Tag Archives: анализ

Сезонът на елиминациите

2020-10-24 Йоанна Елми

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sezonut-na-eliminatsiite/

„НАЙ-ВИСОК РЕЙТИНГ В КАБЕЛНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ В ИСТОРИЯТА. НА ВТОРО МЯСТО В ТЕЛЕВИЗИЯТА ИЗОБЩО. Един ден ще липсвам много силно на тези медийни компании за фалшиви новини“, сподели президентът на САЩ Доналд Тръмп в туит от 30 септември, след хаотичния си първи дебат с опонента Джоузеф Байдън. Според редица коментатори и чуждестранни лидери дебатът беше историческо дъно в историята на САЩ, макар че, ако трябва да сме честни, същите гръмки заглавия видяхме и през 2016 г. (изключение не правят и българските медии – и тогава, и сега). Надвикването, прекъсването и нападките между кандидатите бяха достатъчни, за да наложат промени в провеждането на събитието – следващия път микрофоните на президента и на бившия вицепрезидент ще бъдат заглушавани.

Въпреки това, както се пее в легендарната песен, шоуто трябва да продължи. Политиката не е рационален, а емоционален процес и настоящият лидер на свободния свят го разбира съвършено. Въпреки тежките последствия от епидемията в САЩ, президентът Тръмп може да се похвали със съвсем леки промени в одобрението от твърдия си електорат, през август т.г. рейтингът му е все така стабилен и с все така рекордно разделение по партийни линии между републиканци и демократи. След като президентът се разболя от COVID-19, след като стана ясно, че е използвал всички възможни позволени средства да плаща възможно най-ниски данъци, и също така се разбра, че администрацията се е опитвала да се намеси в работата на Центъра за контрол и превенция на заболяванията – след всичко това, към днешна дата, 42% твърдо одобряват управлението на Тръмп.

Как е възможно?

Хората се питат неведнъж: как е възможно риалити звездата Доналд Тръмп да управлява най-мощната държава в света; как е възможно хората да гласуват за него след разкритията за безсрамна корупция и шуробаджанащина; как е възможно да няма промяна след четири години непрестанни, уморителни скандали и т.н.

Първо, всичко е въпрос на имидж – макар да е получил солиден заем от баща си, през годините Тръмп изгражда образа на умел бизнесмен, създал империя от нищото. За уморените от последствията на икономическата криза американци Доналд Тръмп е чаканият спасител. Фактът, че не е политик, допринася за очарованието му: 75% от американците заявяват, че доверието им във федералното правителство намалява. Въпреки огромните партийни разделения, подкрепата за демократично избраните представители е еднакво ниска и при двете групи.

Проблемът не е само в „усещането“ – процентът граждани, които вярват на правителството, намалява стабилно от 60-те години насам, с краткотрайно възстановяване след атаките на 11 септември 2001 г. Към това се прибавя и ерозията на взаимно доверие сред гражданите, тоест разкъсването на социалната тъкан, което улеснява политическата експлоатация не само по партийна линия, но и по линия на идентичността – бели жени и мъже, цветнокожи, малцинства, ЛГБТИ, имигранти и т.н. Както пише журналистът Джейми Бартлет в своята книга People Vs. Tech, в днешно време всеки има повод да се чувства ощетен, независимо от пол, раса и вяра. Фрагментацията в социалните медии само влошава това усещане.

На второ място идва талантът на президента, що се отнася до комуникацията (и преди да повдигнете критично вежди, признайте, че днес поне веднъж сте проверили какво прави Тръмп). Сред пресните скандални примери е отказът на американския президент да заклейми неофашистката група „Гордите момчета“ (Proud Boys) по време на президентския дебат. Въпросната организация отрича да е расистка структура, но разузнаването на САЩ я квалифицира именно като такава. Според правозащитната организация „Лига против поругаването“ (ADL) групата е нетипично проявление на американския крайнодесен екстремизъм:

… агресивни, националисти, ислямофоби, трансфоби и женомразци, членовете ѝ принадлежат към различни етнически групи, а лидерите пламенно отричат намеците за расизъм […] „Гордите момчета“ са „прозападно“ братство […], което се събира и отдава почит на своята принадлежност към западната култура. На практика „Гордите момчета“ имат характеристиките на банда, а членовете им са участвали в множество прояви на брутално насилие и сплашване […], много от членовете имат криминални досиета за агресивно поведение и организацията активно употребява насилие срещу онези, които определя за врагове.

Изглежда, че „Гордите момчета“, както и президентът Тръмп, са се адаптирали към преобладаващата култура – важно е не какъв си и какво правиш, а какви етикети използваш и с какви думи си служиш. Попитан от модератора по време на дебата дали ще заклейми „Гордите момчета“ и „ще им каже да отстъпят“, президентът отговаря: „Разбира се. „Горди момчета“, отстъпете…“, след което добавя „… и стойте в готовност“.

Подобна беше и реакцията след събитията в Шарлотсвил през 2017 г., когато при сблъсъци между протестиращи и крайнодесни бе убита 32-годишната Хедър Хейър. Президентът заклейми расизма, „Ку-Клукс-Клан“, неонацистите и белите супремасисти, но добави, че имало „много добри хора и от двете страни“. Като пример той посочва групи, които споменава и по време на дебата през 2020 г. – „алтернативното ляво“, или „Антифа“, за които „Лигата против поругаването“ пише:

… антифашистко протестно движение […], рехава мрежа от групи и личности, които вярват в активното, агресивно противопоставяне на десни движения. Идеологията им се корени в убеждението, че идването на нацистката партия на власт в Германия е можело да бъде предотвратено, ако населението се е борило по-агресивно през 20-те и 30-те години. […] Активистите на „Антифа“ понастоящем концентрират усилията си в тормоз над десни екстремисти онлайн и в реалния живот […] Присъствието им на протести има за цел да смути и разубеди расистите, но използването на насилие от някои членове срещу противниците може да доведе до порочен кръг от атаки, контраатаки и обвинения, които саботират каузата. Поради това повечето уважавани организации за граждански права критикуват тактиките на „Антифа“ като опасни и контрапродуктивни.

Политическата стратегия на президента Тръмп разчита именно на полярните разделения и подобни двояки изказвания – благодарение на съществуването на отделни партийни медийни екосистеми в САЩ, консервативните медии могат да изберат да отразяват заклеймяването на расистите, а либералните – противоположните изказвания. Така зрителят получава две тотално различни реалности, благодарение на които затвърждава или възхищението, или омразата към политическата фигура. Когато самият президент споделя дезинформация, той не я потвърждава, нито изказва подкрепа. „Това е ретуит. Това е мнение на някой друг, а аз го споделих. Хората сами си решават. Не заемам позиция“, заяви той наскоро относно поредна споделена конспирация.

Настоящата политическа реалност не е нищо повече от заиграване с човешки инстинкти, стари колкото света – че винаги търсим информация, която потвърждава убежденията ни; че сме склонни да вярваме на харизматични лидери и спасители; че гласуваме емоционално, а не вследствие на хладнокръвен анализ, – и тяхната комбинация с помощта на нови инструменти в опасен контекст на все по-отчетливи разделения.

Икономиката, глупако!

„Една от причините доста анализатори все още да не смятат победата на Байдън за сигурна са сравнително добрите икономически показатели на Тръмп“, написа икономистът Евгений Кънев. Според него президентът е увеличил растежа и доходите на средния американец и е предложил най-щедрия пакет от финансови стимули.

Кънев подчертава, че в политиката на президента няма „почти нищо от класическия консерватизъм“, но това не е в разрез с миналото – докато избирателите си мерят идеологиите, приетите политики често са хибридни или в пълен разрез с идеологията. Пример са Американската агенция за опазване на околната среда (EPA) и Администрацията по професионална безопасност и здраве (OSHA), рожби на Никсън, който в реалността е управлявал по-скоро центристки. Президентът Тръмп обича да се хвали с икономиката, но избягва сложните нюанси. За избирателите му това не е от значение, стига да работи в тяхна полза – към момента данните сочат, че е тъкмо така.

Извън икономиката голяма част от обещанията на президента остават неизпълнени. Спасяването на въглищната индустрия например продължава да е практически невъзможно, макар политиките на Тръмп да забавят неизбежното. Друг абсурд: стената, за която Мексико трябваше да плати, също все още не е построена. От дадените обещания 49% са нарушени, а 25% са спазени – за сравнение, числата са обърнати при бившия президент Обама. Трудно може да се каже, че „блатото“ – корумпираните политици, срещу които се обяви президентът – е изчистено; обвиненията и арестите на негови приближени са редовна част от новинарския цикъл. И както всеки политик преди него, президентът назначава свои лоялни хора там, където все още има възможност. Но той отива още по-далеч, подписвайки тази седмица декрет, който разширява правомощията му да уволнява неудобните или несъгласните с него федерални служители.

На война и в политиката всичко е позволено

Това се потвърждава и от номинацията на съдия Ейми Кони Барет за Върховния съд на САЩ – болезнено напомняне за събитията, разиграли се през 2016 г., когато президентът Обама номинира съдия Мерик Гарланд за мястото на покойния Антонин Скалия, но републиканците, контролиращи Сената, отказаха да гласуват номинацията преди изборите. Вероятно този прецедент оказва тежест в мнението на мнозинството американци, включително републиканци, че за номинацията трябва да се изчакат изборите през ноември.

Настоящото поведение на републиканците, което може да се квалифицира като политическа безочливост, вероятно ще затвърди липсата на доверие в институциите. Партийната борба за назначаване на кандидати, за които се смята, че са с либерални или консервативни възгледи, пък уронва авторитета на Върховния съд и правосъдието като цяло, което трябва да е надпартийно. За тези тенденции допринасят и практики като сплашване на гласоподаватели; тактики за обезкуражаване на гласуването (които имат своята дълга история в САЩ); манипулиране на границите на избирателните райони; медийна поляризация и бизнес модел, който често печели от сензацията, и много други.

Дали Тръмп ще спечели втори мандат, или не, всъщност няма значение. Най-важното относно тези избори е резюмирано в слогана на опонента му Джо Байдън: води се борба за душата на Америка. „Културната война“, за която копнееше стратегът на Тръмп Стивън Банън, не е абстракция в бъдещето. И ако президентът на САЩ изкарва това наяве по особено грозен начин, то той изобщо не е първопричина, нито отделно явление. „Антифа“ и „Гордите момчета“ са част от продуктите на ерата Тръмп, навлезли в мейнстрийма през последните три-четири години. Но конфликтът, който те въплъщават – на нативизма и заплахата от нашественика; на крехкия баланс между свободата на вярата, включително липсата на вяра, и религиозния фанатизъм; на убеждението, че правата на едни не могат да важат за сметка на други, – е стар колкото самата Америка, чиято история е поредица от прогресивни крачки напред, посрещани с яростен отпор от традицията, чиято задушаваща догма предизвиква промяната – и така нататък…

Мъж и дете, мъжът държи табела с надпис „Накарайте Америка да мисли отново“ — Снимка: Jose M. / Unsplash

Често забравяме, че ролята на САЩ след Втората световна война е изключение от правилото през по-голямата част от историята на страната; че расовите бунтове и конфликти също са историческа норма, въпреки огромния прогрес в сферата; същото важи за враждебното отношение към имигрантите. Заигравката на президента Тръмп с опасни тенденции със сигурност ще има своите последствия, както видяхме по време на пандемията. Твърде възможно е републиканците да платят висока цена за обвързването на партията с личността на президента и в идните години да видим зараждането на нова политическа сила – също не без прецедент в историята. Изкарването на тъмната страна на Америка наяве надали ще я „направи отново велика“, но в дългосрочен план може би ще постигне нещо по-добро – справяне с историята в името на напредъка.

Със или без Тръмп, големите въпроси остават и не е сигурно че кандидат, който „просто не е Тръмп“, ще успее да отговори на въпросите: Как е възможно да се върне доверието на средностатистическия американец в институциите? Какво ще стане с икономическите неравенства? Нуждаят ли се институциите от реформи, за да работят в полза на цялото американско общество? Разбира се, президентът, който въплъщава ерата на риалити телевизията и социалните мрежи, захранва дебата за ролята на медиите, както и за цената, която плаща обществото за бизнес модела на пресата. Може би най-силният аргумент за последното са климатичните промени – казусът, за който проучвания сочат, че е размит именно благодарение на медийното влияние през последните 20 години.

Времето на Тръмп може би е към края си, но шоу звездите идват и си отиват. Голямото шоу продължава, с все по-настървени участници и все по-неясен край.

Заглавна снимка: Charles Deluvio / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В като вменяване на вина

2020-10-24 Светла Енчева

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/v-kato-vmenyavane-na-vina/

Вероятно вече сте чули за новата книга „В като вагина“, която е достъпна и онлайн. Тя беше представена на Международния ден на момичетата, който се отбелязва на 11 октомври. Авторките ѝ са Светла Баева и Рая Раева, а илюстрациите са дело на сестрите Борислава и Михаела Караджови. Консултантки на съдържанието са специализантката по педиатрия д-р Бояна Петкова и създателката на платформата за сексуално образование Loveguide Николета Попкостадинова. Българският хелзинкски комитет е комуникационен партньор на книгата, а не я е финансирал, както твърдят злите езици. Джордж Сорос също не е замесен. Финансовата подкрепа идва от страна на Българския фонд за жените, както и от близо 200 индивидуални дарители.

Още с представянето си книгата стана обект на възмущение,

което всъщност се оказа най-добрата реклама за нея, защото така много хора разбраха за съществуването ѝ. Обругаването ѝ кулминира в призива на участващата в управлението партия ВМРО да се потърси наказателна отговорност от създателките на книгата. Защо? Защото според „войводите“ тя представлява разврат. Въпреки че Наказателният кодекс определя разврата като извършване на сексуални действия с лица, ненавършили 14 години, а сексуална просвета и секс са различни неща. Очевидно според авторите на позицията самото публично говорене на сексуални теми е доказателство за вина.

Няма да подлагам на обстоен анализ всички нелепости, наприказвани от ВМРО в техния призив, нито отричането на научни факти и на резултати от национални и международни проучвания – само защото не им харесват. Нито неявното легитимиране на сексуалното насилие и дискриминацията, основана на пола, посредством заявяването: тука такива неща няма. За да стане ясна съдържателната несъстоятелност на възмущението, достатъчно е да се каже, че националистическата партия въвежда понятието „сексуална идентичност“. Вероятно то е нещо средно между сексуална ориентация и джендър (полова) идентичност – подобни тънки дистинкции са далеч от умовете на възмутените.

В същото време, иронично, евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки се възмути, че Европейският парламент не осъжда убийството на френския учител по история Самюел Пати от ислямист, който не бил съгласен с начина, по който учителят е отстоявал свободата на словото.

Излиза, че свободата на словото е ценност само когато е заплашена от мюсюлмански екстремисти.

Или ако съдим по изявите на „патриотите“ – когато е слово на омразата. Но когато става дума за теми като сексуално образование или ЛГБТИ, тя изведнъж става недопустима и за нея се полага затвор.

Демонизирането на книгата провокира пламенни реакции в нейна защита. В повечето от тях се тематизира не толкова съдържанието ѝ, колкото смисълът от съществуването ѝ на фона на липсващото сексуално образование в училище, устойчивата култура на възпитаване на срам у момичетата у нас, истериите по повод Истанбулската конвенция, увеличаването на случаите както на насилие над жени, така и на хомофобски посегателства.

Екипът, стоящ зад „В като вагина“, беше изложен и на „приятелски огън“ – на критики, че помагалото не струва, понеже е на много по-ниско ниво от една друга илюстрована книга по темата, публикувана преди няколко месеца – комикса „Плодът на познанието“ на шведската феминистка Лив Стрьомквист.

Две седмици след премиерата на „В като вагина“ страстите започват да поутихват и вече е време да се опитаме да поговорим за нея спокойно.

Книгата е написана, защото според авторките ѝ съществува сериозен проблем – сексуално образование у нас почти липсва. А това води до по-ниска сексуална култура и съответно до по-ранно начало на сексуалния живот и повече забременели тийнейджърки. Затова „В като вагина“ си поставя за цел да разбие табуто върху говоренето за секса и тялото – по позитивен начин, а не със забрани и предупреждения.

Другата цел на книгата е разпространението на феминистки ценности. Обсъждат се теми като сексуалното насилие, трудностите пред жените в различни държави или например в местата за задържане, феминистките движения. Хвърля се светлина върху различни социални и културни контексти.

Всъщност двете цели – сексуалното образование и феминизмът – са свързани. Защото не може да се изгражда позитивно отношение у жените към собственото им тяло, сексуалния живот или мастурбацията, ако патриархалният срам от подобни теми се приема за норма (както е видно и от реакцията на ВМРО). В този смисъл „В като вагина“, като изключим прекрасните ѝ илюстрации,

няма претенции да е произведение на изкуството, още по-малко пък шедьовър.

