Tag Archives: общество

Не протестите ще съборят Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ne-protestite-shte-suboryat-borisov/

Кой хвърли ултраси срещу полицаи на 2 септември? Възможните отговори са само два: поръчали са ги тези, които са искали да компрометират протеста и протестиращите, като отвратят хората с агресията им, или тези, които са вярвали, че така „Великото народно въстание“ ще победи. Трета хипотеза – дошли са сами – не може да има, предвид публично известното за тези групи:

че са използвани като наказателни отряди заради крайната агресия и насилие, на които са способни.

Към момента всяко от първите две твърдения е вярно, докато не се появят безспорни аргументи за отхвърлянето на едното или другото. „Защото няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве.“ (Лука 8:17)

Тишина откъм футболните клубове

Показателно е, че три дни след 2 септември и ареста на десетина ултраси на големия протест, полицията още не е съобщила привърженици на кой футболен клуб са задържаните – „Левски“, ЦСКА или друг, а и никой от футболните клубове не се е разграничил публично от тях. Публикации в социалните мрежи обаче сочат, че е имало призиви към фенове на синия отбор да се включат във „въстанието“.

Но лидерите на професионалните фенклубове едва ли ще признаят за поръчките.

От агресията и насилието се разграничиха инициатори на протестите и подкрепящите ги, както и управляващите, посочени от първите като поръчители на провокациите. МВР пък се опита да защити служителите си, чийто отпор бе определен като „пасивен“ и „щадящ“. „Това, което се случва тук, е страшна свинщина. Не сме тук за това, опитваме се да го спрем“, цитират медии адвокат Николай Хаджигенов от „Отровното трио“, което е един от инициаторите на протеста.

Изявление направи и президентът Румен Радев: „… властта режисира провокации, които дадоха повод за масово и несъразмерно полицейско насилие над протестиращите и журналисти.“ Подобна теза изказаха и от БСП, а депутати от ГЕРБ я определиха като абсурдна, обявявайки, че „агитките са пратени от Васил Божков“.

Едно нещо е факт: от МВР публично обявиха, че са били наясно с готвените провокации.

Следователно е можело да ги предотвратят – или намалят до минимум, след като през януари т.г. успяха да го направят, привиквайки на „профилактична беседа“ шефове на „Левски-запад“. Така не се стигна до хвърляне на агитките срещу властта като реакция на тогавашния им собственик Васил Божков, на чийто хазартен бизнес беше сложен край.

Превенция сега очевидно не е имало. Стотина отявлени агресори, в т.ч. и с черни тениски на проруската партия „Възраждане“, „опаковаха“ медийния образ на протеста в деня, който трябваше да стане преломна точка.

Борисов – симптом на синдром

Парадоксално на пръв поглед, но не протестите ще съборят властта на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Борисов вече е паднал от власт и само астролози вярват в пълния му мандат. Протестиращите в чужбина българи и част от тези, които излизат по улиците на България обаче, искат не просто той да подаде оставка. Те искат нормалност на демокрацията, което означава

независими институции, свободни медии и върховенство на правото.

Означава също да не бъдат допуснати нови бойкоборисовци в управлението и други от харема на задкулисието. „Борисов–Пеевски–Доган“ или „Станишев–Пеевски–Доган“, това са все симптоми на един и същ синдром, една и съща патогенеза.

Този болестотворен процес позволява пред очите ни управляващи да купуват подкрепа за един или друг закон – дори подкрепа за промени в Конституцията на цената на плажна концесия, прокуратурата и МВР да работят като частни звена за поръчки, институциите да се лашкат между летаргия и принуда – и всички да остават ненаказани за тези деяния. Позволява на властта да накаже чрез акции на данъчните компания като „Хиполенд“, чийто собственик изрази подкрепа за протестите.

Фукляване и доминация на парвенюта, които налагат своята „оптимистична теория“ за просперитет и оцеляване, неизменно обвързана с тези-на-власт –

слугинажът не може да е стратегия и национален модел.

На този принцип обаче е подчинена и селекцията на кадри на високо и средно ниво в институциите. Лицата на протеста, които харесахме у нас и в чужбина, носят друг заряд и неговият смисъл е за рестарт на демокрацията, а не отново да бъдат приложени „ченгеджийските номера“ с подмяната ѝ от 1990 г. Това съвсем не е травматична памет за Прехода, това е реалността.

Големият въпрос е колко от българите в България са готови да гласуват и работят за система, която се основава не на „мой човек“, на прищевки, угодничество и зависимости, а на конкурентна среда и правов ред? Политическото представителство в един следващ парламент ще даде отговора.

Капацитетът (на) Радев

Внушенията, че служебен кабинет, назначен от президента Радев, е заплаха, нямат кой знае какви сериозни основания. Предвид ситуацията, в която ще действа, такъв кабинет ще е обект на особено внимание, а служебен кабинет на Радев не попречи на ГЕРБ да спечели изборите през 2017 г. Дали защото ДПС помогна на Радев да спечели президентските избори, дали защото половината министри са били на „Шиши“, както каза това лято премиерът Борисов…

Впрочем, ако предстои широк дебат за промени в Конституцията, защо да не се помисли за

нов прочит на институцията на президентството и евентуално отпадане на назначаваното от него служебно правителство

за 3 месеца? Ролята и мястото на президента с оглед на подобряване на качеството на българската демокрация не е въпрос за пренебрегване. Едва ли някой смята, че ролята на държавния глава трябва да се определя от степента на противопоставянето му на изпълнителната власт, както е сега. Политическата действителност в България показва също, че президентът често има фалшива самооценка за тази си роля.

