Post Syndicated from Александър Детев original https://www.toest.bg/sluhovete-za-smurtta-na-amerikanskata-mechta-sa-silno-preuvelicheni/

Часът е 19:10 и температурата на въздуха е близо 30 градуса. Въпреки това упорито стоя на верандата, преди да потеглим за вечеря, а не в климатизираната къща. Защо? Ами защото съм в Америка и къщата, където спя, има предна веранда – точно като тези, които съм гледал стотици пъти по филмите и за които съм чел в още десетки книги. 

Отляво съседите обсъждат омара, който са купили и трябва да сготвят, докато котката Лесли се катери по парапета, после пада от него и набързо бива прибрана вътре. Отдясно майката явно приключва работния ден, затваря лаптопа и привиква мъжа си и сина си от съседите, за да сядат да вечерят. 

Всичко наоколо продължава да ми се струва сюрреалистично, въпреки че вече сме тук от два дни. Ако кажа още веднъж, че нещо е „като по филмите“, приятелите ми вероятно ще спрат да се забавляват с тази тъпа фраза и ще вземат бейзболната бухалка… като по филмите. 

Вашингтон

Америка е такава, каквото си я представях. Дори столицата Вашингтон, която, както ще се убедя по-късно, е всичко друго, но не и типичният американски град. Обликът, атмосферата, външният вид и облеклото на хората могат да се сменят през две преки. От съседите ни, които толкова се вписват в стереотипа за живеещата „мечтата“ средна класа, че чак е банално, до отрупания с боклуци паркинг на няколко преки от къщата ни, където виждаш онези развалени зъби, петна по кожата и неадекватно поведение, които недвусмислено ти говорят за проблема с наркотиците в САЩ, ставащ все по-драматичен с всяка изминала година. 

Но да погледнем малко по-ведро. „Добре че сте дошли първо на Източния бряг, защото вие в Европа сте свикнали да се разхождате“, ми казва Кайл*, с когото се запознаваме в един бар същата тази вечер. Американец, който знае къде е Пловдив. Да, не се шегувам! Бил в Гърция и оттогава му станало любопитно, затова четял за Балканите. 

Стереотипите са тъпи. Мисля, че съм напълно убеден в това, но с всяко следващо пътуване се убеждавам все повече. И все пак между Европа и САЩ има разлики. Дори между Европа и доста европейски изглеждащия Вашингтон. 

Да започнем с цените. „Едно от най-неудобните неща тук е, че цената, която виждаш в менюто, не отговаря на финалната“, обяснява Младен Петков, български журналист, който от години живее и работи в САЩ. Да вземем например една бира. Според менюто или дъската, закачена над бара, тя струва 9 долара. Скъпо, но поносимо. Само че в сметката ти далеч не е толкова. Първо добавяш данъка, който не е калкулиран, след това слагаш и задължителния или незаобиколимо препоръчителния бакшиш, който в последните години е 18, 20 или дори 22%. И така цената на една бира в заведение в САЩ задминава драстично и най-скъпите европейски градове, като Лондон, Стокхолм и Созопол**. Темата за храната изобщо няма да я повдигам – фастфуд или плащаш със затворени очи. 

Вашингтон няма някакви емблематични ястия, но предвид размера и статута му това е по-скоро обяснимо. Столицата на най-великата сила в света всъщност изобщо не е голям град. Целият център се обхожда пеша, задръстванията са само в час пик, и то напълно приемливи, а вечер в делничен ден навън няма особено много хора. 

Като говорим за емблематични ястия обаче, е време да се насочим към следващата точка – дома на чийзстейка – Филаделфия, щата Пенсилвания. И съвсем закономерно барманката във Вашингтон се оказва именно оттам. „Как се разбирате изобщо в Пенсилвания?“, питам я аз. Все пак това е един от най-разделените щати, един от тези, които определят изхода от изборите в последните години. „Ами хората, които живеем в града, и тези, които живеят в селата, сме много различни – обяснява тя. – И сме си свикнали така. Иначе аз не се притеснявам за ноември – живели сме го веднъж, ще го преживеем пак.“

И в този момент за последен път някой ми спомена Тръмп по време на пътуването ни. Хората по крайбрежията предпочитат да го игнорират. Явно защото „веднъж са го живели, ще го преживеят пак“. 

Филаделфия

„Във Филаделфия винаги е слънчево“, гласи заглавието на онзи безсрамно неполиткоректен, но и неприлично смешен сериал. И наистина, слънцето на 4 юни го доказва. Термометрите показват над 30 градуса. Чао, Вашингтон, здравей, Америка! 

Филаделфия представлява амалгама от стари небостъргачи, чисто нови небостъргачи, квартали с ниски къщички, графити, симпатични веранди и гета, в които е силно препоръчително да не стъпваш, както ни информира таксиметровият шофьор, при когото се качваме от гарата. Той е от Таджикистан, тук е от две години. Какво може да препоръча във Фили? „Ами то тук няма много неща за правене, само работа, работа, работа.“ 

30 минути по-късно: абсолютен контраст. Запознаваме се с Джейми и Шарън, които пият бира на рууфтоп бара на сградата, в която сме отседнали. Тя живее в Ирландия, но се е прибрала в родната Пенсилвания за няколко седмици. „Ама защо сте само един ден тук, няма да ви стигне изобщо! Фили е супер, ей сега ще ви кажем къде да отидете.“ Два свята – една мечта. 

Фили не само ти разказва историята на САЩ от генезиса на американската държава и краткия период, в който градът е бил столица, но ти я и показва – през улиците, за които пее и Брус Спрингстийн, и през усещането, че този симпатичен и цветен град в същото време е далеч от своя зенит и от прогреса, на който се е радвал преди десетилетия.

Ню Йорк 

И тъй като споменах истории – следващата ни дестинация е вдъхновила повече истории от всяка друга. Start spreading the news, взимаме автобуса и потегляме към Empire State of Mind. 

Какво има неказано за Ню Йорк? И как да опиша динамиката и необятността му по-добре от Били Джоел, Франк Синатра и Нас? Трудно, затова нека опитаме с един маршрут за разходка: слезте от влака или от автобуса сред тълпите в Централен Манхатън, вземете си метрото до Чайнатаун, минавайки през няколкото останали улици на Малката Италия. Оттам тръгнете по Уолстрийт и се разходете пеша до пристанището, от което потеглят корабчетата за Статуята на Свободата. След като акостирате обратно, минете пеша по Бруклинския мост и си вземете метрото, за да отидете да поплажувате на Кони Айлънд. 

Ню Йорк не е град, Ню Йорк е свят. И в този свят блясъкът на небостъргачите и умовете съжителства със сенките на престъпността и плъховете по улиците. 

Ню Йорк е град, в който всеки си е на мястото, но никой не е у дома. Освен Фран Лебовиц, разбира се. С всяка изминала година Голямата ябълка става все по-скъпа и по-населена, а свързването на двата края – все по-сериозно предизвикателство. Но това не спира хора от цялата страна и от всяка точка на земното кълбо да пристигат тук, решени да успеят. Защото ако успеят тук, ще успеят навсякъде, както ни напомнят Алиша Кийс и Джей Зи. 

Сред тях са също Кирим от Лондон и Матрик, който е в Ню Йорк заедно с майка си Ема. Матрик свири на чело, и то виртуозно. Кирим пък е брилянтен пианист. Срещаме ги в Сентръл парк, където Матрик изпълнява всяка музикална поръчка – от Бритни Спиърс до „Лед Цепелин“. Кирим си търси пиано. Чувал е, че някакъв човек обикаля с пиано на колела из парка, но още не го е срещал. Докато не го срещне, можем да се наслаждаваме на творчеството му само в социалните мрежи. Или когато му отидем на гости в Лондон. Но засега тримата остават в Сентръл парк, заобиколени от случайни минувачи, катерички и врабчета, които щъкат и прелитат наоколо, и миризма на джойнт и свобода във въздуха. 

Само на няколко метра оттук са едни от най-големите и емблематични сцени в света. Да, за Бродуей става въпрос. Лин-Мануел Миранда е създал помоему първия пост-Андрю Лойд Уебър мюзикъл – „Хамилтън“ няма нищо общо с класическите мюзикъли на Бродуей, нито пък с начина, по който сме свикнали да бъде разказвана историята на САЩ. Но има много общо с една от най-важните спойки на обществото тук, градяща мостове между различни хора, общности и етноси – музиката. В „Хамилтън“ тя е толкова великолепна, хореографията – толкова безупречна, а диалозите така балансирани между фактите и хумора, че не отделяш очи и уши от сцената в продължение на два часа и половина. 

След като видиш мюзикъл на Бродуей, няма как да пропуснеш и друг стожер на поп културата – вечерната (late night) телевизия. Американската телевизия не е като европейската. Знам, че не откривам топлата вода, но заснемането на едночасово шоу за час и двайсет минути с такъв синхрон между седемте камери, операторите, публиката и стейдждиректора е впечатляващо. А Стивън Колбер е точно такъв пич извън ефир, какъвто е и на екрана. Да живее Стивън, да живее Late Show, да живее и театър „Ед Съливан“! 

Ню Йорк едновременно те зарежда както никой друг град и те изморява както никое друго място на планетата. Ню Йорк се преживява, не се разказва. Затова спирам дотук. И ви прехвърлям на север към държавата, от която Ниагарските водопади се виждат по-добре. 

Торонто

Торонто е симпатичен град, но бледнее пред Ню Йорк. 

(Дали не съм обречен да казвам това за всеки град, който посетя занапред?)

Иначе разликата между САЩ и Канада в динамиката на живота, усещането за сигурност и спокойствие, както и в цените е голяма. А и стереотипът е верен (въпреки че стереотипите по принцип са тъпи, както вече споменах) – канадците наистина са изключително отзивчиви и мили. И как да не са – един от най-високите стандарти на живот, безплатно здравеопазване и изключително ниско ниво на престъпност, особено в сравнение със Съединените щати. 

„Живея в Канада, защото съм по-лява“, казва Ели, дошла тук преди 31 години. Гостува ѝ нейната приятелка Лили, която живее в Калифорния – „едно от малкото места в САЩ, където има вкусни зеленчуци“. Двете приятелки са завършили заедно във Враца, а в началото на 90-те успяват да емигрират в Канада по точкова система.

Сега се срещат в Торонто, за да отидат заедно на българския фестивал „Фолклорен водопад“, който се провежда на Ниагара. „Не показност, демонстрация или фалшив патриотизъм, а истинска любов към българския фолклор, приятелите и Родината“, написаха през 2023-та организаторите. Не фалшив патриотизъм, а точно любов към родината блести в погледа на българите в чужбина, когато говорят за спорадичните си прибирания в България. 

Иначе Канада си е една леко вълшебна държава, в която животът си върви по свой чак дебилно спокоен и оптимистичен начин. Дори когато хората се натъкват на трудности.

Историята на Тери Фокс го доказва. „Извинявайте, че няма да мога да продължа да тичам“, казва той само месеци преди кончината си през 1981 г. Тери се сблъсква с диагнозата рак през 1977 г., когато е само на 19. Скоро губи и крака си. Ракът обаче не го спира да се изправи и да изтича 5373 километра с протеза, за да събере пари за борбата с онкологичните заболявания. Той тича 143 дни, преди коварната болест да го спре и впоследствие да отнеме живота му едва на 22. В последното си публично изказване, типично по канадски, Тери Фокс се извинява, че няма да може да продължи да извършва нечовешките си подвизи. В тази вълшебна по свой си начин държава всички се извиняват. И живеят добре. 

Бостън

Жителите на Масачузетс, от друга страна, имат славата на едни от най-грубите американци. На посетителите от Източна Европа ни е малко трудно да го забележим, честно казано, а и в средата на юни властва такава еуфория покрай мача на „Селтикс“, че място за негативни емоции няма. Масачузетс, подобно на Мейн и повечето щати по Североизточното крайбрежие, е известен със своята морска кухня и по-конкретно с омарите. Така нареченият lobster roll е най-популярната бърза храна в Бостън и околията от десетилетия. 

Приятелка, която е учила в първия град на САЩ, ми препоръчва къде да пробваме прословутите сандвичи. По нейно време – тоест преди има-няма 10 години – той е струвал 8 долара. Днес е… 40. Пък едно време затворниците в Бостън са протестирали, защото са ги хранили само с омари, „тези огромни хлебарки от океана“, както ги нарича Джеремая. Той е гид в един от най-старите градове в САЩ. 

От него научаваме повече и за прословутото преследване на вещици в Сейлъм през XVII век. Покрай няколкостотин невинни жени, пострадали от поредната човешка лудост, са си заминали и две кучета, които също са били обвинени и осъдени за вещерство. 37 котки също са били обвинени, но след това са оправдани… Че кой би се отварял на котка? 

И така в шеги и закачки нашето пътуване върви към своя край. Америка днес е изправена пред много трудности и предизвикателства, но слуховете за смъртта на американската мечта са силно преувеличени. Емпайър Стейт Билдинг все така блести отвисоко, а хората вярват в по-доброто утре.

* Поради вродена невъзможност за запомняне на имена и високоалкохолните бири, които консумират в САЩ, някои имена в този разказ са налучквани, тъй като авторът е забравил истинските. 

** Алтернативното заглавие на този текст беше „Почти като Созопол, ама малко по-скъпо“. Следващ пътепис – Созопол!

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/paleogenomikata-i-taynite-na-antichnata-dnk/

Усъвършенстването на методите за извличане и разчитане на ДНК от фосилни останки е голям пробив в областта на еволюционната генетика. Новите открития дават повече яснота за произхода на човешката популация, за историческия поглед върху миграционните движения и степента на смесване между хората и античните, вече изчезнали Hominini¹, като неандерталците, както и между съвременните човешки популации. 

Палеогеномиката излиза от границите на антропологията и се очаква да даде отговор на множествено неизяснени въпроси с ключово значение в съвременната медицина.

Тя ни предлага поглед към човешкото здраве през различни периоди, разкривайки включително и наличието на предишни епидемии. Тези научни изследвания позволяват да обогатим знанията си за връзката между настоящото генетично разнообразие и болестите; да изясним генетичните основи на съвременните заболявания, в това число и вродени грешки на имунитета, които пречат на адекватния отговор на инфекции; да разработим нови лекарства и терапии. 

Палеогеномиката като машина на времето

Палеогеномиката е наука за реконструирането и анализа на геномите на организми, които вече не съществуват. Тези анализи могат да предоставят информация кога и как са се изменили определени характеристики на даден вид и как изчезналите видове са свързани с живите в настоящето организми и популации. 

Това е сравнително нова научна област, която не би могла да съществува без напредъка в технологиите за възстановяване на антична ДНК (аДНК) от запазени останки, както и без анализа на аДНК с подходи като секвениране от ново поколение и реконструиране на целия геном чрез правилното подреждане на множеството къси, често увредени фрагменти от аДНК. Палеогеномните анализи може да се възприемат като добавка към съвременните изследвания, фокусирани върху човешката физиология. Чрез проучването на части от човешкия геном с установени примеси от неандерталски материал се откриват гени с важно физиологично значение. 

Приносите на палеогеномиката обаче не свършват с това. С нарастващия брой аДНК проби става възможен отговорът на множество въпроси, свързани с човешкото здраве – например как човечеството е успяло да оцелее след излагането на патогени в миналото.

На базата на изследвания на модерния човек е известно, че определени мутации в ДНК променят механизмите ни за защита от патогени, което от своя страна обяснява защо са налице най-разнообразни реакции на дадена инфекция. От фосилни останки могат да се изследват промените в честотата на дадени генетични варианти, които влияят върху риска от развитие на инфекциозни заболявания. Това е, един вид, постоянен и безсрочен експеримент с ясно доказателство за стойността на палеогеномиката в медицината.

Първият пълен човешки палеогеном

Най-старият изследван геном от род Homo е от останки на неандерталец на приблизителна възраст 430 000 години, а най-новите налични антични геноми са на не повече от 10 000 години. Античната ДНК е извлечена от проби по целия свят, предимно от северното полукълбо, поради което в геномните изследвания са включени основно останки от европейски предшественици на съвременните хора.

През 2010 г. екипът на Rasmussen публикува данни от първия човешки палеогеном, извлечен от изключително добре запазена проба от коса на палеоескимос. Учените успяват да възстановят 79% от генома и да затвърдят връзката между палеоескимосите и настоящите човешки популации чрез сравняване на митохондриалния геном. Геномът, получен от тази проба, издава също, че собственикът му е с кръвна група А+, че очите му са били кафяви (носител е на вариант в HERC2-OCA2 региона², свързан с този цвят на очите), както и че е бил добре адаптиран към студения климат (на базата на генетични варианти, имащи връзка с метаболизма).

