Tag Archives: Политика

Кой проверява скъпоценните инвеститори

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-proveryava-skupotsennite-investitori/

Gemcorp Holdings Ltd. не може да е инвеститор в чиста енергия в България – дори и с един лев. Не и по закон. Освен ако не извърши някои действия и не разкрие действителните си собственици – физически лица.

Защо? Защото журналистите от разследващото издание BIRD разкриха, че Gemcorp Holdings не присъства във фирмения регистър на Великобритания, а от 2016 г. е регистрирана в офшорната зона на остров Джърси. А Законът за икономическите и финансовите взаимоотношения с дружества, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим, забранява на офшорките да участват в 28 дейности, сред които и дейността с възобновяеми енергийни източници. (Чл. 3, ал. 26: „На дружествата, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим, и на контролираните от тях лица се забранява пряко и/или косвено учредяване или участие в лице, което извършва дейност по Закона за енергията от възобновяеми източници.“) Това е същият онзи закон на ДПС, чийто вносител се яви и Делян Пеевски.

Производството на чиста енергия е предвидено в меморандума, подписан между Gemcorp Holdings, американската IP3 Соrроrаtіоn и българското правителство, регламентиращ сътрудничеството между страните относно планирането и изпълнението на проекти за производство на чиста енергия, алтернативни и стратегически доставки на газ, сигурност на енергоснабдяването, развитие на ядрената енергетика, проучвания за изграждане на хибриден индустриален комплекс на територията на „Марица-изток“. Става въпрос за инвестиции от 1 млрд. долара в българската енергетика. Вестник „Сега“ отбеляза липсата на медийно разгласяване на подписването – странно, на фона на нескритото желание на управляващите да се хвалят с постиженията си. В същото време мястото на подписването – Гранитната зала на Министерския съвет, е особено тържествено и придава значимост на едни добри намерения. Защото меморандумът е именно това: жест на добра воля.

Любопитното е, че според официалните прессъобщения упоменатата компания е регистрираното в елитния лондонски квартал „Мейфеър“ дружество Gemcorp Capital Management, но финансовото издание Seenews съобщи, че след молба от чуждестранната фирма информацията е коригирана – подписала е компанията Gemcorp Holdings. В правителствените прессъобщения обаче се запазва наименованието на Gemcorp Capital Management.

Макар да е било само уведомено за кандидат-инвеститорите, управляващото мнозинство отхвърли вчера предложението на ГЕРБ и ДПС да бъде създадена анкетна комисия, която да проучи кой стои зад Gemcorp. По-рано вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев заяви: „Gemcorp дойдоха при нас с представители на Американското посолство.“ Присъствието на търговското аташе за него било гаранция, че зад дружеството стои съответната държава. Да не би Василев да се е объркал – какво прави американско търговско аташе при британска компания, или може би е имал предвид американската фирма в меморандума IP3 Corporation?!

Здравей, Gemcorp!

Човекът, който подписа меморандума от името на Gemcorp, е познато за България и бизнес общността лице. Атанас Бостанджиев оглавяваше VTB Capital – звеното за международни инвестиции на втората по големина руска банка ВТБ („Внешторгбанк“). VTB Capital, оглавявано от Бостанджиев, държеше дял от 9,99% в КТБ, участваше и в „Булгартабак Холдинг Груп“ и БТК.

През 2014 г., когато рухва КТБ, Русия анексира Крим, а в Източна Украйна се създават двете сепаратистки републики, много руски банки и капитали попадат под санкции. Войната в Украйна днес само увеличи този брой, сред който е и ВТБ. Атанас Бостанджиев напуска VTB Capital през 2014 г. и създава Gemcorp Capital Management в Лондон, който дори поиска да спасява КТБ през есента на 2014 г. заедно с Оманския фонд, също акционер в банката.

Според публикация на Financial Times от тази сряда руският олигарх от арменски произход Алберт Авдолян, подкрепян от санкциониран руски държавен производител на оръжие, е предоставил капитал на фонда през 2014 г. „Gemcorp стартира с 250 млн. долара, предоставени от компания, контролирана по това време от Авдолян и тогавашния му бизнес партньор Сергей Адониев“, пише FT. Компанията не е обявила този начален капитал, а случаят „илюстрира сложните и припокриващи се интереси на руски бизнесмени, които инвестират активите си в Лондонското сити“. Изданието отбелязва, че „парите идват от продажбата на Авдолян и Адониев на телекомуникационна компания, подкрепена от „Ростех“ – разрастващ се държавен отбранителен конгломерат, чиито танкове, бомби и ракети са били използвани за атака на Украйна“.

Адониев прекратил участието си в Gemcorp през 2015 г., а Авдолян се изтеглил през 2020 г., когато служителите на дружеството станали собственици на капитала. Нито Адониев, нито Авдолян се намират под санкции. От 2014 г. под санкции е друг, за когото FT твърди за връзки с Авдолян – изпълнителния директор на „Ростех“ Сергей Чемезов, близък приятел на Путин. С руския президент живеели в едно жилище, докато служели в частите на КГБ в бившата ГДР. Пред FT Авдолян не оспорва, че се познават с Чемезов, но отрича всякакви съвместни инвестиции в Gemcorp.

След разкритията на BIRD, Gemcorp Holdings увери в официално изявление, че в дружеството няма никакви руски пари, тъй като още през октомври 2020 г. руският инвеститор се е изтеглил, а дяловете му са били изкупени от служителите на компанията. „Ние с гордост можем да заявим, че в резултат на изкупуването на управлението, към настоящия момент Gemcorp Holdings Limited (GHL) е 100% собственост на своите служители и е базирана в Лондон, Великобритания“, съобщават от компанията. Не споменават остров Джърси.

FT изнася любопитни факти. Преди мениджърският екип на Gemcorp да изкупи дяловете на Авдолян през 2020 г., един от фондовете на инвестиционната компания предоставил заем на компания, контролирана от Авдолян, за проект за втечнен природен газ в руския Далечен изток. След излизането на Gemcorp от заема през 2021 г., проектът за LNG получил финансиране от „Новикомбанк“, банката на „Ростех“, сега под международни санкции след инвазията на Русия в Украйна.

Има и още. Как Бостанджиев е говорил на първата инвестиционна среща на върха Русия–Африка в Сочи през 2019 г., на която Путин също говори и подписа няколко сделки с африканските лидери. Бостанджиев и друг представител на Gemcorp са били сред малкото западни бизнесмени, участвали във форума. На тази среща на върха подкрепяният от държавата Руски експортен център е обявил старта на търговска програма за 5 млрд. долара, насочена към Африка, която да се управлява от Gemcorp и подкрепяните от държавата банки ВТБ и „Сбербанк“.

Високо напрежение за националната сигурност

Има ли инвестиции, опасни за националната сигурност? Безспорно. Да вземем Черна гора и китайския заем за магистрала, заради който малката балканска държава едва не фалира – и сигурно щеше да го направи, ако не беше помощта на ЕС. Но в други държави, като Канада например, има издаден специален наръчник, а правителството може да спира или ограничава инвестиции при опасения за националната сигурност. Като гражданин на Канада допреди година премиерът Кирил Петков би могъл да се поучи от канадския опит. Съединените щати също имат закон, който дава право на правителството да се намесва или спира сделки, включително между частни компании, ако правителството прецени, че са опасни за националната сигурност. Така например беше предотвратена сделка, при която NASDAQ щеше да продаде 19,99% от своите акции на държавната Дубайска борса.

Ако българската държава, в частност спецслужби, данъчни и други институции си бяха на мястото, нямаше да допуснат офшорната вълна инвестиции, навлязла през приватизацията. В много голяма степен това бяха средства, получени от корупция, укриване на данъци и с криминален произход, изнесени на предпочитания тогава Кипър и влезли обратно за придобиване на държавни активи на ниски цени. Международни журналистически разследвания, като Pandora Papers например, доказаха онова, което бе публична тайна в България – че към 2017 г. собствениците на Първа инвестиционна банка Цеко Минев и Ивайло Мутафчиев са притежавали офшорките зад „Юлен“, „Витоша ски“, „Надин“, ПСТ и др., когато компаниите са имали големи заеми към ПИБ.

Ако българската държава и институции си бяха на мястото, делът от 9,99% на руската държавна ВТБ в българската частна КТБ можеше да не бъде допуснат. Много аргументи може да бъдат изтъкнати. През 2013 г., когато ВТБ, известна още като „банката на Путин“, придоби дял в българската банка, КТБ вече беше петата по големина банка в България и беше листвана и търгувана на Българската фондова борса. Тя беше станала толкова голяма благодарение на неустоимото желание на държавните енергийни фирми, на държавни транспортни компании, на министерства, общини и агенции да държат парите си в нея. Така руският акционер имаше възможност да получава ценна информация за зависимата близо стопроцентово от руски енергийни суровини България, следейки движението на парите на държавните енергийни фирми и тяхното финансово състояние.

Защо е толкова важно да се разбере кой стои зад Gemcorp Holdings и другата компания, включена в меморандума – американската IP3 Соrроrаtіоn? България е в навечерието на своя енергиен преход, огромна трансформация, за която са отделени и най-много средства в Плана за възстановяване и устойчивост – над 45% от 6,6 млрд. евро. Компания като Gemcorp няма експертност в енергийни проекти, има друга – в износ на зърно, техника, медицински консумативи и заеми за африкански държави.

От Gemcorp отричат да имат отношение „към анонсирани от правителството намерения за изграждане на завод за батерии в страната“ (част от Плана за възстановяване). „Намерението ни е да подпомагаме с частни капитали и инвестиции проекти, които осъществяват енергийния преход и енергийната независимост на страната и които съдействат за изграждането на зелени и климатично неутрални енергийни мощности, в съответствие с европейските политики за Зелен преход и трансформация“, заявяват от компанията.

Впрочем проверка заслужава и втората компания от меморандума – американската ІР3 Соrроrаtіоn, основана през юни 2016 г. от трима бивши американски генерали. Не е ясно с какво се занимава, освен че работи в областта на сигурността на енергийните системи, финансиране на обществени поръчки за мащабна инфраструктура, подобряване на перспективите за ядрената енергия и инструменти за енергиен преход. Конкретни проекти не са посочени на сайта ѝ.

ІР3 Соrроrаtіоn се появи в доклад на американски конгресмени демократи от 2019 г. Според него по време на президента Тръмп корпорацията искала да осъществи трансфер на ядрени технологии от САЩ в Саудитска Арабия за използване в американско-руски проект.

Преди да подписва меморандум за инвестиции в енергетиката, е добре правителството да обясни къде точно иска да стигне България в енергетиката. За целта все още я няма обещаната по време на коалиционните преговори енергийна стратегия. Към момента енергетиката е монопол на българската държава. Зеленият преход ще разбие този монопол, тъй като ще го замести с мощности, собственост на частни компании. Така, от една страна, политиците ще изгубят инструмент за влияние, но също и за корупция. От друга, това означава, че регулаторите трябва да са абсолютни надеждни.

Чии ще са новите мощности и с чии пари ще бъдат построени, е въпрос на национална сигурност.

Заглавна снимка: © Министерство на енергетиката

Източник

Русия ще засили хибридната си война, за да предизвика разделение в България

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/mihail-naydenov-interview-nato/

    • Москва ни разглежда от години като свой „троянски кон“ както в НАТО, така и в ЕС.
    • Крайнодесни, леви и т.нар. патриотични формации днес обслужват интересите на Москва в редица страни, включително и у нас.
    • Особено активни са руските действия в социалните мрежи, като целта е внасяне на разделение в обществото ни и въздействие върху процеса на вземане на решения на държавно стратегическо ниво.
    • Ако Украйна влезе в НАТО, обективно погледнато, за Русия няма да има никаква военна опасност. Тази опасност съществува само в изкривения, манипулиран от Кремъл наратив.
    • Истинската заплаха, която Путин вижда, е в утвърждаването на Украйна като модерна европейска демократична, правова държава, която може да стане пример за следване.
    • Хибридна лъжа е да се твърди, че България ще бъде въвлечена във война, ако предостави помощ под формата на оръжие и боеприпаси на Украйна.

Михаил Найденов е експерт по отбрана, национална и международна сигурност. От 2001 г. е граждански експерт в българското Министерство на отбраната. Има опит в отбранителната политика, анализирането и провеждането на стратегически прегледи на отбраната, НАТО и Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС. Член е на УС на Атлантическия съвет на България. 

Йоанна Елми разговаря с Михаил Найденов за важността на членството на България в НАТО и за перспективите, които то отваря пред страната ни, както и за промените в международния ред вследствие на руската инвазия в Украйна. Мнението му, изразено в това интервю, е в личното му качество на експерт, а не на представител на Министерството на отбраната.

Задавам първия си въпрос така, както би го задал обикновеният български гражданин, незапознат в дълбочина с международната политика и отбрана: защо членството в НАТО е важно за България и какви ползи носи то? 

Българското членство в НАТО, постигнато през 2004 г., е плод на усилията на български политици и общественици, които през 90-те години на миналия век имаха прозорливостта, държавническото мислене и волята да поставят България в евро-атлантическото семейство на свободните западни демокрации. В противен случай България щеше до днес да си остане в сивата зона на нестабилност и неясно бъдеще, под постоянния зловреден натиск на Москва. Членството в НАТО е факт и това е фундаментален успех за нашата държава в нейната най-нова история, който отключи вратата и за присъединяването ни към ЕС през 2007 г.

Въпреки този резултат обаче, поради действието на негативните сили на носталгията и руското влияние у нас, членството ни в НАТО закъсня, като в началото на Прехода бяха изгубени ценни години, или както се изрази тогава професор Джефри Саймън – „седем изгубени години“. Това предопредели приемането ни в НАТО във вълната на разширяване от 2004 г., а не в тази от 1999 г., когато влязоха Чехия, Полша и Унгария. Нещо повече – факторите, причинили това закъснение, повлияха отрицателно и на трансформацията на българските въоръжени сили, като негативните последици от това се чувстват и до днес.

Ако трябва да се изразим образно, без присъединяване към клуба на сигурността и отбраната нямаше как България да стане част и от икономическия клуб на европейските проспериращи държави – Европейския съюз. Без сигурност няма доверие, а без доверие няма инвестиции и оттам – добър жизнен стандарт. Това днес у нас вече е позабравена истина, с която обаче тепърва ще се сблъсква Сърбия, която, ако не се определи ясно и не избере НАТО, няма да постигне членство в ЕС… Но това е отделна тема.

Днес НАТО носи сигурност. Ние сме част от системата за колективна отбрана. Имаме съюзници, които имат договорни задължения да ни помагат в случай на въоръжено нападение против нас. По силата на чл. 5 от Северноатлантическия договор това значи, че ако България бъде нападната, останалите съюзници ще ѝ се притекат на помощ с всички възможни сили и средства, с които разполагат, включително военни. Те няма да останат неутрални, нито пък ще кажат, че заради България не желаят да бъдат въвличани във война. „Един за всички, всички за един“ – това е основата, която обединява трийсет съюзници в едно цяло, и с това се съобразява всеки потенциален агресор.

Членството в НАТО освен това означава, че България има и международен авторитет на страна членка на най-силния и успешен съюз за колективна отбрана в света. Това също прибавя към относителната тежест на страната ни в международните отношения и осигурява допълнителни възможности за действие на българската дипломация.

Не на последно място, членството в НАТО осигурява възможности България да попълва своите дефицити от отбранителни способности с помощта на нашите съюзници. Това може да стане по различни начини. Държавата ни може заедно с други съюзници да участва в многонационални проекти по линия на НАТО за придобиване и съвместно използване на скъпоструващо въоръжение и техника например, което е разумно в условията на финансов недостиг. Освен това у нас може да бъдат разположени сили и средства на съюзници от НАТО, предвид рисковете и заплахите за сигурността ни във връзка с войната в Украйна.

Останалите държави от източния фланг на НАТО активно се възползват от тези възможности, като в повечето от тях вече има разположени усилени батальонни бойни групи на Алианса, които да ги защитават от евентуална руска агресия. Като свеж пример ще посоча и Словакия, която освен близо 2000 военнослужещи от НАТО ще има разположени на своя територия и зенитноракетни системи за противовъздушна и противоракетна отбрана „Пейтриът“, предоставени ѝ от Германия и Холандия.

Всичко това показва, че ползите от членството са видими и са много, стига обаче държавата да ги търси и да се възползва от тях.

Как реагира Русия на влизането на България в НАТО през 2004 г.? Наблюдавате ли единна дипломатическа и политическа реакция оттогава досега, или отношението на Русия към членството на България в Алианса става все по-враждебно? 

Естествено, че негативно. Руската федерация още от времето на президента Борис Елцин се е обявявала против разширяването на Алианса. Но този въпрос не зависи и не трябва да бъде оставян да зависи от Русия. България е суверенна страна и Москва няма право на вето върху тези решения. Това обаче не означава, че Кремъл няма да продължава и занапред да се опитва да влияе върху българската политика. Русия никога не е преставала да води хибридни враждебни действия против България. Тук трябва да си даваме сметка, че след 2014 г. руската хибридна война против държавите от НАТО и ЕС, в т.ч. и България, навлезе в качествено нова интензивна фаза. Хибридната война на Русия е системно предизвикателство за нашата национална сигурност.

Преди 20 години Русия беше наясно, че не може да спре разширяването на НАТО и българското членство е неизбежно, но се стремеше да запази максимално влияние върху нашата държава. Неслучайно Москва ни разглежда от години като свой „троянски кон“ както в НАТО, така и в ЕС. Това наименование идва от циничните думи на руския постоянен представител в ЕС Владимир Чижов през 2006 г., който в интервю пред „Капитал“ каза: „Ние разчитаме, че ще бъдете наш специален партньор, своеобразен троянски кон в ЕС.“ Съгласно тази логика София може да е част от двата съюза, но при условие че Кремъл може да влияе върху политическите решения в държавата. Така българското членство в НАТО и ЕС за Москва се явява повече възможност, отколкото заплаха.

Неслучайно и агресивната и скандална в своята риторика Елеонора Митрофанова, посланичката на Руската федерация у нас, говори, че „Русия никога не е подлагала на съмнение евро-атлантическия вектор на България“. От това личи руското схващане за членството ни в НАТО – наричат го „вектор“, все едно България води многовекторна политика на неутрална държава, равно отдалечена от всички световни и регионални центрове на сила. Това, което Москва не желае да приеме тук, е, че членството ни в НАТО не може да бъде някакъв „вектор“. Това членство е фундамент на нашата външна политика и политика за сигурност и отбрана.

Отсега нататък отношението на Русия, която разглежда във военната си доктрина НАТО де факто като заплаха, ще става все по-враждебно. Това обаче не трябва да ни безпокои, още по-малко – да ни разколебава да бъдем все по-силен съюзник в Алианса, с нарастващ реален принос към колективния възпиращ и отбранителен потенциал. Отсега нататък Москва ще използва всяка възможност, за да саботира както разполагането на сили на НАТО в България, така и усилията за изграждането и развитието на силна българска отбрана. Руската подривна дейност против българската отбрана ще бъде още по-интензивна.

Според много комуникационни експерти и журналисти, които работят с дезинформация, членството ни в НАТО е една от основните мишени на антидемократичната пропаганда. Какви са Вашите наблюдения? 

Това е част от хибридната война. Дезинформацията и пропагандата с помощта на информационните технологии ще продължават да бъдат използвани от Кремъл като средство за предизвикване на разделение в българското общество и за оказване на влияние върху процесите на вземане на вътрешнополитически решения. Тук трябва да отчитаме, че главната мишена на хибридните въздействия е процесът на вземане на решения. Ако Кремъл успее да подчини управляващите в дадена страна на своята воля и да ги накара да вземат решенията, които им внушава, тогава няма да има необходимост от използване на военна сила, за да бъде завладяна тази държава. Москва отдавна се стреми да въздейства по такъв начин върху процесите в България.

Съвсем очаквано, с началото на войната на Русия против Украйна се изостри и руската хибридна пропаганда. Особено активни са руските действия в социалните мрежи, като целта е внасяне на разделение в обществото ни и въздействие върху процеса на вземане на решения на държавно стратегическо ниво. Нещо повече, те са насочени и към популяризиране и формиране на нови политически субекти. Днес особено активна и зловредна е руската хибридна подривна информационна дейност, особено що се отнася до провеждането на отбранителната политика, възможностите за оказване на подкрепа за Украйна, участието на България в изграждането на възпиращия и отбранителния потенциал на Алианса, стратегическото ни партньорство със САЩ и др.

Има ли съществени разлики между членството в НАТО на други бивши комунистически републики и членството на Украйна? Защо то е такъв проблем за Путин? И проблем ли е наистина, или просто част от пропагандната риторика на Кремъл, която оправдава инвазията днес.

Кремъл е особено чувствителен към възможното членство на Украйна в НАТО. Това е развитие, което Владимир Путин няма да може да преглътне. Руската стратегия е да не допуска присъединяване на Украйна към НАТО не само защото тогава Русия ще има голяма обща граница с Алианса. Истинската заплаха, която Путин вижда, е в утвърждаването на Украйна като една модерна европейска демократична, правова държава – тя може да стане пример за следване не само от други страни от бившия СССР, намиращи се сега под руско влияние, но да бъде привлекателна и за самите руснаци както в политически, така и в икономически план. Тогава властта в Кремъл ще загуби още повече легитимност в очите на руския народ. А просперитетът на Украйна минава през интеграцията в НАТО и ЕС. Ето защо Путин започна тази завоевателна война. Диктаторът иска да разруши тази страна, ако не може да я завладее, и постоянно да я държи под заплаха от нова инвазия, вярвайки, че така Украйна няма да може да стане част от евро-атлантическата общност.

