Tag Archives: общество

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Интеграция“ на хотелски начала

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Особености на руската пропаганда в България

Post Syndicated from Зорница Латева original https://www.toest.bg/osobenosti-na-ruskata-propaganda-v-bulgaria/

В тези времена на война думите са от значение. Свидетели сме на масова пропаганда и дезинформация относно тази скандална атака срещу една свободна и независима държава. Няма да позволим на апологетите на Кремъл да сипят токсичните си лъжи, оправдаващи войната на Путин, нито да сеят семената на разделение в нашия Съюз.

Особености на руската пропаганда в България

Думите са на председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен по повод решението на ЕС да забрани разпространението и предаването на няколко руски медии, посочени като източници на кремълската пропаганда. Така към момента на територията на ЕС не са достъпни „Русия днес“, „Спутник“, „Русия РТР“/„РТР Планета“, „Русия 24“ и „ТВ Център Интернешънъл“.

Това обаче далеч не ограничава, камо ли да спира руската пропаганда в Европа и в частност в България. Така например инструментът NewsGuard, който оценява дали даден сайт разпространява фалшиви новини, към момента следи 290 домейна, които са част от руската пропагандна машина. Става въпрос за сайтове, които публикуват информация, свързана с войната на Русия срещу Украйна. В списъка са включени официални руски медии като Агенция ТАСС, „Русия днес“ и „Спутник“, но и много страници, които не са забранени или ограничени. Нещо повече, голяма част от съдържанието се разпространява на езици, различни от руски – английски, немски, френски, италиански, а източниците са местни медии, анонимни сайтове, неправителствени организации и изследователски центрове с неясно финансиране.

Технологията на разпространение на руската пропаганда в България, както и в останалата част от Европа, следва доста прост модел. „Информацията“ тръгва от официални руски източници – представители на Кремъл, включително и самия Владимир Путин. Опорните точки, които те вербализират, се цитират от руски медии, след това се превеждат и „препечатват“ в новинарски сайтове в България. По-голямата част от тези сайтове са просто агрегатори, зад които не стоят журналисти. В тях „информацията“ се появява като копи-пейст от друг източник. След това разпространението продължава с публикуването в социалните мрежи, включително в нарочно създадени за тази цел групи.

Основната част от информацията представлява цитати от наратива на официалните власти в Кремъл. Авторски материали рядко се появяват. Фалшиви новини не липсват, но в никакъв случай не доминират в информационния поток. Това поне показва изследването на руската пропаганда у нас на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ).

А целта? Целта е оправдаване на агресията на Путин в Украйна, но и прокарване на разделителни линии в обществото и подкопаване на доверието в демокрацията, в Европейския съюз и в НАТО.

Информационна вълна

В началото на войната на Русия срещу Украйна руските пропагандни материали в българските онлайн медии бележат изключително рязък скок. От средно 39 текста на ден в първите дни на войната броят им скача 10 пъти, казва проф. Димитър Вацов, който е сред авторите на проучването на ФХСИ. В следващите месеци броят на текстовете намалява наполовина, но все пак остава 5 пъти по-висок от предвоенните месеци.

Основните теми са „опорките“ на Кремъл, построени върху геополитическа конспиративна логика. Колективният Запад, в който влизат САЩ, НАТО, а вече и ЕС, чрез своите „марионетки“ („брюкселските еврократи“ и „продажните либерални елити“ в отделните държави) убива суверенитета на народите. Този злодей обгражда и дори води война срещу Русия, която също е жертва – само че тя единствена справедливо се съпротивлява, изплува от пепелта и всъщност е спасителка на Европа и в частност на Украйна. „Целият този разказ тече през минисюжети, но се повтаря“, казва проф. Вацов.

В България същите тези опорни точки се въртят, без да се адаптират към българския културен контекст. Преплитане с местните особености има само покрай политически събития – като изпращането на оръжие на Украйна, спирането на газа, спасяването на българските моряци в Мариупол и др.

Фалшиви новини сред пропагандните материали има, но те са сравнително малък процент. Пример за подобен фейк е „новината“, разпространена дни преди нахлуването на Русия в Украйна, че полски наемници са влезли в Донбас с цел терористични атаки. Информацията е опровергана официално, но въпреки това се тиражира от руски медии, а през тях „влиза“ и в българските новинарски сайтове, които разпространяват руска пропаганда.

Верига на разпространение

Със започването на войната в Украйна изследователите забелязват съществена промяна на източника на информация в обслужващите Кремъл „новини“. Това вече не са медии или говорители извън официалната власт, а представители на Кремъл – Владимир Путин, Сергей Лавров, Дмитрий Песков, Галина Захарова, Елеонора Митрофанова и пр. „Това не бе така преди пет години: тогава руските официални лица говореха все още на дипломатически по-неутрален език, а оставяха провеждането на пропагандата на други медии и говорители. Сега вече цялата руска държава е рупор на пропагандните клишета“, пише в проучването на ФХСИ.

Пропагандните наративи се разпространяват от българските им рупори чрез цитиране или буквален превод на текстове от руски медии. „Има няколко сайта, които въртят руските наративи и влагат душа и сърце в това. Най-отчетливи са сайтовете pogled.info и news-front.info, който е базиран в Крим“, казва проф. Вацов.

Той допълва, че 65% от топ 25 на медиите, които разпространяват руска пропаганда, всъщност са сайтове агрегатори, които само копират текстове от други места и в тях не работят реални хора, още по-малко журналисти. Останалите 35% публикуват съдържание, което страниците ботове препечатват. Освен това въпросните издания се „препечатват“ едно друго.

Ботове и връзки

Част от тези сайтове са свързани. Пример за това е БЛИЦ, около който гравитират още 8 сайта агрегатори. Те са анонимни и са регистрирани на два IP адреса в САЩ, обяснява проф. Вацов. Един руски пропаганден текст се публикува в БЛИЦ и скоро след това се появява без никаква промяна в останалите 8 сайта. За пример: на 10 март БЛИЦ публикува статията на Александър Дугин „Войната в Украйна като сверяване с реалността!“, която е буквално преведена – макар и без позоваване – от izborsk-club.ru. Тя автоматично е препечатана от осемте анонимни сателита, към които, с лека модификация в заглавието, се присъединява и istinata.net.

Според инструмента за анализ на сайтове Similarweb сайтът БЛИЦ е на 4-то място в категорията на медийните сайтове в България, с около 10,7 млн. посещения на месец.

Моделът на разпространение може да се обясни и с това, че вероятно за обслужването на руска пропаганда се плаща на брой статии. А и колкото по-голям е трафикът към страниците, толкова по-голям е шансът за привличане на рекламодатели. „Няма как освен пропагандна информация по веригата да не текат и пари. Те вероятно не са и много, но това е високоефективна инвестиция. Ефектът от тази пропаганда нямаше да е голям, ако имаше противодействие – контрапропаганда, но по смислен и легален начин“, коментира проф. Вацов.

Говорителите намаляват

Според проучването на ФХСИ с увеличаването на броя на руските пропагандни материали в българските онлайн медии всъщност намалява броят на българските говорители и на авторските материали в пропагандния поток. „Вероятно е така, защото, веднъж, по-малко са парите, които руснаците директно могат да инвестират на българска сцена. И втори път, съвсем видимо, защото от повтарянето на тези опорки се оттеглят много хора, които не са съгласни с Путиновата война и искат да се разграничат от нея“, пише в изследването.

Според проучването на фондацията, сред малкото медийни и политически лица, които разпространяват тезите на Кремъл, са бившият дипломат Боян Чуков, журналистите Мартин Карбовски, Кеворк Кеворкян, Явор Дачков, лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов и др. Те обаче отстъпват като източник пред официалната руска власт, както и пред световно(не)известни „чуждестранни експерти“ – с руски и англоезични имена – като Скот Ритер, Ник Паркър, Валерий Коровин и пр.

Тоест по-малко са авторските материали в българските сайтове, в които се рециклират руските пропагандни клишета, а много повече са статиите, които репортажно и най-често анонимно отразяват руски източници и/или директно превеждат пропагандни материали.

В доклада и президентът Румен Радев се откроява като публичен говорител и разпространител на руската пропаганда, макар да не използва точно думите на официалната руска власт. Авторите аргументират това твърдение с факта, че периодично Радев изразява мнения, които обслужват интересите на Кремъл – за спирането на газа от Русия, срещу изпращането на оръжия на Украйна, което ще вкара и България във войната, и др.

Публични пропагандатори във Facebook

От онлайн изданията пропагандата се прехвърля и в социалните мрежи, и по-специално във Facebook. Разпространението там се осъществява основно чрез препубликуване на съдържание, което вече е пуснато в определени медии. „Това става чрез разнообразни публични профили, страници и групи“, коментира Вероника Димитрова, която е сред авторите на изследването.

Сред най-активните профили, бълващи руска пропаганда, логично, е страницата на Руското посолство у нас. „Това не е прецедент. Подобно изследване показва, че в Германия положението е същото“, коментира Димитрова.

Най-активните публични разпространители на тезите на Кремъл във Facebook са лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов и журналистът Мартин Карбовски. Влиянието им може да се определи като сериозно, тъй като и двамата имат много последователи в социалната мрежа – тези на Костадинов са 288 000, а на Карбовски – 528 000. В профила на журналиста се публикува много повече съдържание – средно около 11 поста на ден срещу около 4 на стената на политика.

Според анализ на публикациите, направен с инструмента Fanpage Karma, съдържанието в профила на Карбовски представлява основно линкове към страници от определени новинарски сайтове – lentata.com и vtorifront.bg. А сред най-често използваните думи в публикациите, които генерират и реакция от потребителите, са „Русия“, „САЩ“, „Украйна“, „България“.

И в профила на Костадинов сред ключовите думи са „България“, „Украйна“, „война“. Интеракциите, които постовете на лидера на „Възраждане“ предизвикват, са повече от тези на страницата на Карбовски – 2% средно интеракции на пост и на последовател за Костадинов срещу 0,8% за Карбовски. Костадинов разпространява основно „авторско“ съдържание – статуси, снимки и видеа, и много по-малко линкове към информация, създадена от друг.

Освен в тези два профила, много пропагандни материали се разпространяват и в страници на новинарски сайтове като pogled.info, informiran.net, epicenter.bg.

Ефектът на групите

Руската пропаганда таргетира Facebook потребители, недоволни от политически партии и от доскорошни управляващи, също така русофили, хора с носталгия към социализма и привърженици на БСП и на „Възраждане“. Това са изводите от анализа на публичните Facebook групи, които разпространяват пропагандно съдържание.

Най-активните места, в които се публикуват кремълски тези, може да се разделят условно на няколко вида. Първите са Facebook групи с политическа насоченост. „Заглавията им са свързани с протест, недоволство срещу дадени политически лица и формации“, коментира Вероника Димитрова. Според нея в тези „пространства“ се прави опит за манипулация и за канализиране на недоволството през руската пропаганда.

„Много от активните групи са свързани с имената на политици, като президента Румен Радев, лидерката на БСП Корнелия Нинова“, добави Димитрова.

Пропаганда се разпространява и във Facebook групи за хоби и интереси. Така например част от групите срещу ваксините и мерките за ограничаване на COVID-19 се преориентират с началото на войната в Украйна и в тях вече се публикува основно информация, разпространяваща опорните точки на Кремъл.

„Пропагандата се прикачва към недоволството и това води до негативно отношение, виктимизация, загубва се активната гражданска енергия. Има и подривно действие спрямо ангажиментите, които сме поели към ЕС и НАТО“, коментира Вероника Димитрова. Така проруските постове активизират хората във Facebook, карат ги да коментират, харесват и споделят, но същевременно ги правят апатични и граждански неактивни в реалния живот.

Огромният проблем е, че колкото повече реакции от потребителите има даден пост, толкова повече алгоритъмът на Facebook го показва и на други хора със сходни интереси. Така той става още по-популярен и достига до още повече хора. И веднъж харесали, коментирали или споделили такова съдържание, потребителите започват да получават повече от същото.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Войната – продължение на вътрешната политика с други средства

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/voynata-produlzhenie-na-vutreshnata-politika/

Путин – това е Русия. Има Путин – има Русия; няма Путин – няма Русия.

Думите са изречени през 2014 г. от водещия идеолог на Кремъл и настоящ председател на руската Дума Вячеслав Володин.

Според руския журналист и опозиционер Михаил Зигар пък Путин „не съществува“. В книгата си „Владимир Путин. Неизбежните войни“ от 2015 г. Зигар проследява част от най-съществените събития от политическата му кариера и влиянието им върху властовата динамика в Русия. Авторът защитава тезата, че различните политически и олигархични кръгове, с които Путин се заобикаля, доизграждат идеите и образа му, проектирайки собствените си политически възгледи върху него.

„Колективният Путин“, както го нарича Зигар, умело лавира между тях. Като наследник на президента Борис Елцин първо попада сред хора от семейството и най-близкото му обкръжение, включително сред олигарси като Борис Березовски, Роман Абрамович и Олег Дерипаска. Избраникът наследява шефа на Елциновата администрация – Александър Волошин, който се превръща и в негов водещ съветник през първите години на управление. Бореща се за вниманието на Путин е и групата на т.нар. силоваци, които се противопоставят на либералните кръгове и контролират силовите структури или важни административни постове – например Игор Сечин и Николай Патрушев. А най-близките му политици днес в лицето на външния министър Сергей Лавров и министъра на отбраната Сергей Шойгу го съпровождат от началните етапи на политическата му кариера в Москва.

Според Зигар Путин има несравнимо индивидуално влияние в процеса по вземане на решения, но те са съобразени с „колективния Путин“, тоест с амалгамата от мнения, влияния и интереси на кръговете около президента. Въпросът дали (не)формалните властови центрове влияят на президента по-скоро хаотично, с оглед на променящите се политически обстоятелства, или той преднамерено ги инструментализира за постигане на определени цели, няма еднозначен отговор. Факт е обаче, че той нееднократно променя възгледите и политиките си, докато съсредоточава властта в собствените си ръце.

Кратка хронология на единовластието

Встъпвайки в длъжност като наследник на Елцин, Путин се сблъсква с Втората чеченска война. Първоначално тя го популяризира сред руското общество, но неблагоприятните последици продължават дълго след края ѝ. На 1 септември 2004 г. терористична група от чеченски сепаратисти щурмува училище в град Беслан, Северна Осетия, вземайки над 1000 заложници, а последвалото масово избиване на цивилни и деца коренно променя руската политическа система.

В отговор на случилото се Путин инициира законови промени, засягащи изборите за губернатори в съставните части на федерацията. От този момент общественото гласуване в съответните юрисдикции е премахнато, а губернаторите се посочват директно от президента, за да бъдат одобрени от местните парламенти впоследствие. Това на практика осигурява на Путин контрол върху Съвета на федерацията (горната камара), докато партията му „Единна Русия“ налага надмощието си в Държавната дума (долната камара).

Втората голяма стъпка към централизация е осъществена през 2007 г. под въздействието на дясната ръка на Путин по онова време – Владислав Сурков. Действащата дотогава смесена избирателна система, според която половината от депутатите в Думата се избират пропорционално, а другата половина – мажоритарно, е отменена. Гласуването оттук нататък ще се извършва на пропорционален принцип и изцяло по партийни листи, което де факто изключва възможността независими кандидати, критични към Кремъл, да влязат в парламента. Заедно с това се ограничава броят на партиите и се затягат критериите за тяхната регистрация, което според Зигар облагодетелства единствено „Единна Русия“.

Третата значима крачка към своеобразно единовластие настъпва през 2020 г., когато Путин инициира промени в Конституцията след провеждане на всеобщ референдум. Президентските мандати на кандидатите се ограничават до максимум два. Уловката тук е, че този закон не влиза в сила за самия Путин, тъй като след одобрението от Конституционния съд досегашните му четири мандата на практика се нулират. Това му позволява да се кандидатира още два пъти и да остане на власт до 2036 г.

Претендентите за поста пък трябва да са живели в Русия през последните 25 години, което лишава много от потенциалните му съперници (като например Алексей Навални) от правото да участват в надпреварата. Освен това президентът получава правото да стартира процедури по освобождаване на конституционни и върховни съдии. В комбинация с увеличените си правомощия да определя и отстранява ръководителите на силовите структури и ключови министри, включително министъра на правосъдието, президентът всъщност налага изключителен контрол и върху съдебната власт. Не на последно място, одобрените промени допускат отхвърляне на решения от международноправен характер, ако според Конституционния съд не съответстват на вътрешноправните норми.

С тези и други по-малки промени през годините – например покачването на необходимия партиен праг за влизане в парламента от 5 на 7% – Путин постепенно си гарантира институционално господство спрямо законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Ако към това добавим и безпрекословното влияние върху медийната среда, до избухването на войната в Украйна вътрешнополитическото надмощие на Путин изглежда непоклатимо.

Идеологическа консолидация

За Путин обаче би било много по-трудно да легитимира и осъществи политиката на институционална централизация без идеологическо сплотяване на обществото. За тази цел той използва православието и отношенията си с патриарха на Руската църква – Кирил. Путин превръща православието в национална идеология, отваряйки пространство за реторическо противопоставяне между руснаците и западняците, между руската и западната култура.

Тази логика възпроизвежда антагонистичното разделение от типа „ние срещу тях“ – православните, правоверни и консервативни руснаци срещу неправославните, грешни и либерални западняци. Освен че превръща православието в инструмент за обособяване на руската национална идентичност, Путин го използва за създаване на наднационална връзка между славянските народи, приели православието. Така чрез православието и славянството се създава пропагандната идея за една по-голяма, хомогенна, „братска“ постсъветска общност, доминирана и закриляна от Русия, но застрашена от западния свят.

Същевременно близките до Путин Вячеслав Володин и Николай Патрушев развиват и прилагат концепцията за външния враг, който заплашва не само руската териториална цялост, но и руската (респективно славянската) култура, синтезирана в православието. Тази логика често добива и историческо измерение, според което през цялото си съществуване Русия бива притискана и принуждавана да се защитава, докато разпадът на Съветския съюз се третира като геополитическа катастрофа, причинена от Запада. В този смисъл идеята за „денацификация“ не е просто изобретение за оправдаване на руската агресия в Украйна, а плод на много по-стар наратив за заклеймяване на всичко прозападно и антисъветско като „фашизъм“ или „нацизъм“.

Тази реторика се използва срещу активистите на Оранжевата революция в Украйна. Същото се повтаря и по отношение на Евромайдана след отказа на проруския президент Виктор Янукович да подпише Споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. След падането си от власт самият Янукович определя протестиращите украинци като фашисти и нацисти. Тази линия на политическо говорене се засилва още повече след незаконната анексия на Крим и последвалите събития в Източна Украйна.

Конкретните примери са много – подобна реторика руските власти и медии използват дори по адрес на Естония, която през 2007 г. решава да премести паметника на Бронзовия войник от центъра на Талин във военното си гробище. Погледната от този ъгъл, речта на Путин от 24 февруари т.г. стъпва на процеса на идеологическа консолидация, а „денацификацията“ е просто продължение на масовата руска пропаганда през последните две десетилетия.

Войната в Украйна отразява развитието на вътрешнополитическите процеси във федерацията. Вътрешната и външната политика на Путин са неразривно свързани – войната, физическа и информационна, възпроизвежда процесите на институционална централизация и идеологическо сплотяване около фигурата на президента. Те пък от своя страна улесняват решението за започване на военни действия и необходимата за тази цел вътрешна легитимация, съсредоточавайки властта над политиката и медиите, а следователно и над умовете на гражданите в ръцете на един много тесен кръг от хора.

Подобни порочни модели придобиват внушителна сила, когато международните отношения подхранват несигурността във външната политика чрез добре познатите в научните среди положения на реализма – сфери на влияние, баланс на силите и дилеми на сигурността. Затова е време да повдигнем оставяния дотук на заден план въпрос за следвоенната структура на международните отношения и сигурност. Казано по различен начин: какъв ще бъде светът след войната и в какъв мир искаме да живеем? А това е тема, заслужаваща специално внимание.

Заглавна снимка: Markus Spiske / Unsplash

Източник

Ани Ерно, автофикцията и дългата сянка на #MeToo

Post Syndicated from Меглена Боденска original https://toest.bg/annie-ernaux-nobel-prize-me-too/

„Глас от небето“

На 6 октомври 2022 г. по обяд литературният свят е затаил дъх в очакване да бъде обявено името на нобелиста за литература. Телефонът на 82-годишната французойка Ани Ерно упорито звъни. Тя не отговаря, оставя го за по-късно, когато приключи работа. В този момент Арно е заета с присъщото на писателите занимание: писане.

В 13:00 часа шведско време Матс Малм, постоянният секретар на Шведската академия, съобщава, че високото отличие се присъжда на Ани Ерно за „куража и клиничната прецизност, с които разкрива корените, отчуждението и колективните ограничения на личната памет“. Пред телевизионния екран в апартамента си в Стокхолм Мария Бьоркман, шведската преводачка на писателката, се разплаква и прегръща кучето си – била е убедена, че няма да наградят Ерно, защото… е спрягана за фаворит!

Матс Малм добавя, че не са успели да се свържат с Ани Ерно, но се надяват тя скоро да научи новината. Думи стряскащи за онези, които си спомнят неловкото положение с Боб Дилън през 2016 г. – Шведската академия не получи никаква вест от него цели две седмици. През изминалите шест години августейшият блясък на институцията е помръкнал (повече за това – по-нататък) и тя няма кредит за повече „неловкости“.

Новината достига Ерно един час по-късно. Тя е сама, в кухнята на каменната си къща в парижкото предградие Сержи, където живее от 40 години. Слуша радио, за да разбере кой е нобелистът за литература. Когато чува своето име, чувството било „сякаш сте в пустинята и изведнъж някой ви заговаря от небесата“, споделя тя по-късно в телефонно интервю за Нобеловата фондация.

Съвсем скоро Ерно – сърдечна, одухотворена, по момичешки витална – се свързва с Шведската академия. Отговаря, че за нея отличието е „голяма отговорност и едновременно с това – чест“. Отговорност да продължи борбата срещу несправедливостите, извършвани не само спрямо жените, а и спрямо „доминираните“, ако използваме термина на френския социолог Пиер Бурдийо.

Нобеловото жури може да си отдъхне.

Критериите за литературния „Нобел“

Нека припомним, че според завещанието на дарителя Алфред Нобел наградите, носещи неговото име, се връчват „на онези, които през изминалата година са допринесли най-много за благото на човечеството“. Нобел е казвал, че иска да помогне на хора мечтатели, които трудно си пробиват път. Разпоредил е също така в областта на литературата да се награждава онзи, който „е създал най-забележителната творба с идеалистична насоченост“.

Разковничето тук е в тълкуванието на израза „идеалистична насоченост“. То се е менило през десетилетията, най-вече спрямо идейно-естетическите възгледи на водещите фигури във вътрешния Нобелов комитет на Шведската академия. Това е група от петима членове, които пресяват кандидатите до кратък списък от около пет имена. След това решението се обсъжда и гласува от всички 18 членове на Академията. Хуманизмът и идеализмът, които са предпоставка за награждаване, често остават неразбрани. Може да изглежда, че Шведската академия пренебрегва всепризнати майстори на изящната словесност, а отдава предпочитанията си на творци с изявена политическа позиция.

Предвид благородните критерии, заложени от Алфред Нобел, Ани Ерно е повече от добър избор. Освен това тя се вписва в силната традиция на работническата литература в Швеция, както и в коренно променения обществен климат след движението #MeToo.

Деликатното положение на Нобеловото жури

Изборът на Ерно обаче ще остане недоразбран, ако не се вземе предвид особеното положение на Шведската академия към момента.

