Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/smyana-na-lichen-lekar-online/
Средата не може да е отчасти достъпна – тя или е достъпна, или не е. Тези думи съм запомнила от първата си среща с Капка Панайотова от Центъра за независим живот. И така си е, както е казал Мечо Пух. Какъв е смисълът например от трамваите с нисък под, ако за да стигнете спирката, трябва да изкачите няколко стъпала? По същия начин си представям и електронната комуникация – тя или е електронна…
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/koy-diktuva-vurposite/
Кой диктува въпросите за разпит на журналисти в хода на едно досъдебно производство? Този въпрос излезе като основен след опита ми да разбера обект на чий интерес са мои коментари и анализи по политически теми. След като дадох гласност на разпита ми в ОД на МВР на 28 юни, на който бях призована като свидетел за мой авторски анализ в „Тоест“, а на 29 юни Полина Паунова излезе с текст по темата в…
Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/stegnete-se-pak-ni-chaka-prehod/
Готови ли сте за една лоша и една добра новина? Очаква ни нов преход. Това е лошата новина. Добрата е, че ни очаква нов преход. И тези новини, които всъщност са една, ще натъжат някои от нас, а други ще зарадват – зависи къде по стълбата ни е оставил предишният преход, колко обрушени сме и колко надежда ни крепи. От промените след 10 ноември 1989 г. се очакваше да налеят основите на демокрацията.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/opit-za-respektirane/
Вчера, 28 юни, Венелина Попова беше поканена в полицията да даде показания за свой аналитичен коментар в „Тоест“ от 6 март 2021 г. Не се уточнява срещу кого е образувано досъдебното производство, станало повод за разпита, но е във връзка с търговия на гласове. Не статията ѝ при нас обаче има за фокус тази тема, а нейно разследване за друга медия („За истината“) от 4 април. И именно в едната от…
Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/chisloto-e-121/
Демокрацията се крепи на събиране и изваждане. Освен на стълбове като правова държава, пазарна икономика и свободни медии. Ако СДС бяха спечелили абсолютно мнозинство на изборите през 1991 г., а не 110 депутатски мандата, нямаше да имат нужда от подкрепата на ДПС – и ДПС нямаше да им забият нож в гърба, сваляйки правителството на Филип Димитров. А може би щяха, но щеше да изисква повече усилия.
Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sreshta-s-virusa-na-zhurnalisticheskiya-murzel/
Над 80% от българите ходят на луксозни почивки на Бахамските острови. Реалистично ли ви звучи? Не, разбира се. Не само за гражданите на най-бедната страна в Европейския съюз, но и за западноевропейските им събратя, които, дори да имат повече пари, едва ли биха се втурнали вкупом да почиват на едно-единствено място. Представете си сега, че у нас има туристическа агенция…
Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/zhana-popova-interview-alma-mater-tv/
Ако името Цветелина Бенчева ви звучи познато, вероятно е от т.нар. „клип със сметанката“ от 2018 г., който предизвика скандал в журналистическите и обществените среди. В него новоназначеният директор на университетската телевизия „Алма Матер“ Башар Рахал призовава студентите да търсят слава чрез медиите и комуникациите, явно забравил (както коментира тогава Полина Паунова), че телевизията е място…
Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/karakachanov-v-debrite-na-diskriminatsiyata/
Председателят на ВМРО Красимир Каракачанов е насаждал дискриминационно отношение към ромите. Това гласи решение на Върховния административен съд от 9 юни 2021 г. То е окончателно и отменя решенията на предишните инстанции – Комисията за защита от дискриминация и Софийския административен съд. Новината съобщиха първо от Българския хелзинкски комитет, който е поел правната защита на ромския активист…
Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/otnovo-za-detskata-bolnitsa/
Автори: Анета Василева, Росица Браткова и Кристина Техова
Студентските дипломни проекти у нас обичайно стоят в ъглите на уж голямата архитектура. Приемат се за част от чиракуването по пътя към занаята. Така всяка година стотици проекти се мислят с месеци, но остават достъпни за една шепа хора, далеч от осветеното публично пространство. Това, разбира се, е зле и за образованието, и за обществото. За образованието – защото видимостта увеличава отговорността към крайния продукт, а за обществото – защото пропуска онези архитектурни дипломни работи, които искат и всъщност могат да участват в дебатите на времето ни.
Именно един такъв проект ще ви представим сега – проекта на Кристина Техова за нова Национална детска болница в София, защитен в края на януари 2021 г. в Архитектурния факултет на УАСГ.
Когато през май 2020 г. в „Тоест“ излезе текстът ми „За изоставените строежи, новите болници и пропуснатите шансове“, смятах, че отдавна има обществен консенсус за това как трябва да се подходи към проблема. В крайна сметка казусът „Нова детска болница“ беше една от темите на 2019 г. и продължи да е актуален през 2020 г., та чак до днес – тема на много статии, подписки, протести и публикации. Не вярвах някой сериозно да мисли, че изоставеният от 30 години строеж в двора на Александровската болница би могъл да покрие изискванията за съвременна болнична архитектура.
Публичен конкурс, събаряне и нов проект или нов парцел и шанс за истински добра архитектура за деца – това бяха все възможни решения отвъд елементарния инженеринг и поредните милиони, похарчени за глупав ремонт. Няколко седмици по-късно имаше и решение на властта: „Събаряме старата сграда, строим нова“, обеща Борисов на среща с гражданската инициатива „ЗА истинска детска болница“. После дойдоха летните протести срещу правителството, есента с втората вълна на COVID-19… и темата „Нова детска болница“ някак заглъхна.
Това е обичайно свойство на важните дебати у нас – някак заглъхват.
А след време внимателно се активират, тествайки издръжливостта на гражданската енергия (като с един друг прелюбопитен казус – съдбата на т.нар. Къща с ягодите в София). Така още в средата на септември м.г. „24 часа“ подготви публиката за възможен финал на сагата с детската болница. „Още 40 години очакване за детска болница?“, реторично попита вестникът. „Днес е крайно време министър Ангелов и поканените от него на дискусия да решат – чисто нова сграда или ползване на скелето от 1987 г. Със сигурност ще има недоволни, но децата не могат да чакат още 40 години за болница“, завършва храбро статията.
Затова ми се иска да държим дебата отворен, включително и с такива проекти като дипломната работа на Кристина. Иска ми се цялото общество да е наясно, че истинска детска болница в България може да има и тя да изглежда по много и най-различни начини – и в никакъв случай не непременно като болница.
Целта на проекта на Кристина Техова е, на първо място, да се излезе от клишето на функционализма и да се отдаде по-голямо значение на начина, по който архитектурната среда въздейства на обитателите си. Това е толкова по-важно в разглежданата задача, тъй като става въпрос за болни деца, които прекарват значително време в тази среда. Архитектурното решение е резултат и от сериозно проучване на съвременни детски болници в Европа и Северна Америка.
В разработката си Кристина Техова избира павилионната структура на болницата пред коридорната, като основна тема е връзката със заобикалящата природна среда, в това число и контактът с терена. Сградата е комбинация от широкоплощна структура с вътрешни осветителни дворове и павилиони, разделени от по-големи зелени площи. Във всеки павилион се помещава по едно отделение, а топлите връзки между тях и основната сграда са в сутерена и първия етаж. Въпреки голямата обща площ на сградата, мащабът ѝ не превишава допустимото за детското възприятие. За това допринасят разбиването на отделни обеми според функциите, неравномерното разполагане на отворите по фасадите и ажурната дървена облицовка. Покривите са максимално използваеми.
Този учебен проект не бива да се разглежда като реално конкретно предложение за Националната детска болница, а по-скоро като предпоставка за начало на един сериозен обществен дебат за това как трябва да изглежда подобна сграда. Защото при такава мащабна инвестиция, каквато е една съвременна болница, разликата между добрата и посредствената архитектура е финансово пренебрежима (особено като се отчете времевата рамка на целия живот на сградата), но нематериалните ползи от качествения проект са огромни.
Искам да представя един различен подход към болничната архитектура, в който основен фокус са пациентите, как те се чувстват на това място и как то може да помогне на оздравителния им процес.
При избирането на подходящо място прецених, че предоставеното по наличното задание има няколко недостатъка:
Затова избрах терена на „София Ленд“, където:
Намирайки се на границата между гората и града, самата сграда пресъздава мястото, където тези две явления се срещат и навлизат едно в друго. Тя представлява дифузна среда, съставена от обеми, проникващи в гората, и множество зелени зони, разпръскващи се между тях. Коридорите в нея не са дълги и тъмни, а добре осветени, отвеждащи погледа ни към зелени вътрешни дворове, минавайки през общи пространства за изчакване и игра. Големият мащаб, който предполага сградата, е разбит на по-малки обеми с разместени прозорци, които създават един малък детски град. Павилионната структура на отделенията създава чувство за дом у децата, а цветните колони им служат за ориентир и са част от детската игра.
Чрез тези изразни средства е представен един свят, който много лесно се възприема от детската психика. Близостта с природата е здраво свързана с оздравителния процес на децата. Основната цел на проекта е пълното бягство от усещането за болница такава, каквато познаваме, като се акцентира на положителното влияние на архитектурната среда върху състоянието на децата и тяхното здраве.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nelly-ognyanova-intervew-zrt/
В началото на седмицата в Народното събрание беше внесен нов законопроект на Министерския съвет за изменение на Закона за радиото и телевизията. Измененията предвиждат нов принцип на финансиране на БНТ и БНР. По този повод Венелина Попова разговаря с проф. Нели Огнянова, експерт по медийно право и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.
Безспорно Законът за радиото и телевизията (ЗРТ) се нуждаеше от изменения и допълнения, които да го синхронизират с европейското законодателството и с новите изисквания на цифровия аудио-визуален пазар. Постига ли тези цели проектът на Министерския съвет, който беше експресно внесен в Народното събрание месец преди закриването му?
През декември 2020 г. България въведе последната ревизия (Директива 2018/1808) на европейското медийно законодателство с изменение на ЗРТ. В технологично отношение законът вече съдържа новите европейски изисквания за цифровите медийни услуги и услуги на платформи.
През март 2021 г. друг проект за изменение на ЗРТ очаква приемане в последните дни преди парламентарните избори. Проектът има две цели според заповедта на министъра на културата: да приведе ЗРТ в съответствие със Закона за публичните финанси (ЗПФ) и да въведе в българското право Съобщението на Европейската комисия за държавната помощ в радиото и телевизията. Както се вижда, предмет е финансирането на обществените медии:
• Съответствието със ЗПФ по разбирането на Министерството на финансите (МФ) в случая се свежда главно до закриване на Фонд „Радио и телевизия“, което министърът на финансите Владислав Горанов иска още от 2015 г., когато подобен законопроект на МФ беше спрян. Сега МФ очевидно не отстъпва, затова се предвижда закриване на фонда.
• Съобщението на ЕК за държавната помощ изисква БНР и БНТ да получават толкова финансиране, колкото е необходимо за изпълнението на обществената им мисия. Въвеждането на Съобщението означава промяна на начина, по който се определя финансирането на БНР и БНТ – вместо на принципа на „час програма“ двете медии трябва да се финансират „според обществената мисия“.
Изготвеният текст отговаря на тези две цели. Има проблематични моменти, но те са преодолими.
В Доклада на Министерския съвет по законопроекта е отделено специално внимание на дефинирането на обществената мисия на БНР и БНТ и конкретното определяне на услугите и дейностите, чрез които тя ще бъде изпълнявана. Като експерт виждате ли предложения, които гарантират защитата на обществения интерес и контрола за изпълнението на тази мисия?
Има пълно съгласие за необходимостта да се изостави в миналото принципът на „час програма“. Според изискванията на ЕК първата задача пред всяка държава е да определи защо съществуват обществените радио и телевизия, защо трябва да бъдат финансирани с публичен ресурс – или с други думи, да е определена обществената им мисия.
Законопроектът извършва това. Определянето на мисията е специализирана задача, изискваща познаване в детайли на вътрешната организация на БНР и БНТ. Въвеждането на Съобщението за държавната помощ не може да е кабинетно упражнение. То изисква участие на хора с много опит от БНТ и БНР, както и на експерти от надзорните медийни и финансови органи – което прави законопроекта уникален и труден за изготвяне.
Финансирането на обществените медии е най-добрата гаранция за тяхната независимост. Досега БНР и БНТ получаваха годишни субсидии, гласувани от Народното събрание, но и двете медии се чувстваха ощетени, а тяхната дейност – недофинансирана. Сега бюджетите им ще бъдат определяни на базата на нетните разходи за осъществяване на техните услуги и дейности. Пред „Тоест“ генералният директор на БНТ Емил Кошлуков определи тази формула като по-успешна и по-справедлива. Защо?
Първо, „час програма“ досега има усреднена стойност, записана в тарифа на Министерския съвет. Усреднената стойност не говори нищо за качеството и структурата на предлаганите програми.
Второ, при този начин на определяне на размера на финансирането обществените медии имат интерес да се развиват екстензивно, с все повече и повече програмно време, за да получават все по-голямо и по-голямо финансиране. Всички сме чували въпроса „Как е възможно да имаме повече програми, а да не получаваме по-голямо финансиране?“. Възможно е: никой не е длъжен да финансира все повече програми. Ще се финансират тези услуги, които са необходими за изпълнение на обществената мисия.