В същината си НАТО е отбранителен съюз. Има ли основание в твърденията на Владимир Путин, че НАТО е заплаха за Русия?

Абсолютно никакви. Ако Украйна влезе в НАТО, обективно погледнато, за Русия няма да има никаква военна опасност. НАТО не се готви да напада Русия и не разполага нападателни оръжия по границите си. Независимо какво казват стратегическите документи на федерацията, от страна на НАТО за Русия не произтича никаква реална опасност. Тази опасност съществува само в изкривения, манипулиран от Кремъл наратив.

През последните години наблюдавахме множество политици на международната сцена, които подлагаха НАТО на съмнение. Сред тях беше например бившият президент на САЩ Доналд Тръмп, който продължава да изразява възхищението си към политиката на Путин. Крайнодесният Матео Салвини също е част от този кръг. Съществуват ли вътрешни слаби звена и напрежение в Алианса, които го правят уязвим на атаки? Крият ли се зад тези популистки атаки истински проблеми във функционирането на съюза, които наистина трябва да се решат? 

След 2014 г. сме свидетели, но и потърпевши от редица негативни политически явления на Запад, дължащи се на руската хибридна подривна дейност. Кремъл използва в максимална степен грижливо изгражданите през годините връзки и зависимости сред част от политиците в редица западни държави. Крайнодесни, леви и т.нар. патриотични формации днес обслужват интересите на Москва в редица страни, включително и у нас. Оказва се, че патриотичният политически наратив притежава немалък потенциал, който Кремъл може да експлоатира.

Тепърва ще се използва от явни или прикрити проруски политици мантрата „национален интерес“ в посока отдалечаване на България от НАТО, като най-напред страната бъде фактически изведена от военните структури на Алианса, а впоследствие – неутрализирана като съюзник и в политически аспект. Това е целта на призивите да се търси първо „националният интерес“, да не допускаме „да ни налагат решения от Брюксел“, да не бъдем „въвличани във война“, да пазим неутралитет и т.н.

Всичко това прави Алианса по-слаб, което е в интерес на Москва. А ако тези схващания се наложат у нас като държавна политика, това наистина ще превърне България в руски „троянски кон“. Нещо повече – ще станем руската „врата към Балканите“, така както я вижда генерал Решетников. Според него Балканите са „традиционна зона“ на руското икономическо, културно и духовно влияние и без България Русия трудно ще достигне до Сърбия, Черна гора и Гърция. Поради тази причина се очаква Москва да изостри хибридната си война у нас, с поглед към дестабилизиране и на Балканите с използването на сръбския фактор.

Накрая ми се иска да обединя локалното и международното с оглед на войната в Украйна. Преди дни президентът Румен Радев заяви, че всякаква военна помощ за Украйна би означавала въвличане на България във война. Същевременно много страни членки на НАТО вече оказаха такава помощ. Каква е Вашата позиция и как я аргументирате? 

Хибридна лъжа е да се твърди, че България ще бъде въвлечена във война, ако предостави помощ под формата на оръжие и боеприпаси на Украйна. Това е опорна точка на Кремъл, която тук широко се използва за манипулиране на общественото мнение и за оказване на натиск върху вземащите решения. Факт е, че близо 30 са страните от Европа, включително неутралните Финландия и Швеция, които вече са предоставили оръжие на Украйна. Те обаче не са въвлечени във война с Русия. Наш морален дълг е да помогнем на Украйна да се защити. Тази държава се нуждае от нашата материална подкрепа сега, за да отблъсне агресора и да не допусне руските самолети и артилерия да разрушават градовете ѝ и да избиват нейните деца.

Нека тук си спомним за 1999 г., когато НАТО осъществи успешна операция, за да спре етническото прочистване в Косово. Тогава, без все още да е станала член на Алианса, България се държа като истински съюзник – предостави въздушното си пространство за бойните самолети на НАТО и впоследствие не позволи на Русия да осъществи полети над наша територия към Косово. Тогава пак имаше протести и шумни гласове на „пацифисти“ от левия спектър, но българското правителство взе това отговорно решение, без да бъдем въвлечени във война. И по това време имаше подобни манипулации, които бяха използвани за политически цели.

Спекулативната журналистика е най-ниската форма на журналистика, затова се извинявам за този въпрос. Но много българи се тревожат за бъдещето. Какво бихте казали на критиците, според които членството ни в НАТО е предпоставка България да бъде въвлечена във война при ескалация на ситуацията в Украйна? Възможна ли е такава ескалация? Как бихте определили стратегията и позицията на Алианса относно тази война. Според Вас подлежи ли тя на промени и ако да – при какви обстоятелства? 

Досега са изказвани различни прогнози какво би станало, ако ескалацията продължи и Путин прибегне до използването на оръжие за масово унищожение против народа на Украйна. Със сигурност тогава ще получи още по-силен отговор от западна посока. Нека обаче не влизаме в спекулации по темата. Те се правят с цел постигане на политически ефект и вземане на инспирирани от Кремъл решения.

Това, което е 100% сигурно, е, че в случай на нападение на страна членка, НАТО ще се намеси по силата на чл. 5 от Северноатлантическия договор. Тогава всички съюзници ще помагат на нападнатия съюзник. Ако териториалната цялост на държава от НАТО бъде нарушена, съюзниците ще се бият, докато тя бъде възстановена и армията на агресора бъде прогонена. Ето защо хората у нас не трябва да се тревожат за бъдещето си.

При това положение, предвид руската подривна дейност против държавата, също ще се чуват особено кресливи гласове, основно от „петата колона“ на Кремъл в България, които ще говорят против въвличането ни във война. И понеже задавате интересен въпрос, нека в този ред на мисли си позволим да предположим докъде биха стигнали поклонниците на Путин в България. Нека допуснем следното хипотетично развитие: дори и Русия да ни нападне, „патриотите“ у нас няма да искат да се отбраняваме, нито пък ще поискат помощ от НАТО по силата на чл. 5, за да не би България да бъде въвлечена във война… Това щеше да звучи смешно, ако не беше тъжно и най-вече зловредно и опасно. Но все пак нека помним, че сме защитени в системата за колективната отбрана и най-важното – ние сме НАТО.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Михаил Найденов пред БГНЕС от 21 април 2021 г.

Източник

Де са ти, Гешев, осъдените олигарси?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/de-sa-ti-geshev-osudenite-oligarsi/

На 24 март в онлайн пресконференция от Дубай обвиненият за 19 престъпления бизнесмен Васил Божков заяви, че е готов да се върне в България, при условие че прокуратурата свали неговото издирване от червената бюлетина на Интерпол. Ако се абстрахираме от множеството интерпретации по темата и без да навлизаме в правния ѝ аспект, съвсем логично е да се запитаме:

иска ли наистина държавното обвинение да разпита Васил Божков, или предпочита той да остане извън страната?

Името на знаковия хазартен бос нашумя отново след арестите на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севдeлина Арнаудова, извършени от полицията въз основа на данните, съдържащи се в сигнала на Божков до прокуратурата отпреди две години. Той бе изпратен още до президента, парламента, Висшия съдебен съвет, Върховния касационен съд, политическите партии в България и посолствата на Великобритания и САЩ у нас. В него бизнесменът твърди, че е дал около 60 млн. лв. на бившия премиер и на неговия финансов министър под формата на такса „спокойствие“.

Божков твърди, че не знае как прокуратурата е интерпретирала фактите в сигнала, прехвърлян през годините между Върховната касационна прокуратура, Специализираната прокуратура и данъчните служби, които е трябвало да проверят къде са отивали парите, теглени от него от банковите му сметки. „Каквито и данни да съм дал в тази прокуратура, те изчезват“, заяви на пресконференцията хазартният бос, който още с пускането на сигнала обяви, че разполага с достатъчно доказателствен материал, в т.ч. документи, банкови извлечения, записи от охранителни камери, снимки и свидетелски показания. Но на пресконференцията в четвъртък отказа да даде повече подробности за тях.

Арестите на Борисов, Горанов и Арнаудова, които Васил Божков нарече пред журналистите не просто организирана престъпна група, а директно „хунта и мафия“, нагнетиха напрежение в обществото и между институциите, а от ГЕРБ обявиха поход за сваляне на правителството и за нови избори. 24-часовият престой в ареста на лидера на най-голямата опозиционна партия в България имаше и международен отзвук, каквато беше и една от целите на задържането му под стража. Председателят на ЕНП в Европейския парламент Манфред Вебер заяви в сряда, че Борисов е бил „отвлечен“, и поиска проверка на законността на задържането му. Два дни по-рано групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в ЕП пък излезе с позиция, в която призовава правосъдните власти в София и Брюксел да дадат отговор на въпросите, свързани с управлението на Борисов, и особено след като Европейската прокуратура потвърди, че е получила множество данни със съмнения за корупция и злоупотреби с европейски средства.

В хода на развитието на събитията след излизането на Борисов, Горанов и Арнаудова от ареста беше поставен и въпросът за това

може ли Васил Божков да бъде разпитан дистанционно от Дубай.

Според публично изразени мнения на юристи, сред тях и на министъра на вътрешните работи Бойко Рашков, процесуални пречки за подобен разпит няма. Очевидно не е имало пречка и пред Европейската прокуратура, която, по думите на Божков, го е открила и разпитала на 8 март т.г. от столицата на Обединените арабски емирства. Подобен разпит, само че в писмена форма, е извършен и от Дирекция „Национална полиция“, обяви той на пресконференцията. Пак от него разбрахме, че е осъществил контакти и с американските власти, на които е дал много повече сведения, отколкото на ЕП, за да бъде изваден от списъка „Магнитски“, попаднал в него „погрешно“. И какво се оказа накрая – че единствено за прокуратурата на Иван Гешев има процесуални пречки Васил Божков да бъде разпитан дистанционно. А хипотезата прокурори да разпитат бизнесмена в Дубай дори не е обсъждана публично.

Васил Божков, с прякор Черепа, е сочен за един от най-богатите олигарси в България, а във вътрешна кореспонденция на американския Държавен департамент е наричан и „най-печално известният гангстер на България“. Дали е бил съучастник на „шайката“, както той назовава хората около бившия премиер Борисов, които са го рекетирали и на които е плащал, за да развива успешно хазартния си бизнес, може да каже само съдът. Както и дали 60-те милиона, които той посочва, че е дал като процент от печалбата на „Национална лотария“ в периода от 2017 до 2019 г. на същите тези лица, отговарят на състава на престъплението подкуп. Но без съмнение сюжетът, който Божков представя две години от Дубай пред медиите, не изглежда съшит с бели конци. В него освен Борисов, Горанов и Арнаудова са още Менда Стоянова, Данаил Кирилов, Валери Симеонов, Кирил Домусчиев, пачки от банкноти по 500 евро, които се събират в джоба на едно мъжко сако, и една (не)запалена пура.

Този сюжет може да бъде разплетен единствено от разследващите органи в България.

И прокуратурата – господарят на разследването, може и трябва да разпита Васил Божков. Още повече че той обяви готовност да се завърне в България, и постави за това едно-единствено условие. Което означава, че ще може да бъде разследван и за всички повдигнати му обвинения, част от които коментира пред медиите като несъстоятелни и без доказателства. Ако главният прокурор не организира разпит на Васил Божков, независимо как ще бъде осъществен, ще потвърди пред обществото и пред партньорите ни в Брюксел, че е избран на този пост, за да прикрива корупцията по високите етажи на властта, а не да я разкрива.

С действията си досега Иван Гешев демонстрира и двойни стандарти към родните ни олигарси и бизнесмени, като арестува и обвинява избирателно само онези, които по една или друга причина са станали неудобни за властта. Но до момента специализираното правосъдие, което е пред закриване, не е приключило нито едно от тези дела с осъдителна присъда. А някои от задържаните предявиха иск срещу главния прокурор и неговите заместници за нанесените им морални щети. Тези действия на Гешев дават достатъчна легитимност на управляващите да искат неговата оставка. А зад тях е силата на омерзеното общество, очакващо справедливост.

Заглавна снимка: Стопкадър от онлайн пресконференцията на Васил Божков от 24 март т.г., излъчена на неговата Facebook страница

Източник

Стоте дни. Променливо, но без Промяна

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/stote-dni-promenlivo-no-bez-promyana/

Първите сто дни на управляващата коалиция по традиция започнаха с обещания – и завършиха със страха и объркването, изписани по лицето на бившия вожд Бойко Борисов на излизане от ареста. Какво имаме между тези събития? Приет бюджет за 2022 г., един нов министър на отбраната и няколко нови шефове на регулатори, агенции и държавни фирми.

Премиерът Кирил Петков не е американският президент Рузвелт, лансирал концепцията за стоте дни и задвижил колелата на „Нов курс“ по време на своята „стотица“, встъпвайки в длъжност през 1933 г. (Единствената им прилика е, че и двамата имат дипломи от „Харвард“.) Независимо от мненията „за“ или „против“ тази мерна единица за политическа ефективност, първите сто дни задават бъдещото темпо на управление. Естествено е новите лидери, които за първи път ръководят държавата, да проявят енергия и проактивни решения във времена, които не просто изискват, а диктуват бързо темпо. Естествено е да очакваме техните проекти и реформи да бъдат лансирани в първите сто дни, когато все още се помни изборната победа, когато все още имат парламентарно мнозинство зад гърба си и смелостта и старанието не са ги напуснали.

Какво обеща и не изпълни новата власт в първите сто дни

Премиерът Кирил Петков например беше казал, че има идея за повишаване на нивото на ваксинацията срещу COVID-19 чрез привличане на специалисти, които да говорят как ваксините влияят на останалите заболявания, за да намалеят страховете на хората. Като изключим създаването на пандемичен комитет към Министерството на здравеопазването, нищо друго не се случи, а България все така е последна в ЕС по ваксинирано население. Темата за пандемията от COVID-19 бе „потопена“ от войната на руския президент Путин в Украйна, но проблемът е все така нерешен. Това не попречи на премиера Петков да отбележи в изявлението си за стоте дни на кабинета, че здравната криза, причинена от Омикрон варианта на коронавируса, е овладяна.

Не беше изпълнена и онази част от законодателната програма, одобрена на коалиционните преговори между четирите политически сили, срещу която е записан срокът „Незабавно, но не по-късно от 3 месеца от започване на работа на НС“. Тук спадат промените в Закона за публичните предприятия, както и в Закона за приватизацията и следприватизационния контрол, за да спре пилеенето на публичен ресурс. Само че тези промени ги няма.

Сред „незабавните“ законопроекти трябваше да е и преобразуването на КПКОНПИ (Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество). След като лансираха намерения за разделянето ѝ на две, така че едната половина да придобие разследващи функции, управляващите смениха председателя ѝ Сотир Цацаров с временен – и спряха дотам. Законопроект в парламента не е внесен, нито е обявен за обществено обсъждане, макар да беше съобщено, че е готов още в средата на януари – заедно с проекта за изменение на Закона за съдебната власт, с който се закрива специализираното правосъдие. Законодателният процес за закриване на Спецпрокуратурата и Спецсъда започна преди дни при силна съпротива от страна на прокуратурата.

Петков съобщи вчера, че законът за разследващите функции на КПКОНПИ е готов, и призна, че „в сферата на корупцията борбата е трудна“, защото „реално ние нямаме работеща прокуратура и стъпките са по-бавни, отколкото ни се иска“. В Брюксел тази седмица правосъдната министърка Надежда Йорданова съобщи, че до средата на годината ще е готов проектът за контрол над главния прокурор, за да е „действащо право през 2023 г.“.

Като цяло обаче законодателната дейност на коалицията е слаба и поради липса на законопроекти парламентарните комисии започнаха да викат все по-често за изслушване министри или шефове на агенции. А създадената на 3 февруари временна парламентарна комисия за промени в Конституцията, начело на която е съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов, още не е заседавала.

Докъде с овладяването на кризи

С овладяването на кризи, на първо място енергийната, на правителството не му се получи. Както обещаха управляващите в началото на годината, Комисията за енергийно и водно регулиране, заподозряна в диверсионни действия спрямо току-що избраната власт, бе намалена от 9 на 5 души, а председателят ѝ заедно с още един член са сменени. Наред с това парламентът одобри мораториума върху цените на тока, парното и водата за битовите потребители, в сила до края на март. До април включително бизнесът ще получава компенсации заради скъпия ток. Всички тези мерки бяха отбелязани в изявлението на премиера Кирил Петков, направено във вторник по повод стоте дни управление.

Според Петков правителството се е справило и с тази криза, изтъквайки, че в четвъртък България ще предложи на Европейската комисия таван на цените на газа и общи покупки на синьо гориво. За последното Брюксел мисли отдавна – и не по предложение на България, – а войната и новите санкции срещу Русия ускориха процеса. ЕК вече постави и цел: до 2030 г. Общността да е ограничила енергийната си зависимост от Москва. Световните агенции вече съобщиха, че в проекта за заключение от срещата на Европейския съвет, насрочена за 24–25 март в Брюксел, е предвидено ЕС да започне да прави поръчки за общо купуване на природен газ, втечнен газ и водород преди следващата зима.

Но след април токът за бизнеса няма да стане по-евтин, петролът в най-добрия случай ще се задържи на нива малко над $100 за барел, а природният газ – и руски, и азерски, и втечнен – няма да поевтинее особено. Какво ще прави кабинетът с високата инфлация, която влиза през горивата и енергийните суровини? Отново ще предложи повишения на доходи, които така и няма да догонят ускорилата се инфлация, и още компенсации, които са временни решения, или комплекс от мерки, в т.ч. и промени на данъци и акцизи, диверсификация на доставки? Скъпите храни са болезнени за държава с толкова бедни хора, каквато е България, и цената на олиото, уви, може да гътне нуждата от справедливост.

Бъдещата енергийна политика на правителството е функция на войната в Украйна, европейските цели за климатична неутралност и намаляване на енергийната зависимост от Русия. Но Националният план за възстановяване и устойчивост е отложен за четвърти път от ЕК, в заложения в него проект за батерии има съмнения за лобизъм, а управляващите дават разнопосочни сигнали по отношение на бъдещ договор с „Газпром“. Първоначално обявиха, че такъв няма да има, след като настоящият приключи в края на 2022 г. След остри реакции от енергийни експерти и политически сили премиерът Кирил Петков заяви, че „ако се оправят нещата и няма остра война, и може да се преговаря, да, ще преговаряме с „Газпром“ и руският газ ще е част от нашия микс“. Или е блъф, за да не бъдат осуетени преговорите за доставки от алтернативни източници, или Кирил Петков отново показва склонност да се съобразява и да не прекрачва червени линии, макар и не публично обявени.

„Сега Русия ни показва какво значи терор, но в миналото е показвала какво значи енергиен шантаж“, заяви вчера полският президент Анджей Дуда по време на визитата си в България. Полша е първата държава, която даде ясни сигнали, че няма да поднови доставките на руско синьо гориво след изтичане на контракта през 2022 г. За България решението ще е особено трудно предвид тежките зависимости, укрепвани през годините от правителства на БСП, НДСВ и ДПС, както и на ГЕРБ. Сега БСП е четвърти партньор в коалицията и вече се възпротиви на доставки на оръжие за Украйна и настоя за ремонти на българските МиГ-29 в Русия. Сега обаче Варшава може да съдейства за това.

Войната в Украйна зареди с допълнително напрежение вътрешнокоалиционните отношения и тези с президента Румен Радев, тъй като се наложи смяна на министъра (му) Стефан Янев – в името на националната сигурност, а не за да я застрашат, както се опита да внуши бившият президентски съветник.

Още няма отбор

Първите сто дни показаха, че в рамките на самата коалиция има тежки разминавания и несъгласия, механизмите за коалиционно взаимодействие не функционират, а най-важните решения не се съгласуват дори на лидерско ниво – като например ареста на бившия премиер Бойко Борисов. Всеки от коалицията говори на собствените си избиратели, коментира по БНР политологът Димитър Аврамов. Според него в началото тя е започнала добре, с публични преговори и опит за създаване на стандарт, „след това всичко се разпадна на сфери на влияние“ – и никой не иска другите да му се месят.

„24 часа“ съобщи, че коалицията не е в състояние да излезе с обща кандидатура за гуверньор на БНР и може да се представи с двама кандидати, като пленарната зала трябва да реши кой да управлява БНБ – Андрей Гюров (ПП) или Любомир Каримански (ИТН). Това би било лош сигнал, опозицията в лицето на ГЕРБ и ДПС ще се възползва, за да увеличи разрива, а другите двама партньори в коалицията – БСП и ДБ, ще трябва да избират с кого да се групират. Съпредседателят на ДБ Христо Иванов предупреди днес, че трябва да бъде осъзнат рискът от нарушаване на основния принцип на коалицията – постигане на общи мнозинства по важните въпроси, а преминаването към плаващи мнозинства ще има огромни последици.

В първите сто дни не пролича дали лидерите на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков и Асен Василев смятат да създадат партия. Това ги облекчава откъм вземане на решения и отговорност, но също така и ги лишава от възможност за подкрепа в кризисни времена, когато доверието към правителството спада.

„Нека изразя твърдото си убеждение, че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх… Тази нация иска бързи действия. Нашата най-голяма задача е да накараме хората да работят“, казва Рузвелт в знаменитата си реч преди началото на стоте дни от март до юни 1933 г. към американците, изтерзани от Голямата депресия, потънали в страх, отчаяние и с икономика в разруха. Следват законодателните мерки и икономически пакети на „Нов курс“. Какво вижда нацията – силна личност, готова програма и ежеседмичните беседи на президента по радиото.

„Ние искаме да напредваме още по-бързо, не сме доволни от скоростта, с която идва промяната, но се радваме, че бързо или бавно, тя идва – с по-малки крачки, отколкото и на нас ни се иска, но в правилната посока“, заяви премиерът Петков.

