Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ukrayna-balkanite-i-geopolitikata-na-noviya-svetoven-red/

На 11 юни в украинския град Одеса се проведе четвъртата среща на високо ниво от форума „Украйна – Югоизточна Европа“. Предишните издания на формата – в Дубровник, Тирана и Атина – очертаха визията за регионално сътрудничество в контекста на войната. В дни на изключително тежки руски терористични удари над цяла Украйна президентът Володимир Зеленски избра именно Одеса за домакин на регионалната среща на върха – един от фронтовите градове на страната, портата на Украйна към Балканския полуостров и заради това място с голяма символика.

На форума Украйна беше домакин на президенти, премиери, външни министри и парламентарни лидери на десет държави от Югоизточна Европа – България, Молдова, Черна гора, Румъния, Сърбия, Хърватия, Гърция, Албания, Северна Македония и Словения. В очакване на нова ера на световна икономическа несигурност и в контекста на увеличаващите се по брой и интензивност военни конфликти срещата в Одеса показа, че Югоизточна Европа не просто споделя географска близост с Украйна. Заради тази близост регионът ще трябва активно да участва в оформянето на бъдещия политически и отбранителен ред на целия континент пред лицето на засилващата се руска агресия и глобална нестабилност.

На Балканите най-близките украински съюзници са в Букурещ и Кишинев

Румъния и Молдова се утвърждават като ядрото на твърдия проукраински фронт в Югоизточна Европа. В рамките на срещата в Одеса двете държави заявиха солидарност с Киев и очертаха геополитическа ос, която става все по-важна за сигурността в Черноморския регион. Тази роля на най-близки регионални съюзници на Украйна бе категорично защитена от лидерите им – новоизбрания румънски президент Никушор Дан, за когото това бе първо международно посещение, и молдовската президентка Мая Санду, утвърдила се като един от най-ясните гласове срещу руската хибридна агресия. Президентът Зеленски директно предупреди, че руските военни планове включват овладяване на Одеса с последваща експанзия към Молдова и Румъния, подчертавайки нуждата от дългосрочни гаранции за сигурността на региона.

Мая Санду сигнализира, че Кремъл води интензивна хибридна кампания с цел подриване на демократичния процес преди парламентарните избори в Молдова тази есен:

Молдова знае точно какво е хибридна война, и е готова да сподели своя опит. Страната е изправена пред едни от най-важните си избори. Русия иска да види как Молдова се отдръпва от Украйна. По-важното е, че иска да използва Молдова срещу Украйна и ЕС.

Румъния – вече ключов логистичен център за военна и хуманитарна помощ към Украйна, както и за украинския износ по земя, зае още по-категорична позиция. Новоизбраният президент Никушор Дан, който победи на изборите, след като първоначално провелият се вот бе анулиран заради руска намеса, заяви: 

Русия разбира само езика на силата. Трябва да помогнем на Украйна да преговаря от позиция на надмощие.

Той остро осъди блокирането на всяка мирна инициатива от страна на Москва.

За румънско-молдовския блок „Одеса 2025“ се превърна в сцена на нова стратегическа заявка – че в Югоизточна Европа съществуват държави, които не просто подкрепят Украйна, но и разбират, че собствената им сигурност е неразривно свързана със сигурността на държавата жертва на руска агресия от 2014 г. насам.

Сърбия на Вучич между Брюксел, Киев и Москва

Голямата новина от срещата в Одеса беше присъствието на сръбския президент Александър Вучич, поставен под огромен натиск у дома заради нестихващите в цяла Сърбия масови протести срещу корупцията. С мотив, че не може да застане срещу собствената си политика и интересите на страната, той единствен не подписа общата декларация на срещата, която призовава за засилване на санкциите срещу Русия, настоява за пълно изтегляне на руските войски от украинска територия и за възстановяване на украинските граници като условие за траен мир.

Декларацията също така подкрепя европейската интеграция на Украйна и региона и повтаря нуждата от международно сътрудничество за възстановяване на страната с участието на финансови институции, частния сектор и местните общности. Отказът от включване в общата позиция не попречи на Вучич да предложи сръбско участие във възстановяването на някои украински градове и региони след края на войната – инициатива, приветствана от Володимир Зеленски като реален израз на солидарност.

Посещението на Вучич в Москва през май 2025 г. предизвика критики от Европейския съюз – показната близост с Владимир Путин усложнява процеса на присъединяване на Сърбия към ЕС. Този двоен подход и маневриране между Москва и Брюксел илюстрират сложната и нестабилна позиция на Сърбия във външната политика. В същото време те подчертават и ключовата роля на страната в регионалната динамика, а участието във форума в Одеса е поредното доказателство, че Вучич се стреми да извлече ползи от всяка възможна посока в тази регионална битка за влияние. Заради връзките си с Украйна обаче Вучич рискува да разгневи традиционните си партньори в Кремъл.

Ден след като Москва обвини Белград, че доставя оръжие на Украйна през трети страни, петима души бяха ранени вследствие на експлозия във военния завод „Крушик“ в сръбския град Валево. Заводът беше сред посочените в руския доклад като източник на боеприпаси за украинската армия. Случаят напомня добре установен руски почерк. През последното десетилетие руското военно разузнаване (ГРУ) беше замесено в редица саботажи във военни обекти из Европа, включително в поредица от взривове в български оръжейни складове, и в отравянето на оръжейния търговец Емилиян Гебрев. През 2014 г. Чехия официално обвини руски агенти за експлозия в склад във Върбетице. Такива саботажи са част от хибридната агресия на Москва, която цели дестабилизация и сплашване на партньори, оказващи подкрепа на Украйна.

Българският национален интерес срещу путинизацията

Разкъсвана от вътрешна политическа дестабилизация, която бива подхранвана от руски агенти на влияние и дезинформационни кампании, България продължава да не разбира националния си интерес и да се движи по ръба на ангажираността си с Украйна. С малки изключения, реториката е скромна и колеблива, а реалните действия са, меко казано, предпазливи и почти винаги следват общите европейски позиции. По време на посещението си в Одеса премиерът Росен Желязков заяви, че България е готова да се включи активно във възстановяването на Украйна – особено в сферата на енергетиката, транспорта и инфраструктурата.

Той подчерта и стратегическото значение на бъдещия коридор „Александруполис – Одеса“ – транспортна и енергийна артерия, която трябва да свърже Егейско и Черно море, заобикаляйки евентуална руска блокада на Одеса и утвърждавайки ролята на България като регионален логистичен възел. Макар пълната реализация на тази свързаност да изисква време, поне по една от ключовите оси вече се вижда движение: българо-гръцкият проект Sea2Sea („Море до море“), който включва жп и терминални подобрения по оста Александруполис – Бургас – Варна – Русе, е с напреднало техническо планиране и очакван завършек около 2027–2028 г. според официални оценки. 

Нерешителността на България личи и по темата за морската сигурност. София участва в тристранната инициатива с Румъния и Турция за разминиране в Черно море, пряко свързана с безопасността на украинските търговски маршрути. Операциите са факт, но официална координация с Киев липсва. Какво пречи – технически ограничения или страх от руската реакция? Това е още по-неразбираемо на фона на факта, че Украйна вече нанесе сериозен удар върху руската доминация в Черно море: с морски дронове и ракети „Нептун“ бяха потопени ключови кораби от флота на Москва, а зърнените коридори бяха възстановени. Украинската победа на морския фронт е стратегическа, а бавната и неуверена реакция на България само засилва усещането, че страната ни остава пасивен наблюдател в битка, от чийто изход зависи собствената ѝ сигурност и бъдещето на целия регион.

Отговорът вероятно се крие в сблъсъка между българските институции и в нежеланието на управляващите партии да спазват закона по отношение на руските агенти в парламента. Докато правителството говори за евроинтеграция и солидарност с Украйна, президентът Радев нарича защитата срещу руската агресия „обречена кауза“ и твърди, че Киев „настоява“ да води война. Това подозрително напомня на геополитическия курс, предлаган от Москва още през 90-те. Както отбелязва Илиян Василев в свой анализ, позицията на Радев не е просто алтернатива, а откровено подкопава европейската траектория на България и би я върнала в зоната на стратегическа несигурност, уязвима за външни атаки.

Същевременно България е подложена на системна информационна агресия. Докладът на ДАНС от 2024 г. определя Русия като основен източник на хибридни заплахи. А според изследване от 2023 г. страната ни е най-уязвимата на дезинформация в цяла Европа. Вместо това да стане повод за партньорство с Украйна в областта на киберотбраната и противодействието на дезинформацията, темата остава извън дневния ред на българските власти.

Анализатори отдавна сочат, че България има потенциал да бъде енергиен и логистичен възел. През 2025 г. обаче българското правителство внезапно се отказа от сделката за продажба на ядрените реактори от АЕЦ „Белене“ на Украйна – решение, обявено от вицепремиера Атанас Зафиров и потвърдено от енергийния министър Владимир Малинов. Така страната ни се отказа от възможността не само да подкрепи украинската енергийна независимост, но и да утвърди себе си като значим играч в енергийната геополитика на региона. Отказът от сделката подкопава потенциала на България да използва ядрените си активи в полза на дългосрочна международна роля и засилване на двустранните отношения с Киев. Вместо лидерство решението излъчва политически зависимости от Москва, страх и колебание в ключов момент на пренареждане на регионалната геополитика.

„Одеса 2025“ като възможност и предупреждение

Срещата в Одеса очерта визията на нова геополитическа архитектура в Югоизточна Европа. Нещо повече, постави страните от региона пред ясен избор – между проактивно участие в изграждането на обща рамка за сигурност, устойчивост и интеграция, от една страна, и пасивност, зад която стои не стратегическа предпазливост, а продължаваща политическа сервилност към Москва, от друга.

В този контекст България разполага с реален потенциал да се утвърди като ключов регионален фактор – в енергетиката, логистиката, отбраната и инфраструктурната свързаност. За целта обаче е необходимо управляващите в София най-сетне да поставят националния интерес над вътрешнопартийните сметки и зависимостите от Кремъл, които теглят страната назад – към блатото на бездействието и геополитическата безтегловност. В момент на засилваща се глобална нестабилност и противопоставяне между големите сили, отказът от участие е също толкова съдбоносен избор, колкото и активната позиция.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/mladite-glupako/

С извинение към Джеймс Карвил и неговото „Икономиката, глупако!“ – истинския хит от президентската кампания на Бил Клинтън през 1992 г., но в застаряваща Европа, част от която е и застаряваща България, важни са младите. Върху тях ще падне отговорността за повече социални услуги и повече здравеопазване за увеличаващата се армия от възрастни, за климатичните кризи и управлението на/с изкуствен интелект. Следователно младите трябва да избират политиците (си). Ако демократичната общност в България наистина иска президент на европейското бъдеще, той трябва да спечели гласовете на бъдещето. 

Дали номинацията на кандидат-президент на демократичната общност да не бъде поставена и като задача на хакатон, където млади таланти, иноватори и активисти да предложат идеи и стратегии, които най-добре отразяват техните ценности и стремежи за бъдещето на страната. А то принадлежи тъкмо на тях – на отчуждените от политиката, но жадни за справедливост и свобода млади хора с дух на либерали и с вяра, че могат да променят България.

Българската политика не ги търси, не ги пита, не говори езика им. Те са малка част в сравнение със застаряващото население и избирателите като цяло – във възрастовата категория 20–29 години попадат 554 975 души, по данни на националната статистика към 31 декември 2024 г. (В групата 30–34 години са още близо 343 000.) Делян Пеевски и подобните му рекрутират напористи кариеристи, дъщерите и синовете на политици биват уреждани с държавни постове и имуществени придобивки, а някои от тях могат да бъдат открити и в състава на парламентарните групи. 

Други участват в доброволчески кампании, защитават каузи за опазване на природата, включват се в протести за справедливост в съдебната система и срещу символите на корупцията. Не са мнозинство, но са видими. Трети крещят срещу еврото и издигат плакати в защита на традиционното семейство.

Къде са другите?

Къде са другите – онези, които не маршируват с лозунги, не водят кампании и не вярват, че политиката може да се промени? Тяхната апатия не е отказ от правене на политика, а начин да протестират. Кога политиците и партиите най-сетне ще говорят за липсата на ефективна връзка между образованието и професионалната реализация? За безсмислени специалности във вузове, произвеждащи висококвалифицирани продавачи в молове, за ниското заплащане при младите хора… 45% от младежите на възраст 15–29 години се притесняват от финансови проблеми, показва миналогодишно проучване. 

И ако политическата обвързаност на изпълнителната власт ѝ пречи да говори за безполезни университети, за сивия сектор на частните уроци, използван от 60% от родителите, за да превъзмогнат децата им дефицитите в образованието, то един президент може да го направи. Държавният глава може да говори за предизвикателствата на ΧΧΙ век, за петата индустриална революция, за бъдещето – не за това чий е Крим, докато прокарва задкулисно сделки, които превръщат турските енергийни интереси в български зависимости. 

Дали ще се открие кандидат, който да намери път към младите българи по теми като свободата на словото, личните свободи, климатичните промени, социалната справедливост, антикорупцията, истинската конкуренция и почтеност, и да им покаже смисъла да останат в България? 

Защото точно такава просветителска и визионерска мисия отива на президента, а не удовлетворяване на властови и парвенюшки амбиции.

Инициативата за излъчване на общ кандидат-президент на демократичната общност едва започна и наред с въпросите за обхвата ѝ, технологията на селектиране, профила на кандидата, ще е от полза да бъде насочена към конкретни кръгове избиратели.

Събудят ли се за гласуване младите хора, ще се увеличат шансовете на кандидата да стигне до балотаж. 

Основа, върху която да се гради, има – на последните избори на 27 октомври коалицията ПП–ДБ се е представила по-добре от средното сред по-младите възрастови групи до 40 г., показва проучване на „Тренд“. (Близо 2/3 от всички избиратели на коалицията са с висше образование, малко под една трета са софиянци, а 58% от всички гласували за ПП–ДБ са жени.)

Разбуждат се

В Полша, най-голямата икономическа и военна сила в бившия социалистически блок, 69% от младите хора са гласували на парламентарните избори през 2023 г. На президентските избори през май избирателите на възраст от 18 до 29 години подкрепиха на първия тур антисистемни кандидати, които не успяха да стигнат до балотажа. Те до голяма степен отхвърлиха кандидатите, представляващи двете доминиращи политически партии в Полша – „Гражданска платформа“ на Доналд Туск и „Право и справедливост“, бившата управляваща партия, водена от Ярослав Качински. Както и в Румъния, България и други европейски държави, младите са гневни на политиците и са склонни да гласуват за хора, които не изглеждат партийно форматирани. 

В Румъния младите хора проявиха зрелост при балотажа за президент, когато 58% от избирателите на възраст между 18 и 30 години гласуваха на втория тур за проевропейския кандидат Никушор Дан. Румънски медии отбелязват този факт като забележителна промяна в сравнение с първия тур. Тогава националистът Джордж Симион беше фаворит сред тази възрастова група с 43% в сравнение с 34% за Дан. Друга особеност на румънските избори за президент е, че жените са изиграли ключова роля на балотажа, като над 55% са избрали Никушор Дан – решаващ принос за неговата победа. 

