Tag Archives: анализ

Новият сезон на „Шоуто на популистите“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/noviyat-sezon-na-shouto-na-populistite/

Политически трик на всеки популист, който иска да влезе във властта, е да говори от името на гражданите, защото партиите отдавна са изгубили общественото доверие. И не само системните.

Преди дни Мая Манолова обяви на свикан от нея протест пред Министерския съвет, че е време за смяна на караула, а себе си посочи като единствената алтернатива на това управление.

Само че бившият омбудсман и кандидат за кмет на столицата не е нов, а стар системен политически играч с биография, която поражда повече недоверие, отколкото доверие. А нейното изявление „Ние, гражданите, ще се превърнем в първата политическа сила на държавата“ не е нищо повече от една декларация с вътрешно противоречие, тъй като не може гражданите да са едновременно субект и обект на властови амбиции.

Манолова не каза как ще смени караула на събраното на площада множество, но е ясно, че в условията на демокрация, макар и фасадна, политическа власт се делегира само през избори. Дамата с неувяхващата слава на червено острие в битността ѝ на депутат от БСП при учредяването на „Изправи се.БГ“ заяви, че гражданската платформа няма да става партия, но ще участва в избори. И сега го потвърди. Това на практика означава, че Манолова ще търси ракета носител и е много вероятно това да бъде ДБГ, с която тя се яви в широка коалиция на местните избори за кмет на София. Понеже „лявото“ и „дясното“ загубиха легитимност като икономически и политически практики, а изборите отдавна не са състезание на платформи и идеи, подобен „брак по сметка“ не поражда въпроси, щом ползите са добре пресметнати. Манолова, естествено, се прицелва в таргет групата на традиционно левите избиратели, изгубили доверие в БСП. Но посланието „Изправяме се, за да защитаваме интересите на обикновените хора, защото не желаем партии да говорят от наше име“ разширява възможността да получи и по-широка обществена подкрепа.

Още като омбудсман Мая Манолова се опитваше да монополизира правото да говори от името на гражданите, тази роля ѝ хареса и сега не иска да се откаже от нея. Като обществен защитник тя имаше лостовете да оказва натиск върху институциите и да подкрепя различни каузи, а сега като политик, който се стреми към властта от и във името на гражданите, трябва да излезе с алтернативна управленска програма. Вместо това

тя ни предлага план с 19 мерки, с които за 19 месеца трябва да се излезе от кризата, породена от COVID-19 и от управленската немощ на кабинета „Борисов 3“.

В центъра на този план е програмата „Работа за всеки“, която трябва да осигури 200 000 работни места – само срещу 2,5 млрд. лв. Сигурно на Манолова този план ѝ се вижда особено актрактивен, само че той ще има същия ефект и въздействие върху избирателите, какъвто имаше „Визия за България“ – алтернативната управленска програма на БСП. Просто защото партийните програми никога не са били интересни за народни маси, пък и те отдавна не им вярват. Да не говорим, че веднъж се уловиха на царското обещание да ги „оправи“ за 800 дни, с което Сасккобурготското величество издърпа килимчето под краката на дясното правителство на Иван Костов, но българите останаха с излъгани надежди. Ама никой не им е виновен, защото дума (макар и царска) дупка не прави.

Преди Мая Манолова, заявка да измете корумпираното правителство на Борисов направи Слави Трифонов – другият играч на терена на популизма, който говори от името на народа. След като съдът отхвърли предложението новата му партия да се нарича „Няма такава държава“, шоуменът реши да я кръсти „Има такъв народ“ и така я легитимира като широка народна партия. Социолози вече мериха шансовете ѝ за влизане в парламента и ги оцениха не само като реални, но дори с възможности да се превърне в трета политическа сила, ако измести от това място ДПС, което през всичките 30 години на Прехода държи ключа за оцеляване на всяко правителство.

Ако Мая Манолова реши да се качи на ракетата на Слави, вместо да избере за партньор ДБГ, коалирането на две популистки формации би могло да доведе до неочакван резултат, но незадължително до очаквания от бившия омбудсман и шоумен. Защото и в популистките предизборни обещания е необходима мярка, иначе ефектът може да е обратен.

Дуото „Трифонов–Манолова“ е възможно както всеки друг предизборен формат в една напълно безпринципна битка. В нея програмите, идеите и политическата принадлежност към едно или друго европейско семейство са последното, от което зависят крайните резултати. Затова не е изключено Борисов да отправи към Трифонов по-добра оферта и тя да е за участие в управленска коалиция. Тогава „Има такъв народ“ ще седне на отрупаната с европейски благини маса заедно с „Граждани за европейско развитие на България“, макар че това ще е началото на края на шоуменската партия. А Трифонов ще е поредният популист, погълнат от огромната паст на Борисов.

Към днешна дата предсрочните избори изглеждат нереалистични. Затова пък шансовете на ГЕРБ да ги спечели са по-големи.

Първо, защото продължава инерцията на общественото одобрение на начина, по който кабинетът се справи с пандемията от COVID-19. Второ, защото хората, макар и останали на улицата без работа в тези няколко месеца, все още не са изпаднали в остра безизходица от липсата на средства. Идва лято, няма високи сметки за ток и парно, горивата поевтиняха, а има и обещания от кабинета за още по-ниски цени след изграждането на веригата от държавни бензиностанции.

След зимата ситуацията ще бъде друга, Борисов добре знае това и без политологически и социологически прогнози. Затова няма да е изненада, ако сега той сам предизвика ситуация за предсрочни избори – идеи и инструменти за това не му липсват. Това ще е битката на живота на премиера, защото този път залогът е изключително голям. Става дума за около 30 млрд. евро, които се очаква да получи България в рамките на следващия седемгодишен програмен период от бюджета на ЕС. От тях 11,7 млрд. ще са от общия европейски дълг, който Съюзът възнамерява да поеме за справяне с последиците COVID-19, останалите ще дойдат по линия на европейските фондове. При такъв залог съвсем очаквано е битката да бъде ожесточена и водена с всякакви позволени и непозволени от закона средства. Още повече че съвпада със завладяването и преразпределянето на бизнеси в България, което няма да мине без жертви.

Освен битка за пари, тези избори ще са и битка за оцеляване за националистическите формации или поне за част от тях, от които и Манолова, и особено Трифонов ще отрежат жива плът. В същото време шансовете на БСП да спечели следващите парламентарни избори изглеждат все по-илюзорни на фона на вътрешните противоборства в партията и на пропилените от сегашното ръководство възможности да извлече политически дивиденти от коронакризата и ударите, които тя нанесе върху икономиката на страната. Борисов иззе от социалистите инициативата за сваляне на ДДС, макар и само за отделни браншове, и няма да е никак чудно, ако започне предизборно дебата и за промяна на преките данъци, сигнал за което вече даде финансовият министър Владислав Горанов. Ако и сега БСП остане втора политическа сила, това ще ѝ отреди ролята на вечна опозиция и ще намали свежите попълнения в редиците на социалистите, понеже българинът обича да членува в управляващата партия, където потоците от пари не свършват.

Макар и в условията на по-силна конкуренция, ДПС не е изгубила шансовете си да се пребори за третото място

и партията ще направи всички усилия да запази позицията си на балансьор, а оттам – и на скрития ковчежник в управлението. Не е тайна, че кариерата на Владислав Горанов започва още преди да се е дипломирал в Стопанската академия в Свищов, като експерт по извънбюджетни сметки и фондове и директор на дирекция „Финансова политика“ към Министерството на земеделието, горите и аграрната реформа, което от години се управлява от ДПС. А след влизането ни в ЕС това ведомство управлява програмите, финансирани с най-много средства от европейските фондове. Затова Доган имаше дързостта да изрече през юни 2009 г., на предизборна среща в село Кочан, община Сатовча, прословутата фраза „Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата“. Тази роля Доган си запази и до днес, но вече делегира част от правата си на Делян Пеевски, който зададе новия стил на управление на ДПС не като партия, а като бизнес корпорация.

Бъдещето на властта в България е неясно на фона на започналата икономическа криза и предстоящите социални брожения в света. Променената реалност след края на пандемията неминуемо ще създаде условия и за раждането на нови идеи и доктрини. А както твърди Евгений Кънев, може би предстои и предефиниране на „лявото“ и „дясното“, ако демокрацията оцелее.

Заглавна снимка: Бойко Борисов и Мая Манолова по време на конференция за двойния стандарт при храните в ЕС през април 2018 г. Източник: Сайтът на Българското председателство на Съвета на ЕС

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Партиите на Вторите. Накъде с Цветанов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/partiite-na-vtorite/

Вече оневинен за „Апартаментгейт“, заради който преди година бе изхвърлен от ГЕРБ, Цветан Цветанов подготвя своя политически реванш. През тази една година дискредитираният първи и последен Втори зад Бойко Борисов свърши много работа. Промени външния си вид, успя да влезе в нов публичен образ – на анализатор от НПО и критик на властта, спазвайки през цялото време мярката – и на изявите, и на критиката.

Неправителствената организация, която оглави, не просто помогна за трансформацията му. Показа, че заместникът на Борисов може да разчита на влиятелни презокеански приятели и организации – контакти, създадени и развити в битието му на политик. Позицията в Центъра за сигурност, където Цветанов успя да привлече имена, известни и утвърдени в дясното политическо пространство, му позволи да остане в публичното – в нова легитимност.

От края на 2019 г. настоящият шеф на Евроатлантическия център за сигурност обикаля България. От поне три месеца вървят слухове, че ще прави партия, за която ще разчита на създадените от самия него регионални структури – тези на партия ГЕРБ. Самият той публично не е коментирал слуховете.

ГЕРБ – зряла партия

Банално, но изглежда, че ГЕРБ навлиза в своята зрялост, след като вече дава и филизи. На 14-тата година от учредяването си първоначално като гражданско сдружение Гражданите за европейско развитие на България не изглеждат единни както в началото, но пък са все така опортюнисти.

Дългият престой във властта се „отплаща“ – за три мандата има недоволни, недооценени, обидени, изхвърлени. Видимо са малко на фона на членската маса, а някои затаиха недоволството си след разрива с Цветанов в резултат на миналогодишния скандал с луксозните и евтино напазарувани апартаменти от видни фигури на ГЕРБ. Бившият заместник на Борисов подбираше голяма част от кадрите в партията. Известно е, че лидерът понякога не знаеше имената дори на депутатите от групата.

Днес Цветанов вече го няма в ГЕРБ, а „Апартаментгейт“, заради който си отиде, липсва и в отчета на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ). Парламентът го одобри тази седмица с гласовете на управляващото мнозинство, но за „гейта“ в него няма и дума. Така, макар и барбекюто на една тераса вече да го няма, високите етажи на властта си останаха високи за Антикорупционната комисия.

Излиза, че Борисов и Цветанов са високоморални политици, след като първият настоял, а вторият подал оставка от постовете в партията и парламента. Наказателна отговорност ли? С постановлението си от 17 февруари т.г. Специализираната прокуратура отказва да образува досъдебно производство и прекратява проверката. И така потвърди едно изявление на Цветанов по БНТ от март м.г., че няма кой да го накаже, защото не е извършил нищо нередно… Достатъчно очистен, за да започне на чисто в политиката.

Фойерверки

Най-новата политическа история на България показва, че партиите на Вторите не се превръщат в движеща сила. Ако успеят, обикновено е за кратко, съдбата им е да бъдат медиен фойерверк. Освен Уикипедия, днес малцина помнят създадената от Касим Дал, някога Втория след лидера на ДПС Ахмед Доган, Народна партия „Свобода и достойнство“. Не наруши особено монолитността на ДПС и „Демократи за отговорност, солидарност и толерантност“ (ДОСТ) на бившия лидер на Движението Лютви Местан, който също бе Втори. (Втори, защото, докато е жив почетният председател, такъв ще е всеки, поставен начело на ДПС.)

Въпреки етикета на „либерали“, по своята същност ДПС е авторитарна партия – централизирана система с лидер най-отгоре, чиято е последната дума за кадровите, организационните и финансовите въпроси. Наред с това носи и белезите на тоталитарна партия, тъй като всеки, напуснал я или отлъчен от нея, бива репресиран. Приликата с ГЕРБ е, че и в едната, и в другата цари дисциплината на неразсъждаващо подчинение на Първия, бил той Доган или Борисов.

Граждани, гражданки и шоумени

За следващите избори през пролетта на 2021 г. ще има поне два нови политически субекта, на които ще им е за първи път да участват в парламентарен вот. По всяка вероятност това ще са формация на шоумена Слави Трифонов заедно с бившия омбудсман Мая Манолова и дясно обединение, центрирано около партия на Цветанов… На първата социолозите даваха шанс да прескочи бариерата от 4% още преди да беше учредена. Все още никой не мери публично шансовете на Цветанов.

И Трифонов, и Манолова вече са дали заявки за участие чрез действията си. Трифонов и сценаристите му започнаха отдавна, още с подписката за референдум, и пета година поддържат огъня, а след като излязоха от bTV чрез телевизията си „Седем осми“, междувременно учредиха и партията „Има такъв народ“.

След като се съвзе от загубата на кметските избори в София, и Манолова се зае да освежава протестърския си аутфит. Нейното ребрандиране като надпартийна „гражданка“ бе следствие от работата ѝ като омбудсман през последните години. Така се стигна до гражданската платформа „Изправи се.БГ“, обявена от нея като проект, който няма да се превръща в партия. Все едно е дали ще се превърне в партия, или не. Яви ли се на избори, това автоматично означава игра на политическия терен. Няма съмнения, че Манолова цели това предвид провалената заявка платформата да решава „конкретни казуси на граждани“ и да се утвърди като някакъв алтернативен омбудсман.

За по-голямо представителство чрез нескончаеми протестни акции се борят и Костадин Костадинов и „Възраждане“, на които е отредено да заемат мястото на „Атака“, същевременно разширявайки базата ѝ.

X-фактор в политиката

Единствено Цветанов засега затаява намеренията си. Известен със своя чутовен работохолизъм и с това, че държи на хората си (за разлика от много други политици), той обаче не притежава харизмата на лица като Трифонов, Манолова, Борисов. Харизмата, позната като „X-фактор в политиката“, няма нищо общо с ефективността на лидерите, но именно тя ни кара да ги следваме. Германският социолог Макс Вебер, който въвежда и термина, обяснява харизматичното господство като определено качество на индивида, което го разграничава от обикновените хора, и той е третиран като надарен със свръхестествени или поне някакви изключителни сили или качества.

Независимо че мнозина не харесват Борисов, намират за лицемерна Манолова, а Слави – за твърде голям популист, не може да се отрече, че мнозина ги и следват. Обяснението е, че някои индивидуални качества, които притежават, им създават по-малко или повече харизма. Например в началото царят притежаваше харизмата на еднорог, но по-късно тази митологема се разсея и дори зацапа.

Цветанов е организиран, дисциплиниран, ефективен, но тези качества не му придават харизма, която да привлече широк кръг избиратели към бъдещ политически проект. Това е и отчасти обяснението защо залага на хора от структурите на ГЕРБ, които го познават и с които е работил. Би могъл да разчита на избирателна база с по-голям обхват, ако привлече и други политически дясноконсервативни сили. Защото в едно поне няма съмнения – къде би се позиционирал Цветанов.

Борисов, човекът-отгоре-на-вертикала, мълчи. Ще се изкаже, ако новият проект е факт, въпреки че формация на бившия Втори не би застрашила ГЕРБ. Но ще я отслаби. Дали е достатъчно за начало на един реванш?

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Цветан Цветанов в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“ на 7 май 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Демокрацията не приключва само до урната

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/demokratsiyata-ne-priklyuchva-samo-do-urnata/

В момента, в който гражданин каже за държавните дела: „Какво ме засяга това?“, държавата е загубена.

Жан-Жак Русо

Ако потърсите „пряка демокрация“ в Google, ще попаднете на няколко типа резултати. Едни я представят като панацея за настоящата демократична криза. Други я критикуват като инструмент, с който управляващата класа легитимира трудни решения, но ограничава промените само дотам, докъдето е удобно. Трети пък твърдят, че пряката демокрация е невъзможна, освен в общества утопии (поне представени като такива от авторите), където съществува силна политическа традиция за тази практика.

Разговорът за пряката демокрация е важен, на първо място, поради безпрецедентното обществено недоволство от демократичната форма на управление такава, каквато я познаваме днес. И то не е напълно безпочвено. Истината е, че настоящата ни представителна демокрация е далеч от идеята на древногръцката δημοκρατία, или „управление на народа“; изборът именно на представителна демокрация в този ѝ вид в края на XVIII в. не е случаен и отразява идеята, че най-добрите трябва да водят останалите в името на общото благо.

Класически пример за поддръжници на тази идея са федералистът и четвърти президент на САЩ Джеймс Мадисън, както и Еманюел Жозеф Сийес, който изиграва основна роля за раждането на Френската република. И двамата противопоставят представителната демокрация на пряката с твърдото убеждение, че политиците трябва да бъдат професионалисти, които да търсят златното сечение на различни интереси.

На практика, разбира се, това остава идеал: историята доказва, че „най-добрите“ е синоним на „най-привилегированите“, а общото благо е отдавна развенчано като политически мираж. Едва ли има българин, който смята, че депутатите в парламента са есенция на най-висша мъдрост и компетентност например.

Така излиза, че повече от двеста години по-късно тази философска и политическа концепция за властта е остаряла, а представителните демокрации са се оплели между идеалите на теорията и суровата реалност на (модерната) практика. От това печелят всякакви популизми, които пък залитат в другата крайност – тирания на масата, която в ерата на дезинформацията се ръководи повече от страсти, отколкото от размисли. Пряката и делиберативната демокрация дават възможност за среща по средата, където най-вероятно се намира и истината.

Швейцарска утопия?

Когато говорим за пряка демокрация в България, обикновено цитираме швейцарския модел. По-точна дефиниция за швейцарската демокрация е полупряка демокрация: задължително е провеждането на референдум при промяна в Конституцията, но не и при законодателни изменения.

Швейцарската система разрешава организирането на референдум след гражданска петиция, събрала над 100 000 подписа. Това „политическо право“ е гарантирано от Конституцията. Референдумът е задължителен за смятаните за спешни федерални законодателни проблеми например, за останалите той може да бъде иницииран. Актуално в контекста на епидемията от COVID-19: макар представителните институции да си запазват правото да гласуват закони в извънредно положение, на гражданите е предоставен конституционен механизъм, който позволява отхвърлянето на въпросните „извънредни“ закони.

Въпреки че тази структура предполага гражданско участие, това не означава, че то непременно е факт. Избирателната активност в Швейцария се движи около 45%. Страната е на последните места в повечето класации по процент граждани, които гласуват. Специалистите, изучаващи швейцарския феномен, говорят за „уморен избирател“ и посочват две причини: честотата на гласуване и сложността на процеса. Не само че гласоподавателят няма време да си „почине“ между циклите на гласуване, но и е изправен пред избори, които често са неясни и трудно различими. „Сложните формулировки“ са сред основната причина младите швейцарци да не гласуват.

Но данните заслужават по-комплексен прочит. Макар че четвърт от швейцарците системно гласуват, а друга четвърт – обратното, останалата част от избирателите често упражняват правото си на глас основно по въпроси, които ги вълнуват. Експерти изтъкват, че така се осигурява здравословно цялостно ниво на участие в демократичния процес, което може да се сравнява с това в останалите развити страни. Ако вземем предвид този факт, полупряката демокрация по-скоро работи въпреки проблемните звена.

Примери от Франция и Ирландия

Референдумът далеч не е единствената форма на пряка или полупряка демокрация. Френският политолог Лоик Блондьо подкрепя идеята за „делиберативна демокрация“, която се състои отчасти в интегрирането на гражданите в законодателния процес. Делиберативната демокрация работи в хармония с представителната демокрация, изграждайки структури, които да включват гражданите в политическия процес. Във Франция такива примери са граждански съвети и работилници, бюджети с участие на гражданите и онлайн консултации с тях по различни въпроси.

Гражданските съвети представляват органи, независими от политическата власт и съставени от жителите на определен квартал или област. Те участват с традиционните местни органи в „градски договор“, чрез който се реализират проекти в градската среда съвместно с централизираната държавна власт, местна власт и други партньори. Целта на гражданските съвети е да гарантират зачитането на различните гледни точки на гражданите и да представят интересите им редом с икономическите и политическите интереси, които неизменно съпътстват всеки проект.

Във френския град Реймс например четири квартала, които попадат в рамките на нова програма за градско обновление за периода 2015–2020 г., участват във формулирането и прилагането на градските политики посредством гражданските съвети. Друга интересна характеристика на този съвет е, че част от членовете му се избират на произволен принцип (от представителна извадка на населението, но с равен брой мъже и жени), а останалите са представители на асоциации или местни активисти. Дейността на съветите се финансира от съответната община, а при нужда членовете могат да поискат допълнителни информационни материали или разговори с експерти по определена тема.

Парижкият бюджет с гражданско участие пък позволява на жителите на столицата да се произнесат относно харченето на 5% от инвестиционния бюджет. Сумата се равнява на половин милиард евро. Гражданите предлагат проекти и решения, които се обсъждат и подлежат на оценка, след което се реализират. Сред осъществените предложения откриваме реставрация на културно наследство, освежителни дейности по спортни терени, ремонт и разширяване на тротоари, озеленяване, обезопасяване на публични пространства, създаване на нови зелени пространства…

Още по-смел е ирландският пример на Гражданското събрание. Създадена след предизборно обещание през 2016 г. и трета по рода си подобна инициатива, Гражданското събрание се задължава да разгледа пет важни за ирландското общество теми: абортите, фиксирания изборен мандат, референдумите, застаряването на населението и климатичните промени. По тези въпроси трябва да бъдат изготвени подробни доклади, които задължително се разглеждат от парламента. Членовете на Гражданското събрание се избират на произволен принцип сред представителна извадка на ирландското общество. Председател на Събранието е бившата върховна съдийка Мери Еленор Лафой.

Гражданското събрание заседава през уикендите, общо 12 пъти между октомври 2016 г. и април 2018 г. По време на срещите гражданите изслушват презентации на медицински лица, професори по право, представители на британската здравна система (ирландките масово пътуват до Великобритания, където абортите в първите три месеца от бременността са разрешени), както и дебати на доктори на науката, които подкрепят едната или другата гледна точка. Цялата информация продължава да бъде достъпна в интернет и до днес. Всеки от членовете на Събранието получава и допълнителни информационни материали. Впоследствие членовете заседават и стигат до цялостно решение, след което представят своя доклад.

Много хора пропускат факта, че именно Гражданското събрание играе основна роля за референдума за либерализиране на абортите през 2018 г.

Няма идеално решение

Когато пряката или делиберативната демокрация не работи, причината обикновено се крие в това, че ефективността им зависи най-вече от традиционната представителна власт, която изгражда тяхната рамка. Първото и основно условие за включване на гражданите в политическия процес е политическата воля за промяна.

Не е задължително саботажът да е очевиден: властта може да конструира механизъм за пряка или делиберативна демокрация по такъв начин, че той да бъде на практика неефективен или загуба на време; тя може да дава възможност на гражданите да участват в процеса, но да не им предоставя финансова подкрепа, например покриване на разходите за път и храна или някакъв вид заплащане. Друг вариант е осигуряването на невярна информация, промотирането на псевдонаука или умишлено скриване на факти, които са важни за дискусионния процес. Най-накрая, но не на последно място, властта запазва правото си да слага етикет „консултативен“ на подобни процеси и да си затваря очите за неудобни решения.

Аргументът, че подобни инициативи не биха работили в България, е несъстоятелен. Той почива на широко разпространено обществено убеждение, че българският гражданин е „с нещо по-долу“ от швейцарския, ирландския и т.н. Дефицити в образователната система и различни нива на образование и политическа култура има навсякъде. Не само че гореизложеното твърдение работи в полза на политическото статукво, но и задълбочава нежеланието на българина да бъде актьор в собствения си политически, а оттам и обществен живот. Подобни теории, които предполагат уреждане на обществото според съществуващи привички и митологеми, а не съобразно стремежа към подобряване на средата, обричат българския социум на застой в собствените му слабости.

Делиберативната и пряката демокрация биха постигнали и нещо друго, силно необходимо на българското общество – свързаност и съгласуваност на експертната общност и гражданския сектор с останалата част от обществото. През последните години важни разговори за социалното законодателство, градската инфраструктура и здравето (както и много други) се водят с крясъци и дезинформация, а обществото е системно настройвано срещу онези, които всъщност работят в негов интерес.

Интегрирането на подобни механизми би насърчило диалога, би постигнало така необходимия баланс на властите и най-вече би върнало на демокрацията най-атрактивното ѝ качество, което я отличава от авторитарната и тоталитарната доктрина – свободата на избор и вземане на решения за собствената среда и живот. Цената е време, усилия и развиване на способност за разговор. Политическата цена за онези, които умишлено бавят промяната или злоупотребяват с публични средства, е още по-висока. Но резултатът обещава доближаване до красивата идея за „общо благо“ – не като политическо обещание, а като практика.

Заглавно изображение: „Атинската школа“ от началото на ХVI век на италианския ренесансов художник Рафаело 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Хората са това, което трябва да преодолеем.“ Проектът „Дау“

Post Syndicated from Савина Петкова original https://toest.bg/dau-project/

Дау е прякорът на Нобеловия лауреат по квантова физика Лев Давидович Ландау (1908–1968) и причината неспециалисти да знаят неговото име е провокативният гигантски проект на съвременния руски режисьор Иля Хржановски.

392 000 прослушвания, 40 000 костюма, 12 000 кв.м снимачна площадка (най-голямата в Европа), 400 герои, 10 000 статисти, 40 месеца снимачно време, 700 часа записи на лента, 14 филма.

Първите неща, които човек разбира за „Дау“, се измерват в числа, и то зашеметяващи. Това изброяване неслучайно краси първата страница на брошурата, която се раздава на журналистите преди премиерата на „Дау. Наташа“ на тазгодишното „Берлинале“. Филмът е част от престижната официална селекция на кинофестивала и впоследствие печели „Сребърна мечка“ за операторско майсторство.