И така да е, но скоростта, компетентността и реформите остават проблем. Изглежда, че единението по важни теми – също.

Заглавна снимка: government.bg

Източник

Да видим

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/da-vidim/

И справедливостта я чакаме оттам, откъдето досега България се е надявала за всичките си освобождения – отвън. След 12 часа страсти, размисли и прения по ареста на бившия премиер Бойко Борисов, бившия (му) министър на финансите Владислав Горанов и пиарката му Севделина Арнаудова, премиерът Кирил Петков потвърди – по случая работи Европейската прокуратура. Самата Европейска прокуратура не коментира и казва само, че ще съобщи каквото и да е, когато има какво да съобщи. А Кирил Петков коментира:

… къде е българската прокуратура и дали най-накрая ще застане на страната на българския народ, ще видим в следващите дни. […] Никой не трябва да изпитва страх от истината.

И за самата Европрокуратура, и за управляващите тази акция е изпитание.

За оглавяваната от Лаура Кьовеши служба тестът е да не се провали с невижданата досега акция не просто в държава членка на ЕС, а в първенец по бедност и корупция. Какво по-естествено начало за чистене на авгиеви обори? След няколко часа, когато изтича 24-часовият срок, в който Борисов може да остане в ареста, ще стане ясно как европейските прокурори си вършат работата. На базата на предоставената от тях информация ще се преценява дали лидерът на ГЕРБ да бъде задържан до 72 часа.

Назначената през есента на 2019 г. Кьовеши има седемгодишен мандат, а самата служба работи от миналото лято. В нейния обхват влизат не само злоупотреби с европейски средства, но и когато са застрашени демократичните устои на ЕС. Едно от основните предизвикателства, формулирано и при създаването на службата, е

да спечели доверие като нов европейски орган – и сред европейските институции, и сред националните.

До момента са известни арести от ноември м.г. на бивш хърватски министър и трима негови съучастници за търговия с влияние и злоупотреба със служебно положение. Техните провинения са свързани с инхаус възлагане за проект за 2,16 млн. евро с ДДС, за което европрокурорите смятат, че не е имало основание. Причината да се намеси службата на Кьовеши е, че 85% от средствата са изплатени от Оперативна програма „Конкурентоспособност“.

За българската акция се разбра от обяснение на вицепремиера Асен Василев, че е заради сигнал на хазартния бос Васил Божков и доклад на Агенция „Държавна финансова инспекция“ (АДФИ) от юли м.г. Според този доклад са установени загуби за бюджета в размер на близо 557 млн. лв. заради бездействието на Държавната комисия по хазарта, позволила компаниите на Божков да платят по-малко от дължимите такси. Българската прокуратура се направи на „ни чула, ни видяла“ както за тези, така и за много други предполагаеми нарушения, свързани с високопоставени фигури.

След края на визитата си в България Кьовеши написа: „Съгласуваност, решителност, готовност за действие. Ключовите думи, които описват много продуктивна визита в България.“ Тази визита включва добри думи за партньорството с правителството и с МВР в частност – и една протоколна снимка с главния прокурор Иван Гешев.

Арестът на Бойко Борисов е тест и за управляващата в България коалиция. Социологически проучвания вече показаха, че правителството губи одобрение още преди да са изминали първите му 100 дни управление. Връхлитащите една след друга кризи, които се разрастват – като оскъпяването на храни, горива, енергийни суровини; бежанците от Украйна и войната на Путин, която изисква ясни евро-атлантически позиции и отговор, – са сериозно изпитание за коалиция от четири политически сили, три от които управляват за първи път.

Най-голямата сила в тази коалиция – „Продължаваме промяната“, дойде на власт именно със заявката за нулева корупция, преформулирана по-късно в „нулева толерантност към корупцията“. Но заради случилото се през изминалите три месеца тази заявка избледня в обществената памет. Вчерашната полицейска акция отново я върна на политическия терен. Също така върна и опасенията дали няма да се окаже поредната шумотевица и дали е законно адвокатът на Борисов – Менко Менков, да не бъде допускан един час при своя подзащитен.

Арестите обаче извадиха на показ онова, което българската прокуратура винаги е игнорирала – зависимостите.

Потвърдиха ги един джип и един апартамент. Джипът бе открит в двора на луксозната семейна къща в Бистрица за 1 млн. лв. на пиарката на Борисов – Севделина Арнаудова. Мощният автомобил е собственост на саудитската компания „Аркад“, която построи втората линия на „Турски поток“ в България. Съпругът ѝ Делян Димитров потвърди пред телевизионните камери, че джипът е на „Аркад“ с думите:

Те ни дадоха техни коли на лизинг да ги ползваме. Джипове и пикапи за районите, дадоха и на МОСВ, и на Агенция по горите за ползване. 

Димитров беше уреден в борда на „Булгартрансгаз“ и преназначен през пролетта на 2021 г., където е и досега. Държавната компания избра саудитците да строят газопровода, а те наеха за подизпълнители руски и други фирми. Какво обаче прави служебен джип в частен двор, а не на паркинга пред „Булгартрансгаз“, и защо семейство Димитрови го ползва като свой?

Арестите разкриха също, че бившият министър на финансите Владислав Горанов продължава да живее в луксозния апартамент, за който обясни, че е предоставен от кръстника му Иван Сариев. Жилището се намира в столичния квартал „Изток“, в комплекс, управляван от „Есте Пропъртис“, дъщерно дружество на „Адванс Пропъртис“, в което съдружници са братята Кирил и Георги Домусчиеви. Обясненията на Горанов бяха, че той и семейството му се преместили там след земетресението в Перник от 2012 г., което изплашило семейството му. Но на 13 юни 2019 г. прокуратурата отказа да образува досъдебно производство във връзка с изнесената от в. „Сeга“ информация, че Горанов живее безплатно в чуждо жилище. Според наблюдаващия прокурор, възложената на Антикорупционната комисия проверка не е установила данни за каквото и да е престъпление.

Българската прокуратура зачеркваше и зачерква тези и много други факти, обслужвайки властта – в това едва ли някой се съмнява. Да видим какво ще направи европейската. Иначе остава само божието възмездие.

Заглавна снимка: Стопкадър от излъчване на живо във Facebook профила на Бойко Борисов от 15 април 2021 г. 

Източник

Бежанци и бюрокрация: Паразит ли е ДАБ?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bezhantsi-i-byurokratsiya-parazit-li-e-dab/

Беше добра, дори много добра идеята на Елисавета Белобрадова от парламентарната група на „Демократична България“ за изслушване в парламента да бъде поканена Петя Първанова, председателката на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). За да застанем отново лице в лице с чиновническото безразличие, с което всеки от нас се е сблъсквал по един или друг повод неведнъж. И да чуем протоколното представяне на функциите и пълномощията на Агенцията по закон, както и абсурдни твърдения като това, че центровете ѝ в страната са в добро състояние и предлагат минималните според стандартите подкрепа и медицинска помощ на бежанците.

Първанова оправда бездействието на подчиненото ѝ ведомство с аргумента, че то няма ангажимент към украинските граждани, които влизат в България легално, ползват право на 90-дневен престой и не подават документи за международна закрила. Но не даде нито един смислен отговор на критиките на депутатката от „Демократична България“, свързани с отговорността на Агенцията да предложи на правителството работещи решения за управлението на бежанската криза. Депутати и от други парламентарни групи коментираха липсата на административен капацитет на ДАБ, а някои направо я нарекоха паразитна и напълно излишна структура в държавната администрация. Затова и поканата, отправена от Елисавета Белобрадова към Петя Първанова да подаде оставка, прозвуча като логичен завършек на това изслушване.

Освен въпросите на народните представители, повечето оставени без отговор от г-жа Първанова, има и други, които трябва да бъдат поставени публично. Eто и някои от по-съществените:

• Кое налага смяната на целия модел на временна закрила, при положение че той е добре разписан в Закона за убежището и бежанците?

• Изпълнява ли се разпоредбата на чл. 41, ал. 1, т. 5 от Закона за убежището и бежанците, която гласи, че „Държавната агенция за бежанците издава регистрационна карта на чужденец, на когото е предоставена временна закрила – за срока на закрилата“?

• Защо Петя Първанова и нейните заместници отказват да приемат бежанци от Украйна в регистрационните центрове на ДАБ и да им предоставят всички права по закон? Ако има основания за това, не трябва ли те да бъдат ясно и публично аргументирани?

• Има ли необходимост от изграждането на нови центрове, базирани на хуманен подход, каквито би трябвало да са и съществуващите досега?

• Защо с отпуснатите от МВР на Агенцията 100 щатни бройки за справяне с кризи не са създадени мобилни групи от специалисти, които с експертния си капацитет да съдействат за регистрацията и настаняването на украинските бежанци заедно с местните власти, гражданския сектор и бизнеса?

• Кой осъществява контрол върху правилното прилагане на материалните и процесуалните норми на закона при предоставяне на международна закрила? И има ли случаи, когато закрила получават лица, които не покриват критериите на закона?

• Назначени ли са без конкурси главният секретар на ДАБ (бивш щатен служител на ДС), директорите на дирекции „Социална дейност и адаптация“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“, „Качество на процедурата за международна закрила“, както и ръководителят на Инспектората към ДАБ?

• Заема ли длъжността директор на дирекция „Международна дейност“ 70-годишен пенсионер от Министерството на отбраната? И назначена ли е без конкурс неговата съпруга като главен експерт в друга дирекция?

• На какво ниво е експертният капацитет на служителите в ДАБ? И само ниските заплати ли са причина да не се задържат кадрите, или най-качествените професионалисти си тръгват прогонени и огорчени от ръководството, защото са му неудобни?

• Практика ли са роднински назначения в регистрационните центрове на Агенцията в страната?

• В какво състояние са тези центрове и предлагат ли те базисни условия за живот, особено на децата, някои от тях – родени там? Остава ли истината за нехуманното третиране и погазването на човешките права на бежанците затворена зад стените на лагерите?

• Инциденти или практика са безредиците, сбиванията и заразите в бежанските лагери и защо се прави всичко възможно обществото да не научава за тях? Какво ги провокира – самата среда или понякога и персоналът?

• Защо ДАБ годишно излиза с общ брой решения за предоставяне на бежански или хуманитарен статут едва за половината от лицата, потърсили закрила, и какви са основанията за отказите по общ ред, за спрените и прекратените производства?

• Кои са причините за многобройните съдебни дела, спечелени от бежанците срещу ДАБ и завършващи с решения, в които е посочено, че въпросната институция не е оценила компетентно и задълбочено степента на уязвимост на конкретните лица или най-добрия интерес на децата?

Ето и няколко примера от практиката на Фондация „Мисия Криле“, една от неправителствените организации у нас, осигуряващи адвокатски услуги и водещи делата на бежанци, на които ДАБ е отказала статут:

Майка от Ирак подава четири поредни молби за международна закрила за себе си и за двете си деца, едното – родено в България. И всеки път тя получава отказ от Агенцията. Едва на четвъртия път, с помощта на неправителствени организации, които я подкрепят, успява да се защити пред съда и да получи положително съдебно решение за своето производство за международна закрила.

В друг от случаите жена, която е била изтезавана в родината си за това, че не иска да приеме исляма, получава отказ, въпреки че разказва подробно за извършените зверства над нея. Съдията уважава нейните доводи и зачита правото ѝ да потърси с детето си убежище в страната ни, но ДАБ обжалва решението пред Върховния административен съд, който трябва да се произнесе окончателно през април т.г.

Мъж с две смъртни присъда в родината си за това, че е приел християнската религия, е с отхвърлена молба за закрила въпреки представените документи. Основанията на държавния орган са, че е сътворил собствена бежанска история, която не е истинска. В съдебно заседание мъжът е подложен на абсурден тест за вяра от юридическия консултант на Агенцията и е принуден да показва белезите си от изтезанията в затвора пред съдията.

Сексуалната ориентация на друг мъж в страната му на произход се третира като криминално престъпление. Той е бил в затвора, преживял е изтезания и множество заплахи за живота си, но ДАБ отхвърля три поредни негови молби за получаване на закрила и предстои да бъде започната процедура за депортацията му.

Не се обърнахме към политическия кабинет на ДАБ, защото не очакваме да получим отговори оттам – поне не такива, които да удовлетворят обществения интерес към темата и нейната значимост. Но въпросите за микроклимата и стила на управление в тази структура на Министерския съвет, за нивото на административния ѝ капацитет, за подбора, назначаването и прогонването на кадри, за състоянието на бежанските лагери и отношението към хората, настанени там и очакващи понякога с години да получат закрила, за прилагането на корупционни практики по време на процедурата за предоставянето на статут и т.н. не могат просто да бъдат подминати с мълчание.

А в отговорите на тези въпроси сe крие истината защо за малцина от бягащите от войни и глад, преминали границата ни, България е само временна спирка в пътя им към обетованата земя на Европа. И защо само за три седмици от началото на войната в Украйна от влезлите на територията ни бежанци половината вече са си тръгнали.

Заглавна снимка: © Боряна Хорозова

Източник

Сезонът на путлеристите*

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/sezonut-na-putleristite/

Политическата сила, която трайно увеличава подкрепата си за последните три месеца, е „Възраждане“. В управляващата коалиция „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“ и БСП отчитат спад, а „Демократична България“ спира растежа през март. ГЕРБ и ДПС удържат. Това показва проучване на агенция „Тренд“, проведено по поръчка на в. „24 часа“ за периода 5–12 март 2022 г. сред 1007 пълнолетни лица.

Така най-кресливата, патетична и с прокремълски уклон група в българския парламент бележи ръст, който я изкачва по-близо до спадащите ИТН, ДБ и БСП. Да се притесняваме ли, че „Възраждане“ избуява, докато руски бомби разрушават жилищни сгради и болници в Украйна, а бежанският поток от жени, деца и възрастни хора приближава 3 милиона за три седмици?

Войната на Путин е увеличила негативното отношение към Русия на 40% от анкетираните българи, но не и на тези, които са привърженици на БСП и „Възраждане“. И макар 61% от респондентите да не оправдават руската агресия, а повече от две трети да подкрепят приема на украински бежанци, 77% не одобряват намеса на НАТО на страната на Украйна. Ето тази нива орат от „Възраждане“. На този терен ще лагерува и бъдещият политически проект, центриран около Стефан Янев – бивш генерал от натовска армия, бивш служебен премиер, бивш министър на отбраната, но несъмнено все още президентски кадър.

Заради войната и промяната на настроенията на преден план излизат друг тип пропагандни внушения, а бяло-синьо-червеното с двуглавия орел просто прозира зад тях. Проектират се клишета като „български национален интерес“, „опасност за България“, „външни интереси“ и др., чиято цел е да внушат алиенация от общностите, в които България е член – НАТО и ЕС. Затова и не се споменава България в контекста на съюзник и партньор в тях. НАТО неизменно е някаква чужда, имагинерна и лоша сила. С реториката си за напускане на Алианса Костадин Костадинов и „Възраждане“ не излизат от обувките на предшествениците си. Но и те ловко сменят интонацията. В декларация от името на парламентарната група Костадинов заяви тази седмица:

Българското правителство не е способно да прозре, че съюзниците ни правят всичко необходимо да ни водят към един военен конфликт, в който ние нямаме роля, който се води по източната границата на Алианса и заплашва да превърне България във фронтова линия. Отбраната на страната ни се предоставя в момента в ръцете на чужди войски и чужди генерали. 

Костадинов, уличен от Украйна като руски шпионин, питаше как предстоящата визита на шефа на Пентагона Лойд Остин в България подпомага националната сигурност.

В този дух са шлифовани и тезите на Янев – той не говори за излизане от Алианса, а за решения (на Алианса), които са вредни за България и несъвместими с българския национален интерес, а правителството, което ги налага, обслужва тези чужди и пагубни интереси. Прицелва се в електорат, който не е така радикален, но е умерено русофилски, а даже да не симпатизира особено на Москва, е против България да се замесва под каквато и да е форма в каквото и да е противостоене на Кремъл. (Тон за „неутралитета“ даде президентът Румен Радев.) „Бъдещата партия на Стефан Янев има потенциал, защото се позиционира в едно широко поле в българското общество – не толкова проатлантическо и не толкова проруско“, коментира по БНР и Евелина Славкова от „Тренд“.

Оказва се, че през всичките тези 18 години от приемането на България като член на НАТО нейният генералитет трайно я е придърпвал не просто встрани, а на изток. Това поведение е било в унисон с действията на правителствата ѝ, все едно кои, да се правят на атлантици, докато се покланят на кремълския Бащица. Тази пародия на евро-атлантическо партньорство можеше да продължи още дълго, но преломните времена, настъпили с войната в Украйна, изискаха да бъде сложен край на ерзацполитиката. Новият министър на отбраната, доскоро представител на България в Алианса, зае недвусмислена позиция по отношение на участието на натовски войски на българска територия. „Няма как да запълним дефицити, без да работим със съюзниците ни от НАТО на наша територия“, заяви Драгомир Заков в Брюксел.

Бившият вече военен министър Стефан Янев до последно отстояваше тезата, че нито един чужд (да се разбира натовски) крак няма да стъпи тук. Елементарно, предвид факта, че стъпва заради съвместни учения например. Неговият патрон в политиката – президентът Радев – несдържано и на висок глас поиска охраната на небето да е от български пилоти, със самолети на българската армия, и упорито отказва други. В момента годни да летят са едва 8 от общо 15 самолета МиГ-29, три от които са учебни. А за пилотите ни самият Радев беше констатирал, че нальотът им е крайно недостатъчен в момента. Ниския брой часове за летене отчете преди време и командирът на авиобаза „Граф Игнатиево“ – бригаден генерал Николай Русев, за 2021 г. Според минимума трябва да е 1000 часа годишно, а при българските летци е в пъти по-малко.

Но само преди пет години – през 2017 г., тези двама радетели на българщината и воини от българската армия са констатирали нейната частична боеспособност. В доклад, приет през април с.г., е отбелязано, че за първи път армията ни е в състояние само частично да изпълнява задълженията си за гарантиране на териториалната цялост и суверенитета на страната. Като служебен министър на отбраната тогава ген. Стефан Янев е посочил причините: „Основното – недофинансиране на армията последните години, което води до недостиг на личен състав от порядъка между 25 и 30% от необходимите хора в отбраната и въоръжените сили“. Потвърдил го е и президентът Радев:

Въоръжените сили са в състояние само частично да изпълняват задачите по мисиите, произтичащи от конституционните задължения по гарантиране на независимостта, суверенитета и териториалната цялост на страната. Причините са до болка познати – липса на съвременна техника и въоръжено оборудване, липса на средства за пълноценна бойна подготовка, нисък социален статус на военнослужещите и застрашителен отлив на личен състав. 

Нищо не се е променило в следващите пет години. Е как тогава да оставим на такава армия да пази българския суверенитет – това не вреди ли на българския национален интерес?!

Очевидно предстоят решения, които няма да се понравят на тези 77%, които не одобряват намеса на НАТО и респективно – замесване на България. Министърът на отбраната Драгомир Заков вече намекна, че ще има такива решения, които не печелят гласове. Българското правителство омекна под вътрешния натиск и не изпрати никаква военна техника, муниции и материали на Украйна – под натиска и на коалиционния партньор БСП, чиято лидерка Корнелия Нинова заяви, че няма да го допусне.

Така България остана малцинство в ЕС, заедно с Австрия, Кипър, Малта и Унгария, които също не изпратиха военна помощ. Все държави, в които руското влияние не е тайна за никого. Кипър, който се оказа убежище за руски пари, но също и място за продажба на „златни паспорти“ на руснаци, както и Малта – и двете държави са замесени в скандали за пране на пари с евразийски произход. Австрия, чието правителство падна преди две години заради корупционен скандал, който водеше към руски олигарх. Що се отнася до Унгария, нейният премиер Виктор Орбан се срещна през февруари т.г. за 12-ти път с руския президент Путин за 12-те години, откакто управлява държавата.

В тази „компания“ на държави, оказали скромна подкрепа на Украйна, се оказа и България. Но това не попречи на премиера Кирил Петков да каже, без да му мигне окото, че вицепрезидентката на САЩ Камала Харис му се обадила, за да му благодари за българската помощ за Украйна (думите са изречени на традиционната годишна среща на бизнеса с правителството, организирана от „Икономедиа“). В профила си във Facebook тя съобщи нещо различно от изявлението на Петков и идентичното правителствено прессъобщение.

Заради БСП бе оттеглена и номинацията на Тодор Тагарев за министър на отбраната. Преди Стефан Янев да бъде освободен от поста, в парламента мина разпоредбата в бюджета за т.г., с която 80 млн. лв. се дават за ремонт на старите руски изтребители МиГ. А президентът Радев за пореден път запита кога и къде ще се ремонтират самолетите (заради санкциите срещу Русия няма как да се дадат милионите отново на „Авионамс“).

България не е разрешила проблема с руската военна техника, но пък се справи с друг – обяви излизане от Международната инвестиционна банка, известна още като „банката на СИВ“. Полша я напусна още през 2000 г., а заради войната в Украйна Чехия и Румъния също съобщиха, че предприемат стъпки за излизане от МИБ. България е сред трите държави, които са най-големи акционери в банката – заедно с Русия и Унгария, но българското правителство обяви решението си да прекрати участието си в началото на март. Изпълнителен директор на банката е Николай Косов, известен с близостта си до Путин.

Любопитна подробност е, че точно преди да бъде одобрено новото правителство, на 12 декември, неделя, Стефан Янев свика извънредно заседание, на което служебното правителство реши България да увеличи вноската си в банката на СИВ с 42 млн. евро. Парламентът не успя да одобри това решение, но и без него не е ясно какво ще стане с вложените досега над 120 млн. евро.

