Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-plan-tryabva-da-vurvi-s-pruchka/

Знаете ли кой е единственият план, който България е изпълнила? Този на Международния валутен фонд. България получи неголяма сума, срещу която се задължи да извърши структурни реформи. Тяхното изпълнение се наблюдаваше всеки месец от мисия на МВФ – тоест парите се даваха срещу свършена работа. Всъщност това бяха осем споразумения, седем от които стендбай – за не повече от 2,6 млрд. долара. Но именно последните три изправиха България на крака след Виденовата зима и кризата през 1997 г. и действаха до 2005 г., когато изтече последното.

Благодарение на реформите, наложени от МВФ, България реформира пенсионното осигуряване по време на кабинета на Иван Костов, въведен бе надзорът на застрахователния пазар, повишиха се акцизите. Но най-важното – осъществи се приватизацията, в т.ч. и на банките, оцелели след масовите фалити преди това. Тези предприятия, които не бяха за раздържавяване, попадаха в черния списък за несъстоятелност и ликвидация – с авиокомпания „Балкан“, „Горубсо“ и „Кремиковци“ начело. По препоръка на МВФ беше създаден и Фондът за гарантиране на влоговете в банките.

Ако не беше МВФ, България фалираше, признаха и Костов, и други политици. Но по-важното е, че държавата беше вкарана в коловоза на пазарните правила и регулации, макар и по болезнен за гражданите начин. При това със сума, която е смешна на фона на днешните заемни споразумения. За сравнение: само тази година Украйна получи приблизително толкова – 2,2 млрд. долара (но не и обещаните 5 милиарда – заради бавния темп на реформите).

България върна заемите до последния цент в годината, в която стана член на ЕС. Вече получаваше пари, гарантирани и безвъзмездни, а Брюксел не беше като „строгата господарка“ МВФ. Наложеният постоянен мониторинг над правосъдието и вътрешния ред се оказа сламено плашило за българските управляващи, все едно кои. Нали парите от ЕК постъпваха, а те ги усвояваха благодарение на схемите, създадени от партийно назначени чиновници, приближени до властта фирми и зависимата съдебна система! Да не забравяме мълчанието на повечето медии, заети да преживят с каквото ги бяха нахранили.

Министър с най-много власт

МВФ измъкна България от руините на кризата, но дали предложеният от служебното правителство План по Механизма за възстановяване и устойчивост ще я извади от настоящото блато и „каскадата от кризи“ (по определението на президента Радев)? Ако реформите, заложени в него, не се изпълняват – пари няма да се получават. За тази част от изискванията към Плана в България не се говореше, наскоро с половин уста го направи вицепремиерът Атанас Пеканов. В случай че България не изпълни поетите с Плана ангажименти и се опита да шикалкави, направените разходи няма да бъдат признати от Европейската комисия.

Както и при споразуменията с МВФ, ролята на Министерството на финансите е най-важната – то следи всички проекти на всички ведомства, описани в Плана, и реформите, предвидени в тях. След като приключи с проверките си и направи авансовите плащания, последната дума е на ЕК – дали да възстанови направените разходи, или не. Така че

постът на финансовия министър в едно бъдещо коалиционно правителство ще е по-важен дори от този на премиера. 

Неслучайно бившият служебен министър Асен Василев, настоящ политик от „Продължаваме промяната“, запитан преди време като какъв се вижда в бъдещо правителство, отговори: „Като финансов министър.“

Само по Плана за възстановяване и устойчивост България очаква 6,6 млрд. евро (7,67 млрд. долара) безвъзмездни средства от ЕС, а би могла да си поиска и кредити за малко над 4 млрд. eвро (4,65 млрд. долара). Отделно за България има предвидени 16,7 млрд. евро по многогодишната финансова рамка на ЕС за 2021–2027 г.

Така че ако си представим правителство, парцелирано между отделните политически сили, една от които държи позициите премиер и министър на финансите, значи тя ще има цялата власт. Големият въпрос е на кого ще се паднат – по всяка вероятност на партията, която ще получи мандат и ще успее да сглоби правителство. От „нейния“ министър ще зависи дали проектите, които са под опеката на отделните министерства, ще минат.

Но Полша може да се окаже предупреждение за българските и други управляващи. Наскоро председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви, че ЕК може да наложи санкции на страната заради решението на Конституционния трибунал, с което бе отхвърлено върховенството на европейското право над националното:

Това решение поставя под въпрос основите на Европейския съюз. То е директно оспорване на единството на европейския правен ред.

Последствията за Полша може да бъдат спиране на средства в размер на 210 млрд. евро, част от които са от бюджета на ЕС до 2027 г., част – от Плана за възстановяване на страната.

