Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/tu-tuuu-i-trump-im-se-pokaza/

На Велика сряда, когато Исус Христос поставя опрощаването на грешниците над това на праведниците, лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов се врече, че Пеевски и Горанов ще излязат от списъка със санкционирани лица по глобалния закон „Магнитски“. Дали разполага с някаква информация, или пък участва в процесите по избелване на политическия си съюзник и на бившия си министър? Те бездруго изглеждат чисти по български – обрасли с подозрения и уличаващи факти, но без обвинения и присъди.

Към ноември 2024 г. Съединените щати са наложили санкции по Глобалния закон „Магнитски“ на 245 чуждестранни физически лица и 310 юридически лица от над 50 държави по света. Българите в този списък са осем – впечатляващо като за 6-милионна страна, все емблематични лица за система, срещу която е насочен самият закон. 

Това са: 

• олигархът Делян Пеевски;
• бившият финансов министър Владислав Горанов;
• хазартният бос Васил Божков;
• Илко Желязков, известен като Лейтенанта на Доган;
• Николай Малинов от Национално движение „Русофили“;
• бившите шефове на АЕЦ „Козлодуй“ Александър Николов и Иван Генов;
• бившият енергиен министър Румен Овчаров. 

Нито един от тях не е осъден в България за корупционно поведение, констатирано и описано в мотивите при налагане на санкциите от Вашингтон (при управлението на президента Джо Байдън). 

Когато Горанов беше включен в списъка през 2023 г., Борисов побърза да заяви, че ГЕРБ се разграничава от него; че партията не е получила „нито стотинка“ от хазартния бос Васил Божков (заявил, че е плащал редовно всеки месец, а „вратичката“, недогледана от Министерството на финансите, струва на бюджета 600 млн. лв. – б.а.); че вярва, че Горанов не е виновен. 

Сега Борисов открито заговори за „опрощение“, в тон с унгарския премиер Виктор Орбан, известен като един от малцината европейски лидери, близки на американския президент Доналд Тръмп. Не морално, а политическо опрощение – чрез лични контакти (особено с Тръмп!), лобизъм и натиск върху външни фактори. Процесът тече не отсега. Известно е, че Пеевски е наел адвокатски кантори и лобисти, за да направи всичко възможно да излезе от списъка и да оперира с активите си. Също и Горанов, който след известно скриване от публичност вече е чест коментатор по различни теми в мейнстрийм медиите.

Санкциите удрят по парите им и по възможностите за бизнес, тъй като достъпът до глобалната финансова система е почти невъзможен. Дори ако използват офшорни компании или доверителни фондове, те също попадат под санкции, стига да се установи, че са под контрола на лица от списъка „Магнитски“ или действат от тяхно име.

Всички техни активи на територията на САЩ или под контрола на американски лица (включително банки) са замразени и те не могат да се разпореждат с тях – да ги прехвърлят, продават или използват по какъвто и да е начин. 

Американски граждани, компании и финансови институции нямат право да влизат във финансови или в търговски взаимоотношения със санкционираните по „Магнитски“ или със свързани с тях фирми. Всякакви опити за заобикаляне на санкциите – чрез посредници или прикрити структури – също подлежат на наказание.

Много международни банки и компании, включително извън САЩ, избягват да правят бизнес със санкционирани лица от страх да не нарушат американското законодателство или да попаднат под вторични санкции.

Ренесанс за клептократичните системи 

И ето че от инструмент за борба с корупцията и за именуването ѝ законът „Магнитски“ се превръща в разменна монета и в инструмент, който укрепва властта на санкционираните. Ако изобщо се стигне до това, Тръмп, който прави политика така, както прави бизнес, би подходил прагматично, търсейки стратегически отстъпки от страна на България. Намеса в сделката за продажба на „Лукойл Нефтохим“, още оръжейни сделки, център за данни, прекратяване на зависимости от руски енергийни източници и подкрепа за американски енергийни проекти в региона…

Службата за контрол на чуждестранните активи на Министерството на финансите на САЩ (OFAC) има правомощието да добавя или да премахва лица от списъка със санкционирани. Но политическото решение за налагането или вдигането на санкциите винаги идва от най-високо ниво – от президента.

Премахнатите наскоро санкции срещу унгарския политик Антал Роган, близък на Виктор Орбан и шеф на кабинета му, несъмнено са видимата част от много по-широка задкулисна сделка между Вашингтон и Будапеща. Когато администрацията на Байдън го вкара в черния списък, го определи като ключова фигура в „клептократична екосистема“, която подкопава демократичните институции в Унгария. Американското Министерство на финансите обвини Роган, че е използвал служебното си положение, за да обогати себе си и политическите си съюзници чрез насочване на обществени поръчки към приближени бизнесмени.

Сега държавният секретар на САЩ Марко Рубио заяви, че ако Антал Роган остане в списъка, това ще е несъвместимо с външнополитическите интереси на САЩ. 

И лидерът на ГЕРБ е вдъхновен от тези „опрощения“ за клептократичните системи. Стигна се дотам, че дори отрече онова, което е написано черно на бяло при налагане на санкциите – че Пеевски не бил санкциониран за корупция.

Той [Делян Пеевски – б.а.] не е санкциониран за корупция. Ще дойде време и за него, и за Горанов да излезе истината, както излезе и за Унгария.

Дали не гледа на Пеевски и ДПС – Ново начало като на дългосрочен партньор? Привикването с Пеевски във властта започна да става факт, за което помагат и всички разкази за неговото всемогъщество и влияние във всяка сфера – съдебната система, службите за сигурност, строителството, спорта. Той изглежда като некоронования български Орбан.

Кой върви по стъпките на Орбан?

А Борисов не просто се опитва да изпере Пеевски и Горанов, той пренаписва разказа за корупцията – от провал на държавата в наказването ѝ до сделка между власт и влияние. Орбан рекламира своята сделка с видео от Мар-а-Лаго, където се видя с Тръмп осем месеца преди президентските избори и получи комплимент какъв „фантастичен лидер“ е. Сигурно защото е превърнал Унгария в партия държава, подчинена на автократичния му режим.

Със или без санкции за Роган никой не се заблуждава каква е истината за Унгария. Хиляди унгарци протестираха с искания за оставки на Орбан и главния прокурор Петер Полт при скандала Шадл–Вьолнер. Той избухна, след като бивш съпартиец на Орбан – Петeр Магяр, публикува запис от разговор с правосъдната министърка Юдит Варга (от времето, когато двамата са били съпрузи). В разговора Варга описва как помощници на началника на кабинета на Орбан (Антал Роган) искат да премахнат определени части от документи по дело за подкуп. 

В опит за сближаване с европейския приятел на Тръмп – Виктор Орбан, партия ДПС – Ново начало, която до миналата година беше част от семейството на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ), вече е в Групата на консерваторите и патриотите в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). Съюзът е скрепен на среща между председателя на Групата на консерваторите и патриотите – унгареца Жолт Немет от партията на Орбан „Фидес“, и Атидже Вели от формацията на Пеевски.

В България има двама политици, които се ползват от публично изразените симпатии на Орбан – Борисов (наричат се един друг „стари приятелю“) и президентът Радев, който също е щедър на комплименти към изолирания в ЕС лидер. 

Вече и друг силен човек в България бърза да си проправи път към Орбан, но бъдещето не изглежда розово за унгарския премиер. „Фидес“, която управлява Унгария в последните 18 години, може да изгуби изборите през април 2026 г. заради инфлацията, растящия дълг, слабата национална валута, натиска върху медийната свобода. Тези проблеми сриват държавата, която осъществи най-успешните реформи към пазарна икономика в Източна Европа. Създадена от споменатия Магяр, понастоящем евродепутат, партия „Тиса“, вече част от ЕНП, набира популярност с фокус върху борбата с корупцията, възстановяване на демократичните институции и по-дълбока интеграция с ЕС. Формацията на Магяр се утвърждава като сериозен претендент за властта – в едни социологически проучвания е първа, в други – втора, с незначителна разлика с „Фидес“. Въпросът е колко различна от „Фидес“ е „Тиса“.

Ту-тууу

Как би могъл Борисов да се помоли за „опрощение“ за Пеевски и изваждането му от списъка „Магнитски“? Единствено чрез създаденото с мандата на ГЕРБ правителство, което да откликва на инициативи и предложения от страна на новата американска администрация. 

Борисов дори обяви, че интерес към българските реактори имало и от Доналд Тръмп, който в първия си мандат изпращал експерти да ги видят. 

Искам с президента Тръмп, с Мъск, с „Mайкрософт“, Бил Гейтс – имат интерес, ако можем да го направим това нещо – не вярвам да има българин да не иска най-мощният изкуствен интелект да е тука. Аз мисля за държавата, ако ме разбирате.

Изявлението му бе гарнирано с типичния Бойко-Борисов превод на Възкресението, предизвикал смях и сарказъм в социалните мрежи.

Господ са го мъчили по най-отвратителния начин, тръни му забива̀ли в главата, пирони в ръцете, върза̀ли го на дървото, на кръста. И когато всички се отрекли от него, изведнъж се показал отгоре и казал: „Ту-туу.“ Даже накарал Тома Неверни, понеже имал много дупки от пироните, и му казал: „Избери си една, мушни си пръста, ама само в една, няма да ме мушиш по цялото тяло“…

На Борисов и на Пеевски, изглежда, им се е показал Тръмп. 

А по улиците тръгват нови протести „Вън Пеевски от властта“. Но с него трябва да си отиде и Бойко Борисов.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/razuznavane-i-politika-skandalut-signal-i-budeshteto-na-pette-ochi/

Възходът на социалните мрежи и изкуственият интелект са двата основни фактора, които поставиха под въпрос универсалната валидност на десетилетия формално общуване между политиците. Разузнавателната общност не прави изключение, тъй като днес разузнаването е един от секторите, които разчитат на информационните технологии за обезпечаването на своите прогнози. В конкретния случай с американското разузнаване е редно да кажем, че то на практика не може да функционира без адекватно информационно обезпечаване, тъй като по-голямата част от разузнавателните агенции в САЩ са точно това – огромни мозъци, чиято задача е да снабдяват политиците с информация.

От Втората световна война насам тази мрежа от агенции винаги е сочена като пример за професионализъм, обективност и ефективност на работата си, встрани от недоказуемите конспиративни теории за нейните доктрини. Същевременно би било наивно да смятаме, че тази институционална машина не прави грешки. Даже напротив, през годините някои от най-сериозните грешки, допускани в политиката на САЩ от президентските администрации, са плод на разузнавателни провали. А самите провали са факт, независимо от дежурното извинение на много служители, че просто са следвали заповеди, без да знаят за какво става дума. Какви обаче са причините за тези неуспехи и защо с годините разузнавателните гафове все повече се политизират? Отговорите ще се опитаме да намерим в този анализ.

Институционални особености на американската разузнавателна общност

Популярната култура наивно е свела разбирането за американското разузнаване само до агенцията на Централното разузнавателно управление (ЦРУ), която в последно време стана твърде популярна и у нас с това, че всеки втори прозападен интелектуалец е неин „агент“. Но ако се вгледаме по-внимателно в мрежата от институции, които се занимават с разузнаване в Америка, ще видим уникалността ѝ, дължаща се и на факта, че е една от малкото мрежи, които не копират британската англосаксонска традиция. Това е така, защото много дълго време САЩ просто нямат разузнаване. В годините на изолационизма не виждат смисъл да инвестират в създаване на разузнаване, а предпочитат да използват ограничените ресурси на републиката, за да я разширят в посока Дивия запад. 

Отварянето на САЩ в началото на XX век и Първата световна война не променят това, тъй като тогава фракцията на изолационистите в Конгреса е все още силна и не позволява на президентите да използват финансови ресурси за създаване на нови агенции. Всичко се променя с края на Втората световна война, когато става ясно, че САЩ са изправени срещу СССР, чиято школа от политтехнолози надминава като стратегическо планиране американските центрове за анализ на външната политика. В тези условия президентът Хари Труман създава ЦРУ, чиято основна задача е да събира информация за противника по време на Студената война.

ЦРУ функционира на тъмно в продължение на цели три десетилетия – до момента, в който Конгресът оказва натиск върху президента Ричард Никсън да осветли част от секретните разходи на своята администрация. В тези условия конгресмените с ужас разбират, че агенцията години наред е била отговорна единствено и само пред държавния глава, без да се отчита на конгресмените, и стои зад множеството скрити операции на американското правителство зад граница. Повод за разкритието е секретен доклад, който преценява доколко връщането на Йерусалим под контрола на Израел ще бъде от полза за интересите на САЩ, а рецензент на доклада е Хенри Кисинджър.

До онзи момент няма изследвания колко голямо е влиянието на ЦРУ през годините, но е факт, че в следващите десетилетия то става още по-сериозно. Въпреки че Конгресът се опитва да създаде агенции, с които да държи под контрол ЦРУ, то продължава да се отчита основно пред президента, а камарите научават за множеството му дейности едва след като привикват неговите директори на изслушване. След края на Студената война влиянието на тази агенция продължава да расте, като нейните функции вече са не само аналитични, но и оперативни.

Хегемонията на ЦРУ приключва с 11 септември 2001 г., когато агенцията претърпява най-мощния провал в десетилетната си история, снабдявайки президента Джордж Буш-младши с информация, че на територията на Ирак се намира ядрено оръжие, което Саддам Хюсеин възнамерява да използва срещу САЩ. По това време един от бащите основатели на структурния реализъм – Робърт Джървис, който в продължение на години сътрудничи на разузнаването, е сред малкото учени, които предупреждават, че предположенията на агенцията са неоснователни. Когато съветите му са пренебрегнати и след като се доказва, че е прав и на територията на Ирак няма оръжия за масово унищожение, той отказва да сътрудничи и пише своята книга Why Intelligence Fails, в която разкрива кои са най-големите провали на ЦРУ по време на Студената война.

За да замаже скандала, Буш-младши прави мащабна реформа в разузнавателната общност на САЩ, като през 2004 г. създава самостоятелна изпълнителна агенция под шапката на изцяло новата служба Директор на разузнаването (Director Of National Intelligence – DNI) и по този начин детронира ЦРУ. Управлението оттук нататък се превръща в един огромен хъб за информация, пряко подчинен на директора на разузнаването, който упражнява цялостен контрол върху системата и отговаря единствено пред президента. С това Буш не само отнема на ЦРУ водещата роля на разузнавателна топагенция, но и допълнително централизира системата в ръцете на един човек, отговорен еднолично пред президентската институция. Надеждата явно е, че политическите решения ще са по-добри от тези на разузнаването… Но дали наистина е така?

Скандалът Signal

Първите месеци от управлението на администрацията Тръмп бяха белязани от ярък скандал, който получи широк отзвук по целия свят. Става дума за неформален разговор между висши федерални служители от американското правителство, които обсъждат стратегията на САЩ за удари срещу хутите, трансатлантическите отношения и редица други въпроси, свързани с американската национална сигурност, в чат група в приложението Signal, където по невнимание бива включен и главният редактор на The Atlantic Джефри Голдбърг. Важно е да отбележим, че скандалът не е прецедент в американската история и не следва да се възприема като такъв.

Сходни казуси видяхме, когато се оказа, че бившият директор на ЦРУ Дейвид Петреъс е изпращал класифицирана информация от личния мейл на любовницата си, или пък в случая с бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, която също беше използвала електронната си поща за подобни цели. Тази практика отчасти е плод на широката достъпност, която политическият елит в САЩ се опитва да демонстрира пред избирателите и служителите си, а от друга страна, голяма част от политиците явно стават жертва на егото си, което ги заблуждава, че едва ли ще им бъде потърсена отговорност.

В крайна сметка всеки федерален служител, който няма ранг на четиризвезден генерал, при такъв скандал по всяка вероятност ще бъде уволнен. Но подобна участ рядко застига тези, които са на върха на пирамидата. Логичният въпрос е защо.

Още в първите дни на скандала мнозина предполагаха, че Доналд Тръмп ще иска оставката на секретаря по отбраната Пийт Хегсет или на съветника по националната сигурност Майк Уолц, който официално пое отговорност за добавянето на журналиста Джефри Голдбърг в чата. Дали оставки няма да последват в идните месеци, все още не се знае, тъй като гафовете на Уолц стават много, а недоволството срещу отношението на Хегсет към съюзниците на САЩ продължава да расте. Проблемът е, че Тръмп ще бъде в много неудобна позиция, ако поиска оставките на Хегсет или Уолц, по две причини. 

Първо, Хегсет е един от най-приближените политици на Тръмп и рискът да се превърне в нов Майк Пенс, в случай че бъде лишен от поста си, е много голям. Тръмп няма нужда от врагове в този момент, особено ако имат сериозно влияние в медиите и в по-консервативните републикански среди. Уолц от своя страна е един от малкото балансирани членове в кабинета на Тръмп (на фона на останалите, разбира се) и е сред най-добрите експерти по Китай в разузнавателните среди. Това е доста важно за Тръмп, който разглежда сдържането на Китай като приоритет във външната си политика. Нещо повече, изваждането на Уолц от кабинета на президента може да доведе до оповестяването на други скандали или до изтичането на информация, която Уолц добре познава като член на Съвета по национална сигурност към държавния глава.

В крайна сметка и въпреки скандала, стабилността на администрацията явно е приоритет за Тръмп, който вече започва да се сблъсква с огромно обществено недоволство от страна на много американци. Разтърсването на кабинета от скандали не беше екзотика и по време на първия му мандат, но за лидери като него е по-важно да имат до себе си хора, на които могат да вярват, отколкото разочаровани съветници и министри, които ще се опитат да настроят републиканците в Конгреса срещу президента.

