Tag Archives: анализ

Наказателната политика: на око… и око за око

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/nakazatelnata-politika/

Поредният горещ картоф, метнат от съдебната зала към обществото по случай отразяването на казуса с Джок Полфрийман, успя да събере всички възможни аргументи, включително най-конспиративните. Но една линия прониза целия дебат и тя е, че сравнително рутинното производство по условно предсрочно освобождаване беше въздигнато в нещо извънредно уникално, сякаш затворници не се освобождават предварително никога. Това е и най-тежката присъда за наказателното ни право: липсата на аналитичен и безстрастен поглед, който да се намеси преди окончателния триумф на уличното правосъдие.

Случки без цифри

Коментирането на делото на Полфрийман беше толкова изолирано от многобройните подобни дела, че опитите за сравнение с натрупаната обилна съдебна практика винаги се правеха с уточнението „не съм запознат(а) да има подобен на този казус“. Започнаха да се вадят наслуки отделни съдебни актове в двете посоки, за да се правят сравнения.

Така се открои един елементарен дефицит на системата ни – липсата на надеждна статистика.

Изобщо не се разбра например до каква степен е прецедент затворник да бъде освободен шест години и половина преди изтичане на присъдата. Макар единственото формално основание да е излежаване на поне половината от присъдата, което в случая е изпълнено, необходимата дискусия за правилността на съдебното решение можеше да получи много ясна фактическа отправна точка при обобщени данни за съдбата на тези производства, както и за последиците от тях – например каква част от предсрочно освободените извършват отново престъпления в срока на условно осъждане, останал след решението за освобождаването им. Няма по-добра рецепта за оборване на съмнения в специално отношение спрямо един казус от посочването на обективни факти за това, че казусът е следвал трайната практика.

Но ако има нещо по-лошо от липсата на статистическа картина, то е да се реформира закон без такава. Управляващите ни го демонстрираха за пореден път със „спешните“ промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), чиято цел беше надпревара с окончателното решаване на казуса на Полфрийман, при все че никой никога не е давал публично становище за необходимостта от промяна на закона в тази му част. Тази пожарна намеса, разбира се, отдавна е спряла да изненадва някого. На пръв прочит веднага се сещаме за починалото момче от Враца, случаите на иконописеца Опиц или на пловдивския лекарубийството на русенската журналистка и много други. Това са все имена на герои, употребени по най-площаден начин за политически пиар, а резултатът е промяна на утвърдени правила, засягащи в голяма степен живота и свободата, без никаква професионална оценка.

Стратегията винаги е еднаква: пускане на малко, но достатъчно „сензационно“ парче информация и заливане с мигновена истерия,

след която никой съд не може да бъде оставен да преценява независимо, тъй като е заплашен от медиен и обществен линч независимо от наистина случилото се, а пък експертите бързо се пакетират с толкова много клетви, че изобщо не се стига до обсъждане по същество. Фактите обаче са следните: измененията в наказателното ни законодателство са обратнопропорционални на броя на сериозните и задълбочени изследвания, включително криминологични или социологически, относно причините за престъпността и методите за противодействие отвъд елементарната сламка да се увеличат санкциите в Наказателния кодекс (НК).

Натиснете тук за да видите презентацията.

Източник: Изследване на законодателната дейност на 44-тото Народно събрание (parliament.bg)

Защо наказваме?

Популярен е случаят с британското общество от 80-те години, когато консерваторите на Тачър използват скептичните настроения и страхове относно увеличената престъпност през изминалото десетилетие, като вкарват в употреба ударния израз „ред и законност“ (law and order) и стъпвайки на него, увеличават мащабно полицейските органи и засилват репресията в законодателството. Резултатът е добре известен: по-високи нива на регистрирана престъпност и постоянни главоболия относно увеличаващия се бюджет на правоохранителните органи и съмнителната им ефективност.

А всеки, който вярва на наказанието като панацея за престъпността, може да се запознае със случая на Георги Енев, по-известен като Жоро Инкасото или Жоро Милионера. През 2012 г. той задигна милион и половина лева от инкасо автомобил в Пловдив, като впоследствие се предаде напълно доброволно и беше осъден на 12 години – напълно нормална присъда с оглед на фактори като чисто съдебно минало и заявено разкаяние за извършеното. Парите не са открити и за тях Жоро продължава да мълчи и до днес. Това, което знаем за неговия престой в затвора, е, че не спира да работи, и така присъдата също напълно законно се трансформира от 12 в 8 години по формулата, че два изработени дни се смятат за три излежани. В допълнение, вече може да се възползва и от възможността за условното предсрочно освобождаване.

Как точно помага затворът в този случай?

Нито парите ще бъдат върнати, нито престъпникът ще се поправи, след като е пресметнал хладно как да излезе най-бързо на свобода, за да може да ги харчи. Същевременно подобен случай няма как да не бъде санкциониран, но санкцията не изглежда да има каквито и да било полезни ефекти. Даже напротив, ако осъденият не тренираше усилено в затвора, най-много да беше пострадал при някое от спречкванията с други осъдени, които настойчиво го питат къде е скрил парите.

Неговото откровено подигравателно отношение към санкциите на наказателното право обаче е илюстрация за една неотменима тяхна характеристика: те никога няма как да са абсолютно адекватни спрямо човека, защото всеки осъден реагира по различен, често неразбираем и напълно индивидуален начин както на престъплението, така и на наказанието. Ако справедливостта се разбира като това престъпникът да изпита същото като жертвата, дори и смъртното наказание не би могло да послужи, защото това е невъзможна цел.

Похабената енергия

Популизмът в законодателството вреди не само с нещата, които прави, но и с нещата, които пречи да бъдат свършени поради ненужно разпиляване на ресурс от обществена енергия и време. Така населението живее с определен дневен ред, зад който висят много по-реалните проблеми на наказателното правораздаване. По отношение на НК те не са свързани толкова с размера на наказанията, колкото с

необходимостта от премахване на мъртви текстове и осъвременяване на други.

Една от тъжно погребаните дискусии е за декриминализирането на активния подкуп. Към момента усещането за корупция е все така високо, но малцина от оплакващите се осъзнават колко сериозен проблем е трудността да се докаже вземането на подкуп, след като предлагането му все още се смята за престъпление. Доколкото има достатъчно аргументи и в обратната насока, а темата е обществено чувствителна, подобни дебати биха канализирали далеч по-смислен обществен диалог, стига да бяха поставяни отговорно от законодателя.

Битовото ниво на дискусиите не позволява да се поставят интересните и модерни (за България) проблеми на наказателното право, от които всички биха имали много по-голяма цялостна полза – например за въвеждането на корпоративна наказателна отговорност, така че да се наказват не само физическите, но и юридическите лица, когато самото юридическо лице извършва престъпни действия. Докато в тази област зейва празнина, последвана от свиване на рамене, в други аспекти уредбата се дублира, какъвто е случаят с гражданската и наказателната конфискация и тяхната странна и необяснима симбиоза.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Източник: Изследване на законодателната дейност на 44-тото Народно събрание (parliament.bg)

Същевременно фундаменталният елемент на наказанието е усещането за неговата неизбежност, което значи всеки виновен да е наясно още преди престъплението, че няма да му се размине и вината ще бъде доказана, а не каква точно дамга ще бъде поставена чрез присъдата. От това следва, че по-наболелият проблем с разкриването и доказването на престъпленията е недостатък на НПК, а не на НК, но и това звучи прекалено експертно и далечно, а масовата обществена незаинтересованост дава удобен повод НПК да се ползва като тепих за борба между различните лобита с противоречиви интереси – предимно прокурорски и адвокатски.

Всъщност проекти за кардинална реформа на закона и приемане на чисто нови кодекси не липсват, като някои от тях престояват и в момента из чекмеджетата на парламента. Въпросът е, че те няма как да работят без принципни заявки за провежданата политика, а за разлика от шоу оставките и шоковите промоции на наказания, това изисква управленски хоризонт.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В „Берлемон“ всичко се обърка

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/v-berlaimont-vsichko-se-oburka/

Добра или лоша е новината от 18 октомври, че Борис Джонсън в крайна сметка изкопчи своята сделка за излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз?

„Добрата новина е, че имаме сделка, лошата – че Великобритания ще излезе от Европейския съюз.“ Така отговори на този въпрос Жан-Клод Юнкер. Отговорът на въпроса обаче би трябвало да е: „Ще видим.“ Много възли има за разплитане, най-стегнатият – предстоящото гласуване в Парламента на Обединеното кралство, който три пъти отхвърли сделката с ЕС, договорена от предшественичката на Джонсън – Тереза Мей. Остава все така несигурно дали и този път датата, фиксирана за Брекзит – 31 октомври, ще бъде спазена.

Затова пък е сигурно, че новата Европейска комисия – тази на Урсула фон дер Лайен, няма за започне работа на следващия ден, 1 ноември, както се очакваше. Защото за разлика от Джонсън, който успя да стигне до финала, Фон дер Лайен се препъна на квалификациите, получавайки не един, а цели три червени картона.

Не тази румънка. И не този унгарец.

Сериозно препятствие възникна пред сформирането на следващата колегия на Европейската комисия – институцията, която упражнява изпълнителната власт в ЕС и в която е съсредоточена законодателната инициатива. Това само по себе си не е прецедент в скорошната ѝ история, но надали може да бъде подминато само с въздишка и снизходителното „Е, случва се“. Защото е важно не само какво се случва, а и в какъв момент и контекст.

Отлагането ще бъде най-малко с месец, а решението за него бе взето от лидерите на политическите групи в Европейския парламент и обявено на конференция на 16 октомври. Причината –

кандидатурите за еврокомисари на Франция, Унгария и Румъния бяха отхвърлени на етапа на изслушванията пред ресорните комисии на Европейския парламент.

Всъщност румънката Рована Плумб и унгарецът Ласло Трочани изобщо не стигнаха до изслушвания – Правната комисия в ЕП блокира и двете кандидатури поради опасения за конфликт на интереси.

Подкрепена от Групата на социалистите и демократите в ЕП, Плумб трябваше да стане комисар по транспорта. Критиката към нея бе съсредоточена върху два заема на стойност близо 1 милион евро, които тя не е включила в първоначалната си финансова декларация, разгледана от евродепутатите.

Трочани, зад когото стоеше Европейската народна партия (ЕНП), бе предложен от Унгария за портфолиото „Съседство и разширяване“. Доскоро министър на правосъдието, той се оказа уязвим заради връзките между основаната от него адвокатска кантора и работата, която тя извършва за унгарското правителство. Кабинетът „Орбан“ обвини Правната комисия, че е отхвърлила кандидатурата на Трочани заради твърдата линия на Будапеща срещу миграцията от страни извън ЕС, а самият Трочани заклейми този ход като „политическо решение, което не стъпва на фактическа основа“. От Правната комисия обаче бяха категорични, че нито той, нито Плумб са съумели да разсеят съмненията за конфликт на интереси.

Така двамата станаха „жертви“ на въведените през 2016 г. нови, по-строги правила за контрол за конфликт на интереси, създавайки прецедент –

първи случаи на отхвърлени номинации преди изслушванията пред съответните ресорни комисии.

По правилник становището на Правната комисия не слага край на шансовете на кандидатите за еврокомисари да станат такива. Номинациите на Плумб и Трочани бяха обсъдени още веднъж на извънредно заседание на Комисията, свикано по молба на председателя на ЕП Давид Сасоли след разговор с Фон дер Лайен. И бяха отхвърлени още по-категорично. И окончателно.

В резултат на това унгарският премиер и румънската му колежка Виорика Данчила бяха принудени да предложат на Брюксел нови имена за еврокомисари, което Орбан побърза да направи. С коментар, че не би могъл да се съгласи на сценарий, при който „някой друг, например ЕП, избира между унгарски политици вместо унгарския народ“, той номинира Оливер Вархели, представяйки го като „технократ“ и „някой, който познава Европейския съюз много добре“. Четирийсет и седем годишният Вархели действително би трябвало да е такъв, имайки предвид, че оглавяваше дипломатическата мисия на Унгария в Брюксел. Но едно е извън съмнение – подобно на Трочани, Вархели е от кръга приближени на Орбан, независимо че нито единият, нито другият има официална партийна принадлежност.

Румъния също излъчи нов кандидат, или по-точно един основен и една резерва – евродепутата Дан Ника (от Социалдемократическата партия), който бе предложен на Урсула фон дер Лайен още при първите номинации, но тогава тя предпочете Плумб; и държавния секретар по европейските въпроси Мелания-Габриела Чиот. Кандидатурата на Ника обаче също бе проблемна: той бе обвинен от румънските прокурори за злоупотреба със служебно положение в качеството си на министър на комуникациите между 2003 и 2004 г. – за това, че не е спазил процедурата за възлагане на обществени поръчки, както се изисква от закона. Освен това Фон дер Лайен иска румънският комисар да е жена. Същевременно на 10 октомври правителството на Данчила падна с вот на недоверие, с което грижите на румънския президент Клаус Йоханис се увеличиха заедно с политическата дестабилизация в страната.

Око за око, Гулар за Вебер

Не без предварителни очаквания в този смисъл французойката Силви Гулар – бивша евродепутатка от либералите, не получи необходимата подкрепа за утвърждаване на номинацията си в комисиите по вътрешен пазар и по промишленост и на свой ред произведе прецедент. По подобен начин през 2009 г. бе отхвърлена кандидатурата на Румяна Желева (заменена впоследствие от Кристалина Георгиева), заради което стартът на втората Еврокомисия на Барозу бе отложен до февруари 2010 г.

Гулар обаче ще бъде запомнена като първата отхвърлена номинация на Франция.

Бивш евродепутат, а за кратко и министър на отбраната в кабинета на Макрон, Силви Гулар се сблъска с враждебни въпроси от страна на членовете на ЕП относно твърденията, че партията ѝ (центристкото Демократично движение, или „Модем“) е злоупотребявала със средствата на ЕП, както и във връзка с работата ѝ за базирания в Лос Анджелис тинк-танк институт „Берггрюн“. Става дума за период от около две години – между октомври 2013 г. и 2015 г., когато Гулар е получавала повече от 10 000 евро на месец, докато е работила като евродепутат. Освен това тя е обект на съдебно разследване във връзка с фиктивни назначения за сътрудници на евродепутати от „Модем“ и е разследвана от Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ).

След като отговаря на четири различни езика на въпросите на комисиите в рамките на тричасово изслушване, при това не веднъж, а два пъти (бе ѝ даден шанс да се яви на „поправителен“), и допълнително трябваше да разяснява писмените отговори, които е дала, тя заяви, че заслужава презумпцията за невинност по обвиненията, които никога не са били тествани в съда. И изрази съжаление, че с работата си за американския институт е посяла съмнения относно своя „интегритет и независимост“, тъй като за нея това са ценности от „изключително значение“.

В крайна сметка 89 евродепутати от три различни парламентарни комисии гласуваха срещу нея, а само 29 я подкрепиха, при това едва 12 от тях не са част от групата на Гулар – центристката „Обнови Европа“. Тя бе създадена в началото на настоящия мандат на ЕП като наследник на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ) и със 108 депутати от 22 държави е третата по големина група в ЕП. От „Обнови Европа“ са трима измежду 20-те председатели на парламентарни комисии.

Някои евродепутати изразиха подозрението, че ЕНП е целяла да отмъсти на френския президент Еманюел Макрон за провала на кандидатурата на нейния лидер Манфред Вебер. Според други отмъщението е не само на ЕНП, но и на социалдемократите, които също имаха амбиции за поста на Урсула фон дер Лайен, издигайки кандидатурата на Франс Тимерманс. Френското издание на Euraktiv съобщава за туит на ЕНП, който е бил изтрит скоро след публикуването му, тъй като не е бил предназначен за широката публика:

„Момчета, ще я убием при гласуването по-късно, но си трайте дотогава.“

„Считаме това за отмъщение на ЕП спрямо Европейския съвет. Но е жалко, защото тя беше отличен кандидат “, каза Себастиан Майлар, директор на Института Notre Europe в Париж. Френското правителство също реагира, като посочи, че кандидатът му е станал жертва на „политическа игра, която засяга Европейската комисия като цяло“, опитвайки се да отрече факта, че недоверието идва от всички политически партии. Зелените, радикалната левица и Групата на социалистите и демократите (S&D) са също толкова отговорни за тази ситуация и нападнаха френския кандидат по етични причини, а според французите – и по политически.

Издавайки фрустрацията на самия Макрон, Амели де Мончалин – френската министърка по европейските въпроси, обяви поражението на Гулар за „голяма институционална криза“ и „европейски провал“. Френският президент пък публично поиска от Фон дер Лайен обяснение за случилото се, изтъквайки, че тя самата го е уверила, че Гулар ще има подкрепата на трите основни проевропейски политически групи в ЕП. По-хладнокръвна в този случай се оказа Фон дер Лайен, която до момента демонстрира завидно спокойствие в напрегнати ситуации.

След бурята

Типично в духа на високата дипломация, само няколко дни по-късно страстите започнаха да се успокояват. На 13 октомври Еманюел Макрон прие Ангела Меркел на работна вечеря, въпреки че двамата трябваше да се срещнат отново в Тулуза три дни по-късно за френско-германския Министерски съвет.

„ЕС не може да си позволи лукса на отмъщението и малките спорове

или да додава с вътрешни кризи към напрежението на света, което вече изпитваме върху себе си“, каза френският президент, добавяйки: „Бих искал да знаете, че можем да работим за създаването на силна Комисия, основана на солидно мнозинство, която носим отговорността да изградим и укрепим.“ На 14 октомври Урсула фон дер Лaйен на свой ред посети Елисейския дворец, а за разлика от обикновено, Макрон реши да присъства и на срещите на „Обнови Европа“ между държавните и правителствените ръководители преди Европейския съвет на 17 и 18 октомври в Брюксел, за да продължи дискусиите с европейските си колеги.

След като споразумение с Обединеното кралство все пак бе постигнато и след като смекчи тона по повод дисквалификацията на Гулар, Макрон вече може да съсредоточи вниманието и усилията си върху издигането на подходяща номинация за Европейската комисия. С това обаче въпросителните около новата Комисия и подхода на Урсула фон дер Лайен не се превръщат в точки, а при евентуални нови спънки в Правната комисия или при изслушванията в ЕП биха могли да се превърнат в удивителни, видими и с невъоръжено око.

* „Берлемон“ – името на сградата, която е седалище на Европейската комисия в Брюксел.

Заглавна снимка: Европейски парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да регулираш иновация

Post Syndicated from Грета Мандова original https://toest.bg/da-regulirash-inovatsiya/

Как се придвижваме в града зависи от редица фактори: качеството на градската среда, надеждността и бързината на обществения транспорт, метеорологичните условия или принадлежността ни към определена демографска група. Тези фактори правят поведението ни предвидимо и мотивират формулирането на дългосрочни цели, свързани с градската мобилност.

По презумпция това е сфера, която не търпи импровизации. Докато архитектурата и дизайнът допускат творческа свобода при решаването на функционални проблеми, проектирането на транспортни мрежи почива изключително на статистически проучвания и се аргументира с данни.

Карта на транспортната мрежа в София © Morphocode

Установено е например, че повечето хора са склонни да вървят около 5 минути до най-близката спирка на градския транспорт. Това определя стандартния интервал от 400 метра между повечето автобусни спирки.

Аналогично, ограниченията на скоростта в централните части на редица градове целят да повишат шанса на всеки пешеходец да оцелее при евентуален инцидент с автомобил: ако колата се движи със скорост от 30 км/ч, вероятността пешеходецът да оцелее е 90%; при скорост от 45 км/ч шансът намалява с 40%.

Добрите практики в мобилността се доказват емпирично, а зад статистиката понякога се крие човешки живот.

Какво се случва обаче, когато в сфера, чиято основна цел е да осигури ефективно и безопасно придвижване за всички граждани, се появи нов феномен? Две неща: от една страна, възниква конфликт, от друга – потенциал за подобряване на достъпността.

Явлението микромобилност създава условия и за двете.

Данните – големият актив

Думата „микромобилност“ навлиза в обращение през 2017 г., когато Хорас Дедиу я използва за първи път, за да опише споделени превозни средства с тегло под 500 кг. Макар терминът да обхваща различни двуколесни, често е нарицателно за електрическите тротинетки, които вече навлязоха и в София. Първи на българския пазар се появиха Lime. Почти успоредно с тях стартираха Bird, а отскоро по улиците на града оперира и българският вариант на услугата – Hobo.

Данните, които агрегират международните компании като Lime и Bird, са сред най-големите им активи. Всяко пътуване с електрическа тротинетка е ценен източник на информация и предоставя данни за начална и крайна точка на маршрута, изминато разстояние, продължителност и др. Това позволява на операторите да следят местоположението на всяко превозно средство, да изчисляват цената на единично пътуване, да следят разпределението на тротинетките в града и да оптимизират услугата си. Подобни масиви, агрегирани в градове от цял свят, представляват огромно конкурентно предимство и позволяват извършването на мащабни проучвания в сферата на градската мобилност.

Интерактивна карта на позволените места за каране на тротинетка в Портланд
Източник: Бюро по транспорт на Портланд

Информацията, генерирана от потребителите на електрически тротинетки, е още по-ценна за градската администрация и за звената ѝ, отговарящи за мобилността. Тя дава ясна картина как жителите на града ползват тротинетките, и е основа за анализ на пригодността на съществуващата велосипедна инфраструктура за този тип услуги. Данните позволяват на града да следи дали операторите спазват договорените условия за лимит на броя на тротинетките и дали са паркирани на предвидените за това места.

Обменът на данни при публично-частни сътрудничества от подобен мащаб гарантира защитата на обществения интерес и е най-сигурният начин за осъществяване на контрол върху частната страна.

MDS

Интересно е да разгледаме практиката в градове, които имат по-голям опит с микромобилността. Макар в Европа придвижването на две колела да е по-разпространено, електрическите тротинетки се появяват първо в САЩ в края на 2017 г. Според доклад на американската Асоциация на службите по градски транспорт (NACTO) на територията на страната през 2018 г. са извършени над 38,5 млн. пътувания с тротинетки под наем. Това се равнява на близо 46% от общия брой пътувания в сферата на споделената микромобилност.

Лос Анджелис е големият иноватор по отношение на обмена на данни, свързани с услугите за микромобилност. Градът разработва специален стандарт, наречен MDS (Mobility Data Specification). Това е спецификация за обмен на данни, фокусирана върху електрическите тротинетки и велосипеди. Тя дефинира приложно-програмен интерфейс (API) и стандартизира обмена на информация между градската администрация и фирмите, предоставящи услуги за споделена микромобилност.

MDS позволява на публичната страна да проверява в реално време общо колко тротинетки оперират по улиците на града, как са разпределени и дали зоните за обслужване се спазват от операторите. Например ако дадена тротинетка продължително време е оставена извън обозначените за паркиране места, градската управа може да подаде сигнал към частния си партньор и да проследи дали заявката се изпълнява. Ако градът провежда целенасочена политика за насърчаване на използването на тротинетките като довеждащ транспорт в определени райони, обменът на данни позволява да се следи дали в тези зони има необходимия брой тротинетки, и при нужда да се изисква разполагането на допълнителни.

MDS дефинира широк набор от „състояния“ и „събития“, свързани с функционирането на всяка тротинетка, които могат да бъдат агрегирани и филтрирани според различни критерии. Впоследствие тези данни позволяват да се извършва детайлен анализ, който да спомогне за въвеждането на нови регулаторни механизми.

Да подредим хаоса

Рисковете от въвеждането на споделените електрически тротинетки са свързани с липсата на регулация и произтичащия от това хаос. На много места услугата навлиза, без да са формулирани ясни последствия за операторите при нарушаване на условията, договорени с публичните им партньори.

Регулацията в САЩ има значителна преднина не само по отношение на обмена на данни. След бурния старт на тротинетките в Калифорния следва период на преосмисляне и въвеждане на ясни правила. Лос Анджелис забранява тротинетките за кратко, а в началото на 2019 г. градската управа задължава всички фирми да кандидатстват за едногодишно разрешително, което регламентира в детайли условията на сътрудничеството. Операторите са длъжни да отговарят на определени критерии, зададени от Департамента по транспорт. Това включва и заплащането на едногодишна такса в размер на 20 000 долара, както и на допълнителна такса от 130 долара за всяка тротинетка.

Обучение по безопасно каране на тротинетки. Снимка: Бюро по транспорт на Портланд

Подобни процедури са въведени не само в Лос Анджелис. Анализ на консултантската фирма Remix, обхващащ 17 града в САЩ, показва, че с изключение на един, всички са въвели някаква такса за доставчиците на услугата – под формата на годишен лиценз или такса за единично превозно средство. Проучването включва градове като Чикаго, Хюстън, Остин, Сиатъл и Портланд. Средствата, генерирани по този начин, се ползват за покриване на разходите по програмата за микромобилност в съответния град и се инвестират в изграждане на нова инфраструктура или подобряване на съществуващата.

В Портланд например всяка тротинетка от парка на компанията е обложена с 80 долара такса, която операторът трябва да плаща в рамките на пилотния период. Към това се добавят 0,25 долара за всяко извършено пътуване, като тази такса е динамична и зависи от местоположението на тротинетката – целта е да се стимулира предоставянето на услугата в определени части на града.

В процедурата за издаване на разрешително за оператори на електрически тротинетки в САЩ са регламентирани и други важни въпроси: лимит на общия брой тротинетки; зони на обслужване; паркиране; конкретни мерки, които операторът да предприеме, за да ангажира широката общественост.

Какво се случва в София

Услугите за споделено ползване в София функционират в рамките на пилотен проект със срок от 12 месеца. В този процес Столичната община е представлявана от звеното „Зелена София“ към Асоциацията за развитие на София. В интервю за dir.bg координаторката на проекта Елица Панайотова обяснява, че „Общината няма договор с компаниите и не получава никакъв наем“. Съвместните цели и задълженията на двете страни са формулирани в меморандум.

© Грета Мандова

Меморандумът регламентира накратко и условията за обмен на данни, като задължава партньорите на Общината да предоставят детайлен годишен доклад, както и месечна справка за маршрутите, извършени с електрически тротинетки. Уточнено е също, че данните трябва да бъдат анонимизирани и предоставени в машинночетим файлов формат.

Навлизането на новите споделени услуги е добра възможност за Столичната община да попълни оскъдните данни, с които разполага, за състоянието и интензитета на ползване на веломрежата. Въпреки това за периода на пилотния проект не се предвижда въвеждането на стандарти като MDS, а ще се разчита на обобщени справки.

От „Зелена София“ обясниха, че рамката, използвана от Лос Анджелис, е добър пример, който може да послужи в бъдеще. На въпроса дали до момента е имало обмен на данни с някоя от компаниите, от организацията уточниха, че такъв е осъществен с Lime. Предоставеният месечен доклад отчита няколко индикатора: начални и крайни точки на пътувания, локации с ниско търсене, брой пътувания, осреднено време на пътуванията и брой потребители. Практиката в други градове показва, че броят на индикаторите, необходими за подробен анализ, е значително по-голям.

© Грета Мандова

Услугите за споделена микромобилност в София ще създадат естествен натиск за подобряване на велосипедната инфраструктура. В това отношение вече е отбелязан напредък с обособяването на паркоместа за тротинетки и велосипеди. За съжаление, столицата разполага с едва 60 км велоалеи, а състоянието им е добре обобщено в доклад на „Визия за София“:

Много малко са велосипедните трасета, които са наистина удобни, безопасни, комфортни и атрактивни за велосипедистите. Твърде много са конфликтните точки с автомобилния трафик.