Политическа воля + визионерство

Стратегическото мислене не е като изчегъртването. За всичките години на Прехода българските управляващи не са създали нито един добър план, който да е бил изпълнен. Единственият стратегически план за българския Преход беше дело на чужденци – американците Ричард Ран и Роналд Ът. Но беше изпълнен друг – на част от бившата партийна номенклатура, свалила Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., и високопоставени служители на Държавна сигурност. А после МВФ трябваше да спасява България…

В изпратения в Брюксел Национален план за възстановяване и устойчивост вече бяха отчетени пропуски по двете най-чувствителни теми – отчетността и отговорността на главния прокурор, включени в целите за съдебна реформа и борба с корупцията в раздела „Справедлива България“, както и ясен план за трансформация на въглищната индустрия и засегнатите райони. Политическата воля на служебното правителство е стигнала, за да вкара бизнес проектите – и е оставила горещите картофи на следващ редовен кабинет.

Времето тече и стигаме до момент, в който Планът трябва да бъде подаден, такова беше и желанието на бизнеса, те поискаха безвъзмездната помощ да дойде възможно най-бързо и да се използва от тях за инвестиции. Такова е мнението и на различни министерства. За някои от проектите 5 години не е много време за реализиране. Затова беше важно с подаването на Плана в Брюксел да фиксираме голямата част от проектите и да останат за изговаряне в официалните преговори на големи теми, като върховенство на закона и енергетиката. По всички други да започне подготовката на тръжни процедури, обществени поръчки…

Това каза вицепремиерът Атанас Пеканов в интервю пред „Дневник“. Какво да се прави, със или без път към справедливо правосъдие и правова държава, бизнесът бърза. Впрочем и българските управляващи бързат – да получат първия аванс по Плана в размер на 1,6 млрд. лв. Толкова бързаха, че дори включиха още неполучената сума в актуализацията на бюджета. Ефектът от това ще е ръст на дефицита, за което депутати от „Има такъв народ“ и ГЕРБ предупредиха още в пленарната зала при обсъждането на законопроекта за актуализация.

По време на двата парламента обаче нито партиите на статуквото, нито тези, от които се очакваше Промяната, инициираха същински дебати по двете чувствителни теми. В преддверието на третите за годината парламентарни избори българските избиратели не знаят какви са намеренията за ясна съдебна реформа на ИТН, БСП, а още по-малко на „Продължаваме промяната“, които все още нямат предизборна програма. И ако за правовата държава някакви възгледи все пак са споделени,

за трансформацията на въглищната индустрия всички са онемели.

Никой не смее да ядоса избирателите, като им признае, че въглищната индустрия ще бъде затворена, а от управленския капацитет – и интегритет – зависи дали засегнатите райони Стара Загора, Кюстендил и Перник няма да се превърнат в новите пустиняци. България повече от всякога се нуждае от визионери, които да мислят поне поколение напред как да бъдат трансформирани икономиката и енергетиката с оглед на предизвикателствата на XXI век. Това означава да поставят националната и европейската сигурност над комисионите по офшорните си сметки.

Способен ли е българският политически елит на такъв подвиг след години на популизъм, корупция и откровени лъжи? Дали сред него има хора с интегритет, необходим, за да не угаждат на приятелски бизнеси? В противен случай е огромна опасността европейските средства по Механизма за устойчивост да бъдат усвоени като европейските фондове – на порции, раздавани от Главния готвач. И вместо Възраждане 2.0 да получим една хубава „българска работа“.

Заглавна снимка: Стефан Янев и Атанас Пеканов представят Националния план за възстановяване и устойчивост © government.bg

Източник

Post Syndicated from Веселин Стойнев original https://toest.bg/okonchatelnata-razdyala-s-makedonskata-mechta/

Неадекватна ли е реакцията на България да стопира началото на преговорите за членство на Северна Македония в ЕС, ако младата държава не признае, че нацията и езикът ѝ са с български корени? Имайки предвид, че тази твърда позиция се одобрява не само от управляващото мнозинство, но и от президента, опозицията и общественото мнение (84% от българите одобряват ветото според „Алфа Рисърч“). Още повече че крайната стъпка е следствие от Рамковата позиция за Северна Македония и Албания, приета почти единодушно през октомври м.г. от Народното събрание.

Твърденията на София по отношение на Скопие са за кражба и изопачаване на българска история и за опасност от претенции за македонско малцинство у нас. България иска признание, че официалният македонски език произлиза от диалекти на българския. Освен ясните си вътрешно- и външнополитически измерения, фундаментът на този въпрос се корени в разбирането за нация. Критиците на българската позиция казват, че нациите не са нещо естествено, а са измислени, изобретени, и че българската нация не е паднала от небето. На което дори не най-ревнивите патриоти лесно биха отговорили: добре, нека тогава македонците си измислят своя нация, не да крадат измислената от нас, с което въпросът едва ли не попада под юрисдикцията на патентното право.

Въобразена, но пресътворяваща се нация

За да не се стига до такава профанизация на спора, е добре да погледнем по-критично върху доминиращата от няколко десетилетия в социалната теория концепция за нацията като въобразена общност, продукт на модерната епоха. Можем да приемем, че това разбиране е правдиво, но да не се съгласим с догматичната му употреба, особено с полемични цели спрямо политически решения като това за условията, поставени от България пред Северна Македония.

