Celebrate CoderDojo’s 10th birthday with us!

Post Syndicated from Zoë Kinstone original https://www.raspberrypi.org/blog/coderdojo-10th-birthday/

We are inviting you all to a very special event this week: the CoderDojo team is hosting a 10th birthday livestream to celebrate the CoderDojo community and all that they have achieved over the last ten years.

Everyone is welcome, so mark your diary and make sure you and your favourite young coders join us for all the fun at 18:00 BST this Thursday, 28 October! 

Together we will hear stories from young people and volunteers around the world, and from James Whelton and Bill Liao, the co-founders of CoderDojo.

Ten years of community spirit

In July 2011, James Whelton and Bill Liao held the first-ever CoderDojo session in Cork, Ireland. They created a space for young people to learn how to create a website, design a game, or write their first program. The session was also a chance for volunteers to share their experience and time with a younger generation and their peers. It was here that the CoderDojo grassroots community came into existence, built on the values of ‘being cool’: creativity, collaboration, openness, and fun.

A Dojo session in Ireland.

These values continue to inspire young people (Ninjas) and volunteers around the world to be part of their local Dojos. In 2017, the CoderDojo Foundation, which was founded to support the CoderDojo movement, and the Raspberry Pi Foundation joined forces to better support the community to bring opportunities to more young people worldwide.

A man helps four young people to code projects at laptops in a CoderDojo session.
A Dojo session in Uganda.

The tenth year of the movement is an especially important time for us to celebrate the volunteers who have put so much into CoderDojo. As well as the livestream celebration on 28 October, the CoderDojo team has put together free digital assets to get volunteers and Ninjas in the birthday spirit, and a special birthday giveaway for Ninjas who are coding projects to mark this momentous anniversary.

Three young people learn coding at laptops supported by a volunteer at a CoderDojo session.
A CoderDojo session in India.

Ten things we love about you

In celebration of the CoderDojo movement’s 10th birthday, here’s a list of some of our favourite things about the CoderDojo community.  

1. You are always having so much fun!

Whether you’re working together in person or online, you are always having a blast!

  • A tweet about CoderDojo.

2. You are resilient and committed to your club 

The pandemic has been an extremely difficult time for Dojos. It has also been a time of adaptation. We have been so impressed by how community members have switched their ways of running with positivity and commitment to 6. do what is best for their clubs.

A tweet about CoderDojo.

3. You support each other

Every day, Dojo volunteers support each other locally and globally to sustain the movement and help Ninjas learn — from sharing how they run sessions when social distancing is necessary, to translating online resources and web pages so that more people around the world can join the CoderDojo community.

“We know that we’re not out there alone, that there’s a whole world of people who are all collaborating with the same mission in mind is really thrilling as well.”

Nikole Vaughn, CoderDojo Collaborative in San Antonio, Texas

4. You tell the team how to support you 

Filling in surveys, emailing the CoderDojo team here, attending webinars, sharing your insights — these are all the ways you’re great at communicating your Dojo’s needs. We love supporting you!

5. You help young people create positive change in their community 

We love to hear about how CoderDojo volunteers help young people to create and learn with technology, and to become mentors for their peers. Recently we shared the stories of Avye, Laura, and Toshan, three incredible digital makers who, thanks to CoderDojo, are using technology to shape the world around them.

Laura, teenage roboticist and CoderDojo Ninja, with and-Catherine Grace Coleman.
Laura says, “I joined my local CoderDojo, and it changed my life.”

6. You love a challenge

From coding for the CoderDojo 10th birthday giveaway to the European Astro Pi Challenge, CoderDojo members love to put themselves to the test!   

7. You brought Coolest Projects into the world 

Coolest Projects is the world-leading technology fair for young people, and it originated in the CoderDojo community!

The crowd at a Coolest Projects event.

This year, in its ninth year running, Coolest Projects again was a platform for fantastic tech projects from Ninjas, including an AI bicycle app and a glove that makes music.

8. You are committed to creating inclusive spaces 

CoderDojo is a space for everyone to create and learn with technology. We love that Dojos get involved in projects such as the ‘Empowering the future’ guide to getting more girls involved in coding, and the CoderDojo Accessibility Guide to making Dojo sessions accessible for young people of all abilities and neurodiversity.

A tweet about CoderDojo.

9. You are a community that continues to grow stronger

Over the last ten years, more than 3900 Dojos in 115 countries have run sessions for over 270000 young people and have been regularly supporting 100000 young coders! You’ve certainly brought the movement a long way from that very first session in Cork.   

10. You are simply the best grassroots community on the planet! 

All the volunteers who have put their time and energy into CoderDojo have made the movement what it is today, and we’d like to say a massive thank you to each and every one of you.

A clip of David Bowie pointing at the viewer and saying 'you', with overlayed text 'you're the best'.

Let’s celebrate together! 

So prepare your favourite celebratory food and join us for the birthday livestream on Thursday 28 October at 18:00 BST! Take this chance to say hi to community members and celebrate everything that they have achieved in the last ten years.

Set a reminder for the livestream, and tell us how you are celebrating CoderDojo’s 10th birthday using the hashtag #10YearsOfCoderDojo on Twitter. 

The post Celebrate CoderDojo’s 10th birthday with us! appeared first on Raspberry Pi.

Review: Dune (2021)

Post Syndicated from original https://blog.erratasec.com/2021/10/review-dune.html

One of the most important classic sci-fi stories is the book “Dune” from Frank Herbert. It was recently made into a movie. I thought I’d write a quick review.

The summary is this: just read the book. It’s a classic for a good reason, and you’ll be missing a lot by not reading it.

But the movie Dune (2021) movie is very good. The most important thing to know is see it in IMAX. IMAX is this huge screen technology that partly wraps around the viewer, and accompanied by huge speakers that overwhelm you with sound. If you watch it in some other format, what was visually stunning becomes merely very pretty.

This is Villeneuve’s trademark, which you can see in his other works, like his sequel to Bladerunner. The purpose is to marvel at the visuals in every scene. The story telling is just enough to hold the visuals together. I mean, he also seems to do a good job with the story telling, but it’s just not the reason to go see the movie. (I can’t tell — I’ve read the book, so see the story differently than those of you who haven’t).

Beyond the story and visuals, many of the actor’s performances were phenomenal. Javier Bardem’s “Stilgar” character steals his scenes. Stellan Skarsgård exudes evil. The two character actors playing the mentats were each perfect. I found the lead character (Timothée Chalamet) a bit annoying, but simply because he is at this point in the story.

Villeneuve’s splits the book into two parts. This movie is only the first part. This presents a problem, because up until this point, the main character is just responding to events, not the hero who yet drives the events. It doesn’t fit into the traditional Hollywood accounting model. I really want to see the second film even if the first part, released in the post-pandemic turmoil of the movie industry, doesn’t perform well at the box office.

In short, if you haven’t read the books, I’m not sure how well you’ll follow the storytelling. But the visuals (seen at IMAX scale) and the characters are so great that I’m pretty sure most people will enjoy the movie. And go see it on IMAX in order to get the second movie made!!

Friday Squid Blogging: Squid Eating Maine Shrimp

Post Syndicated from Bruce Schneier original https://www.schneier.com/blog/archives/2021/10/friday-squid-blogging-squid-eating-maine-shrimp.html

Squid are eating Maine shrimp, causing a collapse of the ecosystem. This seems to be a result of climate change.