Авторките ѝ имат опит в работата в неправителствени организации, а не с литературни жанрове. Затова паралелът с „Плодът на познанието“ е неуместен, като изключим, че и двете книги са за женската сексуалност и имат хубави картинки.

Паралелът с комикса на Лив Стрьомквист е неподходящ и по друга причина. Швеция е страна с изключително силно развита феминистка култура, успяла да се пребори за въвеждането на редица феминистки политики. Там сексуалното образование и свободното говорене за секса са „част от пейзажа“ не от вчера. Така че на Стрьомквист не ѝ се налага да „открива топлата вода“, нито поема някакъв риск, създавайки произведението си. Напротив – тя може да си позволи лукса да надгражда над онова, което в страната ѝ отдавна е даденост; да се заиграва. Докато авторките на „В като вагина“ се опитват единствено да изговорят базисни неща по достъпен начин, поемайки риска от публичен линч и дори от съдебно преследване.

Разбира се, възможно е една книга да е насочена към младежка или към детска аудитория, да се опитва да разбива табута и пак да е с висока художествена стойност. На български език можем да прочетем такива преводни книги, публикувани от издателство „Точица“, например „Книга за смъртта“ на Пернила Сталфелт. Това обаче не означава, че всеки подобен опит трябва да отговаря на такива критерии.

Целевата група на „В като вагина“ са момичета между 12 и 14 години, както и по-големи, включително млади жени. Бих казала, че у нас книгата би била от полза и на зрели жени, понеже немалко от тях не знаят например, че уринирането и менструацията не стават от едно и също място. Заради спецификите на целевата група авторките са положили усилия да се изразяват възможно по-просто. На моменти обаче те неволно се връщат към експертния стил, който им е професионално най-добре познат. Затова

на места се появяват определени стилови несъответствия.

Четем например както за акане (а не например ходене по голяма нужда), така и за когнитивни функции, което е специализиран термин и някак е в дисонанс с акането.

Със сигурност може да се намерят и други недостатъци на книгата. Като съвета към читателките сами да разберат какво им действа срещу менструални болки, което в контекста на написаното може да се разбере като даване на „зелена светлина“ за експерименти с обезболяващи. Не е добра идея да се отправят подобни послания към деца. Че и към възрастни.

Въпреки че във „В като вагина“ се признава легитимността и съществуването на транс и интерсекс хората (стр. 137–138), в някои отношения като че ли авторките не могат да излязат от стереотипа на половата бинарност въпреки доброто си желание. Това проличава в описанието на видовете сексуална ориентация (стр. 80). Тя е сведена до хомосексуалност, хетеросексуалност и бисексуалност, като през цялото време се говори „за двата пола“. В такъв случай как се наричат онези, които харесват интерсекс, джендърфлуидни, транс и прочее хора? А самите небинарни как могат да знаят дали са хетеро-, хомо-, или бисексуални, след като тяхната собствена джендър идентичност не е категорично определена?

Разбира се, съвсем не е необходимо авторките да влизат в такива тънки детайли, за каквито дори няма терминологичен консенсус. Те биха избегнали необходимостта да го правят, ако бяха описали сексуалните ориентации без претенции за изчерпателност и с по-малко бинарна категоричност, така че и небинарните читатели да могат да се припознаят.

На моменти „В като вагина“ доста напомня на Loveguide в книжен вариант,

което не е непременно нещо лошо. Днешното младо поколение е повече визуално, отколкото четящо, но пък в книгата са събрани на едно място теми, които Loveguide разисква в множество видеоклипове. Освен това едно четиво, което е интересно на тийнейджърите, естествено ще ги върне към четенето. А в тази възраст сексуалността е комай най-интересното нещо.

Тези забележки и критики обаче са съвсем дребни на фона на голямото достойнство за книгата – че руши табута и че го прави смело, без страх, без срам и без онова вменено чувство на вина от собствената сексуалност, което масово се възпитава у нас. Че назовава нещата с истинските им имена, като почнем от вагината. Че казва елементарни неща, изговарянето на които у нас не се прощава лесно. Прелиствайки (виртуално или не) страниците на „В като вагина“, по-възрастните читатели могат да се сетят за цитата от книгата на Джордж Оруел „1984“: „Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.“

Заглавна илюстрация: Михаела Караджова и Борислава Караджова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как „прочистването от гейове“ стана мейнстрийм

2020-10-03 Светла Енчева

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prochistvaneto-ot-geyove-stana-meynstriym/

Пловдив в края на септември 2020 г. Денят е неделя. Група от няколко десетки момчета в тийнейджърска възраст, предимно късо подстригани и облечени в черно, демонстративно преминават по централните улици на града, скандирайки: „Не искам в моя град да има гей парад“ (какъвто впрочем няма) и хомофобски обиди. Самоорганизирали са се в социалните мрежи по идея на 14-годишно момче. Не се намират органи на реда, които да ги забележат и спрат.

И така, необезпокоявани, момчетата нахлуват в парка и започват да се саморазправят с

всички, които „им приличат“ на хомосексуални.

Например с момиче само защото е с къса коса. Нападат и младежите, които се опитват да ги защитят. Замерят ги с яйца и „бомбички“ от брашно, камъни, използват летви и вериги, бият ги, събарят ги на земята, ритат ги.

Според свидетели, застанали с лицето си пред „Нова телевизия“, едно момиче е загубило съзнание, а други са били с наранявания и в кръв. Те разказват, че част от присъстващите деца са се обадили на полицията. Първоначално дошли двама полицаи, които не могли да се справят със ситуацията. Извикали жандармерия, която изгонила нападателите. Но не след дълго те се върнали. Жандармерията дошла отново и пак ги изгонила. Тогава те вкупом се насочили към площад „Съединение“, където обградили група момичета и започнали да ги плюят.

Социалните мрежи изобилстват с клипове и снимки от хомофобската акция. На тях се вижда как се блъскат и заплюват деца, опитващи се да предпазят приятелите си, виждат се и следи от рани. Не ги публикуваме, защото не искаме да усилваме уязвимостта на децата. Но този репортаж, в който лицата на участниците са замъглени, казва достатъчно.

Въпреки че

нападението е показно – случва се посред бял ден и пред много свидетели, полиция и жандармерия,

висшата цел, която прокуратурата си поставя, е да установи кои са участниците в него. Както и кои са свидетелите, част от които междувременно охотно говорят пред медиите. Не се отваря и дума за характера на извършеното от тях.

Докато прокуратурата търси участниците в конфликта, полицията се произнася, цитирана от bTV, че и двете групи са проявили агресия. Въпреки че едните организирано са отишли да се саморазправят с другите, чиято единствена „вина“ е, че по онова време са били в парка или на площада. Или може би че изобщо съществуват.

„Не е имало сбиване, а е имало по-скоро замеряне с предмети – твърди началникът на Второ РПУ в Пловдив. – Няма пострадали други граждани. Няма и сред тях пострадали – няма телесни повреди.“

Полицията следователно, от една страна, не взема под внимание следите от насилие, за които има изобилен доказателствен материал. А от друга, също като прокуратурата, не тематизира

какво всъщност се е случило – а именно хомофобски акт, престъпление от омраза.

Накрая пловдивската прокуратура все пак образува досъдебно производство „за причиняване на лека телесна повреда по ксенофобски и хулигански подбуди“. Привиждането на ксенофобски мотиви буди почуда – все едно, ако някой принадлежи към ЛГБТИ спектъра, той не е българин.

Прокуратурата поддържа версията на полицията за вината и на двете страни в конфликта; според нея нападнатите момичета са искали да се саморазправят и затова са се били въоръжили с пръчки и точилки. По този начин тя маргинализира факта, че хомофобското нападение е предварително планирано с идеята да бъде своеобразен публичен линч. И предпоставя, че нападнатите нямат право на самоотбрана.

С извършителите (тези от тях, които са идентифицирани) работи Детска педагогическа стая. Със сигурност по-добрият вариант би бил да им се помогне да осъзнаят какво са направили, отколкото на деца да се лепне етикетът „престъпници“. Притеснителното обаче е, че

представителите на отговорните институции полагат особени усилия да нормализират акта на хомофобското нападение,

да убедят обществото (съответно и извършителите), че нищо чак пък толкова не се е случило.

В подобен дух говори пред камерата (и пред две от момичетата, свидетели на случилото се) и психиатърът д-р Веселин Герев, който от висотата на професионалната си компетентност обяснява мотивацията на 14-годишния инициатор на акцията така:

В тази възраст момчетата започват да се възприемат като момчета, а момичетата – като момичета. Нормално е, когато има различни от тях, да се прояви нетърпимост. Нормално е 14-годишно момче да прояви такава агресия.

След което изприказва куп нелепости, като например че хомосексуалната ориентация (наричана от него не особено професионално „обратна“) се осъзнавала чак след 25–26-годишна възраст, а понякога и по-късно. Преди имало само „имитация“ на такова поведение.

Поуката за ЛГБТИ хората в Пловдив е, че публичните институции няма да си мръднат пръста за тях, когато са в опасност. Дори напротив – ще изкарат и тях виновни. Междувременно градът е осеян с лепенки с хомофобско и расистко съдържание.

Стикер със зачеркнато знаме на прайда — © Васил Василев

Хомофобията впрочем не се споменава в Наказателния кодекс (НК), което отчасти обяснява странното решение на прокуратурата да търси „ксенофобски“ мотиви. Доколкото изобщо се преследват от закона, хомофобските престъпления се интерпретират не в смисъла на член 162 от НК като „престъпления против равенството на гражданите“, тоест от омраза и поради дискриминация, а просто като хулиганство. Частично изключение правят Софийският апелативен съд (САС) и Върховният касационен съд (ВКС) в свои решения по случая с

убийството на Михаил Стоянов.

В тях хомофобските мотиви на извършителите са изрично споменати: „В съответствие с установените по делото факти, че подсъдимите са предприели нападението над пострадалия по съображения, че представлява лице с различна сексуална ориентация, мотивите и подбудите за действията им могат да бъдат определени като хомофобски, както е приел първият съд“, се казва в решението на ВКС относно присъдата на по-долната инстанция – САС.

Запознатите с историята за убийството на студента по медицина Михаил Стоянов неизбежно са се сетили за нея, научавайки за хомофобската акция в Пловдив. Нека припомним накратко:

През 2008 г., пак в края на септември, Михаил казва на майка си, че излиза да се поразходи. В същото време група младежи отиват „да прочистват парка от гейове“, както сами казват по-късно на полицията, смятайки, че това е легитимен аргумент. Отиват в район на Борисовата градина, „известен“ като „място за срещи между гей мъже“. Виждат минаващия оттам Михаил и решават, че им „прилича на гей“. Бият го, докато умре. После един от тях го пребърква и открадва телефона му. Петдесетина дни по-късно се осмелява да включи придобивката си и тогава телефонът е засечен, а подозренията падат върху него и още един от групата. Двамата са арестувани чак през юни 2010 г.

Некролог на Михаил Стоянов © Светла Енчева

Делото срещу двамата обвиняеми е пример за бавно правосъдие. Присъдата е постановена през 2016 г., а две години по-късно последната инстанция леко я смекчава.

Все пак обаче движението по случая е по-бързо от делото за побоя в трамвай №20 през 2010 г., когато група неонацисти пребиха с метални пръти младежи с леви убеждения, отиващи на митинг в подкрепа на чужденците, и причиниха сериозни телесни повреди на някои от тях. Въпреки че обвиняеми има, десет години по-късно делото така и не е започнало по същество. А тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов се опита да омаловажи нападението, наричайки го „конфликт между леви и десни анархисти“.

Убийството на Михаил Стоянов впрочем е извършено

броени месеци след първия „София прайд“.

През 2008 г. България беше още отскоро в Европейския съюз и се опитваше по всякакъв начин да покаже, че стои зад „европейските ценности“. Тъкмо в този контекст стана възможен и прайдът. По време на първото му издание жандармерията беше многократно повече от участниците. Хомофобите – също. Те на няколко пъти се опитаха да нахлуят в шествието. Не успяха, но пък хвърлиха коктейл „Молотов“, който падна пред активистка, дошла с наскоро роденото си бебе. Арестуваните нападатели бяха над 80 – горе-долу колкото участниците в самия прайд.

С течение на времето властта в България разбра, че критериите за членство в ЕС могат да се изпълняват и само формално, което се отрази, освен на други области, и на правата и защитата на малцинствата. Година след година „София прайд“ се масовизираше, но пък и хомофобията се нормализираше. Неприемането на ЛГБТИ хората се представяше като легитимна гледна точка.

Знаков пример е

медийната кампания за „прочистването“ на Троянския манастир от хомосексуални монаси

с водещата роля на Мартин Богданов, по-известен с псевдонима си Карбовски. В ефира на рейтинговото си телевизионно предаване той „громеше“ разврата в манастира. От името на предаването и екипа му беше и билбордът с надпис „Вън п*д*растите от църквата!“.

Кампанията ескалира до смъртта на предишния игумен на манастира архимандрит Августин, който беше един от главните „обвинени“ в хомосексуална ориентация. Както и до „рейд“ на „айнзац група“ (термини, заимствани от нацистка Германия), организирана от националистически организации, в резултат на който двама духовници са физически принудени да напуснат манастира.

За предаванията си точно през този период (март–май 2014 г.) Карбовски беше отличѐн с голямата награда на журналистическия конкурс „Свети Влас“. Сред членовете на журито, както и сред „кръга интелектуалци“, стоящи зад наградите, имаше ключови авторитети в областта на българската журналистика и култура, като проф. Ивайло Знеполски, Копринка Червенкова, доц. Георги Лозанов.

Хомофобията в България напредваше на приливи и отливи, докато

кампанията срещу Истанбулската конвенция практически я официализира.

Публичният натиск и демонизирането на погрешно разбрания „джендър“ бяха толкова силни, че не се намери политическа формация (отчасти с изключение на „Зелено движение“), която да заеме ясна позиция в подкрепа на правата на ЛГБТИ хората; да включи темата в предизборната си програма; да я дискутира на публични дебати и в медийни участия. Дори отстояващите демократични ценности партии се опасяват, че подобен ангажимент би се обърнал срещу тях, а техни членове ще станат обект на компроматна война поради вменена или реална хомо- или бисексуална ориентация.

Междувременно единственият общностен ЛГБТИ център у нас стана обект на серия от нападения. Хомосексуална жена беше пребита в центъра на София, защото нападателят ѝ я сметнал за гей мъж. Поради което ѝ избил два зъба, а трети – почти. А когато тя се обърнала към полицията,

органите на реда поискали от нея да представи избитите си зъби (останали на тротоара след побоя),

защото, ако не били напълно здрави, не можела да претендира за средна телесна повреда. Уловката е, че според НК прокуратурата се самосезира, ако има средна телесна повреда. Ако е лека, пострадалите си търсят правата по частен ред.

В Пловдив пък имаше протести срещу изложбата Balkan Pride – спечелен проект като част от културната програма на „Пловдив 2019“. Целта на изложбата беше да се представят прайд парадите в различни балкански страни, но разбрали-недоразбрали, протестиращите срещу нея се обявиха против „гей парада“ в Пловдив. Стигна се до искания за оставката на председателката на Фондация „Пловдив 2019“. А девизът на Пловдив като европейска столица на културата беше „заедно“.

Започваме и завършваме с Пловдив, но проблемът, разбира се, не е само там. Той е политически и дори не е на национално равнище – достатъчно е да видим аналогичните процеси в Русия, САЩ, Полша, Унгария и други източноевропейски страни. Ала понеже хомофобията е политически проблем, този проблем изисква политически решения. Докато политическите субекти отказват да поемат ангажимент и чакат „хората да станат готови“, ситуацията ще се влошава. И жертвите ще стават повече.

Заглавна снимка: © Васил Василев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ако БСП си събува обувките

2020-10-03 Емилия Милчева

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-bsp-si-sabuva-obuvkite/

Докато Корнелия Нинова води поредната си пуническа война в БСП, Бойко Борисов ѝ краде електората. Излиза му без пари, защото го прави с нашите пари – трети месец пенсионерите в България, над 2,12 млн. души, получават по 50 лв. към пенсиите си. Офертата е в сила до изборите, след тях (да му мислят как гласуват!) обеща индексация.

Тази предизборна кампания на ГЕРБ ще струва близо 1 млрд. лв. на данъкоплатците, защото месечно се плащат 108 млн. лв. От една страна, е просташко да питаш хората радват ли се на една торба продукти, в която се побират 50-те лева, от друга – не върви да се възрази срещу подаянията заради оскъдицата на пенсионерите.

Отпусканите ежемесечно петдесетолевки напомнят история от известната книга за деца на Джани Родари „Приключенията на Лукчо“ – Дон Домат великодушно подарява на Ягодка обвивка от бонбон, за да я оближе.

– Седем години работя и това е вече третата обвивка от бонбон, която получавам от Ваше превъзходителство.