През последните години институцията имаше повод добре да си припомни заветите на Нобел. Грандиозният скандал, подпален от движението #MeToo през 2017 г., разкри редица нередности. Скандалът избухна, когато 18 жени свидетелстваха, че са били жертви на сексуално насилие и тормоз от страна на съпруга на тогавашната членка на Шведската академия Катарина Фростенсон. По-късно две от жените повдигнаха обвинения за изнасилване срещу Жан-Клод Арно и той беше осъден на две години затвор. Паралелно с този скандал стана ясно и това, че Арно през годините е разпространил предварително имената на поне седем литературни лауреати. (Темата е изчерпателно представена в документалния роман „Клубът“ на Матилда Вос Густавсон, София: Гутенберг, 2022 г.)

След масовите оставки през 2018 г. се наложи крал Карл ХVI да промени Устава на Шведската академия, с което на членовете на институцията беше дадено право да напуснат по собствено желание (дотогава длъжността е била пожизнена, оставки не се приемали, а местата оставали незаети до смъртта на съответното лице) и беше въведено правилото членовете, които са били неактивни повече от 2 години, автоматично да бъдат отстранени.

По-късно към вътрешния Нобелов комитет на Академията бяха присъединени петима външни членове за период от 2 години, но някои от тях напуснаха с гръм и трясък след избора на Петер Хандке през 2019 г. Тогава бе направена още по-сериозна промяна: 3-годишни мандати за членовете на вътрешния комитет. През 2020 г. бяха поканени и 10 външни експерти (без право на глас) от различни езикови области. В бъдеще не са изключени и други реформи.

До 2021 г. грозната сянка на скандалите около литературните Нобелови награди не се беше разсеяла. След представянето на лауреата Абдулразак Гурна шведските медии обсипаха председателя на вътрешния Нобелов комитет Андерш Улсон с въпроси дали престижът на наградата не е уронен.

Писателският път на Ерно

Ани Ерно е родена на 1 септември 1940 г. в Лилбон, Нормандия, и израства в Ивто, градче в същата област. Там родителите на Ерно държат кафене и бакалия. За тях това е стъпало нагоре в обществото, защото произхождат от семейства на безимотни селяни. Майката на Ерно е решена да даде на дъщеря си онова, което самата тя не е имала: добро образование. Малката Ани е изпратена в частен католически пансион. Получава и висше образование, става учителка по литература. Вече се числи към буржоазията, а не към работническата класа и това отваря пропаст между нея и света, от който произхожда. Оттук нататък ще се чувства своя сред чужди и чужда сред свои. „Отчуждението“, назовано в обосновката на Шведската академия, е високата цена на социалния възход.

Ани Ерно осъзнава, че иска да стане писателка, на 22-годишна възраст, след като написва роман, който е отхвърлен. Мисълта да продължи да пише не ѝ дава мира, но се намесва животът – тя забременява, прави незаконен аборт, по-късно се омъжва и ражда двамата си сина. Най-накрая, когато е на 32, намира време да пише. „Сякаш не можех повече да живея, без да пиша. И все още е така“, споделя Ерно в интервю за литературното предаване Babel („Вавилон“) на Шведската телевизия.

Нейните първи три публикувани творби са художествени с автобиографични мотиви. Ерно обаче намира своя уникален разказвачески глас през 1983 г. с четвъртото си произведение – La Place („Мястото“). Повестта е литературният пробив на Ерно, с него печели наградата „Ренодо“ за 1984 г. и впоследствие е преведена на няколко езика.

В „Мястото“ (на френски думата има социална конотация, подразбира се като „мястото в обществото“) Ерно търси истината и нищо освен истината за покойния си баща. Слага на операционната маса, под безжалостната светлина на хирургическите лампи, спомените си за него и ги описва „с клинична прецизност“. Стилът на Ерно се отличава с безкомпромисна откровеност, простота и отсъствие на смекчаваща ирония и сантимент. Ето как го определя самата тя в „Мястото“ (прев. от фр. Светлана Даскалова, към сборника „С най-хубав спомен“, съст. Николай Стоянов, София: Народна култура, 1986):

Никаква поезия на спомена, нито ликуваща насмешливост. Равният стил ми се налага естествено, същият, който използвах някога в писмата до родителите си, за да им съобщя важни новини.

Откровеността на Ерно е повече от недискретност, тя граничи с предателство към средата, от която произлиза:

Говорехме си винаги сопнато. Учтивият тон беше запазен за чуждите хора. Навикът бе тъй силен, че макар да говореше правилно в присъствието на други, за да ми забрани да се катеря по купчина камъни, баща ми се връщаше към грубия тон, нормандския акцент, и заличаваше доброто впечатление. Не се беше научил да ми се кара изискано, пък и аз не бих повярвала в заплаха от плесница, изречена граматически правилно.

„Да пиша не означава за мен да протягам ръце към небето, а да дълбая, да се заровя в нещо“, обобщава Ерно. Темите ѝ са изключително автобиографични, от кориците на книгите ѝ често ни гледат нейни черно-бели фотографии. Авторката описва лица, събития и фрагменти като безстрастен страничен наблюдател. Но тази хладност е подвеждаща. „Чувствата нямат място в творбите ми – те не са описание на чувства“, казва Ерно, но с клиничната си дистанцираност текстовете ѝ по удивителен начин събуждат емоциите на читателя.

През дългия си творчески път Ани Ерно е написала над 20 романа. Тя не крие, че е повлияна от Марсел Пруст и неговия опус „По следите на изгубеното време“, но също и от Пиер Бурдийо – социолога, съставил диаграми на различните вкусове и привички на работническата и на средната класа.

Сред по-значимите произведения на Ерно е Une Femme („Eдна жена“) от 1987 г., роман за нейната майка, силна и волева жена, която към края на живота си страда от деменция. Обрисувайки детайлно материалната страна на реалността, Ерно изважда наяве красотата и в най-мъчителните сцени. За по-късната си книга на същата тема Je ne suis pas sortie de ma nuit („Не съм излязла от нощта си“) Ерно казва в интервю пред Деница Банчева за в. „Литературен форум“ през 1997 г.:

… когато описвам общуването между майка ми и една друга възрастна жена, която страда от болестта на Алцхаймер и лежи в същата стая, красотата се появява – макар че и двете са изгубили паметта си и не разбират какво си говорят, те се държат за ръце и преливат една в друга нещо топло, нежно… Струва ми се, че тази сцена е красива като картина на Джото, че изразява абсолютната красота на човешкото.

През 1997 г. е публикуван романът La honte („Срамът“), своего рода продължение на „Мястото“. Още от първото изречение на творбата става ясна темата му: 12-годишната Ани Ерно вижда как баща ѝ се опитва да убие с брадва майка ѝ в мазето. Срамът и чувството, че произлиза от простолюдна среда, породени от страшната сцена, никога не я напускат. Тя казва, че може би това травматично преживяване я е направило писателка.

Ерно не търси темите си, те я намират сами, а понякога узряват у нея с години. Но има общ знаменател между тях: „Пиша книги, за които после не мога да говоря, които правят чуждите погледи непоносими за мен.“

Като шедьовър в творчеството на Ерно Шведската академия откроява романа L’événement („Събитието“) от 2000 г. Той разказва за нелегалния ѝ аборт през 60-те години на ХХ век. Процедурата едва не я убива, а горчивината е още по-голяма заради презрението, което среща у околните. Романът е екранизиран през 2021 г. от Одре Диуан, писателка и режисьорка от френско-ливански произход. По-късно филмът печели „Златен лъв“ на 78-мия Международен филмов фестивал във Венеция.

Най-мащабният проект на Ерно, нейният magnum opus, e романът Les années („Годините“) от 2008 г., който попада в краткия списък на Международната награда „Букър“ през 2019 г. „Годините“ описват десетилетията след Втората световна война през призмата на живота на една жена. Разказът обаче е от първо лице множествено число и романът е наричан „първата колективна автобиография“. Очаква се „Годините“ да бъде публикуван на български до края на 2022 г. от издателство „Лист“ в превод на Валентина Бояджиева.

През 2016 г., в навечерието на движението #MeToo, Eрно публикува Mémoire de fille („Мемоарите на едно момиче“) – разказ за друга травма от младостта ѝ: как губи девствеността си в акт на границата между съгласието и принудата, докато е на летен лагер в Нормандия.

Сред творбите, върху които акцентира Шведската академия в представянето на Ерно, се откроява обаче липсата на едно ключово заглавие – Passion simple („Обикновена страст“) от 1992 г. Тъничката книжка разбунва страстите у френските читатели. Шведският превод излиза само година по-късно и придобива култов статус. Романът е публикуван и на български по същото време, но остава без отзвук у нас.

Краткият роман разказва за сексуалната връзка на разведената Ерно с по-млад женен мъж. Той е изпратен от източноевропейска държава на работа в Париж, харесва костюмите на „Ив Сен Лоран“, вратовръзките на „Черути“ и големите коли – и пие много, „нещо обичайно в източноевропейските страни“. Страстта пламва и угасва със заминаването на фаталния мъж през 1989–1990 г., времето на падането на Берлинската стена и ламбадата. Но епохата е само фонов шум, единствената реалност е вътрешната („Обикновена страст“, прев. от фр. Нона Стефанова, София: Прозорец, 1994):

От септември миналата година вече не правех нищо, само чаках, чаках един мъж да ми се обади и да дойде. Ходех в супермаркета, на кино, носех дрехи за гладене, четях, поправях писмени работи, вършех всичко точно както преди, но ако нямах старите навици, изпълнението на тези действия щеше да ми бъде невъзможно без някакво невероятно усилие. Особено когато говорех, имах чувството, че живея по инерция. Думите, изреченията, дори смехът се оформяха в устата ми без истинското участие на волята. Впрочем за тогавашните ми постъпки, за филмите, които съм гледала, за хората, с които съм се срещала, ми е останал само смътен спомен.

Френските читатели са развълнувани от моралния аспект на книгата, а някои я възприемат като унижение на жената, разказва Ерно пред Шведското радио през 1998 г. Любителките на любовни романи са разочаровани от отсъствието на поезия, романтика и сексуални подробности. Други смятат, че книгата описва нещата от живота такива, каквито са. Трети критикуват Ерно за пълната липса на свян, четвърти – че се държи недостойно за интелектуалка: слуша естрадни песни на Силви Вартан вместо класическа музика, купува си червило. Но читатели мъже се припознават в написаното от нея и са изненадани, че авторката е жена.

Списание „Мари Клер“ прави анкета дали книгата е феминистка, или не. Отговорът е „да“, защото мъжът е обект. „Обикновена страст“ е екранизирана през 2020 г. от френската режисьорка Даниел Арбид. Главните роли изпълняват Летисия Дош и руският балетист Сергей Полунин. Тези, които очакват сексуални подробности, този път няма да останат разочаровани.

Влиянието на Ерно върху по-младото поколение писатели

През последните десетилетия безстрастният автобиографичен стил на Ерно е намерил последователи. Шведската литературна критичка Улрика Милес нарича Ани Ерно „прамайка на автофиктивната вълна“:

Eрно има неколцина наследници в течението на автобиографичното писане, заляло през последното десетилетие особено Скандинавия, с автори като Рейчъл Куск, Вигдис Йорт, Карл Уве Кнаусгор. Това течение има свои представители и сред младите френски писатели, например Едуар Луи и Нина Бурауи, които имат набито око за ефекта на нисшия социален произход върху живота на индивида.

Реакциите в Швеция

Удостояването на Ерно с Нобелова награда бе прието радушно в Швеция, без да е голяма изненада. Във връзка с възродения интерес към книгите ѝ – в последните години бяха преиздадени ключовите творби на писателката, а през 2023 г. предстои да излезе шведският превод на най-новия ѝ роман Le jeune homme („Младият мъж“) – нейното име често се появява в медиите и беше на челните места в списъците на фаворитите за „Нобел“ на компаниите за залагания.

Автобиографичният есеистичен стил на Ерно улавя духа на времето, но всъщност доколко актуалните тенденции вълнуват Шведската академия, пита се литературната критичка Анина Рабе. Без съмнение Ани Ерно е достойна за „Нобел“, но все пак е интересно да се отчетат механизмите, издигнали я на литературния Олимп тъкмо сега, коментира критичката.

Други говорят без заобикалки. С избора на Ерно Шведската академия цели да остави годините на скандали зад себе си и да затвори главата, която бе принудена да отвори от движението #MeToo, смята Ханес Фосбу от културната редакция на Шведската телевизия.

Като „очакван, класически и популярен“ и „опит за прелъстяване на читателската публика“ определя избора Бьорн Виман от авторитетния шведски ежедневник „Дагенс Нюхетер“. За Виман изборът е дело на „новата“ Академия – половината от настоящите членове са избрани след 2018 г., като една трета са жени, най-голямото процентно съотношение в над 230-годишната история на институцията.

Улрика Милес смята, че от 2007 г. насам, когато „Нобел“ за литература получи Дорис Лесинг, „сенките на женското (нелегални аборти, сексуални посегателства, роли на любовница, разводи) са се нормализирали, женското се е приравнило с общочовешкото“.

Разбира се, има и не толкова възторжени гласове, които критикуват, че за пореден път е отличен писател, езикът на чиито творби е индоевропейски. А други намират разказа за борбата на една хетеросексуална жена да строши оковите на патриархата за… изтъркан и скучен.

Тази година Шведската академия насочи прожектора на славата към стойностна авторка, позната на ценителите на литературата в държавите с по-голям културен пазар, но почти анонимна у нас. Да, Ерно присъства с два превода на български и в задълбоченото интервю на Деница Банчева, но те са останали някак незабелязани. Да се надяваме, че Нобеловата награда ще ни помогне да я преоткрием.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Ани Ерно в предаването Pagina Dos по RTVE от май 2022 г. 

Източник

Зависимостите в България – кратка справка от първа ръка

Post Syndicated from Юлия Георгиева original https://toest.bg/zavisimostite-v-bulgaria/

Традиционно темата за зависимостите в България е силно митологизирана, което води и до замитането ѝ под килима. Точно както за страшните караконджули и самодиви не се говори на висок глас и по тъмно, така и тази тема е поставена в сферата на мистичното зло. Според разпространената митология проблемът със зависимостите е проблем на новото, на времето на Прехода, а през соца такова нещо не е имало. Всъщност страната ни има доста богата култура на употреба на психоактивни вещества, която се корени далеч в праисторията ни.

Нека си припомним, че едни от първите производители на вино в света са траките, които са живели по тези земи и са започнали да произвеждат варианти на виното преди повече от 5000 години. А тогава на него се е гледало като на сакрална напитка, мост към божественото, възможност да комуникираш с по-висшите сили. Достъпът до него е бил привилегия за избрани. Но траките далеч не са се ограничавали само до употребата на алкохол. В свой доклад, озаглавен „За Родопите, растенията, съдържащи алкалоиди, и тяхното приложение в религиозните ритуали и медицината“, Лидия Кирилова пише:

Няма никакво съмнение за това, че траките са познавали и използвали в магическите си ритуали някои от многобройните лекарствени растения, растящи на Балканския полуостров. Според Херодот те „хвърляли върховете на конопа в огъня и дишали дима през кухи тръстикови стебла, от което ставали като пияни и накрая заспивали“. Съществуват неясни сведения, че по долината на Струма жреците приготвяли упойваща напитка от татул. 

По-късно виното намира своето място и в християнската религиозна традиция. В православието църковното причастие включва даването на хляб и вино, които са символ на тялото и кръвта на Исус, а виното присъства на практика във всички църковни ритуали в жизнения цикъл на човека – от кръщенето, през сватбата, та до погребението. Един от най-обичаните и уважавани български светци е Трифон Зарезан, наследник на Дионис. А исторически виното е и символ на сила и могъщество, привилегия на победителите – Крум пие вино от черепа на победения Никифор.

В по-ново време популярна става и ракията, която бързо е припозната за традиционна напитка. Интересно е да отбележим, че тя е толкова важна за българина, та дори през османското владичество никой не е посегнал на домашното ѝ производство, независимо че ислямът не позволява употребата на алкохол. Традицията за производство и консумация на домашна ракия продължава и до днес, а политиците не успяват да съберат кураж и да поставят производството ѝ под контрол, който би гарантирал безопасността на напитката. През последните петнайсетина години темата се повдига регулярно и се подхвърля като горещ картоф между институциите, които се опитват да се спасят от отговорност. Куриозен факт е, че през 2015 г. един от опитите да се регламентира производството на ракия доведе до жалба от страна на малки производители до омбудсмана Мая Манолова и по този казус тя дори сезира Конституционния съд.

Цялата история дава ясна представа за важността, която употребата на алкохол и някои други психоактивни вещества (тютюнът все още е изключително популярен в страната) представлява за българите. Естествено, извън културнотрадиционния контекст съществува и чисто здравен. През 2019 г. България е на девето място в света по употреба на алкохол с впечатляващите 12,46 литра годишна консумация на човек. За сравнение: Русия е със скромните 10,5 литра, а сърбите изпиват eдва по 8,85 литра годишно. Очевидно консумацията на алкохол е широко приета в българското общество и на нея се гледа като на нещо нормално, дори задължително.

В същото време е странно как общественият разговор за консумацията на наркотици (които също са психоактивни вещества със сходен здравен риск и действие) е абсолютно табу.

А наркотиците никак не са ново явление

Действително употребата на психоактивни вещества през социализма е много по-слабо разпространена, отколкото в по-късните години, но все пак е налице. Вещества като омнопон, лидол, морфин, както и различни препарати, съдържащи опиати, са достъпни само за малък кръг от хора. Те се снабдяват с тях чрез познати лекари и медицински лица, с фалшиви рецепти или кражби от аптеки и болници.

През 60-те години проблемът става толкова видим, че Народната република създава Кабинет за лечение на алкохолизъм и тютюнопушене, който през 70-те се трансформира в Център за профилактика и лечение на зависимости. През 80-те години центърът се превръща във водещо лечебно заведение за зависими и приема пациенти и от други балкански страни, като Гърция, където тогава подобни грижи не съществуват. През 2004 г. центърът е регистриран като Държавна психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм на бюджетна издръжка с капацитет от 40 места (през 70-те години са били 160).

Важно е също да се отбележи, че през 80-те години България е известна с износа си на каптагон (вид амфетамин) към Близкия изток, който е сериозен източник на така нужната на НРБ твърда валута. Този износ поставя основите и на един от най-големите канали за трафик на наркотици между Европа и Близкия изток, който е ключов и до днес.

Деветдесетте години на ХХ век са времето, когато България се сблъсква челно с огромния проблем за нелегалните наркотици. Докато хероиновата епидемия удря Западна Европа през 80-те и страните започват да вземат спешни мерки, в България първоначално всичко изглежда спокойно. Отварянето на страната обаче води до навлизането на хероина и кокаина от Близкия изток (основно през същия онзи канал за износ на каптагон), а родната марихуана става суперпопулярна и се разпространява със скоростта на горски пожар.

Невижданата хероинова епидемия отнема живота на хиляди млади хора. Хероинът бързо се превръща в начин на живот, вид бунт срещу системата. Използва се основно от хора с образование и желание за свобода и различност, гневни на предишния режим, на мизерията и безпътицата в този период.

Инициативи в сферата на зависимостите

В отговор на този изключително сериозен проблем през 1994 г. се създава Националният център по наркомании, който отговаря за изготвянето и координацията на дейностите по превенция, лечение, рехабилитация, намаляване на вредите и т.н. През 1997 г. се основава първата неправителствена организация, която се занимава с намаляването на вредите от употребата на наркотици – Фондация „Инициатива за здраве“. През следващата година се създават две сходни организации – „Доза обич“ в Бургас и „Панацея“ в Пловдив. Тяхното финансиране идва от международни източници.

Важно е да обърнем специално внимание на тези неправителствени организации и на тяхната дейност, защото те са в основата на последвалия отговор на държавата по темата. Дейността им е свързана главно с превенция на кръвнопреносими инфекции, като СПИН, хепатит С, хепатит В и сифилис, но най-важната им функция всъщност е поддържането на добър контакт с младите хора, които употребяват наркотици, осигуряване на среда, в която те да се чувстват сигурни и да споделят трудностите си, което им помага и да съберат кураж, за да започнат промяна. Изключително важно е, че организациите работят на терен, на местата, където хората се събират и се чувстват в безопасност.

Малко по-късно се създава и първата безплатна субституираща програма в страната, която оказва подкрепа на най-тежко зависимите от опиати пациенти. Създават се и първите частни терапевтични общности, които следват високи международни стандарти за работа. За съжаление, тогава се появяват и придобиват популярност и т.нар. комуни, които третират зависимите младежи като безплатна работна ръка и възможност за реализиране на по-големи печалби.

Стъпки в правилната посока

През 2003 г. в България навлиза Глобалният фонд за борба с ХИВ, туберкулоза и малария, чието финансиране дава възможност на Министерството на здравеопазването да предложи наистина всеобхватна превенция от ХИВ за хората, употребяващи наркотици. Освен трите вече работещи организации се формират множество нови, които покриват почти изцяло територията на страната. Изграждат се екипи, провеждат се обучения за персонала, закупуват се оборудване и апаратура. Благодарение на тези средства България се превръща в страна еталон за борбата със СПИН и други кръвнопреносими инфекции.

Прави впечатление обаче, че дейностите, свързани с превенция и лечение на зависимостите, някак изостават от превенцията от ХИВ. Държавните институции не подкрепят със средства доказано ефективните научни методи за превенция, обучение за които са получили преподаватели от цялата страна, и съвсем естествено те престават да бъдат от интерес за училищата и учителите. Безплатното лечение остава затворено в кръга на психиатричната помощ, където опит и знания за зависимостите имат единици специалисти ентусиасти, работещи основно в Държавната психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм в софийския квартал „Суходол“ и в Шесто мъжко отделение на Държавната психиатрична болница в Раднево. Частните терапевтични общности стават мнозинство и цените им хвръкват, независимо че далеч не всички дават добри резултати. Учителите са оставени да преценяват сами как в часовете на класа да осъществяват превенция на употребата на наркотици.

В същото време служители от Министерството на здравеопазването отчитат изключително добри резултати по отношение на борбата с ХИВ, участват във всевъзможни международни форуми, където представят добрите си практики. Множество експерти изграждат успешна кариера на международно ниво и остават в чужбина.

След напускането на Глобалния фонд

През 2017 г. финансирането от Глобалния фонд приключи. Независимо че всяко правителство след 2003 г. е подписало споразумение България да гарантира продължението на дейностите след оттеглянето на Глобалния фонд, адекватно финансиране няма и до днес. Процесът по закриване на организации, работещи за превенцията от ХИВ и кръвнопреносими инфекции, вече е започнал през 2014 г., още при първите финансови съкращения от Глобалния фонд. Тогава започва и сериозна кампания за „преструктуриране“ (или иначе казано – закриване) на Националния център по наркомании, която достигна целта си през 2019 г.

Последните опити за продължаване на дейностите по превенция от ХИВ от страна на експертните неправителствени организации беше в периода от юли 2019 до юли 2020 г., когато бяха открити два пъти повече нови серопозитивни лица в сравнение с предишните периоди. След това работата на терен с хора, които активно употребяват наркотици, престана. Никой не прави превенция на кръвнопреносими инфекции, никой не тества на терен, никой не работи с мотивацията за лечение на зависимите хора, както се правеше през годините.

В тази тежка ситуация през 2019 г. Центърът за хуманни политики пое грижата за единствения дневен център за хора, които употребяват наркотици – „Розовата къща“. Място, на което страдащите от зависимост могат да получат храна, дрехи, хигиенни материали, лекарства, да потърсят съдействие за издаване на документи, записване при личен лекар, подаване на искане за ТЕЛК, лечение на зависимостта си или пък на друго заболяване. Място, на което да получат подкрепа в битката си за по-достоен живот. Дейността на „Розовата къща“ се финансира основно от частни лица и организации.

За край на този обзор ми се ще да отбележа нещо много важно, което сякаш като общество често забравяме: 

зависимостта е преди всичко заболяване.

По-точната научна дефиниция е, че зависимостта е „хронично-рецидивиращо заболяване, което предизвиква трайни промени в мозъчната биохимия“. Към същата група впрочем спада и захарният диабет.

