Tag Archives: анализ

Красавицата и ягодите

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/krasavitsata-i-yagodite/

Имало едно време едни хора и те си построили красива къща, в която идвали много гости. Те слушали музика, изпълнявана на специален подиум в един от салоните, слизали в градината по някое от трите романтични каменни стълбища като шлейфове около къщата или се надвесвали над изящните парапети около трите окръглени тераси на втория етаж… Някои дори берели ягоди в двора. Тогава ли я нарекли „Къщата с ягодите“, никой не може да каже, но така я запомнили съседите.

Из „Сбогом, мои красавици!“, Мариана Мелнишка

Няма нищо по-романтично (а често и по-възмутително) от стара къща в центъра на София и нейната злощастна съдба.

Демонтират Къщата с ягодите, оповестиха за пореден път медиите в средата на февруари. И социалните мрежи пламнаха. „Безобразие!“, „Поредната българска къща, паметник на културата, ще бъде пожертвана поради непукизъм, бездарие и алчност“, „Тези хора нямат нито сърца, нито душа!!! Как се руши такова СЪКРОВИЩЕ!!!“.

Разгледайте и интериорните снимки от Къщата с ягодите в подробния албум на Здравко Йончев от 2015 г.

Всъщност дебатът тлее вече близо 10 години, последно избухна през 2015 г., а повод за сегашната реакция беше информацията, публикувана и подробно онагледена още в средата на декември 2020 г. в сп. „Градът“ под заглавие „Къщата с ягодите очаква своето възстановяване“. Там стана ясно, че къщата е: а) знакова, б) плесенясала и в) опасна, особено при земетресения. Съответно най-добре е да бъде „демонтирана“ и после изградена отново със съвременни материали, укрепена, топло- и хидроизолирана, и всичко това – при пълно копиране на оригинала.

Къде са ягодите?

Нали няма нужда да обяснявам коя и какво е т.нар. Къща с ягодите? Когато през далечната 2008 година в WhATA за пръв път я нарекохме така заради два-три идилично нацъфтели стръка ягоди в двора, не предполагах, че този романтично запуснат минидворец ще се превърне в такъв масов фаворит. Все пак къщата е закъснял стилистичен хибрид – малко югендщил (немски сецесион), малко ар деко, много неонационален романтизъм. Завършена е през 1930 г. и говори много за българските цивилизационни лутания по пътя към идентичността. Разбира се, че искаме да сме част от голямата западноевропейска цивилизация – винаги сме искали, но византийските капители и кобиличните възрожденски арки също са ни важни. И по-добре да не рискуваме с нови и авангардни стилове.

Любопитен факт е, че през същата 1930 година когато дипломираният в Германия български архитект Георги Кунев завършва къщата на ул. „Сан Стефано“ 6, немският архитект Лудвиг Мис ван дер Рое завършва вила „Тугендхат“ в покрайнините на град Бърно, Чехия. С чистите си линии, плоски покриви тераси, преливане на пространствата и редица технологични експерименти, вила „Тугендхат“ е един от брилянтните примери за предвоенен архитектурен модернизъм, неслучайно обявена за културно наследство от световно значение и вписана в листите на ЮНЕСКО.






Вила „Тугендхат“, 2019 г. © Анета Василева

Разбира се, глупаво е да делим наследството на малко и голямо.

Различни държави, различни паметници. Такива, каквито са, тези къщи говорят достатъчно за средата си и трябва да бъдат анализирани като част от една голяма, последователна нишка от истории, от събития, от материални следи. Именно в това е смисълът на културното наследство.

И в двете къщи са живели образовани, богати семейства, и двете са пример за елитната еднофамилна къща на онзи отдавна изчезнал „свят от вчера“ на Стефан Цвайг. Но едната днес е къща музей на себе си, прецизно реставрирана до последния перваз, в която часовете за посещения се резервират 9 месеца предварително. А другата е обект на детски мечти и въздишки през оградата на буренясалия двор. Кристалните стъкла, орнаментите по тавани и врати, мраморната камина на къщата на „Сан Стефано“ 6 гледаме само в стари кадри от филма „Опашката на дявола“ и във фотографски изложби. А онези случайни ягоди отпреди 13 години отдавна ги няма.

Въобразената носталгия

„Искам да я реставрирам със собствените си ръце, искам да се оженя в нея, искам да създам и отгледам децата си в нея, искам да живея в нея до края на живота си. Къща като никоя друга…“, написа някой в коментар още през 2008 г.

„И името ѝ е красиво като самата нея – възкликна писателката Теодора Димова през 2015 г. – Как е хрумнало на банкера, построил уникалната къща, подобна на малък замък, да засади точно ягоди. Сигурно са били диви, около полукръглата веранда, към която водят трите каменни стълбища, сигурно сред тях са играли децата му, сигурно от тях слугините са правели уханни сладка – любимото им лакомство, сигурно това сладко се е поднасяло следобед в малки кристални чинийки заедно с чашка ликьор или с ароматно турско кафе, сигурно сред тези ягоди са ставали следобедните сбирки на софийския хайлайф, на жени с воалетки, в копринени рокли и силно начервени устни, с дантелени ръкавици до лактите…“

Всъщност къщата на ул. „Сан Стефано“ 6 е машина за носталгия.

Тя е ценна най-вече защото е блян. Блян за една стара София на следобедни соарета, дантели, бяло сладко и автомобила на Буров по жълтите павета. И именно тук се крие драмата на нейното опазване.

Този блян въздейства емоционално дори и на най-равнодушните, допълнително подсилван от дългогодишната немара. Затова обществото реагира категорично при всяка заплаха срещу сградата и засега успешно изпълнява ролята си на коректив и на частния интерес, и на институциите. Културното наследство се опазва най-добре тогава, когато има обществено съзнание за неговата ценност, знаем. Но да не забравяме, че и настоящият собственик Валентин Златев вероятно е под въздействието на същия блян. Въпросът е дали иска нещо повече от нова баня на горния етаж (примерно като надстрои къщата), или иска да се вживее в ролята на стария банкер и да събира „софийския хайлайф“ на ягодово сладко в „малки кристални чинийки с чашка ликьор“. Обаче го е страх да живее в стара къща със скърцащи подове и затова упорито играе танго с публичното мнение вече близо 10 години.

Играта с наследството

И сега какво се случва? Случва се един до болка познат и толкова прозрачен сценарий. Да досадим на обществото с една и съща драма, да я повтаряме, докато накрая на всички им стане все едно.

Шокиращите заглавия, тип „Събарят Къщата с ягодите“, се появиха масово още през 2015 г., разкривайки абсолютно същите намерения на собственика – да събори и изгради „наново“ къщата, защото била сеизмично опасна и конструктивно компрометирана. Тези намерения тогава разгневиха медиите и социалните мрежи, съвпаднаха с кметската предизборна битка в София и доведоха до петиции и протести пред Министерството на културата. Дори шестима от кандидат-кметовете на София (иначе на крайно противоположни позиции) се обединиха предизборно в защита на къщата.

След това нещата някак утихнаха. Заглавията се забравиха, коментарите се изписаха, изборите минаха, появиха се нови теми, които да ангажират хората по социалките. И публичният дебат беше заместен от разменяне на преписки по институции, от експертизи и преработки на инвестиционното намерение, за много от които публична информация не е достъпна. А къщата продължи да стои все така необитаема и романтична в центъра на София.

Днес, шест години по-късно, когато казусът беше изтупан от прахта и отново се появи по медиите, ми се струва, че всички вече са малко уморени.

Нищо не се е променило в желанията на собственика, евфемизмът „демонтаж“ продължава да замества далеч по-честните глаголи „разрушаване“ и „преизграждане“. Нищо не се е променило и в мнението на експертите. Разбира се, че такъв „демонтаж“ би ликвидирал всякаква автентичност и преизграждането би било фалшификат – подмяна на автентична ценност с копие. Всички аргументи вече са казани. Никой не иска къщата да се събаря (освен нейния собственик).

Играта на Златев

Каква е мотивацията на Златев – ето това е по-интересният въпрос. Къщата е негова собственост или собственост на семейството му вече много години и се руши зрелищно, пред очите на цяла София. Немалко години и средства той инвестира в проекти, одобрителни процедури, експертизи и публични изявления, за да докаже опасността от конструктивната ѝ нестабилност. Ясно е, че къщата може да бъде укрепена, без да бъде преизграждана. Жалко е, че последната експертиза на УАСГ от 2017 г. не е публично достъпна, но тя де факто заключава същото, а сп. „Градът“ цитира части от нея. Става видно, че има редица съвременни начини за укрепване на къщата, сред които:

  • уcилвaнe нa плoчитe caмo oт гopнaтa cтpaнa чpeз oĸaчвaнeтo им нa нoceщи мeтaлни cĸapи oт cтoмaнeни пpoфили, вгpaдeни в дъpвeнaтa пoдoвa нacтилĸa;
  • имплaнтиpaнe нa cтoмaнoбeтoнни eлeмeнти;
  • тopĸpeтиpaнe нa тyxлeни зидoвe;
  • пpeĸъcвaнe нa ĸopaвaтa вpъзĸa мeждy ĸoнcтpyĸциятa и зeмнaтa ocнoвa чpeз eлeмeнти, ĸoитo пpoмeнят чecтoтния диaпaзoн нa ceизмичния cигнaл;
  • пpeдвиждaнe нa пoдxoдящo пpeпoдпиpaнe, ĸoeтo дa пoзвoли изпълнeниe нa нoвa фyндaмeнтнa ĸoнcтpyĸция пoд cъщecтвyвaщaтa;
  • уcилвaнe чpeз външнa cтoмaнeнa ĸoнcтpyĸция;
  • вгpaждaнe нa xиcтepeзиcни дeмпфepи;
  • уcилвaнe чpeз външнo зaлeпeнa apмиpoвĸa oт въглepoднa тъĸaн.

Защо Златев си причинява това дългогодишно обществено недоволство и упорства в намеренията си, вместо да се нанесе в романтичния малък замък в центъра, укрепен по гореописаните начини? Вярно, няма да има баня към всяка спалня, кухнята ще е малко далеч от трапезарията, ще живее по-скоро като в началото на ХХ век, но това е цената и отговорността да притежаваш паметник на културата. Винаги е по-ценно да притежаваш оригинал вместо копие.

За автентичността

Помните ли случая с Двойната къща на бул. „Васил Левски“ в София? Класически пример за евтин флирт с общественото мнение – сграда с премахнат статут на културно наследство, която беше разрушена въпреки живите вериги в нейна защита и която получи обратно статута си от Министерството на културата, когато беше вече купчина тухли. В момента на нейно място имаме много лоша чисто нова сграда, която още се довършва, но която вече е със статут. А две бетонови отливки в новите многоетажни фасади официално пазят автентичния дух на разрушения оригинал.

Автентичността е фундамент на съвременното опазване на културното наследство. Уважението към оригинала е регламентирано още с Венецианската харта от 1964 г. и се приема за безпрекословна изходна позиция и до днес. Не е редно да създаваме опасни прецеденти, които да разклащат този фундамент у нас. Да, Законът за културното наследство позволява преизграждане по автентични данни, но кой казва, че законът е съвършен? Да, основна част от Стария град във Варшава е изграден от нулата, но това са героичните усилия на една нация да възстанови своето самочувствие заедно с историческата тъкан на града си след чудовищните унищожения на Втората световна война.

И накрая, иска ми се да поставя един такъв въпрос за финал. Слабо вероятно е, но

представете си, че Къщата с ягодите е преизградена от нулата като качествено копие –

със съвременни материали и технологии, които напълно запазват стария дух. Не драматично посредствен фалшификат като Двойната къща, а нещо като къщата на ген. Перниклийски на ул. „Иван Вазов“, която през 2019 г. беше преизградена изцяло с до голяма степен въобразена архитектурна идентичност, но с отчетлива съвременна намеса и добър детайл, и регулярно е давана за щастлив пример как да запазваме и възстановяваме старите сгради.

Лесно реагираме на посредствените съвременни копия (крепости от итонг, къщи с пластмасови декорации и дограми). Доста по-трудно е да постигнем консенсус, когато възстановката е на високо ниво, но автентичността е спорна. Или обратното – когато автентичността е безспорна, но новата архитектура не е на ниво. Затова на въпроса от какво да се страхуваме повече – от лоша съвременна намеса или от загубена автентичност, отговорът трябва да е: и от двете едновременно.

Заглавна снимка: © Етюд-и-те на София

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Невъзможното публично пространство. Улица „Съборна“ и други епизоди в търсене на града за хората

Post Syndicated from Павел Янчев original https://toest.bg/ulitsa-suborna/

Текстът е част от поредица публикации в сътрудничество със Съюза на урбанистите в България по повод десетата годишнина от създаването му. С помощта на специалисти от областта ще представим „болежките“ на българските градове, а оттам ще се опитаме да открием заедно как да превърнем околната си среда в едно по-добро място за живот.

Има една малка 200-метрова улица в центъра на София, която се превърна в повод за още един важен разговор за качеството на градската среда. Това е „Съборна“. Ако тръгнете по нея от площад „Света Неделя“, ще видите магазини, ресторанти, кафенета, след това още магазинчета и накрая, след като подминете Археологическия музей и Българската народна банка, ще стигнете до Градската градина. Защо, ще си кажете, трябва да се пишат новини и статии за тази улица, няма ли София по-големи проблеми? Особено ако не сте от София, вероятно ще се чудите защо медиите, вместо да коментират проблемите и на другите градове, са се вторачили в центъра на центъра на София и занимават за пореден път с него цялата държава.

Конкретният повод

Улица „Съборна“ беше направена (почти) изцяло пешеходна с решение на Столичния общински съвет в края на юни 2020 г. Това решение следваше няколко прогресивни общински стратегии, предвиждащи освобождаване на центъра на града от транзитен трафик и ограничаване на автомобилната зависимост. Измежду тях е докладът за центъра на София, изготвен през 2017 г. от Ян Геел, датския урбанист и пионер в разработването на стратегии за градска среда с човешки мащаб. Решението беше малка, но логична стъпка в посока на препоръките на Световната здравна организация, които много градове скоростно приложиха още след началото на първото затваряне заради пандемията от COVID-19, а именно

увеличаване на пешеходните пространства и пространствата за велосипеден транспорт.

Решението срещна недоволството на граждани, живеещи и работещи на „Съборна“. Като се има предвид трансформацията на Копенхаген, Амстердам, Барселона, Истанбул (да не споменаваме Венеция или други италиански градове), аргументите им звучат ексцентрично – не може да се живее и работи без паркоместа на улицата, заведенията и магазините ще загинат без автомобилен достъп, пешеходната улица заличава бизнеса. Те започнаха да търсят медийно и политическо внимание с цел да се възстанови предходната ситуация: ул. „Съборна“ да бъде отново огромен паркинг. След известно време, през декември 2020 г., Транспортната комисия към СОС все пак взе решение да възстанови автомобилното движение и паркирането по „Съборна“. Скоро се очаква и решението на Общинския съвет.

Улица „Съборна“ преди и след краткотрайната трансформация © Димитър Механджиев

В София все още е трудно да се живее без автомобил. Въпреки строителството на три метролинии в последните 20 години, Столичната община не успява да догони автомобилизацията на населението и личното превозно средство остава предпочитан транспорт в града с дял от над 30%, почти наравно с градския транспорт. Общината не успява да осъществи и достатъчно алтернативи за велосипеден транспорт, велоалеите остават несвързани, а наскоро дори беше премахната велоалея по бул. „Александър Пушкин“ в квартал „Бояна“ след протест на родители, че не могат да паркират автомобилите си пред кварталното училище. Наземните линии на градския транспорт не достигат определени квартали и не са синхронизирани достатъчно с новите линии на метрото и променящите се траектории на движение – новите квартали, офисни и търговски дестинации.

За всички тези пропуски безспорно отговорността е на Столичната община.

Това, което не може да се отрече обаче, е, че в централната зона около „Съборна“ вече са вложени милиарди левове публични инвестиции в две пресичащи се метролинии, четири трамвайни линии, подземен паркинг. Тази изградена инфраструктура със сигурност играе голяма роля не само за алтернативите за придвижване, но и за покачването на цените на жилищата и успеха на бизнесите в района. Би било разбираемо недоволството, ако се отнемат паркоместа от някой краен квартал, където хората наистина не могат да се придвижват ефикасно без автомобил. Но това далеч не е случаят около „Съборна“.

Пешеходната улица и качеството на живот

Пешеходната улица в България (абсурдно, но факт) често е знак за провинциалност – нещо, което го има в малкия град, но е „неподходящо“ за големия. Метрополисът означава фучащи автомобили, клаксони, висока скорост, бързащи хора, а тези, които ходят пеша, са просто безделници. И обратното – в малкия град има спокойствие, място за пешеходно движение, зелени пространства.

Ако някой иска пешеходство, велоалеи или зеленина, да иде да живее на село, казват любителите на техническия прогрес. Тези клишета продължават да живеят своя живот и да бъдат преповтаряни и днес в отговор на кампаниите за градска среда с човешки мащаб. Те продължават да делят хората на „селяни“ и „граждани“ въпреки безспорната необходимост от качествени жилища, здравословна среда, инфраструктура и работни места на лесно преодолими разстояния за всички. Не е чудно, че тези разбирания все още намират почва, след като политиците много рядко се престрашават да тръгнат с решителни действия за насърчаване на пешеходството.

Качественият живот рядко се състои в това да бързаш стресиран и закъсняващ за поредната среща

или да прекарваш часове от деня си в автомобил, включително за да отидеш до парка. И все по-често означава да имаш чист, широк и ремонтиран тротоар, на който да могат да се разминат две детски колички. Означава да имаш чист и безопасен парк близо до дома ти, където да тичаш и спортуваш, да се разхождаш с приятелите или децата си. Да работиш близо до там, където живееш, без значение каква е професията ти. Всички изброени неща не се изключват взаимно, но има много по-голям смисъл за здравето и благоденствието на повечето хора да притежават равен достъп до добре поддържана градска среда с човешки мащаб, отколкото до възможности за луксозен „живот на скорост“.

Големият експеримент, наречен „всеки да може да се вози на автомобил, за който има пространство и паркомясто на всяка улица“, се очертава като огромен провал. Няма достатъчно място в града, ако всеки реши да се качи в автомобил. Не само в София, а навсякъде по света. От друга страна, пешеходната улица е това пространство, което ни дава спокойствие далеч от автомобила и в близост до градския живот. Там, където може да се придвижваме и разхождаме, без да трябва да обикаляме в търсене на пешеходна пътека или подлез. Там, където не трябва да сме вкопчени в децата си, защото може да ги помете кола. Където сме хора сред други хора, без да трябва да се борим за пространство с двутонни машини. Където възрастните хора могат да се придвижват спокойно, без да бъдат лишавани от достойнството си от припиращ автомобил.

Пешеходната улица повишава качеството ни на живот и достъпа ни до здравословна среда, заедно с площада, парка, чистия наземен градски транспорт, културната и социалната инфраструктура.

Първата пешеходна улица в България е обособена във Враца през 1974 г. Това е проектираната от архитект Иван Делев част от бул. „Никола Войводов“ – отсечка, наричана още „Пробива“. Само врачани могат да се произнесат за истинския успех на тази улица в подобряването на качеството на живота им. По времето на първата пешеходна улица във Враца, „Гран Плас“ в Брюксел вече е превърнат в огромен паркинг, а „Новият Арбат“ в Москва е един от най-широките централни булеварди в града. Когато всички метрополиси на изток и запад от България са заливани от автомобилен трафик, българските градове са конструирали пешеходни улици в центровете си – Русе, Варна, Ямбол, Пазарджик, Бургас, Плевен, Пловдив… списъкът е дълъг. По пешеходните улици на тези градове търговията винаги е процъфтявала.

Пешеходната улица на Враца. Снимки: L rachev / Wikimedia

Управите в по-малките градове на страната са се опитвали да внесат прогресивна промяна в централната част, вероятно виждайки лавинообразното настъпление на автомобила. София, от друга страна, още през 70-те години на миналия век започва да гони блясъка и скоростта на метрополиса – многолентовите булеварди „България“ и „Цариградско шосе“, мечтите за подземните транспортни коридори и метролиниите. Странното е, че София като че ли все още продължава да гони същия идеал и днес, през 2021 г., въпреки извоюването на ул. „Пиротска“, ул. „Граф Игнатиев“ и бул. „Витоша“ от автомобилите.

Няколко други случки

Преди известно време в София се появи амбициозен проект за преустройство на бул. „Патриарх Евтимий“, където на мястото на паркоместата да се обособят велоалеи и да се възвърне част от „зелената“ слава на този булевард. Свързан проект за ул. „Фритьоф Нансен“ предвиждаше съкращаване на паркоместата за сметка на нова и важна за града двупосочна тролейбусна връзка, като неговото изпълнение беше само частично реализирано. Също така се появи и проект за намаляване на скоростта на движение по ул. „Иван Вазов“ в центъра, обособяване на места за сядане и повече зеленина. „Иван Вазов“ е продължението на тази „зелена“ алея, която можеше да свърже площад „Света Неделя“, ул. „Съборна“ и Градската градина с Княжеската и Борисовата градина.

Улиците „Съборна“ и „Иван Вазов“ могат да бъдат част от пешеходен маршрут между пл. „Света Неделя“, Градската, Княжеската и Борисовата градина © Проект „Трансформация на улица Съборна“

За съжаление, и в трите случая жителите на съответните места възроптаха срещу евентуалната загуба на паркоместа около жилищата си и тези проекти не се осъществиха.

Ако оставим на всеки отделен жител или на всяка малка мобилизация на граждани да реши големите проблеми на града – ужасните задръствания, смъртоносно мръсния въздух, разпокъсаните и превзети от автомобили тротоари, площади и паркове – това никога няма да стане. Всеки ще защитава нуждата да паркира автомобила пред дома си, без да осъзнава, че задължението да си осигури паркомясто е негово собствено, на собствения му имот. Общината никога не е била задължена да осигурява паркоместа на гражданите, които фактически приватизират общи пространства. Тя е призвана да осигурява общи блага, в което се изразява смисълът от нейното съществуване.

От друга страна, София среща трудности при създаването или освобождаването на публично пространство от автомобила и осигуряването на достъп на пешеходците. Улици в новите квартали на града остават върху частни неотчуждени терени, нови сгради се оказват без улици, без тротоари, без вода или канализация, паркове остават заключени в хватката на реституирани през 90-те години терени, а непременната печалба от земята остава основна цел на собствениците. Разбира се, последното е за сметка на реализирането на качествено публично пространство и осигуряване на високоценени общи блага.

Отговорността за здравословната обществена среда

Всички ние – архитекти, урбанисти, ландшафтни архитекти, строителни инженери, геодезисти, еколози, геолози, социолози, хуманитаристи и не на последно място, политици, занимаващи се с развитието на града, селищата и територията – имаме една задача: да обединим усилия, за да предоставим здравословна и качествена среда за живот на всички, независимо от техните възможности. Но за тази цел в центъра на политическите усилия трябва да се поставят големите териториални и световни проблеми, каквито са промяната в климата и адаптацията към нея, въглеродният отпечатък на градовете, достъпът до здравословна среда, чист въздух, публични пространства, качествени жилища и социална инфраструктура.

Няма как да се борим с тези проблеми, освен чрез прилагане на подходящи решения във всеки малък или по-голям проект. Няма как да се решат, ако търсим и намираме само краткосрочни политически дивиденти, бърза печалба и привилегии за избрани. Тази отговорност носят общинските съветници на София, когато отново дойде време да гласуват за бъдещето на ул. „Съборна“. Но и когато поставят основите на всеки нов проект за улица, булевард, площад, парк или друго публично пространство.

Авторът благодари на Васил Маджирски, Ирина Мутафчийска, Ангел Буров и Мадлен Николова за полезните коментари по текста.

Заглавно изображение: Улица „Съборна“ след краткотрайната трансформация © Димитър Механджиев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Румен Радев, волният ездач

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/rumen-radev-volniyat-ezdach/

О, да, президентът Румен Радев постъпи тактически правилно, като пръв се самономинира – принуждава БСП да го подкрепи, ще – не ще. О, да, президентът Румен Радев иска да разшири анти-ГЕРБ съпротивата, консолидирайки я около себе си. О, да, Румен Радев иска да играе по-голяма от отредената му конституционна роля – също като акушерката на тройната коалиция Георги Първанов. 

Всяка от тези констатации в действителност се сблъсква със сериозни препятствия и Радев рискува да си остане с големите надежди, а Десислава Радева – с гардероба с дизайнерски рокли. 

Има ли избор БСП?

На пръв поглед изглежда, че президентът е поставил „Позитано“ 20 на колене със заявката, че ще се бори за втори мандат заедно с вицепрезидентката Илияна Йотова. Направи го еднолично, тъй като Йотова отсъстваше от пресконференцията заради съобщение, че е с COVID-19. Нямаше изненадани – изненадата дойде от факта, че президентът се номинира сам. 

Макар да имаше една особена… спонтанност на подкрепата за Радев. Най-напред го „издигна“ партийна организация на БСП във великотърновското село Леденик. Ето как: 

По предложение на делегатите от основна партийна организация „Доверие“ в село Леденик за подкрепа на Румен Радев за втори президентски мандат и даване на висока оценка за неговата работа през изминалите пет (всъщност са четири – б.а.) години. Предложението беше подкрепено от конференцията на БСП във Велико Търново с 86% от гласувалите делегати. 

Един позабравен политик от Прехода – Александър Томов, направи подписка за втори мандат на президента от името на Движение за промяна. 

Но БСП не изглежда толкова безпомощна. Ноторно известно е, че никой в България не може да спечели президентски мандат без системна партия зад гърба си. Високият рейтинг, с какъвто по традиция и без особени усилия се сдобиват президентите, не е равнозначен на гласове в урните. Разбира се, че БСП има избор – и може да не подкрепи Радев. Така най-вероятно няма да спечели и кандидатът, когото ще издигне, тъй като гласовете на социалистите ще се разцепят. Но и Румен Радев няма да спечели. Лидерката на социалистите Корнелия Нинова ще понесе критики, но тя, по всичко личи, има вкус към битките. А и като единственият председател на столетницата, избран на преки избори, може да си го позволи. 

С незначителна партия зад гърба си („Нова България“?!) – или две-три от такъв калибър, Радев ще изглежда неубедително. Дори инициативният комитет, който ще издигне кандидатурата му за втори мандат, да включва „дейци“ от цялата палитра – академици, генерали, професори и просто известни. От друга страна, социалистите едва ли ще се съгласят структурите им да изнесат на гърба си втора за годината предизборна кампания, а да свирят втора цигулка в обединение от партии зад кандидатурата на Радев. 