Първо, ако прекалено се съсредоточаваме върху изобретяването, въобразяването или изкуствеността на нацията, може да се окажем в позицията на нищоказване: всичко при човешките общества е изкуствено, естествени са слънцето, камъкът и водата; естествени са семейството и родът, доколкото става дума за биологично възпроизводство, но тази естественост все повече избледнява по-нататък – при племето и етноса, докато окончателно изчезне при нацията, където членове на дадена нация може да бъдат дори представители на друга раса.

Второ, живостта на това изкуствено творение предполага нуждата то постоянно да се утвърждава и трансформира – нацията не е измислена нито в лаборатория, нито веднъж завинаги, а е сътворена под лидерството на национални елити и се претворява постоянно. Тя гради общностното си единство включително върху свои исторически и праисторически митове, които се вкореняват в националната памет поколения наред главно чрез наложеното от нацията държава обучение в училище по национална история и национална литература, чрез почитта към националните армии, отбори, оркестри и пр., чрез ритуалната употреба на националните символи.

Националните митове са онези интерпретации за миналото, чиято достоверност не може да се обори с научни истини – като сръбския мит за Косово поле например или българския мит, че армията ни, губейки войни, не е загубила нито една битка (затова например за Добро поле говорим за „пробив“, а не за разгром).

Науката е твърде релативистична територия за колективното съзнание, което търси твърда почва в разкази за героизъм и страдание –

особено при младите и етноцентрирани нации приемането на повече от една истина е бавен процес на съзряване. Но дори кратката история на неетническа нация като американската се съпреживява чрез няколко ключови наратива – за американската свобода, американската мечта и американското лидерство в света. А това е история за Бащите основатели, за Гражданската война, за милионите преселници, за невероятния икономически бум в последните 150 години, за световната военна свръхсила и т.н.

На обратния полюс е травматичното близко минало на германската нация, което се преодолява вече от няколко поколения чрез националното чувство за вина, но едва ли идеята на Юрген Хабермас за конституционен патриотизъм като проект за постетническа нация може да бъде нещо повече от красива либерална теория.

Трето, нацията е самодостатъчна, обърната навътре към себе си и не се нуждае от външно признание като свой конституент. От Вестфалските мирни договори през 1648 г., поставили държавния суверенитет в центъра на международните отношения, през провъзгласения два века по-късно принцип за правото на народите на самоопределение, та до по-късния принцип на ненамеса във вътрешните работи на една суверенна страна, все се предпоставят завършени нации държави.

Теорията за нациите трудно може да бъде арбитър при междунационални спорове,

освен когато става дума за потисничество – една нация трябва да се освободи от властта на друга, или за етническо прочистване – една нация осигурява национална хомогенност върху територията си чрез изгонване, малтретиране и избиване на население с друго национално самосъзнание.

Приматът на самоописанието на нацията над интернационалната истина е красноречив в ключовите за нея моменти на национално сътворяване. Така например от гледна точка на Османската империя и на международните отношения руските войски в българските земи след победата им във войната от 1877–1878 г. са окупационни, но от българска гледна точка са освободителни. Българските войски във Вардарска Македония през 1941–1944 г. от югославско-македонска и от международноправна гледна точка са окупационни, но от българска и българо-македонска (за тогавашните македонци с българско самосъзнание) те са освободителни.

Без интернационален аршин за нациите

Така въпросът няма собствено международно решение. Прави са, разбира се, критиците на българската позиция – нациите не се признават, нито техните езици и истории. С други думи, една нация се появява на уведомителен режим спрямо останалите нации. България също признава (независимо че това признание няма стойност и никому не е нужно) северномакедонската нация, но държи тя да си признае, че е отцепена от българската след 1944 г.

Ако този спор няма интернационално решение по същество, то тогава има само политическо, междудържавно решение – с надделяване на едната страна или с относително равномерни отстъпки и компромиси от двете. Едва ли ако държавата Северна Македония приеме българските искания, себеусещането на северномакедонците ще се промени и те масово ще си кажат – верно, бе, ние довчера бяхме българи и говорехме български.

Напротив, както сочат и тамошните социологически проучвания, налице е втвърдяване ­

и масовото неприемане на българското вето се явява акт на преутвърждаване на македонската нация. За България обаче ветото също е акт на национално преутвърждаване – стига са ни крали, повече няма да търпим. Разривът между двете нации в крайна сметка би могъл да помогне на България окончателно да се отърси от тази „най-романтична част от българската история“, по думите на президента Петър Стоянов отпреди 23 години. Неизживяното (и оказало се невъзможно) Второ Съединение – на България с Македония, не само тласна македонските българи към автономистка траектория, а оттам и към отделна нация (пълна глупост е, че тя е „измислена“ в една година – 1944-та), но и отклони погледа на Третата българска държава към стратегически по-перспективни територии, като излаза на Бяло море.

След този разрив България ще може да гледа към „блудната си дъщеря“ не романтично роднински, а прагматично добросъседски, както към останалите си съседи. Включително с превод на езика при официални срещи, който в България малцина разбират или разбират недобре, но нали вече 30 години не искаме да признаем, че е друг.