В рамките на настоящия парламент обаче такъв дебат е неосъществим. Не само защото с отказите си БСП и ДПС торпилираха заветните 160 гласа, необходими за приемането на промените, внесени от ГЕРБ. (Но пък от ВМРО отново артикулираха увеличение на правомощията на президента, макар и не в широкия смисъл на президентска република, за каквато настояват от десетина години.) Предлаганият от ДПС вариант с „eкспертен кабинет“ също няма да се осъществи – както помним от Берово време, неговата експертност се свежда до осигуряване на порции на кръгове с мултиапетити.

Доверието е изчерпано, измериха го достатъчно социологически агенции. Не са измерили омразата, която става все по-силна, колкото повече властта втвърдява отпора. Това няма да доведе до нищо добро, смята социологът Андрей Райчев в коментар за БНР.

Така че протестите са успели. Нямат нужда от павета, винкели и пиротехника.

Нямат нужда и от бели дрехи, за което призоваха от „Отровното трио“ – тая режисура е за спортните мероприятия от соцвремена. (В бяло се обличат последователите на „Бялото братство“, когато играят паневритмия.) Нямат нужда и от военнолюбива реторика и радикални възгласи като „Ще ги пометем!“, „Да ги изметем!“ и пр.

Стига само хората да са наясно какво искат – и кого не искат.

Заглавна снимка: © Свилен Желев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Никога не насилваш от любов.“ Колажи срещу фемицида

Post Syndicated from Десислава Милева original https://toest.bg/collages-feminicides/

„Трябва да се действа едновременно бързо и прецизно. Затова обикновено сме три или четири. Едната от нас намазва стената с лепило, втората поставя отгоре листовете един по един, третата слага върху тях нов слой лепило, а четвъртата следи какво се случва наоколо – дали не приближават полицаи или агресивно настроени минувачи. Накрая правим снимки на готовия колаж и ги пускаме в социалните мрежи.“

Това разказва Алис, която участва в лепенето на колажи в парижкото предградие Монтрьой. Точно преди една година нов вид послания започват да се появяват по стените на частни и обществени сгради в множество френски градове. Почти винаги са изписани с черни букви, всяка от които изпълва стандартен лист А4, залепени по дължината на стената или според условията на пространството. Посланията на тези колажи – далеч повече от размера на буквите – правят подминаването им почти невъзможно:

„Тя го напуска, той я убива“, „Татко уби мама“, „Какво искаш за Коледа? Мама да е жива“

По-зловеща от самите послания изглежда статистиката, която води до появата им в края на август 2019 г. Когато 29-годишната Маргьорит Стерн публикува в социалните мрежи призив за масово лепене на послания срещу фемицида и насилието над жени,

във Франция средно на всеки 48 часа една жена е убита от партньора си.

За четирите месеца, които остават до края на годината, броят им ще достигне 152. След призива на Стерн само за няколко седмици по парижките стени са залепени над 400 колажа. В други френски градове, като Лион, Нант, Страсбург, Монпелие, Тулуза, Ница и Бордо, постепенно се сформират самостоятелни групи. След още няколко седмици колажи се появяват и в други държави – Великобритания, Белгия, Германия, Испания, Италия, Португалия, Полша, Мексико и дори Сирия.

Instagram и Twitter са основните социални мрежи на неформалното движение. Освен снимки на залепени послания, на профилите на всяка от местните групи може да се открият и подробни наръчници за лепене – от това какво лепило да се използва и как то да бъде смесено, на кои стени е по-добре да се лепи, до това как да се реагира в случай на агресия от страна на минувачи или на полицията. В месеците на изолация заради пандемията от COVID-19, когато излизането от дома е разрешено само по строго определени причини, социалните мрежи придобиват още една функция.

Колажите от материални се превръщат във виртуални

и са „залепяни“ по емблематични сгради и паметници, като Пантеона, Айфеловата кула, Министерството на вътрешните работи, обелиска на площад „Конкорд“, „Мулен Руж“ и др.

Профилът на всяка от местните групи служи и като помощно средство в борбата срещу насилието над жени, особено в периода на изолация. Докато обажданията за домашно насилие се увеличават двойно през април т.г. – 10 000 спрямо 5000 през април 2019 г., в профилите на групите за колажи започват спонтанно да се разпространяват обяви за търсене на временен подслон за жертвите. Често на тях отговарят други жени, които по време на карантината са избрали да живеят при семейството или партньора си и отстъпват свободното си жилище.

Въпреки че отдавна следи инициативата и я подкрепя, Алис не се включва веднага. Една от причините са погледите на другите, на колеги и приятели.

Като кажеш на някого, че участваш, отношението му към теб рязко се променя. Често чуваш някой да подхвърля: „А, значи тя лепи…“ Но покрай организацията на един фестивал се запознах с Рива Гершанок, една от общинските съветнички в Монтрьой. Тя съвсем открито ни говореше за своето участие в колажите. Може би защото Монтрьой е един от малкото градове, които избраха официално да подкрепят движението.