– Виждаш ли – отговори Домат, – аз съм добър господар. Слушай ме и ще бъдеш доволна.

– Който се задоволява с малко, е щастлив – каза Ягодка и след като се поклони, отиде да си гледа работата…

Купуването – според профила на избирателите

От трета страна (има и такава, да), добавката от 50 лв. е умел политически ход в държава, където пенсионерите са близо една трета от избирателите с право на глас поради демографската криза и миграцията. Купуването на гласове е според профила на избирателите. Преди години в Индия например станаха известни опити за купуване на избиратели с… хероин – в щата Пенджаб, на границата с Пакистан, където търговията с дрога е голям бизнес, а наркоманите – стотици хиляди.

Колко от избирателите на БСП са пенсионери? Близо половината

според демографските профили на „Галъп интернешънъл“ от парламентарните избори през 2017 г., когато за БСП гласуваха 955 490 души. От тях 47,1% са били над 60 години.

Скоро ще стане ясно дали кабинетът на ГЕРБ ще приеме предложението на синдикатите за преизчисляване на всички пенсии с промяна на индивидуалния коефициент, или преизчисляване на половината от тях с дохода от 2015 г., сочено за по-вероятно. Резултатът ще е, че управляващите ще си осигурят гласовете на няколко хиляди пенсионери.

А какво предлага БСП на верните си избиратели? Същото като синдикатите, вместо да говори за смислен план за цялата пенсионна система, в която настоящият втори стълб е с тежка остеопороза от години. В състояние ли са социалистите да произведат подобна дългосрочна стратегия – защото плановете за пенсионните системи са с много дълъг хоризонт, – или ще продължат да пълнят гробището за политици, в което ГЕРБ също имат запазен парцел? Това би означавало реална оферта към икономически активните граждани, които им се изплъзват като избиратели.

Вместо с оферти БСП е заета със скандали и себеанализи.

Но има и друго. С пораженията, нанесени на държавата от тоталитарния режим, както и с последвалото демократичните промени десетилетие, съмненията, че БСП може да е изход след Борисов, остават. Онлайн изданието „Памет“ разкрива трите тайни фалита на България при режима на Тодор Живков – през 1960 г., 1977 г. и 1987 г., и разрухата на българската икономика навръх 10 ноември 1989 г.

Винаги ще се помни, че през зимата на 1997 г. кабинетът на Жан Виденов докара българите до най-ниското равнище на доходи в цялата българска история, както и корупцията при тройната коалиция. Паметно, но не за добро, е и последното управление на БСП, когато тогавашният лидер Сергей Станишев се целуваше с Лютви Местан на Орлов мост, а междувременно се опита да наложи и Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Изтраяни бяха за 14 месеца.

След първия в историята на БКП/БСП пряк избор на лидер, на който Корнелия Нинова победи с 81%, шестима депутати напуснаха парламентарната група на социалистите, петима от тях – и партията. Те няма да станат „двигатели на промени в партията“, както се случи през ноември 1996 г., след писмото на 19-те с искане на оставката на Жан Виденов. Дори защото не са от калибъра на личности като Александър Лилов, Елена Поптодорова, Ивайло Калфин, които бяха сред подписалите, но и защото ситуацията тогава и сега е различна.

Новите независими депутати обаче със сигурност ще излязат по-богати след няколко месеца от 44-тия парламент.

Победителката Нинова обнови Националния съвет, от който излязоха известни имена – начело със Станишев, понастоящем лидер на Партията на европейските социалисти. Същият Станишев и още петима евродепутати на БСП гласуваха срещу резолюция на Европарламента относно отравянето на руския опозиционер Алексей Навални и евентуално нови санкции за Русия. Изглежда, че за лидера на ПЕС е по-безопасно да говори за необходимостта от приемане на Истанбулската конвенция, но не и срещу един „авторитарен до криминалност“ режим.

Събува ли си обувките БСП?

Как БСП дефинира задкулисието

Предвид заявката, че възнамерява да управлява, е важно какви послания излъчват социалистите сега. Септемврийски сондажи на „Галъп“ и „Маркет Линкс“ дават изравнени резултати на ГЕРБ и БСП. Според „Маркет Линкс“ социалистите дори имат незначителна преднина, но главно заради анти-ГЕРБ настроения – не заради политически послания откъм „Позитано“ 20.

Ако Корнелия Нинова си е осигурила спокойствието, необходимо ѝ като лидер, за да поведе БСП към изборна победа, няма извинения да не представи убедителни доказателства, че са социалисти. Но не ъпгрейдната версия на „Визия за България“, която през 2018 г. предизвика единствено недоумение, а нова платформа, съобразена и с предизвикателствата, пред които е изправен светът заради COVID-19. (Защо не и Национален план за усвояване на средствата от Европейския съюз за преодоляване на здравните и икономическите последици от коронавируса, какъвто от ГЕРБ обещаха в края на годината.)

Предвид факта, че докладът за върховенството на закона на Европейската комисия изведе отново болните места на България – липсата на напредък в борбата с корупцията, на контрол върху главния прокурор и на свобода на медиите, то

БСП дължи на избирателите мерки за справяне.

Или смятат да подкрепят промените в Конституцията, които президентът Румен Радев обяви, че ще предложи на следващия 45-ти парламент и засега пази в тайна? Въпросът с приоритет е как социалистите дефинират задкулисието в българската политика – все пак Делян Пеевски се появи при царя и Доган, израсна при Станишев и доби още повече мощ при Борисов.

Дали коалиция с ДПС за трети път е възможна – или с ГЕРБ без Борисов; какво ще правят с партийните квоти във ВСС, от които така добре се възползват; все така ли я тегли Корнелия Нинова към Вишеградската група; какво е за БСП втората линия на „Турски поток“, която Борисов нарича „Балкански поток“, и за интерконектора с Гърция и дела в терминала за втечнен газ в Александруполис; ще продължат ли със същата настойчивост пътя към еврото, или ще го забавят; как ще изпълнят българските ангажименти по Зелената сделка, в т.ч. и затваряне на въглищните централи; имат ли нужда от редизайн отношенията на България с Турция и Русия след ерата „Борисов“; как вижда Нинова българското включване в дигиталната революция…

Само така ще разберем дали БСП наистина си събува обувките – или ще продължи с обещания за пенсионерите и „повече държава в икономиката“ от „Визия за България“.

Обликът на партията също е от значение.

В ГЕРБ например, почти като в дългогодишен брак, в който съпрузите започват да си схождат, всички заприличват на Борисов – по дебелащина, популизъм, интонационно дори. Достатъчно е да чуем „обаятелната“, по определението на Валери Симеонов, председателка на парламента Цвета Караянчева в общение със симпатизанти от Лом.

На кого ни прилича БСП – на младия и с европейска закалка Крум Зарков; на някой от старите лъвове, като бизнесмена и прагматик Петър Кънев; на апаратчици с енергийни интереси, като Румен Овчаров; на опортюнисти, като Кирил Добрев… За всекиго по нещо, но всъщност партията няма своя характерна физиономия, няма индивидуалност на бранд, както биха казали спецове по маркетинг. И социалистически облик си няма. Какво е БСП? „БСП = разруха“ или би могло да се трансформира в „БСП = ново начало“?

Засега виждаме само старите обувки на партията – втръсналите скандали за влияние, липсата на смислени послания, тяснопартийна пропаганда. Но да повторим – как БСП дефинира задкулисието е въпросът, с който да започнем.

Заглавна снимка: PES

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Primum non nocere. За вируса и етиката

2020-10-03 Иван Радев

Post Syndicated from Иван Радев original https://toest.bg/primum-non-nocere-za-virusa-i-etikata/

В края на миналата седмица Българският лекарски съюз (БЛС) излезе с остра декларация, в която се противопоставя на „подаването на противоречиви сигнали в публичното и медийното пространство, особено от колеги лекари“. В позицията се посочват два цитата:

Няма никакъв смисъл от тези маски, освен психологически. Освен това тези маски създават измамното чувство, че сме защитени…

Коронавирусът е обща вирусна инфекция, която се самоограничава. Излекуваните не са излекувани. Това са хора, на които им е минало.

Въпреки че не се споменава името му, и двете мнения принадлежат на доц. д-р Атанас Мангъров, началник на детското отделение в Инфекциозната болница в София. В последните месеци доц. Мангъров се превърна в основния глас, изразяващ различно от общоприетото в медицинските и научните среди мнение по въпросите, свързани с новия коронавирус и с необходимостта от противоепидемични мерки.

Според съсловната организация тези твърдения са „обидни, демотивиращи, лишени от лекарска етика и професионална колегиалност“, на фона на „нечовешките усилия, стоицизъм и себеотдаденост на всички медицински специалисти, работещи с COVID-19“.

Как медиите избират източниците си

Как обаче стои въпросът от гледна точка на медиите? Трябва ли те да дават трибуна на подобни неконвенционални мнения?

Обикновено медиите търсят всички легитимни гледни точки. В случая „легитимни“ е ключово понятие. Всеки има право на мнение, това е основно човешко право. Но за да получи това мнение видимост, осигурявана от медиите, то би трябвало да е подкрепено с факти и да е изразено от някой, който разполага с необходимите знания, за да го изрази. Търсенето на противоположно мнение на всяка цена – похват, доста популярен за българските медии – не е задача на журналистите и не е необходимо условие за осигуряване на плурализъм. Например ако в някое предаване е поканен учен астрофизик, не е необходимо за баланс да бъде поканен и човек, който вярва, че Земята е плоска.

Когато обаче противоположно мнение се изказва от някой, който има необходимата квалификация като лекар и специалист в дадена област, нещата стават по-сложни.

Медиите не би трябвало да ограничават правото на изразяване на подобни експерти само защото мнението им противоречи на съществуващия консенсус. Известно е, че пробивите в дадена област се осъществяват именно от хора, чието мнение е различно от приетото дотогава. Ако се върнем към примера със Земята, прочутото „И все пак тя се върти“ е изречено във време, когато научният консенсус е бил друг и оспорването му е можело да доведе дори до изгаряне на клада.

Днес времената са различни. Медиите и социалните мрежи доведоха до това всяко неинформирано, погрешно или дори нарочно манипулативно мнение, което по някакъв начин успее да съвпадне с емоционалната честота на големи групи хора, да придобие огромна публичност. Така дезинформацията, фалшивите новини и теориите на конспирацията заеха значително място в съвременния обществен живот, като заплашват да подкопаят устоите на демокрацията на много места по света.

Откровени небивалици се повтарят толкова много пъти, че започват да звучат правдоподобно,

или поне много хора си казват: „Щом го чувам толкова пъти, значи има нещо вярно.“ А подплатените с факти мнения се губят в океан от дезинформация. Социални медии като Twitter, Facebook и YouTube започнаха да предприемат действия и да свалят съдържание, което определят като дезинформация.

Тези платформи ограничиха например филма „Пландемия“, в който американската лекарка д-р Джуди Миковиц развива конспиративна теория по отношение на COVID-19. Филмът все пак получи огромна популярност и още може да бъде открит на различни места в интернет. И въпреки че всяко твърдение от него е оборено с факти от други учени и бяха разкрити смущаващи подробности от професионалната биография на д-р Миковиц, които я компрометират като учен, доста хора продължават да смятат, че във филма се казва истината, а официалната наука лъже за вируса.

За разлика от д-р Миковиц, българският символ на алтернативната гледна точка доц. Мангъров има добра професионална биография.

И не е учудващо, че получава трибуна от медиите. Въпросът обаче е в баланса. Дали видимостта, която получават доц. Мангъров и малцината лекари, споделящи неговото мнение, е пропорционална на тази, предоставяна на всички останали специалисти с не по-малко впечатляващи професионални биографии?

„Да погледнем през прозореца“

Ако някой твърди, че навън вали, а друг – че грее слънце, работата на журналиста не е да цитира и двамата, а да погледне през прозореца и да каже кое е вярното. Това казва Джонатан Фостър, преподавател по журналистика в Университета в Шефилд.

Когато става дума за медицина и особено за дебат около нов и непознат вирус обаче, „поглеждането през прозореца“ е много трудно, тъй като на журналистите се налага да бъдат арбитри на терен, който в повечето случаи е твърде отдалечен от професионалната им компетентност, а в конкретния случай човечеството тепърва трупа знания за заболяването.

Проследяването на предишни изказвания на съответните специалисти и каква част от твърденията им са били потвърдени или отхвърлени във времето би помогнало на репортерите при избора на събеседник. Когато става дума за въпроси, от които зависи общественото здраве, журналистът трябва да се опита да направи всичко възможно, за да предупреди своята публика за евентуални противоречия.

Например когато се цитира доц. Мангъров, може да се посочи, че прогнозата му, че коронавирусът ще изчезне до юни, не се е оправдала.

В ситуация на глобална здравна криза даването на контекст и избягването на излишна сензационност и категоричност в твърденията е ключово. По този начин хем няма да бъде ограничено правото на мнение на специалиста, хем читателите, зрителите и слушателите ще могат да преценят доколко да се доверят на нова препоръка, прогноза или мнение.

Друг начин журналистът да „погледне през прозореца“ е да потърси източниците, които даден събеседник цитира. Да се опита да оцени доколко тези източници са надеждни и са цитирани коректно.

Дезинформация чрез „факти“

Няколко часа след декларацията на БЛС, в „Лице в лице“, едно от най-гледаните предавания на bTV, бе поканена д-р Антония Първанова. Тя е публична личност – лекар със специализации в чужбина, със сериозна политическа кариера в националния и в Европейския парламент. Освен това лично се е сблъскала с COVID-19, като го е преболедувала. Темата на участието ѝ е обявена като

„Нова вълна на COVID-19 – мит или факт?“

По време на интервюто д-р Първанова многократно заявява, че ще се придържа към „факти и данни от научни изследвания“. Позицията ѝ обаче е по-скоро противоположна на официалната, базираща се на относителен научен консенсус. С поредица цитати, съдържащи точни дати и рефериращи към конкретни документи, д-р Първанова се опитва да убеди аудиторията, че всъщност реалността е друга, различна от тази, която властите се опитват да представят в България като мотив за удължаването на извънредната епидемична обстановка.

Първият авторитет, цитиран от д-р Първанова, е Центърът за контрол на заболяванията в Съединените щати (CDC). Около шестата минута от участието си в bTV тя казва: „На 24 август Американският център за контрол на заболяванията излезе със свое указание, че не може да се разчита на PCR тест и той не се препоръчва. И затова не се препоръчва да се правят тестове на здрави хора. Защото те дават грешка.“

CDC без съмнение е водещата държавна институция, когато става дума за борбата срещу коронавируса в Съединените щати, тоест напълно легитимен източник. Оказва се, че на 24 август организацията наистина публикува указание относно тестването – както с PCR, така и с тестове с антитела (станали известни у нас като бързи тестове). Само че във въпросната публикация

никъде не се казва, че не се препоръчва PCR тест, нито пък че на него не може да се разчита.

Всъщност там ясно е показано как правилно да се вземат проби за такива тестове, и се обръща внимание кои хора трябва да бъдат тествани – хората със симптоми, тези, които са били в близък контакт с болен, както и такива, за които здравните власти изискват тест. Накрая се уточнява, че не е необходимо всеки да бъде тестван.

В нито една своя публикация CDC не изразява съмнение относно надеждността на PCR методиката. Напротив, на 18 септември центърът публикува актуализация на същото указание, в която подчертава нуждата да бъдат тествани и хора без симптоми, които са били контактни с носител на заболяването. Това се налага заради значителната честота на асимптоматичното и пресимптоматичното предаване.

Д-р Първанова продължава да надгражда темата за ненадеждността на PCR тестовете със словесна еквилибристика, чиято логика е доста трудно разбираема.

Изключвайки големи групи от населението като носители на вируса, бившата депутатка се опитва да каже, че в общия случай вероятността преди теста някой да е носител на вируса е под 1%, затова при положителен резултат вероятността наистина да разпространява вируса е под 50%. Така стига до заключението, че половината от тестовете са „фалшиви“, имайки предвид, че 50% от положителните резултати са фалшиво положителни. Това заключение няколко пъти е повторено от водещата Цветанка Ризова.

Категоричността на този извод също е притеснителна, особено като се има предвид, че в много страни делът на фалшиво положителните PCR тестове не е известен. Във Великобритания например по първоначални оценки той може да варира между 0,8% и 4%, се казва в статия на престижното британско издание The Lancet.

Безспорно нито един тест не е 100% сигурен и всички тестове може да дадат фалшиво отрицателни и фалшиво положителни резултати.

Трябва да се има предвид обаче, че диагнозата не се поставя само на основата на резултатите от теста. Лекарите вземат предвид и други фактори, като наличие на симптоми, история на контакт с носител на заразата, както и други изследвания. Дали е етично да се прави внушение, че над половината от тестовете дават фалшиво положителни резултати? Подобни изфабрикувани интерпретации създават предпоставки болните да не спазват карантината, което може да е със сериозни последици за живота и здравето на околните, а и за цялото общество.

