Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/koy-e-po-golyam-ot-peevski/

Лесно се загражда задкулисието, когато бъде олицетворено със собствено име. Но истината е, че такова собствено име няма. „Кой“ е по-голям от олигарха Пеевски и датира отпреди него. Моделът може да изяде детето си, да създаде друго, а унищожаването или смаляването му до санитарен минимум е възможно единствено със силата на закона и с последователни политически действия, зад които може да се обедини парламентарно мнозинство задълго. За да не се възпроизведе още от същото.

Такова мнозинство не може да се създаде зад политическата акция на ПП–ДБ, които предложиха „санитарен кордон“ около ДПС – Ново начало и лидера ѝ Делян Пеевски, санкциониран за значима корупция от САЩ и Великобритания:

Призоваваме всички партии, всички парламентарни групи да кажат ясно, че под никаква форма няма да работят с ДПС – Ново начало в парламента – нито да се избират техни председатели на комисии, нито зам.-председател на Народното събрание, нито да се влиза в каквито и да е мнозинства с тях. 

Политическа хигиена или политическа тактика?

ПП–ДБ, втора политическа сила след вота на 27 октомври, искат от останалите 7 формации в бъдещия парламент – и главно от победителя ГЕРБ–СДС, който пръв ще получи мандат за съставяне на правителство – да декларират изолация за четвъртата. Политическа хигиена в управлението или политическа тактика преди преговорите за редовно правителство?

Само преди три месеца ПП–ДБ отново поискаха от политическите сили в 50-тото народно събрание да гласуват тяхна декларация като първо условие за търсене на мнозинство с техния втори мандат, който бездруго изглеждаше обречен. Тогава ПП–ДБ дори настояха президентът Радев да забави с три месеца връчването на втория мандат, за да се приемат антикорупционни промени. Става дума за промените в Закона за съдебната власт, в Закона за подаване на сигнали, в Наказателно-процесуалния кодекс, в Закона за личния фалит, за изборите на антикорупционна комисия и нов омбудсман, както и за начало на реформа в службите чрез въвеждане на тестове за интегритет. Изобщо, да се свърши това, което правителството на ПП–ДБ, подкрепено от ГЕРБ и ДПС, не успя да свърши за деветте си месеца. Акцията им се провали и изглежда, че и тази ще има същата участ.

Известно е, че „Кой“ избира да влиза през задния вход – различни политически сили му осигуряват министри, институционално влияние, магистрати. Единственият път, когато Делян Пеевски застана с лицето си като част от управляващо мнозинство, беше по време на т.нар. сглобка. Оттогава той се превърна в истинска публична личност, вече и лидер със своя партия и 30 депутати (срещу 19 на „автентичното ДПС“) и обезвреждането му ще е още по-трудно.

Дори и декларацията на ПП–ДБ да бъде приета, тя няма обвързващ механизъм, който да принуди депутатите или институциите да я спазват. Това я прави по-скоро символична и трудно приложима. Нима ще се иска от всеки новоизбран да подписва декларация за непринадлежност към модела „Кой“?! 

В действителност декларацията е червена линия. Ако не бъде приет ултиматумът за политическата карантина, ПП–ДБ няма да подкрепят избора на председател на 51-вото Народно събрание, нито да участват в преговорите за правителство. Така пред коалицията има две хипотези – да остане в опозиция при евентуален кабинет, съставен с първия мандат на ГЕРБ–СДС, или да се опита да лансира свой с втория мандат, без да се вторачва в подкрепата за него. Червената линия е за „задкулисието“, не и за антиевропейски и проруски политически сили. 

А в бъдещия 51-ви парламент те не са никак малко – освен третата политическа сила „Възраждане“, която е на по-малко от процент разстояние от ПП–ДБ, там е и дебютантката МЕЧ, също и евроскептици и националпопулисти, като БСП и ИТН. Засега геополитическата ориентация на Алианс за права и свободи – т.нар. автентично ДПС на Доган, също не е дотам изяснена. Всички те обаче декларират, също като ПП–ДБ и за разлика от ГЕРБ, че настоящият Висш съдебен съвет няма право да избира нов главен прокурор, който би бил и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов като единствена кандидатура. Дали това би могло да е достатъчно основание за спойка за управление?

Безобразията с покупко-продажбата на гласове

Представители на ПП–ДБ мотивират декларацията с извършените безобразия по време на изборния ден – измами, купуване на гласове, корпоративен вот, за които те са сигнализирали още преди 27 октомври. По БНТ съпредседателят на ПП Асен Василев каза, че „партията, която най-драматично купува [ДПС – Ново начало, б.а.], трябва да бъде изолирана“.

Въпреки публично изразените съмнения и предположения за купуване на вот, дали заряд на предизборната кампания на ПП–ДБ, коалицията няма да подкрепи искане за касиране на изборите. Такова смята да отправи „Величие“ – още един двойник на „Възраждане“, влязъл в 50-тото НС и разпаднал се няколко седмици след това. На 27 октомври обаче „Величие“, чийто генезис се свързва с атракциона „Исторически парк“, остана извън 51-вото НС с резултата си от 3,999%. В гласове това означава, че по-малко от 30 не са стигнали на партията, за да прескочи бариерата от 4% – безпрецедентно в историята на демократичните избори у нас. 

Проблемът на „прецедентите“ в България е, че никой не им вярва, защото липсва доверие в институциите и българските граждани живеят с усещането, че са непрекъснато мамени. Като се прибавят кадри от видеонаблюдението в секциите, където членове на СИК попълват бюлетини (с номера на ГЕРБ и ДПС – Ново начало), секции, където почти всички гласове са за една политическа сила, „огромната съпротива“ на „Величие“ си е намясто. (Независимо дали симпатизираме, или не на Ивелин Михайлов, който обвинява мафията в лицето на системните партии, че му е попречила да стане деветата политическа сила в новия парламент.)

Но макар парламентарно представени формации като ПП–ДБ да са съгласни, че е имало изборни манипулации, няма да се присъединят към искане за касиране на изборите. Необходими са ⅕ от депутатите – тоест 48, за да бъде сезиран Конституционният съд (КС), което може да стане в рамките на седем дни след обявяване на изборните резултати. И тъй като 50-тият парламент е действащ до конституиране на следващия, депутати от разпадналата се група на „Величие“ ще опитат да получат подкрепа, което изглежда като кауза пердута. 

Според представители на ПП–ДБ доказателства се събират по време на вота, което МВР и прокуратурата вече нямало как да направят. Сезиране на КС ще е грешка – конституционните съдии ще потвърдят резултата, тъй като са контролирани, а „оспорване на резултата носи риск от дестабилизация“, смятат от „Да, България“. Следвайки тази логика, значи не би трябвало да се изпращат сигнали до МВР и прокуратурата, защото те също са контролирани, дори още по-здраво. Така реториката на ПП–ДБ срещу купуването на гласове заприличва на предизборна тактика, която има принос за повишената до 38,94% избирателна активност.

Но „Величие“ смята да се обърне към съда, който може да разпореди повторно преброяване на бюлетини в райони, където бъдат представени убедителни доказателства за нарушения. За такова преброяване настояват и от МЕЧ – партията, създадена от бившия спортен министър Радостин Василев, прочул се с разпространението на записа от заседание на Националния съвет на ПП, където временно се беше приютил след ИТН.

Президентът Румен Радев коментира вота на четвъртия ден, след като ЦИК беше обявила окончателните резултати с мандати и имена на депутати. Той избра да го направи с прессъобщение, в което критикува честността на изборите и задава въпроси, на които очаква отговори от служебното правителство, макар то вече да е обявило, че добре се е справило:

Как е възможно множащите се сигнали и примери за купен и манипулиран вот да се виждат от всички, но да остават извън вниманието на отговорните институции?
Използвани ли са държавни органи като бухалка над кметове и бизнеса за гласуване под строй? Впрегнат ли е бил криминалният контингент за набиране на гласове?
Коя е политическата сила и кой е политическият лидер, които използват подобни уродливи практики?

Ще получи някакви отговори и те едва ли ще съдържат името на партията поръчител за купуване на гласове, въпреки че в стотина избирателни секции процентът на подадените гласове за ДПС – Ново начало е като при социализма – над 85–90%. Към призива на президента се присъединиха и двете ДПС-та – първо Пеевски, а после и Джевдет Чакъров поискаха МВР да назове купувачите на гласове. Лидерът на ИТН Слави Трифонов също тутакси обяви, че е съгласен с президента, и поиска смяна на служебния кабинет заради нечестния вот. (Изобщо, ИТН и президентът имат чудесно разбирателство, а наскоро Радев назначи в Управителния съвет на Българската народна банка човек на ИТН – бившия депутат Любомир Каримански, който не беше избран за един от подуправителите.)

Никога досега не се е случвало МВР и разследванията да стигнат до поръчителите. А президентските въпроси съдържат и отговори. И Радев явно не смята да направи повече от това, въпреки че в т.нар. Триъгълник на властта протестират и от „Величие“, и от гражданско сдружение БОЕЦ. 

Но сега въпросът отново е какво редовно правителство може да излъчи 51-вият парламент и ако се случи, дали и как ще бъдат завършени ключовите етапи от антикорупционната и правосъдната реформа. Възможно ли е ГЕРБ да игнорира Пеевски, какъв премиер ще предложат и дали ще е приемлив и за ПП–ДБ? Кой ще е третият (а може и четвърти, и пети), колко далече трябва да бъдат държани „Възраждане“ и МЕЧ, също продукт на антисистемния популистки вот? И двете партии формално подкрепят инициативата за санитарен кордон, но ако бъдат приети и техни искания, с което съвсем я обезсмислят.

