Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/marius-kurkinski-liubovta-ni-e-takava-teatralna-i-tragichna/

Въпросите задават Елизабет Лойд, Оскар Уайлд и Роси Михова

С идването на XIX век викторианска Англия подарява на Европа не само теорията на еволюцията, следобедния чай и манията по локомотивите, но и едно приятно салонно забавление – попълването на „албуми за признания“ (confession albums). Те включвали въпроси, към които от отговарящите се очаквало да пристъпят с подобаваща искреност, проникновение и остроумие. Отговорите били обсъждани с дни, а развълнуваните дами ентусиазирано ги определяли като „ментални фотографии“ на своите гости и респонденти. 

Подобни лексикони в своята младост попълват редица известни личности – Марсел Пруст, Карл Маркс, Артър Конан Дойл и разбира се, „най-забележителният от всички англичани“ – ирландецът Оскар Уайлд. През 1877 г. той отговаря на въпросите на своята приятелка Елизабет Лойд и само с няколко реплики успява да забърка впечатляваща смесица от арогантност, естетизъм и искрено преклонение пред изкуството.

Днес нашият разговор с актьора и режисьор Мариус Куркински* започва именно с въпросите на госпожица Лойд към младия Оскар. Към тях обаче ще добавим и питания, с които самият писател ни измъчва вече повече от век в някои от своите знакови текстове**.

Срещата с обичания актьор е повод също така да научим нещо повече за последния му моноспектакъл „BG Мариус“, както и за работата му в новия български филм „Софѝя“ със сценарист и режисьор Димитър Радев.

Предлагам да започнем съвсем лежерно с няколко въпроса от „Албума за признания“ на г-ца Елизабет Лойд. Кой е любимият Ви цвят? За Уайлд това е небесносиният.

Тук донякъде имаме съвпадение. Моят любим цвят е тъмносиният. Може би защото, когато си затворя очите и когато съм в състояние на душевен покой, виждам него. Свързвам го и със синята птица от известната пиеса на Метерлинк. Въобще в това синьо явно има нещо. Вижте как още с първия въпрос се появява някаква връзка с Оскар Уайлд, някакво сближаване. Ние всъщност стоим близо и по дати. Той е роден на 16 октомври, а аз съм на 15-ти.

Кое е любимото Ви цвете? Обратно на моите очаквания, Уайлд посочва най-минималистичното и най-непретенциозното от всички цветя – маргаритката.

Моето любимо цвете е зюмбюлът. Особено синият зюмбюл. Свързвам го с най-ранните ми спомени и с маминка Марийка, майката на баща ми. Тя имаше градина само с такива зюмбюли и за мен те носят мириса на детството.

Кое е любимото Ви занимание? Тук Уайлд с типичната арогантност и кокетство на младостта отговаря, че любимото му занимание е да не прави нищо.

Няма да увъртам – любимото ми занимание е да правя моноспектакъл. Събирането на сценичната версия за представлението, подбирането на текстовете – това ми е най-любимото. То е едно голямо приключение, чрез което най-точно назовавам и разбирам себе си.

Преди години най-много обичах репетициите с артисти – да се срещам с актьорите, да прекарам целия репетиционен процес с тях, след това да преживяваме представлението, да сме непрекъснато заедно – от сутрин до вечер. Имам около 30 режисьорски постановки в различни театри и тази радост от съвместната работа всъщност я нося и до днес.

С други думи, любимото ми занимание ще си остане професията ми. Нищо от живота, от бита, което не е свързано с театъра, не ми е любимо. Нищо друго не ми носи особено удовлетворение. Абсолютно нищо. 

Любима добродетел? Оскар Уайлд, бидейки Оскар Уайлд, отговаря: да нямаш добродетели.

Милостта. Това е най-голямата добродетел от всички.

Кой е най-големият порок?

Най-големият порок не е грехът, а любовта към греха – завръщането към греховете. Това е най-голямото пропадане.