Състоянието на веломрежата в София е една от основните пречки за реализирането на големия потенциал на микромобилността като довеждащ транспорт. Като добра алтернатива за придвижване на къси разстояния тротинетките могат да разширят обхвата на обществения транспорт в слабо обслужените от него зони. Това обаче изисква целенасочена политика за въвеждане на услугата в подобни райони и адекватна велосипедна инфраструктура, които да стимулират повече хора да оставят личния си автомобил.

Цената за придвижване с тротинетка също е сравнително висока за стандарта на София.

Да си представим например, че искате да стигнете бързо от пилоните на НДК до входа на Южния парк. Краткото разстояние от 1,7 км е подходящо за тротинетка, а по маршрута има обособена велоалея, което е допълнителен стимул. С тротинетка на Bird ще стигнете за около 10 минути и ще платите за услугата 4,20 лв. Ако паркирате тротинетката на обозначените в приложението паркоместа, ще получите поощрителен бонус от 50 ст. за това, че не затруднявате излишно движението на пешеходците.

Маршрута може да изминете и с трамвай – значително по-евтино, но много по-бавно. Близо 10-те минути престой на спирката на НДК и пътуването с трамвай №6 или №1 отнемат около 20 минути. За същото време с умерен ход ще стигнете пеш до парка, при това безплатно. Такси едва ли ще ви качи за толкова кратък пробег, но ако намерите услужлив шофьор, вероятно ще ви излезе по-евтино, отколкото да се качите на тротинетка.

Карта, сравняваща различни методи на придвижване © Morphocode

Електрическите тротинетки са несъмнена иновация в начина ни на придвижване. За град като София, който има системен проблем с чистотата на въздуха, услугите за споделена микромобилност в комбинация с бърз и удобен градски транспорт са част от мерките, необходими за гарантиране на устойчиво развитие в дългосрочен план. Междувременно предстоящата зима и промените в Закона за движение по пътищата ще внесат повече яснота за бъдещето на услугата в града ни.

Заглавна снимка: Кръстовище в Чикаго. Източник: Департаментът по транспорт на Чикаго

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шоуто на Тръмп, сезон втори

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/the-trump-show-part-2/

В хода на изпълнението на служебните си задължения получих информация от множество представители на правителството на САЩ, че президентът на Съединените щати използва тежестта на службата си, за да предизвика намеса от чужда държава в президентските избори през 2020 г. Освен всичко останало тази намеса включва оказване на натиск над чужда държава да разследва един от основните политически опоненти на президента.

Така започва писмо, адресирано до републиканския сенатор Ричард Бър и конгресмена и член на Демократическата партия Адам Шиф. Бър и Шиф са начело на комисиите по разузнаване съответно в Сената и в Камарата на представителите. Задачата на тези комисии е да наблюдават разузнавателната дейност, извършвана от различните агенции на правителството във всички сфери – от външна политика до национална сигурност. Комисиите са част от сложна система за проверки и баланси и имат право да провеждат разследвания и да подлагат на инспекции и одити дейността на разузнаването.

Тръмп към Зеленски: „Искам да ни направиш услуга“

Затова когато подобен документ види бял свят, реакциите са мигновени. Броени дни след публичното появяване на информацията, че разобличител е сигнализирал за нередни действия от страна на президента Тръмп, както и че Белият дом се е опитал да потули подробностите около въпросния сигнал, Демократическата партия обяви, че започва процедура по импийчмънт срещу президента.

Този скандал е по-различен от цялото шоу, което се разиграва в Белия дом от 2016 г. досега. Стенограмата от разговора показва, че президентът Тръмп неколкократно е подтиквал украинския си колега Владимир Зеленски да разследва кандидат-президента Джо Байдън и неговия син, предлагайки помощта на главния прокурор Уилям Бар и на своя личен адвокат – Руди Джулиани. Дни преди разговора Тръмп е замразил 400 млн. долара военна помощ за Украйна. Исканията за разследване на Байдън и сина му се основават на теории, разпространявани от него и адвоката му, които са популярни в алт-райт средите, но не почиват на реални факти. Междувременно „Уолстрийт Джърнъл“ съобщава за срещи между Джулиани и представители на украинската власт.

В началото бе жалбата

Законът предвижда, че служител на разузнаването може да предостави на Конгреса на САЩ информация, породила у него сериозни притеснения. Това става посредством официална жалба до генералния инспектор на разузнавателните служби, чиято роля е да провежда независими и обективни разследвания в рамките на разузнаването.

След като разглежда подадената жалба от все още анонимния служител на разузнаването, генералният инспектор стига до заключението, че тя е основателна, и я предава на директора на разузнаването, тъй като подобни сигнали по закон трябва да стигнат до Конгреса в рамките на седмица.

Ала именно тук пътят на официалната жалба е пресечен.

Директорът на разузнаването Джоузеф Макгуайър обявява, че Департаментът по правосъдието (начело с главния прокурор Уилям Бар, назначен директно от президента) не е съгласен със заключенията на генералния инспектор.

В четвъртък, по време на изслушване пред Комисията в Камарата, Макгуайър заяви, че е пристъпил процедурата и се е обърнал към Департамента по правосъдието, тъй като според него това е безпрецедентна ситуация. Макгуайър, който е на поста от едва шест седмици, каза, че ако е знаел за жалбата (подадена преди неговото встъпване в длъжност), е щял да откаже позицията. Директорът на разузнаването защити разобличителя.

Самият главен прокурор Уилям Бар не е участвал в прегледа на сигнала от страна на Департамента по правосъдието. Сред аргументите на служителите, взели финалното решение жалбата да не стигне до Конгреса, са твърдения, че подалият сигнала служител не е бил непосредствен свидетел на обаждането, както и че може би има политически пристрастия.

Дали Департаментът по правосъдието обаче може да бъде политически мотивиран?

Това също не е въпрос, който има прост и еднозначен отговор. Главният прокурор е назначаван от президента, а Конституцията не предвижда гаранции относно независимостта на Департамента – той разчита на установени практики, както и на своите вътрешни регулации и механизми. Близостта между главните прокурори и техните президенти не е от вчера – между стратегиите на Ерик Холдър, главния прокурор по времето на Барак Обама, и Уилям Бар има множество паралели, подчертава Майкъл Макконъл, професор по право в Станфорд. 

Рязък завой в политиката на демократите

На 18 септември „Уошингтън Поуст“ съобщава за напрежение между Конгреса и специалните служби. Ден по-късно Адам Шиф благодари на генералния инспектор на разузнаването, който, както се оказва, директно се е свързал с комисиите по разузнаване. „Без него нямаше да знаем, че има жалба“, казва Шиф пред медиите. Започва борба за предаването на жалбата и стенограмата от самия разговор. Тя продължава няколко дни. След множество прехвърляния на топката и противоречиви обяснения от страна на президента става ясно, че стенограмата ще бъде направена публично достояние. Упоритостта относно самата жалба обаче остава. Белият дом предлага да публикува редактирана версия. Демократите отказват.

В понеделник седем от новоизбраните демократи в Камарата на представителите, част от т.нар. „лилави щати“, които могат да бъдат спечелени както от републиканци, така и от демократи, излизат с колективна позиция по въпроса отново в „Уошингтън Поуст“.

Те обаче не случайни демократи –

поради характера на техния електорат повечето от тях не са водили кампания за импийчмънт на президента, фокусирайки се над други проблеми и политики. Важността на техните кресла, умерената им политика и отказът им да подкрепят импийчмънт досега бяха сред причините председателката на Камарата на представителите Нанси Пелоси да избягва процедурата въпреки множество призиви от по-радикалните крила на Демократическата партия.

„Службата към родината е определяща в нашия живот. Ние не сме политици по професия. Ние сме ветерани от армията, от службите по отбрана и от разузнавателните служби. Посветили сме живота си на службата и сигурността на нашата държава и в хода на кариерата си множество пъти сме полагали клетва да защитаваме Конституцията на САЩ. В този момент ние се присъединяваме като група [към искането за импийчмънт], за да удържим на тази клетва, защото навлизаме в непозната територия и сме изправени пред безпрецедентни обвинения срещу президента Тръмп“, пише в позицията на демократите. Малко по-късно Пелоси обявява началото на процедурата по импийчмънт.

Към четвъртък Камарата на представителите има с един повече от необходимия брой гласове –

общо 219, за да започне процедура по импийчмънт. Това не означава обаче, че президентът веднага ще бъде свален от власт – на базата на разследвания демократите трябва да подготвят основания за импийчмънт, които след това да бъдат разгледани в Камарата. Ако едно от тези основания бъде прието, на президента предстои процес в Сената, воден от един от върховните съдии на САЩ. За да бъде осъден, са необходими гласовете на две трети от членовете на Сената.

Печеливши няма

Стъпката на демократите е нож с две остриета, а рисковете са много. Що се отнася до социалния аспект,

процедурата по импийчмънт винаги води до екстремна поляризация в американското общество,

както е предрекъл самият баща основател Александър Хамилтън. През последните години политиката в САЩ е белязана с крещящите цветове на партийната принадлежност, което повече пречи на конструктивните и реално нужни реформи и превръща политическия процес в племенна борба за надмощие.

Процедурата по импийчмънт ще засили подкрепата за демократите в техните ядра, както и крайните фракции, но рискува да отчужди т.нар. swing voters (колебаещи се гласоподаватели) и независимите избиратели, които не причисляват себе си към никоя партия. Демократите така или иначе нямат шанс да спечелят верните на Тръмп гласоподаватели на този етап, но не е ясно дали тази стратегия няма да им коства и избирателите, които са несъгласни или разочаровани от политиките на президента. Единственият полезен ход е да изградят достатъчно силна и обективна аргументация, която да пресече партийните линии, без да ги задълбочава.

А това също няма да е лесна задача. От правна гледна точка дефиницията на престъпления, които да бъдат достатъчно сериозни за импийчмънт, е пипкава. Конституцията определя като достатъчно основание „предателство, подкуп или други тежки престъпления и провинения“. Типично за гъвкавите правни формулировки на Американската конституция, „тежки престъпления и деяния“ нямат конкретна формулировка, тоест се разчита на интерпретация.

Дебатът какво е и какво не е деяние, което налага импийчмънт, ще се води вечно.

По-голямата част от присъдите са връчени именно на основание тежки престъпления и обвинения. Демократите вероятно разчитат на преобладаващото общото схващане, че непристойното поведение и използването на президентската власт за лична изгода са достатъчно основателни причини и попадат в тази дефиниция.

Това ни води до субективния елемент на процедурата – този на партийната принадлежност и обществените настроения в момента на процеса. Дали в контролирания от републиканците Сенат някой въобще ще реши да слуша доводите на демократите? През последните години републиканците твърдо избират партията пред общото благо дори в случаи на сериозни пропуски и грешки от страна на президента. Фактите не са на почит във Вашингтон и тези обвинения не важат единствено за едната от двете страни. Но в случая на алт-културата, оформила се около Републиканската партия,

границата между нюансирани аргументи и пропаганда или изкривяване на истината отдавна са преминати.

Това прави обективния дебат труден, ако не и невъзможен.

Човек държи плакат с надпис „Тръмп не е над закона“

Снимка: LS d’Avalonia

Затова в този процес печеливши няма. Когато президентът на една от най-влиятелните държави има нужда да използва мъгляви теории, за да манипулира държави в криза в името на своите цели, вместо да води спортсменска кампания с аргументи и постижения, нещо в системата не е наред. Когато култът към личността е толкова силно вкоренен, че избирателят не може да види отвъд емоционалната племенна принадлежност, независимо от коя страна на политическия спектър се намира, демокрацията не може да функционира правилно.

Не бива да забравяме, че президентът на САЩ на първо място е бизнесмен, а на второ – риалити звезда.

Провокацията е негов специалитет, а възхищението, което бившият актьор Владимир Зеленски изразява към него в разговора им това лято, надали е изцяло билатерално галене на егото. Въпросът е, че този път шоуто може би е стигнало твърде далеч. Но когато границите между истината и лъжата и между редното и нередното са размити, не е ясно кое ще победи – справедливостта или по-добрият шоумен.

Заглавна снимка: Президенството на Украйна

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проблемите за износителите няма да свършат с 2019 година

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/problemite-na-iznositelit%D0%B5/

Увеличаващата се несигурност в световната търговия и забавянето на европейската икономика вече оказват ясен ефект и върху българските износители. През първото полугодие на 2019 г. износът ни към Германия спадна (спрямо същия период на предходната година) за първи път от 2014-та насам. В същото време митническото противопоставяне между САЩ и Китай продължава да спъва икономическата активност в редица отрасли, което води до намаляване на поръчките от важни за българския бизнес контрагенти в чужбина.

Голяма част от тези неблагоприятни тенденции започнаха още през 2018 г., а скорошното публикуване на окончателните данни за външната търговия от Националния статистически институт (НСИ) дава добър повод за някои равносметки. През 2018 г. българският износ отчете спад от 0,8% за първи път от глобалната икономическа криза насам, като основният двигател беше спадът при износа на стоки (търговията с услуги продължи да нараства с умерен темп). Същевременно по-високото вътрешно търсене поради доброто състояние на пазара на труда и покачващите се доходи даде нов тласък на вноса, който в реално изражение достигна 3,7% увеличение.

Някои от причините за динамиката на износа през 2018 г. са тривиални или свързани с развития, които са отвъд контрола на българските износители. Например: според Министерство на финансите (МФ) през 2017 г. страната ни е изнесла към Русия значително количество неизползвано оборудване за енергиен проект (най-вероятно тръби, предназначени за „Южен поток“). Съответно данните за 2018 г. показват значителен спад на износа на материали от чугун и стомана, тъй като се сравняват с период, чиито условия няма как да се повторят.

Друг пример, който МФ дава, е износът на минерални продукти и в частност – нефтопродуктите. Сред причините за спад на износа на този тип стоки са планови, но забавящи производството ремонти на съществуващи мощности, както и случващото се на важния за страната ни турски пазар. Освен общия ефект от обезценяването на турската лира, което прави българските горива относително скъпи за турския пазар, безспорен фактор е завършването на рафинерията Socar Turkey Aegean Refinery (STAR). От нея се очаква да повиши производствения капацитет на нефтопродукти в страната с една трета, което означава, че износът ни на този тип продукти към Турция тепърва ще намалява.

При разглеждане на данните на НСИ за основните търговски партньори на страната ни през последните години (периода 2012–2018 г.), правят впечатление няколко неща:

  • Близо 90% от общото увеличение на българския износ в този период се дължи на повишен износ към държавите от Европейския съюз. Относителният дял на търговията ни с останалите страни членки се повишава от 58,9% на 67,3%.
  • Цели 14,6% от българския износ през 2018 г. са насочени към Германия при 10,2% през 2012 г. Предвид повишаващото се значение на немския пазар за някои от най-перспективните сектори на преработващата промишленост у нас, забавянето на немската икономика (и особено сривът в промишленото производство) идва в много неподходящ за страната ни момент.
  • Износът ни към Руската федерация се срива с 27,7% (от 1,1 млрд. лв. през 2012 г. до 796 млн. лв. през 2018 г.), което я измества от 8-мо на 16-то място по значимост сред външните ни пазари. Търговският ни дефицит с Русия продължава да се влошава година след година, достигайки 5,3 млрд. лв. – нива, последно виждани през 2015 г. В периода 2012–2014 г. обаче този дефицит е бил близо 10 млрд. лв. Междувременно износът ни за САЩ надхвърля 1 млрд. лв.
  • Единствената държава, към която износът ни намалява по-бързо от този към Русия, е Португалия, където спадът е 45,7%. Страната обаче не е сред основните ни търговски партньори. Намаление се наблюдава още в износа към Украйна (23,1%), Канада (25,1%), Израел и Корея.
  • Статистиката продължава с трепет да очаква материализирането на неизбежния ужас – канадски ГМО-та да залеят родния пазар. На този етап търговското ни салдо с Канада остава положително, като износът ни за тази държава се удвоява в периода 2014–2018 г. до 155 млн. лв., въпреки че остава с 25% по-нисък от 2012 г. Вносът през 2018 г. възлиза на 128,1 млн. лв. и остава непроменен спрямо 2017 г.

Като цяло перспективата пред българските износители не изглежда особено обнадеждаваща. Когато на мода в международната търговия дойдат оградите вместо пътеките, малките отворени икономики като българската са сред най-силно застрашените.

Тук зависимостта ни от европейските пазари е нож с две остриета. От една страна, промяна в условията на търговия с основните ни партньори няма да има (с изключение на Великобритания), но от друга, позицията на ЕС в международните вериги на добавена стойност предполага, че Съюзът ще бъде силно негативно повлиян от спъването на световната търговия. Забавянето на европейските икономики ще има ефект върху българския износ, за голяма част от който ще е трудно да се преориентира в сегашната търговска ситуация. Допълнително всякакви опити за „затваряне“ на забавящи растежа си европейски икономики, дори под формата на кампании, тип „изберете родното“, крият заплахи за българските производители.

Въпрос на време е някой да надигне вой с призив за освобождаване на „необятния руски пазар“ от веригите на търговските санкции. Данните и на НСИ, и на работодателските асоциации обаче подсказват, че Русия отдавна е бита карта в сферата на международната търговия, поне що се отнася до родните износители.

Страната ни не разполага и с кой знае какви инструменти да се противопостави на подобен глобален процес. Разбира се, всякакви стъпки за подобряване на конкурентоспособността на българската икономика са добре дошли и може би дори закъснели. Растежът в Централна и Източна Европа най-вероятно ще остане умерено добър поне през следващите няколко тримесечия, което все пак дава шанс на правителства в добра фискална позиция (като българското) да проведат някои отдавна отлагани реформи в очакване на евентуална рецесия.

Новите червени трудови книжки не се броят.

Заглавна снимка: chuttersnap

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Между Арабската пролет и петролната зима

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/mezhdu-arabskata-prolet-i-petrolnata-zima/

Саудитска Арабия

Дори и да е, както Иран казва – че не стои зад атаката с 18 дрона и 7 крилати ракети срещу най-големите петролни рафинерии Абкаик и Хурайс, – напрежението със Саудитска Арабия достигна връхната си точка. Двете страни са с обтегнати взаимоотношения по няколко геополитически въпроса, като шиитско-сунитската схизма, стремежите за лидерство в ислямския свят, политиката за износ на вероизповедание и на петрол, както и взаимоотношенията със Запада.

Иран е предимно шиитска страна, а Саудитска Арабия вижда себе си като водеща сунитска сила. Влиянието на Саудитското кралство като рожденото място на исляма е застрашено от религиозната революция на аятоласите в Иран през 1979 г. С падането на режима на Саддам Хюсеин през 2003 г. Ирак престава да бъде регионална сила и на близкоизточната сцена остава място само за двамата най-силни играчи. Проектираната ос на иранско влияние е мислено начертана – от Персийския залив до Средиземноморието. За Саудитска Арабия зони на интерес са партньорите от Залива и нестабилните режими в Близкия изток.

И така, от Арабската пролет насам Саудитска Арабия и Иран водят хибридни конфликти в Йемен, Бахрейн и Сирия. Повече от четири години вече трае войната, която докара Йемен отвъд прага на хуманитарна криза. На нейна територия Иран подкрепя шиитските бунтовници хуси, а Саудитска Арабия подкрепя проправителствените сили на Мансур Хади.

Хусите поеха отговорност за атаката над нефтените рафинерии в Саудитска Арабия.

Въпреки това анализаторите поставят под съмнение тази версия, тъй като това означава, че бунтовниците са успели да увеличат значително боеспособността си за твърде кратко време, след като предишните им опити нанасяха минимални щети на територията на Саудитска Арабия.

Докато разследването тече, саудитски и американски източници започват да загатват своята официална позиция, а именно че траекторията на нападението е с произход военноморска база в Иран, а оттам – през кувейтското въздушно пространство и Южен Ирак до нефтените рафинерии в Саудитска Арабия. Потенциалната намеса на толкова много държави в региона е сериозна предпоставка за конфликт, тъй като това би означавало, че те са дали съгласие на Иран за използването на въздушното им пространство за целите на операцията.

Макар и да се гонят по картата на Близкия изток, атака на територията на Саудитското кралство като тази от миналата събота е неочаквано смел ход от страна на Иран. Нефтеният гигант „Сауди Арамко“ намали доставките на петрол наполовина и обяви, че ще възвърне пълен капацитет на рафинериите до края на септември. В света на нефта това е много дълго време и коства тежки финансови загуби. В цифри атаката предизвика намаляване на износа на саудитската суровина с 5,7 млн. барела на ден, или над 5% от световната доставка. И тъй като Саудитска Арабия притежава около 18 на сто от доказаните в света запаси на нефт и се нарежда като най-големия износител на петрол по данни на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), това се оказва

не само смел, но и добре пресметнат ход.

Иран има интерес от шоково завишени цени на нефта заради изключително тежкото състояние на икономиката си вследствие на американските санкции. Саудитска Арабия обикновено играе ролята на балансьор на световните цени на нефта поради дългосрочната си планова политика за износ. Атаката цели изкуствено забавяне на Кралството в надпреварата за световния пазар.

Важно е да се спомене, че сигурността на ключови инфраструктури за Саудитското кралство бе компрометирана и така отбраната на страната е поставена под въпрос заради пропуска на саудитските служби. Още повече че президентът Доналд Тръмп изрази намерение за затягане на санкциите срещу Техеран, но в комбинация със сравнително меката му позиция по отношение на атаката на рафинерията, изглежда, че Рияд и Вашингтон са настроени по-скоро за дългосрочен изолационизъм на Иран, но не и за директен военен конфликт за момента.

Някои от партньорите на познатите ни уморени играчи в региона внимателно наблюдават ситуацията – например Русия. Путин се пошегува, че ако Рияд бе купил руски системи за отбрана, вероятно нямаше да стане жертва на подобна атака. Но един от най-новите клиенти на Русия – турският президент Ердоган, изказа мнение, че виновни за атаката срещу рафинериите са самите саудитци, защото според него те първи са започнали конфликта в Йемен. Изглежда, всички говорят за едно и също, без да го наричат с името му.

Въпросът е кой този път ще е заложил повече на карта.

Сякаш това е Иран – режимът от години снабдява йеменските хуси с балистични и противотанкови зенитни ракети, дронове и военни съветници, a върховният аятолах Хаменей сам изрази подкрепа към бунтовниците. Иран държи сериозно шиитско влияние и военни единици в бойна готовност в бази, разположени на територията на Ирак, които са от особена важност за оперативната реакция на Иран.

Режимът на аятоласите явно е решен да покаже, че макар и икономически притиснат до стената, с тази атака си връща обратно контрола над все по-изплъзващото се влияние в региона. Но Техеран започва да греши, както вече писахме в предишен анализ на иранската политика в изолационизъм. Сега се очаква президентът Тръмп да засили санкциите, а Майк Помпео събира коалиционни партньори срещу Иран.

Бени и Биби за Израел

В сряда президентът Доналд Тръмп каза пред журналисти, че не е разговарял с Бенямин Нетаняху от изборния ден, и потвърди, че връзката на САЩ е с Държавата Израел. Първите признаци, че Биби* е изгубил влиянието си в Кнесета (парламента на Израел), са налице, щом най-верният му чуждестранен партньор се дистанцира от личността му. От кабинета на Нетаняху съобщиха, че той няма да присъства на ежегодната Генерална асамблея на ООН следващата седмица, защото не е успял да получи достатъчна подкрепа за ново правителство в коалиция с традиционните си крайнодесни ортодоксални партньори.

По данни към сряда вечерта партията „Ликуд“ („Консолидация“) на Нетаняху не успява да сформира мнозинство и получава едно място по-малко от центристкия си съперник „Кахол-Лаван“ („Синьо и бяло“ – от цветовете на знамето на Израел, б.а.) на Бени Ганц.

Кнесетът има 120 места, за които всяка партия се бори с подредбата на кандидатите си в листи. Точно както в България, колкото по-нагоре е един кандидат в листата, толкова по-голям е шансът му да си осигури място в Кнесета. Прагът за влизане е 3,25% от преброения вот и дава възможност на най-дребните участници да си осигурят поне четири места в парламента.

За мажоритарно управление е необходимо една партия да спечели 61 места,

което поради фрагментираната парламентарна система никога не се е случвало в историята на Израел без приятелски коалиции.

Но истината е, че трудната част започва след преброяването на гласовете, тъй като преговорите между партиите може да се окажат напълно неуспешни и да се стигне до нови избори при липса на формирана мажоритарна коалиция. Точно това е и причината да се стигне до сегашните избори, които министър-председателят Нетаняху свика поради липса на междупартиен консенсус по-рано тази година.

Бенямин Нетаняху е министър-председател на Израел от 2009 г., като преди това е заемал постa между 1996 и 1999 г. За това време Биби добре познава слабите места на вътрешната и външната политика на Израел. Като държава, обградена от всички страни с недоброжелателни съседи, Израел е научен добре да пази своята територия и с годините се превръща в технологичен стартъп център, който изнася ноу-хау не само в сферата на сигурността, но и на технологиите, банковия сектор и комуникациите в цял свят. Постоянната отбранителна готовност обаче изисква бюджет, равняващ се на над 4% от БВП на страната.

Точно както много други места по света, и тук популистката реторика не е чужда

на онези, които се опитват да задържат властта. Нетаняху вече представи новите си опорни точки, с които да запази позиции, казвайки: или ще е моето дясно правителство, или опасното ляво, подкрепено от арабите. На практика цялата му предизборна кампания се състоя в опити да докаже, че именно той е най-способен да опази сигурността на Израел от назряващи заплахи, както и в обещания да анексира една трета от Западния бряг, включително Йорданската долина, ако бъде преизбран. Но в случая не става дума за израелско-палестинския конфликт, защото напоследък никой дори не говори за неговото разрешаване.

Хората на Израел не повярваха в тези думи – те добре знаят, че Нетаняху е заплашен от три обвинения в корупция, които могат да го вкарат в затвора, в случай че не успее да задържи поста си. Лидерът на центристите Бени Ганц отказва да състави правителство с Нетаняху в него, но заяви, че би влязъл в коалиция с „Ликуд“. Остава въпросът дали партията ще смени своя дългогодишен лидер, за да влезе в управлението на Израел. Така гласоподавателите могат да бъдат разделени между ционизма, за който усилено говори Нетаняху, и светското управление, включващо в диалога и палестинското население.

Каква е предизборната платформа на Ганц, която успя да стопи разликите с Нетаняху?

„Кахол-Лаван“ обещава да наложи ограничение на мандатите (Нетаняху се кандидатира за пети път за министър-председател), повече инвестиции в образованието, градски транспорт на шабат, както и други важни теми, като запазване на мира в региона и подобряване на взаимоотношенията с палестинското население. В комбинация с дългогодишната му военна кариера, изглежда сякаш Израел има в негово лице кандидат, представляващ златната среда.

За момента разпределението на местата в Кнесета изглежда като игра на тронове – крайнодесните не могат да бъдат партньори на Ганц и остават при Нетаняху. „Израел Бейтену“ („Нашият дом Израел“) на Авигдор Либерман взема 8 места в Кнесета и ще бъде основен играч за сформиране на коалиция. Либерман изрази мнение, че би подкрепил коалиция между „Ликуд“ и „Кахол-Лаван“. Но Бени Ганц не иска правителство, в което участва Нетаняху.