Френският опит

В европейски план политиката на санитарен кордон се прилага най-успешно във Франция спрямо крайнодесните, особено срещу Националния фронт (днес Национален сбор), воден от Жан-Мари Льо Пен, а по-късно и от дъщеря му Марин Льо Пен. Тази практика включва мерки за политическо изолиране, избягване на коалиции и публично дистанциране от крайни националистически позиции. 

През 2002 г., когато Жан-Мари Льо Пен неочаквано стигна до втория тур на президентските избори срещу Жак Ширак, политическите партии – както леви, така и десни – се обединиха около призива „Гласувайте за Републиката“, като открито подкрепиха Ширак в името на демокрацията и политическата стабилност. Тази практика продължи и по-късно, като основните партии се обръщат с призив към избирателите си да подкрепят кандидата с най-голям шанс да победи крайнодесните дори ако е от противоположния политически лагер. Например през юни 2021 г. на регионалните избори в Прованс-Алпи-Лазурен бряг левицата и десницата се координираха, за да не допуснат „Национален сбор“ да спечели.

А кандидатурата на Еманюел Макрон през 2017 г. успя да обедини избиратели от различни части на политическия спектър срещу Марин Льо Пен, като Макрон се позиционира като центрист и проевропейски лидер. 

В Германия, въпреки високите изборни резултати на „Алтернатива за Германия“ в Тюрингия и Саксония, партията е все така поставена в пълна изолация от останалите партии в управлението на отделните провинции.

Но България не разполага с френски избиратели, нито с френска или германска политическа култура, а българските политици не се срамят от прокремълските патриоти. „Кой“ отдавна се е възпроизвел в повечето парламентарни групи и маркирането няма да помогне. Смели политически лидери обаче могат – стига да се намерят.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/tehnologiyata-na-vlastta-i-neynite-mehanitsi/

Представителната демокрация в България става непредставителна, а от такава система гражданите нищо добро не могат да чакат. Не се и надяват. 

Дотук я докараха олигархичните зависимости на управляващите политически касти, неочовечената държава и ниската избирателна активност, която е по-скоро функция от първите две, а не сред първопричините. Отслабващото участие на гражданите работи за запазване на статуквото и позволява на малцинства (често с корпоративни и контролирани интереси) дългосрочно да влияят върху властовите структури.

Смаляване

Добре известно е, че демокрацията е толкова силна, колкото са хората, ангажирани в нея. В България тя се смали до обсъжданата от политическите елити формула за разпределение на властта след избори и до технологията, която ще бъде приложена. Пет на теб, три на нас, на вас колко заместник-министри, тая агенция на кого, ами Здравната каса и пр. Не повече от една трета от избирателите – дори по-малко, ако бъдат извадени купеният и контролираният вот – проявяват гражданска добродетел и участват в избори, вместо да останат безразлични като мнозинството. Резултатът е загуба на усещане за солидарност и гражданска отговорност, което е основен риск за здравето на демократичните институции.

Шумните акции на МВР в ромските махали, където влизат единствено линейките на „Спешна помощ“ и пасторите на някои църкви, показват хора, обеззъбени и състарени от мизерия, необразовани, трудно говорещи български език. Обществото ни ги избягва или предпочита да не ги вижда, макар да знае, че ромите продават гласовете си – за какво са им, след като никой не ги чува? МВР също знае за престъпността в гетата, за депата за дрога, за трафика на хора, за невъзможното узаконяване на ромските къщи.

Апатията на повечето българи и отдръпването им от политическите процеси не са предизвикани от социалната изолация, каквато обикновено поражда фокусирането върху личните интереси. Макар че не би било изненада, ако лидерът на ГЕРБ Борисов припише и негласуването на „доброто качество“ на живот, постигнато при управлението на трите му правителства. Обиколките из страната и речите пред пълни салони, за да нахъсва избирателите на ГЕРБ, арогантното му поведение по време на интервюто в Дарик радио навяха реминисценции за могъщия Бат’ Бойко. И какво може да каже Борисов на ПП–ДБ с баритоновия диапазон на Бат’ Бойко: „Аз колкото ленти съм срязал, вие толкоз километри магистрала не сте направили!“

ГЕРБ ще са първа политическа сила на изборите на 27 октомври, трудна за достигане с преднината от поне 10%, която ѝ дават всички социологически агенции. Но Бойко Борисов няма да е министър-председател – този номер, иначе логичен политически ажиотаж, се изтърка от предишните кампании. Сега е гарниран с условието лидерът да бъде номиниран, ако ГЕРБ спечелят над 80 депутатски мандата – почти непосилно. А Борисов обикновено представя отказа си като щедър компромис в името на общото благо – редовно правителство. Това също му печели симпатии.

Механиците

Кой, с кого, как – може и в обратен ред. Динамиката на политическите взаимодействия е такава, че вчерашни съюзници днес са готови да сменят партньори, други са го направили неколкократно, трети се връщат към стари.

Единствените с потенциал да мобилизират подкрепа в бъдещия 51-ви парламент са ГЕРБ и ПП–ДБ, съюзниците в сглобката, както стана известно 9-месечното управление на кабинета „Денков–Габриел“. ГЕРБ предлагат правителство като в Слънчевата система – партията е в центъра и упражнява своята гравитационна сила, а останалите съюзници се въртят около „Слънцето“. Формулата да се подкрепя победителят на изборите е работила винаги и единствено за ГЕРБ. А има партии, които тутакси биха се завъртели в тази орбита, като БСП например. Самият Борисов открито го твърди, а такива сигнали на нетърпеливо предвкусване на властта дават и от „Позитано“ 20. 

Концепцията на ПП–ДБ за „равноотдалечения премиер“, който да подбере екип, цели да осигури сътрудничество между различни политически сили, дори тези формации да не са видими публично. Както допусна по Дарик радио съпредседателят на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков, може и да не е коалиция. Но именно коалицията и съпътстващото я задължително споразумение са вид гаранция за обществото какви политики ще следва и кои политически сили са зад тях. 

Обществото трябва да е наясно коя формация излъчва даден министър, защото е лицемерно да се твърди, че партиите биха оставили на „равноотдалечения премиер“ сам да подбере екипа си. Нито служебният премиер се ползва с такова благоволение – макар по Конституция да му е гарантирана тази свобода, – нито който и да било. По bTV тази седмица бившият министър-председател Николай Денков посочи като сериозна комуникационна грешка премълчаването кои министри в кабинета му са били на ГЕРБ. 

„Сглобките“ и „технологиите“ за разпределение на властта водят до концентрация на политически и икономически ресурси в ръцете на малък елит. Теорията за „желязната олигархия“ на Роберт Михелс, според която всяка демократична система, след като достигне определена степен на сложност, неизбежно се олигархизира, не трябва да се забравя. 

Най-сетне може да удари часът за БСП. На „Позитано“ 20, изтощени от диетата на безвластието, новите и старите „другари“ готвят оферти. Проруската и националпопулистка ориентация на БСП, ненарушена и след отстраняването на Корнелия Нинова от лидерския пост, изглежда, не притеснява нито един от двата лагера. Но ето че социалистите настояват всяко партньорство в бъдещия парламент да бъде оформено като коалиция. Обиграни са и знаят, че такъв подход би им гарантирал повече бонус точки. 

Предпазливо

Пазарлъците преди избори и заявките за бъдещо правителство от ГЕРБ и ПП–ДБ са маневри за следизборни преговори. Сега всеки играч подава сигнали, преценява възможности и прави предпазливи оферти. И двата блока позиционират своите изисквания и обещания като част от разпределението на бъдещата власт.

Към тези политически калкулации има един неотменим въпрос: какво ще получат олигархът Пеевски и президентът Румен Радев – двете силни политически фигури? Борисов не успя да се оттласне от санкционирания за корупция от САЩ и Великобритания Пеевски. А Радев, известен със своите проруски позиции, този път е от страната на ПП–ДБ, тъй като е атакуван от Пеевски. Това означава да получат власт – институционален ресурс, управленски лостове, към които единият привикна благодарение на служебните си правителства и конституционни правомощия, а другият заради снабдяването и от управлението, и от задкулисието. 

Единият от двамата ще е излишен. Но българската демокрация няма да стане по-представителна.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/kakvo-shte-se-ili-niama-da-se-promeni-sled-izborite-v-usa/

Ето едно парадоксално изречение: инфлацията в САЩ е спаднала от 9,1% през юни 2022 г. на 2,5% през август 2024 г., но цените за потребителите остават рекордно високи и вероятно ще се задържат на това ниво. Оставяме на икономистите да спорят защо е така, на какво се дължи и за кого е добре. Важното е, че за повечето американци увеличението на цените на стоките от първа необходимост, както и на цените на жилищата остава основно притеснение месец преди изборите. 

Вече говорихме за икономиката, както и кои са другите основни приоритети пред американския избирател на приближаващите избори, може би най-важните в съвременната история на САЩ. Визиите на двамата кандидати за бъдещето са коренно противоположни, поне на хартия. 