Според изследване на Евробарометър от миналата есен, макар младите българи да гледат положително на Европейския съюз, почти половината не следят европейската политика, а 78% от младежите до 24 години не са гласували на последните европейски избори. Но един мажоритарен вот, какъвто е изборът за президент, би могъл да разпали интереса им, стига да им се предложи кандидат, говорещ на техния език. Това не означава само да е популярен в TikTok – макар че ще трябва да умее да комуникира и там, ако иска да достигне до тях, но също и бързо да сменя темпото и наратива. Например да носи кроксове с вечерно облекло и да е готов да завърже непринуден разговор на улицата, а после да държи официална реч и при това да не преиграва, защото младите хора бързо засичат фалша.

На каква личност ще заложи демократичната общност и колко обединена ще е зад нея, е от решаващо значение за подкрепата. Вероятен или невероятен избор – това е въпросът. 

Най-вероятният би означавал някой като досегашните стандартни костюмирани кандидати – мъж, скован в парадигмите на „градската десница“, самата тя несплавена. Ако целта е да се стигне до балотаж, трябва да се излезе извън тази матрица.

Вероятният избор означава кандидат, неспособен да повтори уникалния (и единствен) успех на обединеното дясно за избора на Петър Стоянов през 1996 г. с неговите 2 502 517 на втория тур. 

Онази „дихотомия“ (БСП–СДС, б.а.), по определението на проф. Калин Янакиев на кръгла маса за общ кандидат на демократичната общност, работеше в полза на моралното противопоставяне и гражданската мобилизация. Но това време няма да се повтори, остана в историята на Прехода. Светът се промени. България, политиката, избирателите – всичко претърпя дълбока трансформация. Дигиталната (не)реалност вече е цяла паралелна вселена, демокрацията е в криза, световният ред, установен след Втората световна война, се разпада. През 1996 г. Петър Стоянов олицетворяваше европейската цел на просветената част от българското общество. През 2026 г. на България е нужен президент, който да я защити.

Докато демократичната общност умува за бъдещата кандидатпрезидентска двойка, ГЕРБ и лидерът ѝ Бойко Борисов в опит да разпределят главните роли в бъдещата кампания вече се позиционираха като стожер на ЕС и всичко евро-, дефинирайки противник в лицето на президента Румен Радев. Най-вероятният избор не би помогнал на демократичната общност да стигне до балотаж, по-добре да рискува с невероятен, излизайки от стандартните сценарии. Бъдещето може да вдъхновява, стига да има кой да го разкаже по добър нов начин. Един кандидат за президент може да го направи. Защото политиците само плашат. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/iskame-si-evroto/

Една от най-поразителни черти на българската политическа действителност е начинът, по който определени групи в обществото изразяват недоволството си. В много европейски страни позицията на една група по интереси се формира след доста четене, информираност и съвместна работа, докато у нас процесите на когнитивни възприятия по отношение на един или друг проблем в обществото често вкарват българските граждани в капана на дезинформацията.

Дебатът – ако изобщо може да го наречем така – около присъединяването на България към еврозоната е болезнено белязан от тази действителност, която се дължи на два фактора: неспособността на политическия елит да сподели с избирателите си предимствата и недостатъците от приемането на общата европейска валута и силната вълна от дезинформация, представяща еврото като събирателен образ на всичко лошо, което очаква България. 

Казано с други думи, кампанията срещу еврото не е толкова успешна, колкото е слаба информираността на хората какво ни очаква в еврозоната. Ето защо в тази статия ще се постараем да анализираме кои са политическите ефекти от присъединяването на България към еврозоната, като ще се убедим, че те далеч надхвърлят като ползи и изгоди икономическите.

Защо ни е еврозоната? Да не би датчани и поляци да са по-глупави от нас!?

Едва ли противниците на единната европейска валута си дават сметка, че основната причина за приемането на еврото всъщност се крие в историята и спецификата на Прехода. Краят на социализма през 1989 г. отвори вратата за частната собственост и пазарната инициатива – двете характеристики на капитализма, които в политическо и социално отношение далеч надхвърлят легендарната предвидимост и спокойствие на „развитото“ социалистическо общество. 

В рамките на няколко години българите, които останаха или се завърнаха в страната след промените, се опитаха да се позиционират трайно в тази нова система, която даваше на мнозина надежди за по-добро бъдеще. Оптимизмът рухна, когато България преживя най-сериозната икономическа криза след края на Втората световна война, останала в историята ни като печално известната Виденова зима. По-дълбоки като психологическо отражение от това злощастно събитие са единствено годините на сеч и гибел, сполетели страната ни по време на Междусъюзническата и двете световни войни.

Казано накратко, през януари 1997 г. българската икономика рухна безславно, а левът беше поставен на животоподдържащи системи в условията на валутен борд. Тези години бяха най-унизителните в историята на българската валута, която дори през социализма се ползва със златно покритие и е фиксирана стабилно към курса на щатския долар. Щетите, нанесени върху валутата ни, бяха особено дълбоки и поради факта, че тя никога повече нямаше да успее да се възстанови от девалвацията, а трябваше раболепно да следва курса на марката, за да може парите да възстановят покупателната си способност, а икономиката да бъде изградена отново. 

В дните, когато Германия извърши символично погребение на марката и я замени с еврото, стана ясно, че България се превръща в прецедент, тъй като нейната полуфункционираща валута на практика е вързана за курса на друга несъществуваща валута.

След тази кратка историческа ретроспекция е редно да си дадем сметка, че причината, поради която България стигна дотук, е икономическото фиаско от 1997 г. Приемането на еврото на практика ще завърши започнатото от валутния борд. Ако все пак се опитаме да пресъздадем една алтернативна историческа реалност, в която Виденовата зима отсъства, то тогава левът би успял да запази фиксиран курс към долара и днес успешно да се вмести в датския, полския или пък румънския сценарий. Но тъй като в историята няма „ако“, дилемата пред нашата страна е тази: да избере лева – валута с фиктивна покупателна стойност, която ще девалвира все повече с времето, или да избере еврото, чието златно покритие му гарантира позицията на втората най-силна валута в света.

Политическите ефекти от приемането на еврото

Първият и най-важен политически ефект засяга трайното и категорично позициониране на България като европейска държава в глобалния икономически ред. Понятието „глобален икономически ред“ е особено важно за осмислянето на предимствата на еврозоната, тъй като този ред на практика е едно неголямо семейство, в което съжителстват няколко резервни валути. С най-голям дял от тях са щатският долар и еврото, а с периферен – японската йена, китайският юан и британският паунд – остатък от колониалното минало на Британия. Еврото на практика е по-силно и от азиатските валути, и от паунда, като единствено доларът е в състояние да го конкурира. Негативните ефекти от тази конкуренция често се тушират от стабилните отношения между икономиките на САЩ и Европа, които очевидно ще надживеят сегашните турбуленции. 

Важно е да поясним, че когато имаш резервна валута, която е закрепена за стойността на златото, можеш да печаташ пари. Колкото поискаш. Чудили ли сте се как Америка винаги намира пари да воюва и да отстоява интересите си по света? Защото валутата ѝ е най-силната в света и хазната може да печата неограничено количество долари, които редовно да инжектира в американската военна машина и икономика. 

Същата логика е приложима и за еврото – винаги когато страна членка е заплашена от икономическа криза, Европейската централна банка във Франкфурт е в състояние да печата валута. В тези условия политическата стабилност и увереност на България ще се засилят, защото противниците на еврото няма да могат да легитимират твърденията си, че сме позорният длъжник на Международния валутен фонд и Световната банка, чиито заеми ще плащат идните поколения българи. България ще се сдобие с паричен и икономически суверенитет, а не с псевдовалутен васалитет.

Вторият политически ефект е отражението, което присъединяването ни към еврозоната ще окаже върху корупцията и сивия сектор. Те ще продължат да съществуват, тъй като няма развита демокрация, която да е напълно имунизирана против ефектите от корупцията, противно на претенциите на автокрациите и тоталитарните режими, които са най-яркият съвременен символ на самата корупция. Но общественият статут на корупцията и на сивия сектор, както и нивото на съществуването им ще се променят. Ефектите им няма да са толкова осезаеми за гражданите, а упражняването на корупционни практики ще е привилегия на политическите елити и кръговете около тях, която ще приема далеч по-изтънчени форми. 

Казано иначе, корупцията у нас вече няма да е балканска, а европейскa, коeто ще даде лице и мандат на България да претендира за развита демократична държава, чиито корупционни практики следват европейските стандарти и санкцията на Франкфурт. И ако за прозападните кръгове у нас това е добре дошло, то за онези, които искат България да остане извън европейското семейство, подобна крачка ще е крайно делегитимираща, тъй като няма да могат да вземат пари директно от руските си спонсори.

Третият политически ефект се отнася до скъсването на зависимостта с евразийското икономическо пространство. България ще стане част от онова глобално икономическо пространство, което смели мъже като Хенри Моргентау-младши, Хари Декстър Уайт, Густав Щреземан и Жак Делор разчертават за бъдните поколения. Всъщност една от причините, поради които еврото е толкова недолюбвано, е, че компактни маси в българското общество не желаят да се разделят със спомените от социализма, но в същото време отказват да признаят факта, че ниските стойности на пенсионното осигуряване се дължат на инфлацията, която посече българската икономика през 1997 г.

По същия начин стои въпросът с онези групи, които гледат на европейския капитализъм като на нещо страшно и враждебно, без да си дават сметка, че на фона на англосаксонския той гарантира развитието на средна класа. Такива проблеми са плод на сериозна дезинформация в българското общество, която цели да го убеди, че единната европейска валута ще направи от България колония.

Ако трябва да обобщим, присъединяването на България към еврозоната не просто ще допринесе страната ни да придобие паричен суверенитет и по-значима роля в глобалната икономика, но и трайно да се позиционира като част от Европа.

В тези условия еврото ще спомогне за затваряне на ножицата между много богати и много бедни и при последователна и градивна икономическа политика ще насърчи формирането на европейска средна класа. 

Неудобната истина е, че приемането на еврото ще наложи и много по-стриктни стандарти и условия за динамиката на труда, което ще изисква от страната да стане доста по-прозрачна при прилагането на националното и европейското законодателство. Това ще изтръгне много противници на еврото от удобната роля на бездействащи критици на НАТО и ЕС, които сглобяват аргументите си с помощта на конспиративни теории, а не на рационални аргументи, и ще даде възможност на реално критичния поглед към функционирането на общността и Алианса да излезе на преден план. Този поглед неведнъж е сблъсквал европейските и американските представители, но в крайна сметка изходът винаги е бил един и същ: от двете страни на океана са осъзнавали, че са като едно семейство, чийто икономически възход е двигателят на световната икономика.

Ами ако не успеем?

Какво би се случило в една паралелна реалност, в която България остава извън еврозоната? Или пък какво би станало, ако липсата на консенсус в политическия дебат у нас доведе до нестабилност, на която Брюксел и Франкфурт няма да погледнат добре?

Ако България не се присъедини към еврозоната, това ще създаде доста благоприятна почва за ръст на антизападните настроения у нас и за изолиране на страната. Това на практика е път обратно към Малтийския консенсус, но тъй като той отдавна не функционира, България може да се окаже в позицията на failed state вътре в Европа. В крайна сметка едно е съществуването на българската икономика, без еврото изобщо да е на дневен ред, друго е тя да функционира в условия, при които приемането на единната европейска валута се е провалило. 

Това ще консолидира антиевропейските кръгове и ще даде възможност за създаването на икономически климат, който да препозиционира България в рамките на евроатлантическото пространство. Нашата страна за пореден път ще се окаже в ролята на мост между Изтока и Запада, а както е известно, през годините тази роля ни е довлякла много проблеми.

Провалът на приемането на единната европейска валута ще даде мандат да бъде поставена под въпрос цялостната геополитическа ориентация на нашата страна.

Това няма да се случи изведнъж и веднага, но ще придобие по-осезаеми форми с наративите, че Европейският съюз няма бъдеще и упадъкът му е неизбежен. 

Тук е мястото да кажем, че никой не знае какво точно е бъдещето и че общността неведнъж е изпадала в трудни моменти. По-старото поколение от европейски политици помни периода на „eвросклероза“ и кризата на европейската валутна змия. Но Европа винаги е намирала начин да оцелее, защото се е реформирала. Тази реформа и днес предстои да бъде много болезнена предвид геополитическите предизвикателства, които стоят пред Стария континент, но рано или късно ще започне. Показателни са плановете на Германия и Франция да разделят общността на концентрични кръгове, които да се ползват в различна степен от облагите, предоставяни от интеграционния процес. Ако България се окаже в някой от външните кръгове – това е неизбежно, ако не се присъединим към еврозоната, – едва ли в бъдещите десетилетия ще ни се удаде да бъдем пълноценен член на Европейския съюз.

В дългосрочен план, ако се провалим с приемането на еврото, твърде е възможно отново да се озовем на входа на тунела, от който се опитваме да излезем вече три десетилетия. Това ще се случи, когато животоподдържащите системи на лева откажат и валутният борд спре да работи. И когато страната изпадне в икономическа криза и спре да обслужва главоломно нарастващия си външен дълг, което рано или късно ще стане, ако навлезем в нова икономическа криза в резултат на глобална рецесия или латентна политическа нестабилност. Мнозина биха определили такова твърдение като заблуда, но малко хора през славното лято на 1994 г. очакваха, че само три години по-късно ще се редят на опашки в банките, за да изтеглят спестяванията си. И всъщност, ако тези събития се повторят, политическата цена, която ще платят гражданите и бъдещите поколения, ще бъде много висока.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/tsivilizatsionniyat-izbor/

Пукнатините в коалицията, която представлява част от демократичната общност в 51-вия парламент – „Продължаваме промяната“–„Демократична България“, се превръщат в разделителни линии. В момента, в който ДБ (ДСБ, „Да, България“) се присъедини към петицията „Време е за проевропейски демократичен президент на България“, ПП обяви едностранно инициативата си за вот на недоверие към коалиционното правителство на Росен Желязков (ГЕРБ). 

ДБ са резервирани към подобни действия през юли, а ПП – към общата президентска кандидатура. 

Напрежението между двете политически сили расте точно когато на България ѝ предстоят съдбовни предизвикателства – още няколко крачки до пълноправното членство в еврозоната от 1 януари 2026 г. и до същинския разговор за стратегическите цели на държавата след еврото, както и ключови президентски избори. Конвергентните доклади на Европейската комисия (ЕК) и Европейската централна банка за готовността ни да приемем единната европейска валута са положителни, но окончателното решение ще дойде на 8 юли, когато Еврогрупата ще приеме законодателните решения за присъединяването на България към еврозоната.

Те са общо три: две от тях може да бъдат приети с квалифицирано мнозинство, а законодателното решение за фиксирането на обменния курс – с единодушие на 20-те държави в еврозоната плюс България. На 30 юни ЕК ще предложи обменния курс, който ще е известният на всички фиксинг 1 евро = 1,95883 лв. 

Вотът на раздора?

„Продължаваме промяната“ обяви преди два месеца, че ще поиска вот на недоверие срещу правителството, след като излязат резултатите от конвергентните доклади, и с този аргумент не подкрепи двата неуспешни вота срещу кабинета, инициирани от eвроскептичния и проруски блок в парламента – „Възраждане“, МЕЧ и „Величие“. Не ги подкрепи и партньорът на ПП „Демократична България“. За ДБ септември е по-подходящ за внасяне на вот на недоверие – или пък „точният момент се уточнява впоследствие“.