Гръцкият пример

Може тези междудържавни и междунационални отношения да изглеждат твърде балкански и нецивилизовани, но няма друго адекватно, небалканско мерило за нивото им. Гръцкият аршин е далеч по-адекватен за тях и сякаш окуражава българската позиция.

След три десетилетия натиск Гърция успя да постигне своето с Преспанския договор от 2018 г.

Не трябва да се забравя, че това е договорът, с който се решава не само спорът за името на бившата югославска република, прекръстена според него на Република Северна Македония, но и въпросът за античната ѝ история – древногръцката история, култура и наследство се провъзгласяват за различни от „собствената история“ на Северна Македония. С което се слага край на антиквизацията по земите край Вардар, провеждана от режима на Никола Груевски, а величествената антична архитектура, построена по негово време в центъра на Скопие, практически е призната за самоцелен дисниленд.

Иначе гърците нямат особени тегоби със северномакедонците – нито реално са заплашени от иредентистки попълзновения (Егейска Македония е била с преобладаващо българско самосъзнание, когато става гръцка, а и после се извършва прогонване и размяна на население, асимилация и заселване на малоазийски гърци в тези земи), още по-малко пък са заплашени от кражба на история по отношение на времето, когато се формират нациите – гърците пазят за себе си единствено древногръцкия национално подкрепящ ги мит.

„Македония цялата“ – загубена за последно

При тази съпоставка България също изглежда последователна вече три десетилетия. Първа признава независимостта на Македония, водена от старата мечта или вече дори само рефлекс за Второ Съединение – с надеждата, че независима Македония, излязла от опеката на Сърбия в Югославия, ще е по-близо до България. София подписва договор за приятелство с Македония година преди Преспанския, който наистина не е, но и едва ли може да бъде толкова дефинитивен и успешен като него, когато става дума за подялба на националнообразуващи елементи.

Независимо кои са управляващите в Скопие, те винаги са залагали на това, че България никога няма да препъне Северна Македония, защото това би проболо право в сърцето македонската мечта на българите. И съответно никога не бързаха да правят отстъпки на българите, даже прословутата жп линия не прокараха до границата си.

Действително с този си акт България инкасира политически и геополитически загуби:

подрива управлението на Зоран Заев и засилва опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, която е открито антибългарска; българското съгласие Албания да започне преговори за членство на практика също е вето, защото Северна Македония и Албания вървят в пакет; България изиграва ролята на подаръчна маша за Франция и Холандия, които вероятно сами щяха да възпрат началото на преговорите за еврочленство на двете страни; България също така се конфронтира с Германия, чиито Берлински процес и европредседателство препъва с ветото си; България от раз губи авторитета си на активен застъпник на европейската перспектива на Западните Балкани, граден усърдно две години; създават се предпоставки за активизиране на Русия в региона, тъй като тя е заинтересована да възпрепятства интегрирането му в ЕС.

Но така поне българският национализъм завършва своя пълен цикъл да иска цяла Македония – една исторически неуспешна конкуренция с национализмите на съседите. И при финалното отчаяно протягане на ръка към „цялата Македония“ – признаването на произход на македонската нация от българската е точно такъв отглас – той отново губи всичко.

Така двете нации са с окончателно разтрогнато роднинство и им остава единствено да живеят в добросъседска вражда –

със сходни ракия, скара и песни, но безвъзвратно скарани за миналото. За българите македонците ще са точно като сърбите – хем сме си най-близки, хем все се гледаме изпод вежди, че все сме си били противници. Но поне политическите и икономическите връзки току-виж се развили повече, оставени да бъдат доминирани от взаимна изгода, а не от любов и изневяра. С окончателната загуба на Македония България най-сетне сваля вековен камък от шията си. А Македония, оставена сама на себе си, е също национално консолидирана, но вътрешно- и външнополитически изправена пред сериозни предизвикателства.

Заглавна снимка: Премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов на Срещата на върха на ЕС за Западните Балкани през 2018 г. Източник: Правителството на Република Северна Македония

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from original https://toest.bg/filip-filipov-interview/

България остава единствената държава членка на ЕС, която планира да блокира началото на преговорния процес със Северна Македония. Причината според външната министърка Екатерина Захариева е, че „Северна Македония не трябва да продължава с езика на омразата, тя трябва стриктно да спазва поетите ангажименти в Договора за приятелство с България и да не забравя добросъседството, което е важен критерий, ако иска да се присъедини към ЕС“.

Какви биха били последствията от тази стъпка и какво остава неразбрано от обществото относно българо-македонските отношения – по тези теми Александър Малинов разговаря с Филип Филипов. Той е историк, изследовател на историята на Македония и македонските българи, автор на книгата „Великите сили, България и Балканската война в секретните документи на британската дипломация, 1910–1913 г.“. В момента работи и по две нови книги, свързани с историята на македонските българи и София. Част е от проекта „София помни“.