Успешното лечение на зависимостта не опира само до личното решение и воля на болния. Зависимият има нужда от подкрепа и терапия, която да е безплатна и достъпна. А ние – от повече открити разговори за този социален проблем и за стигмата, с която обричаме на маргинализация част от нашето общество.

Заглавна снимка: Бележка, оставена от самите ползватели на „Розовата къща“ © Мила Бобадова

Източник

Възстановителното правосъдие – опит за помирение

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/vuzstanovitelnoto-pravosudie-opit-za-pomirenie/

Възстановителното правосъдие е тема, която не е много позната на широката публика в България, макар че страната ни има традиции в тази насока още от времето след Освобождението. За нас е истинска чест, че Мирослава Тодорова, наказателен съдия в Софийския градски съд, и Калин Калпакчиев, съдия в Софийския апелативен съд, и двамата – бивши председатели на ССБ, се съгласиха да ни разяснят в тази обстойна статия какви са основните принципи на възстановителното правосъдие и как то може да бъде социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие към институциите и между самите хора.

Автори: Мирослава Тодорова, Калин Калпакчиев

В този текст се опитваме да разкажем за основните ценности и принципи на възстановителното правосъдие като шанс не само за очовечаване на традиционното възмездително правосъдие, но и за изграждане на гражданска култура за мирна работа с конфликти без намеса на държавната власт, за участие в дебати по болезнени теми с нагласата да се разбере, а не да се заклейми с ненавист насрещната гледна точка, независимо от дълбокото ни несъгласие с нея.

Възстановителното правосъдие – такова, каквото е създадено от критическата криминология – е преди всичко способ да видиш другия като пълноценно човешко същество. А това означава да приемеш, че си включен в мрежата от норми, които ни правят хора, както казва норвежкият социолог и криминолог проф. Нилс Кристи. Именно тази сърцевина на възстановителното мислене го прави изключително уместен социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие както между хората, така и към собствените им държавни и обществени институции.

Българското общество е такова отдавна – ежедневно на пътни кръстовища между напълно непознати хора се упражнява насилие заради неправилна маневра и неспособност да се овладее гневът и да се постигне мирна саморегулация. А на последните парламентарни избори се видяха дълбоките разломи между социалните групи и критично ниското ниво на доверие, проявено в отказа на голямата част от гражданите с право на глас изобщо да отиде до избирателните секции или в избора на онези 87 635 души (близо 3,5% от гласовете на избирателите), отбелязали в бюлетината „Не подкрепям никого“. Те са поредното тъжно потвърждение за социална травматичност.

Нуждата да се обърне посоката, да се пречупи тенденцията изисква всеки от позицията на собствения си личен или професионален опит да търси и споделя средства за укрепване на способността за съпричастие, за осъзнаване и обществена консолидация. Затова и ние, през призмата на своята опитност, се осмеляваме да ви занимаваме с възстановителното правосъдие.

Движението за възстановително правосъдие се разраства след Втората световна война като отговор на провала на традиционното правосъдие в модерната държава да спре нечовешките зверства, извършени от формално законните нацистки режими. Правото е нормативна система, която има за цел да регулира обществените отношения чрез въвеждане на общовалидни и абстрактни правила за поведение, чието спазване се гарантира с държавна принуда. Целта му е да установи правна сигурност и върховенство на правото, което постига равенство на всички граждани пред закона.

Тази цел е от първостепенна важност за функционирането на демократичните държави. Тя обаче лесно може да бъде подменена, ако на правната форма се придаде съдържание, което не е насочено към постигане на справедливост. Така след трагичната равносметка на факторите и причините за индустриализираната система за убийства в концлагерите и за законното експроприиране на собствеността на „не-арийците“, юристите, криминолозите и другите социални учени търсят средства, които да възпрепятстват отчуждаването на правото от неговото основание и да укрепват системата от мерки за защита на човешкото достойнство. Този стремеж е благодатната почва за интензивното развитие на доктрината за човешките права и на възстановителното правосъдие.

За разлика от традиционното правосъдие, възстановителното не търси унифициране и не изхожда от общи типизирани положения. То винаги е конкретно, фокусирано върху особеностите и силите на определения човек, съсредоточено е в личната му история, не се основава на принуда, способства за създаване на ред в отношенията на хората в общността и не разчита на никакво покровителство и институционализирана сила. Тоест не само че не изисква, но и не допуска влиянието на външен авторитет и не толерира нагоните за сближаване с властта.

Последната особеност представлява по естеството си силен антикорупционен фактор. Изграждането на общности от взаимнозависими един от друг граждани прави безобразията видими, а същността на конфликтите – отчетлива. В такава реалност всяка злоупотреба с власт вече не може лесно „да остане скрита в неясни компромиси“ (по Нилс Кристи). Възстановителното правосъдие отваря пространство за хората да изнесат цялата истина за събитията, в които те са централните персонажи, без професионални посредници.

На този принцип са създадени Комисиите за истина и помирение в редица държави с цел да се разкрие истината за различни форми на потиснически политически режими в период на преход на обществата към демократична форма на публично управление. Такива комисии възникват в държави с дългогодишно изключване на социални групи и етническа дискриминация, характерни например за политиката на апартейд спрямо чернокожите в ЮАР, спрямо инуитите в Канада, спрямо аборигените в Австралия.

Така например Комисията в ЮАР е създадена, след като се стига до убеждението, че наказването на извършителите на престъпления не би било достатъчно за постигане на социален мир и за преодоляване на травмите от дискриминацията и дългогодишното насилие, защото в почти всеки дом е имало жертва или насилник и конфликтът помежду им би бил взривоопасен. На формите на социалното изключване в миналото е безсмислено да се отговаря чрез реципрочно възмездие – с нови форми на социално изключване. Затова и преамбюлът на новата Конституция на ЮАР започва с изразената готовност да се разбере миналото, за да може общността да продължи напред: „Ние, хората на Южна Африка, признаваме несправедливостите на своето минало…“

Още една съществена разлика с традиционното правосъдие е, че възстановителното включва в процеса на осъществяването си активно участие на страните в конфликта и крайното решение се приема от тях не като „спуснато“ по вертикала на държавната власт, а като лично постижение – достигнато въз основа на собствено усилие и поемане на отговорност.

Това директно кореспондира с някои от основните липси и нужди на българската ситуация. В България съществува проблем с доверието в правосъдието. Генезисът на този проблем е сложен и произтича от множество фактори – правен нихилизъм, понякога стимулиран от изпълнителната власт; неразрешени структурни проблеми на съдебната власт; недостатъчно развита правна култура; историческа обремененост, произтичаща от продължителни периоди без реално разделение на властите, политически плурализъм и свобода на словото и др.

Всички тези фактори водят до усещане за липса на справедливост у част от гражданите, което от своя страна се превръща в значим фактор за дезинтеграцията на обществото. В резултат се провокира разделение между хората, което поради ниското доверие помежду им лесно прераства в ненавист, дори във физическа агресия. Формира се среда, в която гражданите привикват да нарушават правилата, без да очакват да носят отговорност под каквато и да било форма.

Тъкмо заради същностните си различия с традиционното правосъдие възстановителното правосъдие може да се превърне в ефективно средство за преодоляването на недоверието в съдебната власт. Действително всяко правосъдие би следвало да е изградено върху ценностния императив за постигане на справедливост, тъй като от това произтича неговата легитимност.

Но до справедливия завършек на традиционния съдебен процес се стига по пътя на формални процедури, в които засегнатите лица с процесуални средства реконструират тази истина, която законът определя за „относима“. Не всякога обаче относимите към правната норма факти пресъздават изчерпателната истина, от чието възстановяване и оповестяване често засегнатите хора имат първостепенна необходимост. В този смисъл невинаги традиционното правосъдие е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на случилото се.

Тази „недостатъчност“ на традиционното правосъдие, разбира се, не омаловажава неговата първостепенна значимост за установяване на правовата държава, която вече изтъкнахме. Но осъзнатите му ограничения показват, че системите за социален контрол (за постигне на социален мир и обществено благополучие) имат нужда от създаване на такива мрежи от взаимозависимости между гражданите, които не се основават на власт и подчинение, не разчитат на санкция от страна на държавната власт.

Научни аргументи за осъзнаването на тази необходимост се развиват в криминологията, в частност – в критическата криминология, защото възстановителното правосъдие като едно от средствата за създаване на споена общност от зависими един от друг граждани е в основата на ефективната и трайна превенция на престъпността.

Макар обичайно възстановителното и традиционното възмездително правосъдие да се разглеждат в опозиция, те неминуемо си влияят взаимно. Успешните системи за социален контрол върху факторите, генериращи престъпност, създават ситуации, в които е възможно обикновеният човек да е ангажиран в процеса и да е слушан като най-големия експерт за живота си.

В основополагащата лекция на проф. Нилс Кристи „Конфликтите като собственост“ се изяснява важността на конфликтите за обществото и се разсейва предразсъдъкът, че конфликтите са вредни и опасни. Напротив, обяснява проф. Кристи, в силно индустриализираните общества вътрешните конфликти не са много, те са дори твърде малко. А социалните системи следва да бъдат устроени така, че да подхранват конфликтите и да ги правят видими, като в същото време професионалистите бъдат възпрени да монополизират тяхното разрешаване и се възвърне правото на жертвите на престъпления да участват в разрешаването на конфликтите, които ги засягат.

Затова ефективно функциониращото традиционно правосъдие, което разбира заложените си по дефиниция ограничения, оставя достатъчно широко поле за включване на алтернативни форми. Възстановителните подходи не застрашават целите на традиционното наказателно правосъдие, защото, ако се използват разумно и хуманно, те могат да способстват за пълноценно постигане на целите на наказанието, да разширят и увеличат потенциала на съществуващата правосъдна система. Стига да се справят с основното предизвикателство за правосъдието, основано на личното участие – да се намерят начини за ефективно ангажиране на гражданите и да се осигури пълноценна защита на правата и законните интереси както на пострадалите, така и на нарушителите.

Критическата криминология стига до извода, че колкото и усилено да се демократизира правосъдието, това не е достатъчно, за да не се повтори крахът, ако не се намерят средства и начини за овластяване на хората. Това е така, защото, колкото повече човекът е лишен от отговорност, а тя е поставена в ръцете на „властта“ и експертите (включително съдебните), толкова по-силно той реагира с безотговорност, а това се превръща в най-силния криминогенен фактор и заплаха за трайния мир.

Програмите за възстановително правосъдие са основани на водещия принцип, че престъпното поведение не само нарушава закона, но и уврежда пострадалите и общността. Ето защо се изисква винаги когато е възможно, в процеса по възстановяване след увреждането да бъде въвлечен както нарушителят, така и засегнатите страни – не само пострадалият, а и останалите хора, които като част от съответната общност (квартал, училище, работно място) са поставени в опасност или е накърнена сигурността им. И в същото време да се осигурява необходимата подкрепа на всички замесени, приоритетно – на жертвата.

Затова в някои случаи програмите спомагат и за изграждането и развитието на местни общности, което е особено актуално в нашия национален контекст, доколкото от десетилетия сме свидетели на рушащи се и изчезващи общностни структури на различни нива – в населените места, в училищата, в професионалните среди. Възстановителните програми насърчават толерантността и готовността за лично участие, за изграждане на уважение към различията и за създаването на отговорни обществени практики.

Характерно за възстановителните подходи е, че те не следват формално предписани процедури и могат да се адаптират според нуждите на страните, участващи в конфликта. Най-същественото е, че всички възстановителни практики и програми включват под някаква форма диалог между жертвата и извършителя, както и между останалите засегнати от конфликта представители на семейната, кварталната, училищната, професионалната и т.н. общност.

Голяма част от възстановителните форми са вдъхновени от съществуващи от столетия обичайни практики на местното население. Така например маорите (местното население в Нова Зеландия) използват за разрешаване на конфликтите в общността различни видове кръгови срещи, които включват жертвата, извършителя и членове на техните семейства и на близкия им приятелски кръг – тоест лица, на които те имат доверие. Тази възстановителна форма сега се нарича фамилна конференция. Тя се изразява в поредица от срещи разговори, в които участниците обсъждат какво точно се е случило, какво са почувствали жертвата и извършителят, какви са моралните и материалните вреди, как да се възстановят вредите и отношенията между засегнатите.

Възстановителните кръгове се подпомагат от доброволец, който не е професионалист, но е обучен най-общо да улеснява срещата и да подпомага участниците сами да стигнат до решение, без да ги напътства и да взема отношение по случая. Посредникът помирител трябва да проведе предварителни поверителни разговори с жертвата, извършителя и техните близки. При срещите в кръг правилата обичайно включват няколко прости условия: всеки има право да говори, като дава знак; думата се дава от координиращия помирител; всички се изслушват и не се прекъсват; участието е доброволно и във всеки момент може да бъде оттеглено; решението трябва да бъде взето и възприето от всички.

Друга популярна възстановителна форма е помирителната среща между жертвата и извършителя. Тя също се подпомага от доброволец помирител, който е обучен да спазва базисните правила на възстановителните срещи, да насочва и да следи за риск от злоупотреби и увреждане на участниците, но не и да изземва решението на конфликта от самите страни. В случаите, в които жертвата отказва да се включи в срещата, има възможност за участие на т.нар. сурогатна жертва – пострадал от подобно правонарушение, който се съгласява да говори с извършителя и така да му помогне да осъзнае последиците и вредите от извършеното.

Това показва и нещо друго, което е от особено значение за възстановителните практики: не е важно на всяка цена да се постигне решение на конфликта, а да се помогне на участниците да разберат какво се е случило, да приемат неговите последици и да продължат да живеят с тях, като така сложат основите на бъдещи мирни взаимоотношения.

Често възстановителното правосъдие се прилага посредством съществуващи местни норми – споменахме за Нова Зеландия и възприетите практики на маорите; друг пример е Канада, която стъпва върху обичайните правила на местното коренно население.

България също има традиции в тази насока. След Освобождението са функционирали помирителните (полюбовни съдилища), които са следвали вековната традиция на старейските съвети. Помирителните съдилища са разглеждали единствено граждански спорове и наказателни дела по тъжба на пострадалия, по които страните могат да постигнат спогодба, а също и дела за настойничество. Съдът не е бил ограничен от никакви процесуални форми и правила, а се е ръководел от обичая и се съобразявал с исканията на страните. Решенията му са имали сила само ако двете страни са дали предварително писмено съгласие за това. Решенията са били окончателни, не подлежали на обжалване и се привеждали в изпълнение от кмета.

Възстановителните подходи и практики и сега може да се използват в наказателните процеси, най-вече когато извършители на правонарушения са младежи. Не е спорно, че децата извършители на деяния, които осъществяват състав на престъпление, в изключителен случай следва да влизат в затвора, защото поначало са жертви на лошо възпитание, социална занемареност, домашно насилие и т.н. Стремежът на общностите е насочен към усилието да се въздейства навреме и с минимална принуда върху поведението на личностите в процес на физиологично и социално формиране, като по този начин да се преодолеят криминогенните фактори, които са били в основата на правонарушението, без да се нанесат нови травми, неоправдани за постигане на целите на правосъдието.

Опитът на държавите с развити помирителни системи показва, че участието на непълнолетните във възстановителни програми, самостоятелно или наред с наказанието, има благоприятно възпитателно въздействие и е реална превенция на престъпността. Българската традиция не е чужда и на това разбиране. В периода 1943–1948 г. действа Закон за съдилища за маловръстни, в който е уредена система за съчетаване на възпитателни мерки с наказанието под контрола от съда.

Възстановителното правосъдие е шанс в България да се справим с липсата на доверие в съдебната власт, с нарастващото отчуждение на гражданите от институциите и с девалвацията на държавната принуда в резултат на погрешна наказателноправна политика – увеличаването на наказанията, без да се дава отговор на въпросите защо се прави това и каква обществена полза би донесло. Създаването на различни по вид възстановителни програми ще има стимулиращ ефект и за изграждане на животоспособна социална инфраструктура с развитие на разнообразни и адекватни на нуждите социални услуги, която да извършва рехабилитация на извършителите на престъпления.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez / Unsplash

Източник

Без важничене. Разговор с Йордан Д. Радичков

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/yordan-d-radichkov-interview/

Йордан Д. Радичков е автор на четири сборника с разкази: „Малка човешка мелодия“ (2015), „Игра на гъски“ (2016), „Двеста линейки на час“ (2018) и „Навалица! Или 25 часа в град София“ (2022). Последният беше отразен в рубриката „По буквите“ от Зорница Христова, която междувременно предложи Стефан Русинов да проведе разговор с автора. Според Стефан идеята ѝ е хрумнала, защото той е „сред малкото хора, които не уважават достатъчно собственото си време и са чели всичките споменати сборници“. Но аз подозирам, че е по-скоро заради невероятно задълбоченото му интервю с Йордан за „Нашето литературно предаване“ преди няколко години. 

„Дори ще ви оставя да се полигавите“, казах на Стефан, за да го убедя. И така двамата започват да водят този разговор по имейл, кореспонденцията продължава десетина дни и ето го резултата. Не познах, не са се полигавили. Преди всичко защото отвъд „дрънкането“ и привидния небрежен келешлък тези двама млади и талантливи хора на словото могат да бъдат много, много сериозни. А и „думите никога не са маловажни“, както казва Йордан в интервюто.

Ан Фам

Click to view slideshow.

Щом човек го поканят на интервю, изведнъж почва да му се струва, че има разни много важни неща за казване.

Щом човек го поканят на интервю, той мигновено започва да важничи. Ние с тебе хора ли сме и важничим ли, когато ни поканят на интервю? Естествено! Някой ни е обърнал внимание и искаме да се представим в най-чудесна светлина. Има и друг момент – форматът като че ли е такъв и често въпросите, които ни задават, сами по себе си важничат. Разбираш ли ме? Самите въпроси започват да се докарват пред самите себе си и да се превъзнасят. Често се стига дотам, че те настояват да бъде разбродирана самата материя на света и да се отговори на невъзможни неща – какво представлява човекът и какъв е смисълът на съществуването.

Забеляза ли как започнах и аз да важнича? И може би от тези натрупвания има едно такова разбиране, че задължително трябва да се каже нещо важно. Лично за себе си не смятам, че имам да кажа нещо твърде важно. Също така, освен да се чувства задължен да казва важни неща, интервюираният задължително трябва и да скромничи и кокетничи. И това може би е върхът на важниченeто. Защото и аз, и ти в момента се правим на много интересни, затова ти предлагам да спреш с глупостите и да караме по същество.

На тебе са ти поръчали (искам да подчертая тая дума, тъй като сам ти не си имал желание да си говорим, а са ти поръчали този разговор) да си говориш с мене, аз съм приел да си говорим. Затова сме длъжни, от уважeние към хората, които ще си загубят времето да четат нашите глупости (пак кокетничене и скромничене), да проведем един открит разговор, пък накрая ще стане ясно имали ли сме да кажем нещо важно!

И да завърша все пак с един цитат: „Разбира се, защото интервюираният човек струва много повече от човека, дето не е интервюиран. Познавах едного, той не бе интервюиран и трябва да Ви кажа, че беше нищо човек. Добре, ама един ден му излезе късметът, интервюираха го и след като го интервюираха, той много се издигна и стана значителен човек. Затова всеки гледа да го интервюират.“

Впрочем твоите разказвачи усилено избягват да важничат. Те често отбелязват с разбиране как хората са потънали в „някаква си тяхна работа“, допускат, че никой не иска да се занимава с техните или с които и да е чужди глупости, понякога им се струва, че сякаш никой не забелязва, че „не е сам в цялата тая работа“. Примирени са с липсата на интерес, съзнават маловажността на думите си, но въпреки това разказват, настояват да поглеждат извън себе си, извън „своята си работа“. За мен е важен този глас на разказвача, който не смята, че някой изобщо му дължи внимание. 

Не мисля, че бягат, не мисля, че избягват, просто знаят, че от подобна суета полза няма. Именно че може би притежават някакво разбиране за „цялата работа“, тоест разбирането, че хем сме сами, хем непрестанно сме заедно, хем не можем да настояваме някой да ни обърне внимание, когато всички заедно сме сами, и често ни е трудно да се справим с предизвикателствата и фрустрациите на собствения си живот. Как можем да настояваме за нещо от човека до нас, когато познаваме този човек и виждаме колко и на него му е трудно?

Не смятам и че са примирени, те просто виждат и разбират сложнотията на ежедневието, което всеки ден ни удря по муцуните и настоява да се борим с него. И не че думите им са маловажни, не че нашите думи са маловажни. Не мисля, че има маловажни думи. Има дрънкане със сигурност, но сами по себе си думите никога не са маловажни. И как да не продължават да разказват и да говорят, когато именно в разказването и говоренето се крие животът ни.

Виж, не се опитвам да важнича, опитвам се да ти отговоря конкретно точка по точка на въпросите, които засягаш. Но със сигурност никой нищо не ни дължи. Полага ни се нещо, когато съществува някаква транзакция. Предполагам, че ни се полага адекватно здравеопазване и така нататък. Но в човешките взаимоотношения може би е деградивно и даже опасно да се говори за нещо, което се дължи.

Това тяхно разбиране за „цялата работа“, този малко по-отдръпнат и по-висок поглед обаче не ги изключва от дереджето. Една от най-удовлетворителните (и подривните) особености на тяхната разказваческа настройка е, че за човешките слабости и абсурди говорят най-често в първо лице множествено число: „Ами да! Нима нашето съществуване не превъзхожда всички останали съществувания? Нима нашата работа не е по-спешна и не е по-важна! И нима ние не сме твърде интелигентни, за да се занимаваме с подобни тривиалности, като задръствания? Ама ако всички сме толкова интелигентни, че да не се занимаваме с подобни задръствания, защо всички сме се емнали в задръстването да правим още по-голямо задръстване?“

Да, не ги изключва, и нас не изключва. Можем ли да съществуваме изолирани от всичко, ама всичко, което е около нас? Можем ли да настояваме, че ще успеем да наредим една градина по средата на целия свят, който ври и кипи, и ще посадим в тази градина невъзможно красиви цветя? И наистина ли можем да повярваме, че каквито и огради да вдигаме около нашата градина, те никога няма да бъдат прескочени от никого и никога никой няма да посегне на нашите цветя, никой никога няма да ги откъсне и стъпче? И нима, когато това се случи, ние ще сме изненадани?

Предполагам, че можем да говорим безкрайно за настояването ни, че ние все някак ще сме си добре, независимо от всичко, което е около нас. Но то винаги ще е част от нас, то съществува вътре в нас също и може би нежеланието ни да го погледнем е от страх и чувство за немощ. Затова и на мен ми харесва, че героите винаги говорят в това лице и число, защото така ни напомнят, че ние всички сме такива, ние всички сме избродирани от безчетно много слабости, и макар да ни е неприятно да говорим за тях, струва ми се, че е по-добре да ги адресираме навреме. Ако не се погрижим за една рана навреме, тя само ще се задълбочи.

Както казва твоят персонаж Кларинета: „Сивотата на човека е тъжна работа.“ Може би това е причината разказвачите ти да не са склонни да поставят прибързани граници между себе си и другите, независимо дали живеят в просторна къща, или в малък апартамент, дали спят върху възглавница от гъши пух, или върху изрязан дунапрен – защото далеч по-важни от тези повърхностни признаци са сивотите, неподозираностите, подводните чудовища, които ни обединяват „в дълбините на нашите съзнания“. Ето още една „работа“, която някои от твоите разказвачи наблюдават внимателно – неведомите вътрешни светове. 

Тъжна работа е, естествено! Но е част от нас и ми се струва, че е хубаво да не забравяме това, когато имаме друг човек пред себе си. Струва ми се, че повечето ужасяващи явления, които ни заобикалят, са пряко свързани с тази сивота, с тази тъга и този страх. И ако се търси в дълбочина причината за подобни явления, именно там ще я намерим. Когато не обръщаме внимание на тези неприятности, които са толкова естествени, ние като че ли не обръщаме внимание на човека срещу нас. Ние така го пренебрегваме и така пренебрегваме и себе си. Не казвам, че трябва да заровим муцуна в дълбините на нашите съзнания (боже, само как звучи!), но се надявам да не оставаме слепи за тях.