Maine’s shrimp fishery has been closed for nearly a decade since the stock’s collapse in 2013. Scientists are now saying a species of squid that came into the Gulf of Maine during a historic ocean heatwave the year before may have been a “major player” in the shrimp’s downturn.

In 2012, the Gulf of Maine experienced some of its warmest temperatures in decades. Within a couple of years, the cold-water-loving northern shrimp had rapidly declined and the fishery, a small but valued source of income for fishermen in the offseason, closed.

Anne Richards, a biologist at the Northeast Fisheries Science Center in Woods Hole, Massachusetts, and Margaret Hunter, a biologist with the Maine Department of Marine Resources, studied the collapse and found that it coincided with an influx of longfin squid, a major shrimp predator.

As usual, you can also use this squid post to talk about the security stories in the news that I haven’t covered.

Read my blog posting guidelines here.

Българският план трябва да върви с пръчка

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-plan-tryabva-da-vurvi-s-pruchka/

Знаете ли кой е единственият план, който България е изпълнила? Този на Международния валутен фонд. България получи неголяма сума, срещу която се задължи да извърши структурни реформи. Тяхното изпълнение се наблюдаваше всеки месец от мисия на МВФ – тоест парите се даваха срещу свършена работа. Всъщност това бяха осем споразумения, седем от които стендбай – за не повече от 2,6 млрд. долара. Но именно последните три изправиха България на крака след Виденовата зима и кризата през 1997 г. и действаха до 2005 г., когато изтече последното.

Благодарение на реформите, наложени от МВФ, България реформира пенсионното осигуряване по време на кабинета на Иван Костов, въведен бе надзорът на застрахователния пазар, повишиха се акцизите. Но най-важното – осъществи се приватизацията, в т.ч. и на банките, оцелели след масовите фалити преди това. Тези предприятия, които не бяха за раздържавяване, попадаха в черния списък за несъстоятелност и ликвидация – с авиокомпания „Балкан“, „Горубсо“ и „Кремиковци“ начело. По препоръка на МВФ беше създаден и Фондът за гарантиране на влоговете в банките.

Ако не беше МВФ, България фалираше, признаха и Костов, и други политици. Но по-важното е, че държавата беше вкарана в коловоза на пазарните правила и регулации, макар и по болезнен за гражданите начин. При това със сума, която е смешна на фона на днешните заемни споразумения. За сравнение: само тази година Украйна получи приблизително толкова – 2,2 млрд. долара (но не и обещаните 5 милиарда – заради бавния темп на реформите).

България върна заемите до последния цент в годината, в която стана член на ЕС. Вече получаваше пари, гарантирани и безвъзмездни, а Брюксел не беше като „строгата господарка“ МВФ. Наложеният постоянен мониторинг над правосъдието и вътрешния ред се оказа сламено плашило за българските управляващи, все едно кои. Нали парите от ЕК постъпваха, а те ги усвояваха благодарение на схемите, създадени от партийно назначени чиновници, приближени до властта фирми и зависимата съдебна система! Да не забравяме мълчанието на повечето медии, заети да преживят с каквото ги бяха нахранили.

Министър с най-много власт

МВФ измъкна България от руините на кризата, но дали предложеният от служебното правителство План по Механизма за възстановяване и устойчивост ще я извади от настоящото блато и „каскадата от кризи“ (по определението на президента Радев)? Ако реформите, заложени в него, не се изпълняват – пари няма да се получават. За тази част от изискванията към Плана в България не се говореше, наскоро с половин уста го направи вицепремиерът Атанас Пеканов. В случай че България не изпълни поетите с Плана ангажименти и се опита да шикалкави, направените разходи няма да бъдат признати от Европейската комисия.

Както и при споразуменията с МВФ, ролята на Министерството на финансите е най-важната – то следи всички проекти на всички ведомства, описани в Плана, и реформите, предвидени в тях. След като приключи с проверките си и направи авансовите плащания, последната дума е на ЕК – дали да възстанови направените разходи, или не. Така че

постът на финансовия министър в едно бъдещо коалиционно правителство ще е по-важен дори от този на премиера. 

Неслучайно бившият служебен министър Асен Василев, настоящ политик от „Продължаваме промяната“, запитан преди време като какъв се вижда в бъдещо правителство, отговори: „Като финансов министър.“

Само по Плана за възстановяване и устойчивост България очаква 6,6 млрд. евро (7,67 млрд. долара) безвъзмездни средства от ЕС, а би могла да си поиска и кредити за малко над 4 млрд. eвро (4,65 млрд. долара). Отделно за България има предвидени 16,7 млрд. евро по многогодишната финансова рамка на ЕС за 2021–2027 г.

Така че ако си представим правителство, парцелирано между отделните политически сили, една от които държи позициите премиер и министър на финансите, значи тя ще има цялата власт. Големият въпрос е на кого ще се паднат – по всяка вероятност на партията, която ще получи мандат и ще успее да сглоби правителство. От „нейния“ министър ще зависи дали проектите, които са под опеката на отделните министерства, ще минат.

Но Полша може да се окаже предупреждение за българските и други управляващи. Наскоро председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви, че ЕК може да наложи санкции на страната заради решението на Конституционния трибунал, с което бе отхвърлено върховенството на европейското право над националното:

Това решение поставя под въпрос основите на Европейския съюз. То е директно оспорване на единството на европейския правен ред.

Последствията за Полша може да бъдат спиране на средства в размер на 210 млрд. евро, част от които са от бюджета на ЕС до 2027 г., част – от Плана за възстановяване на страната.

Политическа воля + визионерство

Стратегическото мислене не е като изчегъртването. За всичките години на Прехода българските управляващи не са създали нито един добър план, който да е бил изпълнен. Единственият стратегически план за българския Преход беше дело на чужденци – американците Ричард Ран и Роналд Ът. Но беше изпълнен друг – на част от бившата партийна номенклатура, свалила Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., и високопоставени служители на Държавна сигурност. А после МВФ трябваше да спасява България…

В изпратения в Брюксел Национален план за възстановяване и устойчивост вече бяха отчетени пропуски по двете най-чувствителни теми – отчетността и отговорността на главния прокурор, включени в целите за съдебна реформа и борба с корупцията в раздела „Справедлива България“, както и ясен план за трансформация на въглищната индустрия и засегнатите райони. Политическата воля на служебното правителство е стигнала, за да вкара бизнес проектите – и е оставила горещите картофи на следващ редовен кабинет.

Времето тече и стигаме до момент, в който Планът трябва да бъде подаден, такова беше и желанието на бизнеса, те поискаха безвъзмездната помощ да дойде възможно най-бързо и да се използва от тях за инвестиции. Такова е мнението и на различни министерства. За някои от проектите 5 години не е много време за реализиране. Затова беше важно с подаването на Плана в Брюксел да фиксираме голямата част от проектите и да останат за изговаряне в официалните преговори на големи теми, като върховенство на закона и енергетиката. По всички други да започне подготовката на тръжни процедури, обществени поръчки…

Това каза вицепремиерът Атанас Пеканов в интервю пред „Дневник“. Какво да се прави, със или без път към справедливо правосъдие и правова държава, бизнесът бърза. Впрочем и българските управляващи бързат – да получат първия аванс по Плана в размер на 1,6 млрд. лв. Толкова бързаха, че дори включиха още неполучената сума в актуализацията на бюджета. Ефектът от това ще е ръст на дефицита, за което депутати от „Има такъв народ“ и ГЕРБ предупредиха още в пленарната зала при обсъждането на законопроекта за актуализация.

