Tag Archives: общество

Държава на паралелните реалности

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/durzhava-na-paralelnite-realnosti/

Ако питате Борисов, „сега сме като оазис“. Това сравнение му дойде на езика в отговор на националния протест на ресторантьорите, които настояват за незабавно отваряне на бизнеса им. В деня на протеста двама вицепремиери – Деница Сачева и Томислав Дончев, се появиха като тежка артилерия във вечерните коментарни предавания на bTV и БНТ, за да подкрепят тезата на Борисов и на здравния министър, че правителството умело ръководи пандемията и постига изключително добри резултати въпреки приемливите и не толкова строги мерки.

По време на продължаващото вече 11 месеца извънредно положение премиерът ни показваше от джипа си ширналите се магистрали, които го умиляват и изваждат поетични образи от дълбините на душата му, докато прелялата чаша на търпението ни към корупцията и липсата на морал в управлението и на еднакво правосъдие за всеки се изливаше по улици и площади месеци наред с искане за оставка на мафиотизираната власт.

Не знаем какви точно миражи се привиждат на премиера и каква паралелна реалност обитават той и онези, които е благоволил да допусне до златния чучур на европейските фондове, но

реалността за милионите българи е съвършено различна, а статистиката измерва тъкмо нея.

Според Евростат България продължава да е най-бедната страна в Европейския съюз и с най-ниска продължителност на живота, а всеки българин над 65-годишна възраст има поне по едно хронично заболяване. Публичните разходи за здравеопазване са се увеличили значително, но тяхното равнище все пак остава сред най-ниските в общността, докато директните доплащания от пациентите у нас са най-високите. По-голямата част от парите за здравеопазване отиват за лекарства и болнична помощ, като 40% от всички разходи са за лекарствени продукти и са най-високите в ЕС по този показател.

В края на ноември страната ни излезе на първо място по смъртност от COVID-19 в Европа. Това е цената, която платихме за нереформираната ни система с амортизирана база в лечебните заведения и с липсата на медикаменти, консумативи, в много голяма степен – и на персонал, основно на медицински сестри. Нямаше и как да е другояче, при положение че в България на 100 000 души се падат по 5,2 болници, докато в ЕС те са средно по 2,9. Това не пречи всяка година да се откриват нови клиники, с които Националната здравноосигурителна каса сключва договори. Но стане ли дума за оптимизация на тази система, което би повишило и качеството на лечение и обслужване на пациентите, се изваждат популистки мотиви, че това ще ограничи достъпа на бедните до здравеопазване.

Досега коронавирусната пандемия в България е взела 8973 жертви,

сочи Единният информационен портал за COVID-19, който отчита само починалите в болница. В същото време в съседна Турция до 29 януари 2021 г. са регистрирани 25 605 починали от вируса, но при 12 пъти по-голямо население от нашето. Актуалното състояние, според което сме на 16-то място по брой на заразени и на 5-то място по смъртност от COVID-19 в ЕС към края на януари, може и да изглежда на Борисов оптимистично. Но да не забравяме, че и в началото на пандемията бяхме в подобна ситуация, която след лятното отпускане стана драматична.

През седмицата в студиото на „Нова телевизия“ доц. Ангел Кунчев предупреди: „В момента 10 души у нас заразяват 5–6 души, а във Великобритания 10 души заразяват 27. […] Концентрацията на новия вариант на вируса в горните дихателни пътища е между 10 и 100 пъти по-голяма, което прави възможността за заразяване 10 пъти по-голяма.“ Ако се доверим на националния здравен инспектор, това означава, че радостта на премиера ще бъде краткотрайна. И Венцислав Мутафчийски, ръководител на Националния оперативен щаб, беше категоричен, че медицинската общност не споделя политическото решение за либерализиране на мерките по време на извънредната ситуация, обявена до април. А то, без съмнение, е заиграване с общественото мнение преди избори.

Макар че вече близо една година всеки ден медиите ни атакуват психологически с информация за броя на изгубилите битката с COVID-19,

далеч по-страшна е общата смъртност в България, а по този показател страната ни отново оглавява черната статистика в света.

Според World Population Review коефициентът на смъртност у нас е 15,433 на 1000 души от населението. Данните са от февруари 2020 г., още преди да бъде обявено извънредното положение заради пандемията. А по данни на Националния статистически институт в края на годината средният коефициент на смъртност вече е 17,8‰. И така от шесто място в света (в периода 2012–2014 г.), при управлението на две поредни правителства на ГЕРБ и Бойко Борисов България излиза на челно място в тази класация.

Само за пример: през 2019 г. у нас са починали близо 108 000 души, тоест изчезнал е един средно голям град. И то при положение че едва 6 от всички градове у нас имат население над 100 000 души. Тази тенденция продължава и през 2020 г. (над 123 000 починали), а само за първите две седмици на януари тази година регистрираните смъртни случаи са близо 5000! Продължава и демографската катастрофа, резултатът от която е намаляване на населението с повече от 2 млн. души за 30 години, а прогнозата е до края на века да се свие с още 3 милиона.

Пандемията и извънредните мерки в света умножиха богатството на най-богатите хора на планетата и създадоха нови милиардери, главно в сферата на онлайн продажбите, високите технологии и фармацевтичната индустрия. В България за една година властта също пръсна милиарди, които потънаха в корупционни схеми. По същия начин чрез допълнително финансиране на здравната ни система за пандемията изтекоха десетки и стотици милиони левове. А кризата и извънредната ситуация се оказаха пир по време на чума за управляващите, олигарсите и обръчите от фирми около тях.

Те наистина обитават паралелна действителност, и не само в България.

Видяхме двореца на Путин в Геленджик, чийто формален собственик е неговият сват Николай Шамалов, по информация на „Гласът на Америка“. Но докато богатството на света се съсредоточава в ръцете на малцина и расте непрекъснато, 850 милиона души гладуват, а десетки хиляди умират от глад всеки ден.

У нас 2 милиона души, или 35% от населението, живеят под прага на бедността и в това положение са не само пенсионери, но и работещи хора. Управляващите не спират да се хвалят как по време на последния си мандат са увеличили минималната заплата и пенсия, но в обществото ни няма усещане за благоденствие, солидарност и емпатия към безпомощните и самотните, към хората с физически и умствени проблеми.

Напротив, България устойчиво продължава да е на дъното сред страните в ЕС в Индекса за възприятие на корупцията за 2020 г. на международната антикорупционна организация Transparency International, като този път дели това място с Унгария и Румъния. Авторите на изследването посочват, че връзката между усещането за по-високи нива на корупция е свързано и с коронавирусната пандемия и непрозрачното изразходване на огромен публичен ресурс.

„COVID-19 не е само здравна и икономическа криза. Това е корупционна криза. И то такава, която засега не успяваме да управляваме“,

коментира ръководителката на организацията Делия Ферейра Рубио. И Джесика Ким, специална съветничка по въпросите на правосъдието към Посолството на САЩ в България, заяви по време на дискусия, организирана от Атлантическия клуб в четвъртък, че „за разлика от глобалната пандемия от COVID-19, корупционната ендемия на България не може да се лекува с единична или двукратна ваксинация“.

За корупционна ендемия в държавата ни говорят отдавна наблюдатели, дипломати, неправителствени организации, но това не стряска обитаващите корупционния оазис български управници. Напротив – те продължават да трупат милиони в офшорни сметки и златни кюлчета в нощните си шкафчета. И спят блажено, със заредени пистолети до възглавниците си. Тяхното блаженство не е застрашено от никакви изследвания, доклади и препоръки. Единствената заплаха са българските избиратели, които на 4 април ще имат думата.

Заглавна снимка: Кадър от Въпреки натиска на партньорите ни от ЕС и САЩ, единствено вотът на българите на 4 април е в състояние да обърка плановете и да застраши спокойствието в корупционния оазис на днешните български управляващи, твърди Венелина Попова.видео от YouTube канала на премиера, озаглавено „Борисов: БДЖ вече разполага с най-добрите локомотиви в света“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Христо Иванов и как политическото гето на ДПС може да бъде разбито

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/hristo-ivanov-interview-rosenets-2/

За сюжета „Росенец“ и разплитането на руската връзка в него, за ролята на Ахмед Доган като почетен председател на българското задкулисие, за ДС и политическото гето, в което са натикани българските турци и мюсюлмани – Венелина Попова разговаря със съпредседателя на „Демократична България“ Христо Иванов.

В поредното си видео от плажа пред лятната резиденция на Ахмед Доган казвате, че от това как ще завърши сагата „Росенец“, зависи статутът на почетния председател на българското задкулисие. Няма ли обаче риск темата да зацикли и да изгуби своята острота и значимост, особено след като спря да произвежда скандални новини за медиите? И това сякаш пролича при отразяването на последната Ви акция…

Има всякакви рискове, но аз продължавам да настоявам, че тази тема е важна, както и всички други, които сме повдигнали. Затова тази работа – връщането на статута на Доган към статута на всеки друг български гражданин – трябва да бъде довършена, а колко медии ще ме отразяват и как ще реагират гражданите, в крайна сметка това е тяхно решение. Ние не можем да пренебрегваме факта, че в България има каста на хора, които са недосегаеми и извън закона. И да не наложим законността поне спрямо един от тях, а Доган е, тъй да се каже, почетният председател на тази каста. Това е нашата проста задача и от нас зависи дали ще успеем да я свършим. А дали медиите отразяват темата, кога ще я отразяват, колко енергия имат и кое им е важно, са само комуникационни съображения.

Нека Ви припомня, че фактологията около „Росенец“ е известна още от 2016–2017 г. – от журналистически разследвания, които също не се отразяваха, нали така? Аз смятам, че си изпълнявам задълженията на човек, поел ангажимент да представлява една конкретна демократична общност, която очаква да се борим срещу тази каста на недосегаемите. Между другото, Борисов се появи тези дни на брифинг, отговори на всякакви дребни въпроси, но никой не го попита коя е Мата Хари. Не мога да се ангажирам с отговор на въпроса защо в България дори медии, които не могат да се оплачат от липса на свобода, просто нямат хъс.

Разследващите журналисти от няколко медии свършиха работата на прокуратурата и осветлиха важни подробности около собствеността и изграждането на „летните сараи“ на Доган. Но не се ли пренебрегва руската следа в сагата „Росенец“? И ако се тръгне по нея, докъде би могла да ни доведе тя?

Аз не съм я пренебрегвал. Както знаете, ние водим дела срещу НАП да ни предостави ревизионни актове, от които се надяваме да разберем колко е реалният данък от стартирането на „Лукойл-България“ досега. Руската връзка в този анклав е истинската причина да бръкнем в тази рана. И ако тази връзка се пренебрегва, то е от други участници в медийния пейзаж, не от нас.

Ако тя бъде достатъчно осветена, ще стигнем до това, което вече знаем – че българската посткомунистическа властова конструкция, така наречената „дълбока държава“, има своя генезис в Държавна сигурност и клановете по върховете на БКП, които винаги са били в орбитата на руските и съветски имперски интереси. Ще стигнем и до въпроса как Ахмед Доган попадна в затвора през 80-те години, как излезе оттам герой, как продължи да бъде изключително близък със следователя от ДС Ангел Александров, който би трябвало да е главният му враг, ако го е вкарал в затвора, а стана негов приближен. И на практика осигури ключовите кадри, които се превърнаха в лейтенанти на Доган в правосъдието. Знаем още, че Делян Пеевски и Петьо Еврото са селектирани от Ангел Александров, а и доста активисти от ръководството на ДПС са също от този кръг…

Определихте съюза между ГЕРБ и ДПС като срамна тайна в българската политика. Защо? И има ли нужда Борисов да възседне фадромата и да даде старт на събарянето на яхтеното пристанище на Доган, когато цялата държава работи за интересите на почетния председател на ДПС, при това в нарушение на законите, какъвто е не само случаят с морските му сараи.

Точно това се опитваме и ние – да превърнем „Росенец“ в лакмус на именно това положение на нещата в държавата. Защото въпросът не е в конкретното пристанище само по себе си. Въпросът е, че този сюжет много добре показва как държавата, която през последните 10 години формално се управлява от ГЕРБ, обслужва Доган, все едно той е нейният реален господар. По същия начин стоят нещата с ТЕЦ „Варна“, с удълбочаването на плавателните канали във варненското пристанище пак в полза на Доган – все теми, с които ние сме се занимавали и ще продължим да се занимаваме.

Конференцията на ДПС, на която Ахмед Доган беше заплашен с пистолет, прие специален член – 9А в Устава на Движението, който регламентира правата на почетния председател, а действащият всъщност се явява негова функция. Като юрист познавате ли друг такъв прецедент в политическа партия и всъщност Доган като почетен председател не е ли в ролята на Кръстника?

Напълно сте права. Тази роля не следва от никакви формални нормативни основания. Нарекох Доган „почетен председател на задкулисието в България“, защото той е най-ярката демонстрация, че в държавата ни човек може да няма никакъв политически и юридически статут и въпреки това да концентрира огромна власт. Тя може да принуди едно управление, което номинално заявява, че на изборите се явява срещу теб, да те обслужва така, все едно неговите институции са ти личен персонал. В личността на Доган и в неговия статут се вижда на практика, че центърът на властта в България е изместен от публичния процес към една сенчеста територия. А в нея един кръг хора на фамилен принцип вземат решения какво да правят с нас, с нашите пари, с нашите данъци.

Имате ли отговор на въпроса защо при лятната акция за защита на Доган и резиденцията му в „Росенец“ докараха от другия край на България автобуси с помаци от Пирин и Родопите, когато ДПС в Бургаска област има над 2000 души членска маса?

Честно казано, не съм се замислял и нямам отговор на този въпрос, но при всички положения беше грешка, защото хората останаха шокирани от това, което видяха. Макар сюжетът „Росенец“ да не беше нов за медиите и те да бяха показвали сараите от по-далечно разстояние, всъщност тези хора не знаеха, че техният скромен философ и почетен председател д-р Ахмед Доган живее в просташки разкош и тъне в такова необяснимо богатство. Затова мисля, че този шок нанесе удар върху подкрепата за ДПС, чийто ефект тепърва предстои да видим.

Иначе сцената, която беше аранжирана там, имаше за цел да създаде една нова „Катуница“ ­– и това са думи на Мустафа Карадайъ. Идеята беше да се съберат на едно много тясно място и в голяма жега българи, от едната страна, а от другата – представители на мюсюлманското малцинство, емоцията да ескалира и да се стигне до конфронтация. Всичко това беше организирано с помощта на българската полиция, ръководена непосредствено от човек, който после беше направен министър на вътрешните работи. Това фактически беше една незаконна операция на жандармерията в нарушение на Наказателния кодекс, защото имаше за цел да създаде предпоставки за етническо напрежение.

И на този фон, когато хората, които бяха насъсквани да се противопоставят, се събраха на плажа и влязоха в контакт едни с други, не възникна никакво напрежение. Така че дори да е имало такива планове, те се провалиха. Защото накрая хората пяха заедно химна, обединени от идеята за една законност за всички в тази страна.

Не е ли време, вместо да се повтарят отново и отново неуспешните опити за създаване на алтернативна етническа партия в България, политически формации като „Демократична България“ да се отворят за българските турци и помаци? В противен случай те ще бъдат принудени да продължат да гласуват за ДПС и агентите на ДС в листите му, за да бъдат политически представени…

Време е и ние отправяме послание за това, че сме готови. Но не през някоя формация, която желае да влезе в конкуренция с ДПС за статута на друг монополист на етническия вот, макар и в някаква временна коалиция с нас, а напротив – редом с българските граждани, независимо от своя произход, да участват в политическия процес. Трябва да покажем, че в България няма нужда от гета. Така че ние сме готови и мога да кажа, че работим за това. Въпросът е до каква степен тези общности са готови да се откажат от своите лидери и техните претенции да ги представляват.

За тази идея е необходима волята и на останалите партии, дори и тези на статуквото. В противен случай българските турци и мюсюлмани ще останат в политическото гето на ДПС. Както няма да успеем с интеграцията на ромите, докато те продължават да живеят в гета…

Напълно съм съгласен с Вас и моят призив е към всички лидери на такива формации, които в момента сензационно представляват тези избиратели – да не се опитват да изместят Доган от неговата роля на монополист на етническия вот. „Демократична България“ е готова да отвори своите листи и структури за дългосрочно сътрудничество и интеграция. Въпросът е дали хората, които в момента представляват политически тази общност, са готови да станат мост за този процес, или просто искат да се наместят в ролята на Доган.

Ще продължи ли Делян Пеевски да организира изборите в ДПС като търговска сделка, както през последните години? И очаквате ли в кампанията да бъде хвърлен огромен паричен ресурс за купуване на гласове?

Мисля, че нищо няма да се промени, докато в парламента няма мнозинство от всички опозиционни формации, които да имат готовност да започнат разграждането на тази икономическа и властова империя тухла по тухла, защото тя има своята конструкция.

Нито Борисов, нито Пеевски, нито Доган ще се откажат сами от своята власт. Естествено, колкото по-сериозна е заплахата за тях, толкова по-крайни ще бъдат те. И никой не бива да си прави илюзии, че ако не бъдат конфронтирани, може да се постигне някакъв успех в битката срещу тяхната империя. Напротив, те правят още от същото, с още по-голяма сила и докогато може. Но дори и някога Делян Пеевски да бъде отстранен, ако не бъдат сменени структурите на властта, на негово място ще бъде назначен друг. В момента обаче той е непоклатим и всякакви схеми и новини за неговото оттегляне са силно преувеличени.

Заглавна снимка: Христо Иванов на антиправителствен протест в София, 3 септември 2020 г. © Ивайло Мирчев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Има такова правителство

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ima-takova-pravitelstvo/

Лотарията ни липсва. Всеки път, когато някоя социологическа агенция обяви колко партии имат шанс да влязат в парламента на насрочените на 4 април избори, следва играта „Познай кой с кои“.

Трудно е да уцелим, камо ли да заложим пари – не е като да се познае името на новото кралско бебе във Великобритания. Но ние залагаме нещо повече – надежда, че нещата (може би) ще се оправят, че насред COVID-19, след ретрограден Меркурий и преди да си платим данъците, ще имаме чудничко ново правителство. Все едно че насред пролет ни очаква още една Нова година и баница с късмети за сбъдване.

Какво е безспорното до момента? Следващото 97-мо българско правителство ще е коалиционно. ГЕРБ ще получи най-много гласове. В предизборната кампания ще се появят шокиращи компромати.

Първият. Стягат ли букетите?

„Историята е ставала свидетел на случаи, в които яростни противници на ГЕРБ са първите, които са чукали с букети на вратата на Борисов в деня след изборите. Корнелия Нинова е против голяма коалиция и уважавам много това в нея.“ Това заяви наскоро по „Нова телевизия“ близкият до Борисов председател на Института за дясна политика и шеф на телевизия „Европа“ Георги Харизанов. Така е, какви ли не приношения са правени на лидера.

Но дори и този път дежурните „цветарки“ – „Патриотите“, да влязат в парламента, с мнозинството най-вероятно няма да се получи. А останалите политически сили в 45-тия парламент едва ли ще склонят на номера с „плаващите мнозинства“ – партньорства извън официалната коалиция по конкретни поводи. Според различни социологически сондажи в бъдещото Народно събрание ще бъдат представени ГЕРБ, БСП, „Има такъв народ“, ДПС, „Демократична България“ и евентуално „Обединени патриоти“ и „Изправи се.БГ/Отровното трио“. Когато извадим от този сбор „Патриотите“ и ДПС, останалите са декларирали анти-ГЕРБ позиции. Няма да е първият път, в който поборници срещу ГЕРБ са влизали в Бойко-Борисовата кохорта, но този път това едва ли ще се получи.

Да си партньор на Борисов вече не е политически актив. Бремето от три мандата управление – зависимостите, корупционните скандали, партията от безропотни тунеядци, която той създаде – започва да тежи повече от прочутата харизма. Едно негово изявление от миналото лято е индиректно признание за това: „Проветряване, повече нови лица, нови хора, които да мислят с главите си. Дето се вика, 10–15 години нямаше голямо значение кой е в листите…“

Разбира се, комуникационните екипи на политиците винаги може да измислят някоя магическа формула, с която да оправдаят безпринципността и всеядността им при коалиране. Този път обаче ситуацията е по-особена поради продължителните протести срещу властта на Борисов.

Вторият. Застой в безветрие

Вторият в бъдещите избори ще е най-важен. Ако не се сформира четвърти кабинет на Борисов, шансовете за което са особено големи, втората политическа сила ще направи всичко възможно да състави правителство. Не успее ли, президентът има конституционното право да избере третата партия/коалиция, на която да даде мандат.

Дежурното от години второ място за БСП този път е застрашено от набиращата сили партия на Слави Трифонов „Има такъв народ“. Противопоставянето между тях е явно, след като Трифонов иронизира отправената към него покана от Корнелия Нинова за среща за честността на изборите. „Г-жо Нинова, мисля, че Ви е малко късно да бъдете котаракът Леополд. Вие отдавна сте си избрали да бъдете от другата страна. С Вас, г-жо Нинова, стоим от двата бряга на реката“, написа Трифонов във Facebook. Амбициите на шоумена са за „своя“ коалиция и „Позитано“ 20 не влиза в сметките.

Изглежда, че за честността на изборите ще бдят и от двата бряга на реката. На единия са БСП и всички нейни „крилца и кълки“, с които си е партнирала през годините или са се отцепили от нея – като АБВ, Социалдемократическата партия, Комунистическата партия и др. Тези формации не дават облика на една модерна левица, от каквато България се нуждае, и не биха разширили обхвата и поколенческото обновление на БСП.

От другия бряг са новите – „Изправи се.БГ“ на Мая Манолова, която от БСП не поканиха на тяхната сбирка, и „Отровното трио“; „Има такъв народ“; „Демократична България“. Възможно е предизборното разбирателство да прерасне в следкоалиционно. За президентските избори и евентуална мобилизация зад настоящия държавен глава Румен Радев е прекалено еуфорично да се мисли.

„Има такъв народ“ успява да привлече симпатизанти от почти всички политически сили – ГЕРБ, „Патриотите“, БСП, и изглежда, че засега тяхната тактика е да пазят мълчание, темерутско според някои. Типично за шоумени: ще излязат на сцената, когато ръкоплясканията на публиката станат френетични заради очакването да се появят. Отсъствието им от политическия терен още работи за тях.

Така че дори и БСП да спечели второто място на 4 април, ще е предизвикателство да състави кабинет – все едно колко са настървени на „Позитано“ 20 за власт след десетина години в опозиция. Този път цикълът се оказа по-дълъг – когато създаде правителството на тройната коалиция с мандата на ДПС, БСП беше извън управлението за осем години.

Третият. Балансьорът се дави

Третият зависи от втория. ДПС се срива надолу и мястото на балансьор вече не е отредено за Движението. Изобщо системните партии от Прехода търпят крушения, отлив на избиратели, загуба на влияние, нови противници срещу тях.

От ДПС дадоха отчетлива заявка, че искат да участват явно, а не тайно във властта; да излязат отново на светло. Ще жертват ли Делян Пеевски в името на тази цел, ако искат да изглеждат „нови“ – или ще го опаковат като обикновен едър български предприемач, за когото вече отпада определението „медиен магнат“? Дори и Пеевски да си отиде или да бъде скрит, това не променя нито политиката на ДПС, нито имиджа ѝ на кукловод в „дълбоката държава“ – въпреки евро-атлантическото лустро. И макар в нечии глави отново да се явява видението „тройна коалиция“ – БСП, ДПС и още някой… всуе се надяват.

Пластовете в българската политика бавно започват да се разместват. Континенти стават острови, други биват потопени, появяват се архипелази, има вулканични изригвания.

Април–май, може и по Великден, новият кабинет ще е известен и гарантирани изненади ще има. Има и такова правителство.

Заглавна снимка: Мирослав Николов / Wikimedia

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Арабската пролет“: 10 години по-късно

Post Syndicated from Мария Петкова original https://toest.bg/arabskata-prolet-10-godini-po-kusno/

25 януари 2011 г. Излязох от квартирата си в един южен квартал на Кайро и се запътих към центъра на града. Предишните няколко дни бях видяла множество призиви в социалните мрежи за митинг срещу полицейското насилие на Празника на полицията на този ден и реших да проверя какво ще се случи.

По принцип протестите срещу режима на Хосни Мубарак винаги бяха малобройни и бързо разгонвани от силите на Централна сигурност. Но в случая имаше възможност за нещо по-сериозно, тъй като само десетина дни преди това

дългогодишният президент на Тунис Зин ал-Абидин Бен Али беше свален след масови протести.