Може би това е нещо, което само литературата може да прави, или поне може да прави доста добре – да осветява слепите ни петна, да се завира в мътните ни дълбини, да ни посочва реалността, която не виждаме. И най-важното – да ни напомня за възможността човешкото в нас да се изчерпи, опасността човек да се превърне във функция.

Дано не се превърнем в прости функции, прости дроби и прости числа и дано не гледаме на хората около нас като на функции, продавачи, шофьори и чистачи!

Снимки: © Йовко Ламбрев

Източник

Забравените символи на българската демокрация

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/zabravenite-simvoli-na-bulgarskata-demokratsiya/

В навечерието сме на поредните предсрочни избори, които не вещаят устойчиво решение на политическата криза. Възможно ли е да се разбие олигархичният политически модел, отразяващ обществените нагласи? Какви са причините за повсеместното безразличие в обществото?

От една страна, порочните управленски практики са добре прикрити зад фасадата на демокрацията във всевъзможните ѝ форми – от наличието на избори (въпреки купения, контролирания, административния и корпоративния вот), през функционираща съдебна система и разделение на властите (въпреки зависимостите и чадърите), до свободата на словото (въпреки политическото обладаване на голяма част от медийния сектор и ширещия се популизъм). От друга страна, много от избирателите остават слепи за несъвършенствата на политическия модел или ги възприемат за нормални, за присъщи на човешката природа и обществото, към което принадлежат.

Възприемането на скандалното за нормално, на кражбата за естествена, на далаверата за неминуема определя манталитета на аполитичния човек.

Манталитет, който в основата си почива на максимите, че лошото у човека е вродено, че политиката е винаги мръсна игра, че всички са маскари.

Това е манталитетът на този, който моли Ахмед Доган и Бойко Борисов да заделят част от порцията за обществото. Често такова е мисленето на хората, които биха възпроизвеждали порочното, ако бяха на власт. И най-вече на тези от тях, които предпочитат да прехвърлят отговорността за индивидуалното и колективното си бъдеще, за несгодите и бедността си върху онези, които ги крадат повече от три десетилетия – без да изискват нищо от тях, без да им се противопоставят и без да упражняват конституционните си права. Те не виждат алтернатива, защото по презумпция приемат, че всички са корумпирани, което пък често означава „всички са като мен“. Този мироглед стъпва на прогнила ценностна система и поставя непреодолима преграда пред еволюцията на обществото.

Постигането на положителна промяна обаче ще отнеме време и няма да се осъществи в следващите няколко месеца или дори години, но това не трябва да ни отчайва. Защото представите ни за политика са дълбоко залегнали в националната ни идентичност и в липсата на историческа памет за демокрацията и ролята ѝ в обществото.

Българинът не помни демокрацията, следователно не я живее.

Той изпитва влечение към авторитарното, към силната ръка, към спасителя. И няма как да е иначе – тоталитарният комунистически режим заличава крехката демократическа традиция, градена след Освобождението. Така усещането ни за демокрация се губи в многовековната българска история, доминирана от силни политически фигури с достатъчно индивидуални правомощия да ръководят държавата (почти) самостоятелно. Имената на ханове, князе и царе са се загнездили в паметта ни, срещаме ги ежедневно под формата на имена на улици, на различни учреждения, училища.

Освен за славното минало обаче, те ни напомнят, че поколенията българи са свикнали да бъдат управлявани, да се подчиняват и да търсят опора за собствените си несгоди в една силна политическа фигура, обещаваща благоденствие, сигурност и закрила – фигура, която иззема от нас отговорността за състоянието на заобикалящата ни действителност. По време на комунистическия режим тази функция е заграбена от партията майка и тоталитарните лидери, по които много българи въздишат с носталгия и днес.

Вероятно на тази наследена психология се дължи сегашното ни увлечение по президентската институция, която чрез фигурата на генерал Румен Радев въплъщава духа на миналото. Хроничната за обществото ни нужда от спасение води на политическата сцена и хора като Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и Слави Трифонов, които въпреки различния си профил успешно влизат в образа на месия само за да се провалят впоследствие.

Казват, че всеки народ заслужава съдбата си. А българският народ сякаш три десетилетия повтаря едни и същи грешки, без да извлича поука от тях.

Той обаче не е виждал, нито помни реална алтернатива на „спасителя“. Колко всъщност знаем за хората, които полагат основите на модерната българска държава – особено за втората и третата вълна от политици след Освобождението, които наследяват започнатото от фигури като Петко Каравелов и последователно, непретенциозно и успешно отстояват принципите на демокрацията и плурализма в младата българска държава? Защо знаем толкова малко за политици като Александър Малинов и Никола Мушанов, превърнали се в символ на Демократическата партия и българската държавност през първите десетилетия на ХХ век? Носейки човешките си недостатъци, двамата са визионери, а реториката и речите им съответстват на политици от европейска величина и имат универсален характер. Как биха звучали те днес?

Ние видяхме в първия меден месец на българския политически живот хората, които представляваха властта […], поддържаха парламентаризма, защото беше сраснал с душата им; той беше кръв от тяхната плът. Но когато тия хора се измениха […], когато дойде време народът сам да бъде годен по своето политическо ниво да гарантира правата си, писани на книга, но фактически да ги гарантира, той се оказа негоден за тази тежка работа. Каква беше длъжността на демократическите партии при такова положение? Постепенно-постепенно да възпитат, да въздигнат народа си, да го направят един ден годен, тъй както Конституцията и парламентарният ред изискват, т.е. да дадат съдържание на тия формули, закони, писани в нашата Конституция, съдържание, което ще е в душата на българските партии, в душата на всеки български избирател, в неговото съзнание, в неговата воля. 

Никола Мушанов, 27 октомври 1910 г.
Из „Речи на Никола Мушанов“, изд. НБУ, 2022

Предстоящите избори ни водят към въпроса, който Никола Мушанов повдига преди цели 112 години от парламентарната трибуна:

Годен ли е днес българският народ да гарантира конституционните си права?

Всеки би могъл да отговори според убежденията си, но е редно да признаем, че пробуждането, започнало с големите протести преди две години, е недостатъчно; че пред българското общество стои дългият и нелек път на политическо самоосъзнаване. Ние обаче не знаем или не помним заветите на политици като Мушанов, а малко са съвременните партии и личности, които ни възпитават в демокрация. По тази причина смисълът и значението ѝ са далеч от душата, съзнанието и волята на българския избирател. И всички носим отговорност това да се промени – както гражданите, така и управляващите. Ето как Александър Малинов описва връзката между тях:

В управлението ще трябва да се заангажират широко интелигентните, знаещите и опитните хора, и то тия от тях, които биха имали благородната амбиция да се турят в услуга на народа. На тях особено демокрацията дължи да отвори прегръдките си и да ги улесни в легитимната им амбиция да играят не само помощна, но и активна роля в управлението, да им отвори достъп до парламента, но по единствения път, който води там – по пътя на всеобщото гласоподаване. Само чрез него всеки гражданин може да вземе участие в управлението на страната, в уреждането на съдбините ѝ.

Александър Малинов
Из „Под знака на острастени и опасни политически борби“,
изд. Секретариат на Демократическата партия, 1934

Думите на Малинов ни напомнят, че българските граждани са единствената легитимна сила, способна да проправи път пред политиците с нравствена нагласа да работят в полза на народа. Защото свестни хора в политиката има и те не са малко. Тези думи засягат най-вече хората, които се колебаят или отказват да гласуват, но от които на практика зависят разпределението на мандатите в парламента и посоката, в която страната ще поеме впоследствие. И въпреки дезинформацията, популизма и манипулативната медийна среда, всеки от нас е способен да упражни основното си право.

Защото промяната започва в умовете ни –

в момента, в който критична маса от обществото, индивидуално и колективно, осъзнае силата и влиянието си. Защото демокрацията ни овластява, тя ни позволява да делегираме власт, да бъдем неин коректив и да държим властимащите отговорни за (без)действията им. Перифразирайки Мушанов, бихме казали, че имаме дълг да направим своя избор – заради личностите, които навлизат в блатото вместо нас, за да останем ние, хората извън политиката, чисти.

Заглавна снимка: Phil Scroggs / Unsplash

Източник

След конкурса. Случаят „Централна минерална баня“ 

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/tsentralna-mineralna-banya/

Страстите у нас утихват бързо. Театър „София“, Тютюневият град в Пловдив, детската болница, колчетата на „Графа“, „реставрацията“ на Ларгото, ремонтът на НДК, небостъргачът „Златен век“, „Апартаментгейт“… Всички те така възпаляваха обществото, все едно светът свършва. После светът, разбира се, не свършваше, просто се появяваше нещо ново, още по-възмутително. И страстите пак закипяваха като за последно.

Опитната власт знае това. Наводнения, избори, че и зима иде. Цените на газа са по-важни от архитектура, градска среда и културно наследство. Какви тук детски болници, какви каменни фасади на театри – това са просто дребнотемия.

Затова ми се иска днес, в Деня на София, да припомня още едно „дребнотемие“ – казуса със столичната Централна минерална баня. Да, и тук от известно време емоциите утихнаха, все пак ни предстоят четвъртите парламентарни избори за последните две години. Но хайде за разнообразие да се опитаме да проследим една буря още докато е само вятър, а не ураган – за да не се изненадваме за пореден път постфактум.

Да бъде баня

Дали Централната минерална баня да е баня, баня с музей, музей с баня, конферентен център с баня или едно нищо със статут на паметник от национално значение, е дебат, който продължава вече над 30 години (откак „съоръжението е спряло да изпълнява хигиенните си функции“, сиреч – затворили са го).

В края на 2018 г. споровете ескалираха с предстоящото решение на СОС да гласува изцяло премахване на банската функция в северното крило с двата големи басейна, останало нереконструирано при нанасянето на Музея за история на София в сградата. В резултат протестиращата срещу това решение група „Термално – нормално“ участва в дискусии, телевизионни предавания и обществени обсъждания, създаде мегапопулярния хаштаг #дабъдебаня и в крайна сметка успя да рестартира дебата.

Така в началото на 2020 г., по възлагане на столичното направление „Архитектура и градоустройство“, ОП „Софияплан“ започна подготовката на задание за концепция за развитие на северното и източното крило на сградата на Централната минерална баня. Екипът на общинското предприятие експериментира с нова форма на архитектурен конкурс у нас: първо – отворена покана за концепция, селекция на три екипа, после – разработване на три концепции, публично представяне и обсъждане, и накрая – създаване на план за действие, в който под формата на доклад от „Софияплан“ се обобщават идеите от трите концепции, описват се следващите стъпки и процеси, възможностите и предизвикателствата, както и отговорните страни.

През април 2021 г. докладът е внесен за разглеждане в СОС, но към днешна дата все още не е обсъждан, още по-малко гласуван или приет. Нещо повече – на 4 май 2022 г. на заседание на СОС е предложено резултатите от отворената покана да бъдат анулирани, а с това – и осеммесечният труд на десетки експерти. Общинските съветници от управляващото мнозинство настояват Общината да се оттегли от ръководните си функции, като прехвърли върху частен инвеститор отговорността за избора на проектант и изпълнител на проекта.

Всичко това е нормално – все пак минаха 4 години от бурната реакция на хората, страстите замряха, експерименталните конкурсни процедури успокоиха гражданското общество, време е нещата да си дойдат „на мястото“. Ето затова реших да събера мнението на част от хората, които отделиха над година от живота си, за да създават процедури, проекти и доклади с надеждата Централната баня в София да бъде върната към нов живот по смислен начин.

ОП „Софияплан“

Интервю с арх. Даяна Николова, експерт по културно наследство в „Софияплан“

Обществените очаквания за съдбата на Централната минерална баня в София са огромни. Нещо повече, впечатленията са за отчетлив обществен консенсус – „Да бъде баня!“. През пролетта на 2020 г., в началото на пандемията от COVID-19, ОП „Софияплан“ се ангажира в дълъг, прозрачен и до голяма степен експериментален конкурсен процес за намиране на решение на казуса. Стъпките са подробно описани на специалния сайт на отворената покана, но можете ли накратко да ги обобщите и тук?

В началото на 2020 г. на ОП „Софияплан“ бе възложено планирането и воденето на процес, който да даде отговор на въпроса какво да се случи със северното и източното крило на Централната минерална баня в София. Нашето предложение беше да се проведе отворена покана за концепции за развитие на тази част от сградата – не архитектурен конкурс, а състезание на идеи, които да включват не само възможното рефункционализиране на тези части на Банята, но и извеждане на бизнес план и модел за управление, които да докажат устойчиво съществуване на предложеното.

Така през март 2020 г., след широко консултиране в рамките на Общината, представихме и публично заданието за разработване на концепциите и целия планиран процес. Целта на това представяне беше да запознаем заинтересованите страни, но и да получим обратна връзка. Дадохме време за въпроси и коментари, много от които залегнаха в заданието и според мен го направиха по-добро.

В средата на май стартира отворената покана, като желаещите разполагаха с месец и половина за подготовка на кандидатури. В началото на юли жури от 15 членове (експерти от всички области, за които се търсеше решение, както и представители на всички политически представени групи в Общинския съвет на Столичната община) извърши подробно оценяване на подадените материали и класира 3 от кандидатствалите 4 екипа да продължат разработките на концепциите си.

Екипите работиха неуморно от началото на август до началото на ноември, като в процеса се постарахме да им осигурим максимума от информация, с която разполага Общината, за да могат да подготвят концепциите си. В края на ноември трите екипа представиха финалните си работи в онлайн среда и сами разказаха за начина си на работа и за конкурентните предимства на предложенията си, а също така аргументираха бизнес плановете си.

Преди повече от година, на базата на събраните конкурсни предложения, „Софияплан“ изготви и внесе в СОС План за обновяването на Централната минерална баня. Какви бяха първоначалните действия, които трябваше да следват след внасянето на този план, и в какви срокове трябваше да се извършат те?

Доста са дейностите, които следва да започнат своевременно. Все пак бих откроила неотложното започване на финализиране на режимите за сградата и създаване на план за опазване и управление. Освен че тези дейности са дължими на тази толкова важна за София и страната недвижима културна ценност, планът за опазване и управление е инструмент, който гарантира яснота за всички заинтересовани страни относно възможните намеси по сградата и начина на нейното управление, а при евентуален избор на партньор концесионер е и задължително условие. На тази база може да се разработи и качествено и коректно задание за архитектурен конкурс, който да осигури най-добрия проект за предвидените нови намеси.

Не бива да се пренебрегва и групата действия, свързани с качественото функциониране на регионалния исторически музей, а именно осигуряването на фондохранилища – на първо време поне за експонатите, помещаващи се в момента в частите на сградата, които биха били ползвани от термалния център и не биха се събрали в наличните фондохранилища. Не без значение е и необходимостта от допълнителни експозиционни площи за музея, които също следва да се намерят. Предложили сме конкретно местоположение за тези нужди в доклада, което обаче не значи, че възможностите се изчерпват с това предложение. Струва ми се, че и на музея дължим доста, той непрестанно попада в неловката ситуация на обстрел между тезите да бъде ли баня, или не, а това не бива да са теми, които се противопоставят, дори и да делят една сграда.

Има ли опасност близо двегодишните усилия за архитектурен конкурсен процес да се обезсмислят с решението от 4 май 2022 г. на Комисията по градоустройство към СОС да се отложи гласуването на внесения още през 2021 г. План за обновяване на Централната минерална баня? 

Надявам се, не. Има доста стъпки, които предхождат архитектурния конкурс, но въпреки това не смятам, че времето може да се „навакса“, ако пропуснем конкурса – или която и да е стъпка впрочем. Както са предложили и екипите, а ние сме се постарали да пренесем в максимална пълнота като идея и в доклада, това е комплексен процес, успехът на който се крепи на много и разнообразни действия в значителен период от време.

По отношение на самия архитектурен конкурс – освен средство за постигане на максимално качествен проект при ясни условия, това е и начин за широко включване на заинтересованите страни, на професионалната общност, а не бих подценила конкурса и като инструмент за образоване на широката публика. Това е задължителен процес за сграда от такъв ранг и с такива качества. В допълнение, архитектурният конкурс за този случай е наистина задължителен, но е само един от елементите за реализиране на концепцията.

Ключов въпрос, който блокира решението от години, е въпросът за концесионера на бъдещия термален център „Централна минерална баня“. Заинтересовани инвеститори и концесионери липсват – както за Централната баня, така и, оказа се, за ремонтираната с общински средства между 2018 и 2020 г. Минерална баня в Банкя. Има ли разминаване между обществения и частния интерес в случая?

Надявам се, че не е така. Може би липсва достатъчна и достатъчно добра комуникация на обществения интерес пред потенциални частни инвеститори. Един от механизмите за преодоляване на коментираните като неизгодни предходни концесионни процедури е поемането на значителна част от разходите по реконструкция, реставрация и ремонт на сградата от Общината.

В процеса на консултации се изясни, че не бива концесията да се фиксира като единствен начин на партньорство – именно поради тази причина и в доклада е посочено, че това следва да се определи след пазарно проучване с потенциални партньори. Възможен е избор на партньор с договор за управление, а мнозина застъпват тезата за общинско управление на този ресурс.

Та, връщайки се на въпроса – не, не мисля че има разминаване между частни и обществени интереси, а по-скоро липсва добра комуникация. Въпросите, свързани с Банята, са тежки и сложни – това е разговор, започнал още през 70-те, – но те няма да се изпарят, ако не говорим за тях и не правим съответните избори, зад които да заставаме.

Екип „Софийски терми“

Концепция с 93,80 точки оценка на първия етап от конкурсната процедура, архитекти Слава Савова и Мая Шопова

Слава Савова:

Проектът ни предлага възстановяване на социалната роля на сградата като посредник между хората и водата. Предлагаме три подхода за опазване: изявена реставрация, чрез която се пресъздава и реинтерпретира първоначалният вид на сградата; минимална намеса, в която се запазват историческите напластявания; и палимпсест – контрастна творческа намеса, която свързва функции на банята и музея. Тези подходи се прилагат върху различни части от сградата и са свързани с историята на нейната трансформация.

Отговор на въпроса защо се правят опити за анулиране на резултатите от отворената покана трябва да получим от главния архитект на града и от вносителя на това предложение – председателя на Комисията по устройство на територията, архитектура и жилищна политика. Настоящият План за обновяване се базира на работата на над 30 експерти от различни държави, а работата ни беше подпомогната от множество специалисти от „Софияплан“, НАГ, РИМ, НИНКН, Държавен архив – София, Фонд на фондовете и редица браншови организации – един чудесен пример за изготвянето на стратегически проучвания в бъдеще. Процесът беше изключително прозрачен, съпътстван с публични презентации и обсъждания.

Нашият екип работи върху концепцията си от края на март до края на ноември – осем месеца. Вложените усилия, ресурси и интелектуален труд са значителни и не виждаме причина настоящият план да бъде отменен. Напротив, следващата стъпка трябва да следва предписанията му, а именно провеждането на международен архитектурен конкурс, организиран от Столичната община. А изготвянето на задание за конкурса трябва да бъде поверено на утвърдени специалисти и да е съпътствано с обществени обсъждания. Чак тогава може да говорим за избор на потенциален инвеститор, който трябва да се съобрази с най-доброто проектно предложение за града. На заседанието на 4 май обаче беше предложено тъкмо обратното – приоритетен избор на концесионер. Нещо, което не можем да подкрепим.

Екип Kengo Kuma & Associates и „Ямазаки плюс Иванова Архитектс“

Концепция с 82,68 точки оценка на първия етап от конкурсната процедура, архитекти Минору Йокоо, Томохиро Мацунага (Kengo Kuma & Associates), Йоши Ямазаки, Надя Иванова („Ямазаки плюс Иванова Архитектс“), Цветомир Ценков, Георги Цапков

Надя Иванова: 

Отворената покана беше един фарс, отлагане на вземането на решение на СО по казуса с Централната минерална баня. В условията за участие беше ясно обявено, че Общината не поема никакъв ангажимент за развитието на тази инициатива. Много жалко, но участвахме само за да вкараме темата във фокуса и най-после да се спре с безкрайните увъртания относно съдбата на сградата и минералната вода. Провеждането на отворена покана не е единственото грешно решение на СО по отношение на ресурса от сгради и минерални извори в София, а поредната грешна и безсмислена стъпка. Остава загадката защо СО толкова силно се съпротивлява да възстанови минералните бани на София!

Екип „Историческа баня“

Концепция със 70,63 точки оценка на първия етап от конкурсната процедура, архитекти Веселин Алексиев, Елица Димитрова, Надежда Сучева

Иво Анев, икономист:

Проектът на „Историческа баня“ представлява бизнес план и модел, социологически, урбанистичен и архитектурен анализ, както и анализ и концепция за оползотворяване на минералните води. Той е фокусиран около устойчивото развитие на Централната минерална баня като символ на културата за ползване на минерална вода в града. Устойчивостта е най-важна за нашата концепция. Тя се постига чрез реставрация и модернизация на функцията на банята, което е съобразено със съществуващите реалности във и около сградата. За нас възстановяването не е достатъчно, необходимо e дългосрочно и устойчиво решение за бъдещето на сградата и водата.

Заглавна снимка: © Ан Фам

Източник

И какво като изтеглим „Винету“?

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/i-kakvo-kato-izteglim-winnetou/

Изчетох статията на Светла Енчева „Че какво му е на Винету“ със симпатия и разбиране, но също така и с известна доза несъгласие. Ето откъде идва то.

Факт е, че стереотипите не са нещо хубаво, дори уж да са с положителен знак. Особено когато са трайни. Особено когато изглежда, че прикриват истинската история. В случая с индианците (използвам тази дума с всички уговорки за нейната неточност) това е история на геноцид, изтласкване, културно изличаване и какво ли не още. Да, не би било приятно историята на потушаването на Априлското въстание, да речем, да бъде изтласквана по този начин.

Обаче.

Изтеглянето на една книга от пазара, още повече комерсиално „продължение“ на оригинала, не решава нищо и даже вреди. Стереотипът е комплекс от представи, който не може да бъде механично премахнат. Ако на едно огромно и мощно издателство като „Равенсбург“ наистина му пука за образа на коренното население на Америка, то има много по-добро средство да повлияе на средата.

А именно – като публикува повече произведения от индиански автори. Като ги промотира истински. Като им осигури видимост в медиите. Изобщо: като застане зад тях с парите и престижа си.

Да вземем примера на Светла Енчева. Този за имагинерната книга, в която българин и турчин са първи приятели по кърджалийско време, а в края на живота си българинът приема исляма. Е, да кажем, че турското издателство изтегля книгата от пазара. Какво ще промени това? А какво би се променило, ако вместо да я изтегля, рече да издаде „Летопис на смутното време“ на Вера Мутафчиева, да речем? И още десетина български книги?

Ето за това иде реч. Забраняването, изтеглянето, заглушаването не са добра идея. Още повече че създават прецедент за забраняване, изтегляне, заглушаване на други несходни с вкуса на част от публиката книги. Истинският либерализъм, истинската грижа за литературата, истинската грижа за представянето на всички гласове изисква друго.

Думи срещу думи. Вяра в силата на литературата. На нейната свобода.

А стереотипи, разбира се, винаги ще има. Човешката памет е устроена така, че да пести ресурси, като обобщава, често съвсем погрешно. Това не значи да ги приемем с въздишка на примирение (все пак от 1912 г., когато излиза първата книга за Винету, е минало доста време), а по-скоро да увеличаваме възможностите за разговор, за включване на нови гласове. Eто например има списък с четива от индиански автори. Луиз Ърдрич е излизала и на български. Да започнем с това.

И още нещо: или имаме свобода на словото, или нямаме. Да изтегляш книги от пазара, защото в тях има расов стереотип, и да ги изтегляш, защото го оспорват – това са двете страни на една и съща монета.

