Надявам се, че повечето от вас ще отворят този бюлетин в близост до морски бряг или планински връх, за да оплакнат окото в природни красоти, докато умът им се дави в поредното „какво по дяволите…?!“, на което ставаме свидетели всекидневно. А ако не ви се дави (или не ви се скача), значи сте си много добре и е редно да подминете предположението ми с презрение. Междувременно аз ще ви завиждам, че така ви е провървяло в живота, че явно нищо не може да ви бутне.
Инак мене тази седмица за малко да ме бутне Тошко Йорданов с това, което е той във и извън Комисията по здравеопазване, но после си казах, че то така си беше и преди, и някак ми стана спокойно, та мога да се броя за marked safe from Тошковото изказване.
Едно друго изказване сякаш малко повече ме афектира – не толкова, колкото афектиран беше самият изказващ се, разбира се, защото то е практически невъзможно. Става дума за опита за отговор на Бойко Борисов, лидер на ГЕРБ, на един от въпросите на журналистката от „Дневник“ Петя Владимирова при традиционните вече срещи пред асансьора в кръгова отбрана.
Борисов първоначално много се радваше да види „Петя“, както свойски се обръщаше към нея. После Петя нещо го изнерви, защото зададе съвсем нормален журналистически въпрос: „Как така службите се задействат и прокуратурата преследва само хора и активисти на „Продължаваме промяната“?“ Борисов, разбира се, много се ядоса, почна да „мята пили, чукове, триони“ (по Учителя на Камен Донев от „Улицата“), врътна се, каза, че повече „няма никога на Вас да Ви отговоря на нито един въпрос“ и стана тя каквато стана… После се извини, защото вероятно е осъзнал или някой съвсем резонно му е напомнил, че имаме право на всякакви емоции, но не и на всякакво поведение.
Стискаме си ръцете, че емоционалната регулация е трудна работа и не на всеки се отдава, и сигурно щеше да е добре да продължим живота си встрани от този епизод от парламентарните кулоари, ако нещо в горното видео не налагаше да му се обърне внимание.
Хубавката репортерка на онлайн изданието „Свободно слово“, която винаги е близо с микрофона си до Борисов и Пеевски, а и до всички правещи изказвания в кулоарите депутати, гледаше Петя Владимирова с такава насмешка (ако си падах по-патетична, щях да добавя „и с презрение“), че на мене вместо да ми стане смешно като на нея, ми стана мъчно. Ако си журналист и демонстрираш такова отношение към колега, и то не към кой да е колега, а към Петя Владимирова, чийто авторитет и опит са всепризнати, значи нещо сериозно се е объркало в тази професия.
Толкова от рубриката „В какво се фиксирах тази седмица“. Минаваме към бързо и стройно представяне на темите, в които са се „фиксирали“ нашите автори, за да може и вие да се фиксирате в каквото намерите за добре.
Светла Енчева е с много сериозна фиксация по линия на човешките права, затова тази седмица коментира прайда в Будапеща, който беше посетен от стотици хиляди души. Разбира се, това се случи благодарение на забраната на правителството на Орбан да има прайд. Висш пилотаж е да забраниш нещо и така да го направиш още по-популярно. Защо обаче прайдът в Будапеща беше посетен и подкрепен от много хора извън куиър средите, може да прочетете в „По прайда ще ги познаете“.
Емилия Милчева се фиксира в едни предсрочни парламентарни избори, които може би се пекат за наесен. „Мъртво вълнение влече към урните“ е тазседмичният ѝ анализ, в който разсъждава на кого и защо му трябват нови избори.
Е.Т. вече 18 епизода е фиксирана в троленето. Този път в светлината на прожекторите е Тошко Йорданов. Защото има такъв народ, има и такъв човек, ако знаете само още какви работи има… Ама айде, няма да ви развалям почивката.
Павлина Върбанова е един от най-фиксираните хора, които познавам. Тя практически това работи – да се фиксира в на хората грешките (заклевам я да остави този словоред така!) и да им ги оправя. Понякога пише и съвсем фиксирани в конкретни проблеми текстове в рубриката „Порция език“, като този: „Грешки (не)човешки“. Материалът на Павлина тази седмица е в съавторство с Георги Караманев от „Дигитални истории“ и двамата провеждат експеримент с изкуствен интелект, за да проверят възможностите му да коригира грешки на български.
Продължаваме с тазседмичните тоестки фиксации и стигаме до четвъртия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“, списван от Йоанна Елми, който този път излезе на 4 юли – националния празник на САЩ. По тази причина Йоанна си позволява един дълбоко личен и тъкмо заради това напълно разкошен текст за държавата гигант, майка на толкова противоречия. Не забравяйте да се абонирате за нюзлетъра на Йоанна.
Ина Иванова и тя е в играта с фиксирането – фиксира се в някого и го интервюира за рубриката на „Тоест“. В нея ви срещаме с хора, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Този път интервюто на Ина е с Пламен Петров, директор на Художествена галерия – Казанлък.
От време на време се фиксираме и в списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. В случая Стефан Иванов чете и препоръчва „Атлас на мъглявите континенти“ от Ихсан Октай Анар. „Ако някой познава и харесва Памук, нека прочете и Анар“, съветва Стефан.
На финала на този бюлетин ви изпращам към един фиксиран в поезията подкаст, в който тази седмица зазвуча стихотворението на Иван Димитров „8 процента“, написано специално за нашата рубрика „Стихотворение на месеца“. В „Четвъртъчна поезия“ – подкаста на книжарница „Махала“, Йордан Жечев чете стихове (които не е писал той) и казва някоя и друга дума (която е писал той) за живота като такъв или онакъв. Абонирайте се, за да ви идва в имейла, защото какво по-хубаво от стихотворение по пощата?! Йордан чете вълнуващо.
Оттук насетне ми остава само да ви пожелая да се фиксирате в приятни хора и добре охладени напитки и да ви благодаря, че сме заедно. За да продължи тази обща фиксация, може да ни подкрепите.
The pedalboard
library for Python is aimed at audio processing of various sorts, from
converting between formats to adding audio effects. The maintainer of pedalboard, Peter Sobot, gave a talk about audio in Python at PyCon US 2025, which was held in Pittsburgh,
Pennsylvania in May. He started from the basics of digital audio and then
moved into working with pedalboard. There were, as might be guessed, audio examples
in the talk, along with some visual information; interested readers may want to view the YouTube video of the
presentation.
Българската политика изглежда спокойна. Трети вот на недоверие не събаря, а циментира правителството; предоговорен е Планът за възстановяване и устойчивост (ПВУ) с шанс да се получат 1,5 млрд. евро до края на 2025 г.; институциите работят в привиден ритъм; еврото идва от 1 януари догодина. Едната част от опозицията – ПП–ДБ, е обезсилена чрез компрометиране, другата – националпопулистите от „Възраждане“, „Величие“ и МЕЧ, се опитва да компенсира немощта си с реторика и театрални „палаткови лагери“.
Но невидимо, студено и опасно мъртво течение дърпа навътре, далеч от брега. Няма буря, но България се дави. Подмоли на задкулисието станаха темели на регулаторите с новото кадрово обновление. Политическият канибализъм и флуидност белязаха партиите. Умореното общество е подлагано на непрекъснат стрес от пълзящото поскъпване на енергия и храни, но и от корупционни скандали и бушуващите под повърхността междупартийни противоречия, лични интереси и кризи на доверие.
Кой има интерес?
Кой би имал интерес от предсрочни избори наесен?
Партньорите в управляващата коалиция ГЕРБ–СДС, „Има такъв народ“ (ИТН) и БСП – Обединена левица и коалиционната гравитационна сила ДПС – Ново начало си се вричат във вярност по няколко пъти на седмица. Но последните години показват, че коалиционните управления се разпадат поради оттегляне на един от съюзниците. В правителството с премиер Кирил Петков (13 декември 2021 – 2 август 2022 г.) напусна ИТН. В предишното с премиер Николай Денков от ПП (6 юни 2023 – 9 април 2024 г.) ГЕРБ дочака месеца за ротацията – и дотам.
Знаците, по които може да бъдат разчетени настъпващи предсрочни избори, са:
корупционният скандал, разтърсил „Продължаваме промяната“ и съюза на ПП и ДБ;
струйното преливане на кметове към ДПС с лидер Делян Пеевски
Така властта ще се консолидира около познати политически играчи. Моментът е удобен – „ангелите“ са паднали, липсва обществена енергия за протест. Гласоподавателите губят вяра и така улесняват политиците да натиснат копчето за избори, когато им е удобно.
Освен това „домовата книга“, от която президентът избира служебни премиери, е почти попълнена – остава да бъдат избрани омбудсман и негов заместник. Този избор предстои до края на лятната сесия, тъй като парламентарната Комисия за пряко участие на гражданите, жалбите и взаимодействието с гражданското общество вече е готова с доклада от изслушванията на шестимата кандидати. (В обхвата на „домовата книга“ са и председателят на Народното събрание, управителят или подуправителите на БНБ, председателят или заместник-председателите на Сметната палата и омбудсманът или негов заместник.)