Посланието си против противоепидемичните мерки д-р Първанова подкрепи и позовавайки се на позиции на световни организации като УНИЦЕФ. Според нея в четири доклада на организацията, цитирани отново с дати, се говори за вредата от противоепидемичните мерки върху благосъстоянието на децата по света. Д-р Първанова използва относително коректно статистика, която действително присъства в публикации на Детския фонд на ООН. Но прави извод, който не може да се открие в нито една публикация на организацията – че виновни за проблемите са мерките.

На въпрос на водещата дали заплахите за децата, за които УНИЦЕФ говори, са заради коронавируса, д-р Първанова е категорична: „Заради мерките, не заради коронавируса.“ Тя дори посочва, че от УНИЦЕФ са стартирали програма, чиято цел е да си представим „свят без мерки“. Това противоречи не само на конкретните документи, но и на цялостната политика на УНИЦЕФ – от техния сайт е видно, че

организацията подкрепя борбата с пандемията и в много държави по света има активни кампании за разясняването и прилагането на мерките,

най-вече по-отношение на децата. Верификацията на тези факти изисква време и едва ли е по силите на водещ по време на предаване на живо. Но подобни изказвания и множество постове във Facebook д-р Първанова има и преди участието си в „Лице в лице“. Това позволява на медиите и журналистите, преди да дадат трибуна на някого, да се опитат да проверят твърденията, на базата на които този човек изгражда тезата си.

Primum non nocere е основен принцип в медицинската етика, извеждан от Хипократовата клетва. Би могъл да се преведе като „Преди всичко не вреди“, или казано по друг начин: „Ако не можеш да помогнеш, поне не вреди.“ В условията на пандемия, а и не само, от този принцип бихме могли да се ръководим и ние, журналистите – да внимаваме и да не позволяваме дезинформацията, която би могла да коства човешки живот, да си пробива път с наше участие.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Измамният чар на президентската институция

2020-09-26 Емилия Милчева

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/izmamniyat-char-na-prezidentskata-institutsiya/

Колко голяма е фигурата на президента в съвременна България? Има ли нужда от предефиниране на неговите правомощия с оглед на тяхното разширяване, или българската демокрация не се нуждае от такава институция? Формата на управление или качеството на демокрацията е големият проблем? Отвращението от политиците, обезсмислили парламентарната република поради олигархични зависимости и договорки със задкулисието, означава ли отказ от парламентаризма изобщо? Тези въпроси търсят смислени дебати, но настоящият държавен глава Румен Радев изглежда готов с отговори.

След Георги Първанов (с два мандата 2002–2012) Радев е вторият президент, публично заговорил за увеличаване на президентските правомощия – дори отиде по-далеч, вкарвайки и темата за президентска република, но засега приглушено. Не я назовава, но се подразбира. Не че я иска, но ако народът настоява…

Увлечен в усещането за собствената си величавост, той предприе стъпки на отграничаване от БСП и председателката ѝ Корнелия Нинова, а лидирането на антиправителствените протести показва, че за втори мандат би могъл да се бори чрез нова партия (коалиция), акумулирала гражданска енергия – и водачи от същите тези протести. Сиреч като „гражданина Радев“, не като номинация на руски генерал от разузнаването и партиен лидер, както бе за първия мандат.

В униформа на гражданин

Известно е, че досега кандидат за държавен глава не е успявал да спечели изборите без системна политическа сила зад гърба си. Предстоящите парламентарни избори – все едно предсрочни или редовни – преварват президентските, които са идната есен. Дотогава част от енергията на „гражданското“ ще се е кумулирала в парламентарно представителство, друга част ще се е разсеяла. Ако изпълнителната власт е вече конфигурирана и не е центрирана около ГЕРБ, на Радев ще му е трудно да е опакован като недоволен гражданин. Тъкмо влезе в тази униформа и ще трябва да я сменя.

Предстои да видим дали ще поеме този риск, следвайки целта за повече правомощия на президента, а защо не и президентска република, за което намекна преди две години в Пловдив.

Дали е дошло времето, ще проличи от това дали сегашната политическа класа в рамките на сегашната Конституция решава проблемите на България. Ако тя е неспособна, отговорите може да се търсят и в конституционна промяна. Тя може да придобие различни форми, но те ще зависят от гражданите, тоест от вас.

Впрочем единственият президент, успял да наложи своя политика като дневен ред на изпълнителната власт, е Георги Първанов. И той като Радев – с нескрити симпатии към режима в Москва. А и двамата получиха почти еднакъв брой гласове на избори – малко над два милиона гласа при вторите турове на президентските избори.

Първановият „Голям шлем“ договорен с Путин – проектите за газопровода „Южен поток“, нефтопровода „Бургас–Александруполис“ и АЕЦ „Белене“ – натовариха с нови задължения българската енергетика. По оценки на „Капитал“ пропилените в тях пари са поне 2,3 млрд. лв. Щеше ли Първанов да успее, ако не беше опитен политик, лидер на БСП и сочен за акушер на тройната коалиция, в чийто мандат бяха договорени проектите? Едва ли – при така разписаните в настоящата Конституция президентски правомощия.

Колко е висок президентът

Румен Радев няма такъв политически багаж. Неговият ръст в политиката се измерва чрез противопоставянето му – на Борисов или на управляващите като цяло, и с настойчивостта му относно закупуването на изтребителите „Грипен“. Неговата реторика се мени в зависимост от писачите на речите му. Представените до момента две части от обявения от него Национален стратегически план – плод на колективния ум на Стратегическия му съвет, не предизвикаха нито новина, нито дискусия. Във втората част на проекта, дефинираща проблемите, липсват трите болни системи – пенсионната, енергийната и здравната. Това означава, че в третата част, където са обещани стратегиите и условията за реализацията им, няма да открием предложени решения за тях.

На върха на държавата трябва да се създаде нов синтез от морал и компетентност, а това изисква нова система за подбор на елитите, функционираща под контрола на обществото.

Това се казва във втората част на Плана.

Енигма. Елитът не се подбира. Какъв ще е тоя нов „подбор на елитите“ – нова избирателна система, нова форма на управление? Или след три мандата на Борисов е крайно време да управляват и други? А за политическата класа на България повече подхожда определението „политическа върхушка“ или може би вихрушка… За чий морал става въпрос? На партията, декларирала определени ценности в програмните си документи, или на отделните участници в политическия процес? Последното би било въпрос единствено на деонтологични разсъждения по Кант. „Лидерът е човек, който може да приспособи принципите към обстоятелствата“, казвал известният американски генерал Джордж Патън, а политикът е най-близо до това определение.

Надеждата е за повече смисъл в третата част на Плана, която ще стане известна значително по-рано от подготвените от екипа на Радев промени в Конституцията. Те са обещани за следващия парламент с мотива, че този вече е изчерпал кредита си на обществено доверие. (И с упованието, че в 45-тото Народно събрание конфигурацията ще е друга.)

Пистата се обработва

Всеки втурнат във властта иска единствено повече власт за повече време. Какво и колко ще поиска Радев – предстои да разберем, но пистата вече се обработва. Изглежда по-лесно в ситуация, в която Борисов и сие обезличиха парламентарната държава и парламентът е с обидно нисък рейтинг.

Тази седмица обаче именно ГЕРБ подкрепи предложение на „Обединени патриоти“ всички въпроси от компетенциите на Великото народно събрание да могат да бъдат подлагани на референдум, в т.ч. фундаментален въпрос като фо̀рмата на управление. Самата промяна обаче ще трябва да извърши ВНС. Именно лидерът на ВМРО и вицепремиер Красимир Каракачанов се обяви за президентска република, а самата партия – за увеличаване на правомощията на президента с право на законодателна инициатива и право на внасяне на вот на недоверие срещу кабинета.

В този зареден с напрежение политически сезон ГЕРБ повече от всякога са зависими от коалиционния си партньор, за да спечелят още няколко месеца – и ги изтъргуваха най-безотговорно. По „Нова телевизия“ бившият конституционен съдия Пламен Киров определи промяната при референдумите като „повече от скандална“ и заяви, че този парламент е ударил дъното. Очаквано президентът обеща вето върху промените в Изборния кодекс, предстои да видим дали и върху частта за референдумите.

В България от зимата върви петиция, събираща подписи за референдум за президентска република, която се рекламира чрез сайтове като informiran.net и други подобни. А още в края на първата година от мандата на Радев като президент във Facebook бе създадена групата „Аз съм ЗА президентска република начело с генерал Румен Радев“, която към момента наброява стотина хиляди членове.

В края на юли т.г. в декларация от парламентарната трибуна, предизвикана от появата на Радев сред протестиращите, председателката на ПГ на ГЕРБ Даниела Дариткова заяви, че крайната му цел е президентска република и еднолична власт. За тази „опасна илюзия“, която би се появила като претенция към нова конституция, предупреди във Facebook политологът Огнян Минчев.

Ефектите на политическа нестабилност, които поражда цикличната конфронтация между политическите сили в НС, непрекъснато възобновява илюзията, че ако властта бъде поета от „здравата ръка“ на един силен президент, нещата ще се „оправят“. Концентрацията на власт в ръцете на една политическа фигура – макар и избрана с пряк вот от всички граждани – носи сериозна опасност за демократичната система на страни с уязвима демокрация и „анемична“ правова държава като България. Разделението на властите между президента и НС (вместо вътре в самото НС) може да се окаже трудно или дори невъзможно при настоящата концентрация на задкулисна олигархична власт и „пленена“ държава в България.

Националните интереси преди всичко

Радев не е първият, чието его е заело противоположна на гравитацията позиция благодарение на този афродизиак – властта. Част от обяснението е в измамното усещане, че държавният глава е надпартиен, след като е „изборът на народа“ – защото се избира мажоритарно; че може да играе ролята на върховен разум, юмрук, акушер на правителство; че притежава своя квота кадри в БНБ, Конституционния съд (КС), Съвета за електронни медии… Това е и част от обяснението защо всеки президент и издигналата го до тези висини партия влизат в раздори – при Първанов се случи във втория мандат. Щом президентът е „изборът на народа“, защо той и да не управлява?! Едва ли в БСП, а и в другите партии биха споделили подобно разбиране.

Предвид нарасналата популярност на Радев обаче и неловката ситуация, в която БСП ще попадне, ако не го подкрепи, няма как да не се договорят за съвместни действия при президентските избори идната есен. Кръгът зад Радев най-вероятно ще се опита да минимизира, доколкото е възможно, тежестта на подкрепата на „Позитано“ 20 и така да намали зависимостта му от социалистите. Затова се търси противотежест.

За Румен Радев спечелването на втори мандат е особено важно. Извън „Дондуков“ 2 е застрашен от разследване. В края на юли т.г. КС отговори на питане на главния прокурор Иван Гешев за имунитета на държавния глава: не може да бъде разследван и привличан под наказателна отговорност, докато заема поста, но след това – няма пречки.

Добре е да се помни как се появи Радев в политиката. И въпреки изявлението му в четвъртък, че „върховенството на националния интерес и защитата на националната сигурност са абсолютен приоритет“, е важно обществото да се убеди, че намеренията му не са свързани с отклоняване или дерайлиране на България от избрания евро-атлантически път. Накратко – че няма кремълски сценарий.

А горните думи бяха казани по повод изгонените от България още двама руски дипломати, кадри на ГРУ (военното разузнаване), за шпионаж. Преди близо два месеца и половина протестите започнаха заради безпрецедентно показно нахлуване на прокурори в Президентството. Единият от двамата задържани тогава съветници на Радев – Илия Милушев, също военен пилот като президента, е разследван за шпионаж. Официално никоя институция не е направила връзка между двете случки, но спекулациите не спират.

В последната година от мандата на Радев е уместно да бъде припомнена грубата му реплика, изтървана при първата му реч в парламента в началото на 2017 г. „Имате още една седмица“, каза той на депутатите от ГЕРБ и Реформаторския блок, ядосан от шума в залата. Предстоеше му да назначи служебно правителство.

Имате още една година, г-н президент.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евфемистични депортации

2020-09-26 Светла Енчева

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/evfemistichni-deportatsii/

Една от темите, които не заглъхват през последните два месеца, е за депортациите на чужденци от България по политически причини, чиято законосъобразност е, да кажем, съмнителна. Първоначално оставена без особено внимание на фона на протестите за оставката на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев, тази тема постепенно ескалира, докато не прерасна в международен скандал. Как се стигна дотам? И как да се ориентираме в морето от твърдения, опровержения и интерпретации?

На 15 юли се навършиха четири години от опита за преврат срещу режима на Реджеп Тайип Ердоган в Турция. За него той обвини политическия си опонент Фетуллах Гюлен, след което последваха гонения срещу т.нар. „гюленисти“, към които беше причислен много широк кръг от хора. Голяма част от тях не бяха последователи на Гюлен, а просто светски настроени хора, сред които доста интелектуалци, учители и университетски преподаватели. В този контекст през август 2016 г. България предава на Турция бизнесмена Абдуллах Бююк, а няколко месеца по-късно – през октомври – още седем турски граждани, преследвани заради „гюленизъм“.

Нови разкрития около депортациите на „гюленисти“

В контекста на годишнината от тези събития журналистът Димитър Ганев публикува в „Клуб Z“ журналистическо разследване по темата (първа част, втора част). Той се е добрал до секретни документи на турските власти, според които

премиерът Борисов и тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров лично и охотно са съдействали за депортирането

на Бююк и „гюленистите“ в Турция. След това за бежанците става на практика невъзможно да влизат в България през Турция (влизането им в Гърция от Турция обаче е все така по-лесно). А в самото начало на кризата от COVID-19 България получава подарък от Турция: тестове за вируса, ръкавици, маски, предпазни облекла – все неща, така дефицитни в онзи период. Подаръкът е направен ден след като Ердоган заплашва, че Турция вече няма да спира търсещите убежище в Европа и ще отвори за тях границите си с Гърция. Границите с България останаха все така непристъпни.

Скоро след разкритията на Ганев журналистката Генка Шикерова публикува в „Свободна Европа“ материал на основата на интервю с един от седемте депортирани, пожелал да остане анонимен, и припомня историята на Бююк. Мъжът разказва как е пристигнал в България, бягайки от Турция, но е бил принуден да подпише документ, че не иска адвокат, преводач и убежище. И скоро след това е депортиран на основание… че не е поискал убежище. Същото се е случило и с останалите му сънародници, с които е бягал.

В затвора в Турция мъжът е подлаган на разнообразни изтезания, включващи електрически ток и опити за изнасилване с полицейски палки.

Според Александър Кашъмов, адвокат на седемте депортирани, „има данни за незаконно задържане и предаване на седемте турски граждани“. Не са спазени например сроковете на обжалване.

Мистификациите около случая „Бююк“

Казусът с Абдуллах Бююк е по-различен. Турският гражданин има успешен бизнес в родината си – компания за интернет услуги, в която работят петдесетина души. Още към края на 2015 г., когато гоненията срещу последователите на Гюлен се ожесточават, той се мести в България и се опитва да продължи бизнеса си тук. Турция е поискала неговото екстрадиране, но българският съд два пъти отхвърля искането с аргумента, че то е политически мотивирано. Бююк подава молба за политическо убежище в Президентството.

Скоро след това с него се свързват служители на българското разузнаване,

които твърдят, че идват „от името на президента“. Те го съветват да кандидатства за бежански статут към Агенцията за бежанците, тъй като Президентството ще отхвърли молбата му.

Тук отваряме малка скоба. В България президентската институция (по-конкретно – вицепрезидентът) може да предоставя политическо убежище. Може, но на практика почти никога не го прави. А Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която е към правителството, предоставя на кандидатите за убежище бежански или хуманитарен статут. Кандидатстването за убежище пред Президентството и пред ДАБ са различни процедури.

И така, агентите предлагат на Бююк помощ срещу информация – искат той

да се внедри сред гюленистите в България и да им докладва какво се случва. Той отказва. Не след дълго е депортиран в Турция.

Според тогавашната вътрешна министърка Румяна Бъчварова причината за депортирането е чисто формална – документите на бизнесмена са били с изтекъл срок на годност. Това повтарят българските власти и до ден днешен. (Всъщност паспортът на Бююк е нарочно анулиран от турските власти – за да бъде поставен в уязвимо положение.) Този аргумент обаче няма как да е валиден поне по две причини:

Първата е, че има две решения на българския съд, отхвърлящи искането за депортацията на Бююк. Втората е, че към момента на принудителното си извеждане от страната турският гражданин е бил в процедура по предоставяне на убежище към ДАБ.

Докато е в процедура, той не е нелегален и не може да бъде депортиран. Независимо дали има документи за самоличност.

Всъщност голяма част от кандидатите за убежище нямат документи – не може да се очаква страната, от която бягаш, да ти поднови паспорта.