Доналд Тръмп предлага завръщане в славното минало с орязване на данъците и социалните услуги, силно влияние на консервативно-християнското лоби в страната, продължаваща безусловна подкрепа за Израел в Близкия изток, антиимигрантска и ксенофобски ориентирана политика и изолационизъм на САЩ с основен фокус върху конкуренцията с Китай. 

Камала Харис обещава засилване на социалните политики, облагане на най-богатите с данъци, дипломатически усилия за прекратяване на бойните действия в Палестина, защита на човешките права и утвърждаване на разделението между религия и държава. Макар и силно втвърдена, позицията на демократите спрямо имиграцията остава по-отворена и по-скоро базирана на факти (както и повечето им политики). 

Въпреки силната поляризация и привидния сблъсък на непреодолими различия, реалността в САЩ все още остава споделена. Отвъд гръмките заглавия демократите заемат позиции, които бихме очаквали да бъдат подкрепяни от републиканците… и обратното.

Президентът Джо Байдън например остави в сила т.нар. Разпоредба 42, която разрешава на САЩ да експулсират мигранти по бърза процедура, включително и хора, които търсят убежище. От март 2020 г. до януари 2021 г., когато Тръмп напусна Белия дом, експулсираните по тази процедура са 400 000. По времето на Байдън броят на върнатите нараства до 2 млн. души за периода януари 2021 г. – 11 май 2023 г., когато изтече извънредното положение, въведено заради COVID-19.

Друг пример е бившата първа дама Мелания Тръмп: въпреки че републиканците използват подчертано хомофобска реторика, това не е попречило на г-жа Тръмп да приеме над четвърт милион долара хонорар, за да говори пред консервативна ЛГБТИ+ група. 

Културните войни 

Независимо дали на изборите ще победи Тръмп, или Харис, културните войни в САЩ – а и по света – ще продължат, докато продължават и несигурните времена, в които живеем. Копнежът по пасторално минало, което никога не е съществувало, както и по традиции, които никой не може да дефинира ясно, е характерен феномен за години на криза. Подходящи примери са феминизмът и дебатът за мястото на жената в обществото, особено след отмяната на правото на аборт от Върховния съд през 2022 г. Според демографските проучвания е по-вероятно за Републиканската партия да гласуват американските мъже, отколкото жените. Тези разлики са особено осезаеми при по-младите избиратели.

Еманципацията на жените и новите дефиниции на социалните роли (какво се очаква от мъжа или жената) водят до реакционерство, което се проявява по най-различни начини – например с призиви да се отнеме правото на жените да работят и да бъдат ограничени само в домашната сфера. Отправят ги определени американски християнски организации, близки до кандидат-вицепрезидента Джей Ди Ванс. Самият Джей Ди Ванс не подкрепя подобни радикални позиции открито, а по-скоро завоалирано – например защо една жена би искала да се върне на работа 6 седмици след като е родила. 

Регулация на корпоративния капитализъм 

Това, което Джей Ди Ванс представя едва ли не като желание на жените и прехвърля като вина върху тях – а именно, че трябва да се върнат на работа бързо след раждането, – демократите разглеждат като проблем на нерегулирания корпоративен капитализъм. САЩ е единствената държава в развития свят, която не предлага някаква форма на платено майчинство – дали жената ще има такова, или не, зависи от работодателя. Кандидат-президентката на демократите Камала Харис обеща неколкократно по време на кампанията си, че американците ще получат помощ „в грижата за близките си, независимо дали става въпрос за нов член на семейството, или грижа за болен близък“. Дискусии за подобно законодателство се водят от 80-те години насам.

82% от американците смятат, че трябва да има платено майчинство и платен болничен отпуск. Независимо от партийните пристрастия, подкрепящите платеното отсъствие от работа смятат, че разходите трябва да се поемат от работодателя. Кой обаче да задължи работодателя, ако голяма част от същите американци считат, че държавният контрол по-скоро вреди, отколкото помага на бизнеса? 

Този парадокс е стар, колкото и държавата, но е особено актуален през последните 40 години, в които консервативната партия заема агресивна позиция спрямо федералното правителство, агитирайки едва ли не за неговото пълно обезоръжаване и премахване. „Антирегулаторната“ позиция обаче рухва в момента, в който започнем да задаваме конкретни въпроси: допустимо ли е например да няма регулация на качеството на храните и безопасността на околната среда? Повечето анкетирани променят позицията си, когато се говори конкретно.

Шест от десет американци казват, че държавната регулация на бизнеса е нужна, за да се защити общественият интерес. Значителна част обаче мислят, че държавната намеса по-скоро вреди, отколкото помага. Същевременно бедността и неравенствата се задълбочават. Все повече млади хора не могат да си позволят собствен дом и семейство – в САЩ няма безплатни детски градини до петгодишна възраст, а цените на платените грижи растат главоломно. В същото време минималната работна заплата е на едни и същи нива от години, докато заплатите на корпоративните изпълнителни директори са нараснали с 1085% от 1978 г. насам. За същия период обикновените работници са получили увеличение от 24%. 

Институционално недоверие 

Сама по себе си консервативната пробизнес и антидържавна реторика не би могла да урони престижа на държавата до такава степен, още повече ако приемем, че изначалният идеологически дебат в САЩ е колко „държава“ всъщност трябва, за да живее едно общество добре (с две думи: федералистите казват – повече, а антифедералистите – по-малко). Такова уронване на доверието трябва да бъде подпомогнато и от самата държава. Корупцията е точно толкова американска, колкото и кънтри музиката или идеята за личната свобода на индивида като необходимост за пълноценно съществуване.

В историята на държавата се редуват периоди на силно институционално недоверие с такива на доверие, като в годините след Втората световна война доверието нараства около кризи като 11 септември и в момента е с рекордно ниски стойности (с лек възход в периода около началото на пандемията, но и с точно толкова бърз спад). 

Много американци смятат – и то не от вчера, – че политическите донори и лобистите имат твърде голямо влияние върху политиката, а обикновените граждани – твърде малко. Това мнение преобладава както сред демократите, така и сред републиканците, като по въпроса се наблюдава рядък и изключително широк консенсус. Голям брой американци подкрепят и ограничения в размерите на даренията за политици и техните кампании: въпрос, по който нито един от кандидатите за президент няма силна кампанийна позиция. Причините вероятно са обясними. 

Недоверието не е ограничено само до изпълнителната или до законодателната власт. Доверието във Върховния съд на САЩ достига исторически ниски стойности: половината от запитаните американци имат по-скоро негативно отношение. Тук картината е по-различна по партийна линия – тъй като настоящият съд е консервативен, републиканците имат по-високо доверие към съда, отколкото демократите – въпреки безпрецедентните корупционни скандали. Такъв се вихри около върховния съдия Кларънс Томас, който се оказва лесна мишена за търговия с влияние посредством луксозни подаръци, почивки и дори плащане на такса за университета на роднина на Томас от бизнесмен, чиито дела се гледат от съда. 

Порочните кръгове 

Независимо кой от настоящите проблеми на САЩ изберем – регулацията на оръжията, климатичните промени, правото на аборт и свобода на избор за жените или дори демографската криза, – следният порочен кръг може да бъде приложен. Първо, проблемът е част от културните войни – буквалисткото тълкуване на Втората поправка за наличието на добре въоръжена милиция, отричането на човешкото влияние върху климатичните промени, религиозните аргументи срещу абортите и обвиняването на феминизма, имиграцията и други фактори за ниската раждаемост. 

Второ, всеки проблем има свое лоби. Според лобистката база данни на Open Secrets само през 2024 г. оръжейното лоби е похарчило 6,4 млн. долара за своите цели. Всяка година в периода от 1998-ма до 2022-ра средствата за лобизъм срещу регулацията на оръжията надхвърлят многократно сумите, похарчени от поддържащите ограничаването на достъпа до оръжия. Производителите на горива, които допринасят за парниковия ефект, са похарчили 71,9 млн. долара за лобизъм през 2024 г. Примерите са твърде много, за да бъдат изброени. 

Трето, институциите не могат да работят ефективно, когато пропагандата, търгуването с влияние и подкупите са инструменти за упражняване на власт. И двамата кандидати дават заявки за справяне с различни аспекти на определени проблеми – въпросът е доколко е възможно в рамките на системата, която произвежда тези проблеми. Необходими са реформи, които биха ограничили и самите политици – за подобни промени съществуват прецеденти в историята, но обикновено се правят след големи кризи. Такъв е примерът за регулаторното и социалното законодателство от 20-те и 30-те години на миналия век, както и периодът от края на Втората световна война до 80-те (иронично, точно нататък са се запътили поддръжниците на Тръмп, които обаче отхвърлят голяма част от същите политики, довели до следвоенния просперитет на страната). 

В своя книга, посветена на бедността в САЩ, пастор д-р Уилям Джей Барбер Трети пише за социалните движения в историята на страната, които обединяват всякакви хора – консерватори, демократи, бели и черни – в името на обща кауза. Днес обществото в САЩ е особено разделено по всякакви линии на идентичността, включително пол, сексуална принадлежност и религия. Но основните проблеми, както и техните решения често получават подкрепа от мнозинството – това потвърждават и данните. 