До края на юли ще бъдат избрани и членовете на Комисията за противодействие на корупцията. За целта се подготвя обикновено мнозинство, след като законът ще се промени, за да бъде намалено квалифицираното от 160 гласа. Този избор е форсиран от условията по ПВУ и ако не бъде извършен, България ще изгуби още средства.
Но най-важният избор за тандема Пеевски–Борисов – на нов главен прокурор, по всяка вероятност ще се отложи. В средата на юли, тоест след по-малко от две седмици, изтича 6-месечният законов срок, в който настоящият и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов може да изпълнява тази длъжност. Изглежда, че законът ще бъде променен, за да остане още Сарафов на този пост, след като Иван Гешев беше освободен от него преди две години.
В началото на годината законови промени, внесени от ПП–ДБ, спряха процедурата по избор на нов главен прокурор, кандидат в която беше единствено Сарафов. Тогава парламентът определи 6-месечен срок, през който „тримата големи“ в съдебната власт – главният прокурор и председателите на Върховния административен съд и на Върховния касационен съд – могат да изпълняват длъжността, ако не са избрани като титуляри. Парламентът обаче не се справи и дори не направи опит да започне процедура за избора на 11-те членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) от своята квота. Нов състав на ВСС е условие за избора на нов главен прокурор.
Анализатори виждат причините в липсата на споразумяване между политическите сили за фигурата. По bTV Андрей Янкулов, старши правен експерт в „Антикорупционен фонд“, коментира, че отсъства политическа воля.
Явно няма политическа договорка какво да се случи на този терен. Назад в годините това сме го наблюдавали, наблюдавахме го и през 2023 г. при т.нар. прегрупиране в прокуратурата, когато уж всевластният главен прокурор се оказа, че в рамките на една-две седмици може да бъде сменен, стига за това да има ясно изразена политическа воля.
Ако проучванията на социолозите са такива, каквито са, предсрочни избори ще възкачат на второто място след ГЕРБ–СДС партията на Пеевски – ДПС – Ново начало. Това ще го направи незаобиколим партньор в бъдеща управленска коалиция и ще му даде официално право на квота във ВСС, съответно и при избора на Първия обвинител. В случай че получи достатъчно гласове, Пеевски може да измести един от настоящите по-малки партньори, например БСП.
Кабинет на три крака – плюс „Делян“
„С Пеевски по̀ мога да се разбера“, заяви лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов тази седмица в парламента, благодарейки – за пореден път – за подкрепата за еврозоната, и обеща да заведе държавата там:
Аз искам да успеем заедно с колегите от БСП и ИТН и с голямата подкрепа на „Ново начало“! Знам колко им е кофти [на ПП и ДБ – б.а.] сега, като слушат. Но ако не бяха тези две по-малки партии и Делян да застане до нас, еврозона няма да има! Точка! И техните либерални говорители, вместо да ме питат от сутрин до вечер „Борисов и Пеевски заедно ли са?“, „ГЕРБ и „Ново начало“ заедно ли са?“, да кажат едно „мерси“, че тези хора застанаха до нас! Те сега, ако се дръпнат от вота, няма да има правителство.
Като в рекламата на бонбоните Merci – щастливи и благодарни, че ги има. Оказва се, че Пеевски не просто е четвъртият крак, а гръбнакът. Даже обяви, че правителството ще изкара пълния си мандат, сиреч – когато той каже:
Избори ще има, когато изтекат четири години.
Изглежда, не допуска, че ГЕРБ ще се осмели да го екстрахира от себе си.
Има три хипотези, при които кабинетът на Росен Желязков би могъл да падне:
провал на вот на доверие или несъгласие по ключов закон (например бюджет 2026, чиято макрорамка ще се гледа през септември);
демонстративно оттегляне на подкрепа от една партия;
чрез договорена задкулисно оставка.
През последните месеци процесът на смяна на партийна принадлежност от депутати, кметове и общински съветници стана стихиен. След Джевдет Чакъров от Догановото ДПС се отцепиха и прехвърлиха към Пеевски още трима народни представители – Ваня Василева, Марио Рангелов и Мюмюн Мюмюн. А общинските кметове в лагера на феномена Пеевски наближават числото 50. В същото време привържениците на Ахмед Доган така и не успяват да се консолидират и да действат около обявената преди седмици инициатива за нов партиен проект.
Предсрочни избори наесен ще освободят част от напрежението, което се трупа покрай цените. Най-облагодетелстван от предсрочен вот ще е Пеевски – след като ПП–ДБ го извадиха на светло с поканата в сглобката, той вече е редом до Борисов и го прави политически възможен. А Борисов пък го легитимира.
Ако се стигне до нови избори, може да изпревари и „бялата лястовица“ на президента – партийния проект, за който всички говорят, и така на практика да го обезсмисли.
Този брой е личен, защото е планиран за публикуване в Деня на независимостта, националния празник на САЩ – Четвърти юли.
В текста също така няма новини. И е дълъг. Но се надявам поне малко да помогне за по-доброто разбиране на новините. Защото те са моментна вариация на по-сложни и по-големи неща. А в настоящето новините от САЩ не са добри – поне за онези от нас, които гледат отвъд риалитито на политиката и идеологията и вярват в универсални човешки добродетели, като честност, морал, справедливост, смирение, милосърдие, разум, умереност и всичко останало, което е необходимо, за да живеем заедно и с доверие в света. И в бъдещето.
В края на май се навършиха десет години, откакто за пръв път пристигнах в САЩ. Кацнах на летище „Кенеди“ в Ню Йорк в два часа през нощта, ненавършила двайсет години. Десетилетие по-късно съм част от тъканта на Америка, тя е част от моята. Ежедневно се опитвам да разбера как точно се живее с това, какво означава. Особено в настоящето. Нямам еднозначен отговор. Особено в настоящето.
Фойерверки в малък курортен град на 4 юли 2024 г. / Класическа викторианска къща в малък провинциален град, украсена с цветовете на американския флаг
Промяната на значението на думата „бригада“ от задължителния труд по време на комунизма, за който ни разказваха родителите ни, към т.нар. Work&Travel (букв. „работи и пътувай“) програми в САЩ намирам и до днес за една от най-добрите метафори за Прехода, за връзката между Изтока и Запада, за малките държави, които са приклещени между големите империи.
По-голямата част от първите си месеци в Щатите като студентка на бригада прекарах в „бавния безславен Делауер“ (slower, lower Delaware). Дотам се стига за четири часа от Ню Йорк по безкрайни многолентови магистрали, чиято маркировка е единственият ориентир в тъмното, ако изключим билбордовете с реклами край по-населените места. За четири часа в България почти стигаш до морето. За четири часа във Франция влизаш в друг регион, с друга история и дори диалект. За четири часа в Нидерландия… вече не си в Нидерландия. Маршрут от четири часа в Америка е смешна чертичка върху умалената GPS карта.
Значителна част от населението на САЩ вижда големите градове – Ню Йорк, Вашингтон, Ел Ей, Филаделфия, само през екрана,
ако не броим някоя училищна или семейна екскурзия. Още по-голяма част от населението е концентрирана в градовете и никога не преживява провинцията, нито пустотата и безбрежността на средните и южните щати. Много от приятелите ми в Ню Йорк не могат да повярват какви истории им разказвам от места, на които те самите никога не са стъпвали. Много от хората, с които разговарям на „другите“ места, които не са Ню Йорк, не искат и да чуят за Ню Йорк. И всеки път ми казват много да внимавам във Филаделфия. Все пак са видели по телевизията или онлайн колко е опасно там.
По пътя: Уисконсин, планините Бъркшир в Масачузетс, Филаделфия
Голяма част от преживяванията ми през първата година в САЩ се превърнаха в основа на романа „Направени от вина“. Смъртта на студентка от Източна Европа в катастрофа още в първите дни; възходът на Доналд Тръмп и първите знаци за сериозни разломи в американското общество; богатите републиканци, които мразят имигрантите на теория, но ги предпочитат като евтина работна ръка на практика; групите българи, които ходят да чистят къщите на богатите в малкото останали острови на американската мечта и въртят схеми със зелени карти (днес някои от тях са тръмписти); чарът на Америка, безкрайният път, природата, оптимизмът и сърцатостта на хората, жестокостта им, глупостта им…
Двойка влиза във водата в Рехобот Бийч, Делауер, на фона на буря. Рехобот Бийч е основан като религиозна колония в края на XIX в., а днес е популярна гей дестинация.
