Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/kakvo-stava-sus-severna-makedoniya/

България разбуни духовете в Комисията за външни отношения на Европейския парламент на 4 юни и стана причина за отлагането на гласуването на проектодоклада за напредъка на Северна Македония. Български евродепутати и австрийският докладчик Томас Вайц си размениха гневни погледи и нападателни реплики, докато парламентаристи от различни политически групи изразиха възмущението си от целенасочената (българска) кампания срещу Вайц. Докладът все пак беше гласуван 3 седмици по-късно, но българските предложения (засега) отпаднаха от текста.

Как се изготвят докладите за страните кандидатки за членство в ЕС и какво точно причини бурята между София и Скопие в Брюксел? 

Ежегодните доклади на Европейския парламент за напредъка на страните кандидатки за членство в ЕС са политически оценки, които евродепутатите изготвят въз основа на докладите на Европейската комисия. В тях се коментират теми като състоянието на демокрацията и институциите, съдебната система и борбата с корупцията, икономическите и социалните реформи, правата на малцинствата и отношенията със съседните държави. Въпреки че докладите на Парламента не са правно обвързващи, те дават политически сигнал на Европейската комисия и Съвета, както и на самата страна кандидат дали и как ще продължи процесът на присъединяване. 

За да бъде подготвен въпросният доклад, един евродепутат се посочва за докладчик за дадената страна кандидатка, а всяка политическа група избира докладчици в сянка, чиято задача е да участват в обсъжданията на бъдещия текст и да преговарят за постигането на добър компромис. Идеята е да има представители на всички политически групи в обсъждането, за да може да се стигне до максимално широк консенсус. След като тези преговори приключат, всички депутати могат все още да предлагат текстови изменения, които после се гласуват едно по едно веднъж в парламентарната комисия и втори път в пленарната зала. 

Финалната версия на текста, одобрена от мнозинството евродепутати, става официална позиция на Европарламента. Целият процес продължава няколко месеца и е съставен от многобройни закрити работни срещи, посещения в страната кандидатка, обсъждания и дискусии с главна цел да се постигне съгласие, което да обедини най-голямо мнозинство. Ако работата е добре свършена от всички засегнати страни, голяма част от конфликтните въпроси се разрешават още преди текстът да бъде подложен на гласуване или в най-лошия случай по време на самото гласуване чрез предложения за компромисни изменения, които вече са предоговорени и подкрепени от мнозинството евродепутати.

Как се разигра този иначе доста консенсусен сценарий в случая с доклада за напредъка на Северна Македония и кога гърнето се счупи?

Томас Вайц – австрийски евродепутат от Групата на Зелените/Европейски свободен алианс, е посочен за докладчик за Северна Македония през ноември 2024 г. Това е третият му мандат като евродепутат. В настоящия Парламент той е председател на делегацията в Парламентарния комитет по стабилизиране и асоцииране ЕС – Черна гора, а по време на предишните мандати е бил член на същите делегации за ЕС – Албания и ЕС – Босна и Херцеговина и Косово. Именно познанията и опитът му с различни балкански държави са фактор да бъде посочен за докладчик за Северна Македония. 

Докладът му от 7 страници беше определен като балансиран и конструктивен от повечето евродепутати при първото обсъждане на текста в Комисията за външни отношения на 18 март 2025 г. България се споменава само два пъти: във връзка с Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество и в контекста на т.нар. френско предложение, според което Северна Македония трябва да впише българите в преамбюла на конституцията си. След първото изслушване евродепутатите имаха срок от 10 дни да внесат предложения за изменения на текста. Докладът получи огромния брой 313 предложения за промени, сред които почти една трета са на български евродепутати. Българските предложения засягат необходимостта от конституционни промени, спазването на вече договорените ангажименти от страна на Северна Македония и случаите на дискриминация и насилие срещу българи и български организации. Фактът, че тези най-важни за България теми са засегнати едва в предложенията за изменения, а не в първоначалния текст на доклада, сам по себе си е тревожен сигнал. Каква е ролята на българските евродепутати в този процес?