Корнелия Нинова препотвърди по-ранната си позиция – решението за Радев ще е след парламентарните избори. Подкрепа сега ще разфокусира кампанията за парламентарните избори, а така БСП не губи нищо – президентът бездруго е опозиция на управляващите, следователно за предстоящите на 4 април избори неговото противостоене би подсилило гласовете срещу статуквото. В действителност, бавейки подкрепата за президента, Нинова му помага. Бойко Борисов и ГЕРБ неизменно пакетират Радев и БСП в едно, а така той би могъл да тества възможна ли е „мощна политическа алтернатива“. Радев говори за нуждата от такава на 1 февруари: 

Ако това не се случи, може да се стигне до поредните пазарлъци между партии и поредния мандат на грабеж и застой. Предвид патовата ситуация в новия парламент може да се стигне до правителство на задкулисието под благовидния предлог национално спасение или експертно правителство, или други формулировки. 

За политическия възход на Румен Радев е по-изгодно да има втори парламентарни избори, нов изблик на протестна енергия – и разбира се, така желания служебен кабинет. По bTV тази седмица евродепутатката Елена Йончева също заяви, че „едно служебно правителство ще направи ревизия на всички корупционни сделки“. Това би било най-доброто „подгряване“ за президентските избори. Сигурно затова Радев отсега предрича, че всякакъв експертен кабинет би бил „правителство на задкулисието“. Бързате, г-н президент, бързате.

Пълководец на анти-ГЕРБ съпротивата?

Миналогодишните протести наредиха президента в първите редици на „борци срещу задкулисието“. Не беше трудно. Нужно беше нахлуване на прокурори на „Дондуков“ 2, което предизвика хората да излязат, а после при тях излезе и президентът с вдигнат юмрук. „Отровното трио“ призоваваше и бдеше протестите да не бъдат „яхнати“ от партии. Вече си имаха ездач от Президентството… 

Словата на Румен Радев за правовата държава, срещу корупцията и липсата на върховенство на закона, за проблемите със свободата на словото се чуват най-ясно и отчетливо поради позицията му на държавен глава. Така той някак естествено иззе територия от лидерите на извънпарламентарната опозиция, особено на градската десница, използвайки и тяхната реторика. Стратегически. Ще излезе, че президентът (за чието избиране помогнаха гласовете на ДПС; който не посмя да назове Пеевски като част от „дълбоката държава“ и се опълчи на главния прокурор едва когато бяха накърнени интересите му) е „най-голямата заплаха за авторитарното управление на Борисов“ – така се привижда на Елена Йончева например.

А всичко останало някак се потопи.

Руският разузнавач от резерва Решетников, неговите маньоври в България и участието му в първата номинация на Румен Радев, позицията на президента срещу Истанбулската конвенция, прокремълските му изяви… Сега държавният глава проявява „меко русофилство“ и повече сдържаност. Човекът, който преди година и половина се обявяваше за преки доставки на газ от Русия чрез газопровод, който да излиза пряко на Българското Черноморие (нов „Южен поток“), тази седмица запита защо Бойко Борисов неглижира интерконекторите от десетина години, а закопа 3 милиарда в „Турски поток 2“. 

Истинският тест за Румен Радев ще са промените в Конституцията. Ако спази думата си, би трябвало да ги внесе в следващия 45-ти парламент – освен ако не смята да протака до евентуален 46-ти парламент наесен и евентуалното си преизбиране. По тези законодателни промени ще се разпознае дали президентът е автентичен, когато говори за върховенство на правото, борба с мафията и „Мутри, вън!“, или е подставено лице на паралелната държава. Разбира се, може да се допусне хипотеза за промяна. Например председателят на ВКС Лозан Панов, чийто мандат изтича тази година, също бе номинация на статуквото през 2015 г., а изборът му – определен като „предрешен“. Днес Панов е на страната на реформаторите и в битка със статуквото, на което всъщност дължи поста си.

Кой оплеска всичко

Съветниците на президента обаче се оказаха слабите му места. Кажи ми кои са съветниците ти – и ще ти кажа какъв политик си. Президентският съветник по правни въпроси и антикорупция Пламен Узунов, публично известен от разговорите с бизнесмена Пламен Бобоков, изгря в нова афера. Този път нещата са по-сериозни от чатове – става въпрос за обществена поръчка за 290 джипа, извършена по време на служебния кабинет на Радев през пролетта на 2017 г. и Узунов, тогава служебен министър на вътрешните работи. Заради обжалвания сделката е сключена по време на третото правителство на Борисов. 

Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ) е разследвала случая в периода между юли 2018 и декември 2020 г. и е открила нарушение в промяна на тръжните условия, извършена от МВР – вместо високопроходими автомобили са избрани от друг клас (SUV). Според изявление по БНТ на генералния директор на ОЛАФ Виле Итала повечето от джиповете SUV са произведени през 2013 и 2014 г. и няколко години са били на склад. 

„Не всички от тези автомобили могат да се използват за охрана на граници в насечен терен без проходими пътища, каквито са изискванията“, обясни Итала. ОЛАФ препоръчва България да върне близо 6 млн. евро в бюджета на Брюксел, тъй като средствата са безвъзмездна финансова помощ от фонд „Вътрешна сигурност“ за закупуване на превозни средства за нуждите на МВР. 

Българската прокуратура побърза да съобщи за доклада на ОЛАФ на 2 февруари, веднага след като Румен Радев обяви номинацията си за втори мандат.

Материалите от Европейската служба за борба с измамите са обединени с материалите по дело, свързано с разследване на възможна търговия с влияние. По него вече са обвинени двамата президентски съветници Илия Милушев и Пламен Узунов, информирана е и Европейската прокуратура.

Президентството отрече и настоя за „пълното изсветляване не само на тази съмнителна доставка на автомобили за МВР от правителството на Бойко Борисов, но и за проверка на изразходваните милиарди левове през последните години, включително в случаите, когато обществени поръчки не се провеждат изобщо“. Изразходваните милиарди безспорно се нуждаят от разследване, но не може да се отрече фактът, че името на Пламен Узунов е в доклад на Европейската служба за борба с измамите. Още от 2017 г. се появяват публикации, че Узунов е свързан с кръга „Пеевски“, но Радев не ги е коментирал. 

Повече от президент?

Да играеш първи ход може и да е предимство в шахмата, но в политиката невинаги е така. Битките на президента тепърва предстоят и тази втора кампания няма да е като първата, когато той се носеше на вълните на възхищението от стройния генерал летец, тръгнал от хасковското село Славяново. Необходими са усилия – да убеди левите, че е техният човек, да привлече и гневните на ГЕРБ. За президента парламентарните избори са репетиция за президентските. На анти-ГЕРБ терена обаче той няма да е сам – заради балотажа. 

Останалите претенденти за „Дондуков“ 2 още не са известни, твърде рано е.

Този път партията на Борисов може да изненада с различна от тяснопартийната кандидатура на Цецка Цачева, предложена за конкуренция на Радев. По всяка вероятност свои кандидати за президент ще издигнат и „Има такъв народ“, „Демократична България“ и др. Без съмнение, изходът ще се реши на втори тур. Затова са и усилията на Радев – да бъде припознат като борец срещу статуквото, срещу мафията и корупцията и от избиратели от други политически семейства. Отдавна е разбрал, че ще му трябват повече гласове извън семейството на „левите“. За тази цел ще е необходимо да даде повече доказателства от настоящата вербализация. 

Иначе на думи, знаем, борбата с мафията е лесна, също като любовта в попфолка. Мая Манолова, Румен Петков, Александър Томов също борят мафията…

Заглавна снимка: Румен Радев © Президентството на Република България

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Докторът от Иран, законите и хората

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/abdullah-zargar/

Може би вече сте научили за иранския лекар, който вече не може да бъде директор на общинската болница в Исперих, след като е бил такъв осем години. За проблема се заговори още в края на миналата година, но през последните седмици случаят е обект на нарастващ медиен интерес.

Доктор Абдулах Заргар не може повече да бъде директор на болницата в Исперих, защото не е български гражданин. Така казва законът. Хиляди граждани се включват в подписка до Президентството, в която се настоява лекарят да получи българско гражданство. Оттам отговарят, че здравеопазването и кадровата политика са постоянен ангажимент на институциите, а не „резултат от кризисни акции“.

Като се имат предвид обществените настроения в полза на лекаря, желанието на Румен Радев да се харесва на хората и заявката му за втори мандат, е вероятно Абдулах Заргар да получи българско гражданство. С това частният проблем ще се реши, но структурният ще остане.

Кой закон нарушава постът на д-р Заргар и защо гражданството му става проблем чак сега –

това не става ясно от повечето новини по темата. А именно там е заровен „ключът от бараката“. В Закона за лечебните заведения липсва изискване, че управляващите една болница трябва да са български граждани. Напротив, дори се уточнява какви документи да представят членовете на управителните органи на едно лечебно заведение, в случай че са чужденци.

Както нерядко се случва в законодателството ни, част от регулацията на една област може да се намира в закон, който не се отнася пряко до нея. Например може да се направи опит споделеното пътуване да се криминализира в… Кодекса на търговското корабоплаване. В конкретния случай става дума за Закона за публичните предприятия. Той се отнася за дружествата с повече от 50% държавно или общинско участие, каквито са и общинските болници. В чл. 20 от него пише, че членовете на управителните органи на публичните предприятия може да са български граждани, граждани на Европейския съюз или на страните от Европейското икономическо пространство (ЕИП).

Законът за публичните предприятия беше приет през есента на 2019 г., след консултации с Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Наличието на такъв закон беше важно условие, за да бъде приета България във валутния механизъм ERM II, известен като „чакалнята на еврозоната“. Целта му е да се осигури прозрачност на публичния сектор и да се прекратят практиките на различни форми на конфликт на интереси, злоупотреби и пр. В резултат страната ни влезе в т.нар. чакалня, но

скоро след приемането на закона започна и неговото смекчаване под различни форми, включително чрез промени на други закони.

Въвеждат се изключения, облагодетелстващи определени компании (например железопътните и Българската банка за развитие), и се правят опити за премахване на забраната заемащи висши държавни постове да влизат в управлението на публични дружества.

Една от промените засяга и болниците – премахва се забраната членове на управлението им да работят в тях като лекари. Като се има предвид недостигът на лекари в България, особено в малките населени места, тази промяна е смислена. Любопитен детайл е, че тя става точно по времето, когато се популяризира проблемът с гражданството на д-р Заргар. Предложените изменения на закона обаче не предвиждат граждани на трети страни (тоест такива, които не са част от ЕС и ЕИП) да могат да управляват лечебни заведения.

Напорът за промени в закона впрочем се засилва напоследък, защото според Правилника за прилагането му голяма част от новите правила, които се въвеждат с него, влизат в сила от 2021 г. Това важи и за гражданството на членовете на управителни органи на болници.

Ето защо директорът на болницата в Исперих, който осем години е заемал поста си законно, изведнъж вече няма това право.

Ортопедът д-р Абдулах Заргар буквално е спасил болницата, която никой друг не е желаел да управлява. Не само е успял да подобри финансовото ѝ състояние, но и лично е пътувал до близките села, за да преглежда хора, които не могат да стигнат до града, и то безплатно. А би могъл да направи кариера и в някоя по-богата страна. Той владее седем езика, завършил е медицина в Русия, специализирал е във Великобритания, Германия, Франция, Турция и България. Преди е работил във Варна, както и в голяма болница край Манчестър.

Пред bTV лекарят споделя, че е избрал България, защото тук се чувства нужен – в страната ни много хора на практика нямат достъп до лекар. Според него не само хората в Западна Европа, а и тези в Иран са по-заможни от българите и съответно имат по-добър достъп до медицинска помощ. Освен това тук се чувства у дома си. Впрочем много хора от Близкия изток и Северна Африка намират българите по-близки по манталитет от хората в Западна Европа. Въпреки че много от сънародниците ни ги възприемат като „ислямски нашественици“.

Какви са причините със Закона за публичните предприятия да се въведат ограничения за гражданството на лицата, които участват в управлението им? Това можем само да гадаем, тъй като

в мотивите към законопроекта гражданството изобщо не е тема.

Парламентът напълно немотивирано и интуитивно-националистически е приел, че щом става дума за дружества с държавно или общинско участие, те трябва да се ръководят от българи. И понеже ЕС ни задължава да третираме гражданите му, както и тези на ЕИП като български граждани (с малки изключения), трябва да се включат и те.

Струва си обаче да се запитаме: колко лекари чужденци от ЕС и ЕИП изобщо биха дошли да работят в държавна или общинска болница в България, а и да я ръководят? Наблюдава се обратният процес – български медицински специалисти масово заминават в страни като Германия или Швейцария, защото там заплащането и условията на работа са многократно по-добри. А в България от десетилетия идват студенти и специализанти по медицина от Африка и Близкия изток, немалко от които продължават професионалния си път в страната ни. Като се има предвид недостигът на специалисти в страната ни, България следва целенасочено да ги стимулира, вместо немотивирано да слага таван на професионалното им развитие.

Според Марина Лякова, доктор на социологическите науки и изследователка на миграцията, работеща в Германия,

„да се пропилява такъв ресурс е недалновидно и е израз на политическо късогледство“.

Лякова разказва, че в Германия се наблюдава тъкмо обратната тенденция: „През последните години в Германия има цялостна промяна по отношение на набиране на квалифицирани кадри. Под „квалифицирани“ се разбират не само завършилите висше образование, а всеки човек, който има професионална квалификация. Особено внимание се обръща на медицинските професии, тъй като в Германия има остър недостиг на лекари, медицински сестри, санитари и грижещи се за болни и стари хора. Съществуват национални и регионални правителствени програми както за набиране, така и за интегриране на медицински работници. Също и специални програми за медицинско образование на бежанците, дошли в страната през 2015 г.“

Изискванията за директори на болници в Германия са различни в отделните федерални провинции, освен това има значение какъв тип е самата болница. От управляващите болници към големите религиозни организации „Каритас“ и „Диакони“ се очаква да са съответно католици или протестанти, уточнява изследователката на миграцията, но ограничения за гражданството им няма.

Доктор Абдулах Заргар заслужава българско гражданство.

И ако го получи, това следва да бъде именно защото заслужава. Защото изпълнява критериите да стане гражданин на страната ни и е допринесъл много за нея. А не по милост, за да запази поста си.

Директорът на болницата в Исперих впрочем е кандидатствал за гражданство още през 2015 г., когато не е съществувал правен проблем с поста му, но е получил отказ. Защо? Защото България трудно предоставя гражданство на хора, които не твърдят, че са с български произход. Или които не си платят достатъчно. Особено ако идват от определени държави. И докато достъпът до българско гражданство се е превърнал в бизнес, от него са изключени чужденци с действителни заслуги за страната ни.

Още по-важно е обаче да се премахне безсмисленото законово ограничение пред чужденците да заемат управленски постове в болници. И в публични предприятия изобщо.

Защото проблемът на д-р Заргар не е негов личен, нито зависи от него. Той е резултат от неадекватното ни законодателство.

През 1992 г. над 25 000 жители на Словения изведнъж се оказват нелегални. Те са изтрити без предупреждение от публичните регистри единствено на основание, че са били граждани на бивша Югославия, но не и на Словения. Така са превърнати в чужденци без документи, в лица без гражданство в собствената си страна. С всички последствия от това – остават без работа, образование и осигуровки, без достъп до медицинска помощ, до банковите си сметки и до всичко, за което се изисква документ за самоличност. Ако излязат от Словения, вече не могат да влязат в нея.

Минават 10–15 години, докато „изтритите граждани“, както става известна тази група хора, успеят да възстановят правния си статус. Но продължават да имат редица проблеми, например не могат да съберат стаж за пенсия, тъй като са нямали право да работят. И се надяват да получат справедливи компенсации за всички злини, които словенската държава им е причинила.

Казусите с „изтритите граждани“ в Словения и с д-р Заргар са аналогични, макар първият, разбира се, да е далеч по-драстичен. Но той трябва да се помни като предупреждение –

докъде може да стигне бездушната бюрократична машина на едно националистическо законодателство.

И то в демократична страна, без да броим тоталитарни системи като националсоциалистическата или социалистическата.

Днес става дума за директорите на болници, но няма гаранция, че след поредните законодателни промени някоя група български граждани няма да се окаже извън закона. Впрочем такива вече има – например хора, чиито жилища не се узаконяват, поради което не се водят на никакъв адрес, поради което нямат лични карти, поради което са на практика лица без гражданство. Добре ще е, ако случаят с д-р Заргар ни накара да се замислим, че проблемът не е в хората, а в нечовешките закони.

На 5 февруари, малко след редакционното приключване на тази статия, научихме добрата новина, че е подписан вицепрезидентският указ, с който се предоставя българско гражданство на д-р Абдулах Заргар.
Заглавна снимка: © МБАЛ – Исперих

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой е следващият Пеевски

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-e-sledvashtiyat-peevski/

Когато Пеевски бъде оттеглен, кой ще е фирмената табела на „дълбоката държава“? Кой ще държи „ядреното куфарче“ с компроматите, кой ще натиска копчетата за шантаж, ще задейства технологиите за отнемане на бизнес, прокурорските поръчки, определени съдебни решения? Слуховете, че си тръгва, вървят от поне две години. А лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви още през април 2016 г., че „Пеевски си отиде, Пеевски напуска страната“ – но Пеевски просто прехвърляше бизнеси към офшорки. И все така е депутат от ДПС в четири парламента от 2009-та насам.

Макар председателят на ДПС Мустафа Карадайъ да заяви по БНТ преди малко повече от месец, че „ролята на г-н Делян Пеевски в ДПС не подлежи на съмнение“, съмнение има. От известно време с просто око и с помощта на Търговския регистър се вижда как той кешира успешно активите, с които се сдоби от тройната коалиция насам, и всичко, до което се добра след контролирания взрив на Корпоративна търговска банка.

С медиите обаче се раздели най-накрая –

финалът на сделките за вестниците му и „Нова телевизия“, в която умишлено бе „приобщена“ и телевизия „Канал 3“, официално приключи през януари. А тишината около фигурата му от известно време контрастира с шума около Ахмед Доган – лятната му резиденция в „Росенец“ и свързаните с нея нарушения, ТЕЦ „Варна“, проекта за разширение на пристанището към централата. Появилото се между двамата напрежение през 2017 г. бе потушено, но Пеевски отдавна е много повече от функция на Сараите, а разполага и с по-голям властови ресурс.

Какво би станало, ако…

Звездата на Пеевски се издигна нависоко през 2013-та – годината, в която Ахмед Доган реши да се оттегли от оперативното управление на ДПС и стана почетен председател. През юни (пет месеца след паметната VIII Национална конференция на Движението, на която НСО едва опази жив младежа, насочил газов пистолет срещу Доган) Сергей Станишев и други свързани със сарайския кръг решиха да предложат Пеевски за шеф на Държавна агенция „Национална сигурност“. Броени дни преди парламентът да го гласува, към ДАНС (контраразузнаване + дирекция срещу прането на пари) беше придадена и мощната ГДБОП. Пак по идея на БСП и ДПС, респективно на Станишев и Лютви Местан.

Така ДАНС ставаше най-мощният ударен отряд

с правомощия да арестува, разследва – същинско лазерно оръжие в ръцете на Пеевски и кръга, поставил го на шефския стол.

Избухналите протести и оттеглянето на Пеевски беляза началото на края на кабинета „Орешарски“ и провали третия опит на ДПС да се върне официално в управлението. А името „Пеевски“ вече беше известно на цяла България, не само в определени среди. Но какво от това? Пак човек от същия кръг оглави ДАНС. А „успелият млад мъж“ вече се беше добрал до „Булгартабак“, имаше група контролирани от него медии, печатница, големи проекти, като Lafka например, финансирани с парите на КТБ, както и бизнес с млечни продукти и други предприемачески начинания. Тук му е мястото да припомним, че КТБ се захранваше основно с пари на държавната енергетика и държавните транспортни фирми, така че

ние като данъкоплатци имаме принос в пеевщината.

През август 2014 г. Румен Овчаров обвини Борисов, че е „вкарал в играта“ за „Южен поток“ фирми, свързани с Делян Пеевски и Цветан Василев. В онези времена Пеевски и Василев не бяха врагове, каквито са днес, а партньори в коалиция по интереси. Именно по време на управлението на Бойко Борисов бизнеси на Пеевски станаха най-големите клиенти на държавната Българска банка за развитие, разкри „Капитал“ – с около 250 млн. лв. заеми. Впрочем самата банка от 2017 г. е с принципал Министерството на икономиката, оглавявано до юли м.г. от свързвания с Пеевски и ДПС Емил Караниколов. (Той беше един от тримата министри, отстранени заради Пеевски.)

През 2017 г. изданието за разследваща журналистика „Биволъ“ изчисли колко тежи Делян Пеевски – 1,5 млрд. лв. А година по-рано същата медия пресметна, че свързани с депутата от ДПС фирми са сключили договори за над 733 млн. лв., близо 60% от които са евросредства. Въпреки едно старо обещание Борисов така и не извади Пеевски от обществените поръчки.

Ето как вместо конкуренция, прозрачност и качество, обществените поръчки генерират корупция, която подхранва олигархичните зависимости, развращава администрацията, а заради ниското качество на изпълняваните обекти понякога води до човешки жертви.

Какво остава от Пеевски

Lafka фалира, остатъците от „Булгартабак“ бяха продадени, млечният бизнес – също (продуктите „Лакрима“ и Frezco), ИПК „Родина“ си намери купувач, Полиграфическият комбинат беше прехвърлен на иракчанин с български паспорт, стар ортак на Пеевски, както го определи „Банкер“. Една от най-големите вериги за битова техника – „Техномаркет“, се контролира от дубайска офшорка. А Пеевските медии обърнаха палачинката още преди финализирането на сделките за тях и посредствената пропаганда вече я няма. Разгърнете „Монитор“ например и ще се убедите как от страниците му е изчезнал анонимният хейт срещу няколко определени личности, доскоро цветисто оплювани – за сметка на тривиални новини.

И макар извън тях да има и други вестници и сайтове, които охотно обслужват интересите на Пеевски и свързаните с него кръгове, никога няма да е същото. Медиите наистина са власт и фактът, че Делян Пеевски бе принуден да се раздели със своите, е сигурен знак за промяна.

Властта си в съдебната система обаче най-младият български олигарх едва ли ще пусне така лесно.

Точно тази битка и нейната развръзка са в ръцете на следващото управление – зависи от правителството, което ще имаме след парламентарните избори. Действията му ще покажат дали ни готвят следващия Пеевски, или ще има действителни реформи. Състоянието на българското правораздаване вече изнервя особено евро-атлантическите партньори, тъй като отслабва България като брънка от общността и я прави лесна мишена за външно влияние. Кой иска ерозиран съюзник – неговите слабости стават слабости и на другите партньори.

Подобна оценка направи тази седмица правната съветничка към Посолството на САЩ в България и бивша федерална прокурорка Джесика Ким. Тя бе изпратена преди година от Вашингтон със задачата да помага за борбата с корупцията в България, а изявлението, което направи на дискусия на Атлантическия клуб за върховенството на закона, е далеч от дипломатично. „Липсва политическа решителност за борба с корупцията в България, а корупцията е опасна за националната сигурност, защото прави държавите по-уязвими на външно влияние“, заяви Ким. Това е директна критика към властта на Борисов.

За разлика от глобалната пандемия от COVID-19, корупционната ендемия на България не може да се лекува с единична или двукратна ваксинация. Това е заболяване, което изисква продължително лечение, усилия и воля. Отчетността започва от българските лидери – във всяка партия и на всяко ниво – с подкрепа на принципа, че никой не е над закона, включително самите те.

Определени стъпки в посока накърняване на независимостта на съдебната система са отслабили способността на България да води наказателно преследване за корупция по високите етажи. Като се добавят олигархическото влияние, случаите на конфликт на интереси, злоупотребата с държавни ресурси и липсата на медийна независимост, човек разбира защо България остава държавата с най-високи нива на корупция в ЕС.

Американската посланичка Херо Мустафа не говори по този начин, но един друг посланик преди нея – Джеймс Пардю (2002–2005), ще бъде запомнен с твърде прям език, особено по отношение на тогавашния главен прокурор Никола Филчев. Така че критичните наблюдения на Джесика Ким се вписват по-скоро в неговата стилистика. Но това, което каза тя, може да се прочете и в доклад на Държавния департамент от миналата есен, в който един от акцентите е корупцията по високите етажи на властта, особено при разпределението на обществени поръчки и еврофондове.

Публикуваният тази седмица индекс за възприятие на корупцията за 2020 г. на Transparency International показва, че България отново е с най-лош резултат в ЕС, подобрявайки с незначителната една точка предишния си сбор. Компания ѝ правят Румъния и Унгария, но Гърция показва подобрение.

В страните с голяма корупция ножицата между бедни и богати винаги е голяма, а в България тя продължава да се разтваря, констатира и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Въпреки че отдавна се стреми към членство в ОИСР, от доклада става ясно, че усилията на страната ни в борбата срещу корупцията и престъпността не са достатъчни, необходими са реформи в образованието и реална интеграция на най-голямата малцинствена група – ромите.

Така че дори Борисов и ГЕРБ да не са в следващото правителство, дори и Пеевски да го няма в парламента, това не значи нищо.

Просто добро начало. Корупцията се е просмукала до фундамента на държавата, а съдебната система и правоохранителните органи са безучастни. Нима смяната на правителства попречи на Пеевски да получи от властта каквото си поиска – или на Цветан Василев да привлече повече публични средства в банката си? Съвсем не.

Затова и са смешни „закачките“ между Борисов и президента Радев на тема „Пеевски“. Премиерът уличи държавния глава, че „Шиши“ му наредил служебния кабинет. „Аз не познавам Шиши, но премиерът му даде поръчки за милиарди“, реагира президентът. Той не за първи път атакува с темата за обществените поръчки – и през 2018 г. каза същото, питайки Борисов и за общи бизнес интереси с Пеевски. Случи се, след като в интервю по bTV Борисов заяви: „В Президентството има един човек, който пише речите на Радев. Един медиен човек, помня го още от BBT – телевизията на Пеевски.“ Изглежда, е забравил, че и личната му пиарка Севделина Арнаудова беше кадър на тази телевизия…

Впрочем Джесика Ким отбеляза, че ролята на главния прокурор, въпросите за неговата отчетност и как да му бъде търсена наказателна отговорност не са единствените проблеми на правосъдната система в България и борбата с корупцията. От значение са и начинът на сформиране на Висшия съдебен съвет, липсата на независимост на съдебната система, липсата на независими медии, взаимозависимостта на властите.