Античната ДНК и съвременните проблеми с нейното анализиране

Античната ДНК е изложена на редица неблагоприятни фактори на околната среда. В резултат тя се разгражда и не може да оцелее повече от един милион години дори и в идеални условия, като ниски температури и ниска влажност. Голяма част от наличната днес аДНК е извлечена от перманентно замразена среда (например арктически лед). 

Друг проблем, който затруднява анализирането на аДНК, е контаминацията с друга ДНК. аДНК често може да се открие в почви заедно с други източници на ДНК, като растения, гъби и бактерии. Например първият неандерталски палеогеном съдържа само 5% истинска неандерталска ДНК. При най-успешните опити за извличане на аДНК тя варира между 70 и 95%. 

Друг източник на замърсяване с външна ДНК би могъл да бъде начинът на съхраняване и обработка на аДНК.

Най-голямото предизвикателство пред успешния анализ на аДНК е разграничаването ѝ от външната ДНК, независимо от източника ѝ. Заради тези трудности в началото са направени грешки, които сега се преодоляват със следването на протоколи за работа, специално разработени за анализ на аДНК в специализирана стерилна работна среда.

Палеогеномика и медицина – настояще и бъдеще

С увеличаването на пробите с висококачествена аДНК се увеличават и очакванията за приноса на палеогеномиката в медицинските научни изследвания. Но тук възниква следващата пречка, а именно т.нар. плейотропия – когато един и същ ген е отговорен за различни фенотипни изяви).

Изследване на повече от 2000 антични европейски генома сочи, че през последните хилядолетия са естествено селектирани генетични варианти, отговорни за промени при риска от инфекция и едновременно с това свързани с автоимунни прояви. 

Преобладаващите генетични варианти, свързани с риск от развитие на автоимунитет, най-вероятно са резултат от позитивна селекция след взаимодействието с патогени от околната среда, тъй като тези варианти отговарят и за понижаване на риска от протичане на инфекциозно заболяване. 

Позитивният селективен натиск настъпва поради естествения подбор на определени генетични варианти. Вследствие на отговор на фактори от околната среда честотата на даден генетичен вариант се увеличава в популацията. Пример за такъв естествен селективен натиск е защитата от развитие на маларийна инфекция при хора със сърповидноклетъчна анемия. Маларията е най-разпространена в Африка, където е повишена и честотата на хора, носители на едно здраво копие и едно мутантно копие за гена, произвеждащ хемоглобин. Паразитите, които маларийният комар пренася, инфектират червените кръвни клетки, но при сърповидноклетъчна анемия те са с променена структура и не могат да пренасят кислород. Паразитът се развива по-бавно в тази среда и дава време на имунната система да реагира и да го унищожи.

Откритието на такива плейотропни варианти с помощта на палеогеномиката би могло да спомогне за разработването на лекарства с по-малко странични ефекти. Анализът на чревни микробиоми от древността също може да даде информация как да се справим с антибиотичната резистентност, като изследва еволюцията и разпространението ѝ. Еволюцията на човешкия имунитет също може да се изследва с помощта на антични протеини като антитела и през взаимодействието им с патогените.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/falshut-kato-publichna-psihoterapiya/

Книгата „Post-Truth“ („Постистина“) на Лий Макинтайър, изследовател в Центъра по философия и история на науката към Бостънския университет, започва с кратък откъс от разговор между журналистката от Си Ен Ен Алисън Камерота и тръмписта Нют Гингрич. В откъса Камерота казва, че САЩ е по-безопасна страна, защото националната статистика на ФБР показва намаляване на престъпността. Гингрич контрира с тезата, че това не е съвсем вярно, защото хората се чувстват по-незащитени. Върнат отново към фактите, той заявява, че ще се довери на усещанията на хората и ще остави на репортерката статистиката на либералните теоретици.

Няколко години по-късно (през 2024 г.), няколко месеца преди поредните предсрочни избори в България, в телевизионно студио един от по-известните коментатори на политическия живот и пламенен защитник на най-голямата партия в страната, след кратък обмен на реплики с водещата заявява: „Ако искаме да се вторачим във фактологията през годините, най-вероятно ще съумеем да го [лидера на най-голямата партия и три пъти премиер – б.а.] опровергаем, но не тя е важната.“

След което българската журналистика, съвсем свободно оставена в бурята на фактите и впечатленията, сменя темата и признанието, че фактологията не е „важното“, оставя проблема да изтлее във вакуума на обществения ни дискурс. Важно е посланието – това, което трябва да се разбира отвъд лъжата. А тя е просто подробност, на която няма нужда да обръщаме внимание.

Дума на всички години

Феноменът постистина придоби по-широка популярност през 2016 г., когато бе обявена за дума на годината на Оксфордските речници заради огромния скок в употребата ѝ спрямо предходната година. Това става неслучайно във вихъра на две кампании – след едната Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ, а след другата във Великобритания се стигна до Брекзит. В месеците на информационни битки и злоупотреби емоциите сякаш бяха избутали фактите в ъгъла и дезинформацията изпревари проверената информация в съзнанието на хората в две от най-големите демокрации в света. 

Дали самият термин е станал моден за ограничен период, или предстои да се закотви в специализирания публичен дискурс, включително в академичния, е отделна тема, но промените в начина, по който употребяваме и създаваме информация, и ефектите от тези промени са съвсем реални. 

Какви са обаче причините все по-често да се обръщаме към усещанията си, а не към фактите, за да търсим истината? 

Надали някой би се наел със задачата да ги посочи изчерпателно, но има някои ясни обществени феномени, които водят до фалшивия избор между обоснованите мнения на едни и личните впечатления на други. Един такъв феномен е базисното недоверие на вторите спрямо първите. В България то се наблюдава директно, но обществото ни изобщо не е изолирано от света, що се отнася до презумпцията за измама, която свободно прилага към определени професионални кръгове. 

Ние не вярваме на експертите, защото повтарят опорките на господарите си и са платени от чужди агенти. Не вярваме на интелектуалците, защото не са свършили работа за пет стотинки и единственото, което правят, е да приказват празни приказки. Не вярваме на лекарите, защото искат да ни пробутат дадено лекарство, за което получават пари. Някои искат и да ни чипират. Тези са най-зли, защото ненавиждат народа си и помагат на по-висши сили да го унищожат.

Ниското доверие към експертността е повсеместно там, където има реална демокрация. На другите места няма значение – там истината има един първоизточник и второ мнение не съществува, поне не задълго. Развитието на по-свободните общества обаче е напреднало до такава степен, че разстоянията между социалните групи стават наистина големи. Измерването на неравенствата показва донякъде тези разстояния, но като се има предвид, че първото, за което мислим в контекста на неравенства, е материалното, то публичното е плоскостта, която разкрива различията много по-нюансирано. Именно там бива изразено това недоверие – в практиките на информиране, в израза на нагласите на различните групи, в гласуването.

Пазарът на мнения в публичността 

Си Ен Ен е първата телевизия, залагаща на бизнес модел, който изцяло се занимава с излъчване на новини. Създадена е през 1980 г. и за три години излиза на печалба – нещо немислимо за американския медиен пазар, където дотогава новините са въпрос на престиж и/или необходимост, а не източник на приходи. А събитията, подхранващи нуждата от непрестанно информиране, изобилстват. Новината сама по себе си обаче не отговаря на въпроса какво се случва. Нито казва експлицитно кой е прав и кой – не. Новината е нещо неутрално, подлежащо на интерпретация. 

Преди появата на „Фокс Нюз“ на сцената излиза радиоводещият Ръш Лимбо, който въвежда прийом, използван в много предавания и до днес – директно включване на зрители в ефир. Предаването му става национално през 1988 г., форматът е коментарен, а възгледите му са консервативни. Така възприеманите за демократични медии намират своята конкуренция в токшоу, което има за цел не да излъчва новини, а да ги обсъжда. И това с прякото участие на Негово Величество Зрителя, който е поставен на недостижимия дотогава пиедестал на владетел на истината.

През 1996 г. е основана и телевизия „Фокс Нюз“ – най-мощният мегафон на американския консерватизъм. Но истинският проблем е в това, че изследване от 2006 г. показва как 68% от историите във „Фокс Нюз“ отразяват лични мнения, докато в Си Ен Ен такива са едва 4%. 

Пазарът решава. Пазарът на мнения в публичността. Недоверието на една голяма част от американците към другите е удовлетворено. Слушателите на Лимбо са филтрирани, гостите във „Фокс“ – също. Партизанщината в медиите се ожесточава, а чистата информация вече няма как да бъде интересна, защото каква е стойността ѝ, ако не бъде положена в контекст и обяснена? Но обяснена не така, че да носи реално разбиране на обществените процеси, а така, че да носи удовлетворение. Да бъде отдушник за психическото напрежение, което усложняващият се свят носи. Да насочи погледа в конкретна посока, да го канализира, защото скоростта, с която се случват нещата наоколо, се увеличава скокообразно, а в това ускоряване (заемам термина от Хартмут Роза) неизбежно някои изостават и/или се объркват. 

Намирането на враг като опит за справяне с тревожността

И тук стигаме до един друг феномен, който оказва влияние върху това как създаваме и консумираме информация. Тревожността е страх, който няма обект. Тя е чувство за напрежение без ясен източник. Просто е там, постоянството ѝ създава с времето ефект, който става все по-труден за вътрешно обработване, и ние трябва спешно да намерим решение, защото ще се взривим. Сякаш най-ефикасно се оказва намирането на враг – източник на напрежението, на страха, на несигурността. Колкото по-добре оформен е врагът, толкова повече спада тревожността. Поне на пръв поглед, докато не се появи нещо ново, което ще трябва да разгледаме под лупа, за да подредим в съзнанието си. 

Но ако обърнем внимание на ефектите от посочването на виновника, ще можем да си обясним, поне в някаква степен, защо съвременните демократични общества, включително българското, формират определени антидемократични нагласи, а някои дори си избират и лидери, които са чиста форма автократи. 

Пропагандата, заливаща българското медийно пространство, злоупотребява именно с такива настроения. Тръгвайки от непосредствените страхове от въвличане във войната между Русия и Украйна, можем да се върнем назад, за да установим, че преди това се страхувахме от COVID-19, преди това – от нестабилността покрай протестите, преди това – от членството в НАТО и ЕС, и т.н. 

Страхът и яростта често са ефект от неразбирането, което се дължи не на глупост, а на един объркан инстинкт, който еволюционно ни е посочвал потенциалната опасност в непосредствената ни среда, за да ни пази. А сега, когато трябва да се справим с обяснението на все повече и все по-сложни обществени процеси, търсим истината на места, които ни дават всички уверения, че ще удовлетворят терзанията ни. 

Страхуваме се от мигрантите, защото не сме виждали такива, но въпреки това предизвикват ярост у нас. Страх ни е от война, защото определена част от елита ни са „войнолюбци“ и им се гневим. Страх ни е за традиционното семейство, защото все по-малко двойки сключват брак, но не си даваме сметка за социално-икономическите фактори за това, а сме насъскани да мразим либерализма и т.нар. джендъри (каквото и да значи това) като плашилото, бутащо българското общество към бездната на демографската катастрофа. В същото време чувстваме, че не просперираме икономически, но наблюдаваме увеличаващото се благосъстояние на определени групи хора. И смятаме това за несправедливо, понякога с пълно право, доколкото е реален факт престъпното акумулиране на богатства в определени кръгове (най-успешни са онези измами, в които има доза истина). 

Но на масата, както изисква Негово Величество Зрителят, имаме всички възможни решения. Тези от левия политически спектър искат да вземат от богатите, за да дадат на бедните. Отдясно се говори за национално капсулиране с цел запазване на култура, бит и автентичност. Трети прикриват запазването на престъпната си власт под фалшивия прагматизъм на една измамна стабилност. Но във всички случаи се изправяме пред враг, който ни мисли злото, и нашият инстинкт е да се фокусираме върху него. 

Подмяната на реалността

В такава ситуация най-големият герой за нас би бил този, който ни посочва врага. Понякога това се случва отвън – популизмът или някой по-обигран коментатор прави точно това. Понякога идва отвътре – убеждението, че сами сме стигнали до ядрото на проблема. Понякога демагогията (например война или нестабилност) ни разказва една проста, ясна и логична теория, която ни помага да разберем кой и как точно ни мисли злото. Комплексността на социалните процеси е минимизирана, а фаровете ни сочат тънката червена линия към острова на изгубеното съкровище. 

В демократичните общества проблемите все по-трудно остават скрити. И това е добре, но засилването на тревожността предпоставя наличието на постоянен стремеж към търсене и елиминиране на причините за тези проблеми. И макар това да е едно наистина благородно начинание, усложняването на обществените взаимоотношения и процеси го прави все по-трудоемко и ролята на експертите става все по-важна.

С проблемите обаче се усложняват и решенията. Поне докато не се появи някой, който да даде простите обяснения, а с тях – и надежда. Месията обръща очи, потвърждава вече наличното знание, нарежда нещата, които не са ни ясни, носи комфорт, отпуска и мотивира. 

Подмяната на реалността се е превърнала в истинска психотерапия за нервния, постоянно бързащ модерен човек. Дали чрез полагането в нов контекст на неща, които сме усещали с кожата си, например при конспиративната теория, или чрез продължаващото потъване в заешката дупка на идеологическия разказ, капанът на тектоничното пренареждане на фактологията става все по-здрав, колкото по-силно искаме да повярваме.

Една обикновена фалшива новина може да бъде опровергана относително лесно, но какво усилие трябва да бъде положено, за да бъде опровергана цяла една подменена реалност, която ни обяснява света, мястото ни в него и ни дава комфорт?

В една от сцените във филма „Телевизионна мрежа“ (1976 г.) бивш водещ на новините в голяма американска телевизия изпада в делюзия и разярен от натрупаното психическо напрежение заради влошаващата се обществена обстановка, призовава зрителите да излязат на прозорците си и да започнат да крещят: I am mad as hell, and I’m not gonna take it anymore! („Бесен съм и повече няма да търпя!“). Освобождаването на напрежението има непосредствен позитивен ефект, но ако не бъде последвано от бързи и съществени промени, които да засилят усещането за справедливост, то остава просто кратък епизод на ентусиазъм. 

Бързи промени в обществото ни не се виждат. Пишейки този текст в деня след поредните предсрочни избори, не мисля, че имаме шанс за нещо такова през следващите месеци, дори години. Сред все по-големи групи от българи обаче ясно се вижда фрустрацията от случващото се у нас и по света. Някои търсят червената линия към пристана на стабилност, други подкрепят агентите на хаоса, които обещават бързи и радикални промени. Трети стоят разочаровани от средата, която не намира смелостта да се погледне в огледалото просто защото не смята, че има нужда. Всички са тревожни и малцина смятат, че това се дължи на нещо, което не им е вече посочено. А ако е посочено, то само яростта им ще го изплаши. 

Вероятно скоро няма да видим масово висящи по балконите българи, които крещят, че са побеснели и повече няма да търпят. Но и малцината, които вероятно биха го направили, ще получат мълчаливата подкрепа на останалите. И ако новинарят от „Телевизионна мрежа“ е изпаднал в състояние на амок и продуцентите на телевизията му създават специално шоу, в което той да изкрещява всичко онова, което си мисли публиката, то за нас е от огромна необходимост да удържим методите си за справяне с напрежението и с реалните проблеми в лоното на фактите и истината, защото при всяко положение попадаме в теоремата на Томас. А според нея интерпретацията на дадена ситуация е в основата на последващото наше действие. Тоест една нереална ситуация може да има съвсем реални последствия, ако сме твърдо убедени, че тя е именно такава. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ergeni-i-mayki-cherchez-la-femme/

Каквото и да се случва, в дъното му стои жена. Това е смисълът на френския израз cherchez la femme, който за първи път се появява в творчеството на Александър Дюма-баща. Думите на писателя изразяват широко разпространено убеждение, затова и се превръщат в устойчиво клише. То е в основата на много криминалета, както и на жанра филм ноар (film noir), водещ началото си от френското кино, който изобилства от тъмни кадри, предимно в черно-бяло, и фатални жени.

Принципът cherchez la femme се прилага и като лаическа схема за обяснение на исторически събития. В детската ми глава през 80-те години се беше набило от разговори с роднини, че жените са в основата на всички войни и трагични събития в историята. За Троянската война е виновна Хубавата Елена, Цезар е убит заради Клеопатра, Френската революция е заради Мария-Антоанета. Хитлер пък дошъл на власт, защото жените толкова го харесвали, че изпадали в екстаз от речите му. А подложил евреите на геноцид заради… майка си.

Като заговорихме за майки, за решението как да приключи третият сезон на риалити шоуто „Ергенът“, според общественото мнение е виновна майката на ергена.

Финал ли бе да го опишеш

В последния епизод на шоуто се очакваше ергенът – 28-годишният Александър (Алек) Младенов – да си избере за фаворитка една от двете финалистки. И да каже в сърцераздирателен монолог на отпадналата, че тя е прекрасна и изключителна, но най-добре ще е да намери щастието с някой друг. А на победителката да даде ако не обещание за общо щастие, „докато смъртта ги раздели“, поне надежда за съвместно бъдеще.