Още в средата на октомври 2019 г., след едно от общинските заседания, в които участва и Гершанок, управлението на града (с кмет Патрис Бесак от PCF – Френската комунистическа партия) излиза с официално изявление в подкрепа на монтрьойската група за колажите. То завършва с думите: „Тъй като смятаме, че послания като „Не се удря от любов“ са от общ интерес и в съответствие с ценностите и ангажиментите, поети от общинските съветници и служби, Монтрьой се ангажира да не съставя актове на активистите и да не премахва колажите, които имат за цел да насочат общественото внимание към фемицида.“


„Дълго време бях феминистка само в главата си. Виждах неща, които ме дразнеха, шокираха, които с дни ме ядяха отвътре. Когато станах част от групата за колажи в Монтрьой, намерих много други момичета, с които мога да говоря по тези теми. В момента сме стотина в WhatsApp канала на групата и често дискутираме по всякакви въпроси, свързани с феминизма. Всичко е неформално и спонтанно. Каквато е и самата група. Тя беше създадена в Instagram от Лола, която е само на 16 г., и от една нейна приятелка, а майка ѝ Лейла им помага. По никакъв начин не сме обвързани с групата в Париж и не координираме действията си с нея. Всяко момиче може да предложи послание, което иска да залепи, а излизанията обикновено стават, след като някоя от нас е пуснала съобщение от типа: Хей, утре вечер мисля да ходя да лепя в 20 ч. Кой иска да се включи?“

За Алис, която преподава френски на чужденци към Общината на Париж, феминизмът не може да бъде само „бял“ и на френски език. „Дълго време феминизмът беше определян единствено от бели жени от хубавите квартали в Западна Европа. Но коя съм аз, че да казвам на някоя жена, че не е феминистка само защото носи воал? Понякога си говорим за това с някои от моите ученици. Веднъж споменах и колажите и предложих на тези, които имат желание, да съставят послание на своя език, което след това да залепим. Да прочетеш нещо на майчиния си език може да предизвика много по-дълбок ефект и да създаде усещането, че си по-малко сам в държавата, в която живееш, с проблемите, които имаш.


Колажи

Така се раждат колажи на испански, италиански, сръбски, кюрдски и български. „Да обичаш ≠ да убиваш“ избира да напише 27-годишната българка Мина, която от три години живее в Париж. Тя е търсила кратко и силно послание, което да изразява по особено красноречив начин най-крайната форма, до която може да стигне домашното насилие. Отношението ѝ към темата се оформя, докато работи на нощни смени в хотел и наблюдава множество сцени на насилие, прекъсвани единствено от полицията.

В един момент започнах да се питам колко други случаи на насилие не могат да бъдат прекъснати по този начин. Мисля, че всички имаме някаква роля в това, което се случва около нас. Ако не правиш нищо, е все едно, че се съгласяваш. Когато Алис ни спомена за колажите, си казах: „Ако мога да започна този разговор за някой друг, защо да не го направя?“ Най-важното е да има разговор. Да се ангажираш с дадена кауза често изглежда плашещо, защото си мислиш, че трябва да направиш някакъв голям, радикален жест. Но всичко започва с малки стъпки – да се информираш, да се образоваш. Виждам този колаж като малката стъпка, която аз мога да направя.

През лятото на 2019 г. Маргьорит Стерн също започва с малка стъпка. Първите колажи, които лепи сама по стените в Марсилия, носят основно имената на жени, убити от партньорите им. Идеята за разширяване на инициативата идва с преместването ѝ в Париж. Новите послания, кратки и въздействащи, както и изборът на визуалната идентичност – черни букви на бял фон, са директно повлияни от опита на Стерн като член на Femen. Феминистката активистка група е особено известна с провокативните си масови акции (като тази на парижкото гробище „Монпарнас“), в които участничките, обикновено голи до кръста, протестират с изписани по гърдите им искания и послания.

За лингвистката Мари-Ан Паво посланията на колажите могат да бъдат разпределени в четири големи категории. „Може да започнем с тези, които имат най-универсален, активистки характер – като „Тяхната омраза, нашите мъртви“, „Революцията на жените наближава“ или „Убийства на жени навсякъде, справедливост никъде“. Втората категория има по-конкретен адресат – другите жени. Към нея спадат послания като „Ние всички сме героини“, „Улицата ни принадлежи“, „Вярвам ти“ или „Ти не си сама“. Към третата спадат посланията, насочени този път към мъжете. Сред тях са „Изнасилвачо, убиецо, насилнико, твой ред е да се страхуваш“, „Подсвиркването не е комплимент“, „Примирението не е съгласие“, „Спри да я биеш, негоднико“.“



Четвъртата категория според Мари-Ан Паво е вероятно тази, която спира най-много погледи. И най-дълго човърка съзнанието. Едно от тези послания стои няколко седмици залепено до киното на централния площад на Монтрьой: „Емили, на 34 години, завързана жива за релсите, прегазена от влака“ (т.нар. TGV – високоскоростен влак, който се движи със средна скорост 300 км/ч). Подобни са също: „Виржини, убита на 23 март 2020 г. от бившия си партньор пред очите на децата им – на 10 и на 13 години“ и „Лорена Куаранта, 27 г., сицилианска медицинска сестра – удушена от приятеля си, който я обвинява, че го е заразила с коронавируса“.

За този тип колажи, които засягат паметта на жертвата и детайлите по убийство, Алис е категорична: „Лепим ги единствено по искане на семейството. Близките са тези, които се свързват с нас и ни дават посланието. Уважението към жертвите е основен принцип при колажите. Другият много важен принцип е да се избягва стигматизацията на мъжете. Не лепим колажи, в които се правят обобщаващи заключения, като Мъжете са…“

Освен че изваждат жертвата от анонимните статистики и ѝ дават глас в публичното пространство, за Мари-Ан Паво посланията са и директна критика към медийния език, използван при отразяването на този тип убийства.