Впрочем ето какво казва Салман Рушди в едно интервю за L’Express от 2015 г. Поводът са нападенията срещу „Шарли Ебдо“ и реакцията на много интелектуалци, които смятат карикатуристите за виновни:

Оттогава имам чувството, че ако атаките срещу „Сатанински строфи“ се бяха случили днес, тези хора нямаше да ме защитят, а щяха да използват същите аргументи срещу мен, да ме обвинят, че съм обидил етническо и културно малцинство.

А ако ще оспорваме стереотипи, най-ефикасно би било някой да напише „Версията на Винету“ за същата възрастова група, към която е насочен оригиналът.

Заглавна снимка: „Мъдростта на Вселената“ (2014) на Кристи Белкорт от изложбата „Сърцата на нашите хора“ в Музея на американското изкуство „Смитсониън“, 2020 © Christi Belcourt / SAAM

Източник

Фотографът Анастас Търпанов: „Хората в наводнените села имат нужда и от психологическа помощ“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/anastas-tarpanov-interview/

Анастас Търпанов е пловдивски фотограф, който работи на свободна практика. Той е участвал в изложби в България и има награда от World Press Photo. Разказва визуални истории от различни точки на света. Светла Енчева разговаря с него по повод снимките му на наводнените карловски села, и по-специално тези на ромската махала в село Слатина, които предизвикаха силен обществен отзвук.

Каква беше мотивацията Ви да отидете в наводнените села в Карловско?

В петък сутринта (на 2 септември – б.р.) моята жена ме събуди рано и каза, че е гледала новините и че има наводнения в карловските села, което е близо до нас в Пловдив. Отдавна се интересувам от социална и документална фотография и когато разбрах за това, просто си казах, че трябва да отида и да снимам какво се случва. Отначало не знаех какво е, какъв е мащабът, какво ще заваря. Но знаех, че трябва да отида там и да видя на място. Оказах се в село Каравелово по обед, точно когато падна мостът, който беше в посока село Богдан.

И видяхте падането на моста?

Да, частично го видях. Бяха затворили пътя, петдесетина метра преди реката районът беше отцепен от полицията и „Гражданска защита“.









Снимките, които публикувате в социалните мрежи, имат силен отзвук и провокират много хора да помогнат. Това ли е една от целите да бъдете там?

Разбира се, това е една от целите, но не единствената. Все пак ми се искаше да споделя това, което съм видял. Не съм го споделял точно с конкретна цел. Просто реших, че това трябва да се види и трябва да се знае. Защото когато отидох в петък на обед, имаше само един телевизионен екип. И честно казано, малко се изненадах. Очаквах да е препълнено с медии отвсякъде, но се оказа, че в петък темата нямаше почти никакво покритие в новините.

Освен да снимате на място, какво друго правите там?

Почти само снимам. Ако мога да помогна с нещо, помагам. В събота помагах на един възрастен човек, който едвам ходеше, да го върна вкъщи. Все още нямаше никаква организация, нямаше доброволци, нямаше кой да помага, та помагах малко на възрастните хора. На секретарката на читалището в село Каравелово ѝ стана лошо, докато си говорехме, и ходих да ѝ купя лекарства. Ако някой има нужда от помощ, отзовавам се веднага, но фотографската ми работа ми пречи да хвана лопатата и цял ден да рина кал, както правят повечето доброволци.

Нямах предвид конкретно ринене на кал. Доколкото имам впечатление, Вие се занимавате в голяма степен и с организиране на помощ, съзнателно или не.

Организационната дейност се случи след последните снимки от ромската махала в село Слатина. Четири-пет пъти ходих само до селата Каравелово и Богдан. Накрая исках да отида и в Слатина. И когато отидох, заварих доста тежка ситуация в ромската махала. Хората там са изолирани и реално за тях нямаше никаква помощ.

След като публикувах във Facebook снимките оттам, много хора започнаха да ми пишат. Искаха да ми пращат пари на личната сметка, за да купувам храна, материали за децата, дрехи, искаха да пращат дрехи на моя адрес. Оказах се неподготвен в тази ситуация, не очаквах такова нещо. И се наложи да направим една координационна група с други хора, които също помагат, за да можем да съгласуваме действията си на място и да има специален пункт, откъдето да минават нещата, които да стигат до местните. Утре ще пристигна на терен и ще има работа на място. Пак отивам в село Слатина.





Как стигнахте до ромската махала в Слатина – знаехте, че я има, и искахте да я видите, или попаднахте на нея?

Знаех от колега, че я има и че обитателите ѝ са доста изолирани, и исках да отида да проверя какво е положението. Очаквах, че то няма да е много наред и хората ще са откъснати, както масово се случва при нас в България. Оказа се дори по-зле, отколкото очаквах.

Защо го очаквахте? Как си обяснявате липсата на помощ точно в ромската махала?

Честно казано, нямам някакво конкретно обяснение, но според мен това е отражение на действителността в нашата държава. У нас ромите са изолирани, да не използвам думата сегрегирани, отделени от другите. И те живеят в паралелна реалност. Когато отидох там, те ми казаха: „Българите помагат на българи.“ Това ми казаха те. И мисля, че в голяма степен са прави да имат такава гледна точка.

Не знам, нямам обяснение. Може би за част от хората, които искат да помогнат, този проблем не е видим. Другите просто не ги интересува. Защото и негативни коментари видях. Опитвам се да ги игнорирам и да гледам позитивно. Искахме, каквото можем, да направим.

Кои хора не ги интересува?

Ами масово. Масово българското население не се интересува от ромските общности.

Какво се промени в Слатина, откакто сигнализирахте за ситуацията там, освен постъпленията по сметки и изпращането на помощ?

Досега само веднъж съм стигнал до село Слатина. Не знам какво се е променило, скоро ще разбера повече. Утре ми предстои да отида, да видя и най-вече да говоря с хората, да разбера те какво мислят. Но знам, че имаше доста голям отзвук. Много се направи за тези хора и това ще продължи в следващите дни и седмици.

По Ваши впечатления що за хора доброволстват в наводнените села? Има ли някакви конкретни типажи?

Много интересно е, че видях всякакъв тип доброволци. От деца и млади хора до възрастни, близки и приятели на засегнатите, както и напълно непознати от цяла България. Най-интересното за мен беше, че на места видях доброволци от очевидно противоположни краища на политическия спектър и с противоположни интереси, които бяха събрани на едно място. Те работеха заедно и нямаше проблеми. Просто всички бяха отдадени на каузата.

Много се изненадах, защото, честно казано, от страна на държавата видях голям хаос. Видях, че са неподготвени, че са несериозни, некоординирани и хаотични. Оказа се, че координационните центрове в общините по места бяха по-лошо организирани от доброволческите организации. Доброволците сами се оправяха, сами се организираха, ходеха, питаха, намираха, действаха, работеха всички заедно. И реално такова нещо в такъв мащаб и така самоорганизирано и координирано виждам за първи път в България. Останах силно впечатлен.








Неусетно преминахме към следващия ми въпрос – как оценявате ролята на институциите в справянето с щетите от наводнението?

Много слаба, много слаба. Държавната машина, не знам дали заради бюрокрация, или нещо друго, ми се видя мудна. Видях, че представителите на институциите на място имат желание да помогнат и че са искрени, не е някаква преструвка, но просто… много трудно действат. И много мудно. Но смятам, че ние нямаме опит в това. Системата за ранното предизвестяване според мен е нищо, счупена е. Две трети от помощта в селата е благодарение на доброволците.

Чудя се – имаше военни, които помагаха на места в селата. Според мен държавата можеше да прати 10 000 военни. Колко полицаи има в цяла България? Можеха да пратят 1000–2000 полицаи. Както и други професионалисти, които да работят на място с машините. Ето, днес по новините казаха, че държавата праща още 400 военни да помагат. Десет дни след наводнението. Не че военните на място не помагаха много. Просто 200–300 души ми се вижда смешна бройка, при условие че в почивните дни се събираха по над 1000 доброволци.

Какво бихте посъветвали да направят хората, които искат да помогнат за възстановяването на засегнатите села – било с жива сила, продукти, финансови средства или друго?

Не съм много сигурен какво точно мога да ги посъветвам. Някои споделиха, че нямат възможност да присъстват, някои не са в България, други не са в подходящо здравословно състояние за физическа работа и искат да даряват пари. Съветът ми е, ако се даряват пари, те да се предоставят директно на засегнатите – или на място, или чрез организации, които работят на място.

Аз лично не бих съветвал хората да даряват на сметките на общината, защото нейни представители казаха, че ще ги използват за инфраструктурни проекти. И не се знае после каква част от тези пари ще стигне директно до засегнатите.

Иначе, който иска да помага с работна ръка – според мен ще има работа и занапред. Повечето къщи в селата са изчистени основно, но работа ще има. Основният проблем към момента е, че доброволците се събират в почивните дни, защото през седмицата повечето са на работа. И в делничните дни се получават дупки, а после – голямо струпване на хора. Но който има желание, ще намери начин да помогне под каквато и да е форма.







Така стигнахме до следващия ми въпрос – какво е по-добре да не правят тези, които искат да помогнат?

Това, което казах преди малко. Лично моят съвет е да не се дарява на общинските сметки, защото не се знае какво ще бъде разпределението и влагането на парите. Казаха, че ще възстановяват мостове, ще оправят… Но това според мен не би трябвало да се прави с пари от дарения, а от бюджета на държавата и местната власт. По-скоро да се дарява на организации или на лица, които са на терен, за да стигне до хората. Няма значение дали под формата на храни, продукти, мебели, електроуреди. Просто да стигне директно до хората.

Има ли още нещо, от което жителите на засегнатите села имат нужда, но за което не се говори много?

Едно от нещата, което изскочи от разговорите ми и което нито съм видял, нито чел някъде, е, че голяма част от хората се нуждаят от психологическа помощ. Някои са уплашени. Някои от местните, с които говорих, ми казаха, че не могат да спят, будят се, не се чувстват комфортно, не искат да се връщат да живеят по къщите си. И това във всичките села са доста домакинства, стотици домакинства са засегнати. Не знам дали някой е помислил за това.

Тук пак трябва да дойде държавата, защото има нужда от по-стабилен ресурс – да се обходят тези хора, да се говори и да се мисли какво може да се направи за тях. Но бих посъветвал всеки, който има възможност, да отиде, дори да не може да работи, да си поговори с хората. Доста от тях имат нужда просто да си поговорят и да си споделят. При част от посещенията ми с часове не съм снимал, защото просто си говорех с хората. И те искаха да си кажат проблемите и притесненията.

Заглавна снимка: 30-годишният Марин Нанков изчаква нивото на водата да спадне, за да влезне в дома си в село Каравелово. По време на наводнението в къщата са били съпругата му и двегодишната им дъщеря, които са евакуирани през тавана от аварийно-спасителните служби © Анастас Търпанов

Източник

Че какво му е на Винету?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/winnetou/

Посред летните отпуски и политическите сътресения в България една новина мина и замина без особен публичен отзвук, какъвто сме свикнали да наблюдаваме в подобни случаи: немското издателство „Равенсбург“ е изтеглило от каталога си две книги за Винету, подготвени за публикуване. Става въпрос не за оригиналния „Винету“ на германския писател Карл Май, а за детски книжки, базирани върху филм, посветен на обичания вожд на апачите. Причината за издателското решение е в множеството критики в социалните медии, че индианските романи представят коренното американско население стереотипно, расистки и от гледна точка на колонизаторите.

Какъв расизъм, какви пет лева?

Решението на издателството среща негативни реакции от страна на някои дясноконсервативно настроени кръгове. Таблоидният вестник „Билд“ например нарича публичния дебат за книгите „истерия“, а изтеглянето им – „изгаряне на клада на героя от нашето детство“. Все пак Винету не е бил забраняван дори по времето на нацисткия режим.

В българския контекст решението на издателство „Равенсбург“ изглежда още по-необяснимо. Не защото „Винету“ е любимата книга на бившия премиер Бойко Борисов, а защото главният герой в нея е безспорно положителен. Благодарение на книгите на Карл Май поколения европейски деца израстват, симпатизирайки на индианците. Как тогава е възможно книгите за Винету да са расистки?

За разбирането на контекста в Германия, направил възможен спирането на книгите, както и на липсата на такъв контекст в България, може да помогнат две аналогични истории, но с различни последствия. Става дума за поведението на журито при представянето на двама участници в риалити шоу за таланти съответно в Германия и в България.

Мелиса от Херне, откъде си родом?

През 2018 г. на сцената на Das Supertalent (немското риалити шоу от франчайза Got Talent, към който принадлежи „България търси талант“) излиза 5-годишно момиченце с азиатски черти, което се представя като Мелиса. Сред членовете на журито е Дитер Болен от популярния през 80-те години дует Modern Talking.

– Откъде си, Мелиса? – пита Болен.
– От Херне – отговаря детето.
Позалязлата попзвезда очевидно не приема за валиден отговор името на град в Северозападна Германия, затова продължава да пита:
– А мама и татко откъде са, от Филипините ли?
– И те са от Херне – казва Мелиса за учудване на Болен, който не се отказва:
– Откъде сте [цялото семейство], от коя страна, родом?
– Не знам – предава се момиченцето, схванало, че от него се очаква да посочи различно населено място от Херне, но нямащо представа кое е то.
– А баба и дядо? – упорства певецът.

Докато другите членове на журито сконфузено мълчат, Болен насочва въпроса си към майката на момичето. Мирясва чак след като получава от нея отговора, че корените на семейството ѝ са в Тайланд.

Макар Дитер Болен да се държи добронамерено с детето, случаят предизвиква масово възмущение. Упрекът към музиканта е, че е постъпил расистки, отказвайки правото на Мелиса да се идентифицира като германка от Херне единствено заради външния ѝ вид. По този начин той индиректно оспорва идентичността на една пета от населението на Германия, което е с миграционен произход. Значителна част от тази група живее в страната от поколения и членовете ѝ не биха искали да се съди за идентичността им по външния вид, имената или по това откъде са бабите и дядовците им.

Мартин от Стара Загора, откъде идваш с такъв екзотичен тен?

През 2021 г. на сцената на „Гласът на България“ излиза мъж с неевропейски черти. Членове на журито са фолкпевицата Галена, поппевците Дара и Любо Киров и китаристът Иван Лечев. След изпълнението Галена пита:

– Толкова екзотичен, откъде идваш ти с такъв тен?
– Казвам се Мартин Айоделе Акинреми и съм на 32. От Стара Загора по принцип съм родом – гласи отговорът.
– Това е точно Стара Загора някъде – иронизира Дара.
– Да-да, близо до Стара Загора – влиза в тона ѝ Любо Киров.
– Там, в централната част, да – отговаря участникът в шоуто и допълва, че името му е нигерийско, при което се включва и Иван Лечев:
– Щях да кажа, че е от Нигерия, да.

Мартин Акинреми уточнява, че майка му е наполовина кубинка (въпреки името той няма нигерийска кръв). Според Любо „тази екзотика“ се е отразила на гласа на участника. Старозагорецът разказва, че е археолог по професия, и намира за нужно да добави, че тенът му се дължи факта, че идва от разкопки на магистрала „Хемус“, а не е „чак толкова мургав по принцип“. Обяснението му предизвиква бурен смях у членовете на журито, а Любо Киров подмята: „Това е от магистралата.“

За разлика от случая с малката Мелиса в Германия, този не предизвиква обществена реакция. А в него расизмът дори е повече. Защото и четиримата членове на журито, колкото и да харесват участника, отказват да приемат, че е възможно да се казваш Мартин Акинреми, да изглеждаш като Мартин Акинреми, а да си роден в Стара Загора и да се идентифицираш като старозагорец. И защото го свеждат, заедно с музикалния му талант, до „екзотичния“ произход.

Какво е общото между казусите с Винету, Мелиса от Херне и Мартин от Стара Загора?

На пръв поглед историята със спрените книги за Винету няма връзка със случаите с малката Мелиса и Мартин Акинреми. Под повърхността обаче те са следствие от една и съща нагласа – че доминиращото и привилегировано мнозинство в една култура „знае“ какви са другите, непривилегированите, по-добре от самите тях. И затова не смята за нужно да ги остави да говорят със собствените си гласове.

Карл Май е писал романите си, без да е виждал, а още по-малко – общувал с жив представител на коренното американско население. Представата му за индианците (впрочем наречени така от Христофор Колумб, погрешно взел Америка за Индия) е плод на европоцентричната християнска култура. Неслучайно в края на живота си Винету приема християнството.

Представете си мюсюлмански автор, който никога не е бил по българските земи, да напише поредица от книги за симпатичен български герой по времето на Османската империя, който има за най-добър приятел мюсюлманин и в края на живота си приема исляма. Как биха се чувствали българите, ако доминиращата представа в света за тях ги асоциира именно с този персонаж?

Защо книгите за Винету станаха проблем в Германия?

Винету си е същият, но германските читатели вече не са. Чувствителността към другия е нещо, което се развива бавно, при това – не навсякъде по света. Германия преживява „челен сблъсък“ с необходимостта да развие такава чувствителност след края на Втората световна война и краха на нацисткия режим. Въпреки това тя десетилетия наред, откакто започва да кани „гастарбайтери“, отказва да се възприема като страна, приемаща имигранти. Очаква се, че те ще си тръгнат, но много от тях остават.

Днес тези хора и наследниците им са неразделна част от германското общество, култура и политика. Признанието на тяхната идентичност е свързано с приемането и уважаването на ценността на другия, различния по принцип. А това неизбежно оказва влияние и върху възприемането на литературните произведения. И ако преди Винету е олицетворявал добрите индианци, образът му вече е представителен за високомерното отношение на европейците, отговорни за унищожаването на коренното население на Америка. Затова да се правят нови и нови филми и да се пишат нови и нови книжки за него изглежда като проява на лош вкус.

Даваш ли, даваш… Ботев, Вазов и Баташкото клане?

В България на този етап е трудно да си представим подобна трансформация поради ред причини. В страната ни трудно се възприема не само наличието на хора с миграционен произход като част от населението ѝ, а и фактът, че собствените ни етнически малцинства са български граждани. За сметка на това се приема, че е в реда на нещата представители на доминиращата група да „знаят“ най-добре какви са „другите“, били те роми, мюсюлмани, бежанци, хомосексуални… или старозагорски археолог с една четвърт кубинска кръв.

В същото време (и не без връзка с горното) литературните и историческите канони у нас са непоклатими. И най-малкият опит за реформа или дори само за критичен прочит води до масови истерии – „махат Ботев/Вазов от учебниците“, „отричат Баташкото клане/турското робство“. Тази канонизираща нагласа възприема като кощунствен всеки опит за преоценка и на световното литературно наследство.

Да си припомним какво възмущение настана, когато наследниците на Астрид Линдгрен решиха, че бащата на Пипи Дългото чорапче вече няма да е „негърски крал“, а „крал на Южните морета“. Защото вярват, че шведската писателка не би допуснала никое дете да се почувства наранено от нейно произведение. А съвременните чернокожи деца възприемат думата „негър“ по начин, различен от значението ѝ по времето на написването на романа.

Расизмът и неговото разпознаване

Обикновено в България нещо се признава за расизъм само ако някой е претърпял физическо насилие или е обиждан на расистка основа. И то невинаги. Обидите към роми например, особено от страна на политици, обикновено минават без последствия. Петър Москов беше оправдан за твърдението си, че ромите са „скотове“ и по-лоши от диви животни, а Валери Симеонов – че са „озверели човекоподобни“, а ромските жени са „с инстинкти на улични кучки“. Още по-безнаказани остават расистките обиди и насилието по адрес на бежанци.

А расизмът всъщност има и далеч по-тънки измерения – съденето за някого само по външния вид или името, свеждането на група хора до стереотипни характеристики, били те и положителни, натискът „да се впишеш“, тоест да не се отличаваш от мнозинството, в степента, в която това изобщо е възможно. Или обратното – натискът да си различен дори когато се чувстваш част от мнозинството. Накратко – неприемането на собствения разказ на някого за себе си.

Затова и Винету все повече ще бъде част от миналото.

Заглавна снимка: Сцена от постановката „Винету: Кръвни братя“ на фестивала „Карл Май“ в северногерманския град Бад Зегеберг, с участието на Ян Сосниок (Винету) и Уейн Карпендел (Поразяващата ръка) / Julius Beckmann, 2013, CC BY-SA 2.0 / Flickr

Източник

ТЕЦ „Брикел“ и пушекът на всеобщата безотговорност 

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/brikel-part2/

<< Към част първа

ТЕЦ „Брикел“ пуши отвсякъде.

Очевадната констатация на всеки, минавал някога през Гълъбово, привлече вниманието на институциите, медиите, обществото, а и на ръководството на централата едва когато дойде от най-високия етаж на властта. Премиерът Кирил Петков и екоминистърът Борислав Сандов участваха в извънредната проверка на предприятието на 19 юли заедно с екипи на Регионалната инспекция по околната среда и водите, Регионалната здравна инспекция, „Пожарна безопасност“ и Инспекцията по труда. В четвъртък вечерта двамата обявиха

решението на Министерския съвет да затвори ТЕЦ „Брикел“ заради установени „умопомрачаващи“ нарушения

до отстраняване на пропуските при дейността ѝ. Ръководството на дружеството е получило уведомление за решението, което трябва да влезе в сила 24 часа след връчването на заповедта. Това прилича на дежавю от 2010 г., когато централата, свързвана с енергийния олигарх Христо Ковачки, трябваше да затвори.

„Установихме фрапиращи нива на замърсяване и работа в тотално несъответствие с нормите на екологичното законодателство, на законодателството, свързано с трудовите права и с пожарната безопасност“, съобщи министър Сандов на брифинга в четвъртък.

По думите му, службата за пожарна безопасност е установила повече от 15 нарушения, включително „наличието на бензиностанция в рамките на комплекса, която не е регламентирана и се намира на отстояния, твърде близки до други обекти“. Министърът отбеляза, че авария в подобен тип обекти може да доведе до екологична катастрофа. При проверките са открити сериозни нарушения на разрешителното за работа на централата, както и системни нарушения назад във времето. Те са основанието за принудителното затваряне на теца.

Министърът потвърди също, че измерените при проверката нива на замърсяване със серен диоксид и фини прахови частици в пъти над нормите са били

не просто моментни данни, а устойчиви стойности

в протокола от измервателната станция на Изпълнителната агенция по околна среда по време на проверката. „Контролно-измервателните уреди, които поставихме на терен, достигнаха максималните си стойности и не можаха да измерят отвъд това, защото емисиите до сградата бяха като емисиите при комин. Необходима е друг тип техника – за измерване на емисии от комин, за да измерим замърсяването в условия, в които трябва да работят български граждани“, посочи още той.

Докато институциите пишат докладите си от извънредната проверка, ТЕЦ „Брикел“ продължава да пуши. Снимка от граждански сигнал до „Грийнпийс – България“, предоставена на „Тоест“

Облаци сив, кафяв и черен дим и тежък тъмен прах, завихрен от равнинните ветрове, периодично обгръщат осемхилядното градче в Югоизточна България. Мрачната му уникалност буквално витае във въздуха – това е едно от двете последни места в Европейския съюз, които страдат от хронично замърсяване със серен диоксид: безцветен газ с остра задушлива миризма, който се отделя при горенето на въглища за производство на енергия. Другото място е Димитровград след възобновяването на дейността на ТЕЦ „Марица 3“.

През май 2022 г. Съдът на Европейския съюз осъди България заради системния провал на държавните институции да спазят задълженията на страната да осигурява добро качество на въздуха в Югоизточния район, където се намират Гълъбово и Димитровград. Данните от годишните доклади, представени пред Съда от Република България, показват, че и дневната, и почасовата пределно допустима стойност за серен диоксид редовно са били превишавани в периода 2007–2018 г. (Вж. параграфи 65–67 от Решението на Съда на ЕС и обобщената таблица по-долу.)

Тоест измерените при проверката на Петков и Сандов стойности на площадката на ТЕЦ „Брикел“

не са нито извънредни, нито безпрецедентни.

