Tag Archives: Европейски съюз

Окончателната раздяла с македонската мечта

Post Syndicated from Веселин Стойнев original https://toest.bg/okonchatelnata-razdyala-s-makedonskata-mechta/

Неадекватна ли е реакцията на България да стопира началото на преговорите за членство на Северна Македония в ЕС, ако младата държава не признае, че нацията и езикът ѝ са с български корени? Имайки предвид, че тази твърда позиция се одобрява не само от управляващото мнозинство, но и от президента, опозицията и общественото мнение (84% от българите одобряват ветото според „Алфа Рисърч“). Още повече че крайната стъпка е следствие от Рамковата позиция за Северна Македония и Албания, приета почти единодушно през октомври м.г. от Народното събрание.

Твърденията на София по отношение на Скопие са за кражба и изопачаване на българска история и за опасност от претенции за македонско малцинство у нас. България иска признание, че официалният македонски език произлиза от диалекти на българския. Освен ясните си вътрешно- и външнополитически измерения, фундаментът на този въпрос се корени в разбирането за нация. Критиците на българската позиция казват, че нациите не са нещо естествено, а са измислени, изобретени, и че българската нация не е паднала от небето. На което дори не най-ревнивите патриоти лесно биха отговорили: добре, нека тогава македонците си измислят своя нация, не да крадат измислената от нас, с което въпросът едва ли не попада под юрисдикцията на патентното право.

Въобразена, но пресътворяваща се нация

За да не се стига до такава профанизация на спора, е добре да погледнем по-критично върху доминиращата от няколко десетилетия в социалната теория концепция за нацията като въобразена общност, продукт на модерната епоха. Можем да приемем, че това разбиране е правдиво, но да не се съгласим с догматичната му употреба, особено с полемични цели спрямо политически решения като това за условията, поставени от България пред Северна Македония.

Първо, ако прекалено се съсредоточаваме върху изобретяването, въобразяването или изкуствеността на нацията, може да се окажем в позицията на нищоказване: всичко при човешките общества е изкуствено, естествени са слънцето, камъкът и водата; естествени са семейството и родът, доколкото става дума за биологично възпроизводство, но тази естественост все повече избледнява по-нататък – при племето и етноса, докато окончателно изчезне при нацията, където членове на дадена нация може да бъдат дори представители на друга раса.

Второ, живостта на това изкуствено творение предполага нуждата то постоянно да се утвърждава и трансформира – нацията не е измислена нито в лаборатория, нито веднъж завинаги, а е сътворена под лидерството на национални елити и се претворява постоянно. Тя гради общностното си единство включително върху свои исторически и праисторически митове, които се вкореняват в националната памет поколения наред главно чрез наложеното от нацията държава обучение в училище по национална история и национална литература, чрез почитта към националните армии, отбори, оркестри и пр., чрез ритуалната употреба на националните символи.

Националните митове са онези интерпретации за миналото, чиято достоверност не може да се обори с научни истини – като сръбския мит за Косово поле например или българския мит, че армията ни, губейки войни, не е загубила нито една битка (затова например за Добро поле говорим за „пробив“, а не за разгром).

Науката е твърде релативистична територия за колективното съзнание, което търси твърда почва в разкази за героизъм и страдание –

особено при младите и етноцентрирани нации приемането на повече от една истина е бавен процес на съзряване. Но дори кратката история на неетническа нация като американската се съпреживява чрез няколко ключови наратива – за американската свобода, американската мечта и американското лидерство в света. А това е история за Бащите основатели, за Гражданската война, за милионите преселници, за невероятния икономически бум в последните 150 години, за световната военна свръхсила и т.н.

На обратния полюс е травматичното близко минало на германската нация, което се преодолява вече от няколко поколения чрез националното чувство за вина, но едва ли идеята на Юрген Хабермас за конституционен патриотизъм като проект за постетническа нация може да бъде нещо повече от красива либерална теория.

Трето, нацията е самодостатъчна, обърната навътре към себе си и не се нуждае от външно признание като свой конституент. От Вестфалските мирни договори през 1648 г., поставили държавния суверенитет в центъра на международните отношения, през провъзгласения два века по-късно принцип за правото на народите на самоопределение, та до по-късния принцип на ненамеса във вътрешните работи на една суверенна страна, все се предпоставят завършени нации държави.

Теорията за нациите трудно може да бъде арбитър при междунационални спорове,

освен когато става дума за потисничество – една нация трябва да се освободи от властта на друга, или за етническо прочистване – една нация осигурява национална хомогенност върху територията си чрез изгонване, малтретиране и избиване на население с друго национално самосъзнание.

Приматът на самоописанието на нацията над интернационалната истина е красноречив в ключовите за нея моменти на национално сътворяване. Така например от гледна точка на Османската империя и на международните отношения руските войски в българските земи след победата им във войната от 1877–1878 г. са окупационни, но от българска гледна точка са освободителни. Българските войски във Вардарска Македония през 1941–1944 г. от югославско-македонска и от международноправна гледна точка са окупационни, но от българска и българо-македонска (за тогавашните македонци с българско самосъзнание) те са освободителни.

Без интернационален аршин за нациите

Така въпросът няма собствено международно решение. Прави са, разбира се, критиците на българската позиция – нациите не се признават, нито техните езици и истории. С други думи, една нация се появява на уведомителен режим спрямо останалите нации. България също признава (независимо че това признание няма стойност и никому не е нужно) северномакедонската нация, но държи тя да си признае, че е отцепена от българската след 1944 г.

Ако този спор няма интернационално решение по същество, то тогава има само политическо, междудържавно решение – с надделяване на едната страна или с относително равномерни отстъпки и компромиси от двете. Едва ли ако държавата Северна Македония приеме българските искания, себеусещането на северномакедонците ще се промени и те масово ще си кажат – верно, бе, ние довчера бяхме българи и говорехме български.

Напротив, както сочат и тамошните социологически проучвания, налице е втвърдяване ­

и масовото неприемане на българското вето се явява акт на преутвърждаване на македонската нация. За България обаче ветото също е акт на национално преутвърждаване – стига са ни крали, повече няма да търпим. Разривът между двете нации в крайна сметка би могъл да помогне на България окончателно да се отърси от тази „най-романтична част от българската история“, по думите на президента Петър Стоянов отпреди 23 години. Неизживяното (и оказало се невъзможно) Второ Съединение – на България с Македония, не само тласна македонските българи към автономистка траектория, а оттам и към отделна нация (пълна глупост е, че тя е „измислена“ в една година – 1944-та), но и отклони погледа на Третата българска държава към стратегически по-перспективни територии, като излаза на Бяло море.

След този разрив България ще може да гледа към „блудната си дъщеря“ не романтично роднински, а прагматично добросъседски, както към останалите си съседи. Включително с превод на езика при официални срещи, който в България малцина разбират или разбират недобре, но нали вече 30 години не искаме да признаем, че е друг.

Гръцкият пример

Може тези междудържавни и междунационални отношения да изглеждат твърде балкански и нецивилизовани, но няма друго адекватно, небалканско мерило за нивото им. Гръцкият аршин е далеч по-адекватен за тях и сякаш окуражава българската позиция.

След три десетилетия натиск Гърция успя да постигне своето с Преспанския договор от 2018 г.

Не трябва да се забравя, че това е договорът, с който се решава не само спорът за името на бившата югославска република, прекръстена според него на Република Северна Македония, но и въпросът за античната ѝ история – древногръцката история, култура и наследство се провъзгласяват за различни от „собствената история“ на Северна Македония. С което се слага край на антиквизацията по земите край Вардар, провеждана от режима на Никола Груевски, а величествената антична архитектура, построена по негово време в центъра на Скопие, практически е призната за самоцелен дисниленд.

Иначе гърците нямат особени тегоби със северномакедонците – нито реално са заплашени от иредентистки попълзновения (Егейска Македония е била с преобладаващо българско самосъзнание, когато става гръцка, а и после се извършва прогонване и размяна на население, асимилация и заселване на малоазийски гърци в тези земи), още по-малко пък са заплашени от кражба на история по отношение на времето, когато се формират нациите – гърците пазят за себе си единствено древногръцкия национално подкрепящ ги мит.

„Македония цялата“ – загубена за последно

При тази съпоставка България също изглежда последователна вече три десетилетия. Първа признава независимостта на Македония, водена от старата мечта или вече дори само рефлекс за Второ Съединение – с надеждата, че независима Македония, излязла от опеката на Сърбия в Югославия, ще е по-близо до България. София подписва договор за приятелство с Македония година преди Преспанския, който наистина не е, но и едва ли може да бъде толкова дефинитивен и успешен като него, когато става дума за подялба на националнообразуващи елементи.

Независимо кои са управляващите в Скопие, те винаги са залагали на това, че България никога няма да препъне Северна Македония, защото това би проболо право в сърцето македонската мечта на българите. И съответно никога не бързаха да правят отстъпки на българите, даже прословутата жп линия не прокараха до границата си.

Действително с този си акт България инкасира политически и геополитически загуби:

подрива управлението на Зоран Заев и засилва опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, която е открито антибългарска; българското съгласие Албания да започне преговори за членство на практика също е вето, защото Северна Македония и Албания вървят в пакет; България изиграва ролята на подаръчна маша за Франция и Холандия, които вероятно сами щяха да възпрат началото на преговорите за еврочленство на двете страни; България също така се конфронтира с Германия, чиито Берлински процес и европредседателство препъва с ветото си; България от раз губи авторитета си на активен застъпник на европейската перспектива на Западните Балкани, граден усърдно две години; създават се предпоставки за активизиране на Русия в региона, тъй като тя е заинтересована да възпрепятства интегрирането му в ЕС.

Но така поне българският национализъм завършва своя пълен цикъл да иска цяла Македония – една исторически неуспешна конкуренция с национализмите на съседите. И при финалното отчаяно протягане на ръка към „цялата Македония“ – признаването на произход на македонската нация от българската е точно такъв отглас – той отново губи всичко.

Така двете нации са с окончателно разтрогнато роднинство и им остава единствено да живеят в добросъседска вражда –

със сходни ракия, скара и песни, но безвъзвратно скарани за миналото. За българите македонците ще са точно като сърбите – хем сме си най-близки, хем все се гледаме изпод вежди, че все сме си били противници. Но поне политическите и икономическите връзки току-виж се развили повече, оставени да бъдат доминирани от взаимна изгода, а не от любов и изневяра. С окончателната загуба на Македония България най-сетне сваля вековен камък от шията си. А Македония, оставена сама на себе си, е също национално консолидирана, но вътрешно- и външнополитически изправена пред сериозни предизвикателства.

Заглавна снимка: Премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов на Срещата на върха на ЕС за Западните Балкани през 2018 г. Източник: Правителството на Република Северна Македония

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Стремежът ни трябва да е липсата на граници на Балканите.“ Разговор с Филип Филипов

Post Syndicated from original https://toest.bg/filip-filipov-interview/

България остава единствената държава членка на ЕС, която планира да блокира началото на преговорния процес със Северна Македония. Причината според външната министърка Екатерина Захариева е, че „Северна Македония не трябва да продължава с езика на омразата, тя трябва стриктно да спазва поетите ангажименти в Договора за приятелство с България и да не забравя добросъседството, което е важен критерий, ако иска да се присъедини към ЕС“.

Какви биха били последствията от тази стъпка и какво остава неразбрано от обществото относно българо-македонските отношения – по тези теми Александър Малинов разговаря с Филип Филипов. Той е историк, изследовател на историята на Македония и македонските българи, автор на книгата „Великите сили, България и Балканската война в секретните документи на британската дипломация, 1910–1913 г.“. В момента работи и по две нови книги, свързани с историята на македонските българи и София. Част е от проекта „София помни“.


Съгласен ли сте с настоящата позиция на българското правителство, а именно блокиране на началото на преговорите на Северна Македония за членство в Европейския съюз?

Изобщо не съм съгласен. Смятам, че това би била една огромнa грешкa на българската дипломация и на българската държава. Разбирам, че нашите политици се вкараха в задънена улица, която сами създадоха. След подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г., вместо да се форсират инициативи за транспортни и културни връзки, те пожелаха да се върнат по пътеката на противопоставянето – чрез декларации от Народното събрание, чрез неуместни публикации от БАН (изкарани като че ли нарочно на противоречиви исторически дати) и т.н. От друга страна, в българското медийно пространство темата „Македония“ не присъства извън тези исторически спорове. Изглежда, че от години се конструира един сценарий, чрез който да се убие всяка емпатия, която хората от двете страни на границата имат заради миналото си и родовите си връзки. Това бива заменено с омраза и скандали.

Според българската държава в лицето на министър Захариева и министър Каракачанов тази омраза и тези нападки идват единствено от македонска страна и са насочени към България и българите като цяло. Доколко това е истина, има ли я на практика тази яростна антибългарска пропаганда, за която говорят политиците в София?

Мога да говоря на база моята лична комуникация и лични впечатления. Ходил съм много пъти в Северна Македония и не съм срещал тази омраза, за която българските политици споменават. Агресия има в интернет пространството, но всички добре знаем, че в мрежата е пълно с платени „тролове“, чиято цел е именно разпалване на конфликти за политически цели. Такъв говор на омразата в интернет обаче има както от македонска, така и от българска страна. Антибългарски настроения могат да се срещнат сред остатъците от стария югославски елит. Именно тези хора се стремят да разпространяват негативния имидж на България сред народа в Северна Македония. Те се възползват от всеки грешен ход на нашата външна политика, за да кажат: „Нали уж са ви братя? Тогава защо не ви пускат в Европейския съюз? Защо Българската православна църква отказа да стане майка на Македонската православна църква?“

Излиза, че българската позиция с нагнетяване на обстановката помага на онези кръгове в Скопие, които имат интерес от антибългарски позиции?

Да, нашите политици в момента помагат за разширяване на настроенията срещу България. А хората преди нас са се борили да я няма тази граница, да могат свободно да общуват. В периода между двете световни войни всички организации на македонските българи се борят против дълбоките ровове и телените мрежи, поставени от сръбските власти между Царство България и Кралство Югославия. Френският политик и дипломат Анри Пози е ужасѐн от тях в книгата си „Войната се завръща“, те стават символ на разделението и борбата за свобода.

Най-голямата цел на България по отношение на Северна Македония в частност, но и като цяло за Балканите трябва да е тази – да има повече комуникация, защото хората не си общуват нормално. Това важи с особена сила за днешните българи и македонци. У нас повече се следи къде е на посещение папата, отколкото дневният ред в Северна Македония. Ние не разбираме през какво минават те в момента, какви са им проблемите, какви са им болките. Много от онези хора там, които по принцип симпатизират на България, се чувстват изоставени – и са прави, защото обикновено българските политици ги използват за краткотрайни политически нужди и ги забравят впоследствие.

За сравнение, другите държави от региона – Сърбия, Гърция, Турция, Албания – винаги помагат на своите хора в Северна Македония. При нас това не съществува, има един огромен мързел от страна на българските чиновници. Голяма част от тях изобщо не са запознати с темата. Като резултат от това бездействие след време може да се окаже, че гражданите на Северна Македония се чувстват по-близки (дори) до Гърция, отколкото до България. Образно казано, нашият план е да си бием главата в стената, докато не си я счупим.

Каква е причината да липсва градивна българска стратегия за отношенията ни със Северна Македония?

За съжаление, с началото на комунистическия режим тази тема остава на заден план. Илинденското въстание се е споменавало с няколко думи в учебниците, дълго време е избягвано нарочно да се говори за Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Райко Жинзифов и Григор Пърличев. Колко знае за Северна Македония в момента обикновеният българин? От наша страна липсва най-вече вниманието. Дори на хора, които изглеждат агресивни към нас, ние трябва да обръщаме някакво внимание – да отидем на място, при тях, да се здрависаме и да се опитаме да разберем болката им. Ние не присъстваме там. Ако нашето желание е да живеем добре и да имаме добри отношения с тези хора, трябва да излезем от сегашното положение, в което ги виждаме като тера инкогнита. Допреди 1944 г. идеята за Македония е била движещата сила на българската държава, докато сега слушаме изказвания по темата от хора, които най-много да са чули някоя македонска песен.

Това се дължи до голяма степен на замразяването на отношенията между България и Югославия за над четири десетилетия. Кое е най-важното, което българите са забравили или не са научили за миналото на Македония?

Историята на мой близък роднина, братовчед на дядо ми, е показателна. Той е бил съден по време на Скопския студентски процес през 1927 г. като деец на Македонската младежка тайна революционна организация, впоследствие е председател на един от общогражданските комитети във Вардарска Македония, които посрещат българската войска през 1941 г. След войната, в Югославия на Тито, той е съден, репресиран и е лежал дълго по затворите. Така и не споделя тази история със сина си. Наследниците на това семейство са живели 50–60 години, без изобщо да се говори открито за миналото. Това е само един пример, но той е показателен, че една част от обществото в Северна Македония в момента за първи път се сблъсква с истинската си история.

Към чувствата на тези хора и към тяхното отношение към миналото трябва да се подхожда изключително внимателно. Сегашният агресивен подход на българските политици е точно обратното на това, което трябва да правим. Спорът за Гоце Делчев е изпразнен от смисъл – той е общ герой. Имам братовчед в Скопие, който се чувства етнически македонец. Не можем да твърдим, че той има по-малко право да чества Гоце Делчев като свой национален герой, отколкото, да речем, живеещите в Североизточна България. Трябва да търсим общите части от миналото, които да ни обединяват. Нека Държавните архиви на двете държави да публикуват цялата негова документация, какъвто беше планът в края на миналата година. Бившият премиер на Северна Македония Любчо Георгиевски наскоро каза, че има малък напредък в последните години, но за да тръгнат да се обръщат нещата, трябва още много работа и търпение. Най-вече от българска страна с проблема трябва да се занимават изключително начетени и подготвени хора, които гледат към Македония с любов, а не с омраза.

Смятате ли, че една дългосрочна и прагматична политика на България по отношение на Северна Македония трябва да започне с признаване на македонската идентичност и македонския език?

Да, ако желаем да имаме близки отношения с хората там, трябва и ние да протегнем приятелска ръка. Ясно е, че сегашният елит на обществото там е израснал в Югославия с антибългарски чувства. Но единственият начин днешна България да се противопостави на това е, като покажем, че наистина се смятаме за техни близки. Ние не можем насила да ги накараме да ни обичат, това е абсолютно грешна политика.

В София трябва също да си признаем някои грешки през последния век – например това, че държавната власт в България не подкрепи Илинденско-Преображенското въстание по начина, по който Гърция подкрепи Критското въстание. Преди Балканската война се оказваме надхитрени и от една сръбска политика, която цели да се споразумее с управлението в София за дележ на Македония – и в крайна сметка успява. Българското правителство води преговори тогава с хора като Стоян Новакович, Света Симич и Ламброс Коромилас, ръководители на антибългарската акция в Македония. Какво ли са очаквали българските управници да се случи? Това предизвиква и ефекта на доминото, който ни преследва и до днес. За мен голяма грешка е и влизането на българската армия в част от Вардарска и Егейска Македония през 1941 г. Някои детайли от битието на българската администрация там са все още тема табу в нашето общество.

Неудобните исторически истини трябва да се признаят и от Скопие, и от София. Трябва и двете държави да направим една-две стъпки назад, което в дългосрочен план ще ни позволи да вървим напред.

След края на Втората световна война Франция и Германия успяха да преодолеят много по-тежки исторически травми и да създадат съюз, който стана основата на обединена Европа. Какво могат да научат България и Северна Македония от техния опит?

При нас липсва визионерската политика. Тогавашните френски и германски политици успяват да видят голямата картина – нещо, което у нас, за съжаление, не се случва. Българските политици не могат да видят цялата гора, защото са се вторачили в първото криво дърво. Те не виждат, че инатът по всеки спорен въпрос на практика саботира голямата цел. Ако имахме способни хора в българската политика, те трябваше отдавна да са разбрали, че нашият стремеж трябва да е липсата на граници на Балканите. По примера на Франция и Германия балканските държави трябва да започнем отношенията си отначало – да не се гледат следващите пет, десет или двайсет години, а следващите сто. Вместо това ние гледаме сто години назад и сме вторачени в миналото. Народите на Балканите имат много повече общи черти, отколкото народите в Западна Европа. Защо обаче онези народи успяват да надграждат, а ние непрекъснато се взираме в малките неща, които ни разделят?

Оптимист ли сте, че това може да бъде преодоляно? Има ли по-светло бъдеще за българо-македонските отношения?

Ако има вето от наша страна и ако блокираме пътя на Северна Македония към Европейския съюз, това ще е много тежко за отношенията между нас, нормалните хора, обичните люге, както казват там. Ще трябва да се върнем много назад и да започнем да градим отначало. Но аз съм оптимист – вече почти век и половина има хора, които се борят да няма граници между България и Македония. Оптимист съм, че между хората на Балканите няма да има разделение, чрез което да се наслагва вражда във всяко следващо поколение. Хората тук трябва повече да се обичаме и по-малко да се мразим, за да живеем по-добре.

Заглавна снимка: © М. Пастухова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ползите за България от членство на Северна Македония в Европейския съюз

Post Syndicated from original https://toest.bg/polzite-za-bulgaria-ot-chlenstvo-na-severna-macedonia-v-eu/

За пореден път през последните 29 години сме свидетели на напрежение и тежки политически спорове между София и Скопие. Външната ни политика не може обаче да е вечен заложник на един спор, който е изпразнен от съдържание и смисъл. Стратегията на България за Западните Балкани в цялост, но най-вече за Република Северна Македония страда основно заради пълната си липса на далновидност по отношение на развитието на региона и бъдещата роля на София в него.

Кризата в българската външнополитическа визия е толкова сериозна, че най-важната посока на националния ни интерес от 1878 г. насам се принизява до провокативни изказвания, разменяни от двете страни на границата. България дори стигна до абсурдната ситуация да заплашва югозападната си съседка с блокиране на преговорите ѝ за присъединяване, ако не бъдат изпълнени дадени условия.

За съжаление, в общественото пространство почти не се чуват алтернативи на тезите, идващи основно от една партия, чиято подкрепа към момента социолозите изчисляват на 2–3%. Напоследък в публичното пространство се чуват още по-крайни мнения, като това на проф. Иван Илчев, който на два пъти, без да има противник срещу себе си в телевизионното студио, се опита да ни убеди, че Скопие може да стане наш „враг“, ако го подкрепим за членство в ЕС.

Противно на казаното от проф. Иван Илчев и Красимир Каракачанов, България би имала първостепенна полза от скорошно членство на Северна Македония в ЕС. Нека разгледаме четирите точки, които представляват най-голям интерес за българското общество.

Инфраструктура

Покойният академик Марин Деведжиев, един от малкото наши учени географи, които са се занимавали активно с проблемите на българската геополитика, споделя в свое интервю през 2010 г., че приоритетите на българската национална стратегия за ХХІ век са „преди всичко изграждането и модернизирането на транспортните ни връзки с другите страни“.

Именно инфраструктурните ни връзки със Северна Македония са ключова част от изграждането на Паневропейския коридор номер 8, който би свързал Черно море с Адриатическо море чрез автомагистрали и железопътна линия. Taзи apтepия ще бъде основна част от нaциoнaлнaтa и eвpoпeйcĸaтa тpaнcпopтнa мpeжa и ще има значение не само на локално ниво за свързане на България, Северна Македония и Албания.

Отвъд регионалната полза на проекта, той би имал много по-широко роля за транзитните връзки между Южна Европа (през Италия) и Украйна, Русия, Кавказ и Средна Азия. Следователно подобряването и модернизирането на транспортните връзки между България и Северна Македония автоматично би поставило страната ни в ключова позиция на един от най-важните международни транспортни коридори, възползвайки се по този начин от важното и стратегическо положение, което заемаме на геополитическата карта на Балканите и Европа.

В статия от 2018 г. инж. Иван Кацаров oт Български форум „Транспортна инфраструктура“ набелязва няколко основни предимства на Коридор номер 8 за икономическото развитие на България:

• Създaвaнe нa пo-дoбpи ycлoвия зa paзвитиe нa тypизмa в ĸpaйбpeжнитe зoни чрез пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнaтa дocтъпнocт и нacoчвaнe нa тpaнзитния и тoвapeн тpaфиĸ пo aвтoмaгиcтpaлaтa, нaмaлявaйки eĸoлoгичнитe pиcĸoвe в ĸpaйбpeжнaтa зoнa.

• Пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнoтo oбcлyжвaнe нa oблacтитe чрез нaмaлявaнe нa вpeмeтo зa пътyвaнe мeждy дъpжaвитe в peгиoнa.

• Пpeнacoчвaнeтo нa тeжĸoтoвapния тpaфиĸ ĸъм aвтoмaгиcтpaлaтa щe пoдoбpи бeзoпacнocттa нa движeниe и щe oптимизиpa paзxoдитe зa пoддpъжĸa нa пътнaтa мpeжa.

• Оcигypявaнeто нa пo-дoбpo тpaнcпopтнo oбcлyжвaнe нa peгиoнaлнaтa и мecтнaта иĸoнoмиĸa – т.e. пo-дoбъp (бъpз и бeзoпaceн) дocтъп дo пaзapитe нa cтoĸи и cypoвини – щe пoвиши ĸoнĸypeнтocпocoбнocттa нa peгиoнaлнитe пpoдyĸти.