След като президентът Радев обяви инициативата си за референдум за еврото, председателят на ДСБ Атанас Атанасов обеща подкрепа за правителството до фактическото влизане на България в еврозоната на 1 януари 2026 г.

Ние от „Демократична България“ заявки за вот на недоверие не сме дали. Трябва да мислим, преди да предприемем какъвто и да било ход. Да мислим дали има повод за нещо подобно. Да се държим като конструктивна, а не истерична опозиция.

Ивайло Мирчев, съпредседател на „Да, България“

В парламентарната демокрация вотът на недоверие е най-силният инструмент на опозицията, стига да бъдат набелязани ясно целите, които да постигне. Предишните два, внесени в 51-вото Народно събрание от „Възраждане“, МЕЧ и „Величие“, бяха използвани за шумна антиевропейска пропаганда, включително срещу приемането на еврото, въпреки че формално бяха заради външната политика и корупцията. „Възраждане“ са подготвили мотивите и за трети – за финансовата политика, също и „Величие“ – по темата екология заради незаконните сметища. 

Актът на внасяне на вот на недоверие непосредствено след огромен национален успех [еврозоната – б.а.] по същността си е девалвация на вота на недоверие.

Йордан Иванов, депутат от ПП–ДБ

Вотът на недоверие е средство за реактивиране на електората и в този случай разграничаване от ГЕРБ и ДПС, с които ПП–ДБ управляваха в кабинета сглобка. Но освен несигурните политически дивиденти, в този момент има и политически рискове, като разцепление на общия фронт с ДБ, а при провал на вота – и загуба на политически авторитет, който може да настъпи още с неуспеха да се съберат необходимите 48 гласа за внасянето му. Едва ли ще се стигне до разпадане на коалицията, тъй като и двете страни разбират огромните рискове и електорален спад, с които ще се сблъскат. Но напрежението остава.

Трябва да инициираме вот на недоверие, иначе ще бъде тиха подкрепа за управление на Пеевски.

Кирил Петков, съпредседател на ПП

В крайна сметка от ПП заявиха, че след 9 юли ще започнат да събират подписи, за да внесат вота. „След тази дата, когато членството в еврозоната става необратим процес, ще започнем работа по другата ни голяма цел – да чистим корупцията“, заяви Петков. ПП разполагат със 17 депутати, а изискването за внасяне на вот на недоверие е за 48 – минимум ⅕ от народните представители. ПП ще се обърнат най-напред към ДБ, а след това и към националпопулистките и проруски формации, чиито вотове на недоверие досега не подкрепяха, както и към ДПС–ДПС на Доган. 

Председателят на МЕЧ Радостин Василев прогнозира политическа нестабилност след потвърждението за еврото и заяви, че подписи просто така не дават:

Очаквам да дойдат, да кажат на каква тема ще е вотът, ако можем да направим общ вот на обединената опозиция.

От „Възраждане“ засега не дават надежди за съгласие за третия вот на недоверие към кабинета „Желязков“. 

Ние ще подкрепим всеки внесен вот на недоверие, но няма как да си сложим подписите с лицата от ПП, към които изпитваме, меко казано, отвращение.

Костадин Костадинов, лидер на „Възраждане“

За да бъде съборено правителството, е необходимо абсолютно мнозинство от 121 народни представители. ПП, ДПС–ДПС, МЕЧ, „Величие“ и „Възраждане“ разполагат с 89. Тоест за да падне правителството, трябва да гласуват и от ДБ, и от ДПС – Ново начало. Ако партията на Пеевски не подкрепи вота, тъй като лидерът олигарх често повтаря мантрата, че работи за стабилно правителство, ПП ще застане до Радев и „Възраждане“, както отбеляза и Бойко Борисов. 

Ако мине вотът на недоверие, те трябва да се притесняват. Защото ако успее, ПП ще се наредят до „Възраждане“, „Величие“, МЕЧ. И до Радев. С кое е допринесъл [Кирил Петков – б.а.]? Че тревожи Брюксел, че може да падне правителството и внася вот на недоверие? Това звучи гротескно. Кирил Петков остава зад борда. Той трябва да обясни на своите хора защо трябва да падне това правителство, за да има преформатиране и да дойде „Възраждане“ или Радев.

Ходът на ПП би имал здрав смисъл само при обща стратегия на коалицията, в която участват, че предсрочни избори са по-добър вариант от статуквото, и когато партиите са изяснили кои биха могли да бъдат техни партньори в управлението и при какви условия. В случай че бъдат предизвикани избори наесен, те ще са доминирани от кампанията срещу еврото точно преди финала на процеса. А с обещания контрол върху спекулативни повишения на цените ще трябва да се заеме едно служебно правителство, оглавено, защо не, от председателката на парламента Наталия Киселова.

В последните месеци различията между ПП и ДБ ясно се проявяват. Например в реакциите им към референдума за еврото, предложен от президента Радев на 9 май. От страна на ПП, чиито лидери бяха министри в служебен кабинет на президента, коментарите бяха сдържани. Кирил Петков определи искането за референдум като „една голяма грешка“, Асен Василев избра технократския стил на говорене в подкрепа на еврото, не и атаки към Радев. 

В ДБ бяха значително по-критични. Запитаха дали инициативата за референдум не е заради разследването по аферата „Боташ“, с която България губи милиарди долари, и критикуваха държавния глава в опит за дестабилизация и действия срещу националните интереси.

Президентът междувременно намекна за политически проект и така катализира инициативата за предварителни избори за кандидат-президент на демократичната общност 17 месеца преди вота за държавен глава. 

Проевропейски президент. Възможен ли е?

ДСБ бяха първи с предложението за първични избори, но в името на общественото начало идеята получи гражданственост сега. Ползите са значителни – стига първичният вот да успее да излъчи кандидат с потенциал за по-висока подкрепа от тези 400 000–500 0000 гласа, които може да мобилизира демократичната общност. (Тези гласове, както отбеляза политологът Огнян Минчев в коментар във Facebook, ще се окажат недостатъчни дори за класиране на общия кандидат за балотаж.) Активността на президентски избори е значително по-висока, отколкото на парламентарни. На балотажа за държавен глава през 2016 г. гласуваха над 3,5 млн. души, а през 2022 г. бяха с над 780 000 по-малко, спечелен за втори път от Румен Радев и Илияна Йотова. 

Тоест ако се стигне до общ проевропейски кандидат, той се нуждае от почти двойно повече гласове от присъщите на общността. Това означава, че партийната идентификация е (почти) изключена.

Първо, издигането на общ кандидат ще създаде по-голямо доверие и емоционална връзка с избирателите. Част от тях са разочаровани от разпадналата се вече сглобка с Пеевски–Борисов. Други очакват ясна алтернатива и смелост за противопоставяне на статуквото.

Второ, ще заздрави, но и ще контурира известната с фрагментацията си демократична общност. Кой е част от тази общност, идеологията включена ли е в критериите, или принадлежността се определя според моментна политическа целесъобразност, ситуационни съюзи и врагове?

Трето, в стратегически план ще зададе тон и платформа за бъдещи (коалиционни) партньорства. На последната си национална конференция „Да, България“ вече заяви своите намерения за изграждане на ясна проевропейска и реформаторска сила, готова да води, а не просто да участва в обединения. Настоящето с ПП се нуждае от надграждане.

Напрежението между ПП и ДБ няма да повлияе позитивно на процеса.

В обращение е хипотезата, че ПП държат на бившия премиер Николай Денков за свой кандидат и не биха се съгласили с ДБ. Но през 2022 г. ПП прие предложението на ДБ за обща кандидатура за кмет на София, което донесе победа (макар и трудна) на Васил Терзиев на балотажа. 

Трябва да имаме максимално обединение на демократичните общности и там, където е възможно – един кандидат. Там, където може с ДБ и други обществени и партийни организации, които изповядват нашите ценности.

Кирил Петков, 19 ноември 2022 г., Нова телевизия

Възможно ли е да бъде повторен успехът от 1996 г., когато излъчените от Обединените демократични сили Петър Стоянов – Тодор Кавалджиев спечелиха балотажа? В своя резолюция ДСБ отбелязват, че именно „успехът от 1996 г. показва, че този подход носи реална мобилизация и висока обществена легитимност“. Но този успех се дължеше не само на обединението, а и на тоталния крах на управлението на БСП – зърнената криза, причинена от безконтролния износ, банковите фалити, инфлацията, грабежа и тоталната липса на законност, протестите. 

Разбира се, роля изигра също и профилът на неизвестния дотогава юрист Стоянов – европеец по възпитание и изказ, с умерен и почтен политически образ, далеч от партийния цинизъм на Прехода. Той беше фигура, способна да въплъти вярата в ново начало, без да поляризира. Подкрепата му беше не само партийна, а и социална – обединена около идеята за цивилизационен избор и категоричен отказ от онова, което олицетворяваше властта на БСП. 

Близо 30 години по-късно България е постигнала мечтите на онази демократична общност – член е на ЕС и НАТО, а от 1 януари 2026 г. предстои да се присъедини и към еврозоната. Сега заплахите са други, а енергията – колкото е останала в застаряващото българско общество – лесно се манипулира и насочва в посоки, чужди на националните интереси . Методите са известни – дезинформация, външно (руско) влияние и вътрешна апатия, които подкопават доверието в институциите и демократичния процес.

Големият въпрос пред демократичната общност е каква да бъде формулата за бъдещия кандидат – с по-изразен либерален профил или по-приглушен, предвид трудната задача да бъдат мобилизирани поне един милион избиратели, загрижени за европейското бъдеще на България. Срещу него ще има поне двама кандидати на консервативната вълна – на русофилите патриоти от „Възраждане“ и сие и на народняците от ГЕРБ и присъдружията им. Кого ще подкрепи ДПС – Ново начало, е рано да се каже, въпреки че сега е лесно да се направи, предвид схватките на Пеевски с Костадинов и предложението му да се свалят имунитетите на четиримата депутати от „Възраждане“, вандализирали Дома на Европа в София. 

Формулата за успех вече не може да почива само на негативното обединение срещу „лошите“.

Демократичната общност не може да си позволи лукса да търси кандидат просто „анти-Радев“ или „анти-Костадинов“. Нужно е лице, което вдъхва надежда, интегрира отвъд партийното ядро, комуникира ясно европейската посока и не се страхува да назове опонентите си.

Ако някога е имало момент, в който залогът е бил повече от избор на президент, това ще е през есента на 2026 г., когато ще се решава дали България ще се придвижи напред по европейския път, или ще бъде подложена на още по-дълбока ерозия отвътре.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/serialut-ne-e-turski/

Не гледам турски сериали.

С тази фраза лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов отказа да коментира случващото се в ДПС и преминаването на Джевдет Чакъров в лагера на ДПС – Ново начало и на главатаря му Делян Пеевски. 

Сериалът не е турски, съвсем не. В турските сапунки след сълзи, предателства и раздели семейството пак се събира на трапезата, лошите изчезват, а моралната поука е като нарисувана. 

Историята, в която Чакъров – подводачът на т.нар. автентично ДПС (Big Boss, разбира се, е Ахмед Доган), напуска партията си, е от българската драматична поредица „Смъртта на ДПС“. По БНТ Юджел Атилла определи действията на Чакъров като „последния пирон“ в ковчега. 

Чакъров се явява една от най-черните фигури в ДПС, който заби последния пирон в ковчега на ДПС. С това ние загубихме изцяло логото и марката. Не му прави чест, че точно той – председателят, който беше посочен от почетния ни председател Ахмед Доган, постъпи така. Ако имаше малко чест и достойнство, щеше да отиде и да си подаде оставката пред почетния председател.

Но Доган посочи за лидер и феноменалния олигарх Делян Пеевски, който превзе ДПС, „изкупувайки“ партийния му елит чрез методите на тоягата и моркова. Чакъров напусна лагера на Доган, след като Софийският градски съд наложи запор върху фирми на сина му Сами Чакъров заради досъдебно производство, водено от Комисията за противодействие на корупцията и Софийската градска прокуратура. 

36-годишният Чакъров-младши е развил бизнес в различни сфери – хранителни стоки, консултантски и инвестиционни услуги до енергетика, но най-важният са соларните паркове и търговията с панели. Сред тях са „Белозем Солар Парк“, „Дупница Солар“ и „Верила Солар Парк 2“, обявен преди две години за най-големия и модерен в България, осигуряващ електроенергия за телекома Yettel. Инвестицията във „Верила“ е за около 200 млн. лв., с инсталирани мощности от 123 MW на над 1300 дка. Соларният парк на Чакъров ще получи и 41,2 млн. лв., тъй като е сред одобрените за еврофинансиране от Министерството на енергетиката 112 проекта за изграждане на съоръжения за съхранение на електроенергия.

Резултат от прехвърлянето на Джевдет Чакъров е и прекратяването от Върховния касационен съд на делото за изключването на Делян Пеевски от ДПС, заведено в края на 2024 г. Решението за прекратяване е по искане, внесено от Чакъров, който се е отказал от всички претенции по делото. Той вече е и независим депутат, след като бе изключен от парламентарната група на ДПС–ДПС, наброяваща вече 17 души, и на негово председателско място бе избран Хайри Садъков. Още една депутатка от ДПС–ДПС се присъедини към парламентарната група на ДПС – Ново начало – Ваня Василева. Очаква се да я последват и други.

От формацията определиха решението на Чакъров като „жалка персонална капитулация пред Пеевски“. Самият Пеевски каза, че Чакъров е напуснал „файтона на тези номади и всичко приключи“.

Какви ще са последиците?

Феникс от ДПС…

Нова партия ще се роди от ДПС, с ново име, без да повтаря стария модел, увери Юджел Атилла. Ако новата партия продължи да носи старите зависимости, задкулисие и икономическо обсебване, ще е просто ребрандирана фасада на същата политическа схема.

Но дали това ще е спасението за дълбоката криза на идентичността, в която е изпаднало ДПС – последната системна партия от Прехода, загинала пред очите ни. БСП се разпадаше бавно и постепенно поради неспособността да се превърне в модерна лява партия, а соцносталгиците и русофилите се разпръснаха по други политически атракциони. СДС агонизира по-кратко, но за сметка на това по-шумно заради очакванията за промяна, с които влезе в политиката. Вътрешни предателства, компромиси и злоупотреби с власт превърнаха „синьото лъвче“ в политически призрак, пришит към ГЕРБ. 

След 35 години история ДПС умира по различен начин, загубвайки най-важното – своя мит и своя разказ. Само за десетина месеца събитията, които се развиха, детронираха Ахмед Доган, който вече не е Сокола, а сянка на легендата. Безсмисленото нахлуване в обитаваната от него резиденция – т.нар. Боянски сараи, показа обезсилен политик, който трудно артикулира, далеч от някогашния ореол на стратег и балансьор, обграден от страх и почит. 

Но ДПС изгуби нещо много по-ценно от лицето си, каквото бе Доган. Изгуби своята историческа легитимност и емоционалната връзка с избирателите. Изгуби моралното право да съществува, след като беше създадена след насилствената смяна на имената на българските мюсюлмани и беше носител на идеите за правата на малцинствата, а част от нейния елит и целият ѝ електорат изстрадаха тази битка. ДПС беше част от най-новата история на България, но днес вече е изгубила връзката с разказа за себе си.

