All posts by

На второ четене: „Академия за китове“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-akademiya-za-kitove/

„Академия за китове“ от Виолета Златарева

На второ четене: „Академия за китове“

изд. Scribens, 2021

За странните, чупливите, самотните – изобщо, за хората не по мярка – у нас се пише, макар и не толкова често, а още по-рядко през фантастичното и почти абсурдното. В „Академия за китове“ Виолета Златарева прави още една крачка напред, пишейки за хората с нестандартна психика (ако можем така да се изразим), уловени „в мигове, в които не са съвсем себе си“.

В тринайсетте разказа авторката облича симптоматиката на едно или друго психично разстройство в истории,

които звучат като разгърнати метафори, почти алегорично. И без да е категорична в „диагнозите“, тя се е постарала да „визуализира“ фобии, шизоидни епизоди, депресии, маниакалност, биполярност, дисоциативно разстройство, психопатия, зависимости. По думите ѝ, сборникът е пряко свързан с истинските истории на близки за нея хора, които са преминали или преминават през трудностите и изпитанията на психичните заболявания.

Да, за редовия читател тези проявления едва ли ще бъдат разпознаваеми така, както за професионалиста, ала идеята на книгата все пак не е да следва диагнози по списък. Онова, което обединява повечето герои, е човешката им различност. Няма как да не направи впечатление натрапливото усещане за тяхната капсулираност – всеки протагонист, дори тези, които влизат в някакви взаимоотношения, е като пеперуда, затворена в пашкул, отделен, сам за себе си. Точно както се случва и в живота.

И макар книгата да не дава такава заявка, тя индиректно е жест към важността на психичното здраве и грижа. Едно изречение на героинята в разказа „Жаба“ като че ли обобщава пределно точно отношението към тези хора, подценяването на състоянието им или погрешното му интерпретиране:

Тя му разказа, че има семейство, което гледа на нея като на прокажена, защото е странна и само психоложката ѝ идва на посещения и проявява някакъв вид загриженост.

В „Дух“ също ни се дава лаконично шаблонът, по който се гледа на психично различните:

Саня беше малко смахната от самото си раждане. До 5-годишна възраст говореше на свой собствен език.

В нашето общество все още е тема табу да говорим за проблеми от такова естество на висок глас и посредством разказите исках да загатна съвсем деликатно и магичното, и страшното при тези състояния. Шизоидните епизоди, освен уплах, носят със себе си и срам, а срамът на свой ред – самота,

казва за „Тоест“ Виолета Златарева. В общото усещане за емпатия и близост с героите, които авторката предизвиква у читателя, е разковничето на правилното отношение към тях. На доверието, ако щете.

А то несъмнено е подложено на изпитание. Защото някои от разказите ще се окажат видения, халюцинации, проекции на съзнанието – или каквото друго ги наречем. На този фон нищо от написаното като че ли не притежава устои, не може да бъде надеждно, достоверно. Виолета Златарева подлага читателя именно на това затруднение – той да не може да се довери на нищо докрай. Сюжетът се превръща в ронлива скала под нозете му. Психическата аберация заживява в литературното като хлъзгав конструкт на творческото въображение.

Може би не е случайно, че чувствителните самотници намират допир и разбиране с друго човешко същество именно у себеподобен. Например в „Жаба“ и в „Шепа пръст“ те се събират именно благодарение на чудатостите, халюцинациите, фобиите си. И всъщност намират щастието. По думите на Виолета, в „Жаба“ самото заболяване се изражда в утешител, като носи образите на несъществуващи личности, любови, време, а „това крие в себе си и парадокс, и красота, и въпросът кое е илюзия – гласът в слушалката или това, което той отрича“. В „Дух“ обикновената мечтателност и наивност ще отворят път към събирането на двамата младежи чрез спойката на думите – и те ще са буквално като сродни души извън този живот, съединени от силата на отвъдното.

Впрочем искам да отбележа, че един от често появяващите се символи в разказите е тъкмо този на жабата. Неслучайно сред многото му значения в различните култури е и това, че лекува отчаянието и помага при общуването, особено на хора, на които то трудно им се отдава. Пак в „Жаба“ момичето „с изключително старание подреди новия дом“ на откритото от нея животно (реално или въображаемо), който прави поносима собствената ѝ крепост.

Именно домът е другият основен топос и мотив в разказите. В „Убийци“ например семейство Иванови получава своя дом мечта на осъдима и подсъдна цена. Наистина ли е такава обаче, след като на всяка една цена може да се противопостави друга стойност? Защото макар и пътят към този съвършен дом да е морално недопустим, на практика той води до умножаване на доброто и на добрите хора, както и осигурява среда, в която детето на Иванови да расте щастливо. Убийството, види се, може да е милост, благодеяние, благотворителност. Моралът, изглежда, не е черно-бял, „особено когато е замесена любовта“.

На второ четене: „Академия за китове“

В „Преди да седна под върбата“ героинята също ще извърви своята дълга и объркана инициация извън дома, възприеман като консерва („Всеки от нас беше тръгнал от своята консерва според своите си причини“). Тя обаче ще я доведе обратно именно до него, а знакът за правилността на това решение ще се усети в лекотата на раменете, отърсили се от багажа, от тежестта на понесеното („прокъсаната ми раница така или иначе вече не ми беше нужна и приех загубата ѝ като метафора“). Можем да мислим за завръщането и като за освобождаване.

А „пътуването – както пише Виолета Златарева – невинаги се мери в крачки“.

Разказът „Осем“ пък събира осем незавършени истории, които може да се четат и именно като прекъснати в момента на завършването им. Зависи от гледната точка. От една страна, нито една история не може да бъде приключена докрай, освен от смъртта. От друга, тя може да бъде пренасочена или прекъсната в момента на пресичането си с други истории, обстоятелства, сюжети. Осемте герои са все маргинали, хванати в момента на такава една промяна – в мига, в който с тях се случва (или по-скоро ще се случи – според нашата гледна точка) нещо преломно, решително, смело, различно…

 Този път незнайно защо ги сви в юмруци и реши, че ще промени нещата,

казва си един от тях, художник. Сред останалите има самоубийца; възрастен мъж, чийто живот до този миг е бил безупречен и безпрепятствен; клептоман, изправен пред нещо, което наистина го привлича само по себе си, а не само по силата на болестния му импулс, и така нататък. Въпросното „прекосяване на съдбата“ се внася и чисто граматично – посредством съюзите, с които повествованието бива прекъсвано: докато… когато… тогава… миг преди да… но… и тъкмо да… (Тук ми се иска да направя препратка към внушителния граматичен експеримент, който предлага в последната си стихосбирка „Портокал“ и поетът Нинко Кирилов.) 

Тази идея за промяната също е особено важна. Ето какво казва за нея един от героите, фотограф:

Когато заемем равновесно положение, ставаме скучни. Заставаме пред обектива и запечатваме анатомията си. Но преходът от радост към тъга, от нежност към жестокост – в него се крие магията. Кратката промяна в пулса е вълнение, продължителната – аритмия. Жалко, че е само миг. Добре, че е само миг.

Три от разказите са писани всъщност не по патологии, а по сънища, от които Виолета споделя, че „се е будила посред нощ“. Също като в съновидение разказът във „Вън“ например следва поредица от отварящи се пред нас нови врати и пространства, привидно несвързани, следващи без преход и логика. И онова усещане, че си изпуснал важното, което е било целта ти през цялото време, заради лутането из лабиринтите, в които си се оказал толкова лесно засмукан!

В „Баба“, който също е по сън, героинята среща мъртвата си роднина, която ще ѝ покаже най-човешките състояния и чувства като лица на възрастни жени, надничащи от далечните прозорци. Единствено смъртта е тази, с която човек лично трябва да се срещне, която трябва да „поздрави“.

Място е оставено и на изоставяните – нима това често само по себе си не е гранично състояние в психологически смисъл?

И както често става, самотата идва лоша,

пише в „Юни“. Във „Вътре“ пък – със съвсем малко художествена измислица, по думите на авторката – е представен ужасът от дисоциативното разстройство, отключен при отхвърлянето и измяната на партньора. Тя казва още:

Все по-често се нормализират разделите, разводите. Приемат се като формално разписване на документи, апатично разочарование и логистично затруднение. А всъщност, за чувствителния индивид, такъв акт води до вътрешни разкъсвания и пропадания, до рухване на представите за самия себе си и света изобщо.

В крайна сметка „решението“ – ако изобщо това е думата – може би е в писането, както при Дани от „Юни“, където то е и вид възмездие, почти отмъщение. А може решението да е и просто в съществуването, в това „Дишай“ от едноименния разказ. Там, в края на земята, няма нищо повече от огромен трамплин, който може би е забравеният лост на Архимед. Към какво е този трамплин – кой знае? Важното е, че точно тук за героя е „мой дом от незапомнени времена“. Той е следван от лудостта – това е и единственият път, когато тази оголена дума се споменава директно:

Не знам дали аз крепя Земята, или тя – мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя, не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми.

Героят обаче няма да има търпение да дочака някой да сподели самотата му, да сподели дните му „на ръба на вълшебството“, и ще скочи с все сила в края на лоста. Колкото да открие, че Земята няма нужда от тежест, за да бъде повдигната, че тя – напротив – се спихва. Защото истинската тежест е вътре в нас и от нас. 

В заключение, ще ви оставя с думите на самата Виолета Златарева, която може би най-добре резюмира посланието на първата си книга, последвана тази година и от стихосбирката „Регистър злополуки“, пак в същото издание:

Общото между всички разкази е, че персонажите в тях са острови. Независимо дали има някой до тях, или не, те са затворници в собствените си глави и само тези, които имат шанс за любов, имат и шанс за оцеляване. В противен случай остават изолирани, докато изчезнат съвсем. Точно по това си приличаме всички – и ние, и те. Иска ми се хората да разберат, че зависимостите, емоционалните дисфункции и т.н. не са проблемът, а симптом на дълбоко нараняване, на липсата на приемане и подкрепа в ключов момент или моменти.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство Scribens, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

 

Амнистия за деепричастието

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/amnistiya-za-deeprichastieto/

Амнистия за деепричастието

Да употребяваме ли деепричастия? Този въпрос за мен винаги е имал положителен отговор и ми е звучал също толкова странно, колкото „Да употребяваме ли минало неопределено време?“ или „Да избягваме ли наречията?“. В българския език има деепричастия (мислейки), така както има сегашни деятелни причастия (мислещ), минали деятелни причастия – свършени (мислил) и несвършени (мислел) – и минали страдателни причастия (мислен). Защо да се лишаваме от изразните възможности, които ни предоставят причастията от един точно определен вид? И нарочени ли са всъщност те?

Личен опит vs. чужд опит

Опитвам се да си спомня за учител по български език или за преподавател в университета, който е бил настроен отрицателно към деепричастията, но нищо не се появява в съзнанието ми. Или съм имала голям късмет, или съм игнорирала съветите да се избягват тези граматични форми, защото:

  • били тромави;
  • правели речта по-изкуствена, по-книжна;
  • били създадени по подражание на други езици;
  • издавали езиковата немощ на автора/преводача на текста;
  • трудно се употребявали, без да се допускат грешки.

Всички тези аргументи съм чувала от други хора, у повечето от които се е задействало самоцензурирането, и те съзнателно ограничават употребата на деепричастия в речта си. Не е лесно да се променят формирани с години езикови нагласи, но все отнякъде трябва да се започне. И така, нека да поразчистим камъните в градината на деепричастието.

Български по произход ли са тези форми?

Стопроцентово. Съвременните книжовни форми със завършек -йки всъщност са разклонение на – изненада! – сегашните деятелни причастия. Как така, ще попитате, е възможно ходейки например да има нещо общо с ходещ? В старобългарския език формата на сегашното деятелно причастие е била ходѧшть. Както преди, така и сега то се е изменяло по род и число (в миналото – и по падеж), съгласувайки се с името, което е определяло.

В някои случаи обаче е започнало да се употребява в застинала, неизменяема форма, най-често със завършек -ще или -щи, без да се съгласува с име. Примерите са от писмени паметници от ХIII и ХIV век. Така на преден план излиза глаголната, а не атрибутивната (тоест прилагателната) природа на причастието и по своята същност и функции то се доближава доста до съвременното деепричастие.

Но как от застиналата форма ходѧшти се стига до ходейки? Вследствие на смекчаване на съгласните настъпва следната метаморфоза: ходѧшти > ходеш’т’и > ходех’к’и > ходейки¹. Преходът се извършва в югозападните български говори, от които сме приели точно тези форми в съвременния книжовен език. Това не е станало нито гладко, нито изведнъж.

Установяване на деепричастията в новобългарския книжовен език

В пред- и следосвобожденската ни книжнина граматични форми с най-различни облици се борят да седнат на трона на деепричастието. Ето, вижте какъв е мащабът на конкуренцията: играюще, играющи, казав, казавше, казавши, играя, носяйки, бидейким, пеещем, ходещец, ходещиц… При това спестявам например форми като товарйъще, закусвайъще, употребявани от Г. С. Раковски, но пък ви компенсирам с едно изречение от Дядо Славейков, в което деепричастието има неповторим звуков ефект: Госпожа Хрисодактилица остави съпруга си и влѣзе в стайътъ си шушнещец.

Общо взето, през последните двайсет години на ХIХ век формите на -йки започват да надделяват над останалите и голяма роля за това има лансирането им от писатели като И. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров².

Ако приемем, че в началото на ХХ век деепричастието вече се е установило в книжовния ни език, достатъчни ли са ни били 120 години, за да го приемем безрезервно и да го използваме свободно в своята реч? Оказва се, че не. Доста затруднения среща то по пътя си и няма как да не признаем, че поне част от причините за ограничената му употреба са основателни.

Проблемът с книжната и изкуствената реч

Факт е, че деепричастието е в основата на обособена част в изречението, а обособените части „са характерни предимно за писмената реч и имат книжен характер, белег са на по-обработената реч“³. Илюстрирам го с пример от СмирненскиОчите се разтвориха в тревожно любопитство, по лицата легна бледината на страха и минувачите странно забързаха, шушнейки си плахо. Вероятността да срещнем деепричастия в публицистичната, художествената, официално-деловата или научната реч е многократно по-голяма, отколкото в живата реч. 

Тук е важно да направим едно уточнение – „книжно“ значи не „изкуствено“, а най-вече „писмено“, макар че днес сме склонни да го асоциираме по-скоро с „официално“ и едва ли не „почти архаично“. Деепричастията просто са типични за писмената, обработена, тоест премислената, а не спонтанната реч и затова не виждам основания съзнателно да ограничаваме употребата им поне в писмени текстове. Имам предвид най-вече художествената литература и медийните публикации.

Езиково немощни ли са авторите и преводачите, употребяващи деепричастия?

Ако се увличат и текстовете им изобилстват от тези граматични форми – да, това ще натежи и наистина ще означава, че не умеят да си служат добре с различни синтактични конструкции. Но ако в една статия се срещат едно, две или три уместно употребени деепричастия, какъв е проблемът? В предишната публикация в тази рубрика например съм използвала допитвайки се и опитвайки се, без изобщо да регистрирам това – в процеса на писането тези форми са се появили естествено в съзнанието ми. Предполагам, че при много други хора е така, и това всъщност е нормално.

Кой от вас си казва: „Сега ще употребя прилагателно име, а тук е необходимо наречие, но я да се върна малко назад, за да поразредя съществителните“? Да, звучи абсурдно, но защо тогава проявяваме свръхчувствителност към деепричастията? Не е ли по-добре да се възползваме от по-богатата вариативност, която ни предоставят? Например освен

Приятно ми е, като си мисля за теб, да гледам звездното небе.
или
Приятно ми е, когато си мисля за теб, да гледам звездното небе.
може да кажем
Приятно ми е, мислейки си за теб, да гледам звездното небе.

В конкретния случай аз бих предпочела третия пример, защото ми звучи по-поетично. В други случаи може по-уместен да се окаже вариантът с подчинено изречение с като или когато – или пък някакъв четвърти, или пети вариант.

Предполагам, че преводачите често проиграват подобни възможности, когато търсят най-доброто съответствие на определена синтактична конструкция в оригинала. Да имаш един вариант повече винаги е за предпочитане.

Разбира се, подмолните камъни в превода не са малко и поне един от тях е свързан с нашата тема: ако за езика на оригинала са твърде характерни граматични форми, съответстващи на нашето деепричастие, опасността да се залитне при предаването им на български е съвсем реална. За английския език рисковете са ясни, но и в гръцкия, да речем, деепричастието се среща доста по-често и вещият преводач следва да отчита тази особеност.

Всъщност моето впечатление е, че ако има залитане при преводите, то по-скоро е в другата посока. От опасения да не се прекали с деепричастията те се свеждат до абсолютния минимум.

Граматиката е коварна и грешки дебнат отвсякъде

Уви, това важи с пълна сила за нашите граматични форми. За да е правилна употребата им, е необходимо да бъдат изпълнени две условия: 1) действието, означено с деепричастие, трябва да се извършва едновременно с основното действие в изречението, и 2) вършителят им да е един и същ.

Конникът профуча край мен, яздейки бял жребец.

Често обаче се нарушава второто условие и се стига дори до примери като

Вдигнах поглед към конника, яздейки бял жребец.