С БСП в управлението, „Възраждане“ в парламента и Румен Радев в Президентството се създават добри условия за новия политически проект на Янев. Президентът се оказа плодовит баща на политически проекти. Зареди батериите на „Продължаваме промяната“, а сега – и на поредната генералска партия.

Но освен за появата на още „путлеристи“, войната в Украйна, санкциите за Русия и последващата международна изолация за режима в Кремъл може да се окажат възможност за България да прекрати своите зависимости от Москва – както енергийната, свързана с доставки на газ и ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, така и за ремонтите на руската военна техника. През тези зависимости се внасят корупция и политически шантаж.

Договорът за доставки на руски газ изтича в края на 2022 г. Вчера по bTV председателят на Съвета на директорите на „Булгаргаз“ Иван Топчийски обяви, че правителството има план да замени руския газ с други доставки от догодина (втечнен газ, азерски газ). Тези български намерения са и в контекста на европейските – съгласно плана RePowerEu за постигане на енергийна независимост на ЕС от руските суровини до 2030 г. Известни са и плановете през 2024 г., когато трябва да е новият търг за ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, да бъде избран друг, неруски доставчик.

Това са амбициозни намерения, чието изпълнение може да застраши стабилността на правителството. Но е време да се пристъпи към тях.

* Новият сленг роди термина „путлерист“, който съчетава в себе си последовател на Путин и Хитлер.
Заглавна снимка: Румен Радев и Стефан Янев при представянето на състава на служебното правителство на 16 септември 2021 г. © Министерски съвет на Република България

Източник

Архитектурната геополитика и тихото настъпление на Китай

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/arhitekturnata-politika-i-tihoto-nastuplenie-na-kitay/

Докато напрегнато наблюдаваме последиците от имперските амбиции на Владимир Путин, ми се струва, че е също толкова важно да проследим глобалните планове на Китай. В нашия конкретен случай – в архитектурата.

Архитектите рядко пишат романи. Но ето че през март 2021 г. излезе първият роман на популярния нидерландски архитект Райниър де Храф. The Masterplan разказва за драмите на амбициозен португалски архитект, който отива да строи чисто новата столица на измислена млада африканска република и в един момент нещата страшно се объркват. Самият Де Храф е партньор в нидерландското суперстудио ОМА (Оffice of Metropolitan Architecture) и директор на неговия тинк-танк АМО, а от няколко години се подвизава из популярните архитектурни сайтове и като публицист. Сюжетът на романа не блести с художествена виртуозност, героите имат очевидни прототипи в реалния живот, но романът е интересен с друго – темата как суетата на европейския архитект катастрофира в бездънните корупционни схеми на постколониалния свят, е любопитна по един болезнен начин.

Райниър де Храф и архитектите от ОМА проектират активно и от години в Нигерия, Дубай, Катар, Русия и Китай, в редица страни от бившия Трети свят, както и в бурно развиващи се икономики със съмнителни режими, и са част от онова поколение звезди, които не се притесняват от олигарси и диктатори и превърнаха авангарда в бизнес. Романът очевидно черпи от лично преживяното и подрежда поредица от абсурдни случки, които очертават кухия силует на глобалния строително-инвестиционен пазар. Но главен герой на The Masterplan всъщност не е Родриго Томаш, разглезеният, нарцистичен и комплексиран син на европейско архитектурно постмодерно величие от 80-те, който цял живот се опитва да излезе от сянката на баща си. Главен герой е една друга сянка, която започва неусетно да доминира в строителния бизнес по цял свят, особено в по-скрити и непопулярни места като Африка.

Новата столица Билунга на въображаемата сепаратистка държава в The Masterplan се проектира от китайски архитекти, строи се от китайски работници, използват се китайски строителни материали, които се транспортират от китайски логистични компании, и всички това се финансира със заеми от китайски банки в замяна на нефт от откритите през 1996 г. неочаквано богати находища в африканската република, който се изнася за Китай. Европейският архитект е само за фасада, а новата столица се оказва гигантска схема за източване на ресурси и пране на пари.

Историята е художествено пресилена, но съвсем не е безпочвена измислица.

Ето още една, този път съвсем реална история.

В непосредствена близост до Кайро от 2015 г. Египет строи своята нова административна и финансова столица на терен от 700 кв.км с прогнозно население от близо 7 млн. души. Целта е да се облекчи животът на жителите на Кайро, който в момента е един от най-пренаселените градове в света. Начинанието е скъпо и с размах, подходящ по-скоро за следвоенния оптимизъм от втората половина на ХХ век или за петролните монархии от Близкия изток. Градът още няма име, но тече конкурс за такова. Забавно е как в края на 2021 г. едно от спряганите имена е просто град Египет, по примера на сигурно най-популярния нов град на ХХ век – едноименната столица на Бразилия, завършена през 1960 г. сред централните плата на Южна Америка.

Новият административен център на Египет. Стопкадри от репортаж на Фарук Сайед / YouTube

Египет е държава, разкъсвана от конфликти, но в момента именно в новата столица кипи бурна строителна дейност, включваща и амбициозното намерение там да бъде издигната най-високата сграда в Африка – офисната Iconic Tower, която със своите 385 метра трябва да символизира технократското бъдеще на страната. Новият град се строи с невиждана скорост, а един етаж на Iconic Tower се завършва само за четири дни.

По някакъв ретро начин обаче това крупно начинание все едно загърбва всички проблеми на нашия век – климатични, социални, икономически, дори културни. Какво демонстрира през 2022 г. гората от стъклени небостъргачи с архитектура, тип дубайския „Бурдж Халифа“, сред прахта и пясъка на египетската пустиня? Чисто нова столица, в която социални жилища няма, но са планирани мегаджамия, мегакатедрала и най-високата сграда в света – еднокилометровият обелиск Oblisco Capitale, микс между архитектурата на древните фараони и любимия стил ар деко на американския капитал от началото на ХХ век. Извисяваща се стена от сгради, направени от десетки хиляди кубични метра бетон и стомана, които стоят странно чужди и по-скоро отблъскват, отколкото привличат хората.

Всъщност всичко това демонстрира глобалната сила на Китай. През 2017 г. китайската държавна строителна компания CSCEC (China State Construction Engineering Company) сключва договор за 3 млрд. долара с Египет и поема ангажимента да построи първите 20 кули във все още безименния нов град. Те трябва да са готови до края на 2022 г., а именно скоростта на изпълнение символизира силата на новите геополитически връзки.

Китай отдавна вече не строи само безлична и анонимна инфраструктура в Африка. Пред последните 20 години отношенията му с този регион се развиха до такава степен, че днес азиатската държава е най-големият икономически партньор на африканския континент. Архитектурата и строителството са част от тази игра.

Африка е голяма (по-голяма от Китай, САЩ, Индия и Европа, взети заедно), богата на суровини и все още подценявана. По време на Студената война, в първите десетилетия след края на Втората световна война, Източна Европа и СССР участваха активно в модернизацията на бившите колонии като част от глобалния износ на социализъм. Включиха се български инженери и архитекти, които проектираха язовири, стадиони, болници и културни комплекси в Мали, Алжир, Нигерия и Мароко. Днес тази роля е поета от Китай.

Азиатската държава усилено окуражава своите компании да изнасят дейности в Африка. През 2011 г. китайските предприемачи изпревариха по дял европейските и в момента са най-активните участници в строителния бум и бързата урбанизация на континента – в Етиопия, Замбия, Конго, навсякъде. Инвестициите са в размер на десетки милиарди долари и се спонсорират с финансови инструменти, предлагани от китайското правителство. Китайските компании наемат свои подизпълнители и много рядко работят с местни африкански архитекти. Използват се вносни материали и технологии, често напълно неподходящи за местния климат и трудни за поддръжка. Въглеродният отпечатък и енергоефективността са излишна формалност.

Как изглежда тази нова китайско-африканска архитектура? Голяма, скъпа и всъщност много сходна с новата столица на Египет.

Например централата на Африканския съюз в етиопската столица Адис Абеба е наричана „китайският подарък за Африка“ и е част от първата вълна китайски строителни инвестиции. Сградата е завършена през 2012 г. и представлява гигантски комплекс от административен небостъргач и конгресен център на площ от 100 000 кв.м и на стойност близо четвърт милиард долара. Стъклените здания, които разчитат основно на изкуствена климатизация, са проектирани от китайски архитектурен консорциум и построени отново от CSCEC с помощта на 1200 китайски работници и с изцяло китайски материали.

Комплексът дори стана част от любопитен шпионски скандал, когато френският вестник Le Monde Afrique  публикува разследване, потвърдено после и от Financial Times, че от откриването на комплекса до януари 2017 г. е имало изтичане на конфиденциални данни към сървъри, разположени в Шанхай. По-голяма част от телекомуникационната инфраструктура в Африка, включително тази в Етиопия, се изгражда от две китайски компании – Huawei и ZTE. След скандала централата на Африканския съюз въвежда свои собствени сървъри и криптирани комуникационни канали, които вече не минават през Ethio Telecom, държавната телекомуникационна компания на Етиопия.

В момента китайски компании строят новия парламент в Зимбабве за 100 млн. долара, парламента в Конго, както и новото международно летище в Замбия – една от най-бързо развиващите се африкански държави, която притежава близо 50% от световните запаси от кобалт и манган (ключови за електронната и стоманената индустрия).

Ясно е, че Китай е световна суперсила. Но това беше и мястото на евтини архитектурни имитации, безсмислено скъпи сгради икони (стадиона „Гнездото“ в Пекин например) и некачествена градска среда. Днес всичко това изглежда изнесено в Африка.

Супергъстите жилищни квартали, част от антиутопичните пейзажи на китайските градове, като че ли ще се повторят насред полетата на Африка. Китайският милиардер Ян Дзъ-юн например строи чрез инвестиционната си компания Erdemann Properties крупни жилищни комплекси в кенийската столица Найроби, които често са групи от многоетажни, гъсто разположени кули, като т.нар. River Estate, с миниатюрни едностайни апартаменти. Функционалните разпределения са на границата на абсурда – с ос от 2,8 м за дневна, 3 м за спалня и обща квадратура от малко над 50 кв.м.

Това са само няколко от многото архитектурни примери за новия тип китайски колониализъм в Африка.

В същото време в самия Китай правителството упражнява все по-стриктен контрол върху архитектурата.

През 2020 г. е наложена официална забрана на архитектурното плагиатство и имитациите на чужда архитектура. Китайските сгради трябва да отразяват съответната местна култура, а „големите, вносни и странни“ като дизайн проекти – да бъдат ограничени. Забрана е наложена и върху височината на новите небостъргачи, като тя се ограничава до максимум 500 метра. Китайските архитекти започват постепенно да се изтеглят от градовете и да обръщат внимание на провинцията и забравената местна специфика на страната си. Така, между другото, започват и да създават все по-добра съвременна архитектура – контекстуална, ненатрапчива и устойчива. Ето два хубави примера: изграждането на нова фабрика за тофу в село Цайджай и реставрацията на пешеходния мост над река Сун-ин, свързващ селата Шъмън и Шъмъню (вж. видеото по-долу).

По-интересно е друго – и то вече има общо и с настоящата война в Европа. На фона на сринатите борсови цени в Русия, а вече и на неработещата московска борса, Китай обмисля изкупуване на акциите на руските енергийни и суровинни компании. По аналогични причини като в Африка – заробване на закъсали държави с отпускане на кредити, които не могат да върнат, или контрол над ключови индустрии и суровинни залежи.

Както някой беше написал, в новия свят на поредна Студена война, Русия ще е новата Източна Европа на Китай.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Фарук Сайед за новия административен център на Египет / YouTube

Източник

Какво, ако закрием спецслужбите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kakvo-ako-zakriem-sluzhbite/

Дали не е по-добре да закрием българските спецслужби, а управляващите да получават оперативна информация и анализи през криптирана мрежа от някоя или няколко партньорски служби? Струва си да се помисли за това.

Например докато нашите народни представители бяха уверявани, че пълномащабен военен конфликт не се очаква, защото Русия няма да нападне Украйна, американските разузнавателни агенции са анализирали събраната информация и са били прозорливи, докладвайки точно обратното. САЩ сигнализираха, че Русия ще нахлуе в Украйна, въпреки че режимът в Москва отричаше. Американският президент Джо Байдън предупреди публично съюзниците от Алианса още на 11 февруари, 13 дни преди началото на руската агресия, и настоя американските граждани да напуснат Украйна в следващите 48 часа. Ако българските служби не са успели да анализират информацията от партньорите, да бяха взели предвид откритите източници на информация – Байдън говори именно защото е получил информация от американската разузнавателна общност.

Големият въпрос тук е не защо българските служби не са познали, а къде са Русия и нейният авторитарен режим във фокуса на тяхната работа, кои са приоритетите на разузнавателните агенции на държава, която допреди три-четири десетилетия е била част от икономически и военен блок на Москва, колко голямо е недоверието на партньорските служби към българските и какво да се направи, за да бъде премахнато.

Какво да си помислим за тези служби,

когато шефовете на българските спецслужби уверяват народните представители, че Русия няма да нападне Украйна, а това се случва след броени дни? (Като в оня виц, в който попитали радио „Ереван“ ще има ли нова световна война, а радиото отговорило: „Няма да има война, но ще има такава борба за мир, че камък върху камък няма да остане.“) Когато допуснаха диверсии в български военни заводи, съвпадащи с посещения на агенти на ГРУ в България. Когато избягваха да направят връзката между отравянето на оръжейния търговец и производител Емилиян Гебрев и отровения с „новичок“ полковник Скрипал във Великобритания…

Когато тези спецслужби не спряха теглене на милиони кеш, предназначени за магистрала „Хемус“, въпреки че са получили сигнали от банката, на чиито гишета се носят пачките. Когато същите тези спецслужби преди години са получили сигнал от чужбина, че банкерът Цветан Василев и Корпоративна търговска банка (вече в небитието) са заподозрени за пране на пари, поискаха справка от НАП и съобщиха на партньорските служби, че няма такова нещо. Когато изобщо проспаха заплахата, която представлява тази банка за финансовата, а оттам – и за националната сигурност. Когато тези спецслужби се сещат да разпитат някого като Делян Пеевски едва след като името му се появи в досиетата „Пандора“ – международно разследване за скрити офшорни сметки на политици и бизнесмени. Когато тези спецслужби са допуснали чрез т.нар. златни паспорти в България да влязат лица, чието пребиваване е недопустимо от гледна точка на политиката за национална сигурност…

Списъкът е много дълъг. След всички пробиви в системата на националната сигурност, които не са били предотвратени от спецслужбите,

съществуването им е трудно защитимо пред българските данъкоплатци.

Тези пробойни костваха милиарди на България – защо тогава да даваме стотина милиона годишно (над 140 млн. лв. за 2022 г.) за разходите на службите? А и те не понесоха никаква отговорност – нито за грешната прогноза за Украйна, нито за всички останали „пропуски“.

Каква е работата на специалните служби – на външното разузнаване, контраразузнаването, военното разузнаване? Политическата неутралност, обективността и безпристрастността са основни принципи в тяхната работа, изведени в закон. Извън закона обаче те изпълняват политически поръчки и събират информация, която се използва не по предназначение и в частна, а може би и в нечия друга изгода.

Съгласно Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ тя е „специализиран орган към Министерския съвет за изпълнение на политиката по защита на националната сигурност“. Съгласно Закона за Държавна агенция „Разузнаване“ тя е пряко подчинена на МС, а нейната работа е „защита на националната сигурност и интересите на Република България, свързани с националната сигурност; информационно-аналитичното осигуряване за предотвратяване, разкриване и противодействие на вреди в областта на националната сигурност, външната политика, икономиката и защитата на конституционно установения ред; осъществяване съдействие на органите […] за реализиране приоритетите на Република България в областта на националната сигурност, външната политика, икономиката и защитата на конституционно установения ред“. E, след като тези агенции са към правителството,

защо ръководствата им са назначени от президента Радев чрез служебния му кабинет?

Политиките по защита на националната сигурност, съответно и задачите, се определят от Министерския съвет, не от държавния глава. Работата на службите е да допринасят за успеха на политическата война, която понякога се налага да водят лидерите на правителството, за тактиката и стратегията, чрез които да се печелят изгодни за държавата позиции – било в областта на енергетиката или срещу хибридната пропаганда, която ерозира европейските демокрации и възхвалява моделите на автократично управление.

Когато съпредседателите на „Демократична България“ Христо Иванов и ген. Атанас Атанасов отново поставиха на дневен ред проблема за ефективността на спецслужбите, никой от останалите трима партньори в управляващата коалиция не ги подкрепи. Замълчаха от „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“, БСП. Атанасов дори се усъмни дали с информацията, която службите предоставят, не подхлъзват премиера. Наскоро по БНТ, коментирайки радикално променената ситуация, в която се намират България и светът след руската агресия, Иванов заяви:

Искаме да видим ясен план как (службите – б.р.) ще приведат своя капацитет в състояние на адекватност на тази ситуация. Как ще се изчистим от руските влияния, включително в самата система за сигурност. […] Искаме да разберем кои са руските партньори отвътре.

Докато партньорите в коалицията начело с „Продължаваме промяната“ и премиера Кирил Петков пазят назначенията на президента Радев, едва ли е възможно да се очаква такъв план. Но Петков отстрани министъра на отбраната Стефан Янев заради неговите позиции, които се разминаваха с евро-атлантическата принадлежност на България. А като служебен премиер именно неговият подпис стои под предложенията за настоящия шеф на ДАНС Пламен Тончев, който от началник на териториалните звена на ДАНС във Враца и Кюстендил оглави контраразузнаването, на Антоан Гечев, който, допреди да стане шеф на ДАР, беше заместник-директор на военното разузнаване (Служба „Военна информация“).

Разбира се, селекцията на тези хора не е направена от Янев, а най-вероятно от президента и някои негови близки съветници. Така към настоящия момент и в безпрецедентната ситуация, в която се променя целият глобален ред,

сектор сигурност е овладян от държавния глава.

Но България е парламентарна република и отговорността за националната сигурност носи правителството, следователно то има право на свои кадрови решения. А докато премиерът Кирил Петков и правителството съберат смелост за това, спецслужбите може и да не предоставят оперативна информация. Или да я докладват само на президента.

Заглавна снимка: Victor / Unsplash

Източник

Институционалната немощ на Държавната агенция за бежанците

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/institutsionalnata-nemosht-na-durzhavnata-agentsiya-za-bezhantsite/

Българите не обичат бежанците, особено ако са тъмнокожи мъже от Африка или Близкия изток. В съзнанието на мнозина битуват пропагандните клишета, че голяма част от бежанците са терористи, които идват в Европа, за да организират атентати, да изнасилват белите жени и да се възползват от благата на социалните системи на богатия Запад. Затова кабинетът на Борисов, с участието на националистите в него, издигна мрежа по границата ни с Турция след първата голяма мигрантска вълна от Сирия, а мъже с мозъци на примати тръгнаха на лов за бежанци.

Бежанците от Украйна са различни, това каза и премиерът Кирил Петков. Те са бели, православни и говорят език, близък до нашия. БЧК, неправителствени организации, бизнеси и доброволци (включително хора с украински, руски и бесарабски произход, живеещи в България) се самоорганизираха и поеха грижата за транспортирането на бежанците и временното им настаняване.

Но дали този ентусиазъм и гражданска енергия ще са достатъчни при увеличаване на бежанската вълна?

Две седмици след началото на руската военна агресия в Украйна от страната са избягали над 2 млн. души, а Европа е изправена пред най-тежката хуманитарна криза след Втората световна война. За да облекчи страните от тежките процедури на Дъблинския регламент за получаване на бежански статут, Европейският съюз задейства Директива на Съвета на ЕС от 2001 г. за предоставяне на временна закрила. В нея са изброени задълженията на приемащите бежанци държави членки, сред които най-важните са предоставяне на подходящо жилищно настаняване или средства за това, възможност за намиране на работа, социално подпомагане на нуждаещите се, медицинско обслужване и медицинска помощ при спешни случаи, образователни права за възрастни, достъп на деца до образователната ни система и др. Правилата за временна закрила започнаха да действат на 4 март и може да се прилагат във всички европейски държави без приемане на допълнително законодателство и актове на правителството.

Кризата от COVID-19 се управлява от Министерството на здравеопазването, а правителството сформира специален щаб, който всеки ден на специални пресконференции през първата година от епидемията информираше как се развива тя. Бежанската криза най-логично следва да се управлява от Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която има внушителна структура от шест дирекции – „Международна дейност“, „Качество на процедурата за международна закрила“, „Социална дейност и адаптация“, „Административно-правно обслужване и човешки ресурси“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“ и „Финансово-счетоводни дейности“, както и регистрационно-приемателни центрове в София, с. Баня (общ. Нова Загора) и Харманли и един транзитен център в с. Пъстрогор (общ. Свиленград).

Общият капацитет на тези центрове е за малко над 5000 души.

Към днешна дата в тях има бежанци предимно от Афганистан и Сирия, а половината места са свободни. Но ако решите да потърсите на интернет страницата на ДАБ информация за бежанската криза в Украйна, ще откриете едно-единствено съобщение от 28 февруари. В него е описана процедурата за предоставяне на международна закрила, според която всеки желаещ да я получи трябва да се яви лично за регистрация в някой от трите приемателни центъра в кв. „Овча купел“ в София, в с. Баня или в Харманли.

