Tag Archives: анализ

Какво правим с правото

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/kakvo-pravim-s-pravoto/

През 2019 г. съдебната власт получи необичайно медийно внимание на фона на традиционната си роля на най-тихата от трите власти. Доколкото по дефиниция нейната дейност трябва да се развива по-скоро експертно, затворено и без политически заряд, истинско чудо е колко много дискусии, протести, анализи или просто интернет шеги и мемове се появиха по повод на правосъдието в България.

Еволюцията изяжда децата си

Популяризирането на темата може да се обясни отчасти с обективни фактори – колкото повече се повишават доходите на населението, толкова по-често то може да си позволи да обсъжда неща, които „не се ядат“. Има обаче и причини от субективен характер. Политическият маркетинг превърна правосъдието в евъргрийн, тъй като опозицията получава възможност да трупа точки предвид очевидната липса на смели реформи, а за управляващите диалогът с магистратите не може да се сведе до обичайното запълване на дупки и запушване на недоволни усти. Все пак поне формално съдебната власт е независима и съответно по-опасна или поне „повратлива“. Тази динамика няма да се промени и през настоящата година.

В по-едър мащаб наблюдаваното обсебване на вниманието от правосъдието е като цяло полезно, защото постепенно започва да се схваща, че ефектите от него са видими в целия ни обществен живот, а не са ограничени до бутикови спорове на неразбираем жаргон. Но ако всички Facebook глупости, изписани през 2019 г. по висящи дела (предимно наказателни), могат да се простят като знак за все още незрялото гражданско общество, същественият риск от масово обсъждане на темата се корени именно в нейното преексплоатиране. Отдавна е установено, че

всяко обединяване около популярни послания създава стаден инстинкт,

при който за едно сериозно мнозинство осмислянето на сложните процеси отстъпва пред удобните и предлагани от друг отговори. Макар да е известно, че и през 2020 г. виновни за мнозина ще са прокуратурата и редица други персонализирани субекти, може би си струва да се анализира къде грешат онези с добрите намерения. И то тъкмо заради добрите им намерения – те безспорно са най-важното, но единствено с тях не се печелят битки.

Върховенство на кое?

Каква изобщо е целта на „битката за правосъдие“? Въпросът изглежда излишен, но въпреки това отговорът не е очевиден. Ако се концентрираме върху централния „реформаторски“ апел, той гласи, че липсва върховенство на правото. Звучи ясно, но всъщност е крайно проблематично. При все че може много ясно да се посочат девиации от върховенството на правото, както и да се работи с това понятие, включително като лозунг, то е далеч от невинно. Най-елементарният казус, с който се сблъскваме ежедневно, е

напрежението между несправедливия закон и неписаната несправедливост.

Отвъд научната дискусия по темата, която не е приключила от векове, в България има два цитата, които постоянно се споменават в грижливо подбрани моменти, и тяхната красива словесност някак успокоява съвестите на фона на скучната юридическа материя. Единият цитат има спорно авторство и според него казусът трябва да се сложи на сърцето и каквото каже то, значи е правилно, и после е лесно да се преведе на езика на правото. Другият цитат е от Кристиан Таков и гласи, че правото трябва да се пази дори и от закона.

При цялата им грациозност обаче употребата на тези цитати затваря общността, вместо да я отваря. Те заявяват много ясни твърдения, но не отговарят на последващите въпроси. Неподчинението на закона може ли да бъде добродетел? И ако е така, защо тогава в други случаи се настоява, че законът трябва да се спазва абсолютно строго от всеки и че именно неспазването му е големият ни проблем?

„Правото“, на чието върховенство се настоява, включва и законите, приети от все по-омразния законодател, както и съдебните актове, постановени от все по-омразния съд.

Същевременно, когато те съответстват на усещането ни за несправедливост, всичко е наред. Подобно усещане за лицемерие оставиха някои реакции от миналия януари, когато Върховният административен съд внезапно се превърна в добър герой, защото отмени промените в плана за управление на Национален парк „Пирин“ и бързо се забравиха протестите срещу предходни решения на съда, включително по сходни екологични въпроси. Разбира се, най-нормалното нещо е съдът да бъде критикуван, когато е решил грешно, както и обратното – но подобно двойнствено отношение показва, че дилемите за „правото“ и „закона“ не могат да бъдат решени по окончателен и легитимен начин, и мъдростта е в приемането им като непреодолима дилема.

Кой от кои е?

Освен че съществува проблем с формулирането на послания, липсата на по-дълбоко обществено ангажиране с правосъдните теми се дължи и на комуникационни причини. В изопнатата публична среда, развила се на принципа „наши срещу ваши“, е изключително трудно да се каже нещо, което да не бъде прикачено към някой от „лагерите“. Сред подобна крехкост основен принцип на омаскаряването през 2019 г. стана съешаването с омаскарени лица. И ако за онези, свикнали, че кадрите решават всичко, е нормално да мислят така, как да приемем същото при истински свободните? Факт е, че свободното малцинство в съдебната система и около нея е по-маргинализирано от всякога, а войната срещу него е неравностойна и отвратителна. Но тази война ще приключи със служебна загуба, ако се възприемат същите или сходни методи, включващи нетолерантност към различното мнение, агресия или извънредна кампанийност.

Тук е мястото да се спомене и изборът на теми. Дали прокуратурата да е в изпълнителната или съдебната власт, е безспорно фундаментален въпрос, но също така и абсолютно безплоден към настоящия момент. От Полша до Хонконг може да се научи един и същи протестен урок: протестът срещу овладяването на съдебната система се разпалва най-добре, когато има малко на брой, но конкретни поводи и много ясни и разбираеми контрапослания.

Изобилните нападки също имат по-скоро обратен ефект

и изслушването на Иван Гешев е такъв пример. Процедурата действително беше силно публична, колкото и някои да не искат да го признаят. Но вместо засипване с въпроси и коментари, по-силен ефект щеше да има повтарянето на реторичния въпрос – наистина ли „ЦУМгейт“ е „въпрос на личен живот“, както Гешев убедено смяташе? Обществената енергия не е безгранична и това се потвърди, когато от умора по Гешев се проспа по-опасният избор: на Сотир Цацаров за началник на институция със съмнителни правомощия и битие на границата на конституционно позволеното.

Сложен е и балансът между нормативния фетишизъм и фиксацията върху личности. През 2019 г. наблюдавахме много и от двете, но в крайна сметка общото между тях е, че заявени самостоятелно, се превръщат във форми на утопично мислене. Ако решението на проблемите е в създаването на по-добра правна рамка, как да си обясним, че Европейският съюз заяви, че премахва Механизма за сътрудничество и проверка, който се занимава предимно с видимостта на правната рамка? Ако обаче решението е в назначаването на нови хора, значи се подценяват структурните дефицити, каквито също има.

Операция „Мръсни ръце“

Сред настойчивото призоваване за повече морал се пропуска нещо ключово. Борбата за по-добра съдебна власт е винаги политическа. Разбира се, в нея не участват само партии и не се реализира само политически резултат (стига да е искрена), но правилата на играта са политически.

Понякога впрочем политическо действие е да се запази навреме пространство за протест. Затова платените протестиращи напълно законно бяха заели мястото пред ВСС по време на избора на главен прокурор и неплатените, колкото и прави да бяха, изглеждаха и звучаха „бета“. Достатъчно е да се каже, че Иван Гешев беше най-предполагаемият кандидат (и в действителност единствен, след като скандалите около Пламен Георгиев станаха прекалено много) месеци преди началото на процедурата, но активните действия срещу кандидатурата му започнаха, когато вече бяха обречени поради липсата на своевременен натиск и евентуално издигане на „граждански кандидат“.

Страхът от омърсяване си личи при споменаване на другата чувствителна дума – корупция.

Всеки иска да има по-малко корупция, но какво точно значи това? Да се очаква, че ще има усещане за справедливост без изриване на статуквото, е точно толкова празно и наивно, колкото да се каже, че хората не бива да се обиждат помежду си. Промяната на толкова мащабно ниво изисква да се счупят няколко яйца, по израза на Ленин, включително да се примирим с евентуалното ограничаване на някои граждански свободи, потенциалното „натопяване“ на невинни и други такива. Позитивен резултат ще има, но ще се наблюдава след десетки години.

Така погледнато, се разбира колко порочно е да се говори за върховенство на „правото“. Няма обективно застинало право, за чиито скрижали да се воюва. Има право, което облагодетелства по-широки и по-тесни слоеве от населението; право, което отдава приоритет на една или друга група от хора (собственици или наематели, работодатели или работници) или решава по различен начин баланса между различни субекти (престъпниците или жертвите им). Има и стриктно, и по-гъвкаво разбиране за правото.

Изглежда контраинтуитивно един файтон от хора да се скарат помежду си, но

липсата на караница доказано обрича на едно и също: различното се оказва много повече от общото.

Роенето, което се наблюдава във всяка реформаторска общност (не само в правосъдието) през последните 30 години се преодолява единствено със стабилни корени и изграждане на групи по интереси вътре в тактическия съюз. В момента „пазарът“ на безкористност е толкова свит, че синдикалните дейци, да речем, не биха тръгнали да водят полемика със защитниците на човешките права само защото всички те искат „върховенство на правото“.

Какво да се прави?

След подобни съмнения отговорите могат да бъдат само откъслечни. Това означава не само че са недостатъчни, а че отделните решения дават резултат само на определено ниво, а не изобщо. В някакъв смисъл е добре да се изостави моралното превъзходство като стратегия, в друг – да се правят невидими усилия, в трети – да се запасим със самоирония. Всичко това не е изчерпателно и няма как да бъде.

И все пак – изглежда, че трябва да се угаси пламъкът на революцията и да се настоява на бавното, сложно и професионално решение.

Независимо от различните разбирания за бъдещето на съдебната власт, тя е толкова неуловим обект на обладаване, защото формира последната преграда, най-устойчивото и в някакъв смисъл консервативното – границата на лудостта на политиците. Фактът, че правосъдието може да извади хората на шествия, е хубава новина, но не е част от решението по същество, защото то е винаги по-скучно и не се корени в „народната воля“.

Ако например се говори за прокуратурата, трябва да се влезе равностойно в дебата за рамките (и съответно спирачките), които разследването поставя на нейната дейност, тъй като реформата в полицейските органи е всъщност по-наложителна от тази в прокуратурата. Ако се говори за корупцията, да се разберем от какво бихме се отказали и къде да пипаме – в материалния или в процесуалния закон… И така нататък.

И накрая – друга една любима история за цитиране е за онзи германски селянин, който се срещнал с произвола на държавата, дошла да му вземе мелницата, и отговорил смело: „Вие може да ми вземете мелницата, но в Берлин има един съдия, който ще отсъди справедливо в моя полза.“ Симптоматично е, че и до днес не знаем името на този съдия.

Заглавна снимка: pxfuel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво всъщност ни казва Австралия

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-vsushtnost-ni-kazva-australia/

Последните прогнози за сезона на пожарите сочат, че той ще започва все по-рано, ще приключва все по-късно и като цяло ще бъде по-интензивен. Този ефект ще се натрупва във времето, но би трябвало да може да се наблюдава към 2020 г.

Съвременните Касандри не са красиви принцеси, прокълнати да бъдат обичани от всесилни богове. Напротив, подобно на Рос Гарноу, един от най-уважаваните австралийски икономисти, те са добродушно усмихнати учени. Цитираните по-горе думи са част от неговия доклад за климатичните промени, публикуван през 2008 г. Гарноу изследва влиянието им върху австралийската икономика и препоръчва политики за справянето с тях. След като чудовищни пожари унищожиха над 3000 дома и продължават да горят на територия от над 7,3 млн. хектара общо (площта на Белгия и Дания, взети заедно), докладът обиколи социалните мрежи, а Гарноу коментира пред австралийската SBS News:

„Чувствам тъга, не бях полезен. Бе ми дадена възможността да говоря на австралийците за този проблем, а аз не успях да ги убедя, че е в наш национален интерес да играем положителна роля в световните усилия за справяне с последствията от климатичните промени. Ситуацията в момента е лоша и ще продължи да се влошава, ако емисиите на парникови газове в атмосферата продължават да се увеличават. В интерес на цялото човечество е бързо да се насочим към [икономически и производствени модели с] нулеви емисии.“

Огненият кошмар в Австралия, нанесъл щети за милиони и поставил неудобни въпроси пред света, е огледало на съвремието не само що се отнася до промените в климата. Той показва как отразяваме и консумираме новини; изобличава политическия лобизъм и присъствието на големия бизнес в кулоарите на властта; и накрая, но не на последно място, ни припомня за борбата на човека със самия себе си и с околната среда, която е създал през последното столетие.

Бял шум – или светът, в който няма истини

Бедствията не са това, което бяха. В романа си „Бял шум“ от края на 80-те години Дон ДеЛило пише, че „eдинствено катаклизмите привличат вниманието ни. Ние жадуваме за тях, зависим от тях. Стига да се случват някъде другаде“. Подобно на бедствието, описано от ДеЛило, и пожарите в Австралия създават своя собствена климатична система.

В наши дни интернет ни позволява не само да се дрогираме с катаклизми, но и напълно да отричаме съществуването им. Дезинформацията се превръща в част от консумирането на новини, от съпреживяването на събития от световно значение. А истината се губи между гръмки заглавия, полуистини и лъжи.

Става ли дума за умишлени палежи? Категорично не.

Съобщение, разпространено в интернет, че близо 200 души са арестувани във връзка с пожарите, е пример за механизмите на дезинформацията, а именно – примесването на реални сурови данни с откровени лъжи.

По данни към 6 януари т.г. на полицията в Нов Южен Уелс, от началото на ноември 2019 г. са повдигнати обвинения във връзка с палежи срещу 183 души, сред които 40 непълнолетни. 53-ма от нарушителите не са спазили пълната забрана за палене на огън на горска територия: сред тях мъж от предградията на Сидни искал да си направи чай, а друг в град Таро – да си приготви храна. И двата огъня са били потушени от пожарникарите. Провинението на 47 души е за изхвърляне на запалена цигара или кибрит на земята. Срещу 24-ма от тези 183 души са повдигнати обвинения за умишлен палеж. Няма преки доказателства, че те да са допринесли за пожарите, обхванали страната. Но изваждането на информацията от контекста и представянето ѝ в определена светлина работи – за съжаление, не в полза на истината.

А дезинформацията тече и в двете посоки.

Австралия в пламъци, снимана от Космоса. 480 милиона убити животни. Спяща коала, положена във ветеринарен кабинет, с лапички, потопени в лекарствена течност – оцеляла е след ужаса. Полет над Австралия сред облаци, които светят като червено-черни въглени. Макар огромна част от тази информация да не е споделена от любители на конспирациите, а от загрижени за света потребители, това не я прави вярна.

Кадърът на горящия континент, за който се твърди, че е сниман от Международната космическа станция, се оказва 3D визуализация на всички засегнати региони в настоящия сезон – не в едно и също време, нито все още горящи. Коалата наистина е оцеляла след пожар… но през 2015 г. Снимката от самолета пък е от Хаваите – на напълно естествен феномен. Що се отнася до унищожената фауна, цитираният мащаб е напълно спекулативен, тъй като не е ясно колко от засегнатите от огъня животни са убити и колко ще оцелеят в дългосрочен план, нито колко ще успеят да избягат от пламъците, но ще умрат впоследствие от липса на храна и вода.

Всичко това не означава, че криза няма, нито че тя се преекспонира. Напротив.

„Пожарите са много по-мащабни от всичко, което сме виждали досега – споделя капитанът на пожарникарски екип в Нов Южен Уелс. – Преди работехме с индекс за опасност от пожари от 0 до 100, на базата на най-унищожителните пожари от 1939 г. Сега редовно пожарите доближават 200 по тази скала. Смятам, че това се дължи на климатичните промени. Научните доказателства са съкрушителни.“

Фактите

А какви всъщност са научните доказателства? Метеорологичната служба на Австралия посочва, че климатичните промени подхранват тези колосални пожари. Не се твърди, че пожари в Австралия никога не е имало, а че метеорологични феномени и модели, които са част от нормалното ни ежедневие, ще стават все по-екстремни вследствие на измененията в климата, провокирани от човешки фактори.

В случая с Австралия и регионите, засегнати от пожарите, се установяват няколко решаващи фактора: количеството валежи в периода преди септември 2019 г. е под средното ниво, което води до засушавания в Югоизточен Куинсланд и в североизточната част на Нов Южен Уелс. Явлението засяга огромни площи – и в двете области има поставени рекорди за най-малко валежи в периода януари–август 2019 г., а коефициентът на опасност от пожари заради сушата е 9 от 10 според доклада метеорологичната служба.

В допълнение, температурите през 2019 г. са по-високи от средните стойности, което затваря порочния кръг. Нов Южен Уелс регистрира рекордно горещ период между януари и август (1,85℃ над средната стойност), а 2019-та за цяла Австралия бе годината с най-високата максимална дневна температура (+1,71℃) и втората след 2016 г. с най-висока средна обща температура (+1,3℃).

Следва и голямата картина.

Климатът на Австралия се влияе от дипола в Индийския океан, чийто ефект се изразява в нередовното колебание на температурите на морската повърхност, при което западната част на океана периодично става по-топла (положителна фаза) и по-студена (отрицателна фаза) от източната част му част. Това явление се наблюдава рядко в две поредни години, както е настоящият случай – положителен дипол през 2018 г. и 2019 г., който допринесе за ниското количество валежи в Южна и Централна Австралия през зимата. Метеоролозите подчертават, че макар индоокеанският дипол да е нормално явление, поведението му се променя вследствие на климатичните промени, като проучванията сочат, че честотата му ще нараства с повишаването на глобалната температура.

Други фактори, като атмосферното налягане, силните ветрове и ниската влажност, допринасят за невероятно сложната и варираща от година на година картина. Що се отнася до дългосрочната прогноза, метеороолозите са категорични: през последните десетилетия опасността от пожари в Австралия стабилно нараства. Най-чувствителни за завишенията са районите в Югоизточен Куинсланд и в Нов Южен Уелс.

Австралийската академия на науките подчерта в официално изявление, че „мащабът на тези пожари е безпрецедентен на световно ниво. […] Научните доказателства сочат, че с прогресивното затопляне на планетата вследствие на човешка дейност ще наблюдаваме повишение в честотата и интензитета на екстремни метеорологични феномени“.

Пожар в района на Грийн Уотъл Крийк, Югозападен Сидни, 6 декември 2019 г. Снимка: Helitak430 (Wikipedia)

Става дума за пари. За много пари

Размиването на дебата в която и да е посока е добре дошло в съвременния свят на властови игри, където често медиите са оръжие, а политическите партии – кувьоз за бизнес интереси. Петролът, въглищата и природният газ продължават да играят основна роля в енергетиката на Австралия, която е най-големият износител на въглища с близо 40% дял от световния пазар. 

За периода 2013–2014 г. индустрията на изкопаемите горива е похарчила 2,3 млн. австралийски долара за политика, а даренията към основните партии са нараснали тройно.

През 2015 г. секторът е отделил близо 4 млн. австралийски долара, за да предотврати амбициозни политики, свързани с климатичните промени.

Международният валутен фонд започна да изчислява стойността на субсидиите на правителствата по света към индустрията – не само като директен финансов трансфер, но и като разлика между цената на горивата и цената, която плащаме под формата на разрушаване на околната среда и вреди върху нашето здраве. От МВФ подчертават, че субсидирането (независимо дали пряко или косвено) е „намаляло значително“ от 2012-та насам, когато е възлизало на 527 млрд. щатски долара, на 296 млрд. през 2016 г. Това се дължи на падането на цената на горивата и на политики, свързани с търговията и износа им.

Според дефиницията на МВФ субсидиите, които Австралия е изплатила на индустрията на изкопаеми горива, възлизат на 29 млрд. щатски долара (42 млрд. австралийски долара).

За сравнение, австралийското правителство обеща да отпусне 2 млрд. австралийски долара за справяне с бедствието.

Вероятно това е причината някои австралийци да отказват да се здрависват с премиера Скот Морисън. Сред тях бе и пожарникар, изгубил дома си по време на борбата с бедствието.

Огледало за света

„Добрата новина е, че вече разполагаме с изобилни доказателства, които да ни помогнат да разберем околната среда, в която живеем, както и да проектираме и изградим бъдещето, което искаме за Австралия. Никога не сме били изправени пред по-важен момент от настоящия, в който трябва да черпим от научните доказателства, за да помогнем в краткосрочен и дългосрочен план на Австралия да се изправи пред унищожителните пожари, които съсипват страната ни и костват сигурността за бъдещето ни. […] Академията е категорична, че отговорът на пожарите трябва да се простира отвъд непосредственото бъдеще“, продължава изявлението на Австралийската академия на науките.

Джеймс Мърдок (синът на медийния магнат Рупърт Мърдок, чиито медии поощряват отричането на климатичните промени в редакционната си политика) разкритикува открито баща си, заявявайки официално, че със съпругата му „са особено разочаровани от продължаващото отрицание сред медиите в Австралия, като се имат предвид очевидните доказателства.“

Въпросът е накъде ще погледне светът. И с кои представи ще избере да живее. Това, разбира се, е без значение, защото реалността продължава да гори. В това е чарът на фактите – те не се променят, независимо какво мислим за тях. Или казано от друг майстор на словото, Георги Божинов:

Гори някъде пожар, ти си викаш: далечко е от мене, к’во да му се бъркам. Па току гледаш – огънят се присламчва и към твоята стреха, облизва я. Тогава и да се бъркаш, и да не се бъркаш – все тая…
Заглавна снимка: Пожарът в Грийн Уотъл Крийк се придвижва към град Яндера, докато полицията евакуира жители му, 21 декември 2019 г. Автор: Helitak430 (Wikipedia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Борисов и приятели

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/borisov-i-priyateli/

Борисов и приятели официално откриха на 8 януари газопровода „Турски поток“. Не че Борисов може да покани Путин, Ердоган и Вучич на барбекю и белотче в къщата в Банкя, но те го смятали за свой приятел, „както и за приятел на Тръмп и на Брюксел“. И макар приятелите да си вярват, единственият премиер сред трима президенти в Истанбул занесе на Путин снимки как върви строителството на втората линия на „Турски поток“, и го попита на руски език дали са го информирали за това:

„Вам сказали как мы строим?“

Едва ли руският президент разчита на тази информация. Съществуват сателитни снимки, икономически шпионаж и български „братушки“ – може и в обратен ред. На същия 8 януари във Facebook профила на българския министър-председател е публикувано кратко съобщение как мы строим. И информацията за готовата част от „Турски поток 2“ в България не звучи като от хеликоптера, на който се качи Борисов на 2 януари, за да покаже от птичи поглед още една магистрала – този път за газ. На 2 януари „150 км бяха готови“, шест дни по-късно вече „се работи на няколко участъка с обща дължина 150 км“. Съществена разлика – и дори не се съобщава колко километра са окончателно завършени.

Какво всъщност има да се строи от българското продължение на „Турски поток“, което единствено Борисов и другите от властта упорстват да наричат „Балкански поток“, а повечето български медии също не смеят да пречупят волята на премиера. За всички останали – ЕС, САЩ, Москва и чуждестранните медии – това, което се строи в България, е втората линия на „Турски поток“, предназначена да транзитира 15,75 млрд. куб. м газ годишно към Сърбия и Унгария, за която са предназначени над 6 млрд. кубика. Първата линия, която доставя руско синьо гориво за турския пазар, е за същите количества – 15,75 млрд. куб. м.

Българската част се състои от три участъка: построените през октомври м.г. 11 км от турската граница до компресорна станция „Странджа“; готово трасе от спрения от 1 януари Трансбалкански газопровод от компресорна станция „Странджа“ до компресорна станция „Нова Провадия“ (край Варна), което е около 160 км и може да се използва и за реверсивни доставки; строящото се трасе от „Нова Провадия“ до границата със Сърбия, което е близо 464 км.

Ако 150 от 464-те км наистина са готови, това би значело, че тръбата ще е факт много преди края на май. Но те не са. Доста неубедителен резултат за проект, чиито строителни дейности са стартирали в средата на септември м.г.

В Сърбия, където строи „Газпром“, трасето е готово, но ще трябва да изчака окончателното приключване от българската страна, което няма да стане през май. А Борисов склони сръбския президент Александър Вучич да нарича тръбата „Балкански поток“.

Кой превари, той завари

Това е и обяснението за бързането на проекта. В състезанието за газовите пазари на Европа който пръв построи газова инфраструктура, ще има думата при доставките. На този пазар вече има нови играчи – доставчиците на американски втечнен газ (LNG), чиито цени са по-ниски от тези на руския природен газ и от който България закупи около 430 млн. куб. м, близо една седма от годишното си потребление. Дори Борисов отбеляза, че американският газ е с 10% по-евтин от руския, и заяви, че директно с американски компании производители ще се опитат да договорят изгодни цени.