Двете условия чувствително ограничават употребата на деепричастието, но (сякаш това не е достатъчно) те не са единствените, които регулират появата му в речта. Ще дам само един пример за типологична грешка – когато вършителят на действието, означено с деепричастие, е неопределен:

Имайки предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

Изречението може да се редактира така:

Като се имат/имаме предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

От всички аргументи против употребата на деепричастия най-силен според мен е последният – възможността да се допуснат грешки, която изобщо не е за подценяване и може дори да откаже по-неуверените. Ако обаче знаем в кои случаи може да се подхлъзнем, и внимаваме повече, когато пишем, опасенията ще останат на заден план, а речта ни ще стане по-богата и по-разнообразна с деепричастия. Нека не се лишаваме от възможността, която езикът ни дава, и да ги използваме – с мярка, разбира се.

1 Харалампиев, И. История на българския език. Велико Търново: Фабер, 2001, с. 169 – 170.

2 История на новобългарския книжовен език. София: Издателство на БАН, 1989, с. 419 – 426.

3 Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис. София: Издателство на БАН, с. 225.

Посвещавам публикацията на Боряна Телбис за любезното и аргументирано насърчение и на Стефан Русинов, който, нищейки проблемите на превода, не забравя и деепричастието.

От Homo sapiens към Homo digitalis

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ot-homo-sapiens-kum-homo-digitalis/

От Homo sapiens към Homo digitalis

Интернет зависимостта се превръща в глобален здравен проблем пред очите ни. Полагат се все повече усилия за характеризиране на рисковите фактори, които биха могли да доведат до пристрастяване към интернет. През последните години комбинирането на класически подходи от психологията, изследващи промените в личността, с невронаучни, изобразяващи мозъка чрез различни техники, имат за цел да изготвят теоретична концепция за причините за пристрастяването към интернет.

От глобалната компютърна мрежа до днес

Интернет започва да се разработва още през 60-те години на миналия век. Първоначално се е използвал за военни цели, а след това става средство за комуникация между учени от различни точки на света. За рожден ден на интернет се счита 1 януари 1983 г. Преди това различните компютърни мрежи не са имали стандартен начин за комуникация помежду си. Създаден е нов комуникационен протокол, наречен Протокол за контрол на трансфера/Интернет протокол (TCP/IP).

По-малко от 10 години след това, през 1992-ра, IBM показва пред света първия смартфон, наречен Simon Personal Communicator (SPC). SPC е първият телефон със сензорен екран и екранна клавиатура, с възможности за изпращане и получаване на имейли и факс, плюс още екстри, като календар, адресна книга и планер.

Еволюцията на смартфоните настъпва едва след 15 години, когато Стив Джобс представя iPhone – първото устройство, предлагащо пълната неограничена версия на интернет. В този период навлизат и социалните мрежи като средство за комуникация.

И вече така са навлезли, че прекомерната им употреба повдига множество въпроси относно ефекта им върху физическото и психическото здраве. Известно е, че прекаляването със социалните мрежи води до загуба на концентрация, нарушения на съня и др. В настоящия момент социалните медии заемат най-голям дял от общото онлайн време, като почти 4 на всеки 10 минути, прекарани онлайн, са обвързани с дейности в социалните медии.

Нашият мозък в дигиталния свят

Интернет драматично променя начина, по който живеем, и въпреки многобройните предимства, които са резултат от дигиталната революция, учените стават все по-загрижени по отношение на потенциалния вреден ефект върху психичното ни здраве от прекомерната употреба на интернет.

Въпреки че все още не е официална диагноза, терминът „интернет пристрастяване“ е въведен преди 20 години от Кимбърли Янг. Сред симптомите са прекомерна заетост с интернет, отдръпване, когато не сте онлайн, и други отрицателни последици в личния живот.

Събират се множество доказателства от психологически и невронаучни изследвания, които показват приликите между разстройствата, свързани с употребата на наркотични вещества, злоупотребата с алкохол и прекомерната употреба на интернет. Затова и пристрастяването към интернет се характеризира като вид поведенческа зависимост. Установени са и структурни нарушения на мозъка, например намален обем и плътност на сивото вещество в предния цингуларен кортекс или увеличена сензитивност на стриатума към сигнали, свързани с прием на някои лекарства. Засегнати са и подкорови системи, като мезолимбичната. По отношение на психологията може да се отбележи, че в петото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства на Американската психиатрична асоциация е включен терминът „разстройство, свързано с играене на интернет игри“.

Въпреки че вече разполагаме с голямо количество информация за мозъчните структури, участващи в интернет пристрастяването, молекулярната основа на основните мозъчни (дис)функции е с далеч повече неизвестни. Има проучвания, в които се посочват някои генетични маркери, асоциирани с проблема, предлагат се и психофармакологични подходи за справяне с него. Например конкретна генетична вариация на гена CHRNA4, свързана с развитието на тревожност и с тютюнопушенето, също е от значение за пристрастяването към интернет. Тези проучвания, наред с други, дават и доказателства за ролята на допаминергичните и серотонинергичните системи в пристрастяването към интернет по подобие на други видове зависимости.

На този етап проучванията, търсещи причинно-следствена връзка на вече споменатите изменения на някои мозъчни структури с интернет пристрастяването, са малко на брой, но в бъдеще такъв тип изследвания биха откроили ясното изменение и оформяне на нашите мозъци и умове вследствие на взаимодействието с дигиталния свят.

Докато много изследователи се занимават с въпроса дали използването на една от най-големите социални мрежи – Facebook, води до възникването на депресивни симптоми, проучвания изясняват механизмите, поради които толкова много хора прекарват голяма част от свободното си време (а и не само) в тези социални онлайн платформи. Доказателство за ролята на nucleus accumbens (т.нар. център на удоволствието) при използването на Facebook идва от скорошно проучване на структурата на мозъка, което изследва връзката между по-малките обеми на nucleus accumbens с по-често ползване и по-дълъг престой във Facebook. Въпросът, който остава неизяснен, е дали по-малките обеми на nucleus accumbens са рисков фактор за пристрастяване към интернет, или са следствие от прекомерната му употреба.

Продължаващите изследвания в тази посока ще дадат отговор на много неизяснени до момента въпроси, включително на микрониво – дали нашият епигеном ще се повлияе/измени вследствие на дигиталния стресор, който е почти непрекъснат.

Бъдещото дигитално общество

Създаването на работни места с обособени зони за почивка ще бъде голямо предизвикателство в близкото бъдеще. В контекста на нововъзникващата дисциплина психоинформатика се предлагат няколко съвета за създаване на баланс с цел предотвратяване на зависимост от дигиталния свят:

• търсене на стратегии за насърчаване на задържането на вниманието във времена на фрагментиран начин на живот;

• проучване на въпроса как цифровият свят оформя човешкия мозък и как можем да попречим на вредното му въздействие;

• избор на начини за пълноценна социална комуникация в присъствието на множество цифрови дистрактори.

През последните години понятието „дигитална зависимост“ добива все по-голяма популярност. Въпреки че все още е въпрос на дебат дали това състояние може да се диагностицира като заболяване, свързано с психичното здраве, неоспорим е фактът, че има нужда от подходи за превенция и интервенция, които ще насърчат хората да се контролират повече при употребата на дигитални устройства.

Малкият голям човек – детето

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/malkiyat-golyam-chovek-deteto/

Малкият голям човек – детето

Според Конвенцията за правата на детето всяко човешко същество под 18 години е дете. Със сигурност обаче всяко човешко същество под 18 години не получава същото човешко отношение, което би получило, ако е над тази възраст. Защо детето е буквално и преносно „малък човек“ и има ли надежда то да стане равноправен член на общността си?

Предварителна бележка: Настоящият текст е наблюдение, а не генерализация. Изключениe от това наблюдение са всички родители и учители, които успешно са преодолели „изконните ценности“, включващи физически наказания, психическо насилие и поколенческа травма. Със сигурност обаче има още много задачи пред настоящите и бъдещите педагози и родители. Усеща се силна нужда от подобряване не само на учебната, но и на обществената среда, включваща всички аспекти на социализирането на децата.

Демонстрация на сила

Отдавна под насилие разбираме не само физическото. УНИЦЕФ, детският фонд на ООН, различава следните видове насилие:

  • физическо: всяко неслучайно физическо посегателство над дете от възрастен;
  • психическо и емоционално: системно критикуване, засрамване, унижаване, порицаване, заплахи, подигравки, предизвикване на страх и безпокойство, постоянно недоволство от неговото поведение, както и неспособност за подсигуряването на грижа за детето, която да е адекватна за възрастта му; емоционално насилие е включително когато липсва подкрепяща и развиваща среда;
  • сексуално насилие;
  • неглижиране: действие или бездействие, което лишава детето от грижи за основни нужди, като здраве, образование, емоционална стимулация, адекватно за възрастта му хранене, подсигуряване на дом и условия за живеене, които не застрашават неговото здраве, живот и развитие;
  • тормоз (булинг): посегателство през интернет чрез съобщения, обаждания и т.н., които засягат достойнството на жертвата;
  • трафик и експлоатация на детски труд.

При съмнение дали дадено поведение или постъпка по отношение на дете е насилие, можем да си зададем въпроса дали бихме си позволили да се държим така с възрастен, или не. Най-често не можем. Не бихме се развикали на подчинен, а бихме опитали с разговор, не бихме обидили директно някого, а бихме му обяснили още веднъж. Бихме потиснали първичната си ярост, за да запазим достойнството на отсрещната страна.

Защо тогава си позволяваме нещо по-различно с децата? Защото са малки. Защото трябва да бъдат възпитани.

Ако си дадем сметка, че всяка негативна реакция на детето е отражение на нещо, случващо се с него, и ѝ отговорим зряло – с търпение и разговор, е много по-вероятно да стигнем до първопричината за тази реакция. 

Физическото насилие не е изчезнало въпреки всички регламенти. Единственият начин да го отстраним напълно е да възпитаме и образоваме ново поколение, което се разграничава от методите му.

Емоционалното насилие може да бъде избегнато чрез взаимодействие и комуникация между хората. Както се научаваме да говорим, така възприемаме и тона на общуване на заобикалящите ни. Начинът, по който комуникират родителите и учителите с децата, се попива от самите деца. Така те свикват, че могат да кажат на всеки всичко в лицето, без да се замислят, че не е нужно да са внимателни или да се владеят. Примерът, който получават, е инструментът, с който се сдобиват.

Ефикасност

Неоспоримо е доказано, че добрата среда, спокойствието и приемането водят до много по-успешно усвояване и запаметяване на информация и като цяло – до личностен растеж. 

Защо тогава заплахите и наказанията са първичната реакция, която някои възрастни, било то родителите или учители, не могат да превъзмогнат и все още смятат за единствен изход в „напечена“ ситуация?

Възрастните прибягват до тези методи, когато са претоварени и нямат капацитет (време, сили, знания) да реагират по друг начин. Често обаче този тип реакция е резултат от личния им опит, когато са били деца. Всъщност възрастният в този момент действа като детето, което бива наказано. Под стрес родителят/учителят реагира агресивно, което е направило и детето само малко преди това. 

Резултатът от поставянето на условия от типа „Ако Х, тогава Y“, в най-добрия случай имат кратко въздействие. „Ако говориш в час, ще получиш забележка!“ Добре, може би час-два или ден-два детето няма да говори. След което поведението дори може да зачести. Това, което се случва обаче, е пълното отписване на детето като непокорно. А всъщност причините за поведението му може да са безброй – като започнем от липсата на концентрация, която може да се корени например в невронетипично поведение, или липсата на интерес поради начина на преподаване, и стигнем до личностни проблеми, които в повечето случаи детето носи от дома си или от приятелската си среда. 

Във всички случаи преминаването от забележки към посещения на педагогическия кабинет и въвличане на родителите може да има успех, но само ако зад тези действия стоят адекватни мерки в търсене на първоизточника за поведението, а не да се стига до заклеймяване на детето или отписването му. Дори буквалното отписване – „Търсете друго училище“ са чули не един и двама родители, изправяйки се пред проблеми с детето си, с които дори обучени педагози, изглежда, не могат да се справят. За съжаление обаче, се оказва, че учителите често не могат да превъзмогнат проблемното поведение и дори при положителна промяна ученикът остава черната овца. Друга трудност е и нежеланието на родителите да признаят, че детето им среща препятствия, защото това признание ще ги накара да се сблъскат челно с тези предизвикателства.

Децата от своя страна показват много по-голяма готовност да съдействат, когато разполагат с повече свобода на действие и когато имат правото да участват в процесите, а не да са просто изпълнители или наблюдатели. Обучителният процес в училище често е чисто лекционен. Дори когато учениците не разбират добре нов урок, те не смеят да задават въпроси, с които да си улеснят научаването, защото се страхуват от критика, от лоша оценка или от последващо преднамерено отношение на учителя. Ако ученикът не разбира урока, автоматично в повечето случаи вината пада върху него – не е внимавал, не е учил. Не е рядкост и унижението му пред целия клас с думи като „Ти, ако разбираше, нямаше да си отново в пети клас!“.

Смелостта да задаваме въпроси не се появява от нищото. Можем да я придобием единствено ако се чувстваме сигурни или поне незастрашени от негативни последици.

Уважителни причини

В основата на успешната комуникация стои взаимното уважение. Децата научават в детската градина как да се обръщат към учителите си, минават през периода, в който се учат да употребяват учтивата форма. Следващите нива – начално училище, среден и гимназиален етап, могат постепенно да ги въвеждат в света на възрастните, като им се гласува все по-голямо доверие. Неслучайно от първи до четвърти клас децата биват обгрижвани от малко учители – в идеалния случай преминаването в учебна среда е плавно, на базата на игра и повече внимание. 

Натоварването рязко се покачва в пети клас, а отношението към децата става съвсем различно. Автоматично след лятната ваканцията между четвърти и пети клас се очаква да са се сдобили със способността да овладяват множество нови предмети, да могат да разказват, да учат почти академично. Изведнъж изискванията и отношението към тях са станали много по-строги и дори да са се приспособили добре към училищния живот, нерядко децата се задъхват и остават без сили още в първия срок на пети клас. Уви, освен нови отговорности те не са стигнали ново ниво на общуване – остават си същите изпълнители на норми без право на диалогично участие в учебния процес.

Идва зрялата младежка възраст, а с нея и всички предизвикателства на порастването. Бушуват чувства, времето е все по-малко, защото е заето от уроци и извънкласни занимания, а там някъде трябва да има място и за приятели, и за последния училищен етап. Имам ярък спомен за първия път, в който се обърнаха към мен на Вие – точно в гимназията, първата ми учителка по история. Няма място за сравнение с мъчителните часове по химия, в които ме наричаха „момиче“ и никога не чух дори името си. Уважението беше двупосочно, също като неуважението. Училищният ми успех по двата предмета беше най-яркото доказателство за това.

За съжаление, днес дори в университета младите хора не получават нужното уважение. Учтивата форма е изчезнала, заповедният тон (за който в средното училище директорката обяснява, че „учителката така си говори“) е масов и може би единствено профилирането в една наука е разликата със средното образование. 

Кога точно децата стават възрастни? В пети клас, когато се научават да са изпълнителни като войници, или в университета, когато вече са пречупени и са се научили, че ако мълчат и правят всичко, което им е казано, ще минат най-лесно между капките? И какви точно възрастни са станали? Уверени, креативни и внимателни?

Последици

Всяка форма на унижение е сравнима с физическа травма. Тя може да доведе до трайно увреждане на нервната, ендокринната и имунната система. Дете, преминало през психически (или физически) тормоз, е предразположено към тревожност, депресия, посттравматично стресово разстройство, разстройство на съня или храненето, та дори към суицидно поведение

Да не говорим за дългосрочните последици. Същото дете като възрастен ще е неуверен и непълноценен участник в работния и социалния живот, тоест ще сме предначертали неуспешния му професионален и личен път.

Редовно чуваме от учители, че класовете са големи и те нямат възможност за индивидуална работа с учениците. Тук не говорим обаче за извънреден труд или време, а за адекватна и уважителна комуникация. За човешка среда, зачитане, внимание и доверие. Защото децата пропадат, когато не се грижат за тях. Отделените минути за личен разговор както от учител, така и от родител могат да са от ключово значение за по-нататъшното развитие на конфликтна ситуация. Липсата на вяра, че ще бъдат чути, че няма да бъдат съдени за личностните си качества, че ще бъдат оценени като слаби или ще бъдат наказани, е това, което обезсърчава децата и ги убеждава, че ще се провалят. 

От позицията на възрастта си имаме привилегията да ни изслушват. Децата, за съжаление, не разполагат с нея. И това трябва да се промени. Ако се почувстват ценени, ще могат да ценят и останалите.

Най-големият комуникационен проблем е, че не слушаме, за да разберем, а слушаме, за да отговорим.

Стивън Кови, педагог, писател и лектор


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-strannite-prezhivelitsi-na-edin-poshtalyon/

„Странните преживелици на един пощальон“ от Дени Терио

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Превод от френски Калоян Праматаров, изд. „Лист“, 2019

Книгата лесно може да ви заблуди. Зад заглавието, което ми навяваше представа за по-скоро бързо, лековато, приключенско и забавно четиво (от рода на многото за книжарничките и кафенетата), всъщност стои нещо съвсем различно. Стои съвсем друг тип роман, или по-скоро

повест – изящна, поетична и философски задълбочена, с щипка мистериозност и чувствена романтика.

Написана на език, зареден с някаква почти старомодна естетика, тя звучи така, сякаш разказва за отминали времена, а не за съвремието ни (когато всъщност се развива действието), маркерите за което са сведени до минимум. За това допринася и сюжетът, построен изцяло около размяната на истински, книжни, писани на ръка писма – нещо почти ексцентрично в наши дни, или най-малкото занимание за носталгици, мечтатели и безнадеждни романтици.