По време на двата парламента обаче нито партиите на статуквото, нито тези, от които се очакваше Промяната, инициираха същински дебати по двете чувствителни теми. В преддверието на третите за годината парламентарни избори българските избиратели не знаят какви са намеренията за ясна съдебна реформа на ИТН, БСП, а още по-малко на „Продължаваме промяната“, които все още нямат предизборна програма. И ако за правовата държава някакви възгледи все пак са споделени,

за трансформацията на въглищната индустрия всички са онемели.

Никой не смее да ядоса избирателите, като им признае, че въглищната индустрия ще бъде затворена, а от управленския капацитет – и интегритет – зависи дали засегнатите райони Стара Загора, Кюстендил и Перник няма да се превърнат в новите пустиняци. България повече от всякога се нуждае от визионери, които да мислят поне поколение напред как да бъдат трансформирани икономиката и енергетиката с оглед на предизвикателствата на XXI век. Това означава да поставят националната и европейската сигурност над комисионите по офшорните си сметки.

Способен ли е българският политически елит на такъв подвиг след години на популизъм, корупция и откровени лъжи? Дали сред него има хора с интегритет, необходим, за да не угаждат на приятелски бизнеси? В противен случай е огромна опасността европейските средства по Механизма за устойчивост да бъдат усвоени като европейските фондове – на порции, раздавани от Главния готвач. И вместо Възраждане 2.0 да получим една хубава „българска работа“.

Заглавна снимка: Стефан Янев и Атанас Пеканов представят Националния план за възстановяване и устойчивост © government.bg

Източник

Как ковид вълната измести фокуса на предизборната кампания

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kak-covid-vulnata-izmesti-fokusa-na-predizbornata-kampaniya/

Предизборната кампания, седмица след началото ѝ, бе удавена от ковид вълната. Същинският политически разговор, който така и не се състоя след провала на първите и вторите извънредни избори, сега е напълно изместен от популистки крясъци и протести. Организират ги партии, които търсят начини да се докопат до парламента, и синдикатите, които съществуват благодарение на хората на наемния труд, особено в някои сектори от постиндустриалната икономика, като въглищния например.

Ситуацията се оказа особено благоприятна за ГЕРБ, които са в немилост след излизането им от властта. Със своите кадри на всякакво управленско ниво и с помощта на големите фирми, които натрупаха огромни печалби от обществени поръчки през 12-годишния цикъл на управление на партията, те нямат проблеми да организират улични протести и дори да бойкотират действията на служебния кабинет. Приемането на Плана за възстановяване и развитие, в който са посочени конкретни дати за закриване на въглищните централи, увеличаването на цените на енергоносителите на световните борси, а оттам – и на всички останали стоки и услуги, дойдоха дюшеш на бившия премиер.

Борисов има опитност за това колко лесно народът променя настроенията и любимците си, и знае, че от „Осанна!“ до „Разпни го!“ крачката е само една. Практиката доказа това отново за кой ли път – първоначално приеман с овации и натоварен с прекомерни очаквания и надежди, днес служебният кабинет е под обстрел и в преносния, и в буквалния смисъл на думата, след като министърът на образованието стана обект на улична агресия.

Последните действия на здравните власти буквално взривиха обществото

и го разделиха още по-видимо и по-драматично по отношение на ваксинацията и на ограничаването на свободите на гражданите. Въвеждането на електронен сертификат на ЕС (т.нар. зелен сертификат) за достъп до определени публични места, както и за практикуването на някои професии предизвика остри граждански и политически реакции. Партии като „Възраждане“ и „Атака“ извадиха отрядите си за бързо реагиране на жълтите павета в столицата, а неправителствени организации като Българския хелзинкски комитет излязоха с декларация, че мерките, наложени със заповедта на здравния министър, са закъснели, недостатъчни и засягат непропорционално определени групи от населението.

Въпреки това за всеки е ясно, че Стойчо Кацаров се намира в положението на заека от вица, в който вълкът го биел и когато е с шапка, и когато е без шапка. В условията на бързо разпространение на вируса, препълнени ковид отделения във всички болници на страната и висока смъртност, всяко действие или бездействие на здравния министър щеше да бъде атакувано – с различни мотиви. Затова за никого не беше изненада, че националистическите партии, на които социолозите не отреждат място в следващия парламент, поискаха оставката му.

По-странно прозвуча това искане от страна на БСП, защото Корнелия Нинова не може да не осъзнава, че нанася имиджови вреди на президента. Зад оставката на здравния министър застанаха и от ГЕРБ – все едно че по време на тяхното управление ковид кризата е била овладяна и под контрол. Или че смъртността е била по-ниска. Или че и тогава не бяхме начело в черната класацията в света.

Румен Радев обаче отказа да смени министър Кацаров, с което даде ясен знак кой дирижира управлението на държавата.

Но Борисов, както знаем, е ненадминат в умението си да превръща дефектите на опонентите си в ефекти за себе си. На специални пресконференции или при всеки повод, когато може да говори пред включени телевизионни камери, той не пропуска да нападне служебния кабинет и президента. И дори премина границите на допустимото политическо говорене, като нарече здравния министър лъжец и измамник. А народа си упрекна, че „сам си е избрал хаоса и юмрука“.

Нервността на Борисов е обяснима. Независимо че социолозите прогнозират отново първо място за партията му, той се чувства като спънат кон преди последното препятствие в състезанието. Защото знае, че само с ДПС не може да направи коалиционен кабинет. И защото не събра смелост да влезе в лична битка с Радев, а изпрати да я води проф. Анастас Герджиков, на когото гледа като на необходимия фигурант, какъвто за него беше и президентът Плевнелиев.

Борисов и ГЕРБ от защитна доскоро позиция преминаха в атака и политическата конюнктура работи за тях. Но и опонентите им в кампанията не успяват да притиснат бившите управляващи с конкретни факти за огромните злоупотреби с публични средства в първата година от епидемията от COVID-19 в България. А такива има достатъчно, например поръчката на 4,5 млн. дози от ваксината на „Астра Зенека“ в началото на 2021 г., още преди европейската служба ЕМА да я бе одобрила за употреба в ЕС. От тях до средата на това лято според министър Кацаров са били използвани едва 450 000 – и заради търговската война срещу „Астра Зенека“ впоследствие, и заради пълната липса на адекватна информационна кампания в полза на ваксините.

Този и други примери, свързани с управлението на ковид кризата, могат да демаскират Борисов и партията му като единствено способните да въведат ред в хаоса (според реториката на бившия премиер). Защото обществото ни е уморено от празнословие и обещания за изчегъртване и възмездие. Вместо това партиите се опитват да сърфират върху високата вълна на пандемията и да търсят краткосрочния политически ефект от позиционирането си спрямо мерките на служебния кабинет.

Но не казват как биха овладели кризата, ако утре се наложи те да управляват.

Сякаш след изборите през ноември ще се събудим като от лош сън и ще продължим живота си както преди, а вирусът ще е изчезнал магически.