• Стимyлиpaне на paзвитиeтo нa нoви иĸoнoмичecĸи дeйнocти в няĸoи oт пo-мaлĸитe гpaдcĸи цeнтpoвe, ĸoeтo щe дoпpинece зa paзвитиe нa пoлицeнтpичния мoдeл нa мpeжaтa oт нaceлeни мecтa.

• Създaвaнe нa инфopмaциoннa cвъpзaнocт чрез виcoĸocĸopocтeн интepнeт, нeдocтъпeн дo мoмeнтa зa няĸoи cтpaни oт peгиoнa.

• Възмoжнocт зa изгpaждaнe нa eнepгийни вpъзĸи.

Очевидно е, че този стратегически и към момента най-важен инфраструктурен проект за България би се изпълнил много по-лесно и би работил много по-ефективно, ако Северна Македония и Албания са членове на ЕС. Това би улеснило финансирането на различните части от проекта, би направило по-резултатно планирането и изпълнението му в рамките на ЕС и не на последно място – многократно би облекчило бъдещия транспортен трафик заради липсата на гранични проверки и свободното пътуване в ЕС.

Забавянето на еврочленството на Северна Македония на практика обрича този ключов за България проект на забавяне за неопределено време, а това би изиграло крайно негативна роля за потенциалното икономическо развитие на страната ни и на региона.

Икономика

За българската икономика е очевидно предимство съседна на нас държава да е интегрирана в общия пазар на ЕС. На първо място, това би улеснило нашите инвестиции в страната. Опитът, който българският бизнес има след 13-годишното ни членство на в ЕС, би бил полезен за прохождащата в правилата на ЕС македонска икономика.

Допълнително, приемането на Северна Македония в ЕС би дало възможност българските работодатели да имат на разположение тамошния пазар на труда, възползвайки се от свободното движение на работници в Европейския съюз. Заради позицията си на най-бедна икономика в Съюза, в момента България трудно се бори за привличане на работници от други страни членки. Заплатите и условията на труд в Северна Македония като цяло са по-лоши от тези у нас, а географската близост и липсата от нужда да се учи чужд език са още предимства, заради които македонски работници биха избрали България като работно място в ЕС.

Важна крачка към намиране на общ език между предприемачи и инвеститори от двете страни беше направена чрез създадения през 2019 г. Българо-македонски бизнес форум. На последната среща на форума през февруари т.г. в Куманово кметове на 29 македонски и 12 български общини обсъждаха европейски фондове и програми, както и взаимодействие между правителствата, местната власт и частния сектор в двете държави.

Сигурност

Северна Македония е член на НАТО от 2020 г. Въпреки това потенциалното влизане на страната в Европейския съюз би означавало многократно разширяване на сътрудничеството между София и Скопие, чрез която двете страни ще могат много по-ефективно да се справят с общи проблеми в сферата на сигурността – като тероризъм, трафик на хора и оръжие, незаконна миграция. Нуждата от засилено двустранно сътрудничество пролича по време на бежанската криза през 2016 г., когато на граничния пункт „Златарево“ се проведе съвместно учение между български и македонски военни части и полиция.

Членство на Северна Македония в ЕС би било и крачка към окончателното скъсване с мита за „балканското буре с барут“ и лошата слава, която Балканите носят още от началото на 90-те години на миналия век заради почти постоянните военни конфликти и нестабилност. Подобно на Босна и Херцеговина и Косово, в страната съществува висок риск от политическа нестабилност. За последно сериозна ескалация на напрежението имаше само преди 5 години – през пролетта на 2015-та терористични нападения бяха извършени в Куманово и Гошинце от съставената от етнически албанци сепаратистка организация „Армия за национално освобождение“.

В югозападната ни съседка рисковете от разлом по етническа и религиозна линия остават сериозни. Изключително негативен би бил сценарий, при който в страната отново избухват такива сблъсъци – или в най-лошия случай се стигне до териториални промени. При подобно развитие международният рейтинг на България автоматично ще бъде занижен и на страната ни отново ще се гледа като на част от високорисков регион.

Близкото сътрудничество между двете ни държави в сферата на сигурността е без алтернатива и в още един аспект – по географски причини основните международни пътища за незаконен трафик през Балканите минават именно през нашите територии. С други думи, ако България иска да подобри собствената си сигурност, тя има жизненоважен интерес от сътрудничество със Северна Македония – а това би се осъществило най-добре чрез използване на механизмите в Европейския съюз.

Морално-сантиментални причини

Членството на Република Северна Македония в ЕС би означавало на практика изпълнение на възрожденския ни национален идеал в реалностите на ХХI век. Няма момент през последните 100 години, когато изкуствена граница да не е разделяла българския и македонския народ. Първо – между царство България и кралство Югославия, след Втората световна война – между социалистическа България и Югославия на Тито, а понастоящем – между България и Северна Македония.

Пълноправно членство на двете държави в Европейския съюз на практика би премахнало днешната граница и би отворило пътя към общо сътрудничество, взаимно разбирателство и икономически напредък в рамките на общото европейско семейство. Днешните български политици имат моралния дълг да изпълнят начертаната от нашите предшественици национална кауза, предавана от поколение на поколение чрез приобщаване на историко-географската област Македония и нашите сънародници, които все още живеят там, макар и с друга националност.

Безспорно е, че културната и езикова близост биха превърнали югозападната ни съседка в най-близък партньор на България както на Балканите, така и в рамките на Европейския съюз. Независима Северна Македония като член на ЕС, с равни права и равни задължения, би престанала да бъде „ябълката на раздора“ в сърцето на Балканите и би се превърнала в обединяващо звено между всички държави на полуострова. Бъдещето на българо-македонските отношения е не в безкрайни спорове за историята, а в приемане на реалностите и решаване на проблемите на основата на общите ни интереси.

Заглавна снимка: Церемония за присъединяване на Северна Македония към НАТО през март 2020 г. © NATO / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Преброяване на… радикализираните роми

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/prebroyavane-na-radikaliziranite-romi/

„Преброяване на дивите зайци“ е популярна българска комедия от 1973 г. Сюжетът му, накратко, е следният: статистик и младият му помощник са командировани в едно село със задачата да организират преброяването на дивите зайци в областта. За целта са привикани местни жители, които нямат право да откажат, дори да имат по-спешна и по-важна работа за вършене.

Само че никой не знае къде да търси дългоухите скокливци, а още по-малко – как. Въпреки това в главата на статистика всичко е ясно: брои се на квадратен километър, „получените данни се сумират и се нанасят в съответните графи“. Накрая, след всички гръмки лозунги, резултатът е – нито един преброен заек. Което не е пречка всички да хапнат, да се напият и да се повеселят. И най-важното – да отчетат работата за свършена и да си вземат парите.

Този филм е илюстрация на един израз, популярен както по времето на социализма, така и днес:

„Кипи безсмислен труд.“

В наши дни „кипенето на безсмислен труд“ е тясно свързано с „усвояването на едни пари“, които често са публични средства.

Преди няколко седмици МВР се похвали с успешното завършване на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“. Проектът, изпълняван от Института по психология към Вътрешното министерство, е съфинансиран от Оперативна програма „Добро управление“ на Европейския социален фонд и е на обща стойност 3 427 259,08 лв. В рамките му 480 служители на МВР са преминали обучение на тема: „Ранно разпознаване на признаците на радикализация с фокус върху ромската общност“. Сред ключовите теми в проекта са „психологическите“ и „етнорелигиозните аспекти“ в процесите на „радикализация на ромската общност“.

В представянето на проекта, публикувано в началото му, през април 2018 г., се акцентира върху агресивните прояви, а корупцията присъства комай само в заглавието. Така се създава впечатлението, че тя ще да е естествен елемент на агресията. Човек става агресивен и го избива я на радикализация, я на корупция. И когато МВР овладее определени психологични методики за справяне с агресията, ще пребори и корупцията. Не става дума за роми, признаците на радикализация сред които се оказват централна тема на проекта впоследствие. Или може би според визионерите на проекта радикализацията е алтер егото на корупцията. Както контрабандата за главния прокурор Иван Гешев – той все нея споменава, когато го питат за корупцията.

Ромите, за разлика от дивите зайци, е по-лесно да бъдат открити. Няма данни обаче, че радикализация сред тях съществува.

Вероятно именно поради това от Института по психология към МВР насочват усилията си върху ранното разпознаване на признаците на радикализация. Тоест може да не са радикализирани, но ако има опасност да станат, трябва да открием и да спрем това още в зародиш.

Как отрано да разпознаем радикализираните роми? Без да имаме задълбочен поглед върху дейностите на проекта, можем само да гадаем. Но нищо не ни пречи да предложим някои варианти:

Например – роми се напиват и се сбиват. Агресията им е ранен признак на радикализация. Друго е, когато етнически българи се напият и се сбият – тогава става дума за битов конфликт.

Или – роми протестират срещу багерите, дошли да разрушат единствените им жилища, вместо да ги посрещат с благодарност. Щом не оценяват, че те и децата им остават на улицата за тяхно добро, защото е опасно да живеят в „незаконни постройки“, значи вървят към радикализиране.

Или – паникьосани ромски родители отвеждат децата си от училище, защото са чули, че социалните ще им ги вземат. Къде са чули? В евангелските църкви в махалите. Тук, значи, освен ранни признаци на радикализация, има и етнорелигиозен момент. Вярно е, че всичко тръгна от кампанията против Стратегията за детето, която пък е продължение на тази против Истанбулската конвенция. Както и че

двигателите на тази кампания не са от ромски произход,

макар и значителна част от тях да са консервативни евангелисти – начело с пиара на Министерството на отбраната Николай Урумов. Стратегията за детето беше оттеглена впрочем именно в резултат на тяхната активност, а не заради родителските страхове в махалите. Но да не помислите, че консервативните евангелисти, които не са роми, са радикализирани – не, те просто знаят кое е най-доброто за децата им, и не искат държавата да им забранява да прилагат върху тях възпитателен бой.

По същия начин – ако роми не искат да си ваксинират децата, това е радикализация. Ако етнически българи не искат – това е право на избор.

А ако ултраси в тийнейджърска възраст се организират да бият показно връстници само защото ги смятат за различни от себе си, това се оценява от експертите като „нормално за възрастта“. А полицията не вижда проблем – може би защото не е обучена. Представете си сега, че ромски младежи се организират да бият публично българи само защото са българи – това ще се сметне не просто за радикализация, а направо за тероризъм.

За да обобщим: търсенето на признаци на радикализация сред ромите е пример

как могат да се усвояват европейски средства, за да се затвърждават етнически стереотипи.

В проекта на МВР се предпоставя, че ромите имат определени психологически и етнорелигиозни характеристики, които ги правят податливи на радикализация. Дори да допуснем обаче, че у нас има някой и друг радикализиран ром, няма никакви основания да се смята, че той се е радикализирал, защото е ром. По същия начин, по който фактът, че има мъже, които извършват сексуално насилие, съвсем не означава, че всички мъже са потенциални изнасилвачи.

Ето защо коалицията на ромски активисти и интелектуалци „Граждани за демократична и правова държава“ реагира с

писмо до четирима европейски комисари,

с копие до представители на множество европейски и български институции и техни подразделения. В него се обръща внимание, че 1,7 млн. евро (колкото е равностойността на проекта в левове) на Европейския социален фонд се използват в противоречие с принципите на Фонда, от който се очаква да се бори с дискриминацията и в резолюция за който е записано, че „не следва да подкрепя действия, които допринасят за сегрегация или социално изключване“.

Авторите на писмото се позовават и на Европейската програма за сигурност 2015–2020 и Директивата на ЕС за борба с тероризма, според които мерките за борба с екстремизма, радикализацията и тероризма не бива да водят до стигматизирането на една или друга социална група. Напротив, те следва да отговарят на европейските ценности и да спазват

принципа за недопускане на дискриминация на основата на редица признаци, между които етнически произход, религия и цвят на кожата.

Авторите припомнят и Рамката на ЕС за национални стратегии за интегриране на ромите до 2020 г., в която пише, че „най-напред държавите членки трябва да гарантират, че ромите не са подложени на дискриминация, а отношението към тях е еднакво с отношението към останалите граждани на ЕС“. И задават въпроси, между които: какво се разбира под „радикализация“ на ромите в проекта, как е обоснована нуждата от обучения по тази тема и най-вече – как изобщо е допуснато да се реализира такъв проект.

В интервю с Ирина Недева за БНР Орхан Тахир, един от авторите на писмото, го коментира така:

„Това, което нас ни притеснява, е, че проектът е насочен към ромската общност. Чрез този проект се внушава идеята, че ромската общност като цяло е радикализирана, тоест тя е опасна, и затова служители на МВР от 16 областни дирекции трябва да бъдат обучавани и това става с пари от европейските фондове. […] 1,7 млн. евро, една доста сериозна сума от този фонд, е използвана, за да се затвърждава дискриминацията и да се създават нови стереотипи срещу ромите в България.“

Според Тахир проектът е знак за промяна в доминиращите стереотипи за ромите: те се разглеждат вече не само като демографска заплаха за България, а и посредством темата за радикализацията –

като потенциална терористична заплаха за националната сигурност на страната.

„Аз твърдя, че има радикализация на политици от управляващата коалиция. Изказванията на Красимир Каракачанов, Джамбазки и други могат да бъдат разглеждани също като форма на радикализация, и то антиромска радикализация“, подчертава той.

Живеещият в Белгия Орхан Тахир споделя, че в тази страна, която има проблеми с радикализацията и дори с терористични актове, се смята за недопустимо тя да се разглежда като проблем на определени етноси:

„От арабски произход [има] хора, които са извършвали такива актове. Но тук, ако някой си позволи да направи, и то белгийското Министерство на вътрешните работи, такъв проект за 1,7 млн. евро, насочен само към арабската общност – мароканската или алжирската общност, и това стане публично достояние, за това са използвани европейски пари, аз ви уверявам, че ще стане такъв скандал, че министърът на вътрешните работи веднага ще бъде принуден да си подаде оставката.“

Както и искането на „Граждани за демократична и правова държава“ за поставянето на ВМРО извън закона, така и тази им инициатива не стана новина у нас. Още повече че писмото им съвпадна с дискусиите около резолюцията на Европейския парламент във връзка с политическата криза в България.

Но това не означава, че то остава без последствия.

Управляващият орган на Оперативна програма „Добро управление“ се е ангажирал да направи проверка на проекта във връзка с посочените в писмото проблеми. Евродепутатът от „Зелените“ Ромео Франц, който е германец и етнически ром, излезе с остра позиция по темата, в която казва: „Ние не сме екстремисти, не сме терористи, ние сме най-голямата и най-дискриминираната етническа група в ЕС и имаме нужда правата ни да бъдат уважавани!“ Няколко дни по-късно 17 евродепутати, членове на Групата по антирасизъм и многообразие в Европарламента, подкрепиха писмо до председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, инициирано от Франц, във връзка със злоупотребата със средства на Европейския социален фонд за разпалване на антициганизъм в България.

Предстои най-важното – позицията на Европейската комисия за проекта на МВР.

Междувременно от края на 2019 г. МВР реализира и друг проект, свързан с ромите и радикализацията, този път финансиран от Норвежкия финансов механизъм: „Подобряване на координацията и диалога между полицията и ромското общество“. И той включва обучение на полицейски служители, но за радикализацията не на ромите, а на отношението спрямо тях: „Обучение на полицейски служители за превенция и разкриване на радикализация, насилствен екстремизъм и реч на омразата, по-специално спрямо ромската общност“.

Този път „от храстите“ може да изскочи някой и друг „заек“. Особено ако изпълняващите проекта знаят къде да гледат, и самите те са способни да разпознават радикализацията. И най-вече – ако имат смелост да погледнат към високите етажи на властта и си дават сметка кой и с каква цел има интерес да насажда омраза към ромите. Но за това, освен изпълнение на дейностите, за да се усвоят парите, си трябва и кураж.

Заглавна снимка: На представянето на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“ през 2018 г. – (отляво надясно) тогавашните главен секретар на МВР Младен Маринов, зам.-министър на вътрешните работи Стефан Балабанов и ректор на Академията на МВР доц. Неделчо Стойчев © МВР

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ираче Гарсия Перес: „Борисов се провали като лидер“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/iratxe-garcia-perez-interview/

Read the article in English >>

Ираче Гарсия Перес е председателка на Прогресивния алианс на социалистите и демократите – втората по влияние (след ЕНП) група в Европейския парламент, към която принадлежи БСП. Испанската евродепутатка е и член на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE), на чието заседание на 10 септември т.г. бе изслушана зам.-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно медийната свобода и върховенството на закона в България. По този повод Йоанна Елми потърси Гарсия Перес за разговор за протестите в България и за ролята на Европа в опазването на европейските ценности. 


На 11 септември „Политико“ съобщи, че сте изпратили писмо до председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен, в което настоявате европейските средства да бъдат подчинени на конкретни условия за спазване на върховенството на закона. Бихте ли разяснили кое провокира това писмо и какви са исканията Ви? 

Преди Годишната реч за състоянието на Съюза на г-жа Фон дер Лайен ѝ изпратих писмо, в което от името на Групата на социалистите и демократите поставих на фокус най-належащите проблеми пред Европейския съюз, които смятаме, че трябва да бъдат адресирани незабавно. Върховенството на закона е сред тях. Неговото зачитане и опазването на европейските ценности са ядрото, около което е изграден европейският проект. ЕС не е бизнес клуб, а съюз на ценности и принципи. Нито едно правителство не може да нарушава тези принципи безнаказано. Затова ние се нуждаем от условност на бюджета. Групата ми призовава за установяването на реален и смислен европейски механизъм за демокрацията, върховенството на закона и основните човешки права, с инструменти за санкции, включително възможността да бъдат спрени плащанията от европейския бюджет.

Докладът за 2019 г. на Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ) беше публикуван преди няколко дни. С оглед на Вашата инициатива намирате ли този механизъм – който разчита на националните власти и гражданите да докладват за нередности и има единствено препоръчителна функция – за ефективен в следенето на злоупотреби с европейски средства? Унгария например има огромен дял финансови нарушения в сравнение с останалите страни членки. Но тя е сигнализирала за 64 нередности, свързани с измами (само Полша е подала повече сигнали – 89), докато България – едва за две в програмния период 2014–2020 г. Това със сигурност оказва влияние: ако не докладваш престъпление, няма как да засечеш такова. 

Нямам информация за точните числа, но по принцип е от ключово значение европейските средства да бъдат следени ефективно. Важно е за прозрачността и за доверието на гражданите в европейските институции.

Предвижда ли се реформа на ОЛАФ като част от ефективните мерки за следене на средствата по т.нар. план за възстановяване? 

Искам да подчертая, че докладването на нарушения не е въпрос на избор. Държавите членки са задължени да подават сигнали за всякакви финансови нередности до ЕК. Те са също така задължени да защитават европейските средства и да направят всичко по силите си да противодействат на измами и други нелегални действия.

В момента сме в процес на сложни преговори за ревизия на функционирането на ОЛАФ и оценка на аспектите, които имат нужда от подобрение. Моята група подкрепя подсилването на правомощията на ОЛАФ и даването на достъп на Службата до банковите сметки, което би улеснило по-задълбочени разследвания. За Прогресивния алианс на социалистите и демократите е изключително важно ОЛАФ да има достъп до всяка информация, необходима за ефективни разследвания.

В допълнение на това скоро ще имаме и Европейска прокуратура – нов европейски орган, който ще се бори с големи международни престъпления, свързани с европейските средства. Прокуратурата ще има правомощията да разследва, да повдига обвинения и да изправя пред съда участниците в престъпления, свързани с европейския бюджет, в т.ч. измами и корупция.

Разчитаме на съдействието на съюзниците си и съседите си, трябва да работим като екип. Напредваме, но има още какво да се желае. С групата ми сме решени да постигнем конструктивна промяна, така че да се подсигури възможно най-ефективното изразходване на европейски средства.

Нека се фокусираме върху България. От „Политико“ цитираха писмото Ви до Фон дер Лайен, в което пишете: „Трябва да стоим зад ценностите си. Не може повече да приемаме ситуацията в държави като Полша и Унгария.“ Но България се представя много по-зле от Полша или Унгария в области като възприятие за корупция, свобода на медиите, човешки права, здравно осигуряване – списъкът е дълъг. Защо Полша и Унгария постоянно са изтъквани като пример за неуспешна интеграция и нарушаване на европейските норми, като се има предвид колко кристално ясни са статистиките? 

Унгария и Полша са две от държавите в ЕС, срещу които е започната формална процедура по член 7 от Договорите за присъединяване. Тази процедура е крайна мярка за разрешаване на кризата и подсигуряване на зачитането на европейските ценности от държавите членки. Последствията може да доведат до всеобхватни санкции.

Както казвате, има и други държави членки, при които ситуацията се развива притеснително, включително и България. ЕС разполага с определени инструменти за предотвратяване на заплахите за демокрацията, но за съжаление, те са базирани основно на диалог с държавата членка. Поради това нашата група в ЕП призовава за механизъм на условност, който да обвързва върховенството на закона с европейските средства, за да може да бъде сложен край на такива злоупотреби.

А смятате ли, че случващото се в България, Унгария и Полша уронва имиджа на европейския проект? Как могат гражданите на Изток и Запад да вярват, че Европа ще защитава справедливостта и ще работи в техен интерес, ако ЕК и някои политици си затварят очите пред неоспорими доказателства за нарушения? 

Именно затова не бива да се отказваме. Имам вяра в европейските граждани, особено в младите, които вярват в демокрацията, в основните ценности и права. Вярвам и че Европа като цяло може повече. Заради това се борим усилено да изградим ефективни инструменти, които да изискват отчетност от държавите в случай на нарушения. С оглед на това смятам, че е важно също така да преодолеем разделението Изток–Запад, Север–Юг. Оттам идва и вярата ми в европейските граждани. Мисля, че всички те заслужават еднакво припознаване на правата им и заслужават да имат роля в общия ни проект.

Личните ми впечатления са, че много евродепутати са добре запознати със ситуацията в България. Смятате ли, че търпимостта към премиера Борисов в Европа е политическа и свързана с доминиращата позиция на ЕНП и с нуждата тази позиция да бъде запазена? Как гледат на г-н Борисов европейските политици? 

Много от европейските народни представители и особено онези, които работят в LIBE, са добре запознати с положението в България. Миналата седмица в LIBE се проведе дебат относно Механизма за сътрудничество и проверка. Специална група за наблюдение на демокрацията, върховенството на закона и основните права продължава да следи развитието на ситуацията в България в областта на демокрацията, правосъдието и човешките права, особено медийната свобода, независимостта на съдебната система и разделението на властите. Полицейското насилие по време на продължаващите протести в България постави въпроса на дневен ред пред ЕП, където ще се състои дебат и ще поискаме конкретни действия. Не бих използвала думите „търпимост към правителството на премиера Борисов“. Забелязвам обаче мълчанието на колегите от ЕНП, когато става дума за заклеймяване на нарушения от техните правителства.

Как се очаква европейските ни съграждани да гледат на премиер на държава, която затъва в корупция; в която медийната свобода според „Репортери без граници“ е по-зле от Мали или Ангола; в която журналисти и лидери на опозицията или дори избрани представители на ЕП са заплашвани; в която мафиотските структури още доминират? Това не е ли провал на лидерството? Българите заслужават нещо по-добро.

В здравата демокрация задачата на опозицията е да противостои на негативното влияние на управляващите. Но през последните няколко години наблюдаваме сливане по различни политически въпроси между българските социалисти и управляващата коалиция от десни и националисти. Местни наблюдатели и журналисти наричат Българската социалистическа партия „патерица на Борисов“. Както писа колежката ми, БСП изигра основна роля в кампанията срещу приемането на Истанбулската конвенция, както и в дезинформацията срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Въпросът ми към Вас е: ако ситуацията беше огледална и БСП доминираше в българския парламент, щеше ли Групата на социалистите и демократите да застане като защитник на европейските принципи? И как можем да избегнем ситуации, в които политическите интереси вземат превес над европейските ценности? 

Няма място за толерантност на базата на политически връзки, когато става въпрос за нарушаване на европейските ценности. Ние сме още по-критични към нашите партии и вътрешните ни дебати са много по-горещи. Ако човек иска да води със своя пример, трябва да започне с подреждане на собствения си дом. Личният пример и отчетността пред гражданите са гаранция, че политическите интереси няма да надделяват над ценностите.

Заглавна снимка: © Ираче Гарсия Перес

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клеър Дейли: „Промяната идва от хората, не от политиците“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/clare-daly-interview/

Read the article in English >>

Преди няколко седмици ирландската евродепутатка Клеър Дейли предизвика сензация в България с критиките си към заместник-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно България в рамките на заседанието на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Дейли е сред най-критичните гласове в Европарламента и най-активните ирландски евродепутати.

Разговаряме с нея по-малко от час след речта на Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, която Дейли определя като „лицемерна“ от самото начало:

„Говори за свободни и честни избори в Беларус, за европейски средства, които трябва да бъдат защитени от корупция… Те имат неопровержими доказателства, че именно това се случва в България, и не правят нищо. Цялата реч беше толкова лицемерна, но в контекста на България противоречието в думите ѝ е още по-очевидно.“

За евродепутат – и изобщо за политик – Дейли е приятно директна и не се страхува да сподели точно какво мисли. Тя е член на ирландската социалистическа партия Independents 4 Change, част от европейската група European United Left – Nordic Green Left. Продължаваме да дискутираме речта на Фон дер Лайен, по време на която председателката на ЕК начерта амбициозни планове за бъдещето на Европейския съюз в области като върховенство на закона, външна дипломация и политика и здравеопазване.