Такъв се оказва и главният герой Билодо, прикрит зад рутината и сигурността на своя ежедневен образ на редови пощальон в Квебек, изпълнителен и изцяло отдаден на професията си. 27-годишният мъж сякаш наистина принадлежи на друга епоха – той изпълнява задълженията си по разнасянето на скучни сметки и формуляри с вече излезли от употреба добросъвестност и усърдие; следва разчертани маршрути и безопасни навици; посещава едно и също място за хранене; има само един колега приятел, а съвременният социален живот му е напълно чужд за сметка на часовете, прекарани у дома с джаз и стари компютърни игри. Единственото му прегрешение – престъпването на целия този ред – е, че преди да ги достави на клиентите си, Билодо чете, копира и съхранява съкровищата от пощата – писаните на ръка писма.

Истински писма, написани от реални хора, които предпочитаха пред змийската студенина на клавиатурата и мигновеността на интернет чувствения акт на писането на ръка, сладостното униние от очакването на отговора, хора, умеещи да пишат писма, за които това бе съзнателен избор, а в някои случаи се долавяше, че става дума за принцип, за заемане на позиция в полза на един начин на живот, по-малко подвластен на надпреварата с времето и стремежа към бърз резултат.

Сред този сноп от „еднопосочни“ сюжетни нишки (тъй като разполага само с текстовете на подателите), които пази в папки и чиито отговори измисля наум, Билодо ще попадне на преписка, която напълно ще го обсеби – между учителка от Гваделупа и канадски професор по литература, впуснали се в т.нар. ренку, или „нанизано стихотворение“, традиция, водеща началото си от поетическите турнири в императорския двор на средновековна Япония.

Изключително трудно е да се говори за тази повест, без човек незабавно да се натъкне на сюжетен спойлер. Достатъчно е обаче да кажем, че размяната на хайку между двамата непознати ще завладее съзнанието на Билодо, а един трагичен инцидент ще отвори пред него възможност, която ще го отведе до неведомите дълбини и ефирните висини на поезията, ще превземе, отгледа и просвети думите му и няма да му даде мира, докато не ги превърне в изящни приношения на олтара на любовта. След поредица от авантюристични ходове от негова страна, всичко това ще превърти живота му по напълно неочакван начин.

Най-ценното в „Странните преживелици на един пощальон“ е фактът, че

повестта отдава почит на японските поетични форми хайку и танка, но и изобщо на японската културна традиция като цяло.

Текстът е изпълнен с поредица от красиви стихове, въпреки че те не спазват точно изискването за 5–7–5 срички, както е при хайку, нито за танка. Тук е важно да уточним, че не става дума за пропуск в чудесния български превод на Калоян Праматаров, а за решение, което присъства и в оригинала.

Билодо сам ще се впусне в преследване на духа на хайку, завещан ни от майстори като Мацуо Башо, Нагата Кои и Кобаяши Иса – а именно „съполагането на неизменното и мимолетното“, „деликатното равновесие между фуеки (неизменното, вечността, която ни надхвърля) и рюко (преходното, ефимерното, което ни пронизва)“.

Той пишеше, търсеше съпричастността на думите, опитваше се да ги улови в полет, преди да са се пръснали, да ги хване като пеперуди в мрежата на страницата и да ги закарфичи върху хартията.

В книгата се говори и за редица други принципи, като например уаби (неподправената красота в съзвучие с природата) и саби (простота, безметежност, самота). Централен за сюжета обаче ще се окаже дзен символът енсо – кръг, изписван с едно-единствено движение на ръката в пълното отсъствие на мисли (сатори), с цел постигане на просветление. Изпълнението на това „духовно упражнение на медитация върху небитието“ разкрива духовното състояние на твореца. Терио умело построява своя сюжет върху тази идея, върху кръга на цикличното време и природа, на вечното завръщане в изходната точка, на неизбежното начало. 

Завихряйки се като водата,
срещнала скала,
времето бяга в кръг.

Повестта обаче може да се чете и изобщо като търсене на смисъла, динамиката, философията зад „направата“ и духа на поезията. В търсенията и опитите си Билодо ще премине през куп въпроси. Би ли могъл един обикновен пощальон да стане поет, т.е. за всеки ли е поезията, или както вярват романтиците, поетът е богоизбран и боговдъхновен, отделен от тълпата? Може ли това изкуство да се постигне по имитативен път, чрез усвояване и възпроизвеждане на външните му форми? Може ли човек да се научи на поезия чрез един практически подход? Какво трябва да направи, за да стане и да бъде поет. Ключ ли са вживяването в личността и биографията на големите автори, на образците и близкият прочит на творбите им към тайната на поезията (въпроси, които отварят поле за осмисляне и на видовете литературна критика и теория)?

И още: съществува ли химия между точните думи, способна да ги трансцендира? Не предпочита ли винаги истинският поет обектите на въображението си пред тези в реалността? Трябва ли да има превъзходни сетива за всяка подробност от заобикалящия ни свят, способна да ни „осигури“ материал за поезия:

Гъсеницата, лазеща по тротоара, ажурната арка, която образуваха над улицата дървесните клони, катеричките, боричкащи се между краката на градинската пейка, и розовите кюлоти, провесени на простора и развявани от вятъра: дали от всичко това можеше да се получат стихотворения? (…) Трябва ли да стори още нещо, да принесе някаква жертва, има ли ключ, който е пропуснал да пъхне в сложната ключалка на портата, отказваща му достъп до поезията?

Всички тези въпроси си задава Билодо в своя поход към сърцевината на поетичното преживяване, сравнимо с кулминацията на оргазма, докато се страхува да не накърни самата същност на Поезията. Докато се пита дали да изобразява видимото и уловимото, или пронизан от него, „да изрази по-величествени и красиви неща, да разкъса шевовете на пристягащата го дреха, да достигне по-надалече, най-сетне да разкрие сърцето си“.

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Прекрасно малко бижу е тази повест – първата книга на Дени Терио, издадена на български от „Лист“, последвана от романа „Игуаната“ (2021, отново в превод на Калоян Праматаров). В привидната ѝ лекота, където на моменти прозира далечен нюанс на човеколюбива насмешка и самоиронична приповдигнатост, се оформя обликът на източната поетична традиция и на Поета, кореспондиращ с образа му от романтизма в западната традиция. „Странните преживелици на един пощальон“ в крайна сметка ни превежда и по един позабравен път на любовта – от платоничното към чувственото, осъществено изцяло през еротиката и сетивния заряд на езика.  


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Думи на годината 2023. Изкуственият интелект във времеубежището на сглобката

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/dumi-na-godinata-2023/

Думи на годината 2023. Изкуственият интелект във времеубежището на сглобката

Кампанията на образователната платформа „Как се пише?“ приключи, победителите са ясни и са публично достояние. А оттук нататък? Това, че знаем думите на 2023 година, само по себе си е интересно, дори любопитно, но нека да отидем отвъд занимателната страна и да се запитаме: какво ни казват те?

Защо провеждаме кампанията

Вече за трети път заедно с Доротея Николова – преподавателка по български език и литература и журналистка, организираме това своеобразно проучване на обществените нагласи, допитвайки се направо до хората. Една от целите ни е да направим бърз „преговор“ на годината чрез знаковите, ключовите думи, бележещи отминалите събития, като изследваме онова, което се е запечатало по-трайно в съзнанието на българите. За всяко общество е важно да знае какво го е вълнувало, тревожило, на какво е отдало значение, какво е пренебрегнало. Защото думите на годината синтезирано казват много – и присъстващите в класацията, и отсъстващите, заметените под килима, – стига да можем да ги разтълкуваме.

Етапи на избора

Процедурата, през която премина допитването, тръгна от хората и завърши с тях. В първия етап всеки желаещ можеше да даде своите предложения на страницата на „Как се пише?“ във Facebook и в Threads, както и в личния ми профил в Х. След това обобщихме резултатите и съставихме списък с 30-те думи и словосъчетания, за които получихме най-много предложения, и го изпратихме на членовете на журито. Освен мен и Доротея Николова като организатори, то включваше: доц. Георги Лозанов, философ и медиен експерт, Веселина Седларска, писателка и журналистка, и д-р Иван Ланджев, поет и есеист. След като дискутирахме предложенията, всички се обединихме около 10 от тях, които според нас най-адекватно отразяват духа на изминалата година и покриват възможно най-много теми. Финалните думи и словосъчетания включихме в анкета на „Как се пише?“, в която отново всеки желаещ можеше да участва. Резултатите от нея обявихме публично и ги изпратихме до медиите. 

Отделна и независима част от проучването „Думи на годината 2023“ е анализът на езика в медиите през изминалата година, за който ни помагат специалистите от Sensika и който се основава на обработения от тях огромен текстов материал от онлайн източници на български език.

Победителите не ги съдят

Но може да ги анализират. Очаквано или не, изкуствен интелект, сглобка и времеубежище оглавиха класацията.

Безспорната новина е, че естественият интелект издигна изкуствения интелект на пиедестала на 2023-та. Дали защото създава неподозирани възможности във всички сфери на живота, или защото заплашва съществуващите модели – пак във всички сфери на живота? Или защото събужда у нас любопитството да проверим какво може, но и страха да не се окажем ненужни? Със сигурност технологичният феномен ни вълнува и трябва да следим какви права му делегираме. Това словосъчетание ни сближава и със света: през декември речникът „Колинс“ обяви съкращението AI (ИИ) за дума на годината във Великобритания, а според речника на Кеймбридж знаков е бил глаголът халюцинирам, свързан отново с изкуствения интелект, този път – с произвеждането на невярна информация от него. Наблюденията на специалистите от „Колинс“ показват, че употребата на изкуствен интелект е скочила четири пъти в сравнения с предишната година. Отново може да се сравним със света – в българските медийни публикации това словосъчетание се е срещало почти пет пъти по-често през 2023 година, отколкото през предходната¹.

Преди началото на кампанията прогнозата ми беше, че сглобката трудно може да бъде победена. Думата стана удобна за назоваване на една форма на управление, за която на самите участници в него не им стигна смелостта или пък откровеността да я нарекат коалиция. Мисля, че именно отказът им да си послужат със съществуваща дума в езика вдъхна нов живот на сглобка, която доскоро означаваше само проста по същността си връзка, съединение. Названието заживя нов, политически живот, но върху него продължава да тегне стигмата на механичното свързване, лишено от сложността и смислеността на едни връзки от доста по-високо ниво, каквито (би трябвало да) са управленските. Ето защо сглобка се оказа толкова предпочитана дума от критиците на правителството, които не пропускат възможност да го иронизират чрез нея.

Един неологизъм си проби път в класацията, а вече го прави и в самия език. Времеубежище е преди всичко заглавие на роман, но има достатъчно свидетелства, че се употребява като съществително нарицателно име². С членовете на журито отчетохме факта и затова решихме да включим думата с малка буква и без кавички в анкетата. За мен ще е интересно да наблюдавам дали времеубежище ще се утвърди в езика. Първо, защото е създадена от писател, а не се случва всеки ден български писател да изкове нова дума; второ, защото е сложна, има специфично значение, което тежнее към абстрактното. Опитвайки се да го изясня за себе си, се питам: времеубежището (извън романа) всъщност убежище във или от времето е? Ето такива въпроси пораждат сложните думи, защото, когато двете им части се споят в едно цяло, между тях възникват куп отношения. А многото гласове, които думата получи, си обяснявам с това, че ние, българите, все пак сме способни да оценим успеха на наш сънародник и да се зарадваме.

Останалите седем думи в класацията

Познатите ни политически теми са тук, за да ни напомнят, че ни е трудно да мислим за важното и ключовото за страната, без да споменем война, демонтаж, ротация, Шенген, евроатлантик. Неслучайно извън десетте думи в анкетата остана не-коалиция, макар да беше предложена от доста хора в първия етап от кампанията. Журито реши, че три думи за формата на управление (заедно със сглобка и ротация) много биха натежали, да не говорим че включихме и евроатлантик – евроатлантизмът беше едно от ключовите понятия за миналата година, отнасящи се за властовата спойка. 

Без да подценявам резултата на демонтаж и важността на събитието, възможно е немалка роля да е изиграло и времето. Паметникът на Съветската армия беше актуална тема съвсем наскоро, през месец декември, и все още помним добре какво се случи. Дали обаче нямаше да позабравим демонтажа, ако се беше състоял през февруари например? Забравяме със страшна сила и скорост. Вижте примерите в следващата част.

Името на една международна награда – „Букър“, присъства в класацията, за да ни каже, че и ний сме дали нещо на световната литература, но на другия полюс, за отрезвяване, е PISA. За да ни напомня – веднъж на три години – колко далеч е образователната ни система от международните стандарти и достижения. Впрочем и това удобно ще го забравим.

Липсващите теми

Както писа Георги Лозанов в „Дойче Веле“, класациите „Думи на годината“ са „най-бързият начин да разбереш за какво на хората им се мисли и за какво не“. По съществени теми и за значими събития не ни се мисли: домашното насилие, войната в Близкия изток, промените в Конституцията… В началото на кампанията получихме само единични предложения за „домашно насилие“, „макетно ножче“, „ивицата Газа“, „Конституция“. И трите теми привлякоха общественото внимание през миналата година, първите две акумулираха енергия и в социалните мрежи, медиите отразиха събитията, но човешкото съзнание ги счете за незначими. Може би защото насилието в семейството е твърде болезнено или не се отнася до нас конкретно, войната в Газа е далече, а конституционните промени вече станаха банални. Причини и обяснения ще намерим, стига да ги потърсим. Но ще потърсим ли решения поне за това, което сме в състояние да променим?

Все пак има и добри новини. Да погледнем отново към победителите в класацията, но в съпоставка с думите на предишните години: преценям, антиваксър и изчегъртване за 2021-ва и война, инфлация, избори и Украйна за 2022-ра. С избора на изкуствен интелект – от технологичната сфера, и на времеубежище – от културната, като че ли се опитваме да се откъснем от тягостното политическо говорене и да се насочим към нови хоризонти. Колкото и да е определяща политиката за живота в едно общество, не бива да допускаме общественият разговор да се води под нейния диктат. Дано лека-полека започнем да го осъзнаваме.

1 Данните са от анализа на Sensika.

2 Невярващите може да напишат например „времеубежището“, „моето времеубежище“ или „нашето времеубежище“ (в кавички) в някоя търсачка, която услужливо ще им предложи резултати, включително и в текстове, нямащи нищо общо с творбата на Георги Господинов.


Езикът всъщност може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в основната си същност е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво всъщност става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

La grippe, c’est chic

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/la-grippe-cest-chic/

La grippe, c’est chic

Казват, че назоваването на опасностите и страховете е първата стъпка към овладяването им. В този текст ще разгледаме думи, свързани с една от главните опасности, които традиционно застрашават живота и здравето ни през зимата, а именно – сезонният грип. Тази година се очаква пикът на грипната епидемията да настъпи в края на януари. Назоваването на болестта едва ли ще ни спаси от разболяване, но вглеждането в наименованията ѝ на различни езици може поне да ни разведри, ободри и помогне да преживеем симптомите ѝ по-леко.

Дори самите симптоми сякаш придобиват по-приятен характер в превод: кашлянето, кихането и подсмърчането може и в същността си да не представляват нищо повече от досадни дейности, но с френските си наименования tousser, éternuer и renifler – макар да са също толкова ономатопеични колкото и българските – зазвучават някак по-изискано.

С преминаването от проста настинка в грип нещата стават още по-извисени:

описанието на грипните симптоми на френски звучи толкова поетично, че на човек едва ли не му се приисква тутакси да се разболее,

само и само да изпита une sensation de malaise général, un abattement, une brusque poussée de fièvre, des frissons, des maux de tête, des douleurs musculaires et articulaires, généralement suivis d'une perte d'appétit et de vertiges.

Въпреки че общото неразположение, температурата, втрисането, главоболието, болките в мускулите и ставите, загубата на апетит и световъртежът звучат значително по-прозаично, можем да открием известна утеха във факта, че българското наименование на самата болест все пак е от френски произход, благодарение на който съдържа известен чар и финес.

Според етимологичните речници думата „грип“ е заемка от френски – терминът la grippe произлиза от глагола gripper, който означава ‘грабвам, сграбчвам, хващам, обземам, улавям’.

Ето как, етимологично погледнато, се оказва, че

не ние сме тези, които хващаме грип, а грипът е този, който ни сграбчва.

Това важи и за множество други близки и далечни езици, в които названията на болестта произлизат от френската дума: албанците ги залавя gripi, баските ги обзема gripea, хърватите, босненците, словенците и латвийците ги държи gripa, литовците – gripas, a естонците – gripp, испанците и португалците ги лови gripe, чехите и словаците ги хваща chřipka, нидерландците и фламандците ги превзема griep, гърците ги сграбчва γρίπη (grípi), а германците – Grippe. И така нататък.

 От този непълен списък може да видим, че думата – в различни „варианти“ – се е разпространила по света подобно на зараза. И все пак изглежда, че някои езици са устояли – ако не от епидемична, то поне от етимологична гледна точка – и вместо с термини, свързани със „завладяващия“ ѝ ефект, назовават болестта с наименования, чийто произход е още по-поетичен и извисен (второто – съвсем буквално), тъй като отдават появата ѝ на влиянието на звездите.

Както може би се досещате, става въпрос за думата influenza. През Средновековието терминът – от influentia, буквално ‘вливам се’ на средновековен латински – първоначално се използва като понятие в астрологията. То описва неуловима течност, произтичаща от звездите и планетите, за която се смятало, че влияе на човешката съдба. Когато през 1743 г. в Италия избухва заразна епидемия, италианците я наричат influenza di catarro¹, а тя – заедно с наименованието си, вече съкратено до influenza – бързо се разпространява из Европа.

