Tag Archives: анализ

Със или без Нинова, БСП е обречена да се стопява

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/sus-ili-bez-ninova-bsp-e-obrechena-da-se-stopyava/

Заседанието от миналата събота на 50-тия Конгрес на БСП съвсем не мина в юбилеен дух: декорите бяха бутафорни, а говоренето в огромната зала на НДК – помпозно, клиширано и безсмислено. Опитите провалът на партията на последните избори да се представи като успех бяха унизително глупави. Делегат от Хасково нарече БСП опитен гросмайстор, който е финализирал успешно партия шах с участието си във властта. Александър Симов, един от т.нар. преторианци на Нинова, изтърси, че БСП не била идейно подменена, а продължавала да бъде ярка, лява и запомняща се партия. Кое от това е вярно?

Единственият опонент на Нинова от партията Крум Зарков определи случилото се като фарс. Преди форума председателят на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев нарече резултатите от последните избори „катастрофа“ и заяви, че ако оставката на Корнелия Нинова не се препотвърди от делегатите, това в очите на избирателите ще изглежда гротескно и ще бъде прието като неглижиране на вота им. Евродепутатката Елена Йончева, която е сред най-яростните критици на Нинова, заяви в предаването „Неделя 150“ по БНР: „Конгресът беше срамен и режисиран, хвърли БСП в категорията на маргиналните партии. Конгресът нямаше връзка с реалността. На Конгреса не получихме отговор на въпроса защо изгубихме доверието на 800 000 души.“

В крайна сметка Корнелия Нинова запази властта си в партията, а така – и позицията си на вицепремиер. С друг председател социалистите можеха да свалят доверието си от нея и да издигнат за вицепремиер ново лице – мотиви винаги ще се намерят. Сега Нинова може спокойно да продължи да се обгражда и в министерството с послушковци и дори да раздава постове като индулгенции на свои покаяли се партийни врагове. Може да продължи да наказва непреклонните, дори да ги изхвърля от партията, както направи с Кирил Добрев, с пловдивския олигарх Георги Гергов и с други свои другари.

Анализаторите, идейните противници на Корнелия Нинова и приближените ѝ в БСП ще продължат (и по инерция) още известно време да коментират събитието и евентуалните му последици за партията столетница. За разцепването ѝ и за необходимостта от създаване на нова и автентична лява партия, от която в България имало нужда, заговориха изхабени политици като Михаил Миков, който не беше запомнен с нищо по време на краткия му престой на върха на БСП.

Но това не е първото „време разделно“ в средите на българските социалисти.

Преди осем години знакови фигури в левицата, като бившия президент Георги Първанов, Румен Петков, Евгений Жеков и други, създадоха отначало идейна платформа в БСП, която след изключването им от партията превърнаха в нов политически проект под името „Алтернатива за българско възраждане“ (АБВ). Новата партия беше обявена за борец срещу задкулисието в политиката, срещу лобизма и подмяната на легитимните демократични механизми при вземането на политически и управленски решения и при назначаването на кадри. А всъщност АБВ се появи в резултат от конфликта между Сергей Станишев и Георги Първанов, когато първият беше премиер на кабинета на тройната коалиция, а президентът – неин архитект.

През 2014 г. АБВ дори участва в управлението на страната, след като гарантира парламентарното мнозинство по време на втория коалиционен кабинет на Бойко Борисов. Тогава Ивайло Калфин от партията стана четвъртият вицепремиер в правителството на ГЕРБ и Реформаторския блок. През пролетта на 2016 г. Калфин подаде оставка, а от АБВ обявиха, че оттеглят подкрепата си за парламентарното мнозинство и кабинета. Това „съвсем случайно“ съвпадна с избора на Корнелия Нинова за председател на БСП на 8 май същата година, когато тя спечели с 6 гласа лидерската битка срещу Михаил Миков. И вече беше дала знак, че е склонна да подаде ръка на отцепниците от АБВ, ако заблудените овце се върнат в стадото.

Дали сега ще има ново разцепване на партийния кораб, което този път може окончателно да го потопи, няма смисъл да се гадае. Защото ако се случи, всички неизбежно ще го разберем. Макар че една анкета сред социалистите вероятно би показала, че те възприемат партията си като безсмъртна…

По-важният въпрос, който доминира в този сюжет, е

дали лидерът носи цялата вина и отговорност за драматичния разгром на БСП на последните парламентарни избори през ноември 2021 г.

За да се отговори сравнително смислено на този въпрос, е нужно да се вгледаме в графиката на доверието към левицата в годините на Прехода и да проследим нейните пикове и спадове. И тогава да правим изводи.

Графика

Първият голям срив в доверието към БСП дойде след втория кабинет на Андрей Луканов. Той управлява само няколко месеца, на практика докара държавата до банкрут и спря да обслужва външния ѝ дълг. След т.нар. Луканова зима, изборите през 1991 г. бяха спечелени от СДС, а социалистическата партия изгуби над един милион гласоподаватели. Но властта на практика беше още в ръцете на бившите комунисти и твърде скоро Държавна сигурност чрез ДПС свали правителството на Филип Димитров.

По време на управлението на кабинета „Беров“, съставен с мандата на ДПС, бяха поставени основите на паралелната държава и на организираната престъпност, създадоха се силовите групировки и финансовите пирамиди, с които започна ограбването на българските граждани. Впоследствие БСП начело с Жан Виденов спечели парламентарните избори през 1994 г. и получи близо 2,26 млн. от гласовете на избирателите. Но правителството му изкара половин мандат и падна. Тогавашният Министерски съвет се оказа с рекорден брой агенти от Държавна сигурност – през 2001 г. Комисията по досиетата съобщи, че за 22 лица в състава му са открити данни за сътрудничество с ДС и Разузнавателното управление на Генералния щаб, от които за 11 души има безспорни доказателства. Самият премиер с прякор Дунав е бил съдържател на явочна квартира в Пловдив.

След т.нар. Виденова зима, на изборите през 1997 г., когато лидер на БСП вече е Георги Първанов, изборният резултат за партията е драматичен.

Гласовете за нея вече са близо два пъти и половина по-малко, отколкото на предишния вот.

Уплашени от успешния мандат на ОДС и правителството на Иван Костов, определени среди организират завръщането на Симеон Сакскобургготски в България. Със създаденото национално движение на негово име (НДСВ) той спечели изборите през 2001 г., стана първият в света монарх премиер в парламентарна република и създаде най-непрозрачната коалиция заедно с ДПС и „Новото време“. Сакскобургготски спря и отварянето на досиетата на Държавна сигурност, а бившите агенти се радваха на особена почит по време на неговия мандат. През 2001 г. БСП понесе сериозна загуба – партията за първи път в годините на Прехода падна до резултат малко над 783 000 гласа. Лидер тогава е вече Сергей Станишев, а неочаквано същата година Георги Първанов спечели изборите за президент.

През 2005 г. БСП за последен път получи доверието на повече от един милион избиратели и с близо 1,13 млн. гласа стана първа политическа сила в страната. След управлението на тройната коалиция и кабинета на Сергей Станишев още два пъти БСП успя да вдигне резултатите си на избори – на предсрочните през 2013 г. (след оставката на първия кабинет „Борисов“) и през 2017 г., когато левицата, вече начело с Корнелия Нинова, спечели 80 места в парламента. Но така и не успя да прескочи границата от един милион гласа.

За последните три десетилетия левицата катастрофира няколко пъти на избори. През 2014 г., когато протестиращите срещу модела #КОЙ свалиха правителството на БСП и ДПС с премиер Пламен Орешарски, социалистите паднаха до резултат от около половин милион гласа. А на последните три парламентарни избори през 2021 г. резултатите за социалистическата партия постепенно се сриват, за да стигнат до 267 817 гласа на вота през ноември.

Нинова безспорно има отношение към погрома на левицата, но би било повърхностно той да бъде обяснен само с нейното лидерство в БСП.

Корнелия Нинова може и да е влюбена във властта и напълно способна да прегази хората, които се опитват да ѝ я измъкнат от ръцете, както я описват нейни опоненти. Лица от обкръжението ѝ изглеждат като апаратчици от епохата на социализма и беше странно да видим компрометирани бивши министри, като Емилия Масларова и Румен Гечев, на коалиционните преговори за кабинет в качеството им на експерти. И в листите за изборите, и в подреждането им, и в разприте за това кой да ги води, се видя, че Нинова не действа принципно, а дава преднина на клакьорите и на тези, които ѝ угодничат. Програмата на БСП „Визия за България“ пък се оказа скучен, безидеен и лишен от всякаква визия документ за управлението на страната. И така нататък…

Но нали БСП не е пирамидална, вождистка партия? Защо ръководството ѝ проспа лидерските грешки на Нинова? От конформизъм, ленивост, безразличие? Които познават партията отвътре, интригите, битките за надмощие, лобитата – да кажат.

За външните наблюдатели обаче е ясно, че БСП ще продължи да върви надолу, защото:

БСП не се отказа от комунистическото си минало и наследство, а прие цялата история на тоталитарната БКП за своя. И като знак за това Корнелия Нинова и другарите ѝ продължават да се покланят ритуално на гроба на Тодор Живков в Правец.

БСП не осъди престъпленията на бившия режим. Не се извини за жертвите на Народния съд, за издевателствата и убийствата в лагерите, за унищожаването на елита на нацията ни след преврата на 9 септември 1944 г. Не поиска искрено прошка от българските мюсюлмани заради т.нар. Възродителен процес. (Извинението на Сергей Станишев и целувката на Местан на Орлов мост през 2014 г. не изпратиха ясни послания към малцинството.)

БСП не прекъсва и до днес обвързаността си с бившите тайни служби на тоталитарната държава.

БСП продължава да нарича съветската окупация на България „освобождение“ и да бъде „пета колона“ на Русия и днес.

Но най-важното е, че БСП не е нито лява, нито социална партия.

И доказателство за това са не само милионерите и олигарсите в нея, но и политиката ѝ в данъчната, пенсионната и социалната сфера. А всяко нейно правителство или е катастрофирало (Луканов, Виденов), или е управлявало непрозрачно и силно зависимо от дълбоката държава (Станишев, Орешарски).

Партията ще продължи да губи електорална подкрепа, защото няма какво да предложи на избирателите си. А и защото, както видяхме, не позволява смяна на поколенията в ръководството си. БСП, както и останалите партии, създадени от матрицата на Прехода, ще изчезнат или ще продължат да съществуват като маргинални организации без влияние в политиката. И това е неизбежно.

Заглавна снимка: Корнелия Нинова изнася политически доклад пред Конгреса на БСП на 22 януари 2022 г. Стопкадър от видеоклип на БСТВ

Източник

Новият архитектурен традиционализъм

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/noviyat-arhitekturen-traditsionalizum/

В един от началните моменти на филма „Брекзит“ от 2019 г. Бенедикт Къмбърбач (в ролята на британския политически стратег Доминик Къмингс) се опитва да измисли най-добрия слоган на кампанията за напускане на Великобритания от Европейския съюз, която той ръководи. Ясно му е вече, че ключовата дума е контрол, но оттам нататък всяка фраза звучи някак кухо. До един момент, в който не добавя нов смисъл – „Да си върнем контрола!“ (Take Back Control!). Да си върнеш нещо, обяснява той във филма, означава, че то е твое по право, а е било отнето.

Толкова много от нашето разбиране кои сме, идва от носталгичната представа за собственото ни минало – онези истории и митове, които си разказваме един на друг. „Обикновено ги мразя, те спират прогреса – казва Къмингс от екрана, – но в този случай нека ги използваме. Да се хванем за идеята, че искаме да се върнем обратно във времето, когато сме си знаели мястото, когато нещата са били прости и ясни.“

Светът на политиката се промени рязко през 2016 г., но не по-малко се промени и светът на архитектурата. През 2016 г. кампанията „Да си върнем контрола!“ победи на референдума за излизане на Великобритания от ЕС и защото успя да въздейства на първичните емоции на хората. Не много по-различни са целите и на всички архитектурни организации, инициативи и групи в социалните мрежи, които искат архитектурата да се върне обратно към „корените си“, към „традициите“ и към „истинската красота от миналото“. След 2016 г. те станаха още по-активни и видими. Очевидно беше, че и архитектурата влиза в поредната неоконсервативна вълна.

Architectural Revival

Architectural Revival е точно такова място, където границата 2016 г. проличава много ярко. Създадена през 2012 г. в Twitter и Facebook, тази британска инициатива громи модернизма и съвременната архитектура и печели хиляди лайкове с колажи „преди и след“ на сгради и градове и с патетични лозунги като „Традицията е красота“ и „Във времена на ширеща се грозота едно произведение на красотата е акт на съпротива“.

Интересното е, че последователите ѝ започват рязко да растат именно между 2016 и 2017 г., когато се утрояват до около 110 000. След това нещата утихват, постовете на Architectural Revival се разреждат, а през последната година дори попадат под ударите на новата политика на социалните мрежи. „Facebook забрани споделянето на постовете ни. Популяризирането на красотата, традицията, изкуството и архитектурата явно е против „стандартите на общността“, жалват се от инициативата в коментар под своя публикация от 10 февруари 2021 г. Към момента последователите на Architectural Revival са малко над 100 000 в Twitter и около 148 000 във Facebook – тоест забавянето е видимо.

Но не са само британските архитектурни неотрадиционалисти.

La Table Ronde de l’Architecture

Докато Architectural Revival изглежда като страница, поддържана от кисели консерватори, облечени в костюми от туид и мърморещи в някой ветровит стар британски замък срещу модернизма и липсата на орнаменти и гипсови декорации, срещу съвременното изкуство и либералните слободии на ЕС, то белгийската инициатива La Table Ronde de l’Architecture има съвсем друг имидж.

Създадена през 2017 г. от току-що завършили студенти и основно млади архитекти, тази неправителствена организация изглежда свежа и естествена. Едновременно консервативна и млада. Тя организира международни летни училища по „класическа и традиционна архитектура“, споделя добри примери за имитативно възстановяване на градски зони по подобие на съответния важен и архитектурно най-красив период от миналото и разбира се, споделя култа на всички неотрадиционалисти към прединдустриалното занаятчийско майсторство и „красотата на орнамента“. La Table Ronde de l’Architecture не просто наблюдава и образова, но и действа – организира собствени контраконкурси за емблематични сгради в центъра на Брюксел, за да покаже как например може по-добре и „по-красиво“ да се трансформират кулите на модернизма от 60-те години на миналия век.

„Традицията не е ретроградна, напротив. Традицията трябва да води нашите мисли и моливи, без да ни пречи да вървим с уверена стъпка напред в нашия век“, твърдят тези млади белгийски архитекти. Сред водещите точки в мисията си те изброяват: на всяка цена да защитаваме, консервираме, адаптираме и връщаме обратно към живот традиционните сгради; да учим на естетическите и техническите принципи на традиционната архитектура, конструкции и градско планиране, защото само те могат да осигурят дълъг живот на нашата среда; да защитаваме архитектурната идентичност на регионите; да защитаваме природата.

Всъщност повечето неща, които La Table Ronde de l’Architecture казват, на пръв поглед са смислени. Да, модернизмът унифицира центровете на градовете ни, издигна кули от бетон, стъкло и стомана и индустриализира жилищната архитектура напук на вековното занаятчийско майсторство. Да, глобализацията разсече провинцията с магистрали и виадукти и обезличи местната идентичност. Да, ХХ век остави сгради с огромен въглероден отпечатък и да, добре е да пазим природата, да защитаваме наследството, да консервираме и адаптираме наследената архитектура. Всички искаме красива, хуманна и устойчива архитектура.

Има обаче някаква неясна, тихо процеждаща се опасност в думите на белгийското сдружение и всички подобни нему неотрадиционалисти, които можем да открием във все повече европейски страни. Те изкусно манипулират архитектурния разказ, смесват леви ценности с дясноконсервативни архитектурни образи и влияят на емоциите, изкривявайки смисъла на изграждането на пространства и среда в полза на обществото. И така бавно преставаме да правим разлика между думите на крайни неонационалисти, които обвиняват архитектурата на модернизма в комунистическа грозота, и либералното желание на Европейската комисия чрез инициативата „Нов европейски Баухаус“ да гради „красиво и устойчиво бъдеще“ на всички европейски страни – заедно. А „Баухаус“, знаем, е и символ на архитектурния модернизъм.

Българският случай

У нас европейският неотрадиционализъм е висока топка. Всичко все още опира до първичен антикомунизъм и дребен балкански национализъм (за справка: събарянето на паметника „1300 години България“ пред НДК в София през юли 2017 г. и поставянето на неговото място на бронзов лъв, който държи щит с карта на една хипертрофирала България).

Все пак има и хора, които следят световните тенденции. През октомври 2019 г. журналистът Николай Облаков, редактор в онлайн платформата „Консерваторъ“, публикува един колаж „преди и след“, тип Architectural Revival – на централен площад в Будапеща, където на мястото на една (вярно, не особено привлекателна) модернистична сграда с растерна фасада се строи чисто нов еклектизъм, зает от годините някъде около края на XIX век. „Бих гласувал за този кандидат-кмет на София, който направи подобно нещо със сградата на „Раковска“, в която се помещава Европейската комисия“, коментира Облаков в своя пост.

Сградата на Европейската комисия в София сама по себе си е архитектурно недоразумение – завършена през 2010 г., тя е очевидно копие на Hearst Tower в Манхатън на Норман Фостър, само че поорязана във височина и блокираща трагично улицата. Разрушаването на една сграда обаче и построяването на нейно място на нова, но с дизайн от началото на миналия век, е свръхконсерватизъм, както уместно отбелязаха архитекти и екоактивисти в коментари. Нелепо е това да се промотира като начин за подобряване на градската среда.

Архитектурният неотрадиционализъм

Всъщност това, което се оформя днес, е един самопровъзгласил се (основно в социалните мрежи) нов архитектурен стил – архитектурен неотрадиционализъм. Аrchitectural revival не е случайно избран термин. „Ривайвъл“ в архитектурната история наричаме всички онези неостилове – неоготика (gothic revival), неокласицизъм, неороманска, необарокова, неоренесансова и прочее архитектури, чийто еклектизъм бележи XIX и началото на ХХ век и срещу чиято имитативност, ретроградност и безпринципност излизат на война архитектурните авангарди и модернизмът след Първата световна война.

Именно това обаче е любимият исторически период на нашите нови архитектурни традиционалисти. Всички те реферират към един особен момент на стилов плурализъм от края на XIX и началото на XX век – годините на либерална буржоазна Европа, която се чувства добре в тези сгради и ги размножава навсякъде по света, включително от позицията си на колониална сила. Това е времето на архитектурната еклектика, когато имаме както научно-технически прогрес и нови тенденции, така и романтично връщане назад към архитектурната история и стиловете на отминали епохи.

Но традицията не е стил. Тя е нещо ефимерно и силно манипулативно – онази носталгична представа за собственото ни минало от „Да си върнем контрола!“, която възпалява емоциите, особено в моменти на кризи, политически изпитания или разгромяване на националната идея. Представата, че ценна е само старата предвоенна София или викторианската Англия, или Берлин на Хоенцолерите, е много далеч от либерализма на късния XIX век – с целия му неокласицизъм и еклектика, срещу които модернистите се изправят.

Освен това антимодернизмът е опасна кауза. За добро или лошо, модернизмът (особено следвоенният) постави архитектурата в служба на хората – на всички хора. И на онези, които управляват държавите, и на онези, които живеят в коптори и за които най-бързият начин да получат хигиенично жилище е индустриализираното панелно строителство. Разбира се, като всяка утопия, и модернистката се проваля. Днес обаче наблюдаваме една нова атака, насочена не само срещу естетическите провали на архитектурния модернизъм, срещу неговата арогантност и безпрекословност, но и срещу неговия универсализъм, глобализъм, космополитизъм.

Модернизмът много сбърка, когато се опита да заличи всичко старо и да започне начисто. Хората никога не са готови на това. Но е еднакво зле да сриваш стари исторически центрове, за да построиш кутии от бетон и стъкло, и да унищожаваш цял дял от архитектурата (и гигантски период от историята), като „възстановяваш традицията“.

През 2016–2017 г. изглеждаше, че новият архитектурен консерватизъм е на път да роди чудовища, а действие второ тепърва предстои. Всъщност разрушаванията на бруталистки бетон, растерни кули и социални жилища от онзи егалитарен следвоенен архитектурен период продължават, но дебатът сякаш утихна. Глобалният свят отстъпи на малките държави и на локалното справяне с проблемите – граница по граница, област по област. И някак пропускаме факта, че безсмислените стилови войни и псевдотрадиционализмът прикриват тъмен национализъм и пречат да отстояваме архитектурата и всичките нейни възможни езици, както беше написал британският архитект постмодернист Сам Джейкъбс през 2018 г.

В края на филма „Брекзит“, в деня преди референдума, Доминик Къмингс и Крейг Оливър (журналист и политически координатор на кампанията за оставане на Великобритания в ЕС) се срещат случайно и сядат да изпият една бира. Двамата врагове са уморени, убити от безсъние, а Оливър е и отчаян. „След като отвориш тази кутия, вече няма да можеш да я затвориш, Дом“, казва Оливър. „Промяната е вълнуваща“, отговаря му Къмингс, но Оливър продължава: „Внимавай какво си пожелаваш. И ти няма да можеш да си върнеш контрола.“

Не само в архитектурата е опасно да ходиш напред, гледайки назад.

Заглавна снимка: Добър пример за архитектурен неотрадиционализъм е новопостроеният „дворец на Путин“. Стопкадър от видеоклип на руския опозиционер Алексей Навални

Източник

Въстаник в първия мандат, властник – във втория

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vustanik-v-purviya-mandat-vlastnik-vuv-vtoriya/

Президентът Румен Радев официално встъпи във втория си мандат – във времена на „каскада от кризи“, но и на доминантната роля, която той си извоюва в политиката и управлението от близо година насам.

Какво да очакваме?

Съдейки по речта му пред депутатите от 47-мия парламент, основна задача ще бъде конституционната реформа. Но обещаният президентски проект за такава реформа все още е строго секретен и не напуска пределите на „Дондуков“ 2, независимо от ноемврийските уверения на Радев, че наближава времето да го внесе. Време е – говори за него още от края на 2019 г. при управлението на третото правителство на ГЕРБ и Бойко Борисов…

Ще има ли проектът на президента съгласуване (непублично и неофициално) с намеренията на настоящото управляващо мнозинство за съдебна реформа, която не се изчерпва само с реформа на прокуратурата? Моментът е удачен – създателите на „Продължаваме промяната“, стожера в четворната коалиция, дължат нему втурването си в политиката, а три от политическите сили в тази коалиция публично го подкрепиха за втори мандат. Така че не би имало спънки с помощта на управляващите Радев да се опита да реализира конституционни промени и така да довърши започнатото през лятото на 2020 г. – демафиотизация на властта.

В речта си Румен Радев не спомена за своя проект, но от нея се разбра, че държи на възможността за индивидуална конституционна жалба, предвидена в него. За такава бе постигнато съгласие и на преговорите за коалиционно споразумение между четирите политически сили „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“ и БСП. За възможността гражданите да могат да сезират Конституционния съд се говори и спори от години – дали да се предвиди само за закон, който нарушава правата, или и за всеки публичен акт; в кои случаи да е допустима – когато са изчерпани или не са изчерпани предвидените съдебни производства за защита, и др. ДБ я предложи по време на преговорите в сектор „Правосъдие“.

В речта си пред парламента Радев говори и за друга промяна, за която също е повдигал от по-рано въпрос – конституционно гарантиране на финансовата децентрализация на общините. От години Националното сдружение на общините в България настоява за такава възможност. Това няма да се приеме еднозначно от политическите сили, които не постигнаха съгласие по темата и на преговорите за коалиционно споразумение. Тогава от ДБ предложиха 2% от настоящите 10% данък върху доходите на физическите лица да отиват в съответната община, а на следващ етап да се превърнат в местен данък, който всяка община сама да определя. Останалите обаче се възпротивиха, макар по принцип да се съгласиха с идеята за по-голяма финансова самостоятелност на местните власти.

Изглежда сякаш екипът на Радев е заложил по-големи президентски правомощия, за които и президентът сам е повдигал темата. Но вчера премиерът Кирил Петков отхвърли подобни спекулации с изявлението си, че „Конституцията ще бъде голяма тема в следващите месеци, но не и за това да станем президентска република, а в частта за главния прокурор“.

Големият въпрос, който неизменно се задава в такива случаи, е как ще се събере конституционно мнозинство от 160 гласа, след като настоящата власт разполага със 134 народни представители. Но това е тема в развитие.

Та, президент или управляващи ще стартират конституционните промени?

Или преди това ще се случат други процеси? Докато се чака отговорът на загадката, правосъдната министърка Надежда Йорданова, излъчена от „Демократична България“, вече се е нагърбила с първата фаза – трансформацията на КПКОНПИ. За ДБ съдебната реформа е знаме и кауза много преди президентът да я прегърне.

А може би държавният глава просто не иска да рискува, като внесе проект, който няма да успее, и така да си причини репутационни щети. Във втория си мандат той особено ще внимава за това. След последната година на политически победи ще му е трудно да остане в този така симпатичен образ на поборник при настоящото управление, с което са единомишленици и съратници. Ако иска да критикува, не може да вдига юмрук, а само да помаха с пръст – или може би просто да повдигне вежда…

Управляващите, както е известно, рядко се ползват с всенародна любов. Така че въпросът не е дали, а кога най-рейтинговият политик Румен Радев и правителството, ръководено от също така рейтингов и харизматичен политик като Кирил Петков, ще охладнеят един към друг. При други обстоятелства би могло и да е догодина, но при толкова кризи вероятно ще е още тази. А кризите са свързани с едни други теми от речта на президента –

за сигурността и за Северна Македония.

„Гласът на България трябва да отеква силно в дебата за бъдещето на Европа, за нейната стратегическа автономност и сигурност.“ На пръв поглед в това изречение на Радев няма нищо забележително – открай време политиците се упражняват по темата за активността на България. Но в коя област президентът разглежда стратегическата автономност на ЕС – в икономиката или в сигурността и отбраната? Изглежда, че е втората. Европейската отбранителна автономия е в проект, а от 30-те страни в НАТО повече от половината са членове на ЕС. Известно е, че без одобрението на САЩ, а и без изясняване на неговата корелация по отношение на НАТО, един такъв проект не би бил осъществим.

Какво означава Европейска стратегическа автономия? В публикация за Politico бившата външна министърка на Испания Аранча Гонсалес я обяснява така: „Европа да има повече способност да прави сама изборите си, съответстващи на интересите и ценностите ѝ, независимо какво правят останалите.“ Включително и за да намали уязвимостта си от външни шокове. В интервю от септември м.г. пред същото издание председателят на Европейския съвет Шарл Мишел отбелязва, че трагичната ситуация в Афганистан „трябва да подтикне нас, европейците, да се погледнем в огледалото и да се запитаме как можем да имаме по-голямо влияние в геополитическата сфера в бъдеще, отколкото днес“.

Но дали Европа може сама да се погрижи за отбраната си и дали фискалните правила на общността ще се променят – това са предизвикателства пред идеята за автономия, за която не е ясно какво мисли българският президент. Като че ли позитивно. Какво смята управляващата коалиция? Отворен въпрос.

За разлика от тази, по друга тема няма двусмислие или неяснота в позицията на Радев – става въпрос за Северна Македония и бе даден знак към кабинета и премиера:

Предложеният от правителството многопистов подход в отношенията с нашите съседи има потенциал да динамизира диалога, да укрепи доверието, и трябва да бъде подкрепен. Той обаче не бива да оставя на заден план проблемите, свързани с правата на нашите сънародници и общото историческо и културно минало.

Ще потвърдя своята позиция като президент на всички българи, че равноправието на македонските българи, много от които са и български граждани, трябва да бъде гарантирано чрез вписването им в Конституцията на страната наравно с другите части от народи. Този акт, редом с приемането на надеждни механизми за изкореняване езика на омразата и опазване на българското културно-историческо наследство, следва да бъде предварително условие за нашето съгласие за начало на преговорите за членство.