Тази кампания изглежда налудничаво с предизборната логорея на фона на мрачната близка перспектива за българите. И понеже хората отдавна са спрели да вярват на обещанията на политиците за светло бъдеще, никой никого не слуша в това надприказване. А то и няма нищо смислено за чуване. Защото досега в кампанията не се състоя нито един смислен дебат за това как трябва да се развива икономиката ни; как да се повишат доходите; как да се реформира здравната система; как да се справим с демографската криза; каква да е външната ни политика в перспективата на една нова студена война, в която светът влиза след кризата между Русия и НАТО; как да посрещнем предизвикателствата, пред които ни поставя новата бежанска вълна, и пр. При този дефицит на идеи и лидери визионери, политиката у нас се превърна в поприще предимно за посредствени кариеристи.

В интервю за портал „Култура“ през 2012 г. политологът Иван Кръстев казва:

Петата революция е резултат от важните открития на неврологията, според която най-важните политически решения не се вземат на рационално равнище. Така политическите консултанти, които са сред най-активните консуматори на тези открития, предефинираха политическата игра и от съревнование на идеи я превърнаха в управление на емоциите.

Тази теза е доказана на практика в България през последните 20 години, през които изборите печелеха не партии с добри програми за управление, а популисти, които успяха да завладеят емоционално избирателите. Такива популисти бяха Симеон Сакскобурготски и Бойко Борисов. На последните предсрочни избори Слави Трифонов успя да увлече масите, но разпиля емоциите им, защото му липсват лидерски качества за това. Според социолога Първан Симеонов сега се наблюдава обществено влюбване в Кирил Петков и Асен Василев и ако се получи магия между тях и избирателите, няма да е изненада със своя политически проект „Продължаваме промяната“ те да получат силна електорална подкрепа и да се преборят за второто място на парламентарните избори през ноември.

Но дотогава има още три седмици, през които не се знае как може да се променят електоралните нагласи след пика на четвъртата ковид вълна. Затова предимство в кампанията ще имат онези партии и кандидати, които, освен да броят жертвите на вируса, могат да предложат конкретни и консенсусни политики за овладяване на кризата и излизане от нея.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на в. „Марица“

Източник

Защо не може да имаме всичко

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/zashto-ne-mozhe-da-imame-vsichko/

Има една хубава стара английска поговорка: You can’t have your cake and eat it – не можеш хем да си запазиш сладкиша, хем да го изядеш. Когато го изядеш, вече нямаш сладкиш. Смисълът на поговорката е, че човек не може да има всичко. Всеки път, когато упражняваме свободния си избор, осъществяваме една възможност за сметка на останалите. Получаваме нещо, но и нещо губим. Ако отидем на почивка в Гърция, не може по същото време да бъдем на почивка в Испания. Ако си купим лаптоп, се разделяме с паричната му стойност. А ако го вземем на изплащане, ще го платим на по-малки порции, но пък с лихвите.

Аз например съм направила съзнателния избор да нямам шофьорска книжка. Съответно нямам и кола. В резултат на това не търся къде да паркирам, не се занимавам със сини зони и винетки, не чакам с часове в КАТ за подновяване на документи, не се редя за годишен технически преглед, не съм непрекъснато нащрек да не блъсна някой пешеходец.

Ала изборът ми е свързан и с редица ограничения.

Ползвам основно обществен транспорт, а не навсякъде е удобно, че и възможно да се стигне с него. Мъкна тежки пазарски торби. Вървя по разбити тротоари (където изобщо ги има и не са заети от коли). Вали ме дъжд и сняг, газя локви, ходя в поледицата, чакам по спирки, на които няма къде да се скриеш от лошото време или от силното слънце.

Представете си обаче, че хем нямам книжка, хем карам кола. Така де – защо само хората с шофьорски книжки да имат право да карат кола? Това е дискриминация! По този начин се ограничава човешкото ми право на социален и културен живот! И на потребление! Как да отида до онзи хубав ресторант на брега на язовира, до хипермаркета в индустриалната зона или да посетя тракийската гробница „Голяма Косматка“, ако не се намери кой да ме закара с кола?

Аз не вярвам в шофьорските книжки! И в Правилника за движение по пътищата не вярвам.

Как човечеството е оцеляло хилядолетия без шофьорски книжки? На хан Аспарух да не би някой да му е искал книжка, когато е дошъл на кон да завладее българските земи? Дядо ми цял живот си караше каруцата на село – без тапии и правилници. Ако му трябваше книжка, щеше да си остане без каруца, защото той не можеше да чете, камо ли да познава пътните знаци.

Освен това не сте ли гледали репортажи за корумпирани автоинструктори? Добре известен факт е, че шофьорските книжки се дават срещу пари. Мен ме е учил да карам кола Пешо, който също няма книжка. Него пък го научил баща му, който винаги сядал зад волана поне на две ракии – така бил по-спокоен и държал волана под контрол. Така че не разбирам защо е забранено човек да кара след употреба на алкохол. Може да караш пиян и да не предизвикаш катастрофа, а и много катастрофи се правят от хора, които не са били пияни. Голяма част от катастрофите се правят от хора, които имат книжки.

Да, вярно е, че Пешо блъсна онази баба и внучето ѝ.

Ама те си вървяха по средата на улицата. Той откъде да знае, че тази улица била пешеходна? И сега, представяте ли си, искат да го съдят за причиняването на тяхната смърт! Как може да се докаже, че именно травмите от удара с колата са причина за тяхната смърт? Според мен те не са починали от травмите, а със травмите. Бабата беше стара, с бастун, сигурно е имала куп придружаващи заболявания – остеопороза, високо кръвно, диабет… Направо си беше с единия крак в гроба. Детето пък беше дебело. Затлъстяването е рисков фактор. А и не можеше ли да са по-пъргави и да направят път, като чуят колата?

Всеки умира рано или късно. Никой от нас не знае кога му е писано да умре. То си е божа работа. Трябва да се научим да приемаме смъртта като нормална част от живота, вместо все да търсим виновни и отговорни. Страхът от смъртта и желанието на всяка цена да се защитим означават, че имаме проблем с психичното здраве. Животът е риск. Между сигурността и свободата аз избирам свободата. Имам право да живея така, както искам. Да ме наказват за това е дискриминация и фашизъм!

Ако някой действително говори такива неща, ще решите, че е опасен социопат, нали?

Логиката на съпротивата по отношение на ваксинирането срещу COVID-19 не е принципно различна. Когато една инфекция се предава толкова лесно от човек на човек, става дума не само за личен избор, а и за социална отговорност. Човек има избор дали да се ваксинира, или не, но е отговорен към другите. И ако настоява да не подлежи на никакви ограничения, ги излага на риск. Последствията от това са смъртоносни.

Жители на Айтос вече повече от месец протестират, след като баща и двете му малки деца починаха, блъснати от камион, а 17-годишен младеж е с тежки травми. В същото време отново сме на едно от челните места в света по смъртност от COVID-19. Ако си представим починалите от вируса като участници в движението,

това са поне по два 50-местни автобуса (понякога по три, четири и повече) на ден, пътниците в които губят живота си.

В същото време наблюдаваме циничен отказ от лична отговорност. В социалния дом в село Добромирка например близо половината обитатели са заразени с COVID-19 от неваксиниран член на персонала. И докато при ваксинираните сред заразените няма симптоми на болестта, шестима от неваксинираните умират. На този фон директорката на дома твърди:

Изключено е да се говори за неглижиране на хората. При една такава висока възраст и при хора, които са със сериозни придружаващи заболявания, просто няма как нещата да се разминат.