Залогът в огромните размери, заключени в тези безглаголни изброявания, е за величие, за монументалност, за невъзможна забрава, а проблемът на подобни грандомански мултимедийни проекти е тъкмо в риска те да се сгънат сами в собствената си претенция.

Проектът отбелязва началото си през 2007 г., като в най-ранната си фаза представлява биографична екранизация за самия Ландау. В процеса на кастинг обаче (който се извършва повсеместно из цяла Русия) идеята на режисьора се разраства до интердисциплинарен микс от кино, научна дейност, пърформанс, духовни търсения, експериментални подходи към литературата и архитектурата. Така през 2009 г. украинският град Харков става дом на Института „Дау“, който представлява филигранна реплика на съветски научни институти от периода 1938–1968 г.

Екипът на Хржановски построява тази снимачна площадка, която става местожилище на стотици, приели „ролята“ на съветски граждани. Мястото се превръща в капсула на времето, която поддържа над десетилетие илюзията за живота „там и тогава“, като мнозина от обитателите са избирани по съветското им минало – бивши агенти на КГБ „стават“ отново агенти, учени „играят“ физици. За повечето „герои“ времето е спряло и единственото, което се изисква от тях, е години наред да живеят, сякаш са в миналото на Съветския съюз.

Точна информация за това как се е осъществявал режисьорският контрол върху „влизането“ и „излизането“ от роли, не се предоставя. Всъщност всички участници са подписали споразумения за конфиденциалност и екипът даде първите си (и оттам насетне спорадични) интервюта едва през 2011 г. Малцина са журналистите, имали привилегията да се докоснат лично до света на „Дау“, но всички отбелязват, че консистентността на този „отминал“ свят е строго охранявана (думи като CGI, Google и пр. са забранени в института и намесването на външния свят води до парични глоби).

Рязкото откъсване от хронотопа на настоящето на пръв поглед предоставя възможност за пълно потапяне и опознаване на травматичното минало отвътре, което пък би могло да даде възможност за задълбочена критика на това минало.

Този похват в киното може да изглежда обоснован, но теорията и практиката в проекта „Дау“ се разминават по няколко, при това етично проблемни начина.

На първо място, всеобхватността на творбата размива границите между реалност и фикция. Това, разбира се, е позната провокация, на която разчита съвременното изкуство, особено в неговите хибридни форми – между художественост и документалистика или между различни медиуми, които позволяват участие на публиката. Изобщо, идеята е трансгресивна. Зад всеки акт на посочване на границите с оглед на тяхното преминаване стои някакъв тип бунт. Така залогът от естетически се превръща и в политически, а изкуството граничи с идеология.

Дотук добре, проектът на Хржановски е преди всичко предизвикателство. Провокативно е и сдържането на информация, както и всички недомлъвки, които мистифицират процеса на работа: не е ясно дали е имало сценарий, каква е била ролята на режисьора изобщо, нито дали участниците е трябвало да импровизират – и тук нещата придобиват по-заплашителни краски.

На второ място, когато изходната точка на филмите (като финален резултат на проекта) е работата с непосредственото – с хора, които не са актьори, с реалния им живот вместо със сценарий, – тогава езикът, с който си служим, за да описваме творбата, не може да остане същият, удобен и конвенционален. Затова и ще става дума за термини в кавички: „герои“, „наратив“, „сюжет“, „символ“ – защото заявката за всеобемаща реалност анулира претенцията за художествена измислица, която приютява отработения набор от термини.

Езикът на критиката служи за медиатор между изкуството и света, но в случая с „Дау“ това се оказва нефункционално.

Немалко кинокритици обявиха публично, че традиционната форма на филмовата рецензия не може да обхване нито „Дау. Наташа“, нито 6-часовия „Дау. Дегенерация“, който също беше показан в Берлин. Още повече когато се вземе предвид определен набор от условия по работата върху продукцията – например спонсорството от руския олигарх Сергей Адониев, увисващите без отговор въпроси около бюджета и 12-годишните трудови договори на участниците, безкрайното количество алкохол, което „героите“ консумират във филмите, – идеята за колаборация и екипна работа остава под въпрос. Когато границите са размити, а Хржановски изрично държи на това, думите, с които боравим, за да опишем положението, трябва да са точни, ясни и недвусмислени.

Режисьорът от своя страна дава пример за обратното. В дискусия на живо с журналистката Дана Линсен и млади участници в академията Berlinale Talents Хржановски не се посвени да си послужи с уклончиви изрази, към които прибягваше при всеки директен въпрос относно #MeToo и отговорността на твореца към уязвимостта на екипа си – изрази като „опасна игра“, „трудно е“, „нужно е побутване“ или „(желание) да се отиде отвъд живия живот“. Подобна абдикация от творческа отговорност личи още в статията на бивша продуцентка от екипа на проекта Албина Ковальова, която повдига изключително важните въпроси за насилието не само спрямо жените, които понасят истински сексуален тормоз и изнасилвания, но и спрямо по-уязвимите групи – като  бебета (въпрос, по който скоро се повдигнаха и правни обвинения) и хора с увреждания, както и спрямо животни (да, има убийства на екрана).

Опитът за извикване на истински емоции, които не са изиграни от професионални актьори, е честа практика в киноиндустрията, но е важно да се запитаме с каква цел. Разбира се, изкуството като поле на красивото, на естетическите съждения, както знаем от Имануел Кант, следва да бъде описвано по критерия „целесъобразност без цел“, но дали това означава да изрежем етическия въпрос?

В традиционните, далеч по-скромни кинопродукции дори интеракциите между непрофесионални актьори да останат непосредствени (без сценарий, импровизирани), околната среда трябва да бъде контролирана. Примери за това могат да бъдат консултанти психолози зад кулисите, симулиран секс или имитация на опияняващи субстанции. „Дау“ изобилства както с несимулиран секс, така и с изблици на насилие и реки от алкохол. На въпроса на Линсен дали е имало психолози, ангажирани с психичното състояние на „актьорите“, Хржановски отвръща с въпрос:

„А какво изобщо означава някой да е психолог?“

С подобни приплъзвания между естетическото и етическото „Дау“ заявява претенцията си да създаде друг свят. Но за Хржановски не е достатъчно това да бъде паралелен свят на художествената измислица, напротив – неговият подход приляга повече на социален експеримент, отколкото на филмова продукция (заглавия като „Апокалипсис Дау“ и „Сталинисткото шоу на Труман се роят, сравненията със Станфордския затворнически експеримент – също). Това е експеримент, който изследва упражняването на контрол и разпускането му, а съдържанието на този свят сякаш няма значение.

Визуализацията на подобни динамики може (и е добре) да достигне висок „шок фактор“, а претенцията за критически поглед към миналото може да отмие всеки срам. Все пак, ако обвивката ти е етически провокативна, а съдържанието ти е свързано с травматичното минало на ХХ век, кой пръв би хвърлил камък срещу старателното изследване на тези травми?

Нали „така е било тогава“…

Важно е обаче да не отпада въпросът за съдържанието, макар и фо̀рмата му да изглежда безпроблемна. Филмите, които понастоящем са достъпни онлайн за всеки платежоспособен зрител, са естетически издържани – заснети са с вниманието на търсеща, динамична камера „от ръка“, която се врязва в най-интимните моменти на „героите“, цветовете са стерилни и носталгични, а монтажът поддържа ангажиращ ритъм, независимо от дължината на конкретния филм (забележително, шестте часа на „Дау. Дегенерация“ са привлекателно уютни).

И все пак, противно на идеите за автономността на творбата, в този случай контекстът е от ключово значение. Границата, която разделя изкуството от реалността, тук разделя симулирания допир от изнасилването, боята от кръвта. В пресконференцията след „Дау. Наташа“ обаче режисьорът изрази възмущението си от журналистите, които „се опитват да бъдат по-морални от хората, които са взели участие в проекта“. В свят, в който (сякаш типично по руски) няма истина, а истини, всичко може да бъде истинно. Подобни техники за дезинформация, скептицизъм и мистификация в случая работят в полза на маркетинг стратегията на проекта.

„Дау“ е капан, в който попадаме, пише Стефан Гончаров в рецензията си от Берлинале. „На практика руснакът просто се опитва да шокира и/или респектира зрителя, който или бива отвратен от порнографията и изтезанията (на прожекцията киносалонът доста се поизпразни), или занемява пред ужаса на мрачната сталинска действителност и изпада в телешки възторг от титаничните размери и грандиозни претенции…“

Освен това „Дау“ е 14 филма и хиляди квадратни метри изкуствен свят, разрушен до основи. „Дау“ е още хиляди хора, върнати в живота им след години назаем. „Дау“ е и разфасовани животни, Марина Абрамович в няколко кадъра, руски космизъм и проекции за дълголетието на СССР след 2020 г.

В невротичното търсене на историческа правдивост и репродукция личи парадоксалната истина за отношенията абстрактно–конкретно и реалност–фикция. В стремежа към съвършена имитация вече се роят абстракции. Затова и проблемът с всичките числа, с които Хржановски се гордее, е, че разпръскват авторовата отговорност в абстрактна колективност и колкото по-големи са числата, толкова по-трудно измерима е тя. Хвалбата с хилядите (герои, квадратни метри, аналогови ленти) отмества позицията на единицата на почти не-обходимо разстояние – но човешкият живот е тъкмо това едно, което остава етически необходимо.

Заглавна снимка: Кадър от филмовия проект „Дау“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Непосилното милосърдие. Борбата на един детски социален център

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/neposilnoto-milosurdie/

Може ли една социална услуга да се помещава в жилищен имот? Необходимо ли е съгласието на съседите, за да се осъществява тя? Възможна ли е интеграцията на едно малцинство, ако то не съжителства с мнозинството? Това са само част от въпросите, които поражда казусът с Центъра за обществена подкрепа във варненския квартал „Владислав Варненчик“, който се ръководи от сдружението „Милосърдие за теб“.

Какво представлява центърът на „Милосърдие за теб“

Социалният център се посещава от деца между 4 и 15-годишна възраст. Огромната част от тях са ромчета. В него те получават подготовка за училище, помощ за уроците, имат възможност да се занимават с театър, да ходят редовно на зъболекар, да се консултират с психолог. Голямата част от тези деца са първото поколение в рода си, което е грамотно. Много от най-малките не знаят български и никога не са напускали гетото, преди да започнат да посещават центъра. Всички, които са в училищна възраст, ходят на училище.

Повечето от децата отиват в центъра по желание на родителите си, които искат да им дадат по-добри перспективи от тези, които са имали те. Но има и деца, които са преживели насилие, изоставени са от родителите си, били са жертви на трудова експлоатация.

„Нашият център осигурява вече три години достъп на всички деца до ежеседмична дентална програма. Всяка седмица група от максимум десет деца посещава зъболекар. Децата преодоляха своите страхове и с желание престъпваха прага на кабинета. Дори привлякоха своите приятели, които не са потребители на социални услуги при нас, към посещение при зъболекар“, разказва за „Тоест“ Силвия Бакалова от „Милосърдие за теб“.

Центърът дава възможност на децата за първи път през живота си да отидат на почивка, да бъдат доброволци, като помагат в ремонта на старчески дом, да изнасят театрални представления и дори да правят късометражни филми. Те участват в коледен концерт, организиран от Община Варна, и печелят втора награда в категорията „Социални центрове“ на Варненския пролетен фестивал.

През февруари 2019 г. немската благотворителна организация Christusträger-Waisendienst, която финансира „Милосърдие за теб“, купува апартамент на партерен етаж в жилищен блок, където да се нанесе центърът. Имотът е на 50 метра от ромската махала на „Владислав Варненчик“.

„Аз лично съм работила като учител в 100% сегрегирано училище четири години, вече 11 години работя в ромската общност на квартал „Владислав Варненчик“. Опитът ми показва, че ако децата не се изведат от своята общност за поне една трета от времето на едно денонощие, то дефицитите се задълбочават и трудно можем да поемем по пътя на промяната“, твърди Силвия Бакалова. И се аргументира: „Ако нашите усилия не са да изведем децата от тяхната така наречена „зона на комфорт“, то ние никога няма да постигнем максимална промяна в позитивна насока за тях… Именно затова като ръководител смятам, че нашият център трябва да бъде извън общността, наблизо, за да се чувстват децата и родителите спокойни и сигурни, но все пак и мотивирани за промяна.“

С новото място започват и проблемите за социалния център

Стремежът на „Милосърдие за всеки“ да изкара ромските деца от сегрегираната среда се сблъсква с нежеланието на представителите на етажната собственост. Към тях се присъединяват и живеещи в два съседни входа. Те настояват, че за да се извършва подобна дейност, трябва да се промени предназначението на имота и той да престане да бъде жилищен. Уловката е, че по силата на Закона за етажната собственост, за да се смени предназначението на един имот, е необходимо съгласието на съседите. Които категорично не са съгласни.

Според Силвия Бакалова причината за това несъгласие е дискриминационното отношение към ромчетата, които посещават центъра. Тя изпрати на „Тоест“ снимка на вратата на входа, която е във видимо лошо състояние, с думите „за да видите, че най-големият проблем в случая надали са ромските деца“ (вж. заглавната снимка на статията).

В документите, с които „Тоест“ се запозна, никъде няма пряко изговорено антиромско отношение. В протокол от Общо събрание на етажната собственост от 13 март 2019 г. обаче е записано следното (оригиналният правопис е редактиран):

„По-голямата част от собствениците от етажната собственост изразиха мнения, че не желаят във вх. 18 да се развива социална дейност, защото същата е обвързана с постоянен достъп в сградата на всякакви външни лица, които ще създават за тях и семействата им безпокойство, по-голямо от обичайното. Също така разкриха, че имат притеснения относно лошото влияние, което биха могли да окажат ползващите въпросната социална услуга върху техните малолетни и непълнолетни деца.“

Живеещите във входа предпоставят, че децата, които посещават центъра, за да учат, да се занимават с изкуство и доброволчество, да ходят на зъболекар, могат да окажат лошо влияние.

„Протоколчикът сам е изписал, че се страхуват от лошото влияние на децата ни над техните. За съжаление, той не се съгласи да протоколира, че не искат заради краста и въшки, които ще дойдат от нашите деца“, добавя Силвия Бакалова. Тя предлага да изгради вход с външна стълба към апартамента, така че децата да не влизат директно във входа. Етажната собственост и с това не е съгласна. В цитирания протокол пише, че предложението за външен вход не се приема „предвид мотивите и притесненията“ за дейността на социалната услуга.

Районният кмет на „Владислав Варненчик“ – Николай Костадинов от ГЕРБ – е регистриран по постоянен адрес в същия вход

Пред „Тоест“ той предложи друга аргументация на казуса със стълбата: „Пътят да се направи тази външна стълба е много дълъг, защото трябва отстъпено право на строеж от страна на Общината, но тя не може да го направи без съгласието на етажната собственост. Ние тъкмо си бяхме направили градинката. Колкото и малка да е, все пак е нашата градинка. Тъкмо си я бяхме направили и тя точно там иска да направи стълба.“

Администрацията на район „Владислав Варненчик“ извършва няколко проверки на социалния център по сигнали на съседи. Проверката от 11 март 2019 г. установява, че в апартамента се извършва ремонт, но без да се допуска силен шум и с прекъсване във времето между 14 и 16 часа. На 13 януари 2020 г. в апартамента са се провеждали занятия с пет деца. Не е представен документ за промяна на предназначението на имота, а удостоверение и лиценз за извършване на социални услуги, които според администрацията са валидни за предишния адрес на центъра.

От протокола от проверката на 24 януари 2020 г. научаваме, че родителите на пет деца между четири и шест годинки ги водят в центъра, в който с тях се работи „в посока интеграция и социализация и превенция от отпадане“. Предписанията са да се обсъди достъпът на външни лица във входа на общо събрание на етажната собственост, като решението от него стане задължително, и да се представи документ за промяна на предназначението на апартамента, който да се води като център за обществена подкрепа.

През март 2019 г. кметът на „Владислав Варненчик“ Николай Костадинов представя становище на главния юрисконсулт на района, което може да се обобщи така: според допълнителните разпоредби на Закона за устройството на територията жилищата са предназначени за жилищни нужди, а ако нещо се ползва за друго, то трябва да се смени предназначението му. Юрисконсултът твърди, че дейността на центъра е обществено обслужваща и поради това предназначението на имота трябва да се промени от жилищно в обществено обслужващо.

Въпреки протестите, проверките и становищата социалният център продължава дейността си до март тази година, когато временно затваря заради пандемията от COVID-19. На 14 май Силвия Бакалова получава писмо от заместник-кмета на Варна Тодор Иванов, че социалният център е в нарушение, защото не е сменено предназначението на имота. И че това е основание да се издаде заповед за забрана на ползването му, като се прекъсне подаването на електричество, вода и отопление към него. Така центърът няма да може да продължи дейността си. „Милосърдие за всеки“ ще си търси правата в съда.

Обществено обслужване ли са социалните услуги

Кои са обществените услуги? Такива са например администрацията, учебните заведения и детските градини, болниците, медицинските, културните и религиозните центрове и т.н. В разговора си с „Тоест“ районният кмет Николай Костадинов два пъти употреби „детска градина“ по адрес на социалния център.

Изразът „обществено обслужване“ се употребява най-вече когато става дума за определен тип имот, сграда или строеж. Социалните услуги от своя страна не са обвързани с изисквания за тип сграда или имот. Според Закона за социалните услуги, чието влизане в сила в края на миналата година беше отложено до първи юни, те могат да се извършват в домашна или специализирана среда, както и да бъдат мобилни. Могат да се предоставят и в училища, детски градини или ясли, от което следва, че една детска градина не е социална услуга.

В отговор от юли 2019 г. на запитване на Силвия Бакалова от Агенцията за социално подпомагане (АСП) твърдят: „Социалната услуга ЦОП [център за обществена подкрепа] е услуга в общността и може да се предоставя в част от жилищна сграда (апартамент, офис), без да е необходима промяна на статута на обекта в сградата като обект с обществено предназначение.“

Отново в отговор на Бакалова от Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) подчертават, че по смисъла на Закона за социалните услуги те не са обслужващи дейности.

Има социални услуги впрочем, които масово се осъществяват в жилищни сгради – кризисни центрове за пострадали от насилие или трафик например. Ако за тях се иска съгласието на етажната собственост, това би компрометирало защитеността на социалната услуга.

Поне четири общински имота в район „Владислав Варненчик“ са със статут на жилища, но са предоставени за безвъзмездно ползване на три неправителствени организации и на общинската Дирекция „Социални дейности“, става ясно от писмо от Дирекция „Общинска собственост, икономика и стопански дейности“ на Община Варна от юни миналата година. Следователно практиката невинаги е да се променя предназначението на имота, когато в него се извършва социална дейност.

За проблемите със социалния център Силвия Бакалова обвинява районния кмет Николай Костадинов, а той – нея

Всеки от тях казва, че другият се държи агресивно. Тя смята, че той е повлиял на съседите да се настроят срещу центъра. Костадинов отрича да е оказвал влияние или да е използвал поста си:

„Когато видях, че става дума за нещо агресивно, арогантно, и знаех, че със сигурност по някакъв начин ще рефлектира върху поста, който заемам, просто на последните събрания дори не съм присъствал. Освен това мерките, които тя казва, че ние сме взели, аз като кмет на район не съм взел абсолютно никакво репресивно решение по отношение на тях. Нито някакво наказание. Няколко пъти колегите са ходили, и то защото са получили сигнал от страна на етажната собственост. И реакцията е била такава, каквато при всеки един случай или казус. Не знам дори дали те са знаели, че отиват в нашия вход на проверка. После вече са разбрали. Но в момента, в който са получили сигнала, те реагират всеки път по един и същи начин. Има сигнал – моментално се отива на проверка.“

Районният кмет твърди, че дори когато иска, не е в състояние да повлияе на съседите си: „Когато ставаше въпрос за санирането, вече бях станал кмет. И ми беше изключително трудно тези хора да ги агитирам, че това е нещо хубаво за нас, въпреки кампаниите, които вървяха. А сега? Ситуацията с какво е по-различна? […] Камо ли пък да имам такова влияние върху тях, каквото тя се опитва да изкара. Аз съм, в интерес на истината, най-пасивният от етажната собственост, и то защото в крайна сметка се оказа, че това ще повлияе на това, което работя.“

Според него е грешка на Бакалова, че не е поговорила предварително с обитателите на входа, за да разбере дали има смисъл да купува апартамент за целите, които си е поставила. Тя казва, че се е консултирала с юрист преди покупката и според него няма законово изискване за съгласието на собствениците във входа нито за закупуването на имот, нито за развиването на социална дейност: „Сами разбирате, че съгласието е непостоянна величина, на която не можем да се осланяме, за да мотивираме своя финансиращ орган да инвестира средства. Всяка продажба на имот във входа би могла да разруши съгласието, а така също всеки човек може да смени по всяко време мнението си.“

Съвсем скоро след купуването на апартамента обаче Силвия Бакалова се е срещнала с живеещите във входа и ги е поканила да посетят социалната услуга на стария ѝ адрес, за да научат повече за дейността ѝ. Според нея на тази среща Костадинов е заявил, че когато услугата е била на предишния си адрес, е имало жалби срещу нея.

„Тоест“ не разполага с доказателства кой какво е казал, но редакцията получи официална кореспонденция между двамата. Бакалова подава заявление с искане за информация дали има подадени сигнали за нарушения срещу социалния център по времето, когато той се е помещавал на стария си адрес. Отговорът на кмета е, че не са постъпвали такива сигнали.

Личен конфликт или структурни проблеми?

Измамно лесно би било да се вземе страна в този конфликт, в зависимост дали сме на страната на организациите, работещи за интеграцията на ромите, или на хората, които не искат да се смущава спокойствието във входа им. Зад взаимните обвинения прозират много по-дълбоки проблеми.

Първият проблем е самовъзпроизвеждането на сегрегацията. Очаква се от ромите да се интегрират, но без да се смесват с мнозинството на етническите българи. Не само жителите на този вход гледат с подозрение на ромските деца. Едва 17,7% от етническите българи у нас биха приели да имат роми за съседи. Да си припомним колко родители изтеглят децата си от училища и детски градини, защото в тях има ромчета, колко роми не са назначавани на работа само заради етническия си произход, макар че притежават необходимата квалификация. Присъствието на антиромската партия ВМРО в управляващата коалиция не допринася за преодоляване на тази ситуация.

Не по-малък проблем е и законовият хаос по отношение на социалните услуги. Законът за социалните услуги понастоящем не действа, но в него така или иначе не е уточнено какви социални услуги в какви типове имоти могат да се осъществяват. А правилник за прилагането на закона няма. Този въпрос не е регламентиран и в Закона за социалното подпомагане, който до неотдавна обхващаше и социалните услуги, нито в правилника към него. Според Закона за устройството на територията жилищата са за живеене.

Предоставянето на социални услуги в имоти със статут на жилища е не само разпространена практика, а и според редица институции, освен АСП и ДАЗД, то е напълно законно. През 2019 г. „Милосърдие за теб“ печели финансиране от Фонд „Социална закрила“ на Министерството на труда и социалната политика, за да оборудва новозакупения апартамент, в който се помещава центърът. От ДАЗД извършват и проверка в центъра на новия адрес, а заключението от нея е, че предоставяната услуга е на много високо ниво. В течение на конфликта с етажната собственост „Милосърдие за теб“ получава подкрепящи писма от Регионалното управление на образованието – Варна, от Дирекция „Образование и младежки дейности“ на Варненската община, както и от три училища. Всичко това едва ли би било възможно, ако дейността на социалната услуга беше незаконна.

В същото време една успешна социална услуга може да бъде прекратена, ако по отношение на нея има недоволство. Кампанията срещу законодателството в областта на социалните услуги е предпоставка за допълнителен правен вакуум, защото въпросите, които се отнасят до тази област, не се уреждат законово. Тези проблеми може да се преодолеят, ако има политическа и законодателна воля, каквато понастоящем липсва.

А междувременно дискриминацията и сегрегацията може да се осъществяват напълно законно. Дори без да се говори за роми, а като се използват формални аргументи като предназначението на един имот. И всичко да е точно, както се пее в песента.

Заглавна снимка: © Силвия Бакалова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На Източния фронт нищо ново

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/na-iztochniya-front-nishto-novo/

С края на епидемичната част от настоящата криза (или усещането за край – предстои да видим) три смели прогнози само отпреди месец вече са опровергани. Същественото от това опровергаване е не просто че експертите и анализаторите за пореден път сгрешиха, а че зад тези грешки стои повсеместно неразбиране как вървим към съвършената консолидация на един автократичен и насилнически режим.

Завръщането на държавата

Всичко, което се отваря и става достъпно в последната седмица като вид разхлабване на противоепидемичните мерки, е само това, което е ориентирано към печалба – съвсем недвусмислено и неприкрито, – защото явно икономиката трябва да се задвижи, без значение в какво състояние е обществото. Който се дразни, че в парка не може каквото може в заведението, отказва да види тази простичка зависимост. Но проблемът, който трябва да излезе на фокус, е далеч по-дълбок.

Мнозина – някои с надежда, някои в ужас – доскоро провиждаха как настоящата глобална криза очертава края на неолиберализма. Понятието „неолиберализъм“, за разлика от по-голямата част от света, у нас е табу вероятно защото нищо не описва доминиращия режим в България по-добре: заместване на всички държавни и обществени институции с пазарни механизми, съответно – измерване на абсолютно всичко според пазарната му стойност и потенциала му за увеличаване на печалбата. На ниво държавна политика, както е съвсем ясно най-малко от последната глобална финансова криза насам, това значи държавата активно да съдейства за подчиняването на всеки обществен сектор на пазарния принцип, като в хода на това социализира загубите от тези трансформации и приватизира печалбите.

Подобни системи имат и незаобиколима склонност към създаването на олигархия и сливане на държавна и корпоративна власт, защото по този начин се гарантират по-високи печалби. В този смисъл дали мерките за подкрепа на бизнеса в настоящата ситуация са били адекватни – зависи кого питаме: Домусчиев или местния хлебопроизводител например. Ясният отговор доказва и характера на режима на управление. А същият въпрос в социалната сфера е напълно излишен. Неслучайно вицепремиерът Томислав Дончев каза, че „темата не е дали да се оказва подкрепа за бизнеса, а как“, докато подобни изречения в социалното поле не бяха чути. За сметка на това разбрахме категорично за „маргиналите“ и че „не може за всички“.