Това са проблемите, констатирани неизменно и от Брюксел, но системните партии в лицето на ГЕРБ, БСП, ДПС демонстрират единодушно упорство не да променят, а да укрепят зависимостта на съдебната система. И да предлагат мимикрия на реформи. Присъствието на някоя от тези партии в следваща коалиция минира същинските реформи. Ако ги е страх пък от „дълбоката държава“, дали няма да се намери група смелчаци за експертно правителство, чиято единствена задача ще е да прочисти оборите? Със сигурност има такива – компетентни и смели. Проблемът е кой ще им даде правомощия да извършат този подвиг.

„Пеевски“ не е продукт на ДПС, той е консенсусна инвестиция.

Неговото богатство и влияние произтичат именно от преразпределението на публични средства и активи, осигурени му от хората на власт. Те го направиха корпулентен и значим и всеки опит да бъде отстранен ще предизвика трусове по върховете на властта. Нали помните, че той държи ядрено куфарче с компромати… Съюзниците обаче няма от какво да се страхуват.

Заглавна илюстрация: © „Тоест“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Има такова правителство

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ima-takova-pravitelstvo/

Лотарията ни липсва. Всеки път, когато някоя социологическа агенция обяви колко партии имат шанс да влязат в парламента на насрочените на 4 април избори, следва играта „Познай кой с кои“.

Трудно е да уцелим, камо ли да заложим пари – не е като да се познае името на новото кралско бебе във Великобритания. Но ние залагаме нещо повече – надежда, че нещата (може би) ще се оправят, че насред COVID-19, след ретрограден Меркурий и преди да си платим данъците, ще имаме чудничко ново правителство. Все едно че насред пролет ни очаква още една Нова година и баница с късмети за сбъдване.

Какво е безспорното до момента? Следващото 97-мо българско правителство ще е коалиционно. ГЕРБ ще получи най-много гласове. В предизборната кампания ще се появят шокиращи компромати.

Първият. Стягат ли букетите?

„Историята е ставала свидетел на случаи, в които яростни противници на ГЕРБ са първите, които са чукали с букети на вратата на Борисов в деня след изборите. Корнелия Нинова е против голяма коалиция и уважавам много това в нея.“ Това заяви наскоро по „Нова телевизия“ близкият до Борисов председател на Института за дясна политика и шеф на телевизия „Европа“ Георги Харизанов. Така е, какви ли не приношения са правени на лидера.

Но дори и този път дежурните „цветарки“ – „Патриотите“, да влязат в парламента, с мнозинството най-вероятно няма да се получи. А останалите политически сили в 45-тия парламент едва ли ще склонят на номера с „плаващите мнозинства“ – партньорства извън официалната коалиция по конкретни поводи. Според различни социологически сондажи в бъдещото Народно събрание ще бъдат представени ГЕРБ, БСП, „Има такъв народ“, ДПС, „Демократична България“ и евентуално „Обединени патриоти“ и „Изправи се.БГ/Отровното трио“. Когато извадим от този сбор „Патриотите“ и ДПС, останалите са декларирали анти-ГЕРБ позиции. Няма да е първият път, в който поборници срещу ГЕРБ са влизали в Бойко-Борисовата кохорта, но този път това едва ли ще се получи.

Да си партньор на Борисов вече не е политически актив. Бремето от три мандата управление – зависимостите, корупционните скандали, партията от безропотни тунеядци, която той създаде – започва да тежи повече от прочутата харизма. Едно негово изявление от миналото лято е индиректно признание за това: „Проветряване, повече нови лица, нови хора, които да мислят с главите си. Дето се вика, 10–15 години нямаше голямо значение кой е в листите…“

Разбира се, комуникационните екипи на политиците винаги може да измислят някоя магическа формула, с която да оправдаят безпринципността и всеядността им при коалиране. Този път обаче ситуацията е по-особена поради продължителните протести срещу властта на Борисов.

Вторият. Застой в безветрие

Вторият в бъдещите избори ще е най-важен. Ако не се сформира четвърти кабинет на Борисов, шансовете за което са особено големи, втората политическа сила ще направи всичко възможно да състави правителство. Не успее ли, президентът има конституционното право да избере третата партия/коалиция, на която да даде мандат.

Дежурното от години второ място за БСП този път е застрашено от набиращата сили партия на Слави Трифонов „Има такъв народ“. Противопоставянето между тях е явно, след като Трифонов иронизира отправената към него покана от Корнелия Нинова за среща за честността на изборите. „Г-жо Нинова, мисля, че Ви е малко късно да бъдете котаракът Леополд. Вие отдавна сте си избрали да бъдете от другата страна. С Вас, г-жо Нинова, стоим от двата бряга на реката“, написа Трифонов във Facebook. Амбициите на шоумена са за „своя“ коалиция и „Позитано“ 20 не влиза в сметките.

Изглежда, че за честността на изборите ще бдят и от двата бряга на реката. На единия са БСП и всички нейни „крилца и кълки“, с които си е партнирала през годините или са се отцепили от нея – като АБВ, Социалдемократическата партия, Комунистическата партия и др. Тези формации не дават облика на една модерна левица, от каквато България се нуждае, и не биха разширили обхвата и поколенческото обновление на БСП.

От другия бряг са новите – „Изправи се.БГ“ на Мая Манолова, която от БСП не поканиха на тяхната сбирка, и „Отровното трио“; „Има такъв народ“; „Демократична България“. Възможно е предизборното разбирателство да прерасне в следкоалиционно. За президентските избори и евентуална мобилизация зад настоящия държавен глава Румен Радев е прекалено еуфорично да се мисли.

„Има такъв народ“ успява да привлече симпатизанти от почти всички политически сили – ГЕРБ, „Патриотите“, БСП, и изглежда, че засега тяхната тактика е да пазят мълчание, темерутско според някои. Типично за шоумени: ще излязат на сцената, когато ръкоплясканията на публиката станат френетични заради очакването да се появят. Отсъствието им от политическия терен още работи за тях.

Така че дори и БСП да спечели второто място на 4 април, ще е предизвикателство да състави кабинет – все едно колко са настървени на „Позитано“ 20 за власт след десетина години в опозиция. Този път цикълът се оказа по-дълъг – когато създаде правителството на тройната коалиция с мандата на ДПС, БСП беше извън управлението за осем години.

Третият. Балансьорът се дави

Третият зависи от втория. ДПС се срива надолу и мястото на балансьор вече не е отредено за Движението. Изобщо системните партии от Прехода търпят крушения, отлив на избиратели, загуба на влияние, нови противници срещу тях.

От ДПС дадоха отчетлива заявка, че искат да участват явно, а не тайно във властта; да излязат отново на светло. Ще жертват ли Делян Пеевски в името на тази цел, ако искат да изглеждат „нови“ – или ще го опаковат като обикновен едър български предприемач, за когото вече отпада определението „медиен магнат“? Дори и Пеевски да си отиде или да бъде скрит, това не променя нито политиката на ДПС, нито имиджа ѝ на кукловод в „дълбоката държава“ – въпреки евро-атлантическото лустро. И макар в нечии глави отново да се явява видението „тройна коалиция“ – БСП, ДПС и още някой… всуе се надяват.

Пластовете в българската политика бавно започват да се разместват. Континенти стават острови, други биват потопени, появяват се архипелази, има вулканични изригвания.

Април–май, може и по Великден, новият кабинет ще е известен и гарантирани изненади ще има. Има и такова правителство.

Заглавна снимка: Мирослав Николов / Wikimedia

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Арабската пролет“: 10 години по-късно

Post Syndicated from Мария Петкова original https://toest.bg/arabskata-prolet-10-godini-po-kusno/

25 януари 2011 г. Излязох от квартирата си в един южен квартал на Кайро и се запътих към центъра на града. Предишните няколко дни бях видяла множество призиви в социалните мрежи за митинг срещу полицейското насилие на Празника на полицията на този ден и реших да проверя какво ще се случи.

По принцип протестите срещу режима на Хосни Мубарак винаги бяха малобройни и бързо разгонвани от силите на Централна сигурност. Но в случая имаше възможност за нещо по-сериозно, тъй като само десетина дни преди това

дългогодишният президент на Тунис Зин ал-Абидин Бен Али беше свален след масови протести.

Когато слязох от метрото на спирка „Садат“ в центъра, усетих мириса на сълзотворен газ. Метрото не беше изпълнено с обичайната голяма тълпа пътници, а с групи объркани младежи, които търчаха насам-натам с кърпи на устата. Когато излязох на площад „Тахрир“, вместо малка тълпа демонстранти, заобиколена от стотици полицаи, както обикновено се случваше, видях хиляди протестиращи. След сблъсъци, случили се преди да пристигна, полицията се беше оттеглила в двата края на площада и от време на време хвърляше сълзотворен газ.


Първият митинг на площад „Тахрир“ на 25 януари 2011 г., който от протест срещу полицейското насилие се превърна в протест срещу режима на Хосни Мубарак © Мария Петкова

Това беше първият път, в който аз (пък и сигурно повечето египтяни на площада) чух възгласите „Долу, долу, Хосни Мубарак!“. Емоцията за мен беше неописуема и мога само да си представя каква е била за тези протестиращи египтяни, които за първи път чувстваха свободата да извикат срещу вечния и всемогъщ Мубарак.

До вечерта тълпата набъбна още повече, преди полицията да я разпръсне със сълзотворен газ и палки. Това обаче беше само началото. В социалните мрежи бързо беше насрочен нов протест за 28 януари под наслов „Денят на гнева“.

И властите се уплашиха, че нещо голямо се готви.

На този ден още от сутринта изключиха интернет и телекомуникационните услуги и мобилизираха хиляди полицаи и войници от Централна сигурност.

Аз успях да стигна до центъра на града и след случайна среща с известната журналистка Бусайна Кемал и спречкване с полицията се озовах в апартамента на културния деец и бохем Пиер Сеюфи, от който се откриваше пълна панорама на площад „Тахрир“. Оттам в следващите часове наблюдавах и снимах как полицейските части отстъпват под натиска на хиляди протестиращи, прииждащи от Гиза по моста „Каср ал-Нил“.

Малко след залез слънце площадът падна. След няколко часа се появиха бронираните коли на армията и после изчезнаха.

Краят на режима на Мубарак беше дошъл.

В следващите дни написах първите си статии и репортажи за български медии. Бях убедена, че времето за промяна в арабския свят е настъпило и че най-накрая в България ще обърнат внимание на този толкова важен регион. За първото се оказах права, за второто – не.


28 януари 2011 г. Протестиращи настъпват към площад „Тахрир“ по моста „Каср ал-Нил“. Полицията ги атакува с водно оръдие © Мария Петкова

Почти 10 години по-късно седях в малка зала в Специализирания съд в София и слушах как една съдийка мудно чете доводите си да остави в ареста 21-годишен български гражданин, обвинен по чл. 108а, ал. 6 от Наказателния кодекс в участие в терористично престъпление зад граница.

Обвиняемият Мохамед Абдулкадер, бивш шампион на България по борба, стоеше пред съдийката, кривеше си краката и клюмаше като дете, на което му се карат. Прокурорът – който се оказа, че не е същият, оформил обвинението, а просто някой, изпратен да представлява прокуратурата по едно неудобно дело – небрежно си поглеждаше телефона.

Аз седях и се чудех кое е по-шокиращо: това, че съдийката наричаше Башар ал-Асад „Башар Ахмет“; че споменатите от нея материали, предадени от службите, явно показваха, че те си нямат идея какво се случва в Сирия; или че съдът приема обвиняемия за виновен още докато трае разследването, и

принципът „невинен до доказване на противното“ явно не важи в българската съдебна система, ако името ти е Мохамед.

Мохамед Абдулкадер © Личен архив

Доказателствата срещу обвиняемия, които чух в залата, бяха следните: показания на таен свидетел, че Мохамед Абдулкадер бил член на терористична организация; снимки на подсъдимия с оръжие, които той сам е публикувал в профилите си във Facebook и Instagram; принадлежност на баща му към сирийската въоръжена фракция „Султан Мурад“; и показания на други свидетели, които заявили, че обвиняемият им е казал, че имал намерение да бъде доброволец в Свободната сирийска армия.

И някъде между другото се подхвърли и ИДИЛ.

Явно беше, че службите и прокуратурата не си бяха свършили работата – предполагам, в бързината да отметнат темата „борба с тероризма“ за пред медиите и Брюксел.

Та коя е тази дивизия „Султан Мурад“?

Тя, подобно на много други, беше формирана като въоръжен отряд за самозащита през 2012 г., след като сирийският президент Башар ал-Асад заповяда на армията си да започне да потушава мирните протести срещу неговото управление с танкове, хеликоптери и картечници. Бойците на „Султан Мурад“ са предимно етнически тюркмени, командирите – дезертирали офицери от силите на Асад.

Дивизията беше част от Свободната сирийска армия. САЩ я определи за „умерена опозиция“ и я включи в програмата за обучение и въоръжаване на сирийски опозиционни сили. Представители на „Султан Мурад“ се включиха в мирните преговори в Астана под егидата на Русия, а през 2016–2017 г. участваха в операцията „Щитът на Ефрат“ срещу ИДИЛ, водена от Турция и подкрепяна от САЩ.

След като Западът спря финансовата си подкрепа за въоръжената опозиция в Сирия през 2018 г., когато битката срещу ИДИЛ беше към края си, „Султан Мурад“, както и други подобни фракции, минаха под опеката на Турция. Впоследствие тя участва в двете турски операции срещу кюрдските отряди на Силите за защита на народа (YPG), които са свързани с Кюрдската работническа пария (PKK), обявена за терористична организация от Европейския съюз и САЩ.

„Султан Мурад“, както и YPG и повечето от въоръжените групи в Сирия са обвинени в различни нарушения на човешките права. Доклади на правозащитни организации обаче единодушно сочат сирийския режим и съюзниците му като отговорни за най-много цивилни жертви и случаи на изтезание, отвличане и т.н.

Тук е важно да споменем и каква роля играе България в сирийската война през тези години.

От самото ѝ начало страната ни се присъедини към групата „Приятелите на Сирия“ заедно с членките на ЕС, САЩ и няколко арабски монархии. Тази група подкрепи политическата и въоръжената опозиция в Сирия и обяви Башар ал-Асад за нелегитимен президент.

България затвори Посолството си в Дамаск през 2012 г. и същата година беше домакин на среща на цивилната и въоръжената опозиция, включително и на командири от Свободната сирийска армия. През следващите години започнахме да продаваме оръжие на САЩ и Саудитска Арабия, което беше прехвърляно на сирийската „умерена опозиция“, от която „Султан Мурад“ е част.

Предвид тези обстоятелства е малко странно, че българската прокуратура обвинява 21-годишен български гражданин в членство в тези опозиционни сили, като ги нарича „джихадистки“ и „терористични“, въпреки че те не фигурират в нито един официален списък на терористични организации на ООН, ЕС, САЩ и Русия.

Логичният въпрос, който следва, е:

в компетенциите на прокуратурата и съда ли е да определят кои въоръжени групи в Сирия са терористични?

И ако да, защо тогава не подведат под отговорност правителствата на ГЕРБ и БСП, които подкрепяха политически и материално тези групи?

Ахмед Захо със сина си Мохамед Абдулкадер, София, 1999 г. © Личен архив

По казуса на Мохамед Абдулкадер има още много какво да се пише – например, че баща му, който е обвиняван, че е командир на „Султан Мурад“ и е „радикализирал“ сина си, от 3 години работи като митничар; че приятелите на обвиняемия в Бургас отричат той да е религиозен или „радикализиран“; че всъщност няма снимки или видеа, които да показват Мохамед по време на бойни действия, и т.н.

Но спирам дотук.

Това, което искам да подчертая с този случай, е, че с всичките си абсурди това е един перфектен пример за последиците от провала на няколко български правителства да вземат мерки и да осигурят базова компетентност в българските институции, за да са наясно какво става в Близкия изток и да могат да вземат адекватни решения, свързани със събития или лица от този регион. Така България изгуби една чудесна възможност да засили дипломатическите си връзки и да подобри позициите си в арабския свят, да увеличи търговския си обмен с него и най-вече – да укрепи вътрешната си сигурност.

Българската държава, а и голяма част от българското общество продължават да смятат, че Близкият изток не е важен регион и че това, което се случва там, няма как да ни застигне тук, във въображаемата крепост „Европа“. За външната ни политика, разузнаването и вътрешната ни сигурност следваме стратегията на щрауса –

заравяме глави в пясъка и чакаме какво ще ни кажат от ЕС и НАТО.

Тази самозаблуда и това пренебрежение обаче са опасни. Чудя се дали след атентата в Бургас през 2012 г. управниците ни си дадоха сметка защо „Хизбула“ избра точно България, за да удари Израел? И какви мерки се взеха това да не се повтори? Защото сериозни мерки аз не виждам. Израелските агенти по летищата едва ли ще ни опазят.

В българските служби, доколкото чувам, продължава да има недостиг на кадри арабисти, които да анализират процесите в региона и да могат да преценят кое е заплаха за вътрешната ни сигурност и кое – не. В тези институции продължава да се гледа на радикализацията като на „болест“, която „вилнее“ само сред мюсюлманите, и основният им метод за противодействие, изглежда, е „профилактично“ сплашване на общността.

Единиците кадри във Външното министерство, които познават Близкия изток, или не ги пращат там, където могат да бъдат най-полезни, или спъват работата им и те напускат. Непоследователната ни политика в региона вече се увенча с „успехи“, като проваленото експо в Катар и 12-те тона фурми от Обединените арабски емирства. В останалите институции – прокуратура, съдилища, Вътрешно министерство, Агенция за бежанците – хабер си нямат какво се случва в Близкия изток.

Случаят с майката палестинка и детето ѝ българче,

за който Валя Ахчиева разказа в разследването си за Euractive, е нагледен пример за това. Бяха отнети българските документи на майката и на детето ѝ с аргумента, че тя има… ливанско гражданство. И това е абсурдно.

Десетки доклади са изписани в ООН и в организации за защита на правата на човека за дискриминационната политика на Ливан към палестинските бежанци, която не допуска те да получават ливанско гражданство. Страната също не допуска предаване на гражданство от майка на дете. Защо в Агенцията за бежанците това не се знае, а и никой не си е направил труда да пита Ливанското посолство дали майката и детето наистина имат такова гражданство?

И докато нашите институции остават в пълно неведение, преломните събития в Близкия изток продължават. Анализи, които твърдят, че „Арабската пролет“ е свършила, че се е превърнала в „Арабска зима“, са толкова точни, колкото и предсказанията от 2010 г. на наблюдатели и изследователи за непоклатима стабилност на арабските режими за години напред.

„Арабската пролет“ е дълъг процес на политическа промяна,

който няма да спре, докато остарелите модели на управление в региона не бъдат основно реформирани (или по-скоро напълно разрушени), за да се изградят нови.

През последните две години в Алжир, Судан, Ирак и Ливан – страни, в които 2011-та и 2012-та минаха сравнително тихо – хората също се надигнаха на масови протести, за да свалят президенти и правителства. През последните дни започна и нова вълна от протести в Тунис, „люлката на Арабската пролет“.

Последиците от тези вълнения и от сблъсъка на регионални интереси няма как да не застигнат и нас. Освен като основен път на бежанския поток от изток, през последните години Балканите се превърнаха и в арена на регионалния политически конфликт между Турция, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Иран.

Чудя се някой забеляза ли как саудитците отвориха доволно голямо посолство в София преди няколко години?

И дали някой се притеснява какво може да стане при сблъсък на наша територия на интересите на Турция и Саудитска Арабия – двете регионални сили, които се състезават за лидерската позиция в мюсюлманския свят? А някой дали следи каква тънка политика води Иран в България? Или как оръжието, което ОАЕ купува от нас, се озовава в Либия, в пряко нарушение на оръжейното ембарго на ООН?

Някой замислял ли се е дали има връзка между ареста на известен български „готвач“ в Бейрут и негови помощници в долината Бекаа през 2014 г. и началото на масовото производство на каптагон в Сирия под егидата на режима на Башар ал-Асад, тонове от които вече бяха пресечени в Италия?

Ние може да си мислим, че Близкият изток е далече, но той не е. Дамаск се намира на същото разстояние от София, на което е и Брюксел. Колкото и да се „европеем“ и да настояваме, че нямаме нищо общо с този свят, факт е, че сме тясно свързани с него. И ако не се вземат мерки да се изградят компетентност и капацитет в българските институции, това рано или късно ще ни струва скъпо.

Заглавна снимка: Нощта на 8 февруари 2011 г. След като „завладяха“ площад „Тахрир“, протестиращите направиха денонощен палатков лагер © Мария Петкова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Титаномахия или wannabe. Българската битка

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/titanomahiya-ili-wannabe-bulgarskata-bitka/

„Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред!“ 

Из „Хамлет“ на У. Шекспир, превод Валери Петров

Какво е „титаномахия“? Древногръцки истории за „младши“ богове, които въстават срещу Старшия, синовете убиват Бащата, за да имат свой пантеон. Понякога се налага протагонистът да е скрит за известно време, като Зевс на Крит, докато достигне зрелостта да се бие. Каквото е на небето, това и на земята – развитието, както пише и другарят Ленин, е „борба“ на противоположностите. Така през 1989-та висшата „млада“ партийна номенклатура в България помете „старата“, която не се сещаше да се оттегли доброволно – преразпредели натрупаните през социализма публични фондове и сметки в чужбина и даде старт на Прехода с промяната на собствеността. Да, и нова Конституция, президент и опозиция.

Трийсетина години оттогава и отново започва битка на „младшите“ срещу „старшите“ богове. Силите се групират – срещу ГЕРБ, срещу БСП, срещу ДПС… Всяка от тези системни партии успя да си създаде и достатъчно силни врагове – и сред своите, и сред чуждите. А „младшите“ не искат да са пудели, коалиционна гарнитура, машинки за гласуване – не искат трохи, искат парче от тортата.

ДПС – надолу по склона

„Сега ни предстоят най-важните избори от 1989-та насам, от тях зависи дали и за колко време ще се справим с кризата, създадена от ГЕРБ“, заяви тази седмица лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ при откриването на последната пленарна сесия на 44-тия парламент. Карадайъ прави същото като други „стари муцуни“ – промяната идва и ДПС се опитва да се пребазира в нов лагер. Едва ли ще се получи, от години партията на Доган е в упадък, губи гласове – тоест кметове, депутати и едно място на последните евроизбори.

На парламентарните избори напролет ще изгубят още – срещу тях ще излезе гражданско движение, организирано от бившия земеделски министър Мехмед Дикме, обединяващо всички отцепници от ДПС. Там е Гюнер Тахир, първият излязъл срещу ДПС още по времето на Костов; там са бившият лидер Лютви Местан, бившата „дясна ръка“ на Доган – Касим Дал, и каквото е останало от създадените от тях партии. Макар да не ѝ се възлагат големи надежди, формацията ще ерозира допълнително подкрепата за Движението, което няма да запази сегашното си трето място в парламента. В мотивите на всеки от тези бивши високопоставени депесари да излязат насреща на Сараите има нещо много лично срещу Доган и неговия маниер на управление – и обединението им вече ги прави опасни.

Стереотипът от Прехода за „ДПС – гарант на етническия мир“ вече не е работеща мантра. За българските партии Движението е токсичен съюзник. А за българските турци ДПС не е единственият посредник между тях и властта във всичките ѝ институционални форми, както беше в края на миналия век. Да, ще държат изолираните помашки общности и други райони, където са овладели местната власт, а това значи и лостовете за подкрепа или удари по регионалния бизнес. Но упадъкът е необратим.

Жизненоважният за ДПС въпрос е дали „дълбоката държава“ ще се запази – тоест дали и следващото управление ще е в колаборация с кръга Пеевски–Доган. Така че от коалицията, която ще се сплави след парламентарните избори, и от нейните заявени недвусмислено програмни цели ще разберем дали предстои реална промяна, или само подмяна на съюзниците на Сараите.

БСП – камъните падат

За председателката на БСП Корнелия Нинова парламентарните избори са шанс най-сетне да вкара БСП във властта след повече от десетилетие извън нея. (Правителството на Орешарски и неговата година управление не ги броим.) Така хем ще утвърди правилността на водената от нея политика, хем и лидерската си роля – в нея е от пролетта на 2016 г., потвърдена и с преизбирането ѝ на първите преки избори за председател на БСП.

Със сигурност може да ѝ се вярва, че няма да коалира социалистите с ГЕРБ. Не само защото заяви тази седмица, че „голяма коалиция между БСП и ГЕРБ е невъзможна по морални, идеологически и политически различия“. Тя последователно се освободи от тези членове на ръководството на социалистите, които биха били мост за такава коалиция. Милионерът и почетен консул на Русия в Пловдив Георги Гергов, чиито дупки ГЕРБ позлатиха с парите на данъкоплатците, е само един от тях.

Известно е също, че Нинова не е сред агитката на Делян Пеевски в БСП, макар тази конфронтация да не е така видима. По странно съвпадение социалисти, колабориращи се с Пеевски, са и сред поддръжниците на съвместно управление с ГЕРБ и Борисов – Кирил Добрев например, както и някои от управлявалите в правителството на тройната коалиция.

Изваждането на довчерашни силни от ръководството на БСП конфронтира сериозно Корнелия Нинова с другари с позиции, пари и влияние. Обвиниха я в авторитаризъм, а сред обвинителите се оказа и кметът на Перник Станислав Владимиров, който се обърна на 180 градуса спрямо депутатските си позиции, наричайки я „агресивна, първосигнална и злобна жена“. Изглежда, че някои жестове на управляващите към община Перник са резултирали в поведението на кмета. Бойко Борисов има успеваемост в прикоткване на политически формации или техни членове – мнозина са яли неговите филии с мас.

Освен че от ГЕРБ се опитват да отслабят основния си съперник на изборите (вечния втори от 2009-та насам), БСП е атакувана и от „люспите“, произлезли от нея. Последната е Българската прогресивна линия – „нов ляв политически проект“ на напусналия БСП депутат Красимир Янков. Тръгналите си след президента Георги Първанов социалисти създадоха АБВ, бившата соцдепутатка Мая Манолова също търси гласове отляво с платформата „Изправи се.БГ“ и „Движение 21“ на Татяна Дончева. За разлика от отцепниците от ДПС обаче, шансовете за обединение между всички тях не са големи. Въпреки това ще смъкнат гласове от левицата, която избягва да се коалира с тях.

