Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/za-kitay-evropa-i-chervenite-linii/

Дебатът за мястото и ролята на Китай в глобалната политика става все по-динамичен в последните няколко години, което естествено налага необходимостта от по-дълбокото осмисляне на страната не просто като субект в системата на международните отношения, но и като отделно културно-политическо цяло, което съществено се различава от западната представа за модерна държавност. 

В този смисъл съществуват множество концепции как следва да се възприема Пекин, и все пак най-общо те могат да бъдат разделени в две групи. Първата включва класическите школи в глобалната политика, като реализма, неолиберализма и функционализма. Те разглеждат Китай като велика сила, която – макар и със своя самобитна култура – не се различава от останалите велики сили по отношение на целите и стремежите във външната си политика. 

Въпреки различията във визията си за структурата на международната система учени като Джоузеф Най, Алистър Джонсън, Джон Миършмайър, Франсис Фукуяма и Чарлс Купчан виждат в китайската външна политика една различна като ценности и инструменти система за вземане на решения, която всъщност е ориентирана към създаване на глобална архитектура за сигурност, доминирана от Пекин. 

На другия полюс са набиращите сила азиатски концепции с автори като Йен Сюетун, Цин Яцин, Тан Шъпин и Джае-Хо Чунг, които виждат във възхода на Китай възможност за постигане на хармония в глобалната политика и мирно разрешаване на конфликтите в горещите точки на света. 

Сблъсъкът между тези фракции в научната литература става все по-отчетлив, но ги обединява стремежът да обяснят Китай, който като идеи изглежда някак си далечен и неразбираем за западния човек, но като влияние е все по-близък и осезаем.

Как изглежда Китай след Гражданската война

Част от авторите, които се опитват да систематизират китайските външнополитически доктрини, често правят грешката да подхождат към тях едностранно, без да са запознати в дълбочина с идеите на бащите основатели на съвременен Китай. Това се дължи или на липсата на лингвистични познания, или на факта, че по-голямата част от теоретичните инструменти за анализ на политическите идеи са плод на западните автори, които задават основните направления в развитието на международните отношения след края на Втората световна война. 

Или казано накратко, няма как да осмислим китайската политика днес, ако четем само Си Дзинпин или само Конфуций. Основен принцип в азиатските философии е взаимовръзката, която съществува между отделните философски категории и която коренно се отличава от системата, представена ни от Хегеловата диалектика. В този ред на мисли модерната китайска политика представлява своеобразна идеологическа сплав от идеите на постреволюционните китайски лидери и културното наследство на Конфуций, Лаодзъ и Мъндзъ. 

Предобразите на модерната китайска концепция за външна политика следва да се търсят доста по-рано, в трудовете на Ли Даджао – възпитаник на елитния японски университет „Васеда“, и на неговия съмишленик Чън Дусиу. В първите дни след падането на династията Цин двамата създават социалистическата партия на Република Китай. В своите книги, които по-скоро носят духа на манифести, Ли и Чън обявяват, че Китайската република следва да изгради мощна и стабилна политическа система, която да е в състояние да се еманципира от западното влияние, провалило династията Цин, и да обедини азиатските народи. 

Тези идеи вдъхновяват крайните националистически фракции в Китай, но срещат сериозна съпротива в лицето на комунистическия лагер, който обвинява Ли и Чън, че на практика приравняват китайският социализъм с японския империализъм. Разколът се задълбочава и води до края на Обединения фронт срещу японците и началото на Гражданската война между партията Гоминдан начело с Чан Кайшъ и Комунистическата партия на Мао Дзъдун. 

След победата на Комунистическата партия и оттеглянето на Чан Кайшъ на остров Тайван, Мао Дзъдун създава Китайската народна република и в първите си речи осъжда идеите на ранните китайски социалисти като незрели и силно повлияни от японската окупация.

Първият етап, в който се формират модерните китайски външнополитически доктрини, е белязан от нов идеологически сблъсък, който се води между две комунистически фракции. Първата обединява героя от Гражданската война маршал Лин Бяо и един от най-близките съмишленици на Мао – Хуа Гуофън. Лин и Хуа настояват за изграждане на политическа система, която копира съветската и следва идеите на маоизма. За разлика от СССР обаче, крайните крила в Китай стигат по-далеч, като настояват, че маоизмът цели не просто победа над капиталистическата класа, а унищожаване на пазарните сили и замяната им с военизирана политическа система. 

На този план се противопоставя „градското“ лоби в ККП начело с бъдещия премиер Джоу Ънлай, който счита, че пазарните сили не бива да се унищожават, а напротив – могат да се използват за целите на китайското благоденствие и еманципирането на страната както от Запада, така и от СССР. 

Пред Мао Дзъдун стои нелеката задача да обедини тези две крила и затова създава своя визия, съгласно която съществуват няколко свята, поделящи се в три групи: суперсили (по това време САЩ и СССР), империалисти (Япония и Западна Европа) и трети свят начело с Китай. По същество тази теоретична постановка отразява древното китайско схващане за Пекин като център на познатия свят. Теорията за трите свята става ключова за развитието на Китай до смъртта на Мао, а движеща сила на китайската външна политика става Джоу Ънлай. След смъртта на Сталин Хрушчов осъжда теорията на Мао в частта ѝ, приравняваща Вашингтон с Москва, което води до китайско-съветската схизма.

След смъртта на Мао и мимолетното управление на Хуа Гуофън започва вторият етап във формирането на китайската външна политика, който е белязан от дънизма – системата от идеи, лансирана от новия китайски лидер Дън Сяопин. 

Дънизмът заклеймява Културната революция и Големия скок напред като „двете големи грешки на Председателя Мао“, но не подлага на ревизия теорията за трите свята. На практика обаче външната политика на Дън е насочена към изграждането на стабилни връзки със САЩ и въвеждането на смесен тип икономика, която интегрира в себе си пазарни елементи. 

Големият успех на Дън не е единствено бурното икономическо развитие на Китай, но и фактът, че Пекин и Вашингтон успяват да постигнат консенсус за отношенията между САЩ и Тайван. Така през 1979 г. американският президент Джими Картър едностранно прекратява договора за взаимна отбрана между Вашингтон и Тайпе. Иронично, но както историята често си прави шеги, Мао Дзъдун и Дън Сяопин успяват в това, в което хилядолетните императорски династии се провалят – обединението на Китай.