След влизането в сила от 4 март на Директивата за временна закрила обаче, неправителствените организации, поели основно грижата за настаняването на украинците, получават противоречива информация как да ги регистрират – за временна или за международна закрила, защото при двата варианта условията и правата, които бежанците ще получат, са различни – и къде да настанят хора в крайна нужда, на които не са успели да намерят временно убежище. В устна комуникация ръководствата на трите бежански центъра препоръчват на неправителствените организации да насочват украинските бежанци единствено към столичния център в кв. „Овча купел“.

От Фондация „Мисия Криле“ в Стара Загора си задават въпроса

дали пък държавата не се опитва да скрие истината за тези центрове у нас,

за условията на живот на настанените в тях бежанци от Африка и Близкия изток, за качеството на храната, особено на детската, и за прочее нелицеприятни факти, които биха представили страната ни в лоша светлина. Как ли би се почувствала току-що пристигналата в офиса на фондацията млада украинка от Харков с две деца на 2- и 7-годишна възраст, ако бъдат настанени в някой от тези центрове, запитах се и аз след краткия си разговор с нея.

Бежанският поток от Украйна е силно уязвим, защото тук пристигат основно жени с децата си, оставили съпрузите си да воюват срещу агресора. Правителството предвижда отпускането на 50 млн. лв., с дневен лимит по 40 лв. на човек за нощувка и храна, за настаняване на украински бежанци в базите на дружества на НОИ, в държавни болници за рехабилитация и балнеолечебни центрове, почивни станции на министерства и ведомства, както и в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър. Но тези пари ще стигнат най-много за два месеца, а някои бизнесмени, приели бежанци в хотелите си, вече ги затварят за тях, защото не могат да поемат режийните разноски.

Обърнах се към ДАБ с въпроси дали имат стратегия за управлението на кризата и на каква подкрепа могат да разчитат бежанците от Украйна. Зададох ги по телефона на главния секретар Евгени Цветков и на зам.-председателя Даниел Инджиев. Преди да ме отпрати към пресцентъра, зам.-председателят изрази учудването си, че очаквам от ДАБ да управлява криза, с която няма капацитет да се справи. По думите му,

това е проблем на правителството,

което вече е сформирало Национална оперативна координационна група. (Впрочем подробна информация за такава група не се открива никъде в публичното пространство.) Тя ще ръководи граничното пропускане, транспорта, настаняването, медицинското обслужване и другите дейности, които уреждат временната закрила на бежанците от Украйна. На този етап те били настанявани извън регистрационно-приемателните центрове, които нямали капацитет да поемат хилядите украинци, потърсили убежище в България, обяснява Инджиев. Той определи като ангажимент на правителството и евентуалното изграждане на нови бежански центрове в България.

На въпроса ми за разликата в правата на бежанците при кандидатстване за временна или за международна закрила, главният секретар Евгени Цветков с надменен и поучителен тон ми препоръча да прочета регламентите за двата вида закрила. Според него в момента бежанците от Украйна се регистрират като туристи, затова не могат да кандидатстват за бежански или хуманитарен статут. В ДАБ очакват акт на Министерския съвет, който ще организира цялостната дейност около украинската бежанска криза. Попитах главния секретар какво правят сега, а краткият му отговор беше: „Работим – и денем, и нощем!“

Дадох си сметка, че този институционален хаос и чиновническо безхаберие не ме учудват ни най-малко. Но вероятно много неправителствени организации, които всекидневно се сблъскват с подобно отношение, си задават въпроса:

Не трябва ли премиерът Кирил Петков да преосмисли оставането на това ръководство на Държавната агенция за бежанците?

Също и възможностите за повишаване на нейния капацитет. Защото кризи като сегашната оголват уязвимите ѝ места. В сегашния си вид тази агенция видимо не може да посрещне адекватно украинската бежанска криза и да отговори на обществените очаквания към нея.

Заглавна снимка: Бежанци чакат на границата между Полша и Украйна © Николай Дюлгеров

Източник

Дипломация в опасност. Ефектът на пеперудата от войната в Украйна

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/diplomatsiya-v-opasnost/

Две седмици след началото на войната в Украйна немалко експерти и обикновени наблюдатели намериха поле за изява в медийното пространство и социалните мрежи. Усещането е за информационна какофония, създавана от хора, чиито източници на информация са същите като на тяхната публика, само че „фактите“ са представени с маниер.

Всевъзможни теории, версии и разсъждения за случващото се не само не помагат за разбирането на кризата, но водят неволно или умишлено до объркване у потребителите на информационния поток. Това от своя страна е пагубно за изграждането или съхраняването на обществената устойчивост, така необходима в условията на война в непосредствена близост. Точно сега трезвата мисъл и спокойствие трябва да бъдат запазени.

Настъпи радикална, немислима доскоро промяна в световния дневен ред – война в Европа.

Една ненужна и ужасна авантюра на Владимир Путин. На полето на международните отношения, наред със съкрушителните санкции срещу руската икономика, започна процес, който почти няма аналог след 1945 г. Особено по отношение на държава членка на Съвета за сигурност на ООН – най-високия международен орган, призван да крепи тялото на световния ред след Втората световна война.

На седмия ден след началото на войната в рамките на ООН започна промяна на начина, по който се прави международната политика. С огромно мнозинство членовете на Общото събрание на ООН осъдиха действията на Русия в Украйна. Преди това с 11 гласа „за“ и само три „въздържал се“ членовете на Съвета за сигурност на ООН приеха резолюция, която закрепи за Русия дефиницията „държава агресор“. Въз основа на тази резолюция по-късно в Общото събрание на ООН дори държави, които по принцип се смятат за част от зоната на влияние на Москва, се въздържаха или не присъстваха в залата, с което лишиха Русия от подкрепата си.

Русия остана изолирана.

Всеобщото осъждане на войната срещу Украйна се проявява както във всички сфери на обществения живот (например в културата и спорта), така и в лишаването на Русия от възможността пълноценно да участва в редица организации, комитети и работни групи. Включително там, където от години руските дипломати или имат водеща роля, или са сред основните действащи лица. Трябва да вземем предвид всичко това, когато правим оценка на случващото се.

Промяната в принципите на водене на международните отношения под натиска на кризисните обстоятелства може да създаде редица проблеми в световен план, което допълнително ще затвърди усещането за трайна и цялостна ерозия на съществуващата архитектура на сигурност и на основните принципи в дипломацията, закрепени в Устава на ООН.

Дали Русия трябва да понесе отговорността си за извършваната военна агресия? Безусловно да. Тя и всяка друга държава, която е нарушила международното право. Но за да излезем извън полето на теорията и неекспертното говорене за войната в Украйна, нека се спрем на

последиците за определящия съдбата на Близкия изток конфликт – този между Израел и Палестина.

По-конкретно – на възможната промяна на баланса, основан на релевантните резолюции на ООН и споразуменията за мир от 1994 г. в Осло. Всички тези решения очертават законовата рамка, която предвижда чрез преговори страните в конфликта – Израел и Палестинската автономна власт – да постигнат съгласие и взаимно признаване като две независими държави, живеещи една до друга в условия на мир и сигурност. За хода на преговорите и за самия процес отговорност носи т.нар. Квартет за Близкия изток – обединение между САЩ, Русия, ООН и ЕС.

След 2018 г., вследствие на политиката на администрацията на американския президент Доналд Тръмп и най-вече на решението да бъде признат град Йерусалим за неделима столица на Израел, перспективите за постигане на трайно решение в процеса между палестинците и израелците заглъхнаха значително. Обвиненията от страна на Палестинската власт към Израел и САЩ, че нарушават резолюциите на ООН и нормите на международното право, традиционно срещат разбирането на по-голямата част от световната общност, а решението на американския президент не бе прието в рамките на Квартета нито от ООН, нито от ЕС или Русия.

И все пак от страна на Вашингтон беше направен опит да се действа от позицията на свършения факт. Решението на САЩ на практика блокира работата на Квартета, но бе предпоставка и за по-сериозна тенденция –

маргинализирането на Палестинската власт като законен представител на палестинския народ.

Това бързо бе използвано от радикалните палестински групировки и най-вече от „Хамас“, които в тон с пропагандната си реторика, че договореното в Осло е акт на национално предателство, призоваха за борба срещу Израел. Помним кризата от май 2021 г. – тя започна, след като „Хамас“ изстреля ракета срещу Йерусалим в „отговор“ на сблъсъците в Стария град, поемайки главната роля в „борбата за защита на Светите места“ в града.

В условията на политически, а и икономически ступор Палестинската власт засега остава на краката си единствено за сметка на подкрепата на традиционните си донори и политически съюзници, сред които ЕС, неговите държави членки и ООН играят основна роля. Допълнителен удар върху имиджа на мирния процес бяха и подписаните мирни споразумения между Израел и редица арабски държави, познати като Abraham Accords. Мирните договори на практика накараха много хора да си зададат въпроса:

Дали в крайна сметка фактите не надделяха над принципите и логиката на международното право?

И не наблюдаваме ли края на процеса? Доколко палестинска държава въобще е възможна? И ако не е възможна, то какво следва?

Опитите на участниците в Квартета да поддържат неговото съществуване в периода „Тръмп“ са белязани с много усилия, като едва след изборите в САЩ и встъпването в длъжност на новия държавен глава Джо Байдън форматът беше реанимиран. Връщането му на сцената на дипломацията обаче се оказа трудна задача. Политиката на свършените факти, за която стана дума по-горе, и процесите между Израел и арабските му съюзници продължиха да изместват фокуса от същината на проблема.

Членовете на Квартета търсеха начини да балансират между принципите, върху които почива форматът, и интересите на своите столици. Разговорите за среща на ниво министри и ръководители на Квартета бяха в ход. До 24 февруари 2022 г., когато решението на Москва да нахлуе в Украйна на практика сложи точка – и то за дълъг период – на този международно признат механизъм.

Русия е де факто изключена от участие в Квартета.

Определени столици смятат, че смисълът на това обединение е изчерпан и поради обстоятелствата и отсъствието на Русия следва то да бъде преформулирано или дори закрито. Съмнително е дали такова решение може да се вземе без санкцията на органа, създал Квартета – Съвета за сигурност, където едва ли Русия ще гласува „за“. Но това, че международната общност през очите на водещи държави е в настроение да приеме „политика на свършените факти“, би могло да доведе до сериозни последици.

Не може да не се признае обаче, че с началото на войната в Украйна Квартетът се намира в нова фаза на фактическа нефункционалност. Няма никаква възможност страните участнички да се съберат на една маса. Макар и това да бе единственият формат, който обединяваше Русия и САЩ по въпроса, че мирът в Близкия изток може да бъде постигнат единствено чрез преговори между засегнатите страни, независимо от опитите на трети страни да намерят начин да се наместят в процеса чрез алтернативни инициативи. Въпреки усилията на Франция, Египет, Йордания и Германия, идеята, известна като „Мюнхенски формат“, не успя да набере скорост и беше бламирана от самите Израел и Палестина.

Единственият член на Квартета, който има естествената роля и привилегия да е в контакт с враждуващите в момента Русия, ЕС и САЩ, е ООН.

Това е тежка и изключително отговорна задача. От първостепенна важност за офиса на ООН, воден от специалния представител на генералния секретар, е да запази принципите, заради които е създаден Квартетът, за да може той да продължи да функционира дори в условията на изолация на Москва. По този начин се съхранява идеята за ненарушимост на международно договорените принципи между основните участници в мирния процес. По въпроса за мира между Израел и Палестинската власт ООН има историческата отговорност да осигури континуитета във воденето на дипломация, за да се предотврати пренасянето на случващото се в Украйна върху други въпроси, свързани с мира, сигурността и стабилността в останалите точки на света.

Авторитетът на международните посредници не трябва да бъде поставян под съмнение, защото особено сега, след 24 февруари, светът се нуждае изключително много от него. Нито войната в Украйна, нито продължаващият вече 70 години конфликт в Близкия изток ще намерят своето решение с военни средства. Отделни представители в региона вече обсъждат по-директен подход, който евентуално ще канализира контактите директно с Израел и Палестина и ще привлече Египет и Йордания на масата на преговорите. Без ЕС и в отсъствието на ООН. Подобна инициатива е осъдена на неуспех.

В системата на международните отношения правото е основополагащ елемент, за да съществува ред. А центърът на тази система е ООН и неговите решения.

Относно перспективите пред един нов подход за разрешаване на кризата в Близкия изток трябва да се споменат само няколко детайла. За различията между Кайро и Аман по отношение на палестинския въпрос може много да се говори. Често се твърди, че Газа е грижа на Египет, а за Йордания остава Западният бряг. От друга страна, Палестинската власт едва ли ще  седне на масата на преговорите само с Израел. Палестинското правителство и президент се чувстват изключително некомфортно в момента и търсят мнението на традиционните си партньори. Те разбират, че при така стеклите се обстоятелства Москва не може да бъде контрапункт на никакви евентуални решения, насочени срещу интересите на палестинците. На среща с посланиците от Г7, състояла се преди дни в палестинската столица, прозвуча предупреждение: Палестинската власт трябва да знае, че връзките с Русия са нежелателни.

В Рамала се страхуват, че изкушението на израелското правителство да продължи с политиката на свършените факти би могло да нарасне, а с това – и перспективите за нова, много по-мащабна война с Израел. Кризата от май 2021 г., а и войните с радикалните палестински групировки и особено с „Хамас“ от 2006 г. насам биха могли да ни се сторят прелюдия към една много по-сериозна криза. Мнозина от палестинските лидери смятат, че на практика не е останала база за преговори. Усещането, че воюващите са водени от убеждението за „всичко или нищо“, не е само привилегия на войната в Украйна.

Подобен сценарий не може да бъде допускан.

Пренебрегването на дипломацията за сметка на аргументите на силата ще има пагубни последици. Историята на Европа нееднократно е доказвала това. Цената винаги е била и ще бъде непосилна.

Състоянието на мирния процес в Близкия изток може да е само частен случай, но ако се вгледаме в геополитическата карта на света след 1945 г., ще открием множество такива примери. В момента много хора анализират например възможните сценарии между страните в Южнокитайско море. Или относно съдбата на т.нар. Иранска сделка. И някак политическите шеги в сегашната ситуация не звучат смешно. Не е смешно и в Палестина.

Усещането за ерозия в механизма, заложен след 1945 г. чрез Съвета за сигурност на ООН и петте постоянни страни членки, се задълбочава. Още преди няколко години в анализ на една от тези членки се стига до извода, че от 2000 г. насам балансът на силите, в който от едната страна стоят САЩ и Великобритания, а от другата – Русия, е нарушен. Ако това е така, то необходимостта от изкуството на дипломацията е по-голяма от всякога.

Заглавна снимка: Пано от улична фотографска изложба до „Чекпойнт Чарли“, 6 март 2022 г. © Мирослав Зафиров. На оригиналната снимка (© LAB) са външните министри на ФРГ, ГДР, САЩ, Великобритания, СССР и Франция, както и двамата кметове на Източен и Западен Берлин по време на церемонията по демонтиране на известния контролно-пропускателен пункт в Берлин на 22 юни 1990 г. 

Източник

Янев падна. И усмивката на Кирил Петков изчезна

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/yanev-padna-i-usmivkata-na-kiril-petkov-izchezna/

В племената ритуалите за възмъжаване са болезнени – както и в политиката. Премиерът Кирил Петков вече изтърпява своята инициация. Публично поисканата оставка на министъра на отбраната Стефан Янев донесе на Петков овации, но и удари в гърба. Обновяването на кабинета става още преди да са изтекли първите 100 дни управление. Аргументите, които Петков днес представи, не оставят място за съмнение защо поиска оставката на най-близкия човек на президента, който управляваше държавата през почти цялата 2021 година.

Никой министър няма право на собствена външна политика, особено във Facebook. Никой министър не може да казва на правителството, че неговото оставане е функция на стабилността на правителството. Мой военен министър не може да използва думичката „операция“ вместо думичката „война“. Операция не може да се нарече, когато хиляди военнослужещи от едната и от другата страна вече са убити. Войници, които са по-малки от моята голяма дъщеря. Когато и тази нощ българско малцинство се обстрелва, когато и тази нощ българи в Киев се крият под мазетата, защото се страхуват, че техните домове ще бъдат взривени. Когато виждаме нещо, с което не сме съгласни, ние не можем да кажем, че българският интерес е да си мълчим. 

Кирил Петков

Идеята за оставката на Янев се роди първоначално в средите на „Демократична България“ – политическата сила с най-ясно изразени проевропейски и евро-атлантически позиции от четирите сили в управляващата коалиция. Проблемът е бил обсъждан с премиера и партньори от коалицията още в петък, 25 февруари. Това вероятно е станало след приемането на бюджета, когато Петков заяви пред журналисти, че оставката на Янев не е на дневен ред. Днес Ивайло Мирчев от ДБ определи искането за оставка като „закономерно“. Оставката е знак за партньорите на България в ЕС и НАТО, тъй като колебливите позиции на Янев относно дислоцирането на сили на Алианса и партньорските ангажименти на България (българският батальон, който така и още не се е строил) предизвикаха силен отзвук. Видимо положителен от страна на Москва, след като Руското посолство в България дори публикува позиция на военния министър на страницата си.

Вероятно ако войната в Украйна не беше настанала, Янев би могъл да запази поста. Но руската агресия изиска не просто от България, а от света да се разграничи от управляващия Русия режим, да го осъди и да избере позиция, която да не е снишена и беззъба. Изборът не е само избор срещу войната или в подкрепа на Путин. Изборът е цивилизационен: какво избираме – света на олигарсите, контролираната демокрация, потъпканите човешки права или сдружението на демократични държави и правовата държава. Анализатори предвиждат опити за дестабилизация на Балканите и изобщо на държави, разглеждани като част от постсъветското пространство – и не може да има колебания или отстъпление в позициите на управляващите държава членка на Алианса.

Дали Стефан Янев е имал същите позиции и когато е оглавявал Дирекция „Евро-атлантическа интеграция“ на Министерството на отбраната или когато е бил началник на Департамент „Tрансформации“ в Центъра на НАTО за борба c тероризма в Анкара, или от времето си на военен аташе в САЩ?

Факт е, че заради първата си позиция във Facebook срещу разполагане на сили на Алианса (войната още не бе започнала, но напрежението се покачваше) той бе леко скастрен от премиера. Заради идеята за българския батальон в противовес на разполагането на натовски сили нищо не последва, управляващите дори се съгласиха с него – макар да са наясно с „боеспособностите“ на българската армия. Заради упоритото избягване да назове войната в Украйна война – също, аргументирайки се, че цитира… Путин.

Не използвах думата „война“, а се позовах на това, което каза президентът Путин и се позовах на факта, че използването на думата „война“ трябва да е много специфично и отговорно. Никъде в официалния език на НАТО и ЕС няма документ, в който да е използвана думата „война“. Трябва внимателно да боравим с думите, защото след войната идва дипломацията.

Стефан Янев в „Панорама“, БНТ

Политологът Огнян Минчев го опроверга, цитирайки изявление на лидерите на НАТО, които на среща са призовали Путин да спре тази „безсмислена война“.

А зад кулисите въжето се опъваше. С позиция във Facebook часове преди премиерът Петков да обяви намерението си за смяна на военния министър, Стефан Янев заяви, че няма да подава оставка и оставя решението за това на коалиционните партньори; заяви, че ще бъде назначен „някой, който е по-отзивчив при прокарването на конкретни външни интереси при определянето на българския политически дневен ред“; обвърза оставката си с риск за националната сигурност.

Раздялата с Янев е ценностен избор, но също и необходим. Не може един министър да си позволи позиция, несъвместима с тази на правителството, към което принадлежи. Естественият изход е да си подаде сам оставката, вместо да пише позиции в социалните мрежи в качеството си на министър на отбраната. Стефан Янев може и да е смятал, че е недосегаем – като човек от неписаната квота на президента в това правителство. Но не е.

Дали това ще повлияе на стабилността на коалицията? Неизбежно, защото отваря фронт на управляващите с най-рейтинговия политик, какъвто е президентът. В период на несигурност, война на 400 км от България, висока инфлация и енергийна преса такъв фронт съвсем не е необходим и полезен. Вероятно Стефан Янев ще се върне като съветник на президента, какъвто беше, допреди да оглави първия служебен кабинет.

В разпространена от президентската институция позиция Радев коментира отстраняването на Янев ведно с предстоящия национален празник Трети март – в контекста на войната в Украйна и последствията за България и света.

Смяната на министъра на отбраната в разгара на военна криза в съседство е риск, отговорността за който ляга върху управляващата коалиция. В избора на министър мнозинството трябва да се ръководи от разбирането за суверенитет, професионална компетентност и способност да се отстоява българският интерес. 

Румен Радев

Премиерът Петков заяви, че има подкрепата на коалиционните партньори за оставката на Янев. Да видим. Не е тайна, че лидерката на единия партньор – Корнелия Нинова, която е и вицепремиер и министър на икономиката, марширува заедно с Костадин Костадинов и неговата „Възраждане“ в редиците на путинофилите. Проруската партия на Костадинов вече заяви, че ще иска оставката на целия кабинет заради политиката му спрямо „военния конфликт в Украйна“ – била в разрез с българския национален интерес. (Костадинов и Янев видимо говорят на един и същ език.)

Изборът на Нинова няма да е лесен. От една страна, тя е в нескрит конфликт с президента, но пък избирателите на БСП го подкрепят и одобряват решенията му. От друга страна, тя и нейният кръг вече консумират властта, чрез която се разплаща, и ще бъде непосилно да се откаже – ако реши да се заинати за оставката на Янев.

Решението, взето от Кирил Петков, няма да бъде оставено безнаказано от силите зад Стефан Янев и „Дондуков“ 2. В облъчваната с хибридните послания на руската пропаганда България мнозина споделят позициите на Янев и дори го хвалят за тях.

А Петков възмъжава в политиката. Най-напред изчезна усмивката му.