Рядко се подчертава, че „не може за всички“ по същество значи „трябва за някои“.

За да затвърди, че неолиберализмът у нас не само не е в упадък, а е в период на вероятно безпрецедентно втвърдяване, Дончев посочи и морално-психическата му страна (без която той не би бил идеология) – че благоденствието ни е зависимо от моловете и консумацията. В изказването си Дончев е ясен, че моловете са не просто бизнес, а институция и затова могат да битуват с детските градини в едно изречение, посветено на обществените нужди. Ако някой има съмнения дали съществува такова животно като неолиберализъм и ако да, дали то вирее у нас, е добре да свери речниците тъкмо спрямо това изказване.

Така че държавата се завърна, да, както Иван Кръстев например настоя, но основно за да помогне още повече и специално на бизнеса – при това съвсем открито. В България поне със сигурност. И този път бяхме по̀ католици от папата, а докато се дивихме на социалните мерки в бастионите на богатия Запад, у нас лабораторията за тестване на практическите граници на неолибералната доктрина си работеше и продължава да работи на пълни обороти – и демонстрира отлични резултати. ДДС беше смъкнат, но експлицитно заради определен бизнес сектор, докато далеч по-спешни, включително данъчни социални мерки, бяха за пореден път унизително пренебрегнати въпреки обяснимото недоволство.

Добре е да се помни, че тенденцията в последните години е държавната хазна да се пълни все повече от косвени данъци и от данъка върху доходите и все по-малко – от печалбите на бизнеса. Въпросът действително е първо морален и идеологически, тоест какво общество искаме, и после има директно следствие върху икономиката – още повече вземане от бедните мнозинства, още по-малко от богатите малцинства, вследствие на което разширяване на ножицата на неравенствата в и без това първата по този показател страна в Европа и още по-малко приходи в бюджета, които да отидат за съответните критично важни сектори.

Независимо дали си даваме сметка, или не, тъкмо през данъчната справедливост се вижда какво общество правим – стои въпросът дали го искаме.

Кризата се яви перфектният мотив за още една несанкционирана стъпка, която доскоро се избягваше. Борисов правилно каза, че решението за ДДС е „политически риск“, но това касае цялото управление на ГЕРБ, и сигурно затова наскоро настоя, че трябва да сме благодарни как сме случили тъкмо на тях като управляващи. Дали рискът си е струвал, ще покаже или преизбирането на ГЕРБ, или някоя наистина катастрофална социална експлозия – към днешна дата и двете възможности изглеждат еднакво вероятни, но се изключват взаимно. Бедата е, че и двете могат да се случат в отсъствието на каквито и да е било нови идеи, но за това – по-надолу.

Завръщането на експертността

Някои сметнаха, че поради характера на тази криза, тоест пандемия, пряко застрашаваща живота на всеки от нас, доверието в експертността и професионализма се завръща, защото хората усещат колко зависими са от тях. И да, доверието в експертите се завърна, но само за да се срине повече и от преди. Дали поради непредвидимостта на стихията, дали поради неадекватна политика, или поради двете, шансът експертността да значи нещо беше бързо проигран.

Ако преди – поради всички добри причини за това – недоверието беше запазено изключително за анализаторите на обществените и политически събития (социолози, политолози и икономисти) и за тези, занимаващи се с технологията на добрата държава, сега вече то се разрасна незаличимо и спрямо тези, занимаващи се с „твърда наука“, особено в сферата на медицината и биологията. Развръзката е тъкмо обратна на прогнозата и това е закономерно.

У нас специален принос има двубоят „Мангъров–Мутафчийски“, който с помощта на съответните им клакьори от всякакъв тип стана отличният пример как доверието в държавата е неотделимо от доверието в експертността. Двата лагера са по същество лагер на тези, които искат, и лагер на тези, които не искат да се осланят на официалната власт, независимо от критичността на ситуацията. След като страстите в това дерби поутихнаха, закономерно беше на ринга да излязат по-широките и аморфни субекти на генерално вярващите в науката и рационалността срещу вярващите в конспирациите. Този вече обществен сблъсък е в момента на дневен ред, при това не само в България, но и в САЩ, Великобритания, Германия, Гърция, Румъния, тъкмо като свидетелство как експертността – но като знание и вяра в ценността му – е окончателно убита.

Защото действително не може да вярваш в рационалността, без да вярваш в държавата –

държавата не непременно като студена потисническа машина, а като организирано общество, което си излъчва институции, включително такива, които да се грижат за знанието – академията, изкуствата, журналистиката. Обратно, когато тези институции са системно смазвани с недофинансиране, хищническа конкуренция, оплитане в олигархични зависимости и непрестанна сензационност, тъкмо насред криза съвършената ирационалност и омраза към знанието няма как да не избият с все сила. Експертите са просто видимите пионки на тези процеси, движени действително само от това дали някой им вярва, или не.

Залогът е неописуемо висок. Пример: публичното доверие към медицинската експертност няма да възникне просто така, докато медицинските специалисти биват третирани по този начин от държавата дори в сегашния кризисен период – с унизително ниско заплащане и скандални условия на труд. Всичко това кореспондира съвършено с онези, които викат срещу ваксините пред парламента.

Нещо повече – обществената роля на експерта не е, както често се представя, да води. Неговата роля е да съветва при изпълнението на едно или друго действие и да предлага възможни действия. Отличителна черта в политическото поведение на управляващите вече дълго време е арогантното настояване, че винаги има само един ход на действие и той просто зависи от това дали те ще го предприемат. Това не е среда, в която експертността и каквото и да е доверие може да се появи, а напротив – белег е за консолидация на един автократичен режим.

Завръщането на солидарността

Според мнозина (сред които и аз самият до неотдавна) началната обществена реакция към кризата вещаеше и началото на едно по-солидарно общество. Сякаш за момент хората започнаха да се държат като граждани, които са способни да поемат нещата в свои ръце и не са напълно слети с решенията на властта – било то от подкрепяща, критична или безразлична позиция. Небивалата вълна на спонтанна самоорганизация в помощ на всякакви нуждаещи се и уязвими хора и общности беше действително обнадеждаваща в подобна посока.

Но бедата със солидарността, както с всяка друга подобна овехтяла ценност, на която почива демокрацията, е, че или важи винаги и за всички, особено когато трябва да бъдат подкрепени в трудни ситуации, или е просто празни приказки. И съответно – или се практикува като предизвикателство към всяка противостояща сила, била тя и самата държава, или е просто планински бриз. Подобно на знанието, ако не идва от известна споделеност и централизираност, ако не се вижда като ценност в общото ѝ практикуване, тя неизменно става избирателна в своето значение и приложение. И понеже тъкмо това е в крайна сметка случаят, не се наложи от устата на официалната власт – дори и като дума – солидарността да бъде произнесена, камо ли пък някак превърната в действия. Затова и към днешна дата е трудно да се каже

дали сме повече солидарни с ресторантьорите, по-малко солидарни с медицинските специалисти, или просто сме еднакво равнодушни към всички.

Но освен вече едногодишното равнодушие към борбите на медицинските специалисти (и дори на моменти откритата подкрепа за унижението им от страна на властите), безразличието към преживяваното от две други групи хора през изминалите седмици недвусмислено показва, че за завръщане на солидарността и дума не може да става.

През март медиите съобщиха за 200 000 души, завърнали се в България било поради прекратяване на работата, било поради търсене на някаква сигурност или подкрепа за близките им вкъщи. Скоро след това обаче външният министър обяви, че рязко са се увеличили въпросите на много от завърналите се как могат да се върнат обратно на работа в съответните страни. И каква беше реакцията на това, че някой преминава през особено тежка ситуация на опасно пътуване и несигурен труд? Взаимно следене дали завръщащите се са достатъчно дисциплинирани, и репликата „Ако не бяха тези, щяхме да се движим 20–30 на ден – тея ни привнесоха“ от страна на премиера.

Другата група са, разбира се, ромите.

Само преди месец Борисов ги наричаше нашите братя роми“, докато паралелно една вече завършено фашистка политика спрямо тях протича напълно невъзмутимо. Никой не разбра, но и не искаше да разбере има ли сериозни основания за поголовното затваряне специално на ромските квартали из цялата страна. Не стана ясно какви здравни и социални мерки се предприемат, за да може вече веднъж затворените хора да бъдат предпазени вместо оставени на стихията далеч от очите на мнозинството. Не избухна скандал за това, че те биват мерени отдалеч с дронове, а отскоро и пръскани отвисоко със самолет на фона на епична музика – действия, които могат да се свържат само с отглеждането на животни или с концентрационен лагер.

Никой не разбра за полицейското насилие, например във „Факултета“, и всички счетоха, че там хората просто са недисциплинирани и затова се бунтуват, та заслужават още бой. Както никой не разбра, че след Габрово явно вече е напълно възможно полицията да извършва погроми над ромски махали и да бие наред. И накрая, обяснимо, подробното и юридически издържано писмо, в което гражданска инициатива пита Радев, Борисов и Гешев дали управляващите от ВМРО са изобщо съвместими със закона като партия, не получи широка гласност.

Вероятно да се очаква солидарност в едно смазано от несигурност и страх общество е неоснователно. Но сякаш сме преминали и точката на равнодушието към ближния и единствената солидарност е тази със силния. Сякаш достатъчно други тенденции не помагат за това, но май и открито все повече хора предпочитат издигането на авторитарната държава, дори и произлязла от едно провалено по всички критерии управление. Това е, по същество, белег за пълно сдаване на властта от народа.

На Източния фронт нещо ново?

Както гласи известният цитат от „Капитализъм и свобода“ на Милтън Фридман, един от теоретиците на неолибералната доктрина, „само криза – истинска или въобразена – може да предизвика действителна промяна. Когато тази криза възникне, предприеманите действия зависят от идеите, които са на разположение наоколо“. Тъкмо в настоящата криза изглежда, че идеите на разположение в България са си едни и същи, доста хомогенни, и властта просто ги използва, за да укрепне още повече.

Трябва да се има предвид, че това беше първото извънредно положение, в което България се озовава от Втората световна война насам. Същото важи и за много страни в Европа, така че метафорите за настоящата криза като за „война“ (срещу „невидим враг“) са разбираеми. Политически в голяма част от света войната е една и съща и тя по същество е за укрепването чрез видоизменяне на неолибералната в отчетливо авторитарна власт. В този смисъл, противно на дълбоко провинциалния комплекс на българската публичност, има значение какво се случва в тази част на Европа, пък било то и като знак за съществените тенденции другаде.

Идеологическата обработка на хората е съвсем видима. Много пъти беше обръщано внимание, че ръководителят на Националния оперативен щаб се явява с униформа, но това е съществено не единствено самò по себе си, но и защото не беше в лекарска престилка. Лекарят полага грижи, военният командва.

Кабинетът не управлява кризата в името на населението, а управлява населението в името на кризата,

защото е наясно, че след серията си от драматични провали само така може да извлече трайна и значима печалба – за себе си като властници и за околните си олигарси. Оттук и заместването на извънредното положение с извънредна обстановка, в пълен разрез с конституционните и международните норми. Това е начин за удължаване на кризисното управление, който, макар и да не се съгласува с иначе чудесното справяне по собствените думи на правителството, ще позволи, както каза Борисов, „да не се стресират хората“ – да се чете „да свикват“.

Защото тъкмо където не се допускат разнообразни гласове и опозицията от всякакъв тип е съвършено умъртвена, където доминиращата идеология и механизми на властта не срещат никаква критична реакция и съпротива от гражданите – тъкмо там „ще трябва да се научим да живеем с вируса“ означава „ще се научите да живеете под нашето управление“. Едно участие на ГЕРБ в правителството и след идните избори, което засега изглежда съвсем вероятно, ще го докаже окончателно.

Анализаторите ще продължават да грешат, докато отказват да назовават нещата с истинските им имена и се опитват да привличат призраци от миналото. Показателно е, че гледаме и четем все по-ограничен набор от лица от все по-ограничени и монополизирани медии.

Ако има нещо ново, то е, че дори една истинска глобална криза не може да донесе нищо ново в България.

Защото паралелно с изоставянето на всякаква демократична претенция, нашата държава, нагазила чрез ГЕРБ с двата крака в неолибералното блато,  няма накъде другаде да върви, освен към увековечаване на своя режим. Крайно време е да видим колко опасно е това, и да се противопоставим активно – със слушане и даване на глас на безгласните, с насърчаване на идеите и на разнообразието, и на всяка сила, която може да раздвижи обществения живот и да създаде предпоставки за промяна.

В отсъствието на идеи и на пълноценна гражданска опозиция не е случайно, че единственото раздвижване идва от фашизоидни групировки с конспиративна програма като „Възраждане“, които се отличават от управляващите единствено по мащаба си и по това, че крещят: „Ние сме народът“ (което ГЕРБ нямат интерес да правят). Протестиращите на жълтите павета тези дни не са просто шепа хора с екстравагантни идеи, а обществото, което ще бъдем утре, ако не направим нищо.

Заглавна снимка: © Станислав Додов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Борисов черпи. Дайте по едно

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/borisov-cherpi-dayte-po-edno/

Излегнати под евтини чадъри, българите хващат тен на „Какао Бийч“, смучат не-чак-толкова-скъпи коктейли – и всеки с българска книга в ръката. Едва ли премиерът Бойко Борисов си е представял точно тази картинка, когато обяви намаление от 20% на 9% ДДС и за ресторантьорите. Казвам „и“, защото сега хотелиерите са единствените с диференцирана ставка по ДДС от 9%. За да парира поне част от неизбежните упреци, Борисов – хайде, от него да мине – обяви и 9% ДДС за книгоиздаването. Духовна храна, каза. Така де, дето кебапчето и салатата, там и книгата.

Политическа безотговорност

Че решението е „политическо“ (по израза на Борисов), не беше трудно и сами да се досетим, ако вземем предвид размерите на неговата безотговорност. Намаление на ставка по ДДС – данъка, който осигурява над 40% от приходите в бюджета, не бива да се взема ad hoc, ако се съобразим с кризата от пандемията от COVID-19 и нейния удар върху икономиката. Според Борисов, който цитира „колегите от ГЕРБ“, от този ход бюджетът ще е на минус 150 млн. лв.

Първо, от кой бюджет ще е този минус – от настоящия или от този за 2021 г.?

Макар първоначално да се твърдеше, че промените на ДДС ще действат от 1 януари 2021 г., внесеният в петък законопроект предвижда да влязат в сила още от 1 юли т.г., със срок до края на 2021 г. Управляващите не изчакаха есента, когато им е времето на данъчните закони. Практиката е през септември правителството да обсъжда макрорамката на бюджета за догодина и промените в данъчното законодателство. А след внасянето на проекта в парламента – в края на октомври, с всичко това да се заемат и законодателите.

Там му е мястото и на „политическото решение“ на Бойко Борисов, когато летният сезон ще е минал, ефектът от действието на схемата „60/40“, удължена до края на юни, ще е отшумял, безработицата вероятно ще е в своя пик, размерът на използваните външни заеми ще е известен, спадът на потреблението и свиването на износа – също. Като цяло, наесен шоковете от кризата и икономическите последици в средносрочен план ще са далеч по-ясни и предвидими, в т.ч. и спадът на ДДС – за да се планират прецизно приходите и разходите на държавата за 2021 г., в които се включва и съществен разход като финансирането за терапията на болните от COVID-19 за догодина.

Към момента лечението на болните с коронавирус – независимо дали са плащали, или не здравните осигуровки – се поема от Националната здравноосигурителна каса (НЗОК). За около месец и половина за тази цел са изхарчени над 700 000 лв., съобщи нейният управител д-р Петко Салчев. Много или малко са те? Бюджетът на НЗОК за 2020 г. е близо 4,775 млрд. лв., така че става въпрос за приблизително 15% от разходите, направени за няма и два месеца (същевременно хоспитализираните стигнаха едва 389 на 10 май).

В опит да компенсира, Касата оряза първоначално с 25%, а вече и с 30% лимитите на болниците, но тази временна мярка едва ли може да стане практика. Частните болници приемат пациенти с COVID-19 само в краен случай – когато са запълнени местата в държавните и общинските здравни заведения. А председателят на Българския лекарски съюз д-р Иван Маджаров, който e и управител на една от големите частни болници – „Пълмед“, във всяка своя публична изява обяснява как НЗОК е само за здравноосигурените и лечението на болните с коронавирус не трябва да е за сметка на нейния бюджет.

Ще бъде ли в състояние държавата да гарантира, че догодина ще има – освен средства за обичайните хоспитализации, за лекарства и лични лекари, за които плаща НЗОК – и допълнителни милиарди, предназначени за лечение на COVID-19?

Бюджетът за 2019 г. беше актуализиран и вече е с дефицит от почти 3%, но бяха изразени опасения, че това едва ли ще е последната му актуализация. Тогава бе обявено, че се предвижда да бъдат събрани с около 2,5 млрд. лв. по-малко приходи от данъци и осигуровки. Този спад може да се окаже още по-голям в края на годината. Това означава, че ще са силно ограничени възможностите на бюджета да дотира НОИ и НЗОК както всяка година, за да се осигурят необходимите средства за пенсии и за здравеопазване.

Второ, което следва от първото

Всяко предложение за намаляване на ДДС дори с един процентен пункт би следвало да е придружено от разчети и бюджетен анализ, както и от прогноза за икономическата ситуация в глобален план. (За година на пандемия това означава и хипотеза за очакван край на рецесията.) Независимо дали се прави от управляващите, или от опозицията, такъв анализ следва да е разумният и отговорен подход. Според прогнозата на Европейската комисия българската икономика тази година ще се свие със 7,2%, а според Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) спадът ще е с 5%. Министерството на финансите показва завиден оптимизъм с мартенската си прогноза за едва 3% спад и 6,2% безработица през 2020-та, но със сигурност ще я коригира.

И в тези условия Борисов предлага намаление на ДДС за заведенията, които заедно с хотелиерския бизнес са сред най-сивите сектори. Забавно е, че Борисов и Валери Симеонов от партньорите „Обединени патриоти“ твърдят, че секторът ще се изсветли след този подарък и в него ще се плащат осигуровки и по-високи заплати. Към момента освен тези политически побратими не се е намерил икономически експерт, който да потвърди, че това ще стане – или че намалението ще е стимул за потреблението и намаляването на крайните цени.

Трето, измамите с ДДС

и административният капацитет. След февруарската мисия на екип на Международния валутен фонд в България, от финансовата институция препоръчаха по-добра събираемост на ДДС. Независимо от хвалебствията на министъра на финансите Владислав Горанов и цялото Бойко-Борисово воинство, проблемите остават, в т.ч. и с веригите за ДДС. В миналогодишния си доклад Европейската комисия обяви, че разликата между очакваните приходи и реално събраните от ДДС в България е 625 млн. евро за 2017 г., или близо 1,22 млрд. лв. Този резултат поставя страната малко над средното ниво на несъбран ДДС в Европейския съюз, с 11,8% от общо дължимия данък.

Осъществи ли се обаче „черпнята“ на Борисов, измамите ще се увеличат, а наличният административен капацитет едва ли ще успее да противодейства. Освен това диференцираните ставки са по-трудни за администриране. Представете си ситуация, при която един ресторантьор купува хранителни продукти с 20% ДДС, а ги пуска с 9% – какво възстановяване на ДДС ще настане… Но юристи смятат, че по-ниската ставка може да има и изсветляващ ефект върху сектора, както се е получило в други европейски страни. Те обаче обръщат внимание, че в тези държави действат и по-ниски ставки за храните. „Посещението на ресторант не е от първа необходимост. Когато в държава, в която 30% от населението е бедно, и тези хора купуват основни храни с 20% ДДС, да намалиш ставката за едно луксозно потребление, си е щедър подарък“, отбелязва известен столичен адвокат, пожелал да остане неназован. Според него е важно да се проследи дали една част от настоящите хранителни магазини, които предлагат и сандвичи и др. ястия, няма да се пререгистрират като заведения заради по-ниската ставка.

Кръчмарската държава

Ресторантите и заведенията са част от сектора на услугите, който е най-лошо пострадал от кризата. Според ЕБВР техният дял в българския БВП е 25%, а делът на туризма – 10%. Заедно с това обаче кръчмите и туризмът имат лоша слава от времената на Прехода като „мутренска икономика“ и както казахме – на един от най-сивите сектори.

През годините нито една власт (в т.ч. и трите кабинета на Борисов) не се потруди да извади скритите обороти в тези сектори, да накара работодателите да плащат по-нормални заплати на заетите, нито пък да провери произхода на парите, бетонирали Черноморието. Част от тези пари са от корупция, наркотици, „горещи пари“ от бившите съветски републики – и с тях бяха изградени хотели и заведения. Те определят облика на Черноморието: предимно за масов туризъм и алкохолни турове, въпреки усилията на отделни хотели и вериги да установят добри практики. Не само министърката на туризма Николина Ангелкова, но и предшествениците ѝ не успяха да изградят и наложат туристически бранд на България.

Качеството на храната в заведенията няма как да се повиши от намалената ставка по ДДС – то зависи основно от готвачите в кухнята и качеството на продуктите.

„Борисов искаше да успокои ресторантьорите, които готвеха протест“, коментира по БНР бившият депутат от Реформаторския блок Мартин Димитров. Очаквано заваляха критики и искания и от други браншове. Бойко Борисов спомена нещо за печелене на избори, когато обясняваше, че има несъгласни с него – като финансовия министър. И какво – да не би Асоциацията на заведенията в България и Българската хотелиерска и ресторантьорска организация да са обещали да връщат ДДС на ГЕРБ?

Заглавна снимка: Christine Jou

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ДДС и новите страхове на началника

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dds-i-novite-strahove-na-nachalnika/

България е парламентарна република, но всичко в нея се върти около премиера и зависи от неговата воля, променливи настроения и решения. Той е „началник“ (термин от соца, който очевидно му допада) на министрите, на депутатите от ГЕРБ и на цялата си партия. Но всъщност се изживява като началник на всички ни. А над себе си признава само още един началник – този, когото щом спомене, поглежда нагоре и се прекръства.

Преди няколко дни Борисов обяви с типичния си безапелационен маниер, че ще намали ДДС ставката от 20 на 9% за ресторантьорския бизнес, тъй като заедно с хотелиерския са най-пострадали от двумесечното извънредно положение. Това стана след проведени от него срещи с представители на двата бранша, на които адвокатства малкият коалиционен партньор в кабинета в лицето на Валери Симеонов. А мярката бе обявена като

антикризисна, но политически рискова.

Малко по-късно премиерът заяви, че ще настоява книгите и свързаните с духовната храна дейности също да бъдат с 9% ДДС. „Отдавна го обмисляме това, сега имаме възможност да го направим с един законопроект. Така ще опаковаме храната на хората. И едното е храна, и другото – духовна“, обясни образно в привичната си стилистика Бойко Борисов.

Демек купуваме си една торба книги и отиваме да ги прочетем на спокойствие в някой луксозен хотел край морето. Денем четем – я изтегнати на плажа под сянката на чадъра, я в прохладата на стаята си, а вечер се развличаме в някой от многобройните барове. Хубаво де, ама това е за баровците, макар че те не си падат много по четенето. Не е за простолюдието, което господин премиерът презира, въпреки че понякога слиза от джипа си за някоя и друга снимка и лакърдия.

Решението си Борисов обяви въпреки несъгласието на Владислав Горанов, който през февруари обяви публично, че докато той е финансов министър, ДДС-то няма да се намалява. Против 9-процентната ставка се обявиха и Менда Стоянова – председателка на парламентарната Комисия по бюджет и финанси, и вицепремиерът Томислав Дончев, който припомни, че в програмата на правителството е записано, че данъци няма да се променят нито нагоре, нито надолу. И не виждал причина за подобни промени. Премиерът видимо не се трогна от опонентите си, припомни им кой е началникът и какъв е техният възможен избор.

„Аз имам да споделям с партията. Тя се явява на избори“,

ясно посочи мотивите си Борисов, който неведнъж уверява публиката, че след този мандат ще се занимава само с партията си. Но тя, според плановете му, трябва да продължи да управлява, а за това ще трябва да спечели парламентарните избори догодина. И какъв по-хубав предизборен ход от това да даде рамо на един бизнес, който после ще му се отблагодари щедро. Само че всеки би трябвало да е забелязал клопката: по-ниската ставка на ДДС за ресторантьорския бранш се въвежда временно (до края на следващата година) и с условието, че ако постъпленията в бюджета намалеят, антикризисната мярка ще бъде отменена. И какво от това, нали изборите ще са минали, а подкрепата – вече получена?!

Премиерът е толкова циничен в намеренията си и толкова самоуверен, че дори не прави опити да ги прикрие. Затова неговият бивш финансов министър Симеон Дянков реагира на решението му с коментар, че намаляването на ДДС върху услугите в заведенията няма да подпомогне туризма, а парите ще отидат при богатите собственици на големи туристически заведения. Николай Василев, бивш вицепремиер и министър в две правителства на България, също не очаква резултат от тази мярка и силно се съмнява в ефекта ѝ върху събираемостта на данъците в ситуация на пандемия, когато няма туризъм. „Намаляването на ДДС за заведенията ще доведе до големи злоупотреби, особено при вноса на стоки“, прогнозира икономистът.

И без да разбира от данъчно законодателство, човек може да се досети, че нито цените в ресторанти, барове и кафенета ще паднат, нито качеството на услугите ще се подобри, нито секторът ще изсветлее, както се кълнат неговите представители. А дори и да повишат заплащането на персонала в бранша, работодателите едва ли ще започнат да осигуряват наетите от тях лица върху реалните им заплати. От това ще продължават да губят и работниците, и държавата.

По различен начин ще се отрази намаляването на ДДС върху производството и продажбата на книги.

Новата ставка няма да доведе до намаляване на цените на книгите, които и без това не са високи, въпреки все още битуващото убеждение у някои българи, че е нормално една книга да е по-евтина от килограм сирене например. Но намаляването на ДДС ще осигури по-добро качество на книжния пазар във всяко отношение – превод, редактиране, корекция, оформление, печат и т.н.