Само че Алек предпочете да не си тръгне с никоя от финалистките. Аргументът, който изтъкна, беше, че изпитва силни чувства и към двете и не е способен да направи избор. И че според него не е възможно човек да изпитва любов към двама души едновременно.

На всичко отгоре левентът дори не положи усилието да разговаря лично със съперничките, за да обясни на всяка от тях защо не вижда бъдещето си с нея. Вместо това записа общо видеопослание за двете жени, което те трябваше да изгледат заедно. Така на всяка от тях се наложи да слуша не само колко е прекрасна тя самата, а и да преглъща излиянията колко невероятна и изключителна е конкурентката ѝ.

Шокирани от неочакваната развръзка, двете жени се питаха дали не става дума за лоша шега и накрая Алек все пак ще се появи. Едната схвана реалността доста бързо, но другата отказваше да повярва дори след като се намеси мъж от екипа, за да им обясни ситуацията: „Съжалявам, че го научавате по този начин. Но това е избор, който е направен. Знам, че изглежда безумно. То е безумно, но е това.“ Накрая на двете жени не им остана нищо друго, освен да се прегърнат, за да се утешат взаимно.

Какво каза ергенската майка

Част от регламента на „Ергенът“ е родителите (и евентуално други най-близки хора) на трите финалистки да се запознаят с мъжа, за чието сърце се борят дъщерите им, а в последния епизод неговите родители да се срещнат с двете останали кандидатки. От страната на Александър Младенов дойдоха майка му и сестра му.

След като се запозна с претендентките, майката не спести пред сина си критичното си отношение към тях. Като причини за притесненията си тя изтъкна, че и двете жени са по-възрастни от него (те са на 34 и 36 години) и че едната вече има 7-годишно дете. Тя сподели, че си представя бъдещето на сина си не с такава жена, а с „едно усмихнато, слънчево момиче“, което е „без багаж“, тъй като „една жена, която е имала брак и дете, и опити с други връзки, е много по-обиграна, […] отколкото един мъж на 28 години. […] Защото ти си много чувствителен, много емоционален“.

За да придаде по-голяма тежест на аргументите си, майката на Алек допълнително го инфантилизира, прибягвайки до авторитета на непоявилия се в шоуто баща и до легитимиране на малко физическо насилие: „Може би с татко ти е по-добре. Той с една дума може да те сложи на място. […] Едно пляскане по врата отзад и си готов. […] Като някое малко детенце“.

И въпреки наближаващата развръзка на риалитито главният съвет на майката беше: „Отпусни си душата, сега не му е времето за крайни решения.“ В края на разговора си с Алек тя каза същото, но по друг начин: „Само те моля да не бързаш. Много те моля.“

Майката – главният виновник?

Както по време на финалния епизод, така и след края му Алек твърди, че не е взел решението да не остане с нито една от кандидатките под влияние на майка си. Въпреки това мнозинството коментари и мемета по темата сочат именно нея като причина за развръзката. Появиха се даже иронични предложения шоуто да стане „Свекърва търси снаха“.

Тези интерпретации не отчитат обаче две важни неща. Първото е, че Александър Младенов е пълнолетен. И макар възпитанието да играе сериозна роля за оформянето на характера на един навършил пълнолетие човек, единствено той е отговорен за постъпките си. Второто – дори да допуснем, че думите на майка му, която отказва да приеме, че синът ѝ е пораснал, са натежали на везните, няма данни тя да е вдъхновила начина, по който ергенът се раздели с финалистките.

Да изоставиш с видеообръщение е най-нелепото в случая, независимо дали става дума за лично хрумване, или за странна приумица на сценаристите. А да си тръгнеш без избраница, ако не си намерил такава, е по-честно от постъпката на ергена от първия сезон Виктор Стоянов, който посочи победителка от немай-къде, а после нямаше връзка с нея.

Именно избягването на личната среща за сбогуване наранява двете кандидатки повече от факта, че не са избрани. Магдалена, която по-трудно приема развръзката, твърди: „Човекът, когото аз познавам, ще се изправи пред мен. Аз съм сигурна, аз го познавам. […] И ще ми каже: да, ти си моят избор [или] не, не си моят избор.“

За разлика от нея, Надежда бързо променя отношението към доскорошния си възлюбен: „За мен това не са мъже. Аз имам син и го възпитавам да уважава жените, да мисли за тях, да мисли за чувствата им.“ Тя казва, че учи сина си, че мъжете трябва „да са достойни като хора. Не защото са мъже или защото други са жени. Просто защото сме хора. И всеки един човек трябва да подхожда човешки към чувствата на другия. Това да се разделиш с някого със съобщение за мен е страхливо. И се надявам моят син да не стане такъв.“

Другите ергенски майки

Майката на пианиста Евгени Генчев, който беше ергенът от втория сезон на риалити шоуто, също стана ноторно известна. Повод за това беше въпросът, който тя зададе и на двете кандидат-снахи: дали, ако имат дъщеря, биха я кръстили на нея – Светла. Това се превърна в повод за такива майтапи, че за някоя и друга седмица направо си беше неудобно да се казваш Светла.

Въпреки че майката на музиканта не хареса чепатата манекенка природозащитничка, която заяви, че не е съгласна дъщеря ѝ да носи името на свекървата, той си избра нея. А една от зрителските критики срещу отпадналата конкурентка беше, че тя твърде много се е опитвала да се хареса на майката. Вярно, че и тя не прегърна идеята дъщеря ѝ да се казва Светла, но изрази готовност името да започва със „с“.

За майката на Виктор Стоянов – ергена от първия сезон, трудно може да се каже нещо укорително. Тя заяви, че не е важно дали одобрява партньорите на децата си, защото те ще живеят с тях, а не тя. Но когато стана ясно, че между него и победителката нищо няма да излезе, жълти медии писаха: „… ергенът се върна при майка си.“ А някои таблоидни сайтове твърдяха, че тя е причината Виктор да участва в шоуто – заради интервю, в което той казва, че майка му го е подкрепила да се включи.

Изобщо – cherchez la femme.

„Ергенът“ като мегафон за сексизма

Когато през 2022 г. беше премиерата на „Ергенът“ за България, се запитах как е възможно да говорим за сексистко риалити, без да ставаме сексисти. След три сезона се вижда – много е трудно. Независимо дали харесваме риалитито, или го критикуваме. Колкото и да не иска човек да проявява сексизъм, самият формат на шоуто е такъв, че се изискват сериозни съзнателни усилия, за да не се подиграеш на някоя жена. За участничките (и за ергенските майки) е проява на висш пилотаж да се държат така, че да не станат за смях. А самият ерген се отървава с минимум имиджови щети, колкото и неуместно или безхарактерно да е постъпвал.

Подобни риалитита затвърждават и мултиплицират доминиращите стереотипи какво трябва да представляват мъжете и жените и какво им е позволено да бъдат. Въпреки че според стереотипа „мъжка дума“ е синоним на достойнство, ако един мъж нарушава своята, за това все ще се намери друг виновник, най-лесно – жена. Докато една жена сама си е виновна за грешките и кусурите.

Тези стереотипи обясняват и защо силните жени в българската политика се броят на пръсти. Както и защо една от тях – председателката на БСП Корнелия Нинова – превърна в основен стълб на политическото си оцеляване борбата срещу правото на жените да бъдат защитени от насилие. Обяснява и омразата и компроматите, които се стоварват върху жена политик от ново поколение като Лена Бориславова всеки път, когато се включи в политическия живот.

Още не знаем кой ще е ергенът в четвъртото издание на шоуто, което си е по същество пазар за булки. Но да му мисли майка му. А кандидатките за сърцето му – те сами са се хванали на хорото.

Заглавна снимка: Стопкадър от последния епизод на „Ергенът“ 3 по bTV. Финалистките тъкмо са научили, че мъжът, за чието сърце се борят, няма да ги удостои с присъствието си.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kulturata-na-razseyvaneto-i-kapanut-na-dopaminovata-zavisimost/

Колко време прекарвате на ден пред екрана на телефона си? А пред компютъра? Не, не по работа, а за удоволствие и развлечение или просто така, от скука – както понякога отваряте по навик хладилника, без да сте точно гладни. Едно е сигурно: всички сме станали повече или по-малко зависими от технологиите, които носим в джобовете си. Те са удобство, но също и робство – факт, който някои хора осъзнават, но това ни най-малко не ги притеснява. Защото всички сме в играта – и малки, и големи.

Тед Джоя е авторът на The Honest Broker – блог за музика, книги, медии и култура. Неотдавна там излезе неговата статия „Състоянието на културата“, която повдига някои твърде важни въпроси.

Ще се опитам да резюмирам и преразкажа накратко основните моменти от речта, с чиято помощ искам да обърна внимание върху слона в стаята, който всички се правим, че не забелязваме. 

Културната хранителна верига

В политиката се въртят едни и същи лица и едни и същи приказки. Истинското действие обаче се случва в масовата култура, която се променя с шеметна скорост тук и сега. Тед Джоя казва, че ако културата беше като политиката, щяхме да имаме само два избора: или изкуство, или развлечение.

Много творчески хора смятат, че това са единствените възможности – както за тях, така и за тяхната публика. Или дават на публиката това, което тя иска (работата на артиста), или поставят изисквания към публиката (оттук започва изкуството). Но те грешат. 

Може би е по-добре да разглеждаме творческата икономика като хранителна верига. Ако сте артист или се стремите да станете такъв, реалността ви често изглежда така:

Най-голямата промяна, случваща се в момента, е раждането на постразвлекателната култура. Развлекателните компании са в беда и отчаяно се опитват да се борят за оцеляването си. Да вземем за пример филмовия бизнес:

• Disney е в състояние на криза, защото всичко се свива;

• Paramount уволни 800 служители и си търси нов собственик; 

• Universal вече пуска филми за стрийминг след само 3 седмици в киносалоните; 

• Warner Bros. всъщност прави повече пари, когато не пуска нов филм.

Музиката може би е в най-лошо състояние от всички. Sony наскоро инвестира в каталога с песни на Майкъл Джексън на стойност 1,2 млрд. долара. Нито един лейбъл не би инвестирал дори частица от тази сума в представянето на нови артисти. 

Това повдига очевидния въпрос: с какво ще заменим търсенето на нови развлечения? Отговорът вече е налице. Ето един по-актуален модел на културната хранителна верига през 2024 г.:

Най-бързо развиващият се сектор на културната икономика е разсейването като забавление

Може да го наречете превъртане или скролване, или губене на време. Но това не е изкуство или забавление, а просто непрестанна активност. Като ключовият момент тук е, че всеки стимул продължава само няколко секунди и трябва да се повтаря.

Това е огромен бизнес и скоро ще бъде по-голям от изкуството и развлеченията, взети заедно. Всичко се превръща в TikTok – подходящо име за платформа за бизнес, базиран на стимули, които трябва да се повторят само след няколко тиктакания на часовника.

Facebook, Instagram, YouTube и Twitter възприеха същия модел. Това ще направят и всички останали, които се опитват да забогатеят в социалните медии.

Става дума за нещо повече от горещата тенденция на 2024 г. Тя може да продължи вечно, защото се основава на химията на тялото, а не на модата или естетиката.

Нашият мозък възнаграждава тези кратки изблици на разсейване. Неврохимичното вещество допамин се освобождава и това ни кара да се чувстваме добре – така че искаме да повторим стимула. Отново, и отново, до безкрай.

Цикълът изглежда така:

Това е познат модел за пристрастяване. Едва сега се прилага към културата и творческия свят. И милиарди хора стават неволни доброволци в най-големия експеримент по социално инженерство в човешката история.

Онзи прост модел на изкуство срещу забавление вече не е актуален. Дори разсейването е само стъпало към истинската цел в днешно време — пристрастяването.

Ето я бъдещата културна хранителна верига – преследвана агресивно от технологични платформи, които сега доминират във всеки аспект от живота ни:

Технологичните гиганти искат да създадат свят на зависими, в който самите платформи ще бъдат дилърите. Пристрастяването е целта. Не го казват открито, но няма и нужда. Всичко е предназначено да привлече и заключи потребителите в цикъл на пристрастяване.

• Платформите се пренасочват към интерфейси с безкраен скрол, където стимулите оптимизират допаминовата верига.
• Всичко, което може да ви убеди да напуснете платформата – новина или всяка външна връзка – се наказва брутално от техните алгоритми. Това може да ви освободи от състоянието на зависимост, следователно не може да бъде позволено.
• Убеждават ви да сложите очила за виртуална реалност, в която ще бъдете погълнати от стимулите. Канят ви да живеете като пасивен получател на измислени преживявания, като роб от „Матрицата“.

Всички изпълнителни директори на въпросните компании знаят за вредите от своята „услуга“, но въпреки това я предоставят. За тях не е проблем. Колкото повече се използва тяхната технология, толкова по-лоши стават всички психически показатели. Въпреки това те продължава агресивно напред, защото никой не иска да губи пазарен дял от допаминовия картел. 

Всичко се прави със специален фокус върху децата

Технологичните гиганти осъзнаха онова, което всеки търговец на дрога отдавна знае: по-изгодно е потребителите да бъдат привлечени, докато са млади. 30% от децата на възраст между  5 и 7 години са в TikTok. От 2010 г. насам статистиките показват непрекъснато влошаване на младежкото психично здраве.

А очилата за виртуална реалност повдигат още повече проблеми – защото пренастройват мозъците на потребителите. Експертите вече говорят за „симулаторна болест“ и това са само физическите симптоми, сред които гадене, световъртеж и главоболие. Представете си психическите изкривявания и последствията от тях. Повишената тревожност и неспособността за задържане на вниманието са вече ежедневие. 

Това е новата култура. И най-впечатляващата ѝ характеристика е липсата на култура или дори забавление – и двете се заменят от натрапчива активност без смислен резултат.

Как преследването на удоволствието може да доведе до по-малко удоволствие?

Всичко е геймифицирано. Всичко може да се превърта. Но какво прави това с нашия мозък, с живота ни? С бъдещето?

Колкото повече зависимите разчитат на тези стимули, толкова по-малко удоволствие получават. В определен момент този цикъл създава анхедония – пълната липса на удоволствие от преживяване, за което се предполага, че е преследвано именно за удоволствие. 

На пръв поглед е парадоксално. Може би като защитен механизъм, но нашите мозъци са устроени точно така. В определен момент зависимите все още преследват стимула, но главната цел вече е да избегнат болката от лишаването от допамин.

Какво се случва, когато същото изживяване бъде доставено на всички чрез телефоните? Резултатите са опустошителни. Дори хора, които са смятали, че са имунизирани срещу пристрастяващо поведение, биват унищожени от допаминовия цикъл. Това, естествено, не е чак толкова ново: първо процесът на пристрастяване беше добре изпробван чрез превъртането на стотиците денонощни канали кабелна и сателитна телевизия. „Запингът“ се появи години преди да сложим телефоните в джобовете си. 

Съществува специфичен, необичаен модел на мозъчно активиране, който присъства при хора, които страдат от анхедония (а тя е ключова характеристика на дълбоката депресия, и отсъства при здрави хора). 

През 2024 г. това, което правим за забавление, е да висим на телефоните си. Но то не ни носи щастие. Някои компании привличат хората с опиати. Други – с приложения и алгоритми. Така или иначе, този изключително успешен модел  произвежда зависими хора.

Тед Джоя прави заключение, че това е нашето дистопично бъдеще. Не толкова „1984“ на Оруел — по-скоро нещо като „Прекрасният нов свят“ на Хъксли.

Децата в прекрасния нов свят

Джонатан Хайд е социален психолог в Бизнес училището „Стърн“ към Нюйоркския университет. Той счита, че децата под 16 години не трябва да имат достъп до каквито и да е социални медии, под 12-годишна възраст не трябва изобщо да притежават смартфони, а във всички училища е необходимо смартфоните да бъдат забранени. 

Хайд е автор на книгата „Тревожното поколение“ и твърди, че ако не се опитаме да ограничим връзката на децата с техните телефони, ще бъдем изправени пред идиокрация в пълен комплект с пандемия от психични заболявания. 

Всички сме наясно, че пълна забрана на телефоните под определена възраст звучи крайно и невъзможно за постигане – най-малкото защото технологиите могат да бъдат изключително полезни в образователния процес. Но все пак може би е време да се замислим над опасността от неограничената им достъпност.  

Наскоро гледах филма „Прекрасни дни“ на режисьора Вим Вендерс. Бавен, съзерцателен, аналогов, той се опитва да ни припомни способността да се живее по друг начин, без страха, че ще пропуснем нещо. Млад мъж влезе в киносалона, без да свали слушалките си, и видимо неспособен да разбере какво се случва на екрана, стана с досада и излезе малко преди средата на филма. Такова, изглежда, е реалното състояние на нещата в световната култура през 2024 г. Допаминовият картел задълбочава най-сериозните ни социални проблеми – в образованието, на работните места и в личния живот. Компаниите няма да спрат да правят това, което им носи пари.