Съгласен ли сте с настоящата позиция на българското правителство, а именно блокиране на началото на преговорите на Северна Македония за членство в Европейския съюз?

Изобщо не съм съгласен. Смятам, че това би била една огромнa грешкa на българската дипломация и на българската държава. Разбирам, че нашите политици се вкараха в задънена улица, която сами създадоха. След подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г., вместо да се форсират инициативи за транспортни и културни връзки, те пожелаха да се върнат по пътеката на противопоставянето – чрез декларации от Народното събрание, чрез неуместни публикации от БАН (изкарани като че ли нарочно на противоречиви исторически дати) и т.н. От друга страна, в българското медийно пространство темата „Македония“ не присъства извън тези исторически спорове. Изглежда, че от години се конструира един сценарий, чрез който да се убие всяка емпатия, която хората от двете страни на границата имат заради миналото си и родовите си връзки. Това бива заменено с омраза и скандали.

Според българската държава в лицето на министър Захариева и министър Каракачанов тази омраза и тези нападки идват единствено от македонска страна и са насочени към България и българите като цяло. Доколко това е истина, има ли я на практика тази яростна антибългарска пропаганда, за която говорят политиците в София?

Мога да говоря на база моята лична комуникация и лични впечатления. Ходил съм много пъти в Северна Македония и не съм срещал тази омраза, за която българските политици споменават. Агресия има в интернет пространството, но всички добре знаем, че в мрежата е пълно с платени „тролове“, чиято цел е именно разпалване на конфликти за политически цели. Такъв говор на омразата в интернет обаче има както от македонска, така и от българска страна. Антибългарски настроения могат да се срещнат сред остатъците от стария югославски елит. Именно тези хора се стремят да разпространяват негативния имидж на България сред народа в Северна Македония. Те се възползват от всеки грешен ход на нашата външна политика, за да кажат: „Нали уж са ви братя? Тогава защо не ви пускат в Европейския съюз? Защо Българската православна църква отказа да стане майка на Македонската православна църква?“

Излиза, че българската позиция с нагнетяване на обстановката помага на онези кръгове в Скопие, които имат интерес от антибългарски позиции?

Да, нашите политици в момента помагат за разширяване на настроенията срещу България. А хората преди нас са се борили да я няма тази граница, да могат свободно да общуват. В периода между двете световни войни всички организации на македонските българи се борят против дълбоките ровове и телените мрежи, поставени от сръбските власти между Царство България и Кралство Югославия. Френският политик и дипломат Анри Пози е ужасѐн от тях в книгата си „Войната се завръща“, те стават символ на разделението и борбата за свобода.

Най-голямата цел на България по отношение на Северна Македония в частност, но и като цяло за Балканите трябва да е тази – да има повече комуникация, защото хората не си общуват нормално. Това важи с особена сила за днешните българи и македонци. У нас повече се следи къде е на посещение папата, отколкото дневният ред в Северна Македония. Ние не разбираме през какво минават те в момента, какви са им проблемите, какви са им болките. Много от онези хора там, които по принцип симпатизират на България, се чувстват изоставени – и са прави, защото обикновено българските политици ги използват за краткотрайни политически нужди и ги забравят впоследствие.

За сравнение, другите държави от региона – Сърбия, Гърция, Турция, Албания – винаги помагат на своите хора в Северна Македония. При нас това не съществува, има един огромен мързел от страна на българските чиновници. Голяма част от тях изобщо не са запознати с темата. Като резултат от това бездействие след време може да се окаже, че гражданите на Северна Македония се чувстват по-близки (дори) до Гърция, отколкото до България. Образно казано, нашият план е да си бием главата в стената, докато не си я счупим.

Каква е причината да липсва градивна българска стратегия за отношенията ни със Северна Македония?

За съжаление, с началото на комунистическия режим тази тема остава на заден план. Илинденското въстание се е споменавало с няколко думи в учебниците, дълго време е избягвано нарочно да се говори за Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Райко Жинзифов и Григор Пърличев. Колко знае за Северна Македония в момента обикновеният българин? От наша страна липсва най-вече вниманието. Дори на хора, които изглеждат агресивни към нас, ние трябва да обръщаме някакво внимание – да отидем на място, при тях, да се здрависаме и да се опитаме да разберем болката им. Ние не присъстваме там. Ако нашето желание е да живеем добре и да имаме добри отношения с тези хора, трябва да излезем от сегашното положение, в което ги виждаме като тера инкогнита. Допреди 1944 г. идеята за Македония е била движещата сила на българската държава, докато сега слушаме изказвания по темата от хора, които най-много да са чули някоя македонска песен.

Това се дължи до голяма степен на замразяването на отношенията между България и Югославия за над четири десетилетия. Кое е най-важното, което българите са забравили или не са научили за миналото на Македония?