А Нетаняху, изглежда, има най-много какво да губи – властта, а с нея и свободата си.

Тунис, където пролетта започна

Полицейски служител конфискува стоката на Мохамед Буазизи, продавач на зеленчуци, през декември 2010 г. и го остави на улицата. Точно там търговецът се обля с бензин и се запали… a след себе си хвърли и искрата на Арабската пролет, която сложи край на 23-годишната диктатура на президента Зин ел-Абидин Бен Али и даде сила на Тунис и региона да опитат вкуса на демокрацията.

Днес, близо девет години по-късно, наново прохождащата тунизийска държава проведе предсрочни президентски избори

след смъртта на 92-годишния президент Бежи Каид Есебси през юли тази година. Есебси бе първият демократично избран държавен глава в новата история на Тунис, който поведе държавата в неясните води след Арабската пролет. Неговото управление е белязано с плавния преход на страната към демокрация и с желанието му за политически диалог между основните партии – либералната „Нида Тунис“ („Призив за Тунис“) и дясноцентристката ислямистка „Енахда“ („Възраждане“), които управляват в коалиция от 2014 г. Есебси донесе крехък баланс на Тунис.

Обикновено след толкова дълъг период на политически сътресения най-тежката задача е преходът. Особено в Близкия изток – ако погледнем към Либия, тя все още остава разделена и раздирана от конфликти, войната в Сирия не е приключила, а Египет се придвижва все по-убедително към чист консервативизъм в политическия ислям.

В Тунис, тъй като нито един кандидат не успя да получи мнозинството от вота,

всички погледи са насочени към балотажа.

В него участие ще вземат Каис Саид, професор по право, и Набил Каруи, медиен магнат, наскоро обвинен в корупция. Нито един от тях не е част от традиционната партийна надпревара между либерали и ислямисти. Избирателната активност на първия тур беше около 45%, което в комбинация с протестния нетрадиционен избор на кандидати показва, че очакванията от страна на тунизийците намират път през алтернативата.

Това е така, защото икономическото развитие до момента не е достатъчно убедително за тунизийските граждани. Джордже Тодорович от Международния републикански институт коментира важността на настоящия вот по следния начин:

Изборите през 2011 г. целяха да накажат стария режим и да отпразнуват свободата. През 2015 г. тунизийците гласуваха в името на своята идентичност – ислямистка или либерална. Днес гражданите питат управляващите: какво ще направите за нас? Икономиката е приоритет.

В края на август Каруи е арестуван по обвинения за пране на пари, корупция и политическа агитация, излъчвана по собствения му телевизионен канал „Несма“. Любопитното е, че братята Каруи слагат началото на телевизионния канал през 2007 г. не без помощта на Силвио Берлускони, противоречивия и замесен в редица скандали бивш министър-председател на Италия. Именно поради тази причина прякорът на Каруи в медиите е „Берлускони“.

За момента Каис Саид получава 18,4% от гласовете, а Набил Каруи – 15,6%.

Преднината на Саид е постигната без особено усилие за връзка с потенциални гласоподаватели в социалните медии или срещи с хората по различните окръзи. Според „Ню Йорк Таймс“ личността му е била напълно непозната в международен план, преди да обяви кандидатурата си. Оказва се, че или арестът на Каруи е изиграл своята роля и е наклонил преценката на гласоподавателите към Саид, или Тунис е поел по прагматичния път към възпитаването на своята прохождаща демокрация, а резултатът в полза на Саид би могъл да се разглежда и като комбинация от двете.

Хората, гласували за Саид, са във възрастовата група между 20 и 30 години и най-често имат висше образование, тоест това е градската млада и работоспособна средна класа. Макар че много издания вече наричат Саид „Робокоп“ заради равния му тон и спартанската му целеустременост, избирателите виждат балотажа като възможност за Тунис да се концентрира върху сериозната работа, която започна през 2011 г. Пролетта започна там и за разлика от всички съседи, вероятно ще продължи към лятото на свободата. Зависи от наследниците на прехода.

* Всички основни политици в Израел са наричани от хората с малките им имена. Това е част от разбирането, че народът определя курса на политиката на държавата, а не е опозиция на недостижима политическа класа.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Престъпление и оправдание, или колко ни струват прокурорските грешки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kolko-ni-struvat-prokurorskite-greshki/

Над 5 млн. лв. е платил българският данъкоплатец през 2018 г. за влезлите в сила осъдителни решения срещу прокуратурата. През 2017 г. сумата е била близо 4,4 млн. За сравнение: 4 млн. лв. е бюджетът на Държавна опера в Стара Загора за 2019 г., толкова струва ремонтът на пътната инфраструктура в Добрич, както и ремонтът на храм-паметника „Св. Александър Невски“, а във Велинград за същата сума се строят социални жилища.

За последните десет години сумата, която българите плащат за незаконосъобразни действия на обвинението, е набъбнала значително – през 2010 г. тя е около 1 млн. лв. За осемте години, изминали оттогава, гражданите са платили близо 26 млн. лв. за обезщетения по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Това показва справка в докладите за прилагането на закона и за дейността на прокуратурата и на разследващите органи, изготвяни от самия главен прокурор.

Според специалисти причините за този ръст са две: привличане на лица без достатъчно доказателства за тяхното участие в престъпление, което на свой ред може да се дължи както на прокурорски грешки, така и на образуване на поръчкови производства; и повишаване на компетентността на самите адвокати, що се отнася до воденето на подобни производства.

За цената на ареста, когато се превърне в шоу

На 1 април 2010 г. група мъже с черни маски на главите и якета, на които с бели букви пише МВР НСБОП (Национална служба за борба с организираната престъпност), изкачват стълбите на Военна болница, за да търсят бившия военен министър Николай Цонев – в част от съвместна операция между ДАНС, МВР, Националната следствена служба и Софийската градска прокуратура. Става въпрос за подкуп, казват властите. Мъжете влизат в Клиниката по оториноларингология, откъдето според документите малко по-рано Николай Цонев е изписан след операция на носната преграда. Цонев говори по телефона. „Остави телефона! Ръцете горе! Не мърдай! Белезници!“ Случващото се изглежда като нискобюджетна продукция на Боливуд.

Но не става въпрос за първоаприлска шега, а за съвсем сериозна акция. „Г-н Цонев, ще бъдете обвинен… имате право да мълчите. Ще бъдете обвинен в престъпление корупционно, тъй като сте си абсолютен престъпник… Колеги, като към всеки един престъпник, както трябва – долу на земята!“, чува се гласът на заместник градския прокурор Роман Василев зад камера. Отговаря му твърде ентусиазиран служител: „Разбрано! На колене! На колене!“ Следва насочване на оръжие към тила на Цонев, а на въпрос от негова страна какво престъпление е извършил, отговорът е „Гледай надолу!“. След това е ред на медиите да раздухат станалото – видеоматериалът е предоставен на всички журналисти, докато различни лица от прокуратурата говорят за доблест и успех. Формулата работи безотказно.

В нея обаче има едно финално уравнение, което често убягва на избирателите, следящи в захлас подобни „акции“ пред екраните у дома. А именно – арестът не е краят на един процес срещу дадено лице, а едва неговото начало. В Конституцията на Република България изрично е посочено, че „всеки има право на адвокатска защита от момента на задържането му или на привличането му като обвиняем“ (чл. 30, ал. 4), както и че „обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда“ (чл. 31, ал. 3). Същото се гарантира от Хартата на основните права на Европейския съюз (чл. 48).

През ноември 2018 г. става ясно, че шоуто „Цонев“ струва на българските данъкоплатци 100 000 лв. Делото за подкуп, по което „абсолютният престъпник“ е оправдан окончателно още през 2015 г., е фиаско. Софийският апелативен съд заявява, че причинените на Цонев вреди значително надхвърлят обичайните по други подобни дела.

Игра за общественото мнение

В доклада на главния прокурор Сотир Цацаров от 2018 г. се казва, че преобладаващият дял от осъдителните съдебни решения по ЗОДОВ съставляват именно случаи на незаконно обвинение. Докладът гласи още, че „професионалната квалификация на прокурорите от първоинстанционните прокуратури трябва да бъде повишена, за да се сведат до минимум неоснователните обвинения“.

Важно е да се отбележи, че осъдителните решения по ЗОДОВ не са единствено казуси на „невинните“ срещу „лошите“. Дори в случаи, когато законът е на страната на обвинението, некомпетентността при образуване и водене на производство изиграва своята роля.

Изрично се подчертава и необходимостта говорителите на прокуратурите, прокурорите и административните ръководители „внимателно да преценяват в кои случаи и каква информация за разследването да предоставят публично, с оглед презумпцията за невиновност и правата на лицето, срещу което се упражнява наказателна репресия“. Това важи особено в случаите, които са обект на силен обществен интерес.

Макар тези препоръки да се откриват в не един доклад на Сотир Цацаров, очевидно тяхното изпълняване затруднява прокуратурата, тъй като осъдителните решения срещу нея, както и обезщетенията, които държавата плаща, нарастват. Остава само да гадаем дали това е причината в последните два доклада – за 2017 г. и 2018 г. – да липсва точната сума на изплатените обезщетения, която иначе присъства в повечето доклади за последните десет години. Когато изискахме сумите по Закона за достъп до обществена информация, стана ясно, че те надвишават в пъти присъдените обезщетения през последните няколко години.

В решението на Върховния касационен съд от 2015 г., което оправдава Цонев и другите двама подсъдими – Петър Сантиров и Тенчо Попов, се казва, че делото е „емблематичен пример за провокация към подкуп“, инсценирана и проведена от тогавашния следовател Петьо Петров. Кому е нужно?

Със сигурност в действията на прокурори, разследващи органи и съд има огромна доза грешки и некомпетентност, която се дължи на дефицити по цялата верига на системата – от образование до работна етика и натиск от страна на самата система. Ала специално публичните акции имат и друго обяснение – бухалка срещу неудобните и/или лесен инструмент за трупане на точки за властта. Те смачкват репутацията на нарочените лица, уронват достойнството и често водят до пълен кариерен срив за първите, а вторите бързо се издигат в очите на избирателите.

Арестът на Николай Цонев е част от „кръстените акции“ на Цветан Цветанов, който по това време е министър на вътрешните работи. Журналистите тогава проявяват хумор и именуват видеата от арестите „МВР пикчърс“. Цената им днес възлиза на над 1,6 млн. лв.

Тъй като престъплението е много по-шумно пропагандирано от оправданието, в играта за общественото мнение има значение само първата фаза. Месец след ареста на Цонев Цветан Цветанов задминава по рейтинг дори вожда Борисов. А народът? Народът помни арестите, но надали знае колко са осъдените. Или точно колко му е струвал билетът за цирка.

Всяко чудо за три дни

Паметта е къса, независимо дали става дума за казуса с „бебето във фризера“, когато отново Цветан Цветанов си позволи да раздава присъди от трибуната на Народното събрание, а медиите нарекоха лекарите „убийци“; или съсипването на бизнес в случая с дружеството „Голд Лизинг“, което впоследствие осъди прокуратурата за над 800 000 лв. Последният случай беше част от така нареченото разследване „Големият октопод“, което завърши с прекратяване на наказателното производство, тъй като прокуратурата не успя да внесе обвинителен акт. Друга зрелищна операция от 2010 г. – „Медузите“, коства на данъкоплатците общо 90 000 евро, определени от Европейския съд по правата на човека в Страсбург в осъдителното му решение срещу България.

Проблемът е както в действията на прокуратурата, така и в криворазбраната представа на българското общество за това какво означава правосъдие и функционираща независима съдебна система. Уморени от беззаконие и произвол, българите с удоволствие съпреживяват зрелищните акции пред телевизорите, по време на които „лошите“ са унизително наказвани от силната ръка на закона. Виновният трябва да си понесе унижението, считат всички. Ала това, че виновният става виновен само с присъда, е твърде сложно и удобно пропускано. Къде по-лесносмилаемо е първичното риалити правосъдие, което обаче е символ на същия произвол и некомпетентност, които хранят колективното недоволство.

Шоуто трябва да продължи

Отново през април, но през 2018 г., в центъра на София по обвинение за подкуп е арестувана кметицата на столичния квартал „Младост“ Десислава Иванчева, която стои с часове пред камерите на медиите, а доказателства се събират в отсъствието на адвокат. От bTV лаконично отбелязват ден по-късно, че „в последните години за такива арести България е осъдена повече от пет пъти в Страсбург“.

През януари т.г. Петко Дюлгеров, подсъдим за посредничеството при предаването на подкупа, се отказва от показанията си и твърди, че те са дадени под натиск. Вероятният нов главен прокурор Иван Гешев заяви, че това е най-големият случай на заловен подкуп в България, докато Държавният департамент на САЩ го посочи като пример за полицейско насилие и унизителен арест. В момента Иванчева е под домашен арест, докато обжалва присъдата от 20 години затвор. Около случая остават множество въпросителни.

Обект на обществено внимание в момента е и „ТАД Груп“, чиито собственик (който е и учредител на ГЕРБ), търговски директор и служител са основни заподозрени лица за теча на данни от системата на НАП, станал известен като #НАПлийкс. Прокуратурата периодично „пуска“ доказателства на медиите, а бърз поглед към тях показва, че представянето на случая често е далеч от етиката. Както при Десислава Иванчева, и тук не можем да коментираме събитията преди окончателното решение на съда. Но няма как да ги следим, без да получаваме дежавю.

Предвид горчивия опит, прокуратурата и разследващите органи би трябвало да са много внимателни в разиграването на престъпление и наказание пред медиите и обществото. Дори да предстои (макар и номинално) избор на нов главен прокурор. Защото тази стратегия често завършва като престъпление и оправдание. А традиционно оставки няма.

Сумата расте и е за наша сметка. Докога? Вероятно докато се научим да помним и да изискваме реално правосъдие вместо правосъдие в риалити формат.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Няма щуки в тая мрежа

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/nyama-shtuki-v-taya-mrezha/

България, която не изгони нито един руски дипломат заради аферата „Скрипал“; България, в която е пребивавал един от организаторите на неуспешния опит за преврат в Черна гора – руски военен разузнавач; България, която се бори за руски газ от „Турски поток“ и руски строител за АЕЦ „Белене“, извади шпионски скандал срещу Русия. Имаме новина.

Кой сте Вие, г-н Малинов

Какво виждаме? Прокуратурата обвини Николай Малинов, шеф на неправителствената организация „Русофили“, в шпионаж в полза на Русия с цел да бъде отдалечена България от западните ѝ съюзници и вкарана в друга геополитическа орбита. Малинов е бивш депутат от БСП и бивш издател на партийния вестник на социалистите „Дума“. Според прокуратурата още от 2010 г. (тогава управляваше първото правителство на Бойко Борисов – б.а.) той се е поставил в услуга на две руски организации – Общество „Двуглав орел“ и Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ), представлявани от ген. Леонид Решетников, бивш съветски разузнавач.

Чудо невиждано, но обвиненият в шпионаж бе арестуван и освободен под парична гаранция от 50 000 лв. Десетократно по-малка от тази на обвинения за пране на пари и укриване на данъци Миню Стайков, която съдът определи през март т.г. А според прокуратурата и тук разследването е започнало от съмнения за пране на пари. На Малинов му е забранено да напуска страната. На Решетников пък е забранено да влиза в България за следващите 10 години, както и на руския олигарх Константин Малофеев. Откъде сме чували тези имена? Решетников – като персона, повлияла за номинацията на Румен Радев за президент, а Малофеев – покрай опитите на бившия собственик на КТБ Цветан Василев да си върне „нещичко“ от активите на банката. Или по-скоро да го придобие Кремъл.

Арестите бяха твърде шумни, за да изглеждат сериозни: рибите в мрежите не са щуки. Очевидно тяхната цел е предупреждение към щуките. Шумни бяха и арестите през 2010 г. в Ню Йорк на групата шпиони на руското външно разузнаване – показно как американците се справят с къртиците на Москва. Впрочем тази група беше разменена за шпионирали в полза на Запада, извадени от руските затвори. Сред тях бе и натровеният по-късно с „новичок“ полковник от ГРУ (руското военно разузнаване) Юрий Скрипал, прекарал близо 4 години в затвора по обвинения в държавна измяна в полза на британското разузнаване.

Този път Борисов ще трябва да избере един „началник“

Очевидно този път на премиера Бойко Борисов му се е наложило да заеме категорична позиция в полза на направения преди 22 години избор на България за ориентация към ЕС и НАТО. Този избор налага определени задължения – освен несъмнените предимства. И със сигурност Борисов е искрен, заявявайки, че няма никаква роля в скандала, избухнал тази седмица с уличаване на българин в шпионаж в полза на Русия. Ако зависеше от премиера, управляващите не биха позволили този скандал в навечерието на най-напрегнатите за ГЕРБ избори в страна, в която значителна част от населението (и властта) изпитва симпатии към Русия – със сигурност те са повече от т.нар. автентични десни, които биха пуснали бюлетина за ГЕРБ поради шпионската акция.

„Едни обичат Америка, други – Русия, трети – Европа. Нашата политическа ориентация, много преди ГЕРБ да го има, е ЕС–НАТО“, каза премиерът. Същият Борисов, който преди четири години обяви в интервю за руската агенция ТАСС: „Моля се на Бог големите началници бързо да се разберат помежду си и да отменят санкциите срещу Русия“ (наложени заради инвазията в Крим и сепаратисткия конфликт в Източна Украйна – б.а.).

Москва дълго се надяваше България (най-слабо засегната от санкциите впрочем) да се реши и да наложи вето при гласуванията в Съвета на ЕС, но не се получи дори и срещу „морковче“ с газа. Въпреки неколкократните си изявления с призив за отмяната им, Борисов не би се осмелил. Дали президентът Румен Радев, също противник на санкциите срещу Русия, би го направил, ако беше на негово място? На икономическия форум в Санкт Петербург Радев, цитиран пак от ТАСС, подчерта, че той лично не гласува за санкциите срещу Русия, тъй като премиерът Борисов представлява България на заседанията на Съвета на ЕС.

Но ситуацията рязко се промени, след като наскоро София сложи точка на близо 17-годишните борби за това какъв боен самолет да придобие за военната си авиация. Избра и плати за американските F-16 Block 70 въпреки многобройните противници на сделката, начело с президента Румен Радев и част от коалиционните партньори на ГЕРБ. Изборът се протакаше толкова време поради успешните действия на лобито на Москва у нас, чиито интереси налагаха България да разчита на старите руски машини, ремонтирани в руски предприятия – или в краен случай да избере шведските „Грипен“.

Със сигурност случилото се е активизирало определени среди, ангажирани с хибридните руски атаки, и вероятно има реална заплаха от дестабилизация – намекнато от Борисов с „ако знаех, че купуването на най-добрия самолет ще предизвика такава злоба, сигурно изобщо нямаше да се занимавам“.

Имаше една декларация – и един отказ от Шенген

Шпионският скандал не се появи на голо поле. Преди него имаше една декларация на МВнР от 3 септември, която по стил, сдържаност и прецизен изказ никак не се връзва с досегашните изяви на управляваното от Екатерина Захариева ведомство. Поводът за нея бе организирана от Руското посолство изложба, озаглавена „75 години от освобождението на Източна Европа от нацизма“. Предвид досегашните изяви на българските власти и отношението към такива прояви, декларацията може да се окачестви като особено дръзка:

„Без да отричаме приноса на СССР за разгрома на нацизма в Европа, не трябва да си затваряме очите, че щиковете на Съветската армия донесоха на народите в Централна и Източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие и откъснатост от динамиката на процесите в развитите европейски държави.“

От Русия Решетников се обади, че скандалът бил „част от кампания на НАТО“ и България трябвало „да се подчинява на наредби“. За помощ от партньорите се досетихме покрай позициите на посолствата на САЩ и на Великобритания – безпрецедентни по рода си.

„Обединеното кралство подкрепя усилията на България като близък европейски партньор и съюзник в НАТО да защитава националните си интереси срещу подобни заплахи“, се казва в изявлението на Лондон.

Американското е по-директно: „Запознати сме с разследването на българските правоприлагащи органи по предполагаем случай на шпионаж. САЩ изцяло подкрепят усилията на България да защити суверенитета си от злонамерено влияние.“

В тези кратки дипломатически изявления е скрит ключът към лаконичността, с която министърът на вътрешните работи и главният прокурор изложиха случая пред парламента, където ги извикаха да докладват. Двамата дадоха да се разбере, че не могат да кажат повече от вече известното.

„Това не е преследване за идеи. Защото когато идеите се налагат с пари и с влияние и са насочени към националната сигурност на България – това е престъпление. Това не е опит за разделение на русофили и русофоби. Не става дума за това на чии чужди интереси служиш, а за това, че увреждаш българските национални интереси“, заяви Цацаров от трибуната.

Тези вреди не са отсега

Националисти, социалисти, официални и неофициални приятели на Москва се опитаха да омаловажат скандала, свеждайки го до обикновена русофобия, репресия и поръчка отвън. Десните обвиниха прокуратурата в поредна неудачна акция. Само че ако държавата не разполага с достатъчно имунитет спрямо подобни увреждания, най-добре партньорите да се намесят. България е най-слабият член на ЕС и ако режимът на Путин иска да отслаби западните съюзници, най-лесно му е да удря в тази брънка. Русия не иска да се отказва от Балканите, част от които бяха в Източния блок и санитарен пояс между Запада и Русия.

Българските власти и служби не събраха сили да проверят дали сключването на някои енергийни сделки (последния анекс за „Белене“) или забавянето на други (проектите за интерконекторите например) не представляват увреждане на българските национални интереси и са в услуга на чужда държава. За газовите сделки да не говорим. Нима това също не е престъпление по чл. 105 (1) от Наказателния кодекс*?

Не само енергетиците – и българската политическа класа не е от най-смелите по отношение на отстояването на българските интереси и по-твърдото противопоставяне на Русия, когато е необходимо. А както намекна политологът Огнян Минчев, има много по-значими политически фигури, които остават извън шпионския скандал, в това число и лидери на парламентарно представени партии.

Независимо че обвиненият Малинов не е от значимите политици, скандалът неминуемо ще се отрази на двустранните отношения. През октомври предстои посещение на българския външен министър в Москва. Догодина ще стане известен изборът на строител за АЕЦ „Белене“, в който участва и „Росатом“.

Но има един проект, който може би ще бъде най-засегнат, макар че неговата реализация от самото начало е висяща – отклонението на „Турски поток“, упорито наричан от българските власти „Балкански поток“. Борисов беше обявил, че на 5 септември ще бъде подписан договорът за 1 млрд. евро с арабския консорциум „Аркад“ за строителството на мащабния проект, чрез който да се доставя газ на Сърбия, оттам за Унгария и Австрия, а и за химерния хъб „Балкан“. Но още не е подписан. Вашингтон отдавна се обяви срещу тръбата, която не е съгласувана и с Брюксел.

Арестът на Малинов – предупреждение

С пускането си под гаранция Малинов се озова в ефир и се показа твърде приказлив. Толкова, че обяви как се е запознал с Цветан Василев в кабинета на Станишев (КТБ се разду особено при кабинета на тройната коалиция и достигна апогей при Борисов – б.а.), как Василев се уплашил за живота си и Москва го скрила в Сърбия, и как кабинетите на Пеевски и Василев били един до друг. Подобни изявления могат да се изтълкуват по един-единствен начин: „Знам много…“ Конотацията е важна. Тези, които трябваше да бъдат предупредени, получиха предупреждението си.

Чуха се версии, че шпионският скандал целял удар по президента Радев – заради Решетников и поръчан социологически профил от РИСИ. Тази седмица бившият военен министър Николай Ненчев потвърди по bTV, че информацията е получена от чужди служби, и намекна за импийчмънт, „ако е уличен и българският президент“. Eдва ли ще се стигне дотам – президентът е с най-висок рейтинг и подобна акция ще срине други рейтинги.

Но друга сянка виси над цялата тази история – сянката на КТБ, банката, която фалира и завлече данъкоплатците с над 4 млрд. лв., в която акционер беше руската Внешторгбанк (ВТБ). Пета година след най-голямата банкова афера все още не знаем кои източиха КТБ; кой стои зад скрития в Белград Цветан Василев – сам ли е, или с група руски приятели като Малофеев; замесени ли са руски спецслужби и къде е Пеевски в тази сянка.

Щуките публично са предупредени, изгонените – изгонени. Да видим какво ще последва.

* Чл. 105 (1) от Наказателния кодекс: „Който се постави в услуга на чужда държава или на чужда организация, за да ѝ служи като шпионин […] се наказва с лишаване от свобода от пет до петнадесет години.“

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Николай Малинов пред „Царград ТВ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Войната за правата на детето

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/voynata-za-pravata-na-deteto/

Националната стратегия за детето 2019–2030 г. бе отменена в началото на тази година след протести на родители, чиито страхове са подхранвани от невярна информация, циркулираща из интернет още от 2012 година насам. Не бях посещавала Facebook групата „Не на Стратегията за детето…“ от май месец насам, но публикация за пропагандни листовки, пускани в пощенските кутии, отново привлече вниманието ми. Написах името на групата в полето за търсене, но за моя изненада, не открих нищо. Групата сякаш бе изчезнала.

Достъпът ми и до събития, свързани със Стратегията, дори когато не се организират от групата, също е ограничен. Мога само да гадая защо – вероятно серията от материали за протестите през май т.г. не се е харесала някому. Независимо от това протестите продължават, макар и с нови и нови каузи, а с тях продължава и търсенето на истината в блатото на сензацията, страха и гнева.

Стратегия и зрелища – част първа и част втора

Въпросителните около протестиращите

Макар движението да претендира за grassroots генезис (инициирано отдолу, от гражданите) и със сигурност да има своите последователи, които искрено вярват в разпространяваните твърдения, около неговата автентичност остават множество въпросителни.

Групата в социалната мрежа е набъбнала до близо 160 хиляди членове. Създателката, профил с името Христина Рунтова, вече не присъства сред администраторите. Познат профил с име Jennyfer Sidore все още е част от екипа – същият акаунт написа в социалните мрежи през пролетта, че тогавашните протести не са организирани от хората, които виждахме в социалките, без да разкрие кой всъщност стоеше зад майските протестни действия. Това остава без отговор. Настоящата акция „срещу антисемейните закони“ ще се състои пред норвежкото консулство, а зад нея отново стоят групи във Facebook – поне засега.

Трябва да се отбележи, че реално протестиращите родители са значително по-малко от членуващите в групите. От около 100 хиляди членуващи в групата, на протеста в София, на който присъствах през май, имаше едва няколкостотин души. Любопитно е и че самото движение все още няма своите разпознаваеми лица и лидери в реалното пространство, макар да са минали месеци от неговото създаване.

Има и изявен религиозен елемент. Протестите през май преминаха под зоркия поглед на икони, а на сайта на протестиращите (няма информация относно собствениците на домейна, нито лица за контакт в самия сайт) има преводни материали от чуждестранни организации и личности, обявяващи се против абортите, разводите и други граждански права – например материал на LifeSite News, собственост на канадската лобистка организация Campaign Life Coalition, която е против абортите, контрацепцията и сексуалното образование. В същото време протестиращите не са предложили нищо на институциите, нито са изпращали критики и становища.