Вие обаче можете поне да опитате, направете си тази малка услуга. Излизайте офлайн от капана – поне от време на време, и започнете да забелязвате дърветата, децата, домашните си любимци и хората около вас. Може общуването с тях да се  окаже доста по-интересно и смислено в реалния живот, отколкото онлайн. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/redutsirane-na-telesnoto-teglo-volya-i-ili-biologiya/

Наднорменото тегло – преди и сега

Затлъстяването е свързано с преждевременна смъртност и е сериозна заплаха за общественото здраве, тъй като е причина за голям процент от случаите на заболявания с незаразен характер в световен мащаб, включително диабет тип 2, сърдечносъдови заболявания, хипертония и някои видове рак. Съпътстващите го усложнения, като остеоартрит и сънна апнея, също влошават качеството на живот на хората.

Според данни от NCD Risk Factor Collaboration¹ за 2016 г. почти 2 милиарда възрастни (39% от възрастното население на света) са с наднормено тегло (с индекс на телесна маса (ИТМ) ≥ 25 kg/m^{− 2}), а 671 милиона (12% от възрастното население на света) са със затлъстяване (ИТМ ≥ 30 kg/m⁻²). Тези данни сочат, че от 1975 г. насам случаите на затлъстяване са се утроили.

В днешно време те продължават да нарастват основно в страните с ниски и средни доходи. При запазване на тенденциите се очаква до 2025 г. около 1 милиард възрастни (20% от световното население) да бъдат със затлъстяване.

Най-очевидните начини за понижаване на телесното тегло и поддържането му в здравословни граници, когато не е налице хронично заболяване, предизвикващо затлъстяване, са:

• контрол на количеството приемана храна (избягване на преяждане);
• ограничаване на консумацията на преработени храни, т.нар. джънкфуд;
• намаляване на обездвижването в ежедневието чрез практикуване на спорт по избор.

Въпреки това хората винаги са търсили лесно и бързо решение на проблемите, по възможност със заобикаляне на трудноизпълними задачи, които трябва да се практикуват за дълъг период.

Семаглутид – действие и приложение

Напоследък като бърз и ефективен метод за драстична загуба на тегло в кратък период се използва приемът на лекарствени продукти, съдържащи семаглутид.

Семаглутидът е глюкагон-подобен пептид-1 рецепторен агонист (GLP-1). Това лекарство понижава нивата на кръвната захар, което се дължи на способността му да имитира човешкия GLP-1. Установено е и че подобрява растежа на бета-клетките на панкреаса, които са отговорни за производството на инсулин. Семаглутидът инхибира производството на глюкагон (хормон, който увеличава освобождаването на складирани въглехидрати от черния дроб, както и синтеза на нова глюкоза).

Защо Оzempic® се употребява за отслабване

Един от ефектите на семаглутида е забавянето на храносмилането и понижаването на апетита, което води до намаляване на телесните мазнини. Семаглутидът влияе върху редуцирането на теглото чрез два ключови механизма: влияе върху центровете за глад в мозъка (в хипоталамуса), като намалява глада и апетита и забавя скоростта на изпразване на стомаха, удължавайки ефективно усещането за ситост след хранене.

Поради това негово свойство през последните две години е широко разпространено използването му под формата на лекарство, известно като Ozempic (Novo Nordisk, Дания). Прилагането му за загуба на тегло с цел подобряване на външния вид (козметичен ефект) е популяризирано в социалните мрежи от редица известни личности, въпреки че лекарството се предлага законно само с рецепта по предписание за пациенти с диабет тип 2.

Въпреки че Ozempic е одобрен само за лечение на диабет тип 2, Novo Nordisk (компанията производител) спонсорира проучвания, показващи, че при хората, които го приемат, телесните мазнини се редуцират. Всъщност семаглутидът е одобрен и като средство за отслабване през 2021 г. от FDA под марката Wegovy. Макар Ozempic и Wegovy да са по същество едно и също лекарство (просто се предлагат в различни дози), в САЩ Ozempic обикновено се покрива от здравната застраховка, а Wegovy – не.

Част от по-рядко срещаните, но сериозни странични ефекти от приема на Ozempic са: възпаление на панкреаса, нарушаване на зрението, ниска кръвна захар, нарушаване на функциите на бъбреците и жлъчния мехур и рак на щитовидната жлеза.

Ozempic не е предназначен за отслабване и дълготрайната му употреба може да доведе до потенциални нежелани последствия, а след спирането му голяма част от загубеното тегло се възстановява. Употребата му не по предназначение влияе и на наличността на лекарството за тези, които наистина имат нужда от него – пациентите с диабет тип 2.

Биология на наднорменото тегло

Въпреки че променената околна среда води до непрекъснатото увеличаване на случаите на затлъстяване, то се дължи и на вродени биологични фактори, чрез които тялото ни реагира на тази среда. Ето защо най-успешният и дълготраен ефект с възможно най-понижени странични ефекти би могъл да се постигне не с приема на „модерни“ лекарства, а с избор на лечение, след като се вземат предвид начинът на живот на пациента, навиците му и неговата генетична предразположеност към поддържане на наднормено тегло и съпътстващите го заболявания.

Затлъстяването се разделя в две категории. Първата е т.нар. моногенно затлъстяване. Унаследяването е по Менделов тип², среща се сравнително рядко, дължи се на делеции (отпадане) на малки или големи части от определени хромозоми или на единични генни дефекти. Втората категория е т.нар. полигенно затлъстяване, известно и като „обикновено“. То се дължи на стотици полиморфизми (варианти в гените), всеки от които оказва сам по себе си малък ефект.

Оказва се, че основен фактор за повишеното телесно тегло, независимо дали е с моногенен, или полигенен характер, са невронните пътища, контролиращи приема на храна.

Гените, кодиращи лептин и неговия рецептор, се идентифицират като вероятните гени на затлъстяването при човека. Това твърдение се доказва, след като през 1997 г. са открити пациенти със затлъстяване и вроден дефицит на лептин. Следват открития за мутации в гена, който кодира лептиновия рецептор, както и други, които определят тежко начало на моногенно затлъстяване.

Откриването на гени, които предразполагат към полигенно затлъстяване, е по-сложна задача. През последните двайсет години са изследвани множество кандидат-гени, свързани с риска от затлъстяване и ИТМ. Последвалите значително по-мащабни изследвания, фокусирани върху целия геном (Genome-wide association studies – GWAS), установяват над 1100 независими варианта, свързани със затлъстяването, в различни гени.

Въпреки големите затруднения при доказването на причинно-следствените връзки между определени генетични варианти и затлъстяването се стига до два неоспорими извода: биохимичният меланокортинов път, в който участва лептинът, е ключов при контрола на апетита; гените, чиито продукти се намират в големи количества в мозъка, имат основна роля при развитието на затлъстяване.

Съществуват терапии за затлъстяване, съобразени с генотипа на пациента. Например прием на рекомбинантен човешки лептин при пациенти с дефицит на лептин, дължащ се на мутация в LEP гена. При пациенти с вроден дефицит на лептин се прилага заместителна терапия, в резултат на която се намалява телесното тегло и се нормализират ендокринните функции.

Какво можем да очакваме в бъдеще?

Съществуват изследвания, които доказват, че имитаторите на GLP-1 се свързват с рецептори в мозъка, които отговарят за пристрастяването като цяло, а не само към храната (наркотици, алкохол и тютюн). Правят се и клинични проучвания за тестване на този вид лекарства при невродегенеративни заболявания. Следващата стъпка е разработването на терапии, имитиращи различни хормони, с които може да се постигне значителен вталяващ ефект.

Идеята за тези нови терапии променя начина, по който се възприема затлъстяването – като хронично заболяване, дължащо се на нашата биология, а не само на слаба воля. Но ключът се крие в думата „биология“ – чрез GWAS се установяват варианти на гените ни, които биха могли да послужат за нови персонализирани терапии. Стратегията да използваме едно и също универсално лекарство или подход при всички пациенти, невинаги е най-подходящият избор, а по-доброто ни разбиране за механизмите на затлъстяване ще ни позволи да преминем към персонализираната медицина при лечението на затлъстяване, метаболитни заболявания и други, свързани с начина на хранене.

Заглавно изображение: структура на семаглутид. Източник: Wikimedia Commons

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ne-ste-pristrasteni-kum-droga-pomislete-pak/

Идеята за тази необичайна (в сравнение с повечето ми публикации в „Тоест“) статия се породи като следствие от предишната – за т.нар. борба с дрогата в България. За една тема, която възнамерявах да засегна накратко, накрая не се намери място. След това с редакцията преценихме, че тя заслужава самостоятелно внимание. Темата е: какво разбираме под „наркотици“. Както и под „зависимост“ изобщо. И тъй като вникването в проблема е свързано с поставянето на всекидневни очевидности под въпрос, избрах да пиша в първо лице и да споделя личен опит, вместо да застана на привидно неутрална анализаторска позиция.

Къде съм в картинката

Не пуша и никога не съм пробвала – нито тютюн, нито нещо друго. Не пия и нищо по-алкохолно от боза (не от убеждение, просто вкусът ми е гаден), така че съм нямала възможност да разбера какво е да се напиеш. И наркотици не съм вземала. Освен може би веднъж, когато ми дадоха едно кексче и ми казаха, че от него ще ми стане хубаво. Чак след като го глътнах, схванах какво всъщност са ми казали. Е, никаква промяна не усетих.

От тийнейджърка обаче всекидневно пия чай. Нямаше да мога да напиша никоя от статиите си, без да се подкрепя със силен черен чай. А понякога, когато чаят не е достатъчен, за да влезе мозъкът ми в работен режим, си помагам и с хрупане на какаови зърна. Така направих и днес.

Много хора ми се смеят, когато кажа, че да, не пуша, не пия, не се друсам, но съм зависима от чая. Мой приятел с дългогодишен опит в злоупотребяването с различни наркотици прие твърдението ми сериозно и рече: „Ами чаят е спийд“. „Спийд“ е жаргонно название за наркотиците, които действат стимулиращо – като амфетамините например.

Две понятия за дрога

Когато говорим за дрога, обикновено имаме предвид наркотични вещества, които в повечето случаи законът признава за такива и които са под строга регулация, често са и забранени. Наркотици в този смисъл са например – при всички разлики във въздействието и рисковаността на употребата им – марихуаната, хероинът, кокаинът, амфетамините, LSD-то, разни модерни „дизайнерски“ дроги и пр.

Някои наркотици се промъкват покрай законовите регулации. Като балоните с райски газ, чиято продажба накрая уж беше забранена за непълнолетни, но забраната е широко нарушавана. Или в миналото дишането на лепило „Кале“ заради ацетона в него.

Други наркотици са допустими за използване в медицината, но не се продават свободно – например упойките и лекарствата, изписвани с жълта и зелена рецепта.

В широкия смисъл на думата обаче дрога са всички психоактивни вещества, тоест веществата, които по един или друг начин влияят на съзнанието. От тази гледна точка и алкохолът, и тютюнът са дрога. Но също и кафето, чаят (растението чай, а не отвари от други билки, някои от които впрочем също съдържат психоактивни вещества), захарта, кока-колата, да не говорим за енергийните напитки. И още много съвсем легални храни и напитки.

Наркотици и зависимост

Как се решава кой продукт, водещ до промяна в съзнанието, да се обяви за наркотик и кой – не? Дали критерият е зависимостта, която може да се развие при употребата? Надали – далеч не всички наркотици предизвикват зависимост като хероина. От друга страна, алкохолът и тютюнът могат да доведат до тежка зависимост. Човек се пристрастява и към кафето, чая, захарта и пр.

Освен това зависимостта може да бъде чисто психическа, без да е свързана с физическата консумация на вещество или продукт. Добре известно е например, че човек може да се пристрасти към хазарта. Въпреки това безогледната реклама на хазарт в България беше ограничена едва наскоро. И още е рано да се каже дали и доколко ограниченията ще работят.

Зависимост може да се развие и към неща, смятани за безвредни, а някои дори за необходими и полезни. Свикнали сме да се говори за пристрастяване към компютърни игри, интернет и мобилни телефони или към телевизия. Но зависимостта може да бъде и към работата, секса, спорта и какво ли още не, дори към четенето.

Склонни сме обаче да забелязваме едни форми на зависимост повече от други. Ако някой си гледа само в телефона, това може да се интерпретира като пристрастяване, все едно каква дейност извършва този човек с помощта на телефона. Но ако някой чете книга (стига да не я чете от телефона си), това се смята за достойно за душата. Независимо че и в двата случая става въпрос за еднакво дълбока погълнатост от дейността, принудителното изваждане от която би предизвикало аналогичен дискомфорт.

Антисоциални ли са зависимостите?

Широко разпространено е схващането, че дрогирането, алкохолизмът и изобщо зависимостите са нещо антисоциално. Понякога действително става въпрос за контракултурно бунтарство. В много случаи обаче причината е тъкмо обратната – човек стига до зависимост поради усилията си да се впише в обществото и/или да функционира пълноценно в него.

Това, че не пропуших, беше един от факторите да съм сред аутсайдерите в училище. А понеже и не пия, многократно съм била под социален натиск. „Ама само една чашка няма ли да пийнеш?“ „Няма да чукна наздравица с теб, защото си на безалкохолно!“ Понякога дори съм нямала възможност да откажа да ми сипят алкохол. В един период си бях решила проблема с наздравиците, като лъжех, че в кока-колата ми има водка.

Един бивш колега, който пък не пиеше поради алкохолизъм, от срам да не се разкрие зависимостта му тайно даваше питието си на друг колега, който поради това поглъщаше двойно количество и се напиваше. Друг познат, уволняван заради проблемите си с алкохола, реторично питаше: „Как да ходя на служебни купони, като там се пие?“.

Някои вземат наркотици, за да се справят по-добре с работата си. Не става дума само за представители на творческите професии, като музикантите. Амфетамините могат да допринесат например за по-добра концентрация и работоспособност при хора, на които кафето и чаят не са им достатъчни.

Може би дрогата, свързана с най-голяма стигма, е хероинът. Но няма да забравя разговора си с един здравен медиатор в ромски квартал, който ми разказваше за хероинозависимите мъже от махалата. Попитах го кое ги кара да посегнат към този наркотик. Отговори, че те работят тежък физически труд. Идва някой и им казва, че ако си бият една инжекция, ще имат сили и няма да се уморяват. Първите пъти наистина усещат прилив на сили. После вече става късно.

Изобщо, дрогирането в името на социалното функциониране е нож с две остриета, независимо дали говорим за „сериозни“ наркотици, алкохол, или за кафе и т.н. Черният чай и какаовите зърна може да ми помагат да работя, но не питайте как ще заспя след това. Има хора, които не могат да заспят без алкохол или приспивателно (в което се съдържат наркотични вещества), след като през деня са изпили сума ти кафета, за да са в състояние да работят.

Разнообразното отношение към дрогите

Причините едни психоактивни продукти и вещества да са легални дори за деца, ползването на други да е възможно при определени условия, а трети да са абсолютно забранени, не са в самите продукти или вещества. Те са културни, политически, религиозни, географски, икономически.

Марихуаната може би нямаше да бъде толкова „демонизирана“, ако от растението коноп не се произвеждаха толкова много продукти, между които плат, хартия, биогориво, строителни и изолационни материали. Съответно криминализирането на конопа е от полза за производителите на „конкурентни“ стоки – памук, за петролната индустрия, дървопреработването и още доста бизнеси. Колкото и абсурдно да е това, защото индустриалният коноп е нещо различно от видовете на растението, които се използват като наркотик.

В САЩ консумацията на алкохол е забранена до 21-годишна възраст, а на открити места е възможна само ако бутилката е скрита в плик. Същевременно лекарите масово предписват лекарства, към които пациентите лесно се пристрастяват. В Германия отношението към алкохола е далеч по-либерално, но до медикаменти, предизвикващи зависимост, се прибягва само ако няма други варианти. Дори след операция на пациента може да се даде само ибупрофен. И да му се обясни, че не е толкова страшно да се научи да понася някаква болка.

В Чили масово се пие чай от кока, а ако сте на голяма надморска височина в Андите, без този чай трудно ще останете в съзнание. В случай че решите да си донесете такъв чай в България обаче, се излагате на сериозен риск. Затова пък тук маковото семе го продават в магазините, но ако си занесете някое пакетче в Сингапур, може да си имате големи неприятности.

За разлика от исляма, християнството разрешава алкохола, а при вземането на причастие консумацията му дори е задължителна. Най-последователни по отношение на психоактивните вещества са мормоните, които забраняват не само алкохола, а и кафето и чая.

