Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3796

Напоследък срещам доста фриволни тълкувания на думи като „мнозинство“, „постове“, „отговорност“ и др. И ми се ще, с ясната идея, че „проповядвам на хора“, да изясня значенията на тези думи, защото в семантиката понякога се крият важни отговори.

Парламентарна подкрепа за управление е гласовете, чрез които минават всички важни промени. Гласовете, с които минава бюджетът, с които минават реформи в съдебната система, и почти всяко нещо. Когато решите да оправите някоя система (напр. здравната или социалната) се сблъсквате с нуждата да се променят закони. И достатъчно големи лобита, които са доволни от настоящата ситуация. За да управлявате (вместо просто да стоите в едни кабинети по министерства и да ходите със служебната кола до Министерски съвет всяка сряда), ви трябва увереност, че ще можете да прокарате тези изменения. Затова за едно управление е важно да има парламентарна подкрепа.

Коалиция е формулата, по която се осигурява тази подкрепа. Няколко партии се разбират предварително, че за определени въпроси (приоритети) ще гласуват заедно. Няма по всички теми да гласуват заедно, но по много на брой важни неща – ще. Коалиция не значи, че ще се делят министри (по формула 3-5-8 или каквото е съотношението), не значи, че на някой му се полагат или дължат постове. Разбирателството кои реформи ще се подкрепят заедно се оформя често като коалиционно споразумение. В него може да има формула и за министри и заместник-министри, а може и да няма. Заради Тройната коалиция думата „коалиция“ стана мръсна, но тя е просто един политически инструмент.

Плаващите мнозинства са начин на прокарване на законодателни промени без ясна структура и ангажименти. За бюджета – с тези, за реформата на съдебната власт – с онези, за пенсионната реформа – с третите, а за електронното управление – с другите. Това е рецепта за пазарлъци. „ти на мене (тоя закон), аз на тебе (тоя закон)“. Или тая комисия. Или „за да ти гласувам бюджета, ще трябва да не гласуваш изслушване на главния прокурор“. Ако няма предварителна, публична, конкретна договорка кое и кога се гласува, най-опитните в политическия алъш-вериш печелят най-много от плаващите мнозинства.

Кадруване и търсене на постове – кадруване е определяне на назначения, заобикаляйки формалните процедури или без кадруващият да има легитимното право да определя тези постове. То най-често се прави с телефонни обаждания или на тайни срещи, на които се разпределят постове. В този смисъл, обявяването на няколко имена, които да послужат за пример, от парламентарната трибуна, които нямат връзка с партията, която ги споменава, не е кадруване, а комуникационен механизъм. Търсенето на постове само по себе си не е лошо, особено в коалиционен контекст, но ако се случва по непрозрачен начин, е по-скоро негативно явление. Постовете могат да бъдат както министерски, така и на заместник министри, началници на кабинети, съветници или директори на агенции. (Поне за Демократична България знам, че такива постове не са търсени)

Съгласуване и одобряване – в рамките на парламентарната подкрепа за едно управление влиза и персоналният състав на кабинета. При формат на парламентарната коалиция (със или без споразумение), която не включва министри от партии, различни от мандатоносителя, подкрепящите партии могат все пак да имат различна форма на контрол върху излъчването на министри. Единият вариант е предварително съгласуване – мандатоносителят дава имената на потенциални министри и пита за мнение партньорите си. Ако те намерят нещо неприемливо, го обсъждат и чак след като тези проблеми са изгладени, министрите се обявяват. Така скандали с неприемливи министри не се случват и не се използват за публичен антагонизъм. В тази хипотеза крайното решение се взема от мандатоносителя. Има и по-силен механизъм – одобряване (или право на вето) – когато партиите, част от структурираното парламентарно мнозинство, имат право на вето върху един или повече министри. Това изисква коалиционно споразумение. (Заб. От всички механизми за влияние върху персоналния състав на кабинета – излъчване на министри, право на вето и съгласуване, в този парламент партиите бяха поискали най-мекото – съгласуването)

Отговорност (за управление) – отговорност за едно управление носят всички, които са участвали в неговото структуриране и избиране. Мандатоносителят носи отговорност за неговото предлагане и за процеса на търсене на подкрепа. Но подкрепящите партии (участващи или неучастващи в някаква форма на коалиция) носят отговорност, че то е избрано. Те носят отговорност за всяко негово действие, което не изисква законодателни изменения (които могат да не подкрепят в парламента). Носят отговорност, че са му отворили вратата. Мандатоносителят не носи цялата отговорност, носи я пропорционално с подкрепилите партии. Тази отговорност е особено пред избирателите, които имат определени очаквания за подкрепя на едно или друго. Затова и персоналният състав на един кабинет е част от отговорността на всички подкрепили. А ако мандатоносителят иска да предпостави неподкрепа, може просто да спусне неприемливи за партньорите министри.