Realpolitik

Доган управляваше еднолично ДПС, както прави и „наследникът“ му Пеевски, без да притежава неговото харизматично въздействие върху избирателите. Но санкцонираният за корупция от САЩ и Великобритания олигарх притежава друго – ключови лостове в изпълнителната и съдебната власт, за да налага волята си без нужда от обаяние или морален авторитет. 

Председателят на ДПС – Ново начало демаскира партията – обърна гръб на либералите от АЛДЕ и я придърпа към консерваторите евроскептици. Тази седмица евродепутати и депутати от ДПС – Ново начало с Пеевски участваха във форума за консервативни лидери и идеи CPAC Hungary 2025*. На откриването са били премиерите на Унгария, Словакия и Грузия – Виктор Орбан, Роберт Фицо, Иракли Кобаидзе, както и бившият министър-председател на Чехия Андрей Бабиш. Американският президент Доналд Тръмп благодарил на „дългогодишните си приятели“, които са били с него в най-трудните му моменти.

Посоката на ДПС вече е променена – вместо да защитава малцинствените права и европейската интеграция, се обръща към реторика за „традиционни ценности“, национален суверенитет и антиевропейски уклони. Консерваторският уклон взема връх в българската политика, а преориентацията на ДПС – Ново начало се дължи на нескритото желание на Пеевски да се освободи от санкциите по „Магнитски“, които така и не успяха да намерят своето българско приложение.

По bTV бившият лидер на младежкото ДПС Корман Исмаилов, един от напусналите партията през 2011 г., коментира, че „чакъровците“ отиват в „Ново начало“, защото има „нов разпределител на порциите“. Исмаилов предрече по-кратко лидерство на Пеевски, за разлика от „аналоговия Доган“.

Борисов ми прилича на един стар, болен, уморен политик, силно притеснен, защото не може да излезе достойно от политиката заради зависимостта си от Пеевски. За него единственият изход е да стане президент, а Пеевски – премиер. Но царуването на Пеевски ще бъде по-кратко от това на Доган. 

Изходът от политиката обикновено завършва с падение, казва още Исмаилов. Не и ако е навреме, но моментът обикновено се изпуска заради алчност. 

В турските сериали поне хепиендът е гарантиран. Обаче сериалът не е турски.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/turtsia-mezhdu-sasht-i-izrael-postkemalizum-ili-neoosmanizum/

Голяма част от анализите, посветени на американската външна политика, съвсем адекватно поставят акцент върху отношенията между САЩ и Израел. Геополитическите реалности на нашето време обаче свидетелстват, че тази връзка няма как да бъде схваната в дълбочина, без да бъде изяснено влиянието на Турция върху политиката на двата съюзника. 

Но защо именно Турция, след като Близкият изток изобилства от държави, всяка от които се гордее със своята уникалност и история? Отговорът на този въпрос крие в себе си една историческа реалност, мълчаливо подминавана от актьорите в региона – Турция е наследник на Османската империя, която е източник на ислямското културно наследство, съхранено днес в политическите системи на повечето арабски държави. 

Да, Турция е светска страна, за разлика от османския халифат, но нейните традиции и история далеч надхвърлят традициите на създадените след края на Втората световна война държави в региона на Северна Африка или пък на теократичното кралство на династията Сауд. Същото би могло да се отнася и за Иран, но шиитският ѝ елит демонстративно се отрича от древното наследство на Персия след Ислямската революция. Така Израел остава единствената държава от региона, която може легитимно да претендира, че нейните културни и исторически корени се губят далеч преди тези на Турция. Това е причината, поради която Америка винаги е отчитала и турската позиция като особено важна за баланса на силите в региона. 

В последните години обаче отношенията между Израел и Турция съвсем не са безпроблемни. В този материал ще разгледаме по какъв начин тяхната динамика се отразява върху архитектурата за сигурност в Средиземно море.

Американско-израелският алианс в геополитическия контекст

Едва ли има отношения, които да са обект на по-голяма конспирация от тези между САЩ и Израел. Съществува огромно количество академична и художествена литература, която, използвайки доводи от лобистките закони в Америка, дава наивно тълкувание как двете държави си сътрудничат. Голяма част от аргументите почиват върху едно напълно обективно наблюдение – значима част от американския икономически, политически и културен елит е част от еврейското лоби, но начинът, по който този факт се интерпретира, е подвеждащ, тъй като такива лобита в САЩ има много и неведнъж се е случвало те да влияят успешно върху решенията на американските администрации.

Фактът, че ангажиментът на САЩ към сигурността на Израел е уникален, произтича не от това, че група лобисти дърпат конците на американския президент, а че като най-развитата демокрация в света Америка в пълна степен е посветила усилията си на борбата с най-голямата патология на XX век – антисемитизмът. Това е видимо и днес, когато тази идеология отново е във възход в Европа.

Вторият стълб на съюзническите отношения между двете страни се отнася до пуританското крило в американската външна политика, което вижда в Израел естествен съюзник срещу разрушителната сила на политическия ислям. Доказателство за това е фактът, че Израел днес остава единствената светска държава в Близкия изток, където има законодателно гарантирани права на религиозните общности и където нарушителите на тези права се преследват от закона, независимо какъв е техният произход или вероизповедание.

Това кореспондира с деисткия характер, залегнал дълбоко в американската политическа система, и със схващането, че църквата и държавата трябва да бъдат разделени, тъй като противното би довело до нарушаване на правото на гражданите да упражняват свободно религиозните си убеждения. Политическият ислям, от друга страна, представлява пълно отрицание на тези разбирания, тъй като неговата радикална религиозно-политическа доктрина изповядва възстановяването на халифата и воденето на Свещена война срещу прогнилия Запад и неговите съюзници.

Не по-малко значение има и обективната геополитическа реалност, че няма държава, която да облагодетелства по-добре американските национални интереси от Израел. Ето защо още като сенатор бившият американски президент Джо Байдън възкликва в една от своите речи пред Конгреса: 

Дори и да нямаше Израел, трябваше да го създадем. 

Това изказване на един от най-опитните американски държавници, който посвещава голяма част от политическата си кариера на развитието на американско-израелските отношения, е свидетелство, че Америка има нужда от Израел точно толкова, колкото и Израел има нужда от Америка. Причината е много проста: ако в Европа е възможно създаването на колективна система за сигурност, а в Азия – на консоциативна, то в Близкия изток религиозният профил на региона не го позволява. За арабските държави САЩ винаги ще си останат или необходимият бизнес партньор, от когото да купуват оръжия, или врагът, който се опитва да наложи хегемонията си в Близкия изток. Следователно инвестирането на американската сила в един съюзник остава единственият логичен ход за американските администрации и затова те приоритизират отношенията с Израел пред тези с всички останали играчи в региона.

Турският фактор, НАТО и обещанието на САЩ

Като неутрална във Втората световна война Република Турция може да си позволи лукса да избира страна в Студената война. Присъединяването ѝ към НАТО и западния лагер е отговор на жеста, който администрацията на Труман прави, инжектирайки милиарди в турската икономика. Този акт на Вашингтон оставя дълбока следа в паметта на турците и въпреки нарастващите с времето различия между двете държави турската политика рано или късно влиза в съзвучие с тази на САЩ. 

Следователно членството в НАТО се разглежда от Турция не просто като възможност да запази териториалната си цялост от кюрдския сепаратизъм, но и като гаранция за устойчивото развитие на икономиката ѝ, която е изцяло зависима от американската. Това би могло да се промени, ако Анкара се присъедини към Европейския съюз, но на този етап шансовете изглеждат минимални, тъй като голяма част от страните членки са против такова разширяване. Съвсем отделен е въпросът, че присъединяването на Турция би могло да направи ЕС по-силен и по-многообразен, доказвайки, че тя е дом на общество със споделени ценности и традиции.

Един от най-големите митове в глобалната политика гласи, че Турция търси своето място като полюс в системата на международните отношения и че нейната политическа култура предполага в много по-голяма степен сътрудничество с Изтока, отколкото със Запада. Дори и да има част от турския политически елит, който застъпва такава теза, светският сегмент от турското общество остава водещ по две причини. Първата е, че никой турски гражданин, освен ако не е член на екстремистка ислямистка групировка, не би оспорил публично авторитета на Мустафа Кемал Ататюрк. Да застанеш срещу Бащата на турската нация означава да се изправиш срещу самата Турция, която той е успял да съхрани във войната с Гърция.

Втората причина се корени в историческата реалност, че османското наследство и до днес има дълбоки корени в турското общество, но единствено на културно-битово, а не на политически ниво. Религиозните заигравки на турския политически елит са израз не на ислямизъм, а на национализъм и неоосманизъм. Република Турция остава светска държава и това няма как да се промени, защото гражданите не го искат.

И накрая, Турция държи на отношенията си със САЩ, защото знае, че без тях няма как да защитава адекватно ролята си на част от „ислямския свят“. Да си член на Организацията за ислямско сътрудничество и същевременно част от най-успешният военен съюз в историята – НАТО, е политическо постижение, с което нито една държава в Близкия изток не може да се похвали. Това съвсем естествено превръща Турция в балансьор на ислямската общност от държави – позиция, на която съперничи само петролното лоби начело със Саудитска Арабия. 

Американските администрации винаги са подхождали с разбиране към политическите процеси в Турция, защото те възприемат страната като мост между Изтока и Запада. Тази стратегия се ползва и сега, по време на войната в Украйна, тъй като турските лидери са едни от малкото, които могат да проведат директен телефонен разговор с руския президент. 

Новата геополитическа реалност налага да отчетем и още един факт – Турция ще продължи да бъде важна изходна точка, от която САЩ ще могат да проектират геополитическото си влияние в Европа, Евразия и Близкия изток, и никоя американска администрация не би рискувала страната да се превърне от светска формула в ислямска диктатура дори на цената на ерозия в турската демокрация, каквато наблюдаваме при Ердоган.

Геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция

Като равносметка на казаното дотук следва да отбележим, че макар за САЩ Израел да има по-голям приоритет в геополитически план, отношенията с Анкара имат статут на ангажимент към съюзник от НАТО. 

Но Израел и Турция са съюзници на САЩ и точно затова различията помежду им са толкова опасни. Те могат да породят пропукване в единството на американската система от съюзи, което е крайно нежелателно в сегашните политически условия. Този деликатен баланс все още се крепи благодарение на американския ядрен чадър над натовските съюзници, но поведението на турския политически елит понякога е толкова предизвикателно, че води до открита конфронтация с Вашингтон.

Ако приемем, че САЩ са едната част от това уравнение, то условието на задачата е ясно: ясен ангажимент към член 5 от Вашингтонския договор, съчетано с реалистични гаранции за сигурността на Израел. Според най-новите статистики НАТО отчита, че Турция вече е достигнала разходи в размер на 2% от своя брутен вътрешен продукт за колективната отбрана в Алианса, и поне в момента това я прави потенциален приятел на Тръмп. Също така страната вече на няколко пъти доказа своята роля на посредник в Украйна – безценен принос за САЩ, които имат нужда от платформа, за да съберат на една маса Путин и Зеленски. Дали Турция ще се задоволи с ролята си на медиатор, или ще поиска от Америка нещо в замяна, е все още неясно. Но е факт, че без Ердоган разговорите с Путин щяха да са много по-тежки, а Алиансът нямаше да има „око“ какво става в постсъветското пространство отвъд Черно море. 

Ето защо може да се очаква, че американската политика по отношение на Турция няма да се промени. Тя ще продължи да бъде гарант за стабилността на турската икономика въпреки политическите авантюри на Ердоган, а присъствието на американските войски в Измир ще продължи да се разглежда като основен източник за „въздушен мир“ от страна на турците. 

Що се отнася до отношенията с Израел, на този етап те изглеждат стабилни, а опасността за тях е минимална, тъй като Доналд Тръмп се очертава като най-произраелския президент в американската история, въпреки някои от различията си с Нетаняху и кабинета му. Твърденията, че Вашингтон може да признае съществуването на независима палестинска държава, обикновено са израз на пожелателно мислене, тъй като противоречат на цялостната външнополитическа рамка, която американската дипломация е очертала за този регион. Ако има някакви различия между американските администрации и политиците в Израел, те са по-скоро на ниво конфликти или по отношение на Иран, тъй като американците на няколко пъти дадоха заявка, че не искат да се ангажират с мащабен военен конфликт в Близкия изток, освен ако той не застрашава пряко Израел.

За Турция най-голямото изкушение остава влошаването на отношенията с Израел. Това ще запрати страната в антиизраелския лагер, което може да нанесе щети на търговията с Вашингтон. В този смисъл политиката на Ердоган може да навреди не толкова с опитите си да реформира турската демокрация или репресиите над опозицията, колко със скандалната си политическа реторика, която се свежда до популярното в Европа анти-Нетаняху и антиизраелско говорене.

Тук е мястото да подчертаем, че това говорене крие реални рискове от появата на антисемитски нагласи в турското общество, което може да доведе до окончателна ерозия на демокрацията в страната. Използването на анти-Нетаняху говоренето като маска за прикриването на антисемитски наративи често служи като инструмент в реториката на някои европейски политици и това до известна степен окуражава и турските им колеги да го правят. В такова съзвучие са и част от проектозаконите в турския парламент, които целят налагането на политически санкции върху турски граждани, подкрепящи Израел. 

Тези инициативи уронват и светския характер на страната, както и наследството на Ататюрк и на неговите последователи, например опитния дипломат Салахаддин Улкумен, положил много усилия, за да спаси еврейското население, което бяга от Германия по време на Втората световна война. Факт е също, че светската образователна система в Турция е изградена с помощта и на еврейски професори, приютени от Ататюрк в Истанбул, след като Хитлер идва на власт в родината им. 

Отношенията със САЩ изглеждат доста турбулентни, но Ердоган е наясно, че американските администрации не биха искали да загубят ценен географски съюзник като Турция, особено когато имат възможност да разполагат ядрени оръжия в базата „Инджирлик“. Тези съоръжения са крайъгълният камък на американския ядрен чадър в Европа, а Турция е втората по големина армия в НАТО – факти, които ще спрат почти всяка американска администрация да наложи санкции върху турския си съюзник. Ето защо ако има някакви сътресения, те по-скоро ще останат в сферата на митата и търговията, а не на споделената политическа визия как трябва да изглежда архитектурата за сигурност в Черноморския регион.

Като държава, изложена на военна агресия предимно от страна на ислямистки групировки, Израел няма как да не приоритизира отношенията си със САЩ, при положение че Америка остава твърдо ангажирана със сигурността на израелската страна. Турската значимост за американското присъствие в Източна Европа не може да балансира стратегическото значение, което Израел има за Вашингтон, особено при администрация като тази на Тръмп. Ситуацията би се променила радикално, ако избухне военен конфликт, в който страна е Иран. Краят на иранския режим и окончателното ликвидиране на иранския ядрен арсенал могат да изиграят положителна роля за пренареждането на политическите пластове в региона, тъй като едва ли има сунитска държава, която ще подкрепи аятоласите, ако те решат да воюват с Израел.