Когато слязох от метрото на спирка „Садат“ в центъра, усетих мириса на сълзотворен газ. Метрото не беше изпълнено с обичайната голяма тълпа пътници, а с групи объркани младежи, които търчаха насам-натам с кърпи на устата. Когато излязох на площад „Тахрир“, вместо малка тълпа демонстранти, заобиколена от стотици полицаи, както обикновено се случваше, видях хиляди протестиращи. След сблъсъци, случили се преди да пристигна, полицията се беше оттеглила в двата края на площада и от време на време хвърляше сълзотворен газ.


Първият митинг на площад „Тахрир“ на 25 януари 2011 г., който от протест срещу полицейското насилие се превърна в протест срещу режима на Хосни Мубарак © Мария Петкова

Това беше първият път, в който аз (пък и сигурно повечето египтяни на площада) чух възгласите „Долу, долу, Хосни Мубарак!“. Емоцията за мен беше неописуема и мога само да си представя каква е била за тези протестиращи египтяни, които за първи път чувстваха свободата да извикат срещу вечния и всемогъщ Мубарак.

До вечерта тълпата набъбна още повече, преди полицията да я разпръсне със сълзотворен газ и палки. Това обаче беше само началото. В социалните мрежи бързо беше насрочен нов протест за 28 януари под наслов „Денят на гнева“.

И властите се уплашиха, че нещо голямо се готви.

На този ден още от сутринта изключиха интернет и телекомуникационните услуги и мобилизираха хиляди полицаи и войници от Централна сигурност.

Аз успях да стигна до центъра на града и след случайна среща с известната журналистка Бусайна Кемал и спречкване с полицията се озовах в апартамента на културния деец и бохем Пиер Сеюфи, от който се откриваше пълна панорама на площад „Тахрир“. Оттам в следващите часове наблюдавах и снимах как полицейските части отстъпват под натиска на хиляди протестиращи, прииждащи от Гиза по моста „Каср ал-Нил“.

Малко след залез слънце площадът падна. След няколко часа се появиха бронираните коли на армията и после изчезнаха.

Краят на режима на Мубарак беше дошъл.

В следващите дни написах първите си статии и репортажи за български медии. Бях убедена, че времето за промяна в арабския свят е настъпило и че най-накрая в България ще обърнат внимание на този толкова важен регион. За първото се оказах права, за второто – не.


28 януари 2011 г. Протестиращи настъпват към площад „Тахрир“ по моста „Каср ал-Нил“. Полицията ги атакува с водно оръдие © Мария Петкова

Почти 10 години по-късно седях в малка зала в Специализирания съд в София и слушах как една съдийка мудно чете доводите си да остави в ареста 21-годишен български гражданин, обвинен по чл. 108а, ал. 6 от Наказателния кодекс в участие в терористично престъпление зад граница.

Обвиняемият Мохамед Абдулкадер, бивш шампион на България по борба, стоеше пред съдийката, кривеше си краката и клюмаше като дете, на което му се карат. Прокурорът – който се оказа, че не е същият, оформил обвинението, а просто някой, изпратен да представлява прокуратурата по едно неудобно дело – небрежно си поглеждаше телефона.

Аз седях и се чудех кое е по-шокиращо: това, че съдийката наричаше Башар ал-Асад „Башар Ахмет“; че споменатите от нея материали, предадени от службите, явно показваха, че те си нямат идея какво се случва в Сирия; или че съдът приема обвиняемия за виновен още докато трае разследването, и

принципът „невинен до доказване на противното“ явно не важи в българската съдебна система, ако името ти е Мохамед.

Мохамед Абдулкадер © Личен архив

Доказателствата срещу обвиняемия, които чух в залата, бяха следните: показания на таен свидетел, че Мохамед Абдулкадер бил член на терористична организация; снимки на подсъдимия с оръжие, които той сам е публикувал в профилите си във Facebook и Instagram; принадлежност на баща му към сирийската въоръжена фракция „Султан Мурад“; и показания на други свидетели, които заявили, че обвиняемият им е казал, че имал намерение да бъде доброволец в Свободната сирийска армия.

И някъде между другото се подхвърли и ИДИЛ.

Явно беше, че службите и прокуратурата не си бяха свършили работата – предполагам, в бързината да отметнат темата „борба с тероризма“ за пред медиите и Брюксел.

Та коя е тази дивизия „Султан Мурад“?

Тя, подобно на много други, беше формирана като въоръжен отряд за самозащита през 2012 г., след като сирийският президент Башар ал-Асад заповяда на армията си да започне да потушава мирните протести срещу неговото управление с танкове, хеликоптери и картечници. Бойците на „Султан Мурад“ са предимно етнически тюркмени, командирите – дезертирали офицери от силите на Асад.

Дивизията беше част от Свободната сирийска армия. САЩ я определи за „умерена опозиция“ и я включи в програмата за обучение и въоръжаване на сирийски опозиционни сили. Представители на „Султан Мурад“ се включиха в мирните преговори в Астана под егидата на Русия, а през 2016–2017 г. участваха в операцията „Щитът на Ефрат“ срещу ИДИЛ, водена от Турция и подкрепяна от САЩ.

След като Западът спря финансовата си подкрепа за въоръжената опозиция в Сирия през 2018 г., когато битката срещу ИДИЛ беше към края си, „Султан Мурад“, както и други подобни фракции, минаха под опеката на Турция. Впоследствие тя участва в двете турски операции срещу кюрдските отряди на Силите за защита на народа (YPG), които са свързани с Кюрдската работническа пария (PKK), обявена за терористична организация от Европейския съюз и САЩ.

„Султан Мурад“, както и YPG и повечето от въоръжените групи в Сирия са обвинени в различни нарушения на човешките права. Доклади на правозащитни организации обаче единодушно сочат сирийския режим и съюзниците му като отговорни за най-много цивилни жертви и случаи на изтезание, отвличане и т.н.

Тук е важно да споменем и каква роля играе България в сирийската война през тези години.

От самото ѝ начало страната ни се присъедини към групата „Приятелите на Сирия“ заедно с членките на ЕС, САЩ и няколко арабски монархии. Тази група подкрепи политическата и въоръжената опозиция в Сирия и обяви Башар ал-Асад за нелегитимен президент.

България затвори Посолството си в Дамаск през 2012 г. и същата година беше домакин на среща на цивилната и въоръжената опозиция, включително и на командири от Свободната сирийска армия. През следващите години започнахме да продаваме оръжие на САЩ и Саудитска Арабия, което беше прехвърляно на сирийската „умерена опозиция“, от която „Султан Мурад“ е част.

Предвид тези обстоятелства е малко странно, че българската прокуратура обвинява 21-годишен български гражданин в членство в тези опозиционни сили, като ги нарича „джихадистки“ и „терористични“, въпреки че те не фигурират в нито един официален списък на терористични организации на ООН, ЕС, САЩ и Русия.

Логичният въпрос, който следва, е:

в компетенциите на прокуратурата и съда ли е да определят кои въоръжени групи в Сирия са терористични?

И ако да, защо тогава не подведат под отговорност правителствата на ГЕРБ и БСП, които подкрепяха политически и материално тези групи?

Ахмед Захо със сина си Мохамед Абдулкадер, София, 1999 г. © Личен архив

По казуса на Мохамед Абдулкадер има още много какво да се пише – например, че баща му, който е обвиняван, че е командир на „Султан Мурад“ и е „радикализирал“ сина си, от 3 години работи като митничар; че приятелите на обвиняемия в Бургас отричат той да е религиозен или „радикализиран“; че всъщност няма снимки или видеа, които да показват Мохамед по време на бойни действия, и т.н.

Но спирам дотук.

Това, което искам да подчертая с този случай, е, че с всичките си абсурди това е един перфектен пример за последиците от провала на няколко български правителства да вземат мерки и да осигурят базова компетентност в българските институции, за да са наясно какво става в Близкия изток и да могат да вземат адекватни решения, свързани със събития или лица от този регион. Така България изгуби една чудесна възможност да засили дипломатическите си връзки и да подобри позициите си в арабския свят, да увеличи търговския си обмен с него и най-вече – да укрепи вътрешната си сигурност.

Българската държава, а и голяма част от българското общество продължават да смятат, че Близкият изток не е важен регион и че това, което се случва там, няма как да ни застигне тук, във въображаемата крепост „Европа“. За външната ни политика, разузнаването и вътрешната ни сигурност следваме стратегията на щрауса –

заравяме глави в пясъка и чакаме какво ще ни кажат от ЕС и НАТО.

Тази самозаблуда и това пренебрежение обаче са опасни. Чудя се дали след атентата в Бургас през 2012 г. управниците ни си дадоха сметка защо „Хизбула“ избра точно България, за да удари Израел? И какви мерки се взеха това да не се повтори? Защото сериозни мерки аз не виждам. Израелските агенти по летищата едва ли ще ни опазят.

В българските служби, доколкото чувам, продължава да има недостиг на кадри арабисти, които да анализират процесите в региона и да могат да преценят кое е заплаха за вътрешната ни сигурност и кое – не. В тези институции продължава да се гледа на радикализацията като на „болест“, която „вилнее“ само сред мюсюлманите, и основният им метод за противодействие, изглежда, е „профилактично“ сплашване на общността.

Единиците кадри във Външното министерство, които познават Близкия изток, или не ги пращат там, където могат да бъдат най-полезни, или спъват работата им и те напускат. Непоследователната ни политика в региона вече се увенча с „успехи“, като проваленото експо в Катар и 12-те тона фурми от Обединените арабски емирства. В останалите институции – прокуратура, съдилища, Вътрешно министерство, Агенция за бежанците – хабер си нямат какво се случва в Близкия изток.

Случаят с майката палестинка и детето ѝ българче,

за който Валя Ахчиева разказа в разследването си за Euractive, е нагледен пример за това. Бяха отнети българските документи на майката и на детето ѝ с аргумента, че тя има… ливанско гражданство. И това е абсурдно.

Десетки доклади са изписани в ООН и в организации за защита на правата на човека за дискриминационната политика на Ливан към палестинските бежанци, която не допуска те да получават ливанско гражданство. Страната също не допуска предаване на гражданство от майка на дете. Защо в Агенцията за бежанците това не се знае, а и никой не си е направил труда да пита Ливанското посолство дали майката и детето наистина имат такова гражданство?

И докато нашите институции остават в пълно неведение, преломните събития в Близкия изток продължават. Анализи, които твърдят, че „Арабската пролет“ е свършила, че се е превърнала в „Арабска зима“, са толкова точни, колкото и предсказанията от 2010 г. на наблюдатели и изследователи за непоклатима стабилност на арабските режими за години напред.

„Арабската пролет“ е дълъг процес на политическа промяна,

който няма да спре, докато остарелите модели на управление в региона не бъдат основно реформирани (или по-скоро напълно разрушени), за да се изградят нови.

През последните две години в Алжир, Судан, Ирак и Ливан – страни, в които 2011-та и 2012-та минаха сравнително тихо – хората също се надигнаха на масови протести, за да свалят президенти и правителства. През последните дни започна и нова вълна от протести в Тунис, „люлката на Арабската пролет“.

Последиците от тези вълнения и от сблъсъка на регионални интереси няма как да не застигнат и нас. Освен като основен път на бежанския поток от изток, през последните години Балканите се превърнаха и в арена на регионалния политически конфликт между Турция, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Иран.

Чудя се някой забеляза ли как саудитците отвориха доволно голямо посолство в София преди няколко години?

И дали някой се притеснява какво може да стане при сблъсък на наша територия на интересите на Турция и Саудитска Арабия – двете регионални сили, които се състезават за лидерската позиция в мюсюлманския свят? А някой дали следи каква тънка политика води Иран в България? Или как оръжието, което ОАЕ купува от нас, се озовава в Либия, в пряко нарушение на оръжейното ембарго на ООН?

Някой замислял ли се е дали има връзка между ареста на известен български „готвач“ в Бейрут и негови помощници в долината Бекаа през 2014 г. и началото на масовото производство на каптагон в Сирия под егидата на режима на Башар ал-Асад, тонове от които вече бяха пресечени в Италия?

Ние може да си мислим, че Близкият изток е далече, но той не е. Дамаск се намира на същото разстояние от София, на което е и Брюксел. Колкото и да се „европеем“ и да настояваме, че нямаме нищо общо с този свят, факт е, че сме тясно свързани с него. И ако не се вземат мерки да се изградят компетентност и капацитет в българските институции, това рано или късно ще ни струва скъпо.

Заглавна снимка: Нощта на 8 февруари 2011 г. След като „завладяха“ площад „Тахрир“, протестиращите направиха денонощен палатков лагер © Мария Петкова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Марина Лякова: „Университетът трябва да остане приобщаващо място за знание и дебати“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/marina-lyakova-interview-universitetut/

Марина Лякова е социоложка, доктор на науките с над 20-годишен професионален опит в германски научни институти и университети. Авторка е на първото мащабно изследване на българските имигранти в Германия, публикувано от издателство Springer през 2020 г. Разговаряме с нея по повод нашумялата у нас класация на световните учени, в която са включени и работещи в български академични институции.

По-слабото представяне в академични класации на социалните и хуманитарните науки спрямо точните и природните проблем единствено на малки и незначителни страни като България ли е?

По-скоро е проблем на малките езици, но не само. Проблем е и на това какво мерят самите класации. Когато индикатори в тях са броят на Нобеловите лауреати, публикации в списания като Science и Nature, е ясно, че се приоритизират определени специалности. По-слабото представяне се дължи и на спецификите на самите научни области. В хуманитарните дисциплини е необходимо огромно усилие за „превода“ на локални контексти и проблеми. Ако в точните науки формулите могат да бъдат разчетени независимо от езиковата и културната среда, то в хуманитарните науки универсален език няма.

Езиковото познание, и то на изключително високо ниво, е фундаментално условие за работа. Ако не използвате един от големите световни езици, шансът вашето изследване да бъде регистрирано, анализирано, ползвано и цитирано, тоест да има т.нар. импактфактор, е изключително малък. Но познания далеч не само по конкретен език, а и на цялостния контекст са необходими, за да бъдат разбрани и „преведени“ културните и историческите преплитания, довели до определени локални процеси.

Съществува ли принципна разлика между немския академичен етос и например този в САЩ, където върховите научни постижения са основен критерий за академична стойност?

Немската образователна система в голяма степен е егалитарна. Тя поддържа едно много добро средно ниво, което е достъпно за широк кръг студенти. Разбира се, и в Германия социалният произход има значение за образователния успех – изследванията в областта са стотици и показват висока корелация. Но достъпът до висше образование е много по-лесен за хората с ниски или средни доходи, отколкото в други страни. Най-малкото защото семестриалните такси са символични и един студент не завършва университета с дълг от десетки хиляди евро, които трябва да изплаща години. Да, той не получава онова изключително качество, което предлагат „Харвард“, „Станфорд“ или „Принстън“. Но със сигурност получава добро качество на цена, поемана от данъкоплатците.

В Германия доминира схващането, че образованието, включително и висшето, е обществена ценност, а не привилегия, и че то е от полза не само за личната кариера на образованите, а за цялото общество. Затова и частните университети се броят на пръсти. Немската рецепта е добро качество за мнозина, а не изключително качество за малцина.

Каква е ситуацията с академичните класации в немскоезичните страни? Какви дебати по темата се водят в тях?

В контекста на спецификата на немската образователна система оценяването и класирането на висшите училища няма особено дълга традиция. То набира скорост от 90-те години насам и е причина за много дискусии и спорове. През 1994 г. е основан Центърът за развитие на висшето образование (Centrum für Hochschulentwicklung, CHE), който се финансира от частната фондация „Бертелсман“ и от Съвета на ректорите на висши училища. Центърът разполага с годишен бюджет от около 5 млн. евро и изготвя ежегодната класация на качеството на преподавателската и изследователската работа в немскоезичните висши училища.

Тази класация обаче е многократно оспорвана през годините. От 2007 г. например Съветът на ректорите на швейцарските висши училища апелира към швейцарските университети да не участват в нея. Примерът им е последван и от австрийските университети. През 2012 г. Германската социологическа асоциация призовава членовете си към бойкот и 70 катедри по социология в Германия отказват бъдат част от ранглистата на Центъра. Критикувани са както принципите, така и методиката на провеждане на изследването. Такъв тип класации съвсем не са безвъпросни в Германия.

У нас се обръща особено внимание на академичните класации – на университети, специалности, учени и пр. Какви са ценностите и интересите, които стоят в основата на такива класации?

В свят, в който дори любовта става предмет на измерване, класиране и комерсиализиране, би било наивно да мислим, че няма благоприятни условия за подреждане на научните достижения по значимост. Зад претенцията, че е възможно обективното им измерване, обаче прозират и други цели – например за разпределяне на ресурси и влияние в научното поле.

Резултатите от класациите сякаш внушават, че повече спечелени проектни пари в една университетска катедра автоматично означават по-високо качество на образование и наука. Проектите са необходим източник на допълнителни средства, особено когато държавите съкращават финансирането на научни изследвания. Но във всеки университет има сфери на познанието, катедри или дори цели специалности, които няма как да привличат проектно финансиране, защото предметът на изследване не е интересен за потенциалните донори. Дори да сте много добър учен по древни езици и култури, едва ли ще имате възможност да кандидатствате за проектно финансиране от порядъка на предлаганите в областта на нанотехнологиите.

Ако обаче вземем „средствата, спечелени от проекти“ като индикатор за качество, както например се прави в ранглистата на германския Център за развитие на висшето образование, става ясно, че поддържането на „непечеливши“ катедри, освен че икономически натоварва един университет, отнема и от престижа му. Каква би била тогава мотивацията на даден университет да развива, да речем, катедра по древни езици? Тя нито носи проектни пари, нито му помага за изкачване в класацията – национална или глобална. Това е един омагьосан кръг, в центъра на който стои разбирането за това какво е университет.

Свеждането на стойността на академичните институции до спечелените от тях пари не ги ли превръща всъщност в своеобразни икономически предприятия?

В Германия е широко разпространено „партньорството между бизнеса и висшето образование“. Особено популярни са висшите училища по техника и икономика. Освен държавно финансиране те получават фирмени субсидии и целенасочено подготвят кадри за големите компании. Студентите стажуват редовно в тях и след завършването започват работа на добре платени инженерни или икономически позиции. Но забележете, става дума за висши училища, тясноспециализирани в областта на техническите или икономическите науки, не за университети и съвсем не за хуманитарни специалности.

Не е ли същностната характеристика на един университет, но и на хуманитаристиката като цяло да бъде място, свободно от икономически принуди? Ако университетските учени започнат да изследват само това, за което се плащат добри проектни пари, дали това, което произлиза като резултат, би било наука? На мен то би ми приличало повече на бизнес модел.

В същото време в класациите за „добри учени“ напълно се игнорират множество значими научни достижения на работещите извън университетите, в развойните и изследователски отдели на големите компании от Силициевата долина или в Бенгалуру. Без внимание в такива класации вероятно биха останали дори създателите на ваксините срещу COVID-19. Дали те не са достатъчно „добри учени“?

Когато говорим за университети, не трябва да забравяме, че на първо място, в тях учат студенти. Как това се отнася към измерването на качеството им?

Под въпрос е дали изобщо качеството на един университет може да бъде измерено само с броя на Нобеловите лауреати, с „импактфактори“ на публикации или със „спечелени проекти“? Качество например е дали един университет гарантира достъпност на средата за обучаващите се, но и за преподаватели с ограничена мобилност, за получили убежище лица, за чуждестранни студенти, за хора със специални образователни потребности. Тези всекидневни усилия за създаване на достъпна и включваща академична среда не носят нито повече цитати, нито бонуси в класациите, но са същностни за духа на университета, който винаги е бил и се надявам да остане отворено и приобщаващо място на знание и дебати.

В рамките на вътрешното оценяване ние редовно отчитаме и предложенията на нашите студенти. Те искат да работят в малки групи, да получават индивидуално внимание от преподавателя, да имат време за извънсеминарни дискусии, както и за участие в практически изследвания. Как обаче тези желания могат да бъдат реализирани в една академична реалност, в която все повече преподаватели се наемат да управляват външни проекти, за да отговорят на изискванията за качество на съответните класации? В практическото университетско всекидневие поставянето на работата със студентите на водещо място изисква висока степен на професионално себераздаване, което обаче невинаги се регистрира от въпросните рейтингови системи.

Необходими ли са изобщо академични класации, или са по-скоро ненужно зло?

Разбира се, оценяване на качеството на образованието и науката е необходимо. Въпросът е кой, как и с какви мотиви го прави. Доколкото се осъществява от националната държава посредством нейните институции, това е израз на „легитимната символна власт“, ако използваме думите на френския социолог Пиер Бурдийо. В българския контекст например националните акредитации безспорно подпомагат удържането на определен стандарт в образованието и науката. В един глобализиращ се свят националните държави обаче все по-трудно могат да обхванат и класифицират транснационалните научни постижения. Частни фирми и фондации навлизат в полето на академичното оценяване, а това е огромно предизвикателство. Дали обаче не е нужно оценяване на самите оценители?

Когато четем за тези класации, основното е да си даваме сметка как се правят те, от кого, с каква цел. И тук идва и отговорността на медиите – как информират за такива класации. Когато информацията за тях се свежда до патриотарското „и ний сме дали нещо на света“, има нещо гнило – неразбиране както на ценностните предпоставки, така и на методологическите ограничения на тези класации.

Може ли да се направи паралел между академичните класации и проектния лайфстайл, в който стойността на експертите и на създаденото от тях съдържание се измерва в количество спечелени проекти и усвоени средства?

На пръв поглед между „проектния лайфстайл“, както го наричате, и класациите няма пряка връзка. Но при по-внимателно вглеждане ще видим, че както проектите, така и класациите отварят вратата към все по-мощното навлизане на една бизнес логика в образованието и науката, към която не може да не сме критични. Според тази логика, ако дадена научна сфера е по-полезна, тя е по-добре финансирана и съответно – на по-предна позиция в ранглистите. Но какво означава „полезна”? Полезна за кого? Та ползата от философията е различна от ползата от информатиката. Можем ли да твърдим, че музиката, изобразителното изкуство или археологията, които също са академични дисциплини, не са полезни?

Отвъд количествените и финансовите критерии за измеримост, кое е това, което прави едно постижение в областта на социалните или хуманитарните науки значимо?

Най-голямото постижение би било създаването на мнозинство от мислещи, граждански активни и социално критични индивиди, които са способни да градят общности и да отстояват правата си. Съдейки по актуалните обществени тенденции, поне в страните, които наблюдавам, не мога да бъда особена оптимистка за нивото на справяне с това предизвикателство.

Заглавна снимка: Brett Jordan / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Джендърното объркване на Красимир Каракачанов

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/dzhendernoto-oburkvane-na-krasimir-karakachanov/

Миналата събота вицепремиерът и военен министър Красимир Каракачанов публикува възмутен статус във Facebook. „Няма сила, която да ме накара да наричам моята внучка „то“, за мен тя е моето момиче, защото е от женски пол! […] За мен моята дъщеря ще бъде моето момиче, защото аз съм я отгледал като момиче и тя се е проявила като жена, раждайки ми внучка!“, заяви председателят на ВМРО и уточни, че статусът изразява коментара му пред радио К2 по повод „намерението на председателя на американския Конгрес Нанси Пелоси да премахне полово обвързаните местоимения“ (оригиналният правопис е запазен). Каракачанов сравнява принудата да нарича внучката си „то“ с концлагер:

„Извинявайте, но ние не живеем в някакъв съветски концлагер, където хората нямат пол, нямат имена, нямат етнос и религия, а са със затворнически номера! Ние не сме в хитлеристки или съветски концлагер! За мен моята внучка ще бъде моето момиче, защото тя е момиче по рождение!“

Какво е това нещо, което отприщва възмущението на военния министър? Ситуацията е, ако използваме стария лаф, следната:

не били компютри, а били компоти.

Първо, Нанси Пелоси, наречена в статуса „председател“ на американския Конгрес, всъщност е говорителка на една от двете му камари – Камарата на представителите. Поради високия си статут в американската политика длъжността ѝ у нас се превежда и като „председател“. Говорителят на Камарата на представителите е третата по важност политическа длъжност в САЩ след президента и вицепрезидента. Иначе казано, Нанси Пелоси е жената на най-висока позиция в Съединените щати преди встъпването в длъжност на вицепрезидентката Камала Харис. Но и с тези уточнения Пелоси е начело на долната камара на Конгреса, а не на целия Конгрес. Горната му камара – Сенатът – традиционно се ръководи от вицепрезидента.

Второ, не става дума за някакво нейно персонално намерение, а за предложение, изготвено от демократите в Конгреса и представено от Пелоси и от Джеймс Макгавърн, който председателства комисията за изработване на правилник на Конгреса. Тоест Каракачанов „убива вестоносеца“.