За разлика от България, намаляването на ДДС върху книгите е въведено отдавна в държавите членки на ЕС. В повечето от тях върху хартиените книги този косвен данък варира между нула и седем процента. Например в Испания и Италия той е 4%, в Румъния е 5%, а в Гърция – 6%. Само Дания е пред нас. Там косвеният данък е 25%, но се връща в издателския сектор под формата на субсидии за авторите. А за вестници и списания, които излизат повече от веднъж месечно, данъкът е нула процента.

Стандартната ставка на ДДС в страните от ЕС варира от 17% в Люксембург до 27% в Унгария, диференцираните ставки са между  5 и 18%, а силно намалените – от 2,1 до 4,8%.

Намалени данъчни ставки на ДДС има и за различни сектори.

Например във Великобритания ДДС върху електричеството е 5%, а за лекарствата с рецепта, обществения транспорт, книгите, вестниците и детските дрехи има нулева ставка. В Германия ДДС за хранителните продукти е 7 на сто; в Унгария данъкът върху храните, лекарствата, книгите и интернет е 5%; в Гърция с 6% са обложени храните, лекарствата, книгите и билетите за театър; и Румъния намали през миналата година ставката за храни, лекарства и протези на 9%, а за книги и учебници – на 5%.

В България досега няма диференцирани ставки за ДДС, с изключение на тази за туризма. А бюджетът ни се пълни от косвени данъци – ДДС и акцизи, което, разбира се, натоварва най-бедните. През 2019 г. данъчните приходи в бюджета са нараснали с 9,4% до 35,3 млрд. лв., като почти една трета от тях – 11 млрд. лв. – са от ДДС. В същото време чрез ДДС измами, реализирани по различни схеми – основно чрез укриване на данъчни задължения и „източване“ на ДДС с фиктивни сделки – са ощетили през годините държавния бюджет с милиарди левове.

Ощетена е не само българската хазна. Според проучване на ЕК през 2017 г. държавите от ЕС не са събрали 137 млрд. евро приходи от ДДС. Затова премиерът на Полша Матеуш Моравецки призова в интервю пред испанския „Ел Мундо“ ЕС веднъж завинаги да започне наистина да се бори срещу мафията от измамници с ДДС, срещу данъчните убежища и укриването на данъци.

Борисов, който често обича да облъчва от телевизора публиката с реплики от рода на „дал съм ви“, „построил съм ви“, „направил съм ви“, не само че нищо не ни е дал, но с данъчната политика на своето управление продължава да натоварва бедните за сметка на богатите.

Така в държавата с най-ниските заплати и пенсии в ЕС, вкл. и на Балканите, населението плаща едни от най-високите цени за храни и лекарства,

а хората умират, защото нямат пари да платят скъпо струващо лечение в чужбина и се надяват на дарения, докато държавата цинично им е обърнала гръб. И както се оказа, на практика държавният бюджет дори печели от здравеопазването, вместо да го дотира. И докато в хазната ни годишно постъпват около 400 млн. лв. от ДДС върху медикаментите, в някои страни от клуба на богатите в ЕС безплатни лекарства получават както децата до 18-годишна възраст, така и хората над шейсет.

Лявата опозиция в парламента през последните две години четири пъти предлага намаляване на ставките на ДДС върху лекарствата и храните в рамките на годишните бюджети и актуализациите им, но всички нейни предложения бяха отхвърляни от мнозинството. Подобни идеи имаше и от страна на ДПС, а депутатът Делян Пеевски влизаше в Народното събрание единствено в случаите, когато трябваше да обяви една или друга своя законодателна инициатива.

Без да е хунта, както нарича управлението на ГЕРБ и Борисов един от неговите критици от средите на олигарсите, то е лишено от всякаква социална чувствителност и емпатия и се подхранва от корумпирана хранителна среда. А изборът на Йордан Цонев за председател на парламентарната комисия за контрол на изразходваните средства за справяне с епидемията от COVID-19 само потвърждава опасенията на европейската главна прокурорка Лаура Кьовеши, че с обещаните големи суми от европейските фондове в помощ на засегнатите държави ще бъде злоупотребено.

В условията на пандемия социолозите измерват покачване на доверието към Борисов и твърдят, че неговото управление все още остава безалтернативно. Но експерти и представители на извънпарламентарната десница говорят за пълна безидейност в справянето с кризата, а Борисов, по думите на Христо Иванов, се държи като сватбар слухар. Само че дори и не си представя новия свят, в който навлизаме. А задаващата се икономическа криза в глобален мащаб ще промени безусловно света, в т.ч. и политически. Борисов явно все още не осмисля това, но го усеща с кожата си. И се страхува, и то как само.

Заглавна снимка: Arno Mikkor

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За изоставените строежи, новите болници и пропуснатите шансове

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/za-izostavenite-stroezhi-i-propusnatite-shansove/

През април, когато заради извънредното положение парковете още бяха затворени, а заведенията прашасваха, се случиха две събития, които нямаха нищо общо с вируса. На 26 април тълпи от хора (повечето с маски) се събраха да гледат взривяването на недостроената сграда на ИПК „Родина“ на софийското „Цариградско шосе“. Двайсет дни по-рано, на 6 април, в пъти по-малко хора се събраха пред Министерския съвет, за да протестират срещу решението на Министерството на здравеопазването да използва изоставения строеж в двора на Александровската болница за нова Национална детска болница.

Два строежа, две съдби

И двете здания – събореното и изоставеното – са резултат от финалните строителни усилия на късния социализъм, когато светът е в рецесия, цената на петрола пада, а външният дълг на България расте. Днес градовете ни са пълни с недовършените строежи на 80-те – бъдещ младежки дом тук, дом на техниката там, учебни корпуси, културни домове, изчислителни центрове… През 90-те този размах беше обречен, а и светът се промени. И така, вече над 30 години голяма част от бетонните скелети на соца си стоят, нито довършени, нито разрушени – от обраслите в шубраци останки на нов стол в софийския Студентски град до недовършения център на Шумен със стърчащата кула на новата поща и огромните многоетажни структури и тунели на оптимистично планирания гигантски обществен център.

Точно такива на пръв поглед са и двата строежа в София от началото на този текст – изградени с много бетон, твърде скъпи за завършване, твърде големи, за да „паднат“.

И двата са проектирани в края на 70-те години на миналия век. ИПК „Родина“ – след конкурс някъде през 1979–1980 г., спечелен от колектив на „Софпроект“, с цел да се изгради нов полиграфически комбинат, който да събира всички редакции на вестник „Работническо дело“ плюс издателството на БКП „Партиздат“. Строежът при Александровската болница – през 1978 г. (с промени през 88-ма), за Научен институт по педиатрия. Строителството обаче върви по различно време. Печатницата на полиграфическия комплекс (ниското тяло) е завършена и започва да функционира през 1986 г., докато по това време грубият строеж на бъдещата детска болница е замразен и е завършен през смутната 1991 г., когато икономиката на страната е парализирана след мораториума върху плащанията по външния дълг и България е в банкрут.

 

 

Днес приликите между двата недовършени комплекса са още по-малко. Първият беше приватизиран през 2013 г., а недостроената му част бе разрушена тази година заради „нефункционални характеристики и конструктивни проблеми“. Вторият е държавна собственост и беше определен с правителствено решение от 7 май т.г. като обект с национално значение, за да се съкратят процедурите и да се изпълни навреме обществената поръчка за превръщането му в първата в България Национална детска болница.

Нова детска болница

Историята накратко

България е единствената страна в ЕС без своя Национална детска болница, която да събере всички необходими звена под един покрив, вместо да разкарва болните деца между отдалечени здравни заведения в застрашаващи живота им обстоятелства.

През ноември 2018 г. правителството решава да преструктурира Правителствената болница и да я превърне в детска. Месец по-късно отменя това решение и постановява да се довърши строежът в двора на Александровската болница. През юли 2019 г. Министерство на здравеопазването обявява обществена поръчка за инженеринг. Камарата на архитектите реагира, че обществената поръчка е незаконна, и обжалва – първо в Комисията за защита на конкуренцията, после във Върховния административен съд. Жалбата е отхвърлена. Инициативният комитет „ЗА истинска детска болница“ стартира петиция за прекратяване на обществената поръчка. Организират се протести.

На 2 април 2020 г. министърът на здравеопазването Кирил Ананиев подписва договор на стойност близо 100 млн. лв. за проектиране, строителство и авторски надзор на Национална многопрофилна детска болница чрез довършване на строежа в двора на Александровската болница.

Предстои една година обследване и проектиране.

Казусът „Нова детска болница“ е дълъг и се обяснява трудно. Той беше една от темите на 2019 г. и продължава да е актуален и сега – тема на много статии, подписки, протести и публикации в социалните мрежи. Даже сякаш прегоря – усещането е, че едни майки се снимат с плакати под хаштаг #болницатакоятоискаме от толкова отдавна, че вече свикнахме.

И все пак крайно време е проблемът да бъде обсъден и чисто архитектурно. Вероятно даже вече е късно. Но не е редно проблем, събрал толкова гражданска енергия, просто да отмине в публичното пространство като поредния съмнителен инженеринг за селски стадион или смяна на плочки при уличен ремонт.

Старият строеж в двора на Александровска болница
Грубият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“

Видимите проблеми

Инженерингът

Инженерингът е търг за избор на изпълнител, тоест строител, на база цена и техническо предложение. Подмяната на реален архитектурен конкурс за идеи с търг за строителство е принципно порочна практика, която води до евтини проекти, лошо качество на изпълнение и изобщо подриване на публичното доверие в обществените поръчки. И това е напълно закономерно. Изпълнителят печели един инженеринг с предложение за най-ниска цена, контролира целия процес, включително архитектурното проектиране и авторския надзор – нормално е да не си дава зор със сложни детайли и скъпи материали.

Инженерингът е бърз и ефективен, архитектурните конкурси са бавни и често скандални. Защо да си губим времето с тях?

Заради качеството на публичната среда у нас – това е краткият отговор. Окей е с инженеринг да се правят планови ремонти на тоалетните в някоя общинска администрация. Не е окей с инженеринг да се проектират цели спортни зали, нови детски градини, да не говорим за първата и единствена Национална детска болница у нас.

Сега, ще каже някой, тук не говорим за нова сграда, тук имаме реконструкция на вече съществуващ строеж. И стигаме до втория видим проблем.

Незаконният строеж

Грубият строеж от два 12-етажни и шест 3-етажни корпуса, оказва се, е незаконен според действащия в момента Общ устройствен план на София, който определя височина на застрояване от максимум 20 метра за тази територия. Нещо повече, последният подробен устройствен план от 2011 г. предвижда премахването на този строеж и нова сграда на същото място с височина до 20 метра.

Разбира се, когато има управленска воля, всеки устройствен план може да се промени. Въпросът е дали дори 7-етажна сграда в сянката на 14-етажния „Майчин дом“ е най-подходящата приятелска среда за мащаба на едно дете.

Конструктивното обследване

В заплетени социално-икономически казуси обикновено винаги се опира до сухата експертност, с надеждата тя да ги разреши веднъж и завинаги. Да се събори целият този излят бетон е неразумно – и икономически, и екологично. Но нека видим дали конструкцията е стабилна, и ще решим. Ако да – продължаваме да реконструираме. Ако не – събаряме. Експертите обаче не са вчерашни. Кой ще си сложи главата в торбата, докато обществото ври и кипи.

Последното конструктивно обследване, възложено от Министерството на здравеопазването, е от февруари 2019 г. и публично достъпната част от него представлява 325-страничен документ, пълен с таблици, графики, снимки и чертежи, тоест техническа експертиза с данни, но без становище, което да анализира данните. Не става категорично ясно какво е състоянието на отделните конструктивни елементи след близо 30 години престой на открито, съответно

трудно ще стане ясно и кое ще е по-скъпо – да се усили съществуващата конструкция, за да отговаря на съвременните норми, или тя да се премахне и преизгради.

Междувременно инж. Лазар Голев, автор на стария проект, по който е направен грубият строеж, твърди пред медиите, че конструкцията е стабилна. Сградата е била смятана да бъде още по-висока, височината е намалена през 1988 г., така че тя даже има резерви откъм носеща способност на земетръс.

Разбира се, на всички е ясно, че дори и така, един конструктивен проект от 1988 г. няма как да покрие ред съвременни изисквания и със сигурност ще „изгърми“, ако бъде подложен на обследване дали отговаря на европейската конструктивна система Еврокод, въведена у нас през 2012 г. (Неслучайно връстникът на бъдещата детска болница – строежът на ИПК „Родина“ – беше съборен именно с аргумент „конструктивни проблеми“.) Най-малкото защото

конструктивната височина от 3 метра за етажите и 3,30 метра за публичните пространства е крайно недостатъчна за една съвременна болница.

А конструктивна височина не е като да се променя лесно.

Има и ред други видими проблеми – липса на задание за проектиране; липса на анализ на реалните нужди на детското здравеопазване и концепция за покриването им отвъд бройки легла и изреждане на отделения; липса на конкретни отделения и звена; няма отговор на въпроса как евакуираш 12-етажна сграда и пр. Всички тези проблеми са многократно обсъждани. Но има и още няколко, по-малко очевидни.

Скритите проблеми

Другият мотив, с който беше взривено високото тяло на ИПК „Родина“, беше „нефункционалност“. Каква е била функцията, предвидена от последните частни собственици, публично не е известно. Но е известно, че недовършеният строеж в двора на Александровската болница цели да запази болничната си функция – тоест тук говорим за

адаптиране на функционални схеми от 1978 г. към изискванията за съвременна болнична архитектура от 2020 г.

Задачата никак не е лесна. Наличният строеж е стандартна структура от шест ниски и две високи тела, доста тъмна и компактна, с малки възможности за гъвкавост.

В края на 2019 г. приза за най-добро изследване в категория „Качество на сградите“ на годишните награди на председателя на Кралския институт на британските архитекти (RIBA) спечелиха Керстин Сейлър и българката Росица Пачилова от Лондонския университетски колеж (UCL) с разработката си „Как да осигуряваме качествена грижа чрез дизайн“. Те изследват каква би следвало да е най-добрата функционална схема за нова болнична архитектура, и стигат до извода, че налаганата с години идея за компактни сгради с минимални ходови линии между отделните зони далеч не води до по-добра грижа за пациентите.

Презумпцията е, че когато лекарите и медицинските сестри прекарват по-малко време, обикаляйки по коридори, те ще стоят повече край леглата на пациентите си и като цяло ще работят по-добре. Но се оказва, след анализ на работата в над 30 британски болници, че далеч по-важен е т.нар. „индекс на комуникационните пространства“ (Spaces for Communication Index).

Здравните работници са по-ефективни, когато им се налага да се срещат често и да разговарят едни с други,

да обменят информация, преминавайки през отворени споделени пространства, атриуми и уширения в рамките на сградите. Така в поредицата анализирани схеми на болници се оказва, че най-високо качество на грижите имат болници с неправилна форма, с много вътрешни дворове, с няколко ръкава и големи общи пространства, а не най-ефективно подредените стаи кутийки по протежението на един коридор.

Още един момент. Оказва се, че не е лошо на пръв поглед безкрайно дълги болнични коридори, всъщност свързващи по най-кратък път две точки, да се превърнат в извити меандри, които удължават пътя още повече, но ликвидират психологическия ефект от потискащата болнична еднаквост.

Една друга детска болница

Пример за такъв тип нов болничен дизайн е Държавната детска болница в Ливърпул, завършена през 2015 г. и наречена неслучайно Alder Hey Children’s Health Park.

 

 

Тя не е просто сграда в парк, а сграда, органично свързана с общинския парк, в който е разположена. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка.

Заданието към архитектите имало три основни точки. Направете болница, която дава усещане за добър живот, с дизайн, който повдига духа. Интегрирайте болницата с парка за максимален терапевтичен ефект.

Не правете болница, която да прилича на болница.

Съответно архитектите направили всичко възможно повечето стаи (и за пациенти, и за персонал) да гледат към парка, а градините и терасите, които сградата има на всеки етаж, да са достъпни за всички.

Едно е да гледаш природата през прозореца, казват те, друго е да можеш реално да се докоснеш до нея. 75% от стаите са самостоятелни, но пък в атриума е пълно с интригуващи децата неща – греди като ребра на динозаври, къщи на дърво, пакостливи създания, специално създадени от художничката Луси Касънс за мястото. Тревата на парка продължава и върху покривите на трите „пръста“ на сградата, а Alder Hey е сред най-устойчивите 24-часови болници, строени някога – близо 60% от необходимата ѝ енергия е генерирана на място.

През 2018 г. сградата печели вота на публиката в организираните от Би Би Си награди за „Сграда на десетилетието“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още няколко болници, които не приличат на болници

В момента в швейцарското архитектурно бюро Herzog & de Meuron завършват една от най-големите нови болници в Дания – Nyt Hospital Nordsjælland. Те са успели да съберат 124 000 кв.м и 660 легла в триетажни меандри, които плавно преливат в околната среда и запазват отчетлив човешки мащаб.

Nyt Hospital Nordsjælland © Архитектурно студио Herzog & de Meuron

Друг проект на студиото – за нова детска болница Kinderspital Zürich – също залага на ниска, широкоплощна структура, пробита от множество приветливо озеленени вътрешни дворове. На открита Zoom лекция, организирана от ETH Zurich в четвъртък, арх. Кристине Бинсвангер показа четири от последните проекти на Herzog & de Meuron за нови болници. Обърнете внимание на схемите – много вътрешни дворове, малко строга ортогоналност, много човешки мащаб.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Пропуснатите шансове

Сега да се върнем в София. Обратно на улица „Здраве“, сред задръстванията, паркиралите коли, тесните тротоари и хаоса от разнотипни сгради, които правят тази улица една от визуално най-непоносимите в града.

През същата 2019 година, докато течаха обжалванията на инженеринга за детската болница, беше проведен открит архитектурен конкурс за нова сграда и ректорат на Медицинския университет в София. Сградата ще се строи в съседния на детската болница имот, на мястото на строеж за студентски стол, изоставен там от години и наскоро разрушен. В момента парцелът представлява всъщност най-голямата празна зелена площ в доста хаотично застроения комплекс на Медицинска академия.

Този конкурс доведе до няколко вътрешногилдийни скандала, но със сигурност не стана медиен хит – като конкурса за софийския площад „Света Неделя“ например. А новата сграда ще бъде сериозна – 7-етажна, с голяма площ и в доста голям имот от близо 13 500 кв.м. Защо, както коментира един архитект в социалните мрежи, този имот не беше присъединен към съседния му, за да се получи достатъчно голям терен за нова детска болница с реална паркова зона, не е ясно. Нито е ясно защо на ректората на Медицинския университет му е нужна такава голяма сграда.

Ограденото в червено е парцелът за новата сграда на Медицинския университет. В непосредствено съседство: горе вдясно е изоставеният строеж, готвен за новата детска болница; до него вляво е 14-етажната сграда на „Майчин дом“. Източник: Заданието на Медицинския университет

Интересно е и друго. Оказва се, че на едно и също място за една година ще се строят две ключови, сериозни като обем обществени сгради: чисто нов университет с 28 000 кв.м разгъната застроена площ (след архитектурен конкурс с 10 участници) и реконструиран стар строеж за (детска) болница с близо 48 000 кв.м площ (след процедура за инженеринг с двама участници). Такова нещо не ни се беше случвало от години.

Спечелилият проект в конкурса за нова сграда на Медицинския университет © Студио „Тилев архитекти“

Че тази болница няма да прилича на Alder Hey, е ясно, въпреки че, иронично, и ливърпулската болница е изградена по ожесточено критикуваната и там британска версия на строителен инженеринг.

По-големият ни проблем тук е, че през последните 30 години нямаме нито една съвременна държавна здравна или образователна сграда, която да служи за пример. Ясно е, че критериите ни са занижени: ако имаме чисти, нови болнични сгради с хигиенични настилки, а не мозайка на петна; със собствени санитарни възли към стаите, а не общи – и това е достатъчно. Но всъщност съвременната архитектура на болниците в България е на изключително лошо ниво (и на университетите също, като стана дума). Погледнете само съответната категория в инвестиционния конкурс „Сграда на годината“.

Дори конструкцията на строежа в двора на Александровска да се окаже годна, дори да не е по-скъпо да се реконструира, вместо да се събори и преизгради, дори да се препроектира – това би ли била добра нова детска болница? Архитектурният отговор е: не.

Новата публична архитектура е шанс, който упорито не използваме при всички изхарчени милиони. А най-тъжното е, че пропиляваме този шанс дори когато става дума за нещо толкова важно. В случая губим възможността за съвременна детска държавна болница с добра архитектура, изградена след конкурс. Губим възможността лекарите да работят в нова сграда, която да им върши реална работа. Губим възможността децата да се лекуват в адекватна среда и да се чувстват добре там.

Губим и възможността най-накрая да се пробваме да направим болница, която не прилича на болница.

Заглавна снимка: Стопкадър от кратък филм за Alder Hey Children’s Health Park Liverpool

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сезонните работници в ЕС: мизерията е голяма и спасение не дебне отникъде

Post Syndicated from Марина Лякова original https://toest.bg/sezonnite-rabotnitsi-v-eu/

Пандемията, причинена от новия коронавирус, сякаш забавя темпо. Все повече магазини и заведения отварят вратите си за посетители, отпадат драстичните ограничения. В тази ситуация – на пръв поглед неочаквано – в немските медии се появи новината, че над 200 души в месокомбинат в Косфелд (Северен Рейн-Вестфалия), 130 души в Бад Брамщет (Шлезвих-Холщайн), 80 души в Биркенфелд (Баден-Вюртемберг) и 11 души в Щраубинг (Бавария) са заразени с коронавирус. Става дума за сезонни работници от Източна Европа, включително и български граждани, настанени в общежития, където заразата се разпространява без особена трудност. Набирането на сезонни работници от десетилетия е широко разпространена практика в западноевропейските държави. В ситуацията на коронавирус тя обаче се превръща в сериозен проблем.

Как започна всичко

Вследствие на пандемията, през март 2020 г. германското правителство временно забрани набирането на сезонни работници. В средата на същия месец обаче земеделски производители в Германия сигнализираха за недостиг на работна ръка и започнаха да упражняват натиск върху управляващите да отменят ограниченията. На свое заседание на 23 март кабинетът взе решение за привличане на сезонни работници въпреки пандемичната ситуация. Решението беше подложено на критика, най-вече в Източна Европа – така например българският премиер Борисов се обяви против изпращането на сезонни работници от България и поради риска от зараза го нарече „нечестно“.

В началото на април самолети на „Юроуингс“, дъщерна фирма на „Луфтханза“, бяха наети от немското правителство, за да превозят десетки хиляди румънци от Клуж до различни градове на Германия. На малкото летище в Клуж се образуваха огромни опашки. На практика не бяха спазени никакви правила за физическо дистанциране на пътниците. Ужасяващи снимки на струпани тълпи бяха разпространени из социалните медии. С тях се постави и въпросът: морално ли е в тази ситуация да се рискуват човешкото здраве и живот, за да се събере реколтата? В социалните мрежи се появиха остри подмятания към „оядените немски бюргери“, които седят на домашната трапеза и чакат „робите“ от Източна Европа да им доставят „луксозни аспержи“.

Тези критики, разбира се, не са напълно коректни – те игнорират факта, че немалко и съвсем недотам „оядени“ германци всеки ден работят като земеделци, касиери, санитари, шофьори на автобуси, куриери и снабдители, поставяйки на не по-малък риск собственото си здраве и живот. Но в същността си въпросът, съдържащ се в тези критики, е важен: каква е отговорността на немското правителство и защо то игнорира моралния аспект на наемането на чуждестранни сезонни работници в ситуация на пандемия?

Голямата картина е доста по-мрачна

В Европа всяка година мигрират милиони сезонни работници. Те са заети в германското и английското селско стопанство, в хотелиерството в Испания, Италия, Гърция и Португалия, в зимните курорти на Австрия и Франция, в бизнеса с цветя в Нидерландия. И в сферата на здравето и социалните грижи е огромна мобилността на хората, които в неформалната икономика работят като детегледачи, болногледачи и санитари. Десетки хиляди са и заетите в мандри, кланици, както и на плантациите за портокали и маслини в Южна Европа.

Набирането на сезонни работници отдавна не е запазена марка само на западноевропейските държави. Липсващите болногледачи и бармани, келнери и камериери в Източна Европа се „заместват“ от идващи от други, още по-бедни държави. Работното място на българската медицинска сестра, която продава труда си в Англия, е предложено на нейна македонска или украинска колежка; българският келнер, който предпочита испанското или гръцкото крайбрежие, за да изкара пари през лятото, е заменен от молдовски. Така с времето възникват „глобални вериги“ от работещи в различни сфери.

Огромният недостатък на тези неформални мрежи, които оплитат големи части от глобуса, е, че само временно гарантират по-висок доход на заетите. По правило те не предполагат сигурност и трайност на работните места. В немалко случаи са част от т.нар. сива икономика – от трудови отношения без договори, осигуровки и права. В същността си те предполагат наличието на все по-бедни „други“, които са готови да работят при все по-лоши условия на труд. Включването в тези мрежи разрешава донякъде актуалните финансови нужди на участващите, но не променя принципа, обуславящ съществуването им – наличието на огромно социално неравенство в глобален мащаб.

В повечето случаи на сезонна заетост става дума за тежък физически труд, който е нископлатен, надхвърлящ с часове фиксираното работно време, а правото на почивни дни или платен отпуск при болест е рядкост. Много често този труд е извън всякаква регулация – на държавни институции, профсъюзи, здравни и хигиенни инспекции. На хартия са налице множество правителствени, синдикални или общински „мерки“, „решения“ и проекти“, които обаче само частично помагат, ако изобщо го правят. Макар метафорично тези практики да могат да се обозначат като „робски“, юридически едва ли може да се очакват последствия. Защото мрачната реалност е, че хората доброволно са се съгласили да се качат на тази въртележка. При това те са изправени пред най-трудния избор – между глада или бедността в родината си и предлаганите им свръхтежки условия на работа. Давайки си сметка, че ако не приемат тези условия, ще го направят следващите на опашката буквално за хляб.