Лошата новина за Турция и Израел е, че европейските и американските елити продължават да бъдат наивни по отношение на иранската ядрена сделка, тъй като дори тя да се окаже успешна и устойчива, това няма да спре иранската подкрепа за „Хамас“ и „Хизбула“. В тези условия Израел има един важен коз и това са отношенията със Саудитска Арабия, които могат да бъдат използвани за балансиране на турското влияние в Близкия изток.

Независимо каква ще бъде динамиката на отношенията между Израел и арабските държави обаче, без американската подкрепа тези формати няма да са трайни, тъй като в повечето случаи, когато арабски политик е призовавал за компромис с Израел, той е заплащал за това или с живота си, или с политическата си кариера (нека да си припомним Ануар Садат например). По този начин геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция може да се окаже както скрит генератор на напрежение, така и потенциален източник на диалог, който при подходящите политически условия да стабилизира дилемата на сигурността в региона.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/ako-bulgarski-simion-se-yavi-na-byal-kon/

… и спечели президентските избори догодина, дали българските служби ще съберат доказателства, както направиха румънските при вота през декември 2024 г. за руска намеса в изборния процес? Провокативен въпрос – но само на пръв поглед. С какво се занимават специалните служби на държава, част от източния фланг на НАТО, макар и не толкова значима като Румъния, и в състояние ли са да противодействат на кибертероризъм, дезинформация, икономически натиск, дестабилизиращи кампании?

Национална сигурност по частни поръчки

В България Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) e ориентирана основно към вътрешноразузнавателни дейности, като има предимно информационни функции и е ограничена в правомощията си. Румъния обаче не само че е развила много по-силни и комплексни тайни служби, но е създала и законодателство, което разширява правомощията им в ключови сфери, като киберсигурност и противодействие на дезинформацията. Това разминаване в подходите отразява дълбоките различия в стратегиите на двете държави членки на ЕС и Алианса по отношение на националната сигурност. 

Парцелирани на сфери на влияние и уязвими на външен натиск, българските спецслужби са част от политическия инструментариум и изглежда невъзможно да функционират като независим щит срещу хибридни заплахи. Но как биха могли и да бъдат, след като дори няма съвременна стратегия за национална сигурност, която да отразява новите рискове и заплахи? Актуализираната стратегия от 2018 г., чийто „времеви хоризонт е до 2025 г.“, продължава да бъде основният стратегически документ в областта на националната сигурност на България. 

Пълна е с общи формулировки и пожелания, корупцията е маркирана като проблем, но не е разгледана като фундаментална заплаха за националната сигурност, каквато е, тъй като ерозира институциите. Системата за национална сигурност е мъгливо структурирана. Макар да се споменават киберзаплахи, хибридни атаки и дезинформация, те са разгледани повърхностно, без адекватна оценка на тяхната тежест. Не са анализирани руското влияние или китайските интереси в критично важни сектори, нито пък е актуализирана след започването на войната на Русия в Украйна, когато България бе определена като „неприятелска държава“ от режима на Путин. 

За нова стратегия управляващите не говорят. 

Всички тези дефицити не са изненада. Де юре службите бяха деполитизирани след демократичните промени, де факто останаха в сянката на политическата зависимост – контролирани и използвани като инструменти за вътрешнопартийни баланси, за елиминиране на опоненти и за прикриване на системна корупция. Техните директори са лица, съгласувани от политически лидери, и не изненадват определения, че са на президента/ГЕРБ/Пеевски/Алексей Петров (вече покойник). Масивите с информация се използват от назначаващите ги, а данъкоплатците издържат тези стражи на тяснопартийни и частни интереси, но не и на обществената сигурност. 

За ДАНС в България обикновено се заговаря, когато излиза поредният годишен отчет или се сменят началници. Ето сега предстои такава смяна – Пламен Тончев, назначен от служебния кабинет на президента Румен Радев през 2021 г., е предложен от ГЕРБ–СДС за председател на Комисията по досиетата. За да стане това, той трябва да подаде оставка и така мандатът му, който изтича през 2028 г., ще бъде предсрочно прекратен и довършен от някого от заместниците му. Спекулациите са, че е по-вероятно това да е Деньо Денев, приближен според ПП–ДБ на тандема Борисов–Пеевски. Другият заместник е Георги Георгиев, служител на ДАНС, когото служебният кабинет на Димитър Главчев назначи на мястото на Петър Петров – единственото назначение, което ПП–ДБ успя да постигне по върховете на спецслужбите, но за кратко. 

Тончев направи висок скок в кариерното си развитие – от дългогодишен шеф на териториалното звено на ДАНС във Враца оглави службата преди четири години. В същата 2021 година, когато управляваше служебният кабинет на Стефан Янев, дотогава съветник на държавния глава, Румен Радев направи хеттрик – успя да наложи свои избраници за шефове на ДАНС, Държавна агенция „Разузнаване“ и Служба „Военно разузнаване“. Вместо да остави тези смени на редовно правителство, президентът ги наложи и те продължават да управляват. 

Но ето че Тончев, сменил на тази позиция кадъра на ГЕРБ Димитър Георгиев, ще бъде оттеглен. Така бяха оттеглени и други преди него поради промяна на политическата конюнктура. Има обаче и една промяна, която не бие на очи. На никой друг не е била предложена такава добра синекура – нито на Георгиев, нито на Петко Сертов, макар да беше за кратко генерален консул в Солун, където после отиде и друг бивш председател на ДАНС – Владимир Писанчев. След напускането на службата друг бивш шеф на контраразузнаването – Цветлин Йовчев, се зае с частен бизнес и преподава.

Запазването на Тончев с висока заплата на престижна позиция, макар и в глуха линия, показва, че най-вероятно е постигната политическа сделка. Смяната на един висш началник с друг няма да се отрази на „националната сигурност“ – ще засегне само потока на информация, който ще смени посоката си, както и списъка с поръчки. 

В Румъния Serviciul Român de Informații (SRI) държи политиците

Докато в България политиците се боят да не изпуснат контрола върху спецслужбите и ги държат на къс повод, от другата страна на Дунава е точно обратното – там службите не изпускат от очи политическия елит въпреки критиките, че контролът върху тях е слаб. Правомощията им се разширяват с нови закони въпреки гражданското недоволство. Най-значим е приетият през 2023 г. Закон за киберсигурността, обнародван на 14 март същата година, след като Конституционният съд му даде зелена светлина въпреки сериозните критики от правозащитни организации и от омбудсмана, че е неясен, че налага тежки задължения на частния сектор и разширява правомощията на SRI без достатъчно гаранции за гражданските права.

Например всички организации, предоставящи „публично значими“ или „достъпни онлайн“ услуги, са длъжни да докладват инциденти в рамките на 48 часа. Службата има достъп до чувствителни ИТ системи без съдебна санкция. При неспазване на законовите разпоредби от страна на компаниите ги заплашват глоби до 1% от годишния оборот. 

В рамките на операции за противодействие на хибридни заплахи SRI и други служби могат да искат в реално време метаданни и технически данни от доставчици на комуникационни услуги. А и невинаги им е необходима съдебна заповед, когато става въпрос за национална сигурност.

За разлика от българските служби, румънските са значително по-добре интегрирани в операции на НАТО. В румънския град Орадея от 2010 г. работи Център за върхови постижения в областта на човешкото разузнаване (NATO Human Intelligence Centre of Excellence – HUMINT COE). През 2017 г. SRI играе съществена роля в организирането на най-голямото киберзащитно учение на НАТО – Cyber Coalition.

Сравнението на финансирането между българската служба и румънския ѝ аналог показва фрапиращи разлики. Бюджетът на ДАНС за 2025 г. е около 279 млн. лв. (143 млн. евро), докато бюджетът на румънската SRI надхвърля 1 млрд. евро (5,164 млрд. леи), макар и намален с 24,3 млн. евро. Разходите за персонал са 54,3% от него, а при българското контраразузнаване заплатите, повишени с 61% за тази година, „изяждат“ 93,71%.

През декември 2024 г. румънските служби за сигурност (включително SRI) разкриха, че крайнодесният и проруски кандидат за президент Калин Джорджеску е бил подкрепен от координирана социална медийна кампания чрез 25 000 акаунта, вероятно организирана от чуждестранен държавен актьор с руски произход. Европейски анализатори установиха поразителни сходства с други руски опити за влияние, като например изборите в Молдова.

Декларирайки, че е вложил нула средства в кампанията, и без телевизионни дебати, националистът се рекламира чрез мащабна кампания в TikTok, а самият той в постове предлага Румъния и Русия да си разделят Украйна. 

В крайна сметка румънският Конституционен съд анулира резултатите от първия тур на изборите, което предизвика недоволство сред хилядите румънци, гласували за националиста. По-късно групата BG Elves, която се бори срещу хибридните атаки, установи връзки между кампанията на Джорджеску и над 50 български компании, регистрирани в Пловдив и контролирани от лице с грузински произход. Те са свързани с разпространение на проруска пропаганда – както в Румъния, така и в България. Разкритията подтикнаха депутата от ПП–ДБ Ивайло Мирчев, избран по-късно за съпредседател на „Да, България“, да настоява пред Euractiv за парламентарна комисия, която да разследва руското влияние в България на всички нива. Мирчев не за първи път прави такива изявления. През 2022 г. той беше извикан в ГДБОП да дава обяснения за свои изказвания за руско влияние в българските спецслужби.

В сведенията, които ми бяха снети, разказах същото, което твърдя през последните месеци – има сериозни индикации, че част от българските служби, вместо да работят за националния интерес, работят за увеличаване на руското влияние в страната.

През годините същото твърдяха и различни служители на службите, обикновено при напускането си.

След Джорджеску обаче нов ултранационалист – Джордже Симион, спечели първия тур на президентския вот в Румъния и ще се бори на балотаж на 18 май с прозападния кандидат Никушор Дан, който изостава от него с цели 20%.

И Калин Джорджеску, и Симион използват една и съща реторика за несвободна Румъния, поставена под диктата на Брюксел, а и Симион изявява териториални претенции към Украйна, Молдова и дори към българската Южна Добруджа. Политици като тях се радват и на подкрепа във Вашингтон – помнят се критиките на вицепрезидента Джей Ди Ванс към европейската демокрация, отправени на конференцията по сигурността в Мюнхен. Една от тях е заради анулираните избори в Румъния поради „крехки подозрения на тайните служби“:

Може да вярвате, че е неправилно Русия да купува реклами в социалните медии, за да повлияе на вашите избори. Ние със сигурност вярваме в това. Може да го осъдите дори на световната сцена. Но ако вашата демокрация може да бъде унищожена с няколкостотин хиляди долара дигитална реклама от чужда държава, значи тя поначало не е била много силна.

Антиевропейската реторика на румънските националпопулисти е позната от български политически лидери като Костадин Костадинов („Възраждане“), Радостин Василев (МЕЧ) и Ивелин Михайлов („Величие“). Няма да е изненада, ако за президентските избори те обединят и избирателите си зад един кандидат, както правят сега, съюзявайки се за вотове на недоверие и други гласувания в парламента. Всеки от тях използва различни степени на ескалация на пропагандата – Костадинов е краен, докато Василев и Михайлов покриват крилата на по-умерените евроскептици. 

Повече от година дели България от президентските избори през есента на 2026 г. Не може да бъде изключен опит за румънски сценарий. Но дали ДАНС ще разбере… И ако разбере, ще противодейства или ще информира?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/tu-tuuu-i-trump-im-se-pokaza/

На Велика сряда, когато Исус Христос поставя опрощаването на грешниците над това на праведниците, лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов се врече, че Пеевски и Горанов ще излязат от списъка със санкционирани лица по глобалния закон „Магнитски“. Дали разполага с някаква информация, или пък участва в процесите по избелване на политическия си съюзник и на бившия си министър? Те бездруго изглеждат чисти по български – обрасли с подозрения и уличаващи факти, но без обвинения и присъди.

Към ноември 2024 г. Съединените щати са наложили санкции по Глобалния закон „Магнитски“ на 245 чуждестранни физически лица и 310 юридически лица от над 50 държави по света. Българите в този списък са осем – впечатляващо като за 6-милионна страна, все емблематични лица за система, срещу която е насочен самият закон. 

Това са: 

• олигархът Делян Пеевски;
• бившият финансов министър Владислав Горанов;
• хазартният бос Васил Божков;
• Илко Желязков, известен като Лейтенанта на Доган;
• Николай Малинов от Национално движение „Русофили“;
• бившите шефове на АЕЦ „Козлодуй“ Александър Николов и Иван Генов;
• бившият енергиен министър Румен Овчаров. 

Нито един от тях не е осъден в България за корупционно поведение, констатирано и описано в мотивите при налагане на санкциите от Вашингтон (при управлението на президента Джо Байдън). 

Когато Горанов беше включен в списъка през 2023 г., Борисов побърза да заяви, че ГЕРБ се разграничава от него; че партията не е получила „нито стотинка“ от хазартния бос Васил Божков (заявил, че е плащал редовно всеки месец, а „вратичката“, недогледана от Министерството на финансите, струва на бюджета 600 млн. лв. – б.а.); че вярва, че Горанов не е виновен. 

Сега Борисов открито заговори за „опрощение“, в тон с унгарския премиер Виктор Орбан, известен като един от малцината европейски лидери, близки на американския президент Доналд Тръмп. Не морално, а политическо опрощение – чрез лични контакти (особено с Тръмп!), лобизъм и натиск върху външни фактори. Процесът тече не отсега. Известно е, че Пеевски е наел адвокатски кантори и лобисти, за да направи всичко възможно да излезе от списъка и да оперира с активите си. Също и Горанов, който след известно скриване от публичност вече е чест коментатор по различни теми в мейнстрийм медиите.

Санкциите удрят по парите им и по възможностите за бизнес, тъй като достъпът до глобалната финансова система е почти невъзможен. Дори ако използват офшорни компании или доверителни фондове, те също попадат под санкции, стига да се установи, че са под контрола на лица от списъка „Магнитски“ или действат от тяхно име.

Всички техни активи на територията на САЩ или под контрола на американски лица (включително банки) са замразени и те не могат да се разпореждат с тях – да ги прехвърлят, продават или използват по какъвто и да е начин. 

Американски граждани, компании и финансови институции нямат право да влизат във финансови или в търговски взаимоотношения със санкционираните по „Магнитски“ или със свързани с тях фирми. Всякакви опити за заобикаляне на санкциите – чрез посредници или прикрити структури – също подлежат на наказание.

Много международни банки и компании, включително извън САЩ, избягват да правят бизнес със санкционирани лица от страх да не нарушат американското законодателство или да попаднат под вторични санкции.

Ренесанс за клептократичните системи 

И ето че от инструмент за борба с корупцията и за именуването ѝ законът „Магнитски“ се превръща в разменна монета и в инструмент, който укрепва властта на санкционираните. Ако изобщо се стигне до това, Тръмп, който прави политика така, както прави бизнес, би подходил прагматично, търсейки стратегически отстъпки от страна на България. Намеса в сделката за продажба на „Лукойл Нефтохим“, още оръжейни сделки, център за данни, прекратяване на зависимости от руски енергийни източници и подкрепа за американски енергийни проекти в региона…

Службата за контрол на чуждестранните активи на Министерството на финансите на САЩ (OFAC) има правомощието да добавя или да премахва лица от списъка със санкционирани. Но политическото решение за налагането или вдигането на санкциите винаги идва от най-високо ниво – от президента.