Кой се страхува от големия норвежки вълк?

Всичко това рисува картина на дезинформация и път към радикализиране на определени кръгове срещу нещо – било то Норвегия, Запада, неправителствените организации или друго, – но не и на търсене на конструктивен диалог и алтернативни решения. Настоящият протест вече не е срещу Стратегията, а срещу „идеологията Барневернет“ и „норвежкото ноу-хау за контрол над гражданското общество в целия свят“.

За норвежката система за закрила на детето разговаряхме още миналата година. Тогава стана ясно, че проблем има и той се състои както от културни, така и институционални фактори.

За съжаление, темата отново се превърна в поле за битки между две крайни групи в обществото. Тези, които вярват на всички истории за лошия западен свят, за норвежците педофили и похитители на деца и за моралния упадък на Европа, срещу онези, които пък смятат, че щом е Западна Европа, а още повече Скандинавия, няма начин да не са прави. Твърде черната срещу твърде розовата представа за света около нас. И двете нямат допирни точки с него обаче.

Това сподели журналистката Капка Тодорова пред „Тоест“. Един бърз преглед на руските публикации по темата тогава показа, че тя активно се експлоатира с цел обрисуване на страховит образ на Норвегия и моралния упадък на Запада.

На 5 септември се проведе пресконференция с обявени „видни юристи и родители от цяла България“. Нямах достъп до събитието с личния си профил във Facebook. Организаторът е профил с име July Shmatko, показващ първа активност през 2018 г., а достъпното съдържание в профила му е основно свързано с тази тема. Единствените две конкретни имена, посочени в анонса на пресконференцията, бяха на Валентин Желев и Александър Желев, представени като публични личности и изобличители на антидетските и антисемейни практики в България, Норвегия и по света.

Разговарях с Александър Желев, който потвърди, че той и баща му Валентин Желев са организатори на пресконференцията, но нямат общо с групата срещу Стратегията във Facebook. Желев живее във Варна, но администрира група за българи в Норвегия. Той потвърди, че познава някои от хората зад групата против Стратегията, с които споделят обща кауза, но не назовава имена. Притеснен е от прекалената намеса в личната сфера на семейството, като самият той казва, че лично е бил потърпевш от мерки, които приема за несправедливи и неоснователни. Александър Желев определя себе си като изследовател, но не провежда своята дейност в академична институция или организация. „Изследовател съм, просто изследвам нещата. Не разполагам с някакви бележки от някой, че съм изследовател“, споделя ми той.

Министерството на труда и социалната политика излезе с позиция срещу „неверните твърдения в публичното пространство“ по повод промените в законодателството в областта на закрилата на детето:

В действащите от 2006 г. текстове, които регламентират основанията за настаняване на дете извън семейството, няма промяна. Както досега, така и след 1 януари 2020 г., подобна временна мярка за закрила ще може да бъде предприета единствено с решение на съда, при това само в много крайни случаи на насилие, неглижиране и нарушаване на интереса на детето (склоняване към проституция, просия, трафик). Последните промени в Закона за закрила на детето не променят действащите от повече от 13 години разпоредби, а само премахват възможността за настаняване в специализирани институции, тъй като до 2021 г. всички домове за деца, лишени от родителска грижа и домове за медико-социални грижи за деца ще бъдат закрити.

Сравнителна таблица между сегашната нормативна уредба и промените в Закона за социалните услуги, респ. Закона за закрилата на детето и Семейния кодекс

Александър Желев не вярва на институциите. „Злото го обличат в красиви дрехи, в една прекрасна опаковка, и ни го приподнасят за добро“, казва ми той. Неговите опасения са, че социалните служби „правят каквото си пожелаят, без оглед на никакъв интерес на детето и семейството“. Според него не е необходимо образование в областта на правото, за да бъдат разбрани законодателните промени. За съжаление, той не успя да предостави на „Тоест“ резултати от своите изследвания, които да илюстрират конкретно и системно „порочните практики“, които го тревожат.

Информационен миш-маш

Исканията на протестиращите често са противоречиви – понякога те се обявяват срещу прекалената държавна намеса в семейните политики, но същевременно искат изземване на функции, осигурявани от неправителствените организации, и поверяването им на държавата.

Александър Желев не успя да ми обясни конкретната методология, по която провежда своите изследвания в областта и как точно получава информацията си. Когато настоявам да разбера повече за процеса, той ми казва, че не желае да води този разговор, защото се чувства критикуван:

Нямам намерение на никого да доказвам нищо. Това, което изкарвам като информация, човек го чувства истина ли е, или не е истина.

За него това, че със свои съмишленици и адвокати е канен да говори пред аудитория, е достатъчно доказателство за работата му. „Дали това е правилно и неправилно, достоверно и недостоверно, е въпрос на това доколко човек е информиран. Нямам никакви претенции да съм последна инстанция или да разполагам с абсолютно точна или конкретна достоверна информация. Това, до което стигам, аз го изкарвам наяве. Някъде е възможно да има недостатъци в информацията, но в общи линии това, което изкарвам наяве, се покрива с истината и практиката го показва“, смята той.

По темата разговарях и с изпълнителния директор на Националната мрежа за децата Георги Богданов. НМД работи с над 76 хиляди деца и 13 хиляди семейства. „Ние сме там, където държавата я няма и където човекът е останал безпомощен, сам и в безпътица. Огромно усилие е да хванеш родителя на детето с увреждане от едно забутано село и да го заведеш в областния град, да му изкараш лична карта, да минеш през системата на ТЕЛК, да съдействаш детето да влезе в училище, да помогнеш на родителите да си намерят отново работа и след няколко месеца или години да видиш, че са си стъпили на краката. Преди 10-15 години нямаше към кого да се обърне човек, на кого да се обади да подкрепи детето или родителя компетентно и професионално. Нашите специалисти работят всеки ден на терен с тези деца и семейства. Знаем какви са проблемите на хората и как да помагаме.“

Относно притесненията на родителите Богданов потвърждава, че детето може да бъде взето от родителите, за да му се окаже спешна полицейска помощ и закрила. Но противно на циркулиращото из социалните мрежи, това става само със съдебно решение. „Понякога и 30 минути са много за едно дете, когато се блудства с него, когато е изнасилвано, карано да проституира, подложено на трафик и системен тормоз. Но това не са еднолични решения и те не стават по анонимни доноси, а след проверки на полицаи, психолози, социални работници и лекари, които работят в екип“, категоричен е той.

Липсата на доверие в институциите

Ние имаме ниско доверие към институциите, а също така и към цялата политическа класа, и като граждани сме много ядосани и недоволни, и то не без основание.

Това казва Георги Богданов, а в разговора ни с Александър Желев се усеща силно именно това недоверие в институциите. Той е загрижен, че не само държавата, но и неправителствените организации се намесват в най-личното на хората – семейната сфера. „Вместо да помагат на хората, започват да ги размотават по бюрократическите им лабиринти и хората се побъркват, не знаят какво да правят“, казва ми той.

Желев изразява съмнение, че българските адвокати са достатъчно компетентни, за да помагат на хората с проблемите, от които той се интересува. „Както хората не знаят какво да правят, така и адвокатите не знаят какво да правят, и социалните служби и другите инстанции си правят с хората каквото си пожелаят – това е така в България без всякакви стратегии,“ убеден е той.

Когато погледнем отвъд крясъците и белия шум, виждаме, че социалната тъкан на българското общество е разкъсана и повечето граждани на страната нямат доверие нито в държавните, нито в неправителствените институции, нито един на друг. Това недоверие ни прави изключително лесно податливи на манипулации от всякакъв вид, независимо дали те са в полза на политически, религиозни или други интереси. Именно затова у нас подобни акции жънат успех.

„Трябва да бъдем отговорни граждани и когато става въпрос за здравето на човешко същество, всички ние – и родители, и професионалисти, да бъдем нащрек и да съдействаме, за да бъде опазен животът и здравето на детето“, споделя Богданов. Неговите думи са символ на най-абсурдното в целия казус – че както наплашените родители, така и структурите, срещу което те са настройвани, имат обща цел – благосъстоянието на децата. Той допълва:

Социалните работници не искат да има деца в риск. За тях също е най-добре детето да бъде при своето семейство, това е най-добрата среда за всеки, стига в дома му да посрещат неговите нужди и то да не страда.

Според родителите, обявили се срещу механизмите за закрила на детето, всяко дете може да бъде считано за дете в риск. Георги Богданов не е съгласен. „За един шамар няма да ти вземат детето. Това, че си накарал детето да ти помогне в градината, да измие чиниите – не е лошо, добре е детето да се учи на труд и усърдие“, категоричен е той. „Но ако си го спрял от училище и го караш да работи по 15 часа на ден на полето или да гледа другите деца, каквито случаи има, това дете е в риск и се нуждае от закрила. Такова е и дете, чиито основни потребности не са задоволени: например то е недохранено, видимо е, че гладува системно; или е затворено, изолирано; или е пренебрегвано от хората, които трябва да се грижат за него; дете, което скита без надзор; което е жертва на сексуална експлоатация или унизителен тежък физически труд.“ Той подчертава изрично, че социалните работници правят разлика между двете ситуации.

Друг проблем в очите на родителите е т.нар. „телефон на доверието“. Георги Богданов обяснява, че този телефон съществува в цяла Европа и на него деца, както и възрастни, могат да търсят помощ и съвет при екстремни ситуации или проблем с дете. „В почти цяла Европа тези телефони се управляват от неправителствени организации и се контролират от държавни институции. В Гърция например детската телефонна линия се управлява от неправителствената организация „Усмивката на детето“. В демократичните страни има дейностти, които са отредени за организации на гражданите, и такива, които са отредени за държавата и бизнеса“, разяснява той. Тоест ако родителите искат по-малко държавна намеса, то неправителствените организации са логичният избор и лост за противодействие на държавен произвол.

Засягаме и друга болна за родителите тема – сексуалното образование. Георги Богданов обяснява, че на първо място, подобно образование помага на децата да се предпазват от сексуално посегателство. Опитът показва, че това се случва както в семейството, така и на улицата и в училище.

„В България годишно се правят около 2000 аборта от тийнейджърки и това е потресаващо“, разяснява Богданов. „Децата се интересуват от темата не по-малко от възрастните, но ние не знаем как да говорим с тях. И те се образоват в интернет. Това води до ранна сексуализация, сексуални контакти и бременности. Дезинформацията до такава степен изкривява истината и реалността, че се говори как 4-годишни деца щели да се учат на мастурбация. Такова нещо няма в нито един документ на Световната здравна организация! Там темата за детската мастурбация е насочена към професионалистите, които трябва да я разпознават като част от нормалното детско развитие и да знаят как да реагират. А не възрастните да връзват децата – каквито случаи има, – да ги бият или унижават, когато станат свидетели на подобно поведение.“

Задънена улица

Фактите нямат сила да убедят уплашените родители. Дезинформацията изпълнява своето предназначение – да повлияе на емоциите, които на свой ред заслепяват разума. И поляризират обществото в две крайности. С правилната доза страх, сензация и гняв дори най-безумната теория изглежда правдоподобна. Макар всички страшни приказки да са лесно проследими години назад до съмнителни сайтове и анонимни форуми, и макар повечето източници, разпространяващи тези твърдения, да са неофициални, без авторство и да не боравят с конкретни доказателства, формулата работи безотказно.

„Ние сме свидетели на една съвършено нова идеология, която се налага, отричайки постиженията в областта на правата на човека. Както Януш Корчак е казал: „Правата на човека започват с правата на детето“. Множество публикации в чуждия печат и в България посочиха двете линии, по които се финансира налагането на тази идеология. От една страна, това са крайнодесни християнски организации, а от друга – пропагандата от Русия, която залива цяла Европа. България не е изолиран остров,“ казва Георги Богданов.

Към края на разговора ни с Александър Желев го питам какво иска лично той с тези протести. „Да се спазва Всеобщата декларация за правата на човека, да се спазва Конституцията на Република България, да няма закони, които да ѝ противоречат и поправки в законите, членове и алинеи, които да противоречат на тези два основополагащи документа“, ясен и категоричен е той. В крайна сметка тогава и двете страни искат едно и също. Проблемът е другаде.

Георги Богданов казва:

Необходимо е да има и масово обучение за всички ни по медийна грамотност и разбиране какво е фалшива новина или изкривена истина и как да се предпазваме от нея. Всеки е свободен да протестира и да изказва своята позиция, но моят апел към родителите е: бъдете критични към информацията, с която ви заливат. Не вярвайте на всичко, търсете и други мнения, информирайте се и не се поддавайте на дезинформация!

Дори за професионалист би било трудно и изключително времеемко да провери съдържанието на една публикация, опровергавайки го твърдение по твърдение – какво остава за обикновения потребител? Георги Ангелов писа за „Дневник“ колко ефективно объркваща е дезинформацията и какви са нейните методи.

Така се оказваме в задънена улица, с гръб към стената. Зад нас се приближава първичната агресия и страх на хора, които нямат време, нито желание да слушат сухи факти. Защото те вече са убедени. Така, както само емоцията може да убеждава – фанатично, крайно, категорично. Социалните мрежи са стероиди за този механизъм. А когато опонентите са аватари, или лесно забравяме, че зад тях стоят хора, с които можем да говорим спокойно, или че е възможно да няма никого и да сме подмамени от дигитален мираж.

Единственият изход е да се обърнем и да разговаряме един с друг, за да достигнем до общата цел – ефективно гражданско пространство, в което гражданите се чувстват добре и имат доверие както един на друг, така и на експертите и институциите. Защото след разделянето на едно общество идва неговото овладяване.

Този път е социалното законодателство и правата на детето. А следващият?

Заглавна снимка: Alexas Fotos

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За честта (и правата) на колектива

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/za-chestta-i-pravata-na-kolektiva/

Изтичането на лични данни на един гражданин е статистика, но на милиони е трагедия. Тази перифраза преобръща популярната формулировка, приписвана на Сталин. Обратът не е случаен – ако доскоро гражданското правосъдие се е въртяло изцяло около индивида и неговия частен интерес, колективните искове преобръщат уверено тази догма. Все повече и в България, колкото и слабо да се усеща.

Коперниканският обрат в Европа

Колективните искове с право са наричани най-успешният експортен продукт на американската правна система. Докато други типично щатски явления се сблъскват с различния европейски поглед върху правото и съответно няма как да бъдат приложени адекватно, при колективните искове Европа тепърва се учи от американския опит и има защо.

Някои от най-големите успехи с историческа стойност, за които хората не подозират, че са плод на колективно съдебно усилие, включват 206-те милиарда долара, платени от големите цигарени компании за вредите, причинени от тютюнопушенето, както и 20-те милиарда от „Бритиш Петролиъм“ за петролния теч в Мексиканския залив, или 3,4-те милиарда обезщетение, спечелено срещу производителите на силиконови импланти.

Отвъд парите колективните искове се оказват и инструмент за социална реформа –

например сегрегацията в американското образование е премахната до голяма степен след успешен колективен иск от името на чернокожи ученици.

Но как всъщност се дефинира колективният иск? Технически погледнато, това е съдебна претенция, която се предявява от името на повече от едно лице, без да може да бъде определен ясно броят на засегнатите. Тази иначе семпла дефиниция обаче поставя поне два много големи въпроса, заради които големите пари и социални промени от предходния параграф не се пренасят толкова лесно и в Европа. Единият е, че когато някой предявява иск от чуждо име, той (в правен смисъл) действа, без някой да го е упълномощавал. Вторият е подобен, но от друг ъгъл – ако не се търси защита на конкретно нарушено право, значи гражданското право (уреждащо по принцип изцяло частни въпроси) започва да се ползва като инструмент за налагане на общественото благо.

Това предизвиква много сериозни подозрения към легитимацията на защитниците на общественото благо, и по-специално дали не разполагат с твърде голям мандат, който някои критици сравняват с фигурата на „гражданския прокурор“, а за други води до риск от обсебване на даден казус или направо шантажиране. „Коперниканският обрат“ се състои в следното: вече не индивидуалното право оформя процедурата пред съд, а процедурата подчинява правата.

Дяволът в детайлите

През последните повече от десет години Европейският съюз се чуди как да трансплантира хубавата идея, така че да не я лиши от смисъл и въпреки това да не накърни правните традиции на някоя държава членка. Резултатите в това отношение са спорни, като едва миналата година Съюзът предприе по-сериозни действия с предложение за общоевропейска директива за потребителската защита, която включва и модел на колективни искове. Пътят по държави досега е трънлив и колективните искове се саботират или оспорват на различни места – в Италия протестите срещу въвеждането им продължиха две години и накрая доведоха до чисто нов окастрен законопроект, докато в Унгария беше наложено президентско вето през 2010 г.

Същевременно става все по-неудържимо да се отрича ефективността на колективните искове, след като техните предимства, особено в икономически смисъл, са вече добре известни.

Скорошният домашен пример с изтичането на данни от НАП

е достатъчно показателен: трудно може да се приеме, че НАП си е свършила добре работата за гарантиране на сигурността на личните данни на петте милиона български граждани, но ако всеки от тях започне да търси вреди (каквито „оферти“ бързо заляха пазара на правни услуги, за съжаление), тези вреди биха се доказали трудно. А дори да се докажат, размерът на обезщетението няма да бъде дисциплиниращ, така че да се адресират основите на проблема. Защото истинският увреден в случая е всеки гражданин и потребител на електронни услуги, независимо какви точно данни са изтекли за него и как му се е отразил течът. Желаната промяна пък не се постига (само) с пари под формата на обезщетение, платено отново от данъкоплатците, а със задължаването да бъдат извършени конкретни действия в услуга на всички.

Този аргумент може да бъде приложен и в много други сходни ситуации – например при замърсяване на цял град, какъвто е случаят с може би най-популярното висящо дело по колективен иск на

няколко граждански сдружения срещу Столичната община относно мръсния въздух в София.

Достатъчно е да се спомене, че по това дело възникнаха резонни спорове кои експерти ще изготвят решаващите за изхода му становища, защото, ако се образуват множество подобни дела, е лесно да си представим, че няма откъде да се намерят експерти за всички тях. Една от временните победи, които делото вече постигна, пък е, че Общината беше задължена да мие улиците два пъти месечно. Подобна последица не може да бъде постигната в индивидуален процес.

Аритметиката потвърждава ползата от колективните искове. Икономиите на мащаба са очевидни – вместо всеки да прави разноски за защитата си, включително откъм време и друг непаричен ресурс, който не може да бъде възстановен, финансовият риск се поема централизирано, а това позволява разходите да бъдат предвидени по-добре и ограничени. Още повече че когато е заложена съдбата на мнозина, резултатът от съдебното решение може да осмисли дългото чакане за него и би мотивирал хората да се „занимават“ да си защитават правата.

В класическия си вид гражданското правосъдие почива на едно предположение, което е изгубило сила във все повече области на живота – че страните по едно дело разполагат с равностойни обеми от време и пари, за да водят съдебните си спорове. При все повече неравностойни ситуации (предимно между множество потребители и големи компании, но не само), при които има не само асиметрия между страните, но и масовизация и стандартизация на техните отношения,

разрешаването на спорове трябва да бъде също толкова стандартизирано и масовизирано, когато се касае за еднотипни казуси.

Стратегическите съображения също не бива да се подценяват. Обикновено изходът на делото зависи от няколко ключови факта и установяването им по безпротиворечив начин е силно препоръчително. В противен случай има два еднакво нежелани сценария – или всеки съд да започне да решава по различен начин относно едни и същи факти, което е често срещано явление във все по-непредвидимата българска правосъдна система, или неколцина увредени да изнесат тежестта да установят прецедент и всички следващи ищци да се възползват наготово от него (така наречения free riding ефект). Когато делото се води от името на повече хора и има по-голям имуществен или обществен интерес, би могло да се очаква, че съдът би обърнал подобаващо внимание на всички аргументи.

Мишите стъпки и бъдещето на колективните искове

У нас колективните искове са уредени в Гражданския процесуален кодекс от 2008 г. по един сравнително модерен и либерален начин, но въпреки това темата предимно се избягва деликатно. Причините за плахото отношение могат да се търсят не толкова в закона, колкото в липсата на организационни мерки и съответен пазар, както и в превратното тълкуване на някои текстове от страна на съда.

По отношение на преломния въпрос на европейско ниво българският законодател е възприел по-адекватната opt-out система, при която искът работи в полза на всички лица, идентифицирани като колектив (например всички софийски граждани), освен ако някой не иска изрично да бъде изключен от групата. Това дава възможност процесът да тръгне с по-голяма легитимация и да се ползва за по-сериозен натиск спрямо ответника. Въпреки тази положителна страна българският съд все още изпитва проблеми да работи с колектива като отделен субект, до известна степен защото

идентифицирането на засегнатите може да бъде трудна задача, а това е чудесен повод съдът да откаже да даде защита.

Една от съдиите по делото за мръсния въздух например си направи отвод, защото живеела в София и заради това можела да е пристрастна, докато друг колективен иск, придобил медийно внимание – на търговците, засегнати от ремонта на ул. „Граф Игнатиев“, изобщо не беше разгледан по същество, защото търговците страдали индивидуално и всеки трябвало да си търси вредите самостоятелно.

Подобни тълкувания на закона минират прибягването до колективните искове, тъй като от тях си личи как самият съд не желае да разглежда по-сложни дела, макар че те биха спестили многобройни бъдещи процеси. А opt-out системата на практика се обезсмисля заради допълнителните неписани изисквания, които съдът добавя най-вече относно идентифицирането на колектива.

Финансовата изгода е друг необходим елемент,

за да има успешна система на колективни искове. В това отношение Европа и особено България не разполагат с икономическата и правна рамка, за да догонят САЩ. Успехът на американските колективни искове се дължи до голяма степен на минимизирането на рисковете от неблагоприятно решение за колектива.

Причините са няколко: по американското право всяка страна поема разноските си, за разлика от цяла Европа, където загубилият плаща. В Щатите съществуват и така наречените наказателни вреди, които могат да надвишат неколкократно реално претърпените и действат като санкция срещу нарушителя. Адвокатите работят предимно на процент от евентуално присъденото обезщетение, заради което често самите кантори инвестират в колективни искове. Така рисковете за пострадалите са минимални, адвокатите имат огромен стимул да водят дела, а ответниците – да се споразумяват за високи суми.

Същевременно в Щатите има и институции, които в определени случаи подпомагат канторите, когато водят такива дела, и това е развило пазара още повече. На този фон

в българския закон съществува известно противоречие –

от една страна, представители на колектива не могат да бъдат търговски дружества, защото това би противоречало на идеалната цел на самия иск, но от друга, има изискване представителите да могат да понесат тежестите от процеса и да са способни да защитят колективния интерес. Този текст също вече бе използван превратно от съда, когато първоначално беше прекратено делото за мръсния въздух, а за съжаление, той може да бъде ползван и в бъдеще.

След като няма пазар или условия за възникването му, трудно ще се намери и кой да финансира рискови мероприятия, особено с идеална цел. Решението може да дойде отвън, където така нареченото „стратегическо водене на дела“ е развито от години, и затова не е изненада, че се появи публична информация за преговори с чуждестранен фонд относно възможен колективен иск срещу НАП. Идеята е фондът, управляващ средства на европейски и щатски кантори, да поеме финансирането срещу възможността крайното решение да създаде прецедент, който да се ползва и в други държави.

Независимо от това колко периферна тема изглеждат все още колективните искове, в тях е бъдещето на гражданското правосъдие.

И животът, и правото са твърде динамични, за да могат да бъдат спрени с остарели концепции, ненужни регулации или страх от новото. А печеливши от развитието на материята ще бъдем всички ние.

Заглавна снимка: Bin im Garten в Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Хронология на хонконгските протести

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/hong-kong-protesti/

Започва се с едно убийство. През февруари 2018 г. хонконгска двойка заминава на пътешествие в Тайван за празника на влюбените. След няколко дни 19-годишният мъж удушава 20-годишната бременна жена в хотела, натъпква я в куфар, изминава петнайсет станции с метро и хвърля трупа ѝ в случайни храсти. Едно от първите му действия след завръщането му в Хонконг е да изтегли 19 000 хонконгски долара от банковата карта на жертвата.

След сигнал от родителите на жената и разследване на хонконгската полиция мъжът е задържан на 13 март. Признава се за виновен, но е осъден само на 29 месеца затвор по обвинения за финансово престъпление на територията на Хонконг. Убийството е извършено в чужда юрисдикция (заради което хонконгската прокуратура няма право да заведе дело по този случай), а Хонконг няма споразумение с Тайван за екстрадиране на престъпници. И няма как да има при сегашното законодателство, което

изрично изключва Централното народно правителство и правителството на коя да е друга част от КНР от възможните юрисдикции, с които Хонконг може да си разменя престъпници.

На 12 февруари т.г. родителите на жертвата свикват пресконференция, на която призовават да се допълнят законите, така че с Тайван да може да бъде сключено съответното споразумение. Процедурата се задвижва още на следващия ден. Взема се решение поправките да позволят размяната на избягали престъпници и правната взаимопомощ с „всяка друга юрисдикция“, с която Хонконг подпише споразумение. Като основание по време на дискусионния панел в Легко (Законодателния съвет, или хонконгския парламент) се споменават множество случаи на престъпници, избегнали наказателно преследване заради тази пролука в законодателството.

Проектопоправката обаче среща възражения от различни граждански и професионални организации, които скоро прерастват в най-мащабните протести в новата история на града.

Защо така

И Тайван, и Хонконг официално са китайски територии с (донякъде) независимо управление. Както гласи Основният закон (хонконгската конституция, влязла в сила на 1 юли 1997 г. при предаването на града от Великобритания обратно на Китай), макар и да е „неразделна част от Китайската народна република“ (член 1), Хонконг се ползва с „висока степен на автономност“ (член 2). Това е така нареченият

модел „една държава, две системи“, при който територията има статут на специален административен район на КНР с право на самоуправление във всички области, с изключение на отбраната и външната политика.

Така, въпреки че формално са части от едно цяло, на трите територии им е необходимо специално споразумение за сътрудничество в областта на правосъдието. Споразумение, което не е лесна работа.

Също като Тайван, Хонконг от десетилетия е терен за две конфликтни енергии – пропекински и пронезависими. Когато през 1997-ма английската колония е върната на Китай, политическата атмосфера в нея се запазва – и до ден днешен хонконгци притежават много повече права и свободи от гражданите на народната република. Същевременно обаче обществото е непрекъснато нащрек за намеса от страна на Централното китайско правителство. КНР е пословична с потъпкването на човешките права и свободи, които гражданското общество в Хонконг бдително и ожесточено брани. Подозрения за такива посегателства вече са предизвиквали не един и два големи протеста в автономния район.

Показателно в това отношение е и въпросното изключване на правителството на КНР от законите за правна взаимопомощ. По този повод се свързах с Джулиана Лиу, редакторка в онлайн медията Inkstone, базирана в Хонконг и наскоро блокирана в континентален Китай. В отговор на чуденката ми как изобщо подобно изключване е попаднало в хонконгски закон, тя обясни, че по време на написването му двете легални системи са били още по-раздалечени от сега, а Китай не е бил толкова могъщ, че да упражнява влияние, особено преди Олимпийските игри в Пекин през 2008 г., когато се е опитвал да си докара добър фасон пред света. „Нямало е начин хонконгците да склонят на такова нещо.“

Имат ли основания притесненията на протестиращите, че проектопоправките са приплъзване на невидимата ръка на Пекин към политическата независимост на Хонконг?