В съдебния процес България се оправдава със „завареното положение“: опасното замърсяване със серен диоксид се дължи на факта, че в сравнително малък регион около тази община са разположени четирите най-големи топлоелектрически централи в България, които работят с лигнитни въглища, а именно „Брикел“ в самата община Гълъбово, „Марица-изток 2“ в село Ковачево, община Раднево (съседна на община Гълъбово), „Контур Глобал Марица-изток 3“ в с. Медникарово, община Гълъбово, и „Ей И Ес – 3С Марица-изток 1“ – също в община Гълъбово (пар. 29 от Решението).

Макар да признава, че проверките на компетентните органи са установили нерегламентирани изпускания на такива димни газове от ТЕЦ „Брикел“, държавата поддържа аргумента, че разположението на четирите инсталации на относително малка площ „затруднява значително определянето както на конкретния причинител на замърсяването, така и на степента, в която всяка централа влияе върху качеството на въздуха в община Гълъбово“.

Докато държавата се оправдава пред Европейската комисия и пред Съда на ЕС, Изпълнителната агенция по околна среда дава на останалите въглищни централи в района т.нар. дерогации, или изключения от новите, по-строги норми за ограничаване на замърсяването на въздуха, които влизат в сила през 2017 г., а ТЕЦ „Брикел“ получава нови разрешителни за работа, макар да не спазва условията по старите. Междувременно жителите на Гълъбово и околностите продължават да дишат отровен коктейл от газове.

Вицепремиерът в оставка Борислав Сандов съобщи и данни за потенциален конфликт на интереси, който предстои да бъде установен:

поне няколко служители на РИОСВ – Стара Загора, контролиращия орган за ТЕЦ „Брикел“, вече работят в централата.

Сред тях е настоящият главен еколог на предприятието, бивш директор на екоинспекцията в период, в който централата е оперирала в същия режим.

„Много ясно се вижда всичко, което излиза от сградата. Това не е прах, а емисии. Сградата е надупчена, излизат от прозорците, от тавана, от покрива, отвсякъде“, разказа Сандов пред bTV, показвайки снимка на централата с термокамера на Изпълнителната агенция по околна среда, но практически описвайки всяка снимка от сигнали на граждани от последните години.

ТЕЦ „Брикел“ посипва района с фин въглищен прах, 11 юли 2021 г. © Стефан Николов

Тази, както и всяка друга въглищна централа в България има условие да пречиства димните газове, които са резултат от горенето на въглища за производство на енергия, и да ги изпуска през комин, в който са монтирани измервателни устройства за следене дали отделяните емисии са в законовите норми. ТЕЦ „Брикел“ много често използва 150-метровия комин на инсталацията си. В пика на тази индустрия комините са били строени толкова високи, за да изпускат димните газове от производството високо в атмосферата, които да бъдат отнесени и разредени във въздуха възможно по-далеч от площадката и от близки населени места. Днес, когато вредите за здравето на хората и за околната среда от замърсяването са добре известни, в Европейския съюз важат правила за очистването на димните газове.

Високият комин на „Брикел“ обаче не разполага със съоръжения нито за измерване на димните газове и съдържанието им, нито за очистване.

Законът и разрешителното на централата позволяват използването му, но само в т.нар. преходни режими на работа – при разпалване и погасяване на енергийните котли, както и при аварии.

„ТЕЦ „Брикел“ има пет котела, през няколко часа декларират авария, за да работят само на този комин“, обясни Сандов. Подобна ситуация е описана при проверка в началото на юли, за която министърът пише в отговора си до четирима депутати в Народното събрание. На сигнал на екологични организации РИОСВ – Стара Загора отговаря на 26 май 2021 г., че енергийните котли са силно амортизирани, възникването на чести аварии налага почти ежеседмично погасяне и разпалване, има пропуски по енергийните котли, което води до неорганизирано изпускане на емисии на вредни вещества през покрива на котелния цех, отвори (прозорци) и газоходи. И допълва:

В същото време, видно от начина на експлоатация, не се очертава тенденция дружеството да предприеме мерки и да извърши инвестиции за привеждането на инсталацията в съответствие и изпълнение на всички условия от Комплексното разрешително. 

Въпреки тези заключения Изпълнителната агенция по околна среда издава ново разрешително за работа на ТЕЦ „Брикел“ само няколко месеца след констатираното от РИОСВ – Стара Загора. И въпреки че към самото разрешително са прикачени мотивите на Агенцията да не даде на централата изключение от законовите норми за серни оксиди заради системно неизпълнение на условията на предишното разрешително.

Наред с вече известните нарушения е и

изгарянето на отпадъци и биомаса без законово разрешение.

Тази сага се разгръща през 2018 г., когато няколко въглищни централи, свързвани с Христо Ковачки, правят постъпки за разнообразяване на горивата с отпадъци, биомаса и нефтошисти, които представляват нискокачествени въглища. ТЕЦ „Брикел“ също планира да се превърне в инсинератор, а РИОСВ – Стара Загора ѝ дава зелена светлина, без да настоява за предварителен анализ на влиянието върху здравето на хората и околната среда на такава промяна в инсталация в подобно състояние. Община Гълъбово дори се ангажира да съдейства на централата да изгаря 500 000 тона отпадъци годишно, както показва разкрито в медиите тайно споразумение.

След бурна обществена реакция ТЕЦ „Брикел“ и други централи публично се отказаха от намерението да горят отпадъци. На дневен ред обаче остана горенето на биомаса.

Отпадъци и биомаса, съхранявани на площадка на Брикетната фабрика (намираща се срещу ТЕЦ „Брикел“) в началото на 2021 г. © „Грийнпийс – България“

Интересът на въглищните централи към алтернативни горива е чисто икономически – изгарянето на въглищата изисква закупуване на квоти въглеродни емисии, което става все по-съществен разход за старите и неефективни инсталации, горящи нискокалорични лигнитни въглища. Горенето на отпадъци намалява разходите за емисии, от една страна, и носи допълнителни приходи за „услугата“ по оползотворяване, от друга. Биомасата пък се смята за гориво с нулеви въглеродни емисии в Европейската директива за възобновяемата енергия – практически счетоводен трик, критикуван от екологични организации заради пропуска да се отчете като фактор времето за възстановяване на растенията, изгорени за гориво.

Въпреки че няма разрешение да изгаря биомаса, в годишните си доклади ТЕЦ „Брикел“ декларира изгарянето на над 220 000 тона през 2018 г., 276 000 тона през 2019 г., 386 000 тона през 2020 г. и близо 370 000 тона през 2021 г. Централата получава разрешително да гори биомаса едва през октомври 2021 г. Дотогава ТЕЦ „Брикел“ на два пъти е санкционирана от РИОСВ – Стара Загора за използването на неразрешено гориво – през 2018 г. и 2020 г. са ѝ наложени глоби от по

2000 лв. за неизпълнение на задължението да „уведоми“ контролния орган за „настъпилата промяна в работата на горивната инсталация“.

През последните две години в годишните отчети на ТЕЦ „Брикел“ дори се отбелязва, че „данните за използваните в инсталацията горива са докладвани и във верифицирания доклад за емисии на парникови газове“. Разследване на международната журналистическа организация OCCRP миналата година разкри, че заради отчитане на по-ниски от реалните емисии „Брикел“ и „Бобов дол“ (също свързвана с Христо Ковачки) са избегнали плащането на между 26,6 и 32,2 млн. евро за емисии на парникови газове. Годишните доклади на „Брикел“ са верифицирани от „Джи Ем Ай Верифай“ – компания, която журналистите от OCCRP и природозащитната организация „Грийнпийс – България“ обвързват с въглищната империя на Ковачки, тъй като клиентите ѝ са дружества, свързани с енергийния консултант.

Това обяснява готовността на ТЕЦ „Брикел“ да работи в нарушение години наред, като плаща символични глоби. Не обяснява обаче

откъде идват колосалните количества биомаса, която според екоинспекцията е слама.

Според доклад на отдел „Агростатистика“ към Министерството на земеделието за 2018 г., за която са най-актуалните публикувани данни, в България са произведени общо 83 000 тона слама от житни култури – или над 2,5 пъти по-малко от количеството, което ТЕЦ „Брикел“ декларира, че е изгорила за същата година. Специалисти в бранша смятат, че централата гори слама само по документи, за да осчетоводи по-ниски разходи за емисии. Остават много въпроси около законността на този подход в продължение на години и ролята на редица институции за осъществяването му в завиден институционален комфорт, който министър Сандов нарича „чадър“.

„Това, че е недобре изглеждащо предприятие, според мен не би следвало да бъде затворено“, заяви изпълнителният директор на дружеството Янилин Павлов пред bTV дни след извънредната проверка. При предприятия като ТЕЦ „Брикел“ обаче външният вид е показателен за всичко, което стои зад него.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Грийнпийс – България“, заснет с дрон над ТЕЦ „Брикел“

Източник

Кога и защо се разпространява манипулативното съдържание? 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/koga-i-zashto-se-razprostranyava-manipulativnoto-sudurzhanie/

Facebook групата „Строго секретно НЛО извънземни конспирации Бог Вселена тайни и загадки“ е една от най-старите конспиративни общности в българското онлайн пространство. Създадена на 13 юли 2013 г., в момента групата наброява близо 100 000 членове и има по над 100 публикации дневно. В нея системно се споделят материали от сайтове с дезинформация и манипулативно съдържание.

Разискваните теми са добре обобщени от името на групата, но не се изчерпват с тях: през годините в нея се публикува манипулативно съдържание за Истанбулската конвенция, Стратегията за детето, здравната криза, а днес – и за войната на Русия срещу Украйна. Така освен изобилие от рекламен спам на руски език, групата предлага и нагледни примери за тенденциите в манипулативното съдържание и как те се променят през годините. Голяма част от информацията се споделя чрез изображения с малко текст, който се превежда от руски или английски, а понякога едни и същи графични елементи се рециклират – апокалиптична снимка, която намеква, че пандемията е заговор за подчиняване на човечеството, е използвана и за конфликта в Донбас, а сега – и за руската инвазия в Украйна.

Хронологията на манипулативното съдържание е проследима и в лични профили, като този на Константин Петков, собственик на сайта за конспирации bultimes.bg, за когото ви разказахме в предишния материал от поредицата. През 2011 г. Петков публикува антисемитско съдържание, конспирации за намаляване на населението и за НЛО, както и публикации, свързващи американското семейство Буш със сатанистите. През 2012 г. постовете му се въртят около края на света според календара на маите, а от 2013 г. нататък е активен по темата за Сирия. По същото време (съвпадащо с Евромайдана в Украйна) Петков започва активно да публикува съдържание, свързано със Сорос, „еврофашизма“, „нелегалните мигранти“, сравнения на ЕС с СССР, предсказания на Ванга за Русия, пропутински постове.

Двата примера илюстрират добре позната тенденция: конспиративното или манипулативното съдържание никога не идва само̀ и е трудно да му се припише злонамереност. Но макар мотивите за разпространение да са различни, съдържанието е по-скоро хомогенно, а опорните точки, които третират наболели проблеми, са сходни.

Пример за мрежа за манипулация

През последните две години светът се изправи пред колективна здравна криза, последвана от руската инвазия в Украйна. Тези събития доведоха до световна инфлация и началото на потенциална икономическа криза. Съвсем естествено манипулативното съдържание се адаптира към следващата тема, а вече често дори се смесва един тип съдържание с друго.

На 28 юни 2022 г. в анонимния сайт novinitebg.eu се появява материал със заглавие „Лавров: Ето заповедта на СЗО към България, дадена на 20 юни“, подписан от автор без снимка, на име Николай Димитров. В публикацията се твърди, че Русия предупреждава „народа на България“, че Световната здравна организация е издала заповед на страната ни „да се стартира пандемията отново“ и „медиите и специалистите да започнат да създават почва за нова вълна“. Като източник се посочва руската правителствена служба „РИА новости“. През следващите няколко седмици статията е споделена в множество групи във Facebook, сред които споменатата по-горе „Строго секретно…“, но и „Аз подкрепям доцент Мангъров“, „Ние не искаме война с Русия“, „Приятели на Россия“ и пр.

Към момента достъпът до сайта novinitebg.eu, в т.ч. до самия материал, е ограничен, но на 9 юли потребител във Facebook публикува скрийншот на статията, който впоследствие е споделен над 1200 пъти.

Подобна „новина“ не се открива при търсене по ключови думи на руски около датата на българския материал в novinitebg.eu. Във Facebook и Telegram същата информация е публикувана около 7 юли, но без посочването на „РИА новости“ като първоизточник. Същевременно „новината“ продължава да се разпространява във Facebook под формата на коментари, постове и техни скрийншотове.

Заповед на СЗО от 20 юни за „създаване на почва за нова вълна“, разбира се, не съществува, нито е разкрита от Русия. Статии в медиите относно нова лятна вълна на коронавируса съществуват отпреди въпросната дата, а към 18 юли експерти прогнозират, че вълната ще достигне пика си до няколко седмици.

Анонимният сайт „се специализира“ в публикуването на дезинформация относно пандемията, примесена със съдържание с проруски уклон, включително невярната информация, че Русия унищожава биолаборатории в Украйна. Статия с такова съдържание е споделена над 400 пъти в групи, в които членуват стотици хиляди потребители.

За разлика от други сайтове, чието съдържание се споделя системно в много групи от един потребител, материалите от маргиналния novinitebg.eu се разпространяват много повече и от множество потребители, сред които има както автентични профили, така и фалшиви. Като например Jessica Rae, в чийто публичен Facebook акаунт откриваме само профилна снимка, която всъщност принадлежи на… калифорнийската инфлуенсърка Джули Сариняна. Акаунтът е администратор на Facebook групата „Ние не искаме война с Русия“ и освен статии от novinitebg.eu споделя в същата група и статии от сайта vsekidenbg.eu, който също вече не е активен в момента. Jessica Rae публикува материалите ежедневно  в групата, наброяваща малко над 14 000 души.

Повечето постове в тази група съдържат дезинформация – изфабрикувани твърдения за пандемията и инвазията в Украйна. Други публикации приканват потребителите да се присъединят към нови проруски групи, например „Подкрепа за Русия“ и „Искаме махане на санкциите срещу Русия“. Първата група е създадена през април тази година, а втората – през юни. „Подкрепа за Русия“ споделя част от администраторите на „Ние не искаме война с Русия“, а „Искаме махане на санкциите срещу Русия“ е администрирана от страницата „Антимедия“, която на свой ред е създадена през януари. „Антимедия“ управлява мрежа от Facebook групи с проруска и антиваксърска насоченост, в които членуват близо 45 000 потребители. Освен на войната и пандемията, групите разчитат и на антисистемни емоции: срещу ДПС, правителството на Кирил Петков, Румен Радев и демократичната система като цяло.

История на манипулацията

Подчертано проруското и антизападно съдържание, което се приспособява към различни теми, си има история. В проучване от 2017 г. на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ) се посочва, че публикациите, обявяващи „залеза на Европа“ нарастват от диапазон 0–20 поста месечно през 2013 г. до 50–300 месечно към 2015 и 2016 г. Същото се отнася за наративи, които промотират Русия: „Ако през 2013 г. общата възхвала на Русия върви с под 10 статии месечно, през 2014 г. тя на два пъти (около анексирането на Крим и след въвеждането на санкциите през есента) бележи рязък ръст с натрупване, за да стигне стабилни стойности от над 50 публикации месечно през следващите две години, с изявени нови пикове от над 250 публикации през март 2015 г. (годишнината от анексирането на Крим) и дори над 400 статии месечно през септември–октомври 2015 г. (влизането на руски войски в Сирия).“

Подобни тенденции в същия период се наблюдават в повечето наративи, които виждаме в описаните групи с манипулативно съдържание: посочване на враговете на Русия, обявяване против санкциите срещу Русия, прокарване на пропагандни тези за Крим и Украйна, дискредитиране на гражданското общество и представяне на Запада като кукловод, който цели да навреди на България. Тези тенденции се променят и усилват след 2017 г. и кулминират с идването на пандемията и последвалата инвазия в Украйна. Наред с изброените наративи, ново изследване на ФХСИ сочи, че манипулативното съдържание си служи с ясен речников набор, който се адаптира към българския политически календар. Епитети като „соросоиди“, „грантаджии“, „джендъри“, „либерасти“, „платени анализатори и политици“, „жълтопаветни протестъри“ се прикачват към политици, граждански организации и личности, както е видно и от примерите в групите, управлявани от „Антимедия“.

Съществуват ли контранаративи? В изследването от 2017 г. на ФХСИ са разглеждани материали, в които Русия, Кремъл, КГБ поемат ролята на „големия злодей“, местещ марионетките си – „рубладжиите“, които „причиняват всички беди на „българския народ“, като му „отнемат суверенитета“. Според изследователите противопоставянето „русофилия–русофобия“ по отношение на манипулативното съдържание е погрешно и е част от методите за манипулация, тъй като и двата разказа са антилиберални и силно националистически настроени.

Контранаративите остават маргинални, като основната разлика е, че отсъстват от легитимни медии и сайтове, както и от таблоидите – разпространението на такова съдържание е ограничено до блогове и индивидуални реакции на манипулативното съдържание. Понастоящем определени думи като „рашист“ например проникват в българското медийно пространство, но тяхната употреба остава в пъти по-ниска от съответстващия проруски пропаганден изказ.

Кое е пропаганда и кое – не?

„Не всяка системна защита на ценности (да речем, европейските ценности) или на политически принципи (на либералната демокрация) могат и следва да бъдат определяни като пропаганда. Никоя система от ценности и принципи, дори и да е целенасочено тиражирана, не може да бъде определяна като пропаганда, ако тя позволява интерпретативна свобода и конкуренция и ако насърчава внимателната и публично защитима детайлизация и модализация на твърденията. Напротив, пропаганда е всяко целенасочено опростяване на картината на света, работещо чрез опорки: с готови разкази, със специално изработен речник от общи епитети (нарицателни), позволяващи метонимично заместване, на казване на едно вместо друго, в квазимитологичен режим на повторение“, категорични са експертите, съставили доклада.

Какво цели манипулацията?

Както писахме и в предишни материали, подобни нюанси са изключително важни. Намерението за разпространение и фактологичната точност на информацията могат да ни помогнат да отговорим не само на въпроса дали става въпрос за манипулативно съдържание, а и защо е публикувано то. Актуални проучвания в сферата отчитат три основни мотивиращи фактора: политически, финансови и социални.

Политическата мотивация често се припокрива с пропагандата и цели утвърждаването на определени идеи. Манипулацията на обществено мнение се осъществява чрез дезинформация и мисинформация, както и чрез мрежи от фалшиви акаунти. Ако пропагандата се контролира на държавно ниво, медии като телевизия и радио също могат да си служат с манипулативно съдържание.

Финансовите облаги също са силен мотиватор за разпространение на дезинформация, като тук действащите лица могат да бъдат разнородни – от политически активисти до македонски тийнейджъри, които публикуват съдържание за американските избори.

Към социалните мотивиращи фактори за разпространяването на манипулативно съдържание спадат изграждането на определен образ, забавлението (включително тролене), търсенето на внимание. Чувството за принадлежност, което създават онлайн общностите, не е за подценяване, а манипулативното съдържание често ползва психологически похвати, които да подсилят подобни усещания (например противопоставянето „ние“ срещу „другите“).

Злоупотреба с кризи без предлагане на решения

Както е очевидно от примерите, манипулативното съдържание експлоатира наболели социални и политически проблеми: разочарование от институционалната система, военни конфликти, здравни кризи и културни противопоставяния. Манипулативното съдържание вирее в общества, където доверието в институциите и медиите е ниско, и на свой ред уронва още повече вярата на гражданите, създавайки порочен кръг. България и САЩ са два примера за подобна информационна криза. В България огромна роля играе тоталитарното наследство с традиционното му противопоставяне Изток–Запад, както и последвалата криза на Прехода, която доведе до своеобразна „пленена държава“ в институционално отношение и до силно обвързани с властта медии. В Щатите като проблем може да се посочи нарастващата политическа поляризация, която няма еквивалент в други западни държави и която води до две изолирани медийни сфери.

Част ли са журналистите от този проблем? Журналистите правят грешки, а някои медии заявяват открито политически уклон. Преувеличенията, предразсъдъците, неточностите и сензационността винаги са съществували като тенденции в новинарския занаят. Разликата отново е в намерението и в излагането на фактите, както и в прозрачността на журналистическите практики. Журналистът може да направи неволна грешка, но професионалната му етика и нормативна рамка изисква тя да бъде прозрачно отчетена и поправена. Задължението на журналиста е да направи заключение на основата на обективни факти – това не означава безкритично излагане на „всички гледни точки“, а анализ на информацията до достигане на логични, проверими заключения. Ако този процес и аргументи са ясни за читателя, не може да става дума за манипулация.

Във времена на кризи – политически, социални, икономически и здравни – манипулативното съдържание експлоатира страховете и недоволствата, без да предлага приложими решения. Енергията на общественото недоволство е силна и носи както финансови, така и политически дивиденти за определени хора и групи, но не и полза за обществото. Подобен тип съдържание вирее особено добре на почвата на съществуващи слабости в системите ни, били те институционални, медийни или ценностни, и често изкривява тези реални проблеми или легитимна информация, за да постига своите внушения.

Антидотът? На първо време разбирането какво представлява манипулацията, как и от кого се осъществява, кога и защо е особено ефективна. Защото само така можем да говорим за същината на проблема, без да се изгубим в морето от информация – независимо дали е манипулативна, или не.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса – какво, къде, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Клоуните Котън и Моп за радостта и силата да разобличаваш гадостите в света

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/cotton-and-mop/

Те са улични клоуни вече 20 години. „Буквално не знам как да бъда нещо друго, освен клоун“, казва Котън. Брат му Моп кима утвърдително с глава, докато слуша, но за пореден път връзката се губи и видеоразговорът ни отново за кратко е прекъснат.

Пътувам из страната, но съм решен на всяка цена да интервюирам двамата клоуни, така че търпя проблемите с връзката. Срещнах ги случайно край НДК на 19 юли и ги помолих за интервю още тогава. Нямаше как да знам, че нещо ще засили интереса ми до такава степен, та да прекъсна ваканцията си за интервю и за този текст. А това „нещо“ беше в новините на следващата сутрин…

„Колко полицаи са нужни, за да спреш двама клоуни?“

Такъв е надписът на видеото от арестуването им, което Котън и Моп са качили в своя TikTok. Действието се развива на ъгъла на една от пресечките в пешеходната част на Витошка. Видеото показва четирима от десетте пристигнали на „местопрестъплението“ униформени и една от трите патрулки. Понеже да се удари клоун, при това пред тълпа в центъра на столицата, не е съвсем приемливо, възпирането видимо не е лесно за органите на реда – както се вижда от последващото видео на двамата братя, озаглавено „История на един предизвестен арест“. Видеото е озвучено от песента Boss of Me, станала популярна от сериала Malcolm in the Middle с припев „Ти не си ми шеф“.

„Обикновено правим трийсетминутни представления – обясняват братята. – Понякога спираме движението в малки улички за минутка и каним хората да играят с нас. Ако не искат, не ги караме, това е окей!“ Така например в друго видео собственик на луксозен мерцедес не е съгласен клоуните да сядат върху капака на возилото, затова братята стават незабавно и бързат да почистят следите, оставени от седалищните им части.

Полицаите обаче категорично не са искали да си играят. „Отначало ни правеха някакви знаци, но ние не ги разбирахме и продължихме с играта.“ Униформените разчитат това като провокация и случаят стига до белезници и 20 часа в ареста. Към последните дни на юли, когато пиша този текст, Котън и Моп очакват призовка за 15 август, когато вероятно ще им бъде наложена глоба за хулиганство.