И нито дума за това как всъщност са се заразили обитателите, чиято смърт можеше да се избегне, ако персоналът се беше ваксинирал.

Да, има случаи, макар и малко, и на ваксинирани жертви на вируса. Това са предимно хора с проблеми в имунната система – като бившия държавен секретар на САЩ Колин Пауъл. Някои не могат да се ваксинират поради сериозни медицински противопоказания (но тези противопоказания са много по-малко, отколкото масово се смята у нас). А децата до 12-годишна възраст не подлежат на имунизиране.

Всичко това доказва не безсмислеността на ваксинирането, а напротив – че е изключително важно всички, които могат, да се ваксинират, за да предпазят и останалите. Държавите, които са успели да постигнат това, вече се връщат към нормалния живот. А у нас децата за пореден път преминават към онлайн обучение, което пък ще затрудни работата на родителите на тези под 12-годишна възраст.

Цинично е нежелаещите да се ваксинират да се изкарват дискриминирани.

Още повече – да се сравняват с евреите по времето на нацизма. Евреите са изпращани на смърт единствено заради етническата си принадлежност. Не е същото, като да не можеш да посетиш заведение или мол без сертификат, като при това антигенният тест любезно ти се покрива от нашите данъци, а ти си плащаш само за пробата, ако не искаш да се ваксинираш.

В България има дискриминация, но тя е другаде. Роми не биват допускани до обществени басейни, защото са роми. Хомосексуални са тормозени и бити, защото „не ми пречат, но не искам да ги виждам“. Хората с увреждания нямат достъпна среда, поради което техни близки посвещават целия си живот на това да им помагат. Жертвите на домашно насилие не получават адекватна подкрепа. От 23-ма кандидати за президент за изборите на 14 ноември 2021 г. само четири са жени.

В Закона за защита от дискриминация има описани 17 дискриминационни признака, но излагането на другите на риск не е сред тях. Според Европейския съд по правата на човека в Страсбург задължителното ваксиниране не е нарушение на човешките права, защото представлява защита на здравето и правата на другите. И в чл. 35 от Конституцията на Република България е записано:

Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.

А ваксините срещу COVID-19 дори не са задължителни. Имаме избор да се тестваме; не се налага да се ваксинираме и ако може официално да се удостовери, че сме преболедували. Може и просто да ограничаваме социалния си живот и потребителското си поведение. А ако работим с болни хора и с представители на уязвими групи, нямаме никакво оправдание да не се ваксинираме.

Крайно време е да разберем, че не може да имаме всичко. И че безотговорността е смъртоносна.

Заглавна снимка: © Yorgos Karahalis

Източник

Псевдонаучните тези и отговорността на медиите

Post Syndicated from Петър Галев original https://toest.bg/psevdonauchnite-tezi-i-otgovornostta-na-mediite/

Един от най-важните козове на поддръжниците на ваксинацията срещу COVID-19 е фактът, че специалистите и въобще научните и медицинските общности са на тяхна страна. Изтъкват се ползите за общественото здраве и колко хора биха били спасени, ако всички, които нямат противопоказания, се ваксинират. Това е световният медицински и научен консенсус по темата.

Тезите в обратната посока се застъпват от силно ограничено малцинство, състоящо се предимно от вече компрометирани „експерти“. В голяма част от света техните мнения не се отразяват от мейнстрийм медиите, понеже се третират като fringe views – гледни точки, които дотолкова лежат на ненаучни фундаменти, че самото им споменаване не носи нищо друго, освен шум и размиване на дебата по важни теми.

Така например си представете, че по темата за формата на Земята трябваше да се дава дума и на хората, които смятат, че тя е плоска. И на тяхното твърдение трябваше да се придава същата тежест, каквато на научния консенсус, че планетата ни е геоид. Част от аргументите на плоскоземците може да звучат изключително логично и дори достоверно – само ако обаче бъдат изолирани от цялото човешко познание в тази област.

Какво става в България

Противно на световната практика, у нас маргиналните теории за ваксините не само намират добра почва в медиите, но и идват от хора, които имат претенция за експертност.

Като най-видни защитници на такива теории в българските медии се изявяват доц. Атанас Мангъров и проф. Андрей Чорбанов. До голяма степен техните позиции са не само срещу провеждането на масова имунизационна кампания в момента (в случая с проф. Чорбанов – срещу ваксини, различни от разработваната от него), но и срещу общото разбиране за сериозността на COVID-19 и опасността, която болестта представлява за общественото здраве. В различни моменти те се обявяват против масовата ваксинация по време на пандемията, против ваксинирането на хора извън рисковите групи, против доказани мерки в световен мащаб (като носене на маски в закрити помещения) или пък поставят под съмнение данните за ефикасността на ваксините.

Примери за маргинална теория е например твърдението на доц. Мангъров, че „хора, които са изкарали по естествен начин който и да е от вариантите на ковид, не се разболяват – нито от Делта, нито от Бета, нито от Алфа“. Това противоречи на данните за случаи на повторни инфекции, макар и броят им все още да не е толкова голям. Налични са и проучвания, че ваксинирането след прекаран COVID-19 намалява значително риска от повторно заразяване.

При проф. Чорбанов може да се посочи негово изказване, че „ваксинираните и прекаралите COVID-19 не трябва да носят маски, защото те не представляват опасност за обществото и не пренасят вируса“. Това твърдение е опровергавано отново и отново от здравни експерти, а тази превантивна мярка заляга и в насоките на Европейския център за профилактика и контрол върху заболяванията (ECDC).

Тези и други подобни изявления са опасни, защото подкопават доверието в информацията и съветите, давани от огромното множество от медицински специалисти по света. Нещо повече – те бързо се превръщат в оръжиe за дезинформационни кампании, насочени срещу ваксинирането и въобще срещу борбата с пандемията. Допълнителни негативи идват от факта, че българските медии видимо не полагат никакви усилия да проверят подобни твърдения или поне да дадат някакъв контекст около тях.

Медийното отразяване

От януари до септември т.г. 24-те най-влиятелни медии в България са публикували 577 материала, в които доц. Мангъров или проф. Чорбанов са основни действащи лица. В още 436 публикации се споменава мнението на двамата за ваксините, но то не е изведено на преден план. В 90% от тези 577 журналистически материала твърденията на двамата са отразени безкритично, без какъвто и да е анализ или опит за тълкуване.

Данните се основават на анализ на съдържанието на всички статии, в които са отразени мнения на доц. Мангъров или проф. Чорбанов относно ваксините срещу COVID-19. Статиите са събрани чрез системата за медийни анализи на Perceptica посредством специално дефинирани низове за търсене (search strings), а оценката им се основава на начина, по който медиите представят тезите на доц. Мангъров или проф. Чорбанов. Анализът обхваща уеб страниците на двете обществени медии БНР и БНТ и на националните телевизии bTV и „Нова телевизия“, както и 20-те най-популярни новинарски страници според данни от alexa.com, налични в публикация на e-vestnik.bg. Това са все мейнстрийм издания с изключително влияние.

Един от особено притеснителните изводи от анализа е, че обществените медии БНР и БНТ попадат именно сред тези източници, които дават думата на доц. Мангъров и проф. Чорбанов – при това го правят безкритично. В някои от случаите става дума за нарочно организиран „дебат“ между един от тях и друг специалист (форматът е особено популярен в националните телевизии). Това обаче не е реален дебат, защото такъв може да има между равностойни тези, а не от едната страна да стоят реални факти, подкрепени с изключително голям обем от данни, и от другата – неприети от никого по света твърдения. Нещо повече, подобни „дебати“ само дават незаслужена легитимност на маргиналните тези, представяйки ги за едва ли не равностойни на фактите.