Ако това се случи, политиките на Тръмп ще бъдат рязко дискредитирани, тъй като дори балансиращото влияние на Джей Ди Ванс няма да е достатъчно, за да неутрализира вредните ефекти от подобен сценарий. В същото време Тръмп не планира институционални реформи в разузнаването, а се опитва да проведе такива в кадровия му състав, прикривайки се под чадъра на неговия директор. Тази стратегия е характерна за администрацията на Тръмп и много служители в сектора за сигурност в САЩ вече се разделиха с постовете си в очакване на нови назначения. Попълненията тепърва предстоят.

Ефективен ли е още слонът на Чичо Сам?

Слонът е популярна метафора, с която медиите в САЩ обичат да описват начина, по който работи разузнаването – нека всеки я разбира, както прецени. Въпросният чат в Signal е проблематичен не защото е някакъв грандиозен теч в разузнаването. Не е такъв, тъй като едва ли нещо толкова важно може да излезе наяве, без да има цялостни последици за системата. Пример отново е 11 септември и по-точно войната в Ирак, която коства на ЦРУ водещата ѝ роля в общността, извоювана с десетилетия.

Но видяното е проблематично от политическа гледна точка, тъй като става ясно, че дебатът в САЩ вече върви в съвършено различна посока, а онези, които го водят, са представители на младото поколение политици, за които НАТО означава все по-малко.

В съдържателен план чатът показва, че Тръмп се връща към стратегията на Буш да се фокусира в краткосрочен план върху Близкия изток, а в дългосрочен – върху Китай. Европа заема малко, дори никакво място в политиката на тази администрация, а европейците явно са обект на огромна неприязън от страна на най-приближените на Тръмп.

Второто ниво, на което трябва да анализираме чата, е идеологическо. От него става ясно, че САЩ се връщат към външнополитическата философия на неоконсерватизма, която слага акцент върху унилатерализма и превантивната война като предпочитани инструменти на американската външна политика. Това, както вече стана видно, води до рязък спад на инвестициите за мека и интелигентна сила, както и до пренасочването на повече ресурси за твърда сила и ядрено сдържане.

А явната неприязън на управляващите елити в САЩ към Европа може да бъде обяснена по много прост начин – консерваторите не обичат либерали. Това стана ясно още по време на речта на вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс към европейците на Мюнхенската конференция по сигурността и продължава да личи по натиска, който администрацията на Тръмп оказва върху Европейския съюз да ликвидира квотите за многообразие в Европа. Идеологическият сблъсък заплашва да стане политически и в този смисъл скандалът с чата е едно от събитията, които сякаш забавиха тази трансформация.

От друга страна, наивно е да се оспорва начинът, по който работи разузнавателната машина на САЩ, защото Америка беше тази, която предупреди, че Русия ще нападне Украйна през 2022 г. и че „Хамас“ подготвя атентат срещу Израел през 2023-та. В същото време постоянно научаваме как партньорските служби многократно работят с българските по залавяне на лица, които представляват заплаха за сигурността на страната. Въпросът е доколко тази машина ще остане незасегната от метлата на Тръмп и дали неговите действия ще намалят ефективността ѝ. Тепърва предстои да видим дали това ще стане, но е факт, че настоящата администрация извърши сериозни кадрови промени, без да намери воля за реформа на разузнавателните институции, като тази от времето на Буш. Това означава, че Тръмп просто иска да има около себе си лоялни служители в сектора, които да предотвратят възможността за политически протести.

Най-сериозната дилема обаче се отнася за състоянието на Петте очи – разузнавателния съюз, който обединява сектора за сигурност в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Този алианс е уникален по рода си и съвместните усилия на бившите британски колонии да обединят разузнаванията си го превръща в наднационална мрежа, която през годините надхвърля юрисдикцията на международното право и Женевските конвенции.

Контролът, с който Петте очи разполага върху съвременните информационни технологии и интернет, е една от последните бариери, пречещи на Китай и Русия да детронират САЩ от позицията им на глобален лидер.

Затова и дебатите около изкуствения интелект са толкова интензивни – ако той стане носител на комуникациите и военните технологии, това може да даде значително предимство на Пекин и дори на Северна Корея, която вече разполага с първите в света кибервойски, намиращи се под непосредствения контрол на правителството. На фона на сложната информационна инфраструктура на Северна Корея, тези на Русия, Китай и САЩ изглеждат като проста система от институции, обвързани без никакъв смисъл, да не говорим, че за киберсигурност и киберстратегия във Вашингтон започна да се говори едва по време на администрацията на Обама.

Казано с други думи, природата на разузнавателните мрежи вече се променя и колкото и да е силно американското разузнаване, то ще трябва да се адаптира към съвременните реалности в рамките на Петте очи. Затова и притеснение буди информацията на Financial Times, че един от най-близките съветници на президента Тръмп – Питър Наваро, е предложил Канада да бъде изключена от разузнавателния съюз. (Самият Наваро впоследствие се опита да отрече.) Това би означавало сериозна победа за Северна Корея – тя вече разполага с балистични ракети, които могат да достигнат американската територия, и не е сама в желанието си да сложи край на американското глобално лидерство.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/mrusna-duma-li-e-lobizmut-ili-koga-igrata-zagrubyava/

От 2022 г. досега няколко скандала, свързани с лобизъм, разклатиха Европейския парламент и принудиха евродепутатите и администрацията да предприемат по-сериозни мерки относно етичното поведение на депутати и служители. 

Какво беше свършено досега и къде институцията удря на камък?

Когато в началото на декември 2022 г. бащата на заместник-председателката на Европейския парламент (ЕП) Ева Каили, беше задържан от белгийската полиция на излизане от хотел в Брюксел с куфарче, пълно със стотици хиляди евро, случилото се приличаше повече на сцена от комедиен филм от 70-те, отколкото на реалност. Впоследствие белгийската полиция конфискува над 1,5 млн. евро кеш от евродепутати и служители, замесени в скандала, и вече на никого не му беше до смях. 

Оказа се, че властите в Катар са подкупвали с години различни евродепутати с пари в брой, подаръци и луксозни пътувания, за да напудрят имиджа на страната си на европейската сцена и да заглушат критиките към неспазването на човешките права. В периода преди и по време на домакинството на Световното първенство по футбол в края на 2022 г. катарците стават още по-щедри и схемата е разкрита. Добил известност в медиите като „Катаргейт“, този корупционен скандал беше като студен душ за Европарламента, който се зае да засили контрола и прозрачността на институцията, за да предотврати бъдещи скандали. 

Въпреки това преди по-малко от месец нови разкрития, този път свързани с търговско лобиране от страна на китайската компания Huawei от 2021 г. досега, доведоха до повдигането на осем обвинения към бивши и настоящи евродепутати и служители на ЕП и отново станаха повод да се констатира, че мерките, взети през изминалите две години, може би не са достатъчни, щом скандалите продължават. Обвиненията този път са, че евродепутати и техни сътрудници са получавали пари и луксозни подаръци, за да защитават чрез законодателни инициативи позициите на китайската компания на европейския пазар. Разследването все още тече и за момента няма потвърдени присъди. В аферата има и индиректна българска връзка: единият от офисите в ЕП, запечатани от белгийските власти, е на Адам Мухтар, асистент на българския евродепутат Никола Минчев (Renew Europe, ПП–ДБ) – засега не се знае дали и в какво е обвинен Мухтар, а името на Валентин Тончев, бивш асистент на Илхан Кючюк (Renew Europe, ДПС), също беше споменато в някои медии във връзка със скандала, но самият Тончев опроверга тази информация.

Не е новина, че ЕП е арена на ожесточени битки между най-различни национални, регионални, търговски и дипломатически интереси, на която представителите на определени държави или фирми не се свенят да използват луксозен асортимент от примамки в своя полза. Шокиращи в тези случаи са мащабът и продължителността на операциите. Разследвания на брюкселския Politico установиха, че за четири години Мароко, Мавритания и Катар са похарчили 4 млн. евро за подкупи за европарламентарна дейност в тяхна полза. Освен за прикриване на нарушенията на човешките права, тези пари са послужили за лобиране за отпадане на визите между Катар и ЕС, за ограничаване на критиките към Мароко по време на мигрантската хуманитарна криза и за „обезвреждането“ на един мавритански дисидент. Тепърва ще се разбере какви хватки е прилагал китайският Huawei. И това е само върхът на айсберга… 

Къде лобистите се срещат с евродепутатите и какво не е разрешено?

Всяка организация, която работи за дадена кауза и цели да повлияе в процеса на вземане на политически решения, е вид лобистка организация и в това само по себе си няма нищо лошо. В това число влизат неправителствени организации, синдикати, професионални и търговски дружества, предприятия и фирми, изследователски и академични институции. Всяка от тези организации защитава определени интереси и евродепутатите се срещат с техни представители, когато работят по съответните доклади, за да включат после в законодателните текстове гледните точки на всички засегнати страни. Например депутатите, работещи по въпросите на околната среда, се срещат с еколози, но също и с лобисти по земеделските и транспортните въпроси, тъй като всички тези теми са взаимносвързани и трябва да се търсят законови решения с максимален обхват на положително действие. 

За да имат достъп до ЕП, лобистите трябва да бъдат записани в Регистъра за прозрачност на европейските институции. Създадена през 2011 г. като общ регистър на Европейската комисия и Европарламента (Европейският съвет също се присъедини през 2021 г.), тази база данни, в която до момента са регистрирани над 14 000 организации, регулира взаимоотношенията между европейските законотворци, техните сътрудници и всички други заинтересовани страни и цели да осигури прозрачност и отчетност. 

За да бъде регистрирана, всяка организация трябва да декларира правния си статут, участващите лица, годишния си бюджет, както и източниците си на финансиране. Регистрацията позволява на представители на тези организации да имат входни баджове, да се срещат с евродепутати – с предварителна уговорка или спонтанно по коридорите на сградата, както и да участват в конференции и вътрешни събрания. Установяването на неформални контакти със служители и парламентарни асистенти също е много по-лесно за регистрираните лобисти, защото могат да се движат свободно в сградата. Дипломатите също имат входни баджове за ЕП, но те ги получават чрез посолствата и представителствата на страните, за които работят. 

Към днешна дата в Регистъра за прозрачност има 80 регистрирани български организации, сред които Камарата на автомобилните превозвачи, Българската стопанска камара и Националната асоциация на зърнопроизводителите, но също и по-малки организации, фондации и търговски дружества. От евродепутатите се очаква да проверят дали една организация е регистрирана, преди да приемат покана за среща, както и да декларират самата среща на личната си страница на сайта на ЕП. Задължението всички евродепутати да декларират своите срещи с лобисти и дипломати беше въведено именно след „Катаргейт“ като една от 14-те точки, предложени от председателката на ЕП Роберта Мецола в плана „Укрепване на почтеността, независимостта и отчетността“. Освен това депутатите трябва да декларират получени подаръци на стойност над 150 евро и пътувания, платени от трети страни. 

Критиците на етичните реформи смятат, че тези мерки са недостатъчни, тъй като разчитат на добрата воля на депутатите и няма външен механизъм за контрол. Показателно е, че самата Мецола не срещна подкрепа в собствената си група (ЕНП), когато някои от промените се гласуваха в Комисията по конституционни въпроси през юли 2023 г. Предложението за забрана депутати да заемат позиции в организации, записани в Регистъра за прозрачност, беше подкрепено от групата на социалистите, на левите и на зелените и отхвърлено от групата на ЕНП и на либералите Renew Europe. Понастоящем депутатите могат да заемат позиции в тези организации, често като консултанти или като членове на управителни съвети, и трябва да го декларират само ако годишните приходи от тези дейности надхвърлят 5000 евро. 

Според проучване на Transparency International от края на 2024 г. три четвърти от евродепутатите имат допълнителни дейности, а една трета са декларирали външна дейност, от която получават приходи. В същото проучване са отбелязани десетте евродепутати, които получават най-много приходи от външни дейности, и от този списък става ясно защо десницата блокира предложението външните дейности да са забранени по време на парламентарния мандат: половината в топ десет са членове на ЕНП (включително председателят на групата Манфред Вебер), а останалите членуват в крайната десница на Европейските консерватори и реформатори и в „Патриоти за Европа“; има и един либерал от Renew Europe.

Къде сме ние?

Бърза справка на индивидуалните страници на българските евродепутати на сайта на ЕП показва, че почти всички, с изключение на Елена Йончева (ДПС – Ново начало) и Ева Майдел (ГЕРБ), регистрират (поне някои от) срещите, които провеждат с външни организации. Платформата Integrity Watch на Transparency International позволява филтриране на лобистките срещи на депутатите по теми, държави и действащи лица. Така например става ясно, че българските евродепутати са на първо място от всички евродепутати по срещи, свързани с Русия или с представители на Руската федерация (23,5% от българската делегация). Това включва тримата евродепутати от „Възраждане“, които са се срещали с лица от Постоянното представителство на Русия към ЕС и на Руското посолство в България, както и Никола Минчев от ПП–ДБ, който се е срещнал с представители на опозиционния „Форум Свободна Русия“.

Израел и Китай също са много популярни сред българските евродепутати. Една трета от тях са провеждали срещи с представители на Израел и една четвърт – с представители на Китай. Разбира се, статистиката обхваща само декларираните срещи и няма механизъм за сверяване на информацията, нито конкретни санкции, ако се разкрие, че дадени срещи не са били обявени. Процесът по промяна на етичната култура в политиката е бавен, особено за тези, които идват от държави без регулация на лобистките дейности, каквато е България. 

На 15 май 2024 г. европейските институции подписаха споразумение за създаването на междуинституционален орган по етика, който да наложи еднакви етични стандарти за всички институции. За момента обаче преговорите по прилагането на споразумението продължават заради вътрешни блокажи и отпор. Дотогава остава да разчитаме на добрата воля на евродепутатите, както и на евентуалния им страх, че разкрития от мащаба на „Катаргейт“ завинаги сриват политическата кариера на замесените лица. Ева Кайли прекара почти пет месеца в белгийски затвор, разделена от двегодишното си дете, и скоро след като беше освободена, напусна Белгия, а Европарламентът все ще търси работещи механизми да разубеди изкушените, преди куфарчето да се е озовало и в техните ръце. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/imash-peevski-piesh-mlyako/

Градската легенда гласи, че на мафиотския бос Ал Капоне светът дължи сроковете за годност върху кутиите с прясно мляко – направил го от алтруизъм, за да защити хората от развалени продукти. Истината е друга. Идвал краят на Сухия режим (1920–1933) и той видял възможността за нов бизнес предвид контрола върху пивоварни и дистрибуторски маршрути в съчетание с безотговорна регулация на млечната промишленост. „Трябва да имаме продукт, от който всеки да се нуждае всеки ден… Знаете ли, че има по-голяма надценка на прясното мляко, отколкото на алкохола?!“, цитира думите му неговата племенница Диъдри Мари Капоне, последната, която носи тази фамилия, в книгата си „Чичо Ал Капоне. Неразказаната семейна история“.

И българският политически бос Делян Пеевски се хвали – и мотивира и други да го възхваляват, – че работи за народа, че се грижи за хората. Същевременно осъществява безжалостен контрол върху ДПС и всички институции, до които е успял да се докопа. „Хуманността“ на олигарха е в платеното и обилно медийно покритие, но и хипокризията при политиците е пандемична. 

Самата българска политика заприлича на нещо като „Имаш Пеевски – пиеш мляко“, не само за ДПС и производните му. Поне до юни, когато ще излязат конвергентните доклади за по-скоро да, отколкото не на България в еврозоната, всички в парламента ще пият „мляко“. Управляващите – защото ще разчитат на сигурна подкрепа, а разнокалибрената опозиция – ПП–ДБ, МЕЧ, „Величие“ и „Възраждане“ – също, но поради друга причина: възможността да повтарят рефрена за сиамските близнаци Борисов–Пеевски. Никой от тях не бърза за избори, което не пречи да се организират вотове на недоверие.

Първият, внесен от „Възраждане“ с подкрепата на сродниците им от МЕЧ и „Величие“, не мина, което не изненада никого. Но даде на проруската партия на Костадин Костадинов поредна трибуна да представи себе си като единствената партия, която „защитава националните интереси“, да поддържа във форма евроскептичния дискурс сред избирателите си и също така да заяви монопола си върху темата за националния суверенитет.

ПП–ДБ не участваха в гласуването и обещаха, че ще поискат вот на недоверие след решението за еврозоната.

Ставаме свидетели на спектакъл, в който се спори кой е по-голям приятел на Путин или съответно кой е по-добър имитатор на Орбан. Виждаме зле поставен цирк, където има декори, които поставят България като провинция на Путинова Русия. Това не е националният ни интерес.

Надежда Йорданова, съпредседателка на парламентарната група на ПП–ДБ

Нито е моментът, нито е поводът да се иска оставката на правителството сега.

Николай Денков, съпредседател на парламентарната група на ПП–ДБ

А Пеевски гарантира, че каквито и вотове да се внасят, няма да минат. И междувременно прилапва една по една структурите на ДПС–ДПС, последната от които е в Разград и е най-значимата до момента. Трима кметове и още толкова партийни шефове преминаха към ДПС – Ново начало. На последните избори формацията на Ахмед Доган взе два мандата от областта, а партията на Пеевски не успя. Санкционираният от САЩ и Великобритания за корупция олигарх се подготвя за следващите избори, след като придоби мажоритарния дял от ДПС.

Рейдването

Безпрецедентното рейдване на партия, извършено от Пеевски по безкръвен път, заслужава да бъде изследвано заради ефектите в краткосрочен и дългосрочен план. 