„Полицаите не познават това изкуство.“ Братята казват, че те и хората с техния занаят често имат проблеми с полицията по цял свят. „Обикновено ни завеждат в полицейското управление, разпитват ни и ни пускат.“ Такава е и версията на СДВР според „Дневник“. „Но никога не ни се е случвало да ни сложат белезници и да ни държат толкова дълго.“

Из дискусиите по случая на тяхната Facebook страница чета поучителен обмен на мнения. Потребител, автор на илюстрация, която братята са споделили, коментира:

За съжаление, полицията в България, бидейки основно използвана като инструмент за политическа репресия, се е превърнала в клоунада, но не и смешна или развлекателна. И явно мразят конкуренцията.

Но братята отговарят:

Благодарим ти за страхотното изображение! Бихме желали обаче да не ни сравняваш с политици и полицаи – нашата работа е сериозна и уважавана.

В публикацията, под която се развива този разговор, те казват:

Как е възможно двама клоуни да са отговорни за разобличаването на подобна ситуация? Отговорът е скрит в историята на комедията. Чрез нея (независимо дали е с ясно, или не социално послание) можем да повлияем на дълбока промяна в съзнанието и в начина, по който функционира светът. Един „несериозен“ персонаж като клоуна има силата (задължението) да разобличава гадостите в света. Реакцията на нашето шоу беше впечатляваща и толкова дълбока, че принудихме властите да се замислят и да променят начина, по който виждат и действат по отношение на уличното изкуство. Не го очаквахме, признаваме, че можеше да бъде различно, но нещо в интуицията на артиста ни принуждава да стигнем до „последните последствия“. Изкуството не е красив продукт, то трябва да провокира чувства и мисли.

От Мексико през България

Котън и Моп, всъщност братя Нандаяпа, са основатели на компания, посветена на цирковото и уличното изкуство. Тази година те са гости на „Мини Арт Фест“ в Царево. Посетили са вече 25 страни по света. „И се надяваме да посетим всичките 200“, отвръщат те на въпрос как си представят следващите 20 години.

Родителите им са сред пионерите в занаята в родината им Мексико, и по-точно в столицата ѝ. „Правили са представления по улици, подлези, гари още преди 35 години.“ Всъщност се оказва, че уличното цирково изкуство има солидни традиции в централноамериканската страна.

У нас очевидно това съвсем не е така. Запитах се необходими ли бяха разправиите с полицията и целият публичен отзвук, за да проявя интерес към труда на тези хора? И възможно ли е в сблъсъка с органите на реда да има известна преднамереност от страна на артистите? Несъмнено отговорът е „да“ и на двата въпроса и това е част от задачата на изкуството.

„Усетихме добра енергия на улицата“, казва Моп. Същевременно „хората често ни помагат в такива ситуации, но не и тук – околните само снимаха с телефоните си“. Братята си го обясняват със значима разлика в културата: „Изглежда, тук културата е… някак тежка, докато в Мексико е весела“, обяснява Котън. Каквото и да влага в тези думи, не бих могъл да го оспоря.

Социалният цирк

Питам ги как биха обяснили изкуството си и как го възприемат самите те. Отговарят, че го смятат за вид социална дейност. „Искаме да насърчим хората да се радват на живота, да разчупим сивотата и грижите на града“, казва Котън. „Особено след пандемията, а сега и тази война, която е толкова близо до вас, хората имат нужда да се усмихват. Изпращаме послание за споделена радост, за свят без войни“, допълва Моп.

Всичко това е свързано и с един от големите им проекти: Circo Pal’Barrio – фестивал на социалния цирк, който те реализират вече пет години за онези, които не могат да си позволят посещение на традиционен цирк. Всъщност развиващата се по света тенденция на социалните циркове цели да съчетава развлекателното и творческото начало с образованието и социалната дейност, да развива умения и да овластява – особено децата и младите хора, но и други групи, които в различни контексти са изключени от обществения живот и имат ограничени възможности за изразяване и развитие.

Ако можете, посетете „Мини Арт Фест“ това лято. Но във всички случаи се оглеждайте за клоуни из града и поиграйте с тях. Все някой трябва да ни накара да се посмеем и по възможност да разобличи ситуациите, които забързаното ежедневие ни кара да смятаме за приемливи.

Заглавна снимка: © Enid Hernández Fotografía

Източник

Мементото на Промяната

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/mementoto-na-promyanata/

Забраната на райския газ – акцията, която лидерката на БСП и вицепремиерка Корнелия Нинова избра за края на мандата и на надеждите за ново правителство, е символна. С райски газ може безболезнено да се извади мъдрец – действа бързо, притъпява болката и създава лека еуфория. Заради което е и предпочитана дрога на партита.

И ентусиазмът от управлението на четворната коалиция спадна бързо. Обобщението на шестте месеца (защото в седмия на практика не се работеше) е ясно –

почти нищо от договореното в коалиционното споразумение не беше свършено. 

Но едно важно обещание бе изпълнено – намери се решение за вдигане на ветото за преговорите за еврочленство на Северна Македония. Наред с това обаче енергията за промяна се изтощи, пометена от несполуките на Промяната и страховете от настоящето. Каквото и да отчетат управляващите за тези шест месеца, две липси са безспорни – на сглобка между четирите политически сили в лицето на „Продължаваме промяната“, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“ и на законодателна програма със срокове.

Безвремието властваше в коалиция, в която законопроекти се държаха на ръчно управление от Министерския съвет. Още в коалиционното споразумение механизмът за взаимодействие беше пропуснат, краткото приложение със законодателни намерения не беше сериозно, реформите бяха заместени от анализи, а експертните съвети за решаване на конфликтни въпроси на практика не действаха. В коалицията подготвиха програма и предложения за нови закони, обвързани със срокове, едва през юли, след като кабинетът на Кирил Петков бе свален с вот на недоверие.

Политически дискурс

Коалицията механично слепи четири политически сили, две от които са си ценностно близки и споделят (почти) eдин и същ електорат – ДБ и ПП, а другите две – БСП и ИТН, бяха приобщени единствено на основата на антигерберизма.

Кога БСП стана приемлив партньор за управление? 

Още в края на първия от трите мандата на ГЕРБ и Бойко Борисов всички забравиха за крадливата тройна коалиция, спрените еврофондове и гьола „Белене“. Причините са същите както и сега – Борисов и прокуратурата не отидоха отвъд политическото говорене и парата избяга в свирката както и сега.

Макар точно на БСП и на нейния председател Сергей Станишев да се дължи номинацията на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, а двойната и тройната коалиция да уедриха значимостта му на медиен и политически фактор, днес партията на социалистите е мислена за партньор в същия коалиционен формат – ПП, ДБ и БСП – и след предстоящите избори през октомври. (След „приноса“ си за разпада на управлението ИТН са изключени по подразбиране.)

Същата БСП, която изглежда като бабата на „Възраждане“ – 

въпреки опитите да бъде представена като „европейска партия“, отхвърли Истанбулската конвенция, не спира да настоява за преговори с „Газпром“ и за връщане на руски дипломати, обяви се срещу изгонването на руската посланичка Митрофанова (независимо от унизителното ѝ отношение към българите и България) и подкрепи ПП за дерогацията за руския петрол, тоест за „Лукойл“.

И макар че социалистите спомогнаха за избора на Иван Гешев за главен прокурор, участваха в тайния сговор за ВСС и не бяха активни на протестите през лятото на 2020 г., те се оказаха в правилния лагер. Така, въпреки слабите изборни резултати, се сдобиха с ресурсни ведомства – горските стопанства, Министерството на земеделието, Министерството на икономиката, където лидерката Корнелия Нинова имаше съвсем пряк контрол върху оръжейните сделки. Наред с това бяха уредени

над 500 назначения на соцфункционери във феодите на „Позитано“ 20, по данни на „Клуб Z“.

„Непредставимо ми е ГЕРБ да се върне на власт, те са като радиоактивни отпадъци“, заяви в сряда в предаването „Лице в лице“ по bTV депутатът Александър Симов (БСП). Но инфлация от почти 17%, която не спира да расте, скъпи горива и също скъпо отопление през зимата, рецесия, която се приближава и към България – всичко това изчегъртва обвиненията в мафия и задкулисие. Разкритията за частната фирма „Eвролаб 2011“ на ГКПП Капитан Андреево, инсталирана от ГЕРБ на вратата между Изтока и ЕС и свързвана с наркобарони, не стигат за поддържане на огъня.

С какво ще се запомни последният парламент

47-мото Народно събрание одобри закриването на спецправосъдието, а в последния си работен ден, 27 юли, Спецпрокуратурата оневини двама от списъка „Магнитски“ – депутата от ДПС Делян Пеевски и бившия зам.-председател на Бюрото за контрол на специалните разузнавателни средства Илко Желязков, също свързан с ДПС. Заради липса на данни за извършено престъпление проверките срещу тях са били прекратени, съобщи в интервю за БНР Валентина Маджарова, ръководителката на Специализираната прокуратура, преназначена на работа в Софийската градска прокуратура. Олигархията и нейните лейтенанти получиха индулгенцията си – и както заключиха от в. „Сега“, „санкционираните от САЩ нямат никакъв проблем с българските власти“.

Но освен закриването на спецправосъдието, управляващата коалиция успя да приеме окончателно и промените в Закона за съдебната власт, с които приравни статута на европейските делегирани прокурори на националните прокурори. От трибуната на Народното събрание правосъдната министърка в оставка Надежда Йорданова каза:

Българският народ очаква справедливост. Българският народ иска злоупотребите с евросредства да бъдат разследвани и виновните да бъдат изправени пред съда. С този законопроект народните представители направиха това възможно и устояха на всички опити да се засили или установи власт на главния прокурор и върху европейските делегирани прокурори.

Но управляващата коалиция не направи и най-малък опит за преговори за конституционни промени, а комисията, оглавявана от съпредседателя на ДБ Христо Иванов, така и не заработи. Не бяха избрани нови членове на Инспектората към ВСС, въпреки че мандатът на настоящите изтече преди повече от две години. Конституционният съд е в непълен състав от 9 месеца, тъй като парламентът не избра двама съдии, а няма как да избере и 11-членната си квота във ВСС – крайният срок е октомври, когато са и изборите, но до момента номинации така и не са направени.

Борбата с корупцията – едно от двете най-съществени предизборни обещания наред със съдебната реформа, с които ПП стана първа сила на изборите през ноември 2021 г., също не отчита особени успехи. В предстоящата предизборна кампания ще им е по-трудно да убеждават, че тази битка трябва да продължи – след като дори не успяха да реформират КПКОНПИ. Законопроектът, внесен от ПП в началото на края на коалицията, си спечели куп критики от политици и експерти заради лошо качество. Предвид развоя на събитията с връщането на мандата и разпускането на 47-мото НС, и Бойко Рашков няма как да оглави Антикорупционната комисия – не и в този парламент.

Вместо да стартират съществена реформа в борбата с изпирането на пари – област, в която България неизменно търпи критики, управляващите предложиха съществената първа стъпка с изваждането на структурата за борба с изпирането на пари от ДАНС едва когато започна повторната въртележка с мандатите след успешния вот на недоверие към кабинета.

Реформите в службите за сигурност, овладени от президента Радев още при служебните кабинети, бяха не просто заобиколени, а игнорирани от ПП. Така призивите на ДБ за прочистването им от руско влияние останаха да висят във въздуха. Изгонването на 70-те руски дипломати и служители и изявите в медиите на премиера Петков имаха по-скоро краткотраен ефект. В интервюто пред „Таймс“ той обяснява как си е създал могъщи врагове в Русия, след като е сложил край на зависимостта на България от руските газови доставки, и е решен да се бори срещу търговията с влияние на Путин в Източна Европа – но се опасява, че Москва смята да го свали от власт завинаги.

Нищо съществено не се случи в секторите, които засягат всички българи – с изключение на повишението на пенсиите, в здравеопазването и образованието всичко си е постарому (ако не броим повечето почивни дни за учениците през следващата учебна 2022–2023 г.). Формулата на просветния министър Николай Денков за висшите училища – атестиране, акредитиране, консолидиране – спря до атестирането на преподавателите. Концепцията за обединяване на висшите училища трябваше да е готова до 30 юни, но беше представена почти месец по-късно, дни преди правителството да си тръгне – на 27 юли.

С изключение на смяната на няколко директори на държавни болници, в здравеопазването не се усетиха ефективни промени. Неумелият опит на управляващите, при това неосигурен финансово, да прокарат увеличение на заплатите за медицински персонал през повишение на цените на клинични пътеки беше отменен от Върховния административен съд. Решението ще бъде обжалвано, но няма шансове медицинските сестри да получат обещаваното им от всяка власт увеличение на възнагражденията. Сега трябваше да стане 1500 лв., началната основна заплата на лекар – средно 2000 лв., а на санитар – 910 лв.

Здравната министърка Асена Сербезова ще приключи мандата си със скандала между две вериги частни болници: едната – свързана с Тихомир Каменов, „Търговска лига“ и „Чайкафарма“, а другата – с д-р Михаил Тиков и „Булфарма“. Първите подадоха сигнал до прокуратурата, обвинявайки Сербезова в корупция, тъй като удовлетворила искания за нови дейности на УМБАЛ „Софиямед“, УМБАЛ „Пълмед“, МБАЛ „Бургасмед“, МБАЛ „Света София“ и МБАЛ „Света Анна“ за същите медицински дейности, „за които „Сърце и мозък“ чака повече от година“. (Първите три болници са от групата на Тиков.)

Но този скандал е следствие от нерешения от времената на тройната коалиция проблем с Националната здравна карта, която да уреди къде и от какви легла има нужда. Такава карта вече е напълно излишна, тъй като безконтролното разрастване на болнични легла е факт – ведно със занижения контрол от НЗОК, а тези два фактора, заедно с огромното доплащане от страна на пациента, разболяват още повече здравеопазването.

Правителството не успя да подготви и внесе навреме в парламента законопроектите, заложени в Плана за възстановяване и устойчивост, по който България очаква да получи наесен първите 1,2 млрд. евро. Поне от хаоса с обявения за противоконституционен избор на председателя на КЕВР Станислав Тодоров някакъв изход се намери – да бъде върнат на поста бившият шеф на регулатора Иван Иванов. Решението беше подкрепено и от част от депутатите на ПП, освен от ГЕРБ, ДПС, ИТН и „Възраждане“, след като президентът даде срок на парламента до края на настоящата седмица да реши проблема. Това означаваше, че няма как да се задвижи процедурата за избор на нов председател на КЕВР, тъй като би отнела близо три седмици.

Меморандумът с Gemcorp, прекратен, след като избухна скандалът със сянката на руските олигарси в капиталите на компанията и с гарантирания ѝ достъп до чувствителна информация за българската енергетика, хвърли петно върху Промяната. Упорството на управляващите да запазят господството на „Лукойл“ върху българския пазар на горива с отсрочката до 2024 г., по време на която България ще продължи да купува руски петрол, също не им прави добра репутационна услуга, в т.ч. и мълчаливият отказ да сменят представителя на държавата в „Лукойл“, който държи „златната акция“ и би могъл да влияе чрез нея на ценовата политика на компанията.

Предстоящото

Правителството на Кирил Петков оставя на служебния кабинет да се справи с осигуряване на доставките на газ за зимата. Русия използва синьото гориво като инструмент, с който „наказва“ ЕС заради санкциите за войната в Украйна, и периодично обявява намаляване на доставките с различни доводи. В резултат цените на газа надхвърлиха 200 евро/МВтч. Европейската комисия предупреди страните членки да подготвят кризисни планове и намаления на консумацията.

Кирил Петков съобщи вчера за евентуално осигуряване на 7 танкера с втечнен природен газ за България, но условието е служебният кабинет на Румен Радев да обезпечи докарването на синьото гориво до България. Това означава, че служебната власт трябва да договори капацитет за разтоварване на гръцкия терминал „Ревитуса“ и на някой от терминалите за втечнен природен газ в Турция, където бяха разтоварени и предишните количества.

Този договор, който днес ще се предложи, е важна стъпка на екипа, съвместно с ЕК, за осигуряване на газ за следващите 6 месеца. Така улесняваме следващото правителство да довърши започнатото.

Това заяви премиерът в оставка, без да дава подробности за цената, както и откъде ще бъде доставена суровината. Предишните танкери бяха осигурени от американската компания „Шиниър“.

При избори през октомври, последваща рулетка с мандатите и трудни преговори за ново правителство, управлението на назначените от президента министри може да се проточи до ноември-декември. Следователно те ще имат грижата да осигурят газа, да напълнят газохранилището в Чирен и да намерят решение за огромния дълг от 328 млн. лв. на „Топлофикация София“ ЕАД към държавната „Булгаргаз“ и за ликвидните ѝ проблеми. Компенсациите за бизнеса заради скъпия ток бяха удължени до 30 септември с решение на отиващото си правителство.

С какво ще трябва да справят още служебните министри? Украинските бежанци. Какво ще се случи с тях, как ще продължи подпомагането им, в държавните бази ли ще останат? Съгласно настоящата програма след 31 август около 27 000 души ще трябва да напуснат хотелите и почивните бази на министерствата. Ако все още не са си намерили работа, ще трябва да им се търсят места за изкарване на зимата – или друго решение. В България има близо 82 000 украинци със статут на временна закрила, от които децата са 44 979.

За служебното правителство остава да довърши и работата по Стратегическия план на България за земеделието, който ЕК върна с над 200 забележки, а земеделският министър съобщи, че „вече са затворени около 40% от тях“. В плана са заложени 8 млрд. евро в подкрепа на земеделския сектор за следващите 5 години.

Ще се наложи четвъртият кабинет на президента да намери решения за зимната поддръжка на пътищата. Взаимните обвинения между ПП и ИТН за корупция задълбочиха проблема, наследен от управлението на ГЕРБ, което фаворизираше бранша. Но сега заплахата е още по-голяма заради прекратени обществени поръчки за текущ ремонт и поддръжка на републиканската пътна мрежа: от АПИ – според премиера Петков, от Комисията за защита на конкуренцията – според регионалния министър в оставка Гроздан Караджов. А провеждането на обществена поръчка отнема няколко месеца.

Така, докато служебното правителство търси решения на тези проблеми, ще тече предизборната кампания на партиите. И райски газ в изобилие.

Заглавна снимка (архивна): Стопкадър от видеоизлъчване на „Дневник“ от пресконференцията на Кирил Петков и Асен Василев

Източник

ТЕЦ „Брикел“: История, която трябваше да свърши през 2010 г. 

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/brikel-part1/

Ръждясали метални конструкции, липсващи стъкла по прозорците, плътен слой черен прах по повърхностите на площадката на ТЕЦ „Брикел“ напомнят на декор от индустриалната история на Гълъбово. Градчето се намира в Маришкия въглищен басейн в Старозагорска област, наричан „туптящото сърце“ на българската енергетика.

Облаците дим в различни нюанси на сивото се стелят летаргично, но упорито през 150-метровия комин. Промъкват се необезпокоявано и през дупките на липсващите прозорци и всеки процеп на сградата. На институционален език това се нарича „неорганизирани емисии“ и представлява отпадни газове от горенето на въглища, които съдържат коктейл от замърсители, вредни за човешкото здраве и околната среда.

Екипът, който проверяваше и прекара два часа на обекта, се почувства зле само след два часа. Не мога да повярвам, че в такива условия работят български граждани, и ще чакам в най-къс срок всички институции да ми дадат доклад, за да видим какви да бъдат следващите стъпки във връзка с това невероятно замърсяване, което се случва ежедневно на този обект.

Това заяви премиерът в оставка Кирил Петков на заседание на Министерския съвет след извънредното си посещение в топлоелектроцентралата на 19 юли т.г. Той също така съобщи, че е подал искане към Държавната агенция за национална сигурност да се установи дали Христо Ковачки е собственик на ТЕЦ „Брикел“ или има контрол върху това дружество. До редакционното приключване на статията резултати от исканите от Петков проверки не са публично оповестени.

При инспекцията на място бяха отчетени нива на замърсяване със серен диоксид от 5600 µg/m3 и с фини прахови частици от 1357 µg/m3. „Те цитираха едни данни от моментните измервания на станцията, които са некоректни“, заяви пред bTV изпълнителният директор на „Брикел“ Янилин Павлов три дни след проверката.

Нормите за опазване на човешкото здраве по тези показатели се осредняват за час, за денонощие и за година. В Европейския съюз, съответно и в българското законодателство, средночасовата норма за серен диоксид е 350 µg/m3, а средноденонощната – 125 µg/m3. Нормите за фини прахови частици с размер до 10 микрона (ФПЧ10) са: средноденонощна – до 50 µg/m3, и средногодишна – 40 µg/m3. Това означава, че при изненадващата инспекция на предприятието в Гълъбово на 19 юли, в която се включиха и РЗИ, РИОСВ, „Пожарна безопасност“ и Инспекцията по труда,

замърсяването е било поне 15 пъти над нормата за серен диоксид и поне 27 пъти – за ФПЧ10.

Трябва да се отбележи, че най-вероятно измерените стойности при проверката са моментни, а не средночасови или средноденонощни, и прякото им сравнение със законовите норми не е напълно коректно. Но дори така отчетените превишения са, меко казано, обезпокоителни.

Нормите за качеството на въздуха в Европейския съюз до голяма степен са плод на политически консенсус. Препоръките на Световната здравна организация, които са осъвременени през 2021 г. и се фокусират върху човешкото здраве, без да вземат предвид икономически съображения на индустрията и правителствата, са още по-строги. Допустимите норми според СЗО са между 2 и 3 пъти по-ниски от нормите на ЕС.

Дразненето на очите и лигавиците e сред най-разпознаваемите симптоми при замърсяването на въздуха. Хроничното излагане на замърсители като фини прахови частици и серен диоксид може да доведе до сърдечносъдови проблеми (сърдечна аритмия и инфаркт) и белодробни болести (астматични пристъпи, бронхит, рак на белия дроб). Според СЗО няма безопасно ниво на замърсяване с прахови частици.

„Всичко е в нормите и е в границите, които са ни поставени“,

повтори Павлов в друго интервю – пред „Нова телевизия“. Макар че на въпроса как си обяснява многобройните сигнали на природозащитни организации и протести на жителите на Гълъбово заради мръсния въздух в района, той потвърждава, че „това, което е очевадно, е така“.

Това, което стана очевадно след извънредната проверка и изостри общественото внимание, се е превърнало в нормално ежедневие за осемте хиляди жители на Гълъбово и е документирано на стотици снимки. Дори след края на плановия ремонт на инсталацията през юни т.г. ТЕЦ „Брикел“ дни наред бълва облаци черен дим.

Колаж от снимки от сигнали на граждани, изпратени до РИОСВ – Стара Загора в първата половина на юли 2022 г. © „Грийнпийс – България“

Ако „Брикел“ затвори, 1300 работници от предприятието ще останат без работа, както и още 1000 души от държавната „Мини Марица-изток“, предупреди още Янилин Павлов. Историята се повтаря: работниците не за първи път са използвани за спасяването на бизнеси около Христо Ковачки.

Машина на времето

Построена през 1964 г., ТЕЦ „Брикел“ е най-старата въглищна централа в Маришкия басейн и една от най-старите в България. Тя трябваше да затвори преди повече от десетилетие заради невъзможност да спази новите, по-високи изисквания за ограничаване на замърсяването след присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. В подобно положение бяха и други стари централи: ТЕЦ „Бобов дол“, ТЕЦ „Република“ в Перник, ТЕЦ „Марица 3“ в Димитровград и ТЕЦ „Сливен“, които природозащитната организация „Грийнпийс“ сочи като част от „въглищната империя на Ковачки“.

„Брикел“ беше получила разрешение да работи 20 000 часа със заварената си инсталация и без пречиствателни съоръжения за периода между 2008 и 2011 г. Този лимит беше изчерпан, без предприятието да започне подготвителни дейности по затварянето на централата. Вместо да настоява за спазването на изискванията, кабинетът „Борисов 1“ два пъти моли Европейската комисия за отсрочка за замърсяващите тецове заради опасността да останат без работа „2000 работници и още няколко хиляди миньори заради затваряне на други производства“.

Синдикатите активно съдействат в процеса по удължаването на живота на замърсителите.

