Tag Archives: общество

Д-р Стойчо Кацаров: „Медицинската и финансовата част на кризата са двете лица на една и съща монета“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stoycho-katsarov-interview/

Д Стойчо Кацаров е медик, юрист и политик. Съосновател и председател на УС на Центъра за защита на правата в здравеопазването. Бил е депутат в 38-мото и 39-тото Народно събрание, областен управител на Софийска област (19971999) и зам.-министър на здравеопазването (19992001).

Венелина Попова разговаря с д-р Кацаров за епидемията от коронавирус и как правителството управлява кризата. 


В България всеки ден се регистрират нови случаи на заразяване на лекари с инфекцията от коронавирус – първо във Видин, след това в Сливен, в „Пирогов“ и т.н. Подобна е ситуацията и в други страни. Във Франция броят на заболелите от COVID-19 медици е поне 12 000 според проучване, проведено от близо 400 местни синдикални организации. Къде трябва да се търсят причините – в пренебрегването на опасността от страна на медицинския персонал, в липсата на добра организация и епидемичен контрол или в качеството на предпазните средства, голяма част от които са от Китай?

Мисля, че основната причина е недобрата организация. Личните предпазни средства бяха предоставени на болниците много късно, чувам за извадени от държавния резерв отпреди 30–40 години, които при първото обличане се късали. Второ, продължават да не се тестват медиците у нас. Говоря за онези, които имат пряк контакт с потенциално болни от коронавирусна инфекция, и това е генерален проблем.

Искам да обърна специално внимание на Видин, понеже имам и лична информация от болницата за това, което се случи в града. Там според мен се прояви груба небрежност от страна на Националния център за заразни и паразитни болести. От 24 проби на хора, контактни с доказано болен от COVID-19 пациент, 21 бяха върнати, без да се изследват – става дума за близки на заразения и за медицински персонал. Това стана причина градът да се превърне в огнище на коронавирусна инфекция. А пробите са били върнати заради разпореждане да се изследват само хора със симптоми като кашлица и температура. От тези 21 души една трета са били положителни за COVID-19 – това се доказа по-късно. Но те вече са били разнесли заразата, без да знаят. Един такъв случай не може да бъде подминат, а трябва да се разследва – има множеството заразени в старческите домове и в болницата във Видин, има и жертви.

А трябва ли да се проверяват защитни средства за болниците от даренията и трябва ли те да имат съответен сертификат за произход и качество?

Нямам информация къде и какви дарения са направени у нас. Но по принцип законодателството не е отменено, а в нашите закони са приложени европейски директиви. Специално по отношение на медицинските изделия, каквито се явяват и предпазните средства, и тестовете, има много строги изисквания, включително и сертифициране от съответните компетентни органи. Ако защитните средства не отговарят на тези изисквания, означава, че има нарушаване на закона и трябва да има друго разследване за това кой е позволил да се приемат дарения, които не отговарят на нашето законодателство. Защото така се поставят на риск животът и здравето на много хора.

Как оценявате досега действията на държавата и на Националния оперативен щаб за овладяване на епидемията? И не свърши ли всъщност страхът повече работа, отколкото здравните власти, които действат по метода „проба – грешка“, както на много места по света?

Аз не съм епидемиолог, но съм експерт по мениджмънт на здравната система. И от тази гледна точка мога да кажа много категорично, че действията на правителството са закъснели, лошо организирани, включително и до този момент, в много аспекти. Освен че закъсняха с осигуряването на тестове и на предпазни облекла, управляващите нямаха план какво да правят преди два месеца, нямат и сега. Кабинетът и Националният оперативен щаб въобще не са наясно със ситуацията в страната, с това колко са реално заразените. Вижте абсурда – при по-малко от 2000 души, доказани като положителни за COVID-19 за два месеца, блокираха цялата държава.

През 2006 г. е приет Национален план на България за готовност за грипна пандемия. В него е представена статистика за починалите в болници от пневмония у нас за периода 1995–2004 г. Във възрастовата група 60–69 години относителният дял на смъртността е между 13 и 15%, а над 70-годишна възраст – между 52 и 60%. Как изглежда тази статистика, сравнена със смъртността от COVID-19, като се знае, че в голяма част от случаите болните развиват пневмонии?

Сравнението показва, че не се случва нищо извънредно или невиждано. Този план, за който говорите, е добър, приет с постановление на МС и не е отменян. По него всяка година се обсъждат и се гласуват средства за разработки, за поддържане на готовност и пр. Но така и не получихме отговор защо той не беше приложен за противодействие на коронавирусната инфекция. След първите заразени с новия коронавирус наложиха пълна блокада на страната, а сега, когато случаите стигнаха до 50–60 дневно, започнаха да отменят рестриктивните мерки. Има ли в това някаква логика?

Не можем да сме сигурни в данните, които ни се предоставят. Чувам изводи като „видяха се недостатъците на здравната система“. Обаче нищо не се е видяло, защото здравната система почти не участва в тази ситуация. Тя бездейства, защото редица дейности, като планови операции, имунизации и прочее, бяха спрени. И заради основателния страх на хората да постъпят за лечение в болници, разбира се. За нашата здравна система 350 хоспитализирани болни, от тях 43 в интензивни отделения, е нищо на фона на нейния нормален капацитет. Но аз очаквам, след като се излезе от тази ситуация, може би още през юни, върху системата да се стоварят като огромна тежест всички онези, които не са се преглеждали през последните няколко месеца и са забавили диагностиката и лечението си.

Вие сте застъпник на тезата, че начинът на живот, ефективността на здравните системи, генетичните особености на населението, имунизационният статус и други фактори играят по-важна роля в разпространението на инфекцията и броя на жертвите, отколкото социалната изолация. У нас мненията по този въпрос са полярни, но по-важни са аргументите. Как изградихте своето убеждение, че стратегията на правителството и на Щаба е погрешна?

За каква стратегия и за какво управление на криза можем да говорим, ако нямаме най-важната информация – колко се реално заразените хора. Те очевидно не са 1860, но не знаем и дали са 500 000, както се твърди от преизчисления на базата на имунологичните тестове. Кое число вземаме за отправна точка, за да управляваме кризисната ситуация? Затова и мерките се колебаят така.

Но в коя страна имат реална информация за броя на заразените? Все пак става дума за непознат досега вирус с променящо се поведение.

Напротив, в страните, които най-често даваме като пример за справяне с епидемията – например в Германия и Южна Корея, знаят много точно. Различни държави, включително и САЩ, възприеха този модел, който се основава на тестовете. Тестват се не само повече хора, но и всички контактни. Ето ви един пример – в жилищно-търговска сграда в Сеул откриват служителка на колцентър с положителна проба за коронавируса. И извършват тестове на всички 1400 души, които живеят и работят в сградата. Откриват 95 души, заразени с инфекцията, след което правят тестове и на техните контактни лица, при което излизат още 17 души. И всички са поставени под карантина. По принцип при епидемиите се чертаят математически модели, но за да бъдат те достоверни, трябва да са изследвани достатъчно много хора. А ние нямаме необходимите данни, за да изработим достоверни модели. Измерванията, които се правят сега, показват, че хората с антитела са между 5 и 8%.

А защо у нас не се извършват масови тестове? Парите не могат да бъдат проблем, нали?

С кредита от 75 млн. лв., които ББР даде на онази колекторска фирма, можеха да тестват голяма част от населението. За възможностите на държавата това изобщо не са много пари. Като груба управленска грешка може да се посочи, че още от първия ден не се ангажираха повечето лаборатории в страната. Независимо дали са държавни, частни, общински, дали са в болници, или не, всички трябваше да се включат в този процес. Но това не е направено и досега. И едва онзи ден в Държавен вестник беше публикувано изменение на Националния рамков договор, който урежда въпроса със заплащането на тестовете – два месеца след началото на епидемията.

Ако приемем, че все още нямаме изграден колективен имунитет, очаквате ли най-лошия сценария – бум на пандемията и хаос в системата?

Възможно е тепърва да се срещнем с това заболяване в голям мащаб. Мнозина решиха, че всичко е минало и заминало, а изглежда, че не е така. Ако много малко хора са преболедували, рискът да се развие пълномащабна епидемия е същият, както и преди два месеца. Това е най-лошият възможен сценарий, който може да ни се случи. Защото освен всичко, хората са и уморени, някои останаха без работа, без пари. И в такава ситуация болестта ще бъде посрещната много по-трудно.

Не се ли опитва Борисов с разхлабване на мерките са отпуши насъбраното социално напрежение и така да запази властта си от трусове?

Някои погрешно разделят медицинската и финансовата част на кризата, но те са двете лица на една и съща монета. А управлението на кризата е точно в това – да намериш баланса, най-малките възможни мерки, които няма да ти съсипят икономиката. И в същото време да не допуснеш бум на заразените, така че да затруднят здравната система. Но основният аргумент за налагане на мерките – да не се стигне до претоварване на системата – беше опроверган от самата ситуация. Системата не само не е натоварена, тя дори не е усетила какво се случва. В България се извършват над 50 000 прегледа дневно и над 2 млн. хоспитализации годишно. На фона на това имаме по-малко от 2000 потвърдени случая на заразени с коронавируса и малко над 350 приети в болници. За какво натоварване изобщо можем да говорим? Натоварени са хората от РЗИ, които през останалото време изобщо не са натоварени – това е така.

Но при този дефицит на инфекционисти и на анестезиолози какво би се получило, ако се наложи да се приемат няколко пъти повече болни от COVID-19 в болници? Респиратори бяха доставени, но обучени ли са екипи да работят с тях? Защото знаете, че вместо да помогнат, при неправилна употреба, те могат да убият болния…

Няма нужда от инфекционисти, защото пневмониите се лекуват от специалисти по вътрешни болести. За тежките случаи с COVID-19 със заповед на министъра са определени 1200 реанимационни легла с респиратори от съществуващите над 2060 в цялата страна. Сега от тях са заети около 40 легла.

Но много хора, поставени на респираторно дишане, умират.

В цял свят загиват хора и се спори от чисто медицинската гледна точка доколко помага и доколко пречи поставянето на респиратор. Защото процентът на починалите, поставени на командно дишане, е много голям.

Още един въпрос, свързан с даренията: редно ли е директори на големи и авторитетни болници като ВМА, „Александровска“ и „Пирогов“ да приемат парични суми, предназначени за разпределяне между медицинския персонал? Защото всяко дарение, направено под условие, е съмнително, още повече когато е направено от името на публични личности със спорен обществен авторитет.

Отговорът не е еднозначен. Има теория в правото, която смята, че след като дарението е придобито, всякакви условия отпадат, тоест формално погледнато, можеш да не се съобразиш с тях. На второ място, особено когато става дума за крупни дарения, те трябва да бъдат проверени за пране на пари. Но ще се окаже много жалко, ако нашата държава не може да осигури необходимото на болниците и трябва да разчита на дарения.

За мен друго е необяснимо – че в ситуация на криза бяха дадени 330 млн. лв. допълнително над предвидените в държавния бюджет на МВР и на Министерството на отбраната. А в същото време на лечебните заведения НЗОК плати за март 85% от това, което са заработили предишния месец – дори не 100% от това, което са изкарали. Същото ще бъде и за април.

А къде са тези допълнителни по 1000 лв. за медиците на първа линия, за които ни проглушиха ушите?

Би трябвало да ги получат, но явно и там стана някаква какофония, защото в общински болници, където лекуват пациенти с коронавирус, не са приведени въпросните суми. Макар че и в РЗОК, и в РЗИ разполагат с необходимата информация колко са настанените за лечение с положителен PCR тест. Този пример също доказва, че кризата се управлява лошо. Вижте колко примери разгледахме и навсякъде се натъкнахме на дезорганизация и хаотични действия.

И на дезинформация на обществото, защото всеки ден чуваме по телевизията премиерът да ни натяква какво и колко е дал. Преди време в едно свое интервю казахте, че държавата не само не дава никакви средства за здравеопазването, но и печели от него. Така ли е всъщност?

Да, точно така е. Вие говорите за дезинформация, но тя може да се определи и като манипулация на общественото мнение – насочена, планирана и се отнася не само за коронавируса, но и за бюджета на Здравната каса и парите за лечебните заведения. Държавният бюджет е отделен от бюджета на Здравната каса. Парите, които държавата внася в бюджета на НЗОК, са около 1 млрд. лв., а в последните една-две години тази сума малко се увеличи. Ако се изчисли какви приходи събира държавата от ДДС, от такси, от данъците и осигуровките, които си плащат хората в здравната система, се оказва, че всъщност този милиард се връща отново в държавния бюджет, че дори и отгоре. Сметката показва това.

Не трябва да се злоупотребява с думите. Правителството не само не дава, но и взема от нас, защото си приписват парите от моите и вашите осигуровки на себе си. Казват, че дават, но всъщност даваме ние. А точно сега държавният бюджет трябваше да реагира и да не оставя тежестта на епидемията да се поема от НЗОК. Защото касата трябва да плаща за обичайните заболявания, за стандартното лечение. А в извънредната ситуация трябваше да има и извънредно финансиране. Вместо това вие виждате, че не са платили дори 100% от труда на медиците.

Заглавна снимка: Стопкадър от видео на Центъра за защита правата в здравеопазването

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пандемия и приоритети. Мерките в Германия и у нас

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pandemiya-i-prioriteti/

Има критични ситуации, които са като лакмус за спецификите на едно общество. В тях ясно личи какво е отношението на властта към гражданите ѝ, както и на гражданите към нея. Проявяват се и механизмите, по които се вземат важни решения. Пандемията от COVID-19 позволява да се изявят в концентриран вид онези особености на социалните отношения, които обикновено не забелязваме, защото са част от всекидневието ни. За да придобием още по-ясна представа за ситуацията, в която се намираме, добре е да я сравним с друга.

Как се вземат решенията за мерките против коронавируса и тяхното либерализиране в Германия

В Германия се дава думата на експертите. Институтът „Роберт Кох“ отговаря за огласяването на официалната информация, свързана с коронавируса, но това не означава, че има последната дума. Със свои позиции излиза и немската академия „Леополдина“, а специалисти като Кристиан Дростен, вирусолог от университетската болница „Шарите“ в Берлин, са редовни гости в телевизионните предавания.

Освен експертността на вирусолози и епидемиолози, в Германия се цени и професионалното мнение на социолози, психолози, икономисти, педагози, социални работници и специалисти във всевъзможни области. Защото ограниченията засягат множество измерения на човешкия живот. Правилното от гледна точка на един епидемиолог може да е пагубно според психолога, а според социолога – нереалистично. Вземат се предвид мненията и на представители на различни засегнати страни.

Така, след множество дискусии и обглеждане на ситуацията от различни страни, немската държава излиза с позиции кое е за предпочитане в една или друга ситуация. В повечето случаи тези позиции имат статута на препоръки. И тъй като Германия е федерална държава, те се дискутират с ресорни представители на местните правителства. В крайна сметка всяка федерална провинция решава кои са най-подходящите мерки за нея.

Специфики на немската комуникация за коронавируса

За предстоящите промени се съобщава достатъчно време предварително, за да могат хората да свикнат с идеята за тях. Подробно се обясняват основанията за тези промени, възможните гледни точки и защо се избира едно, а не друго. Очертават се и различни времеви хоризонти в зависимост от различните сценарии за развитието на пандемията. И при цялата несигурност на бъдещето германците имат известна яснота, че ако се случи А, с голяма вероятност ще последва Б.

Как немските телевизии отразяват пандемията? Разбира се, по новините и коментарните предавания се дава думата на експертите и политиците. Също така се търсят гледните точки на представители на всевъзможни социални групи, дори на маргинализираните. Неведнъж например в предаването след централните новини на ARD, посветено на коронакризата, се поставя въпросът за това как се справят проститутките по време на пандемията. Думата се дава и на самите тях.

Вземането на решения в България

У нас най-сетне мерките против коронавируса започват да се отхлабват. Дали това е повод за радост, или за притеснение? Хората трудно могат да разберат това, защото властта не разговаря с тях. Вместо това им се кара и издава заповеди. Често пъти тези заповеди се обявяват без предупреждение какво се очаква да последва, взети са набързо и впоследствие претърпяват редица корекции – чрез нови заповеди. Има дни, в които Министерството на здравеопазването издава по няколко заповеди на ден.

А някои от тези заповеди противоречат на елементарната логика, което води до недоверие в смисъла на противоепидемичните мерки изобщо.

Защо повечето магазини (освен в моловете) и фризьорските салони останаха отворени, а излизането на разходка беше забранено? За сравнение – в Германия фризьорските салони заработиха тази седмица, а преди това бяха отворени нехранителните магазини, които са по-малки от 800 квадратни метра. И в най-рестриктивния период държавата препоръчваше разходки на открито при определени ограничения.

Защо мерките се смекчават, след като броят на заразените продължава да расте? Страната ни е една от петте европейски държави, в които епидемията не намалява. Тепърва започваме да ставаме свидетели на масови инфекции в болници и старчески домове. Ако Националният оперативен щаб нарича всяко увеличение на инфектираните „пик“, от това не следва, че истинският пик на заразата е достигнат.

Защо може четирима души да се срещнат в ресторант, но не и да се разходят заедно, ако не са семейство с деца под 12 години? Защо човек да не може да седне сам на пейка в парка, но с приятели в заведение може? Аргументът е, че пейките не се дезинфекцират. Не се дезинфекцират обаче и парапети на стълбища, дръжки на врати, парите в брой и множество други неща, които човек докосва извън дома си. Освен това посетителите в ресторанта по необходимост са без маски и така става лесно да се заразят, ако седят на една маса, независимо че другата маса е на метър и половина. В парка впрочем дистанцията е два метра и половина, въпреки че там хората само се разминават.

Защо може да се посещава басейн? Защото за това е настоял генерал Мутафчийски. А защо е настоял? Не ни се полага отговор на този въпрос. Може да е имал сериозни основания, а може просто да обича да плува… Аналогични въпроси може да се зададат за разрешаването на шофьорските курсове, идеята за ваучери за туризма и т.н. За отворените църкви по Великден смислен отговор така и нямаше.

В тези наглед хаотични решения има една постоянстваща логика:

бизнесът и определени интереси са по-важни за властта от човека.

И то не всеки бизнес, а предимно едрият, влиятелният (чиито представители ще са и основните бенефициери на схемата за подпомагане, известна като 60/40). Критериите за компенсации на „дребните“ губещи са преобладаващо неизпълними. Човекът е важен, доколкото цел на мерките е да не се зарази (ако нещо не се окаже по-важно от това, като например лоялността към Църквата). Напълно се пренебрегва обаче психичното му здраве, както и потребности, важни и за телесното – като да излезеш на чист въздух. С него се общува чрез забрани, глоби и мъмрене от екрана, а не с аргументи.

Разпространено е мнението, че на българите не бива да им се говори с аргументи, а трябва да се действа с твърда ръка, защото те от друго не разбират. Този аргумент не е много по-различен от защитаването на пердашенето на деца. Според американския социолог Питър Бъргър, ако към един човек се обръщат по определен начин, той става точно такъв. В степента, в която с хората се говори с аргументи и проблемите им се вземат под внимание, се увеличава шансът те да реагират с разбиране и съпричастност. Да гледат на ограниченията не като на забрани, които трябва да се премахнат, а като на лична отговорност.

Това обаче значи да възпитаваш граждани, но гражданите са по необходимост критични. А критичното гражданство е нещо, което никоя власт не допуска доброволно. То само̀ се преборва да се отнасят към него с уважение.

Заглавна снимка: „Моля, спазвайте дистанция“ – надпис на сградата на Центъра за изкуство и творчество в Дортмунд. Фотограф: onnola / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европа, кризата и новият нов световен ред 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evropa-krizata-i-noviyat-svetoven-red/

„Китай смята Европа за отпуснатото шкембе на Запада“, заяви френски експерт пред Politico в края на април. Въпросът за китайското влияние на Стария континент дойде на дневен ред поради две причини: кризата с коронавируса и последвалия дипломатически скандал, че европейски доклад за дезинформацията е редактиран под натиск от Китай.

Проучването върху „дезинформационните наративи“ около пандемията е публикувано със сериозни редакции в секциитe за координираните усилия на Китай да наложи своя версия за пандемията. Вместо това във финалната си версия докладът изважда на преден план Русия. В центъра на скандала е Жозеп Борел – испански политик, заместник-председател на Европейската комисия и върховен представител по външните работи на Европейския съюз в Комисията на Урсула фон дер Лайен. В имейл той нарежда връщането на доклада, което води до коментари от страна на европейски политици, че „топдипломатите на ЕС си налагат автоцензура, за да се харесат на Китайската комунистическа партия“.

Болен континент в болен свят

Европа си имаше достатъчно проблеми и преди коронавируса. Макар последните европейски избори да донесоха известна надежда, Комисията на Фон дер Лайен извади на показ най-тежките недостатъци на Съюза: неговия елитарен и бюрократичен характер, както и последствията върху усещането на избирателите за близостта им до Европа.

Изборите мобилизираха млади гласоподаватели, сред чиито основни причини да гласуват бе убеждението, че изборният процес ще доведе до качествени промени в политическия пейзаж. Вместо това те станаха свидетели на донякъде пирова победа, която доведе до компромис в лидерството: ново име без кой знае какъв опит в европейските структури. Име, което бе избрано след открити и недотам открити машинации, хазартна игра на национални интереси и по-скоро с негласната уговорка статуквото да бъде запазено, а промяната – ако въобще дойде – да е бавна.

След неимоверните усилия всички да са доволни стана ясно, че всъщност никой не е, тъй като изборът бе на косъм от отхвърляне. Междувременно бивши колеги на Фон дер Лайен в германските държавни структури изразиха задоволство пред медиите, че тя напуска националната власт.

Комисията „Фон дер Лайен“ не е в основата на гореизброените проблеми, а е по-скоро тяхно следствие. Тя няма как да има свобода на действието, при положение че държавите членки, включително ядрото на ЕС – Германия и Франция, трудно постигат консенсус по ключови въпроси, от които зависи бъдещето на блока, тъй като са все по-оплетени в националните интереси на принципа „всеки сам за себе си“. Европейската идея се е превърнала по-скоро в обща касичка, отколкото в проект с перспектива и глобална визия. И докато Урсула фон дер Лайен има не едно и две положителни качества, остава под въпрос дали държавите членки ще дадат на Комисията възможността да работи конструктивно, или ще продължават да губят ценно време в безкрайни преговори с неясни резултати.

През 2017 г., няколко месеца след встъпването на Доналд Тръмп в длъжност, Си Дзинпин заяви началото на нова ера, в която Китай се обръща към света. Ходът е тълкуван като заявка за влизане в ролята, играна доскоро от САЩ на международната сцена. Като най-голям търговски партньор на Китай, Европа е неделима част от тази стратегия. ЕС внася най-много от Китай, на свой ред втори по големина пазар за европейски стоки, а дневните транзакции възлизат на над 1 млрд. евро дневно по данни на Европейската комисия. В допълнение китайската инициатива „17 +1“ се надпреварва с Брюксел за влияние в Централна и Източна Европа, което играе ролята на мотиватор за присъединяването на Западните Балкани. От 2016 г. насам към този контекст се прибавя и откритата враждебност между САЩ и Китай, както и отказът на американското правителство да уважава стари дипломатически съюзи.

Коронавирусът като ускорител на кризи

Здравната криза тепърва ще разкрива разломите в политиката на национално, регионално и световно ниво. Добрата новина е, че Урсула фон дер Лайен не съветва европейците да пият или да си инжектират белина; лошата е, че коронавирусът се очертава като екстремно повторение на кризата отпреди десет години, която е в основата (и също изигра ролята на ускорител) на много от настоящите проблеми на Европа – от популизма до ерозията на европейските ценности.

Сред ключовите теми е формата на финансовата помощ за най-засегнатите страни, чийто ярък представител е Италия. Дебатът, който ще занимава европейците дълго време след като решението е взето, е дали помощта трябва да бъде във формата на заеми, които рискуват да утежнят положението в дългосрочен план, натоварвайки получателите с допълнителен дълг; или по-скоро да се помага чрез грантове. Отвъд очевидните икономически и политически проблеми, този въпрос ще постави на изпитание европейската солидарност и разделенията Север–Юг и Изток–Запад. Запознатите с гръцката криза – най-мащабната акция за спасяване на банкрутирала държава в историята – вероятно имат неприятно дежавю. Малцина помнят, че появата на „Алтернатива за Германия“ е свързана с икономически мерки в контекста на гръцката криза и в началото черпеше политическа енергия от недоволството на голяма част от германците по този въпрос.

Корупцията и върховенството на закона остават на дневен ред в този контекст. Как ще бъдат изразходвани средствата на Съюза и с каква ефективност, ако продължават да потъват в джобовете на политиците, станали представителни лица на източноевропейската псевдодемокрация? Същевременно наблюдаваме уронване на демократичните устои и на Запад, както и липса на воля за сериозни реформи в системи, неподготвени за предизвикателствата на утрешния ден. Всеобщото недоверие към демократичните структури отдавна не е запазена марка на бившите съветски сателити; именно това отхвърляне на демократичните механизми Китай цели да експлоатира, предлагайки своята алтернатива – високотехнологична автокрация.

Общественото недоверие към научно утвърдени практики като ваксинацията например се дължи не само на дезинформация, но и на хронично недоверие в институциите. Потенциалната злоупотреба с финансова помощ от страна на европейските политици на национално, регионално и европейско ниво във времена на безпрецедентна криза, поради която мнозина ще загубят препитание, има потенциала да бъде фатална не само за европейския проект, но и за демократичната идея като цяло.

Разделяй и владей

Ако до този момент антиевропейски популисти, руски тролове или просто групи с различни национални и европейски идеологии експлоатираха тези и други тежки проблеми на ЕС за своя политическа полза, коронавирусът драстично променя картината. От началото на кризата в Европа китайските власти предприеха масирана информационна кампания, чиято цел е да изкара на преден план помощта, предложена от Китай на страни членки на ЕС. Китайските акции са масово отразявани от медиите и организирани с публична церемониалност.