Трето, финансирането се определя според програмното време, но медийното съдържание не е само в линейните услуги (програмите). Нелинейните услуги и онлайн съдържанието на сайтовете на БНР и БНТ в момента не се финансират от държавата. А трябва. По-голямата част от аудиторията има интерес или скоро ще има интерес точно към това съдържание, което не се финансира по модела на „час програма“.
Има и формална причина: първото съобщение за държавната помощ е от 2001 г. – вярно, тогава България е преговаряща държава, но от 2007 г. е член на ЕС. А едва сега, 20 години по-късно, се създава текст, който да постави финансирането в съответствие с тези изисквания.
Защо се предлага от закона да отпадне Фонд „Радио и телевизия“? Само защото той през годините така и не успя да бъде създаден, или има и други съображения?
Според МФ заличаването на фонда е императивно изискване на ЗПФ.
Въпреки общественото недоволство срещу идеята мандатите на генералните директори на двете медии да бъдат удължени от три на пет години, това предложение влиза в законопроекта на Министерския съвет. Съответства ли то на практиката в европейските обществени медии и какво гарантира в повече този удължен управленски мандат?
Съответства. Сравнителният анализ потвърждава наличието на по-дълги мандати в Европа. Личното ми мнение е, че по-дълга перспектива може да се дава чрез комбинация от кратки мандати с възможност за преизбиране (така би имало контрол поне при всяко преизбиране). Дългите мандати, съчетани с гаранциите за ненамеса в работата на медиите, имат потенциал да бетонират в управлението лица, които се оказват неспособни за тази позиция. А по повод недоволството ще кажа все пак, че закон не се готви с оглед на конкретни лица – законът трябва да предвиди какво е добро и работещо по принцип.
От разгорещената публична дискусия през есента стана ясно, че има други идеи за управлението на БНР и БНТ и за избора на членовете на СЕМ. Включени ли са тези идеи в сегашната версия на законопроекта?
Частично. В проекта са включени разпоредби, свързани с управлението на БНР и БНТ. Не се включват предложения за нов брой, състав и начин на формиране на регулатора. Не защото такава дискусия не е необходима. Но законопроектът има точно определени цели и разконцентрирането може да доведе до включване на екстравагантни разпоредби, да забави драматично изготвянето му и при лош късмет – да го потопи.
Има ли шанс законопроектът да мине през комисиите в Народното събрание и да бъде гласуван поне на първо четене?
В последните дни има много разнопосочни сигнали, разбързването на Министерския съвет е последвано от двукратно отлагане на първо четене в парламентарната Комисия по културата и медиите. Очакването за лош късмет става все по-основателно.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-vaksinatsionen-plan/
„Оцеляване на най-приспособения“ – така британският философ Хърбърт Спенсър нарича принципа на естествения отбор, представен в книгата на Чарлс Дарвин „Произход на видовете“. Този принцип е критикуван поради редица причини, не на последно място сред които е логическият кръг, съдържащ се в него: оцеляват най-приспособените, но кои са те? Ами онези, които оцеляват.
Този порочен кръг е единствената „логика“, чрез която може да се „обясни“ ходът на ваксинирането срещу COVID-19 у нас. Кои влизат в определена приоритетна група? Онези, които се ваксинират. Липсата на логически обяснения обаче не означава липса на прагматични обяснения.
като след тях остават „неприоритетните“ желаещи да се ваксинират. От самото начало определянето на тези групи повдигна определени етически въпроси. Докато в повечето страни на Запад основното чудене беше дали първо да се ваксинират най-възрастните, които са и най-уязвими на вируса, или лекарите на първа линия, у нас възрастните бяха оставени на предпоследно място. Но за това – по-късно.
В течение на имунизационната кампания фазите дотолкова се объркаха, че загубиха всякакъв смисъл. И все пак е добре да ги припомним, за да видим разликата между замисъла и реализацията.
Имунизирането на включените в тази фаза протече накратко така: от една страна, желаещите да се ваксинират бяха по-малко от очакваното; от друга страна обаче, не всички, изразили желание, получиха достъп до имунизация. Някои бяха пропуснати, защото например работят в частна практика. Други работещи в частни практики бяха обслужени. Ваксини не стигнаха и до всички лични лекари. И така тази фаза продължи, докато успоредно течаха и другите, което впрочем стана и със следващите фази.
Желаещите да се ваксинират у нас бяха критично малко, не на последно място поради дезинформационната кампания, чрез която безпрепятствено се разпространяват конспиративни теории – било че вирусът е „просто грипче“, било че ваксините са лоши, с тях ще ни чипират и пр. Вместо да поддържат ясна стратегия, управляващите допринесоха за объркващите послания. Било с личния си пример да не носят маски (или да ги носят неправилно), било заради омаловажаването на размерите на пораженията от пандемията у нас, било заради предизборни опити да угодят на този или онзи бизнес.
Откъде се появиха фермите за отглеждане на норки? Решението за тях бе взето заради информацията, че и норките се заразяват с коронавирус и могат да го разпространяват. Но докато за Дания това беше основание изобщо да прекрати производството на палта от норки, у нас се възприе подход, който трудно може да се обясни с друго, освен с това, че собствениците на фермите за норки са сред онези в България, които са „по-равни от другите“.
Ваксинирането на хората в социални институции мина неусетно и при наличието на малко желаещи.
Смисълът да се ваксинират учителите е децата да могат да се върнат в училище. Защото за тях това е особено важно – както от образователна, така и от психологическа гледна точка. Важно е и за родителите им, които освен със собствените си професионални задължения се оказват натоварени и с несвойствени задачи и работата им се затруднява заради децата вкъщи.
Като „педагогически специалисти“ бяха ваксинирани обаче не само учители в училища, а и университетски преподаватели, нищо че преподават онлайн. Както и работещи в някои езикови школи. Да не забравяме и непедагогическия персонал в училища, университети и пр. И докато много от представителите на тази група не проявиха интерес да се ваксинират, до други, заявили желание, ваксини не стигнаха, например до някои частни училища.
Ваксинационният план не пояснява кои са тези основни дейности, нито кои хора отговарят за функционирането им. На практика тук бяха включени огромна част от работещите каквото и да е – в публичния сектор, в частни фирми, хора, членуващи в професионални организации, и кои ли още не. Някои фирми, организации и пр. са получавали покани да се включат в имунизирането, други сами са проявили инициатива, след като са подочули, че това е възможно. Покрай включените в тази фаза започнаха да се ваксинират и техни близки с аргумента, че и без това желаещите са малко.
Когато стана ясно, че и програмистите влизат в третата фаза, общественото търпение стигна до границите си. Защото в голямата си част програмистите са млади хора и много от тях имат възможност да работят от вкъщи. А в същото време възрастните и болните, които са най-уязвими, са изтласквани все по-назад в „приоритетите“.
С кои хронични заболявания – до последно не беше ясно. Който се опитваше да получи отговор, обаждайки се на някой от официално предоставените телефони, удряше на камък – или дава заето, или ви казват, че сте звъннали на грешното място, и ви препращат от институция на институция и от отдел на отдел. Или ви казват да питате личния си лекар, който също няма информация. Друг въпрос е, че и сред личните лекари има противници на ваксините и някои от тях активно разубеждават пациентите си, които искат да се имунизират. Освен това не всички в България имат личен лекар.
Чак на 18 февруари, когато имунизирането в тази фаза вече започваше, бяха публикувани в насипен вид препоръки на 13 медицински експертни съвета. Логично би било те да послужат за основа на политическо решение кои хронично болни да се ваксинират приоритетно, но уви. Институцията прехвърли цялата тежест за решенията на личните лекари, които освен това до последно не получаваха инструкции как точно да осъществяват масовата ваксинация.
чиито условия и начин на живот създават повишен риск от заразяване. Кои са тези уязвими групи – на този етап не се знае. И няма яснота дали някога ще разберем, както и дали изобщо ще се стигне до тази група.
Неяснотите още около четвъртата фаза се обезсмислиха, когато изненадващо за всички премиерът обяви отварянето на т.нар. зелени коридори – свободно ваксиниране в определени болници. Първоначално идеята беше от тях да се възползват включените в четвъртата група, без да се налага да минават през личните си лекари. Което пък обезсмисли прехвърлената им отговорност да преценяват кой да се ваксинира и кой – не.
На практика обаче зелените коридори се превърнаха във ваксиниране на всички желаещи. Така вместо етичният въпрос кои граждани са „приоритетни“ да се реши на държавно равнище, той беше прехвърлен на съвестта на хората. Които бяха поставени пред
дали да прередят възрастни и болни, но да допринесат с каквото могат за колективния имунитет, или да изчакат имунизирането на по-уязвимите от тях, което може да се отложи за неизвестно бъдеще, като междувременно липсват достатъчно желаещи да се ваксинират.
За да направят избора си по-лесен, някои усвоиха идеологическото оправдание на отговорните за протичането на имунизацията у нас – че всъщност възрастните и хронично болните също се ваксинират, никой не им пречи да го правят. Ваксинират се обаче, ако са в достатъчно добро здраве, за да си позволят да чакат прави с часове. Или ако получат информация къде в даден момент се чака по-малко. В първите дни на зелените коридори на места се чакаше по три часа, а температурите бяха малко над нулата. Отношението към ваксинирането на възрастните и болните у нас може накратко да се илюстрира с известните социалистически лозунги –
Онези, които са толкова възрастни и/или болни, че не могат да чакат на опашка за ваксина посред зима, остават за неопределено бъдеще. Ваксинирането на трудноподвижните хора е още по-усложнено. Някои районни здравни инспекции нямат рампи за инвалидни колички, често пъти кабинетите на личните лекари не са на партера, почти навсякъде у нас средата не е пригодена за хора с увреждания и пътят до ваксинационния пункт се оказва недостъпен.
За да се реши този проблем, от отдавна се обещават мобилни екипи, но в периода на зелените коридори мобилните екипи получиха друга функция – да стигат до населени места, където няма кой да извършва имунизирането. Така изведнъж
Защо изведнъж стана важно да се ваксинира не само всеки, който иска, но и навсякъде? Защото на практика вече сме в предизборна кампания, а навсякъде има избиратели. Бойко Борисов ходи да оглежда как върви ваксинирането по села и паланки по същия начин, по който осветлява с присъствието си строежа на магистрали. И по същия начин се опитва да създава впечатлението, че всичко се развива по най-добрия възможен начин. Че България е едва ли не световен шампион във ваксинирането.
А защо тогава не се помисли за ваксинирането на пенсионерите, нали те също са избиратели? Ами за тях има парични добавки. Заради което според правителството, изглежда, те трябва да са благодарни, вместо да искат на всичко отгоре и да се ваксинират. Междувременно много лични лекари алармираха, че до тях ваксини или не стигат, или стигат много по-малко от поръчаните количества. А личните лекари са онези, от които се очакваше да „изнесат на гърба си“ четвъртата фаза.
Ако ваксинирането „на юруш“ успя да постигне нещо, то е да създаде впечатлението, че много хора искат да се ваксинират, щом чакат с часове на опашка за това. Което пък подейства на някои от колебаещите се – щом народът се блъска за нещо, значи има защо. Насред тази ваксинационна еуфория обаче
За създадения дефицит беше обвинена компанията „Астра Зенека“, която не е доставила част от поръчаните ваксини. За проблема с „Астра Зенека“, който е общ за целия Европейски съюз, обаче се знаеше от седмици. Отделен въпрос е, че за някои от имунизираните с „Пфайзер/Бионтех“ и „Модерна“ се оказа, че на този етап няма втора доза. За което пък „Астра Зенека“ не носи никаква вина.
И така тези, които разчитаха, че ще разполагат с лукса да избират с коя ваксина да се имунизират, не знаят кога изобщо ще имат шанса да се ваксинират с каквото и да е.
Като теглим чертата, въпреки демонстративната гордост на правителството от хода на имунизирането,
Междувременно заразените стават все повече – и като относителен дял, и като брой. Доказано починалите от COVID-19 надхвърлиха 10 000, без да броим починалите от усложнения, след като са били отчетени като „оздравели“, загубилите битката с вируса, при които той не е доказан с тест, както и жертвите на претоварената поради пандемията здравна система.
Икономистът Евгений Кънев обръща внимание върху плашещата статистика, че населението на България е едва 0,08% от световното, но пък жертвите на вируса са 0,4% от починалите в глобален план. На този фон се задава отваряне на заведенията и игралните зали, а след месец, в навечерието на изборите – и на нощните клубове.
Ако по нещо България води, то вероятно е по дял на имунизираните, които не попадат в никоя приоритетна група. Но са имали здраве и късмет да се вредят.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kaloyan-pramatarov-interview-elie-wiesel/
Ако често се навърташ в книжарниците, няма как да не забележиш увеличаването през последните две-три години на фикционални четива с Аушвиц в заглавието… До тях обаче, като свежа изворна вода, се появиха и два тома от лагериста от Аушвиц и Бухенвалд Ели Визел – „Нощта“, в нов превод, и „Зората“…
Как се пише за света след Аушвиц, след като си преживял Аушвиц? Този въпрос ме човъркаше преди разговора с поета Калоян Праматаров, в чийто превод от френски излизат двете книги на родения в Румъния писател с унгарско-еврейски корени. Може ли изобщо лагерът да е поука?