Трето, зад целия консервативен и крайнодесен вой по повод въпросното предложение стои по-дълбока болка – след изборите в САЩ Демократическата партия (в голяма степен неочаквано) взе контрола и над двете камари на Конгреса.

Но е лесно да се персонифицират „лошите демократи“ в личността на една жена с власт.

И да се оплакват „традиционните ценности“, когато всъщност става дума за загуба на власт.

Четвърто, вътрешният правилник на Конгреса на САЩ има толкова връзка с това как вицепремиерът ни нарича внучката си, колкото уставът на ВМРО има силата да регулира поведението на американските конгресмени.

Какво всъщност се съдържа в предложението, грешна информация за което е възмутила военния министър, може да се види в самото предложение, в анализа му по глави, както и в прессъобщението на Пелоси и Макгавърн. Може да се прочете и докладът на Макгавърн, в който се тематизират разликите в прилагането на правилата при предишния Конгрес спрямо настоящите предложения.

Един от акцентите в предложението се отнася до включването и разнообразието.

В него се дават насоки за използването на език, който не е дискриминиращ по никакъв признак, включително пол и джендър идентичност. В тази връзка се предлага например за председател да се използва думата chair вместо chairman (доколкото последната съдържа в себе си „мъж“, а има и жени председателки). Друго от предложенията включва вместо „баща“, „майка“, „брат“, „сестра“, „свекър“, „свекърва“ и пр. да се използват джендър неутрални изрази, каквито в английския език вече има – примерно sibling може да се отнася и за брат, и за сестра.

Това не означава, че на конгресмените ще им е забранено да казват, че имат сестри или дъщери, както беше интерпретирано от някои консерватори. Идеята е да се прилага адекватен и уважителен език и към небинарните хора, тоест онези, за които не може да се каже еднозначно дали са дъщери, или синове. Такъв например е интерсекс активистът Пол Найденов, който е с мъжки хромозоми, но до неотдавна по документи се водеше жена поради липсата на външни мъжки белези. Син на родителите си ли е Найденов, или дъщеря? Най-коректно ще е просто да кажем, че е тяхно дете.

Накратко – проблемът на възмутените не е, че предложеният език изключва тях, а че включва други.

Какъвто впрочем е „проблемът“ и с еднополовите бракове.

Но да се върнем на Каракачанов, защото изказването му заслужава по-обстоен анализ. Редица коментиращи статуса му вече отбелязаха един важен парадокс в статуса му – думата „момиче“ всъщност е от среден род, както и прилагателното „моето“, употребено от министъра. Граматически правилното местоимение, адекватно за думата „момиче“, е именно това, което го възмущава – то. Вместо това той настоява, че „неговото момиче“ трябва да бъде означавано с „полово обвързаното местоимение“ тя. Значи, какъвто полът, такива и местоименията.

Езиковото объркване на Каракачанов идва от това, че той не прави разлика между биологичен пол и граматически род.

А те невинаги съвпадат. Впрочем думата джендър, отнесена към социалните измерения на пола, означава на първо място именно граматически род. Употребяването ѝ в нов контекст е с цел да се покаже, че стереотипите за половете, изразяването и преживяването на пола не са преки функции на биологията – така, както и граматическият род не е.

На български език доста ще се затрудним, ако искаме да назовем всяко живо творение в съответствие с биологичния му пол. Думите „магаре“, „куче“ или „кенгуру“ например са от среден род дори когато се отнасят към животни от мъжки пол. Дума, означаваща женските кенгура, няма. Както няма и за мъжките хлебарки, пеперуди или катерици. Затова пък червеите и охлювите са от мъжки род, въпреки че са хермафродити. Може да се дадат още много примери в този дух.

За разлика от местоименията обаче, родовете на съществителните не изглежда да са такъв проблем за вицепремиера.

Когато нарича Нанси Пелоси председател на американския Конгрес, той не само бърка длъжността ѝ, а и употребява мъжки род. Защо? Маскулинизацията в българския език (тоест наричането на жените с мъжки имена) е толкова силна, че председателят на ВМРО не осъзнава, че има противоречие между тезата му и езика, който самият той употребява. И не си дава сметка, че внучката и дъщеря му ще станат безполови, ако той каже, че момичето е „то“, точно толкова, колкото Пелоси ще стане мъж, ако той я нарича „председател“.

Маскулинизацията е още един пример за това, че пол и джендър са различни неща. Впрочем срещу все по-силното ѝ навлизане в езика ни възразяват най-вече хора с феминистки убеждения (и то съвсем не всички от тях), докато консервативно настроените, изглежда, нямат нищо против мъжкият род да е мяра за жените в професията. Особено когато става дума за престижни длъжности като председателските. В същото време чистачките продължават да се наричат така, а не „чистачи“. Освен това за какво съществува една жена, ако не да ражда потомци на мъжете – така, както Каракачанов казва, че неговата дъщеря му е родила внучка.

Често срещана реторическа фигура на хора с крайнодесни убеждения е да обвиняват противника в нещо, свързано с националсоциализма.

Красимир Каракачанов и в това отношение не прави изключение, сравнявайки използването на местоимението „то“ с концлагер (било съветски, било хитлеристки), в който хората са само номера и нямат имена, етнос, религия или пол. Само че и тук фактологически той не е прав. Голяма част от изпратените в концлагери са попаднали в тях именно защото са принадлежали към определен етнос или религия. А затворените в концлагерите по правило се разделят по пол: на едни места – мъжете, на други – жените и децата. И са подложени на определени издевателства съобразно етноса, религията и пола си.

Независимо дали става дума за неразбиране, или за съзнателно разпространение на фалшиви новини обаче, статусът на военния ни министър се вписва в една пропагандна кампания, продължаваща вече четвърта година. От инсценирането на скандала за Истанбулската конвенция, през Стратегията за детето, Закона за социалните услуги, та до последните предложения за промени в Закона за закрила на детето. Във всички тези сюжети ВМРО играе ключова роля. И се опитва да извлича политически дивиденти на гърба било на ЛГБТИ хората, било на децата, било на социалните работници, било на неправителствените организации, яхвайки „семейните ценности“. Така че може и този път просто да си кажем: изборите наближават. Което не означава да не изобличаваме неверните твърдения.

Заглавна снимка: Красимир Каракачанов на среща с американския министър на отбраната д-р Марк Т. Еспер в Пентагона, 6 октомври 2020 г. Фотограф: Jack Sanders / Flickr

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„По-непоносимо е да живея в страх, отколкото да се изправя срещу него.“ Разговор с адв. Албена Белянова

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/albena-belyanova-interview/

Преди дни Албена Белянова, адвокат от Софийската колегия, внесе сигнал в КПКОНПИ с искане премиерът да бъде разследван за корупция и конфликт на интереси. Повод за това, освен скандалните записи и снимки от неговата спалня, е използването на публични ресурси, като хеликоптери и служебни автомобили, с които за сметка на бюджета Борисов си прави пиар кампания. Сигналът до Антикорупционната комисия е повод Венелина Попова да разговаря с адв. Белянова.

Вашият сигнал предизвика реакции в социалните мрежи, хората Ви аплодират, наричат Ви смела жена, възхищават Ви се. Но на какво разчитате, след като познавате добре институционалната среда в България? Да не би да очаквате чудо и Сотир Цацаров да даде ход на разследване срещу премиера?

Не, не очаквам да бъде извършена обективна и всестранна проверка, но са длъжни да разгледат подадения от мен сигнал. Важното е в такива случаи да сезираме органите. Защото основната цел на властта е хората да бъдат обезверени и да си мислят, че каквото и да направят срещу системата, ще останат нечути. Отказът на прокуратурата да разследва сюжета с премиерската спалня и записите от телефонните му разговори е отказ от правораздаване. Това наистина действа демотивиращо на гражданите и е буквална гавра с интелекта им. Дори само фактът, че скриха името на прокурора, отказал да образува досъдебно производство, доказва, че реална проверка не е извършвана.

Досега държавното обвинение не намери нито едно основание, за да разследва Борисов. Но възможно ли е изобщо да има правосъдие за него, докато е премиер?

Не, не е възможно, но той няма да е начело на изпълнителната власт още дълго. И силно се надявам, че ще дойде моментът, в който ще се намерят прокурори да разследват Борисов. Аз се опитвах да си представя какво би се случило, ако снимки от моя дом със същото съдържание като тези от спалнята на премиера излязат в медиите. Или от Вашия и от дома на всеки, който е критичен към управляващите. Само един пример от последните дни: след като разбиха колата на сестрата на Сийка Милева, говорителката на главния прокурор, в рамките на три дни беше извършено незабавно разследване и бяха повдигнати обвинения за кражба от автомобил. А прокуратурата определи случая като „особено опасен“.

Но ако допуснем чисто хипотетично, че Антикорупционната комисия все пак извърши добросъвестна проверка на Вашия сигнал и докаже, че Борисов е нарушил закона, какви биха могли да бъдат последствията за него?

Силно се съмнявам, че ще се стигне дотам, още по-малко пък до изборите. Освен това проверките на КПКОНПИ се правят така, че да не се разкрие това, за което е подаден определен сигнал. Избираемо се разпитват и свидетели. Затова в моя сигнал за корупция и конфликт на интереси срещу премиера съм посочила и списък на лицата, които биха могли да бъдат призовани и разпитани, за да се стигне до обективната истина. Но нали разбирате, че би било куриозно, след като прокуратурата отказа да образува досъдебно производство, Антикорупционната комисия да изпрати доклад до нея, който да съдържа данни за извършени престъпления от премиера. А и да не забравяме, че доскоро председателят на Комисията беше главен прокурор на републиката, в чийто мандат беше гарантирана недосегаемостта за лицата от високите етажи на властта и приближените им олигарси…

За възрастта си имате завидна кариера, заемали сте високи постове в държавни институции и компании. Е, как тогава човек се отказва от възможността да е част от големите решения и пари в енергетиката и се превръща в критик на проекти за милиарди? Да уточним, че уволнението Ви като зам.-директор на Агенцията за държавна финансова инспекция идва след Ваши сигнали до премиера и до Министерството на финансите за незаконни действия от страна на директора и за упражнявания над Вас тормоз.

Работих 20 години в държавните институции и много често сега си задавам въпроса как е било възможно да не виждам, че държавата ни е овладяна. Живеех в заблуди, че върховенството на закона е на първо място, че имаме държавни институции и че спазваме водещите международни правни документи. Това, което провокира негативните реакции срещу мен, беше противопоставянето ми на определени действия както от страна на служители на Агенцията, така и от страна на нейния директор. Когато тормозът над мен ескалира, подадох сигнали и до Министерството на финансите, и до министър-председателя, но те бяха игнорирани, а аз бях уволнена по преценка на директора на Агенцията. Това отвори очите ми за случващото се в държавата ни, в която на отговорни позиции в администрацията се назначават единствено лоялни към властта хора без необходимия капацитет и експертност.

Понеже сте работили най-дълго в енергетиката, това ли е секторът, през който в годините на Прехода се превъртяха най-много пари от държавата към частни субекти?

Не знам как е в другите сектори, но със сигурност само за проекта АЕЦ „Белене“ са изхарчени милиони за консултантски услуги. Това са тонове хартия и документация, която е била превозвана с камион при преместването на предприятие АЕЦ „Белене“. Затова пък изхарчените средства вече доближават 4 млрд. лв., и то само от рестартирането на проекта през 2002 г. насам. Правителството твърди, че ще го реализира, но всеки инвеститор ще иска да знае с какви активи ще участва българската страна, а оценка на активите все още не е направена – и това не е случайно. Управляващите крият и какво оборудване реално е доставено от руска страна, само от време на време Теменужка Петкова се снима до брезентите, под които не знаем какво има. А платихме 1,2 млрд. лв., които до края на 2023 г. трябва да се върнат от Националната електрическа компания на бюджета. Но това никога няма да се случи.

Каква ще е съдбата на този проект в крайна сметка?

Очаква се Върховният административен съд да се произнесе по жалбата на Христо Иванов и Атанас Атанасов срещу решението на Министерския съвет от 2018 г., с което беше рестартиран проектът. В това дело аз представлявам г-н Атанасов. Но като познавам целия процес от работата ми в Агенцията за ядрено регулиране, през преговорите с руската страна (2012 и 2013 г.) и прекратяването на проекта, както и начина, по който беше рестартиран непрозрачно и при нарушаване на закона, не вярвам, че той може да бъде осъществен сега. А това беше и последният му шанс.

За тези нарушения Вие подадохте сигнал до всички институции в България и до Главна дирекция „Енергетика“ на Европейската комисия.

Да, точно така. Но това, което се случи в края на декември, когато Борисов посети Козлодуй и каза: „Ето на онази поляна ще е 7-ми блок“, още повече ме кара да мисля, че и премиерът, и хората около него са наясно, че е невъзможно проектът за АЕЦ „Белене“ да бъде реализиран. Обаче заради договорки и ангажименти с руската страна Борисов продължава да поддържа жива илюзията, че по проекта се работи.

Според Вас наясно ли са партньорите ни от Брюксел и Вашингтон с двойната игра на Борисов и с неговата обвързаност с руските енергийни интереси?

Да, може би не са наясно само с мащабите, с които са манипулирани, подвеждани, дори лъгани. Защото все пак става дума за уверения, дадени от министър-председател и министър на енергетиката. Имаше един момент, когато „Дженерал Електрик“ се включи в т.нар. процедура за стратегически инвеститор, явно тогава бяха убедили американците, че ще купят турбогенератора от тях. Но после дойде доста по-сериозен натиск от тях да се върви към приключване на „Белене“ и към изграждането на 7-ми блок в АЕЦ „Козлодуй“.

Ще Ви върна малко назад – миналото лято изпратихте писмо до американската посланичка и до специалния съветник за правосъдието и борбата с корупцията на САЩ. В писмото ги призовавате за реални действия срещу корупцията у нас, борбата с която посланик Мустафа посочи като един от основните приоритети по време на своя мандат. Какъв ефект преследвахте с това?

Моето желание беше да кажа на Нейно Превъзходителство Херо Мустафа: „Не ни давайте празни надежди, ако ще продължите да подкрепяте правителството, което допусна „дълбоката държава“ у нас.“ През 2017 г. бях на обучение на тема „Борба с организираната престъпност“ в Европейския център за изследване в областта на сигурността „Джордж Маршал“ в Германия, което се финансираше чрез Американското посолство. Там ни запознаха с механизмите, чрез които се осветяват и разкриват корупцията и организираната престъпност, тероризмът и прането на пари. Непрекъснато ни казваха да не се отказваме, да продължаваме да се борим и да търсим медиите, които са много важни. Но когато после се сблъскаш с реалността и виждаш как тя се разминава с това, на което ни учеха, е нормално у теб да се надигне гняв. Както и желание да покажеш, че не всички българи сме смачкани от стила на управление на Борисов. Защото на практика той обслужва всякакви чужди интереси, но не и националните ни.

Защо ръководството на Народното събрание не внесе за обсъждане кандидатурата Ви за председател на ЦИК, издигната от Граждански форум „Промяна“? И така обществото беше заблудено, че за поста има само един кандидат – избраният Александър Андреев.

И до момента не съм получила отговор на този въпрос, въпреки че се даде достатъчно публичност на случилото се от страна на извънпарламентарните политически сили. Аз бях предварително убедена, че няма дори да бъда изслушана в Народното събрание. Защото човек с моите убеждения и граждански позиции няма как да бъде допуснат до тази трибуна и да каже неща, които не трябва да бъдат чути. Но на такива случаи трябва да се дава гласност, защото хората са облъчвани постоянно с монолозите на Борисов от „джипката“ и с информация от медиите, близки до властта. Силно се надявам, че само така ще си отиде ГЕРБ и всичко, което тази партия олицетворява.

Солови ли са Вашите действия, или зад Вас стои партия или гражданска организация?

Напълно солови са. Получавам силна подкрепа от отделни хора и организации, но вземам решения и действам сама.

Страхувате ли се за семейството и децата си?

Особено в началото получавах предупреждения, че може да ми се случи нещо, даваха ми примери с хора като мен, които са пострадали, имаше опити за провокации от страна на Тошко Тодоров – зам.-председател на Сметната палата, опитваха се да ме притискат и във връзка с адвокатската ми професия и т.н. Но си дадох сметка, че страхът няма да ми помогне. За мен е много по-непоносимо да живея в страх, отколкото да се изправя срещу него.

Бихте ли влезли в листата на някоя партия на предстоящите избори, ако Ви поканят?

Не, не искам да правя политическа кариера. Мисля, че с гражданската си активност съм по-полезна, поне на този етап.

Какви избори очаквате – по-честни или с повече опити за манипулиране и фалшифициране на вота в тази обществена среда и в условията на пандемия с ограничени граждански права?

Очаквам да бъдат по-честни, защото много хора се активизираха и заявиха желание да пазят честността на вота, доколкото е възможно. Наясно съм, че статуквото ще направи всичко възможно резултатите от изборите да бъдат манипулирани и за това ще бъдат използвани всякакви инструменти. От поведението на ГЕРБ и желанието им изборите да бъдат насрочени за най-ранната дата виждам, че те ще ограничат директните срещи с избирателите, което ще се отрази негативно върху кампанията най-вече на извънпарламентарните формации. А те нямат и пари за медийна кампания. Но се надявам идеите на политиците и партиите да достигнат до хората най-вече през социалните мрежи. За мен най-важно е кои хора ще попаднат в партийните листи. Затова, с изключение на ГЕРБ, бих подкрепила всяка листа, в която видя имена на почтени политици и експерти.

Заглавна снимка: Адв. Албена Белянова коментира темата за АЕЦ „Белене“ пред Генка Шикерова в предаването „Алтернативата“, 25 юни 2020 г.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

До Чикагото и назад: Как кемтрейлс и конспирациите за коронавируса се сляха в едно

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/chemtrails-coronavirus/

Автори: Георги Михайлов, Йоана Шопова, Йоанна Елми

В рамките на два дни, между 18 и 20 декември 2020 г., журналисти, ученици и експерти от различни области, разделени в осем отбора, участваха в хакатона „Здраве на прицел“, организиран от „АЕЖ-България“. Те обединиха сили, за да отговорят на въпроса кой стои зад дезинформационните кампании и какъв е пътят им от социалните мрежи до масовите медии. 

Журито на хакатона в състав Росен Босев, Никола Тулечки, Кристина Христова и Мария Черешева отличи разследванията на три отбора, сред които и този на Георги Михайлов, Йоана Шопова и авторката в „Тоест“ Йоанна Елми. Предлагаме ви да прочетете техния материал.

През последните няколко месеца една отдавна позната конспирация срещна темата за коронавируса. Теорията за химическите самолетни линии – кемтрейлс – се появява в края на 90-те години на миналия век, когато американските въздушни сили са обвинени, че използват военни самолети, за да обгазяват населението с мистериозни химикали. Привържениците на конспирацията защитават подозренията си с факта, че самолетите оставят след себе си необичайни бели линии. В действителност това са кондензационни следи, образувани от сблъсъка между горещата водна пара от двигателите на самолетите с хладния въздух в по-горните слоеве на атмосферата. Въпреки че доводите за самолетните следи като световен заговор отдавна са опровергани, теорията намира привърженици и до днес.

В българската информационна сфера с теорията за кемтрейлс се свързва името на Еленко Ангелов. Той се самоопределя като писател и психолог, води собствени семинари и е участвал в редица телевизионни предавания. Едно от първите видеа с него в интернет пространството е именно интервюто с Ангелов в предаването „На кафе“ по „Нова телевизия“ от 29 юни 2010 г. В рамките на сегмента синоптикът от Националния институт по хидрология и метеорология към БАН Мартин Иванов обяснява причината за белите следи в небето. Еленко представя своите алтернативни доводи, според които Съединените щати се опитват да контролират климата и геоложките процеси на Земята с военните си самолети (в рамките на програмата за високочестотни активни изследвания на полярното сияние HAARP, друга честа мишена на конспиративни теории).

На 15 януари 2020 г. в pan.bg излиза статия, озаглавена „Версия: Опасните кемтрейлс са маркери на климатичното оръжие HAARP“. Текстът е копиран в няколко сайта, включително и в „Блиц“ ден по-късно, макар че pan.bg цитира именно него като източник на статията. Отново в „Блиц“, но през 2018 г. са публикувани статиите „В Италия заснеха на ВИДЕО ясно изразени кемтрейлс“ и „Какво се случва в небето над София?! Мрежата гръмна, развиха се страшни теории!“. Още по-рано, през 2016 г., таблоидът пита: „Тровят ли ни самолетите? Конспирацията кемтрейлс шашка света“, споделена и в pan.bg. Петиция от 2016 г. срещу кемтрейлс събира 161 подписа.

И обвързването на ваксините с кондензационните следи не е новост дори в България. Още през 2016 г. „Блиц“ „предупреждава“, че населението бива пръскано не само с ваксини, но и с литий от самолетите. Макар за някои „откритата биовойна“ да започва едва с началото на пандемията, от „Блиц“ научаваме, че такава война се води от поне четири години.

Фалшивите профили

В България сред активните поддръжници на теорията, че коронавирусът се разпръсква и от самолети, е Facebook потребителят Michael Nikanen. В своя публикация от 11 декември, споделена над 300 пъти, той твърди, че:

1. Няма вирус
2. За да предизвикат „симптомите на к-вид“ пръскат населението с нано-аерозоли
3. Вземат незаконно РНК проби с „тестове“
4. Впоследствие „ваксината“ също ще бъде с РНК (mRNA) и липидни наночастици
5. РНК е транспортна молекула и може да достави нано-частиците до КОНКРЕТЕН АДРЕСАТ – клетка или орган в човешкото тяло. Затова толкова държат на тези тестове.

[Оригиналният правопис е запазен – б.а.]

Профилът е създаден през 2012 г. В него потребителят твърди, че живее във Финландия. В интервал от 8 години (до 18 юли 2020 г.) той публикува само 4 пъти. Първият му пост, свързан с пандемията, е от 29 юли 2020 г. и представлява своеобразно „пророчество“, което предупреждава, че „на 20.09.2020 се предвижда да се затвори почти целия свят“, а хората ще бъдат чипирани и снабдени с ДНК паспорт. В ретроспекция нищо подобно не се случва, дори обратното – България бе системно критикувана за липсата на мерки през есента, а правителството предприе по-сериозни действия едва към края на ноември. В пълен контраст със събитията Michael Nikanen предупреждава, че от 20 септември ще се вземат „задължителни ДНК проби на всички“. От края на юли до момента потребителят публикува единствено дезинформация, свързана с коронавируса, включително еднотипни графични изображения с неверни твърдения, придружени с по една-две снимки.

Изображения с идентичен дизайн и съдържание откриваме и при друг активен по темата потребител – Alexander Traorel / Александър Траоре. Той също твърди, че живее в чужбина – в Обединеното кралство. Подобно на Michael Nikanen, профилът на Alexander Traorel е създаден през 2012 г. и оттогава има няколко поста, свързани основно с футбол. В следващите осем години няма публична активност – до 14 август тази година, когато Alexander Traorel споделя материал от afera.bg, в който се говори за ДНК тестове. От този профил активно се споделят статии от The Bulgarian Times, свързани с пандемията като измама или световен заговор, който цели да зароби човечеството.

Откриваме и трети потребител на име Anita Ivanova, споделящ идентично съдържание. За разлика от първите двама, нейната профилна снимка изглежда истинска, но при търсене установяваме, че е взета от платформа за изображения със свободни права. Акаунтът ѝ е създаден през 2013 г., а като свое местопребиваване посочва Фрайбург, Германия. Няма публична активност до 23 август 2020 г., когато споделя съдържание за събирането на ДНК чрез тестове за коронавирус.

От лятото насам и трите профила публикуват системно единствено дезинформация относно коронавируса.


Мистериозното вещество H9879

На 18 ноември 2020 г. Александър Траоре споделя публикация, в която се твърди, че коронавирусът не съществува. Вместо това населението бива пръскано с веществото H9879, което не успяхме да открием в този контекст в чуждестранни сайтове. Под това каталожно име фармацевтичната компания Merck предлага ензим, участващ в енергийния метаболизъм на клетките. Пет грама от него струват над 200 евро, което означава, че потенциалната му употреба в глобален таен план би била скъпо удоволствие. На някои места конспиративните теории говорят за него като за „химичен елемент“, какъвто просто не съществува.

В една от първите публикации на Александър Траоре, в която се споменава въпросното вещество, виждаме снимка на сигнал до главния прокурор. Сигналът е подаден от лице на име Венцислав Атанасов Ангелов, от чието заличено ЕГН е видима единствено цифрата 6, а като адрес за кореспонденция е посочена ул. „Петко Каравелов“ 8. Търсене на имената и адреса води до „Народна партия истината и само истината“ на Венцислав Ангелов – Чикагото. Името на Ангелов се свързва с участието и подготовката на международен канал за наркотрафик – обвинение, по което е признат за виновен, след като се укрива в продължение на няколко години.