Предстои Пеевски да погълне изцяло ДПС и затова групата около Доган отчаяно се мъчи да събере в едно парчетата. Разпокъсана на отделни зони на влияние между Джевдет Чакъров, Илхан Кючюк, Юджел Атилла (извън парламента) и други, с напускащи и преминаващи в другия лагер знакови лица, като лидера на младежкото ДПС Ибраим Зайденов, ДПС–ДПС отчаяно се стреми да се задържи на борда. Формално е партньор на управляващото мнозинство – мандатоносителя ГЕРБ–СДС плюс БСП – Обединена левица и „Има такъв народ“, но освен запазване на имунитета на депутата Джейхан Ибрямов не е спечелило позиции като заместник-министри, представители в регулатори и областни управи. Единият му кандидат за регулатор – Ремзи Осман за КЕВР, се оттегли от участие, а Ердоан Ахмедов, номиниран за Фискалния съвет, не сполучи с гласуването. 

На 27 март от партията на Ахмед Доган, представена с 19 депутати в 51-вото НС (срещу 30 на Пеевски), обвиниха управляващите, че вместо да демонтират, отново връщат модела „Пеевски“, и заплашиха да преосмислят участието си във властта:

Мандатоносителят да излезе пред българските граждани и ясно, категорично да заяви как смята да се управлява България оттук нататък – като държава на правото и европейските ценности или като заложник на Делян Пеевски и неговите мрежи. 

Но – също без изненада – ДПС–ДПС ще продължи да подкрепя правителството до юни, когато се очаква конвергентният доклад за eврозоната. Това бе решено на 1 април. Дори и заплахата за оттегляне да се беше осъществила, натрапената от Пеевски и неговото „Ново начало“ подкрепа се запазва, а значи и мнозинството. 

Ще ги оставя да ми се катерят по гърба, докато влезем в еврозоната, след това ще видите каква ще ми е реакцията,

заяви лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов. Той поясни, че в името на тази цел приема всякаква подкрепа: 

… и от ПП–ДБ, и от „Ново начало“, и от АПС (ДПС–ДПС, б.а.), и от всеки, който иска бяла, правова, финансово дисциплинирана държава. 

Какво се случва? Дългогодишният статут на ДПС като „балансьор“, наложен от ерата „Доган“, остава в миналото. До избухването на Пеевски на политическата сцена ДПС се дистанцираше от пряко участие, макар че определени високопоставени лица в изпълнителната и съдебната власт и в бизнеса бяха известни като свързани с ДПС и/или Доган, когато партия и лидер бяха синоними. Вече не са. Пеевски за първи път от съществуването на Движението успя да го извади от сенките и да го нареди с останалите сътрапезници – пред очите на всички. И това се посреща с овации от свитата му. Последният път, когато ДПС официално управляваше, беше в правителството „Орешарски“. Тогава беше фиаското на Пеевски не просто да излезе на светло, но и да е властелин на сектор сигурност.

До този момент (в който се разгръща публичността на Пеевски) никой не е предполагал, че една от най-влиятелните фигури на българския Преход – Ахмед Доган, наричан от избирателите си Сокола, не само ще се озове в периферията на собственото си творение – ДПС, а и сам ще се маргинализира. Но и най-мощните властови конструкции са уязвими, когато старият елит се „балонизира“ в самодоволството си, вътрешните баланси се разпадат и новите елити пренаписват правилата.

На пръв поглед парадоксално, но овладяването на ДПС от феномена Пеевски, сътворен от „Доган & съзаклятници“, показа, че етническият мир (лавров венец на Доган) не е застрашен, нито етническите турци са притеснени, че лидерът е българин. Като много български граждани, и те са стигнали до прагматичния извод „Важното е да върши работа!“. А той върши – не само онова, което Доган вършеше толкова години с раздаването на порциите, но и повече. Пеевски отива по-далеч с бруталния контрол върху съдебна система и институции.

Pigs get fat, hogs get slaughtered 

Разумният апетит е важна гаранция за дълголетие в политиката. Но ако някой (политически) играч прекали и стане твърде алчен и ненаситен, привлича нежелано внимание и бива унищожен. Неразкритите убийства в България на хора от високите етажи на властта и бизнеса, като Андрей Луканов, Илия Павлов, Емил Кюлев, Алексей Петров, са потвърждение. Авторитарните политици обаче винаги се размножават бързо и агресивно – както Борисов създаде плеяда себеподобни, така и Пеевски отглежда наследници. Те всички тлъстеят от власт и не подозират края си.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/peevski-3-0-poglushtaneto/

Когато питонът бавно и методично поглъща някое голямо животно, той разтваря широко челюстите си. Също както олигархът Делян Пеевски поглъща политическото в България – с него и държавността, която институциите олицетворяват.

Пеевщината не е обикновена политическа техника – тя е modus absorbendi (начин на поглъщане), при който бива изсмуквано съдържанието на демокрацията и остава фасадата, докато реалната власт преминава в ръцете на задкулисието. Пеевщината налага своята воля чрез груба сила, но и чрез неизбежност – като тежест, която политическите партии носят дори когато се преструват, че я отхвърлят. 

Кръстникът ѝ продължи традицията, заложена от началото на Прехода от висши номенклатури на БКП и Държавна сигурност, но ще се прослави повече от тях, защото ѝ даде името си. Докато другите сключваха сделки в сянка, той превърна сянката в самата сделка. Докато предшествениците му дърпаха конците зад завесата, той доказа, че завесата изобщо не е нужна, след като излезе пред нея.

В хода на този процес едни партии отричат връзките си със санкционирания за корупция от САЩ и Великобритания, други се оправдават с „политическата реалност“, за да се обвържат. Накрая първите се примиряват с присъствието на ДП и се кооперират, а вторите пак излизат на протести със старите нови плакати „Вън Пеевски от властта“. 

Асимилацията

Делян Пеевски не нахлу във властта – той я асимилира, докато тя не заприлича на него във всичко: лица, действия, натиск. Тази седмица видяхме едно от многото (му) лица. За съдия в Конституционния съд (КС) ГЕРБ–СДС, БСП – Обединена левица, „Има такъв народ“ и пеевската партия ДПС – Ново начало избраха асистента по конституционно право в Софийския университет Орлин Колев, номиниран от ГЕРБ. Завършил право в Югозападния университет „Неофит Рилски“ и започнал кариерата си на преподавател в Академията на МВР, Колев спечели срещу подкрепения от утвърдени юристи и предложен от ПП–ДБ бивш съдия на България в Европейския съд по правата на човека Йонко Грозев, за чиято компетентност и професионално развитие не съществуват съмнения – за разлика от Колев, чиято трудова биография е доста по-скромна. Въпреки това Грозев, известен и с работата си като адвокат по дела, свързани с човешките права, получи само 38 гласа – 36 от ПП–ДБ, 1 от ГЕРБ и 1 от „Величие“.

В пленарната зала обаче няколко депутати продължиха с кампанията срещу Йонко Грозев, започната в медиите от кръга на Пеевски, където в същото време беше рекламиран Орлин Колев и всичките му медийни изяви. Представен в парламента от Рая Назарян (ГЕРБ), за която също има спекулации за зависимости от Пеевски, Колев обяви, че „категорично не е обвързан с определени партии и личности“. От ПП–ДБ обаче посочиха, че в КС той ще обслужва интересите на Борисов и Пеевски, а Надежда Йорданова отбеляза, че страхът от Пеевски не е позволил на останалите партии да дадат дори един глас за: 

Бойко Борисов под натиска на Делян Пеевски зароби върховенството на правото за пореден път. 

Изборът на Орлин Колев е резултат не от правни аргументи и състезание от типа „най-добрият да спечели“, а от политическа аритметика – механика, в която качествата са на втори план, а лоялността и удобството за мнозинството са решаващи. Професионалното развитие на Колев до голяма степен повтаря нашествието на цяла плеяда възпитаници на ЮЗУ и на Академията на МВР в полето на правораздаването, като бившия главен прокурор Иван Гешев и настоящия (и.д.) Борислав Сарафов, друг конституционен съдия, като Анастас Анастасов, вече бившия председател на ВАС Георги Колев и още много прочули се юристи. Практика, утвърдена при управлението на ГЕРБ.

Амбицията на ДП е списъкът на тези въдворители на modus absorbendi – не и на върховенството на правото – да бъде продължен, за да продължи и подчинението на институциите. Едва ли някой приема за истина декларирания предварително отказ от номинации в регулаторите и съдебната власт от страна на Пеевски. 

С избора на Колев, а и на управителя на НЗОК Петко Стефановски, също подкрепен от ДПС – Ново начало, бе даден старт на „обновлението“ – 96 нови лица в перманентната власт. Край ще сложи най-трудният избор – за членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) и на Инспектората, за които е необходимо мнозинство от 160 гласа. Това е и голямата цел на modus absorbendi: да бъде възпроизведен досегашният модел, който пази върховенството на част от политическия елит и неговите икономически кръгове. Но до средата на годината – възможен хоризонт за правителството, обявен от лидера на ГЕРБ – най-вероятно парламентарната квота във ВСС няма да бъде избрана.

Дотук сметките показват, че в КС има (поне) двама конституционни съдии, лично благодарни на Пеевски, също и на Борисов – Десислава Атанасова и Орлин Колев, но и издигнатият от ПП–ДБ Белослав Белазелков получи същата подкрепа. 

Има ли изход?

През 2013–2014 г., когато бяха протестите срещу избора на Пеевски за председател на ДАНС, наложен от БСП и ДПС, към гневната градска десница се присъедини ГЕРБ. Падането на правителството „Орешарски“ изтласка Пеевски обратно в сенките тъкмо когато беше набрал сили за повторно излизане на светло след Тройната коалиция. Но не скъса мрежите му на влияние в съдебната система. И завърналата се на власт ГЕРБ с премиер Бойко Борисов се възползва от тях. 

След политическите турбуленции, започнали през 2021 г., през 2023 г. звездата на Пеевски отново изгря на сцената с „конституционно мнозинство“, очертало се като ключова стратегия на ПП–ДБ, обявена още преди изборите през април същата година от съпредседателя на „Демократична България“ Христо Иванов. Целта беше да се постигне широко съгласие за конституционни реформи, които да ограничат влиянието на главния прокурор и да стабилизират съдебната власт. На теория това изискваше разширяване на подкрепата отвъд ПП–ДБ и ГЕРБ, което доведе до преговори и с ДПС.

Така след вота към парламентарното мнозинство на ПП–ДБ и ГЕРБ, разполагащи със 133 мандата, се притуриха и 36-те на все още единното ДПС. И Делян Пеевски влезе в роля, от която не е излязъл – на стожер на управлението и негов некоронован наставник. 

На практика обаче балансът на силите се измести – вместо ПП–ДБ да използват ДПС като инструмент за реформа, Пеевски използва „реформаторите“ като инструмент за завръщането си в политическия елит. Това беше видимо още в първите етапи – когато ПП–ДБ не просто толерираха Пеевски като част от процеса, а мълчаливо приеха неговата водеща роля. Докато коалицията с ГЕРБ беше представена като „неизбежен компромис“, съюзът с ДПС нанесе поражения, тъй като разми границите между реформатори и статукво.

Вместо инструмент за съдебна реформа, „конституционното мнозинство“ послужи на олигарха, който иззе инициативата, а ПП–ДБ се оказа в капана на реалността. Резултатът от онова 9-месечно управление е, че значителна част от конституционните промени бяха отменени от Конституционния съд, а то самото се разпадна при планираната правителствена ротация между ПП–ДБ и ГЕРБ. Впоследствие се оказа, че Пеевски е имал свои в кабинета, макар да бе декларирано, че няма да получи назначения. Разчитал е обаче да се снабди със своя квота в регулаторите и ВСС. 

Този път шансовете да си я осигури са значително по-големи – в политиката благотворителност не съществува. В настоящата ситуация Пеевски и гласовете на депутатите му (пак) се оказаха насъщни за управляващото мнозинство, заковало се на минимума от 121 гласа заради влизането на „Величие“. В противен случай правителството с мандата на ГЕРБ–СДС ще падне, обясняват задъхано някои анализатори, също и политици като Борисов: 

Изобщо не е стабилно правителството, как ще е стабилно? Диаметрално противоположни партии, които събрахме с най-важната цел – да приемем бюджета и еврозоната. Всеки може да клати лодката, както си иска.

Но работата е там, че дори депутатите от ДПС на Ахмед Доган, недоволни от назначения и с неудовлетворени докрай претенции, не искат да клатят тази лодка, защото после не е сигурно дали ще намерят място в нея. Също и другите партньори в управлението, като БСП и ИТН. А с Пеевски, както убеждават едни и същи пророци на ДП, кабинетът има шансове да изкара пълен мандат. Едва ли ще е пълен, но в парламента изглеждат готови да приемат бюджета за 2025 г. и да довършат назначенията. 

С гласувания вече бюджет Пеевски получи първия подарък за своята подкрепа от управляващите – с гласовете на ГЕРБ–СДС, ИТН, БСП и на неговата партия бе дадена зелена светлина на веригата държавни магазини за хранителни стоки с надценка до 10%. Поредната хранилка, чрез която с парите на данъкоплатците ще се купуват гласове и ще се финансират обръчи.

При толкова фрагментирана подкрепа в парламента договарянето става все по-трудно, а компромисите – по-големи. Единственият начин да се разпадне коалицията е Борисов да обяви изтеглянето на ГЕРБ. Самият той първоначално обяви хоризонт на кабинета „Желязков“ до влизането в еврозоната, т.е. не повече от година. После скъси наполовина – до излизането на конвергентните доклади през юни. Дотогава регулаторите най-вероятно ще бъдат обновени, но не и ВСС. Лидерът на ГЕРБ може и да изтегли партията си от мнозинството, ако не иска един доминиран от ДП Висш съдебен съвет да избере следващия главен прокурор и цялата власт да се концентрира в едни ръце.

Питонът не бърза, до половината ги е налапал. 

* Според една от легендите Лаокоон бил прорицател от Троя, който се опитвал да предупреди съгражданите си, че подаръкът от гърците (Троянският кон) е поредната хитрост на Одисей и ще обрече Троя на гибел. Докато един ден Лаокоон заедно с двамата си сина принасял жертва на Посейдон на брега на морето, от него изскочили две огромни змии и убили децата и бащата. После се скрили в храма на Атина и троянците решили, че това е знамение – Лаокоон не е прав за коня и боговете го наказват. Всички знаем какво става после с коня и с Троя. В статуята „Лаокоон и синовете му“ от Агесандър, Полидор и Атенодор от Родос е увековечена тъкмо тази борба на бащата да спаси децата си от змиите. – Б.р.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/siriyskiyat-vupros-v-razdavaneto-na-kartite-mezhdu-velikite-sili/

Сирия винаги е оставала някак си „незабелязана“ на фона на останалата част от Близкия изток, като причините за това са много. Най-очевидната от тях е навикът на Великите сили да използват страната като буфер за военните си авантюри през десетилетията, още от времето на древните империи до наши дни. Това е и причината, поради която Сирия е толкова „желана“ от всеки завоевател, който разбира геостратегическото ѝ значение – на юг тя е вход към едни от най-плодородните земи в Близкия изток, а контролът над пристанището ѝ дава възможност и на най-слабия флот да получи директен достъп до Средиземно море. Въпреки древната си история и хилядолетното съжителство на много култури на територията ѝ, страната така и не успява да изгради самостоятелна политическа идентичност, а независимостта ѝ става факт едва след края на Втората световна война, когато арабските държави в региона се превръщат в една от многото арени на сблъсък между САЩ и СССР.

Модерната сирийска държавност и външна политика

Когато Сирия става най-сетне част от ООН през 1945 г., тя все още няма свой покровител сред суперсилите и след кратковремения си политически флирт с Египет тръгва по трудния път на независимостта си. Политическата система на младата нация е сложен компромис от присъствието на мюсюлмани, християни и друзи. Пръв СССР проявява интерес към Сирия, възприемайки я като отправна точка за своя нов политически експеримент – панарабизмът. Това е идеология, която призовава за обединението на всички арабски народи в Близкия изток под знака на социализма в една славна арабска нация, която да се противопостави на американското влияние в региона и на най-близкия съюзник на САЩ – Израел.

Парадоксално, панарабизмът за кратко време се радва на подкрепа дори и от страна на президента Айзенхауер, който вижда в него възможност за частично овладяване на конфликта между Израел и останалите арабски държави. Уви, мечтите на Москва и Вашингтон рухват през 60-те години, когато панарабизмът е в упадък, а апетитите към Сирия са откраднати от Египет, който става първата арабска държава, осмелила се да започне мирен диалог с Израел.

Провалът на панарабизма води до рязко увеличаване на влиянието на движения като „Мюсюлмански братя“, които се стремят към възстановяване на халифата от времето на Османската империя и към пълна ревизия на исляма. Последното е много важно, защото то включва приемане на тълкуванието на някои влиятелни египетски шейхове, виждащи джихада като шести стълб на исляма, а т.нар. „голям джихад“ (ал-джихад ал-акбар) се схваща като неотменимо свързан с „малкия джихад“ (ал-джихад ал-асгар) – свещената война, и като религиозно задължение (фарида), върху което се поставя изключителен акцент.

Тези идеи стават особено популярни сред мюсюлманите в Сирия, но не успяват да спечелят политическа подкрепа в региона в условията на двуполюсна геополитическа надпревара, доминирана от ядрените оръжия и опитите на САЩ и СССР да избегнат Трета световна война. Малко след като планът на Москва да създаде „арабска Югославия“ рухва, остатъците от него дават възможност на партията „Баас“ да установи династична социалистическа диктатура в Сирия, което донякъде тушира набиращия сила политически ислям.