След депортирането на Бююк са иззети компютрите и сървърите на фирмата му. Те са му върнати чак в края на 2019 г., но луксозният му автомобил „Рейндж Роувър“, останал в България, няма същия късмет. На подадения сигнал за незаконно придобито имущество бизнесменът получава отговор в смисъл: вярно, че друг човек кара колата ви, но той всъщност ви я пази.

Случаят с Абдуллах Бююк и „гюленистите“ привлече отново общественото внимание не толкова заради публикациите в „Свободна Европа“, а защото стана

обект на журналистическо разследване на авторитетния немски вестник „Шпигел“,

публикувано на 11 септември и носещо силно критичното заглавие „Как българският премиер Борисов се превърна в слуга на Ердоган“. Един от петимата в екипа, работили по темата, е същият Димитър Ганев, който два месеца по-рано публикува разследването по темата в „Клуб Z“. И документите, и фактите, изнесени от „Шпигел“, се покриват с вече оповестените от Ганев – да, има данни Борисов и Цацаров активно да са съдействали на режима на Ердоган за депортациите. „Шпигел“ подчертава, че предаването на Бююк на турските власти е извършено незаконно и в противоречие с два пъти потвърденото решение на българския съд.

По тези теми българските власти не са особено разговорчиви

Те обвиха в мълчание депортациите на турските граждани през 2016 г. Видяха се принудени да говорят едва след като Турция се похвали, че България ѝ е върнала „гюленисти“. На сегашните публикации на Ганев и Шикерова представители на държавата също не реагираха. Статията на „Шпигел“ обаче вдигна международен шум. До този момент премиерът, изпаднал в състояние на ескейпизъм покрай протестите за оставката му, не е реагирал.

Сотир Цацаров обаче разпространи позиция,

според която на срещата с турския посланик той (Цацаров) е поддържал становището, че ново искане от страна на Турция за екстрадирането на Бююк не е допустимо. Бившият главен прокурор цитира аргумента на Румяна Бъчварова, че Бююк е депортиран заради невалидните си лични документи, не екстрадиран (тоест не е върнат на Турция по нейно искане).

При това положение или турските секретни документи, или Сотир Цацаров не казват истината. Но и без това противоречие твърденията на бившия главен прокурор не са убедителни. Както вече стана ясно, депортирането на човек, който е в процедура за предоставяне на бежански статут, само защото няма документи за самоличност, не е законно. Освен това е трудно да се обясни защо един човек е бил депортиран, ако и съдът, и прокуратурата са били против. Защото от Дирекция „Миграция“ на МВР са се объркали? Или по лично решение на премиера?

Депортация, която „не е депортация“, и полово сношение, което не е секс

В разгара на скандала около депортациите на турски граждани през 2016 г. се разбра, че има и нова. Първо историкът Георги Зеленгора съобщи във Facebook, че 39-годишният Селахатин Юрюн е принудително върнат в Турция. Това е станало дни преди делото му за бежански статут на 29 септември. Юрюн е активист на лявата прокюрдска Демократична партия на народите и бивш кандидат за кмет на град Улудере. Впоследствие тази информация беше споделена от евродепутата от БСП Иво Христов.

Пред вестник „Сега“ адвокатката на Юрюн Валерия Иларева потвърди новината за депортирането на клиента си, а в Софийския административен съд действително е насрочено дело за статута му на 29 септември. То е образувано, защото турският гражданин е обжалвал първоначалния отказ на ДАБ за предоставяне на бежански статут. Разбирайки, че клиентът ѝ е отведен от служители на Дирекция „Миграция“, Иларева подава спешно искане за спиране на евентуалната му депортация до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но Юрюн е върнат на Турция още същия ден.

Скоро след вдигането на шум около случая „Юрюн“ от МВР реагират с прессъобщение. „Във връзка с публикации в онлайн издания, съдържащи манипулативни внушения за незаконни действия на служители на Дирекция „Миграция“ – „експулсиране“ и „депортация“ в Република Турция на турски гражданин, МВР категорично заявява, че те не отговарят на истината“, твърдят от Вътрешното министерство. Според тях става дума не за експулсиране или депортиране, а за „връщане до страната по произход“. Защо? За да се спази Споразумението за реадмисия между ЕС и Република Турция. МВР твърди, че Юрюн е с отказан статут на бежанец, и не създава впечатление да е информирано за предстоящото дело по обжалване на отказа.

Нека дешифрираме прессъобщението. Твърдението, че някой е върнат в родината си, защото има споразумение за реадмисия, е все едно да ви вкарат в затвора с аргумента, че има Наказателен кодекс. С други думи, независимо от факта на споразумението, е важна конкретната причина. Освен това

има ли „връщане до страната на произход“, което не е депортация?

Миграционни юристи, с които „Тоест“ се консултира, уточняват, че в английския език термините „депортиране“, „експулсиране“ и „принудително връщане“ (deportation, expulsion и forced return) са синоними. В езика на българското миграционно право има един нюанс – „депортиране“ и „принудително връщане“ са синоними, а за експулсиране се говори, когато има заплаха за националната сигурност. Юрюн не е върнат в родината си по своя воля, макар МВР евфемистично да не споменава това изрично. Да се твърди, че не е депортиран, а е върнат в страната по произход, е все едно да се каже: не е вярно, че сме правили секс, напротив – извършихме полово сношение.

Съпартиецът на Юрюн – Хишар Узсой, депутат в турския парламент и член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, се изказа по случая далеч по-остро, цитиран от bTV:

„Това е тотално незаконен случай на международно пиратство. Българските власти се държат като гангстери.“

Според него прессъобщението на МВР показва, че „тази държава и правителството са тотално банкрутирали. Нещо, в което е замесено Министерството на правосъдието, а Министерството на вътрешните работи да не е наясно – това е като виц“. По информация на Узсой, Юрюн вече е в затвора в Одрин.

Впрочем българската държава има традиции в използването на евфемизми, когато става въпрос за принудителни мерки по отношение на чужденци. Центровете за задържане например, които на английски се наричат просто detention center, у нас са „Специален дом за временно настаняване на чужденци“. Естествено е незнаещите за какво става дума, да си помислят, че тези „специални домове“ са форма на социална услуга, а не места за отнемане на свободата.

Евфемизмите и формалните, но неверни аргументи имат за цел да прикрият, че в случаите на депортиране на турски граждани в разрез с правото и съда става въпрос за

сериозни политически зависимости.

В резултат на предаването на „неудобните“ турски граждани режимът на Ердоган, който създава проблеми на цяла Европа, не ги създава на България. От друга страна, ако страната ни откаже да ги предаде и още повече – ако им даде легален бежански статут, ще признае по този начин, че смята управлението в Турция за недемократично. А това неизбежно ще има последствия.

Услужливото поведение на България спрямо съседката ни подклажда националистическата антитурска реторика. Затова е важно да се уточни, че

подобно отношение страната ни има не само към Турция, а и към Русия.

В случаите с руски граждани става въпрос не толкова за депортации, колкото за отказване на убежище. Броени дни след публикацията на „Шпигел“ „Свободна Европа“ разпространи информация за руския опозиционер Евгений Чупов, преследван в родината си, на когото ДАБ е отказала бежански статут.

Чупов е подкрепял кандидат за депутат, приближен до Навални. Задържан е, докато разнася предизборни листовки, и срещу него са заведени две дела – както е типично в Русия, за други неща. Идвайки на почивка в България, той решава да остане и да потърси убежище. Отказът на България идва, докато Алексей Навални е в берлинска болница, отровен с новичок, а прокуратурата все така не иска да разследва случая с отравянето на българския оръжеен бизнесмен Емилиян Гебрев със същото химическо оръжие.

Казусът с Чупов не е прецедент. У нас вече е позабравен случаят с руския художник Олег Мавромати,

пристигнал в България още през 2000 г., малко преди Русия да го обяви за общонационално издирване. Поводът за гоненията срещу него е, че като радикален артист Мавромати снима филм, в който наистина е прикован на кръст, а на гърба му е написано с нож: „Аз не съм Божият син“. Това разгневява фундаменталистко-православна организация, която завежда дело срещу него по известния член 282 от руския Наказателен кодекс – за накърняване на религиозните чувства и разпалване на междурелигиозни и междуетнически конфликти.

В онези години режимът на Путин е далеч по-либерален, отколкото днес, а дуетът „Тату“ е на върха на славата си, и то с държавни протекции (днес всяка форма на „демонстриране на хомосексуалност“, още повече между деца, се преследва от закона). И все пак държавата използва крайни религиозно-патриотични организации за собствените си цели, така че се впряга в преследването на Мавромати.

Художникът престоява в страната ни около 12 години. През това време се сменят трима президенти и четири правителства. Мавромати получава последователни откази за убежище – и от Президентството, и от ДАБ. Сагата му приключва с това, че изтича давността на „престъплението“ му и Русия се отказва да го преследва.

Този случай показва, че

недаването на убежище на чужденци от определени държави не е „специалитет“ на правителството на Бойко Борисов.

ДАБ традиционно е склонна да дава статут на хора от едни държави, а на други отказва на основание, че в родината им няма война. Въпреки че когато става дума за политическо преследване, трябва да се преценява всеки отделен случай. Строго погледнато, тази практика не е и само българска. Страна от ЕС например няма как да предостави убежище на гражданин на Съюза. Както и на хора от други държави, управлението в които се смята от ЕС за демократично.

Проблемът е обаче, че поради политически и икономически зависимости се признават за демократични режими, които подлагат опозиционно настроените си граждани на гонения, изтезания, затвор и убийства. Колкото по-силна е зависимостта и колкото по-слаби са реакциите на гражданското общество, толкова повече съответната страна си затваря очите и е готова да действа безскрупулно. Както България с турските опозиционери.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Викторина за кандидат-управляващи. Три въпроса

2020-09-19 Емилия Милчева

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/viktorina-za-kandidat-upravlyavashti/

Вторачени в хронометъра, който отмерва оставащото време до падането от власт на Бойко Борисов, не вдигаме очи към хоризонта пред идните управляващи. Който и да дойде след Борисов, няма как да знаем дали ще е по-добре за гражданите на България. Подобна увереност може да има само ако промените са необратими в морален план. Такава гаранция едва ли е по силите и на детектор на лъжата. Политиката и политиците не се вълнуват от духовния и нравствен кризис, макар да произвеждат повече нравствен патос, отколкото могат да консумират.

Трудно е да измерим отсега морала на кандидатите за следващото управление, доверявайки се единствено на противостоенето им на Борисов. Няма такава презумпция, че който се бори с „лошите“, значи е „добър“ – това е хипотеза и подлежи на доказване. Преди да позволим на някои от тези хора да управляват, е добре да ги чуем (не по мегафоните) по теми, които не носят идеологически тежести.

№ 1: Пътят към еврото

От юли т.г. България е в Механизма на валутните курсове (ERM II), известен и като „чакалнята за еврото“, и в Банковия съюз. Случи се именно в третия кабинет на Борисов. От 1 октомври първите пет български банки – „Уникредит Булбанк“, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и „Райфайзенбанк“ – ще бъдат пряко надзиравани от Европейската централна банка. Нещо още по-важно – България запазва фиксинга лев/евро (1,95583) до реалното присъединяване към Европейския валутен съюз.

Препотвърждават ли противниците на Борисов този път?

Глупав въпрос, би казал някой – нали присъединяването към еврото произтича от Договора за присъединяване към ЕС, ратифициран от парламента. Факт. Независимо от това – и от факта, че законът за референдумите забранява плебисцити по ангажименти, поети с международни договори, проруската партия „Възраждане“ настояваше за всенародно допитване. Лидерът на БСП Корнелия Нинова говори да не се бърза. И двете партии са от активните участници в протестите.

Президентът Румен Радев също е с колебливи позиции относно присъединяването към еврозоната, които по-скоро подсилват страховете. От една страна, той подкрепя, от друга – задава популистки, но абсурдни въпроси, неизменно гарнирайки изявленията си с примера за Португалия и дълбоката ѝ стагнация след влизането в еврозоната.

„Eвро – да, но трябва да има много задълбочена оценка на риска и много ясни мерки как да минимизираме рисковете за българската икономика“, заяви той през януари м.г. Тази година излезе с тезата правителството да говори „какво правим години след това“ – тоест след влизане в ERM II. „Ще гарантира ли правителството, че това, което прави за нашата икономика, води до нейната конкурентоспособност и устойчивост в еврозоната? Ето там трябва да бъде фокусът.“

Разбира се, правителството (което и да е то) няма как да издаде подобна дългосрочна гаранция,

освен ако не разполага с някоя Ванга подръка, за да провиди всички предстоящи кризи, пандемии, политически рискове в ЕС и пр. В същото време от квотата на президента в Управителния съвет на БНБ бе назначен проф. Николай Неновски – противник на еврото, който дори прогнозира разпад на еврозоната.

Тези позиции са ясни. Ясни са и позициите на политическите сили от протестиращите, които еднозначно подкрепят пътя към еврото. Но има и публично неогласени – какво мислят в партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“, на която социологията отрежда къде второ, къде трето място в бъдещия парламент. Ами движението на Мая Манолова „Изправи се.БГ“ или „Отровното трио“, ако реши да излезе с политически проект?

Важно е тази позиция да бъде изяснена преди избори предвид обявеното от зам.-председателя на ЕК Валдис Домбровскис, че България и Хърватия може да се присъединят към еврозоната най-рано на 1 януари 2024 г. Теоретично това означава, че би могло да стане още в следващия управленски мандат, ако няма отстъпление или застой от постигнатото досега.

№ 2: Затваряне на въглищните централи и тецовете на въглища

Този въпрос от куиза за кандидат-управленци-след-Борисов е от най-трудните. На практика правителствата на ГЕРБ се отказаха от поетапното затваряне на въглищните централи (и на мините, откъдето черпят въглища). През 2030 г. обаче те трябва да затворят, независимо колко мишкува властта, обявявайки се за опозиция на т.нар. Зелена сделка. Нейната крайна цел е през 2050 г. Европа да стане първият климатично неутрален континент и докато други засегнати държави като Гърция, Полша и Чехия подготвят регионалните си планове, единствено България още няма такъв.

Вместо план, властта продължава да дотира под различни форми дейността на държавните „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“.

Но ако цените на квотите достигнат прогнозираните 50–60 евро за тон CO₂, при малко над 30 евро сега (и под 8 евро допреди две години), ще е нужно политическо решение и поемане на отговорност, за да спре разхищението на стотици милиони. Резултатът е, че държавните енергийни фирми задлъжняват на „шапката“ си – Българския енергиен холдинг, който пък тегли външни заеми, за да сколаса с наливането на пари.

Какво означава, ако се стигне до затваряне без никаква предварителна подготовка, без планове за алтернативна заетост и без да се използва инструментариумът на Фонда за справедлив преход (като компенсаторни механизми и инвестиционни схеми), който ЕК предлага на засегнатите страни? Спомнете си Великобритания през 1984 г., хвърлена в гражданска война заради 12-месечната стачка на миньорите, променила я завинаги.

Губещите са много. По данни на EURACOAL Market Report 2020 въглищните централи създават 45% от българската електроенергия – повече от АЕЦ „Козлодуй“ с нейните малко над 33%. Удължените лицензи за работа на пети и шести блок на атомната централа изтичат съответно през 2027 г. и 2029 г. Въпреки че за шести блок има шансове да работи и до 2050 г., отсега трябва да има стратегия за новата ситуация, в която ще се озове българската енергетика съвсем скоро. Спирането на мощности налага замяна с други. Дори и АЕЦ „Белене“ да започне да се строи догодина (ако изобщо се случи), до 2030 г. няма да е готова – необходими са поне десет години, толкова е срокът за завършване на проекта.

Към момента проектът за „Белене“ е на ниво информационен меморандум,

съобщи енергийната министърка Теменужка Петкова тази седмица. Следващите етапи са покани за подаване на обвързващи оферти към предпочетени кандидати за стратегически инвеститор, подаване на самите оферти, преговори и избор на инвеститор. А стратегия има – и всъщност е проект на Стратегия за устойчиво енергийно развитие на България до 2030 г. с хоризонт до 2050 г. В нея АЕЦ „Белене“ липсва, както и съдбата на въглищните централи. Запитана защо централата я няма, Петкова отговори на парламентарния контрол в петък, че в стратегически документи няма как да има „конкретика“.

Според информация на EURACOAL 2018 директно в добива на кафяви и лигнитни въглища в България са заети 10 294 души, а в свързаните с тях индустрии – 45 000. Повечето от тези близо 60 000 (тъй като в последните години е публична тайна раздутият щат на държавните „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“) са контингент на синдикатите – освен че са ресурс за гласове на ГЕРБ в случая.