Премахнатите наскоро санкции срещу унгарския политик Антал Роган, близък на Виктор Орбан и шеф на кабинета му, несъмнено са видимата част от много по-широка задкулисна сделка между Вашингтон и Будапеща. Когато администрацията на Байдън го вкара в черния списък, го определи като ключова фигура в „клептократична екосистема“, която подкопава демократичните институции в Унгария. Американското Министерство на финансите обвини Роган, че е използвал служебното си положение, за да обогати себе си и политическите си съюзници чрез насочване на обществени поръчки към приближени бизнесмени.

Сега държавният секретар на САЩ Марко Рубио заяви, че ако Антал Роган остане в списъка, това ще е несъвместимо с външнополитическите интереси на САЩ. 

И лидерът на ГЕРБ е вдъхновен от тези „опрощения“ за клептократичните системи. Стигна се дотам, че дори отрече онова, което е написано черно на бяло при налагане на санкциите – че Пеевски не бил санкциониран за корупция.

Той [Делян Пеевски – б.а.] не е санкциониран за корупция. Ще дойде време и за него, и за Горанов да излезе истината, както излезе и за Унгария.

Дали не гледа на Пеевски и ДПС – Ново начало като на дългосрочен партньор? Привикването с Пеевски във властта започна да става факт, за което помагат и всички разкази за неговото всемогъщество и влияние във всяка сфера – съдебната система, службите за сигурност, строителството, спорта. Той изглежда като некоронования български Орбан.

Кой върви по стъпките на Орбан?

А Борисов не просто се опитва да изпере Пеевски и Горанов, той пренаписва разказа за корупцията – от провал на държавата в наказването ѝ до сделка между власт и влияние. Орбан рекламира своята сделка с видео от Мар-а-Лаго, където се видя с Тръмп осем месеца преди президентските избори и получи комплимент какъв „фантастичен лидер“ е. Сигурно защото е превърнал Унгария в партия държава, подчинена на автократичния му режим.

Със или без санкции за Роган никой не се заблуждава каква е истината за Унгария. Хиляди унгарци протестираха с искания за оставки на Орбан и главния прокурор Петер Полт при скандала Шадл–Вьолнер. Той избухна, след като бивш съпартиец на Орбан – Петeр Магяр, публикува запис от разговор с правосъдната министърка Юдит Варга (от времето, когато двамата са били съпрузи). В разговора Варга описва как помощници на началника на кабинета на Орбан (Антал Роган) искат да премахнат определени части от документи по дело за подкуп. 

В опит за сближаване с европейския приятел на Тръмп – Виктор Орбан, партия ДПС – Ново начало, която до миналата година беше част от семейството на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ), вече е в Групата на консерваторите и патриотите в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). Съюзът е скрепен на среща между председателя на Групата на консерваторите и патриотите – унгареца Жолт Немет от партията на Орбан „Фидес“, и Атидже Вели от формацията на Пеевски.

В България има двама политици, които се ползват от публично изразените симпатии на Орбан – Борисов (наричат се един друг „стари приятелю“) и президентът Радев, който също е щедър на комплименти към изолирания в ЕС лидер. 

Вече и друг силен човек в България бърза да си проправи път към Орбан, но бъдещето не изглежда розово за унгарския премиер. „Фидес“, която управлява Унгария в последните 18 години, може да изгуби изборите през април 2026 г. заради инфлацията, растящия дълг, слабата национална валута, натиска върху медийната свобода. Тези проблеми сриват държавата, която осъществи най-успешните реформи към пазарна икономика в Източна Европа. Създадена от споменатия Магяр, понастоящем евродепутат, партия „Тиса“, вече част от ЕНП, набира популярност с фокус върху борбата с корупцията, възстановяване на демократичните институции и по-дълбока интеграция с ЕС. Формацията на Магяр се утвърждава като сериозен претендент за властта – в едни социологически проучвания е първа, в други – втора, с незначителна разлика с „Фидес“. Въпросът е колко различна от „Фидес“ е „Тиса“.

Ту-тууу

Как би могъл Борисов да се помоли за „опрощение“ за Пеевски и изваждането му от списъка „Магнитски“? Единствено чрез създаденото с мандата на ГЕРБ правителство, което да откликва на инициативи и предложения от страна на новата американска администрация. 

Борисов дори обяви, че интерес към българските реактори имало и от Доналд Тръмп, който в първия си мандат изпращал експерти да ги видят. 

Искам с президента Тръмп, с Мъск, с „Mайкрософт“, Бил Гейтс – имат интерес, ако можем да го направим това нещо – не вярвам да има българин да не иска най-мощният изкуствен интелект да е тука. Аз мисля за държавата, ако ме разбирате.

Изявлението му бе гарнирано с типичния Бойко-Борисов превод на Възкресението, предизвикал смях и сарказъм в социалните мрежи.

Господ са го мъчили по най-отвратителния начин, тръни му забива̀ли в главата, пирони в ръцете, върза̀ли го на дървото, на кръста. И когато всички се отрекли от него, изведнъж се показал отгоре и казал: „Ту-туу.“ Даже накарал Тома Неверни, понеже имал много дупки от пироните, и му казал: „Избери си една, мушни си пръста, ама само в една, няма да ме мушиш по цялото тяло“…

На Борисов и на Пеевски, изглежда, им се е показал Тръмп. 

А по улиците тръгват нови протести „Вън Пеевски от властта“. Но с него трябва да си отиде и Бойко Борисов.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/razuznavane-i-politika-skandalut-signal-i-budeshteto-na-pette-ochi/

Възходът на социалните мрежи и изкуственият интелект са двата основни фактора, които поставиха под въпрос универсалната валидност на десетилетия формално общуване между политиците. Разузнавателната общност не прави изключение, тъй като днес разузнаването е един от секторите, които разчитат на информационните технологии за обезпечаването на своите прогнози. В конкретния случай с американското разузнаване е редно да кажем, че то на практика не може да функционира без адекватно информационно обезпечаване, тъй като по-голямата част от разузнавателните агенции в САЩ са точно това – огромни мозъци, чиято задача е да снабдяват политиците с информация.

От Втората световна война насам тази мрежа от агенции винаги е сочена като пример за професионализъм, обективност и ефективност на работата си, встрани от недоказуемите конспиративни теории за нейните доктрини. Същевременно би било наивно да смятаме, че тази институционална машина не прави грешки. Даже напротив, през годините някои от най-сериозните грешки, допускани в политиката на САЩ от президентските администрации, са плод на разузнавателни провали. А самите провали са факт, независимо от дежурното извинение на много служители, че просто са следвали заповеди, без да знаят за какво става дума. Какви обаче са причините за тези неуспехи и защо с годините разузнавателните гафове все повече се политизират? Отговорите ще се опитаме да намерим в този анализ.

Институционални особености на американската разузнавателна общност

Популярната култура наивно е свела разбирането за американското разузнаване само до агенцията на Централното разузнавателно управление (ЦРУ), която в последно време стана твърде популярна и у нас с това, че всеки втори прозападен интелектуалец е неин „агент“. Но ако се вгледаме по-внимателно в мрежата от институции, които се занимават с разузнаване в Америка, ще видим уникалността ѝ, дължаща се и на факта, че е една от малкото мрежи, които не копират британската англосаксонска традиция. Това е така, защото много дълго време САЩ просто нямат разузнаване. В годините на изолационизма не виждат смисъл да инвестират в създаване на разузнаване, а предпочитат да използват ограничените ресурси на републиката, за да я разширят в посока Дивия запад. 

Отварянето на САЩ в началото на XX век и Първата световна война не променят това, тъй като тогава фракцията на изолационистите в Конгреса е все още силна и не позволява на президентите да използват финансови ресурси за създаване на нови агенции. Всичко се променя с края на Втората световна война, когато става ясно, че САЩ са изправени срещу СССР, чиято школа от политтехнолози надминава като стратегическо планиране американските центрове за анализ на външната политика. В тези условия президентът Хари Труман създава ЦРУ, чиято основна задача е да събира информация за противника по време на Студената война.

ЦРУ функционира на тъмно в продължение на цели три десетилетия – до момента, в който Конгресът оказва натиск върху президента Ричард Никсън да осветли част от секретните разходи на своята администрация. В тези условия конгресмените с ужас разбират, че агенцията години наред е била отговорна единствено и само пред държавния глава, без да се отчита на конгресмените, и стои зад множеството скрити операции на американското правителство зад граница. Повод за разкритието е секретен доклад, който преценява доколко връщането на Йерусалим под контрола на Израел ще бъде от полза за интересите на САЩ, а рецензент на доклада е Хенри Кисинджър.

До онзи момент няма изследвания колко голямо е влиянието на ЦРУ през годините, но е факт, че в следващите десетилетия то става още по-сериозно. Въпреки че Конгресът се опитва да създаде агенции, с които да държи под контрол ЦРУ, то продължава да се отчита основно пред президента, а камарите научават за множеството му дейности едва след като привикват неговите директори на изслушване. След края на Студената война влиянието на тази агенция продължава да расте, като нейните функции вече са не само аналитични, но и оперативни.

Хегемонията на ЦРУ приключва с 11 септември 2001 г., когато агенцията претърпява най-мощния провал в десетилетната си история, снабдявайки президента Джордж Буш-младши с информация, че на територията на Ирак се намира ядрено оръжие, което Саддам Хюсеин възнамерява да използва срещу САЩ. По това време един от бащите основатели на структурния реализъм – Робърт Джървис, който в продължение на години сътрудничи на разузнаването, е сред малкото учени, които предупреждават, че предположенията на агенцията са неоснователни. Когато съветите му са пренебрегнати и след като се доказва, че е прав и на територията на Ирак няма оръжия за масово унищожение, той отказва да сътрудничи и пише своята книга Why Intelligence Fails, в която разкрива кои са най-големите провали на ЦРУ по време на Студената война.

За да замаже скандала, Буш-младши прави мащабна реформа в разузнавателната общност на САЩ, като през 2004 г. създава самостоятелна изпълнителна агенция под шапката на изцяло новата служба Директор на разузнаването (Director Of National Intelligence – DNI) и по този начин детронира ЦРУ. Управлението оттук нататък се превръща в един огромен хъб за информация, пряко подчинен на директора на разузнаването, който упражнява цялостен контрол върху системата и отговаря единствено пред президента. С това Буш не само отнема на ЦРУ водещата роля на разузнавателна топагенция, но и допълнително централизира системата в ръцете на един човек, отговорен еднолично пред президентската институция. Надеждата явно е, че политическите решения ще са по-добри от тези на разузнаването… Но дали наистина е така?

Скандалът Signal

Първите месеци от управлението на администрацията Тръмп бяха белязани от ярък скандал, който получи широк отзвук по целия свят. Става дума за неформален разговор между висши федерални служители от американското правителство, които обсъждат стратегията на САЩ за удари срещу хутите, трансатлантическите отношения и редица други въпроси, свързани с американската национална сигурност, в чат група в приложението Signal, където по невнимание бива включен и главният редактор на The Atlantic Джефри Голдбърг. Важно е да отбележим, че скандалът не е прецедент в американската история и не следва да се възприема като такъв.

Сходни казуси видяхме, когато се оказа, че бившият директор на ЦРУ Дейвид Петреъс е изпращал класифицирана информация от личния мейл на любовницата си, или пък в случая с бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, която също беше използвала електронната си поща за подобни цели. Тази практика отчасти е плод на широката достъпност, която политическият елит в САЩ се опитва да демонстрира пред избирателите и служителите си, а от друга страна, голяма част от политиците явно стават жертва на егото си, което ги заблуждава, че едва ли ще им бъде потърсена отговорност.

В крайна сметка всеки федерален служител, който няма ранг на четиризвезден генерал, при такъв скандал по всяка вероятност ще бъде уволнен. Но подобна участ рядко застига тези, които са на върха на пирамидата. Логичният въпрос е защо.

Още в първите дни на скандала мнозина предполагаха, че Доналд Тръмп ще иска оставката на секретаря по отбраната Пийт Хегсет или на съветника по националната сигурност Майк Уолц, който официално пое отговорност за добавянето на журналиста Джефри Голдбърг в чата. Дали оставки няма да последват в идните месеци, все още не се знае, тъй като гафовете на Уолц стават много, а недоволството срещу отношението на Хегсет към съюзниците на САЩ продължава да расте. Проблемът е, че Тръмп ще бъде в много неудобна позиция, ако поиска оставките на Хегсет или Уолц, по две причини. 

Първо, Хегсет е един от най-приближените политици на Тръмп и рискът да се превърне в нов Майк Пенс, в случай че бъде лишен от поста си, е много голям. Тръмп няма нужда от врагове в този момент, особено ако имат сериозно влияние в медиите и в по-консервативните републикански среди. Уолц от своя страна е един от малкото балансирани членове в кабинета на Тръмп (на фона на останалите, разбира се) и е сред най-добрите експерти по Китай в разузнавателните среди. Това е доста важно за Тръмп, който разглежда сдържането на Китай като приоритет във външната си политика. Нещо повече, изваждането на Уолц от кабинета на президента може да доведе до оповестяването на други скандали или до изтичането на информация, която Уолц добре познава като член на Съвета по национална сигурност към държавния глава.

В крайна сметка и въпреки скандала, стабилността на администрацията явно е приоритет за Тръмп, който вече започва да се сблъсква с огромно обществено недоволство от страна на много американци. Разтърсването на кабинета от скандали не беше екзотика и по време на първия му мандат, но за лидери като него е по-важно да имат до себе си хора, на които могат да вярват, отколкото разочаровани съветници и министри, които ще се опитат да настроят републиканците в Конгреса срещу президента.

Ако това се случи, политиките на Тръмп ще бъдат рязко дискредитирани, тъй като дори балансиращото влияние на Джей Ди Ванс няма да е достатъчно, за да неутрализира вредните ефекти от подобен сценарий. В същото време Тръмп не планира институционални реформи в разузнаването, а се опитва да проведе такива в кадровия му състав, прикривайки се под чадъра на неговия директор. Тази стратегия е характерна за администрацията на Тръмп и много служители в сектора за сигурност в САЩ вече се разделиха с постовете си в очакване на нови назначения. Попълненията тепърва предстоят.

Ефективен ли е още слонът на Чичо Сам?

Слонът е популярна метафора, с която медиите в САЩ обичат да описват начина, по който работи разузнаването – нека всеки я разбира, както прецени. Въпросният чат в Signal е проблематичен не защото е някакъв грандиозен теч в разузнаването. Не е такъв, тъй като едва ли нещо толкова важно може да излезе наяве, без да има цялостни последици за системата. Пример отново е 11 септември и по-точно войната в Ирак, която коства на ЦРУ водещата ѝ роля в общността, извоювана с десетилетия.

Но видяното е проблематично от политическа гледна точка, тъй като става ясно, че дебатът в САЩ вече върви в съвършено различна посока, а онези, които го водят, са представители на младото поколение политици, за които НАТО означава все по-малко.

В съдържателен план чатът показва, че Тръмп се връща към стратегията на Буш да се фокусира в краткосрочен план върху Близкия изток, а в дългосрочен – върху Китай. Европа заема малко, дори никакво място в политиката на тази администрация, а европейците явно са обект на огромна неприязън от страна на най-приближените на Тръмп.