Необходимост или конвенция?

Като се замислим, някой, изпил десет кафета, може да представлява сериозен риск за пътното движение поради нервността и прилива на енергия от многото кофеин. Но от законова гледна точка не е извършил нарушение, „надрусвайки се“ с кафе. Друг човек, който страда от епилепсия, не получава припадъци само ако всекидневно приема бензодиазепинови лекарства. Но употребата им ще даде положителен тест за наркотици. Трети може да пие амфетамини, които са му предписани, за да се справя с дефицита си на внимание, който му пречи да шофира безопасно. Четвърти може да причини катастрофа именно защото не си е пил лекарствата от страх да не даде положителен тест.

Подобни парадокси виждаме и в останалите сфери от живота. Злоупотребата с алкохол например може да направи някого много по-агресивен от напушването с трева, но алкохолът се продава свободно в магазините, докато марихуаната е на специален режим дори в страните, в които е легализирана.

Накратко, отношението към едни или други психоактивни вещества, както и правното им регулиране не са пряка функция от тяхното въздействие. Има ред други причини – от културни специфики до корпоративни войни. Без да пренебрегваме корупцията и огромния черен пазар, свързан с производството и разпространението на нелегални субстанции.

Затова, преди да сочим с пръст „дрогираните“, „наркоманите“, „пияните“ или „алкохолиците“, е добре да се опитаме да си дадем сметка за собствените си зависимости. Разделянето на „ние“ и „другите“ е изпитан популистки трик. Но в повечето случаи просто не е честно. И говори за други зависимости.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/golyamata-i-malkata-istoriya-v-kontsite-na-kozunaka-s-retsepta/

Продукти: 1 кг брашно, 5 яйца, 200 г захар, 1/2 кг мляко (рецептата е стара, млякото се мери в килограми, премерих го на електронна везна), 40 г прясна или 20 г суха мая (от бързодействащата), ванилия – колкото обичате, 200 г масло. 

И двете ми баби смятаха козунаците за висш пилотаж и не се престрашаваха да месят, само разказваха за своите баби и майки, които месили, преди да се появят „купешките“. По патос и драматизъм разказите им се равняваха на приказки. В тях бабите бореха козунаци, побеждаваха ги, биеха ги в масата по двеста пъти и най-накрая козунаците се появяваха съвършени, както роклята на царкинята от ореховата черупка – красиво зачервени и обсипани със скъпоценни камъни от захар. 

Започнах да правя опити за козунак в студентските си години. След това дойде и 2020-та, когато много от нас преоткриха удоволствието от забавеното време, което позволява да почакаш нещо да втаса. Козунакът постепенно стана ритуал, повод за мислене на близостта (особено след преместването ми в Щатите) и връзка с онзи Великден, който помня от дете. 

Пресейте брашното и в него направете кладенче. Смесете маята с малко от млякото и оставете настрана. 

През годините с няколко близки приятели изпробвахме най-различни рецепти. При търсене на „козунак“ Google изплюва хиляди, всяка от които е за най-добрия козунак, с най-многото конци, най-автентичния и т.н. Към тях добавяме и многобройни статии, които дават често взаимно противоречащи си съвети как да се избере най-добрият козунак от магазина. Към пробваните козунаци спадат и изядените изобщо, без ние да сме ги приготвили: сред тях са творенията на поне пет различни баби от най-различни краища на страната, няколко известни (хипстърски) софийски пекарни, няма как да пропусна и козунаците, раздадени от ПП ГЕРБ в ж.к. „Тракия“, гр. Пловдив, преди парламентарните избори през 2013 г. (съвсем истинска история, но да не си разваляме празника). Чак тази година обаче открих Рецептата за козунак – такъв, какъвто трябва да е. Споделям я от книгата с рецепти на прабаба ми и баба ми, учебника по домакинство „Календар по готварство“ от 1937 г., допълнена с обяснения. И всичко останало, което ражда търпението да направиш хубав козунак. 

Когато маята шупне, изсипете я при брашното в кладенчето и размесете леко. Оставете настрана. Разтопете маслото и го оставете да поизстине. Разбийте яйцата в купа, докато станат на пяна, около 5–7 минути с миксера на висока степен. Добавете захарта и продължете да смесвате с миксера, докато не се получи хомогенна смес с много балончета. 

На пръв поглед козунакът не е нещо специално – меси се в Румъния, Молдова, Сърбия и Гърция, по състав и структура е братовчед на италианския панетоне, на френския бриош. Подобно на новогодишната баница или обредните питки, у нас козунакът има особен статус не поради състава си, а поради историята, която може да разкаже за себе си, и историите, които оставя в нас. От ранното детство ароматът му е предвестник на пролет и слънце, по-дълги дни и повече игри навън, спомен за онова стоене до късно и обикаляне около църквата, шарените яйца, дали ти ще си с бореца тази година… Куполът на храм-паметника „Св. Троица“ в едноименния квартал, където съм израснала, се виждаше през все още крехката пролетна зеленина и в годините, когато нямахме възможност да отидем до църквата по една или друга причина, гледах от прозореца как свещите трептят в мрака и след това се пръсват по алеите на парка обратно към домовете. Със сигурност си въобразявам, но тогава целият квартал ухаеше на козунаци. 

Казваме къде шеговито, къде с искрено порицание, че българинът е християнин, който влиза в църква само по Коледа и Великден. Струва ми се обаче, че козунакът дава повод за аргумента, че не традициите принадлежат на празниците, а празниците – на традициите. Символиката на пролетното равноденствие е една и съща навсякъде: възраждане или възкресение, ново начало, събуждане на природата, подготовка за активна земеделска работа и т.н. Правенето на хляб, носенето на огън, приготвянето на храна със специфична символика, празнуването заедно с членовете на общността не са част от църковния канон, а са набор от ритуали, свързани със символиката на равноденствието. Това прави козунака по-скоро част от човешкото, което създава ритуал от нужда за близост до другите и природата извън всякаква намеса на религиозното или идеологическото, които го усвояват впоследствие. Историята не е само в ритуала. Всяка рецепта разказва история – както колективна, така и лична. Голяма и малка. 

Добавете и поизстиналото масло. Продължете да биете с миксера, докато не стане светла хомогенна смес с много балончета. Добавете и млякото, като отново разбъркате по същия начин. Накрая добавете и ванилията.

В преиздадения „Календар по готварство“ от 1937 г. рецептите са групирани по месеци, със сезонни продукти, като „са взети под внимание нашите национални традиции за храненето“. Освен това се казва, че продуктите са съобразени със „скромния“ български пазар. Остава да се чудим дали уточнението е било част от оригинала, или е добавено след 1944 г. И двата варианта са възможни – в първия пазарът може да е скромен поради няколкото национални кризи, нестабилната световна икономика на 30-те години или заради бедността, която както тогава, така и сега е ежедневие за много български домакинства. След идването на комунистите нещата не се променят кой знае колко, разменят се само ролите, и то не на всички.

Има и друг вариант за тази скромност – устойчивостта. Рецептите в книгата са със сезонни продукти, максимум между пет и осем съставки на ястие, включително и подправките, които също са местни, плюс задължителните сол и пипер. Не става въпрос само за регионални гозби, има например и виенски десерти, но всичко следва същия принцип. Традиционните рецепти всъщност изглеждат подозрително… зелени. 

Изсипете брашното в достатъчно голяма тава или купа. Започнете да добавяте по чаша-две/черпак-два от течната смес, като разбърквате отначало с дървена лъжица, а след като започне да се оформя тесто – с ръце. Добавяйте течността постепенно, докато тестото става все по-хомогенно. 

Както много българи, живели в XX в., и баба ми и дядо ми жонглираха със задушеното си в индустриализация и урбанизация земеделско наследство и комунистическата оскъдица. Дядо ми до последно разказваше с носталгия как като деца са пасли воловете по безкрайните полета край Търново; баба ми оплакваше „унищожението на българското село от комунистите“. До известна степен и двамата се помиряваха с неизбежното, което щеше да се случи и без абсурдите на диктатурата – откъсването на човека от природата, от малката общност, от бавното живеене, което е световна и ускоряваща се тенденция от близо два века. 

Успоредно с работата и децата, а после и с внучката, двамата се грижеха за най-различни зеленчукови и овощни градини, затваряха буркани, гледаха животни за месо, яйца и мляко. Отначало защото по магазините често или не е имало достатъчно, или качеството е било много ниско, а след това – по навик и даже от любов. В този смисъл кухнята ни винаги е била скромна, но никога не ми е хрумвало, че храната, която консумираме, не е вкусна или не ни стига. Напротив – днес доматите и чушките, които гледаха баба ми и дядо ми, се продават на тройни цени и с етикет „био“. И тук изобщо не става дума за соцносталгия. 

Градината и животните отнемаха много труд, търпение и ресурси като време и вода за поливане. Време, което все пак са намирали – може би защото не са се карали с никого по цял ден във Facebook. Кухнята им си остана все така простичка. 

Ако всичко върви добре, би трябвало да ви остане около 100 – 200 мл течност. Извадете тестото от тавата, поставете го на плот или маса и почнете да добавяте течността постепенно, като оставяте време да поеме в процеса на месене. Тестото ще става все по-гладко, все по-меко и все по-лепкаво, без обаче да лепи върху плота. Малко залепване и разкашкване при добавяне на течността е нормално, но след това тестото трябва отново да се „събере“ и стегне. 

Ние, техните наследници, живеем много по-различно. „Консервативното небце“ на българина се променя, опитваме все повече храни, традиционната ни кухня излиза в света, светът влиза у нас. В супермаркетите, независимо дали във Франция, Германия, България, САЩ или Нидерландия, сезонното е само спомен. Тази промяна в храненето е огледало на по-големи промени: безпрецедентна технологична революция и промяна в начина на комуникации, отмирането на индустрията и възходът на сферата на услугите, затварянето на няколко поколения в офиси и градска среда, живот и детство, които преминават пред екрани. 

Доста хора в България все още отглеждат някаква част от храната си, но все пак много по-малко от преди. В чужбина обаче има обратна тенденция, особено сред младите – дали заради нарастващата инфлация и високите цени на пресните продукти, дали поради съображения за околната среда, или просто като страничен ефект от пандемията. Културни тенденции като т.нар. cottagecore превръщат подобен начин на живот в своеобразен естетически култ. Разбира се, историята няма как да тръгне назад. Но тези феномени не се появяват случайно. Те са реакция спрямо настоящето.

Тестото е готово, когато започне леко да лепи по плота и стане напълно гладко. Тогава се оставя да втаса – няколко часа на стайна температура, докато удвои обема си, или в хладилника през нощта. Ако втасва в хладилник, тестото трябва да се отпусне няколко часа, преди да се меси втори път. 

Изобилието си има цена, особено когато привидно излиза евтино. Авокадото например се контролира от кървави картели и допринася за изсичането на горите в Амазония. Дори когато не става въпрос за такива драстични случаи, съвременното производство на храна допринася за вредните емисии на парникови газове, дестабилизира местните земеделци, поддържа отровни земеделски практики, наводнява пазара с продукти, пълни с пестициди. Проблемите са много и картината е сложна, но това са някои от по-негативните тенденции, които всички слагаме доброволно в чинията си ден след ден.

Все повече хора в т.нар. развит свят боледуват и умират от изобилие и преяждане. Затлъстяването сред децата е сериозен здравен проблем, включително в България. Качеството на храната се влошава не само поради гореизброените причини, а и поради начините на съхранение, често в найлон и пластмаса, от които в храната се просмукват канцерогенни и увреждащи ендокринната система вещества. Всичко това – преди дори да се разградят до микропластмаси, които поглъщаме и които вече се откриват дори в плацентата на бременни жени. Ако отворим обектива още повече, изобилието от продукти почти винаги води до исторически и съвременни колониални и експлоатационни практики. Историята на храната всъщност е сложната история на света, с всичките нюанси на миналото и съвремието.

След като тестото втаса веднъж, се размесва още един път. На този етап се добавят стафиди, шоколад или каквото друго решите да сложите в него. Оформя се както ви харесва – онлайн има множество начини за заплитане на венци, плитки и т.н. Ако решите, може да намажете фитилите с мармалад, преди да ги заплетете. Козунакът се оставя да удвои обема си още веднъж за час-два на стайна температура. 

Може би от необходимото време и внимание за месене на козунака, което ражда такива потоци на съзнанието, се е родил митът, че той трябва да се удари между двайсет и пет и двеста пъти (в зависимост от източника) в масата. Поглеждайки от време на време към старата книга с рецепти, си давам сметка, че скромност съвсем не е същото като оскъдица или липса. Че традицията изпълнява своя смисъл не когато се използва за напразни обещания за завръщане към миналото, а за осмисляне на настоящето и евентуално на бъдещето. 

Кое може да си вземем от това минало? Усещането за време и по-смислената му инвестиция в ежедневното? Излизането от виртуалния свят и връщането в света на допира – до почва, до живот, до тесто, до друг човек? Изкуството търпеливо да омесиш нещо, да положиш усилие, да почакаш процесите да втасат, вместо да търсиш бързите въглехидрати на допамина или агресията? Връщането към споделеното и общността? Осъзнаването, че изобилието е дар тогава, когато не е ежедневие и не се превръща в прекаляване и алчност? И може би, някой ден, доброволното ограничаване на безкрайната консумация в името на едно по-добро бъдеще? Скромност?

Хубавите неща стават бавно – същинското месене ми отне около час. Рецептата е простичка, трябва да се внимава, може да бъде и трудна за изпълнение. Разчита се на помощ от инструкциите, но и на усет, на преценка. Козунакът става мек, пухкав и остава мек за дни напред. Не е нито твърде сладък, нито безвкусен. Усилието, с две думи, си заслужава. 

Козунакът се намазва с цяло разбито яйце. Може да се поръси с бадем. Пече се на 175–180 градуса за около 40 минути. След като се извади, се изправя, за да изстине равномерно, или се поставя върху решетка. Яде се топъл, по възможност – с близки. И с благодарност и мисъл за конците на голямата и малката история, от която е направен. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/20-godini-borba-s-narkotitsite-hronika-na-koruptsiya-i-narastvasht-populizam/

Младежите, навършили пълнолетие през последните години, нямат спомени от времето, когато е въведена една поправка в Наказателния кодекс (НК), засягаща много от тях. Някои дори не са били родени, когато тя е приета от парламента. През март 2004 г. Народното събрание гласува отпадане на текста в НК, според който не се наказва човек, носещ у себе си наркотик в количество за еднократна употреба.

По онова време правителството беше оглавявано от Симеон Сакскобургготски, а на власт беше коалицията между НДСВ, ДПС и „Новото време“. Председател на „Новото време“ беше днешният директор на БНТ Емил Кошлуков. Именно тази партия инициира криминализирането на еднократната доза. Особено активен в агитацията за законовата поправка беше депутатът Мирослав Севлиевски, затова и тя се запомни като поправката „Севлиевски“.

Какво се твърдеше, а какво стана

„Че някой е решил да напълни затворите с деца, е лъжа, която обслужва наркопазара“, твърдеше преди 20 години Севлиевски. На практика обаче от демократичността на всеки съдебен състав зависеше дали ще наложи ефективна присъда на някого за еднократна доза, или ще намери законова „врътка“, за да го отърве. Имаше случаи на 18–19 годишни тийнейджъри, влезли в затвора за половин цигара марихуана.

Така полицията отчиташе разкриваемост на престъпления, свързани с наркотици, а мрежите за разпространение на дрога си процъфтяваха. Поради това наркотиците продължаваха да бъдат достъпни, а най-уязвими бяха крайните им потребители, които живееха в постоянен страх от репресии. За тези от тях, развили зависимост към определени наркотични вещества, уязвимостта ставаше още по-голяма, защото страхът от преследване намаляваше шансовете им да потърсят и намерят адекватна подкрепа.

Всичко това стана възможно въпреки предупрежденията на множество експерти, лекари, юристи и организации, включително на Националния център по наркомании, че криминализирането на еднократната доза няма да има декларирания ефект, а напротив – ще стане предпоставка за увеличение на корупцията. А адекватната борба със зависимостите, каквато се практикува в европейските държави още по онова време, е свързана не с преследване на зависимите, а с превенция и лечение.

Вместо поука – увеличаване на репресиите

В течение на тези 20 години криминализиране на еднократната доза се правят множество изследвания, според които употребата им сред младите хора у нас се увеличава.

„В България продължава тенденцията на общо увеличение на броя на учениците, употребили наркотици, който влиза в известно противоречие с тенденцията на лек спад в повечето европейски страни, най-вече в употребата на марихуана“, е изводът от годишното изследване за 2011 г. на Националния фокусен център за наркотици и наркомания. По данни на същата организация през 2021 г. 14,7% от учениците от 8. до 12. клас са употребили някога поне едно наркотично вещество.