Младостта, особено ако има известна доза характер, неизбежно ражда арогантност, глад за път и живот, твърдоглавост и задух спрямо местата, откъдето идваме, и хората, от които сме направени. Америка обещава да засити точно този екстремен, арогантен глад: за свят, за пари, за свобода, за безбрежност, за любов, за преживявания, за динамика, за всичко в крайните му, прекалени състояния, за нов живот, за нов Аз. В есето си Goodbye to All That (букв. „Сбогом на всичко това“) от книгата ѝ „Плъзнал към Витлеем“ американската писателка Джоун Дидиън пише, че Ню Йорк е град на младите, на младостта. Позволявам си да перифразирам, че САЩ е държавата на младите – и то не задължително физически.
Независимо колко остарява, Америка вечно ще бъде млада, така както Амстердам е най-красив есенно време, а Париж – през пролетта; така както Берлин и Германия събират в себе си цялата болка на XX век; така както София, а и България винаги ще бъдат донякъде неразбиращ себе си палимпсест на всички мъртви империи, които са надживели и от които са направени. Характерът на Америка е характерът на младостта: всичко е възможно, необуздано, сурово. В едната крайност е новото, пълното с надежда, а в другата – незрялото, неадекватното, първично жестокото, както може да бъде първично жестока само младостта. Всяка мечта си има цена.
Ню Йорк: Надпис „Шибаното преразпределение на благата е проста работа; хип-хоп“ / Стикери с надпис „Месията е тук“
Както всяка друга история, историята на Америка е в ежедневното.
Дори и поп фолкът е пълен с влияния от американската поп музика. Американската музика е родила или силно изменила повечето съвременни жанрове. Цялата ни поп култура – от киното, през анимацията, до литературата, как изобщо мислим и говорим културата – всичко това носи американски оттенък. Както и как разбираме и практикуваме демокрацията. Съвременният политически и обществен дебат в България и в света е директно повлиян от американските „културни войни“, чрез които САЩ опрашва света и които имат дълъг исторически път.
Европа и Америка са неразривно свързани през колониалните, имиграционните и културните обмени, а европейският мир и просперитет през втората половина на XX в. е до голяма степен възможен именно благодарение на Америка. За хората от Източна Европа самата идея за Америка продължава да е част от двуполюсното мислене на света, в което има добра и зла империя, добра и зла икономическа и социална идеология и т.н. В свое есе срещу позициите на популярния американски политик, социалист и кандидат за президент през 2016 г. Бърни Сандърс руският гросмайстор Гари Каспаров пише:
Докато Европа може да разчита на Америка да поема рисковете, да прави амбициозни инвестиции, да привлича мечтателите и иноваторите на света, и да, да бъде страна на неравенства, Европа може да жъне позитивите от всичко това, без да прави същите жертви.
Европейците следят сапунката на американската политика в пъти по-съсредоточено, отколкото се интересуват от европейските политики в Брюксел, камо ли пък от националната политика на друга държава членка на ЕС. Всъщност Америка си остава едно от малкото общи между всички европейци неща, заедно с музиката и футбола.
Сентръл Парк, Ню Йорк / Къщата на Томас Ман, Принстън, Ню Джърси / Магазин за грамофонни плочи. Подобни магазини, както и книжарници за книги втора ръка са неделима част от американския пейзаж / Каубойски ботуши, изложени на делауерския щатски панаир
Склонността на Америка да бъде отворена към експерименти – социални, политически, технологични, културни, е причина както за някои от най-светлите моменти в съвременната ни история, така и за едни от най-отвратителните и безчовечни. Вярвам, че сега е опасно залитаме към второто. Надявам се, че светлината ще се върне. Но за разлика от много хора мога да повярвам, че това са САЩ, защото САЩ винаги са били и това.
Постоянна борба между най-висшето и най-нисшето в човешката природа.
Стиховете на Ема Лазаръс, гравирани върху Статуята на свободата – „Нека аз да поема бремето на вашите тегла, на вашата бедност…“ – са избрани по време на труден исторически период, в който страната отново е разделена по линия на имиграцията. По-късно, когато Америка се бори за свободата на Европа през Втората световна война, расовата сегрегация все още е факт, а квотите за имигранти от Европа, включително за българи, не позволяват на много да намерят спасение отвъд океана от войната. Докато Америка стъпва на Луната, в Азия валят американски бомби, необезвредени и до днес. Докато Америка бори тиранията на комунизма по света, американките получават правото да отворят банкова сметка и да кандидатстват за заем без гарант мъж едва през 1974 г. Светлина и тъмнина.
В крайна сметка това е страна, построена върху противоречия: „живот, свобода и стремеж към щастие“, но само за някои, докато другите не се преборят за своето; върховенство на закона, но той не гарантира справедливост, ако тя не се извоюва; изграждане на свободна демократична държава, но пропита с чужда кръв. Историкът и биограф на няколко републикански президенти Джон Мичъм съвършено обобщава с фразата „борбата за душата на Америка“. Америка е в постоянна борба за собствената си душа – често със самата себе си.
Виждам крайностите, които правят Америка мечта и месомелачка, спасителка и узурпаторка, гений и глупачка, люлка на разума и на глупостта – всичко, едновременно, през цялото време, навсякъде – като метафора за вътрешната борба на всеки един човек. Както казва Гьотевият Фауст, „онази сила, която вечно към злото се стреми, но всъщност все добро твори“. Или обратното.
Автомобил, сниман в Рехобот Бийч, Делауер – всички табели носят послания срещу бившия президент Джо Байдън и Демократическата партия / Патриотични торти в голяма верига супермаркети / Къща в щата Пенсилвания
Все още имам надежда – и историографията донякъде ми дава основание – че националният мит и история на Америка почиват върху убеждението, че човек трябва да се стреми към доброто. Затова и наративите ѝ са обект на постоянна критика, пренаписване, анализ. Отвъд идеологията, отвъд национализма, отвъд всичко останало все още стоят някакви ценности.
По същия начин вярвам и в европейската идея – не като политика, а като принцип. Принципът на доброто, на човешкото.
Не е ли това всъщност пустото право на живот, свобода и стремеж към щастие – не гаранцията, че ще ги получиш, а свободата да се бориш за тях. Никой не е обещал, че борбата ще е лесна. Съвременната демокрация, включително и тази в САЩ, е родена в кръв и войни. И това, че веднъж сме се преборили, съвсем не означава, че не се връщаме именно там, откъдето сме дошли. Но в крайна сметка кои сме ние, че така нагло да очакваме края на историята да се падне точно на нас?
Надпис в музея на Холокоста във Вашингтон, окръг Колумбия: „Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах – не бях комунист. Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах – не бях социалдемократ. Когато дойдоха за профсъюзите, аз мълчах – не членувах в профсъюз. Когато дойдоха за евреите, аз мълчах – не бях евреин. Когато дойдоха за мен – вече не бяха останали хора, които да ме защитят.“ Мартин Нимьолер, лутерански свещеник, който първоначално подкрепя нацистите, а по-късно е заловен, тъй като се противопоставя на режима.
Откакто се върнах да живея в САЩ, съм била в 14 щата, пресякох линията Мейсън–Диксън, шофирах повече от двайсет часа от Източния бряг до Големите езера – и вероятно не съм видяла и преживяла и прашинка от всичко, което има за виждане и преживяване. Европейците често обвиняват американците, че не пътуват и не говорят чужди езици, но преди да си живял в държава гигант, е трудно да разбереш какво е да обитаваш огромна територия между два океана, която може да ти предложи всичко – какъв е смисълът да бъдеш другаде?
Природата: Падането на есенните листа в Нова Англия, щата Масачузетс. Красивите цветове привличат наблюдатели от цялата страна и чужбина / Залез на плажа по време на тежките канадски пожари през юли 2024 г., когато качеството на въздуха на Източния бряг беше толкова влошено, че с дни не можеше да се излиза / Миграция на канадски снежни гъски през зимата / Самотно дърво на морените в планинската верига Поконо, Пенсилвания / Езерото Мичиган / Каньоните в Уисконсин
Умберто Еко казва, че „общият език на Европа е преводът“. Америка говори само един език, който е и световен (Олга Токарчук тъжи за англоговорещите, които никога не могат да се оттеглят от света в самотата на езика си), и затова може би понякога ѝ липсва концепцията за друг, както и свързаност със света.
Още от времето на The Frontier – невидимата и вечно движеща се граница, която американците преследват
и в рамките на която разбират територията на държавата, но и на личността – светът и бъдещето се вземат, доминират, опитомяват. Веднъж изпълнила географската си мисия, днешната Frontier (импулсът за завладяване) може да се измести към Аза (т.нар. уелнес култура на самоусъвършенстване и овладяване на човека, на етикетирането и контролирането на всяка емоция, на продуктивността, на свръхчовека); към Космоса; към изкуствения интелект.