Второто ниво, на което трябва да анализираме чата, е идеологическо. От него става ясно, че САЩ се връщат към външнополитическата философия на неоконсерватизма, която слага акцент върху унилатерализма и превантивната война като предпочитани инструменти на американската външна политика. Това, както вече стана видно, води до рязък спад на инвестициите за мека и интелигентна сила, както и до пренасочването на повече ресурси за твърда сила и ядрено сдържане.

А явната неприязън на управляващите елити в САЩ към Европа може да бъде обяснена по много прост начин – консерваторите не обичат либерали. Това стана ясно още по време на речта на вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс към европейците на Мюнхенската конференция по сигурността и продължава да личи по натиска, който администрацията на Тръмп оказва върху Европейския съюз да ликвидира квотите за многообразие в Европа. Идеологическият сблъсък заплашва да стане политически и в този смисъл скандалът с чата е едно от събитията, които сякаш забавиха тази трансформация.

От друга страна, наивно е да се оспорва начинът, по който работи разузнавателната машина на САЩ, защото Америка беше тази, която предупреди, че Русия ще нападне Украйна през 2022 г. и че „Хамас“ подготвя атентат срещу Израел през 2023-та. В същото време постоянно научаваме как партньорските служби многократно работят с българските по залавяне на лица, които представляват заплаха за сигурността на страната. Въпросът е доколко тази машина ще остане незасегната от метлата на Тръмп и дали неговите действия ще намалят ефективността ѝ. Тепърва предстои да видим дали това ще стане, но е факт, че настоящата администрация извърши сериозни кадрови промени, без да намери воля за реформа на разузнавателните институции, като тази от времето на Буш. Това означава, че Тръмп просто иска да има около себе си лоялни служители в сектора, които да предотвратят възможността за политически протести.

Най-сериозната дилема обаче се отнася за състоянието на Петте очи – разузнавателния съюз, който обединява сектора за сигурност в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Този алианс е уникален по рода си и съвместните усилия на бившите британски колонии да обединят разузнаванията си го превръща в наднационална мрежа, която през годините надхвърля юрисдикцията на международното право и Женевските конвенции.

Контролът, с който Петте очи разполага върху съвременните информационни технологии и интернет, е една от последните бариери, пречещи на Китай и Русия да детронират САЩ от позицията им на глобален лидер.

Затова и дебатите около изкуствения интелект са толкова интензивни – ако той стане носител на комуникациите и военните технологии, това може да даде значително предимство на Пекин и дори на Северна Корея, която вече разполага с първите в света кибервойски, намиращи се под непосредствения контрол на правителството. На фона на сложната информационна инфраструктура на Северна Корея, тези на Русия, Китай и САЩ изглеждат като проста система от институции, обвързани без никакъв смисъл, да не говорим, че за киберсигурност и киберстратегия във Вашингтон започна да се говори едва по време на администрацията на Обама.

Казано с други думи, природата на разузнавателните мрежи вече се променя и колкото и да е силно американското разузнаване, то ще трябва да се адаптира към съвременните реалности в рамките на Петте очи. Затова и притеснение буди информацията на Financial Times, че един от най-близките съветници на президента Тръмп – Питър Наваро, е предложил Канада да бъде изключена от разузнавателния съюз. (Самият Наваро впоследствие се опита да отрече.) Това би означавало сериозна победа за Северна Корея – тя вече разполага с балистични ракети, които могат да достигнат американската територия, и не е сама в желанието си да сложи край на американското глобално лидерство.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/mrusna-duma-li-e-lobizmut-ili-koga-igrata-zagrubyava/

От 2022 г. досега няколко скандала, свързани с лобизъм, разклатиха Европейския парламент и принудиха евродепутатите и администрацията да предприемат по-сериозни мерки относно етичното поведение на депутати и служители. 

Какво беше свършено досега и къде институцията удря на камък?

Когато в началото на декември 2022 г. бащата на заместник-председателката на Европейския парламент (ЕП) Ева Каили, беше задържан от белгийската полиция на излизане от хотел в Брюксел с куфарче, пълно със стотици хиляди евро, случилото се приличаше повече на сцена от комедиен филм от 70-те, отколкото на реалност. Впоследствие белгийската полиция конфискува над 1,5 млн. евро кеш от евродепутати и служители, замесени в скандала, и вече на никого не му беше до смях. 

Оказа се, че властите в Катар са подкупвали с години различни евродепутати с пари в брой, подаръци и луксозни пътувания, за да напудрят имиджа на страната си на европейската сцена и да заглушат критиките към неспазването на човешките права. В периода преди и по време на домакинството на Световното първенство по футбол в края на 2022 г. катарците стават още по-щедри и схемата е разкрита. Добил известност в медиите като „Катаргейт“, този корупционен скандал беше като студен душ за Европарламента, който се зае да засили контрола и прозрачността на институцията, за да предотврати бъдещи скандали. 

Въпреки това преди по-малко от месец нови разкрития, този път свързани с търговско лобиране от страна на китайската компания Huawei от 2021 г. досега, доведоха до повдигането на осем обвинения към бивши и настоящи евродепутати и служители на ЕП и отново станаха повод да се констатира, че мерките, взети през изминалите две години, може би не са достатъчни, щом скандалите продължават. Обвиненията този път са, че евродепутати и техни сътрудници са получавали пари и луксозни подаръци, за да защитават чрез законодателни инициативи позициите на китайската компания на европейския пазар. Разследването все още тече и за момента няма потвърдени присъди. В аферата има и индиректна българска връзка: единият от офисите в ЕП, запечатани от белгийските власти, е на Адам Мухтар, асистент на българския евродепутат Никола Минчев (Renew Europe, ПП–ДБ) – засега не се знае дали и в какво е обвинен Мухтар, а името на Валентин Тончев, бивш асистент на Илхан Кючюк (Renew Europe, ДПС), също беше споменато в някои медии във връзка със скандала, но самият Тончев опроверга тази информация.

Не е новина, че ЕП е арена на ожесточени битки между най-различни национални, регионални, търговски и дипломатически интереси, на която представителите на определени държави или фирми не се свенят да използват луксозен асортимент от примамки в своя полза. Шокиращи в тези случаи са мащабът и продължителността на операциите. Разследвания на брюкселския Politico установиха, че за четири години Мароко, Мавритания и Катар са похарчили 4 млн. евро за подкупи за европарламентарна дейност в тяхна полза. Освен за прикриване на нарушенията на човешките права, тези пари са послужили за лобиране за отпадане на визите между Катар и ЕС, за ограничаване на критиките към Мароко по време на мигрантската хуманитарна криза и за „обезвреждането“ на един мавритански дисидент. Тепърва ще се разбере какви хватки е прилагал китайският Huawei. И това е само върхът на айсберга… 

Къде лобистите се срещат с евродепутатите и какво не е разрешено?

Всяка организация, която работи за дадена кауза и цели да повлияе в процеса на вземане на политически решения, е вид лобистка организация и в това само по себе си няма нищо лошо. В това число влизат неправителствени организации, синдикати, професионални и търговски дружества, предприятия и фирми, изследователски и академични институции. Всяка от тези организации защитава определени интереси и евродепутатите се срещат с техни представители, когато работят по съответните доклади, за да включат после в законодателните текстове гледните точки на всички засегнати страни. Например депутатите, работещи по въпросите на околната среда, се срещат с еколози, но също и с лобисти по земеделските и транспортните въпроси, тъй като всички тези теми са взаимносвързани и трябва да се търсят законови решения с максимален обхват на положително действие. 

За да имат достъп до ЕП, лобистите трябва да бъдат записани в Регистъра за прозрачност на европейските институции. Създадена през 2011 г. като общ регистър на Европейската комисия и Европарламента (Европейският съвет също се присъедини през 2021 г.), тази база данни, в която до момента са регистрирани над 14 000 организации, регулира взаимоотношенията между европейските законотворци, техните сътрудници и всички други заинтересовани страни и цели да осигури прозрачност и отчетност. 

За да бъде регистрирана, всяка организация трябва да декларира правния си статут, участващите лица, годишния си бюджет, както и източниците си на финансиране. Регистрацията позволява на представители на тези организации да имат входни баджове, да се срещат с евродепутати – с предварителна уговорка или спонтанно по коридорите на сградата, както и да участват в конференции и вътрешни събрания. Установяването на неформални контакти със служители и парламентарни асистенти също е много по-лесно за регистрираните лобисти, защото могат да се движат свободно в сградата. Дипломатите също имат входни баджове за ЕП, но те ги получават чрез посолствата и представителствата на страните, за които работят. 

Към днешна дата в Регистъра за прозрачност има 80 регистрирани български организации, сред които Камарата на автомобилните превозвачи, Българската стопанска камара и Националната асоциация на зърнопроизводителите, но също и по-малки организации, фондации и търговски дружества. От евродепутатите се очаква да проверят дали една организация е регистрирана, преди да приемат покана за среща, както и да декларират самата среща на личната си страница на сайта на ЕП. Задължението всички евродепутати да декларират своите срещи с лобисти и дипломати беше въведено именно след „Катаргейт“ като една от 14-те точки, предложени от председателката на ЕП Роберта Мецола в плана „Укрепване на почтеността, независимостта и отчетността“. Освен това депутатите трябва да декларират получени подаръци на стойност над 150 евро и пътувания, платени от трети страни. 

Критиците на етичните реформи смятат, че тези мерки са недостатъчни, тъй като разчитат на добрата воля на депутатите и няма външен механизъм за контрол. Показателно е, че самата Мецола не срещна подкрепа в собствената си група (ЕНП), когато някои от промените се гласуваха в Комисията по конституционни въпроси през юли 2023 г. Предложението за забрана депутати да заемат позиции в организации, записани в Регистъра за прозрачност, беше подкрепено от групата на социалистите, на левите и на зелените и отхвърлено от групата на ЕНП и на либералите Renew Europe. Понастоящем депутатите могат да заемат позиции в тези организации, често като консултанти или като членове на управителни съвети, и трябва да го декларират само ако годишните приходи от тези дейности надхвърлят 5000 евро. 

Според проучване на Transparency International от края на 2024 г. три четвърти от евродепутатите имат допълнителни дейности, а една трета са декларирали външна дейност, от която получават приходи. В същото проучване са отбелязани десетте евродепутати, които получават най-много приходи от външни дейности, и от този списък става ясно защо десницата блокира предложението външните дейности да са забранени по време на парламентарния мандат: половината в топ десет са членове на ЕНП (включително председателят на групата Манфред Вебер), а останалите членуват в крайната десница на Европейските консерватори и реформатори и в „Патриоти за Европа“; има и един либерал от Renew Europe.

Къде сме ние?

Бърза справка на индивидуалните страници на българските евродепутати на сайта на ЕП показва, че почти всички, с изключение на Елена Йончева (ДПС – Ново начало) и Ева Майдел (ГЕРБ), регистрират (поне някои от) срещите, които провеждат с външни организации. Платформата Integrity Watch на Transparency International позволява филтриране на лобистките срещи на депутатите по теми, държави и действащи лица. Така например става ясно, че българските евродепутати са на първо място от всички евродепутати по срещи, свързани с Русия или с представители на Руската федерация (23,5% от българската делегация). Това включва тримата евродепутати от „Възраждане“, които са се срещали с лица от Постоянното представителство на Русия към ЕС и на Руското посолство в България, както и Никола Минчев от ПП–ДБ, който се е срещнал с представители на опозиционния „Форум Свободна Русия“.

Израел и Китай също са много популярни сред българските евродепутати. Една трета от тях са провеждали срещи с представители на Израел и една четвърт – с представители на Китай. Разбира се, статистиката обхваща само декларираните срещи и няма механизъм за сверяване на информацията, нито конкретни санкции, ако се разкрие, че дадени срещи не са били обявени. Процесът по промяна на етичната култура в политиката е бавен, особено за тези, които идват от държави без регулация на лобистките дейности, каквато е България. 

На 15 май 2024 г. европейските институции подписаха споразумение за създаването на междуинституционален орган по етика, който да наложи еднакви етични стандарти за всички институции. За момента обаче преговорите по прилагането на споразумението продължават заради вътрешни блокажи и отпор. Дотогава остава да разчитаме на добрата воля на евродепутатите, както и на евентуалния им страх, че разкрития от мащаба на „Катаргейт“ завинаги сриват политическата кариера на замесените лица. Ева Кайли прекара почти пет месеца в белгийски затвор, разделена от двегодишното си дете, и скоро след като беше освободена, напусна Белгия, а Европарламентът все ще търси работещи механизми да разубеди изкушените, преди куфарчето да се е озовало и в техните ръце. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/imash-peevski-piesh-mlyako/

Градската легенда гласи, че на мафиотския бос Ал Капоне светът дължи сроковете за годност върху кутиите с прясно мляко – направил го от алтруизъм, за да защити хората от развалени продукти. Истината е друга. Идвал краят на Сухия режим (1920–1933) и той видял възможността за нов бизнес предвид контрола върху пивоварни и дистрибуторски маршрути в съчетание с безотговорна регулация на млечната промишленост. „Трябва да имаме продукт, от който всеки да се нуждае всеки ден… Знаете ли, че има по-голяма надценка на прясното мляко, отколкото на алкохола?!“, цитира думите му неговата племенница Диъдри Мари Капоне, последната, която носи тази фамилия, в книгата си „Чичо Ал Капоне. Неразказаната семейна история“.

И българският политически бос Делян Пеевски се хвали – и мотивира и други да го възхваляват, – че работи за народа, че се грижи за хората. Същевременно осъществява безжалостен контрол върху ДПС и всички институции, до които е успял да се докопа. „Хуманността“ на олигарха е в платеното и обилно медийно покритие, но и хипокризията при политиците е пандемична. 

Самата българска политика заприлича на нещо като „Имаш Пеевски – пиеш мляко“, не само за ДПС и производните му. Поне до юни, когато ще излязат конвергентните доклади за по-скоро да, отколкото не на България в еврозоната, всички в парламента ще пият „мляко“. Управляващите – защото ще разчитат на сигурна подкрепа, а разнокалибрената опозиция – ПП–ДБ, МЕЧ, „Величие“ и „Възраждане“ – също, но поради друга причина: възможността да повтарят рефрена за сиамските близнаци Борисов–Пеевски. Никой от тях не бърза за избори, което не пречи да се организират вотове на недоверие.

Първият, внесен от „Възраждане“ с подкрепата на сродниците им от МЕЧ и „Величие“, не мина, което не изненада никого. Но даде на проруската партия на Костадин Костадинов поредна трибуна да представи себе си като единствената партия, която „защитава националните интереси“, да поддържа във форма евроскептичния дискурс сред избирателите си и също така да заяви монопола си върху темата за националния суверенитет.

ПП–ДБ не участваха в гласуването и обещаха, че ще поискат вот на недоверие след решението за еврозоната.

Ставаме свидетели на спектакъл, в който се спори кой е по-голям приятел на Путин или съответно кой е по-добър имитатор на Орбан. Виждаме зле поставен цирк, където има декори, които поставят България като провинция на Путинова Русия. Това не е националният ни интерес.

Надежда Йорданова, съпредседателка на парламентарната група на ПП–ДБ

Нито е моментът, нито е поводът да се иска оставката на правителството сега.