И тук следва една критика към правителството, свързана най-вероятно с направените тази седмица заявки за въздушна линия София–Скопие по време на визитата на делегацията, водена от премиера Кирил Петков в Северна Македония, както и относно коридор №8 като цяло:

Убеден съм, че икономизацията на външната политика, за която работих активно, може да даде много по-добри резултати, ако постигнем по-ефективна координация между институциите и преодолеем липсата на проектна готовност във важни инвестиционни направления.

Няма съмнение, че президентът е ядосан от подхода на Петков и от визитата му в Скопие тази седмица. Северна Македония може да ги раздалечи, а може да стане и по-сериозно препятствие в отношенията между институциите, разделени само от площад „Независимост“. Дистанцирането би било полезно и за двете страни – правителството веднъж завинаги ще се отърве от чувството на синовен дълг и признателност към президента, а президентът ще може отново да е „надпартиен“.

В речта на президента се открива и един начален флирт с Българската православна църква (и традиционните вероизповедания), на които Радев обещава подкрепа и в бъдеще. Досега това беше патент на Бойко Борисов, който обикаляше църкви и манастири, целуваше ръце и кръстове и се кълнеше в Началника Бог. Патриарх Неофит за втори път лично отслужи молебен и благослови Радев за успешен втори мандат като държавен глава. А днес президентът дори участва в тържествената церемония за първа копка на новостроящия се православен храм „Св. Патриарх Евтимий Търновски“ в столичния квартал Люлин.

Останалото е захарен памук. 

Например:

Мой дълг като държавен глава е да връщам дневния ред към дългосрочните цели на нацията, далеч отвъд хоризонта на политическите мандати: овладяването на демографската криза; справянето с бедността и неравенствата; повишаването на стандарта и качеството на живот; духовното развитие; гарантирането на суверенитета и сигурността; отстояването на националните интереси и достойнство; утвърждаването на позитивния образ на страната ни навън.

Нищо от това не се е случило през изминалите години, а описаното като „дългосрочни цели на нацията“ всъщност е работа на политиците и функция от техните решения. Дали Радев може да отговори как вижда „духовното развитие“ като цел? Отделно някой трябва да забрани на президентите да използват веднъж завинаги „овладяването на демографската криза“. Освен ако не бъдат изобретени инкубатори за българи.

Заглавна снимка: Президентът Румен Радев изнася реч пред Народното събрание при тържественото полагане на клетва за втория си мандат. Стопкадър от видеозапис на БТА

Източник

Мястото на децата в пандемичните решения на възрастните

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://toest.bg/myastoto-na-detsata-v-pandemichnite-resheniya-na-vuzrastnite/

Годината започна с ръст на отчетените случаи на заразени със SARS-CoV-2 и с констатацията, че вариантът Омикрон вече е в България. Трето поред правителство (технически погледнато – дори четвърто, тъй като служебното реализира два поредни мандата) е изправено пред необходимостта да предприеме някакви действия, с които да намали цената на поредната епидемична вълна, изразена както в човешки жертви или дългосрочни последици за здравето на гражданите, така и в икономически загуби и социални щети.

По време на последната есенна вълна на пандемията в България се открои ясен политически наратив, свързан с ролята на децата. Той беше провокиран от повишеното напрежение както у родителите, така и у голяма част от самите деца, които в последните 20 месеца понесоха несъразмерни ограничения в усилията за контрол над епидемичните пикове. И макар от лятото да се повтаряше като мантра, че присъственото обучение е приоритет, че няма да допуснем отново училищата да са затворени, а заведенията да работят, и че децата са най-важни, през първите три месеца и половина от тази учебна година учениците в началния етап прекараха три, а по-големите – шест седмици у дома с обяснението, че обществото ни няма друг избор. Но дали тази аргументация е поне близо до истината?

Агресивното настояване за отмяна на всякакви мерки е базирано почти изцяло на фалшиви новини и конспиративни вярвания. Обратната теза, която поставя децата на фокус като разпространители на вируса и като потенциално рискова група, по-скоро спекулира с интерпретацията на доказаните от науката факти. И двете групи обаче използват децата като инструмент в опит да постигнат по-силно влияние на тезите си, да емоционализират посланията си и да улеснят възприемането на тези послания от широк кръг възрастни – баби, дядовци, родители, учители и др. Липсата на достатъчно добре комуникирана, базирана на наука официална позиция, която да балансира тези крайности, доведе до силно обществено противопоставяне, а най-добрият интерес на децата остана встрани като една неприпозната, неизговорена и ненужна тема.

У нас през изминалите две години не се формира обществен или дори само политически консенсус по нито един от въпросите за пандемията и управлението ѝ в национален мащаб. Това се отнася и до темите, свързани с децата – какви са рисковете за тях и каква е ролята им в процесите на разпространение и овладяване на заболяването.

Как боледуват децата

Когато в края на зимата на 2020 г. пандемията от COVID-19 удари Европа, в момент на несигурност, повсеместен локдаун, ужасяващи новини за рекордна смъртност и препълнени болници в много страни по света единственият светъл лъч беше ключовото към онзи момент наблюдение на китайските учени – децата боледуват по-рядко, по-леко и загиват от COVID-19 в много редки случаи. Макар някои от първоначалните хипотези за вируса SARS-CoV-2 да се развиха и промениха напълно, две години и хиляди страници научни трудове по-късно този извод в голяма степен се препотвърждава, включително и по отношение на актуалния в момента вариант Омикрон. Поради много силната му заразност обаче – особено сред неваксинирани групи, към които със сигурност се причисляват децата – тревогата у някои експерти остава.

В Съединените щати, където вълната вече е в активната си фаза, точно преди Нова година беше отчетен ръст на хоспитализациите на деца с коронавирусна инфекция. Няколко щата съобщиха за увеличение с около 50% на педиатричните приеми за COVID-19 през декември. Въпреки този ръст предварителните данни показват, че и при варианта Омикрон повечето от заразените деца боледуват леко.

Съвсем скорошно проучване, което все още не е преминало през научна проверка (т.нар. peer-review), обобщава данни от Южна Африка. От близо 6300 регистрирани случая, при 462 е имало нужда от болнично лечение. Изследователите получават подробни данни за 139 хоспитализирани деца под 13 години. От тях 31 са се нуждаели от кислородно лечение, седем – от апаратна вентилация, а четири са починали поради сложни съпътстващи патологии. Всички деца и по-голямата част от родителите, за които има налични данни, са били неваксинирани. Най-честите симптоми, отвеждащи децата в болница, са затруднения при дишането и дехидратация, съпътствани от висока температура, кашлица, повръщане и диария, цитира се в доклада на учените.

Друг въпрос, който буди тревога, засяга постковид синдрома и продължителния ковид. Специалисти от различни държави признават, че данните за отражението на тези състояния върху децата засега са много по-малко, отколкото при възрастните. Проучване в Англия, макар също още непреминало през научна проверка, сочи, че между 16 и 30% от изследваните деца на възраст от 11 до 17 години, прекарали COVID-19 с някаква клинична изява, страдат повече от три месеца от уморяемост, главоболие, задъхване или друг, неопределен дискомфорт. Друго изследване показва много по-малък дял на засегнатите от продължителни симптоми – между 2 и 4%. Както в тези, така и в други изследвания в сферата обаче се подчертава, че изводите са ограничени и е нужна повече и по-активна научна работа.

У нас картината с детската заболеваемост също е неясна. Официалната статистика сочи, че до момента около 42 000 лица под 19 години са регистрирани като боледували от COVID-19. Предполага се обаче, че значителен дял от боледуващите деца не са били тествани в лаборатория и са останали „скрити“ за системата. Начинът, по който у нас се събира и обработва здравна информация, допълнително затруднява проследяването на статистиките за тежко боледуващите и починали вследствие на заболяването. В началото на януари 2021 г. Министерството на здравеопазването подаде информация за пет деца, починали от COVID-19 през 2020 г. Половин година по-късно Националният статистически институт удвои този брой, отчитайки 11 случая на починали от коронавирусно заболяване на възраст от 0 до 19 години. Според портала за отворени данни пък за целия период на качване на информация от юни 2020 г. до момента починалите от COVID-19 под 19-годишна възраст са 24, от които 8 – през 2020 г.

Практиката на педиатрите, лекуващи COVID-19 и други респираторни инфекции у нас, потвърждава напълно научните хипотези за нисък дял на тежко боледуващи деца. „В педиатричните отделения не е имало натоварване от деца с коронавирусна инфекция. Ние знаем какво се случва при грип – години наред сме имали недостиг на легла във всички болници при грипна епидемия. При COVID-19 до момента не сме наблюдавали такова нещо, не очаквам да се случи и с настоящия вариант“, коментира доц. Рада Маркова, педиатър и детски пулмолог. Според нея и при настоящата вълна сред децата ще има много заболели, но те ще могат да се лекуват в домашни условия.

Ролята на децата и училищата в разпространението на COVID-19 – и изборът на България

„Нямаме друг избор.“ Така накратко може да се обобщи аргументацията, с която няколко пъти поред децата бяха изпратени в дистанционно обучение, извънкласните занимания и алтернативните им форми на обучение бяха затворени, а спортът беше достъпен в най-добрия случай само за картотекираните спортисти под 18-годишна възраст.

Този подход противоречеше на всички препоръки за действие, издавани от световни организации в хода на кризата. Още на 15 април 2020 г. Европейската комисия публикува Пътна карта, в която беше посочено, че училищата следва да бъдат последните институции, които се затварят, и първите, които отварят врати за присъствена работа. На 8 юли 2021 г. Европейският център за контрол на заболяванията (ECDC) публикува актуализиран технически доклад относно COVID-19 при децата и ролята на училищата при разпространението на коронавируса. Основна препоръка на Центъра отново бе до решение за затваряне на училища да се прибягва само в краен случай, тъй като вредите от него надвишават ползите. В свое становище, актуализирано през декември 2021 г. и резюмиращо проучвания на работата на училищата в условията на COVID-19, Американските центрове за контрол на заболяванията (CDC) потвърждават, че „когато стратегиите за превенция се комбинират и прилагат правилно, предаването на вируса в училищата може да бъде ограничено“.

По данни на ЮНЕСКО, у нас училищата са били напълно или частично затворени в продължение на 47 седмици в периода от началото на пандемията до края на декември 2021 г. Това означава, че голяма част от учениците над 10-годишна възраст са посещавали присъствено училище по-малко от 1/3 от учебното време в този период, разпростиращ се в общо три учебни години.

България, разбира се, не е единствената държава, която прави компромис с децата. В Европейския съюз в сходно положение са учениците в Чехия (46 седмици), Полша (43) и Латвия (49). На обратния полюс са Хърватия, Испания и Франция, където учениците са били по домовете си съответно 10, 12 и 15 седмици за целия период на пандемията. Разликите в тези периоди, както и разминаването между препоръките и действията на правителствата, показват ясно, че избор за това каква роля да бъде отредена на децата в управлението на пандемията, всъщност има. Той обаче се определя от политическите, обществените и личните приоритети на възрастните.

… характеристиката на вируса е такава, че той до голяма степен щади младите хора, там тежко протичане е по-скоро изключение. Усилията ни са насочени те да пазят по-възрастните си роднини. Но ако тия по-възрастни роднини сами не се пазят, ако хората се събират в затворени помещения, ако не се ползват стриктно лични предпазни средства, целият ефект ще бъде изконсумиран.

Думите са казани още през юли 2020 г. от главния държавен здравен инспектор доц. Ангел Кунчев. Година и половина по-късно към това обобщение може да се добави и готовността (или липсата ѝ) на възрастните у нас да се ваксинират. Доц. Рада Маркова обяснява: „Ваксинацията трябва да бъде поголовен ангажимент на възрастното население, тъй като за нас, възрастните, тази болест е опасна и носи сериозни последици. А у нас ваксинационното покритие сред възрастните е незадоволително. И това ще се види ясно отново в рамките на идните две седмици.“

Децата и ваксините срещу COVID-19

По данни на Министерството на здравеопазването към 29 декември 2021 г., у нас с една доза от ваксините срещу COVID-19 са имунизирани 259 деца на възраст между 5 и 11 години включително, а 20 805 – между 12 и 17 години включително. От втората група със завършен имунизационен цикъл са 17 856 деца.

Твърдението, че ваксините срещу COVID-19 са „експериментални течности“ с несигурни дългосрочни ефекти, е може би най-популярната теза на дезинформацията по темата. Това твърдение отдавна е детайлно опровергано от експертите по безопасност на лекарствата. По отношение на имунизирането на деца от 5 до 11 години обаче педиатрите все още изразяват резерви. Според медиците решението „за“ или „против“ ваксинация трябва да се съобрази и с тежестта на заболяването в дадената възрастова група, а за здравите деца има много малък риск да развият тежък COVID-19.

„Децата трябва да бъдат ваксинирани, ако са със сериозни хронични заболявания или с наднормено тегло“, смята доц. Рада Маркова. Сходна теза споделя и проф. Пенка Переновска, която е главен координатор на Експертния съвет по педиатрия към Министерството на здравеопазването. Тя съветва родителите на собствените си пациенти от рискови групи да ги ваксинират. По думите ѝ, препоръките на Съвета в този дух са подготвени и изпратени в МЗ и се очаква съвсем скоро да бъдат публикувани. Това би трябвало да уеднакви подхода към ваксиниране на децата според тяхната възраст (над 12 или между 5 и 11 години) или според здравословното им състояние (има ли повишен риск от тежък COVID-19, или не). В момента, поради липсата на такава препоръка, практиките се разминават – докато в едни имунизационни пунктове децата се ваксинират само срещу подпис на един родител, в други се изисква писмено становище от личния педиатър, препоръчващо или разрешаващо ваксинацията.

Мнението на Европейската лекарствена агенция е, че предимствата от поставянето на ваксина срещу COVID-19 и при по-малките деца надвишават рисковете, особено при тези, чието здравословно състояние предполага по-висок риск от тежко протичане на коронавирусната инфекция. То се базира на проучването на производителя на единствената засега одобрена ваксина за деца под 11 години сред близо 2000 деца, които не са се срещали с вируса. От 1305 ваксинирани 3 са развили COVID-19 впоследствие след заразяване. За сравнение – в групата, получила плацебо, от 663 деца са се разболели 16. Нежеланите реакции, установени в рамките на изпитването, са същите, които са наблюдавани и във възрастовата група от 16 до 25 години – болка и зачервяване на мястото на убождането, главоболие, мускулни болки и отпадналост. Те обичайно отшумяват до 48 часа.

Очаква се до февруари да се появят допълнителни данни за това как по-малките понасят ваксинирането, тъй като редица държави започнаха да ваксинират децата още през есента и вече има поставени милиони дози при най-ниската разрешена възрастова група.

Избор в бъдещо време

В момента ваксинацията е една от възможностите децата в районите с висок брой заболели от COVID-19 да ходят на училище, наред с доказано преболедуване или ежеседмично тестване с неинвазивен, бърз антигенен тест.

Последните публично обявени данни от Министерството на образованието и науката сочат, че към 14 декември 2021 г. около 20% от учениците в страната продължават да се обучават дистанционно, а след зимната ваканция този дял е намалял на 12%. Въпреки това десетки хиляди деца остават у дома по решение на родителите си: някои – защото се страхуват от COVID-19, други – защото се страхуват от тестовете, ваксините и мерките като цяло.

Междувременно в аналитичен доклад относно образователните пропуски и неравенства, причинени от пандемията, се твърди, че „колкото по-продължителен е периодът на дистанционно обучение, толкова по-големи са очакваните обучителни дефицити“. България е една от държавите с най-остър проблем по отношение на натрупаните дефицити и разширяващите се образователни неравенства. В анализ на МОН, изготвен след края на предходната учебна година, също се акцентира върху този проблем, като се посочва, че обучението от разстояние в електронна среда вече е довело до риск от отпадане от образование на 25% от учениците.

През есента УНИЦЕФ публикува мащабно изследване, с което алармира за влошеното психично здраве на децата в хода на пандемията. Организацията показва и икономическия ефект от този проблем – пропуснатите ползи за икономиката заради психични разстройства сред младите хора се оценяват на почти 390 млрд. долара на година.

Всички тези рискове в момента са предимно проблем на самите деца и на техните родители. Последствията обаче ще се носят от цялото общество в бъдеще с неопределен хоризонт, което придава огромна тежест на избора ни как да говорим и какви решения да вземем за децата и пандемията днес.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Как липсата на стандарти за отразяване на научни теми допринася за инфодемията

Post Syndicated from original https://toest.bg/kak-lipsata-na-standarti-za-otrazyavane-na-nauchni-temi-dopronasya-za-infodemiyata/

Според официалното допитване Евробарометър 516 със специален фокус върху научни теми 36% от българите в извадката са силно съгласни с твърдението „Науката е толкова сложна, че не разбирам много за нея“. Почти 30% от анкетираните (на фона на 10% средна стойност за ЕС) са силно съгласни, че „в ежедневието им не са нужни познания за науката“. Едва 9% гледат редовно документални филми или четат издания за наука и 40% посочват „липса на интерес“ като основна причина да не се информират. На въпроси, свързани с конспиративни теории за науката, 41% от запитаните българи смятат, че „има лек за рак, но го крият заради търговски интереси“ (в ЕС – 21%), а според 52% „вирусите се създават в правителствени лаборатории за контрол над свободата на хората“ (в ЕС – 28%). На фона на тези данни резултатите по научния компонент на тестовете PISA в България са с повече от 50 точки по-ниски от средните за ЕС. През 2020 г. за научни изследвания и развойна дейност в сферата на висшето образование инвестираме едва 0,05% от БВП: след Румъния (0,04%) това е най-ниската стойност за всички страни членки на Европейския съюз (при ниво от 0,5% от БВП за ЕС).

Всички тези фактори са само част от пъзела на лошата информираност по научни теми у нас. В такива условия медиите имат още по-голяма отговорност към аудиторията да представят научните теми по достъпен и коректен начин. За съжаление, когато не се прилага проверка на факти и липсват стандарти за отразяване на научни теми, дезинформацията е само на крачка разстояние от добрите намерения на журналистите.

Добрите и лошите практики в отразяването на научни теми

По света е все по-разпространена практиката учени да пишат за масовата аудитория и все повече университети предлагат обучение в областта на научната комуникация. Далеч не всички медийни редакции обаче имат финансов и човешки ресурс да поддържат отдел с автори с медицинско или научно образование. Добър пример e Бен Голдейкър, който пише за „Гардиън“. Той е завършил медицина в Оксфорд и има академична кариера като изследовател, което го прави висококомпетентен да отразява медицински и научни теми.

Гост-автори с такова образование са добро решение на микрониво. Друга възможност е журналистите в екипа да пишат сами статиите, които впоследствие се преглеждат от независим научен редактор или консултант. В Нова Зеландия например една от най-големите медийни компании „Стаф“ използва услугите на колектив от здравни и научни експерти за фактологическа проверка на всички свои материали за пандемията.

При липса на учени в екипа е важно преди публикуване да се премине през задължителна проверка на фактите. Все повече реномирани медии, като „Ройтерс“, имат собствени екипи за проверка на факти. В България може да се разчита на подробните проучвания на авторите във Factcheck.bg.

Интервютата с експерти не само не компенсират тези проверки, а понякога се нуждаят от тях. Поканите за гостуване или интервю често се отправят по външни белези, като годините опит или престижно звучащи организации в биографията. Има обаче много примери за специалисти, които разпространяват неверни твърдения въпреки квалификациите си, и организации с гръмки имена, като Световния лекарски съюз, които всъщност нямат авторитет в сериозните изследователски среди. Без познаване на този контекст, изборът на експерти се свежда до познати лица от екрана или до хора, които потвърждават вече формираната гледна точка на журналиста.

Важно е да се отбележи, че дори десетилетия опит в медиите и отлични познания по други теми не могат да имунизират журналистите срещу научна дезинформация. Познанията за научния метод са строго специализирани. Не е достатъчно просто да се прочетат изводите от дадена научна статия, а е необходимо задълбочено разбиране защо едно изследване е направено по определен начин, как са събрани данните и дали има достатъчно силни статистически аргументи в подкрепа на изводите.

Статистическият анализ и наличието на добре контролирано и систематизирано проучване са ключови критерии: отделни единични случаи не могат да бъдат база за обосновани научни изводи. Това е особено често срещана грешка при журналисти, които погрешно представят частни случаи и отделни казуси на двама-трима пациенти като опровержение на изводи от контролирани изследвания с десетки хиляди участници.

Инстинктът на журналистите да търсят алтернатива на официалната информация работи в други сфери, но алтернативата на научния консенсус е сигурна пътека за разпространяване на дезинформация и псевдонаучни тези.

Научен консенсус срещу отделни мнения

Когато от екрана се дават за пример изследвания, които противоречат на официалната информация, е важно да знаем, че далеч не всяко изследване е надеждно. В най-добрия случай има неволни грешки, недогледани детайли в анализа или твърде смели изводи на базата на много малък брой наблюдавани хора.

Никой не е имунизиран срещу неволни грешки, но реакцията към тях отличава истински добрите експерти. Вместо да заемат защитна позиция, учени като Нобеловия лауреат д-р Франсиз Арнолд сами признават недостатъците на свои стари изследвания и (когато е нужно) ги оттеглят. В най-лошите случаи, като при оттегленото изследване на Андрю Уейкфийлд, грешките не са неволни, а са свързани със сериозни нарушения, умишлена измама и неспазване на етични стандарти. Обикновено тези учени не само не признават доказаните недостатъци на работата си, но дори втвърдяват позицията си и се изправят на поход срещу свои колеги, докато загубят напълно реномето си в научната общност. Пример за това е Джуди Майковиц, която в „Пландемия“ се представя за световен експерт: титла, която има само сред аудиторията без досег до научна дейност.

Поради тези и редица други фактори в науката са важни не отделните учени и изследвания, а натрупването на данни и доказателства. Научният консенсус произлиза именно от количественото и качествено натрупване на данни в подкрепа на дадена теза. Дори най-впечатляващите единични изследвания имат нужда от тест дали при възпроизвеждане (за предпочитане от друг учен или екип от учени) пак ще се стигне до същите резултати и изводи. Тези принципи (възпроизводимост, използване на научния метод и анализ на данни) са в основата на съвременната медицина, основана на доказателства, а не на личен опит в практиката и изводи от отделни случаи.

Коронавирусите са известни на медицината от 60-те години на ХХ век, но SARS-CoV-2 – причинителят на COVID-19, e различен от всички досега. Това до голяма степен раздели експертите на такива, които държат да следят новите данни, и такива, които смятат, че на базата на съществуващия им опит „всичко за вируса е ясно“. Колебливостта на първите в началото на пандемията и непоклатимата увереност на вторите създадоха два лагера. Липсата на адекватна комуникационна кампания по темата само влоши нещата, създавайки допълнителна несигурност у аудиторията на кого да вярва.

Разделението е толкова дълбоко, че създава погрешното усещане, че мненията са равностойни и объркването – универсално. Всъщност в реномираните световни медии и в научната общност са добре документирани много теми, за които от екраните ни се твърди, че „няма информация“. „Новата нетествана иРНК технология“ всъщност се разработва от повече от десетилетие и в детайли е описано защо и как при строги протоколи за сигурност ваксината е налице за по-малко от една година. Много източници, включително най-реномираното научно списание в света Nature, описват напълно прозрачно конкретните организационни, бюджетни и бюрократични причини процедурата да отнеме толкова по-малко време спрямо разработването на познатите до момента ваксини.

Работата на учените не само не е тайна, а все повече залага на т.нар. отворена наука с безпрецедентна прозрачност и достъп до данни от целия свят. В това море от информация, без научни консултанти и фактологическа проверка, медиите, за съжаление, лесно могат да си направят грешни изводи. Истинският враг не са официалните данни от институции, които работят по възможно най-високите стандарти. Проблемът е в прибързано създадени и методологично слаби научни публикации, които наливат масло в огъня на дезинформацията.

Научният консенсус не е сляпо следване на мнозинството. Всеки учен поотделно преценява тежестта на доказателствата и с натрупване на данните в подкрепа на дадено твърдение все повече учени застават зад него. Така постепенно се формират мнозинство и консенсус. Търсенето на алтернативни мнения, които се опълчват срещу научния консенсус и „пропагандната официална наука“, показва фундаментално неразбиране на научния процес.

Световните медии не дават платформа на алтернативни научни позиции не защото са неудобни, а защото тези позиции често не издържат на проверката на фактите и на изискванията за качество в научната общност. Личният престиж на даден учен няма значение: важно е дали твърденията му са подкрепени от надеждни данни и изследвания с високо качество. Така дори хора с успехи в миналото, например д-р Робърт Малоун, днес гостуват само в апокрифни предавания, като War Room на Стив Банън. Медиите, които държат на репутацията си, пишат за твърденията на тези учени само със солиден контекст.

Казусът с „конференцията“ в Болцано

Пример като по учебник как непознаването на научните среди може да ни вкара в капана на дезинформацията, е „международната конференция в Болцано“. Така описана в медиите, тя звучи престижно. Аудиторията остава с впечатление, че става дума за сериозен научен форум. Всъщност всеки с бюджет за наемане на помещение може да покани пресата и да направи „конференция“. Събитието в Болцано е именно вид пресконференция, организирана от тиролската политическа организация „Енциaн“.

„Енциан“ няма никаква връзка с научните среди и в листата ѝ фигурира само един човек – основателят Йозеф Унтерхолцнер, автомобилен механик по образование. Информация за „конференцията“ има основно във Facebook и YouTube, но не защото някой крие какво се е говорило. Сериозните научни форуми се отразяват в публикации на научната общност и имат свои сборници. Публикации от Болцано няма, защото презентациите съдържат низ от многократно опровергавани твърдения, включително редовното дезинформационно портфолио: „ваксините съдържат графенов оксид“, тествани са „върху три плъха и две мишки“, „шипчестият протеин има токсични ефекти“ и др.

Тактиката е изобилно да се използва научен и медицински жаргон, който създава у неспециалистите усещане за тежест и авторитет. Един от двамата основни говорители на „конференцията“ е патологът Арне Буркхард. Германското дружество по патология е сериозна организация, основана през 1897 г. Оттам посочват, че от 2019 г. нямат нищо общо с дейността на Буркхард. Германецът оглавява още една „конференция“ тази година в Ройтлинген, озаглавена „Причини за смърт след ваксинация срещу COVID-19“. Въпреки опитите да се рекламира като научна конференция, в официално отворено писмо на Дружеството по патология в Германия се пояснява, че това е „пресконференция“. Организацията държи „категорично да се разграничи“ от твърденията на „двама пенсионирани патолози и един електроинженер“ за предполагаемите аутопсии, направени от тях. В писмото се посочва, че твърденията на Буркхард за извършените аутопсии са „лично мнение, а не позиция на специализираната общност“ и че „както беше посочено и в други източници, представените от него данни нямат научна основа“.

В Германия има специално създаден национален регистър, в който се въвеждат данните за извършените ковид аутопсии (DeRegCOVID). Според разследване на Correctiv от регистъра твърдят, че данните, с които Буркхард разполага, „няма как да се използват за надеждно установяване на връзка с ваксините“. Двама от лекторите на „конференцията“ в Ройтлинген са членове на организация, предоставяща контакти на лекари и натуропати, които издават съмнителни сертификати за освобождаване от задължението за носене на маска „поради сериозни причини“. В проучването на Correctiv се посочва, че „липсват доказателства самият Буркхард да е правил аутопсиите“: по време на презентацията той загатва, че за някои органи и проби от различни пациенти е имал проблем да определи на кой пациент от списъка принадлежат. Изследването му не е достъпно в официални научни издания и от Дружеството по патология, Федералната асоциация на германските патолози и Германския регистър за аутопсии на починали от COVID-19 изказват сериозни съмнения относно приложените методи, произхода на данните и цялостното проучване. Въпреки това проучването се представя отново в Болцано.