От двамата кандидат-президенти Камала Харис, изглежда, разбира това, защото предлага на избирателите си не минало, а бъдеще. Доколко е възможно да го превърне в реалност, е много по-трудният въпрос, на който няма как да отговорим. Що се отнася до Доналд Тръмп, претенциите, че той ще се справи с ръждивите чаркове на т.нар. естаблишмънт, или традиционен политически елит, остават силно преувеличени, ако съдим по първия му мандат. Без „държава“, институции и поне малко бюрокрация една територия се превръща във феодален къс земя, подчинен на капризите на този или онзи избраник (ако избраникът въобще се занимава с избори). Парадоксът на антидържавността е очевиден при консервативни активисти като бизнесмена Илън Мъск, който разчита на държавни субсидии за всичките си бизнес начинания – 4,9 млрд. долара към 2015 г. и 2,8 млрд. долара само през 2022-ра. 

Какво ще се промени и какво няма да се промени след изборите в САЩ, ще разберем едва когато Белият дом приеме новия си обитател. А дотогава ни остава зрелището на демокрацията: не гаранция за утопия, а сложна система, която се самокоригира бавно, но – поне засега – без насилие и кръв. В един все по-нестабилен кървав свят на все по-арогантни диктатори това е немалко постижение.  

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/koi-sa-nay-vajnite-problemi-za-amerikantsite-v-izbornata-godina-chast-2/

<< Към първа част

Имигранти, които ядат кучета и котки. Ако преди два месеца, когато излезе първата част на този анализ, някой можеше да предскаже как ще започнем втората… вероятно щях да му повярвам, защото все пак е изборна година, а никой не прави по-добро изборно шоу от САЩ. 

„В Спрингфийлд [Охайо – б.а.] ядат кучетата. Хората, които са дошли там, ядат котките. Ядат – ядат домашните любимци на хората, които живеят там“, заяви по време на вторите кандидатпрезидентски дебати бившият президент Доналд Тръмп. И това бързо се превърна в меме.

Майк Деуайн, републиканският губернатор на щата Охайо, заяви по време на пресконференция, че „имигрантите от Хаити, които са тук, ако говорите с представители на местната власт, ако питате хората, те също се справят добре. Ходят на работа. Някои от тях не говорят английски, имаме известни проблеми по отношение на здравеопазването, но много от тях полагат усилия да се осигурят и да получат достъп до здравни услуги“. Деуайн отчита, че са възможни проблеми, когато голям брой хора се преместят от друга държава, където здравеопазването е на много по-ниско ниво, но набляга на „възможността“ за възникване на такива проблеми. В рамките на обръщение към общността властите в Спрингфийлд заявиха, че не са открили никакви доказателства за вреди, нанесени на животни от страна на имигрантите. Слуховете са тръгнали от история отпреди месец, извън Спрингфийлд, с извършител, който вече е арестуван.

„Подобни слухове отвличат вниманието от реалните проблеми, като тези с липсата на жилища, ресурси в училищата и издъхващата здравна система“, каза кметът на града Роб Рю. 

Страшните мигранти или добрата стара дезинформация? 

Изказванията на местните власти не попречиха нито на Тръмп, нито на неговия кандидат за вицепрезидент Джей Ди Ванс да повторят опорката в ефир пред милиони. Ванс заяви, че градската управа няма как да знае за какво става въпрос, защото не е „на терен“, и че самият той е получил множество сигнали от избиратели за гъски, които са улавяни в езерата, за да бъдат колени, както и за изядени домашни любимци. 

Въпреки изобилието от медийно отразяване на историята през последните дни Ванс обвини медиите, че не говорят за проблема. Тези твърдения той направи пред журналистката от CNN Кейтлан Колинс, която в отговор го попита: „Ако някой ви се обади и ви каже, че е видял Голямата стъпка, това не значи, че е видял Голямата стъпка. Имате отговорност като кандидат, както и бившият президент, да не разпространявате невярна информация, нали?“

Източникът на въпросната информация е обичайната изолирана екосистема от алт-райт и консервативно манипулирано съдържание. Разследване на Daily Dot разкрива първоизточника: ареста на Алекис Телия Ферел, живееща в град Кантън, Охайо, която „смачква главата на котката си и я изяжда пред очите на множество свидетели в жилищен квартал“ на 16 август. Ферел е регистрирана гласоподавателка в Охайо от шест години насам и няма никакви данни да е от Хаити. 

Базираният в Малайзия коментатор Майлс Ченг разпространява полицейски записи от ареста сред своите милион последователи в X. „Наркотици?“ пита неизвестен потребител? „По-лошо. Хаитянци“, отговаря Ченг от своя виртуален „терен“. Напълно безпочвената информация се разпространява мълниеносно в социалната мрежа (откакто Х бе придобит от Илън Мъск, манипулативно съдържание от всякакъв вид циркулира почти безпрепятствено). „Тази да не е от Хаити? Те правят така тука“, пише друг анонимен потребител. „Чувам такива истории за кучета и котки, които ги ядат нелегалните.“ Подобни безпочвени твърдения се споделят от множество алтернативни и десни инфлуенсъри, като Чарли Кърк. Сред тях е и снимка на мигрант, държащ гъска, а фотографията всъщност е направена в град Калъмбъс, Охайо. 

Въпреки че полицията в Спрингфийлд излезе с официална позиция, че не е получавала никакви сигнали за изчезнали животни, както и че в други форуми като Reddit потребители и местни не сигнализират за подобни случаи, невярната информация паразитира върху адаптирането на новодoшлите мигранти от Хаити – между 15 000 и 20 000 в град с население от 60 000 души. 

Добре познати теми 

Имиграцията е сред основните проблеми, които вълнуват американците. Колко зависи от това за кого гласуват и какви медии четат и гледат? Пресни данни от 9 септември 2024 г. поставят икономиката на първо място както за демократите, така и за републиканците. Оттук нататък обаче картината се променя. Ако имиграцията е на второ място за републиканците, следвана от престъпността и външната политика, то за демократите най-важните проблеми след икономиката са здравеопазването и назначенията във Върховния съд. 

От януари насам „престъпленията на мигрантите“ са основна тема на коментаторските сегменти в консервативната Fox News. „Мигрантите престъпници убиват американците“, „Президентът Джо Байдън е инструмент за убийства“, „ВЪЛНА ОТ МИГРАНТИ ПРЕСТЪПНИЦИ ЗАЛИВА АМЕРИКА“ – това са стандартни заглавия в делнична вечер. 

Обсебеността от мигрантите престъпници не е нещо ново. Tя е сред основните опорни точки на алтернативните медии в САЩ, както и на дясната Fox News, а още по време на първата си президентска кампания през 2016 г. Доналд Тръмп заяви, че „Мексико изпраща убийци и изнасилвачи“ в страната. Таблоиди като New York Post генерират съдържание, подобно на българските ПИК и БЛИЦ, залагайки на криминални хроники и сензационни заглавия с непропорционално отразяване на инциденти и престъпления, извършени от цветнокожи и имигранти. Множество експерти, от учени до журналисти, посочват, че крайнодясната медийна екосистема функционира като изолиран балон, в който събития се навързват в алтернативна реалност с помощта на манипулация и невярна информация. 

Затова няма никакво значение, че според статистиката престъпленията срещу собствеността (кражби, палежи, обири) са много по-чести от престъпленията срещу личността (убийства, изнасилвания). Нито че честотата на престъпленията като цяло е спаднала драстично от 90-те години насам. Нито че за имигрантите е много по-малко вероятно да извършат престъпление в сравнение с родените в САЩ. Защото тук не става въпрос за факти и данни, а за история, стара като света: „те“ – различните, неудобните, цветнокожите – идват, пазете се. И ако през първите десетилетия от създаването на САЩ на мушка са били католиците, след това източноевропейците, после китайците и японците и т.н., то днес е ред на хаитяните. 

Здравеопазването: идея за план 

По време на дебата във вторник бившият президент Тръмп отново се закани да отмени и замени Закона за защита на пациентите и достъп до здравеопазване, познат като Obamacare. В рамките на изключително сложната система на здравеопазване в САЩ законът цели да предостави достъпно осигуряване на възможно най-много американци. За да се изговорят всички детайли, плюсове и минуси около него, няма да стигнат и два пълни материала. Но според независими експерти на този етап плюсовете са повече от минусите, поне за средностатистическите американци. Важно е също да се каже, че законът е обект на ежегодни промени и допълнения. 

Попитан с какво ще замени закона, който дава на хиляди американци достъп до осигуряване, Тръмп отговори, че има идея за план. По време на първия си мандат бившият президент не успя нито да предложи конструктивни промени в законодателството, нито да го отмени въпреки няколкото си опита. В междинните избори през 2018 г. демократите поставиха здравеопазването в центъра на кампанията и така си върнаха контрола над Камарата на представителите. През 2019 г. Тръмп се закани, че ако спечели изборите, ще разкрие план, който „направо ще отвее Obamacare“. Преди да изгуби изборите през 2020 г., каза, че „след две седмици одобряваме план за здравеопазване, пълен и завършен план за здравно осигуряване“. 

САЩ харчи около 18% от БВП за здравеопазване, но американците умират по-млади и боледуват повече от граждани на други страни със сходни доходи и стандарт на живот. Освен това САЩ е страната с най-висок процент на починали по предотвратими причини. Страната е единствената сред развитите, която няма изградена система за универсално здравно осигуряване. 

В допълнение на тези черни статистики са най-ниска очаквана продължителност на живота при раждане в сравнение с повечето развити страни, най-голям дял хора с множество хронични заболявания, процент на затлъстяване двойно над средните стойности на ОИСР, най-висока смъртност при родилки и новородени отново в сравнителен план, както и значителна честота на самоубийствата. Дали предложенията на Камала Харис за подобряване на Obamacare ще подобрят тези стойности, няма как да знаем – мерките могат да се оценят само след като се приложат. 