„Това е запазената марка на ЕС. Звучеше като пропаганда и съм сигурна, че много европейски граждани го усетиха така. Например италианците, които не видяха никаква европейска солидарност в началото на този хаос, а сега тя говори за хората в Афганистан?“, смее се Дейли невярващо.

Питам я дали речта на Фон дер Лайен е пример за липсата на връзка с реалността и хората, която се изтъква включително и по време на антикорупционните протести в България за оставката на премиера Борисов и главния прокурор Гешев, продължили цяло лято.

На много фронтове думите нямат нищо общо с реалността. И мисля, че единственият начин това да се промени е хората от държавите членки да се организират. Именно затова сега говорим за България. Няма много български представители, които да се борят за каузата на тези протести, и това също обяснява затруднението за дискусия в Брюксел. При другите държави не е така. Мисля, че там има повече политическо разделение, което не ми изглежда да е случаят в България.

Съгласявам се с нея, че за чужденец е трудно да се ориентира в българския политически пейзаж, на което тя отговаря: „Знам много малко за България, но съм готова да се уча. Получих много информация от българските граждани, за което съм благодарна. Не мисля, че трябва да си експерт, за да видиш, че в Европа си затварят очите и единствената причина за това е, че или Комисията е некомпетентна и не знае какво става, или знаят и им изнася поради връзките с Европейската народна партия. Аз мисля, че е второто, защото те наистина са некомпетентни, но не чак толкова. Не им пука, защото касае техния човек [Борисов – б.р.]. Той е достатъчно умен, за да не тормози малцинствата, но това не значи например, че няма дискриминация. Чувам, че коалиционните им партньори са хомофоби и расисти. Но той е достатъчно съобразителен, за да не се бута между шамарите, както правят в Полша и Унгария, малко по-обран е и Комисията е доволна. Според тях той осигурява известна стабилност.“

Подобно на другата евродепутатка, с която разговарях – София ин ът Фелд от „Обнови Европа“, – Дейли говори за клубове и политически фракции. Тя ми казва, че „който не е в клуба, него критикуват“, което фактически разделя важни европейски ценности, като върховенството на закона и свободата на словото по идеологически линии. Дейли гледа на европейските институции от критична, лява позиция и ги определя като неолиберални администрации, които дават предимство на определени свободи – например свободата на пазарите – пред други, като върховенството на закона в областта на човешките права.

Политическата кариера на Клеър Дейли започва още от ученическите ѝ години, когато се бори за правото на аборт в Ирландия. Тя е била част от радикалното крило в ирландската Лейбъристка партия, заради което е изключена от структурите ѝ в края на 80-те. Вероятно това минало и настоящата ѝ политическа позиция доведоха до статии в проправителствени български медии, които я нарекоха „комунистка, която подкрепя Лукашенко“.

Чух, че са казали, че съм комунистка. Тази сутрин ми съобщиха, че е излязла статия как съм била разследвана за конфликт на интереси в Европейския парламент, но момичето, което ми я прати, каза: „Не се притеснявай, трябва да вземеш предвид, че няма независими медии в България.“ Преди няколко дни на една среща някой ми каза, че друг евродепутат ме е нарекъл комунистка, и отвърнах, че никога не съм била член на Комунистическата партия, но знам, че някои от хората на власт в България в момента са започнали кариерата си оттам. В повечето случаи се смея, това не са неочаквани неща. И бих се радвала много да видя падането на Лукашенко, нямам проблем да го заявя. Само че мисля, че това е работа на гражданите на Беларус, не на ЕС, Америка или Русия.

Следващият ми въпрос към нея е за контактите ѝ с българските социалисти, които – поне на теория, ако не в реалността – в момента са в опозиция на българското правителство.

„Когато за пръв път се сблъсках с проблеми на ирландци със собственост в България, след като ме избраха, писах на българските евродепутати, без да избирам по идеология. Не ми пукаше, бих работила с всеки. Само двама ми отговориха, което не е нормално. Един от тях ме препрати към колега в тази област, от когото така и не получих отговор – разказва евродепутатката. – После, когато слушах дебатите за България в ЕП, ми направи впечатление, че никой от България не говореше твърде много, дори опозицията. И честно казано, не мога да си направя преценка за Българската социалистическа партия, какви са тези хора? Не мога да видя разделителната линия, а също чувам, че обвиненията в корупция са точно толкова сериозни и към тях, ако не и повече. После получих огромния отклик от българите след речта ми в Комисията, което беше показателно за вакуума. Ако хората се хващат за това, Господ да им е на помощ! Научих много от тази случка.“

Дейли имала планирано пътуване до България, но член на екипа ѝ е дал положителна проба за коронавирус малко преди уреченото време. Тя се смее и казва, че не очаква визитата ѝ да мине спокойно, когато най-накрая успее да посети България. Питам я защо трябва изобщо да се интересува от България, докато сме насред здравна криза, икономическа несигурност, а освен това ЕС си има много други сериозни проблеми, като защитата на данните, миграцията, финансите…

Като евродепутат представляваш гражданите на Европа. Тук виждам твърде много влияние от страна на едрия бизнес и оръжейните лобита. Виждам и евродепутати, които очевидно са тук за парите или за да работят по някакъв свой сектор, те не се възприемат като европейски законодатели. На всеки пост, на който някога съм била избирана, съм гледала като на платформа, от която да организирам гражданите. Не вярвам, че политиците променят нещата, вярвам, че хората ги променят, а политиците откликват. Моята работа е да използвам платформата, която съм привилегирована да имам, за да дам на хората самочувствието, от което се нуждаят, и така да променят ситуацията сами.

Според евродепутатката източноевропейските страни са били приети някак набързо в ЕС: „В много аспекти Западна Европа го направи, за да изгради буфер между себе си и Русия. Богатите хора в тези страни, много от които произлизат от старите комунистически режими и са се възползвали от приватизацията, бързо влязоха в нова роля и свикнаха с ползите от европейските средства. Гражданите на тези страни са източник на евтина работна ръка за западния бизнес и Западът е доволен от конфигурацията.“

Дейли коментира как за нея е добра новина, че хората в България най-накрая надигат глас. „Интересно е да наблюдавам и политическите процеси тук, защото не е същото разделение ляво–дясно, на което сме свикнали“, казва тя и веднага я питам какво точно има предвид. „Струва ми се, че всички са корумпирани, независимо от идеологията“, отвръща моментално ирландката. Според нея исканията за върховенство на закона се чуват само когато става въпрос за политически противник. Тя казва, че това трябва да се промени, че се нуждаем от конкретни правила, които да се прилагат еднакво за всички.

Отбелязвам, че рисува доста мрачна картина за ЕС. С оглед на надигането на популизма и евроскептицизма решавам да я попитам нещо, което вълнува мнозина: за какво ни е въобще Европейски съюз?

Много хора си задават този въпрос. Италианците, които оставихме сами в началото на пандемията, ирландците също си задаваха този въпрос по време на финансовата криза, когато самотните родители трябваше да платят загубите на банкерите в Мюнхен. Това е и една от причините за Брекзит: не само някакви английски расисти, но и много обикновени хора гласуваха за Брекзит, разочаровани от лейбъристите. Проблемът в момента е, че ЕС функционира в интерес на бизнеса. Разказваме как сме се събрали след войната, и да, така е било в началото, но в момента е огромен бизнес проект за интересите на различни индустрии. Гражданите остават на заден план.

„Бих казала, че нямаме нужда от ЕС така, както е организиран в момента, защото, ако продължим в тази посока, все повече хора ще си тръгнат“, коментира депутатката и добавя: „Но аз искам да виждам обединение в Европа и отвъд. Ние всички имаме общи интереси. Защото този въпрос горе все по-често възниква например докато гледаме хората, които са избрани в ЕП. Или след потресаващата реч от тази сутрин – хората слушат и си казват: Не знам на кого говорите, г-жо Фон дер Лайен, защото Вашият приказен свят не е нашият свят.“

Независимо дали човек е съгласен с острите критики на Дейли, съществува пропаст между думи и действия в Европа, що се отнася до наболели проблеми. Политиката и бюрокрацията, изглежда, надделяват, както стана ясно по време на първите месеци на здравната криза. Последният ми въпрос към нея е дали речите си остават речи, или можем най-накрая да очакваме някакви действия.

„Не всичко е само лошо“, казва тя с присмех при споменаването на речта на Фон дер Лайен. „Ще трябват действия. Погледнете върховенството на закона в Полша и Унгария: макар и бавно, започва някакъв процес по поправяне на механизмите. Виждаме това и в бюджета за коронавируса – малко по-добре от преди, но все пак недостатъчно. Ако отново наложим строги икономически ограничения и накараме европейците да платят сметката, нещата ще експлодират. Но мисля, че и те си дават сметка за това. Промяната е бавна работа, нали знаете. Но се случва. Каквото и да стане в България, нищо вече няма да е същото. Или ще има успешен пробив, или не, но ще може да се надгражда над тези уроци и те да бъдат научени.“

Всички знаят, че българите протестират. Това, че политиците и медиите не го слагат на първа страница, както в случая с Беларус, е от геополитически съображения, не друго. Хората не трябва да се деморализират. В Ирландия казваме така: „Ако се бориш, може да спечелиш; но ако не се бориш, вече си изгубил.“ Протестите със сигурност ще донесат някаква промяна, властта е разтревожена. Дали ще ни игнорират, или ще ни унижават, или ще направят само малки отстъпки – уроците ще се научат за в бъдеще. Мисля, че усещат натиска. 

В края на разговора Клеър Дейли заключава, че е трудно да се предвиди изходът от протестите в България. „Със сигурност спирането на евросредства е далеч, така че може би ще има предупреждения зад кулисите да не се нарушават толкова нагло правилата. Но тази идея, че ЕС е спасител, който ще дойде да оправи положението – това просто няма да стане. Институцията се грижи за себе си. С протеста си може да ги засрамите да свършат нещо. Но справянето с вашето правителство си е ваша работа.“

Заглавна снимка: © Личен архив на Клеър Дейли

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евродепутатката София ин ът Фелд: „Не мислете, че ЕС не се интересува от България“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sophia-in-et-veld-interview/

Read the article in English >>

Нидерландката София ин ът Фелд е четвърта сред най-влиятелните евродепутати в сферата на демокрацията и вътрешните работи. Партията ѝ „Демократи 66“ е част от третата по големина група в Европейския парламент (ЕП) „Обнови Европа“ – наследница на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), която се представя като центристка формация и счита за основни свои ценности устойчивото развитие, върховенството на закона и икономическия растеж. Други значими европейски партии от същата група са „Република, напред“ на френския президент Еманюел Макрон и ирландската „Фиана Файл“. Българската етническа партия Движение за права и свободи също е част от това европейско семейство. 

София ин ът Фелд е начело на групата за мониторинг на върховенството на закона в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) от 2018 г. насам и е работила за изграждането на европейски механизъм за измерване на върховенството на закона. По време на изслушване в рамките на LIBE на 10 септември т.г. Ин ът Фелд зададе въпроси на заместник-председателката на Европейската комисия (ЕК) Вера Йоурова относно свободата на медиите в България и липсата на отчетност на главния прокурор. 

Йоанна Елми разговаря с г-жа Ин ът Фелд за това как позицията на Европейския съюз (ЕС) относно протестите в България разкрива ключови проблеми в политическото функциониране на Европа, какво можем да очакваме от новия Доклад за върховенството на закона и дали Брюксел знае какво всъщност се случва в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. 


Евродепутатка сте от 2004 г. Унгария и Полша се присъединиха към ЕС същата година, а през 2007 г. България ги последва. Спомняте ли си какви бяха тогава очакванията към страните от бившия Източен блок? 

Вероятно мислехме, че икономическите реформи и подготовката за вътрешния пазар на ЕС автоматично ще ги направят демокрации за пример. Мисля, че тези очаквания никога не са били реалистични.

В същото време оставам с впечатлението, че в момента има тенденция да делим Европа на просветен и демократичен Запад, от една страна, и склонни към корупция и авторитаризъм източни държави, от друга. Това не е вярно. Авторитаризмът се надига навсякъде, само погледнете отвъд Океана – Тръмп се държи като много от източноевропейските авторитарни лидери, а и в Европа имаме политически партии със същата корумпирана, авторитарна програма както в източните страни, но те просто нямат мнозинство. Така че това противопоставяне Изток–Запад не отговаря на истината.

В такъв случай как можем да се справим с надигането на тези авторитарни тенденции на европейско ниво? 

Изграждането на политики е невъзможно, когато няма споделени ценности. Грешка е да се мисли, че ЕС е просто вътрешен пазар и ценностите нямат значение. Да вземем за пример регулирането на интернет, личните данни, изкуствения интелект, свободата на изразяване, дезинформацията, сътрудничеството в областта на сигурността – всичко това изисква споделени ценности, правила и стандарти. Например в случая на Полша виждаме изключително лоша ситуация, съдиите в Нидерландия и други държави вече отказват да екстрадират заподозрени в Полша, защото просто не вярват на съдебната система там.

Когато няма правилно функциониращо правосъдие, свободни медии и правила за прозрачност, не можем да преборим корупцията; а когато има корупция, вътрешният пазар не може да работи ефективно. Всичко е свързано.

Click to view slideshow.

Въпросът за ценностите съвсем естествено ни води към България. Членувате в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, която наскоро разкритикува заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова относно ситуацията в България, където вече два месеца има протести. Как България стана повод за дебат? 

България и Румъния винаги са били в обсега на радара заради опасенията за корупция, така че тук няма новина. През последните месеци наблюдаваме масовите улични протести и реакцията на властите, която предизвика притеснение. Но ние имаме и много други опасения. Например известното решение на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. „Колеви срещу България“, в което се казва, че независимостта и отчетността на главния прокурор трябва да бъдат преразгледани. Научихме, че има тревожни данни за дискриминация спрямо ромите, за реч на омразата, България също така отказва да ратифицира Истанбулската конвенция.

Унгария и Полша са под светлината на прожекторите от известно време, също Малта и Словакия от около две години насам, вече и България. По-късно този месец Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи ще публикува за първи път в историята си Доклад за върховенството на закона. Той ще бъде циклично, годишно събитие вследствие на законодателна инициатива на ЕП, на която имах удоволствието да бъда докладчик.

В случаите на Полша и Унгария всеки път реагираме на криза, винаги със закъснение и от това произтича конфликт, който пък на свой ред поляризира дебата. И в крайна сметка не успяваме да утвърдим демокрацията и върховенството на закона. Искаме да елиминираме аргументите, зад които се крият авторитарни лидери като Виктор Орбан, които казват: „Ох, защо ние? Защо винаги нарочват Унгария? Това е насочено срещу Източна Европа.“ Така че предложихме този годишен цикъл, по време на който всички държави членки се оценяват според еднакви критерии, включително демокрация, върховенство на закона и основни човешки права.

Предложението на ЕП беше оценката да бъде направена от група независими експерти, но Комисията реши сама да се заеме с това. Имаме много механизми на разположение, като Механизма за сътрудничество и проверка, но твърде често Комисията разчита на информация от членовете на правителствата. Ако гледаме класациите за спазването на върховенството на закона например, Унгария винаги има фантастични резултати… Според моята информация този път Комисията е разговаряла с широк спектър от хора – по техни данни с над 300 души, – така че се надяваме да получим по-независима, пълна и точна картина.

Надеждата достатъчна ли е обаче? Защото през последните години прочетохме множество доклади от Комисията, в които се казваше, че България отбелязва напредък, въпреки че на терен ситуацията се влошава непрекъснато. И сега се намираме в период на безпрецедентни протести. Когато хората чуят, че идва пореден доклад, първият им въпрос е: кога ще има конкретни действия и какви?

На първо време вярвам, че докладът ще бъде положителен фактор, защото държавите, в които има проблеми с корупцията и авторитаризма (двете често вървят заедно), не могат да се крият зад оплакването, че са нарочени. Но също така смятам, че той ще предизвика ефекта на „Евровизия“, както го наричам: всички песни са ужасни, но никой не иска да е на последно място. Така че ще има оплаквания, сочене с пръст, но зад кулисите ще се опитват да подобрят обстановката, както е с Европейския семестър. Изпълняват ли всички държави членки критериите на Семестъра? Не, и ние сме наясно с това. Но поне има дисциплиниращ ефект, който ги побутва в правилната посока.

Вижте, разбирам желанието за действия. Но нямаме армия, която да изпратим на щурм и да свалим правителството. Нещата не стават по този начин. Всичко е много сложно и опира до самата структура на ЕС. ЕК би трябвало да е независима, но в реалността е все още неуверена в директната конфронтация с държавите членки, защото държавите членки са тези, които номинират комисарите. Комисията трябва да свикне с новата си роля. Виждаме и че тя е политизирана, и че държавите членки оказват жестока съпротива, на което станахме свидетели по време на дебатите за бюджета това лято. ЕК остави всичко неясно, както винаги прави, и сега се обръща към ЕП да оправи положението. А това е трудно, освен че има огромно напрежение.

Например моето правителство – нидерландското правителство – държи на клаузата с върховенството на закона, но същевременно им е неудобно. Защото като има среща на Съвета на ЕС и после държавните глави отидат да обядват, г-н Рюте ще седне до г-н Борисов и ще му каже: „Хей, Бойко, ще ми подадеш ли солта, моля те? А и между другото, може ли да не унищожаваш върховенството на закона?“ Винаги давам този пример, защото отразява реалността. Може да сравните с процедурата по импийчмънт в САЩ: много републиканци изпитват неудобство от президента Тръмп, но не могат да гласуват по съвест, защото това е затворен клуб, така работят нещата.

Първоначалното ми предложение беше за автоматичен процес: ако имаме годишен доклад, в който множество критерии не са изпълнени, следват автоматични санкции. То не успя. Но независимо как организираме процеса, предприемането на действия винаги ще бъде политическо решение. Нямаме силна централизирана власт, всичко зависи от държавите членки, а те не искат по-силна Европа. Множество нидерландци гледат към държави като България и питат: „Защо Европа не прави нищо?“ Но когато им кажеш, че за да действа Европа, трябва да ѝ се даде повече власт, те веднага отстъпват – ето я дилемата.

Всичко изглежда доста безперспективно, но мисля, че макар Полша и Унгария да се отклоняват от правия път, ако не бяха членки на ЕС, щеше да бъде много по-зле. Членството има смекчаващ ефект, помага и фактът, че институциите ги е грижа. Разбирам чувството у българите, че никой не се интересува от България – и съм съгласна, че ЕС е тромав в действията си, но това е и поради безпрецедентния характер на ситуацията. Не мислете, че не се обръща внимание. Ще наблюдаваме събитията редовно.

Click to view slideshow.

Бих искала да се върнем малко назад – към изказването Ви, че решенията за действията винаги са политически. България е поставена по-ниско от Унгария и Полша в множество класации, които измерват различни демократични норми. Смятате ли, че мълчанието за случващото се в София се дължи на факта, че управляващата партия ГЕРБ е част от Европейската народна партия (ЕНП)? 

Очевидно. ЕНП е голяма властова машина, която ревностно пази членовете на политическото си семейство. Това важи за всички политически семейства. В моето също сме имали много неприятни братовчеди, с някои от тях сме се разделили, но процесът е труден.

Когато казвам „политическо“ [решение – б.р.], това не означава непременно „партийно“. Ако вземем отново за пример Съвета на ЕС, въпреки различията в партийната принадлежност, членовете му се държат като единно тяло. Разделителните линии могат да бъдат партийни, могат да бъдат Север–Юг, Изток–Запад, малки–големи. Има различни фракции с общия интерес да не дават повече власт на ЕС – те искат Съюзът да си остане междуправителствена организация, защото това е в техен интерес. Те мислят в национална и често националистическа рамка. И ето я дилемата, за която вече говорихме: не може да имаме междуправителствена, слаба Европа и да очакваме тя да се намесва във вътрешните работи на държавите членки.

Процесите в Европа се движат бавно, но веднъж задвижат ли се, не спират. Проблемът с върховенството на закона бързо навлезе в политическия дневен ред. Предстоящият доклад ще даде и повече власт на ЕК, защото тя ще има по-добри основания за намеса. Дали ще разрешим всички проблеми? Не. Но ще бъде ли това още един инструмент? Да. Това не е крайното решение, но помага.

Друго, което би могло да помогне (според някои), е спирането на европейските фондове. Смятате ли, че това също е ефективен инструмент? Трябва ли европарите да бъдат обвързани с върховенството на закона? 

Да. Това е режимът на условност на бюджета, който също не е финално решение. Идеята се зароди в Съвета на ЕС заради проблема, наречен Виктор Орбан, от който им стана неудобно, защото докато всички си седят на масата, им се иска да избягват вземането на решения един за друг. И го измислиха: „Ето сега, ако знаем, че има режим на условност за бюджета, някой анонимен бюрократ от ЕК ще направи оценката, ще сложи отметки в кутийките и ще спрем средствата.“ Разбира се, това е илюзия, защото това никога не може да бъде предприето от анонимен служител в Комисията – спирането на фондовете винаги ще бъде политическо решение. Така че не може да се бяга от отговорност.

Ефектът от режима на условност няма да бъде еднакъв за всички държави членки. Вземете например Австрия, където имаме проблем с крайнодясното и корупцията. Но Австрия не разчита на европари в такава степен и какво правим в този случай? Това не е еднакъв инструмент за всички, просто един от многото в кутията, но сам по себе си не би решил проблема.

Обмисляме „интелигентен режим на условност“, защото не искаме авторитарни лидери като Виктор Орбан да се облагодетелстват от евросредства, но същевременно нямаме желание да наказваме гражданите. „Интелигентен режим на условност“ означава, че ако имаме авторитарен и корумпиран режим, Комисията може да поеме управлението на фондовете, така че те да отиват директно към бенефициерите, вместо да минават през националните власти. Това ни дава възможност да следим парите.

Звучи трудно постижимо. 

Нищо не е лесно [смее се].

Искам да попитам и за „неприятните братовчеди“ в политическите семейства. Има ли механизми за санкциониране на членове на семействата, които не спазват общите ценности? По-рано през лятото на председателя на Вашето политическо семейство – Дачиан Чолош – бе представена невярна информация от страна на ДПС относно протестите в България. Чолош призна, че е бил подведен, и се извини. Как се справяте с подобни случаи? 

На практика е трудно, но от време на време има подобни случаи. Орбан е пример. Имахме подобно преживяване и с Австрия. Зависи – ако си на власт, е по-трудно. Ако не си част от управлението в държавата членка, е лесно. Властовите структури са силни.

В такъв случай имат ли евродепутатите достъп до независима, проверена информация за събитията в държавите членки? Или трябва да разчитат на политиците, които често са въвлечени в националните събития и им дават предимство пред европейските въпроси? 

Естествено. Например като председател на групата за мониторинг получавам много имейли от граждани, също и от национални неправителствени организации, изпращаме въпросници до правителствата, разговаряме с тях и ги каним на изслушвания, разговаряме със Съвета на Европа, Венецианската комисия, Групата на държавите, борещи се срещу корупцията… Има толкова организации, безкрайно много източници. Нищо не може да се пази в тайна, 2020 г. сме. Събитията са проследими в реално време.

И не става въпрос само за познаване на фактите, но и за тяхната интерпретация. В случая с държави като България се срещаш с множество евродепутати от различни политически групи, които ти разказват различни, взаимно противоречащи си версии за събитията. Аз не мога да съдя кое е истина, но знам едно: в подобни ситуации, когато има толкова големи вариации в интерпретацията на фактите и толкова много объркване, това е проблем само по себе си. Означава, че хората нямат доверие на властите, без значение коя версия е вярната.

Ние подкрепяме всички българи и граждани на всички европейски страни, борещи се за прозрачно и ефективно управление, което работи за хората. И ако сте български граждани, то вие сте европейски граждани и такова управление ви се полага по право. Не бива да създаваме илюзията, че ЕС като външна сила може да разреши всеки проблем, но винаги ще подкрепяме онези, които искат добро управление, прозрачност, борят се срещу корупцията и за върховенството на закона и основните човешки права.

Заглавна снимка: © Stephanie leCocq / EPA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Спрете финансирането на нашата мафия.“ Протест пред посолството на Германия в София

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/protest-pred-germanskoto-posolstvo/

На 12 август, 35-тия ден от началото на антиправителствените протести в България, се проведе акция пред посолството на Германия в София под надслов „Масово затваряне на очи“.

Click to view slideshow.

Комикс „Мащехата и Винету“ / Борисов: „Шефовете ми от Кремъл и българските ДС олигарси Ви благодарят за подарените милиарди. Парите свършиха, ще има ли още?“ / Меркел: „Ще има още много, Бойко! Но внимавай мигрантите все така да стоят далече и да тече повече руски газ към Европа. Иначе ми е все тая какви ги вършите там долу!“ © Тихомира Методиева – Тихич

Протестиращите се събраха пред германското представителство у нас, за да попитат „защо вече едно десетилетие една от водещите сили в Европейския съюз толерира очевидната организирана престъпност в нашата управленска класа в лицето на Бойко Борисов и неговите правителства, както и на свързаните с тях структури в съдебната система“. В описанието във Facebook събитието също се казва:

Искаме да знаем как се съвместяват претенциите за върховенството на закона, които съпътстват всяка европейска директива към България, с широко затворените очи на европейския политически елит за техните „партньори“ от ГЕРБ.