На пазара е и Южният газов коридор, чрез който европейски страни ще получават каспийски газ, а България – 1 млрд. куб. м азерски газ годишно, когато е готова газовата връзка с Гърция. Срокът за нея е тази година. Проблемът за Южния газов коридор обаче е липсата на достатъчно газ. Има и още един „играч“ – газът от Средиземноморието, който EastMed ще доставя един ден, но засега тръбата, която среща отпора на Турция, е само проект. Ердоган даже завърши речта си на откриването на „Турски поток“ в Истанбул с предупреждението: „Нека не превръщаме Средиземно море в море на конфликти…“ Така че на този етап реалният конкурент на руския газ е американският втечнен газ. За да идва през тръбите, необходими са терминали за регазификация.

И ето че в деня, в който Борисов замина за Истанбул, за да завърти демонстрационния вентил на „Турски поток“, правителството прие едно дългоочаквано от американска страна решение: „Булгартрансгаз“ ЕАД става акционер с 20% от капитала в проектната компания Gastrade S.A., която изгражда терминала за втечнен природен газ край Александруполис. Синьото гориво ще се доставя през интерконектора с Гърция.

Според правителственото прессъобщение „проектът е идентифициран от Групата на високо равнище за газова свързаност на Централна и Югоизточна Европа (CESEC), както и от Европейската стратегия за Енергиен съюз“.

„Булгаргаз“ ще участва в обвързващата фаза на процедурата по пазарен тест за резервиране на капацитет от терминала, като резервира от 300 млн. до 500 млн. куб. м на година за 3 до 5 години. Проектният капацитет на терминала е за 5,5 млрд. куб. м. Правителството е „пропуснало“ детайла на колко възлиза новата инвестиция. „Капитал“ се позовава на прогнозни сметки на Gastrade S.A., че терминалът ще струва общо 370 млн. евро, което означава, че българската част от инвестицията трябва да е около 74 млн. евро.

Съвсем не е случайно, че чаканото от месеци решение идва точно в деня, в който бе дадено началото на Стратегическия диалог САЩ–България, съвпаднал с визитата на Борисов в Истанбул. Една от първите приветствани от Вашингтон договорености бе именно за решението за включване в терминала край Александруполис и резервиране на капацитет. Очакват се доставчици от САЩ, Катар, Израел, Алжир, Кипър.

Само че продължението на „Турски поток“ през България, на входа с Турция и на изхода към Сърбия, е резервирано преимуществено от руски доставчици („Газпром“ и негово прокси), като са оставени едни 10–20%. „Булгартрансгаз“ умишлено не казва колко е резервирал „Газпром“ и колко – регистрираната в Швейцария MET Group. И ето че петият липсващ на церемонията в Истанбул – премиерът на Унгария Виктор Орбан, даде пример. Авторитарният критик на ЕС реши… да спази европейските енергийни изисквания – Унгария разрешава само 50% от тръбата да бъдат заделени за руски газ, останалите са за алтернативни доставчици, в случая румънски. Това е едно от условията, на които да отговарят новите газопроводи в ЕС, което не бе спазено при спрения проект „Южен поток“, разчетен на двойно по-голям капацитет от „Турски поток“ и предвиден да стига до Австрия и Италия.

Печеливши и губещи

„В рамките на един ден бяхме с геостратегическите ни партньори САЩ, бяхме и с нашите съседи. И с всички сме постигнали разбирателство и проекти, които носят просперитет“, заяви след завръщането си от Истанбул премиерът Борисов. Така е, проектите носят просперитет: за едни – повече, за други – кой знае колко. За „Булгартрансгаз“, който се е нагърбил с финансирането на „Турски поток 2“, известен и като „Балкански поток“, рисковете са големи при осигуряване на нужните над 3 милиарда лв. По БНР Пламен Димитров от Българското геополитическо дружество заяви, че „става въпрос за рискова инвестиция – около 3,5 млрд. лв. с лихвите по кредита и ДДС“. Това е повече от целия собствен капитал на „Булгартрансгаз“, подчерта той. Според него операцията изглежда рискова и „по-скоро няма да излезе сметката“. По БНТ тази седмица експертът Христо Казанджиев също изтъкна, че проектът е икономически неефективен за България.

Най-големите опасности да не излезе сметката са две – евентуални санкции от „приятеля Тръмп“ и липса на достатъчно големи обеми газ за транзитиране, приходите от които биха осигурили изплащане на кредитите. Липсата на газ е по-малката от двете беди. Опасността втората тръба на „Турски поток“ да се окаже полупразна е фактът, че Турция купува все повече втечнен газ. Според Пламен Димитров това означава, че част от доставяния по първата тръба руски газ може да бъде пренасочен през България. Турция е вторият най-голям пазар на втечнен газ в Европа, разполага с 4 терминала и поради ниските му цени в момента е активен купувач. Няма транзит – няма транзитни такси. А за тази година те ще бъдат скромни, предвид късото разстояние, на което България транзитира газ за Гърция и Северна Македония от първата линия на „Турски поток“, и основателните съмнения колко газ и изобщо ще текне ли по т.нар. „Балкански поток“.

А се задават и санкции. Уж властта беше спокойна, че американските санкции засягат само евентуални нови тръби към „Турски поток“ по морското дъно. А дали няма да ударят финансирането? От „Булгартрансгаз“ не казват каква част от осигурените кредитни средства е с руски произход – скоро ще разберем дали това няма да се окаже проблем.

Eдно интервю по БНР тази седмица – на заместник държавния секретар на САЩ Дейвид Хейл, хвърля светлина, или по-скоро мрак, върху газовата магистрала през България. „Съединените щати са против втората линия на газопровода „Турски поток“, предназначена за доставки на газ за Югоизточна Европа през България, тъй като я разглеждат като геостратегически проект на Русия“, казва Хейл. Всъщност Вашингтон винаги е бил против и още в края на 2018 г. Унгария и нейните съседи бяха предупредени да я отхвърлят. Хейл трябваше да води американската делегация, която Борисов прие на 8 януари, преди да отпътува за Истанбул, но не дойде. Извиниха отсъствието му с напрежението в Иран, но причината е именно истанбулската визита. Недипломатичната прямота на Хейл означава, че най-вероятно санкции за прекръстения в България „Турски поток“ ще има. Дори и Борисов да се обади на „приятеля Тръмп“.

Стабилността започва да се пропуква. Няма да е първото правителство, паднало заради руски газ.

Заглавна снимка: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Водна криза, боклуци и мръсен въздух за политическа употреба

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vodna-kriza-boklutsi-mrusen-vuzduh/

Във всяка нормална държава след криза, подобна на тази в Перник, правителството щеше да е свалено. И то не с парламентарен вот на недоверие, какъвто БСП подготвя за четвърти път срещу коалиционния кабинет на ГЕРБ и „Обединените патриоти“. Такова правителство щеше да бъде пометено от бунта на оставените без вода стотина хиляди граждани. Българите, свикнали да търпят всякакъв управленски произвол, преглътнаха и това. И не излязоха на масови протести, за щастие на Борисов, който се ужасява от уличния натиск. За да го предотврати, той изпрати полицейски подкрепления в града с обяснението, че униформените щели да помагат за справянето с проблема. Вярно, жители на три пернишки села блокираха пътя към Кулата, но не с искане за отмяна, а за въвеждане на воден режим! Така щели да са сигурни, че поне няколко часа в денонощието ще имат достъп до течаща вода, без значение дали мътна, или бистра.

Днес без вода са перничани, утре наред са жителите на Ботевград.

Проверка на службите и на прокуратурата трябва да установи виновните лица за водната криза в Перник, която е на път да се превърне в заплаха за националната сигурност. Разследването трябва да даде и отговор на въпроса дали вецът на Васил Златев – и баща на бизнесмена Валентин Златев – е причината за загубите на големи водни обеми от язовир „Бебреш“, както и дали организирана престъпна група от ВиК дружеството в Ботевград е ощетявала държавната хазна за милиони левове със знанието на неговия кмет. Разследването трябва да разкрие още и дали водата в язовира, строен някога за индустриални нужди, има необходимите качества за питейна вода, както и дали смеските, с които се почиства магистрала „Хемус“, се оттичат към него, а оттам – и в градските чешми.

След проверка, разпоредена от Сотир Цацаров, пернишката Окръжна прокуратура обяви, че министрите на околната среда и на регионалното развитие „са нанесли щети и вреди за човешкото здраве, като не са направили необходимото, за да бъде избегната кризата с водоснабдяването на града“. Не е изненада, че новият главен прокурор Иван Гешев прехвърли разследванията за безпрецедентната водна криза на Спецпрокуратурата и ги взе под свой надзор.

В четвъртък прокуратурата проведе в Министерството на околната среда и водите (МОСВ) показна спецакция в стил „Гешев“,

а министър Нено Димов бе отведен за разпит и по-късно бе задържан с полицейска заповед за 24 часа. Шумните арести в България обаче невинаги водят до понасяне на наказателна отговорност. А в нашата съдебна практика не са единични случаите, в които се повдигат негодни обвинения към лица от списъка на недосегаемите и впоследствие те излизат сухи от съдебната зала. Затова едва ли има много ентусиазирани граждани от кризисната пиар акция на Иван Гешев.

Задържането на Нено Димов, което неговият колега в Министерския съвет Красимир Каракачанов нарече „показно убийство“, освен повод за добър старт на новия главен прокурор, е и в услуга за самия Борисов, защото му развързва ръцете да смени министъра, без да създава проблеми с коалиционните му партньори. Акцията безспорно има за цел и да демонстрира активността на службите и прокуратурата пред новия надзорник на правосъдната ни система в Посолството на САЩ у нас.

Кризата с водата в продължаващата суха зима заплашва да обхване и други региони в страната, които вече са с режим.

Със средства от Оперативната програма „Околна среда“ в много градове бяха изпълнени договори за водни цикли. Въпреки това дружествата в страната продължават да отчитат загуби по мрежата от над 50%. Дали водата изтича в земята само от компрометираните водопроводи, или тече в ромски махали, без да се отчита и плаща – това са много сериозни въпроси, но защото са политически некоректни, по тях властта си мълчи. Мълчи се и за масовите кражби на вода в страната, особено по селата, а едва сега бе поставен на дневен ред и въпросът за необходимостта от централизирано управление на ВиК дружествата.

И така, вода няма, въпреки това цената ѝ расте, и то най-много в регионите, които са на режим. Затова всеки абонат на ВиК би могъл да оспори по съдебен път огромните загуби на вода и би спечелил дело срещу операторите. Само че у нас гражданите нямат културата да защитават правата си в съда, а ги спира и недоверието към правораздавателната ни система. Затова пък ще продължат да си плащат безропотно все по-високата цена за питейна вода, която повечето хора даже и не пият заради съмнителните ѝ качества на много места у нас.

Към тенденцията за тревожно намаляване на водните обеми в язовирите се добавя и строителството на малки вецове по поречията.

Репортажът на журналиста Александър Файст „Как България унищожава своите реки“, спечелил злато в категорията „Природа и околна среда“ на филмовия фестивал WorldFest в Хюстън, показва как с пари от ЕС у нас са изградени 270 водни централи, като някои от тях са в територии по „Натура 2000“, нарушавайки закона. Най-голямата сред тях е „Цанков камък“, но добивът на енергия от нея е относително малък. Тези вецове имат незначителен дял от произвежданата в страната електроенергия, но нанасят непоправими щети на пълноводните ни реки, за да осигурят печалба на своите собственици. А правителството е одобрило изграждането на още 300 такива централи. Подобни минивецове заплашват последните свободно течащи реки и потоци в Европа. Около 3000 централи от Словения до Гърция са планирани или вече се строят, а концесии за хора, близки до властта, съсипват природата на Балканите, пише „Дойче Веле“.

Сред мотивите за вота на недоверие, който БСП ще внесе на 20 януари в Народното събрание, е и лошото качество на въздуха, предизвикано от огромните количества боклук, внасян у нас от Италия и страни от Третия свят. Въпросният боклук се изгаря не в специални инсинератори, а в котлите на тецове и топлофикации, собственост предимно на бизнесмена Христо Ковачки.

Реакцията на хората и срещу мръсния въздух е толкова вяла, че изобщо не стряска никого –

нито местната, нито централната власт, нито олигарсите, които печелят от този бизнес, който често е свързван с мафията. Причината за липсата на гражданска съпротива срещу редовното замърсяване на въздуха от тези горивни инсталации не е една. На първо място е страхът, че ако бъдат закрити тецовете, както настоява Европейският съюз, в обозримо бъдеще мнозина ще останат без работа, още повече че правителството няма стратегия за развитието на индустрията ни след етапа с въглищата. На второ място отново е страхът, този път от местната власт, която в повечето случаи си партнира явно или задкулисно с олигарсите, които използват боклука като суровина, заместваща поетапно въглищата като гориво. Така на практика се оказва, че хората предпочитат хляба пред алтернативата да живеят в чиста среда. А олигарсите – по модела на италианските мафиоти – осигуряват препитание на местните общности, но изискват послушание от тях.

Дали в България се внасят опасни отпадъци, трябва да се произнесат разследващите органи. Но и тези, които се внасят за изгаряне, са източник на вредни емисии в околната среда. Затова Административният съд в Стара Загора определи като неправилно решението на РИОСВ да издаде разрешително на ТЕЦ „Брикел“ за експериментално изгаряне на отпадъци без Оценка за въздействие върху околната среда. Делото беше заведено от организацията „За Земята – достъп до правосъдие“. „Грийнпийс“ оспорва по съдебен път и разрешителното за горене на отпадъци в ТЕЦ „Бобов дол“, а съдът задължи МОСВ да предостави информация за вноса на отпадъци в България през 2017 и 2018 г. на вестник „Капитал“.

Тук е мястото да припомним, че в началото на 2018 г. доклад на „Грийнпийс България“ на тема „Финансовите мини“ освети феномена „Христо Ковачки“ в българската енергетика и дейността на 19-те му дружества, определени като „въглищната мрежа“ на олигарха. Въпреки че към края на 2016 г. те имат натрупани задължения за повече от 1,112 млрд. лв. и не отговарят на нормите на новото европейско екологично законодателство, дружествата продължават да работят. Нещо повече – Ковачки и Доган си поделят парите от държавата за т.нар. „студен резерв“ на енергийната ни система.

Две години след публичното оповестяване на доклада, прокуратурата не се е самосезирала и не е започнала разследване

защо държавата субсидира с данъци групата на Ковачки, вместо да получава корпоративен данък от функционирането на дружествата му. Не разследва и кой лобира за интересите на енергийния бос и позволява старите му и амортизирани централи да продължават да работят, вместо отдавна да са закрити. А сега вече и да изгарят боклуци, за да спестяват огромните средства за въглеродните квоти и да увеличават печалбите си за сметка на околната среда и здравето на хората.

След публикации в няколко медии относно трафика на боклуци и изгарянето им у нас, МОСВ предложи за обществено обсъждане Проект за изменение и допълнение на Наредбата за предоставяне на информация за дейностите по отпадъците, както и на реда за водене на публични регистри. „Грийнпийс“ и „За Земята“ вече оповестиха становището си по предлаганите промени, които според тях имат за цел да прикрият скандалните разкрития, но не и да решат проблема.

За привидното раздвижване на институциите говори и фактът, че въвеждането на задължителната Национална информационна система „Отпадъци“ (НИСО) се очаква чак през 2021 г., коментира Дарита Заричинова от „За Земята“. Според тези екологични организации няма и утвърдена методика за вземане на проби и анализи за установяване на съдържанието на отпадъците. Това позволява опасни отпадъци да бъдат етикетирани и декларирани пред митническите служби като неопасни, а изгарянето им след това да предизвиква тежки екологични вреди.

Държавата отново се опитва да имитира активност за спазване на европейското законодателство,

в случая на Регламент 1013/2006, свързан с превоза на отпадъци. В писмено становище до МОСВ от Управителния съвет на Българската стопанска камара изразяват безпокойство, че предлаганите промени на практика ще доведат до завишаване на административните задължения на изрядните оператори, без да се намали нерегламентираният внос на отпадъци от оператори в сивия сектор.

Пореден, обречен на неуспех вот на недоверие е политическият отзвук от кризата с водата и въздуха. Това обаче не е пречка пред парламентарната опозиция да поиска отговорност от управляващите за цялостната им политика или за политиката в отделните сектори. Министър Нено Димов вече подаде оставка. Но това няма да разреши водната криза. А и смяната на министри не е от особено значение, защото, както знаем, те са по-скоро марионетки в коалиционния кабинет „Борисов 3“. Големият въпрос е докога държавата ще продължава да бъде оплитана в задкулисни зависимости и интереси, на които обществото е заложник, а управлението – просто параван…

Заглавна снимка: Стопкадър от Пенко Русев 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Социалната деменция за мозъчната деменция

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sotsialnata-dementsiya-za-mozuchnata-demetsiya/

Една четвърт от хората се разболяват от деменция. Това е пандемия – значи, ако не си умреш от рака, ще си умреш от алцхаймера. Има и инфаркт, но той е за щастливците.

Тази безмилостна констатация принадлежи на участничка в изследване върху проблемите на хората с деменция и техните близки. То беше осъществено от екип към Фондация „Състрадание Алцхаймер“ (България), а резултатите анализирахме със социолога Венелин Стойчев. Анализът не е официално публикуван. Предоставяме го в „Тоест“ със съгласието авторите.

Доклад от януари 2019 година

В началото на новата година темата за отношението към хората с деменция дойде на дневен ред. Националната омбудсманка Диана Ковачева изнесе данни за дома в Горско Косово, в който за една година са починали 24 души. И ако от дома имат известно основание да твърдят, че високата смъртност е обичайна за хора в напреднала възраст и тежко здравословно състояние, не така стои въпросът с условията за живот на това място. При капацитет от 60 места има само две тоалетни и един душ. Между спалните и административната част е поставена заключена решетка, а алармените бутони над леглата не работят. Изглежда, че от болните не просто се очаква да умрат на това място, а и умират в среда на нечовешко и унизително отношение. Според Социалното министерство обаче нарушения в дома няма.

Участничката в изследването, с която започнахме, не преувеличава.

Според Световната здравна организация действително на всеки три секунди някой се разболява от деменция, а в недалечно бъдеще една четвърт от възрастното население в света ще е дементно. Ако имате в рода си хора с деменция, шансът вие да сте в тази група се увеличава. В същото време възрастовият праг, при който се проявяват първите признаци на деменция, спада. Както темата за палиативните грижи за деца обаче, и тази за деменцията е почти табу. Въпреки огромните размери на проблема, той остава скрит, капсулиран в частния живот. Резултатите от двете изследвания разкриват впрочем ужасяващи паралели.

Широкото разпространение на деменцията у нас я прави сериозен социален проблем, но в България пациентите с такива дегенеративни заболявания са подминати от здравната политика (доколкото такава изобщо има). Липсата на подкрепа за тях и близките им се проявява във всяка фаза на болестта.

Диагностициране и липса на превенция

На Запад определени изследвания за деменция влизат в задължителните годишни медицински прегледи за пациентите над определена възраст. В Германия например има т.нар. „мемори клиники“. Всеки човек, навършил 60 години, периодично прави тестове, за да се установи дали има проблеми с паметта. В България на усилията на специалистите да се въведат такива практики институциите не обръщат никакво внимание. А дори не става дума за много пари. Не е скъпо например личните лекари да дават на своите пациенти над 60-годишна възраст да попълнят кратък скрининг тест, от който може да се установи има ли проблем, но здравната ни система упорито отказва да въведе дори това.

Как у нас се диагностицира човек с деменция? Като отиде на лекар и му се направят съответните изследвания. Изглежда просто, но не е. За да реши някой да се подложи на подобно изследване, трябва да си дава сметка, че има сериозен проблем. Което означава да допусне вероятността, че с личността му се случват дълбоки и необратими промени. А това не става толкова лесно – преди приемането е нормално да има фаза на отричане, която може да продължава с години. И често отричащият се настройва срещу близките си, които го убеждават да отиде на преглед.

Обикновено до изследване се стига, след като състоянието на болния се е влошило дотолкова, че вече не може да се справя без лекарска помощ.

След като се постави диагноза, идва следващият проблем – в огромната част от случаите диагнозата се съобщава на близките на болния, но не и на самия болен. Сякаш човекът се е превърнал в зеленчук и вече нито разбира нещо, нито има достойнство от момента, в който официално е с деменция.

Според психоложка, интервюирана в изследването, практиката да не се казва диагнозата на болния се е наложила, за да се намали вероятността за „суициден пристъп“. Новината, че имаш деменция, нерядко води до депресия, а понякога и до опит за самоубийство. Все някой обаче трябва да каже лошата вест. Ако лекарите и психолозите отказват да го правят, те прехвърлят цялата отговорност и тежест върху близките.

Друг от участвалите в изследването психолози е на мнение, че съобщаването на диагнозата от лекарите е техен морален дълг, защото в началните етапи на заболяването болните все още са в състояние да вземат самостоятелни решения за живота и наследството си. А близките често са объркани, притеснени и не знаят кой е най-добрият начин да обяснят на болния.

Липса на проследяване на болните

След като на хората с деменция се постави диагноза, логично е да се очаква, че състоянието им ще бъде проследявано от специалисти. Не такава обаче е реалността. Ангажиментът на лекарския екип се изчерпва с диагнозата. Клиничните пътеки, свързани с деменцията, не предвиждат друго. Ако болните пият лекарства, които се заплащат от Здравната каса, на определен период от време минават на прегледи, но те са формални. Всички други консултации с лекари или психолози се заплащат от пациентите и най-вече от техните близки.

Междувременно деменцията прогресира и минава през различни етапи.

С времето болните губят ориентация и се объркват при всекидневни дейности. Затова нараства опасността да се самонаранят или да избягат от къщи. Немалко от тях започват да проявяват вербална и дори физическа агресия, особено ако грижещите се за тях се опитват да ги ограничават заради сигурността им – да им вземат ключовете, да не им позволяват да излизат на балкона, да крият опасни предмети и т.н. За всички тези и много други трудни ситуации няма процедура близките да бъдат подкрепени с насоки или консултации.

Единственият шанс на хората с деменция да получат повече лекарско внимание, без да плащат допълнително от джоба си, е да се съгласят да участват в клинични проучвания на лекарства, които все още не са пуснати в масово производство. Това, разбира се, крие здравословни рискове. Но като се имат предвид безрадостните прогнози за развитие на този тип заболявания, мнозина се съгласяват. Само че няма начин всички болни да бъдат включени в клинични проучвания.

Форми на грижи за хората с деменция

Какви са най-адекватните грижи за хора с деменция? Що се отнася до самите болни, според специалистите най-добре е те да бъдат в домашна среда. Смяната на познатата среда често е свързана с объркване, паника или пристъпи на агресия. На такова мнение са и над половината от участниците в изследването. Повече от 40% от попълнилите количествената анкета смятат, че домашната среда, съчетана с помощ от медицинска сестра, е най-подходяща, а още 14% – че е най-добре грижите вкъщи да се полагат от роднини и близки. Също 14% предпочитат частен дом или хоспис, а близо 9% – държавен.

За голяма част от близките на болните, които участваха в интервютата и груповите дискусии, значително облекчение би било наличието на дневни центрове, където да могат да оставят болните си роднини и в които да има подходящи терапии и занимания. Такъв център е имало по европейски проект, но след изтичане на финансирането е приключила и дейността му.

По отношение на хосписите, включително частните, много от близките, а и някои от интервюираните специалисти имат критично отношение,

макар да споменават и добри примери. Според тях разпространена практика е на такива места хората с деменция да се връзват, упояват и просто да бъдат оставени да умрат. Персоналът нерядко е недостатъчен и се състои от неквалифицирани хора, които не могат да си намерят друга работа, съответно и заплащането е много ниско.

„Аз работих в дом за възрастни хора, където имаше и такива… (с деменция) – имаше и в по-лека форма, имаше и в по-тежка форма. Значи, в този дом, първо, няма достатъчно персонал, условията не са идеални. Хората плащаха голяма сума. Едните бяха вързани и живяха месеци, месец. На вратата имаше реклама на погребалното бюро. Имаше и други, които бяха по-добри – прокурор, инженер-химик, но те бяха непрекъснато под наблюдение, не смееха да ги пуснат да излязат“, разказва една от участничките в изследването.

„Всеки сам се спасява“ и „сандвич генерацията“

Професионалните домашни грижи изискват разходи, които малцина могат да си позволят. Същото важи и за частните хосписи. Пред нямащите достатъчно пари близки, които в повечето случаи са дъщери на болните (по-рядко синове, сестри или братя, съпрузи), стоят възможностите или да пратят човека в деменция в държавен дом, който може да се окаже като онзи в Горско Косово, или да абдикират от отговорност, или на практика изцяло да се посветят на човека с деменция. Когато изберат последното, те не получават никаква институционална подкрепа.