Затворят ли топлоелектроцентралите, профсъюзите остават без ударна сила,

ако не броим постъпленията от членски внос. И двата големи синдиката в България – КНСБ и КТ „Подкрепа“, са противници на затварянето на въглищните централи и мините. Химера е в България да се намери политик от калибъра на Маргарет Тачър, който ще се осмели на такова решение през главата на синдикатите. (Освен ако не им обещае „порция“ средства от Фонда за справедливост – например организиране на преквалификацията на съкратените работници и/или програми за алтернативна заетост…)

Без енергийния си бизнес ще остане Христо Ковачки – вторият основен играч след държавата във въглищната индустрия и тецовете на въглища. Синдикатите често вдигаха на крак свои членове, за да бранят централите му, които трябваше да бъдат затворени преди много години заради неспазени еконорми. А Ковачки би се лишил и от възможността да търгува с корпоративен вот в полза на когото му е угодно по избори.

Енергийните бордове традиционно са добра хранилка за управляващата партия. Затова и всеки на власт бърза да подмени членовете им със свои пешки. Големите държавни фирми, като АЕЦ „Козлодуй“, БДЖ, НЕК, „Мини Марица-изток“ и др., са и най-големите възложители на обществени поръчки в страната. Ако мините и ТЕЦ „Марица-изток 3“ бъдат „извадени от играта“, намалява и размерът на порциите.

Най-страшното е обаче как пред очите ни ще загинат цели райони в България –

част от Старозагорско, Бобов дол, Кюстендил, Перник и Симитли. При последните три това означава нов приток на търсещи работа в София, освен обезлюдяване, слаба икономическа активност, неизбежна лумпенизация. Ако тръгнат да търсят работа – добре, но ако тръгнат да търсят справедливост, сблъсъците на протестите това лято ще изглеждат като безобидна драка. Наред с това безработицата и социалното напрежение ще влошат криминогенната обстановка.

Борисов и ГЕРБ така и не събраха политическа воля да подготвят план, да убедят коалиционните си партньори, да комуникират открито стратегията си за Зелената сделка с обществото – и затварянето на въглищните централи поетапно да започне. Едва ли капацитетът и кадровият потенциал на тази власт обаче би бил достатъчен, за да направи модел как би изглеждала икономиката на България след 10 години – и то такава, че да поеме преквалифицирани миньори и енергетици. Но всяко забавяне ще се плати скъпо и прескъпо, предупреди още миналата година в доклад по темата Центърът за изследване на демокрацията, прогнозирайки социално напрежение, финансови рискове за държавната енергетика и увеличени публични разходи.

В интервю за „Офнюз“ евродепутатът Радан Кънев казва:

И трите „Марици“ – двете американски и държавната централа, са отдавна губещи и под една или друга форма получават огромни субсидии от данъкоплатеца. Двете американски – през цената на тока, а държавната – през увеличаване на капитала, тоест през парите на данъкоплатците. Отпадането на този вид енергетика в средносрочен план е задължително и по сега действащите регламенти. То е и икономически неизбежно.

Истинските политици проличават в… неизбежности. Предстои ликвидацията на цял отрасъл в икономиката, а когато това стане, Борисов ще е извън сцената и нито той, нито енергийната министърка Теменужка Петкова ще поемат вината за сегашното шикалкавене.

№ 3: Този въпрос е важен

Заради състоянието на българската демокрация, дефицитите в българското правосъдие станаха нетърпими, а в медиите – вредни за общественото здраве. Изпратени са 29 въпроса към България, по които на 5 октомври в Европейския парламент ще има дебат за състоянието на демокрацията.

Покрай пандемията от COVID-19 дефицитите на българската система за здравеопазване станаха не просто осезаеми, а убийствени. Болниците са много, лекарите – малко, сестрите изобщо не достигат, за специализации са уреждани предимно „наши хора“, патоанатомите за цяла България са под 50, лекарите инфекционисти – около 160. Под 4% от разходите за здравеопазване отиват за профилактика. Животът е кратък в сравнение със средната продължителност за ЕС, измирането – с високи темпове.

Всичко това е така и е от жизненоважно значение. Но по въпроса за реформите политиците обикновено лъжат, извинявайки се с компромиси, коалиционни партньори, обстоятелства, преход и пр. Има обаче един въпрос, по който кандидатите за власт няма как да увъртат.

„Ще поискате ли да бъде разследван Бойко Борисов?“

Заглавна снимка: Museums Victoria

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новият стар Партиен дом

2020-09-12 Анета Василева

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/noviyat-star-partien-dom/

„Когато правиш парламент, всеки малък детайл има политическо значение“, казва британският архитект Норман Фостър, когато описва проекта си за Райхстага в Берлин.

Всъщност оригиналният проект, с който през 1992 г. той печели конкурса за ново седалище на Бундестага на обединена Германия, е съвсем различен от добре познатия ни стъклен купол рампа, достъпен за широка публика. Както често се случва с архитектурните конкурси, всичко започва с ентусиазъм и завършва с компромис. В началото Фостър прави стъклен навес, който покрива изцяло старата каменна сграда, стъпва в река Шпрее и засенчва огромна публична пиаца подиум. Старият Райхстаг е маловажна част от цялата композиция – просто спомен от миналото.

После бюджетът е орязан, няколко консервативни депутати се запъват, че изгорелият купол трябва да се възстанови (нищо че от него не е останала и следа и буквалната му реконструкция би била чиста фалшификация), и Фостър прави нов проект – този, който знаем всички. Това е един от най-добрите му проекти впрочем – с идея за прозрачност и контрол на народа суверен над властта плюс екология и технологичност. Именно затова е и един много копиран проект.

В края на август 2020 г. на софийския площад „Александър I“ цари оживление. Чистачки скубят тревата между жълтите павета, мъже стържат ожесточено маркировките за синята зона, коли са блокирали достъпа към източния вход на бившия Партиен дом. Причината? Българските депутати се местят за новия сезон в реконструираната бивша зала „Георги Кирков“ на построения през 1954 г. Дом на Централния комитет на бившата Българска комунистическа партия. След едно бурно политическо лято, от септември българският парламент има вече нова пленарна зала. При това предсрочно.

След като става ясно, че започналата през 2016 г. реконструкция няма да приключи за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г., преместването на депутатите е отложено за края на 2020-та. Общата сума на ремонта ще надхвърли 44 млн. лв., заедно с подписания през април т.г. допълнителен договор за реконструкция на инсталациите и още строително-монтажни работи по фасадите и покрива на сградата за близо 19 млн. лв. без ДДС.

Но да се върнем на Фостър. Архитектурата винаги е политическа, да. Върху някои сгради е по-лесно да хвърлиш паве, отколкото върху други. И Партийният дом в София е от първите – вече 30 години. Въпросът е какво политическо послание отправя самият акт на преместване на парламента на демократична парламентарна Република България в една от архитектурно най-тоталитарните сгради от новата ни история, издържана в класически социалистически реализъм от сталинистки тип. Добре е освен за ремонта, за стъкления купол, за похарчените пари, за европейско синия мокет и системата за гласуване да поговорим малко и за архитектурата на сградата. И изобщо как се стигна до това депутатско местене и какви са архитектурните му проблеми.

Click to view slideshow.

Политическото послание

Идеята за преместване на българския парламент в сградата на бившия Партиен дом е стара и около нея цари учудващо политическо единодушие. Още през 1992 г., по времето на Стефан Савов, част от парламентарната дейност се измества там. През 1996 г., когато на власт е правителството на Жан Виденов, тогавашният председател на Народното събрание (НС) академик Благовест Сендов дори обявява първия архитектурен конкурс за преустройство на бившата зала „Георги Кирков“ – вече преименувана на „Св. София“.

На депутатите им е тясно в старата сграда на пл. „Народно събрание“ №1, завършена през 1885 г. по проект на сръбския архитект от български произход Константин Йованович и впоследствие придобила статут на паметник на културата от национално значение. Имат нужда от повече помещения за кабинети, за заседания на парламентарните комисии и всякакви други съпътстващи дейности. Логично е трите власти да се съберат в „Триъгълника на властта“ – така се печели време и място.

Всичко това са прагматични аргументи. Само че сградите на народните събрания – изненада – по принцип са символни и всяка тяхна промяна е и политически акт, осъзнат или не. Новата сграда на националното събрание на Бангладеш в Дака например е проектирана от големия Луис Кан през 70-те, завършена е през 1982 г. и казва едно: „Вече сме независима държава. Искаме нова сграда от световен архитект, с която да преборим колониалното си минало.“ Берлинският Райхстаг не просто казва, а крещи: „Искаме символ на нова, обединена Германия, превъзмогнала миналото.“

А новата пленарна зала на българския парламент? Е, тя е прагматична: „Имаме много квадратни метри неизползвана държавна площ в една масивна сграда в центъра след одържавяването на имотите на бившата комунистическа партия. Защо да не ги използваме?“

Четири архитектурни конкурса

След първия конкурс за нова пленарна зала, който потъва в хаоса на хиперинфлацията и протестите от зимата на 1996/1997 г., идеята за преместването е подхващана от три други Народни събрания, доминирани от най-различни партии. Съответно са проведени общо четири архитектурни конкурса: вече споменатият първи през 1996 г., при мнозинство на БСП (Демократична левица) и председател на НС Благовест Сендов; втори през 2003–2004 г., при мнозинство на НДСВ и председател Огнян Герджиков; трети през 2008–2009 г., при мнозинство на БСП (Коалиция за България) и председател Георги Пирински; и четвърти през 2011 г., при мнозинство на ГЕРБ и председател Цецка Цачева.

Всеки път нуждата от преместване в сградата на бившия Партиен дом е аргументирана чисто прагматично и никога – като политическо послание. Архитектурните резултати от конкурсите са сами по себе си любопитни. Задачата е едновременно лесна и трудна. Лесна – защото не е кой знае какво предизвикателство да превърнеш една зала за 800 души в зала за 240. Трудна – защото Партийният дом е сграда на кофти място, с труден достъп и натрапчива естетика. А бившата зала „Георги Кирков“ е и тъмна, огромна и с изключително характерни детайли.

Конкурсът на Сендов от 1996 г. е спечелен от арх. Борис Камиларов – един от популярните проектанти на обществени сгради от времето на социализма. В екип с Цанко Хаджистойчев и Михаил Соколовски е правил театри, културни домове и Операта в Стара Загора, заедно с много други сгради. Той замята стъклена завеса с герб върху неокласицистичния мастодонт на Ларгото и скрива миналото – със стъкло.

Камиларов е класиран пръв и на втория конкурс от 2004 г. – сред само трима участници, единият от които обаче е популярният швейцарски архитект постмодернист Марио Бота в екип с работещия в България италианец Раймондо Флакомио. Бота е класиран последен, но той прави най-драматична промяна на площада в сравнение с всички конкурси преди и след това. Западната фасада на сталинисткия дворец е избита, заменена е със стъклена пресечена призма, върху която растат дървета, а сградата е отворена към площада. Всъщност Бота разбива ансамбъла на Ларгото и прави тотално нова сграда. Герджиков обаче не съумява да се споразумее с него (харесвал най-много неговия проект, но бил доста скъп). Във всички случаи до реализация така и не се стига, тъй като малко след края на конкурса победителят Борис Камиларов умира.

В този период и сините депутати от ОДС подкрепят преместването и смятат, че промяната на бившия Партиен дом трябва да се превърне в символ на демокрацията в България. Те обаче настояват за международен конкурс. Такъв, за съжаление, няма. Дори Марио Бота участва чрез архитектурното студио „Панидея“ на Раймондо Флакомио.

Проекти за нова пленарна зала, конкурс 2008–2009. Източник: parliament.bg

През 2008 г. тогавашният председател на НС Георги Пирински променя правилата на играта. Той обявява трети конкурс за нова пленарна зала в бившия Партиен дом, но чисто нова и разположена във вътрешния двор, а бившата зала „Георги Кирков“ да бъде запазена непроменена. Получават се 17 предложения, отново само български – повечето от които правят цилиндри с горно осветление или стъклени куполи ала Норман Фостър. Победителите тук са двама – „Тилев Архитекти“ и „Ателие Серафимов Архитекти“. А конкурс, който завършва с двама победители, е изпитана рецепта за провал.

И така стигаме до четвъртия и последен конкурс, обявен през 2011 г., вече по времето на ГЕРБ и председателката на НС Цецка Цачева. Проектите са 11, а победител е „Никонсулт“, по чийто модифициран през годините проект е направена и реконструкцията, която виждаме в репортажи и снимки в последните няколко дни. „Никонсулт“ и арх. Владислав Николов променят наклона и пропорцията на залата, подпъхват отдолу втора зала за пресконференции, премахват стария стоманобетонен таван с гипсовите орнаменти и правят стъклен покрив (не купол). Главният вход от запад е украсен със стъклена козирка и герб.

Журито отправя следните две препоръки към победителя. Едната е да не пипа западната фасада, защото тя е „завършена, симетрична и балансирана композиция, към която трудно може да се добави нещо ново“. И втората – да не пипа тавана на зала „Св. София“, защото той е постижение за българската архитектура и би било добре да се запази. Освен това отварянето и остъкляването, макар и атрактивни, са „предпоставка за сериозни експлоатационни проблеми“.

Интересно е, че всички препоръки на журито са най-добре изпълнени в класирания втори проект на „Тилев Архитекти“, които правят най-деликатна намеса в залата и общо взето, запазват почти всичко вътре. Защо тогава проектът на „Тилев Архитекти“ не е класиран на първо място – остава мистерия.

Новата зала

През дългите години между 2011 и 2020 г. проектът на Владислав Николов е променян няколко пъти. Козирката на входа пада. Неутралните цветове в интериора са заменени с натрапчиво „европейско“ синьо – може би защото сините мокети и седалки мигновено ликвидират спомена за старите конгреси на ЦК на БКП. Стъкленият покрив обаче остава и осъществяването му наистина унищожава един от най-впечатляващите зални тавани в българската архитектура.

Промененият наклон на залата деформира пропорциите, а ордерът изглежда нелепо без цокълна част. Отделно, както навсякъде в новата българска архитектура, и на тази вече най-представителна зала в републиката ѝ липсва детайл. Неслучайно във всички колажи през последните дни се правят сравнения между трибуните в старата пленарна зала и в новата реконструирана зала „Св. София“: зад едните има дъбова ламперия с богат детайл, зад другите – плоскости в кафяво.

Забавни са коментарите за акустиката на залата. А тя наистина е добра и изказванията на депутатите кънтят като на конгрес. За отбелязване е фактът, че зала за 800 души с отлична акустика е превърната в депутатска говорилня в град, който се опитва да направи нова концертна зала за симфонична музика от бившето трамвайно депо на бул. „Мария Луиза“. Но приоритети.

Два въпроса

И сега да се върнем към двата основни въпроса, които това преместване поставя:

1. Какво е политическото му послание?

Защото можеше да има, при това няколко. Ако бившият Партиен дом беше променен чрез тотална реконструкция, това би показало липса на каквато и да е връзка с предишния режим – тоест радикално изтриване на травматичната памет. Ако залата беше третирана като културно наследство, това би показало желание да живеем в мир със собствената си история. Настоящият проект не прави нито едно от двете. Само заменя качествен архитектурен детайл с ремонтаджийска ширпотреба.

2. Какво правим с предишната сграда?

По-банална функция от музей надали може да се измисли. А и София е пълна с музеи на нещо си в сгради със съвсем друга функция. Сградата на старото Народно събрание е паметник на културата – архитектурен, строителен и исторически. Той беше жив и функциониращ паметник, от най-добрия вид. Построен с една определена функция, която изпълнява до края на юли 2020 г. Сега го правим просто обвивка – да, музейна, но не по-малко празна. А това е едно подчертано ретроградно отношение към културното наследство в съвременния град.

Фостър обича да повтаря, че новият Райхстаг показва четири важни и взаимосвързани неща: Бундестагът е демократичен форум, историята трябва да бъде четена с разбиране, властта не бива да е изолирана от обществото и околната среда трябва да се пази. Колко е тъжно, че и четирите липсват в новата сграда на българския парламент.

Заглавна снимка: parliament.bg

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На училище по време на пандемия – за и против

2020-09-12 Светла Енчева

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/na-uchilishte-po-vreme-na-pandemiya/

Защо децата отново тръгват на училище, а студентите продължават да учат дистанционно? За мнозина това решение е нелогично. Невярващите в сериозността на пандемията от COVID-19 виждат в него поредното доказателство, че властта разиграва и манипулира хората, както си иска. Вярващите от своя страна виждат рисковете от струпването на много деца на едно място. И все пак решението е факт не само в България, а и в много други държави. Защо? Преди да отговорим на този въпрос, не може да премълчим

аргументите против връщането на децата в училище.

На първо място, децата са си деца. От тях не може да се очаква, че ще спазват стриктно противоепидемичните мерки. И възрастните не е лесно да ги накарате да носят маски, които да покриват и носа им, да пазят дистанция и да се дезинфекцират правилно – какво остава за децата?