Независимо от партийната принадлежност американците подкрепят мерки, вече предложени от Харис, като замразяването на цените на инсулина. Това продължава опитите на администрацията на Джо Байдън за сваляне на цените на ключови животоспасяващи лекарства. Концепциите за план, от друга страна, си остават просто липса на решение за много сериозни проблеми.

Външна политика 

Няколко часа след дебата Тръмп обяви, че според всички проучвания той е спечелил. Статистическите въпросници, които разчитат на представителна и методологически точна извадка, обаче сочат, че победителят е Харис. Данните, цитирани от Тръмп, са от въпросници онлайн, които позволяват на неограничен брой потребители да кликват и отговарят, независимо на каква възраст са и къде живеят. След дебата Харис води пред Тръмп с около 5%. 

До ноември обаче има още много време поне ако го измерваме в предизборни дни. Двата външнополитически конфликта – в Палестина и руската инвазия в Украйна – нямат потенциал да решат изборите, но със сигурност могат да им повлияят, особено ако има ключово развитие в една или друга посока. Други важни елементи са външната политика спрямо Китай и бедственото изтегляне от Афганистан; тук можем да причислим и имиграцията, доколкото двустранните отношения със страните от Латинска Америка могат да влияят.

Политиката на Тръмп в тази област не се различава от първия му мандат: опасна игра с диктатори, славословене на авторитарни лидери като Виктор Орбан, изолационизъм и враждебност спрямо Китай и латиноамериканските имигранти – републиканският слон има какво да изпочупи в стъкларския магазин на света, много по-крехък, отколкото в периода 2016 – 2020 г. Тръмп се закани, че ще прекрати войната в Украйна, още преди да встъпи в длъжност. Но и тук, както в случая със здравеопазването, не са ясни конкретните мерки, които той смята да предприеме. 

Харис напомни на гласоподавателите, че митата на Тръмп им струват скъпо – както финансово, така и по отношение на сигурността (администрацията на Байдън запази митата на Тръмп, а Харис също подкрепя определени мита като икономическа мярка). Предателство спрямо Украйна би означавало оттегляне от основни разбирания за суверенитет и териториална цялост, на които е изграден светът след Втората световна война. И това предателство може да има катастрофални последствия. В една от най-умелите си реплики Харис се обърна директно към огромната полска диаспора в щата Пенсилвания (където се намира Филаделфия, градът на провеждане на дебата): „Защо не кажеш на 800-те хиляди американци от полски произход тук, в Пенсилвания, колко бързо ще се предадеш в името на това да те покровителстват, и как, мислиш, би изглеждало едно приятелство с диктатор, който ще те изяде за закуска?“

Войната в Газа не беше основна тема по време на дебатите. Както и с Украйна, Тръмп се закани да реши конфликта бързо, без обаче да обясни как. Бившият президент избегна въпрос как би преговарял с премиера на Израел Бенямин Нетаняху и с „Хамас“, за да се стигне до прекратяване на огъня и на избиването на цивилни, както и до освобождаване на израелските заложници. Тръмп е отявлен поддръжник на Нетаняху. Камала Харис подчерта подкрепата на САЩ за Израел, но и каза, че създаването на независима палестинска държава (т.нар. двустранно решение) е надежден път към сигурност. Откритата ѝ заявка, че войната трябва да приключи, може да се интерпретира негативно в Израел. 

Ден след дебата Тръмп заяви, че повече няма да участва в дебати, както и че дебатът е бил нагласен в полза на Харис, макар да го е спечелил според всички анкети и да се е справил добре. Какво друго всъщност остава да се каже? Дебатът приключи, но борбата тепърва предстои. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/golemiyat-vzriv-i-korabut-na-tezey/

Българската политика не е заразена от вируса на разцеплението, а от трансформация и макар процесът да започна от най-старите партии на статуквото БСП и ДПС, ще засегне всички политически сили – до една. Факторите за този рестарт се натрупваха: политическата криза, войната в Украйна, демографската криза и смяната на поколенията. Средата се променяше, променяха се и избирателите, но политиците на върха, вкопчени в своите тронове, изглеждаха непоклатими.

До днес. 

Снимката

На пръв поглед изглежда като преконфигуриране на политическото пространство, но всъщност са процеси на разруха. Изхвърлянето на Корнелия Нинова като партиен лидер, така както самата тя изхвърли мнозина свои противници от партията, е само епизод от сериала „Носферату“ на „Позитано“ 20. БСП успя да се превърне в кавър на „Възраждане“, а съюзяването с бивши функционери, приети отново във VIP каютите на кораба майка, ще увеличи единствено битката за по-добрите места на горната палуба. 

БСП има опит с вътрешнопартийните преврати. Така беше свален Тодор Живков, впоследствие Жан Виденов – след един денонощен инфарктен конгрес на БСП. А Корнелия Нинова направо беше изхвърлена от партията без шанс за завръщане, което потвърди и съдът. Дали това отваря път за коалиция с ГЕРБ, след като Нинова винаги е поддържала ролята на БСП като опозиция? Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов пръв обяви евентуална коалиция след 27 октомври.

Естествените партньори са тези, които бяхме в „сглобката“ [ГЕРБ, ПП–ДБ и ДПС – б.а.], плюс БСП и ИТН.

Временният председател на БСП Атанас Зафиров се измъкна от категоричен отговор – „ние в този пазарлък не участваме“, „имаме си колективни органи“ и т.н. Само преди три месеца беше казал, че БСП няма да участва в кабинет с ГЕРБ–СДС и ДПС „под никаква форма“.

Никой от ДПС-тата не коментира „естествените партньори“ – нито от фракцията на естествения партньор Пеевски, нито от „автентичното“ ДПС, скупчено около почетния председател Доган. Но вече е ясно как двете части ще се явят на избори – „ДПС – Ново начало“ (Пеевски) и „Алианс за права и свободи“ (Доган). 

„Наблюдаваме агонията на динозаврите.“ Така социоложката Боряна Димитрова от „Алфа Рисърч“ определи по БНР случващото се в БСП и ДПС.

Това са единствените две партии, които присъстват в българския парламент от началото на Прехода. Сега наблюдаваме разпада на един модел, който специално за ДПС, а и в много моменти от историята на БСП беше антидемократичен и авторитарен, оплетен в доста икономически обвързаности.

Корабът

В класическия философски парадокс за кораба на Тезей се поставя въпросът дали един обект остава същият, ако всички негови части постепенно се заменят. Ще бъде ли пак същият кораб, ако оригиналните дъски до една бъдат подменени поетапно, докато той все още плава, пита Плутарх. Тоест парадоксът подсказва, че системата се самовзривява, когато промените в нейните части станат толкова значителни, че нарушат основната ѝ идентичност.

Най-старите системни партии – БСП и ДПС – се срутиха,  защото отдавна са изгубили връзка със своята изначална мисия/кауза, в политическата история те ще бъдат запомнени като „майка“ и „баща“ на клептократичния модел, надграден  от ГЕРБ. Лявото не е идентификация за БСП, нито либерализмът за ДПС, чиято авторитарна конструкция е несъвместима с въпросната политическа философия с основна цел свободата. 

Социалният популизъм на БСП вече трудно прилъгва избиратели, освен носталгиците по социализма, а и те намаляват. Докато управляваше, партията следваше не принципите и целите на истинската лява политика, а на обогатяване на елита си и на олигархичните си структури. Този модел е до голяма степен наследен от БКП, управлявала еднопартийната система с авторитарен режим, обслужвайки комунистическата върхушка. Голямото неравенство в България, за което толкова много обичат да говорят политиците от „Позитано“ 20, е резултат от модела на Прехода, зададен от функционери на същата тази партия и от неолибералните политики, които прегърна. Тези „другари“ заедно с високопоставени служители на ДС имаха достъп до вътрешна информация, връзки и ресурси, които им позволиха да сключат съмнителни сделки, придобивайки държавни активи на много ниски цени.

Принос за този модел има и ДПС с ролята си на „балансьор“ между различните кланове и проводник на интересите на групировки, създадени от хора на бившите служби. И ако ДПС случи на избиратели, които не се разбягаха поради спойката на етноса, при БСП отливът беше на вълни и те се отдръпваха след всяко управление на т.нар. социалисти. 

Първата беше след националната катастрофа 1996–1997 г., когато фалираха 16 банки, бюджетът претърпя осем актуализации за две години, а хиперинфлацията доведе до масово обедняване и икономически колапс. Следващата беше след Тройната коалиция, когато се роди ГЕРБ и БСП никога не се върна на власт освен с отделни министри. През този период БСП се превърна в националпопулистка и консервативна политическа сила, радикализира проруската си ориентация, а резултатът е, че разпадът ще продължи до пълното ѝ маргинализиране. 

Такъв край очаква и ДПС, макар и не толкова бързо. Скоростта зависи от готовността на останалите политически сили да преодолеят предубежденията си за представители в листите на други етноси, различни от българския. Докато този вот остава сравнително монолитен, той ще гарантира политическо представителство за клановете, които ДПС представлява, не за избирателите, които нямат илюзии за порциите, раздавани на техен гръб. Но всесилното и мълчаливо ДПС, което познаваме, приключи. 