„Обърнах се в Общината към отговарящия за социалните дейности и той с насмешка ми каза: „Ти ще се справиш сама.“ Никой по света не се справя сам“, споделя близка на човек с деменция.

„Аз затова казвам „сандвич генерация“. Възрастните деца, които имат свои семейства и деца, трябва да се грижат и за тях. Те са в много тежко състояние на вземане на такива решения понякога, когато се налага… [тези решения им] костват много емоционални ресурси, чувство на вина и какво ли не. Те трябва да бъдат подкрепени“, казва една от интервюираните психоложки.

Съпричастност и полезни съвети намират в групите за взаимопомощ. Но такива групи се организират на малко места в България. А и често пъти гледането на болния човек възпрепятства участието в тях.

Както грижите за тежкоболни деца, така и грижите за дементни роднини са свързани с жертване на личния живот и загуба на приятелския кръг.

Ето какво споделят някои от близките:

„Мен никой не ме питаше досега как съм, справям ли се, как се чувствам… Извинявам се, че плача, но дори моите роднини, които не са и в София даже, никой не намира за необходимо да ме пита как сме и какво правим. […] Ама аз не искам никой да не пита. Аз затова се извиних, че се разплаках, защото преди това не ми се налагаше никой да ме пита как съм.“

„А, плача си сама. Не искам никой – нито мъжът ми, нито децата ми – да ми казват. […] Пускам си музика, хващам си някаква книга и това е… търсене на спасението. Всеки сам се спасява.“

„Нямаш време да обърнеш внимание на себе си в такъв момент, защото цялото ти внимание, и твоето, и на семейството, е насочено към грижа за този пациент. […] По-скоро после, когато нещата приключат, тогава си даваш сметка за щетите.“

Човек става на камък. Всичко е въпрос на сила на духа, докъде ще издържиш. Няма „не може“.

Освен емоционално, обгрижването на дементни възрастни е тежко и чисто физически. Не е лесно човек, който не може да се справя сам, да бъде местен, къпан и т.н., още повече че понякога болните са и агресивни. Възрастен мъж, грижещ се за болната си съпруга, разказва:

„Тя […] изведнъж реагира много остро и ме бутна, и аз паднах, защото нямам устойчивост с протезата, паднах на кръста, ударих си главата в тоалетката, доста неприятно – шест месеца имах болки.“

Деменцията, самоубийството и евтаназията

Деменцията е заболяване, при което човек постепенно губи не само личността, а според собствените си разбирания – и достойнството си. Болните казват и правят неща, от които в моментите, когато са с бистър ум, се срамуват. Естествено е тази перспектива да изглежда ужасяваща за хората, които са изправени пред нея. За тях е унизителна мисълта, че един ден няма да могат сами и до тоалетната да отидат. Затова депресията, мислите за самоубийство и желанието за евтаназия са често срещани в началните етапи на болестта. След това самокритичността постепенно намалява.

По впечатленията на психоложка, интервюирана в изследването, една от най-разпространените форми на самоубийство сред хората с деменция е отказът от хранене: „Преставаш да се храниш, никой не може да те насили.“

В други случаи болните молят близките, които се грижат за тях, да им помогнат да умрат

и тези молби са изключително болезнени за близките. Не само защото в България това е незаконно. Някои плачеха дори когато разказваха за това:

„Имаше едни такива моменти, в които тя идваше на себе си и ми казваше, понеже ние с мъжа ми сме диабетици: „Донеси ми една спринцовка инсулин.“ Тя се чувстваше вече обречена. […] Това е най-страшното, разбирате ли – безизходицата. […] Но аз не можех да ѝ го дам това нещо, не можех. Цял живот ще нося аз тази болка“, сподели една от участничките в груповата дискусия.

Други от близките принципно допускат варианта за евтаназия на човека, за когото се грижат, но не са сигурни дали биха взели правилното решение:

„Майка ми на моменти съвсем ясничко е казвала: „Убийте ме, омръзна ми всичко това, убийте ме!“ Разбира се, тя ги казва тия думи в момент, в който не мога да се доверя на това решение. Ако наистина сме имали възможността по-рано, преди тя да влезе в тази късна фаза на деменция, вкъщи да го обсъдим, да опишем начина, по който могат нещата да протекат […] – това създава съвсем друга структура, на която човек може да се уповава при нужда.“

Други смятат, че дори решението да е правилно, те самите не са в състояние да умъртвят болния си близък:

„Моята свекърва, която беше също много тежко болна, и единият ѝ син […] дойде, даде ѝ едно хапче, за да не се мъчи. Жената си отиде. Просто за да не се мъчи, нали. И той го признава. Но той е лекар […] Ние бяхме просто шокирани. Но той каза: „Аз така смятам.“ Но не всеки може да си го позволи – не само физически, а и психически. Това е голям шок!“

Някои от близките на хора с деменция споделят или намекват, че са обмисляли собствената си евтаназия или самоубийство, ако ги сполети същата участ:

„Накрая я държаха упоена, през последните години. И затова аз сега изпитвам страх, ужас и се чувствам обречена. Защото не дай си боже да ми се случи, аз просто… Човек трябва да се замисли как да си отиде достойно.“

„Аз за себе си съм взела решение. Не искам да товаря тука аудиторията, но човек за себе си, докато е в съзнание още, може да го направи.“

„Откраднат живот“ и защо е важно да говорим за деменцията

През декември приключи излъчването на осмия сезон на „Откраднат живот“. В него Евгения Генадиева, героинята на Мария Каварджикова, развива деменция. Отначало коментиращите във Facebook страницата на сериала преобладаващо се възхищаваха от качеството на актьорската игра на Каварджикова и от умението ѝ да пресъздаде толкова сложна роля. С развитието на болестта на персонажа ѝ все повече ставаха коментарите на зрители, които се оплакват, че темата ги натоварва.

Реакциите бяха толкова поляризирани, защото с образа на Евгения Генадиева „Откраднат живот“ направи опит да разбие едно табу – табуто върху публичното говорене за хората с деменция и техните близки. В сериала намериха място голяма част от типичните при случаите на деменция теми и проблеми – отричането, агресията, сложният баланс между уважението към болния роднина и грижата за сигурността му, разрушаването на личността, загубата на достойнство, депресията, евтаназията и самоубийството.

А разбиването на табуто е важно, защото деменцията ни засяга пряко.

Ако рискът самите ние да развием тази болест е една четвърт, вероятността да имаме близки с деменция, за които да ни се наложи да се грижим, е още по-голяма. И ако мълчим и заключим страданието в частния живот, публичният ангажимент към хората с деменция няма да се промени. Ще има домове и хосписи, „грижите“ в които се покриват с дефинициите за изтезание и нечовешко и унизително отношение. Ще има представители на институции, които ще продължават да игнорират какво се опитват да им кажат лекари и психолози от десетилетия, като започнем с важността на превенцията. Ще се игнорират предложенията на експертите за съвременни и хуманни форми на грижи и подкрепа.

И ще чуваме за домове като този в Горско Косово отново и отново. По-лошото е, че за повечето от тях дори няма да чуем.

Дано в обозримо бъдеще учените разработят лечение за някои от основните форми на деменция. Докато това стане обаче, перспективата по един или друг начин да бъдем засегнати остава. И дори да има лечение, страданието, старостта и смъртта остават. И е време да започнем да говорим за тях.

Заглавна снимка: Мария Каварджикова и Васил Банов в кадър от сериала „Откраднат живот“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да убиеш сянката на командира

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/da-ubiesh-syankata-na-komandira/

В края на декември миналата година американската военната база К1 е ударена от „Катаиб Хизбула“. В отговор на проиранската милиция Вашингтон нанася поражения над нейни военни цели в Сирия и Ирак, при които загиват 25 бойци. Следват организирани протести пред посолството в Багдад и двудневен погром, който силите на реда овладяват трудно.

САЩ отговарят с покушение над втория човек в Иран – Касем Солеймани.

Наричат го „Командира в сянка“ по една причина – дълги години Солеймани избягва публичните изяви, тъй като е зает със задачата да бъде главен архитект на военното подразделение на Революционната гвардия на Иран – „Ал Кудс“, отговорно за борбата с всички външни за режима заплахи. Солеймани поставя стратегията и определя тактиките на проиранските милиции в Ирак, Ливан, Йемен, Либия, Афганистан и Сирия. Смятан е за основна фигура, която поддържа режима на сирийския президент Башар Асад от началото на войната. Шиитските милиции играят важна роля във всички критични моменти, в които режимът на Асад търпи поражения.

Солеймани е не просто главнокомандващ на армията, той играе и ролята на „външен министър“ на Иран, понеже в последните години режимът на аятоласите цели предимно военно надмощие в Близкия изток. Тъй като поне по численост Иран е по-слабата страна в битката за влияние между шиити и сунити, Солеймани развива усилено мрежи от бойци по цял свят.

„На господин Тръмп, комарджията, казвам – знайте, че сме близо до вас. Точно там, където не подозирате, ние сме близо до вас.“

Тези думи на Солеймани носят послание не само към основните врагове на режима, САЩ и Израел, но и към всички техни партньори по света. Атентатът на летището в Сарафово например бе извършен от членове на ливанската Хизбула, управлявана финансово и стратегически от Иран. Този удар е пример за организационните способности на Иран и показва, че дори държава като България, за която обикновено се смята, че е извън обсега на терористичните атаки в Европа, става тяхно поле.

Иранската вътрешна политика пада жертва на външните си амбиции

От революцията през 1979 г. Иран се изолира от света в теократичен, консервативен режим, неприсъщ дотогава за страната. В резултат това води до задълбочаващи се икономически проблеми, подсилени и от външни санкции, а подрастващото поколение трудно да намира перспектива в бъдещето.

Протестите срещу режима започнаха първо отвън – в Ливан и Ирак, две държави, в които силите на „Ал Кудс“ са дълбоко вплетени във властта и определят замръзналата във времето политика (за тях разказахме в края на миналата година). По-късно недоволството заля като вълна и цял Иран – в над сто града хиляди демонстранти излязоха по улиците срещу управляващите и тяхната упорита самодостатъчност. Режимът не се поколеба да спре интернет комуникациите и да убие между 600 и 1500 души, за да задържи властта.

След убийството на Солеймани протестите в Иран преляха в тридневно погребално шествие, на което познатият революционен рефрен „Смърт за Америка“ възкръсна. Иранците излязоха в името на своя свален генерал, а не срещу режима. Най-голямата погребална процесия след тази на аятолах Хомейни през 1989 г. бе отчасти организирана от режима, но в нея се включиха и много хора, за които Солеймани е герой, посветил живота си в името на Иран.

Погребението на Касем Солеймани в Техеран, 6 януари 2020 г. Фотограф: Mohammad Mohsenifar (CC BY 4.0)

В Ирак милициите на Солеймани от години имаха за цел да изтласкат американските части. Същевременно обаче САЩ бе партньор в борбата срещу ИДИЛ. С отслабването на терористичната организация в Ирак антиамериканската реторика върна шансовете си за популярност в страната.

В дългосрочен план Иран вероятно ще се опита да разшири влиянието си в региона и да утвърди своята роля, но това идва с цената на финансови утежнения за задушаващия се режим, на който Тръмп обеща и нови санкции. Колкото повече се увеличава желанието на Иран да контролира външните пространства, толкова повече ще се задълбочават проблемите отвътре.

Международното право не е въпрос на избор

Да поръчаш убийството на главнокомандващ на друга страна бе обявено за дързък ход, който прикова световното внимание. Спрямо международното право, принципът на непосредствена заплаха служи за обосноваване на убийството на Солеймани. Американският държавен секретар Майк Помпео потвърди, че е имало планирани атаки върху военни бази и посолства на САЩ в региона, които са застрашавали живота на техни граждани.

Иран, от своя страна, неведнъж е нарушавал международното право. От тайното развиване на ядрена програма, през финансирането и контрола на терористични организации, до уж най-незначителното – забраната на ООН Солеймани да напуска Иран, която той наруши многократно. Всички тези ходове казваха едно: Иран не се подчинява на установените международни правила. В допълнение, засилващата се роля на Солеймани го издигна в култ, той бе дясната ръка на върховния водач Хаменей и вероятно готвен за наследник на президента Рохани.

Ето защо неговото отстраняване бе от толкова голяма стратегическа важност.

Върховният вочач Хаменей (прав, в средата) на погребението на Солеймани. Източник: Fars News (CC BY 4.0)

Но поверяването на корпуса „Ал Кудс“ в ръцете на един човек прави задачата на неговия наследник тежка. На Есмаил Гаани, новоназначения военнокомандващ, през годините са давани второстепенни задачи в района на Централна Азия и Африка. Той придобива популярност след санкциите, наложени му от САЩ през 2010 г., когато танкери под негово командване са заловени на пристанището в Лагос да пренасят ракети „Катюша“. В сравнение със Солеймани, който наставляваше на място бойците си срещу ИДИЛ в Ирак, на Гаани му липсва същия опит на терен, особено в Близкия изток. Превъплъщаването му в харизматичния образ на Солеймани би било труднопостижимо и това е основното поражение за иранския режим.

Войната не започва, а продължава

В последното си изявление американският президент Доналд Тръмп отправи призив към своите партньори в НАТО да увеличат помощта си към Алианса. Още повече, че позициите на европейските лидери бяха далеч от категорични по отношение на Иран в най-напрегнатите моменти от конфликта заради търговските отношения на Европейския съюз с режима. Конфликтът в региона събра на извънредна среща в петък 28-те външни министри на Съюза с цел да се определи единна европейска позиция.

Но основополагащ принцип на партньорството в НАТО е този на колективната защита. Така след 11 септември държавите членки изпратиха свои контингенти в подкрепа на международната коалиция, сформирана от САЩ в борбата с тероризма. Общата визия на Алианса предполага единни действия по отношение на конфликти, които застрашават международната сигурност. В случая европейските търговски интереси до този момент вземаха превес. Но е важно да се отбележи, че ако опасността е намерила почва на летище Сарафово, то тя е още по-вероятна в сърцето на Европа. Отговорността за международната сигурност изисква равнопоставени усилия. А обща европейска позиция по този въпрос към момента липсва (до редакционното приключване на статията на 10 януари – б.а.).

Войните в Близкия изток отдавна не са това, с което сме свикнали от историята.

Не се изправят две армии една срещу друга с цялата си военна мощ. Конфликтите там в последните години биха могли да бъдат най-добре онагледени със стратегията на генерал Солеймани за постоянна асиметрична мобилизация. Това е предпочитана стратегия, тъй като най-често отговорността се прехвърля на отделна фракция, а не на държавно ниво. Отрича се до доказване на противното.

Всички са в Близкия изток – битката за надмощие там не е спирала и в този смисъл Трета световна война не започва. Разликите в намесата идват от енергийната и нефтена независимост на Щатите, за които присъствие в региона отдавна не е жизненонеобходимо. С убийството на Солеймани цените на суровия нефт се покачиха, но в рамките на едва няколко дни се върнаха към нормалните си стойности. Преди години подобен ход би имал много по-осезаемо и дълготрайно влияние върху пазара. Това обаче не означава, че САЩ ще се изтеглят от Ирак. Споразумението за сътрудничество между двете държави е в сила на правителствено ниво, тоест не се определя от гласуванията в иракския парламент или от външен натиск. То бе изключително важно в битката срещу ИДИЛ, която превзе сериозни територии от Ирак.

От другата страна, като основен износител на нефт, за Русия всеки скок на цените е добре дошъл.

Путин обаче се фокусира върху това да окаже подкрепа на сирийския президент Башар Асад в посещение, обявено в последния момент. Визитата му в Сирия целеше да утвърди партньорството на Москва с Дамаск в момент, в който Иран изгуби баланс. За Русия е икономически невъзможно да поддържа сирийския режим без помощта на Иран, затова убийството на Солеймани предизвика мигновената реакция на Кремъл.

За Иран проблемът остава – населението нараства все повече, а отживелият режим трудно може да адресира проблемите на хората, докато търси своите врагове навън.

Новите санкции засягат пряко частни лица, които притежават, управляват или търгуват в някои сектори в Иран. Икономиката на страната ще претърпи загуби в строителната индустрия, производството, текстилния и минния сектор. В допълнение, най-големите производители на стомана и желязо в Иран също станаха обект на новите санкции. Държавният секретар на САЩ Майк Помпео заяви на пресконференция на 10 януари, че мерките ще засегнат европейските търговски отношения със страната.

Междувременно в Ливан и Ирак протестите за отдръпване на влиянието на иранския режим продължават. Аятоласите затвориха очите на Солеймани, но дойде време да погледнат право във вперените в тях очи на площада.

Заглавна снимка: khamenei.ir (CC BY 4.0)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато светът си сменя кожата

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kogato-svetut-si-smenya-kozhata/

Времето: някъде между 1886 и 1888 година. Мястото: унижената от Бисмарк и изолирана от Европа Франция. От републиканския либерален национализъм, родил се стотина години по-рано с Френската революция, е останало много малко; конструктивният период на този национализъм приключва след 1850 г., асимилиран от старите структури на монарси и земевладелци, за които е инструмент за постигане на лични политически цели. Във Франция витае само споменът за демократичните идеали на революционерите републиканци (макар и днес да обвързваме либерализма с демокрацията, те далеч не са еквиваленти). На тяхно място през 80-те години на ХIХ в. национализмът търси своята идентичност или като изолационизъм и реваншизъм, или като колониален експанзионизъм, който под маската на „цивилизоването“ търси икономическа облага.

Нещо повече: от 70-те години на ХIХ в. нататък Европа страда от тежка икономическа криза. Тя обаче е по-различна от селскостопанските кризи през 30-те или 40-те години, когато лошата реколта e била сред причините за недоимъка и избухването на революции, подхранвани от либералните среди. Новата криза носи първите белези на глобализацията и индустриализацията. Но и революции също не липсват: това е златната ера на печатната преса. Информацията е по-достъпна от всякога, а четирите най-популярни вестника във Франция могат да се похвалят с тираж от над милион екземпляра всеки. Съвременната политическа система се ражда вследствие на нарастващите възможности за пътуване и образование, на индустриализацията и нейните предизвикателства (например лошите условия на труд за работниците), на преселването на все повече хора от провинцията в градовете, както и на икономическите кризи и подеми. Тъй като все повече хора имат право на глас (разбира се, все още става въпрос единствено за мъже), се появяват масовите партии;

на мястото на благородниците и земевладелците се формира зародишът на съвременния идеологически спектър.

Тези феномени не протичат изолирано един от друг, напротив. Подобно на магнити, те се привличат или отблъскват. В тези бързо променящи се времена национализмът преминава от ляво вдясно; от идеята за народа, за гражданите като суверен, за националната идея като обединяваща и съзидателна – към националното като превъзходство и омраза към другия, чуждия. Кулминацията, разбира се, е печално позната на всички: две световни войни, милиони загинали. Последствията продължаваме да живеем и днес, макар и често да не си даваме сметка за това.

Но нека за секунда надникнем отново в тази Франция в залеза на ХIХ в. Интелектуалци и политически фигури като Шарл Морас и генерал Жорж Буланже смятат, че Републиката е предала Родината. Отговорът на проблемите на настоящето според тях се намира в миналото: нужно е завръщане към традиционните френски ценности – централизираната власт на абсолютната монархия и морално изкупление на греховете с помощта на Католическата църква. Морас (четен в наши дни между другото не от кого да е, а от идеолога на „културната война“ на алт-райта Стивън Банън) смята, че френската нация е под заплаха от четири страни: протестантите, франкмасоните, евреите и чужденците. Струва си да се спомене, че от другата страна на границата Бисмарк води война с католиците с подобни аргументи.

Генерал Буланже пък е в центъра на вероятно един от първите култове на личността в съвременната епоха. Популярността на „генерал Реванш“, както го наричат, му коства поста на военен министър. Въпреки това той продължава да се радва на подкрепата на работниците, монархистите и католиците в малките и големите градове; държавата е опасно близо до преврат и диктатура през 1889-та. Провалът на пуча се дължи колкото на неорганизираността на Буланже, толкова и на факта, че политическото статукво се обединява в общ фронт, ужасено от популярността на генерала сред масите. Процесът обаче е факт: кризата, експлоатирането на националистическите идеи от страна на пресата с цел големи тиражи, както и политизирането на сериозен брой хора могат напълно да сринат установените механизми.

Превъртаме напред към края на второто десетилетие на ХХI в. В рамките на двайсетина години начинът, по който комуникираме със света, се е променил из основи.

Подбираме новините според предпочитанията си за това как би трябвало да изглежда реалността, удобно забравяйки, че човешката ни природа винаги пречупва събитията през призмата на емоциите и убежденията ни. Вместо вестници и списания консумираме далеч по-фино от психологическа гледна точка съдържание: то мига, невинно и шарено, докато държи юздите на допамина, серотонина и адреналина, правейки ни по-скоро зависими, отколкото информирани. Пътуваме все по-бързо и навсякъде, ала сме все по-отдалечени един от друг, затворени в реален и виртуален сапунен мехур, в чиито стени се отразяват себеподобните, с които избираме да общуваме. Блокирането на инакомислието е рефлекс, бутонът – или на един клик разстояние, или посредством агресия там, където липсват аргументи в реалността. След края на двуполюсната епоха на Студената война ни е все по-трудно да живеем в многополюсен свят, в който разделенията са по-скоро идеологически, отколкото национални. Към този коктейл се прибавят нестабилен пазар на труда, израждане на икономиката в олигополи в световен план и климатична криза.

Традиционно протестиращата Франция е разтърсвана от необичайни бунтове, зародили се в социалните мрежи; синдикатите пък се борят за опазване на държавата на всеобщото благоденствие, без да признават, че обезопасителните механизми на социалната политика често са употребявани злонамерено – включително от самите тях, и в известна степен забавят така нужния прогрес в определени сектори. Във Великобритания на Брекзит – апотеоз на съвременния национализъм и изолационизъм, Работническата партия претърпя най-тежката си загуба от 1935 г. насам. Френските традиционни ляво и дясно бяха сринати с победата на Еманюел Макрон през 2017 г. (негова реална опозиция в момента е крайнодясното на Льо Пен, ако се придържаме към статистиката), а крайнодясното е във възход в цяла Европа. Симбиозата на политика и бизнес в САЩ, започнала през 70-те години на ХХ в., достига невиждани размери; както американците, така и французите заявяват рекордни нива на недоверие към политическата система.

Възраждането на крайния национализъм, инструментализиран от популистите през последните десетина години, не означава по-силна национална държава.

Напротив – разделенията и неравенствата продължават да се задълбочават в развитите страни, а икономическите и политическите проблеми остават неразрешени в основата си. В най-добрия случай се лекуват симптоми, а в най-лошия врагоманията скрива истинските виновници за несигурността и влошаващите се условия на живот, поставяйки на тяхно място най-слабите. На международната сцена декларациите и преговорите си остават символични, а престъпването на граници, смятани някога за червени линии, се превръща в ежедневие. Причината за липса на значими пробиви в международните отношения през последното десетилетие е именно отсъствието на националната държава (забележете, не националистическата), която е градивна единица за мултилатерализма. Когато тя е сведена до кампаниен слоган с цел концентрация на власт и когато реалните проблеми се отричат и вниманието се отклонява в името на консолидацията на тази власт, независимо дали става дума за политика или петрол – в крайна сметка всички губят поравно.

Всички признаци сочат, че се намираме в навечерието на огромна еволюция в политическата и социалната структура. Болежките на ХХI в. няма как да бъдат лекувани с церове от предходните столетия.

Трусовете в политическите системи на най-старите демокрации в света са индикатор за това. Как ще изглежда светът на бъдещето? Такъв въпрос са си задавали философи, дипломати, политолози и историци от ранга на Хенри Кисинджър, Самюел Хънтингтън, Бенджамин Барбър, Ювал Ноа Харари и други. Световете, рисувани от тях, имат нещо общо помежду си: всички те са невероятно сложни и многопластови, а пълното идентифициране с национализма не е достатъчно, за да отрази тези натрупвания. Напротив – те са съвкупност от история, идеология, политически „ген“ и културна идентичност. Последните трудно се затварят в граници; същевременно държавата като структура е единствената, която може да ги осмисли и насочи в положителна посока, поне засега.

Разбира се, подобни промени пораждат страх. У едни това е страхът от новото, независимо дали става въпрос за хора или традиции, политики или професии: страх от онези, чийто език не разбираме; страх за сигурността ни, за сигурността на близките ни; страх, че занаятът ни вече е ненужен, че самите ние сме отхвърлени от света. За други това е страхът, че човешката слабост коства невинни животи, независимо дали говорим за безкрайни военни конфликти, или за давещи се бежанци в Средиземноморието; че ценности като свободата, солидарността и толерантността ще бъдат погубени в името на авторитарна сигурност; че хладнокръвието на времето, нужно за вземане на реални решения за човешкото бъдеще, ще отстъпи пред простотата на агресивната първичност, която ще го погуби.