„Спрете финансирането на нашата мафия“ © Тихомира Методиева – Тихич
„Политическата корупция е ненакърнима. Да бъде уважавана и пазена е задължение на цялата власт на държавата“ (заигравка с чл. 1, ал. 1 от Конституцията на Германия – в оригиналния текст вместо „политическа корупция“ е „човешкото достойнство“) © Тихомира Методиева – Тихич
„Изцяло сте вътре, а не просто зрители“ (от популярен през 90-те години рекламен слоган на спортния канал DSF) © Тихомира Методиева – Тихич
„Надяваме се, че няма да ни спрете европейските средства, ако не е вашето момче“ © Тихомира Методиева – Тихич

Организаторите изрично подчертават, че протестната акция се разграничава от противниците на Европейския съюз. „Ние искаме да подкрепим пълноценното израстване на България в демократичните ценности на Европа и очакваме от европейските лидери да заемат критична позиция и да поемат отговорност.“

© Тихомира Методиева – Тихич

По-рано в сряда временно управляващият посолството на Германия у нас Йорк Шуграф заяви по повод обявения протест, че е „напълно естествено гражданите в Европейския съюз да се възползват от правото си на свобода на изразяване и мирен протест“, но „решенията за политическото бъдеще на България се вземат само в България“.

Фотогалерия: © Тихомира Методиева – Тихич. Превод от немски: Донка и Чило Попови

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европа, кризата и новият нов световен ред 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evropa-krizata-i-noviyat-svetoven-red/

„Китай смята Европа за отпуснатото шкембе на Запада“, заяви френски експерт пред Politico в края на април. Въпросът за китайското влияние на Стария континент дойде на дневен ред поради две причини: кризата с коронавируса и последвалия дипломатически скандал, че европейски доклад за дезинформацията е редактиран под натиск от Китай.

Проучването върху „дезинформационните наративи“ около пандемията е публикувано със сериозни редакции в секциитe за координираните усилия на Китай да наложи своя версия за пандемията. Вместо това във финалната си версия докладът изважда на преден план Русия. В центъра на скандала е Жозеп Борел – испански политик, заместник-председател на Европейската комисия и върховен представител по външните работи на Европейския съюз в Комисията на Урсула фон дер Лайен. В имейл той нарежда връщането на доклада, което води до коментари от страна на европейски политици, че „топдипломатите на ЕС си налагат автоцензура, за да се харесат на Китайската комунистическа партия“.

Болен континент в болен свят

Европа си имаше достатъчно проблеми и преди коронавируса. Макар последните европейски избори да донесоха известна надежда, Комисията на Фон дер Лайен извади на показ най-тежките недостатъци на Съюза: неговия елитарен и бюрократичен характер, както и последствията върху усещането на избирателите за близостта им до Европа.

Изборите мобилизираха млади гласоподаватели, сред чиито основни причини да гласуват бе убеждението, че изборният процес ще доведе до качествени промени в политическия пейзаж. Вместо това те станаха свидетели на донякъде пирова победа, която доведе до компромис в лидерството: ново име без кой знае какъв опит в европейските структури. Име, което бе избрано след открити и недотам открити машинации, хазартна игра на национални интереси и по-скоро с негласната уговорка статуквото да бъде запазено, а промяната – ако въобще дойде – да е бавна.

След неимоверните усилия всички да са доволни стана ясно, че всъщност никой не е, тъй като изборът бе на косъм от отхвърляне. Междувременно бивши колеги на Фон дер Лайен в германските държавни структури изразиха задоволство пред медиите, че тя напуска националната власт.

Комисията „Фон дер Лайен“ не е в основата на гореизброените проблеми, а е по-скоро тяхно следствие. Тя няма как да има свобода на действието, при положение че държавите членки, включително ядрото на ЕС – Германия и Франция, трудно постигат консенсус по ключови въпроси, от които зависи бъдещето на блока, тъй като са все по-оплетени в националните интереси на принципа „всеки сам за себе си“. Европейската идея се е превърнала по-скоро в обща касичка, отколкото в проект с перспектива и глобална визия. И докато Урсула фон дер Лайен има не едно и две положителни качества, остава под въпрос дали държавите членки ще дадат на Комисията възможността да работи конструктивно, или ще продължават да губят ценно време в безкрайни преговори с неясни резултати.

През 2017 г., няколко месеца след встъпването на Доналд Тръмп в длъжност, Си Дзинпин заяви началото на нова ера, в която Китай се обръща към света. Ходът е тълкуван като заявка за влизане в ролята, играна доскоро от САЩ на международната сцена. Като най-голям търговски партньор на Китай, Европа е неделима част от тази стратегия. ЕС внася най-много от Китай, на свой ред втори по големина пазар за европейски стоки, а дневните транзакции възлизат на над 1 млрд. евро дневно по данни на Европейската комисия. В допълнение китайската инициатива „17 +1“ се надпреварва с Брюксел за влияние в Централна и Източна Европа, което играе ролята на мотиватор за присъединяването на Западните Балкани. От 2016 г. насам към този контекст се прибавя и откритата враждебност между САЩ и Китай, както и отказът на американското правителство да уважава стари дипломатически съюзи.

Коронавирусът като ускорител на кризи

Здравната криза тепърва ще разкрива разломите в политиката на национално, регионално и световно ниво. Добрата новина е, че Урсула фон дер Лайен не съветва европейците да пият или да си инжектират белина; лошата е, че коронавирусът се очертава като екстремно повторение на кризата отпреди десет години, която е в основата (и също изигра ролята на ускорител) на много от настоящите проблеми на Европа – от популизма до ерозията на европейските ценности.

Сред ключовите теми е формата на финансовата помощ за най-засегнатите страни, чийто ярък представител е Италия. Дебатът, който ще занимава европейците дълго време след като решението е взето, е дали помощта трябва да бъде във формата на заеми, които рискуват да утежнят положението в дългосрочен план, натоварвайки получателите с допълнителен дълг; или по-скоро да се помага чрез грантове. Отвъд очевидните икономически и политически проблеми, този въпрос ще постави на изпитание европейската солидарност и разделенията Север–Юг и Изток–Запад. Запознатите с гръцката криза – най-мащабната акция за спасяване на банкрутирала държава в историята – вероятно имат неприятно дежавю. Малцина помнят, че появата на „Алтернатива за Германия“ е свързана с икономически мерки в контекста на гръцката криза и в началото черпеше политическа енергия от недоволството на голяма част от германците по този въпрос.

Корупцията и върховенството на закона остават на дневен ред в този контекст. Как ще бъдат изразходвани средствата на Съюза и с каква ефективност, ако продължават да потъват в джобовете на политиците, станали представителни лица на източноевропейската псевдодемокрация? Същевременно наблюдаваме уронване на демократичните устои и на Запад, както и липса на воля за сериозни реформи в системи, неподготвени за предизвикателствата на утрешния ден. Всеобщото недоверие към демократичните структури отдавна не е запазена марка на бившите съветски сателити; именно това отхвърляне на демократичните механизми Китай цели да експлоатира, предлагайки своята алтернатива – високотехнологична автокрация.

Общественото недоверие към научно утвърдени практики като ваксинацията например се дължи не само на дезинформация, но и на хронично недоверие в институциите. Потенциалната злоупотреба с финансова помощ от страна на европейските политици на национално, регионално и европейско ниво във времена на безпрецедентна криза, поради която мнозина ще загубят препитание, има потенциала да бъде фатална не само за европейския проект, но и за демократичната идея като цяло.

Разделяй и владей

Ако до този момент антиевропейски популисти, руски тролове или просто групи с различни национални и европейски идеологии експлоатираха тези и други тежки проблеми на ЕС за своя политическа полза, коронавирусът драстично променя картината. От началото на кризата в Европа китайските власти предприеха масирана информационна кампания, чиято цел е да изкара на преден план помощта, предложена от Китай на страни членки на ЕС. Китайските акции са масово отразявани от медиите и организирани с публична церемониалност.

Докато обсипваше китайския флаг с целувки, сръбският президент Александър Вучич нарече европейската солидарност „приказка“; унгарският премиер Виктор Орбан заяви на всеослушание, че няма да иска никаква помощ от ЕС, защото това не било възможно; а италианският външен министър Луиджи Ди Майо използва аргумента за китайската помощ, за да поощри присъединяването на Италия към китайската икономическа инициатива „Един пояс и един път“ – основен лост за влияние на китайската геополитическа стратегия. Евроскептиците с радост подемат наративите, разпространявани от Китай, въпреки огромната солидарност между страните членки и координираната стратегия на Европа. Кампанията на ЕС закъсня и имаше по-скоро реактивен характер, което не спомогна за нейната убедителност.

Импровизационната външна политика на Доналд Тръмп не улеснява ситуацията. Докато американците и китайците си подхвърлят взаимни обвинения за това кой е пуснал болестта на територията на другия, Тръмп довършва каквото е останало от европейско-американските двустранни отношения: от налагането на забрана за пътувания (без консултация с европейските си партньори) и обвинения към ЕС за заразата, през дипломатически конфликти за маски, та чак до опасенията, че човешкото здраве ще бъде обект на пазарна конкуренция поради действията на американския президент. Разривът на Запад, разбира се, е посрещан с усмивка на Изток.

Трудният избор

Ако приемем, че човек се учи от историята, то настоящето дава на Европа огромен шанс. Европейската интеграция е реактивен процес в рамките на Студената война; отчасти този неин характер постави на изпитание съществуването ѝ във времена на просперитет, когато старите уроци бързо се забравят.

Смъртта на Сталин през 1953 г. и краят на войната в Корея дават самочувствие на французите да отхвърлят проекта за обща европейска отбрана поради страх за суверенитета на страната, което изстрелва Европа в орбитата на САЩ за десетилетия напред. Само три години по-късно кървавото нахлуване на съветските войски в Унгария и поредица дипломатически кризи водят до драстична промяна в политиката и до подписването на Римските договори, полагащи основите на единна Европа.

Огромният финансов стимул, който ще бъде инжектиран в идните месеци, може да постави основите на устойчива икономика, да заяви ясна позиция срещу данъчните убежища и да даде тласък на една Европа, която е център на иновациите, отстояването на човешките права и така прословутото „единство в многообразието“. Създаването и заздравяването на дипломатически връзки извън традиционната траектория също е възможно – примерът е Африка. Европа има потенциала да запълни моралния вакуум, оставен от САЩ още от края на миналия век; вакуум, в който Китай – със своите концентрационни лагери и репресии над инакомислещите – просто не може да се впише.

Това е възможна реалност, далеч от „приказката“; защото всъщност е обратното – приказки и миражи продават онези, които отричат сложността на битието. Ако Европа успее да се справи със собствените си вътрешни проблеми, тя може да избегне повторно разкъсване между Изтока и Запада. Нужна е визия, политическа смелост и не на последно място – външен стимул, който да припомни на държавите членки защо европейската солидарност е по-добрият вариант.

Геополитическите игри няма да приключат скоро. И е по-добре европейците да са господари на собствената си съдба. Защото алтернативата е обезпокоителна, независимо в коя посока на света гледаме.

Заглавна илюстрация: © Лина Кривошиева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В капана на Ердоган, или ненаучените уроци на ЕС

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/nenauchenite-urotsi-na-es/

Четиригодишно момче с непотвърдена националност се удави в понеделник във водите между турския бряг и гръцкия остров Лесбос, след като гумена лодка с още 47 души потъна в граничната зона между териториалните води на двете държави. През 2015 г. снимките на безжизненото тяло на тригодишния Айлан Кюрди, направени от фоторепортерката Нилюфер Демир, предизвикаха безпрецедентна вълна от солидарност и политически реакции по целия свят. Днес новината за смъртта на това дете беше само бледа подробност в сюжета, който се разгърна на югоизточната граница на Европейския съюз след заявлението на турския президент, че „пуска бежанците към Европа“.

Събитията от последната седмица напомниха колко безскрупулни могат да бъдат действията на Реджеп Тайип Ердоган на международната сцена, включително и чрез употреба на човешка трагедия като оръжие в неговия външнополитически арсенал. Напрежението по югоизточната граница и неизбежните спомени и съпоставки с 2015 г., когато 1,3 милиона бежанци потърсиха убежище в ЕС в разгара на хуманитарна криза и възход на крайната десница, разкриват редица пропуски в подхода на ЕС към бежанския проблем и към конфликтите, които са го предизвикали.

От 2016 г., откакто действа Механизмът за бежанците в Турция, Ердоган неведнъж е отправял подобни заплахи към Европа, но този път те не останаха само на думи.

От една страна, това е опит да накара европейците да застанат на негова страна в конфликта с Башар Асад в Идлиб и по-дългосрочно да се ангажират с бъдеща зона за сигурност там. От друга, изтича срокът на сделката от 2016 г., в момента ЕС води преговори за бъдещия си бюджет и Ердоган напомня, че трябва да има ново споразумение с Турция.

Така коментира пред „Тоест“ Димитър Бечев, експерт по геополитическите въпроси на Балканите, Турция и Русия, старши сътрудник към Атлантическия съвет в САЩ и преподавател в Университета на Северна Каролина.

Механизмът предвижда изплащането на общо 6 млрд. евро за проекти в подкрепа на 3,6-те милиона бежанци в Турция. По-голямата част от сумата е вече изплатена или договорена, противно на твърденията на Ердоган, прибързано подкрепени от българския премиер Бойко Борисов. С европейски пари в Турция се осигурява достъп до образование на 635 000 сирийски деца, строят се над 100 нови училища, осигурени са лекарски консултации и ваксини за 650 000 деца бежанци, както и месечни финансови помощи за 1,5 милиона от най-уязвимите бежанци. Ангажиментът на Турция е да ограничи миграционните потоци към Европа, включително като пресече каналите за нелегален трафик на хора.

Сирийско-турската граница. Стопкадър от репортаж на The Straits Times

Три години след началото на Механизма Европейската комисия отчита, че броят на пристигащите на гръцките острови мигранти е намалял с 97% спрямо 2015 г. В прагматичния подход на европейските лидери тези числа бяха достатъчен актив в битките им с възхода на крайнодесните партии, които печелеха влияние с антиимигрантска реторика.

В същото време проблемът с пренаселените бежански лагери в Гърция се задълбочаваше с години. Сделката не намери устойчиво решение за него, а само го премести географски, и то неособено успешно. През миналата година на гръцките острови Лесбос, Самос, Киос, Кос, Лерос и други са акостирали 1812 лодки с повече от 60 600 бежанци. За сравнение, турската брегова охрана е спряла 3140 лодки, от които е върнала обратно близо 108 000 бежанци. Това показват обобщените данни на неправителствената организация Aegean Boat Report, която следи денонощно ситуацията на островите. От общия брой на бежанците, намиращи се на егейските острови към момента, 56% са жени и деца. Общо 77 хиляди души са подали документи за убежище през 2019 г. според статистиката на Службата за убежище на Гърция, като близо 18,5 хиляди са деца под 14-годишна възраст.

Ердоган използва бежанците като инструмент в сложна политическа игра, но това не бива да изненадва никого.

Можем да осъдим тактиката на Ердоган, но страхът, разделението и цинизмът, с които ЕС се занимава с този въпрос през последните няколко години, прехвърли инициативата на турския президент, като му даде възможност да изнудва европейските лидери.

Това пише Ник Малкуцис, журналист и редактор в гръцкото аналитично издание MacroPolis. По думите му, затварянето на границата сега може и да изглежда като единствения начин да се покаже на Ердоган, че не той диктува правилата, но в действителност Европа отдавна му даде това предимство.

Според Димитър Бечев Механизмът за бежанците в Турция има много минуси, но вероятно е по-малкото зло. „Ако няма сделка, Ердоган би използвал мигрантите като заплаха, а от своя страна Гърция и ЕС ще третират това като въпрос на националната сигурност и ще разполагат сили, които да стрелят по границата. Това ще обезсмисли цялата политика за убежище. Ако това е алтернативата, очевидно сделката с Турция, колкото и да е несъвършена, е по-добрият вариант“, отбелязва анализаторът.

Съществен елемент от споразумението е релокацията на сирийски бежанци от Турция в европейски държави. За първите три години по този законен начин държавите членки са приели 20 000 сирийци – скромен пример за солидарност спрямо общият брой от 3,6 милиона мигранти на турска територия.

Подобен е и подходът на ЕС в Гърция. От началото на 2015 г. до началото на 2019 г. Брюксел финансира Атина с 2 млрд. евро за справяне с миграцията, но държавите членки нe проявяват особена воля да споделят тежестта, като приемат на своя територия бежанци от гръцките острови и лагерите в континенталната част. Бежанският лагер „Мория“ на остров Лесбос – една от „горещите точки“ по външните граници на ЕС, още преди година беше препълнен, а в последните месеци капацитетът му от 3100 души е надхвърлен над пет пъти, въпреки постоянните трансфери към континентална Гърция.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Само през януари тази година в Егейско море са се удавили 63 души в опит да стигнат до европейските брегове, сочи доклада на Международната организация по миграция. Като много други хора в този сюжет, най-вероятно и те ще останат само статистика. На фона на напрежението по границата, медиите отразиха смъртта на 4-годишното дете и на сириеца, прострелян в опит да премине границата с Гърция. И двата случая станаха повод за взаимни обвинения между Атина и Анкара.

В първия случай бреговата охрана на Гърция обяви, че турски плавателен съд е придружавал надуваемата лодка до морската граница и при навлизане в гръцки териториални води лодката е била умишлено пробита, за да започне да потъва и да предизвика спасителна операция. Видео от същата ситуация показва как гръцки гранични полицаи крещят на мигрантите в лодката „Връщайте се обратно! Връщайте се обратно!“. При смъртта на сирийския гражданин на сухопътната граница Анкара обвини гръцката армия в свръхупотреба на сила, а Атина побърза да отрече, че срещу мигрантите са използвани куршуми.

В отговор на заявката на Ердоган, Гърция затвори сухопътните си граници. Това според Димитър Бечев е политически обоснован ход, който всеки гръцки ръководител би предприел.

Гърция има основания за такава реакция, защото се чувства изоставена от останалата част на ЕС и е склонна да предприема крайни мерки. Най-малкото, с проблемите по границата Гърция предизвика реакция у другите страни членки, затова ще има някакъв общоевропейски отговор – било то с подкрепа за укрепване на границата, мисии на „Фронтекс“ или с ново договаряне с Ердоган, където обаче Гърция е част от целия блок, а не оставена сама лице в лице с Турция.

Освен комплексната геополитическа ситуация, правителството на „Нова демокрация“ в Гърция е изправено и пред вътрешен натиск за по-твърди мерки срещу имиграцията, включително от бившия лидер Андонис Самарас. Премиерът Кириакос Мицотакис дори предложи нов закон за убежището, който включва ускорен процес за връщане на икономически имигранти в държавите им на произход, крайно противоречивата идея за „плаваща стена“ по морската граница с Турция (която би поставила живота на стотици хора в риск, както предупреди „Амнести Интернешънъл“), както и изграждане на приемателни центрове от затворен тип на островите.

Последната идея предизвика бурни протести от страна на островните жители. Местните на Лесбос и Киос опитаха да блокират доставките на тежка техника, която трябваше да започне да изгражда новите лагери затвори, но централните власти потушиха недоволството с жандармерия и сълзотворен газ. Гърците на островите от години са изправени пред проблема, който целият ЕС се опитва да отмести колкото е възможно по-далеч. Много от тях се включват в усилията да помагат на бежанците и сега се възпротивиха на идеята техните острови да се превърнат в затвори за хора, чието престъпление е, че бягат от войни.

Новото напрежение между Гърция и Турция обаче отприщи и крайнодесни групи, които открито атакуваха както бежанци, на които не позволяваха да слязат от гумената лодка, така и доброволци и международни журналисти. В резултат на това бяха преустановени дейности и инициативи от жизненоважно значение за хиляди хора в особено уязвимо положение.

 

Местни хора на Лесбос не позволяват на мигранти да слязат на острова с думите „Ние тук сме християни!“

Заради ескалацията на напрежението по границите Гърция обяви, че спира да приема молби за убежище. Изправена пред това предизвикателство от години, гръцката система за убежище функционира тромаво и без допълнителното натоварване – бежанците, пристигнали през последната година, получават дати за първи интервюта след две, дори три години, което ги заключва в безизходицата на лагери като „Мория“. „Всички държави имат право да контролират своите граници и да управляват незаконното придвижване, но в същото време трябва да се въздържат от използването на прекомерна или непропорционална сила и да поддържат системите за справяне с молбите за убежище“, подчерта Върховният комисариат за бежанците към ООН в отговор на мярката.

Междувременно ЕК предложи на Гърция още 700 млн. евро за управление на миграцията, а новата председателка Урсула фон дер Лайен определи страната като „щит“ на ЕС срещу имиграцията, с което даде заявка, че по-скоро ще крепи статуквото, отколкото да търси устойчиво решение на проблема – реформа на Дъблинския регламент и повече солидарност между държавите членки.

За съжаление, няма по-конкретен изход от тази ситуация, освен решаването на конфликтите, които произвеждат тази миграция. ЕС трудно може да се намеси в конфликт като този в Сирия, защото не разполага с военна сила. Към днешна дата единственият лост на влияние, с който разполага, са финансовите ресурси.

Това коментира Димитър Бечев и добавя: „В бъдеще, ако се постигне някакво примирие и се стигне до фаза на реконструкция, ЕС е един от големите донори, което му дава и дипломатическа сила да влияе на процеси. Все още обаче бойните действия продължават и Европейският съюз не седи на масата – там са Русия, Турция, страните от Залива и Иран, както и САЩ до някаква степен, защото те все още имат войски на терен. ЕС е второстепенен играч, защото отсъства от бойното поле. Това обаче не означава, че в бъдеще няма да има влияние“, коментира Димитър Бечев.

Макар България също да е от другата страна на „отворената врата към Европа“ на Ердоган, на българската граница нямаше такова напрежение като на гръцката. От една страна, през нея минава основната част от износа на Турция за Европа и тя е стратегически по-важна за турската икономика, смята Бечев. „Освен това Гърция има по-голям опит и повече тежест в европейските институции – тоест ако България е поставена в такава ситуация, тя едва ли може да настоява за обща политика или за някакви компромиси към Анкара“, отбелязва още анализаторът.

Въпреки спокойната ситуация, България въведе извънредни мерки за сигурност на границата си с Турция. Пет години по-късно разговорът за миграцията отново беше доминиран от обещания за отблъскване на миграционен натиск и охрана на границите, без намек за дискусия за дългосрочни решения, нито солидарност със съседна Гърция.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Без перспектива за скорошен изход от войната в Сирия и без решителни действия за хуманитарната криза с бежанците от страна на ЕС, турският президент Ердоган ще продължава да експлоатира страховете на европейците. „Всички партии на власт се страхуват от надигащата се крайна десница, а за нея това, което се случва по границата, е манна небесна. Неслучайно в последните няколко дни Ангела Меркел подкрепи турските планове за зона за сигурност в Идлиб. Вътрешнополитическият лост, с който Турция разполага, дава директни резултати на дипломатическото поле“, обяснява Димитър Бечев.

Да затваряме очите си, да блокираме границите си и да се изолираме от толкова съществен проблем е недалновидна политика от страна на общност с амбиции на световен лидер и защитник на човешките права и демократичните ценности. А в ничията земя между големите политически интереси ще остават заклещени хиляди хора, чиято безизходица ще ги тласка към отчаяни и опасни за живота им пътувания. С претоварването на системата в Гърция, бежанците отново поемат по уж затворения Балкански маршрут и подобни кризи вече зреят и на други места.

Балканският маршрут включва Гърция, Македония, Сърбия, Унгария, но заради затворената граница на Унгария завива на запад към Босна и Херцеговина, Хърватия и Словения. В следващите броеве на „Тоест“ очаквайте разказ за Босна и Херцеговина – неназованата буферна зона на Европейския съюз по Балканския маршрут, и за това какво се случва на другата външна граница на ЕС, тази на Хърватия.
Заглавна снимка: Гръцко-турската граница. Стопкадър от репортаж на The Straits Times

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато атовете се ритат, магаретата си траят

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kogato-atovete-se-ritat-magaretata-si-trayat/

Събития от последните няколко дни – като честването на националния ни празник на връх Шипка, работната вечеря на българския премиер с турския президент в Анкара, посещението на лидерите на ЕС в зоната на повишено напрежение от новата бежанска вълна и срещата между Ердоган и Путин в Москва – осветяват различни геополитически интереси в контекста на войната в Сирия.

Тържествата на връх Шипка, отменени официално заради опасността от коронавируса, все пак се състояха, а

президентът Румен Радев се отдаде на любовта народна,

въпреки че не беше пощаден и от агитки на управляващите. Той съзря съзаклятие на управляващите срещу традиционния събор на историческия връх: „България даде вчера един огромен принос към световната медицина – успя да изолира два различни щама на коронавируса. Оказа се, че софийският щам е много безобиден и там всякакви мероприятия на открито са позволени, докато щамът на Шипка се оказа много опасен и мероприятията се отмениха.“ Държавният глава видимо се опияняваше от „прозрението си“ и от приливите на патриотичен възторг, който предизвикваше появата му сред събраното множество.