„Зората“ е втората книга на Ели Визел, която ти превеждаш на български език – след „Нощта“, публикувана през 2020 г. На какво се дължи трайността на твоя преводачески ангажимент към носителя на Нобеловата награда за мир през 1986 г.?
Приех предизвикателството преди всичко заради многопластовия отговор на Визел в трилогията „Нощта“, „Зората“ и „Денят“ за това какво става с човешката ти същност, когато си жертва, когато си принуден да станеш палач в името на една идеология и когато трябва да се справиш с паметта за травмата. Ярки, промислени, запомнящи се страници, които с малко думи изграждат образа на една страшна действителност, в която Историята, творена от човеци, смила в мелницата си други човеци. Впечатляваща илюстрация на баналността на злото (по Хана Аренд).
Благодарение на кои свои качества според теб Визел успява да избегне опасността неговите творби да се превърнат в плосък плакат – и те израстват в могъщи живописни платна?
Струва ми, че силното въздействие на описаните картини идва преди всичко от ненакърненото чувство за мяра. Картините са предадени с няколко щриха, дребен детайл, описание на вопъл, мирис, цвят, отронена дума, запомнен поглед, жест, нечий образ. Минимализмът в това отношение само засилва драматизма на реалностите, които Визел описва. Авторът не героизира, не търси високия слог за ненакърнимата човешкост, напротив – гради образи на уплашени, неразбиращи, трудно оцеляващи хора, загубили вярата си в Бог, любовта, благородството, надеждата, дори чувството за синовен дълг, забравили за прошката, непреживели травмите си.
В „Зората“ има един покъртителен образ, предшественик на вече популярното „Аз сме“: разказвачът осъзнава, че в себе си съдържа всички онези хора, които някога са го формирали – и ако той убие своя враг, всички те ще станат убийци. Каква е чуваемостта според теб на това послание в свят, който поставя директивата да бъдеш само себе си, да станеш само себе си?
Всеки носи в себе си множеството хора, които са го изградили. Светът не почва и не свършва с нашата уникалност, напротив – трайността му се основава на приемствеността между поколенията и повторяемостта на манталитетите. И не е само личен проблем, ако не съзнаваш откъде идваш, кой си и накъде отиваш. Така както да знаеш само един език, означава да не знаеш никакъв език, по същия начин да си уверен, че си или трябва да бъдеш единствено себе си, означава да не познаваш себе си.
Ти си историк по образование, изследовател на древни погребални практики. Не мога да не те попитам за твоята интуиция как се променя мястото на омразата като двигател на човешката история…
Всъщност променят се само културно-географските топоси и имената на хора, общности и държавни строеве, омразата си остава – тук бих възкликнал заедно с Левинас: „Все същата омраза към Другия човек!“ И не е нужно да споменаваме Палестина, Близкия изток, антициганизма, възраждащите се национализми, неонацизма, расизма, ксенофобията и пр. Всеки бегъл преглед на съдържанието на интернет форумите е достатъчен, за да видим как се зачита човешкото достойнство и колко лесно избликва омразата.
Дали е двигател на човешката история: не и в наши дни, когато – искаме или не – глобализацията е налице и ние сме принудени да живеем и да се съобразяваме с този глобален свят.
Днес литературата е арена на сблъсък между фикцията и антификцията. Къде в него остава паметта? Защо герой, преживял Бухенвалд и Аушвиц, е готов да убие своя нов враг, този път английския окупатор на палестинските територии – и защо иска да го опознае, преди да го убие? Зъб за зъб ли е смисълът на историята? И вече въпрос към теб като към поет: какво да правим с токсичната въображаема част от историята; с историческия разказ, който не почива на факти?
В своя недовършен труд „Апология на историята, или занаятът на историка“ Марк Блок, бащата на школата „Анали“, признава: „Добрият историк прилича на човекоядеца от приказката. Той знае, че неговата плячка е там, където мирише на човешко месо.“ Историята е знание за хората – за хората от миналото, за хората от настоящето и заради хората от бъдещето. А там, където има хора, има и памет. Ние разказваме за и заради тези хора – все едно дали обговаряме пейзажа, сечивата, надгробните могили, архивните документи, градската архитектура или който и да е артефакт, или пък обследваме манталитетите и описваме нечий конкретен бит…
Границата между достоверното и недостоверното е твърде тънка, а понякога и твърде субективна в тези разкази-прочити, защото и историкът е плод на своето време и чете историята посвоему. Исторически разкази, които преди години са ни се стрували напълно достоверни, може да се окажат неверни с натрупването на нови факти и артефакти, на нови свидетелства и въобще знания. Смяната на господстващата в обществото идеология също променя разказите и може би тъкмо тогава те стават токсични, когато идеологията взема връх над историческата добросъвестност и желанието за разбиране. Литературата също се осланя на разказа, но в нея пристрастието не само е насърчавано, а и задължително.
В случая с Визел – героят му в „Зората“ е привлечен в „Движението“, успяло да превърне Обетованата земя в земята на страха, залогът е: „Свободата на Израел, бъдещето на Палестина.“ За пръв път той чува еврейски разказ, в който евреите не треперят, от човека, който го вербува: „Ние водим свещена борба… срещу англичаните.“ И осланяйки се на този разказ, напълно приема всички решения на ръководството на Движението, включително възложената му задача да стане екзекутор на пленения английски офицер. Но вън от принадлежността си към Движението, героят на Визел не е изгубил човешката си същност, тъкмо като човек той отива да се срещне с онзи, когото трябва да екзекутира призори, с Другия човек.
Какви стъпки и стъпчици трябва да предприемаме, за да не допуснем завръщането на концентрационните лагери?
Да помним миналото, да забелязваме, да разпознаваме признаците, малките знаци в общата насока на поведение: днес непремерено изказване от парламентарната трибуна, утре изявление в пресата, вдругиден надпис върху стена, после хвърлен камък срещу някого, на следния ден побой… Да се опитваме да разберем Другия, преди да го съдим, и да се взираме по-внимателно в лицето му, което ни казва: „Не убивай!“ – в пряк и преносен смисъл.
След документалната „Нощта“ и фикционалната „Зората“ ще продължиш с „Денят“, третата книга? Може ли литературата изобщо да промени нещо в кръговрата на страха и насилието?
Приех да преведа цялата трилогия на Визел. В случая литературата има катарзисен ефект. И страхът, и състраданието заради преживяното насилие присъстват и в трите книги. Дали те водят до очистване от тези чувства? Дали карат читателя да се замисли и да погледне с други очи на собствения си живот и на мястото си в света? Много се надявам да е така.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/za-zapetaykata-i-bulgarskoto-proklyatie/
Проклятието на България не се нарича „Ахмед Доган“, както обяви в едни други години Иван Костов. Проклятието на България е безмерната, отчайваща липса на контрол. Това е резултатът от корупция – на всички нива на властта, непотизъм – на всички нива на властта, бездушие – на всички нива на властта. Ние всички сме едновременно съучастници и жертви на това проклятие, просто едни умираме бавно, до живот, а други ги убива внезапно срутила се сграда или паднала лампа в тунел, или некачествен асфалт, оголен кабел под улична шахта, взрив на работното място…
Когато кръвта на жертвите опръска новините, сценарият е един и същ. Опозицията преграква от обвинения към управляващите, а управляващите: a) търсят „бушон“, комуто да стоварят вината; б) произвеждат новина, която да „потопи“ труповете в края на емисиите; в) започват безсмислени действия, имитация на усилия да се поправи злото. Например общините почват да правят регистри на опасните сгради (след като се срути сградата на столичната ул. „Алабин“ през 2007 г., убила две момичета) или на всички водни съоръжения (след скъсаната стена на яз. „Иваново“ през 2012 г., заради която загинаха десет души, а много къщи от село Бисер бяха потопени – защото никой не се сети да евакуира хората от селото, което бе на пътя на водата).
Шестнайсетгодишното момче, което загина на място, вървейки по столичния булевард „Иван Гешов“, е новата жертва в този дълъг списък на ненаказани безчинства. А за смъртта му ще се окаже виновна една… запетайка. Не вярвате?
Людмил стана жертва на оголен кабел, водещ към павилион(и), които де юре не работят и не трябва да са там, но де факто функционират години наред. Има ток за обект, който няма право да работи – но токът е пуснат от енергото срещу служебна бележка. И тече по кабел, прокаран в нарушение на всякакви правила, в т.ч. и за безопасност.
Струва си да се припомни същественото от обясненията на замесените – ЧЕЗ, Столичната община, район „Триадица“, болница „Св. Иван Рилски“ (на чиято територия е павилионът с кабела, убил Людмил).
ЧЕЗ пуснали ток срещу служебна бележка, подписана със запетая от главния архитект на район „Триадица“ Иван Шишков. Кабел не са пускали. Не е тяхна работа да знаят кой обект е законен и кой – не.
УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ няма нищо общо с този трагичен инцидент, лаконични са от болницата.
Столичната община провери и съобщи, че всичките пет павилиона на мястото са незаконни – за нито един няма удостоверение за въвеждане в експлоатация. Трите на тротоара са поставени с документи от район „Триадица“. За другите два павилиона на територията на болницата, до единия от които стига кабелът убиец, още през 2018 г. от предишната районна администрация констатират, че са незаконни, и започват процедура за премахването им. Констативните актове са изпратени в Дирекция „Общински строителен контрол“ за издаване на заповеди за премахване. Дирекцията открива пропуски в актовете и ги връща за поправка в район „Триадица“, за да ги издаде коректно. До този момент коригирани констативни актове не са представени. От местната администрация твърдят, че не са получили отговори от болницата и от областния управител, каквито не са необходими, за да продължи процедурата по премахването. Пратено е писмо до район „Триадица“ спешно да приключи тази процедура и да започне премахването им. Обясненията са на кметицата Йорданка Фандъкова (ГЕРБ) и на главния архитект на столицата Здравко Здравков.
В район „Триадица“ не знаели за преписката за премахване на павилионите. Разбрали, че я има, след смъртта на момчето. Оказа се, че главният архитект на района Иван Шишков ще подаде оставка – за нея съобщи районният кмет Димитър Божилов („Демократична България“). Шишков работи там от времената на ГЕРБ – от 2008 г., бил е и архитект на Банкя, родния град на премиера. Поради липсата му на пресконференцията не се разбра дали е знаел, че има преписка от 2018 г. да се премахнат павилионите. Не стана ясно и как така, след като в районното кметство не знаели за преписката, са поискали информация през 2019 г. от областния управител и от болницата относно процедурата за премахване на павилиона.
През 2011 г. за някакъв период арх. Шишков не бил на работа и затова удостоверението, въз основа на което ЧЕЗ пуснали тока на злополучния павилион, било подписано със запетайка. Според районния кмет Божилов „кой я е подписал [бележката], каква е връзката и каква е съпричастността на този документ, ще констатират разследващите органи“. Под негово ръководство такива бележки не се издавали, защото „тяхната правна стойност е равна на нула“.
(Всъщност това е законово уредено и няма нужда от разследващи органи, в кметството трябва да знаят – или Шишков е упълномощил някого да го замества в негово отсъствие с писмена заповед, или ако не го е направил – някой друг по старшинство е поел функциите му и това също се знае.)
Главният архитект подава оставка, макар да не е подписал, казва кметът на район „Триадица“ и допълва, че това е морална постъпка, а Шишков е професионалист. Всъщност подписал е – със или без запетайка, институцията в лицето на районното кметство е гарантирала, че поставеният вече павилион може да получи ток. Фактът, че не е въведен в експлоатация, е изпуснат. За ЧЕЗ важни са подписът и печатът на районното кметство.
Ето как една запетайка се оказа фатална. Ако го нямаше това удостоверение, нямаше да има и павилион, защото без ток няма как да работи. Ако някакъв чиновник някога, преди години, беше взел решение да не подписва, защото не му е било там мястото на павилиона, нито е било разрешено да работи, Людмил щеше да е жив. Всъщност нямаше – щеше да се намери друг да подпише, в България винаги се намира…
Спомнете си „Амнезия“. Дискотеката в Студентски град, пред която беше пребит до смърт 20-годишният студент Стоян Балтов, беше обявена като „временен преместваем обект“. Благодарение на архитекта на район „Студентски“ – и на липсата на контрол от страна на Столичната община, в която по онова време кметуваше Бойко Борисов, и неговия главен архитект Петър Диков. „По наши данни заведението „Амнезия“ дори не е официално отваряно. Има възможност да бъде изцяло премахнато“, каза Диков през декември 2008 г., когато загина Балтов и имаше протести. После се надигнаха гласове Студентски град да стане кампус, да се махнат казината, нощните клубове и изобщо имаше идеи, Борисов навъсен даваше пресконференции, в парламента се разшумя. Накрая – нищо. Дойде изборното лято на 2009-та.