Тези колажи са пълната противоположност на евфемизмите, които използват журналистите – като „семейна драма“ или „убийство от любов“. Думите може да шокират, но е за добра кауза. От една страна, убийството от „страст“ не се наказва толкова строго, колкото например предумишленото убийство, а от друга – минимизира в очите на обществото самия акт.

Във Франция критиката към медийния език придобива все по-голяма гласност в последните години. Блогове като Les mots tuent („Думите убиват“) събират и изобличават заглавията и съдържанието на статии, в които се използват подобни евфемизми. „Съпруг запалва жена си пред очите на децата им. За La voix du Nord става въпрос за любовна история. Вие сериозно ли? Насилието НЕ Е романтично“ гласи един от постовете им в Twitter. Вестникът отговаря: „Имате право и се извиняваме. Статията беше свалена, и нещо повече – в момента редакцията ни работи върху начина, по който да отразява домашното насилие. Благодарим ви за бдителността.“ Журналистическият колектив Prenons la une пък съставя наръчник в помощ на журналистите, които пишат за насилието над жени.

„Това, което все още трудно се приема от мъжете и от обществото като цяло, е идеята за убийството на жена само защото е жена, въпреки че това отдавна е доказано от социолози и психолози. Затова и систематичната употреба на думи като „фемицид“ е съществена за промяната на манталитета“, допълва още Мари-Ан Паво. Понятието, което е и част от наименованието на колажите на френски – collages féminicides, влиза официално в речника Le Petit Robert през 2015 г. Неговата дефиниция е: „Убийство на жена или момиче на полова основа.“ В речника е допълнено, че терминът е юридически припознат в много държави от Латинска Америка. Въведено във френския език от социоложката Диана Рюсел в средата на 70-те години на миналия век, понятието се смята за измислено от американската писателка Керъл Орлък, за да озаглави своя книга, посветена на убийствата на жени.


„Едно от наследствата на феминистката борба е, че жените си връщат публичното пространство“, твърди Ан Шарлот Юсон, специалистка по въпросите на социалната справедливост. За Алис и много други момичета в групата именно това се случва благодарение на колажите. Усещането за свобода, за присъствие, за сила и видимост е един от мотивите да продължават да лепят. Но основният е нуждата от промяна. Или както гласи един от колажите,

„Ще спрем да лепим, когато спрете да ни убивате“.

Заглавна снимка: „Никога не насилваш от любов“ © Десислава Милева

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Технологията като епична поезия. Разговор с писателя Кен Лиу

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/ken-liu-interview/

Бивш софтуерен инженер, корпоративен адвокат и правен консултант, понастоящем Кен Лиу е един от най-забележителните американски фантасти – единственият писател, чието произведение е печелило три от най-големите награди за фантастична литература в една година (през 2012 г. разказът му „Хартиената менажерия“ получава „Хюго“, „Небюла“ и „Уърлд Фентъзи“), както и единственият автор с награди „Хюго“ и като писател, и като преводач („Трите тела“ от Лиу Цъсин).

Дебютният му сборник „Хартиената менажерия и други разкази“ бе публикуван на български от издателство „Еуниката“ през 2017 г. в превод от английски на Тодор Кенов. В разказите си Лиу разработва актуални идеи и въпроси за бъдещето, забърква неочаквани жанрови комбинации и никога не забравя нежното и детайлно отношение към личните изживявания на персонажите (особеност, която ми допадна още при първия ми досег с неговото писане – разказа „Грешка в един бит“). Скорошният прочит на сборника ме подтикна да потърся автора за по-обстоен разговор, не без надеждата, че ще видим и другите му книги на български, включително съвсем прясната „Скритото момиче и други разкази“.

Разменихме си десетина имейла в продължение на три дни, като Кен Лиу ми изпращаше повечето си отговори в промеждутъците на родителстване.

Един повтарящ се сюжетен елемент, който се разиграва разнообразно във Вашите разкази, е културното кръстосване. Въпросът е огромен, съзнавам, но какви са според Вас неговите ефекти, значения и потенциал в днешната реалност?

Струва ми се, че „културното кръстосване“ често се възприема като нещо, което се случва на малък брой хора. Реално то е част от опита на всеки. Замислете се как разговаряте с познатите си от гимназията. Думите, акцентът, регистърът, езикът на тялото, темите и препратките същите ли са като тези, които използвате в разговорите с колегите си? Със служителите си? С приятелите си по хоби? В родния си град ли живеете? Последователите ви в Twitter биха ли ви разпознали в реалния живот?

Всички непрекъснато преработваме кодове, сменяме маски, настройваме идентичности. Всички сме носени през времето от прогреса и се пръскаме по краищата на земята в търсене на възможности. Самата идея за фиксирана култура, към която принадлежим, е утешителна илюзия, носталгичен мит, който със сигурност вече не е верен (и може би никога не е бил). Така че чрез фокуса върху културното кръстосване на всички нива моите разкази просто обръщат внимание на най-универсалното изживяване в модерността.

Изкуствен интелект, телесни подобрения, безсмъртие, симулации – част от Вашите разкази изследват свят, в който хората доброволно предават своето тяло и ум на технологията в замяна на по-добър контрол върху живота и реалността. Трансхуманизмът въпрос на разграничение между усъвършенстване и изчезване ли е?