Какво от това, че се е мобилизирало твърдото ядро – само то ѝ остана на БСП. Факт е, че през изминалите години социалистите не произведоха послания и политики, способни да разширят обхвата ѝ извън консервативния, проруски и до голяма степен антиевропейски настроен електорат. БСП не успя и със силна младежка организация, която да привнесе модерност и прогресистко мислене на „Позитано“ 20, въпреки че в Националния съвет присъстват доста млади лица.

Но сега в БСП вече ги няма бившия председател на партията и настоящ лидер на европейските социалисти Сергей Станишев, министри от кабинета на тройната коалиция като Михаил Миков и Ангел Найденов, а също и Димитър Дъбов, Валери Жаблянов, Атанас Мерджанов и др. Така Нинова си отвори диверсии в тила. Никой лидер на БСП преди нея не си е позволявал такива чистки. Отговорът на въпроса „Къде ще е БСП след изборите“ за Нинова ще е потвърждение или отхвърляне на правилността на политиката ѝ. На последните евроизбори социалистите увеличиха евродепутатите си от четирима на петима. Сега обаче предстоят парламентарни…

ГЕРБ – чао, партокрация

От известно време гражданството бива облъчвано как следващият парламент ще е преходен поради твърде много партии и невъзможност да се състави правителство. Е, и? В наплашеното от пандемия, смърт и изолация общество опасенията от политическа несигурност подклаждат нови страхове – но и желание да се избере познатото (зло). Съществува и вариантът да се върви към ситуация, в която президентът да назначи служебно правителство, а то от своя страна да освети някои грехове на настоящите управляващи. Така след преходния парламент отвратените граждани биха могли да гласуват… по-консолидирано. Теории, разбира се.

Със самодоволното презрение на ГЕРБ към останалите политически сили обаче е свършено. За първи път най-голямата и неизменно първа на избори партия в България от 2009-та насам е застрашена от два политически проекта, които ще изпомпат точно от нейния електорат – „Републиканци за България“ и „Има такъв народ“. Дали ще им стигне, за да прескочат 4-процентовата бариера? На партията на Слави Трифонов със сигурност, защото ползва и други притоци, а за формацията на Цветан Цветанов зависи колко от герберите ще търсят нов (познат) пристан. А това пък зависи от случващото се до 4 април.

Широко коалиционно правителство без ГЕРБ би означавало пропукване на партокрацията, старт за смяна на партийната бюрокрация. България има нужда да се обезпаразити от „калинките“, стига да са налице политическа воля и готовност за спазване на критериите за назначения в държавната администрация и в държавни дружества. Стига също така следващото управление да не наложи с познато безочие свои некадърници, чиято най-голяма компетенция е лоялност към назначилите ги.

„Гишета“ срещу нова икономика

В действителност обаче най-големите противници на ГЕРБ не са опозиционните партии. Най-големите противници са икономически независимите, заетите в новата дигитална икономика, представителите на свободните професии, на малкия и средния бизнес – всички онези извън армията на държавните служители, местните власти и заетите във фирмите, които редовно папкат обществени поръчки. Предизвикателството е тези хора, които искат да живеят в модерна европейска държава с електронни услуги, свободни от диктатурата на „гишетата“ и корупцията, да бъдат спечелени за гласуване. Титаничната битка е тази – между хората на новата икономика и обвързаните със старата икономика и стари правила на играта.

Системните български партии, които не могат да предложат нищо по същество на първите, а дори и да го направят, не знаят как да го реализират, са в процес на полуразпад. Затова е химера внушението, че когато Борисов бъде изваден от властта, ще се възцари Новата държавност на земята българска. За целта, освен изваждане на Борисов и политици от Прехода, е необходимо прибавяне на нови лидери. В състояние ли са новите кандидати за управление на държавата да предложат такива?

Пандемията от COVID-19 катализира тези процеси, прокарвайки разделителни линии между старата и новата икономика. Заради близките социални контакти в предприятия, заведения, хотели, цехове старата икономика понася щети, а хората губят работа. В технологичния свят нещата стоят значително по-добре. Въпрос на време е промените да намерят и политически израз – по-бавно или по-бързо, в зависимост от степента на развитие на съответните държави.

Покрай тези неизбежни трусове винаги гледат да се закачат и стари муцуни, които съзират възможност за персонален политически рестарт. Тези хамелеони нищо ново не са научили, нищо старо не са забравили, просто са в нова опаковка – като Мая Манолова.

Има обаче едно сигурно лепило за управленски коалиции – нарича се европейски средства за усвояване, които този път ще са огромни. Както обяви и самата Европейска комисия – „дългосрочният план, съчетан с NextGenerationEU, ще бъде най-големият пакет от стимули, финансиран някога от бюджета на ЕС. С общо 1,8 трилиона евро ще бъде подпомогнато възстановяването на Европа след COVID-19. Това ще бъде една по-екологична, по-цифрова и по-устойчива Европа“. Само по пакета NextGenerationEU за България са предвидени 7,7 млрд. евро, при това безвъзмездни средства. Общо договорената за страната сума е 29 млрд. евро до 2027 г., близо два пъти повече от средствата за сегашния период 2014–2020 г.

Европейските милиони се оказаха добра спойка за тройната коалиция. Но ние не искаме отново такава, нали?

Заглавно изображение: „Битката между боговете и титаните“ на Йоахим Ютевал (1566–1638)

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

До Чикагото и назад: Как кемтрейлс и конспирациите за коронавируса се сляха в едно

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/chemtrails-coronavirus/

Автори: Георги Михайлов, Йоана Шопова, Йоанна Елми

В рамките на два дни, между 18 и 20 декември 2020 г., журналисти, ученици и експерти от различни области, разделени в осем отбора, участваха в хакатона „Здраве на прицел“, организиран от „АЕЖ-България“. Те обединиха сили, за да отговорят на въпроса кой стои зад дезинформационните кампании и какъв е пътят им от социалните мрежи до масовите медии. 

Журито на хакатона в състав Росен Босев, Никола Тулечки, Кристина Христова и Мария Черешева отличи разследванията на три отбора, сред които и този на Георги Михайлов, Йоана Шопова и авторката в „Тоест“ Йоанна Елми. Предлагаме ви да прочетете техния материал.

През последните няколко месеца една отдавна позната конспирация срещна темата за коронавируса. Теорията за химическите самолетни линии – кемтрейлс – се появява в края на 90-те години на миналия век, когато американските въздушни сили са обвинени, че използват военни самолети, за да обгазяват населението с мистериозни химикали. Привържениците на конспирацията защитават подозренията си с факта, че самолетите оставят след себе си необичайни бели линии. В действителност това са кондензационни следи, образувани от сблъсъка между горещата водна пара от двигателите на самолетите с хладния въздух в по-горните слоеве на атмосферата. Въпреки че доводите за самолетните следи като световен заговор отдавна са опровергани, теорията намира привърженици и до днес.

В българската информационна сфера с теорията за кемтрейлс се свързва името на Еленко Ангелов. Той се самоопределя като писател и психолог, води собствени семинари и е участвал в редица телевизионни предавания. Едно от първите видеа с него в интернет пространството е именно интервюто с Ангелов в предаването „На кафе“ по „Нова телевизия“ от 29 юни 2010 г. В рамките на сегмента синоптикът от Националния институт по хидрология и метеорология към БАН Мартин Иванов обяснява причината за белите следи в небето. Еленко представя своите алтернативни доводи, според които Съединените щати се опитват да контролират климата и геоложките процеси на Земята с военните си самолети (в рамките на програмата за високочестотни активни изследвания на полярното сияние HAARP, друга честа мишена на конспиративни теории).

На 15 януари 2020 г. в pan.bg излиза статия, озаглавена „Версия: Опасните кемтрейлс са маркери на климатичното оръжие HAARP“. Текстът е копиран в няколко сайта, включително и в „Блиц“ ден по-късно, макар че pan.bg цитира именно него като източник на статията. Отново в „Блиц“, но през 2018 г. са публикувани статиите „В Италия заснеха на ВИДЕО ясно изразени кемтрейлс“ и „Какво се случва в небето над София?! Мрежата гръмна, развиха се страшни теории!“. Още по-рано, през 2016 г., таблоидът пита: „Тровят ли ни самолетите? Конспирацията кемтрейлс шашка света“, споделена и в pan.bg. Петиция от 2016 г. срещу кемтрейлс събира 161 подписа.

И обвързването на ваксините с кондензационните следи не е новост дори в България. Още през 2016 г. „Блиц“ „предупреждава“, че населението бива пръскано не само с ваксини, но и с литий от самолетите. Макар за някои „откритата биовойна“ да започва едва с началото на пандемията, от „Блиц“ научаваме, че такава война се води от поне четири години.

Фалшивите профили

В България сред активните поддръжници на теорията, че коронавирусът се разпръсква и от самолети, е Facebook потребителят Michael Nikanen. В своя публикация от 11 декември, споделена над 300 пъти, той твърди, че:

1. Няма вирус
2. За да предизвикат „симптомите на к-вид“ пръскат населението с нано-аерозоли
3. Вземат незаконно РНК проби с „тестове“
4. Впоследствие „ваксината“ също ще бъде с РНК (mRNA) и липидни наночастици
5. РНК е транспортна молекула и може да достави нано-частиците до КОНКРЕТЕН АДРЕСАТ – клетка или орган в човешкото тяло. Затова толкова държат на тези тестове.

[Оригиналният правопис е запазен – б.а.]

Профилът е създаден през 2012 г. В него потребителят твърди, че живее във Финландия. В интервал от 8 години (до 18 юли 2020 г.) той публикува само 4 пъти. Първият му пост, свързан с пандемията, е от 29 юли 2020 г. и представлява своеобразно „пророчество“, което предупреждава, че „на 20.09.2020 се предвижда да се затвори почти целия свят“, а хората ще бъдат чипирани и снабдени с ДНК паспорт. В ретроспекция нищо подобно не се случва, дори обратното – България бе системно критикувана за липсата на мерки през есента, а правителството предприе по-сериозни действия едва към края на ноември. В пълен контраст със събитията Michael Nikanen предупреждава, че от 20 септември ще се вземат „задължителни ДНК проби на всички“. От края на юли до момента потребителят публикува единствено дезинформация, свързана с коронавируса, включително еднотипни графични изображения с неверни твърдения, придружени с по една-две снимки.

Изображения с идентичен дизайн и съдържание откриваме и при друг активен по темата потребител – Alexander Traorel / Александър Траоре. Той също твърди, че живее в чужбина – в Обединеното кралство. Подобно на Michael Nikanen, профилът на Alexander Traorel е създаден през 2012 г. и оттогава има няколко поста, свързани основно с футбол. В следващите осем години няма публична активност – до 14 август тази година, когато Alexander Traorel споделя материал от afera.bg, в който се говори за ДНК тестове. От този профил активно се споделят статии от The Bulgarian Times, свързани с пандемията като измама или световен заговор, който цели да зароби човечеството.

Откриваме и трети потребител на име Anita Ivanova, споделящ идентично съдържание. За разлика от първите двама, нейната профилна снимка изглежда истинска, но при търсене установяваме, че е взета от платформа за изображения със свободни права. Акаунтът ѝ е създаден през 2013 г., а като свое местопребиваване посочва Фрайбург, Германия. Няма публична активност до 23 август 2020 г., когато споделя съдържание за събирането на ДНК чрез тестове за коронавирус.

От лятото насам и трите профила публикуват системно единствено дезинформация относно коронавируса.


Мистериозното вещество H9879

На 18 ноември 2020 г. Александър Траоре споделя публикация, в която се твърди, че коронавирусът не съществува. Вместо това населението бива пръскано с веществото H9879, което не успяхме да открием в този контекст в чуждестранни сайтове. Под това каталожно име фармацевтичната компания Merck предлага ензим, участващ в енергийния метаболизъм на клетките. Пет грама от него струват над 200 евро, което означава, че потенциалната му употреба в глобален таен план би била скъпо удоволствие. На някои места конспиративните теории говорят за него като за „химичен елемент“, какъвто просто не съществува.

В една от първите публикации на Александър Траоре, в която се споменава въпросното вещество, виждаме снимка на сигнал до главния прокурор. Сигналът е подаден от лице на име Венцислав Атанасов Ангелов, от чието заличено ЕГН е видима единствено цифрата 6, а като адрес за кореспонденция е посочена ул. „Петко Каравелов“ 8. Търсене на имената и адреса води до „Народна партия истината и само истината“ на Венцислав Ангелов – Чикагото. Името на Ангелов се свързва с участието и подготовката на международен канал за наркотрафик – обвинение, по което е признат за виновен, след като се укрива в продължение на няколко години.

Първото споменаване на въпросното вещество H9879, изглежда, е именно в профила на Венцислав Ангелов – Чикагото, който прави своите „разкрития“ в публикация във Facebook, без да посочва източници на информацията си. Ангелов се обръща към последователите си за финансова помощ и предоставя номер на банкова сметка, твърдейки, че се нуждае от средства за отпечатването на листовки, с които да предупреждава българите за „опасността“.

След публикациите на Чикагото от 14, 15 и 16 ноември 2020 г., на 17 ноември потребителят Michael Nikanen също споделя съдържание, свързано с мистериозната субстанция H9879. От средата на ноември насам на този профил почти ежедневно има нови публикации, често с еднакво съдържание, в които се споменават веществото H9879, пръскано от самолети, и коронавирусът заедно. На 23 ноември The Bulgarian Times за пръв път отпечатва новина, свързана с H9879, и тази новина – също както твърденията на Венцислав Ангелов – се разпространява експоненциално из социалните мрежи.



От средата на ноември насам съединението H9879, за което се твърди, че е разпръсквано от самолетите и така причинява коронавирус, присъства и в трите профила, описани по-горе, в публикации с идентично визуално и текстово съдържание. Между 11 и 14 декември например и тримата публикуват еднаква снимка с текст „Мистерията е разкрита! Няма вирус! Пръскат с нано аерозоли!“, която към момента на писането на текста е споделена общо над 500 пъти, включително в групи като „Обединени за справяне с манипулацията Соvid 19“, „Аз подкрепям доцент Мангъров“ и антисистемни групи срещу правителството, като „Цяла България срещу Бойко Борисов и ГЕРБ“. Голяма част от споделянията нямат висока степен на взаимодействие, тоест основно насищат пространството с информационен „боклук“ и бял шум, спомагайки за цялостното объркване съвместно с друго подобно съдържание.

Друг такъв пример е скрийншот, използван и в статията на The Bulgarian Times, описана по-горе, в който се споменава за коронавируса и аерозолите, както и за мистериозното вещество H9879/H-9879. И трите профила качват изображението между 22 и 28 ноември, като към момента то е споделено над 100 пъти, отново в групи със сходна тематика, сред които фигурират „Измамата Ковид-19“, „ДА ЗАЩИТИМ БЪЛГАРИЯ. (МУТРИ ВЪН)“, „Патриотична група“ и „НАРОДЕН СБОР ЗА БЪЛГАРИЯ“.

Рециклирана дезинформация

Има ли данни теорията да води началото си от чужбина? Материал в „Офнюз“ от пролетта споменава кемтрейлс като причинител на пандемията сред митовете около здравната криза, обобщавайки заключения на Европейската служба за външна дейност. Британският „Гардиън“ съобщава за конспирация в Мексико, която свързва кемтрейлс и коронавируса още през май. Тази теория обаче не се радва на такъв успех в чуждестранните среди, с какъвто може да се похвали възраждането на теорията за чипирането и сливането ѝ с пандемията. В България смесването на кемтрейлс и коронавирус се популяризира през последния месец без еквивалент в англоезичните страни или в Европа. Макар да има няколко публикации на английски език, в които присъства веществото, те са дело на профили, които публикуват и на български.

С оглед на това сценариите може да бъдат два – или има закъснение в конспиративната „мода“ и е трябвало да научим за кемтрейлс и пандемията още през пролетта, или за пръв път сме новатори, прибавили свой злокобен план към световното конспиративно богатство. Остава да разберем.

Този материал е създаден в рамките на хакатона за проверка на фактите „Здраве на прицел“. Другите две отличени от журито разследвания са „От Истанбулската конвенция, та на Измамата ковид-19“ и „Лъжите идват по-бързо от ваксините“. Специалната награда отиде при отбора на Стефка Златарева, учителка по български език и литература, и нейните ученици Ивайло Груев и Виктория Венчева от ПГТ „Проф. д-р Асен Златаров“ – Пловдив, които на практика подготвиха урок, посветен на дезинформацията.
Заглавна снимка: Ria Sopala / Pixabay

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо братовчед ми вярва в конспирации

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/zashto-bratovched-mi-vyarva-v-konspiratsii/

„Защо роднината ми Х вярва в конспирации?“ беше една от най-актуалните празнични дискусии в социалните мрежи. Чуждестранни и български медии даже публикуваха своеобразни наръчници за комуникиране с подобни наши близки и роднини. Както самите конспирации, така и нуждата от конструктивен разговор около тях няма да остареят в скоро време. И въпреки че последните проучвания в областта на комуникациите не са единодушни относно ефективността на проверката на факти, а консенсус около правилната стратегия за адресиране на „инфодемията“ липсва, има подходи, които може да ни помогнат ако не да преодолеем различията, то поне да ги разберем.

Като за начало – предразсъдъци долу! Науката е категорична, че голяма част от хората вярват в поне една конспиративна теория, независимо от политическата си принадлежност, като в много редки случаи става въпрос за екстремисти или маргинални личности. Определящи фактори като образованието не са категорични, понеже се влияят от множество други променливи. Конспирациите са ефективни именно защото провокират не разума, а емоциите, експлоатирайки слабите места в човешката природа и мислене, които са еднакви за всички.

Разбирането на тези механизми е важно, тъй като подобен тип дезинформация има все по-очевидни обществени последствия, а според науката „излагането на конспиративни теории редуцира намерението на индивида да бъде активен в политиката, да намали въглеродния си отпечатък, да се ваксинира и да спазва добри здравни практики. В допълнение, вярата в заговори се асоциира с рискови сексуални практики и поведение сред определени групи с по-негативно отношение към равноправието, с расистки възгледи и политическо насилие“.

Добре де, в крайна сметка – защо роднината ми вярва в конспирации?

Според изследванията вярващите в тайни съзаклятия изпитват по-висока степен на недоверие към властта, по-цинични са към политиката, имат по-ниско самочувствие и често вярват в паранормални явления. Този профил със сигурност е широко разпространен в България, макар сериозните изследвания в областта у нас все още да са оскъдни. Изброяването на тези зависимости обаче не отговаря на основния въпрос: защо дезинформацията поглъща някои, а други – не, независимо от социален статус или политическа принадлежност. Може да бъдат разграничени три групи фактори: психологически/емоционални, социални и свързани с аналитичното мислене.

Преди да разгледаме всеки от тях поотделно, е редно да отбележим две неща: първо, човешките същества са сложно устроени и еднозначни, прости отговори за даден феномен няма. Второ, дигиталната среда добавя пореден елемент в картината: скоростта на публикуване и количеството информация, която циркулира онлайн, затрудняват и често подвеждат повечето потребители. На повечето от нас се е случвало да споделим снимка от събитие например, за която после се оказва, че е правена на друго място и в друго време. Проследяването на изображения и клипове отнема много повече време, отколкото краткотрайното усилие за тяхното публикуване. Често умишлено емоционалният характер на публикациите, целящи да ни провокират, води до експоненциално разпространение, с което сухите факти не могат да се конкурират. С оглед на това технологичната грамотност на потребителя играе роля в способността му да разпознава определено съдържание, да потвърждава неговия произход и да го сравнява с друга, легитимна информация.

Въпрос на психика

Именно огромното количество информация в социалните мрежи може да доведе до измислянето на множество хипотези, изграждане на връзки там, където те не съществуват, и залитане към конспиративни теории, сочат изследвания. Повишените нива на стрес пък провокират тенденция да се търси значение, ред или опит за контрол там, където често имаме просто случайни събития. Стресовият фактор е особено висок в контекста на глобални събития, като природни бедствия или терористични атаки. В подобни случаи науката говори за състояние на „свръхбдителност“, при което възбудата и стресът пораждат нужда от отговори и информация относно причините за даден феномен. В своето проучване за конспирациите, свързани с COVID-19, австралийски учени подчертават, че „някои хора са по-склонни да търсят структури, връзки или смисъл в несвързани помежду си събития като реакция на сложни събития, които преживяват в стресови обстоятелства“. Именно в този контекст социалните медии наливат масло в огъня.

Друга съставка в коктейла е склонността за потвърждаване, или инстинктът ни да търсим и приемаме информация, която отговаря на възгледите ни. Феноменът е изследван в края на 70-те години на миналия век в рамките на експеримент, в който на участници са представени аргументи за и против смъртната присъда. Не само че хората са по-склонни да запомнят аргументи, които подкрепят вече съществуващата им теза, но и често представянето на други факти води до още по-силно затвърждаване на първоначалната позиция.

Изправени пред нова криза или нови доказателства, вярващите в конспиративни теории се опитват да ги напаснат към вече съществуващите хипотези и логически системи. Универсалният отговор е, че самите факти са част от заговора и винаги има нещо скрито и неизказано или някой, който извлича полза от дадено събитие. Именно поради това се смята, че вярващите в дадена конспиративна теория са по-предразположени да вярват в конспиративните теории като цяло. Ако се върнем в контекста на България, упованието в народната медицина, паранормалното, астрологията и подобни е широко разпространено, легитимирано от масови медии и политици от десетилетия. Информационната епидемия покрай коронавируса не е нищо повече от покълването на отдавна посято семе.

В рамките на конкретното проучване ефектът на образованието върху вярата в конспиративни теории за коронавируса е слаб, а по принцип тя се влияе от други психологически и социални фактори. Нещо повече – образованието не предотвратява наличието на „когнитивни слепи петна“, или иначе казано, на склонността ни да виждаме сламката в окото на другия, но не и гредата в своето. Напротив, по-силните когнитивни способности се свързват с по-силна вероятност за подобни слепи петна.

Не пипай котлона, ще се изгориш

През 1966 г. американският психолог Джон Бреъм пита „Защо детето понякога прави обратното на това, което му се казва?“ в увода на развитието на теорията за психологическото реактивно съпротивление. Така се нарича склонността ни да правим противоположното на очакваното от нас. В свой обзор на научната литература върху реактивното съпротивление учени от Австрия и САЩ обясняват, че хората са убедени в наличието на определени свои свободи, с които разполагат в тъй нареченото си свободно поведение. За намеса в тези свободи може да се приеме всичко – от реклама, която ни насажда да купим определен продукт, до забрана да ползваме телефона си в киносалон. Именно в тези ситуации се проявява реактивното съпротивление, чиято цел е възстановяването на тези свободи.

От комуникационна гледна точка послания, които съдържат думи като „трябва“, „нужно е“ и „задължително“, предизвикват силно реактивно съпротивление, за разлика от по-слабите откъм контрол „възможно е“, „вероятно“ и „бихте ли могли“. Излишно е да обсъждаме комуникационната стратегия на българските власти от март месец насам във времена, когато множество лични свободи са силно ограничени в името на общественото здраве – такава просто няма, а последствията са налице.

Важно е да споменем и връзката между вярата в конспиративни теории и уязвимостта към логическата грешка „заблуда на комбинацията“, която се състои в погрешното вярване, че едно събитие е по-вероятно от друго или че е по-вероятно няколко събития да се случат едновременно и да са свързани. Има и по-голяма вероятност феновете на заговори да правят фундаментални атрибутивни грешки, тоест да обясняват феномен с личните качества на даден човек вместо с оглед на събитията и външни фактори. Според друго изследване е възможно конспирациите да са продукт на евристични грешки, например склонността да приемаме обяснения за събитията, които ни изглеждат равносилни на техните последствия: нещо толкова страшно и пагубно като пандемия например не би могло да е просто мутация на вирус някъде в Китай.

Ключово в тази категория е и противопоставянето на аналитичното и интуитивното мислене, като вторият тип се свързва със склонността ни да вярваме в конспирации. Повечето от нас мислят интуитивно в ежедневието си, тоест разчитаме на емоционални инструменти, с които си служим за вземане на решения и комуникация. Пример е поръчването на ястие в ресторант – избираме си вечеря на базата на това каква храна обичаме или искаме, а не калкулираме прецизно и с часове най-изгодния и най-рационален от всяка гледна точка избор. Именно тази внимателна пресметливост, която свързваме и с научния метод, е аналитичното мислене.

Противно на клишето, няма хора, които да са в едната или в другата категория – способни сме и на двата вида размишление. Но интуитивното мислене е ежедневие и инстинкт, докато аналитичната мисъл трябва да бъде тренирана и в много редки случаи идва даром. Способността да се мисли аналитично намалява вероятността да вярваме в конспирации и вероятно е причината хора с по-висока степен на образование да имат по-добри шансове да устоят на дезинформацията – добрата академична среда предполага активно изграждане на аналитично мислене в продължение на години. Но както споменахме по-горе, образованието не е еднозначен и сигурен фактор.

Решението се крие в общността

Невъзможно е да изброим всички променливи, които влияят на вярата в конспирации. Но определени социални фактори, за които носим както колективна, така и индивидуална отговорност, остават проблемни в България. Не е необходимо образованието да бъде с висока степен например, ако ефективно изгражда критична и аналитична мисъл, както и осъзнатост за психологическите аспекти, които ни правят склонни към реакция и податливи на манипулация. Следват фактори като качеството на живот, достъпът до различни източници на култура и информация, както и нивото на медийна и технологична грамотност.

Медийната среда е от основно значение. Когато ролята на медиите е не да бъдат стожери на истината и фактите, а рупори на властта, която с радост легитимира дезинформацията, когато е в нейна полза, няма как да искаме от обществото да има доверие в официална информация от какъвто и да е характер. Човешките същества разчитат на опит, а опитът на българина с официалните институции и медии е горчив. Опростачването на ефира, гоненето на сензации, подвеждащото представяне на данни и статистика, както и даването на трибуна на всякакви псевдоексперти и псевдоанализатори имат по-голям принос за общественото недоверие в контекста на здравната криза, отколкото която и да е отделна личност. Журналистите носят професионална отговорност да „преведат“ научния и политическия дискурс на достъпен за масовия зрител език.

Именно недоверието в институциите и властта е сред основните предпоставки за вяра в алтернативни теории и откровени лъжи, които са заплаха за общественото здраве не отскоро – подобни кризи е имало не само с ваксинацията като цяло, но и с епидемии от СПИН например. Тоест нямаме нови феномени, нито уникална за България ситуация; настоящата пандемия по-скоро катализира количествени натрупвания, игнорирани през годините. Но слабата способност на властта в България да предлага разумни решения не дава надежда за позитивна промяна, каквато виждаме на други места: щатите Арканзас, Орегон, Вашингтон и Калифорния разрешават отказ от ваксина например, но само ако родителите преминат през административен процес с ясна отговорност за действията си, плюс обучение по темата.