Първото споменаване на въпросното вещество H9879, изглежда, е именно в профила на Венцислав Ангелов – Чикагото, който прави своите „разкрития“ в публикация във Facebook, без да посочва източници на информацията си. Ангелов се обръща към последователите си за финансова помощ и предоставя номер на банкова сметка, твърдейки, че се нуждае от средства за отпечатването на листовки, с които да предупреждава българите за „опасността“.

След публикациите на Чикагото от 14, 15 и 16 ноември 2020 г., на 17 ноември потребителят Michael Nikanen също споделя съдържание, свързано с мистериозната субстанция H9879. От средата на ноември насам на този профил почти ежедневно има нови публикации, често с еднакво съдържание, в които се споменават веществото H9879, пръскано от самолети, и коронавирусът заедно. На 23 ноември The Bulgarian Times за пръв път отпечатва новина, свързана с H9879, и тази новина – също както твърденията на Венцислав Ангелов – се разпространява експоненциално из социалните мрежи.



От средата на ноември насам съединението H9879, за което се твърди, че е разпръсквано от самолетите и така причинява коронавирус, присъства и в трите профила, описани по-горе, в публикации с идентично визуално и текстово съдържание. Между 11 и 14 декември например и тримата публикуват еднаква снимка с текст „Мистерията е разкрита! Няма вирус! Пръскат с нано аерозоли!“, която към момента на писането на текста е споделена общо над 500 пъти, включително в групи като „Обединени за справяне с манипулацията Соvid 19“, „Аз подкрепям доцент Мангъров“ и антисистемни групи срещу правителството, като „Цяла България срещу Бойко Борисов и ГЕРБ“. Голяма част от споделянията нямат висока степен на взаимодействие, тоест основно насищат пространството с информационен „боклук“ и бял шум, спомагайки за цялостното объркване съвместно с друго подобно съдържание.

Друг такъв пример е скрийншот, използван и в статията на The Bulgarian Times, описана по-горе, в който се споменава за коронавируса и аерозолите, както и за мистериозното вещество H9879/H-9879. И трите профила качват изображението между 22 и 28 ноември, като към момента то е споделено над 100 пъти, отново в групи със сходна тематика, сред които фигурират „Измамата Ковид-19“, „ДА ЗАЩИТИМ БЪЛГАРИЯ. (МУТРИ ВЪН)“, „Патриотична група“ и „НАРОДЕН СБОР ЗА БЪЛГАРИЯ“.

Рециклирана дезинформация

Има ли данни теорията да води началото си от чужбина? Материал в „Офнюз“ от пролетта споменава кемтрейлс като причинител на пандемията сред митовете около здравната криза, обобщавайки заключения на Европейската служба за външна дейност. Британският „Гардиън“ съобщава за конспирация в Мексико, която свързва кемтрейлс и коронавируса още през май. Тази теория обаче не се радва на такъв успех в чуждестранните среди, с какъвто може да се похвали възраждането на теорията за чипирането и сливането ѝ с пандемията. В България смесването на кемтрейлс и коронавирус се популяризира през последния месец без еквивалент в англоезичните страни или в Европа. Макар да има няколко публикации на английски език, в които присъства веществото, те са дело на профили, които публикуват и на български.

С оглед на това сценариите може да бъдат два – или има закъснение в конспиративната „мода“ и е трябвало да научим за кемтрейлс и пандемията още през пролетта, или за пръв път сме новатори, прибавили свой злокобен план към световното конспиративно богатство. Остава да разберем.

Този материал е създаден в рамките на хакатона за проверка на фактите „Здраве на прицел“. Другите две отличени от журито разследвания са „От Истанбулската конвенция, та на Измамата ковид-19“ и „Лъжите идват по-бързо от ваксините“. Специалната награда отиде при отбора на Стефка Златарева, учителка по български език и литература, и нейните ученици Ивайло Груев и Виктория Венчева от ПГТ „Проф. д-р Асен Златаров“ – Пловдив, които на практика подготвиха урок, посветен на дезинформацията.
Заглавна снимка: Ria Sopala / Pixabay

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Няма само една ясна истина. Разговор с писателката Селя Ахава

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/selja-ahava-interview/

Финландската писателка Селя Ахава (р. 1974) има вече два публикувани романа на български – „Неща, които падат от небето“ (с Награда за литература на Европейския съюз за 2016 г.) и „Преди да изчезне мъжът ми“. И двата са преведени от фински от Росица Цветанова за издателство „Колибри“.

Фокус на този разговор е втората творба. В „Преди да изчезне мъжът ми“ една жена чува от съпруга си: „Винаги съм искал да бъда жена.“ По какво героинята е сходна с Колумб, който тръгва към Западните Индии, а открива нов континент – Америка, който, прочее, ще наименуват на друг… И по какво двамата се различават.

Повод за срещата на Марин Бодаков със Селя Ахава беше участието ѝ в Софийския международен литературен фестивал 2020.

Какво значи да си мъж? Какво значи да си жена? Това са въпросите, които си задавах с Вашата книга. Но Вас искам да Ви попитам какво означава да си човек? Каква е човешката есенция? Какво остава завинаги общото между мъжа и жената, между съпруга и съпругата във Вашата история? 

Кога полът има значение? Какво значение има? Доколко има значение? Това са въпроси, с които разказвачката в моята книга се бори. Едно е да се каже „Всички сме хора“, „Обичам те като човек“ и „Уважавам твоята другост, непознатото в теб“, а друго е наистина да провериш какво означават тези изречения в реалния живот. През книгата разказвачът пита: колко остава от човека, когото обичам, ако „мъжът“ в него бъде отнет. Това е труден въпрос. И в този случай тя осъзнава, че от него остава малко. За нея той като любовник трябва да бъде той. В известен смисъл тя открива своята хетеросексуална идентичност чрез процеса.

Значението на пола вероятно е нещо, за което средностатистическият хетеросексуален човек от цисджендъра дори не трябва да мисли твърде много, тъй като светът е създаден за нас, той следва нашите правила. Живеем в общество, в което се предполага, че сме това, което изглеждаме, мъжете обичат жени, жените обичат мъже и тези идентичности не се променят. Когато принадлежите към малцинство, вие се сблъсквате с тези предположения, за които чувствате, че не са правилни – и вероятно трябва да дефинирате и тествате своята самоличност много повече, отколкото някога ще ви се наложи да го правите, когато сте част от мнозинството.

Имаме работа с дълбоко лични проблеми, когато се занимаваме с пола и идентичността. И сме склонни да правим предположения, че другите усещат, определят и оценяват нещата като нас. Но съм била свидетелка много пъти, когато се срещам с читателите на книгата, че тези предположения варират и си противоречат. Полът е нещо флуидно. Има хора, които изобщо не мислят за пола на другия – спомням си, че слушах човек, който описваше как се е влюбил, и чак на третата среща започнал да се чуди от какъв пол е другият човек. За мен това е очарователно.

Щеше ли да бъде възможен романът „Преди да изчезне мъжът ми“ без опората в паралелната история с Колумб, който изобщо не знае, че открива континент и че нито един от назованите от него острови няма да запази името си за в бъдеще?

Не, изобщо. Комбинацията от тези две нива, две ска̀ли, е неразделна за мен. Едното ниво е пейзаж, исторически мащаб, а другото е интимен мащаб на отношенията. Но по същество и двете описват едно и също: момент или фаза във времето, когато нещо, което сте приели за истина, като нещо известно, се окаже погрешно. Било е просто вяра, а не истина. И след такъв момент човек трябва да дефинира всичко наново – да начертае нова карта, да модифицира имената.

За мен „Преди да изчезне мъжът ми“ е история за това да бъдеш в грешка. Колко трудно e да признаеш, че си сгрешил. Колко сме склонни да подправяме (картите, биографиите, портретите, датите) за собствени цели. Сметнах персонажа на Христофор Колумб за дълбоко трогателен. Как той извиква: „Намерих Индия, намерих Индия!“, когато почти всичко противоречи на истината му. Неслучайно тези две изречения: „Намерих Индия“ и „Имах мъж“ се повтарят заедно. И разбира се, към края на книгата Колумб и разказвачът се сливат и има части, в които не можете да разберете кой точно говори.

Другият аспект, който искам да спомена, е въпросът кой може да разкаже историята и каква манипулативна сила е свързана с акта на разказване. Разказвачът никога не е невинен и това е толкова по-очевидно, колкото повече заглушава останалите гласове. В моята книга разказвачът използва много сила – точно както Колумб е направил с картите си, с морските си пътища, с личната си история. Онова, което линията с Колумб носи, е този въпрос: колко от тази история е подправена? Колко е оставено и скрито? Доколко имате доверие на този разказвач?

Съпругът в книгата избира за себе си като жена името Лили. Същото име за себе си избира и прочутото „момиче от Дания“… Това ме провокира да Ви попитам има ли литературна традиция, която стои зад Вашата книга? Примерно „Орландо“ на Вирджиния Улф?

Името Лили не е препратка към Лили Елбе, не. Нарекох я първо Лулу, но някой изтъкна, че името има проститутскo звучене (поне в немски контекст), каквото аз не търсех. Затова го промених на Лили. Разбира се, бях наясно с връзката с Лили Елбe и прецених, че това не вреди.

Интересно, че споменавате „Орландо“ на Улф! В последната ми книга – „Жената, която обичаше насекоми“, има главен герой, който живее 370 години. В тази книга малко си играя с идеята за Орландо. Романът продължава с темата за метаморфозите, този път от гледна точка на насекомите. Предполагам, че промяната е тема, която ме вдъхновява. Светът като постоянно променящо се, непредсказуемо, ненадеждно място.

Дали опоетизирането на фактите във Вашата уникална житейска история не е модусът, през който става възможно да ги изразим?

Използването на автобиографичен материал в художествената литература не ме интересува като такъв. Никога не съм се интересувала от автофикция и като читател. Стана възможно да напиша книгата едва когато намерих литературен израз за тези събития.

Без постиженията в медицината щеше ли да изчезне мъжът в книгата Ви? И какъв е моралът на съвременната медицина, що се отнася до смяната на пола?

Що се отнася до трансджендърните въпроси, бих изслушала трансджендър хората и бих ги оставила те да говорят. Не е наша работа да коментираме какво трябва или не трябва да се прави. Съжалявам, но не знам каква е в момента ситуацията с пола и джендър малцинствата в България в момента, имат ли глас, имат ли модели за подражание, какви са техните права. Но ще кажа това: единственият начин да се грижим за трансджендър хората е да ги оставим те да решат. Законът трябва да бъде такъв, че отделните лекари да нямат място за лични интерпретации, а здравните работници да имат знания и образование по въпросите относно секса и джендър малцинствата.

И бих помолила всеки, който прочете книгата ми и осъзнае, че липсва другият глас, да потърси тези гласове. Кога за последно прочетохте интервю с трансчовек? Колко герои от малцинствата сте срещали в детската художествена литература? Това са въпроси, които имат значение.

Какво за Вас вече означава тялото? Мъжкото тяло? Човешкото тяло? Неговата роля в любовното представление?

Тялото… това е огромна тема! Но ако говорим за желание, за това от кого се чувствам привлечена, тялото означава много. Може би никога не бях осъзнавала колко е важно. Още веднъж – това е нещо много лично и индивидуално. Едно от най-хубавите неща на остаряването е, че опознавам по-добре собственото си тяло. Има толкова по-малко срам и срамежливост, това е прекрасно!

Как реагираха читателите на „Преди да изчезне мъжът ми“? Кои реакции преобладаваха – либералните или консервативните? Как книгата се приема във Финландия и как – в чужбина?

Не съм сигурна към какво препращате, когато казвате либерални/консервативни. Реакциите бяха разделени. Имаше читатели, които симпатизираха силно на разказвача и искаха да пропуснат цялата част с Колумб, а имаше и такива, които намериха книгата за дълбоко обидна заради ограничената ѝ гледна точка. Честно казано, сметнах и двете реакции за малко неинтелектуални.

Има ли сродство между героите в „Неща, които падат от небето“ и съдбоносните случайности в техния живот, от една страна, и Вашата история, от друга?

Понякога в изкуството стават мистериозни неща. Знам, че не съм единственият автор, който е преживял това: първо пишеш за нещо, после то ти се случва. Пишеш за болест, разболяваш се и т.н. Това стана с мен. Почти бях завършила „Неща, които падат от небето“, когато бившият ми съпруг ми каза, че е трансджендър, и да, почувствах се сякаш съм се превърнала в художествен герой в книгата си.

Мисля, че това е добър пример как художествената литература и реалността се преплитат. Не става така, че първо да изпиташ нещо, а после да пишеш за това в текстовете си. Може да се случи едновременно, реалността може да се превърне в художествена литература – и обратно. И най-добрата част от творчеството е, че и подсъзнанието работи. Така че дори да планирате да пишете за нещо, може да се озовете с друго.

След всичко това какво за Вас означава интимност? А истина?

Ако имате предвид „загубих ли доверието си в хората“, отговорът ми е отрицателен. Истината винаги е сложна, а понякога е и противоречива и трябваше да приема, че в живота ми винаги ще я има тази част, в която няма само една ясна истина, а няколко противоречиви версии, които съществуват едновременно.

Превод от английски Лилия Трифонова
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със Селя Ахава по повод Наградата за литература на Европейския съюз за 2016 г. Източник: EUPL Prize

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо братовчед ми вярва в конспирации

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/zashto-bratovched-mi-vyarva-v-konspiratsii/

„Защо роднината ми Х вярва в конспирации?“ беше една от най-актуалните празнични дискусии в социалните мрежи. Чуждестранни и български медии даже публикуваха своеобразни наръчници за комуникиране с подобни наши близки и роднини. Както самите конспирации, така и нуждата от конструктивен разговор около тях няма да остареят в скоро време. И въпреки че последните проучвания в областта на комуникациите не са единодушни относно ефективността на проверката на факти, а консенсус около правилната стратегия за адресиране на „инфодемията“ липсва, има подходи, които може да ни помогнат ако не да преодолеем различията, то поне да ги разберем.

Като за начало – предразсъдъци долу! Науката е категорична, че голяма част от хората вярват в поне една конспиративна теория, независимо от политическата си принадлежност, като в много редки случаи става въпрос за екстремисти или маргинални личности. Определящи фактори като образованието не са категорични, понеже се влияят от множество други променливи. Конспирациите са ефективни именно защото провокират не разума, а емоциите, експлоатирайки слабите места в човешката природа и мислене, които са еднакви за всички.

Разбирането на тези механизми е важно, тъй като подобен тип дезинформация има все по-очевидни обществени последствия, а според науката „излагането на конспиративни теории редуцира намерението на индивида да бъде активен в политиката, да намали въглеродния си отпечатък, да се ваксинира и да спазва добри здравни практики. В допълнение, вярата в заговори се асоциира с рискови сексуални практики и поведение сред определени групи с по-негативно отношение към равноправието, с расистки възгледи и политическо насилие“.

Добре де, в крайна сметка – защо роднината ми вярва в конспирации?

Според изследванията вярващите в тайни съзаклятия изпитват по-висока степен на недоверие към властта, по-цинични са към политиката, имат по-ниско самочувствие и често вярват в паранормални явления. Този профил със сигурност е широко разпространен в България, макар сериозните изследвания в областта у нас все още да са оскъдни. Изброяването на тези зависимости обаче не отговаря на основния въпрос: защо дезинформацията поглъща някои, а други – не, независимо от социален статус или политическа принадлежност. Може да бъдат разграничени три групи фактори: психологически/емоционални, социални и свързани с аналитичното мислене.

Преди да разгледаме всеки от тях поотделно, е редно да отбележим две неща: първо, човешките същества са сложно устроени и еднозначни, прости отговори за даден феномен няма. Второ, дигиталната среда добавя пореден елемент в картината: скоростта на публикуване и количеството информация, която циркулира онлайн, затрудняват и често подвеждат повечето потребители. На повечето от нас се е случвало да споделим снимка от събитие например, за която после се оказва, че е правена на друго място и в друго време. Проследяването на изображения и клипове отнема много повече време, отколкото краткотрайното усилие за тяхното публикуване. Често умишлено емоционалният характер на публикациите, целящи да ни провокират, води до експоненциално разпространение, с което сухите факти не могат да се конкурират. С оглед на това технологичната грамотност на потребителя играе роля в способността му да разпознава определено съдържание, да потвърждава неговия произход и да го сравнява с друга, легитимна информация.

Въпрос на психика

Именно огромното количество информация в социалните мрежи може да доведе до измислянето на множество хипотези, изграждане на връзки там, където те не съществуват, и залитане към конспиративни теории, сочат изследвания. Повишените нива на стрес пък провокират тенденция да се търси значение, ред или опит за контрол там, където често имаме просто случайни събития. Стресовият фактор е особено висок в контекста на глобални събития, като природни бедствия или терористични атаки. В подобни случаи науката говори за състояние на „свръхбдителност“, при което възбудата и стресът пораждат нужда от отговори и информация относно причините за даден феномен. В своето проучване за конспирациите, свързани с COVID-19, австралийски учени подчертават, че „някои хора са по-склонни да търсят структури, връзки или смисъл в несвързани помежду си събития като реакция на сложни събития, които преживяват в стресови обстоятелства“. Именно в този контекст социалните медии наливат масло в огъня.

Друга съставка в коктейла е склонността за потвърждаване, или инстинктът ни да търсим и приемаме информация, която отговаря на възгледите ни. Феноменът е изследван в края на 70-те години на миналия век в рамките на експеримент, в който на участници са представени аргументи за и против смъртната присъда. Не само че хората са по-склонни да запомнят аргументи, които подкрепят вече съществуващата им теза, но и често представянето на други факти води до още по-силно затвърждаване на първоначалната позиция.

Изправени пред нова криза или нови доказателства, вярващите в конспиративни теории се опитват да ги напаснат към вече съществуващите хипотези и логически системи. Универсалният отговор е, че самите факти са част от заговора и винаги има нещо скрито и неизказано или някой, който извлича полза от дадено събитие. Именно поради това се смята, че вярващите в дадена конспиративна теория са по-предразположени да вярват в конспиративните теории като цяло. Ако се върнем в контекста на България, упованието в народната медицина, паранормалното, астрологията и подобни е широко разпространено, легитимирано от масови медии и политици от десетилетия. Информационната епидемия покрай коронавируса не е нищо повече от покълването на отдавна посято семе.

В рамките на конкретното проучване ефектът на образованието върху вярата в конспиративни теории за коронавируса е слаб, а по принцип тя се влияе от други психологически и социални фактори. Нещо повече – образованието не предотвратява наличието на „когнитивни слепи петна“, или иначе казано, на склонността ни да виждаме сламката в окото на другия, но не и гредата в своето. Напротив, по-силните когнитивни способности се свързват с по-силна вероятност за подобни слепи петна.

Не пипай котлона, ще се изгориш

През 1966 г. американският психолог Джон Бреъм пита „Защо детето понякога прави обратното на това, което му се казва?“ в увода на развитието на теорията за психологическото реактивно съпротивление. Така се нарича склонността ни да правим противоположното на очакваното от нас. В свой обзор на научната литература върху реактивното съпротивление учени от Австрия и САЩ обясняват, че хората са убедени в наличието на определени свои свободи, с които разполагат в тъй нареченото си свободно поведение. За намеса в тези свободи може да се приеме всичко – от реклама, която ни насажда да купим определен продукт, до забрана да ползваме телефона си в киносалон. Именно в тези ситуации се проявява реактивното съпротивление, чиято цел е възстановяването на тези свободи.

От комуникационна гледна точка послания, които съдържат думи като „трябва“, „нужно е“ и „задължително“, предизвикват силно реактивно съпротивление, за разлика от по-слабите откъм контрол „възможно е“, „вероятно“ и „бихте ли могли“. Излишно е да обсъждаме комуникационната стратегия на българските власти от март месец насам във времена, когато множество лични свободи са силно ограничени в името на общественото здраве – такава просто няма, а последствията са налице.

Важно е да споменем и връзката между вярата в конспиративни теории и уязвимостта към логическата грешка „заблуда на комбинацията“, която се състои в погрешното вярване, че едно събитие е по-вероятно от друго или че е по-вероятно няколко събития да се случат едновременно и да са свързани. Има и по-голяма вероятност феновете на заговори да правят фундаментални атрибутивни грешки, тоест да обясняват феномен с личните качества на даден човек вместо с оглед на събитията и външни фактори. Според друго изследване е възможно конспирациите да са продукт на евристични грешки, например склонността да приемаме обяснения за събитията, които ни изглеждат равносилни на техните последствия: нещо толкова страшно и пагубно като пандемия например не би могло да е просто мутация на вирус някъде в Китай.

Ключово в тази категория е и противопоставянето на аналитичното и интуитивното мислене, като вторият тип се свързва със склонността ни да вярваме в конспирации. Повечето от нас мислят интуитивно в ежедневието си, тоест разчитаме на емоционални инструменти, с които си служим за вземане на решения и комуникация. Пример е поръчването на ястие в ресторант – избираме си вечеря на базата на това каква храна обичаме или искаме, а не калкулираме прецизно и с часове най-изгодния и най-рационален от всяка гледна точка избор. Именно тази внимателна пресметливост, която свързваме и с научния метод, е аналитичното мислене.

Противно на клишето, няма хора, които да са в едната или в другата категория – способни сме и на двата вида размишление. Но интуитивното мислене е ежедневие и инстинкт, докато аналитичната мисъл трябва да бъде тренирана и в много редки случаи идва даром. Способността да се мисли аналитично намалява вероятността да вярваме в конспирации и вероятно е причината хора с по-висока степен на образование да имат по-добри шансове да устоят на дезинформацията – добрата академична среда предполага активно изграждане на аналитично мислене в продължение на години. Но както споменахме по-горе, образованието не е еднозначен и сигурен фактор.

Решението се крие в общността

Невъзможно е да изброим всички променливи, които влияят на вярата в конспирации. Но определени социални фактори, за които носим както колективна, така и индивидуална отговорност, остават проблемни в България. Не е необходимо образованието да бъде с висока степен например, ако ефективно изгражда критична и аналитична мисъл, както и осъзнатост за психологическите аспекти, които ни правят склонни към реакция и податливи на манипулация. Следват фактори като качеството на живот, достъпът до различни източници на култура и информация, както и нивото на медийна и технологична грамотност.

Медийната среда е от основно значение. Когато ролята на медиите е не да бъдат стожери на истината и фактите, а рупори на властта, която с радост легитимира дезинформацията, когато е в нейна полза, няма как да искаме от обществото да има доверие в официална информация от какъвто и да е характер. Човешките същества разчитат на опит, а опитът на българина с официалните институции и медии е горчив. Опростачването на ефира, гоненето на сензации, подвеждащото представяне на данни и статистика, както и даването на трибуна на всякакви псевдоексперти и псевдоанализатори имат по-голям принос за общественото недоверие в контекста на здравната криза, отколкото която и да е отделна личност. Журналистите носят професионална отговорност да „преведат“ научния и политическия дискурс на достъпен за масовия зрител език.

Именно недоверието в институциите и властта е сред основните предпоставки за вяра в алтернативни теории и откровени лъжи, които са заплаха за общественото здраве не отскоро – подобни кризи е имало не само с ваксинацията като цяло, но и с епидемии от СПИН например. Тоест нямаме нови феномени, нито уникална за България ситуация; настоящата пандемия по-скоро катализира количествени натрупвания, игнорирани през годините. Но слабата способност на властта в България да предлага разумни решения не дава надежда за позитивна промяна, каквато виждаме на други места: щатите Арканзас, Орегон, Вашингтон и Калифорния разрешават отказ от ваксина например, но само ако родителите преминат през административен процес с ясна отговорност за действията си, плюс обучение по темата.

В такъв случай остава действието на индивидуално ниво. Тъй като у нас дезинформацията е мейнстрийм, ще трябва рано или късно да се научим да разговаряме един с друг и да търсим работещи решения в името на общото добруване. Подигравките и възмущението не са солидна стратегия в справянето с конспиративното мислене: именно хора, които се възприемат като маргинализирани или заплашени от обществото, са по-склонни да вярват в заговори. Вярата в суеверия и конспиративни теории играе ролята на механизъм, чрез който личността си обяснява чувството на изключване и изолация, сочат проучвания. По-уязвими са и членове на групи или социални прослойки, които се възприемат като хора с по-нисък статус поради етническия си произход или финансовото си състояние; също и хора, които виждат себе си като губещи от политическото или социалното статукво.