Историята на мой близък роднина, братовчед на дядо ми, е показателна. Той е бил съден по време на Скопския студентски процес през 1927 г. като деец на Македонската младежка тайна революционна организация, впоследствие е председател на един от общогражданските комитети във Вардарска Македония, които посрещат българската войска през 1941 г. След войната, в Югославия на Тито, той е съден, репресиран и е лежал дълго по затворите. Така и не споделя тази история със сина си. Наследниците на това семейство са живели 50–60 години, без изобщо да се говори открито за миналото. Това е само един пример, но той е показателен, че една част от обществото в Северна Македония в момента за първи път се сблъсква с истинската си история.

Към чувствата на тези хора и към тяхното отношение към миналото трябва да се подхожда изключително внимателно. Сегашният агресивен подход на българските политици е точно обратното на това, което трябва да правим. Спорът за Гоце Делчев е изпразнен от смисъл – той е общ герой. Имам братовчед в Скопие, който се чувства етнически македонец. Не можем да твърдим, че той има по-малко право да чества Гоце Делчев като свой национален герой, отколкото, да речем, живеещите в Североизточна България. Трябва да търсим общите части от миналото, които да ни обединяват. Нека Държавните архиви на двете държави да публикуват цялата негова документация, какъвто беше планът в края на миналата година. Бившият премиер на Северна Македония Любчо Георгиевски наскоро каза, че има малък напредък в последните години, но за да тръгнат да се обръщат нещата, трябва още много работа и търпение. Най-вече от българска страна с проблема трябва да се занимават изключително начетени и подготвени хора, които гледат към Македония с любов, а не с омраза.

Смятате ли, че една дългосрочна и прагматична политика на България по отношение на Северна Македония трябва да започне с признаване на македонската идентичност и македонския език?

Да, ако желаем да имаме близки отношения с хората там, трябва и ние да протегнем приятелска ръка. Ясно е, че сегашният елит на обществото там е израснал в Югославия с антибългарски чувства. Но единственият начин днешна България да се противопостави на това е, като покажем, че наистина се смятаме за техни близки. Ние не можем насила да ги накараме да ни обичат, това е абсолютно грешна политика.

В София трябва също да си признаем някои грешки през последния век – например това, че държавната власт в България не подкрепи Илинденско-Преображенското въстание по начина, по който Гърция подкрепи Критското въстание. Преди Балканската война се оказваме надхитрени и от една сръбска политика, която цели да се споразумее с управлението в София за дележ на Македония – и в крайна сметка успява. Българското правителство води преговори тогава с хора като Стоян Новакович, Света Симич и Ламброс Коромилас, ръководители на антибългарската акция в Македония. Какво ли са очаквали българските управници да се случи? Това предизвиква и ефекта на доминото, който ни преследва и до днес. За мен голяма грешка е и влизането на българската армия в част от Вардарска и Егейска Македония през 1941 г. Някои детайли от битието на българската администрация там са все още тема табу в нашето общество.

Неудобните исторически истини трябва да се признаят и от Скопие, и от София. Трябва и двете държави да направим една-две стъпки назад, което в дългосрочен план ще ни позволи да вървим напред.

След края на Втората световна война Франция и Германия успяха да преодолеят много по-тежки исторически травми и да създадат съюз, който стана основата на обединена Европа. Какво могат да научат България и Северна Македония от техния опит?

При нас липсва визионерската политика. Тогавашните френски и германски политици успяват да видят голямата картина – нещо, което у нас, за съжаление, не се случва. Българските политици не могат да видят цялата гора, защото са се вторачили в първото криво дърво. Те не виждат, че инатът по всеки спорен въпрос на практика саботира голямата цел. Ако имахме способни хора в българската политика, те трябваше отдавна да са разбрали, че нашият стремеж трябва да е липсата на граници на Балканите. По примера на Франция и Германия балканските държави трябва да започнем отношенията си отначало – да не се гледат следващите пет, десет или двайсет години, а следващите сто. Вместо това ние гледаме сто години назад и сме вторачени в миналото. Народите на Балканите имат много повече общи черти, отколкото народите в Западна Европа. Защо обаче онези народи успяват да надграждат, а ние непрекъснато се взираме в малките неща, които ни разделят?

Оптимист ли сте, че това може да бъде преодоляно? Има ли по-светло бъдеще за българо-македонските отношения?

Ако има вето от наша страна и ако блокираме пътя на Северна Македония към Европейския съюз, това ще е много тежко за отношенията между нас, нормалните хора, обичните люге, както казват там. Ще трябва да се върнем много назад и да започнем да градим отначало. Но аз съм оптимист – вече почти век и половина има хора, които се борят да няма граници между България и Македония. Оптимист съм, че между хората на Балканите няма да има разделение, чрез което да се наслагва вражда във всяко следващо поколение. Хората тук трябва повече да се обичаме и по-малко да се мразим, за да живеем по-добре.

Заглавна снимка: © М. Пастухова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Post Syndicated from original https://toest.bg/polzite-za-bulgaria-ot-chlenstvo-na-severna-macedonia-v-eu/

За пореден път през последните 29 години сме свидетели на напрежение и тежки политически спорове между София и Скопие. Външната ни политика не може обаче да е вечен заложник на един спор, който е изпразнен от съдържание и смисъл. Стратегията на България за Западните Балкани в цялост, но най-вече за Република Северна Македония страда основно заради пълната си липса на далновидност по отношение на развитието на региона и бъдещата роля на София в него.