Ето как в някои езици, макар и по-малобройни от гореизброените, грипът става известен под названия, „произтичащи“ и „повлияни“ от италианския първоизточник. Освен на английски, където името на болестта е скъсено още повече (flu), думата с малки вариации се среща и в скандинавските езици (influenza на датски, flensu на исландски, influensa на шведски и норвежки), във финския (flunssa), унгарския (influenza), малтийския (influwenza), както и в арабския (أنفلونزا/anfilunza) и във фарси (آنفولانزا/anfulanza).

Но тъй като езиците са живи организми, те не са „имунизирани“ срещу „чужди“ влияния: и между тях, както между хората, „тече“ постоянен обмен,

те редовно си „влияят“, предават си думи и прихващат един от друг понятия, както хората си влияят, предават си бацили и прихващат един от друг вируси. (Думата „епидемия“, между другото, произлиза от древногръцката ἐπιδήμιος (epidḗmios), от ἐπί (epí ‘върху’) + δῆμος (dêmos ‘народ’).)

Ето така например, макар и да се използва доста рядко, понятието „инфлуенца“ фигурира в българските речници като синоним на „грип“², а някои англоезични речници включват иначе смятаната за остаряла и като цяло излязла от употреба дума grippe³ и я дефинират като influenza.

Но нека все пак завършим с оптимистична нотка, като разгледаме и етимологията на думата „ваксина“, чийто произход – макар и по-скоро аграрен, отколкото поетичен – също, поне според някои източници, се води френски. Терминът всъщност произлиза от латинската дума за „крава“ (vacca), a първоначално се появява благодарение на английския лекар Едуард Дженър, който в края на XVIII век инжектира здрави хора с малки дози гной от болни от кравешка шарка (наречена variolæ vaccinæ) и открива, че това впоследствие ги предпазва от разболяване от човешка едра шарка.

С течение на времето и с разработването на ваксини срещу други болести, семантичното поле на думата се разширява, така че тя започва да се използва във връзка с инокулации срещу всякакъв вид вирусни и бактериални заболявания. Според някои източници не друг, а Луи Пастьор през 1881 г. въвежда в по-широка употреба думата „ваксина“ в чест на Дженър, а неговото име – макар самият той да открива ваксини срещу бяс, кокоша холера, свински еризипел и антракс – служи за основа на думата „пастьоризация“, чиято цел също е да опази човешкия организъм от бактерии, вируси и други „патогени“, тоест – от πάθος (pathos) + -γενής (-genēs) на старогръцки – „производители на страдание“.

1 Catarro на български се превежда като „катар“, което няма нищо общо с едноименната държава, а според медицинските речници означава „възпаление на лигавиците с образуване на серозен ексудат, особено на тези на респираторния тракт“.

2 Според Етимологичния речник на БАН думата „грип“ е навлязла в българския чрез френската grippe, от руската „хрип“, проникнала заедно с разпространилата се през 1782 г. епидемия, позната като „руска инфлуенца“.

3 Думата grippe фигурира в американския речник „Мериам Уебстър“ и в Оксфордския речник, но не и в другите популярни англоезични речници. Според Online Etymology Dictionary тя влиза в английския през 1776 г., а се разпространява в европейските езици след грипната епидемия по време на руската окупация на Прусия през Седемгодишната война (около 1760 г.). Там също се споменава и предположението, че ономатопеичната дума „хрип“ (която от руски е навлязла и в българския) може да е вдъхновила появата ѝ. 

4 Езиковият обмен не свършва дотук. Преди няколко години например в българския навлиза и оттогава набира все по-голяма популярност думата „инфлуенсър“, която също се базира върху идеята за звездно влияние, макар звездите в случая да са от друго естество, а влиянието – с доста по-различни цели. На английски пък, дори и grippe почти да не се използва, нейни родственици – с общ праиндоевропейски корен *gʰreyb- (‘сграбчвам, хващам’) – всъщност са често срещани: grip (‘хватка, захващам’), gripping (‘завладяващ’) и gripe (‘оплакване, мърморя’).

5 Въпреки че се появява преди повече от два века, думата „ваксина“ – по обясними причини – е обявена за дума на годината за 2021 г. от американския речник „Мериам Уебстър“. На сайта на речника има статия, в която подробно се разказва историята за появата и развитието на ваксините. Тя завършва с наблюдение, което ще взема назаем (в свободен превод) и за финал на този текст: „Това показва, че не е задължително науката да е красива, за да бъде велика – същото важи и за етимологията.“


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Училище за родители

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/uchilishte-za-roditeli/

Училище за родители

Тази тема пристига при вас с активното съдействие на едно обикновено градско училище в България, наричащо само̀ себе си „иновативно“. Училище, разполагащо с учебна база, на която биха завидели почти всички останали училища, дори и частните. В същото време то, въпреки всички възможности, не допуска дори вероятността да стане част от толкова нужната промяна не просто в материалната среда, а в реалното обновяване на междучовешките отношения. 

Първите учители на всеки човек са неговите родители. Отглеждането на дете е задача, която изисква умения и желание. Немалко родители, за щастие, се подготвят за новите си отговорности, посещавайки някой от многобройните курсове, в които научават доста за кърменето, здравето, хигиената, съня и общо взето, всичко, което спада към родителските грижи за новороденото.

Родителството не приключва с този много интензивен етап, но пък мнозина спират дотук с обучението си как да бъдат родители и каква е образователната им роля в живота на детето. А тепърва предстоят години с предизвикателства, каквито неизбежно се появяват в образователните периоди, през които преминава детето.

Една от първите промени е усещането, че с влизането на детето в образователната система преставаш да си родител и се превръщаш в обслужващ персонал, отговарящ за битовите нужди на ученика. И като обслужващ персонал родителите, оказва се, нямат място в учебния процес. За някого това твърдение може да е пресилено, но не са екзотика предупрежденията „Родителите дотук“, разпечатани на А4 и залепени на входната врата я на детска градина, я на училище.

Образователните институции

Първата спирка в обществените образователни институции е детската ясла. Едно от най-важните условия, на които трябва да отговорите при кандидатстването за място в нея, е детето да има навършени 10 месеца. На тригодишна възраст то преминава в следващия етап – детска градина. Училището е след още три години – на навършени шест или седем години детето започва първи клас.

Когато и да встъпите официално в системата на образованието в качеството си на родител, много бързо ще установите как оставате пред вратата, до която завеждате детето. Буквално.

Гранична полиция

Всеобща практика в България е учебното заведение да има строг контрол на допускане на външни лица – каквито са и родителите. Като родител дори нямате право да влезете в двора, да не говорим за допускане до сградата. Там се влиза само при изискана от вас извънредна среща (факт е, че в днешно време почти няма учебно заведение, което да ви откаже) или за насрочена според всички правилници и наредби родителско-учителска среща.

Въпреки това сме много далече от страни като Германия например, където са широко разпространени два модела на преход към новата среда на детето. И в берлинския, и в мюнхенския модел се залага на плавното и емоционално подкрепено преминаване на детето към новите важни хора в живота му, в случая – учителите или обгрижващия го персонал. В продължение на седмици родителите съпътстват детето в опознаването и свикването с предизвикателствата на новата среда.

Щом още от яслената възраст на децата ни не можем да разчитаме на подкрепа и достъп, то не трябва да очакваме да ни допускат и в следващите важни етапи от образователното развитие, например в първи, пети и осми клас. Отговорността ни се свежда до изхранване, осигуряване на подслон и чисти дрехи и заплащане на нужните такси и учебни материали. Връзката с образованието е прекъсната и тя остава двупосочна: дете–учител. 

Не е чудно тогава колко незаинтересовани са повечето родители от учебния процес, след като те под никаква форма не са включени, нито дори допуснати до него.

Образование, възпитание и отглеждане

Закон за предучилищното и училищното образование

Чл. 3. (1) Образованието като процес включва обучение, възпитание и социализация.
(2) Образованието е национален приоритет и се реализира в съответствие със следните принципи:
[…]
11. ангажираност на държавата, общините и юридическите лица с нестопанска цел, работодателите, родителите и други заинтересовани страни и диалог между тях по въпросите на образованието.

Социализацията, особено на по-малките деца, преминава основно по две оси – на семейството и на училището. Въпреки това двете страни, свързани чрез най-малкото си общо кратно – детето – поддържат по-скоро декларативни отношения. Често се стига до опити да се отделят едно от друго трите предизвикателства и основни цели на учители и родители – обучение, възпитание и социализация. 

Чуваме възмущението на учителите как възпитанието е домашна работа, те не можели да обучават невъзпитани деца. Чуваме и недоволството на родителите, че образованието в училище е крайно недостатъчно за реалния живот извън него. А всъщност няма как да бъде сложена граница между обучение и възпитание, те взаимно изграждат конструкта на образованието.

Но ако се съгласим с най-всеобхватната дефиниция за образование – че то е процес, който трае през целия ни живот, – може би е добре да си дадем сметка, че годините в училище наистина са прекалено малко, за да ограничим образованието само до случващото се в този период. И че може би най-важната цел на престоя в училище е не научаването и рецитирането на факти, а именно придобиването на умения да създаваме общност и да живеем в нея. Да се научим на търпение, диалог и сътрудничество. Няма как да стане, ако трите страни в тези отношения – учител, родител, ученик – не намерят общ език.

Образованието като активен процес, при който индивидът се развива самостоятелно чрез социалните си контакти, има за главна цел да стимулира развитието на отделния ученик. В същото време образователните процеси не се ограничават до място или време, защото освен в училище те протичат и в семейството, в социалните заведения, в групи с връстници, в дейности през свободното време. Защо тогава формалното, неформалното и информалното образование нямат допирни точки?

Социалното, емоционалното, телесното и духовното развитие на детето са продукт на предадените му ценности и правила. А не са ли точно те пресечната точка между родители и учители?

Приобщаващо образование за всички

Може би сте чували за приобщаващото образование, което така щедро се споделя като ценност от много училища и живее главно в нормативните актове на общините и на Министерството на образованието и науката. Приобщаващо образование е осигуряването на достъп до качествено образование на всички деца, включително и на изоставащите ученици, на живеещите в отдалечени райони, на децата с увреждания и т.н. Но нека да вземем произволен клас, за да онагледим какво би могло да означава приобщаващо образование в буквалния смисъл. Нито ще открием топлата вода, нито би отнело много време и ресурси. 

Ако в класа са записани 25 ученици, а една учебна година има приблизително 30 учебни седмици, то се открива възможност поне по един родител от семейство да гостува на децата всяка седмица. За учебен час не е нужно да е дълго. Един клас е извадка на обществото и сред родителите на учениците в него може да се намерят специалисти и служители от най-различни области и изпълнителски нива. Няма ли да е окриляващо за децата да видят в действие знанието, което трупат? Няма ли да се отвори пред тях врата, виждайки как върви животът в другите семейства с други професии?

Ако неуверената художничка в шести клас, идваща от семейство, в което не е имало творец преди нея, се запознае с историята на някой като себе си, вече минал по неутъпканата пътека? Или пък увлеченият по кулинарията деветокласник, който не знае дали точно това е призванието му, отиде на учебно посещение в семейния ресторант на родителите на свой съученик? Дали няма поне малко да изравним разликите в произхода, социалния статус и най-вече във възможността за по-добро бъдеще? 

Всяка учебна година МОН обявява „Национален календар за изяви по интереси на децата и учениците за учебната [конкретна] година“. В сух табличен вид са изброени всички изяви със срок и място на провеждане, както и с организаторите им. В случай че не сте от амбициозните родители, които търсят целенасочено всяка възможност за обиране на награди и медали, е много малко вероятно да попаднете на този календар.

Ако разговорът с учителите обаче започне по-рано, например в началото на учебната година, с една неформална опознавателна среща, излизаща извън рамката на оценките и изпитванията, то е много вероятно общото ви дело – детето – да тръгне уверено и ориентирано по пътя на собствените си интереси и силни страни. И като нищо накрая ще се поздравим с по-доволен и щастлив бъдещ член на обществото, който участва активно в развитието му в демократично, социално и културно отношение.

Едва когато смелите станат разумни и разумните – смели, наистина ще се почувства онова, което в миналото често пъти по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.

Второ подразделение на предговора към „Хвърчащата класна стая“ на Ерих Кестнер, превод Владимир Мусаков


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Изкуственият интелект и персонализираната медицина

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-i-personaliziranata-meditsina/

Изкуственият интелект и персонализираната медицина

Изкуственият интелект (ИИ) използва сложни изчисления, позволяващи на системата да разсъждава, да се учи и да стига до определени изводи, които са от полза на лекарите при вземане на решения. Служейки си с информация като медицински изображения, биомаркери, медицински данни на пациенти и използвайки инструменти като конволюционни невронни мрежи* и регресионни модели, той има за цел да създаде персонализации, адаптирани към всеки пациент, с приложение в реалната клинична практика.

Въпреки че ИИ има голям потенциал в областта на медицината, етичната сложност на приложението му изисква допълнителни анализи и доказателства за медицинската му ефикасност и икономическата му стойност, както и създаването на мултидисциплинарни методи за по-широкото му внедряване в клиничната практика.

Персонализирана медицина

Персонализираната медицина е медицински модел, който има за цел да предостави специално разработени стратегии за превенция и лечение. Съветът на здравните министри на ЕС дефинира персонализираната медицина като

медицински модел, използващ характеризиране на фенотипове и генотипове на индивиди (чрез молекулярно профилиране, медицински изображения, информация за начина на живот и др.) за избор на терапевтична стратегия при конкретен пациент в определен период от живота му, за определяне на предразположеност към дадено заболяване, за навременна и целенасочена профилактика.

Персонализираната медицина все още се развива и пред нея стоят много предизвикателства преди пълното ѝ приложение в системите за здравеопазване. Новите генетични технологии, обобщавани с термина „омик“ технологии, позволяват на учените да използват генетичната информация на пациентите, за да определят по-добре правилното лекарство, доза и период на прием. Използването на тези технологии ни доближава по-близо до персонализираната медицина.

Изкуствен интелект

През 1956 г. Джон Маккарти въвежда термина „изкуствен интелект“ на конференция, посветена на компютърните науки в колежа „Дартмут“. По-късно същата година Алън Нюел, Дж. К. Шоу и Хърбърт Саймън създават Logic Theorist, първата работеща софтуерна програма за ИИ.

В най-простата си форма ИИ е област, която съчетава компютърни науки и огромен набор от данни, за да даде възможност за решаване на проблеми. Той също така обхваща част от машинното обучение и дълбокото обучение (machine learning, deep learning), споменавани често, когато става въпрос за ИИ. Тези дисциплини са изградени от ИИ алгоритми, които създават системи, правещи прогнози или класификации въз основа на входирани данни.

Приложение на изкуствения интелект в медицината

В момента ИИ в медицинските среди се използва основно за анализ на изображения от медицински изследвания. Стандартите за използването на ИИ в медицината все още са в процес на дефиниране. Възможността ИИ да бъде от по-значима полза за лекарите, изследователите и пациентите нараства експоненциално. В бъдеще той ще е основна част от цифровите здравни системи, които ще формират и поддържат съвременната медицина.

Моделите на машинно обучение може да се използват за наблюдение на жизнените показатели на пациенти. Докато медицинските устройства от типа на сърдечните монитори проследяват жизнените показатели, ИИ може да събира данните от тези устройства и да извършва анализ с цел търсене на заболявания. Изследванията показват, че ИИ, захранван от изкуствени невронни мрежи, може да бъде също толкова ефективен, колкото лекарите при откриване на симптоми например на рак на гърдата.

Първоначалното синтезиране на лекарства често е един от най-дългите и най-скъпи етапи при разработването на лекарствени продукти. Тук ИИ може да помогне за намаляване на разходите основно по два начина: създаване на по-добър дизайн на лекарства и откриване на нови комбинации от лекарствени препарати.

Къде се срещат ИИ и персонализираната медицина?

Геномиката, биотехнологиите и ИИ поставят отделния пациент в центъра на избора на лечение, създават големи бази данни за анализ и са основата на прецизната медицина

Падането на цената на секвениране на генома, усъвършенстването на биотехнологиите и навлизането на приложенията за смартфони, които проследяват здравето ни, водят до редица предизвикателства в съвременната медицина, свързани с необходимост от допълнително обучение на медицинския персонал и невъзможност за обработване на огромното количество данни. В ролята на помощници влизат алгоритмите за задълбочено обучение, които за кратко време анализират и интерпретират т.нар. big data.

През последните години няколко компании работят по въвеждането на ИИ в медицината. Google има изследователски клон, свързан с ИИ, който работи по проекта DeepMind Health. Идеята е да се събират и анализират данни от медицински досиета, за да се подобрят медицинските услуги. Google участва и в съвместен проект с фондацията на клиниката по очни болести Moorfields NHS Foundation Trust. Moorfields споделят с DeepMind един милион анонимни резултата от изследвания с очен скенер, придружени с информация за здравословното състояние на очите на пациентите и наличието на очни заболявания.

IBM работят по програмата Medical Sieve, насочена към радиологията и кардиологията. Идеята им е в бъдеще радиолозите да разглеждат само най-комплексните случаи, при които е необходимо човешко наблюдение. Компанията Deep Genomics работи върху търсенето на модели в големи бази данни от генетична информация и медицински досиета. Целта е установяване на мутации и връзката им с определени заболявания.