Освен Буркхард, говорител в Болцано е и д-р Паоло Белавите. Медиите, които го представят безкритично, се концентрират върху детайлите от биографията му, които звучат престижно: „италиански професор от Университета във Верона с 40-годишен стаж и множество проучвания“. Това, което пропускат, е, че високоуважаваният ректор на Университета във Верона Пиер Франческо Ночини публикува официално писмо, в което се разграничава от твърдениятa на Белавите за ваксините, защото те са просто „лично мнение“. Ночини посочва, че Белавите не само е „пенсиониран през 2017 г.“, но и „няма никаква връзка с изследователските групи на университета, още по-малко с изследвания върху COVID-19“.

Името на Белавите в Италия се свързва основно с хомеопатията. Публикациите му отсъстват от сериозните научни издания с контрол на качеството от други изследователи (т.нар. peer review). Белавите публикува проучванията си в т.нар. хищнически научни издания (predatory journals), които са еквивалент на самиздат в научните среди. Те нямат сериозни редактори и възлагат проверката на фактите на доброволци, на които изпращат имейли на случаен принцип. Публикува се всичко срещу съответната такса. Това не са истински научни издания и учените го знаят, но журналистите и широката аудитория, които не са запознати с тази практика, може да се подведат. В най-куриозния случай, описан с хумор от престижното списание Science, куче става „член на редакторския екип“ на цели 7 „медицински“ издания. Собственикът на симпатичния териер измисля псевдонима д-р Оливия Дол и я записва в редакторските екипи, след като го обсипват с имейл покани самият той да стане председател. Иска да види дали някой ще си направи труда да проучи коя е д-р Дол, но никой не го прави. Много „експерти“, които говорят за „пландемия“ и разпространяват дезинформация, четат, споделят или публикуват именно в подобни издания или се информират от съмнителни източници.

Нека се върнем към Паоло Белавите. Сред последните големи изследвания на Белавите е анализ на ефектите от хомеопатията. Публикуван в подобно хищническо научно издание, текстът впоследствие е подробно анализиран от Patto Trasversale per la Scienza – италианска организация, която се занимава с разкриване на съмнителни научни изследвания. Заключението на организацията е, че Белавите не само е копирал, използвал повторно и рециклирал значителни части от чужди и стари свои проучвания, представяйки ги за нови, но и „умишлено е изтрил важна информация, която коренно променя характеристиките на изследванията и следователно заключенията от тях, описвайки ги по личен и несвързан с реалността начин“.

От гледна точка на медицинската етика, въпроси повдига и това, че Белавите защитава своя колега д-р Масимилиано Мекоци, който отказва да предпише нехомеопатични лекарства на 7-годишно момче с отит, и то умира заради липсата на адекватно лечение.

Има голяма доза ирония в това, че медиите, които се съмняват в сериозните учени, лансират именно хората, които заслужават най-сериозна проверка. Ако Болцано е пример за „критично мислене“ и „смело противопоставяне“, е редно да се запитаме кому е нужно противопоставяне на стандартите за качество. Дълбоко подвеждащо за аудиторията е частна пресконференция да се представя като научно събитие. В името на плурализма при отразяването, ако изобщо се дават цитати от подобни събития, е редно да се предостави контекст за надеждността на лекторите и фактологическа проверка. Има конкретни причини професионалните общности в Германия и Италия да се разграничават категорично от главните действащи лица в Болцано и Ройтлинген. Целта не е цензура, а точно обратното: да се даде гласност на това как не бива да се вярва на подвеждаща информация, която не отговаря на изследователските и етичните стандарти.

Научната общност има механизми за отсяване на съмнителните изследвания. Има нужда от такива и при медийното отразяване на научни теми. Въпрос на избор и ресурси е дали да се направи с помощта на научни журналисти, научни редактори или чрез инструменти за проверка на факти. Важно е да се прилагат стандарти за качество на информацията с добро познаване на научния контекст.

Ролята на медиите е да са преводачи, пътеводители и медиатори. В идеалния случай те могат да преведат аудиторията през капаните на дезинформацията. Да обяснят сложния свят на научните и медицинските открития на разбираем език. Медиите, които не се справят с тази задача, ускоряват инфодемията и задълбочават негативните ѝ последици.

По модела на добрите практики по света, съдържанието на статията беше проверено от д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Университета в Берн. За „Хроники на инфодемията“ д-р Илиев допълни:

„Моят опит с българските медии показва, че липсва всякакъв контрол на поднесената информация и се робува на имена. Един много опасен елемент е, че много от участниците в дебата изказват подчертано манипулативни позиции. През изнесеното мнение се търсят комерсиални ползи, но никой не е помолен например да подпише формално декларация за липса на конфликт на интереси. Друг елемент е инструментализирането на здравния дебат за политически цели.

Все пак трябва да кажа, че в рамките на една година виждам прогрес. Особено от отделни журналисти, които лично се допитват до експерти и официални сайтове за позиция и становище. Те започват наистина да навлизат доста задълбочено в материята – един нов манталитет на самоконтрол и самовзискателност, който тази година започна да набира скорост.

Голям проблем за медицината, основана на доказателствата, е, че самата медицинска общност в България все още не е на тази вълна. Споделянето на факти от големи проучвания се сблъсква с нагласата „моят опит показва друго“. Това принизява до голяма степен и нивото, и качеството на научен контрол – дори журналистите да имат най-добри намерения. Тук не става дума за злонамереност, а за закостенялост и (за най-голямо съжаление) непознаване на езици, което пречи на тези експерти да станат част от международния медицински консенсус.“

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Как липсата на стандарти за отразяване на научни теми допринася за инфодемията

Post Syndicated from original https://toest.bg/kak-lipsata-na-standarti-za-otrazyavane-na-nauchni-temi-dopronasya-za-infodemiyata/

Според официалното допитване Евробарометър 516 със специален фокус върху научни теми 36% от българите в извадката са силно съгласни с твърдението „Науката е толкова сложна, че не разбирам много за нея“. Почти 30% от анкетираните (на фона на 10% средна стойност за ЕС) са силно съгласни, че „в ежедневието им не са нужни познания за науката“. Едва 9% гледат редовно документални филми или четат издания за наука и 40% посочват „липса на интерес“ като основна причина да не се информират. На въпроси, свързани с конспиративни теории за науката, 41% от запитаните българи смятат, че „има лек за рак, но го крият заради търговски интереси“ (в ЕС – 21%), а според 52% „вирусите се създават в правителствени лаборатории за контрол над свободата на хората“ (в ЕС – 28%). На фона на тези данни резултатите по научния компонент на тестовете PISA в България са с повече от 50 точки по-ниски от средните за ЕС.

Всички тези фактори са само част от пъзела на лошата информираност по научни теми у нас. В такива условия медиите имат още по-голяма отговорност към аудиторията да представят научните теми по достъпен и коректен начин. За съжаление, когато не се прилага проверка на факти и липсват стандарти за отразяване на научни теми, дезинформацията е само на крачка разстояние от добрите намерения на журналистите.

Добрите и лошите практики в отразяването на научни теми

По света е все по-разпространена практиката учени да пишат за масовата аудитория и все повече университети предлагат обучение в областта на научната комуникация. Далеч не всички медийни редакции обаче имат финансов и човешки ресурс да поддържат отдел с автори с медицинско или научно образование. Добър пример e Бен Голдейкър, който пише за „Гардиън“. Той е завършил медицина в Оксфорд и има академична кариера като изследовател, което го прави висококомпетентен да отразява медицински и научни теми.

Гост-автори с такова образование са добро решение на микрониво. Друга възможност е журналистите в екипа да пишат сами статиите, които впоследствие се преглеждат от независим научен редактор или консултант. В Нова Зеландия например една от най-големите медийни компании „Стаф“ използва услугите на колектив от здравни и научни експерти за фактологическа проверка на всички свои материали за пандемията.

При липса на учени в екипа е важно преди публикуване да се премине през задължителна проверка на фактите. Все повече реномирани медии, като „Ройтерс“, имат собствени екипи за проверка на факти. В България може да се разчита на подробните проучвания на авторите във Factcheck.bg.

Интервютата с експерти не само не компенсират тези проверки, а понякога се нуждаят от тях. Поканите за гостуване или интервю често се отправят по външни белези, като годините опит или звучащи престижно организации в биографията. Има обаче много примери за специалисти, които разпространяват неверни твърдения въпреки квалификациите си, и организации с гръмки имена, като Световния лекарски съюз, които всъщност нямат авторитет в сериозните изследователски среди. Без познаване на този контекст, изборът на експерти се свежда до познати лица от екрана или до хора, които потвърждават вече формираната гледна точка на журналиста.

Важно е да се отбележи, че дори десетилетия опит в медиите и отлични познания по други теми не могат да имунизират журналистите срещу научна дезинформация. Познанията за научния метод са строго специализирани. Не е достатъчно просто да се прочетат изводите от дадена научна статия, а е необходимо задълбочено разбиране защо едно изследване е направено по определен начин, как са събрани данните и дали има достатъчно силни статистически аргументи в подкрепа на изводите.

Статистическият анализ и наличието на добре контролирано и систематизирано проучване са ключови критерии: отделни единични случаи не могат да бъдат база за обосновани научни изводи. Това е особено често срещана грешка при журналисти, които представят частни случаи и отделни казуси на двама-трима пациенти като опровержение на изводи от контролирани изследвания с десетки хиляди участници.

Инстинктът на журналистите да търсят алтернатива на официалната информация работи в други сфери, но алтернативата на научния консенсус е сигурна пътека за разпространяване на дезинформация и псевдонаучни тези.

Научен консенсус срещу отделни мнения

Когато от екрана се дават за пример изследвания, които противоречат на официалната информация, е важно да знаем, че далеч не всяко изследване е надеждно. В най-добрия случай има неволни грешки, недогледани детайли в анализа или твърде смели изводи на базата на много малък брой наблюдавани хора.

Никой не е имунизиран срещу неволни грешки, но реакцията към тях отличава истински добрите експерти. Вместо да заемат защитна позиция, учени като Нобеловия лауреат д-р Франсиз Арнолд сами признават недостатъците на свои стари изследвания и (когато е нужно) ги оттеглят. В най-лошите случаи, като при оттегленото изследване на Андрю Уейкфийлд, грешките не са неволни, а са свързани със сериозни нарушения, умишлена измама и неспазване на етични стандарти. Обикновено тези учени не само не признават доказаните недостатъци на работата си, но дори втвърдяват позицията си и се изправят на поход срещу свои колеги, докато загубят напълно реномето си в научната общност. Пример за това е Джуди Майковиц, която се представя за световен експерт пред аудиторията, която няма досег до научна дейност.

Поради тези и редица други фактори в науката са важни не отделните учени и изследвания, а натрупването на данни и доказателства. Научният консенсус произлиза именно от количественото и качествено натрупване на данни в подкрепа на дадена теза. Дори най-впечатляващите единични изследвания имат нужда от тест дали при възпроизвеждане на изследването (за предпочитане от друг учен или екип от учени) пак ще се стигне до същите резултати и изводи. Тези принципи (възпроизводимост, използване на научния метод и анализ на данни) са в основата на съвременната медицина, основана на доказателства, а не на личен опит в практиката и изводи от отделни случаи.

Коронавирусите са известни на медицината от 60-те години на ХХ век, но SARS-CoV-2 – причинителят на COVID-19, e различен от всички досега. Това до голяма степен раздели експертите на такива, които държат да следят новите данни, и такива, които смятат, че на базата на съществуващия им опит „всичко за вируса е ясно“. Колебливостта на първите в началото на пандемията и непоклатимата увереност на вторите създадоха два лагера. Липсата на адекватна комуникационна кампания по темата само влоши нещата, създавайки допълнителна несигурност у аудиторията на кого да вярва.

Разделението е толкова дълбоко, че създава погрешното усещане, че това объркване е универсално. Всъщност в реномираните световни медии и в научната общност са добре документирани много теми, за които от екраните ни се твърди, че „няма информация“. „Новата нетествана иРНК технология“ всъщност се разработва от повече от десетилетие и в детайли е описано защо и как при строги протоколи за сигурност ваксината е налице за по-малко от една година. Много източници, включително най-реномираното научно списание в света Nature, описват напълно прозрачно конкретните организационни, бюджетни и бюрократични причини процедурата да отнеме толкова по-малко време спрямо разработването на познатите до момента ваксини.

Работата на учените не само не е тайна, а все повече залага на т.нар. отворена наука с безпрецедентна прозрачност и достъп до данни от целия свят. В това море от информация, без научни консултанти и фактологическа проверка, медиите, за съжаление, лесно могат да си направят грешни изводи. Истинският враг не са официалните данни от институции, които работят по възможно най-високите стандарти. Проблемът е в прибързано създадени и методологично слаби научни публикации, които наливат масло в огъня на дезинформацията.

Научният консенсус не е сляпо следване на мнозинството. Всеки учен поотделно преценява тежестта на доказателствата, но с натрупване на данните в подкрепа на дадено твърдение все повече учени застават зад него. Така постепенно се формират мнозинство и консенсус. Търсенето на алтернативни мнения, които се опълчват срещу научния консенсус и „пропагандната официална наука“, показва фундаментално неразбиране на научния процес.

Световните медии не дават платформа на алтернативни научни позиции не защото са неудобни, а защото тези позиции често не издържат на проверката на фактите и на изискванията за качество в научната общност. Личният престиж на даден учен няма значение: важно е дали твърденията му са подкрепени от надеждни данни и изследвания с високо качество. Така дори хора с успехи в миналото, например д-р Робърт Малоун, днес гостуват само в апокрифни предавания, като War Room на Стив Банън. Медиите, които държат на репутацията си, пишат за твърденията на тези учени само със солиден контекст.

Казусът с „конференцията“ в Болцано

Пример като по учебник как непознаването на научните среди може да ни вкара в капана на дезинформацията, е „международната конференция в Болцано“. Така описана в медиите, тя звучи престижно. Аудиторията остава с впечатление, че става дума за сериозен научен форум. Всъщност всеки с бюджет за наемане на помещение може да покани пресата и да направи „конференция“. Събитието в Болцано е именно вид пресконференция, организирана от тиролската политическа организация „Енциaн“.

„Енциан“ няма никаква връзка с научните среди и в листата ѝ фигурира само един човек – основателят Йозеф Унтерхолцнер, автомобилен механик по образование. Информация за „конференцията“ има основно във Facebook и YouTube, но не защото някой крие какво се е говорило. Сериозните научни форуми се отразяват в публикации на научната общност и имат свои сборници. Публикации от Болцано няма, защото презентациите съдържат низ от многократно опровергавани твърдения, включително редовното дезинформационно портфолио: „ваксините съдържат графенов оксид“, тествани са „върху три плъха и две мишки“, „шипчестият протеин има токсични ефекти“ и др.

Тактиката е да се използва изобилно научен и медицински жаргон, който създава у неспециалистите усещане за тежест и авторитет. Един от двамата основни говорители на „конференцията“ е патологът Арне Буркхард. Германското дружество по патология е сериозна организация, основана през 1897 г. Оттам посочват, че от 2019 г. нямат нищо общо с дейността на Буркхард. Германецът оглавява още една „конференция“ тази година в Ройтлинген, озаглавена „Причини за смърт след ваксинация срещу COVID-19“. Въпреки опитите да се рекламира като научна конференция, в официално отворено писмо на Дружеството по патология се пояснява, че това е „пресконференция“. Организация държи „категорично да се разграничи“ от твърденията на „двама пенсионирани патолози и един електроинженер“ за предполагаемите аутопсии, направени от тях. В писмото се посочва, че твърденията на Буркхард за извършените аутопсии са „лично мнение, а не позиция на специализираната общност“ и че „както беше посочено и в други източници, представените от него данни нямат научна основа“.

В Германия има специално създаден национален регистър, в който се въвеждат данните за извършените ковид аутопсии (DeRegCOVID). Според разследване на Correctiv от регистъра твърдят, че данните, с които Буркхард разполага, „няма как да се използват за надеждно установяване на връзка с ваксините“. Двама от лекторите на „конференцията“ в Ройтлинген са членове на организация, предоставяща контакти на лекари и натуропати, които издават съмнителни сертификати за освобождаване от задължението за носене на маска „поради сериозни причини“. В проучването на Correctiv се посочва, че липсват доказателства самият Буркхард да е правил аутопсиите: по време на презентацията той загатва, че за някои органи и проби от различни пациенти е имал проблем да определи на кой пациент от списъка принадлежат. Изследването му не е достъпно в официални научни издания и от Дружеството по патология, Федералната асоциация на германските патолози и Германския регистър за аутопсии на починали от COVID-19 изказват сериозни съмнения относно приложените методи, произхода на данните и цялостното проучване. Въпреки това проучването се представя отново в Болцано.

Освен Буркхард, говорител в Болцано е и д-р Паоло Белавите. Медиите, които го представят безкритично, се концентрират върху детайлите от биографията му, които звучат престижно: „италиански професор от Университета във Верона с 40-годишен стаж и множество проучвания“. Това, което пропускат, е, че високоуважаваният ректор на Университета във Верона Пиер Франческо Ночини публикува официално писмо, в което се разграничава от твърдениятa на Белавите за ваксините, защото те са просто „лично мнение“. Ночини посочва, че Белавите не само е „пенсиониран през 2017 г.“, но и „няма никаква връзка с изследователските групи на университета, още по-малко с изследвания върху COVID-19“.

Името на Белавите в Италия се свързва основно с хомеопатията. Публикациите му отсъстват от сериозните научни издания с контрол на качеството от други изследователи (т.нар. peer review). Белавите публикува проучванията си в т.нар. хищнически научни издания (predatory journals), които са еквивалент на самиздат в научните среди. Те нямат сериозни редактори и възлагат проверката на фактите на доброволци, на които изпращат имейли на случаен принцип. Публикува се всичко срещу съответната такса. Това не са истински научни издания и учените го знаят, но журналистите и широката аудитория, които не са запознати с тази практика, може да се подведат. В най-куриозния случай, описан с хумор от престижното списание Science, куче става „член на редакторския екип“ на цели 7 „медицински“ издания. Собственикът на симпатичния териер измисля псевдонима д-р Оливия Дол и я записва в редакторските екипи, след като го обсипват с имейл покани самият той да стане председател. Иска да види дали някой ще си направи труда да проучи коя е д-р Дол, но никой не го прави. Много „експерти“, които говорят за „пландемия“ и разпространяват дезинформация, четат, споделят или публикуват именно в подобни издания или се информират от съмнителни източници.

Нека се върнем към Паоло Белавите. Той яростно защитава своя колега хомеопат д-р Масимилиано Мекоци, който отказал да изпише антибиотици на 7-годишно момче с отит, вследствие на което детето умира заради липсата на адекватно лечение. Сред последните големи изследвания на Белавите е анализ на ефектите от хомеопатията. Публикуван в подобно хищническо научно издание, текстът впоследствие е подробно анализиран от Patto Trasversale per la Scienza – италианска организация, която се занимава с разкриване на съмнителни научни изследвания. Заключението на организацията е, че Белавите не само е копирал, използвал повторно и рециклирал значителни части от чужди и стари свои проучвания, представяйки ги за нови, но и „умишлено е изтрил важна информация, която коренно променя характеристиките на изследванията и следователно заключенията от тях, описвайки ги по личен и несвързан с реалността начин“.

Има голяма доза ирония в това, че медиите, които се съмняват в сериозните учени, лансират именно хората, които заслужават най-сериозна проверка. Ако Болцано е пример за „критично мислене“ и „смело противопоставяне“, е редно да се запитаме кому е нужно противопоставяне на стандартите за качество. Дълбоко подвеждащо за аудиторията е частна пресконференция да се представя като научно събитие. В името на плурализма при отразяването, ако се дават цитати оттам, е редно да се предостави контекст за надеждността на лекторите и фактологическа проверка. Има конкретни причини професионалните общности в Германия и Италия да се разграничават категорично от главните действащи лица в Болцано и Ройтлинген. Целта не е цензура, а точно обратното: да се даде гласност на това как не бива да се вярва на подвеждаща информация, която не отговаря на изследователските и етичните стандарти.

Научната общност има механизми за отсяване на съмнителните изследвания. Има нужда от такива и при медийното отразяване на научни теми. Въпрос на избор и ресурси е дали да се направи с помощта на научни журналисти, научни редактори или чрез инструменти за проверка на факти. Важно е да се прилагат стандарти за качество на информацията с добро познаване на научния контекст.

Ролята на медиите е да са преводачи, пътеводители и медиатори. В идеалния случай те могат да преведат аудиторията през капаните на дезинформацията. Да обяснят сложния свят на научните и медицинските открития на разбираем език. Медиите, които не се справят с тази задача, ускоряват инфодемията и задълбочават негативните ѝ последици.

По модела на добрите практики по света, съдържанието на статията беше проверено от д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Университета в Берн. За „Хроники на инфодемията“ д-р Илиев допълни:

„Моят опит с българските медии показва, че липсва всякакъв контрол на поднесената информация и се робува на имена. Един много опасен елемент е, че много от участниците в дебата изказват подчертано манипулативни позиции. През изнесеното мнение се търсят комерсиални ползи, но никой не е помолен например да подпише формално декларация за липса на конфликт на интереси. Друг елемент е инструментализирането на здравния дебат за политически цели.

Все пак трябва да кажа, че в рамките на една година виждам прогрес. Особено от отделни журналисти, които лично се допитват до експерти и официални сайтове за позиция и становище. Те започват наистина да навлизат доста задълбочено в материята – един нов манталитет на самоконтрол и самовзискателност, който тази година започна да набира скорост.

Голям проблем за медицината, основана на доказателствата, е, че самата медицинска общност в България все още не е на тази вълна. Споделянето на факти от големи проучвания се сблъсква с нагласата „моят опит показва друго“. Това принизява до голяма степен и нивото, и качеството на научен контрол – дори журналистите да имат най-добри намерения. Тук не става дума за злонамереност, а за закостенялост и (за най-голямо съжаление) непознаване на езици, което пречи на тези експерти да станат част от международния медицински консенсус.“

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

Източник

COVID-19 за политическа употреба

Post Syndicated from Зорница Латева original https://toest.bg/covid-19-za-politicheska-upotreba/

Използването на темата за COVID-19 за извличане на политически дивиденти не е български патент. В последните месеци обаче една по същество националистическа крайнодясна партия превърна говоренето за вируса и мерките срещу разпространението му в свое основно предизборно оръжие. На вота на 14 ноември предвожданата от Костадин Костадинов партия „Възраждане“ успя да събере над 127 500 гласа – с близо 50 000 повече спрямо изборите през април. Това ѝ осигури 13 места в 47-мото Народно събрание.

Риториката на Костадинов на тема COVID-19, ваксини и зелени сертификати не е единствената причина за този електорален резултат. Но със сигурност има съществена роля за постигането му.

„Гласът на здравомислещите“

През последните години Костадинов се превърна от местен в национален фактор на политическата сцена. Неговият възход съвпадна със залеза на други националистически формации, като „Атака“, ВМРО и НФСБ. Костадинов създава „Възраждане“ през 2014 г., след като вече е минал през няколко партии със същия профил. По това време той е директор на Историческия музей в Добрич и общински съветник във Варна (от 2011 г. до влизането му като депутат в настоящото Народно събрание). На предсрочните парламентарни избори през 2017 г. партията му става единствената извънпарламентарна формация със субсидия, след като печели 1,11% подкрепа. През 2019 г. стига до балотаж в надпреварата за кмет на Варна, но губи от Портних.

Костадинов беше и е сред противниците на Истанбулската конвенция и Стратегията за детето. Обявявал се е срещу промени в учебниците, издал е и собствен „учебник по родинознание“, който не е одобрен от МОН. Доскоро любимите му теми бяха против Европейския съюз, еврозоната, САЩ, „джендърите“. В официалната му страница във Facebook от септември насам те са изместени от тезите му срещу ваксинацията срещу COVID-19 и налагането на мерки срещу разпространението на коронавируса, като зелените сертификати, маските, пълното или частичното спиране на дейности от обществения живот. Откакто е в парламента, не пропуска тази тема, а на консултациите за съставяне на правителство при президента, на които отиде без маска, обяви, че първият приоритет на „Възраждане“ е връщането на нормалността с отпадането на мерките срещу вируса. Говорене, което би се харесало на всеки човек, който иска отново да живее спокойно и без ограничения.

Костадинов обаче удобно премълчава цената на връщането към нормалността – препълнени болници, срината здравна система и стотици починали всеки ден. Самият той се определя като глас на здравомислещите хора.

„Това е грип. Ваксините не са ефективни“

В публичните си изяви и постовете в социалните мрежи Костадинов нарича COVID-19 „грип“. Той не отрича, че има тежки случаи и починали, но смята, че информацията за това се преекспонира. Твърди, че болниците са препълнени именно заради страха на хората от усложнения и летален изход от заболяването. Костадинов не предлага мерки срещу COVID-19, а популистки пропагандира пълното отпадане на вече наложените. Неколкократно определя зеления сертификат като „античовешки“, а мерките, основани на него, като „концлагерни“.

Лидерът на „Възраждане“ заявява, че е „за“ ваксините, но не и за тези срещу коронавируса, които определя като „експериментални продукти“. Според него ваксините срещу коронавируса са разработени прекалено бързо, не са ефективни, а кампанията за масовото им прилагане е рекламна.

„Както всеки един човек знае, и без да има медицинско образование, ваксините предпазват на 100% от заболяване. Именно заради това ние от „Възраждане“ подкрепяме ваксинацията с утвърдените и доказани във времето ваксини срещу сериозните болести. […] Ваксините, които са доказали своята ефикасност, са разработвани десетилетия. Повече от 20 години е разработвана ваксината срещу детски паралич. Повече от 30 години е разработвана ваксината срещу малария. Ваксините срещу дифтерит, срещу коклюш и всички тези болести, които са били бичове за човешката цивилизация, са разработвани десетилетия от най-добрите учени на човечеството“, казва лидерът на „Възраждане“.

Той добавя, че ваксинацията срещу COVID-19 трябва да е доброволна и от нея не бива да произтичат ограничения или привилегии.

Това не е грип

Грипът и COVID-19 си приличат по начина на разпространение и по симптомите. Част от усложненията и при двете заболявания са подобни. Една от основните разлики между тях е, че при грип от години се прилагат ефективни противовирусни препарати, които могат да съкратят времето на протичане на болестта. До момента лекарство срещу коронавируса, което да се прилага масово, няма. Използват се медикаменти за други болести, и то основно в болнични условия.

Освен това смъртността от COVID-19 е по-висока от тази от грип. Колко точно по-висока, все още не е установено, но според публикация на Института „Джонс Хопкинс“ разликата може и да е над 10 пъти в полза на коронавируса. Според данните на Световната здравна организация годишно от свързани с грип усложнения умират между 290 000 и 650 000 души по целия свят. За последните две години от COVID-19 са починали над 5,34 млн. души. Дори ако се вземе предвид горната граница от смъртни случаи от грип – 650 000 на година, за две години починалите от усложнения, свързани с вируса на инфлуенцата, са около 1,3 млн. души, или над 4 пъти по-малко, отколкото при коронавируса.

Данните за България показват, че общата смъртност от 5 януари 2020 г. до момента е с 25% по-висока от очакваната смъртност на базата на данни от годините преди разпространението на коронавируса.

Колко ефективни са ваксините

Въпреки твърденията на Костадин Костадинов, че познатите и използвани от десетилетия ваксини са 100% ефективни, такива препарати почти не съществуват. В листовката на задължителната ваксина срещу полиомиелит (детски паралич) е записано, че тя е ефективна 99–100% (при прилагане на всички дози). Тази за дифтерия е с ефективност 97%. Ваксината срещу малария, която Костадинов споменава, действително се разработва от 30 години. Към момента обаче ефективността ѝ е 40%. Противогрипните ваксини, които Костадинов посочва като доказани, предпазват между 30 и 60% срещу различните щамове. Но и те, както и ваксините срещу COVID-19 намаляват риска от усложнения при евентуално заразяване.

Ефективността на антиковид ваксините продължава да се изследва, а данните се променят и според изменението на самия вирус. При Алфа варианта ефективността на иРНК ваксините се измерваше на над 90%. При Делта варианта, който доминира в момента, това число намалява, но се смята, че различните препарати (включително векторните) предпазват между 60 и 90% от заболяване.