Капанът на тази амбивалентност, каквато представляват интересите на управляващите кланове и партийната идеология, щракна и за БСП, и за ДПС. Партии, управлявани от милионери, които биват избирани от бедняци. 

Първите преяли с власт се пръснаха.

Последствията

Разрухата в двете системни партии ще прекрои възможните коалиции. Отношението към ДПС 1 и ДПС 2 има потенциала да се превърне в червена линия за политическите сили. Ако и двете фракции на ДПС получат парламентарно представителство – напълно възможно при ниска избирателна активност, – всяка от тях би участвала в различни управленски сдружения. Например ИТН може да се комбинира с „Ново начало“, но не и с „Алианс за права и свободи“, а БСП и широката ѝ коалиция вероятно биха избрали „автентичността“. ПП–ДБ декларират неколкократно, че ще разграждат модела „Пеевски“, макар да бяха го привлекли като партньор в конституционно (и не само) мнозинство. 

Кого ще предпочете ГЕРБ, чиито политици са така предпазливи (както и всички останали впрочем) за конфликта в Движението за права и свободи? Несъмнено Борисов ще изчака, макар че развръзката едва ли ще настъпи с изборите, а с предстоящия избор на главен прокурор, който Висшият съдебен съвет възнамерява да направи на 16 януари. Не е имало избор на главен прокурор, чието име да не е известно най-напред в един тесен политически кръг. Изборът на Никола Филчев е бил „мотивиран“ от председателя на 38-мия парламент Йордан Соколов, което потвърждава преди години по bTV председателката на Съюза на съдиите Нели Куцкова. 

За избора на настоящия [към 2006 г. – б.р.] главен прокурор Никола Филчев имаше политически натиск върху някои от членовете на Висшия съдебен съвет.

Следващият главен прокурор Борис Велчев се издигна на поста, след като бе съветник на президента Георги Първанов. За Сотир Цацаров паметна ще остане фразата на един бивш вече градски прокурор към Бойко Борисов: „Не ми се подсмихвай, ти си го избра!“ Иван Гешев, някога наблюдаващ прокурор на делото КТБ, се издигна до главен, след като така и не разпозна Пеевски в документите за фалита на четвъртата по големина банка в България.

Разпадът в ДПС и БСП прави непредсказуеми резултатите от изборите на членове на ВСС от парламентарната квота, за да може нов ВСС да определи следващия главен прокурор. В края на юли Народното събрание удължи на 6 месеца срока, в който парламентът и органите на съдебната власт започват процедура за нов избор на членове на ВСС. Този срок изтича в края на януари. А според хронограмата на кадровиците на съдебната власт окончателният избор на нов главен прокурор трябва да е на 16 януари. Юристи отчитат, че шансовете да бъде спряна процедурата са нищожни. 

Бързат клановете, бърза Борисов, бърза Пеевски. Колко му е в мътната вода на блатото да се улови един нов филчеввелчевцацаровгешев. 

Скоро нищо няма да е същото. Идва времето и на ГЕРБ.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/putevoditel-za-letniya-politicheski-haos-v-usa/

Лош месец за американската демокрация, но добър месец в историята на меметата – така обобщиха този юли потребителите в социалните мрежи в САЩ. За по-малко от 30 дни бяхме свидетели на редица събития: един от най-странните кандидатпрезидентски дебати от доста време насам (което само по себе си е постижение); две противоречиви решения на Върховния съд, които имат потенциала да променят страната из основи; един неуспешен атентат срещу кандидат-президента Доналд Тръмп; оттеглянето на кандидата на демократите и настоящ президент Джо Байдън от надпреварата… 

Преподаватели по история от различни престижни университети се пошегуваха в X (Туитър), че ще трябва да печатат нови конспекти: история на САЩ, 2024 – 2024 г. И въпреки че последният текст в рубриката ни преди ваканцията на „Тоест“ трябваше да бъде продължение на темата за най-важните проблеми за американските избиратели, изминалите четири седмици бяха така наситени със събития, че няма как да не им обърнем внимание. И така, представяме на развълнувания читател пътеводителя на летния политически хаос в САЩ. 

Катастрофалният дебат 

Миналия месец споменахме, че дебатите не заслужават кой знае какво внимание, защото не променят мнението на твърдия електорат и към настоящия момент са по-скоро ритуал, отколкото сериозна политическа дискусия. 

Е, скъпи читатели, дори и най-добрите грешат. 

Според някои изследователи съвременната американска политика преживява период на втвърдяване. Това означава, че и двете партии имат твърд електорат, който трудно би могъл да промени мнението си и който гласува по-скоро по идеологически съображения, отколкото след рационална преценка на конкретни политики.

Тази теория може да бъде възможно обяснение защо присъдата срещу Доналд Тръмп не повлия на мнението на неговия електорат например. Затова мнозинството специалисти смятат, че в подобна среда дебатите нямат особено значение, защото повечето гласоподаватели вече са взели решение кого ще подкрепят. Е, това може да е истина в повечето случаи. В края на юни историята показа, че един дебат може да обърне посоката на цяла партия и в крайна сметка да завърши с нов кандидат-президент. 

След изключително слабото представяне на настоящия президент Джоузеф Байдън, опасенията за възрастта му и способността му да осигури победа на демократите през ноември се превърнаха в тема от първостепенно значение. Въпреки че Джо Байдън има с какво да се похвали за четиригодишния си мандат, все по-видимите затруднения поради възрастта му бяха повод за дискусия още преди да обяви кандидатурата си, и се превърнаха в основна мишена за атаки от страна на републиканците.

През 2020 г. Байдън се кандидатира с аргумента, че е „президент – мост“ между ерата на Тръмп и бъдещето. Четири години по-късно обаче се оказва, че американците са принудени да избират между двама кандидати от миналото, макар и само единият да иска да върне държавата обратно там (макар и неясно точно в кой период).

И ако всички са свикнали с арогантността, с която Тръмп демонстрира некомпетентност, и така или иначе никой не очаква напълно кохерентно поведение от него (бившият президент е известен с нелогичните си, непоследователни изказвания, често прескача от тема на тема и рядко отговаря конкретно на зададените му въпроси), то слабото представяне на Джо Байдън, който се оплиташе в собствените си думи, беше кулминацията на серия подобни публични издънки, включително и падания, в допълнение на общия вид, издаващ физическа слабост. 

„Политико“ основателно нарече дебата „най-слабия в историята на САЩ“. И въпреки че „хвърлянето на кал“ е традиция за страната (терминът влиза в речниците след изборите през 1828 г., когато и двамата кандидати инвестират доста усилия да се плюят взаимно), дебатът на 27 юни 2024 г. е сред малкото събития, за които няма достоен еквивалент в историята. Вероятно един от редките случаи, в които гръмките медийни заглавия са точно намясто. 

Срамна глава в историята на Върховния съд 

Хората с чувство за хумор успяха да намерят механизми за справяне с абсурда на дебата. В един момент кандидатите започнаха да спорят кой е по-добър играч на голф, и ситуацията неудобно напомняше на спор на двама възрастни мъже пред входа в късен летен следобед, отколкото на сериозен дебат между кандидати за държавен глава на една от най-важните държави в света. Последните решения на Върховния съд на САЩ обаче са трудни за преглъщане дори с добър запас от оптимизъм и шеги. 

Решението „Грантс Пас срещу Джонсън“ (Grants Pass v. Johnson) беше произнесено в рамките на едно от най-важните дела за правата на бездомните в историята на САЩ. Върховният съд постанови, че Осмата поправка, забраняваща произволни арести, жестоки глоби и гаранции, не може да се използва като аргумент в случаи, в които бездомниците са третирани от местните власти като престъпници.

Това означава, че бездомниците могат да бъдат арестувани и глобявани заради факта, че са бездомни и например спят на улицата – макар да няма къде другаде да отидат. Стратегиите за справяне с бездомните остават в ръцете на съответните населени места, но вече е много по-лесно за граждани и организации да съдят градската управа с аргумента, че бездомните замърсяват или вдигат шум. 

Ако „Грантс Пас“ все пак оставя някаква надежда, че прилагането на закона зависи от местните власти и вероятно много малко бездомни ще бъдат де факто арестувани само заради това, че са бездомни, то решението „Тръмп срещу САЩ“ (Trump v. United States) със сигурност ще остане в историята като едно от най-мрачните на председателствания от Джон Робъртс съд и ще бъде цитирано наравно с други срамни решения през годините, много от които отдавна са отхвърлени (например узаконяващите робството на практика). Според решението президентите имат почти пълен наказателен имунитет за официалните си действия. Казано на прост език, президентът е над закона в повечето случаи, а доказването на вина в останалите става изключително трудно, защото трябва да се докаже намерение. 

Последното срамно решение от гледна точка на историята е „Лопър Брайт Ентърпрайзес срещу Реймондо“ (Loper Bright Enterprises v. Raimondo). То не дава повече власт на президента, а на съдилищата – и то власт, която надхвърля тази на експертите, вземащи решения по редица важни въпроси – от това какви вещества могат да съдържат храните и какви да бъдат регулациите за стоки, произведени в САЩ, до мерките за справянето с климатичните промени. 

„Лопър Брайт Ентърпрайзес срещу Реймондо“ бетонира властта на съдилищата над федералните регулаторни органи. Свидетели сме на радикално пренареждане на разделението на властите в САЩ и прехвърляне на властта към хора, които не са избирани, включително на правомощията, които избраният от гражданите Конгрес е дал на изпълнителната власт“, пише Иън Милхайзър, старши кореспондент и експерт в областта на Върховния съд.