Стъпвайки върху направеното от предшествениците им, следващите китайски лидери Дзян Дзъмин и Ху Дзинтао изграждат външнополитическата концепция за мирния възход на Китай (中国和平崛起). В резултат на нея страната успява да изгради привлекателен образ, своя мека сила, която води до превръщането ѝ във втората икономика в света.

Китайската външна политика в наши дни

За европееца и западния човек изобщо съвременен Китай може да бъде осмислен най-добре чрез понятието „стратегическа култура“, което обозначава системата от вярвания и идеи, залегнали в управлението и политиката на една страна. Периодът на управление на настоящия президент Си Дзинпин е ключов за това осмисляне, тъй като голяма част от идеите му са нови, макар че погрешно са приписвани на негови предшественици.

Това е и най-често срещаната грешка при анализа на системата от концепции, която носи името „Мисълта на Си Дзинпин“ (习近平新时代中国特色社会主义思想). Да се сравнява сегашният китайски лидер с Мао Дзъдун, бившите съветски лидери или пък с който и да е друг китайски политик е силно подвеждащо. Онова, което най-много отличава Си от предшествениците, е не начинът, по който управлява, или външната политика, която води, а неговото динамично разбиране за марксизма. 

Идеята, че статичните категории на Маркс могат да бъдат обогатени и доразвити от конфуцианската диалектика, е ключова за мисълта на настоящия китайския президент. 

Това е и първоизворът на неговите идеи за национално обединение на Китай, благоденствие на китайския народ и засилване на ролята на ККП като гарант за сигурността на страната. Това е и причината, поради която Си ревизира концепцията на предшественика си Ху Дзинтао за мирен възход на Китай (中国和平崛起), заменяйки го със своята доктрина за мирно развитие на страната (中国和平发展). 

Първият компонент е културното наследство на конфуцианството и даоизма. Идеите на Конфуций, че Китай е центърът на света – Поднебесната империя, която крепи вселената, – са политически екстраполирани в контекста на китайската доктрина за тиенся (天下) – създаването на система от отношения между Китай и останалите държави, в която всеки китаец допринася за благоденствието на китайския народ в политическо, културно и икономическо отношение. 

Китайците, съгласно конфуцианските разбирания, са синовете на тази империя, която са призовани да населяват, съхранявайки нейната самобитна култура. Строгата йерархия в обществото се разглежда като гарант за ефективното му функциониране и за сигурността му, а поддържането на модерни и високотехнологични въоръжени сили – като необходимост за съществуването му. 

Даоистката диалектика също има отношение към политическото развитие на Китай най-вече в частта, която насърчава всеки за самокултивиране в полза на обществото до превръщането на гражданина в сиен (仙) – съвършения човек, по подобие на древните божества в китайската митология. Идеята, че добрият гражданин спазва законите, не е чужда на западните школи, но в Китай тя се разглежда като необходимост, която произтича от философската потенция на човека да бъде съвършен.

Вторият компонент разглежда външнополитическото развитие на Китай като изконно свързано със социализма с китайски характеристики. В този смисъл политическите идеи на Си Дзинпин не ревизират постулатите на дънизма, а ги потвърждават с едно допълнение – че икономическите реформи в Китай не могат да бъдат съпътствани от политически, тъй като последните ще отслабят властта на ККП.

Схващането, че социализмът, макар и с китайски характеристики, трябва да остане социализъм, е червената линия, отвъд която Пекин разглежда всяко поставяне на този модел под въпрос като намеса във вътрешните му работи. По тази причина покойният вече държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър често съветваше политиците във Вашингтон да не поучават Китай по въпроси като човешките права, тъй като китайците го възприемат като намеса в политиката си. Всъщност самият Кисинджър има друго предвид: трудно може да убедиш държава с хилядолетния история, че моделът ѝ следва да бъде ревизиран. Това би имало обратния ефект; би изострило отношенията между Китай и Америка и всъщност точно това се случи.

Третият аспект от китайската външна политика се отнася до т.нар. военен патернализъм, провеждането на дълбоки реформи в Народната освободителна армия на Китай (НОАК) и изграждането на образа на „добрия войник“ чрез постигането на баланс в принципа „три правила за дисциплина и осем точки на внимание“ (三大纪律八项注意), които задават контурите на моралния облик на китайските въоръжени сили в очите на гражданите. Тук, разбира се, се добавя и стремежът на Пекин да разшири ядрения си арсенал като гарант за своя суверенитет. Това често се интерпретира от останалите ядрени сили като агресивна политика, насочена към надпревара във въоръжаването, но е факт, че Китай е единствената ядрена държава, която е възприела в своята доктрина принципа, че няма да използва ядрени оръжия първа (no-first-use policy). 

Стремежът към надпревара във въоръжаването трябва да се търси по-скоро в огромните усилия, които ККП положи, за да създаде високотехнологични оръжия за ранно реагиране в случай на вражеска атака, а не в грандиозни демонстрации и паради по подобие на руските. 

На четвърто място следва да отбележим, че няма как да разберем китайската външна политика, без да изясним нейната концепция за разрешаване на конфликтите в глобален план. Тя е най-добре изразена от Фуданската школа и от нейния основател проф. Тан Шъпин, който посочва в своята теория, че когато между две държави съществува дилема на сигурността, не е задължително тя да прерасне в конфронтация. За разлика от реалистките теории (например тази на Греъм Алисън, която разглежда войната между една доминираща сила и нейния набиращ сила опонент като неизбежна), Тан представя алтернативен прочит, съгласно който конфликтът може да бъде избегнат, ако две държави хармонизират интересите си. 

Виждаме такива опити при последните срещи между Си Дзинпин и Джо Байдън, а бъдещото развитие на американско-китайските отношения най-вероятно ще е големият тест за теориите на Алисън и на Тан.

Накрая, но не на последно място идва стремежът към национално обединение на Китай. Този момент е втората голяма червена линия за китайците както по отношение на Тайван, така и на Тибет. И тук причините не са чисто политически или стратегически. Във философски план това ни връща отново към конфуцианското разбиране, че всички китайци принадлежат към един народ и в този смисъл тяхното единство е дълг за всеки лидер.

В политически план и Тайван, и Тибет се разглеждат като част от Китай по силата на договореностите със САЩ и липсата на тайванско представителство в ООН. Но най-вече този стълб в китайската външна политика е отрицание на тайванската идея, че Тайпе, а не Пекин е центърът на китайското политическо цяло. 

Големият тест за Китай: Европа

Ако САЩ бяха онези, които развиваха отношенията си с Китай в продължение на десетилетия и заедно с Пекин сдържаха СССР по време на Студената война, днес Европа е тази, която може да помогне на китайците да съхранят своето икономическо влияние в глобален план. 