Американският град – лабиринти от бетон, стъкло и стомана. Ню Йорк / Филаделфия / Чикаго
Дори и в ужаса на настоящето, в Америка се намира добро – и то много. Както дълбоко в „Тръмпландия“ – в кварталите с каравани, където се веят знамена и хората се обличат в цветовете на американския флаг; или в мрежите от клубове, където се събират полицаи, пожарникари и ветерани от войните и които обикновено са затворени за външни посетители; така и в „либералните“ среди на Ню Йорк; в алтернативните квартали на Филаделфия, където властват уелнесът, политическата коректност, вярата, че с повече усилия можем да видим цвета на аурата си; на „безопасните места“ (safe spaces) и т.н. Говоря си със земеделци и академици, с бизнесмени и чистачи, с 80-годишни хипита и млади консерватори. На живо, извън сапунката и машината за гняв на телевизията и социалните мрежи, които настоящата администрация владее до съвършенство и на които е продукт, всъщност винаги надделява човешкото.
А може би просто съм наивна. Америка има навика да ни прави наивни.
Прекомерният комфорт, изолацията, самотата, дигиталното съществуване подкопават връзката на човека с живота, с общността, със света, със самия себе си и с последствията от действията му; никъде това не се усеща по-силно от мястото, където се ражда и първо идва бъдещето. Доброто ражда зло. Но и злото ражда добро: опитите за политически репресии, цензура и крайностите все още срещат съпротива и водят до осъзнаване колко крехка всъщност е свободата, колко трудна работа е демокрацията. Всеки американец, с когото разговарям, независимо от политическите, религиозните или каквито и да било други убеждения, прави това, което прави, защото вярва в нещо. И защото е убеден, че ще промени света към по-добро. Точно толкова красиво, колкото и опасно. Но все пак си мисля, че е по-добре да вярваш в нещо, отколкото да не вярваш в нищо.
Хората: Концерт на открито в биоферма в Делауер / Подреждане на участниците в конкурс за най-красиво теленце на панаира в Делауер / Въртележка на карнавала / Емблематичният КГБ бар в Ню Йорк / Работници на щанда за пържени лакомства на панаира, включително „колосалния лук“ – лук, който се реже по специфичен начин и се панира в мазнина; сред другите деликатеси са пържено парче масло и пържени сладки / Квартално празнуване на Деня на благодарността в местната църква във Филаделфия; т.нар. Potluck, в който всеки присъстващ носи ястие за общата трапеза / „Офренда“ за мексиканския Ден на мъртвите (нещо подобно на храната, която ние приготвяме за Задушница), който се отбелязва на 1 ноември, в някогашния Италиански квартал във Филаделфия, където днес живеят и работят основно хора от латиноамерикански произход / Студенти се организират за политическа акция на кампуса на Университета „Дрексел“, Филаделфия / Бездомник спи върху шахта, докато двама бегачи се приближават към кръстовището, Филаделфия
Америка винаги е била машина за истории, особено умела в това да разкаже мита за самата себе си и да го продаде на света като чиста истина. Маркетинг висш пилотаж. Търговец на вяра. Привидната близост със САЩ създава у много европейци илюзията, че познават американската култура и живот или че те са (ни) близки. Нищо не е по-далеч от истината. Затова и Америка ще продължава да (ни) изненадва, шокира, отвращава, омайва, разочарова, привлича, да предизвиква завист или смях, възхита и така нататък, и така нататък. I’m afraid of Americans, пее Дейвид Боуи. Страхувам се от американците.
Shine, perishing republic!(„Сияй, гинеща републико!“), пише пък поетът Робинсън Джефърс през 1925 г. Три години преди това афроамериканският поет Клод Маккей описва своята родина като хранеща го с хляба на горчивината, задушаваща го. И все пак същата тази сила тече във вените му, продължава сонетът, и именно затова той устоява на жестокостта ѝ. А един ден всичко това ще е потънало в пясъка на времето. Нишката на литературата и изкуството – почти винаги обект на някаква форма на цензура и отпор от страна на американските институции – успява най-добре да улови душата на Америка в кехлибара си.
Или по Сюзан Зонтаг:
На Америка: отдавам ти чест, особено на онези твои страни, които не са красиви: новите ти банки; захарта ти; паркингите ти. Винаги съм се опитвала да видя най-доброто в теб и в хората ти, които често са привидно приятелски настроени и забавни, но вътрешно зли. Това няма значение. Прекарах живота си в това да те откривам – тоест да откривам себе си. Аз съм това, което съм, защото съм гражданка на тази държава и жрица на този начин на живот. И затова – изгорете тялото ми и разпръснете останките му сред цигарената пепел до неизядените картофи в чиниите ви (защото сте на диета).
Обичана, мразена, идеализирана, очерняна, необходима, арогантна, спасителка, мъчителка – честит рожден ден, Америка! Бъди добра със света, от който си направена. И който често пряко волята му, а понякога и за добро, продължаваш да дълбаеш с острото си длето.
* Превод: Леда Милева
Заглавна снимка: „Руините на Империята II, или Земята поглъща къщата на господаря“ – инсталация на американския визуален артист Киян Уилямс на Биеналето в Музея на американското изкуство „Уитни“, Ню Йорк, 2024 г. Скулптурата, която е копие на западната фасада на Белия дом, потъва в земята. Обърнатият американски флаг е сигнал за военно положение или криза.
Всички снимки в статията са от личния архив на авторката.
Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!
Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:
Има ли грешка, има и прощка. Ако сте открили нещо нередно тук, значи и вие имате погледа на коректор. Във времената, когато все по-малко медии и дори издателства се доверяват на специалисти, които да следят за правописа, дали пък изкуственият интелект (ИИ) няма да се окаже полезен помощник? Време е за един показателен правописен експеримент.
ИИ безспорно е голямата новина на днешния ден. И докато той е способен на все повече чудеса, ние продължаваме да търсим ежедневните приложения, в които технологията може да помогне, да облекчи… дори да ни замени.
Всички (надяваме се) вярваме, че по правописа, а не по дрехите днес посрещат онлайн. В технологичната епоха общуваме все по-често чрез писмени текстове и начинът, по който го правим, определено издава толкова много на събеседника. Може ли ИИ да ни помогне да пишем грамотно?
Павлина и Георги ще се опитат да проверят възможно най-безпристрастно чрез своя експеримент.
Човешко е да се греши…
Нали уж ИИ все повече заприличва на нас и нищо човешко не му е чуждо? Да видим как се справя в „стресова“ ситуация – с медиен текст, в който нарочно залагаме 30 грешки от всякакъв характер: правописни, граматични, пунктуационни, лексикални.
Министъра на околната среда и водите (МОСВ), Манол Генов, съобщи в интервю за „Би Ти Ви“, че инспекторите на ведомството проверяват 250 сигнали_ свързани с продуктовите такси за черна и бяла техника. Повод за разговора е нашумялата миналата седмица проверка на Комисията за защита на конкуренцията за картелно споразумение при вдигане на цените с 800–1000 процента между фирмите, които събират такса, за да рециклират старите електроуреди и електроника.
Министър Генов заяви, че сигналите са от средата на миналата година, но регионалните инспекций разполагат с малко хора, затова проверката на „250 сигнали е изключително непосилен труд.“ Той настоя, обаче, че всички сигнали се проверяват.
Министърът каза, че някои фирми, например занимаващи се с интернет търговия_ не са обхванати с тези продуктови такси. „Много сме мислели какво можем да направим съвместно с Националната Агенция за Приходите. Имаме виждания, предстоят срещи с министерство на финансите по този въпрос, за да измислим подходящо законодателство,“ каза министъра на екологията.
Според Генов, продуктовите такси, които се събират в момента_ са символични. Като един от проблемите с еко таксите, той посочи остарялата наредба към закона за управление на отпадъците, определяща размера на продуктовите такси в България. Същевременно Генов е на мнение, че операторите са решили да вдигнат цените благодарение на повишаването на проверките през последните месеци от страна на еко министерството. Той посочи, че операторите на продуктовите такси са създадени, така че да не могат да формират печалба, а „всички пари да бъдат вложени в оползотворяването на тези отпадъци.“
После включваме най-модерните модели ИИ. Важен нюанс за технологичните любители: използваме моделите, които сме избрали, не през потребителски интерфейс и личен профил, а през програмен интерфейс, така че резултатите да не се влияят от предишните ни взаимодействия с моделите. За да е още по-пълноценен експериментът, на всеки модел подаваме по две задания (промптове). С първото просто молим текстът да бъде коригиран и да получим обяснение защо е направена дадена корекция. Второто задание е значително по-подробно и го създаваме след няколко „разговора“ с ИИ. Използваме техника, наречена meta-prompting – даваме съставени от нас указания на GPT-4o, който да ги развие и прецизира. В резултат се получава задание, което е по-дълго дори от самия текст. (Означаваме кратките задания с LP, а дългите – с SP.) В единия опит имаме просто „случаен изстрел“, в другия пробваме дали конкретни указания ще подобрят резултата. Дали наистина ще има разлика?