Трансхуманизмът е с нас, откакто изобщо разсъждаваме по въпроса какво е да си човек. Във „Федър“ Платоновият персонаж Сократ разказва за египетския бог Тевт, създателя на писмеността, чието изобретение е критикувано от цар Тамуз с аргумента, че то ще „причини забрава в душите на учещите“ и ще им предостави не истината, а само привидност. Действително тези, които се приучат да се осланят на писменото слово, губят някаква съществена част от себе си. Стават по-малко човеци. Това навярно е най-ранният записан случай на тирада срещу технологията, която „разлага мозъците ни“. С минимални изменения същата може да се приложи към Уикипедия, аудиокнигите, образователните телевизионни програми, виртуалната реалност и всякакви други нови медии и технологии, свързани по някакъв начин с познанието.

Писането е технология, която ни е променила из основи. Повечето от нас са официално образовани и извършваме голяма част от мисловната си дейност на графолект – „трансдиалектен език, формиран на основата на силна обвързаност с писмеността“ (по думите на Уолтър Дж. Онг), например стандартен английски, съвременен стандартен мандарин, съвременен стандартен арабски… И тази познатост на езика ни пречи да видим колко много ни е променила писмеността. Ние не разсъждаваме като предграмотните хора. Много проявления на писмения език, като например технически наръчници, съдебни решения, договори, дори романи, които са писани повече за окото, отколкото за ухото, действително може да са практически непонятни при прочит на глас – романистите, които възнамеряват да пишат специално за пазара на аудиокнигите, трябва да овладеят отличителен набор от трикове, който не е нужен на традиционните писатели.

Повече или по-малко човеци сме ние спрямо предграмотните си предци? Трансхора ли сме в сравнение с тях? Смислен ли е изобщо този въпрос? Ако не, защо? Ако да, как? Каква точно е ролята на писмеността като технология в дефинирането на нашата човечност? Смятам, че е важно разказите ми, които се въртят около съвременните технологии за изменение на тялото и ума, да бъдат контекстуализирани. Ние изобщо не сме спирали да си задаваме въпроси за технологията. И този неспирен стремеж да отговорим на неотговоримото може би е едничкото качество на човечеството, което не се поддава на трасцендентност.

В една Ваша лекция казвате, че историята не е ориентир за бъдещето. Същевременно в писането си показвате силен интерес към историята, например в „Литеромант“, „Всички вкусове“ и особено в „Човекът, който сложи край на историята: документален филм“. Какви са приликите между изследването на миналото и на бъдещето?

Дълги години работих в сферата на технологиите – първо като софтуерен разработчик, а впоследствие като консултант по патентни дела, което налагаше да се специализирам в историята на технологиите. В резултат придобих разбиране за огромната роля на шанса в историята ни.

Когато погледнем назад във времето, не е възможно да устоим на човешката склонност към сглобяването на миналите събития в наратив, който утвърждава собствената ни позиция като любимците на историята, като заслужили победители, като същества с морално превъзходство над предците си. Предубежденията на оцелелите, заблужденията вследствие на разказа и неспособността ни да видим неизвървените пътеки ни изкушават да смятаме, че историята се е развила по единствения възможен начин, че победилите народи и държави са заслужили трофеите си, че колонизаторите действително са били „по-добри“ по някакви начини.

Реалността, разбира се, е съвсем различна. Колкото повече задълбавам в историята, толкова по-ясно виждам колко случайна, произволна и абсолютно безсюжетна е тя. Победителите най-често изобщо не са заслужавали да победят, а страданията на жертвите не са били „необходимо зло“, както един американски сенатор заяви безсърдечно.

Това не е зов за отчаяние. Също както настоящето ни не е неизбежно заключение на вкоренен в миналото разказ, така и бъдещето е пластично и отворено, а не предначертан резултат от непредотвратими, безлични социоикономически течения, на които безуспешно се противопоставяме. Неправдите на миналото може да хвърлят дълга сянка върху настоящето, но от всички нас зависи да се борим за по-справедливо и по-милостиво бъдеще.

Като споменахте неправдите на миналото, в разказите си често засягате забранени истории. Какво Ви влече да се занимавате със случаи като Инцидент 228 или Отряд 731 във фикцията си? Литературата има ли роля в запазването на спомените, които част от човечеството умишлено тика към забрава?

Не харесвам инструменталистките оправдания за литературата. Идеята, че тя е (или трябва да е) инструмент в услуга на някаква политическа програма, е изключително опасна и крие риска да я превърне в пропаганда. По-скоро мисля, че разказвачеството е поначало политическо. Вместо да служат на някаква политическа цел, самите истории са изразителни политически действия. Те могат да са актове на съпротива, утвърждаване, надаване на глас или упражняване на власт. И понеже аз съм се ангажирал да противостоя на колониалното мислене и централизираната власт, разказите ми са по необходимост въплъщение на политическите ми ангажименти и поставят върховната неприкосновеност на свободата в конфликт с тълпите и диктаторите.

За мен жанровата литература се занимава с отклоненията от общоприетите норми на реалността. В свят, в който темповете на промяна стават все по-бързи, бихте ли казали, че отклонението е (и навярно винаги е било) нормата, следователно жанровата литература е продуктивен начин за възприемането и обработването на реалността?

Харесва ми тази формулировка. Напомня ми за старата сентенция, че единственото постоянно нещо е промяната.