Може би. Опасенията са, че страна, в която дисидентите по подразбиране са смятани за престъпници, ще злоупотреби с наличието на такъв закон, за да изисква екстрадиране на политически неудобни хонконгски активисти в Китай, където те ще попаднат в многократно компрометираната китайска правосъдна система. Това ще подрине свободата на словото в Хонконг, който полека ще се изчисти от продемократични гласове и с времето ще бъде плавно асимилиран от Пекин.

Но… Още в дискусионния панел на Легко на 15 февруари т.г., далеч преди започването на масовите протести, се посочва, че и при новия вид на закона ще бъдат отказвани „изисквания [за екстрадиция] във връзка с престъпления от политически характер“ и „изисквания, свързани с личности, срещу които има предубеждения и наказателно преследване въз основа на тяхната раса, религия, националност или политически мнения“ – положения, които са включени и в съществуващите в момента закони.

Но… Притесненията на протестиращите остават заради наличието на член 23 от Основния закон, част от който гласи: „Хонконгският специален административен район въвежда собствени закони, с които да забрани предателството, отцепването, подмолните и подривните дейности спрямо Централното народно правителство.“ Това засега е само член от конституцията без никакво законово покритие, но вероятността за въвеждане на такова виси във въздуха. Първи и единствен засега опит за прокарване на свързан закон е направен през 2003 г., но той приключва бързо след масови протести и оттегляне на проекта от тогавашния главен администратор Тунг Чи-хуа, който впоследствие подава и оставка.

Но… В обяснителна статия в блога на хонконгското правителство се прави доуточнението, че в закона поначало се съдържа следното условие: за да бъде екстрадиран заподозрян, деянието му трябва да се счита за престъпление и в двете страни, а свободата и правото на лично, медийно, издателско и научно изразяване са изрично защитени от член 27 на Основния закон, който гарантира също свободата на шествия и демонстрации и правото на стачкуване. Освен това по закон екстрадициите няма как да се осъществяват по усмотрението само на един човек – всеки случай се разглежда от състав, който преценява основателността на изискването.

Но… остава член 5 от Основния закон, според който „социалистическите политики няма да бъдат въведени в Хонконгския специален административен район и предишната капиталистическа система и начин на живот ще останат непроменени за 50 години.“ Това ни връща към вероятността Пекин да следва тих план за постепенно завладяване на Хонконг до 2047 г., което прави свободолюбивата част от местното население свръхчувствителна към всеки зачатък на подобна тенденция.

Очевидно е, че ситуацията е доволно усукана. И както при всяка политическа ситуация, всичко е основно въпрос на гласово надмощие. Какви гласове се чуват в случая?

Кой какво казва

Още преди масовите улични шествия хонконгското правителство опитва да обясни, че зад проектопоправките категорично не стоят скрити политически цели, като все пак изразява отвореност към всякакви разумни възражения. Въпреки че в следващите месеци Легко изслушва множество предложения, след което обсъжда и написва обстоен проект за допълнителни поправки и ограничения при изискванията за екстрадиране, в началото на юни хората излизат на улиците.

След началото на протестите настоящата главна администраторка на Хонконг Кари Лам остава твърдо зад предложението. В някакъв момент тя сравнява себе си с майка, която не бива да угажда на всяка прищявка на децата си – това вбесява протестиращите, предизвиква появата на плакати с надписи „Кари Лам не ми е майка“ и допълнително нагнетява положението. Впоследствие, на 9 юли, Лам обявява предложението за „мъртво“, но все пак не го оттегля официално. През това време шествията вече са прераснали в панполитически протести с различни искания. Започват и мащабни стачки – професионални и общи, – които затрудняват все повече нормалното функциониране на града.

От своя страна правозащитните организации държат да е ясно, че в случая не става дума за „дупка“ в закона, както твърдят някои китайски коментатори и Централното правителство. Китайските юрисдикции са съвсем целенасочено и умишлено изключени от закона, както се посочва в обяснителния документ на адвокатската колегия Hong Kong Bar Association, тоест досегашното законодателство е плод на съзнателен стремеж към правна независимост. Поради това

много от противниците на предложението в този му вид предлагат в закона да бъде включен само Тайван и след екстрадицията поправките да бъдат незабавно отменени.

Що се отнася до обикновените протестиращи, техният образ трудно може да бъде обобщен, затова реших да тръгна в обратната посока – към конкретното. По линията „приятел на приятел“ се свързах с хонконгка – да я наречем Лили, понеже не желае да използвам истинското ѝ име от притеснение, че това може да ѝ навлече някаква санкция, например при пътуванията ѝ в континентален Китай. С Лили общуваме по Telegram, приложението за криптиран чат, което е предпочитаната платформа за организиране на протестите и което, навярно неслучайно, точно в деня на едно от най-мащабните шествия – 12 юни, засича атака, идваща от Китай.

(Апропо, ограничаването на достъпа до интернет с цел предотвратяване на масови събирания и мониторингът на онлайн платформи са редовни стратегии на китайското правителство в борбата му срещу инакомислещите, затова и приложения като Telegram са блокирани на континента, а информацията за протестите е пресята през много ситна цедка. В този смисъл Хонконг се отразява значително по-лесно от Китай – аз лично не смея да разпитвам китайските си приятели в тамошното приложение WeChat от страх да не им навлека неприятности.)

Лили ми разказа, че протестиращите продължават да излизат на улиците дори след „смъртта“ на проектопоправките – основно заради опасението, че е застрашена законността в Хонконг. Възмутени от безотчетността и пренебрежителността на властите към народа и обезсърчени от икономиката, която не разпределя справедливо благата,

те желаят да „защитят свободата си“, да запазят неприкосновеността на модела „една държава, две системи“ и да осигурят „по-добро бъдеще за младите“.

Конкретните искания на протестиращите са пет: 1) официално оттегляне на проектопоправките; 2) отмяна на етикетирането на протеста от 12 юни като „бунт“; 3) сваляне на криминалните обвинения от всички протестиращи; 4) независимо разследване на употребата на сила от полицията; 5) въвеждане на всеобщи преки избори на главен администратор и членове на местния парламент.

В момента главният администратор се избира веднъж на пет години от „широко представителна“ комисия от 1200 членове, назначавани от Централното правителство, което заявено не допуска пронезависими кандидати в хонконгската власт и дава осезаем превес на представителите на търговската сфера. Парламентарната система в Хонконг пък е така устроена, че гражданите избират само 40 от 70-те депутати. Поради тази причина продемократичните партии са винаги малцинство в Легко, въпреки че на всички избори от 1997 г. насам печелят повече гласове – това е, защото останалите 30 места са запазени за представителите на различни индустрии, които са зависими от благоразположението на Китай. И макар чл. 68 от Основния закон да гласи, че крайната цел е всички членове на местния парламент да бъдат избирани от гражданите, това така и не става вече 22 години.

Според Лили протестите като цяло са мирни, но малцинството буйни демонстранти е по-забележимо и оставя по-силно впечатление. Сблъсъци с полицията, нахлуване в Легко, хвърляне на яйца по административното представителство на Централното правителство, изписване на обидни към Китай надписи върху стените, заливане на китайския герб с боя, хвърляне на китайското знаме в морето – всичко това се случва и произвежда ефекти в няколко посоки. От една страна, озадачава и отблъсква подкрепилите първоначалните протести – част от тях не разбират защо младежите продължават да излизат на улиците след постигането на целта, а други смятат, че такива действия само дискредитират протестите и подстрекават властите да ги прекратят насилствено. От друга страна, дава основание на китайското и хонконгското правителство да заклеймят протестите като размирици.

И от трета страна, дава храна на китайските медии. За да се уверя, че новините за протестите наистина се цензурират и изкривяват в Китай, както твърдят множество западни издания, отворих китайската търсачка Baidu (Google е блокиран), въведох „Хонконг“ на китайски и прекарах около час в четене и гледане на новини в казионни медии като CCTV News, People’s Daily, Sina Weibo, Global Times… Не смея да правя обобщения на базата на такава малка извадка, но лингвистичната и визуалната реторика на първите пет-шест репортажа е сравнима с по-гръмката част от медийната среда в България: непълнота на информацията, избирателно фактологизиране, тенденциозно тълкуване, тоталитарно етикетиране.

Борави се повече с емоция, отколкото с интелект, повече с призиви, отколкото с информация, повече с обвинения, отколкото с факти.

Подобно на ситуацията с тукашните новини за промяна в учебните програми например, набляга се на шепата шок вместо на кофата същина – в случая се говори само за „екстремисти“ и „радикални демонстранти“, които причиняват размирици, нападат полицаи и нарушават обществения ред. В първия половин час от ровенето си не попаднах на нито един репортаж, в който дори да се споменават причините и исканията на протестиращите – остава впечатлението, че това са просто безпричинно избеснели бунтари, което разбираемо предизвиква вълни от негативни коментари по посока Хонконг. А изобилието от конспиративни теории, откровени фабрикати и спекулации, поднесени като факти, засега ще оставя настрана.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Парите или свободата

Струва си обаче да се отбележи една отчетлива нишка в много от статиите. Наблюдатели на Китай посочват, че правителството използва икономическия растеж като оправдание за занемаряването на индивидуалните права. Тази позиция се усеща особено силно при отразяването на хонконгските протести – много от репортажите на пекинските и хонконгските пропекински медии наблягат на финансовите последствия от шествията, а някои се занимават обширно и изключително само с това, измервайки протестите единствено в пропуснати икономически ползи.

Въпросът „парите или свободата“ изглежда актуален от десетилетия. Някои автори са категорични, че „Китай не би имал толкова впечатляващо икономическо развитие, ако лидерите му бяха принудени да спазват правилата на демокрацията и правото на свободно изразяване“. Същевременно в една от малкото подробни и аналитични статии на китайски език, на които попаднах (публикувана в личен блог, не в официална медия), авторът извежда тезата, че причините за настоящото забавяне на хонконгската икономика и икономическата безпътица пред хонконгските младежи са именно демократичните свободи, с които местните граждани толкова се гордеят. Увлечен в емоцията си обаче, няколко абзаца по-късно той твърди, че икономическият подем на Хонконг през 80-те и 90-те години няма много общо с демократичната система.

Тогава може би е също толкова валидно твърдението, че икономическият подем на Китай няма много общо със социалистическата система. Логичният въпрос след това леко противоречиво съждение е:

необходимо ли е наистина идеологическо противопоставяне между просперитет и свобода? Общества като Хонконг и Тайван по-скоро показват, че двете са възможни едновременно.

Несъмнено в Китай битува убеждението, че свободата не пълни стомаха. Масата хора се интересуват много повече от цените на жилищата, образованието на децата и здравеопазването, отколкото от политическата свобода. Много обикновени китайци трудно проумяват защо са недоволни хонконгците, които са отколешен техен модел за благоденствие. На места протестиращите са сравнявани с червеногвардейците от гладните времена на „Културната революция“ – не само заради неотстъпчивостта си, но и заради хаоса, който предизвикват и който може да върне беднотията.

Може би тук все пак има нещо по-важно от парите, но то не е свобода, а точно обратното – вярност към по-висшестоящия, към по-компетентния. Свободата всъщност никога не е била на особена почит в Китай, като дори прочутите на Запад философии на Лаодзъ и Джуандзъ поначало са контракултурни явления. В един от най-харесваните коментари под гореспоменатата блог публикация се твърди, че демокрацията всъщност представлява безотговорност от страна на елита – само 0,1% са компетентни да вземат решения за страната, което не означава, че останалите не я обичат, просто нямат такива способности. И се дава пример с Брекзит.

Това ми напомня за едно мемоарно есе, в което китайка разказва как съобщава на майка си, че отива в САЩ, за да бъде свободна. Отговорът на майката е: „Свободна? И какво ще правиш с тази свобода?“

Тези сантименти изглеждат валидни и за друга част от хонконгците, покриващи диапазона от неутрални до антипротестни и пропекински настроения. Като цяло те са водени от същите съображения: запазване на стабилността и ненамеса в политиката. Тази група е многопрофилна и включва младежите, които по време на протестите пускат снимки на вечерята си в Instagram; търговците, които са в общи линии неутрални, но все пак биха предпочели оборотът им да не спада с 90% за деня заради поредното шествие; бандата биячи, която на 21 юли нападна протестиращите с щанги; състава на хонконгско училище, който организира церемония по издигане на китайското знаме по време на лятната ваканция; и активистите, които смятат, че заради политическите провокации Хонконг може да загуби автономността, предоставена и уважавана досега от Централното правителство.

Реакцията на Пекин

За разлика от китайските медии, Централното китайско правителство се оказва по-интелигентен проводник на настроения, бил той и очевидно пристра̀стен. То заговаря последно насред кашата, спазвайки принципа на ненамеса във вътрешните работи на Хонконг, едва след силното ескалиране на насилието между протестиращи и полиция и най-вече след появата на провокации от рода на издигането на знамето на Хонконг от колониалния му период, което се приема като същинска подмяна на идеята зад протестите, недопустимо деяние, призоваващо към отцепване и независимост.

Официалното правителствено изявление внася глас на разума сред отровната медийна среда: протестите са мирни, а проявите на крайност са изключения, които, разбира се, правят по-голямо впечатление;

умоляват се журналистите да разграничават обикновените от радикалните демонстранти и да не позволяват колективният образ на хонконгците да бъде „отвлечен“ от малцина екстремисти.

Бюрото по въпросите на Хонконг и Макао, което се намира в Пекин и принципно не дава публични изявления дори по време на предишни протести, на 29 юли свиква единствената си пресконференция за последните две десетилетия. Говорителят Ян Гуан с мек, но хладен тон напомня, че „насилието е насилие“, „престъплението е престъпление“ и че същността им не се променя, независимо с каква цел се използват.

Сред официалните гласове обаче има и такива със съмнителен и привидно произволен характер. Миналата седмица говорителката на Министерството на външните работи на КНР Хуа Чун-ин заяви в прав текст, че зад протестите стоят САЩ, без да предостави никакви доказателства. Това се случва на фона на разиграваща се търговска война между двете страни. Същото твърдение се чува и от други официални китайски и хонконгски органи. Според тях

определени външни сили се възползват от разликата в управленческите системи, за да влошат отношенията между Китай и Хонконг,

превръщайки автономния район в арена на международна битка, терен за противопоставяне срещу Централното правителство, пионка за манипулации. Свързаните статии, които прочетох, докато пишех този текст, не предоставяха убедителни доказателства за тези обвинения, но показаха очаквани антиамерикански сантименти сред коментиращите.

При почти ежедневно използване на сълзотворен газ и гумени куршуми за разпръскване на тълпите от страна на полицията, напоследък се заговори за възможността от силова намеса от страна на китайската армия. Такава все пак се оценява като малко вероятна заради евентуалните международни последици за реномето на Китай и заради уроците от „Тиенанмън“ преди 30 години. Все пак на 31 юли Народоосвободителната армия изневиделица публикува клип, показващ хонконгските военни части в действие и очевидно в пълна готовност за реагиране в извънредни ситуации, просто като демонстрация на военна сила, която в Китай е традиционен извор на идентичност, гордост и чувство за мощ.

В момента китайската страна все още запазва самообладание, но тонът осезаемо се втвърдява. В емисия на централния новинарски канал от 6 август краткото съобщение относно Хонконг е изцяло с предупредително-заплашително съдържание. Всъщност това отношение е зададено от самия Си Дзинпин, който е безцеремонен по темата за китайските периферни райони. В първата си реч след преизбирането му за държавен председател на 17 март 2018 г. той говори за

Тайван, Макао и Хонконг като неотлъчни части от Китай, където китайското правителство ще засилва „националното самосъзнание и патриотичния дух“.

„Нито един сантиметър земя от нашата велика родина не подлежи и не може да подлежи на отделяне от Китай.“ Наскоро Си Дзинпин обяви, че единството на Китай и Тайван ще бъде опазвано на всяка цена, ако трябва – със сила.

Ако не друго, Китай поне създава впечатление, че държи ситуацията в ръце. Показва сила, готовност, категоричност, но и търпение, както във философиите на някои бойни изкуства, в които е по-важно да притежаваш силата, отколкото да я използваш. Доколко наистина има такава при положение на забавяща се икономика, застаряващо население, криза с мюсюлманските малцинства, засилващ се международен натиск, търговска и технологична война със САЩ, не е съвсем ясно, но аз лично не бих я подценявал.

Хонконгски коментатори напоследък подсказват, че протестиращите трябва да се научат на диалогичност, иначе рискуват да се превърнат в това, срещу което протестират. И че е препоръчително да се потърси широк консенсус в политическото управление, бил той и незадоволителен за част от по-радикалните хонконгци, за да се излезе безаварийно от кризата. Запознати с темата китайски интелектуалци пригласят на това настроение, като пишат, че исканията на протестиращите са нереалистични и незначителни (не може например да се свалят обвинения от човек, действително нарушил закона, само защото е протестиращ), и призовават по-скоро да се разграничат продемократичните от пронезависимите активисти, да се накажат извършителите на престъпления по силата на закона и да се възобнови диалогът с Пекин.

Междувременно продължават мирните демонстрации с искания за правителство, което работи за политическите и икономическите интереси на града. Развръзката предстои.

Снимки: Studio Incendo / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За честта на прокурора Георгиев

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/za-chestta-na-prokurora-georgiev/

Най-добре прокурорът от Специализираната прокуратура Пламен Георгиев да разруши доброволно и с двете си ръце барбекюто с все сауната върху терасата, която прослави името му повече от делата му на шеф на Антикорупционната комисия (вече бивш шеф от 31 юли, когато парламентът гласува оставката му).

Оказа се, че и втората проверка на инспекторите от столичния район Слатина, приключила преди дни, достигна до същите изводи като първата – навесите на терасата на Георгиев са незаконни, тъй като няма строителни книжа за тях. Ще рече – барбекюто и сауната, които се укриват под навесите, трябва да се разрушат. Пред редовия спецпрокурор Пламен Георгиев сега има две опции – да ги премахне до началото на октомври или да обжалва.

Да ги премахне. Заради честта си на юрист, чиято кариера е все в правоохранителните органи на държавата – започнал като следовател в Столичната следствена служба, после прокурор, заместник-министър на правосъдието, шеф на КОНПИ (впоследствие КПКОНПИ) и сега в спецпрокуратурата. Дефинитивно Георгиев трябва да отговаря на високи морални и професионални критерии, за да заема тези длъжности.

Нима честта на професията може да се замени с килограми цвърчащи на барбекюто кебапчета, кюфтета, карначета и пържолки? Ако предпочете тази трампа, то барбекюто ще остане като мазно петно на прокурорската му тога.

Историята на една тераса

Налага се да я припомним тази история. Вкратце. Тя отдавна се е лепнала за Георгиев като името и презимето му – и е серия от „Апартаментгейт“, скандалът с купените евтино луксозни жилища от лица във властта.

Първо, Пламен Георгиев купува през април 2017 г. жилището и го декларира в имуществената си декларация на стойност 293 374 лева с площ от 156 кв.м и тераска от 48 кв.м. Той си знае защо пропуска да впише другата тераса от 186 кв.м със сауната и барбекюто, независимо че тя фигурира в нотариалния му акт и в ипотеката на банката, отпуснала половината от сумата за покупката.

Второ, няма строителни книжа за барбекюто и сауната – и Георгиев, по онова време коскоджамити шеф на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), е бил наясно с това, когато е купувал тези… фантомни активи на жилище, чиято данъчна оценка е по-висока от продажната цена с близо 200 000 лева. Но не е направил постъпки да ги узакони – сякаш става въпрос за остъклен балкон.

Трето, именно след като избухна „Апартаментгейт“, Столичната община, която също е била наясно с факта, че постройките са незаконни, издаде акт за събарянето им. А един лоялен на ГЕРБ общинар като арх. Влади Калинов, дългогодишен шеф на строителния контрол, се престара и обезсили акта – и изгуби работата си заради това. Какво да се прави, ВИП-барбекюто си е ВИП-барбекю, но ГЕРБ трябва да печели и местни избори в София наесен.

Парадоксално е, че Георгиев се бори да опази барбекю върху тераса, за която упорито твърдеше в началото на скандала, че е покрив и се притежава от всички собственици на жилища в кооперацията. После с половин уста призна, че все пак излаз към нея има само от неговия апартамент.

„Символ на борбата с незаконно придобитото имущество“

… е определение, дадено в становище на клуб „Журналисти срещу корупцията“ в подкрепа на кандидатурата на Пламен Георгиев за председател на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ). Може и да не го четете – в него за Георгиев пише като за умрял, само най-доброто за „моралните му и етични качества и висок професионализъм“. Към февруари 2018 г., когато е внесено в парламента становището, вече са били изпечени бая кебапчета на незаконното барбекю на терасата, която уж е покрив. Кратко ласкаво становище в негова подкрепа е изпратила и организацията „РискМонитор“.

На 31 юли, когато този компетентен и отговорен според оценките на подкрепилите го държавен мъж напускаше парламента, заяви пред журналисти, че „Апартаментгейт“ бил „измислен скандал“ и са изговорени куп лъжи. Ами защо тогава не съди „лъжците“ – нима не иска да изчисти името си, след като заяви, че НАП е доказала чистотата му?

С приключената проверка на НАП е ново двайсе. Изглежда, за нея е осведомен само Георгиев, защото и към момента, на 12-тия ден, откакто го рече, липсва официално съобщение от институцията. Преди две години от Frognews.bg съпоставиха декларациите на Георгиев пред Сметната палата с предполагаемите му доходи (все пак, заемал е само държавни длъжности) и откриха… да кажем, известни несъответствия. НАП със сигурност имат по-високо ниво на експертност, но докато излезе позицията им по случая, ще трябва да се доверим на Георгиев, че са проверили неговите и на съпругата му доходи за 10 години назад и всичко е окей.

Със или без такава индулгенция от НАП, Висшият съдебен съвет (ВСС) бързо откликна на молбата на Георгиев да се завърне като редови прокурор в Специализираната прокуратура, призвана да работи „срещу корупцията по високите етажи на властта“.

За една твърде голяма база данни – и кой бърка там

А КПКОНПИ остана обезглавена до намирането на нов подходящ шеф, който парламентът да избере наесен. Дано той да комуникира по-добре с държавното обвинение предвид констатациите в годишния доклад за дейността на прокуратурата през 2018 г. Там се открива една многозначителна забележка:

За пореден път повечето териториални прокуратури отчитат като проблем липсата на добра комуникация с КПКОНПИ – подава се информация от прокуратурите до комисията, но не постъпва обратна информация за предприетите действия от нейна страна.

В това сложно изречение има поне две критики към работата на Комисията: първо, „за пореден път“ – тоест явно е практика на председателя Пламен Георгиев да игнорира прокуратурата; второ, прокуратурата захранва КПКОНПИ с информация, но не е ясно какво става с тези данни – за какво се използват и чии информационни масиви попълват, след като Комисията не информира за предприети действия.

КПКОНПИ е същинска съкровищница на информация, предвид факта, че обединява пет структури – Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (КПУКИ), Центъра за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност (БОРКОР) и съответните звена от Сметната палата и ДАНС. Въпрос на време е да разберем правомерно ли се използват тези база данни.

Но що за институция е тази, която си позволява да пренебрегва прокуратурата?! Само такава, чийто началник се ползва от благоразположението на премиера Бойко Борисов.

Безполезната комисия

Вместо да трупа информация, този началник би следвало да проверява „необяснимото богатство“ – това, което правят колегите му в Италия, Ирландия, Великобритания. В тези страни и в България може да бъде прилагана гражданска конфискация, без да е налице влязла в сила присъда по Наказателния кодекс – практика, която се приема нееднозначно в много страни от ЕС.

Идеята за първообраза на КПКОНПИ се роди през 2004 г., когато проф. Георги Петканов, днес покойник, тогава министър на вътрешните работи в кабинета „НДСВ – ДПС“, се завърна от визита в Ирландия и обяви идеята си да присади една тамошна институция на родна земя. В Ирландия тя се нарича Бюро за криминално придобито имущество, в България беше създадена като Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, с щат от близо 300 души.

Тази предтеча на КПКОНПИ се запомни единствено с името на председателя си Стоян Кушлев – но не защото той осмисли съдържателно и действено съществуването ѝ. Царският депутат Кушлев блестеше с ловните си трофеи и страстта към лова и риболова, но също и с огромните заплати, които си гласуваха в комисията – понеже парламентът забрави да сложи лимит и схема, по която да се изчисляват. Но и Кушлев, и Георгиев си приличат по едно: и двамата се изкараха жертви. Според първия – борил се е срещу корупцията в парламента и си платил за това; според втория – станал жертва на олигарси, чиито интереси засегнал.

Един факт – на третата година от конституирането ѝ, през 2008 г., при обсъждане в правната комисия на законопроект, който да увеличи правомощията ѝ, е констатирано, че комисията „Кушлев“ все още не е започнала да отнема имущество. Едва през 2009 г. отчита първи резултати от дейността си – 4 влезли в сила решения на съда за отнемане на имущество в полза на държавата. Излиза, че близо четири години са харчени нахалост милиони на данъкоплатците, за да се хвърли прах в очите на европейските институции как властта се бори с корупцията. Основната причина обаче бе, че законът бе така конструиран, че комисията „Кушлев“ можеше да замразява активите на разследвани от прокуратурата за престъпления, но можеше да ги конфискува само ако се сдобият с влязла в сила присъда.

Що се отнася до работата на КПКОНПИ, оглавявана от Георгиев, той не представи отчет за свършената работа при подаване на оставката си. Макар че би било редно да има такъв. Ограничи се с изявление пред журналистите, че „за две години комисията отне 40 милиона лева и това нямаше как да остане без отговор“. Трудно е да приемем думите му на юнашко доверие предвид начина, по който от Комисията представят свършеното – като с една конфискация на имот за 550 000 лева през пролетта, за който истината се оказа по-различна.

Когато избираха Пламен Георгиев начело на КПКОНПИ през март 2018 г., пет извънпарламентарни партии – „Движение Да България“, „Демократи за силна България“, БЗНС, Зелените и ДЕОС, предупредиха в декларация да не се избира човек, който е „политическа проекция на рушителите на българската държавност“. С неговото име се свързват безпринципни и необосновани решения като прокурор и ръководител на КОНПИ, заявиха в декларацията си партиите.

Още не знаем кой ще оглави КПКОНПИ наесен. Двойник на Кушлев, на Георгиев или събирателен образ – все едно. Въпросът е дали да я има изобщо, защото няма нищо общо със справедливостта.

Държава без справедливост е шайка разбойници

Изследователи на държавата и правото често цитират християнския философ Августин Блажени, който казва, че едни и същи норми на справедливост трябва да се прилагат и към поведението на отделния човек, и към действията на държавата. Според него държава, която се отклонява от тези норми, не е нищо повече от банда разбойници. Платон определя справедливостта като върховна добродетел, Аристотел я доразвива като висш социален закон, тъждествен с нравствеността, разсъждавайки върху това, че някои хора по природа са роби и затова са пригодени само за робство.

Но какво става, когато държавата е шайка разбойници, които управляват роби?