Централният проблем в тази огромна и по значение, и по обхват сезонна мобилност е гигантското социално неравенство. 30 години след падането на Берлинската стена и близо 15 години след приемането на редица източноевропейски държави в ЕС, разликите в доходите в различните краища на Европа продължават да са огромни. Дори висококвалифицирани специалисти – учители, лекари, инженери – продължават да получават с пъти по-ниско заплащане от колегите си в Западна Европа. ИТ секторът в Източна Европа е сякаш изключение, но той обхваща твърде малък дял от трудоспособното население, и то в големите градове. Перспективите в малките населени места са мрачни.

В световен мащаб проблемът е още по-драматичен – според данни на Световната банка 736 милиона души живеят под линията на абсолютна бедност, а 3,4 милиарда – под границата на бедността за съответната държава. 2,2 милиарда нямат чиста питейна вода. Точно това неравенство е причината толкова хора, независимо от квалификация и образование, да загърбят всички рискове за здравето и живота и да търсят препитание извън собствената си държава. И да смятат себе си за щастливци, ако прескочат бюрократичните бариери за контрол на достъпа. За граждани на държави извън ЕС сериозен проблем е и ограничаването на правото да продават труда си в Съюза. Много често тези хора са принудени да работят без валидни документи, поставяйки себе си в още по-голяма зависимост от трафиканти и работодатели. Не са рядкост случаите на отнети паспорти и лична свобода.

Малката картина: германският случай

Да се върнем към конкретната тема – оправдано ли е по време на пандемия не друг, а немското правителство да организира извозване на работници от Източна Европа, за да задоволи „кулинарните капризи“ на избирателите си? Не е ли това форма на тежка арогантност и късогледство за транснационалния проблем? И защо тя е възможна? Част от отговора е в доминацията на националните държави.

Националните правителства са избрани от „своите“ граждани. Те знаят много добре: гласоподавателите са тези, които ще ги съдят. Аграрната министърка на Германия Юлия Кльокнер (ХДС) отлично си дава сметка, че не източноевропейските сезонни работници, а още по-малко възмущението в източноевропейските интернет форуми ще решат редовните парламентарни избори, които се очаква да бъдат през 2021 г. Немските избиратели са тези, които ще дадат гласа си „за“ или „против“ нея. А сред най-значимите привърженици на ХДС са земеделците – традиционно консервативни и подкрепящи партията ѝ. Тя знае добре, че ако има недостиг на хранителни стоки в магазините, това ще се обърне срещу управляващата коалиция. И Кльокнер се решава на стъпка, която е морално недопустима, игнорираща европейската солидарност, но решаваща конкретен национален проблем и обещаваща политически успех.

В много по-голяма степен изненадващо е мълчанието на опозицията в Германия. Водещи политици от зелените и левите приеха сякаш на доверие, че тазгодишното организиране на процесите по транспорта и настаняването на сезонни работници от немската държава, както и изключването на частни посредници от този процес са достатъчна гаранция за спазване на трудовите права и санитарните изисквания. Колко наивна е такава позиция, виждаме месец след пристигането на първите сезонни работници – съобщенията за заразени и за жертви вече са факт.

Наред с политическите сметки обаче има още една, много по-горчива причина привличането на работна ръка от чужбина в ситуация на пандемия да не предизвиква морален скандал в немското общество. Тя е в независимото съществуване на миграционните мрежи. „Където има воля, има и път“, гласи една немска поговорка. Дори правителството да не организира привличането на сезонни работници, те ще пристигнат. Както го правят всяка година, организирани от повече или по-малко добросъвестни фирми посредници. Ще прекосят Европа с микробуси или леки автомобили, прекарвайки дни по магистрали и крайпътни отбивки. А ако сухопътните граници са „затворени“, ще използват полетите на (каква ирония) източноевропейската авиокомпания „Уизеър“, която ежедневно обслужва полети до няколко немски летища дори и в настоящата пандемична обстановка.

Истинската трагедия е, че въпреки пандемията десетки хиляди източноевропейци жертват здравето, а може би и живота си доброволно, защото нямат по-добра алтернатива в страните си. Политическото възползване от съществуващите гигантски социални неравенства със сигурност е „злоупотреба със служебно положение“. Което обаче няма от кого да бъде наказано.

Големите губещи

На пръв поглед губещи няма – източноевропейските сезонни работници ще приберат реколтата и ще получат срещу труда си заплащане, с което ще изкарат следващата зима. Ако оцелеят физически преди това. Европейските магазини за хранителни стоки ще са пълни. Управляващата коалиция в Германия ще спечели желаното одобрение и добри изходни позиции за идващите догодина национални избори. А дали можем да разчитаме на самоограниченията на съвестните и социално критични европейски потребители, които доброволно отказват да консумират аспержи, ягоди или месо в знак на солидарност с условията на труд на източноевропейските работници? Едва ли.

Големият губещ обаче е идеята за „обединена Европа“ – за една Европа, която третира гражданите си по достоен начин, която е загрижена за здравето и живота на всеки, независимо от националността. Живеещи в бедност и безпътица у дома, немалко източноевропейци виждат в Европа надежда за равно третиране и за по-добри възможности. Макар при актуалното състояние на Съюза създаването на обща европейска социална и здравна система да звучи утопично, тази надежда все пак можеше да получи реални измерения – ако ЕС беше успял да наложи общовалидни стандарти за сезонната трудова миграция. Защото разбираемата локална загриженост за снабдяването със стоки и прибирането на реколтата не бива да е за сметка на непоносими трудови, здравни и хигиенни условия, още повече в условията на пандемия.

В тази криза обаче ЕС се оказа статист – не заради безхаберие, а заради липсата на правомощия и далновидност. Така националните егоизми победиха. Една истинска морална мизерия, която тежи много повече от физическата.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на 5 News

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пандемия и приоритети. Мерките в Германия и у нас

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pandemiya-i-prioriteti/

Има критични ситуации, които са като лакмус за спецификите на едно общество. В тях ясно личи какво е отношението на властта към гражданите ѝ, както и на гражданите към нея. Проявяват се и механизмите, по които се вземат важни решения. Пандемията от COVID-19 позволява да се изявят в концентриран вид онези особености на социалните отношения, които обикновено не забелязваме, защото са част от всекидневието ни. За да придобием още по-ясна представа за ситуацията, в която се намираме, добре е да я сравним с друга.

Как се вземат решенията за мерките против коронавируса и тяхното либерализиране в Германия

В Германия се дава думата на експертите. Институтът „Роберт Кох“ отговаря за огласяването на официалната информация, свързана с коронавируса, но това не означава, че има последната дума. Със свои позиции излиза и немската академия „Леополдина“, а специалисти като Кристиан Дростен, вирусолог от университетската болница „Шарите“ в Берлин, са редовни гости в телевизионните предавания.

Освен експертността на вирусолози и епидемиолози, в Германия се цени и професионалното мнение на социолози, психолози, икономисти, педагози, социални работници и специалисти във всевъзможни области. Защото ограниченията засягат множество измерения на човешкия живот. Правилното от гледна точка на един епидемиолог може да е пагубно според психолога, а според социолога – нереалистично. Вземат се предвид мненията и на представители на различни засегнати страни.

Така, след множество дискусии и обглеждане на ситуацията от различни страни, немската държава излиза с позиции кое е за предпочитане в една или друга ситуация. В повечето случаи тези позиции имат статута на препоръки. И тъй като Германия е федерална държава, те се дискутират с ресорни представители на местните правителства. В крайна сметка всяка федерална провинция решава кои са най-подходящите мерки за нея.

Специфики на немската комуникация за коронавируса

За предстоящите промени се съобщава достатъчно време предварително, за да могат хората да свикнат с идеята за тях. Подробно се обясняват основанията за тези промени, възможните гледни точки и защо се избира едно, а не друго. Очертават се и различни времеви хоризонти в зависимост от различните сценарии за развитието на пандемията. И при цялата несигурност на бъдещето германците имат известна яснота, че ако се случи А, с голяма вероятност ще последва Б.

Как немските телевизии отразяват пандемията? Разбира се, по новините и коментарните предавания се дава думата на експертите и политиците. Също така се търсят гледните точки на представители на всевъзможни социални групи, дори на маргинализираните. Неведнъж например в предаването след централните новини на ARD, посветено на коронакризата, се поставя въпросът за това как се справят проститутките по време на пандемията. Думата се дава и на самите тях.

Вземането на решения в България

У нас най-сетне мерките против коронавируса започват да се отхлабват. Дали това е повод за радост, или за притеснение? Хората трудно могат да разберат това, защото властта не разговаря с тях. Вместо това им се кара и издава заповеди. Често пъти тези заповеди се обявяват без предупреждение какво се очаква да последва, взети са набързо и впоследствие претърпяват редица корекции – чрез нови заповеди. Има дни, в които Министерството на здравеопазването издава по няколко заповеди на ден.

А някои от тези заповеди противоречат на елементарната логика, което води до недоверие в смисъла на противоепидемичните мерки изобщо.

Защо повечето магазини (освен в моловете) и фризьорските салони останаха отворени, а излизането на разходка беше забранено? За сравнение – в Германия фризьорските салони заработиха тази седмица, а преди това бяха отворени нехранителните магазини, които са по-малки от 800 квадратни метра. И в най-рестриктивния период държавата препоръчваше разходки на открито при определени ограничения.

Защо мерките се смекчават, след като броят на заразените продължава да расте? Страната ни е една от петте европейски държави, в които епидемията не намалява. Тепърва започваме да ставаме свидетели на масови инфекции в болници и старчески домове. Ако Националният оперативен щаб нарича всяко увеличение на инфектираните „пик“, от това не следва, че истинският пик на заразата е достигнат.

Защо може четирима души да се срещнат в ресторант, но не и да се разходят заедно, ако не са семейство с деца под 12 години? Защо човек да не може да седне сам на пейка в парка, но с приятели в заведение може? Аргументът е, че пейките не се дезинфекцират. Не се дезинфекцират обаче и парапети на стълбища, дръжки на врати, парите в брой и множество други неща, които човек докосва извън дома си. Освен това посетителите в ресторанта по необходимост са без маски и така става лесно да се заразят, ако седят на една маса, независимо че другата маса е на метър и половина. В парка впрочем дистанцията е два метра и половина, въпреки че там хората само се разминават.

Защо може да се посещава басейн? Защото за това е настоял генерал Мутафчийски. А защо е настоял? Не ни се полага отговор на този въпрос. Може да е имал сериозни основания, а може просто да обича да плува… Аналогични въпроси може да се зададат за разрешаването на шофьорските курсове, идеята за ваучери за туризма и т.н. За отворените църкви по Великден смислен отговор така и нямаше.

В тези наглед хаотични решения има една постоянстваща логика:

бизнесът и определени интереси са по-важни за властта от човека.

И то не всеки бизнес, а предимно едрият, влиятелният (чиито представители ще са и основните бенефициери на схемата за подпомагане, известна като 60/40). Критериите за компенсации на „дребните“ губещи са преобладаващо неизпълними. Човекът е важен, доколкото цел на мерките е да не се зарази (ако нещо не се окаже по-важно от това, като например лоялността към Църквата). Напълно се пренебрегва обаче психичното му здраве, както и потребности, важни и за телесното – като да излезеш на чист въздух. С него се общува чрез забрани, глоби и мъмрене от екрана, а не с аргументи.

Разпространено е мнението, че на българите не бива да им се говори с аргументи, а трябва да се действа с твърда ръка, защото те от друго не разбират. Този аргумент не е много по-различен от защитаването на пердашенето на деца. Според американския социолог Питър Бъргър, ако към един човек се обръщат по определен начин, той става точно такъв. В степента, в която с хората се говори с аргументи и проблемите им се вземат под внимание, се увеличава шансът те да реагират с разбиране и съпричастност. Да гледат на ограниченията не като на забрани, които трябва да се премахнат, а като на лична отговорност.

Това обаче значи да възпитаваш граждани, но гражданите са по необходимост критични. А критичното гражданство е нещо, което никоя власт не допуска доброволно. То само̀ се преборва да се отнасят към него с уважение.

Заглавна снимка: „Моля, спазвайте дистанция“ – надпис на сградата на Центъра за изкуство и творчество в Дортмунд. Фотограф: onnola / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европа, кризата и новият нов световен ред 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evropa-krizata-i-noviyat-svetoven-red/

„Китай смята Европа за отпуснатото шкембе на Запада“, заяви френски експерт пред Politico в края на април. Въпросът за китайското влияние на Стария континент дойде на дневен ред поради две причини: кризата с коронавируса и последвалия дипломатически скандал, че европейски доклад за дезинформацията е редактиран под натиск от Китай.

Проучването върху „дезинформационните наративи“ около пандемията е публикувано със сериозни редакции в секциитe за координираните усилия на Китай да наложи своя версия за пандемията. Вместо това във финалната си версия докладът изважда на преден план Русия. В центъра на скандала е Жозеп Борел – испански политик, заместник-председател на Европейската комисия и върховен представител по външните работи на Европейския съюз в Комисията на Урсула фон дер Лайен. В имейл той нарежда връщането на доклада, което води до коментари от страна на европейски политици, че „топдипломатите на ЕС си налагат автоцензура, за да се харесат на Китайската комунистическа партия“.

Болен континент в болен свят

Европа си имаше достатъчно проблеми и преди коронавируса. Макар последните европейски избори да донесоха известна надежда, Комисията на Фон дер Лайен извади на показ най-тежките недостатъци на Съюза: неговия елитарен и бюрократичен характер, както и последствията върху усещането на избирателите за близостта им до Европа.

Изборите мобилизираха млади гласоподаватели, сред чиито основни причини да гласуват бе убеждението, че изборният процес ще доведе до качествени промени в политическия пейзаж. Вместо това те станаха свидетели на донякъде пирова победа, която доведе до компромис в лидерството: ново име без кой знае какъв опит в европейските структури. Име, което бе избрано след открити и недотам открити машинации, хазартна игра на национални интереси и по-скоро с негласната уговорка статуквото да бъде запазено, а промяната – ако въобще дойде – да е бавна.

След неимоверните усилия всички да са доволни стана ясно, че всъщност никой не е, тъй като изборът бе на косъм от отхвърляне. Междувременно бивши колеги на Фон дер Лайен в германските държавни структури изразиха задоволство пред медиите, че тя напуска националната власт.

Комисията „Фон дер Лайен“ не е в основата на гореизброените проблеми, а е по-скоро тяхно следствие. Тя няма как да има свобода на действието, при положение че държавите членки, включително ядрото на ЕС – Германия и Франция, трудно постигат консенсус по ключови въпроси, от които зависи бъдещето на блока, тъй като са все по-оплетени в националните интереси на принципа „всеки сам за себе си“. Европейската идея се е превърнала по-скоро в обща касичка, отколкото в проект с перспектива и глобална визия. И докато Урсула фон дер Лайен има не едно и две положителни качества, остава под въпрос дали държавите членки ще дадат на Комисията възможността да работи конструктивно, или ще продължават да губят ценно време в безкрайни преговори с неясни резултати.

През 2017 г., няколко месеца след встъпването на Доналд Тръмп в длъжност, Си Дзинпин заяви началото на нова ера, в която Китай се обръща към света. Ходът е тълкуван като заявка за влизане в ролята, играна доскоро от САЩ на международната сцена. Като най-голям търговски партньор на Китай, Европа е неделима част от тази стратегия. ЕС внася най-много от Китай, на свой ред втори по големина пазар за европейски стоки, а дневните транзакции възлизат на над 1 млрд. евро дневно по данни на Европейската комисия. В допълнение китайската инициатива „17 +1“ се надпреварва с Брюксел за влияние в Централна и Източна Европа, което играе ролята на мотиватор за присъединяването на Западните Балкани. От 2016 г. насам към този контекст се прибавя и откритата враждебност между САЩ и Китай, както и отказът на американското правителство да уважава стари дипломатически съюзи.

Коронавирусът като ускорител на кризи

Здравната криза тепърва ще разкрива разломите в политиката на национално, регионално и световно ниво. Добрата новина е, че Урсула фон дер Лайен не съветва европейците да пият или да си инжектират белина; лошата е, че коронавирусът се очертава като екстремно повторение на кризата отпреди десет години, която е в основата (и също изигра ролята на ускорител) на много от настоящите проблеми на Европа – от популизма до ерозията на европейските ценности.

Сред ключовите теми е формата на финансовата помощ за най-засегнатите страни, чийто ярък представител е Италия. Дебатът, който ще занимава европейците дълго време след като решението е взето, е дали помощта трябва да бъде във формата на заеми, които рискуват да утежнят положението в дългосрочен план, натоварвайки получателите с допълнителен дълг; или по-скоро да се помага чрез грантове. Отвъд очевидните икономически и политически проблеми, този въпрос ще постави на изпитание европейската солидарност и разделенията Север–Юг и Изток–Запад. Запознатите с гръцката криза – най-мащабната акция за спасяване на банкрутирала държава в историята – вероятно имат неприятно дежавю. Малцина помнят, че появата на „Алтернатива за Германия“ е свързана с икономически мерки в контекста на гръцката криза и в началото черпеше политическа енергия от недоволството на голяма част от германците по този въпрос.

Корупцията и върховенството на закона остават на дневен ред в този контекст. Как ще бъдат изразходвани средствата на Съюза и с каква ефективност, ако продължават да потъват в джобовете на политиците, станали представителни лица на източноевропейската псевдодемокрация? Същевременно наблюдаваме уронване на демократичните устои и на Запад, както и липса на воля за сериозни реформи в системи, неподготвени за предизвикателствата на утрешния ден. Всеобщото недоверие към демократичните структури отдавна не е запазена марка на бившите съветски сателити; именно това отхвърляне на демократичните механизми Китай цели да експлоатира, предлагайки своята алтернатива – високотехнологична автокрация.

Общественото недоверие към научно утвърдени практики като ваксинацията например се дължи не само на дезинформация, но и на хронично недоверие в институциите. Потенциалната злоупотреба с финансова помощ от страна на европейските политици на национално, регионално и европейско ниво във времена на безпрецедентна криза, поради която мнозина ще загубят препитание, има потенциала да бъде фатална не само за европейския проект, но и за демократичната идея като цяло.

Разделяй и владей

Ако до този момент антиевропейски популисти, руски тролове или просто групи с различни национални и европейски идеологии експлоатираха тези и други тежки проблеми на ЕС за своя политическа полза, коронавирусът драстично променя картината. От началото на кризата в Европа китайските власти предприеха масирана информационна кампания, чиято цел е да изкара на преден план помощта, предложена от Китай на страни членки на ЕС. Китайските акции са масово отразявани от медиите и организирани с публична церемониалност.

Докато обсипваше китайския флаг с целувки, сръбският президент Александър Вучич нарече европейската солидарност „приказка“; унгарският премиер Виктор Орбан заяви на всеослушание, че няма да иска никаква помощ от ЕС, защото това не било възможно; а италианският външен министър Луиджи Ди Майо използва аргумента за китайската помощ, за да поощри присъединяването на Италия към китайската икономическа инициатива „Един пояс и един път“ – основен лост за влияние на китайската геополитическа стратегия. Евроскептиците с радост подемат наративите, разпространявани от Китай, въпреки огромната солидарност между страните членки и координираната стратегия на Европа. Кампанията на ЕС закъсня и имаше по-скоро реактивен характер, което не спомогна за нейната убедителност.

Импровизационната външна политика на Доналд Тръмп не улеснява ситуацията. Докато американците и китайците си подхвърлят взаимни обвинения за това кой е пуснал болестта на територията на другия, Тръмп довършва каквото е останало от европейско-американските двустранни отношения: от налагането на забрана за пътувания (без консултация с европейските си партньори) и обвинения към ЕС за заразата, през дипломатически конфликти за маски, та чак до опасенията, че човешкото здраве ще бъде обект на пазарна конкуренция поради действията на американския президент. Разривът на Запад, разбира се, е посрещан с усмивка на Изток.

Трудният избор

Ако приемем, че човек се учи от историята, то настоящето дава на Европа огромен шанс. Европейската интеграция е реактивен процес в рамките на Студената война; отчасти този неин характер постави на изпитание съществуването ѝ във времена на просперитет, когато старите уроци бързо се забравят.

Смъртта на Сталин през 1953 г. и краят на войната в Корея дават самочувствие на французите да отхвърлят проекта за обща европейска отбрана поради страх за суверенитета на страната, което изстрелва Европа в орбитата на САЩ за десетилетия напред. Само три години по-късно кървавото нахлуване на съветските войски в Унгария и поредица дипломатически кризи водят до драстична промяна в политиката и до подписването на Римските договори, полагащи основите на единна Европа.

Огромният финансов стимул, който ще бъде инжектиран в идните месеци, може да постави основите на устойчива икономика, да заяви ясна позиция срещу данъчните убежища и да даде тласък на една Европа, която е център на иновациите, отстояването на човешките права и така прословутото „единство в многообразието“. Създаването и заздравяването на дипломатически връзки извън традиционната траектория също е възможно – примерът е Африка. Европа има потенциала да запълни моралния вакуум, оставен от САЩ още от края на миналия век; вакуум, в който Китай – със своите концентрационни лагери и репресии над инакомислещите – просто не може да се впише.

Това е възможна реалност, далеч от „приказката“; защото всъщност е обратното – приказки и миражи продават онези, които отричат сложността на битието. Ако Европа успее да се справи със собствените си вътрешни проблеми, тя може да избегне повторно разкъсване между Изтока и Запада. Нужна е визия, политическа смелост и не на последно място – външен стимул, който да припомни на държавите членки защо европейската солидарност е по-добрият вариант.

Геополитическите игри няма да приключат скоро. И е по-добре европейците да са господари на собствената си съдба. Защото алтернативата е обезпокоителна, независимо в коя посока на света гледаме.

Заглавна илюстрация: © Лина Кривошиева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Африка в социална дистанция

Post Syndicated from Огнян Цветков original https://toest.bg/afrika-v-sotsialna-distantsiya/

Би било по-скоро проява на лош вкус да използвам популярното сравнение, че докато у нас си мием ръцете по две минути, за да се предпазим от коронавируса, стотици африканци нямат постоянен достъп до вода. Макар и да е вярно. И все пак това противопоставяне напомня за пореден път, че винаги може да е по-зле. А по-зле винаги е в Африка.

Африканският въпрос се появява спорадично, сякаш за да ни успокои. Или пък да създаде усещане за несправедливост – както когато гореше катедралата „Нотр Дам“ в Париж, а след бързо събраните дарения за нейното възстановяване ни се напомни, че някъде в Африка деца умират от глад.

Темата за Африка често е обобщаваща, тъй като там има от всичко – и насилие, и висока смъртност, и епидемии, и бедност, и глад… Континентът се е превърнал в метафора за другата страна на монетата. Ето защо този текст не претендира за нищо повече освен за информационната си стойност – да напомни, че такова място продължава да съществува, нищо че във време, когато сме далеч по-притеснени за собствените си кризи, все по-рядко се сещаме за него. А пандемията от COVID-19 е само поредният сериозен проблем, с който обитателите му трябва да се справят.

Подценена ли е пандемията в Африка

Докато все още се смяташе, че коронавирусът не се разпространява в топлите страни, никой не се притесни за това какво би се случило в Африка, ако COVID-19 застигне слабите здравни системи на континента. Тази хипотеза обаче издържа твърде кратко – първият случай на заразата в Африка беше регистриран в Египет на 14 февруари, а впоследствие учени заявиха, че теорията за ограниченото разпространение на новия коронавирус в условия на топъл и влажен климат е по-скоро проява на оптимизъм. Веднага след това Световната здравна организация (СЗО) и нейните партньори призоваха за предприемане на незабавни мерки на континента.

Към днешна дата статистиката на СЗО определя Африка като най-слабо засегнатия район в света, с около 40 пъти по-малко регистрирани случаи в сравнение с Европа например. Хипотезата, че там вирусът по някаква причина се разпространява по-бавно, изглежда наивна. Заради военния конфликт в Либия страната е слабо достъпна и е непривлекателна туристическа дестинация. Въпреки това там вече са регистрирани три смъртни случая от COVID-19. Липсата на обществен транспорт в някои от развиващите се страни също не е солидно обяснение – в Чад например, където железопътен транспорт изцяло липсва, а хората се придвижват предимно с помощта на камили и коне, са регистрирани 27 смъртни случая. Става ясно, че на континента преди всичко има сериозен проблем с тестването на гражданите, което води до подценяване на разпространяването на вируса и броя на жертвите.

В началото на май „Ню Йорк Таймс“ публикува данни от интервюта с повече от 20 експерти по инфекциозни заболявания, здравни служители и учени от целия свят, които очертават четири основни фактора за разпространението на вируса в различни условия – демография, култура, околна среда и реакция на правителството.

Средната възраст на населението в Африка е 19,7 години, а хората не са толкова мобилни, колкото гражданите на развитите страни. Освен това много от държавите там имат предишен опит в борбата срещу малария, СПИН, туберкулоза, ебола и морбили. По тази причина Сиера Леоне например реагира много бързо още преди обявяването на пандемията от СЗО на 11 март, като измени протоколи за проследяване на разпространението на ебола, създадени по време на епидемията през 2014 г., от която там загинаха почти 4000 души. Въпреки че в Сиера Леоне има около 200 потвърдени случая на коронавирус, правителството на страната създаде центрове за спешни операции във всеки окръг и нае 14 000 здравни работници, 1500 от които се обучават като проследяващи контактните лица.

Това обаче съвсем не означава, че африканците са облагодетелствани по някакъв начин. Оскъдните медицински ресурси на отслабените здравни системи на континента от години се борят с разпространението на други епидемии и сега появата на коронавируса още повече утежнява справянето с тях. Макар и младо, голяма част от населението на континента е със слаба имунна система вследствие на недохранване и боледувания. И въпреки ограниченото придвижване, на много места в Африка социалното дистанциране е на практика невъзможно в претъпканите затворени селища, особено в страни като Централноафриканската република, където хората живеят в условия на военен конфликт.

В този контекст твърдението, че по-ранните огнища на коронавирус в Азия и Европа са дали време на африканските държави да се подготвят, звучи преувеличено. А опитът в справянето с епидемии като ебола, морбили, малария и др. донякъде им помага организационно, може би е изградил и психическа подготовка, но не бива да забравяме, че в повечето държави хората все още се борят с тези зарази и няма категорично мнение къде в стратегиите за действие са допуснати грешки.