Парадоксалното е, че съществуването на Сирия идеално устройва и САЩ, и СССР, тъй като, въпреки социалистическата формула на властта, династията на Асад няма намерение да разработва ядрено оръжие. Нещо повече, революцията в Иран и заявките на ислямската република, че ще се бори да получи ядрен арсенал, далеч надхвърлят политическите амбиции на сирийците, които се оказват един малък детайл в геополитическата мозайка на региона. На фона на Иран, Афганистан и Ирак, Сирия и Египет попадат в графата на „стабилните държави“, които Москва и Вашингтон могат да използват като балансьори при прокарването на своите геополитически интереси в Близкия изток. А самата династия Асад, от друга страна, няма как да толерира сунитските терористични групировки, защото, за разлика от мнозинството сирийски мюсюлмани, младият Башар Асад и неговото семейство са алавити.

Разривът между Сирия и „големите“

След края на Студената война Сирия тръгва в посока, която все повече започва да я конфронтира с интересите на САЩ в региона. Разпадът на СССР слага край на всяка надежда за възраждане на панарабистката идеология, а терористичните атентати от 11 септември 2001 г. поставят страната пред дилемата дали да подкрепи американския президент Джордж Буш-младши в кръстоносния му поход срещу „Ал-Кайда“. Сложността на този избор се обуславя и от факта, че Сирия е най-дълго присъстващият член в списъка на Държавния департамент на САЩ с държави спонсори на тероризма, тъй като американското правителство от Ислямската революция в Иран насам винаги е приемало Дамаск като сухопътен коридор, по който Техеран доставя оръжия за терористичните мрежи в региона. Тези опасения на САЩ не са безпочвени, защото за доста дълго време алавитският елит в Сирия намира своя естествен съюзник в шиитското русло на аятоласите. В опита си да спаси режима си през 2003–2004 г. Асад сътрудничи последователно на САЩ да разследват ядрата на „Ал-Кайда“ на сирийска територия. В замяна републиканците решават да си затворят очите за нарастващото неодобрение срещу сирийското управление.

Тук е мястото да кажем няколко думи за самата фигура на Башар Асад. Предвид неговото образование и ценз, той определено може да бъде причислен към едни от най-образованите политици в Близкия изток. Ловките му политически маневри и светският му маниер успяват да превърнат Сирия в централизирана политически държава, където политическият ислям не успява да пусне дълбоки корени. Как тогава следва да окачествим управлението му – като диктатура или като някакъв особен тип идеология на Третия свят, която се бори за оцеляване? Отговорът е недвусмислен: Башар Асад се превърна в диктатор и терорист тогава, когато нареди употребата на химическо оръжие срещу собственото си население. Кошмарът продължи цели седем години и беше мълчаливо подминат от много страни членки на Европейския съюз, които виждаха в сирийските бежанци евтина работна ръка. Именно поради тази причина САЩ, Великобритания и Франция не успяха да съберат мнозинство за втора коалиция на желаещите, която да свали Асад още когато той започна репресиите срещу сирийците.

Още големи грешки Башар Асад допусна в края на своето управление. Една от тях беше да се довери на Русия, която му обеща подкрепа срещу ограничено военно присъствие в Сирия. Този крехък баланс можеше да бъде поддържан до момента, в който „Хамас“ не взе решение да удари Израел на 7 октомври. Тук Асад направи и друга грешка – той се довери на Иран и аятоласите, смятайки, че те ще се застъпят за него и ще влязат във война с Израел. По това време недоволството срещу режима на Асад вече достигаше рекордни нива, а израелският премиер Бенямин Нетаняху на няколко пъти предупреди, че едно от условията за траен мир в Близкия изток е пълната демилитаризация на Южна Сирия. Падането на Асад се оказа неизбежно и от любимец на сирийския народ и приемлив за САЩ „светски“ диктатор той се превърна във военнопрестъпник. Съвсем отделен е въпросът, че най-голяма роля за края на режима изигра религиозният кливидж в Сирия между богатото алавитско малцинство начело с Асад и мнозинството бедни сунити в страната, които станаха жертва на политическите амбиции на своя лидер.

„Нова“ Сирия на кръстопът

Когато един диктаторски режим си отиде, логично възниква въпросът защо беше всичко и сега накъде. Новините за Сирия отново не са оптимистични поради няколко основни причини. Първо, исторически факт е, че след Арабската пролет мнозинството от диктаторските режими в Близкия изток и Северна Африка бяха заменени с емирати и халифати. Такава беше съдбата на Либия и Ирак, а Египет остана единственото изключение от това правило заради военното управление на полковник Сиси.

Казано с други думи, бившите диктатури в Близкия изток не подлежат на демократизация и либерализация, защото гражданите им винаги разпознават шариата като алтернатива на диктаторите. Затова и не знаем дали сирийският сценарий няма да се повтори един ден и в Египет, когато властта на Сиси падне. Арабската пролет, с други думи, е един от най-грандиозните провали на Запада, тъй като днес по тези земи властва политическият ислям, а той е в пъти по-опасен от политическите амбиции на хора като Кадафи. Същевременно беше ясно, че не може да се разчита на диктаторите да уважават човешките права, защото и в тяхното съзнание те не значат нищо.

Оптимистичните сценарии за Сирия се свиват и поради факта, че южната ивица от територията ѝ включва земи, исторически принадлежащи на Израел. Лошото е, че точно тези обширни части от Сирия бяха използвани като коридор за иранските оръжия, с които се въоръжават „Хамас“ и „Хизбула“. В този смисъл, за да има траен мир по границата, е необходимо новият политически елит в Сирия да се договори с Израел за поддържането на ограничено военно присъствие в региона, което да отчита както историческите претенции на израелците, така и реалните геополитически възможности за разрешаването на териториалните спорове.

Но най-важно от всичко е да се дадат трайни гаранции на сирийците, че срещу тях няма да бъдат използвани химически оръжия (защото такива в Сирия все още има) и че новата власт, независимо от политическата си формула, няма да осъществява репресии над цивилното население. Единственият гарант за такова обещание може да бъде ООН, която обаче е изключително разделена по въпроса и очевидно не желание да се нагърби с разрешаването му.

Второто важно уточнение е, че за разлика от талибаните в Афганистан, новият лидер на Сирия Ахмад ал-Шараа и неговият най-близък съветник Абдулхамид ал-Ауак имат далеч по-светска биография. Ал-Ауак, който е и автор на новата сирийска Конституция, е преподавал дълги години конституционно право в Турция и е добре запознат със съдбата на Афганистан и Ирак, както и с грешките, които допуснаха Хамид Карзай и иракските управляващи след Саддам Хюсейн. И все пак тези факти не могат да бъдат стабилни аргументи в полза на твърдението, че сценариите от Афганистан и Ирак няма да се повторят в Сирия. В страната все още има американски войски, а бъдещето на руските бази е неясно. 

Същевременно лоялистите на Асад лесно могат да се превърнат в нова версия на талибаните, проповядвайки, че страната е сменила една „благословия“ – руската, с друга – американската. Неясно е и бъдещето на отношенията с Иран – въпрос, който новото правителство в Сирия последователно пренебрегва с аргумента, че приоритет е стабилизацията на страната и премахването на всички остатъци от режима на Асад и че на този етап тези отношения ще се свеждат единствено до изискване на компенсации от Техеран за хаоса, създаден в Сирия. Опасността надеждите на сирийците да бъдат предадени за пореден път все още не е напълно отминала.

Вместо заключение: кой е големият победител?

Естественият печеливш от станалото в Сирия е Република Турция. Падането на алавитския режим и установяването на стабилно сунитско управление работи за интересите на Ердоган, който вижда в новата Сирия възможност да възстанови влиянието на Анкара по тези земи, загубено след разпада на Османската империя. Неоосманизмът като ключова променлива в доктрината на Ердоган до голяма степен е постигнал целите си на Балканите и сега предстои да се насочи към Близкия изток. Тук той неизбежно ще се сблъска с интересите на Израел, което може да стане причина за нова голяма криза в региона.

Дали Турция ще намери баланса между желанието за сбъдването на неоосманския идеал и отношенията с Израел, зависи от политическата воля на Ердоган, който може да стигне много далеч в амбициите си. Втората държава, която определено няма да е доволна от ставащото, е Кралство Саудитска Арабия, което неведнъж е спорило с Турция в рамките на организацията „Ислямска конференция“ за това кой е неформалният лидер в сунитския ислямски свят. Напрежението между Анкара и Рияд е реалност, която също не бива да се пренебрегва.

Сирийският народ, от друга страна, спечели много с падането на Асад, но не е големият победител в тази битка, защото все още не знаем кой ще влезе в ролята на талибаните – новото правителство или старите лоялисти на Асад. И в двата случая предстои дълъг период на стабилизация, който няма как да приключи без още кръвопролития. Липсата на ясен ангажимент от страна на САЩ или Русия, съчетана с мълчанието на ООН, не вещае скорошна стабилност за региона.

Не се знае и как ще реагира Иран – в един момент той може да реши просто да анексира част от сирийските територии, на което правителството няма как да се противопостави, особено ако иранската гвардия е подкрепяна от поддръжниците на Асад и „Хизбула“. Този сценарий, разбира се, е малко вероятен, докато на територията на страната има американски войски, но те няма да са там дългосрочно, тъй като не се знае в какво ще прерасне търговската война срещу Китай, поведена от администрацията на Тръмп.

В тези условия единственият надежден съюзник на Сирия остава Турция, и то докато Ердоган все още управлява. След като десетилетия наред страната е част от геополитическите проекти на СССР за панарабизъм и на САЩ за войната срещу терора, днес Дамаск вече е сегмент на турския неоосманизъм. Дали сирийското правителство ще се примири с тази роля, зависи от два фактора: доколко има възможността да се защитава и доколко може да балансира в отношенията си с Турция и Израел. Предвид ограничената му способност да изгради свой отбранителен потенциал, по всяка вероятност ще се наложи то да лавира между регионалните актьори в Близкия изток – тъжна реалност за сирийците, която сега ги връхлита за трети път.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/medut-i-zhiloto-na-sasht-ili-za-razgovora-mezhdu-trump-i-zelenski/

Всеки, който някога е гледал спор или дебат с участието на Доналд Тръмп, може да потвърди, че в такива случаи настоящият президент на САЩ прави всичко възможно, за да размаже събеседника си, независимо кой стои пред него. Този скандален шоу стил на Тръмп не е случаен, защото именно в него се крие стратегията, която върна милиардера в Белия дом. За разлика от европейската традиция, която е прокарала ясни червени линии за реториката на политиците, в САЩ нещата не стоят точно така.

От друга страна, да сведем случилото се преди броени дни в Белия дом до някаква обикновена политическа свада, в която са се сблъскали герой и злодей, е наивна стратегия, която няма да ни каже какво всъщност стана на срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски. Много идеалисти и идеолози виждат нещата по този начин, защото стават жертва на т.нар. пожелателно мислене, при което нагласите и представите на индивида се формират на базата на неговите желания, а не на обективната реалност. Същевременно отговорът трябва да се търси не на ниво геополитика и даже не на ниво лидерство, а на ниво възприятия или дори на липсата на такива.

Ролята на възприятията и нагласите във външната политика

Всеки експерт в сферата на международните отношения би трябвало да е чел поне веднъж в живота си книгата Perceptions and Misperceptions in International Politics, дело на един от най-великите американски учени Робърт Джървис.

След Кубинската ракетна криза от 1962 г. младият Джървис лесно попада в полезрението на ЦРУ с разработките си и започва работа по няколко научни труда, посветени на ядреното сдържане, на съветската стратегическа култура и на начина, по който политиците вземат решения. Всъщност, ако отворите тази книга, ще си отговорите не просто на въпроса защо Тръмп и Зеленски се скараха, но и защо изобщо се стигна до войната в Украйна. И не, това не са дежурните драсканици на хора, които се опитват да ни убедят колко добър или лош е някой от двата отбора, а е огромен, емпирично аргументиран труд, в който Джървис обяснява как може да предвидим или анализираме ходовете на лидерите. 

Важно е да кажем, че теорията за възприятията няма общо с политическата психология, която се старае да покаже как мислят политиците. За разлика от нея, теорията за възприятията в политиката директно отговаря на въпросите как и защо политиците вземат решения. Според нея основните фактори, на базата на които се формират представите на лидерите, са три: 

• вярванията им;
• ценностната система, в която са възпитани;
• способността им да опознават околната среда. 

Въз основа на тези променливи се различават два типа лидери: рационални политици, които имат ясни вярвания и развита ценностна система и възприемат прагматично околната среда; и други, без ясни вярвания и ценности, което им пречи да бъдат рационални. Много важно уточнение тук е, че един рационален лидер може да се превърне в напълно нерационален, в случай че изгуби реална представа за случващото се около него. Основна причина за това е страхът, който не само Джървис, но и много други изследователи посочват като източник на конфликти и разделение. Съгласно теорията за възприятията този страх може да бъде преодолян, но лекарството в такива случаи е по-лошо от болестта – нужно е въпросният лидер да се постави на мястото на опонента си. А практиката сочи, че това почти никога не се случва, поради което конфликтът е неизбежен.

Казано с други думи, оръжията, санкциите, политиката, идеологията са само едната страна на монетата. Всичко може да се промени, ако нагласите на лидерите се обърнат и те започнат да възприемат другия не като враг, а като партньор. Това обръщане на нагласите като че ли повече ни доближава до случващото се в последните няколко месеца, откакто Доналд Тръмп отново е в Белия дом. Доказателство за съждението, че всичко може да се промени, е неуспехът на много европейски политици и анализатори да предвидят какво ще се случи след спечелването на изборите от Тръмп, както и че той може да стигне до крайности, които завинаги да оставят диря в трансатлантическата солидарност. 

Някои си казваха, че „не може да стане по-зле“, а други ни уверяваха, че „ще стане още по-добре“. В крайна сметка това не са прагматични оценки, а ориентири, които, макар и достоверни в някои случаи, не успяват адекватно да подготвят обществото за бурята, която се задава.

Ето защо преди всичко в един такъв анализ е необходимо да се дистанцираме от случващото се в глобалната политика днес. То е нелогично, хаотично, безнадеждно… Всъщност съвсем не – просто така изглежда. 

Защо – можем да разберем само ако пренесем анализа си на индивидуално ниво.

От какво се страхува Доналд Тръмп?

Първият и най-важен въпрос е какво е в състояние да уплаши президента на САЩ до такава степен, че той да насочи цялата си съзнателна критика срещу Украйна и срещу нейния лидер. Тук няма да помогнат изводи от рода на „Тръмп е мародер и рекетьор, а Зеленски е нашият герой“ или пък „Тръмп иска траен мир, а Зеленски – безкрайна война“. Подобни твърдения, макар и частично аргументирани, имат не емпиричен, а политико-идеологически характер. 

Отговорът е много прост: Тръмп се страхува за три неща и би дал мило и драго да не ги загуби – властта си, сигурността си и парите си. За първото и последното на този етап няма опасност, но ефектът от заплахата срещу тях беше видим след съдебните процеси срещу Тръмп, които го превърнаха в мъченик за избирателите му. 

За пръв път обаче от края на Студената война националната сигурност на САЩ е под непосредствена заплаха. И не просто от една трансгранична терористична мрежа, а от две ядрени сили – Русия и Китай. Съюз, който е способен да сложи край на американското глобално лидерство.

Тази заплаха не може да бъде неутрализирана с изпращане на войски зад граница, защото това може да доведе до ядрена война. В нея няма да има победители и тогава Тръмп ще загуби и властта, и парите си. Тук може да се даде един прост пример – думите на Зеленски: 

Г-н Президент, ние усещаме това от години. Но ако паднем, и вие ще го усетите.

На тях Тръмп реагира с гневното: 

Не знаете това! Не ни казвайте какво ще усетим и какво – не! 

Оттук насетне разговорът рязко завива в посока, за която британският премиер заяви, че „никой не би искал да вижда“. Същевременно едва ли има политик в американската история с по-голямо его от Тръмп. Този факт, съчетан със страха от ядрена война и с възхода на Китай, е прекрасна илюстрация на политическата метафора за меда и жилото, чийто автор е Драган Цанков. В този случай Зеленски усети както меда, така и жилото на САЩ.

От какво се страхува Зеленски?

Най-елементарното твърдение, което може да приемем, е, че Зеленски се страхува за живота и властта си. Всъщност, ако беше така, отдавна трябваше да е напуснал Украйна и да живее като един от най-богатите политици в Европа. Същото важи и за аргументите, които правят от Зеленски абсолютен герой или абсолютен злодей. 

Да вярваме, че един политик е доброто или лошото момче, е много наивно и такива нагласи неведнъж са изигравали лоша шега на политиците в най-новата ни история.

Затова е най-трудно да дефинираме от какво толкова се страхува Зеленски, че беше готов да спори с президента и вицепрезидента на САЩ. Слухове за подобни спорове между украинския лидер и Байдън се появиха и през 2022 г., когато в телефонен разговор благият демократ изтървава нервите си и призовава Зеленски да бъде малко по-благодарен за оръжията, които получава. Изглежда, че Байдън се е страхувал също толкова, колкото и Тръмп, конфликтът да не ескалира. 

За да си отговорим на въпроса какво плаши Зеленски, е добре да се върнем назад и да видим кое е най-силното обещание, с което той печели изборите в Украйна със смазваща преднина пред Петро Порошенко през 2019 г. Тогава Зеленски обещава на украинците две неща: че ще смаже олигархията в страната и че ще промени драстично външнополитическия ѝ курс. 