Честно казано, никога не съм си поставял съзнателна цел да пиша в определен жанр. По-скоро стилът ми се състои в това да структурирам историите си около буквализирана метафора – вземам някоя идея, която обичайно се обсъжда метафорично, правя я буквално истинска в света на разказа и изследвам последствията от тази осезаема промяна в реалността. Примерно, говорим метафорично как си личи какво ще излезе от някое дете по дадена играчка или предмет, с който то си играе – затова в „Промяна на състоянието“ изследвам свят, в който душата е предмет, раждащ се заедно с човека, и така всички трябва някак да се нагодят към съдбата, предписана им от съответния предмет. Понякога буквализирането на метафорите се случва посредством технологиите и някои читатели класифицират тези разкази като „научна фантастика“. Ако такива етикети са им полезни, радвам се, но не мисля за тях, докато пиша.

Какъв обаче е смисълът от буквализирането на метафори? Нека първо разгледам научнофантастичната страна на въпроса. Не смятам, че научната фантастика има много общо с предсказването на бъдещето – в това отношение тя не се е справяла особено добре досега. Може би някои фантасти наистина си мислят, че предсказват бъдещето, но лично за мен това никога не е представлявало цел или интерес. Аз не пиша дори за „възможно бъдеще“ (което за мен е изсмукано понятие) – много от моите разкази включват бъдеще, което е умишлено, величествено „невъзможно“.

По-скоро си мисля, че това, което научната фантастика постига – или поне това, което аз се опитвам да постигна с моето писане, – е да поставя лупа над реалността на сегашния момент с всичките наши надежди и страхове. Като извлича латентни тенденции, увеличава видимостта на възникващи модели и извежда актуални иновации до логичния им завършек, научната фантастика действа като висококонтрастен филтър, който осветява и подчертава определени аспекти от нас и обществото ни – и добрите, и лошите. По този начин неща, които в реалистичната литература бихме подминали като твърде очевидни или твърде абстрактни, стават осезаеми в спекулативните, въображаеми светове.

С други думи, това не е много по-различно от технологията, доколкото тя служи за увеличаване на потенциала на човешката природа. Метафорите са крехки и подвеждащи, но също така и неизбежни.

Чувал съм мнения, че научната фантастика и фентъзито са два противоположни жанра, като първият е истинският и сериозният начин за ангажиране със света, а вторият не е нищо повече от бягство от реалността. Как тези два разказвателни режима се сливат във Вашето писане?

Както вече споменах, тъй като не обръщам особено внимание на разграничаването между жанровете, в писането ми често се сливат научнофантастични и фентъзи техники. Няколко примера: разказът „Наслука“ (адаптиран в епизод на анимационния сериал „Любов, смърт + роботи“ на Netflix), „Демонът на Максуел“ (в който старият мисловен експеримент служи за основа на твърдофантастично фентъзи) и „Династията на Глухарчетата“ (епична фентъзи поредица, в която героите са инженери вместо магьосници).

Според мен технологията притежава много фентъзи елементи. В крайна сметка тя е нашата версия на космогонична митология (на модерния свят) и епична поезия. Разказваме истории за Стив Джобс и Илон Мъск както за древните герои. Младите си мечтаят за Силициевата долина и как „огъват Вселената“ с клавиатура и поялник. Големият разказ за технологията е изкусителен, вълнуващ, фантастичен. Същевременно фентъзито като разказвателен режим пасва много добре на историите за технологии. Разказите за откривателство, за изпитания, за инженерно усъвършенстване и трансцендентност са поетични и красиви. Все пак инженерите са същинските светостроители и има логика историите им да се разказват в епичен стил.

Заглавна снимка: © Li Yibo

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Конституцията и какво може(ше) да бъде

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/konstitutsiyata-i-kakvo-mozheshe-da-bude/

Американският професор Брус Акерман въвежда термина „конституционен момент“, за да обясни онова трайно обществено настроение, когато една конституция се превръща в нещо различно от писания текст. В резултат от интензивни дискусии и повишена чувствителност моментът налага промяна на действащия основен закон. Вероятно най-важният принос на тази теория е, че показва как, за разлика от обичайната законодателна посока,

в конституционното право движението е много по-често отдолу нагоре.

Успешните конституции (например на САЩ или на ЮАР след апартейда) са стартирали с постепенно разширяващо се недоволство сред населението, което еволюира в политически консенсус и накрая се фиксира в промяна на нормативния акт.

Потенциалната конституционна енергия

Самият факт, че анонсът за нова българска конституция беше приет толкова сензационно, говори достатъчно за липсата на конституционен момент у нас – особено в съзвучие със срамежливия отказ от поемане на отговорност за авторството ѝ. Недалеч във времето и пространството един от верните министри на полския президент Анджей Дуда намеси именно доктрината за конституционния момент като основание за преразглеждане на тамошния основен закон. Но неумението на Борисов да бъде дори авторитарен лидер си личи по това, че

и към толкова консервативна тема подхожда с типичното си „всичко минава“,

вместо да се опита да се позове на някаква историческа необходимост от реформа на сега действащия текст.

Независимо от липсата на необходимост, която вече беше обилно коментирана, и отвъд критиките към предложения проект, време е да се говори и за възможните алтернативи. Ползата от подобни обсъждания е именно в провокирането на конституционния момент, когато някогашните блянове ще се превърнат в правилни и необратими решения именно защото са осъзнати и приети от максимално много граждани – независимо дали в евентуалното бъдещо Велико народно събрание, или в следващо обикновено.