Вярата в конспиративни теории е изключително устойчива и не се поддава на корекция лесно. Към момента изследванията сочат, че изреждането на факти и аргументи не е достатъчно. Но послания, концентрирани директно върху дадено невярно твърдение, са по-ефективни от абстрактна оборка на теорията или представяне на съвсем нови контрааргументи. Разпространяването на добри практики и проверени твърдения би спомогнало повече за борбата с дезинформацията, отколкото подигравките. Друга алтернатива е стимулиране на аналитичното мислене с въпроси и ресурси, представени в рамките на приятелски разговор например.

Но най-ефективната стратегия остава превенцията. Експеримент показва, че участниците, на които са представени доказателства преди излагането им на дадена конспиративна теория, са по-малко склонни да ѝ повярват. „Когато хората нямат възможност да изградят защита срещу заблуждаващата информация, тя е по-убедителна“, заключават учените. Част от начините за изграждане на тази защита или поне за редуциране на поляризиращия ефект, който имат конспиративните теории, е спокойният разговор, свободен от предразсъдъци. Защото в крайна сметка всичко е въпрос на психология – дори масовата психоза.

Заглавна снимка: GoToVan / Flickr

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сурва на изборите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/surva-na-izborite/

В тази година много неща в политиката ще се правят за първи път – избори както никога досега, предизборна кампания, различна от досегашната, политически послания, съобразени с новите реалности. Само играчите са старите. И не само. Ако човек не знае, че е 2021-ва, новините са като миналогодишните: Бойко Борисов и Румен Радев пак се карат. Този път за датата за избори, кой на кого е ортак – Борисов на Пеевски и Ердоган, Радев на Васил Божков – и кому кога е изгодно да се гласува.

Кое ви плаши повече – да се заразите с COVID-19, упражнявайки правото си на глас, или заплахата за българската демокрация, ако не го упражните? Отговорите на непредставителна анкета сред близки и познати могат да бъдат обобщени така: а) „Ще гласувам, то е ясно“; б) „Българската демокрация си е на един и същи хал и не виждам кой ще я оправи“.

Преувеличени ли са страховете от коронавируса в деня за гласуване, или на президента Румен Радев му е необходимо неоспоримо алиби, за да назначи по-късна дата от 28 март – обявената от самия него в началото на декември? Откакто държавният глава се изпусна необмислено, политическото забълбука: системните партии обявиха, че датата е окей, извънпарламентарните – че е твърде рано и опасно заради пандемията. И президентът започна консултации. След като минаха обещаните – с експертите по здравеопазване, изведнъж той съобщи, че ще се консултира и с ЦИК, и с парламентарните и извънпарламентарните партии, макар първоначално да не ги слагаше в сметката. После ще обяви решението си, което ще бъде облечено в указ не по-късно от 26 януари.

Президентски сметки

Цялото това протакане недвусмислено показва, че Румен Радев ще назначи по-късна дата за избори – вероятно през април. Твърде неубедително държавният глава обясни тази седмица защо на 7 декември е обявил, че вотът ще е на 28 март: „Аз посочих възможно най-ранната дата, за да има организация в работата на институциите, но до момента виждам само обещания. Не виждам законова, организационна и логистична готовност за тези избори.“ Доста пресилено предвид очевидния факт, че едва ли в реално оставащите 14 работни дни на последния месец от годината ще започне подготовката за избори.

От ГЕРБ също контрираха, че Радев иска да се измъкне от обявената вече дата. За премиера и лидер на управляващата партия Бойко Борисов 28 март е окончателният вариант. Парадоксално, но на пръв поглед и по-ранна, и по-късна дата (последната възможна е на 28 май), устройват ГЕРБ. При по-ранна дата се прогнозира ниска избирателна активност – което особено устройва системните партии. При по-късна силата на заразата ще е отслабнала, мерките разхлабени – и това отново работи за управляващите трети мандат. (Разбира се, тук се появява хипотезата за по-висока избирателна активност и фактът, че 50-те лева добавка за пенсионерите са разчетени до март. Обаче Великден тази година е на 2 май, следователно ще има великденски добавки…) Освен това, ако бъдещият 45-ти парламент има трудности да състави правителство, ще продължи да управлява настоящият кабинет, с Борисов начело.

От управляващата партия не без основания заподозряха президента, че по-късната дата е подчинена на интересите му служебно правителство да организира президентските, а защо не и нови парламентарни избори – предвид прогнозите, че следващият парламент може да е „преходен“. Каквито и да са сметките на президента обаче, БСП може да го лиши от тях, отрязвайки му пътя за втори мандат. Лидерката на БСП Корнелия Нинова съобщи, че социалистите ще решават за кандидата за държавен глава след парламентарните избори. Стрестест за Радев. Без системна партия, разчитайки на химера „анти-ГЕРБ“ – нестройно обединение от извънсистемни политически сили, високият му рейтинг няма да издържи. А и той не е прецедент, по традиция президентите са абонирани за високи нива на одобрение. Единственият политик досега, стигнал до балотаж на президентски избори без голяма партия зад гърба си, е Волен Сидеров – на вота през 2006 г. спечели на втория тур 649 387 гласа.

Каквито и да са сметките на значително по-обиграния политически Борисов, нечакани разкрития винаги може да ги объркат. Изобщо, каквито и сметки да се правят сега, те са хипотези, които почиват на хипотези. Не урните решават, а политиците, избрани с тях – и решенията обикновено са функция не на броя на гласовете и принципите, а на спогаждане.

Има ли проблем

Наистина, какво значение има датата на изборите? Все ще е с коронавирус. Щом може да се играе ледено хоро във водите на Тунджа, напук на мерките срещу COVID-19 и без опит дори на полицията да се намеси, какво пречи да има избори през март? Когато и да е, вотът е като при игра в ледена вода – забързан метаболизъм, повишено либидо, повече ендорфини, накрая махмурлук или тежка настинка. И както и в Калофер, униформените се правят, че не виждат нарушенията.

Сериозно. Когато и да е вотът – март, април, май, едва ли е проблем да се осигури здравословна дистанция между гражданите, а бюджетът да плати n броя маски и дезинфектанти за членовете на 12 500 секционни избирателни комисии. Дали тези над 80 000 души може да бъдат ваксинирани е въпрос на планиране и организация, след като вече е известен графикът за вноса на ваксините. Но в плана на Министерството на здравеопазването за ваксинацията – помните, онзи с петте фази – изборната администрация отсъстваше.

Предложения за по-добра организация в изборния ден вече има. График за почасово гласуване и коридори за рисковите групи предложи кметът на Кърджали Хасан Азис (ДПС) в Президентството, където бяха поканени тази седмица представители на Националното сдружение на общините в България.

За гражданите упражняване на правото на глас не е по-опасно от пазаруването в хранителен магазин, което е ежедневие и където спазването на дистанция почти не се контролира. Вече се дискутира кога да отворят заведенията и другите затворени до 31 януари бизнеси предвид обнадеждаващите данни от развитието на пандемията в условията на втори локдаун.

Сериозен е обаче въпросът как ще упражнят правото си на вот карантинираните към момента на вота български граждани с право на глас. По bTV тази седмица омбудсманът Диана Ковачева заяви, че държавата е длъжна да осигури такива механизми – „дали чрез специални секции, часови коридори, или мобилни секции, но това трябва да бъде решено“. От ЦИК на консултации при президента предложиха като вариант мобилни екипи с подвижни урни, както гласуват лицата с трайни увреждания. При 100% заявено желание за гласуване от 70 000 карантирани ще са необходими 1800 екипа, показват техни разчети.

Другият проблем е свързан с гласовете на българите от чужбина, които и бездруго не са много, но този път съвсем ще намалеят. За тях идеята е гласуване по пощата. Отварянето на избирателните секции в чужбина ще бъде съобразено с мерките, които всяка отделна държава предприема срещу COVID-19. Така например ако към датата на гласуване в някоя държава е ограничено правото на придвижване, а там има български граждани, които биха искали да упражнят правото си на вот, и за целта трябва да пътуват до секциите в друг град, как ще стане това?

Председателката на парламента Цвета Караянчева увери тази седмица, че „парламентът има готовност за спешни промени в Изборния кодекс“. Предвид качеството на законодателството обещанието за „спешност“ не успокоява, но надеждата остава в по-широк кръг консултации при евентуални промени на Изборния кодекс.

По данни от социологическо проучване на „Алфа Рисърч“, нарасналите страхове от влошаване на пандемичната ситуация са довели до спад с около 10% в намерението за участие в изборите в сравнение със септември м.г. Но анкетите са проведени през декември, а изборите няма да са днес. Ако има нова вълна на заразата, 43% се колебаят дали да гласуват – срещу 42%, които смятат, че вотът трябва да се проведе в първия възможен момент, тъй като отлагането му било в полза на управляващите.

Колко ще са честни

И ако има надежда, че силата на пандемията може да отслабне напролет – заради ефектите от локдауна и започналата ваксинация, опасенията за честността на изборите са сериозни. Ако извънпарламентарните партии обединят сили – и мрежи от застъпници, шансове има. Засега се очертава „да си пазят изборите“ „Отровното трио“ и „Изправи се.БГ“ на Мая Манолова заедно със Слави Трифонов и неговата „Има такъв народ“. „Демократична България“ създава своя мрежа от застъпници.

Общественият съвет към Централната избирателна комисия излезе със становище, в което набеляза евентуални мерки, в т.ч. и проучване на опита на държави, провели избори в условията на COVID-19.

Изборният кодекс изисква гарантирането от СИК на правата на наблюдатели, застъпници и други категории лица, които имат право да присъстват в изборното помещение на всички етапи от изборния процес. Особено важно е ЦИК да определи правила, които, в условията на COVID епидемия и при спазване на определената от здравните власти дистанция, ще осигурят пряка видимост на тези лица при отваряне на избирателните кутии и установяване на резултатите от гласуването.

За да се гарантира прозрачност на изборния процес, ОС ще предложи на законодателя да предвиди възможност за заснемане и излъчване в реално време на преброяването на бюлетините и установяване на резултатите от гласуването, за да може процесът да се наблюдава безопасно от всички заинтересовани лица, които имат право на това по ИК…

Доминацията на COVID-19 безспорно е най-голямото предизвикателство както пред организацията на изборите, така и за предизборната кампания. Как политиците да достигнат до избирателите си? Колко души ще се престрашат да дойдат в душни зали, слабо отоплени, в малки пенсионерски клубове, заведения? Как ще действат двете най-големи медии в България – bTV и „Нова телевизия“, които вече са с нови чуждестранни собственици?… Онлайн кампаниите никога не са имали по-голяма тежест, както и медиите, но заедно с тях срещите на открито очи в очи не са за пренебрегване – ако времето позволява.

Преди това обаче управляващите и политиците ни дължат гаранции за здравето и гаранции за честност.

Заглавна снимка: Nick Youngson

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За научните класации, контекста и общуването

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-nauchnite-klasatsii-konteksta-i-obshtuvaneto/

В края на изминалата 2020 година БАН се похвали, че 25 учени от Академията са сред първите 2% най-добри учени в света според класация на Станфордския университет. Няколко дни по-късно последва новината, че БАН е научната институция у нас с най-голям брой публикации в базата данни Scopus за периода 2017–2019 г. Собственост на холандското академично издателство Elseviеr, Scopus претендира да е най-голямата база данни, обхващаща цитирания и резюмета на научни публикации, публикувани след анонимни рецензии – тоест нито рецензентите са знаели кои са авторите, нито авторите – кои са рецензентите.

В първия работен ден на новата година и Софийският университет реши да се похвали, че 12 учени от Алма матер влизат в класацията на Станфордския университет. Тогава темата за Станфордската класация се поде от медиите. В зависимост от това коя телевизия гледате, броят на българските учени в класацията варира от 37 до 50.

Наличието на непълна и противоречива информация показва

колко е важно журналистите да стигат до първоизточника на една новина – нещо, което не личеше да е направено в преливащите от гордост репортажи по темата.

На видно място в сайта на Станфордския университет или в новините от последните дни, публикувани там, няма обаче и помен от информация за класация на учените. На английски език в Google излизат новини най-вече от полски и индийски сайтове, изразяващи гордост, че във въпросната класация има полски или съответно индийски учени. Както и в българските новини, линк към въпросната класация липсва, но пък може да се стигне до информацията, че е изготвена в сътрудничество с изследователската организация SciTech Strategies и Elsevier – същите, които стоят зад базата данни Scopus.

Така, конкретизирайки търсенето, стигаме до… статия, публикувана в списание по биология през октомври 2020 г. Тя пък е обновена версия на статия, публикувана в същото списание през август 2019 г.

Именно това се оказва „авторитетната класация на Станфордския университет“ – статия в списание по биология.

Публикацията от 2020 г. има трима автори – по един от всяка организация. От представянето на авторите се вижда, че този от Станфордския университет е свързан с четири негови департамента, три от които медицински и един по метрика. Следователно класацията, публикувана в статията, не може да се смята за официална за авторитетния университет, каквито внушения се правят и от БАН, и от СУ и безкритично се възпроизвеждат от множество медии.

Защо тази класация става новина у нас няколко месеца след публикуването ѝ? По всяка вероятност става дума за пари. Похвалите в сайта на БАН са публикувани скоро след като Министерството на образованието пое ангажимента за увеличаване на заплатите на университетските преподаватели срещу извършване на реформи, а заплатите в БАН не влязоха в сметката. От СУ са решили да не останат по-назад и са наваксали веднага след празниците.

Въпреки че не става дума за официална класация на Станфордския университет, ранжирането на учените в статията и българското участие в списъка заслужават внимание. Защото са показателни за това

как се измерват научни постижения и научна продукция.

Като цяло класацията стъпва на данните от Scopus за 2019 г., но ранжира не броя на цитиранията, а учените, които биват цитирани. Под внимание са взети и други индикатори, като например съавторството и различните позиции на авторство.

Как се получават разминаванията на броя на българските учени в медиите ни? В действителност таблиците със списъци на учени са две – S6 и S7. В S6 класацията се основава на всички случаи на цитиране в научните издания, които влизат в базата на Scopus, а от S7 са премахнати случаите, в които учените са цитирали сами себе си. Със самоцитиранията имената на учените, работещи в български академични институции, са 50 от общо около 160 000, а без тях – 35.

Не става ясно защо в новината на „Нова телевизия“ се говори за 37 учени. 37 е механичният сбор от 25 (колкото са учените от БАН в списъка) и 12 (толкова са колегите им от СУ). Но в класацията присъстват и имената на работещи в други университети. Възможно е и от телевизията просто да са преброили грешно.

При проучване на имената в списъците се вижда, че някои от българските учени в класацията междувременно са починали. Други присъстват не с целите си имена, а с инициали, и при някои самоличността не може да се установи с точност. При филтриране по държава не излизат учени, които може да са българи, но работят в други държави.

С тези уговорки, сред петдесетината учени от български академични институции

присъства само един специалист в областта на хуманитарните и социалните науки.

Това е проф. Иван Христов, преподавател в Богословския факултет на СУ, специалист по християнска и антична философия, преводач от старогръцки. При това присъства и в двата списъка – тоест се класира в първите 2% и без да се цитира сам. Всички останали имена са на специалисти по природни и точни науки.

Класацията включва учени от различни академични области, включително хуманитарни и социални. Защо за хуманитарните и социалните учени от България е почти невъзможно да се „доредят“ до първите 2% най-цитирани академични специалисти? Първият възможен отговор е: ами толкова си могат. С други думи, у нас тези области не са толкова добре развити, колкото природните и точните науки, съответно в тях няма толкова „върхови“ специалисти, а се възпроизвежда посредственост.

Преди да прибързваме с раздаването на присъди обаче, добре е да имаме предвид, че

съществува принципна разлика между науките за природата и науките за културата,

ако използваме тази философска класификация. Точните и природните науки са в много по-малка степен зависими от социалния и културния контекст. Теоремите и формулите са еднакви навсякъде. За възникването и поддържането на различните научни теории има и определени социални предпоставки, както показва френският философ и социолог Бруно Латур в книгата си „Космополис“. Но веднъж приети от научната общност, те стават универсални.

Съществуват и различни образователни системи, в различните държави и академични институции се акцентира повече върху едни теории, школи и изследвания, отколкото върху други. Също така някои материали, организми и пр. са налични в едни страни, а не в други. В България е по-логично например да се изследват саламандрите, а не хамелеоните, защото природата ни не е естествена среда за хамелеоните.

В науките за културата контекстът играе далеч по-голяма роля.

От една страна, питагоровата теорема съществува точно толкова, колкото например и произведенията на Ангел Каралийчев. От друга страна обаче, тя е част от универсалното познание, което се изучава навсякъде, докато не са много хората извън България, които биха се интересували от Ангел Каралийчев. Освен това при социалните и хуманитарните науки в много по-малка степен може да се разчита на строги доказателства, а полето за различни теоретични парадигми, в основата на които стоят различни ценности и идеологии, е далеч по-широко.

Шансът един учен да бъде повече цитиран е толкова по-голям, до колкото по-широка аудитория достига той. В общия случай това предполага публикации най-вече на английски език, понеже този език е най-популярен и шансът за достигане до повече читатели е по-висок. За да бъдат интересни на глобалния читател обаче, учените трябва да се опитат малко или повече да универсализират локалните проблеми, с които се занимават,

да намерят в тях смисъл, надхвърлящ местните специфики.

Редакциите на немалко от англоезичните списания с т.нар. импакт фактор, тоест такива, които влизат в бази данни като Scopus, полагат като основен критерий за научност, че всичко трябва да се доказва възможно най-строго, подобно на точните и природните науки.

Личният ми опит с такова списание е показателен в това отношение. Участвах в авторския екип на статия, в която се представяше индекс за анализиране на резултати по определена тема от Европейското социално изследване. Водещият автор беше разработил индекса, аз го приложих върху данните от изследването и изчислих резултатите. Въпреки че статията беше далеч по-универсална, отколкото контекстуална, анонимните рецензенти възразиха. Аргументът им беше: защо изобщо трябва да се измисля индекс, след като в статистическия софтуер има достатъчно формули, коефициенти и пр.? Статистикът в екипа ни трябваше доста да се потруди с въпросния софтуер, за да докаже, че от него не излизат автоматично резултатите, до които води прилагането на индекса.

Проф. Петя Кабакчиева, социоложка и председателка на Националната агенция по оценяване и акредитация (НАОА), интерпретира този случай позитивно:

„Вие сте осъществили комуникация, която отначало е била проблемна. Но сте ги убедили в сериозността на това, което правите, в резултат на което вашият текст е публикуван в това списание. […] Ние трябва да „блъскаме глави“, както вие сте успели, и да се опитваме да докажем, че има и друга гледна точка.“

След преглед на автобиографиите на част от учените, включени в нашумялата у нас класация, проф. Кабакчиева стига до извода, че повечето от тях публикуват основно статии в международни списания, а в по-малка степен издават книги и учебници: „Списанията предполагат по-бързо научно общуване. […] Когато достигнеш до някакво постижение, много по-лесно е да напишеш една по-кратка статия, в която да го споделиш. И както виждаме, много по-бързо откликват колегите на статия, отколкото на книга. […] Списанията, изглежда, в момента са най-значимите посредници на научното общуване.“

Според нея публикуването на чужди езици и в чужбина е дългогодишна традиция в областта на природните науки у нас. Тя дава пример със списание на френски език, издавано през 20-те и 30-те години на ХХ век от Дружеството на аптекарите в България, и допълва:

„За да искаш да бъдеш чут, трябва да публикуваш на някой от големите езици.

[…] Левият дискурс е, че това е доминация на англоезичните парадигми в науката, на големите езици, което потиска и не се съобразява с малките езици и малките култури. Това било културна хегемония. Аз не мога да се съглася с такава теза. […] В природните науки науката изначално се мисли като универсална. Докато при нас, в хуманитарните и социалните науки, допускаме, че нашата рефлексия носи специфичните особености на средата и трябва да се вглежда в един конкретен контекст, което затруднява универсалните отношения.“

Петя Кабакчиева е против тази интерпретация, защото според нея е важно учените да общуват с колегите си. Тя е убедена, че и локалните изследвания могат да се представят на език, който да е разбираем и отвъд конкретния им контекст, и допълва:

„Ако ние се затворим само в рамките на нашата страна, това е провинциален комплекс.“

В тази връзка председателката на НАОА се позовава на тема от собствената си научна област – ако български социолози и историци твърдят, че тукашната модерност е специфична и различна от западноевропейската, те трябва да се опитат да докажат това на световната научна сцена. Петя Кабакчиева дава пример с историчката Диана Мишкова, която публикува изследвания за модерността, критични към водещите парадигми в тази област, но въпреки това те предизвикват международен интерес и са многократно цитирани.

Цитиранията на произведения на самата Петя Кабакчиева в по-голямата си част включват нейни публикации в чужбина, а не в България. За нея е проблем, че в областта на социалните науки у нас няма широка научна общност, която да чете и да коментира трудовете на членовете си. За нея цитирането е въпрос на култура на уважение към другите представители на дадена научна област, която у нас липсва:

„В България, за съжаление, трябва да кажа, че ние почти не се четем, не се коментираме, освен ако не си в някакъв близък кръг. Това е другият проблем, който е свързан с цитиранията на близки и приятели […], парадигмален кръг или специфична школа, която си се цитира.“

Как стои въпросът с проблеми, които са от локална значимост и не говорят нищо на глобалната публика?

Да вземем например „мъжкото хоро“ на Йордановден. Историкът Стефан Дечев прави изследване на този ритуал и стига до извода, че той се заражда в началото на ХХI век. Или поне няма никакви източници и свидетелства, сочещи за наличието му преди това. Развенчаването на тази „изобретена традиция“, както Дечев я нарича, е важно с оглед на все по-надигащия се през последните години националпопулизъм у нас.

Според Петя Кабакчиева обаче този феномен далеч няма само локална значимост, а „се вписва в по-широкия контекст за ретрадиционализацията, която върви в момента навсякъде, и на започването на преизмисляне на нови традиции, които се полагат като вековни“. „Важно е да се направи сравнение и да се покаже, че това не е само български феномен, а общ тренд в доста страни. И по принцип постмодерното общество с глобализацията започва да ни вкарва в една ретрадиционализация. Това за мен е огромен проблем и е част от по-широкия дебат – глобализация или ретрадиционализация? Отваряне или затваряне? Това [хорото на Йордановден – б.р.] е знак за затварянето“, допълва проф. Кабакчиева.

Колкото и да е важно общуването и споделянето за науката обаче,

стойността на един учен не се измерва с брой цитирания.

За Петя Кабакчиева нашумялата у нас класация, въпреки че не е от името на Станфордския университет, както беше тиражирано, все пак е проява на международно признание. От друга страна, броят на цитиранията сам по себе си не е свидетелство за научно качество. Новината на „Нова телевизия“ за класацията беше представена с гордото твърдение, че в нея наш учен е изпреварил Нобелови лауреати. Без да се съмняваме в стойността на постиженията на учения, подобна теза е най-малкото пресилена.

„Трудно се оценява качеството на дадена публикация. […] Любопитното е, че част от цитиранията са, така да се каже, негативни. В тази класация по цитируемост може да влязат и много слаби неща, защото са толкова безумни, че всички ги цитират“, казва проф. Кабакчиева.

Затова е добре да имаме предвид, че макар и не без значение, този опит за класиране на учените не е съвършен. Както по всяка вероятност не биха били съвършени и други класации, опитващи се да вкарат научните постижения във всички възможни области в калъпа на формални и математически измерими критерии. Но пък от друга страна, именно тези формализми са повод да се замислим, че

науката е не на последно място общуване и споделяне – две много човешки неща.

А общуването и споделянето са възможни, поне до известна степен, въпреки културните различия. Българските културни специфики не са попречили на Юлия Кръстева и Цветан Тодоров да станат учени от световна величина, подчертава Петя Кабакчиева. Произведенията на Георги Господинов се превеждат на множество езици. А говоренето за наука ще е по-смислено, ако тематизира повече общуването и споделянето, отколкото рейтингите.

Заглавна снимка: Статуи в близост до Станфордския университет. Източник: pixy.org

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

История и статукво. Разговор със Стефан Дечев 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/stefan-detchev-interview/

На корицата на „Скритата история. Полемики“ (София: изд. „Парадокс“, 2020) четем следното:

Поместените в настоящия сборник статии са писани от позицията, че е необходима цялостна преоценка на българската историческа парадигма, въпреки съпротивата на консервативното или по-скоро инертно националистическо статукво, отгледано най-вече в изолацията на „късния комунизъм“. Просто назря моментът да бъдат зададени определени въпроси: Възможно ли е нашите исторически категории, понятия, цялостното ни възприятие за отминалата реалност да са просто погрешни? Дали не са неадекватни наблюденията ни за миналото, четенето на изворите, с които разполагаме, общата национална рамка, в която мислим това минало, образованието ни и „очилата“, които то ни поставя? Дали пък нашите собствени идеи за миналото не са продукти на историята в даден отрязък от време, в който се е случило да живеем ние или нашите учители? Можем ли да направим решителна крачка напред, без да хвърлим светлина върху съществуващите конфигурация и йерархични зависимости? В този смисъл някои от текстовете, без да представляват сами по себе си революционни открития или да засягат цялата професионална общност, бяха посрещнати със съпротива от немалка част от нея.