В такъв случай остава действието на индивидуално ниво. Тъй като у нас дезинформацията е мейнстрийм, ще трябва рано или късно да се научим да разговаряме един с друг и да търсим работещи решения в името на общото добруване. Подигравките и възмущението не са солидна стратегия в справянето с конспиративното мислене: именно хора, които се възприемат като маргинализирани или заплашени от обществото, са по-склонни да вярват в заговори. Вярата в суеверия и конспиративни теории играе ролята на механизъм, чрез който личността си обяснява чувството на изключване и изолация, сочат проучвания. По-уязвими са и членове на групи или социални прослойки, които се възприемат като хора с по-нисък статус поради етническия си произход или финансовото си състояние; също и хора, които виждат себе си като губещи от политическото или социалното статукво.

Вярата в конспиративни теории е изключително устойчива и не се поддава на корекция лесно. Към момента изследванията сочат, че изреждането на факти и аргументи не е достатъчно. Но послания, концентрирани директно върху дадено невярно твърдение, са по-ефективни от абстрактна оборка на теорията или представяне на съвсем нови контрааргументи. Разпространяването на добри практики и проверени твърдения би спомогнало повече за борбата с дезинформацията, отколкото подигравките. Друга алтернатива е стимулиране на аналитичното мислене с въпроси и ресурси, представени в рамките на приятелски разговор например.

Но най-ефективната стратегия остава превенцията. Експеримент показва, че участниците, на които са представени доказателства преди излагането им на дадена конспиративна теория, са по-малко склонни да ѝ повярват. „Когато хората нямат възможност да изградят защита срещу заблуждаващата информация, тя е по-убедителна“, заключават учените. Част от начините за изграждане на тази защита или поне за редуциране на поляризиращия ефект, който имат конспиративните теории, е спокойният разговор, свободен от предразсъдъци. Защото в крайна сметка всичко е въпрос на психология – дори масовата психоза.

Заглавна снимка: GoToVan / Flickr

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сурва на изборите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/surva-na-izborite/

В тази година много неща в политиката ще се правят за първи път – избори както никога досега, предизборна кампания, различна от досегашната, политически послания, съобразени с новите реалности. Само играчите са старите. И не само. Ако човек не знае, че е 2021-ва, новините са като миналогодишните: Бойко Борисов и Румен Радев пак се карат. Този път за датата за избори, кой на кого е ортак – Борисов на Пеевски и Ердоган, Радев на Васил Божков – и кому кога е изгодно да се гласува.

Кое ви плаши повече – да се заразите с COVID-19, упражнявайки правото си на глас, или заплахата за българската демокрация, ако не го упражните? Отговорите на непредставителна анкета сред близки и познати могат да бъдат обобщени така: а) „Ще гласувам, то е ясно“; б) „Българската демокрация си е на един и същи хал и не виждам кой ще я оправи“.

Преувеличени ли са страховете от коронавируса в деня за гласуване, или на президента Румен Радев му е необходимо неоспоримо алиби, за да назначи по-късна дата от 28 март – обявената от самия него в началото на декември? Откакто държавният глава се изпусна необмислено, политическото забълбука: системните партии обявиха, че датата е окей, извънпарламентарните – че е твърде рано и опасно заради пандемията. И президентът започна консултации. След като минаха обещаните – с експертите по здравеопазване, изведнъж той съобщи, че ще се консултира и с ЦИК, и с парламентарните и извънпарламентарните партии, макар първоначално да не ги слагаше в сметката. После ще обяви решението си, което ще бъде облечено в указ не по-късно от 26 януари.

Президентски сметки

Цялото това протакане недвусмислено показва, че Румен Радев ще назначи по-късна дата за избори – вероятно през април. Твърде неубедително държавният глава обясни тази седмица защо на 7 декември е обявил, че вотът ще е на 28 март: „Аз посочих възможно най-ранната дата, за да има организация в работата на институциите, но до момента виждам само обещания. Не виждам законова, организационна и логистична готовност за тези избори.“ Доста пресилено предвид очевидния факт, че едва ли в реално оставащите 14 работни дни на последния месец от годината ще започне подготовката за избори.

От ГЕРБ също контрираха, че Радев иска да се измъкне от обявената вече дата. За премиера и лидер на управляващата партия Бойко Борисов 28 март е окончателният вариант. Парадоксално, но на пръв поглед и по-ранна, и по-късна дата (последната възможна е на 28 май), устройват ГЕРБ. При по-ранна дата се прогнозира ниска избирателна активност – което особено устройва системните партии. При по-късна силата на заразата ще е отслабнала, мерките разхлабени – и това отново работи за управляващите трети мандат. (Разбира се, тук се появява хипотезата за по-висока избирателна активност и фактът, че 50-те лева добавка за пенсионерите са разчетени до март. Обаче Великден тази година е на 2 май, следователно ще има великденски добавки…) Освен това, ако бъдещият 45-ти парламент има трудности да състави правителство, ще продължи да управлява настоящият кабинет, с Борисов начело.

От управляващата партия не без основания заподозряха президента, че по-късната дата е подчинена на интересите му служебно правителство да организира президентските, а защо не и нови парламентарни избори – предвид прогнозите, че следващият парламент може да е „преходен“. Каквито и да са сметките на президента обаче, БСП може да го лиши от тях, отрязвайки му пътя за втори мандат. Лидерката на БСП Корнелия Нинова съобщи, че социалистите ще решават за кандидата за държавен глава след парламентарните избори. Стрестест за Радев. Без системна партия, разчитайки на химера „анти-ГЕРБ“ – нестройно обединение от извънсистемни политически сили, високият му рейтинг няма да издържи. А и той не е прецедент, по традиция президентите са абонирани за високи нива на одобрение. Единственият политик досега, стигнал до балотаж на президентски избори без голяма партия зад гърба си, е Волен Сидеров – на вота през 2006 г. спечели на втория тур 649 387 гласа.

Каквито и да са сметките на значително по-обиграния политически Борисов, нечакани разкрития винаги може да ги объркат. Изобщо, каквито и сметки да се правят сега, те са хипотези, които почиват на хипотези. Не урните решават, а политиците, избрани с тях – и решенията обикновено са функция не на броя на гласовете и принципите, а на спогаждане.

Има ли проблем

Наистина, какво значение има датата на изборите? Все ще е с коронавирус. Щом може да се играе ледено хоро във водите на Тунджа, напук на мерките срещу COVID-19 и без опит дори на полицията да се намеси, какво пречи да има избори през март? Когато и да е, вотът е като при игра в ледена вода – забързан метаболизъм, повишено либидо, повече ендорфини, накрая махмурлук или тежка настинка. И както и в Калофер, униформените се правят, че не виждат нарушенията.

Сериозно. Когато и да е вотът – март, април, май, едва ли е проблем да се осигури здравословна дистанция между гражданите, а бюджетът да плати n броя маски и дезинфектанти за членовете на 12 500 секционни избирателни комисии. Дали тези над 80 000 души може да бъдат ваксинирани е въпрос на планиране и организация, след като вече е известен графикът за вноса на ваксините. Но в плана на Министерството на здравеопазването за ваксинацията – помните, онзи с петте фази – изборната администрация отсъстваше.

Предложения за по-добра организация в изборния ден вече има. График за почасово гласуване и коридори за рисковите групи предложи кметът на Кърджали Хасан Азис (ДПС) в Президентството, където бяха поканени тази седмица представители на Националното сдружение на общините в България.

За гражданите упражняване на правото на глас не е по-опасно от пазаруването в хранителен магазин, което е ежедневие и където спазването на дистанция почти не се контролира. Вече се дискутира кога да отворят заведенията и другите затворени до 31 януари бизнеси предвид обнадеждаващите данни от развитието на пандемията в условията на втори локдаун.

Сериозен е обаче въпросът как ще упражнят правото си на вот карантинираните към момента на вота български граждани с право на глас. По bTV тази седмица омбудсманът Диана Ковачева заяви, че държавата е длъжна да осигури такива механизми – „дали чрез специални секции, часови коридори, или мобилни секции, но това трябва да бъде решено“. От ЦИК на консултации при президента предложиха като вариант мобилни екипи с подвижни урни, както гласуват лицата с трайни увреждания. При 100% заявено желание за гласуване от 70 000 карантирани ще са необходими 1800 екипа, показват техни разчети.

Другият проблем е свързан с гласовете на българите от чужбина, които и бездруго не са много, но този път съвсем ще намалеят. За тях идеята е гласуване по пощата. Отварянето на избирателните секции в чужбина ще бъде съобразено с мерките, които всяка отделна държава предприема срещу COVID-19. Така например ако към датата на гласуване в някоя държава е ограничено правото на придвижване, а там има български граждани, които биха искали да упражнят правото си на вот, и за целта трябва да пътуват до секциите в друг град, как ще стане това?

Председателката на парламента Цвета Караянчева увери тази седмица, че „парламентът има готовност за спешни промени в Изборния кодекс“. Предвид качеството на законодателството обещанието за „спешност“ не успокоява, но надеждата остава в по-широк кръг консултации при евентуални промени на Изборния кодекс.

По данни от социологическо проучване на „Алфа Рисърч“, нарасналите страхове от влошаване на пандемичната ситуация са довели до спад с около 10% в намерението за участие в изборите в сравнение със септември м.г. Но анкетите са проведени през декември, а изборите няма да са днес. Ако има нова вълна на заразата, 43% се колебаят дали да гласуват – срещу 42%, които смятат, че вотът трябва да се проведе в първия възможен момент, тъй като отлагането му било в полза на управляващите.

Колко ще са честни

И ако има надежда, че силата на пандемията може да отслабне напролет – заради ефектите от локдауна и започналата ваксинация, опасенията за честността на изборите са сериозни. Ако извънпарламентарните партии обединят сили – и мрежи от застъпници, шансове има. Засега се очертава „да си пазят изборите“ „Отровното трио“ и „Изправи се.БГ“ на Мая Манолова заедно със Слави Трифонов и неговата „Има такъв народ“. „Демократична България“ създава своя мрежа от застъпници.

Общественият съвет към Централната избирателна комисия излезе със становище, в което набеляза евентуални мерки, в т.ч. и проучване на опита на държави, провели избори в условията на COVID-19.

Изборният кодекс изисква гарантирането от СИК на правата на наблюдатели, застъпници и други категории лица, които имат право да присъстват в изборното помещение на всички етапи от изборния процес. Особено важно е ЦИК да определи правила, които, в условията на COVID епидемия и при спазване на определената от здравните власти дистанция, ще осигурят пряка видимост на тези лица при отваряне на избирателните кутии и установяване на резултатите от гласуването.

За да се гарантира прозрачност на изборния процес, ОС ще предложи на законодателя да предвиди възможност за заснемане и излъчване в реално време на преброяването на бюлетините и установяване на резултатите от гласуването, за да може процесът да се наблюдава безопасно от всички заинтересовани лица, които имат право на това по ИК…

Доминацията на COVID-19 безспорно е най-голямото предизвикателство както пред организацията на изборите, така и за предизборната кампания. Как политиците да достигнат до избирателите си? Колко души ще се престрашат да дойдат в душни зали, слабо отоплени, в малки пенсионерски клубове, заведения? Как ще действат двете най-големи медии в България – bTV и „Нова телевизия“, които вече са с нови чуждестранни собственици?… Онлайн кампаниите никога не са имали по-голяма тежест, както и медиите, но заедно с тях срещите на открито очи в очи не са за пренебрегване – ако времето позволява.

Преди това обаче управляващите и политиците ни дължат гаранции за здравето и гаранции за честност.

Заглавна снимка: Nick Youngson

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За научните класации, контекста и общуването

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-nauchnite-klasatsii-konteksta-i-obshtuvaneto/

В края на изминалата 2020 година БАН се похвали, че 25 учени от Академията са сред първите 2% най-добри учени в света според класация на Станфордския университет. Няколко дни по-късно последва новината, че БАН е научната институция у нас с най-голям брой публикации в базата данни Scopus за периода 2017–2019 г. Собственост на холандското академично издателство Elseviеr, Scopus претендира да е най-голямата база данни, обхващаща цитирания и резюмета на научни публикации, публикувани след анонимни рецензии – тоест нито рецензентите са знаели кои са авторите, нито авторите – кои са рецензентите.

В първия работен ден на новата година и Софийският университет реши да се похвали, че 12 учени от Алма матер влизат в класацията на Станфордския университет. Тогава темата за Станфордската класация се поде от медиите. В зависимост от това коя телевизия гледате, броят на българските учени в класацията варира от 37 до 50.

Наличието на непълна и противоречива информация показва

колко е важно журналистите да стигат до първоизточника на една новина – нещо, което не личеше да е направено в преливащите от гордост репортажи по темата.

На видно място в сайта на Станфордския университет или в новините от последните дни, публикувани там, няма обаче и помен от информация за класация на учените. На английски език в Google излизат новини най-вече от полски и индийски сайтове, изразяващи гордост, че във въпросната класация има полски или съответно индийски учени. Както и в българските новини, линк към въпросната класация липсва, но пък може да се стигне до информацията, че е изготвена в сътрудничество с изследователската организация SciTech Strategies и Elsevier – същите, които стоят зад базата данни Scopus.

Така, конкретизирайки търсенето, стигаме до… статия, публикувана в списание по биология през октомври 2020 г. Тя пък е обновена версия на статия, публикувана в същото списание през август 2019 г.

Именно това се оказва „авторитетната класация на Станфордския университет“ – статия в списание по биология.

Публикацията от 2020 г. има трима автори – по един от всяка организация. От представянето на авторите се вижда, че този от Станфордския университет е свързан с четири негови департамента, три от които медицински и един по метрика. Следователно класацията, публикувана в статията, не може да се смята за официална за авторитетния университет, каквито внушения се правят и от БАН, и от СУ и безкритично се възпроизвеждат от множество медии.

Защо тази класация става новина у нас няколко месеца след публикуването ѝ? По всяка вероятност става дума за пари. Похвалите в сайта на БАН са публикувани скоро след като Министерството на образованието пое ангажимента за увеличаване на заплатите на университетските преподаватели срещу извършване на реформи, а заплатите в БАН не влязоха в сметката. От СУ са решили да не останат по-назад и са наваксали веднага след празниците.

Въпреки че не става дума за официална класация на Станфордския университет, ранжирането на учените в статията и българското участие в списъка заслужават внимание. Защото са показателни за това

как се измерват научни постижения и научна продукция.

Като цяло класацията стъпва на данните от Scopus за 2019 г., но ранжира не броя на цитиранията, а учените, които биват цитирани. Под внимание са взети и други индикатори, като например съавторството и различните позиции на авторство.

Как се получават разминаванията на броя на българските учени в медиите ни? В действителност таблиците със списъци на учени са две – S6 и S7. В S6 класацията се основава на всички случаи на цитиране в научните издания, които влизат в базата на Scopus, а от S7 са премахнати случаите, в които учените са цитирали сами себе си. Със самоцитиранията имената на учените, работещи в български академични институции, са 50 от общо около 160 000, а без тях – 35.

Не става ясно защо в новината на „Нова телевизия“ се говори за 37 учени. 37 е механичният сбор от 25 (колкото са учените от БАН в списъка) и 12 (толкова са колегите им от СУ). Но в класацията присъстват и имената на работещи в други университети. Възможно е и от телевизията просто да са преброили грешно.

При проучване на имената в списъците се вижда, че някои от българските учени в класацията междувременно са починали. Други присъстват не с целите си имена, а с инициали, и при някои самоличността не може да се установи с точност. При филтриране по държава не излизат учени, които може да са българи, но работят в други държави.

С тези уговорки, сред петдесетината учени от български академични институции

присъства само един специалист в областта на хуманитарните и социалните науки.

Това е проф. Иван Христов, преподавател в Богословския факултет на СУ, специалист по християнска и антична философия, преводач от старогръцки. При това присъства и в двата списъка – тоест се класира в първите 2% и без да се цитира сам. Всички останали имена са на специалисти по природни и точни науки.

Класацията включва учени от различни академични области, включително хуманитарни и социални. Защо за хуманитарните и социалните учени от България е почти невъзможно да се „доредят“ до първите 2% най-цитирани академични специалисти? Първият възможен отговор е: ами толкова си могат. С други думи, у нас тези области не са толкова добре развити, колкото природните и точните науки, съответно в тях няма толкова „върхови“ специалисти, а се възпроизвежда посредственост.

Преди да прибързваме с раздаването на присъди обаче, добре е да имаме предвид, че

съществува принципна разлика между науките за природата и науките за културата,

ако използваме тази философска класификация. Точните и природните науки са в много по-малка степен зависими от социалния и културния контекст. Теоремите и формулите са еднакви навсякъде. За възникването и поддържането на различните научни теории има и определени социални предпоставки, както показва френският философ и социолог Бруно Латур в книгата си „Космополис“. Но веднъж приети от научната общност, те стават универсални.

Съществуват и различни образователни системи, в различните държави и академични институции се акцентира повече върху едни теории, школи и изследвания, отколкото върху други. Също така някои материали, организми и пр. са налични в едни страни, а не в други. В България е по-логично например да се изследват саламандрите, а не хамелеоните, защото природата ни не е естествена среда за хамелеоните.

В науките за културата контекстът играе далеч по-голяма роля.

От една страна, питагоровата теорема съществува точно толкова, колкото например и произведенията на Ангел Каралийчев. От друга страна обаче, тя е част от универсалното познание, което се изучава навсякъде, докато не са много хората извън България, които биха се интересували от Ангел Каралийчев. Освен това при социалните и хуманитарните науки в много по-малка степен може да се разчита на строги доказателства, а полето за различни теоретични парадигми, в основата на които стоят различни ценности и идеологии, е далеч по-широко.

Шансът един учен да бъде повече цитиран е толкова по-голям, до колкото по-широка аудитория достига той. В общия случай това предполага публикации най-вече на английски език, понеже този език е най-популярен и шансът за достигане до повече читатели е по-висок. За да бъдат интересни на глобалния читател обаче, учените трябва да се опитат малко или повече да универсализират локалните проблеми, с които се занимават,

да намерят в тях смисъл, надхвърлящ местните специфики.

Редакциите на немалко от англоезичните списания с т.нар. импакт фактор, тоест такива, които влизат в бази данни като Scopus, полагат като основен критерий за научност, че всичко трябва да се доказва възможно най-строго, подобно на точните и природните науки.

Личният ми опит с такова списание е показателен в това отношение. Участвах в авторския екип на статия, в която се представяше индекс за анализиране на резултати по определена тема от Европейското социално изследване. Водещият автор беше разработил индекса, аз го приложих върху данните от изследването и изчислих резултатите. Въпреки че статията беше далеч по-универсална, отколкото контекстуална, анонимните рецензенти възразиха. Аргументът им беше: защо изобщо трябва да се измисля индекс, след като в статистическия софтуер има достатъчно формули, коефициенти и пр.? Статистикът в екипа ни трябваше доста да се потруди с въпросния софтуер, за да докаже, че от него не излизат автоматично резултатите, до които води прилагането на индекса.

Проф. Петя Кабакчиева, социоложка и председателка на Националната агенция по оценяване и акредитация (НАОА), интерпретира този случай позитивно:

„Вие сте осъществили комуникация, която отначало е била проблемна. Но сте ги убедили в сериозността на това, което правите, в резултат на което вашият текст е публикуван в това списание. […] Ние трябва да „блъскаме глави“, както вие сте успели, и да се опитваме да докажем, че има и друга гледна точка.“

След преглед на автобиографиите на част от учените, включени в нашумялата у нас класация, проф. Кабакчиева стига до извода, че повечето от тях публикуват основно статии в международни списания, а в по-малка степен издават книги и учебници: „Списанията предполагат по-бързо научно общуване. […] Когато достигнеш до някакво постижение, много по-лесно е да напишеш една по-кратка статия, в която да го споделиш. И както виждаме, много по-бързо откликват колегите на статия, отколкото на книга. […] Списанията, изглежда, в момента са най-значимите посредници на научното общуване.“

Според нея публикуването на чужди езици и в чужбина е дългогодишна традиция в областта на природните науки у нас. Тя дава пример със списание на френски език, издавано през 20-те и 30-те години на ХХ век от Дружеството на аптекарите в България, и допълва:

„За да искаш да бъдеш чут, трябва да публикуваш на някой от големите езици.

[…] Левият дискурс е, че това е доминация на англоезичните парадигми в науката, на големите езици, което потиска и не се съобразява с малките езици и малките култури. Това било културна хегемония. Аз не мога да се съглася с такава теза. […] В природните науки науката изначално се мисли като универсална. Докато при нас, в хуманитарните и социалните науки, допускаме, че нашата рефлексия носи специфичните особености на средата и трябва да се вглежда в един конкретен контекст, което затруднява универсалните отношения.“

Петя Кабакчиева е против тази интерпретация, защото според нея е важно учените да общуват с колегите си. Тя е убедена, че и локалните изследвания могат да се представят на език, който да е разбираем и отвъд конкретния им контекст, и допълва:

„Ако ние се затворим само в рамките на нашата страна, това е провинциален комплекс.“

В тази връзка председателката на НАОА се позовава на тема от собствената си научна област – ако български социолози и историци твърдят, че тукашната модерност е специфична и различна от западноевропейската, те трябва да се опитат да докажат това на световната научна сцена. Петя Кабакчиева дава пример с историчката Диана Мишкова, която публикува изследвания за модерността, критични към водещите парадигми в тази област, но въпреки това те предизвикват международен интерес и са многократно цитирани.

Цитиранията на произведения на самата Петя Кабакчиева в по-голямата си част включват нейни публикации в чужбина, а не в България. За нея е проблем, че в областта на социалните науки у нас няма широка научна общност, която да чете и да коментира трудовете на членовете си. За нея цитирането е въпрос на култура на уважение към другите представители на дадена научна област, която у нас липсва:

„В България, за съжаление, трябва да кажа, че ние почти не се четем, не се коментираме, освен ако не си в някакъв близък кръг. Това е другият проблем, който е свързан с цитиранията на близки и приятели […], парадигмален кръг или специфична школа, която си се цитира.“

Как стои въпросът с проблеми, които са от локална значимост и не говорят нищо на глобалната публика?

Да вземем например „мъжкото хоро“ на Йордановден. Историкът Стефан Дечев прави изследване на този ритуал и стига до извода, че той се заражда в началото на ХХI век. Или поне няма никакви източници и свидетелства, сочещи за наличието му преди това. Развенчаването на тази „изобретена традиция“, както Дечев я нарича, е важно с оглед на все по-надигащия се през последните години националпопулизъм у нас.

Според Петя Кабакчиева обаче този феномен далеч няма само локална значимост, а „се вписва в по-широкия контекст за ретрадиционализацията, която върви в момента навсякъде, и на започването на преизмисляне на нови традиции, които се полагат като вековни“. „Важно е да се направи сравнение и да се покаже, че това не е само български феномен, а общ тренд в доста страни. И по принцип постмодерното общество с глобализацията започва да ни вкарва в една ретрадиционализация. Това за мен е огромен проблем и е част от по-широкия дебат – глобализация или ретрадиционализация? Отваряне или затваряне? Това [хорото на Йордановден – б.р.] е знак за затварянето“, допълва проф. Кабакчиева.

Колкото и да е важно общуването и споделянето за науката обаче,

стойността на един учен не се измерва с брой цитирания.

За Петя Кабакчиева нашумялата у нас класация, въпреки че не е от името на Станфордския университет, както беше тиражирано, все пак е проява на международно признание. От друга страна, броят на цитиранията сам по себе си не е свидетелство за научно качество. Новината на „Нова телевизия“ за класацията беше представена с гордото твърдение, че в нея наш учен е изпреварил Нобелови лауреати. Без да се съмняваме в стойността на постиженията на учения, подобна теза е най-малкото пресилена.

„Трудно се оценява качеството на дадена публикация. […] Любопитното е, че част от цитиранията са, така да се каже, негативни. В тази класация по цитируемост може да влязат и много слаби неща, защото са толкова безумни, че всички ги цитират“, казва проф. Кабакчиева.

Затова е добре да имаме предвид, че макар и не без значение, този опит за класиране на учените не е съвършен. Както по всяка вероятност не биха били съвършени и други класации, опитващи се да вкарат научните постижения във всички възможни области в калъпа на формални и математически измерими критерии. Но пък от друга страна, именно тези формализми са повод да се замислим, че

науката е не на последно място общуване и споделяне – две много човешки неща.

А общуването и споделянето са възможни, поне до известна степен, въпреки културните различия. Българските културни специфики не са попречили на Юлия Кръстева и Цветан Тодоров да станат учени от световна величина, подчертава Петя Кабакчиева. Произведенията на Георги Господинов се превеждат на множество езици. А говоренето за наука ще е по-смислено, ако тематизира повече общуването и споделянето, отколкото рейтингите.

Заглавна снимка: Статуи в близост до Станфордския университет. Източник: pixy.org

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Най-големият политически играч

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/nay-golemiyat-politicheski-igrach/

Колкото и да са големи амбициите на политическите играчи, каквито и ресурси да хвърлят в предизборната кампания, има един незаобиколим фактор – COVID-19. Каквото и шоу да ни предложи премиерът и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов, гражданите ще го претеглят по справянето с пандемията от COVID-19. Каквито и обещания да дадат втурналите се към парламента, ще трябва да ги рационализират в посока на мерки за възстановяване от кризата с коронавируса и реформиране и укрепване на здравната и социалната система на първо място.

Изборите ще са в края на март, каквото обосновано предположение направи този, който ги насрочва – президентът Румен Радев. Държавният глава вече обяви, че ще са на 28 март 2021 г., когато изтича и мандатът на 44-тото народно събрание.

Минус едно Панагюрище през ноември

Така епицентърът на предизборната кампания се измества отсега – дори и да се появи компромат, който да нажежи страстите повече от чекмедже на нощно шкафче, пълно с едри купюри и кюлчета. Подобно злепоставяне обаче отстъпва пред офанзивата на COVID-19. Обществото е разделено не по идеологически оси, а „за“ или „против“ по-строги мерки, „за“ или „против“ носене на маски, „за“ или „против“ ваксините. България е вече на второ място в Европа по относителен дял спрямо населението на починали от заразата – 27,5 на 100 000 души е показателят за средната 14-дневна смъртност.

Борисов никога не коментира такива негативни факти – зацапват картинката на магистралите и струпаните по селските площади посрещачи, скандиращи името му. А министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов е изобретателен в обясненията за високия брой починали от коронавирус. През ноември твърдеше, че се дължи на неспазване на мерките, през декември – на самолечение, късно потърсена помощ (!!!) и съпътстващи заболявания с акцент върху сърдечносъдовите.