Докато обсипваше китайския флаг с целувки, сръбският президент Александър Вучич нарече европейската солидарност „приказка“; унгарският премиер Виктор Орбан заяви на всеослушание, че няма да иска никаква помощ от ЕС, защото това не било възможно; а италианският външен министър Луиджи Ди Майо използва аргумента за китайската помощ, за да поощри присъединяването на Италия към китайската икономическа инициатива „Един пояс и един път“ – основен лост за влияние на китайската геополитическа стратегия. Евроскептиците с радост подемат наративите, разпространявани от Китай, въпреки огромната солидарност между страните членки и координираната стратегия на Европа. Кампанията на ЕС закъсня и имаше по-скоро реактивен характер, което не спомогна за нейната убедителност.

Импровизационната външна политика на Доналд Тръмп не улеснява ситуацията. Докато американците и китайците си подхвърлят взаимни обвинения за това кой е пуснал болестта на територията на другия, Тръмп довършва каквото е останало от европейско-американските двустранни отношения: от налагането на забрана за пътувания (без консултация с европейските си партньори) и обвинения към ЕС за заразата, през дипломатически конфликти за маски, та чак до опасенията, че човешкото здраве ще бъде обект на пазарна конкуренция поради действията на американския президент. Разривът на Запад, разбира се, е посрещан с усмивка на Изток.

Трудният избор

Ако приемем, че човек се учи от историята, то настоящето дава на Европа огромен шанс. Европейската интеграция е реактивен процес в рамките на Студената война; отчасти този неин характер постави на изпитание съществуването ѝ във времена на просперитет, когато старите уроци бързо се забравят.

Смъртта на Сталин през 1953 г. и краят на войната в Корея дават самочувствие на французите да отхвърлят проекта за обща европейска отбрана поради страх за суверенитета на страната, което изстрелва Европа в орбитата на САЩ за десетилетия напред. Само три години по-късно кървавото нахлуване на съветските войски в Унгария и поредица дипломатически кризи водят до драстична промяна в политиката и до подписването на Римските договори, полагащи основите на единна Европа.

Огромният финансов стимул, който ще бъде инжектиран в идните месеци, може да постави основите на устойчива икономика, да заяви ясна позиция срещу данъчните убежища и да даде тласък на една Европа, която е център на иновациите, отстояването на човешките права и така прословутото „единство в многообразието“. Създаването и заздравяването на дипломатически връзки извън традиционната траектория също е възможно – примерът е Африка. Европа има потенциала да запълни моралния вакуум, оставен от САЩ още от края на миналия век; вакуум, в който Китай – със своите концентрационни лагери и репресии над инакомислещите – просто не може да се впише.

Това е възможна реалност, далеч от „приказката“; защото всъщност е обратното – приказки и миражи продават онези, които отричат сложността на битието. Ако Европа успее да се справи със собствените си вътрешни проблеми, тя може да избегне повторно разкъсване между Изтока и Запада. Нужна е визия, политическа смелост и не на последно място – външен стимул, който да припомни на държавите членки защо европейската солидарност е по-добрият вариант.

Геополитическите игри няма да приключат скоро. И е по-добре европейците да са господари на собствената си съдба. Защото алтернативата е обезпокоителна, независимо в коя посока на света гледаме.

Заглавна илюстрация: © Лина Кривошиева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Африка в социална дистанция

Post Syndicated from Огнян Цветков original https://toest.bg/afrika-v-sotsialna-distantsiya/

Би било по-скоро проява на лош вкус да използвам популярното сравнение, че докато у нас си мием ръцете по две минути, за да се предпазим от коронавируса, стотици африканци нямат постоянен достъп до вода. Макар и да е вярно. И все пак това противопоставяне напомня за пореден път, че винаги може да е по-зле. А по-зле винаги е в Африка.

Африканският въпрос се появява спорадично, сякаш за да ни успокои. Или пък да създаде усещане за несправедливост – както когато гореше катедралата „Нотр Дам“ в Париж, а след бързо събраните дарения за нейното възстановяване ни се напомни, че някъде в Африка деца умират от глад.

Темата за Африка често е обобщаваща, тъй като там има от всичко – и насилие, и висока смъртност, и епидемии, и бедност, и глад… Континентът се е превърнал в метафора за другата страна на монетата. Ето защо този текст не претендира за нищо повече освен за информационната си стойност – да напомни, че такова място продължава да съществува, нищо че във време, когато сме далеч по-притеснени за собствените си кризи, все по-рядко се сещаме за него. А пандемията от COVID-19 е само поредният сериозен проблем, с който обитателите му трябва да се справят.

Подценена ли е пандемията в Африка

Докато все още се смяташе, че коронавирусът не се разпространява в топлите страни, никой не се притесни за това какво би се случило в Африка, ако COVID-19 застигне слабите здравни системи на континента. Тази хипотеза обаче издържа твърде кратко – първият случай на заразата в Африка беше регистриран в Египет на 14 февруари, а впоследствие учени заявиха, че теорията за ограниченото разпространение на новия коронавирус в условия на топъл и влажен климат е по-скоро проява на оптимизъм. Веднага след това Световната здравна организация (СЗО) и нейните партньори призоваха за предприемане на незабавни мерки на континента.

Към днешна дата статистиката на СЗО определя Африка като най-слабо засегнатия район в света, с около 40 пъти по-малко регистрирани случаи в сравнение с Европа например. Хипотезата, че там вирусът по някаква причина се разпространява по-бавно, изглежда наивна. Заради военния конфликт в Либия страната е слабо достъпна и е непривлекателна туристическа дестинация. Въпреки това там вече са регистрирани три смъртни случая от COVID-19. Липсата на обществен транспорт в някои от развиващите се страни също не е солидно обяснение – в Чад например, където железопътен транспорт изцяло липсва, а хората се придвижват предимно с помощта на камили и коне, са регистрирани 27 смъртни случая. Става ясно, че на континента преди всичко има сериозен проблем с тестването на гражданите, което води до подценяване на разпространяването на вируса и броя на жертвите.

В началото на май „Ню Йорк Таймс“ публикува данни от интервюта с повече от 20 експерти по инфекциозни заболявания, здравни служители и учени от целия свят, които очертават четири основни фактора за разпространението на вируса в различни условия – демография, култура, околна среда и реакция на правителството.

Средната възраст на населението в Африка е 19,7 години, а хората не са толкова мобилни, колкото гражданите на развитите страни. Освен това много от държавите там имат предишен опит в борбата срещу малария, СПИН, туберкулоза, ебола и морбили. По тази причина Сиера Леоне например реагира много бързо още преди обявяването на пандемията от СЗО на 11 март, като измени протоколи за проследяване на разпространението на ебола, създадени по време на епидемията през 2014 г., от която там загинаха почти 4000 души. Въпреки че в Сиера Леоне има около 200 потвърдени случая на коронавирус, правителството на страната създаде центрове за спешни операции във всеки окръг и нае 14 000 здравни работници, 1500 от които се обучават като проследяващи контактните лица.

Това обаче съвсем не означава, че африканците са облагодетелствани по някакъв начин. Оскъдните медицински ресурси на отслабените здравни системи на континента от години се борят с разпространението на други епидемии и сега появата на коронавируса още повече утежнява справянето с тях. Макар и младо, голяма част от населението на континента е със слаба имунна система вследствие на недохранване и боледувания. И въпреки ограниченото придвижване, на много места в Африка социалното дистанциране е на практика невъзможно в претъпканите затворени селища, особено в страни като Централноафриканската република, където хората живеят в условия на военен конфликт.

В този контекст твърдението, че по-ранните огнища на коронавирус в Азия и Европа са дали време на африканските държави да се подготвят, звучи преувеличено. А опитът в справянето с епидемии като ебола, морбили, малария и др. донякъде им помага организационно, може би е изградил и психическа подготовка, но не бива да забравяме, че в повечето държави хората все още се борят с тези зарази и няма категорично мнение къде в стратегиите за действие са допуснати грешки.

Тестването в Африка

Тестването на колкото може повече граждани е от голямо значение, тъй като помага да разберем докъде се е разпространила заразата. В това отношение Африка е изправена пред няколко сериозни затруднения: недостиг на тестове, мерки за ограничаване на движението, които затрудняват достигането до центровете за изследване, недоверие в здравните системи, недоразвити мрежи на градския транспорт, военни конфликти в някои от страните и не на последно място – страх от заклеймяване в общността, особено в страни като Либерия, където имената на гражданите, заразени с вируса, се обявяват публично в медиите.

Би Би Си цитира данни на африканските центрове за контрол и превенция на заболяванията, според които съществува голяма разлика в броя на тестваните лица в отделните африкански държави. Някои по-малки страни, като Мавриций и Джибути, са постигнали значителен напредък в тестването, но същото не се отнася за техните по-големи съседки, като Етиопия или Мадагаскар. В ЮАР досега са направени повече от 200 000 теста и това е една от най-агресивните стратегии срещу вируса на континента. Въпреки че ЮАР е известна с голямото социално неравенство, тя е най-развитата страна на континента. И все пак направените тестове там са в пъти по-малко от тези в Южна Корея, Италия или Германия.

За да подобрят тестването на континента, Африканският съюз и Африканските центрове за контрол на заболяванията сложиха началото на инициативата „Партньорство за ускоряване на тестването на COVID-19“, която има за цел в следващите няколко седмици да се направят около един милион теста на целия континент.

„Не можем да си позволим да повтаряме грешките си“

Един от основните призиви на СЗО е здравните служби в Африка да не позволят мерките срещу пандемията от COVID-19 да забавят или влошат справянето с други сериозни здравни проблеми. Дори само от изявлението на организацията можем да стигнем до заключението, че тази цел е труднопостижима. В ситуацията на пандемия здравните системи в Африка са подложени на сериозно напрежение, тъй като тяхната основна грижа не е само коронавирусът. Социалната дистанция и ограниченията в придвижването създават затруднения в борбата с настоящи кризи, като заразата от малария например. Прогнозите на СЗО са жертвите на маларията тази година да надхвърлят 700 000 души, като това би било най-високото ниво на смъртност от болестта за последните 20 години. От организацията са категорични: „Не можем да си позволим да повтаряме грешките си.“ Как обаче да стане това?

На сайтовете на ангажираните международни организации пише, че африканските държави продължават кампаниите си за лечение на малария, СПИН, морбили, туберкулоза, ебола и др., като адаптират своите стратегии на работа към настоящата сложна ситуация. Не става ясно обаче как това става така мигновено.

Международната хуманитарна организация „Лекари без граници“ работи в повече от 70 страни, 37 от които се намират в Африка. Това не е случайно: организацията осигурява спешна помощ за хората, засегнати от военни конфликти, епидемии, липсващи здравни грижи, природни бедствия – както в Зимбабве, Малави и Мозамбик, където през март 2019 г. циклонът „Идай“ отне живота на около 1300 души. Но условията на пандемия допълнително усложняват работата на вече пълните и претоварени лагери, където хуманитарните организации се борят за осигуряване на подслон, вода и лекарства за нуждаещите се. На такива места за социална дистанция и добра хигиена трудно може да се говори.

От информацията на сайта на „Лекари без граници“ става ясно, че „адаптирането“ на здравните системи е процес, който не става изведнъж. Координаторът на хуманитарната организация в Либерия обобщава какво се е променило в борбата срещу маларията и недохранването в страната, където само преди няколко години загинаха стотици по време на епидемията от ебола. Ситуацията във всички африкански държави, където организацията има мисия, е подобна – ограничаването на пътуванията спира достъпа на спешни здравни служители като анестезиолози и хирурзи, много болници са затворени поради липса на специалисти, има голям недостиг на лични предпазни средства за медицинския персонал (маски, предпазни костюми, очила и др.).

„Докато адаптираме действията си към пандемията, е важно да помним, че фокусирането единствено върху COVID-19 би посяло семената на други големи здравни кризи“, твърди координаторът на „Лекари без граници“ в Конго. Пандемията вече наруши процеса на ваксиниране срещу морбили в страни като Чад, Етиопия, Нигерия и Южен Судан, където над 21 млн. деца останаха без ваксина. Ето защо е възможно забавянето на кампаниите за ваксиниране и ограниченият достъп до здравни грижи поради мерките за овладяване на COVID-19 да доведат до увеличаване на броя на смъртните случаи от морбили, малария и други сериозни заболявания.

Това прави ситуацията изключително сложна. В най-добрия случай ограниченията на пандемията ще продължат за кратко, а след това националните правителства и здравните организации ще трябва бързо да се справят с последствията, за да избегнат нови хуманитарни кризи. Най-лошият случай би бил, ако Африка се превърне в следващия епицентър на коронавируса, както твърди Питър Сандс, изпълнителен директор на Глобалния фонд за борба със СПИН, туберкулоза и малария. Тогава много от държавите в Африка ще трябва да се справят с повече от една епидемия, а заедно с това – и с политическа нестабилност и икономически кризи. И никакъв предишен опит не би помогнал в това.

Международната реакция

В края на миналия месец стана ясно, че платформата TikTok и благотворителната фондация на Бил и Мелинда Гейтс са дарили общо 20 млн. долара на Световния алианс за ваксини и имунизации (GAVI), за да помогнат в справянето с пандемията от COVID-19 в Африка. А на 1 май „Ройтерс“ съобщи, че Европейската инвестиционна банка ще засили сътрудничеството си със СЗО в борбата срещу вируса по целия свят и по-специално в уязвимите африкански страни. Кои са уязвимите африкански страни – не става ясно. Свикнали сме по презумпция да приемаме това, което се случва в Африка, като единна криза на целия континент. Проблемите в отделните африкански държави обаче често са национални или регионални и не можем да ги приписваме на целия континент.

От 1 май е в сила мораториумът върху дълговете на 76 страни, които са заявили нужда от помощ в ситуацията на пандемия. 40 от тях са на територията на Африка. Решението беше взето в средата на април, по време на видеоконференция на финансовите министри на страните от Г-20, и на практика ще доведе до временно замразяване на изплащането на външните дългове. Във връзка с това решение Jubilee Debt Campaign предупреди, че „спирането на плащанията вместо анулирането им означава, че страните ще продължават да трупат лихви и ще се сблъскат с още по-големи нива на дълга през следващата година“. Ако това се случи, страни като Чад, Централноафриканската република, Камерун и Нигерия ще трябва да се борят – успоредно с епидемиите и военните конфликти – и с тежки финансови кризи.

Заглавна снимка: Matthias Ripp

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Кармен“ – далече, далече…

Post Syndicated from Цвета Петкова original https://toest.bg/karmen-daleche-daleche/

От повече от 20 години Цвета Петкова работи за развитието и социалното включване на ромските общности. Заедно с проф. дсн Майя Грекова (дългогодишна преподавателка по социология в СУ „Св. Климент Охридски“ и авторка на редица монографии, учебници, научни статии и студии, както и на книгата „Какво е сбъркано с политиките за интеграция на ромите в България“) през юли 2019 г. Цвета посещава казанлъшкия ромски квартал „Кармен“ за мониторинг на работата на здравните медиатори. 

Публикуваме личния ѝ разказ за ситуацията в кв. „Кармен“ – ситуация, която изобщо не се е подобрила и до днес.


Пристигаме в „Кармен“ по обяд. Горещо е. От квартала идва топъл въздух като от огнена пещ. Високи преградни панели от времето на Тодор Живков закриват ромския квартал от погледа на преминаващите от едната страна. От другата пък гордо се пъчи цветният осеметажен саниран блок №41, с който Община Казанлък се хвали в медиите, в Европа.

Сцената на „Кармен“ е добре закрита. Ако искаш да надникнеш, трябва да намериш тесен процеп… Ние преминахме оттатък и сега стоя пред санирания блок. Объркана съм.

Посреща ни с енергична походка здравната медиаторка Златка. Облечена е в червени широки панталони, които се стесняват под коляното. Блузата също е червена. Косата – рижава, късо подстригана. Поклаща се леко, панталоните ѝ се веят, макар въздухът да е застинал. Златка не спира да говори, да разказва. Води ни към отворена врата, а аз правя крачки назад. Не искам да влизам, обаче вече съм в центъра на сцената на „Кармен“. Не мога да осмисля всичко, бавна съм и мълчалива.

Плахо стъпвам, с недоверие се оглеждам, влизам в нещо като стар трафопост. Здравният център на квартала…

Лекарският кабинет прилича на бункер – леко вкопан в земята, с високи тавани и малък прозорец с решетка. Полепналата кал и мръсотия по стъклото са като естествена щора, която спира светлината на яркото слънце. От тавана зее пролука – сигурен знак, че щом завали в кабинета на доктора, ще ти трябва чадър. Точно над кушетката за прегледи, покрита с весело шарено чаршафче на жирафи, таванът се разпада и дъждовете са оставили следи. Тук се правят имунизации, прегледи, говори се за хигиена и здраве, убеждават се родители и деца колко е важно да сме отговорни към здравето си.

Замаяна съм, мисля бавно, а пред мен сцените се забързват. Докторът е дребен, тъмен, доста по-тъмен от жителите на квартала. Говори лош български. Веднага след неговото пристигане една по една прииждат майки, баби, носят на ръце малки деца.

Докторът разказва, че е дошъл от Йемен и че никой друг освен него не се е осмелил да влезе и да лекува жителите на „Кармен“. И така вече 15 години…

Че кой друг би се осмелил, си мисля аз, а докторът добавя: „Без здравните медиатори съм загубен!“ Златка се поклаща гордо в червените си дрехи, чула е думите на доктора. Аз пак се отнесох – далече съм, много съм далече, някъде по-близо до Йемен. И си спомних, че преди 15 години обучавахме едно момче от „Кармен“ за здравен медиатор, че и той се обличаше в червено…

Поглеждам през отворената врата на кабинета и попадам в нова сцена (там паралелно текат няколко сюжета, не мога да обхвана с поглед всеки): започва скандал между две жени. Едната е клекнала кротко на земята, а върху пъстра покривка е наредила за продан дъвки, бонбони, кибрит, пирони, пръстени, сокчета. Внезапно към нейната импровизирана сергия се приближава друга жена, която започва да крещи и да я обижда.

Отнякъде се появява млад мъж с бяла брада, който диша бронз.

Крясъците го изваждат от опиянението му, той шмръква дълбоко от бронза и леко, като призрак, се настанява между двете истерясали жени, чиито гласове кънтят и раздират замрелия нажежен въздух. Бавно и отнесено падналият бронзов ангел поглежда ту едната, ту другата жена и необяснимо как потушава крясъците… Така внезапно, както почна, кавгата свърши.

Около доктора, дошъл от 4600 км, започват да се събират деца, жени, мъже. Сред неговите пациенти е и стройна, красива ромка на 57 години, която носи прозрачнобяло осеммесечно бебе с огромна златна обица на лявото ухо. Тя пояснява, че има 13 внуци, но бебето с обицата е последният ѝ внук, най-любимият, а майка му е бяла – българка. Контрастът между черната ѝ кожа и прозрачнобялото бебе със златна обеца на ухото ме е вцепенил и аз не спирам да ги зяпам, не мога да отместя поглед от тях. Искам да ги снимам, да ги нарисувам, да ги запомня. Къде се намирам? Някъде много далече съм отишла, но не пътувах толкова дълго…

Водят ни в църквата – всички жители на квартала се гордеят с голямата си нова църква. Мирише лошо. От църквата излиза мъж с рошава дълга коса и кръгли очила, който ни заговаря на английски. Той пък е дошъл от Пенсилвания.

Представя се: „Питър… Помагам, уча децата на английски.“ 

Че кой друг ще дойде тук да учи децата на английски, мисля си. Тук му е мястото на Питър. Отново ме връхлита онова странно чувство, че съм някъде много далеч…

Тръгваме из квартала. Боклуци, голи деца под огненото слънце, кучетата са превзели малките сенчици. Срещаме млади красиви момичета и много беззъби жени. Огради и зад тях – невидими къщички. Всичко е оградено. Стена зад сетната ограда, зад оградата – друга ограда и така по няколко пъти и отново: панели, огради, прегради…

Изпраща ни санираният блок, заобиколен от хиляди торбички, които летят от етажите като пъстрите хартийки по сватбите…

А в цветния саниран блок вода има само на първия етаж. Така е от няколко години. Децата всеки ден разнасят 10-литрови туби.

Но пък е цветно и шарено, и санирано, нищо че няма вода. Нищо че в квартала лекува единствено доктор, дошъл от другия край на земята. Нищо че с децата се занимава само Питър, дошъл от още по-далечния друг край на земята…

Пътувах дълго, връщах се отдалече – изкачих планина, слязох в долина, стигнах до морето, пресякох езера и реки и влязох в дебелата сянка на гората. Прибрах се. Това е история за едно много, много далечно място. Всичко това не се случва близо до нас. Бъдете спокойни.

След посещението Цвета Петкова и проф. дсн Майя Грекова изпращат писмо до РЗИ – Стара Загора и до Община Казанлък, в което ги информират за ситуацията в квартала, за мизерията в лекарския кабинет и за липсата на вода в блок, в който живеят 700–800 души. Отговорът от РЗИ е хладен и бюрократичен, в стил, че помещенията на личните лекари не са в техните правомощия. Реакция от Община Казанлък напълно липсва.

И в днешната ситуация на пандемия водата в ромския квартал не достига. Децата продължават да мъкнат бидони от първия до осмия етаж на блока.

Заглавна снимка: Ромски квартал © Анета Василева, WhATA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Историята е абстракция, индивидът – не. Разговор с писателя Петер Надаш за дръжката на чука

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/peter-nadas-interview/

В зората на модерната журналистика интервюто е жанр с лоша репутация. Който не може да пише, пита – това гласи професионалното клише. Не вярвам в него. А и в съвременния свят на медиен нарцисизъм ми се струва, че интервюто е упражнение по смиряване, жанр на признато пред Авторитета незнание, на любопитство към Другия…

Никога обаче не съм смятал, че ще имам възможността да интервюирам унгарския писател Петер Надаш – един от действително големите автори на нашето време. В началото на карантината слушах в YouTube канала на Унгарския културен институт как в рамките на програмата „Преводачите четат“ великолепната преводачка Светла Кьосева представя откъс от своя превод на книгата му „Солта на живота“, която СОНМ ще издаде по-късно тази година. И реших да помоля за интервю.

Не вярвах, че Надаш ще склони да отговори на въпросите ми. Светла – също. Но се получи. 

А творчеството на Надаш винаги ще ме вълнува – далеч не с това, че името му постоянно е спрягано за Нобелова награда за литература, а със способността му, както пише един критик, да улови ирационалната природа на отношенията между личността и историята, да изрази беззащитността на човека пред властта в тоталитарното общество. Да възпроизведе загубата на Аза. 

Нищо от тези качества не е случайно. Роденият през 1942 г. в Будапеща писател има жестока съдба – майка му, еврейка и комунистка, умира, когато той е на 13. Баща му, висша партийна номенклатура, се самоубива, когато Петер е на 16 – след несправедливи обвинения, по които впоследствие е реабилитиран. Надаш израства в сиропиталище. По-късно работи като фотожурналист. От 1984 г. живее в малко село в Западна Унгария. 

Днес е сравняван с Кафка и Гомбрович. Списъкът с наградите му е огромен. У нас Петер Надаш е познат досега с книгите „Направи ми жертвеник от пръст. Избрани есета“ (2006) и „Краят на един семеен роман“ (2008) – и двете преведени за СОНМ от Светла Кьосева, както и „Собствена смърт“ (2011), преведена от Николай П. Бойков за „Алтера“. 

Последните два въпроса в това интервю са на Светла Кьосева. 


Кои спомени от детството Ви изплуват напоследък? Питам Ви, защото във Вашите творби си взаимодействат малките истории и голямата история. Има ли място между тях истината?

Откровено казано, не съм спомнящ си тип, въпреки че немалка част от писателското ми поприще е посветено на механиката на паметта. Истината е, че собствените ми спомени ме интересуват малко. Каквото се е случило, случило се е. Интересува ме по-скоро тяхното място в структурата на паметта, функцията и принципът им на действие. Затова и доста се занимавам със спомнянето от гледна точка на религиозната история, физиологията, антропологията или психоанализата. Наложи ми се да го направя дори и само защото Зигмунд Фройд строго забранява самоанализата, знаейки, че без нея и той едва ли би построил теорията за психоанализата и едва ли би създал своята процъфтяваща, световноизвестна аналитична школа. С право обаче я е забранявал – смъртно опасна дейност.

Систематично преосмислям ранния и най-ранния си споменен материал. И въпреки това понякога се учудвам какви неща нахлуват внезапно в съзнанието ми. Спомените не са по поръчка. От друга страна, човек непрекъснато произвежда спомени. В изобилие са ни останали неща от вчера, които не само не са обработени от по-ранна и от по-късна гледна точка – саморефлексията още не ги е докоснала.

Подчертавам в същото време, че не конкретният спомен е важен за мен, а принципът на действие, структурата, механиката и функцията на спомнянето. Винаги ме е интересувало и по какъв начин паметта и мисленето на индивида са свързани с колективната памет на човечеството, неща, за които често единствено археологията може да ни каже нещо конкретно – и то винаги е повече от индивидуалната памет на човека.

С археологията на съдържанието на индивидуалната памет се е занимавал швейцарският психиатър К. Г. Юнг. Когато намерим в един келтски некропол чук от ковано желязо с място за дръжката, което е овално точно както и на моя чук, става ясно, че физическите ми познания са индивидуални само в незначителна степен, по-голямата им част е съставена от опита и паметта на другите. Не само овалната дупка за дръжката на чука, а целият колективен пласт на съдържанието на паметта, чието място на произход не съм аз. Дори и да не мога да реконструирам кой е човекът, използвал келтския чук.