Съгласно китайската концепция за тиенся Европа представлява съвкупност от държави, които имат различна тежест в китайската външна политика в зависимост от икономическата си мощ и политическото си влияние. Така например Централна и Източна Европа имат много по-голямо значение за Китай от Западна Европа, тъй като те са мостът, чрез който инициативата „Един пояс – един път“ разпростира влиянието си на Стария континент. 

Ако погледнем България, ще видим, че нашата страна е важен партньор за Пекин, тъй като Китай е третият по големина търговски партньор и втората по значимост дестинация за износ. Ето защо отношенията между двете държави бяха издигнати в ранг на стратегическо партньорство, а България беше изместена от графата „държава с нисък приоритет“ в „държава със среден приоритет“ за „Един пояс – един път“. Нещо повече, Централна и Източна Европа са важни за Китай, защото са част от друг регионален формат – 14+1, който гарантира свободен достъп на Пекин до европейските пазари. 

Именно поради тази причина след началото на войната в Украйна Китай направи изрични договорки с Русия, че интересите му в региона не трябва да пострадат от действията на Москва. Можем убедено да кажем, че вакуумът, освободен от руското влияние в тези европейски държави постепенно започва да се запълва от Китай. За Европа ще е голям проблем да наложи червени линии на централно- и източноевропейците в отношенията им с Китай по две причини.

Първо, защото самият Европейски съюз е изключително зависим от китайската икономика и второ, защото всяко разкачване от Китай ще има сериозни щети конкретно върху икономиките на страните от Централна и Източна Европа. Държавите в еврозоната донякъде може и да избегнат или да смекчат тези ефекти, но не се знае какво ще се случи с България и Румъния например, които все още не се разплащат в евро.

Извън този приоритетен пояс попадат големите европейски икономики, като Франция, Италия и Германия, а също и държавите, които не са част от „Един пояс – един път“. Към тях Пекин има двустранен подход най-малкото защото те не могат да бъдат вместени в един огромен икономически проект. Франция винаги е била разглеждана като партньорска страна заради сравнително балансираните ѝ отношения със САЩ, а Германия – като силно зависима от Вашингтон държава, която, макар и икономически лидер на Европа, не може да разчупи американското влияние. 

От другата страна са държави като Италия, която излезе от „Един пояс – един път“, или прибалтийските страни, които напуснаха инициативата 17+1, редуцирайки броя на участниците до 14. Отношението на Китай към тях беше достатъчно видимо при европейската обиколка на президента Си Дзинпин – той предпочете за свои спирки единствено Франция и Унгария. В този смисъл бъдещето на китайското влияние в тези страни много зависи от това дали Америка ще задържи доминиращата си роля в Европа, или ще се отдръпне. Факт е, че дори Франция не би могла да тушира ефектите от пълно икономическо разкачване с Китай, но поне докато Париж и Пекин се разплащат в евро или в долари, а не в юани, тези перспективи изглеждат далечни.

Третият пояс включва държави, които не са част от Европейския съюз и НАТО и по тази причина са потенциално най-близките партньори на Китай. Такъв пример е Сърбия, която винаги е спрягана за руското прокси на Балканите. Макар и осезаемо, руското влияние в Сърбия отдавна не е същото като преди. Откакто започна войната в Украйна, Белград бавно се еманципира от Русия и я замени с Китай – геополитическа трансформация, която придоби завършен вид със закупуването на китайски противоракетни системи.

Допълнителното задълбочаване на партньорските отношения между двете страни циментира статута на Сърбия като отправна точка за китайското присъствие на Балканите, а големият губещ от всичко това беше Русия, която нямаше какво да предложи на сръбските управляващи, тъй като всичките ѝ ресурси отиваха на фронта в Украйна. В перспектива китайското влияние в страната ще продължи да се засилва, докато напълно измести руското, а Москва ще остане просто като част от историческата памет на сърбите в контекста на нейните отношения с Пекин.

За Китай червените линии в отношенията с Европа са три: Тайванският въпрос, бъдещето на „Един пояс – един път“ и политическата реторика на европейските лидери по отношение на китайското управление. Или казано с други думи, отношението на Пекин към отделните държави ще зависи от това дали те следват политиката на единен Китай, дали участват в икономическите формати като „Един пояс – един път“ и до каква степен критикуват действията на китайското ръководство. Така ще бъде подредена и новата пирамида от интереси на Китай предвид нарастващата конкуренция със САЩ и опитите на Вашингтон да смекчи икономическите ефекти от войната в Украйна. 

За разлика от Китай, Европейският съюз още не е очертал ясно своите червени линии, което създава впечатлението, че лидерите на Съюза не са единни в позициите си и не желаят отношенията с Пекин да бъдат решавани на общоевропейско равнище. Единствената последователна линия, следвана от Европа, всъщност е тази на САЩ, които припомнят на Китай, че не трябва да помага на Русия в Украйна.

За някои политици това е просто въпрос на политическо оцеляване, защото, ако икономиката на страните им рухне, те ще загубят позициите си. За други отношенията с Китай минават задължително през осмисляне на отношенията с Русия и САЩ. Но липсата на единство определено създава проблеми за Европа, защото, ако континентът е наясно какво да прави в отношенията си с Вашингтон и Москва, то за Пекин все още има сериозно колебание. 

Китай от своя страна няма съюзници или врагове, защото неговата външнополитическа традиция не различава държавите като такива в смисъла, в който ги разбират например САЩ и Европа. Това затруднява Запада в неговата визия за бъдещето на отношенията му с Пекин най-малкото защото шахматната дъска, на която фигурите се делят на черни и бели, на добри и лоши, съществено се различава от геополитическата дихотомия Ин – Ян, изключваща оцветяването на отсрещната страна в едноцветни краски и морални категории.

Затова колкото и трудно да е, на Европа може да ѝ се наложи да разбере Китай в смисъла, в който го разбираше Хенри Кисинджър по време на Студената война. Неслучайно в своите трудове Патриархът на американската дипломация описва Китай като острието на триъгълника, което балансира отношенията между глобалните актьори. И ако ЕС иска да стане част от този триъгълник, използването на острието ще бъде необходимост. 

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4324

На 14-ти юни 2013 г. на площада бяхме хиляди. И в следващите месец и половина също. И искахме оставката на правителството на Орешарски, защото беше недопустимо Пеевски да му дърпа конците. После дойде август и хората оредяхме. После заваляха есенни дъждове и зимни снегове и протестът стана бутиков.