Едва 10% от 577-те статии предлагат някаква критика или контекст за твърденията на доц. Мангъров и проф. Чорбанов. Част от публикациите идват от няколко източника, които поначало рядко си позволяват да отразяват позициите на двамата. Някои от тези сайтове имат само по една статия с техни позиции и тя по-скоро представлява анализ на техни изказвания. Интересен е случаят със сайта 24chasa.bg, който до края на август 2021 г. отразяваше мненията на двамата без никакъв допълнителен коментар. От началото на септември обаче политиката на медията се промени и тя започна да пише критични материали по адрес на доц. Мангъров.

Дори и тези материали обаче понякога просто излагат позицията на институция или специалист по отношение на нещо, казано от доц. Мангъров или проф. Чорбанов. Най-видният подобен случай е скандалът с твърдението на доц. Мангъров за починали ваксинирани пациенти, което впоследствие е опровергано от директорите на две големи болници. Също немалък дял от критичните статии всъщност са свързани с политическата обстановка и принадлежността на двамата към определена партия.

Политика по време на пандемия

Тук лоша шега изиграва и състоянието на постоянна предизборна кампания, в което се намира България през 2021 г. От една страна, имаме засилено медийно отразяване на кандидатите, а от друга – кандидатите се стремят да представят мнения, които ще ги отличат и ще привлекат определен електорат. Това дава прекрасна почва за избуяване на всякакви маргинални теории, подхранвани от експерти, които видимо биха направили всичко, за да привлекат вниманието.

Огромен проблем е и липсата на критичен поглед към твърденията и най-вече мненията, изказвани от двамата в медиите. Една обществено отговорна медия би следвало да постави такива думи в контекст – най-вече на това какво смятат всички останали учени по света. Медиите много погрешно интерпретират желанието за представяне на „всички гледни точки“, като се пропуска изключително важният момент, че не всяка гледна точка е равностойна на останалите. Тази безкритичност и отказ да се обясни, че тези твърдения не се подкрепят от научни факти, оставят напълно погрешно впечатление у аудиторията.

Резултатът е объркване и привиден сблъсък на авторитети, който оставя впечатлението, че дори и в научната и медицинската общност няма консенсус по въпроса с ваксините. А такъв всъщност има и се представя от стотици специалисти по имунология, вирусология, биология, статистика и др. На тях обаче, взети заедно, е отделено приблизително толкова място и внимание, колкото и на доц. Мангъров и проф. Чорбанов. Съвсем естествено е това объркване да подсилва общото чувство за несигурност. А несигурността прави хората недоверчиви дори и към най-добронамерените и убедителни опити да бъде обяснена ползата от ваксинацията.

Решения

Логично е решението да се търси в поведението на самите медии и в нуждата те да подхождат отговорно (а не провокативно) към обществото. Да, сензациите продават, а скучните факти – не, но пък продажбата на твърде много сензации в случая индиректно води до това да има по-малко консуматори, на които да се продава в бъдеще. Всяка медия би трябвало да преследва в поне някаква степен обществена мисия, да се стреми да бъде полезна на аудиторията си. Тоест да представя маргиналните теории именно като такива и да не дава еднаква платформа на идеи, които няма как да са равни (не и по критерии като достоверност, проверимост и обществена полза). Напълно погрешно е оправданието на изданията, че „в демокрацията трябва да се чува и различното мнение, за да могат хората да направят информиран избор“.

В този смисъл едно подобно решение би могло да дойде само отвътре, от самите медии или медийната общност като цяло – например под формата на саморегулация. Изключително трудно и неефикасно е да се опитва налагането им със сила отвън. Не и без това да доведе до негативна реакция и основателни обвинения за цензура. Един много по-лесен и за осъществяване, и за възприемане от страна на медиите способ е предлагането на контекст към всяко твърдение със спорна достоверност. То може да приеме формата на обяснителен текст, а в случая с новинарските сайтове – и под формата на линкове и дори графики, илюстриращи реални данни.

Сред лесно оборимите, но изключително популярни твърдения на доц. Мангъров е това, че аутопсии на починали от COVID-19 не се правят. Подобна теза застъпва и съпартиецът му Румен Петков. Тя често се свързва с митична забрана от страна на Световната здравна организация. В действителност аутопсии на пациенти, починали от ковид, се извършват още от началото на пандемията – макар и не при всеки случай. Забрана от страна на СЗО за това няма. Всичко това е изключително лесно за проверка и е достатъчно просто да се потърси мнението на патоанатом или на представител на СЗО. И съответно това да е фокусът на публикацията, в случай че медията държи да публикува мнението на доцента.

Предоставянето на контекст би могло да дойде и под формата на допълнителни, но важни сведения за човека, чието мнение е изложено в статията. Например винаги да се добавя, че дадено мнение е изразено от кандидат-депутат, който в момента води предизборна кампания. Или че въпросната личност разработва собствена ваксина, за която се надява да набере финансиране или да получи одобрение. Подобни уточнения биха информирали аудиторията за евентуалните мотиви зад изказаните мнения и биха спомогнали за приемането им с поне щипка здравословен скептицизъм.

Всичко това е само част от обясненията защо България е една от най-слабо ваксинираните държави в настоящата пандемия. Към тях следва да се добавят невъзможността на социалните платформи да се справят с разпространението на фалшиви новини, слабите умения за критично мислене и разпознаване на достоверните източници на информация, непоследователността на мерките, налагани по различно време от здравните власти в страната, и т.н. Освен всичко друго се откроява и липсата на политическо лидерство още в началото на имунизационната кампания да се заяви твърда и недвусмислена подкрепа за ваксинирането. Подкрепа, която после да се отстоява последователно, като се прилагат данни за ползата от ваксинацията. Именно в този вакуум, създал се при отсъствието на лидерство, избуява все по-видното популистко заиграване с антиваксърските настроения сред част от хората.

Причините за недоверието към ваксините срещу COVID-19 в България са много, но това по никакъв начин не бива да води до отказ от отговорност от страна на медиите. Дори обратното – една промяна в тяхното поведение би спомогнала за повишаване на доверието във ваксинационния процес. Доверие, загубено и заради това, което самите медии правят или не правят в условията на пандемия.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

По буквите: Праматаров, Сендак, Петров

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/po-bukvite-pramatarov-sendak-petrov/

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„На конци. 1968. Една действителна история“ от Веселин Праматаров

София: изд. „Кибеа“, 2021

Самата концепция на „На конци“ е достатъчно рядка, за да тръгне човек към книжарницата: графична новела от български автор, при това документална, при това за един неизвестен факт – историята на трима студенти, които публично се противопоставят на срамното участие на България в смазването на Пражката пролет.

Аха – ще си речете, – дисидентството, обяснено за деца. Не, не е това – признавам си, че разгърнах книгата под властта на тази първоначална заблуда. Имах спомени от „Стената“ на Петер Сис – картинна книга за живота отсам желязната завеса, в която всичко е навързано в проста и тъжна последователност.