Българските докладчици в сянка

За да бъдат докладчици в сянка и да участват в изготвянето на доклада, евродепутатите трябва да бъдат членове или зам.-членове на съответната парламентарна комисия. В случая това е Комисията за външни отношения и в нея членуват петима български евродепутати: Андрей Ковачев (ГЕРБ, ЕНП), Станислав Стоянов („Възраждане“, ЕСН), Илхан Кючюк (ДПС, „Обнови Европа“), Ивайло Вълчев (ИТН, ЕКР) и Петър Волгин („Възраждане“, ЕСН). За доклада за Северна Македония и Вълчев, и Стоянов са докладчици в сянка. Тоест те са били поканени на всички вътрешни работни срещи на докладчиците. Това е първото място, на което могат да изразят българската позиция и да преговарят за българските национални интереси. Останалите български евродепутати също имат възможност да го направят чрез срещи със съответния докладчик в сянка от своята политическа група, който ще участва в преговорите. Така може да се даде гласност на единна българска позиция, която да отекне на всички нива. 

Такава единна българска позиция отекна, но предизвиквайки скандал, когато всички 17 български евродепутати изпратиха писмо, уличаващо докладчика Вайц в изтичане на информация и липса на безпристрастност. 

Тези подозрения се появиха, след като македонският премиер Християн Мицкоски направи медийни изказвания, от които се разбра, че той познава съдържанието на някои предложения за изменения, преди да са станали публични. Въпросните проблемни изменения, внесени от докладчика Вайц и от други депутати от Европейската народна партия и от Групата на Социалистите и демократите, включват „признаване и зачитане на македонския език и идентичност“. За да добави сол в раната, премиерът Християн Мицкоски каза, че по този начин Европа признава „вековната“ македонска идентичност и македонски език – прилагателно, което не присъства нито в доклада, нито в измененията. 

Минавайки в контраатака, българските евродепутати поискаха да внесат ново изменение за „съвременната“ македонска идентичност и език, но крайният срок за поправки вече беше изтекъл. Междувременно на 30 май българският парламент единодушно прие като извънредна точка в дневния си ред по искане на ИТН решение за напредъка на Северна Македония в процеса на присъединяване към ЕС, в което се подчертава, че: 

България остава напълно ангажирана с европейския консенсус от юли 2022 г. и призовава властите в Република Северна Македония (РСМ) също да изпълняват стриктно поетите от тях договорености. 

Решението беше наложено от лошото предчувствие, че македонската страна ще се опита да заобиколи поетите по-рано ангажименти към България и да наложи своята гледна точка на европейската сцена. 

След изпратеното от българските евродепутати писмо, в което се съобщава за нередности по изготвянето на доклада, и сигналите, подадени към председателя на Европарламента Роберта Мецола, гласуването на доклада в Комисията за външни отношения беше отложено за 24 юни, а в пленарната зала – за юли.

От българска страна обвиниха докладчика, че поддържа прекалено близки отношения с властите в държавата, която оценява, и че изпълнява нейните инструкции. Вайц пък се оплака, че телефонният му номер е бил публикуван в социалните мрежи в профилите на български крайнодесни групи и е получил множество заплахи и закани.

В публичния регистър на Европарламента Вайц, както и докладчиците в сянка са длъжни да регистрират всички външни срещи, свързани с доклада. От списъка се вижда, че Вайц се е срещал с много македонски институции и организации, както и с изследователи от Съвместната комисия за България и Северна Македония и с дипломати от Постоянното представителство на България към ЕС. Българските докладчици в сянка, от друга страна, нямат нито една регистрирана среща. В отговор на коментара на Вайц по този въпрос Вълчев каза, че няма какво да регистрира, защото той не провежда срещи с лобисти. Срещите на Вайц с представители на македонската страна не нарушават правилника на Европейския парламент, тъй като са част от работата му по доклада за Северна Македония. Лобизмът присъства в работната среда в Европейския парламент и срещите с държавни представители и организации, записани в Регистъра за прозрачност на европейските институции, са част от ежедневието на евродепутатите.