Трудно е обаче да има достоверна статистика, когато става въпрос за нещо стигматизирано и криминализирано, каквото е дрогата. От гражданската инициатива „Един грам живот“ отиват още по-далеч в заключенията си. В края на 2023 г. те твърдят, че по неофициални данни над 70% от учениците в България са пробвали наркотици. Данните са извлечени от анонимни анкети, направени от експерти. Гаранция за тяхната представителност и достоверност, разбира се, няма, но пък няма и официални данни по темата.

На този фон репресиите върху употребилите наркотични вещества се засилват. Обискирането по паркове, градинки и метростанции на хора, които според служителите на реда „приличат“ на такива, които биха употребявали наркотици, не престава. В края на миналата година например полицаи буквално изхвърлиха на пътното платно, по което минават коли, човек, когото се опитват да обискират, понеже чули разговор между трима души, в който се споменава марихуана. А друг от групата арестуваха заради „хулиганство“, но пък заповедта за арест е по друго обвинение – „нанасяне на лека телесна повреда“, понеже ухапал (чудно как) един от полицаите по коляното.

Към тези репресии се прибавят и все по-строги законови санкции, като основният фокус вече пада върху т.нар. пияни и дрогирани шофьори. Преди няколко години се въведе временно отнемане на книжката на лица, шофирали след употреба на алкохол и наркотици, дори да не са извършили престъпление. А от 2023 г. вече се отнема и самият автомобил. Въпреки че по данни на Института за пътна безопасност алкохолът и наркотиците са причина за едва 2,5% от катастрофите с жертви.

Колко е важно значението на понятията (и клишетата)

Представете си, че не сте яли от една седмица. Пиете хапче, на чиято листовка пише, че се приема след хранене. И се чудите защо ви става лошо – нали преди една седмица сте яли, значи го приемате след хранене. Едва ли бихте си помислили подобно нещо, нали? В противен случай бихте имали сериозни проблеми с функционалната грамотност.

Масовите медии използват изразите „пияни и дрогирани шофьори“ и „шофиране след употреба на алкохол или наркотици“ като равнозначни и в масовото съзнание те са се набили като устойчиви клишета. Какво значи обаче „след употреба“? Дали че човекът зад волана е пиян или дрогиран, или просто е пил алкохол или употребил наркотик някога в миналото?

Българското законодателство прецизно уточнява какво означава един човек да кара пиян. Ако алкохолът в кръвта е до 0,5 промила, не се носи нито административна, нито наказателна отговорност. От 0,5 до 1,2 промила следват административни санкции, които се увеличават пропорционално на количеството алкохол в кръвта. От 1,2 промила нагоре отговорността е вече наказателна, тоест става въпрос за престъпление.

За наркотиците обаче няма подобни уточнения. Може да сте изпушили един джойнт преди седмица, действието му отдавна да е изтекло, но тестът пак ще установи, че сте шофирали „след употреба на наркотици“.

Не по-маловажен проблем е, че полевите тестове за наркотици са пословично неточни – те могат да покажат позитивен резултат дори след употреба на легални лекарства, включително такива, които не предизвикват промени в съзнанието – като антибиотици и ибупрофен. Резултатът ви може да излезе позитивен дори ако просто сте си хапнали кифла с маково семе. А докато се изчакат по-достоверните резултати от кръвните тестове, минават месеци.

Затова адвокати като например Силвия Петкова, която води (и печели) дела за санкции за шофьори след фалшиво позитивни текстове, наричат „лудост“ идеята за конфискуване на превозното средство след полеви тест за наркотици. Междувременно отнетите автомобили заради употреба на алкохол и наркотици са над 2500 към 20 март. В някои градове вече няма място за тях, въпреки че държавата е започнала да ги продава.

Две лични истории

Редакцията на „Тоест“ разполага с личните истории на двама души, които показват как репресивността на мерките срещу хората, шофиращи „след употреба на наркотици“, води до увеличаване на корупцията. Запазваме тяхната анонимност, за да ги предпазим. Нека ги наречем Миро и Славчо – в чест на Мирослав Севлиевски.

Един ден Миро кара с колата към работа. Спират го полицаи за проверка. Той е сигурен, че не е извършил нарушение. Но пък е слушал музика и си е „куфеел“ – може поради това да им се е видял съмнителен. Проверяват документите му , багажника и започват да му задават различни въпроси. Питат го дали е ползвал наркотици, като го предупреждават, че ще му направят тест.

„Казах им, че съм пушил марихуана предишната седмица – може би събота или неделя. И те се оживиха, като разбраха тази работа. Започнаха да плашат, че нямало да отида на работа, сваляли ми номерата, отиваме в районното, арестуват ме… И аз им казах: „Добре, отиваме.“ Те обаче продължиха да настояват, че нататък става много лошо. […] „Ако те удари някой, за нищо ще изгориш. Може да не си виновен ти. Виждам, имаш деца, трябва да ги пазиш.“

След като го съветват да „почерпи“ за „доброто отношение“, Миро дава на полицаите всичките пари в брой, които носи у себе си – 90 лв. Чак после се сеща, че са го преметнали – спряла го е обикновена патрулна кола, а само автомобилите на КАТ разполагат с тестове за наркотици.

Ако аз в петък съм бил в Нидерландия и съм пушил джойнт – там това е напълно законно. Прибирам се в неделя. В понеделник ме спират български полицаи на българска територия – аз в нарушение ли съм, или не съм? – пита Миро. – По какъв начин нещо, което съм правил през уикенда и няма никакви последствия върху организма ми, тъй като действието му приключва до няколко часа след употребата, ме прави престъпник?

Историята на Славчо е аналогична. И той карал кола към работа – на връщане от работна среща, с не повече от 20–30 километра в час, спазвайки правилата. 

В 12 на обед в работен ден в един храсталак между къщички на тихо пътче, което излиза на Околовръстното, ме спират полицаи, изскачащи от шубрака. 

Не казват защо го спират, но не пропускат въпроса: „Скоро използвали ли сте наркотици?“ Славчо честно си признава, че е пушил трева през уикенда. За разлика от Миро обаче носи повече пари – 300 лв. Вземат му ги всичките.

Пак минах тънко – успокоява се Славчо, – има хора, които са придружавани до банкомат, за да дръпнат по една хилядарка от сметката си и да ги пуснат по живо, по здраво.

Последствията от репресиите за психичното здраве

Лечението на много заболявания изисква медикаменти, чиято употреба води до позитивен тест за наркотици – не само защото полевите тестове често дават фалшиви резултати, а и защото самите лекарства съдържат вещества, класифицирани като наркотични. Психиатърът Владимир Сотиров, управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“, разказа пред „Тоест“ на какви проблеми се натъква в професионалната си практика заради санкционирането на т.нар. дрогирани шофьори:

„Факт е, че хората се притесняват, когато предписвам лекарства на зелена (бензодиазепини) и/или жълта рецепта (амфетамини), дали това няма да ги застраши, ако ги спрат полицаи за случайна проверка“, казва Сотиров. Според него така състоянието на пациентите му се усложнява: „Възниква още едно притеснение – дори страх – върху притесненията им, с които идват при мен и които аз се опитвам да лекувам.“

Тези притеснения имат основателна причина, а не са само в главите на пациентите. Така се стига до парадокс – в опита си да помогне, предписвайки адекватна терапия, лекарят може да усложни състоянието на пациента. „Аз съм този, който с препоръките си за лечение въвежда допълнителен симптом в клиничната картина“, отбелязва управителят на „Адаптация“.

Психиатърът обръща внимание и на нещо, върху което малко не-специалисти се замислят, а законотворците ни – хич. Понякога състоянието на пациентите представлява по-голям риск от забранените за шофьорите вещества, съдържащи се в лекарствата им:

Симптомите, от които хората страдат, повлияват на тяхното функциониране, включително в ролята им на шофьори, в много по-голяма степен от ефектите на лечението. Даже е обратното – ефектите от лечението целят подобряване на функционирането – включително шофирането – чрез облекчаване или редуциране на симптомите, които го затрудняват. 

Например в някои случаи на пациентите с паникатаки и други тревожни разстройства „практически задължително“ се изписва бензодиазепин. И така се намалява тревожността, която може да повлияе и върху шофирането – „така, както парацетамолът облекчава треската“.

„В общия случай хората използват наркотици по същите причини, поради които използват и всякакви други психотропни лекарства – да облекчат симптоми на тревожност или друго емоционално или психично страдание“, казва Сотиров. Затова той смята, че отношението към хората със зависимости не следва да е като към престъпници, а употребата на наркотици следва да се декриминализира. 

Защото наказателното преследване на употребяващите наркотици прибавя още едно страдание към страданието, наложило употребата.

Много потърпевши, но мижав интерес

На 20 април в София се проведе протест под надслов „Употреба“ не е „въздействие“. Едно от исканията на организаторите беше в НК „след употреба“ да се замени с „под въздействието на“. В мотивите си те обръщат внимание на пренебрежимо ниския дял на смъртността при пътнотранспортни произшествия, причинена поради употреба на дрога, и отбелязват, че рисковете от използването на смартфон при шофиране са далеч по-сериозни. В допълнение се казва и че определени хора редовно биват подлагани на тестове само защото са млади или изглеждат „алтернативно“.

Въпреки хилядите досъдебни производства и стотиците присъди за заклеймяваните като „пияни и дрогирани шофьори“ протестът се проведе при „мижав интерес“, ако използваме думите на певеца Панайот Панайотов. Вероятно част от потенциалните потърпевши са се опасявали да не станат обект на репресии само заради участието си в демонстрацията. Други (и някои от предишните) знаят, че ако постъпят като Миро и Славчо и подкупят полицаите, с голяма вероятност ще се отърват.

Има обаче една категория хора, които смятат, че са над правилата, и живеят с това убеждение. Като Кристиан Николов, причинил смъртта на журналиста Милен Цветков и осъден на 9 години затвор за това. Или Георги Семерджиев, осъден на втора инстанция на 20 години затвор за произшествие, в което живота си загубиха две момичета, минаващи по тротоара в момента на катастрофата. Има още много като Николов и Семерджиев. Те обикновено карат скъпи и мощни автомобили, имат свои хора в полицията или неслучайни родители, или разполагат с други ресурси, благодарение на които могат да живеят в безнаказаност. Поне докато се случи непоправимото.

Именно пробитата и корумпирана система, позволяваща на такива хора да бъдат над закона, е истинският „убиец на пътя“, ако използваме още едно медийно клише. Докато тя не се промени така, че правилата да важат за всички, няма значение дали ще се криминализира и шофирането с 0,5 промила алкохол в кръвта, както предложи МВР преди месец. Или ако пушенето на джойнт дори две седмици преди теста се наказва с доживотен затвор.

Последното май още никой не го е предложил, но натам вървят нещата.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sluchayat-na-sudiya-vladislava-tsarigradska-ili-kakvo-oznachava-da-nyama-pravosudie/

Широко разпространено в България (а и в други страни) е убеждението, че увеличаването на наказанията е превенция срещу престъпността. Затова след всяко тежко престъпление, станало водеща тема в новинарските емисии, се чуват гласове за промяна на Наказателния кодекс (НК) и по-тежки присъди. Някои изразяват носталгия по законите от времето на хан Крум, когато за кражба са се рязали крайници, а националпопулисти като председателя на „Възраждане“ Костадин Костадинов дори искат връщане на смъртното наказание.

Два проблема плюс един

Проблемите с това популярно убеждение са два. Първо, то не почива на реални факти. В изследването на историка Стефан Иванов „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989 г.)“ например се доказва, че въпреки ефективното изпълнение на смъртни присъди, умишлените убийства по времето на социализма са дори повече, отколкото в посттоталитарния период.

Второ, въпреки това въпросното убеждение стои в основата на не една и две законови промени. Не поради некадърност на законотворците, а от чист популизъм, достигащ шизофренни висини. Например през 2020 г. отзвукът от катастрофата, при която загина журналистът Милен Цветков, стана повод ГЕРБ да предложи увеличаване на наказанията в НК за шофьори, употребили алкохол или наркотици. Две седмици по-късно партията представи концепция за наказателната политика за пет години напред, в която се казва: „Статистиката ясно сочи, че повишаването на размерите на наказанията не води до намаляване на престъпността.“

Към тези проблеми се прибавя и трети, местен – правосъдната система в България не изпълнява основната си функция да гарантира справедливо правосъдие в съответствие със законите. В такъв случай какво значение има колко строги са те? След като някои извършители на престъпления няма да бъдат осъдени, каквото и да са направили, а някои жертви на престъпления няма да получат не само справедливост, а дори и защита.

Защо е важно да говорим за Владислава Цариградска

Ако правосъдната система не е в състояние да защити един съдия, който просто се опитва да работи както трябва, тя не може да защити никого. Пример за такъв съдия e Владислава Цариградска. Одисеята си тя обобщава в писмо, което на 12 април изпраща до членовете на Висшия съдебен съвет и председателката на Върховния касационен съд, както и до медии. Татяна Ваксберг го обобщава:

Съдийката твърди, че я заплашват със смърт, а хората, които трябва да я защитят, все едно не я чуват. И така пет години.

В този период от пет години, в който се сменят трима главни прокурори, Цариградска работи в Районния съд в Луковит, а след това – в Окръжния съд в Плевен. Първоначално я заплашват Мартин Божанов, известен като Нотариуса, и хора около него, защото тя отказва да решава дела така, както той иска, и да си направи отвод по тях. Божанов дори отправя заплахи към нея в съдебната зала.

Следва компроматна кампания срещу Цариградска първоначално в ПИК, но тъй като съдийката продължава да не се подчинява, компроматите се множат и из други от „пеевските“ медии. Същевременно тя получава и заплахи. През 2020 г. е под охрана за 6 месеца, но охраната си тръгва, а заплахите постоянстват. Цариградска търси правата си в съда, не я държат в течение по хода на делата ѝ, но пък сайтът „Афера“ публикува части от нейни показания – значи се е сдобил с тях от вътрешен на съда човек.

След убийството на Мартин Божанов заплахите не престават, а стават все повече (над 70) и все по-страшни – че ако не „млъкне“, ще ѝ изкормят гениталиите, че съпругът и трите ѝ деца „ще са с бетонирани крака на дъното на язовира“ и т.н. Полицията задържа клошар, който беше обвинен, че е изпращал анонимни заплахи и до различни институции. Тази версия не изглежда реалистична – най-малкото заради упоритата слепота на правосъдната система за случая на Цариградска. А и например защото предупреждение „да се кротне“ идва също от човек на име Веселин Иванов – бивш служител в Дирекция „Публична комуникация“ при главния прокурор.

От средата на февруари 2024 г. Цариградска отново е с охрана, но след смяната на правителството отговорна за охраната в Министерството на правосъдието става представителка на прокуратурата. А прокуратурата години наред упорито отказва да разследва заплахите срещу съдийката. В писмото си Цариградска иска мерки, които да осигурят защита и правото на честно правосъдие както за нея, така и за всеки съдия, който е в подобна ситуация.

Репресии срещу други съдии

Съчетанието от компроматна война и излагане на риск на „непослушни“ съдии не е прецедент, независимо на колко висока позиция се намират те. Лозан Панов, който беше председател на Върховния касационен съд между 2015 и 2020 г., беше редовен обект на компромати в „пеевските“ медии. В писмото си Владислава Цариградска припомня протеста срещу него през 2017 г., който се запомни с одраните агнешки главички. След години Любена Павлова – тогава бъдеща, а днес бивша съпруга на Петьо Петров, известен като Еврото – призна, че е организирала протеста по поръчка на Еврото, чието име нашумя покрай аферата „Осемте джуджета“.

Цариградска припомня и част от перипетиите на съдия Мирослава Тодорова. През 2021 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди България заради дисциплинарни производства срещу съдийката в периода 2011–2012 г. Тя е уволнена през 2012 г., а през 2013 г. е възстановена на работа, но на по-ниска длъжност за една година.

Обвиненията срещу Тодорова са скалъпени, а истинската причина е, че по онова време тя е председателка на Съюза на съдиите в България – неправителствена организация, позволяваща си критични позиции по отношение на правосъдната система. През 2012 г. организацията излиза с остра реакция срещу назначаването на Владимира Янева за председател на Софийския градски съд. На следващия ден Мирослава Тодорова е уволнена.

Затова ЕСПЧ отсъжда, че по отношение на нея е нарушена Европейската конвенция за правата на човека, по силата на която, казано накратко, човек не може да бъде наказван по причини, различни от описаните в закона, по който е наказан. Обвиненията срещу Тодорова са, че бави делата си, но по същество „наложените ѝ санкции са представлявали намеса в упражняването на правото ѝ на свобода на изразяване“.

Янева впрочем също е уволнена през 2015 г. , а после – осъдена условно. Причината е, че е разрешавала незаконно подслушване. Името ѝ беше замесено в редица скандали, свързани с отношенията между политическата власт и прокуратурата – достатъчно е да си спомним за „опраскването“ и „двете каки“.