Историята на Александър, Валентин и Едуард не може да бъде разказана така. За да разбереш какво е Пражката пролет, трябва да знаеш какво е Съветският съюз, какво е Чехословакия, как цяла Източна Европа се е оказала комунистическа. Какво е комунизъм, разбира се. И куп други неща. Всичко това у нас не се учи. Дори студенти не знаят какво е СССР. Историята след Втората световна война е старателно избягвана дори в гимназиите – защото била политически чувствителна, моля ви се. Резултатът е вакуум. Страховит вакуум.

Всъщност „комиксът е нещо за деца“ е заблуда, също останала от онова време. В САЩ, да речем, асоциацията би била с нещо на „Марвъл“, нещо със супергерои и супергероини във впити трика, което да предизвиква неодобрителното сумтене на възрастните. У нас си представяме Дарко с вълшебното копче (прекрасен сам по себе си, това е друга тема). През последните години художниците от проекта „Дъга“ се стремят да възродят, разширят и осъвременят представата за жанра у нас – но до налагането му като „масов език“, какъвто е другаде, има доста път. А графичната новела стъпва върху масовостта на комикса, така както „рок операта стъпва върху рока“ (по думите на Дейвид Хайду). Разбира се, през последните десетилетия тя също се е утвърдила достатъчно силно, разроила се е на поджанрове, пълни цели книжарници. У нас са излезли комай само шедьоврите на Джипи – за ценители.

Ето защо изобщо не е сигурно, че майсторството на Веселин Праматаров автоматично ще пъхне книгата в ръцете на тийнейджърите. Това обаче въобще не го обезсмисля. Напротив, точно заради целия вакуум, който я обгражда, си струва да я купите и да я прочетете, преди да я подарите – първо, защото има неща, които и вие няма да знаете; второ, защото има неща, които сме изтласкали; и трето, защото забравяме колко важно е да говорим, да разказваме какво се е случило.

Ако сме се отказали да се борим за официалния исторически разказ (този в учебната програма, защо всъщност не се борим за него, страх ли ни е?), то поне трябва задължително да споделяме частната си, биографична връзка с онова време и със знанието си за времето преди него. Книгата на Веселин Праматаров е чудесен инструмент за започване на такъв разговор – подарете я на някой млад човек и бъдете край него, докато я чете, изчакайте въпросите, които ще възникнат, и им отговорете честно според своя собствен опит. Мисля, че това е заложено в книгата като стратегия – не само да задаваш въпросите, на които можеш да отговориш, а смело да събудиш колкото може повече въпроси. Белким някой се сети, че има и друго освен пуснатото в корекома.

„В нощната кухня“ от Морис Сендак

превод от английски Стефан Русинов, София: изд. „Лист“, 2021

Издателство „Лист“ и преводачът Стефан Русинов са се заели да представят един от големите писатели и илюстратори в световната литература за деца – Морис Сендак. Отсъствието му в преводната ни книжнина е достатъчен мотив – представете си да не познаваме Астрид Линдгрен или Туве Янсон. Сендак обаче е нещо съвсем друго, така че става въпрос и за това: една цяла друга концепция какво трябва да представлява детската книга. Каква е тя?

В неговите книги текстът обикновено е оскъден и разказва история далеч извън наративните шаблони. Весел, енергичен, но и зареден с някаква подмолна тревога, която героят решително прескача. В едно интервю Сендак говори за захаросания, безопасен свят на стандартните детски четива като за гето, в което се опитваме да държим децата – нечестно и ненужно. Ако погледнем самите книги, ще видим отгласи от по-стара традиция, в която това не е така – ето, Мики от „В нощната кухня“ излиза от опеченото тесто също като в английските фолклорни стихчета и залъгалки за деца, където при срязването на пая косовете от плънката просто запяват в хор. Сендак има знакови илюстрации към приказките на Братя Грим – специално пътува до Германия, за да обиколи местата, където са записвани фолклорните им оригинали; за различни свои творби изучава например рисунките на Уилям Блейк.

Всъщност внушителната му ерудиция личи най-вече във визуалната част на работата му – в скрити препратки, които не се натрапват на читателя, но са там. При „В нощната кухня“ може да забележите например, че сградите са всъщност кутии с продукти. Че всеки от тримата пекари поразително прилича на Оливър Харди. Че градският пейзаж е от 30-те, дори стилистиката напомня тогавашните реклами, а книгата е от 70-те. Какво значи това? Можем ли да преведем сюжета и рисунките на езика на „поуката“, на внятния разказ? Не – и не бива. Децата не се страхуват от безсмислицата, казва Сендак в същото интервю. Това е възрастен страх. Впрочем той определя „В нощната кухня“ като книга за деца на 2–3 години и тя със сигурност може да бъде четена така – особено в моментите, когато пекарите вземат Мики за мляко и го замесват в тестото. Може да бъде четена на глас с гушкане и мачкане – впрочем ние също казваме на децата си, че са „сладкиши“, нали? И това не е страшно, мило е.



Не знам как е приет Сендак от българската публика, не съм питала как е приета „При дивите неща“, вече издадена от „Лист“. Подозирам, че трудно – без ореола на масовото признание, което има в Америка. Във времена, в които в родителските читателски групи може да срещнеш възмущение дори от Сутеев – задето един от героите казал „глупак“. Във времена, в които детето, изследващо света само̀ (каквито са всички важни герои в детската литература: от Пипи, хлапетата от „Питър Пан“, Алиса, Том Сойер и Хъкълбери Фин, та до Ян Бибиян), на практика не съществува, защото гетото на сигурността го има и в съвсем физически смисъл. Както писа Юлия Роне наскоро – децата, разбира се, знаят какво има отвъд, и си мълчат, за да ни пазят. Ако преодолеем собствените си страхове, може би ще ги облекчим.

„Не са чудовища“ от Никола Петров

София: Издателство за поезия „ДА“, 2021

Смятах за трета книга да избера пак художническа, но „Не са чудовища“ на Никола Петров е събитие и за нея трябва да се пише веднага. Изключително силен глас – не само за поколението си, а и въобще.

Първата дума в книгата е „здравей“ – тези стихотворения са общителни, оставят място за адресат, за „ти”. От второто изречение обаче започват да търсят същината на това общуване и така създават апория, в която то сякаш не може да бъде осъществено.

От сериозния опит за отговор на въпроса „Какво правиш?“, през вглеждането в утешителната „безобидна случка“, винаги сложена в края на съкрушителните новини, до почти манифестното (за мен) стихотворение, в което говорещият се сбогува с хтоничния си, истински език, за да приветства езика, с който може само да заяви принадлежност тук и там, „защото думите винаги са били за това“. Стихотворенията се примиряват и не се примиряват със смаляването на думите, ту си оставят път за връщане, който обаче никак не е еднозначен.

Много ме вълнува „ти“ формата в тези стихотворения – адресат може да е читателят, може да е конкретен имплицитен персонаж… но женският род въобще не улеснява нещата, защото „душа“ на български също е от женски род. Впрочем понякога е от мъжки. Може и да е онази форма на второ лице единствено число, с която споделяме собствения си опит:

Пресягаш се към смътни прилики. Напразно призоваваш въздуха на чужди силуети. Мижиш над чужди сенки.

Всъщност няма значение, защото никой с никого не съвпада, дори ти със себе си: „Свикна ли с отражението си, или пак кимаш на непознати.“ Единственото автентично движение е назад – или надолу, защото само светците или мошениците вярват на сетивата си вместо на спомена. Единственият автентичен отговор, който се чува, идва от „онези, които не могат да отговорят“ – те отвръщат „с един жест, запомнен в клетките, с кимване“.