Властта на индивидуалното не може да бъде пренебрегвана. Историята е абстракция, индивидът обаче не е. В индивида интересното е, че не би могъл да бъде сбъркан с никой друг. Нито гласът, нито зъбите, нищо. Фикцията на голямата история се изгражда винаги от индивидуалните, специфични, лични истории. Ето защо коефициентът на истинност на многобройния индивидуален опит и преживяванията е висок, а големите исторически фикции или разказите на историците са по-близо до правдоподобността, до документацията, не до истината. По-правилно – истината и фалшът в историческото писане вечно се лутат между правдоподобно и неправдоподобно, между подлежащо и неподлежащо на документиране.

В свое есе от 2011 г. заявявате, че всяка голяма промяна е последвана от реставрация. Десетилетие по-късно, в какво разпознавате актуалните признаци на реставрацията? Действително ли поредният модернизационен експеримент в Централна и Източна Европа се провали? 

Застигащите се една друга вълни на прогрес и регрес са по-скоро продукт на Новото време. Творческият дух обаче най-вероятно е константна антропологична даденост на човека. Той има висока енергийност и няма признаци да има начало, нито да предстои край. Което в същото време е плашещо. Значи сме си такива, вечно неспокойни, вечно измисляме, усъвършенстваме, изобретяваме нещо. Променят се условията ни на живот, обаче дръжката на чука трябва да си остане овална, защото предаването на силата в главата на чука единствено така е най-ефективно.

И все пак е плашещо, че моето малко село вчера беше едно, а днес, в резултат на изобретенията и откритията, вече почти не мога да го позная. Ето защо вечната модернизация има поне толкова привърженици, колкото и противници. Ранните рушители на машини с пълно право са се страхували от влака. Голям, черен, шумно изпуска пара и бясно препуска с почти трийсет километра в час. Рушителите на машините се страхуват от новостите и в същото време консервират старото, традиционното, с което сме свикнали. Страхът им е напълно основателен. Но по интересен начин и те обсъждат тези си консервативни намерения по най-новите мобилни телефони; не предават информацията с огньове. Добре би било, но не бива да изостават.

Според мен нито една от фазите на движение на човешкото махало не може да бъде прескочена – нито прогресът, нито регресът. Колкото по-голям е стремежът към модернизация и прогрес, толкова по-силно ще бъде регресивното противодействие. Днес, след почти половинвековната фаза на прогрес, живеем във фазата на регресия и още преди да стигнем мъртвата точка, ни застигна пандемията. Както железопътният транспорт е имал своите врагове, така и откриването на колелото навярно не е било по вкуса на всеки. Опитът обаче показва, че така или иначе не можем да се върнем във времето отпреди влака или колелото. Дори и само защото епидемиите са по-голяма заплаха от колелото или влака. Те са съхранени в колективната памет: чумата, холерата, детският паралич.

Вашите герои често търсят смисъл в историята. Кой е по-опасен техен помощник в този процес – паметта или въображението?

Историческите събития се правят от повече или от по-малко хора, но смисълът и преживяването на историческото събитие е единствено лично. То се отнася до личността, създава се в нея. Някои са засегнати от събитието, други не са. Историята сама по себе си няма смисъл, смисъл има винаги личността. Личността оценява събитието, личността произвежда от него историческа фикция.

И до днес мислим за историческите събития по начина, по който са мислили Херодот или Тит Ливий. Така наречените исторически събития никога не могат да бъдат абстрахирани от оценката на отделната личност или от постигналата консенсус група от хора. Без собствена база от спомени човекът е хомункулус, Голем – крачи върху огромните си глинени крака, събаря и руши всичко около себе си. Без собствено разбиране и собствено въображение той е чудовище, диктатор или слуга на диктатори, продажник, масов убиец, двукрак звяр. Понятията за собствена база спомени и за индивидуално съдържание на паметта обаче не означават, че свободно мога да избирам какво да си спомням и какво – не; тази база спомени, раждаща се в мига на осъзнаването и на възприемането, всеки складира в мозъчния си ствол и е в състояние да я съпостави с всичко онова, за което размишлява и чувства.

Писателят пред новопристигнали екземпляри от немското издание на „Собствена смърт“
© Петер Надаш

Сюзан Зонтаг казва за Вашата „Книга на спомените“, че е едно от най-великите произведения на ХХ век. Какъв беше миналият век за Вас – и как той премина не само през Вашето съзнание, но дори и през Вашето тяло? Искате ли да се върнете в миналото?

Боже опази да се връщам където и да било. Добре, че е минал и е свършил, не вярвам, че от него би могло да се направи по-добър век. За целта ще е необходимо индивидът да не иска да трупа повече, отколкото консумира. За да се родят подобни индивиди, е необходимо хората да извършат ментален скок.

Процесът, в който ние навлизаме с раждането си като хора или като бозайници, няма нито осъзнато начало, нито осъзнат край. На земята е имало екзистенция и преди появата на Григорианския календар. Ритъмът на Григорианския календар в най-добрия случай следва някои от условията на човешкото съществуване. Летоброенето ни служи, за да се ориентираме в нещо, чието пространство, материя и време са ни непознати. По всяка вероятност ние живеем не в триизмерен свят, а в четири или повече дименсии. И те съществуват независимо от нашето летоброене.

В пространството, което сме в състояние да възприемем, несъмнено има периоди, които протичат под знака на строителството, и периоди под знака на разрушаването. През ХХ век тези фази следваха една след друга. От действителната промяна във времето днес можем да установим най-вече че през предишните столетия смяната на фазите е протичала регионално в света, а днес фазите на локалното строителство и разрушаване са пряко вградени в глобалното строителство или разрушаване, т.е. свързани са помежду си. Различията протичат в свещена едновременност.

Събитията все още имат локален привкус и характер, но локалното повсеместно създава своите родствени явления. От факта, че президентът на Съединените щати е формен идиот, не следва, че всички държавни глави из всички региони трябва да са идиоти, но може да бъдем сигурни, че именно тази тенденция (разбирай, дълбоката човешка привързаност към идиотизма) няма да мине незабелязана глобално. Земното кълбо под въздействие на модернизационните вълни действително се е превърнало в едно глобално село и – било то щастливо или не – локалностите се движат забързано и пресичат пътищата си.

Какво не достигна на либералните интелектуалци, за да защитят убедително основанията на демокрацията? Възможни ли са днес „либерални личности“ като Томас Ман и другите, които споменавате в българския си сборник есета „Направи ми жертвеник от пръст“?

Човекът с либерални убеждения носи своя кръст, има своя първороден грях и трагедия. Томас Ман едва успява да спаси семейството си от катастрофата. Това става ясно и от произведенията му – дори ако Петер де Менделсон не беше издал дневниците му в десет тома, обилно снабдени с бележки. Либерализмът не е връх и последна инстанция в духовното развитие на човека, а един вид човешки манталитет и ненатрапчиво политическо предложение за избягване на масовите катастрофи.

Ако се върна към Зонтаг, има велики поети на туберкулозата и на СПИН, но за мен Вие сте велик поет на хипертонията, ако съдя по „Собствена смърт“ – книга, с която съм сверявал собствените си кардиологични симптоми. Как животът Ви в селско уединение на стотици километри от Будапеща предпазва сърцето Ви – буквално и метафорично? В какви случаи Ви се приисква да се намесите в центъра на света (не само) като автор?

Никого не искам да представлявам, нямам ораторски или организационни дарби, никога не съм изпитвал готовност за политически роли. По-скоро се ужасявам да застана в центъра на какъвто и да било процес или събитие. За мене вече и четирима са прекалено много за един смислен разговор. В определени ситуации си позволявам да обсъждам чуждите дела, правил съм го още по време на диктатурата, защо да не го правя и през последните трийсет години в една преборваща се с вродени недостатъци, наранена демокрация. Всяка намеса поражда напрежение и при това положение със сигурност е противопоказна за хипертонията. Несъмнено добре се отразява обаче на потребността от свобода. При мен потребността от свобода е по-силна. Заедно с всички вас съм свободен човек. Заедно с всички вас съм се родил такъв. Така знам аз.

През тази година очакваме на български „Солта на земята“. Това е една притча за гражданското общество. Нуждаем ли се днес от уроците на историята?

В смисъла, за който говорихме – безусловно. Нуждаем се от личната памет, но не само от знанието как ние самите, в съответствие с интересите си, сме преработили събитията, а и от предшестващия момент: как сме възприели събитието, преди още да му дадем оценка. Трите аспекта – първоначалното възприемане, рационалната и емоционалната оценка – ще ни дадат личния спомен за едно събитие, което по един или друг начин са преживели и други. Но и в това „така или иначе“ трябва да се вгледаме внимателно. За да осъзнаем понятието за история, не е достатъчна личната памет, необходимо ни е съзнанието за общите елементи на паметта. Да знаеш, да регистрираш, да опишеш по най-точен начин кое е онова, което те отделя от другите и което те свързва с другите.

До какви промени би могла да доведе днешната криза? Някои я сравняват с големите чумни епидемии и с промените, които те са предизвикали. Вие намирате ли опорна точка в миналото, или става въпрос за нещо съвсем ново?

Епидемиите, масовата застрашеност на живота могат да доведат до промени в начина на живот, ако в обществото вече е назряла потребността от промяна, ако са осъзнати начинът и посоката на промяната и съществуват необходимите за реализирането ѝ инструменти. В момента не усещам нищо подобно. Усещам по-скоро, че по-голямата част от хората с нетърпение чакат да се завърнат в своя самоопустошителен и разрушителен за света начин на живот. Всяка година да натрупват повече собственост от съседа. Повече да летят, по-малко да знаят, повече да консумират и повече да се забавляват.

Но дори и на тази възраст все още вярвам в изненади. Защото има и големи изненади. И добри, и лоши. Случва се нещо, което никой не е очаквал. Някой открива нещо, с което прави щастливи много хора. Някой намира доброто решение, което за известно време успява да запази обществения мир и естествения живот…

С кои произведения бихте желал да бъдете представен пред българската публика? Въобще пред публика, която не Ви познава достатъчно.

Наистина добре би било, ако някой преведе романите ми, ако някой ги издаде. През последните години събрах и подредих есетата си в три тома, общо 1500 страници. Досега на унгарски са излезли два тома в издателство „Йеленкор“, третият се очаква следващата година. Ако романите ми са познати на български, може би и тези есета не биха били напълно излишни. Кой знае.

Превод от унгарски: Светла Кьосева
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Петер Надаш за ролята на писателите, 21 май 2019 г., Louisiana Channel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Непридружените деца и мълчанието на властта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nepridruzhenite-detsa/

България е една от страните, изразили намерение да приемат непридружени деца от бежанските лагери в Гърция. Такъв ангажимент са поели още Белгия, Германия, Ирландия, Литва, Люксембург, Португалия, Финландия, Франция и Хърватия, както и Швейцария, която не е част от Европейския съюз. Инициативата на десетте държави е в отговор на призив на Европейската комисия (ЕК) от март, когато хиляди бежанци преминаха в Гърция от Турция. В този контекст, съчетан с ужасните битови условия и високия риск от зараза с коронавирус в бежанските лагери, ЕК предложи на европейските страни да участват в схема за презаселване на бежанци, като приемат поне непридружени деца и деца със семейства.

За участието на България в инициативата медиите ни научиха от говорител на ЕК. Седмици по-късно публично говорене по темата от страна на представители на властта така и няма. Нито яснота колко и какви деца възнамеряваме да приемем, дали само непридружени, или със семейства. Затова пък премиерът се похвали: „От миграцията ги спасих българите.“ И изрази увереност, че по същия начин лично ще ни спаси и от коронавируса.

Защо липсата на публична комуникация по темата е притеснителна

В публичния дискурс у нас миграцията се възприема като опасност, а думата „мигранти“ се е превърнала в синоним на „нашественици“. Затова голяма част от хората се чувстват заплашени, когато научат, че ще съжителстват с бежанци или с хора, които търсят убежище. И естествената им реакция е да отхвърлят новодошлите. Още повече че в подобни случаи все се намират пропагандатори националисти, медии и сайтове, които да засилват страха им. В сайтове, които не дават гаранции за истинността на публикуваната в тях информация, се появиха заглавия като „Насред корона-пандемия, Бойко реши да приема „деца-мигpанти“ от Гърция…“

В страната ни вече има печално известни случаи на агресивно отхвърляне на бежанци. Ето някои от тях:

През пролетта на 2014 г. жителите на казанлъшкото село Розово прогониха три бежански семейства – общо 17 души, 6 от които деца. Въпреки че са с легален статут и с договор за наем. Впоследствие сирийските граждани бяха приети от близкото село Крън. Разбира се, не само от човещина, а и срещу наем от 1300 лв. на месец.

На 15 септември същата година – първия учебен ден – учители и местни жители на пернишкото село Калище отказаха да приемат 9 деца от Афганистан в местното училище. Седем от тях бяха първокласници, две – в седми клас. Причините? Децата не знаели български, освен това според протестиращите били заразени с малария, варицела, въшки и глисти – твърдения, които те не се и опитват да докажат. Ден по-късно децата бяха приети в училище в столичния квартал „Враждебна“.

През март 2017 г. католическият свещеник в Белене Паоло Кортези напусна града за няколко месеца, но намери смелост да се върне през октомври същата година. Той стана обект на смъртни заплахи, защото беше приютил семейство сирийски бежанци, а църквата му беше подпалена. Под влияние на местни националисти част от населението на града се вдигна на бунт срещу него.

Спецификата на непридружените деца

също може да провокира страх и отхвърляне, ако липсва публична комуникация по темата.

Германия например планира да приеме между 350 и 500 непридружени деца, като предпочитанията ѝ са те да са по възможност под 14-годишна възраст, болни и момичета. За разлика от България, страната провежда последователна комуникация по темата. Трудният живот в бежанските центрове в Гърция е редовна тема на немските новини, както и отговорността на ЕС като цяло и на Германия в частност за съдбата на най-уязвимите там. Въпреки това, когато пристигнаха първите 47 деца, вестник като „Зюддойче Цайтунг“, който стои в ляволибералната част на политическия спектър, обърна внимание, че само четири измежду тях са момичета.

Колкото и европейците да искат да приемат най-вече малки момиченца, в голямата си част непридружените деца са тъкмо обратното – големи момчета. По данни на Евростат, публикувани неотдавна, през 2019 г. непридружените деца, кандидатстващи за убежище на територията на ЕС (без Великобритания) са 13 460. От тях 11 500, или 85,44%, са момчета. Под 14-годишна възраст са 1500 деца, или малко над 11%. Що се отнася до България, от 525 непридружени деца, регистрирани през миналата година, момчетата са 515 (малко над 98%), а 35, или близо 6,8%, са под 14 години.

Защо непридружените деца са преобладаващо големи момчета?

Първата причина за това е, че ако едно бежанско семейство от страна с патриархална култура (от каквито страни са повечето търсещи убежище) няма възможност да остане заедно, мъжете и поотрасналите момчета са тези, за които се смята, че имат по-голям шанс да оцелеят сами. Освен това за момичетата  има по-висок риск да бъдат изнасилени.

Втората причина е, че има и практики семейства да изпращат малолетните или непълнолетните си синове да печелят пари за семейството в страни с по-висок жизнен стандарт. От една страна, това може да се разглежда като икономическа миграция, но от друга, то е класически случай на трафик на деца с цел трудова експлоатация. Според европейското законодателство тези момчета имат нужда от закрила. И да ходят на училище, ако са в задължителната училищна възраст, вместо да събират пари за зестрата на сестра си например.

Вариантите, в които едно момиче може да се окаже непридружено, са по-редки, между които семейството или близките, с които е бягало, да са загинали, да са го загубили в суматохата, да са насилствено разделени от него.

Какви са възможните сценарии при продължаващо институционално мълчание по темата

Ето няколко хипотези, основани на устойчиви практики на българското правителство, както и на отношението към бежанците в България. Между някои от хипотезите са възможни и комбинации, например описаните в тях сценарии да се осъществят последователно.

„Народът не иска.“ Държавата обявява в последния момент, че ще приеме непридружени деца от гръцките лагери. И гръмва скандал, подбуден от някой гласовит „патриот“. Скандалът впрочем може да гръмне и без държавата да е обявила. Вдига се тук-там протест, телевизиите излъчват репортажи с хора, казващи колко са уплашени от „пришълците“. България се оттегля от схемата за презаселване с аргумента, че гражданите не са съгласни.

Нещо като Розово, Калище или Белене. Децата пристигат в България, но биват отхвърлени от местни общности, на които никой не е обяснил, че те са човешки същества, които имат нужда от закрила. И биват ретравматизирани в страната, поела ангажимент да ги спаси.

Затваряне в център за задържане на чужденци. Децата биват откарани в подобен на затвор център под ръководството на Дирекция „Миграция“ като този в Бусманци. Първоначално – заради карантина, а после – „за тяхно добро“. Остават там толкова дълго, колкото е възможно.

Приемане в център за бежанци под ръководството на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). В центровете на ДАБ децата ще бъдат по-свободни, ще имат възможност да ходят и на училище. Но няма да са в семейна среда и няма да им се обръща особено лично внимание.

Институционализиране в центрове от семеен тип. Непридружените деца се пращат в домове за деца без родители. Както е известно, много от тези „домове“ са наследници на бивши интернати и на практика не са реформирани, персоналът в тях често си е същият от десетилетия, отношението – също.

А как трябва да бъде

Като всички деца, и за непридружените най-добре е да бъдат в семейна среда. Това е възможно да стане в приемни семейства. Потенциалните приемни родители обаче трябва да получат много добра подготовка от специалисти в различни области. Някои от тези деца имат нужда и от психотерапия, защото са преживели война, загуба на близки, рисковано бягство. И тъй като малко хора биха изразили желание да приемат в домовете си например 15-годишно момче от Афганистан, добре би било да има широка обществена кампания. А това няма как да стане, ако по темата се мълчи.

Не е изключено и

непридружените деца вече да са тук, а ние така и да не сме разбрали.

Такива деца у нас впрочем вече има, както става ясно от цитираните данни на Евростат. Само за миналата година те са 525 – по всяка вероятност чувствително повече, отколкото България би приела по силата на ангажимента за презаселване (като имаме предвид, че Германия се ангажира с максимум 500 деца). В публичното пространство за тях не се говори. Нито къде са настанени, нито ходят ли на училище, нито каква част от тях са останали в България. Единственото, което научаваме за кандидатите за убежище в България, е, че са „незаконно задържани на границата“. И ситуацията продължава да е представена с думите на премиера: „От миграцията ги спасих българите.“

Някой може да каже, че ако за бежанците и търсещите убежище у нас не се говори, е по-малка вероятността те да станат обект на ксенофобски кампании и насилие. Ала публичността е единственият начин за разбиране и приемане на другия. Колкото повече виждаме, че у нас живеят такива хора, включително и непридружени деца, и имаме възможност да чуем как те преживяват света, толкова повече ще ги допускаме да бъдат част от нашия живот. Табуто върху темата не е решение.

Заглавна снимка: Eddie Perez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Това, което е нормално за хората по света, за нас в Куба е химера.“ Интервю от опашката за олио

Post Syndicated from original https://toest.bg/cuba-interview-ot-opashkata-za-olio/

Опашка за олио, Хавана, 2020 г.

„Като за начало ти изпращам снимка на опашката за олио, на която се намирам в момента. Не знам дали ще успея да купя, защото има много хора пред мен.“

Няма олио, защото хората се презапасяват ли?

„Не, просто няма. Гладът при нас е голям. А ако продават пилета, хората понякога се сбиват по опашките. Въпреки че едно пиле струва четири долара, а това са много пари за тукашния стандарт. Днес пуснаха олио в този магазин и хората хукнаха да купуват. Дават само по една бутилка на човек. И дефицитът не е само на олио. Липсват и други храни, както и препарати за чистене.“

Така започна разговорът ни с Пиедад – кубинката, която поиска да разкаже за Куба днес, по време на пандемията, но от страх помоли да не съобщаваме истинското ѝ име. Тя и съпругът ѝ са превърнали дома си в малка къща за гости. Избра псевдонима си сама.

Продължихме да си пишем, докато чака на опашката за олио. Тази липса свързана ли е с вируса, питам я.

„Не, не е. И преди COVID-19 нямаше продукти, но най-лошото е, че хората нямат пари да си ги купят дори когато някъде докарат нещо. Излизаме да търсим храна, сякаш сме на лов. Това, което е нормално за всеки човек по света, за нас е химера.“

Питам я защо, но вече усещам, че на фона на пандемията от COVID-19 ще получа много по-голям разказ и контекст за Куба. Очаквах го, но не допусках колко нетърпеливо ще иска да ми сподели, сякаш е таèн от години.

„Ще ти го обясня с пример. Няма да забравя първия път, когато излязох от Куба преди няколко години. Спомням си, че когато се качих в самолета, се страхувах, че ще извикат името ми и ще ме накарат да сляза, защото го направиха с няколко мои приятели. По време на полета плаках с часове от радост, защото не можех да повярвам, че пътувам извън страната. Успокоих се чак когато пристигнах във Великобритания и на границата ми удариха печат в паспорта и ми пожелаха приятен престой. Разхождах се със страх по улиците, притеснявах се, когато говорех с някого.

Бях изненадана, че мога да пазарувам и да питам различни неща свободно, или пък когато към мен се отнасяха любезно и с уважение и даже ме наричаха „госпожо“. Защото Куба е като огромен затвор, където домът ти е собствената ти клетка. И като успееш да избягаш от нея, не знаеш да плачеш ли, или да се смееш. А ако опиташ да протестираш за нещо, ще те пребият и после ще ти измислят някое нарушение, например кражба, и ще те вкарат в затвора между 3 и 8 години.“

Тъкмо да задам следващия си въпрос, Пиедад ми написа: „Е, олиото свърши. Не успях да купя нищо. Тръгвам към вкъщи.“

По пътя към дома си тя ми снима празните улици на Хавана.






Изчаквам я да се прибере и изкъпе, защото е била навън. Свързваме се отново и тя продължава разказа си.

„Срамота е, че правителството мисли само как да строи хотели, въпреки хаотичната ситуация, в която се намира страната. На фона на глада, който се шири, би трябвало да заделят тези ресурси и да помогнат на хората.“

Вашата къща за гости работи ли сега?

„Не, почти от месец, защото до нас туристите не стигат. Всичките повече от 5000 туристи са затворени в хотелите и не могат да си тръгнат заради опасността от заразяване. Мнозина от тях бяха подведени от правителството. Обещаваха им, че поради горещото време тук няма опасност от вируса – и хората дойдоха. Сега седят изолирани по хотелите. Дори и след 25 март, когато се разбра, че и тук има вирус, властите продължаваха да лъжат и да пускат туристи. Правителството се забави доста, преди да затвори границите, защото много разчита на приходите в твърда валута от туризъм. Дори и сега има полети – от Милано и Мадрид пристигнаха на 19 и 20 април. Въпреки че при нас няма забрана хотелите да работят, няма смисъл да държим отворена нашата къща за гости, защото няма кой да дойде, а ако работим, трябва да внасяме данъци, дори и да не изкараме никакви пари. Затова просто затворихме.“

Хората страх ли ги е от заразяване и спазват ли правилата?

„Всички много ни е страх. Стоим си предимно вкъщи. Аз съм ужасена, защото, ако се случи нещо с мен, не знам какво ще стане с майка ми. Но въпреки страха от вируса, хората излизат навън и се редят на огромни опашки, понякога чакат по два дни, за да си набавят някакви продукти. Гладни са. Забранено е да излизат децата и бременните жени. Има забрана и за възрастните хора, но те излизат, защото няма кой да им донесе храна. А по опашките не се спазва никаква дистанция.“

Куба се слави с добрата си здравна система. Ще издържат ли болниците, ако много хора се заразят и разболеят?

„Първо, по мое мнение истинските данни се скриват. Освен това условията в болниците са ужасяващи и в тях се приемат само доказано болни, които са в много тежко състояние. А горките лекари и медицински сестри са изложени на вируса и нямат с какво да се предпазят. Няма защитни облекла. По-леките случаи ги изолират в нещо като общежития. Няколко мои познати сега са карантинирани там и ми казаха, че им дават храна само в 4 следобед и в 10 вечерта. С дни няма вода и за повечето пациенти няма завивки.

Ужасно е, че Куба изпраща лекари в много страни на мисии, а сега тук не достигат здравни работници. Освен това държавата наистина командирова много медици в чужбина, но им взема по-голямата част от парите и за тях пак остават мизерни средства. Това е друга тъжна част от настоящата ни реалност. За мен това си е чисто робство. Модерно робство, но робство.“

Има теза, че диктатурите в Китай и страни с подобен режим са били по-успешни в борбата с вируса в сравнение с демокрации като САЩ, Франция, Италия и т.н. Може ли това да се каже и за Куба?

„Не се съмнявам, че в Китай са имали успех заради огромните репресии, които извършиха. Тук мерките, които взеха, са по друг начин нечестни и несправедливи. Например как може да глобяват хора за това, че на улицата са си свалили маската, за да пият вода в тази брутална жега навън? Или да глобяват, защото хората се струпват на огромни опашки не за да се презапасяват, а защото обичайно магазините са празни и когато се получи някаква стока, всички бързат да си купят. Това е системен недостиг на храна и препарати за почистване. И да, Китай може да има сходен политически модел с този на Куба, но при тях няма такъв ужасен дефицит на основни хранителни продукти.“

Пиедад спира да пише за малко. Сякаш мисли как да продължи. После избухва пак с онази нетърпеливост да разкаже всичко, което я тревожи, с малко думи, защото е купила пакет мобилни данни, който скоро ще се изчерпи.

„Но всъщност нашето правителство не се интересува от нищо друго, освен от собствените си облаги. Сега в тази здравна криза се опитва да демонстрира някаква грижа за хората, но само с цел да гради международен авторитет и да не разпалва негативни нагласи на общественото мнение по света. Реална грижа обаче няма.“

Отново кратка пауза.