През 2010 г. Константин Тренчев, тогавашният президент на КТ „Подкрепа“, критикува кратките според него срокове за изграждането на пречистващите съоръжения, макар самите централи да са декларирали като проблем не сроковете, а размера на необходимите инвестиции. През октомври същата година работниците от „Брикел“ излизат на протест и от другия синдикат, КНСБ, настояват за отсрочка от 18 месеца, през които да бъде построена инсталация за очистване на серния диоксид от отпадните газове, въпреки информацията за отказа на собственика да предприеме тази стъпка.

Дни по-късно самият Христо Ковачки настоява за такава отсрочка, като обещава инвестиция в сероочистваща инсталация пред министрите на околната среда Нона Караджова и на енергетиката Трайчо Трайков. През зимния сезон предприятието работи със сероочистка назаем от ТЕЦ „Сливен“, определена от Караджова като „самоделка“. В същото време за доста кратък срок централата се сдобива със собствена сероочистка, изградена „с много труд и изцяло със собствени средства на дружеството“, с проектанти от компанията и външни специалисти и с банкова гаранция от Първа инвестиционна банка.

Когато през 2003 г. техният собственик е имал възможността да избира между това дали да работи 20 000 часа и да прибира печалбата, или да направи инвестиции, включително и в екологична насока, той е избрал големите пари, вместо да гарантира бъдещето на своето производство.

Думите са на Бойко Борисов по време на първия му мандат като министър-председател. В следващите два негови кабинета ТЕЦ „Брикел“ продължи работа с остаряващата си инсталация и все по-честo с нефункционираща сероочистваща инсталация. Междувременно на 12 май т.г.

Съдът на ЕС осъди България за системното замърсяване на въздуха със серен диоксид в района на Гълъбово между 2007 и 2018 г.

Ако „Брикел“ спре работа, Гълъбово, Сливен, Бобов дол и Русе ще останат без отопление за зимата, защото централата обогатява въглищата, които тецовете на тези места използват в производството си, предупреждава директорът Янилин Павлов през 2022 г. В края на 2010 г. правителството позволи на ТЕЦ „Брикел“ да работи на „минимални мощности“ за отоплителния сезон заради „невъзможността в краткосрочен план за намиране на решение за отоплението на град Гълъбово“. Повече от десетилетие по-късно „краткосрочният“ проблем няма решение и социалният аргумент все така прави черните пушеци по-малко черни в очите на управляващите и на голяма част от обществото.

Временното разрешение на правителството предвиждаше окончателното извеждане на ТЕЦ „Брикел“ от експлоатация да стане най-късно в края на април 2011 г. Месец преди крайния срок обаче предприятието внася в Изпълнителната агенция по околна среда заявление за издаване на комплексно разрешително, за да може да възстанови дейността си. Екоминистерството се ангажира „да съдейства за бързо провеждане на екологичните процедури“ за издаване на документа на предприятието, което предстои да се докаже като недосегаем хроничен замърсител.

На преден план – депото за отпадъци на ТЕЦ „Брикел“, по-известно като „черното езеро“, което често запрашава региона при силен вятър. На заден план – централите „Ей И Ес“ (вляво) и „Брикел“ (вдясно) през януари 2021 г. © „Грийнпийс – България“

Няма значение кой е собственикът на „Брикел“,

заявява днес Янилин Павлов. Той признава, че „коментират много теми“ с бизнесмена Христо Ковачки, който през годините се представя като консултант. В онзи период около 2010 г. обаче бизнесменът активно участва в преговорите за удължаването на работата на ТЕЦ „Брикел“, а медиите открито го наричат собственик на тази и други централи.

Дори тогавашният министър-председател Бойко Борисов изразява изненадата си от този факт пред Министерския съвет. „Между другото, много се удивих, когато видях онзи ден на преговорите за „Брикел“ с министър Трайков и Нона Караджова господин Ковачки, защото по документи той никъде не се води в „Брикел“, там се води някакво 25–26-годишно момиче, което сигурно преди пет-шест години е било доста по-младо, по моята теория за възрастта“, коментира Борисов според стенограмата от заседанието на 27 октомври 2010 г.

Става дума за Ива Цветкова, собственичка на дружеството „Калиста 2004“, което приватизира „Брикел“ ЕАД през 2004 г., когато тя е на 21 години, срещу сумата от 29,2 млн. лв. Фирмата е регистрирана на ул. „3020“ №34 в Индустриална зона „Орион“ в София, подобно на много други дружества, свързвани с Христо Ковачки.

Скоро след обрата със закриването, стигнало до удължаване на живота на „Брикел“, през 2011 г. това предприятие, както и няколко други дружества от енергийния сектор,

преминават в ръцете на офшорни фирми на Сейшелските острови

с позволението на Комисията за защита на конкуренцията. Мащабната рокада идва на фона на запор на имущество за 143 млн. лв. на Христо Ковачки заради съмнения, че е придобито от престъпна дейност. Запорът е наложен в рамките на съдебно дело за данъчни измами, по което бизнесменът впоследствие е оправдан.

Офшорната история обаче не свършва дотук – дружествата напускат данъчния рай с влизането в сила на Закона за икономическите и финансовите взаимоотношения с дружества, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим и техните действителни собственици. Причината е, че компаниите с офшорна собственост не могат да участват в обществени поръчки, нито да получават достъп до държавни ресурси. Освен това те не могат да получават и разрешения за концесии или енергийни лицензи.

В рамките на няколко седмици над десет компании от Сейшелските острови с активи в българската енергетика се прехвърлят на новорегистрирани фирми в Кипър и Великобритания със седалища на няколко общи адреса. Комисията за защита на конкуренцията отново одобрява сделките без опасения за концентрация.

Днес тези връзки трябва да бъдат анализирани от ДАНС по заръка на премиера в оставка Кирил Петков, а името на Христо Ковачки все по-трудно се отронва от устите на политици, регулаторни органи, журналисти.

Очаквайте продължение…

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Грийнпийс – България“, заснет с дрон над ТЕЦ „Брикел“

Източник

Наследството на минералните бани – общо благо, но не съвсем

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/nasledstvoto-na-mineralnite-bani/

В условията на все по-чести водни и енергийни кризи се очаква управлението на минералните води и свързаната с тях инфраструктура да е приоритетно за държавните и местните политики. Скорошни събития в България обаче подсказват, че това богатство ще става все по-малко достъпно, а управлението му – без гражданско участие.

Как можем да опазим материалното и нематериалното наследство, свързано с минералните води, в условия на сложна политическа и икономическа обстановка? Как може да бъде възстановен и запазен достъпът до инфраструктурите за лечение и отдих и има ли примери, които да следваме?

8 от 9 вида минерални води в един град! Но… без достъп до тях

През 2007 г. Столичната община изготвя Стратегия за използване на потенциала от минерални води и земна топлина (геотермална енергия). В съпътстващата карта са отбелязани локациите на над 30 планирани обекта – минерални бани, балнеоложки центрове, градски и крайпътни плажове. Днес, 15 години по-късно, актуална карта на работещите съоръжения би съдържала един-единствен обект – банята в Панчарево, ако не броим импровизираната къпалня в село Железница, поддържана с усилията на доброволци.

В страната достъпът до минералните води може да се опише като прогресивно изчезващ. Голяма част от все още работещите бани и балнеосанаториуми се намират в аварийно състояние, а най-старите бански постройки са попаднали в полезрението на регионални стратегии за развитие на туризма. Някогашната балнеолечебница при Бургаските минерални бани днес е музей, в който новоизваяни мраморни курни се пълнят с „усещане за вода“ под формата на прожекция в синьо. Този привидно безобиден пример се появява на фона на конфликти за правото на достъп до ограничения ресурс, които рядко се решават в полза на обществения интерес.

Спасение отвън или решение „отдолу нагоре“

Прехвърлянето на управлението на публична собственост и ресурси в ръцете на частни инвеститори е все още най-често предписваният „лек“ в условията на несвършващ Преход. Несигурната икономическа обстановка и ограничените средства, с които разполагат общините, са обичайният аргумент за „освобождаването“ от публична собственост. Но възможни ли са други подходи и какви са те?

Румънската гражданска инициатива Herculane Project развива дейността си в сходна на България среда, а както разбираме от Оана Кирила – архитект и основател на проекта, трудностите, с които се бори екипът ѝ, в някои случаи значително са по-сериозни от тези, които познаваме тук. Herculane Project е иницииран от неправителствената организация Locus Association през 2017 г. с две обективни цели: възстановяването на емблематичната баня „Нептун“ и оживяването на историческия център на балнеокурорта Байле Херкулане, който се намира в Югозападна Румъния.

Баня „Нептун“ е завършена през 1886 г. по проект на унгарския архитект Алпар Игнат след провеждането на архитектурен конкурс. В банята са на разположение 70 индивидуални бани, 10 каменни басейна, сауни и стаи за инхалация. Тя е част от стария курортен град Байле Херкулане – комплекс от малки хотели, вили, казино и други балнеолечебни постройки. Новата част на курорта започва да се развива през 70-те години на миналия век, когато е построен втори градски център заедно със съвременни хотели и балнеолечебна и изследователска инфраструктура. Днес новият град, без градоустройствен план, е обект на хаотични архитектурни намеси, които бързо променят облика му.

В Румъния, подобно на България, балнеологичната инфраструктура започва да запада след 1989 г. Според Оана Кирила основната причина е приватизацията на държавните имоти, в която държавата е губеща, а голяма част от сделките се оказват обект на корупционни практики. Състоянието на рушащата се баня „Нептун“ също е резултат от тези продължаващи няколко десетилетия процеси – общината е собственик на сградата, но не притежава земята, върху която е построена тя, а термалният извор е даден на концесия на трето лице. Банята е изоставена от 30 години насам.

В развитието на курорта в последно време са замесени интересите на високопоставени политици, много от които впоследствие се оказват на подсъдимата скамейка. Румънският политик и бизнесмен Йосиф Армаш е осъден за злоупотреба със служебно положение, за създаване и ръководене на организирана престъпна група и за присвояване и изкуствено фалиране на курорта Байле Херкулане, като е нанесъл щети за близо 30 млн. евро.





Работата на Herculane Project е затруднена и от честите смени на правителствата – в рамките на пет години на активистите от Locus Association им се налага да работят с пет различни министри на културата, което често означава започване отначало. Оана Кирила описва процеса като бавен и труден най-вече заради законовите пречки, свързани със собствеността на имота. Сградата е недвижима културна ценност от най-висока степен (обявена през 1980 г.), но неизяснените взаимоотношения между собствениците възпрепятстват и държавните инвестиции, и кандидатстването за европейско финансиране.

Въпреки този невъзможен сбор от обстоятелства Locus Association стартира своята инициатива преди пет години и успява да набере дарения на стойност 90 000 евро за спасително укрепване на сградата на баня „Нептун“. Проектът ангажира и местната общност, и посетителите на града, а чрез летни училища за опазване на архитектурното наследство активистите започват да подготвят младо поколение от специалисти, за които се надяват да допринесат към опазването на емблематичната сграда в бъдеще.



В момента състоянието на сградата все още е аварийно, а тази година тя влезе в списъка на седемте най-застрашени обекта на културното наследство в Европа – инициатива, стартирана през 2013 г. от Europa Nostra заедно с Института на Европейската инвестиционна банка и Съвета на Европейската банка за развитие.

Активистите от Locus Association вече търсят подкрепа за следващата си цел – провеждането на международен архитектурен конкурс, който да осигури възможно най-добрия експертен потенциал за възстановяването на баня „Нептун“. Според Оана Кирила проектът ще бъде успешен тогава, когато в него се включат три основни участници – държавата, частните инвеститори и гражданите, като нито един от тях не може да бъде заменен в процеса.

Градските бани принадлежат на града

Два европейски примера за успешно управление на минерални бани водят към едно съвсем просто решение – запазване на общинската собственост.

Общинските бани в Страсбург отварят врати след обновяването им през есента на 2021 г. Проектът е възложен след конкурс на студио Chatillon architectes и е реализиран в рамките на три години. Сградата на минералните бани е собственост на град Страсбург, възлагането и контролът върху реализацията на проекта се осъществява от общинската компания Société publique locale (SPL) des Deux-Rives, а оператор е специализираната в управлението на спортни обекти Equalia, със сключен договор за период от 9 години. Стойността на проекта възлиза на 33,5 млн. евро, а основните услуги се запазват на същите цени и след обновяването на баните, с билети, започващи от 1,50 евро на посещение.

Друг добър пример са баните в Будапеща, които се стопанисват от общинската компания Budapest Gyógyfürdői és Hévizei ZRT. Те преминават под управлението на Общината още в средата на XIX век, а през 1933 г. собствеността им е окончателно консолидирана под името „Термални бани и медицински извори на столичния град Будапеща“. Днес компанията се грижи за 12 обекта, най-старите от които са османски постройки, датиращи от XVI век. В последната година преди пандемията – 2019-та, в периода между януари и март, баните са посетени от близо 1 млн. души, а приходите за същия период възлизат на 12 млн. евро, които остават в града.

„София – бански и климатически център“

Това заглавие в сп. „Сердика“ от 1947 г. ни напомня за вече позабравени общи блага, които обаче са били важна част от благоустрояването на столицата. По това време в града работят минералните бани в Княжево, Горна баня, Овча купел, Банкя, Лозенец, Панчарево, Железница – и разбира се, Централната баня в София.

Минералните бани в България са в повечето случаи общинска собственост – едно добро условие за тяхното бъдещо възстановяване, което обаче е поставено под въпрос заради неудачни концесионни процедури или предоставянето им за ползване за други цели. Към момента в Столична община работи един-единствен експерт в областта на минералните води. Минералните бани и извори на града обаче имат нужда от ясна дългосрочна стратегия, каквато може да бъде изготвена от мултидисциплинарен екип в рамките на специално създадено за целта общинско предприятие.

С наближаването на местните избори минералните извори и възстановяването на баните несъмнено ще бъдат използвани за уплътняване на политическия дебат. Въпросът е дали сме съгласни бъдещето на споделеното ни наследство да бъде отново обект на фрагментирани предизборни решения, или на добре обмислена стратегия, в чийто център е действително общественият интерес.

Заглавна снимка: Баня „Нептун“ в балнеокурорта Байле Херкулане, Румъния © Martin Neagoe, 2019

Източник

За 9 евро из Германия – впечатления и перспективи

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-9-evro-iz-germaniya-vpechatleniya-i-perspektivi/

Изминаха близо два месеца, откакто Германия въведе месечния билет от 9 евро, позволяващ неограничено пътуване из цялата страна с регионален транспорт. Как се развива експериментът и какви са перспективите след приключването му в края на август?

Старт със смесени чувства

Едно от клишетата за германците е, че те много обичат да се оплакват от обществения си транспорт, който в сравнение с този в повечето страни си е направо образцов. Към началото на юни обаче, когато евтиният билет започна да важи, действително имаше основания за недоволство, които продължават и до днес. Влакове, които закъсняват с половин-един час, а нерядко дори отпадат, не е нещо, с което хората в Германия са свикнали. Но е факт, че през последните месеци влаковете в страната никак не са точни, а в много градове общественият транспорт е видимо разреден. Всичко това помрачаваше еуфорията от въвеждането на билета.

На всичко отгоре на 3 юни влак дерайлира край Гармиш-Партенкирхен в Бавария, в резултат на което загинаха петима души, а над 60 бяха ранени. Причините още се изясняват. Трагичният инцидент провокира философа Волфрам Айленбергер да отправи остра критика към „Дойче Бан“, която според него е станала некомпетентна и „напълно е загубила контрол над мисията си“, в движението на влаковете цари хаос, а хората, работещи в железниците, изпитват срам. Айленбергер споделя, че поради тези причини в последните седмици преди влаковата катастрофа е имал предчувствие, че нещо лошо ще се случи.

За тези проблеми не можем да виним билета от 9 евро.

Общественият транспорт в Германия е станал нетипично неточен основно по две причини. Първата причина е същата, поради която в последно време и на много летища по света цари хаос и е пълно с отменени полети. И поради която в почти всички магазини и заведения в Германия (и вероятно не само там) има обяви, че се търси персонал. Става дума за ковид кризата – в резултат на нея множество работещи са съкратени и все още получават компенсации, поради което не тръгват на работа. Затова почти навсякъде се усеща недостиг на служители.

Втората причина е, че по време на пандемията, когато хората почти не пътуваха, в страната започнаха множество крупни ремонти на релси и гари, част от които още не са приключили. Затова много влакове се движат с променен маршрут, което пък затруднява движението на други и води до дълго чакане по гарите, препълнени влакове, изпуснати транспортни връзки и много нерви.

© Светла Енчева

С евтиния билет влаковете очаквано стават още по-препълнени.

Няма как да се предостави точна статистика колко от закупилите този билет го ползват, за да ходят на работа, и колко – за да попътуват за удоволствие. Но е факт, че препълнените влакове са тъкмо тези към популярните дестинации. От личен опит мога да потвърдя, че ако се запътвате към градове като Дюселдорф, Кьолн, Хайделберг, Франкфурт или дори Вупертал, ще разберете, че стадният инстинкт ви е присъщ, колкото и да се смятате за неконформист. Защото ще видите стотици хора, които едновременно с вас се канят да направят същото, което и вие. А някои от тях дори ще разпознаете на гарата на връщане.

Сред пътуващите за 9 евро има всякакви типажи – от представители на средната класа до социално слаби семейства, които най-сетне могат да си позволят да заведат децата си на разходка или в зоопарк в друг град. И страшно много младежи. Както и много хора от всякакви възрасти с куфари, издаващи, че са тръгнали не на еднодневен излет, а на пътешествие с преспиване. Сред тези типажи с особена слава се сдобиват

пънкарите, пътуващи до Зюлт.

Зюлт е остров в Северно море, на границата с Дания, известен като най-скъпото място в Германия. Там цените на имотите са по-високи и от мюнхенските, а на почивка ходят най-големите тузари в страната. До началото на юни богатите и свикнали на лукс жители на острова едва ли са виждали жив пънкар, защото представителите на тази субкултура са отрицание на всичко, което обичайните му посетители са.

Това се променя в началото на юни, когато групи пънкари, „въоръжени“ с евтиния билет, започват да прииждат на остров Зюлт. С по една раница на гърба и тонколона под мишница те се настаняват директно на плажовете. Там слушат музика, пеят, пушат, пият значителни количества алкохол, ядат, спят и… облекчават естествените си нужди. За ужас на местните, които непрекъснато подават оплаквания и дори издигат барикада от бетонни блокове, за да ограничат достъпа на „натрапниците“ до определени места.

В същото време много германци искрено се забавляват със ситуацията с пънкарите в Зюлт, защото едно от нещата, които средностатистическият германец никак не обича, е демонстрирането на богатство и луксозен начин на живот. Именно на това демонстриране пънкарите показват среден пръст (образно, а понякога и буквално) – нещо, което възпитаните средностатистически граждани няма да си позволят, но пък могат да му се порадват. И да се посмеят на пънкарската песен, посветена на билета от 9 евро и Зюлт:

Ползата за градовете

За разлика от Зюлт, повечето места, привличащи закупилите евтиния билет, печелят от нарасналата си популярност. Хората не само пътуват дотам, а и в общия случай консумират нещо – поне напитка, сладолед или пица. Някои си купуват сувенири, посещават музеи и други забележителности. Затова градовете, които имат какво да предложат, определено печелят от антикризисната мярка. Сред тълпи и сергии с всевъзможни джунджурии Хайделберг например, който и без това е магнит за туристите, е заприличал на Несебър през август. Далеч по-малко са онези, които отиват да разгледат Дармщат, да речем.

Вупертал е относително беден град в индустриалния Северозапад, известен с две неща – висящата си железница/трамвай и танцовия театър на Пина Бауш. И двете се преплитат във филма на Вим Вендерс „Пина“, посветен на паметта на известната хореографка, починала малко преди началото на снимките. Билетът от 9 евро повиши популярността на Вупертал, защото с него може да се пътува и с прословутия висящ трамвай, който е част от обществения транспорт на града. Наистина впечатляващо, когато железницата се носи над река Вупер или минава над хорските глави. Човек може да помечтае за такъв транспорт над Перловската река. Макар местните да са свикнали и да не се удивляват всеки път, когато се качват на трамвая.


Сложни времена за кондукторите

„А, стойте си спокойно, предполагам, че всички сте си купили билет. За 9 евро ще сте глупави, ако не сте. Исках само да ви кажа „здравейте“ и да видя как сте.“ Тези думи се приписват на анонимен кондуктор в самото начало след въвеждането на билета. Въпреки че комай всеки си е купил въпросния билет, се случва, макар и по-рядко от преди, кондуктори да правят проверки в градския транспорт и регионалните влакове, защото все някак трябва да си заслужат заплатите.

В някои случаи обаче работата им се превръща в абсурд. Влаковете към по-популярните дестинации понякога са толкова претъпкани, че се налага човек да е направо йога акробат, за да намери поза, в която едновременно да запази равновесие и да диша. Стига се дотам, че пътници масово се настаняват в първа класа, без да имат право на това. По високоговорителите се разнасят безпомощни призиви хората без билет за първа класа да я напуснат, но в последна сметка кондукторите ги оставят да си пътуват, защото във втора класа няма никакво място.

В експресните влакове пък, в които билетът от 9 евро не важи, все се намират пътници, които не са разбрали това (или се правят на неразбрали). А не е трудно да се отличат тези влакове от регионалните по това, че са бели, с червена линия (която понякога в периода на Прайда е в цветовете на дъгата). „Не издържам вече – нетипично за германски служител пред клиент (в мое лице) излива душата си кондукторът в един експрес. – Вече почти два месеца минаха и още има такива, които не са разбрали, че за белите влакове с червена линия билетът не важи. И когато им обяснявам, пак не разбират. Имали редовен билет за 9 евро. Какво повече мога да направя?!“


А от септември – какво?

От септември месечен билет за 9 евро няма да има. Въпросът е не дали експериментът ще бъде продължен под някаква форма, а как точно ще бъде продължен. Основанията да се търси трайна промяна в цените на обществения транспорт в Германия са няколко:

Първо, междинната равносметка след първия месец е положителна. Не само пътуванията с влак са се увеличили, а и някои хора все пак са слезли от колите си, за да използват обществен транспорт. В резултат задръстванията в 23 от 26 изследвани града са намалели, като най-голямо е облекчаването на трафика в Хамбург и Висбаден.

Второ, въпреки ясната заявка, че евтиният билет е само за три месеца, обществените очаквания за някаква форма на осигуряване на трайно ниски суми за пътуване са високи. На фона на инфлацията и очакваните ограничения на употребата на газ и поради войната в Украйна хората имат нужда от някакъв позитивен отдушник.

Трето, освен скъпа, системата за карти и билети за обществения транспорт в Германия е изключително сложна. Има не само много различни видове превозни документи, ами те се различават и в безбройните транспортни области в страната. Всичко това е в състояние да докара един неопитен пътник до сълзи, особено ако се опитва да си купи билет от автомат. Билетът от 9 евро представлява рязко опростяване на тази система.

Четвърто, други европейски страни вече предлагат свои варианти за евтин обществен транспорт. В Испания например цените на градския транспорт са намалени с 30%, а от 1 септември до края на годината човек ще може да пътува безплатно с държавните железници на кратки и средни разстояния, стига да си е купил карта за многократни пътувания.

Сигурно е обаче, че наследникът на евтиния билет ще струва повече от 9 евро.

Защото дори богата страна като Германия не би си позволила да налива в подобна мярка огромно количество бюджетни средства за неограничен период от време. Освен това е не е достатъчно само общественият транспорт да е достъпен – той трябва да се поддържа и развива. А това също не става без пари.

Засега се обсъждат различни варианти на достъпен месечен билет – между 29 и 69 евро, както и 365 евро за годишна карта. Въпросът е как цената хем да не е разорителна за държавата, общините и самите транспортни организации, хем да продължава да е мотивираща за хората в Германия. Но не чак толкова мотивираща, че пътуването с влак да се превърне в екшън.

Снимки: © Светла Енчева

Източник