С това обаче репресиите срещу Мирослава Тодорова от страна на върховете на правосъдната система не престават. През 2019 г. Инспекторатът на Висшия съдебен съвет (ИВСС) публикува онлайн, както всяка година, имотните декларации на съдиите. От всички над 4400 декларации само тази на Тодорова е с незаличени лични данни. Така ЕГН-то, адресът и номерът на личната ѝ карта стават общодостъпни (включително за хората, които е осъдила), както и ЕГН-тата на нейния партньор и непълнолетния ѝ син – в противоречие със Закона за защита на личните данни.

Според ИВСС става въпрос за „пропуск“. Файлът с декларацията на Тодорова е озаглавен NE SE CHISTIIIIIIIIIIIIIIIIII, което навежда на мисълта, че съответната информация умишлено не е изчистена и ИВСС нарочно е изложил съдийката на риск.

Потребност от възстановително правосъдие

Освен че правосъдната система ги репресира, защото имат дързостта да работят съвестно и да имат високи професионални стандарти, между Владислава Цариградска и Мирослава Тодорова има още нещо общо – и двете застават зад принципите на възстановителното правосъдие. Това означава не просто извършителите на престъпление да бъдат наказани, а да имат възможност да компенсират поне отчасти стореното и да помогнат на жертвите.

„Това не значи някой да бъде освободен от отговорност, означава да се намесиш и да подпомогнеш след това съвместното живеене на хората“, разяснява Владислава Цариградска пред „Свободна Европа“. В статия за „Тоест“ съдиите Мирослава Тодорова и Калин Калпакчиев дефинират възстановителното правосъдие като „способ да видиш другия като пълноценно човешко същество“.

Да си представим правосъдна система, в която хората носят отговорност за престъпленията си, но тя не се свежда до изолиране от обществото и издевателства в затвора, а включва сериозни усилия за превъзпитание и възможност за компенсиране на щетите впоследствие.

В тази система Мартин Божанов не е оръжие за кални поръчки, докато стане неудобен и съответно бъде убит, а просто далавераджия и имотен измамник. След като е осъден и излежава намален срок на присъдата си, защото се съгласява да премине през рехабилитационна програма, той се свързва, с посредничеството на медиатор, със свои жертви и им помага. На единия прави ремонт в дома, който преди се е опитал незаконно да отнеме. На друг помага да си отвори кафене, понеже има опит в това. И той е жив и доволен от живота си, и потърпевшите са компенсирани, и правосъдната система си е свършила работата.

Ще си кажете: проблемът не е, че нямаме възстановително правосъдие, а че и това правосъдие, което имаме, не работи справедливо и не успява да гарантира справедливост дори за онези, които го практикуват. Прави сте, знам. От друга страна обаче, ако една система не функционира, може би трябва да бъде конструирана по друг начин. И след като по-строгите наказания така и така не дават желания ефект, защо да не пробваме с добро?

Водещо изображение: Владислава Цариградска в студиото на „Здравей, България“ по Нова телевизия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/vuoruzhena-bditelnost-po-nikoe-vreme/

На 6 март 2024 г. кабинетът „Денков“ подаде оставка, а на 25 март, след оттеглянето на ГЕРБ от преговорите с ПП–ДБ, номинираната за премиер Мария Габриел се отказа от кандидатурата си. Какво очаквате да върши един вътрешен министър в оставка в периода, когато още не е ясно ще има ли правителство и ако да, ще бъде ли той министър в него? Най-логично е просто да се грижи подопечното му министерство да осигурява реда. Вместо това министърът в оставка Калин Стоянов демонстрира свръхактивност, свързана със сериозен човешки (и потенциално – финансов) ресурс. И бутафорно присъствие.

Кой беше министър Калин Стоянов?

Макар официално всички министри в кабинета на Николай Денков с изключение на Мария Габриел да бяха номинации на ПП–ДБ, с времето стана ясно, че това не е точно така. Един от министрите, за които се разбра, че са по-скоро предложения на ГЕРБ, беше именно Калин Стоянов. Кой всъщност стои зад него, излезе наяве след протеста против тогавашното ръководство на Българския футболен съюз на 16 ноември 2023 г. Този протест прерасна в масови безредици, а полицията приложи неоправдано насилие в опит да го овладее. Срещу протестиращите беше използвано водно оръдие. Бяха бити и невинни хора, които дори не са участвали в протеста, просто са минавали в района или са пиели бира в заведение наблизо.

Заради този случай на масово полицейско насилие, както и заради това, че МВР не е създало организация, която да предотврати ескалацията на напрежението, от ПП–ДБ поискаха оставката на Калин Стоянов. Премиерът Николай Денков дори заплаши, че ще си подаде оставката, ако министърът не осъди полицейското насилие.

Стоянов обаче отказа да сдаде поста с аргумента, че не иска да е „изкупителна жертва на дългогодишните проблеми в МВР“. Тогава от ПП–ДБ обявиха Стоянов за министър на ГЕРБ и ДПС, а Мария Габриел го защити, като заяви, че той „отстоява принципите за нулева толерантност към насилието“.

От този момент нататък от ГЕРБ ревностно бранят Калин Стоянов, макар да не признават, че той е бил тяхна номинация. В брифинга, на който Мария Габриел заяви, че се отказва от премиерския пост, тя изтъкна като един от аргументите за решението си, че от ПП–ДБ са искали смяната на вътрешния министър.

Два не-повода, две активизирания

В този контекст, в междувремието от оставката на Денков до безславния край на мандата на Мария Габриел, Калин Стоянов на два пъти активизира силите на реда по „поводи“, които всъщност не бяха поводи.

Първият не-повод бяха четири инцидента между 6 и 8 март, които не бяха свързани с насилие от страна на чужденци към българи. Жители на родопското село Храбрино взеха чуждестранни студенти по медицина за бежанци и ги подложиха на граждански арест. Други чуждестранни студенти пък бяха нападнати от български тийнейджъри на 8 март насред столичния булевард „Витоша“. На същата улица през нощта на 6 срещу 7 март имаше бой между две групи младежи, едната от които съставена от млади мъже с арабски произход. Както стана ясно впоследствие, двете групи са се познавали и конфликтът вероятно е бил заради момиче. А кандидати за убежище от общежитието на Държавната агенция за бежанците в „Овча купел“ бяха заснети на 8 март вечерта как се карат и се гонят помежду си.

Тези дребни инциденти, в два от които насилниците са българи, но няма сериозно пострадал български гражданин, станаха повод за катализиране на поредната ксенофобска истерия и протести пред бежански центрове. Реакцията на вътрешния министър беше двойствена. От една страна, той подчерта, че няма увеличение на случаите на нарушение на реда с участието на чужденци, за разлика от закононарушенията, извършени от непълнолетни. От друга страна, Калин Стоянов използва случая да въведе засилени мерки за сигурност… заради чужденците, които определи като „хора с различен произход“:

„Засилваме полицейското присъствие в централната градска част и в райони, където има събиране на хора с различен произход, както и около центровете за настаняване на Държавната агенция за бежанците. В централната част на столицата екипите ще са съвместни от СДВР и на общината, а край центровете за бежанци ще патрулират полицейски служители.“

Стоянов също така повтори заявката си, дадена на 8 март, да инициира законодателна промяна, в резултат на която да се назначат още 1260 гранични полицаи. Ако това стане, ще бъдат отделени немалко средства за МВР, което е известно с раздутия си щат. Предложението за откриване на работни места за такъв брой полицейски служители по границите впрочем не е оригинално негово – преди година същото число споменава тогавашният служебен вътрешен министър Иван Демерджиев.

Вторият не-повод беше атентатът в Москва от вечерта на 22 март, при който бяха убити близо 140 души, отишли на рок концерт, а повече от 180 – ранени. Отговорност за него пое фракцията на „Ислямска държава“ – „Хорасан“. Русия обаче обвинява Украйна, която категорично отрича връзка с терористичния акт.

Засега няма публично известни данни България да е в опасност след този атентат. На 23 март обаче МВР излезе с прессъобщение, в което се казва, че министър Калин Стоянов е разпоредил „засилени мерки за обезпечаване на сигурността и спокойствието на гражданите на територията на страната. Полицейски патрули и жандармеристи, оборудвани с дългоцевно оръжие, ще патрулират в градските зони и ще съблюдават за реда и за гарантиране на безопасността“.

Не се споменава поводът за изкарването по улиците на сили на МВР, въоръжени с пушки. Вместо това просто се съобщава, че то е „с оглед предотвратяване на нарушения на обществения ред и повишаване на бдителността“.

Театрална сигурност

След двете решения на Калин Стоянов за увеличаване на полицейското присъствие могат да се видят служители на реда най-вече в района около бул. „Витоша“ и НДК, край молове, както и около бежански центрове. Жандармеристи видимо се шляят из центъра на София, някои от тях си пушат, но пък са с тежки униформи и с големи, страшни автомати.

Като се изключи тази показност, на много места в страната и дори в столицата полицията на практика отсъства там, където е нужна. Има столични квартали, в които хората може с години да не видят полицай, като изключим някой и друг катаджия, скрит в храстите. Но пък служители на реда традиционно се навъртат по паркове и градинки и обискират хора, които им приличат на такива, които биха пушили трева. Понякога стоят на изходите на метростанциите и спират за легитимация минувачи, чиято външност им изглежда съмнителна – например мъже с дълги коси и бради или с вид на чужденци.

Присъствието на патрулиращи полицейски служители е необходимо – както в една европейска столица, каквато е София, така и в по-малките населени места. Както за предотвратяване на престъпления, така и в помощ на гражданите – например да бъде упътен някой, да се реагира бързо и адекватно, ако друг се почувства зле или е в безпомощно състояние, и т.н. За всекидневната дейност на един патрулиращ полицай пушка не само не е нужна, а и би могла да затрудни навременната му реакция.

Поуки от международния опит

На 13 ноември 2015 г. в Париж е извършена серия от терористични атаки, в резултат на които са убити близо 130 души. Като реакция тогавашният президент Франсоа Оланд обявява извънредно положение. Временно са затворени границите и е обявен вечерен час, а по улиците излизат въоръжени военни. Скоро границите се отварят, а вечерният час се отменя, но военните по улиците остават.

Присъствието на военни с автомати обаче не предотвратява атентата в Ница на следващата година, навръх 14 юли – националния празник на Франция. Тогава камион се врязва в множество, събрало се на крайбрежната алея да наблюдава фойерверките, и над 80 души са убити.

Когато настоящият президент Еманюел Макрон встъпи в длъжност, той остави патрулиращите въоръжени военни. И до днес те може да се видят най-вече в групи по четирима край гари, молове и другаде, където има масово струпване на хора.

Въпреки продължаващото на практика 9 години извънредно положение Франция продължава да е в постоянен риск от терористични атаки. Един от последните случаи беше през есента на 2023 г. в училище, в което бивш ученик от чеченски произход уби учител и двама ученици.

След всеки подобен случай Франция повишава предупреждението за опасност и мерките за сигурност. Повиши ги и след атентата в Москва от 22 март.

Нека впрочем видим и самата Русия. Атентатът в Москва беше допуснат, макар в страната вече почти всеки да е под подозрение, че е „екстремист“, и човек не може да протестира дори с бял лист на улицата. В Русия, където арестуват момичета заради това, че са били с обеци в цветовете на дъгата, терористи с големи пушки и запалителни вещества безпрепятствено могат да влязат в концертна зала и да извършат масово убийство.

Съвсем различен е подходът на Германия. В края на 2016 г. в Берлин камион се вряза в коледен базар. Дванайсет души бяха убити. В страната обаче не беше въведено извънредно положение, а канцлерката Ангела Меркел заяви, че не желае хората в Германия да живеят „парализирани от страха от злото“, а иска да бъдат „свободни заедно и отворени към света“.

Животът в Германия видимо си продължи като преди. Сериозната работа за сигурността на гражданите се вършеше в голяма степен от разузнаването, което успяваше да предотврати някои планове за терористични актове в зародиш. В страната все така се провеждат коледни базари, но често се слагат (така, че да не се набиват твърде много на очи) препятствия, които да попречат на превозно средство да се вреже в хората.

Каква е целта на бутафорията?

Като се има предвид колко е пробита системата ни за национална сигурност, наивно е да се мисли, че с изкарването на жандармеристи с автомати по улиците може да се предотврати терористичен акт. А никой не казва, че има непосредствена опасност от такъв. Тогава защо вътрешният министър в оставка Калин Стоянов предприема показни акции?

Като се има предвид, че се задават избори, този, който владее МВР, в голяма степен има влияние върху районите с контролиран вот, както и върху ромските махали. Присъствието на въоръжени сили на реда може да сплаши когото трябва. Изборите обаче ще се проведат при служебно правителство. Няма гаранция, че Калин Стоянов ще е министър в него.

По-реалистично предположение е с тези акции да се цели насаждане в обществото на страх от някаква надвиснала неясна опасност. Изкарването на тежковъоръжени патрули по улиците не толкова вдъхва сигурност, колкото усещането, че щом са там, значи има от какво да бъдем пазени. Този страх може да се канализира по отношение на чужденците, както и стана в началото на март, или да се нарочи (и) друг враг. И да се насочи в желаната електорална посока.

Канализирайки обществените страхове, подобни акции имат функцията да отвличат вниманието от действително сериозните проблеми. Като „изгубената“ пътна карта за един газопровод и трите милиарда, които България е харизала на Русия за изграждането му. Газопровод, който заобикаля Украйна, което пък после развързва ръцете на Русия да я нападне. Или сериозните проблеми в прокуратурата. Или „Магнитски“. Теми, от които да се отвлича вниманието – бол.

А може би на министъра в оставка Калин Стоянов просто му харесва да демонстрира груба сила – това го кара да се чувства значим. При всички хипотези накрая отговорът може да се окаже обидно прост.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/mezhdu-chuka-na-koruptsiyata-i-nakovalnyata-na-byurokratsiyata/

Той е 30-годишен баща на две деца, който иска да осигури приличен живот на семейството си и лечение на ослепяващия си син, да учи готварство и да рисува. Вместо това повече от две години е затворен в центъра за задържане в Бусманци (с официалното име Специален дом за временно настаняване на чужденци). От 7 февруари има издадена заповед за депортирането му в Саудитска Арабия, където най-малкото, което го заплашва, е затвор. А може и да го сполети съдбата на друг саудитски дисидент – Джамал Хашоги, който беше убит.

Отказът на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) да предостави убежище на Ал-Халиди е споменат в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ за човешките права в Саудитска Арабия през 2022 г.

Принудителното задържане на Абдулрахман ал-Халиди за толкова дълъг период е в нарушение не само на ратифицирани от България международни документи, между които Женевската конвенция за статута на бежанците и Европейската конвенция за правата на човека, а дори и на българския Закон за убежището и бежанците, по силата на който търсещите закрила може да бъдат настанени в център от затворен тип „за възможно най-кратък срок“. В края на 2009 г. Съдът на ЕС в Люксембург постановява максималният срок за принудително задържане на бежанци да е 18 месеца. Повод за решението е друг случай на задържан с години чужденец в България – Саид Кадзоев.

С призив да се спре депортирането на Абдулрахман ал-Халиди излязоха множество личности и организации, между които Българският хелзинкски комитет, правозащитната организации „Хюман Райтс Уоч“ и „Амнести Интернешънъл“, Комисията за международни отношения на Сената на САЩ, специалният докладчик за защитниците на човешки права на ООН, генералният секретар на Световната организация против изтезанията и др. На 7 март в София се проведе демонстрация в негова подкрепа.

„Тоест“ разполага с решението на ДАБ за отказ за предоставяне на закрила на Ал-Халиди и може да потвърди, че в него действително пише това, което той казва. Разполагаме и с копия на онлайн публикации на лоялни към властта саудитци, призоваващи той да бъде убит, и с множество снимки, разкриващи нечовешките условия в центъра за задържане в Бусманци.

Интервюто с Абдулрахман ал-Халиди беше проведено в писмена форма онлайн. Превод от английски: Светла Енчева.

Вие сте саудитски дисидент. В какво се състоеше опозиционната Ви дейност?

Занимавахме се [с останалите опозиционери] с два основни въпроса. Първият беше преход към конституционна монархия – вместо [настоящата] абсолютна монархия. В Саудитска Арабия не можем да избираме парламент, а вместо това кралят назначава Съвет (Шура) и не може да се избира правителство. Няколко години беше позволено да се провеждат местни избори, но те бяха прекратени след възкачването на крал Салман на престола.

Вторият въпрос е освобождаването на политическите затворници, даването на право на справедлив процес и пускането на свобода на онези, чиито присъди са изтекли. Процедурите в Кралство Саудитска Арабия са много несправедливи към политическите затворници.