„Това правителство не обича народа си. Това управление е жестоко и нехуманно. Когато управляващите обичат гражданите си, правят това, което направи президентът на Салвадор – затвори държавата навреме и там нямаше нито много заразени, нито много починали. А нашите тук пълнят басейните в личните си вили, докато хората на много места нямат вода за пиене с дни. Как при такова поведение очакваш да ти кажат например реалния брой заразени и починали? Не е възможно. И целият свят знае, че тук не се казва истината.“

Прозорецът на Пиедад

Би ли опитала да опишеш себе си, затворена зад прозореца вкъщи?

„Чувствам се изоставена и незащитена. Чувствам ужасна несигурност и огромно унижение. За това виня правителството ни. Виня го и за липсата на свобода. За мен свободата е правото ми да се изразявам свободно, без страх, че ще бъда наказана. Защото аз не съм съгласна с този тоталитарен, диктаторски режим, но трябва да мълча, за да избегна последствията, които може да са затвор или експроприация. Но това, че мълча, ме изпълва със срам и болка и не се гордея със себе си.“

А как изглежда според теб Куба, погледната през твоя прозорец?

„В момента нашият уж най-голям враг е навън, невидим, безпогрешен и зловещ. Мисля си обаче, че по-ужасният вирус тук е тоталитарната и безмилостна система – злото, наречено комунизъм. Въпреки това обичам Хавана и тя за мен си остава една възрастна, но много красива дама. Неслучайно поисках да ме наричате Пиедад – означава „милост“ на испански. Защото това е, което искам за своя народ – милост. От Бог и от хората.“

Снимки: © Пиедад

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Валерия Иларева: „Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко място в света“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/valeriya-ilareva-interview/

Валерия Иларева е адвокат. Работи в сферата на бежанското и миграционното право от 2001 г. насам. В продължение на 10 години е координатор на Правната клиника за бежанци и имигранти към Софийския университет. От 2013 г. е съосновател и главен адвокат във Фондация за достъп до права. Има защитена докторска степен по международна миграция и социална интеграция от Мадридския университет „Комплутенсе“ и по международно публично право от СУ „Свети Климент Охридски“. 


На 11 април Фондацията за достъп до права (ФАР) публикува на сайта си призив за достъп до правосъдие на задържаните чужденци в България. Какъв е поводът за този призив?

Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, което беше обявено в България на 13 март, бяха спрени процесуалните срокове по съдебни дела. Това на практика означава, че съдът не разглежда подадените пред него жалби, а насрочените съдебни заседания се отсрочват, докато трае извънредното положение. Законът допуска тесен кръг изключения от това правило, като например разглеждането от съда на законосъобразността на наложените „мерки за принуда“. Поради това например съдът продължава да контролира законосъобразността на задържането на лица, за които има данни за извършено от тях престъпление. Чужденците, за които ние говорим обаче, са задържани не по наказателното право, а с административна заповед – защото според властите чужденецът пребивава без валидно разрешение и те предприемат действия по връщането му.

Парадоксалното е, че заради тази разлика задържането на чужденци в т.нар. специални домове за временно настаняване не се тълкува като „мярка за принуда“ от съдилищата и те не придвижват подадените жалби срещу законосъобразността на този вид задържане. Ние смятаме липсата на достъп до правосъдие на хора, лишени от свобода само по административни причини, за незаконна и несправедлива.

От призива на ФАР става ясно, че на 7 април, заедно с Центъра за правна помощ „Глас в България“, сте изпратили сигнал обръщение по темата до председателите на Върховния административен съд, на Административен съд – София-град и на Административен съд – Хасково. Имаше ли реакции на сигнала от страна на тези съдилища? Ако да, какви?

В началото на април двете неправителствени организации, работещи в сферата на правната помощ на бежанци и мигранти в България, се обърнахме към председателите на основните административни съдилища в страната с молба да се създаде нужната организация, за да продължи разглеждането на жалби на чужденци срещу наложеното им имиграционно задържане у нас, тъй като то представлява вид „мярка за принуда“. Получихме мотивирани отрицателни отговори. Аргументът за неразглеждането на жалбите на чужденци срещу административното им задържане е, че тези дела са по Закона за чужденците в Република България (а не по Наказателно-процесуалния кодекс) и не са включени в изричния списък с изключения, публикуван с обнародвания закон за извънредното положение (ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.). Ръководителите на административните съдилища считат, че въпросът трябва да се реши от законодателя, а не от тях.

Поради извънредното положение у нас движението по всевъзможни дела е отложено за неопределено бъдеще. Мнозина биха казали, че призивът за достъп до правосъдие на задържаните чужденци е искане за „специално отношение“ към тях. Как бихте коментирали това?

Отново бих обърнала внимание, че призивът ни е за равнопоставено третиране – както на лишените от свобода по НПК (чиито дела безспорно продължават да се гледат), така и на лишените от свобода по Закона за чужденците в Република България. Още повече че единствената законова цел на административното задържане на чужденци е изпълнението на заповедта за връщане, а заради ограниченията на международните пътувания в сегашната пандемична обстановка всички връщания са спрени и продължаващото задържане на чужденците не обслужва никаква законова цел. Именно поради това някои държави като Португалия например регуларизираха („легализираха статута на“– бел. С.Е.) пребиваването на всички имигранти с висящи производства.

Извършват ли се имиграционни задържания и депортации на чужденци у нас по време на извънредното положение?

Въпреки че депортации не се извършват, а именно тяхното изпълнение е единствената предвидена в закона цел на имиграционното задържане, задържанията продължават. Разликата е, че новозадържаните биват поставяни първоначално в 14-дневна карантинна изолация, без достъп до адвокат през този период.

Как работят миграционните адвокати у нас в настоящата ситуация?

В условия на силно ограничени възможности да помагаме със средствата на правото. Производствата, по които ние работим, са изначално неравнопоставени – от едната страна е отделният индивид, а от другата страна е държавната машина. Единственото място, където имаме някаква равнопоставеност, е съдът. Затова липсата на достъп до съда е силно притеснителна.

Много се надявам съдебната власт да осъзнае опасността да бъде обезсилена и да промисли механизми да продължи да работи дистанционно. Няма пречка, със съгласието на жалбоподателя и защитата, съдебните заседания да се провеждат онлайн. Присъствените публични заседания са замислени с цел прозрачност и защита на по-слабата страна. В случая затварянето на достъпа до съда на тези хора има много по-тежки последици от дистанционното гледане на делата онлайн. Ако училищата и университетите могат да продължат работа през интернет, не виждам защо съдилищата да не могат

Заради извънредните мерки за овладяване на коронавируса много хора, включително в България, се чувстват като затворници в собствените си домове. Редица от гражданските ни свободи са временно отнети, включително свободата на придвижване. Има ли същностна разлика между домашния „затвор“ и миграционното задържане?

Има огромна разлика. Законът за чужденците нарича мястото за имиграционно задържане на чужденци у нас „специален дом“. Това обаче не е дом. Първо, защото има инфраструктурата на затвор – високи бетонни стени, решетки, охрана и контролиран дневен режим, камери за видеонаблюдение и липса на каквато и да била възможност да излезеш „за малко“ до магазин, аптека или да изхвърлиш боклука. Второ, защото си „настанен“ в една стая, без възможност за лично пространство, заедно с други хора, с които понякога делите двуетажно легло. Рискът от заразяване в това пространство е по-висок. Трето, защото в „специалния дом“ възможностите за развлекателни дейности са силно ограничени. Така например нов модел телефони с камери не се допускат, нито таблети или лаптопи, а в спалните помещения няма и телевизор.

Табела на центъра за задържане в Бусманци
Снимка: © ФАР

Но най-важното е, че в центъра за имиграционно задържане хората нямат свобода да избират и организират дейностите си вътре. Много от тях имат своите домове в България, но са откъснати от тях с това задържане. Като например една 72-годишна жена без гражданство, на която предоставяме правна помощ и чието съдебно дело в момента също не се придвижва – тя живее в България от 25 години, а вече от една година е задържана в „специалния дом“.

Пандемията показва колко крехко нещо е да бъдеш легален. Хиляди хора от „първия свят“, на много от които никога не им се е налагало да си вадят виза, за да пътуват където пожелаят, се оказаха блокирани в различни държави, не знаейки кога ще се приберат у дома. А в собствените им държави всекидневието от вчера е забранено днес. Разликата между нас, европейците, и един чужденец без документи не е ли по-тънка, отколкото си мислим?

Аз работя с бежанци и имигранти вече 19 години и съм напълно убедена, че всички сме хора и няма разлика между човешкото в нас. Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко географско място в света – държавата на гражданството ни (ако имаме късмета да имаме гражданство). Иначе всички сме чужденци и пришълци на тази земя. Добре е да си напомняме и това, когато си даваме сметка колко крехки всъщност сме.

Заглавна снимка: Сградата на центъра за задържане в Бусманци © ФАР

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ситуацията с ромите: всичко е на ръба. Разговор с Дора Петкова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/dora-petkova-interview/

Дора Петкова е експерт по развитие на гражданското общество и политиките за социално включване. Социолог по образование, тя работи професионално като консултант и ръководител на проекти по национални и международни програми, насочени към ромската общност. Член е на Етичната комисия на Сдружение „Национална мрежа на здравните медиатори“. Работи и в Германия, община Хам.


Да започнем с въпроса, с който приключихме разговора с проф. Ивайло Търнев: как стигнахме дотук? Как дефинирате отношението на централните и общинските власти към ромските общности и техните квартали преди началото на карантината? 

От няколко години работя пряко с местните власти в различни български общини във връзка с политиките за социално включване. Правя уговорката, разбира се, че нямам поглед върху всички общини. До момента съм наблюдавала три типа отношение – дискриминативно, формално/имитационно и неподправено социално отговорно поведение.

Коя е най-масовата реакция? 

От векове някои ромски общности са изключени от обществото ни. Повечето, но не всички, живеят в обособени, отдалечени, изолирани гета, квартали, махали – и това не е по тяхно желание. От географското разделение се стига и до по-дълбокото – на „ние“ и „те“, на „наши“ и „чужди“. Да, така ще бъде, докато децата ни не започнат да играят и учат заедно, докато не започне някаква дегетоизация, докато в учебниците не се преподава история на ромите, докато безразлично приемаме обръщението между младежи „мръсен циганин“, „мангал“ и т.н. за нещо нормално, докато допускаме политици да обиждат с езика на омразата, а прокурори и съдии да ги оправдават.

Много роми в България работят, плащат данъците си, квалифицират се, образоват децата си, студентите се увеличават всяка година. Но има и социално изключени групи, които трудно оцеляват – и така е от години. Социалното приобщаване на маргинализираните групи и наблюдението на процесите на изключване присъстват в редица документи и стратегии, но на практика рядко попадат във фокуса както на местните, така и на националните институции. Няма представителни и актуални данни колко точно са маргинализираните, социално изключени групи у нас и къде се намират на географската карта, каква точно е тяхната специфика. Затова бедността и изключването у нас се унаследяват.

За съжаление, все още значителна част от общините предпочитат удобно да не забелязват проблемите на ромските квартали, да не се занимават и да не планират никакви или почти никакви подобрения особено по въпросите на жилищната политика и жилищните условия – регулирането на земята, узаконяването на домовете, подобряването на инфраструктурата. В общинските планове за интеграция повече мерки се предвиждат в областта на образованието, здравеопазването. Има махали и квартали или части от тях, в които условията за живот са сравними с тези в най-бедните страни по света.

Тук бих искала да поясня, че въпросите, свързани с жилищната политика и незаконното строителство, са доста сложни и в някои случаи изискват освен желание за промяна, и средства, с каквито общините не разполагат. Ако искаме подобрение, е необходимо да се предприемат мерки на национално ниво – промени в законодателството, да се улеснят процедурите за узаконяване, да се реши проблемът с адресните регистрации, да се облекчи работата на местната власт и ромите, които искат и имат възможност да си плащат данъците, да имат собственост, да живеят в законни жилища. Поставям за пореден път въпроса за жилищната политика, защото той е пряко свързан с общественото здраве и със създалата се извънредна обстановка.

Ситуацията на социално изключените групи е динамична и неясна, те живеят върху земя извън регулация, в незаконни постройки, някои – без адресна регистрация, без ток и вода, без здравни осигуровки, отдалечени от самите ромски квартали; някои пътуват и често сменят местоживеенето си, търсейки препитание и работа. Живеят в паянтови постройки или бараки, дори в землянки, семействата са многодетни, хората са неграмотни или с ниско образование, наблюдават се повече ранни бременности и раждания, има хора без лични документи, децата не посещават детска градина, а понякога и училище, възрастните са безработни. С тези хора не желае да общува никой – нито институциите, а понякога и останалите роми от общността, от квартала.

Моят кратък отговор на въпроса Ви защо се стигна дотук, е следният: защото не приемаме ромските квартали като част от цялото – от нашия град, от нашата община; защото не приемаме ромите като наши съграждани, като равноправни граждани на страната ни. Защото не осъзнаваме, че ние всички сме един организъм.

Струва ми се, че коронавирусът е само катализатор за видимостта на кризата в гетата?

Националните и местните институции добре познават проблемите в ромските квартали и в същото време дават препоръки, неадекватни и неизпълними за хората, които нямат вода, живеят много по-нагъсто, а понякога в близост до сметища, заедно с бездомните кучета. След обявяването на извънредното положение описаните проблеми започнаха да изплуват на повърхността един по един. Повечето от тях бяха идентифицирани от здравните медиатори, подпомагани от активни хора от общността, които на много места са единствените, работещи на терен ежедневно – както по време на епидемията, така и преди нея.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Липсата на вода по време на епидемия е огромен проблем, посланията на здравните власти и институции да се спазва хигиена и да се мият често ръцете звучат неадекватно за хората, които от години живеят без вода. С наближаването на лятото там, където няма вода, има риск да възникне и епидемия от хепатит А. Такива места насред махалите и кварталите има доста, например в Николаево, Луковит, Царево, Ябланица, Бургас, махали в Ловеч, Казанлък, селата около Карлово – Певците, Христо Г. Даново, Розино и много други.

Продължавам с боклука и сметосъбирането – в махалите и кварталите от години няма достатъчно контейнери, боклуците преливат, образуват се нерегламентирани сметища, които не се почистват нито от местната власт, нито от живеещите там. Като добавим липсата на асфалт и уличните кучета, които разнасят боклука, за каква хигиена изобщо можем да говорим?

Адресните регистрации: затруднява се поставянето под карантина на контактните лица, чиято адресна регистрация по лична карта не съвпада с реалния адрес. Този проблем лъсна във „Факултета“ и „Филиповци“. Затруднява се обхващането именно на най-маргинализираните семейства при раздаването на продукти от първа необходимост – храни, дезинфектанти и т.н. Те не са в традиционните списъци на социалните институции за помощи именно защото често нямат адресни регистрации по местоживеене, а има и хора без лични карти. Обикновено това са млади многодетни семейства, изключени за пореден път от системата. Засилва се обедняването на децата – получаваме сигнали за гладуващи бебета и деца именно от социално изключените групи.

Следващ проблем е увеличаващата се безработица на доскоро работещите у нас и в чужбина, особено на тези в сивата икономика. Както и липсата на здравни осигуровки – всички знаем, че около 70% от хората в уязвимо положение нямат здравни осигуровки. Промененият преди 5 години Закон за здравното осигуряване, според който осигуровки са дължими за 5 години назад, за много хора води до отказ или отлагане на посещение при лекар.

Не ми се мисли и какво ще стане с образованието на децата от такива семейства…

Това са само част от нерешените проблеми, които би трябвало да светнат като червена лампа, да накарат местни и национални власти дълбоко да се замислят и да започнат да действат. Защото ако не се притесняват за ромите, то би трябвало да се притеснят за себе си. Ако Общината си свърши работата поне за хигиената в квартала, то това ще е по-добре и за живеещите в центъра; ако има по-малко болни в махалите, това ще е добре и за другите. Логиката е напълно ясна.

Наблюдавате ли днес расистки реакции – и в институциите, и на терен? И как могат те да бъдат типологизирани?

Затварянето на кварталите „Филиповци“ и „Факултета“ в София са дискриминативни действия, плод на нерешените дългогодишни проблеми, на неглижиране и безсилие. Вече е подадена жалба в Комисията за защита от дискриминация и аз подкрепям този акт. Не разбирам защо цяла България беше уведомена колко са болните във „Факултета“, „Филиповци“, „Буковлък“, пещерския квартал „Луковица“, а не ни информират за болните в софийските квартали „Младост“, „Люлин“, „Лозенец“, в идеалния център. Пред тях дали ще има КПП-та?

Свидетели сме на доста непоследователни действия и послания, които объркват гражданите, но въпреки това бях приятно изненадана, когато чух и призиви да не се посочват болните с пръст, да не се стигматизират отделните групи. Това беше разумно, обнадеждаващо, демократично послание. Но уви – за кратко. КПП-та бяха поставени в много ромски квартали още при първите завърнали се от чужбина заради неспазването на дисциплината. Много от ромите се съгласиха с тези мерки. Здравните медиатори, образователните медиатори, активните хора от общностите – всички те съдействаха на полицията, районните здравни инспекции, общините. И ще продължават да го правят.

Натиснете тук за да видите презентацията.

С огромните усилия на хора от общността, здравни медиатори, добронамерени полицейски служители, представители на районните здравни инспекции като че ли напрежението към момента е овладяно. Но вниманието трябва да е изключително изострено, защото всичко е на ръба. А както и проф. Търнев посочи, заедно с вируса настъпва обедняването. Здравните медиатори все по-често повтарят, че „гладът е по-силен от страха“. При тези обстоятелства отворим ли кутията на Пандора, няма връщане назад.

Кои са проявите на дискриминация и нарушаване на права във „Факултета“ според хората от общността и здравните медиатори, с които контактувате?

Работодатели освободиха или оставиха в неплатен отпуск хора от квартала само защото живеят там. Не се допускат хора да излизат извън „Факултета“, до хранителни магазини и аптеки в съседство. В квартал с население от 30 000 души дали са достатъчно хранителните магазини и аптеките на неговата територия? Има и оплаквания, че полицията проявява лошо отношение към хората. Здравните медиатори там са три жени, които работят ежедневно под стрес и напрежение, въпреки че се страхуват. Ресурсът от хора на терен не е достатъчен.

Добре е, че в такива моменти общността се мобилизира, самоорганизира, самоподпомага и някак успява да се справи. Все още. Навсякъде има дарителски акции в ромските махали – най-вече от роми роднини в чужбина. Солидарността с обедняващите е факт, но това е така само защото общността добре познава глада и мизерията. А може би и защото знаят, че на някои хора просто няма кой друг да помогне!

Разкажете ни за конкретен здравен мeдиатор? Как минава един негов ден?

Ще ви разкажа за Мануш. Той е от село Глава, община Червен бряг, и е здравен медиатор от миналата година. Споделя, че е на терен още от първия ден на извънредното положение. В селото живеят около 600 души, повечето от които социално слаби и без здравни осигуровки, нямат и социални помощи. Казва, че е на разположение на хората 24 часа. Обикаля и помага на общността от селата Радомирци, Реселец, Ракита, Горник, където бедността е още по-голяма. Вода от ВиК тук няма, но хората са се приспособили както могат и имат сонди и герани. Е, не е ясно какво е качеството на тази вода…

Мануш е отдаден на работата си. Семейството му – също. Разказва ни за една трагедия, която сполетяла селото. На 31 март момче на 18 години, в 12-ти клас, помага на възрастна съседка да си осигури дърва за огрев. Качва се на дърво, за да отсече клон – и пада. Счупва си гръбначния стълб. В софийска болница за операция и поставяне на импланти искат 6800 лв., което е непосилно за бедното четиричленно семейство. Всички в селото уважават дванайсетокласника, той е добро момче, помага на хората. Цялото село дарява средства. Мануш ръководи акцията: дарява почти цялата си минимална заплата, средства дават и много хора от общността – семействата на 11 негови съученици, пенсионери, общински съветници, земеделски производители, евангелската църква. За три дни парите са събрани. Операцията е успешна, но не е ясно дали и кога момчето ще стъпи на крака. Нуждае се от средства за рехабилитация. Днес заварих Мануш пред Общината с молба за еднократна помощ за семейството.

Мануш от село Глава, община Червен бряг

После денят му продължава – обхожда карантинирани, 150 души са се върнали от чужбина, а и още ще се връщат. Информира, разяснява, попълва документи, купува лекарства на хората от селата, защото там няма аптека. Общината му е гласувала пълно доверие.

Мануш разказва, че в началото ромите отричали съществуването на коронавируса. Не всички спазвали указанията. От няколко дни обаче е различно – усеща се страх заради заразените в Плевен. Рядко се излиза от вкъщи. Парковете и градинките са празни. Мануш получи предпазни средства от Националната мрежа на здравните медиатори, но в аптеките в Червен бряг няма маски, спирт и дезинфектанти. В обществените сгради не пускат пенсионерите без маски. Мануш им дава от своите, колкото има.

От глада Мануш се притеснява най-много. За селата казва, че там хората са забравени от Бога. Дори и да са имали работа, тя е била в сивата икономика. Тук още няма помощи и хората са от онези, дето ги няма в списъците. Дето са невидими, но живи…

Сигурно не знаете, но на ромски името Мануш означава „човек“.

Заглавна снимка: © Анета Василева, WhATA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нов подход в лечението на COVID-19 и важната роля на имунологията. Разговор с доц. д-р Влади Манев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vladi-manev-interview/

Доц. Манев се посвещава на имунологита на туморите и имунотерапията на рака още като студент, оттогава датират и първите му публикации в областта. През 70-те години по негова инициатива се осъществява първият за страната индивидуален план за специализация по „Клинична имунология“. Има множество авторски свидетелства за изобретения и рационализации, три признати патента за изобретения и два – за полезни модели в областта на имунотерапията на рака. Създател е на първия в страната Център по клинична имунология. Понастоящем е председател на Програмния консултативен съвет по имунобиологична терапия и имунопрофилактика на рака и на Здравна фондация „Контрол на придобитите имунни дефицити, свързани с промени в околната среда“.

Венелина Попова разговаря с доц. д-р Манев за нов подход, който той и екипът му предлагат за лечение на болни от COVID-19.


Във Ваша научна публикация предлагате да се въведе иновативен комплексен апаратурен подход за интензивна терапия на тежко болните от COVID-19, с което биха се намалили усложненията и смъртните случаи. Твърдите, че подходящото съчетание на някои познати методи в медицината би дало уникален резултат, който досега не е постиган в опитите на учените по света да се справят с вируса. Бихте ли обяснили същността на своето откритие?

Не става дума за откритие, а за още една неизползвана възможност в медицинската наука. Според международното патентно право, когато за известни методи и средства се намери ново приложение, говорим за „изобретателска стъпка“.

Докато все още медицината не разполага нито с лекарство, нито с ваксина за коронавируса, трябва да започне да се прави нещо повече, освен симптоматична терапия. Иновативният етапен апаратурен подход за интензивна терапия при COVID-19, който предлагам, ще е съставна част от една комплексна персонализирана терапия, която се очаква да намали усложненията и риска от фатален край. Но тук трябва да уточня, че това може да става само в условията на реално действащ мултидисциплинарен съвет. В него ще се обсъжда и взема персонално решение за лечебния подход и конкретен лечебен план за всеки болен с участието на клинични имунолози, токсиколози, лекари в областта на молекулярната и клетъчната медицина и други специалисти и би могло да става онлайн.

Единият от методите в този комплексен подход е известен и рутинен в клиничната токсикология. Представлява съвременна апаратура с перисталтична помпа, която прокарва венозната кръв през специален индивидуален филтър, съдържаща активен въглен от кайсиеви костилки. Според учени от БАН този активен въглен може да се използва за задържане на частици с големината на новия коронавирус. С тази апаратна процедура би било възможно не само да се извърши обща детоксикация на болните, но и ако е установено наличието на вируса в плазмата, да бъде отстранен. С другия метод се прави детоксикация извън организма. Извършва се двукратно през два дни, като се елиминира по 1 литър кръвна плазма и се замества с 500 мл физиологичен разтвор и 500 мл съвместима плазма от здрави донори, преболедували от коронавирусната инфекция. Тези два апаратурни метода – всеки поотделно или в съчетание, са напълно достатъчни за овладяване на кризисното шоково състояние на тежко болните. Кой ще се приложи, зависи от решението на мултидисциплинарния експертен съвет за всеки конкретен случай.

При трети метод се ползва също специален индивидуален филтър с фирмен апарат за отстраняване на сигналните молекули – т.нар. „цитокини“, които предизвикват животозастрашаващата „цитокинова буря“.

Интензивната терапия с апаратната детоксикация може ли да бъде провеждана във всяка болница в страната – има ли здравната ни система ресурс и капацитет за това?

Кризите, бедствията, в това число епидемиите и пандемиите, освен че са тежки и сериозни изпитания, са и проверка на здравната система, в частност на сектора „Интензивна терапия“. Епидемията от COVID-19 показва слабите места на системата. През последните десетилетия в резултат на въвеждането на пазарния принцип и на отсъствието на каквато и да е държавна регулация и на стратегическо планиране в здравеопазването се стигна не само до липсата на кадри за интензивна терапия, но и в други важни сектори.

За въвеждането в практика на подобен иновативен подход не са необходими много средства, а за клиничните изпитания могат да бъдат привлечени различни специалисти в един мултидисциплинарен екип. После трябва да започне подготовката на дублиращи екипи – първо за големите болници в София, които ще станат едновременно и бази за подготовка и обучение на още кадри за страната. Това, разбира се, е процес, който тепърва трябва да започне и изисква време.

Категоричен сте, че дори и след откриването на лекарство за COVID-19, предлаганият от Вас подход няма да има алтернатива. Защо?