Но каквото и да обяснява Ангелов, кризата не се ръководи от медийните внушения на министъра, нито от Бойко-Борисовите измишльотини, като „Излизаме от пандемията, свиквайте!“. В действителност данните за смъртността го опровергават – не излизаме, дори не се мярка светлина в далечината. От какво умират българите освен от COVID-19? Защото през този ноември, по данни на националната статистика, са починали 15 964 души, докато за същия месец през 2019 г. смъртността е била 8115 – увеличението е почти двойно.

Официалните данни за починали от коронавирус за миналия месец са 2681 – това са умрелите с PCR тест. Със сигурност сред останалите 13 283 починали през ноември има болни от COVID-19, които никой не е изследвал и диагностицирал; има хора със социалнозначими заболявания, които са се влошили, тъй като здравната система е впрегната да даде отпор на пандемията и те не са потърсили лекар от страх да не се заразят – или не е имало възможност да им бъде оказана навременна помощ.

Всички тези отговори са верни, а всичките тези смърти се пишат на сметката на управляващите. България със своите 368 болници е сред първенците в ЕС – 5,2 на 100 000 души. Но също така е и сред първите с най-висока смъртност – не само от коронавирус, а като цяло. Вторачени в числата за заразени, излекувани и починали от COVID-19, през ноември си е отишъл един град с населението на Панагюрище.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е гротеска.

Пандемия, ваксинация, избори

От януари политическата ситуация е съвсем различна, управляващите вече не се борят за оцеляването си ден за ден. Бюджетът е обнародван в Държавен вестник, има някакъв план за ваксинация, очакват се първите ваксини. След като президентът се произнесе за избори на 28 март, остава да издаде и указа на 28 януари.

Все още има време Борисов да подаде оставка – до края на годината. Така би избегнал тежките зимни месеци, които предстоят – опасността от „счупване“ на здравната система заради препълнени болници и натиск от нуждаещи се от хоспитализация; още повече починали. Разбира се, това означава или нов кабинет в рамките на този парламент, или служебно правителство на президента, на което да бъде прехвърлен не просто горещ картоф, а горяща система. Бойко Борисов е известен с „изсулването“ си от властта в момент, в който му запари под краката. Така би предотвратил и пускане на нови компромати. Аргументи за оставката ще се намерят: „Сега вече мога да си тръгна – не когато ми искаха оставката, а сега, когато съм си свършил работата. Пандемията е под контрол, идват ваксините!“

Доставката на първите 125 000 дози ваксини на Pfizer-BioNTech се очаква през януари, съобщи тази седмица министър Ангелов пред парламентарната Здравна комисия. Това означава, че в края на месеца може и да започне ваксинацията на медиците. Според Националния план за ваксинация те са предвидените във фаза 1. Общият брой на всички е 243 000, от които лекарите са ⅛. Ваксините ще стигнат за около 60 000 души, тъй като се поставят по две дози. Ваксинирането на предвидените в следващите четири фази български граждани зависи от това дали ще има редовни доставки на ваксини. Зависи обаче и от създадената от властта логистика и физическите възможности на малко над 4300-те общопрактикуващи лекари да поемат ваксинациите на повече от 1 милион души, освен профилактиката, която извършват, грижите за пациентите и изпращането им при нужда в болнично заведение, и останалите имунизации.

Както пандемията, така и ваксинацията са огромни предизвикателства за всички правителства по света, на които се наложи да променят бизнес модели, да пренасочват процеси, да преразпределят нови отговорности и като цяло да излязат извън бюрокрацията. За българските управляващи, чийто капацитет не надхвърля разпределянето на обществените поръчки и публични блага – и съответстващата им подялба на комисиони, да вземат ефективни мерки и измислят добър план са херкулесови подвизи. Техният modus operandi не включва подвизи.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е попфолк.

А високите цели кога

Пандемията от COVID-19 успя да заглуши и възгласите на протестиращите за оставка на Борисов и главния прокурор Иван Гешев, така силни през лятото. Във времена, в които хората са не просто изплашени, а ужасени от възможността да загубят живота си, свои близки, работа, перспективи, трудно ще бъдат разгневени от голямата корупция, липсата на справедливост, състоянието на съдебната система. Следователно – необходими са нови послания, а също и програми за реализирането им. Това, което в Световния икономически форум наричат преминаване от отговор към възстановяване и готовност на лидерите „да създадат нова и по-добра нормалност“. Ние видяхме какъв отговор на пандемията даде третото правителство на Борисов – и едва ли ще е от полза за държавата да даде и рецептата за възстановяване за следващите поне две години, след като заразата стихне.

Още през април т.г. в Harvard Business Review формулираха предизвикателството така: „Лидери, имате ли ясна визия за посткризисното бъдеще?“ Според статията всеки лидер в следващите месеци трябва да посвети между 10% и 20% от работното си време, за да изследва и прогнозира къде иска да е неговата организация, когато кризата премине. За по-добро онагледяване авторите дават пример с ръководител на университет, който е наясно, че онлайн обучението ще е неделима част от обучението в близко бъдеще. Това означава нови модели на преподаване и ако преди кризата те са предпазливо разработвани, сега вече са приоритет. Така че работата на ръководството на университета е да програмира какви онлайн курсове да въведе през есента на 2021 г., как да го направи – да разработи съответни програми, да ги интегрира с конвенционалните предложения, да наеме подходящи хора, да тества част от тези програми още през тази учебна година… С две думи: да мисли напред.

Президентът Радев и Стратегическият му съвет се опитаха да формулират някакви високи цели в третата, последна част на проекта за Национален стратегически документ. Значителна част от него е посветена на критики към „порочния модел на управление“, нуждата от отчетност на всяко ниво на управление и от реформи, които да овластят гражданите. Разсъждавайки за най-важния ценностен приоритет в следващите десетилетия, президентският екип обявява, че това трябва да е „действителното материално и духовно добруване на българина“.

„Преосмислената ценностна основа на дългосрочното национално развитие води към ясна и реалистично формулирана Национална стратегическа мисия, определена на основата на основополагащи национални ценности, на първо място от гледна точка на запазването и развитието на националната ни идентичност.“ Означава ли това, че националната идентичност трябва да е политически проект?! Във времена на европеизация и глобализация нужно ли е подобна фиксация върху националното, както препоръчва президентският документ, вместо повече критичност и обективност към историческата наука, която го формира.

„Въвеждане на нормативни гаранции за отчетност, отговорност и откритост в модела на управление“, „по-ефективен контрол и по-строги санкции за корупция и злоупотреба с власт“ и др. в действителност не означават нищо друго, освен една от основните ценности на Европейския съюз – върховенство на правото.

За Българското възраждане мисия е било националното просвещение. За българското общество днес върховенството на правото е жизненоважната мисия.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е излишен.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сделка или не

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/sdelka-ili-ne/

Пет години след подписването на Парижкото споразумение за климата световните лидери все още не са се споразумели как да бъдат постигнати целите на този документ, основната сред които е намаляването на вредните емисии в атмосферата. Европейската комисия иска да ръководи този процес на преминаване към нисковъглеродна икономика, като предлага 55-процентно намаляване на парниковите емисии спрямо равнищата от 1990 г. и постигане на „въглеродна неутралност“ до 2050 г.

Някои държави от Източна Европа – като Полша, Чехия и България – първоначално обявиха тази цел за въглеродна неутралност до 2050 г. за невъзможна. Но на заседанието си през октомври Европейският съвет все пак постигна съгласие, че целта трябва да се преследва колективно от всички държави членки, като се насърчават справедливостта, солидарността и разходната ефективност при постигането ѝ. А по време на последното заседание в Брюксел премиерът ни заяви, че България може да постигне предложеното от ЕК намаляване на парниковите емисии. Това, че Бойко Борисов променя често позицията си, не е изненада за никого. Изразената политическа воля обаче не стига, ако не е подкрепена със съответните мерки и действия на управляващите у нас.

А какво всъщност направиха те, за да покажат, че страната ни е готова за преход към нисковъглеродна икономика?

На 30 октомври т.г. българското правителство представи за обществено обсъждане (с краен срок до 29 ноември) Национален план за възстановяване и устойчивост на страната ни през следващия програмен период. След това трябва да го изпрати като първа чернова в ЕК до края на тази година.

В своя план управляващите предлагат различни проекти в четири основни стълба. Единият от тях – „Зелена България“ – трябва да осигури с 4,5 млрд. лв. такова управление на природните ресурси, което позволява да се задоволяват текущите нужди на икономиката и обществото при запазване на екологичната устойчивост. Но в плана е очевидно как „управляващите бягат от темата за въглищата като от слона в стаята“, коментира пред „Тоест“ Меглена Антонова от „Грийнпийс – България“.

В документа няма нито дума за въглищните централи и топлофикациите,

затова пък в Програмата за енергийна ефективност в сградния фонд са предвидени 3 млрд. лв., за дигитализацията на Енергийния системен оператор (ЕСО) – 551 млн. лв., и други 848 млн. лв. за подобряване на състоянието и модернизация на хидромелиоративната инфраструктура в страната. В „Зелена България“ е заложено и създаването на Фонд за декарбонизация. С него най-вероятно правителството възнамерява да финансира прехода към нисковъглеродна икономика, без да е ясно с какви средства ще оперира той.

В общественото обсъждане на Националния план за възстановяване и устойчивост след COVID кризата със свои мнения се включиха десетки агенции, институти и организации. От „За Земята“ определят документа като „пожелателен списък с изброени добри практики, което го прави просто един шаблон, една заготовка,

60 страници есе на стойност 12 млрд. лв.“.

Организацията предупреждава правителството, че щом в основни документи залага на въглища, газификация и икономически абсурди като АЕЦ „Белене“ и АЕЦ „Козлодуй“, страната ни може да изгуби парите, осигурени от Брюксел.

Сходна е и позицията на Института за енергиен мениджмънт, според която е подценен приоритетен сектор като енергетиката – ключов фактор за постигането на посочените цели, и то в ситуация, която предполага точно обратното политическо и държавническо отношение.

Асоциацията на индустриалния капитал в България възразява срещу наливането на огромен ресурс в енергийна ефективност и предлага 2,5 млрд. лв. да бъдат пренасочени в насърчаването на зелени технологии. От Центъра за изследване на демокрацията са категорични в становището си, че трябва да се закрият тецове, които не отговорят на изискванията на европейското екологично законодателство.

А планът трябва да дефинира конкретни финансови инструменти,

които да подпомогнат индустриалното преструктуриране на въгледобивните региони, преквалифицирането на съкратените работници и създаването на нови индустрии и пазари.

Коалиция „За да остане природа в България“ критикува управляващите, че планът им е бил предложен за обществено обсъждане без какъвто и да е консултативен период, докато в останалите страни членки дискутират от половин година националните си приоритети. „Затъмнението е индикатор, че това е план на държавната администрация, но не и на цялото общество“, категорични са в мнението си от коалицията.

Също толкова категорична е позицията и на коалиция „Зелен рестарт“, според която в плана има много неизяснени съдържателни положения и редица пропуснати възможности. А именно от него на практика зависи как ще бъдат използвани над 12 млрд. лв. допълнителни директни инвестиции от ЕС в страната ни през следващите 6 години. И дали България ще се възползва от възможността за осъществяване на дълго отлагания зелен рестарт.

От европейския Фонд за справедлив преход към климатична неутралност България може да получи 2,7 млрд. евро.

Те биха имали позитивен ефект, ако бъдат инвестирани и насочени правилно, с разписани планове за развитието на засегнатите региони, а не средствата да бъдат разпилени към възможно най-много области, което ще намали ефекта там, където е най-необходим.

България е с 3,6 пъти по-голяма енергоемкост и въглеродна интензивност спрямо страните в ЕС и преходът към кръгова икономика няма да бъде никак лесен, признават управляващите. Обаче нямат нито един документ за въглищата и за това как ще се извърши декарбонизацията на индустрията ни, за разлика от други европейски държави като Германия например, която предвижда 40 млрд. евро за справедлив преход на въглищните региони с краен срок до 2038 г.

България няма дори план за развитие на икономиката ни на въглищата, на базата на който трябва да се извърши и реформата за пълна либерализация на енергийния пазар. Това означава, че крайният хоризонт за нас е 2025 г. Дотогава държавите в общността ще могат да подпомагат мощностите на въглища – после те може да продължат да работят, но само на пазарен принцип. На този етап не е ясно дали след изтичане на договорите с държавата на двете американски централи в енергийния комплекс „Марица-изток“ те ще могат и ще искат да продължат да работят, без електроенергията им да бъде изкупувана на преференциални цени.

Със сигурност обаче най-голямата енергийна мощност – държавната ТЕЦ „Марица-изток 2“ – ще потъне.

Всъщност справка в междинния финансов отчет на дружеството за първите 9 месеца на тази година показва, че тя вече е потънала в задължения и съществува единствено благодарение на финансовите инжекции на своя принципал – Българския енергиен холдинг.

Централата иска петгодишно отсрочване на 350 млн. лв. кредит към БЕХ, а общите ѝ задължения вече са за над 1,1 млрд. лв. Най-големият разход остава закупуването на въглеродни емисии. През деветмесечието за тях централата е платила 184,7 млн. лв. С вноските към Фонд „Сигурност на електроенергийната система“ и за достъп до електропреносната мрежа общият размер само на тези разходи е 206 млн. лв. В същото време през отчетния период централата има отрицателен финансов резултат преди данъци в размер на 183,2 млн. лв.

На този фон ръководството на ТЕЦ „Марица-изток 2“ продължава да поддържа огромен персонал при силно намалено производство на електроенергия, но така е при всяка „държавна хранилка“. Средната работна заплата в дружеството е над 2000 лв., а за заплати, осигуровки и други социални придобивки през 9-те месеца са платени 82,7 млн. лв.

Централата продължава да издържа и старозагорския футболен клуб „Берое“.

До септември разходите за първодивизионния отбор са 5,5 млн. лв. И макар затварянето на най-голямата топлоелектрическа централа в страната да изглежда неизбежно, поне на този етап правителството няма да се самосвали с мерки, които биха извадили миньори и енергетици на улицата. Затова управляващите тупат топката и не предприемат никакви мерки за преструктурирането на икономиката ни и за преминаване към нови производства.

Много въпросителни има и около бъдещето на енергийния пазар. Преди окончателната му либерализация обаче трябва да се направи оценка за адекватността на енергийните ресурси, за търсенето и предлагането и да се прецени разполага ли страната ни с конкурентни мощности, които могат да заменят такива като ТЕЦ „Марица-изток 2“. Но така или иначе до 2025 г., докато е разрешено да се използва механизмът за капацитет като преходен инструмент, трябва да се премине към нови нисковъглеродни производства.

Правителството залага на средствата, предвидени за България от Фонда за справедлив преход, и на териториалните планове за Старозагорски, Пернишки и Кюстендилски регион, които трябва да бъдат изготвени от консултанти, избрани от ЕК. От политически съображения предвид предстоящите избори

управляващите са определили повече от тези три региона, въпреки опасността от разпиляването на ресурсите и риска целите на диверсификацията да не бъдат постигнати.

Решенията как да се излезе от въглищната икономика трябва да се вземат на ниво регионални и местни власти – така поне е записано в регламента на Фонда за справедлив преход, – както и с участието на бизнеса, неправителствения сектор, гражданите и особено най-потърпевшите от промяната, като миньорите и енергетиците.

Зелената сделка дава големи шансове на държавите, които трябва да извършат прехода към икономика без въглища. Но за това се изискват дългосрочни, отговорни и често непопулярни решения и действия. Правителствата, които си правят „сметки без кръчмаря“ и предпочитат да оставят на другите след тях да вадят горещите кестени от огъня, този път могат да останат излъгани в очакванията си да осъществят сделка, ама не баш зелена. Или да бъдат пометени от останалите без работа и препитание хора на наемния труд.

Заглавна снимка: ТЕЦ „АЕС Марица-изток 1“ и ТЕЦ „Брикел“ в Гълъбово, обл. Стара Загора © Анастас Търпанов

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

QAnon: Всички пътища водят към световния заговор

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/qanon-vsichki-patishta-vodyat-kam-svetovniya-zagovor/

На 21 септември 2019 г. Facebook потребител с името Гиллар Анастасова Румяна споделя следната информация: „Върховният лидер на Иран Али Хаменей и президентът на САЩ Доналд Тръмп са двама служители на семейството на Ротшилд (сатанински Червен щит)… Много от вас знаят, че е въпрос на публично достояние, че всеки път, когато Доналд Тръмп фалира като бизнесмен, той е бил обезпечен от Ротшилдови.“

Година по-късно същото лице, но паралелно с още два други профила – Rumiana Prokopenko и Румяна Гиллар – е един от най-запалените последователи на конспиративната теория QAnon и президента Тръмп, когото вече не нарочва за част от сатанински заговор, а възхвалява като спасител на човечеството.

Click to view slideshow.

Румяна е изключително активна онлайн. В най-използвания от трите ѝ профила във Facebook преброявамe над 70 поста само на 15 ноември 2020 г. Публикациите ѝ са популярни както в групи като „Българска народна армия – БНА“, така и в други, политически неоцветени и свързани с духовни теми, като „По вектора на времето“ например. Сред тях се среща QAnon съдържание, а има също и анти-COVID постове, в които преобладават познатите наративи за злодея Бил Гейтс и вируса като умишлена стратегия за подчиняване на човечеството. Съдържанието, споделяно от Гиллар/Прокопенко, намират широк отзвук в групи срещу ваксините и семейните политики, включително такива, свързани с протестите срещу Стратегията за детето през 2019 г.

Профилите на Румяна надали са част от зловреден заговор за размиване на обществения дебат, но проследяването им разкрива как фалшивите новини и конспирациите заливат интернет, рециклират се и се променят, така че да отразяват важни настоящи социални проблеми. Антисистемната жилка на QAnon се харчи в групи срещу премиера Бойко Борисов и управлението на ГЕРБ, преплита се с недоволството срещу здравните политики, свързани с коронавируса, и вероятно е доходоносна за множество интернет сайтове, които разчитат на кликове и внимание, за да генерират приходи.

Добрата новина е, че интеракцията с подобно съдържание остава ниска, освен ако не е споделена от известна личност като Мартин Карбовски например. Лошата е в самото количество на подобна информация, която се бълва в социалните мрежи.

Click to view slideshow.

Какво е QAnon

От появяването си през октомври 2017 г. в платформата 4chan, анонимният потребител Q (оттам и името на конспиративната теория QAnon) прави множество гръмки предсказания. Оттогава насам президентът Тръмп винаги е на броени дни от извършването на мащабни арести, свързани с тайните елити педофили от „дълбоката държава“. Макар че бяха предвидени за ноември 2017 г., тези събития все още не са се случили.

Прогнозите, за които твърди, че се базират на секретна информация от високо ниво, се публикуват в т.нар. Q-drops – кратки съобщения. В съобщение #34 от 2 ноември 2017 г. се предупреждава, че „в идните няколко дни без съмнение ще разберете, че ще си върнем великата държава (земята на свободните) от злите тирани, които искат да ни навредят и унищожат“, поради което президентът ще въведе извънредно военно положение срещу гражданското неподчинение в защита на „дълбоката държава“ и ще активира системата за спешни комуникации (EBS), за да се избегнат „фалшивите медии“. Нищо такова не се случва.

В съобщение #647 от 31 януари 2018 г. потребителят Q заявява: „Утре е Денят на Свободата. Утре. Денят на Дните“, отново без да е ясно за какво става дума. В съобщение #796 той предупреждава за терористичен атентат в Лондон около 16 февруари 2018 г. Също като други събития, и това не се сбъдва.

Пандемията: блюдото на Петри за конспирации

Въпреки множеството провалени предсказания, теорията набира популярност в Европа към края на 2019 г., като се адаптира към съответния местен политически контекст. Според доклад на медийните анализатори от NewsGuard, първите френски акаунти, разпространяващи конспирацията, са създадени между март и юни т.г., по време на първия локдаун във Франция. В Италия теорията се появява през лятото на 2019 г., но групите се множат в периода между февруари и май 2020 г., който отново съвпада с пандемията. В Германия (европейската държава, в която конспирацията е най-разпространена) и Великобритания профили с QAnon съдържание съществуват от 2018 г.

„Конспиративният светоглед, който е в ядрото на QAnon – най-вече идеята, че тайни правителства се опитват да наложат нов световен ред, – намира благоприятна почва през последните месеци. Пандемията роди множество подобни теории, включително че здравната криза е част от план, наложен от световните елити – начело с Бил Гейтс, – да бъде ваксинирана по-голямата част от населението“, пише още в доклада на NewsGuard. 

Популяризиране в България

В България теорията също набира сила през пролетта на 2020 г. Едно от първите споменавания на американската конспирация е в статия от 22 април на сайта pogled.info, в която се твърди, че вирусът е създаден от „дълбоката държава“, за да попречи на преизбирането на американския президент Доналд Тръмп. Като автор е посочен Владимир Прохватилов, чието име се открива в проправителствени руски медии като gazeta.ru и fondsk.ru, които често са източник на дезинформация, а преводач е В. Сергеев. Статията представлява мешана скара от новини и вече опровергани твърдения относно пандемията.

QAnon присъства и в инцидента, при който загина журналистът Милен Цветков. Българските медии разпространяват новината, че 22-годишният Кристиян Николов, обвинен за причиняването на катастрофата, е употребявал адренохром. Медиите заемат директно от речника на конспирацията (включително и БНТ). В края на април Lentata.com развива темата за „дрогата на елита“ в пространен текст. Според QAnon „елитите“ участват в „добиването на адренохром“, при което адреналинът се извлича от детска кръв, за да се получи психоактивното вещество. В действителност адреналинът се синтезира в човешкото тяло в надбъбречните жлези, но може да бъде извлечен изцяло изкуствено в лабораторни условия, като получаването на адренохром от него е тривиално, след окисление. Едно потенциално приложение на адренохрома е в производството на медикаменти за кръвоспиране.

През май „Дойче Веле“ разказва за навлизането на QAnon в Германия, а материалът е препубликуван в „Дневник“. Няколко дни по-късно, на 18 май, своя първи материал по темата публикува в „Труд“ и един от основните поддръжници и разпространители на теорията у нас – Борислав Цеков. Към юли голяма част от българските медии отразяват акцията по премахване на конспиративните профили от социалните мрежи.

Твърденията на QAnon са абсурдни за повечето читатели, но предизвикват силни емоции, което пък носи трафик. Пример за това са медии като БЛИЦ, които препубликуват както материала на „Дойче Веле“ (но с подменено заблуждаващо заглавие), така и статиите на Борислав Цеков. Нагледен пример за конспирациите като източник на популярност е хасковската eTV, чиито видеа обичайно събират няколко десетки харесвания, докато клип за коронавируса като план на елитите да подчинят света е споделен над 5100 пъти в социалната мрежа и е гледан над 260 000 пъти към момента на написването на тази статия.

Със стари познайници – нова конспирация

QAnon превзема и обичайните гнезда на конспиративното мислене. Сайтът The Bulgarian Times публикува своя „QAnon наръчник“ това лято. На сайта няма информация за собственост, нито етичен кодекс, но се посочва, че макар страницата да се „старае да поддържа вярна, точна и актуална информация“, това „не изключва възможността инцидентно да възникнат обективни несъответствия и пропуски“, като „thebulgariantimes.com не носи отговорност за субективните възприятия и интерпретация на точността, пълнотата и полезността“ на информационните си ресурси.

През юни QAnon теорията се появява и в ufobg.com, свързан с Петър Симеонов и проф. Лъчезар Филипов (чиято оставка от Българската академия на науките е поискана през 2017 г. от научната общност), където оттогава са индексирани 32 публикации, съдържащи думата „кабал“, част от Q-теориите. Материалите за COVID-19 също говорят за елитно съзаклятничество.

Съществува тенденция конспиративните теории да преливат едни в други. Така и QAnon, започнала през 2017 г. като случаен пост в 4chan, се адаптира към здравната криза и намира място в същите платформи, които традиционно разпространяват антиевропейска и антизападна реторика, наред с други безпочвени твърдения.

QAnon публикациите се споделят основно във Facebook групи като: „Укриваните тайни“, „България и Русия – дружба от векове за векове“, „За присъединяване на България към Евразийския съюз и СССР“, „Българи против ваксината“, Национална група „Децата на България“, „Да запазим българското семейство“, „Българска народна армия – БНА“, „Без партии и политици“, „Строго секретно НЛО извънземни конспирации Бог Вселена тайни и загадки“, „Против джендър образованието в училищата“ и други.

Click to view slideshow.

Общото между тях е, че служат като форум за изразяване на антисистемни гледища, недоверие към установената институционална власт и медиите и за разпространение на „алтернативни“ теории. QAnon предлага лесен наратив, който представя врага като част от „дълбоката държава“, срещу която просветените – в случая Доналд Тръмп – се борят. В България Бойко Борисов, президентите Плевнелиев и Радев, както и лидерът на опозицията Христо Иванов са представяни като част от „дълбоката държава“.


Координирана дейност? Надали

Макар профилите на Румяна Прокопенко/Гиллар на пръв поглед да носят характеристиките на фалшиви акаунти, наличната ни информация сочи, че случаят не е такъв. Според избирателните списъци г-жа Прокопенко съществува и живее в Силистра, а историята ѝ в социалните мрежи показва, че е отколешна любителка на конспиративни теории. Към момента на публикацията тя не е отговорила на молбата ни за разговор, а допитване до живеещи в града не помогна да разберем с какво се занимава и откъде получава информацията, която разпространява. Единственият ѝ съгражданин, заявил, че я познава, отказа да бъде цитиран в този материал.

Румяна Прокопенко/Гиллар споделя преведени от руски език материали, като преобладават публикации от канала в Telegram „Теория большого шока“ (ТБШ), активен от лятото на тази година, с описание „информация от вътрешни лица, теории и новости, важни новини“. ТБШ публикува основно съдържание, свързано със САЩ, въпреки че YouTube каналът със същото име и лого, регистриран през януари 2020 г. и активен от 6 месеца насам, е базиран в Казахстан. ТБШ разпространява както съдържание, свързано с QAnon, така и теориите за чипирането с ваксини, за коронавируса като контролирана атака и подобни.

Click to view slideshow.