Ден по-рано на руския сайт на движението „Двуглав орел“, свързано с олигарха Константин Малофеев и о.з. ген. Леонид Решетников – и двамата със забрана да влизат в България за срок от 10 години във връзка с разследването за шпионска дейност на движението „Русофили“, – се появи статия на Олга Решетникова „Коронавирус лети над Шипка“. В нея тя развива тезата, че „този 3 март е като кост в гърлото на властите“, които под влияние на американските и европейските посланици се опитват да отслабят влиянието на Русия в България.

И тогава просто се появи коронавирусът! Вярно, нито един случай на болестта не е регистриран в България, но българското ръководство знае къде точно живее този вирус… и не ходете при баба Ванга – той е на Шипка!

Така пророкува съпругата на бившия генерал от КГБ и директор на Института за стратегически изследвания към Президентството на Русия, когото свързаха с избора на генерал Румен Радев за президент на България. Разбира се, не е задължително да има пряка връзка между образния изказ на Радев и на Решетникова, но лошото усещане за епигонство остава. Както и за топлата връзка между българския държавен глава и аналитичния тръст на Кремъл.

На Шипка президентът Румен Радев препотвърди благодарността и признателността на българите към Русия и не пропусна да демонстрира, че битката му за България с управляващите продължава. „Шипка не е мястото да коментирам интригите на министър-председателя, защото тук възкръсва България, която неговото управление закотви на дъното на Европа“, заяви държавният глава от историческия връх.

В същото време премиерът демонстрира активност на полето на дипломацията.

В навечерието на националния ни празник Бойко Борисов замина спешно за Турция на работна вечеря с президента Ердоган. Целта на визитата му бе да уговори среща на върха между ЕС и Турция в София, посветена на конфликта покрай новата бежанска криза. В Анкара той не беше съпроводен нито от посланичката ни там Надежда Нейнски, нито от външната ни министърка Екатерина Захариева, а само от МВР шефа Младен Маринов и от „ефендито“, както министър-председателят нарече Вежди Рашидов пред журналисти в София. За турската столица Борисов тръгна с приповдигнато настроение да използва дипломация в стил „Кажи му аго, да му стане драго!“, но посредническата му мисия завърши с провал – Ердоган отказа да седне на една маса с гръцкия премиер.

На следващия ден започна обиколката на първите лидери на ЕС в Гърция, които инспектираха от въздуха ситуацията по границата с Турция и обещаха на премиера Кириакос Мицотакис 700 млн. евро и логистична подкрепа от „Фронтекс“ за охраняването ѝ. В България, където те спряха на връщане за няколко часа, Борисов повози Урсула фон дер Лайен и Шарл Мишел в джипа си, в който те с видимо любопитство слушаха монолога му, продължил и по време на последвалия полет с хеликоптер над българо-турската граница. После си размениха традиционни любезности и мартеници, поздравиха ни за националния ни празник и си тръгнаха.

А след неуспешната мисия на Борисов, за Анкара отлетяха председателят на Европейския съвет Шарл Мишел и върховният представител на ЕС по външна политика и сигурност Жозеп Борел. На срещата, в присъствието и на външния министър Чавушоглу, е обещана допълнителна хуманитарна помощ от 170 млн. евро за уязвимите групи в Сирия. Борел изразил безпокойство, че Анкара дава зелената светлина на мигрантите да преминават границите ѝ. Турската страна отхвърли тези обвинения и отправи упрек към Шарл Мишел, че не дава конкретно предложение за решаването на кризата.

Турция твърди, че никога не е използвала бежанците като средство за политическо изнудване,

но сега Ердоган отвори границата си към Гърция, защото предвиждаше светкавичната реакция на европейските страни – каквато не би последвала, ако беше насочил вълната към България например.

Но докато ЕС е без обща позиция на страните членки за решаването на сирийския конфликт, от НАТО вече изразиха „пълна солидарност“ с Турция и настояха Сирия и Русия да спрат бомбардировките в Идлиб – последна крепост на подкрепяните от Турция бунтовници против режима на президента Башар Асад. Това се случва, след като външният министър на Турция е поискал в телефонен разговор с генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг да започнат политически консултации за задействане на чл. 4 от Северноатлантическия договор. А преди няколко дни американският президент Доналд Тръмп приветства идеята на Владимир Путин за среща на върха на петте страни, постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН.

Светът очаква развой на сирийската криза след срещата между президентите на Русия и Турция в Москва на 5 март, третата за тази година, но краят на войната в Сирия отново не се вижда. Макар че постигнатите споразумения според Владимир Путин трябва да сложат край на страданията на сирийския народ.

Възможно ли е мирно решаване на този конфликт с участието на толкова страни с различни интереси в арабската държава

и при изолация от преговорите на Сирийската национална армия и на кюрдите, е въпрос, на който трябва да отговорят световните лидери и международните наблюдатели. Тази перспектива обаче се отдалечава след проведеното разследване на ООН в Сирия и последвалите обвинения към Русия в извършване на военни престъпления в страната. Такива престъпления според международната организация са извършили и опозицията, и Турция в населените с кюрди райони на Северна Сирия по време на военната операция „Извор на мира“.

В момента е сигурно едно – нито Путин, нито Ердоган имат интерес от задълбочаване на кризата в арабската държава. Защото през април в Русия предстои провеждането на референдум за промяна на Конституцията, а турският президент има отворени фронтове и в собствената си държава: веднъж – от опозицията, която го пита какво прави в Сирия; втори път – от Партията на националистическото движение, чийто лидер Девлет Бахчели заплаши Ердоган, че ако „клекне“ пред Путин, ще оттегли подкрепата си за управляващата Партия на справедливостта и развитието и съответно ще предизвика предсрочни избори.

България също се оказа неподготвена за новата бежанска вълна

и няма позиция за решаването на близкоизточния конфликт, приета с резолюция на Народното събрание. Това обаче не пречи на премиера в една парламентарна република да приема посреднически мисии и да реализира политики, които не са подкрепени от парламента. Борисов лековерно разчита на достлука си с Ердоган, на когото е изгодно да хвали българския премиер и да го дава за пример на останалите европейски лидери – но без никакви гаранции, че в един момент няма да отвори границата си към България.

В състоянието на нестихващи конфликти, на преливащи една в друга кризи в държавата и на постоянна вражда между първите държавни мъже, изработването на национално отговорна позиция изглежда мисия невъзможна. Както изглежда невъзможен консенсусът в парламента по отношение на режима на сирийския президент и на управляващата социалистическа партия БААС. България вече имаше остри разногласия по отношение на предприетите въздушни удари срещу Сирия през 2018 г. от страна на САЩ, Великобритания и Франция. А при започването на турската офанзива в Сирия се чудеше дали да прояви солидарност с ЕС, който категорично осъди военната намеса на Ердоган и поиска прекратяването ѝ в специална декларация – или да се прави на „умряла лисица“, за да не разваля комшулука си.

От Албания българският президент заяви, че има дефицити в политиката на ЕС по отношение на войната в Сирия, липсва и изграден капацитет за бърза и ясна реакция при застрашаване на външните му граници. Затова според Радев е необходимо да се изработи план за защитата им и за предотвратяване на хуманитарни кризи със средствата на дипломацията.

Мястото ни на геополитическата карта на Балканите и на Европа изисква гъвкава дипломация,

каквато нашите държавни мъже не са изучавали, нито са наследили родствено. Но въпреки това България е длъжна да има позиция и да не я променя дори при смяна на властта в държавата. От това дали ще успеем да запазим баланс в отношението си към Турция и Гърция, без да предаваме интересите на съюзниците си от НАТО и ЕС, зависи в голяма степен как ще се позиционираме в този сложен геополитически конфликт и дали ще успеем да предотвратим нахлуването на бежанската вълна у нас, която би породила нови вътрешни конфликти.

Заглавен колаж: Лина Кривошиева. Снимки: Wikipedia и Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как бежанците се превърнаха в политически инструмент за Ердоган

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/bezhantsite-politicheski-instrument-za-erdogan/

Автори: Йоанна Елми и Мария Бабикян

Севърският договор след Първата световна война обещава създаването на независима държава Кюрдистан, но години по-късно кюрдите се оказват разпръснати между териториите на Сирия, Иран, Турция и Ирак. Половината от тях пребивават в днешна Турция и съставляват около 20% от населението на страната. Турция от години се опитва да се противопоставя на Кюрдската работническа партия (Partiya Karkerên Kurdistanê, съкр. PKK), която редовно провежда атаки в цялата страна в името на кюрдския национализъм и независимост. Ердоган гледа на Отрядите за народна самоотбрана (YPG), част от Сирийските демократични сили, като клон на PKK.

След като ИДИЛ обсажда северносирийския град Кобани в провинция Роджава през 2014 г., кюрдските отряди го освобождават през 2015 г. Президентът Ердоган ги обявява за заплаха за националната сигурност на Турция и в отговор напада автономната кюрдска провинция. Турция се фокусира върху зоните, контролирани от кюрдските отряди в Северна Сирия, и иска да осуети формиращата се териториална цялост. Впоследствие това принуждава кюрдите да търсят съдействие от сирийската държава, срещу чиито сили са се сражавали години наред.

Кюрдско момиче от Отрядите за народна самоотбрана
Кюрдско момиче от Отрядите за народна самоотбрана. На нашивката е ликът на задържания лидер на PKK Абдула Йоджалан. Снимка: Kurdishstruggle (Flickr)
2011

Начало на конфликта в Сирия. Русия е на страната на режима на Башар Асад, а Турция – на бунтовническите сили. САЩ подкрепят кюрдските отряди, които са основен съдружник в коалицията срещу ИДИЛ.

2011
2012

Ердоган прави телевизионно изявление, с което обявява начало на мирните преговори с PKK. Впоследствие в периода около изборите през 2015 г., заради засилващите се ефекти от войната в Сирия, преговорите се разпадат със започването на турската офанзива в Иракски Кюрдистан и провинция Роджава в Сирия.

2012
2013 (25 октомври)

В рамките на 24 часа са задържани 111 души, нелегално преминали българо-турската граница. По данни на МВР 48 от тях са сирийци. От Министерството на отбраната съобщават, че започва строеж на гранична ограда по южната ни граница с Турция.

2013 (25 октомври)
2015 (януари)

В западните медии започват все по-често да се появяват заглавия, свързани с нови канали за транспорт на бежанци от Сирия и Близкия изток. Такъв е случаят с кораба „Езадийн“, изоставен от екипажа си край Италия с 450 сирийски бежанци на борда.

2015 (януари)
април

Европейският съвет свиква спешна среща след поредица от трагични инциденти с мигранти, загинали в опит да преминат Средиземно море. Случаите са многобройни и ще преобладават в новините през цялата предстояща година.

април
май

Европейската комисия очертава рамката на Европейската програма за миграцията. ЕК предлага гарантиране на „справедливо и балансирано участие на всички държави членки“ в общите усилия за справянето с кризата. В същия документ Комисията полага основите на сътрудничество в областта с държави извън ЕС, сред които и Турция, и предлага „3,6 млрд. евро хуманитарна помощ и помощ за стабилизиране и развитие, насочени към сирийците и сирийските бежанци в страни като Ливан, Йордания, Турция и Ирак“.

май
юни

Разпределяне на 40 000 мигранти в рамките на ЕС. Към този момент задължителните квоти не се прилагат. По същото време става ясно, че Унгария е взела решение да строи гранична ограда, която да предотврати влизането на мигранти в страната.

юни
август

В края на месеца Македония затваря южната си граница и обявява бедствено положение. У нас започва последният етап от строежа на оградата по южната ни граница с Турция. След завършването ѝ границата би трябвало да бъде непроходима. През февруари 2016 г. тогавашната министърка на вътрешните работи Румяна Бъчварова обявява, че оградата в крайна сметка няма да бъде довършена. През 2017 г. граничната ограда все още се строи, а цената ѝ продължава да се вдига.

август
септември

Унгария затваря жп гара „Келети“, за да предотврати достъпа на бежанци към Германия и Австрия. Хиляди протестират. Няколко дни по-късно Ангела Меркел съобщава, че Германия няма да налага ограничения на броя приети бежанци. Само седмица след това страната е принудена временно да затвори границата си с Австрия, за да се справи с наплива на хора. Унгария затваря границата си със Сърбия и започва строеж на ограда по границата си с Хърватия. Регистрирани са сблъсъци на мигранти с унгарските власти.

септември
Какво всъщност се крие зад думите „бежанска криза“?

Дори преди нейното начало изследвания сочат, че обществените възприятия за броя на мигрантите и бежанците на територията на страната се разминават драстично с реалността. През 2017 г. изследване на Европейската комисия стига до същото заключение за държавите членки на ЕС. Това разминаване се дължи на множество сложни предпоставки с определени социални последици. Като се има предвид съотношението на броя мигранти към населението на държавите приемници, думата „криза“ изглежда силно преувеличена. Въпреки това тя не може да бъде отхвърлена – напливът от хора по границите, трудностите да им бъдат предоставени социални услуги, бърз и ефективен административен процес, както и социокултурните последствия от феномена не могат и не бива да бъдат омаловажавани.

2015 (октомври)

Премиерът Бойко Борисов заявява подкрепа за обявеното от президента Реджеп Тайип Ердоган намерение за създаване на „зона за сигурност“ в Северна Сирия. Той обещава и да го представи на среща в Брюксел, където европейските лидери са неубедени и виждат мотив за разчистването на кюрдите по границата, което да възпрепятства оформянето на кюрдска държава от двете страни на Турция. Проведените през 2019 г. турски военни операции в района потвърдиха това опасение.

2015 (октомври)
ноември

ЕС обявява съвместен план за действие с Турция с цел намаляване на миграционния поток към Европа. Турция сваля руски боен самолет, в резултат на което Русия налага санкции, засягащи туризма и вноса на стоки между двете страни. Това е най-ниската точка във взаимоотношенията помежду им. Във Франция най-тежкият терористичен атентат в историята на страната взема над 100 жертви, а стотици са ранени – 13 ноември се превръща в символ, експлоатиран от крайните политически идеологии, и оказва огромно влияние върху общественото мнение в цяла Европа.

ноември
2016 (11 февруари)

Ердоган за първи път отправя заплахата, че ще изпрати милиони сирийски бежанци към Европейския съюз.

2016 (11 февруари)
26 февруари

Съветът за сигурност на ООН приема резолюция за прекратяване на военните действия в Сирия, съгласувана между САЩ и Русия.

26 февруари
18 март

След обявяването на общия план за действие през ноември 2015 г. Турция позволява на сирийците с временно защитен статут да имат достъп до пазара на труда. ЕС започва изплащането на 3 млрд. евро за изграждане на инфраструктура за приемане на бежанците.

18 март
19 април

Турция отново заплашва да се оттегли от споразумението за мигрантите. Последващи заплахи има през цялата година.

19 април
юли

След опит за преврат в Турция започва безмилостна чистка срещу опозицията на Реджеп Тайип Ердоган, която продължава и до днес.

юли
август

Българската държава демонстрира подкрепа за Анкара с екстрадицията на гюлениста Абдуллах Бююк, когото българският съд двукратно отказва да върне в Турция, тъй като това представлява опасност за живота му. С напредването на конфликта в Сирия фокусът на Ердоган се премества основно към кюрдския въпрос.

август
28 декември

Преговорите между Турция, Иран и Русия в Астана водят до съгласуване за посредничество за прекратяване на огъня, което трябва да започне в полунощ на 30 декември.

28 декември
2017 (февруари)

ИДИЛ започва офанзивата в Дараа в Югозападна Сирия. Силите на Турция, Иран и Русия се връщат на фронта.

2017 (февруари)
17 март

Конституционен референдум в Турция и консолидация на властта на Ердоган. Изправен пред критика от страна на Западна Европа, Ердоган отново отправя заплахи за изпращане на бежанци към Европа.

17 март
4 май

Русия, Иран и Турция подписват споразумение в Астана за създаване на зони на сигурност в Сирия. Те включват провинция Идлиб, северната част на Хомс, Източна Гута и границата между Йордания и Сирия. 

4 май
2018 (януари)

Турция провежда операция „Маслинова клонка“, насочена срещу кюрдските сили в провинция Африн.

2018 (януари)
септември

Ердоган и Путин постигат съгласие за създаването на буферна зона в Идлиб на среща в Сочи.

септември
декември

Американският президент Доналд Тръмп обявява победа над ИДИЛ в Сирия.

декември
Надигането на крайнодясното – свързано с имиграцията?

През септември 2017 г. Германската крайнодясна партия „Алтернатива за Германия“ влиза в Бундестага. Според изследване на Bertelsmann Stiftung германското общество възприема, че „единствената област, където „Алтернатива за Германия“ има някаква експертност, е имиграцията“. В началото на 2018 г. популистите в Чехия и Унгария печелят избори с програми, насочени срещу имиграцията. През юни италианският вицепремиер Матео Салвини отказва да приеме кораба „Акуариус“ със 141 мигранти на борда. За Европа бежанците вече са наболял проблем, който дестабилизира Съюза и разделя членките по идеологически линии както помежду им, така и вътрешнополитически. Този проблем може да бъде експлоатиран от външни сили.
Политолозите наблюдават изместването на вота към крайнодесни партии в Европа като феномен много преди пристигането на бежанците на европейска земя. Това се дължи на множество фактори. Тенденцията е видна в резултатите на европейските избори през 2014 г. И ако бежанската вълна подсили реториката на тези партии и им осигури външен „враг“, то тя далеч не е основната причина, нито началото на надигането на крайнодясното в Европа.

2019 (януари)

Европа отчита спад в имиграцията, най-ниски нива за последните пет години. 

2019 (януари)
юни

Турция дава заявка за закупуване на противоракетната система S-400 земя–въздух от Русия, въпреки че е член на НАТО.

юни
август

САЩ и Турция подписват съгласие за буферна зона в Северна Сирия, с която САЩ целят да предотвратят атака на турските сили над кюрдските в района.

август
октомври

Доналд Тръмп изтегля американските войски от района и разчиства пътя за турската военна операция „Извор на мира“, с която Турция настъпва в Северна Сирия. В резултат САЩ настояват за договорка с Анкара, която дава на кюрдите 5 дни да се изтеглят на 30 км от „зоната на сигурност“ по границата с Турция.

октомври
23 октомври

Ердоган и Путин се договарят в Сочи да допуснат руска военна полиция и сирийски гранични сили да настъпят в сирийската част на границата с Турция, извън зоната на операция „Извор на мира“, за да изтеглят частите на Отрядите за народна самоотбрана и PKK. Сделката е повратна точка за затоплянето на взаимоотношенията между двете страни, които разпределят своите зони на влияние в Сирия и именно така Турция успява да отблъсне кюрдските сили далеч от границата си. Ердоган отново заявява на Европа, че ще „пусне бежанците“.

23 октомври
ноември

Нови заплахи към Европа от страна на Ердоган.

ноември
декември

Турция, Иран и Русия затвърждават необходимостта от съгласие относно Североизточна Сирия в Нур-Султан, Казахстан. В доклад на ООН се посочва, че 900 000 души са „вътрешно разселени лица“ в Североизточна Сирия, от които 60% са деца.

декември
2020 (20 февруари)

Турция иска зенитно-ракетна система „Патриот“ от САЩ, за да защити позициите си в Идлиб след поражение, в което са убити двама турски войници и са ранени още петима.

2020 (20 февруари)
27 февруари

33 турски войници са убити и 36 са ранени в провинция Идлиб при сирийско-руски атаки по време на напредването на войските на Асад към провинцията срещу изтеглящите се турски сили от района.

27 февруари
28 февруари

Ердоган „пуска“ бежанците към Европа.

28 февруари
2 март

Първа жертва след „отварянето“ на границата – 4-годишно дете се удави край остров Лесбос. Бойко Борисов е на посещение при турския президент Ердоган, в което двамата поставят въпроса за финансовата помощ, обещана от ЕС. ООН обвинява Русия в извършване на военни престъпления в Сирия заради „безразборните въздушни удари по цивилни цели през 2019 година“.

2 март
5 март

Предстои среща между Реджеп Тайип Ердоган и Владимир Путин в Русия.

5 март

 

Шокиращи кадри как гръцката брегова охрана тероризира лодка, пълна с бежанци. Европа през 2020 г.

Идлиб е последната гореща зона в Сирия. Според споразумението в Сочи Русия трябва да спре военните операции в района, но вместо това руските части настъпват срещу бунтовниците. Ходът на Ердоган срещу съюзниците му в НАТО се оказа губещ и сега той отново се обръща към тях, след кратка и горчива авантюра с Русия. Остава основната му грижа кюрдите от двете страни на сирийската граница да не създадат собствена държава. Но Турция, на чиято територия вече има над 3,5 млн. мигранти, трябва да се справя и с бежанските вълни, резултат от руските атаки в провинция Идлиб. А Европа продължава да е в капана на криза на общественото мнение, тъй като бежанците все още представляват сериозна разделителна линия в европейското пространство. В този контекст играта на „пускане на бежанците“ придобива своя политически смисъл, макар да е морално неприемлива. Остава въпросът какъв ще бъде нейният край.

Заглавна снимка: Бежанци на граничния пункт „Гевгели“, (Северна) Македония, 24 август 2015 г. Фотограф: Драган Татич

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ако Борисов иска да се запише в историята

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-borisov-iska-da-se-zapishe-v-istoriyata/

Всяко от последните няколко правителства, управлявали България, има в актива си поне една постигната стратегическа цел. За кабинета на Иван Костов това беше валутният борд и приватизацията, за правителството на Симеон Сакскобургготски – членството в НАТО, за оглавяваното от Сергей Станишев – присъединяването към ЕС. Какво остава за Бойко Борисов, който при това управлява не един, а вече трети мандат? Целите са две – да стане част от шенгенското пространство и от европейския монетарен съюз.

Приемането в Шенген беше намерение, заявено от Борисов и някогашния Втори – Цветан Цветанов, още в първия кабинет на ГЕРБ. По онова време Борисов също така казваше, че влизането в еврозоната е дългосрочна цел и начин България да избегне опасните последици от Европа на две скорости.

Десетина години по-късно сме още в чакалнята на зоната, свободна от граничен контрол, а в чакалнята за еврото дори не сме пристъпили.

Правителството декларира, че България ще бъде приета в Механизма на обменните курсове (ERM II) в края на април 2020 г. Тази седмица премиерът Борисов заяви, че забавяме темпото, докато не се получи „абсолютен консенсус“ в обществото по темата за еврото. Изявлението му бе разчетено като опит да се прикрие неподготвеността на България, в частност и на две банки с български собственици да покрият изискванията за капиталова адекватност.

За тези обстоятелства беше намекнато в няколко интервюта, дадени от еврокомисаря Валдис Домбровскис, заместник-председател на Еврокомисията, пред български медии. В изпълнение на своя план за увеличаване на капитала едната от двете банки – ПИБ, обяви в края на миналата година, че планира да набере 200 млн. лв. от Българската фондова борса. Тези дни обаче Комисията за финансов надзор отказа да потвърди проспекта ѝ. Усилията на втората банка – „Инвестбанк“, в опит да осигури и поддържа допълнителни капиталови буфери не са известни.

Зависимостта на БНБ от политическата система в България е другото притеснение в Брюксел и Франкфурт.

Тези притеснения не са публично декларирани, но управляващите са запознати с тях.

Друго препятствие за преодоляване е от значение както за Шенген, така и за еврозоната. Става дума за отпадналия, но не съвсем Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП). Окончателната отмяна на мониторинга на правосъдието и вътрешните работи, наложен при членството на България в ЕС, още не е осъществена, въпреки че в края на декември Европейският парламент одобри да бъде премахнат. Но последната дума е на правителствата на държавите в Съвета на ЕС.

Важността на реформите в съдебната система, борбата с корупцията и с организираната престъпност за „стабилността и целостта на финансовата система“ бе отбелязвана официално и неофициално и от Еврогрупата, и от представители на Европейската централна банка (ЕЦБ) и Европейската комисия. Така че поведената от главния прокурор Иван Гешев „битка с олигарси“ има и други измерения. Присъединяването на България към „чакалнята на еврото“ изисква съгласието на всички 19 страни, приели еврото, плюс Дания, която е в ERM II, макар да не е в еврозоната. Освен от ЕЦБ, необходимо е и одобрението на Еврокомисията.

Защо е толкова важно за България да поеме необратимо по пътя към единната европейска валута и членството в Европейския банков надзор,

каквото допълнително изискване е поставено към страната? Добре е основните предимства да се припомнят, предвид липсата на каквато и да е комуникационна кампания от страна на властта за най-важната цел на страната в средносрочен план.

Първо, този акт ще елиминира външни геополитически заплахи. Означава „сбогом на Евразия“ и по-висока степен на интеграция в европейското ядро, каквото е еврозоната.

Второ, ще допринесе за развитието на икономиката и финансовата система. Отпадат таксите за превалутиране при пътувания в европейски страни, до символични суми ще намалеят таксите за преводи, тъй като ще има пряк достъп до платежните системи. Ще спаднат лихвите по кредитите – и за граждани, и за фирми. Сега те са обременени от рискова надбавка, която търговските банки добавят към съответния референтен лихвен процент – за България тя е от най-високите.

Трето, членството в Банковия съюз, изисквано за първи път от страна кандидат за еврозоната, ще гарантира, че няма да има КТБ-2. Гаранцията са проверките на ЕЦБ за първите четири или пет най-големи банки и изобщо надзор за местния ни банков надзор, сериозно компрометиран заради фалита на някога четвъртата по размер банка в България.