Част от опасенията на украинския лидер включват да не се разочарова от САЩ, защото това би означавало, че предава доверието на избирателите си, тъй като обещаната смяна на външнополитическия курс няма как да се изпълни без САЩ.

Зеленски възприема Америка като великия герой, който ще удари по масата и ще вкара Украйна в НАТО, разгромявайки Русия веднъж завинаги. Тези внушения се засилват с времето под влиянието на много европейски политици, които виждат във войната възможност да ревизират връзките си с Москва. Но нито Зеленски, нито Европа отчетоха, че Великите сили имат само вечни интереси, не и вечни приятели. Студеният прагматизъм на Тръмп сбъдва и най-големия страх на Зеленски – че Америка ще изостави Украйна така, както изостави Афганистан, Виетнам и големи части от Африка. Страх, който все повече започва да се усеща в Европа.

От какво се страхуват европейските политици?

Макар Европа да не е пряк участник в словесната престрелка между Тръмп и Зеленски, тя по всяка вероятност ще бъде пряко потърпевша от нея. Най-объркана от всички, разбира се, е Германия, която, подплатена с мрачните спомени от Втората световна война, години наред се страхува, че ще трябва да воюва отново. Ето че сега ще ѝ се наложи да направи точно това, ако Общността започне да гради своя армия. 

Макрон, който на пръв поглед изглежда уверен заради френското ядрено оръжие, си дава ясна сметка, че ядрените триади на Париж и Лондон са ликвидирани след разпада на СССР, което няма да им позволи да опънат ядрен чадър над Стария континент в случай на нужда, а постигането на ядрен паритет с Русия е дълъг и сложен процес, който ще погребе завинаги спокойния живот на французите. 

Останалата част от Западна Европа се страхува, че старата архитектура за сигурност вече я няма, а испанци, португалци и скандинавци ще трябва да се вдъхновяват от културното наследство на рицарите и викингите, за да градят армиите си наново. 

Най-уплашени обаче са Централна и Източна Европа, тъй като много държави в региона смятат, че те са следващите, ако Украйна падне. 

А Британия е уплашена, че Голямата война ще почне отново и Лондон ще трябва да защитава… Европейския съюз, който напусна. За британците в крайна сметка Първата световна война е много по-болезнен спомен, отколкото битката с Хитлер, защото тогава империята губи почти всичките си колонии. 

И нека все пак не забравяме, че за част от европейските политици кризата на глобалния либерален ред е шок, а за други – неизбежна реалност. Но най-големият страх на европейските лидери е, че в Овалния кабинет може да ги сполети същото, което сполетя и Зеленски. И то не за друго, а защото един дребен знак на неуважение към Тръмп може да коства на съответната държава всичко в отношенията ѝ със САЩ.

От какво се страхуват Путин и Си Дзинпин?

Всъщност в тази графа могат да бъдат поместени не само Русия и Китай, но и много съюзници на САЩ, които искат да избегнат глобален военен конфликт. Големите страхове на Русия всъщност са свързани с престъпването на червените линии, отвъд които тя би употребила ядрено оръжие срещу Украйна – ако властта на руския президент бъде застрашена или ако самото съществуване на Русия бъде поставено на карта. За администрацията на Путин съществуването ѝ е равносилно на съществуването на руската държава. Последните промени в руската ядрена доктрина го доказват, а нагласите са ясни: ако Русия види, че губи войната, ще използва всички средства, за да го предотврати. 

Някой би възразил, че завоюването на територии, чиято инфраструктура е напълно разрушена и обезлюдена, не е никаква победа, но в руското съзнание е точно обратното – достатъчно е тези територии да са руски и е без значение, че гражданите може да бъдат изложени на радиация. Началото на войната в Украйна, в което мнозина се съмняваха, и инцидентът в Чернобил от 1986 г. са историческото доказателство за тези нагласи. 

И точно тук идва изходът от уравнението – оказва се, че Тръмп и Путин се страхуват от едно и също. Затова и ходовете им са толкова идентични. Затова и искат едно и също – край на войната на каквато и да е цена. 

По аналогичен начин стоят нещата и със страховете на Китай. Си Дзинпин очевидно иска да се запише в китайската история като най-силния лидер от Мао Дзъдун насам. Това може да стане само по два начина – чрез обединение с Тайван или ако Китай успее да задмине САЩ. Една война между големите ще унищожи всякакви перспективи и за двете. Неговите страхове са общи с тези на Путин и Тръмп и затова той е склонен да се договори с тях, но все повече се отдалечава от европейците. Китайската карта на Кисинджър беше позорно проиграна от Европейския съюз, който влоши отношенията си с Китай заради САЩ и сега това започва да се обръща срещу него, като остава сам срещу САЩ, Русия и Китай.

Равносметката

Разгорещеният разговор между Тръмп и Зеленски от 28 февруари на практика доказва, че страховете на САЩ и Европа вече са много различни, за да ги обединяват. Вашингтон, който десетилетия наред беше критикуван от европейците, че се меси в делата им и им пречи, най-сетне реши да намали ангажимента си към Европа. Но това създаде много повече проблеми, отколкото реши. По време на Студената война Ричард Никсън на няколко пъти заплашва европейците, че САЩ няма да воюват с СССР заради тях, а Джими Картър до последно вярва, че мирното съжителство с Москва е възможно и че държавите от Съветския блок следва да са в нейната зона на влияние, за да може суперсилите да живеят в мир. 

Парадоксално, тогава страховете на Вашингтон, Москва и Брюксел са общи – да не би в един момент балансът на силите да се наруши така, че да се стигне до Трета световна война. Ето защо автори като Робърт Джървис твърдят, че двуполюсният свят съвсем не е дилема на сигурността, а сблъсък на две системи – социализъм и капитализъм. 

Днес обаче страховете на лидерите силно се разминават. Голяма част от европейските елити все още не си дават сметка за реалната опасност от ядрена война, а Русия умишлено използва ядрен шантаж, за да манипулира липсата на рационални възприятия какво може да се случи. Някой би казал, че при Тръмп шантажът работи, а при Европа – не. Трудно можем да отречем обаче, че кризата на политическото представителство е дотолкова повсеместна и дълбока, че кара избирателите в демократични държави да гласуват за лидери, които после проклинат, или пък да се възхищават на авторитарни вождове, които виждат като новите господари на света. 

Разговорът между Тръмп и Зеленски в този смисъл е завършеният продукт от кризата на либералната демокрация, в която се сблъскват един от най-богатите президенти на САЩ и лидер, който с помощта на проамериканската оръжейна индустрия се опитва да унищожи проруската олигархия в Украйна и да защитава нападнатата си страна. 

В това уравнение не е включена средната класа, а политиците от миналото, които се стремяха да я запазят, вече ги няма, за да формират приемлив за всички консенсус и диалог.

Остава въпросът трябва ли наистина да тестваме готовността на ядрените сили да воюват и до каква степен. Рационалният отговор е, че това не бива да се случва, защото днес във Вашингтон и Москва не стоят Кенеди и Хрушчов, а Тръмп и Путин. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/kakvo-stava-byudzhet-regulatori-ukrayna/

Коалиционното управление натисна газта с две приоритетни теми – бюджет 2025 и нови състави на ключови регулатори, докато България е изправена пред въпрос с геополитически заряд: ще остане ли в единство с ЕС за Украйна, или ще направи крачка назад?

Пушекът, който се вдига около бюджета, замъглява фигурите на кандидатите за регулаторните и контролни органи, кой ги предлага, кои имат най-големи шансове и чии интереси представляват. Разбираемо, първата тема привлича много по-голям интерес – над 550 000 са заетите в обществения сектор, още 2,04 милиона души са пенсионерите, болниците (държавни, частни и тук-там общински) се финансират от едно място – НЗОК, бизнесът разчита на капиталовата програма. 

Що се отнася до регулаторите, които контролират всички процеси и бизнеси за милиарди, предполага се, че мачовете са свирени, предвид скоростно стартираните процедури за избор и едноседмичния срок за номинации, още преди да бъде внесен бюджетът и да са известни управленските намерения. Но и предишните процедури не са се отличавали с прозрачност, дълбочина и стремеж за по-широко обществено обсъждане. Фигурите, които изплуват като номинирани, показват познатия стремеж за овладяване от сили, вече работили и работещи за познати задкулисни интереси. Надежда за обществена полза няма.

Във външнополитически план България е изправена пред ключов тест – ще потвърди ли досегашните си позиции за Украйна, или ще се отметне от заявената европейска солидарност, преминавайки в лагера на Унгария и Словакия. И макар никой да не е поискал от България военна сила за изпращане на фронта в Украйна, президентът Румен Радев побърза да обяви: „Категорично съм против!“, макар че решава Народното събрание, а не държавният глава.

Игрички с пенсиите 

Когато едно правителство публикува около полунощ проектобюджета си и след 11 часа промени основен разход, засягащ 1/3 от населението, в създалото се напрежение ли е причината, или в „издърпаните ушички“? Така олигархът и лидер на ДПС – Ново начало Делян Пеевски си приписа заслугите за променената позиция на властта да повиши пенсиите на всичките над 2 милиона пенсионери с 8–9%, вместо само най-ниските. 

Бързичко се коригираха и ги поздравявам. Пенсионерите ще имат своите пенсии. Отпушиха ушичките и така трябва да чуват. Ако не – протести до дупка от „Ново начало“ и всеки път ще ги дисциплинирам.

Съпредседателят на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков смята, че промяната е тяхна заслуга. 

Благодарение на бързата реакция на Асен (Василев – б.а.) и цялата коалиция, нормалното увеличение на пенсиите бе възстановено само за няколко часа. Пенсионерите са защитени.

Акцията обаче е по-скоро реверанс към коалиционния партньор БСП и нейното прясно избрано ръководство, така се уплътнява ролята ѝ в управлението като негов „социален гарант“. В замяна БСП вече говори за еврозоната. Странно е, че проектобюджет, разгледан по-рано същия ден от Съвета за съвместно управление, в който участват представители на четирите формации (ГЕРБ–СДС, БСП–ОЛ, ИТН и ДПС–ДПС), предизвиква напрежение следващата сутрин с разхода за пенсии. После всичко се разви предсказуемо – управляващите обявиха, че от 1 юли всички пенсии ще се повишат по т.нар. швейцарско правило с 8,6%, а Надзорният съвет на НОИ тутакси се събра и го потвърди. 

За увеличението от 1 юли на всички пенсии са необходими още 427 млн. лв. освен планираните в бюджета близо 200 млн. Остава министърката на финансите Теменужка Петкова да ги намери, но БНБ вече обяви, че ще внесе 800 млн. лв. в бюджета тази година, което е по-високо от планираната вноска от 550 млн. лв. Според социалния министър Борислав Гуцанов необходимите за увеличението средства най-вероятно „ще дойдат от инфраструктурните проекти“, другият вариант е заем. 

Предвид традиционното неизпълнение на капиталовите разходи от няколко години насам – не повече от 50%, предвидените за 2025 г. 13,8 млрд. лв. може да бъдат намалени. (Другият вариант е дълг.) За мащабни проекти работна ръка в България трудно може да се намери – и високо-, и нискоквалифицирана. А ако започне строителството на седми и осми блок на АЕЦ „Козлодуй“, със сигурност ще трябва да се внася отвън. 

Едно е ясно – няма да се реже от увеличените разходи за заплати на всички в МВР, които струват над 1,2 млрд. лв. Нито от повишените възнаграждения за военните или държавната администрация. 

И всички са доволни. Бюджетът е добър, защото има… бюджет. Реформи няма. Пенсионерите в МВР остават, увеличението на заплатите ще е за всички, не само за редовите полицаи, както предложи ПП–ДБ. А Бойко Борисов, лидерът на партията, с чийто мандат управлява правителството и са излъчени ключовите министри, в това число и премиерът, зададе и хоризонта на властта.

Стоим в това правителство заради еврозоната [очаквана от 1 януари 2026 г. – б.а.].

В превод: разпределяме регулаторите и съдебната система, избират се главен прокурор и председател на ВАС, изхарчва се бюджетът – и избори. 

Регулатори на втори план

В шумотевицата около парите за пенсионерите потънаха новините за първите номинации за регулаторите, станали известни тази седмица. Изборът им, с изключение на квалифицираното мнозинство, нужно за ВСС и Инспектората, ще става с половината от гласовете на присъстващите в залата депутати. За втори мандат като подуправител за „Банков надзор“ БНБ предлага Радослав Миленков, който оглавяваше Фонда за гарантиране на влоговете след фалита на КТБ. Неговата лоялност към Пеевски не е тайна – и не само заради ролята му в разпределението на средствата, получени от активите на фалиралата банка.

За управител на НЗОК, която тази година ще разпределя бюджет от 9,45 млрд. лв. (от които 4,1 млрд. са за болниците и 2,5 млрд. – за лекарства), само ГЕРБ–СДС издигна кандидат, което означава и сигурна победа. Това е доскорошният заместник-министър на здравеопазването доц. Петко Стефановски, който заемаше този пост и в правителството на т.нар. сглобка, и в служебния кабинет на Димитър Главчев. Според ПП–ДБ мандатът на настоящия управител на НЗОК изтича през август, не през март, но парламентарната Здравна комисия откри процедурата. 

Изглежда, че ГЕРБ ще вземе и председателското място в Комисията по енергийно и водно регулиране (КЕВР) с кандидата си – настоящия директор на Дирекция „Електроенергетика и топлоенергетика“ в регулатора Пламен Младеновски. И макар за втори път най-голямата партия да го предлага за поста, лидерът не го познавал.

Не го познавам, Делян Добрев ги предлага.

Конкурент на Младеновски за поста председател е Меглена Русенова, номинирана от ПП–ДБ и за председател, и за енергиен комисар. Прогнозите са, че и двамата ще влязат в КЕВР, но Русенова, подкрепена от енергийния бранш, като комисар. В момента тя е член на управата на Фонд „Сигурност на електроенергийната система“ и е в борсовия съвет на Българската независима енергийна борса.

Конкуренция на Русенова за енергиен комисар е Таско Ерменков, издигнат от БСП – Обединена левица. Останалите номинации са за воден комисар – на ветерана в политиката Ремзи Осман от ДПС–ДПС и на Александра Богоявленска, подкрепена от ИТН, с опит в „Напоителни системи“. Но и БСП, и партията на Слави Трифонов вече имат по един комисар, така че прогнозите са Доган и сие да получат креслото.

За един от ключовите регулатори, каквато е Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), изплува името на Росен Карадимов, последния председател на Комсомола при Живковия режим, шеф на кабинета на премиера Сергей Станишев при Тройната коалиция, който влезе в Българската банка за развитие (ББР) благодарение на служебния кабинет на президента Радев през 2022 г. По-късно стана и министър на иновациите в служебното правителство на Димитър Главчев. Човек на „ти“ с олигарха Делян Пеевски, а изглежда, не само с него, изскача и по делото КТБ в свидетелски показания, че „идвал всеки месец за 10 000 евро на ръка“. 

През януари тази година сайтът за разследваща журналистика BIRD.bg съобщи, че братът на министъра на спорта Иван Пешев – Санко Пешев, е в управлението на дружеството „Интернешънъл инвестмънтс“ ЕАД, за което има индиректни връзки, че е свързано с Пеевски и Йордан Цонев, депутат от ДПС – Ново начало. През 2016 г. компанията е получила заем от 115 млн. лв. от ББР за купуването на хотел на Халкидики. Преди месец по bTV Карадимов защити заема – бил редовно обслужван, а на въпрос дали е вярно, че няма обезпечения, заяви, че това не е единственият начин да се обезпечи един кредит.

Издигнат от БСП за шеф на КЗК – органа, който разрешава или отказва сливания и придобивания и следи за картели и нелоялни търговски практики, засега Карадимов изглежда почти сигурен. Един от шефовете на КЗК Петко Николов изкара на поста от 2003 г. до 2016 г., а настоящият – Юлия Ненкова, майка на депутата от ГЕРБ Александър Ненков, кара 9-та година.

Но и ПП–ДБ имат номинации за КЗК – и за председател, и за член, и тя е на доц. д-р Иван Стойнев, преподавател по европейско право в Софийския университет, специалист по конкурентно право, и на доктора по икономика Юлиан Войнов, който има опит в КЕВР и в Министерството на финансите. Стойнев чете лекции и в европейски университети.

Номинациите тепърва ще изненадват, гласуванията по тях – също. На ГЕРБ е единствената номинация за друг голям регулатор, какъвто е Комисията за финансов надзор – издигат дългогодишния директор на Българската фондова борса Васил Големански. Избраният за председател предлага други трима за свои заместници. 

За Фискалния съвет ГЕРБ номинира за председател бившия си финансов министър Симеон Дянков, а за членове – бившия зам.-министър на финансите Любомир Дацов, който и сега е в Съвета, и Десислава Калчева, която също е работила там, а сега преподава в Софийския университет. Предложението на ИТН е Атанас Атанасов, сега главен експертен сътрудник във Фискалния съвет. БСП издига Богомил Манов, също университетски преподавател, а ДПС на Доган – бившия депутат Ердоан Ахмедов.

Липсата на кворум попречи да бъде открита процедурата за попълване на 11-членната парламентарна квота във Висшия съдебен съвет. Управляващото мнозинство – ГЕРБ, БСП, ИТН и ДПС–ДПС, не успя да събере мнозинство. Да се чете: още не е постигнато разбирателство зад кулисите за кандидатите. Постигне ли се, кворумът веднага ще се намери. От ГЕРБ обвиниха ПП–ДБ, че заедно с „Възраждане“ са провалили кворума.