COVID-19 има дълъг и безсимптомен инкубационен период, вероятно заради това, че вирусът има различни специфични протеини, които блокират имунната система на болния. Развива се в различна степен клинично проявен Т-клетъчен придобит имунен дефицит, понякога както при ХИВ инфекцията, но не е СПИН. Възможно е вирусът „тайно“ и без симптоми да порази част от органите и едва когато бъдат увредени 50 или повече процента от функцията им, започват проявите на автоинтоксикация, температура, задух и други характерни оплаквания. Предлаганият апаратурен подход при болни от COVID-19 ще даде шанс да се спасят болните от усложнения и поражения на белия дроб или на други органи, които са „мишена“ на вируса. При клинично доказване на ползата от този подход той би се превърнал в неотменна част от задължителната животоспасяваща терапия, включена в общия лечебен комплекс при това заболяване.

Като имунолог можете ли да посочите кое в генома на вируса е по-различно от останалите познати коронавируси?

В момента е известно, че около 85% от генома на COVID-19 се припокриват с този отдавна известен коронавирус при прилепите. Геномът на новия коронавирус е дълъг под 30 000 „букви“ (човешкият геном е над 3 милиарда). Учените са идентифицирали гени за цели 29 протеина, които извършват редица действия от създаването на копия за коронавируса до потискане на имунните реакции на организма. В резултат на свръхбързата репликация на вируса и неговото увреждащо действие върху „мишената“ – клетките на органите – целият организъм на заразения човек се оказва блокиран да реагира адекватно срещу „агресора“.

Характеристиките на генома позволяват на вируса със специфичните си протеини да предизвиква различни промени в заразената клетка, вредни за организма. Протеинът NSP1 забавя производството на собствени белтъци от заразената клетка и така намалява способността ѝ да се бори с вируса. Друг белтък прави пробив в мембраната на заразена клетка, което улеснява излизане на новообразувани вируси от клетката и задейства процеса на възпаление, един от най-опасните симптоми на COVID-19. Има специфични протеини на вируса, които блокират естествените защитни механизми на заразената клетка и възможността ѝ да изпрати сигнали до имунната система. Белтъкът ORF9b възпрепятства имунната система да противодейства срещу вируса, като протеинът блокира интерферона, който е ключова молекула в защитата срещу вирусите. Някои специфични протеини могат да задействат заразените клетки да се „самоубият“ и допринася за увреждането, което COVID-19 причинява на белите дробове.

Има ли връзка между индустриалното замърсяване на планетата и броя на жертвите, които взе вирусът в такива промишлени райони като Ухан или Северна Италия например? Както и некачествената храна, която ни интоксикира, заедно с мръсния въздух и стреса?

Американски снимки, направени от спътник над град Ухан, показват, че районът, който е и един от най-силно развитите индустриално в Китай, е покрит със сиво-черен облак от замърсен въздух. Официалната статистика отчита замърсяване на въздуха в азиатската страна 10 пъти над пределно допустимите норми, което се равнява на вредата от изпушването на 36 цигари дневно. По данни, публикувани преди дни, общото за най-тежко засегнатите от пандемията области в Европа е, че в 87% от тях има установено силно замърсяване на въздуха.

Що се отнася до качеството на храните, които се предлагат на пазара, трябва без отлагане да се гласуват промени в законодателството и да се забранят храни, които не са полезни за здравето. Под „вредност“ вероятно се разбира да не са токсични. Има много фактори в околната среда, които не предизвикват остри отравяния, но тяхното натрупване в организма в субтоксични и нетоксични дози е по-опасно от острото отравяне. Доказано е, че именно те създават условия за мутации и канцерогенеза (образуване на ракови тумори) и други увреждания на здравето.

Предложихте ли своя метод на някакъв консилиум, който да се произнесе и да го предложи като задължителен елемент от лечението на болните от COVID-19 в България?

Преди великденските празници изпратих доклад предложение до генерал Мутафчийски – началника на Националния оперативен щаб за борба с COVID-19, а няколко дни по-късно и научната си публикация на министър-председателя Бойко Борисов. Резюме получиха изпълнителният директор на НИСМ „Пирогов“ проф. Асен Балтов и главният здравен инспектор доц. Ангел Кунчев. Надявам се на отговор и на покана да обсъдим възможностите за прилагането на тази интензивна апаратна терапия в лечението на коронавируса.

Заглавна снимка: Marcelo Leal 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Прикривай! Прикривай! Прикривай!

Post Syndicated from Йен Гълин original https://toest.bg/prikrivay-prikrivay-prikrivay/

На фона на епидемията от COVID-19 и новините за затегнатия контрол върху и бездруго не твърде свободните академични изследвания в Китай, писателката Йен Гълин е поредният интелектуалец, който поставя на дневен ред темата за паметта. 

Заглавието на нейното есе от март т.г. е заето от края на стихотворение на Тан Уан (1130–1156), в което поетесата описва принудата да крие любовните си чувства.


Далеч в Ухан задуха пролетният вятър и бреговете на река Хандзян се раззелениха. Но тази пролет подмина тринайсет милиона уханци и остави толкова много покойници нецелунати за сбогом.

Далеч в Берлин, затворили се зад желязната ограда на двора, също като уханците подминати от дните на ранната пролет, ние сме в самоизолация вече трета седмица, заедно с всички уханци и хубейци, с всички разпръснати из Китай и света приятели и сънародници.

Навред са нацъфтели диви цветя – напоследък незабравки, чиито малки цветчета обагрят всичко наоколо в синьо и нашепват с тиха тъга: „Не забравяй! Не забравяй!“, сякаш осъзнали колко непостоянни и слабопаметни са хората. Та кой не забравя?

Ако нацията ни имаше достатъчно добра памет, която да съхранява всяко бедствие, дискът ѝ отдавна щеше да е гръмнал.

Миналата седмица в „Олимпиащадион“ до нас се игра редовен футболен мач. Такива гълчащи, гръмовни тълпи принципно ме подтикват към самоизолация. Гледах как оттатък желязната ограда берлинските запалянковци минават с викове край двора ни и покриват улицата ни с бирени бутилки и пликове от чипс. Временното оттегляне на обществения морал и възпитание се приема с разбиращи усмивки навсякъде, още повече че това щеше да е последната им виканица до лятото, понеже скоро всички масови събития в Берлин щяха да бъдат отменени. Направо им съчувствах. За сдържаните германци това беше единствената възможност да излеят насъбралите се в тях викове.

В края на декември приятел от Китай ми изпрати една от първите новини за вируса – екранна снимка на съобщение от лекар, който предупреждава медицинските сестри за опасността. Веднага препратих на една уханска приятелка в Берлин, но се съмнявам, че тя е предала навреме притесненията ми на семейството си в Ухан.

Стане ли беля, китайците прикриват, прикриват, прикриват.

Аз съм го правила, ти си го правил, той и тя са го правили, всички сме го правили, нали? Едни прикриват, за да не са вестители на лоши новини – в което има известна доброжелателност. Други прикриват, за да не си навлекат неприятности – сблъсъкът със страха, ужаса, гнева и дори истерията на получателите на лоши новини си е неудобна работа, поносима само за хора, за които отговорността е по-важна от неудобството. Трети обаче прикриват поради напълно непонятни за мен причини.

Да го оставим първо да се наяде, пък тогава ще му кажем лошата новина; да отпразнуваме първо Нова година, пък след това ще му мислим; да се позабавляваме още малко в пълно неведение, да прикриваме, докогато можем, пък накрая току-виж сме извадили късмет – лошото полека ще изчезне, голямото полека ще се смали, затова да поприкриваме още малко.

Този вирус обаче е толкова микроскопичен и толкова свиреп, че се изплъзва много по-бързо, отколкото може да се прикрие.

Колко хора умряха още преди да са разбрали за него? И тяхната смърт ни даде да разберем, че истината няма как да се прикрие.

През последните няколко часа живот на доктор Ли Уън-лян, който пръв даде сигнал за вируса, но беше смълчан от властите, моята уханска приятелка ми предаваше новини за състоянието му. В тези часове аз тихичко се молех за него. Впоследствие разбрах, че дори тези последни няколко часа са били прикриване – прикриване пред всички загрижени за него хора по света, включително пред старата му майка, съпругата му, сина му, както и детето в утробата на съпругата му, което щеше да се роди само след няколко месеца, детето, което тази пролет щеше за пръв път да изрече „тате“.

Болничното ръководство прикрило реалния час на смъртта на доктор Ли. След което, напълно наясно, че вече няма никакъв смисъл, го подложили на продължителен сърдечен масаж. Колко часа механично натискане са могли да издържат ребрата му – това са човешки кости, не стоманен скелет. Дори да са успели да съживят изстиналото му сърце, през това време ребрата му са станали на пихтия.

Първо те принуждават да направиш морален компромис, после те погребват като герой.

През онези два дни китайците са заклеха никога да не забравят първовестителя Ли Уън-лян. Но колко време ще издържи паметта за него? Колко по-дълго от цъфтежа на незабравките?

Доктор Ли си отиде онеправдан – набеден първо от началниците си, после от полицията, а накрая и по телевизията, пред цялата нация. И смъртта му показа на всички, включително на опетнилите го телевизионни водещи, че тази завинаги замлъкнала уста е говорила истината. Има ли нещо по-пробождащо за нас от тази истина? Той е говорил за наше добро. А ние сме се превърнали в нация, която не различава доброто от злото.

Животът на Ли Уън-лян е бил най-обикновен – обичал е жена си, детето си и храната и като повечето обикновени бащи след разхлабването на политиката за планирана раждаемост се е зарадвал, че синът му най-после ще си има другарче.

Смъртта му обаче е като смърт на светец, чиято саможертва ни напътства и изкупва греховете ни.

Защото не са ли това грехове – безбройните загинали хора и съсипани семейства? По пътя си отгоре надолу греховете постепенно се напластяват и на най-ниското ниво добиват конкретни проявления: запечатват се домове; нанасят се побоища; двугодишни деца умират от глад; насилствено се разпръскват семейства, събрали се да играят на карти, за да убият времето. Ще забравим ли всичко това? Трудно е да се каже.

Не мога да си представя какво изпитват болните, когато вирусът отнема живота им, но много лекари и сестри разказват, че хората с тежки симптоми викат за помощ. Това ми напомня за бившата ми свекърва и за баща ми – и двамата бяха на осемдесет и нещо, когато сърдечните им проблеми доведоха до дихателна недостатъчност. Бившата ми свекърва викаше по същия начин на дъщеря си: „Помогни ми!“ В това време нивото на кислород в кръвта ѝ сигурно беше паднало под шейсет процента – колкото на умиращ удавник, когото хората на брега само стоят и гледат. Но за разлика от удавника, който се мъчи само около половин минута,

при заболелите от тази инфекция задушаването продължава цели няколко дни, всяка секунда от които е агония.

В главата ми все изниква лицето на баща ми – как е раззинал устата си под кислородната маска, впряга всичките си сили, за да поеме още една глътка въздух, но колкото и да се мъчи, кислородът все не стига до алвеолите. Толкова клет изглеждаше – като риба на сухо. Накрая си отиде от мозъчна хипоксия. Невидимото въже обаче не го обеси веднага, а го мъчи всяка секунда в продължение на цяло денонощие. Ако можех, щях да избера баща ми да не преживява последните си двайсет и четири часа – щом така или иначе щеше да умре, поне да не умре в мъки.

Знам, че мъчението на баща ми се е повторило при всички хора с тежки симптоми в Ухан, включително при доктор Ли Уън-лян. В последните си мигове всички тези изтормозени хора със съсипани бели дробове не са имали до себе си нито едно познато лице, което да им вдъхне смелост, да им каже колко ще липсват, да ги хване за ръката и да остави в дланта им топлина. Те са като чужденци, попаднали в непозната земя, закопчани в чувалите за мъртъвци. А в последните си мигове човек не бива да остава без думите на близките си: „Обичаме те и няма да те забравим.“ Но никой от покойните уханци не е чул тези думи.

Доктор Ли Уън-лян – също. Неговите последни думи и до днес стоят в профила му в Weibo, където продължават да се сипят коментари. Хората не искат да го забравят и удължават живота му чрез въображението си, макар и в друго измерение. Както каза писателката Фан Фан, профилът му се превърна в китайската стена на плача. Хората си говорят с доктор Ли за какво ли не – за делнични баналности, за дреболии от семейния живот, за храна, за любов… сякаш той им е психотерапевт или просто добър съсед. Много хора казват, че никога няма да го забравят. Дано тази стена на плача между този и онзи свят никога не бъде съборена, за да напомня на оцелелите.

Берлин, където живея в момента, е град, който отказва да забрави.

В настилките на много улици са вградени медни плочи с надписи: „На еди-коя си дата еди-кой си евреин или еврейско семейство бяха отведени от еди-кой си номер на еди-коя си улица“, след това се казва къде са загинали, повечето от тях – в концентрационни лагери.

Старият ни съсед ни е разказвал, че първите собственици на нашата къща също били евреи, но след войната никой не я поискал, не се появили дори далечни роднини, затова правителството я национализирало, след което я пуснало на търг. Къщата е построена през 1922 г. – хубава, здрава къща, по всяка вероятност предназначена за дом на няколко поколения напред. Този род обаче е останал без оцелели наследници.

Недалеч от вкъщи е улица „Флатовалее“, която води към главния вход на „Олимпиащадион“ и е именувана на двама евреи – братовчедите Алфред и Густав Флатов, с които немският отбор по гимнастика печели пет златни медала на Олимпийските игри през 1896 г. и които умират от глад в лагера в Терезин.

В библиотеката на Хумболтовия университет нацистите са горили книги и сега същите тези лавици стоят празни, за да не забравят хората отвратителното деяние.

Така Германия пази сметката за кръвния дълг към евреите и цялото човечество. Запазването на тази сметка е болезнено, но без нея няма как да се запази и чувството за национален срам, а без срам няма и чест. Германската нация предпочита болката пред безчестието. Те вярват, че само споменът за собствения им срам може да предотврати повторението му.

След жертвата на Ли Уън-лян се появи още един вестител – доктор Ай Фън.

Тя изрази съжаление, че не е надала по-силен глас, за да се разпространи вестта навсякъде и да не се стига до това бедствие. Доктор Ай е смела жена, каквито са много уханци – настрадали се от всичкото прикриване, те не се страхуват да посочат лъжата. И докато мълчаливото понасяне е ценно, смелостта е още по-ценна.

Прикриваме миналите бедствия пред следващите поколения, но най-абсурдното е, че ги прикриваме и пред самите себе си. Едва седемнайсет години след като понесохме епидемията от SARS, влязохме в борба с новия коронавирус. Прикриването ни пречи да търсим отговорност – отговорност, която винаги е на прикриващия. А ако не търсим отговорност, как очакваме да помним? Ако не изровим същината на трагедията, какво изобщо ще ни остане от нея?

Ние сме народ, неспособен да помни.

Нандзинското клане, трите години глад, Културната революция – прикриваме всичко. А който не прикрива, той не предава „положителна енергия“. Да не сме злопаметни и да не се занимаваме със скандали – това сякаш е част от националния ни характер. Умеем да приемаме и опрощаваме, но поради това се налага да прикриваме.

Не бива да крием нищо от следващите поколения. Трябва да им предадем всичко – защо доктор Ли Уън-лян беше посрамен, как умря. Не бива да крием от тях как толкова невинни уханци, хубейци, китайци бяха заключени, оставени да умрат и погребани набързо. Трябва да се запитаме: защо да прикриваме хората, които ни вредят? Защо да прикриваме техния срам? В историята ни има толкова моменти, когато те е трябвало да се срамуват и да поискат прошка от хората, които са пожертвали. Но не са го направили и ние сме ги оставили. Трагедията свършва неусетно и не след дълго на сцената се разиграва друга, сякаш с изплагиатстван сюжет. И пак следва прикриване.

Нацията ни страда, защото за две хиляди години нито веднъж не сме намерили време да ожалим себе си. Както е казал поетът Ду Му: не намерили време да ожалят себе си и оставили тези след тях да ги жалят, но ако тези след тях само ги ожалят, без да се поучат, тогава и по-следващите ще има кого да жалят. Ду Му отдавна го е пророкувал, само не знам дали е предвидил насилствената амнезия, заради която все по-малко хора тъгуват за страданията на бащите си.

Заглавна снимка: Град Циндао в Източен Китай, 8 февруари 2020 г. Фотограф: Gauthier Delecroix
Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ББР и умрелите лисици

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bbr-i-umrelite-lisitsi/

Когато цял свят брои заразените, оздравелите и починалите от COVID-19, най-високоплатеният държавен служител в България реши, че няма кой да брои милионите публични средства, които отпуска по разни схеми. Единствената държавна банка отпусна кредит от 75 362 700 лв. на дружество с 2000 лв. приходи за 2018 г. Парите „само счетоводно“ преминали през кредитополучателя, за да стигнат по сметките на две банки, които ще отпишат лоши кредити от балансите си.

Обяснението за счетоводното преминаване е на Стоян Мавродиев, главен изпълнителен директор на Българската банка за развитие (ББР) с месечна заплата от 36 000 лв. Двете банки, които ще изчистят необслужваните проблемни вземания, са Пощенска банка и Общинска банка. След като „Капитал“ разкри сделката, Мавродиев и бордът на ББР бяха де факто уволнени от премиера Бойко Борисов, който заяви, че е „възмутен“.

Защо сделката е скандална

Мавродиев уверява, че сделката със „Свети Георги Груп“ е изрядна и ще донесе на ББР печалба от 30 млн. лв.; че обезпеченията по отпуснатия кредит са 500 млн. лв., от които 150 млн. лв. в недвижимости; че годишната лихва по 10-годишния договор за заем е 3,5%. На пръв поглед – добре.

Дружеството „Свети Георги Груп“ e част от най-голямата колекторска фирма в България „С.Г. Груп“ ООД и е създадено специално за тази сделка. Ако ББР беше обикновена частна банка, едва ли някой би проявил интерес към нея. Работа на Банковия надзор към БНБ е да надзирава стабилността на банковата система, а на самите частни финансови институции – да преценяват степента на риска и дали да кредитират фирма с 2000 лв. годишни приходи и 57 000 лв. активи. Още повече когато представените обезпечения по недвижимости са в полза на двете банки, чиито баланси ще бъдат почистени. Говорейки за обезпеченията, трябва да е ясно, че те са дадени от длъжниците при отпускането на заемите от двете банки. Това означава, че върху тях може да има и други тежести, например запори на данъчните.

Наред с това стои въпросът за действителната стойност на обезпеченията, тъй като е известно, че в България няма достоверни индекси за тях. Това е една от причините, когато Европейската централна банка (ЕЦБ) проучва покритието на кредитите у нас с обезпечения, да намалява стойността им с до 20%.

А ББР не е обикновена банка. Неин принципал е министърът на икономиката, който упражнява правата на държавата в капитала ѝ; нему тя се отчита за годишната си дейност. Средствата в нея са публични, това са пари на данъкоплатците и привлечени средства от международни финансови институции, за които гарант е държавата, тоест отново данъкоплатците. Неслучайно има специален закон за ББР и в него приоритетът за банката е ясно дефиниран – малки и средни предприятия, в т.ч. „рефинансиране на банки, кредитиращи малки и средни предприятия (МСП)“ (чл. 4, ал. 1, т. 6).

Извършената дейност с отпускането на кредита на „Свети Георги Груп“ не е в разрез с Устава на Българската банка за развитие. Причината за това е, че той беше променен през 2015 г., при това радикално, тъй като разреши на ББР да рефинансира фирми с лоши кредити (чл. 8, ал. 2, т. 6) – с одобрението на Надзорния съвет. Опасенията отпреди пет години бяха, че така може да се спасяват бизнеси, близки до властта, или непрозрачно да се изкупуват лоши портфейли на банки. В приетата от правителството Стратегия за ББР за 2017–2020 г. за това не се отваря дума, в нея правителството определя стратегически (но декларативни) цели, на които да е подчинено кредитирането от ББР:

  • Да подпомогне икономическо развитие чрез подкрепа на региони и сектори на икономиката с констатиран пазарен недостиг и потенциал за растеж;
  • Да стимулира икономическата активност на инвеститорите за модернизация на материалната и технологична база и повишаване на конкурентоспособността на икономиката;
  • Да подпомага икономическо развитие чрез финансиране, в т.ч. синдикирано по характер, на мащабни, значими и/или инфраструктурни по характер проекти и инвестиции;
  • Да подкрепя развитието на конкурентоспособни производства и сектори от икономиката с доказан потенциал;
  • Да улесни, съвместно с останалите институции в страната, достъпа до финансиране на иновативни и новосформирани фирми;
  • Да улеснява и подпомага насочването на капиталови потоци към българската икономика.

Според Мавродиев сделката, при която ББР заема над 75 млн. лв. на компания за събиране на вземания, ще помогне на двете банки да кредитират малки и средни предприятия, тъй като ще освободи ресурс. По закон ББР може да предоставя ликвидна подкрепа на банки, кредитиращи МСП, но избира да „подпомага“ Пощенска банка и Общинска банка по схемата чрез колекторското дружество. Спорно е доколко кредитирането на МСП им е приоритет – това може да се прецени само ако се видят кредитните им портфейли и процентът кредити за МСП в тях.

„Със сделката се цели подпомагане на балансите на две търговски банки, така че в условията на криза те да подпомогнат своите клиенти. Осигуряваме ликвидност на двете банки, от една страна, от друга – с дългия срок, който дава нашият кредитополучател от 10 години, му позволяваме да се договори в рамките на 10 години с всичките над 7500 кредитополучатели, които са били клиенти на двете банки“, обясни Мавродиев.

Интересни длъжници и замитане на следи

Защо точно Пощенска банка и Общинска банка? Истината знае Стоян Мавродиев, но едва ли би откровеничил публично. Възможен отговор е, че сред проблемните вземания, които тези банки са продали на колекторската фирма, има вземания на едни точно определени бизнеси и към тях има точно определени апетити. Тези „апетити“ може да включват и ликвидирането им, но също и заличаване на следите от банкови кредитирания. Затова е от значение чии проблемни вземания са откупени.

Законът за извънредното положение не позволява на банките да предприемат действия по обявяване на длъжници в несъстоятелност. Но не пречи да продават вземанията им на колекторски фирми, които да притискат длъжниците – и в крайна сметка да ги доведат до фалит. При рефинансиране лошите кредити щяха да си стоят в балансите на банките, а те са задължени да ги покриват с провизии, което намалява възможността им за кредитиране.

Но ако провизирането на тези лоши кредити е проблем за двете банки, тогава проблемът е по-голям от 75-те милиона и е за БНБ и подуправление „Банков надзор“. Всъщност не става въпрос за проблемни вземания за 75 млн. лв. – на тази стойност кредитите са продадени на колекторската фирма, което означава, че са поне три пъти по-големи. Политиката на Европейския банков орган, към която се придържа и БНБ, е банките да „почистват“ кредитните си портфейли и за целта от 30 юни 2019 г. действат достатъчно рестриктивни и ясни правила, валидни и за трезорите в България.

След сделката с ББР част от лошите кредити на двете банки няма да ги има, но също и следите за тях. Преди повече от година Общинска банка тихомълком бе продадена на прясно основания фонд Novito Opportunities, създаден от лихтенщайнското управляващо дружество CAIAC Fund Management. Сумата за покупката – 46 млн. лв., осигури българската компания за горива „Инса Ойл“ със собственик Георги Самуилов, чиято бизнес кариера тръгва от групировката „Мултигруп“. Блокираща квота в Общинска банка имаха фирмите, свързани с бизнесмена Христо Ковачки. Миналата пролет те внезапно оттеглиха исковете си срещу БНБ, чрез които оспорваха отнетия им контрол. Това няма как да е станало без определени – поне няколко – договорки. Наскоро Стоян Мавродиев обясни, че сделката за 75 млн. е започнала да се подготвя преди 6–7 месеца, тоест няколко месеца след оттеглянето на исковете.

Що се отнася до Пощенска банка, през 2013 г. гръцкият трезор стана част от „Юробанк“, третата най-голяма банка в Гърция. Основните акционери в групата „Юробанк“ са канадски и американски фондове. Миналата година „Юробанк България“ придоби друга гръцка банка – „Пиреос банк“. Някои длъжници на Пощенска банка вероятно са обект на интерес и/или взети на прицел. В същото време обаче и банката майка има проблем с лошите кредити. През ноември м.г. „Ройтерс“ съобщи, че „Юробанк“ се опитва да намали проблемните кредити, които съставляват над ⅓ от общото ѝ кредитиране, чрез продажба на мажоритарен дял от бизнеса си за събиране на вземания.

Но въпреки този значим за финансовата група проблем, съмненията покрай сделката с ББР не намаляват предвид факта, че през март м.г. Пощенска банка продаде портфейл от фирмени кредити на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, българско подразделение на известната международна компания за управление на дългове EOS Group. Става въпрос за дълг на обща стойност над 350 млн. евро. А сега ще си партнира с българската „С.Г. Груп“ за десетократно по-малък дълг…

Прозрачност за ББР

Средствата в ББР започнаха активно да се използват от управляващите и техните обръчи още от времената на тройната коалиция, когато се носеха легенди за твърде скромни обезпечения, срещу които банката е отпускала заеми. ГЕРБ усети възможностите на ББР още в първия си мандат – и се започна. През 2010 г. в продължение на пет месеца ББР изкупуваше дългове на държавата към бизнеса. Тогава „Капитал“ поиска информация от банката, която съобщи за 720 договора за цесии, но списъкът им така и не стана публичен. В началото на 2011-та, година на местни избори, фирмите за чистене около „Титан Интернешънъл Холдинг“, тогава собственик и на ФК ЦСКА, получиха чрез цесия 10–12 млн. лв. от ББР, която изкупи дългове за почистване на общини, сред които София, Видин, Хасково, Кърджали и Смолян.