То и най-тъжното нещо на света е това да си влюбен в тъгата…

Да, точно. И това също е вид грях. Да си влюбен в тъгата води до леност и меланхолично самосъжаление, което е опасно и вредно. То е каприз. То е и неблагодарност към нашия Създател.

Кой не би бил щастлив, ако има свобода, книги, цветя и луната, пита Уайлд. Има ли нещо в този списък за щастие, което бихте добавили или бихте махнали?

Всичко бих махнал от този списък, защото напоследък аз не копнея за щастие. Не го разбирам. Щастието е понятие за младостта. На моята възраст от 57 години смятам, че човек не трябва да говори за щастие. Късно е.

Радостта обаче е друга работа. Това е нещо, което разбирам и към което се стремя. Мечтая си за радост, която не познавам, която дори не мога да назова и която е още неоткрита за хората. Това е за мен радостта – откривателството на нещо ново, неусетено досега и невидяно. Искам да го преживея, искам и публиката ми да го преживее. Това е моята задача за всеки спектакъл – поне за секунда да доведа публиката до състояние, което никога не е предполагала, че може да изпита. Иначе все едно е било напразно.

В есето си „Критикът като артист“ Уайлд пита: не е ли човек най-малко себе си, когато говори от свое име? Дай му маска – и той ще ти каже истината.

Това е много точно казано. Аз така приемам актьорската си работа – да се чувствам най-искрен в маската, в играта с чужди думи, в превъплъщението в чужди състояния, не моите. Защото да твърдиш, че си изцяло оголен и автентичен на сцената, би било прекалено самонадеяно.

Във филма „Софѝя“ на режисьора и сценарист Димитър Радев изпълнявате ролята на ангела – детектив Рафаил. Как един дълбоко вярващ човек като Вас придобива дързостта да приеме ролята на ангел?

Тук мога да перифразирам Оскар Уайлд и да кажа, че този въпрос е прекалено важен, за да му отговоря сериозно. Все пак ще допълня, че аз съм минал през всичко, преди да приема това изпитание. Подготвил съм се. Посъветвал съм се с когото трябва. Вече съм го приел и сега го работя с радост, без да усещам някакъв зловещ страх. Приемам го даже като дар, който съм получил в живота.

Всичко стана леко. Харесах стила на Димитър Радев. Харесах и сценария, който е много изповедален и не наподобява, не имитира други филми. Той няма амбиции в границите на това, което се очаква от съвременното българско кино – да се прекалява в злободневието и в това колко ние, българите, сме зле като общество и като хора. Защото има такава тенденция да се уголемява злото и уродливостта. В този филм е точно обратното. 

Доколко работата Ви във филма предполага вживяване в образа на ангела или напротив – дистанциране от него, за да го нарисувате така, както художникът рисува портрет? 

Това е същностен въпрос и аз наистина трябваше да избера един от двата подхода. Мисля, че в случая задължително е отграничаването, тъй като ние така или иначе сме хора в страстите. Ние сме в тази земна чувственост, от която вече ми е омръзнало, но няма как – не можем да се отървем напълно от нея. Но за мен в случая това отстраняване от ролята е актьорска свръхзадача. Никога не съм го правил, досега винаги съм преживявал ролите си.

Всъщност мен театърът много ме изчисти от тази обременяваща чувственост. Поради простата причина, че човешките страсти изобилстват на сцената. Така театралните изпълнения, многото играене, многото емоции ми помогнаха да се поукротя. Не остават сили, а няма и смисъл да беснеем в собствения си живот.

Освен това актьорската професия е работа. Тя не е магия, не е някакво служение в храма на Мелпомена. Такива неща няма. Това е занаят. Това е труд. И защо един ден да не изиграя дори Бог и нашия Господ Исус Христос? С какво това е по-различно от художника иконописец, който го рисува?