Въпреки че като цяло децата боледуват от COVID-19 по-леко от възрастните, не бива да се пренебрегват здравословните рискове за тях. Да, Министерството на образованието и науката (МОН) разрешава на ученици с редица хронични заболявания да учат и неприсъствено. Но списъкът на заболяванията трудно може да е изчерпателен – например беше пропуснат диабетът. Освен това и за здравите деца има известен риск, или поне не са сериозно проучени негативните ефекти от заболяването върху здравето им.

И ако при повечето деца заболяването протича безсимптомно или леко, това не прави по-малка опасността за учителите, значителна част от които са в предпенсионна възраст. Един учител с маска в класна стая с 20–30 ученици без маски трудно може да се предпази.

Застрашени са и роднините, и близките на учениците. МОН дава възможност и на учениците, чиито родители и настойници страдат от широк кръг заболявания, да учат дистанционно. Това обаче не важи за бабите и дядовците, както и за останалите възрастни, с които децата се срещат обичайно.

Макар зад тях да стои определена логика, някои от противоепидемичните мерки в училищата изглеждат безсмислени, особено за учениците, което опорочава ефективността им. Например: в класната стая може без маска, а по коридорите – не. Смисълът на тази мярка е, че в стаята има ученици от един и същи клас, а по коридорите се разминават деца от различни класове, както и че малчуганите трудно могат да издържат часове наред с маска на уста. От друга страна обаче, престоят на десетки ученици без маски в затворено пространство и непосредствена близост е най-сигурният път към зараза.

Като говорим за мерките, те и прилагането им невинаги са съобразени с правата на човека и в частност – на детето. Пословична стана охранителната кабинка пред входа на столичното 119-то училище, приспособена за изолатор за болни деца. Макар училището да минава за образцово, а директорът му Диян Стаматов да е бивш заместник-министър на образованието, той изобщо не се замисли как би се чувствало едно дете, затворено в тази кабинка пред погледа на всички. И ако не беше бурната обществена реакция, нямаше да ревизира идеята си. А колко „хуманни“ форми на изолация ще предложат хилядите училища у нас, можем само да гадаем.

Последно, но не и по значение – в немалко училища у нас хигиената е под всякаква критика. В стотици от тях няма топла вода, в неизвестно колко тоалетните са с клекала. А сапунът и тоалетната хартия минават за лукс. Така че основната тежест за осигуряването на хигиената на децата се носи от родителите, които трябва да сложат в и без това пълните училищни чанти сапун, дезинфектант, тоалетна хартия.

При толкова „против“, на какво основание учениците все пак тръгват на училище?

Училището е част от социалния свят. Този факт е повече от банален, но той носи със себе си определени последствия. И дебатите „за“ и „против“ връщането на децата в училище отчитат разнообразни и нерядко намиращи се в противоречие обстоятелства. Преди няколко месеца например в Германия беше актуален дебатът дали първи да се върнат в училище по-малките, или по-големите ученици. Водещ аргумент за връщането на големите беше, че от тях в по-голяма степен може да се очаква, че ще са в състояние да спазват някакви противоепидемични мерки. А за връщането на малките – че така ще се даде възможност на родителите им да тръгнат отново на работа.

Освен образователна институция, училището е място, където децата прекарват част от деня си, докато родителите им работят. Това важи с още по-голяма сила за детските градини. До началото на 90-те години на миналия век много от децата, чиито родители ходят на работа, си се гледаха сами. Особено в бившите социалистически страни – на това са посветени например чехословашкият сериал „Няма никой вкъщи“ или българският филм „Куче в чекмедже“. След разпадането на социалистическия блок и след приемането на Конвенцията за правата на детето на ООН през 1989 г. непосредственият надзор върху децата става в много по-голяма степен задължителен за родителите. А оставянето самичко на дете, ненавършило определена възраст, се наказва от закона. За България тази възраст е 12 години. Докато студентите отговарят сами за себе си, децата – не.

По време на периода на социална изолация заради пандемията се видя, че дори когато родителите работят вкъщи, комбинирането на работата с виртуалното училище на децата не е безпроблемно. Да си представим семейство с двама работещи у дома родители и две деца в училищна възраст, които учат в една смяна. Често пъти няма достатъчно стаи или достатъчно компютри. Или интернет връзката не издържа, ако всички са във видеоконференции. Или суматохата е такава, че е невъзможно да се концентрираш.

Ходенето на училище има и психологически измерения. За децата общуването с връстници е от изключително значение, а то се осъществява най-вече в училище. И на студентите им липсва „студентският живот“, но с учениците ситуацията е по-драматична. Онлайн комуникацията не може да замести пълноценно живия контакт. Да, в училище има и тормоз. Но в наши дни особено разпространена негова форма е онлайн тормозът, а той не изчезва, когато децата физически не са на училище. Периодът на социална изолация от своя страна доведе до чувствително увеличение на случаите на домашно насилие.

Един от най-важните аргументи в полза на връщането на децата в клас е, че училището е най-важното средство за социализация на децата след семейството. В него те придобиват знания и усвояват социални норми, които не научават у дома. Като например способността за спазване на формални и институционални правила отвъд личните отношения. А за студентите се предполага, че вече са се социализирали достатъчно и физическото им присъствие в университета не е наложително (освен ако не става дума за лабораторни експерименти и други дейности, които няма как да се извършват от дистанция).

В идеалния случай училището би трябвало да компенсира неравните шансове, които децата имат заради семейната си среда. Вярно е, че в редица страни, включително България, образованието по-скоро възпроизвежда социалното неравенство. Мантрата „Всичко зависи от семейството“ трудно дава шанс на децата да постигнат нещо повече от родителите си. Особено ако са в сегрегирана среда, за измъкването от която е критично важно децата да прекарват време извън „зоната си на комфорт“. И все пак и у нас се случва училището да дава шанс на деца, които иначе не биха го получили. А при дистанционното обучение върху родителите пада още по-голяма тежест, тъй като често пъти общуването с учителите е затруднено. Което допълнително задълбочава неравенството.

Поради тези и други причини ООН предупреждава, че заради пропуснатото време в училище светът ще плаща висока цена и ще я плаща дълго. И все пак

защо връщането на децата в училище да не е по избор на родителите?

Това би намалило в някаква степен броя на децата в клас, съответно и риска от зараза. Има немалко родители, за които не би било в тежест децата им да учат от вкъщи.

Предложението изглежда разумно, но то предпоставя, че всички родители, които биха взели такова решение, действат в най-добрия интерес на детето. Че са образовани, емоционално стабилни и не биха злоупотребили със ситуацията. Със сигурност има такава родители. Но има и такива, които биха избрали децата им да „учат“ дистанционно, защото за тях и без това не е важно те да ходят на училище. Или защото така им е по-лесно да злоупотребяват с тях – да ги експлоатират, да ги подлагат на физическо или емоционално насилие, да ги поставят под пълен контрол. Или да ги направят религиозни фундаменталисти. Неслучайно едни от най-големите радетели на домашното образование са от религиозните среди, които спряха Стратегията за детето, защото според тях то не е личност, а собственост на родителите си. Коя е инстанцията, която да решава кои родители заслужават да изберат дистанционно обучение за децата си и кои – не?

Връщането на учениците в училище едва ли ще е безпроблемно. Вероятно ще има карантинирани класове, хаос в опитите за прилагане на противоепидемичните мерки, медийни скандали, повишаване на броя на заразените. Не е изключено да се стигне до затворени училища и дори до временно възстановяване на дистанционното обучение за всички ученици.

От друга страна, докато няма достъпни за всички ваксини или лечение, трябва да се учим да се справяме някак в ситуацията на пандемия. Почти пълната парализа на обществения живот, която изпитахме на гърба си, също е възможен вариант. И не е изключено пак да ни се случи, но е трудно удържима в дългосрочен план. В най-трудния период на първа линия останаха най-вече лекарите, аптекарите, продавачите в супермаркети и куриерите. С отслабването на мерките постепенно се завърнаха работещите и в други сфери (доколко навременно и разумно – отделен въпрос). Връщането на учениците в училище е неизбежна стъпка, за да продължим напред.

Заглавна снимка: Ivan Aleksic

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Под маската на дезинформацията

2020-09-05 Надежда Цекулова

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://toest.bg/pod-maskata-na-desinformatsiyata/

Въпросът за носенето на предпазни маски стои на дневен ред още от самото начало на пандемията: Да покриваме или не лицето си? При какви обстоятелства? С каква точно маска? Фокусът на дебата обаче се промени на няколко пъти през изминалите месеци и отвори широко вратата за конспиративни теории и невярна информация.

В началото на пандемията светът се сблъска с огромен недостиг на маски. Новините за повишеното търсене, опашките от чакащи пред аптеките, спекулативния скок на цените, кризата в Китай и други засегнати от COVID-19 азиатски държави достигнаха Европа и Северна Америка в първите дни на февруари.

За европейците тази вест дойде след съобщенията за първите случаи на новото заболяване в Европа и след като Световната здравна организация (СЗО) публикува първото си временно ръководство за употребата на предпазни маски. Още в този документ беше подчертано, че „носенето на медицинска маска е една от мерките за превенция на разпространението на определени респираторни заболявания, в това число на 2019-nCoV“.

Препоръката беше маски да носят само хората в най-голям риск –

медицинският персонал, болните и грижещите се за болен вкъщи – с аргумента, че масовото носене на медицински маски може да доведе до ненужни разходи, затруднения в снабдяването и пренебрегване на другите мерки, като миене на ръцете и социална дистанция.

Тази препоръка обаче потъна в тревогата, че епидемията явно няма да се ограничи до Азия, каквито надежди се прокрадваха в началото ѝ. Хората в Италия, Франция, Великобритания и Съединените щати започнаха да се презапасяват. Рискът това да доведе до дефицит и затруднено снабдяване за лекарите, болните и грижещите се за тях роднини се превърна в реалност. Така в края на февруари СЗО публикува нов доклад, озаглавен „Разумна употреба на лични предпазни средства за коронавирусна болест 2019“. В него се критикуваше паническото изкупуване на маските и другите предпазни средства и се отбелязваше, че „за хора без симптоми не се препоръчва носене на маски от какъвто и да е тип“.

Така първоначално официалните насоки имаха за цел да убедят хората да не носят масово маски. Въпреки уточнението, че аргументите за това са свързани с недостига им, в тази кризисна комуникация бяха включени множество факти, известни на науката към онзи момент: че неправилното носене на маски може да компрометира ефективността им; че масовата им употреба може да повлияе негативно на спазването на останалите мерки; че маските от плат не са толкова ефективни, колкото медицинските – и всички тези фактори в съвкупност може да доведат дотам, че вместо да намали разпространението на вируса, масовото носене на маски да го стимулира.

И все пак през март правителствата в някои държави въведоха задължително носене на маски

на закрити публични места, в градския транспорт, супермаркетите и аптеките. Сред първите в света бяха Венесуела и Виетнам, а в Европа – Чехия и Словакия. В България на 30 март също беше направен опит за въвеждане на задължителното носене на маски, но заповедта за това беше отменена по-малко от 24 часа след публикуването ѝ.

Месец по-късно Европейският център за превенция и контрол на заболяванията и аналогичната структура в САЩ публикуваха официални препоръки за масово носене на маски на публични места. И двете ръководства препоръчваха маските за многократна употреба, ушити от памучна материя, и подчертаваха предполагаемата полза от носенето им, за да се предотврати разпространението на COVID-19 дори от болни, които нямат симптоми.

И в двата документа коректно се отбелязваше, че няма изследвания, с които тази полза да бъде категорично доказана, но има достатъчно косвени данни за нея. В същото време СЗО публикува обновените си препоръки за носене на маски, където изрично се подчертаваше, че няма доказателства, че „носенето на маски (без значение медицински или от друг вид) от здрави хора […] може да ги предпазва от заразяване с респираторни вируси, включително COVID-19“.

Разминаванията предизвикаха научен скандал, но дискусията не доведе до по-ясни и еднозначни послания към хората.

Напротив. Месеци по-късно все още липсва универсално послание по отношение на носенето на маски. Междувременно противоречивата информация, идваща от СЗО, и самите спорове в научната сфера дадоха допълнителен заряд на съмненията дали институциите знаят какво правят, препоръчвайки едно или друго ограничение в името на общественото здраве, и допълнително подхраниха конспиративните теории по темата.

Дезинформацията като големия печеливш

Естественият резултат от сблъсъка между разнопосочните послания на публични личности, експерти и организации беше взрив от конспиративни теории и подвеждащи новини, свързани с носенето на маски. Обичайните източници на фалшиви новини пренастроиха радарите си към актуалната тревожност на обществата и започнаха да генерират лесни отговори и да сочат обичайни „виновници“.

Като аргумент срещу задължителното носене на маски беше посочен рискът от натравяне с въглероден диоксид, главоболие, световъртеж, дори бактериална пневмония и легионелоза – вид инфекциозна болест, която причинява тежка пневмония. Социалните мрежи хиперболизираха противоречивите послания относно ефективността на маските до категорични твърдения, че те не предпазват от заболяването. Изследване на Кеймбриджкия университет показва, че

хората, които се информират предимно от социалните мрежи, са по-склонни да вярват в конспиративни теории

и да пренебрегват мерките за предпазване от вируса. Именно платформи като Facebook и YouTube помогнаха за масовото разпространение на мита, че въвеждането на задължително носене на предпазни маски всъщност има за цел да улесни подчиняването на личността. Тази конспирация се оказа удобен начин за постигане на бърза печалба от „обичайните заподозрени“ в генерирането на фалшиви новини – псевдомедии, използващи социалните мрежи за мълниеносно разпространение на подобен тип съдържание.

Слухът, че задължителното покриване на лицето е умишлен план за ограничаване на човешките права и установените свободи в демократичните общества, беше използван и за извличане на политически дивиденти. В Съединените щати например партийните пристрастия на някои американци бяха пряко свързани с готовността им да носят маска и дори с вярата им в съществуването на вируса.

От друга страна пък, месеци наред липсваше категоричен политически ангажимент за утвърждаване на маските като важен и сравнително лесно приложим инструмент в борбата с разпространението на COVID-19. Много световни лидери се появяваха на публични места без маски и открито изразяваха съмнение в ползата от тях, като американския президент Доналд Тръмп например. Други, като германската канцлерка Ангела Меркел, станаха обект на неверни слухове, че не носят маска по време на публичните си изяви.

Дезинформационните кампании срещу маските се превърнаха и в предпоставка за масови протести срещу мерките за овладяване на епидемията

в държави, традиционно сочени като образци за рационалност и дисциплина, каквато например е Германия. На 1 август в столицата Берлин се проведе демонстрация, в която участваха привържениците на крайнодясната немска партия „Алтернатива за Германия“ и противници на ваксините. По официални данни около 20 000 души са шествали по берлинските улици с настояване за сваляне на противоепидемичните мерки. Един от скандираните лозунги беше „Маските ни превръщат в роби“. Големи протести със сходен профил се проведоха и в други германски градове, а също и в Обединеното кралство, САЩ и Канада.

По света и у нас

Пандемията от COVID-19, случила се във времена на технологична революция и безпрецедентна в досегашната история на човечеството свобода на движение на информация, хора, стоки и капитали, даде възможност светът да „свери часовника си“.

Без изненади и логично следвайки ниските нива на доверие в медиите и институциите, установени в последните години, България се оказа сред държавите, в които дезинформацията се разпространява лесно, бързо и масово. Проучване от юни показва, че над 40% от запитаните вярват, че SARS-CoV-2 е изкуствено създадена зараза, дори вид биологично оръжие. Почти една четвърт от анкетираните декларират убедеността си, че вирусът не съществува.

Противоречивите послания „за“ и „против“ носенето на маски по целия свят намериха своето естествено продължение в националния дебат относно справянето с епидемията от COVID-19 и нейните последици. Нещо повече – България вероятно е единствената държава в света, която в рамките на 24 часа успя да въведе задължително носене на маски на всички публични места, включително и на открито, след това да обяви гратисен период за влизане в сила на мярката и накрая да я отмени, за да я въведе отново след 11 дни. Този объркващ за хората нормотворчески процес беше съчетан с непрекъснати публични изяви на политици и експерти, които

или не носеха маски, или ги носеха неправилно, или ги пипаха, нагласяваха и сваляха пред камерите, в пълно противоречие с анонсираните препоръки.

Емблематичен стана случаят, в който един от радетелите на най-строгите ограничения – председателят на Националния оперативен щаб (НОЩ) ген. проф. Венцислав Мутафчийски – свали маската си, за да целуне икона, по време на среща с представители на Светия синод на Българската православна църква.

Социалните мрежи пък бяха залети със снимки, показващи разнообразните начини за „нестандартно“ носене на маска от страна на премиера Бойко Борисов. През юли, по време на първата присъствена среща на европейските лидери от началото на пандемията насам, неправилно поставената маска на българския министър-председател привлече вниманието и на международната преса. Снимката на агенция „Асошиейтед Прес“, уловила жеста на германската канцлерка Ангела Меркел, която сочи непокрития от маската нос на Борисов, обиколи света и дори стана чело на американския вестник „Уолстрийт Джърнъл“.