Тестването в Африка

Тестването на колкото може повече граждани е от голямо значение, тъй като помага да разберем докъде се е разпространила заразата. В това отношение Африка е изправена пред няколко сериозни затруднения: недостиг на тестове, мерки за ограничаване на движението, които затрудняват достигането до центровете за изследване, недоверие в здравните системи, недоразвити мрежи на градския транспорт, военни конфликти в някои от страните и не на последно място – страх от заклеймяване в общността, особено в страни като Либерия, където имената на гражданите, заразени с вируса, се обявяват публично в медиите.

Би Би Си цитира данни на африканските центрове за контрол и превенция на заболяванията, според които съществува голяма разлика в броя на тестваните лица в отделните африкански държави. Някои по-малки страни, като Мавриций и Джибути, са постигнали значителен напредък в тестването, но същото не се отнася за техните по-големи съседки, като Етиопия или Мадагаскар. В ЮАР досега са направени повече от 200 000 теста и това е една от най-агресивните стратегии срещу вируса на континента. Въпреки че ЮАР е известна с голямото социално неравенство, тя е най-развитата страна на континента. И все пак направените тестове там са в пъти по-малко от тези в Южна Корея, Италия или Германия.

За да подобрят тестването на континента, Африканският съюз и Африканските центрове за контрол на заболяванията сложиха началото на инициативата „Партньорство за ускоряване на тестването на COVID-19“, която има за цел в следващите няколко седмици да се направят около един милион теста на целия континент.

„Не можем да си позволим да повтаряме грешките си“

Един от основните призиви на СЗО е здравните служби в Африка да не позволят мерките срещу пандемията от COVID-19 да забавят или влошат справянето с други сериозни здравни проблеми. Дори само от изявлението на организацията можем да стигнем до заключението, че тази цел е труднопостижима. В ситуацията на пандемия здравните системи в Африка са подложени на сериозно напрежение, тъй като тяхната основна грижа не е само коронавирусът. Социалната дистанция и ограниченията в придвижването създават затруднения в борбата с настоящи кризи, като заразата от малария например. Прогнозите на СЗО са жертвите на маларията тази година да надхвърлят 700 000 души, като това би било най-високото ниво на смъртност от болестта за последните 20 години. От организацията са категорични: „Не можем да си позволим да повтаряме грешките си.“ Как обаче да стане това?

На сайтовете на ангажираните международни организации пише, че африканските държави продължават кампаниите си за лечение на малария, СПИН, морбили, туберкулоза, ебола и др., като адаптират своите стратегии на работа към настоящата сложна ситуация. Не става ясно обаче как това става така мигновено.

Международната хуманитарна организация „Лекари без граници“ работи в повече от 70 страни, 37 от които се намират в Африка. Това не е случайно: организацията осигурява спешна помощ за хората, засегнати от военни конфликти, епидемии, липсващи здравни грижи, природни бедствия – както в Зимбабве, Малави и Мозамбик, където през март 2019 г. циклонът „Идай“ отне живота на около 1300 души. Но условията на пандемия допълнително усложняват работата на вече пълните и претоварени лагери, където хуманитарните организации се борят за осигуряване на подслон, вода и лекарства за нуждаещите се. На такива места за социална дистанция и добра хигиена трудно може да се говори.

От информацията на сайта на „Лекари без граници“ става ясно, че „адаптирането“ на здравните системи е процес, който не става изведнъж. Координаторът на хуманитарната организация в Либерия обобщава какво се е променило в борбата срещу маларията и недохранването в страната, където само преди няколко години загинаха стотици по време на епидемията от ебола. Ситуацията във всички африкански държави, където организацията има мисия, е подобна – ограничаването на пътуванията спира достъпа на спешни здравни служители като анестезиолози и хирурзи, много болници са затворени поради липса на специалисти, има голям недостиг на лични предпазни средства за медицинския персонал (маски, предпазни костюми, очила и др.).

„Докато адаптираме действията си към пандемията, е важно да помним, че фокусирането единствено върху COVID-19 би посяло семената на други големи здравни кризи“, твърди координаторът на „Лекари без граници“ в Конго. Пандемията вече наруши процеса на ваксиниране срещу морбили в страни като Чад, Етиопия, Нигерия и Южен Судан, където над 21 млн. деца останаха без ваксина. Ето защо е възможно забавянето на кампаниите за ваксиниране и ограниченият достъп до здравни грижи поради мерките за овладяване на COVID-19 да доведат до увеличаване на броя на смъртните случаи от морбили, малария и други сериозни заболявания.

Това прави ситуацията изключително сложна. В най-добрия случай ограниченията на пандемията ще продължат за кратко, а след това националните правителства и здравните организации ще трябва бързо да се справят с последствията, за да избегнат нови хуманитарни кризи. Най-лошият случай би бил, ако Африка се превърне в следващия епицентър на коронавируса, както твърди Питър Сандс, изпълнителен директор на Глобалния фонд за борба със СПИН, туберкулоза и малария. Тогава много от държавите в Африка ще трябва да се справят с повече от една епидемия, а заедно с това – и с политическа нестабилност и икономически кризи. И никакъв предишен опит не би помогнал в това.

Международната реакция

В края на миналия месец стана ясно, че платформата TikTok и благотворителната фондация на Бил и Мелинда Гейтс са дарили общо 20 млн. долара на Световния алианс за ваксини и имунизации (GAVI), за да помогнат в справянето с пандемията от COVID-19 в Африка. А на 1 май „Ройтерс“ съобщи, че Европейската инвестиционна банка ще засили сътрудничеството си със СЗО в борбата срещу вируса по целия свят и по-специално в уязвимите африкански страни. Кои са уязвимите африкански страни – не става ясно. Свикнали сме по презумпция да приемаме това, което се случва в Африка, като единна криза на целия континент. Проблемите в отделните африкански държави обаче често са национални или регионални и не можем да ги приписваме на целия континент.

От 1 май е в сила мораториумът върху дълговете на 76 страни, които са заявили нужда от помощ в ситуацията на пандемия. 40 от тях са на територията на Африка. Решението беше взето в средата на април, по време на видеоконференция на финансовите министри на страните от Г-20, и на практика ще доведе до временно замразяване на изплащането на външните дългове. Във връзка с това решение Jubilee Debt Campaign предупреди, че „спирането на плащанията вместо анулирането им означава, че страните ще продължават да трупат лихви и ще се сблъскат с още по-големи нива на дълга през следващата година“. Ако това се случи, страни като Чад, Централноафриканската република, Камерун и Нигерия ще трябва да се борят – успоредно с епидемиите и военните конфликти – и с тежки финансови кризи.

Заглавна снимка: Matthias Ripp

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Непридружените деца и мълчанието на властта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nepridruzhenite-detsa/

България е една от страните, изразили намерение да приемат непридружени деца от бежанските лагери в Гърция. Такъв ангажимент са поели още Белгия, Германия, Ирландия, Литва, Люксембург, Португалия, Финландия, Франция и Хърватия, както и Швейцария, която не е част от Европейския съюз. Инициативата на десетте държави е в отговор на призив на Европейската комисия (ЕК) от март, когато хиляди бежанци преминаха в Гърция от Турция. В този контекст, съчетан с ужасните битови условия и високия риск от зараза с коронавирус в бежанските лагери, ЕК предложи на европейските страни да участват в схема за презаселване на бежанци, като приемат поне непридружени деца и деца със семейства.

За участието на България в инициативата медиите ни научиха от говорител на ЕК. Седмици по-късно публично говорене по темата от страна на представители на властта така и няма. Нито яснота колко и какви деца възнамеряваме да приемем, дали само непридружени, или със семейства. Затова пък премиерът се похвали: „От миграцията ги спасих българите.“ И изрази увереност, че по същия начин лично ще ни спаси и от коронавируса.

Защо липсата на публична комуникация по темата е притеснителна

В публичния дискурс у нас миграцията се възприема като опасност, а думата „мигранти“ се е превърнала в синоним на „нашественици“. Затова голяма част от хората се чувстват заплашени, когато научат, че ще съжителстват с бежанци или с хора, които търсят убежище. И естествената им реакция е да отхвърлят новодошлите. Още повече че в подобни случаи все се намират пропагандатори националисти, медии и сайтове, които да засилват страха им. В сайтове, които не дават гаранции за истинността на публикуваната в тях информация, се появиха заглавия като „Насред корона-пандемия, Бойко реши да приема „деца-мигpанти“ от Гърция…“

В страната ни вече има печално известни случаи на агресивно отхвърляне на бежанци. Ето някои от тях:

През пролетта на 2014 г. жителите на казанлъшкото село Розово прогониха три бежански семейства – общо 17 души, 6 от които деца. Въпреки че са с легален статут и с договор за наем. Впоследствие сирийските граждани бяха приети от близкото село Крън. Разбира се, не само от човещина, а и срещу наем от 1300 лв. на месец.

На 15 септември същата година – първия учебен ден – учители и местни жители на пернишкото село Калище отказаха да приемат 9 деца от Афганистан в местното училище. Седем от тях бяха първокласници, две – в седми клас. Причините? Децата не знаели български, освен това според протестиращите били заразени с малария, варицела, въшки и глисти – твърдения, които те не се и опитват да докажат. Ден по-късно децата бяха приети в училище в столичния квартал „Враждебна“.

През март 2017 г. католическият свещеник в Белене Паоло Кортези напусна града за няколко месеца, но намери смелост да се върне през октомври същата година. Той стана обект на смъртни заплахи, защото беше приютил семейство сирийски бежанци, а църквата му беше подпалена. Под влияние на местни националисти част от населението на града се вдигна на бунт срещу него.

Спецификата на непридружените деца

също може да провокира страх и отхвърляне, ако липсва публична комуникация по темата.

Германия например планира да приеме между 350 и 500 непридружени деца, като предпочитанията ѝ са те да са по възможност под 14-годишна възраст, болни и момичета. За разлика от България, страната провежда последователна комуникация по темата. Трудният живот в бежанските центрове в Гърция е редовна тема на немските новини, както и отговорността на ЕС като цяло и на Германия в частност за съдбата на най-уязвимите там. Въпреки това, когато пристигнаха първите 47 деца, вестник като „Зюддойче Цайтунг“, който стои в ляволибералната част на политическия спектър, обърна внимание, че само четири измежду тях са момичета.

Колкото и европейците да искат да приемат най-вече малки момиченца, в голямата си част непридружените деца са тъкмо обратното – големи момчета. По данни на Евростат, публикувани неотдавна, през 2019 г. непридружените деца, кандидатстващи за убежище на територията на ЕС (без Великобритания) са 13 460. От тях 11 500, или 85,44%, са момчета. Под 14-годишна възраст са 1500 деца, или малко над 11%. Що се отнася до България, от 525 непридружени деца, регистрирани през миналата година, момчетата са 515 (малко над 98%), а 35, или близо 6,8%, са под 14 години.

Защо непридружените деца са преобладаващо големи момчета?

Първата причина за това е, че ако едно бежанско семейство от страна с патриархална култура (от каквито страни са повечето търсещи убежище) няма възможност да остане заедно, мъжете и поотрасналите момчета са тези, за които се смята, че имат по-голям шанс да оцелеят сами. Освен това за момичетата  има по-висок риск да бъдат изнасилени.

Втората причина е, че има и практики семейства да изпращат малолетните или непълнолетните си синове да печелят пари за семейството в страни с по-висок жизнен стандарт. От една страна, това може да се разглежда като икономическа миграция, но от друга, то е класически случай на трафик на деца с цел трудова експлоатация. Според европейското законодателство тези момчета имат нужда от закрила. И да ходят на училище, ако са в задължителната училищна възраст, вместо да събират пари за зестрата на сестра си например.

Вариантите, в които едно момиче може да се окаже непридружено, са по-редки, между които семейството или близките, с които е бягало, да са загинали, да са го загубили в суматохата, да са насилствено разделени от него.

Какви са възможните сценарии при продължаващо институционално мълчание по темата

Ето няколко хипотези, основани на устойчиви практики на българското правителство, както и на отношението към бежанците в България. Между някои от хипотезите са възможни и комбинации, например описаните в тях сценарии да се осъществят последователно.

„Народът не иска.“ Държавата обявява в последния момент, че ще приеме непридружени деца от гръцките лагери. И гръмва скандал, подбуден от някой гласовит „патриот“. Скандалът впрочем може да гръмне и без държавата да е обявила. Вдига се тук-там протест, телевизиите излъчват репортажи с хора, казващи колко са уплашени от „пришълците“. България се оттегля от схемата за презаселване с аргумента, че гражданите не са съгласни.

Нещо като Розово, Калище или Белене. Децата пристигат в България, но биват отхвърлени от местни общности, на които никой не е обяснил, че те са човешки същества, които имат нужда от закрила. И биват ретравматизирани в страната, поела ангажимент да ги спаси.

Затваряне в център за задържане на чужденци. Децата биват откарани в подобен на затвор център под ръководството на Дирекция „Миграция“ като този в Бусманци. Първоначално – заради карантина, а после – „за тяхно добро“. Остават там толкова дълго, колкото е възможно.

Приемане в център за бежанци под ръководството на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). В центровете на ДАБ децата ще бъдат по-свободни, ще имат възможност да ходят и на училище. Но няма да са в семейна среда и няма да им се обръща особено лично внимание.

Институционализиране в центрове от семеен тип. Непридружените деца се пращат в домове за деца без родители. Както е известно, много от тези „домове“ са наследници на бивши интернати и на практика не са реформирани, персоналът в тях често си е същият от десетилетия, отношението – също.

А как трябва да бъде

Като всички деца, и за непридружените най-добре е да бъдат в семейна среда. Това е възможно да стане в приемни семейства. Потенциалните приемни родители обаче трябва да получат много добра подготовка от специалисти в различни области. Някои от тези деца имат нужда и от психотерапия, защото са преживели война, загуба на близки, рисковано бягство. И тъй като малко хора биха изразили желание да приемат в домовете си например 15-годишно момче от Афганистан, добре би било да има широка обществена кампания. А това няма как да стане, ако по темата се мълчи.

Не е изключено и

непридружените деца вече да са тук, а ние така и да не сме разбрали.

Такива деца у нас впрочем вече има, както става ясно от цитираните данни на Евростат. Само за миналата година те са 525 – по всяка вероятност чувствително повече, отколкото България би приела по силата на ангажимента за презаселване (като имаме предвид, че Германия се ангажира с максимум 500 деца). В публичното пространство за тях не се говори. Нито къде са настанени, нито ходят ли на училище, нито каква част от тях са останали в България. Единственото, което научаваме за кандидатите за убежище в България, е, че са „незаконно задържани на границата“. И ситуацията продължава да е представена с думите на премиера: „От миграцията ги спасих българите.“

Някой може да каже, че ако за бежанците и търсещите убежище у нас не се говори, е по-малка вероятността те да станат обект на ксенофобски кампании и насилие. Ала публичността е единственият начин за разбиране и приемане на другия. Колкото повече виждаме, че у нас живеят такива хора, включително и непридружени деца, и имаме възможност да чуем как те преживяват света, толкова повече ще ги допускаме да бъдат част от нашия живот. Табуто върху темата не е решение.

Заглавна снимка: Eddie Perez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Командир или лидер – какъв го искаме

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/komandir-ili-lider/

Преди кризата с COVID-19 всеки, който опонираше на премиера Бойко Борисов, или беше лъжец, или неправ. Във време на криза тежестта на подобно деяние е почти приравнена с тази на престъпление срещу републиката – защото България е в извънредно положение, защото трябвало „да сме единни в кризата“, защото било „политически пиар“, защото… Нали сме във война. А на война инакомислието е забранено, никой не бива да оспорва нито една дума на генералисимуса.

Впрочем тази метафора с войната и военната лексика изобщо са повсеместно употребявани не само от Борисов. Но в България, където Националният оперативен щаб се оглавява от военен хирург с чин генерал, който всяка сутрин говори от телевизора, облечен в някоя от униформите си, подобно внушение вече е вкоренено в масовото съзнание. А заедно с него и последващите асоциации – не оспорваш заповеди, козируваш и маршируваш, генералът винаги е прав. Строим нов гещалт.

Само че не сме във война, а в пандемия, развиваща се в условията на неотменена парламентарна република – въпреки разпуснатия заради извънредното положение парламент. В днешната ситуация „опитните и адаптивни ръководители са много по-ефективни от твърдите командири“, пише Андрю Хил, бизнес анализатор и редактор във „Файненшъл Таймс“.

Преди пет години в своя лекция пред TED милиардерът филантроп Бил Гейтс заяви, че светът не е готов да се справи с пандемия. В публикация в блога си той също сравнява днешната криза от COVID-19 с война, но в друг аспект – иновациите. През Втората световна война открития като радара, надеждни торпеда и разбиване на кодове са помогнали краят на войната да настъпи по-бързо, а днес трябва да се даде приоритет на откриването на ваксини и лечение, тестване и проследяване на контактните, обяснява Гейтс. Според него ваксина срещу COVID-19 би могла да се открие в рамките на 18 месеца или най-късно след две години. Прогнозата му съвпада с тези на известни учени – откриването, тестването и пускането на ваксина в производство и масова употреба  няма да е по-рано от втората половина на 2021 г.

Така че нека се приготвим за съжителство, не за война с вируса, и за борба „на тихия фронт“. По време на война икономиките се преустройват – и работят, следователно и сега е необходимо да заработят след първоначалното си замиране. (В периода 1941–1943 г., в разгара на Втората световна война, брутният вътрешен продукт на САЩ е нараствал с повече от 17% на година.)

ГЕРБ, трибалистите

В безпрецедентни условия като днешните никой лидер не би могъл да си присвоява правото да е прав по презумпция, отказвайки да се яви в парламента за обсъждане на мерките срещу кризата. Когато БСП поиска миналата седмица свикване на Народното събрание, за да бъде изслушан Борисов за мерките, ГЕРБ решиха да не участват и така провалиха заседанието. Мотивите им – да не правят огнище на зараза и да не се използва парламентарната трибуна за политически пиар. Тази седмица вече бяха съгласни и от втория път парламентът се събра, за да изслуша премиера и лидер на управляващата партия.

ГЕРБ можеха да се съгласят още в началото. Но правилата на политическия бабаитлък в България ги задължават да направят точно това – да откажат, за да стане ясно „кой кара влака“ и че не може току-така да ги свикват, нали са първа политическа сила, на плещите на техния премиер лежат големи отговорности… Изобщо, проявяват типичните за трибализма маниери – чувство на превъзходство и надменност, белези на племенната им култура. Властта продължава да се държи като в предкризисните времена, с маниерите на старшинка, очевидно не осъзнавайки, че нищо вече не е същото.

Но и БСП сгреши – вместо изслушване за мерките, широко разтръбявани от дни, по-добре да бяха поискали програма от правителството. Това би означавало: първо, анализ с първоначална оценка на щетите, които ще понесат структуроопределящи отрасли; второ, как ще се отрази кризата на различните региони в България, съобразно техните особености и произведен БВП – загуби на работни места, ликвидация на бизнеси, дял на трайно неработещи, и мерки, съобразени с тази специфика; трето, какво следва след първия пакет мерки – известно разхлабване на забраните и летен сезон от 1 юли няма да реши проблемите на икономиката; четвърто, как да се реформира българската здравна система, за да е по-адекватна на бъдещи кризи, как да се решава проблемът с дефицита на кадри. Последната точка изисква отделен план и работещ парламент.

Няма нищо по-естествено от това една опозиционна сила да изисква обсъждане на мерките – парламентарната демокрация и нейните правила действат, за да осигурят максимално представителство на гражданите и контрол на изпълнителната власт. „Ако зависеше от Бойко Борисов, парламентът щеше да работи два пъти в годината, като по времето на Тодор Живков“, заяви по този повод в своя декларация „Демократична България“ с призив да бъде възстановена работата на парламента.

Депутати социалисти също напомниха на министър-председателя кой е политическият строй. „В някаква антиутопия сигурно може да се управлява от телевизионния екран, но в парламентарните демокрации властта е в тази зала и който иска да я упражнява, ще се отчита пред народа си тук, от тази трибуна“, коментира и Кристиан Вигенин, зам.-председател на 44-тото НС от „БСП за България“.

Една година до изборите

Всъщност в игнорирането на парламента Борисов е последователен – нещо така нетипично за поведението му. Имало е и периоди, в които не се е явявал при „работодателя“ си близо година (от юли 2017 г. до юни 2018 г.). В общи линии парадигмата е следната: „Аз се скъсвам от работа, докато в парламента лаладжилък пада.“ При това е илюстрирана с движещи се картинки – премиерът зад волана на джипката по пътя, после снимка с багер (по израза на проф. Даниел Вълчев пред bTV), понякога и несресани съждения пред насочени микрофони, отново на фона на път, асфалт, трудови хора. А в парламента – говорещи глави.

Когато е там, премиерът демонстрира признаци на досада така, че да бъдат уловени от камерите. Освен че показва липса на институционална култура, това поведение руши и доверието, и положителните оценки за работата на парламента (за което допринасят и депутатите). Какво доверие и респект може да има обществото към институция, която Борисов дресира като каракачанките си?

След година ни очакват редовни парламентарни избори. Това означава, че опозицията – парламентарна и извънпарламентарна, ще търси по-чести изяви, повече представителност и гласност за позициите си. За разлика от БСП, „Демократична България“ има своите победи в столичния парламент, както и свои районни кметове. Това е добра платформа за опозиционна активност – София е административен и икономически център на България, СОС продължава да работи, а наред с това нямат пряк досег с Борисов. Съветниците на „Демократична България“ вече сезираха прокуратурата за сделка с имот, ощетила Столичната община с над 4 млн. лв. Пак те разкриха и твърде високите възнаграждения на съветници, участвали в бордове на някои общински фирми – по 4000 лв. месечно. Ако продължават с това темпо, „Московска“ 33 може да стане вход към Народното събрание.

Тактиката на ГЕРБ и Борисов е да избягват сблъсъка на терена на политическото. Опорната точка за това е желязна – борим се с невиждана и безпрецедентна криза, не ни занимавайте с глупости. Има ли възможност мерките да са по-добри? И за това си има опорка: който смята, че не са добри, да спечели избори и да управлява. Ситуацията на извънредност – с неработещ парламент, журналисти, навиквани и обиждани от премиера, и най-вече страх от заразата, парализиращ умовете на мнозинството българи, без значение на интелект и социален статус – подхранва илюзията, че е нужен командир. Когато всъщност ни трябва добър лидер.

Заглавна снимка: Премиерът Борисов в Смолян, 3 април 2020 г. Стопкадър от видеорепортаж на eTV

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ББР и умрелите лисици

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bbr-i-umrelite-lisitsi/

Когато цял свят брои заразените, оздравелите и починалите от COVID-19, най-високоплатеният държавен служител в България реши, че няма кой да брои милионите публични средства, които отпуска по разни схеми. Единствената държавна банка отпусна кредит от 75 362 700 лв. на дружество с 2000 лв. приходи за 2018 г. Парите „само счетоводно“ преминали през кредитополучателя, за да стигнат по сметките на две банки, които ще отпишат лоши кредити от балансите си.

Обяснението за счетоводното преминаване е на Стоян Мавродиев, главен изпълнителен директор на Българската банка за развитие (ББР) с месечна заплата от 36 000 лв. Двете банки, които ще изчистят необслужваните проблемни вземания, са Пощенска банка и Общинска банка. След като „Капитал“ разкри сделката, Мавродиев и бордът на ББР бяха де факто уволнени от премиера Бойко Борисов, който заяви, че е „възмутен“.

Защо сделката е скандална

Мавродиев уверява, че сделката със „Свети Георги Груп“ е изрядна и ще донесе на ББР печалба от 30 млн. лв.; че обезпеченията по отпуснатия кредит са 500 млн. лв., от които 150 млн. лв. в недвижимости; че годишната лихва по 10-годишния договор за заем е 3,5%. На пръв поглед – добре.

Дружеството „Свети Георги Груп“ e част от най-голямата колекторска фирма в България „С.Г. Груп“ ООД и е създадено специално за тази сделка. Ако ББР беше обикновена частна банка, едва ли някой би проявил интерес към нея. Работа на Банковия надзор към БНБ е да надзирава стабилността на банковата система, а на самите частни финансови институции – да преценяват степента на риска и дали да кредитират фирма с 2000 лв. годишни приходи и 57 000 лв. активи. Още повече когато представените обезпечения по недвижимости са в полза на двете банки, чиито баланси ще бъдат почистени. Говорейки за обезпеченията, трябва да е ясно, че те са дадени от длъжниците при отпускането на заемите от двете банки. Това означава, че върху тях може да има и други тежести, например запори на данъчните.

Наред с това стои въпросът за действителната стойност на обезпеченията, тъй като е известно, че в България няма достоверни индекси за тях. Това е една от причините, когато Европейската централна банка (ЕЦБ) проучва покритието на кредитите у нас с обезпечения, да намалява стойността им с до 20%.

А ББР не е обикновена банка. Неин принципал е министърът на икономиката, който упражнява правата на държавата в капитала ѝ; нему тя се отчита за годишната си дейност. Средствата в нея са публични, това са пари на данъкоплатците и привлечени средства от международни финансови институции, за които гарант е държавата, тоест отново данъкоплатците. Неслучайно има специален закон за ББР и в него приоритетът за банката е ясно дефиниран – малки и средни предприятия, в т.ч. „рефинансиране на банки, кредитиращи малки и средни предприятия (МСП)“ (чл. 4, ал. 1, т. 6).