В България няма точна статистика колко от всички установени случаи на COVID-19 до момента са при ваксинирани хора, както и колко от тях са стигнали до болница или са починали. Подобна статистика се дава на дневна база от последните няколко месеца. Информацията ден за ден показва, че обикновено над 80% от новозаразените не са били имунизирани. Делът на неваксинираните сред хоспитализираните с ковид е 85–90%, а сред починалите – 90–95%. И това на фона на новините за случаи с издаване на фалшиви сертификати за ваксинация.

Години работа

Ваксините срещу COVID-19 действително се появиха бързо. Масовото им прилагане започна в рамките на около година. Първи бяха иРНК препаратите. Този вид ваксини до момента не бяха прилагани по света, което допълнително предизвика съмнения и недоверие, но те всъщност се разработват от десетилетия. По данни на СЗО и национални здравни организации, като Центровете за контрол и превенция на заболяванията в САЩ, иРНК ваксините са проучвани за превенция на грип, бяс, зика, цитомегаловирус. Очаква се, че този тип ваксини ще бъдат все по-разпространени, тъй като може да се произвеждат в големи количества за кратко време.

Нарушени ли са човешките права

По света от десетилетия се прилагат задължителни ваксини. България не прави изключение. А липсата на имунизации води до ограничения – децата, на които не са поставени всички препарати и дози, не могат да посещават ясли, детски градини и училище.

Според решение на Европейския съд за правата на човека от април т.г. задължителната ваксинация не нарушава човешките права. Съдът се произнесе по жалба на родители от Чехия, чиято имунизационна политика е доста сходна с българската. ЕСПЧ постанови, че задължителната ваксинация е необходима мярка в демократичните общества, и подчерта, че никой не бива принудително да се ваксинира, а се оспорват последиците от отказа от имунизация. В решението се казва, че наистина за децата това да не посещават детска градина е загуба на важна възможност да развият личността си и да започнат да придобиват важни социални и учебни умения. „Това обаче е пряка последица от избора на техните родителите да откажат да изпълнят законово задължение, чиято цел е опазването на здравето конкретно на децата в тази възрастова група“, пише в решението.

Освен това възможността деца, които не могат да бъдат ваксинирани по медицински причини, да посещават детска градина зависи от високия процент на ваксинация сред другите деца. „Съдът смята, че не може да се счита за непропорционално държавата да изисква от тези, за които ваксинацията представлява малък риск за здравето, да приемат тази универсално практикувана защитна мярка като законово задължение в името на социалната солидарност и на по-малкия брой уязвими деца, които не могат да се възползват от ваксинацията“, пише още в решението.

Някои страни задължиха определени групи, като медици, полицаи, пожарникари, да се ваксинират срещу ковид. В държави като Италия и Австрия са въведени и изисквания за наличие на здравен сертификат за всички работещи. ЕСПЧ вече отхвърли жалбите на френски пожарникари и на гръцки медици срещу задължителното изискване да се имунизират.

В България ваксината срещу COVID-19 не е задължителна за никого. Със зеления сертификат, който се издава и на ваксинирани, и на преболедували, и на хора с отрицателен тест за коронавирус или положителен за антитела, се налагат ограничения, като забрана за посещения на някои обществени места на закрито за тези, които не разполагат с документа. Въвеждането му доведе до съдебни жалби, за каквито призоваха и от „Възраждане“. До момента десетки са отхвърлени.

Зеленият сертификат вкара „Възраждане“ в парламента

„Говоренето срещу ваксините и зеленият сертификат вкараха „Възраждане“ в парламента“, коментира Първан Симеонов, политолог и изпълнителен директор на „Галъп интернешънъл болкан“. Той допълва, че в предходните два вота за парламент партията леко е повишила резултата си и въпреки че предварителните социологически проучвания не ѝ отреждаха място в Народното събрание след 14 ноември, е направила „силен финален спринт“.

Според него говоренето на крайнодесния Костадин Костадинов срещу правилата, наложени заради COVID-19, е част от подобна тенденция и в Западна Европа. „Получава се парадокс – радикалната десница пропагандира за човешките права, а прогресивната левица, която не съществува у нас, пропагандира за спазване на правилата“, обясни Симеонов. По думите му, на местна почва посланията на Костадинов в предизборната кампания са се отличили толкова ярко, тъй като е липсвало „обратното говорене“ за налагане на ограничения и в полза на ваксините. „Никоя друга партия не зае твърда позиция“, коментира политологът.

Доколко антиковид говоренето е помогнало за изборния резултат на „Възраждане“, косвено се разглежда в доклада на Центъра за изследване на демокрацията отпреди изборите на тема „Пропаганда и дезинформация в предизборната кампания: основни послания и канали за разпространение“. Проучването обхваща информацията в публично достъпни Facebook страници и групи, които са били наблюдавани в периода между 14 октомври и 8 ноември 2021 г.

Изследването показва, че партия „Възраждане“ и нейният лидер са абсолютни шампиони по бързо увеличаване на броя на последователите в социалната мрежа. Костадинов е привлякъл най-много нови последователи от всички кандидат-президенти (над 22 000 само за 3 седмици) и като основна причина ярко се откроява въвеждането на задължителния зелен сертификат на 19 октомври. От петте изследвани националистически и проруски партии („Възраждане“, АБВ, ВМРО, „Атака“ и „Воля“) „Възраждане“ е привлякла най-много внимание на публиката във Facebook – с 95% от всички взаимодействия и 98% от всички нови последователи.

Анализ на страницата на Костадинов с инструмента BuzzSumo също показва, че ангажираността, която публикациите на страницата създават сред потребителите (харесвания, коментари, споделяния), нараства лавинообразно. През септември общата ангажираност с постовете е била над 401 000 реакции, през октомври, когато се въвежда и сертификатът, тя рязко нараства на близо 900 000 реакции, а през ноември вече е почти 1,2 млн. реакции. Най-активните публикации са именно тези с възгледите му за пандемията, зеления сертификат и ваксините. От септември до момента средната ангажираност на постовете на страницата на Костадинов се е увеличила от около 2500 на 7685 реакции средно на публикация.



Влизането на „Възраждане“ в парламента дава все по-голяма трибуна на Костадинов да пропагандира тезите си против антиковид ваксините и срещу мерките за ограничаването на разпространението на коронавируса. Като депутат неговите изказвания се появяват все по-често в националните медии и достигат до още повече хора. И със сигурност ще намерят благоприятна почва сред част от обществото, уморено от ограничения и страх от COVID-19. А това е опасно не само за съмишлениците на Костадинов, които не желаят да се ваксинират, да носят маски и да спазват ограничения, а и за останалите. Тъй като коронавирусът не избира приемниците си според това дали искат и спазват правилата, или не.

Увеличаващата се гласност на политици като Костадинов ще прави все по-трудно налагането на допълнителни ограничения във времена на поредната ковид вълна. И подкопава и без това не особено ефективните усилия на властите за увеличаване на дела на ваксинираните българи. А с това се отдалечава моментът за връщане към що-годе нормален живот, в който разпространението на вируса може да се контролира.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

Източник

Крачка назад за Румен Радев

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/krachka-nazad-za-rumen-radev/

Всичко се нарежда перфектно за президента Румен Радев. Той е символ на борбата срещу задкулисието, той е президентът, спечелил с надмощие втория си мандат, той е президентът, управлявал най-дълго чрез служебни правителства, той ще държи сигурността, отбраната и външната политика в управление, в което три от четирите управляващи партии му засвидетелстваха подкрепа. Той би Бойко Борисов. Той е политикът с най-висок рейтинг в държавата. Той внасяше ред в хаоса – макар това да ни го обещаваха от ГЕРБ.

Така, въпреки ограничените по Конституция правомощия на държавния глава в парламентарна демокрация, властовият инструментариум на Румен Радев беше разширен – благодарение на обективни обстоятелства.

Но всичко това е, преди да се структурира редовно правителство, което е почти опечено… После се налага президентът да отстъпи крачка назад. Подвизите му на протестите срещу мутрите и мафията остават в историята, на преден план излиза Промяната – усмихнати и енергични мъже и жени в разцвета на силите си, повечето нагазили за първи път в политическото. На тях, „продукт на една културна революция“ (по политолога проф. Евгений Дайнов), се възлагат надежди да модернизират България, а според журналиста Валери Найденов в момента „се осъществява смяна на елита чрез революция отгоре надолу“.

Както и да наречем предстоящето, новите герои в него са те – а за президента е трудно да отстъпи назад. Властолюбието е съблазнило мнозина, да му се устои ще е истинска победа, макар да не носи рейтинг. Шекспировият Макбет, пълководец като Радев, не издържа на изкушението – и от смел и благороден воин в началото, в края на трагедията е тиранин и убиец.

ГЕРБ, противниците на Радев, които са в опозиция (и заради битката си с президента), го обвиняват в диктаторство. Но точно тук техният лидер Бойко Борисов няма равен.

Генералът и службите

Независимо че и Радев, и лидерите на бъдещото коалиционно управление играят в „отбора на промяната“, който претендира да разгради модела, наложен от ГЕРБ и активния им съучастник ДПС, въпрос на време е да се появи напрежение в тима.

Първо, силовите ведомства и отбраната са в ръцете на президента, чиято кариера на професионален военен, бивш генерал, означава, че той познава добре тези системи, как функционират и как политиците могат да се възползват от тях и от информационните масиви.

Служебният премиер Стефан Янев, който беше съветник на президента по сигурността и отбраната, смени ръководствата на спецслужбите – на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС, контраразузнаването) и Държавна агенция „Разузнаване“ (ДАР), както и на Държавна агенция „Технически операции“ (ДАТО). Така Димитър Георгиев бе наследен от доскорошния си подчинен Пламен Тончев, шеф на звеното на ДАНС във Враца, а Атанас Атанасов – от военния Антоан Гечев, който е бил заместник на военното разузнаване. Вместо да назначи временно изпълняващи на тези длъжности, за да остави на редовно правителство да избере своите висши кадри – в зависимост от политиките си за службите, – президентското управление пое нещата в свои ръце.

Изглежда, че от партията победител на изборите „Продължаваме промяната“ смятат да запазят тези назначения – поне докато изтекат мандатите на някои от тях. (Новият шеф на ДАР например ще довърши мандата на предшественика си, който изтича през юли 2023 г.)

Има голям шанс служебният министър на вътрешните работи Бойко Рашков да запази поста си и в редовното правителство. Той смени шефовете на много служби и дирекции в МВР и вече премина към промени по вертикала във вътрешното ведомство. Неговата твърдост и безкомпромисност към наложените в последните повече от десет години порядки в МВР и съществуването на престъпни полицейски банди (като „ударената“ в Пловдив) му спечелиха врагове, но и респект. Благодарение на усилията на Рашков купеният вот силно намаля и това се усети по резултатите на трите парламентарни вота тази година. От ДПС обаче го обвиниха в репресии и отнесоха въпроса до Европейския парламент. Бойко Рашков е силна фигура, в състояние да извърши структурни реформи в МВР и да удържи на натиска на ГЕРБ, прокуратурата и присъдружните им.

Но на консултациите, свикани от президента преди връчване на първия мандат за съставяне на правителство на ПП, лидерите на „Демократична България“ изразиха недоволство от назначения в сектор „Сигурност“. Председателят на ДСБ (в оставка) ген. Атанас Атанасов дори назова поименно едно от тях – главния секретар на МВР Петър Тодоров, за когото „тази позиция е твърде висока“. (Тодоров е сочен за протеже на съветника на Радев Пламен Узунов.)

„Има риск да се получи напрежение при работата на редовното правителство с тези назначения. Някои от назначенията бяха удачни, но други – не. Сектор „Сигурност“ по принцип е деполитизиран, политическите сили, които подкрепят мнозинството, а и всички политически сили би трябвало да имат доверие в ръководителите на звената му. Балансът трябва да бъде търсен и тук, защото сега се очертава така, че двамата нови министри – на вътрешните работи и на отбраната, бяха министри в служебното правителство“, заяви Атанасов.

Генералът и интеграцията в НАТО

В изявлението на лидера на „Да, България“ (в оставка) Христо Иванов пък пролича настойчивост коалиционното споразумение да отразява „съдържателна, а не просто на думи интеграция в НАТО“. В предизборната програма на обединението темите за сигурността и отбраната са детайлно разписани.

Изглежда обаче, че президентът, който е за демилитаризация на Черно море (въпреки засилването на напрежението в региона и разбиранията му за Крим, които са по-близки до тези на Лукашенко, отколкото на Брюксел), ще държи на ръчно управление интеграцията в НАТО: един път от позицията си на фактор, който работи в сферата на външната политика, макар да не я определя, и втори път – чрез назначенията си. Защото министър на отбраната ще стане служебният премиер Стефан Янев, също като Радев бивш военен – бригаден генерал от Сухопътните войски. Под негово ръководство ще се реализират последващите проекти за модернизация на армията с купуването на машини за пехотата на стойност 1,2 млрд. лв., евентуално още осем изтребителя F-16 Block 70, за да разполага България с ескадрила за охрана на небето, и др.

През август, отново по време на служебно управление, президентът назначи и нови директори на службите „Военна полиция“ и „Военно разузнаване“.

Министрите на отбраната и на вътрешните работи ще бъдат предложени от квотата на победителя на изборите – „Продължаваме промяната“ на бившите служебни министри Кирил Петков и Асен Василев. Но няма съмнение кой ги предлага, тоест Петков и Василев се съобразяват с държавния глава. Ще ги преглътнат и коалиционните партньори от „Демократична България“, БСП и „Има такъв народ“. Подобна ангажираност на президента потвърждава амбицията на ПП за пълен управленски мандат.

В същото време формацията на Петков–Василев възнамерява да трансформира настоящата Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) в два органа – единият с възможности да разследва, а другият ще има задачата да събира имущество и авоари, придобити по незаконен път. Така, след освобождаването от шефския пост на бившия главен прокурор Сотир Цацаров и преструктурирането на КПКОНПИ, и „Продължаваме промяната“ също ще разполага със свой ударен отряд.

Юристи и анализатори съзряха някакво дублиране на прокуратурата в анонса за разследващи функции на бъдещата структура. Подобно намерение би могло да се тълкува и като признание в аванс, че новата власт може да не успее да осъществи смяната на главния прокурор Иван Гешев – един от лозунгите на летните протести и кауза на някои от партиите в новата власт. Смяна изключително трудна или почти невъзможна в настоящия момент – по думите на съдия Петко Петков пред БНР.

Еманципация от президента

Енергичните бъдещи управници едва ли ще са склонни често да се съобразяват с възгледите на държавния глава – за закони или за управленски решения. Президентът има свой кръг съветници, четирите политически сили – свои интереси и лобита, и е въпрос на време тези две (защо не и пет) страни, да се сблъскат. Присъствието на лидерката на БСП Корнелия Нинова като вицепремиер в бъдещия кабинет и посочените лично от нея социалисти за министри ще усилва напрежението, тъй като охлаждането между Нинова и Радев вече прерасна във вражда. В бъдещия кабинет БСП ще държи четири министерства – на социалната политика, земеделието, туризма и държавните предприятия. Така че е неизбежен сблъсъкът с президента, активен по социалните теми, а пред камерите Нинова все по-често демонстрира и своята социална чувствителност.

Впрочем от ПП и БСП вече възроптаха срещу опитите на служебния кабинет, ерго – на президента, да наложи проектобюджет за 2022 г. Радев препоръча да го разгледат, но бъдещият министър на финансите и бъдещ вицепремиер Асен Василев се възпротиви с аргумента, че трябва да се види дали този проект отговаря на новата структура на Министерския съвет и на политиките, договорени в коалиционното споразумение.

Председателката на БСП със сигурност не желае да е под президентска опека – нито тя, нито министрите, които ще селектира измежду най-близкото си обкръжение. Но същинският проблем е в чий отбор ще играе Корнелия Нинова при старт на съдебната реформа. При предишния избор на съдебни кадровици Нинова и БСП се договориха задкулисно с ГЕРБ и ДПС. Техните представители гласуваха за избора на Иван Гешев за главен прокурор – как ли ще се държат сега?…

Президентът и външната политика

Засега изглежда, че президентът, а не бъдещият премиер Кирил Петков ще представлява България на последното за годината заседание на Европейския съвет в Брюксел на 16 декември. Ако всичко не се беше проточило с обсъждането на бъдещата структура на Министерския съвет и имената за министри, с някои пиарски ходове на Нинова относно „социалния вектор“ и в добавка – със срещите на президента с всички политически сили, имаше някаква теоретична възможност в Брюксел да е Петков. Позицията на ПП е за по-голям прагматизъм и комуникация на няколко нива с Република Северна Македония, без непременно да доминира историческият подход. Впрочем ако правителството се гласува в понеделник, 13 декември, каквито са слуховете, за Брюксел трябва да лети Кирил Петков – не е необходимо президентът да представлява България, когато вече има редовно правителство.

Служебният кабинет вече препотвърди известната позиция за заседанието на Съвета „Общи въпроси“ два дни преди срещата на върха. Идеята на този протокол е за правно обвързващи гаранции за изпълнение на ангажиментите, поети в Договора за добросъседство и сътрудничество от 2017 г. Какво съдържа протоколът – македонските българи да бъдат записани наравно с останалите народности в Конституцията на Северна Македония, да спре фалшификацията на историческата истина, да се променят учебните програми, да не се преследват хората, които се самоопределят като българи, и др.

Служебният премиер беше категоричен, че това е схемата, по която може да продължат разговорите, да се преодолеят различията, да се насрочи дата за първата конференция и да започнат преговорите на Северна Македония с ЕС. Тези дни първият македонски вицепремиер Артан Груби съобщи за френска инициатива за разрешаване на спора между двете страни, така че напролет да се проведе първата междуправителствена конференция (Франция поема председателството на Съвета на ЕС от 1 януари 2022 г.).

В същото време растат очакванията на заседанието на европейските лидери в Брюксел, което се очертава да е тежко и дълго, България да вдигне ветото. „Това, което наблюдаваме – медийния ентусиазъм, демонстриран от ръководители на чужда държава или демонстриран от чужди медии, не мисля, че трябва да го коментираме в дълбочина в българския парламент, защото от тази трибуна ние не можем да кажем на нашите колеги от съответните правителства какво и как да правят“, заяви Стефан Янев.

Не е тайна засиленият (дипломатически) натиск от страна на САЩ, Европейската комисия и големи европейски държави България да вдигне блокадата за европейския път на Северна Македония. До 16 декември събитията може да се развият главоломно – освен ако Румен Радев не е решил да е неотстъпчив докрай в позицията спрямо Скопие. Позиция, която впрочем е затвърдена и на преговорите за коалиционно споразумение между четирите партии. Всеки политик би извлякъл дивиденти от защитата ѝ. Дали да очакваме още от същото от Кирил Петков?

Тази година Радев представляваше България на събиранията на европейските лидери. Програмата му не изобилстваше с активност на международната сцена, ако не броим домакинството на инициативата „Три морета“. От 2022 г. за Брюксел ще пътува премиерът Кирил Петков, но и външният министър, който отново се оказва „президентски човек“ – Теодора Генчовска, главен експерт към администрацията на Радев, предложена и в двата проектокабинета на ИТН за министър на отбраната заради експертността си в областта на отбраната и въоръжените сили.

Ще успее ли президентът да мине на втори план и ще има ли съревнование за рейтинг и властови позиции между него и Промяната? На консултациите с ГЕРБ–СДС тази седмица Румен Радев обеща: „Както бях критичен към вашето управление, така ще бъда критичен и към всяко следващо управление.“ Добре казано. С трима министри на възлови места критиката може и да му убегне.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник

Липсващата тема в преговорите за правителство

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/lipsvashata-tema-v-pregovorite-za-pravitelstvo/

Преди седмица приключиха преговорите за програмата на бъдещото правителство. По общо 18 тематични области се опитаха да намерят „най-малкото общо кратно“ помежду си представители на четири партии и коалиции – победителите в последните парламентарни избори „Продължаваме промяната“, които и инициираха този формат на преговорите, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“.

Темата за човешките права не намери място в преговорите. Нито самостоятелно, нито като част от някоя от останалите области. Този факт впрочем не е учудващ, като се има предвид, че основната цел на преговорите беше да се намери компромис между политически субекти, които са в сложни отношения помежду си, нерядко стигащи до непоносимост и взаимно отхвърляне. А самото споменаване на човешките права е в състояние да взриви политическия диалог у нас. И то не само между различните партии и коалиции, а и вътре в самите тях.

Неуредените проблеми, свързани с човешките права в България

От доста години например така и не се извършва реформа в областта на детското правосъдие. Липсата на допълнително законодателство, което да направи Закона за социалните услуги работещ, излага на допълнителен риск представителите на множество уязвими групи. Възрастни хора и хора с увреждания живеят понякога в нечовешки условия и биват третирани също толкова нечовешки. Достъпната среда е мираж, отложен за незнайно бъдеще. Жените и децата не са ефективно защитени от насилие, а ЛГБТИ хората – от престъпления от омраза. Ромите продължават да се сблъскват с расизъм, българските турци – с призиви за ограничаване на правото им на глас. Бежанците не са добре дошли. И така нататък.

Някой непознаващ тукашния контекст би могъл да си помисли, че е логично например правата да бъдат важна част от темата за правосъдието. Преговорите по нея обаче бяха концентрирани основно върху „горещите точки“ за статута на главния прокурор, реформата на Висшия съдебен съвет, специализираното правосъдие, Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ).

Един от малкото случаи, в които правата бяха споменати, беше по отношение на КПКОНПИ: според юриста Атанас Славов от ДБ понастоящем обвинените за престъпления имат повече граждански права от хората, които са в производство по отнемане на имущество. Тази формулировка заслужава внимателно вглеждане.

От една страна, Славов иска да подчертае колко са ограничени правата на попадналите под „ударите“ на КПКОНПИ. Ала от друга страна, това се прави в противопоставяне с обвинените за престъпления. Юристът от ДБ може би не е употребил тази реторична фигура с ясното съзнание за всичките ѝ възможни импликации. Но като се каже, че една група хора има повече права от друга, стигматизирана група, често се има предвид, че групата, за която се твърди, че е с повече права, не ги заслужава. Например в твърдения като „ромите имат повече права от българите“. А обвинените в престъпления и извършителите на престъпления определено са стигматизирана група.

Без „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция, македонците да си знаят мястото

Две от основните характеристики на левите партии са интернационализмът и защитата на правата на жените, но под ръководството на Корнелия Нинова Българската социалистическа партия последователно и методично се представя като националсоциалистическа.

Преди началото на преговорите председателката на БСП Нинова обяви две „червени линии“, спрямо които партията ѝ не приема компромис. Едната е България да не прави отстъпки пред Македония по отношение на историята, другата – да не се въвеждат „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция.

Всъщност и с двете си условия Нинова „разбива отворена врата“. В преговори, в които най-важното е да се постигне компромис, никой политически субект не би си позволил да постави под въпрос официозната ни историография. Камо ли да рече, че националната идентичност е нещо, което се конструира и на което македонците имат толкова право, колкото и българите.

След като Конституционният съд обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна, бъдещото управление не би могло да промени този факт, дори утопично да допуснем, че ще поиска. С това, за съжаление, не се слага край на насилието над жени и на домашното насилие. Напротив, темата продължава да се „смита под килима“, а убийствата на жени не стават по-малко.

Що се отнася до митичната „джендър идеология“, тя е нещо като т.нар. културен марксизъм или като „ваксинационния фашизъм“ – съществува само според онези, които са против нея. Ако някой е хомосексуален или трансджендър, това не е „джендър идеология“, това си е самият човек. Ако за ЛГБТИ хората се говори, това не е „джендър идеология“, а е признание на съществуването им.

На „джендър идеологията“ БСП успя да намери място в темата за образованието. „Учебните програми в училище трябва да бъдат съобразени с българската култура и история, за да не се допуска джендър идеология“, заяви Ирена Атанасова от партията. Да не би случайно някой ученик да се усъмни, че всички в българската култура и история са били все хетеросексуални. Или пък че освен традиционно семейство е имало и женски движения за равни права.

Човешките права – проблем на другите

Ако някъде в преговорите човешките права и свързани с тях проблеми бяха в по-голяма степен споменавани, това беше в темата за… външната политика. Добросъседските отношения с Турция трябва да се запазят, са се договорили преговарящите, но при защита на човешките права, вкл. правото за предоставяне на убежище и уважение към международното право. Връзките с Украйна пък трябва да се засилят, но да се постави акцент върху правата на българските общности там. В Македония пък трябва да се прекрати езикът на омразата.

От тези препоръки незапознатите може да останат с впечатлението, че Турция има проблеми с човешките права, а ние – не. И че България зачита правото на предоставяне на убежище, а не превръща живота на много бежанци в такъв ад, че те да правят всичко възможно да не попадат в страната ни, а ако това се случи – да я напуснат по възможно най-бързия начин. Или че България милее не само за правата на българите зад граница, а и за тези на различните етнически общности у нас. А всъщност страната ни дори не признава юридически съществуването на етнически малцинства на територията си.

Що се отнася до езика на омразата, у нас и той, и престъпленията от омраза в огромна степен не се разпознават. А ако държавата имаше повече уважение към международното право, нямаше непрекъснато да получава осъдителни присъди в Европейския съд за правата на човека в Страсбург.

Така очертана, картината не изглежда оптимистична. Особено като се има предвид, че до неотдавна Корнелия Нинова неофициално беше спрягана за председател на новия парламент през първата му година. А от председателя на Народното събрание в немалка степен зависи общият тон, който се налага в него.

Пропукване на ледовете. И едни шарени чорапи

От друга страна, ако се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че консенсусът в избягването на правозащитни теми е отчасти привиден, а под повърхността „ври и кипи“.

В самата БСП има силни гласове срещу обсебеността на Нинова от „джендъра“ и традиционното семейство. Според Крум Зарков например, който е конкурент за поста ѝ, тези теми скриват реалните социални проблеми, с които би следвало да се занимава една лява партия. Пред БНР той в прав текст заяви, че у нас Истанбулската конвенция „се ползва за димка“. Критични към линията на Нинова са и силни гласове от столетницата, като Кристиан Вигенин, Елена Йончева, Петър Витанов, Деница Златева и други.

„Продължаваме промяната“ не излъчва този консервативен националпопулизъм, който беше характерен за предишните електорални „звезди“ – „Има такъв народ“. Вярно е, че Кирил Петков се определи като „традиционалист“, макар и не хомофоб, и заяви, че не би институционализирал отношенията между еднополови двойки. Но е възможно това да беше предизборен ход – все пак до неотдавна Петков беше гражданин на държава, където равният брак е легализиран и не прави впечатление никому.

По-интересното обаче е, че вицепремиерът в служебното правителство Атанас Пеканов открито подкрепи Международния ден срещу насилието над жени и лично се включи в протеста, организиран по този повод. В този ежегоден протест, на който обикновено идват само „обичайните заподозрени“, сега изненадващо се включиха политици от различни партии и коалиции. От „Демократична България“ в демонстрацията се включиха не само от „Зелено движение“, за които това би могло да се очаква, не само личности с изявени правозащитни позиции като Таня Андреева и Елисавета Белобрадова. Дойдоха дори Христо Иванов и Ивайло Мирчев, които рядко заемат позиция по теми, свързани с човешките права.

Неотдавна Белобрадова, която беше водачка на листата на „Демократична България“ в 25-ти МИР, наруши едно друго политическо „табу“ у нас – изказа се в защита на ценността и правата на бежанците у нас.

Съпредседателят на „Зелено движение“ Владислав Панев пък се появи по „Нова телевизия“ с чорапи в цветовете на дъгата и на сърчица, при това различни. Той дойде в телевизионното студио, след като по-рано през деня със същите чорапи е участвал в преговорите за правителство. На въпроса на водещия за чорапите той отговори: „Да кажем, че са символ, че всеки български гражданин, независимо от различията си, е ценен за нас и той може да допринася за просперитета на България. Трябва да се уважаваме взаимно, за да имаме по-добро бъдеще всички ние заедно.“

Панев не за първи път е заемал открито антихомофобски позиции, включително публично дари 1000 лв. за възстановяването на потрошения от Боян Станков и други неонацисти ЛГБТИ център Rainbow Hub. Жестът му с чорапите обаче е ясен знак, че ще направи каквото зависи от него, за да отстоява равните права и в парламента.