От магистрати за магистрати

Втренчването в конкретни имена като източник на проблеми нито е адекватен и модерен начин за водене на политика, нито може да доведе до структурни реформи в затворена система като съдебната. Затова и всяко обсъждане на нейното преустройство налага предварителните уговорки, че определени общества като българското винаги ще бъдат по-корумпирани – независимо от либерално-демократичните опити за изравняване на стандартите и процедурите. Както и че

смяната на един служител, бил той и главен прокурор, няма да доведе до никакъв траен резултат.

Постоянното натякване за разделението на властите обаче налага да се повдигне въпросът как си представяме това разделение в конституционно отношение, за да се избегне още по-досадното контраклише, че „трите власти не са разделени с китайска стена“. Вече стабилният емпиричен опит с дейността на Висшия съдебен съвет (ВСС), непознат на авторите на Конституцията от 1991 г., както и анализът на конституционните реформи от 2015 г. показват нещо категорично: нито квалифицираните мнозинства за избор на членове на ВСС от парламентарната квота са пречка пред политическите договорки, нито разделянето на Съвета на съдийска и прокурорска колегия доведе до позитивен развой.

Същевременно общото между представителите на смелото реформаторско малцинство магистрати в последните няколко издания на ВСС е, че са

все съдии, избирани от професионалната квота.

Те обективно нямат причина да се страхуват за професионалното си израстване, тъй като са избрани със свободен и пряк вот, а и обикновено се намират в зенита на кариерата си. Ето защо се поставя въпросът за наличието на парламентарна квота изобщо в сегашния ѝ вид. Страхът от „капсулиране“ на системата, каквото и да значи това, е пресилен – особено след като за толкова години не е имало успешно „декапсулиране“ с помощта на представителите, избрани от парламента.

За избора на членове на ВСС може да се следват различни модели – например с квалифицирано мнозинство от членове на професионалната квота (в съотношение 2:1, да речем) или пък испанският модел, при който представителите на Съвета се избират от законодателя, но от предварително подбран от магистратите списък, така че да няма възможност в него да попаднат лица без интегритет – нещо, което би помогнало в държава като България, където управляваните много по-добре от управляващите знаят кой заслужава доверие в редиците им. Достатъчно е да си зададем въпроса

какви обстоятелства налагат един магистрат изобщо да влезе в полезрението на действащите партии, за да бъде издигнат от тях за член на ВСС.

При всички положения обаче е време да се разбере, че светлината на прожекторите може само да изгори съдебната система. Хората в нея имат нужда да бъдат оставени на мира да си вършат работата – нещо, което правят с по-голям успех, отколкото анонимните депутати, независимо дали 120, или 240 на брой. Няма логика тогава да не разполагат с по-сериозен контрол върху собствената си съдба.

Необходимата децентрализация

Предложената от „Демократична България“ идея главният прокурор да се избира от парламента или пък романтичният сюжет за изваждане на прокуратурата от съдебната власт няма да помогнат на системата. Защото дори и сега главният прокурор отказва да поеме отговорност, когато му скимне – с превърналата се в класическа фраза „наблюдаващият прокурор решава“, – та какво остава партиите да поемат отговорност за избора си. Още повече че сегашната зависимост на политиците от папките на Гешев може да се превърне в зависимост на евентуалния главен прокурор с реформаторско сърце от политиците, които легитимно ще могат да го свалят от власт, когато той реши да активира папките.

Обединеният антипрокурорски фронт, за съжаление, често пречи на реформите – по две причини.

Първата е, че всяка клетва към прокуратурата, придружена с мълчание по отношение на съда, е форма на двоен стандарт и подклаждане на вътрешно напрежение. Ако съдът е толкова невинен, хората нямаше да са недоволни от правосъдието генерално, включително по граждански дела, където прокуратура не участва. Втората и по-важна причина е, че подобна позиция е лишена от емпатия към отделния прокурор, който може и да има принципната възможност да образува разследване срещу главния прокурор, но продължава да е обект на „методически надзор“, на произволни решения за командироване или местене в йерархията и т.н. А критикуващите не си дават сметка, че в човешки и битов план никой не би се подложил на подобен излишен риск.

Ето защо ако в Конституцията има да се пипа по въпросите на прокуратурата, това трябва да е свързано не толкова с мнимото и вечно изплъзващо се ограничаване на властта на главния прокурор, а с възлагането на власт на всеки отделен прокурор в институционален аспект, включително чрез изграждане на прокуратурата по почина на съда – всяка прокуратура като отделно юридическо лице. С уговорката, че част от тези промени не налагат задължително конституционна реформа (зависимостта на прокурорите е скрепена предимно с разпоредбите на Закона за съдебната власт),

на конституционно ниво е възможно да се предвиди по-широка автономия на прокурорите от горестоящите,

както и отмяна на чл. 126, ал. 2 от Конституцията, което поне на книга би трябвало да ограничи печалните акции на прокуратурата за решаване на кризата с коронавируса или против спекулата с цените на лекарствата. Тези епизоди бяха оправдавани именно с въпросната разпоредба, която в очите на прокуратурата дава мандат за намеса в практически всички обществени отношения, колкото и отдалечени да са те от функцията по ангажиране на наказателната отговорност.