Доверие – парламентарната подкрепа се измерва с брой гласова, но това не е равно на доверие в дадено управление. Доверието е по-абстрактна величина. Със сигурност по-висока парламентарна подкрепа първоначално значи по-голямо доверие, но други фактори също влияят – например доверието в отделните членове на кабинета (именно заради високото доверие, което биха донесли на управлението, бяха споменати някои министри от служебния кабинет), както и действията на кабинета във времето. Доверието в обществото е от значение, когато се прокарват политики. Политиките не се случват само с изменение в държавен вестник – те имат нужда от припознаване в частите на обществото, за които се отнасят (а не бламирани). Защо здравните мерки в края на мандата на Борисов бяха бламирани от обществото, включително ваксинационната кампания? Защото макар и да имаше аритметична подкрепа в Народното събрание, нямаше обществено доверие. Една политика се състои от способността на изпълнителната власт да я изпълни, от възможността на парламентарно мнозинство да прокара нужните законови изменения, и от доверието на (части от) обществото, което трябва да не я бламира/блокира.

Надявам се с тези семантични уточнения да допринеса за комуникацията по актуалните политически въпроси.

Материалът Коалиция, плаващи мнозинства, кадруване, отговорност – изясняване на базовата политическа терминология е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3771

Кандидатурата ми за народен представител изисква конкретика – не просто „ще бъде хубаво като има електронно управление“, а за какви точно изменения планирам да работя. В тази публикация ще споделя десет неща, които трябва да отпаднат, за да бъде улеснен живота на гражданите и бизнеса.

• Удостоверенията – голяма част от обикалянето по гишета е събирането на удостоверения и бележки за данни, които администрацията има за вас. Тя е длъжна да ги събира по електронен път, служебно, но се оправдава, че не го прави, защото „нашият закон е специален“ и „нямаме техническа възможност“. Първото може да бъде коригирано в парламента, а второто – чрез внедряване на вече съществуващи инструменти в администрацията.
• Печатите – Демократична България вече внесе законопроект за отпадане на печатите в предното Народно събрание, ще го направи и в следващото. Никой няма да има право да ви върне, защото на нещо някъде липсва печат.
• „Тук не е информация“ – отношението към гражданите, че те трябва сами да си знаят всички бюрократични процедури, трябва да спре. Закон забраняващ „тук не е информация“ е комично да има, но може да има ясни правила за „дизайн на услугите“ както в дигиталната, така и във физическата среда, които да правят омразния надпис „Тук не е информация“ излишен.
• „Това не може по електронен път, елате на място“ – по закон всичко трябва да може да се прави по електронен път. Оправданието да не се случва е същото като по-горе, така че с редакция на редица закони да отпаднат тези оправдания. А технологични средства за приемане на електронни заявление има, вкл. електронна поща в краен случай.
• Разпечатването на платежни – дори електронизирани към момента услуги изисква прикачване на платежно (макар нормативната уредба, създавана с мое участие преди години, да го забранява). Чрез анализ на действащите услуги и контрол на изпълнителната власт това нормативно изискване трябва да стане факт. Защото администрацията знае, че сте ѝ платили – тя е получила парите си по сметката, с вашето ЕГН или ЕИК на „Наредител“, и дори номер на документ (когато това е нужно).
• Наредба Н-18 – и такъв законопроект внесохме, и ще внесем пак – частите от Наредба Н-18, които регулират софтуера за продажби и де факто въвеждат лицензионен режим, трябва да отпаднат – това може да стане с изтриване на законовото основание за тях от ЗДДС.
• Сканираните PDF-и – всички документи се създават в електронен вид. След това, заради аналоговото мислене в администрацията, се разпечатват, подписват, подпечатват и сканират. Това ги прави (почти) невъзможни за търсене и индексиране. Стъпката на разпечатване е напълно излишна.
• Трудовата книжка – предното правителство предложи смяна на дизайна на трудовата книжка. Крайно време е този документ да отпадне. Почти цялата нужна информация я има в НАП, а малкото детайли, които липсват там, могат да се добавят или там, или в допълнителен нарочен регистър в министерството на труда
• Медицинския картон – единният (електронен) здравен запис, до който има всеки лекар при нужда, трябва да замени парцалите, които разнасяме по лекари (или които сме загубили много отдавна). Тази информация реално може да спасява животи, защото пред очите на лекаря ще има цялата информация за пациента, а системата ще може да открива дори лекарски грешки на база не пропуснати от него заболявания, напр.
• Java за подписване с електронен подпис – Java аплетите все още съществуват, но дори без тях, все още се изисква Java за подписване на много места. Управлението на нейните версии, използването на „правилен браузър“ на „правилна операционна система“ прави много услуги твърде неудобни за използване. Решението е в изграждането на един национален компонент за подписване, който работи на всички операционни системи, с всички браузъри и смарткарти. Не е тривиална задача, но е задължителна. А от парламента може да бъде иницииран разговор с доставчиците на електронни подписи и администрацията за такъв компонент.

Някои от тези бюрократични анахронизми ще отпаднат със законодателни изменения, други – чрез контрол на изпълнителната власт и спазването на действащите закони от нея, а трети – с организиране на работни срещи. Разбира се, няма да работя сам, а в екипа на Демократична България. Тези 10 неща далеч не са всичко, което смятам да правя, но са обединени от общата си характеристика „неща, които най-накрая трябва да оставим в миналото“.

Материалът 10 бюрократични пречки, за чието премахване ще работя е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.