А полемичните статии вътре, публикувани първоначално в „Либерален преглед“ и „Маргиналия“, носят заглавия като „По повод на едно предаване от „История.BG“, един „Възродителен процес“ и една „Голяма екскурзия“ (Или за дефицитите и СЪ-участията на една историография)“, „Да се остави историята на историците! Но на кои?“, „За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо“, „Кой се страхува от Мери Нюбъргър и тютюневата история?“, „За българските и македонските учебници, за удобния и неудобния оригинален език“, „Истини, лъжи и тайни от микроисторията на Българската 1968-ма“…

С историка и автор на книгата Стефан Дечев разговаря Марин Бодаков.

Как оценявате днес, когато Вашите текстове са събрани в книга, развоя и изхода от стартираните от Вас полемики? Какво се промени?

Тези полемики според мен имат успех сред няколко групи в нашето общество. На първо място, това е хуманитарната интелигенция и интелигенцията като цяло, която усещаше през последните най-вече около две десетилетия, че нещо не е наред с предлаганите от професионалните историци знания за миналото, предназначени за популярна консумация. На второ място, мисля, че нараства самоувереността на онзи кръг от все още малцината професионалисти историци, които осъзнават, че повече така не може. На трето място идват критично мислещите представители на най-младото поколение историци. Засега те мълчат или изказват подкрепа с деликатни жестове. Надявам се, макар и с известно закъснение, там да са един ден най-сериозните промени. Иначе статуквото е готово да си служи с „млади родолюбци“, които да громят омразните му „соросоиди“ и „либерали“. Но това е очаквано и безинтересно.

Какви обяснителни модели на терена на историята, какъв понятиен речник Ви помагат да се чувствате в съгласие със себе си, своевременен?

Задължително разбирането за България и българската нация като продукти на определено историческо развитие, в което има и куп случайности, които са довели до съвременните реалности. Разбирането за „националната история“ като интелектуална конструкция, като само един, но далеч не най-убедителния и адекватен начин да се разкаже миналото. Поставяне под съмнение на наличието в предмодерната епоха на общност, която се самоосъзнава като „български народ“. Задължително е нужно разбиране за нацията и националната идентичност като модерни явления, както и просветено разбиране за расата, пола и сексуалността. И не на последно място, разбирането за културен трансфер, който следва цялата човешка история и поставя под съмнение самото идеологическо разбиране за „национални традиции“ и „национална култура“.

Обичайно тайните ни карат да се чувстваме по-живи. Срамът ни кара да се усещаме живи. Затова ли таят и крият историците? И каква е динамиката между тайна и лъжа в психологията на историографите? Дали Вашите реакции пропукаха омертата?

В продължение на вече над пет десетилетия за българските историци и за Историческия факултет на Софийския университет е на практика невъзможен разговорът за тримата студенти историци, протестирали с позиви срещу българското участие в агресията на Варшавския договор срещу Чехословакия. А самото пък мълчание дори е доукрасено и с лъжи, които искат да направят съвсем други хора истинските дисиденти и реформатори. Истината е обаче, че събитията в Историческия факултет от 1968 г. са повратни за обръщането на историческата колегия към национализма на „късния комунизъм“ и сътрудничеството с Държавна сигурност от началото на 70-те насетне. Затова и досега като цяло има едно желание да се пази тайна и да се крие професионалното съучастие на историците и основните исторически институции в страната в политиката на асимилация на мюсюлманите и турците в България, известна като „Възродителен процес“, както и в етническото прочистване, известно като „Голямата екскурзия“ през 1989 г. Господството на определено ценностно разбиране за функциите на историята направи възможно и последното съучастие с налагането на вето на преговорите на Република Северна Македония за членство в Европейския съюз, на практика заради отказ на държавата да приеме една-единствена българска история до 1944 г.

Моите реакции, както и тези на мои съмишленици историци, само донякъде пропукват това, което Вие наричате „омертата“. Историците в огромното си мнозинство продължават по утъпканите пътища най-вече заради едно съчетание от професионална инерция, леност, запазване на сигурност в една йерархизирана институция и съхраняване на професионална сигурност в едно общество, което от десетилетия е свикнало с този разказ. Историците на статуквото обаче продължават здраво да контролират редица лостове – евросредствата за наука, МОН и програмите по история, рубриките за история в главните телевизии.

Големият полски поет Ришард Криницки има стихотворение под заглавието „Никого да не раня“: „Не от срам, / а никого да не раня, / понякога прикривам бедността си. Понякога // така постъпваме и с истината.“ Какво трябва да помним, за да продължим да живеем заедно? И какво трябва да забравим от миналото, за да продължим да живеем заедно?

Съучастията на историците в горните престъпления задължително трябва да се помнят и да имаме оценка за това. По принцип високият български наратив изобщо не си дава сметка, че в нашата страна освен етнически българи живеят и други хора. Той също не си дава сметка, че начинът, по който се разказва историята, нейният патос, няма нищо общо с реалните животи и всекидневието на хората, живели по нашите земи през предходните столетия. Да не говорим, че историите на роми, евреи, гърци, арменци и т.н. най-често изобщо не присъстват, те са определено скрити от разказа.

Не мисля, че нещо трябва да забравяме, но със сигурност трябва да спрем да се изживяваме единствено като жертви на другите.

Какво се случва с българския историк, щом влезе във властта? А щом го поканят в медиите? Какви конформни модели наблюдавате?

Когато историкът влезе във властта, той започва да възпроизвежда наученото. Ако говорим за последното ни правителство, това е видимо. Той знае, че има 13 века българска история на единен български народ и грешки, случили ни се след 1944 г., които, намирайки се в политиката, гледа да поправи. По същия начин преди години се поправяше грешката с преминаването в миналото на хора от християнството в исляма. Сега пък нежеланието на македонската страна да приеме българския наратив резултира във ветото. Същото е и в смесената историческа комисия – националната идентичност се мисли за вечна и неизменна, а националният исторически разказ – за свещен, който трябва непременно да се брани. В момента се очаква македонската страна да се яви на изпит по история, правен по конспекта на Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ.

От Вашата книга научаваме за вината на историците. Но дали те не следват и произведените от литературата митове за националната история? Каква е вината на литераторите, щом в училище стихотворения, разкази и романи се представят като извор на исторически факти? И „вина“ ли е думата?

Да, литературата много често предхожда историята в граденето на митове и дори го прави много по-убедително. Огромното мнозинство от историците са скучни. Днес повечето митове са дело на българската литература и вече на българското кино. Историците са повече „подгряваща група“ или „беквокали“. Като цяло мисля, че историци и филолози са еднакво консервативни и абонирани за романтичния национален разказ. Дори и в момента около развитието на българо-македонския спор виждаме, че да речем, представителите на езикознанието са като че ли доста по-консервативни или поне поравно консервативни с историците.

Ако разполагахте с властта да организирате учебния план на специалността „История“ в дадено висше учебно заведение у нас, какви негови концептуални основи ще заложите? 

Ще има повече интердисциплинарност в цялостното обучение. В момента най-големите началници на „историческия фронт“ наред с „либерал“ употребяват като мръсни думи „културолог“ и „социолог“. Като цяло ще има въвеждащи курсове по теория и практика на историческото познание. Ще има курсове за съвременни тенденции в развитието на историческата наука по света. Ще има 20 задължителни книги, белязали историята като познание, които задължително трябва да бъдат прочетени от всеки студент. Ще бъде поставен под съмнение самият наратив за национална история. Много задълбочено ще се работи върху естеството на средновековните държави и домодерните общества, както и по проблема за тогавашните идентичности. Ще има ново разбиране за нация, раса, идентичност, пол, историография и т.н. Ще има курсове за злоупотребите с историческото познание, включително и в България. Ще има дисциплини, които ще проследяват връзките между науката история и историята в медиите, между историографията и историческите романи, между историографията и киното. От образованието по история ще излизат в крайна сметка критично мислещи хора, с хуманистичен светоглед и уважение към законността и човешките права.

Стефан Дечев завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“, специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Специалист е по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета „Комплутенсе“ в Мадрид и в Грацкия университет. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) и Who are Our Ancestors? Race, Science and Politics in Bulgaria 1879–1912 (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското. Мрежи на национална интимност (XIX–XXI век)“ (2010). Преподавател е в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Референт на множество международни форуми, сред които в университетите в Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.
Заглавна снимка: Възстановка на битката край Върбишкия проход, 26 юли 2008 г. Фотограф: Klearchos Kapoutsis

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Трите думи на годината

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/trite-dumi-na-godinata/

Ако за България 2020 година може да се изрази с три думи, те биха били коронавирус, протести, Божков. Може и в обратен ред. И ако скандалите около дубайския изгнаник стихнаха, коронавирусът и протестите няма да си тръгнат и през 2021-ва. А хората по света никога не са си били по-близки, без бариери, заличени от заразата и гражданско недоволство, породено от едни и същи причини – мерките срещу COVID-19.

Някой иска ли Божков да се върне

На 17 февруари т.г. Министерството на правосъдието съобщи, че е изпратило искане за екстрадиция от Обединените арабски емирства на обвинения – вече в 21 престъпления – хазартен бос. Неуважено и досега. Недосегаемият за всяка власт скоропостижно напусна България с частния си самолет, айфона и близък приятел – официалния собственик на ФК „Левски“ Георги Попов. В родината останаха най-близките му, но и най-милото му – колекцията от ритони, иззети от държавата заедно с хиляди още антични предмети.

Невидимият публично допреди година „предприемач, колекционер и един от най-големите работодатели и данъкоплатци в България“ (така е описан на страницата си във Facebook) реши да дебютира като инфлуенсър. Отвори профили във Facebook и Instagram, пусна няколко компрометиращи записа от телефона си, няколко видеа – и после всичко замря. Обещаната от него партия със смешното име „Българско лято“ все така не е учредена, макар и обещана лятоска. Това трябваше да е политически проект, с който да спре „хунтата“, но от самото начало си личеше, че е блъф. Освен активност в социалните мрежи, която в днешно време е задължителна за всяка организация, „Българско лято“ не дава други признаци на живот и дори сайтът му е недостъпен заради проблеми с протоколите за сигурност.

Но дори и да набере учредители сред бившите служители на хазартните фирми, на партия „Българско лято“ ще ѝ трябват лица – свежи и различни от втръсналите мутри. Нахалост пропилени пари за проект, брандиран като „партията на Божков“. Затова, като много други, Васил Божков чака изборите, надявайки се да се споразумее с политически сили, с които се е договарял и в миналото, а защо не и с тазгодишни партньори.

Смяна на управленския елит с друг обаче ще отнеме от образа на „боец от съпротивата срещу ГЕРБ“, какъвто хазартният бос гради, откакто избяга в Дубай. Лаврите са за другите, той ще си остане с обвиненията – защото главният прокурор Иван Гешев остава. Каквито и… заслуги да има Божков към системните партии, политиците не обичат да им се напомня, че трябва да връщат услуги, още повече от хора с тежки обвинения. (В противен случай собственикът на КТБ Цветан Василев нямаше да е на днешния си хал, предвид хората от куп партии, търкали прага на кабинета му, домогвайки се до… ами до неща, каквито някои предпочитат да държат в нощни шкафчета, офшорни сметки или кутии за обувки.)

Протести, протести, протести. И сега какво?

Няколкомесечните протести не успяха да свалят третото правителство на Бойко Борисов, нито главния прокурор Иван Гешев. Постепенно от тях остана повече дим, отколкото огън, и след летния ентусиазъм дойде време за политическите сметки – кой с кого и как ще се явява на редовните парламентарни избори, засега очаквани след три месеца. Основателно някои извънпарламентарни опозиционни партии дават да се разбере, че споразумявания са възможни след прескачането на бариерата за парламента – и на принципна основа.

От „Има такъв народ“ на Слави Трифонов обявиха, че ще се явят сами на изборите. Макар и да не беше активен участник в протестите, партията на шоумена – според всички социологически проучвания – без съмнение влиза в 45-тия парламент, капитализирайки най-много от гражданското недоволство. Дори има шансове да е сред първите три политически сили. За останалите няма да е лесно – никога досега не е имало толкова партии на входа на парламента с потенциал да прескочат 4-процентовата бариера.

От хилядите, скандирали „Оставка!“ на пл. „Независимост“, за политици се кандидатират отново познати лица. Бившата депутатка от БСП, бивш омбудсман и бивш кандидат-кмет за София Мая Манолова с гражданското си движение „Изправи се.БГ“ и едни от инициаторите на протестите – т.нар. Отровно трио, вече обявиха заедност. Очаква се да ползват партийната регистрация на Движение „България за гражданите“ – поне това им е останало на ДБГ. През лятото от Триото настойчиво призоваваха партиите да не яхват протестите и „гражданското“ да води, но сега вече играят на терена на политическото.

В навечерието на Бъдни вечер ще стане известно дали Триото ще се редуцира в Дуо след изявление във Facebook на скулптора Велислав Минеков, че напуска, ако няма обединение на извънпарламентарната опозиция. (Парламентарната в лицето на БСП и ДПС изглежда доста по-консолидирана…) Тази седмица и съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов обяви по bTV, че не предвиждат предизборни коалиции с никого, тоест не преговарят с Манолова и Триото. Обединение няма да има – разочарованието и омразата към Борисов не е лепило за коалиции. А избори в края на март и локдаун до 31 януари стесняват възможностите за динамична предизборна кампания и протести, които да нахъсат избирателите. Освен ако не се намери „Росенец 2“.

Системните партии не са притеснени от гласуване през март – подразбиращата се ниска избирателна активност напълно ги устройва. За повечето извънпарламентарни опозиционни сили обаче това е смъртна заплаха и сега надеждите са в президента, който да преразгледа идеята си за вот на 28 март. Разбра се, че през януари Румен Радев ще се консултира с ЦИК и здравни експерти (не е ясно кои), преди да обяви която и да е дата в конституционния срок между 28 март и 28 май. Провалът за създаване на евентуална анти-ГЕРБ коалиция преди парламентарния вот намалява и шансовете на Радев за втори президентски мандат.

Парадоксът е, че тези, които искат Борисов да си отиде незабавно, сега ще му осигуряват не просто първи изкаран докрай мандат, а и по-дълъг. Дали обаче не-готовата-за-избори извънпарламентарна опозиция си дава сметка, че посланията догодина ще трябва да са различни от вдигнати юмруци, „Мутри, вън!“ и „На оружие, братя“? Ако сега някои политици може да си позволят да замълчат по теми като отношенията със Северна Македония, след 31 декември мълчанието по други остри теми ще ги остави пред вратите на парламента.

Но от извънпарламентарните сили партията на Цветан Цветанов – „Републиканци за България“, не пропуска да огласи свои позиции по темите на деня. От призив за промяна на становището на правителството за членството на Северна Македония в ЕС до критика как така „Турски поток 2“ бе готов за почти три години, а интерконекторът с Гърция, макар и не така мащабен, се бави от 12 години.

Коронавирус – смърт и предизвикателство

Остатъците от енергията на протестите бяха пометени от същото, което разруши предишната нормалност – COVID-19. За България 2020-та завършва с твърде много смърт. С резултат от 915 умирания на 1 милион население доближаваме САЩ, където данните сочат 956 на 1 млн. души – независимо че Съединените щати са първи в света по разходи за здравеопазване на глава от населението (10 224 долара по данни за 2017 г.), а България е на последните места (664 щ. долара за 2017 г.). Ние се представяме значително по-зле и от Румъния и Гърция, както и от Турция с нейните 205 починали на 1 милион население. По-зле от България на Балканите са само Северна Македония и Босна и Херцеговина – и в двете държави починалите на 1 милион население надхвърлиха 1000.

Кой иска да слуша за мафия и корупция, когато политическата и здравната система не просто се огънаха, а се счупиха от кризата? И ако счупените парчета от първата може да изхвърлим на сметището с демократични и честни избори, здравеопазването не просто ще трябва да се поправи – трябва да се трансформира. „Как?“ е въпросът към всички участници в изборите, който не търпи мълчание, нито общи приказки.

Протести ще има и през 2021 г., но те най-вероятно ще бъдат предизвикани от засегнатите от кризата и локдауна. Подпомагането на бизнеси и компенсациите заради щетите от коронавируса не може да траят вечно. За повечето европейски държави ограничителните мерки продължават, така че черната серия в туризма – и зимен, и летен – ще продължи, а бизнес пътуванията и конгресният туризъм ще се ограничат до крайност. Това означава тежки времена за хотелиерите и ресторантьорите, независимо от 9% ДДС до края на 2021 г. Ще бъдат засегнати и бизнеси, които зависят от близък физически контакт на работещите. Стотици медии по света например вече затвориха редакционните си офиси и извършиха съкращения.

Догодина ще се усетят в значителна степен последиците от намалелите приходи в хазната. Какви решения се предлагат – нов дълг, по-високи данъци, по-ниски данъци, съкращения на публични разходи, вече повишени от гласуваните добавки към пенсии и по-високи заплати за полицаи, лекари, преподаватели, чиновници…

След като всички непрекъснато повтарят, че нищо няма да е същото, разбира се, че в това „нищо“ влиза и политиката. Не може да продължава да се прави от същите хора по същия начин. Кризата ускорява движението към зелена икономика – и да, Зелената сделка на ЕС ще помогне. Но знаят ли кандидат-политиците как, или се канят единствено да „усвоят“ милиони евро за нов бум на ВЕИ мощности, както са се сетили в ДПС? Как да бъдат най-ефективни европейските средства от спасителния план за 750 млрд. евро?

Един от уроците на COVID-19 е, че трябва да сме много по-взискателни към качествата на хората, които избираме да ни управляват. Самоуверените автократи и нахъсаните некомпетентни популисти, които сме търпели в предишни времена, сега просто нямат място.

Политиките за възстановяване след кризата от пандемията са различни за всяка държава и зависят от капацитета на управляващите, тяхната ангажираност с проблемите и интегритета им. Думата на 2021 г. за България е избори.

Заглавна снимка: Kelly Sikkema / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мисловните лупинги в търсенето на радикализация сред ромите

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mislovnite-lupingi-v-turseneto-na-radikalizatsiya/

Представете си, че държавна институция на Северна Македония реализира проект, в рамките на който е предвидено изследване на македонците. Екипът идва в Югозападна България и анкетира хора, които се идентифицират като етнически българи, турци или помаци. Въпреки това в доклада се твърди, че анкетираните всъщност са македонци, независимо как се определят. А от резултатите от изследването се правят изводи за гражданите на Северна Македония въобще.

Какво ще стане, ако се случи нещо такова? Огромен скандал, разбира се. Но ако изследване към проект, ръководен от българска институция, постъпва аналогично по отношение на ромите, се оказва, че проблем всъщност няма. Това става ясно от решение, изпратено от Управляващия орган на Оперативна програма „Добро управление“ (УО на ОПДУ) до коалицията „Граждани за демократична и правова държава“. То е в отговор на сигнал на ромските активисти и интелектуалци от коалицията по повод проект на МВР с фокус върху ранните признаци на радикализация на ромската общност у нас. В свое възражение към решението коалицията посочва редица сериозни проблеми в анализите по проекта, които са ѝ изпратени допълнително.

В предишната публикация по темата наивно допуснах, че ромите е по-лесно да бъдат открити, отколкото дивите зайци. Оказва се, че в конкретния случай съм сгрешила. Според доклада, изготвен от агенция „Тренд“, на която е възложено изследването на терен, анкетираните роми „посочват, че са турци“. А в наръчника по проекта се уточнява, че т.нар. „турски цигани“ не се самоопределят като роми. Веднага възниква логичният въпрос:

как тогава изследователите решиха, че са роми, въпреки че се идентифицират като турци? Отговор няма.

От агенцията неявно предпоставят етноса на анкетираните и именно поради това не полагат усилия да се опитват да го докажат. По всяка вероятност просто са идентифицирали анкетираните с кварталите, в които живеят и които минават за „ромски“. Освен това те не само пренебрегват правото на самоидентификация на анкетираните, а и впоследствие прехвърлят изводите си от изследването върху всички роми в България. Това е само малка част от цялата поредица мисловни лупинги, извършени от агенция „Тренд“ в работата по проекта. Голямата част от тях е концентрирана в изработения от агенцията наръчник.

В началото му се разглежда понятието радикализация, представят се негови типологии и теории върху тази тема. Говори се за основни типове екстремизъм – десен, политико-религиозен, ляв и еднокаузов (тоест свързан с конкретна кауза), както и за различни фактори, благоприятстващи радикализацията и тероризма. Огромната част от примерите, които се дават обаче, са свързани с ислямски екстремизъм и тероризъм, а основания за това не са посочени.

И когато се стига до темата за културно-историческите особености в България,

съвсем неусетно предметът се е стеснил до мюсюлманите, турците и ромите

(наричани понякога от авторите на наръчника „цигани“). И макар в анализа да се отчита, че капсулирането на част от тези общности не е без връзка с негативното отношение на българското мнозинство към тях и с многообразните форми на дискриминация, на които са подлагани, радикализация се търси единствено в тези общности.

След като са посочили „заподозрените“, от „Тренд“ правят пространна типологизация на различни видове радикален ислям, чиято стойност само експерти в тази сфера биха могли да преценят. Читателят неспециалист остава с впечатлението, че в исляма има много страшни течения.

Следват цитати от неназовани експерти по темата за радикализацията, голяма част от които не са свързани с исляма, но пък съдържанието на които не е взето под внимание в цялостния анализ, акцентиращ върху исляма. Например:

Другият фактор, това е вече микросоциалният фактор – този тесен кръг от хора около всеки един човек. Той може да бъде предпоставка дотолкова, доколкото вече радикализирани хора могат пряко да влияят върху отделния индивид. И ние това го наблюдаваме най-вече в хулигански групи, запалянковци, защото по нашата дефиниция, между другото, радикализацията не е само дясна, лява, политическа или религиозна – тя е и спортно хулиганство.

В същото време изследователите твърдят, че „в проведените дълбочинни интервюта се регистрира висока степен на запознатост на експертите с изследваната проблематика“, с което

неявно се поставят в привилегированата позиция да раздават оценки колко точно запознати с предмета си са експертите.

После в наръчника идва място на резултати от изследване сред 247 бежанци и други чужденци (на места неправилно наричани „емигранти“), проведено в центровете към Агенцията за бежанците и центровете за задържане към Дирекция „Миграция“ на МВР. Защо точно сред тях? Отговор отново няма. Но пък изборът точно на тази група е прекрасна илюстрация на стереотипа, че бежанецът, ерго, е потенциален терорист или поне радикализиран мюсюлманин. Макар две трети от анкетираните да посочват, че тъкмо от тероризма бягат. За сметка на това изследователите демонстрират съмнение в отговорите, отново предпоставяйки, че те знаят най-добре как стоят нещата.

Няма да се спираме подробно на изследването на бежанците, за да обърнем по-голямо внимание на анкетата „сред представители на етнокултурните общности в страната, идентифициращи се религиозно и културно с мюсюлманското вероизповедание“.

От „Тренд“ са разработили специален индекс за измерване на равнището на „политически радикализъм“. За целта са подбрали различни индикатори. Например дали анкетираните казват, че не са доволни от живота си в България, дали чувстват, че спрямо тях се извършва несправедливост, дали често се засягат и обиждат от определени теми. Също и дали намират живота без опасности за скучен и смятат ли, че нещата в България трябва да се променят из основи или че „лошите разбират само от сила“. Индикатори са също дали според анкетираните всички политици, които сега управляват, трябва да бъдат сменени и дали искат сегашната система да се разруши и на нейно място да се изгради нова.

По логиката на социологическата агенция ще излезе, че и българското правителство проявява признаци на радикализъм –

самият премиер беше предложил „рестарт на системата“, а коалиционните партньори „Обединени патриоти“ предлагат законопроекти, с които да се легитимира използването на насилие (например този за „неизбежната отбрана“). А понякога и сами проявяват насилие – като Валери Симеонов, който наби възрастна жена, за да ѝ попречи да упражни правото си на глас, или Ангел Джамбазки, който замеряше протестиращите пред централата на ВМРО с пиратки.