В XXI век в държави като България робството не е пранги, глад, бой с пръчки и безпрекословно подчинение, а има далеч по-софистициран израз. Робство е, когато положиш в краката на Лидера свободната си воля и доброволен отказ да си роб на съвестта си. Робите наричат това „партийна лоялност“ и получават в замяна разни кокали и мръвчици от държавната трапеза – положение, заплата и възможност да се сдобиват със свои роби. В резултат държавните институции, които трябва да осигуряват и въздават справедливост, стават оръдия на разбойници, управлявани от роби.

Как да се справим с престъпност, извършвана от тези, на които сме дарили власт чрез избори? Според Тома Аквински невъзможно е да ѝ се въздейства чрез закони, защото те се създават от същите тези властници, тоест шайката разбойници. Дори да премахнем шайката, остават робите ѝ, на които и свобода да им се даде, са научени да служат по робски. И си пазят барбекютата.

Заглавна снимка: Пламен Георгиев за „компроматната война“ за терасата му. Стопкадър от репортаж на „Свободна Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Въоръжената Америка на Тръмп

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/vuoruzhenata-america-na-trump/

На 3 август 2019 г. мъж, въоръжен с полуавтоматично бойно оръжие, открива огън в търговския център „Уолмарт“ в Ел Пасо, Тексас. Убити са 22 души, ранени – 24. Малко преди да произведе първия изстрел, убиецът от Ел Пасо е публикувал манифест в един от форумите на платформата 8chan, която бе спряна на 5 август; в него 21-годишният тексасец е изразил омраза към латиноамериканските имигранти и се е оплакал от „латиноамериканското нашествие в Тексас“. По-късно при задържането му той е заявил, че е искал да застреля „колкото може повече мексиканци“ (по това време в „Уолмарт“ е имало между 1000 и 3000 души).

По данни на изследователския център Pew 13% от имащите право на глас на президентските избори в САЩ през 2020 г. са латиноамериканци – най-многочисленото етническо малцинство в САЩ днес, следвано от чернокожите американци, които са 12,5% от гласоподавателите. Белите гласоподаватели са малко под 67%. В своя манифест стрелецът от Ел Пасо предупреждава, че латиноамериканското население ще превърне Тексас и други щати в „крепости на демократите“, което ще позволи на партията да спечели предстоящите президентски избори: „Те са подстрекателите, а не аз. Аз просто защитавам страната си от културно и етническо подменяне в резултат на нашествие.“

Доналд Тръмп: „Не можем да позволим на всички тези хора да завладяват нашата Страна. Когато някой дойде, ние трябва незабавно, без съдии или съдебни дела, да го връщаме там, откъдето е дошъл. Нашата система е подигравка с добрата миграционна политика и с Реда и Закона. Повечето деца идват без родители…“

Доналд Тръмп: „Нечестната Хилъри иска да ви отнеме правата по Втората поправка. А ще бъдат ли отнети оръжията и на нейната тежко въоръжена бригада от Тайната служба? Едва ли!“

Отново на 3 август мъж, въоръжен със законно придобита лека полуавтоматична пушка, тип ArmaLite AR-15, .223 калибър, модифицирана и снабдена с пълен барабанен пълнител за 100 патрона, отне живота на 9 души в Дейтън, Охайо, в рамките на половин минута, преди да бъде застрелян от полицията.

За тези 30 секунди 24-годишният мъж е изстрелял 41 патрона, 14 от които улучили целта. Общо ранените вследствие на стрелбата са близо 30. Сред убитите е 22-годишната Мегън – най-младата от жертвите, сестра на убиеца. Информацията до момента е противоречива, но стана известно, че още докато е бил в гимназията, стрелецът от Дейтън е имал влечение към насилието, като е съставял списъци с момчета, които иска да убие, и момичета, които да изнасили. Мотивите за действията му през нощта на 3 август все още не са разкрити.

Установено е, че в своя профил в Twitter убиецът се е представял като „аниме фен, метъл и левичар“, който „отива в Ада, откъдето не смята да се връща“; демонстрирал е подкрепа към войнственото антифашистко движение „Антифа“, като е споделял негови постове, както и такива, изразяващи екстремно лява идеология. В деня на масовата стрелба той е препубликувал съобщение, в което се казва, че „милениълите имат послание за поколението на Джо Байдън: побързайте и умрете“, както и съобщения, изразяващи подкрепа за сенаторите, кандидати на Демократичната партия за изборите за президент догодина – Бърни Сандърс и Елизабет Уорън.

Въпрос на зрелище

„През изминалите 48 часа САЩ изгубиха по ужасяващ начин 34 души в резултат на масови стрелби. За кои да е 48 часа ние също така губим средно по 500 души, които стават жертва на медицинска грешка; 300, които умират от грип; 250, които се самоубиват; 200, които загиват в пътни инциденти; 40, застреляни с огнестрелно оръжие. Често нашите емоции откликват повече на зрелище, отколкото на данни“, написа популярният американски астрофизик и директор на планетариума към Американския музей за естествена история Нийл Деграс Тайсън в Twitter, където го следват над 13 млн. души. Неговата активност обикновено е свързана с представяне на интригуващи научни факти, разбиване на митове и изтъкване на неиздържани от научна гледна точка елементи от популярните научнофантастични филми.

Отново в рамките на 48 часа, през които по описаните от Тайсън причини биха загинали над 1200 американци, без това според него да предизвика съществена реакция у хората просто защото смъртта им не е била зрелищна, горното съобщение генерира над 300 000 харесвания, над 150 000 коментара и близо 90 000 препубликувания; разразилата се конфронтация бе широко отразена от американските медии. Сред многото смислени критични коментари има такива, които на свой ред се опират на статистиката, като демонстрират, че съпоставянето на числа не може да бъде самоцел, не е достатъчно и всъщност може да създаде изкривена представа.

„Няма как един-единствен човек да направи 500 медицински грешки. Няма как един човек да причини 200 фатални инцидента по пътищата. Няма как един човек да извърши 200 самоубийства. Няма как един човек да извърши 40 убийства с пистолет. Един мерзавец с мощна пушка уби 20 души в Ел Пасо. Виж ш***ната разлика“, казва се в най-харесвания коментар под публикацията на Тайсън.

Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението (по А. Чехов)

В медийния спектакъл на 45-тия американски президент Доналд Тръмп на сцената от самото начало виси не просто пушка, а десетки милиони огнестрелни оръжия, които вече са или могат да станат притежание на всеки американец над 18-годишна възраст, покриващ критериите за това. На практика такъв е всеки жител на САЩ, който е роден или е станал гражданин на страната и не попада в една или повече от деветте категории хора, на които според закона е забранено да имат оръжие (по същество такива с криминални простъпки, зависимости и/или психически отклонения). Със съответното разрешително в някои щати същите тези хора придобиват правото не само да притежават оръжие, което да съхраняват в дома си и/или да носят открито, тоест по видим за околните начин, а да го носят със себе си на публични места (в някои щати дори в банки, на борда на самолет и в правителствени институции) скрито от хорските погледи.

Статистически погледнато, на всеки американец с право на глас (около 246 млн. души на изборите през 2020 г.) се пада най-малко по едно огнестрелно оръжие (между 265 млн. и 390 млн. общо са оръжията), което отрежда на САЩ първо място в света по този показател. На второ, далеч назад, е Йемен със средно 55 оръжия на 100 души. В действителност не всеки, който би могъл да си купи оръжие от близкия магазин срещу 400 долара и попълнена в рамките на около 5 минути декларация, притежава такова, но пък и никой не знае точния брой на оръжията, нито на собствениците им. Затова не са малко онези, които имат по над 40 огнестрелни оръжия – това са т.нар. суперсобственици, на които и две дузини пушки и пистолети не са достатъчни.

Според проучване, осъществено през 2015 г. от изследователи от „Харвард“ и Североизточния университет, оръжие имат около 22% (тоест близо един на всеки четирима) от американците, като половината от споменатите по-горе 265 млн. оръжия са собственост на едва 3% от пълнолетните граждани на страната (7,7 млн. души).

Колекциите на някои от въпросните суперсобственици наброяват 140 отделни оръжия.

Застъпниците за правото не просто да притежаваш оръжие, а цял склад с пушки и пистолети и съответните муниции и аксесоари, сравняват страстта към това имущество с купуването на обувки – и един чифт е достатъчен, но кой се задоволява с толкова? Мотивите на суперсобствениците са най-различни – за някои притежанието е свързано основно с усещането за сигурност и необходимостта от отбрана, други са се посветили на лова, трети просто обичат да колекционират. Обстоятелството, че милиони хора притежават законно по над дузина оръжия, които могат да носят открито на публични места без необходимостта от специално разрешително, затруднява значително профилирането на онези от тях, които планират да използват арсенала си за масови убийства.

Оръжията са налице, остава да се намери причина за използването им. Да, вероятно не всеки си купува пистолет с презумпцията, че е готов да отнеме човешки живот, само защото според някои „е за предпочитане да бъдеш съден от дванайсетима, отколкото да бъдеш носен от шестима“. Но причини очевидно се намират, ако се върнем към статистиката, спомената от Тайсън:

загиналите от огнестрелни оръжия в САЩ са средно 100 души на денонощие, или 36 000 годишно; ранените – около 100 000.

По данни на Gillfords Law Center повече убийства стават в щати, в които е по-лесно да си купиш оръжие. От началото на тази година инцидентите, свързани с оръжия, са над 33 000, загиналите – близо 9000, а броят на масовите стрелби, за каквито се смятат случаите с най-малко четирима простреляни (в това число не влиза стрелецът, в случай че бъде убит) – 255. Това прави по повече от един случай на масова стрелба на ден, като само в рамките на осем дни над 100 души загинаха при пет масови стрелби, включително и двете от 3 август. Масовата стрелба в Ел Пасо се нарежда сред 10-те най-кръвопролитни в съвременната история на САЩ. А 2016-та се откроява като годината с най-много масови стрелби – 382.

Стопкадър от репортаж на CBSN

Може ли речта на омразата да подтикне към физическо насилие от омраза?

Колко поляризация може да понесе едно общество, преди недоволството да прерасне в нетърпимост? Кой и с какви средства ще може да спре изявата на тази нетърпимост, когато част от изпитващите я вече не се задоволяват със статуси в социалните медии и постове във форуми като 8chan или 4chan? Когато същите хора имат на разположение законно придобити огнестрелни оръжия и свободата да купуват още, а нямат задръжки да ги използват срещу хора. И когато собственият им президент им говори на езика на омразата. 

Ан Епълбаум: „Въпросът е кога ще започнем да говорим за тукашния тероризъм на белия супремасизъм по същия начин, по който говорим за чуждия, джихадистки тероризъм. Това са тясно свързани идеологии, разпространявани чрез интернет, усилвани от политиците екстремисти. И двете се нуждаят от сходен отговор.“

Речта на омразата обхваща много форми на изразяване, които по различни причини разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават ненавистта, насилието и дискриминацията срещу дадено лице или група хора. Речта на омразата представлява сериозна опасност за сплотеността на едно демократично общество, за защитата на правата на човека и върховенството на закона. Ако бъде неглижирана, тази реч може да доведе до актове на насилие и конфликти в по-широк мащаб. В този смисъл речта на омразата е крайна форма на нетърпимост, която допринася за престъпленията от омраза. И защото това е така,

свободата на изразяване не е абсолютна.

Съществуват различни режими на ограничаването ѝ, подчинени на баланса с други права. В САЩ тази свобода е обект на Първата поправка, а чрез съдебната практика е установен режим на много висока степен на защита. Същевременно нерядко точното дефиниране на дадена реч като реч на омраза е трудно, а още по-трудно е да се оцени какъв е рискът дадено изявление или друг начин на изразяване да подтикне към реално насилие.

Реч на омраза може да бъде чута и в традиционните медии, макар да са регулирани, но в много по-голяма степен се употребява и размножава в социалните мрежи. При тях има определени правила за ползване, те самите са страни по различни кодекси, като тези на ЕС за езика на омразата и срещу дезинформацията, но не са обект на регулация в това отношение. Там съдържанието е в такива количества, че не може да бъде обхванато от модераторите, а изкуственият интелект далеч не е толкова съвършен, както личи от употребата му за контрол върху порнографското съдържание или срещу нарушаването на авторското право.

Неминуемо от значение е и кой говори.

Когато това е крайнодесният конспиративен теоретик и радиоводещ Алекс Джоунс, неговите канали за комуникация във Facebook, Twitter и YouTube биват закрити поради многото примери за употреба на „език на дехуманизиране срещу имигранти, мюсюлмани и транссексуални хора, както и за прославяне на насилието, които са в нарушение на политиката за речта на омразата на съответните компании“.

Когато обаче говори президентът на САЩ, който сам заяви след избирането си, че е спечелил благодарение на социалните медии като Facebook и Twitter, налагането на подобни мерки става трудно, ако не и невъзможно. Проверителите на факти от Snopes опровергаха информацията, разпространена в социалните медии (и не само), че от страницата на президента в Twitter са свалени всички негови съобщения, съдържащи думата „нашествие“. Нещо, което лесно може да бъде проверено от всеки без особени затруднения.

Натали Мартинес: „Според рекламния архив на Facebook от май 2018 година насам Тръмп е реализирал около 2200 рекламни кампании, в които се говори за „нашествие“. Бърз преглед показва, че сякаш всички те се отнасят до имиграцията.“

Разбира се, Тръмп съвсем не е единственият политик популист, който се издигна именно защото яхна вълната на омразата, изолационизма и връщането на предишно величие, макар че гласът му се чува най-силно – поради факта, че едновременно е най-наблюдаван от медиите и има повече последователи в Twitter от всеки друг действащ политик. И хората едва ли са станали по-податливи на такава реторика от преди – те просто са медийно неграмотни в един почти изцяло медийно опосредстван и виртуализиран свят, в който информация, мисинформация, дезинформация, пропаганда, търговски съобщения и т.н. са достигнали необозрими размери и светлинна скорост на разпространение.

Стопкадри от документалния филм за „Кеймбридж Аналитика“ The Great Hack

И ако на Острова това говорене и ефектът на мегафона на социалните медии произведе Брекзит, то над САЩ, където всеки може да си купи пушка дори онлайн, е надвиснала сянката на терора.

Заглавна снимка: © Fibonacci Blue

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гиделим*, Ердоган!

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/gidelim-erdogan/

Уилям Сароян пише, че страхливците са ни необходими. „Страхливецът е чувствителен и не би си помислил да застреля хората на площада от високата си кула. Той иска да живеe, за да отгледа децата си. И това гo прави някак много смел.“ В големите очи на Джесур** има блясък: „Всеки път, когато се качвам на самолет в Турция, през ума ми минава мисълта, че могат да ме задържат. Но не можеш вечно да се страхуваш от смъртта, нали? Тя все някога сама ще те намери.“

Изглежда обаче, че Ердоган не е страхливец, защото не се поколеба да поръча убийството, изтезанието и хвърлянето в затвора на десетки хиляди турски интелектуалци, готови да се борят за една Турция, в която поетите, писателите, философите, учителите и цялата турска интелигенция могат да живеят свободни от страха.

Възходът на Ердоган

На 27 март 1994 г. Реджеп Тайип Ердоган е избран за кмет на Истанбул. Четири години по-късно той е обвинен в реч на омразата заради поема, която прочита на митинг като част от предизборната си кампания. Влиза в затвора за четири месеца и му е отнето правото да заема публични постове. Така изгрява и неговата мъченическо-героична фигура на сцената на турската политика.

През 2001 г. Ердоган създава Партията на справедливостта и развитието (ПСР) с познати сподвижници – бизнесмени и политици, които се сливат в едно без ясно различима граница. Те обещават да доближат Турция до Европа и света. През ноември 2002 г. ПСР печели националните избори. Скоро Ердоган възвръща правото си да заема държавни постове и няколко месеца по-късно става министър-председател.

Под управлението му турското правителство затяга законите за продажба и консумация на алкохол и въпреки че светският характер на Турция е записан в Конституцията, много хора приветстват строгите му мерки. От 1994 г. насам Ердоган няма изгубени избори, но от идеята му за една отворена Турция е останал само споменът. Той успя да консолидира цялата власт, като направи Турция президентска република, и заживя с мисълта, че е недосегаем.

До кметските избори в Истанбул тази година,

когато Ердоган изгуби (и то два пъти) не само най-големия турски град, но и мястото, на което е направил първите си политически стъпки.

„Ударът беше силен, защото от три години, от опита за преврат, правителството в Турция прокарва реториката, че гюленистите са зло, до степен, в която това се превърна в колективна фобия“, казва Джесур. Той е бил ученик, приет с пълна стипендия в едно от училищата, основани от фондацията на Фетуллах Гюлен.

Проповедник на една по-мека и модерна версия на исляма – тази на алтруизма, скромността като човешка ценност, образоваността и самоусъвършенстването, – Гюлен е трън в очите на консервативния Ердоган, който по-успешно държи електоралната маса в дълбоките азиатски провинции на Турция. Гюлен заклеймява тероризма, който се опира на радикалните ислямски доктрини. Той често е наричан вторият човек в Турция, въпреки че от години живее в САЩ, където е получил политическо убежище.

„Училището ми се смяташе за едно от най-елитните в целия град. Там учеха децата на хората от средната класа. Хиляди мои съученици в момента са в затворите или са избягали невъзвращенци.“ Джесур се опитва да говори небрежно, махва с ръка, но в очите му се чете тъга и мъдрост, насъбрана в запас, по-голям от обичайното за човек на двайсет. Разбирам защо: „Става дума не само за съучениците и учителите ми. Чистачките в училището! Те също бяха хвърлени в затворите като членове на обявената за терористична организация на Гюлен.“

Опитът за преврат от юли 2016 г. е яхнат като вълна от Ердоган, с която да задържи властта за още няколко финални кадъра. Той се оглежда във всички посоки за коалиционни партньори. Намира ги в крайното дясно – в лицето на Партията на националистическото действие, свързвана с неофашистката терористична организация „Сиви вълци“. Тяхната реч на омразата се сипе безнаказано върху всички дисиденти. А от обещанията за европейска посока явно е останало малко в плановете на Ердоган.

Едва два дни след опита за преврат ПСР публикува дълги списъци с имена на хора, които биват незабавно уволнени от държавните си постове. В цялата държава, град по град, текат проверки на гюленистките структури – дарителски и неправителствени организации, училища, дори студентски общежития. Най-лекото обвинение е участие в терористична групировка. „Едва 2–3% от хората бяха обект на разследване, останалите от списъка останаха без паспорт или достъп до каквато и да е социална сигурност. Те бяха изхвърлени от турското общество с всички способи на държавния апарат“, казва Джесур.

„По презумпция виновни“ е мотото на големите вестници в Турция

Те са изцяло хванати в клопката на ПСР. Независимите малки медии нямат достатъчно пари, за да провеждат самостоятелни разследвания, а всеки такъв опит е заглушен и заклеймен от ПСР. Вместо това всяко изявление на Първия в републиката е препечатвано като настолно четиво и цитирано в хор, за да не се окаже, че някой редактор не е подбутнал своите да възхваляват султана.

Пример за това е речта, която Ердоган държа на 15 юли тази година, отбелязвайки датата на проваления опит за преврат. „Докато ние като нация защитаваме своята родина, знаме, езан (напевната покана за молитва, разнасяна от минарето на всяка джамия – б.р.), демокрация и държава, ничия чужда ръка няма да може да ни достигне.“

Тук личи, че Ердоган се обръща към изконните ценности за турския народ, за да опъне струната на национализма до краен предел. Но тя започва да изтънява. Демокрацията стои на една от последните позиции в ума на Ердоган. И в това няма нищо изненадващо – все пак истанбулските избори бяха проиграни наново само за да зашлевят още по-голям шамар в лицето му. „Хората бяха на улицата и празнуваха в нощта на втората истанбулска победа. За нас това бе началото на края на Ердоган и неговата революция, която сама докара до крах своите революционери“, усмихва се Джесур.

Седмици след кметските избори

Ердоган отдръпна Турция от натовските си съюзници с поръчката на руски зенитни комплекси.

Ракетната система за самоотбрана земя–въздух S-400 включва последен клас радар за откриване на самолети и други цели. Съединените щати се противопоставят на придобиването на руско оборудване от Турция и заплахите за санкции са допълнени и от скорошното решение на Вашингтон да извади Турция от програмата за бойни самолети F-35. Това включва доставката на части и обучението на турските пилоти и представлява огромен удар за икономиката и отбраната на Турция.

С едната ръка Ердоган „удържа“ преекспонирания от медиите бежански наплив към Европа, а с другата размества пластовете в Близкия изток. Въпреки че това е образът, който той иска да изгради, неговата Турция е един капризен партньор, който все повече завива на изток към Русия. Това е изненадващ ход само за онези, които не виждат, че на Ердоган не му остава друг избор. Доскоро руското ембарго, засягащо големи дялове от турската икономика – от туризма, през износа на плодове и зеленчуци, до енергетиката – беше в сила. То бе провокирано от свалянето на руски самолет на турско-сирийската граница през 2015 г. Но оттогава насам Путин и Ердоган извървяха дълъг път, чиято кулминация е последната сделка. Отдръпването на Съединените щати от Сирия премести позициите на Ердоган по-близо до Путин – двамата намериха общ приятел в лицето на Иран при преразпределянето на парчета от разрушената сирийска държава.

Рахим Рахимов, специалист в областта на анализа на руската външна политика и политическия ислям, казва пред The Times, че Путин е напипал съвсем точно слабите места във взаимоотношенията на Ердоган със Съединените щати и ги е използвал в свой интерес. Турските вестници са взели присърце позицията, че Турция ще стане по-сигурна след окончателното придобиване на ракетната система през 2020 г. И това не е случайно, тъй като от Студената война насам връзките между Съединените щати и Турция почиват основно на взаимопомощта при отбраната и икономическия обмен. Този прецедент е под радара на натовските съюзници и тепърва ще наблюдаваме неговото развитие.

В България президентът Румен Радев наложи вето над купуването на самолети F-16 от Съединените щати. Това уравнение показва, че втора държава поставя под въпрос геополитическата си ориентация и сигурността на въздушното си пространство в рамките на няколко седмици, поглеждайки на изток. Основните изводи са, че докато България на Борисов вечно се лута между САЩ и Русия, Истанбул отплава по посока на новия си съюзник. И това е голямата победа на Путин.

Руската разходка на Ердоган

обаче трудно отвлича вниманието от желязната хватка, с която е стиснал стотици хиляди турски семейства. Джесур ми разказва за „съботните майки“. Инициативата им започва през 90-те години, когато турската държава отвлича и убива общо близо 800 дисиденти. И до днес всяка събота по обяд майките се събират в истанбулския квартал Галатасарай с един въпрос: „Къде са децата на Турция?“ Това движение за солидарност се засилва още повече след проваления преди три години опит за преврат, когато десетки жени се присъединяват в търсене на изчезналите си деца. Гюленисти често отиват да поседят с тях в знак на съпричастност. Колко време можеш да устоиш на силата на майките, събрани срещу държавата в името на децата си?

Не много дълго, защото Ердоган прилича по едно на новия си приятел Путин. И той е прекалено заслепен от величието на своята власт, за да помисли за назначаване на наследник. А по всичко личи, че новият истанбулски кмет Екрем Имамоглу започва да привлича все повече уморените и репресирани млади истанбулци. Но най-важното е, че той ще успее да стигне и до други части на Турция, смятани преди за силни позиции на Ердоган, защото турското правителство му направи една огромна услуга. Обяви победата му за нелегитимна и с това подрина изцяло доверието в честността на изборния процес в случаите, когато резултатът не се харесва на султана.

Важно е дотогава да решим ние накъде гледаме – на изток или на запад? Една от основните теории в международните отношения установява силно влияние между режимите в съседни държави, основавайки се на тяхната географска близост, и така намира закономерности в авторитарните методи на управление. Вижда се, че е дошло времето един султан да си отиде. Но въпросът е кой ще е пръв – нашият или техният?

* От тур. gidelim – „хайде, да вървим“.
** От тур. cesur – „безстрашен“; името е сменено от съображения за сигурността на събеседника.

Заглавна снимка: Geralt/Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Убийството на политическия плурализъм

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ubiystvoto-na-politicheskiya-pluralism/

Намаляването на държавната субсидия за партиите в България от 11 на 1 лв. беше легитимирано като изпълнение на волята на суверена, която бе изразена в националния референдум през 2016 г., проведен по идея на шоумена Слави Трифонов. Тогава 2,5 млн. българи гласуваха за партийна субсидия от 1 лв., а предложението беше коментирано от управляващата ГЕРБ като популистко. То не получи подкрепа и при обсъждането на резултатите от допитването в Народното събрание в края на 2016 г., когато депутатите от „Реформаторски блок“ Мартин Димитров и Петър Славов поискаха да бъде въведен таван на партийната субсидия (какъвто има и в Германия) в размер на 1,6 млн. лв. за всяка отделна партия или коалиция. Ако тяхното предложение беше прието, през 2017 и 2018 г. партията на премиера Борисов щеше да получи не повече от 1,40 лв. на глас вместо сегашните реални 13,23 лв.

Близо три години по-късно ГЕРБ внесе в Народното събрание предложението за 1 лв. субсидия и с гласовете на ДПС узакони новия размер на държавното финансиране на партиите. Тук е важно да се уточни, че според поправка в чл. 26 (1) от Закона за политическите партии

размерът на държавната субсидия за един получен действителен глас се определя всяка година със Закона за държавния бюджет на Република България.

Тоест ако догодина мнозинството в парламента реши, субсидията от 1 лв. може да бъде променена отново. И така на практика се оказа, че с приетите промени в законодателството ГЕРБ утвърди порочния модел #Кой и с това застраши плурализма на политическия живот в България, защото държавата се оттегля от задълженията си да осигурява равни права за участие в политическия живот.

Субсидия от 1 лв. на глас ще доведе до лимит на демокрацията в България. Защото малките партии ще бъдат лишени от реално участие в политическия живот и в изборите в страната. Тази идея беше открито подкрепена от Георги Марков – депутат от гражданската квота на ГЕРБ, който безпардонно декларира, че не желае да издържа с данъците си малки политически формации извън Народното събрание: „Защо трябва да хрантутим партиите с 1%, за да да се каращисват, да влизат като Реформаторския блок и да става лудница в парламента?… Аз не ща да хрантутя с моите данъци партията ДСБ, която уби СДС! Не заслужават такава награда.“ Ако така мисли на глас един бивш конституционен съдия, призван да защитава устоите на демократичната държава, то какво да очакваме от онова мнозинство от 2,5 млн. българи, които са убедени, че партиите паразитират върху гърба на обществото и затова е най-добре да не получават дори никакви пари от държавата. Защото всички са маскари и „овде е таква велика корупциjа“!

Президентът наложи вето и върна в парламента за ново разглеждане законовите промени, които разрешават финансиране на политическите партии с дарения

от юридически лица и еднолични търговци с мотивите, че измененията уронват конституционните устои на българската демокрация и ще направят партиите зависими от бизнеса. Румен Радев е убеден, че демократичното управление е поставено под въпрос, когато партиите и техните кандидати носят отговорност не пред гражданите, а пред своите дарители.