Заглавна снимка: © Правителството на Република България

Източник

В името на народа: Да живее правителството

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/v-imeto-na-naroda-da-zhivee-pravitelstvoto/

Представете си, че трябва да отсъдим как се е справило правителството в първите два месеца и половина на власт. Знаете как се прави. Аргументите на обвинението срещу аргументите на защитата. Ние, гражданите на България, сме съдебните заседатели, пълни с предразсъдъци, суетни, разгорещени от войната на Путин в Украйна, гневни от инфлацията, продължаващата зима и несигурността, която глобалните сътресения предизвикват в живота ни.

Противно на обичайния съдебен процес, ще започнем с аргументите на защитата.

I. ЕС, НАТО, Русия. Нито едно правителство от времената на напъпващата ни демокрация не е работило в толкова турбулентна външна среда още в първите си сто дни. Тежкият конфликт със Северна Македония, която България възпря по пътя ѝ към преговори за членство в ЕС, не носи позитиви. София изгуби преднина пред Скопие и позицията ѝ така и остана неразбрана в Брюксел и Вашингтон, които по различни канали оказват натиск за промяната ѝ.

Руското нахлуване в Украйна хвърли най-зависимата от руски газ и петрол и най-бедна държава в ЕС на скарата на инфлацията. Поскъпването започна от миналото лято, но агресията на режима в Москва вдигна цените на газа и петрола до небесата. „Добре дошли в един нов свят, в който скоро европейците ще плащат 2000 евро за кубичен метър газ!“, заплаши бившият премиер на Путин Дмитрий Медведев в Twitter, като вероятно е имал предвид за 1000 куб.м. На спотпазарите цената вече надскочи 1300 евро и доближи 1400. Петролът мина 100 долара за барел, инфлацията в България ще е двуцифрена, обедняването – сериозно. Същински коктейл „Молотов“, който взривява протести. Цялата щедрост на новия кабинет за пенсионерите, за социално подпомагане, компенсации за бизнеса и инвестиции, отива по дяволите.

II. Неопитност. Министрите с предишен опит в изпълнителната власт са твърде малко. Настоящата вицепремиерка Корнелия Нинова е била заместник-министър на икономиката; регионалният министър Гроздан Караджов – главен секретар на Министерството на транспорта и съобщенията; премиерът Кирил Петков, вицепремиерът Асен Василев и Бойко Рашков – служебни министри съответно на икономиката, на финансите и на вътрешните работи. Едно е безспорно: повечето имат опит в частния бизнес, което предполага предприемчивост и мениджърски умения. И макар и без административен опит, в изпълнителната власт никога не е имало хора с толкова впечатляващи биографии – като образование, умения, владеене на езици.

III. Наследството. ГЕРБ остави България в чакалнята на еврозоната, на подстъпите към Шенген, с метро и една цяла магистрала. Но ГЕРБ и другите преди тях създадоха задкулисието, на което повериха правораздаването, разкаляха държавата от корупция, бетонираха зависимости. Развиха енергийна инфраструктура, която да обслужва „Газпром“ и руските интереси (и дори уредиха да е на входните и източни точки на тръбите) – и не допуснаха друга, която да наруши този монопол, като интерконектора с Гърция например. От тази кота нула трудно се вдига мироздание.

IV. Четирима в коалицията. Коалицията е твърде голяма – „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“, „Демократична България“, „БСП за България“. В действителност три коалиции и една партия, обединени в управлението. Това е твърде сложна конфигурация, в която са преплетени различен тип подчинености и интереси. Необходимо е време, за да се изгради партньорство и доверие между участниците.

V. Президентът Радев. Държавният глава е менторът на това правителство и макар и да няма опасност той да го събори, евентуален провал ще засегне рейтинга му на най-харесван политик. Разбира се, в по-малка степен, отколкото на съпредседателите на проекта за Промяна – Кирил Петков и Асен Василев. Макар и критичен (в опит за надпартийност), президентът ще подкрепя управляващите заради предстоящата съдебна реформа и отстраняването на Гешев, както и заради местните избори догодина.

А сега – аргументите на обвинението.

I. ЕС, НАТО, Русия. Европейската комисия критикува българския План за възстановяване и устойчивост, с който не се справи нито служебният кабинет на Румен Радев, нито настоящият. Правителството на Кирил Петков и Асен Василев дори скри проектите и проведе обществено обсъждане, без да даде гласност на изпратената в Брюксел чернова. За някои от тях има съмнения за нездрав лобизъм – например за закупуването на нови влакове и твърде много батерии за съхранение на електроенергия. Управляващите са загърбили обещанията си за публичност и откритост и към Плана, по който България очаква малко над 6 млрд. еврогрантове, и по други проекти, свързани с енергетиката.

София среща трудности да комуникира с Брюксел наложеното на Северна Македония вето. (А гафът с публикуваната от Кирил Петков снимка на премиера с държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, от която бе изрязан македонският премиер Димитър Ковачевски, отне от ускорението на българо-македонските отношения, тон за което даде самият Петков.) Но кой всъщност е начело на този процес – премиерът или президентът, който не пропуска случай да напомни за червените линии, от които България няма да отстъпи по отношение на Северна Македония? Със сигурност обаче не е външната министърка Теодора Генчовска.

България се показва колеблив и несигурен партньор на НАТО (като Унгария) – и тон за това дава не кой да е, а министърът на отбраната Стефан Янев, избраник на президента. Някогашният бригаден генерал показва неотстъпчивост, когато става въпрос за американски войски в България, наричайки ги чужди, демонстрира боязливост да определи агресията в Украйна като война – и нежелание да назове Русия агресор. „Нарочно не говорим с войнствена риторика и неслучайно цитирах президента Путин, че това е специална операция, защото по този начин нито той, нито НАТО затварят вратата за дипломацията“, заяви Янев след заседание в парламента. Все едно НАТО разчита на България за дипломацията с Русия…

II. Неопитност. Присъствието на толкова хора от частния бизнес неизбежно води до лобизъм и конфликт на интереси – примерът с отстранения зам.-министър на транспорта Илия Илиев е показателен, макар че мотивът е, че не тича в темпото на промяната. Управлението не е тренировъчна зала, така че се налага да се учат бързо и в движение поради отговорностите, които имат, и обещанията, които дадоха. Действията им издават, че нямат намерение да правят същински промени. Тази година само ще раздават пари и ще поръчват одити и анализи. Догодина няма да се правят реформи заради местните избори. Ако стигнат до 2024-та – тогава пък е вотът за евродепутати и разбира се, също няма да ядосват избирателите. А 2025-та е последната година от редовния мандат – и по българска традиция пак не се правят реформи.

III. Наследството. Главният прокурор, както и цялата система от институции „бухалки“ е тежко наследство, но който се страхува от мечки, не ходи за гешевци в гората. Ако управляващите се провалят в битката си не просто за отстраняването на Иван Гешев, а за върховенство на правото, на следващи избори някои от коалицията няма да минат и 4%.

IV. Четирима в коалицията. Все още липсва синхрон между трите коалиции и партията на Слави Трифонов, които са обединили желанието си за власт. Липсват и сериозни опити да се постигне такъв. Договорените на преговорите за коалиционно споразумение експертни съвети, които да разрешават конфликтни въпроси, на практика не работят. Прононсираната от БСП за пореден път АЕЦ „Белене“ (също и от президента Радев) е отхвърлена от останалите. А от общата декларация на парламентарните групи на ПП, ИТН и ДБ, която осъди нахлуването на Русия в Украйна, БСП отсъства. Лидерката на социалистите и вицепремиерка Корнелия Нинова прокарва свои назначения на ключови позиции в изпълнителната власт, бетонирайки така председателското си място в БСП. Останалите се правят, че не забелязват популистките уклони и действия на Нинова в името на коалиционния мир, а и главно заради властта.

V. Президентът Радев. Колкото и да е висок, рейтингът на държавния глава не може да е основание редовно да прескача оградата на своите правомощия. Президентството има ясно определени функции по Конституция и не може да е втори, пардон, първи център на властта. Радев свика министри и спецслужби на „Дондуков“ 2 заради началото на войната в Украйна, но в изявлението си след срещата не осъжда действията на Русия, не заявява подкрепа за Украйна – само констатира пълномащабната операция и заявява, че е „абсолютно недопустимо“. На „Дондуков“ 1 премиерът обаче заявява, че „българското правителство остро осъжда агресията от Руската федерация към Украйна“.

А флиртът на Радев с едрия български бизнес при обиколките му из частни предприятия вече е съвсем видим. Същото правеше и Бойко Борисов. Но не и Кирил Петков, който пътува повече в чужбина, отколкото в България – било за участие в Мюнхенската конференция по сигурността, било за Европейския съвет. Докато визитите на президента навън съвсем оредяха.

В името на народа, тоест на нас, да гласуваме доверие на правителството да поживее още – за да му дадем шанс да изпълни някои от обещанията си. Но ако позицията срещу Русия е изпитание за единството в коалицията и в правителството, някои сили и министри от тази задруга трябва да си ходят. Иначе пак ще се окаже, че интерконекторът с Гърция не е готов, а НАТО разчита на полубатальон в България.

Заглавна снимка: © Министерският съвет

Източник

„Путин си търсеше повод за война.“ Разговор с Димо Гяуров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimo-gyaurov-interview/

Димо Гяуров е политик и депутат в 37-мото и 41-вото Народно събрание, генерал-майор и председател на Националната разузнавателна служба в мандата на кабинета на ОДС. В периода 2003–2006 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Унгария. Венелина Попова разговаря с г-н Гяуров за Украинската криза и (не)възможните сценарии за нейното развитие.

Въпреки че интервюто е взето вчера, 23 февруари, преди руската армия да нападне Украйна в ранните часове на днешния ден, анализът и изводите в него не са изгубили своята актуалност.

Как очаквате да се развие украинската криза, след като Владимир Путин призна независимостта на двете сепаратистки републики в Донбас и решението на Съвета на Федерацията руската армия да бъде използвана зад граница?

Този въпрос е изключително труден и съм убеден, че в момента всички световни лидери и големи анализатори си блъскат главите с него. Едва ли имат еднозначен отговор, защото всичко е в ръцете на президента Путин, зависи от неговата воля и дори от моментното му настроение. Аз мисля, че едва ли той би спрял дотук. Възможни са различни опции. Едната е да стигне до административните граници на областите Донецк и Луганск, заявка за което даде вчера (22 февруари – б.р.). Което практически означава, че е склонен да завладее украински територии в размер още толкова, колкото са фактическите граници на двете т.нар. народни републики. Другата опция е да не се задоволи само с това, а да предприеме и някакви действия в Запорожката област с цел да осигури водоснабдяването на Крим и сухопътната му връзка с Русия. Това означава да отреже излаза на Украйна на Азовско море и да стигне чак до Одеса, с което би постигнал и друга стратегическа цел – да си осигури монополно предимство в акваторията на Черно море. Но да се предскажат бъдещите планове на Путин е трудно. Трябва да очакваме всичко.

Да, и от близо едночасовата изнервена реч на руския президент разбрахме, че в неговото съзнание Украйна е без граници. Но възможно ли е в желанието си да превърне краха на дипломацията си в победа, Владимир Путин да повтори в Донбас сценария от Крим? Руският президент знае, че няма кой да му попречи да анексира нови територии от Украйна – или греша?

Да, напълно е възможно. Според мен се повтарят същите вече установени през годините похвати, каквито наблюдавахме и по отношение на Крим, и по отношение на Молдова, и по отношение на Грузия: на базата на поискана помощ Русия влиза с войските си там като „освободител“ и забравя да си тръгне. Много показателно беше поведението на шефа на руското разузнаване по време на заседанието на Съвета за сигурност на Русия. Съжалих го искрено. Човекът беше много объркан и подсъзнателно каза онова, което всички знаем: „Аз съм съгласен областите Донецк и Луганск да бъдат присъединени към Руската федерация.“

А президентът Путин почервеня, засмя се и се опита да заглади гафа с думите, че не става дума за присъединяване на двете народни републики, а само за признаване на тяхната независимост…

Всъщност подсъзнателната реакция на силно смутения шеф на разузнаването показа какви са истинските намерения на Кремъл – завземане на тези територии и тяхното присъединяване към Русия. Практически осем години двете области в Донбас бяха необявена част от федерацията и там Русия действаше подмолно. Сега, с подписаните споразумения, в тях се въвежда рублата, цялата администрация ще функционира на основите на руското законодателство, руски банки ще управляват финансите им, образованието и здравеопазването им ще са по руски модел, а на територията им ще се изградят руски военни бази. Чисто анексиране.

Съгласен ли сте с тезата на украинския политолог Владимир Пастухов, че руската колонизация винаги е имала военно-политически, а не икономически характер и затова често Русия решава свои геополитически проблеми, като поглъща територии по необходимост? Иначе защо Путин би приел да се дискредитира в очите на свободния свят за пореден път, а страната му да понесе тежки санкции, освен за да демонстрира сила, превъзходство и имперско самочувствие?

Склонен съм да приема такава теза, макар че още не мога да си отговоря дали онова, което руският президент изрече онзи ден в обръщението си към света и към собствения си народ, беше един лошо изигран етюд, или наистина вярва в казаното. Защото той изрече твърдения, които не отговарят нито на действителността, нито на историческата истина. После пък „предупреди“ руския народ, че има заплаха на НАТО към Русия и че трябва да се очакват остри удари по руски обекти от страна на Алианса и на САЩ. Това е или много нискокачествена пропаганда, или откровена лудост. Ако Путин наистина си вярва, това донякъде би могло да обясни желанието му за експанзия. Можем да търсим обяснение в евентуален шизофренен страх и стремеж да се обгради със сателитни режими, за какъвто приемаше и този в Украйна преди Майдана, които биха могли да го охраняват и да изиграят ролята на санитарна полоса между Русия и НАТО – това е страхът на диктатора.

Но тези присъединени територии само тежат на Русия, а не носят икономически облаги, затова и може би руският народ не се чувства колонизатор, за разлика от елитите. Но да продължим – намалява ли шансът за успех на мирните преговори след изявлението на Володимир Зеленски, че е възможно прекратяване на дипломатическите отношения с Русия, предвид заплашителния тон на Путин и Сергей Лавров относно държавния суверенитет на Украйна?

Според мен руският президент едностранно прекрати възможността за по-нататъшни дипломатически ходове и сам обяви скъсването на Минските споразумения. Няма как да преговаряш с човек, който действа задкулисно и лъже. В момента, в който Путин е приемал канцлера на Германия и президента на Франция и е разговарял с тях за деескалация на напрежението, той е организирал анексията на областите в Донбас. Иначе как щяха да бъдат подписани толкова бързо договорите с двете самопровъзгласили се народни републики, ако не бяха предварително подготвени и съгласувани? Затова мисля, че оттук нататък няма кой да вярва на руския президент. Времето на обещанията приключи.

Не че преди това някой от световните лидери особено му вярваше. Иначе Джо Байдън нямаше да предупреди, че вместо изтегляне на руските войски от украинската граница, по нея има съсредоточаване на нови бойни части и техника.

В ХХI век сателитите виждат всичко и е много глупаво да лъжеш, че се оттегляш, когато вкарваш в района нови батальони, когато строиш болници, когато попълваш резервите с кръвни продукти. Това е симптом за подготовка на военни действия.

Срещата между американския и руския президент се отлага, съобщиха от Белия дом. Но дори и тя да се състои, реалистично ли Ви изглежда Путин и индоктринираният кремълски елит да склонят на отстъпки от ултимативните си искания към НАТО, да развеят белия флаг и да оттеглят просто така многохилядната армия от украинската граница – с една дума, да си подвият опашката пред света?

Няма как това да се случи. Путин похарчи милиарди през последната година, за да разкарва военни части от единия до другия край на Русия. Затова ще се опита да извлече максимална полза от тези разходи и да се покаже като победител – най-малкото в очите на руския народ. Путин няма да отстъпи от своите искания. Нещо повече: мисля, че тези искания умишлено бяха поставени като неизпълними, защото президентът търсеше casus belli (повод за война) и оправдание за това, което направи. Той несъмнено знае добре, че няма как НАТО и САЩ да отстъпят от демократичните си ценности и базови принципи и да водят преговори за зачеркването им.

Дори да приемем, че е възможно САЩ и съюзниците им да кажат, че влизането на Украйна в НАТО не е на дневен ред, ще приеме ли Алиансът условието на Путин за демилитаризацията на Източна Европа?

Милитаризацията на държавите от Източна Европа е част от руските опорки. Путин говори за бази на НАТО и на Щатите на територията на Източна Европа, говори за разполагането на американски части и нападателни оръжия. Такива просто няма. Има малочислени ограничени формирования с изключително отбранителен характер.

Още след анексията на Крим през пролетта на 2014 г. НАТО планира разполагането на бази на територията на Латвия, Литва, Естония, Румъния и Полша. В Източна Европа има и военна инфраструктура на Алианса.

Военната инфраструктура е национална и натовска инфраструктура, а петте бази в страните от Източна Европа, които посочвате, бяха създадени в отговор на инвазията в Крим. Нито един елемент от тази инфраструктура няма нападателен характер. Няма нападателни оръжия и разположени ракети, нито многобройни части в жива сила. Когато говори за нападателни оръжия, Путин спекулира с разполагането на елементи от противоракетната система на „Иджис“ (в Румъния и Полша), чието единствено предназначение е да отбранява Европа от потенциална ракетна атака. А когато говори за американски части, трябва да уточним, че става дума за няколко хиляди военни в Германия и няколко хиляди в Прибалтика. Те как се съотнасят към стотиците хиляди на украинската граница? Никак! Когато Путин плаши руснаците, че времето за полет на натовските ракети до Москва е няколко минути, нека да кажем, че времето за полет до европейските столици на ракети, които бяха тествани буквално онзи ден на територията на Беларус по границата ѝ с Украйна, е още по-кратко. Говоренето за демилитаризиране на Източна Европа е пропагандно и е по-скоро предназначено за вътрешна употреба. То има за цел да всее страх в руското общество и да обясни дрънкането на оръжия.

Путин знае, че прекрояване на геополитическата карта на света днес предстои. Ще бъде ли заплаха за свободния свят един съюз на Русия с все по-силните във военно и икономическо отношение страни, като Китай, Индия и Бразилия, да речем, който изглежда все по-възможен? И Иран, който през септември м.г. се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество, ръководена от Русия и Китай?

Русия и Китай действително отдавна изграждат съюзнически отношения, включително и военно-технически. Но тезата, че Китай е безрезервен съюзник на Русия, е дълбоко невярна. От години азиатската държава следва собствена политика и си взаимодейства с Русия дотолкова, доколкото това отговаря на неговите интереси – главно на икономическите.

Да, но и отношението на Русия към Китай е симетрично.

Вярно е, но Русия става все по-зависима от Китай в икономически план. Прекомерното задълбочаване на отношенията и изграждането на стратегически съюзи носят риск и за двете страни. Затова не мисля, че отношенията помежду им ще се развиват еднозначно.

Очаквате ли в сегашната ситуация, която е благоприятна за Китай, той да се опита да си върне Тайван?

Не очаквам такова развитие. Нека не подценяваме китайския лидер Си Дзинпин, който е много интелигентен дипломат. Той не би си позволил действия, подобни на тези на руския президент.

Като човек, който е ръководил Националната служба за разузнаване, имате ли опасения за появата на подобни сепаратистки настроения в България и дали службите работят по тази тема?

Няма опасност у нас да се случи това, което стана в източната част на Украйна. Няма база за сепаратизъм. Но в България има насърчавана и платена русофилия, това е всеизвестен факт. Мисля, че българските контраразузнавателни служби са в дълг да изчистят този проблем.

Аз визирам възможност за възникване на сепаратистки настроения сред турско-мюсюлманското малцинство у нас. Свидетели сме как политическото му представителство в парламента неведнъж е използвало етническата карта, когато е в неизгодна позиция.

Не вярвам това да се случи у нас. Някои политици от Турция са изказвали тези, че у нас има изконно техни територии, виждали сме различни карти, на които част от българските земи са в границите на турската държава, но това не е повод за притеснение.

И това Ви се вижда конспиративно?

Не, не ми се вижда конспиративно. Това дори в отделни моменти е било част от политиката на Турция, но ми се струва, че у нас няма почва за поникването на такива политически тези и настроения. Има една политическа сила, която действително се заиграва с етническата карта, но го прави с оглед на постигането на други цели – предимно икономически. И за постигане на финансови изгоди.

Възможно ли е темата за украинската криза да разцепи управляващата коалиция, в която БСП има различна позиция от тази на останалите партии?

Не, не вярвам да се стигне дотам. Досега бяхме свидетели на сравнително еднозначно отношение към случващото се в Украйна. От друга страна, това, че вчера (22 февруари – б.р.) Народното събрание не можа да излезе с обща декларация, е крайно неприятен факт. Той е показателен, че България продължава да бъде „непълен“ член на НАТО и да има клатушкаща се позиция, когато става дума за теми, свързани с Русия.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Димо Гяуров по телевизия „Канал 3“

Източник

Катар може само частично да замени руските доставки на газ за ЕС

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/qatar-gas-eu/

Задълбочаването на кризата около Украйна и възможната допълнителна ескалация на напрежението, която би могла да доведе и до въоръжен сблъсък за пореден път, постави въпроса за енергийното обезпечаване на нуждите на Европа. В условия на директен конфликт доставките на природен газ от Русия за страните от ЕС ще бъдат силно затруднени, а в някои случаи биха могли и да спрат. През последните седмици се заговори за търсене на алтернативни източници на газ, като се споменава името на Катар.