Има такива прекрасни примери в световното кино – „Страстите Христови“ на Мел Гибсън. Или „Евангелието по Матея“ на Пазолини, който някои наричат скандален, но за мен е полезен и благотворен за християнството филм.

Възможно ли е обаче в личен план да има такова нещо като „благотворно чуждо влияние“? Въпросът е на Дориан Грей, а лорд Хенри отговаря с прочутата си парадоксална теза, че „всяко влияние е неморално“, защото лишава човека от собствената му душа.

За разлика от лорд Хенри, аз смятам, че е възможно да има добро чуждо влияние върху човешката душа. Аз съм имал такова от моите родители. Едва сега го осъзнавам в абсолютна пълнота, тъй като миналата година изгубих и татко, а майка – още през 2009-та. Имах много време да осмисля какво те са сторили за мен като тяхно дете. И съм изключително впечатлен от мъдростта им и от делата им. Аз всъщност преди съм живял с тях така, сякаш ги е нямало. Разбира се, много съм ги обичал, но те като че ли по никакъв начин не са се намесвали в живота ми. Но всъщност са го правили, и то с голяма деликатност и чист разум.

Конкретни спомени и детайли от моя реален живот няма да споменавам, но докато бях дете, аз бях изцяло под тяхната грижа, закрила и влияние. Давам си сметка, че те съзнателно са ме насочвали в определена посока, и днес аз съм им много благодарен.

Но краткият ми отговор на въпроса е, че човек е сам, или сам с Бога. Няма никой друг. И това е окончателното ми твърдение. А това, което казах за родителите ми, е в защита на техните дела, на техния живот. Защото той е бил живот не на думи, а на дела. Това, последното, е страшно важно.

Вярно ли е, че единственият начин човек да се отърве от изкушението е да му се отдаде? 

Нека не оценяваме нечие твърдение като вярно или невярно. Вероятно Уайлд е имал този опит, преживял е нещо такова – борба, в която се е предал на изкушението. Познавайки неговия живот и драматургия, въобще съдбата му, това изглежда някак много естествено.

Но да преодолееш изкушението не е проста работа. Има свети отци, които казват, че изкушенията са за вразумление и изправление на пътя и че те винаги са според мярката на човека – избор, който е по силите му той да направи. Аз по-скоро така ги разглеждам – като изпит, който ние полагаме.

За себе си мога да кажа, че и да искам, и да не искам, в младостта си първо съм се отдавал на изкушенията, а чак след това съм мислил какво ще правя с тях.

Добре, нужно ли е да устояваме на всяко изкушение?

Ако трябва да отговоря днес по съвест, бих казал: да, трябва да устоим на всяко изкушение.

А няма ли душата ни да се разболее от копнеж?

Има я тази опасност – ако не да умрем, то да се поболеем от несбъднати мечти, от неосъществена любов. Но вече съм убеден, че това е нашето светско мислене. Това стои далеч от вярата в божественото.

И пак казвам: аз говоря като много грешен човек. Изпадал съм в какви ли не състояния. Дори сега, през октомври, когато е рожденият ми ден, пак изпадам в някакво тежко греховно отчаяние, което е недопустимо. Като че ли намирам някакво удоволствие от тази настъпваща тъга. И това ми се вижда малко лукаво от моя страна. Има някаква суета в това да потъгуваш.

Да, но всички сме склонни към известен нарцисизъм и театралност в страданието си. Сякаш то привнася дълбочина и съдбовност на преживяванията ни. Може би затова Уайлд задава и следния въпрос: какъв е смисълът да си влюбен, ако не си трагично влюбен?

При него тази театралност в живота и в творчеството му е забележително постижение. Тя е плод на извисения ум на един смел мъж и светла душа. И макар че бихме могли да четем тази реплика като остроумна пародия на романтичните клишета, аз мисля, че той всъщност я изрича в един истински трагичен смисъл.