За тези месеци бяхме наречени пренебрежително „умнокрасиви“, „платени протестиращи“, „соросоиди“, „организирани от кръга Капитал и олигарсите“, че „искаме да върнем Борисов на власт“. Телевизиите, вестниците, част от онлайн медиите успешно притъпиха ефекта от протеста.

И Орешарски не падна. Кри се, мънка по интервюта, но остана. Остана, докато ДПС не прецениха, че е време да разтурят седянката. Според слуховете, Пеевски и Борисов „са се разбрали“ още в първите седмици на протеста и само за изчакали евроизборите 2014 г., за да имат повод. А електоралните щети отнесе БСП, които искаха на всяка цена да са срещу ГЕРБ и Пеевски им изглеждаше единственият аритметично възможен вариант.

И аз романтизирам 2013 г. и тя безспорно беше позитивна за гражданското общество, което се намери на площада и там се създадоха много контакти и приятелства, които и до днес са важни за средата. Аз бях на площада и през лятото, и с чадър през есента, и с ръкавици през зимата. Но протестът не свали правителството на Пеевски.

Протестът 2020 г. не свали Борисов. Бързо бяха вкарани същите пропагандни техники, бързо протестиращите бяха разделени „ама вие що под юмрука на Радев“, „защо протестирате в деня, в който влизаме в чакалнята на еврозоната“. Борисов извади димката с новата Конституция. Беше август, протестите пак оредяха, дойде есента и си зачакахме изборите. Да, тогава Борисов загуби много периферия и ГЕРБ се сви. После се сви още. Безспорно Росенец и последващите протести бяха нужни, важни и затвърдиха заявката на 2013 г, че има граници, които не бива да се преминават.

Но Борисов не падна. Защото си имаше покдрепа в парламента, патриотите отдавна бяха изсмукани електорално и нямаха стимул да ходят на избори, а Пеевски си управляваше.

Ако след тези избори ГЕРБ и ДПС (с някоя малка патеричка, като ИТН, които вече дадоха такава заявка) направят правителство, ще има протести при първия голяма скандал, който ще сътворят (а той ще е на първата седмица). Само че протестът няма да ги свали. Протестиращите пак ще бъдем „платени“, „кръга капитал“, ще „обслужваме олигарсите, дето искат да няма съдебна система“ и т.н. И това ще се лее от телевизора от сутрин до вечер, докато анализатори цъкат с език и развиват теории за политическата стабилност.

За да не се разочароваме, че протестът пак не е успял, можем да гласуваме в неделя. Това е единственият начин да не излезе математиката. Предния път ИТН също бяха готови, по-предния път Стефан Янев беше готов. Но все стигаха докъм 115-116 гласа.

Знам, че сега няколко човека бързо ще напишат коментари „Ама то и вие управлявахте с Пеевски“. Такива обвинения, между другото, чувахме от опозицията в парламента през ден. Нещо, което само понякога влиза в стенограмите, са подвикванията от залата. Но на тези обвинения от ДПС имаше подвиквания „аа, ние само за Конституцията“. И това беше именно така. Затова след като мина Конституцията и ДПС не си видя гарантираните постове в съдебната власт, които винаги преди това е имало, започнаха атаките.

Признавам, че нуждата да променим Конституцията, за да отнемем част от властта на Пеевски, беше използвана добре от него публично, за да може сега да има хора, които едновременно не го понасят и му вярват за „скутовете и турските кафета“. За да може да чуваме „изпрахте Пеевски“, при положение, че не вярвам да има и един човек , който 2023 г. да не е хареавал Пеевски, а 2024 г. вече да му е фен, ‘щото е „изпран“.

Те играят добре тактически. Там ни бият. Ние гледаме да свършим работата, за която сме пратени, и понякога сме незащитени от такива атаки. И когато оставихме властта, защото ни се отказаха следващите реформи, позволихме тяхната версия (за „постовете“) да бъде прокарана успешно в обществото и да замени реалната причина да отидем на избори.

Именно защото са добри тактически играчи, те вече са подготвили антипротестната тактика. И ако чакаме да излезем на площада след 9-ти юни, вече ще е късно.

Материалът Протестите не смущават Пеевски е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/benyamin-netanyahu-mejdu-opazvaneto-na-izrael-i-borbata-za-lichno-politichesko-otselyavane/

Фигурата на Бенямин Нетаняху винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква противоречиви реакции сред евреите по цял свят. За някои Нетаняху остава един от символите на еврейската държава – привържениците му го описват като най-големия политически лидер на Израел от Давид Бен Гурион насам. Противниците му пък го смятат за консервативен и краен държавник, който използва еврейската държава и религиозните ѝ доктрини, за да гарантира политическото си оцеляване и да ухажва избирателите си. 

Но един факт е неоспорима историческа реалност, която и двете фракции няма как да отрекат: Нетаняху е политикът, който най-дълго е служил като премиер на Израел досега – близо две десетилетия. 

За този период доверието в неговата партия „Ликуд“, макар и колебливо, се радва на устойчива положителна тенденция, за която много израелски политици могат само да мечтаят. В биографията на Нетаняху се вижда съчетание на най-доброто от интелектуалната традиция на юдаизма с няколко образователни и научни степени от водещи американски университети – Масачузетския технологичен институт и Харвард. 

По време на Студената война в Белия дом го наричат „любимецът на Рейгън“, а няколко десетилетия по-късно той шокира политиците в САЩ, като състави коалиционно правителство с ултраконсервативното хасидско крило в Израел. 

Как се стигна дотук и защо името на този израелски лидер предизвиква толкова разностранни оценки и сред най-демократично мислещите му колеги на Запад?

Държавата Израел като политико-цивилизационна концепция

Съществуват много подходи към осмислянето на Държавата Израел като политическа система. Това, което ги обединява, е, че те приемат като отправна точка за съществуването ѝ Втората световна война. За западната мисъл – особено за държавите, които победиха във войната – съществуването на Израел винаги се е свързвало с един своеобразен жест на международната общност към еврейския народ, преживял кошмара на Холокоста. 

Макар и достоверен в исторически план, този подход е силно подвеждащ, тъй като не взема предвид предобразите на еврейската държава, дали тласък на модерния ционизъм, които по-късно унгарският поет Теодор Херцел ще синтезира в произведенията си.