У нас всеобщото объркване дали хората трябва да носят маска, или не, допълнително се задълбочи след поредицата от противоречиви твърдения, отправени от враждуващите експертни лагери. В опозиция на Оперативния щаб, който въпреки цитираните вариации по-скоро се придържаше към твърдия тон и промотирането на строгите мерки, от самото начало застана съществувалият за кратко Медицински експертен съвет. Сред членовете му с цветистия си изказ и медийна активност се открои инфекционистът доц. Атанас Мангъров. Той подчертаваше в не едно свое интервю, че за 38 години в инфекциозна болница никога не е носил маска.

Пресконференция на ГЕРБ на 17 юни 2020 г. Нито един от присъстващите политици в залата, начело с премиера Борисов, не спазва дистанция и не носи маска

Изявите на политиците не дадоха по-ясен сигнал. В нарушение на мерките, включително тези, изискващи носене на маски, беше уловен не само премиерът, но и редица други министри и депутати. Освен Борисов не е ясно дали други държавни служители са били глобени за извършените нарушения, което до голяма степен влияе и върху начина, по който мерките се възприемат от останалите граждани – като някакво неубедително задължение, от спазването на което никой не се интересува.

Масовото носене на маски е ключово за ефективността на мярката, а отхвърлянето ѝ вече е толкова широко разпространено, че в английския език се появи понятието anti-masker (противник на маските).

Какво следва

След месеци на несигурност, в момента препоръките на международните организации са относително синхронизирани. При все че СЗО е една от водещите организации в борбата с коронавируса по света, едва в началото на юни тя последна промени своите указания и макар и предпазливо, препоръча носенето на немедицински маски от здрави хора навсякъде, където няма възможност да се спазва социална дистанция.

Препоръката към хората в уязвими групи, към болните, грижещите се за болни и към медицинските лица да носят медицинска маска остава непроменена.

В края на юни в България беше върнато задължителното носене на маски на закрити обществени места. Това ще се изисква и от учениците в общите и преходните помещения на училищата. Този ход не е прецедент. Напротив, задължителните маски присъстват все по-масово в европейските правила за „новото нормално“. В Германия една от най-обсъжданите теми е как се справят училищата с наложеното правило децата да носят маски. В Париж маските отново са задължителни за всички над 11 години дори на някои открити места, където спазването на дистанция е невъзможно. Същото е положението в Мадрид, а в Брюксел, Рим и Атина маските са задължителни на закрити обществени места.

Носенето на предпазна маска остава една от „най-меките“ мерки в усилията за ограничаване на разпространението на COVID-19, наред с редовното миене на ръцете и спазването на дистанция. Към момента изглежда твърде вероятно да се сбъдне прогнозата на главния държавен здравен инспектор доц. Ангел Кунчев от края на май, че маските ще останат задълго в живота ни.

Какви маски да носим

На този фон изглежда все по-важно да се говори за това кои са най-ефективните многократни маски, и да се акцентира върху правилното им ползване. Сред малкото съвети, които от началото досега остават непроменени, е, че носенето на маска не се препоръчва за малки деца. В официалните изисквания в различните държави възрастта варира от 2 до 12-годишна възраст.

Не е без значение също от каква материя е направена маската. В изследване на Кеймбриджкия университет от 2013 г. се тестват различни материи, от които може да се направи маска в домашни условия. Тестовете са проведени с два вида вирусни частици – едните са десет пъти по-големи от настоящия коронавирус, а другите – пет пъти по-малки. Резултатите показват, че най-ефективни и в двата случая са хирургическите маски. Следващата най-непропусклива материя е тази на торбичките за прахосмукачка.

С 10% по-малко надеждни са памучните тъкани, от които най-ефективна все пак е кухненската кърпа от твърд памук, следвана от тъканите за тениски и калъфки за възглавници. Кухненските кърпи имат и предимството, че предпазната им функция се повишава, когато пластовете са два. Това не важи за тъканите, от които се шият тениски и калъфки за възглавници. Обратно на платнените маски, тези с филтър за издишане имат висока ефективност при предпазването на носещия ги, но не и на хората около него. Огромната им популярност стана повод в последната актуализация на препоръките за носене на маски в САЩ изрично да бъде записано, че „тези маски не предпазват от това човекът, носещ маската, да разпространи вируса към околните“.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Конституцията и какво може(ше) да бъде

2020-08-25 Анастас Пунев

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/konstitutsiyata-i-kakvo-mozheshe-da-bude/

Американският професор Брус Акерман въвежда термина „конституционен момент“, за да обясни онова трайно обществено настроение, когато една конституция се превръща в нещо различно от писания текст. В резултат от интензивни дискусии и повишена чувствителност моментът налага промяна на действащия основен закон. Вероятно най-важният принос на тази теория е, че показва как, за разлика от обичайната законодателна посока,

в конституционното право движението е много по-често отдолу нагоре.

Успешните конституции (например на САЩ или на ЮАР след апартейда) са стартирали с постепенно разширяващо се недоволство сред населението, което еволюира в политически консенсус и накрая се фиксира в промяна на нормативния акт.

Потенциалната конституционна енергия

Самият факт, че анонсът за нова българска конституция беше приет толкова сензационно, говори достатъчно за липсата на конституционен момент у нас – особено в съзвучие със срамежливия отказ от поемане на отговорност за авторството ѝ. Недалеч във времето и пространството един от верните министри на полския президент Анджей Дуда намеси именно доктрината за конституционния момент като основание за преразглеждане на тамошния основен закон. Но неумението на Борисов да бъде дори авторитарен лидер си личи по това, че

и към толкова консервативна тема подхожда с типичното си „всичко минава“,

вместо да се опита да се позове на някаква историческа необходимост от реформа на сега действащия текст.

Независимо от липсата на необходимост, която вече беше обилно коментирана, и отвъд критиките към предложения проект, време е да се говори и за възможните алтернативи. Ползата от подобни обсъждания е именно в провокирането на конституционния момент, когато някогашните блянове ще се превърнат в правилни и необратими решения именно защото са осъзнати и приети от максимално много граждани – независимо дали в евентуалното бъдещо Велико народно събрание, или в следващо обикновено.

От магистрати за магистрати

Втренчването в конкретни имена като източник на проблеми нито е адекватен и модерен начин за водене на политика, нито може да доведе до структурни реформи в затворена система като съдебната. Затова и всяко обсъждане на нейното преустройство налага предварителните уговорки, че определени общества като българското винаги ще бъдат по-корумпирани – независимо от либерално-демократичните опити за изравняване на стандартите и процедурите. Както и че

смяната на един служител, бил той и главен прокурор, няма да доведе до никакъв траен резултат.

Постоянното натякване за разделението на властите обаче налага да се повдигне въпросът как си представяме това разделение в конституционно отношение, за да се избегне още по-досадното контраклише, че „трите власти не са разделени с китайска стена“. Вече стабилният емпиричен опит с дейността на Висшия съдебен съвет (ВСС), непознат на авторите на Конституцията от 1991 г., както и анализът на конституционните реформи от 2015 г. показват нещо категорично: нито квалифицираните мнозинства за избор на членове на ВСС от парламентарната квота са пречка пред политическите договорки, нито разделянето на Съвета на съдийска и прокурорска колегия доведе до позитивен развой.

Същевременно общото между представителите на смелото реформаторско малцинство магистрати в последните няколко издания на ВСС е, че са

все съдии, избирани от професионалната квота.

Те обективно нямат причина да се страхуват за професионалното си израстване, тъй като са избрани със свободен и пряк вот, а и обикновено се намират в зенита на кариерата си. Ето защо се поставя въпросът за наличието на парламентарна квота изобщо в сегашния ѝ вид. Страхът от „капсулиране“ на системата, каквото и да значи това, е пресилен – особено след като за толкова години не е имало успешно „декапсулиране“ с помощта на представителите, избрани от парламента.

За избора на членове на ВСС може да се следват различни модели – например с квалифицирано мнозинство от членове на професионалната квота (в съотношение 2:1, да речем) или пък испанският модел, при който представителите на Съвета се избират от законодателя, но от предварително подбран от магистратите списък, така че да няма възможност в него да попаднат лица без интегритет – нещо, което би помогнало в държава като България, където управляваните много по-добре от управляващите знаят кой заслужава доверие в редиците им. Достатъчно е да си зададем въпроса

какви обстоятелства налагат един магистрат изобщо да влезе в полезрението на действащите партии, за да бъде издигнат от тях за член на ВСС.

При всички положения обаче е време да се разбере, че светлината на прожекторите може само да изгори съдебната система. Хората в нея имат нужда да бъдат оставени на мира да си вършат работата – нещо, което правят с по-голям успех, отколкото анонимните депутати, независимо дали 120, или 240 на брой. Няма логика тогава да не разполагат с по-сериозен контрол върху собствената си съдба.

Необходимата децентрализация

Предложената от „Демократична България“ идея главният прокурор да се избира от парламента или пък романтичният сюжет за изваждане на прокуратурата от съдебната власт няма да помогнат на системата. Защото дори и сега главният прокурор отказва да поеме отговорност, когато му скимне – с превърналата се в класическа фраза „наблюдаващият прокурор решава“, – та какво остава партиите да поемат отговорност за избора си. Още повече че сегашната зависимост на политиците от папките на Гешев може да се превърне в зависимост на евентуалния главен прокурор с реформаторско сърце от политиците, които легитимно ще могат да го свалят от власт, когато той реши да активира папките.

Обединеният антипрокурорски фронт, за съжаление, често пречи на реформите – по две причини.

Първата е, че всяка клетва към прокуратурата, придружена с мълчание по отношение на съда, е форма на двоен стандарт и подклаждане на вътрешно напрежение. Ако съдът е толкова невинен, хората нямаше да са недоволни от правосъдието генерално, включително по граждански дела, където прокуратура не участва. Втората и по-важна причина е, че подобна позиция е лишена от емпатия към отделния прокурор, който може и да има принципната възможност да образува разследване срещу главния прокурор, но продължава да е обект на „методически надзор“, на произволни решения за командироване или местене в йерархията и т.н. А критикуващите не си дават сметка, че в човешки и битов план никой не би се подложил на подобен излишен риск.

Ето защо ако в Конституцията има да се пипа по въпросите на прокуратурата, това трябва да е свързано не толкова с мнимото и вечно изплъзващо се ограничаване на властта на главния прокурор, а с възлагането на власт на всеки отделен прокурор в институционален аспект, включително чрез изграждане на прокуратурата по почина на съда – всяка прокуратура като отделно юридическо лице. С уговорката, че част от тези промени не налагат задължително конституционна реформа (зависимостта на прокурорите е скрепена предимно с разпоредбите на Закона за съдебната власт),

на конституционно ниво е възможно да се предвиди по-широка автономия на прокурорите от горестоящите,

както и отмяна на чл. 126, ал. 2 от Конституцията, което поне на книга би трябвало да ограничи печалните акции на прокуратурата за решаване на кризата с коронавируса или против спекулата с цените на лекарствата. Тези епизоди бяха оправдавани именно с въпросната разпоредба, която в очите на прокуратурата дава мандат за намеса в практически всички обществени отношения, колкото и отдалечени да са те от функцията по ангажиране на наказателната отговорност.

Разширената автономия значи и много по-ясно дефинирана отговорност за внесените обвинителни актове, което би въвело най-сигурния стандарт за отчетност. Практиката показва, че репресивната машина на прокуратурата се сблъсква с множество оправдателни присъди, но остава проблемът с шоу арестите и ефектите, свързани с тях – съсипано здраве, репутация и бизнес. Пътят към търсенето на индивидуална отговорност в бъдеще, включително чрез прочистване на гнилите ябълки от системата, изисква да се сложи край на флуидното състояние на тази институция, чиято дейност се ползва с привилегии спрямо други конституционно защитени права, но не може да бъде пипната, когато ги нарушава несъразмерно.

Разкраченият президент

Широка легитимност без реална власт. Това е накратко българският президент в момента. Еуфорията от началото на Прехода (или по-скоро опитите за компромисно и безкръвно трансформиране на властта на бившите комунисти) допусна това противоречие, но то стана осезаемо в следващите години, когато президентската фигура се оказа толкова силна, колкото личностните качества и щения на съответния президент, както и съответната политическа конюнктура. Системата от конституционни разпоредби оставя неясен отговор

защо редица важни откъм власт постове се разпределят без пряк и всеобщ избор, докато избраният от потенциално милиони граждани осъмва с крехки и половинчати правомощия.

Пътищата може да са и в двете посоки – засилване на правомощията на президента или пък премахване на прекия му избор, като въпросът е важен с оглед на оценката на целия демократичен процес: искаме ли да намаляваме изборите, или не; колко центъра на власт допускаме да има и т.н. В един друг парламентарен живот дискусиите в Народното събрание биха могли да са достатъчни за легитимиране на законодателната воля. В един друг партиен живот президентът би трябвало да се намеси дори ако е избран от партията, която прави лошотии. Но и двете са пожелания в България. Затова при моментното състояние на демокрацията президентската институция има самочувствието на прекия избор да надава опозиционен вой.

Самият факт, че без особени усилия Румен Радев спечели лесни точки с няколко обречени налагания на вето, доказва, че

президентът може да се развие на конституционно ниво като една от малкото възможни алтернативи на едноличната власт –

например ако му се даде право на законодателна инициатива или блокиращо вето. Иначе защо е този пряк избор за президент? Квалифицирано парламентарно мнозинство за неговото назначаване би спестило същите пари, както намаляването на броя на депутатите.

А как работи Конституцията?

Безспорно най-голямата форма на популизъм по темата е заиграването с индивидуалната конституционна жалба. Плясването ѝ в проекта на управляващите без никакъв разработен механизъм за пускане в действие е много удачна метафора на целия им труд – по-добре да има по нещо за всеки, независимо дали и как ще работи, но да се имитира „добър слух“.

Популизмът се корени в това, че всеки инструмент на овластяване на „народа“ повдига темата за нивото на неговата правна култура. В същото време всяко допълнително правомощие на институциите – в случая на Конституционния съд (КС) – подлага под съмнение досегашната им работа и дали заслужават подобно доверие. Принципните позитиви на индивидуалната жалба са много, но до голяма степен увисват без съответните детайли. Негативите обаче са конкретни и недвусмислени: забавяне на правосъдието, подозрителни критерии за допустимост и дори липса на ясен обхват –

абсолютният минимум е да се разберем дали ще може да се атакува норма от закон, или всеки акт на публичната власт.

Важно е да се каже, че такива решения са в много по-малка степен юридически, отколкото политически. Защото в случая става дума за един отчетливо либерален инструмент, чиято злоупотреба може да бъде използвана като довод за ограничаване на други индивидуални свободи, понеже „не сработват“. Така ненадейната поява на „новата“ конституция поне може да послужи като инструмент за политизиране и формиране на идеологически полюси при законотворчеството – нещо, което в дългосрочен план е далеч по-решаващо дори от това какво точно ще пише в евентуалната бъдеща конституция.

Докато локумът с индивидуалната жалба тепърва ще се разтяга, един по-осезаем проблем не е адресиран ни най-малко от представения проект и той касае действието на самите конституционни норми:

дали при констатация на противоконституционен закон даден съд може да не го приложи,

тъй като единствено КС може да реши кой закон противоречи на основния. Въпросът не е никак реторичен и по него се водят не само теоретични спорове, но е развита и противоречива съдебна практика, още повече че приемането на противоконституционни закони се превърна в ежедневие.

Инструментът, който би могъл да се въведе съвсем елементарно чрез изменение на чл. 150, е всеки български съдия, а не само членовете на върховните съдебни инстанции, да може да повдига въпроса за противоконституционността до КС. Освен че ще възвърне логиката в обхвата на правомощията на съда (все пак няма ограничения кой може да сезира Европейския съд при съмнения за приложимия закон), той ще спомогне и за равенството между отделните магистрати, което също остава пренебрегнато като проблем на системата.

Въпросът е и кардинален за самото писане на конституцията: ако тя действително има непосредствено действие, нейните автори биха могли да си позволят

разписване на повече конкретни текстове, чиято отмяна чрез закон би била невъзможна.

Мечтите са безплатни, но от тях спомен не остава. Идеята, че изобщо ще се обсъжда свикването на Велико народно събрание, и то сред политическа, здравна и икономическа криза, доскоро също звучеше, меко казано, като мечта. Видно е, че управляващите използват като основна защитна тактика масовото униние, фокусирано върху мнимата липса на алтернатива. Затова дискутирането на алтернативи трябва да започне максимално рано и да се развие, преди да е станало късно. Обратното броене започна.

Заглавна снимка: pxfuel

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.