И четвърто, което може да стане първо.

Да, консенсус е необходим, но не за еврозоната, а за намеренията на управляващите, свързани с по-голямата част от резерва, който няма да е необходим след влизането в еврозоната.

Това са 18 милиарда евро, свръхпокритие в момента на левовете в обращение. Част от тях ще заминат за Франкфурт, но останалите ще бъдат освободени за харчене. Дали ще отидат за погасяване на външен дълг, както предлагат някои финансисти, или за инфраструктура, както иска Борисов? Ето това е тема за консенсус, за нова декларация за национално съгласие.

Ако до края на годината България не влезе в ERM II, известен и като „чакалнята на еврозоната“, това ще е истински провал за премиера, управлявал най-дълго в историята на 30-годишния Преход, всъщност в една трета от него. Членството в еврозоната, а не проверката на приватизацията ще сложи естествения край на Прехода.

Изглежда, като че ли всички правилни и перспективни за България решения са налагани „отвън“. Без необходимата за осъществяването им политическа воля „отвътре“ обаче те не биха били реализирани. Валутният борд и мащабното раздържавяване бяха отхвърлени от социалистическата партия и нейния кабинет „Виденов“, но националната катастрофа през 1996–1997 г. и стендбай споразумението с МВФ, сключено от реформаторското правителство на Иван Костов, ги наложи.

В последната година от правителството на Жан Виденов екипите на МВФ настойчиво убеждаваха премиера и съветниците му колко важно е за България да наложи паричен съвет, да прекрати дотациите за губещите предприятия и рефинансирането на банки, за да спре срутването по нанадолнището. Но Виденов така и не събра воля да предприеме тези стъпки, изоставен от собствената си партия. Членството в ЕС и НАТО, станали факт при следващите две правителства, бяха заложени като приоритети в Декларацията за национално съгласие от май 1997 г.

Една от американските грами, изтекли през WikiLeaks, датирана от декември 2009 г., гласи:

Като изтъква някои предварителни успехи в икономиката и върховенството на закона – две сфери, където премиерът смята, че получава твърде малко помощ от Брюксел, – (Бойко) Борисов иска допълнително признание от ЕС и смята членството в еврозоната като най-подходящата форма за това.

После стремежът към еврото се обвързва с желанието на Борисов и „финансово ограниченото му правителство“ да отвори резерва. Наистина, складираните там милиарди евро са апетитна цел за всеки управляващ. Но оттогава минаха повече от 10 години и днешният Борисов вече изглежда повече уморен и гневен – и е наясно, че други ще ги харчат.

Несъмнено неизказаната на глас мечта на управника е да запише името си в историята на държавата. Българското общество е дало имената на премиери на особено тежки периоди от най-новата си история – „Лукановата зима“, кабинетът „Мултигруп“ (за правителството на Любен Беров – б.а.), „Виденовата криза“… Със сигурност нито една от трите довършени („Тракия“, „Марица“ и „Люлин“) и двете продължени магистрали („Хемус“ и „Струма“) няма да отреди на Борисов място в историята. Още по-малко санираните панелки или АЕЦ „Белене“, ако изобщо се построи.

Но виж, еврото, е друга работа, лавров венец за последния му мандат.

Заглавна снимка: © ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Еврото и ние: стъпка напред – две назад. Разговор с Радан Кънев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/radan-kanev-interview-eurozone/

Радан Кънев е юрист и политик, един от учредителите на партия „Демократи за силна България“, а в периода 2013–2017 г. е и неин председател. Народен представител в 43-тото Народно събрание и съпредседател на групата на Реформаторския блок. На изборите през 2019 г. е избран за депутат в Европейския парламент от обединението „Демократична България“ и членува в групата на Европейската народна партия.

Венелина Попова разговаря с Радан Кънев за политическия контекст на присъединяването на България към еврозоната.


Да започнем разговора оттук: извървя ли България целия път от валутния борд до приемането на еврото и готова ли е страната ни (финансово, политически и социално-икономически) да влезе в чакалнята на еврозоната? 

Нямам никакво съмнение относно готовността на България да влезе в еврозоната. Експертният въпрос, на който не бих се наел да отговоря, е какво е състоянието на участниците в българския банков и застрахователен пазар. Защото знаем, че влизането в еврозоната винаги е предшествано от определени тестове на капиталовата адекватност на финансовите институции. От сведенията, с които разполагам, тяхното състояние е наред или почти наред – и би следвало в периода на т.нар. чакалня, на участието ни в механизма ERM II преди реалното въвеждане на еврото, всички оставащи проблеми да бъдат изчистени.

А на въпроса дали България политически е готова, тоест готово ли е правителството да обясни на обществото ползите от приемането на еврото, следователно да поеме известен политически риск и да предприеме необходимите стъпки, мога да отговоря, че от много години гледаме играта „стъпка напред – две назад“. Дай боже, тази игра да не продължи вечно и скоро да се вземе същинското политическо решение.

А какви обстоятелства наложиха правителството да поиска спешно влизане на България в т.нар. разменен механизъм на еврозоната през април, както и направените бързи промени в Закона за БНБ, според които валутният курс на еврото към лева да може да бъде предоговорен след влизането ни в чакалнята? Това според Вас самостоятелно решение на управляващите ли е, или то беше препоръчано отвън? 

Не мога да преценя. Но това беше наистина един азбучен пример как не бива да се прави политика. От това, което чуваме – и от еврокомисаря по финансите Валдис Домбровскис, и от различни експерти, – става ясно, че заради неспособността на българското правителство да общува с нацията, един несъществуващ проблем ескалира. Това кореспондира с отговора ми на предишния въпрос – готово ли е правителството да обяснява, да обсъжда с обществото важни въпроси, какъвто е приемането на еврото като национална валута. Този опит да се свърши нещо потайно, „по терлици“, създаде най-големия риск пред валутния борд и пред влизането ни в еврозоната през последните 10 години.

Как си обяснявате разминаването между политическия консенсус за приемането на еврото, който беше препотвърден от партиите в парламента през януари, и ниската обществена подкрепа, измерена от агенция „Тренд“, според която едва 19% от анкетираните българи одобряват курса на правителството към единната европейска валута? С важното уточнение, че изследването е направено преди приемането на второ четене на промените в Закона за БНБ, които предизвикаха истерията в обществото и масовия обмен на левове в евро.

Тук неизбежно се налага паралелът с липсата на обществени дебати за Истанбулската конвенция и допускането всякакви конспиративни теории да овладеят публичното пространство. Влизането в еврозоната е голяма крачка напред, която трябва да се направи след сериозно обсъждане. И властта, ако изобщо е убедена какво точно иска, трябва много старателно и внимателно да обясни пред обществото ползите от приемането на еврото. А не непрекъснато, както и по много други въпроси, управляващите да се лашкат между различни влияния и натиск от отделни заинтересовани страни и да не могат да формират собствената си отговорна позиция. На този кабинет веднъж му липсва решителност, втори път – компетентност.

Какъв беше отзвукът в Брюксел на изявлението на Бойко Борисов, че трябва да отложим влизането си в чакалнята на еврозоната до постигането на национален консенсус? „Демократична България“ реагира остро на позицията на премиера и изказа подозрения, че българските банки вероятно имат проблеми с осигуряването на нужния им капитал преди влизането в ERM II, както и че това отлагане обслужва нечии интереси. За геополитически интереси ли става дума и как промяната на позицията на кабинета ще се отрази на отношенията ни с партньорите от ЕС?

Отзвук в Брюксел не съм забелязал. При такава очевидна непоследователност повече ме притеснява реакцията на финансовите пазари, отколкото политическата реакция в Европейския парламент. Боя се, че тази непоследователност на българското правителство е позната отдавна и с нея повечето хора са свикнали. А за какъв тип интереси става дума – икономически, вътрешнополитически или геополитически – по такава голяма и сложна тема е трудно да се прецени. Не бих се наел да давам лесна оценка, но това съмнение остава. Защото, както казах, се създава впечатление за непрекъсната промяна на позициите, сякаш под различни форми на натиск в различни моменти, и за една нестабилност и зависимост на управлението.

Мненията на експерти за присъединяването ни към банковия съюз са полярни, което още повече разколебава обществото. Според едни това е единственото правилно решение, според други не бива да бързаме с влизането в еврозоната, а проф. Стив Ханке начерта направо черни сценарии, ако изберем еврото. И препоръча изборът да стане след референдум. Променени ли са стандартите за влизане в еврозоната за България в сравнение с тези, при които влязоха балтийските републики например, и има ли опасност страната ни да не бъде третирана въз основа на същите принципи като останалите страни? 

Не мисля, че има промяна в стандартите – държавите се оценяват по един и същи начин като кандидати за еврозоната. Имаше период, в който в различна степен финансовите системи на всички европейски държави бяха разклатени от кризата през 2008–2009 г. България не е лош пример в това отношение. Нашият доста скромен финансов пазар мина относително спокойно през тази криза и според мен именно тогава беше изпуснат един възможен момент за бързото ни влизане в еврозоната. Но позицията на правителството беше да не се бърза.

А що се отнася до различните мнения по темата, боя се, че в българските обществени дебати, доколкото ги има, полярните мнения преобладават. Липсва спокоен разговор, липсва обективно и умерено представяне на позиции. И вместо експертни мнения често чуваме заклинания, макар и уж от експерти. Начинът, по който те се изказват, е изключително радикален – и като позиция, и като език. Това звучи плашещо за хората. Когато чуват крайни позиции, те се притесняват по отношение на важните стъпки. На мен ми се иска по този важен въпрос рисковете да се обсъждат без страх, а предимствата – отговорно. И само при такъв разговор ясно ще се види, че ползите преобладават над рисковете, а голяма част от самите рискове са условни.

А не трябва ли България да договори допълнителни гаранции за това, че в механизма (ERM II) Европейската централна банка или някоя от страните няма да поиска смяна на фиксирания от валутния борд курс на лева към еврото? Защото решението на Народното събрание, че влизането ни в чакалнята ще стане само при сегашния курс, няма никаква правна стойност…

За голямо съжаление, решенията на българския парламент имат много малка правна и политическа стойност, защото се променят бързо, рязко и многократно. Неведнъж през последните десет години сме виждали Народното събрание да приема едно след друго диаметрално противоположни решения просто защото премиерът така е наредил на депутатите си. Това е рисково поведение и за обществото, и за бизнеса, и за самите финансови пазари. Затова, накратко, моят отговор е: да, може и би било добре да се потърсят такива гаранции, защото всяка финансова система е твърде подвластна на психологически феномени. Така че всичко, което може да се направи за успокояване на гражданите и на инвеститорите, би било много полезно.

Има ли интереси, които биха работили за политическа дестабилизация в България, и как тя би могла да се отрази на финансово-икономическото състояние на държавата ни? Тази дестабилизация би могла да дойде както от войната между институциите, така и от някои действия на държавното обвинение, а и от други посоки, които сега дори не подозираме. Дори и от външни фактори.

Външно влияние върху българската политика, исторически погледнато, винаги е имало. Успоредно с това, сега не виждам външни опити за дестабилизация, тоест някой да се опитва да привнесе криза отвън в българското общество. Кризисните фактори в него се дължат именно на системния сблъсък на институциите у нас и на системната им неспособност да си вършат работата. Свидетели сме на вечния бюрократичен институционален колапс на българската държава, който се проявява в много посоки през последните седмици – от водната криза в Перник до медийно-политическата роля на прокуратурата.

Това са все примери за власти, които се занимават не с предписаното им от законите и с тази сфера на обществен интерес, която им е поверена, а с конфликти помежду си и с опити за повече публично представяне на конкретни персони. Борисов стана доминиращият политически лидер в България за последните 10 години и може би най-големият европейски майстор в политическото оцеляване. Но редом с това далеч не е пример за добро управление. Когато всичко се посвети на изграждането на публичния образ и на политическите успехи на един човек, често пъти се губи общественото доверие.

Имате ли страхове, свързани с безкрайното отлагане на влизането ни в ERM II?

Страхувам се, че България може да продължи да изостава от общото темпо на развитие на ЕС, включително и в интеграцията си в общата европейска валута. Европа върви към консолидация, а наред с многото финансови и технически предимства от приемането на еврото има и много важен политически аспект и той е, че еврозоната се превръща в клуб, който взема важни решения за целия ЕС. Това означава, че страните извън нея изпадат в положение, в което ще трябва да се съобразяват с правила, в чието изготвяне не са участвали.

Все по-често се говори и за бюджет на еврозоната, което би означавало и по-малко средства за страните извън нея. Това са големи въпроси и ако ние продължаваме да се бавим, както по много други теми, рискуваме да изпаднем в едно хронично изоставане. Което би означавало хронична бедност и хронично неработеща администрация – състояние, в което вече се намираме, и ще бъде много опасно, ако то се задълбочи.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Радан Кънев по BiT, октомври 2017 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мъгла над Ламанша – континентът е откъснат от нас

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/brexit/

В полунощ на 1 февруари 2020 година (централноевропейско време) Брекзит стана факт. Има известна ирония в обстоятелството, че поради разликата в часовите пояси за британците това се случи още предния ден, в 23:00 часа. Някой би казал, че нямат търпение да „си върнат контрола“, каквото и да означава това.

Широко разпространено е схващането, че британците винаги са били с единия крак извън Европейския съюз. В тази странна поза Обединеното кралство прекара 43 години до момента, в който малко повече от 17 милиона от гражданите му – англичани, уелсци, шотландци и северноирландци – декларираха нежеланието си страната им да продължи да бъде членка на ЕС. Решение, което пряко засяга 66 млн. души, или близо 13% от гражданите на Съюза.

От 23 юни 2016 година насам, когато се проведе историческият референдум за Брекзит, темата доминира в политическия дневен ред на всички заинтересовани страни. Това надали ще се промени в скоро време – със сигурност не преди края на 2020 година.

Отношенията между Европейския съюз и Обединеното кралство вероятно ще останат сложни. Те обаче са такива от много по-отдавна – неслучайно Брекзит най-често е сравняван с развод, а петте десетилетия, които го предшестват – с труден брак между Кралството и ЕС. Към всичко това се прибавят множество други фактори, закодирани в географията и историята на Острова. Междувременно светът се променя, а паралелно с това и представата, която Обединеното кралство и Европейският съюз имат за себе си и за мястото си. Заедно. Или поотделно.

Но нека заедно проследим историята на тази сложна любовна връзка.

1946

Реч на Чърчил в Цюрих

Британският държавник Уинстън Чърчил е смятан за един от пионерите на европейската идея. Година след края на Втората световна война и първия си мандат като премиер на Великобритания, Чърчил ще каже в своята реч пред академичната младеж в университета в Цюрих:

„Има средство, което след няколко години би направило цяла Европа свободна и щастлива. И то е да се възстанови европейското семейство или колкото е възможно по-голяма част от него чрез структура, осигуряваща възможността да се живее в мир, сигурност и свобода. Ние трябва да изградим нещо като Съединени европейски щати.“

1946
1949

Лондонска декларация

Поставено е началото на днешната Общност на нациите, наричана в миналото и Британска общност. Международната организация включва 53 държави, бивши колонии на Британската империя, в т.ч. Кипър и Малта.

1949
1950

Декларация на Робер Шуман

На 9 май 1950 г. френският министър на външните работи Робер Шуман предлага създаването на Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС). Към онзи момент обединяване тъкмо на тези производства на страните участнички би направило войната между исторически съперници като Франция и Германия „не само немислима, но и практически невъзможна“.

С подписването на Парижкия договор година по-късно Франция, Западна Германия, Италия, Нидерландия, Белгия и Люксембург поставят началото на европейската интеграция. Имайки различна политическа и конституционна система, различна роля във Втората световна война, различни културни връзки (с англоговорещия свят), Обединеното кралство не е сред учредителите на ЕОВС.

1950
1957

Договорите от Рим

На 25 март 1957 г. шестте държави, основали ЕОВС, подписват Договора за създаване на Европейската икономическа общност (ЕИО) и Договора за създаване на Европейската общност за атомна енергия (Евратом).

1957
1963

Първи опит за присъединяване

В средата на 1961 година най-напред Ирландия, а след няколко дни и Обединеното кралство официално подават молби за присъединяване към Европейските общности. В първите дни на 1963 година обаче френският президент Шарл де Гол заявява, че Франция се съмнява в политическото желание на Обединеното кралство да се присъедини към тях, след което преговорите с всички държави кандидатки (тук са още Дания и Норвегия) са преустановени.

„Великобритания изгуби империя и все още не е намерила своята роля. Опитът да играе самостоятелна властова роля, отделно от Европа – роля, основаваща се на „специални взаимоотношения“ с Щатите и на лидерство на една „общност на нациите“, която няма политическа структура, единение или сила, – тази роля вече е изиграна“, казва Дийн Ачесън, държавен секретар на САЩ в кабинета на президента Хари Труман.

1963
1967

Втори опит за присъединяване

Сценарият отпреди четири години се повтаря. Де Гол заявява, че британският възглед за европейската конструкция се характеризира с дълбока враждебност и че Обединеното кралство би изисквало радикална трансформация, ако някога му бъде разрешено да се присъедини към Общия пазар.

1967
1973

Brexin

През 1969 година Де Гол подава оставка, президент на Франция става Жорж Помпиду. През 1973 година Обединеното кралство най-после се присъединява към Европейските общности, заедно с Дания и Ирландия.

1973
1975

Референдум за оставане в Европейските общности

Решението за присъединяване на Обединеното кралство е взето от правителството на консерватора Едуард Хийт, смятан за един от британските политици с най-проевропейска политическа линия.

През 1974 година обаче Хийт изненадващо отстъпва премиерския пост на Харолд Уилсън, а Лейбъристката партия, на която той е лидер, е разединена по отношение на Европа. Затова в своя манифест партията обещава референдум относно оставането на страната в Европейските общности.

Маргарет Тачър, като лидер на Консервативната партия, провежда активна кампания за оставане. Изходът от първия национален референдум във Великобритания е 2:1 в полза на оставане.

1975
1979

Маргарет Тачър става министър-председател

1979

„Във Великобритания трябва из основи да преоценим взаимоотношенията си с останалите членове на Европейския съюз и да ги предоговорим в името на националните интереси и суверенитета на държавата си. […] Не трябва да изключваме никакъв вариант, стига той да отговаря на декларираните цели. […] Търгуваме в световен мащаб, трябва и да мислим в такъв мащаб – не бива да се ограничаваме в тесните рамки на Европа.“

Подобни възгледи биха могли да бъдат приписани както на Борис Джонсън, така и на неговата предшественичка Тереза Мей, която така и не успя „да доведе Брекзит докрай“ – лозунгът, с който Джонсън убедително спечели извънредните избори в Обединеното кралство през декември м.г. Но всъщност това са думи на бившата министър-председателка на Великобритания Маргарет Тачър, взети от книгата ѝ „Изкуството на държавника. Стратегии за един променящ се свят“, издадена през 2003 година.

Не точно такава – или поне не толкова радикална – е позицията на Желязната лейди през 70-те години на ХХ век. Тогава тя подкрепя британското членство в Европейската икономическа общност и допринася за развитието на вътрешния пазар по времето, когато ръководи страната. През цялото време обаче Тачър е резервирана към задълбочаването на икономическата интеграция в политическа, като опозицията ѝ става особено ясно изразена през третия ѝ мандат. А това, от своя страна, засилва обструкцията срещу водената от нея политика вътре в Консервативната партия, където през 80-те години на миналия век се загнездва евроскептицизмът. „Не свихме границите на държавната намеса само за да бъде заменена тя на eвропейско равнище от супердържава, която да господства от Брюксел“, заявява Тачър през 1988 година по време на историческата си реч в Брюж.

Междувременно начело на Европейската комисия застава френският социалист Жак Делор, в чиято амбиция за създаване на единна валута и европейска централна банка и за увеличаване на правомощията на Брюксел Тачър вижда посегателство срещу суверенитета на националните държави за определяне на икономическите им политики. Противопоставяйки се на всяка подобна „заплаха“, Обединеното кралство отказва да се присъедини към останалите държави членки, като договаря клауза за неучастие в икономическия и паричен съюз.

С цел да се избегне положение на безизходица, в общностното право е предвидена възможността за неучастие в законодателството или в определени договори на Европейския съюз. Обединеното кралство договаря още три такива изключения – по отношение на споразумението от Шенген, на Хартата на основните права и на пространството на свобода, сигурност и правосъдие. „Гейм, сет и мач за Великобритания“, възкликва наследилият премиерския пост от Тачър Джон Мейджър след срещата в холандския град Маастрихт през 1991 г., когато договаря неучастието на страната в приемането на еврото и социалните разпоредби на блока.

Въпреки че при избирането на Тони Блеър за премиер през 1997-ма евроскептицизмът изглежда притъпен, 2,6% от гласувалите на тези избори дават гласа си на Партията на референдума (RP), основана от английско-френския мултимилионер Джеймс Голдсмит почти едновременно с Партията на независимостта (UKIP) през 1994-та. И двете партии не успяват да вкарат нито един свой депутат в Долната камара, но за RP гласуват над 800 000 души, или осем пъти повече избиратели, отколкото за UKIP. За този резултат допринася мощната медийна кампания, в която Голдсмит инвестира по-голям рекламен бюджет от тези на двете водещи политически партии. Този медиен шум обаче съвсем не е изолиран случай.

Британската таблоидна преса има дълга традиция на евроскептични и еврофобски редакционни позиции, включително в популяризирането на „кръстоносни походи“ около различни митове за ЕС и скандални заглавия, отбелязва Франко Запетини – лектор по комуникация и медии в Ливърпулския университет. От години издания като Daily Mail, The Sun и Daily Express са особено активни в представянето на Обединеното кралство като жертва на Брюксел чрез антиевропейска реторика и конспиративни инсинуации. Тези издания, които са и едни от най-четените, до голяма степен са отговорни за банализирането (или „таблоидизацията“) на европейската политика и произвеждането на врагове, заплашващи британския суверенитет и начин на живот, дълго преди социалните мрежи да станат един от предпочитаните източници на новини за британците.

2010

Дейвид Камерън става министър-председател

2010

„За съжаление, във Великобритания доминира този едностранчив поглед към Европа – за нас тя започва и свършва с общия пазар. Това е пътят към изолацията и може би в крайна сметка – към излизането от ЕС“, отбелязва през 2011 година анализаторът от лондонския офис на Европейския съвет по външна политика Ник Уитни в коментар по повод наложеното от Дейвид Камерън вето за нов европейски договор за справяне с финансовата криза и спасяване на еврото. Още тогава решението на британския премиер консерватор, който обеща референдум за излизане или оставане на Обединеното кралство в ЕС, ако спечели изборите през 2015 година, бе сметнато за повратна точка в отношения на Великобритания с останалата част от Европа.

2016 (23 юни)

Референдум за членство в ЕС

2016 (23 юни)

„Англия си остава единствената европейска страна, в която видимо интелигентни хора казват „присъединяването към Европа беше грешка“ или „трябва да излезем от Европа“, като че можем да се откъснем от съюза, като че ли можем да си откачаме и закачаме Европа като ремарке към каравана.“

Така британският журналист, писател и емблематичен водещ на Би Би Си Джеръми Паксман, описва отношението на британците към Европейския съюз в книгата „Англичаните. Портрет на един народ“, издадена в края на миналия век. В същата глава, озаглавена „Смешните чужденци“, Паксман разглежда въпроса за прочутото английско презрение към французите („всички се нуждаят от врагове, а на нас французите са ни толкова удобни“), както и ролята, която има географското местоположение за историята и националната психология на британците – и в частност на англичаните, които за разлика от шотландци или уелсци, „нямат алтернативна идентичност, която да ги спаси“. Обстоятелство, което може да се разглежда като една от причините да приемат рухването на британската мощ по-трудно от другите народности в империята, още повече от позицията на моралния капитал, натрупан в хода на Втората световна война.

2016

Тереза Мей става министър-председател

Мей поема ръководната роля в Консервативната партия и британското правителство след оттеглянето на Камерън, последвало референдума за излизане от ЕС. Тя самата гласува за оставане в Съюза, но декларира, че „Брекзит означава Брекзит“ и обещава да изгради „една по-добра Великобритания“.

2016
2017 (29 март)

Задействан е чл. 50 от Договора за Европейския съюз по повод намерението на Обединеното кралство да се оттегли от ЕС. Чл. 50 е въведен с Лисабонския договор и регламентира официалната процедура, която да бъде следвана от държави членки, които желаят да се оттеглят от ЕС в съответствие със своите конституционни изисквания.

2017 (29 март)
Тереза ​​Мей и Джеръми Корбин в сблъсък с Джеръми Паксман преди предсрочните парламентарни избори през 2017 г., спечелени от Мей
2018–2019

През ноември 2018 г. е постигнато споразумение за напускане между лидерите на ЕС и Тереза Мей, което обаче е отхвърлено на три последователни гласувания в британския парламент между януари и март 2019 година

2018–2019
2019

Борис Джонсън става министър-председател, постига ново, ревизирано споразумение с ЕС, печели свиканите извънредни парламентарни избори и подкрепата на Британския парламент за споразумението с мнозинство от 124 гласа.