Аз съм убеден, че любовта на земята между двама души е невъзможна. Тя е винаги несподелена, защото при нея няма равнопоставеност. Винаги единият обича по-малко. Винаги другият е в унизено състояние. И това е неизменна част от нашето влюбване и острастяване.

Струва ми се, че Уайлд говори за това: че любовта винаги свършва, че тя не може да бъде изживяна докрай, че съвършената любов, такава каквато е описана в Посланието към коринтяните, е недостъпна за човека тук, на земята.

Помислете за „Рибарят и неговата душа“. Там русалката казва: да, аз ще те възлюбя, но ти трябва да се откажеш от душата си. И рибарят отрязва душата си и я оставя да скита сама по света, а той потъва с любимата в морските дълбини, пропада в най-ниското. Вижте колко особено мнение има Уайлд за взаимното влюбване – за да ме имаш, ти трябва да се отречеш от себе си. Това е много зловеща теория за любовта. И ние не се замисляме, но много често между двама души се случва точно така. Някой погубва душата си заради другия, макар и да не го съзнава с такива категории. За Уайлд любовта ни е такава – театрална и трагична. Както, между другото, я описва и Шекспир.

Кое е голямото послание на Шекспир за любовта? Че тя умира. С „Ромео и Жулиета“ той ни казва точно това – че най-чистата, изпиваща, взаимна любов на двама влюбени, които се обичат еднакво силно, не може да вирее на този свят. Такава покъртителна любов, чрез която сякаш усещаш самото сътворение, не може да просъществува. Тя може единствено да умре от кинжала или бавно да изтлее от баналността на семейния живот.

Уайлд твърди, че първото от всички удоволствия е илюзията. А излиза, че може би най-голямата сред всички илюзии е романтичната илюзия?

Не приемам нищо като илюзия и ще бъда съвсем откровен. Аз още от съвсем малък, като дете и после юноша, съм си казвал: колко е хубаво, че си имам театъра и че той ме е обзел напълно. И дори съм си мислил колко хубаво е, че няма да се влюбвам, защото животът ми е вече изпълнен. И така станах на 23 години. Един ден стоях пред сградата на театралната академия и пак си мислех какъв късмет е, че на мен това няма да ми се случи, защото си имам театъра и вече съм намерил къде да приютя глава на този свят. И както си го помислих и назовах пред себе си, както се зарадвах и дори леко възгордях, така на другия ден с грамадна сила ме връхлетя най-трагично влюбване. Ама наистина ме връхлетя – опустошително и невъзможно. То не беше илюзия. То бе истина.

И ако се върнем на темата за изкушенията, все още не съм сигурен дали това влюбване не ми беше изпратено като голямо изпитание. Изпит, който аз не издържах. Трябваше да се въздържа тогава. Трябваше да го направя точно заради първата ми любов, заради театъра.

Днес си мисля, че щях да бъда по-добър артист, ако не бях преживял нищо от това наистина, а само си го бях представял. Това щеше да бъде по-честно и по-вярно към изкуството. Абсолютно съм убеден, че щях да бъда по-добър актьор, ако не знаех нищо от истинския живот, а си го представях и пресъздавах непреживяното.

Да си призная, озадачавате ме с този отговор. А в разказа „Сфинксът без загадка“ има и такъв въпрос: ако не кажа на никого, какъв е смисълът да имам тайна?

Мисля, че това е просто заигравка. Смисълът на тайната е само един – да се пази. И ако тя е нещо прекрасно, то това е единственият начин то да бъде опазено чисто. Нали е казано: не давайте бисерите си на свинете?!

Макар че съществува тази опасност човек да си мисли, че пази в себе си кой знае какви съкровища, а всъщност да няма нищо. И тази мисъл плаши. Може би затова дори след толкова години, прекарани на сцената, продължавам да пристъпвам към всяко представление не точно със страх, но с голям трепет. С радост, но и с трепет.