Наемът на „Амнезия“ (наистина съборена по-късно) беше 200 лв. на месец по договор от 2006 г. Павилионите на „Гешов“ са плащали по… 100 лв. месечно, съобщи в свое видео по темата Борис Бонев от „Спаси София“, общински съветник от Столичния общински съвет. Пазарните цени са поне пет пъти по-високи.
Политиците са същински чакали – хранят се с мърша. Смъртта на Людмил отприщи парламентарни призиви от БСП Борисов да се яви в Народното събрание и да даде обяснения, лицемерно красноречие, искания за оставка на Фандъкова, от една страна, обвинения към Божилов, от друга. „Корупцията и беззаконието отнемат човешки живот“, заяви социалистът Христо Проданов в пленарната зала. Но и по времето, когато левицата управляваше, нещата не бяха по-различни.
Цинизъм е да се превръща нечия смърт в аргумент в предизборна битка, още повече когато вече се надига напрежение в ромския квартал „Факултета“. Момчето е от ромски произход. Хората от квартала блокираха улица в София и поискаха оставките и на Фандъкова, и на районния кмет Божилов, спряха за малко и влака през квартала. От тези искри може да се разгори голям огън (особено с чужда помощ) и не се знае кого ще подпали той. Настървени политици, изострена обстановка – предизборната кампания на практика тече от месеци и мнозина политици нямат морални и етични задръжки да използват смъртта на дете, за да разпалят размирици. Царицата на патетиката Мая Манолова вече се изока във Facebook, че Общината, кметът и държавата са екзекутори.
През февруари 2017 г. греда от лампа в тунел „Ечемишка“, неремонтиран от 1985 г., падна и уби в автомобила ѝ 64-годишна жена. Конструкцията е била корозирала, пътните шефове са знаели, но не са си мръднали пръста. Тогава обаче тази смърт, също преди избори, не предизвика такъв отзвук.
През октомври 2014 г. управляваше служебен кабинет, когато в завод за утилизация на мини в Северозапада загинаха при взрив 15 души. Обществото не изглеждаше кой знае колко потресено, въпреки това, което излезе наяве. Че и преди е имало други сериозни инциденти и пострадали хора. Че на работниците не е било осигурявано дори защитно облекло. Че са получавали 240 лв. заплата, когато минималната беше 340 лв. Системни нарушения, констатирани от инспекцията по труда. Мълчание на синдикатите, на служба „Контрол на общоопасните средства“ към МВР. Всички обвинени по-късно бяха до един оправдани.
Затова, така и така не четете предизборните програми, не ги четете и сега. Не си струва. Коалициите след изборите и услугите, които политиците трябва да връщат, ще ги обезсмислят. И се молете някоя запетайка да не сложи без време край на дните ви – с българското проклятие всичко е възможно.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/rumen-gulubinov-interview/
Румен Гълъбинов е икономист и финансист, първи председател на Агенцията по застрахователен контрол и заместник–председател на Комисията по финансов надзор. Работи в сферата на частния бизнес. Член е на Стратегическия съвет при президента Румен Радев. Венелина Попова разговаря с него за възможностите, които се откриват пред България за икономическо възстановяване и развитие след края на пандемията.
Г-н Гълъбинов, успява ли правителството на управлява кризата, както твърди премиерът, или само я наблюдава и следва нейния ход?
Определено кризата се управлява в нейния здравен аспект. Ние имаме подобни мерки като в целия Европейски съюз, оттук нататък е важно как се подхожда към икономиката. Очевидно тя има нужда от още подкрепа. Мярката 60/40 се удължи, подпомогната от банковата ваканция, която също беше удължена с решение на Европейската централна банка.
Как изглежда икономически страната ни близо една година след началото на пандемията от COVID-19 и въвеждането на извънредното положение? Какво показват статистиката, фактите?
Статистиката все още не е излязла напълно, за да видим колко е спадът на брутния ни вътрешен продукт.
Спадът е 3,8% според последни данни на Националния статистически институт.
Значи под нивото на много други държави като Италия и Испания и под средния спад за ЕС, което е добре. Тоест България в значителна степен има възможност да започне възстановяването на икономиката си и то да върви с ускорена ваксинация. В основните документи и на Световната банка, и на Международния валутен фонд, и на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие ваксинацията е посочена като съществен фактор за подпомагане на възстановяването на икономиката.
Но досега ние сме ваксинирали едва 1% от населението ни.
Да, така е. До края на годината трябва да успеем да ваксинираме поне половината от населението, което има нужда от ваксинация.
Нали разбирате, че с тези темпове, с които досега върви този процес, това е неизпълнима цел…
Това, което трябва да продължим да правим, е да си осигурим доставки на ваксини, а такива възможности ще имаме все повече, тъй като се добавят нови производители в одобрения списък на ЕС.
Външният ни дълг вече надхвърля 60% от БВП. Има ли опасност, ако тази тенденция продължи, да влезем в дългова криза?
Да, но дългът към БВП, който е дълг на държавно управление, е под 30%. Това е една добра отправна точка за възстановяването. Когато здравната картина се влошава, както беше в края на миналата година, се влошават и макроикономическите показатели. Оттук можем да направим извода, че здравният проблем не може да бъде отделен от икономическия и е определящият за посоката, в която ще вървят нещата. Затова всичко, което можем да направим тази година, е свързано с овладяване на пандемията – ако може да се разминем без трети локдаун или да го отложим във времето. А от друга страна, да финансираме повече вътрешното търсене и потребление, докато се възстановят износът и инвестициите.
Съветът на Кристалина Георгиева е да харчим колкото може повече, за да подкрепим българската икономика. А икономистът и бивш вицепремиер Николай Василев смята, че единственото, което трябва да правят управляващите, е да държат здраво бюджета, да не изпадат в дългове и дефицити и да лекуват хората. Споделяте ли тези мнения?
Това, което ни казва и МВФ, и г-жа Кристалина Георгиева, е „харчете, харчете, но пазете квитанциите“. Тоест в тази ситуация, като започнем да харчим, трябва да държим сметка и да не допуснем дългът да се увеличи драстично, въпреки че в момента има изгодни условия за вземане на заеми заради глобално ниските лихви. И го видяхме в двете емисии, които емитирахме миналата година в евро за общо 5 млрд. лв. при изгодни условия. Въпросът е да държим нивото на дълга под контрол. Другото е да изразходваме ефективно средствата, още повече че ще имаме подкрепа от Плана за възстановяване на ЕК. Европейският съюз вече гласува 750 млрд. евро (по временния инструмент NextGenerationEU – б.р.). Важно е тези около 30 млрд., които се очаква да получи България, да бъдат усвоени с добри проекти, за да се почувства в икономиката ни подкрепата за възстановяване.
В българския план за възстановяване и развитие не е ясно как точно и за какво ще бъдат изразходвани тези милиарди. Но кое е по-важно – държавата да задлъжнява още и още, за да подпомага бизнеса с директни помощи, или да създава условия за развитие на предприемачеството? Защото страната ни е с най-ниска предприемаческа активност в ЕС.
Точно затова е много важен балансът на тези мерки. Не е препоръчително да задлъжняваме прекомерно, в същото време трябва да си подобрим бизнес средата за инвеститори, и то от високотехнологичния клас, инвеститори с висока пазарна капитализация, които имат възможност и да инвестират. Но ние трябва да се преборим да сме атрактивни за тях в региона и да привлечем големи инвестиции от ИТ компании и интернет гигантите; от такива, които развиват електромобилността; от компании, свързани с бъдещата „Зелена сделка“ на ЕС за енергийно обновяване на икономиките.
Всички прогнози за бъдещето залагат на устойчива зелена икономика, базирана на иновации, високотехнологични производства, дигитална, водородна и друга уникална научна инфраструктура. Обаче има ли шансове България да премине на тази по-висока предавка на развитие, при положение че още не сме изградили дори транспортната и социалната си инфраструктура, а гордостта на Борисов са магистрали, върху които се свличат скални маси?
България има всички шансове за такава трансформация – и дигитална, и по линия на зелените енергии. Имаме потенциал за това, защото сме вече 15 години член на ЕС и сме работили по два програмни периода. Големите държавни проекти, като пътната инфраструктура, също имат значение за възстановяването, защото чрез повече капиталови инвестиции в такива проекти се създава възможност за възстановяване и разкриване на работни места. Трябва да изградим и довършим тази инфраструктура, за да може да разпределим по-добре териториалното си развитие и да не делим страната на развит Юг и беден Северозапад например. Не трябва никоя част от България да попада всяка година сред трите най-слабо развити региони в ЕС.
За икономиката на бъдещето ще е необходима не толкова много, колкото висококвалифицирана работна сила. Как ще покрием този основен дефицит и ще има ли държавата ресурс в следващите десетилетия да издържа декласираните от този пазар на труда?
Това е много важен въпрос и е свързан с нещата, които се обсъждаха на Световния икономически форум, проведен тази година, макар и дистанционно. Там тези тенденции бяха очертани – че факторната производителност, която продължава да зависи основно от човешкия потенциал, започва все повече да се формира и повишава от навлизането на автоматизацията, цифровизацията, изкуствения интелект и роботизацията. И това поставя въпроса, че светът се движи технологично по-бързо, отколкото работната сила може да се адаптира към тези нови реалности. Този процес поражда безпокойствата, че при една икономика 4.0 и тези след нея бурното развитие на технологиите и съответно високотехнологичните производства ще изпреварят като скорост на развитие адаптацията и преквалификацията на хората, които ще са заети в тях.
А ние се държим, сякаш тези революционни технологични промени не предстоят. Имаме ли готовност да ги посрещнем?
Ние имаме възможност да работим по тези неща, включително и с европейските средства, които ще продължат да ни бъдат отпускани по програми като „Развитие на човешките ресурси“. Имаме възможност да вдигнем и нивото на образователната си система, а принудителното преминаване на онлайн обучение в училищата и университетите разви ускорено компютърните и дигиталните умения на нашите ученици и студенти. Този процес трябва да продължи с дигитализация на цялата ни образователна инфраструктура. Повишаването на тези умения после ще окаже влияние върху пазара на труда и ще създаде човешки ресурс за новите производства и инвеститори.
Икономическото развитие в България е силно зависимо от европейските средства. В следващите седем години страната ни трябва да получи около 30 млрд. евро от ЕС. Това са много пари и битката на тези избори е за тях. Очаквате ли тези милиарди да бъдат изразходвани разумно, или те отново ще бъдат усвоени от правилните хора и фирми през различни корупционни схеми?
Това е големият въпрос и аз мисля, че тук всички трябва да работим за това тези средства да бъдат усвоени ефективно. Защото е добре да използваме технологичната вълна, която върви в момента, ако искаме да си преструктурираме икономиката, а не да закъснеем и тази вълна да ни отмине. И от ЕК, и от МВФ ни казват, че трябва да направим структурни промени в икономиката и в други сфери, например да си подобрим здравеопазването – също с цифровизация и въвеждане на електронни методи. Това ще се отрази както на ваксинационните кампании, така и на целия процес на лечение. Защото до голяма степен при такива пандемии, каквито в бъдеще са възможни, ние трябва да сме адекватно и добре организирани дигитално, за да можем да насочваме бързо хората и да ги лекуваме успешно.
Извинявайте, но хората у нас умират не само от COVID-19. През 2020 г. са починали над 100 000 души, от тях едва 1/10 са жертви на пандемията. Истината е, че българите сме много болни, а здравеопазването ни – лошо.
Това е много важно – да не се стопяваме ускорено заради тези три фактора: висока смъртност, сравнително ниска раждаемост и отрицателната нетна миграция. Те намаляват количеството на работоспособното и квалифицирано население, което да посрещне нуждите на инвеститорите. Да, публичните проекти са важни, държавните, големите, инфраструктурните, които се изпълняват с европейските средства, безспорно. Но не по-малко важно е ние да привлечем капитал и по линия на публично-частното партньорство и изцяло на преки чуждестранни инвестиции и проекти, което ще ни донесе добавена стойност, ще повиши доходите и стандарта на живот.
Такъв оптимист ли сте и в икономическите прогнози и анализи, които правите за президента?
Аз мисля, че съм реалистично оптимистичен. Ние сме членове на ЕС, на Северноатлантическия пакт и България подготвя възможностите си за членство в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие – най-голямата световна икономическа организация. Наскоро получихме отзиви оттам с положителни констатации и с бележки.
Ако Ви слушат хората, които живеят под прага на бедността, как биха приели Вашия оптимизъм?
Ние все пак трябва да виждаме светлина в тунела и да правим усилия, за да променим нещата. Затова не споделям изцяло негативни и черногледи очаквания. Искам да намерим най-добрия баланс за нас, защото се очертава да има финансиране, тоест проблемът сега не е в парите.
Проблемът е кой и как ще разпределя парите, г-н Гълъбинов. И какво правителство би усвоило тези средства от ЕС по начина, за който Вие говорите.
Трябва да използваме възможностите, които ни предоставя помощта на ЕК по Плана за възстановяване и развитие след пандемията, както и средствата от следващия програмен период на ЕС. Каквото и правителство да имаме, то не бива да пропуска този шанс.
Но и трите кабинета на Бойко Борисов добре се възползваха от европейската солидарност. И какъв е резултатът – направиха богатите още по-богати, а бедните – още по-бедни. Такава пропаст между тези двете групи никъде другаде в ЕС няма, нали така?