Извършената дейност с отпускането на кредита на „Свети Георги Груп“ не е в разрез с Устава на Българската банка за развитие. Причината за това е, че той беше променен през 2015 г., при това радикално, тъй като разреши на ББР да рефинансира фирми с лоши кредити (чл. 8, ал. 2, т. 6) – с одобрението на Надзорния съвет. Опасенията отпреди пет години бяха, че така може да се спасяват бизнеси, близки до властта, или непрозрачно да се изкупуват лоши портфейли на банки. В приетата от правителството Стратегия за ББР за 2017–2020 г. за това не се отваря дума, в нея правителството определя стратегически (но декларативни) цели, на които да е подчинено кредитирането от ББР:

  • Да подпомогне икономическо развитие чрез подкрепа на региони и сектори на икономиката с констатиран пазарен недостиг и потенциал за растеж;
  • Да стимулира икономическата активност на инвеститорите за модернизация на материалната и технологична база и повишаване на конкурентоспособността на икономиката;
  • Да подпомага икономическо развитие чрез финансиране, в т.ч. синдикирано по характер, на мащабни, значими и/или инфраструктурни по характер проекти и инвестиции;
  • Да подкрепя развитието на конкурентоспособни производства и сектори от икономиката с доказан потенциал;
  • Да улесни, съвместно с останалите институции в страната, достъпа до финансиране на иновативни и новосформирани фирми;
  • Да улеснява и подпомага насочването на капиталови потоци към българската икономика.

Според Мавродиев сделката, при която ББР заема над 75 млн. лв. на компания за събиране на вземания, ще помогне на двете банки да кредитират малки и средни предприятия, тъй като ще освободи ресурс. По закон ББР може да предоставя ликвидна подкрепа на банки, кредитиращи МСП, но избира да „подпомага“ Пощенска банка и Общинска банка по схемата чрез колекторското дружество. Спорно е доколко кредитирането на МСП им е приоритет – това може да се прецени само ако се видят кредитните им портфейли и процентът кредити за МСП в тях.

„Със сделката се цели подпомагане на балансите на две търговски банки, така че в условията на криза те да подпомогнат своите клиенти. Осигуряваме ликвидност на двете банки, от една страна, от друга – с дългия срок, който дава нашият кредитополучател от 10 години, му позволяваме да се договори в рамките на 10 години с всичките над 7500 кредитополучатели, които са били клиенти на двете банки“, обясни Мавродиев.

Интересни длъжници и замитане на следи

Защо точно Пощенска банка и Общинска банка? Истината знае Стоян Мавродиев, но едва ли би откровеничил публично. Възможен отговор е, че сред проблемните вземания, които тези банки са продали на колекторската фирма, има вземания на едни точно определени бизнеси и към тях има точно определени апетити. Тези „апетити“ може да включват и ликвидирането им, но също и заличаване на следите от банкови кредитирания. Затова е от значение чии проблемни вземания са откупени.

Законът за извънредното положение не позволява на банките да предприемат действия по обявяване на длъжници в несъстоятелност. Но не пречи да продават вземанията им на колекторски фирми, които да притискат длъжниците – и в крайна сметка да ги доведат до фалит. При рефинансиране лошите кредити щяха да си стоят в балансите на банките, а те са задължени да ги покриват с провизии, което намалява възможността им за кредитиране.

Но ако провизирането на тези лоши кредити е проблем за двете банки, тогава проблемът е по-голям от 75-те милиона и е за БНБ и подуправление „Банков надзор“. Всъщност не става въпрос за проблемни вземания за 75 млн. лв. – на тази стойност кредитите са продадени на колекторската фирма, което означава, че са поне три пъти по-големи. Политиката на Европейския банков орган, към която се придържа и БНБ, е банките да „почистват“ кредитните си портфейли и за целта от 30 юни 2019 г. действат достатъчно рестриктивни и ясни правила, валидни и за трезорите в България.

След сделката с ББР част от лошите кредити на двете банки няма да ги има, но също и следите за тях. Преди повече от година Общинска банка тихомълком бе продадена на прясно основания фонд Novito Opportunities, създаден от лихтенщайнското управляващо дружество CAIAC Fund Management. Сумата за покупката – 46 млн. лв., осигури българската компания за горива „Инса Ойл“ със собственик Георги Самуилов, чиято бизнес кариера тръгва от групировката „Мултигруп“. Блокираща квота в Общинска банка имаха фирмите, свързани с бизнесмена Христо Ковачки. Миналата пролет те внезапно оттеглиха исковете си срещу БНБ, чрез които оспорваха отнетия им контрол. Това няма как да е станало без определени – поне няколко – договорки. Наскоро Стоян Мавродиев обясни, че сделката за 75 млн. е започнала да се подготвя преди 6–7 месеца, тоест няколко месеца след оттеглянето на исковете.

Що се отнася до Пощенска банка, през 2013 г. гръцкият трезор стана част от „Юробанк“, третата най-голяма банка в Гърция. Основните акционери в групата „Юробанк“ са канадски и американски фондове. Миналата година „Юробанк България“ придоби друга гръцка банка – „Пиреос банк“. Някои длъжници на Пощенска банка вероятно са обект на интерес и/или взети на прицел. В същото време обаче и банката майка има проблем с лошите кредити. През ноември м.г. „Ройтерс“ съобщи, че „Юробанк“ се опитва да намали проблемните кредити, които съставляват над ⅓ от общото ѝ кредитиране, чрез продажба на мажоритарен дял от бизнеса си за събиране на вземания.

Но въпреки този значим за финансовата група проблем, съмненията покрай сделката с ББР не намаляват предвид факта, че през март м.г. Пощенска банка продаде портфейл от фирмени кредити на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, българско подразделение на известната международна компания за управление на дългове EOS Group. Става въпрос за дълг на обща стойност над 350 млн. евро. А сега ще си партнира с българската „С.Г. Груп“ за десетократно по-малък дълг…

Прозрачност за ББР

Средствата в ББР започнаха активно да се използват от управляващите и техните обръчи още от времената на тройната коалиция, когато се носеха легенди за твърде скромни обезпечения, срещу които банката е отпускала заеми. ГЕРБ усети възможностите на ББР още в първия си мандат – и се започна. През 2010 г. в продължение на пет месеца ББР изкупуваше дългове на държавата към бизнеса. Тогава „Капитал“ поиска информация от банката, която съобщи за 720 договора за цесии, но списъкът им така и не стана публичен. В началото на 2011-та, година на местни избори, фирмите за чистене около „Титан Интернешънъл Холдинг“, тогава собственик и на ФК ЦСКА, получиха чрез цесия 10–12 млн. лв. от ББР, която изкупи дългове за почистване на общини, сред които София, Видин, Хасково, Кърджали и Смолян.

През 2015 г., вече във втория мандат на Бойко Борисов, ББР изкупуваше вземания на строителни фирми от общини по европроекти („Околна среда“, „Регионално развитие“ и „Транспорт“, както и по програмите на държавен фонд „Земеделие“). В тези схеми особено облагодетелствани се оказаха бизнеси, свързани с Делян Пеевски. През септември м.г. други компании, пак скачени с него, имат около 250 млн. лв. заеми от банката. През ББР мина и над милиард за санирането, като банката изтегли значителни кредити с държавни гаранции за целта.

Особеното място, което ББР заема в инструментариума на властта, налага ръководството да се състои от нейни довереници. Мавродиев, свързал биографията си с ГЕРБ още от първия мандат като един от авторите на икономическата програма, беше „награден“ с поста главен изпълнителен директор, след като приключи мандатът му като шеф на Комисията за финансов надзор – друг инструмент на властта, иначе уж независим регулатор. През управата на ББР минаха Румен Порожанов, Деница Кирова – началник на политическия кабинет на финансовия министър Петър Чобанов в кабинета „Орешарски“, шефът на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол Емил Караниколов, днес принципал на ББР като министър на икономиката… Впрочем от публичните изявления на Караниколов се разбира, че едва ли ще се намери някакво нарушение при кредита. Щом принципалът смята, че няма проблем със заема, значи наистина проблемът е твърде голям.

„Проблемът е, че едрият бизнес отдавна е приоритет на тази банка, създадена да кредитира малкия и среден бизнес“, заяви тази седмица президентът Румен Радев.

Кадровите решения за ББР също са в ръцете на властта, не на БНБ, която издава лиценз за дейността на единствената държавна банка. Сега за мястото на Мавродиев се готви Живко Тодоров, който до 2 април е бил главен финансов директор на „Първа инвестиционна банка“. ПИБ и „Инвестбанк“ бяха българските банки, при които ЕЦБ констатира капиталов недостиг при стрестестовете, извършени предвид заявеното от България намерение за влизане в чакалнята на еврозоната (ERM II). По-скандалното обаче е, че още преди Борисов да се възмути и да нареди ръководството на ББР да си отиде, същото това ръководство е стартирало кадрови промени с вкарването на Тодоров в управата. Сякаш изпълнявайки сценарий.

Според „Капитал“ настоящият изпълнителен директор на Българската агенция за експортно застраховане Панайот Филипов също може да се озове в новата управа на ББР. Неговата трудова биография е свързана с бизнеси и на Пеевски, и на Ковачки.

В опит да оправдае сделката с отпускането на 75-те милиона, Мавродиев заяви още, че ББР е събрала огромен ресурс, „който, ако не бъде раздаден като кредити, ще носи загуби от отрицателните лихви в БНБ“. Ако това наистина е така, защо тогава в ББР бяха налети 700 млн. лв., които ще отидат към банките за портфейлни гаранции и за безлихвени потребителски кредити от по 1500 лв. за хора в неплатен отпуск заради COVID-19?

„Премиерът е подведен (за сделката – б.р.)“, каза Мавродиев. „Не се чувствам подведен“, отговори Бойко Борисов. Както става в почти всички случаи, когато премиерът „уволнява“, порцията остава консумирана, а тези, чиито прегрешения са станали публично достояние, просто напускат държавната работа и се отдават на друг бизнес. Така се случи и с гуверньора на БНБ Иван Искров, който пя в един глас със собственика на КТБ Цветан Василев (макар че и много други пяха).

В ББР няма да се намеси главният прокурор Иван Гешев. Прокуратурата, както ни е добре известно, влиза в банките post mortem. Така че и по този казус се прави на умряла лисица. Други правят същото – и привидно се възмущават. Това е добра преструвка, докато лисиците не почнат да ги дерат живи…

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със Стоян Мавродиев по Дарик Радио

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пустият град: Новата дистопия 2020

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/pustiyat-grad-novata-distopiya-2020/

Цял ден, често до ранните утринни часове, тропотът на нозе отекваше нагоре-надолу по стълбището пред кабинката на Уорд. Вградена в една тясна ниша до завоя на стълбата между четвъртия и петия етаж, шперплатовите ѝ стени се огъваха и скърцаха при всяка стъпка като дъски на гниеща вятърна мелница. Повече от сто души живееха на най-горните три етажа в тази стара къща с мебелирани стаи под наем и понякога Уорд стоеше буден на тясната си койка до два-три часа сутринта, броейки машинално последните наематели, които се прибираха от нощните кинопрожекции на стадиона, отстоящ на половин миля. […]

Уорд поне се радваше на известно уединение. Два месеца по-рано, преди да дойде да живее на стълбището, той делеше една стая със седем души на приземния етаж на една къща на 755-та улица и непрестанната навалица, която си пробиваше път край прозореца му, го бе довела до състояние на изтощение. Улицата беше винаги претъпкана, непрекъснато се чуваше глъчка и тътрещи се нозе. Към 6:30, когато се събуждаше и бързаше да заеме мястото си на опашката пред тоалетната, тълпите вече задръстваха улицата от тротоар до тротоар, а глъчката се подсилваше на всяка половин минута от грохота на надземните влакове, които профучаваха над магазините от другата страна на пътя.

 

Така започва разказът Billenium*, писан през 1961 г. от големия съчинител на архитектурни (и всякакви други) дистопии Джеймс Балард. В недалечното бъдеще населението на Земята е достигнало 20 млрд. души, 95% от които живеят в огромни градски агломерации. Села не съществуват, всеки свободен квадратен метър градска периферия се използва за земеделие, а едновремешните поля и ливади са станали индустриални райони. Градовете са спрели да растат и само се уплътняват. Всички площади са застроени, а големите публични сгради са или съборени, или разделени на множество малки жилищни единици – по 4 кв.м свободна площ на човек. Говори се, че скоро ще я намалят на 3.

Разказът на Балард усилва до максимум страха от бурната следвоенна урбанизация и ужаса от живота в претъпкания град. Един ден, на излизане от кинопрожекция на стадиона например (на стадиона, естествено, кината отдавна са станали жилища), главният герой се озовава в гигантско пешеходно задръстване и остава приклещен в тълпа от 20 000 души за повече от 48 часа.

Новата „градскост“

През последните седмици обаче се оказа, че градовете са далеч по-ужасни празни, отколкото претъпкани – най-вече защото самата идея за „градскост“ изведнъж бе лишена от всякакъв смисъл. Абсурдните гледки на опустели улици и празни площади, на затворени паркове и заградени плажове създадоха друг вид дистопия – коренно различна от страховете на ХХ век.

Градовете са места, където непознатите се срещат, както някога бе отговорил социологът Ричард Сенет на въпроса „Какво е град?“. Срещата с (непознати) хора е вид граждански дълг, а анонимността на метрополиса прави хората безразлични към различното. Stadtluft macht frei, или „Градският въздух те прави свободен“ – по старата немска поговорка, която пази спомена от средновековен закон, че всеки избягал крепостен селянин става свободен, ако е живял поне една година и един ден в град.

Не съм предполагала, че е възможно само за няколко седмици да получим и да тестваме глобално формула за съвсем нов вид град – пустия град, където хора има, но те не бива да се срещат. Той е крахът на „градскостта“ за хората, разбира се – онази идея за кипяща от живот публичност, човешки мащаб и споделени пространства, която нови урбанисти и социално отговорни архитекти прокламират и проектират от десетилетия като основа на всеки успешен съвременен град.









Архитектурният авангард отива на село

А всъщност този текст трябваше да е за една изложба, открита в нюйоркския музей „Гугенхайм“ през февруари 2020 г.

От години холандският архитект Рем Кулхас подгрява света за големия си проект The Countryside. The Future. „През последните 10–15 години имаме обсесия от градовете. Над 90% от интелектуалната архитектурна дейност е фокусирана върху градските въпроси“, започна да повтаря той в своите интервюта.

Кулхас е със статут на легенда в архитектурните среди, „стархитект“ (от star „звезда“ и architect „архитект“), който мрази тази дума; играч, жонглиращ еднакво умело с големи инвеститори, съмнителни политически режими и академични сноби, но със сигурност все още сред най-радикалните живи архитектурни умове. Кулхас винаги е провокирал, правейки точно обратното на „актуалното“ в момента с любопитството на малко дете. Той „откри“ Ню Йорк и Западен Берлин още през 70-те, Лагос, Дубай и Шънджън през 90-те – много преди да стане модерно. Заедно със своето студио ОМА и с неговото изследователско подразделение АМО той се занимава с молове и празни пространства, с китайския мегаполис, утопиите на модернизма и най-вече с градовете – във всичките им форми и проявления, повече от 40 години.

И изведнъж, когато вече всички бяха суперзаети с градовете, Кулхас каза: „Решихме да се фокусираме върху онези 98% от планетата, които не са заети от градове. Оказва се, че изобщо не знаем какво става в провинцията, извън градовете – а това е мястото, където днес се случват действително радикалните промени.“ Туристифицирани села, но и гигантски технопаркове в пустините; декари автоматизирани оранжерии с домати, без жива душа в тях, и ниви, които се обработват от трактори, управлявани с таблет; Tesla Gigafactory, която се строи в Невада и със своите 1,4 млн. кв.м ще бъде най-голямата сграда в света. Архитектура без архитекти, замърсяване, изоставени села, превърнати в многозвездни уелнес курорти, хайтек земеделие, складове и декари слънчеви батерии. Едно от най-големите предизвикателства на ХХI век е управлението на извънградските зони, отсече Кулхас. Бъдещето на човечеството е на село.

Но каква ирония! Архитектурната изложба, която чакахме пет години, отвори само три седмици преди светът да затвори, и вече е банална.

Естествено, че бъдещето на човечеството е на село, ще каже всеки, който живее в настоящата COVID-19 изолация. Днес и най-простата неизмазана селска къща с две носни кърпи кален двор и телена ограда е по-добра от апартамент в центъра на Ню Йорк или до Испанските стълби в Рим, където парковете са затворени и хора с маски се избягват по тротоарите.

Сега въпросът е дали дните на градовете такива, каквито ги познаваме, са преброени. Градовете са градове, защото са пълни с хора, дори и с риска да приличат на дистопия по Балард. И все пак идеята за градовете като качествено публично пространство, където хората общуват, ми се струва неизтребима. Може би защото глобалният консенсус за градове с човешки мащаб, по-внимателни към климата и с по-хуманна, да я наречем социално отговорна архитектура, беше толкова убедителен през последните години.

250 неща, които един архитект трябва да знае

На 26 март, в една претъпкана нюйоркска болница, от усложнения след COVID-19 почина Майкъл Соркин – един от последните големи архитектурни критици на нашето време и сред най-отявлените защитници на отворените градове за хората. Той беше устат, забавен, отчетливо либерален и с висока култура, а архитектурната му колонка във Village Voice от 80-те е легендарен пример колко влиятелна може да бъде архитектурната критика. „Клавиатурата ми подгизна от сълзи, Майкъл! Ти, плъх такъв, как можа да ни изоставиш точно когато най-много ни трябваш?“, написа големият теоретик на урбанизма Майк Дейвис в най-силния некролог от един параграф, който съм чела.

Майкъл Соркин има един много известен текст, по-скоро списък – „250 неща, които един архитект трябва да знае“. Той започва така:

1. Какво е чувството да стъпваш бос по хладен мрамор.
2. Как се живее шест месеца в малка стая с петима непознати.
3. Или една седмица в спасителна лодка със същите непознати.

И продължава:

210. Stadtluft macht frei – Градският въздух те прави свободен.
211. Sous les pavés la plage – Плажът е под паветата.
212. А под плажа са пак павета.
213. Бактериалната теория за произхода на болестите.
214. Значението на витамин D.
215. Колко близко е „твърде близко“.

Един удачен списък за всеки днес, не само за архитектите.

* Разказът на Джеймс Балард е преведен на български като „Златният век“. От сборника „Английски фантастични разкази“, Библиотека „Фантастика“, изд. „Отечество“, София, 1986. Съставител и преводач от английски: Борис Миндов
Заглавна снимка: Raed Mansour

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Няма вече лични съдби, а колективна история*

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/nyama-veche-lichni-sudbi-a-kolektivna-istoriya/

Разразилата се криза на общественото здраве сякаш отвори механизма на света и разкри ръждясалите чаркове, от чиято подмяна зависи устойчивото ни оцеляване.

Делокализацията на производството през последните десетилетия например. Сложните снабдителни вериги, често пъти изградени не в полза на ефективното производство, а на чистата печалба, днес водят до недостиг на медицински маски в САЩ, тъй като повечето от тях се произвеждат в Китай, а безпрецедентното търсене – и политическите маневри на китайците – предвещава месеци закъснение. Отново в САЩ, където здравеопазването е най-скъпо от всички богати развити демокрации (и от години е обект на политически кавги без реални стратегии, въпреки широката подкрепа за реформи), лекарите разчитат на дарения за маски и работят с импровизирана защитна екипировка, която в други времена би провокирала усмивки, но в настоящето причинява гняв, неразбиране, страх.

Друг пример е медийното отразяване, което продължава отровната практика на поставянето на бързината пред съдържанието. Така нареченият „синдром на заглавията“ вероятно ще застигне още повече хора покрай пандемията на COVID-19. Езикът на страха е превзел новинарските емисии и уебсайтове: броячи на жертви „на живо“ мигат в тревожно червено, а пандемията доминира напълно в новинарските емисии и всички останали събития са забравени. Макар разпространението на информация да е важно за справянето с извънредното положение, въпросът за нейното качество и доколко тя е конструктивна за обществото, е валиден не само днес.

Тези два примера са капка в морето, но заедно с останалите имат обща есенция – че се проявяват навсякъде. Никога не сме чувствали по-силно и по-лично свързаността на света. Навсякъде усещането за несигурност преобладава, проблемите си приличат, а въпросът „Какво следва?“ отеква на всички езици.

На кого да вярвам?

В общественото пространство избухнаха едновременно няколко пандемии. Освен тази на вируса, и две други – на експертите, голяма част от които с надменна категоричност или влязоха в пререкание относно държавните политики, или изцяло подкрепиха предприетите мерки; и на псевдоекспертите, които изкараха най-различни лекове – от успокоение коя зодия не я хваща новият вирус, до пиене на витамин С в промишлени количества. Нищо ново, разбира се, макар и неограниченият достъп до информация да създава различно впечатление.

От една страна, позоваването на авторитет е грешна логическа аргументация, от друга – в съвременния силно специализиран свят нямаме друг избор, освен да се доверим на онези, които знаят повече от нас. Масовото поставяне на науката под съмнение от незнаещи е изключително вредно, както става ясно от примера на САЩ. Но сляпата вяра и категоричност вредят също толкова силно – информиран дебат между експерти с подкрепата на обществото е нужен, особено когато става въпрос за безпрецедентен казус.

На 16 март 2020 г. работната група за коронавируса към Imperial College публикува проучване, което прави оценка на ефективността на обществените здравни мерки в борбата с „най-тежкия респираторен вирус от пандемията на инфлуенца H1N1 през 1918 г. насам“. В заключението се казва, че сама по себе си нито една мярка не е достатъчна – те трябва да бъдат приложени заедно, за да се постигне съществен резултат. Учените очертават две стратегии: първата се състои в смекчаване на пандемията, забавяне – но не и тотално възпиране – на разпространението, за да може здравните системи да удържат на напрежението и да се защитят хората в рисковите групи; другият вариант е потискане на пандемията и редуциране на случаите за неопределен период от време.

Всяка от тези политики крие предизвикателства. Оптималната е стратегията на смекчаване: „Комбинацията от изолиране на потенциални случаи, домашна карантина за техните семейства и съжители и социално дистанциране за възрастните и хората в рисковите групи може да намали нуждата от медицинска намеса с 2/3 и да редуцира смъртността наполовина.“ В доклада обаче учените уточняват: „Въпреки смекчаването, пандемията вероятно ще причини смъртта на стотици хиляди и множество претоварвания на здравните системи. Следователно в държавите, където е приложимо, потискането на епидемията остава предпочитана политика.“ Лошата новина е, че този тип интервенция „трябва да продължи до произвеждането на ваксина (вероятно 18 и повече месеца), тъй като разпространението на болестта отново ще достигне високи нива, ако мерките бъдат отслабени.“

В проучването се подчертава, че макар към момента Китай и Южна Корея да са примери за потискане на епидемията в краткосрочен план, дългосрочният ефект остава под въпрос, както и мащабът на икономическите последствия от мерките.

От друга страна, станфордският професор Джон Йоанидис, чиято специалност е изучаването на медицински изследвания, смята, че вземаме сериозни политически решения с вероятно тежки последствия, без да разполагаме с достатъчно данни. „Нуждаем се от по-сигурна информация, за да се насочим към решения и действия от монументално значение и да проследим тяхното въздействие“, заявява той.

Йоанидис също изтъква времето, нужно за създаването на ваксина, както и че последствията от подобна безпрецедентна изолация на една трета от населението на планетата са напълно непредвидими. Според него не можем да разчитаме на данните, с които разполагаме до момента: „Ако вземем предвид ограниченото тестване към днешна дата, някои смъртни случаи и вероятно голяма част от заразяванията с коронавирус се пропускат. Нямаме представа дали не хващаме три или триста пъти по-малък брой от реално заразените. Три месеца след началото на пандемията повечето страни, включително САЩ, нямат капацитета да тестват голям брой хора и нито една държава няма надеждни данни за разпространението на вируса в представителна извадка от населението. Официалният процент на смъртност на СЗО от 3,4% е ужасяващ, но и безсмислен. Пациентите, тествани за коронавирус, са в диспропорция спрямо тези с тежки симптоми и летален край.“

И все пак тя се върти

Щом дори експерти от световна величина не могат да стигнат до конкретни заключения и консенсус, то какво остава за другите? Както притесненията на Йоанидис, така и изводите на учените от Imperial College бяха подети от най-различни медии и политически лица (включително и в България), цитирани извън контекст или обкичени с гръмки заглавия. Сякаш фактът, че светът се прибра навътре към себе си, уплашен и стресиран, срина и последните оскъдни прегради на благоприличието.

Но Земята продължава да се върти. Макар и затворени у дома, ние все още сме тук. И продължаваме да полагаме основите на бъдещето с действията си в настоящето. Разпространението на най-различни конспиративни теории, всяването на паника, превръщането на пандемията в риалити шоу, мрачните или свръхоптимистични предсказания за бъдещето или умуването кой заслужава да живее и кой да умре, не са занимания за убиване на времето; те са проявления на изборите, които правим във време на криза. И разкриват същността ни.

Истината е, че никой не може да каже със сигурност какво ще донесе утрешният ден. Към момента броят на жертвите расте, този на лъжепророците – също. Съществуват обаче и добрите примери, както и възможността да преосмислим настоящите модели с помощта на критичната журналистика, здравословния научен дебат и адекватното политическо лидерство.

Разчитаме на съвестните журналисти да поставят началото на смислените разговори – за диспропорционалното ограничаване на човешки права, за правенето на печалба от животоспасяващи технологии, финансирани от данъкоплатците, за неадекватността на част от законите, приемани по време на криза. Задача на обществото пък е да разбира и изисква тази информация – както и да съзнава нейната цена.

Моделите на финансиране на проучвания и иновации не само в областта на медицината, но и в други така нужни на обществата ни сфери, трябва да бъдат преосмислени и променени – което също предполага обществен разговор. Ролята на технологичните гиганти в обществата ни вече е факт: Марк Зукърбърг и Бил Гейтс може да обединяват усилия за справяне с кризата, но дебатът за ролята на социалните мрежи като източник на информация и най-вече на дезинформация е още по-важен от преди. Контролът, който технологичните гиганти упражняват в настоящата ситуация, надали може да убегне някому.

Шанс за равносметка?

Призивите от болници по целия свят за дарения и помощ, липсата на жизненоважна инфраструктура и технологии, нелоялните практики на работодатели и липсата на работещи на практика социални стратегии в много държави пък поставят въпроса за каква система всъщност допринасяме всички ние, които живеем в общества на все по-изразени неравенства и все по-сериозни икономически сривове. Чувството, че нещо не е наред в архитектурата на времето ни, се засилва.