Накратко, отношението на бъдещото управление към човешките права не е ясно определено

От една страна, делът на жените в новия парламент е рекордно нисък, в него има някои изразени „фоби“, а в преговорите за правителство човешките права са тема табу. От друга страна обаче, в политиката влизат редица нови лица, някои от които от години заемат правозащитни позиции в публичното пространство. Сред новите участници в политическия живот има и млади хора, необременени от тукашните националпопулистки кампании и драми. И има известен шанс те поне да опитат да задават различен тон.

Разбира се, новите гласове могат да бъдат потопени или претопени в народняшкия мейнстрийм патос. За да не стане това, е важно и избирателите, за които човешките права са важни, да не замлъкват. Дори когато имат чувството, че гласът им е глас в пустиня.

Заглавна снимка: Josh Appel / Unsplash

Източник

В разместващия се световен ред България стъпва накриво

Post Syndicated from original https://toest.bg/v-razmestvashtiya-se-svetoven-red-bulgaria-stupva-nakrivo/

„В момента (Крим) е руски. Какъв да е?“, каза преди две седмици президентът Румен Радев на единствения предизборен дебат, с което предизвика мигновени негативни реакции от Украйна и САЩ. За сметка на това от своята Facebook страница Руското посолство в България отправи официална покана към Радев за посещение в „руския Крим“. Такова изказване относно Крим, между другото, не си e позволявал дори и най-близкият на Путин балкански политик – сръбският президент Александър Вучич. А Александър Лукашенко едва наскоро заяви в интервю за руска държавна агенция, че Крим е „фактически“ и „юридически“ руска територия.

Оставяме настрана, че българският президент се нареди в компанията на беларуския диктатор и че според цивилизования свят и международното право полуостров Крим е част от територията на Украйна. България де юре, като част от ЕС и НАТО, е подписала десетки документи, потвърждаващи неприкосновеността на Украйна и факта, че част от територията ѝ е незаконно окупирана от Русия.

Изказването на Радев всъщност бетонира твърдата русофилска линия във външната ни политика,

налагана от правителствата на ГЕРБ и поета като щафета от президента и екипа му. Неслучайно думите на Радев повтарят едно към едно изказванията на двама кандидат-президенти, известни с проруските си позиции – Волен Сидеров и Костадин Костадинов. Така че когато в предизборен дебат президентът казва неща като „Русия не може да ни бъде враг“ и „Крим е руски“, за целия останал свят изглежда, че държавният глава на България е човек като Сидеров или Костадинов.

Темата сякаш отшумя след опита за уточнение от страна на президентската пресслужба и след като някои български анализатори обявиха, че „не Крим е на дневен ред в момента“. Това обаче няма как да промени факта, че съюзниците на България за пореден път имат причина да се усъмнят в надеждността на София и в солидарността ѝ към останалите членове на НАТО и ЕС. Не трябва да бъде подминавана и реакцията на Киев – в конфликта си с Русия Украйна разчита изключително на подкрепа от ЕС и САЩ, а коментарът на българския държавен глава явно е бил приет като нож в гърба, което доведе до сравнения между Радев и бившия молдовски президент Игор Додон, известен с крайните си проруски виждания.

В този контекст думите на Радев трябва да бъдат разглеждани не като моментна грешка,

която би могла да бъде поправена от пиарска гледна точка, а като поредна стъпка в посока превръщането на България в сива зона на Балканите, която ще бъде използвана от Москва за вътрешно дестабилизиране на НАТО и ЕС в ключови моменти като настоящия.

Скандалното изказване идва в изключително взривоопасен за нашия регион период – в момент, когато Европейският съюз и НАТО отчаяно се опитват да покажат единност срещу руската агресия, заплашваща източните им граници. В изострящия се геополитически сблъсък България не е анонимен наблюдател, седящ някъде далеч от действията, а основен участник – страната заема важна позиция, свързваща Черно море със Западните Балкани.

От това каква политика се води в София, зависи дали руската агресия ще бъде отблъсната,

или напротив – Балканите ще бъдат допълнително дестабилизирани. Москва беше посочена като главен виновник за разразилата се бежанска криза между Полша и Беларус, докато САЩ предупреждава съюзниците си в НАТО, че Русия готви нова военна агресия срещу Украйна. При тези обстоятелства думите на Радев имат много ясен, много силен и очевидно търсен ефект – те са сигнал, на първо място, към Запада, че България продължава да бъде нелоялен съюзник и че не може да се разчита на принципната позиция на София дори по такива безспорни въпроси като ситуацията с полуостров Крим.

Другият сигнал е към самата Русия – докато Радев заема президентския пост, страната ни не само няма да бъде натовски „ястреб“, а в точните моменти ще изпълнява стриктно ролята на руски „троянски кон“ в ЕС и НАТО, подкопавайки по този начин собствената си сигурност. Защото сигурността на България – националната, териториалната, но и икономическата – е правопропорционално следствие от стабилността на съюзите, в които държавата членува. Ако София не само не подпомага общата сигурност на Европа, но и активно ѝ пречи чрез водене на проруска външна политика, тези действия автоматично биха довели до дестабилизирането на самата България, а оттам – и до нейното обедняване и отдалечаване от европейските стандарти на живот.

Всъщност позицията на Радев не е нова и не би трябвало да е изненада.

Тя следва линията, наложена от Бойко Борисов – българската външна политика да бъде на практика подчинена на Москва и да не се прави нищо, което би могло да предизвика негативни коментари от страна на Кремъл. Бившият премиер се обяви против санкциите срещу Русия почти веднага след окупацията на Крим, а в следващите години под натиск от страна на Москва на няколко пъти отказа да повиши националната сигурност на България чрез координиране на общи действия на НАТО в Черно море.

Навежданията на Борисов пред Москва не се ограничиха дотук. Отказът на България да изгони руски дипломати след отравянето на Сергей Скрипал във Великобритания, шпионският скандал от 2020 г., който разкри шокиращи пробиви в Министерството на отбраната, и разбира се, експресното изграждане на „Турски поток“ през България – всички тези примери говорят за очевидната зависимост лично на Борисов от политиката на Русия.

По всичко изглежда, че президентът ще се опита да продължи и може би да надгради започнатото от Борисов и ГЕРБ в тази посока.

Още преди пет години, по време на първата си предизборна кампания, Радев се опита да оправдае руската окупация, казвайки, че „над Крим се вее руски флаг“ – а година по-късно пред чужда медия определи, че полуостровът е „де факто на Русия“. Известни са и неколкократните опити на държавния глава през първия си мандат да промотира темата за отпадане или поне преразглеждане на европейските санкции срещу Москва. Темата за санкциите също беше част от предизборния дебат на последните избори и макар думите на Радев за нуждата от преразглеждането им да не бяха коментирани толкова, колкото изказването му за Крим, те показват още една линия, в която позициите на президента рязко контрастират с настроенията в ЕС.

От няколко години светът се намира в процес на геополитическо разместване, обуславяно от края на „еднополюсния“ модел, настъпил след 1989 г. Русия и Китай са основните играчи, които се стремят към пренареждане на световния ред с цел да увеличат влиянието си за сметка на колективния Запад. При тези нови условия най-важният фактор за националната сигурност на една държава е взаимното доверие между нея и близките ѝ съюзници, на които може да разчита в моменти на криза. На този фон

България все по-твърдо заема „балансираща роля“ между ЕС и Русия,

както отбеляза вицепрезидентката Илияна Йотова. Това балансиране обаче, изглежда, се отнася само за българските политици, които, угаждайки на Москва, успяват да се закрепят на власт у нас. А междувременно Европа и САЩ гледат на страната все повече като на слабото звено в НАТО, което е мек начин да се каже, че София не води независима външна политика, а е подвластна на най-опасния за мира в Европа режим. Позицията, която България е заела – на проводник на нестабилност, заплашва не само ЕС и НАТО, но и по-малките регионални групи, от които България е част – инициативата „Три морета“ и форма̀та „Букурещ-9“.

Връщайки се към думите на президента Радев за полуостров Крим, трябва да отбележим и още нещо – докато говореше за двустранните отношения между България и Русия, президентът се опита да направи историческа аналогия, заявявайки, че „българите виждат Русия като освободител (…) и затова тя не може да ни бъде враг“. Такива твърдения не само не отговарят на истината – най-малкото заради историческата роля на хора като Георги Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, дори и Димитър Благоев. Тези крайно манипулативни твърдения освен това са насочени и срещу българските избиратели, от които Радев очаква да преглътнат настоящата опасна международна роля на България. Радев явно не е запознат и с историята на България след въпросното „освобождение“, защото там има фигури като генерал Иван Колев, воювал срещу руската армия в Добруджа през Първата световна война, когато, изглежда, е можело Русия да ни бъде враг.

Разбира се, президентската институция няма последната дума при вземането на решения за външната политика на България. Страната от повече от година обаче се намира в безпрецедентна политическа криза, която позволи на Радев да концентрира огромна власт около себе си. Освен това оформящото се в момента бъдещо коалиционно управление ще събере партията, издигнала Радев за първия мандат, и партията, основана от служебни министри, назначени от президента. Засега от страна на „Продължаваме промяната“ няма сигнали, че зависимостите от Русия във външната политика ще бъдат променени. Заявката за прагматичност и следване на националния интерес, с която Кирил Петков и Асен Василев спечелиха изборите, все пак дава надежда, че новото правителството ще направи опит да се еманципира от президентския похлупак и да върне България там, където ѝ е мястото.

Заглавна снимка: Румен Радев на среща с Владимир Путин през юни 2019 г. Източник: Kremlin.ru (CC BY 4.0)

Източник

Промяната. Иде ли?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/promyanata-ide-li/

… А през 2025 г. покривите на 18 900 панелни сгради в България ще са покрити с фотоволтаици, Северозападът ще стане нов индустриален център – заради специална инвестиционна програма, в болниците няма да се доплаща, а благодарение на ваучерите за култура обществото ще е културно стимулирано и естетически задоволено. 

Ако реалността се строеше на база политически обещания, горната картинка можеше и да се получи след четири години управление на бъдещия коалиционен кабинет, за което преговарят от „Продължаваме промяната“ заедно с „Има такъв народ“, „Демократична България“ и БСП.

Но българската реалност е плод на политически компромиси и политически услуги.

В коалиционен кабинет от четири формации те няма как да бъдат избегнати, затова е по-добре преговарящите да се фокусират върху цели, за които има реални измерители.

Например в края на мандата средната пенсия в България да не е 35% заместващ доход (и най-ниската в ЕС), както е сега, а поне 50% – в западноевропейските държави е 70%, а в някои скандинавски страни надминава 80%. За това целеполагане стъпките са ангажимент на управляващите – как ще растат осигурителните вноски, как ще работят фондовете, които сега управляват средствата по втория стълб, какви ще са политиките за заетостта и за насърчаване на производства с по-висока добавена стойност, от които зависят средствата в пенсионната система.

Или в края на мандата да няма доплащане в болниците, което сега е от най-високите в ЕС – 50%. Да се намали детската смъртност, показател, по който България е трета в ЕС. Също да се намали делът на децата в риск от бедност и на работещите бедни. Или…

В действителност бедността в най-бедната държава от ЕС изобщо не беше дефинирана като генерален проблем.

Може да се продължи с целеполагането. Все пак в зората на политическия си проект Кирил Петков и Асен Василев (предполагаеми премиер и министър на финансите) обещаха „леви цели с десни средства“, но засега първата част на слогана, изглежда, ще бъде уплътнена с бъдещи назначения на личности, свързани с „Позитано“ 20. Така председателката на БСП Корнелия Нинова ще потуши бунта и опитите за свалянето ѝ от поста, раздавайки порции. А Петков и Василев изглеждат повече като скръм мастъри, макар че за българското дередже ползата ще е от проджект мениджъри.

Вместо преговори ангро, които гледаме тази седмица благодарение на излъчването им на живо, в условията на няколко кризи и липсата на бюджет за 2022 г. партиите трябваше да се споразумеят за пакет краткосрочни мерки с прогнозен ефект, като ги приоритизират. Сега по отношение на пандемията от COVID-19 получаваме добро намерение, че ваксинацията трябва да се ускори и да се направи разяснителна кампания с фокус върху хората с хронични заболявания, малцинствата и възрастните в отдалечени места. Но ще се запази доброволният принцип, твърдото изискване за зелен сертификат ще бъде разхлабено и отново ще има национален кризисен щаб.

Предвид факта, че проектобюджетът е полуподготвен от служебното правителство,

няма как това да е израз на каквито и да било сериозни реформи и нови политики.

Вероятно ще се отразят някои или всички административни промени, свързани с разширяване на обхвата на Министерството на икономиката, като към него се придадат нови структури и финансови инструменти (като иновациите); с изваждане на Изпълнителната агенция по горите и Агенцията по безопасност на храните от Министерството на земеделието; със създаване на ново Министерство на енергетиката, преместване на АПИ от МРРБ към Министерството на транспорта, изваждане на ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ от МВР и други такива. Тези промени бяха и сред шумно обсъжданите.

Бездруго големите реформи бяха оставени за след анализ, оценка и/или изобщо без срок, както и за „прецизиране“ от лидерите. А големият лозунг на победителя на изборите претърпя радикална редакция:

от „Нулева корупция“ стана „Нулева търпимост към корупция“.

Публичните преговори за коалиционно споразумение, инициирани от „Продължаваме промяната“, позволиха на всички представени да повторят още веднъж пред камерите предизборните си програми и обещания. Последната част от преговорите – по темите финанси и международни отношения – едва ли ще излезе от тренда. Програмата на бъдещия коалиционен кабинет за 4-годишно управление ще бъде екстракт от изговореното пред камерите и одобреното от лидерите, но вече на закрити врата и след двустранни, тристранни и четиристранни срещи.

Четирите политически сили са единни в лозунгите и разделени в конкретните действия. Всички искат по-ниска корупция, всички искат смяна на главния прокурор (но дали и дълбока съдебна реформа с промени в Конституцията?), всички искат да се помогне на домакинствата и бизнеса заради високите енергийни цени, всички искат държавата да пречи по-малко на бизнеса.

Но при проблем със съгласието се съгласяваха за анализи, оценки и стратегии на проблема.

Преговорите родиха идеи за много такива. Например по парливи теми, които биха разсърдили големи бизнеси (като субсидиите за зърнопроизводителите, които са най-малката част от земеделските производители, но получават лъвския пай – 80% от субсидиите отиват при 2% от производителите) съгласие няма. Но има идея за анализ. Консенсус липсва и по темата за комасацията на земята, има неясно съгласие за таван за директните плащания. Както написа Деница Ватева от „Капитал“, и сега има таван, но няма контрол. Но за затягане на контрола никой не говореше.

Реформата на здравната система, свързана с промяна на механизма на финансиране, също е неясен обект на желанието – и на анализ. До края на 2022 г. трябва да бъде намален броят на болничните легла в България до 5,3 на 1000 души, какъвто е европейският показател. В България той е 7,5 на 1000 (по данни от 2017 г.), което означава, че трябва да се закриват болнични легла в някои от над 340-те лечебни заведения, повече от една трета от които са частни. Няма правителство досега, което да го е правило – точно обратното, остави безконтролно да расте броят им, довело до концентрация в няколко града, а националните здравни карти се правеха… за сведение.

Но все пак някаква конкретика се появи –

до средата на 2022 г. трябва да заработи националната информационна система, за да се контролира потокът от публични средства. По много причини, свързани именно с блокирането на контрола, тя се „работи“ вече двайсетина години. Смяната на финансирането от клинични пътеки към диагностично свързани групи, за което слушаме от десетина години, се отпраща за в бъдеще. Първо ще има пилотни проекти, после – ще видим. За вдигане на здравната вноска пред камерите никой не говори, но и да говорят при закрити врата, за 2022 г. няма да има ръст.

Енергетиката е другата спорна тема. Ще има нова енергийна стратегия, а БЕХ засега няма да се пипа (въпреки обявеното от Петков и Василев в предизборната кампания, че може и без него), нито пък от холдинга ще се вадят мрежовите оператори, като ЕСО и „Булгартрансгаз“. Преговарящите се съгласиха да се изясни финансовото състояние на държавните фирми, което от само себе си се разбира, че трябва да направи всяка нова власт.

Как ще стане подпомагането на домакинствата и бизнеса за високите енергийни цени и за чия сметка,

е въпрос на бъдеща калкулация и механизми. Одобреното поемане на осигуровки от държавата за бизнеси, ограничени заради пандемията или отварящи нови работни места, също е въпрос на пресмятане и пари в бюджета за догодина. Темповете на растеж се забавят, новите безработни от края на декември 2020 г. до 21 ноември 2021 г. надхвърлиха 250 000, инфлацията се ускорява до 6% през октомври на годишна база. Ако се вдигнат разходите на държавата, ще нараснат дългът и дефицитът.

По време на дебатите обаче се изясни нещо съществено – ПП категорично подкрепя запазването на България като държава с ядрена енергетика, тоест ще има нови мощности, вероятно на площадката на АЕЦ „Козлодуй“. Освен това Асен Василев изрази увереност, че предложението на Франция ядрената енергетика да бъде призната за „зелена“, подкрепено от България и няколко държави, ще бъде прието от ЕК. Следователно изграждането на бъдещи ядрени мощности в България може да бъде частично финансирано със средства по Зелената сделка.

Отпаднаха няколко важни предложения.

Няма да има анализ за конструктивното укрепване на панелките, в т.ч. и на асансьорните шахти, както направиха в Германия преди санирането им (може би някакъв пилотен проект). Но независимо от това колко са годни за обитаване, проект за фотоволтаици ще има и „пудренето“ им, както беше наречено санирането от един от преговарящите, ще продължи. И жилищна стратегия ще има, също и премахване на незаконни обекти. ДНСК ще бъде задължена да направи преглед на построеното в защитените територии и да установи дали има нарушение на строителните книжа (забавно ще бъде Дирекцията да проверява сама себе си за евентуални нарушения).

Належащата нужда от ново административно деление на България заради намалялото население – по-малко общини и областни управи, остана дискусионна. Не се хареса главно на БСП. Появи се добрата идея за нов Закон за устройството на територията – настоящият е променян над 130 пъти. Записано бе конкретното предложение на Асен Василев, че общини без одобрен Общ устройствен план до края на 2022 г. няма да получат средства за капиталови разходи за 2023 г. Записано бе и поредното предложение за специална инвестиционна програма за Северозапада, както и за сближаване на регионите.

Политиката спрямо държавните предприятия и фирми ще се промени,

обещаха си преговарящите. Властта на ГЕРБ заобиколи изисквания на ОИСР и еврозоната в тази посока, особено при пререгистрацията на част от тях в акционерни дружества, но бъдещите коалиционни партньори се разбраха да поправят пропуските, както и конкурсите за управление на тези държавни фирми да станат прозрачни, а не уредени от властта.

Обещаха си и грижи за малки, средни и микропредприятия (ако не са загинали от високите енергийни цени, докато се погрижат за тях…). Обещаха и да променят концесионните такси, така че да догонят средноевропейските – според Кирил Петков сега приходите от всички тях на година са над 90 млн. лв. Това означава обаче промяна на договори и не е сигурно дали ще се получи.

Останалото си го знаем от толкова други предизборни платформи.

Икономика на високата добавена стойност, е-управление, „eдно гише“, намаляване на административната тежест, такса „смет“ на база „замърсителят плаща“, качество на образованието, специалисти според нуждите на бизнеса…

Голямото предизвикателство обаче ще бъде новите управляващи да се опазят от наплива кариеристи, „калинки“ и обикновени лапачи, които ще ги налазят, за да получат постове. Административният капацитет на бъдещите управляващи не е висок, а ресурс трябва да намерят. Докато лидерите се разбират за компромисите, изглаждат несъгласията и разпределят креслата, желаещите напират като за шоу на талантите.

Има една библиотека само със стратегии в Министерството на икономиката, каза на една от дискусиите съпредседателят на ПП Кирил Петков. Дано коалиционното споразумение не уплътни някой от рафтовете.

А фотоволтаиците вероятно ще блеснат. Ако не за всичките 2,7 милиона българи, обитаващи панелки – за част от тях.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Продължаваме промяната“

Източник

Вирусът на радикализма. Зависи ли заболеваемостта от ковид от ценностната ориентация?

Post Syndicated from Марина Лякова original https://toest.bg/virusut-na-radikalizma/

През септември т.г. германският министър на здравеопазването Йенс Шпан нарече предстоящата есенно-зимна ковид вълна „пандемия на неваксинираните“. Дали обаче тя не е по-скоро пандемия на радикализираните? И съществува ли връзка между споделянето на екстремни политически нагласи и радикални ценности, от една страна, и заболеваемостта от ковид, от друга? Отговори на тези въпроси търсят в своето изследване социални учени от университетите в Йена и Билефелд и епидемиолози от научния център „Хелмхолц“ в Мюнхен.

Поглед върху картата на Германия показва наличието на съществени регионални различия в степента на заболеваемост. Понастоящем в най-гъсто населената провинция Северен Рейн-Вестфалия, в която на една трета от територията на България живеят около 18 млн. души, заболелите от ковид са 274 на 100 000. Същевременно в източната област Саксония с 4-милионно население заболеваемостта е 1192 на 100 000 души, при все че саксонци живеят в по-малки населени места и са значително по-малко мобилни.

Защо в определени райони на Германия заразата от коронавирус се разпространява много по-масирано, отколкото в други?

Някои изследователи намират отговор в историческото разделение Изток–Запад. Според професорката по руски и източноевропейски изследвания в Пенсилванския университет Кристен Гудси съществува местна специфика, която определя слабото ниво на ваксинация и съответно предпоставя по-високата степен на заразяемост и заболеваемост от ковид. Гудси смята, че недостатъчната имунизация срещу ковид се дължи на недоверието в публичните институции, но и в междучовешките отношения, натрупано в посткомунистическия период. А вероятно и в годините преди него – отпечатък върху поколения източноевропейци оставя аварията в Чернобил, твърде дълго премълчавана от тогавашния режим. Именно този скептицизъм обуславя и бързото и лесно разпространяване на фалшиви новини.

Разглеждайки темата от различна перспектива, авторите на германското изследване проследяват какво е влиянието на политическата ориентация на хората, живеещи в определени региони в Германия, върху степента на разпространение на коронавируса. Анализирани са процесите в 401 окръга и окръжни града по време на първите две вълни на ковид пандемията през 2020 и 2021 г. Изследователите установяват, че

особено често се заразяват с коронавирус подкрепящите една определена политическа сила – „Алтернатива за Германия“.

При това независимо от големината на населеното място, което обитават. В региони с по-висок резултат за тази крайнодясна партия на изборите за Бундестаг през 2017 г. заболеваемостта от ковид е значително по-висока. При гласоподавателите на други политически формации такъв ефект не се установява или той не е толкова значим по обхват.

Нещо повече – изследователите проследяват гласуването за други крайнодесни партии назад във времето, когато „Алтернатива за Германия“ още не е съществувала. И установяват, че подкрепилите тези партии на парламентарните избори през 2005 и 2013 г. също се разболяват по-често от ковид в настоящата пандемия. Следователно не гласуването за една конкретна дясна партия, а определена радикална политическа нагласа обуславя по-лесното разпространение на заразата.

Какви са причините?

Според изследователите избирателите на крайнодесните партии са значително по-скептични спрямо институциите на правовата държава. Те показват висока степен на недоверие към принципите на функциониране на демокрацията и са далеч по-податливи на разпространяваните конспиративни теории. Хората с радикални политически нагласи в по-голяма степен изразяват недоверие по отношение на обществените медии.

В затворения свят от идеология и конспирация място за научни аргументи сякаш няма. По време на пандемията обаче точно научното знание и държавните институции имат водеща роля за овладяване на кризата, а качествената и проверена информация има огромно значение за предпазването от зараза. Ниското доверие към тях означава спад в готовността да се следват техните предписания.

В различни изследвания на общественото мнение избирателите на „Алтернатива за Германия“ са по-често склонни да се съпротивляват срещу мерките, налагани от правителството с цел овладяване на пандемията. В много по-голяма степен те са скептични към ваксинацията и участват в протести срещу носенето на маски и затварянето на заведения и магазини. А именно тези фактори обуславят и по-високата заболеваемост от ковид в райони, в които „Алтернатива за Германия“ е предпочитана политическа сила.

Нещо повече, в изследване на фондация „Фридрих Еберт“, проведено в седем европейски държави, се установява, че радикалните организации печелят от страха и несигурността, нараснали по време на пандемията. Те втвърдяват своите позиции и мобилизират допълнително поддръжниците си.

Има ли и други фактори?

Разбира се, далеч не само афинитетът към определена част от политическия спектър има значение за високата заболеваемост от ковид. Фактори като гъстотата на населеното място, възрастта на хората, разликите между малките села и големите градове, икономическата ситуация, мобилността, инфраструктурата на региона, близостта до държавни граници и международният трафик също оказват влияние. Но според авторите на изследването те далеч не са толкова значими, колкото индивидуалната политическа ориентация.

На редица въпроси обаче проучването не дава отговор. Пример: католическият Югоизток в Германия е значително по-силно засегнат от северозападните протестантски провинции.

Доколко религиозната принадлежност оказва влияние върху разпространението на коронавирусната инфекция?

Въпросът не е без значение, още повече когато религиозните норми вървят ръка за ръка с определени по-либерални или по-консервативни интерпретации. Изследване на екип от Мюнстерския университет показва зависимост между религиозния фундаментализъм и високата заболеваемост от ковид. Религиозният радикализъм, също както и политическият, е свързан с отказ от ваксинация, с капсулиране в един доминиращ светогледа интерпретационен модел и с недоверие в научно проверените факти – перфектните условия за разпространение на зараза. Католически и мюсюлмански фундаменталисти наричат пандемията „божествен план“, според който чрез болестта „неверниците“ са наказвани с мъки.

Наред с политическите и религиозните убеждения, основна роля за високата заболеваемост имат и социалните фактори. Хората с по-високо образование и доходи имат далеч повече възможности да се предпазят от заразяване. Те са по-добре информирани, общото им здравно състояние е по-добро, а и по-често разполагат с възможността да работят от дома си. Социалният статус от своя страна оказва влияние върху афинитета към крайни възгледи – по-ниското образование и доходи благоприятстват по-лесното възприемане на радикални послания.

Заболеваемостта от ковид е доста по-висока и при хората с миграционен бекграунд в Германия.

А те едва ли са сред най-верните гласоподаватели на „Алтернатива за Германия“. Причините са свързани именно със социално-битовите условия – мигрантите разполагат с по-малки възможности от средното ниво в Германия. Поради трудности с владеенето на немски език, особено при новодошлите, получаването на адекватна и проверена информация за пандемията невинаги е възможно. Част от новозаселилите се стават жертва на фалшиви новини, публикувани из социалните мрежи. Възможно е по-ниското ниво на ваксинация сред руските мигранти отчасти да се дължи и на антиваксърските послания, излъчвани от държавната телевизия RT, както и на общия скептицизъм към държавните политики. Освен това много от мигрантите упражняват професии, при които преминаването към работа от дома не е възможно.

Наред с това сред част от мигрантските общности са разпространени и радикални политически позиции, които усилват недоверието в институциите и вероятно имат роля за по-ниското ниво на ваксинация. Така например българската крайнодясна партия „Възраждане“, която официално се обявява срещу ваксинацията и спазването на противоепидемични мерки, се радва на одобрение сред мигрантската ни диаспора. Тя получава 6,15% от вота в чужбина на парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. – с близо 1,3 пункта повече, отколкото е сумарният резултат на партията. На изборите в Турция през 2018 г. дясноекстремистката Партия на националистическото движение спечели 8% от гласовете на турските имигранти в Германия.

Къде сме ние?

Едва ли има лесни обяснения за ниското ниво на ваксинация и съответно високата заболеваемост от ковид в България. Но със сигурност може да бъдат очертани тенденции в контекста на различните изследвания. И в България има партии, които идеологически наподобяват „Алтернатива за Германия“.