През 2015 г., вече във втория мандат на Бойко Борисов, ББР изкупуваше вземания на строителни фирми от общини по европроекти („Околна среда“, „Регионално развитие“ и „Транспорт“, както и по програмите на държавен фонд „Земеделие“). В тези схеми особено облагодетелствани се оказаха бизнеси, свързани с Делян Пеевски. През септември м.г. други компании, пак скачени с него, имат около 250 млн. лв. заеми от банката. През ББР мина и над милиард за санирането, като банката изтегли значителни кредити с държавни гаранции за целта.

Особеното място, което ББР заема в инструментариума на властта, налага ръководството да се състои от нейни довереници. Мавродиев, свързал биографията си с ГЕРБ още от първия мандат като един от авторите на икономическата програма, беше „награден“ с поста главен изпълнителен директор, след като приключи мандатът му като шеф на Комисията за финансов надзор – друг инструмент на властта, иначе уж независим регулатор. През управата на ББР минаха Румен Порожанов, Деница Кирова – началник на политическия кабинет на финансовия министър Петър Чобанов в кабинета „Орешарски“, шефът на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол Емил Караниколов, днес принципал на ББР като министър на икономиката… Впрочем от публичните изявления на Караниколов се разбира, че едва ли ще се намери някакво нарушение при кредита. Щом принципалът смята, че няма проблем със заема, значи наистина проблемът е твърде голям.

„Проблемът е, че едрият бизнес отдавна е приоритет на тази банка, създадена да кредитира малкия и среден бизнес“, заяви тази седмица президентът Румен Радев.

Кадровите решения за ББР също са в ръцете на властта, не на БНБ, която издава лиценз за дейността на единствената държавна банка. Сега за мястото на Мавродиев се готви Живко Тодоров, който до 2 април е бил главен финансов директор на „Първа инвестиционна банка“. ПИБ и „Инвестбанк“ бяха българските банки, при които ЕЦБ констатира капиталов недостиг при стрестестовете, извършени предвид заявеното от България намерение за влизане в чакалнята на еврозоната (ERM II). По-скандалното обаче е, че още преди Борисов да се възмути и да нареди ръководството на ББР да си отиде, същото това ръководство е стартирало кадрови промени с вкарването на Тодоров в управата. Сякаш изпълнявайки сценарий.

Според „Капитал“ настоящият изпълнителен директор на Българската агенция за експортно застраховане Панайот Филипов също може да се озове в новата управа на ББР. Неговата трудова биография е свързана с бизнеси и на Пеевски, и на Ковачки.

В опит да оправдае сделката с отпускането на 75-те милиона, Мавродиев заяви още, че ББР е събрала огромен ресурс, „който, ако не бъде раздаден като кредити, ще носи загуби от отрицателните лихви в БНБ“. Ако това наистина е така, защо тогава в ББР бяха налети 700 млн. лв., които ще отидат към банките за портфейлни гаранции и за безлихвени потребителски кредити от по 1500 лв. за хора в неплатен отпуск заради COVID-19?

„Премиерът е подведен (за сделката – б.р.)“, каза Мавродиев. „Не се чувствам подведен“, отговори Бойко Борисов. Както става в почти всички случаи, когато премиерът „уволнява“, порцията остава консумирана, а тези, чиито прегрешения са станали публично достояние, просто напускат държавната работа и се отдават на друг бизнес. Така се случи и с гуверньора на БНБ Иван Искров, който пя в един глас със собственика на КТБ Цветан Василев (макар че и много други пяха).

В ББР няма да се намеси главният прокурор Иван Гешев. Прокуратурата, както ни е добре известно, влиза в банките post mortem. Така че и по този казус се прави на умряла лисица. Други правят същото – и привидно се възмущават. Това е добра преструвка, докато лисиците не почнат да ги дерат живи…

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със Стоян Мавродиев по Дарик Радио

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Венелин Стойчев: „Дебатът за детската болница е базиран на ценностен сблъсък“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/venelin-stoychev-interview/

Венелин Л. Стойчев е доктор по социология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на три монографии в сферата на военната социология. Наскоро се завърна от САЩ, където в качеството си на стипендиант на „Фулбрайт“ работи по свой проект за развитието на гражданското общество.


В последните години изследователският Ви интерес се насочва все повече към здравеопазването – майчиното и детското здраве, грижата за хората с деменция, палиативните грижи за деца. Кое според Вас прави тези теми важни за социологическо разбиране?

Здравеопазването е ключова социална сфера за всяко общество. У нас обаче тази сфера произвежда постоянно остри кризи, дори и да не сме провокирани от COVID-19. Тези кризи застрашително подкопават общия интерес. Те предизвикват сривове в системата, ограничават достъпа или лишават от достъп до здравни услуги много (повече или по-малко уязвими) социални групи – като хора с увреждания, с деменция, възрастни хора, малки деца. В същото време и вътрешните целеви групи – лекари, сестри, лаборанти, администрация – са подложени на огромен стрес и напрежение, породени от структурни проблеми. Така че здравеопазването у нас се нуждае от реформи. Но за да осъществим тези реформи, трябва да гледаме на този сектор като на обект на публични здравни политики, а не само като счетоводители. И тук възниква необходимостта от социологическо разбиране – публичните политики трябва да бъдат базирани на надеждни и задълбочени изследвания, за да имат шанс за успех.

Подходът на институциите към изграждането на национална детска болница свързан ли е със системни дефицити на практиките на здравеопазване у нас? Ако да, какви са те?

Това е системен дефицит – подходът на „институциите“ съвсем не е институционален, не е насочен към защита на общия интерес. Това е откровено лобистки подход, зад който се отстояват нелегитимни частни интереси. От гледна точка на публичните здравни политики този строеж вече е рухнал под собствената си тежест, защото му липсва носещата конструкция – легитимността, общественото доверие, публичната подкрепа, съпричастността на педиатричната общност. (Липсва подкрепа и от архитектурната общност – Камарата на архитектите в България и Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране от самото начало също се обявиха против опорочената обществена поръчка за национална детска болница – б.р.)

Защо с каузата за изграждане на съвременна детска болница са активно ангажирани почти само жени?

В коя друга гражданска кауза у нас активно участват мъже? Дори и движението за подкрепа на бащинството е доминирано от жени! Защитата на граждански каузи е базирано на съзнание за общ интерес, на емпатия, съчувствие, солидарност. Вероятно преминаващата в момента вълна от примитивен неонационализъм и дарвинизъм не насърчава мъжете да демонстрират такива нагласи.

В гражданската кауза за съдебна реформа например има немалко мъже. Може би активността на мъжете зависи от типа на каузата?

Надявам се немалко мъже да се включат и в други граждански каузи, включително и в кампанията за изграждане на съвременна детска болница.

Защо баща на момчета като Вас се ангажира с борбата за детска болница, в която на децата да им е в максимална степен приятно? Не трябва ли бъдещите мъже да се възпитават да бъдат силни и да понасят всякакви предизвикателства?

„Да им е гадно“ е принцип на социалистическата казарма, чиято основна функция е да „пречупва гръбнака на личността“ (по Иван Хаджийски). Това пречупване на гръбнака се крие под камуфлажа на доказано фалшиви аргументи за боеспособност и всъщност обслужва тоталитарната необходимост от безропотно подчинение. Същите дисциплинарни практики се възпроизвеждат в затворите, психиатриите и болниците. Лично съм правил интервюта с майки, лекари и акушери, които разказват за физическо насилие в болници – от шамари, през отказ на обезболяващи, до връзване. А психическото насилие може да е още по-жестоко. Така че дебатът за детска болница е базиран на ценностен сблъсък – от едната страна са тези, които все още въплъщават и възпроизвеждат тоталитарните практики на институционализирано насилие, а от другата страна са гражданите, които ценят свободата на личността, достойнството и човешките права.

Следва ли от това, че стереотипът да се възпитават момчетата като „силни мъже“, които потискат емоциите си, всъщност води до пречупване на гръбнака на личността им?

Не, не следва. В различен социален контекст е различно. Но щом стана на въпрос за тези стереотипи, е важно да си припомним две неща, в подкрепа на които има достатъчно много емпирични свидетелства в полето на военната социология през последните осемдесет години. Първо, „силните мъже“ от тълпите на агитките и скинарите обикновено са крайно непригодни за реални ситуации, които изискват „мъжки“ качества – изследователи като Ван Дорн например настояват, че такива хора търсят външна сигурност, решителност и организираност, за да компенсират вътрешната им липса. Второ, при реални военни действия по време на Втората световна война средно под 20% от американските войници стрелят по посока на врага. Останалите се крият. Доказано е, че тези двайсетина процента са доминирани от доброволците, които са се включили заради кауза, а не от „професионалистите“, които са минали под една или друга форма през казармена практика на „пречупване гръбнака на личността“.

Позволявам си това отклонение, защото разбирам страховете на много хора, че ще изчезнем като нация и затова трябва да си отглеждаме мъже за разплод, защото иначе няма кой да ни изкарва пенсиите, или че ако ни нападне врагът, няма да има кой да загине славно вместо нас. Подобни страхове подклаждат склонността ни да приемаме насилствени практики за възпитаване на „силни мъже“, стига да са на гърба на някой друг. Това обаче не работи така. Доказано е. Няма базирани на проучвания аргументи в подкрепа на противното.

Има ли потребност от преосмисляне на детството в публичния ни дискурс? Ако да, каква?

Това е постоянен процес. В контекста на скандала по повод на нуждата от истинска детска болница ценностният конфликт звучи така: смятаме ли, че в болницата човекът (независимо дали е дете, майка, човек с интелектуални затруднения) е просто телесен обект, който подлежи на физическа интервенция, или смятаме, че е и човешко същество с душа, с права, ценности, страхове, надежди?

В петицията за оставката на здравния министър заради сключването на договора за детската болница се включиха над 15 000 души, а броят на подписалите продължава да нараства. Реалистично ли е да очакваме оставка?

Разбира се, че е реалистично. Но не трябва да я очакваме както поданици подаяние, а да я изискваме както граждани – политическа отговорност.

Тоест протестите трябва да продължат?

О, да, трябва. Вижте, този корупционен проект не се отличава с някаква особена интелигентност. У нас сме под влиянието на същата вълна на нелегитимно конвертиране на бизнес интереси в политика и обратно, която залива целия свят и която в най-голяма степен вероятно се олицетворява от Доналд Тръмп. В бившите социалистически страни влиянието на тази вълна е по-разрушително поради неразвитото гражданско общество и поради вторичния резонанс с механизмите за преразпределяне на средствата от европейските фондове през националните правителства. Това крепи политически елити, които вече се стабилизират не през избирателите си, а през бизнеси, срастващи се с политическата власт (защото едва ли биха оцелели в конкурентна среда). Частно проявление на тази тенденция е Министерството на здравеопазването, което силово налага нелегитимни решения и откровено не спазва законите, със сигурност най-малкото Закона за достъп до обществена информация например.

Това обаче е „портокал с часовников механизъм“. Ще Ви дам пример от два съседни щата – навремето Сейнт Луис е бил един от най-процъфтяващите градове в Мисури, с развита търговия, култура и богата история. Днес е обявен за „световна столица на престъпността“ и е един овехтял, призрачен град. Защото политиците му в края на миналия и началото на този век започват да управляват, както днес ни управляват в Централна и Източна Европа – в таен съюз с едрия капитал, който облагодетелства малцина в краткосрочен план. Но в дългосрочен план този съюз убива предприемачеството, инициативността и най-важното за град като Сейнт Луис – свободния дух на гражданите. Най-големият град в съседния щат Канзас е Уичита. Изправени пред подобна дилема и пред много по-големи изкушения (от Уичита е известното семейство Кох, което е в топ 3 на най-богатите семейства в САЩ с около стотина милиарда долара), там поемат по друг път – решават, че трябва да инвестират в свобода, образование, иновации, високи технологии, предприемачество, граждански активизъм. Днес се смята, че в региона се произвеждат около 60% от частите за световната авиоиндустрия. Градът процъфтява – и културно, и икономически!

Затова протестите трябва да продължат. Ако не протестираме, ще се превърнем в призрачно общество. От такова общество никой не печели – в него ще се самозадуши и симбиозата между бизнес и политика, която го е произвела.

Кое е най-важното в дебата за детската болница, което остава недоизговорено? 

Остава недоизговорено, че макроструктурните предпоставки за подобни корупционни практики не са само локален проблем. Но затова има смисъл да не се втренчваме само в носа си, а да се учим и от другите. Управлението на министър Ананиев много напомня на поведението на предишния губернатор на щата Канзас – Сам Браунбек. Браунбек е избран в един традиционно доминиран от консерваторите щат и се възползва от кризата след 2008 г., за да облагодетелства частни интереси в сферата на здравеопазването – по същия начин, по който Ананиев в момента злоупотребява с кризата от коронавирус. Както нашият здравен министър в момента, така и Браунбек пренебрегва гласовете на експертите, лекарите от болниците и гражданите, защото знае, че има политическо мнозинство. Налага решенията си силово и безцеремонно и в резултат на това успява да докара целия щат до толкова тежка криза, че собствената му партия започва да гласува срещу него, а Тръмп се вижда принуден да го оттегли от губернаторския пост и да му измисли синекурна длъжност далече във Ватикана. Но щетите в щата, нанесени в здравеопазването и социалната сфера от торнадото Браунбек, още не са възстановени. Нали не искаме и ние да се докараме дотам?

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

С коронавируса гладът настъпва в ромските квартали. Разговор с проф. д-р Ивайло Търнев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ivaylo-turnev-interview/

Проф. д-р Ивайло Търнев, д.м.н., е началник на Клиниката по нервни болести към УМБАЛ „Александровска“, професор в Катедрата по неврология на Медицинския университет – София и в Департамента по когнитивна наука и психология в НБУ. Той е председател на Българското дружество по невромускулни заболявания и член на УС на Българското дружество по неврология. Световноизвестен учен, Търнев има над 300 научни публикации, голяма част от които в международни списания. Той се бори за по-добро здравеопазване сред ромите. Проф. Търнев е председател на Фондация „Здравни проблеми на малцинствата“ и член на УС на Националната мрежа на здравните медиатори.


С какво от началото на кризата се промениха предизвикателствата към ромската здравна медиация у нас? Разкажете ни кои и какви хора днес са на първа линия в гетата?

С напредващата в България епидемия от COVID-19 се намираме в изключително трудна за обществото ни ситуация, а здравните медиатори действително са на първа линия – осведомяват, насочват, успокояват, убеждават, подпомагат. Благодарение на организираната от тях широка информационна кампания, улиците в повечето ромски квартали са безлюдни и пусти. Като авторитетни, доказали се, отговорни личности, от първия ден на епидемията те са в постоянен контакт с ромите по места. 

Медиаторите имат значителен опит в здравно-социални дейности, свързани с епидемии, но те са и будители, образователи, носители на духовността в ромските общности. Медиаторът е мост между ромските общности и здравните и социалните служби, между медицината и социалната работа. Тяхното оръжие е словото. А силата на словото е онази сила, която трябва да надмогне невежеството и недоверието, да пробие пътеки към ценности. 

Не може една страна да е щастлива, ако в нея има гнезда от мъка, страх, ако ромските общности тънат в мизерия и болести. Затова здравните медиатори утвърждават ценностите на високия обществен морал. Допринасят за позитивна обществена промяна на местно ниво. Всеки ден се срещат с бедността, отчаянието, озлоблението, мъката. Всеки ден лекуват души със своето разбиране, доброта и съпричастност. Всеки ден преодоляват бариери в общуването. Имат активна и самоотвержена гражданска позиция – както в работата си сред различни уязвими етнически общности, така и с институциите. Те стопяват ледовете на недоверието и със силата на словото разсейват страхове, решават спорове и потушават конфликти. Вдъхновен съм от работата с тези прекрасни хора. Те са искрени, всеотдайни, носещи доброта, мъдрост и позитивна енергия. Здравните медиатори са пример не само за ромската общност, а и за цялото ни гражданско общество.

В този момент 200 здравни медиатори са на предния фронт на т.нар. „война срещу коронавируса“ в уязвими ромски общности. Те работят и в големи ромски квартали като кв. „Факултета“ в София, кв. „Столипиново“ в Пловдив, кв. „Надежда“ в Сливен, и в малки, изолирани общини в селски райони. Работят както с общности, определяни като рискови поради повишената им мобилност, така и със семейства, които не разбират добре ситуацията и е необходима активна и постоянна комуникация с тях. 

Дали общините им помагат реално – или „си измиват ръцете“ с медиаторите?

По наша информация около 50% от здравните медиатори работят в добро партньорство с общините и местните кризисни щабове, но има и такива, които въобще не са били потърсени от общините. В някои общини здравните медиатори бяха принудени да излязат в принудителен отпуск в първите седмици от обявяване на епидемията, а впоследствие общините се осъзнаха и ги върнаха на работа. На повечето места те бяха мобилизирани на терен, без да бъдат снабдени с лични предпазни средства и дезинфектанти, и това ги изложи на висок риск от заразяване. Но екипът на Националната мрежа на здравните медиатори успя, благодарение на дарители, да осигури на всички костюми, маски, ръкавици, очила, шлемове и дезинфектанти, за да могат да работят безопасно. Това беше ангажимент на Министерството на здравеопазването и общините, но за съжаление, на повечето места не се случи. Разбира се, има и изключения. Община Варна например екипира своите здравни медиатори, преди да ги изпрати на терен.

Ромските квартали са свръхгъстонаселени. Препоръката за спазването на т.нар. социална дистанция дали е адекватното решение за този случай? А и много роми се върнаха от гурбет в чужбина – може ли при тези обстоятелства да се осигури карантина? Както и за контактните лица.

От първия ден на епидемията от COVID-19 медиаторите са в постоянен контакт с всички роми от техните общности. В много населени места се завръщат хора от чужбина, най-вече от страни като Италия, Испания, Германия и др. Особено рискови са тези, които се връщат от чужбина с бусове – поради дългото пътуване в затворено пространство и поради липсата на добър контрол и препоръки за карантина при влизането си в България през сухопътната граница. Здравните медиатори са тези, които убеждават хората да споделят своята история – къде са били, откъде са минали, с кого са общували, – за да може да се помогне на максимално голям брой хора, които са контактни, и при появата на симптоми на заразяване с коронавирус да може да се реагира бързо и адекватно. 

Но в много ромски квартали, както сам казвате, е налице много гъста населеност. Едно домакинство от три поколения живее в една-единствена стая. Там социалната дистанция е неприложима. Затова е важно провеждането на скрининг в рисковите семейства и карантиниране на тези, които са заразени извън дома, в лечебни заведения.

Още една препоръка – миенето на ръцете. Но когато в ромските домове няма течаща вода, къщите не са в регулация, хората нямат лични карти, какво тогава е разумното и бързо решение според Вас, за да защитим живота им.

В някои общини не се предприемат никакви мерки за осигуряване на вода на местата, в които хората нямат достъп до нея. Не трябва да забравяме, че и бездруго липсват елементарни условия за съществуване в много ромски махали и отделни домакинства. В настоящата ситуация на пандемия призивите за спазване на хигиена се сблъскват с невъзможност да бъдат следвани елементарните предпазни мерки: миенето на ръце – поради липсата на вода и поради липсата на достъп до осигуряваните от общинската власт дезинфекционни средства за уязвими групи, поради разглеждането на въпросните групи/домакинства като обитаващи незаконни и/или извън регулация жилища. 

Например в община Царево обитателите на 70 бараки нямат достъп до течаща вода. Общината не е бедстваща, тя е част от туристическите дестинации и се предполага, че има финансови възможности да отдели средства – осигуряване на водоноски и дезинфектанти – за най-уязвимите домакинства. В допълнение, община Царево има интерес да не допуска разпространение не само на коронавируса, но и на хепатит А, какъвто риск има при създалите се условия, в които хората живеят без вода. И вместо да реши проблема с водоснабдяването, неотложен по време на епидемия, кметът на Царево пуснал цялата администрация на общината в неплатен отпуск.

Извън всякакво съмнение е, че най-ощетени са децата от такива квартали и домакинства. Те се оказват в условия, сериозно накърняващи основното човешко право на живот: лишени от елементарна прехрана, от минималната храна, осигурявана в детски градини и училища, в невъзможност да следват каквито и да било хигиенни предписания, ограничаващи разпространението на инфекцията. Едва ли е възможно да си представим дилемата на родителите им, независимо доколко разбират и искат да следват предписанията: храна или защитни средства и спазване на карантина.

Независимо от усилията на здравните медиатори по места да запознават и убеждават жителите на квартали и домакинства в необходимостта да съблюдават базовите изисквания за предотвратяване на разпространението на вируса, очевидно е, че в немалко случаи липсват предпоставките за тяхното спазване.

Общините следва да осигурят вода и дезинфектанти на маргинализираните, крайно бедни семейства, преди да е пламнала епидемията сред тях.

Как тълкувате поставянето на контролно-пропускателни пунктове на входовете на някои ромски квартали? Какви скрити мотиви виждате зад този ход?

За особено притеснително и недопустимо намирам изграждането на КПП пред някои от ромските квартали и ограничаването на достъпа на ромите до магазини за хранителни стоки, аптеки, административни служби извън квартала. Това е дискриминационна мярка, която ги поставя под специален режим. 

В много ромски квартали са предприети подобни мерки. В кв. „Надежда“ в Сливен е създаден изолатор за роми. В гр. Вършец кметът е издал заповед да не се допуска излизането извън границите на кв. „Изток“ на повече от едно лице от семейство. В Казанлък са затворили всички изходи на обградения с бетонна стена ромски квартал, за да може да се контролира движението само от едно място, където е поставен КПП с полицаи. Последният КПП беше изграден в Пещера, пред ромския квартал „Луковица“, в който бяха диагностицирани трима заразени. 

В някои общини здравните медиатори са задължени да събират подписи от хората – като доказателство, че са информирани за епидемията. Това действие е безсмислено и ненужно, но се прилага само към ромите (например в община Главиница, област Силистра). Без съмнение това са специални мерки за специални квартали с определен етнос и с политически мотиви. Тези етнизирани рестриктивни мерки и стигматизацията на ромите са против принципите на общественото здраве и призивите за солидарност и единение на нацията. 

Вече се чуват гласове, че в ромските квартали започва глад. Какви наблюдения имате по този крайно тревожен въпрос?

Налице е засилване на бедността, защото голяма част от ромските семейства, затворени в кварталите, останаха без поминък. Във всеки ромски квартал има много бедни, маргинализирани семейства, които са на ръба на физическото оцеляване. В тези семейства има деца, които са изложени на студ и глад. И държавата трябва да вземе спешни мерки, за да се помогне на тези семейства, защото гладът настъпва. Всеки ден нашите хора от различни краища на страната ни пишат за бедстващи семейства, които гладуват и до които не достига помощ с хранителни продукти. 

Здравните медиатори на много места са организирали групи по взаимопомощ в общността, които събират средства за закупуване на хранителни продукти, а след това ги разпределят на най-нуждаещите се. На някои места, като Шумен, емигранти роми изпратиха финансови средства на медиаторите да осигурят храна за най-бедните, болните и възрастните хора и те ги разпределиха и разнесоха, при това не само в кварталите в Шумен, но и по селата. Мерките на държавата закъсняват и до момента нямам информация ромски семейства да получават хранителни продукти чрез Хранителната банка или Агенцията за социално подпомагане.

Още малко за децата. В ромските общности надали те разполагат с компютри за дистанционно обучение. Какво казват за това хората на терен?

Много ромски деца не разполагат с компютри и таблети за дистанционно обучение. И за да се осигури непрекъснатостта на учебния процес при тях, те трябва да получат учебните материали на хартиен носител. В тази дейност основна роля имат образователните медиатори – там, където ги има. На някои места здравните медиатори са използвани и като образователни, а също на много места здравните и образователните медиатори работят заедно в екип.

Ромската неправителствена организация „Амалипе“ обяви кампания „Стара техника за ново начало“, като изтъкна, че 180 училища се нуждаят от 6500 устройства: смартфони, лаптопи, таблети, компютри, за да се реализира качествено дистанционно онлайн обучение на всички ученици. Оттам отправиха апел към институции, компании, организации и граждани да дарят подходящи устройства.

Какви са поуките за Вас от епидемията дотук? Кои сме ние? И как стигнахме дотук в отношението си към ромската общност?

През последните седмици виждам огромна солидарност и взаимопомощ в ромската общност. Всички ние, здравни медиатори, образователни медиатори, местни инициативни групи, представители на над 35 неправителствени организации, се съревноваваме в подпомагането на най-нуждаещите се, ежедневното обменяне на информация, споделяне на добри практики и подпомагане на дейностите ни. Виждам консолидация. Виждам вдъхновение от правенето на добро. Виждам невиждана досега доброволческа работа на много хора. Виждам, че много хора оценяват това, което се прави, и даряват средства. Виждам как много медиатори за броени дни израснаха като личности. Това се случва в гражданското общество. Наша обща кауза е отстояване на справедливостта и защитата на човешките ценности. Налице е промяна – промяна отвътре навън.

По отношение на отговорните институции, политиците и медиите: не спира езикът на омразата, на противопоставянето, на внушенията, че ромската общност представлява опасност за обществото и са необходими специални мерки. Това води до затваряне, до увеличаване на социалните дистанции и социалното напрежение между роми и нероми, до маргинализация на цялата ромска общност, без всички роми да са маргинални. Недопустимо е мълчанието на българските национални власти при явни расистки и дискриминационни действия срещу роми и всякакви други малцинства. Те трябва да покажат непримиримост и остро да осъждат подобни актове. Закъснява хуманитарната помощ за бедните, болните самотни и възрастни хора в кварталите. Дано по-бързо се задвижи бюрократичният механизъм.