Затова резултатите от този индекс нямат смисъл, освен ако се съпоставят с такива от контролна група от християни и етнически българи, отговарящи на същите въпроси. Само така може да стане ясно дали критичността на изследваните мюсюлмани има различни специфики от тази на мнозинството. Ала контролна група в изследването не е предвидена.

И въпреки че според изследването едва 2% от анкетираните проявяват симпатии към „Ислямска държава“, а нито един от тях не е идентифициран като ром,

от „Тренд“ пак са намерили начин да видят в ромите радикалистка заплаха.

Каква? Ами често се засягат. И с колкото по-ниско образование са, толкова по-обидчиви стават. А ако анкетираните не отговарят според калъпа на очакванията на агенцията, авторите на анализа просто решават, че те не казват истината: „За съжаление, много от интервюираните не отговарят обективно на въпроса. Макар че тези интервюта са анонимни, те не вярват на това.“

Изследваните мюсюлмани са питани и какво е отношението им към Българската православна църква, а авторите на наръчника се учудват, че близо половината от тях не могат да преценят. Интересно какви щяха да бъдат резултатите, ако православните българи бъдат питани за Главното мюфтийство.

Прелюбопитен е начинът, по който

„Тренд“ вкарва качествени елементи в количественото изследване, без да си прави труда методологически да обоснове този ход.

Така от значение за анализа са не само отговорите на анкетата, а и конкретният начин на поднасянето им. Например в доклада се казва: „По въпрос №18 някои турци и българомохамедани с тих глас посочваха, че са „мюсюлмани“, а ромите подчертаваха това с висок глас и самочувствие. Този въпрос заслужава по-голямо внимание и проучване.“

Има признаци, че анкетьорите са използвали и качествения метод наблюдение с участие (известен и като включено наблюдение), който също не е описан, а още по-малко обоснован. Което не пречи от наблюденията да се правят изводи като: „… в началото на ул. „Бъндерица“ има група, която пие кафе, бира. Или има хора, които извършват дребна търговия. Те наблюдават всяко движение и някъде предават тази информация.“ А наративът, който в началото на наръчника и доклада е формално-аналитичен, към края съдържа чудати изблици в първо лице.

Най-сериозният мисловен лупинг обаче си остава

генерализирането на изводите за ромите в резултат от изследването на хора, които не се идентифицират като такива.

И което е още по-опасно – внушението от тези изводи, че ромите са склонни към радикализация. Освен това се предпоставя, че дори ромите, които не се определят като мюсюлмани, рано или късно ще се ислямизират: „В Североизточна България ромите са християни и се самоопределят като роми. При тях процесът на ислямизация се намира на по-ранен етап и затова не се регистрира все още.“

Накратко, както се обобщава във възражението от „Граждани за демократична и правова държава“:

Макар резултатите на „Тренд“ да се базират на анкети единствено от Пловдивска и Пазарджишка област, обученията, организирани от бенефициента, са обхванали общо 480 служители на МВР от Североизточна, Югоизточна, Централна Южна, Югозападна България и Софийска област. А на МВР се препоръчва да състави „карта на ромите в България“. 

Защо са необходими на МВР толкова подробни данни относно броя, религията, самоопределението на ромите, лидерите им в страната? Нима всички роми в България са уязвими към радикализация и трябва да бъдат наблюдавани от МВР, понеже са роми? По какъв начин това кореспондира с изследването на „Тренд“ и с целите и задачите на проекта, одобрен от УО на ОПДУ? Как от превенция на радикализацията се стига до „Карта на ромите в България“?

Възражението на групата ромски активисти е по отношение на безкритичната реакция на представителите на оперативната програма, които твърдят, че проектът на МВР не е дискриминационен:

„Тъкмо напротив, главната обучителна цел е: преодоляване на негативните стереотипи и предразсъдъци спрямо ромите като фактор, който би могъл да затрудни (и дори да блокира) ефективното и безпристрастно изпълнение на професионалните задължения от страна на полицейските служители. Темата за радикализацията сред ромското население се отнася единствено до ромски общности, локализирани в определени населени места или региони в Република България, при част от представителите на които емпирично се наблюдава преминаване към радикални форми на ислямско вероизповедание.“

Добрата новина е, че след възражението на ромската коалиция Управляващият орган на Оперативна програма „Добро управление“ ще започне нова проверка на струващия 3,4 млн. лв. проект на МВР. Тя няма да ревизира резултатите от старата, която е окончателна и не може да бъде „обжалвана“, но ще се основава на новите аргументи, съдържащи се във възражението. Ще е изненада, ако резултатите от нея са по-различни от тези на предишната, особено докато настоящото управление продължава да е на власт. Има обаче и международни институции и съдилища, които по-добре разбират какво е дискриминация.

Междувременно нека пожелаем на МВР и на агенция „Тренд“ да потърсят радикализма там, където действително го има.

Заглавна снимка: © Пейо Попов

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Архитектурната 2020-та: Скука, 15-минутни градове и новата нормалност

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/architecture-2020/

Annus horribilis. Така на пръв поглед е най-лесно да започнем.

През пролетта изглеждаше, че градовете умират. Зловещи в своята постапокалиптична пустота, с празни летища, без хора по тротоарите и коли по улиците, глобалните градове бяха рязко изпразнени от съдържание. През юни, с постепенното им следкарантинно отваряне, изглеждаше, сякаш нищо не е било. После дойде втората вълна и стана ясно, че пандемията няма да си отиде толкова бързо, а начинът ни на живот ще се промени задълго, може би завинаги.

По-интересното е друго. Наскоро ми се наложи да обобщя целия архитектурен модернизъм на ХХ век в една лекция. Изключително трудна задача. И всъщност доста поучителна.

ХХ век дължи много на своите първи 20 години –

тогава повечето авангарди са строени зад ъгъла и чакат да избухнат, а Октомврийската революция и краят на Първата световна война са само искрата. Адолф Лоос вече е обявил орнамента за престъпление, Льо Корбюзие е направил конструктивната матрица на ХХ в. – скелета Maison Dom-Ino, Райт е построил най-важните си прерийни къщи. Архитектурата е решила, че ще променя света.

Неслучайно през 2017 г. цяла Холандия отпразнува мощно 100 години от създаването на своя иконичен авангард De Stijl (или „Стилът“), а през 2019 г. Германия и светът се скъсаха да отбелязват 100-годишнината на най-влиятелното училище за изкуство и дизайн в света – „Баухаус“. 2020-та трябваше да е годината на ВХУТЕМАС – експерименталния съветски „Баухаус“, създаден през декември 1920 г. с резолюция, подписана от Ленин. Разбираемо, около ВХУТЕМАС се вдигна по-малко шум в тази пандемична година, макар директното му влияние върху България и българската архитектура да е също толкова значимо, колкото и това на немския „Баухаус“.

Та, отвъд COVID-19,

2020-та е и годината, която затвори първите 20 години на XXI век. Какво направи архитектурата през тези 20 години?

Всъщност нищо особено. Показа, че всичко е възможно и нищо не е на всяка цена. Засега ХХI век го играе шарен и колажен – интересуваме се от технологии, от сградите като икони, параметризмът още не е умрял, левичарската социалност на архитектурата набира сили отново след зашеметяващия удар на 80-те и тачъризма, рециклираме архитектурни течения и строителни отпадъци и се страхуваме за природата. Вече можем да изграждаме цели къщи с 3D принтиране, има реална опасност изкуственият интелект да ликвидира необходимостта от живи архитекти, може би ще построим нещо на Марс. Изобщо – много на брой шарени неща.

2020 година беше неочаквана пауза. Възможност да спрем за малко, да се огледаме, а ние, архитектите, да преценим кое от стария свят действително ни е толкова важно и без кое можем да продължим напред – леко, с по-малко багаж, готови да си представим един нов свят (както беше написала Арундати Рой в онзи прословут свой текст във „Файненшъл Таймс“ от 3 април т.г., наречен неслучайно „Пандемията е портал“).

Сега, архитектурата е пословично бавна и винаги реагира последна. Силата на инерцията в строителния бранш е огромна, а инвестициите и градските политики са задвижени години преди това. И все пак няколко теми от 2020 г. заслужават отбелязване.

Градовете

Ясно е, че градовете не умряха. Те винаги оцеляват – и след чуми, и след войни. Здравната криза обаче оголи много от проблемите на съвременния град – сегрегация, социално разслоение, неефективна инфраструктура, недостатъчно публични пространства, некачествен жилищен фонд, различно качество на държавното образование. В крайна сметка пандемията потвърди, че посоката към „градове за хората“ е вярната. Трябват ни населени места, които умело да съчетават обществен транспорт с пешеходно и велосипедно движение, достатъчно широки тротоари и качествени публични пространства.

През 2020 г. все по-активно се заговори за т.нар. 15-минутен град – новата урбанистична утопия, която дава на жителите всичко необходимо в рамките на 15 минути каране на колело или ходене пеш. Един децентрализиран град с мултифункционални квартали, в които едновременно живееш, работиш и се забавляваш, имаш зъболекар, училище, галерия и парк. Всъщност нещо много близко по идея до „микрорайоните“ от средата на ХХ век (но за липсата на въображение в нашия ХХI век вече стана дума).

Събитията

Архитектурните събития през 2020 г. не минаха онлайн, за разлика от много други, а масово бяха отменени или отложени. Оказа се, че успяхме да оцелеем без Венецианско архитектурно биенале, без Мебелен салон в Милано, без архитектурни и дизайн седмици, без достатъчно изложби, срещи и конференции. Но беше скучно и всъщност множеството онлайн алтернативи – свободни лекции в Zoom, свободен стрийминг в Instagram и Facebook и прочее – доведоха по-скоро до онлайн предозиране, отколкото до реално развитие на архитектурната култура.

Най-големият губещ беше Рем Кулхас, който от години подгряваше света за големия си проект The Countryside. The Future. И откри хиперамбициозната си изложба уж тъкмо навреме за новия сезон – през февруари 2020 г., при това не къде да е, а в нюйоркския музей „Гугенхайм“. Само че въпреки актуалната тема и огромните очаквания, изложбата, разбираемо, беше слабо посетена и най-вече стана банална само три седмици по-късно. Тогава целият свят затвори и всеки, който можеше, се изнесе на село. А големият архитектурен провокатор този път не изненада никого.

Сградите

През 2020 г. строителството не спря, но шумни откривания на иконични сгради, естествено, липсваха. Кризата в бранша обаче вероятно ще се усети през идните една-две години, и то главно в една област.

На 10 декември белгийската компания Rotor DC (Rotor Deconstruction), която събира и рециклира за повторно използване материали от сгради, предвидени за разрушаване, пусна следното съобщение:

„Пазарът в Брюксел за офис мебели втора ръка е в хаос, който граничи с абсурд. В условията на COVID-19 все повече компании решават драстично да намалят или преосмислят офис пространствата си. Никога досега не сме имали толкова много предложения за разчистване на офис сгради. Така че следете за изгодни предложения.“ Обявата е илюстрирана с отлично запазени столове Brno на Мис ван дер Рое, произведени от Knoll и продавани действително на абсурдно ниска цена.

Така че, да, най-голямата и първа промяна ще е в офисите. Строителството на нови бизнес сгради със сигурност ще спре, поне за известно време. Много компании така и не върнаха след март служителите си в огромните енергоефективни, високотехнологични офис сгради с игриви Google интериори, които приличат на домове. Корпоративният свят осъзна, че може спокойно да оцелее и при дистанционна работа на милиони служители от истинските им домове.

Да не присъстваш физически на работното си място има много позитиви – компаниите пестят пари от наем на площи, околната среда се облагодетелства от намалелия трафик към и от работното място. Губи се социалният контакт, разбира се, но във всички случаи, след пандемията ще има сериозно разместване на пазара с офисни площи. Отделно, ще се наложи да измислим какво да правим с всички тези празни пространства и излишни огромни бизнес кули.

Всъщност архитектурната 2020 година може да се обобщи и съвсем накратко:

беше скучно, всички говореха за градовете, изложби и събития нямаше, а архитектурата тепърва ще страда.

Чудя се как историците ще нарекат този период – от 1989 г. (или 1991 г.) до 2020 г. След края на краткия ХХ век (както го нарече Ерик Хобсбом преди много години – онзи век, затворен между Октомврийската революция и разпадането на СССР), през триумфа на глобализацията, до краха ѝ по време на пандемията. Защото със сигурност нещо приключи през 2020 г. Може би наистина ни трябва време, за да оценим какво сме направили през първите 20 години на XXI в. В крайна сметка и през 1920 г. никой не е предполагал, че „Баухаус“ ще се превърне в лицето на ХХ в. и че за своите кратки 14 години живот (1919–1933) ще създаде епоха, която ще промени коренно света, в който живеем и до днес. Само едно не бива да се забравя. Още през 1920 г. в „Баухаус“ са знаели, че искат да променят света, работили са по въпроса методично и в крайна сметка са го постигнали.

Заглавна снимка: Стопкадър от рекламен видеоклип на изложбата на Рем Кулхас в „Гугенхайм“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Детето като обект, детето като залог

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/deteto-kato-obekt-deteto-kato-zalog/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. Не, това не е статията отпреди две седмици, въпреки че започва по същия начин. Тъй като пропагандата на ВМРО наистина не знае почивка, съществува силна вероятност да има повод за публикация с такова начало във всеки брой на „Тоест“ – чак до парламентарните избори на 28 март 2021 г. Дали от наличието на повод следва, че на ВМРО трябва да му се обръща толкова внимание, е друг въпрос. Този път обаче темата е важна, защото се засягат правата на децата. Затова Георги Богданов от Националната мрежа за децата реагира с остра публикация във Facebook, озаглавена „Коледни подаръци“ от ВМРО за децата на България!.

„Като цяло този законопроект не следва интересите на детето и е в пълно противоречие както с българското право, така и с международното право“, коментира Богданов пред „Капитал“ и пояснява: „Ние нямаме реформа в системата за грижата към хората, особено за най-уязвимите хора, и всичко това е нападнато от едни пропагандни тези, като тази, че детето е подчинено на своето семейство и аз мога да си правя с детето каквото си поискам. Това е абсолютно недопустимо от гледна точка на международното право, защото детето не е собственост на никого.“

Субект ли е детето?

Във Факултативния протокол към Конвенцията на ООН за правата на детето за процедурата по комуникация изрично се споменава, че детето е „субект на права и човешко същество с достойнство и развиващи се способности“. И без това уточнение в основата на Конвенцията стои предпоставката, че детето притежава характеристиките на субектността – достойнство и ценност на личността, права и интереси. Именно защото детето като субект е същевременно в зависимо положение, правата му се нуждаят от специална защита. Тази предпоставка стои в основата на законодателството за закрила на децата изобщо.

Участващата в управляващата коалиция партия ВМРО обаче приема за очевидна даденост, че детето не е субект. Партията твърди това в публикацията на сайта си, с която анонсира предложението си за промени в Закона за закрила на детето (ЗЗД), без дори да сметне за нужно да подкрепи тезата си с аргументи:

„За нас фокусът винаги е бил и трябва да остане върху семейството и детето в неговия център. Детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята.“

Как се наричат нещата, които не са субект? Обект. Ако детето не е субект, остава да е обект.

А представата за един обект, който е в центъра на кадъра, се асоциира с натиск. В законопроекта на ВМРО този натиск се изразява в абсолютизиране на волята на родителите да решават какво да се случва със и на децата им. Това се прави в името на „правото на родителите да налагат собствени морални и ценностни принципи при отглеждането на децата“. По този начин националистическата партия продължава линията си от кампаниите си срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Според „войводите“ всички тези документи си поставят за цел подмяна на „ценности, които за българското общество са съкровени и не подлежат на дебат“.

От ВМРО не казват кои са „съкровените ценности“, но от законопроекта им може да се направят определени изводи в тази посока.

Първото, което прави впечатление в предложението за промени в ЗЗД, е фаворизирането на „биологичните родители“.

В него става дума за „осигуряване на правата и законните интереси на детето, неговите биологични родители, настойници, попечители, законни представители, при спазване на морала, традициите и добрите нрави в държавата“. Къде са в тази картина осиновителите, които по закон също са родители, макар и не биологични? Същото може да попитаме и за съпрузите, които по силата на Семейния кодекс се водят по презумпция бащи на дете в определени случаи, когато то биологично не е тяхно.

Осиновителите не са случайно пропуснати в законопроекта при изброяването на свързаните с детето лица, които имат някакви права. Вносителите му явно допускат, че това са едни лоши хора, на които не им се полагат права, а единствено подлежат на контрол. Според тях контролът е необходим при процедурите за осиновяване, а в случаите на международно осиновяване – и върху „правилното развитие на децата“ чак до навършване на пълнолетието им. Според ВМРО осиновяването трябва да е крайна мярка, към която да „се пристъпва след изчерпване на всички останали мерки за закрила по този закон“.

По тази логика е за предпочитане едно дете да живее при биологичните си родители, които не го искат или нямат капацитета да се грижат за него, да бъде институционализирано до пълнолетието си, да гастролира при различни приемни родители, но не и да бъде осиновено.

Защо ВМРО не харесва осиновителите, можем само да гадаем. Може би в съзнанието на партийните законотворци те се асоциират с гей двойки, които искат насила да отнемат български деца от любящите им семейства. Въпреки че любящите семейства не дават децата си за осиновяване.

Обективирането на децата в законопроекта е доведено до такава крайност, че те буквално могат да бъдат завещавани като вещи от родителите си.

Просто така – с нотариално заверена декларация. Без съдебни решения и изобщо – без никакъв контрол от страна на държавата, в контраст със строгия контрол, който се предвижда при осиновяването. Така излиза, че според ВМРО децата могат да бъдат осиновявани само в краен случай, но пък няма проблем да попаднат в ръцете на някой чичо, който ги изнасилва, само защото биологичните им родители така са преценили.

Не поставя ли това децата в риск? Вносителите на законопроекта, изглежда, не възприемат сериозно понятието „дете в риск“, защото смятат, че тези деца нямат нужда от специална закрила. Дори предлагат да се релативизира отношението към упражняването на физическо насилие върху деца. Според тях при прояви на физическа агресия трябва да се вземат предвид „нуждите на възрастта“ на детето. Какво означава това? Ами може би че в различна възраст децата имат „нужда“ от различен вид бой. Примерно: ако са още бебета – само пошляпване по дупето; ако вече са проходили – може и шамарчета; а ако ходят на училище, вече влизат в употреба коланът и точилката.

В същото време, ако някой иска да съобщи за дете в риск, трябва да представи „писмена декларация за истинност“ и да е в състояние да докаже сигнала си, ако не иска сам да стане обект на съдебно преследване.

И разбира се, всичко това се предлага в името на „добрите нрави и общоприетия морал“.

С други думи – което е общоприето, е добро. Ако е общоприето да третираш децата си като собственост, така и трябва да бъде, а всякакви опити за ограничаване на злоупотребата с деца се разглеждат като неприемливи. Затова ВМРО използва и този законопроект, за да се опита да си разчисти сметките с неправителствените организации, работещи в областта на закрилата на децата. В него на практика се забранява дейността на доброволците и НПО-тата в тази сфера. Така освен семейството, разбирано като „биологичните родители“, единствено държавата остава натоварена с тази работа. А „способностите“ на българската държава да подкрепя ефективно представители на уязвими групи са международно известни – като започнем от нечовешките условия в домовете за изоставени деца, хора с увреждания, психиатрии и прочее институции.

Това са само част от предложенията на ВМРО за промени в ЗЗД, но философията на законопроекта е ясна. Така законът се превръща не в такъв, който защитава децата, а в щит на семейството, и то конкретно – на биологичните родители на детето. На самите деца им остава да бъдат залог в отношенията между родителите си и семейните борби между тях. Скорошният случай с убийството на двете деца в Сандански показва колко далеч може да стигнат тези борби, когато няма адекватна и навременна закрила. На този фон предложението на ВМРО изглежда още по-цинично. Но то показва, че

децата са превърнати в залог не само на семейни, но и на политически борби.

Не че това е новина, но е редно периодично да се припомня, че това е смисълът и на кампаниите срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, че и срещу Истанбулската конвенция, която уж пак отчасти „в името на децата“ беше демонизирана. Заради политически интереси години наред буксува и реформата в областта на детското правосъдие, която би гарантирала достъп до съд на децата, които са в конфликт със закона и са лишени от свобода. Понастоящем те на практика са лишени от правна защита, което Европейският съд по правата на човека в Страсбург определя като нарушение на правата им.

За съжаление, в борбите на големите най-уязвимите са и най-големите потърпевши. Ето защо е необходимо да има ефективни механизми за тяхната защита. Но когато борещите се големи са и представители на властта, хоризонтът пред уязвимите е… безнадеждност. Поне докато управлява такава власт.

Заглавна снимка: Caleb Woods / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Най-големият политически играч

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/nay-golemiyat-politicheski-igrach/

Колкото и да са големи амбициите на политическите играчи, каквито и ресурси да хвърлят в предизборната кампания, има един незаобиколим фактор – COVID-19. Каквото и шоу да ни предложи премиерът и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов, гражданите ще го претеглят по справянето с пандемията от COVID-19. Каквито и обещания да дадат втурналите се към парламента, ще трябва да ги рационализират в посока на мерки за възстановяване от кризата с коронавируса и реформиране и укрепване на здравната и социалната система на първо място.

Изборите ще са в края на март, каквото обосновано предположение направи този, който ги насрочва – президентът Румен Радев. Държавният глава вече обяви, че ще са на 28 март 2021 г., когато изтича и мандатът на 44-тото народно събрание.

Минус едно Панагюрище през ноември

Така епицентърът на предизборната кампания се измества отсега – дори и да се появи компромат, който да нажежи страстите повече от чекмедже на нощно шкафче, пълно с едри купюри и кюлчета. Подобно злепоставяне обаче отстъпва пред офанзивата на COVID-19. Обществото е разделено не по идеологически оси, а „за“ или „против“ по-строги мерки, „за“ или „против“ носене на маски, „за“ или „против“ ваксините. България е вече на второ място в Европа по относителен дял спрямо населението на починали от заразата – 27,5 на 100 000 души е показателят за средната 14-дневна смъртност.

Борисов никога не коментира такива негативни факти – зацапват картинката на магистралите и струпаните по селските площади посрещачи, скандиращи името му. А министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов е изобретателен в обясненията за високия брой починали от коронавирус. През ноември твърдеше, че се дължи на неспазване на мерките, през декември – на самолечение, късно потърсена помощ (!!!) и съпътстващи заболявания с акцент върху сърдечносъдовите.

Но каквото и да обяснява Ангелов, кризата не се ръководи от медийните внушения на министъра, нито от Бойко-Борисовите измишльотини, като „Излизаме от пандемията, свиквайте!“. В действителност данните за смъртността го опровергават – не излизаме, дори не се мярка светлина в далечината. От какво умират българите освен от COVID-19? Защото през този ноември, по данни на националната статистика, са починали 15 964 души, докато за същия месец през 2019 г. смъртността е била 8115 – увеличението е почти двойно.

Официалните данни за починали от коронавирус за миналия месец са 2681 – това са умрелите с PCR тест. Със сигурност сред останалите 13 283 починали през ноември има болни от COVID-19, които никой не е изследвал и диагностицирал; има хора със социалнозначими заболявания, които са се влошили, тъй като здравната система е впрегната да даде отпор на пандемията и те не са потърсили лекар от страх да не се заразят – или не е имало възможност да им бъде оказана навременна помощ.

Всички тези отговори са верни, а всичките тези смърти се пишат на сметката на управляващите. България със своите 368 болници е сред първенците в ЕС – 5,2 на 100 000 души. Но също така е и сред първите с най-висока смъртност – не само от коронавирус, а като цяло. Вторачени в числата за заразени, излекувани и починали от COVID-19, през ноември си е отишъл един град с населението на Панагюрище.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е гротеска.

Пандемия, ваксинация, избори

От януари политическата ситуация е съвсем различна, управляващите вече не се борят за оцеляването си ден за ден. Бюджетът е обнародван в Държавен вестник, има някакъв план за ваксинация, очакват се първите ваксини. След като президентът се произнесе за избори на 28 март, остава да издаде и указа на 28 януари.