После, в новия етап на управлението, към случаите, с които се занимавахме, се прибави и широката употреба на смъртното наказание срещу задържаните по политически причини, които не са извършили престъпления, класифицирани като насилствени. Всъщност повечето от осъдените на смърт са политически активисти и членове на шиитското малцинство, които абсолютно се нуждаят от защита. Например Мухамад ал-Гамди, който беше осъден на смърт. Той трябва да бъде екзекутиран като „наказание“ за няколко критични към властта туита, публикувани в профил в платформата Х, следван от 9 акаунта.

Защо избягахте в Турция?

Заминах за Турция, защото Саудитска Арабия започна кампанийни арести в края на 2012-та и началото на 2013 г. Преди това, между 2011-та и края на 2012 г., страната не задържаше никого заради страха от влиянието на Арабската пролет. По онова време можехме да провеждаме демонстрации пред Министерството на вътрешните работи с искане за освобождаване на политическите затворници и да обсъждаме публично – в съвети и на събрания – позиции за човешките права. Но после вече не беше възможно да правим тези неща.

Първоначално отидох в Египет, но го напуснах след подкрепения от Саудитска Арабия военен преврат и местните избори през 2013 г., защото се страхувах да не ме екстрадират.

Много хора в България биха казали, че в Турция нищо не Ви заплашва и не е било нужно да търсите убежище в България. Ще обясните ли защо го направихте?

В Турция бежанците от Персийския залив изобщо не са признати. Стотици от тях живеят без легален статут. За съжаление, останах там с години, надявайки се да получа легален статут, но това, изглежда, не е възможно. Освен това саудитските посолства и консулства не са оторизирани да регистрират бракове или деца, нито да подновяват документи. Трябва да се върнеш в Саудитска Арабия, да уредиш правния си статус и после да се върнеш. Това определено би било самоубийство в случай като моя – точно както се случи с г-н Джамал Хашоги.

На децата ми им трябва легален статут, защото се нуждаят от образование и лечение. И аз имам нужда от легален статут. Оставането в Турция без такъв можеше да застраши живота ми и да ме депортират всеки момент. Затова заминах – за да имам достъп до европейската система за убежище.

Не знаех, че имате деца. Колко са, къде са сега?

Две са – син и дъщеря. В Турция са. Синът ми скоро ще загуби зрението си. Той се нуждае от медицински грижи и това е основната причина за заминаването ми от Турция. През последните месеци се учи да чете на брайл. Боя се, че състоянието му ще стане необратимо, ако скоро не успея да му осигуря медицински грижи.

Горкото дете!

А горкото дете принадлежи на горкия си баща, живеещ между чука на корупцията и наковалнята на бюрокрацията в България. За съжаление. Все си припомням думите на китайския посланик в САЩ Сие Фън: „Ако националната сигурност се използва като чук, то всичко ще прилича на пирон.“

Бихте ли разказал повече за опита си да получите бежански статут в България? На какво основание получихте отказ?

ДАБ отхвърли молбата ми за убежище по неоснователни причини. Те казват, че „официалните власти на Саудитска Арабия са предприели редица мерки за демократизиране на обществото“, като се позовават на местните избори, които всъщност бяха прекратени, след като крал Салман взе властта.

Твърдят и че съм напуснал страната по икономически причини, въпреки че икономическото състояние на семейството ми е добро. Разумно ли е да прекарам повече от две години и половина задържан в лоши условия, ако търся по-добри икономически възможности? Докато страната ми е една от най-силните икономики в света и брутният ѝ вътрешен продукт на глава от населението е висок? Тези аргументи не изглеждат логични.

Освен това много части от решението за отказ, изглежда, са копирани от други решения! Говорят за мен като за човек, роден през 2003 г., докато аз съм регистриран в ДАБ с правилната си рождена дата – 1993 г.! Също така отричат, че съм женен и имам деца, въпреки че съм предоставил тази информация, когато се регистрирах в ДАБ. Там съм регистриран като женен, а те пишат, че не съм.

ДАБ знае и че съм диагностициран с посттравматично стресово разстройство, разполага с официален доклад от Центъра за подпомагане на хора, преживели изтезание.

В решението се говори за условията в Саудитска Арабия, но на някои места пише, че сирийският бежанец може да се върне в страната си – Сирия – защото е сигурна страна! Това е копи-пейст от други решения. Нямало ли е кой да го провери преди подписването? Как решението е минало през различните отдели на ДАБ с тези грешки?

За мен това е некомпетентност. И е подигравка с моя случай, че прекарах три години в опити да отменя това решение, на което му липсва азбучна компетентност.

Откога сте затворен в центъра за задържане в Бусманци?

В Бусманци съм от октомври 2021 г. досега, без определен срок и конкретни обвинения. Може би щеше да е по-добре, ако бях престъпник – щях да имам правото да знам кога изтича присъдата и какви са обвиненията срещу мен!

Как се живее на такова място?

Този център за задържане си е затвор със строг режим, с камери за наблюдение и подслушвателни устройства в стаите, железни врати и униформени полицаи, охраняващи стаите. Това изобщо не е бежански лагер.

Що се отнася до моето положение в Бусманци, върху мен беше упражнено директно насилие веднъж, докато чаках на опашка за храна, а полицейски служител ме ритна без причина.

Подлаган съм на различни видове натиск, да ме държат гладен например. А в отделението на ДАБ се случваше цялата вечеря да бъде отменена и да имаме само едно хранене на ден, като повечето храна беше такава, че и прасетата не биха посмели да я помиришат.

Освен това се неглижираха здравните грижи, което беше много лошо. Организирахме няколко гладни стачки, защото искахме да се изясни положението ни, да разберем обвиненията и основанията за задържането ни и да се подобрят качеството на храната и здравните грижи, но служителите ни казваха: „Вървете по дяволите!“ Единственото, което правеха, беше напълно да ни игнорират със седмици и да ни крещят: „Върни се в твоята страна!“; „Който не ни се подчинява, ще го върнем в страната му!“ Трябва да изпълняваш заповеди от служители на различни равнища, без да ги поставяш под въпрос, без да ги оспорваш и без да имаш никакви права. Това се случва най-вече от страна на служители на ДАБ, не само на полицията.

Отделението на ДАБ, за което говорите, в Бусманци ли е? Доколкото знам, центърът в Бусманци е към Дирекция „Миграция“ на МВР.

Да. Тук има две отделения. Едното е на „Миграция“, а другото, по-малкото, е на ДАБ.

Ако получите бежански статут в България, с какво ще се занимавате?

Мисля, че ще започна да работя за семейството си, ще осигуря на децата си подходящо образование и подходящ живот. Ще живея живота си и ще практикувам хобитата си – рисуване и готвене. Винаги съм мечтаел да изучавам готварското изкуство във водещо училище. Ще продължа дейността си в името на моята страна и на лишените от свобода в нея, както и за повече политически и социални свободи и гражданско участие. 

Как си представяте един свой ден на свобода в България?

Ако изляза на свобода дори само за един ден… Имам много приятели българи, мисля, че ще започна да опознавам страната и обществото заедно с тях. И може би ще мога да науча повече за културата, може би ще мога да хапна храна, подходяща за хора, за разлика от тази в Бусманци.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chrevniyat-mikrobiom-v-bolest-i-zdrave/

Човешкият чревен микробиом се изследва интензивно, в резултат на което познанията на учените за видовете микроорганизми, част от нашата храносмилателна система, се увеличават успоредно с усъвършенстването на метагеномните технологии. Чревният микробиом се състои от трилиони микроорганизми. Размножаването им започва веднага след раждането на човека, а промените в състава на микробиома се дължат на генетични фактори и на околната среда (хранителни навици, екологични фактори и др.). Тези промени водят до изменения в чревната пропускливост, храносмилането, метаболизма и имунния отговор. Възпалителните процеси са причина за развитието на стомашно-чревни заболявания, метаболитни и имунологични промени, дори и до невропсихиатрични разстройства.

Какво е това „микробиом“?

Чревният микробиом представлява популацията от микроорганизми, населяваща храносмилателния тракт на животните. При хората чревният микробиом се състои от хиляди микроорганизми, включително бактерии, бактериофаги (вируси, заразяващи бактериите) и еукариоти. В него има над 1500 вида, част от 50 различни типа микроорганизми. Доминиращите типове, заемащи 90% от чревния микробиом, са Bacteroidetes, Firmicutes, Proteobacteria, Fusobacteria, Tenericutes, Actinobacteria и Verrucomrobia. За разлика от стомаха и тънките черва, дебелото черво е населено от 10¹² клетки на всеки грам чревна маса. Освен бактерии, в чревната флора има и гъби, протисти, археи и бактериофаги, но научната информация за тях е сравнително оскъдна. Микроорганизмите живеят в нашия микробиом с цел да ни предпазят от патогени, като произвеждат антимикробни вещества и засилват имунната система. Те имат роля в храносмилането, метаболизма, контролират размножаването и специализирането на епителните клетки, повлияват инсулиновата резистентност, дори и неврологичните функции. Нарушение в популациите, изграждащи чревния микробиом, би могло да доведе до редица заболявания, свързани с други органи в човешкото тяло.

Какво прави чревният микробиом за нашето тяло?

Той разгражда (метаболизира) храната, която приемаме, до биоактивни хранителни елементи. Бактериите разграждат несмилаеми въглехидрати, като целулоза, нишесте, пектин, олигозахариди и лигнин до късоверижни мастни киселини (оцетна, пропионова и бутирова киселина). Тези метаболитни продукти се дължат основно на работата на Firmicutes, Bacteroidetes и някои анаеробни чревни микроорганизми. Чревният микробиом участва и в синтеза на витамини – биотин, тиамин, кобаламин, рибофлавин, витамин B, витамин K и др. Централната нервна система се повлиява от чревния микробиом посредством някои неврохимични вещества, които микроорганизмите произвеждат. Освен това той има роля и при синтезирането на жлъчни киселини, холестерол и конюгирани мастни киселини.

Съществува и връзка между мозъка и чревния микробиом. Късоверижните мастни киселини, които са негов продукт, засягат кръвно-мозъчната бариера (blood-brain barrier – BBB) чрез произвеждането на специфични протеини, които се намират в т.нар. бариера между клетките (tight junction). Циркулиращите късоверижни мастни киселини, произведени от чревния микробиом, засягат целостта на кръвно-мозъчната бариера чрез увеличаване на производството на въпросните протеини. По този начин се увеличава плътността на BBB и се предотвратява навлизането на нежелани метаболити в мозъчната тъкан. Чревният микробиом произвежда и липопротеини и липополизахариди, които стимулират освобождаването на цитокини от клетките на имунната система. Тези цитокини преминават през кръвно-мозъчната бариера и активират неврони, което води до промени в настроението и поведението.

Генетика и вредни навици

Открити са асоциации между микробиома и гените, свързани с вродения имунитет на гостоприемника: определен вид рецептори (pattern recognition receptors) разпознават микроорганизмите в червата и модулират състава на микробиома. Учени са направили изследване на фекален микробиом на индивиди със или без генетична връзка. Еднояйчни близнаци, които живеят разделени от години, имат почти идентични микробиомни профили, а между партньори, живеещи заедно, със сходни хранителни навици, няма значителни прилики.

Балансираният хранителен режим има основна роля в модулирането на чревния микробиом. При поддържане както на полезни, така и на вредни хранителни навици се увеличава или намалява количеството на някои видове микроорганизми. Чревният микробиом продължава своето развитие след детска възраст и начинът на хранене структурира разнообразието на чревните микроорганизми. При вегетарианските диети например доминират Firmicutes и Bacteroidetes. Бариерната функция на чревната лигавица се поддържа чрез консумирането на фибри. Богатата на фибри диета регулира нивата на глюкозата. При хранителен режим, богат на протеини и мазнини, доминантни са Bacteroides, Bilophila и Alistipes, а Firmicutes са потиснати, понижен е имунитетът, а чувствителността към инфекции се повишава, както и рискът от развитие на метаболитни заболявания.

Активният начин на живот (редовните физически упражнения) също влияе на чревния микробиом. Установено е, че спортистите имат по-малко количество Bacteroidetes и по-големи количества Firmicutes в сравнение с хора, които не спортуват. Спортистите имат и по-ниски нива на хронични възпалителни процеси.

Антибиотиците, които унищожават патогените, са нож с две остриета, тъй като убиват и полезните микроорганизми, нарушават чревния микробиом и това води до т.нар. дисбиоза (промяната на микробния състав). Конкретните ефекти от приемането на антибиотици върху чревния микробиом зависят от вида, дозировката и продължителността на приема им. При продължителен прием на клиндамицин например някои видове от рода Bacteroides не се възстановяват. Лечението на Helicobacter pylori със същия антибиотик води до намаляване на актинобактериите. Резултат от приема на ципрофлоксацин е намаляването на Ruminococcus, които се възстановяват половин година след прекратяване на лечението.

Чревният микробиом и някои заболявания

Дисбиозата крие риск от развитие на различни заболявания. Синдромът на раздразненото черво (Irritable bowel syndrome – IBS) се характеризира с коремна болка, метеоризъм, запек или диария. Нарушенията в чревния микробиом, свързани с това заболяване, са количествени и качествени и се отнасят към комуникацията между червата и мозъка. Възпалителното заболяване на червата (Inflammatory bowel disease – IBD) се счита за хетерогенна група от хронични имуномедиирани възпалителни заболявания, засягащи храносмилателната система. Дължи се както на генетични фактори, така и на фактори на околната среда, като стрес, нарушения на съня, прием на антибиотици, диета и тютюнопушене. Двете най-значими заболявания от тази група са улцерозен колит и болест на Крон.

При пациентите с IBD е засегнат слузният слой на храносмилателния тракт, което води до възникването на възпалителни процеси. При IBD е установено намаляването на Bacteroidetes и Firmicutes, Faecalibacterium prausnitzii и Roseburia. 

Нарушенията на оста чревен микробиом – мозък предразполагат както към неврологични (аутизъм, болест на Алцхаймер), така и към психиатрични заболявания, като тревожно разстройство и депресия. Дисбиозата, причинена от патогенни бактерии, може да изостри безпокойството. Инфекцията с Campylobacter jejuni повишава тревожността чрез активиране на c-Fos протеини, маркери за невронно активиране, без да повишава нивата на провъзпалителни цитокини. Депресията е свързана с модификацията на чревната мозъчна ос, която причинява възпаление. Когато чревната пропускливост се промени и целостта на бариерата е нарушена, бактерии като Enterobacteriaceae се преместват през бариерата и възпалителният процес се активира.

Пробиотиците и терапевтичните стратегии за възстановяване на баланса

Пробиотиците са живи микроорганизми, които се считат за безопасни и подобряват здравословния живот на хората, когато се приемат в адекватно количество. Въпреки широко разпространената употреба на пробиотици, приложението им трябва да бъде регулирано. Генното инженерство е възможен начин за създаване на ново поколение по-целенасочени пробиотици. Рекомбинантните бактерии, или бактерии, модифицирани с генно инженерство, изпълняват специфични функции в стомашно-чревния тракт, като например откриване на специфични сигнали и производство на някои терапевтични молекули. 

Пребиотиците (например целулоза, соя, олигозахариди, сурови овесени ядки, лигнин и корени от цикория) водят до специфични промени в организацията и функциите на чревния микробиом. Те подобряват целостта на чревната мукозна бариера, повишават имунитета на лигавицата, понижават рН и производството на късоверижни мастни киселини и инхибират растежа на патогенни микроорганизми. Синбиотиците са синергични комбинации от про- и пребиотици. Терминът е специално запазен за продукти, в които пребиотичните съединения селективно благоприятстват пробиотичните организми. Тъй като съставът на чревната микробиота е сравним с пръстовия отпечатък и има различни нива и видове дисбиоза, правилното използване на синбиотиците трябва да се обмисли преди избора за лечение на пациента.

При трансплантация на фекален микробиом фекални микроорганизми от здрави хора се трансплантират на пациенти с чревни инфекции, за да се възстановят популацията от микроорганизми и функциите на чревния микробиом. Използва се за лечение на синдром на раздразненото черво, както и на възпалителни заболявания на червата, инсулинова резистентност, затлъстяване, аутизъм, диария, алергични разстройства, метаболитен синдром, рак на дебелото черво, невропсихиатрични състояния и болест на Паркинсон.

В друг терапевтичен подход се използват бактериофагите. Фагите имат голям терапевтичен потенциал. Може да се използват за антимикробни цели или за модулиране на състава на популациите от микроорганизми.

Промяната в състава и функцията на чревния микробиом има пряк ефект върху човешкото здраве и играе важна роля за възникването на заболявания. Очаква се комбинирането на различни изследователски дисциплини и използването на нови технологии за изследването на микробиома да позволят преодоляването на ограниченията, пред които са изправени настоящите стратегии за справяне със здравните проблеми, свързани със съвременния начин на живот.