Само глупаците не се тревожат.

Ако останем верни на архетипните символи, светът е змия, захапала опашката си – уроборос. Историците доказват неговото съществуване с огромно количество данни, които ни показват цикличността на историята, нейния привиден кръговрат. Надеждата е в пътуването през измеренията: кръгът е кръг само в двуизмерната вселена – в триизмерната реалност е вероятно да се окаже спирала. Изправени пред поредния цикъл на промяна, имаме шанс за друга колективна реакция, ако си спомним уроците на миналото.

Какво да правим, когато светът сменя кожата си? Както е казал Оруел, най-успешният начин да унищожиш хората е да отречеш и заличиш собственото им разбиране за миналото. Като за начало – да не допускаме забравата и страха. После, по Твен, да си спомним, че историята не се повтаря, но се римува. От нас зависи каква ще е римата.

Заглавна илюстрация: Уроборос, изобразен в началото на ХVII в. от Майкъл Майер – лекар, алхимик и съветник на римския император Рудолф II. Източник: Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Черни шпиони, бели шпиони

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/cherni-shpioni-beli-shpioni/

От времената на Руската империя, когато разни политически умове са се възторгвали от идеята за балканска федерация само на „славянските народи“, до днес тя е инструмент за руско влияние на Балканите заедно с православието. По отношение на газовите тръби обаче Москва нe прави разлика между християни и мюсюлмани. Любопитна подробност е, че за идеята за единение на славяните под покровителството и водачеството на Русия пръв говори един хърватин – Юрий Крижанич. Днес Хърватия не може да се нареди сред балканските съюзници на Москва. За Сърбия обаче е по-различно.

Независимо от осветените на сръбска земя руски шпиони от ГРУ (руското военно разузнаване) и техни агенти – сръбски военни, президентът Александър Вучич няма никакво намерение да отменя планираното си за 4 декември посещение в Русия. Казва го в интервю пред Der Spiegel, в което обяснява още, че отношенията с Москва са ясни и честни: „Ние сме приятели, но Сърбия все още иска да бъде част от Европейския съюз.“

Шпионска Балканиада

Същата реакция имаше и българският премиер Бойко Борисов преди два месеца, след ареста на председателя на движение „Русофили“ Николай Малинов, обвинен в шпионаж. Отношенията са приятелски, прагматични, подготвя се посещение на президента Путин в чест на 140-годишнината от установяването на дипломатически отношения, заяви Борисов в парламента, изброявайки достиженията на двустранните отношения с акцент върху руско-турския поток.

Изглежда, че Русия форсира шпионска Балканиада в опит да възпре някои държави от Западните Балкани от европейските им пориви. Тези разузнавателни операции със сигурност не са отсега, нито ще бъдат прекратени. А отпор може да бъде даден само чрез координирани усилия с партньорски служби, както отбелязват в коментари политици от балканските държави.

Миналото лято Гърция изгони двама руски дипломати заради опити да саботират споразумението за името на Македония. През май в Черна гора бяха осъдени задочно двама офицери от ГРУ заради участие в опит за държавен преврат през 2016 г. България извади шпионски скандал срещу Русия и изгони един руски дипломат, също служител на ГРУ.

България: шпионски скандали и отравяне на бизнесмен

Тази седмица съвместно разследване на Bellingcat, The Insider и Der Spiegel разкри съпричастност на осмина от ГРУ към отравянето на българския бизнесмен Емилиян Гебрев, собственик на оръжейната фирма „Емко“ и близък с избягалия в Сърбия мажоритарен собственик на КТБ, днес във фалит, Цветан Василев. Според разследването агентите от ГРУ са посещавали няколко пъти България на групи и под фалшиви самоличности: в средата и края на февруари 2015 г., в началото на март и в края на април, а последната група си заминала на 28 април същата година – деня, в който на Гебрев му прилошава. Експертиза установява, че в организма му има следи от органофосфатни съединения, които се отнасят към нервнопаралитичните съединения от клас „Новичок“ (наименование, познато три години по-късно от отравянето на полк. Скрипал – бивш служител на ГРУ, вербуван от британските спецслужби, и дъщеря му Юлия в британския град Солсбъри).

Арестуваният Николай Малинов също е имал връзки с подслонения от Белград банкер беглец Цветан Василев, както и с руския олигарх Константин Малофеев – персона нон грата за ЕС и САЩ заради „приноса“ му за дестабилизацията на Украйна. През септември т.г. на Малофеев бе наложена забрана за 10 години да влиза и в България, както и на о.з. генерал Леонид Решетников, бивш шеф на Руския институт за стратегически изследвания. Малинов беше освободен от ареста, за да пътува до Москва, където на 4 ноември президентът Путин го награди с орден „Дружба“, придружен от 36 000 евро парична премия. Главният прокурор Сотир Цацаров даде на Инспектората на ВСС съдията от специализирания наказателен съд Андон Миталов, който разреши на заподозрения в шпионаж да пътува.

Кой, ако не партньорите

Засега не е публично известно кой е заснел и пуснал на 17 ноември в YouTube видеото, на което е запечатана срещата на руския подполковник Георгий Клебан със сръбски офицер в парк в Белград. По време на срещата руснакът дава на агента пакет с пари. За „осветяването“ сръбският депутат Милован Дрецун обвини „мощен разузнавателен център, базиран в Скопие“, с участието на шпиони от България, Хърватия, Северна Македония и западни служби. Тези обвинения станаха причината преди седмица българската външна министърка Екатерина Захариева да обяви пред „Нова телевизия“, че „най-вероятно“ МВнР ще извика сръбския посланик на ниво директор. Все още липсва официално съобщение в потвърждение на думите ѝ.

В различните балкански държави Русия има различни интереси и използва инструменти за натиск, съобразени с тях. Може да е православието, панславянската идентичност, икономиката (eнергийни суровини), отбелязва в свой анализ американският Център за стратегически и международни изследвания (CSIS). За сърбите например Русия споделя славянските и православните традиции и подкрепя противопоставянето на независимостта на Косово, а наред с това слага ръка върху част от газопреносната инфраструктура чрез съвместно акционерно дружество и участва в разширяването на газохранилището в Банат. За България, член на ЕС и НАТО, енергетиката е основното оръжие, а тезата за панславизма позаглъхна – въпреки усилията по Живково време и повече от 45 години пропаганда.

Догодина в Сърбия, започнала преговори с ЕС, и в Северна Македония, все още непоканена от Брюксел, но призована в НАТО, предстоят парламентарни избори. За разлика от Скопие, Белград декларира, че не се стреми към членство в Алианса. The Irish Times припомни, че Русия доставя танкове и изтребители на Белград в последните години, а през октомври изпрати и войски, и високотехнологичен хардуер за съвместни военни учения, по време на които президентът Вучич потвърди намеренията за закупуване на модерна система за ПВО „Панцир“ от Москва.

„Разбира се, имаме опасения не само за разполагането на руска военна техника на територията на Сърбия, но и за възможността Сърбия да придобие значими руски военни системи“, казва пред изданието Матю Палмър, заместник-помощник държавен секретар на САЩ и специален представител на американския президент за Западните Балкани. Той дипломатично предупреждава Белград да се въздържа от подобни сделки.

Димитър Бечев, експерт по Балканите в Университета на Северна Каролина, не смята, че Сърбия би се съобразила с това предупреждение. Пред The Irish Times той посочва, че Сърбия едва ли ще прекъсне връзките си с Русия, а Вучич няма да се отметне от сключени вече договори. Сърбия има споразумение за свободна търговия с Евразийския съюз, което би се обезсмислило при евентуално членство в ЕС, казва Вучич в интервюто за Der Spiegel, намеквайки, че Белград очаква повече от Брюксел – и предвид факта, че са привлекли половината от преките чуждестранни инвестиции на Балканите.

Какво ще направи България?

Яснота ще има с новите договори за закупуване на газ – руски, американски втечнен, азерски. Контрактът с „Газпром“ за закупуване на 2,9 млрд. куб. м годишно с клаузата take-or-pay изтича през 2022 г. С възможността да разнообрази източниците на неруски газ, при това на по-ниски цени, София на теория би могла да поставя свои условия, вместо все да прикляква. Тази възможност зависи от реалния пуск на интерконектора с Гърция, предвиден за догодина – проект, чийто учредителен договор беше подписан през далечния март 2010 г.

Това е и една от задачите на разузнавателните мрежи – да предотвратят всеки опит на България да пробие енергийния монопол на Русия. В такива случаи се прибягва до дестабилизация, предсрочни избори. Дали няма да видим отново този сценарий?

Заглавна снимка: Владимир Путин на церемонията по случай 100-годишнината от формирането на ГРУ. Източник: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

TikTok – пясъчникът на китайската цензура

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/tiktok/

Чували ли сте за TikTok? Попитайте децата – те най-вероятно са там. Това е eдно от предпочитаните от тийнейджърите приложения, което по популярност и време, прекарвано в консумация на съдържание, догонва утвърдени платформи като YouTube и Instagram. Зад него не стои нито Google, нито Facebook или някой от останалите технологични гиганти, базирани в Силициевата долина. То е собственост на китайската компания ByteDance, в която SoftBank инвестира 3 млрд. щатски долара през 2018 г. – и която според американското правителство застрашава националната сигурност на САЩ.

И все пак: какво е TikTok и с какво е толкова привлекателен за децата?

Създадено с основното предназначение да бъде интересно и да се ползва от подрастващите, най-вече от тийнейджърите, дизайнът на това приложение е кроен изцяло по мярката на тази възрастова група. В този смисъл успехът му сред потребителите под 18-годишна възраст, които никога не са били особено привлечени от Facebook, а през последните четири години систематично „мигрират“ от социалната мрежа на Марк Зукърбърг, никак не е случаен. А създателите на TikTok, или по-точно на неговия прототип Musical.ly (за това малко по-нататък) и на китайския му еквивалент Douyin, заслужават признание за това, че явно разбират нуждите и предпочитанията на младото поколение по-добре от своите конкуренти.

TikTok предоставя на потребителите лесни за използване и комбиниране инструменти за създаване на кратки видеоклипове (между 3 и 60 секунди), в т.ч. филтри и ефекти, както и огромна библиотека с откъси от популярни песни, които да послужат за саундтрак или които децата могат да изпълняват на плейбек.

Произвежданата по този начин продукция се „излива“ в океан от видеоклипове с потенциална аудитория от над половин милиард души.

Показването на клипчета не е ограничено само до кръга с контакти, което увеличава шанса за постигане на „виралност“ (от англ. viral – вирусен; в социалните мрежи има значение на съдържание, което предизвиква висок интерес и се разпространява бързо между потребителите чрез споделяне).

Предвид възрастта на средностатистическия тиктокър, не е изненадващо, че повечето клипчета имат основната цел да забавляват и демонстрират талантите на своите създатели; едни танцуват, други правят смешни физиономии, трети се замерят с торти, четвърти правят номера на приятелите си или се търкалят по пода (за справка – предизвикателството на Джими Фалън с хаштаг #tumbleweedchallenge). Сериозните теми и активизмът са доста по-слабо застъпени, но периодично стават „вирални“ именно клипове, свързани с глобалното затопляне, опазването на околната среда, насилието, дискриминацията, неравенствата, хомо- и трансфобията и др.

 

 

Е. и М. са ученици в седми клас в столично средно училище. Тя е на 12, той на 13. На въпроса колко души в класа им имат TikTok, отговарят: „Почти всички.“ А колко имат Facebook? „Двама-трима души. Преди бяха повече, а тези, които още ползват, имат профили, за да общуват с родителите си.“ По-активен от двамата е М., а профилът на Е. не е публичен – тя заснема клипчета, които не са видими за никой друг, освен за нея – „просто за забавление“. Казва, че е попадала на видеа, свързани със социални теми – показват се във фийда ѝ, тъй като са придобили популярност. В класа на четвъртокласника Н. има няколко момичета, които също използват приложението.

Съгласно правилата за ползване на социалната мрежа минималната възраст на потребителите му е 13 години,

а профилите на лица под 18 години следва да са одобрени от родител или настойник. В началото на 2019-та обаче Федералната комисия по търговията (FTC) наложи на TikTok рекордна глоба в размер на близо 6 млн. долара във връзка с установено незаконно съхраняване на информация за лица под 13-годишна възраст в нарушение на Закона за защита на онлайн неприкосновеността на децата (COPPA).

Макар възрастовата група 16–24 г. да съставлява 41% от потребителите на приложението, а най-популярният профил да е на 17-годишната американка Лорън Грей с над 35 млн. последователи, в тази социална мрежа пребивават и десетки милиони възрастни. В TikTok се изявяват американски знаменитости като Кейти Пери, Рийз Уидърспуун, Уил Смит, скейт легендата Тони Хоук… Както и една немалка част от редакцията на „Уошингтън Поуст“.

Към днешна дата активните потребители на TikTok са над 500 млн. души (повече от тези на платформи като Reddit, Pinterest, Twitter, Linkedin, Snapchat) от 155 държави, а броят на свалянията на приложението надхвърли 1,5 млрд. За сравнение, на Instagram му отне шест години, за да достигне същия брой активни потребители, а на Facebook – близо четири.

Приложението стартира в Китай през 2016 г. под името Douyin – версия, предназначена само за тамошния пазар, в която съдържанието на публикациите задължително преминава през филтрите на китайските власти. Година по-късно социалната мрежа се клонира в ориентирания към световните пазари TikTok. Средното време, което потребителите прекарват в платформата на ден, е 52 минути, което също е важен показател от гледна точка на рекламодателите и инвеститорите (макар че на този етап TikTok, за разлика от Douyin, не монетизира от платена реклама, а от екстри, които потребителите могат да купуват директно през приложението).

Нито технологичните компании в Силициевата долина, нито американските власти могат да останат безразлични към обстоятелството, че

над 26 милиона от активните месечни потребители на китайската платформа са американски граждани,

като само през първото тримесечие на годината броят им се увеличи с над 13 млн. души, 60% от които са под 24-годишна възраст. Това е най-сваляното приложение в App Store и Google Play (с общо над 110 млн. сваляния в САЩ), а пазарната му оценка, обявена през октомври 2018 г., е 78 млрд. долара. Наред с TikTok, ByteDance притежава най-популярния агрегатор на новини в Китай (Toutiao) и се подготвя за първично публично предлагане на акции в Хонконг в началото на 2020 г.

Рязкото увеличаване на броя на потребителите на TikTok на западните пазари през 2018 г. си има своето обяснение, a именно придобиването от ByteDance на базираната в Санта Моника, Калифорния, социална мрежа Musical.ly и преливането на около 100 млн. регистрации от едната в другата платформа. Tази сделка за 1 млрд. долара и фактическите последици от нея дават половината отговор на въпроса защо през последните няколко месеца

експанзията на този китайски продукт се гледа под лупа от американското правителство и е обект на журналистически разследвания и от двете страни на океана.

В началото на ноември стана ясно, че Комисията по чуждестранни инвестиции в Съединените щати (CFIUS) към Министерството на финансите стартира т.нар. „преглед с оглед на националната сигурност“ във връзка с придобиването на Musical.ly. Тази сделка предизвиква опасения за прехвърляне на данните на американските потребители на сървърите на ByteDance в Пекин. Има опасения и за нарушаване правото на свобода на изразяване (цензура на постове по политически теми). Задействането на процедурата стана, след като лидерът на демократите в Сената на САЩ Чък Шумър и сенаторът от Републиканската партия Том Котън поискаха разследване на рисковете, които TikTok представлява за национална сигурност. В писмо до директора на националното разузнаване двамата изразяват тревога и от евентуална чуждестранна намеса в американската политика чрез пропагандни кампании, реализирани с приложението.

Малко по-рано този месец изпълнителният директор на TikTok Алекс Жу заяви в интервю за „Ню Йорк Таймс“, че Китай няма юрисдикция над съдържанието в приложението и че данните за потребителите не се споделят нито с китайските власти, нито дори с ByteDance. По официална информация данните на всички потребители на платформата се съхраняват във Вирджиния, САЩ, с резервни копия на сървъри в Сингапур. Запитан какво би направил, ако лично Си Дзинпин поиска от него да премахне определено съдържание в TikTok, Жу твърди, че би отказал. Същевременно анонимен източник, запознат с информацията, събрана от CFIUS, разкри, че

Жу вече е пряко подчинен на изпълнителния директор на ByteDance в Пекин, а не на заемащия аналогична длъжност в Douyin.

За да оперира дадено приложение на китайския пазар, то трябва да бъде проверено и одобрено от китайското Министерство на индустрията и информационните технологии и да се съобразява със строгите норми на китайските власти. Това означава, че единственото съдържание, което е достъпно за китайските потребители, трябва да представя китайското правителство в положителна светлина и да отговаря на определени морални норми; а всичко, което намирисва на бунт и може да се тълкува като неуважение към партията или проява на анархизъм, бива филтрирано.

Пример за това е премахването от Douyin на всяко съдържание, в което се споменава Прасето Пепа, тъй като в Китай образът на британския анимационен герой се асоциира с т.нар. „шъ хуей жън“ (shehuiren) – понятие, което се използва за представители на подривни субкултурни течения (като синоним на гангстери, хулигани).

Каква е причината в TikTok да има толкова малко видеоклипове, свързани с протестите в Хонконг, които доминират във водещите заглавия на международните издания от месеци,

питат се и от „Уошингтън Поуст“, и републиканският сенатор Марко Рубио. Месец преди писмото на Шумър и Котън той също поиска от CFIUS да направи проверка за усвояването на Musical.ly, след като именно CFIUS осуети продажбата на MoneyGram на китайската компания Ant Financial и принуди друга китайска компания да се откаже от контрола над приложението за гей срещи Grindr. В тази връзка Рубио написа в Twitter, че „всяка платформа, собственост на компания в Китай, която събира огромни количества данни за американците, е потенциална сериозна заплаха за нашата страна“. Критик на TikTok, разбира се, е и Марк Зукърбърг, който през 2018-та пусна неуспешен клонинг на TikTok, наречен Lasso, и също е на мнение, че китайският социално-медиен експорт налага цензура върху потребителите си извън Китай.

Според вътрешни документи, придобити от „Гардиън“, в които са описани правилата на модериране на съдържанието в TikTok, видеоклипове, в които се споменават теми табу в Китай, като протестите от 1989 г. на площад Тиенанмън, тибетската и тайванската независимост и духовната практика Фалун Гонг, подлежат на цензуриране. Бивш модератор на съдържание за платформата обаче твърди в интервю за „Ню Йорк Таймс“, че

мениджърите в Съединените щати са инструктирали модераторите да скриват видеоклипове, които включват всякакви политически послания или теми, а не само тези, свързани с Китай.

От ByteDance изтъкват, че тези правила, съгласно които цензурираното съдържание може да бъде премахнато или показването му да бъде ограничено само до потребителя, който го е създал, вече не са валидни. Те са били актуализирани през май, преди началото на настоящите протести в Хонконг, и действащите сега не се отнасят за конкретни държави или проблеми. Основната цел на строгите правила в началото е била приложението да се използва предимно за забавление, но с разпространението на TikTok в световен мащаб е направена преоценка на подхода към съдържанието и са наети местни служители „с разбиране за нюансите на всеки пазар“, казва се още в коментара на ByteDance.

За цензура върху съдържанието и по-конкретно върху постове, свързани с китайската политика, свидетелства актуален случай с блокиране на профила на американска тийнейджърка. В няколко последователни клипчета, „замаскирани“ като демонстрация на поставяне на изкуствени мигли, 17-годишната Фероза Азис обвинява Китай за затварянето на уйгури (тюркска народност, обитаваща Северозападен Китай) в „концентрационни лагери“ и призовава да се повиши осведомеността за „следващия Холокост“. За съдбата на хилядите уйгури, задържани против волята им, индоктринирани и измъчвани в мрежа от лагери в северозападната китайска провинция Синдзян, светът научи от съвместно разследване на 17 медии, в т.ч. The New York Times, Le Monde и El Pais. Преди да бъдат свалени, постовете на тийнейджърката са изгледани повече от 9 млн. пъти.

Представители на TikTok взеха отношение по случая, твърдейки, че профилът на Фероза е бил блокиран не поради критиката ѝ към Китай, а защото с друг свой профил в приложението, достъпван от същото устройство, е нарушила правилата за ползване, включвайки изображение на Осама бин Ладен в свой пост. Впоследствие от платформата се извиниха на Фероза Азис за случая и по-специално за премахването на клиповете поради „човешка модераторска грешка“.

Проблемът с непрозрачността на модерацията на съдържание и на алгоритмите, чрез които се филтрират и „курират“ постовете в приложението, не се ограничава само до тази социална мрежа.

Същото важи за личните данни на потребителите, използването им за т.нар. профилиране и насочване на платени съобщения, включително и политическа реклама. Това, което отличава TikTok от Facebook, Instagram или Twitter, е аудиторията – предимно деца, и китайското ДНК на тази платформа. От това какви мерки ще бъдат взети за защита на цифровите и човешките права и за повишаване на медийната грамотност на потребителите на TikTok, зависи до голяма степен в каква среда ще растат, общуват и изграждат култура на участие, гражданска ангажираност и критично мислене новите поколения.

Хубаво е да се говори с децата. Вкъщи, в училище, чрез съобщения, ако щете (някои предпочитат). Спокойно и с разбиране, но най-вече – с искрен интерес към това, което ги вълнува, и с уважение към начина им на изразяване и взаимодействие с останалите. Да се гледа на TikTok като на следващия „Син кит“ е нелепо и неправилно. Също така неправилно е да се възприемат тийнейджъри на 15–16 години като твърде незрели, за да бъдат въвлечени в по-сериозни теми като политическото потисничество, цензурата, погазването и понякога трудните баланси на основните човешки права.

Заглавно изображение: pxhere

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Интелектуални инфлуенсъри

Post Syndicated from Огнян Касабов original https://toest.bg/intellectual-influencers/

Единбург – северната Атина. Шотландската столица си избира този бранд след небивалия разцвет на науките, познат ни като Шотландското просвещение от XVIII век. Най-натрапващата се прилика между двата града днес е, че са заплашени да паднат жертви на съвременния overtourism. Ρожба на евтините полети и Airbnb, прекомерният туризъм е само едно от пъстрите проявления на т.нар. gig economy, най-новата форма на капитализма, на свой ред родил се на гордия Албион през същия този XVIII век.

Тази година Шотландската национална библиотека организира чудесна изложба, ознаменуваща 300 години от онази славна епоха. Влизаш и веднага се озадачаваш: над познавателната карта на сложните интелектуални връзки между различните просвещенци те посреща недвусмисленият надпис „Интелектуални инфлуенсъри“.

Интелектуални инфлуенсъри

Иронията е очевидна. Ситуацията нагледно демонстрира доколко се е променила реалността около онова, което именно от Просвещението насам наричаме „публична сфера“. Тогава учените мъже (да, почти само мъже) са се обръщали към свободната преценка на четящата публика или дори на човечеството – един акт, поне като идея стремящ се да бъде максимално отворен и включващ. Съвременният инфлуенсър, напротив, таргетира добре преценени групи потребители с послания, целящи да продадат продукт или да моделират нагласи.

За да си послужим с друго стереотипизиращо клише: шотландците са прочути с чувството си за хумор. То не беше подминало кураторите на изложбата. Така например избраният том от първото издание на прочутата „История на Англия“ от философа Дейвид Хюм беше разгърнат тъкмо на епизода с екзекуцията на Чарлз I. Намигване към консерватизма на ужасения от това деяние Хюм или към сегашната политическа ситуация на Острова?

Умните изложби не излагат артефакти или портрети – те оживяват предметите, идеите и хората от отминали времена. Със сигурност жив е приятелят на добрия Хюм, най-известният днес представител на Шотландското просвещение – Адам Смит. Първият теоретик на капитализма, основоположникът на съвременната икономическа наука. Уви, подобен живот е твърде често някак призрачен. Великите умове могат да станат бледи сенки на себе си в ръцете на идните поколения, които понякога свеждат мислите им до няколко клиширани идеологеми. Нещо повече,

насочвани от невидима ръка да съдействат за една цел, която съвсем не е влизала в техните намерения, значимите учени създават съдържание за интелектуалните упражнения на бъдещите инфлуенсъри.

Съдбата на стария Смит е въплъщение на тази донейде меланхолична истина. Сред онези, които промотират любимите си идейни продукти, призовавайки неговия дух, ще срещнем два типа. Първият е твърде интелектуално несъстоятелен, за да му отделяме много време и място, но все пак няма как да не го споменем. Това са либертарианците.

Човек трябва или изобщо да не е чел „Богатството на народите“, капиталния труд на Смит, или да е изключително недобросъвестен, за да твърди, че според шотландеца пазарът може да се саморегулира, а още по-малко – че може да даде основата на пълноценен обществен модел. Смит наистина е против държавното управление на икономиката, но съвсем ясно подчертава, че оставен сам на себе си, пазарът има тенденцията да образува олигополи, да декласира и маргинализира големи групи от хора и да създава куп други несправедливости. Затова според него добрата работа на капиталистическата икономика зависи от умната държавна регулация.