В навечерието на Великден ние, здравните медиатори, подаваме ръка и сме готови да помагаме във всеки един момент. Преди точно 10 години, по време на епидемията от морбили, когато се разболяха над 24 000 деца, изградихме успешно партньорство между Парламентарната комисия по здравеопазване, Министерството на здравеопазването, районните здравни инспекции, общопрактикуващи лекари, здравни медиатори, представители на неправителствени организации и се справихме успешно с тази епидемия, за което Националната мрежа на здравните медиатори получи Европейската здравна награда от Европейската комисия. Проведохме 13 национални срещи и редица регионални срещи в цялата страна под надслов „Заедно за по-добро здраве. Инициатива за здраве и ваксинопрофилактика“. 

Ние знаем и показахме, че ключът към успеха е сътрудничеството между неправителствения сектор и институциите. Това партньорство ни е необходимо и днес както на национално, така и на местно равнище. Затова апелирам: „Промяна отвътре навън“ – за всички!

Заглавна снимка: Johann Walter Bantz

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Едрият бизнес и социалната отговорност с обратен знак

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/edriyat-biznes-i-sotsialnata-otgovornost-s-obraten-znak/

В икономическа прогноза на Световната банка за Европа и Централна Азия се посочва, че през 2020 г. България ще изпадне в рецесия заради COVID-19. Но и без тази прогноза беше ясно, че икономиките в света ще понесат тежки щети от пандемията. Първите резултати от спирането на дейността на много фирми у нас, главно в секторите на транспорта, туризма и услугите, но и в индустрията, са вече факт –

от началото на извънредното положение новорегистрираните безработни са 72 000,

по данни на министърката на труда и социалната политика Деница Сачева. Според президента на КНСБ Пламен Димитров 80% от тях имат право на обезщетения. До края на годината синдикалистът очаква още 70 000 да загубят работата си и заедно с досега регистрираните, безработните да стигнат 330 000. В банките спестяванията към края на 2019 г. по данни на БНБ са били малко над 82 млрд. лв., а заемите – близо 59 млрд. лв. При по-продължителен престой обаче бизнесът има нужда от подкрепа и много държави вече отделят финансови ресурси за това.

Германия предлага 750 млрд. евро спасителен пакет за икономиката и различни мерки за бизнеса – като отлагане на данъчни плащания и увеличаване на кредитирането от държавната банка KfW, което да гарантира оцеляването на фирмите. Икономическият министър Петер Алтмайер заяви, че след пандемията страната му ще се върне към „пестеливата“ си политика, но сега е важно „нито една компания в добра форма да не банкрутира и нито едно работно място да не бъде изгубено“. Премиерът на Чехия Андрей Бабиш също обеща да компенсира фирмите, пострадали от извънредното положение. Правителството отпусна 40 млрд. крони, от тях 4 млрд. като помощ, останалите – като гаранции за заеми на компаниите, за да излязат от кризата. Държавата поема и 80% от заплатите на работниците в засегнати от пандемията фирми.

Българското правителство предложи, а след драматични дебати в Народното събрание депутатите приеха икономически пакет за подпомагане на бизнеса в размер на 4,5 млрд. лв. Основната мярка в него е схемата „60/40“, според която държавата поема 60% от заплатите и осигуровките на работниците, а останалите 40% са за сметка на работодателите. Досега заявления за финансиране по схемата са подали едва 1553 фирми с общо малко над 22 000 работници. И тук логично възниква въпросът:

защо, ако тази мярка е работеща и добра за бизнеса, той бяга от нея?

Дали причината е само заявената от няколко работодателски организации, че се отказват да я ползват, защото нямат средства да оцелеят утре? Или защото прилагането ѝ ще освети системни нарушения на трудовото, социалното и здравното законодателство? Публична тайна е, че има работодатели, които не осигуряват своите работници и служители върху минималните осигурителни доходи за съответната професия; че им предлагат трудови договори за половин работен ден; че често сключват допълнителни споразумения, в които променят изискванията за съответната длъжност, мястото на работата и работното време, отпуските и т.н. – все неща, които, ако не нарушават закона пряко, го заобикалят. Затова за такива работодатели е далеч по-добре и по-безопасно да изпратят своите работници на борсата.

Пред „Тоест“ президентът на КНСБ Пламен Димитров коментира, че пакетът от мерки, предложен от правителството, не е достатъчен в условията на задълбочаваща се криза. Според него трябва да има втори пакет с целеви и специфични секторни мерки за подкрепа. Докато премиер Борисов обяснява колко сме бедни, и предлага финансова подкрепа за бизнеса в размер на 3% от БВП, другите държави отделят 10 и повече процента, коментира синдикалният лидер. И припомня, че освен фирми в България има 220 000 самоосигуряващи се лица и 280 000 души с минимални доходи, които също имат нужда от закрила. Допълнителна целева подкрепа Димитров предлага и за семейства с деца до 14-годишна възраст, чиито родители са в принудителен неплатен отпуск и остават без доходи.

В ситуация на пандемия, когато всеки ден в света вирусът заразява и убива хиляди, когато се пренареждат обществените и личните ни приоритети и ценности, а хората проявяват емпатия и солидарност,

каква е корпоративната социална отговорност на едрия капитал?

Това е важен въпрос в контекста на пропорционалното разпределение на тежките последици от кризата.

Оръжейната фирма „Арсенал“ в Казанлък е сред най-големите работодатели в България в индустриалния сектор. В нея сега работят 8700 души, но в определени моменти, когато се изпълняват крупни поръчки, наетите са далеч повече. Неведнъж през годините назад в дружеството са съкращавали работници или са ги изпращали в принудителен отпуск за различен период от време – практика, използвана масово и от други работодатели. Така в периоди на непълна натовареност на производствените мощности мениджмънтът спестява финансов ресурс на компанията – разбира се, за сметка на социалните фондове на държавата и на гърба на работниците.

В условията на извънредно положение военните заводи бяха затворени за две седмици до края на март. Драмата започна, когато „Арсенал“ възстанови производството си, а 2000 души попаднаха в списъците за съкращение. За решението на ръководството работниците разбрали от изявление на изпълнителния директор на дружеството инженер Николай Ибушев, разпространено от името коалиция „Алтернативата на гражданите“, която има своя група в Общинския съвет. Тук е мястото да посочим, че Ибушев излиза пред обществото не като мениджър на военните заводи, а като председател на тази политическа формация. В изявлението е посочено, че

непопулярните мерки са били обсъдени със синдикатите,

които декларирали разбиране, но поставили условие съкратените да не бъдат повече от 2000, вместо заложени 3000 във финансовите разчети на компанията.

Това партньорство между Ибушев и лидера на КНСБ в „Арсенал“ – 76-годишния Атанас Бозов, датира още от 1990 г., когато бившият секретар на Общинския съвет на БСП в Казанлък става председател на синдикалната организация в дружеството. Бозов е до Ибушев и когато извършват работническо-мениджърската приватизация на държавното дружество, извадено през 1989 г. от състава на „Металхим“ с цел да бъде продадено по-късно. 30 години Бозов е несменяем лидер на КНСБ във военните заводи, а президентът на конфедерацията Пламен Димитров обясни пред медията ни този феномен шеговито с „недостатъците на демокрацията и на преките избори“. Идентично е поведението и на синдикалната организация на „Подкрепа“, чиито функционери преди 30 години участваха активно в работническо-мениджърската приватизация под менторството на Асен Мичковски и Валентин Карабашев.

Би било интересно да се проучи колко от сега определените за съкращение 2000 души са били уволнявани и в предишни години,

а след престоя им на борсата – назначавани отново в казанлъшката оръжейница с мълчаливото съгласие на синдикатите. Както и колко пенсионери сега ще продължат да работят, докато служители в активна възраст и техните семейства ще останат на мизерната държавна милостиня по време на пандемия.

Сред причините за съкращенията на близо една четвърт от работещите в „Арсенал“ Николай Ибушев посочва пред „Капитал“ намаляването на поръчките от международните клиенти на дружеството, чиито „бюджети“ били засегнати от срива на цените на петрола, а оттам идва и свиването на разходите им за отбрана; кризата с коронавируса, изместила фокуса на контрагентите им; затрудненията в международния транспорт, които забавяли доставките на материали за производството и експедицията на готовата продукция. Доколко тези причини са основателни, могат да кажат експертите.

Но изпълнителният директор и основен акционер в „Арсенал“ премълчава факта, че поръчките са намалели далеч преди избухването на пандемията от COVID-19.

Това най-вероятно е свързано и със скрити за широката публика геополитически интереси във военната промишленост в региона и на оръжейните пазари – например приоритетната подкрепа на САЩ за Украйна като компенсация за загубите ѝ от заобикалящите я нови руски газопроводи. В тази връзка през ноември миналата година екип на Пентагона извърши мониторинг на оръжеен комплекс на Украйна, свързан с реализацията на американска военна доктрина за Черноморския регион.

Истината е, че макар и сто процента частна компания, казанлъшката оръжейница е силно зависима от държавата и като поръчки, и като износ, още повече че всяка сделка за продажба се одобрява от специална Междуведомствена комисия за експортен контрол и неразпространение на оръжията за масово унищожение към Министерството на икономиката (съгласно Закона за експортен контрол на продукти, свързани с отбраната, и на изделия и технологии с двойна употреба).

Затова беше странно решението на българската държава да се освободи от „златната акция“ във фирмата,

като я продаде на мажоритарния собственик „Арсенал 2000“ в седмицата между двата тура на местните избори през 2011 г., когато ГЕРБ спечели кметската надпревара в Казанлък. А вече втори мандат ръководният екип на военните заводи използва корпоративния вот, за да участва в управлението на града от името на местни коалиции („Експерти за Казанлък“ и „Алтернативата на гражданите“), които са представени в Общинския съвет. В резултат на тази политика едва ли има казанлъчанин, който да е заблуден в чии ръце е реалната власт в града на розите и на легендарните автомати „Калашников“.

Подобен тип корпоративна социална „отговорност“ не може да бъде адмирирана, нито трябва да бъде поощрявана. Но е гъвкава, устойчива и камуфлажна дори и в условия на кризи. За съжаление, властта в България със своите действия и бездействия години наред подкрепя олигархичния капитал, пренебрегвайки малкия и средния бизнес у нас. Тази е причината и за необяснимия социален порив, който вирусът активира у някои олигарси и те станаха най-големите дарители по време на пандемия.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на Илко Груев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новият универсален език

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/noviyat-universalen-ezik/

Човечеството е самотно. Медийно клише или не, една трета от света е под ключ. Броячът на загиналите и заразените от вируса не спира, а трагичните истории за семейства, които не могат дори да оплачат близките си, са ежедневие.

Важни са обаче и другите истории – онези за добрите примери, за новия поглед към ежедневието, за победата над самотата. В опит да преодолеем физическата изолация и глада за път, реших да тръгна на обиколка по континентите с помощта на хора от най-различни националности и професии, за да разкажа някои от тези истории. Започваме от Европа.

Далеч от семейството

От петимата европейци, с които разговарях, две млади жени – Лориан Лабурел и Катрин Олиен, са имигрантки. Лориан живее в Прага, където работи във Френското посолство и отговаря за френско-чешките отношения в областта на науките; Катрин е американка, преместила се в Париж преди няколко години, понастоящем работи в Американската библиотека. Макар и да са свикнали да живеят далеч от семействата си, и двете споделят, че се притесняват за тях, а едно от най-трудните предизвикателства е неизвестността кога ще могат да ги видят отново.

„Трябваше да се прибера в Лион миналата седмица, за да видя родителите си, брат си и сестра си, която наскоро роди. Сега нямам идея колко дълго границите ще бъдат затворени тук, в Чехия.“ Лориан споделя, че в чешкия парламент са обсъждали затваряне на границите за период от една или две години. „Притеснявам се за баба си, която е ужасно упорита и продължава да излиза ежедневно, и то в Източна Франция, където болестта е най-разпространена“, довършва тя.

Катрин също се тревожи, че възрастните ѝ родители може да се разболеят. Чувството, че нямаме контрол над болестта, и фрустрацията, която това поражда, са споделени от всички ни.

Италианката Микол Алесандри, която живее в Милано – в сърцето на един от най-тежко засегнатите региони в Европа, – казва, че ѝ е най-трудно да бъде далеч от сестрите си и новородените си племенници. „Със сигурност пандемията ме научи да ценя семейството си повече.“

Клаудия ван Дaйк, която прекъсва стажа си в ЮНЕСКО в Париж, за да се прибере у дома в Хага, има обратния проблем: „Когато споделяш дома си с петима души и всеки учи или работи, е трудно да се напаснете. Бях свикнала да живея сама през последните няколко години и липсата на лично пространство се усеща.“ Клаудия и приятелят ѝ – българин, имат връзка от разстояние и пътуват често, за да се видят. „Вчера беше годишнината ни и ни е тежко, че не можем да я отпразнуваме заедно.“

Клаудия и Илия отбелязват първата си годишнина с романтична вечеря от разстояние
© Клаудия ван Дайк

Живот между рутина и несигурност

Пол Суейша, румънец от град Себеш, е единственият от интервюираните европейци, който все още ходи физически на работа. Обичайният персонал от 15 души е намален на 4–5 и той споделя, че пространството и дистанцията между него и колегите му го успокоява. „Чувствам се едновременно притеснен и в мир със себе си. Мъчно ми е, когато искам да се видя с приятели или да отида на риба. Но се успокоявам, като върша къщна работа или поправям нещо, останало от изминалите години.“

В Прага, Париж и Милано основната максима е „поддържане на рутината“ и „самодисциплина“. Лориан споделя, че се облича точно така, както би се облякла за работа, спазва обичайния си работен график и дори си взема обедна почивка – макар че има по-малко работа от обикновено. Клаудия прилага подобна стратегия, балансирайки между продуктивно ежедневие и почивка. Опитва се да присъства на 1–2 онлайн срещи дневно и да чете документи. Микол е загубила работата си, тъй като работи с деца и е била засегната още с първите мерки, наложени в Италия. Тревожи я това, че в момента разчита на спестяванията си, които се изчерпват, но се старае да запази спокойствие. Избира да се съсредоточи върху ученето и разходките с кучето си, чиято компания ѝ помага да не се чувства самотна.

Физическите упражнения са друг способ за справяне със ситуацията. Всеки е намерил някакъв начин да изразходва енергията си. Катрин, която спортува активно, следва обичайния си фитнес режим – повечето от сесиите вече се провеждат онлайн. Клаудия също прави упражнения и се разхожда в близкия парк, тъй като в Нидерландия това все още е позволено, за разлика от Франция, където парковете са забранена зона. Тя обаче избягва да излиза през уикенда, отново по съвет на властите.

„Макар и да ми е трудно да се лиша от пролетна Прага, не ми е скучно и не се чувствам нещастна у дома, дните минават бързо: посвещавам повече време на четене, наслаждавам се на безплатните представления на балет, театър и симфонични концерти от цял свят, слушам всичките подкасти, които съм си запазвала за когато имам време – разказва ми Лориан. – Разговарям повече от всякога с приятелите и семейството си и всеки път, когато се почувствам зле, се опитвам да насоча мисълта си към всички онези хора, които се борят за живота ни. Това бързо променя настроението ми.“



Пазаруването, доскоро банална дейност, е източник на напрежение за всички. До магазина се ходи не повече от веднъж седмично, а Катрин успява да разреди посещенията в супермаркета до веднъж на две седмици. „Чувствам се постоянно наблюдавана от другите, все едно че търсят симптоми“, казва тя. Пол пазарува не само за себе си, но и за възрастните си съседи. С негов съсед, който ходи в различен ден, купуват продукти един за друг. Така и двамата успяват да се снабдяват по два пъти седмично. „Не мисля, че съм в безопасност, когато пазарувам, въпреки че нося ръкавици и маска. Чувствам се като лесна мишена за хора, които не вземат ситуацията насериозно“, казва той. Лориан издава, че нейни познати често си ходят на гости – една от основните забрани по време на изолацията.

В предпочитания от Клаудия супермаркет дезинфекцират количките и контролират строго броя пазаруващи. Цветарските магазини и книжарниците в Нидерландия продължават да са отворени, но спазват строги правила. Пари в брой почти не се използват, а таванът за безконтактни плащания дневно е увеличен на 50 евро. Според Клаудия хората обръщат внимание на заобикалящия ги свят повече от обикновено – какво докосват, как се движат и къде се намират спрямо околните. В Милано влизането в супермаркет е цял процес – на входа се мери дори температурата на клиентите, казва Микол. Температура мерят и в румънските административни сгради, като всеки случай над 37,5℃ се съобщава на властите.

Политика

„Одобрявам мерките. Но не мога да повярвам, че дори в такива времена политиците разпространяват дезинформация и вдигат махленски свади“, казва Пол.

„Марк Руте нарича нашата версия на карантината „интелигентна изолация“, с което има предвид, че мерките не са толкова стриктни, колкото в други държави. Акцентът е върху социалното дистанциране на метър и половина, стоене у дома колкото е възможно, и от края на март – забрана за ходене в групи по улиците, освен ако не живеете в едно жилище. Глобите стигат до 400 евро. Затвориха баровете и ресторантите, но повечето магазини са отворени“, така Клаудия обобщава нидерландската политика. Подобно на Франция, и Нидерландия е създала онлайн портал, в който бизнесът може да кандидатства за помощи. В Чехия държавата също изплаща помощи на работници, принудени да прекратят дейността си – особено в автомобилния сектор.

Освен опасността от претоварване на болниците, която е сходна във всички страни, в Нидерландия се сблъскват и с друг проблем – отделенията, където се лекуват всички останали пациенти, са празни. Лекарите се опасяват, че хората със здравословни проблеми се страхуват да отидат в болницата или се притесняват, че медицинският персонал няма да има време да им обърне внимание. Отвъд дискусията за капацитета на болниците, лекарите повтарят постоянно на населението да търси медицинска помощ, ако се нуждае от нея.

Според Клаудия кризата е извадила на показ колко подценявани са здравните работници и учителите в страната. Местната болница в Себеш, Румъния, получава много дарения, но Пол добавя, че е достатъчно човек да пусне новините, за да види поредното здравно заведение, станало епицентър на катастрофа за броени дни. В Милано покрит пазар е превърнат в лечебница, а самата Микол живее в близост до болницата „Луджи Сако“, която е сред горещите точки на пандемията в Италия.

Една от най-обсъжданите теми е комуникацията по отношение на маските. Чешките власти от самото начало съветват носът и устата да се покриват при излизане навън. Катрин е особено разочарована от политиката на френските власти в това отношение, макар да разбира, че вероятно е било важно тези материали да бъдат запазени за хората, които са на първа линия и имат най-голяма нужда от тях. „Но можеше да ни кажат, за да ни дадат време да си направим сами маски например.“ Пол носи маска отскоро, но само когато пазарува. Катрин залага на латексови ръкавици.




Солидарност и добрина

„Виетнамската общност в Прага усилено започна да шие маски, които после раздава безплатно. Много чехи и имигранти започнаха да правят същото напълно безвъзмездно или на минимална цена. Веднъж, както си ходех по улицата с шал върху лицето и носа, видях, че една жена ми маха и тича към мен. Беше забелязала, че нямам маска, и ме заведе в малката си аптека, където прави маски и ги раздава безплатно. Този жест дълбоко ме развълнува“, разказва Лориан.

„Кризата ни научи, че хората могат да бъдат страшно креативни в помощта си един към друг в тези трудни времена – добавя Клаудия. – Работниците в цветната индустрия например, които кризата удари особено тежко, не могат да продават цветята си, но ги даряват на здравни работници; ресторантите, които са принудени да затворят, готвят за медиците; в интернет хора предлагат тренировки, събират се и свирят заедно, общуват повече през видеочат. Една възрастна дама започна да качва видеа в YouTube, в които чете книги на децата, докато родителите им работят. Общината в Хага, където живея, нае млади хора от бедни общности и малцинства, които да купуват храна от пазарите и да я доставят на нидерландските хранителни банки, като в замяна получават финансова подкрепа за образованието си след кризата. Надявам се, че ще запомним тези инициативи и всеобщото чувство на солидарност и за в бъдеще.“

Много румънски производители и фермери намират решение на затворените магазини, като продават стоката си във Facebook групи и предлагат доставка до домовете. Повечето интервюирани споделят, че се стараят да подкрепят местните търговци.

Какво ще стане утре?

Тревогата и надеждата са новият универсален език, убеждавам се след всеки разговор.

„Мисля често за нещата, които колективно сме смятали за толкова важни, и за онези, от които всъщност имаме нужда. Например всички тези срещи, които очевидно можем да провеждаме онлайн – не виждам нуждата да скачаме на самолета за всяко събрание; това би помогнало и на природата. Нито пък имаме нужда от екзотични ваканции в далечни земи, за да бъдем щастливи. Осъзнавам, че можем да помогнем един на друг и да си върнем онова усещане за сплотена общност в кварталите например. Надявам се, че ще запомним тези уроци. И че хората няма да позволят на политиците да лъжат, че не можем да променим нищо, че не можем да организираме другояче обществата си: ето ясното доказателство, че това е възможно. Въпрос на приоритети“, казва Лориан.

Клаудия споделя същото усещане, когато я питам за страховете и надеждите за бъдещето: „Изключително съм благодарна за простичките неща – разходка, добро здраве и финансова стабилност за момента; оценявам повече простичкото кафе с приятел, какво е да отидеш на плаж или да прегърнеш някого.“ Според нея подобни здравни кризи ще зачестяват в бъдеще. Остава и въпросът дали ще успее да си намери работа след пандемията.

„Притеснявам се за последствията върху икономиката – потвърждава и Катрин. – За това, че по света бедните и средната класа ще трябва да изнесат бремето на тази криза, заплатите им ще бъдат изцяло или частично орязани, а богатите ще се измъкнат с няколко драскотини, с изключение на изгубеното на борсата. Мисля си, че това е репетиция за бедствията, пред които ще се изправяме в контекста на климатичните промени, и ме тревожи, че не виждам особена солидарност в ЕС или в САЩ. Нямам впечатлението, че се справяме с тази криза, изобщо. Климатичните предизвикателства ще бъдат много по-страшни от тази пандемия.“

Но Катрин споделя, че чувства повече благодарност от преди. „Това преживяване ме научи да забавям темпото и да се фокусирам върху простички удоволствия, почти инстинктивни потребности от топлина, уют, пълен стомах, добра тренировка, слънчева светлина и любов към семейството.“

„В Румъния поколението, което свали комунистите през 89-та, се нарича „пожертваното поколение“, тоест хората, които са имали труден живот, за да могат децата им да живеят по-добре. В ума ми най-песимистичният сценарий е, че ние сме втората версия на това поколение – разсъждава Пол. – Но засега се надявам само хората да разберат, че да бъдем заедно означава да спазваме дистанция.“

Заглавна снимка: „Останете здрави, 1,5 метра дистанция!“ – надпис с тебешир на тераса в Хага, Нидерландия © Клаудия ван Дайк

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пустият град: Новата дистопия 2020

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/pustiyat-grad-novata-distopiya-2020/

Цял ден, често до ранните утринни часове, тропотът на нозе отекваше нагоре-надолу по стълбището пред кабинката на Уорд. Вградена в една тясна ниша до завоя на стълбата между четвъртия и петия етаж, шперплатовите ѝ стени се огъваха и скърцаха при всяка стъпка като дъски на гниеща вятърна мелница. Повече от сто души живееха на най-горните три етажа в тази стара къща с мебелирани стаи под наем и понякога Уорд стоеше буден на тясната си койка до два-три часа сутринта, броейки машинално последните наематели, които се прибираха от нощните кинопрожекции на стадиона, отстоящ на половин миля. […]

Уорд поне се радваше на известно уединение. Два месеца по-рано, преди да дойде да живее на стълбището, той делеше една стая със седем души на приземния етаж на една къща на 755-та улица и непрестанната навалица, която си пробиваше път край прозореца му, го бе довела до състояние на изтощение. Улицата беше винаги претъпкана, непрекъснато се чуваше глъчка и тътрещи се нозе. Към 6:30, когато се събуждаше и бързаше да заеме мястото си на опашката пред тоалетната, тълпите вече задръстваха улицата от тротоар до тротоар, а глъчката се подсилваше на всяка половин минута от грохота на надземните влакове, които профучаваха над магазините от другата страна на пътя.

 

Така започва разказът Billenium*, писан през 1961 г. от големия съчинител на архитектурни (и всякакви други) дистопии Джеймс Балард. В недалечното бъдеще населението на Земята е достигнало 20 млрд. души, 95% от които живеят в огромни градски агломерации. Села не съществуват, всеки свободен квадратен метър градска периферия се използва за земеделие, а едновремешните поля и ливади са станали индустриални райони. Градовете са спрели да растат и само се уплътняват. Всички площади са застроени, а големите публични сгради са или съборени, или разделени на множество малки жилищни единици – по 4 кв.м свободна площ на човек. Говори се, че скоро ще я намалят на 3.

Разказът на Балард усилва до максимум страха от бурната следвоенна урбанизация и ужаса от живота в претъпкания град. Един ден, на излизане от кинопрожекция на стадиона например (на стадиона, естествено, кината отдавна са станали жилища), главният герой се озовава в гигантско пешеходно задръстване и остава приклещен в тълпа от 20 000 души за повече от 48 часа.

Новата „градскост“

През последните седмици обаче се оказа, че градовете са далеч по-ужасни празни, отколкото претъпкани – най-вече защото самата идея за „градскост“ изведнъж бе лишена от всякакъв смисъл. Абсурдните гледки на опустели улици и празни площади, на затворени паркове и заградени плажове създадоха друг вид дистопия – коренно различна от страховете на ХХ век.

Градовете са места, където непознатите се срещат, както някога бе отговорил социологът Ричард Сенет на въпроса „Какво е град?“. Срещата с (непознати) хора е вид граждански дълг, а анонимността на метрополиса прави хората безразлични към различното. Stadtluft macht frei, или „Градският въздух те прави свободен“ – по старата немска поговорка, която пази спомена от средновековен закон, че всеки избягал крепостен селянин става свободен, ако е живял поне една година и един ден в град.