За преодоляването на тези неравенства в доходите има значение и данъчната политика. Едно от нещата, които трябва да се направи, е да се въведе този необлагаем минимум в съществуващия подоходен данък. А дали да се въведе прогресивно подоходно облагане, каквато дискусия се повдигна, е един разговор за по-нататък, когато ще стъпим на територията на възстановяването. За въвеждането на базов доход мисля, че е рано да говорим, такъв могат да си позволят по-богатите страни.
Управляващите не искат да въведат дори едно диференцирано ДДС за храните и лекарствата…
Да, това също е мярка, която трябва да се приложи, защото храните и лекарствата са най-потребяваните стоки. Намалената ставка ще окаже влияние и на потреблението. И другото важно е прагът за регистрация на фирмите по ДДС. Европейската комисия ни дава възможност да го вдигнем до 100 хиляди евро. Но дори и да го направим 100 000 лв., това ще облекчи много малките и фамилните фирми, дори средните предприемачи. Те трябва да имат избор и ако искат да плащат патентен данък, който ще напълни бюджетите на общините и ще е в полза на децентрализация на приходите за местното самоуправление.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/krasavitsata-i-yagodite/
Имало едно време едни хора и те си построили красива къща, в която идвали много гости. Те слушали музика, изпълнявана на специален подиум в един от салоните, слизали в градината по някое от трите романтични каменни стълбища като шлейфове около къщата или се надвесвали над изящните парапети около трите окръглени тераси на втория етаж… Някои дори берели ягоди в двора. Тогава ли я нарекли „Къщата с ягодите“, никой не може да каже, но така я запомнили съседите.
Из „Сбогом, мои красавици!“, Мариана Мелнишка
Няма нищо по-романтично (а често и по-възмутително) от стара къща в центъра на София и нейната злощастна съдба.
Демонтират Къщата с ягодите, оповестиха за пореден път медиите в средата на февруари. И социалните мрежи пламнаха. „Безобразие!“, „Поредната българска къща, паметник на културата, ще бъде пожертвана поради непукизъм, бездарие и алчност“, „Тези хора нямат нито сърца, нито душа!!! Как се руши такова СЪКРОВИЩЕ!!!“.
Всъщност дебатът тлее вече близо 10 години, последно избухна през 2015 г., а повод за сегашната реакция беше информацията, публикувана и подробно онагледена още в средата на декември 2020 г. в сп. „Градът“ под заглавие „Къщата с ягодите очаква своето възстановяване“. Там стана ясно, че къщата е: а) знакова, б) плесенясала и в) опасна, особено при земетресения. Съответно най-добре е да бъде „демонтирана“ и после изградена отново със съвременни материали, укрепена, топло- и хидроизолирана, и всичко това – при пълно копиране на оригинала.
Нали няма нужда да обяснявам коя и какво е т.нар. Къща с ягодите? Когато през далечната 2008 година в WhATA за пръв път я нарекохме така заради два-три идилично нацъфтели стръка ягоди в двора, не предполагах, че този романтично запуснат минидворец ще се превърне в такъв масов фаворит. Все пак къщата е закъснял стилистичен хибрид – малко югендщил (немски сецесион), малко ар деко, много неонационален романтизъм. Завършена е през 1930 г. и говори много за българските цивилизационни лутания по пътя към идентичността. Разбира се, че искаме да сме част от голямата западноевропейска цивилизация – винаги сме искали, но византийските капители и кобиличните възрожденски арки също са ни важни. И по-добре да не рискуваме с нови и авангардни стилове.
Любопитен факт е, че през същата 1930 година когато дипломираният в Германия български архитект Георги Кунев завършва къщата на ул. „Сан Стефано“ 6, немският архитект Лудвиг Мис ван дер Рое завършва вила „Тугендхат“ в покрайнините на град Бърно, Чехия. С чистите си линии, плоски покриви тераси, преливане на пространствата и редица технологични експерименти, вила „Тугендхат“ е един от брилянтните примери за предвоенен архитектурен модернизъм, неслучайно обявена за културно наследство от световно значение и вписана в листите на ЮНЕСКО.
Различни държави, различни паметници. Такива, каквито са, тези къщи говорят достатъчно за средата си и трябва да бъдат анализирани като част от една голяма, последователна нишка от истории, от събития, от материални следи. Именно в това е смисълът на културното наследство.
И в двете къщи са живели образовани, богати семейства, и двете са пример за елитната еднофамилна къща на онзи отдавна изчезнал „свят от вчера“ на Стефан Цвайг. Но едната днес е къща музей на себе си, прецизно реставрирана до последния перваз, в която часовете за посещения се резервират 9 месеца предварително. А другата е обект на детски мечти и въздишки през оградата на буренясалия двор. Кристалните стъкла, орнаментите по тавани и врати, мраморната камина на къщата на „Сан Стефано“ 6 гледаме само в стари кадри от филма „Опашката на дявола“ и във фотографски изложби. А онези случайни ягоди отпреди 13 години отдавна ги няма.
„Искам да я реставрирам със собствените си ръце, искам да се оженя в нея, искам да създам и отгледам децата си в нея, искам да живея в нея до края на живота си. Къща като никоя друга…“, написа някой в коментар още през 2008 г.
„И името ѝ е красиво като самата нея – възкликна писателката Теодора Димова през 2015 г. – Как е хрумнало на банкера, построил уникалната къща, подобна на малък замък, да засади точно ягоди. Сигурно са били диви, около полукръглата веранда, към която водят трите каменни стълбища, сигурно сред тях са играли децата му, сигурно от тях слугините са правели уханни сладка – любимото им лакомство, сигурно това сладко се е поднасяло следобед в малки кристални чинийки заедно с чашка ликьор или с ароматно турско кафе, сигурно сред тези ягоди са ставали следобедните сбирки на софийския хайлайф, на жени с воалетки, в копринени рокли и силно начервени устни, с дантелени ръкавици до лактите…“
Тя е ценна най-вече защото е блян. Блян за една стара София на следобедни соарета, дантели, бяло сладко и автомобила на Буров по жълтите павета. И именно тук се крие драмата на нейното опазване.
Този блян въздейства емоционално дори и на най-равнодушните, допълнително подсилван от дългогодишната немара. Затова обществото реагира категорично при всяка заплаха срещу сградата и засега успешно изпълнява ролята си на коректив и на частния интерес, и на институциите. Културното наследство се опазва най-добре тогава, когато има обществено съзнание за неговата ценност, знаем. Но да не забравяме, че и настоящият собственик Валентин Златев вероятно е под въздействието на същия блян. Въпросът е дали иска нещо повече от нова баня на горния етаж (примерно като надстрои къщата), или иска да се вживее в ролята на стария банкер и да събира „софийския хайлайф“ на ягодово сладко в „малки кристални чинийки с чашка ликьор“. Обаче го е страх да живее в стара къща със скърцащи подове и затова упорито играе танго с публичното мнение вече близо 10 години.
И сега какво се случва? Случва се един до болка познат и толкова прозрачен сценарий. Да досадим на обществото с една и съща драма, да я повтаряме, докато накрая на всички им стане все едно.
Шокиращите заглавия, тип „Събарят Къщата с ягодите“, се появиха масово още през 2015 г., разкривайки абсолютно същите намерения на собственика – да събори и изгради „наново“ къщата, защото била сеизмично опасна и конструктивно компрометирана. Тези намерения тогава разгневиха медиите и социалните мрежи, съвпаднаха с кметската предизборна битка в София и доведоха до петиции и протести пред Министерството на културата. Дори шестима от кандидат-кметовете на София (иначе на крайно противоположни позиции) се обединиха предизборно в защита на къщата.
След това нещата някак утихнаха. Заглавията се забравиха, коментарите се изписаха, изборите минаха, появиха се нови теми, които да ангажират хората по социалките. И публичният дебат беше заместен от разменяне на преписки по институции, от експертизи и преработки на инвестиционното намерение, за много от които публична информация не е достъпна. А къщата продължи да стои все така необитаема и романтична в центъра на София.
Нищо не се е променило в желанията на собственика, евфемизмът „демонтаж“ продължава да замества далеч по-честните глаголи „разрушаване“ и „преизграждане“. Нищо не се е променило и в мнението на експертите. Разбира се, че такъв „демонтаж“ би ликвидирал всякаква автентичност и преизграждането би било фалшификат – подмяна на автентична ценност с копие. Всички аргументи вече са казани. Никой не иска къщата да се събаря (освен нейния собственик).
Каква е мотивацията на Златев – ето това е по-интересният въпрос. Къщата е негова собственост или собственост на семейството му вече много години и се руши зрелищно, пред очите на цяла София. Немалко години и средства той инвестира в проекти, одобрителни процедури, експертизи и публични изявления, за да докаже опасността от конструктивната ѝ нестабилност. Ясно е, че къщата може да бъде укрепена, без да бъде преизграждана. Жалко е, че последната експертиза на УАСГ от 2017 г. не е публично достъпна, но тя де факто заключава същото, а сп. „Градът“ цитира части от нея. Става видно, че има редица съвременни начини за укрепване на къщата, сред които:
Защо Златев си причинява това дългогодишно обществено недоволство и упорства в намеренията си, вместо да се нанесе в романтичния малък замък в центъра, укрепен по гореописаните начини? Вярно, няма да има баня към всяка спалня, кухнята ще е малко далеч от трапезарията, ще живее по-скоро като в началото на ХХ век, но това е цената и отговорността да притежаваш паметник на културата. Винаги е по-ценно да притежаваш оригинал вместо копие.
Помните ли случая с Двойната къща на бул. „Васил Левски“ в София? Класически пример за евтин флирт с общественото мнение – сграда с премахнат статут на културно наследство, която беше разрушена въпреки живите вериги в нейна защита и която получи обратно статута си от Министерството на културата, когато беше вече купчина тухли. В момента на нейно място имаме много лоша чисто нова сграда, която още се довършва, но която вече е със статут. А две бетонови отливки в новите многоетажни фасади официално пазят автентичния дух на разрушения оригинал.
Автентичността е фундамент на съвременното опазване на културното наследство. Уважението към оригинала е регламентирано още с Венецианската харта от 1964 г. и се приема за безпрекословна изходна позиция и до днес. Не е редно да създаваме опасни прецеденти, които да разклащат този фундамент у нас. Да, Законът за културното наследство позволява преизграждане по автентични данни, но кой казва, че законът е съвършен? Да, основна част от Стария град във Варшава е изграден от нулата, но това са героичните усилия на една нация да възстанови своето самочувствие заедно с историческата тъкан на града си след чудовищните унищожения на Втората световна война.
И накрая, иска ми се да поставя един такъв въпрос за финал. Слабо вероятно е, но
със съвременни материали и технологии, които напълно запазват стария дух. Не драматично посредствен фалшификат като Двойната къща, а нещо като къщата на ген. Перниклийски на ул. „Иван Вазов“, която през 2019 г. беше преизградена изцяло с до голяма степен въобразена архитектурна идентичност, но с отчетлива съвременна намеса и добър детайл, и регулярно е давана за щастлив пример как да запазваме и възстановяваме старите сгради.
Лесно реагираме на посредствените съвременни копия (крепости от итонг, къщи с пластмасови декорации и дограми). Доста по-трудно е да постигнем консенсус, когато възстановката е на високо ниво, но автентичността е спорна. Или обратното – когато автентичността е безспорна, но новата архитектура не е на ниво. Затова на въпроса от какво да се страхуваме повече – от лоша съвременна намеса или от загубена автентичност, отговорът трябва да е: и от двете едновременно.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Павел Янчев original https://toest.bg/ulitsa-suborna/
Има една малка 200-метрова улица в центъра на София, която се превърна в повод за още един важен разговор за качеството на градската среда. Това е „Съборна“. Ако тръгнете по нея от площад „Света Неделя“, ще видите магазини, ресторанти, кафенета, след това още магазинчета и накрая, след като подминете Археологическия музей и Българската народна банка, ще стигнете до Градската градина. Защо, ще си кажете, трябва да се пишат новини и статии за тази улица, няма ли София по-големи проблеми? Особено ако не сте от София, вероятно ще се чудите защо медиите, вместо да коментират проблемите и на другите градове, са се вторачили в центъра на центъра на София и занимават за пореден път с него цялата държава.
Улица „Съборна“ беше направена (почти) изцяло пешеходна с решение на Столичния общински съвет в края на юни 2020 г. Това решение следваше няколко прогресивни общински стратегии, предвиждащи освобождаване на центъра на града от транзитен трафик и ограничаване на автомобилната зависимост. Измежду тях е докладът за центъра на София, изготвен през 2017 г. от Ян Геел, датския урбанист и пионер в разработването на стратегии за градска среда с човешки мащаб. Решението беше малка, но логична стъпка в посока на препоръките на Световната здравна организация, които много градове скоростно приложиха още след началото на първото затваряне заради пандемията от COVID-19, а именно
Решението срещна недоволството на граждани, живеещи и работещи на „Съборна“. Като се има предвид трансформацията на Копенхаген, Амстердам, Барселона, Истанбул (да не споменаваме Венеция или други италиански градове), аргументите им звучат ексцентрично – не може да се живее и работи без паркоместа на улицата, заведенията и магазините ще загинат без автомобилен достъп, пешеходната улица заличава бизнеса. Те започнаха да търсят медийно и политическо внимание с цел да се възстанови предходната ситуация: ул. „Съборна“ да бъде отново огромен паркинг. След известно време, през декември 2020 г., Транспортната комисия към СОС все пак взе решение да възстанови автомобилното движение и паркирането по „Съборна“. Скоро се очаква и решението на Общинския съвет.