Лидерът на ДСБ Атанас Атанасов напомни, че мнозинството отговаря за кворума.

Още едно правило от политиката – че подкрепата се търси, а не се носи на тепсия. Така че тези, които управляват, които набутаха, извинявайте за израза, всички тези точки, бързайки да се окомплектоват регулаторите с техните хора, да си потърсят подкрепата, нали. Ние сме готови за разговори.

България – изгубена за Украйна

Геополитическото напрежение също скрива управленските игри, при които точно определени хора трайно биват намествани на определени места за години напред. На преден план е невъобразимата патаклама около изпращането на български войници в Украйна, без никой да е искал такива. Потвърдиха го министрите на външните работи и на отбраната Георг Георгиев и Ангел Запрянов, извикани на изслушване в парламента. 

Никой никъде и по никакъв начин не е подлагал на обсъждане въпроса за изпращане на военни контингенти в Украйна за участие в бойни действия между Русия и Украйна.

Никой не е искал от България участие в операцията по мироопазване, която е бъдеща и евентуално може да се осъществи. 

Но преди да се чуят техните обяснения, президентът създаде „факта“ с изявлението си, че е категорично против България да изпраща войници в Украйна. Решението за изпращане на български войски в Украйна е изключителен прерогатив на Народното събрание, а категоричността на държавния глава създаде впечатление, че България отказва участие още преди да има формирана позиция на съюзническо ниво.

Повод за шума станаха въпроси, изпратени до съюзниците в НАТО, в това число и България, за евентуално участие в процеса по гарантиране на сигурността в Украйна от Американското посолство и чрез постоянната делегация в НАТО. Вашингтон сондира мнения кои държави биха могли да допринесат за гаранциите към Киев, готови ли са да участват с войски в Украйна като мироопазващи сили, какъв трябва да бъде размерът на евентуалните сили, ръководени от Европа, и др. Тези въпроси са в контекста на „част от бъдещи мирни договорености в условията на траен мир“, както обясни министърът на външните работи.

Премиерът Росен Желязков обаче прояви гъвкавост, заявявайки, че ЕС трябва да остане единен и предвидим в цялостната си подкрепа за Украйна. Направи го чрез видеоконферентната връзка, с която участва във втората извънредна среща за Украйна, чийто домакин беше френският президент Еманюел Макрон. Европа и Украйна трябва да бъдат на преговорната маса, беше онова, което заяви. 

А в петъчния ден единствено ПП–ДБ излезе с декларация, огласена от Явор Божанков, във връзка с третата година от началото на войната на Руската федерация срещу Украйна.

Цивилизационният избор на България ще бъде поставен пред изпитание в следващите месеци. Нашият национален интерес е траен мир, а той се гради само на истината – Украйна е жертва, решение на този конфликт без нея и без Европа е невъзможно. 

Изглежда, че всичко си остава постарому: властта „делка“ постове, бюджети и влияние на фона на геополитическо напрежение и не особено ефективен бойкот на търговските вериги по примера на съседните балкански държави. Пенсионерите са доволни, регулаторите – уредени, а големият въпрос за Украйна е удавен в политически шум.

Но поне към еврозоната държавата се движи.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/koreiskiyat-poluostrov-v-geopoliticheskata-igra-na-kalmari/

Корейският конфликт е най-голямото доказателство, че когато в даден регион не съществува единен център на сигурност, конфликтите, наследени от Втората световна война, може да надживеят дори разпадането на двуполюсния модел САЩ–СССР. Целта на този материал ще бъде да изясним някои ключови геополитически детайли, свързани с региона на Източна Азия, който е сочен като една от най-горещите точки на нестабилност в системата на международните отношения днес. Уникалното в корейския конфликт е, че той е най-старият от новото поколение конфликти, като същевременно неговото разрешаване се счита от младите хора в Република Корея за „мисия невъзможна“.

Наричаме го конфликт, защото съгласно международното право той отговаря напълно на тази дефиниция: между двете Кореи не съществува мирен договор, а замразено противопоставяне и то – предвид интересните времена, в които живеем – може лесно да се размрази. Но наистина ли не съществува никакъв сценарий, при който Корейският полуостров най-сетне да възкръсне единен от прахта на десетилетното противопоставяне между Сеул и Пхенян? Кой всъщност е гарант за сигурността на този регион и дали гаранциите, дадени от САЩ на Република Корея, все още отговарят на геополитическите реалности предвид осезаемото сближаване между Корейската народнодемократична република и Русия? И не на последно място, защо е толкова трудно народите от двете страни на 38-мия паралел да съжителстват в рамките на една политическа система? 

След като отговорим на тези въпроси ще видим, че корейският конфликт на практика е една геополитическа игра на калмари, чийто сценарий е подобен на популярния южнокорейски сериал и елегантно загатва кои са истинските фактори зад непримиримите отношения между Северна и Южна Корея.

Какво представлява корейският конфликт?

Научните дефиниции как трябва да възприемаме конфликта между двете Кореи са много, но емпирично най-издържаната от тях принадлежи на структурния реализъм. Част от бащите основатели на американската геополитическа школа, като Робърт Джървис и Ричард Бетс, приемат, че за разлика от Студената война, която е по-скоро сблъсък на две социални системи, корейският конфликт е класически пример за дилема на сигурността.

В този дух са и изследванията на корейски политолози като Ким Йонго и Ким Джонгсоп, склонни да търсят причините за противопоставянето между Сеул и Пхенян в постоянната надпревара във въоръжаването. Оттук може да се разбере защо този конфликт все още тлее – дилемите на сигурността продължават да функционират дотогава, докато една от двете страни не преустанови съществуването си. Или по-просто казано, двете Кореи се намират в състояние, при което всяко повишаване в сигурността на едната страна провокира реакция от другата. И единственият гарант, че уравнението няма да излезе извън контрол, остават геополитически актьори като САЩ и Китай, които възпират партньорите си от ескалация. До този момент.

Два са основните фактори, които засега правят мирното разрешаване на корейския конфликт геополитическа илюзия: севернокорейската ядрена програма, която продължава да се развива в разрез с ангажиментите, поети от Пхенян към Москва по време на Студената война, и сближаването между Русия и Северна Корея. Последното всъщност е най-голямото доказателство, че съветската политика е била далеч по-прагматична от тази на сегашната администрация в Кремъл, която – след подписването на Договора за стратегическо партньорство между КНДР и Руската федерация – на практика дава зелена светлина на севернокорейския лидер Ким Чен Ун да увеличи ядрения си арсенал. По този начин Северна Корея най-сетне става част от двустранен формат, който може да гарантира нейната сигурност – ако разбира се, приемем, че гаранциите, предоставени ѝ от Москва, са надеждни.

Но наистина ли сближаването между Москва и Пхенян е в състояние да изравни баланса на силите на Корейския полуостров? Отговорът на този въпрос не е еднозначен и зависи от два фактора.

Първият ключов фактор е функционирането на Договора за взаимна защита между САЩ и Република Корея, който е и основният гарант на съюзните договорености между Вашингтон и Сеул. Член 3 от този договор задължава двете правителства да се консултират в случай на обща заплаха за сигурността им. Член 4 дава право на САЩ да поддържат военно присъствие на територията на Южна Корея, каквото има и до ден днешен.

До този момент нито един американски или корейски президент не си е позволявал да постави под въпрос съюзните договорености между двете страни. Малко вероятно е Доналд Тръмп да го направи, тъй като, както вече стана ясно, сдържането на Китай остава главен приоритет за неговата администрация. Наред с това следва да признаем тъжния факт, че сам по себе си този Договор вече е изчерпан и не дава достатъчни гаранции за сигурността на двете държави, тъй като Пхенян разполага с ядрено оръжие, което обезсмисля конвенционалните механизми за сдържане, прилагани от САЩ в продължения на десетилетия.

Вторият ключов фактор е Вашингтонската декларация от 2023 г., подписана от президента на САЩ Джо Байдън и президента на Южна Корея Йон Сук Йол. Тя поставя началото на нова поредица от американски ангажименти към Сеул. Включена е и клауза, съгласно която САЩ си запазват правото да употребят ядрено оръжие, в случай че Южна Корея бъде нападната. Тъй като Америка не е декларирала в своята ядрена доктрина отказ от едностранна употреба на оръжия за масово унищожение, такъв сценарий е възможен срещу всеки противник, защото този документ не уточнява дали ангажиментът се отнася само при атака от страна на Пхенян.

С администрацията на Тръмп начело на САЩ обаче, бъдещето на Вашингтонската декларация е съмнително. След неуспешния опит на Йон Сук Йол да въведе военно положение в страна, от друга страна, е възможно прокитайската фракция в южнокорейския парламент да засили позициите си, което допълнително може да обтегне отношенията между Сеул и Вашингтон. Към това се прибавят и опитите на Тръмп да постигне споразумение с Путин за край на войната в Украйна, което определено ще повлияе и на отношенията между САЩ и Северна Корея.

Ролята на Китай – от гарант към почетен зрител

Китай винаги е имал особено отношение към Корейския полуостров, защото поделянето му е от стратегическо значение за Пекин. Докато режимът на Ким Чен Ун все още е на власт, Китай разполага с огромен буфер, който не би позволил на САЩ да разположат свои оръжия на китайската граница. Същевременно Северна Корея е единствената държава, с която китайците имат съюзен договор – Договора за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ между КНР и КНДР. Член 2 от това споразумение задължава двете страни да се противопоставят заедно на всяка коалиция от държави, която може да представлява заплаха за сигурността им.

Въпреки надеждата на администрацията на Байдън, че договорът няма да бъде подновен поради сближаването на Пхенян с Москва, китайското ръководство препотвърди ангажиментите си към Северна Корея през 2021 г., тъй като счете, че това е единственият начин да гарантира твърдо сигурността на границите си в контекста на геополитическото противопоставяне със САЩ. Нямаме основание да се съмняваме, че севернокорейският ангажимент към Китай има същата тежест – за затворената държава всеки съюзник е добре дошъл, особено ако е втората най-голяма икономика в света.

Южнокорейската политика към Китай е комплексна, но единна във всяко отношение. Това е плод не само на дългосрочните икономически интереси, които има Сеул, но и на т.нар. концепция за азиатската йерархия, която всички държави от Източна и Южна Азия с изключение на Индия спазват. Съгласно тази доктрина, въпреки историческите реалности, превърнали Китай от империя в народна република, на Пекин се отдава почетно уважение като на културата извор, от която останалите източноазиатски народи са получили своето просветление. По тази причина, въпреки огромните си политически различия и разнородните си съюзници, азиатските държави винаги са се отнасяли към Китай като към „първородния“, с който не могат да скъсат нито икономическите си, нито културните си връзки. 

Либералите в Южна Корея винаги са били по-големи синофили от ястребите консерватори, но последните рядко са си позволявали напрежение в отношенията с Пекин въпреки политиката им за сближаване с Япония. Затова и Китай остава скритата надежда за много южнокорейци, които се надяват, че дори политик като Си Дзинпин няма да допусне Северът да доведе Корейския полуостров до състояние на ядрена ескалация. Китай знае това и не се тревожи за отношенията си със Сеул. Остава отворен въпросът дали Америка е наясно с тези културни специфики и по какъв начин може да ги компенсира.

Тъжната реалност за Китай е, че ако не успее да удържи сближаването между Москва и Пхенян, твърде е възможно в един момент то да се обърне срещу него. Причината е, че инстинктите на ядрените държави често могат да станат жертва на лидерското его, което управлява политическите им системи. Войната в Украйна показа, че Русия умее да блъфира с ядрената си доктрина и че има ясно очертани червени линии, отвъд които ескалацията пак е вероятен, но не задължителен сценарий заради чувството за самосъхранение, което има руското ръководство. 

Но Северна Корея няма червени линии просто защото за нейния лидер личното му политическо оцеляване стои дори над това на народа му и държавата – визия, която напълно е погълнала чувството му за самосъхранение. Обкръжението му не би могло да извърши преврат, защото репресивният апарат на КНДР е изключително добре развит и функционира така, че и най-добрите съветски агенти биха могли да му завидят. Русия разбира добре цената на приятелството без граници с Китай, а Пекин има усет докъде би могъл да оказва натиск върху Путин. Но лидер като Ким Чен Ун е напълно непредсказуем и в един конфликт със САЩ Китай едва ли би могъл да го убеди да не натиска червеното копче. Най-малкото защото Пхенян вижда в ядрения си пакт с Москва много по-големи гаранции за сигурност, отколкото в споменатия по-горе член 2 в договора с Пекин.

Възможно ли е Корея да се обедини отново?

Тези, които познават корейците, веднага ще отбележат, че този въпрос е неправилно зададен. По-правилно би било да се запитаме желаят ли го корейците. 

Жители на Севера, разбира се, не биха могли да дадат обективен отговор на този въпрос, но повечето бегълци от режима на Ким споделят, че репресиите дотолкова са промили съзнанието на севернокорейците, че те виждат Юга като свой вечен враг. За старото поколение южнокорейци, обединението – или т.нар. слънчева политика – е жизненоважен приоритет, който произлиза от тяхното минало и от носталгията им по загубеното единство. Много от по-възрастните южнокорейци признават, че обединението със Севера е необходимо и че режимът на Ким, а не неговите поданици, е виновен за сегашното статукво. Някои дори напускат Южна Корея на преклонна възраст и бягат на север, защото искат да завършат живота си по местата, където са родени. 

Младото поколение на кей-поп и Squid Game, уви, възприема Северна Корея като ненужна финансова тежест, която ще се стовари като чук върху южнокорейската икономика и ще намали драстично жизнения стандарт в страната. За тях сближаването с Ким и връщането към корейските традиции е отдавна изгубена кауза от миналото, която може да коства на Южна Корея нейната независимост, извоювана от героите на Корейската война. Севернокорейците пък са възприемани като commies, които служат на един луд диктатор, способен да заличи с оръжията си Сеул от картата.

Но безспорно най-големите пречки пред обединението на Корейския полуостров остават ядрените оръжия. Политическа фикция е да смятаме, че траен мир може да има, докато Ким Чен Ун държи в ръцете си малък, но функционален ядрен арсенал, чиито ракети могат да достигнат територията на САЩ. 

Южнокорейското общество е силно разделено по този въпрос, защото все по-голяма част от корейците смятат, че страната има нужда от ядрено оръжие, за да сдържа Пхенян. Много от тях нямат доверие в ядрения чадър на САЩ, защото го възприемат като принцип на селективна намеса – особено при администрацията на Тръмп, която няма интерес от ескалиране на отношенията със Севера. На другия полюс са корейците, според които, ако Сеул получи ядрени оръжия, това завинаги ще го извади от системата за колективна сигурност с Япония и Америка. Нещо повече, може да се стигне до ефект на доминото в Азия и до масово ядрено въоръжаване на азиатските държави. Но това, че ядрените оръжия имат най-силна сдържаща роля, е просто теория, за която нямаме емпирични доказателства, и можем само да се надяваме, че няма да я тестваме.

Следователно причината Корея да не може да бъде единна, не е прищявка на един или друг политик, било то Джо Байдън, Доналд Тръмп или дори Си Дзинпин. Тя се корени във факта, че нито от едната, нито от другата страна се намира желание за успешно следване на слънчевата политика. Корейският полуостров, с други думи, остава в плен на дилемата на сигурността, която може да бъде преодоляна само ако една от страните преустанови своята политика на конфронтация напълно. И тук не става въпрос просто за установяване на диалог. Диалог между двете Кореи има още от края на Корейската война. Както изглежда, желание за диалог има дори у Тръмп, който е ентусиазиран за отношенията си с Ким Чен Ун. Но реални резултати не са налице, защото дилемата на сигурността все още функционира. Взаимният страх между Северна и Южна Корея е много по-мощен генератор на нагласи, отколкото мирното съжителство помежду им, което би било предпоставка за обединението им.

И накрая следва да признаем, че макар съдбата на двата народа да зависи от исканията на хората, ключовата роля за бъдещето на региона е в американски ръце. Рано или късно различията между Русия и Китай по отношение на Корейския полуостров ще изплуват и това ще доведе до различия и между техните партньори. За добро или зло, железният образ на Чичо Сам засега укротява болезнените спомени от японските нашествия в Корея и от унищожаването на династията Чозон.

Но САЩ трябва да бъдат много внимателни, когато регулират нагласите на съюзниците си, защото всеки опит да изискват безпрекословна лоялност към политиката си ще навреди на имиджа им в лицето на Южна Корея и Япония, тъй като двете страни възприемат Америка като съюзник и пазител, а не като началник. Достатъчно е да припомним първите години след края на Корейската война, когато с мълчаливото американско съгласие Южна Корея се управлява от прояпонски елит, наричан подигравателно от корейците „японски мекерета“. Това е напълно в унисон с политиката на доктрината Труман, която цели солидаризиране на всички азиатски съюзници под шапката на следвоенна Япония с цел сдържане на СССР и Китай. Американската подкрепа за Южна Корея следователно може да съдържа в себе си както предпоставките за обединението на полуострова по мирен път – ако корейците го искат, – така и за неговото пълно унищожение.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/koga-shte-izbuhne-rumen-radev/

Има въпроси шлагери, които се задържат за по-дълго на сцената на политическата естрада. „Кога ще избухне (с партия) Румен Радев?“ е един от тях. Този въпрос се върти с по-голяма или по-малка сила от началото на втория мандат на Радев, съвпаднал с политическата криза и позволил му да изпъкне в доспехите на народен закрилник-протагонист-стожер на нацията.