Въпросът, който можем да си зададем, ако допуснем, че докладчикът наистина е бил едностранно повлиян от македонските си партньори, е

как една страна кандидатка успява да бъде по-видима, влиятелна и гласовита от страна членка като България, която разполага с много повече механизми за влияние, участие и защита на гледната си точка само поради простия факт, че вече членува в Европейския съюз? 

Положени ли са били необходимите усилия от страна на българските евродепутати и българските организации в България и в Северна Македония, така че тяхната гледна точка също да бъде чута, обяснена, разбрана и застъпена? Не бихме ли постигнали по-добри резултати, ако вместо нападателна и негативна кампания в последния момент, каквато изглеждаше българската реакция в европейското (и македонското) публично пространство, бяхме провели навременна, градивна и обяснителна комуникационна кампания, с която да защитим позициите си на европейската сцена? 

Това може да бъде направено по много и различни начини в Европейския парламент – чрез активно участие в работните срещи на докладчиците в сянка и лобиране във всяка политическа група, но също и чрез организиране на конференции, публични дискусии и културни събития, чрез неформални срещи и търсене на пресечни точки и общи интереси по въпроса с други държави… Важно е и как се представят проблемите спрямо публиката, на която се говори. Както подчертава журналистът Бойко Василев в лекцията си „София, Скопие и Брюксел в лодката, като не се забравя и Белград“ в Македонския научен институт в София на 12 юни, различните европейски публики са склонни да разбират различни наративи. 

Според Василев германците разбират разкази за нарушени човешки права, докато французите и испанците разбират разкази за история. По принцип историческите теми невинаги са добре посрещнати в европейски контекст заради разминаванията в интерпретациите, за разлика от проблемите с човешките права и правата на малцинствата, които се вземат под внимание и получават необходимото сериозно отношение. С други думи, ако историческата призма на отношенията между България и Северна Македония е трудна за предаване в политически контекст, то темата за правата на българите в Северна Македония днес е подходяща и съвсем европейска тема, която би могла да спечели подкрепата на различни евродепутати и политически групи, ако се представи по подходящ начин. Да адаптираш разказа си спрямо публиката и контекста, в който го представяш, е от ключово значение, за да бъдеш чут и разбран. Това са усилия, които се полагат в дългосрочен план и изискват координация, инвестиции и визия за бъдещето. 

Заслужава да се отбележи, че българските евродепутати в Брюксел, както и народните представители в София успяха да застанат единодушно зад позицията си по отношение на Северна Македония, което рядко се случва по който и да било друг въпрос. 

Остава сега и да намерят подходящия тон и подобаващия начин своевременно да изразят позициите си на европейско ниво. Един от тези начини е да се спечели навреме подкрепата на големите политически групи. Именно този далеч по-удачен подход беше приложен на 24 юни при повторното гласуване на доклада в Комисията за външни отношения. В началото на събранието групите на Европейската народна партия, Социалистите и демократите, „Обнови Европа“ и Зелените предложиха устна поправка, предвиждаща преди думите „македонски език и идентичност“ да се добави „съвременен“. Това по същество е българска поправка, съвпадаща с българските национални интереси, но координирана предварително с останалите евродепутати, така че да събере максимално широка подкрепа и да бъде внесена не на национално или индивидуално, а на политическо ниво. Такава подготовка очевидно липсваше в месеците, през които докладът се е изготвял. 

Въпреки правилния подход, приложен в последния момент, въпросната устна поправка в крайна сметка не беше подложена на гласуване, тъй като шестима евродепутати от Групата на „Патриоти за Европа“ (половината от които от унгарската партия на Виктор Орбан) се обявиха против внасянето ѝ. Това не е първият опит на Унгария да се намеси в отношенията между България и Северна Македония, за да засили позициите на националистическото правителство в Скопие, в чието лице вижда свой верен съюзник. 