Защото в залата актьор и зрител не са един срещу друг. Те са един с друг. Това е среща, диалог, взаимност. Ние се изненадваме взаимно, обучаваме се взаимно, подаряваме си радост взаимно. Ние сме тези живи, различни, абсолютно случайно събрани хора, които за два часа от живота си делят едно общо пространство. И в него те живеят и дишат заедно – без вражда и без гняв.

Затова в същността си всяко театрално представление е проверка на това доколко сме хора.

Красиво казано. А в предговора на романа „Портретът на Дориан Грей“ Уайлд пита: нима тези, които откриват грозен смисъл дори в красивите неща, не са просто корумпирани, без да са очарователни?

Той го е казал и с това сякаш е изчерпил темата. Има такива хора и те наистина са брутални, без да са очарователни. А вероятно са просто зли. Защото, ако съдиш другия и на всичкото отгоре го правиш по некрасив, позорен начин, това вече е не едно, а две тежки прегрешения. Падение след падение.

В момента ние живеем в тази проклетия – в тази осъзната злонамереност към другите. Това е определението за сегашния свят. Точно тази мисъл. И ми се струва, че човечеството затъва все повече. А може би винаги е било в това състояние, просто други са били изразните средства.

Предлагам Ви все пак да завършим този разговор в по-оптимистична тоналност. Уайлд пише, че човек може да повярва в невъзможното, но никога няма да повярва в невероятното. Сега, без да изчисляваме степените на вероятност, а с най-чистосърдечна вяра в невъзможното, кажете в какво продължавате да вярвате въпреки всички доказателства за противното.

Когато човек е вярващ, нищо не може да го уплаши и да го спре в пътя му към спасение на душата. Всичко друго е каламбур и хитросплетение. Но сега бих завършил с втората по сила заповед в християнството. Забележете, тя е тази, която идва веднага след любовта към Бога: „И възлюби ближния си като самия себе си.“ В това вярвам. Въпреки всички доказателства за противното.

* Мариус Куркински е актьор, режисьор и музикален изпълнител. Знакова фигура на театралната сцена с многобройните си монологични постановки, последната от които е „BG Мариус“. Отличаван е за работата си с редица награди, като получава многократно „Икар“ за главна и поддържаща мъжка роля. Последният филм под негова режисура е „Засукан свят“ (2019), а в момента е част от актьорския екип в новия игрален фентъзи филм „Софѝя“.

** В разговора са използвани цитати от романа „Портретът на Дориан Грей“, пиесата „Колко е важно да бъдеш сериозен“, разказа „Сфинксът без загадка“, есето „Критикът като артист“ и писмото изповед De Profundis, написано през 1897 г., по време на престоя на Оскар Уайлд в затвора „Рединг“.

Post Syndicated from Екатерина Петрова original https://www.toest.bg/rechnitsite-na-vampira/

С наближаването на края на октомври, вместо да се впускаме в ежегодните разправии дали „внесеният от Америка празник Хелоуин“ трябва да се празнува в България, или не (за които даже вече сме писали), може просто да му се насладим – или поне да използваме повода да научим нещо ново.

Защото освен възможността да се маскират и да играят на „пакост или лакомство“, която Хелоуин предлага на децата, той предоставя и на нас, възрастните, цяла серия от страховити, но очарователни етимологии, палави езикови tricks и изкушаващи семантични treats, с които да се позабавляваме. А покрай тях и да се уверим – както ровенето из речници и проследяването на разнопосочните връзки между думите за пореден път ни доказват, – че езикът, вярванията, суеверията и традициите ни (а покрай тях и самите ние) са много по-свързани с тези на останалия свят, отколкото предполагаме.

Но да започнем от името на празника, чиято транскрипция на български е леко подвеждаща. Заради изписването „Хелоуин“ изглежда, сякаш наименованието идва от Hello („здравей“) + win („победа“). А то всъщност произлиза от съвсем друго понятие. Като слят и съкратен вариант на All Hallows’ Eve, или „навечерието на Вси светии“, Halloween се произнася и би следвало да се изписва като „Халоуийн“¹. В името на приемствеността обаче, а и за да не разбунваме допълнително и без това разбунените духове, в този текст аз все пак ще се съобразя с установената транскрипция.