Макар създаването на Израел и последващата подкрепа от САЩ винаги да се считат за даденост в системата на международните отношения, много изследователи пропускат факта, че еврейската културна традиция има доста по-дълбоки корени, които сами по себе си предпоставят съществуването на държавност много преди гръко-римските образци на Платон и Аристотел, с които Европа така се гордее. В този смисъл представянето на Запада като приемник на античния свят е политическа реалност, но тя не важи за Израел, макар днес той да е обвързан със западните държави повече от всякога. 

Съществуват няколко основни характеристики, които изграждат принципа на израелската държавност, и те далеч не могат да бъдат изчерпани само с политическата идеология на ционизма.

Както пише в своите произведения покойният американски политолог Даниел Истън, крайъгълен камък на еврейското политическо цяло е заветът на Бог с народа му. Идеята за еманципирането на еврейския народ от езическия свят в лицето на Египет и сключването на завет (договор с Бога) поставят началото на онова културно-историческо цяло, което по-късно ще положи предобраза на еврейската държава върху руините на Ханаан. Този свещен за евреите акт има ключова роля за изграждането на израелската държавност, тъй като позиционира Израел като самостоятелна и самобитна цивилизация със своя култура и обичаи. Затова Истън говори за „еврейско политическо цяло“, което под водачеството на Мойсей достига Обетованата земя, където реализира на практика този завет с Бога. 

Ето защо политическите корени на израелската държава не следва да се търсят единствено във връзката, която съществува между нея и САЩ, или пък в Холокоста, а много по-назад – в една епоха, която предшества западната цивилизация. Макар по-късно идеята за еврейска държава да е силно повлияна от модерния европейски национализъм, нейните корени продължават да черпят вдъхновение от свещените книги на юдаизма и от преданието на еврейските старейшини, съхранило народа през вековете.

Вторият елемент от израелската държавност се отнася до самата политическа концепция за обединение на евреите. За разлика от християнството и исляма, които имат силен сантимент към монархията, юдаизмът я приема не като „богоизбрана“, а като наложена от хората. Затова и религията има ключова роля за осмислянето на Израел като държавно обединение, тъй като без нея съществуването му би било равнозначно на онова, което английският философ Томас Хобс дефинира като „мъртъв Левиатан“ – държавно тяло, служещо само за да налага реда и да управлява. 

Това е и причината, поради която концепцията за израелската държавност съвършено се отличава от идеологиите на либерализма и консерватизма, смятани за най-висшия философски продукт на западната политическа мисъл. Макар модерната политическа и съдебна система на Израел да почива върху тези светски образци, съществуването на реда в държавата е вдъхновено от Мойсеевия закон, който, наред с интерпретацията на старейшините, е ключов за осмислянето на справедливостта като категория в юдаизма. Или казано с други думи, по същия начин, по който не можеш да осмислиш Китай, без да четеш Конфуций и следреволюционните автори едновременно, така не можеш да разбереш Израел, без да си запознат с юдаизма и политическите образци на ционизма.

И накрая, Израел няма как да бъде разбран извън своята антитеза – антисемитизма. Това, разбира се, не означава, че държавата дължи съществуването си единствено на антисемитизма – теза, застъпвана именно от антисемитските движения в Европа, много от които са автори на редица конспиративни теории в това отношение.

По-скоро става дума за факта, че борбата с антисемитизма винаги е заемала и ще заема ключово място в политиката на Израел, тъй като антисемитската идеология отрича всичко онова, в което вярват евреите. И тук не говорим единствено за Холокоста, но и за епизодичните прояви на антисемитизъм при гоненията от времето на Римската империя, Испанската инквизиция, Романовата династия в Русия и разбира се, неразказаната история на фашистката фракция в Британия в лицето на Чембърлейновите последователи и аристократичната фамилия Моузли, призоваващи към съюз с Хитлер срещу Сталин.

Тези исторически епизоди са живи и до днес в политическото самосъзнание на Израел, но за жалост, често са и повод за спекулации от страна на ултраконсервативните кръгове в страната. В съвременния политически дебат дори съществува спор дали светът вече не става свидетел на нова вълна от антисемитизъм, която избухна след атаките на „Хамас“ срещу Израел от октомври 2023 г. На Нетаняху се падна нелекият жребий да преведе Израел през този период на несигурност и нестабилност, който може да се окаже пагубен и за неговата политическа кариера.

Защо Нетаняху?

Всъщност Нетаняху има незавидната съдба да се окаже между чука и наковалнята точно когато Израел е най-малко готов да воюва. Как се стигна дотук и защо държава, която се слави като една от най-неуязвимите в света, стана жертва на подобен атентат? 

Първата и основна причина се крие в самото разделение на израелското общество. Историята на Израел ясно сочи, че винаги когато държавата е била разделена, последиците са били фатални за единството или съществуването ѝ. В конкретния случай е доста трудно да търсим едностранно вината за подобно разделение, но факт е, че то се изостри след началото на протестите срещу спорната съдебна реформа, която правителството на Нетаняху се опита да прокара. В тези условия обществото в Израел беше силно разединено, а хората, които протестираха по улиците, едва ли си даваха сметка, че техните протести ще отслабят държавата до такава степен, че тя няма да може да отчете нарастващата заплаха от „Хамас“. 

Пренебрегнати бяха и предупрежденията от САЩ, които на няколко пъти алармираха израелското правителство, че се готви атентат. Последва катастрофално разделение в сектора за сигурност и той от своя страна приоритизира вътрешния ред пред външните заплахи, чието неутрализиране се считаше за даденост. 

Втората причина за сложната ситуация бяха ултраконсервативните партньори на Нетаняху. Ако Биби управляваше сам, сигурно щеше да му бъде доста по-лесно да постигне консенсус с протестиращите и да възстанови реда в държавата, но когато властта му зависи от хора, възприемащи Израел като лъва от Сион, който трябва да унищожи древния Вавилон, нещата стоят по различен начин. 

Нетаняху всъщност се оказа в ситуацията, в която се намираше американският президент Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Буш се озова в лапите на пуританското крило в САЩ, което призова за кръстоносен поход срещу исляма и беше основен гарант, че републиканците ще удържат двете камари на Конгреса.

В тези условия Буш нареди САЩ да нападнат Ирак и Афганистан, но след началото на двете операции той беше „посъветван“ от кликата си да остави американските войски в региона до пълното изкореняване на талибаните и „Ал-Кайда“. Самият президент нямаше такова желание, защото Америка беше започнала сериозно да задлъжнява на Китай, а Русия постепенно се съвземаше след първия мандат на Путин. Но тъй като все пак на момчето от Тексас му се искаше още един мандат в Белия дом, прие да удължи американското военно присъствие в региона за неопределен период.