На пазара на идеите обаче излиза и втори тип интелектуални инфлуенсъри: този на моралистичните либерали. Те четат не само „Богатството на народите“, но и основополагащата за социалнополитическата мисъл на шотландеца „Теория на нравствените чувства“. Съответно

те знаят, че за Смит в основата на човешката мотивация стоят емпатията и чувството за достойнство – и затова припомнят, че отговорното капиталистическо общество не бива да ги неглижира.

Подобен текст публикува неотдавна Даниел Смилов в „Дойче Веле“. В него той ни подканя да размислим как ли би коментирал Смит съвременна Източна Европа 30 години след началото на Прехода. Той предполага, че за философа икономист обезпокоително би било сравнително печалното състояние на онова, което можем да наречем с малко старомодния, но значим израз „гражданска добродетел“ или „обществен морал“.

На изток вече изградихме институциите на либералната демокрация и на пазара, но така и не успяваме да ги оживим със съдържание, идващо от едно будно демократично съзнание, и с политическо действие, което да не бъде само пропазарано, а и в достатъчна степен солидарно. Защо това е така, се пита Смилов.

Наследството на Шотландското просвещение действително може да ни помогне да отговорим на подобен въпрос. Защото една от характерните черти на това интелектуално движение е как осмисля морала и политическия живот във взаимовръзката им с икономиката и социалните разслоения.

Последното е от ключово значение. Ако бяхме чели Смит по-внимателно, както призовава Даниел, нямаше да си позволяваме да твърдим, че нашите общества са „по-богати и успешни от когато и да било в историята си“. Щяхме да знаем, че богатството и успехът не са абсолютни стойности, а функции на разделенията и неравенствата както вътре в обществото, така и между близките една на друга страни. А от възприятията за тези неравенства идват и чувствата за (не)справедливостта в даденото общество и за съпринадлежността с него. Да чуем самия Смит:

Няма съмнение, че не може да процъфтява и да бъде щастливо едно общество, далеч по-голямата част от членовете на което са бедни и нещастни. Освен това справедливостта изисква онези, които хранят, обличат и осигуряват жилища за целия народ, да получават такъв дял от продукта на собствения си труд, че сами да бъдат сносно нахранени, облечени и осигурени с жилище.

Този пасаж използвахме с Ваня Григорова и Ивайло Атанасов като мото на доклада ни за последствията от 10 години плосък данък в България. Ето, някои от институциите ни също не са по „западен“ модел: структурата на данъчната ни система прилича по нещо на тази в Русия, по друго – на тази в Туркменистан. И това, разбира се, не е заради някаква „ориенталщина“, а заради десетилетия радикално пропазарна пропаганда.

Резултатът от тази и други политики: държавата в ЕС с най-високи нива на подоходни, образователни и културни неравенства и разбира се – с най-голям процент бедни. Богатството на народите твърде често не е богатство за народа и България е чудесна демонстрация за това. Когато образованието постоянно бива „оптимизирано“ и „приспособявано към потребностите на бизнеса“ (както диктуват въпросните пропазарни възгледи), се създават предпоставките именно за продължаващото декласиране и лишаване от умения на хората от по-ниските социални слоеве – процеси, така силно критикувани от Смит. За достъпа до здравни грижи не е нужно да добавяме.

В тази ситуация да се хвърля някакъв морален укор върху обществения дух и съпричастност е най-меко казано неподобаващо. Както отбелязва другият голям Адам на Шотландското просвещение – историкът и протосоциолог Адам Фъргюсън, установяването на икономическата рационалност като централен принцип в обществото може лесно да доведе едновременно до затъпяването на огромното мнозинство и разглезването на един отбран елит.

Процесите в днешния капитализъм правят този елит все по-тесен. Този процес няма нищо общо с някакви предполагаеми източноевропейски пороци в обществения морал.

Просто в някои страни от нашия регион дерегулацията достигна впечатляващи размери, които Западът се налага вече да догонва. Но и там лидерите на новата икономика, стремяща се да колонизира общество и държава, са точно обратното на образци за солидарност. Всички знаем за потресаващите условия на труд не само сред обикновените складови работници, а и сред белите якички в Amazon.

Някои от думите на Смит наистина може да звучат пророчески за постсоциалистическите общества. Но това е до голяма степен така и защото те са писани в епохата на „дивия“ капитализъм, неограничен от бариерите на социалната политика – подобен на който виждаме да се възражда днес. Да не забравяме: шотландските просвещенци, подобно на нас, са съвременници на един голям преход. Тогавашна Шотландия се преобразява от „традиционно“ в пазарно общество, с всички съпътстващи сътресения.

Това е времето на травматичните разчиствания в планините на шотландския Север, но и в останалата част на страната. След като земята се превръща в инструмент за печалба, огромни маси хора са принудени да се струпат в индустриализиращите се градове, други емигрират отвъд океана, трети просто измират. Разбира се, през това време апологетите на извършващото се тръбят как британското общество е по-богато и по-успешно от когато и да било в историята си. И да укоряват простолюдието за разпуснатите му нрави. Но общественото разслоение преминава в противопоставяне и не след дълго, през XIX век, ще се превърне в противоборство.

Прочутият „Опит върху историята на гражданското общество“ на Фъргюсън заключава с разсъждение за тиранията, потискаща политическото и икономическото въздигане на голямото множество и водеща до социална дезинтеграция. Това може да бъде доминацията на самозабравилата се държавна власт, както и не по-малкият деспотизъм на икономическите сили. Добре знаем как между тях е съвсем възможна и симбиоза: олигархията. Нека спрем да се самозалъгваме, че тя е само източен патент.

Но с обществената развала, пише Фъргюсън, идва и разомагьосването: рухването на легитимността на дотогавашните властови структури.

Хората в завладяната държава осъзнават, че няма какво да губят, освен живота си, и излизат на открит бунт.

Това все по-често се наблюдава по цял свят – от „жълтите жилетки“ във все по-антисоциалната Франция, през размириците в неолибералното Чили, до възраждането на синдикалното движение в Съединените щати.

През това време интелектуалните инфлуенсъри продължават да маркетират вълшебната сила на свободната икономика и да уверяват своите последователи, че всичко е в общи линии готино, особено пък ако можехме чудодейно да добием малко по-висок обществен дух. Те надали си дават сметка, че в определен аспект са прави: по-силният обществен дух наистина означава повече солидарност, но това ще доведе не до друго, а до събарянето на сегашната система.

Заглавна снимка: Първото издание на „Богатството на народите“ от Адам Смит © Огнян Касабов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Американски пай за Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/amerikanski-pay-za-borisov/

Изглежда, че Бойко Борисов може да реши задачката за руския газ и втората АЕЦ в Белия дом. С американски жокер.

Сигурно е, че енергетиката ще бъде основната тема на първата му официална среща на 25 ноември с президента на САЩ Доналд Тръмп. Но във Вашингтон Борисов идва на крилете на изтребителите F-16 Block 70. Нека просто кажем, че тази сделка за 1,2 млрд. долара, платени накуп, му отвори вратата.

Енергетика, енергетика и пак енергетика

За всичко това се постара да научим американската посланичка в България Нейно превъзходителство Херо Мустафа, която буквално от момента на пристигането си разви невиждана досега публична активност. Даде няколко интервюта, срещна се с патриарха, с министрите на енергетиката и на икономиката и се остави да бъде показана как е прегръщана от Борисов и се вози в премиерския джип. Посолството на САЩ се постара да покаже и човешкото лице на Херо Мустафа – като майка и съпруга, прегърнала дъщерите си, как играе хоро, как се разхожда из столичния център и обикаля Рилския манастир. Дали тази open-minded политика ще се запази и по време на мандата?

Това, което вече знаем, е, че Херо Мустафа се постара да даде гласност на темите, които ще бъдат обсъдени в Белия дом: България да се превърне в истински енергиен хъб; алтернативите за ядрената енергетика; eнергийната сигурност чрез диверсификация; военната модернизация и F16; програмата за безвизово пътуване до САЩ.

Газовият пазар вече не е същият

Във Вашингтон номерът на Борисов с двете тръби, от които по едната щял да тече американски, а по другата руски газ, няма да мине. В Белия дом се интересуват само от едната – газовата връзка с Гърция, която Херо Мустафа подчерта в поне три от срещите си. В последните няколко седмици и българският премиер зачести с употребата на „диверсификацията“ в публичните си изяви и с обещанията „от догодина да доставяме втечнен газ от пет страни“.

Откакто България внесе тази година първите количества втечнен природен газ от Гърция на цени, по-ниски от газпромските, руското синьо гориво вече не изглежда така безалтернативно за най-бедната и най-зависима от него страна в ЕС. За 2019 г. общият внос на втечнен газ, предназначен главно за битови нужди, е близо 400 милиона куб. м. Това надвишава с малко над 10% от годишното потребление на България, което е около 3 млрд. куб. м. Но пробивът е направен.

Американската компания Cheniere е производител на близо половината от доставения втечнен газ и пак тя проявява интерес към резервиране на капацитет от интерконектора между Гърция и България, чието строителство най-сетне започна. През него догодина в България трябва да постъпват договорените 1 млрд. кубика азерски газ годишно, а по-късно – и със средиземноморски произход.

Освен това Cheniere прояви интерес да захранва бъдещия терминал за втечнен газ край Александруполис, в който акционер с 20% ще е и „Булгартрансгаз“. Борисов го гарантира пред американския посланик в Гърция Джефри Пайът по-рано този месец в Солун.

Капацитетът на действащия сега терминал Ревитуса в Гърция е за 5 млрд. куб. м годишно, а на бъдещото съоръжение край някогашния Дедеагач – 5,5 млрд., като заявеният от фирми интерес за резервиране двукратно го надхвърля.

Дадена дума – хвърлен камък

На Борисов най-вероятно ще му се наложи да даде гаранции, че проектите, осигуряващи доставки на газ, различен от руския, ще бъдат с приоритет пред тръби като „Турски поток“, наричан „Балкански поток“ eдинствено от българските управляващи. Защото досега изглеждаше, че е обратното. За да „спечели“ транзит на руски газ през своя територия, държавната компания се задейства в рамките на броени месеци, построени бяха 11 км газопровод до границата с Турция, който да свърже българската газова система с „Турски поток“, и се намериха 75 млн. евро за компресорната станция „Странджа“.

Гаранциите от страна на Борисов в Белия дом ще изискват и определени действия. „Булгартрансгаз“ трудно ще се справи хем с финансиране на тръбата за руския газ, хем с осигуряване на средства за акционерна вноска в компанията за терминала в Александруполис. Държавната фирма вече изтегли 200 млн. евро кредити заради „Турски поток 2“, макар да не е напълно сигурно захранването му с газ, нито зелената светлина от ЕК. „Шапката“ на държавната енергетика – Българският енергиен холдинг, е достатъчно обременен със задължения, за да поеме нов дълг.

И в тая енергийна шарада – Украйна

Украйна е другият невидим играч, освен Русия, който ще присъства на разговорите в Белия дом. От една страна, Европейската комисия, посредник в газовите преговори между Киев и Москва, се стреми към запазване на транзита на руски газ за Европа през Украйна – или поне на част от него, тъй като украинският бюджет би изгубил значителни приходи.

Със сигурност до края на декември вариант ще се намери. Дали ще бъде този на „Газпром“, който предлага директни покупки на 15 млрд. куб. м синьо гориво и транзит за една година, или украинското предложение за по-дълъг срок на договора – още не е ясно. Но в края на декември изтича транзитният договор за руски газ през Украйна, който пълни със синьо гориво и Трансбалканския газопровод през България. Има някакви шансове този транзит да продължи.

Но Украйна стана актуална и поради друга причина. Според противниците на Тръмп – демократите, той е предложил на избрания т.г. държавен глава Владимир Зеленски да разследва какви ги е вършил бившият вицепрезидент Джо Байдън в Украйна в замяна на деблокиране на военна помощ от 400 млн. долара за Киев. Байдън е един от кандидатите на Демократическата партия за президентската кампания догодина. През май 2014 г. Хънтър Байдън, най-малкият син на вицепрезидента на САЩ, е бил назначен за член на Борда на директорите на най-големия частен производител на газ в Украйна – Burisma Holdings. По-рано същата година прозападно правителство начело с милионера Петро Порошенко взе властта в бившата съветска република.

Зеленски е пред труден избор, а дори не са изтекли първите двеста дни от мандата му. Засега 41-годишният актьор, нашумял с телевизионния сериал „Слуга на народа“, където играеше президент на Украйна, се пази да бъде въвлечен в президентската кампания в САЩ, като същевременно се опитва да балансира отношенията с друг хегемон – Русия.

С „Турски поток“, с неслучилия „Южен поток“ и „Северен поток 2“ Русия се опитва да игнорира Украйна като основен транзитьор за руския газ към Европа. В момента това е неприемливо и за Брюксел, и за Вашингтон. Но българските управляващи май играят за руската команда.

ТАСС съобщи тази седмица, че пускът на „Северен поток 2“ се премества за средата на 2020 г., след като за целта първоначално бе обявен за края на тази. Новината дойде, след като американският сенатор републиканец Тед Круз обяви, че Съединените щати могат да задържат влизането в експлоатация на тръбата поне с година заради санкции срещу компаниите в проекта. Става въпрос за една конкретна компания – Allseas, осигуряваща дълбоководен кораб за полагане на тръби по дъното на морето. Ако Вашингтон не успее да спре тръбата, след три месеца газопроводът ще е завършен. Подобни заплахи от американска страна бяха отправяни и към „Турски поток“. Според Круз „Северен поток 2“ представлява „сериозна заплаха за националната сигурност на САЩ и нашите европейски съюзници“.

Договорът на България с „Газпром“ е за доставки на 2,9 млрд. куб. м до 2022 г. с клауза take or pay – тоест длъжни сме да платим цялото количество, независимо колко от него използваме. Големият въпрос е какво ще направят сега българските управляващи. Едва ли ще се осмелят да постъпят като Полша, чиято газова компания обяви, че се отказва от руския газ след изтичането на договора с „Газпром“ също през 2022 г. Надяваме се да разберем след американската визита на Борисов.

На среща с Американската търговска камара вчера посланик Херо Мустафа обяви, че очаква президентът Тръмп и българският премиер да си говорят и за „върховенството на закона“, наред с изброените вече приоритети.

Ще работя с българското правителство и гражданското общество в борбата с корупцията и за подобряването на върховенството на закона… Изграждането на силна демокрация изисква постоянна работа в защита на върховенството на закона и свободата на медиите. Само когато могат да бъдат чути всички гласове, когато гражданите вярват в своето правителство и неговите институции, една държава и една икономика могат да постигнат пълния си потенциал,

заяви посланик Херо Мустафа пред Камарата.

Покрай визитата на Борисов в САЩ излезе една лека задявка с бившия Втори в ГЕРБ Цветан Цветанов, известен с чести визити отвъд Океана, понастоящем глава на Евроатлантически център за сигурност. На 1 ноември в интервю по bTV премиерът, уж на шега, каза, че „той [Цветан Цветанов, б.р.] сега е в САЩ – като се срещна с президент Тръмп на 25 ноември, ще разбера какво е правил в Щатите“.

На бас, че няма да попита.

Заглана снимка: © Arno Mikkor

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Поредното спасяване на ТЕЦ „Марица-изток 2“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maritsa-iztok-2/

Анализ на дейността и финансовото състояние на ТЕЦ „Марица-изток 2“ за първите девет месеца на 2019 г. показва, че дружеството е пряко засегнато от новите изисквания на Европейския съюз, продиктувани от приетото Парижко споразумение, както и от процесите, свързани с увеличаване на дела на чистата енергия и предстоящото обединение на енергийните пазари. Затова дружеството не е в състояние да покрива със собствени средства разходите си и разчита основно на финансовата и оперативната подкрепа на Българския енергиен холдинг (БЕХ).

Досега централата има натрупана загуба от 800 млн. лв. и дългове за 1,5 млрд. лв.

Основната причина за увеличаване на задълженията е закупуването на въглеродни емисии. За деветте месеца на годината за тях са платени 257 млн. лв. (при 332 млн. лв. за цялата 2018-та). Тук е важно да се уточни, че сега централата работи с едва 1/3 от мощностите си и с натовареност от 457 мегавата към 13 ноември. В противен случай тежестта на емисиите би станала непоносима за БЕХ.

Въпреки намаленото производство на електроенергия и финансовия колапс обаче няма съкратени работни места и те остават 2400 – несравнимо повече, отколкото са в двете частни електроцентрали в комплекса „Марица-изток“. През този период няма информация и за принудително излизане на работници в отпуск, а за заплати дружеството е платило над 84 млн. лв.

Повече от 5,5 млн. лв., отчетени като „инвестиции“, са отишли и за издръжката на старозагорския футболния клуб „Берое“,

регистриран като дъщерно предприятие на ТЕЦ „Марица-изток 2“. Очевидно за да бъде задоволено егото на определени лица от управляващите в региона, губещо държавно търговско дружество си позволява лукса да издържа футболен отбор, който при това по никакъв начин не възвръща вложените в него средства.

Докато Европа определя в дати края на въглищната индустрия, България продължава да залага на дългосрочното използване на въглищните централи, които осигуряват около 48% от производство на електрическа енергия и са гарант за енергийната сигурност на държавата и за конкурентоспособността на икономиката ни. Това обуславя и ролята на местните лигнитни въглища от Източномаришкия басейн като стратегическа суровина за енергетиката ни. Но ако продължава да трупа задължения с такива темпове, дори и при минимално натоварване на мощности в осемте си енергоблока, ТЕЦ „Марица-изток 2“ ще фалира. А след себе си ще повлече и БЕХ, който не може да продължава да финансира централата и да закупува въглеродните ѝ емисии, чиято цена се покачва непрекъснато.

За да се задържи над водата, дружеството поиска увеличаване на цената на електроенергията на регулирания пазар от юли тази година на 147,87 лв. за мегаватчас. То подаде и искане за компенсиране на разходи като част от критичната инфраструктура в енергетиката в размер на половин милион лева, което не беше прието от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Пред „Тоест“ председателят ѝ Иван Иванов заяви, че

КЕВР няма да допусне да се повишат цените на тока заради въглеродните емисии.

Министерството на енергетиката търси начини да капитализира дълга от 600 млн. лв. на ТЕЦ „Марица-изток 2“, тоест БЕХ да увеличи капитала на централата. Според министър Теменужка Петкова така би постъпил всеки инвеститор в условията на пазарна икономика: „Считаме, че това не е държавна помощ, и сме изложили мотивите си пред ЕК“, коментира тя и посочи, че ако оттам поискат документи, за да видят как холдингът ще спечели от капитализирането на дружеството, такива ще бъдат предоставени. В Брюксел настоявали най-вече да разберат как във времето то ще възстанови тази „инвестиция“.

В четвъртък в Раднево, след „откриването“ на два нови багера във въгледобивното дружество, министър Петкова не отговори на въпроси на журналисти, свързани с темата, но препотвърди позицията на държавата, че в следващите години ще разчита на енергията от въглища. Това е отразено в няколко много важни документа, които ще бъдат изпратени до края на годината в ЕК, на първо място – в интегрирания план „Климат – енергетика“.

В близко бъдеще предстои да влезе в сила и регламент на ЕК с ново ограничение за въглищни централи, които емитират повече от 550 грама въглероден диоксид на киловатчас. За вече съществуващите мерките ще започнат да се прилагат едва от 2025 г., тоест

след 6 години топлоелектрическите централи вече няма да имат право на субсидии и държавна помощ. За такава обаче Комисията приема и заплащането на студения резерв,

който трябва да осигурява електроенергия за системата в пикове на търсене. България продължава да работи по тази схема от години и в началото на август, след като спечелиха търговете на Енергийния системен оператор (ЕСО), Ахмед Доган и Христо Ковачки си поделиха 52 от общо 56 млн. лв. за поддържане на студения резерв. Той е стратегически, но според Меглена Антонова от „Грийнпийс – България“ държавата ни никога не е уведомявала Европейската комисия за прилагането на този механизъм.

Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР) излезе през юли със становище, че българските предприятия получават най-скъпата електроенергия в Европа. Няколко месеца по-рано от Асоциацията припомниха как през мразовития януари на 2017 година държавата бе принудена да спре износа на ток, за да се осигури вътрешното потребление. И така пое задълженията на централите, на които се плащат милиони левове годишно за студен резерв.

На кръгла маса в Института по енергиен мениджмънт определиха Механизмите за капацитети като част от бъдещия пазарен модел на България. Те може да са различни, но всеки един от тях е по-широка платформа, отколкото студения резерв, и в нея могат да участват повече енергийни дружества. Освен това те създават предвидимост за работата на централите за няколко години напред. Механизъм за капацитет у нас ще поддържа съществуването на топлоелектрическите централи и свързания с тях въгледобив – разбира се, ако ЕК не възрази. Той ще стабилизира системата временно, до пълната либерализация на енергийния пазар. Която, ако се осъществи в България сега, голяма част от дружествата ще фалират.

Правителството успя да осигури безсрочна дерогация за ТЕЦ „Марица-изток 2“, която не може да покрие нормите на Директивата за големите горивни инсталации. От сдружението „За Земята“ обаче оспорват разрешението, дадено от Изпълнителна агенция „Околна среда“, пред Административния съд в Стара Загора.

„Грийнпийс – България“ оспорва анализа, върху който се базира дерогацията и в който се стига до извода, че ползите от модернизирането на централата ще са изключително ниски. От организацията смятат, че причината за толкова нисък резултат на ползите е поредица от грешки в методологията и фактът, че се разглежда влиянието от дейността на централата само в радиус от 45 км. Анализ на зелените неправителствени организации доказва

трансгранично (чак до Солун) и вторично замърсяване

след взаимодействието на серния диоксид с други елементи от атмосферния въздух, от които се образуват най-фините прахови частици. В анализа се прогнозира, че емисиите от ТЕЦ „Марица-изток 2“, позволени съгласно дерогацията, вероятно ще доведат годишно до приблизително 420 преждевременни смъртни случая и 90 случая на новородени с ниско тегло поради излагане на ФПЧ2.5 и азотен диоксид.

Други въздействия включват 190 нови случая годишно на хроничен бронхит при възрастни, 1000 случая – на бронхит при деца, 20 деца дневно, страдащи от астма и бронхитни симптоми, и 1300 души на ден с респираторни инфекции, включително 170 загубени работни дни поради излагане на замърсяване на въздуха от централата. Очакват се и 300 случая на хоспитализиране всяка година на хора с респираторни и сърдечносъдови заболявания.

Прeз мaрт дo cъдeбния cъcтaв e изпрaтeнa мoлбa зa присъединяване (като зaинтeрecoвaни cтрaни по делото) на Гeoргиoc Пacчaлидиc – гражданин от Кавала, и на Thе Grееn Tаnk – нeпрaвитeлcтвeнa oргaнизaция в Гърция. Те настояват, заради застрашеното здрaвe нa хoрaтa в ceвeрнaтa чacт нa страната им, по дерогацията на централата да се проведe консултация между България и Гърция.

Дали разрешената от Изпълнителна агенция „Околна среда“ отмяна на изискванията в Директивата за големите горивни инсталации в ЕК ще остане в сила за ТЕЦ „Марица-изток 2“, или ще бъде прекратена, зависи от решението на съда. Но дори и да продължи да работи в условията на сегашните норми за вредни емисии с оптимизирани разходи и персонал, както и с по-малко натоварени мощности, дружеството ще продължи да плаща за въглеродните емисии. За които държавният Енергиен холдинг не може да осигурява безкраен финансов ресурс.

Как ще развиват енергийните си сектори след края на въглищната ера, в някои европейски страни мислят от години. И не само мислят, а някои предложиха и приеха планове за действие с конкретни дати за поетапно затваряне на централи и за алтернативна заетост на освободените работници. Въпреки това много държави в ЕС продължават да разчитат в голяма степен на изкопаеми горива, а правителствата им отстъпват от водещата си роля в борбата с изменението на климата.

Българската държава закъсня драматично с предлагането на нови политики за поетапна декарбонизация на индустрията ни.

Палиативните мерки ще облекчат временно агонията, но няма да решат проблемите на въглищната индустрия. А според експерти от Центъра за изследване на демокрацията в националния ни план за енергетика и климат липсват амбиция, дългосрочна перспектива и ясна визия за посоката на българския енергиен преход.

Сега правителството има две възможности за избор. Едната е да предприеме драстични съкращения на енергетици, а след това, заради намаленото потребление на въглища – и на миньори. Втората – да увеличи цената на електроенергията, което и бездруго ще стане след либерализацията на енергийния пазар. А въглеродните емисии оскъпяват непосилно тока, произвеждан от местните лигнитни въглища в енергийния комплекс „Марица-изток“.