За участие в теста избираме два от моделите в платената версия на ChatGPT – GPT-4o и о3. Тук са Claude 4 Opus на Anthropic и флагманът на Google – Gemini 2.5 Pro. Всички те са платени, единствено последният има ограничен брой свободни заявки.
За пъстрота добавяме българския BgGPT и безплатната версия на ChatGPT. Важно е да отбележим, че използваме популярните големи езикови модели, никой от които не е обучен толкова добре на български език, нито пък е „специализиран“ в такава специфична роля като коректорската. Даваме на всички само по един шанс. Затова в таблицата с резултатите няма да видите GPT-4o (LP) – при тази заявка моделът просто върна малка част от текста.
Електронният коректор
Ето че пускаме заявките, след секунди получаваме отговорите, събираме резултатите… и се оказва, че трудностите тепърва започват. Как да преценим дали всички грешки са коригирани, ако например моделът е редактирал текста и е избегнал конкретната правописна неточност? Какво правим, ако добави, вместо да поправи грешки? Трябва ли да го стимулираме с допълнителни точки, ако е открил място в текста, което си струва да бъде „загладено“, дори да не става дума за явна грешка? Ще му прощаваме ли, ако просто промени вида на кавичките?
Опитваме се да бъдем максимално безпристрастни и така събираме резултатите в подробна таблица. Ето как се справиха моделите с конкретните задачи.
Кликнете на на таблицата, за да я видите в пълен размер.
Грешки, които (почти) всички модели откриха
Едва ли ще бъде изненада, че формата инспекций не се изплъзна от ничий поглед – все пак очакваме ИИ да се справя минимум на ниво автоматична коригираща програма. И на двете места, където думата министър беше погрешно написана с кратък член, това беше поправено надлежно от всички, ако пренебрегнем, че Gemini (SP) реши изобщо да не членува думата в самото начало на текста: Министър на околната среда…¹ Приятно сме впечатлени, че ИИ се ориентира в синтактичната служба на думите, когато това е от значение за правописа, но и грешките са тривиални, затова би било пресилено да заключим, че владее добре правилата за поставяне на пълен и кратък член.
Всички модели отчетоха липсата на главна буква в министерство на финансите и само с едно изключение (Claude SP) поправиха Националната Агенция за Приходите на Националната агенция за приходите, тоест приложиха правилото за правописа на съставните собствени имена.
В областта на пунктуацията ИИ забеляза липсващата запетая в началото на обособената част свързани с продуктовите такси за черна и бяла техника, която несъмнено много хора биха поставили дори и интуитивно, но далеч не толкова много биха се сетили за затварящата запетая в края на подчиненото изречение които се събират в момента².
Грешки, които никой модел не забеляза
Да, признаваме си, че бяхме взискателни и с някои грешки вдигнахме летвата високо. Но как иначе ще разберем колко може ИИ? Уви, той изобщо не отчете неуместното съкращение МОСВ, което се употребява за Министерството на околната среда и водите, но не и за министъра.
Нито един модел не премахна кавичките при Би Ти Ви. За да сме пунктуални, уточняваме: липсва изрично правило, че при собствени имена, които се състоят от названия на букви, не се поставят кавички. Засега кодификаторът ни е дал само примери във връзка с друго правило.
Думата еко министерство следва да се пише слято и това е отчетено от повечето модели, но никой от тях не се е сетил да замени малката буква с главна. Освен професионалните коректори вероятно малко хора биха го направили. А е редно, защото, когато дадено съставно собствено име се съкращава или се перифразира, главната буква се запазва, например Министерство на външните работи – Външно министерство.
При 800-1000 процента половината модели са заменили малкото тире с дълго, но нито един не е оставил интервали, както е редно според официалните правописни правила: 800 – 1000 процента.
Какво още мина под радара?
Двете излишни запетаи, ограждащи името Манол Генов в началото на текста, бяха премахнати единствено от Gemini (LP) и o3 (LP). Пунктуацията при цитиране също затруднява ИИ, макар че точно тук правилото е формално: щом цитатът е вмъкнат в авторово изречение, кавичките се затварят пред точката. Около половината от моделите не са поправили грешката и в трите случая.
Слятото, полуслятото и разделното писане в българския език са предизвикателство и за хората, и за ИИ. Само Gemini (LP и SP) са се справили със сливането на еко таксите в екотаксите и на еко министерството в екоминистерството. Непоследователно действат Claude (SP), GPT-4o (SP), o3 (SP), o3 free (LP и SP), които са коригирали едната грешка и са подминали другата, при положение че те са еднотипни. Осмеляваме се да мислим, че в сравнение с ИИ по-вероятно е човешкият интелект или да коригира двете грешки, или да не ги регистрира.
Освен правописни, пунктуационни и граматични грешки, заложихме и две лексикални – неточно употребени думи. Едната (благодарение на) беше уловена от половината модели и вместо ние да обясняваме, даваме думата на Gemini (LP): „Предлогът „благодарение на“³ има положителна конотация и не е подходящ за описване на негативно събитие (вдигане на цени).“ Моделът дори ни предлага два варианта за заместване – и двата сполучливи: вследствие на и поради. Другите справили се със задачата заменят неподходящия предлог със заради и в резултат на.
Втората лексикална грешка е при употребата на повишаване в съчетание с проверки. Просто проверките не се повишават. Само два модела са забелязали това: o3 (LP) е заменил думата със засилването и това според нас е сполучливо, а BgGPT (SP) – с увеличаването, за което сме му присъдили половин, а не цяла точка⁴.
Потвърдено: ИИ халюцинира
Понякога ИИ си въобразява, както знаем. Оказва се, че може да си измисля и грешки, след което, естествено, се чувства задължен да ги коригира. Няколко модела (Gemini (LP и SP) GPT -4o (SP), o3 (LP и SP), GPT free (SP) са добавили запетая след например, която е излишна – в случая с тази дума се въвежда обособената частнапример занимаващи се с интернет търговия. Дори и въпросната дума да беше употребена като вметната част, тя е от онези, които не се ограждат със запетаи.
Необяснимо защо някои модели са премахнали отварящите и затварящите кавички при първия цитат в текста, но при другите два цитата са ги оставили. Възможно е цифрите в началото на цитата (250) да са объркали ИИ. Явно първият цитат го смущава, защото там наблюдаваме и други решения, заради които сме го санкционирали с отнети точки: скъсяване на цитата чрез преместване на отварящите или затварящите кавички; промяна на съгласуването, което води до граматическа грешка: проверката на „250 сигнали са изключително непосилен труд.
Обобщени впечатления
22,5 от максималните 30 точки получи победителят o3 (LP), а само на половин точка след него е Gemini (LP) Най-слабо представилите се модели като цяло са успели да покрият минимум 1/3 от грешките. Доста сериозна е разликата в представянето и заради различните задания – когато получат по-дълъг и прецизен промпт, моделите се представят значително по-успешно. С две изключения – GPT free и BgGPT – вероятно защото като по-малки модели по-трудно могат да навлизат в дълбок контекст.
Сигурни сме, че всеки може да направи своите изводи, да прецени доколко добре се справя ИИ с българския правопис, граматика и пунктуация и дали си струва да му се довери в тази роля. И ако нещо е сигурно, то е, че моделите са далеч от това да изпълняват ролята на опитен и добър коректор, толкова дефицитна, важна и често липсваща, уви, в българските медийни среди.
Ето накратко личните впечатления на всеки от нас.
Правописно и лично
Павлина Върбанова: Признавам, че преди да направим експеримента, бях по-скептично настроена за коректорския капацитет на ИИ. Приятно съм изненадана, че поправи доста неформални грешки (например запетаята при така че), тоест в някаква степен той е започнал да „разбира“ текстовете. И това – при положение че не е специално обучаван да действа като коректор.
На сегашния етап ИИ може да се ползва като помощник за поправяне на грешки в сравнително кратки текстове, но без да му се възлагат отговорни задачи, а по-скоро за да посочи проблемни места, които са се изплъзнали от вниманието на пишещия. Възможно е ИИ да ви подведе и да предложи грешна корекция; също така при еднотипни или дори при еднакви грешки да поправи едната и да пропусне другата. Затова бъдете бдителни! В анализа наблегнахме на слабите места, за да заострим вниманието ви, а не за да ви откажем изцяло от коректорските услуги на ИИ.
Георги Караманев: Смятам, че моделите се представиха доста силно и откриха грешки, които лично аз бих пропуснал. Вижда се още нещо важно – как точното, прецизно задание сериозно подобрява резултатите. Според мен това е и ясен знак, че може да ги използваме в ежедневието. Разбира се, с едно наум. Те със сигурност могат да направят по-грамотни текстовете на огромна част от пишещите в мрежата и дори в общественото пространство.