Разширената автономия значи и много по-ясно дефинирана отговорност за внесените обвинителни актове, което би въвело най-сигурния стандарт за отчетност. Практиката показва, че репресивната машина на прокуратурата се сблъсква с множество оправдателни присъди, но остава проблемът с шоу арестите и ефектите, свързани с тях – съсипано здраве, репутация и бизнес. Пътят към търсенето на индивидуална отговорност в бъдеще, включително чрез прочистване на гнилите ябълки от системата, изисква да се сложи край на флуидното състояние на тази институция, чиято дейност се ползва с привилегии спрямо други конституционно защитени права, но не може да бъде пипната, когато ги нарушава несъразмерно.

Разкраченият президент

Широка легитимност без реална власт. Това е накратко българският президент в момента. Еуфорията от началото на Прехода (или по-скоро опитите за компромисно и безкръвно трансформиране на властта на бившите комунисти) допусна това противоречие, но то стана осезаемо в следващите години, когато президентската фигура се оказа толкова силна, колкото личностните качества и щения на съответния президент, както и съответната политическа конюнктура. Системата от конституционни разпоредби оставя неясен отговор

защо редица важни откъм власт постове се разпределят без пряк и всеобщ избор, докато избраният от потенциално милиони граждани осъмва с крехки и половинчати правомощия.

Пътищата може да са и в двете посоки – засилване на правомощията на президента или пък премахване на прекия му избор, като въпросът е важен с оглед на оценката на целия демократичен процес: искаме ли да намаляваме изборите, или не; колко центъра на власт допускаме да има и т.н. В един друг парламентарен живот дискусиите в Народното събрание биха могли да са достатъчни за легитимиране на законодателната воля. В един друг партиен живот президентът би трябвало да се намеси дори ако е избран от партията, която прави лошотии. Но и двете са пожелания в България. Затова при моментното състояние на демокрацията президентската институция има самочувствието на прекия избор да надава опозиционен вой.

Самият факт, че без особени усилия Румен Радев спечели лесни точки с няколко обречени налагания на вето, доказва, че

президентът може да се развие на конституционно ниво като една от малкото възможни алтернативи на едноличната власт –

например ако му се даде право на законодателна инициатива или блокиращо вето. Иначе защо е този пряк избор за президент? Квалифицирано парламентарно мнозинство за неговото назначаване би спестило същите пари, както намаляването на броя на депутатите.

А как работи Конституцията?

Безспорно най-голямата форма на популизъм по темата е заиграването с индивидуалната конституционна жалба. Плясването ѝ в проекта на управляващите без никакъв разработен механизъм за пускане в действие е много удачна метафора на целия им труд – по-добре да има по нещо за всеки, независимо дали и как ще работи, но да се имитира „добър слух“.

Популизмът се корени в това, че всеки инструмент на овластяване на „народа“ повдига темата за нивото на неговата правна култура. В същото време всяко допълнително правомощие на институциите – в случая на Конституционния съд (КС) – подлага под съмнение досегашната им работа и дали заслужават подобно доверие. Принципните позитиви на индивидуалната жалба са много, но до голяма степен увисват без съответните детайли. Негативите обаче са конкретни и недвусмислени: забавяне на правосъдието, подозрителни критерии за допустимост и дори липса на ясен обхват –

абсолютният минимум е да се разберем дали ще може да се атакува норма от закон, или всеки акт на публичната власт.

Важно е да се каже, че такива решения са в много по-малка степен юридически, отколкото политически. Защото в случая става дума за един отчетливо либерален инструмент, чиято злоупотреба може да бъде използвана като довод за ограничаване на други индивидуални свободи, понеже „не сработват“. Така ненадейната поява на „новата“ конституция поне може да послужи като инструмент за политизиране и формиране на идеологически полюси при законотворчеството – нещо, което в дългосрочен план е далеч по-решаващо дори от това какво точно ще пише в евентуалната бъдеща конституция.

Докато локумът с индивидуалната жалба тепърва ще се разтяга, един по-осезаем проблем не е адресиран ни най-малко от представения проект и той касае действието на самите конституционни норми:

дали при констатация на противоконституционен закон даден съд може да не го приложи,

тъй като единствено КС може да реши кой закон противоречи на основния. Въпросът не е никак реторичен и по него се водят не само теоретични спорове, но е развита и противоречива съдебна практика, още повече че приемането на противоконституционни закони се превърна в ежедневие.

Инструментът, който би могъл да се въведе съвсем елементарно чрез изменение на чл. 150, е всеки български съдия, а не само членовете на върховните съдебни инстанции, да може да повдига въпроса за противоконституционността до КС. Освен че ще възвърне логиката в обхвата на правомощията на съда (все пак няма ограничения кой може да сезира Европейския съд при съмнения за приложимия закон), той ще спомогне и за равенството между отделните магистрати, което също остава пренебрегнато като проблем на системата.

Въпросът е и кардинален за самото писане на конституцията: ако тя действително има непосредствено действие, нейните автори биха могли да си позволят

разписване на повече конкретни текстове, чиято отмяна чрез закон би била невъзможна.

Мечтите са безплатни, но от тях спомен не остава. Идеята, че изобщо ще се обсъжда свикването на Велико народно събрание, и то сред политическа, здравна и икономическа криза, доскоро също звучеше, меко казано, като мечта. Видно е, че управляващите използват като основна защитна тактика масовото униние, фокусирано върху мнимата липса на алтернатива. Затова дискутирането на алтернативи трябва да започне максимално рано и да се развие, преди да е станало късно. Обратното броене започна.

Заглавна снимка: pxfuel

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.