Останалите – онези, които пъплят към кулата на Рапунцел, „палячовци, търгаши, принцове с нелепи букли“ – може да са „всевъзможна сволоч“, но не са чудовища. Те са като нас – и тъкмо това е чудовищното.

Оставям на някой друг да поговори за образността в тези стихотворения, за нейната амплитуда от „езика на възпламенените гори и бялото около зениците на туптящия дивеч“ до „кремавите коли“, които тръгват от поликлиниките есенно време, до убитото жълто на кооперациите. А също и да потърси изкушаващите литературни паралели. Никола Петров има зрял и умеещ авторски глас, но той е за близко, а не за ерудитско четене – възможно, разбира се, но далеч по-маловажно от другото. Мисля, че читателят може да извлече най-много от тези стихотворения, ако подходи към тях откровено, с честна тромавост.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Източник

Седмицата в „Тоест“ (18–22 октомври)

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/editorial-18-22-october-2021/

Емилия Милчева

Според Емилия Милчева българският план трябва да върви с пръчка – и има предвид нашия Национален план по Механизма за възстановяване и устойчивост на ЕС, който неотдавна служебният кабинет изпрати в Брюксел. Емилия се обосновава с липсата на визионерство и политически кураж, както и с дефицита на интегритет в днешната ни политическа класа. И припомня стендбай споразуменията с МВФ, които изправиха държавата на крака след кризите от 90-те.

Венелина Попова

Седмицата започна с черните числа за близо 5000 новозаразени с COVID-19 дневно. Истерията около наложените в спешен порядък зелени сертификати за достъп до събития и обекти на закрито заглуши почти всичко. Дори предизборната кампания. Дотолкова, че измина цяла седмица, през която не пролича партиите да имат какво да кажат. Уви, няма оригинални идеи и за пандемията, освен краткосрочно да се експлоатира моментната ситуация. Прочетете повече от Венелина Попова в коментара ѝ „Как ковид вълната измести фокуса на предизборната кампания“.

Светла Енчева

Отказът на голяма част от хората да се ваксинират преля в активна съпротива срещу скоростно въведените от Министерството на здравеопазването зелени сертификати. Тази съпротива често е придружена от безумни аргументи. С помощта на иронията и здравия разум Светла Енчева се опитва да обясни защо не може да имаме всичко.

Петър Галев

Новият ни материал в съвместната ни рубрика „Хроники на инфодемията“ с АЕЖ-България е на медийния анализатор Петър Галев. В анализа си той пише за разцвета на псевдонаучните тези у нас и за отговорността на медиите, които ги отразяват безкритично, като по този начин ги легитимират и поставят наравно с факти и становища, зад които стоят световните научни и медицински общности.

Зорница Христова

Нека завършим с нови три заглавия, които Зорница Христова препоръчва тази седмица в рубриката ни „По буквите“. Това са две рисувани книги – графичната новела „На конци. 1968. Една действителна история“ на Веселин Праматаров и „В нощната кухня“ на Морис Сендак, един от големите писатели и илюстратори в световната литература за деца. Третото заглавие пък е поетична книга – новата стихосбирка „Не са чудовища“ на Никола Петров.

Приятно четене и се запазете здрави! И подкрепете кампанията ни #отнасзависи за насърчаване на ваксинирането срещу COVID-19!

Източник

How Cimpress Built a Self-service, API-driven Data Platform Ingestion Service

Post Syndicated from Ethan Fahy original https://aws.amazon.com/blogs/architecture/how-cimpress-built-a-self-service-api-driven-data-platform-ingestion-service/

Cimpress is a global company that specializes in mass customization, empowering individuals and businesses to design, personalize and customize their own products – such as packaging, signage, masks, and clothing – and to buy those products affordably.

Cimpress is composed of multiple businesses that have the option to use the Cimpress data platform. To provide business autonomy and keep the central data platform team lean and nimble, Cimpress designed their data platform to be scalable, self-service, and API-driven. During a design update to River, the data platform’s data ingestion service, Cimpress engaged AWS to run an AWS Data Lab. In this post, we’ll show how River provides this data ingestion interface across all Cimpress businesses. If your company has a decentralized organizational structure and challenges with a centralized data platform, read on and consider how a self-service, API-driven approach might help.

Evaluating the legacy data ingestion platform and identifying requirements for its replacement

The collaboration process between AWS and Cimpress started with a discussion of pain points with the existing Cimpress data platform’s ingestion service:

  1. Changes were time consuming. The existing data ingestion service was built using Apache Kafka and Apache Spark. When a data stream owner needed new fields or changes in the stream payload schema, it could take weeks working with a data engineer. Spark configuration needed to be manually modified, tested, and then the Spark job had to be deployed to an operational platform.
  2. Scaling was not automated. The existing Spark clusters required large Amazon EC2 instances that were manually scaled. This led to an inefficient use of resources that was driving unnecessary cost.

Assessing these pain points led to the design of an improved data ingestion service that was:

  1. Fully automated and self-service via an API. This would reduce the dependency on engineering support from the central data platform team and decreased the time to production for new data streams.
  2. Serverless with automatic scaling. This would improve performance efficiency and cost optimization while freeing up engineering time.

The rearchitected Cimpress data platform ingestion service

Figure 1. River architecture diagram, depicting the flow of data from data producers through the River data ingestion service into Snowflake.

Figure 1. River architecture diagram, depicting the flow of data from data producers through the River data ingestion service into Snowflake.

The River data ingestion service provides data producers with a self-service mechanism to push their data into Snowflake, the Cimpress data platform’s data warehouse service. As seen in Figure 1, here are the steps involved in that process:

1. Data producers use the River API to create a new River data “stream.” Each Cimpress business is given its own Snowflake account in which they can create logically separated data ingestion “streams.” A River data stream can be configured with multiple data layers, fine-tuned permissions, entity tables, entry de-duplication, data delivery monitoring, and Snowflake data clustering.

2. Data producers get access to a River WebUI. In addition to the River API, end users are also able to access a web-based user interface for simplified configuration, monitoring, and management.

3. Data producers push data to the River API. The River RESTful API uses an Application Load Balancer (ALB) backed by AWS Lambda.

4. Data is processed by Amazon Kinesis Data Firehose.

5. Data is uploaded to Snowflake. Data objects that land on Amazon S3 initiate an event notification to Snowflake’s Snowpipe continuous data ingestion service. This loads the data from S3 into a Snowflake account.

All the AWS services used in the River architecture are serverless with automatic scaling. This means that the Cimpress data platform team can remain lean and agile. Engineering resources to infrastructure management tasks like capacity provisioning and patching are minimized. These AWS services also have pay-as-you-go pricing, so the cost scales predictably with the amount of data ingested.

Conclusions

The Cimpress data platform team redesigned their data ingestion service to be self-service, API-driven, and highly scalable. As usage of the Cimpress data platform has grown, Cimpress businesses operate more autonomously with speed and agility. As of today, the River data ingestion service reliably processes 2–3 billion messages per month across more than 1,000 different data streams. It drives data insights for more than 7,000 active users of the data platform across all of the Cimpress businesses.

Read more on the topics in this post and get started with building a data platform on AWS:

The collective thoughts of the interwebz

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close