Въпреки ползите от внедряването на ИИ в персонализираната медицина, алгоритмите може да не са достатъчно ефективни при поява на нови, неописани странични ефекти от лекарства или новоустановена резистентност към дадено лечение. Изкуственият интелект трябва да е средство за помощ на лекаря, а не е предназначен да замени традиционната връзка лекар–пациент. Отменяйки лекаря в някои рутинни, повтарящи се моменти от работата, ИИ би могъл да предостави възможност на медиците да обръщат по-задълбочено внимание на пациентите си, което безспорно ще подобри връзката помежду им. Подобни задачи може да се делегират на ИИ само при условие че остане безопасен, регулиран и достатъчно ефикасен като средство за усъвършенстване на здравеопазването.

Етична рамка при използването на ИИ в медицината

Повдигат се редица етични въпроси, свързани със събирането и обработката на данни на пациентите в една система на здравеопазване, която теоретично би могла да се управлява от ИИ. Как ще се гарантират поверителността и сигурността на информацията? Пациентите трябва да са информирани как ще бъдат използвани техните данни от ИИ приложения, и е редно да им се предостави възможност за отказ.

От друга страна, нужно е работещите в здравеопазването да са добре запознати с новите отговорности, които биха носили при възникване на грешки в процесите на съхраняване и споделяне на данни, получени чрез ИИ. Освен това здравните специалисти трябва да оценяват критично препоръките, дадени от инструментите с ИИ. И не на последно място, медиците следва да бъдат откровени с пациентите си относно използването му в здравеопазването.

В САЩ съществува закон за преносимост и отчетност на здравното осигуряване, който определя стандарти за поверителност и сигурност на здравните данни на пациентите. Американската администрация по храните и лекарствата също има свой набор от разпоредби, осигуряващи регулация на начина, по който софтуер, включително приложения с ИИ, се използва в здравеопазването. Европейският съюз е въвел Общ регламент за защита на данните (GDPR), включващ правила за обработката на данни на пациенти с инструментите на ИИ.

Индивидуален vs. популационен подход

Напредъкът на персонализираната медицина заедно с навлизането на ИИ в здравеопазването цели внедряване на индивидуален подход за контрол на заболявания в замяна на настоящия популационен подход. Персонализираната медицина, ИИ и подробната информация за болестните състояния представляват значителен шанс за намаляване на разходите при използването на универсален подход в общественото здраве.

Предимствата, които са предоставени от ИИ моделите за анализиране на обширна, сложна биомедицинска информация, имат огромен потенциал за ускоряване на израстването и развитието на генетичната медицина. Въпреки това трябва да бъдат преодолени многобройни препятствия, в случай че ИИ оправдае високите очаквания за революция в геномната медицина.


* Конволюционна невронна мрежа – мрежова архитектура за deep learning, която се учи директно от данни, като се премахва необходимостта от ръчно извличане на функции.

Годината на изкуственото мислене

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/godinata-na-izkustvenoto-mislene/

Годината на изкуственото мислене

Заедно с обичайните годишни равносметки през месец декември имаме възможност да осмислим 2023-та и през призмата на думите – или по-точно онези от тях, назоваващи събитията и тенденциите, които през изминалата година са ни занимавали, вълнували, тревожили или озадачили.

Българските думи на 2023 г. предстои да бъдат избрани през януари чрез кампания, организирана от платформата за грамотност „Как се пише?“. Няколко от най-популярните англоезични речници обаче вече оповестиха английските думи, които според тях улавят духа на годината. Макар че точно тези думи едва ли ще влязат в българската селекция, все пак е интересно да ги разгледаме. От една страна, защото по стечение на обстоятелствата всички те съществуват и на български. А от друга, защото заради все по-тясната взаимосвързаност на световните процеси и тенденции отразяват теми, които са значими и за българската езикова общност.

Любопитно е – но не изненадващо, имайки предвид посоката, в която се движат тези световни процеси и тенденции, – че

голяма част от излъчените като ключови за 2023 г. английски думи са свързани с темата за – или по-скоро с кризата на – истината и реалността.

Според най-популярния американски речник Мериам Уебстър“ например думата на годината за 2023-та е прилагателното аuthentic. Също като българския ѝ еквивалент „автентичен“, думата идва от латински (в английския влиза през френски, а в българския – през руски), където пък се появява като заемка от старогръцката αὐθεντικός (authentikós), тоест „присъщ на абсолютна власт; първичен, начален“.

Според един от редакторите на речника – лингвиста Питър Соколовски, цитиран от Associated Press:

През 2023 г. виждаме криза на автентичността. Осъзнаваме, че поставяйки под въпрос автентичността, ние я ценим още повече.

Соколовски и екипът му следят как определени световни събития водят до повишено търсене на определени думи. В случая с authentic такива изолирани пикове не е имало, а към думата по-скоро се е наблюдавал постоянно растящ интерес през цялата година.

Темата за автентичността се промъква по един или друг начин и в голяма част от думите „подгласници“, които според редакцията на Мериам Уебстър“ също в рамките на годината са привлекли необичаен интерес, измерван в трафик към онлайн изданието на речника.

Макар и индиректно, значенията на много от тях се оказват концептуално свързани с темата „реалност vs. измислица“, например: deepfake, dystopian, doppelganger, indict (чието търсене в речника се е увеличило с 9440% на 30 март, когато на бившия президент на САЩ Доналд Тръмп е повдигнато обвинение в заплащане на пари в замяна на мълчанието на порноактрисата Сторми Даниълс) и deadname („името, което транссексуален човек е получил при раждането си и вече не използва“).

С малко въображение, можем дори да сметнем, че по някакъв начин изкуствено създадената реалност стои и в основата на думата coronation, която благодарение на коронацията на Чарлз III се е радвала на интерес, по-голям с 15 681% от предишната година¹.

Не е нужно особено въображение, за да забележим и отбележим, че въпроси за реалността и нейната подмяна са повлияли директно на избора и на други англоезични речници. Водещият в света по посещения безплатен речник на Кеймбридж например обявява глагола hallucinate за дума на 2023 г.

Думата е навлязла в английския още през XVII век: смята се, че тя – подобно на „автентичен“ – е дошла от старогръцки (от ἀλύω/alúō ‘рея се, скитам се’) през латински (от alucinor ‘блуждая, бълнувам, бръщолевя’).

Въпреки че с обичайната си дефиниция („да виждаш, чуваш, усещаш или помиришеш нещо, което не съществува, обикновено поради здравословно състояние или като резултат от вземане на наркотици“) hallucinate се използва в английския език отдавна², Кеймбриджкият речник я избира за дума на 2023 г. заради нейното новопоявило се значение, което вече е добавено като втора дефиниция: „когато изкуствен интелект (= компютърна система, която притежава някои качества на човешкия мозък, като например способността да произвежда език по начин, изглеждащ човешки) халюцинира, той произвежда невярна информация“.

Д-р Хенри Шевлин, който изучава етиката на изкуствения интелект в Кеймбриджкия университет, допълва:

Широко разпространеното използване на термина „халюцинирам“ във връзка с грешки от системи като ChatGPT предоставя завладяваща моментна картина на това как осмисляме и антропоморфизираме изкуствения интелект. Неточната или подвеждаща информация, разбира се, съществува отдавна, независимо дали под формата на слухове, пропаганда, или „фалшиви новини“.

Като потвърждение на това, ако се върнем назад можем да видим, че терминът fake news – отново благодарение на Доналд Тръмп, в чиито изказвания присъства постоянно – е обявен за дума на годината за 2017-та от британския речник „Колинс“. Но докато преди пет години източниците на дезинформация все пак бяха най-вече с човешки произход, в наши дни вече имаме (и) друг сериозен, неизчерпаем и доста плашещ източник на шарлатанство. Споменатите дотук думи несъмнено са свързани с него, макар и косвено. Лексикографите на „Колинс“ обаче го назовават съвсем директно и без никакви заобиколки, избирайки го за най-значимата дума за 2023 г.

Става въпрос, разбира се, за термина „изкуствен интелект“, познат на английски под съкращението AI. Дефиниран като „моделиране на човешки умствени функции чрез компютърни програми“ според издателя на речника, терминът е избран заради силно ускореното му развитие, което го е превърнало в главна тема за разговор през 2023 г. В рамките на годината употребата на термина (точно под формата на инициалите AI) се е увеличила четирикратно.

Четвъртата дума, избрана за дума на годината в англоезичния свят – този път от Оксфордския речник, – също е вид съкращение, което допреди множеството медийни съобщения, оповестяващи избора на речника, вероятно е било тотално непознато за голяма част от порасналите читатели. От подрастващите обаче, включително и от българските, тя, изглежда, се използва активно.

Става въпрос за разговорната дума rizz – съществително име³, дефинирано като „стил, чар, привлекателност, както и способността на някого да привлича или съблазнява романтични или сексуални партньори“.

На пръв поглед думата rizz звучи много забавно и далеч по-незастрашително от другите думи на годината, но при по-внимателно вглеждане можем да видим, че тя също съдържа в себе си елемент на измама – или поне на някакъв вид примамване – още в самия си произход. Rizz всъщност произлиза от charisma („харизма“)и идва от старогръцката χάρισμα (khárisma, ‘благосклонност, божествен дар’, която пък идва от χάρις (kháris, ‘благосклонност, красота, благодат’).

Думата charisma започва да се употребява с познатото ни съвременно значение някъде около средата на миналия век, като преди това значението ѝ е имало главно религиозен оттенък. От една страна, тя се е използвала като обозначение за особен божи дар, благодарение на който получилият го човек притежава някакви способности, качества или власт, без да има съществени лични заслуги за тях. Освен това християнското разбиране за харизма предполага, че даровете на Светия Дух, получавани при тайнства като кръщение и евхаристия, също са харизматични.

Оказва се, че точно през идеята за „(по)дар(ък)“ думата „харизма“ споделя изненадваща етимологична връзка и с друга дума в българския език. Това е глаголът „харизвам“, който произлиза от гръцката χαρίζω (charízo ‘подарявам’), макар че старогръцките му корени са в много по-извисен регистър от разговорния начин, по който се използва българската дума.

Имайки предвид предстоящите празници и придружаващите ги ритуали, темата за подаръците ми се струва подходяща за край на този текст. И нека си пожелаем новата година освен честита – от „част“, не от „чест“! – да е изпълнена с повече автентичност, всестранен rizz и само приятни, чисто човешки халюцинации.

1 Огромният скок в търсенето на думата coronation несъмнено е впечатляващ, но все пак трябва да отбележим, че той вероятно до голяма степен се дължи на факта, че речникът „Мериам Уебстър“ е американски, а не британски.

2 Въпреки че е навлязла в английския през XVII в. със значението „храня илюзии“, справка в онлайн търсачката на Google Nrgram Viewer, която проследява колко често конкретни думи или фрази се появяват в публикувани източници между 1500 и 2019 г., показва, че популярността на думата hallucinate се повишава видимо през 50-те години на миналия век и нараства стабилно през втората му половина и в началото на XXI в.

3 Освен като съществително име, описващо нещо, което човек притежава, rizz – както на английски (обикновено в комбинация с наречието up), така, оказва се, и на български (като „rizz-вам“) – се използва и като глагол, означаващ „привличам, свалям, съблазнявам, очаровам“. Rizz първоначално се появява като сленг термин за „омайващото“ въздействие, което мъжът има върху жената, но изразът еволюира и вече се използва без оглед на пол за всеки, който притежава магнетичност и очарователност.

4 Формирането на съкращения чрез използване на част от думата се среща сравнително рядко в английския, но все пак има прецедент: например fridge от refrigerator („хладилник“) и flu от influenza („грип“).

5 Думата „харизма“ е етимологично свързана и с т.нар. харити от древногръцката митология – богини на грацията, красотата и чара, които съответстват на грациите в древноримската митология. Броят им варира, като обикновено се смята, че те са три, най-често срещани с имената Аглая („сияйна“), Ефросина („благоразумна“) и Талия („цветуща“), но една от тях понякога се появява и с наименованието Харис.

6 Думата „подарък” произлиза от праславянската *darъ, която също е етимологично свързана със старогръцката дума за „дар“ – δῶρον (dôron). Оттам, разбира се, идва и името Тодор, или „дар от Бога“.


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Уча се да уча

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ucha-se-da-ucha/

Уча се да уча

През XXI век най-нормалният въпрос, който може да си зададем, е „Защо трябва да уча каквото и да било, като мога да го намеря за секунди в Google?“ Дали не трябва да обърнем цялата си концепция за ученето и оттук нататък да учим само практически неща, които са ни нужни за живота, работата и хобитата ни, защото цялата останала информация и без това я има на един клик разстояние?

Разбира се, че няма да е адекватно да го направим, но тръгвайки в тази посока, отваряме пътя за въпроса не какво да учим, а как да учим предвид факта, че разполагаме с целия свят в телефона си.

Компютърът в главата ни

Ако извървим пътя на всяка информация, която достига до нас, не само че ще разберем как функционира ученето, но и съвсем логично след това сами ще се сетим как може да бъде подобрен процесът при нас. Всяка секунда до мозъка ни достигат тонове информация. И огромна част изчезва от него след съвсем кратко време. В краткосрочната ни памет остава само това, което може да се „закачи“ за вече съществуващо знание. Но дори и закачилите се късчета данни не оцеляват дълго – след около 20 минути повечето от тях също за забравени. От новопостъпилите факти след час ще помним онова, което е отишло в дългосрочната памет. Този процес можем да направляваме сами при активно учене, стига да знаем как.

Когато ми се налага да обясня на дете какво е ученето, винаги му казвам да си представи невроните в мозъка си като безброй приятели (всъщност са милиони), които живеят там. Те се свързват различно – подават си ръце, пращат си писма, опъват простор един между друг, строят си обща улица и какво ли още не. По всички тези връзки протича нашето знание, защото някакво наше преживяване или нова информация са ги накарали да ги изградят. 

Или иначе казано, сетивните стимули, които получаваме чрез гледане, слушане или четене, стартират дейността на синапсите в мозъка. Информацията се предава от една на друга нервна клетка чрез точките им на свързване. Броят на активните синапси и нервни клетки е определящ за успеха на ученето – колкото повече са те, толкова по-дълбоко в мозъка ни се намира търсената информация. Ако повтаряме чрез преразказване или си припомняме чрез препрочитане дадена информация, ние ѝ помагаме да остане по-дълго и ефективно в паметта ни, защото реактивираме създадените връзки между нервните клетки.

Класическото учене не е складиране на знания в отделни папки и на точно определени места в мозъка ни. По-скоро мозъкът ни разполага с временен склад, в който отива цялата нова информация и който играе ролята на разпределителна гара за пренасочване на информацията. Този склад се нарича хипокампус. Когато си спомняме нещо, не отваряме четвъртата папка от трети рафт на шестата етажерка, а активираме всички нервни клетки и техните взаимовръзки, участвали в запомнянето на точно тази информация. Запомнената от нас информация е плетеницата, която хипокампусът предава на мозъчната кора.

Само че хипокампусът не пуска всичко наведнъж, а предава малко по малко най-важното от деня към главния мозък, предимно през нощта. Докато спим, хипокампусът активира важните според него пътища между нервните клетки, които скрепяват новите взаимовръзки в главния мозък. Това от своя страна е основата на дългосрочната памет. Ето ви научно обосновано оправдание да си полегнете след час-два учене, защото иначе току-що наученото няма да намери пътя до главния мозък.

Дотук е ясно как да запомним нещо наизуст – повтаряме го, докато не стане автоматично. 

Но това означава ли задължително, че го разбираме? 

В училище и в университета пътят на ученето е начертан – имаме учебници, конспекти, планове, класически учебни стаи с учител отпред. Нищо чудно, че все още много учители смятат повторението за единствения начин за запаметяване на информация – „Прочетете урока пет пъти“ или „Напишете всяка непозната дума по три реда“. През стандартното устно или писмено изпитване се преминава изключително лесно, ако просто се наизустят уроците. 

Но не трябва ли знанието да добие още едно изражение – да се превърне в умение? Към това всеки сам намира път. Умението да учиш може да бъде придобито. Дори с не толкова големи усилия или инвестиция на време. И е крайно нужно, защото учениците в голяма степен са изоставени на собствения си усет как да боравят с количеството информация, което ги залива ежедневно в учебния процес. 

Затова и ученето не трябва да е процес на запаметяване на факти, които по-късно мозъкът ни ще „изплюе“. Ученето трябва да е разбиране, изграждане на мисловни модели, с помощта на които да сме в състояние да намерим сами решение. Наученото трябва да ни направи способни да приложим знанието извън рамката му и да го надградим, да ни направи критично мислещи, самостоятелни, комуникативни и търсещи предизвикателството. Пасивното консумиране на предварително зададена информация не може да постигне това. 

Пример как може да се разчупи сухото цитиране на факти, е да се обърне поредността и новият материал да се представи под формата на проблем, който трябва да бъде разрешен. Доказано е, че придобиваме знания най-добре, когато сме изправени пред препятствие, което не можем да преодолеем с наученото досега. Правилният отговор трябва да бъде оставен за накрая. Тогава ефективността (например колко нов материал е взет) ще отстъпи място на любопитството. Крайният резултат ще е всеобхватен: ще сме установили къде сме, ще сме добавили нови знания, но и ще имаме похват, който ще можем да приложим в друга сфера при различни обстоятелства.

Да раздвижим ученето

Учим навсякъде и по всяко време. Учебният процес в учебните заведения е структуриран така, че не предполага свободно да изберем работното си място. В най-добрия случай можем да изберем редицата, в която да седнем. 

На нас всъщност не са ни необходими задължително стол и бюро, за да разбере мозъкът ни, че е време да работи. Напротив, особено при децата е нужно движение и разнообразие вместо специално работно място. Затова когато учат вкъщи, ги оставете да седнат под масата, защо не и във ваната, да стоят прави и да пишат със специален маркер по прозореца, да скачат на батута, да лежат на земята. 