В работата си и аз ги използвам в тази роля. Сайтът ми „Дигитални истории“ е изцяло некомерсиален, затова не мога да си позволя редактор или коректор (нещо, което искрено ми липсва от времената на традиционните печатни медии) и ИИ помага с идеи за корекции на всеки текст. Всяка от тях обаче преценявам аз, разбира се, и такъв би бил съветът ми към читателите. Така е и с почти всяко от безбройните приложения на технологията. Нещо повече – всеки нов идва с нови възможности, както личи от нашия анализ (а и от „представянето“ на ИИ на матурата по български).
Експериментирайте, опитвайте. Доверявайте се, но… проверявайте. ИИ е тук, за да остане, и си струва да се възползваме от всяка следваща негова впечатляваща възможност.
1 На друго място Gemini (SP) постави излишен определителен член: Министърът Генов заяви…
4 Увеличава се броят на проверките, а не самите проверки, затова този вариант не е съвсем точен.
Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.
This was originally titled “I miss when computers were fun”. But in the course of writing it, I discovered that there is a reason computers became less fun, a dark thread woven through a number of events in recent history.
Back in the 00’s, if you wanted to move money between arbitrary people over the Internet, you realistically had one option: PayPal.
The thing about PayPal is that it holds onto your money, but it isn’t a bank? I do not fully appreciate the architecture or its implications here, but PayPal’s point of view seems to have always been that they can do whatever they want. They’ve always been pretty fussy about the use of PayPal to facilitate commissioning artists for drawings of unicorn wieners, for example, so if they thought you were doing that, they would just lock your account and also keep all your money for six months. For safekeeping, I guess. And interest.
Yet PayPal was the only option for many rinky-dink individuals selling one-off goods and services, so there was some amount of frustration that the only available middleman had exclusive right to say how you were allowed to spend your money, or what kind of indie business you were allowed to run. And if they caught you ignoring the rules then they got to keep your money for half a year.
And then in 2010 or so, I heard about Bitcoin. And it sounded like the wave of the future. Finally, a way to just send money to someone. What a fucking concept. And imagine what you could build with such a system! Websites could have real tip jars. Browsers could have tipping built right in that transfer only a few cents, since transactions would be so effortless.
I downloaded a miner (well, the miner at the time, I think) and ran it for like a day and failed to mine a coin. There was nothing else to really do, so I closed it and forgot all about Bitcoin.
Fast forward a bit, Bitcoin has reached mainstream awareness, and… none of that stuff happened. Bitcoin is not so much a currency as it is an entire ecosystem of schemes. The only mention I’ve heard in the last year of being able to actually buy anything with Bitcoin was gray market estradiol. (Even gray market FIP medication just takes credit cards!) The only browser with built-in tipping is the one spearheaded by a man whose other claims to fame are inventing JavaScript and wanting to outlaw my marriage, and the token it uses apparently had 80 whole sellers in the past 24 hours. Sounds like all of that is going great.
Meanwhile, fifteen years later, the state of the art in sending arbitrary people money seems to be… uh, PayPal. But now we have Stripe, too, which can take credit card payments if you know how to make a website that uses it, but which also forbids drawings of unicorn wieners. Patreon? Stripe and PayPal. Itch? Stripe and PayPal. Ko-fi? Stripe and PayPal. Nothing is fundamentally different.
But the dream has died. It almost came true, and then it was immediately co-opted by a bunch of get-rich-quick grifters and a bunch of turbo-libertarians whose entire identities are defined by the Things that they Own and who want to cryptographically impose that on everyone else too because they’re mad that World of Warcraft nerfed warlock or something.
And I suspect the core problem that has wended its way through the history of cryptocurrency is that the vast majority of people involved do not actually care what the thing they’re flocking to is. What they care about is that it has a graph, and that they get rich if the graph goes up, so they say whatever might make the graph go up. The graph even looks exactly the same for every coin and NFT and Whatever else: x-axis time, y-axis dollars. The only place the thing appears at all is in the title, where you can safely ignore it.
Plenty of people will talk up the supposed benefits of their pet thingamajig, of course, but my suspicion is that many of them don’t actually care that much. They have a vested interest in getting other people to buy into the thing, Whatever the thing may be, because then graph go up.
And so you have what I can only call a culture of Whatever. Bitcoin failed as a currency because the people who got most invested in it do not care about currency — it could be bottled dragon farts for all they care, except that putting it on the computer means there’s no need to actually worry about a product. It’s just something to pump the value of; the underlying asset could be, well, Whatever. And Bitcoin itself is open source, so you can copy it and make your very own coin, your very own Whatever. With NFTs, you can make an entire family of “collectible” Whatevers — a strange descriptor given that you can’t actually collect one of each of them, but who really cares if the description makes sense? It doesn’t matter what the art is, or how the technology works, or what the tokens are attached to. It just has to be something you can convince other people to buy. The actual thing can be Whatever.
I think this adequately explains why the proliferation of these guys helped suck all the air out of Twitter. Tens of thousands of grifters lining every sidewalk, each one passionately hawking an indistinguishable Whatever that they don’t actually care about. Endless, endless fake enthusiasm from people all trying to convince each other to buy into their boilerplate box of nothing. Buy my thing! Haha no don’t worry about how much of it I own — let’s talk about how much of it you should own! Hint: it’s a lot!
The Web is a cool thing because anyone can just put stuff on it. It is the largest town square bulletin board ever devised. Back in the day, your ISP would even give you your own website! I don’t think they do that so much any more, but there are more cheap or free options than ever — hell, you can host a little website on GitHub.
And it used to mostly consist of little things made by people, and that was pretty cool! You would see more than four websites in a day. Websites would have colors! They wouldn’t all be designed for a three-inch-wide screen and then just scaled up when you’re at your desk! Twitter once let you set your own background image for when people looked at your profile.
But the trouble with everyone having a bunch of websites is that you lost track of them all and you didn’t really know when they updated and it was hard to talk back to a website. Also, making your own website is kinda hard? You have to, like, learn things.
And so the entire Web sort of congealed around a tiny handful of gigantic platforms that everyone on the fucking planet is on at once. Sometimes there is some sort of partitioning, like Reddit. Sometimes there is not, like Twitter.
That’s… fine, I guess. Things centralize. It happens. You don’t get tubgirl spam raids so much any more, at least.
But the centralization poses a problem. See, the Web is free to look at (by default), but costs money to host. There are free hosts, yes, but those are for static things getting like a thousand visitors a day, not interactive platforms serving a hundred million. That starts to cost a bit. Picture logs being shoveled into a steam engine’s firebox, except it’s bundles of cash being shoveled into… the… uh… website hole.
Traditionally, the way to pay for keeping your website online has been to slather it in ads and suffer the humiliation of Pepsi trying to sell Pepsi halfway down your page. Ads don’t pay very much, but for a moderate-size endeavor, that’s fine. You write your article and put an ad on it and make twenty cents a month or whatever. I don’t know, I don’t run ads because they’re an embarrassing blight that make everything they touch worse.
Together, these forces push big platforms in a very specific direction: maximize how many ads people see. To the exclusion of just about anything else. So Engagement becomes king — it’s okay if your users are miserable, so long as they’re here. It’s okay if the ads are obnoxious, as long as they’re seen.
Then this model spread into phone software. And then into videography. And then, somehow, into fucking, Windows??
And when the primary focus of the business is on the ads, everything else is sort of ancillary — it’s only important insofar as it keeps people around, to look at the ads. It’s jingling keys. It’s… Whatever.
This is the driving force behind clickbait, behind thumbnails of white guys making 😯 faces, behind red arrows, behind video essayists who just read Wikipedia at you three times a week like clockwork, behind suggestion algorithms, behind recipe blogs that all look the same and have a mile of filler fluff, behind video game websites abandoning the idea of articles and instead turning into SEO vultures with inexplicably lengthy articles telling you “the blue key is under a rock by the river” so they have more paragraph breaks to put ads between, behind TikTok’s model of being a constant stream which I have to only guess at because I have never had any interest in TikTok but I assume it’s a worse version of YouTube Shorts and I already find those pretty irritating.
It’s all the same thing.
Look at it. Look at it, you stupid baby. Look how outlandish or shocking or extreme or dramatic, Whatever it is. Just shut up and look at it, so Home Depot will give me a quarter of a tenth of a cent.
At least when I write a lot, you know it’s because I wanted to write it. Also I’m probably not lying to you because someone paid me to do it!
And the only real hope I have here is that someday, maybe, Bitcoin will be a currency, and circulating money around won’t be the exclusive purview of Froot Loops. Christ.
Did you know there were entire get-rich-quick schemes about this? It’s like writing fake novels. Just make a website with a generic WordPress theme (every website looks the same anyway), write a bunch of bland nothing articles about things that seem a little obscure, and slather it in Google ads. Then let the money roll in from people accidentally finding your website and leaving when they find out it’s useless. But it’s too late because you already got the ad view!
I say “were” because bothering to write generic filler about nothing is passé — now the computer can do it for you!
I tried Mastodon for a while, but it was fairly quiet, and the user experience was… still… not… a good time.