Третата причина може да бъде търсена в политическите качества на самия Нетаняху. Като прагматичен политик израелският премиер си дава сметка, че войната в ивицата Газа не е просто военностратегически, а геополитически залог. Големият проблем тук е, че Нетаняху не е любимец на демократите и в този смисъл няма безусловната подкрепа на САЩ.

Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за Израел от Джо Байдън. Още като млад сенатор Байдън оглавява няколко комисии в Конгреса, които в продължение на години формират основите на израелската отбранителна индустрия, много преди „Железен купол“. Именно Байдън застава зад Израел дори като вицепрезидент, когато Барак Обама иска да свие американския чадър над Тел Авив. Но проблемът с Байдън е, че в момента също е в доста деликатна ситуация, тъй като доминиращата позиция в неговата партия е, че демократите подкрепят Израел, но не и Нетаняху.

Ето защо президентът на САЩ и неговите съветници решиха да оттеглят подкрепата си за военните операции на Израел на думи, но не и на дела. Това е видимо от действията на Вашингтон, който говори за спиране на подкрепата за Израел, но в същото време последователно лансира свой план за примирие в ивицата Газа.

Нетаняху и новото разделение в Израел

Накрая е добре да споменем, че наред с всичко друго Нетаняху има „късмета“ да управлява в условията на сложна геополитическа надпревара, чийто изход ще реши бъдещето на глобалната политика за следващите десетилетия.

В този смисъл Нетаняху не успя да предвиди, че собствената му политика може да послужи за инструмент в ръцете на държави като Русия за отслабването на американското глобално лидерство. Огромният успех на Москва в Близкия изток далеч не е военното ѝ присъствие в Сирия или опитите ѝ да играе ролята на държава покровител на Иран. Успехът се състои в това, че Русия успя да „скара“ еврейското лоби в САЩ с Израел. Мостът, който крепеше единството между двете държави, беше подронен и от китайската позиция, че създаването на независима палестинска държава ще поправи една историческа несправедливост. 

Това ще има сериозни, ако не и катастрофални последици както за бъдещето на Израел, така и за бъдещето на Америка като глобален лидер, тъй като този неин статут почива именно върху системата от съюзи и върху образа, който си е извоювала след края на Втората световна война. Ако този мост напълно рухне – което все пак е малко вероятно дори в случай че Доналд Тръмп спечели втори мандат, – тогава едва ли ще се намери съюзник на САЩ, който да не се усъмни в силата на обещанията им.

Eдва ли ще се намери либерал в Америка, който да не осъди нечовешката стратегия на Израел в Газа. Големият проблем е, че такива коментари вече се чуват и от либерали, и от консерватори, а ироничното е, че много хора в Израел и САЩ обвиняват за това политическата коректност, защото тя е отслабила двете държави и съюза между тях.

Но ако погледнем внимателно как тази нова вълна от ценности набира сила в САЩ и Европа, ще видим, че тя тръгва именно от лобистките кръгове. Mного движения, имащи и свои лобита в полза на демократите (например Black Lives Matter), сега подкрепят палестинската кауза, въпреки че преди началото на войната не бяха така ангажирани с нея, а по-скоро приоритизираха своята кауза. Тоест палестинската кауза вече е припозната като своя. Съответно Израел е заклеймен като вреден, а Нетаняху – като корумпиран политик, който се бори единствено за политическото си оцеляване.

Или казано с други думи, Нетаняху се превърна в заложник на геополитическото разделение между „либералните“ и „консервативните“ евреи. Първите – с мнозинство в САЩ, а вторите – в Израел. Първите – виждащи идващия месия като метафора в юдаизма, която изразява надеждата на еврейския народ за по-добър живот, а вторите – възприемащи го като реална личност, която следва да се появи съгласно вярата на бащите им.

Такива разделения са налице във всички монотеистични религии и щом погледнем историята, ще видим кога свършват те – когато една от тези фракции се наложи над другата по начин, който да формира нови културно-цивилизационни образци на подражание. До момента и едната, и другата фракция намират начин да съжителстват в полза на целия народ, независимо от различията помежду си. Съществуването и благоденствието на Израел и неговите добри съюзнически отношения с Америка са основните приоритети, около които либерали и консерватори са сплотили своите усилия. Този съюз се пропука, когато влиянието на Америка в глобален план започна да отслабва, а Русия взе под крилото си „Хамас“.

С атаката срещу Израел „Хамас“ индиректно извоюва за Москва още една „победа“. Русия показа на Израел колко много го „обича“ Европа и колко е солидарна в подкрепата си за него – дотолкова, че жилищни сгради в Берлин осъмнаха с нарисувани Давидови звезди, а месеци по-късно Международният наказателен съд поиска заповед за арест за Нетаняху.

В крайна сметка какво би било бъдещето на Израел в една така динамично развиваща се система на все по-очертаващ се двуполюсен свят? Ако либералното крило, за което вече стана дума, надделее, то либерализацията на Израел ще бъде неизбежна. В най-добрият случай това ще доведе до протести и период на латентна нестабилност, а в най-лошия – до нова, още по-голяма война в Близкия изток.

Тъй като консервативните кръгове в страната няма да приемат ценностна рамка, която е чужда на еврейската традиция, Израел може да отслабне дотолкова, че да стане напълно зависим от американската помощ и позиция. Причината – самата държава няма как да съществува без този консервативен пояс, защото, както вече стана ясно, той е стимул за политическо вдъхновение на голяма част от избирателите в страната. 

Ако пък консерваторите успеят да се наложат в сблъсъка, това ще запрати Израел в руския лагер, което няма как да не се отрази на системата от съюзи, върху които почива глобалното лидерство на Вашингтон. Не защото Израел обича Русия повече от Америка, а защото мрази да бъде унижаван и от враговете, и от приятелите си.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4322

В политическия живот на държава с толкова много трупани с десетилетия проблеми, всяко мнозинство може да лесно бъде описано пошло като интимна връзка, всеки спор – като надлъгване, всеки разговор – като сядане в скута, всяко съгласие – като нечиста сделка, всеки опит да се свърши нещо полезно – като властолюбие, всеки опит за обяснение – като оправдание, всяка промяна на мнението в променящ се контекст – като лицемерие, всяка грешка – като предателство, всеки труден избор – като падение, всяко извинение – като слабост, а всеки опит – като наивност.

Разбирам циничните и ехидните – вероятността за успех в тази среда не е голяма и цинизмът спестява привидно неизбежното разочарование.