Който и сценарий да изберат управляващите, той ще доведе до масови синдикални и граждански протести. Които могат да съберат енергия и да съборят кабинета. Всичко е въпрос на време.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж във връзка с пожар на сероочистващата инсталация на ТЕЦ „Марица-изток 2“ през юни 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За бога, братя, не боледувайте. Яжте пица

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/budget-2020/

Във времената, когато всички обичаха Бойко Борисов, първият финансов министър на ГЕРБ Симеон Дянков оприличи бюджета на пица – и така ѝ тръгна на метафората. В първия мандат – постна пица, в третия – с пармезан и шунка.

Шунката не е за всички, независимо какви ги говори председателката на Комисията по бюджет и финанси в 44-тото Народно събрание Менда Стоянова (ГЕРБ). Тя казва също, че догодина „държавата ще похарчи толкова, колкото и ще събере“, но това не е вярно. Бюджетът е балансиран, но властта ще пусне и нова дългова емисия от 2 млрд. лв. на външните пазари. Това означава, че към предвидените капиталови разходи от 2,913 млрд. ще се прибавят и нови 2 милиарда за харчене. Догодина може да се окаже, че освен „Хемус“, и „Струма“ ще се прави със средства от държавния бюджет.

Тази година от резерва бяха планирани 741 млн. лв. за новото платно на „Струма“ в участъка „Крупник – Кресна“ от Кулата към София и за обходния път на Кресна. Управляващите все така се надяват на безвъзмездни средства от Оперативна програма „Транспорт и транспортна инфраструктура, 2014–2020 г.“, но изгледите май не са оптимистични.

Реформи от ГЕРБ няма да дочакаме, нито прозрачност на разходите.

Доказателство са милионите субсидии за държавните предприятия, сред които най-големите получатели са Национална компания „Железопътна инфраструктура“ със 145 млн. лв. и вечната „черна дупка“ БДЖ със 139 млн. лв., от които 100 милиона ще отидат за нови вагони и локомотиви; отделно още 175 млн. лв. – за компенсации за евтиното возене на ученици, студенти, пенсионери, военни.

В следващите 3 години към „Пристанищна инфраструктура“ ще се насочат 220 милиона държавни пари. С тая „шунка“ ще се почерпи (и) почетният председател на ДПС Ахмед Доган, сдобил се тази година с „Пристанище ТЕЦ Езерово“. Амбицията е то да се превърне в порт за обработка на зърнени и контейнерни товари. Средствата за „Пристанищна инфраструктура“ ще бъдат използвани за удълбочаване до 12,5 м на пристанището във Варна, за да влизат и по-големи кораби, които да обслужват пристанищните терминали за контейнери, зърно, сярна киселина и петролни продукти.

Големите пари в българския бюджет се раздават през капиталовите разходи и субсидиите

за държавните предприятия, общини, ведомства, част от които се харчат през обществените поръчки. Раздават се и чрез данъчни промени като одобрените тази седмица от Бюджетната комисия. Те предвиждат инвеститорите в сгради да си възстановяват данъчен кредит за улици и друга инфраструктура, която е публична държавна или общинска собственост.

Но властта отпуска по някое парче с шунка и на тези, които получават заплатите си от бюджета – с 10-процентно увеличение. За пенсионерите – 6,7% ръст на пенсиите от 1 юли. За децата на социално слаби родители (в тази категория попадат повечето представители на малцинствените групи) бюджетът ще плаща таксите за предучилищна подготовка. Сумите ще се превеждат директно по бюджетите на съответните детски градини.

Освен това държавната хазна ще финансира с по 70 млн. лв. на година специален фонд за изграждането на ясли, детски градини и училища. Както и да го погледнем, това са пари за строителния бизнес. Не е ясно какво мотивира подобни намерения, тъй като броят на живородените деца намалява от година на година, както и на първокласниците. За 2018 г. например броят на живородените деца е 62 197 – в сравнение с предходната броят им намалява с 1758 деца, или с 2,7%. А коефициентът на плодовитост през последните години не преминава нивото от 1,5. Единствено в София дефицитът е сериозен – над 5000 деца останаха извън яслите и градините тази година, когато дори и във Варна имаше свободни места. Досега столицата посрещаше тези разходи със средства от бюджета си, а догодина той стига до 1,9 млрд. лв.

Коледно подаръче за бизнеса

Подаръкът дотук обаче е обикновена шунка в сравнение с пармезана, който коалицията на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ готви за бизнеса, окайващ се от години заради болничните и почивките покрай национални празници. Управляващите решиха да накажат гражданите – и болните, и здравите, с решението първият ден от болничните да не се плаща, като в същото време наградиха системата, благодарение на която българите боледуват все повече и повече, с още близо 400 млн. лв. С толкова бяха увеличени парите за НЗОК за 2020 г. („В името на здравеопазването“ не забравиха и 30 млн. за недотам безспорната необходимост от Национална детска болница, тоест пак за строителство.)

В момента първите три дни болнични са за сметка на работодателя, като изплащаното обезщетение е 70% от осигурителния доход, след това поема НОИ, който изплаща 80%. Един от аргументите за взетото в четвъртък решение е, че за пет години болничните с продължителност от пет дни са се увеличили с 50% – при един и същ брой заети на пазара на труда, по данни на НОИ. Друг – че в повечето страни от Европейския съюз първият ден от болничните не се заплаща. Според Фискалния съвет разходите на предприемачите за първите три дни са около 200 млн. лв. за 2019 г.

Бизнесът се бори за промяната от дълго време. По-рано през годината законопроект за промени в Закона за социалното осигуряване внесоха депутати от корпоративната партия „Воля“, с който предложиха да отпадне задължението на работодателите да плащат първите три дни, които да се поемат от Държавното обществено осигуряване (ДОО). В бюджета за 2018 г. за малко не мина предложението работодателите да плащат 50% за първите три дни вместо 70 на сто.

Ако това е благодарност от властта към бизнеса заради спечелените местни избори – ГЕРБ отново са първа политическа сила, макар и с по-малко съветници и кметове, – нека управляващите не се срамят и кажат кой предложи „отблагодаряването“. Или и те ще мълчат както БСП на въпроса „Кой предложи Пеевски за шеф на ДАНС?“.

Няколко довода срещу решението да не се плаща първият ден болнични

Първо, управляващите негласно признаха поражение на намеренията си да контролират лекарското съсловие за фалшивите болнични. Дали изобщо са опитали? Преди няколко месеца Националното сдружение на общопрактикуващите лекари предложи да се предвиди вторичен преглед и ако пациентът не се яви, издаденият болничен да се анулира. Не им обърнаха внимание.

Второ, нужна е статистика какво е съотношението на болничните, издадени на служители в бюджетния сектор, където всички се осигуряват на реална заплата, и на такива от частния. Някой да познава строителни работници в болнични? (Освен ако работодателят сам не ги е пратил, защото няма поръчки примерно.) Само чиновниците могат да си позволят масово излизане в болнични покрай национални празници и поради факта, че щатовете в администрацията са раздути.

Трето, властта изключи родителите, които ползват болнични за гледане на дете, и хората, претърпели трудова злополука. А къде остават онкоболните и всички, които се нуждаят от продължителна терапия? За хората с тежки заболявания всеки лев е от значение.

Четвърто, населението в България намалява прогресивно (поради смърт и миграция) и застарява. Така че увеличените болнични са следствие от тези процеси – предвид и данните на НОИ, че болничните растат при един и същ пазар на труда. Фалшиви със сигурност има, но това е проблем на държавата, която не може да се справи с контрола.

Пето, защо властта не контролира какво се случва в болниците? Имало ли е реално лежащо болни с диагнозата, написана на болничния лист? Бюджетът на НЗОК, лъвският пай от който отива за болници и лекарства, стига 4,7 млрд. лв. за догодина. Вместо да довърши единната информационна система, чиито основи се наливат от далечната 1999 година, а финалът се отлага за края на 2020-та, още повече пари ще се дадат на нереформираното здравеопазване. В тази система близо 360-те болници нямат никаква друга цел, освен да увеличават колкото може повече хоспитализациите, за да се издържат. И те стигнаха и надминаха 2 млн. на година. Не е ли логично при толкова болна нация да има толкова много болнични?!

А ефектът от орязването на първия ден най-вероятно ще е увеличаване на дължината на болничните. На докопалите се до пармезана – да им е сладко.

Заглавна снимка: Public Domain Pictures

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Орден „Дружба“ и похищението на Темида в българската прокуратура

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/orden-druzhba-i-pohishtenieto-na-temida/

Не искам да пея дитирамби за 10 ноември 1989-та. Не искам да наричам вътрешнопартийния преврат в БКП, с който вождът, висшите функционери на партията и репресивният ѝ апарат спасиха кожите си и ограбиха националното ни богатство, „начало на демократичните промени в България“. Не искам да ругая т.нар. Преход, защото това удобно сваля личната отговорност и вината на онези, които вместо да платят за престъпленията си, се събудиха за една нощ богати и сякаш преживели тежка деменция, забравиха комунистическите идеологеми, с които промиваха съзнанието на няколко поколения българи. А после бързо влязоха в новите си роли на банкери, бизнесмени и предприемачи.

Днес тоталитарният режим трябваше да е описан в учебниците по история без грим, а споменът за него да е останал само в съзнанието на преживелите го. Обаче 30 години по-късно проявите на авторитаризъм в управлението са толкова явни, че Татяна Дончева – председателка на партия „Движение 21“, предупреди в телевизионно интервю пред журналиста Веселин Дремджиев, че ако ГЕРБ продължава да се докопва до победа на изборите чрез прокуратурата, както се опита в Несебър например, на следващите избори може да има „самоубити“.

Прокуратурата в България позволи на властта да я използва като бухалка срещу своите опоненти – политически и икономически.

Как, освен като репресия, може да бъде определено решението на прокуратурата във Видин, с което беше забранено на лидера на Сдружение „Боец“ Георги Георгиев да пътува извън страната, и то дни преди определената дата за операция в Гренобъл, където е трябвало да стане донор на бъбрек за съпругата си? Подобна мярка е недопустима за обвинения в нанасяне на лека телесна повреда на двама души от екип на телевизия „Канал 3“ по хулигански подбуди, повдигнати на Георгиев – основен организатор на протестите в столицата срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор.

Какво друго, освен репресия, е и решението на прокурор Ваня Ненкова (направена светкавично окръжен прокурор на Видин след поемането на делото срещу лидера на „Боец“) да смени неговия адвокат Николай Хаджигенов със служебен защитник? Ами права е Дончева, с такива способи, могат да окачат и въже на врата на невинен човек. Въпреки че с последното си постановление прокурорката отмени забраната на Георгиев да напуска страната, той не е сигурен, че на 11 ноември няма да бъде спрян на летище София. Възмутен от погазването на закона и репресиите срещу него, Георгиев написа във Facebook, че

„такова мракобесие не е било дори и в най-мрачните времена на комунизма“.

Било е, разбира се, и много по-страшно, особено в първите години след съветската окупация, когато комунистическият режим се налагаше с брутални мерки, масови убийства и репресии на стотици хиляди хора. Но тогава не е имало медии, които да покажат картата на лагерите в България или репортажи за издевателствата в тях, за убитите по границата, за налагането на колективизацията на земята, за ограбването на имуществото на т.нар. „бивши хора“, за тяхната съдба и съдбата на децата им.

Днес управляващите скърцат със зъби срещу медиите, които разкриват позора на тяхното преяждане с власт, кражби, корупция и своеволия в съдебната ни система. Каквото, поне на пръв поглед, е решението на спецсъдията Андон Миталов да свали за пет дни наложената забрана на обвинения в шпионаж Николай Малинов да пътува в чужбина. Разрешението председателят на Национално движение „Русофили“ да отиде в Русия, за да бъде награден от президента Путин, е взето според главния прокурор Сотир Цацаров в нарушение на закона, защото не е поискано първо становището на наблюдаващия прокурор.

Тази очевидна неравнопоставеност на гражданите пред закона и затварянето на очите на Темида за лица с високо покровителство (в случая с Малинов – директно от Кремъл) е ярко доказателство, че целесъобразността може да измести законосъобразността. Нещо повече – след като руският президент връчи орден „Дружба“ на Николай Малинов, чрез своя прессекретар Дмитрий Песков заплаши, че

това „по никакъв начин не може и не трябва да е причина за някакви преследвания“, в противен случай „би имало твърде пагубни последици“.

На първо място, сред мотивите за тази награда е посочен приносът на Малинов за единството на руския свят. Което би трябвало да означава, че Кремъл продължава да гледа на България като на Задунайска губерния, в която Живков не успя да ни превърне, а преди 30 години всички мислехме, че страната ни се откъсва завинаги от руската орбита на влияние. Трудно е да се каже колко точно руснаци живеят постоянно в България днес, макар да се знае, че закупените от тях имоти надвишават 500 000. Така че заедно с русофилите Малинов има базата за реализиране на заветната си идея за промяна на геополитическата ориентация на България и за връщането ѝ в лоното на великата и православна Русия.

Прокуратурата му повдигна обвинения в шпионаж и даде публичност на неговите записки, в които висшият функционер на БСП и бивш издател на вестник „Дума“ дава предложения на московските си покровители как да придобият печелившите отрасли от българската икономика, да създадат телевизия, информационна агенция и сайтове, мозъчни тръстове и партия. Николай Малинов отрича да е получавал пари от руския олигарх Константин Малофеев, който имал бизнес проект за създаване на телевизия в България; но призна, че го е запознал с Цветан Василев. Който въпреки договорките помежду им, го измамил и не го вписал като собственик на ТВ7. Лидерът на русофилите разказа още, че запознанството му с банкера е станало в кабинета на Сергей Станишев, както и че Делян Пеевски бил дясната ръка на Цветан Василев. Но не пожела медиите да го връщат повече към тази тема.

Събрала ли е прокуратурата достатъчно доказателства за обвиненията, повдигнати на Николай Малинов за шпионаж в полза на Русия, не можем да сме сигурни. Но е ясно, че един такъв процес би стопирал развитието на търговските ни отношения и реализацията на общите ни енергийни проекти с руската страна. Още по-малко вероятен изглежда той, след като Путин награди Малинов, влезе в ролята на негов адвокат и заплаши България, с което арогантно наруши правилата на дипломацията и демонстрира незачитане на суверенитета ни на европейска и натовска държава.

„Демократична България“ нарече намесата на Русия във вътрешните ни работи и съдебната ни система безпрецедентна и призова премиера и президента да поискат извинение от Владимир Путин, както и да отменят поканата към него за посещение на страната ни. Обаче и Борисов, и Радев мълчат като комунисти на разпит и ги тресе страх от сянката на Кремъл. Как ще приемат поведението им в Брюксел и Вашингтон, можем да се досетим, но по-важното в случая е, че мълчанието им ги прави да изглеждат като васали на Русия в очите на обществото и на външните ни партньори.

А всъщност преставала ли е България през последните три десетилетия да бъде зависима от Империята на злото, както нарече Роналд Рейгън СССР още през 1983 г.?

Първо, вътрешнопартийният преврат през 1989 г. в БКП стана с благословията на Горбачов и в изпълнение на неговия план за перестройка в сателитни на Съветския съюз държави от бившия Източен блок.

Второ, с указания от Москва близо десетина години преди това у нас започва подготовката за смяната на собствеността и за създаване на опозиция.

Трето, Русия чрез КГБ и подчинената ѝ ДС създаде партии в страната ни, които през годините финансираше и използваше като свой троянски кон в българския политически живот и в Брюксел.

Четвърто, Русия чрез определени политици като Луканов и Доган (и не само) дирижираха разграбването на националното ни богатство и разпределянето му вече като частен капитал, създаването на групировките, мафиотизирането на българския Преход и укрепването на паралелната власт, която няма да позволи да бъде заплашено статуквото.

Да припомним, че първото демократично правителство на Филип Димитров бе свалено от ДПС

и с това беше преустановена започналата лустрация и създаване на устоите на новата демократична държава. Оттогава до днес тя е в сянката на здрача и в ръцете на безродни управници.

Разследване на Антикорупционния фонд разкри връзки между спрения от Европейската комисия и американски конгресмени „Южен поток“ и фалита на КТБ, както и факта, че парите за руския енергиен проект „с висока доза на печалба“ (по думите на банкера Левон Хампарцумян) е трябвало да минат през банката на Цветан Василев. Проектът е бил контролиран от Делян Пеевски, който селектирал и българските фирми в него – свързани с политици, разбира се.

„В хода на разследването не сме установили някакви неща, които да са свързани с господин Пеевски“, твърди наблюдаващият делото Иван Гешев, понастоящем единствен кандидат за главен прокурор. Обаче във внесеното обвинение от 1360 тома името на депутата от ДПС и неговото семейство се споменават нееднократно. В последните месеци преди затваряне на банката нейните директори често говорят за интересите на „групата на семейството“, а има и данни, че Цветан Василев се е готвил за съдебна война с фирмите, свързани с Делян Пеевски.

Николай Стайков от Антикорупционния фонд, който разследва липсващите имена в обвинението за фалита на КТБ, разкрива следи, водещи към руския депутат Александър Бабаков и ролята му като специален пратеник на Владимир Путин за проекта „Южен поток“ в България; към продажбата на „Булгартабак“ – ВИП клиент на банката на Цветан Василев, според когото реално Пеевски е държал 80% от акциите на държавния тютюнев холдинг; споменава се и Външнотърговската банка на Русия (ВТБ), придобила важни активи на КТБ, което банкерът нарича кражба, и т.н.

Тези и други документи и факти хвърлят важна светлина върху преминаването на големи държавни активи в чужди собственици. От тях изплуват подозрения за директни политически протекции, за търговия с влияние и дори за преки плащания към политици от върховете на властта. Обаче нито едно действие по досието на КТБ не показва интерес към подобно разследване. А Иван Гешев беше избран за главен прокурор от същото това задкулисие, за да пази омертата между субектите в Мрежата (по Даниел Смилов) и да осигурява тяхната недосегаемост. Както и тази на политическата върхушка, която гарантира запазването на статуквото.

Същевременно България върви устремено към държава с авторитарно управление, прикрито зад фасадна демокрация, която периодично се възпроизвежда през избори със съмнителна легитимност.

Заглавна снимка и вградени видеа: Антикорупционен фонд

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Местни избори 2019: Пуканките пукат

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/mestni-izbori-2019-punkankite-pukat/

След 14 години депутатстване лидерът на „Атака“ Волен Сидеров напусна българския парламент, за да започне нова кариера – на столичен общински съветник, обещавайки проблеми на тези, които се опитали да го „заличат“. Новото шоу на Сидеров стартира на 14 ноември, когато му предстои да открие първата сесия на Столичния общински съвет (СОС). Със своите 63 години е най-възрастният – а церемониалността е за белокосите.

От края на юли Сидеров и другите шестима депутати от „Атака“ бяха изключени от парламентарната група на „Обединени патриоти“, макар да останаха партньори в голямата коалиция. А три месеца по-късно, от 30 октомври, и самият председател на партията е вън от парламента.

„Атака“ не е това, което беше.

В парламента ГЕРБ си има харем от „патриоти“, от който предпочитани са ВМРО. На мода е меката русофилия, не Сидеровият хардкор вариант. В Ямбол, родния град на Сидеров, „Атака“ спечели един-единствен съветник в 37-членния Общински съвет, съставен от 7 формации. А в СОС вкара двама, колкото и на предишните местни избори през 2015 г.

Заникът на „Атака“ съвпадна с един шпионски скандал в България, в рамките на който председателят на Национално движение „Русофили“ Николай Малинов бе привлечен като обвиняем в началото на септември. А тези дни един руски военен аташе на име Владимир Русяев бе уличен в шпионаж, благодарение на партньорските служби, и изгонен. Името му разкри украинският сайт „Обозреватель“, според който човекът на ГРУ (руското военно разузнаване), се е срещал с високопоставени лица у нас, разполагащи с достъп до секретна информация, свързана с България, но също и с ЕС и НАТО. Информацията от тях получавал срещу заплащане.

През март т.г. „Капитал“ разкри, че „Атака“ е свързана с руските служби през фирми на Христо Малинов, съветник на Сидеров.

Ако голямата част от българското общество не се трогва от връзките с Москва на партията и лидера ѝ – свикнали са, както с разбитите тротоари и боклука по улиците, – отвъд българските граници това прави лошо впечатление. В някои европейски столици се мръщеха на Борисовото коалиране с националистит в началото на това правителство. Изглежда, премиерът е дал обещания, че ще ги държи под контрол, но предвид развитието на събитията, не му се е удало.

Не му се удаде, защото, както и останалите партийни лидери в България, не осъди ксенофобските прояви на „Атака“, ВМРО и разни паравоенни формирования. Мълчанието е било силно, независимо дали е 2013-та – когато седмици наред медии и депутати на „Атака“ избълваха опасни за етническия мир и насаждащи омраза призиви, а премиерът Орешарски и председателят на БСП Сергей Станишев се правеха, че не виждат шествията на „Атака“ и ВМРО срещу бежанците и мигрантите, – или е 2019 година.

За последно „Атака“ бе публично порицана преди осем години,

с декларацията от 27 май 2011 г., с която 41-вото Народно събрание осъди нападението пред Джамията в София и заяви, че „със своя опит за агресия срещу етническия мир, създаващ заплаха за националната сигурност на Република България, ПП „Атака“ е опасна за управлението на страната“.

Нова ера за „златния пръст“ или…

Въдворяването на Сидеров в СОС обаче не значи… пенсиониране. Но означава загуба на имунитет, какъвто имаше като депутат, позволил му да се разпищолва къде ли не. Сега може би ще озапти юруша.

Напускайки парламента тази седмица, Волен Сидеров не скри, че е обиден на ГЕРБ, допуснали „политическата разправа“ с него и от страх непозволили да каже няколко думи от трибуната на прощаване. Пред БНР лидерът на „Атака“ заяви: „И до момента ръководството на ГЕРБ дължи обяснение защо не изказа позиция. Виждам мълчаливо съгласие, а това означава одобрение на политическата разправа, извършена от ВМРО и НФСБ – те изпълниха ролята на инструмент, на маша, с която се разправиха с мен.“

Последва закана към „тези, които побързаха да ме заличат и които дебелеят в своите министерски кресла“, в която разпознаваме като мишена Красимир Каракачанов, министър на отбраната, навлякъл си гнева на Сидеров заради сделката за американските изтребители.

В аванс лидерът на „Атака“ даде заявка, че ще играе разобличител на далавери в Столичната община,

и за сетен път се обяви за прекратяване на концесията на „Софийска вода“, наследство от ерата на кмета Стефан Софиянски. 25-годишният ѝ срок изтича през 2025 г., а миналата година компанията и Столичната община се договориха за 365 млн. лв. нови инвестиции до края на концесията. От дружеството обявиха, че може да поискат удължаване с още 10 години. Засега не е ясно дали този СОС ще вземе решението, или ще го остави за следващата местна управа, която ще застъпи от 2023 г.

Трудните мнозинства

Ясно е обаче, че в настоящия Столичен общински съвет ГЕРБ ще е по-затруднен откъм събиране на мнозинство. Заради трима съветници по-малко се налага да ползва четиримата от ВМРО в 61-членния СОС – така сглобяват 31. По този начин ВМРО става особено незаменим партньор както в Народното събрание, така и във „втория парламент“, където ще се разпределят близо 2 млрд. лв. догодина. Но ако в 44-тия парламент Борисов и ГЕРБ разчитат, освен на ВМРО, и на ДПС, „Воля“, независими,

в СОС насреща са само „войводите“.

Задачата се усложнява, когато се налага да се гласуват решения с квалифицирано мнозинство от 2/3 – при разпореждане с общинско имущество, заменки, търгове, конкурси. Тогава ще трябва да се търсят съмишленици и в БСП, „Демократична България“, независимия Борис Бонев от „Спаси София“. Това – в случай че Йорданка Фандъкова спечели четвърти мандат на балотажа в неделя. Не успее ли, София ще има за кмет Мая Манолова, която ще трябва да се върти като калайджия между всички групи, тъй като няма свои съветници, за да прокарва обещаните от нея чудесии в столицата. Независимо че БСП, която я подкрепи, има група от 15 съветници, Манолова ще трябва да събира мнозинство от поне 31 души всеки път, когато ще се гласува важно решение.

Макар да е първа политическа сила за 11-ти пореден път, ГЕРБ ще управляват по-трудно не само в София, но и в страната – заради твърде пъстрите общински съвети, в които изгубиха надмощие. Спечелиха кметове, повечето от тях с поредни мандати, но общинските им съветници намаляха. Такава е ситуацията в почти всички общини, където управляващата партия спечели и поне на теория намалява възможността за по-големи порции поради необходимостта да бъдат споделени с други политически партньори, помогнали за победата.