Президентът – къде умело, къде по-грубо, когато налага интересите си – балансира между ролите на арбитър и на активен играч, използвайки нестабилността като фон за своето политическо соло. Въпросът за негова партийна авантюра е рефрен, който никога не изчезва напълно, а само затихва, за да се върне с нов аранжимент при поредния политически трус. А трусовете зачестиха. 

Обичайно на въпросите дали ще дебютира със свой политически проект, Радев отговаря, че сам ще го каже, когато реши, но не казва „не“. Отговорите му са витиевати като на древна пророчица. Харесва му да поддържа напрежението, а в телевизионните студиа винаги се намира по някой и друг говорител, който разпалва аудиторията колко некадърни и невнятни са политиците, как „ключът е в президента и без негова партия ще гледаме едно и също“.

Неизбежна ли е Румен-Радевата алтернатива

Сигналите на държавния глава лесно могат да бъдат категоризирани:

„Аз съм президент, а не партиен лидер.“ Румен Радев обича да подчертава своята НАДпартийност, както и че ролята му е да бъде държавен глава, а не да се включва в партийните ала-бала. (Не че не го прави – въпреки че бяха орязани конституционните му правомощия да назначава служебни кабинети, без неговото съгласие такива не може да има, както се видя в случая с Горица Кожарева.)

„Хората очакват нова алтернатива, неизбежна е появата ѝ.“ Макар да не заявява ясно лични амбиции, той многократно е намеквал, че има нужда от „различен тип политика“, което кара анализаторите да виждат в това индиректно подгряване на почвата за бъдещ политически проект.

„България има нужда от промяна.“ Този лайтмотив върви в публичните му изяви още от първия мандат, когато Радев се позиционира като критик на статуквото, все едно какво – той е срещу него. Към настоящото правителство не е бил критичен, но още не е изминал и месец от избора му. Дали защото в изявления преди конституирането на кабинета той настояваше, че редовно правителство е необходимо в името на стабилността. Или защото поне две от четирите формации в управляващото мнозинство – БСП (след отстраняването на Корнелия Нинова) и „Има такъв народ“ – симпатизират на президента.

С неговите пет служебни правителства за осем години може да се каже, че Румен Радев е бил и петкратен премиер – без партия, но със стабилен рейтинг, свой апарат от бивши министри и дори лобистки договори като този с турската държавна компания „Боташ“, обслужващ приоритетно енергийните интереси на Анкара.

„Ще дойде време за отговори…“ Това е многоточието, което не закрива темата, напротив – оставя отворени всички опции. Някои партийни проекти бяха приписвани на президентска намеса, например „Български възход“ на един от служебните му премиери – Стефан Янев, но също и „Продължаваме промяната“, тъй като нейните лидери Кирил Петков и Асен Василев също бяха поканени за служебни министри от президента, който предостави терен за изява на политическите им амбиции.

Мъдрец в сянка? Не, благодаря

Какви варианти има пред Румен Радев? Може да избере ролята на „мъдреца в сянка“, както направи Жельо Желев, който създаде едноименната си фондация и основа Балканския политически клуб. Или да създаде свой политически проект и активно да влезе в играта с всички произтичащи от това рискове, които изпита също двумандатният президент Георги Първанов, регистрирал АБВ.

Изглежда малко вероятно Радев да си направи фондация и да изнася лекции тук и там. През тези десет години на „Дондуков“ 2, които ще се навършат догодина, властта му прилепна като мундир и няма индикации, че иска да напусне сцената. Политиката го направи известен, но той изгуби онази естествена и симпатична недодяланост, присъща на новаците, която обаче хората харесаха през 2017 г. – наред с професията и произхода му, с който се идентифицираха мнозина българи.

В момента около Радев има немалко фигури – съветници, други на високи позиции в различни институции, но и в изпълнителната и местната власт, придобили влияние и тежест благодарение на присъствието си в президентската орбита. Те не биха подкрепили негово доброволно оттегляне, тъй като ще бъде застрашено тяхното благополучие.

В крак с новото статукво

Моментът за „избухване“ на Радев преди президентския вот през есента на 2026 г. е благоприятен – ако се отвори възможност с предсрочни парламентарни избори. След избора на Доналд Тръмп за президент на Съединените щати започва да се формира ново статукво на сигурността в света, което не подминава и Европа. 

В българската политическа действителност от известно време изчезна употребата на термина „евроатлантически“. Тръмп говори лично с руския президент Владимир Путин, за да се договарят за мир в Украйна, но засега Европа и дори самата Украйна изглеждат изключени от този диалог. Радев, чиито проруски симпатии не са тайна, се оказа в новия тренд, налаган от американския президент, и ще си позволява безнаказано да се отклонява от традиционните евроатлантически рамки. Той е и единственият държавен глава в най-новата история на България, чиито външнополитически позиции са били в разрез с официалните позиции на държава членка на ЕС и НАТО, и той ги е демонстрирал на високи форуми.

Възможността за предсрочни парламентарни избори би могла да му предостави шанс да събере повече подкрепа, особено сред избирателите, които се чувстват отдалечени от традиционните западни алианси и търсят алтернатива в политика на неутралитет или дори на сближаване с Русия. Това би означавало стратегическо преосмисляне на външнополитическата ориентация на България.

Левицата изглежда като естествен терен за него, но е съмнително дали би успял да изгради модерна лява партия, различна от БСП, от каквато българската политика действително се нуждае.

Ако Радев изгрее със свой партиен проект, ще застраши първенството на ГЕРБ. Но също така биха могли да се спогодят, а останалите политически сили съвсем ще се маргинализират. Техният шанс е да използват ефективно времето до следващите президентски избори, за да се позиционират по най-добрия начин, включително и с кандидатите си за президент и вицепрезидент. Къде е Бойко Борисов в този гмеж от хипотези – на „Дондуков“ 2 или в Банкя?

Радев е на прага на решението: да излезе от властта или да открие нов път към нея. 

Времето му за избор наближава.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/sdelkata-es-merkosur-zashto-sa-nedovolni-evropeyskite-zemedeltsi/

2024-та беше година на земеделските протести в цяла Европа. Гневни фермери от Франция, Белгия, Германия, Нидерландия, Полша и други държави неколкократно блокираха Брюксел с трактори в различни размери, палиха огньове и гориха гуми, за да изразят недоволството си срещу екологичните правила и общата земеделска политика на Европейския съюз. Протести имаше и в български, френски, гръцки, полски, испански и германски градове. Подписаното търговско споразумение между ЕС и Меркосур (Бразилия, Аржентина, Парагвай и Уругвай) в края на 2024-та пък зададе тона за следващата година, през която се очаква земеделските протести в Европа да бъдат още по-бурни и ожесточени. 

Защо фермерите протестират и как това засяга всички нас в Европа и в България?

Колко често ви се случва да се замисляте откъде идва пържолата в чинията ви или пакетът захар в шкафа ви? Къде са били произведени и опаковани, преди да стигнат до супермаркета или до кухнята на ресторанта? Вероятността да са били произведени в Европа или дори в България поне засега е относително висока. Според данни на Европейската комисия около 80–90 % от храната по европейските пазари и магазини за хранителни стоки е произведена в Европейския съюз, който не само изхранва собственото си население, но е и най-големият износител на селскостопански и хранителни продукти в световен мащаб. 

Разбира се, зависи от стоките: от една страна, ЕС изнася вино, свинско месо, тестени и шоколадови изделия, млечни продукти. От друга страна, внася плодове, ядки, какао, подправки, палмово олио, маслодайни семена, соя. Повечето неща, които ЕС внася, всъщност позволяват след това износа: внесеното какао служи за изнесения шоколад, внесената соя храни животните, от които после ще бъдат произведени месни и млечни продукти за износ. ЕС все повече държи да изтъква търговския си потенциал в един несигурен свят, където си съперничи с непредвидимите САЩ, безочливия Китай, бавно напредващата Индия и редица други държави, търсещи пазар, на който първоначално да стъпят и по възможност постепенно да залеят.

В това отношение споразумението ЕС–Меркосур е идеалният брак по сметка. То предвижда прогресивно премахване на митата, което ще увеличи вноса и износа в двете посоки и ще създаде една от най-големите зони за свободна търговия, обхващаща повече от 780 млн. души. В момента ЕС е втори търговски партньор на латиноамериканския регион след Китай, а през 2023 г. Съюзът е изнесъл там стоки на стойност 56 млрд. евро. 

Смята се, че ако споразумението влезе в сила, премахването на митата ще спести на европейските износители около 4 млрд. евро годишно. Над 350 запазени европейски марки, като сиренето „Пармиджано Реджано“, пармската шунка или българското розово масло ще се възползват със същия защитен статут и на латиноамериканския пазар, а южноамериканските продукти ще станат по-евтини и по-достъпни за европейските консуматори. 

Дотук новините изглеждат по-скоро добри. Но както е казал Удхаус, привлекателността на лова зависи изцяло от това от коя страна на пушката се намираш. Европейските земеделци виждат като заплаха масивното нахлуване на латиноамерикански хранителни продукти, особено ако са на привлекателни цени и не са подчинени на същите строги производствени изисквания както храните, произведени в Европа. 

Използването на пестициди и антибиотици, експлоатацията на природни ресурси, както и неспазването на трудови и социални норми в страните от Меркосур ги превръща в нелоялни конкуренти на европейските земеделци, които вече от години недоволстват, че са принудени да се съобразяват с наложените им от Брюксел строги екологични и санитарни мерки. Сега южноамериканските им събратя ще получат достъп до същия пазар, без да има контрол над производствените им методи. 

В Европейския съюз животновъдите разполагат с броени дни, за да регистрират всяко новородено животно и краткият му житейски път от обора до кухнята ви може да бъде проследен и анализиран – от храната и лекарствата, които приема, през условията на транспорт на път за кланицата, до начина, по който ще приключи съществуването си. Това проследяване няма да може да се извърши в детайли при месо, идващо от страна извън ЕС, каквото вече отдавна има на европейския пазар, но в по-малки количества. 

Европейските земеделци не са единствените недоволни от търговското споразумение. 

Еколозите също предупреждават за опасността от още по-мащабно изсичане на Амазонската гора заради очакваното повишено търсене на земеделска земя, което пък ще се отрази пагубно на климатичните промени. Отглеждането на добитък вече е причина за 80% от обезлесяването в Амазонската гора, а Бразилия e лидер в превръщането на гори в пасища за говеда и ниви за отглеждане на соя – два продукта, които ще се радват на още по-голям интерес след премахването на митата. 

В договора ЕС–Меркосур се споменават климатичните цели за намаляване на парниковите газове, заложени в Парижкото споразумение за климата, но само се предвиждат диалог и мониторинг без конкретни наказателни механизми или обвързващи задължения, засягащи околната среда. Негативни ще бъдат последиците и за местните хора и коренното население в Южна Америка, които няма да се възползват от печалбите от нарасналата търговия, но ще са принудени да търпят все по-грубата намеса в традиционния им начин на живот. Да не говорим за допълнителните вредни емисии, причинени от търговския транспорт на по-големи количества продукти зад океана и неизбежното замърсяване на въздуха, което и сега причинява редица тежки заболявания и преждевременна смърт в много части на света.

На страната на безспорните печеливши са големите производители и износители както в Южна Америка, така и в Европа. 

Те обаче са малцинство и от двете страни на океана. По данни на Европейската комисия от 2020 г. в ЕС има 9,1 млн. земеделски стопанства, от които около две трети са по-малки от 5 хектара, тоест мнозинството европейски земеделци са собственици на малки семейни ферми, в които отглеждат продукция за собствена консумация и за местния пазар. Именно те намират сделката ЕС–Меркосур за обидна и я възприемат като незачитане на всички положени усилия през последните години да спазват все по-драконовските мерки за производство, наложени от Брюксел, и да развиват устойчиво земеделие, което защитава околната среда. Сега сделката им изглежда като несправедливо прилагане на двойни стандарти, което услужливо облагодетелства други континенти и е в ущърб на нашия. 

Някои други ползи, за които не говорим

Но страните от Меркосур знаят много добре, че безплатен обяд няма и ако европейците държат на това споразумение, то е, за да извлекат други ползи, различни от земеделската търговия. Една от тях е свързана със закупуването на суровини. Страните от Меркосур няма да налагат данъци върху износа за ЕС на редица материали, като никел, мед, алуминий, суровини за стомана, германий и други, от които Европа силно се нуждае и за които в момента е зависима основно от Китай. 

Южноамериканците също постепенно ще премахнат митата върху вноса на европейски автомобили, които за момента са губещи в конкуренцията с Китай на световния автомобилен пазар. Затова страни като Германия – със силна автомобилна индустрия – подкрепят споразумението, което ще им позволи да продават повече германски коли в Южна Америка, а против са държави като Франция, която получава най-голямата субсидия от общата земеделска политика и има много силна национална протекционистка политика в областта на земеделието. Сред застъпниците е и Испания, която по исторически причини винаги е поддържала по-тесни търговски и икономически връзки с региона, както и скандинавските държави, които по принцип защитават свободната търговия в името на стратегически интереси. 

В лагера на противниците Франция засега е плахо следвана от Италия, Нидерландия, Полша и Белгия, но някои от тях ще предпочетат да се измъкнат деликатно и да се въздържат при гласуването в Съвета, вместо да изразят гръмко несъгласие.

Къде сме ние?

По данни на Европейската комисия от 2016–2017 г. (последните налични на европейско ниво за отношенията между България и южноамериканския регион) Меркосур е бил на 21-во място сред търговските партньори на България извън ЕС. 183 български фирми са изнесли продукция за Меркосур на стойност 67 млн. евро, докато вносът е възлизал на 79 млн. евро. Новото споразумение може да предостави още възможности за износ на български млечни продукти, вино, розово масло, както и суровини за индустрията. От друга страна, родните земеделци, също както събратята си от други европейски държави, могат да пострадат от нелоялна конкуренция и подбиване на цените и да се присъединят към протестите на най-голямата европейска земеделска организация Copa-Cogeca. Българският фермерски съюз вече се подписа под протестното писмо, изпратено от повече от 50 европейски браншови организации до Европейската комисия още през ноември 2024 г., когато сделката все още се договаряше.

Какво следва?

Преговорите по сделката ЕС–Меркосур са отнели около 25 години и никой още не знае колко време ще отнеме ратифицирането на споразумението от Съвета и Европейския парламент и влизането му в сила на национално ниво в страните членки на ЕС. Предстои дебат по темата в пленарната зала на Европейския парламент в Страсбург и тепърва ще видим как европейските политически групи ще се позиционират и ще лавират между национални приоритети и общоевропейски интереси. 

Отвъд конкретния дебат става дума за избора, който Европа прави между либерализъм и протекционизъм, за поддържането на европейската индустрия конкурентоспособна, но и за принципите, които трябва да се спазват безкомпромисно, за да има устойчиво бъдеще. Вече става дума не само за икономическия просперитет на континентите и търговското съперничество в рамките на държави и международни организации, както е било, когато ЕС е създаден като зона за свободна търговия след Втората световна война, а за т.нар. планетарни граници, чието пренебрегване може да се окаже колективен самоубийствен акт в дългосрочен план. 

Докато големите лидери вземат тези тежки решения, на нас ни остава да се уповаваме на здравия си разум и да се придържаме към простичките правила за здравословен живот за нас, за околната среда и за всички живи същества на планетата: мисли глобално, яж локално и подпомагай родните производители, защото накрая отговорността лежи в чинията на всеки от нас. 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ruskata-agresiya-v-ukraina-zashto-mirut-ostava-trudno-postizhim/

Tри години след началото на руската агресия срещу Украйна и повече от десетилетие след незаконната руска окупация на Крим и части от Донбас войната продължава без признаци за скорошно затихване и мир. Въпреки различните дискусии за потенциални планове за спиране на огъня, включително предложението на новия президент на САЩ Доналд Тръмп, постигането на мир остава далечна и сложна цел, а пътят към прекратяване на войната е изпълнен с предизвикателства.

Реалността зад мирните предложения

По време на предизборната кампания Доналд Тръмп заяви, че би могъл да спре войната в рамките на 24 часа, ако стане президент. Това изказване привлече внимание, но беше оценено от експертите като крайно нереалистично. Всеки план за мир между Киев и Москва трябва да бъде съобразен със сложни въпроси, включително бъдещето на окупираните от Русия украински територии, наказателна отговорност за руските военни престъпления и предоставяне на западни гаранции за сигурността на Украйна.

Русия и Украйна все още остават на двата полюса в своите цели във войната. Москва се стреми да затвърди контрола си върху завладените територии, да дестабилизира максимално Украйна и да я откъсне от близостта ѝ със Запада, докато Киев настоява за пълното възстановяване на своите граници и солидни гаранции от съюзниците си, за да се попречи на нова руска агресия.

Войната три години по-късно

През септември 2024 г. украинският президент Володимир Зеленски заяви, че Украйна е отворена за преговори, но само при условия, включващи гаранции за сигурност. В замяна на това Зеленски намекна, че би приел замразяване на фронта в сегашния му вид. В същото време Владимир Путин не показва готовност за компромиси, което допълнително усложнява ситуацията. Тази безизходица отразява различните приоритети и цели на двете страни, както и трудностите при създаването на условия за преговори.

Според експерти за постигането на устойчив мир в Украйна е необходимо страната да получи дългосрочни гаранции за сигурност срещу бъдещи руски нападения. Ясните механизми за защита на украинския суверенитет трябва да са незаобиколимо условие за начало на преговори, за да се избегне повторение на конфликта. Това включва не само военна подкрепа, но и икономически и дипломатически ангажименти от страна на международната общност. И макар че подобни мерки изискват значителни ресурси и координация, те са от изключителна важност за гарантиране на стабилността в региона и за възпиране на бъдещи агресивни действия от страна на Русия.