И като стана дума за разбунване на духове – дейност, която е в основата на празника, няма как да не обърнем внимание на някои от главните действащи персонажи в него, чийто географски – и още по-интересно, етимологичен – произход често се оказва съвсем не толкова далечен или чужд. На първо място, разбира се, имаме

граф Дракула – може би най-популярния персонаж, като който празнуващите традиционно се маскират за Хелоуин.

Както е добре известно, макар и литературният герой Дракула да се заражда с появата на романа през 1897 г. в Ирландия (също като празника), той всъщност е тясно свързан с Румъния: действието в книгата се развива в Трансилвания, а героят е базиран на историческата личност на княз Влад Цепеш, наричан още Дракула и живял току отвъд Дунава, във Влашко².

Много по-слабо известна обаче е етимологията на наименованието на типа митологично създание, към който Дракула принадлежи, а именно вампир. За моя изненада се оказва, че съвременната дума, която речниците дефинират като „мъртвец, който се е превърнал в зъл нощен дух и пие кръвта на хора и животни“ и която в съвсем леки вариации се среща в множество близки и далечни езици, произлиза от праславянската дума *ǫpyrь.

Като свързващо звено между *ǫpyrь и съвременната дума „вампир“ някои източници споменават старобългарската *вѫпиръ, макар че, както подсказва звездичката пред нея, тя е незасвидетелствана. Като такава я определя Българският етимологичен речник, според който старобългарското понятие „е било заето в гр. βαμπύρος, което прониква обратно в български и сърбохърватски“. Речникът обяснява, че „в тая си форма думата получава голямо разпространение на всички европейски езици, благодарение на една история с вампири, разиграла се в Сърбия през 18 в.“³.

Но докато по тези въпроси изследователите, общо взето, са единодушни, теориите за произхода на праславянската дума *ǫpyrь са разнопосочни и с варираща степен на убедителност. В Етимологичния речник на украинския език например една от посочените възможни връзки е с праславянския глагол *vrěpiti (se) (‘вкопчвам се, впивам се’) заради склонността на вампирите да се впиват в своите жертви.

Друга хипотеза разглежда *pyrь като възможен корен, който означава или „огън“, или „летящо същество“, но с добавена към него отрицателна представка. В първия случай, както се отбелязва в гореспоменатия речник, *ǫpyrь би могло да обозначава труп, който не е бил изгорен – като отражение на древната вяра в пречистващото действие на огъня от времето, когато при славяните езичници кремацията била задължителен погребален обред.

При втория случай пък се предполага възможен паралел с праславянската дума *netopyřь⁴, буквално „нощен летец“, или с други думи, „прилеп“⁵. Основавайки се на тази хипотеза, Етимологичният речник на хърватския или сръбския език отбелязва, че *ǫpyrь може да е възникнало като табуистично название за vukodlak⁶. В потвърждение на това твърдение в „Српски рjечник“ от 1818 г. думите за „вампир“ и „вукодлак“ са дадени като синонимни и взаимно заменяеми.

Митичното същество на човек, който от време на време се превръща във вълк, може и да не се радва на популярността на вампира, поне що се отнася до костюмите за Хелоуин, но произходът на наименованието му, известно на български под смятаното за диалектно „вълколак“, или по-съвременното и книжовно „върколак“, също е доста любопитен. Думата произлиза от праславянските *vьlkъ (‘вълк’) и‎ *dolkъ (‘козина’), а според Етимологичния речник „различните форми се дължат на дисимилация и на осмисляне с други думи, понеже връзката с началното значение е загубена“.