Друга особеност при децата е, че те не обичат да са сами, докато учат. Затова и толкова ги привлича да са около вас във всекидневната или в кухнята с всичките си тетрадки и учебници. Отделете си време, в което сядате заедно да работите: те – по домашните си, а вие – по нещо, което позволява детето да ви прекъсва. 

Работно време

Не е задължително количеството време, което изразходваме за научаването на даден обем информация – например когато учим за изпит, да отговаря на качеството на наученото. Може да прекараме седмици наред в усърдно учене, а накрая оценката да не отразява по никакъв начин усилията ни. В този случай е хубаво да обърнем внимание на целите си – дългосрочни и краткосрочни. „Да науча немски език“ звучи чудесно като желание, но не и като план. Разбиването на целта на по-малки части с междинни успехи, както и предварителна оценка на настоящото ниво и реалистична представа какво и за колко време може да бъде постигнато, биха улеснили неимоверно процеса.

Към работното време спадат и почивките. Не само че не трябва да ги делим от ученето, а следва да обърнем внимание как точно се почива. Не бива нито да се прекалява, нито да ги пестим, защото и в двата случая понижаваме качеството на наученото.

Още дълго може да се изброяват факторите, които влияят върху качеството на ученето. Има и безброй учебни техники, типове учене и хакове за тях, на които е важно да се обърне внимание и които са обект на работа от страна на психолози, учебни терапевти и учители, прозрели нуждата от промяна в учебния процес.

Може би бих поставила в основата им теорията за фиксирания и развиващ се майндсет, или на български език – умствена нагласа.

Ако сте родители на дете в ученическа възраст, сигурно ви е втръснало да чувате от него: „НЕ МОГААА!“

Просто добавете: „Все още.“

Типичен пример за фиксиран майндсет е някой, който не желае дори да се пробва с дадена задача, защото „аз и без това не мога“. Или пък някой, който не може да борави с поражения. Или най-общо – човек, който смята, че потенциалът му е предопределен от способностите му и интелигентността му, които са толкова, колкото са. 

Умствената ни нагласа, за наше щастие, подлежи на промяна. Дали с помощта на учител или родител, или пък със собствени сили, ние можем да развиваме нагласата си постоянно и така да преминем към развиващ се майндсет. Да станем хора, които се учат от грешките си. Които обичат предизвикателствата не само заради състезателния им характер. Които знаят какво да правят с обратната връзка дори когато тя не е много позитивна. И които са наясно, че успехът им зависи от собствените им усилия и нагласи.

Развиващата се умствена нагласа е много повече от която и да било мотивация, защото тя става стил на живот и се прехвърля върху всички области на живота ни.

Мозъкът ни е като мускул. Можем да го тренираме така, че дори малко да боли – като при мускулната треска. Редовното правилно трениране води до натрупване на мускулна маса, или в случая с мозъка ни – до повече взаимовръзки. Не може и не трябва да отписваме традиционното общо образование, колкото и остаряло и неадекватно да се струва на някои от нас. Но задължително трябва да го преустроим – със силна връзка с настоящата реалност и напредък. Познаването на фактите трябва да даде по-голямо предимство на познаването на процесите и взаимовръзките между тях. Защото за суровите факти винаги ще имаме интернет, но за навременното разпознаване и адекватното планиране на процесите, произтичащи от тях, не можем да разчитаме на която и да било търсачка. А ключът към ученето остава вниманието – но вече не само към детайла, а и един към друг.


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Откъси от Украйна: По-страшно от ракетите

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-po-strashno-ot-raketite/

<< Към четвърта част

Откъси от Украйна: По-страшно от ракетите

Има едни филми, които започват с нацепени кадри, изскачащи като блицефекти. Чуваш някакво изречение, което спира по средата и оставя многоточия. После второ, трето. Заедно с тях в кадъра се появяват: лице, силует или очи, или гледка, светлини, мъгла, елха, усмивка, нечие действие. Блицефектите извън киното поне при мен идват предизвикани от асоциации или някаква информация, или просто в тишината.

Два месеца след завръщането ми от Украйна все по-често я усещам като блицефект – от забелязани жестове, действия и изречения.

Една вечер в дома на Алла в Украйна приготвяхме вечеря. Белим сварени картофи и тя без всякакъв повод ми казва:

Не знам как ще отгледаме дъщеря си тук.

Често чувам това изречение в моята „блицкомпозиция“ от Украйна. То ми причинява странна болка и ме кара да мисля много извън вече изградената в главата ми връзка война–смърт–ужас.

Изречението ѝ, разбира се, има своето продължение.

Дори и да спечелим войната утре, което е малко вероятно, какво ще се случи с нас? Всичките тези наранени мъже, които се завръщат от фронта огорчени, с разбито здраве, инвалиди, чиито жени и деца са ги напуснали. Какво ще правят те, какво ще работят, кой ще се грижи за тях? Всички тези жени, останали вдовици с по няколко деца на ръце, как ще ги отгледат, как ще преживеят въобще? Какво общество ще имаме? Това е по-страшно от ракетите, с които ни обстрелват сега.

Гледаме се с моята украинска приятелка дълго и мълчим. В очите ѝ няма и следа от ужаса, който виждах навремето в София, докато ми разправяше за разрушените сгради на Киев, за въздушните атаки, за ранения ѝ на фронта брат. Няма и следа от онзи блясък, с който ми казваше: каквото и да ни причиняват, ние ще победим; каквото и да ни коства…

Сега очите ѝ са притихнали в мъгла. Дори когато се смее, там, в очите ѝ, липсва свободата на смеха. Има някакво особено примирение. Предния ден, докато се разхождахме до езерото в града, тя ми каза:

Ако постоянно мислиш за ужаса на войната, за заплахата, за близките ти, които сега са на фронта и по тях стрелят, ще се побъркаш. Няма украинско семейство, в което сред роднините някой да не е на фронта или да не е загинал, или осакатен от войната. Всеки има нужда да си почине от това.

Тогава, край езерото, разбирах тези изречения като мъдрост, философия и част от духа на непримиримостта. Сега, след месеци, нейните думи ме застигат различно. Искала е да ми каже много повече. „Да не се побъркаш“ означава не само да озаптиш страха от това да те удари ракета. Явно за укротяване са много повече мисълта за бъдещето и отчаянието от липсата му.

Ако днес ви помоля да си представите как куче се разхожда в мол, ще се засмеете и сигурно бързо пред очите ви ще изплуват лъскави витрини, жужащи ескалатори, весели хора, които пазаруват за Коледа. Аз лично виждам и кучето си, което се разхожда сред тях. Всъщност две са. Едното е бял къдрав пудел, самодоволен и с огърлица около вратлето. Другото е улично, черничко, със стърчащи къси мустачки, учудени вежди, издължена муцунка и клепнали уши.

Докато си фантазирам тази сцена, веднага си казвам: да, но аз не съм в мола, не виждам наистина това, а само си го представям. Думите „куче в мол“ предизвикаха визуализация, тя – емоция, асоциации, лавина от мисли и може би съпреживяване. Искам ли го? Да, искам го.

Преди дни се обадих по телефона на мой познат журналист, който живее в Днипро. Когато го попитах как е, той не ми каза нищо за себе си, а започна така:

Помня как изглеждаше градът преди войната. Хората се подготвяха за Коледа, всичко беше украсено, светещо. Събуждаше се празничен дух, мислехме за подаръци и за почивка. Имаше настроение, смях по улиците… По време на първата Коледа, след началото на пълномащабната война, улиците бях празни. Никой не излизаше заради страха от постоянните обстрели. За подаръци и такива глезотии въобще не ставаше дума. Бяхме потънали в мрак – буквално, защото руснаците взривиха енергоизточниците ни. Хората умираха от студ, тъй като парното не работеше, пак по същата причина.

Докато Александър ми говори, си спомням как в навечерието на миналата Коледа Алла се прибра с дъщеря си в Украйна окончателно. Тогава в Украйна нямаше ток заради разрушената от руснаците енергийна инфраструктура на страната. Преди да тръгне към дома си, Алла купи десетки светещи пръчки, елхички и всякакви играчки, които денем събират слънчева светлина, за да светят по тъмно. Българските сайтове ги наричат „парти играчки“. Алла ги занесе в дома си в Украйна, защото нямаха възможност да включват генератора постоянно и да го хабят за осветление.

Представям си едноетажната им китна къщичка със затрупана от сняг градинка отпред. Малката ѝ кухня и останалите стаи, които Алла е накичила с „парти играчките“, за да имат някакво осветление в дома, докато навън сирените вият за възможна въздушна атака. Тогава по телефона тя ми каза, че домът им е много уютен така, нищо че навън е тъмно и страшно. Каза ми още за звуците на Украйна по време на коледните празници. Два вида само. На жужащи генератори до всеки дом и болница и на воя на сирени. Нищо друго. Никакъв смях, никакви молове с кучета в тях, никакви подаръци, никакви трапези с по няколко ястия. Само

пълен мрак нощем, вой на сирени и постоянно жужене на генератори.

Александър спира да говори и разбирам, че не съм чула последните му думи, унесена в моите лични спомени. Извинявам се и го моля да повтори.

Единствената ни мисъл през миналата зима беше за пролетта, когато ще можем да възобновим бойните действия, и надеждата, че лятото ще успеем да си върнем загубените територии. В навечерието на тази Коледа хората пак се опитват да върнат някакво коледно настроение. Ресторантите са пълни, навсякъде изглежда, сякаш не воюваме. Тогава се запитах дали това е някаква умора от войната.

Отново ме връхлитат спомени от лятото, когато бях в Украйна. Да, наистина в големите градове ресторантите бяха пълни и тогава се питах как е възможно на няколкостотин километра да има брутална война, в която зверски се избиват и осакатяват хора, и в същото време други хора вечерят спокойно в някой ресторант или се забавляват в бар.

Докато бях в Украйна, си мислех, че така трябва да бъде, че която и да е страна във война не трябва да спира да живее – въпреки ужаса, загубите, тревогите, страха. Защото хората са силата ѝ и ако се скрият по домовете си, ако спрат да се забавляват, ако се откажат да живеят, то това би бил краят. Споделих мислите си с Александър. Седя на няколко хиляди километра от него и сякаш го виждам как ме слуша и поклаща глава.

Да, усещането в градовете е, че уж няма война, но това е на повърхността. Всъщност войната е вътре в нас. Тя е в сирените, в разрушените сгради, в хората, които са загубили домовете си, близките, мъжете си, децата си на фронта. И тези хора имат нужда да се съберат някъде, да споделят притесненията и проблемите си, да знаят, че и на други сред тях се случва същото и че някой е съпричастен. Но друго ме тревожи.

Пак се отнасям в спомените ми с Алла. Когато я видях за първи път, тя ми описваше как небето над Киев е било цялото озарено от пожарите в града, предизвикани от ракетите, с които руснаците го обстрелват. „Но оттук, където няма война, всичко това изглежда нереално“, ми каза тогава.

После, като пристигнали в София, най-много се уплашила, когато другите украинки, с които живеели в общежитието, тръгнали към Полша и тя останала сама с дъщеря си в напълно непозната страна. „Когато пристигнахме с автобуса в България, бяхме повече, можех да си говоря с другите украински жени, децата ни общуваха помежду си. Тоест не бяхме загубили усещането за общност. Сега всяка от тях замина нанякъде и аз останах тук сама. Това е много тежко.“

Гласът на Александър отново долита до мен. Това, което го тревожи в днешна Украйна, е умората от войната и апатията, която вижда в цивилното население.

Хората са останали без надежда. Защото първо си мислеха, че победата ще дойде през пролетта. После имаше надежда за офанзивата през лятото, която трябваше бързо да върне териториите ни, но и това не се случи. Сега отчаянието е навсякъде сред населението ни, защото живеем в някаква неопределеност. Разговарях с жена, в чиято къща преди време падна ракета. Оцеля по чудо. Тогава се страхуваше от войната, от ракетите, които ни засипват и убиват хора. Наскоро мъжът ѝ загина на фронта. Сега жената е сама с децата и мие чинии в едно заведение, защото не може да си намери друга работа, а е с висше образование. Като говорих вчера с нея, тя ми каза: „Все ми е едно какво ще стане, искам само да има какво да ядем с децата и къде да живеем. Не следя новините от фронта.“ Разбираш ли, Николета, хората вече не виждат хоризонт за края на войната. В същото време все по-трудно се намира работа, защото много от заводите ни са разрушени от руснаците. Някои наемат хора на половин ден, но това означава и половин заплата. Като цяло работа няма. Няма и пари. Да, магазините ни са пълни със стока, но какво можем да си купим без пари. Мой приятел се върна ранен от фронта. Оправиха раните му, но психиката му е съсипана. Седи затворен вкъщи и не иска да се среща с никого. Не спи, сънува кошмари – как го убиват, осакатяват или как руснаците го пленяват. Жена му го напусна. Той чака помощите, които държавата му дава, но те не са достатъчни за един млад човек. Безпътица. Няма работа, няма никакъв личен живот. Няма нищо. Какво ще стане с него? Престъпник ли? Отчаян бездомник ли?

Мълча и чувам в слушалката само въздишката на Александър. Опитвам се да си го представя. Къде седи, докато говорим, какво ще сложи на масата си за вечеря? Топло ли е, студено ли е в дома му? Как изглеждат улиците в Днипро на няколкостотин километра от фронта? Има ли там зеещи черни дупки от снаряди по сградите? Ракетите пристигат в Днипро, преди приложението на телефона да реагира. Разрушават домовете и живота на хората, преди да се включат сирените. Опитвам се да усетя отдалеч „коледния дух“ по тези улици, човешката болка и тъга.

Била съм в Украйна, но ми е много по-трудно да си представя всичко това, отколкото да видя във въображението си куче, което се разхожда в мол. Давам си сметка колко далеч сме един от друг с Александър и Украйна. Не като километри, а като преживявания, тревоги и страхове. Мога да бъда съпричастна, мога да се опитвам да помогна, мога да се опитвам да давам кураж на тези, които познавам там. Може би дори ще успея, донякъде.

Но какво става с всички милиони украинци днес, дни преди Коледа. От какво имат нужда те сега?

Гласът на Александър е мек, тих, спокоен.

Надяваме се на някакво чудо, но откъде би дошло то? Помощта отвън не е толкова голяма вече и ще става все по-малка. Явно е, че чудото няма да се случи. Кой би го сътворил? Сега хората мислят единствено как да оцелеят без работа, без дом и със загубите на своите близки на фронта. Задава се хуманитарна криза на много нива. Но коледни дни са, може би все пак чудото ще стане.

С Алла се чуваме, както обикновено, през уикенда. В този момент телефонът ми започва да вибрира по познатия начин. Тя пита какво е това, Казвам ѝ, че не съм махнала още от телефона си приложението за въздушни атаки. Тя прави пауза.

Защо си причиняваш това? Аз моето го махнах. Все едно е дали знам за ракетите, или не. Имаме толкова други проблеми да решим.

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.

Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…

Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?! 

В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?

На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.

Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…

Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?

Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.

А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.

Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?

Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.

Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.

Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?

Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…

На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?

Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.

Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?

Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.

В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?

По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева
© Личен архив

Амелия Личева е поетеса, литературен критик и професор по теория на литературата в Софийския университет. Главен редактор на „Литературен вестник”, председател на Българския ПЕН център, декан на Факултета по славянски филологии на СУ и част от програмния екип на Софийския международен литературен фестивал, който започва днес, 5 декември, и ще продължи до 10 декември.

На второ четене: „Повече, отколкото обичам живота си“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-poveche-otkolkoto-obicham-zhivota-si/

„Повече, отколкото обичам живота си“ от Давид Гросман

На второ четене: „Повече, отколкото обичам живота си“

превод от английски Велина Минкова, изд. „Колибри“, 2021

Необичайно е, когато един евреин разказва толкова съкрушителна история за другите лагери – не за нацистките, а за комунистическите, не в Европа на Хитлер, а в Югославия на Тито. Но пък и кой по-добре от евреин – при това не друг, а Давид Гросман – би могъл да разкаже историята на една жена, преминала през душе- и месомелачката на балканския ГУЛАГ? Когато известният писател среща в един израелски кибуц своя прототип Ева Панич-Нахир, вече почти на столетна възраст, тя не само охотно му разказва обратите на суровото си и драматично минало, но едва ли не настоява то да оживее под перото му.

Гросман превръща тази история в художествена стихия по своя специфичен начин, като създава образа не само на своята главна героиня Вера, но и на още две поколения счупени заради една и съща травма, макар и по различен начин жени, жени жертви: дъщеря ѝ Нина и внучката ѝ Гили. Гросман опъва между тях крехката, но несломима „червена нишка“ (по един друг негов мащабен роман) на принадлежността и отхвърлянето ѝ, на истината и спестяването ѝ, на гордостта и преломяването ѝ в прошката.

„Повече, отколкото обичам живота си“ е последната от малкото книги на Гросман, преведени на български. За разлика от „Един кон влязъл в бар“ (най-силния му за мен роман, по който имаше и широко рекламирано театрално представление със Самуел Финци), „Ще бягаш ли с мен“ и „Червената нишка“ обаче, за нея почти не е говорено от издаването ѝ насам. Тук

Гросман се приближава географски до нашите земи и се разкрива като завиден познавач на балканската и югославската история –

по-конкретно тази на остров Голи Оток, където се е намирал най-големият и най-страшен лагер за политически затворници по времето на Тито. Сюжетната рамка на повествованието представлява пътуването на Вера, Нина, Гили и баща ѝ Рафи от Израел до това пълно с ужасяващи тайни място, където Вера е била хвърлена и измъчвана няколко години като враг на народа.