В София все още е трудно да се живее без автомобил. Въпреки строителството на три метролинии в последните 20 години, Столичната община не успява да догони автомобилизацията на населението и личното превозно средство остава предпочитан транспорт в града с дял от над 30%, почти наравно с градския транспорт. Общината не успява да осъществи и достатъчно алтернативи за велосипеден транспорт, велоалеите остават несвързани, а наскоро дори беше премахната велоалея по бул. „Александър Пушкин“ в квартал „Бояна“ след протест на родители, че не могат да паркират автомобилите си пред кварталното училище. Наземните линии на градския транспорт не достигат определени квартали и не са синхронизирани достатъчно с новите линии на метрото и променящите се траектории на движение – новите квартали, офисни и търговски дестинации.
Това, което не може да се отрече обаче, е, че в централната зона около „Съборна“ вече са вложени милиарди левове публични инвестиции в две пресичащи се метролинии, четири трамвайни линии, подземен паркинг. Тази изградена инфраструктура със сигурност играе голяма роля не само за алтернативите за придвижване, но и за покачването на цените на жилищата и успеха на бизнесите в района. Би било разбираемо недоволството, ако се отнемат паркоместа от някой краен квартал, където хората наистина не могат да се придвижват ефикасно без автомобил. Но това далеч не е случаят около „Съборна“.
Пешеходната улица в България (абсурдно, но факт) често е знак за провинциалност – нещо, което го има в малкия град, но е „неподходящо“ за големия. Метрополисът означава фучащи автомобили, клаксони, висока скорост, бързащи хора, а тези, които ходят пеша, са просто безделници. И обратното – в малкия град има спокойствие, място за пешеходно движение, зелени пространства.
Ако някой иска пешеходство, велоалеи или зеленина, да иде да живее на село, казват любителите на техническия прогрес. Тези клишета продължават да живеят своя живот и да бъдат преповтаряни и днес в отговор на кампаниите за градска среда с човешки мащаб. Те продължават да делят хората на „селяни“ и „граждани“ въпреки безспорната необходимост от качествени жилища, здравословна среда, инфраструктура и работни места на лесно преодолими разстояния за всички. Не е чудно, че тези разбирания все още намират почва, след като политиците много рядко се престрашават да тръгнат с решителни действия за насърчаване на пешеходството.
или да прекарваш часове от деня си в автомобил, включително за да отидеш до парка. И все по-често означава да имаш чист, широк и ремонтиран тротоар, на който да могат да се разминат две детски колички. Означава да имаш чист и безопасен парк близо до дома ти, където да тичаш и спортуваш, да се разхождаш с приятелите или децата си. Да работиш близо до там, където живееш, без значение каква е професията ти. Всички изброени неща не се изключват взаимно, но има много по-голям смисъл за здравето и благоденствието на повечето хора да притежават равен достъп до добре поддържана градска среда с човешки мащаб, отколкото до възможности за луксозен „живот на скорост“.
Големият експеримент, наречен „всеки да може да се вози на автомобил, за който има пространство и паркомясто на всяка улица“, се очертава като огромен провал. Няма достатъчно място в града, ако всеки реши да се качи в автомобил. Не само в София, а навсякъде по света. От друга страна, пешеходната улица е това пространство, което ни дава спокойствие далеч от автомобила и в близост до градския живот. Там, където може да се придвижваме и разхождаме, без да трябва да обикаляме в търсене на пешеходна пътека или подлез. Там, където не трябва да сме вкопчени в децата си, защото може да ги помете кола. Където сме хора сред други хора, без да трябва да се борим за пространство с двутонни машини. Където възрастните хора могат да се придвижват спокойно, без да бъдат лишавани от достойнството си от припиращ автомобил.
Първата пешеходна улица в България е обособена във Враца през 1974 г. Това е проектираната от архитект Иван Делев част от бул. „Никола Войводов“ – отсечка, наричана още „Пробива“. Само врачани могат да се произнесат за истинския успех на тази улица в подобряването на качеството на живота им. По времето на първата пешеходна улица във Враца, „Гран Плас“ в Брюксел вече е превърнат в огромен паркинг, а „Новият Арбат“ в Москва е един от най-широките централни булеварди в града. Когато всички метрополиси на изток и запад от България са заливани от автомобилен трафик, българските градове са конструирали пешеходни улици в центровете си – Русе, Варна, Ямбол, Пазарджик, Бургас, Плевен, Пловдив… списъкът е дълъг. По пешеходните улици на тези градове търговията винаги е процъфтявала.
Управите в по-малките градове на страната са се опитвали да внесат прогресивна промяна в централната част, вероятно виждайки лавинообразното настъпление на автомобила. София, от друга страна, още през 70-те години на миналия век започва да гони блясъка и скоростта на метрополиса – многолентовите булеварди „България“ и „Цариградско шосе“, мечтите за подземните транспортни коридори и метролиниите. Странното е, че София като че ли все още продължава да гони същия идеал и днес, през 2021 г., въпреки извоюването на ул. „Пиротска“, ул. „Граф Игнатиев“ и бул. „Витоша“ от автомобилите.
Преди известно време в София се появи амбициозен проект за преустройство на бул. „Патриарх Евтимий“, където на мястото на паркоместата да се обособят велоалеи и да се възвърне част от „зелената“ слава на този булевард. Свързан проект за ул. „Фритьоф Нансен“ предвиждаше съкращаване на паркоместата за сметка на нова и важна за града двупосочна тролейбусна връзка, като неговото изпълнение беше само частично реализирано. Също така се появи и проект за намаляване на скоростта на движение по ул. „Иван Вазов“ в центъра, обособяване на места за сядане и повече зеленина. „Иван Вазов“ е продължението на тази „зелена“ алея, която можеше да свърже площад „Света Неделя“, ул. „Съборна“ и Градската градина с Княжеската и Борисовата градина.
За съжаление, и в трите случая жителите на съответните места възроптаха срещу евентуалната загуба на паркоместа около жилищата си и тези проекти не се осъществиха.
Ако оставим на всеки отделен жител или на всяка малка мобилизация на граждани да реши големите проблеми на града – ужасните задръствания, смъртоносно мръсния въздух, разпокъсаните и превзети от автомобили тротоари, площади и паркове – това никога няма да стане. Всеки ще защитава нуждата да паркира автомобила пред дома си, без да осъзнава, че задължението да си осигури паркомясто е негово собствено, на собствения му имот. Общината никога не е била задължена да осигурява паркоместа на гражданите, които фактически приватизират общи пространства. Тя е призвана да осигурява общи блага, в което се изразява смисълът от нейното съществуване.
От друга страна, София среща трудности при създаването или освобождаването на публично пространство от автомобила и осигуряването на достъп на пешеходците. Улици в новите квартали на града остават върху частни неотчуждени терени, нови сгради се оказват без улици, без тротоари, без вода или канализация, паркове остават заключени в хватката на реституирани през 90-те години терени, а непременната печалба от земята остава основна цел на собствениците. Разбира се, последното е за сметка на реализирането на качествено публично пространство и осигуряване на високоценени общи блага.
Всички ние – архитекти, урбанисти, ландшафтни архитекти, строителни инженери, геодезисти, еколози, геолози, социолози, хуманитаристи и не на последно място, политици, занимаващи се с развитието на града, селищата и територията – имаме една задача: да обединим усилия, за да предоставим здравословна и качествена среда за живот на всички, независимо от техните възможности. Но за тази цел в центъра на политическите усилия трябва да се поставят големите териториални и световни проблеми, каквито са промяната в климата и адаптацията към нея, въглеродният отпечатък на градовете, достъпът до здравословна среда, чист въздух, публични пространства, качествени жилища и социална инфраструктура.
Няма как да се борим с тези проблеми, освен чрез прилагане на подходящи решения във всеки малък или по-голям проект. Няма как да се решат, ако търсим и намираме само краткосрочни политически дивиденти, бърза печалба и привилегии за избрани. Тази отговорност носят общинските съветници на София, когато отново дойде време да гласуват за бъдещето на ул. „Съборна“. Но и когато поставят основите на всеки нов проект за улица, булевард, площад, парк или друго публично пространство.
Авторът благодари на Васил Маджирски, Ирина Мутафчийска, Ангел Буров и Мадлен Николова за полезните коментари по текста.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/digitalna-arheologiya-na-reduta/
94 месеца. Това са седем години и десет месеца. От толкова време според RSS четеца ми следя сайта „Редута“. Подозирам, че четецът ми греши, защото имам ясен спомен, че редовно четях сайта и преди това. Помня дори първата му публикация, която днес не може да се намери там, защото достъпният архив е от 21 октомври 2016 г. насетне.
След кратко търсене в интернет може да се установи, че
Първият анонс за сайта е от 22 март и се намира в блога на Владимир Шопов. Ден по късно и Стойко Тонев, по-известен като Тони Филипов, д-р, пуска кратко съобщение по темата в блога си „Из делниците на един луд“. Това е впрочем последният пост в блога му и оттам нататък рубрика под същото име става част от „Редута“. На следващия ден блогър с псевдонима Флайко препубликува първата статия от новосъздадения сайт. Същата, която помня. Блогът му, изоставен година по-късно, е единственото налично в интернет свидетелство, потвърждаващо моя спомен. Съдържанието на статията присъства и в описанието на страницата на „Редута“ във Facebook.
В голямата си част всъщност онази първа публикация е цитат от романа на Кърт Вонегът „Сирените от Титан“. В него Вонегът въвежда понятието „хроно-синкластичен инфундибулум“: „Това са местата, където всички различни видове истина застават заедно по местата си толкова хубаво, колкото частите в слънчевия часовник на татко ви. Тези места наричаме хроно-синкластични инфундибулуми.“
Именно това понятие използват създателите на сайта, за да го опишат най-добре. Те отправят към бъдещата му аудитория следното послание:
Добре дошли, уважаеми читатели, в нашия хроно-синкластичен инфундибулум! Не се стряскайте от сложното наименование. Както повечето сложни наименования, то е измислено, за да скрие нещо много просто – възможността най-различни истини да съществуват заедно, без да воюват.
През годините едни автори се присъединяват към „Редута“, други си отиват, но основните остават четирима: Стойко Тонев, Веселина Седларска, Любослава Русева и Владимир Шопов. При всички различия между тях – ценностни, стилови, политически и пр., „Редута“ е пространството, в което техните истини „съществуват заедно, без да воюват“ помежду си. Свързващата ги фигура е Стойко Тонев – социолог по образование, с докторантура по политология, известен най-вече със сатиричната си публицистика. В сайта са посочени именно неговите координати за контакт.
В някои от вариантите си дефиницията на думата редут, послужила за заглавие на сайта, звучи за неспециалистите почти толкова неясно, колкото и „хроно-синкластичен инфундибулум“. Според Уикипедия редут е „постоянно или временно фортификационно, обикновено землено съоръжение от затворен вид“. Преведено на понятен език, това ще рече: постоянно или временно укрепление. На френски, откъдето произхожда думата, redoute означава както укрепление, така и място за провеждане на празненства, танци, карнавали.
от което изстрелваха стрелите на социалната си критика, обединявани от карнавалната ирония на д-р Тони Филипов. Читателите, от своя страна, знаеха, че имат сигурно убежище срещу ниските стандарти в публицистиката и в журналистиката като цяло, срещу безгръбначността и манипулативността; място, където да се подслонят. И така – почти десет години.
Край на този идиличен хроно-синкластичен инфундибулум сложи внезапната смърт на Стойко Тонев на 31 януари 2021 г. Последната му публикация е от 27 януари и завършва с To be continued next Sunday („Ще продължи следващата неделя“). За д-р Тони Филипов следваща неделя нямаше. Не и тук. А там, където винаги е неделя, в компанията на Кърт Вонегът и други брилянтни ироници.
Останалите трима автори на „Редута“ не искат да продължат сайта без „доктора“: „За съжаление, колкото и да звучи банално, всяко нещо има своето начало и своя край. Без д-р Тони Филипов това място просто не би било същото. По наша преценка сегашният момент е подходящ да поставим точка на това начинание. Надяваме се, че то оставя съществена следа в усилията за удържане на свободата на словото в страната.“
Редутите биват временни и постоянни. Да си призная, приемах „Редута“ за даденост. За постоянно укрепление, зад което не се налага човек да се крие през цялото време – достатъчно е да знае, че то е там и че от него се произвеждат качествени словесни залпове. И изведнъж, докато се усетя, сайтът премина от полето на медийното всекидневие в това на дигиталната археология. Превърна се в обект на архивиране и консервация.