Катар е вторият по големина износител на втечнен природен газ (ВПГ) в света (по някои оценки страната все още заема първото място към 2021 г. – б.а.). Доха е стратегически партньор на редица държави от семейството на водещите световни икономики, с договори за доставки за клиенти като Япония, Китай и Индия. С поведението си през последните десетилетия Катар си спечели репутацията на надежден и предвидим партньор и доставчик. За разлика от други производители, сред които и Русия, дори в условията на блокада от страна на своите съседи, започнала през 2017 г. и продължила почти пет години,

Катар не използва енергийните ресурси като средство за натиск.

Страната не забави и не промени условията на доставки на ВПГ, като дори при отсъстващи дипломатически отношения с Обединените арабски емирства Доха не прекрати достъпа на катарски газ към единствения в региона на Залива газопровод Dolphin, доставящ синьо гориво до ОАЕ и Оман. В знак на съпричастност през 2011 г. Катар достави допълнителни 4 млн. тона ВПГ на Япония, за да може Токио да посрещне енергийните си нужди след кризата с централата „Фукушима“. През 2021 г. Доха увеличи износа си и за Великобритания, която изпитваше трудности в енергийната сфера вследствие на Брекзит.

Достойнствата на Катар като производител и доставчик на газ са известни, но дали страната е в състояние да замени или компенсира руските доставки за ЕС, остава по-скоро неясно. Първи за този възможен сценарий заговориха във Вашингтон, изхождайки от вероятността Москва да намали или спре износа за Европа в случай на санкции срещу Русия. Опасенията, че енергийните доставки може да бъдат използвани като средство за натиск срещу ЕС и САЩ, са налице. Анализи в тази посока бяха направени от различни икономически и аналитични центрове в Европа и САЩ, като акцент се поставя на възможността

Катар да компенсира потенциалния недостиг на газ

чрез доставки в ограничени количества през терминалите за ВПГ в Европа и Великобритания. За да се осъществи това, следва да бъдат налице определени фактори, като налични свободни танкери и достатъчен капацитет на вече действащите терминали да поемат допълнителните количества в по-интензивен порядък. Не на последно място, следва да се има предвид и положението на азиатските пазари и потреблението на ВПГ там, където Катар вече има дългосрочни и стратегически договори с редица страни. В условията на постпандемично възстановяване от COVID-19 азиатските пазари бележат ръст, световните икономически гиганти изпитват остра нужда час по-скоро да бъдат възстановени доставките на стоки, което предполага и по-голямо потребление на енергийни ресурси в производството.

Друг важен елемент в политиката на доставки на Катар е и отдаваното предпочитание на дългосрочни договори с традиционни партньори. Тези договори със срок между 20 и 25 години Доха започна да подновява не толкова отдавна, като те имат ключово значение за страната, която – за разлика от периода преди 10 или 15 години, когато заемаше безусловно първо място на пазара на ВПГ – сега е в силна конкуренция със САЩ и Австралия. В този смисъл борбата за големите пазари в Югоизточна Азия, от една страна, е огромна, а от друга, Катар загуби пазара в САЩ след началото на добива на шистов газ в Северна Америка.

За Катар търговията с природен газ е въпрос на стратегически интерес и се прави по всички правила на бизнеса.

Износът и гарантираните доставки са и дял от стратегията за национална сигурност. Това пролича най-добре през 2017 г., когато ОАЕ, Саудитска Арабия и Бахрейн предприеха стъпки срещу Катар и въведоха блокада на страната. Първоначалният шок от случващото се бе туширан, след като стана ясно, че Доха не възнамерява да търси изход от кризата за сметка на намален износ. С това страната допълнително си спечели симпатиите на своите международни партньори.

В опит да разшири влиянието си днес Доха води преговори за доставка на газ и за Ирак. Доскоро двете страни трудно намираха общ език предвид политическите обстоятелства в Багдад, но днес са в диалог. Това не остава незабелязано в съседните на Катар страни, сред които Иран, както е известно, има особено влияние в Ирак. Някои анализатори смятат, че споразумение между Доха и Багдад ще постави началото на края на зависимостта от иранска електроенергия и внос на ирански газ. Тъй като Катар и Иран влизат в т.нар. газов ОПЕК (реално такъв съюз на страните производителки и износителки на природен газ не съществува – б.а.), и двете държави внимателно следят действията на своя конкурент.

За Европа доставките на синьо гориво са несъмнено ключови за оцеляването на икономиката ѝ.

Да се разчита на помощ единствено от Катар в случай на военен конфликт между Русия и Украйна е недалновидно.

Към днешна дата ЕС увеличава дела на употреба на природен газ не само поради икономически причини, но и като алтернатива на петрола и въглищата. Това води до повишаване на търсенето на природния ресурс за нуждите на бита и индустрията. На този фон големите находища на газ в Европа – в Нидерландия и Норвегия – намаляват своя капацитет, което води до по-голяма зависимост от вноса. Германия е най-големият потребител на вноса на руски газ и в случай че „Северен поток 2“ започне да функционира, делът на руските доставки ще достигне 40% (в момента е 30%). Тези обстоятелства карат Берлин да бъде внимателен в подхода си спрямо Москва и да търси изключително дипломатически подход за решаването на кризата с Украйна.

Други европейски държави, като Испания, Франция или Великобритания, поради своето географско местоположение и политика на енергийна диверсификация са по-скоро зависими от доставките на газ от Северна Африка и на ВПГ от САЩ и Катар. Предпочитанията към ВПГ на редица държави произтича и от факта, че за разлика от газопроводите, доставките по море са значително по-малко подложени на геополитически изпитания, подобни на кризата в Украйна.

В глобален план пазарът на ВПГ продължава да се разраства,

като на него (освен Катар, както бе посочено по-горе) водеща роля вече играят САЩ и Австралия, а и самата Русия. През 2021 г. Доха заяви намерението си да запази водещите си позиции на пазара на ВПГ, като до 2030 г. увеличи производството с до 70%, достигайки количества от 126 млн. тона за следващите няколко години. Съгласно изчисленията това би позволило на Доха да разполага с около 75 млн. тона газ, които емирството би могло да продава на т.нар. свободен пазар, без да е обвързано с дългосрочни договори. 75 млн. тона се равняват на около 100 млрд. куб. м газ, което е почти половината от съществуващия в момента в Европа годишен капацитет за внос на ВПГ в размер на 240 млрд. куб. м.

Дали и кога руският внос ще бъде компенсиран временно за сметка на Катар (ако въобще се стигне до такава инициатива), остава да видим. Дори и обявените намерения на Доха значително да увеличи добива не могат да успокоят пазарите и цените на електроенергията на европейския континент доказват това. Ако допуснем, че вносът на ВПГ от Катар се увеличи, Европа в момента разполага с 23 терминала, които гарантират вноса на въпросните около 240 млрд. куб. м газ, или 40% от общото потребление. Колко допълнително може да компенсира Катар, засега е неясно и няма индикации в тази посока.

Друг въпрос от изключителна важност в контекста на споровете в България за енергийната независимост и диверсификация е относно възможността някаква част от газа, който вероятно ще дойде чрез терминалите за ВПГ, да стигне до страната ни.

Заглавна снимка: Hannes Grobe / Wikimedia

Източник

На Източния фронт нищо ново. Разговор със Стефан Тафров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stefan-tafrov-interview/

Как се развива руско-украинският конфликт? Наистина ли Москва изтегля войските си и търси деескалация, както твърдят от Кремъл? Или Владимир Путин блъфира и всеки момент може да инсценира събития, които да му дадат повод да нападне Украйна, както подозира администрацията на Джо Байдън във Вашингтон? На тези и други въпроси потърсихме отговори от един бивш министър на отбраната и един бивш дипломат от кариерата – Димитър Луджев и Стефан Тафров, които имат доста различни позиции по темата.

Стефан Тафров е бил два пъти представител на България в ООН, посланик във Франция, Италия, Малта, Великобритания и Ирландия, зам.-министър на външните работи в кабинета на Филип Димитров и на Иван Костов и съветник по външната политика на президента Желю Желев. Със Стефан Тафров разговаря Венелина Попова.

Владимир Путин заяви, че започва изтегляне на руските войски от границата с Украйна и сателитни снимки показват движение на военна техника в тези зони. Но Джо Байдън твърди, че вероятността за военен конфликт остава, а Антъни Блинкен предупреди Сергей Лавров, че евентуална агресия на Русия ще предизвика решителен отговор от САЩ и техните съюзници. Каква е истината?

Данни на НАТО и на американското разузнаване показват, че няма сериозно изтегляне на руските войски от граничната зона. Напротив, има съсредоточаване на още военни части, така че опасността остава. Тя е значителна до такава степен, че американският държавен секретар Блинкен се съгласи на среща с Лавров през следващата седмица някъде в Европа само при положение че междувременно няма руска атака срещу Украйна.

Как очаквате да се развие конфликтът и има ли Путин полезни ходове, които няма да го компрометират вътре в страната?

Зависи за кого полезен. Истината е, че винаги когато има външнополитически и въоръжени конфликти като сегашния, одобрението на режима на Путин в Русия се увеличава. И това по мнението на много наблюдатели е една от причините за сегашното напрежение. А през последните месеци и във връзка с не особено цветущото положение на руската икономика, подкрепата за руския президент вътре в страната намалява. Затова за него конфликтът е средство да увеличи популярността си – своята и на кръговете, свързани с него, най-вече на хората, които са се обогатили по време на управлението му и искат то да продължи колкото може по-дълго. Затова много наблюдатели се опасяват, че може да се стигне до въоръжен конфликт, който да укрепи сегашния режим в Русия. Ясно е като цяло и в дългосрочен план, че подобен конфликт би бил много вреден за руските интереси. Той ще доведе до трайно отчуждаване на украинците от Русия и ще засили самия смисъл от съществуването на НАТО. Ако преди време някой поставяше под съмнение бъдещето на Алианса, случващото се с Украйна показва значението му.

На второ място, не се оправдават надеждите на Путин да предизвика разцепление в ЕС. Напротив, на последния Съвет на ЕС в Брюксел на 17 февруари нямаше никакви разногласия по отношение на Русия, няма такива и между съюзниците в НАТО. Трансатлантическата връзка се засилва, а конфликтът работи против интересите на Русия. В Москва го разбират добре и затова човек си задава въпроса: „А защо го правят?“ И обикновено обяснението е, че целта е да се укрепи режимът и да се удължи животът на тази управленска върхушка, която се възползва материално от своето господстващо положение.

Долната камара на Държавната дума гласува резолюция и призова руския президент да признае Донецка и Луганска народна република за суверенни държави. Очаквате ли Путин да направи това и може ли признаването им да бъде последвано от разполагане на руски войски в Източна Украйна?

Ако Путин го направи, това би означавало край на Минските споразумения и на всички усилия за намиране на мирен изход от конфликта, както и абсолютно засилване на всички тенденции, за които говорихме досега. Русия е президентска, а не парламентарна република и затова решението на Думата е само предложение. И президентът може да го подпише или не, той има свободата да го направи. Аз не очаквам в близко време Путин да подпише подобно предложение, защото това би го дискредитирало пред целия свят и би го поставило в много слабо положение от дипломатическа гледна точка. Ясно е, че решението на руското Външно министерство и руския външен министър е срещу подобно признаване и аз много бих се изненадал, ако Путин не се съобрази с тези обстоятелства.

А възможно ли е Минските споразумения да бъдат изпълнени – и от руска, и от украинска страна?

Самите споразумения са трудни за изпълнение, особено в ситуацията след засилването на престрелките от двете страни.

Споделяте ли тезата, че Русия анексира Крим и поддържа сепаратистите в Украйна, защото Путин се плаши повече от трайното установяване на демокрация в страни като Украйна и Грузия например, отколкото от разполагането на натовски ракети на границата с Русия?

Напълно съм съгласен. За Путин и за олигархичния модел, по който е изградена властта в Русия, истинската заплаха е установяването на демократични системи в страни, близки културно и географски до Русия. Това е главният проблем за режима, а не някаква мнима военна заплаха от държави, които не могат да се сравняват по военна мощ с Русия. Проблемът е политически, демокрацията е главната заплаха за Путин.

В публичното пространство у нас малко се говори за военен съюз между Русия и Китай, който би поставил света в съвършено различна ситуация. Какво е Вашето мнение?

Има геополитически интереси на двете страни, които съвпадат на антизападна основа по отношение на конфликта с Украйна и преди това. Въпросът е, че геополитическата двойка Китай–Русия е крайно неравностойна. Защото Китай е много по-голяма страна, с по-голяма и по-силна икономика, и в тази двойка Русия играе подчинена роля. А изострянето на ситуацията с Украйна поставя Москва в още по-подчинена роля и така да се каже, в ръцете на Китай. А за Пекин ситуацията е благоприятна, тъй като в момента вниманието на САЩ е насочено към Европа и Украйна, а не към Азия, какъвто беше приоритетът на американската външна политика още по време на мандата на президента Обама. Знаете, че Китай има амбиция да възстанови своя контрол върху Тайван, и това е много сериозна потенциална точка на напрежение. Но сега САЩ, които нямат толкова ресурси, не могат да обърнат внимание на две конфликтни точки едновременно. Затова сегашната ситуация е добре дошла за Китай, но обрича Русия на все по-неравностойно партньорство с него.

Този конфликт с Украйна маргинализира Русия, така ли мислите?

Русия все по-малко прилича на европейска страна, каквато всъщност тя все пак е, и става предимно азиатска сила. И това я маргинализира в голяма степен, да.

Как ще коментирате боеспособността на българската армия и има ли значение тя в този момент?

Боеспособността на българската армия е необезпечена, това беше ясно и преди тази криза, но сега тя подчерта този аспект.

Интервюто е направено на 18 февруари 2022 г. Прочетете и разговора с Димитър Луджев.
Заглавна снимка: … 

Източник

На Източния фронт нищо ново. Разговор с Димитър Луджев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitur-ludzhev-interview/

Как се развива руско-украинският конфликт? Наистина ли Москва изтегля войските си и търси деескалация, както твърдят от Кремъл? Или Владимир Путин блъфира и всеки момент може да инсценира събития, които да му дадат повод да нападне Украйна, както подозира администрацията на Джо Байдън във Вашингтон? На тези и други въпроси потърсихме отговори от един бивш министър на отбраната и един бивш дипломат от кариерата – Димитър Луджев и Стефан Тафров, които имат доста различни позиции по темата.

Димитър Луджев е политик и учен, автор на множество книги и научни публикации. Участвал е в Кръглата маса през 1990 г., бил е депутат в 7-мото Велико народно събрание и в 36-тото Народно събрание, вицепремиер в кабинета на Димитър Попов и министър на отбраната в правителството на Филип Димитров. С Димитър Луджев разговаря Венелина Попова.

Вместо да нападне Украйна, Путин започна изтегляне на руските войски от граничните зони. Джо Байдън се обърна към руския народ с думите „Вие не сте ни врагове“, но и не отхвърли възможността за военен конфликт. А Антъни Блинкен предупреди Сергей Лавров, че евентуална агресия на Русия ще предизвика решителен отговор от САЩ и техните съюзници. Как разчитате тези послания?

Най-напред искам да кажа, че Русия никога не е имала намерение да напада Украйна. Може Путин и първите политици на страната да имат много грехове, но те не са идиоти, за да предприемат подобна авантюра. Мисля, че тази антируска истерия, която за мен изненадващо подеха Байдън и неговата администрация, искаше да оправдае отдавнашните намерения на САЩ да разширят НАТО на изток до границите на Русия. Затова беше цялата тази кампания през последните два месеца, която подлуди медиите и хората. А снощните думи на президента Байдън и изявлението на Блинкен са едно меко оттегляне в посока към най-разумното – започването на преговори между САЩ, НАТО, ЕС и Русия за намиране на необходимия баланс на интересите.

Имаше ли Путин друг полезен ход в контекста на тези предупреждения и на опасността от тежки санкции спрямо Русия? Тук може би трябва да прибавим и съпротивата на част от руските ветерани, офицери и силови структури срещу военен конфликт с Украйна, и призива им Владимир Путин да подаде оставка.

Пак ще повторя – никога ръководството на руската държава и президентът Путин не са имали намерение да търсят поводи за военна интервенция в Украйна, това е немислимо. Всичко беше дирижирана кампания на новата администрация в Белия дом. Тя се отказа от подхода на „хвърляне на мостове“, за който говори Кисинджър, за решаване на проблемите с Русия чрез преговори с цел да намери предлог за разширяването на НАТО. Всичко останало – ветерани и прочее пропаганда – имаше за цел да създаде истерична атмосфера за постигането на плана на Щатите.

През 2003 г. у нас имаше международна конференция по сигурността, организирана от екип под мое ръководство и с участието на представители на НАТО. Още тогава висши служители от Съвета по национална сигурност на САЩ показаха на карта в залата как НАТО ще се придвижи на изток и ще вземе и Украйна, и Грузия, и Армения, и пр. Става дума за стари планове на една част от американския естаблишмънт, който не можа да преодолее антируската си нагласа и намерения, които бяха временно притъпени след разпадането на СССР.

Долната камара на Държавната дума гласува резолюция и призова президента Путин да признае Донецка и Луганска народна република за суверенни държави. Може ли признаването да бъде последвано и от разполагане на руски войски в Източна Украйна, както прогнозират някои експерти?

Това е форма на натиск, която да даде тласък на разговорите в рамките на Минските споразумения (или Минската четворка). Те зациклиха заради нежеланието на Украйна да изпълни договорености в него, които са ясни – да започне преговори с представителите на самопровъзгласилите се републики и да даде широка автономия на тези области съобразно новата Конституция на страната. Такава е и позицията на Русия. Но Украйна твърди, че не може да направи това, докато не си възвърне контрола по границата, въпреки че подобно условие в Минските споразумения няма. И сега руснаците използват ситуацията за упражняване на натиск, за да придвижат тези споразумения напред.

Но никой от анализаторите не очаква Минските споразумения да се изпълнят – нито от украинска, нито от руска страна. Ако все пак Путин признае за независими двете републики, какви реакции очаквате от САЩ и съюзните държави от Европа в Пакта?

Мисля, че Путин няма да признае независимостта на тези републики и ще се стигне до подновяване на преговорите САЩ–Русия, НАТО–Русия, както и на преговорите от Минск. По-наблюдателните анализатори вече забелязаха какви тънки промени има в позицията на Щатите и на Алианса. Столтенберг вече не говори за запазване на политиката на „отворените врати“, а споменава, че НАТО само ще запази правото си да разполага свои части при нужда в страните членки от източния фланг към Русия. Вече не се говори за присъединяване на Украйна към НАТО, дори имаше изявления от страна на висши украински представители, че този въпрос не стои на дневен ред. Ще се върви към търсене на някакво споразумение в рамките на дипломатическите преговори и ще се стигне до ограничаване на нападателните въоръжения и от двете страни.

Но не очаквате да се постигне споразумение за оттеглянето на Русия от Крим, нали?

Не, Русия от Крим няма да се оттегли.

Звучи ли Ви достоверно тезата, че Русия анексира Крим и поддържа сепаратистите в Украйна, защото трайното установяване на демокрация в страната след приемането ѝ в НАТО и ЕС е по-опасно за Путин от разполагането на натовски ракети на границата с Русия?

В Украйна трудно може да се говори за стабилна демокрация, там има една доста несимпатична националистическа форма на управление и Русия има основание да твърди, че няма нужда от връщането на автономните области към Украйна, тъй като това ще застраши руското население в тях. Ето още един елемент от Минските споразумения, който не е изпълнен от украинските власти – да гарантира правата на малцинствата. Що отнася до Крим, руснаците използват казуса „Косово“. Те казват: как може Косово да се отдели и да бъде признато на базата на желанието на народа за независимост, а Крим да не може? Още повече че стъпват на приетите в Будапеща през 1994 г. от Организация за сигурност и сътрудничество в Европа принципи на самоопределение на дадени народи, на които трудно може да се възрази. Затова и въпросът за анексията на Крим вече не се повдига често и постепенно заглъхва.

Русия има основания да иска и да получи гаранции за своята сигурност и американците да изпълнят своите обещания. През януари 1989 г., когато Джордж Х. У. Буш встъпи в длъжност, Кисинджър замина за Москва, за да се срещне с Горбачов, като му носеше писмо от президента. Тогава американците предложиха, ако Москва се откаже от употреба на сила спрямо източноевропейските държави, нейни сателити и съюзници, и им даде възможност да се самоопределят и да станат независими, то САЩ и НАТО няма да се възползват за разширяване на своето военно присъствие на изток. Това се потвърди в Малта, после през 1997 г. и на разговорите между Русия, САЩ и НАТО в Брюксел. На тях Примаков се съгласи източноевропейските страни да станат членове на НАТО, но американската страна пое ангажименти Алиансът да не се придвижва на изток. Така че е време тези договорености да бъдат оформени в границите на един общ пакет за сигурност, който да включва и намаляване на въоръженията и подновяване на договора за ядрените оръжия и други елементи, които да гарантират сигурността в Европа.

Какво стана ясно от заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност, свикан от президента Радев, освен че потвърди липсата на боеспособност на българската армия? И виждате ли разнобой между партньорите в кабинета, който може да доведе до разпад на управляващата коалиция?

В това, което чух от президента, не видях липса на единство сред управляващите по въпроса. Българската позиция е, че трябва да се търси дипломатически изход от кризата, такава е и позицията на американските и европейските ни партньори. Дори и Столтенберг в последните си изявления говори само за дипломатически решения. Затова аз лично не виждам никакъв разнобой, а само спекулации.