Предстоящите 4 години ще покажат дали ще има „завръщане на политическото в местната политика, или ще продължи тенденцията за корпоративизирането ѝ“,

както твърди политологът Страхил Делийски пред „Дарик“.

В Бургас например, където най-идеалният кмет на ГЕРБ Димитър Николов спечели своя четвърти мандат с 65,83% – втория най-голям резултат след Стара Загора, – ГЕРБ нямат мнозинство в 51-членния Общински съвет. Съветниците, избрани с листата на управляващата партия, са 24, БСП има 7, партия „Средна европейска класа“ – 5, Движение „България на гражданите“ – 4. По два мандата печелят „Демократична България“, СДС, „Възраждане“, НФСБ и „Ние, гражданите“. ДПС вкарва един общински съветник.

Нашумелият заради бизнес отношения с Димитър Желязков – Митьо Очите, общински съветник Бенчо Бенчев отново е в местния бургаски парламент, но този път не от групата на БСП. Милионерът, неизменно в Съвета от 2003-та насам, влезе от квотата на „Ние, гражданите“ и откри първата сесия като най-възрастен съветник.

Няма стабилно мнозинство и във Варна, където настоящият кмет Иван Портних (ГЕРБ) с голяма вероятност ще спечели третия си мандат на балотаж срещу Костадин Костадинов от партия „Възраждане“ – и заради разногласията в местната организация на социалистите.

С тази битка Варна се оформя като люлка на националпатриотичните формации с русофилски уклон.

Иначе тук отново групата на ГЕРБ е най-голяма – 18 души, но изгубиха четири места на тези местни избори, а в Общинския съвет влизат още 10 партии и коалиции. БСП увеличи своето представителство – от 5 на 8. „Демократична България“, „Възраждане“ и Земеделски съюз „Александър Стамболийски“ имат по четирима представители. ДПС е с трима съветници, а още пет политически сили имат по двама – ВМРО, „Воля“, СДС, „Свобода“ и коалицията Земеделски народен съюз („Гергьовден“ и Съюз на свободните демократи).

Победният марш на ГЕРБ е победен, но не към нови подвизи. Само една трета от общинските съветници в Пловдив са на ГЕРБ. В известния като „Цветановград“ Велико Търново, където Даниел Панов победи без проблеми още на първи тур, ГЕРБ взе по-малко от преди – 17 мандата в 37-членния Общински съвет. ДПС удвои от един на двама своите съветници и се очаква да играят патерица на ГЕРБ в партньорство с ВМРО. В Русе ГЕРБ „спечели“ изборите за Общински съвет само с 1 съветник повече от социалистите – взе 15 срещу 14 за БСП, но изгуби шестима в сравнение с предишните избори. Минимална е преднината на ГЕРБ пред втората БСП и в общинските съвети в Благоевград, Перник, Ловеч.

Ситуацията в смесените райони,

за които Борисов публично възрази на обвиненията на Цветан Цветанов, че има отстъпление, обаче потвърждава именно думите на бившия Втори. В община Търговище ГЕРБ все така отстъпва пред ДПС в Общинския съвет, а на балотажа в неделя кандидатът на управляващите Дарин Димитров ще се бори за кметския пост с човека на ДПС Хамди Илиязов. В Кърджали положението е старото – от общо 41 съветнически места ДПС има 23 (с едно по-малко, тъй като партия ДОСТ успя да вкара човек), БСП увеличи от четирима на петима своите съветници, ГЕРБ запазва 11-те си. Едно място е за „Демократична България – Обединение“.

ДПС затвърждава завзетите от предишни избори позиции в Северозападна България, отбелязано от социолозите на 27 октомври, и увеличава броя на общинските си съветници в Монтана, Берковица и др. Партията на Доган навлиза и в общини като Тетевен, Угърчин, Луковит. Така се сбъдна още една прогноза на Цветанов.

Заради намалената тежест на ГЕРБ в общинските съвети и множеството балотажи – особено предстоящия в София между Йорданка Фандъкова (ГЕРБ) и подкрепяната от БСП Мая Манолова –

социолози и политолози констатираха пропукване на статуквото.

Този шум засега е слаб, като от пуканки, макар на опозицията да ѝ се счува тътен, подобен на стих от пролетарски поет.

Повеят за промяна роди и версията, че Сидеров се спотаи в СОС, за да има време да мобилизира избиратели за евентуални предсрочни избори догодина. Целта би била да се включи в нова управленска конфигурация след тях – нали БСП са му задължени, а Волен Сидеров няма проблем да ги редува с ГЕРБ. През 2013 г. скрепи с пръста си парламентарното мнозинство за кабинета „Орешарски“, след като в предишното правителство услугваше на Борисов.

Несъмнено част от подобна кампания би било плашенето – например как в България ще бъдат разположени средства за противовъздушна отбрана, ракетни установки, насочени срещу Русия (Румъния е част от противоракетния щит на САЩ и НАТО). „Предстои да ни превърнат в част от един бъдещ военен театър и аз не искам да бъда съпричастен към тази национална катастрофа, която следва. Трябва да има силна обществена нагласа срещу това да станем военна зона против трета страна.“

Да влезе пацифистът Сидеров.

Заглавна снимка: Nick Youngson

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Спаси синя София

Post Syndicated from Огнян Касабов original https://toest.bg/spasi-sinya-sofia/

Борис има план за София, но план за София има и Борисов. И докато Борис ще бъде един сред 61 общински съветници в столичния град, у Борисов остават всички лостове на властта в страната. Все още.

След първия тур на местните избори в столицата голямата новина и големият победител безспорно са „Спаси София“. Резултатът на Борис Бонев заслужава адмирации, включително заради това, че беше постигнат без съмнителен финансов ресурс или партийна подкрепа. Всички останали безспорно губят, колкото и да се мъчат да доказват противното. Бързо дотегнаха критиките на „градската десница“ срещу Бонев, че бил разцепил гласоподавателите. Смехотворни са уверенията на БСП, че са се представили прилично, както и

отказът на ГЕРБ да приемат, че избирателите не само в София са им ударили шамар.

Безславно завършилите избори (заедно с тяхната скандално безсъдържателна кампания) естествено бяха увенчани с причудливата комбинация от скука и бъркотия, на която телевизионните зрители на изборните студиа можаха да се насладят в неделя вечер. И все пак в блудкавата каша се консолидира нещо стабилно, една консистентна линия – планът на Борисов. Разбира се, не става дума за смислен план за управление на най-големия град и на най-големия бюджет след държавния – а за тактика за предстоящия втори тур.

В следизборното си обръщение премиерът напълно уместно осмя софийската изборна стратегия на БСП: опозицията не съумя да излъчи свой партиен кандидат, а дори такъв да беше избран, то как щеше да управлява града без свое мнозинство в Общинския съвет? От друга страна, Борисов изрично подчерта, че най-важното в резултата била безапелационната победа срещу БСП. Противоречието настрана;

само слабият би се радвал на победа над толкова нефелен враг.

Премиерът не даде възможност да се замислим върху това. Едва обърнал внимание, че Мая Манолова дори избрала да се яви пред медиите на зелен фон (вместо на червен), Бойко побърза да инсинуира, че нейна победа на втори тур би означавала едва ли не въвеждането на антидемократична диктатура.

По силата на някаква чудодейна предустановена хармония, в телевизионните студиа политическите коментатори добавяха разяснения, следвайки хода на собствената си мисъл. Харалан Александров беше изръсил, че харесва Грамши, въпреки че онзи бил антифашист. Владо Каролев припомни за историческата вина на социалистическия режим. Антоний Гълъбов анатемосваше политическото ляво изобщо. Разбира се, никой не можа на надмине отрицателя на климатичните промени Георги Харизанов.

Поантата е колкото ясна, толкова и абсурдна: ако гласувате за кандидатите на БСП, ще получите диктатура, експроприация и народен съд.

Инсинуацията е нелепа и отвъд това. От въвеждането на плоския данък през скорошния си неоконсервативен обрат, БСП все повече се отдалечава от всякакъв досег с лявата политика. В кампанията Мая Манолова не само избягваше да засяга социални теми, а и последователно отправяше десни послания. Стартъпи, бизнес климат и ниски данъци не отсъстваха от нейните изказвания.

Ако проследим политическата ѝ кариера, можем да обвиним Манолова в непоследователност и опортюнизъм. Но „опасност“ да наложи кой знае колко леви политики, ако стане кмет на София, съвсем явно няма.

Не бива да мислим обаче, че съгласието между коментаторите и политиците от ГЕРБ е плод на някакъв заговор. Употребата на БСП като плашило и уеднаквяването на лявото с репресиите на социалистическия режим е запазена марка на една трудно изличима линия на говорене. В изборния ден във Facebook Огнян Минчев и Даниел Смилов обясняваха как основната битка за София била битката с БСП – при положение че знаем каква патерица на ГЕРБ редовно са били „автентично десните“ районни кметове и общински съветници.

Ако през 1989 г. подобна антикомунистическа линия е била уместна, то 30 години по-късно тя е израз на политическа безпътица.

Години наред ГЕРБ се позиционират като истинския приемник на старото СДС – опит, кулминирал в настоящата им коалиция. Самите СДС не закъсняха да се намесят и през седмицата призоваха да се гласува за Фандъкова.

„Демократична България“ пък прие Фандъкова на гости в централата си само ден след като отказа да я подкрепи официално. Радан Кънев вече беше разведрил обстановката с парадоксалната си констатация, че на София ѝ е нужна промяна, но не бива да се гласува за Манолова – и с последвалата ексцентрична идея да се откаже не само Манолова, но и кандидатът на собствената му коалиция.

Цяла седмица интелектуалци от различен калибър се опитват да събудят носталгията по надеждите от ранния Преход и страха от соца. Вечните крамоли може би са детската болест на лявото, но кухото десничарско единство е старческата болест на Прехода. Живеем в нещо подобно на епохата на късния Брежнев, гарнирана с корупция, социална нестабилност, крещящи неравенства, липса на правосъдие – и лустросана в съмнително синьо.

Неравенствата растат не само между София и останалата част на страната, а и вътре в самата столица. София наистина не е България, но столицата не само съсредоточава голяма част от икономическия продукт на страната, а и дава в концентриран вид нейния обществен облик.

Разбитите плочки в центъра и окепазените обществени поръчки препращат към още по-разбития Видин и корупцията в Хасково. Растящите столични квартали са образ в негатив на обезлюдяващите се по-малки градове.

Затова и Борисов знае, че битката за София е и битка за България. ГЕРБ управляват страната 10 от последните 30 години. Същата партия владее столичния град от 13 години. Както правилно отбелязва не само Евгени Дайнов, за това време ГЕРБ съумя да се окопае във всички клонове на властта в страната – от изпълнителната, през законодателната, до съдебната (Гешев!) – и да създаде зависимости на национално, общинско и дори битово ниво.

Добрата новина от неделя е, че тази власт продължава да се пропуква. Отново: това става не само в София. Лошата е, че кохерентна алтернатива засега няма. Покарали са само крехки кълнове. Можем да спорим за тезите в плана за столицата на „Спаси София“ и Борис Бонев, но заслугата им е именно това, че можем да спорим смислено – че говореха за конкретни политики с конкретни, рационални аргументи.

От Бонев, но и от останалите граждани сега зависи да се излезе отвъд активисткия патос и да се отиде към последователно политическо действие.

Другата лоша новина е, че твърде много политически влиятелни фактори са готови да бранят „стабилността“ на статуквото. Но и това има своята добра страна. Нелепите заплахи, които уж трябва да мобилизират избирателите, издават не само идейна, а и управленска безпомощност. Всички харесваме синия цвят, но това не е аргумент за нищо.

Вторият тур предстои.

Заглавна снимка: © Николай Димитров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как прокуратурата „откри“ антисемитизма

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prokuraturata-otkri-antisemitizma/

„Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. […] Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано.“

„Навсякъде в европейския континент евреите влизали под кожата на владетелите, подтиквали ги към войни и катаклизми, за да изпаднат в остра нужда от пари.“

„Да поробват другите народи е висша цел на еврействащия световен елит от векове.“

„Като се замисля, кой знае какви майтапчийски снимки сме си правили там [в концлагера в Бухенвалд].“

Чии са тези цитати? Ако читателят не се е сблъсквал с тях досега, ще разбере след малко. По-важното е, че прокуратурата най-сетне реагира на сигнал за антисемитизъм у нас. Сигналът е срещу коментара във Facebook на еколога и кандидат за общински съветник от „Демократична България“ (ДБ) Тома Белев, че „най-евтино са пътували евреите в конските вагони – напълно безплатно“. Автор на сигнала е политикът от ВМРО Александър Сиди, който е евреин. Лично главният прокурор Сотир Цацаров поиска държавното обвинение да се заеме със случая. А кандидатът за кмет на София от тази партия Ангел Джамбазки не пропускаше възможност да обвинява конкурента си от ДБ Борислав Игнатов за това, че в листата му за общински съветници има „антисемит“. И Белев, и ДБ се извиниха за коментара. Въпреки това новоизбраният общински съветник е с повдигнато обвинение и мярка „подписка“.

Ето така известният еколог се превърна в капката катран в кацата с мед на клишето за „най-толерантния народ, спасил своите евреи“ (освен едни 11 хиляди и нещо, ама те са били други евреи, недостатъчно български).

Поводът за коментара на Белев са цените на самолетните билети. В последно време редица европейски екологични партии и организации настояват полетите да се облагат с по-високи такси заради замърсяването на въздуха. Макар че целта му не е да се подиграе на евреите, а да покаже, че евтиното невинаги е нещо хубаво и хуманно, изказването едва ли е подходящо. Ако един политик в Германия каже такова нещо, реакциите вероятно биха били още по-остри.

Но тази ли неуместна шега е мерилото за антисемитизъм в България?

Да се върнем на цитатите. Първият от тях – този за враждебното население – принадлежи на бившия легионер Дянко Марков. Той изрича тези думи през 2000 г. не къде да е, а от трибуната на Народното събрание. Какво следва от това? Нищо. Петнайсетина години по-късно Марков заведе дело срещу целия екип на правозащитния сайт „Маргиналия“ (част от който бях и аз) и членовете на едноименното сдружение за това, че в отворено писмо, публикувано на сайта, е наречен антисемит. След като съдът прекрати делото и обяви членовете на „Маргиналия“ за невинни, легионерът заведе дело лично срещу главната редакторка Юлиана Методиева. Загуби и него, но междувременно обясни на съда, че е голям приятел на евреите, а тези от новоприсъединените български територии били депортирани по един „сравнително човешки начин“. Да уточня – става дума за онези над 11 хиляди, които са пратени на смърт. След всичко това прокуратурата не само не се сезира срещу Дянко Марков, а през 2018 г. той получи медал от Министерството на отбраната по случай 96-годишнината си.

Вторият и третият цитат са на Волен Сидеров. Те се намират съответно в книгите му „Бумерангът на злото“ (2003) и „Властта на Мамона“ (2004). И ако за Дянко Марков все пак из родната „демократична общност“ се водят спорове това за „враждебното население“ антисемитизъм ли е, или става дума за специфична терминология, думите на председателя на „Атака“ няма как да бъдат интерпретирани иначе. Той еднозначно представя евреите като зло, манипулиращо световната история и поробващо народите. Освен това в книгите си твърди, че Холокостът бил „сюжет“, изфабрикуван от контролираните от евреите американци.

Какви бяха санкциите за Сидеров след публикуването на тези откровено антисемитски книги? Никакви. Те бяха в основата на политическия възход на „Атака“ заедно с всевъзможни други форми на омраза и расизъм. През 2010 г. книгите бяха преиздадени. На следващата година от Българския хелзинкски комитет изпратиха отворено писмо до председателката на парламента Цецка Цачева с призив Народното събрание да вземе отношение. Тя отговори, че това не ѝ е в правомощията. Междувременно еврейската организация „Б’ней Б’рит“ сезира прокуратурата. Година по-късно това направи и Комисията за защита от дискриминация. Реакцията на държавното обвинение? Ами… няма такава.

Четвъртият цитат – за „майтапчийските снимки“ в Бухенвалд – е на Валери Симеонов, който произнася крилатата си фраза пред вестник „Сега“ през 2017 г. По онова време той е и заместник-премиер по икономическите и демографските въпроси. Поводът са снимки в поза „Хайл Хитлер“ на Бойко Тенев, заместник-министър в Министерството на регионалното развитие и благоустройството, публикувани от самия него в профила му във Facebook. Злополучният заместник-министър от квотата на „Патриотите“ се видя принуден да подаде оставка, след като оправданията му, че не бил фашист, не свършиха работа. Но за Валери Симеонов, за когото концлагерите са подходящо място да си правиш майтапи, нямаше последствия. Нещо повече – той заплаши да съди вестник „Сега“ с аргумента, че не бил казвал тези думи.

Кой се изказа в защита на Бойко Тенев и Валери Симеонов? Александър Сиди – същият политик от ВМРО, според когото коментарът на Тома Белев е антисемитизъм.

„Аз съм евреин, но член на ръководството на ВМРО и депутат от „Патриотичния фронт“. Да ме наричат фашист е обидно за баба ми и дядо ми, които през 40-те години на миналия век са били товарени във вагони за лагерите на смъртта“, рече той и допълни: „Ние не сме фашисти и не виждам защо Валери Симеонов трябва да си подава оставката.“ Очевидно за Сиди единственият критерий кое е антисемитизъм и кое – не, е неговата лична преценка, понеже самият той е евреин.

Но като че и за прокуратурата важи преценката на Сиди, защото взема под внимание нея, а не сигналите на всичките ни еврейски организации, пращани през годините. Последният пример за това е скорошен. Освен че Сиди сигнализира за коментара на Тома Белев, това направиха и две еврейски организации, само че добавиха и защитата на „Луковмарш“ от страна на Ангел Джамбазки по време на предизборната кампания. Последствия за евродепутата нямаше.

„Луковмарш“ е ежегодното неонацистко шествие, което се провежда година след година, макар и уж забранено, не на последно място поради протекциите на ВМРО. Шествието е в памет на известния с антисемитските си възгледи генерал Христо Луков, убит от комунистите. На него редовно пристигат представители на крайнодесни организации, забранени в редица страни. Това би било достатъчно основание службите да се заинтересуват по-сериозно от събитието. Както и прокуратурата да поиска действителната му забрана – нещо, за което Столичната община досега се оказва безсилна.

Понеже „Луковмарш“ се провежда безнаказано, чуждестранните неонацистки организации знаят, че България е място, където могат да си организират различни събития. Тази пролет например те се срещнаха в София на конференция „Заедно за Европа на отечествата“. Ала ако започнем да изброяваме случаите на неонацизъм (понеже той неизбежно включва антисемитизъм), към които прокуратурата не е проявила интерес, списъкът ще стане нечетимо дълъг.

Антисемитизмът в България е най-вече на равнището на реториката. Част от него е и демонизирането на „соросоидите“ с аргумента, че Джорд Сорос, видите ли, бил евреин.

Свойство на словото на омраза обаче е, че ако остава безнаказано, то може да провокира и по-опасни форми на престъпления от омраза.

Този януари, по време на свещения за евреите ден шабат и дни преди Международния ден в памет на Холокоста, беше счупен прозорец на Софийската синагога. Според еврейски активисти това се е случило, след като дълго време институциите не са завеждали дела за антисемитски инциденти. Медийният интерес към посегателството срещу синагогата приключва с това, че по случая е арестуван 35-годишен мъж. Осем месеца по-късно няма информация за повдигнато обвинение. За разлика от светкавичната реакция по отношение на Тома Белев.

Евреите у нас са малко над 1000 души, но не е невъзможно в някакъв момент те да се превърнат в поредната „мишена“ на „патриотичния“ гняв. Прокуратурата, изглежда, е склонна да взема присърце антисемитизма само тогава, когато има сигнал от ВМРО. Това важи впрочем не само за антисемитизма. „Воеводите“ изиграха немалка роля и в сагата с Джок Полфрийман например. Направо да помисли човек – хипотетично, както казва Любомир Аламанов, – че прокуратурата оказва пряко влияние върху политическия живот в полза на едни и срещу други. Впрочем като се сетим за „съмненията“ на нарочения за бъдещ главен прокурор Иван Гешев в ползата от разделението на властите, вече не е толкова хипотетично.

Ами ако ВМРО е част от проблема с антисемитизма в България? Остава ни да пием по една студена вода.

Заглавна снимка: Мемориал на жертвите от Холокоста, Берлин © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Иран днес има две горящи държави, третата е ничия

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dnes-ima-dve-goryashti-durzhavi/

Ливанската революция без име

Всеки народ има своята непроходима гора.

От 2005-та насам, след убийството на министър-председателя Рафик Харири, Ливан започна да се отърсва от дълго насажданите етно-религиозни различия и да върви смело към свободата на многообразието. Кедровата революция (от февруари до април на 2005-та) тръгва по улиците на Бейрут, след като кола бомба се взривява до кортежа на Харири, а с него умират още 22 души. Обвинена е Сирия, тогавашният окупатор на Ливан. След 15 години гражданска война ливанците отказват да допуснат още насилие и жертви, затова в продължение на два месеца протестиращите излизат на площада. Целите тогава са незабавна оставка на правителството и на ръководителите на службите за сигурност, изтеглянето на Сирия от Ливан, както и създаването на международен трибунал към ООН, който да разследва убийството на Харири.

Преди две седмици хиляди граждани отново излязоха по улиците на Бейрут в опит да спрат затягащата се икономическа криза в страната. Финансовият дълг на Ливан е толкова голям, че когато правителството на Саад Харири (син на Рафик Харири) обяви въвеждането на такса за обажданията по безплатната комуникационна мрежа WhatsApp, ливанците разбраха, че нямат време за губене.

Активното присъствие на шиитската военизирана ислямска организация „Хизбула“ (обявена за терористична групировка от САЩ) в ливанския парламент държи икономиката на страната в зависимост от регионалните решения на Иран от дълги години. Всъщност Ливан се оказа третата държава с най-голямо съотношение на дълг спрямо БВП – 152%. Разбира се, вземат се и лоши финансови решения, като изкуствено завишените заплати в публичния сектор. Но когато говорим за Ливан, е трудно да си представим, че базисни услуги като течаща вода и електричество са част от проблемите на страната. През април тази година премиерът Саад Харири (понастоящем вече бивш) проведе реформа за електричеството и обеща, че този път режим на водата няма да има. Но в последния месец над сто опустошителни пожара на юг от Бейрут поставиха министър-председателя в безизходица.

Ливан прие милион и половина бежанци в резултат от войната в Сирия – най-много на глава от населението в сравнение с всички останали държави по света. Но при положение че местното население живее с режим на тока и водата, натискът върху държавата и конкуренцията за работни места усложниха ситуацията въпреки международната помощ.

Непроходимата гора пред Ливан се оказва дълбоката му политическа фрагментарност – правителството е неспособно да постигне консенсус по дълго отлагани реформи. То е съставено по модел, завещан от годините на френското управление и цели да даде възможност за най-широко представителство на ливанското население. Основните места са разпределени между християните маронити, сунитите и шиитите. Според Конституцията на Ливан президентът винаги трябва да е християнин маронит, министър-председателят – сунит, а говорителят на парламента – шиит. Така се оказва, че министър-председателят винаги е в тесни отношения със Саудитска Арабия, а тъй като говорителят на парламента има по-слабо влияние, „Хизбула“ е развита като политическа сила, без която решения в Ливан не могат да се вземат.

Лина Хатиб от „Чатъм Хаус“ (Кралски институт за международни отношения, базиран в Лондон) коментира, че тази пропорционална система всъщност кара политическия елит да пази интереса на своята религиозна общност. Така се оказва, че липсва фокус върху проблемите на обществото като цяло. Този път обаче протестите напуснаха очертанията на Бейрут, а в тях се включват провокатори от „Хизбула“, които предизвикват сблъсъци между протестиращите и силите на реда. Иран не може да отстъпи лесно.

Дори след оставката на министър-председателя Харири протестите продължават, защото младите хора търсят промяна в модела на управление. Знак за това е, че няма искания за отделни реформи, както през 2005-та. Сега и работническата класа в южните части на страната се включва заради непреодолимите икономически фактори. Предстои да наблюдаваме реакции от различни представители на международната общност, тъй като Ливан е ключова държава в региона и нестихващото недоволство не би могло да бъде подминато с лека ръка.

Как Ирак се опитва да изостави миналото

Безкрайните протести в последните пет години показват, че единствeно политическата нестабилност е последователна в Ирак. Тъй като държавата бе съсредоточена върху последиците от войната в съседна Сирия, хората останаха на заден план. Миналата година гражданите протестираха заради отровената от нефтената промишленост вода и липсата на ток в един от най-богатите градове в държавата – Басра.

Подобно на Ливан, и тук политическата класа е разделена на квоти, които гарантират включването на шиити, сунити и кюрди в управлението. Така миналата година президентът на Ирак Барам Салих назначи нов министър-председател, който в качеството си на технократ да успее да спре корупцията в държавата.