Тъй като речникът не пояснява точно с кои други думи става осмислянето, ние можем само да гадаем. Лично аз винаги съм си мислила, че тъй като звуково се доближава до „въртене“ и „превръщане“,

понятието „върколак“ по някакъв начин е свързано с разпространената сред вампири, таласъми и тем подобни практика, известна на английски като shapeshifting, или промяна на формата.

(На руски например, освен архаичната дума „волколак“, в съвременен контекст се използва и понятието „волк-оборотень“.)

Така или иначе, освен в много от славянските езици българската дума е заета също и в други балкански, например румънски (vârcolac) и албански (vurkollak или vurvollak), където думата се използва като синоним на „зомби“, „вампир“ или „призрак“. В гръцкия βρυκόλακας (vrykólakas) също е синоним на βαμπίρ (vampír), докато думата за „върколак“ е съвсем отделна: λυκάνθρωπος (lykánthropos) – от λύκος (lúkos ‘вълк’) +‎ ἄνθρωπος (ánthrōpos ‘човек’).

Но да се върнем към теориите за произхода на *ǫpyrь, друга от които води към трети доста популярен хелоуински персонаж. Според Етимологичния речник на хърватския или сръбския език е възможно – макар и доста лингвисти да отхвърлят тази теория като неблагонадеждна – праславянската дума *ǫpyrь да е заемка от севернотюркската (ubyr, ubyrly), която означава „вещица“.

За разлика от „вампир“ и „върколак“, които се разпространяват не само в славянските, а и в други езици, думите за „вещица“ са доста по-специфични и разнообразни дори и в сродните славянски езици. На сръбски, хърватски и македонски думата – съответно „вештица“/veštica, vještica и „вештерка“ – е сходна с българската и произлиза от „вещ“ (‘знаещ’). С леки звукови изменения тези думи споделят общия праславянския корен *věd- (срв. *věděti ‘знам’) с източнославянските езици – съответно „ведьма“ на руски, „відьма“ на украински и „ведзьма“ на беларуски. В словенски и в западнославянските езици пък думите за „вещица“ са особено очарователни: čarovnica на словенски, czarownica на полски, čarodějnice на чешки и čarodejnica на словашки.

Румънската дума за „вещица“ е vrăjitoare – женска форма на vrăjitor (‘магьосник’), която произлиза от vrajă (‘заклинание’), а тя на свой ред е заета от старобългарски (срв. вражениѥ, тоест „гадание“ или „врачуване“). Италианската strega, която произлиза от латинската strix, а тя на свой ред от старогръцката στρίξ (stríx), или „сова“, пък споделя обща етимология с румънското фолклорно понятие strigoi, което се смята за нещо като синоним на заетата от западноевропейските езици vampir.

И като стана дума за румънски синоними на „вампир“, няма как да завършим този текст, без да споменем още едно наименование, станало известно благодарение на романа на Брам Стокър. Там, в превод на Теодор Михайлов, се споменават

„носферату“, както ги наричат в Източна Европа“ – описани като същества, „обречени на безсмъртие“ и „страховити създания, вдъхващи ни ужас“.

Самият Стокър признава, че е заел думата nosferatu от шотландската авторка Емили Джерард, която я използва като (по презумпция местен) синоним на „вампир“ в статията си Transylvanian Superstitions („Трансилвански суеверия“) от 1885 г.

През 1922 г. понятието придобива световна известност с култовия немски хорър филм „Носферату – симфония на ужаса“, наречен така, за да се избегне нарушаването на авторските права на Стокър, върху чийто роман е базиран. Въпреки че в румънския език такава дума реално не съществува, лингвистите все пак допускат възможността тя да се е появила в резултат на неправилно чута и грешно изписана румънска дума: nesuferit, ‘непоносим’, ‘неприятен’, или пък necuratul, която буквално означава „нечистият“ и се използва като евфемистично название на дявола⁷. Друга теория предполага връзка с гръцката νοσοφόρος (nosophoros), или „носещ зараза“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.