Говоря за БСП, която хем се кълне в лоялност към НАТО, хем не е съгласна да приемаме чужди войски на наша територия и да изпращаме български части в други страни, ако това се налага. И иска да не забравяме, че сме приятели с Русия.…

Мисля, че тази позиция беше изразена по-деликатно, а и бих казал, че не виждам нещо лошо в това да сме приятели с Русия. Да Ви припомня ли, че ние с д-р Желю Желев при посещението си в Москва през октомври 1991 г. подписахме първия междудържавен договор с Русия и на практика България първа призна Русия за самостоятелна държава, преди още СССР да се беше разпаднал. Така че приятелските ни отношения с Русия са нещо нормално и не пречат по никакъв начин на нашите задължения към НАТО. Ако има необходимост, България ще изпълни договорните си отношения с Алианса, но на този етап такава необходимост няма. И разпалването на подобна истерична антируска кампания у нас вреди много на нашите национални интереси.

Що се отнася до отбранителните способности на нашата армия, те действително не са на съвременно ниво, нито отговарят на реалните заплахи за националната сигурност, които може да възникнат. Още във военната доктрина, приета през 1992 г., бе посочено, че трябва да имаме малка, мобилна и модерно въоръжена армия, която да се справя с терористични и други, ограничени по мащаб заплахи по границите. За целта не са необходими F-16, а мобилни хеликоптери и бронирани машини, които да пренасят бързо добре екипирани и обучени части на застрашеното място. Все пак не бива да се забравя, че България е част от отбранителната система на НАТО.

Интервюто е направено на 16 февруари 2022 г. Прочетете и разговора със Стефан Тафров.
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Димитър Луджев по телевизия „Канал 3“

Източник

Военни сделки без санкция на парламента? На някого много му се иска

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/voenni-sdelki-bez-sanktsiya-na-parlamenta/

Съгласни ли сте 2% от брутния вътрешен продукт на България да се изразходва за военни сделки без санкция на парламента? Това са над 2 млрд. лв., които ще се увеличават в следващите години, тъй като и БВП ще расте. За тази година проектобюджетът предвижда за отбрана да се изразходват 1,73% от БВП, тоест около 1,88 млрд. лв., от които близо 80% – за персонал.

Управляващата коалиция ще се опита да промени законите така, че въпросът да се уреди, тъй като настоящата законова уредба прекалено бави сключването на сделките, стана ясно след свикания тази седмица от президента Румен Радев Консултативен съвет за национална сигурност, поводът за който бе напрежението по оста Украйна–Русия–НАТО.

„Обсъжда се дали е възможно сделки за модернизация на армията за над 100 млн. лв. да могат да се сключват без санкцията на парламента“,

съобщи Десислава Атанасова (ГЕРБ) след заседанието на Консултативния съвет. Модернизацията на българските въоръжени сили бе основната тема в контекста на заплахата от военен конфликт в Украйна. Независимо как ще се развие този сблъсък, България поема курс към ускорено въоръжаване в името на повишаването на отбранителния си потенциал. Военните кръгове начело с президента използваха заплахата, за да се фокусират върху брадясалите проблеми на армията – остаряла техника, липса на кадри, но и на мотивация младежите да избират военната професия, забавени проекти за модернизация, в т.ч. прекратения за нова бойна машина за пехотата, и др.

Президентът съобщи, че на КСНС политическите сили са се съгласили още от 2023 г. България да отделя 2% от БВП за отбрана (както изисква НАТО) и правителството да разработи план за превъоръжаване до 2032 г. Освен това кабинетът ще предложи, а парламентът ще обсъди промени в нормативната уредба, които да позволят „ускоряване на процедурите, свързани с модернизацията на въоръжените сили и поддръжката на наличното въоръжение и техника; преодоляване на некомплекта от личен състав и издигане на престижа на военната професия“.

„Всички разбират, че при сегашното международно положение трябва да се подкрепят реформите в българската армия“, коментира след КСНС съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов.

Реформи – да, но в случая става въпрос единствено за пари, и то много пари.

За реформи в приетите на КСНС седем предложения изобщо не става и дума. Например за структурата на въоръжените сили, от която логично следват и проектите за превъоръжаване и модернизация. Тази тема, макар и повдигната на преговорите за коалиционно споразумение, някак изпадна от полезрението. Така въоръжените сили ще останат обременени с тежка бюрокрация – и непостижима численост от 43 000 души.

Впечатлението, което този КСНС остави, е, че президентът има водещата роля в политиката по отбраната и сигурността – макар тя да е прерогатив на правителството, независимо че държавният глава е главнокомандващ. Впрочем одобрените на 15 февруари предложения са идентични с приетите по време на преговорите за коалиционно споразумение. И там бяха препотвърдени 2% от БВП за отбрана, а Асен Василев, настоящ вицепремиер и министър на финансите, заяви тогава, че България ще спази ангажимента си към НАТО за достигане на този дял до 2024 г., но ще се направят разчети как точно да стане. Сега тези темпове се забързват и се иска още догодина това да е факт.

Сделките в отбраната и в енергетиката си приличат – те не са обикновени покупко-продажби, а геополитика; реализират се за дълъг период от време (изборът на изтребители за българската армия отне над 15 години) и са предмет на големи интереси и засилен лобизъм. Последният пример за това е развалената от Австралия сделка за 12 френски подводници с дизелови двигатели за над 56 млрд. евро и геополитическата буря, която предизвика – отзоваване на посланици, напрежение между Франция, САЩ и Австралия. Особено след като Канбера влезе в нов тихоокеански съюз със САЩ и Великобритания с цел възпиране на Китай в региона и поръча атомни подводници с американски и британски технологии.

В парламентарните демокрации такива сделки се одобряват от парламента.

В САЩ Конгресът разрешава на кого да продават оръжие американски компании. Гръцкият парламент одобрява проектите за нова военна техника, последният от които е купуване на три нови френски фрегати за 3 млрд. евро. Така е и в Румъния, Словакия, Полша и др.

В Германия всяка програма за развитие и обществени поръчки за над 25 млн. евро трябва да бъде одобрена от парламентарната бюджетна комисия. Сред тези програми, получили зелена светлина през 2021 г., е например разработване на подводници тип 212 CD и бъдеща военноморска ударна ракета, придобиване на нови хеликоптери NH-90 – Sea Lion и Sea Tiger, P-8A Poseidon MPA, разузнавателни кораби, модернизация на системите за миноносци и др.

В България, с аргумента за лошото състояние на армията и външните заплахи, се иска парламентът да бъде отрязан при вземане на толкова важни решения, като отбранителния потенциал. За да вървят по-бързо сделките…

Според Конституцията част от компетенциите на Народното събрание са следните: „… решава въпросите за обявяване на война и за сключване на мир; разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея; обявява военно или друго извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея по предложение на президента или на Министерския съвет“.

Военните сделки не може и не трябва да остават извън пленарната зала не само защото България е парламентарна република, но и защото са компонент от голямата шахматна дъска. Подобни решения не би трябвало да се ограничават до правителството и президента или до двете институции заедно.

Какво следва, ако законът се промени и сделки за над 100 млн. лв. няма да се одобряват от Народното събрание?

Настоящият военен министър Стефан Янев, личен кадър на президента в правителството, ще взема решения заедно с един тесен кръг, в който несъмнено ще бъде и Румен Радев (неофициално, разбира се), не просто за милиони, а за милиарди. За същото, но в областта на пътното строителство, ГЕРБ и Бойко Борисов са под сериозни подозрения за корупция – заради раздадените милиарди чрез инхаус процедури.

Много контракти за преоборудване, ремонти и други, свързани с българската армия, се движеха съобразно интересите на конкретните управляващи и техните лобисти. Договорите за транспортни хеликоптери, транспортни самолети, фрегати втора ръка и др., сключени от правителството на Сакскобургготски и кабинета на тройната коалиция начело със Станишев, са „образци“ в това отношение.

На преговорите за коалиционно споразумение бе договорено до края на 2022 г. правителството да подготви нова програма за превъоръжаване с хоризонт от 10 години, която да бъде одобрена от Народното събрание. В интерес на данъкоплатците е да бъде комбинирана и със структура на въоръжените сили, за да е ясно каква армия е необходима на България – да е в състояние да осъществява „въоръжена защита на териториалната цялост и независимостта на държавата“ и да изпълнява съюзни ангажименти в рамките на НАТО. Няма съмнение, че настоящата армия не може да се справи с нито едно от двете.

Радикалното превъоръжаване и модернизация без модернизация на структурата и кадровото обезпечаване вършат работа единствено на оръжейните производители и лобистите за сделките. А парламентът не може и не бива да бъде отстраняван от тях.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на пресконференцията след КСНС / Facebook страницата на президента Румен Радев

Източник

Демокрацията зависи от осъзнатото участие 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/demokratsiyata-zavisi-ot-osuznatoto-uchastie/

Виждайки как повечето млади хора в чужбина са запознати с партиите, лидерите и идеологиите на настоящия политически живот и са ангажирани като граждани, се замислихме, че и ние искаме да бъдем такъв пример, на първо място – за по-малките си сестри. 

Това казват Роберта Костадинова и Виктория Лазарова, част от екипа на „Царски Пищови“ – инициатива, която цели да информира младите българи за различни аспекти на българската и световната политика по интересен, достъпен и разбираем начин. От чужбина идва вдъхновението и за друга нашумяла платформа – „Стража“, първоначално замислена като проект, подобен на немския Abgeordnetenwatch, и впоследствие адаптирана към нашата политическа реалност. Общото между „Царски Пищови“ и „Стража“ е не само политическата насоченост, а и това, че създателите са млади българи, които вярват, че не просто има смисъл от индивидуално участие в гражданския живот, а и че именно там се крие ключът към успеха.

Знанието е сила

Посланието на „Царски Пищови“ от самото начало е да насърчава младите хора в България да бъдат активни в гражданския си живот, казват Роберта и Виктория. Въпреки че фокусът им е върху политиката и социалните проблеми по света и у нас, стремежът им е да изградят у обществото култура на информираност като антидот срещу дезинформацията и манипулацията. Противно на популярната фраза, че невежеството е блаженство, те вярват на друго „клише“ – че знанието е сила.

Другата основна цел, която си поставя проектът, е да направи политическата терминология, събития и новини в България достъпни и за хора без опит и задълбочени познания в областта. Оттам идва и името на проекта – най-същественото съдържание накратко, като пищов в училище.

Искаме да провокираме дискусия и да покажем, че по много въпроси има различни мнения и добрите решения обикновено са резултат от отворен дебат, комуникация и уважение към чуждата гледна точка. 

Екипът се старае да осъществи целите си чрез споделяне на графики, илюстрации и цитати в социалните мрежи, които често стимулират публиката да обсъжда дадени теми. Антони Герасимов от „Стража“ споделя тази гледна точка:

Демокрацията не е просто лозунг. Не е достатъчно да кажем, че живеем в демокрация, и това автоматично да ни причисли към онези държави, достигнали най-справедливата форма на управление. Демокрацията е сложен организъм, съставен от институции, но и политическа култура, обществени нагласи към актуални събития и цял куп други елементи, които си взаимодействат и търпят промяна. Неглижирането на който и да от елементите дава превес на други и изважда цялата система от баланс. За да живеем в истинска демокрация, не е достатъчно просто да си повтаряме, че в Конституцията ни пише така. Затова посланието, което отправяме, е много просто, но същевременно поставя много важен казус: демокрацията не е просто лозунг и ние сме длъжни да се грижим за нея, за да не я загубим. 

Проектът работи с отворени данни, които се представят в разбираеми категории, позволявайки на хората да видят кой ги представлява в Народното събрание и как гласуват депутатите. Стенограмите от заседанията са визуализирани като чат в приложение за телефон.

От младите за младите?

Екипът на „Стража“ се стреми да включи всички граждани в демократичния процес и смята, че ако избирателните права се придобиват на 18-годишна възраст, то интересът към ставащото в държавата би следвало да се заражда в още по-ранна възраст. От инициативата искат да привлекат колкото може повече млади хора към политическото, но начинът, по който е създаден проектът, предполага широк обхват и привличане на интереса на всички възрастови групи, казва Антони. Имайки предвид, че и „Стража“, и „Царски Пищови“ са разработени онлайн, достъпът до тях предполага определено ниво на дигитална грамотност. И двете платформи разчитат достатъчно на социалните мрежи, за да бъдат видими поне за българите, които четат новини онлайн.

Самите ние сме усещали липса на адекватно политическо и гражданско образование в младежките си години – казват Роберта и Виктория. – Рядко се срещат хора, които, гласувайки за пръв път, имат ясна представа защо подкрепят конкретния кандидат или партия. Обикновено този избор е повлиян от възгледите на роднини, приятели и близки. 

Затова от „Царски Пищови“ се насочват към младите хора с цел да им осигурят арсенал от знания по политически въпроси. Когато тези базисни неща са усвоени, човек лесно може да надгражда, без да се чувства объркан от термини или от сложността на някои анализи, смятат те и се надяват, че тази основа ще помогне на младите хора да следят новините и да разбират същината на политическите проблеми – а това е първата стъпка към по-активното ангажиране с политиката и гражданското общество в страната.

„В България има страхотни млади хора – дейни, активни и ангажирани. Макар и някои от тях да трупат опит в чужбина, прави впечатление, че всички са еднакво отдадени на каузата за по-добро общество. Но е и факт, че има стереотипи спрямо младите и затова мненията им се неглижират. Гласът им сякаш няма същата тежест – поради „липса на опит“ и „влиянието на западната култура“, както често се изтъква от по-възрастните. Аудиторията ни е много разнородна и това безкрайно ни радва. Смятаме, че е сигурен знак, че политиката, екологичните и социалните проблеми не са занимание само за отбрани групи, а за всеки гражданин“, коментират Роберта и Виктория.

Ако става въпрос за клишета относно младите българи в България и в чужбина, екипът на „Стража“ покрива три различни представи: Благослав Михайлов завършва Шефилдския университет, но се връща в България; Фридрих Крепиев все още учи и живее в Германия; Антони Герасимов, с когото разговаряме, получава образованието си изцяло в България. Останалите участници в екипа също имат доста пъстра биография.

Познавам много дейни млади хора и се надявам те да стават все повече – споделя Антони. – Не бих казал, че образованието в чужбина е задължителен фактор, за да бъде един млад човек предприемчив и инициативен. Живеем в много динамична среда, която търпи постоянни промени, и увличането на младите хора в политическите процеси е неизбежно. Наречете ме безнадежден оптимист или живеещ в собствения си балон, но смятам, че качествената промяна в мисленето на много млади хора вече е факт, сега остава количествено това да се разпространи и сред останалите. Разбира се, не може да очакваме 100% от младите да са ангажирани с политиката, но смятам, че все повече започват да се интересуват от това, което се случва в страната. 

Коренна промяна в политическото съзнание

Идеята за демократично участие претърпява промяна с годините. Ако за поколенията от втората половина на XX в. гражданският дълг се състои в задължително гласуване и следене на политическия процес, то по-младите разбират изпълнението на този дълг през процеси като протести, активно участие в гражданския живот и изразяване на позиция, обвързване с каузи и гласуване по-скоро около специфични проблеми (например околна среда), отколкото за партии и идеологии. Антони е оптимист, че тези процеси се развиват и у нас:

Като част от страните от Източния блок България е в процес на трансформация от онзи поданически тип политическа култура, който е бил изграден и наложен в периода преди 1989 г. Подобна промяна е дълъг процес, от който и самите ние сме част. Съвсем нормално е да виждаме все повече млади хора, които осъзнават, че ако те не се интересуват от политиката, то политиката живо се интересува от тях. Всеки има своя професия и е отдал живота си на нея, но общото между всички нас е, че сме граждани и като такива дължим част от времето си, за да моделираме и подобряваме средата, в която живеем и желаем да се развиваме.

Антони е съгласен, че процесите се движат по-бавно, отколкото ни се иска, но вижда все повече млади хора, които разбират, че никой не им е длъжен и че добрата среда за живот зависи единствено от нас като общество. Като преподавател той вижда промяна спрямо времето, когато самият той е бил студент. Феноменът „20-годишни соцносталгици“, които са научени от семействата си, че държавата им е длъжна за всичко, без те да си мръднат пръста, се среща значително по-рядко, казва той, а след още 10 години се надява това явление да изчезне напълно. Държавата – това са гражданите и институциите, които те са създали. Промяна в нагласите трудно може да се осъществи у хора, които вече са изградили своя светоглед. Затова именно младите са носителите на новия вид политическа култура, от който демокрацията има нужда, тъй като колкото по-късно след 1989 г. си се родил, толкова по-малко си повлиян от старите привички и нагласи в обществото.

Роберта и Виктория от „Царски Пищови“ също смятат, че поради историческия товар българските граждани тотално са забравили своята огромна роля в политиката. Те виждат надежда в дейността на редица неправителствени и граждански организации и определят като позитивна тенденцията, че все повече хора намират смисъл в личния пример и се ангажират с инициативи, които допринасят за вълнуващите ги теми – било то политика, екология, човешки права, защита на животните и т.н. Ще отнеме време, докато този модел на активния гражданин се утвърди като народопсихология, но заедно можем да постигнем много, смятат те.

Едва в началото на процеса

И двете начинания са прозрачни относно методите си на работа. В „Стража“ използват отворени данни, като голяма част от работата им се състои в това да направят обемните и трудно четими файлове, качени от институциите, достъпни и разбираеми за гражданите. Това се постига чрез специален скрипт, който прехвърля информацията директно към платформата.

За публикациите си избираме теми според интереса, който са предизвикали по време на обсъжданията в парламента – уточнява Антони. – Основната цел е да предизвикаме любопитство, което да тласне хората към платформата и сами да потърсят това, което ги вълнува. Предстои да започнем да публикуваме интересни анализи, които се основават на количествени изследвания. Разполагаме с толкова данни и би било грехота, ако не установим кой е депутатът с най-богат речник или коя е любимата дума на Волен Сидеров, нали?

От „Царски Пищови“ подбират темите, като преценяват важността и се съобразяват с новините, използвайки най-различни източници – от официални сайтове на институции до местни и чуждестранни медии. Стараят се да култивират обективност и да посочват всички източници, така че аудиторията да може да ги потърси и прочете. Споделят, че безспорно имат пропуски и получават и критична обратна връзка, на която се радват, тъй като това е сигнал, че аудиторията е изградена от мислещи хора. „Ето така функционира гражданската отговорност на практика – казват те. – Разбира се, има и негативни коментари без аргументация и без предложения за подобрение. В такива случаи се опитваме да обърнем внимание на това колко по-силно е едно съобщение, когато е обосновано.“

И двата екипа имат много планове за бъдещето. За да ги осъществят, от „Царски Пищови“ се стремят на първо време да привлекат повече хора към екипа, който работи на доброволчески начала, така че всеки би могъл да се включи. „Търсим мотивирани и отговорни хора с разнообразен опит, интереси и възгледи, така че да можем да разглеждаме социалните и политическите новини и проблеми от перспективата на различни общности и да сме коректни и обективни в публикациите си. Възрастта, етносът и полът са без никакво значение за нас. Дори напротив – стремим се към разнообразие!“, казват те.

Амбициите са големи и в „Стража“:

Немските ни колеги работят с депутати, които са се съгласили да имат собствена регистрация в сайта и да отговарят на въпроси на граждани. Смятаме, че имаме потенциал да бъдем подобна връзка между гражданите и народните им представители. Успехът на такава инициатива би превърнал платформата в съществена част от българската демокрация, защото тя би създала връзка между гражданите и политическия елит, която досега е липсвала.

Антони мисли, че подобни инициативи могат да изградят критични и взискателни граждани, без значение какви са техните политически предпочитания. Той споделя, че не липсват ентусиасти, които да предлагат своята помощ, и това радва екипа.

„Стража“ се издържа единствено от граждански дарения, а „Царски Пищови“ към момента разчита на доброволен труд. Плановете за бъдещето са само повърхността на амбициите и на двата екипа, а оптимизмът им е ако не заразителен, то поне обнадеждаващ за средата в България. Вероятно затова след разговорите ни се сетих за Вазовото възклицание, макар и с малка промяна: „Младите, младите – те да са живи!“

Заглавна снимка: Josh Barwick / Unsplash

Източник

Кандидатурата ми за НС на Да, България

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2022/ns-dabulgaria/

Тази събота ще се проведе националната конференция на Да, България . След три поредни вота се натрупа страшна умора, но и доста въпроси и пътища напред, които трябва да намерят своето решение.

Имаше, разбира се, много нападки, конспирации и интриги завъртяни около партията. Някой бяха очаквани, други следваше да прозрем по-рано. Лесно се затъва в блатото на кой какво кога бил казал и достатъчно сме го правили в последната година. Ако съм имал някакви съмнения в начина на процедиране, в ръководенето на партията или в работата на националния съвет, щях веднага да изляза и да спра да се занимавам. Казах го още в деня на учредяването на партията.

Всяко решение в Да, България се взима след обстойно обсъждане и гласуване на националният съвет и затова е важно какви хора има в него. Не съм бил съгласен с някои решения, но съм разбирал защо другите гласуват така. Това е същността на демократичния процес. Ако някой не е съгласен с една или друга политика, сътрудничество или компромис, като член на партията в събота е мястото са определи с какви хора и решения иска са се продължи напред.

Затова, ако сте членове на Да, България, ще съм благодарен, ако ме подкрепите като кандидат за НС. Уверен съм, че има с какво да помогна и допринеса. Позициите си съм описвал подробно в социалните мрежи и в блога ми през годините. Решенията по тях, както и самата политика, са процес, който трябва да бъде извървян. За целта трябва да седнем на масата, където се взимат решенията и стъпките, а не да гледаме и подвикваме отстрани.Всички кандидати и аргументи ще намерите на страницата на Да, България.

The post Кандидатурата ми за НС на Да, България first appeared on Блогът на Юруков.