Но защо тогава заболеваемостта у нас е толкова висока, включително сред хора, които не са крайнодесни избиратели?

Отговорът отново може да бъде потърсен не толкова във връзката между разпространението на заразата и принадлежността към една конкретна партия, а в споделянето на определен ценностен хоризонт. Той включва недоверие към институциите, слаба държавност, безкритично приемане на конспиративни теории и неспособност да се разграничават сериозни от манипулативни източници на информация. Вероятно в България избирателите с такъв профил се разпределят между различните партии – дори сред тези, които са далеч от радикалния спектър.

Изследване на „Екзакта Рисърч Груп“, проведено в периода между 29 октомври и 5 ноември 2021 г. сред 1025 пълнолетни български граждани, показва, че поддръжниците на ваксинирането (хора с една, две или три дози, както и планиращи да се имунизират) преобладават сред симпатизантите на „Демократична България“ (70,3%), ГЕРБ (69%) и „Продължаваме промяната“ (55,6%). При ДПС този дял е 49,3%. Противниците на ваксинирането, от друга страна, доминират сред подкрепящите „Има такъв народ“ (56,6%), БСП (52%), ИБГНИ (55%) и „Възраждане“ (75%). Висок е делът им сред негласуващите и сред колебаещите се дали да гласуват (по 63% при двете категории).

Причините за високата заболеваемост от ковид на отделни социални прослойки са с различен характер и те съвсем не се отнасят само до България или Германия. Връзката между заболеваемостта, отхвърлянето на предпазните мерки, приемането на доверие на конспиративни теории и политическите предпочитания е предмет на изследванията и на екипи от САЩ и Австрия. Радикализмът обаче има множество проявления, като той съвсем не се ограничава в политическото поле. Не по-малко значима е цялостната ценностна ориентация на индивидите, както и социалната им изключеност, обуславяща недоверието в институциите на правовата държава и поставяща под въпрос предлаганите от тях мерки за справяне с пандемията. Обвързването на радикализма единствено с определени партийни предпочитания е израз на известна изследователска едностранчивост, която вероятно има своите основания в идеологическите очевидности на авторите на някои от представените тук проучвания.

Във всеки случай заболяването от ковид далеч не е само медицински проблем.

Социалните фактори и ценностните нагласи на отделните индивиди в голяма степен определят доколко са изложени на риск. А това в крайна сметка предопределя и степента на засегнатост на цялото общество от ковид. Съответно ограничаването на разпространението на пандемията означава да се търси лек не само срещу медицинските симптоми, а дори в много по-голяма степен срещу социалните и ценностните дефицити в отделните общества.

Заглавна снимка: Протест срещу ковид мерките, 28 август 2021 г., Лондон © Craige McGonigle / Unsplash

Източник

Историята се повтаря – и невинаги като фарс

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/istoriyata-se-povtarya-i-nevinagi-kato-fars/

    • На парламентарните избори на 14 ноември в секциите в Турция са подадени близо 59 000 гласа повече спрямо предишните избори. От тях 99,45% са за Движението за права и свободи.
    • Подкрепата за ДПС в Турция се е увеличила над 3,2 пъти спрямо юли и над 4,2 пъти спрямо април 2021 г.

ДПС си възвърна позицията на трета политическа сила в България на последните парламентарни избори. Но не и ролята си на балансьор, особено ако четирите партии – „Продължаваме промяната“, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“ – постигнат успех в преговорите за съставяне на редовно правителство, което изглежда напълно реалистично към този момент. Въпросът е

защо партията на Ахмед Доган хвърли толкова огромни ресурси

за постигането на тази цел, след като отново няма хоризонт за участие във властта? Кирил Петков вече заяви публично, че докато ДПС не се очисти от лица като Делян Пеевски, Движението ще остане нежелан партньор за неговата партия. Такава е позицията и на други от евентуалните участници в новия коалиционен кабинет. Нещо повече – със сигурност властови постове в някои ключови министерства и институции, които ДПС досега заемаше нелегитимно, ще бъдат отнети, макар и нелесно. Невъзможно ще бъде това единствено в държавното обвинение, докато главен прокурор е Иван Гешев.

Десет дни преди изборите на 14 ноември служебният вътрешен министър Бойко Рашков обяви, че разполага с информация за тайни договорки между ГЕРБ и ДПС за съставяне на управленска коалиция. Според Рашков на срещата, проведена в курорта Цигов чарк край язовир „Доспат“, е присъствал и един от заместник-председателите на ДПС, който е заявил, че ще управляват в коалиция след изборите – включително с една лява партия. Без да назовава името ѝ, всеки разпозна в нея БСП, още повече че опасността от подобен управленски формат беше очевидна и без това разкритие.

Но ако социолозите не бяха подвели ГЕРБ, че има преднина от около 8% пред „Продължаваме промяната“,

едва ли щеше да има завера между Борисов и Доган/Пеевски за подредба на управляващо мнозинство и кабинет. Този сценарий обяснява в голяма степен защо ДПС мобилизира изселническия вот в Турция, който му донесе близо 59 000 гласа повече, отколкото на изборите през юли т.г. И все пак общият резултат от близо 341 000 гласа остава далеч от подкрепата на над 610 500 избиратели, която партията получи на парламентарните избори през 2009 г. И дори през 2013 и 2014 г., когато изборните резултати за нея надхвърляха 400 000 гласа.

Обратното броене за ДПС започна през зимата на 2016 г., когато Лютви Местан учреди партия ДОСТ. На коледно тържество предишната година Ахмед Доган неочаквано и скандално нападна своето протеже. А дни по-късно, на рождения му ден на 24 декември, Лютви Местан беше свален от всичките му постове (председател на ДПС и на парламентарната група на Движението) и изключен от партията. И на изборите през март 2017 г. ДПС получи рекордно нисък резултат в Турция – под 12 000 гласа, защото вотът там се раздели и ДОСТ успя да вземе повече от половината от него. Тези над 17 000 гласа се преляха към новата партия само месец след като тя беше създадена.

Ако си припомним събитията отпреди пет години, ще видим, че

ДОСТ получи тази подкрепа с активното съдействие на турската държава.

Тогава отношенията между ДПС и президента Ердоган бяха, меко казано, студени и знак за това беше забраната Ахмед Доган и Делян Пеевски да влизат на територията на Турция. Затова на парламентарните избори Ердоган заложи на политическата коалиция между ДОСТ и Народната партия „Свобода и достойнство“, създадена през 2012 г. от Корман Исмаилов и Касим Дал (чието име според журналиста Илхан Андай фигурира в списък на турското правителство редом с лидери на партии в Македония, Косово и Албания като приятели на Ердоган).

Обединението ДОСТ може би щеше дори да влезе в парламента през 2017 г., ако Лютви Местан, фрустриран от саморазправата с него, не беше прекалил в предизвикателството си към българските националисти. Семих Ялчън, зам.-председател на крайнодясната Партия на националистическото действие в Турция (коалиционен партньор на Ердоган в управлението), в качеството си на гост на учредителната конференция на ДОСТ заяви от трибуната ѝ, че

„където се чува майчиният език, там е и Родината“.

Тази реплика нагнети силно обществено недоволство към новата партия и предизвика реакциите на националистите на Валери Симеонов, които блокираха границата ни с Турция и спряха изборните екскурзии на изселниците. От ДПС – твърдят хора, които познават партията отвътре – са предоставили места в секционни избирателни комисия в Турция на „Атака“, НФСБ и ВМРО с цел те да раздухат кампания срещу ДОСТ.

А когато ЦИК обяви резултатите от изборите, Лютви Местан заяви, че това, което се случи на границата ни, е отворило „тежка рана“, която ще попречи на интегритета и единството на българската нация. Той реагира остро и срещу изказването на професор Михаил Константинов, че в изборите са налети милиони, а купуването на гласове е стигнало чудовищни размери от 100 евро. И поиска изборите да бъдат касирани заради „тоталната репресия“ и разгърнатата „съзнателно планирана агресивна кампания с противозаконни и противоконституционни действия“, между които Местан посочи и указанието на ЦИК гласоподавателите в чужбина да попълват лично и на български език декларации, че няма да гласуват на друго място.

И през 2017 г. имаше напрежение в дипломатическите отношения между България и Турция.

Появяването на турския посланик у нас Сюлейман Гьокче в предизборен клип на ДОСТ провокира ВМРО, която призова да спре излъчването му, а Гьокче да бъде изгонен от България. Тогава той беше привикан във Външното ни министерство, а служебният премиер Огнян Герджиков (назначен от Румен Радев на 27 януари 2017 г.) заяви публично, че се надява да не се стигне до скъсване на дипломатическите ни отношения с Турция.         

И сега, както преди пет години, се стигна до дипломатически конфликт, след като служебното правителство заяви, че има намеса на Анкара във вътрешните ни работи. На пресконференция министър Рашков прочете публикации в турската преса, в които държавни органи и изселнически организации призовават да се гласува за ДПС и за президента с турско име. На разговор във Външното ни министерство посланичката на Турция Айлин Секизкьок е била предупредена държавни институции и официални лица да се въздържат от подобни прояви на балотажа в неделя. Анкара отхвърли обвиненията и в отговор привика посланика ни Ангел Чолаков и му връчи протестна нота.

Бивши политици от ДПС, пожелали анонимност, обясняват резултатите от изборите в южната ни съседка с това, че

Движението дава милиони на лидерите на изселническите ни дружества в Турция.

Една част от парите оставала за тях, другата отивала за мобилизация и организация на вота – като обучение за гласуване с машините или превозването на избирателите например. Същите източници твърдят, че затоплянето на отношенията между Реджеп Тайип Ердоган и Ахмед Доган са в резултат на осъзнаване от страна на турския президент, че почетният председател на ДПС е непоклатим в българската политика и в самата партия. Отделно, през 2023 г. в Турция ще има президентски избори, критични за Ердоган, и на тях той ще разчита и на гласовете на българските турци, макар че те традиционно гласуват не за управляващата, а за Народнорепубликанската партия. Може би поради тази причина и всички опозиционни партии в Турция подкрепиха на тези избори ДПС.

Събитията от седмицата между двата тура на президентските избори несъмнено ще се отразят върху резултатите от балотажа. След дипломатическия скандал е очаквано турската държава да се въздържи от намеса във вота в неделя, пък и вече не е необходимо. Каква тактика ще приложи партията на Доган спрямо изселническата ни общност и дали тя ще гласува така организирано и монолитно, както на 14 ноември, не можем да прогнозираме. Още повече че господарят на сараите публично не е казал и дума в кампанията за тези избори.

Хора от средите на българските мюсюлмани в разговор с мен обаче споделиха, че такива кампании, които разпалват етническа вражда, ги карат да чувстват чужда българската държава. И приемат атаката срещу ДПС като нападки срещу самия етнос, макар да знаят добре, че Ахмед Доган и елитът на партията използват религията и национализма само като витрина, зад която прикриват корпоративните си интереси. Един от тях – Али Качан, съосновател на ДПС и СДС в Казанлъшкия регион – ми каза:

Запали се огън, ама огънят с едно дърво не гори. Ще е трудно да го потушим, но сме длъжни. Защото и Старият завет, и Новият завет, и Коранът ни учат едно и също – да говорим само истината.

Заглавна снимка: Председателят на ДПС Мустафа Карадайъ на среща с турския президент Реджеп Тайип Ердоган в началото на юни 2021 г. © Министерството на комуникациите на Република Турция

Източник

Провали ли се социологията?

Post Syndicated from Марина Лякова original https://toest.bg/provali-li-se-sotsiologiyata/

Безспорен факт е, че прогнозите на социолозите за изхода от парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. не бяха точни. Това не се случва за първи път. И става дума за предвижданията на сериозни и уважавани агенции. Макар напоследък разминаванията в прогнозирания и реалния вот да не са само български феномен – такива случаи имаше и на изборите в Германия, и на тези в САЩ, – нека да видим причините. Някои от тях надхвърлят местния контекст:

Инструментариумът. Въпросът е доколко класическите анкети, независимо дали са „с таблет по домовете“, или „по телефона“, са адекватен на новото време подход за изследване на общественото мнение. Във време, в което Google и Facebook знаят кой номер обувки носим, електоралните социолози продължават да ни задават „едно въпросче“. Дали не е време да се потърсят и други начини за прогнозиране на вота на гласоподавателите и как може да изглеждат те – това са теми на дълъг разговор в професионалната общност. Дано той да се проведе скоро.

Промяна в типа избирател. Младите избиратели от възрастовата група между 18 и 30 години все по-малко се чувстват обвързани и лоялни спрямо една партия. Електоралното им поведение е изменчиво и трудно предвидимо. Решенията точно на тези избиратели, взети през последните дни и дори часове преди изборите, няма как да се предвидят с изследване, направено преди повече от седмица от деня на вота. Ако изобщо е възможно да се прогнозират.

„Спиралата на мълчанието“ – този толкова стар, но и толкова актуален феномен несъмнено слага своя отпечатък. Понятието е въведено през 70-те години на миналия век от германската социоложка Елизабет Ньоле-Нойман от Института за изследване на общественото мнение в Аленсбах. Ньоле-Нойман установява, че индивидите, поради страх от изолация и отхвърляне, подкрепят публично онези позиции, които смятат за „добре приети“ в обществото, и премълчават считаните за „неудобни“ мнения. По отношение на електоралното поведение респондентите, особено в малките населени места, отговарят на анкетьорите това, което мислят, че се очаква от тях. В избирателната урна обаче гласът им отива за друга партия. С тази „спирала на мълчанието“ отчасти беше обяснен неочаквано високият вот за Тръмп на изборите през 2015 г. В контекста на българските избори вероятно мнозина не са счели за престижно да посочат „Възраждане“ или „Продължаваме промяната“ като свой избор и са заявили вот за ГЕРБ или БСП.

Наред с тези фактори е важно да се вгледаме и в специфичните местни проблеми:

Недоверието. Електоралните социолози анализират информацията, която анкетираните им подават. В ситуацията на масово и всеобхватно недоверие, в която се намира българското общество, хората са скептични дори и към анкетьора, който влиза в дома им. Резервирани са и към агенцията, която го изпраща, защото след всяко „непознаване“ на резултата имиджът на самите агенции ерозира. Респондентът няма познанието да различи читавите от некадърните или манипулативните агенции. За него всички са „в кюпа“. Резултатът от това недоверие са масови откази за участие в анкети и заменянето на респондентите с други, „по-словоохотливи“. Перфектната предпоставка за изкривяване на резултата от всяко изследване.

Адресните регистрации. В България официално право на глас имат над 6 млн. души – една нереалистично висока „генерална съвкупност“ от избиратели. Част от тези хора са емигрирали трайно и от десетилетия не живеят в страната. Наред с тях мнозина вътрешни мигранти, преселили се от малки към по-големи населени места, се водят регистрирани на „постоянен адрес“, на който не са стъпвали от години, но на който присъстват в избирателните списъци. Наричат ги с грозното „мъртви души“ и все искат да ги „изчистят“ от избирателните списъци, макар проблемът да е на друго място – в хаоса с адресните регистрации. Резултатът – демографската „тежест“ на някои населени места е подценена, а на други – драматично надценена. Факт, който няма начин да не окаже влияние върху качеството на извадките въпреки всички математически „претегляния“ и „преизчисления“.

Промяна в партиите. В българския политически спектър едва ли има сила, на която да приляга определението за класическа партия, отразяваща интересите на определена устойчива социална прослойка. Част от политическите формации, състезаващи се за представителство в парламента, са нови, нямат утвърден вътрешнопартиен живот, структури по места, твърди и предани електорати. Победителите на последните избори „Продължаваме промяната“ дори не разполагат с офис и формално не са регистрирани като партия, а използваха мандатоносители, за да участват във вота. Гласуването за такива политически сили е толкова „устойчиво“, колкото е един лайк във Facebook – въпрос е не на постоянна и твърда подкрепа, а на моментно настроение. На емоция, а не на рационална калкулация. Улавянето на такъв бързо изменчив вот е огромно предизвикателство.

Гласовете от чужбина. На практика е невъзможно, респективно твърде скъпо, вотът извън България да бъде прогнозиран с количествени методи преди изборите. При около 170 000 гласували зад граница през април и юли т.г., значението на този вот досега не е било решаващо. Но при по-ниска избирателна активност в България (около 40%) и при неочаквано високо участие извън страната (над 225 000 гласа), от които над 88 000 в Турция, както стана на изборите миналата неделя, неговото влияние нараства. Неизмерването на този вот също изкривява предвижданията и обяснява защо при очакваната малка разлика в прогнозните резултати на партиите той води до разместване в крайното им класиране. Проблемът с влиянието на гласовете от чужбина ще стане още по-значим при възможно въвеждане на онлайн гласуване или на друга форма на дистанционно участие в избори. Тогава, поне на теория, ще имаме работа с около милион потенциални гласоподаватели, живеещи постоянно извън страната. Колко от тях ще гласуват при новите условия, е напълно неясно. Във всеки случай на този вот ще трябва да се обърне повече внимание. Въпросът е не дали, а как.

Ситуативни фактори и огромно пренасищане. Досадата от зачестилите през годините масови маркетингови проучвания, преброявания, анкети, обаждания от колцентрове също е фактор. Шансът в една малка по население държава да попаднеш в социологическа извадка е много по-голям. Ако изобщо приемат поредната покана да се включат, част от анкетираните отговарят „каквото дойде“. Не без значение са и ситуативните фактори – пандемията, третите избори за една календарна година и късната есен със съответното студено време обуславят отказите от гласуване в последния момент. Ниската избирателна активност обаче увеличава тежестта на гласовете и в крайна сметка – резултата на партиите.

Обществените очаквания. Живеем в общество с рефлекса на дете, което послъгва, но чака родителите да му кажат „какво ще му се случи“. Общество, което сякаш вкарва електоралните социолози в ролята на гадатели, длъжни да предскажат бъдещето ни. Една невъзможна за изпълнение задача. Защото това, което ще „стане“, всъщност го правим всички ние. И защото социолозите са не само изследователи на обществените процеси, а и участници в тях. Може би забравяме, че най-доброто нещо в живота е неговата непредвидимост и че тенденциите са едно, а решенията – понякога съвсем друго нещо.

Медиите. Разбира се, не всички, но достатъчно много от тях често и безкритично разпространяват до широката публика всякакви „резултати“ от „електоралните проучвания“. Социалните мрежи усилват този ефект. Но именно медии, претендиращи за „професионализъм“, лансират в публичното пространство псевдоагенции с по един човек на щат. Те са тези, които години наред канят в телевизионните студиа откровено компрометирани анализатори, многократно давали грешни или обтекаеми прогнози. По този начин равнопоставят добрите професионалисти с манипулаторите и с откровените фалшификатори. С което допринасят за бавно, но систематично подкопаване на авторитета на електоралната социология. И за затваряне на омагьосания кръг „откази за интервю – замени на респондентите – грешни прогнози“.

Критиката е същностна част от журналистическата професия, но заглавия от типа „Социолозите пак се провалиха“ или „Катастрофата на социологията“, освен че не помагат за решаване на проблема, наливат масло в огъня на недоверието. А то е фундаментална част от проблема. Също както и обобщеното говорене за „социолозите“. Защото, погледнато назад във времето, зад неточните прогнози са стояли конкретни лица. Манипулаторите имат имена, съвестните професионалисти – също. В професионалната общност и едните, и другите са добре познати от години.

Заглавна илюстрация: Marco Verch / ccnull.de

Източник

Българският план трябва да върви с пръчка

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-plan-tryabva-da-vurvi-s-pruchka/

Знаете ли кой е единственият план, който България е изпълнила? Този на Международния валутен фонд. България получи неголяма сума, срещу която се задължи да извърши структурни реформи. Тяхното изпълнение се наблюдаваше всеки месец от мисия на МВФ – тоест парите се даваха срещу свършена работа. Всъщност това бяха осем споразумения, седем от които стендбай – за не повече от 2,6 млрд. долара. Но именно последните три изправиха България на крака след Виденовата зима и кризата през 1997 г. и действаха до 2005 г., когато изтече последното.

Благодарение на реформите, наложени от МВФ, България реформира пенсионното осигуряване по време на кабинета на Иван Костов, въведен бе надзорът на застрахователния пазар, повишиха се акцизите. Но най-важното – осъществи се приватизацията, в т.ч. и на банките, оцелели след масовите фалити преди това. Тези предприятия, които не бяха за раздържавяване, попадаха в черния списък за несъстоятелност и ликвидация – с авиокомпания „Балкан“, „Горубсо“ и „Кремиковци“ начело. По препоръка на МВФ беше създаден и Фондът за гарантиране на влоговете в банките.

Ако не беше МВФ, България фалираше, признаха и Костов, и други политици. Но по-важното е, че държавата беше вкарана в коловоза на пазарните правила и регулации, макар и по болезнен за гражданите начин. При това със сума, която е смешна на фона на днешните заемни споразумения. За сравнение: само тази година Украйна получи приблизително толкова – 2,2 млрд. долара (но не и обещаните 5 милиарда – заради бавния темп на реформите).

България върна заемите до последния цент в годината, в която стана член на ЕС. Вече получаваше пари, гарантирани и безвъзмездни, а Брюксел не беше като „строгата господарка“ МВФ. Наложеният постоянен мониторинг над правосъдието и вътрешния ред се оказа сламено плашило за българските управляващи, все едно кои. Нали парите от ЕК постъпваха, а те ги усвояваха благодарение на схемите, създадени от партийно назначени чиновници, приближени до властта фирми и зависимата съдебна система! Да не забравяме мълчанието на повечето медии, заети да преживят с каквото ги бяха нахранили.

Министър с най-много власт

МВФ измъкна България от руините на кризата, но дали предложеният от служебното правителство План по Механизма за възстановяване и устойчивост ще я извади от настоящото блато и „каскадата от кризи“ (по определението на президента Радев)? Ако реформите, заложени в него, не се изпълняват – пари няма да се получават. За тази част от изискванията към Плана в България не се говореше, наскоро с половин уста го направи вицепремиерът Атанас Пеканов. В случай че България не изпълни поетите с Плана ангажименти и се опита да шикалкави, направените разходи няма да бъдат признати от Европейската комисия.

Както и при споразуменията с МВФ, ролята на Министерството на финансите е най-важната – то следи всички проекти на всички ведомства, описани в Плана, и реформите, предвидени в тях. След като приключи с проверките си и направи авансовите плащания, последната дума е на ЕК – дали да възстанови направените разходи, или не. Така че

постът на финансовия министър в едно бъдещо коалиционно правителство ще е по-важен дори от този на премиера. 

Неслучайно бившият служебен министър Асен Василев, настоящ политик от „Продължаваме промяната“, запитан преди време като какъв се вижда в бъдещо правителство, отговори: „Като финансов министър.“

Само по Плана за възстановяване и устойчивост България очаква 6,6 млрд. евро (7,67 млрд. долара) безвъзмездни средства от ЕС, а би могла да си поиска и кредити за малко над 4 млрд. eвро (4,65 млрд. долара). Отделно за България има предвидени 16,7 млрд. евро по многогодишната финансова рамка на ЕС за 2021–2027 г.

Така че ако си представим правителство, парцелирано между отделните политически сили, една от които държи позициите премиер и министър на финансите, значи тя ще има цялата власт. Големият въпрос е на кого ще се паднат – по всяка вероятност на партията, която ще получи мандат и ще успее да сглоби правителство. От „нейния“ министър ще зависи дали проектите, които са под опеката на отделните министерства, ще минат.

Но Полша може да се окаже предупреждение за българските и други управляващи. Наскоро председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви, че ЕК може да наложи санкции на страната заради решението на Конституционния трибунал, с което бе отхвърлено върховенството на европейското право над националното:

Това решение поставя под въпрос основите на Европейския съюз. То е директно оспорване на единството на европейския правен ред.

Последствията за Полша може да бъдат спиране на средства в размер на 210 млрд. евро, част от които са от бюджета на ЕС до 2027 г., част – от Плана за възстановяване на страната.

Политическа воля + визионерство

Стратегическото мислене не е като изчегъртването. За всичките години на Прехода българските управляващи не са създали нито един добър план, който да е бил изпълнен. Единственият стратегически план за българския Преход беше дело на чужденци – американците Ричард Ран и Роналд Ът. Но беше изпълнен друг – на част от бившата партийна номенклатура, свалила Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., и високопоставени служители на Държавна сигурност. А после МВФ трябваше да спасява България…

В изпратения в Брюксел Национален план за възстановяване и устойчивост вече бяха отчетени пропуски по двете най-чувствителни теми – отчетността и отговорността на главния прокурор, включени в целите за съдебна реформа и борба с корупцията в раздела „Справедлива България“, както и ясен план за трансформация на въглищната индустрия и засегнатите райони. Политическата воля на служебното правителство е стигнала, за да вкара бизнес проектите – и е оставила горещите картофи на следващ редовен кабинет.

Времето тече и стигаме до момент, в който Планът трябва да бъде подаден, такова беше и желанието на бизнеса, те поискаха безвъзмездната помощ да дойде възможно най-бързо и да се използва от тях за инвестиции. Такова е мнението и на различни министерства. За някои от проектите 5 години не е много време за реализиране. Затова беше важно с подаването на Плана в Брюксел да фиксираме голямата част от проектите и да останат за изговаряне в официалните преговори на големи теми, като върховенство на закона и енергетиката. По всички други да започне подготовката на тръжни процедури, обществени поръчки…

Това каза вицепремиерът Атанас Пеканов в интервю пред „Дневник“. Какво да се прави, със или без път към справедливо правосъдие и правова държава, бизнесът бърза. Впрочем и българските управляващи бързат – да получат първия аванс по Плана в размер на 1,6 млрд. лв. Толкова бързаха, че дори включиха още неполучената сума в актуализацията на бюджета. Ефектът от това ще е ръст на дефицита, за което депутати от „Има такъв народ“ и ГЕРБ предупредиха още в пленарната зала при обсъждането на законопроекта за актуализация.

По време на двата парламента обаче нито партиите на статуквото, нито тези, от които се очакваше Промяната, инициираха същински дебати по двете чувствителни теми. В преддверието на третите за годината парламентарни избори българските избиратели не знаят какви са намеренията за ясна съдебна реформа на ИТН, БСП, а още по-малко на „Продължаваме промяната“, които все още нямат предизборна програма. И ако за правовата държава някакви възгледи все пак са споделени,

за трансформацията на въглищната индустрия всички са онемели.

Никой не смее да ядоса избирателите, като им признае, че въглищната индустрия ще бъде затворена, а от управленския капацитет – и интегритет – зависи дали засегнатите райони Стара Загора, Кюстендил и Перник няма да се превърнат в новите пустиняци. България повече от всякога се нуждае от визионери, които да мислят поне поколение напред как да бъдат трансформирани икономиката и енергетиката с оглед на предизвикателствата на XXI век. Това означава да поставят националната и европейската сигурност над комисионите по офшорните си сметки.

Способен ли е българският политически елит на такъв подвиг след години на популизъм, корупция и откровени лъжи? Дали сред него има хора с интегритет, необходим, за да не угаждат на приятелски бизнеси? В противен случай е огромна опасността европейските средства по Механизма за устойчивост да бъдат усвоени като европейските фондове – на порции, раздавани от Главния готвач. И вместо Възраждане 2.0 да получим една хубава „българска работа“.

Заглавна снимка: Стефан Янев и Атанас Пеканов представят Националния план за възстановяване и устойчивост © government.bg

Източник

Псевдонаучните тези и отговорността на медиите

Post Syndicated from Петър Галев original https://toest.bg/psevdonauchnite-tezi-i-otgovornostta-na-mediite/

Един от най-важните козове на поддръжниците на ваксинацията срещу COVID-19 е фактът, че специалистите и въобще научните и медицинските общности са на тяхна страна. Изтъкват се ползите за общественото здраве и колко хора биха били спасени, ако всички, които нямат противопоказания, се ваксинират. Това е световният медицински и научен консенсус по темата.