2019
2020

31 януари, 23:00 часа по Гринуич – начало на преходен период

Обединеното кралство излиза от ЕС. Европейският парламент остава със 73 евродепутати по-малко. Занапред единственият начин за връщане на Кралството в ЕС е чрез нова молба за членство. Притежателите на британски паспорти ще продължат да могат да пътуват и да работят в ЕС, тъй като страната остава в единния пазар за преходния период до 31 декември и четирите свободи на движение – на стоки, хора, услуги и капитали – се прилагат дотогава. С други думи, Обединеното кралство ще продължи да следва правилата на ЕС, но вече няма никаква дума при определянето им.

2020
2020

31 декември – край на преходния период

Правото на ЕС спира да се прилага. Ако междувременно не са успели да достигнат до търговско споразумение, което да гарантира трансфер на стоки между ЕС и Обединеното кралство без митнически тарифи и квоти, търговията между тях ще се осъществява съгласно условията на Световната търговска организация.

2020

„Мъгла над Ламанша – континентът е откъснат от нас“. Това анекдотично английско вестникарско заглавие според Джеръми Паксман „обяснява всичко, което има да се казва по отношение на връзките на страната с останалата част от Европа“. Като последица от факта, че единствената позната за тях граница е морето, англичаните развиват това, което Елиас Канети определя през 1960 година като „най-стабилното национално самочувствие в света“.

„Англичаните. Портрет на един народ“ излиза от печат през 1998-ма – в годината на подписване на Мирното споразумението от Разпети петък, когато министър-председател на страната е Тони Блеър. По това време ЕС е обединение на 15 държави, сред които най-новите членки са Австрия, Финландия и Швеция. България вече е подала официална молба за пълноправно членство, но ще минат шест години преди първата вълна на голямото източно разширяване. 

Евроскептицизмът на част от британските политици и големи слоеве от населението на Острова не е централна тема на книгата на Паксман, а по-скоро лайтмотив, който обаче е достатъчно устойчив, за да създаде определено впечатление у четящия. Или може би очакване за закономерна развръзка, което намери своето потвърждение в резултатите от референдума през 2016 година, без това да изключва ролята на манипулацията на общественото мнение чрез дезинформация и пропаганда в социалните медии.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато светът си сменя кожата

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kogato-svetut-si-smenya-kozhata/

Времето: някъде между 1886 и 1888 година. Мястото: унижената от Бисмарк и изолирана от Европа Франция. От републиканския либерален национализъм, родил се стотина години по-рано с Френската революция, е останало много малко; конструктивният период на този национализъм приключва след 1850 г., асимилиран от старите структури на монарси и земевладелци, за които е инструмент за постигане на лични политически цели. Във Франция витае само споменът за демократичните идеали на революционерите републиканци (макар и днес да обвързваме либерализма с демокрацията, те далеч не са еквиваленти). На тяхно място през 80-те години на ХIХ в. национализмът търси своята идентичност или като изолационизъм и реваншизъм, или като колониален експанзионизъм, който под маската на „цивилизоването“ търси икономическа облага.

Нещо повече: от 70-те години на ХIХ в. нататък Европа страда от тежка икономическа криза. Тя обаче е по-различна от селскостопанските кризи през 30-те или 40-те години, когато лошата реколта e била сред причините за недоимъка и избухването на революции, подхранвани от либералните среди. Новата криза носи първите белези на глобализацията и индустриализацията. Но и революции също не липсват: това е златната ера на печатната преса. Информацията е по-достъпна от всякога, а четирите най-популярни вестника във Франция могат да се похвалят с тираж от над милион екземпляра всеки. Съвременната политическа система се ражда вследствие на нарастващите възможности за пътуване и образование, на индустриализацията и нейните предизвикателства (например лошите условия на труд за работниците), на преселването на все повече хора от провинцията в градовете, както и на икономическите кризи и подеми. Тъй като все повече хора имат право на глас (разбира се, все още става въпрос единствено за мъже), се появяват масовите партии;

на мястото на благородниците и земевладелците се формира зародишът на съвременния идеологически спектър.

Тези феномени не протичат изолирано един от друг, напротив. Подобно на магнити, те се привличат или отблъскват. В тези бързо променящи се времена национализмът преминава от ляво вдясно; от идеята за народа, за гражданите като суверен, за националната идея като обединяваща и съзидателна – към националното като превъзходство и омраза към другия, чуждия. Кулминацията, разбира се, е печално позната на всички: две световни войни, милиони загинали. Последствията продължаваме да живеем и днес, макар и често да не си даваме сметка за това.

Но нека за секунда надникнем отново в тази Франция в залеза на ХIХ в. Интелектуалци и политически фигури като Шарл Морас и генерал Жорж Буланже смятат, че Републиката е предала Родината. Отговорът на проблемите на настоящето според тях се намира в миналото: нужно е завръщане към традиционните френски ценности – централизираната власт на абсолютната монархия и морално изкупление на греховете с помощта на Католическата църква. Морас (четен в наши дни между другото не от кого да е, а от идеолога на „културната война“ на алт-райта Стивън Банън) смята, че френската нация е под заплаха от четири страни: протестантите, франкмасоните, евреите и чужденците. Струва си да се спомене, че от другата страна на границата Бисмарк води война с католиците с подобни аргументи.

Генерал Буланже пък е в центъра на вероятно един от първите култове на личността в съвременната епоха. Популярността на „генерал Реванш“, както го наричат, му коства поста на военен министър. Въпреки това той продължава да се радва на подкрепата на работниците, монархистите и католиците в малките и големите градове; държавата е опасно близо до преврат и диктатура през 1889-та. Провалът на пуча се дължи колкото на неорганизираността на Буланже, толкова и на факта, че политическото статукво се обединява в общ фронт, ужасено от популярността на генерала сред масите. Процесът обаче е факт: кризата, експлоатирането на националистическите идеи от страна на пресата с цел големи тиражи, както и политизирането на сериозен брой хора могат напълно да сринат установените механизми.

Превъртаме напред към края на второто десетилетие на ХХI в. В рамките на двайсетина години начинът, по който комуникираме със света, се е променил из основи.

Подбираме новините според предпочитанията си за това как би трябвало да изглежда реалността, удобно забравяйки, че човешката ни природа винаги пречупва събитията през призмата на емоциите и убежденията ни. Вместо вестници и списания консумираме далеч по-фино от психологическа гледна точка съдържание: то мига, невинно и шарено, докато държи юздите на допамина, серотонина и адреналина, правейки ни по-скоро зависими, отколкото информирани. Пътуваме все по-бързо и навсякъде, ала сме все по-отдалечени един от друг, затворени в реален и виртуален сапунен мехур, в чиито стени се отразяват себеподобните, с които избираме да общуваме. Блокирането на инакомислието е рефлекс, бутонът – или на един клик разстояние, или посредством агресия там, където липсват аргументи в реалността. След края на двуполюсната епоха на Студената война ни е все по-трудно да живеем в многополюсен свят, в който разделенията са по-скоро идеологически, отколкото национални. Към този коктейл се прибавят нестабилен пазар на труда, израждане на икономиката в олигополи в световен план и климатична криза.

Традиционно протестиращата Франция е разтърсвана от необичайни бунтове, зародили се в социалните мрежи; синдикатите пък се борят за опазване на държавата на всеобщото благоденствие, без да признават, че обезопасителните механизми на социалната политика често са употребявани злонамерено – включително от самите тях, и в известна степен забавят така нужния прогрес в определени сектори. Във Великобритания на Брекзит – апотеоз на съвременния национализъм и изолационизъм, Работническата партия претърпя най-тежката си загуба от 1935 г. насам. Френските традиционни ляво и дясно бяха сринати с победата на Еманюел Макрон през 2017 г. (негова реална опозиция в момента е крайнодясното на Льо Пен, ако се придържаме към статистиката), а крайнодясното е във възход в цяла Европа. Симбиозата на политика и бизнес в САЩ, започнала през 70-те години на ХХ в., достига невиждани размери; както американците, така и французите заявяват рекордни нива на недоверие към политическата система.

Възраждането на крайния национализъм, инструментализиран от популистите през последните десетина години, не означава по-силна национална държава.

Напротив – разделенията и неравенствата продължават да се задълбочават в развитите страни, а икономическите и политическите проблеми остават неразрешени в основата си. В най-добрия случай се лекуват симптоми, а в най-лошия врагоманията скрива истинските виновници за несигурността и влошаващите се условия на живот, поставяйки на тяхно място най-слабите. На международната сцена декларациите и преговорите си остават символични, а престъпването на граници, смятани някога за червени линии, се превръща в ежедневие. Причината за липса на значими пробиви в международните отношения през последното десетилетие е именно отсъствието на националната държава (забележете, не националистическата), която е градивна единица за мултилатерализма. Когато тя е сведена до кампаниен слоган с цел концентрация на власт и когато реалните проблеми се отричат и вниманието се отклонява в името на консолидацията на тази власт, независимо дали става дума за политика или петрол – в крайна сметка всички губят поравно.

Всички признаци сочат, че се намираме в навечерието на огромна еволюция в политическата и социалната структура. Болежките на ХХI в. няма как да бъдат лекувани с церове от предходните столетия.

Трусовете в политическите системи на най-старите демокрации в света са индикатор за това. Как ще изглежда светът на бъдещето? Такъв въпрос са си задавали философи, дипломати, политолози и историци от ранга на Хенри Кисинджър, Самюел Хънтингтън, Бенджамин Барбър, Ювал Ноа Харари и други. Световете, рисувани от тях, имат нещо общо помежду си: всички те са невероятно сложни и многопластови, а пълното идентифициране с национализма не е достатъчно, за да отрази тези натрупвания. Напротив – те са съвкупност от история, идеология, политически „ген“ и културна идентичност. Последните трудно се затварят в граници; същевременно държавата като структура е единствената, която може да ги осмисли и насочи в положителна посока, поне засега.

Разбира се, подобни промени пораждат страх. У едни това е страхът от новото, независимо дали става въпрос за хора или традиции, политики или професии: страх от онези, чийто език не разбираме; страх за сигурността ни, за сигурността на близките ни; страх, че занаятът ни вече е ненужен, че самите ние сме отхвърлени от света. За други това е страхът, че човешката слабост коства невинни животи, независимо дали говорим за безкрайни военни конфликти, или за давещи се бежанци в Средиземноморието; че ценности като свободата, солидарността и толерантността ще бъдат погубени в името на авторитарна сигурност; че хладнокръвието на времето, нужно за вземане на реални решения за човешкото бъдеще, ще отстъпи пред простотата на агресивната първичност, която ще го погуби.

Само глупаците не се тревожат.

Ако останем верни на архетипните символи, светът е змия, захапала опашката си – уроборос. Историците доказват неговото съществуване с огромно количество данни, които ни показват цикличността на историята, нейния привиден кръговрат. Надеждата е в пътуването през измеренията: кръгът е кръг само в двуизмерната вселена – в триизмерната реалност е вероятно да се окаже спирала. Изправени пред поредния цикъл на промяна, имаме шанс за друга колективна реакция, ако си спомним уроците на миналото.

Какво да правим, когато светът сменя кожата си? Както е казал Оруел, най-успешният начин да унищожиш хората е да отречеш и заличиш собственото им разбиране за миналото. Като за начало – да не допускаме забравата и страха. После, по Твен, да си спомним, че историята не се повтаря, но се римува. От нас зависи каква ще е римата.

Заглавна илюстрация: Уроборос, изобразен в началото на ХVII в. от Майкъл Майер – лекар, алхимик и съветник на римския император Рудолф II. Източник: Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Корупция, конспирации, предразсъдъци: Кинонаградата „Лукс“ за 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/lux-film-prize-2019/

Наградата

В Европейския съюз си разменяме основно финансови средства, политически стратегии, икономически решения и като че ли по-рядко – истории. Познаваме статистиката, но не и ежедневието си; чуваме за повече едри решения, отколкото виждаме дребни детайли; приближаваме се бързо, но се приобщаваме бавно. Един от институционалните опити да се намали този дисбаланс между макро- и микрообщуването ни е ежегодната филмова награда „Лукс“, основана през 2007 г. от Комисията по култура и образование на Европейския парламент.

Като единствена награда, гласувана от политици, очевидно тя се концентрира повече върху съдържанието, отколкото върху художествените качества на филмите – според регламента си „Лукс“ отличава произведения, които илюстрират универсалността на европейските ценности и разнообразието от култури и повдигат теми, които насърчават обществения дебат върху процеса по европейския строеж. Чести мотиви в подбираните през последните години филми са кризите на малцинствата, били те етнически, социални или сексуални; сблъсъците между култури; терзанията на непривилегированите; премеждията на личността, увредена от системата… В последната категория могат да се впишат и двата български участника досега – „Урок“ и „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

Накратко процедурата по присъждането на наградата е следната. Комисията по култура и образование на ЕП назначава специална група от филмови дейци (продуценти, програматори, критици и т.н.), която всяка година избира десет филма, (ко)продуцирани от някоя от 28-те членки на Европейския съюз или Исландия, Албания, Норвегия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Филмите са документални, игрални или анимационни, с дължина над 60 минути. Десеторката се обявява на фестивала в Карлови Вари през юли, след което през септември във Венеция членовете на групата обявяват трите финалиста. Оттам нататък победителят е в ръцете на членовете на ЕП – през следващите два месеца всичките 751 евродепутати могат да изгледат филмите в специална зала в Парламента и да гласуват за фаворита си, който се обявява в края на ноември.

Междувременно ЕС спонсорира превода на трите отличени филма на 24 езика, както и филмовите дни „Лукс“ – прожекции в различни градове в страните членки, като тази година в инициативата участват киносалони в София, Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Стара Загора, Благоевград и Търговище.

Финалистите

И през 2019 г. финалната тройка е доволно шарена – в общия контекст на европейската интеграция са поставени филми със съвсем различна география, тематика и стилистика.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Испанско-френската копродукция Кралството“ на Родриго Сорогойен прави опит за задълбаване в големия проблем с отклоняването и присвояването на земеделски субсидии в Европейския съюз, в частност в Испания. Макар че разказът следи отблизо един-единствен участник, политика Мануел Лопес-Видал, множеството странични персонажи, в комбинация с бързото темпо на разказването и напрегнатата електронна музика, пораждат главозамайване, което не спира до края. Така през цялото време остава чувството, че все нещо не сме разбрали – както за ситуацията, така и за хората. Това прави филма труден за гледане, но може би верен на намерението си да изобрази или поне да пресъздаде усещането за задкулисна схема с невъобразими мащаби.

В крайна сметка може би тъкмо корупцията, а не Мануел, е главният герой във филма. С развитието на историята и ние, и самият Мануел осъзнаваме, че той е само малка брънка в една ужасно оплетена система, особено когато системата изведнъж решава да се отърве от него и да го принуди да опере пешкира.

На запознатите със сходните случаи в българското пространство някои детайли навярно ще се сторят интересно познати, например наличието на тайни тефтери с инициали или изпращането на провален партиен кадър на висока служба в чужбина, докато „темата започне да писва на медиите“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още по-усукан разказ предлага документалният Нерешеният случай „Хамаршьолд“, копродукция на Дания, Норвегия, Швеция и Белгия. В своето шестгодишно проучване датският журналист и режисьор Мадс Брюгер се връща към самолетната катастрофа, в която през 1961 г. загива тогавашният генерален секретар на ООН Даг Хамаршьолд. Филмът разглежда смъртта му като вероятно предумишлено убийство, а по средата прави остър завой и поема по дирите на все още недобре забравената конспиративна теория, че в средата на XX в. СПИН е разработен като биологично оръжие за унищожението на чернокожите в Африка.

С поставянето на себе си в центъра на собствения си филм Мадс Брюгер извежда и самия процес на разследването на преден план – ексцентричната му персона и увлечението му по ровичкането правят от филма вълнуващо пътешествие между съмнителни типове и странни документи. Меракът му си личи от всяка сцена и наистина е увличащо да разследваме плетеницата от тайни заедно с него. В случая обаче играта на разследващ журналист си остава само игра. Въпреки всичката свършена работа равносметката е, че събраните от Брюгер материали не стигат по-далеч от „един човек каза“, не разкриват повече от няколко мръсни гардероба (истина, да, но нужна кому?) и не предлагат задоволителна подплата за никоя от теориите.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Далеч по-ясен в повествованието и посланието си е Господ съществува, името ѝ е Петруния“ на северномакедонската режисьорка Теона Митевска, тазгодишната носителка на наградата „Лукс“. Копродукцията на Северна Македония, Белгия, Словения, Франция и Хърватия разказва едно денонощие от живота на Петруния, 32-годишна безработна историчка, която в обърквацията си след особено неуспешно интервю за работа се мята с дрехите в реката и хваща богоявленския кръст.

Тази случка (според някои минувачи – незначителна дреболия, според централните новини – безпрецедентен скандал) отприщва поредица от показателни ситуации, разказани от Митевска с лекота, убедителен сценарий и добре вместени хумористични отдъхвания. Виждаме ксенофобията сред младите, цинизма у полицията, безпомощността на журналистиката, разрива между поколенията, бавната борба на разума, правото и закона срещу предразсъдъците („Нарушила съм правило на Църквата, но не и закон“), закостенялостта на обществената норма („Ако следваме само традициите, никога няма да постигнем прогрес“), неуредените отношения между църковните и държавните власти („Ако съм нарушила църковните правила, какво правя в полицията? Ако съм нарушила законите, какво прави попът тук?“)… Всичко това показва колко неподготвено е обществото за дискусии в посока към постигането на цивилизационен консенсус, докато все пак редките моменти на широта и топлина дават надеждата, че такъв е възможен.

Ефектите

Според информационната брошура за наградата, изготвена от Генерална дирекция „Комуникация“ на ЕП, „Лукс“ (от латинската дума за светлина) цели да осветява филми, които илюстрират търсенето ни на отговори, както и нуждата ни от утеха в трудни времена; които ни карат да осъзнаем своята действителност, както и тази на другите; които ни помагат да разберем живота на съседите си и ни приканват да си зададем въпроси относно идентичността си.

При подходяща настройка тази рамка може да ни предизвика да гледаме историите не като чужди, а като наши. Така познавателната функция неусетно става самопознавателна, ако действително направим малката, но важна стъпка, при която Испания, Дания, Северна Македония и т.н. претърпяват фината трансформация от „те“ към „ние“.

Наред с културно-просветителския ефект, тази дейност на ЕП разширява показването на европейските филми извън държавата на продуцирането им – необходимо усилие на фона на неблагоприятната за това пазарна среда. А и понякога въпросите, повдигнати във филмите, не остават само в прожекционната зала, а се прехвърлят и в заседателната.

Ще завърша с няколко забележки по повод превода на филмите. При всяка от трите прожекции в Дома на киното, които посетих, в началото на финалните надписи виждахме информацията, че субтитрите са изготвени от лондонската компания „Суб-ти“. Възлагането на тази задача на професионалисти, разбира се, е чудесно. Преводът обаче по всички разбирания и закони е авторска дейност и моето очакване е да се отдаде заслуженото на човека или хората, изпълнили тази нелека задача. Бих искал да знам например на кого точно да държа сметка, че в испанския и северномакедонския филм хвърчаха каруцарски ругатни на поразия, а в българските субтитри най-мръсното, което прочетохме, беше „курва“. Съзнавайки, че преводът на вулгаризми е немалко предизвикателство, засега ще оставя настрана дискусията за автоцензурата и пуританизма в българското преводачество, която иначе си струва да се проведе.

В момента в сайта на наградата се събират зрителски гласове за трите финалиста. Фаворитът на публиката за 2019 г. ще бъде обявен догодина на Фестивала в Карлови Вари, заедно с огласяването на следващия дълъг списък от десет филма.

Заглавна снимка: от сайта на Европейския парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Доналд Туск и троянският кон в крепостта на популизма

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/donald-tusk-i-troyanskiyat-kon/

Последното нещо, което искам, е да ви отегча. Особено когато една от най-големите заплахи, пред които сме изправени, са нашите изтъркани номера, новговор, липсата на емоции и скуката. […] След пет години се чувствам преситен с това да бъда главният европейски бюрократ. Готов съм за битка. И се надявам, че вие също сте.

На 20 и 21 ноември т.г. в Загреб се проведе годишният конгрес на Европейската народна партия (ЕНП), най-голямото и най-влиятелно политическо семейство в ЕС. Ключова точка в дневния ред на конгреса бе избирането на нов председател на дясноцентристката партия, чиито представители са лидерите на Европейската комисия и Европейския съвет, а също така съставляват най-голямата група в Европейския парламент.

С 491 гласа „за“, или 93% от всички гласове, за ръководния пост на ЕНП бе избран Доналд Туск – председателят на Европейския съвет в периода 2014–2019 г. (два мандата от по 2 години и половина) и най-дълго управлявалият министър-председател на демократична Полша (2007–2014). Той поема поста от френския политик Жозеф Дол (2013–2019) и трябва да встъпи в длъжност на 1 декември, едновременно със старта на работата на новата ЕК, която обаче най-напред трябва да събере необходимата подкрепа при гласуването на 27 октомври в ЕП. За заместничка на Туск в ЕНП бе избрана Мария Габриел, до 2017 г. евродепутат, а оттогава насам еврокомисар с ресори „Цифрова икономика и общество“ (2017–2019) и „Иновации и младеж“ (2019–2024). Тя събра 422 положителни гласа и освен с Туск ще работи заедно с още девет заместник-председатели на ЕНП.

„Тъй като бях единствен кандидат, няма да се преструвам, че водя предизборна кампания, което би ме накарало да представя позиции по всеки въпрос и да отговоря прецизно на всяко очакване от дългия списък с желания. Затова отправям молба към вас да ми позволите да се фокусирам само върху едно, но по мое мнение най-важното от всички предизвикателства пред нашето политическо семейство“, каза Туск в речта си пред делегатите на ЕНП и участниците в конгреса в Загреб.

Познат като един от най-проевропейските политици в ЕС, той е първият представител на държава членка от Източна Европа, който застава начело на ЕНП от основаването на партията през 1976 г. досега. И като такъв обещава да се противопостави на „популистите, манипулаторите и автократите“.

„Няма да принасяме в жертва ценности като граждански свободи, върховенство на закона и порядъчност на обществения живот на олтара на сигурността и реда, защото това просто не се налага. Защото това не са взаимноизключващи се неща. И който не е способен да го приеме, де факто се позиционира извън нашето семейство“, каза Туск, заявявайки позицията си във връзка с „вътрешния дебат в ЕНП“ по повод трудния баланс между сигурност и свобода.

Говорейки за „популисти, манипулатори и автократи“, Туск не споменава конкретни имена, но с репликата за това как „някои работиха здраво, но само върху своя разказ и самоосъществяване, издигайки огради и билбордове с антиимигрантска пропаганда“, отхвърля всякакви съмнения относно адресата на посланието си. Членството на партията на унгарския министър-председател Виктор Орбан в ЕНП бе суспендирано в началото на годината, след като същата проведе дезинформационна кампания срещу ЕК и миграционната политика на ЕС; делегатите на „Фидес“ не бяха поканени да вземат участие в конгреса в Загреб.

Дали партията на Орбан ще остане в ЕНП, или ще бъде изключена, ще стане ясно в края на януари 2020 г., заяви самият Туск ден след избирането му на председателския пост. Междувременно през декември трябва да се състои поредната среща на унгарския премиер с т.нар. „мъдреци“, чийто лидер е бившият белгийски министър-председател и предшественик на Туск на председателския пост в Европейския съвет Херман Ван Ромпой. След тази среща тричленният комитет ще излезе с цялостна оценка за състоянието на демокрацията и върховенството на закона в Унгария. Критериите, на базата на които се извършва този мониторинг, са заложени в резолюцията на ЕНП за защитата на ценностите на ЕС и опазването на демокрацията. През лятото на 2019-та Ван Ромпой определи позициите на Орбан, декларирани в писмо до ЕНП, като „проблематични“.

„Днес, дори в по-голяма степен, отколкото в миналото, страхът е този, който играе най-голяма роля в политиката“, отбелязва Туск, назовавайки онзи основен и неизчерпаем ресурс, заложен в човешката природа, който прави днешния популизъм възможен. Той прави възможен и антиутопичния свят на „1984“ на Оруел, алюзия към който е сравнението на Туск за политическата реторика на бюрократите с т.нар. „новговор“.

„Повечето хора все още са по-загрижени за сигурността си, отколкото за нещо друго. Така например в моменти, когато сме свидетели на миграционна криза и на нова вълна на тероризъм, именно страхът доминира над други социални емоции. „Дайте ни чувство за сигурност и защитеност!“ – това са призивите, които чуваме в Европа през последните години, и онзи, който отговори по най-добрия начин на тези призиви, получава подкрепата на публиката.“

„Във времена на несигурност, а най-вероятно други времена няма да настъпят, когато всичко около нас се променя и поема във всякакви възможни посоки, хората искат да се чувстват сигурни, че тези, у които е властта, няма да ги изоставят, няма им обърнат гръб. […] Те – или може би трябва да кажа ние сме гладни за признание, достойнство и усещане за значимост и всички ние изпитваме необходимост да бъдем част от по-голяма общност. И да се гордеем с това. Ето защо е толкова лесно сърцата на хората да бъдат печелени от онези, които викат на висок глас: „Изправете се, направете страната си отново велика, върнете си контрола.“ С други думи, онези, които напипат вярната струна – тази на достойнството, ще спечелят гласовете на хората.“

Туск не за пръв път изразява подобен възглед относно политическото говорене. Това е една от темите и на речта му от края на 2018 г. в Техническия университет в Дортмунд във връзка с удостояването му с почетна докторска титла по политически науки. „Синтезът между емоции и разум, синтезът между мит и план, синтезът между символи и прагматизъм е това, което донесе победата. […] Хората няма да се борят с пълно убеждение за начини на действие или за абстрактни идеи. Те ще бъдат готови да бъдат въвлечени в обществените дела и да жертват много само ако емоциите ги озаряват“, каза тогава той в своя разказ за триумфа на „Солидарност“.