Повествованието в романа е силно кинематографично в буквалния смисъл на думата. Въпросното пътуване е видяно през почти непрекъснато включената камера на Рафи и Гили, и двамата донякъде провалени кинематографисти, отгледали се сами един друг след напускането на Нина. Сега те създават филма на живота си – филм за нея и майка ѝ Вера, и за тайната, обвързала ги завинаги в отчуждението.

Преди да потъне в небитието, тази лента се превръща и в дълбока, мъчителна, но пречистваща изповед и в начин сегашната Нина да се обърне към бъдещото си аз, чиято памет ще бъде поразена от болестта на Алцхаймер, с която е диагностицирана, но най-вече в инструмент за катарзис и прошка между трите поколения жени. Такъв, от който накрая ще се отърват. Защото има неща, които трябва да бъдат спомнени стъпка по стъпка именно за да бъдат оставени отвъд паметта. 

Вера/Ева на Гросман е институция, матриархат. Силна, обичана от всички в новото си израелско семейство, природно женствена, всеустойчива, жизнелюбива, обладана от истината и любовта – заради тях е готова да жертва единственото, което ѝ е останало. Родена в буржоазен еврейски дом със смесен (хърватско-унгарски) произход, тя се влюбва от пръв поглед и – въпреки съпротивата на баща си – се жени още съвсем млада за сръбския офицер гой, който ще остане любовта на живота ѝ.

Идеалисти, чисти в своите възгледи за социално равенство, честни в намеренията си, двамата участват в партизанската война срещу нацистите, присъединявайки се впоследствие към Титовия елит. Докато Тито не прави немислимото – опълчва се срещу Съветския съюз и започва да преследва онези, които внезапно са обвинени във вярност към Сталин и шпионаж в полза на СССР.

След самоубийството на потъналия в мазетата на ОЗНА свой съпруг Вера ще трябва да вземе най-важното решение в живота си, което ще предопредели не само нейната, но и съдбата на всички жени от рода ѝ. Срещаме я на деветдесет, след като отдавна е преминала през ада за политически затворници на Голи Оток, където хиляди други са намерили смъртта си, след като е успяла да стигне до Израел с дъщеря си и се е омъжила повторно за бащата на Рафи, единствения протагонист в този женски роман.

Ала травмата, отгледана на Голи Оток, ще превърне нейната Нина – малкото момиче, останало изведнъж и без никакво обяснение без майка (самите ние ще получим това обяснение, гледайки филма) – в своеобразна морална самоубийца, външно студена, лишена от човешки чувства и „изражения“ (важно за кинематографичния поглед в романа) жена, която ще превърне разюзданата си сексуалност в начин да накаже (женствеността на) майка си. Гили, нейната дъщеря, на свой ред ще остане без майка и ще премине през отхвърлянето – докато отново не я открие и не откупи продължаването на рода, не пречисти генетичната нишка на болката и огорчението.

Централният конфликт (и тайна) в „Повече, отколкото обичам живота си“ поставя едно срещу друго немислими неща – истината и любовта, както и любовта към съпруга и любовта към детето.

Струва ли си да настояваме на истината, за да не предадем честта и достойнството на мъртвите, ако така ще разрушим живота на живите след тях, които също се нуждаят от любовта ни? Кое доказателство за обич е по-валидно? Можем ли да степенуваме любимите си?

Изборът, който Вера ще направи, не само ще предопредели съдбата на жените след нея, но ще промени и смисъла на думата дом за всяка от тях. За Нина домът ще се окаже мястото, на което тя никога не е стъпвала в своето неистово скитане и вечно бягство – мястото, свързано с ужаса, преживян от майка ѝ. Защото взаимността в ада е по-голяма от „спасението“ отделно, защото любовта в споделеното страдание е по-силна от пощадата, която те оставя сам. 

На острова, насред немислимите изтезания, Вера ще открие смисъла им в обгрижването на един малък филиз. Това е метафора пределно ясна, изключително визуална и емоционално силна, но същевременно и история, базирана на истински свидетелства на лагерници. Според техни разкази те са били оставяни да стоят с часове в определени пози на голия и пуст остров, за да пазят сянка от безпощадното слънце на филизи (твърди се, че зеленото петънце на Голи Оток представлява дърветата, които затворниците са посадили).

Безцелното и нечовешко страдание на Вера (като това от Холокоста, чиято сянка винаги витае във всеки еврейски роман) Гросман ще преосмисли – за да даде амнистия на майчинството ѝ – през отчаяния жест на това тя да участва в покарването на няколко крехки листенца върху едно лишено от живот късче земя. Дори и само това да беше разказал писателят, той пак щеше да разкрие пределно ясно

жестокостта на комунистическите лагери – по думите му, по-извратена, по-кръвожадна и по средновековно варварска дори от тази на нацистките.

Защото в тях, както отбелязва той, врагът е бил ясен, докато тук – трудно, почти скандално признание от един евреин –

Затворници, които са били в Аушвиц и са ги довели на Голи оток, казват, че тук е по-трудно. Тук методът е да превърнем всяка жена във враг на всяка друга жена.

На второ четене: „Повече, отколкото обичам живота си“

И все пак това не е историческа книга, а общочовешки роман за същността на политическия до мозъка на костите си човек. За трагичните отношения между майки и дъщери и за драмата на родителството. За колективната травма, прорастваща в сянката на поколенията. За катарзиса, който винаги изисква слизане в ада на паметта, кръстоносен обход на спомените, връщане в родилната утроба на болката.

Но най-вече „Повече, отколкото обичам живота си“ е роман за абсолютната и безусловна любов. И тази на Вера към първия ѝ съпруг, но и тази, която Рафи изпитва към Нина през целия си живот. Любов библейска, всеопрощаваща, всепонасяща – и най-черния мрак, и най-смъртоносните рани, и най-непосилното отхвърляне.

За огромно съжаление, в България нямаме преводачи, способни да преведат израелски романи от оригинала им на иврит.

Това обикновено се прави ту от английски, ту от френски – и определено личи. Богатството и сладостта на Гросмановия иврит като че ли са позагубени в английските конструкции и фрази, наративът звучи странно на места, а времената се сменят по начин, който би могъл да се възприеме като преводаческа грешка. Няма как да разберем какъв е случаят без оригинала.

Но може би въпросната „грешка“ все пак е логична. Гросман разказва преди всичко през гледните точки на Вера и Гили, която през цялото време си води и сценаристки записки, понеже – както казва баща ѝ – важното е в „подробностите, малките подробности“. Може би съобразно този кинематографичен подход Гили сякаш вижда в съзнанието и на другите, вижда навсякъде и във всяко време, придобива способността да бъде всевиждащ разказвач. А такава всевиждаща в колективното съзнание на семейството ѝ гледна точка е решаваща за спойката между неговите части, счупени и слепени отново като в кинцуги (златно спояване/шев – японското изкуство за поправяне на счупена керамика чрез лак, смесен с прахообразно злато, сребро или платина).


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Традиции в образованието, или урок в минало време

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/traditsii-v-obrazovanieto-ili-urok-v-minalo-vreme/

Традиции в образованието, или урок в минало време

Представете си, че сега сте на 9 години и е 15 септември. В днешно време това би означавало, че сте на прага на трети клас. Предстои ви да учите за частите на речта, видове морфеми, трицифрени числа, умножение и деление. Започвате да трупате първоначални знания по география, история, гражданско образование, нищо че още не ги наричате така. Ще чуете за живата и неживата природа, за здравословното хранене, ще работите с дигитални устройства, файлове, ще прохождате в програмирането. 

А сега да се върнем към спомените: какво учеше всеки от нас в трети клас? Със сигурност учехме същата математика и същия български език, но не в трети, а в по-горен клас. Предметът човекът и обществото не съществуваше. Никога не е намирала място в учебната ми програма в начален и в прогимназиален етап и една от настоящите му основни „компетентности като очаквани резултати от обучението“, според която ученикът

разбира, че обществото се състои от различни по състав групи от хора. 

За файлове или здравословно хранене в днешния му вид не бяхме чували.

Може да се върнем още 30 години назад и да сравним, после още 50, после още и още. Ще вървим по все по-изтъняваща нишка, която ще ни води до предшественика на днешен предмет, урок, факт. Колкото и да изтънява, тази нишка няма да се скъса, защото ученето е в основата на човешката природа и то ни съпътства от първия ден на човечеството.

Ако изключим най-очевидните разлики, като тези в наименованията на предметите и допълването на съвременни технологии и факти, не знам дали ще намерим значителни промени. Стандартният учебен час все още масово е с продължителност 40 или 45 минути. Оценките все още са единственият критерий за приемане на даден учебен материал за научен. Въпреки модерните помагала рецитирането на уроците е търсената форма за изразяване на напредъка. Да не говорим за тъжната действителност, с която се сблъсках само преди няколко месеца в едно от най-желаните държавни училища в Пловдив – в повечето стаи стояха същите разбити и грозни чинове и столове, на които са учили моите връстници от това училище преди повече от 20 години.

Изобщо – традицията е жива.

Законът за предучилищно и училищно образование твърди в отделни алинеи на чл. 3, че образованието се реализира в съответствие с (ал. 5) „принципите на запазване на българската образователна традиция“ и (ал. 8) „иновативност и ефективност в педагогическите практики и в организацията на образователния процес“. Българската образователна традиция може и да не е строго дефинирана в методики или структура, но е видима дори за неучастващите в нея.

Образователната ни система, останала в далечното минало и правеща плахи опити за преминаване към модерност, които са по-скоро по задължение, все още не обръща внимание на единствения си продукт – собствените си ученици. И въпреки че в правилниците на повечето училища може да прочетем, че учителят е свободен сам да прецени и приложи методите и средствата за провеждане на образователния процес, стига крайният резултат да покрива изискванията, поставени от Министерството на образованието, традиционно се подкрепят твърдата ръка, класическото писмено/устно изпитване и морално остарелият подход към учениците като към послушници. 

Всеки има право на (задължително) образование

Чл. 53 [от Конституцията на Република България]
(1) Всеки има право на образование. 
(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.

Времето, което прекарват децата в образователната система в България, възлиза на около 15 години, включва предучилищно и училищно образование и обхваща периода от 4-годишна до 19-годишна възраст. Това са 12 училищни учебни години, всяка от които средно по 10 месеца, или 40 седмици, по 5 учебни дни, по 7 учебни часа на ден. Това прави близо 17 000 учебни часа, без да броим извънкласните форми или заниманията по интереси. 

Въпросът, който си задаваме най-рядко като родители, е какво очакваме да получи един ученик през това време. Или другояче: кое в моето собствено образование беше толкова полезно, че е запазило непреходната си стойност и трябва да е част от обучението на децата в наши дни? 

Когато заговорим за „традиционно образование“, имаме предвид начина на преподаване и учебното съдържание, конструкцията на учебния ден, йерархията и дори материалната среда, в която се намира учещият. Традиция, в чиято основа стоят дидактическите принципи, формулирани през XVII век от Ян Амос Коменски. 

Традиционно децата: 

  • започват училище между шестата и седмата си година; 
  • са разделени стриктно по възраст в групи, наричани класове, от приблизително 26 деца;
  • посещават часове, имат учебници и помагала; 
  • седят на чинове, а учителят е пред тях; 
  • биват изпитвани устно и писмено;
  • получават част от възпитанието си точно в училище, развиват характера си и се подготвят за самостоятелно съществуване като членове на обществото.

Коменски си е представял образованието по подобен начин преди четири века. Днес на много места в българските класни стаи то продължава да изглежда горе-долу в рамките на неговите представи. Може би е време да помислим за промяна.

Културно наследство

Аналогично и почти автоматично се замисляме за опазване на културното наследство, когато говорим за традиции в образованието. Да предадем на децата знанието за собствената ни култура е изключително важно, но какво можем да постигнем, ако всяка година в часа по изобразително изкуство подготовката за Деня на будителите включва задачата „Нарисувайте картина за празника на будителите“. И в първи, и във втори, та дори и в пети клас! 

Колко по-удачно, запомнящо се и полезно би било този час да е извън класната стая – в музей, галерия, та дори и на улицата, наречена на някой заслужил мястото си в празника. Няма как да очакваме различен резултат, когато действието ни е едно и също. Винаги ще получаваме от децата опит за портрет на някой будител, вместо да ги запознаем с човешката страна на будителите и да ги потърсим в наши дни.

Мястото на обучение

Излизането извън класната стая е наложително. Независимо по кой предмет. Отдавна учителят не стои само на подиум и не е единственият, който притежава книга. Затвореното и подредено класически помещение с учителя най-отпред не предполага свободна дискусия, взаимодействие и комуникация, а чисто психологически създава дистанцираност и контрапродуктивност. 

Приложение на предметите във всекидневието

Математиката не свършва със звънеца за междучасие, защото в него отиваме до закусвалнята, където трябва да си платим, и е добре да можем да преценим дали имаме пари за всичко, което искаме. Ако сме по-големи, може би ще е полезно, освен в урока в шести клас за изчисляване на ДДС, да сме чували от кого и за какви цели се дължи то. Ето как лесно се прави връзката между гражданско, математическо и икономическо образование.

Изучаването на чужд език отдавна не включва само безкрайни граматически текстове. На фона на всички модерни учебници не е адекватно на някои места децата да получават лошо ксерокопиран лист от поне 30-годишен учебник. Културата, нравите и порядките в чуждото общество, чийто език изучаваме, ще ни улеснят да запомним падеж или склонение. При наличието на толкова много заселили се по една или друга причина тук чужденци защо да не проведем часа по немски или френски при някого от тях или заедно с него?

Учебници и изпити

И като говорим за учебници – колко точно адекватен в днешно време е възпроизвеждащият характер на традиционния учебен процес? Факти и информация, които се преподават и после трябва да бъдат предадени от изпитвания в писмена или устна форма.

С малки изключения ученикът изобщо няма възможността да оформи критична мисъл, да бъде предизвикан да намери собствено решение или да сътвори нещо самостоятелно. Ако имате късмет да сте с добре развита визуална памет, ще се справите отлично, дори и да не разбирате добре какво точно учите. Но то сигурно и не е толкова важно, щом няма досег до реалния живот.

Минало незабравимо

Образованието е изцяло фиксирано в миналото. История, предания, творци, традиции – изучаваме само това, което е било. При скоростните промени, които съпътстват живота ни и засягат модела на модерното семейство, видовете професии, структурата на целия свят, а и самите деца, които не са същите, каквито са били преди, е абсолютно необясним отказът на образователната система да погледне отвъд вчерашния ден. 

Ако искаме да имаме подготвени за бъдещето специалисти, които са конкурентоспособни, и им гласуваме доверието си отсега, трябва спешно да актуализираме образователните си стандарти. Няма значение дали децата ни ще са работодатели, или служители, те ще се нуждаят от адаптивност, за да се справят с неизвестни за нас предизвикателства, ще трябва да са креативни, ще трябва да могат да работят в екип. Нито едно от тези качества не може да бъде придобито, ако теорията продължи да е по-важна от практиката, ако все така се поощряват конформизмът и конкуренцията за оценки, нито пък ако миналото продължи да е по-важно от настоящето и бъдещето.

Никога в историята на човечеството не е имало толкова много образовани хора, колкото има сега. Образованието днес е широко достъпно и обхваща почти всички групи на обществото. Това, за съжаление, не го прави по-качествено и по-градивно. Традициите могат да са корен на сигурност и стабилност, който да бъде подхранен с нуждите и интересите на разнородни по възраст и интереси деца. Така те ще могат да минат сигурно по пътя си в училище и да се развият като неповторимите хора, които знаем, че имат потенциала да бъдат. А това би било възможно само ако започнем да мислим какво е важно и според тях.


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

На второ четене: „Неясните очертания на света“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-neyasnite-ochertaniya-na-sveta/

„Неясните очертания на света“ от Ирис Волф

На второ четене: „Неясните очертания на света“

превод от немски Виолета Вичева, изд. Аквариус“, 2022

Има книги, за които сякаш не може да бъде казано нищо и които тъкмо поради това трябва да бъдат прочетени. Макар да не обичам разтегливото определение „тих роман“, „Неясните очертания на света“ е тъкмо такова четиво. Качество, което дели с други подобни книги в чудесното портфолио на издателството (като например „Цял един живот“ на Роберт Зееталер, „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов или „Т. Сингер“ на Даг Сулста, които също препоръчваме – може да прочетете за тях и в „Литературни разговори“).

Този тип текстове разказват цял един живот (а тук всъщност няколко) и цели исторически периоди, само че не по епичен, исторически утежнен, документален начин, а по интимен, задушевен, косвен. Макар предвидимо да бива описван като семейна сага за живота в комунистическа Източна Европа и за последвалата емиграция на Запад, романът на родената в Румъния и емигрирала в Германия като дете Ирис Волф е повече екзистенциален, отколкото исторически, по-скоро камерен, отколкото мащабен.

Да, големите събития и личности, своеобразните жалони на времето са споменати (управлението на крал Михай I, дейността на тайните служби, падането на Берлинската стена, убийството на Чаушеску и съпругата му), но те не са обект на разказа, а негов дискретно щрихиран фон. На много малко места Волф допуска грешката да бъде обяснително-дидактична или сантиментална (все пак пише предимно за чужда на събитията публика), но навсякъде другаде тя не само не преекспонира социално-политическата среда, а я удържа за сметка на крайно личните истории, белязани от базовите житейски, почти ритуални по същността си преживявания: раждането, смъртта, влюбването, жертвата, загубата, приятелството, отпътуването и завръщането.