Разбирам разочарованите, защото когато рисуваме идеалната цел, не отделяме достатъчно внимание върху това колко трудно се стига до нея.

Разбирам раздразнените – правим грешки, а и добрите неща невинги успяваме да обясним.

Разбирам недоверчивите – доверие се печели трудно, а се губи за минути. И после се връща още по-трудно.

Разбирам нетърпеливите и максималистите – развитият свят е толкова близо географски и е разбираемо да ни се иска да не е толкова далеч политически и институционално.

Но благодаря на всички, че не са напълно цинични, ехидни, разочаровани, раздразнени и недоверчиви. Че имат по малко надежда, очакване, доверие, което са склонни да дадат.

Благодаря най-вече на търпеливите, на наивните, на прощаващите, на доверчивите. За това, че искат промяна, искат реформи, искат европейски път за България.

Защото без това, няма да стигнем далеч като държава. А имаме потенциала.

Материалът Благодаря на търпеливите, на наивните, на прощаващите, на доверчивите е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gruzincite-ne-iskat-da-budat-robi-na-rusiya/

Въпреки продължаващите седмици масови протести, парламентът в Грузия окончателно прие оспорвания закон за „чуждите агенти“.

„Всички мои познати и роднини са на протеста, защото разбират, че този закон е също като руския и ще доведе до репресии. Всъщност веднага щом го приеха, властта в Грузия показа истинското си проруско лице и репресиите започнаха. Полицията арестува протестиращи без всякаква причина, бие и малтретира невинни хора, които са излезли да изкажат мнението си на площада – същото, което прави и полицията в Русия при всеки протест там. Поведението на грузинската полиция днес е същото като на руската. А законът е току-що приет. Представете си.“

Така започна разговорът ми с грузинеца Серго Маркарян. Гласът му идва през приложението на телефона бодър и оптимистичен. Не ме изчаква да го попитам нещо. Говори бързо и убедено.

„Властта няма да може да се справи с тези протести. В момента в Грузия затварят училища и университети, за да излязат да протестират срещу тази власт. Преподавателите, студентите, учениците – всички излизат. Скоро и шофьорите от градския транспорт ще спрат работа и ще са на протеста. Хората няма да се откажат. Това е сигурно. Политиците ще клекнат, защото ще видят, че никой не иска да работи за тях и да ги обслужва. Ще видят, че университетите и училищата са затворени. Няма къде да ходят. Ще клекнат пред протеста. Няма власт, която да устои на това. Ще избягат, защото няма да имат друг изход. Никаква полиция няма да може да спре протестите.“

Серго е грузинец, който живее в Украйна, но всичките му роднини са в Грузия. Той има малка сладкарничка насред Буча,

където след нахлуването на Русия в Украйна бяха извършени едни от най-жестоките издевателства над украински граждани. По това време Серго с личния си автомобил спасява много хора от руските войски, разнася хуманитарна помощ на затворените в мазета и убежища украинци, за да не умрат от глад. Руснаците стрелят по него, но както той казва,

имах късмет, мой приятел нямаше този късмет и го убиха до мен.

Срещнах Серго преди почти година при посещението ми в Украйна. Тогава той ми показа видеото със стрелбата по колата му, докато я е карал, показа ми и видео с разрушеното от руските войски кафене. Спомням си ясно как тогава насред китната му сладкарничка попитах дали държавата му е помогнала да възстанови кафенето си след края на окупацията. Той свенливо се засмя и ми отговори: „Не, ние със съпругата ми полека-лека възстановихме всичко сами. Има по-нуждаещи се от нас в Украйна и нека държавната помощ отиде за тях.“

Тогава със Серго говорихме надълго и нашироко за руската пропаганда. Докато той ми разказваше как полицията бие протестиращите грузинци, се сетих за публикации в български сайтове, където се появи следната теза: „Протестите изобщо не са всенародни. Протестират активисти на НПО сектора, които от години живеят на издръжката на евроатлантическите си донори.“

Казах това на грузинския ми познат. Той замълча за миг. Представих си го – висок, едър мъж с широка усмивка и светнали очи. Плътният му глас буквално загърмя в слушалката:

„Това е 100% невярно, защото на протестите излизат дори децата на депутатите, приели този закон. Младите хора вече знаят какво е диктатура, ясен им е руският стил на управление, разбират и какво означава политиците да са продажни. В Тбилиси живеят около един милион души. На последния протест излязоха около 270–280 000 човека заедно с децата си на по 10, 12, 15 години. Това е рекорд за Грузия, никога не е имало такава гражданска активност. Хората ги обединява мисълта, че някой иска да ги приобщи към Русия. На всички трябва да е ясно, че над 80% от населението на Грузия категорично са против Русия. Не просто против или колебаещи се, а категорично против Русия. За мен обаче големият въпрос е откъде накъде Русия има толкова голямо влияние в България, въпреки че сте част от ЕС. На този въпрос не мога да си отговоря.

Добре че НАТО ви пази, защото не мога да си представя какво би се случило с вас, ако не бяхте член на НАТО.“

Този път беше мой ред да замълча. За миг си помислих какво ли би станало в България, ако в нашия парламент бъде приет законът за „чуждестранните агенти“ на партия „Възраждане“, който толкова прилича на този в Грузия и на руския. Колко ли български граждани щяха да разберат опасността от такъв закон и щяха да излязат да протестират.

Измъквам се от мислите си с реплика към Серго, че не е учудващо приемането на този закон, защото все пак Грузия стои доста близо до Русия в икономически план, а и в отношението на грузинското правителство към войната в Украйна.

„Да, защото управляващите ни са проруски. Всъщност нашите политици показаха истинското си лице, когато започна войната в Украйна. До този момент те не показваха откровената си проруска позиция. Но щом започна войната, заеха страна против Украйна. Започнаха да я обвиняват, че тя е виновна за войната, че не я е предотвратила, а е можела. Те никога не поставиха акцента, че Русия започна войната и нападна Украйна, за да я унищожи като демократично общество, което се стреми към свобода. Но гражданите на Грузия не искат да бъдат роби, точно както и украинските. Днес се решава с кого ще бъде Грузия занапред – с Европа или с Русия. Ако избере Русия, това ще е нашият край. Просто ще станем като Беларус.

Всяка държава, която е попаднала под въздействието на Русия и под нейната власт, се превръща в диктатура и става подобна на Беларус.“

Питам Серго на какво според него се дължат тази категоричност и негативното отношение на грузинското общество към Русия. Серго прави отново кратка пауза. Обичайно силният му весел глас помръква.