Кризата в българската външнополитическа визия е толкова сериозна, че най-важната посока на националния ни интерес от 1878 г. насам се принизява до провокативни изказвания, разменяни от двете страни на границата. България дори стигна до абсурдната ситуация да заплашва югозападната си съседка с блокиране на преговорите ѝ за присъединяване, ако не бъдат изпълнени дадени условия.

За съжаление, в общественото пространство почти не се чуват алтернативи на тезите, идващи основно от една партия, чиято подкрепа към момента социолозите изчисляват на 2–3%. Напоследък в публичното пространство се чуват още по-крайни мнения, като това на проф. Иван Илчев, който на два пъти, без да има противник срещу себе си в телевизионното студио, се опита да ни убеди, че Скопие може да стане наш „враг“, ако го подкрепим за членство в ЕС.

Противно на казаното от проф. Иван Илчев и Красимир Каракачанов, България би имала първостепенна полза от скорошно членство на Северна Македония в ЕС. Нека разгледаме четирите точки, които представляват най-голям интерес за българското общество.

Инфраструктура

Покойният академик Марин Деведжиев, един от малкото наши учени географи, които са се занимавали активно с проблемите на българската геополитика, споделя в свое интервю през 2010 г., че приоритетите на българската национална стратегия за ХХІ век са „преди всичко изграждането и модернизирането на транспортните ни връзки с другите страни“.

Именно инфраструктурните ни връзки със Северна Македония са ключова част от изграждането на Паневропейския коридор номер 8, който би свързал Черно море с Адриатическо море чрез автомагистрали и железопътна линия. Taзи apтepия ще бъде основна част от нaциoнaлнaтa и eвpoпeйcĸaтa тpaнcпopтнa мpeжa и ще има значение не само на локално ниво за свързане на България, Северна Македония и Албания.

Отвъд регионалната полза на проекта, той би имал много по-широко роля за транзитните връзки между Южна Европа (през Италия) и Украйна, Русия, Кавказ и Средна Азия. Следователно подобряването и модернизирането на транспортните връзки между България и Северна Македония автоматично би поставило страната ни в ключова позиция на един от най-важните международни транспортни коридори, възползвайки се по този начин от важното и стратегическо положение, което заемаме на геополитическата карта на Балканите и Европа.

В статия от 2018 г. инж. Иван Кацаров oт Български форум „Транспортна инфраструктура“ набелязва няколко основни предимства на Коридор номер 8 за икономическото развитие на България:

• Създaвaнe нa пo-дoбpи ycлoвия зa paзвитиe нa тypизмa в ĸpaйбpeжнитe зoни чрез пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнaтa дocтъпнocт и нacoчвaнe нa тpaнзитния и тoвapeн тpaфиĸ пo aвтoмaгиcтpaлaтa, нaмaлявaйки eĸoлoгичнитe pиcĸoвe в ĸpaйбpeжнaтa зoнa.

• Пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнoтo oбcлyжвaнe нa oблacтитe чрез нaмaлявaнe нa вpeмeтo зa пътyвaнe мeждy дъpжaвитe в peгиoнa.

• Пpeнacoчвaнeтo нa тeжĸoтoвapния тpaфиĸ ĸъм aвтoмaгиcтpaлaтa щe пoдoбpи бeзoпacнocттa нa движeниe и щe oптимизиpa paзxoдитe зa пoддpъжĸa нa пътнaтa мpeжa.

• Оcигypявaнeто нa пo-дoбpo тpaнcпopтнo oбcлyжвaнe нa peгиoнaлнaтa и мecтнaта иĸoнoмиĸa – т.e. пo-дoбъp (бъpз и бeзoпaceн) дocтъп дo пaзapитe нa cтoĸи и cypoвини – щe пoвиши ĸoнĸypeнтocпocoбнocттa нa peгиoнaлнитe пpoдyĸти.

• Стимyлиpaне на paзвитиeтo нa нoви иĸoнoмичecĸи дeйнocти в няĸoи oт пo-мaлĸитe гpaдcĸи цeнтpoвe, ĸoeтo щe дoпpинece зa paзвитиe нa пoлицeнтpичния мoдeл нa мpeжaтa oт нaceлeни мecтa.

• Създaвaнe нa инфopмaциoннa cвъpзaнocт чрез виcoĸocĸopocтeн интepнeт, нeдocтъпeн дo мoмeнтa зa няĸoи cтpaни oт peгиoнa.

• Възмoжнocт зa изгpaждaнe нa eнepгийни вpъзĸи.

Очевидно е, че този стратегически и към момента най-важен инфраструктурен проект за България би се изпълнил много по-лесно и би работил много по-ефективно, ако Северна Македония и Албания са членове на ЕС. Това би улеснило финансирането на различните части от проекта, би направило по-резултатно планирането и изпълнението му в рамките на ЕС и не на последно място – многократно би облекчило бъдещия транспортен трафик заради липсата на гранични проверки и свободното пътуване в ЕС.