Финансирането на партиите е различно в различните държави. Но навсякъде, дори в развити демокрации като Германия, Великобритания или САЩ например, то има връзка с политическата корупция. Възможността бизнесът да спонсорира политическите партии в България, узаконена от ГЕРБ и ДПС със законодателните поправки, създава зависимости, ограничени от ЕС с Регламент 1141/2014 относно статута и финансирането на европейските политически партии и фондации. В пълните си мотиви за наложеното вето президентът Румен Радев посочва още, че не е ясно как българският парламент отговаря на европейските изисквания на Препоръка на Комитета на министрите в Съвета на Европа относно общите правила срещу корупцията при финансирането на политическите партии и предизборните кампании. В нея се посочва, че държавата трябва да осигури подкрепа за политическите партии на базата на обективни, справедливи и разумни критерии.

Очевидно е, че гласуваните промени в законодателството ни не са съобразени нито с Регламента на ЕС, нито с Препоръката на Комитета на министрите.

Нещо повече, те създават условия за укрепване на вече установената мека форма на тоталитаризъм, прикрит зад маската на фасадната демокрация у нас. И без някогашния чл. 1 от Конституцията на НРБ от 1971 г. цялата изпълнителна власт на централно и местно ниво в България е в ръцете на една партия вече десет години. Затова ГЕРБ може да си позволи да съществува дори и без държавна субсидия. Както и ДПС, което никога не е функционирало като същинска политическа формация.

Още преди години Ахмед Доган – сега почетен председател на Движението и крупен бизнесмен – заговори за обръча от фирми, които захранват партията, създадена в противоречие с действащата Конституция на България. А днес ГЕРБ и ДПС узакониха порочния модел на финансиране на партиите, което ни прави по-близки до демокрациите от латиноамерикански тип. На сговора между двете партии неслучайно е присъствал и Делян Пеевски, който се върна в Народното събрание, защото, както сам заяви в началото на този парламентарен сезон, предстоят важни законодателни промени. Върна се при това като мажоритарен акционер в ДПС и негов фактически, макар и нелегитимен лидер.

Основателни са тревогите на мнозина анализатори, че с приетите законодателни промени (ако останат в сила и след повторното им разглеждане в парламента)

бизнесът ще налива пари основно в големите партии и най-вече в управляващата.

Защото историята на част от бизнеса в България показва, че той винаги е съществувал на гърба на държавата, която и днес се явява най-големият работодател в България. Това дава основания на експерт като Христина Вучева да посочи, че „немалка част от представителите на работодателските организации и бизнес елита у нас смятат за нормално държавният бюджет да се счита за паричен фонд, с който се разпорежда едноличният собственик на акциите на голяма корпорация“. А се пренебрегват „смисълът и съдържанието на бюджета като еманация на конституционните права на хората и произтичащото от това законово регламентиране на изразходването на тези средства“.

Тази философия, уви, споделят не само представители на българските „предприемачи“, но и една голяма част от българското общество, което по тази причина е напълно безразлично към начина, по който се изразходват средствата, натрупани от неговите данъци. Както не може да разбере и размера на катастрофата, предизвикана от хакерската атака в базата данни на НАП например. По същите причини нямаше и следа от гражданска реакция, когато премиерът публично обоснова предложението си за промяна на държавната субсидия за партиите с думите: „Много се наслушахме на популизъм. Ще стане накрая като в Чехия и в много страни милиардерите да са и премиери – няма да мине много време и партиите ще станат собственост на бизнесмените. Затова […] вкарваме закон за 1 лв. партийна субсидия. Да видим тогава как ще се оправят партиите на следващите избори, как ще плащат, как ще плащат на социолози и политолози.“

Всъщност какво се крие зад думите на Борисов?

Първо, че с промените във финансирането на партиите ще се промени изцяло принципът на равнопоставеност на политическите субекти в битката за властта, и в нея ще могат да участват само системните партии. Малките ще се самозакрият или ще трябва да предлагат подкрепата си на големите по време на избори срещу трохи, които те ще им подхвърлят от трапезата на бизнеса. Един вид, ще заприличат на фирмите подизпълнители на големите корпорации. Които я им платят, я не – въпрос на кеф. За сравнение, германското законодателство предвижда достъп до държавно финансиране за сравнително широк кръг политически партии заради ниската бариера на необходимата електорална подкрепа, а целта е да бъдат намалени неравенствата между големите и малките формации. Де е Германия – де е България?

Второ, бизнесът ще бъде захранван с обществени поръчки и публични средства само срещу задължението да спонсорира управляващата партия. Не че и досега част от стойността на тези поръчки не отиваше в черните партийни каси и банковите сметки на лица от върховете на властта или че бизнесът не беше рекетиран от държавата, за да си плаща „данък спокойствие“. Но сега това ще бъде легитимирано законно. И ще засили тежестта на корпоративния вот и без особен натиск от страна на бизнеса към работниците. Защото за всекиго ще е ясно, че работа ще има за лоялните към властта фирми.

Трето, не е ясно как ще бъде осъществяван ефективен контрол върху даренията, особено в условията на сива икономика, в която има оборот на мръсен капитал в размер около 30 млрд. лв. Ясно е само, че зависимостта на бизнеса от Партията ще бъде много по-голяма, отколкото обратната. Зависими от даренията на юридически и физически лица ще се окажат останалите парламентарни партии, които ще бъдат използвани с лобистки цели, при това без да имаме действащ закон за лобизма. И в САЩ набирането на средства от дарения е един от важните стълбове на предизборната надпревара, но при строг филтър за пари с неясен произход.

Четвърто, отваря се широко вратата на задкулисието да прокарва свои политически проекти и да издига свои кандидати в изборите. По този начин ще бъде извършена уродлива подмяна на политическото представителство, а една голяма част от гражданите ще останат непредставени в Народното събрание и в местните органи на самоуправление.

Пето, частните медии в подобна обществена и политическа среда ще стават все по-зависими от парите на бизнеса, обществените – все по-ограничавани от държавната субсидия и все по-малко свободни, а в предизборните кампании – и с намордници. Това ще направи дебата в тях за политики, идеи и ценности все по-труден, да не кажа невъзможен.

Ако приемем, че ветото на президента върху законодателните промени, свързани с финансирането на партиите у нас, бъде отхвърлено в Народното събрание, което е повече от логично в сегашната му конфигурация, ще видим първите резултати от сговора между ГЕРБ и ДПС още на местните избори през октомври. Тогава според закона трябва да е ясно кой е ял, кой е пил и за чия сметка. Трябва, ама надали…

Заглавна снимка: MrPanyGoff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Техеран добива обогатена тишина

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dobiva-obogatena-tishina/

През юни Иран атакува два американски танкера в Оманския залив, а седмица по-късно свали американски разузнавателен дрон, намиращ се в Ормузкия проток. Целият пазар на петрол гледа към района. Но нищо не започва от днес.

Концепцията за сигурност

Когато съветската армия навлиза в Афганистан през 1979 г., страхът от наближаването на комунизма вече е изправил религиозната общност в Иран до стената. Тя съвсем скоро ще успее с много умели ходове да поведе обществото по пътя на модерната теокрация.

Шахиншах Мохамед Реза Пахлави се разболява от рак през 1978 г. и постепенно започва да отменя светските си изяви, включително повторното си посещение в България. В страна като Иран слабостта на шаха бързо е разчетена от религиозните водачи като възможност за отнемане на властта му. Той се лекува на Каспийско море и остава далеч от назряващата революция в Техеран. Съпругата му шахбану Фара Пахлави настоява да ѝ бъде назначен регент, за да спаси любимия си Иран, обгърнат от религиозното було, с което жените вече ходят по улиците на Техеран. Но шахът отсича: „Няма да допусна да станеш иранската Жана д’Арк.“ Светските му идеи са зачеркнати от аятоласите.

Но една идея остава – Иран да стане ядрена сила

Сред основните мотиви на управлението на шаха през 50-те години на ХХ в. са неговите националистически амбиции срещу арабите (иранците са персийски, а не арабски народ – б.а.), самозащита от желязната съветска хватка и контрол върху цените на нефта. Има два фактора, които забавят осъществяването на плановете му – отношенията с Щатите и фактът, че Иран никога не е бил нападан по негово време.

Но през 1980 г. Ирак атакува Иран и режимът на Саддам Хюсеин използва химически оръжия във войната. Това е удар по Иран и една от големите травми в новата история на страната. В доклад на ЦРУ, разсекретен през 2004 г., се описват опити на Иран да развие собствена химическа програма за самозащита чак към края на войната (1988 г.).

Религиозните хардлайнери в страната имат амбицията да запазят Иран на перфектната стайна температура в революционна готовност, да прокарат идеята за истиклял (независимост) и така да дърпат конците на всички външнополитически ходове.

Заплахите?

На картата около Иран са разположени Пакистан, Индия, Израел и тогавашният Съветски съюз, които развиват свои ядрени програми. Сунитските държави набират сила и се обединяват помежду си, вземайки контрола в ОПЕК. А когато отсъствието на ирански нефт не предизвиква „паника“ на пазара, остава един изход. Според аятоласите това е пътят към истиклял.

През 2002 г., в годишното си обръщение към Конгреса на САЩ, президентът Буш-младши забожда Иран в „оста на злото“. След най-тежкия атентат в американската история това е логично, но задава курсa в отношенията с Техеран чак до днес. Иранката Мариам описва най-добре ситуацията пред „Асошиейтед Прес“: „Не мисля, че [Буш] иска война с нас. Мисля, че той иска да установи връзка [с Иран], но не знае как, не може да разбере нашия народ и нашите управници.“

Все пак през есента на 2003 г. ислямската република спира своите опити за разработване на ядрени оръжия. Иран предлага на Щатите пълен достъп до центрофугите за създаване на ядрени заряди, както и готовност за съдействие в борбата срещу тероризма, помощ за стабилизирането на Ирак, спиране на материалната подкрепа за групировката „Хамас“. Това предложение е отхвърлено от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Натискът от крайните религиозни общности вътре в Иран прави преговорите трудни и думата на Европа се оказва решаваща. Така се стига до ключовото Парижко споразумение от 2004 г., с което Иран се съгласява да спре обогатяването на уран в замяна на засилено сътрудничество с ЕС на ядрено, търговско и политическо ниво.

Провалът на Франция, Германия и Великобритания идва след година, когато става ясно, че Иран подновява обогатяването на уран в провинция Исфахан. Следващите преговори са вече във формат Съвета за сигурност на ООН и Германия („5+1“). Точно те през 2006-та налагат санкции на Иран, като спират износа към страната на технологии, спомагащи за ядрената програма. Следващите години са белязани от преговори в Женева, Москва, Истанбул и Алмати, но без особен успех. В Иран аятоласите се борят и на втори фронт срещу консерватора Махмуд Ахмадинеджад, който спечелва втори мандат на президентските избори през 2009 г. с измама, след което започват протестите на Зеленото движение.

Ключът към доверието

Към края на първия мандат на Барак Обама взаимоотношенията между САЩ и Иран достигат своята връхна точка, а срещите на високо ниво са описвани като конструктивни. На новия президент Хасан Рохани се гледа като на вече добре познат визионер. Той е лице, което Западът възприема с доверие като важен участник в досегашните преговори за иранската ядрена програма. Ако бяха интервюирали Мариам отново, сигурно щеше да каже, че САЩ са намерили ключа за разбирането на Иран. В Женева се подписва Общ план за действие за отпадането на някои санкции срещу страната, а на 18 октомври 2015 г. Иран и „5+1“ официално приемат ядрената сделка. Това спира развитието на иранските ядрени амбиции за военно приложение.

Но страните в региона все още представляват проблем за Иран, тъй като само той е обект на толкова сериозни икономически санкции и липса на равностоен способ за отбрана. Според една от основните теории за ядреното въоръжение – тази на Кенет Уолц, ако всяка една страна на конфликт притежава ядрено оръжие, то никога не би било използвано, а би предоставило необходимата „имунизация“ и самочувствие, за да приспи напрежението.

На пръв поглед тази идея изповядват и аятоласите в Иран. Но през март 2016 г. кандидат-президентът Тръмп заявява, че една от първите му задачи ще бъде да сложи край на „чудовищната сделка“ с Иран. През декември същата година Конгресът гласува 10-годишно удължаване на срока на санкциите. Въпреки систематичните доклади, които потвърждават, че Иран се придържа към своите задължения от сделката, администрацията на Тръмп е решила да захвърли ключа към ислямската република. Президентът окуражава чуждестранни лидери да не правят бизнес с Иран, издава нови санкции, несвързани с ядрената програма на страната, и прави изказвания, които връщат разговора на двете страни няколко хода назад.

Европейското супертрио Мей–Меркел–Макрон изказва подкрепа за сделката, договорена от Обама, и се противопоставя на новия курс на Вашингтон. Междувременно на територията на Йемен се води хибриден конфликт между Иран и Саудитска Арабия, в който Иран подкрепя бунтовническите хути, а Саудитска Арабия се опитва да възстанови предишното правителство на Йемен. В началото на 2018 г. става ясно, че Иран нарушава ембаргото и изнася оръжия за хутите в Йемен.

Това е достатъчен повод за САЩ да обяви, че се оттегля от сделката с Иран и подписва още по-тежки икономически санкции срещу страната. Няколко дни по-късно на среща на Европейската комисия в София става ясно, че ЕС ще блокира искането на САЩ европейските компании да се присъединят към новите санкции.

Ударът срещу Иран е тежък – страната няма право да купува щатски долари, да търгува със злато, с ценни метали като алуминий и желязо, с въглища, софтуер; силно притиснат е и мобилният сектор в страната. Иран не може да купува пътнически самолети и храни от САЩ. В това време Европа одобрява финансов пакет в помощ на частния ирански бизнес. Техеран продължава да се придържа към договора, докато Тръмп прави изявление пред Генералната асамблея на ООН през септември м.г., че „иранските лидери сеят хаос, смърт и разрушение“, което напомня за предишната иранска роля в „оста на злото“. Втори пакет от санкции удря банковата и нефтената индустрия на Иран, морската промишленост и бизнеса на 300 нови предприятия. САЩ дава временно разрешение на Китай, Индия, Турция и някои други страни да внасят частично петрол от Иран.

Кой се интересува още от сделка с Иран?

На пръв поглед – не и Техеран, защото през май обяви, че спира да се придържа към договора, а през юни удари два американски танкера в залива при Оман. Едва седмица по-късно в Ормузкия пролив бе свален американски разузнавателен дрон, който според Иран се е намирал над неговата територия. Тръмп отвърна със санкции срещу върховния аятолах Хаменей и неговата администрация. Европа даде крачка назад, въпреки че за Иран ЕС е от изключителна важност. Тя прилага механизма „Инстекс“, който позволява на европейско-иранската търговия да ползва „наложен платеж“, като се заобикалят санкциите. Износът на машинната и транспортната немска индустрия правеха ЕС най-големия търговски партньор на Иран. За Европа поддържането на санкциите е тежък удар, затова прие ролята на укротителка спрямо „непослушния“ ирански режим.

Китай остава уютен заден двор за износ на ирански петрол, но само заради ниските цени, диктувани от санкциите. Жадната за енергия икономика бързо се ориентира към по-изгодни износители, като Русия и Саудитска Арабия. Така Китай не би имал интерес от международните санкции върху Иран, защото оскъпяват петрола в световен мащаб заради по-малкото играчи.

Израел е последната държава, с която аятоласите биха седнали на масата за преговори. Чувствата са взаимни. Бенямин Нетаняху извади доклад на израелското разузнаване, с който убеждаваше света, че Иран продължава обогатяването на уран въпреки сделката. За Израел поддържането на най-високо ниво международни санкции е част от сигурността на страната.

След това изостряне на напрежението и танца със саби на Тръмп в Саудитска Арабия, президентът Рохани вече бе готов да обвини САЩ, че пазят режим, отговорен пряко за убийството на Джамал Хашоги. Но истината е, че близостта със саудитския нефт е още от времето на Рейгън и Джордж Буш-старши.

Руски компании са ключови концесионери на находищата на нефт и газ в Иран. А страната предпочете руски ядрени централи за производство на електроенергия. Така интересът на Москва извън износа на оръжие се настани и в два от ключовите сектори на енергетиката. При това хвърляне на картите най-заинтересовани от сделка в икономически план се оказват Москва и Берлин.

За подготвящия се за втори мандат Тръмп е очаквано да изостри действията си по повод Иран, а вече не харесва и „Северен поток 2“ – газопровода между Русия и Германия. Тръмп е човек на делата и трябва да убеди бизнеса, че изненади на пазара няма да има, стига той да остане на власт.

Техеран започва да греши

В началото на миналата седмица стана ясно, че Иран е рестартирал „спящите“ центрофуги и е надвишил допустимите нива на обогатяване на уран, достигайки 5%, което е ясна демонстрация, че Техеран отказва подчинение спрямо договора от 2015 г. Сделката е на път да се разпадне, тъй като за производството на ядрена бомба е необходимо Техеран да достигне ниво на стойност 20% обогатяване на уран.

Още едно действие, с което Техеран надигна глава, е въоръженият опит за задържане на британски танкер в Ормузкия пролив. В сряда британският танкер, превозващ суров нефт, се е изтеглял от Персийския залив, когато получава заповед от Ислямския революционен гвардейски корпус (ИРГК) да промени курса си и да навлезе в ирански териториални води. По британски данни, три мореплавателни съда са обградили танкера преди намесата на кралската фрегата „Монтроуз“, която е добре подготвена да противостои на нападение срещу танкера. Фрегатата застава между танкера и иранските мореплавателни съдове и издава устно предупреждение срещу ИРГК, което осуетява опита за задържане на танкера.

Последните дръзки ходове на Иран демонстрират, че търпението се е изчерпало, както и че ефектите от санкциите са притиснали икономиката на страната до краен предел. Необходимо е Техеран да направи стъпка назад и да прецени рисковете от директна конфронтация, както и заплахите си за допълнително завишаване на нивата на обогатяване на уран. В историята войните започват, когато чашата на търпението на една от страните прелее. Допуска се грешка. А по всичко личи, че Техеран е предвидил още провокации.

Но иранците добре знаят, че идеята на шаха за истиклял на Иран изглежда невъзможна. А една персийска поговорка гласи, че планините не се срещат, но хората могат.

Заглавна снимка: Иранският президент Хасан Рохани © kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Идеята за обединена Европа: Зараждането

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/ideyata-za-obedinena-evropa-1/

Темата за обединена Европа е изключително актуална и е неразривна част от същината на модерните международни отношения. В същото време корените на концепцията за формиране на макроидентичност сред мултикултурното и силно национално диференцирано общество на Европа могат да бъдат открити още в най-ранното Средновековие, а в частни случаи – дори в Античността. Тя бива наблюдавана във всички по-нататъшни етапи от историческото развитие на Стария континент и както казва Джералд Деланти: „Всяко време преоткрива отново идеята за Европа в огледалото на собствената си идентичност.“

Темата ще бъде разгледана в поредица от три последователни статии. Тази седмица акцентът пада върху зараждането на Идеята и проявленията ѝ до началото на Първата световна война. Причината да обръщаме внимание на развитието на идеята за обединена Европа е същата като тази за изучаването на историята въобще – без нея не можем да осъзнаем настоящето и да се подготвим за бъдещето.

Нима бихме могли да анализираме компетентно Европейския съюз, ако не познаваме неговите корени?

За да могат постоянно воюващите народи на Стария континент, със своето силно изразено национално самосъзнание, да стигнат до идеята за обединение и общност, е необходимо в хода на цялостното им историческо развитие да са присъствали определени консолидиращи елементи. Като предпоставка и обосновка за развитието на политическото съюзяване следва да се разгледа европейската идентичност, която от своя страна се базира на унифициращата същност на общото културологично развитие.

Когато говорим за обединена Европа, особено в ранната ѝ история, трябва да обърнем внимание на трите фактора, формиращи теорията за единните устои: имперската традиция; християнството, латинския език и наследената антична култура и административна структура; единния интелектуален елит. Що се отнася до предпоставките от по-късното развитие на идеята, следва да споменем вече изграденото априорно усещане за единство на Европа, както и стремежът за установяване на мир и баланс на силите.

За най-ранен пример за обединение на Стария континент се счита Римската империя.

Причината, поради която тя се приема за първообраз на идеята, е в нейната същностна структура на единен организъм. В своя разцвет тя е заемала цяла Западна и Южна Европа, югозападната част от Централна Европа и е владяла изцяло Средиземноморието. Така обхватът на Империята (не само териториалният, но най-вече влиятелният) предначертава бъдещите граници на европейската общност.

На 25 декември 800 г., след като завладява цяла Западна и Централна Европа, Карл Велики е коронован от папа Лъв III за първи император на Свещената Римска империя. Императорската корона увенчава дългогодишните усилия на Карл Велики да възроди Imperium Romanum. (Той обаче използва не титлата Imperator Romanorum, а Imperator Christianorum, което предначертава и посоката на следващия етап от развитието на идеята.) Така той ще стъпи на солидните и изпитани основи на Рим, за да изгради върху тях своята нова и усъвършенствана империя.

Карл Велики изгражда административно разпределение, основаващо се на система от графства и маркграфства, отговарящи за местното управление, но подчинени на императора. Въвежда обща повсеместна законодателна, данъчна и монетарна система. Подсигурява политическото единство посредством единна армия и общо събрание. Счита за особено важно за просперитета на империята образователното и културното развитие. Зададените от него направления – административно, политическо и културно обединение – ще се превърнат в основни и на по-нататъшните проекти за обединениeна Европа.

Без съмнение, Средновековието е периодът, който се характеризира с най-силно религиозно влияние,

особено в Западна Европа. Поради тази причина не би могла да се разглежда идеята за обединена Европа към този момент, без да се обърне внимание на един от основните консолидиращи фактори. Макар и разделена на множество кралства, цяла Западна Европа се съобразява с един основен принцип – вярата. Католицизмът се явява в основата на средновековната идея за универсализъм. Кевин Уилсън дори обръща внимание на отъждествяването на Европа с целия християнски свят към XV век (при все взаимната изолация на Изтока и Запада).

Така се заражда идеята за християнски съюз – концепция за обединение на Европа, но не под хегемонията на един монарх, а под споделената власт на местните владетели. Тя има два основни проекта – на Пиер Дюбоа от 1306 г. и на Иржи Подебрадски от 1464 г. И двата се основават на нуждата от противопоставяне на ислямските завоеватели. Предвиждат се общоевропейски съвет/събрание, международен съд, обща армия и дори европейски бюджет.

Хуманизмът импулсира усещането за общност сред европейската интелигенция. Така и се заражда последното направление от границата Късно Средновековие – Ренесанс, а именно създаването на

Res Publica Literaria.

Според поддръжниците на тази теория мултиплицирането на държавите в Европа е неизбежен процес и обединението следва да бъде не политическо, а интелектуално. Това е неинституционализирана общност, която пропагандира завръщане към ранното християнство и мира сред братята християни, за да бъдат силни пред иноверния враг. Тук следва да се споменат имената на папа Пий ІІ, Еразъм Ротердамски и Хуан Луис Вивес.

Към ХVІ в. и особено ХVІІ в. религиозната концепция за Imperium Christianum е заменена от концепцията за Европа като съвкупност от суверенни държави. И ако се върнем към направленията на идеята, това е преломният момент, в който културната насоченост е заменена от политическата. Европейското обединение вече е поставено в контекста на политическо-административни и икономическо-търговските отношения между страните. Като причина за тази промяна на курса следва да се разглеждат Реформацията и последвалият разкол и религиозни войни, респективно нуждата от мир на друга основа.

Първият пример за ново обединение е проектът на Емерик Крюсе – Lenouveau Cynée. Той е опит за съобразяване с обществено-политическата реалност и в това отношение може да се определи като значително по-толерантен от предходните. И в тази връзка толерантността е именно това, на което ще се основе проектът. Провокиран от кръвопролитията поради религиозните различия, Крюсе обявява войната за „върховно зло“, а мира – за „висше добро“. За неговото опазване се предвижда създаването на международна общност. Организацията следва да гарантира религиозна търпимост и вътрешно- и външнополитически мир, както и свободна международна търговия, а за целта – и единна валута.

Grand Design на Максимилиан дьо Бетюн, дук Дьо Сюли, е друг подобен проект. Той предвижда създаване на ненарушимо статукво за европейските граници с цел запазване на мира, установяване на религиозна търпимост и институционална структура.

Оттук нататък идеите за обединение започват лавинообразно да се зараждат с необхватни темпове.

През 1738 г. абат Сен Пиер стига до заключението, че причина за непрестанните кръвопролития в Европа са временните мирни договори. Затова той създава проект за обединение, базиращ се на идеята за „вечен мир“ и дори не използва думата éternel („бидещ през годините“), а perpetuel („безкраен“).

В контекста на евроцентристкото виждане за света Европа започва да се отъждествява с „прогрес“. Това засилва усещането за общност сред интелектуалния елит, в резултат на което се появява идеята за

République des Lettres.

Подобно на Res Publica Literaria, République des Lettres е културно, а не политическо или икономическо обединение, стъпило на споделеното историческо минало на европейците и общия език, за какъвто вече се смята не латинският, а френският.

В този контекст и Монтескьо създава своя трактат De l’esprit des lois („За духа на законите“), в който разглежда политическото единство и административното устройство на Европа като резултат от културното и духовното ѝ развитие в комбинация с някои природни дадености на континента, сравнявайки го с Азия.

Тук се откриват и идеите на трима знаменити философи:

Волтер счита „нашата Европа“ за люлката на развитието на човечеството и проповядва идеите на хуманистичната Res Publica Literaria.

Жан-Жак Русо е критичен към идеите на Сен Пиер. Той смята, че за да се постигне обединението, първо трябва да се направят промени в политическите структури, и изказва теорията си за ползите от радикален федерализъм. За Русо насилственото унифициране на народите и търсенето на общи интереси сред владетелите в името на духовния прогрес не са в състояние да обединят воюващите страни. От друга страна обаче, един въоръжен съюз би гарантирал ненарушаването на сключените договори.

Една от най-значимите идеи за бъдещото достигане до Европейския съюз принадлежи на Имануел Кант. Теорията му „Към вечния мир“ е публикувана през 1795 г. и има оформлението на международен договор. В него Кант говори за суверенността на държавите членки и че те не би следвало да се придобиват една от друга, тъй като не са стоки, а общност от хора; за нуждата от разоръжаване; за опасността от външните дългове; за ненамесата във вътрешната политика и за необходимостта от неводене на войни.

Видно е, че Европейският съюз има изключително дълбоки корени.

Необходимостта от неговото съществуване и част от съвременните му характеристики и механизми са били осъзнати много преди създаването на Европейската общност за въглища и стомана в Париж на 18 април 1951 г.

Поради това, когато днес водим дебати, не бива никога да забравяме, че светът не започва от нас, а ние сме просто поредната бримка на историята.

С благодарности към доц. Даниел Вачков.

Заглавна снимка: Карта на Европа от 1650 г. на известния картограф Вилем Блау. Източник: LunchboxLarry / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гара разпределителна „Брюксел“

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gara-razpredelitelna-brussels/

Действащ министър на отбраната на Германия; действащ министър-председател на Белгия; бивш френски министър и настоящ председател на Международния валутен фонд; действащ испански външен министър, който между 2004 и 2007 г. е бил председател на Европейския парламент; бивш италиански журналист и от 10 години евродепутат. Две жени и трима мъже. Това са новите главни действащи лица на институционалната сцена на Европейския съюз, която вече може да претендира за равнопоставеност на половете.