„Грузинците имат причина да бъдат срещу Русия. Русия години наред е издевателствала над грузинския народ. Руснаците са изнасилвали нашите жени и деца, отвличали са деца, убивали са народа ни точно както го правят сега в Украйна, и никой няма да им прости това. Ако германците се извиниха за издевателствата над еврейския народ по време на Втората световна война, то руснаците никога не се извиниха на грузинците за зверствата, които са ни причинили. Напротив – те не само не се извиниха, а говорят, че са прави за всичко, което са ни сторили. Така че никога не можем да им простим. Винаги са искали да ни поставят на колене и да ни направят свои роби, а ние сме се съпротивлявали. И тъкмо успяхме поне малко да се откачим от тях – ето, дойде този закон. Това са просто някакви зверове, с които не може да имаш нищо общо.“

Напомням на Серго, че миналата година имаше опит същият този закон да бъде приет, но тогава депутатите в грузинския парламент се отказаха. Защо го приеха тъкмо сега?

„Тогава видяха, че народът се обединява срещу тях, и решиха, че трябва да изчакат. Използваха тази половин година, за да развият своите проруски канали. Месеци наред разказваха как в този закон няма нищо страшно, че неправителствените организации са наистина реални чуждестранни агенти и застрашават суверенитета на Грузия, че ЕС е нещо лошо, а Америка иска да ни скара с Русия и да влезем във война с нея. Близо година говореха такива глупости по всякакви канали.“

Според Серго преди по-малко от година, при предишните протести, около 15% от населението на Грузия е било настроено проруски и е подкрепяло закона за „чуждестранните агенти“. След „масираната пропаганда“ от страна на правителството на негова страна са спечелени може би още около 5%.

„Това беше хитър ход на властта. Мислеха си, че като си дадат време преди втория опит да приемат закона, ще успеят да спечелят много повече граждани на тяхна страна. Е, излъгаха се, защото към този момент 80% от населението не се хвана на техните уловки и е против близостта ни с Русия и против този закон конкретно. Сега на нашия Иванишвили ще му се наложи да каже ясно на чия страна е – на страната на Русия или на Европа. Разбирате ли, Русия винаги напада и превзема държави, където има такива политици като нашия Иванишвили или като унгарския Орбан и където пропагандата ѝ успява да проникне сред обществото.“

Тезата на Серго ми се струва убедителна, но сякаш има и още нещо. Поне така си мисля оттук. Споделям с него, че може би увереността на грузинските политици се дължи и на това, че Западът забави помощта си за Украйна толкова много и това е дало повод както на Русия, така и на проруските политици в Грузия да опитат със закона отново, защото са усетили слабост и колебание.

„Всеки сблъсък с Русия е равен на катастрофа и се надявам, че светът се готви за тази катастрофа, защото тя засега изглежда неизбежна.

Дано цивилизованият свят разбира, че ако Украйна загуби войната и руснаците ни превземат, те ще ни задължат да се сражаваме срещу вас, срещу цивилизования свят. Знам, че това звучи странно, но погледнете какво се случва в окупираните украински територии – там вече започна мобилизация на местното население, което ще бъде изпратено съвсем скоро да воюва срещу украинци. Ще изправят един срещу друг украинци. По същия начин биха изправили и украинци срещу Европа. Що се отнася до забавената помощ за Украйна, знаете ли, аз винаги съм вярвал, че ние сме си виновни сами за нещата, които ни се случват. Никакъв Запад не ни е виновен.

Ако в България има проруска власт, значи вие сте си избрали тази власт, ако в Грузия имаме проруска власт, значи ние сме си я избрали.

Ако в Украйна президент беше Янукович, значи него сме си избрали. Никакъв Запад не е отговорен за нашите действия. Това, което Европа със сигурност прави, е, че като вижда как руснаците искат напълно да ни унищожат, направо да ни изтрият от земята (говоря за украинците), тя се опитва да ни помогне с хуманитарна и каквато друга помощ може. Всичко останало си е наша грижа и ние трябва да се справим със случващото се. Това по някакъв начин е наказание за нашите граждански действия или бездействия. За Грузия важи същото. Явно тези, които разбираме какво се случва с руската пропаганда, разбираме каква е Русия, не сме успели да обясним на останалите каква опасност ни грози всички заедно.

Искаме демокрация и по тази причина Русия се опитва да ни унищожи,

това не сме успели да обясним добре. Явно едва когато успеем да узреем всички ние – гражданите и политиците на Грузия, Украйна, дори България, когато съумеем да докажем, че сме готови и заслужили да бъдем част от демократичния свят, едва тогава можем да искаме от този свят да ни защитава.“

Изведнъж Серго млъкна. Бях като зашеметена от казаното от него. Очаквах всичко друго, но не и това, което уверено ми говореше току-що. Паузата стана толкова дълга, че когато отново чух гласа му, той колебливо ме попита дали връзката не е прекъснала. Отвърнах, че съм на линия, но мисля върху думите му. Тогава Серго продължи така:

„Аз имам само един въпрос по отношение на Русия. Ако Русия има свободата да унищожава произволна нация, да убива и насилва хората ѝ, то това е хаос и някой трябва да я спре. Защото не е редно да се случва такова нещо. Ако някой убива, той трябва да бъде наказан. Ако аз убия някого, трябва да отида в затвора, нали, а не да ме попитат дали някога ще убивам пак, и доверчиво да ме пуснат. Защото аз, естествено, ще обещая да не правя така повече, а щом ме пуснат безнаказано, отново ще убия.

Та аз питам: кой трябва да бъде съдия на Русия?

Да допуснем, че Украйна не се справи, а нас всички ни избият тук. Аз питам: има ли кой да накаже Русия за стореното? Някой може ли да ми отговори на този въпрос?“

След всичко казано от Серго сякаш ми остана само да го попитам какво според него ще се случи в Грузия. Гласът му отново долетя до мен силен и с далечна усмивка.

„В момента нашите политици ни плашат с война и ни казват: слушайте ни, нали не искате война?! Да, ние грузинците не искаме война, но не искаме и да сме роби на Русия. Ние искаме да сме свободни и ако не сме свободни, по-добре да не сме живи. Това казват днес протестиращите на грузинското правителство. Какво ще стане с Грузия ли? Според мен ще успеем да свалим тази власт. Няма да е лесно, но те са страхливи. Много хора са на площадите. Аз също тръгвам след няколко дни към Грузия, защото го чувствам като свой граждански дълг – да съм там, сред народа си, и да го подкрепям.“