Не съм предполагала, че е възможно само за няколко седмици да получим и да тестваме глобално формула за съвсем нов вид град – пустия град, където хора има, но те не бива да се срещат. Той е крахът на „градскостта“ за хората, разбира се – онази идея за кипяща от живот публичност, човешки мащаб и споделени пространства, която нови урбанисти и социално отговорни архитекти прокламират и проектират от десетилетия като основа на всеки успешен съвременен град.









Архитектурният авангард отива на село

А всъщност този текст трябваше да е за една изложба, открита в нюйоркския музей „Гугенхайм“ през февруари 2020 г.

От години холандският архитект Рем Кулхас подгрява света за големия си проект The Countryside. The Future. „През последните 10–15 години имаме обсесия от градовете. Над 90% от интелектуалната архитектурна дейност е фокусирана върху градските въпроси“, започна да повтаря той в своите интервюта.

Кулхас е със статут на легенда в архитектурните среди, „стархитект“ (от star „звезда“ и architect „архитект“), който мрази тази дума; играч, жонглиращ еднакво умело с големи инвеститори, съмнителни политически режими и академични сноби, но със сигурност все още сред най-радикалните живи архитектурни умове. Кулхас винаги е провокирал, правейки точно обратното на „актуалното“ в момента с любопитството на малко дете. Той „откри“ Ню Йорк и Западен Берлин още през 70-те, Лагос, Дубай и Шънджън през 90-те – много преди да стане модерно. Заедно със своето студио ОМА и с неговото изследователско подразделение АМО той се занимава с молове и празни пространства, с китайския мегаполис, утопиите на модернизма и най-вече с градовете – във всичките им форми и проявления, повече от 40 години.

И изведнъж, когато вече всички бяха суперзаети с градовете, Кулхас каза: „Решихме да се фокусираме върху онези 98% от планетата, които не са заети от градове. Оказва се, че изобщо не знаем какво става в провинцията, извън градовете – а това е мястото, където днес се случват действително радикалните промени.“ Туристифицирани села, но и гигантски технопаркове в пустините; декари автоматизирани оранжерии с домати, без жива душа в тях, и ниви, които се обработват от трактори, управлявани с таблет; Tesla Gigafactory, която се строи в Невада и със своите 1,4 млн. кв.м ще бъде най-голямата сграда в света. Архитектура без архитекти, замърсяване, изоставени села, превърнати в многозвездни уелнес курорти, хайтек земеделие, складове и декари слънчеви батерии. Едно от най-големите предизвикателства на ХХI век е управлението на извънградските зони, отсече Кулхас. Бъдещето на човечеството е на село.

Но каква ирония! Архитектурната изложба, която чакахме пет години, отвори само три седмици преди светът да затвори, и вече е банална.

Естествено, че бъдещето на човечеството е на село, ще каже всеки, който живее в настоящата COVID-19 изолация. Днес и най-простата неизмазана селска къща с две носни кърпи кален двор и телена ограда е по-добра от апартамент в центъра на Ню Йорк или до Испанските стълби в Рим, където парковете са затворени и хора с маски се избягват по тротоарите.

Сега въпросът е дали дните на градовете такива, каквито ги познаваме, са преброени. Градовете са градове, защото са пълни с хора, дори и с риска да приличат на дистопия по Балард. И все пак идеята за градовете като качествено публично пространство, където хората общуват, ми се струва неизтребима. Може би защото глобалният консенсус за градове с човешки мащаб, по-внимателни към климата и с по-хуманна, да я наречем социално отговорна архитектура, беше толкова убедителен през последните години.

250 неща, които един архитект трябва да знае

На 26 март, в една претъпкана нюйоркска болница, от усложнения след COVID-19 почина Майкъл Соркин – един от последните големи архитектурни критици на нашето време и сред най-отявлените защитници на отворените градове за хората. Той беше устат, забавен, отчетливо либерален и с висока култура, а архитектурната му колонка във Village Voice от 80-те е легендарен пример колко влиятелна може да бъде архитектурната критика. „Клавиатурата ми подгизна от сълзи, Майкъл! Ти, плъх такъв, как можа да ни изоставиш точно когато най-много ни трябваш?“, написа големият теоретик на урбанизма Майк Дейвис в най-силния некролог от един параграф, който съм чела.

Майкъл Соркин има един много известен текст, по-скоро списък – „250 неща, които един архитект трябва да знае“. Той започва така:

1. Какво е чувството да стъпваш бос по хладен мрамор.
2. Как се живее шест месеца в малка стая с петима непознати.
3. Или една седмица в спасителна лодка със същите непознати.

И продължава:

210. Stadtluft macht frei – Градският въздух те прави свободен.
211. Sous les pavés la plage – Плажът е под паветата.
212. А под плажа са пак павета.
213. Бактериалната теория за произхода на болестите.
214. Значението на витамин D.
215. Колко близко е „твърде близко“.

Един удачен списък за всеки днес, не само за архитектите.

* Разказът на Джеймс Балард е преведен на български като „Златният век“. От сборника „Английски фантастични разкази“, Библиотека „Фантастика“, изд. „Отечество“, София, 1986. Съставител и преводач от английски: Борис Миндов
Заглавна снимка: Raed Mansour

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Няма вече лични съдби, а колективна история*

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/nyama-veche-lichni-sudbi-a-kolektivna-istoriya/

Разразилата се криза на общественото здраве сякаш отвори механизма на света и разкри ръждясалите чаркове, от чиято подмяна зависи устойчивото ни оцеляване.

Делокализацията на производството през последните десетилетия например. Сложните снабдителни вериги, често пъти изградени не в полза на ефективното производство, а на чистата печалба, днес водят до недостиг на медицински маски в САЩ, тъй като повечето от тях се произвеждат в Китай, а безпрецедентното търсене – и политическите маневри на китайците – предвещава месеци закъснение. Отново в САЩ, където здравеопазването е най-скъпо от всички богати развити демокрации (и от години е обект на политически кавги без реални стратегии, въпреки широката подкрепа за реформи), лекарите разчитат на дарения за маски и работят с импровизирана защитна екипировка, която в други времена би провокирала усмивки, но в настоящето причинява гняв, неразбиране, страх.

Друг пример е медийното отразяване, което продължава отровната практика на поставянето на бързината пред съдържанието. Така нареченият „синдром на заглавията“ вероятно ще застигне още повече хора покрай пандемията на COVID-19. Езикът на страха е превзел новинарските емисии и уебсайтове: броячи на жертви „на живо“ мигат в тревожно червено, а пандемията доминира напълно в новинарските емисии и всички останали събития са забравени. Макар разпространението на информация да е важно за справянето с извънредното положение, въпросът за нейното качество и доколко тя е конструктивна за обществото, е валиден не само днес.

Тези два примера са капка в морето, но заедно с останалите имат обща есенция – че се проявяват навсякъде. Никога не сме чувствали по-силно и по-лично свързаността на света. Навсякъде усещането за несигурност преобладава, проблемите си приличат, а въпросът „Какво следва?“ отеква на всички езици.

На кого да вярвам?

В общественото пространство избухнаха едновременно няколко пандемии. Освен тази на вируса, и две други – на експертите, голяма част от които с надменна категоричност или влязоха в пререкание относно държавните политики, или изцяло подкрепиха предприетите мерки; и на псевдоекспертите, които изкараха най-различни лекове – от успокоение коя зодия не я хваща новият вирус, до пиене на витамин С в промишлени количества. Нищо ново, разбира се, макар и неограниченият достъп до информация да създава различно впечатление.

От една страна, позоваването на авторитет е грешна логическа аргументация, от друга – в съвременния силно специализиран свят нямаме друг избор, освен да се доверим на онези, които знаят повече от нас. Масовото поставяне на науката под съмнение от незнаещи е изключително вредно, както става ясно от примера на САЩ. Но сляпата вяра и категоричност вредят също толкова силно – информиран дебат между експерти с подкрепата на обществото е нужен, особено когато става въпрос за безпрецедентен казус.

На 16 март 2020 г. работната група за коронавируса към Imperial College публикува проучване, което прави оценка на ефективността на обществените здравни мерки в борбата с „най-тежкия респираторен вирус от пандемията на инфлуенца H1N1 през 1918 г. насам“. В заключението се казва, че сама по себе си нито една мярка не е достатъчна – те трябва да бъдат приложени заедно, за да се постигне съществен резултат. Учените очертават две стратегии: първата се състои в смекчаване на пандемията, забавяне – но не и тотално възпиране – на разпространението, за да може здравните системи да удържат на напрежението и да се защитят хората в рисковите групи; другият вариант е потискане на пандемията и редуциране на случаите за неопределен период от време.

Всяка от тези политики крие предизвикателства. Оптималната е стратегията на смекчаване: „Комбинацията от изолиране на потенциални случаи, домашна карантина за техните семейства и съжители и социално дистанциране за възрастните и хората в рисковите групи може да намали нуждата от медицинска намеса с 2/3 и да редуцира смъртността наполовина.“ В доклада обаче учените уточняват: „Въпреки смекчаването, пандемията вероятно ще причини смъртта на стотици хиляди и множество претоварвания на здравните системи. Следователно в държавите, където е приложимо, потискането на епидемията остава предпочитана политика.“ Лошата новина е, че този тип интервенция „трябва да продължи до произвеждането на ваксина (вероятно 18 и повече месеца), тъй като разпространението на болестта отново ще достигне високи нива, ако мерките бъдат отслабени.“

В проучването се подчертава, че макар към момента Китай и Южна Корея да са примери за потискане на епидемията в краткосрочен план, дългосрочният ефект остава под въпрос, както и мащабът на икономическите последствия от мерките.

От друга страна, станфордският професор Джон Йоанидис, чиято специалност е изучаването на медицински изследвания, смята, че вземаме сериозни политически решения с вероятно тежки последствия, без да разполагаме с достатъчно данни. „Нуждаем се от по-сигурна информация, за да се насочим към решения и действия от монументално значение и да проследим тяхното въздействие“, заявява той.

Йоанидис също изтъква времето, нужно за създаването на ваксина, както и че последствията от подобна безпрецедентна изолация на една трета от населението на планетата са напълно непредвидими. Според него не можем да разчитаме на данните, с които разполагаме до момента: „Ако вземем предвид ограниченото тестване към днешна дата, някои смъртни случаи и вероятно голяма част от заразяванията с коронавирус се пропускат. Нямаме представа дали не хващаме три или триста пъти по-малък брой от реално заразените. Три месеца след началото на пандемията повечето страни, включително САЩ, нямат капацитета да тестват голям брой хора и нито една държава няма надеждни данни за разпространението на вируса в представителна извадка от населението. Официалният процент на смъртност на СЗО от 3,4% е ужасяващ, но и безсмислен. Пациентите, тествани за коронавирус, са в диспропорция спрямо тези с тежки симптоми и летален край.“

И все пак тя се върти

Щом дори експерти от световна величина не могат да стигнат до конкретни заключения и консенсус, то какво остава за другите? Както притесненията на Йоанидис, така и изводите на учените от Imperial College бяха подети от най-различни медии и политически лица (включително и в България), цитирани извън контекст или обкичени с гръмки заглавия. Сякаш фактът, че светът се прибра навътре към себе си, уплашен и стресиран, срина и последните оскъдни прегради на благоприличието.

Но Земята продължава да се върти. Макар и затворени у дома, ние все още сме тук. И продължаваме да полагаме основите на бъдещето с действията си в настоящето. Разпространението на най-различни конспиративни теории, всяването на паника, превръщането на пандемията в риалити шоу, мрачните или свръхоптимистични предсказания за бъдещето или умуването кой заслужава да живее и кой да умре, не са занимания за убиване на времето; те са проявления на изборите, които правим във време на криза. И разкриват същността ни.

Истината е, че никой не може да каже със сигурност какво ще донесе утрешният ден. Към момента броят на жертвите расте, този на лъжепророците – също. Съществуват обаче и добрите примери, както и възможността да преосмислим настоящите модели с помощта на критичната журналистика, здравословния научен дебат и адекватното политическо лидерство.

Разчитаме на съвестните журналисти да поставят началото на смислените разговори – за диспропорционалното ограничаване на човешки права, за правенето на печалба от животоспасяващи технологии, финансирани от данъкоплатците, за неадекватността на част от законите, приемани по време на криза. Задача на обществото пък е да разбира и изисква тази информация – както и да съзнава нейната цена.

Моделите на финансиране на проучвания и иновации не само в областта на медицината, но и в други така нужни на обществата ни сфери, трябва да бъдат преосмислени и променени – което също предполага обществен разговор. Ролята на технологичните гиганти в обществата ни вече е факт: Марк Зукърбърг и Бил Гейтс може да обединяват усилия за справяне с кризата, но дебатът за ролята на социалните мрежи като източник на информация и най-вече на дезинформация е още по-важен от преди. Контролът, който технологичните гиганти упражняват в настоящата ситуация, надали може да убегне някому.

Шанс за равносметка?

Призивите от болници по целия свят за дарения и помощ, липсата на жизненоважна инфраструктура и технологии, нелоялните практики на работодатели и липсата на работещи на практика социални стратегии в много държави пък поставят въпроса за каква система всъщност допринасяме всички ние, които живеем в общества на все по-изразени неравенства и все по-сериозни икономически сривове. Чувството, че нещо не е наред в архитектурата на времето ни, се засилва.

Проблемите с финансирането на международни организации като СЗО, чиито най-големи донори са САЩ и Китай, води до оцветяването на тяхната реакция в политически нюанси и хвърля сянка върху така нужната им експертност. Политическият дискурс в XXI век пък продължава да борави с идеологиите на предходните столетия, често пречупени през призмата на партийния фанатизъм и манипулация. Тази стратегия работи в мирно време, когато риалитито на политиката е просто поредното развлечение за уморените цинични умове. Но изправени пред проблем от ново естество, ни е трудно да си отговорим как черно-белите имагинерни доктрини на социализма и капитализма могат да се справят с бъдещето, което вече е тук; пандемията от COVID-19 брутално освети зеещата пропаст между идеологията и реалността. Кризите имат този навик.

Независимо обаче от трудните истини, пред които се изправяме и тепърва ще осъзнаваме, e важно да отбележим няколко факта:

Човешкият живот е върховна ценност. Дали политиките и стратегиите ни за справяне с пандемията са били правилни, или грешни, ще покажат бъдещето и множеството проучвания, за които са нужни време, човешки ресурси и надеждни данни, за да се стигне до конкретни изводи. Важното е, че към този момент и с оглед на настоящата информация не сме склонни да плащаме цената на бездействието, губейки хиляди човешки животи. Едва ли е нужно да обясняваме защо това вдъхва огромна надежда. Проучване на Масачузетския технологичен институт показва, че градовете в САЩ, предприели крути здравни мерки по време на пандемията от инфлуенца през 1918 г., са имали по-бърз растеж след края на пандемията. Икономиката ще живее, ако са живи хората.

Дори информационното замърсяване, в което живеем, не успява да доведе до масова негативна реакция – напротив. Може да няма брояч за добри примери, но те са навсякъде. В България хората пазаруват за съседите си, откликът на призиви за доброволци е огромен, преводачи и медици превеждат важни научни материали за пандемията. В много страни в Европа и света хората излизат на балконите си всяка вечер с аплодисменти за здравните работници. Във Франция се организират групи за разговори по телефона със самотни възрастни хора например. Европейската солидарност се засилва – болници в Германия и Люксембург приемат френски пациенти от Източна Франция, където болниците вече изнемогват, а държавите членки помагат с медицински материали и финансова подкрепа.

Някои от ключовите уроци са научени. Компаниите, получили финансова помощ от държавата, няма да могат да изкупуват обратно акциите си с тези средства нито в САЩ, нито във Франция – вратичка, от която мнозина се възползваха по време на кризата през 2008 г.

Разбира се, нереалистично е да си представяме, че финансовите интереси няма да вземат превес и политическите лостове няма да бъдат използвани, за да се извлекат ползи от кризата – това просто противоречи на човешката природа. Но ако изберем умереността пред паниката, човешкото пред инстинктивното, солидарността пред изолацията, съзидателността пред цинизма и критичното доверие пред сляпото отричане или прекланяне пред идоли, имаме шанс да се измъкнем от образа на поколението, което не може да преживее разочарованието, че не живее в блажено, утопично бездействие след края на историята на Фукуяма. И да бъдем достойни автори на своята история.

* Заглавието е заимствано от романа „Чумата“ (1947) на Албер Камю: „Но в действителност тогава, сиреч към средата на месец август, чумата беше завладяла всичко. Нямаше вече лични съдби, а колективна история – чумата и споделени от всички чувства.“ Превод от френски Надежда Станева, изд. „Народна култура“, 1982.
Изображение: Базирано на стенописа „Сътворението на Адам“ на Микеланджело, част от тавана на Сикстинската капела

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проф. Мария Шнитер: „Не трябва да отнемаме свободата на хората да влязат в храм за индивидуална молитва“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maria-schnitter-interview-2/

А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая, и като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. (Матей 6:6)

Професор Мария Шнитер е преподавател в Пловдивския университет и първи декан на Философско-историческия му факултет. Работи в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието, има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има множество научни публикации в специализирани български и чужди издания, авторка е на няколко книги.

Венелина Попова разговаря с професор Шнитер за битието на Православната църква в ситуация на пандемия.


Професор Шнитер, пандемията от COVID-19 постави на изпитание и ръководствата на различните вероизповедания в света. Папата затвори всички храмове, а неговата благословия към света Urbi et Orbi ще бъде предавана само по интернет. Гръцкото правителство забрани и неделните литургии, а църквите останаха отворени само за лична молитва. За първи път в историята бяха затворени и двете основни светилища на исляма – Голямата джамия в Мека и Джамията на Пророка в Медина. Но на други места, като Южна Корея например, събирането на големи групи вярващи разпространи заразата. Как да бъде намерен балансът между грижата за душата и грижата за общественото здраве?

Бих добавила към тези примери и ултраортодоксалните евреи в Бостън, които също са отменили всекидневните си молитви в синагогите – всички те се извършват дистанционно чрез различни електронни платформи.

Православната църква има едно решение и то е много древно – става дума за икономѝя. При нея се изхожда от идеята, че Бог е дотолкова милостив към нас, че може да ни прости в случаите, когато не сме в състояние заради нашата човешка слабост, грешност или заради други най-различни причини да изпълним всички изисквания на ритуала. Икономѝята може да оправдае например защо в зимно време при кръщение не се потапя целият човек във водата, както изисква канонът, а само краката и се полива главата – нещо, което често можем да видим в нашите църкви.

Тоест това е някакъв допустим компромис с ритуалните изисквания, който дава възможност да останем още в рамките на канона, но има все пак една долна граница. И мисля, че Православната ни църква се опитва сега да уточни къде е тя, докъде можем да се откажем, докъде можем да стигнем в компромиса си и откъде нататък ние вече бихме поставили под съмнение целостта на църковното общуване с Бога.

И в България се разгоря остра обществена дискусия по този въпрос. В отворено писмо 200 души от различни професии се подписаха за затваряне на храмовете. Вие бихте ли се присъединили към едно подобно искане?

Не, не бих подписала такова писмо. Съжалявам, никога не съм спестявала критиките си към някои решения на Българската православна църква (БПЦ), но в този случай смятам, че митрополитите са взели правилно решение. Ако човек иска да остане вкъщи и реши, че е по-разумно да прояви гражданска отговорност и да се съобрази с изискванията на властта, нищо не му пречи да го направи. Светият Синод достатъчно ясно заяви, че освобождава в някакъв смисъл вярващите от отговорност и от чувството за вина, несъвършенство и грях и по никакъв начин не ги задължава да присъстват на публичните богослужения.

Нека да напомня, че в Пловдив още преди повече от десет години неделните служби от митрополитската църква се излъчват на живо, така че, ако човек толкова много страда, че не може да преживее неделята си без литургията, може да я види по телевизията, нищо не му пречи. Тези възможности са дадени, оттам нататък отказът да се затворят храмовете е точно уцелването на този долен праг на икономѝя – дотам, докъдето можем да стигнем, но нататък не бива.

Като може би трябва да уточним, че говорим единствено за онези хора, които живеят църковно, по каноните на православието, а не влизат в храмовете само по Великден и Коледа?

Точно така. А колко хора спазват стриктно поста, в който сме сега? Струва ми се дори по-малко, отколкото в предишните години, когато той се беше превърнал в нещо като мода, като публична демонстрация на набожност в съчетание с грижа за добрата линия и здраве в началото на пролетта. И какво излиза – че сега хора, които никога не са спазвали поста, не са в храма редовно, не се причестяват и не се изповядват, точно те не могат да се лишат от шоуто, от купона, от това да бъдат всички заедно точно на Цветница, за да си вземат върбови клонки, или на Великден, за да си пренесат огъня у дома. Това са хора, за които християнството е от Великден до Коледа и от Коледа до Великден, но могат в момента с необмисленото си поведение наистина да създадат голям проблем за цялото общество.

Да, защото за малкото българи, които живеят по православните канони на Църквата, затварянето на храмовете би било по-пагубно, отколкото срещата им с коронавируса, нали?

Да, тези хора наистина са малко, но ние не би трябвало да им отнемем свободата да влязат в един храм, макар и за индивидуална молитва или за помен на починал, или за минути на вглъбяване в тишина. Именно в смутни времена имаме най-много нужда от тази отворена врата на храма. Не можем да си представим дори, аз поне отказвам да си представя, че църквите могат да бъдат напълно затворени.

Бихте ли ни посочили случаи от историята, когато са затваряни православни храмове?

Затварянето на храмове е нещо извънредно и официално такива случаи в историята на православието няма. Но у нас затварянето на една църква може да означава и че просто няма кой да я отвори, няма свещеник, който да служи в нея. Аз знам много такива църкви, в които и днес не се служи, защото няма кой. Но това е съвсем различен проблем.

Но много важен. У нас и много манастири са празни и запустели, а монасите се броят на пръсти, за разлика от съседните ни православни страни. Как си обяснявате липсата на този импулс към замонашване? Питам Ви, защото нали тъкмо монасите са тези, които изпросват милост от Бога за народа си?

Да, така е. Кой всъщност е истинският покровител и защитник на българския народ? Това е основателят на монашеството у нас – св. Иван Рилски Чудотворец, а тези дни ние дори не го споменаваме. Молитвите ни би трябвало да бъдат насочени към него – лечителя и един от най-важните български отшелници и закрилници небесни.

А защо няма интерес към монашеството днес, е много тъжна тема. Като пътувам и в Гърция, и в Русия, навсякъде виждам колко живот кипи в манастирите там. Разбира се, той е различен от живота в света, но е интензивен духовен живот, а манастирът е място, където човек отива да търси Бога и буквално да промени своята същност и личност. Затова ми е много странно, че в момент, когато са толкова модерни всякакви търсения и нюейдж идеи, учители и учения, хората избягват традиционния път, който предлага манастирът. Той безспорно е най-трудният и те дори не помислят за него.

Днес свещенослужителите имат голяма отговорност как ще проповядват и как ще настроят собственото си паство. В ситуация на изпитание за всички ни Църквата бе изтикана в една позиция на самозащита, в някакъв ъгъл, където я нападат от всички страни. Аз очаквам Църквата да бъде много по-активна, вижте какво прави папата.

Митрополит Николай Пловдивски написа, че в тези дни на изпитание, изпратено ни от Бога, семействата и домовете стават жива и пълна с благодат домашна църква, гордостта се смирява, останалите грехове отстъпват, а злото се трансформира в добро. А старозагорският митрополит Киприян оправда неучастието в богослуженията на миряните като вътрешна жертва, положена за здравето на останалите вярващи. В същото време в социалните мрежи хората питат колко митрополити слязоха от луксозните си коли, дариха средства, отвориха трапезарии и приюти…

От една страна, аз подкрепям напълно това, което са казали и двамата митрополити – и двамата са напълно коректни в интерпретацията на случващото се. От друга страна, липсата на достатъчно активна социална дейност в средите на БПЦ е отдавнашен проблем и едва ли някой е очаквал, че точно сега нещата ще се променят някак чудодейно.

На мен много би ми се искало сега да видим нашата Църква в нов образ. Сега сме точно във Великия пост – най-тежкия, най-мрачния и труден период на годишния богослужебен кръг, и това е време, когато се очаква всеки от нас да се изправи сам срещу себе си, да види, да си припомни, да се покае за греховете си и да се опита да измоли прошка за тях. И да тръгне към новото, което очакваме с Възкресението – по един нов начин, като един нов човек. Дай Боже, точно така да се случи, защото най-оптимистичните прогнози за епидемията са, че до Великден ще бъде мрачният период и после лека-полека ще дойде просветление. Но аз не се наемам да давам съвети какво трябваше и какво можеше да направи Църквата.

Как бихте определили поведението на властите, например в лицето на генерал Мутафчийски като шеф на Националния оперативен щаб? Имаше ли колизия между призива му християните да не влизат в храмовете и жеста му на преклонение и целуването на иконата, подадена му от патриарха?

Генералът като че ли демонстрира поведение в ситуацията, в която се намира всеки от нас – на кръстопът. От една страна, разумът и всички рационални елементи ни казват да си стоим вкъщи, да не излизаме сред много хора и т.н. От друга страна, един вярващ човек, един християнин наистина не може да отстъпи тогава, когато срещу него е една чудотворна икона. Защото това е шанс за доближаване до отвъдното, а в такива времена като сегашните имаме нужда от такъв шанс, от една допълнителна доза надежда, от добавен лъч светлина. Мутафчийски е прав, когато призовава да си останем вкъщи, и всички разумни хора разбират, че е прав. Но той също така е прав, когато се прекланя пред иконата, защото това е просто един друг свят, друга реалност.

Не го възприемате като ситуация, която свали една лицемерна маска?

Пред Бога човек не може да стои с маска, пред него всички ние сме без маски.

Заглавна снимка: Храм-паметник „Свети Александър Невски“. Фотограф: Dan Lundberg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.