С други думи, ако се стигне до съдебен процес, решението дали дадено вещество е лекарство, или хранителна добавка, в крайна сметка ще се вземе не от федералната агенция, в която работят експерти със съответните познания, а от съдията, който разглежда делото. Дали съдиите имат подобни познания, стана ясно мигновено и нагледно: Върховният съд трябваше да коригира свое решение, в което съдия Нийл Горсъч системно бърка азотните оксиди, допринасящи за парниковия ефект, с диазотен оксид, или райски газ, използван за упояване на пациенти. 

Покушението срещу Тръмп 

Идиокрацията* не свършва дотук. На 13 юли в рамките на предизборен митинг е извършен опит за покушение срещу бившия президент Доналд Тръмп, който държи реч. Докато говори по една от основните си теми – нелегалната имиграция като екзистенциална заплаха за американското общество, – някъде около него проехтяват изстрели, след което Тръмп се хваща за дясното ухо и заляга. По-късно в изтекъл разговор описва болката като „ухапване от най-големия комар, който сте виждали“. Тръмп се изправя, заобиколен от агенти на тайните служби, и започва да крещи „Бийте се, бийте се, бийте се!“ с юмрук във въздуха, а фотографът на „Асошиейтед Прес“ Евън Вучи прави една от знаковите снимки в съвременната история. 

Списъкът с опити за покушения срещу президентите на САЩ е достатъчно богат, за да си има собствена страница в Уикипедия. На ужасените европейци, които веднага определиха шокиращото събитие като края на демокрацията в САЩ, можем само да кажем, че за съжаление, това е една съвсем стандартна част от историята на страната, в чийто парламент Капитолия все още стои знак, свидетелстващ, че в зората на историята на страната разгорещените политически спорове са се решавали с юмручни боеве и понякога дори с изстрели. 

Мотивите на стрелеца Томас Матю Крукс остават неясни. Макар преди години да е дарил 15 долара на демократите, Крукс е регистриран републиканец. Впоследствие разследването разкри, че е търсил възможности за атентат не само срещу Тръмп, но и срещу Байдън. Атентатът е извършен с едно от „най-популярните“ оръжия, използвани в масови престрелки. Самите републиканци и оръжейното лоби работят срещу ограничения за свободното закупуване на оръжия, позовавайки се на втората поправка.

Тези нюанси сериозно затрудниха републиканците, които още преди всякаква яснота около опита за покушение обвиниха „радикалното ляво“. Разбира се, веднага след покушението се развиха редица конспиративни теории, включително и че атентатът е нагласен от Тръмп, за да спечели симпатизанти.

Има една българска поговорка, която обобщава ситуацията сравнително добре: „Който сее ветрове, жъне бури“. Насилието на думи, независимо от политическите пристрастия, рано или късно ражда насилие в действие. И колкото и някои републиканци да се опитват да припишат вината за атентата на Джо Байдън, надали има обективен наблюдател, който да отрече насилието, заложено в марката „Тръмп“. И да не се страхува от последствията. 

Оттеглянето на Джо Байдън и новата кандидатура за президент на демократите

Доналд Тръмп не е първопричина, а симптом на много по-дълбока криза в американското общество – тази на провинцията срещу метрополиса, на необразованите срещу образованите, на бедните срещу богатите, на средната класа срещу безконтролния капитализъм, на различните визии за света и как той трябва да бъде подреден. Всички тези противоречия не са разпределени по партии, а се преплитат в сложни конфигурации и пораждат събития и тенденции, които определят политиката в страната през последните 50 години. 

Независимо какво прави Тръмп – дали ще бъде осъден, или ще изтече запис, в който говори унизително за жените, – култът към личността му е прекалено силен, за да бъде критикуван от съпартийците и симпатизантите си, без значение колко ги отвращава в действителност (настоящият му кандидат-вицепрезидент Джей Ди Ванс го сравнява с Хитлер). Всяко действие и всеки коментар на бившия президент, независимо колко е скандален и в противовес на ценностите, уж изповядвани от партията му, бива извъртан не само от неговите поддръжници, но и от консервативната медийна машина, която на този етап представлява съвсем отделна екосистема и алтернативна реалност. Това се дължи не толкова на качествата на Доналд Тръмп, колкото на онова, което символизира – недоверие в институциите и медиите, както и силна антипатия към политическия елит в страната.

Джо Байдън обаче няма тази привилегия. След катастрофалното му представяне по време на дебата, критиката сред демократите прерасна от притеснена дискусия за възрастта и издръжливостта му в публични призиви той да се оттегли от надпреварата и да даде път на по-млад кандидат с по-голям шанс да спечели изборите. Цялата кампания на републиканците така или иначе бе насочена именно в тази посока: обрисуване на Байдън като възрастен и физически негоден за изпълнението на длъжността си кандидат.

На 21 юли, след продължителни дискусии и противоречиви изказвания в медиите и с оглед на данните за предизборните нагласи, които показваха преимущество на Тръмп след дебата, Джоузеф Байдън обяви, че се оттегля от надпреварата, и публично застана зад номинацията на вицепрезидентката си Камала Харис. Така Доналд Тръмп стана най-възрастният кандидат-президент в историята на САЩ. Дали стратезите му ще успеят да се измъкнат от капана, който сами си поставиха, надали има значение – твърдият електорат на Тръмп е свикнал да съществува в очевидни противоречия. Но този ход може да повлияе на избирателите, които все още не са решили кой кандидат ще подкрепят. 

„Има място и време за нови гласове, свежи гласове, по-млади гласове. И това време е сега“, заяви Байдън в реч от Овалния кабинет няколко дни по-късно. Стратегията със сигурност отразява очакванията на повечето хора – мнозинството от американските избиратели подкрепят ограничения във възрастта и мандатите на държавните служители. Процентът е дори по-висок сред привържениците на републиканците, отколкото сред демократите, и то в не едно и две проучвания. 

Действително решението на Байдън незабавно наля енергия в редиците на демократическата партия: Vote.org, независима платформа за регистриране на гласоподаватели, отчете 700% ръст на новорегистрираните гласоподаватели – 38 500 новорегистрирани, повечето под 35-годишна възраст.

Камала Харис разби досегашните рекорди за фондонабиране, регистрирайки 81 млн. долара от дарения в рамките на 24 часа. Future Forward – най-големият политически комитет на демократическата партия, обяви, че е подсигурил 150 млн. долара за същия период от донори, които досега са се колебали или не са изразявали подкрепа за нито един кандидат. Кандидатурата на Харис активира гласоподаватели, които не са били активни участници в предишни избори или чиято демография е слабо представена, а голям ръст в даренията се наблюдава в решаващи щати, като Тексас и Пенсилвания. 

Какво предстои 

В рамките на броени часове Камала Харис се превърна и в интернет феномен, а маневрите в демократическата партия изместиха Тръмп и новия му кандидат-вицепрезидент от прожекторите на медиите. Ако кампанията дотук е индикатор за ритъм и ако се позоваваме на естественото развитие на американската политика, това няма да продължи дълго и тепърва предстоят изненади. Въпреки че многократно призоваваха за оттеглянето на Джо Байдън, републиканците веднага заведоха дело, че не може средствата, събирани от неговата кампания, да бъдат дарени за кампанията на Харис. Според експерти ходът не почива на солидни правни аргументи, но Тръмп всячески ще се опита да блокира или затрудни кампанията на Харис, така че това е част от цялостната стратегия. 

Прогнозите на повечето проучвания на общественото мнение показват близки проценти на Тръмп и Харис със също толкова близки граници на грешката, в които кандидатите се припокриват. Доколко обаче може да се вярва на проучванията? През 2015 г., когато кампанията беше точно толкова интензивна и непредвидима, никой не успя да предскаже победата на Тръмп. Три месеца са много време в предизборна година. Сред факторите, които задължително трябва да вземем предвид, са действията на Израел в Палестина, развитието на пълномащабната руска инвазия в Украйна, изненадващи вътрешнополитически промени (с надежда да няма повече опити за покушение), както и как двамата кандидати ще водят кампанията си оттук нататък. 

Едно е ясно: изборите през ноември ще са сблъсък не само между миналото на Америка, която трябва да е велика отново по библейски мотив, и бъдещето, което включва преосмисляне на модела на функциониране на страната. Те са и борба между расизма и сексизма и равенството – вицепрезидентът на републиканците смята, че гласът на хората с деца трябва да има повече тежест, и се обяви срещу „бездетните жени с котки“, които „съсипват държавата“; Тръмп каза в реч, че гласоподавателите предпочитат белия мъж пред черния мъж. Харис, която не само че би била първата жена президент в историята на САЩ, но е и дъщеря на индийски емигранти, съвършено представлява другия полюс на двамата републикански кандидати. Харис представя изборите и като сблъсък между свободата и насаждането на омраза: „Ние искаме да забраним оръжията, те искат да забраняват книги“, се казва в първата ѝ изборна реклама. 

Готова ли е обаче страната да стъпи в бъдещето? И колко минало трябва да изтече, с колко хаос, за да се върне САЩ в консенсуса на настоящето – климатът се затопля вследствие на човешката дейност, жените и мъжете са равни, религията няма място в политиката, корпорациите не са хора, държавата не може да абдикира от задълженията си спрямо хората, жените не могат да износват деца насила, обикновените граждани нямат нужда от оръжия… И колко още може да се нажежи дискусията – опонентите да бъдат наричани фашисти или комунисти, а онези, които избират да живеят различно от нас, да бъдат очерняни, – без да се стигне до насилие? 