If you told me ten years ago that by 2025 we’d have the Star Trek computer, I would’ve been ecstatic. How fucking cool is that! You talk to your computer and it does things!
But we didn’t really get that. We got, I guess, sparkling autocomplete — a fancy chatbot that can string words together in the most inoffensive people-pleasing customer-service voice you’ve ever heard.
The result is something I adamantly do not want to interact with. I do not want to be exposed to LLM output at any time. It’s noise, and I feel like I get a little dumber every time I accidentally start reading it. My brain is already a bit glitchy, and I really cannot afford to have it work even more less good.
And speaking of things that work even more less good, the technology… sucks? It fundamentally doesn’t do the thing that its investors and diehard fans say it does. It just strings together text that is statistically plausible. And every new alleged advancement comes with some invested airhead billionaire boasting about how the computer is as smart as a Ph.D holder now, and then you see the output and it’s still the most generic banal brain-rotting sludge you’ve ever seen in your life.
Most of my exposure to LLM output is via Google cramming it everywhere they can think of, and in every instance the result is worse. Google Search keeps redesigning its way around my μBlock filters to dedicate an entire third of my desktop screen height to an “AI summary” — which either lightly restates the highlighted part of the top search result anyway, or is just total bullshit. YouTube keeps showing a sprinkling of “AI summaries” under video thumbnails that, without fail, restate the video title in more words. My phone’s fucking weather app has an “AI summary” with incredible insights like “it’ll get warmer over the course of the week”, which I could readily see for myself if this block of white noise weren’t pushing the temperature graph off the bottom of the screen. Over and over, actual information is moved out of the way to make room for an unreliable lossy compression of that information into text that takes longer to read.
But this is worth billions of dollars.
I think what really gets me here, and what no one really talks about, is that the bar has been revealed to be so low. LLM features get bolted onto fucking everything because what they do, what they really do, at their core, is this: Whatever. They do Whatever. And that’s great, because Whatever is something. There’s no such thing as an error, no empty results page, no such thing as a missing feature or an uncovered case. Almost without fail, you’ll get something. Is it useful? Is it correct? Is it remotely based in reality? Who cares? Far more important is that there is output. Whatever is apparently better than nothing. Cheap and inoffensive and disposable, like a red beer cup. We are doing to the Internet what we already did to the ocean: filling it with a great swirling vortex of trash.
“Ah!” the Hacker News commenters cry. “But have you tried it?” they ask with all the indignity of a kindergartener offended that you won’t eat their mud pie.
But yes, thanks: I was once offered this challenge when faced with a Ren’Py problem, so I grit my teeth and posed my question to some LLM. It confidently listed several related formatting tags that would solve my problem.
One teeny tiny issue: those tags did not and had never existed. I typed this additional context into the computer, and it generated a profuse apology followed by a different set of fictional tags. That was the end of that grand experiment.
The trouble was likely that there was no built-in way to do what I wanted, and no one had ever successfully done it before, so the machine had nothing to draw from… and simply generated something that sounded plausible instead. Because that is what this technology does: it continues a conversation in a way that sounds plausible, as defined by similarity to existing conversations. If there are existing conversations about the topic, great! That makes for a more specific measure of plausibility. If not, even better! Just about anything might be plausible! It can just generate Whatever!
I cannot stress enough that this is worse than useless to me. Not only did it not answer my question, but it sent me on a wild goose chase making sure I had not somehow overlooked the fake API it generated.
Like, just to calibrate here: you know how some code editors will automatically fill in a right bracket or quote when you type a left one? You type " and the result is "|"? Yeah, that drives me up the wall. It saves no time whatsoever, and it’s wrong often enough that I waste time having to correct for it.
And that’s a predictable operation that inserts a single character! What we’ve invented is an entire fake persona that will waste your time entire paragraphs at once.
I can’t imagine using this to do any actual work and I don’t understand how anyone else does. This is a whole new kind of failure case we’ve invented. I did also ask people about this problem, and they responded in the ways people might: they said they didn’t know, or they suggested an elaborate and tedious workaround that would technically solve the problem (but introduce new ones). But the LLM statistically generated something that sounds like an API that could exist. It produced an answer that was plausible, thorough, informative, relevant, and contained no useful information whatsoever. It produced the opposite of information! It produced noise.
Why would I want this? Why would I want to use a machine that sometimes generates text that resembles a person confidently lying to me? People are sometimes wrong, sure — that’s why Stack Overflow has downvotes — but this is something else entirely. If a real person did this to you, you would stop asking them questions real fucking fast.
LLM output is crap. It’s just crap. It sucks, and is bad.
Anyway I went on to do the thing I wanted regardless, because I’m a programmer and I know how to make computers do things.
I mean, I get it. I was trying to do something that had never been done before. LLMs are fine at things that appear a zillion times in their training data — in fact, this is probably a big part of the trick, because the things that appear more often in their training data are the things people are more likely to ask about in general and thus the things people are more likely to ask an LLM. But whose creative output consists solely of doing things a million people have already done? Is everyone else working on projects built exclusively out of lists of primes and rebalancing binary trees?
Back in December, I was complaining about something else (surprise, it was Web ads!) and just happened to look at the Visual Studio Code website, most of which was devoted to its LLM code-completion service, Copilot. I don’t care to desecrate this blog with LLM output — it’s on Bluesky if you must — but suffice to say, it wasn’t great. It was a call to a web service, and the generated code failed to encode form data. You know, Computer 101 stuff. Also it was like twice as long as it needed to be. Also it wouldn’t work on HTTPS websites because the web service’s certificate expired three years ago — which is a fun footgun, since you very well might be on HTTP localhost, and then it’ll only break when you go live.
I found it highly unlikely that the latest and greatest API for “get website” couldn’t just encode form data for you, but lo and behold: it can! Copilot just didn’t bother to make use of it. And since Copilot is a Whatever machine and its answers are these one-time disposable things, there’s no mechanism for someone else to come in and go “hey, you forgot to encode the form data”.
What even is this thing we’ve invented? Stack Overflow, but you only get the answers people scramble to type first so they can get the points? Oh and they just lie to you sometimes? Why would I want this?
And I didn’t cherry-pick this example! They chose it! This was the front-page example for a state-of-the-art LLM integrated with the most popular code editor in the world, all built by one of the richest companies in human history, whose entire business is software and who has specifically invested a zillion dollars in this specific technology. This is the gizmo at its best! And it’s crap!
But it does something. And that’s what’s important.
There are people who use these, apparently. And it just feels so… depressing. There are people I once respected who, apparently, don’t actually enjoy doing the thing. They would like to describe what they want and receive Whatever — some beige sludge that vaguely resembles it. That isn’t programming, though. That’s management, a fairly different job. I’m not interested in managing. I’m certainly not interested in managing this bizarre polite lying daydream machine. It feels like a vizier who has definitely been spending some time plotting my demise.
It makes programming spaces feel bleaker. I don’t want to help someone who opens with “I don’t know how to do this so I asked ChatGPT and it gave me these 200 lines but it doesn’t work”. I don’t want to know how much code wasn’t actually written by anyone. I don’t want to hear how many of my colleagues think Whatever is equivalent to their own output. I don’t want to keep watching people fall for a carnival trick.
A couple days ago I saw someone (whose bio claimed they’re a Bluesky engineer, but who knows) insist that it’s “very stupid” to not use a chatbot for programming. I just cannot comprehend this. If the task is easy, I could just write the code about as fast as I could describe it anyway. If the task is hard, then it’s all the more likely the generated code will be subtly wrong (or overtly wrong). If it’s something I don’t know, I can go find out about it, and now I know more things. What are you all even writing that so much of it consists of generic slop?
But also… why do you care? Why would someone using a really cool tool that makes them more productive… feel compelled to sneer and get defensive at the mere suggestion that someone else isn’t doing the same? I know there are people who oppose, say, syntax coloring, and I think that’s pretty weird, but I don’t go out of my way to dunk on them. I can’t imagine having a stronger reaction than saying “lmao what” and immediately forgetting about it. I might have strong opinions about what code looks like, because I might have to read it, but why would I — why would anyone — have such an intense reaction to the hypothetical editor setup of a hypothetical stranger?
It feels like the same attitude that happened with Bitcoin, the same smug nose-wrinkling contempt. Bitcoin is the future. It’ll replace the dollar by 2020. You’re gonna be left behind. Enjoy being poor. Sure thing, Disco Stu! There have definitely never been any inventions that turned out to be bad ideas or were just plain forgotten about. But the Bitcoin people make more money if they can shame everyone else into buying more Bitcoin, so of course they’re gonna try to do it. What do programmers get out of this? Unless you work at Microsoft and have a lot of stock options, you aren’t getting rich off of how many people use Copilot.
“AI is now a fundamental part of how we work,” Liuson wrote. “Just like collaboration, data-driven thinking, and effective communication, using AI is no longer optional — it’s core to every role and every level.”
Liuson told managers that AI “should be part of your holistic reflections on an individual’s performance and impact.”