Все още има време Борисов да подаде оставка – до края на годината. Така би избегнал тежките зимни месеци, които предстоят – опасността от „счупване“ на здравната система заради препълнени болници и натиск от нуждаещи се от хоспитализация; още повече починали. Разбира се, това означава или нов кабинет в рамките на този парламент, или служебно правителство на президента, на което да бъде прехвърлен не просто горещ картоф, а горяща система. Бойко Борисов е известен с „изсулването“ си от властта в момент, в който му запари под краката. Така би предотвратил и пускане на нови компромати. Аргументи за оставката ще се намерят: „Сега вече мога да си тръгна – не когато ми искаха оставката, а сега, когато съм си свършил работата. Пандемията е под контрол, идват ваксините!“

Доставката на първите 125 000 дози ваксини на Pfizer-BioNTech се очаква през януари, съобщи тази седмица министър Ангелов пред парламентарната Здравна комисия. Това означава, че в края на месеца може и да започне ваксинацията на медиците. Според Националния план за ваксинация те са предвидените във фаза 1. Общият брой на всички е 243 000, от които лекарите са ⅛. Ваксините ще стигнат за около 60 000 души, тъй като се поставят по две дози. Ваксинирането на предвидените в следващите четири фази български граждани зависи от това дали ще има редовни доставки на ваксини. Зависи обаче и от създадената от властта логистика и физическите възможности на малко над 4300-те общопрактикуващи лекари да поемат ваксинациите на повече от 1 милион души, освен профилактиката, която извършват, грижите за пациентите и изпращането им при нужда в болнично заведение, и останалите имунизации.

Както пандемията, така и ваксинацията са огромни предизвикателства за всички правителства по света, на които се наложи да променят бизнес модели, да пренасочват процеси, да преразпределят нови отговорности и като цяло да излязат извън бюрокрацията. За българските управляващи, чийто капацитет не надхвърля разпределянето на обществените поръчки и публични блага – и съответстващата им подялба на комисиони, да вземат ефективни мерки и измислят добър план са херкулесови подвизи. Техният modus operandi не включва подвизи.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е попфолк.

А високите цели кога

Пандемията от COVID-19 успя да заглуши и възгласите на протестиращите за оставка на Борисов и главния прокурор Иван Гешев, така силни през лятото. Във времена, в които хората са не просто изплашени, а ужасени от възможността да загубят живота си, свои близки, работа, перспективи, трудно ще бъдат разгневени от голямата корупция, липсата на справедливост, състоянието на съдебната система. Следователно – необходими са нови послания, а също и програми за реализирането им. Това, което в Световния икономически форум наричат преминаване от отговор към възстановяване и готовност на лидерите „да създадат нова и по-добра нормалност“. Ние видяхме какъв отговор на пандемията даде третото правителство на Борисов – и едва ли ще е от полза за държавата да даде и рецептата за възстановяване за следващите поне две години, след като заразата стихне.

Още през април т.г. в Harvard Business Review формулираха предизвикателството така: „Лидери, имате ли ясна визия за посткризисното бъдеще?“ Според статията всеки лидер в следващите месеци трябва да посвети между 10% и 20% от работното си време, за да изследва и прогнозира къде иска да е неговата организация, когато кризата премине. За по-добро онагледяване авторите дават пример с ръководител на университет, който е наясно, че онлайн обучението ще е неделима част от обучението в близко бъдеще. Това означава нови модели на преподаване и ако преди кризата те са предпазливо разработвани, сега вече са приоритет. Така че работата на ръководството на университета е да програмира какви онлайн курсове да въведе през есента на 2021 г., как да го направи – да разработи съответни програми, да ги интегрира с конвенционалните предложения, да наеме подходящи хора, да тества част от тези програми още през тази учебна година… С две думи: да мисли напред.

Президентът Радев и Стратегическият му съвет се опитаха да формулират някакви високи цели в третата, последна част на проекта за Национален стратегически документ. Значителна част от него е посветена на критики към „порочния модел на управление“, нуждата от отчетност на всяко ниво на управление и от реформи, които да овластят гражданите. Разсъждавайки за най-важния ценностен приоритет в следващите десетилетия, президентският екип обявява, че това трябва да е „действителното материално и духовно добруване на българина“.

„Преосмислената ценностна основа на дългосрочното национално развитие води към ясна и реалистично формулирана Национална стратегическа мисия, определена на основата на основополагащи национални ценности, на първо място от гледна точка на запазването и развитието на националната ни идентичност.“ Означава ли това, че националната идентичност трябва да е политически проект?! Във времена на европеизация и глобализация нужно ли е подобна фиксация върху националното, както препоръчва президентският документ, вместо повече критичност и обективност към историческата наука, която го формира.

„Въвеждане на нормативни гаранции за отчетност, отговорност и откритост в модела на управление“, „по-ефективен контрол и по-строги санкции за корупция и злоупотреба с власт“ и др. в действителност не означават нищо друго, освен една от основните ценности на Европейския съюз – върховенство на правото.

За Българското възраждане мисия е било националното просвещение. За българското общество днес върховенството на правото е жизненоважната мисия.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е излишен.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За неотложното. Разговор с Етгар Керет и Инбал Пинто

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/etgar-keret-inbal-pinto-outside-interview/

В началото на юли The New York Times Magazine публикува „Проект Декамерон“: 29 истории за по-леко изкарване на пандемичната изолация под мотото „Когато реалността е сюрреалистична, единствено изкуството може да я осмисли“. Сред разказите на Маргарет Атууд, Мия Коту, Томи Ориндж беше и „Навън“ на Етгар Керет. Не след дълго неговият сюжет за човека, отвикнал да излиза сред другите, се въплъти и в красив късометражен филм с двама танцьори в главните роли и под общата режисура на самия Керет и Инбал Пинто, израелска хореографка с опит в инсценирането на литература. Голямата международна премиера на 7-минутния им филм се състоя именно навън – на екрани на открито в центъра на Тел Авив и Токио и на „Таймс Скуеър“ в Ню Йорк.

През април вече имахме случай да си поговорим с Етгар покрай друга „коронавременна“ история, „Маслини“, а сега се връщаме към него и Инбал Пинто с въпроси за изтеклата година и ползите от намерената или изгубената рутина. Поводът е колкото тяхната късометражка „Навън“, която ви представяме с български субтитри, толкова и излизането в България на най-новия сборник на писателя – „Авария на края на Галактиката“.

Какво е най-ценното, което ви остави тази странна година?

Етгар: Откритието колко много обичам да съм вкъщи със семейството си. Преди пандемията хвърчах по фестивали и литературни събития поне 20 пъти годишно и всичко, свързано с каквато и да била рутина, ми се струваше скучно и потискащо. А сега изведнъж се озовах на едно място, където всяка сутрин играя с домашния заек на килима в хола, а вечер си правя разходка като пенсионер на село. И видях, че тази стабилна, непретенциозна делничност, от която винаги съм се мъчил да избягам, е всъщност точно каквото ми е било нужно.

Инбал: Отклонението от досегашната рутина. Срещата с Етгар се дължи именно на него. Един ден през май ми се обади израелският културен аташе в Япония, на когото му беше хрумнала идеята за това сътрудничество. Точно когато цялата културна дейност замря напълно. Шансът да създам нещо с такъв вдъхновяващ партньор ми се видя изключителен, при това в област, за която не знаех достатъчно. Благодарение на коронавируса започнах да се занимавам с кино. И сега имам чувството, че вече не мога да спра.

Нали се сещате за безкрайните вариации на въпроса: ако се озовеш на пустинен остров, какво би…? Е, ако се озовете изолирани вътре, какво и кого бихте взели със себе си?

Инбал: Моливи, хартия и моите деца, с които строим цели светове със силата на въображението си.

Етгар Керет. Снимка: © Ами Варди

Етгар: Всеки човек, с когото мога да си партнирам в написването на пиеса, сценарий, комикс. Странно е, но моят най-естествен начин да влизам в диалог с хората, които наистина ценя и обичам, е като създавам нещо с тях.

Прегръдките изведнъж станаха рисковани, а заразителният смях зазвуча като проблем. Как виждате физическото общуване през последните месеци?

Етгар: Не мисля, че пандемията ще изкорени прегръдките и смеха – те са насъщни. Мисля обаче, че ще ни отърве от формалните прегръдки и престорения смях сега, когато живеем в реалност, в която винаги имаме извинение да не се докосваме взаимно. Всяка прегръдка или всяко разсмиване вече има определена цена, което ще рече, че тепърва ще си заслужава да се смеем само на най-хубавите шеги и да прегръщаме само онези, които искрено обичаме.

Инбал: Не съм се отказала от прегръдките, няма и да се откажа. Но в танца например има безброй разновидности на допира и те ми липсват. Както и да създавам движение, да измислям пресечни точки между телата. Или да прегръщам родителите си без страх.

Направили сте прекрасен филмов етюд, в който частните светове започват заплашително да се свиват, докато малко спомени, нежност и общуване не превръщат отделните кутийки отново в обитаеми пространства. Но светове кутийки има отпреди пандемията. Трябва ли да ги разширяваме и как?

Етгар: Човекът живее в настоящето, но е обсебен от бъдещето. Все искаме да спестим пари, да напреднем, да се преместим в нов апартамент, да си родим дете. С пространството е същото – заемаме много малко място, но държим да се чувстваме, сякаш обитаваме целия свят. Във времената на пандемията ми се струва, че понятия като „дом“ и „семейство“ придобиха по-голяма тежест, и онези от нас, които са извадили късмета да имат дом и семейство, най-вероятно са намерили огромна утеха в тях.

Инбал Пинто. Снимка: © Личен архив

Инбал: Мисля, че спирането на обичайния ход на света беше наистина важно събитие. Извън навика бихме могли да изпробваме и да променим някои съществени елементи от възприятието си за живота; начина, по който творим; отговорността си към парливи въпроси като климатичната криза. Реалността ни показа, че широкообхватните промени са възможни. Иначе, аз съм убедена, че всяко „свиване“ ни приближава до нас самите. Интимността и събирането в една точка ни позволяват да видим по-добре голямата картина на действителността, в която живеем.

Разкажете ни как работихте по „Навън“.

Инбал: Когато дойде поканата от Япония, се опитахме да навържем идеите си в стройно израелско-японско начинание. Снимачният процес тръгна успоредно в двете страни с два екипа – с Етгар водехме репетициите и самите снимки през Zoom. Неведнъж съм работила в Япония и познавам много талантливи хора там. Фактът, че светът спря, се оказа в наша полза, защото всички, които искахме да поканим, бяха на разположение. Моран Мюлер беше очевидният избор – сътруднича си с нея от години, тя за мен е чисто вдъхновение. А Мирай Морияма е даровит и добре познат японски актьор и танцьор, участвал в много от спектаклите ми… Мисля, че макар да течеше в различни страни, подготовката на филма породи особена човешка близост около нуждата ни да се занимаваме с изкуство. Това му е хубавото на произведението на изкуството – способността да разкрие съществуващата емоция и да ѝ даде нова форма.

Етгар: От години исках да направим нещо с Инбал и когато най-сетне се получи, стана в момент, когато филмите и въобще изкуството бяха последна грижа, та се чувствах, все едно сме повели партизански арт отряд. По време на всеобщото затваряне най-силно ми липсваше артистичното сътрудничество, затова работата по „Навън“, в който впрочем повечето участници се включиха като доброволци, ми припомни, че изкуството не е предмет за потребление, а властна необходимост. И че колкото по-трудно е да го създаваш, толкова по-значимо и неотложно става то.

Новата книга на Етгар Керет „Авария на края на галактиката“ (под №26 в поредицата „Кратки разкази завинаги“ на изд. „Жанет 45“, превод от иврит Жозеф Бенатов) излиза следващата седмица, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 13 декември (неделя) в 18 ч. Етгар Керет ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с писателя ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и в YouTube.
Заглавна снимка: Моран Мюлер и Мирай Морияма в кадър от филма „Навън“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Отвъд грижата. Разговор с Валентина Христакева за състоянието на психиатриите у нас

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/valentina-hristakeva-interview/

След проверка в три държавни психиатрични болници и в три от социалните домове за хора с интелектуални затруднения и психични разстройства в страната ни, в свой доклад Комитетът за предотвратяване на изтезанията към Съвета на Европа призова България да прекрати физическото малтретиране на пациентите и обитателите на тези заведения и незабавно да преустанови срамната практика на използване на вериги за ограничаване на движението на хората. Венелина Попова разговаря с Валентина Христакева, изпълнителен директор на Фондация „Глобална инициатива в психиатрията – София“, за състоянието на психиатричните болници и социалните заведения у нас.

Представям си цивилизационния шок на проверяващите при вида на веригите с катинари в Държавната психиатрична болницата в Царев брод и в социалния дом в Куделин. Как бихте обяснили на делегацията от Комитета за предотвратяване на изтезанията, че това е възможно да се случи в ХХI век в европейска държава?

Става въпрос за различни неща: едното е по отношение на социалните услуги, другото – по отношение на здравните. По отношение на социалните услуги големият проблем е в липсата на визия. Там стигмата играе много лоша шега, защото, за да можеш направиш такава голяма реформа, се иска политическа воля, намерения, изразени в национални и стратегически документи и бюджет. Ако това по отношение на социалните услуги е налице, то липсващото е възможността да се види отвъд грижата. За тези хора първо трябва да се мисли, чисто концептуално, като за хора, които имат нужда не от грижа, а от подкрепа, за да живеят независимо и достойно. Трябва да повярваме, че живеещите в тези институции могат да се справят. В началото ще имаме проблеми, ще има кризи – това се видя при детската реформа. Но трябва дългосрочен план за това какво се случва отвъд грижата. Големите институции ще се закрият рано или късно, но ако само преместим хората, без да променим отношението към тях, това ще означава да имаме много повече на брой малки институции. Сигурно ще повишим качеството на живот на тези хора, но те няма да имат права като всички останали.

Как е в Европа или в САЩ например?

Ами няма лесни решения. Там никога не са били докарвани до това състояние, в което сме били ние, а Преходът задълбочи проблема. Институциите си останаха пълни с много хора, които започнаха тежко да се увреждат заради това, че живеят изолирани и в много лоши битови условия. А щетите са толкова големи, че едва ли ще можем да ги поправим. Такъв ужасяващ геноцид по отношение на хората с психически разстройства и интелектуални затруднения в Европа след Втората световна война не е имало.

Как изглеждат психиатричните заведения през очите на хора като Вас?

Психиатриите са наистина в ужасно състояние. Социалните услуги носят повече надежда, но не могат да функционират изолирани. Давам пример с нашата фондация. Ние подкрепяме хора от общността, но ако те започнат да се влошават, се налага да влязат в болница. А когато комуникацията с психиатрията е скъсана изцяло, ние не можем да направим този терапевтичен договор с нея, който нашият клиент изисква. Защото за да партнира на лечението, той трябва да може да се довери. Това означава, че каквото сме договорили с него, трябва да се случи и в реалността. И то се случва, докато той е наш клиент, но в психиатричната система отношенията са други и лечението понякога се превръща в акт на насилие. И затова следващия път човекът няма да влезе в болницата доброволно. Виждаме как са описани психиатричните болници в този доклад, а и от наши клиенти чуваме ужасяващи неща за системен бой, връзване, унизително и нечовешко отношение към личността, липса на партниране.

Това отношение според мен е въпрос на манталитет, а не е само резултат от ниското заплащане на персонала. Защото и повече да му дадат, отношението ще е пак такова, освен ако за някого грижата за подобни хора не се е превърнала в кауза.

Да, точно така. Със сигурност не е само въпрос на пари, защото в социалните услуги парите са дори по-малко, отколкото в здравеопазването. Това е въпрос на визия, на рефлексия, на мениджмънт, ако щете. Отношението би могло да е така организирано, че да е зачитащо хората и тяхното достойнство.

В здравната система има проблем, свързан с парите. Но не защото няма пари, а защото финансовите договори никога не са обвързани с резултатите за конкретните пациенти. Това политическо говорене, че няма пари в здравеопазването за хората с психични заболявания, не е докрай вярно. Голяма част от психиатрите са добре платени от различни източници (частни практики, участия в изследвания), но реално това не рефлектира върху качеството на грижата за най-уязвимите и бедни хора. Гарантираните субсидии за държавните болници и липсата на обвързаност с резултати за конкретни хора водят до загуба на интерес да се инвестира в развитие на добри практики.

В психиатричните болници често ли се използват пациенти, на които се изпитват нови лекарства?

Да, болниците са бази за клинични изпитвания. Големият проблем би дошъл за пациента, ако той не разполага с подкрепяща мрежа – няма семейство, не ползва социална услуга и практически е в тотална зависимост от психиатричната болница като институция. В такива ситуации гаранциите за това, че човекът е взел адекватно информирано съгласие да участва в подобно лечение, са неустойчиви и дават поле за много интерпретации и тревоги. Как можеш да откажеш да се включиш, когато ти практически живееш в болницата от години? Давам ви пример с болницата в Ловеч. Ние имаме негативен опит като организация с включването на наши клиенти в т.нар. програми за лекарства – влошават се, биват спирани от посещения на дневните услуги, особено когато започнем да търсим повече информация какво и защо се случва.

По принцип медикаментите за психични разстройства трябва да се предписват и приемат много внимателно…

С въвеждането на новата генерация лекарства се промени качеството на живот на хората с такива диагнози, затова е важно касата да плаща за тях. Но големият проблем при тестването им е начинът, по който се партнира със самия пациент и с хората, които го подкрепят. Много важно е човек да следи състоянието си и да съобщи, ако то се промени към по-лошо. Често една психиатрична криза струва на човека толкова много, че трудно може да бъде възстановен.

А какво означава един психичноболен човек да даде информирано съгласие? Той винаги ли е в състояние да разбере какъв точно документ подписва?

Означава да разбира както естеството на това, което му се предлага, така и последиците. Означава и да се съгласи, след като е разбрал тази информация. Разбира се, човек може да изпадне в състояния, при които не може да даде информирано съгласие, и това не важи само за полето на психиатрията. Обикновено това се случва в спешните състояния. Когато говорим обаче за включване в някаква форма на клинично изпитване, нещата стоят различно. За етичните аспекти на начина, по който се извършват изпитванията, трудно се говори или изобщо не се говори. Но все някога трябва да се започне.

Казвате, че лошо се управлява цялата психиатрична помощ?

Психиатричната помощ се управлява лошо на всички нива. Няма лидерство, няма интерес, има сериозна финансова зависимост. Виждаме как един стратегически документ за реформа в психиатричната здравна сфера не може да бъде приет и финансиран, защото в т.нар. професионална гилдия няма двама психиатри на едно и също мнение. Няма и браншова организация, която да води този процес по читав начин. Има тежко, много тежко морално корумпиране, няма попълнение в психиатрията, защото младите лекари психиатри отиват да работят в чужбина при добри условия.

Какво предизвиква тази морална деградация, за която говорите? Може би лекарите свикват със страданието и започват да стават безразлични, дори циници?

Липсва визия и споделена ценностна система. Когато нямаш подкрепа, нямаш екип, не можеш да направиш никаква промяна. Всяко лидерство се нуждае от подкрепа. В професионалната гилдия няма такъв консенсус по отношение на реформата. Досега от Българската психиатрична асоциация не е излязъл нито един стратегически документ по отношение на това какво трябва да се промени в системата, което означава, че те директно съучастват в разрухата ѝ. Пример – в голяма част от психиатриите живее една огромна група хора, които са хронично боледуващи. А когато те са в сравнително добро състояние, няма интерес да бъдат пуснати, защото ги използват за почистване на помещенията и друга санитарна дейност. Ако ги освободят, е по-вероятно всички тези легла да бъдат заети от по-тежки случаи, от трудни за овладяване хора, които са в кризи и в други сериозни ситуации. Институционалната комуникация със социалните услуги е еднопосочна (от страна на услугите) и ако я има, тя е благодарение на конкретни психиатри, които ги е грижа за пациентите им. Като организация, която работи с психиатриите, можем да потвърдим това. Поне за София и Ловеч.

Да се върнем на доклада на проверяващите от Съвета на Европа. Имате ли очаквания той да изиграе ролята на някакъв катализатор за промяна?

Аз съм изключително щастлива, че излезе този доклад. Защото той може да бъде инструмент държавата ни да бъде санкционирана, а това е единственият начин нещо да се промени. Ние ще способстваме за разпространението на документа, защото това не може да продължава така. Не може проверяващите да са го изпратили до Министерството на здравеопазването и да са поискали отговор и коментар в рамките на един месец, а здравните власти да не реагират изобщо, сякаш посочените в доклада проблеми не ги засягат. И не могат да се оправдават с COVID кризата, защото тя не е предизвикала този феномен.

Как държавата да стимулира психиатрите да се променят, какво може да направи? Да даде заплати по 15 000 лв. в психиатриите ли? Колко да платиш на един човек да направи реформа, когато той е добре в това състояние на сектора? Може ли държавата да промени ценностната система и морала на тези хора? Без подкрепа никой няма да се захване сам, защото ще бъде атакуван отвсякъде от своя бранш. За да стане това, този човек трябва да излезе и да каже: вижте докъде я докарахме, ние сме насилници и т.н. Но това не е възможно, защото психиатрите са част от проблема и няма как те да го решат. Истински се надявам да бъдат взети сериозни мерки от страна на Здравното министерство и омбудсмана, а прокуратурата да повдигне обвинения.

Преди години филмът на Би Би Си за Дома в село Могилино провокира реформа в грижата за децата…

Да, със сигурност днес грижата за децата е по-добра. Не най-добрата, но по-лоша от това, което беше, не можеше да бъде. Затова, ако сме си научили уроците, ще внимават да не се повторят същите грешки и с възрастните. Но за жалост, май точно това се случва.

С какво трябва да се започне сега, защото в тази сфера не може да се действа като на пожар?

Трябва независими външни органи да започнат наблюдение в психиатриите и да се направи цялостна оценка на психиатричната помощ. Трябва да се направи сериозно одитиране по отношение на правата на пациентите в психиатриите и да се въведат гаранции за спазването им. Световната здравна организация има един инструмент – QRT, който задава много ясни стандарти какво трябва да е отношението към хората с увреждания. Този инструмент трябва са се въведе във всяка психиатрия, но за това е нужна подкрепа от Министерството на здравеопазването.

Трябва да има независим орган, който непрекъснато да прави мониторинг на психиатриите. Това е работа на прокуратурата по принцип, но тя не влиза там. Необходим е един вид специален омбудсман за затворените институции, който да следи за спазването на човешките права, но и да може да санкционира. В психиатриите няма външни наблюдатели, а свидетелите са „ненадеждни, болни хора“. Затова трябва да има независим инструмент за наблюдение и той да се въведе спешно. Необходимо е психиатриите да бъдат отворени и в тях да бъдат допуснати външни организации.

Трябва да има и безусловен регламент как на един човек, настанен в психиатрия, могат да му бъдат защитени правата. Чрез експертизите си в съда психиатрите имат абсолютната власт да наклонят везните по отношение на задължителното лечение и от болниците се излиза само с решение на съда. Съдът определя колко време трябва да е престоят, на базата на психиатричната експертиза, често написана от лекар в заведението, където ще бъде настанен пациентът. Ако човекът няма близки или адвокат, не може сам да обжалва решението и в 99% от случаите влиза за задължително лечение. Това е мярка, равна на задържане, на основата на една оценка от психиатър в заведение, където пациентът ще бъде настанен. Стига в нея да е написано, че този човек е опасен за себе си. И тези присъди, така да ги нарека, понякога са по половин година.

Но някои хора с психични разстройства наистина се влошават и стават опасни и за останалите…

Да, най-вероятно защото тези хора не са били лекувани и не им е оказана социална подкрепа. Тяхното състояние се влошава дотолкова, че някои дори правят опити за самоубийство. Може да има и проявена агресия към другите, но за да се докара до психиатрична криза, първите му симптоми не са били открити – дали защото човекът не е имал близки или роднини, или защото, като се почувствал зле, е отишъл и е поискал да бъде настанен в психиатрията. А оттам му отговарят, че щом разбира, че не е добре, значи не е за психиатрия, и го връщат обратно – също като Йосарян в „Параграф 22“.

Можем ли да кажем, че хората с психически разстройства са пълноценни, когато са в добро състояние?

Ако имат подкрепа в ремисия, те са добре функциониращи и могат да упражняват контрол над болестта си. Затова, ако се влошат, те познават симптомите си и търсят помощ, но често, както казах, им я отказват с различни аргументи.

В Здравното министерство имат Стратегия за психичното здраве. Тя мина общественото обсъждане и сега трябва да бъде внесена в Народното събрание за гласуване. Бюджетът е огромен – около 600 млн. лв. В нея за заложени инфраструктурни промени, но за да се предложат истински реформи в системата, трябва да бъдат ангажирани всички, които имат отношение към психичното здраве (системите на социалните услуги, образованието, правосъдието). Много се говори за строителство, за ремонти, за база, но когато имате нова база със стар персонал, резултатът е като този в Царев брод, където сега откриха веригите и разбрахме какво е отношението към пациентите. Казвам всички тези неща, защото не трябва да се мълчи за тях. Това ще се отрази върху нашите пациенти, когато трябва да бъдат хоспитализирани. Става все по-трудно, но трябва да се признае, че царят е гол.

Заглавна снимка: Toa Heftiba / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.