Николай Денков, съпредседател на парламентарната група на ПП–ДБ

А Пеевски гарантира, че каквито и вотове да се внасят, няма да минат. И междувременно прилапва една по една структурите на ДПС–ДПС, последната от които е в Разград и е най-значимата до момента. Трима кметове и още толкова партийни шефове преминаха към ДПС – Ново начало. На последните избори формацията на Ахмед Доган взе два мандата от областта, а партията на Пеевски не успя. Санкционираният от САЩ и Великобритания за корупция олигарх се подготвя за следващите избори, след като придоби мажоритарния дял от ДПС.

Рейдването

Безпрецедентното рейдване на партия, извършено от Пеевски по безкръвен път, заслужава да бъде изследвано заради ефектите в краткосрочен и дългосрочен план. 

Предстои Пеевски да погълне изцяло ДПС и затова групата около Доган отчаяно се мъчи да събере в едно парчетата. Разпокъсана на отделни зони на влияние между Джевдет Чакъров, Илхан Кючюк, Юджел Атилла (извън парламента) и други, с напускащи и преминаващи в другия лагер знакови лица, като лидера на младежкото ДПС Ибраим Зайденов, ДПС–ДПС отчаяно се стреми да се задържи на борда. Формално е партньор на управляващото мнозинство – мандатоносителя ГЕРБ–СДС плюс БСП – Обединена левица и „Има такъв народ“, но освен запазване на имунитета на депутата Джейхан Ибрямов не е спечелило позиции като заместник-министри, представители в регулатори и областни управи. Единият му кандидат за регулатор – Ремзи Осман за КЕВР, се оттегли от участие, а Ердоан Ахмедов, номиниран за Фискалния съвет, не сполучи с гласуването. 

На 27 март от партията на Ахмед Доган, представена с 19 депутати в 51-вото НС (срещу 30 на Пеевски), обвиниха управляващите, че вместо да демонтират, отново връщат модела „Пеевски“, и заплашиха да преосмислят участието си във властта:

Мандатоносителят да излезе пред българските граждани и ясно, категорично да заяви как смята да се управлява България оттук нататък – като държава на правото и европейските ценности или като заложник на Делян Пеевски и неговите мрежи. 

Но – също без изненада – ДПС–ДПС ще продължи да подкрепя правителството до юни, когато се очаква конвергентният доклад за eврозоната. Това бе решено на 1 април. Дори и заплахата за оттегляне да се беше осъществила, натрапената от Пеевски и неговото „Ново начало“ подкрепа се запазва, а значи и мнозинството. 

Ще ги оставя да ми се катерят по гърба, докато влезем в еврозоната, след това ще видите каква ще ми е реакцията,

заяви лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов. Той поясни, че в името на тази цел приема всякаква подкрепа: 

… и от ПП–ДБ, и от „Ново начало“, и от АПС (ДПС–ДПС, б.а.), и от всеки, който иска бяла, правова, финансово дисциплинирана държава. 

Какво се случва? Дългогодишният статут на ДПС като „балансьор“, наложен от ерата „Доган“, остава в миналото. До избухването на Пеевски на политическата сцена ДПС се дистанцираше от пряко участие, макар че определени високопоставени лица в изпълнителната и съдебната власт и в бизнеса бяха известни като свързани с ДПС и/или Доган, когато партия и лидер бяха синоними. Вече не са. Пеевски за първи път от съществуването на Движението успя да го извади от сенките и да го нареди с останалите сътрапезници – пред очите на всички. И това се посреща с овации от свитата му. Последният път, когато ДПС официално управляваше, беше в правителството „Орешарски“. Тогава беше фиаското на Пеевски не просто да излезе на светло, но и да е властелин на сектор сигурност.

До този момент (в който се разгръща публичността на Пеевски) никой не е предполагал, че една от най-влиятелните фигури на българския Преход – Ахмед Доган, наричан от избирателите си Сокола, не само ще се озове в периферията на собственото си творение – ДПС, а и сам ще се маргинализира. Но и най-мощните властови конструкции са уязвими, когато старият елит се „балонизира“ в самодоволството си, вътрешните баланси се разпадат и новите елити пренаписват правилата.

На пръв поглед парадоксално, но овладяването на ДПС от феномена Пеевски, сътворен от „Доган & съзаклятници“, показа, че етническият мир (лавров венец на Доган) не е застрашен, нито етническите турци са притеснени, че лидерът е българин. Като много български граждани, и те са стигнали до прагматичния извод „Важното е да върши работа!“. А той върши – не само онова, което Доган вършеше толкова години с раздаването на порциите, но и повече. Пеевски отива по-далеч с бруталния контрол върху съдебна система и институции.

Pigs get fat, hogs get slaughtered 

Разумният апетит е важна гаранция за дълголетие в политиката. Но ако някой (политически) играч прекали и стане твърде алчен и ненаситен, привлича нежелано внимание и бива унищожен. Неразкритите убийства в България на хора от високите етажи на властта и бизнеса, като Андрей Луканов, Илия Павлов, Емил Кюлев, Алексей Петров, са потвърждение. Авторитарните политици обаче винаги се размножават бързо и агресивно – както Борисов създаде плеяда себеподобни, така и Пеевски отглежда наследници. Те всички тлъстеят от власт и не подозират края си.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/peevski-3-0-poglushtaneto/

Когато питонът бавно и методично поглъща някое голямо животно, той разтваря широко челюстите си. Също както олигархът Делян Пеевски поглъща политическото в България – с него и държавността, която институциите олицетворяват.

Пеевщината не е обикновена политическа техника – тя е modus absorbendi (начин на поглъщане), при който бива изсмуквано съдържанието на демокрацията и остава фасадата, докато реалната власт преминава в ръцете на задкулисието. Пеевщината налага своята воля чрез груба сила, но и чрез неизбежност – като тежест, която политическите партии носят дори когато се преструват, че я отхвърлят. 

Кръстникът ѝ продължи традицията, заложена от началото на Прехода от висши номенклатури на БКП и Държавна сигурност, но ще се прослави повече от тях, защото ѝ даде името си. Докато другите сключваха сделки в сянка, той превърна сянката в самата сделка. Докато предшествениците му дърпаха конците зад завесата, той доказа, че завесата изобщо не е нужна, след като излезе пред нея.

В хода на този процес едни партии отричат връзките си със санкционирания за корупция от САЩ и Великобритания, други се оправдават с „политическата реалност“, за да се обвържат. Накрая първите се примиряват с присъствието на ДП и се кооперират, а вторите пак излизат на протести със старите нови плакати „Вън Пеевски от властта“. 

Асимилацията

Делян Пеевски не нахлу във властта – той я асимилира, докато тя не заприлича на него във всичко: лица, действия, натиск. Тази седмица видяхме едно от многото (му) лица. За съдия в Конституционния съд (КС) ГЕРБ–СДС, БСП – Обединена левица, „Има такъв народ“ и пеевската партия ДПС – Ново начало избраха асистента по конституционно право в Софийския университет Орлин Колев, номиниран от ГЕРБ. Завършил право в Югозападния университет „Неофит Рилски“ и започнал кариерата си на преподавател в Академията на МВР, Колев спечели срещу подкрепения от утвърдени юристи и предложен от ПП–ДБ бивш съдия на България в Европейския съд по правата на човека Йонко Грозев, за чиято компетентност и професионално развитие не съществуват съмнения – за разлика от Колев, чиято трудова биография е доста по-скромна. Въпреки това Грозев, известен и с работата си като адвокат по дела, свързани с човешките права, получи само 38 гласа – 36 от ПП–ДБ, 1 от ГЕРБ и 1 от „Величие“.

В пленарната зала обаче няколко депутати продължиха с кампанията срещу Йонко Грозев, започната в медиите от кръга на Пеевски, където в същото време беше рекламиран Орлин Колев и всичките му медийни изяви. Представен в парламента от Рая Назарян (ГЕРБ), за която също има спекулации за зависимости от Пеевски, Колев обяви, че „категорично не е обвързан с определени партии и личности“. От ПП–ДБ обаче посочиха, че в КС той ще обслужва интересите на Борисов и Пеевски, а Надежда Йорданова отбеляза, че страхът от Пеевски не е позволил на останалите партии да дадат дори един глас за: 

Бойко Борисов под натиска на Делян Пеевски зароби върховенството на правото за пореден път. 

Изборът на Орлин Колев е резултат не от правни аргументи и състезание от типа „най-добрият да спечели“, а от политическа аритметика – механика, в която качествата са на втори план, а лоялността и удобството за мнозинството са решаващи. Професионалното развитие на Колев до голяма степен повтаря нашествието на цяла плеяда възпитаници на ЮЗУ и на Академията на МВР в полето на правораздаването, като бившия главен прокурор Иван Гешев и настоящия (и.д.) Борислав Сарафов, друг конституционен съдия, като Анастас Анастасов, вече бившия председател на ВАС Георги Колев и още много прочули се юристи. Практика, утвърдена при управлението на ГЕРБ.

Амбицията на ДП е списъкът на тези въдворители на modus absorbendi – не и на върховенството на правото – да бъде продължен, за да продължи и подчинението на институциите. Едва ли някой приема за истина декларирания предварително отказ от номинации в регулаторите и съдебната власт от страна на Пеевски. 

С избора на Колев, а и на управителя на НЗОК Петко Стефановски, също подкрепен от ДПС – Ново начало, бе даден старт на „обновлението“ – 96 нови лица в перманентната власт. Край ще сложи най-трудният избор – за членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) и на Инспектората, за които е необходимо мнозинство от 160 гласа. Това е и голямата цел на modus absorbendi: да бъде възпроизведен досегашният модел, който пази върховенството на част от политическия елит и неговите икономически кръгове. Но до средата на годината – възможен хоризонт за правителството, обявен от лидера на ГЕРБ – най-вероятно парламентарната квота във ВСС няма да бъде избрана.

Дотук сметките показват, че в КС има (поне) двама конституционни съдии, лично благодарни на Пеевски, също и на Борисов – Десислава Атанасова и Орлин Колев, но и издигнатият от ПП–ДБ Белослав Белазелков получи същата подкрепа. 

Има ли изход?

През 2013–2014 г., когато бяха протестите срещу избора на Пеевски за председател на ДАНС, наложен от БСП и ДПС, към гневната градска десница се присъедини ГЕРБ. Падането на правителството „Орешарски“ изтласка Пеевски обратно в сенките тъкмо когато беше набрал сили за повторно излизане на светло след Тройната коалиция. Но не скъса мрежите му на влияние в съдебната система. И завърналата се на власт ГЕРБ с премиер Бойко Борисов се възползва от тях. 

След политическите турбуленции, започнали през 2021 г., през 2023 г. звездата на Пеевски отново изгря на сцената с „конституционно мнозинство“, очертало се като ключова стратегия на ПП–ДБ, обявена още преди изборите през април същата година от съпредседателя на „Демократична България“ Христо Иванов. Целта беше да се постигне широко съгласие за конституционни реформи, които да ограничат влиянието на главния прокурор и да стабилизират съдебната власт. На теория това изискваше разширяване на подкрепата отвъд ПП–ДБ и ГЕРБ, което доведе до преговори и с ДПС.

Така след вота към парламентарното мнозинство на ПП–ДБ и ГЕРБ, разполагащи със 133 мандата, се притуриха и 36-те на все още единното ДПС. И Делян Пеевски влезе в роля, от която не е излязъл – на стожер на управлението и негов некоронован наставник. 

На практика обаче балансът на силите се измести – вместо ПП–ДБ да използват ДПС като инструмент за реформа, Пеевски използва „реформаторите“ като инструмент за завръщането си в политическия елит. Това беше видимо още в първите етапи – когато ПП–ДБ не просто толерираха Пеевски като част от процеса, а мълчаливо приеха неговата водеща роля. Докато коалицията с ГЕРБ беше представена като „неизбежен компромис“, съюзът с ДПС нанесе поражения, тъй като разми границите между реформатори и статукво.

Вместо инструмент за съдебна реформа, „конституционното мнозинство“ послужи на олигарха, който иззе инициативата, а ПП–ДБ се оказа в капана на реалността. Резултатът от онова 9-месечно управление е, че значителна част от конституционните промени бяха отменени от Конституционния съд, а то самото се разпадна при планираната правителствена ротация между ПП–ДБ и ГЕРБ. Впоследствие се оказа, че Пеевски е имал свои в кабинета, макар да бе декларирано, че няма да получи назначения. Разчитал е обаче да се снабди със своя квота в регулаторите и ВСС. 

Този път шансовете да си я осигури са значително по-големи – в политиката благотворителност не съществува. В настоящата ситуация Пеевски и гласовете на депутатите му (пак) се оказаха насъщни за управляващото мнозинство, заковало се на минимума от 121 гласа заради влизането на „Величие“. В противен случай правителството с мандата на ГЕРБ–СДС ще падне, обясняват задъхано някои анализатори, също и политици като Борисов: 

Изобщо не е стабилно правителството, как ще е стабилно? Диаметрално противоположни партии, които събрахме с най-важната цел – да приемем бюджета и еврозоната. Всеки може да клати лодката, както си иска.

Но работата е там, че дори депутатите от ДПС на Ахмед Доган, недоволни от назначения и с неудовлетворени докрай претенции, не искат да клатят тази лодка, защото после не е сигурно дали ще намерят място в нея. Също и другите партньори в управлението, като БСП и ИТН. А с Пеевски, както убеждават едни и същи пророци на ДП, кабинетът има шансове да изкара пълен мандат. Едва ли ще е пълен, но в парламента изглеждат готови да приемат бюджета за 2025 г. и да довършат назначенията. 

С гласувания вече бюджет Пеевски получи първия подарък за своята подкрепа от управляващите – с гласовете на ГЕРБ–СДС, ИТН, БСП и на неговата партия бе дадена зелена светлина на веригата държавни магазини за хранителни стоки с надценка до 10%. Поредната хранилка, чрез която с парите на данъкоплатците ще се купуват гласове и ще се финансират обръчи.

При толкова фрагментирана подкрепа в парламента договарянето става все по-трудно, а компромисите – по-големи. Единственият начин да се разпадне коалицията е Борисов да обяви изтеглянето на ГЕРБ. Самият той първоначално обяви хоризонт на кабинета „Желязков“ до влизането в еврозоната, т.е. не повече от година. После скъси наполовина – до излизането на конвергентните доклади през юни. Дотогава регулаторите най-вероятно ще бъдат обновени, но не и ВСС. Лидерът на ГЕРБ може и да изтегли партията си от мнозинството, ако не иска един доминиран от ДП Висш съдебен съвет да избере следващия главен прокурор и цялата власт да се концентрира в едни ръце.

Питонът не бърза, до половината ги е налапал. 

* Според една от легендите Лаокоон бил прорицател от Троя, който се опитвал да предупреди съгражданите си, че подаръкът от гърците (Троянският кон) е поредната хитрост на Одисей и ще обрече Троя на гибел. Докато един ден Лаокоон заедно с двамата си сина принасял жертва на Посейдон на брега на морето, от него изскочили две огромни змии и убили децата и бащата. После се скрили в храма на Атина и троянците решили, че това е знамение – Лаокоон не е прав за коня и боговете го наказват. Всички знаем какво става после с коня и с Троя. В статуята „Лаокоон и синовете му“ от Агесандър, Полидор и Атенодор от Родос е увековечена тъкмо тази борба на бащата да спаси децата си от змиите. – Б.р.