Информационното общество внася нови измерения не само в живота, но и в смъртта. С годините дигиталната гробница в нашия онлайн свят заема все по-голямо място. Тази гробница се пълни не само с архивирани, зарязани, изчезнали или загубили притегателната си сила сайтове, блогове, социални мрежи, приложения, а и с онлайн профили на покойници. Facebook вече предлага инструмент за превръщането на профилите на покойници във възпоменателни, тъй щото да не получаваме жизнерадостни напомняния за всеки техен рожден ден.
От един финал се очаква да е поне малко жизнеутвърждаващ. Вероятно тук трябва да възложа надежди за дълголетно онлайн битие на читавите медии, които остават, при съблюдаването на високи професионални стандарти. И да пожелая в тях останалите трима автори от „Редута“ да са добре дошли. Разбира се, силно се надявам това да се случи. Но единственото, което ми хрумва в момента, е едно стихотворение на Марин Бодаков:
Нищо не донесе зрелостта –
само нападали столове, неогладено пране.
И на финала, за да поправи впечатлението,
по-малко тайни срещи,
повече тайни раздели.
Само че в ума си заменям „тайни“ с „дигитални“.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/dr-svetlozar-vasilev-interview/
Предложих на д-р Светлозар Василев да осъществим това интервю, воден от убеждението, че обясненията за актуалната ситуация, давани ни от политолози, социолози, икономисти, публицисти и пр., направо буксуват. Трябва обаче да намерим подстъпи към осмисляне на нарцисизма и омразата, които ескалират в обществото – и каква по-стабилна основа за това от един сборник с психоаналитични статии. При това статии, вдъхновени от работата на легендарната Мелани Клайн.
През 2002 г. под съставителството и редакцията на проф. Орлин Тодоров издателство ЛИК публикува „Любов, завист, благодарност“, избрани статии от Мелани Клайн. Какво се случи от този момент до днес, близо 20 години по-късно, когато издателство „Колибри“ отпечата с Вашето съставителство, редакция и предговор представителния том „Съвременна клайнианска психоанализа“? Как се променяха българският и световният клайниански психоаналитичен пейзаж, как общуваха те помежду си?
Сборникът на проф. Тодоров е резултат от процеси, започнали много преди 2002 г. Падането на желязната завеса ни позволи да участваме в конференции и да общуваме с колеги от Западна Европа и Северна Америка. Преломният момент бе в средата на 90-те години, когато установихме контакт с Международната психоаналитична асоциация, в която членуват 20 000 психоаналитици от цял свят.
По същото време проф. Робърт Йънг се съгласи да стане съдиректор на Българския институт за отношения между хората и започнахме работа по създаването на програма за обучение по психоанализа към Нов български университет. Ръководството на университета стоеше плътно зад идеята и инвестира в закупуването на няколко хиляди тома аналитична литература. Започнахме съвместни проекти и с психоаналитици като Нанси Кук фон Бретцел от Сан Франциско, проф. Ана и Рой Фрийд от Бостън и Жерар Люка от Франция.
Най-важният резултат от тези обмени бе, че д-р Николай Колев се премести от Стокхолм в София за период от няколко години с цел да анализира първата група български професионалисти. Именно неговият принос ни позволи да започнем обучение по психоанализа според стандартите и изискванията на Международната психоаналитична асоциация.
Близо половината от участниците в тази група се интересувахме от клайнианска психоанализа и след дипломирането си като аналитици започнахме специализация в Лондон, която продължава вече 13 години. В основата ѝ е участие в група от психоаналитици от различни европейски страни, в рамките на която дискутираме важни статии, но най-вече пациенти и случаи, които супервизираме. Паралелно с това друга част от членовете на Българското психоаналитично общество се анализират от британски специалисти или обсъждат работата си с тях.
Клайнианската техника е особено ценна с приносите си към работата с деца и хора с нарцистични и гранични проблеми, затова за мен е особено важно, че все повече млади колеги започват да се интересуват от възможността да работят с патология, различна от невротичните състояния.
През 2000 г. интервюирах проф. Елизабет Рудинеско, автор (заедно с Мишел Плон) на прочут „Речник на психоанализата“. Тогава – и през творчеството на Мелани Клайн – коментирахме дали трябва да говорим за психоанализа, или за психоанализи. И за мегаломанията на абсолютното знание. Какво е мястото на Клайн днес? За какво спорят с нея нейните опоненти/съперници? За какво спорят с нея нейните последователи?
И двете са верни: и психоанализа, и психоанализи. Днешните психоаналитици изучават всички школи, но в същото време са обучавани да мислят и работят парадигмално. Нека кажа няколко думи как се е стигнало до това.
Психоаналитичната общност по времето на Клайн е била доминирана от идеите на Фройд, които са били идеализирани, а опонентите им са ставали обект на яростна критика. Като създател на оригинална и иновативна парадигма ѝ се е налагало да се бори за идеите си, иначе те никога не биха били чути. От биографиите и свидетелствата на нейните съвременници знаем, че в определени моменти тя също е ставала догматична, но съвременните клайнианци, които познавам, са изключително умерени и сдържани хора.
Питате ме за споровете, които водим с Клайн от позицията на днешния ден. Една от големите ревизии на нейните теории е свързана с контрапреноса. През последното десетилетие от живота на Клайн психоаналитичната общност прави завой по отношение вярването на Фройд, че чувствата, мислите, фантазиите и сънищата на психоаналитика възпрепятстват способността му да анализира. Една от ученичките на Клайн, Пола Хайман, лансира идеята, че контрапреносът е събуден от преноса на пациента и може да бъде използван като лакмус за несъзнаваните процеси в кабинета. Клайн е скептична и поддържа становището, че подобна идея крие риска да обясняваме трудностите в терапията единствено с проблемите на пациента и да не мислим за слепите петна на самия аналитик.
Съвременните терапевти са много внимателни към личната анализа, в клайнианската парадигма тя обикновено е много по-продължителна от обичайното, защото се работи с дълбоките пластове на несъзнаваното, формирани в най-ранните фази на емоционалното развитие. Учениците на Клайн – като Хана Сигъл, Бети Джоузеф и нашите съвременници и учители Джон Стейнър, Майкъл Фелдман и Роналд Бритън – доразвиват възгледите на Хайман и интегрират контрапреноса в ежедневната си работа с пациенти.
„Лакан няма литературните умения на Фройд“, каза ми тогава проф. Рудинеско… Как обаче пише Мелани Клайн? И какво е мястото на литературата и културата в нейната психотерапевтична парадигма?
Клайн е родена и израства във Виена, тоест майчиният ѝ език е немският. Тя е знаела и френски, но без съмнение пише и се изразява прекрасно на английски език. Най-голямото ѝ постижение обаче, с което остава в съкровищницата на най-брилянтните умове на ХХ век, е, че разбира и говори езика на несъзнаваното. Тя е имала невероятната дарба да намира думи за несъзнаваните преживявания на своите пациенти, включително и за тези от предвербалните стадии на тяхното развитие, когато представите са образни и все още не са обвързани с понятия.
Клайн е била начетена и добре образована, затова и анализите ѝ на литературни и театрални произведения са проникновени и задълбочени. Тя следи културните събития на своето време, а представителите на интелектуалния елит се интересуват от теориите ѝ. Ето например впечатлението на Вирджиния Улф след посещението в дома ѝ в Лондон на улица „Клифтън Хил“ №42: „Госпожа Клайн е пряма сивокоса жена с големи ясни очи, изпълнени с въображение.“ Трябва да отбележим, че макар Клайн да публикува основно психоаналитични статии, тя пише рецензии за книги и е автор на забележително есе върху „Орестия“ на Есхил. Един от най-интересните ѝ текстове, написани в края на живота, е посветен на самотата.
Не е случайно, че години след смъртта ѝ личността и творчеството ѝ продължават да вълнуват. Ще дам само два примера. През 1988 г. един от най-уважаваните британски драматурзи, Никълъс Райт, поставя пиесата „Госпожа Клайн“ – представление, в центъра на което са отношенията между Клайн, дъщеря ѝ и една от най-добрите ѝ ученички, същата тази Пола Хайман, за която споменах по-горе. Пиесата се играе и до днес, включително на Бродуей, а благодарение на Стилиян Петров – от 2015 г. насам и в „Театър 199“. Нека припомня, че Илка Зафирова спечели „Аскеер“ за водеща женска роля точно за тази роля. Юлия Кръстева, която е едновременно световноизвестен психоаналитик и уважаван автор, посвети един от томовете в трилогията си „Женският гений“ именно на Мелани Клайн, като я нарежда до Хана Аренд и Колет.
На какви принципи почива съставителството на „Съвременна клайнианска психоанализа“ – и защо разделихте тома на „Съвременни клайнианци в Лондон“ и „Съвременни клайнианци в Европа“, в т.ч. София?
Сборникът съдържа няколко текста, които са специално написани за българското издание, както и ревизирани и допълнени текстове на лекции, изнасяни в България през последните 20 години. Разделянето на две части е продиктувано от факта, че най-изтъкнатите автори живеят и работят в Лондон, който е сърцето на тази империя на мисълта и емпатията.
В същото време много аналитици от други страни и континенти са специализирали клайнианска анализа, като са прекарали определен брой години в Англия, за да се анализират и почерпят опит от извора. Най-силни традиции в това отношение има в Западна Европа, но и в Южна и Северна Америка. Страните от Източна Европа, в това число и България, сме изостанали с близо 100 години от този процес. Наваксването е с цената на огромни лични усилия, но както казах, към днешна дата вече има български аналитици, които са се анализирали и са специализирали в Лондон. По-голямата част от тях са авторите и преводачите, взели участие в сборника.
Ако използвате като инструмент понятийното наследство на Клайн, какво бихте идентифицирали в състоянието на съвременното българско общество? Например връзката между политика и нарцисизъм?
Моделът за ума на Клайн е много по-динамичен от този на Фройд. Тя описва склонността на индивидите не само да еволюират, но и постоянно да се завръщат към параноидните режими на ума на кърмачето. Нейните последователи, най-важните измежду които е Уилфред Бион, откриват, че това е свойство и на човешките общности и институции.
Примерите за това как опростяваме сложната картина на реалността и възприемаме другия като източник на заплаха за физическото ни оцеляване и моралния интегритет са много – от конспиративните теории за човешката намеса в пандемията, през демонизацията на политическите опоненти, до преживяването на най-близките ни хора и колеги като врагове. В случаите, когато това е не временно, а продължително състояние, говорим не просто за нарцисизъм, а за патологичен нарцисизъм, доминиран от омраза, завист и алчност.
Може ли творчеството на Клайн да бъде отправна точка в размисъла ни как да се справим с агресията в обществото, предизвикана и от политическата криза, и от пандемията? Какво ни казват авторите в сборника за любовта и благодарността? Как да се свързваме един с друг, подкрепени от Клайн?
Клайн и постклайнианските идеи определено могат да бъдат отправна точка в подобен дебат, но не и решение на проблема. Ние, психоаналитиците, не смятаме агресията за нещо лошо, защото тя има и конструктивни варианти – проявява се под форма на амбиция, състезателен дух и градивно съперничество, които са движещите сили на цивилизацията. Разрушителната агресия е истински опасната – неин двигател са несъзнаваната омраза, която подкопава цивилизованите човешки отношения. В тези случаи завистта доминира над любовта и човек не само че не изпитва благодарност, а е воден от желание да разруши доброто.
Какви трябва – през призмата на Клайн – да бъдат човешките институции и организации, за да противостоят на агресивните импулси?
Някои мои колеги вярват, че е достатъчно институциите да гарантират свободата на изразяване – и всичко ще си дойде на мястото. Моят управленски опит ме е научил, че трябва да има динамично равновесие между свобода и съблюдаване на норми, правила и граници. Както пее Васил Гюров в една своя песен – „място за всеки и всеки на мястото си“. Голяма част от българите съвсем правилно мислят, че ключовите проблеми в България са корупцията и злоупотребата с власт. Много малко обаче осъзнават, че другата причина за неуспешния Преход е склонността им да не участват в решенията на ежедневните проблеми, но с готовност да обвиняват ръководството на организациите и държавата в демагогия или авторитаризъм.
Основният принос на Фройд е, че ни кара да осъзнаем причините за омразата към бащата, а Клайн ни изправя очи в очи с омразата към извора на живота – майчината гърда, която храни. Страховете, породени от глобализацията, финансовите и здравните кризи, поставят експертите, авторитетите и лидерството пред едни от най-яростните атаки, познати на човечеството до днес.
Вие сте автор на книга за психоанализата на филмовото преживяване. Надзърта ли Мелани Клайн от този Ваш труд – и ако да, как?
Моята първа книга е резултат от десетгодишния ми опит като участник в публични дискусии на филми през призмата на психоанализата. Психоаналитичната кинокритика изисква да анализираме както филма, така и нашите преживявания, чувства и мисли, тоест контрапреноса ни като зрители. И доколкото Клайн е обект в моя вътрешен свят, тя не само надзърта, а активно адмирира, но и активно дебатира и се конфронтира с определени сюжети, актьорски и режисьорски решения. Имайте предвид, че е била доста рязка в оценките си – тя например заявява, че „няма нищо интересно в двамата несретници, очакващи Годо“. Съжителството с Клайн е провокиращо, тя настоява за искреност и търсене на истината.