Назначенията на двама вече са потвърдени. Това са белгийският либерал Шарл Мишел, който бе избран за председател на Европейския съвет и ще встъпи в длъжност на 1 декември 2019 г., и италианецът Давид Сасоли (С&Д) като председател на ЕП.

Останалите постове са за нови председатели на Европейската комисия и Европейската централна банка и нов върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, а спряганите лица са съответно Урсула фон дер Лайен, Кристин Лагард и Жозеп Борел Фонтелес. Формалното им избиране от новите членове на ЕП тепърва предстои.

Кандидатите за ръководни ЕС постове

Защо се вдига толкова (медиен) шум около номинирането и избирането на тези ключови за ЕС фигури?

Заради протакането („провала“, казано от устата на Макрон) на преговорите, започнали още на 28 май 2019 г. по време на неформална вечеря, продължили без стигане до решения на редовно заседание на Европейския съвет на 20 и 21 юни и приключили на 2 юли след тридневно извънредно заседание в Брюксел? Или заради резултатите от тях?

Деветият Европейски парламент вече заработи на 2 юли с нов председател. Давид Сасоли бе предпочетен – може да се каже неубедително, след гласуване на втори тур – пред Сира Рего (Европейска обединена левица, Испания), Ска Келер (Зелените/ЕСА, Германия) и Ян Захрадил (ЕКР, Чехия). Келер и Захрадил бяха водещи кандидати от своите партийни семейства за ръководния пост на ЕК.

За председател на ЕП бе спрягано и името на президента на ПЕС Сергей Станишев, който обяви, че сам се е отказал от номинацията в името на „интересите и единството на Социалистическото семейство и Голямата промяна в ЕС“. Що се отнася до Кристалина Георгиева, настоящата главна изпълнителна директорка на Световната банка и бивша заместник-председателка на ЕК не получи подкрепа от премиера Бойко Борисов като потенциална наследничка нито на Юнкер, нито на Туск, нито на Могерини. При друго развитие на този сюжет, освен равнопоставеност на половете и баланс между политическите сили, щеше да бъде постигната и третата цел на Европейския съвет – разпределение на водещите назначения по географски региони.

Но тъй като постът на председател на Европейската комисия има най-голяма тежест

от гледна точка на това, че именно в тази институция са съсредоточени изпълнителната власт, законодателната инициатива, а до голяма степен и определянето на политическия дневен ред, кандидатурата на Урсула фон дер Лайен се превърна във водеща тема, докато другите нови лица на европейските институции, заслужено или не, останаха на заден план.

Колаж на досегашните председатели на ЕК

Тринайсетте лица на ЕК в обратен хронологичен ред: Жан-Клод Юнкер (2014–2019, Люксембург), Жозе Мануел Барозо (2004–2014, Португалия), Романо Проди (1999–2004, Италия), Мануел Марин (1999, Испания), Жак Сантер (1995–1999, Люксембург), Жак Делор (1985–1995, Франция), Гастон Торн (1981–1985, Люксембург), Рой Дженкинс (1977–1981, Обединено кралство), Франсоа Ксавие Ортоли (1973–1977, Франция), Сико Мансхолт (1972–1973, Холандия), Франко Мария Малфати (1970–1972, Италия), Жан Рей (1967–1970, Белгия) и Валтер Халщайн (1958–1967, Германия). Колаж: Европейската комисия в България

До всички тези мъже се очакваше да се нареди още един – германецът Манфред Вебер или холандецът Франс Тимерманс – заместник-председателите на Юнкер в настоящата Европейска комисия. Двамата бяха фаворити за поста, тъй като бяха избрани и обявени за водещи кандидати (т.нар. Spitzenkandidaten) съответно от ЕНП и С&Д – европейските политически семейства, получили най-много места в Европейския парламент. Това е процедурата, по която бе номиниран и избран Жан Клод Юнкер, но тя не е официална и Европейският съвет не е длъжен и няма да се съобразява с нея, както декларира още в началото на миналата година. Европейският парламент обаче я лансира като „възможност за европейските граждани да участват в избора на кандидатите за председател на ЕК“, или иначе казано – като инструмент за демократичното му легитимиране.

В лицето на своя председател Доналд Туск, преизбран за втори мандат и една от най-ярките фигури в приключващия институционален цикъл,

Европейският съвет обаче заяви амбицията да даде два от четирите ръководни поста на жени.

Д. Туск: „Чудесно бе да се срещна днес с Урсула фон дер Лайен – една отлична кандидатка за председател на Комисията, приятелка на Централна и Източна Европа, посветена на върховенството на закона и с визия за запазване на Европейския съюз.“

Д. Туск: „За пръв път постигаме перфектен баланс между половете на топпозициите. Европа не само говори за жените, а избира жените. Надявам се, че това ще вдъхнови много момичета и жени да се борят за убежденията и страстите си. Надявам се, че ще вдъхнови Европейския парламент в неговите решения.“

Кандидатурата на Вебер, лидер на ЕНП в Европарламента, поначало бе считана за неубедителна, което се затвърди от представянето му на официалните дебати на водещите кандидати и от това на самата ЕНП на изборите за ЕП. Затова пък тази на Тимерманс стоеше солидно, въпреки че С&Д също изгуби места и остана втора политическа сила в новоизбрания ЕП.

Срещу Тимерманс обаче, който в настоящата Комисия отговаря за върховенството на закона и ръководи работата на комисаря по правосъдието, потребителите и равенството между половете и на комисаря по въпросите на миграцията и вътрешните работи, очаквано се обявиха Полша и Унгария. Очаквано, имайки предвид че това са първите и засега единствени две държави членки, срещу които ЕК задейства т.нар. ядрена опция за систематично нарушаване на демократичните принципи на ЕС (чл. 7 от ДЕС). Разбира се, към тях се присъединиха останалите от Вишеградската четворка – Чехия и Словакия.

Тимерманс имаше право на още само трима противници в Европейския съвет, или иначе казано – трябваше да получи подкрепата на 21 от 28-те европейски лидери. Това не се случи, след като и други премиери от ЕНП, като Лео Варадкар и Артурс Каринс, се противопоставиха на холандеца. (Затова пък Борисов, въпреки обявената подкрепа за Вебер преди вота през май, демонстрира политически опортюнизъм, представян за изкуство на компромиса, като заяви подкрепата си за Тимерманс.)

Така „влакът“ на ЕП с водещите кандидати дерайлира, въпреки че при други обстоятелства (друг изход от преговорите в Брюксел между 30 юни и 2 юли) своя шанс да оглави ЕК може би щеше да получи датчанката Маргрете Вестагер (АЛДЕ), понастоящем комисар по конкуренцията. Вместо на нея лидерите на 28-те заложиха на име, което като че ли се появи от нищото.

Жената чудо

Родена в Брюксел, в семейството на виден политик и служител на ЕК, отявлена федералистка, която подкрепя идеята за създаването на европейска армия, радетелка на идеята за близко сътрудничество с Великобритания след Брекзит, първата жена министър на отбраната на Германия, лекарка по образование (акушер-гинеколог по специализация) и „супермама“, както е наричана неведнъж от немските медии поради факта, че е майка на седем деца, Урсула фон дер Лайен е твърде интересна, за да бъде представена в няколко изречения. Тази задача се усложнява допълнително от факта, че през близо 20-те ѝ години в политиката е критикувана неведнъж и за възгледите, и за действията си – доказуеми или предполагаеми.

За да стане ясно до каква степен кандидатурата ѝ за поста председател на ЕК е противоречива, е достатъчно да се спомене, че докато за Емануел Макрон тя е „носител на ДНК-то на Европейската общност“, според бившия лидер на социалдемократите в Германия и бивш председател на ЕП Мартин Шулц номинацията ѝ е „безпрецедентен акт на политическа измама“. Нещо, което в комбинация с изненадващата ѝ поява на европейската политическа сцена може да се окаже непреодолимо препятствие за избирането ѝ от ЕП след по-малко от две седмици.

И все пак Урсула фон дер Лайен безспорно има забележителна политическа кариера и доказани качества като дипломат, а освен това е член на ЕНП, което, формално погледнато, означава, че

като издига кандидатурата ѝ, Европейският съвет „взема предвид резултатите от изборите“.

„Не бих могъл на този етап да кажа категорично дали има единно отношение към нейната кандидатура. За разлика от хората, които бяха водещи кандидати, няма как да знам към момента нейните послания, отношение и ангажименти по конкретни въпроси и политики. Искам да отбележа, че като цяло се усеща едно разочарование – аз напълно го споделям, – че компромисът сякаш се въртеше изцяло около лични перспективи и партиен баланс и естествено, много ясно заявени национални интереси. Поне на публично ниво в този компромис ние не чухме нищо за политиките, които следващата Комисия ще защитава, за законодателните приоритети, които тя ще прокарва през Парламента. Според мен е много рано дори да се оцени този компромис, преди да сме чули политическите ангажименти, които се включват в него“, коментира току-що започналият първия си мандат в ЕП евродепутат на „Демократична България“ и ЕНП Радан Кънев.

Като „кратка“ и „далеч не изчерпателна“ оцени той срещата на ЕНП с Фон дер Лайен, състояла се ден след издигането на кандидатурата ѝ, отправяйки критика за това, че Парламентът е бил поставен пред свършен факт и че целият процес на преговори е преминал без участието на парламентарните групи. Нещо, в което е упреквано и немското правителство както от социалдемократите (малкия партньор в коалицията на канцлерката Меркел), така и от опозицията във Федералната република.

При всички положения, да се говори за политическа криза е и преувеличено, и рано,

най-вече поради факта, че номинацията на Урсула фон дер Лайен за председател на ЕК все още е само това – номинация. Дали 60-годишната германка, която наред с министерските постове заема този на заместник-председател на Християндемократическия съюз (партията на Ангела Меркел), действително ще наследи Жан Клод Юнкер, ставайки първата жена и едва вторият германски председател на ЕК в историята, предстои да научим в средата на юли.

Съгласно чл. 17 от Договора за ЕС предложеният от Европейския съвет кандидат трябва да бъде избран от ЕП с мнозинството на членовете, които го съставляват (все така 751 до излизането на Великобритания от ЕС). В случай че Фон дер Лайен не събере необходимата подкрепа от ЕП, Европейският съвет трябва в срок от един месец да предложи нов кандидат, чието избиране ще мине през същата процедура.

Макар Европейският съвет да има значителна роля в определянето на най-важните функции на равнище ЕС, през годините обаче ЕП извоюва много повече реални правомощия отвъд чисто консултативните функции, които е изпълнявал в началото. Така например преди официалното им назначаване от Европейския съвет Урсула фон дер Лайен, Жозеп Борел Фонтелес и останалите членове на Комисията (т.нар. еврокомисари, номинирани от държавите) ще бъдат подложени колективно на гласуване за одобрение от ЕП.

А ЕП, от своя страна, заяви в решение още от 7 февруари 2018 г. относно преразглеждането на Рамковото споразумение за отношенията си с ЕК, че

има готовност да отхвърли всеки кандидат за председател на Комисията, който не е номиниран като „водещ кандидат“

на дадената европейска политическа партия преди европейските избори. Подобно развитие на сюжетната фабула вече би дало сериозно основание да се говори за криза, каквато Европейският съюз, изправен пред предизвикателството да се „разведе“ с Обединеното кралство без сделка след двете отсрочки (с които се целеше да се избегне именно това), надали би искал да допусне.

Заглавна снимка: Wiktor Dabkowski

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕС е голям и дезинформация дебне отвсякъде

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/eu-disinformation-report/

В края на май т.г. в 28-те държави членки на Европейския съюз се проведоха деветите избори за Европейски парламент. С рекордна за последните 20 години избирателна активност (почти 51%) бе определен съставът на единствената пряко избираема от гражданите институция на ЕС. Като едно от големите предизвикателства бе посочена

опасността от манипулиране на информацията и респективно на обществения дебат, на чиято база имащите право на глас вземат решение кого да подкрепят.

Достатъчно е да се спомене докладът на Freedom House от 2017 г., според който над 30 държави си служат с различни техники за влияние чрез онлайн съдържание, в т.ч. дезинформация; или да се припомнят мащабите на случая Facebook/Cambridge Analytica, за да стане ясно защо това действително е една най-сериозните заплахи за демократичните процеси в ЕС и в частност за интегритета на проведените през май избори.

Дефинирана като „доказуемо невярна или подвеждаща информация, която се създава, представя и разпространява с цел да се извлече икономическа изгода или съзнателно да бъде подведена обществеността, като последиците от това могат да бъдат в ущърб на обществения интерес“, дезинформацията се привежда в действие по много и най-различни начини. Превземането на акаунти в социалните медии, мащабното внедряване на ботове, „фермите“ за фалшиви новини, микропрофилирането в разпространението на съобщения, касаещи партии или отделни кандидати, чрез незаконна употреба на лични данни, са само част от тях.

Дезинформация се разпространява и чрез традиционните медии, но социалните мрежи са средата с най-ниска защита,

най-слаби правила, както и с предпоставки за усилване на ефекта на информационния безпорядък поради „дефекти в дизайна“ и възприетия бизнес модел. По тази причина ограничаването на дезинформацията неминуемо минава през сътрудничеството с Google, Facebook и Twitter. Трите технологични гиганта едновременно станаха страни по Кодекса за добри практики от септември 2018 г., чрез който се ангажираха с проблема, и в периода януари–май 2019 г. всеки месец докладваха на ЕК за напредъка по предприетите мерки.

Този кодекс обаче е само един от компонентите на комплексната рамка за справяне с проблема, разработена от Европейската комисия и върховния представител на Съюза в плана за действие срещу дезинформацията. Дезинформацията стана обект на засилени координирани мерки от страна на европейските институции и държавите членки през 12-те месеца преди изборите за ЕП, но ЕС припознава и адресира опасността от онлайн дезинформационни кампании, и по-конкретно тези, провеждани от Русия, още през 2015 г., когато е сформирана Оперативната група на ЕС за стратегическа комуникация с Източното съседство (East StratCom Task Force).

Година по-късно е създадена и съвместна (на ЕК и върховния представител) рамка за борба с хибридните заплахи и за укрепване на устойчивостта на ЕС, неговите държави членки и партньорските страни, както и за активизиране на сътрудничеството с НАТО за противодействие на тези заплахи. Оперативната група обаче получава специални ресурси едва през 2018 г., когато ѝ е отпуснат бюджет от 1,1 млн. евро за противодействие на руската дезинформация. (През 2019 г. бюджетът ѝ е утроен и насочен към осигуряването на професионален медиен мониторинг, анализ на дезинформацията и на данните с цел получаване на по-цялостна и по-точна картина на руските кампании.)

Хронология на мерките за противодействие

Хронология на мерките за противодействие. Източник: информационен фиш на Европейската служба за външна дейност

Както се вижда и от горната инфографика, най-много действия, съсредоточени върху проблема за дезинформацията онлайн, бяха предприети през 2018 г. и достигнаха своята кулминация в самия ѝ край с обявения план за действие срещу дезинформацията. През юни 2019 г. ЕК публикува доклад във връзка с изпълнението на плана и ефективността на допълващия го пакет мерки за провеждане на свободни и честни избори за Европейски парламент. Въпреки че не са категорични и еднозначни, първоначалните изводи от доклада са, че предприетите мерки, включващи системни усилия за повишаване на осведомеността на журналисти, проверители на факти, платформи, национални органи, научни работници и членове на гражданското общество, са изиграли положителна роля.

В доклада се посочва, че макар да не е установена отделна трансгранична кампания за дезинформация от външни източници,

събраните доказателства свидетелстват за непрекъсната дезинформационна дейност от руски източници,

целяща популяризиране на крайни възгледи, поляризиране на дебатите на местно равнище, потискане на избирателната активност и повлияване върху предпочитанията на гласоподавателите.

Тя е била свързана с най-различни теми — от поставянето под въпрос на демократичната легитимност на Съюза до стимулирането на разединяващи обществени дебати по въпроси като миграцията и суверенитета. Злонамерени лица са използвали пожара в катедралата „Нотр Дам“ като илюстрация на предполагаемия залез на западните и християнските ценности в ЕС, а правителствената криза в Австрия е приписвана на „европейската държава в сянка“, на „германските и испанските служби за сигурност“ и на други лица, казва се още в доклада.

Анализаторите са установили, че вместо да провеждат широкомащабни операции, дезинформационните агенти се насочват към операции на местно равнище, които са по-трудни за откриване и разобличаване. Според FactCheckEU в периода преди европейските избори е имало по-малко дезинформация от очакваното и тя не е преобладавала в обсъжданията, какъвто бе случаят при последните избори в Бразилия, Обединеното кралство и САЩ.

Въпреки това в доклади от изследователи, проверители на факти и гражданското общество са били идентифицирани

редица примери за широкомащабни опити за манипулиране на поведението на избирателите в поне девет държави членки.

Така например за над 600 Facebook групи и страници във Франция, Германия, Италия, Обединеното кралство, Полша и Испания е съобщено, че разпространяват дезинформация и реч на омразата или че са използвали фалшиви профили, за да повишат изкуствено видимостта на съдържанието на партии или сайтове, които подкрепят.

Трудностите, свързани с достъпа на независими изследователи до данни от платформите, се изтъкват като едно от основните препятствия пред точното оценяване на обхвата и въздействието на кампаниите за дезинформация. В тази връзка ЕК призовава платформите да си сътрудничат с проверителите на факти във всички държави членки, да се погрижат потребителите да могат по-добре да откриват дезинформация и да предоставят реален достъп до данни на изследователската общност.

Както вече стана дума по-горе, през първите пет месеца от 2019 г. ЕК изиска отчетност и съвместно с Групата на европейските регулатори за аудио-визуални медийни услуги анализира действията, предприети от Facebook, Google и Twitter въз основа на месечните доклади, предоставени от тези платформи. Налице е подобряване на прозрачността и контрола върху рекламното позициониране с цел ограничаване на злонамерените практики от типа „кликбейт“ и намаляване на приходите от реклами на лицата, публикуващи дезинформация, осуетено е манипулативното поведение, целящо повишаване на видимостта на съдържанието чрез координирани операции, както и злоупотребите с ботове и фалшиви профили.

Дезактивирани са 3,39 млн. YouTube канала и 2,19 млрд. фалшиви Facebook профила

Google докладва, че е премахнал над 3,39 млн. YouTube канала заради нарушения на неговите политики за спам и използването на чужда самоличност. Facebook е дезактивирал 2,19 млрд. фалшиви профила само през първото тримесечие на 2019 г. и е предприел специфични действия срещу над 1700 (едва 168 от които базирани в ЕС) страници, групи и профили с неавтентично поведение, насочено към държавите от ЕС. Фалшивите и разпространяващи спам профили, засечени от Twitter, са 77 млн. (в световен мащаб).

Това е равносметката от партньорството между ЕС и най-големите онлайн платформи, които заедно със софтуерни компании и органи, представляващи рекламната индустрия, приеха кодекс за поведение във връзка с дезинформацията. Неговата ефективност ще бъде оценена от ЕК наесен, 12 месеца след началото на изпълнението, а ако резултатите от оценката са незадоволителни, Комисията ще преразгледа саморегулаторния подход и би могла да предложи решения от регулаторен характер.

Специален акцент в доклада е поставен върху системата за ранно предупреждение,

внедрена най-късно от всички изброени по-горе мерки (вж. инфографиката). Създадена с по-дългосрочна цел от тази да допринесе за координацията между държавите членки в навечерието на изборите, когато се очакват „масирани дезинформационни кампании“, тя заработи само месец преди провеждането им. Тогава еврокомисарят по цифровото общество Мария Габриел разясни, че ЕК е решила да даде „свободата на всяка държава членка сама да избере националната си контактна точка в зависимост от това къде тя прецени, че е звеното, което би било най-адекватно за реакция“. Също така едва тогава бе потвърдено, че в България за въпросната контактна точка отговаря вицепремиерът Томислав Дончев.

Въпреки това в доклада на ЕК се изтъква, че системата за бързо предупреждение е доказала своята ефективност и се е превърнала в ключово средство за борба с дезинформацията, поради което и е планирано засилване на сътрудничеството в нейните рамки, включително чрез разработване на обща методология за анализ и изобличаване на кампаниите за дезинформация и по-силни партньорства с международни партньори като Г-7 и НАТО.

Противодействието на хибридните заплахи и киберсигурността са сред областите на сътрудничество между ЕС и НАТО,

а през юни 2018 г. в Шарлевоа, Канада, държавите от Г-7 приеха декларация за защита на демокрацията от чуждестранни заплахи, набелязвайки сходни на предприетите от Европейския съюз мерки, с които да се гарантират „свободата, независимостта и плурализмът на медиите, базираната на факти информация и свободата на изразяване“.

При толкова много планове, пътни карти, стратегии, кодекси, споразумения за сътрудничество и прочее е очевидно, че правовите държави, и в частност тези от ЕС, търсят решение на проблема с дезинформацията онлайн. Доколко работещо е това решение обаче, е много трудно да се изчисли, въпреки че щетите от дезинформацията почти винаги са и материални. Още по-трудно е да се изчисли

до каква степен потърпевша от мерките е свободата на изразяване.

Инструменти като Google Analytics и Facebook Insights измерват почти всичко друго, но не и това…

Заглавна снимка: © Tumisu

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво означава рекордно ниската безработица

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/kakvo-oznachava-rekordno-niskata-bezrabotitsa/

Според последните данни на Евростат коефициентът на безработица у нас достига рекордно дъно от 4,5% през април 2019 г., което е с близо 2 процентни пункта под средното ниво за Европейския съюз (6,4%) и с над 3 процентни пункта под средното ниво за еврозоната (7,6%). Сравнението на безработицата у нас и в останалата част от ЕС през последното десетилетие показва ясно чувствителността на родния пазар на труда към икономическия цикъл. Нещо повече – като малка и отворена икономика страната ни се намира в сериозна зависимост от социално-икономическото състояние на основните ни търговски партньори.

Инфографика

Източник: Евростат

Така към средата на 2019 г., вече можем с увереност да заявим, че икономиката се намира в състояние на пълна заетост. Това означава, че безработицата е ограничена до два от своите три компонента – структурен (лицата, чиито умения не отговарят на изискванията на пазара на труда) и фрикционен (намиращите се в преход между две работни места). Третият компонент – цикличният (обхващащ лицата, останали без работа заради състоянието на икономиката), е на практика сведен до минимум. В момента той съществува дотолкова, доколкото намаляващото значение на отделни икономически дейности за родната икономика (като производството на някои видове текстилни и кожени изделия) води до продължаваща загуба на наети в тях лица. Традиционно ниското ниво на образование и квалификация на доскоро наетите в тези сектори обаче само по себе си придава значителни структурни характеристики на тази група безработни.

На регионално ниво картината е малко по-пъстра. Според годишните данни на НСИ за 2018 г. 18 от 28-те области на страната са регистрирали рекордно ниво на заетост на населението на възраст 15–64 години. Често дискутираната разлика между Северна и Южна България обаче остава видима, като в долната половина на класацията на 28-те области намираме 10, които са на север от Стара Планина, включително трите области с най-ниска заетост – Разград, Враца и Монтана. Различията се задълбочават през първото тримесечие на 2019 г., когато цели седем области в северната част на страната отбелязват спад на заетостта. Това са Видин, Плевен, Монтана, Враца, Добрич, Силистра и Търговище. На юг минимален спад има само в столицата, но пък този спад не изглежда притеснителен на фона на рекордните по принцип 75,6% заетост, регистрирани през миналата година.

Общото подобрение на трудовия пазар продължава да личи и от динамиката на възнагражденията. Последните данни за средната брутна заплата показаха ръст от 12,2% (от 1077 лв. през първото тримесечие на 2018 г. до 1208 лв. през първото тримесечие на 2019 г.). Въпреки че тези данни са повлияни в немалка степен от увеличаването на минималната работна заплата (от 510 на 560 лв.) и от увеличаването на максималния осигурителен доход (от 2600 на 3000 лв.), продължаващото повишаване на броя на работещите показва, че водещ несъмнено е „чистият“ ефект от по-доброто състояние на икономиката. Иначе казано, въпреки по-високата цена на труда, бизнесът продължава да наема хора. Уточнението е важно, защото близката история помни и обратния процес – в началото на последната криза на трудовия пазар средната заплата в страната „растеше“, тъй като работата си губеха предимно по-нископлатени работници от строителството и преработващата промишленост.

Дотук добре, а сега накъде?

Ниската безработица означава, че българската икономика е изправена пред такъв недостиг на работна ръка, с какъвто до този момент никога не се е сблъсквала. Това е проблем, добре познат на голяма част от останалите страни членки на ЕС, чието решение неминуемо минава през отварянето на националния пазар на труда. Това е и една от основните причини правителството от близо две години да предприема стъпки в посока облекчение на вноса на чуждестранни работници, макар и с не особено впечатляващи резултати. Абсурдните опасения на противниците на тази идея, че ще бъдем залети от трудови мигранти, които ще ни вземат заплатите, не се потвърдиха. На този етап скромен положителен ефект се вижда най-вече по отношение на сезонната заетост, а причината е проста – българският бизнес се конкурира за тези работници с почти всички останали страни членки на ЕС.

Прогнозите за забавяне на икономиката, а и на пазара на труда през 2020 г., засега не се потвърждават от данните. Това не означава, че всичко е розово, дори напротив. Споменатите вече проблеми с образованието и квалификацията на част от безработните, както и липсата на кой знае какъв напредък в политиките по преквалификация и обучение поставят един трудно преодолим естествен долен праг на безработицата, пък бил той и рекордно нисък. Не трябва да забравяме, че въпреки (отново) рекордната икономическа активност в страната, резерв от неактивни лица все още има (включително младежи), а коефициентът на безработица не отчита тяхната „липса на заетост“ като „липса на работа“, тъй като те не търсят активно такава възможност.

Упорито високата безработица в част от смесените и пограничните райони, както и в северозападната част на страната показва, че все още съществуват компактни клъстери от общини, които остават изключени от общия подем в икономиката. Предвид факта, че сегашният възходящ икономически цикъл рано или късно ще приключи, неспособността на местните пазари на труда да генерират работни места в благоприятните условия през последните няколко години чертаят мрачни перспективи за бъдещето. В голяма част от тези райони икономическите предизвикателства имат обясними причини, най-често от демографски характер, но не са малко и примерите за общини, в които причините за липсата на напредък са свързани с обратими на теория фактори. Такива са образованието на работната сила (включително на бъдещата), инфраструктурната свързаност, осигуряването от страна на местната власт на оптимална бизнес среда с цел привличане на инвестиции.

По принцип пазарът на труда реагира с известно забавяне на промените в икономическата конюнктура. На този етап по-голямата част от показателите за състоянието на икономиката остават стабилни, поради което евентуална смяна на курса едва ли ще настъпи преди края на 2019 г. В тази ситуация на трудовия пазар по-интересно е не дали и колко нови работни места ще бъдат създадени, а дали и как ще продължи промяната в структурата на заетостта в страната. Постепенно се наблюдава преориентиране на работната сила от икономически дейности с ниска добавена стойност (и съответно ниско ниво на заплащане) към по-перспективни отрасли, макар и не с темпове, които можем да определим като задоволителни. Тук работа имат и правителството (привличане на инвеститори и подобряване на средата), и бизнесът (промяна на моделите), и самите работещи (подобряване на уменията и активно поведение на пазара на труда).

Заглавна снимка: Randy Fath

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.