Тезите в обратната посока се застъпват от силно ограничено малцинство, състоящо се предимно от вече компрометирани „експерти“. В голяма част от света техните мнения не се отразяват от мейнстрийм медиите, понеже се третират като fringe views – гледни точки, които дотолкова лежат на ненаучни фундаменти, че самото им споменаване не носи нищо друго, освен шум и размиване на дебата по важни теми.

Така например си представете, че по темата за формата на Земята трябваше да се дава дума и на хората, които смятат, че тя е плоска. И на тяхното твърдение трябваше да се придава същата тежест, каквато на научния консенсус, че планетата ни е геоид. Част от аргументите на плоскоземците може да звучат изключително логично и дори достоверно – само ако обаче бъдат изолирани от цялото човешко познание в тази област.

Какво става в България

Противно на световната практика, у нас маргиналните теории за ваксините не само намират добра почва в медиите, но и идват от хора, които имат претенция за експертност.

Като най-видни защитници на такива теории в българските медии се изявяват доц. Атанас Мангъров и проф. Андрей Чорбанов. До голяма степен техните позиции са не само срещу провеждането на масова имунизационна кампания в момента (в случая с проф. Чорбанов – срещу ваксини, различни от разработваната от него), но и срещу общото разбиране за сериозността на COVID-19 и опасността, която болестта представлява за общественото здраве. В различни моменти те се обявяват против масовата ваксинация по време на пандемията, против ваксинирането на хора извън рисковите групи, против доказани мерки в световен мащаб (като носене на маски в закрити помещения) или пък поставят под съмнение данните за ефикасността на ваксините.

Примери за маргинална теория е например твърдението на доц. Мангъров, че „хора, които са изкарали по естествен начин който и да е от вариантите на ковид, не се разболяват – нито от Делта, нито от Бета, нито от Алфа“. Това противоречи на данните за случаи на повторни инфекции, макар и броят им все още да не е толкова голям. Налични са и проучвания, че ваксинирането след прекаран COVID-19 намалява значително риска от повторно заразяване.

При проф. Чорбанов може да се посочи негово изказване, че „ваксинираните и прекаралите COVID-19 не трябва да носят маски, защото те не представляват опасност за обществото и не пренасят вируса“. Това твърдение е опровергавано отново и отново от здравни експерти, а тази превантивна мярка заляга и в насоките на Европейския център за профилактика и контрол върху заболяванията (ECDC).

Тези и други подобни изявления са опасни, защото подкопават доверието в информацията и съветите, давани от огромното множество от медицински специалисти по света. Нещо повече – те бързо се превръщат в оръжиe за дезинформационни кампании, насочени срещу ваксинирането и въобще срещу борбата с пандемията. Допълнителни негативи идват от факта, че българските медии видимо не полагат никакви усилия да проверят подобни твърдения или поне да дадат някакъв контекст около тях.

Медийното отразяване

От януари до септември т.г. 24-те най-влиятелни медии в България са публикували 577 материала, в които доц. Мангъров или проф. Чорбанов са основни действащи лица. В още 436 публикации се споменава мнението на двамата за ваксините, но то не е изведено на преден план. В 90% от тези 577 журналистически материала твърденията на двамата са отразени безкритично, без какъвто и да е анализ или опит за тълкуване.

Данните се основават на анализ на съдържанието на всички статии, в които са отразени мнения на доц. Мангъров или проф. Чорбанов относно ваксините срещу COVID-19. Статиите са събрани чрез системата за медийни анализи на Perceptica посредством специално дефинирани низове за търсене (search strings), а оценката им се основава на начина, по който медиите представят тезите на доц. Мангъров или проф. Чорбанов. Анализът обхваща уеб страниците на двете обществени медии БНР и БНТ и на националните телевизии bTV и „Нова телевизия“, както и 20-те най-популярни новинарски страници според данни от alexa.com, налични в публикация на e-vestnik.bg. Това са все мейнстрийм издания с изключително влияние.

Един от особено притеснителните изводи от анализа е, че обществените медии БНР и БНТ попадат именно сред тези източници, които дават думата на доц. Мангъров и проф. Чорбанов – при това го правят безкритично. В някои от случаите става дума за нарочно организиран „дебат“ между един от тях и друг специалист (форматът е особено популярен в националните телевизии). Това обаче не е реален дебат, защото такъв може да има между равностойни тези, а не от едната страна да стоят реални факти, подкрепени с изключително голям обем от данни, и от другата – неприети от никого по света твърдения. Нещо повече, подобни „дебати“ само дават незаслужена легитимност на маргиналните тези, представяйки ги за едва ли не равностойни на фактите.

Едва 10% от 577-те статии предлагат някаква критика или контекст за твърденията на доц. Мангъров и проф. Чорбанов. Част от публикациите идват от няколко източника, които поначало рядко си позволяват да отразяват позициите на двамата. Някои от тези сайтове имат само по една статия с техни позиции и тя по-скоро представлява анализ на техни изказвания. Интересен е случаят със сайта 24chasa.bg, който до края на август 2021 г. отразяваше мненията на двамата без никакъв допълнителен коментар. От началото на септември обаче политиката на медията се промени и тя започна да пише критични материали по адрес на доц. Мангъров.

Дори и тези материали обаче понякога просто излагат позицията на институция или специалист по отношение на нещо, казано от доц. Мангъров или проф. Чорбанов. Най-видният подобен случай е скандалът с твърдението на доц. Мангъров за починали ваксинирани пациенти, което впоследствие е опровергано от директорите на две големи болници. Също немалък дял от критичните статии всъщност са свързани с политическата обстановка и принадлежността на двамата към определена партия.

Политика по време на пандемия

Тук лоша шега изиграва и състоянието на постоянна предизборна кампания, в което се намира България през 2021 г. От една страна, имаме засилено медийно отразяване на кандидатите, а от друга – кандидатите се стремят да представят мнения, които ще ги отличат и ще привлекат определен електорат. Това дава прекрасна почва за избуяване на всякакви маргинални теории, подхранвани от експерти, които видимо биха направили всичко, за да привлекат вниманието.

Огромен проблем е и липсата на критичен поглед към твърденията и най-вече мненията, изказвани от двамата в медиите. Една обществено отговорна медия би следвало да постави такива думи в контекст – най-вече на това какво смятат всички останали учени по света. Медиите много погрешно интерпретират желанието за представяне на „всички гледни точки“, като се пропуска изключително важният момент, че не всяка гледна точка е равностойна на останалите. Тази безкритичност и отказ да се обясни, че тези твърдения не се подкрепят от научни факти, оставят напълно погрешно впечатление у аудиторията.

Резултатът е объркване и привиден сблъсък на авторитети, който оставя впечатлението, че дори и в научната и медицинската общност няма консенсус по въпроса с ваксините. А такъв всъщност има и се представя от стотици специалисти по имунология, вирусология, биология, статистика и др. На тях обаче, взети заедно, е отделено приблизително толкова място и внимание, колкото и на доц. Мангъров и проф. Чорбанов. Съвсем естествено е това объркване да подсилва общото чувство за несигурност. А несигурността прави хората недоверчиви дори и към най-добронамерените и убедителни опити да бъде обяснена ползата от ваксинацията.

Решения

Логично е решението да се търси в поведението на самите медии и в нуждата те да подхождат отговорно (а не провокативно) към обществото. Да, сензациите продават, а скучните факти – не, но пък продажбата на твърде много сензации в случая индиректно води до това да има по-малко консуматори, на които да се продава в бъдеще. Всяка медия би трябвало да преследва в поне някаква степен обществена мисия, да се стреми да бъде полезна на аудиторията си. Тоест да представя маргиналните теории именно като такива и да не дава еднаква платформа на идеи, които няма как да са равни (не и по критерии като достоверност, проверимост и обществена полза). Напълно погрешно е оправданието на изданията, че „в демокрацията трябва да се чува и различното мнение, за да могат хората да направят информиран избор“.

В този смисъл едно подобно решение би могло да дойде само отвътре, от самите медии или медийната общност като цяло – например под формата на саморегулация. Изключително трудно и неефикасно е да се опитва налагането им със сила отвън. Не и без това да доведе до негативна реакция и основателни обвинения за цензура. Един много по-лесен и за осъществяване, и за възприемане от страна на медиите способ е предлагането на контекст към всяко твърдение със спорна достоверност. То може да приеме формата на обяснителен текст, а в случая с новинарските сайтове – и под формата на линкове и дори графики, илюстриращи реални данни.

Сред лесно оборимите, но изключително популярни твърдения на доц. Мангъров е това, че аутопсии на починали от COVID-19 не се правят. Подобна теза застъпва и съпартиецът му Румен Петков. Тя често се свързва с митична забрана от страна на Световната здравна организация. В действителност аутопсии на пациенти, починали от ковид, се извършват още от началото на пандемията – макар и не при всеки случай. Забрана от страна на СЗО за това няма. Всичко това е изключително лесно за проверка и е достатъчно просто да се потърси мнението на патоанатом или на представител на СЗО. И съответно това да е фокусът на публикацията, в случай че медията държи да публикува мнението на доцента.

Предоставянето на контекст би могло да дойде и под формата на допълнителни, но важни сведения за човека, чието мнение е изложено в статията. Например винаги да се добавя, че дадено мнение е изразено от кандидат-депутат, който в момента води предизборна кампания. Или че въпросната личност разработва собствена ваксина, за която се надява да набере финансиране или да получи одобрение. Подобни уточнения биха информирали аудиторията за евентуалните мотиви зад изказаните мнения и биха спомогнали за приемането им с поне щипка здравословен скептицизъм.

Всичко това е само част от обясненията защо България е една от най-слабо ваксинираните държави в настоящата пандемия. Към тях следва да се добавят невъзможността на социалните платформи да се справят с разпространението на фалшиви новини, слабите умения за критично мислене и разпознаване на достоверните източници на информация, непоследователността на мерките, налагани по различно време от здравните власти в страната, и т.н. Освен всичко друго се откроява и липсата на политическо лидерство още в началото на имунизационната кампания да се заяви твърда и недвусмислена подкрепа за ваксинирането. Подкрепа, която после да се отстоява последователно, като се прилагат данни за ползата от ваксинацията. Именно в този вакуум, създал се при отсъствието на лидерство, избуява все по-видното популистко заиграване с антиваксърските настроения сред част от хората.

Причините за недоверието към ваксините срещу COVID-19 в България са много, но това по никакъв начин не бива да води до отказ от отговорност от страна на медиите. Дори обратното – една промяна в тяхното поведение би спомогнала за повишаване на доверието във ваксинационния процес. Доверие, загубено и заради това, което самите медии правят или не правят в условията на пандемия.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

2 в 1. Ноемврийски валентинки

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/2-v-1-noemvriyski-valentinki/

Месец преди изборите 2 в 1 перманентното предизборно състояние, в което се намира България от миналото лято, започна да екзалтира.

Наслагват се две кампании – за президент и парламент, говоренето на политиците по медиите достига нива, които са опасни за психичното здраве на нацията, отприщват се протести. Излизат пътни работници със скъпата техника, накупена от собствениците на фирми благодарение на солидните аванси и щедрост на поръчките от ГЕРБ. Излизат миньори и енергетици, водени от синдикатите, които не пресираха ГЕРБ и Бойко Борисов за бъдещето на Маришкия басейн, но са избрали да го направят точно сега. Излизат и медицинските сестри, които от десетина години искат едно и също – нормално заплащане и нормални условия на труд, защото намаляват, остаряват, напускат, заминават. Ако затегнат мерките срещу COVID-19, и от заведенията ще напълнят площад „Независимост“.

Как влизат в тази кампания шестте политически сили, на които социологическите проучвания дават шанс за представителство в 47-мия парламент?

ГЕРБ – коравите пичове

Управлявалата в последното десетилетие партия на Бойко Борисов успя да се окопити, за което допринесе и провалът на „партиите на промяната“ (при цялата условност на това понятие) да произведат правителство. ГЕРБ са амбицирани не просто да са първи след изборите на 14 ноември, но и да съставят кабинет въпреки акция „Изчегъртване“ и изолацията, в която изпаднаха в последните два парламента.

Към момента социологическите проучвания им отреждат отново първото място, при това без да са особено застрашени от изместване. Според последните социологически проучвания („Алфа Рисърч“, „Екзакта“) голямата борба ще е не за първото, а за второто място, което си оспорват БСП, „Продължаваме промяната“ и „Има такъв народ“ – победител на изборите през юли.

За утвърждаване на стремлението на ГЕРБ да са първи, работи и лошото време, в буквален и преносен смисъл. Служебният кабинет попадна в ситуацията на играч по ръгби, който е затиснал топката, но всички останали са върху му. Служебните министри не успяха да се справят ефективно нито с перманентни кризи, като пандемията от COVID-19 и слабата ваксинация, нито с „черни лебеди“, като засядането на натоварения с азотeн тор кораб „Вера Су“ край Камен бряг. Данни на националната статистика за умиранията през 2020 г. и първите девет месеца на 2021 г. ясно показват, че през тази година броят на смъртните случаи в България във всеки от деветте месеца е по-висок от миналата (с изключение на две седмици, когато е имало незначително завишение през 2020 г.). В момент, в който Световната здравна организация съобщава, че смъртността от COVID-19 e спаднала до най-ниски нива от близо година, в България, държавата с най-малко ваксинирани в ЕС, тя е във възход.

Спиралата на цените на тока, отоплението, водата, храните, жилищата плаши хората и ги кара да бъдат песимистични и несигурни за бъдещето си. Ако започнат снеговалежи и разплащанията с фирмите за ремонт и поддръжка на пътищата не са уредени, един блокаж на пътищата ще качи проценти на ГЕРБ – и ще смъкне от други. Тежката зима, която предвещават енергетици и икономисти, се подсилва от действия на „Булгаргаз“, които в писмо обявиха, че заради задлъжнялостта на „Топлофикация София“ и ценовата политика не могат да се разплащат за газа от Русия и Азербайджан и настояват за ново откупуване от БЕХ на задължения на столичната „Топлофикация“ за 130,6 млн. лв.

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов подклажда страховете с изявления, че цената на тока ще стигне 500 лв. за мегаватчас, след като надхвърли 300 лв. преди месец. А държавната енергетика, която дирижира предлагането на енергийната борса, продължава да е контролирана от утвърдените от ГЕРБ кадри – там дори епителът не бе изчегъртан.

На този фон в оборот пак се пуска версията за стабилността, която Бойко Борисов олицетворява – по Тома Биков. (Не и за високия корупционен индекс на държавата, която остави след себе си, 111-тото място по медийна свобода три години поред и стъпканото върховенство на правото). С подкрепата си за кандидатурата за президент на ректора на Софийския университет проф. Анастас Герджиков ГЕРБ се борят също така за мястото на „Дондуков“ 2 – и с помощ от приятелите от ДПС. Този път няма номер с предварително обречен кандидат като Цецка Цачева на вота през 2016 г. Този път играят за победа и подборът на Герджиков и вицето му – Невяна Митева, бивша плувкиня, полковник от ВВС и съпруга на генерал, майка на три деца, с перфектна визия, го доказва.

Много се говори за обвързаности на Герджиков с Пеевски и ДПС, а като публично доказателство се споменава фактът за някогашното участие на Герджиков в партия „Новото време“ („ДПС в НДСВ“, както припомни тези дни бившият премиер Иван Костов пред bTV; нейният бивш председател Емил Кошлуков днес е начело на БНТ). Позицията на Герджиков за най-младия олигарх Делян Пеевски е недвусмислена: „Не бива да се вторачваме в личности.“ Освен това смята, че Лозан Панов е бил „подведен“, когато го обяви за пряк път на ДПС към президентството.

БСП – сцени от един семеен живот

БСП влиза в кампанията разединена и заредена с напрежение – и това не е новина, защото при Корнелия Нинова такава е традицията. Този път противоборството е по оста „за“ и „против“ президента Румен Радев, макар че публично лидерката на социалистите обяви подкрепата на партията за втория му мандат.

Въпреки че Радев дължи своята сегашна президентска позиция на избора на Нинова и гласовете на социалистите, пет години по-късно местата са разменени. Сега той е този, от когото БСП черпи влияние и енергия за кампанията си. Тази зависимост изнервя партийната лидерка, но тя не може да си позволи публични разногласия с президента. Причината е една – нарича се власт, която и кръгът на Нинова, и кръгът на Кирил Добрев, и президентският кръг очакват от твърде дълго време. Това е и единственият начин противниците на Нинова да загърбят идеята за отстраняването ѝ. Поне за известно време.

БСП или „Продължаваме промяната“ ще се пребори за второто място? Партията на бившите служебни министри Кирил Петков и Асен Василев е близка до президента и областните управи работят за нея, казват социалисти, които смятат, че потенциалът на новия проект е по-голям от този на социалистическата партия.

След изборите отново Радев, ако спечели втория мандат, ще е мостът на БСП към евентуално управление. Но има и уловка: ако „Позитано“ 20 се утвърди на второто място, ще е ухажван партньор за коалиция – и от ГЕРБ и ДПС, и от тези, които искат промяна.

„Продължаваме промяната“ – ах, тези харвардци

От момента, в който усмивката на Кирил Петков огря българската политика, нищо вече не беше същото. Ще стигне ли тази усмивка за цялата кампания, в която „Продължаваме промяната“ влиза без предизборна програма и с послание за битка с корупцията, така втръснало ни? Различното от посланията на другите сили, от които чакаме промяна, е, че те казват: „Нали видяхте, че ние това го можем!“ Видяхме, че казаха за едни големи кредити от Българската банка за развитие, после смениха ръководството и промениха начина на финансиране на проекти. Но ония големи кредити си остават, те са барикадирани с договори, чудесни гратисни условия, така че – кой взел, взел.

Може да нямат програма (и да не е известно кога ще имат), може да са доста противоречиви в публичните си изявления, но амбицията е налице – Асен Василев се вижда като министър на финансите в следващо правителство, а Кирил Петков може би като премиер, след като сподели коя партия какъв пост може да поеме. Към „Продължаваме промяната“ вече поеха хора от „Демократична България“, а с тях – и избиратели. Назначеният от служебния кабинет шеф на Агенцията по горите – зеленият Александър Дунчев, вече е водач на листа на новата партия.

Освен от ДБ в проекта на двамата бивши служебни министри прииждат и разочаровани избиратели от доскорошния фаворит „Има такъв народ“. Василев и Петков са самоуверени, с шлифован от маркетинга стил на изразяване, в духа на TED лекциите. Макар да избягват конкретика за бъдещи политики, обещаха, че ще запазят данъците на сегашните нива. Едва ли има политическа сила, която да каже обратното.

„Има такъв народ“ – къде се дяна ти, любов народна

Партията на Слави Трифонов трудно ще си върне тази толкова изменчива народна любов. Според социолозите тя ще се бори в най-добрия случай за третото или четвъртото място. Из медиите продължава да се търкаля историята с Петър Илиев, уволнен от Софийския университет заради заключението на етичната комисия, че е плагиатствал в дисертацията си, а сега и адвокатската колегия в София също го проверява. И докато този скандал не угасне съвсем, винаги ще се припомня, че Илиев е бил кандидат за правосъден и за вътрешен министър в двата проектокабинета на „Има такъв народ“.

През август, когато политическият проект на двамата служебни министри още не беше факт, проучвания показваха, че ИТН спада до трето място, а второто се заема от „Дeмократична България“. Никакви оправдания постфактум, направени в куп медии от ръководството на ИТН, не успяха да постигнат ефект и да убедят обществото, че партията на Трифонов няма вина за това, че не е било излъчено правителство.

Сигналите, които излъчва ИТН, този път не са в стила на алфа-мъжкарството. Лицата, които сега говорят публично, показват склонност към диалогичност, така дефицитна при първоначалното натрупване на политическия им опит. Какво ще произлезе от това – отсега е трудно да се прогнозира. В опит за идейна реанимация лидерът на ИТН Слави Трифонов обяви, че партията ще влезе в бъдеща управленска коалиция, при условие че е поет ангажимент за електронно дистанционно гласуване. Къде, по дяволите, отиде мажоритарният вот…

„Демократична България“ – време е да вдигне котва от Росенец

За „Демократична България“ дебаркирането на Росенец миналото лято се оказа истински вододел в политическата ѝ история. В интервю за „24 часа“ Ивайло Мирчев заяви, че след това събитие „Да, България“ е удвоила броя на членовете си.

Но „Демократична България“ се оказа твърде дълго закотвена към пристана на Ахмед Доган. Толкова, че когато се появи проектът „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев, започнали своя политически път именно от „Да, България“ – една от партиите в коалицията, ДБ се оказа в позиция първо да настоява за общо явяване, а след отхвърлената оферта мина в обяснителен режим дали са повече конкуренция, или повече съмишленици, или… Времето до началото на кампанията така и не бе оползотворено за лансиране на идеи за нови политики, свързани с болезнените проблеми тази есен – високи енергийни цени, Зелена сделка и въглищна индустрия и др.

В навечерието на напрегнатата изборна битка пък гръмна и скандалът, произведен от доскорошния председател на групата столични общински съветници на ДБ и бивш съдия Методи Лалов. Той обвини ръководството на „Да, България“ в недемократично управление и поиска оставките на Христо Иванов, Антоанета Цонева и Ивайло Мирчев. Наред с това той обясни, че ръководството е нелегитимно, тъй като още преди три години е трябвало да се проведе Национална конференция. На фона на нееднозначната подкрепа вътре в ДБ за кандидатпрезидентската двойка Лозан Панов и Мария Касимова-Моасе този скандал всява допълнително напрежение и разфокусира енергията.

Решението на ЦИК да не приеме за регистрация листата на обединението в Стара Загора заради представени документи без ръчни подписи, а само със сигнатури на електронен подпис, е още един препъникамък за вота на 14 ноември. Проблемът ще бъде отнесен до Административния съд в Стара Загора, а се проверяват листи и за други райони. Решението на изборната администрация беше коментирано от съпредседателя на ДБ Христо Иванов като опит на ГЕРБ и ДПС да елиминират служебно обединението от изборни райони. В ЦИК, която е с нов състав, двете партии нямат мнозинство, а решението е било подкрепено от представителите на всички политически сили, с изключение на ДБ – ГЕРБ, БСП, ДПС, ИТН и ИБГНИ.

Връщането на Делян Пеевски в листите на ДПС – и в публичната политика – раздвижи ДБ. Срещу него във Велико Търново ще се изправи лидерът на „Да, България“ Христо Иванов вместо адвоката Калоян Янков, който беше и председател на парламентарната комисия за Росенец в 46-тия парламент. При регистрацията на листата в Районната избирателна комисия Христо Иванов предложи дебат с Пеевски и добави:

… смятаме, че това ще бъде в някакъв смисъл централната, символната битка на тези избори. Пеевски прави заявка, че щял да бъде активен и да говори. Това показва намерението на Движението да премине в рамките на демократичните средства към нещо като терористична акция срещу българската демокрация. 

През един жълт сайт Пеевски отговори, че не иска дебат с Иванов, а с Иво Прокопиев (бизнесмен и съиздател на „Дневник“ и „Капитал“), който „му е началник“. Ако ДБ разчита да раздвижи кампанията с подобно противопоставяне, няма да е достатъчно. Вече не.

ДПС се качва на кантара

Решението на ДПС да издигне лидера си Мустафа Карадайъ за кандидат за президент в комбинация с евродепутатката Искра Михайлова е опит да се претегли. Колко гласа тежи ДПС, сиреч колко ще даде на ГЕРБ–СДС за кандидатпрезидентската им двойка проф. Анастас Герджиков и Невяна Митева, и какво ще договори при рулетката с мандатите. Наистина колко тежи ДПС – под 300 000, колкото изкара на последните избори, малко над 400 000 или близо 600 000, спечелени за първи и последен път през лятото на 2009 г.? Зависи колко безпощадно ще е към купувачите на гласове ръководеното от Бойко Рашков МВР. Зависи и от ресурса, който ще бъде вложен в кампания, в която отново ще участва Делян Пеевски, подгонен от санкциите по Глобалния закон „Магнитски“ и яростно защитаван от партия (чийто член никога не е бил) и в София, и в политическото ѝ семейство в Брюксел.

Инициативата с кандидатпрезидентската двойка на ДПС няма да обърка избирателите, тъй като регистрираните в двата вота партии и коалиции ще фигурират в двете бюлетини под един и същи номер. (Не и тези, издигнати от инициативен комитет.)

Ами ако гласовете за ДПС отново са под 400 000? Тогава кандидат-президентът Карадайъ ще трябва да понесе отговорността за слабия резултат и за мястото му ще се търси нов лидер. При наличието на почетния председател Ахмед Доган няма да е трудно.

„Изправи се.БГ! Ние идваме!“, къде сте?

Къде сте наистина?

Заглавна снимка: Markus Winkler / Unsplash

Източник

Има сделка, няма сделка

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ima-sdelka-nyama-sdelka/

Националният план за възстановяване и устойчивост, променен и допълнен и от служебния кабинет, най-сетне заминава за одобрение в Европейската комисия. След огромно закъснение и множество редакции. И на фона на енергийна криза и увеличаване на цената на енергоносителите. В Плана има две възможни дати за затваряне на въглищните централи – първоначално беше записана 2038 г., но след натиск от синдикатите беше добавена и 2040 г.

Според Атанас Пеканов, вицепремиер по управление на европейските средства,

посочената дата за затваряне на въглищните централи в България е индикативна

и подлежи на одобрение от парламента. Но вече зададена, тя става част от националния план за декарбонизация и дава увереност, че ще получим компенсаторни механизми, както и спокойствие на хората от въглищните региони в страната, че ще им бъде предложена алтернативна заетост.

Във финалния вариант на Плана са включени 59 проекта – с 13 повече, отколкото в априлската версия, и 46 реформи. Добавена от служебния кабинет реформа е създаването на държавно предприятие „Конверсия на въглищните региони“ в Източномаришкия басейн. Основната му задача ще бъде рекултивация на земите около въглищните мини и подготовка за реализацията на нови проекти. За преминаване към икономика без въглеродни емисии и за откриване на нови работни места в региона са предвидени 1,7 млрд. лв. от Фонда за справедлив преход. Но плащанията са свързани с реализация на заложените в плана реформи. Има реформи – има пари, няма реформи – няма пари.

Вицепремиерът Пеканов обяви, че се очаква тези общо 12,9 млрд. лв. евросредства от Зелената сделка да генерират още над 8,1 млрд. лв. инвестиции. Служебното правителство започва веднага преговори и дискусии с ЕК по параметрите на Плана и стъпките, които трябва да се направят в следващите 10 години.

На финалната права, още преди Националният план да бъде изпратен в Брюксел, федерациите на миньорите и енергетиците

от КНСБ и КТ „Подкрепа“ в „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“ организираха протест в столицата.

Те поискаха от кабинета гаранции, че държавните мини и централа ще продължат да работят най-малко до 2040 г., а най-добре – до изчерпване на количествата от въглищни запаси в басейна. Само че такива гаранции няма кой да им даде, тъй като въглища в комплекса има за още 50–60 години при добив до 30 млн. тона годишно.

Пред „Тоест“ инж. Андон Андонов, изпълнителен директор на „Мини Марица-изток“, обяви, че са готови да посрещнат зимата и да доставят на централите въглища без ограничения. За деветте месеца от 2021 г. дружеството е завършило с печалба от 9 млн. лв. и без нито лев задължения към държавата и към фирмите.

Не в същата кондиция е държавната централа ТЕЦ „Марица-изток 2“, която завърши 2020 г. с финансова загуба от 340 млн. лв. преди данъци – със 132 млн. повече, отколкото през 2019 г., и с намаление на продажбите от 2,521 млн. мегаватчаса, или 43,6%. Към средата на на тази година централата излезе на минус с още 247 млн. лв., а задълженията ѝ се увеличиха с още 200 млн. лв. и вече надвишават 1,5 млрд. лв.