Един последен, но „поетичен“ въпрос, стимулиран от статията на Едит Харгрейвс в сборника: съвместими ли са съзнанието за преходността и радостта от живота?
Едит Харгрейвс цитира Фройд, който е впечатлен от неспособността на Райнер Мария Рилке да се зарадва на красотата на природата по време на съвместен излет в планината. Мърморенията на Рилке стават повод Фройд да се замисли защо един успешен млад поет се чувства блокиран във връзката си със света, и постепенно стига до идеята, че за да можем да се насладим на живота, е необходимо да приемем факта, че сме преходни.
Изследванията на Клайн потвърждават тази идея и показват, че учим този урок още в кърмаческа възраст. Тя открива, че психичното развитие се задвижва от преживяването за загуба и че успешното тъгуване по загубения рай на единението с родителите ни е двигател на човешката съзидателност. Поезията, прозата, музиката, киното, дори работата с пациенти са резултат от „приемането на провала“ – тоест на факта, че не сме център на вселената, не сме вечни и времето ни на земята е ограничено. Затова и е важно да се насладим на мига и да дадем най-доброто от себе си.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/abdullah-zargar/
Може би вече сте научили за иранския лекар, който вече не може да бъде директор на общинската болница в Исперих, след като е бил такъв осем години. За проблема се заговори още в края на миналата година, но през последните седмици случаят е обект на нарастващ медиен интерес.
Доктор Абдулах Заргар не може повече да бъде директор на болницата в Исперих, защото не е български гражданин. Така казва законът. Хиляди граждани се включват в подписка до Президентството, в която се настоява лекарят да получи българско гражданство. Оттам отговарят, че здравеопазването и кадровата политика са постоянен ангажимент на институциите, а не „резултат от кризисни акции“.
Като се имат предвид обществените настроения в полза на лекаря, желанието на Румен Радев да се харесва на хората и заявката му за втори мандат, е вероятно Абдулах Заргар да получи българско гражданство. С това частният проблем ще се реши, но структурният ще остане.
това не става ясно от повечето новини по темата. А именно там е заровен „ключът от бараката“. В Закона за лечебните заведения липсва изискване, че управляващите една болница трябва да са български граждани. Напротив, дори се уточнява какви документи да представят членовете на управителните органи на едно лечебно заведение, в случай че са чужденци.
Както нерядко се случва в законодателството ни, част от регулацията на една област може да се намира в закон, който не се отнася пряко до нея. Например може да се направи опит споделеното пътуване да се криминализира в… Кодекса на търговското корабоплаване. В конкретния случай става дума за Закона за публичните предприятия. Той се отнася за дружествата с повече от 50% държавно или общинско участие, каквито са и общинските болници. В чл. 20 от него пише, че членовете на управителните органи на публичните предприятия може да са български граждани, граждани на Европейския съюз или на страните от Европейското икономическо пространство (ЕИП).
Законът за публичните предприятия беше приет през есента на 2019 г., след консултации с Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Наличието на такъв закон беше важно условие, за да бъде приета България във валутния механизъм ERM II, известен като „чакалнята на еврозоната“. Целта му е да се осигури прозрачност на публичния сектор и да се прекратят практиките на различни форми на конфликт на интереси, злоупотреби и пр. В резултат страната ни влезе в т.нар. чакалня, но
Въвеждат се изключения, облагодетелстващи определени компании (например железопътните и Българската банка за развитие), и се правят опити за премахване на забраната заемащи висши държавни постове да влизат в управлението на публични дружества.
Една от промените засяга и болниците – премахва се забраната членове на управлението им да работят в тях като лекари. Като се има предвид недостигът на лекари в България, особено в малките населени места, тази промяна е смислена. Любопитен детайл е, че тя става точно по времето, когато се популяризира проблемът с гражданството на д-р Заргар. Предложените изменения на закона обаче не предвиждат граждани на трети страни (тоест такива, които не са част от ЕС и ЕИП) да могат да управляват лечебни заведения.
Напорът за промени в закона впрочем се засилва напоследък, защото според Правилника за прилагането му голяма част от новите правила, които се въвеждат с него, влизат в сила от 2021 г. Това важи и за гражданството на членовете на управителни органи на болници.
Ортопедът д-р Абдулах Заргар буквално е спасил болницата, която никой друг не е желаел да управлява. Не само е успял да подобри финансовото ѝ състояние, но и лично е пътувал до близките села, за да преглежда хора, които не могат да стигнат до града, и то безплатно. А би могъл да направи кариера и в някоя по-богата страна. Той владее седем езика, завършил е медицина в Русия, специализирал е във Великобритания, Германия, Франция, Турция и България. Преди е работил във Варна, както и в голяма болница край Манчестър.
Пред bTV лекарят споделя, че е избрал България, защото тук се чувства нужен – в страната ни много хора на практика нямат достъп до лекар. Според него не само хората в Западна Европа, а и тези в Иран са по-заможни от българите и съответно имат по-добър достъп до медицинска помощ. Освен това тук се чувства у дома си. Впрочем много хора от Близкия изток и Северна Африка намират българите по-близки по манталитет от хората в Западна Европа. Въпреки че много от сънародниците ни ги възприемат като „ислямски нашественици“.
Какви са причините със Закона за публичните предприятия да се въведат ограничения за гражданството на лицата, които участват в управлението им? Това можем само да гадаем, тъй като
Парламентът напълно немотивирано и интуитивно-националистически е приел, че щом става дума за дружества с държавно или общинско участие, те трябва да се ръководят от българи. И понеже ЕС ни задължава да третираме гражданите му, както и тези на ЕИП като български граждани (с малки изключения), трябва да се включат и те.
Струва си обаче да се запитаме: колко лекари чужденци от ЕС и ЕИП изобщо биха дошли да работят в държавна или общинска болница в България, а и да я ръководят? Наблюдава се обратният процес – български медицински специалисти масово заминават в страни като Германия или Швейцария, защото там заплащането и условията на работа са многократно по-добри. А в България от десетилетия идват студенти и специализанти по медицина от Африка и Близкия изток, немалко от които продължават професионалния си път в страната ни. Като се има предвид недостигът на специалисти в страната ни, България следва целенасочено да ги стимулира, вместо немотивирано да слага таван на професионалното им развитие.
Според Марина Лякова, доктор на социологическите науки и изследователка на миграцията, работеща в Германия,
Лякова разказва, че в Германия се наблюдава тъкмо обратната тенденция: „През последните години в Германия има цялостна промяна по отношение на набиране на квалифицирани кадри. Под „квалифицирани“ се разбират не само завършилите висше образование, а всеки човек, който има професионална квалификация. Особено внимание се обръща на медицинските професии, тъй като в Германия има остър недостиг на лекари, медицински сестри, санитари и грижещи се за болни и стари хора. Съществуват национални и регионални правителствени програми както за набиране, така и за интегриране на медицински работници. Също и специални програми за медицинско образование на бежанците, дошли в страната през 2015 г.“
Изискванията за директори на болници в Германия са различни в отделните федерални провинции, освен това има значение какъв тип е самата болница. От управляващите болници към големите религиозни организации „Каритас“ и „Диакони“ се очаква да са съответно католици или протестанти, уточнява изследователката на миграцията, но ограничения за гражданството им няма.
И ако го получи, това следва да бъде именно защото заслужава. Защото изпълнява критериите да стане гражданин на страната ни и е допринесъл много за нея. А не по милост, за да запази поста си.
Директорът на болницата в Исперих впрочем е кандидатствал за гражданство още през 2015 г., когато не е съществувал правен проблем с поста му, но е получил отказ. Защо? Защото България трудно предоставя гражданство на хора, които не твърдят, че са с български произход. Или които не си платят достатъчно. Особено ако идват от определени държави. И докато достъпът до българско гражданство се е превърнал в бизнес, от него са изключени чужденци с действителни заслуги за страната ни.
Още по-важно е обаче да се премахне безсмисленото законово ограничение пред чужденците да заемат управленски постове в болници. И в публични предприятия изобщо.
През 1992 г. над 25 000 жители на Словения изведнъж се оказват нелегални. Те са изтрити без предупреждение от публичните регистри единствено на основание, че са били граждани на бивша Югославия, но не и на Словения. Така са превърнати в чужденци без документи, в лица без гражданство в собствената си страна. С всички последствия от това – остават без работа, образование и осигуровки, без достъп до медицинска помощ, до банковите си сметки и до всичко, за което се изисква документ за самоличност. Ако излязат от Словения, вече не могат да влязат в нея.
Минават 10–15 години, докато „изтритите граждани“, както става известна тази група хора, успеят да възстановят правния си статус. Но продължават да имат редица проблеми, например не могат да съберат стаж за пенсия, тъй като са нямали право да работят. И се надяват да получат справедливи компенсации за всички злини, които словенската държава им е причинила.
Казусите с „изтритите граждани“ в Словения и с д-р Заргар са аналогични, макар първият, разбира се, да е далеч по-драстичен. Но той трябва да се помни като предупреждение –
И то в демократична страна, без да броим тоталитарни системи като националсоциалистическата или социалистическата.
Днес става дума за директорите на болници, но няма гаранция, че след поредните законодателни промени някоя група български граждани няма да се окаже извън закона. Впрочем такива вече има – например хора, чиито жилища не се узаконяват, поради което не се водят на никакъв адрес, поради което нямат лични карти, поради което са на практика лица без гражданство. Добре ще е, ако случаят с д-р Заргар ни накара да се замислим, че проблемът не е в хората, а в нечовешките закони.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/sedmiyat-milion/
Не познавам човек, който на всекидневно равнище да нарича това място Музейна експозиция на политическото и националното помирение – каквото е официалното му название от 1999 г. За нас е Гарнизонното стрелбище, а „помирение“ продължава да бъде дума за магическо заклинание – въпреки административната реалност.
А тук, в Гарнизонното стрелбище, между 1941 и 1944 г. са изпълнени 55 екзекуции на осъдени на смърт по Закона за защита на държавата. Един от разстреляните е Вапцаров.
През 2018 г. фестивалът „ФотоФабрика“ представи в стрелбището изложбата „21 август 1968: Краят на Пражката пролет“, съдържаща документални кадри от потушаването на революцията в Прага – и именно изкуството върна това болезнено място в софийско обращение. Нещо повече, постави го в полезрението на най-младите артистични поколения. Мнозина влязоха тогава за пръв път в един от трите тунела на стрелбището – иначе пространство, което са избягвали със страх или срам…
Година по-късно отново тук „ФотоФабрика“ откри изложбата на Иван Бакалов „Големите надежди. 30 години по-късно“, в която журналистът показва свои архивни кадри на първите спонтанни митинги в София през ноември 1989 г. „Хора, изчезнали от политиката. Тълпи на площада, каквито вече няма“, заявиха тогава организаторите.
Днес в Гарнизонното стрелбище е инсталацията „Седмият милион“ – авторски проект на Фелия Барух с фотографии, направени миналата година в лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау. (Изложбата беше открита на 27 януари т.г., на Международния ден в памет на жертвите на Холокоста.)
Случилото се на територията на Аушвиц не е резултат от дирижирана омраза на едни хора срещу други хора. А резултат на високоорганизирана, мащабно разгърната и добре оборудвана поточна линия за производство на смърт – за превръщане на човешки тела в пепел. Тази промишленост е осигурявала препитание на стотици обикновени хора. Хора – невинни в своята друга битност.
Мемориалите са, за да помним, че всичко, което се е случило тогава, може да се случи и днес.
Тогава: цивилизована държава изгражда перфектно смазана индустрия за смърт.
Днес: светът не е станал нито по-мъдър, нито по-хуманен.
Това е посланието на инсталацията, посветена на индустриалното унищожение на 6 милиона евреи, както и на роми, на хомосексуални хора, на политически и идеологически противници, на хора с физически и умствени заболявания…
Може би греша от вълнение, може би не греша, но във фотографиите на Фелия Барух не видях заснети никакви човешки същества. Точно това се питах и двата пъти, когато крачех в първия тунел на Гарнизонното стрелбище: Къде са хората? Няма ги хората!
Вървях напред, към гигантската фотография на входа на концентрационния лагер. И неразривна част от Аушвиц-Биркенау вече беше проядената от куршуми релса, върху която са връзвани екзекутираните на точно това място хора. Аушвиц е тук. Не само в миналото, но и сега.
Бях следващият.
Край мен трептяха като бодлива тел спуснатите от тавана на стрелбището филмови ленти. Звукът стреляше в гърба ми.
… Гарнизонното стрелбище е свръхнатоварено със смисли. И тук трябва да се пипа извънредно внимателно. Фелия Барух и Момчил Алексиев съединяват два исторически разказа в естетическа цялост – и го правят с нежност. Без никакви излишни жестове. Както ми каза голямата художничка Надежда Олег Ляхова, „пространството е овладяно изключително умно“.
Затова самият аз не мога да се владея много-много. И слава богу, знам къде са хората.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Така е писал Вапцаров в „История“.
Фелия и Момчил обаче започват да разказват за хората, за тях и за мен. И очаквам още по-трудното продължение на историята.
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