И ако социалните мрежи изобилстват с профили, подобни на този на Румяна, зад които стоят хора, вероятно искрено вярващи и уплашени от информацията, която получават, то едва ли е съвпадение, че въпросното съдържание е проследимо до проруски и рускоезични източници и се радва на внимание основно в групи с такава насоченост. Руската стратегия за експлоатиране на вече съществуващи разделения и слаби звена в държавите, които вижда като идеологически противници, е практика и исторически факт. Най-голямото предимство е очевидно: вярващите разпространяват, добавят и адаптират съдържанието към собствения си контекст напълно безплатно, а медиите и каналите, които публикуват такова съдържание, пък заработват своята печалба успешно в платформи като YouTube или чрез добре известни кликбейт механизми.

Какво е решението?

Един от парадоксите в разследването на дезинформация е, че всяко споменаване на конспирациите ги популяризира. Според проучване на Pew Research в САЩ от март т.г., въпреки че QAnon е теория, популярна сред крайнодесни маргинални кръгове, и е категорично насочена срещу „либералните елити“, демократите са по-запознати с нея от републиканците. Анализът посочва, че е „по-вероятно хората, които се информират за изборите и политиката основно от „Ню Йорк Таймс“ (59%), MSNBC (49%) или NPR (39%), да потвърдят, че са чули или прочели поне нещо за QAnon“.

Проверителите на факти не могат да смогнат с огромното количество информация, която бълват множеството разпръснати източници, макар често пъти тя да е толкова логически неиздържана и абстрактна, че едно търсене в Google да изглежда достатъчно. Но дори това не помага – сайтовете често не посочват собствениците си и конкретни автори, съдържанието се рециклира от множество медии и се легитимира чрез препубликации, а връзката с потребители като Румяна Гиллар и установяването на нейните източници и професионална позиция е трудна задача. Към това се прибавят и психологическата нагласа да търсим съдържание, което потвърждава вече съществуващите ни предразсъдъци, слабата медийна грамотност в България, легитимирането на основните източници на дезинформация от политическата власт, както и алгоритмите на социалните мрежи, които с готовност снабдяват с още от същото.

През 2007 г., малко преди появата на Facebook и шест години след атентатите от 11 септември, група американски учени измерват нагласите към конспиративната теория, че 9/11 е дело на американското правителство и администрацията на Джордж Буш. Профилът на вярващите в конспирации е: по-склонни да четат таблоиди, блогове и форуми; по-бедни и по-вероятно принадлежащи към ниските слоеве на обществото. Основното откритие обаче е, че вярата в конспирацията отразява политическите разделения в САЩ – демократите са по-склонни да обвинят Буш в чудовищен заговор, отколкото републиканците. Учените заключават, че „вярата в конспиративни теории вече е нормална част от политическите конфликти в Съединените щати“. Тринайсет години по-късно практиката е глобализирана.

Ако успеем да погледнем отвъд възмущението и емоцията, разцветът на QAnon в локални условия ни насочва към няколко основни проблема – рекордно ниското доверие в институциите (според „Евробарометър 2020“ 75% от българите не вярват на парламента, а 71% – на правителството); дефицитът на образованието в сфери като медийната грамотност и критичното мислене; нестабилната икономическа, политическа и социална среда, която подхранва такива теории.

В Европа традиционните медии все още се ползват с най-голямо доверие сред обществото, а социалните мрежи – с най-ниско. В България, където традиционните медии се ползват като инструменти за политическа пропаганда, ситуацията е огледална и доверието в интернет е без еквивалент в ЕС, а социалните мрежи са едно от основните места за политическа организация.

Източник: EBU

Докато тези наболели проблеми не бъдат разрешени, всички пътища ще водят към световния заговор. И както в случая със Стратегията за детето – последствията, за разлика от теориите, могат да бъдат съвсем истински.

Заглавна карикатура: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Окончателната раздяла с македонската мечта

Post Syndicated from Веселин Стойнев original https://toest.bg/okonchatelnata-razdyala-s-makedonskata-mechta/

Неадекватна ли е реакцията на България да стопира началото на преговорите за членство на Северна Македония в ЕС, ако младата държава не признае, че нацията и езикът ѝ са с български корени? Имайки предвид, че тази твърда позиция се одобрява не само от управляващото мнозинство, но и от президента, опозицията и общественото мнение (84% от българите одобряват ветото според „Алфа Рисърч“). Още повече че крайната стъпка е следствие от Рамковата позиция за Северна Македония и Албания, приета почти единодушно през октомври м.г. от Народното събрание.

Твърденията на София по отношение на Скопие са за кражба и изопачаване на българска история и за опасност от претенции за македонско малцинство у нас. България иска признание, че официалният македонски език произлиза от диалекти на българския. Освен ясните си вътрешно- и външнополитически измерения, фундаментът на този въпрос се корени в разбирането за нация. Критиците на българската позиция казват, че нациите не са нещо естествено, а са измислени, изобретени, и че българската нация не е паднала от небето. На което дори не най-ревнивите патриоти лесно биха отговорили: добре, нека тогава македонците си измислят своя нация, не да крадат измислената от нас, с което въпросът едва ли не попада под юрисдикцията на патентното право.

Въобразена, но пресътворяваща се нация

За да не се стига до такава профанизация на спора, е добре да погледнем по-критично върху доминиращата от няколко десетилетия в социалната теория концепция за нацията като въобразена общност, продукт на модерната епоха. Можем да приемем, че това разбиране е правдиво, но да не се съгласим с догматичната му употреба, особено с полемични цели спрямо политически решения като това за условията, поставени от България пред Северна Македония.

Първо, ако прекалено се съсредоточаваме върху изобретяването, въобразяването или изкуствеността на нацията, може да се окажем в позицията на нищоказване: всичко при човешките общества е изкуствено, естествени са слънцето, камъкът и водата; естествени са семейството и родът, доколкото става дума за биологично възпроизводство, но тази естественост все повече избледнява по-нататък – при племето и етноса, докато окончателно изчезне при нацията, където членове на дадена нация може да бъдат дори представители на друга раса.

Второ, живостта на това изкуствено творение предполага нуждата то постоянно да се утвърждава и трансформира – нацията не е измислена нито в лаборатория, нито веднъж завинаги, а е сътворена под лидерството на национални елити и се претворява постоянно. Тя гради общностното си единство включително върху свои исторически и праисторически митове, които се вкореняват в националната памет поколения наред главно чрез наложеното от нацията държава обучение в училище по национална история и национална литература, чрез почитта към националните армии, отбори, оркестри и пр., чрез ритуалната употреба на националните символи.

Националните митове са онези интерпретации за миналото, чиято достоверност не може да се обори с научни истини – като сръбския мит за Косово поле например или българския мит, че армията ни, губейки войни, не е загубила нито една битка (затова например за Добро поле говорим за „пробив“, а не за разгром).

Науката е твърде релативистична територия за колективното съзнание, което търси твърда почва в разкази за героизъм и страдание –

особено при младите и етноцентрирани нации приемането на повече от една истина е бавен процес на съзряване. Но дори кратката история на неетническа нация като американската се съпреживява чрез няколко ключови наратива – за американската свобода, американската мечта и американското лидерство в света. А това е история за Бащите основатели, за Гражданската война, за милионите преселници, за невероятния икономически бум в последните 150 години, за световната военна свръхсила и т.н.

На обратния полюс е травматичното близко минало на германската нация, което се преодолява вече от няколко поколения чрез националното чувство за вина, но едва ли идеята на Юрген Хабермас за конституционен патриотизъм като проект за постетническа нация може да бъде нещо повече от красива либерална теория.

Трето, нацията е самодостатъчна, обърната навътре към себе си и не се нуждае от външно признание като свой конституент. От Вестфалските мирни договори през 1648 г., поставили държавния суверенитет в центъра на международните отношения, през провъзгласения два века по-късно принцип за правото на народите на самоопределение, та до по-късния принцип на ненамеса във вътрешните работи на една суверенна страна, все се предпоставят завършени нации държави.

Теорията за нациите трудно може да бъде арбитър при междунационални спорове,

освен когато става дума за потисничество – една нация трябва да се освободи от властта на друга, или за етническо прочистване – една нация осигурява национална хомогенност върху територията си чрез изгонване, малтретиране и избиване на население с друго национално самосъзнание.

Приматът на самоописанието на нацията над интернационалната истина е красноречив в ключовите за нея моменти на национално сътворяване. Така например от гледна точка на Османската империя и на международните отношения руските войски в българските земи след победата им във войната от 1877–1878 г. са окупационни, но от българска гледна точка са освободителни. Българските войски във Вардарска Македония през 1941–1944 г. от югославско-македонска и от международноправна гледна точка са окупационни, но от българска и българо-македонска (за тогавашните македонци с българско самосъзнание) те са освободителни.

Без интернационален аршин за нациите

Така въпросът няма собствено международно решение. Прави са, разбира се, критиците на българската позиция – нациите не се признават, нито техните езици и истории. С други думи, една нация се появява на уведомителен режим спрямо останалите нации. България също признава (независимо че това признание няма стойност и никому не е нужно) северномакедонската нация, но държи тя да си признае, че е отцепена от българската след 1944 г.

Ако този спор няма интернационално решение по същество, то тогава има само политическо, междудържавно решение – с надделяване на едната страна или с относително равномерни отстъпки и компромиси от двете. Едва ли ако държавата Северна Македония приеме българските искания, себеусещането на северномакедонците ще се промени и те масово ще си кажат – верно, бе, ние довчера бяхме българи и говорехме български.

Напротив, както сочат и тамошните социологически проучвания, налице е втвърдяване ­

и масовото неприемане на българското вето се явява акт на преутвърждаване на македонската нация. За България обаче ветото също е акт на национално преутвърждаване – стига са ни крали, повече няма да търпим. Разривът между двете нации в крайна сметка би могъл да помогне на България окончателно да се отърси от тази „най-романтична част от българската история“, по думите на президента Петър Стоянов отпреди 23 години. Неизживяното (и оказало се невъзможно) Второ Съединение – на България с Македония, не само тласна македонските българи към автономистка траектория, а оттам и към отделна нация (пълна глупост е, че тя е „измислена“ в една година – 1944-та), но и отклони погледа на Третата българска държава към стратегически по-перспективни територии, като излаза на Бяло море.

След този разрив България ще може да гледа към „блудната си дъщеря“ не романтично роднински, а прагматично добросъседски, както към останалите си съседи. Включително с превод на езика при официални срещи, който в България малцина разбират или разбират недобре, но нали вече 30 години не искаме да признаем, че е друг.

Гръцкият пример

Може тези междудържавни и междунационални отношения да изглеждат твърде балкански и нецивилизовани, но няма друго адекватно, небалканско мерило за нивото им. Гръцкият аршин е далеч по-адекватен за тях и сякаш окуражава българската позиция.

След три десетилетия натиск Гърция успя да постигне своето с Преспанския договор от 2018 г.

Не трябва да се забравя, че това е договорът, с който се решава не само спорът за името на бившата югославска република, прекръстена според него на Република Северна Македония, но и въпросът за античната ѝ история – древногръцката история, култура и наследство се провъзгласяват за различни от „собствената история“ на Северна Македония. С което се слага край на антиквизацията по земите край Вардар, провеждана от режима на Никола Груевски, а величествената антична архитектура, построена по негово време в центъра на Скопие, практически е призната за самоцелен дисниленд.

Иначе гърците нямат особени тегоби със северномакедонците – нито реално са заплашени от иредентистки попълзновения (Егейска Македония е била с преобладаващо българско самосъзнание, когато става гръцка, а и после се извършва прогонване и размяна на население, асимилация и заселване на малоазийски гърци в тези земи), още по-малко пък са заплашени от кражба на история по отношение на времето, когато се формират нациите – гърците пазят за себе си единствено древногръцкия национално подкрепящ ги мит.

„Македония цялата“ – загубена за последно

При тази съпоставка България също изглежда последователна вече три десетилетия. Първа признава независимостта на Македония, водена от старата мечта или вече дори само рефлекс за Второ Съединение – с надеждата, че независима Македония, излязла от опеката на Сърбия в Югославия, ще е по-близо до България. София подписва договор за приятелство с Македония година преди Преспанския, който наистина не е, но и едва ли може да бъде толкова дефинитивен и успешен като него, когато става дума за подялба на националнообразуващи елементи.

Независимо кои са управляващите в Скопие, те винаги са залагали на това, че България никога няма да препъне Северна Македония, защото това би проболо право в сърцето македонската мечта на българите. И съответно никога не бързаха да правят отстъпки на българите, даже прословутата жп линия не прокараха до границата си.

Действително с този си акт България инкасира политически и геополитически загуби:

подрива управлението на Зоран Заев и засилва опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, която е открито антибългарска; българското съгласие Албания да започне преговори за членство на практика също е вето, защото Северна Македония и Албания вървят в пакет; България изиграва ролята на подаръчна маша за Франция и Холандия, които вероятно сами щяха да възпрат началото на преговорите за еврочленство на двете страни; България също така се конфронтира с Германия, чиито Берлински процес и европредседателство препъва с ветото си; България от раз губи авторитета си на активен застъпник на европейската перспектива на Западните Балкани, граден усърдно две години; създават се предпоставки за активизиране на Русия в региона, тъй като тя е заинтересована да възпрепятства интегрирането му в ЕС.

Но така поне българският национализъм завършва своя пълен цикъл да иска цяла Македония – една исторически неуспешна конкуренция с национализмите на съседите. И при финалното отчаяно протягане на ръка към „цялата Македония“ – признаването на произход на македонската нация от българската е точно такъв отглас – той отново губи всичко.

Така двете нации са с окончателно разтрогнато роднинство и им остава единствено да живеят в добросъседска вражда –

със сходни ракия, скара и песни, но безвъзвратно скарани за миналото. За българите македонците ще са точно като сърбите – хем сме си най-близки, хем все се гледаме изпод вежди, че все сме си били противници. Но поне политическите и икономическите връзки току-виж се развили повече, оставени да бъдат доминирани от взаимна изгода, а не от любов и изневяра. С окончателната загуба на Македония България най-сетне сваля вековен камък от шията си. А Македония, оставена сама на себе си, е също национално консолидирана, но вътрешно- и външнополитически изправена пред сериозни предизвикателства.

Заглавна снимка: Премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов на Срещата на върха на ЕС за Западните Балкани през 2018 г. Източник: Правителството на Република Северна Македония

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Михаил Мирчев като социологическа система

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mihail-mirchev-kato-sotsiologicheska-sistema/

Професорът по социология от УНСС и политик от БСП Михаил Мирчев за пореден път стана медийна звезда. Повод за това бяха негови лекции, изнесени пред студенти от Софийския университет и публикувани в канала му в YouTube. По-точно – реакцията на Студентското общество за равенство по отношение на лекциите след позиция на ромската активистка Лиляна Ковачева. Покрай това станаха известни определени публично отстоявани възгледи на професора по социология в УНСС.

Така например според него афганистанците живеят съгласно културни норми от VII век; професорът нарича бежанците „агресивни, нежелаещи да се интегрират“, „дълбоко необразовани хора […], годни само за някакъв много примитивен ръчен труд“. Подобни са възгледите му и по отношение на ромите, които той нарича „цигани“ и за които мисли, че нямат свой език. Смята, че може да ги „оправи“ единствено „диктатурка“. Антисемитизмът също не му е чужд – опасява се, че България може да стане „еврейска държава“, защото евреите, макар да са под 1% у нас, „владеят държавата и капитала, медиите и изкуството“.

На такива неща учи проф. Мирчев бъдещите социални работници, които един ден ще работят с представители на уязвими групи.

Преподавателят по социология доразви идеите си пред водещата от bTV Мария Цънцарова, която, изглежда, го беше поканила с цел да го изобличи и да го „постави на място“. Резултатът беше обаче, че по-скоро Цънцарова, станала известна с безкомпромисните си критични въпроси, накрая „си намери майстора“. Журналистката не успя да изплува от потока слово на омразата и призиви към диктатура на Мирчев, който накрая даже ѝ благодари „за коректния разговор“. Така, вместо да го изобличи с въпросите си, тя му даде трибуна.

Предаването предизвика гнева на ромски студенти, които призоваха за отстраняването на професора от длъжностите, които той заема в УНСС и СУ.

Междувременно се разпространиха и позиции в негова защита,

като например на Студентския клуб „Спаичъ“ и на ВМРО, лично подписана от евродепутата Ангел Джамбазки. Последният се включи и в отворено писмо в защита на Мирчев, подкрепено от някои ултраконсервативни, клонящи към крайнодясното или откровено крайнодесни личности и организации, като Кристиян Шкварек, Петър Москов, Ирини Зикидис, Звездомир Андронов, Младежкия консервативен клуб.

Прави впечатление, че критиките срещу Михаил Мирчев са с преобладаващо леви аргументи (според Студентското общество за равенство например той „разгръща крайнодесни и фашистки теории“), докато защитата му в името на академичната свобода на словото идват отдясно. Някои от критикуващите са на съвсем различни позиции по въпроса за академичната свобода, ако става въпрос за думата „джендър“ например.

До този момент УНСС няма позиция по темата.

Етичната комисия на СУ проверява случая. Етичният кодекс на СУ квалифицира като недопустима за академичното достойнство дискриминацията „въз основа на етнически, полови, религиозни, политически или други признаци“. По силата му академичната свобода не трябва да нарушава „чуждото достойнство или личното пространство“. В Кодекса не става дума за недопускане на омраза, но въпреки това предоставя основа за изработване на адекватна позиция, стига да има воля за такава.

Междувременно Общото събрание на СУ прие декларация по повод лекциите на Михаил Мирчев, но без да споменава името му. В нея се казва: „Пагубно не само за академизма, но и за обществото ни е да превръщаме свободата на словото в алиби за словесна агресия.“ Членовете на Общото събрание акцентират върху частта за ненарушаването на човешкото достойнство в Етичния кодекс и подчертават, че стандартите на университета „изключват превръщането на университетската катедра в трибуна за стигматизация на индивиди или цели групи“.

Всякакви дискриминационни, расистки и отричащи равноправието послания противоречат на ангажимента към демокрацията. Но те също така рушат нашите традиции и така подкопават основите, върху които сме изградили съвместното ни съжителство.

В края на декларацията се осъждат претендиращите за академичност послания, които подриват ценностите на равноправието.

Лекциите на професора по социология станаха повод Комисията за защита от дискриминация да се самосезира.

Въпреки институционалните реакции, публичните позиции, в които се критикуват лекциите на Михаил Мирчев, стават все повече. Студенти и преподаватели от чужбина също разпространиха до медиите отворено писмо, озаглавено „Не на расизма в Софийския университет“.

И така, Михаил Мирчев се оказва възлюбен от чужди и непризнат от свои.

Непризнат в библейския смисъл – както Свети Петър три пъти се отрича от Христос, казвайки, че не го познава.

Българската социологическа асоциация (БСА) например излезе с много витиевата позиция по повод изявите на професора. В нея името му не се споменава, а се говори общо „за етническа толерантност и за недопускане на прояви на стигматизиране на групи от хора в българското общество“.

Става ясно, че БСА е против стигматизирането, но и не вижда „никакви основания да реагира институционално на изказвания на социолози, които не са членове на организацията“. Формално погледнато, още в началото на Етичния кодекс на професионалната асоциация на социолозите се уточнява, че той се отнася само за нейните членове. Само че Михаил Мирчев не е някакъв маргинален социолог, изолиран от гилдията.

Той дори е бил председател на БСА – от края на 2012 г. до края на 2014 г.

И в качеството си на такъв е бил публичното ѝ лице, имал е редица публични изяви от нейно име. Изглежда непоследователно една организация хем да държи на историята си, хем да „забравя“ онези периоди от нея, които не ѝ изнасят.

БСП, от своя страна, на този етап запазва мълчание за изявите на Мирчев, който през 2015 г. е кандидатът на „столетницата“ за кмет на София. Било защото чака „бурята да отмине“, било защото възгледите на Мирчев по редица въпроси не са принципно различни от тези на председателката на партията Корнелия Нинова, било защото синът му – Стоян Мирчев – е депутат от БСП.

Като кандидат за кмет Михаил Мирчев не постигна особен успех, но се прочу със статусите си във Facebook, графично оформени като бели стихове, както и с дадаистко отношение към използването на главните и малките букви. Чрез тях той разпространяваше политическите си възгледи, като сееше национализъм и путинофилия и не на последно място громеше бежанците. В един от статусите си той изразява задоволство от убийството на бежанец от граничен полицай у нас, като нарича убития „нашественик“.

Дадаисткият правопис на Мирчев е запазен и в онлайн лекциите му. Например: „Лекция ЧЕТвърта. ВПЛитане или СЕГрегиране на МАЛцинствата. Социална ДИСТанция“. Презентациите към лекциите са решени в същия стил.

Като споменахме сина му Стоян Мирчев –

не можем да разберем феномена Михаил Мирчев, без да знаем нищо за фамилната му история.

От една страна, не можем да съдим за един човек единствено по роднините. От друга страна обаче, в рода на Мирчев съществува забележителен континуитет на ценностна ориентация, теоретични възгледи и кариерно развитие.

Бащата на Михаил Мирчев – Стоян Михайлов Мирчев (по-известен с бащиното си име Михайлов) почина неотдавна на 90-годишна възраст. Той също е социолог. Дори може да се каже, че десетилетия наред е официалният български социолог. Михайлов е сред основателите и председателите на Института по социология към БАН (който днес е част от Института по философия и социология). Заедно с проф. Живко Ошавков той е един от създателите на т.нар. Българска социологическа школа.

Най-характерното за „Българската социологическа школа“ е схващането, че обществото е социологическа система.

Какво ще рече това? Ами че социологията не е просто наука, която разработва свои методи за разбиране на обществото, а е част от структурата му. Така че на социолозите не им се налага да се мъчат как да го проумеят. Дали по този начин не излиза, че представителите на .школата свеждат разбирането си за обществото до собствената си идеология и собствените си предразсъдъци? Всъщност да. По тази причина „Българската социологическа школа“ се оказва много удобна за официална партийна социология – защото не прави разлика между социалния свят и начина, по който тоталитарната система иска да го види.

Тук ще си позволя да разкажа единствения си личен спомен от Стоян Михайлов. Преди двайсетина години той беше гост на социологическа конференция, в която участвах. В доклада си между другото отправих критика към „Българската социологическа школа“. След това Стоян Михайлов взе думата и рече само: „В България има 4–5 души, които са против моята социология.“ Ами да – колко могат да бъдат неразумните, които отказват да видят „истината“ за обществото?

Освен в академичната йерархия, Михайлов се изкачва и в партийната. Член е на БКП още от края на 50-те, от 1976 до 1988 г. е член на Централния комитет (ЦК) на партията, като през по-голямата част от този период е неин секретар. Бидейки част от партийния елит, живее в лукс, като почнем от черната волга.

Стоян Михайлов е и един от инициаторите на т.нар. Възродителен процес и е част от специалната комисия, която координира осъществяването му.

През 1988 г. е изключен от ЦК, след като последователно изразява несъгласие с политиката на Тодор Живков. В някои среди това му създава ореола на дисидент, но всъщност това, което Михайлов не може да приеме, е „преустройството“ – политиката на смекчаване на тоталитарния режим. Той смята Горбачов за предател и напуска партията, когато тя се преименува в социалистическа, защото е изневерила на комунистическия идеал.

Михаил Мирчев е верен последовател на теоретичната школа на баща си – смята, че всичко, което го има в главата му, съществува и в обществото. Затова не си прави труда да доказва твърденията си, немалка част от които представляват конспиративни теории. Така например в седмата си лекция пред студенти от СУ, още в заглавието на която се намеква, че кризата от COVID-19 e „изкуствена“, професорът говори как ще бъдем чипирани чрез ваксиниране, за да станем политически управляеми. Твърди, че с коронавирусът не е нещо сериозно и че у нас едва няколкостотин са заболели по-сериозно, а смъртни случаи почти няма. Прави внушения против носенето на маски.

В интервю за сайта „Правен свят“, в което определя критиките срещу себе си като „атака“, професорът изразява гордост от неверния факт, че „ние сме единствената нация, която каза, че не иска Истанбулската конвенция“, и разказва:

Вчера четох, че някъде в Европа е направен официален търг за дечица, които се осиновяват, но всъщност се продават, защото се дават срещу голяма сума пари, което на практика означава, че се купуват. Това се случва в ХХI в. в уж най-цивилизованата част от света и Европа. Имате търг на дечица и хомодвойки, които наддават – все едно картина си купуват или куфар, все едно кола си купуват. Наддават и взимат детето, отнасяйки го като родители. Моето морално и човешко съзнание това не може да го възприеме. Декември месец пък на друго място, пак в цивилизованата Европа, пак ще има такъв публичен търг.

Щом го е чел, значи трябва да е истина – няма нужда от емпирични доказателства, нито дори от подробности къде се случват тези „официални търгове“, кой ги организира.

За разлика от баща си и дядо си, Стоян Мирчев не е социолог, но пък е завършил университета, в който работи баща му – УНСС. И е наследил както партийната им ориентация, така и крайно антидемократичните им възгледи. Например заклеймява „джендър идеологията“, която определя като „неспецифични и нестандартни социални ориентации“. По силата на семейната социологическа школа, ако той не прави разлика между „социално“ и „сексуално“, значи такава няма. Освен това твърди, че gender based violence (насилие, основано на пола) означава „насилие на основата на сексуална ориентация“.

Крайнодесен ли е Михаил Мирчев?

Според левите си критици – очевидно. Крайнодесните му защитници го смятат за един от своите. В същото време, поне до този момент, БСП толерира (или най-малкото търпи) расистките, ксенофобските, хомофобските и сексистките му изяви, както и разпространението на конспиративни теории от негова страна.

По отношение на словото на омразата и дискриминацията Мирчев впрочем изобщо не е прецедент в партията. Достатъчно е да си спомним за друг професор по социология и депутат от БСП – Иво Христов. Той нарича бежанците и имигрантите в Европа от Африка и ислямските страни „скакалци“, които идват да „опоскат“ Европа и смятат, че нашите жени са техни. И това съвсем не е единственото му скандално изказване. Струва си да си припомним и отношението на БСП към Истанбулската конвенция, сравнимо по съдържание и интензитет на омразата с откровено крайнодесни послания.

Възможна е и друга линия на разсъждение –

Михаил Мирчев е последователен продължител на една антидемократична, националистическа, ксенофобска и отхвърляща човешките права традиция,

съществуваща още по времето на социализма. Отношението му към малцинствата и уязвимите групи не е по-различно от това на баща му към българските турци. Разликата е, че не разполага с власт да организира етническо прочистване и изобщо – да прогони или затвори в концлагери всички, които не му харесват. Нито да спретне няколко тайни процеса срещу хомосексуални мъже и да ги осъди да работят в тухларни, както е направила социалистическата държава.