След горещото лято идва бурна есен. Тогава ще продължи и нашият разказ за Америка. 

* „Идиокрация“ (Idiocracy) е комедия от 2006 г., която представя живота в САЩ през 2505 г. Филмът често се използва като културна препратка и се е превърнал в нарицателно особено напоследък, тъй като някои от сцените в него изглеждат притеснително пророчески от настояща гледна точка. Изпълнението на кечиста Хълк Хоган по време на републиканската конвенция например беше сравнено неколкократно със сцени от комедията. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/sglobka-sreshtu-peevski-skalpel-molya/

Може ли президентът Румен Радев и „Продължаваме промяната“ –„Демократична България“ (ПП–ДБ) да бъдат отново в един лагер четири години след протестите през лятото на 2020-та? Няма вечни врагове – нито пък вечни приятелства, но общият враг е добро начало за „отново“, макар и нетрайно, тъй като е ситуационно. Идеологическите и ценностните различия не са заличени. ПП–ДБ остават поддръжници на европейската политика за подкрепа на Украйна и санкции за Русия, а Радев – на противните позиции. 

В предаването на Веселин Дремджиев тази седмица Ивайло Мирчев от ПП–ДБ поиска Румен Радев да отговори защо Националната служба за охрана пак охранява Пеевски, отказал се от услугите ѝ след десанта на Росенец от екипа на „Да, България“. Също така допусна, че има синхрон между Пеевски, Радев и Борисов по линия на службите и че бързи избори са изгодни за Пеевски заради близостта му с вътрешния министър Калин Стоянов. Но същият този Стоянов де факто е начело на МВР още от кабинета на ПП–ДБ с премиер Николай Денков, а оглавява ГДБОП при друг вътрешен министър от ПП – Бойко Рашков. 

Нима тактически съюзи обаче не са възможни? Например ПП насърчи гласуването за Румен Радев, когато се кандидатира за втори президентски мандат. Независимо че неговите прокремълски пристрастия вече бяха явни, съпредседателят на ПП Кирил Петков излезе с видеообръщение:

За да имаме „Продължаваме промяната“, тази промяна трябваше да започне отнякъде. Човекът, който я започна, се казва Румен Радев. Това беше човекът, който излезе на площада, без да го е страх, и се опълчи срещу всички тези, които крадат от нашата република. Това е човекът, който обедини всички нас и ни даде възможност да повярваме, че промяната е възможна. Заедно с него, в следващите четири години, аз вярвам, че ще направим България да бъде тази, с която всички ние да се гордеем.

Деинсталиране

Доказателства, че е възможно обединение срещу общ враг, може да се намерят и в същите тези протести срещу мафията и задкулисието в политиката, олицетворени с портретите на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, олигарха (от ДПС) Делян Пеевски и тогавашния главен прокурор Иван Гешев. Същият този Гешев няколко години по-късно – през юни 2023 г., беше свален от поста с гласуване във ВСС, президентът бързо подписа указа за освобождаването му, а преди това ГЕРБ и ДПС поискаха оставката му като главен прокурор. На прощаване Гешев ги нарече „политически боклук“, а себе си – „жертва“.

Сега санкционираният за значима корупция от САЩ и Великобритания Пеевски най-вероятно ще сподели съдбата на някогашния си подопечен Гешев, макар и не с бързината, с която беше отстранен главният прокурор. От избухналото до колата му взривно устройство на 1 май м.г. до гласуването във Висшия съдебен съвет изминаха трийсетина дни. За Пеевски ще са необходими повече и едно заседание на Централния съвет на ДПС за начало.

Общ интерес

И за президента, и за ПП–ДБ от общ интерес е противопоставянето на (съ)председателя на ДПС Делян Пеевски и неутрализирането на влиянието му в съдебната система и службите. Вратите на този лагер са отворени и за партньори на Пеевски, на които почват да им тежат обвързаностите и искат да скъсат синджира. Такъв например е Бойко Борисов, в чиито премиерски мандати компании, свързвани с Пеевски, получаваха солидни обществени поръчки, медийната група на олигарха биеше по вразите на властта, а прокуратурата – по бизнесите им. Но готов ли е Борисов да хвърли оковите, или няма да посмее да счупи това най-модерно и тежко робство на политическите зависимости?

„Отборът“ срещу Пеевски също може да се нарече „сглобка“, тъй като играчите с неохота се събират, подобно на мнозинството за подкрепа на правителството „Денков–Габриел“. Но пък габаритите на противника изискват подобен фронт – главно за да бъде пресечена възможността му да презареди влиянието (на създателите си) в регулаторите и съдебната власт. А общата цел налага компромиси и готовност за сътрудничество.

Реформаторско

Така, от една страна, държавният глава си връща имиджа на реформатор и антикорупционер, заради който стана популярен и който се беше позагубил под напора на проруското му миротворчество в последните години. (Ако смята да опита с политически проект, слоганът за „чисти ръце“ ще му е от полза. През 2021 г., след като излезе първият списък със санкционирани по закона „Магнитски“ за корупция в България, Радев заяви, че „санкциите от САЩ са ясна диагноза за режима, който отгледа тази корупция“.) 

Редно ли е зад океана да ни кажат, че тук се вършат престъпления, а прокуратурата да не ги вижда? Прокуратурата взе страна на статуквото. Няма кой отвън да разплете това.

Румен Радев през 2021 г.

Скандалът в ДПС и яростната конфронтация Пеевски–Доган е основна политическа тема и държавният глава даде да се разбере на чия страна е. Макар че изявлението му дойде, след като беше атакуван от Пеевски заради полета си с учебно-тренировъчния самолет от ново поколение РС-21 по повод 20-годишнината от приемането на самолетите Pilatus в състава на българските ВВС:

Държавата гори, а някои хора летят. Вчера наблюдавахте ли какво се случва? Рекламни полети на спасители. Някой харчи парите, вместо да въртят вертолетите да гасят. Той защо не е на пожарите, защо не върши работа, а лети? Да вземе да кацне, да вземе да даде този мандат, после да даде третия мандат.

И отговорът дойде от Великобритания, където Радев участва в Четвъртата среща на върха на Европейската политическа общност.

Инсталирането на тежко компрометирани фигури като г-н Пеевски и възможността те да си присвояват безпрепятствено правото да се обявяват за евроатлантици, да раздават правосъдие наляво и надясно, да се превръщат в морални стожери, показва, че нашата политическа система е тежко заболяла. Начинът да я възстановим е чрез радикална хирургия. […] Скалпелът е в ръцете на българските избиратели, когато и да има следващи избори.

Скалпел, моля

Но най-напред ще се наложи скалпел да използва почетният председател на ДПС, за да изреже Пеевски от тялото на Движението, след като го призова в декларация да напусне. На Доган му е необходимо повече време, за да отцепва и връща към „автентичното ДПС“ депутати от отбора на Пеевски и да си гарантира постепенно числено превъзходство за едно предстоящо заседание на Централния съвет. На поредна среща в София от отбора на Доган ще обмислят как да действат по-нататък. В момента парламентарната група на ДПС наброява 22-ма от общо 47 – останалите са „независимите“ начело с Джевдет Чакъров. И той, и Пеевски са избрани за съпредседатели на Национална конференция на ДПС и само тя би могла да ги/го отстрани.

Както беше отбелязано, бързи избори за 51-ви парламент работят за съпредседателя Пеевски и затова той грубо подканя президента да побърза. Насрочването им и времето, което ще отнемат танците с мандатите, зависят от държавния глава. Нови избори може да презаредят модела Пеевски, предупреди по БНТ наскоро съпредседателят на ДБ (в оставка) Христо Иванов. 

Със сигурност Доган не би искал да реже живо месо от партията повече от необходимото, а бързи избори няма да донесат обнадеждаващи резултати за ДПС. След като президентът Радев обаче заяви, че август не е най-добрият месец за предизборна кампания, нито избори до средата на септември, а и партиите не го искат, поне два месеца са гарантирани. 

Съюзници

Политическите сили в България са се обединявали срещу общи врагове за постигане на важни политически цели. Например протестите през 2013–2014 г., отключени след назначението на Пеевски за шеф на ДАНС, доведоха до обединение на различни политически и граждански групи срещу правителството на Пламен Орешарски. Същото се получи и с гражданското недоволство през 2020 г. – подкрепящите протестите тогава се оказаха в различни, често противостоящи политически лагери. 

Но ГЕРБ, чиито активисти също протестираха през 2013–2014 г., сега има прекалено силни зависимости от Пеевски. Подвластни са му и от БСП – още от времената на тройната коалиция, въпреки че тогава той правеше първи стъпки в политиката, но пък какви стъпки. Назначен е за заместник-министър на държавната политика при бедствия и аварии в създаденото по идея на ДПС специално министерство и е от квотата на ДПС. При тройната коалиция започва да придобива влияние в медийния сектор и така разширява и уплътнява влиянието си. 

За дезактивирането на Пеевски и изваждането му от ДПС ще са нужни обединени усилия. Но този процес не изчерпва антикорупционната битка, а е само едно добро начало. За продължението ѝ не Доган трябва да държи скалпела, а силата на правото.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.