Иракската икономика зависи предимно от нефтената индустрия, но и от намесата на Иран, който е идеологически съмишленик. Техеран гради зони на влияние по шиитската линия и поради факта, че Ливан и Ирак правят опити да се отърсят от това влияние, насилието в протестите започна именно тук. Намесата във вътрешните работи на Ирак е толкова сериозна, че анализатори обръщат внимание, че в разгара на новата вълна протести най-високопоставеното лице от Иранската революционна гвардия – Касим Сюлеймани, е кацнал в Багдад вероятно за да даде препоръчителен на вид, но задължителен по характер съвет на управляващите. След посещението на Сюлеймани иракските сили на реда започнаха да използват насилие, за да потушат протестите, а жертвите са стотици.

Една от причините за започването на последната вълна от протести бе смяната на длъжност на един от най-важните иракски генерали в борбата с ИДИЛ – генерал Ал-Саади. Протестиращите вярват, че диктовката е от Техеран, тъй като генералът, изглежда, е неудобен за шиитските милиции в армията. Но всъщност, точно както в Ливан, сякаш всички забравиха за хората, затова не се очаква назначението на новия министър-председател да доведе до осезаема промяна в Ирак в близко бъдеще.

А Сирия е на всички и все така ничия

На 26 октомври мащабна американска операция в село Бариша, провинция Идлиб, доведе до смъртта на избрания за халиф на ИДИЛ – Абу Бакр ал-Багдади. Той бе харизматичният лидер, обвит в мистерия, за когото не се знаеше много, и за разлика от Осама бин Ладен, никога не даде интервю. Макар и редки, неговите изявления допринесоха за разпознаваемостта на групата, но не го направиха неизменна част от съществуването ѝ. В този смисъл лидерите на ИДИЛ не биха претърпели същия удар, който „Ал-Кайда“ понесе преди години, защото групата „продава“ идеите на десетките радикализирани съмишленици, а не на лидер, когото всички да следват в мисия. Всъщност най-важната задача на ИДИЛ бе изключителната децентрализация, затова и разположените клетки и структури на територията на Близкия изток, части от Африка и Азия, както и на Балканите и в сърцето на Европа действат без необходимостта от еднолично одобрение.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп обяви военната операция за огромен успех на своята администрация и подчерта, че лидерът на ИДИЛ е „умрял като куче и като страхливец“. Макар тези думи да звучат, сякаш не носят особено значение, те всъщност съдържат послание. В историята кучетата са смятани за нечисти животни от исляма. С усядането на номадските племена в градовете мюсюлманите започват да вярват, че кучетата са преносители на зарази. Тъй като това твърдение е все още широко разпространено сред изповядващите исляма, думите на Тръмп са подбрани така, че да покажат културно познаване на врага.

Относно унижението в исляма, всеки лидер би желал смъртта му да е асоциирана с героизъм, а не със страх, и тук е вторият словесен удар спрямо привържениците на Ал-Багдади. Всъщност в радикалните течения на исляма фетвите съветват на всяка цена да се избегне попадане в ръцете на врага. Когато това е невъзможно, радикалните учители препоръчват да се прибегне до самоубийство (смятано за грях в традиционния ислям), което по възможност да нанесе и удар по врага. Когато четем, че Ал-Багдади е избягал през таен тунел заедно с децата си, трябва да знаем, че до последно той е вярвал, че те ще го предпазят от покушение. Във военната етика децата се третират с особен статут и често са използвани като щит – така както и цивилните.

Успехът над ИДИЛ е важен на чисто тактическо ниво, тъй като до момента организацията имаше предимството на добре опазената тайна – местонахождението на Ал-Багдади. Провинция Идлиб е всъщност последният бунтовнически анклав, така че в известен смисъл не съществуваха много места, на които лидерът да може да се скрие (не без помощта на сирийската държава в лицето на Асад). От друга страна, смъртта на Ал-Багдади идва като новина в момент, когато организацията претърпява тежки финансови, идеологически и стратегически загуби. След вълната от присъединили се към джихадисткия хадж много бойци се завърнаха в Европа и разказаха за сериозните разминавания в идеологията и ежедневието в ИДИЛ.

По-малко от седмица след смъртта на Ал-Багдади бе обявено името на новия халиф – Абу Ибрахим ал-Хашеми ал-Курайши. С избора на име групата цели да покаже, че той произлиза от племето на пророка Мохамед – ключова квалификация за лидер на халифата. Тъй като лицето е непознато на службите до момента, се счита, че вероятно е използвано военно име и обща характеристика, докато се намери подходящ лидер. За ИДИЛ е от особена важност да не показва момент на слабост с липсата на водач и решението да го пазят в абсолютна тайна за момента е обосновано.

Какво всъщност се случи в последните седмици в Сирия

Тъй като Тръмп благодари на Русия и Турция за операцията срещу Ал-Багдади, изглежда, по отношение на едно нещо трите сили бяха единодушни. Русия контролира въздушното пространство над Идлиб, а Турция бе предупредена за операцията заради разположените сили в региона. Нито една от двете държави не понечи да осуети американската атака, с което всъщност помогнаха за осъществяването ѝ. Напоследък има нещо общо между Кремъл, Анкара и Вашингтон – трима лидери се опитват да спечелят допълнителни политически дивиденти и изглежда, единствената територия на разположение е Сирия.

Иначе трудно бихме могли да обясним кампанията на Ердоган срещу кюрдите, която в момента е в застой. От нея Ердоган, Тръмп и Путин излязоха герои, а единствените загуби бяха човешки, и то за кюрдите. С течение на хода на войната в Сирия и новата политика на отдръпване на Тръмп, кюрдите се превърнаха в тактическия нападател срещу ИДИЛ. С всеки военен успех още едно парченце земя в Северна Сирия ставаше кюрдска автономия, която пък е гранична на Турция. Споразумението между Путин и Ердоган целеше да отблъсне засилващото се кюрдско влияние в северните провинции на държавата, тъй като според Ердоган те представляват заплаха за националния интерес на Турция.

На кюрдите се наложи да потърсят споразумение и закрила от прокремълския режим на Асад, което автоматично направи Путин отговорен за техните бъдещи планове. Така падна и отговорността от Тръмп, а това е последователност във външната му политика. От друга страна, споразумението между Турция и Русия доведе до ново затопляне на взаимоотношенията между двете страни, които поделиха отговорността за турско-сирийската граница. Въпреки оттеглянето на Тръмп, малко вероятно е Ердоган и Путин заедно да сложат край на войната, тъй като решенията, взети днес, са временна мярка. Така след време Дамаск ще бъде изправен пред същите проблеми, пред които и Ливан днес.

Заглавна снимка: Аятолах Сеид Али Хаменеи и Касим Сюлеймани през 2015 г. Източник: Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Легитимната и паралелната власт се споразумяха за нов главен прокурор

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/geshev-nov-glaven-prokuror/

Иван Гешев беше избран за новия главен прокурор почти единодушно във Висшия съдебен съвет. Два дни преди местните избори. И два дни след като Европейската комисия предложи да отпадне наблюдението върху правосъдната ни система.

Процедурата по изслушването на единствения кандидат за поста във ВСС беше лошо режисиран спектакъл от правосъдния министър Данаил Кирилов.

В отговорите на въпросите, зададени му писмено от съсловни и неправителствени организации и от колегите му висши магистрати по време на изслушването, Иван Гешев постоянно се фокусираше върху политически и икономически кръгове с медийно влияние, организирали, по собствените му думи, „кални и хибридни атаки срещу него“. Бъдещият главен прокурор споменаваше (с имената им или описателно) политици, издатели, медии и журналисти; неправителствени и граждански организации, „които се хранят с грантове“, сякаш четеше обвинителен акт срещу тях – направо тръпки да го побият човек при мисълта, че утре това би могло да се случи наистина. А едва сдържаното му желание за реванш предизвика логично някои колеги от ВСС да му зададат въпроси като тези:

  • Какво съдържание влага в това, че не е системен играч, и в понятието „десни екстремисти“?
  • Какво означава политическо говорене и има ли политико-олигархични кръгове, които го подкрепят, а той би разпънал предпазен чадър над тях, в случай че извършат престъпления?
  • Как ще отговори на критиката на Бойко Атанасов, че е сключвал срамно споразумение с представители на организираната престъпност?
  • Защо Делян Пеевски не е разпитан като свидетел по делото КТБ?

И други въпроси, които към края на десетчасовото заседание изнервиха Иван Гешев и той започна да губи контрол върху поведението си.

Кулминацията в изслушването настъпи, когато председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов посочи, че изборът на главен обвинител в една авторитарно-тоталитарна прокуратура от съветски тип, несъразмерна на съвременното ни развитие, е ключов, а субординираната и добре съгласувана подкрепа за Иван Гешев от следователски и прокурорски колегии в страната издава единствено кризисен пиар; че кандидатът за нов главен прокурор е несистемен играч, който арестува, използва бисери от уличния език и има нисък праг на търпимост за критики, което буди подозрения за бъдеща злоупотреба с власт.

Тогава срещу Лозан Панов изригна цялата неприязън на Данаил Кирилов и на Сотир Цацаров.

И понеже правосъдният министър и досегашният главен прокурор не намериха силни аргументи да оборят колегата си, предпочетоха да използват намеци и внушения за неговия избор като шеф на ВКС. Целта им беше да го предизвикат да им отговори и така да изместят центъра на дискусията, както и да омаскарят Панов като основен опонент на Гешев. Разбира се, не успяха. Но от изпуснатите (очевидно от умора и нервно напрежение) реплики на Сотир Цацаров публиката разбра, че изборът на тримата големи в съдебната система не става само в сградата на ВСС, а и „в две други сгради“.

Отговорите на Иван Гешев, че не познава олигарси и не е свързан с никакви групировки, прозвучаха не просто фалшиво, а като грозна лъжа от човека, който претендира да стане един от основните гаранти за спазването на законите в държавата през следващите седем години. И въпреки че нито един от магистратите не посмя да го попита директно #КОЙ организира подкрепата му пред сградата на ВСС, хората от цялата страна разбраха, че това е Агенция ПИК, свързана със скандалния депутат Делян Пеевски – отскоро неформален собственик на ДПС, който управлява партията като акционерно дружество. А достопочтеният лидер Ахмед Доган остана в сянката на корпулентното му тяло и зависи изцяло от неговото и на останалите от Мрежата (термин на Даниел Смилов за паралелната власт) благоволение.

В няколко обширни интервюта по национални телевизии премиерът и лидер на ГЕРБ се опита да убеди гражданите, че няма нищо общо с номинирането и избирането на Иван Гешев за главен прокурор. Само че въпреки добре подаваните въпроси от страна на журналистите, едва ли някой от публиката е повярвал в искреността на Борисов. Защото

всички действия на изпълнителната власт бяха подчинени в услуга на безпрепятствения избор на единствения кандидат за поста.

Първо – до сградата на ВСС беше допусната само агитката, организирана от ПИК с аргумента, че агенцията на Недялко Недялков първа подала в Столичната община искане за това улично мероприятие. Второ – извънредно големият брой полицаи и жандармеристи, а вероятно и цивилни от службите, които с всякакви средства, в т.ч. и с контролно-пропускателни пунктове в центъра на София, трябваше да осигурят спокойствието на митингуващите в подкрепа на Гешев. Камерите ни показаха лица с преобладаващо мутренски профил, облечени с анцузи с качулки, сред които се виждаха множество роми и всякакви маргинали.

Издигнали лозунги като „Гешев – шерифът на народа“ и „Олигарсите в затвора“ на фона на възрожденски песни и изпълнения на любимата на Путин група „Любе“, те отегчено слушаха истеричните речи на ораторите, които призоваваха Гешев да не се страхува от милионите на олигарсите, а да се справи с „цялата Сорос система“, с „Америка за България“, Иван Костов и „групата Прокопиевчета“, с БХК, bTV, „Офнюз“ и т.н. А Христо Иванов, който като бивш правосъден министър предложи промяната на процедурата за избор на главен прокурор, призоваха да си обръсне ритуално брадата и му поставиха диагноза „двуполюсна шизофрения“. Но настоятелните опити тълпата да бъде подгрявана с викове „Гешев! Гешев!“ не бяха подети или се чуваха само вяли отгласи от тях като заглъхващо ехо.

В същото време протестиращите срещу избора на Гешев за главен прокурор не бяха допуснати до сградата на ВСС и бяха изтласкани на стотици метри от агитката на ПИК.

А гражданите, които се опитваха да минат през полицейската обсада, бяха спирани и „респектирани“ от служителите на МВР, като Николай Стайков от Антикорупционния фонд. Това принуди протестиращите да се преместят на Орлов мост и да го блокират до ранните сутрешни часове на петък. Полицията и жандармерията бяха добре инструктирани да не допуснат сериозни конфликти, още по-малко окървавяване на протеста, защото управляващите добре осъзнават какви биха били последиците за тях от подобно развитие на събитията.

Гласуването на кандидатурата на Гешев от висшите магистрати постави ясна разграничителна линия между прокурорската и съдийската колегия. Но едва четирима съдии – Лозан Панов, Атанаска Дишева, Олга Керелска и Красимир Шекерджиев, защитиха честта на колегията, като гласуваха против кандидатурата на Гешев. Другите се наредиха сред участниците в срамния спектакъл.

След десетчасова имитация на изслушване във ВСС кадровиците избраха с 20 от 24 гласа единствения кандидат за поста, който се съревноваваше със самия себе си.

Какво единодушие, каква демонстрация на добре пресметнати ползи от вота, какво лицемерие, прикрито зад празни фрази за професионалните и етичните качества на бъдещия главен обвинител на републиката – струваше си загубата на десет часа и много емоции, за да се изгледа спектакълът докрай и да се видят превъплъщенията на висшите магистрати.

А в края на заседанието, по предложение на правосъдния министър, всички членове на ВСС гласуваха решението им да бъде изпратено „незабавно на държавния глава“, който трябва да подпише указа на назначаването на главния прокурор.

Защо е това паническо бързане от страна на управляващите?

Единствената причина е, че те трябва да си осигурят час по-скоро сигурен гръб и недосегаемост от правосъдие, дори и да им се наложи да излязат от властта. И без реплики от рода на „Ти си го избра“ обществото знае защо реалната и паралелната власт постигнаха консенсус за избора на Гешев.

От „Демократична България“ призоваха в специална декларация протестите срещу „инсталирането на Гешев за главен прокурор“ да продължат, защото това е тежък удар срещу надеждите на българите за бъдеще в правова държава и гарантира безнаказаност за корупционната върхушка в следващите седем години. И поискаха от държавния глава да не подписва указа за назначаването на Гешев.

Сега на ход е президентът.

Какви са възможните ходове на Румен Радев, коментираха не един и двама анализатори и експерти. Според Христо Христев, преподавател по право на Европейския съюз в СУ „Климент Охридски“, държавният глава може да върне еднократно кандидатурата на Иван Гешев във ВСС, но ако Съветът предложи отново същата кандидатура, той е обвързан да издаде указ за назначаването му за главен прокурор. От друга страна, тъй като няма точно определен срок, в който това да стане, президентът може да отлага дълго решението си с риска да бъде упрекнат, че нарушава Конституцията.

Христев припомни случая, в който Росен Плевнелиев блокира назначаването на Венета Марковска за член на Конституционния съд (КС), като напусна залата на Съда, преди тя да положи клетва. Според юриста друг възможен ход на президента Радев е да сезира КС с искане за тълкуване на конституционната уредба по назначаването на председатели на върховните съдилища и на главен прокурор, преди да се произнесе по отправеното от ВСС предложение, или дори да поиска промяна на Конституцията. Но тогава възниква въпросът как една промяна на конституционната уредба би била съотносима към вече проведената процедура за избор на главен прокурор.

Най-вероятно президентът не би пропуснал един от малкото инструменти, които му дава Конституцията, за да изрази своята позиция.

Да подпише веднага указа би означавало да признае, че е част от Мрежата.

Това ще бъде пагубно за репутацията му и загуба на обществено доверие, каквото той сега има възможност да увеличи – и то от страна на десни граждани, които не са гласували за него. Някои очакват, че с този ход Румен Радев ще налее и вода в мелницата на БСП и на Мая Манолова.

Да се прогнозира как скандалният избор на Гешев ще рефлектира върху резултатите от местните избори е трудно. Но е безспорно, че той ще се отрази върху електоралните нагласи на избирателите. Някои от тях ще бъдат обезсърчени да отидат до урните. Една млада жена дори написа във Facebook, че сега даже и хлебарките трябва да напуснат страната. Други, възмутени от тази имитация на законност, могат да се окажат мотивирани да гласуват наказателно.

Но гражданите не бива да забравят, че в периода 2021–2027 г. в България ще влязат с 10% повече средства от ЕС за кохезионна политика, които се дават на най-бедните в Съюза. Става дума за сумата от 10 млрд. лева, една част от които ще бъдат усвоени от големите общини.

Битката за местната власт се оказа отново битка за пари.

И за преразпределянето им от силните на деня и от техните приятелски бизнес кръгове.

Заглавна снимка: Скрийншот от репортаж на „Свободна Европа“ по повод данните на журналисти по делото „КТБ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Наказателната политика: на око… и око за око

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/nakazatelnata-politika/

Поредният горещ картоф, метнат от съдебната зала към обществото по случай отразяването на казуса с Джок Полфрийман, успя да събере всички възможни аргументи, включително най-конспиративните. Но една линия прониза целия дебат и тя е, че сравнително рутинното производство по условно предсрочно освобождаване беше въздигнато в нещо извънредно уникално, сякаш затворници не се освобождават предварително никога. Това е и най-тежката присъда за наказателното ни право: липсата на аналитичен и безстрастен поглед, който да се намеси преди окончателния триумф на уличното правосъдие.

Случки без цифри

Коментирането на делото на Полфрийман беше толкова изолирано от многобройните подобни дела, че опитите за сравнение с натрупаната обилна съдебна практика винаги се правеха с уточнението „не съм запознат(а) да има подобен на този казус“. Започнаха да се вадят наслуки отделни съдебни актове в двете посоки, за да се правят сравнения.

Така се открои един елементарен дефицит на системата ни – липсата на надеждна статистика.

Изобщо не се разбра например до каква степен е прецедент затворник да бъде освободен шест години и половина преди изтичане на присъдата. Макар единственото формално основание да е излежаване на поне половината от присъдата, което в случая е изпълнено, необходимата дискусия за правилността на съдебното решение можеше да получи много ясна фактическа отправна точка при обобщени данни за съдбата на тези производства, както и за последиците от тях – например каква част от предсрочно освободените извършват отново престъпления в срока на условно осъждане, останал след решението за освобождаването им. Няма по-добра рецепта за оборване на съмнения в специално отношение спрямо един казус от посочването на обективни факти за това, че казусът е следвал трайната практика.

Но ако има нещо по-лошо от липсата на статистическа картина, то е да се реформира закон без такава. Управляващите ни го демонстрираха за пореден път със „спешните“ промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), чиято цел беше надпревара с окончателното решаване на казуса на Полфрийман, при все че никой никога не е давал публично становище за необходимостта от промяна на закона в тази му част. Тази пожарна намеса, разбира се, отдавна е спряла да изненадва някого. На пръв прочит веднага се сещаме за починалото момче от Враца, случаите на иконописеца Опиц или на пловдивския лекарубийството на русенската журналистка и много други. Това са все имена на герои, употребени по най-площаден начин за политически пиар, а резултатът е промяна на утвърдени правила, засягащи в голяма степен живота и свободата, без никаква професионална оценка.

Стратегията винаги е еднаква: пускане на малко, но достатъчно „сензационно“ парче информация и заливане с мигновена истерия,

след която никой съд не може да бъде оставен да преценява независимо, тъй като е заплашен от медиен и обществен линч независимо от наистина случилото се, а пък експертите бързо се пакетират с толкова много клетви, че изобщо не се стига до обсъждане по същество. Фактите обаче са следните: измененията в наказателното ни законодателство са обратнопропорционални на броя на сериозните и задълбочени изследвания, включително криминологични или социологически, относно причините за престъпността и методите за противодействие отвъд елементарната сламка да се увеличат санкциите в Наказателния кодекс (НК).

Натиснете тук за да видите презентацията.

Източник: Изследване на законодателната дейност на 44-тото Народно събрание (parliament.bg)

Защо наказваме?

Популярен е случаят с британското общество от 80-те години, когато консерваторите на Тачър използват скептичните настроения и страхове относно увеличената престъпност през изминалото десетилетие, като вкарват в употреба ударния израз „ред и законност“ (law and order) и стъпвайки на него, увеличават мащабно полицейските органи и засилват репресията в законодателството. Резултатът е добре известен: по-високи нива на регистрирана престъпност и постоянни главоболия относно увеличаващия се бюджет на правоохранителните органи и съмнителната им ефективност.

А всеки, който вярва на наказанието като панацея за престъпността, може да се запознае със случая на Георги Енев, по-известен като Жоро Инкасото или Жоро Милионера. През 2012 г. той задигна милион и половина лева от инкасо автомобил в Пловдив, като впоследствие се предаде напълно доброволно и беше осъден на 12 години – напълно нормална присъда с оглед на фактори като чисто съдебно минало и заявено разкаяние за извършеното. Парите не са открити и за тях Жоро продължава да мълчи и до днес. Това, което знаем за неговия престой в затвора, е, че не спира да работи, и така присъдата също напълно законно се трансформира от 12 в 8 години по формулата, че два изработени дни се смятат за три излежани. В допълнение, вече може да се възползва и от възможността за условното предсрочно освобождаване.

Как точно помага затворът в този случай?

Нито парите ще бъдат върнати, нито престъпникът ще се поправи, след като е пресметнал хладно как да излезе най-бързо на свобода, за да може да ги харчи. Същевременно подобен случай няма как да не бъде санкциониран, но санкцията не изглежда да има каквито и да било полезни ефекти. Даже напротив, ако осъденият не тренираше усилено в затвора, най-много да беше пострадал при някое от спречкванията с други осъдени, които настойчиво го питат къде е скрил парите.

Неговото откровено подигравателно отношение към санкциите на наказателното право обаче е илюстрация за една неотменима тяхна характеристика: те никога няма как да са абсолютно адекватни спрямо човека, защото всеки осъден реагира по различен, често неразбираем и напълно индивидуален начин както на престъплението, така и на наказанието. Ако справедливостта се разбира като това престъпникът да изпита същото като жертвата, дори и смъртното наказание не би могло да послужи, защото това е невъзможна цел.

Похабената енергия

Популизмът в законодателството вреди не само с нещата, които прави, но и с нещата, които пречи да бъдат свършени поради ненужно разпиляване на ресурс от обществена енергия и време. Така населението живее с определен дневен ред, зад който висят много по-реалните проблеми на наказателното правораздаване. По отношение на НК те не са свързани толкова с размера на наказанията, колкото с

необходимостта от премахване на мъртви текстове и осъвременяване на други.

Една от тъжно погребаните дискусии е за декриминализирането на активния подкуп. Към момента усещането за корупция е все така високо, но малцина от оплакващите се осъзнават колко сериозен проблем е трудността да се докаже вземането на подкуп, след като предлагането му все още се смята за престъпление. Доколкото има достатъчно аргументи и в обратната насока, а темата е обществено чувствителна, подобни дебати биха канализирали далеч по-смислен обществен диалог, стига да бяха поставяни отговорно от законодателя.

Битовото ниво на дискусиите не позволява да се поставят интересните и модерни (за България) проблеми на наказателното право, от които всички биха имали много по-голяма цялостна полза – например за въвеждането на корпоративна наказателна отговорност, така че да се наказват не само физическите, но и юридическите лица, когато самото юридическо лице извършва престъпни действия. Докато в тази област зейва празнина, последвана от свиване на рамене, в други аспекти уредбата се дублира, какъвто е случаят с гражданската и наказателната конфискация и тяхната странна и необяснима симбиоза.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Източник: Изследване на законодателната дейност на 44-тото Народно събрание (parliament.bg)

Същевременно фундаменталният елемент на наказанието е усещането за неговата неизбежност, което значи всеки виновен да е наясно още преди престъплението, че няма да му се размине и вината ще бъде доказана, а не каква точно дамга ще бъде поставена чрез присъдата. От това следва, че по-наболелият проблем с разкриването и доказването на престъпленията е недостатък на НПК, а не на НК, но и това звучи прекалено експертно и далечно, а масовата обществена незаинтересованост дава удобен повод НПК да се ползва като тепих за борба между различните лобита с противоречиви интереси – предимно прокурорски и адвокатски.

Всъщност проекти за кардинална реформа на закона и приемане на чисто нови кодекси не липсват, като някои от тях престояват и в момента из чекмеджетата на парламента. Въпросът е, че те няма как да работят без принципни заявки за провежданата политика, а за разлика от шоу оставките и шоковите промоции на наказания, това изисква управленски хоризонт.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.