Забавянето на еврочленството на Северна Македония на практика обрича този ключов за България проект на забавяне за неопределено време, а това би изиграло крайно негативна роля за потенциалното икономическо развитие на страната ни и на региона.

Икономика

За българската икономика е очевидно предимство съседна на нас държава да е интегрирана в общия пазар на ЕС. На първо място, това би улеснило нашите инвестиции в страната. Опитът, който българският бизнес има след 13-годишното ни членство на в ЕС, би бил полезен за прохождащата в правилата на ЕС македонска икономика.

Допълнително, приемането на Северна Македония в ЕС би дало възможност българските работодатели да имат на разположение тамошния пазар на труда, възползвайки се от свободното движение на работници в Европейския съюз. Заради позицията си на най-бедна икономика в Съюза, в момента България трудно се бори за привличане на работници от други страни членки. Заплатите и условията на труд в Северна Македония като цяло са по-лоши от тези у нас, а географската близост и липсата от нужда да се учи чужд език са още предимства, заради които македонски работници биха избрали България като работно място в ЕС.

Важна крачка към намиране на общ език между предприемачи и инвеститори от двете страни беше направена чрез създадения през 2019 г. Българо-македонски бизнес форум. На последната среща на форума през февруари т.г. в Куманово кметове на 29 македонски и 12 български общини обсъждаха европейски фондове и програми, както и взаимодействие между правителствата, местната власт и частния сектор в двете държави.

Сигурност

Северна Македония е член на НАТО от 2020 г. Въпреки това потенциалното влизане на страната в Европейския съюз би означавало многократно разширяване на сътрудничеството между София и Скопие, чрез която двете страни ще могат много по-ефективно да се справят с общи проблеми в сферата на сигурността – като тероризъм, трафик на хора и оръжие, незаконна миграция. Нуждата от засилено двустранно сътрудничество пролича по време на бежанската криза през 2016 г., когато на граничния пункт „Златарево“ се проведе съвместно учение между български и македонски военни части и полиция.

Членство на Северна Македония в ЕС би било и крачка към окончателното скъсване с мита за „балканското буре с барут“ и лошата слава, която Балканите носят още от началото на 90-те години на миналия век заради почти постоянните военни конфликти и нестабилност. Подобно на Босна и Херцеговина и Косово, в страната съществува висок риск от политическа нестабилност. За последно сериозна ескалация на напрежението имаше само преди 5 години – през пролетта на 2015-та терористични нападения бяха извършени в Куманово и Гошинце от съставената от етнически албанци сепаратистка организация „Армия за национално освобождение“.

В югозападната ни съседка рисковете от разлом по етническа и религиозна линия остават сериозни. Изключително негативен би бил сценарий, при който в страната отново избухват такива сблъсъци – или в най-лошия случай се стигне до териториални промени. При подобно развитие международният рейтинг на България автоматично ще бъде занижен и на страната ни отново ще се гледа като на част от високорисков регион.

Близкото сътрудничество между двете ни държави в сферата на сигурността е без алтернатива и в още един аспект – по географски причини основните международни пътища за незаконен трафик през Балканите минават именно през нашите територии. С други думи, ако България иска да подобри собствената си сигурност, тя има жизненоважен интерес от сътрудничество със Северна Македония – а това би се осъществило най-добре чрез използване на механизмите в Европейския съюз.

Морално-сантиментални причини

Членството на Република Северна Македония в ЕС би означавало на практика изпълнение на възрожденския ни национален идеал в реалностите на ХХI век. Няма момент през последните 100 години, когато изкуствена граница да не е разделяла българския и македонския народ. Първо – между царство България и кралство Югославия, след Втората световна война – между социалистическа България и Югославия на Тито, а понастоящем – между България и Северна Македония.

Пълноправно членство на двете държави в Европейския съюз на практика би премахнало днешната граница и би отворило пътя към общо сътрудничество, взаимно разбирателство и икономически напредък в рамките на общото европейско семейство. Днешните български политици имат моралния дълг да изпълнят начертаната от нашите предшественици национална кауза, предавана от поколение на поколение чрез приобщаване на историко-географската област Македония и нашите сънародници, които все още живеят там, макар и с друга националност.

Безспорно е, че културната и езикова близост биха превърнали югозападната ни съседка в най-близък партньор на България както на Балканите, така и в рамките на Европейския съюз. Независима Северна Македония като член на ЕС, с равни права и равни задължения, би престанала да бъде „ябълката на раздора“ в сърцето на Балканите и би се превърнала в обединяващо звено между всички държави на полуострова. Бъдещето на българо-македонските отношения е не в безкрайни спорове за историята, а в приемане на реалностите и решаване на проблемите на основата на общите ни интереси.

Заглавна снимка: Церемония за присъединяване на Северна Македония към НАТО през март 2020 г. © NATO / Flickr

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.