Вярно е, че тя се намира в неравнопоставено положение спрямо останалите две големи централи в комплекса „Марица-изток“. Според клаузи в договорите си с тях държавата изкупува цялото им произведено количество електроенергия на преференциални цени и поема разходите за въглеродните емисии. А тяхната цена на международните пазари продължава да расте и заплашва с фалит единствената държавна въглищна топлоелектроцентрала в България. Анализатори обясняват това движение на цената нагоре със спекулативни покупки, а стремежът към зелени политики и поставените цели пред индустриите в страните от ЕС прави парниковите квоти привлекателен пазарен актив. Което означава, че

въглеродните квоти ще продължават да бъдат търсени, а цената им ще расте.

И ще направи електроенергията от въглища непосилно скъпа както за индустрията, така и за бита. Затова на проведената в сряда онлайн среща с представители на четири дирекции от ЕК председателят на миньорската федерация на КТ „Подкрепа“ Владимир Топалов е поискал (поне през зимата) да се наложи мораториум върху плащането на квотите, които сега се търгуват по 67 евро за тон. Пред „Тоест“ синдикалистът обясни, че тази мярка ще укроти ръста на цените на електроенергията и на природния газ. В противен случай съществува реален риск централите на въглища и на газ в Европа да спрат работа. А това ще доведе до фалити на фирми, безработица и големи социални вълнения, тъй като освен бизнеса ще пострадат и много хора, които няма да могат да си платят сметките за ток и парно.

По време на срещата синдикалистът посочил още, че дата и мерки за затваряне на предприятията от въглищната индустрията трябва да се запишат в Националния план за климат и енергетика, а не в Плана за възстановяване и развитие. Топалов поискал да получи от ЕК и Докладите на агенцията за икономически анализи „Прайсуотърхаус Купърс“, която консултира българското правителството при изготвянето на териториалните планове за четирите области в България с конкретни мерки за развитието им след затваряне на въглищната индустрия. От Брюксел отказали да предоставят договорите, тъй като те са сключени с частна фирма, на която ЕК плаща за експертните съвети. И посъветвали синдикалния лидер да ги поиска от правителството ни, когато плановете бъдат одобрени.

Владимир Топалов не разбира защо в тази крайно неблагоприятна политическа конюнктура министър Пеканов бърза с предаването на Плана за възстановяване и развитие, който и без това е закъснял много. Според него не трябва да се поемат ангажименти, свързани със затварянето на мините и централите, а

да се преговаря за максимално отлагане във времето.

„Аз не знам много ли са, или са малко парите, които ще получат засегнатите региони в България. За Старозагорския регион са предвидени 1,7 млрд. лв. Ще Ви дам само един пример – за една година с около 27 млн. тона въглища, добити в „Мини Марица-изток“ централите в енергийния комплекс произвеждат общо 17 млн. мегаватчаса електроенергия, а приходите от тях са 1,7 млрд. евро при цена от 100 евро/мегаватчас. А към днешна дата тази цена е 200 евро/мегаватчас“, коментира Владимир Топалов и припомня, че от 2022 г. постепенно и битовите абонати ще трябва да се включат в либерализирания пазар на електроенергия.

Меглена Антонова от „Грийнпийс – България“ гледа по друг начин на средствата, които ще получи страната и регионите ни от ЕК по Зелената сделка. Те са за диверсификация на икономиката и ако бъдат използвани добре, ще подпомогнат справедливия преход. Но ако оставим централите в Източномаришкия басейн да продължат да работят както досега, няма да е далеч моментът, в който електроенергията, произвеждана от тях, ще стане непродаваема, коментира тя пред „Тоест“. Антонова прогнозира, че следващата пролет цените на енергоносителите ще се нормализират и тогава ТЕЦ „Марица-изток 2“ отново ще трябва да намали максимално мощностите си. Защото

централата може да продава на печалба единствено в екстремни ситуации като сегашната,

но те са по-скоро изключение на пазара. Не трябва да се забравя, че до 2026 г. ще изтекат и договорите на т.нар. американски централи в Източномаришкия басейн и тогава те също няма да издържат на натиска на високите цени на въглеродните квоти. Зад гърба им обаче няма да е държавата, която подпомага по различни схеми ТЕЦ „Марица-изток 2“.

Чисто икономически цената на възобновяемата енергия е много по-ниска, затова не трябва да се губи повече време, а да се мисли за алтернативи и нови технологии, които да заменят въглищните. У нас отдавна няма търгове за възобновяеми енергийни източници, а законодателството не облекчава инсталирането на мощности в индустрията и бита. Не действа и пазарен принцип за инвестиране в мощности, които произвеждат електроенергия на по-ниска цена, коментира ръководителката на кампаниите в екологичната организация.

„Грийнпийс“ не е променила и отношението си към изграждането на нова ядрена централа в България, защото инвестицията е огромна, а нямаме нужда от такава огромна мощност, която при това трябва да работи постоянно. Според Антонова е далеч по-добре да се инвестира в гъвкавост, в съхранение на енергията. Бъдещето е в това да има много и малки мощности, които да обират пиковете и да създават баланс в енергийната ни система.

Франс Тимерманс, вицепрезидентът на ЕК, който отговаря за Зеления пакт, заяви в интервю пред bTV в петък, че най-важно е да се осъществи справедливият преход и да се предложи по-добро бъдеще на хората и регионите. По думите му, и България, и Нидерландия, която също се забави с представянето на своя национален план за възстановяване и развитие, са в сходна ситуация – със служебни правителства и преди избори. Той отново припомни, че

в България около 10 000 души годишно умират заради мръсния въздух.

Зам.-председателят на ЕК не вижда заплаха България да бъде лишена от средствата, предвидени в Зелената сделка. Комисията ще анализира много внимателно всяко предложение в българския план за преминаване от високовъглеродна към зелена икономика, а датата едва ли ще стане препъникамък в преговорите със следващото правителство.

Тимерманс пристигна рано сутринта в петък в страната ни, за да участва в конференцията „Зеленият преход – решения и предизвикателства за България“, организирана от сайтовете Dir.bg и 3e News. И беше посрещнат от синдикатите с негови снимки, плакати с надписи като „Кой не иска да сме енергийно независими?“ и запалени свещи – намек какво очаква страната ни след закриването на въглищните централи. В този час, по ирония на съдбата, на много места в столицата не е имало ток.

По време на конференцията премиерът Стефан Янев предупреди, че с концепцията си за зелен преход Европа си поставя много високи цели, които надхвърлят възможностите на страната ни. А при сегашните цени на електроенергията на световния пазар 2038 г. не е окончателна за закриване на въглищния сектор. Тимерманс, с когото по-късно служебният премиер обсъди Плана за възстановяване и развитие, заяви пред участниците в конференцията: „Ангажирам се, че никой да не бъде изоставен и забравен.“

При старта на кампанията си в петък президентът Румен Радев заяви: „При всички положения ще защитаваме нашите въглищни централи, които в момента България няма с какво да замени. Ще направим така, че енергийният комплекс „Марица-изток“ не само да не затвори, а да се развива като енергийното сърце на България.“ Но понеже няма как правителството да изпрати националния ни план в Брюксел, без поне да информира Румен Радев за крайното си решение,

трябва да приемем думите му единствено като предизборно обещание към миньори и енергетици.

Отново в петък БНР съобщи в новините си, че през седмицата служители на ДАНС са били на проверка в двете държавни дружества – „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“. От ръководството на държавната централа са заявили пред националното радио, че става дума за регулярна проверка в обекти със значение за националната сигурност; същото каза пред медията ни и изпълнителният директор на въгледобивното дружество Андон Андонов. Но според източниците на БНР проверката е свързана с цените на тока и сключваните договори.

В ситуацията на политическа криза и на предстоящата кампания за парламентарни и президентски избори съвсем не е изключено ръководни кадри на всякакви нива в енергийния сектор – най-корумпирания в държавата – да изпълняват поръчки на бившия премиер, с които да саботират работата на служебното правителство. И много от протестите изглеждат провокирани и организирани от собственици на бизнеси, близки до ГЕРБ, които разчитат единствено на обществените поръчки. В битката за милиардите от Зелената сделка в държава като нашата са възможни всякакви сценарии, дори най-мрачните.

Заглавна снимка: ТЕЦ „АЕС Марица-изток 1“ и ТЕЦ „Брикел“ в Гълъбово, обл. Стара Загора © Анастас Търпанов

Източник

Не ваксините, а вирусът може да доведе до репродуктивни проблеми

Post Syndicated from Лора Филева original https://toest.bg/virusyt-a-ne-vaksinite-mogat-da-dovedat-reproduktivni-problemi/

Кети* е на 35 години, има дъщеря на три години и половина. Разболява се от COVID-19 през март 2021 г., след като се заразява от детето си. Майката прекарва вируса леко, но впоследствие няколко месеца има сърцебиене.

Кети спазва основните противоепидемични мерки и смята, че възрастните хора трябва да се ваксинират, за да бъдат защитени. Сестра ѝ живее в Англия и не я е виждала от близо две години. Все още не е известно кога ще успее да пътува. На въпроса дали се е ваксинирала, Кети отговаря:

Не. Защото искам да имам второ детенце. А и лекарката така ме посъветва.

Кети, както и много други млади жени и мъже в България са изправени пред вълна от информация, която много често е пълна с полуистини и факти, примесени с митове. Тезата, че ваксината може да причини проблеми на репродуктивните органи на мъжа и на жената, е част от антиваксърската реторика не само в България, но и по света от самото начало на ваксинационната кампания.

Британско проучване от март 2021 г., цитирано от Euronews, показва, че около една четвърт от младите жени не искат да се имунизират, защото се притесняват за плодовитостта си. През юли 2021 г. търсенията в Google за безплодие, свързано с ваксините срещу COVID-19, са се увеличили с 34 900 процента.

И личната лекарка на Кети я съветва да изчака с ваксината, особено ако иска да има още деца. Обяснението – имало данни, че ваксината може да се отрази на работата на яйчниците.

В България информацията по темата е оскъдна

и поне на сайтовете на официалните институции, свързани с борбата с коронавируса, няма ясна препоръка или научно базирано становище.

В началото на август националистическата формация „Възраждане“, известна и със своята позиция срещу ваксините, публикува видео на Facebook страницата на организацията във Велико Търново. В него Елена Терзиева, която по образование е социолог, но се представя като нутриционист, цитира следната история от „редицата подадени сигнали“ от привърженици на партията:

„Млада двойка с репродуктивни проблеми, която дълго време търси път да се сдобие с детенце, отива в чуждестранна клиника да търсят решение на своите проблеми. Тъй като им се налага често да пътуват през граница, те решават да си поставят антиковид ваксина, за да не се занимават всеки път с провеждане на тестове. Когато отиват на поредното изследване, специалистите в клиниката им казват, че всичките им полови клетки са увредени и те трябва да изчакат една година, за да могат да възстановят опитите си за дете.“

Терзиева прави заключение, че ваксините все още не са изследвани достатъчно и не е ясно какъв ефект имат върху репродуктивните способности на мъжа и на жената. Видеото има над 2800 гледания.

В началото на 2021 г. Експертният съвет по акушерство и гинекология към Министерството на здравеопазването публикува кратки препоръки, според които бременните или жените, които искат да забременеят, не трябва да се ваксинират поне шест месеца преди настъпването на бременността. Краткият текст на становището не беше подкрепен с никаква референтна литература, научни източници или данни от изследване.

В същото време редица световни акушеро-гинекологични организации публикуваха препоръки точно в обратния смисъл – че на бременните и желаещите да имат деца не трябва да им бъде отказана ваксина. Повече по темата може да прочетете в анализа на Надежда Цекулова от 19 август.

Ваксините не могат да доведат до инфертилитет или стерилитет. Но вирусът, който причинява COVID-19 – SARS-CoV-2, създава проблеми не само на лигавицата на горните дихателни пътища и храносмилателната система, но засяга силно и репродуктивната система. Той атакува тестисите, води до намаляване на нивата на тестостерон, потиска със сигурност репродуктивните функции при мъжа.

Това казва имуноложката Цветелина Великова. Тя обяснява, че вирусът може да атакува яйчниците, защото там има рецептори за него, и може да потисне овулацията. „Влиянието на самия вирус върху органите е доказан. Има редица научни статии, потвърждаващи, че вирусът води до потискане на репродуктивните способности за месеци напред. Все още не се знае за колко дълго време. Истината е, че вирусът потиска репродуктивните способности на хората, а не ваксините“, допълва д-р Великова.

В свой подкаст Световната здравна организация обясни, че няма доказателства ваксините срещу COVID-19 да могат да повлияят на плодовитостта при жените и мъжете. И според Центъра за контрол и превенция на заболяванията (CDC) – една от най-авторитетните медицински организации, няма никакви данни, че имунизацията може да доведе до проблеми с репродуктивните органи. В насоки на CDC от 11 август т.г. е записано, че ваксинацията срещу COVID-19 се препоръчва за всички на възраст над 12 години, включително за жени, които се опитват да забременеят сега или може да забременеят в бъдеще, както и за техните партньори.

„Понастоящем няма доказателства, че която и да е ваксина, включително ваксината срещу COVID-19, причинява проблеми с фертилитета при жените или мъжете. Ако забременеете след първата инжекция с ваксина COVID-19, която изисква две дози (например ваксина на „Пфайзер“ или на „Модерна“), трябва да си направите втора инжекция, за да получите възможно най-голяма защита“, пише още на сайта на организацията. Тя се позовава на ​​професионални медицински организации, обслужващи хора в репродуктивна възраст, включително юноши. Според тези организации ваксинацията на жени, които биха могли да забременеят в бъдеще, е препоръчителна.

Д-р Марк Тролис, специалист по репродуктивни проблеми и професор по акушерство и гинекология в Университета на Централна Флорида, разказва в статия за медицинския сайт MDedge в края на август т.г. откъде е тръгнало твърдението, че ваксините могат да доведат до безплодие:

В същия месец на издаване на разрешението на Европейския съюз за ваксината на „Пфайзер“ (началото на 2021 г.) германският лекар Волфганг Водарг, специалист по белодробни заболявания, и британският фармаколог Майкъл Йедън, бивш научен ръководител на „Пфайзер“ и ръководител на изследванията на дихателните пътища, подават петиция до европейския здравен регулатор – Европейската агенция по лекарствата, за спиране на клиничните изпитвания и одобрението на ваксината на „Пфайзер/Байонтех“. Двамата се позовават на необосновани твърдения за стерилизация на жени, публикувани в онлайн блог, който междувременно е премахнат. Твърдението им беше, че ваксината ще предизвика образуването на антитела срещу протеин, наречен синцитин-1, който участва в образуването на плацентата при бременните, и ще доведе до безплодие.

Въпреки че синцитин-1 е важен за образуването на плацентата, той няма никаква прилика с протеина на SARS-CoV-2, с изключение на много малка аминокиселинна последователност. Експертите са единодушни, че тази прилика не е достатъчна, за да предизвика имунен отговор, водещ до женско безплодие.

В научната си статия д-р Тролис уточнява, че има ограничени данни за влошено репродуктивно здраве и плодовитост при мъжете след инфекция с вируса на COVID-19.

Няма данни ваксините да влияят негативно и на мъжкия фертилитет и качеството на спермата. Проучване на Университета в Маями сред група здрави мъже, изследвани след поставяне на първа и втора доза иРНК ваксина, показва, че няма намаляване на нито един параметър на спермата. „Тъй като ваксините съдържат иРНК, а не жив вирус, е малко вероятно ваксината да повлияе на параметрите на спермата“, се констатира в анализа.

Друг мит, част от вълната от дезинформация, е, че бременните може да се заразят от ваксината и да предадат вируса на плода си.

„Тази логика не е вярна, защото нито една от ваксините, които са на европейския пазар в момента, не съдържа жив вирус. Те съдържат само спайкпротеин, който не може да се свърже с репродуктивните органи. Това е малка част от ваксината, която остава на мястото на убождането и стига само до имунните клетки, за да развие имунен отговор“, обяснява д-р Цветелина Великова. По думите ѝ, няма никаква теоретична обосновка да се смята, че ваксините и имунният отговор, който предизвикват, ще атакуват плацентата или бебето в утробата на майката.

Последните данни от Великобритания сочат, че един от всеки шест пациенти в критично състояние, настанени в болница в страната, е бременна неваксинирана жена. Затова от Националната здравна служба на Великобритания отново отправят препоръка бременните, както и тези, които планират бременност, да се имунизират.

„Медицинският консенсус е категоричен – бременните трябва да бъдат ваксинирани. Няма никакъв риск за плода или за тях. Единственият риск е свързан с повишение на температурата в първия триместър до 12-тата седмица, но това се случва рядко и е разрешено при такива проблеми да се приема парацетамол“, завява д-р Цветелина Великова.

Тя цитира данни, според които няма повишение на случаите на неблагоприятни странични ефекти върху бременността при ваксинирани жени. Няма повишение на процента на бременностите, които не завършват благополучно вследствие на ваксинация, а напротив – тези жени са предпазени от COVID-19. „По този начин те предпазват и бебето. То остава с антитела до шест месеца след раждане, което е много голям плюс“, казва имуноложката. По думите ѝ, кърмата не може да осигури такъв брой антитела, както ваксинирането на бременната в някой от триместрите:

Антителата през кърмата се предават в ограничена степен, което оказва влияние върху носоглътката и устата на бебето и го защитават на това ниво. Но антителата, които са преминали през плацентата към бебето по време на бременността, защитават целия му организъм през първите шест месеца. Кърмата има своята роля, разбира се, но по-малка. За една жена е по-добре да се ваксинира бременна, отколкото след като роди.

* Името е променено от редакцията. Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

Източник

Новите тимуровчета

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/novite-timurovcheta/

Отрасналите през социализма помнят т.нар. тимуровски команди, вдъхновени от книгата от 1940 г. на съветския писател Аркадий Гайдар „Тимур и неговата команда“. В романа се разказва за Тимур и приятелчетата му, които много искат да се бият на фронта. Но понеже са още деца, компенсират невъзможността да се включат във войната с вършене на добри дела за хората от града – например пренасяне на покъщнина и цепене на дърва. В България тимуровските команди, макар и незадължителни, бяха проява на политическа правилност. „Тимуровчетата“ ходеха да си говорят със самотни възрастни хора или пък почистваха междублоковите пространства.

В наши дни в страната ни също има форми на самоорганизация на деца.

За разлика от тимуровските команди, те не са инспирирани отгоре. Поне не съзнателно. И все пак са израз на официалните ценности, в които биват възпитавани младите хора. Учебните програми по литература и история, една от основните задачи на които е да формират светогледа на учениците, възпроизвеждат идеалите от националноосвободителните борби в края на ХIХ век. Тези идеали са станали толкова естествени за много поколения, че дори не се замисляме за посланията на ключови произведения. Във Вазовия текст на „Тих бял Дунав“ например Христо Ботев заплашва „с гол в ръката нож“ капитана на кораба „Радецки“. Капитанът просто си върши работата, но за един революционер от ХIХ век е достойна постъпка да заплаши невинен човек с оръжие, за да постигне целта си. И дори да го убие, както постъпва например Македонски от „Немили-недраги“ (отново на „класика на българската литература“ Иван Вазов) с един влах.

Проблемът не е в самите произведения – те носят духа на своето време. Нито в историческите събития. А в канонизираните им интерпретации, които са напълно неадекватни на съвремието. Ако сте подрастващ човек в България, какво виждате? От една страна, има минало с герои, които са проливали кръв и са жертвали живота си. От друга – настояще с нестабилна политическа система, институции, на които не може да се разчита, престъпност, която нерядко остава безнаказана. Към това се прибавят политически и медийни послания, демонизиращи едно или друго малцинство – ромите, ЛГБТИ хората, „джендъра“, бежанците, хората с психични проблеми…

И ако искате да бъдете полезни на обществото, следващата крачка е да започнете сами да раздавате справедливост.

Независимо дали действията ви са законни, или не. Та нали ако революционерите ни се бяха придържали към закона, нямаше да има националноосвободителни борби? А ако получавате и публични похвали за действията си, вместо да ви се обясни, че те са нередни, давате пример на други деца и тийнейджъри да раздават справедливост, тъй както я разбират.

През септември „Нова телевизия“ излъчи абсолютно безкритичен репортаж за едни нови „тимуровчета“, поставили си за цел… да ловят предполагаеми педофили. 17-годишният „Тимур“ кръщава инициативата си „Педофилските животи нямат значение“. Заигравката с името на движението „Животът на чернокожите има значение“ (Black Lives Matter) едва ли е случаен – пред сайта „Война и мир“ младежът с бръсната глава споделя, че се идентифицира като националист. Той представя правилните според него прояви на национализъм така:

Прояви на национализъм са почитането на българските герои, почистването на улици, доброволното записване в армията и отиването на фронта, ловът на педофили и даже спортуването, четенето на книги и абстиненцията от алкохол, цигари и наркотици – всичко, което по един или друг начин води до усъвършенстването на нацията, обществото и неговите единици, тоест индивидът като биологично същество и личност.

Дейността на групата „Педофилските животи нямат значение“ е да се примамват в сайтове за запознанства възрастни от уж 13-годишни деца. Когато отидат на среща с въпросните деца и се запътят с тях към място, където биха могли да извършат сексуални действия, се появява водачът на групата, който поставя заподозрения в педофилия „на мястото му“. Как? Като го разпитва и го подлага на разнообразни унижения, например – залива го с жълтеникава течност (може би урина), бръсне му главата… Всичко това се снима с камера и се излъчва в социални мрежи.

Пред „Нова телевизия“ младежът споделя, че целта му не е физическото унищожение на педофилите, а съсипването на живота им – публичното им дискредитиране, разбиването на семействата им. Той твърди също, че от полицията са го съветвали да пребива заловените, тъй като органите на реда били безсилни. Защото според Наказателния кодекс се санкционират само вече извършени сексуални престъпления с деца, а не намерението за тяхното извършване.

Репортажът показва младежите като герои, компенсиращи безсилието на институциите.

Не се търси мнението на експерти, като юристи, специалисти по наказателно право или правозащитници. А проблем има. И според Всеобщата декларация за правата на човека, и според Конституцията на България никой не може да бъде подлаган на унижение. А Наказателният кодекс, макар и несъвършен, се основава на определени принципи, например че не може да бъдеш наказан просто защото си мислил да направиш нещо. Склоняването на малолетни към сексуални действия, разбира се, е проблем, но криминализирането му би следвало да стане в резултат на сериозен професионален дебат, а не кампанийно, както беше с „неизбежната отбрана“.

Не след дълго медиите разпространиха похвална информация за група непълнолетни младежи от Стара Загора. Момчетата, също с бръснати глави, са заловили заподозрян в извършването на катастрофа, причинила смъртта на моторист. За тази цел те са разчитали на мрежа от познати, чрез която са стигнали до бивш собственик на колата, блъснала моториста. Той им дал координатите на човека, на когото е продал автомобила си, който пък им дал телефона на следващия собственик, тоест заподозрения. Младежите предали този номер на КАТ, след което се обадили на заподозрения. Разказват, че той сам им е казал къде се крие. Тогава събрали хайка от десетина души, заловили го и се обадили на полицията.

Всяка стъпка от тази история буди въпроси. Как хора, които продават автомобилите си, предоставят личните данни на купувачите на ученици вместо на полицията? Защо учениците решават сами да заловят заподозрения, вместо да оставят това на органите на реда? Как така заловеният първо си е признал всичко и е казал на момчетата къде се крие, а после е бягал от тях и е отричал?

Защо полицията разчита на тийнейджърски самоинициативи, вместо да си свърши работата?

Вместо това старши комисар Николай Колев, ръководител на МВР – Стара Загора, хвали момчетата и им обещава награда: „Постъпката е изключително достойна. Аз се радвам, че в нашия град расте едно поколение от младежи, които проявяват такива добродетели. Използвам случая да им благодаря за съобразителността, смелостта. […] Така че наградата, поемам ангажимент, ще бъде осигурена от министерството, което представлявам.“

Всъщност момчетата дори не са търсили медийно внимание, просто са искали да направят нещо, което смятат за правилно и полезно. Вместо добронамерено да им се покаже обаче, че в действията им има проблем, те биват героизирани. Репортерката на bTV ги нарича герои и ги пита дали се смятат за такива. Посланието на репортажа е, че такива младежи трябва да служат за пример.

Защо обаче има проблем?

Дори и несъвършено, законодателството на една демократична страна, каквато (въпреки кусурите ѝ) е България, поставя рамка на това, което бива да се прави, и го отделя от онова, което не бива. Къде е границата на чувството за справедливост, ако законите не се спазват? Кога тя прераства в омраза и саморазправа?

Ако деца и младежи подлагат на унижения и сами ловят „лошите“, за което получават похвали и награди, не е ли логично да започнат да линчуват и да екзекутират? Все в името на справедливостта. Да не забравяме, че и терористичните актове се извършват от чувство за справедливост – от сляпа вяра в някоя идеология и от убеждението, че тя стои над законите и правилата, над човешкото достойнство и човешкия живот.

Впрочем линчуването и екзекутирането от страна на младежи в името на собственото им разбиране за справедливост се практикува у нас.

Да си припомним децата, решили да прочистят пловдивския парк от връстници, които „им приличат“ на хомосексуални. Преди 13 години в София пък беше убит студентът по медицина Михаил Стоянов, а младите извършители посочили като легитимна причина за нападението срещу него това, че им е заприличал на гей.

Да се върнем отново към последните седмици. Пак в Пловдив ученик е пребит, след като е отказал да си купи от съученици учебници, защото вече си има. Аргументът за побоя над него бил, че говори „с глас на обратен“. Според побойниците е справедливо, значи, да пребиеш някого, защото от гласа му можеш да направиш предположение за сексуалната му ориентация.

Може би пак чувството за справедливост е причина за друга случка, ангажирала вниманието на медиите напоследък: първокласник е бил пет дни в кома след побой, нанесен му от седмокласничка. Като причина за агресията се сочи, че малчуганът по погрешка влязъл в женската училищна тоалетна вместо в мъжката. В дискутирането на случая от плевенското село Бреница, наречен от bTV „нелеп инцидент“, се намесват какви ли не аргументи.

Бащата на първокласника е бил уговарян от общината да не дава публичност на побоя, защото сме в предизборна кампания.

Ръководството на училището го упреква, че руши авторитета на образователната институция. Бащата бива обвиняван дори че търси справедливост, след като не живее с детето си, защото с майка му са разведени. За избягване на следващи подобни случаи се предлага първокласниците да ходят до тоалетната, която се намира в училищния двор, само с придружител.

В цялата тази говорилня на заден план остава най-важното – какви са мотивите за побоя. Седмокласничката и първокласникът са съседи, растели са и са играели заедно. Ако действително причината за неочакваната агресия от страна на тийнейджърката е влизането на момчето в женската тоалетна, вероятно според нея то е нарушило едно табу. И е решила да му даде урок… само че не си е преценила силите.

Демонизирането на мъжете, влизащи в женски тоалетни, е основен елемент от трансфобската реторика – че ако позволим на биологични мъже да се идентифицират като жени, те ще влизат в дамските тоалетни, за да тормозят сексуално „истинските жени“. Подобни аргументи се развяваха в публичното пространство покрай кампанията срещу Истанбулската конвенция. Такива послания стигат до младите хора и може да доведат до агресия, от която накрая всички да са изненадани.

Ето защо героизирането на саморазправящи се деца и тийнейджъри е изключително опасно.

Вместо да ги дават за пример, медиите, институциите, учителите, специалистите трябва да покажат защо раздаването на справедливост по собствено усмотрение е недопустимо. А с младежите трябва да се работи и да се говори – с разбиране и с търпение. Да се говори защо е важно да се спазват правилата, макар и несъвършени. Какво означава човешкото достойнство и защо всеки го притежава, включително и „лошите“. Защо не е страшно, че хората са различни, изглеждат, говорят, мислят или обичат различно. Защо насилието не е решение.

По традиция у нас причините за детската и младежката агресия се търсят в семейството. Това безспорно е по-лесно от вглеждането в проблематичността на публичните послания, които достигат до младите хора. Нямаме право да вменяваме на децата мисията да решават проблемите, с които ние, възрастните, не се справяме. И учудването и възмущението, когато го правят по начин, който е отвъд границите ни на допустимост, не ни оправдава. Никак.

Заглавна снимка: Кадър от филма „Тимур и неговата команда“ (1940)

Източник