Скандалът с Михаил Мирчев за пореден път показва колко важно е да се опитаме да проведем неслучилия се разговор за античовешките измерения на тоталитарното ни минало. Вместо носталгично да въздишаме по „соца“ или еднозначно да го осъждаме, без да виждаме аналогиите му с редица практики от времето на нацизма, някои от които междувременно се завръщат – и на Изток, и на Запад.

Чак след това бихме могли смислено да говорим за ляво и дясно в България.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Михаил Мирчев в предаването „Беновска пита“ на тема „Коронавирусът или политиците – кой е по-силен?“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

COVID влудяване

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/covid-vludyavane/

I’m scarred, I’m scarred, I’m scarred
I’m scarred, uh huh
I’m scarred, I’m scarred, I’m scarred
Every day of my life
I just manage to survive
I just want to stay alive.

(Из песента Scared на Джон Ленън)

Лекарствата изчезват и хората разбиват аптеки, за да търсят опаковки азитромицин и антикоагуланти, грабят каквото им падне. С огнестрелно оръжие заставят лекари да освобождават легла в болниците за пациенти. Всички са се барикадирали в домовете си и почти не излизат, чуват се и разговарят с близките си онлайн. Градският транспорт е спрял.

Точно такъв филм още няма, но този хорър се прожектира в главите на мнозина.

Пандемията от COVID-19 прибави още към страховете на съвременното общество – тероризъм, икономическа несигурност и рецесия, имигранти, климатични промени. (Ако причислим тук и паниката, която всяват всякакви теории на конспирациите – като хита, че създателят на „Майкрософт“ Бил Гейтс иска да чипира човечеството чрез ваксините срещу коронавируса, – на крачка сме от колективно влудяване.) Тътенът откъм медиите само влошава картината.

Всеки човек – коктейл „Молотов“

Страхът, пише германският социолог Хайнц Буде в книгата си „Общество на страха“ (2014 г.), разкрива посоката, в която се движи едно общество – и вероятно е единственият императив, който може да обедини членовете му. Според Буде съвременното общество е белязано от потиснат гняв, тихо негодувание и огромна несигурност. А проучвания, правени по време на пандемии като SARS, Ebola, H1N1 и настоящия COVID-19, показват, че психологическите ефекти от заразяването и карантината не се ограничават до страха от заразяване с вируса, отбелязват в научна статия трима изследователи от Италия и Германия.

Има някои елементи, свързани с пандемията, които засягат повече населението, като отделяне от близките, загуба на свобода, несигурност относно развитието на болестта и чувство за безпомощност. Тези аспекти могат да доведат до драматични последици, като нарастване на самоубийствата. Суицидното поведение често е свързано с чувството за гняв, свързано със стресовото състояние, широко разпространено сред хората, които са живели/живеят в най-засегнатите райони.

„Смятате ли, че в резултат на пандемията от COVID-19 има повече тъжни и отчаяни хора?“ С този въпрос от „Тоест“ се обърнахме към клиничната психоложка и психотерапевтка Елка Божкова. „Виждам го всеки ден в практиката си. Повече хора са свръхтревожни, но по-малко идват на психотерапия сега заради мерките и страха от заразяване“, казва тя. Според психоложката мерките за борба с пандемията са се отразили върху психиката на хората, но най-силно им е повлиял страхът от заразяване с коронавирус.

Елка Божкова определя презапасяването с лекарства не само като резултат от паника, но и като рационално решение, план за действие във време, в което „Бърза помощ“ не идва, личните лекари не си вдигат телефоните, а медиите засипват с новини колко бързо се развива болестта, и с примери за това, че може да не получим медицинска помощ навреме.

Има повече панически кризи със задушаване, повече хипохондрия, повече обърканост и колебание на кого да вярваш. Затварянето вкъщи със сигурност доведе до злоупотреба с алкохол, наркотици и храна и до повече семейно насилие. Някои хора реагираха с отричане и дори параноя. 

Най-силно отражение пандемията има върху хората, които са подложени на двете заплахи – в рисковата група заради възраст или заболяване (или с възрастен родител вкъщи), но и заплашени от разоряване. Те трябва да решат от коя заплаха да избягат по-напред. В този случай объркването и дезорганизираното поведение могат да стигнат много далеч.

Социалната изолация беше донякъде компенсирана с различните средства за комуникация, но липсата на спорт, разходки, слънце и най-вече на сигурност за живота, здравето и доходите потисна, разстрои и обърка много хора.

Какво могат обаче да направят хората в България при подобни симптоми? Да отидат на кръчма, разбира се. Вероятно затова премиерът Борисов не затваря заведенията – къде иначе да разпусне потиснат гражданин, за когото здравната система не предвижда психотерапия. В същото това време в държавите с развита демокрация обсъждат възможности за онлайн психотерапия – телепсихология, и съответното обучение за психолози и психотерапевти.

„Трябва да мислим за психическото здраве на хората“, казва Бойко Борисов, който не налага „тежки ограничителни мерки“. Ако някой се нуждае от консултация с клиничен психолог или психотерапевт, ще заплати цената за частен прием, която варира от 30 до 60 лв., а една консултация не е достатъчна. НЗОК не финансира такъв тип здравни услуги, освен за направления при психиатър. Защото психиатърът е лекар, а психолозите не са – макар да се грижат за психичното здраве.

Какво става в пандемията? Eлка Божкова казва:

Аз имам поглед както върху търсенето на клиничен психолог, така и на психиатрично отделение, в каквото работя. Много хора дойдоха за първи път и на двете места. В същото време обичайните ни пациенти приеха доста спокойно ситуацията…

Разликата между нормалната тревожност и диагнозата е само количествена. Всеки човек може да има невротични симптоми, тоест да трансформира несъзнавано тревогата си в сърцебиене, треперене, задух, световъртежи, натрапливи мисли, ритуали, фобии, блокиране и дори парализи и припадъци. (Това е откритие на Зигмунд Фройд, което не му се прощава, защото човешката психика се защитава от истините, които не иска да знае.)

Прегарят медиците

По БНТ тази седмица д-р Аспарух Илиев, завеждащ лаборатория за инфекции към Университета в Берн, определи въведените сега мерки като половинчати, изтъквайки, че е било необходимо да се предприемат адекватни действия през лятото, за да се предотврати претоварването на здравната система. Някакви особени мерки, както е известно, няма – учене онлайн, вечерен час за заведенията, още малко пари за лекарите, този път за общопрактикуващите, и два правителствени хеликоптера на разположение за транспортиране на болни. Наличието им обаче не спира хаоса в системата, който създава допълнително напрежение и увеличава страховете на лекувани и лекуващи.

Проблемът с дефицита на лекари и сестри, който пандемията – като всяка криза – изостри още повече, води след себе си друг: прегарянето на медиците, за което публично никой не говори. В споменатата по-горе научна статия се цитират данни от изследване сред здравните работници в Италия по време на пандемията от COVID-19, което показва висок процент на проблеми с психичното здраве, особено сред млади жени и работещи на първа линия. Между 68,7% и 85,5% от медицинския персонал е съставен от жени на средна възраст 26–40 години, а жените са по-склонни да бъдат засегнати от тревожност, депресия и дистрес. Установена е връзка между възрастта и депресивните симптоми, свързани с пандемията. При медиците под 30 години се отчитат по-високи резултати от самооценката на депресията и по-голяма загриженост за заразяване на семействата им, отколкото при тези в по-напреднала възраст. Персоналът на възраст над 50 години съобщава за повишен стрес поради смъртта на пациент, удължено работно време и липса на лични предпазни средства.

Няма как да е по-различно в България. Дали на някого от управляващите му минава през ум, че работещите в отделенията с болни от COVID-19 са изтощени до краен предел – и физически, и психически? Дори да е така, това не трогва никого от кликата „на върха“, където гонят две цели: да избегнат отговорността, като я прехвърлят на лекарите, и да задържат властта.

Дали пандемията не би променила отношението към психичното здраве в България? Елка Божкова казва, че не спира да се надява:

Хората с тежки психични разстройства и семействата им са на практика изоставени от държавата (с изключение на осигуряването на лекарства, което не е достатъчно). Много се разпространиха честите психични разстройства (тревожни, хранителни, зависимости и др.), за които пък почти не се предлага психотерапия в здравната система. Сега има остри дебати около общественото обсъждане на проекта за Стратегия за психично здраве до 2030 г., но това отново не се разчува в обществото.

Преди няколко години написах книга, която се казва „Истината за психичните болести“. Когато оформяхме документите в печатницата, един от служителите там каза: „Аз не искам да я знам! Не искам да знам истината за психичните болести!“ И това е нормална реакция, но има и хора, които управляват психичноздравната система в България и трябва да знаят, че не спазваме Конвенцията на ООН за правата на човека и всеки психичноболен може да осъди България, ако реши. Потвърждава се тезата на Фройд, че дори и най-големите беди не могат да предизвикат проумяване на неприятните факти.

На Балканите, където не е прието да се признават страховете публично – не е мъжествено, признак на слабост е, – националният „антидепресант“ дава рецептата. „Работата носи свобода, работата носи удоволствие, работата носи живот, взимаш заплати, храниш семейство“, каза Борисов. Страх ли ви е – заведенията са отворени, пийте по едно.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За зомби компаниите в българския ВиК сектор – и трябва ли да бъдат спасени

Post Syndicated from Радослав Русев original https://toest.bg/za-zombi-kompaniite-v-bulgarskia-vik-sektor/

В своя брой от 26 септември т.г. списание Economist подробно коментира темата за зомби компаниите – дружества, които са дългосрочно неефективни и в една пазарна икономика би било най-логично да бъдат оставени да умрат. Обратното, тоест продължителното им „поддържане на системи“, създава трайно изкривяване, от което никой няма полза – периодично се наливат публични пари в бездънни ями, като изкуствено се поддържат нископлатени и нископродуктивни работни места.

В същата седмица в българската преса за пореден път излезе новината за потенциалното принудително спиране на електрозахранването на „ВиК Добрич“ и „ВиК Шумен“. Тази заплаха всъщност не е новина поради две причини: първо, тя е резултат от плавно и дългогодишно увеличаване на дълговете на ВиК операторите към регионалното електроразпределително дружество („Енерго-Про“) и второ, тази пиеса се разиграва средно веднъж на 3–4 години с различна степен на публичност, но с идентична развръзка – държавата намира някакъв теоретично законен начин да дотира плащането на тока, поне частично.

Краткосрочният ефект е привидно добър – няколкостотин хиляди души са спасени от принудително спиране на водата. Дългосрочният е по-скоро лош – поддържане на неефективността.

И някъде тук за пореден път изникват резонните въпроси: Не са ли тези дружества българските зомби компании? Има ли смисъл от постоянното им скрито дотиране? Каква е алтернативата, ако все пак искаме организираното водоснабдяване да не спира?

Стандартният отговор: европейски пари, смяна на тръбите и намаляване на загубите

При всяка водна криза в българска община или област (Добрич, Шумен, Сливен, Перник, Омуртаг и т.н.) анализите неизменно залитат в посока „загуби на вода“. Специалисти и странични наблюдатели смело цитират стойности от порядъка на 60–80%, а отговорните за ситуацията – шефове на ВиК дружества или представители на Министерството на регионалното развитие и благоустройство (МРРБ) – обясняват как с европейски средства (тоест ОП „Околна среда“) ще се направят мащабни проекти, тръбите ще бъдат подменени и загубите ще спрат. В най-лошия случай – иначе казано, ако няма европейски пари (защото за едни 12 области в страната европейски пари за ВиК поне за момента няма как да има) – най-течащите тръби ще бъдат подменени с бюджетни средства.

Във всичко това има доста истина. Факт е, че именно емблематично закъсалите ВиК оператори са в перманентен параграф 22: скъпа за производство вода в комбинация с високи загуби → лоши финансови резултати → липса на инвестиционен капацитет → високи загуби. Анализът обаче прекалено често пропуска още един факт: че загубите на вода са само една от причините за финансовия колапс. А ВиК операторите, освен инженерни и експлоатационни дружества, са и нормални бизнес единици, които правят разходи, генерират приходи, търсят финансиране и (теоретично) разпределят дивиденти.

Другият поглед: разходни структури и цената на финансирането

Твърдя, че именно дългосрочното неглижиране на финансово-търговското управление на някои ВиК дружества в страната е основна причина за тяхното незавидно състояние. Ще се опитам да облека тази теза в два конкретни примера, които едновременно онагледяват проблема, но могат да бъдат и една от отправните точки за неговото решение.

Цената на финансирането

На теория ВиК операторите са перфектният кредитополучател. Имат дългосрочно гарантиран бизнес (поне за период от 15 години, колкото е срокът на договорите между ВиК операторите и ВиК асоциациите, като наскоро предложеният Закон за ВиК вероятно ще увеличи този период), силно диференцирана клиентска база и нулева конкуренция. При положение че банките се давят в евтин или дори безплатен ресурс, тези дружества не би трябвало да имат проблем да финансират дейността си с банкови кредити на символична цена, примерно с лихви от порядъка на 1–2%.

Ситуацията обаче е различна, поне за въпросните проблемни дружества. И то не защото посочените по-горе благоприятни фактори не важат за тях, а защото показателят „цена на финансирането“ не е сред факторите за оценка на тяхното управление. По-конкретно, проблемните ВиК оператори обикновено задлъжняват на четири типа кредитори: на местното електроразпределително дружество, на една или две от басейновите дирекции, на доставчици и на търговски банки. В по-редки случаи, тоест когато положението е съвсем зле, в този списък може да попаднат държавата и служителите на дружеството.

Тъй като ЕРП-та, доставчици и басейнови дирекции рутинно начисляват наказателни лихви, балансите на проблемните ВиК оператори често показват високо ниво на задлъжнялост на необичайно високи лихвени нива. Още по-конкретно: вместо да вземат дългосрочни кредити на ниска лихва, ВиК операторите търпят наказателна лихва (ОЛП + 10%) и не правят никакъв опит да заменят едно неприемливо скъпо търговско финансиране с многократно по-евтино дългово финансиране. И държавата, вместо да подкрепи съответните ВиК управители в подобна операция, търпи загубите – до момента, в който положението стане нетърпимо (тоест има опасност от спиране на тока или трайно запориране на сметки), и тогава прилага решения, които са на ръба на допустимостта за държавна помощ.

Разходите за електрическа енергия

„ВиК Добрич“ е известно с високите си сметки за ток, които достигат до 50% от оперативните разходи на компанията. Тази висока сметка, разбира се, е функция на консумацията на електричество и на цената на енергия + мрежови разходи. В интерес на обективността трябва да признаем, че през последните години консумацията на енергия е частично оптимизирана – зонирането и намаляването на загубите в областния град позволява на компанията да ограничи водоподаването от скъпите производствени сондажи (група „Шабла“) и да разчита основно на по-близката и ефективна сондажна група „Приморци“.

В момента обаче съществува и втора значима възможност за оптимизиране на разходите за енергия, а именно собствено производство или независим доставчик „след електромера“. Това е гореща тенденция в индустрията, като множество големи консуматори успяват да намалят цената от 16–18 ст./kWh до почти двойно по-ниски нива. Несъмнено един огромен консуматор на енергия (40–50 GWh годишно) с лесен за прогнозиране товаров график е в особено силна позиция за подобна трансформация. Най-вече в район със силно слънце и вятър като Добрич.

Защо сега може да бъде различно

Посочените по-горе примери за оптимизиране на експлоатационни и финансови разходи са относително очевидни и достатъчно лесни за изпълнение като бизнес и договорни модели. Някаква помощ от държавата е необходима, но по-скоро с улесняване на разговорите, а не с неприемливи гаранции и скрити помощи.

Причините подобни оптимизации да не се реализират са различни и допълващи се. Основните са липса на управленска култура и недостатъчен контрол и/или подкрепа от МРРБ. Инерцията и корупцията помагат. Но сега може да е различно. Не само защото цените на соларните панели продължават да падат и банките се давят в евтини дълги пари.

Важен нов фактор в уравнението е наскоро създаденият „Български ВиК холдинг“. Макар очакванията за него да са основно в сферата на капиталовите инвестиции, тази структура има още една важна роля. На практика създаването на ВиК холдинга е признание за дългосрочната неефективна работа на Дирекция „Търговски дружества и държавни предприятия“ към МРРБ. И ако ВиК холдингът има мандата, визията и подкрепата да осъществи истински надзор на управлението на държавните ВиК дружества, посочените по-горе мерки могат да са част от дневния му ред. И това може да се окаже решаващо за връщането на няколко зомби ВиК дружества в страната на живите.

Заглавна снимка: © Чило Попов

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ползите за България от членство на Северна Македония в Европейския съюз

Post Syndicated from original https://toest.bg/polzite-za-bulgaria-ot-chlenstvo-na-severna-macedonia-v-eu/

За пореден път през последните 29 години сме свидетели на напрежение и тежки политически спорове между София и Скопие. Външната ни политика не може обаче да е вечен заложник на един спор, който е изпразнен от съдържание и смисъл. Стратегията на България за Западните Балкани в цялост, но най-вече за Република Северна Македония страда основно заради пълната си липса на далновидност по отношение на развитието на региона и бъдещата роля на София в него.

Кризата в българската външнополитическа визия е толкова сериозна, че най-важната посока на националния ни интерес от 1878 г. насам се принизява до провокативни изказвания, разменяни от двете страни на границата. България дори стигна до абсурдната ситуация да заплашва югозападната си съседка с блокиране на преговорите ѝ за присъединяване, ако не бъдат изпълнени дадени условия.

За съжаление, в общественото пространство почти не се чуват алтернативи на тезите, идващи основно от една партия, чиято подкрепа към момента социолозите изчисляват на 2–3%. Напоследък в публичното пространство се чуват още по-крайни мнения, като това на проф. Иван Илчев, който на два пъти, без да има противник срещу себе си в телевизионното студио, се опита да ни убеди, че Скопие може да стане наш „враг“, ако го подкрепим за членство в ЕС.

Противно на казаното от проф. Иван Илчев и Красимир Каракачанов, България би имала първостепенна полза от скорошно членство на Северна Македония в ЕС. Нека разгледаме четирите точки, които представляват най-голям интерес за българското общество.

Инфраструктура

Покойният академик Марин Деведжиев, един от малкото наши учени географи, които са се занимавали активно с проблемите на българската геополитика, споделя в свое интервю през 2010 г., че приоритетите на българската национална стратегия за ХХІ век са „преди всичко изграждането и модернизирането на транспортните ни връзки с другите страни“.

Именно инфраструктурните ни връзки със Северна Македония са ключова част от изграждането на Паневропейския коридор номер 8, който би свързал Черно море с Адриатическо море чрез автомагистрали и железопътна линия. Taзи apтepия ще бъде основна част от нaциoнaлнaтa и eвpoпeйcĸaтa тpaнcпopтнa мpeжa и ще има значение не само на локално ниво за свързане на България, Северна Македония и Албания.

Отвъд регионалната полза на проекта, той би имал много по-широко роля за транзитните връзки между Южна Европа (през Италия) и Украйна, Русия, Кавказ и Средна Азия. Следователно подобряването и модернизирането на транспортните връзки между България и Северна Македония автоматично би поставило страната ни в ключова позиция на един от най-важните международни транспортни коридори, възползвайки се по този начин от важното и стратегическо положение, което заемаме на геополитическата карта на Балканите и Европа.

В статия от 2018 г. инж. Иван Кацаров oт Български форум „Транспортна инфраструктура“ набелязва няколко основни предимства на Коридор номер 8 за икономическото развитие на България:

• Създaвaнe нa пo-дoбpи ycлoвия зa paзвитиe нa тypизмa в ĸpaйбpeжнитe зoни чрез пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнaтa дocтъпнocт и нacoчвaнe нa тpaнзитния и тoвapeн тpaфиĸ пo aвтoмaгиcтpaлaтa, нaмaлявaйки eĸoлoгичнитe pиcĸoвe в ĸpaйбpeжнaтa зoнa.

• Пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнoтo oбcлyжвaнe нa oблacтитe чрез нaмaлявaнe нa вpeмeтo зa пътyвaнe мeждy дъpжaвитe в peгиoнa.

• Пpeнacoчвaнeтo нa тeжĸoтoвapния тpaфиĸ ĸъм aвтoмaгиcтpaлaтa щe пoдoбpи бeзoпacнocттa нa движeниe и щe oптимизиpa paзxoдитe зa пoддpъжĸa нa пътнaтa мpeжa.

• Оcигypявaнeто нa пo-дoбpo тpaнcпopтнo oбcлyжвaнe нa peгиoнaлнaтa и мecтнaта иĸoнoмиĸa – т.e. пo-дoбъp (бъpз и бeзoпaceн) дocтъп дo пaзapитe нa cтoĸи и cypoвини – щe пoвиши ĸoнĸypeнтocпocoбнocттa нa peгиoнaлнитe пpoдyĸти.

• Стимyлиpaне на paзвитиeтo нa нoви иĸoнoмичecĸи дeйнocти в няĸoи oт пo-мaлĸитe гpaдcĸи цeнтpoвe, ĸoeтo щe дoпpинece зa paзвитиe нa пoлицeнтpичния мoдeл нa мpeжaтa oт нaceлeни мecтa.

• Създaвaнe нa инфopмaциoннa cвъpзaнocт чрез виcoĸocĸopocтeн интepнeт, нeдocтъпeн дo мoмeнтa зa няĸoи cтpaни oт peгиoнa.

• Възмoжнocт зa изгpaждaнe нa eнepгийни вpъзĸи.

Очевидно е, че този стратегически и към момента най-важен инфраструктурен проект за България би се изпълнил много по-лесно и би работил много по-ефективно, ако Северна Македония и Албания са членове на ЕС. Това би улеснило финансирането на различните части от проекта, би направило по-резултатно планирането и изпълнението му в рамките на ЕС и не на последно място – многократно би облекчило бъдещия транспортен трафик заради липсата на гранични проверки и свободното пътуване в ЕС.

Забавянето на еврочленството на Северна Македония на практика обрича този ключов за България проект на забавяне за неопределено време, а това би изиграло крайно негативна роля за потенциалното икономическо развитие на страната ни и на региона.

Икономика

За българската икономика е очевидно предимство съседна на нас държава да е интегрирана в общия пазар на ЕС. На първо място, това би улеснило нашите инвестиции в страната. Опитът, който българският бизнес има след 13-годишното ни членство на в ЕС, би бил полезен за прохождащата в правилата на ЕС македонска икономика.

Допълнително, приемането на Северна Македония в ЕС би дало възможност българските работодатели да имат на разположение тамошния пазар на труда, възползвайки се от свободното движение на работници в Европейския съюз. Заради позицията си на най-бедна икономика в Съюза, в момента България трудно се бори за привличане на работници от други страни членки. Заплатите и условията на труд в Северна Македония като цяло са по-лоши от тези у нас, а географската близост и липсата от нужда да се учи чужд език са още предимства, заради които македонски работници биха избрали България като работно място в ЕС.

Важна крачка към намиране на общ език между предприемачи и инвеститори от двете страни беше направена чрез създадения през 2019 г. Българо-македонски бизнес форум. На последната среща на форума през февруари т.г. в Куманово кметове на 29 македонски и 12 български общини обсъждаха европейски фондове и програми, както и взаимодействие между правителствата, местната власт и частния сектор в двете държави.

Сигурност

Северна Македония е член на НАТО от 2020 г. Въпреки това потенциалното влизане на страната в Европейския съюз би означавало многократно разширяване на сътрудничеството между София и Скопие, чрез която двете страни ще могат много по-ефективно да се справят с общи проблеми в сферата на сигурността – като тероризъм, трафик на хора и оръжие, незаконна миграция. Нуждата от засилено двустранно сътрудничество пролича по време на бежанската криза през 2016 г., когато на граничния пункт „Златарево“ се проведе съвместно учение между български и македонски военни части и полиция.

Членство на Северна Македония в ЕС би било и крачка към окончателното скъсване с мита за „балканското буре с барут“ и лошата слава, която Балканите носят още от началото на 90-те години на миналия век заради почти постоянните военни конфликти и нестабилност. Подобно на Босна и Херцеговина и Косово, в страната съществува висок риск от политическа нестабилност. За последно сериозна ескалация на напрежението имаше само преди 5 години – през пролетта на 2015-та терористични нападения бяха извършени в Куманово и Гошинце от съставената от етнически албанци сепаратистка организация „Армия за национално освобождение“.

В югозападната ни съседка рисковете от разлом по етническа и религиозна линия остават сериозни. Изключително негативен би бил сценарий, при който в страната отново избухват такива сблъсъци – или в най-лошия случай се стигне до териториални промени. При подобно развитие международният рейтинг на България автоматично ще бъде занижен и на страната ни отново ще се гледа като на част от високорисков регион.

Близкото сътрудничество между двете ни държави в сферата на сигурността е без алтернатива и в още един аспект – по географски причини основните международни пътища за незаконен трафик през Балканите минават именно през нашите територии. С други думи, ако България иска да подобри собствената си сигурност, тя има жизненоважен интерес от сътрудничество със Северна Македония – а това би се осъществило най-добре чрез използване на механизмите в Европейския съюз.

Морално-сантиментални причини

Членството на Република Северна Македония в ЕС би означавало на практика изпълнение на възрожденския ни национален идеал в реалностите на ХХI век. Няма момент през последните 100 години, когато изкуствена граница да не е разделяла българския и македонския народ. Първо – между царство България и кралство Югославия, след Втората световна война – между социалистическа България и Югославия на Тито, а понастоящем – между България и Северна Македония.

Пълноправно членство на двете държави в Европейския съюз на практика би премахнало днешната граница и би отворило пътя към общо сътрудничество, взаимно разбирателство и икономически напредък в рамките на общото европейско семейство. Днешните български политици имат моралния дълг да изпълнят начертаната от нашите предшественици национална кауза, предавана от поколение на поколение чрез приобщаване на историко-географската област Македония и нашите сънародници, които все още живеят там, макар и с друга националност.

Безспорно е, че културната и езикова близост биха превърнали югозападната ни съседка в най-близък партньор на България както на Балканите, така и в рамките на Европейския съюз. Независима Северна Македония като член на ЕС, с равни права и равни задължения, би престанала да бъде „ябълката на раздора“ в сърцето на Балканите и би се превърнала в обединяващо звено между всички държави на полуострова. Бъдещето на българо-македонските отношения е не в безкрайни спорове за историята, а в приемане на реалностите и решаване на проблемите на основата на общите ни интереси.

Заглавна снимка: Церемония за присъединяване на Северна Македония към НАТО през март 2020 г. © NATO / Flickr

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.