Проблемите с финансирането на международни организации като СЗО, чиито най-големи донори са САЩ и Китай, води до оцветяването на тяхната реакция в политически нюанси и хвърля сянка върху така нужната им експертност. Политическият дискурс в XXI век пък продължава да борави с идеологиите на предходните столетия, често пречупени през призмата на партийния фанатизъм и манипулация. Тази стратегия работи в мирно време, когато риалитито на политиката е просто поредното развлечение за уморените цинични умове. Но изправени пред проблем от ново естество, ни е трудно да си отговорим как черно-белите имагинерни доктрини на социализма и капитализма могат да се справят с бъдещето, което вече е тук; пандемията от COVID-19 брутално освети зеещата пропаст между идеологията и реалността. Кризите имат този навик.

Независимо обаче от трудните истини, пред които се изправяме и тепърва ще осъзнаваме, e важно да отбележим няколко факта:

Човешкият живот е върховна ценност. Дали политиките и стратегиите ни за справяне с пандемията са били правилни, или грешни, ще покажат бъдещето и множеството проучвания, за които са нужни време, човешки ресурси и надеждни данни, за да се стигне до конкретни изводи. Важното е, че към този момент и с оглед на настоящата информация не сме склонни да плащаме цената на бездействието, губейки хиляди човешки животи. Едва ли е нужно да обясняваме защо това вдъхва огромна надежда. Проучване на Масачузетския технологичен институт показва, че градовете в САЩ, предприели крути здравни мерки по време на пандемията от инфлуенца през 1918 г., са имали по-бърз растеж след края на пандемията. Икономиката ще живее, ако са живи хората.

Дори информационното замърсяване, в което живеем, не успява да доведе до масова негативна реакция – напротив. Може да няма брояч за добри примери, но те са навсякъде. В България хората пазаруват за съседите си, откликът на призиви за доброволци е огромен, преводачи и медици превеждат важни научни материали за пандемията. В много страни в Европа и света хората излизат на балконите си всяка вечер с аплодисменти за здравните работници. Във Франция се организират групи за разговори по телефона със самотни възрастни хора например. Европейската солидарност се засилва – болници в Германия и Люксембург приемат френски пациенти от Източна Франция, където болниците вече изнемогват, а държавите членки помагат с медицински материали и финансова подкрепа.

Някои от ключовите уроци са научени. Компаниите, получили финансова помощ от държавата, няма да могат да изкупуват обратно акциите си с тези средства нито в САЩ, нито във Франция – вратичка, от която мнозина се възползваха по време на кризата през 2008 г.

Разбира се, нереалистично е да си представяме, че финансовите интереси няма да вземат превес и политическите лостове няма да бъдат използвани, за да се извлекат ползи от кризата – това просто противоречи на човешката природа. Но ако изберем умереността пред паниката, човешкото пред инстинктивното, солидарността пред изолацията, съзидателността пред цинизма и критичното доверие пред сляпото отричане или прекланяне пред идоли, имаме шанс да се измъкнем от образа на поколението, което не може да преживее разочарованието, че не живее в блажено, утопично бездействие след края на историята на Фукуяма. И да бъдем достойни автори на своята история.

* Заглавието е заимствано от романа „Чумата“ (1947) на Албер Камю: „Но в действителност тогава, сиреч към средата на месец август, чумата беше завладяла всичко. Нямаше вече лични съдби, а колективна история – чумата и споделени от всички чувства.“ Превод от френски Надежда Станева, изд. „Народна култура“, 1982.
Изображение: Базирано на стенописа „Сътворението на Адам“ на Микеланджело, част от тавана на Сикстинската капела

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как спасяват икономиката от COVID-19

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kak-spasyavat-ikonomikata-ot-covid-19/

В едни други държави правителствата и обществата вече се учат да живеят с кризата, причинена от пандемията на COVID-19. Българските управляващи се опитват да ни приучат да живеем след нея. Стига да е останала икономика, която да позволи изплащането на пенсиите на 2,13 млн. души, заплатите от бюджета за 672 200 служители, военни, полицаи, учители и др., плащанията към болниците, фармацевтичните фирми и лекарските практики, детските и помощите за поне 300 000 безработни към края на март, които ще растат, лекарствата за хора с редки болести, стипендии…

Няма такава дилема „кое е по-важно – животът на хората или икономиката“, защото няма „или“. Съществуването е основано на икономическа активност. Икономически активните граждани имат не просто доходи, те имат перспектива, което означава планове за придобиване на определени активи и задоволяване на потребности – лечение, грижи, развлечения, иначе казано – потребление.

Въпреки критиките, които има към йерархията на потребностите, описана чрез пирамидата на Ейбрахам Маслоу, кризи като днешната потвърждават верността ѝ. На върха на пирамидата са потребностите от самореализация, но в основата са физиологичните – нуждата от храна, вода, топлина и подслон, секс, отдих. Във времена на страх и несигурност, увеличени от карантина и принудителна изолация, потреблението на стоки и услуги спада и резултатът е ефектът на доминото. Когато фирмите фалират, а работещите станат безработни, което означава гладни, озлобени/депресирани, размириците и гражданското неподчинение са на една крачка.

Социологическите проучвания вече улавят страховете от влошаване на икономическата ситуация. Сондаж на „Галъп Интернешънъл“ сред 850 души на 30–31 март показва, че 36% декларират, че след въвеждането на извънредно положение доходите им са намалели. Близо 25 на сто живеят с чувството, че съвсем скоро това ще им се случи. Данни на Агенцията по заетостта показват голямо увеличение на регистрираните безработни – 4777 само за един ден.

В глобален план

Според публикация на World Economic Forum сътресенията за световната икономика, започнали с пандемията от COVID-19, ще продължат. От JPMorgan прогнозират свиване с 12% за първото тримесечие, което ще се запомни с „най-бруталния глобален срив на акциите след Голямата депресия, изострен от спад на цените на петрола с 60%“. Анализаторите смятат, че април едва ли ще донесе голямо облекчение, тъй като „коронавирусът все още се разпространява бързо и поддържа затворени големи части от световната икономика“. Банките също намаляват прогнозите за второто тримесечие, така че и на финансовите пазари се очакват сътресения.

Лидерите на Г-20 обещаха да инжектират над 5 трилиона долара в световната икономика, за да ограничат загубата на работа и доходи от коронавируса и да „направят всичко необходимо за преодоляване на пандемията“, изразявайки особено безпокойство за Африка. А Европейската комисия обяви пакет от общо 2,77 трилиона евро.

Какви мерки вземат страни от Общността

Южната съседка Гърция, която беше във финансова криза в продължение на осем години и мина през три стабилизационни програми за над 286 млрд. евро, отделя 2,1 млрд. евро за незабавно подпомагане на икономиката. От тях 1,4 млрд. евро са извънредна финансова подкрепа за заетите, включително осигуряване на до 800 евро еднократна помощ за 1,7 млн. служители (81% от целия частен сектор); 150 млн. евро в подкрепа на сектори, засегнати от здравната криза, чрез Министерството на развитието на селските райони и храните; 550 млн. евро за увеличените разходи за здравеопазване, подпомагане на здравните работници и великденски бонуси за служителите.

Освен това се разсрочват различни задължения на обща стойност 3,7 млрд. евро. В тази сума се включват 2,1 млрд. евро суспендиране на данъчни задължения, включително разсрочени данъчни разходи за засегнатите предприятия и служители и 25% данъчни отстъпки за тези, които решат да не отложат плащането на данъци; 1,6 млрд. евро за спиране на вноските за социално осигуряване и субсидии за вноските на самостоятелно заетите лица, собствениците на малки предприятия и служителите им. Атина обяви и схема от 1 млрд. евро за изцяло или частично изплащане на пряка финансова подкрепа на активни малки и средни предприятия (МСП), засегнати от кризата с COVID-19.

И Унгария е подготвила сериозен пакет от мерки, в който преобладават данъчни и осигурителни ваканции, както и мораториум върху всички кредити. Планирани са 142,5 млрд. форинта (~391 млн. евро) плюс допълнителни 35,6 млрд. форинта (~98 млн. евро), за да се откаже хазната от плащания на данъци и осигуровки от избрани бизнеси за периода март–юни 2020 г. Друга от мерките е отмяна на плащането на таксата за развитие на туризма за март–юни 2020 г. Отпадат и данъците за някои малки предприемачи – мярка, която е изчислена на общо 18,4 млрд. форинта (~50,5 млн. евро). Анулират се лихви и такси за някои неплатени данъци в размер на 0,1 млрд. форинта (~275 000 евро).

До 31 декември се въвежда мораториум върху плащанията на корпоративните кредити и заемите на домакинствата. По прогнози на Унгарската банкова асоциация само лихвите по тях са в размер на около 450 млрд. форинта (~1,236 млрд. евро).

Най-богатата държава в ЕС – Германия, осигурява и най-големия пакет – от 750 млрд. евро, за да намали удара върху икономиката си от кризата. Икономическият съвет към правителството прогнозира спад на БВП с 2,8% тази година, но само ако локдаунът приключи скоро, което означава икономическата ситуация да се нормализира около лятото. Със 100 млрд. от този пакет ще бъдат рекапитализирани или изкупени дялове на компании, засегнати от кризата с коронавируса – и това ще се осъществи чрез Икономическия стабилизационен фонд. С 400 млрд. евро от същия фонд ще се помага за разрешаване на ликвидни проблеми и издаване на гаранции.

Близо 11 млрд. евро ще струва разширената схема за обезщетения за намалено работно време, а 3,5 млрд. евро – за спешни мерки, като осигуряване на защитни костюми и маски, за търсене на ваксина срещу коронавируса и репатриране на германски туристи от чужбина. Германската държава е заделила и 50 млрд. евро за мостови кредити към малкия бизнес и самостоятелно заети лица. Това са само част от мерките на Берлин, но федералните правителства имат и свои програми, като най-голяма е тази на Бавария за 20 млрд. евро.

Незабавните мерки, които Испания взе, са за 8,8 млрд. евро. В тази сума са включени 3,8 млрд. евро за медицински разходи (от тях 2,8 млрд. евро се прехвърлят на регионалните правителства, останалите 1 млрд. евро отиват във фонд за извънредни ситуации, ръководен от Министерството на здравеопазването); 25 млн. евро са предназначени за осигуряване на храна за уязвимите деца; 5 млрд. евро допълнителни публични разходи за запазване на работни места, подпомагане на работници, фирми, семейства и уязвими групи и финансиране на изследвания на COVID-19.

Други мерки включват още: 110 млн. евро финансиране на изследвания за ваксина и друго лечение; трансфери за 300 млн. евро към регионалните власти за борба със социалното въздействие на COVID-19 и допълнителни разходи – при използването на схеми за временна заетост (ERTE), които са опростени и условията за достъп до тях – разширени. Освен това работодателите ще се възползват от някои изключения за осигурителни вноски през периода на прилагане на схемата за временна корекция на заетостта.

Както и Унгария, Испания също налага мораториум върху банкови заеми и отсрочка на плащания на данъци за общо 24,4 млрд. евро. От тях 14 млрд. евро са отсрочените данъци за 6 месеца за МСП и самостоятелно заетите лица. Според приетия закон малките и средните фирми с годишни обороти до 6 млн. евро могат да отложат плащането на дължимите данъци, които не надвишават 30 000 евро, до 6 месеца, без наказателни лихви за първите 3 месеца.

На близо 10 млрд. евро се изчислява мораториумът за плащане на ипотечен заем за първо жилище за лица, идентифицирани като икономически уязвими и изправени пред извънредни трудности при обслужването на кредита заради пандемията.

Мадрид обяви и мерки за ликвидна подкрепа и гаранции за 112,4 млрд. евро – програми за кредитни гаранции от 100 млрд. евро за компании и самостоятелно заети лица, както за рефинансиране, така и за нов кредит; увеличение с 10 млрд. евро на нетния лимит за заем на ICO (испански еквивалент на Европейската инвестиционна банка) за увеличаване на съществуващите кредитни линии. 400 млн. евро са заделени за осигуряване на ликвидна подкрепа за фирми и самостоятелно заети работници в туристическия сектор, пряко засегнат от COVID-19. А за общо 2 млрд. евро са гаранциите от Испанската агенция за експортно застраховане.

Какво прави България

На фона на описаните по-горе мерки българският антикризисен пакет блести със скромността си. Не само защото България е най-бедната държава в общността, а поради предпазливостта и изчакването на управляващите.

Впрочем както премиерът Бойко Борисов уверяваше, че няма да се взема нов дълг, тази седмица Министерският съвет одобри промените в Закона за държавния бюджет, с които лимитът на дълга за 2020 г. се вдигна на 10 млрд. лв.

Както винаги, българският министър на финансите Владислав Горанов е оптимист, което не е оптимистично в условия, в които и най-големите са песимисти. Според Горанов правителството е разработило три сценария за бюджета за 2020 г., като залага на най-лошия от тях, за да осигури допълнителните финансови буфери. А този най-лош сценарий предвижда до 3% спад на растежа. През февруари Еврокомисията намали прогнозата си за икономиката на България под 3%, след като миналата есен очакваха да нарасне поне с толкова. Ако държавата се отърве със спад от 3%, ще е чудо – но финансовите министри на последните три правителства не са умели в прогнозирането и справянето с кризи.

Вицепремиерът Томислав Дончев си е избрал метафора за мерките, която повтаря в няколко интервюта през изминалата седмица: „Ако си тръгнал на десетдневен поход, не трябва да си изядеш храната на втория ден.“ Така обяснява защо „очакванията са по-големи от реалността“. В реалността държавата дава по 1500 лв. безлихвени кредити с гратисен период за връщане от 3 до 6 месеца на засегнати от кризата фирми и самостоятелно заети лица. Българската банка за развитие ще отпуска кредитни линии до 100 000 лв. за микропредприятия.

А държавата ще плаща 60% от заплатите във фирми, в които предприемачите искат да запазят заетостта, ако те поемат осигуровките и останалите 40%. За тази мярка са заделени 1 млрд. лв. (около 510 млн. евро) на първо време. За два дни заявления за тази помощ са подали 59 фирми. Според проучване на Българската стопанска камара едва 8% от фирмите са склонни да се възползват от тази мярка, а 52% не желаят, тъй като не са в състояние да платят останалите 40 на сто плюс осигуровките. Повечето ще съкратят персонала, ще комбинират платен и неплатен отпуск и намалено работно време.

Решението за разсрочване на плащания по кредити на физически лица пък е оставено в ръцете на банките, които ще имат „индивидуален подход“. За бързите кредити, по които лихвите са значителни, и дума не се отваря.

В обръщение към нацията в петък президентът Румен Радев отново настоя за някаква нормалност в ситуацията на криза – „възможно най-бързо, управляемо и безопасно връщане към относително нормален ритъм на живот, към производство, към свободно движение на хора и стоки“. Държавният глава призова за „постигане на оптимален баланс между ограничения и социално-икономическа активност“, защото в противен случай се отключва безпрецедентна икономическа криза.

В действителност икономиката е оставена в режим „свободно падане“. Който си разбие главата – лека му пръст. Който оцелее в края на… „похода“, може и да получи от „припасите“. За малко повече от две седмици – от 13 март до 1 април, новорегистрираните безработни са над 31 000, с 10 000 повече от същия период на миналата година. За февруари общият им брой е 202 500, но с тези темпове ще стигнат бързо четвърт милион и ще растат, ако няма и сериозна заетост през летния сезон, както се очертава. В САЩ вече се питат дали директните помощи от 600 долара на седмица за останалите без работа заради COVID-19 са ефективна мярка, предвид усилията на Европа да задържи хората по работните им места, за да не се стига до масова безработица.

В държавите по света мозъчни тръстове и икономически екипи правят прогнози за очакваната безработица по отрасли, за потреблението – в България такива липсват. Чуват се само ръкоплясканията за ограничителните мерки на управляващите и ехото от брифингите на Националния оперативен щаб. Наред с насаждания страх, че „не знаем облика на това, срещу което се борим“, и че ситуацията е безпрецедентна.

Едно е сигурно: в края на „похода“ ще бъде поискана сметка от тия, дето държат припасите.

Заглавна снимка: Ehud Neuhaus

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Социалната дистанция – в епидемиологичен и социологически смисъл

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sotsialnata-distantsiya/

Едно от най-често употребяваните словосъчетания в последните седмици и месеци е „социална дистанция“. Когато ни призовават към нея, искат от нас да си стоим вкъщи, когато е възможно, да не се събираме по групи, да пазим дистанция от 1,5–2 метра от хората, с които се разминаваме на обществени места или с които чакаме на опашка. В този смисъл социалната дистанция си е физическа дистанция. Какво ѝ е социалното?

Първият възможен отговор на този въпрос е, че епидемиологията работи основно с изследването на бактерии, вируси, паразити. Но в полето ѝ влиза и изследването на човешкото поведение, доколкото е свързано с разпространението на заразите. За разлика от реенето на вирусите, поведението на хората в обществото може да се определи като социално.

Ако се обърнем към класическата социология, може да намерим и друго обяснение, макар че епидемиолозите едва ли го имат предвид. Според немския социолог Макс Вебер, сочен за един от „бащите на социологията“, дадено човешко действие е социално, когато е ориентирано по смисъл към други човешки индивиди. Следователно ако аз съзнателно спазвам физическа дистанция, за да предпазя другите или себе си от тях, тази дистанция е социална.

От близо век обаче в социологията под социална дистанция се разбира нещо съвсем различно: колко близо или далече хората допускат до себе си представителите на едни или други социални групи. През 20-те години на миналия век американският социолог Емъри Богардус предлага 7-степенна скала за измерване на социалната дистанция, която впоследствие претърпява множество вариации. Скалата на Богардус се използва за измерване на равнището на дискриминация най-вече на основата на етнос, раса или религия, но и по други признаци.

У нас един от изследователите на социалната дистанция от дълги години е социологът Алексей Пампоров. В книгата си „Социални дистанции и етнически стереотипи за малцинствата в България“ той представя най-известните варианти на скалата на Богардус, както и множество критики към тях. Ето една от най-популярните вариации на скалата:

  1. Бихте ли сключили брак с …?
  2. Бихте ли имали като постоянен приятел …?
  3. Бихте ли работили рамо до рамо в един офис с …?
  4. Бихте ли живели в съседство с няколко семейства …?
  5. Бихте ли имали … просто като познати, с които да разговаряте?
  6. Бихте ли оставили … да живеят извън квартала ви?
  7. Бихте ли оставили … да живеят извън страната ви?

Съществуват и версии на степените на социална дистанция, които се опитват да им придават физически измерения – например разстоянието между един човек и брачния му партньор е нула метра, съкварталецът е на един километър, а онзи, чиято смърт човекът желае – на 100 000 километра, образно казано.

Как ще модифицираме скалата на Богардус, зависи от това какво се опитваме да разберем. Класическият ѝ вариант например не дава яснота за статусните разделения. Наскоро публикувано изследване на „Алфа Рисърч“ под ръководството на проф. Евгения Иванова използва версия на скалата, която компенсира този недостатък. От резултатите става ясно, че близо 18% от пълнолетните етнически българи у нас, които са православни, неопределящи се в религиозно отношение или атеисти, биха имали ром за колега. И само 3% – за шеф. Дистанцията и с брачния, и със сексуалния партньор е нула метра, но има сексуални партньори, с които мнозина не биха искали да се покажат пред обществото – секс работници, хора от същия пол, транссексуални, хора от друга раса и т.н. В този смисъл липсата на физическа дистанция не означава липса на социална.

Как пандемията от новия коронавирус се отнася към социалните дистанции в социологическия смисъл? Дали потвърждава старите и създава ли нови?

Не може да се отговори прецизно на тези въпроси, без да се направи изследване. И без изследване обаче могат да се откроят някои стари и нови разделения и дискриминационни нагласи.

Първата дистанция, която епидемията донесе със себе си, е спрямо китайците. И спрямо хората от азиатски произход, чиито черти приличат на китайски. Причината за отбягването на китайци и други азиатци е ясна – самият вирус тръгна от Китай. Само че страхът от китайци бързо се еманципира от истинската опасност и заживя собствен живот.

Хората започнаха да ги отбягват – първо в азиатски страни като Тайланд и Малайзия, не след дълго дори в САЩ. И то дълго преди САЩ да започне да предприема каквото и да е за овладяване на заразата. Особено ако и кашлят, независимо от какво кашлят. И независимо че например огромната част от хората в китайските квартали в САЩ не са били в Китай от години. Множество китайски ресторанти и магазини останаха празни. И до ден днешен хората, които приличат на китайци, са масово отбягвани в много страни, въпреки че вече всеки може да е заразен. За това немалка роля изигра и етикирането на вируса като „китайски“ – расистки стереотип, експлоатиран и от Доналд Тръмп.

Пандемията засилва дискриминацията към традиционно сегрегирани и живеещи в крайна бедност социални групи. Липсата на достъп до хигиенни средства, а понякога дори до течаща вода и сапун често се интерпретира като вина на членовете на съответните групи – липса на хигиенни навици, култура и т.н. И те се възприемат като потенциални преносители на зараза.

Как коронавирусът повлия на социалните дистанции в България?

У нас с развитието на епидемията се затвърдиха някои стари дискриминационни нагласи, а се усвоиха и нови.

Предразсъдъкът „бежанците пренасят зарази“

В края на февруари коронавирусът все още не се беше разпространил особено извън Азия (като изключим единични случаи в някои страни и по-тревожната ситуация в Италия). Този период съвпадна с решението на президента на Турция Реджеп Тайип Ердоган да отвори границите към Европа за бежанците на турска територия. Хиляди бежанци се стекоха предимно към гръцката граница.

За българската нямаше много желаещи – било поради договорки между нашата и турската държава, било защото бежанците си бяха „научили урока“, че у нас няма да получат добро отношение. Въпреки това традиционният страх „да не ни залее бежанска вълна“ и предубеждението, че „бежанците пренасят зарази“, успешно се съчетаха с новия страх от коронавируса. Сам премиерът Бойко Борисов заяви: „Налагаме тежки процедури за влизане и излизане от страната заради коронавируса. Представете си да почнат да влизат и излизат стотици хиляди мигранти. Това не можем да си го позволим.“

Ромите: обичайните заподозрени

При все че за разпространението на коронавируса допринесоха пътуващи хора с всевъзможна етническа принадлежност и социален статус, у нас вината бързо се хвърли върху завръщащите се от гурбет роми.

Евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки лансира версията, че съпрузите, станали двете първи жертви на вируса в България, са се заразили на „циганско празненство“. Той използва случая, за да предложи да се затворят ромските квартали с аргумента: „Тaм живeят cтoтици хoрa в лoши битoви уcлoвия, бeз възмoжноcт дa cпaзвaт дoри eлeмeнтaрни хигиeнни нoрми, кaмo ли зaвишeнитe прeдвид пaндeмиятa. Нeмaлкa чacт oт прибрaлитe cе поcлeднитe cедмици oт Итaлия и Иcпaния бългaри живeят имeннo тaм.“

Версията на Джамбазки за „циганското празненство“ така и не беше доказана. Но още на другия ден прокуратурата даде благословията си гетата да се завардят с контролно-пропускателни пунктове.

Китайците: новият враг

Естествено, глобалният страх от китайците не подмина и страната ни. У нас той прие и институционално-репресивна форма, макар и инцидентна. Формалният повод беше същата съпружеска двойка, уж заради която бяха „наказани“ и ромските махали. Отнякъде се появи информация, че синът на починалата жена, който впрочем не е заразен с коронавирус, работел на базара „Илиянци“.

Всъщност мъжът работи не на базара, а на гарата със същото име. Въпреки това прокуратурата разпореди масирана акция… на базара „Илиянци“. Голяма част от магазините бяха затворени за нарушения, нямащи нищо общо със санитарно-хигиенните норми. Работещите бяха питани дали си носят трудовите договори и здравните книжки. Каква е връзката с китайците? Една трета от работещите на този базар са китайци, както услужливо подчертава „Нова телевизия“.

Стигматизиране на кашлящите

Сухата кашлица е един от основните симптоми за COVID-19. Кашлицата освен това спомага и за разпространението на вируса, ако кашлящият е без маска. Не всеки, който кашля обаче, е с коронавирус. Но вече всеки кашлящ на обществено място може да стане обект не само на лоши погледи, а и на агресия.

В началото на март например пътуващи в софийското метро изхвърлили от влака възрастен мъж, защото кашлял. И се опитали да дезинфекцират вагона със собствени усилия. Въпреки обясненията му, че има алергична астма, и въпреки че извадил помпичката си, за да си впръсне лекарство.

В заключение: ще възникне ли социална дистанция спрямо мобилните?

Живеем в глобализиран свят на усилена миграция и мобилност. Същевременно в книгата си „От миграция към мобилност: политики и пътища“ проф. Анна Кръстева обръща внимание върху статистическия факт, че хората, които мигрират, са едва 3% от световното население. Те са хората, които имат най-добри житейски шансове. Останалите 97% не напускат родните си места дори за екскурзия или командировка. Като се замислим – ако не бяха тези 3%, вирусът щеше да си остане в Китай. И за останалата част от света нямаше да е проблем дали в Ухан ядат прилепи.

Днес наблюдаваме трансформация, при която мобилността, която до съвсем скоро беше един от основните символи на социално благополучие, се превръща в заплаха. Има много страни – сред тях и немалко от „първия свят“, – в които или от които ако се връщаш, трябва да стоиш под карантина. Някои държави забраниха изобщо да се влиза и да се излиза от тях. Вече е рисковано не само да пътуваш в друга държава, а и да излезеш от вкъщи. Движението на хора става подозрително само по себе си, правилни са покоят и уседналостта.

Дали здравословната дистанция към мобилността ще прерасне в дискриминация и омраза към мобилните и мигриращите? Дали се задава времето на уседналите? Дали секторът на туризма ще се превърне в новото зло?

На този етап става ясно, че много страни не могат да се справят без миграция. Поне – без сезонни работници. Да използваш някого обаче не означава да не го мразиш. Представителите на групи, които изпитват социалната дистанция в социологическия ѝ смисъл на гърба си, знаят това най-добре.

Заглавна снимка: Kate Trifo

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.