What are we actually saying here — that even Microsoft has to evaluate usage of “AI” directly, because it doesn’t affect performance enough to have an obvious impact otherwise? That the technology is so limp that even its biggest investor has to strong-arm its own employees into using it? That their own employees don’t want to use it?
Genuinely good new tools don’t tend to need coercion to fuel their adoption only a few years into their existence, right? What the fuck is going on here?
Another Bluesky quip I saw earlier today, and the reason I picked up writing this post (which I’d started last week):
Quitting programming as a career right now because of LLMs would be like quitting carpentry as a career thanks to the invention of the table saw.
I’m not trying to put the author on blast or anything, so let’s leave it anonymous, but — my guy? My dude?
What on earth are you talking about?
I don’t know the context for this. What I do know is that a table saw quickly cuts straight lines. That is the thing it does. It doesn’t do Whatever. It doesn’t sometimes cut wavy lines and sometimes glue pieces together instead. It doesn’t roll some dice and guess what shape of cut you are statistically likely to want based on an extensive database of previous cuts. It cuts a straight fucking line.
If I were a carpenter, and my colleagues got really into this new thing where you just chuck 2×4s at a spinning whirling mass of blades until a chair comes out the other side… you know, I just might want to switch careers.
I keep seeing this — people compare LLMs to calculators, or screwdrivers, or digital cameras, or whatever. I’m left wondering if the people saying this stuff have ever used any of those things. A calculator does arithmetic for you — thus automating the tedious, repetitive part — but you still have to know which buttons to press to get the answer you want. You can’t just type the entire problem in and get Whatever — something that sounds plausible, with a microscopic disclaimer that checking it for accuracy is your problem.
Calculators do have limitations at their extremes, and if you’re working with extremes, you have to be aware of those. Table saws will (or, used to) cut through fingers just as happily as wood. Tools have edge cases — at their edges. LLMs have edge cases everywhere, and they are constantly changing, even minute to minute, even for exactly the same input fed to exactly the same model. It’s also possible to adjust or customize tools in various ways, whereas 90% of the times I’ve seen someone talk about their customized LLM, all they’ve done is prepend a paragraph like “Please answer as though speaking to a customer.” The state of the art is to ask the computer nicely to do something, add a disclaimer saying it’s not your problem if the computer is racist, and then charge for access.
This is not mere automation. This is a completely new type of thing. We’ve never had a machine that can take almost any input and just do Whatever. But I keep watching people act like it’s the same level of invention as the egg slicer and I feel like I’m losing my fucking mind.
I don’t know. What if it does? What does that mean? I hear “better” and I read the press release and in the fine print it says that now it can count the number of letters in “Mississippi” correctly or whatever. And then it’s still crap.
What if it didn’t produce crap? I struggle to imagine such a world, in no small part because the hype around the Whatever machine is so staggeringly overblown. My phone has a dedicated Tensor™ chip to simulate artificial intelligence in the palm of my hand, wow! Here’s what it does: tells me it’ll be hot this week.
But if the machine still just fabricates an elaborate plausible fiction when it doesn’t have an answer on-hand, what good is it? I can always just go find the place it got the answer from originally, and at least then I know that someone wrote it. Someone had a reason to think it, even if they were mistaken. Maybe the well is just permanently poisoned — anytime I see anything I know to be LLM output, my first assumption is that it’s nonsense, completely divorced from reality.
I know a lot of people have a lot of gripes with LLMs and generative “AI” that tie them to big grandiose concerns like intellectual property or environmental impact. My gripes are more of a tangled web that I can only summarize as: the vibes are bad. The tone is unbearable. The lying as a fallback is offensive. The advertising keeps focusing on how you can coast through life without caring about your work or family because you can just generate a birthday card or whatever. The people funding and pushing it keep openly salivating at the idea of replacing as much human input as possible with a machine best known for generating titles of books that don’t exist.
I don’t know how you get “better” than this. I don’t know how you make a better Whatever machine.
I glimpsed someone on Twitter a few days ago, also scoffing at the idea that anyone would decide not to use the Whatever machine. I can’t remember exactly what they said, but it was something like: “I created a whole album, complete with album art, in 3.5 hours. Why wouldn’t I use the make it easier machine?”
This is kind of darkly fascinating to me, because it gives rise to such an obvious question: if anyone can do that, then why listen to your music? It takes a significant chunk of 3.5 hours just to listen to an album, so how much manual work was even done here? Apparently I can just go generate an endless stream of stuff of the same quality! Why would I want your particular brand of Whatever?
Nobody seems to appreciate that if you can make a computer do something entirely on its own, then that becomes the baseline.
There is a lot that can be said about image generation (little of it polite), but I’m running out of steam a little here. I’d intended to comment on the ongoing efforts to make better and better photo-quality image generation, but I can’t think of much to say beyond: why the fuck would you work on that? We don’t have enough trouble with, say, the conservative “news” sphere inventing its own alternate reality that millions of people buy into, simply by lying — now we have to give them a machine tailor-made for creating fake photos and videos too? Why does this need to exist? Why is this in my phone’s fucking camera app? Christ I hope everyone working on this has their nipples fall off.
This is starting to get away from the main thesis of Whatever but every time I hear about students coasting through school just using LLMs, I wonder what we are doing to humanity’s ability to think critically about anything. It already wasn’t great, but now we’re raising a whole generation on a machine that gives them Whatever, and they just take it. You’ve seen anecdotes of people posting comments and submitting papers and whatnot with obvious tells like “As a large language model…” in them. That means they aren’t even reading the words they claim as their own! They just produce Whatever.
Actually hang on this gets me into conclusion territory.
I remember that Facebook literally proposed running a bunch of its own LLM-driven fake accounts on its own website. Fake people making fake posts about Whatever, so you’ll have more Whatever to look at, so you’ll see more ads along the way. Monetize the rot, I guess.
I can’t imagine publishing a game with, say, Midjourney-generated art, even if it didn’t have uncanny otherworldly surfaces bleeding into each other. I would find that humiliating. But there are games on the Switch shop that do it. Whatever.
It begins to feel like a broad celebration of mediocrity. Finally, society says, with a huge sigh of relief. I don’t have to write a letter to my granddaughter. I don’t have to write a three-line fetch call. I don’t have to know anything, care about what I’m doing, or even have an opinion.
I can just substitute some Content™. I can just ask the computer for Whatever
But I like programming. I like writing. I like making things and then being able to sit back and look at them and think, holy fuck, I made that. There is no joy for me in typing a vague description into a computer and refreshing my way through a parade of Whatever until something is good enough.
The most obnoxious people like to talk about how Stable Diffusion is “democratizing art” and that is the dumbest thing I’ve ever heard. There is no fucking King of Art decreeing who is allowed to draw and who isn’t. You could do it. You could do it right now. But it’s hard, so you’d rather spend that time crying on Twitter about how unfair it is that learning a skill takes work and thank god the computer can give you all of the admiration with none of the effort now.
This is an incredibly weird moment. There have always been inventions that make some craft easier (but sometimes a little more shoddy as well). There have always been people who resented the idea that the thing they work very hard at is now more accessible. America’s Protestant work culture is deeply entangled with this as well, but I don’t value sweat in and of itself — I have a broader objection.
Because this is something else. What’s being sold to us is a machine that is promised to do everything. That’s far beyond a tiny question like “should you know how to manually focus in order to take a photography” — it gets at the notion of thinking about, or doing,anything at all.
I don’t think anyone is obligated to do anything in particular. If you don’t want to draw, or write, or compose, or program, or whatever, then don’t! That’s fine.
But I think the core of what pisses me off is that selling this magic machine requires selling the idea that doing things is worthless. Because if doing something has some value, then it must be somehow better than pushing a button and receiving Whatever for essentially no cost. If you’re some assclown like Sam Altman, whose graph-go-up depends on convincing you to replace all your employees with ChatGPT, you have to destroy that idea. It is the greatest threat to your business model. You have to destroy the idea that things are worth doing.
I think that sucks, I think he sucks, and I think his machine sucks. So fuck him and fuck his machine.
Do things. Make things. And then put them on your website so I can see them.
Collin Richards has announced version
0.0.1 of tmux-rs, a port of the tmux terminal multiplexer
to Rust.
For the [past] 6 months or so I’ve been quietly porting tmux from C to
Rust. I’ve recently reached a big milestone: the code base is now 100%
(unsafe) Rust. I’d like to share the process of porting the original
codebase from ~67,000 lines of C code to ~81,000 lines of Rust
(excluding comments and empty lines). You might be asking: why did you
rewrite tmux in Rust? And yeah, I don’t really have a good
reason. It’s a hobby project. Like gardening, but with more segfaults.
Richards says that the next goal for the project is to convert it
to safe Rust. It is currently “not very difficult to get it to
crash“, but he wanted to share the project with other Rust fans
now. The project is available on
GitHub.
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