И все пак факт е, че сюжетът обхваща много десетилетия и няколко поколения, както и два основни топоса – румънската област Банат и Западна Германия. Ирис Волф започва разказа си от 70-те години в банатската провинция, за да се върне във времето преди установяването на комунистическия режим, а след това обратно към годините малко преди и след краха му, та чак до наши дни.

Банат – област, която се поделя между няколко съседни страни – е герой сама по себе си със своята природа, особености и етнически, религиозно и езиково пъстро население: румънци, шваби, унгарци, словаци. И макар само част от действието да се развива там, то за Волф именно

на това място се определяше какво е щастие, какво е свобода.

На второ четене: „Неясните очертания на света“

Романът е съставен от седем глави, като всяка предоставя гледната точка в трето лице на герой, който по някакъв начин е свързан със семейството на Самуел – част от германското протестантско малцинство там. Тук са бабата Карлине, съвременница на крал Михай I и убедена монархистка, запазила завинаги обноските си и вкуса към изяществото на някогашното време; синът ѝ Ханес, пастор, в чиято честност и човечност Секуритате ще забие клин; съпругата му Флорентине – най-независимата и неуловима героиня в романа, която отстоява своето място в периферията на общността; техният син Самуел, крайно мълчалив и саможив младеж, но затова пък превърнал се в магнит за мнозина благодарение на способността си да слуша другия; любимата му Стана, която охранява своята крехка чувствителност под задушливата сянка на строгия си и агресивен баща – функционер на режима, упражняващ психическо насилие над семейството и съселяните си; Оз, приятелят на Самуел, заедно с когото ще извършат крайъгълна дързост; Бене – един от гей студентите от ГДР, които пасторът приютява в къщата си, преди години по-късно той да се върне в съвсем друго амплоа; дъщерята на Самуел – Ливия, която в наши дни ще спои нишките на миналото и вероятно ще зачене бъдещето, преди и то на свой ред да се превърне в история. Защото:

Казват, че животът продължава, а никой не забелязва колко заплашително звучат тези думи. Животът продължава, с него и смъртта…

Разказът на Волф току се разсейва към други, второстепенни герои, някъде като че ли излишно много и с незаслужени подробности. Те нямат принос за централния сюжет, но все пак създават плътността в картината на живота и на двете места. Именно благодарение на споменатите времеви линии и на множеството перспективи в разказа, Волф успява да постигне илюзията за мащабност в иначе едва 250-те страници на романа – твърде малко за типичната семейна сага.

В привидно хлабаво свързаните глави тя избира да разказва през сцени, които сами за себе си като че ли нямат ясно отношение към класическото придвижване на сюжета. Те са повече статични, пейзажни, отколкото действени, тип „а после какво ще стане“, и фиксират преди всичко моментни състояния, навици, усещания, мисли, съзерцания, сетивни или природни картини, размяна на жестове и битови сцени от един провинциален живот.

Макар първата половина на книгата да е чувствително по-стегната и силна, а към края Волф като че ли леко да поизпуска нишките на тази плътна концентрация, разказът е доказателство, че животът е направен именно от подробностите, от неуловимото, от неясните очертания. За тях може да се каже онова, което героят Ханес мисли:

Да се приютиш в книга, да вкараш решаващ гол, слънцето да ти отреди място в градината – това е времето на мига, времето, което Ханес търсеше, което обичаше повече от онова, редящо часове, дни, седмици, сякаш трябва да води нанякъде.

Да, времето в романа е важно. В началото на втора глава Волф пише:

Има време, което препуска напред, и време, което се връща назад. Време, което се върти в кръг, и време, което не се движи, не е нищо повече от един-единствен миг.

Текстът играе с това усещане, концентрирайки се дълго върху конкретни моменти, прелетни, ефирни и точно поради това съвършени в някаква капсулирана вечност. В същото време той редува циклите на загубата/края и новото начало. На практика разказът започва с възможния край (на още неродения Самуел), за да се заключи в евентуалното начало (на поредната двойка, от която може да се роди следващото дете).

Един от централните повтарящи се мотиви, донякъде предвидимо, но фино и красиво използван от Волф, е именно образът на вятъра, както и на носещите се по него птици в банатската пустош. Ханес съзнава, че няма как „да се защити от вятъра“, че „във всеки вятър се крие дявол“, както казват румънците. Защото, да, от една страна, той е суровата стихия, която пръска и разгонва, която отнася половината семейство далеч от дома. Но все пак той е символ и на онова, което преминава всякакви граници, което е над ограниченията, наложени на хората, и в крайна сметка винаги ще свързва сърдечно, емоционално и кръвно членовете на фамилията.

Езикът е другият мотив. Тишината и самодостатъчността на Флорентине, нейното подозрение към думите и неяснотата на казаното, което никога „не се доближаваше до действителния опит“, водят до преимущество на мисълта, както и до факта, че нейният Самуел проговаря късно и остава мълчаливец. Именно тази икономия на езика обаче ги прави толерантни, емпатични, чуващи, чисти в един режим на охранявано премълчаване и подслушване. Дава им независимост. По ирония, но и съвсем логично, именно Флорентине, за която Ханес казва

Думите излизаха от устата ѝ случайно, произволно, сякаш живеят собствен живот – рядко постигаше съответствие между онова, което казва и което мисли, нещо естествено за останалите хора

ще заяви най-точните и верни слова, които никой друг няма да посмее да си позволи и които ще предизвикат сблъсъка на семейството ѝ със Секуритате. Принуден да пише протоколни обяснения (доноси), колкото и безобидни и отклоняващи вниманието да са те, Ханес пък ще се радва, че владее няколко езика, така че майчиният му да остане свободен:

Радваше се, че не се налага да използва майчиния си език. Един език му оставаше, незасегнат от забрани и идеологии, един език, на който думите значеха онова, което е казано.

Езиковите особености са равносилни и на идентичността. Културната разлика между източноевропейците и западняците Волф описва съвсем лаконично именно чрез тях – напълно достатъчно, за да можем прекрасно да си представим картината, особено ние:

Към това се прибавяше и облеклото им, плетени жилетки и забрадки, езикът им, винаги с леко отклонение от нормата. Сакото беше „жакет“, фризерът – „хладилна камера“, фурната – „пещ“. Флорентине използваше „рекох“ вместо „казах“ или „Самуел дойдоха“, което включваше тях четиримата.

От друга страна, специално внимание изисква самият език на Ирис Волф като автор – една мечтателно-носталгична, ритмична сплав с лекотата на водна боя.

Език ефирен, флуиден, безплътен като вятъра, който не върви по следите на голото сюжетно действие, а скицира „неясните очертания на света“.

Те остават да трептят в съзнанието много след разсейването им, така както трептят жиците след отлитането на вдигнатите от вятъра птици.

По същия икономичен и лаконичен начин, както вече споменах, Волф контурира чрез езика и историко-политическото време. При това тя не драматизира. Дори най-крайъгълните действия са разказани без никаква излишна интензивност, без съспенс, без препятствия – тихо. Вместо да обяснява или да разиграва десетки сцени, тя предава същността на комунизма единствено чрез бягащия от него Оз, чието усещане е, че го преследва огромен зелен дракон. Кратка и ясна метафора.

Разтърсващата трансформация на живота в родината след налагането на режима пък е достатъчно експресивно обрисувана само с краткото изречение за

майка му Карлине, чийто живот беше започнал в крайморска вила и приключил на конвейера във фабрика за копчета.

Сънят на Ханес разкрива ясно състоянието на човека под сянката на тоталитаризма – в този свой кошмар героят

въпреки всички усилия на тялото и волята е невъзможно да помръдне или да каже нещо.

Пак така фино е маркирано и съществуването на гей двойки или на многобройните опити за аборти в страната, която уж ги забранява. А най-лаконичното определение за това, че дълго след промените от началото на 90-те, в Източна Европа всичко дълго ще тегне към миналото, е впечатлението на Самуел, когато се връща за първи път, щом това става възможно:

 Всичко изглеждаше както винаги. И не беше както винаги.

Самата Ирис Волф, родена през 1977 г., е част от поколението, което дегустира достатъчно от комунизма, за да запомни вкуса му, и в същото време преживява достатъчно рано краха му, за да има време да живее – с много усилия – извън клопката му. Може би затова малко или много се усеща тежнението и симпатията ѝ към героя, който е неин връстник – Самуел. Независимо от времето обаче, „Неясните очертания на света“ в крайна сметка са разказ отвъд него – за силата на връзките, за приятелството, заради което си готов на всичко, за любовта, към която се връщаш. В този разказ вътрешните трептения на човека и свободният вятър на мислите са по-важни от макрокартината, в която той се движи.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

За съзиданието са нужни идеи; разрухата не изисква план. Разговор с Георги Гаврилов

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-suzidanieto-sa-nuzhni-idei-razruhata-ne-iziskva-plan/

За съзиданието са нужни идеи; разрухата не изисква план. Разговор с Георги Гаврилов

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Следва специалност „Физика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а след това и магистратура „Физика на ядрото и елементарните частици“. Автор е на четири стихосбирки и множество публикации в електронното списание за литература „Кръстопът“, „Литературен вестник“, списанията „Море“,„Страница“, „Жената днес“, „Ах, Мария“, „Лик“ и др. Съставител е на сборника „Поезия срещу войната“ (Scribens, 2022), включващ в благотворителна инициатива текстове на 101 автори от България и чужбина в помощ на бежанците от Украйна. Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски, арабски, бенгалски, испански, френски, немски, английски и др. Георги е един от основателите на „Хралупата – пространство за литература и култура“ в София и част от издателство Scribens.

Докато вече привършвахме това интервю, настъпи израелският 9/11. На фона на апокалиптичната (в известен смисъл) поезия в най-новата ти книга как би коментирал последните събития от света?

Като нов стар очакван абсурд. Естествено, че нападението на „Хамас“ е военно престъпление, естествено, че е терористичен акт, естествено, че и за тях, и за всички е ясно, че действия от този род не са и няма как да бъдат от полза за някакъв положителен край на Палестинския въпрос. Напротив, ситуацията е доведена до състояние: едните трябва да изчезнат – като хора, като нация, като население. Не смятам, че каквото и да е от това може да бъде наречено свещено, оправдано и за доброто на света или на част от него. Последствията, както и причиняващият ги акт са във вреда на мира, човешкото и съхраняването на малкото останало от изчерпаемите ни психически сили. Още повече, не виждам никакво припокриване на идеалите на тези крайни религиозни фракции с мисленето на глобалния и конструктивен човек. Пътят към разрешаване на проблемите между Израел и Палестина може да е труден, но със сигурност не е този.

Да се върнем обаче на повода за този разговор – новата ти книга „Последният Буенос Айрес“ (изд. „Знаци“, 2023), която е своеобразен поетичен „Произход на видовете“, библейска и еволюционна история. Усещането обаче е, че се връщаме назад по стъпките на Сътворението, към апокалипсиса на първичния мрак, към последните мигове преди изригването на Помпей. Това ли се случва и как всъщност си представяш този апокалипсис?

Както и повечето неща, за които говорим през идеята за „събитие“, апокалипсисът не е събитие, а процес. Изучаваме историята чрез дати, часове и моменти, но това е единствено защото нямаме друга възможност за обхват на случилото се.

Войната в Украйна не започна на 24 февруари 2022 г. – тогава армията на Руската федерация навлезе в територията на Украйна; войната не започна и през 2014 г., когато незаконно беше анексиран Крим – това са само последните жалони от един дълъг път към настоящето. Можем да връщаме още и още назад и сигурно никога няма да е достатъчно рано, за да кажем, че днешното не е било възможно да се случи.

Вероятно по същия начин трябва да разсъждаваме за апокалипсиса: когато той бъде медийно обявен, няма да е изненада – той отдавна ще се е развивал, ще е придобивал образ. Това е засегнато в книгата като тема. Изкривената ни представа за тези големи „събития“ ни поставя в роля на очакващи нещо, което се случва междувременно и постепенно и ние вече сме част от него, предстои да разберем какъв магнитуд ще достигне.

Заглавието и имената на циклите в книгата ни дават много конкретна топография. Защо точно Буенос Айрес?

Шеговитият ми отговор би бил: „Защото звучи добре.“ Разбира се, не това е причината да се спра точно на този град. Историята на името му е обяснена посредством циклите. Градът е основан във времена на епидемии от малария (лош въздух), когато европейците са търсили нови места, които да населят и където въздухът да е чист. Връзката на блатата и застоялите водоеми с болестта е била миризмата, не комарите.

Буенос Айрес [на испански означава „хубав въздух“ или „добри ветрове“ – б.р.] е надежда за свободно дишане, за ново начало. Подобни места стават все по-малко. Конкретиката е ползвана в чисто художествен смисъл. Заглавието е метафора за нашето търсене на глътка въздух далеч от пандемии, войни и пълно капитулиране на междучовешките отношения.

Ако светът продължава „поради своята недостатъчност“, както пишеш, то тогава в какво би се състояло осъществяването му?

За природата той е във всеки момент съвършен, даже за Вселената. Ние живеем в моментната крайна точка на времето, което прави всичко в хармония с големите закони. За човека – обратно – осъществяването на света е винаги в следващата крачка.

Човекът изобретява идеята за бъдеще, за което Вселената няма понятие. Най-горещата година в историята, най-голямото земетресение, най-унищожителната атомна бомба, най-великите сред най-великите спортисти, писатели, държавници – тази гладиаторска надпревара, дори боравеща с понякога ужасяващи понятия, съблазнява съвременника да преживее нещо, което не фигурира в учебниците. Храним се с концепцията за феномен, който да осмисли поне статистически живота ни. Понякога този глад е надълбоко, срамен, прикрит, но го има в гена на човека. Само че всеки, който брои и измерва, е обречен, защото числата нямат край.

 „създаден за седем дни/и разрушен за миг“. Убеден ли си, че разрушението винаги е много по-бързо и по-скоротечно от съзиданието?

Съзиданието винаги е по-трудно, енергоемко и неустойчиво от разрухата, която, затворена в собственото си осмисляне, не може да бъде съкрушена. Съзиданието няма право на грешна стъпка, разрухата няма грешна стъпка за себе си. Това е смисълът на тези редове; дори и протичайки като процес, разрушението се нуждае от един кълн, докато светът трябва неуморно да възобновява своите милиарди отделни крехки греди. Съзиданието започва от нищото, нужни са му идеи, концепции, проби, докато разрухата винаги работи с вече готовото и нейната задача не изисква план.

Какво ще пише на надгробния камък на нашето съвремие, на собственото ти поколение?

Надявам се, че още не знаем, защото това би значело, че сме приключили с работата, с дейността си; че стореното е достатъчно, а не мисля, че е така. Напротив – точно в тези години, до които сме се довели, е необходимо да забравим за покоя на надгробния камък, а нека следващото поколение ни даде своята оценка за щетите и постиженията. Освен това, ако мислим в такава посока, мислим в посока на самоувековечаване – първия и най-страшен признак на много предишни поколения, които очевидно са грешили в преценката си. По-важно ми изглежда преди това да видим надгробния паметник на диктатурите и на него да пише „Стига толкова“.

Как се постига вечност, как всъщност я разбираш?

Още едно понятие, изобретено от нас. В езика ни има доста такива, те нямат реални примери, нямат наблюдаеми дефиниции. Вечността е родена от нас, но не е наша и ако се постига, ще се постигне в наше отсъствие, наличието ни не може да доведе до трайност. В литературен смисъл вечността има друго предназначение, понякога можем частично да я изпитаме, като мостра на парфюм, но с условието, че този парфюм не е наличен по друг начин. За един ден стига, ароматът се задържа.

А как, по думите ти, се „пресолява рана“?

Солта в раната е болка. Пресолената манджа има вкус само на сол и на нищо друго от съставките си. Опитите да изстискаме максимално много мъка от нещо водят до обезчувствяване. Човекът е приспособимо същество и бързо свиква с нови „нули“ на толеранса си към едно или друго. Пресоляването на раната е промяна в тази „нула“, което всякога води до нуждата от по-големи дози от същото за постигане на същия ефект. Наблюдавахме го по време на пандемията от коронавирус, наблюдаваме го и по време на войната в Украйна. 10, 100, 1000 смъртни случая първия път стряскат, втория път стряскат по-малко, на десетия път са просто очакваната част от новинарската емисия.

Повтаря ли се, или се пренаписва историята? И ако мислим за нея литературно – графоман плагиат ли е човечеството?

Ако всички хора имаха едновременно усещането, че са част от човечеството, нищо от това нямаше да се случва. Само че нашата „мрежа“ е по-скоро съставена от пунктири, отколкото от непрекъснати нишки. „Невидимото“ човечество за всеки един индивид се превръща в абстракция, към която не може да се присъедини. Тогава самостоятелният живот приема функцията на стотици изминали поколения, без да е възприел непреживяното по друг начин, освен като мит. Ако съществуваше пълно препредаване на действителното отминало, мрежата може би щеше да бъде много по-добре свързана. Историята се рестартира с всяко новородено. Нямаме една история, имаме осем милиарда паралелни истории.

Какво е способно да отдели човека от грешките/греховете му?

Собственият му опит, страданието и любовта, образованието и семейната култура. Нищо не може да те застрахова срещу грешки или грехове, но много излишни трагедии биха били избегнати, ако в процеса на подрастване се наблегне на подобни човекооформящи теми. Семейната, училищната и университетската среда са от първостепенно значение. В това отношение ми се струва, че тоталитарните и диктаторските страни се възползват много повече от достъпа си до младежта, докато страни, които държат на демокрацията и свободата, неглижират (може би и от страх от изпадане в пропаганда) тези аспекти.