Скептичността на Украйна по отношение на гаранции, които не включват присъствието на западни военни части в страната, е разбираема с оглед на факта, че Русия вече на два пъти нарушава международни споразумения, специално подписани за гарантиране на украинската независимост – меморандума от Будапеща (1994 г.) и споразумението от Минск (2015 г.).

Стратегията на Русия: всичко или нищо

Подходът на Русия към войната отразява руските дългосрочни амбиции. Правителството на Владимир Путин, изглежда, няма намерение да се откаже от своите цели, които включват присъединяване на украински територии и отслабване на съюза на Киев със Запада. Докато руските сили продължават своите военни кампании, стратегията на Кремъл вероятно е удължаване на конфликта с цел изтощаване на украинската съпротива и намаляване на международната подкрепа.

В същото време руската икономика все повече се превръща в заложник на войната. Според анализ на икономисти Кремъл е изправен пред парадоксална ситуация: икономическата структура на Русия вече е толкова силно ориентирана към военни усилия, че страната не може да си позволи нито да загуби, нито да спечели войната. Загубата би отслабила легитимността на режима и би довела до още по-дълбоки икономически и социални сътресения. От друга страна, всеки мир, който Путин би могъл да представи като руска победата, би изисквал огромни ресурси за бъдеща окупация и възстановяване на анексираните украински територии, което също би било непосилно за икономиката.

Този икономически капан, съчетан с международните санкции и изолация, създава уникално предизвикателство за Русия. Макар че военната индустрия и държавните програми поддържат известна стабилност, в дългосрочен план ресурсите са ограничени. В този контекст става още по-ясно защо Русия продължава да преследва стратегия на изтощение и развиване на военната си икономика, вместо да търси скорошно прекратяване на войната.

Ролята на Европа на фона на несигурността в САЩ

Макар че Съединените щати са ключов поддръжник на Украйна, вероятността за промени в приоритетите на Вашингтон е голяма. Победата на Доналд Тръмп на президентските избори внесе допълнителна несигурност в продължаването на американската военна и финансова помощ за Украйна. Това подтикна Европа да се подготви за сценарий, при който трябва да поеме по-голяма част от тежестта.

Европейските държави с ключова подкрепа за Украйна, в това число Германия, Полша и балтийските страни, увеличиха военната помощ и финансовата подкрепа за Киев. Европейският съюз също обеща дългосрочна помощ, което даде силен сигнал за ангажимент към отбраната на Украйна, независимо от промените в политиката на САЩ. Въпреки това способността на Европа да замени американската подкрепа в такъв мащаб остава несигурна, особено с оглед на икономическите натоварвания, енергийните кризи и политическата нестабилност на Стария континент.

Допълнително Франция и Германия обсъждат нови форми на ангажимент в Украйна, включително възможност за изпращане на съюзнически войски. Президентът на Украйна Володимир Зеленски, разкри, че е водил разговори с президента на Франция Еманюел Макрон за разполагане на такива войски в Украйна като знак за подкрепа и стабилност. Макар че подобен ход е в начална фаза на обсъждане, той показва желание за по-дълбока ангажираност на европейските партньори.

Германия също обмисля изпращането на миротворчески сили в Украйна според германския министър на отбраната Борис Писториус. Това предложение обаче изисква широка международна подкрепа и може да се реализира едва след като се постигне трайно примирие. Европейските лидери осъзнават, че такъв ход крие значителни рискове, но също така може да представлява важна стъпка към дългосрочна стабилност в региона.

Защо мирът остава далечна цел

За да бъде постигнат мир, и двете страни трябва да се съгласят с условия, които удовлетворяват техните основни интереси – нещо, което изглежда почти невъзможно в момента, като се имат предвид динамиката на фронта и настроенията сред управляващите в Киев и Москва. Отказът на Украйна формално да признае промяна на международно признатите си през 1991 г. граници е в съответствие с държавния ѝ суверенитет и международното право, докато максималистичните цели на Русия не оставят място за истински преговори.

Международните медиатори, като Турция и Катар, са изправени пред допълнителното предизвикателство да преодолеят различията между воюващите страни, като същевременно запазят ниво на неутралност. По-широката геополитическа ситуация, включително ролята на НАТО за дългосрочен мир в Източна Европа и двусмислената позиция на Китай, допълнително усложнява потенциалните преговори.

Междувременно Киев и Москва, изглежда, се готвят усилено за активно продължаване на бойните действия. Украйна планира да свали възрастта за мобилизация сред гражданите си от 25 на 18 години, а новият лидер на НАТО призовава съюзниците да продължат с подкрепата си за нападнатата страна и предложи европейските държави да плащат за американски оръжия, използвани от украинската армия. В същото време изправената пред „неконтролирана финансова криза“ Русия планира да използва допълнителни севернокорейски военни в армията си, след като през последните месеци понесе големи загуби сред частите си на фронта в Донбас и Курск.

Перспективите за мир в Украйна остават далечни, тъй като Русия ще продължава своята агресия, а Киев няма друг избор, освен да се защитава. Докато международните усилия за посредничество срещат сериозни предизвикателства, дългосрочната стабилност в региона ще зависи от способността на Украйна и нейните съюзници да възпират руската ескалация. Поне докато Путин не бъде притиснат да преговаря за мир или не се стигне до политическа промяна в Москва или в Киев.

Заглавно изображение: Доналд Тръмп, Еманюел Макрон и Володимир Зеленски на тристранна среща, организирана от френския президент, декември 2024 г. Източник: President Of Ukraine from Україна, CC0, via Wikimedia Commons

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/nova-bodra-smyana-vsichki-navsyakude-navednuj/

Нови хора в беззъби регулатори. В следващите месеци мнозинство(то) в 51-вия парламент ще подмени стотина души в органи, чиито мандати са изтекли. Този процес започва в третата седмица от избора на правителството на Росен Желязков (ГЕРБ–СДС), без да бъде анализирана досегашната ефективност на законите, регулиращи съответните сектори. 

„Вратите“ в тях остават точно толкова отворени, че да не бъдат сериозно застрашени ничии интереси. Истината е проста: мнозинството сменя едни лоялни изпълнители с други, за да надзирават процесите по същите стари правила и със същата безпомощност. Нито една политическа сила не предложи да бъде анализирано законодателството, създало регулаторите, което функционира на остарели принципи и с пробойни в ущърб на действителните ползи за обществото.

Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР), Сметната палата, Фискалният съвет, Висшият съдебен съвет (ВСС) и Инспекторатът към него, Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), подуправителят на БНБ, Комисията за финансов надзор (КФН), Здравната каса, Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) и т.н. – почти няма орган, чиито членове да не са изкарали още половин мандат, че и отгоре, след изтеклия. 

Опозиционната коалиция ПП–ДБ критикува бързината, с която се действа – сроковете за номиниране са едва 7–14 дни. Според Лена Бориславова (ПП–ДБ) се нарушава и Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание, съгласно който председателят му трябва да предложи график за попълване на регулаторите в началото на всяка сесия.

Ако пак имаме избор на регулатор с по един кандидат, с ярки политически кадри или с такива, които са роднини на ярки политически кадри, обществото отново няма гаранция и увереност, че тези регулатори ще реагират справедливо.

Преди година обаче тогавашното мнозинство, чиято кръстница стана Бориславова с есемес за сглобката, само за осем дни избра двама съдии в Конституционния съд – номинацията беше на 11 януари, гласуването в пленарната зала – на 19-ти. Единият беше предложен от ГЕРБ–СДС – тогавашната председателка на парламентарната им група Десислава Атанасова. А другият – бившият върховен съдия Борислав Белазелков, беше издигнат от ПП–ДБ. 

Само преди дни Министерският съвет взе на подпис решението Атанасова да бъде представителка на България във Венецианската комисия, а Белазелков – неин заместник. Изборът предизвика недоволство сред общността на юристите с аргументи, че има много по-големи авторитети от тях, а други заподозряха жест към ПП–ДБ. Сред позициите за попълване е и тази на конституционен съдия от квотата на парламента, за която също са приети процедурни правила. 

Предстои разпределянето на огромната власт, която дават регулаторите – контрол върху пазари за милиарди и върху съдебната система за години напред. За ВСС, който назначава, премества, оценява, налага дисциплинарни наказания и освобождава съдии, прокурори и следователи, и за Инспектората, са необходими 160 гласа. За всички останали позиции трябва обикновено мнозинство. 

Съчлененото от ГЕРБ, БСП, ИТН и ДПС – Доган управляващо мнозинство разполага с общо 126 гласа и несъмнено (ще) преговаря с други от парламентарно представените политически сили за съдебната власт. Кои от тях ще получат шанс за свои представители във ВСС за следващите пет години, а с това и възможност да интронизират както бъдещия главен прокурор, така и председателя на Върховния административен съд? ПП–ДБ, „Възраждане“, ДПС на Делян Пеевски? Заради малкия размер на групата си – 12 депутати, МЕЧ е извън тази сметка.

Първоначално изборът на членове на ВСС и Инспектората беше обявен за приоритет, но изглежда, че преговорите вървят и техният изход зависи от гласуванията за бюджета, който ще внесе кабинетът „Желязков“. На преден план излязоха други регулатори – подуправител в БНБ за „Банков надзор“, двама заместник-председатели на Сметната палата, председател и четирима членове на Фискалния съвет, КФН, Комисията за публичен надзор над регистрираните одитори. Първите трима от тази серия са и в списъка с потенциални кандидат-премиери, където ги подреди шестата поправка на Конституцията. 

Какво прави впечатление? Големият отсъстващ – Антикорупционната комисия, която е тричленка с мандат от 6 години. Изглежда, за нея не е намерено разбирателство, въпреки че изборът е с обикновено мнозинство от половината от присъстващите в пленарна зала, и така този „приоритет“ остава на заден план засега.

Следващата седмица процедурните правила, които ще определят как ще бъдат избирани новите членове на регулаторите, влизат за одобрение в пленарната зала. Това е първата работа, с която се зае управляващото мнозинство, далеч преди да са избрани заместник-министрите и областните управители. Но техните назначения също започнаха, макар да липсва официална информация от Съвета за съвместно управление. В него участват по трима души от ГЕРБ–СДС, БСП– Обединена левица и ИТН, а формацията на Доган разполага с двама представители, чиито гласове имат еднаква тежест с останалите. Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обаче уверява, че назначенията на заместник-министрите (първите шестима са факт) са съгласувани с коалиционните партньори. 

Не знам какво се договарят в Съвета за съвместно управление. След като имаме мнозинство, не ни трябва подкрепа от другите партии. Не виждам с кои други партии ще можем да постигнем по-голямо мнозинство за избор на регулатори. ПП–ДБ затвориха с ритник пътя си към ГЕРБ и така затвориха с ритник конституционно мнозинство. Сега как няма да участват, когато е за постове. Ние знаем, че те са „за“ постовете.

Бившата шефка на НАП Галя Димитрова, по чието време изтекоха личните данни на 5 млн. българи, е назначена за заместник-министър на финансите, пише Mediapool.bg. Правителството назначи и първите трима областни управители в Хасково, Търговище и Шумен на мястото на напусналите след призива на Пеевски.

Формализъм на държавните одитори

Политиците, или поне част от тях, са наясно с пробойните в законодателството, които отслабват обществената полза от регулаторите. Но те остават влиятелни заради потенциала си да бъдат използвани като инструмент за политически натиск и за услуги към определени бизнес кръгове. В името на подбор на професионалисти с интегритет, за техни членове Народното събрание би могло да въведе конкурсното начало.

Годишните одити на Сметната палата например са формални, държавните одитори, които отговарят за контрола върху публичните финанси и одита на институции, разходващи бюджетни средства, внимателно подбират кого да проверяват – също и кога. Одитите често се извършват със закъснение, което означава, че злоупотребите се разкриват твърде късно, когато щетите вече са нанесени. Липсват механизми, с които да се изискват незабавни действия от институциите, а макар да проверява и общините, Сметната палата рядко разкрива сериозни нарушения. Докладите се изпращат в прокуратурата и там приключва всичко.

Дори когато установи нарушения, Сметната палата не може да гарантира, че препоръките ѝ ще бъдат изпълнени. А поради избора на ръководството на Сметната палата от Народното събрание остават рисковете за политически натиск и селективност в проверките.

Натиск върху КЕВР и бухалката КЗК

За КЕВР политическият натиск при определяне на цените трудно би се доказал. Но Комисията трябва да има механизми за гъвкавото им регулиране, за да се избегнат резки поскъпвания. Водните и енергийните дружества трябва да са задължени да инвестират в подобряване на услугите, а не само да вдигат цените. От значение е КЕВР съвестно да следи дали заявените инвестиции наистина са направени. 

КЗК пък е регулатор, който се задейства основно при обществен скандал, а резултатите от дейността ѝ трудно могат да се нарекат полезни за обществото. Освен това, както и другите органи, се използва за бухалка по неудобни за статуквото бизнеси. Към монополисти като „Лукойл“ обаче традиционно е била милостива години наред и прогледна за господстващото му положение едва през 2023 г., налагайки глоба от 195 млн. лв., което компанията обжалва. 

Законът за защита на конкуренцията (ЗЗК) използва неясни критерии за определяне на господстващо положение на даден пазар, което води до субективност в решенията на КЗК и затруднява доказването на злоупотреба. Наред с това ЗЗК не регулира ефективно вертикалните ограничения (споразумения между доставчици и търговци, които могат да ограничат конкуренцията) и това позволява по-големите компании да влияят върху пазара, а санкциите се избягват.

Глобите, които КЗК налага, често не са достатъчно ефективни за големи компании, особено в сектори с олигополна структура. Съдебният контрол върху решенията на Комисията води до забавяния, което прави санкциите по-малко ефективни. Въпреки че ЗЗК криминализира картелните споразумения, доказването им е трудно, тъй като липсва ефективен механизъм за събиране на доказателства. Критериите за оценка на сливания и придобивания невинаги гарантират, че новите структури няма да доведат до монополни или олигополни форми на конкуренция.

Εдин твърде важен подуправител

Макар България да е член на Единния надзорен механизъм на Европейската централна банка (ЕЦБ), постът на подуправителя, отговарящ за банковия надзор, остава изключително важен, нищо че част от надзорните функции се изпълняват от ЕЦБ. Скоро изтича мандатът на Радослав Миленков, избран на този пост през 2019 г., след като дотогава управляваше Фонда за гарантиране на влоговете.

Въпреки че ЕЦБ упражнява надзор над най-големите банки в България, БНБ запазва ролята си на пряк надзорен орган за по-малките банки, които не попадат под директния контрол на Франкфурт. Именно националният надзор е отговорен за ранното идентифициране на проблеми и за поддържането на стабилността на банковата система. Всички българи платиха цената от над 4 млрд. лв. за аферата „КТБ“, при която „Банков надзор“ не беше на мястото си.

След като България се присъедини към Европейския банков надзор през 2021 г., БНБ работи съвместно с ЕЦБ и участва в надзорните процеси. В случай на банкови сътресения националният надзорен орган трябва да действа незабавно, даже преди ЕЦБ да се намеси. БНБ е отговорна за надзора върху мерките за възстановяване и преструктуриране на банки заедно с Единния съвет за преструктуриране (SRB). Предвид приемането на еврото, БНБ прие наредба за осигуряване на спешна подкрепа на български банки, ако изпаднат в ликвидна криза след присъединяването към еврозоната. 

За другите регулатори също има големи апетити. Към края на 2021 г. общият размер на активите под надзора на КФН – капиталови пазари, застрахователни и пенсионноосигурителни дружества, възлиза на над 46,6 млрд. лв., а през 2023 г. само активите на частните пенсионни фондове надхвърлят 21 млрд. През януари Европейският орган за застраховане и професионално пенсионно осигуряване (EIOPA) препоръча на КФН да затегне проверките си за платежоспособността на застрахователите по повод случая с „Eвроинс“ в Румъния.

Мястото на управител на НЗОК отдавна привлича много интереси. За 2024 г. бюджетът, разпределян от Касата, е 8,1 млрд. лв., от които за болниците е предназначена над ¼ от него и повече от 2 млрд. лв. са за лекарства. Мандатът на настоящия управител Станимир Михайлов, излъчен от ПП–ДБ, изтича през март. Парламентът го отстрани от поста миналата пролет с гласовете на ГЕРБ, БСП и ДПС, но по-късно беше възстановен с решение на Конституционния съд. Сега тези сили управляват заедно и могат да изберат кандидата, за когото се договорят.

Запълването на всички места в регулаторите и съдебната власт ще е резултат от множество сделки и плаващи мнозинства. Политическите сили в 51-вия парламент едва ли искат да пропуснат шанса да се включат в голямото наддаване – друг няма да има. Въпросът е какво са готови да извършат срещу отдаване на една или друга позиция. Тази готовност ще бъде тествана с предстоящото разглеждане на бюджет 2025. Вече се разбра, че като инструмент на парламентаризма вотът на недоверие отпада. Наскоро ПП–ДБ заплашиха, че могат да го внесат, но явно не бяха изчислили, че за да съберат необходимите 48 подписа, ще трябва да потърсят липсващите им 11 народни представители от „Възраждане“, Пеевски или МЕЧ – все невъзможни опции.

А за преглед и промяна на законодателната рамка никой не мисли. Работещите институции са най-голямата заплаха за политическия монопол и олигархията.