В самия край на своята реч 11 месеца по-късно, в деня, в който за пореден път бе избран на лидерски пост, Туск споделя какво му е казал преди време легендарният фронтмен на U2 – Боно: „Бихме загубили, ако разказът ни не е поне толкова мелодраматичен, колкото този на популистите.“ Собственият му коментар за този възглед е, че в политиката впечатленията понякога са по-важни от фактите, което се потвърждава от обстоятелството, че макар да имаме достъп до повече информация от всякога, живеем в ерата на постистината, характеризираща се с политическа култура, в която дебатите са оформени до голяма степен от призив към емоциите на хората. И докато нечии държавни граници като че ли се удебеляват, тази между факт и мнение се размива или просто престава да има значение.

Трябва да сложим край на това. В политическата битка истината и почтеността не може да са напълно безпомощни срещу фалшивите новини, манипулацията и омразата. Трябва да вярвате в себе си и в силата на своите аргументи. Не се страхувайте да изразявате публично онова, което действително чувствате (дори ако понякога гледате на това като на опасен експеримент), и бъдете сигурни, че ще предизвикате емоционална реакция и ще грабнете вниманието на хората.

Възможно ли е някой да разчете погрешно онова, което Туск иска да каже? Да сбърка стратегията на троянския кон със залитане към популизма, чиито представители полският историк, който повече от 40 години неизменно защитава идеите на икономическия либерализъм и правилата на либералната демокрация, не се колебае да изобличава дори когато са в собствените му редици? Защото, както пише Вонегът (в „Майка нощ“, 1962), „ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим“. И защото в тясното пространство между populismo и popolarismo всеки ход трябва да бъде премерен, подобно на изпълнението на въжеиграч.

Дотук Туск умело влиза в тази роля. Сега обаче, когато съветът му отпреди година „да се вслушваме в Касандрите, но да избираме лидери като Одисей“ бе последван от съпартийците му в ЕНП със собственото му избиране, все ще се намира някой, който да клати въжето под краката му.

Това е въпросното предизвикателство, върху което Туск иска да се фокусира: „Нека всички заедно застанем един до друг на това най-важно политическо бойно поле, на което от едната страна са партиите на безотговорния популизъм, а от другата – нашата партия на отговорен популяризъм.“

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на речта на Доналд Туск пред ЕНП, Загреб, 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Марина, която поправя света

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/marina-koyato-popravya-sveta/

В град Бяла Подласка, по пътя от Тереспол на източната полска граница към столицата Варшава, се намира един от двата регистрационни приемателни центъра за бежанци в Полша. Макар че е място за временно настаняване и медицински прегледи на търсещите убежище, които са преминали през беларуско-полската граница и са успели да подадат молби за закрила, заради тромавата процедура обитателите на центъра засядат в еднообразието на дните в чакане на решение за по-нататъшната си съдба.

Миналата седмица монотонността се разчупи от едно неочаквано посещение – на група доброволци, също бежанци, от Варшава, които донесоха храна, дрехи и подаръци за децата. Макар и необичайно за Бяла Подласка, това посещение е част от инициативите на бежанците и на Марина Хулия – жена с неизчерпаема енергия, безброй идеи и вечна нотка на оптимизъм в гласа. Дъщеря на руснак и беларуска, Марина израства в централната част на Съветска Украйна. Като емигрантка в Полша от близо 25 години, тя не остава безразлична към бежанците, които търсят убежище в страната по време на Чеченските войни от 90-те години на миналия век. Изцяло на доброволни начала тя продължава да се грижи за много хора, които нарича „моите семейства“, и да се опитва да промени системата, в която бежанците попадат в Полша.

По данни на Агенцията за чужденците, която предоставя административни услуги на всички имигранти в Полша, през 2018 г. над 4100 души са поискали международна закрила в страната – около стотина от тях в момента са настанени в центъра в Бяла Подласка. По наблюдения на Марина много от тях вероятно ще чакат повече от година решението по молбата си.

Милана бяга от Чечения след Втората чеченска война. Тя живее в Полша от десет години, но чака цели седем, докато получи статут, който ѝ позволява да остане. Други жени от групата доброволки все още чакат решенията на властите и също живеят в бежански центрове – знаят през какво са преминали настанените в центъра в Бяла Подласка и какво вероятно им предстои.

Мадина е в Полша от 2017 г. Заедно с петте си деца прекарва пет месеца в Брест – от другата страна на полската граница, в опит да поискат убежище в Полша. Успяват от 22-рия път. „Познавам Марина от Брест. Всичките ми деца ходиха на училище при нея на гарата в Брест, тя ги научи на полски език и на толкова много други неща“, споделя Мадина.

Училище на релсите

Когато през 2016 г. първото правителство на партията „Право и справедливост“ налага антибежанския възглед в миграционната политика, източната граница на Полша се затваря за бежанците, които се опитват да влязат и да потърсят закрила през граничния пункт на Тереспол. Тогава от другата страна – в беларуския град Брест, стотици хора, предимно майки с деца, се оказват заклещени в бюрократичен рубикон.

Марина, учителка по професия и по призвание, която помага на чеченски бежанци повече от 20 години, веднага отива в Брест. „Мрамор и деца – представете си внушителната мраморна сграда на гарата в Брест, пълна с деца“, разказва тя. След рязката промяна на ситуацията на границата тази гара приютява стотици семейства с деца, които продължават ден след ден с опитите да подадат молби за убежище в Полша.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Видях много болка и много сълзи. В 2 часа сутринта децата спяха по твърдите пейки, завити само с якетата на майките си или с хавлиени кърпи. Имаше и възрастни хора, които седяха безнадеждни в салона. Една от служителките на гарата от време на време сръчкваше спящите по пейките със забележката, че това е обществено място, и ги караше да се изправят“, разказва Марина.

Тогава тя решава да постави началото на Демократичното училище на гарата в Брест. Също като мен, а вероятно и като много от читателите – и родителите тогава попитали изненадано: „Как ще функционира училище без пространство, чинове, учебници и тетрадки?“ В отговор Марина пита какво всъщност е необходимо за създаването на едно училище.

„Учители и ученици – целият смисъл на училището се съдържа между тях“, категорична е тя, позовавайки се на идеите на известния полски лекар и педагог с еврейски произход Януш Корчак. Преди да бъде убит през 1942 г. в концентрационния лагер Треблинка, той разработва новаторска концепция за възпитанието и образованието на децата, според която те са водещи в тези процеси като напълно равноправни с възрастните.

„Това не беше нормално училище и аз нямаше как да преподавам по същия начин като в нормално училище. Исках децата да се чувстват в безопасност, сякаш са отново в класната стая в Чечения“, обяснява Марина и допълва с усмивка, че като единствен кандидат е била избрана за директор на Демократичното училище с пълно мнозинство. По традиция от чеченските училища децата пеят сури от Корана, преминават към народни песни, песни на руски език. Чрез песни, танци, игри и рисуване постепенно стигат и до изучаване на полския език.

„Толкова бързо получих повишение, че съвсем скоро открих училище и за майките“, продължава шеговито Марина. Песните и уроците по полски език не са единствените им занимания – жените започват да шият торби и парцалени кукли с материали, купени с помощта на дарители във Варшава. Освен че им помага да се откъснат от суровата реалност, за някои това е единственият доход, с който да останат в Брест и да продължат с опитите за подаване на молби за убежище в Полша.

„Нейната подкрепа беше много важна за нас в Брест. Благодарение на нея успявахме да изкарваме пари, за да останем и да се опитваме отново и отново да преминем границата и да поискаме закрила. След всеки неуспех трябваше да се върнем обратно, отново да изкараме пари и да опитаме пак“, обяснява Мадина. „Митничарите ме пускаха с по 120 кг багаж – куфарите ми бяха пълни с парцалените кукли на чеченските бежанки“, отбелязва Марина.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Не всички обаче устояват. Марина разказва за Зарима и нейните пет деца, които се отказали след 54 неуспешни опита и били принудени да се върнат в Русия въпреки рисковете за сигурността си. „За тях беше непосилно физически, психически, но и финансово“, обяснява Марина.

Друга майка, избягала от съпруга си алкохолик и насилник, също била принудена да се върне в Чечения след година в Брест. „На 16 години най-големият ѝ син отиде за първи път на кино в Брест. От малък вършел тежка работа в семейното стопанство, а баща му пропилявал всички пари за алкохол“, разказва Марина.

Сеща се и за един от любимите си ученици, който веднъж я попитал: „Какво ще стане, ако убият всички чеченци по света и аз остана единственият? Ще бъда ли тогава застрашен вид?“ „За мен всеки един от тях е такъв и се старая да им го показвам“, казва Марина.

От другата страна на границата

Спокойствието е най-важното нещо, което жените бежанки получават в Полша. „Това е на първо място, всичко останало е на заден план“, казва Милана. „За мен и за децата най-важното е да се чувстваме в безопасност“, категорична е Мадина, без да споделя много за проблемите, които произтичат от несигурността на чакането. Заедно с Марина и с други бежанци от тяхната общност, двете жени участват в много инициативи, чрез които се включват в обществения живот на Варшава, за да излязат от капсулираната среда на бежанския център.

Уважението към възрастните хора е ключов аспект в чеченската култура и това е причината в Чечения да няма домове за стари хора, подчертават бежанките. „Много ми е мъчно за тези хора, защото те са на ръба на своя живот. В Чечения възрастните остават при семействата си до края“, обяснява Мадина. „В Полша има старчески домове, които никой не посещава“, отбелязва Марина, представяйки първата от своите идеи за включването на бежанци в социалния живот на Полша. Заедно с група жени и деца тя организира посещения при възрастни хора, превърнали се в традиция през последните три години.

Милана се включва във всички инициативи, но най-много харесва именно тези посещения. „Когато отидем, винаги настава радост и всички се усмихват“, споделя тя. По думите на Марина, това е програма, която не се нуждае от никакво финансиране, а „само от сърце“ – благодарение на тази инициатива „една полска баба получава чеченско внуче и едно чеченско дете се сдобива с полска баба“. „Прегръщаме се, готвим, чистим, масажираме ръцете на възрастните – те ни обичат и ние ги обичаме. Вече сме изградили връзка и те знаят, че не идваме само за празници“, разказва Марина.

Бежанците са и доброволци в един от приютите за бездомни животни във Варшава. Малкият Рамзан занесъл всички наденички, които майка му приготвила за семейството, на любимото си куче там. „Няма значение дали ще се нахраня, щом кучето се е нахранило“, казал той на Марина.

Децата имат водеща роля и в другата инициатива на Марина и бежанците – в помощ на бездомните хора във Варшава. През последните три години организират работилници, в които бежанците приготвят храна за бездомните и им помагат да постегнат импровизираните си къщи. В отговор децата научават полезни умения: един от бездомните хора например – Кажик, изработва заедно с тях къщички за птици.

„Всички се радваме, когато се чувстваме полезни. Ние сме щастливи не само да получаваме, но и да даваме“, подчертава Марина. Тя организира и готварски уроци по чеченска кухня с бежанци и полски ученици, както и групови посещения в музеи и галерии във Варшава. Посещавали са и градове в цяла Полша по покана на местни хора и организации.

Бежанците често участват в културни събития с чеченски песни и танци. Заедно с Мадина и Милана, Марина подготвя театрална пиеса със заглавие „Проба“, което на полски означава „репетиция“ и „опит“. „Пиесата разказва за ситуацията на границата Брест–Тереспол. Показваме на света колко силни са тези жени. Мадина например е учила само до четвърти клас, защото по време на Втората чеченска война училището ѝ било опасано с експлозиви. Тези жени практически не са имали никакви възможности в живота си и сега правят всичко по силите си, за да се справят“, казва Марина и продължава: „Искрено съжалявам, че хората, които управляват страната днес, не разбират какво богатство са тези жени – с тяхната сила, непоколебимост и мъдрост.“

Марина Хулия е лауреат на наградата на Министерството на външните работи на Полша на името на Ирена Сендлерова – медицинска сестра, която спасява повече от 2500 еврейски деца по време на Втората световна война. Наградата се връчва на учители, които преподават на учениците в духа на толерантността и грижите за другия – по примера на нейния патрон Сендлерова, според която раса, националност и религия нямат значение пред човечността.

Неслучайно наградата се връчва „за поправяне на света“. Хора като Марина може и да имат малък шанс да променят системата или политиката, но е важно, че ги има.

Заглавна снимка: …

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На източната граница на ЕС: Бежанци в руска рулетка

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/na-iztochnata-granitsa-na-es/

В чакалнята на малката гара в Тереспол на източната граница на Полша в тази септемврийска сутрин има само един търпелив посрещач – млада жена, облечена в тъмни дрехи. Като по сигнал тя се отправя към остъклената сграда на Гранична полиция: пристигнал е влакът от Брест, града от беларуската страна. Жената залепи лице за стъклото с шепи около очите, за да преодолее огледалния отблясък на тази прозрачна стена – граница на Полша и на Европейския съюз. Това е единствената ѝ възможност да се срещне със сестра си. Двете са разделени от месеци, откакто едната успява да поиска международна закрила в Полша, а другата продължава да се опитва ден след ден.

Скоро пространството зад сините стъкла се изпълва с хора, най-вече семейства с деца на всякакви възрасти, дошли с влака от Брест, за да потърсят убежище в Полша. В следващите няколко часа, след поредица от интервюта, полската Гранична полиция ще определи дали някой има право да поиска убежище или международна закрила в страната. В този ден никой няма право на това – всички се връщат обратно в Брест с обедния влак.

КПП „Брест – Тереспол“

Този граничен пункт между Беларус и Полша става част от традиционен маршрут за бежанците от Северен Кавказ още от Чеченските войни от средата и края на 90-те години на миналия век. През последните десетилетия много хора от този регион го използват заради необичайната възможност да се качат на влака „Брест – Тереспол“, без да имат виза, и да поискат закрила от Полша.

Според Енира Броницкая, юристка в беларуската правозащитна организация Human Constanta, проблемът за много бежанци е именно невъзможността да стигнат до властите на дадена държава, за да поискат убежище. „Никоя авиокомпания няма да ви позволи да се качите на самолет без виза, дори да имате билет. Брест и нашата граница са едно от уникалните места, където може да се качите на влака и никой няма да ви поиска виза за Полша. Затова хората използват този начин“, обяснява тя за „Тоест“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Все пак границата е ясна и тя преминава дори в този иначе специален граничен влак. „Ако отидете в Брест като гражданин на Европейския съюз със своя паспорт и хванете влака за Тереспол в 5:30 сутринта, ще бъдете настанени в различна част на влака. След пристигането ще го напуснете по-рано от останалите хора и ще минете през граничния контрол много по-бързо от тях. Те ще слязат от влака, когато вие напуснете гарата – след контрола ще бъдете помолени да излезете извън сградата. Тогава я затварят и пускат тези хора да влязат вътре. Така че няма да имате възможност да се срещнете с тях“, разказва пред „Тоест“ Марчин Сосняк, директор на отдел „Права на мигранти и малцинства“ към институцията на омбудсмана на Полша.

Според Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. всеки човек има право на убежище и международна закрила, което може да предяви пред граничните служители при влизане в дадена страна, а молбата му се разглежда от съответните компетентни органи. Когато първото правителство на „Право и справедливост“ идва на власт в Полша през 2015 г. на вълната на силна антиимигрантска реторика и твърд курс срещу бежанската политика на Европейския съюз, се ограничава и достъпът до процедурите за убежище и международна закрила.

Бежанците като икономически имигранти

В офиса на омбудсмана на Полша след 2015 г. постъпват хиляди жалби на хора от Чечения, Таджикистан и други републики от Северен Кавказ, които се опитват да преминат границата на Полша и да поискат статут на бежанци, но са били отхвърлени от граничните служители като икономически мигранти, обяснява Сосняк.

Той е наблюдавал как протичат интервютата на граничния пункт в Тереспол. „През 2016 г. описахме почти 20 случая на хора, които казаха нещо, което ги квалифицира като търсещи убежище, но граничните служители не го отбелязваха. Например случаи на насилие срещу семействата им в родните им страни. Въпросът, който следваше, беше: „Когато дойдете в Полша, ще искате ли да работите, или не?“ Хората отговаряха с „да“, защото в противен случай няма да могат да се издържат. Това обаче беше достатъчно, за да ги опишат като икономически мигранти. Единственото, което остава след такъв разговор, е една бележка – че този мъж, тази жена или това семейство са икономически мигранти, защото искат да работят в Полша. Всички истории за тормоз, преследване, домашно насилие и т.н. изчезват“, разказва Сосняк.

По време на първото си посещение през 2016 г. представителите на омбудсмана присъстват само като наблюдатели в малката стая, където граничните полицаи провеждат успоредно три интервюта на три съседни маси. При следващите посещения през 2018 г. и 2019 г. започват да обръщат внимание на служителите на Гранична полиция за онези подробности в историите на чужденците, които биха могли да попаднат в условията за получаване на международна закрила и следователно заслужават да бъдат разгледани. „Граничните служители са обучени. Проблемът не е в липсата на обучение или на знания“, подчертава Сосняк. Предвид ролята на омбудсмана като наблюдател обаче, окончателното решение за допускане на чужденец в Полша или връщането му в Беларус винаги е на Граничната полиция.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„В ситуациите, които наблюдавахме, изглеждаше, че целта на интервюто беше умишлено да се потърси информация, която би квалифицирала хората като икономически мигранти. Спомням си един случай, в който служителят попита млад мъж дали някой от семейството му е в Европа. Той отговори, че има роднини във Франция. Тази информация беше достатъчна, за да се заключи, че той е икономически имигрант, който иска да замине за Франция“, разказва Марчин Сосняк.

„Това е като руска рулетка“, обобщава Кирил Кофанов – юрист в Human Constanta, който работи на терен в Брест, съдействайки с правна помощ на чужденците. „Хората се опитват да обяснят, че са бежанци, че искат да кандидатстват за международна закрила, опитват се да приложат допълнителни доказателства – видеоклипове, снимки, документи. Но граничните полицаи, които провеждат интервютата, казват само: „Това не е за нас“ и отхвърлят молбите“, допълва той.

От какво бягат чеченците

Изтезания, преследвания, изнудване, кръвна вражда, домашно насилие – разказите на бежанците от този регион създават впечатление за непоносима комбинация между държавно спонсорирана репресия и оковите на консервативни патриархални разбирания, според които жените и децата са собственост.

„Най-голям е броят на хората, които бягат заради изтезания и преследвания, като обикновено тези неща са свързани – преживелите мъчения обикновено са били преследвани от властите“, разказва Кофанов, който освен юридическа помощ предоставя и хуманитарна подкрепа за хората в Брест.

След историите за ужасяващо домашно насилие – за регулярни побои до припадък, които чух от чеченски жени, търсещи закрила в Полша, се чудех колко от онези майки зад сините стъкла ще споделят подобни разкази пред граничните служители в този ден. „Сигурен съм, че е много трудно да се говори за сексуално или домашно насилие, особено когато ви разпитват мъже. Жените трябва да говорят с жени. Това обаче не е толкова очевидно за всички“, отбелязва Марчин Сосняк. В структурата на Гранична полиция обаче няма достатъчно служителки, така че да се осигури възможността на жените да бъдат интервюирани от жени.

В задълженията на граничните полицаи в Полша обаче е да попитат всяка жена дали иска да подаде отделна молба за предоставяне на убежище или международна закрила. Когато става въпрос за семейство, молбата обикновено е обща и се подава от името на съпруга. „Целта е да се идентифицират по-добре случаите на домашно насилие. Очевидно е, че ако може да подготви собствено заявление, една жена би описала ситуации, които може и да бъдат пропуснати в обща молба със съпруга ѝ“, обяснява Сосняк.

Убежище в Беларус?

В разговора за търсещите убежище в Европейския съюз в контекста на миграцията от Близкия Изток и Африка един от ключовите въпроси е за първата сигурна държава по пътя на бежанците. В същия контекст е и Беларус – първата сигурна държава за автономните републики в Северен Кавказ.

По силата на Договора за съюз между Русия и Беларус от 1997 г. между двете държави практически няма граници и държавните им органи функционират в много тясно сътрудничество. „От една страна, тази ситуация носи определени предимства – например режимът за престой в Беларус е много по-либерален за руски граждани в сравнение с този спрямо граждани от други националности. Те нямат нужда от визи, а след три месеца просто трябва да отидат в полицейското управление и да регистрират адреса, на който живеят“, посочва Енира Броницкая.

В същото време обаче липсата на граница създава и проблеми – например всеки от Русия може да влезе и просто да изведе някого от Беларус, без това да бъде документирано, защото никой на границата няма да контролира преминаването. „В един случай жена, която бягаше от домашно насилие в Чечения, беше издирена в Брест от свои роднини, които просто пристигнаха и практически я отвлякоха“, обяснява Броницкая.

Натиснете тук за да видите презентацията.

На теория руски граждани биха могли да поискат убежище в Беларус. Практиката обаче е друга. „От 2001 г., когато собствената ни система за международна закрила започна да работи, стотина руснаци са поискали убежище. Нито една от тези молби не беше одобрена. Ако страната ни даде убежище на руски гражданин, това означава признание, че в Русия има някакъв проблем, а това би било истинско политическо самоубийство за Беларус“, отбелязва юристката и допълва: „Хората, които бягат през Беларус, имат различни мотиви да го правят. Но ако по някакви причини руските власти търсят някого, за този човек не е безопасно да остане тук.“

Затова в организацията Human Constanta използват термина „преминаващи бежанци“. „Според международните стандарти за нас те биха били бежанци, ако поискат убежище тук, в Беларус. С тази формулировка ние просто се опитваме да подчертаем, че тези хора все пак са под заплаха, но в същото време просто преминават през нашата територия, без намерение да търсят закрила тук“, обяснява Броницкая.

Убийството на грузинския чеченец Селимхан Кангошвили в Берлин през август т.г. потвърди усещането на много чеченци, че не биха могли да се чувстват в безопасност дори в европейски държави. Убитият Кангошвили е участвал във Втората чеченска война срещу Русия, по-късно работил за грузинските и украинските антитерористични служби и кандидатствал за убежище в Германия след множество заплахи и опит за убийство.

Заклещени в Брест

Когато през 2016 г. Полша сменя подхода към бежанците и практически затваря границата си за тях, като спира приемането на молби за убежище, стотици хора се оказват буквално заклещени в Брест. Познавайки ситуацията, много бежанци размислят и изобщо не стигат до Брест. За други тази граница остава единственият възможен изход и те посвещават време, усилия, а и пари на опитите да потърсят закрила в Полша.

„Руската рулетка“ не дава възможност за прогнози, затова сутрешното пътуване с влака до Тереспол се превръща в изтощително ежедневие. Разказите на кандидатите за убежище в Полша се различават най-вече по броя на опитите – от десетки до стотици. „Тази седмица една жена заедно с внуците си успя да премине границата от 74-тия опит“, разказва Кирил Кофанов, отбелязвайки, че това е рекордът в неговата практика в Брест за повече от година.

В средата на септември и двамата правозащитници от Human Constanta са особено фокусирани върху началото на учебната година, което няма да се състои за децата бежанци в Брест. „Те са спрели да ходят на училище още в родината си, след това идват в Брест и остават извън образователната система. Когато родителите им най-накрая успеят да подадат документи за убежище, минава още поне половин година, преди децата да влязат в класна стая в Полша. Тази ситуация ги лишава от образование за най-малко една година“, обяснява Енира Броницкая. Затова освен правна помощ за родителите, Human Constanta организира и специални занимания за децата. „Те дори не знаят как да играят, много от тях никога не са имали играчки“, споделя още тя.

Възрастните са изтощени. „Стават в тъмни зори, отиват на гарата още преди изгрев слънце, опитват се да преминат границата и четири часа по-късно се връщат. Нямат възможност да планират нищо, не могат да организират занимания за децата, твърде изморени са, за да играят с тях – изобщо не могат да водят нормален живот. Имат сили само да чакат утрешния ден“, казва Енира Броницкая.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Заради физическата умора и психическото изтощение от неуспешните опити правозащитниците отбелязват увеличение на инцидентите по границата. „Един младеж се опита да се самоубие на границата, като си преряза вените. Пак го върнаха обратно, а и освен това го добавиха в черен списък – в системата името му вече се появява с печат Забрана за влизане в Европейския съюз“, разказва Броницкая. „Това е много дълбока и психологически сложна ситуация, която може да експлодира всеки момент. Разбира се, голяма част от тези хора се стараят да останат спокойни, защото знаят колко много зависи всичко от поведението им на границата. Във всеки случай, животът, който водят тук, не е нормален“, категорична е тя.

За бежанците, заседнали в „руската рулетка“ между Брест и Тереспол, преминаването на границата на Полша изглежда като щастлив край на тягостно пътуване. Всъщност обаче е началото на нелеко ново изпитание в среда, в която антиимигрантската реторика се подклажда от най-високо политическо ниво.

Но въпреки всичко има и истории с положителен край – в продължението на този разказ. Очаквайте го скоро.

Снимки: © Герго Лазар

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.