Изходът не е фатален, тъй като докладът отново ще бъде гласуван в пленарната зала и тогава поправката ще бъде внесена писмено и вероятно приета, тъй като четирите политически групи, които я внесоха днес, ще разполагат с мнозинство. Освен ако Северна Македония не измисли друг неочакван ход, който отново да завари София неподготвена като след първи паднал сняг – всяка зима знаем, че ще дойде, и все сме изненадани! 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/medut-i-zhiloto-na-sasht-ili-za-razgovora-mezhdu-trump-i-zelenski/

Всеки, който някога е гледал спор или дебат с участието на Доналд Тръмп, може да потвърди, че в такива случаи настоящият президент на САЩ прави всичко възможно, за да размаже събеседника си, независимо кой стои пред него. Този скандален шоу стил на Тръмп не е случаен, защото именно в него се крие стратегията, която върна милиардера в Белия дом. За разлика от европейската традиция, която е прокарала ясни червени линии за реториката на политиците, в САЩ нещата не стоят точно така.

От друга страна, да сведем случилото се преди броени дни в Белия дом до някаква обикновена политическа свада, в която са се сблъскали герой и злодей, е наивна стратегия, която няма да ни каже какво всъщност стана на срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски. Много идеалисти и идеолози виждат нещата по този начин, защото стават жертва на т.нар. пожелателно мислене, при което нагласите и представите на индивида се формират на базата на неговите желания, а не на обективната реалност. Същевременно отговорът трябва да се търси не на ниво геополитика и даже не на ниво лидерство, а на ниво възприятия или дори на липсата на такива.

Ролята на възприятията и нагласите във външната политика

Всеки експерт в сферата на международните отношения би трябвало да е чел поне веднъж в живота си книгата Perceptions and Misperceptions in International Politics, дело на един от най-великите американски учени Робърт Джървис.

След Кубинската ракетна криза от 1962 г. младият Джървис лесно попада в полезрението на ЦРУ с разработките си и започва работа по няколко научни труда, посветени на ядреното сдържане, на съветската стратегическа култура и на начина, по който политиците вземат решения. Всъщност, ако отворите тази книга, ще си отговорите не просто на въпроса защо Тръмп и Зеленски се скараха, но и защо изобщо се стигна до войната в Украйна. И не, това не са дежурните драсканици на хора, които се опитват да ни убедят колко добър или лош е някой от двата отбора, а е огромен, емпирично аргументиран труд, в който Джървис обяснява как може да предвидим или анализираме ходовете на лидерите. 

Важно е да кажем, че теорията за възприятията няма общо с политическата психология, която се старае да покаже как мислят политиците. За разлика от нея, теорията за възприятията в политиката директно отговаря на въпросите как и защо политиците вземат решения. Според нея основните фактори, на базата на които се формират представите на лидерите, са три: 

• вярванията им;
• ценностната система, в която са възпитани;
• способността им да опознават околната среда. 

Въз основа на тези променливи се различават два типа лидери: рационални политици, които имат ясни вярвания и развита ценностна система и възприемат прагматично околната среда; и други, без ясни вярвания и ценности, което им пречи да бъдат рационални. Много важно уточнение тук е, че един рационален лидер може да се превърне в напълно нерационален, в случай че изгуби реална представа за случващото се около него. Основна причина за това е страхът, който не само Джървис, но и много други изследователи посочват като източник на конфликти и разделение. Съгласно теорията за възприятията този страх може да бъде преодолян, но лекарството в такива случаи е по-лошо от болестта – нужно е въпросният лидер да се постави на мястото на опонента си. А практиката сочи, че това почти никога не се случва, поради което конфликтът е неизбежен.

Казано с други думи, оръжията, санкциите, политиката, идеологията са само едната страна на монетата. Всичко може да се промени, ако нагласите на лидерите се обърнат и те започнат да възприемат другия не като враг, а като партньор. Това обръщане на нагласите като че ли повече ни доближава до случващото се в последните няколко месеца, откакто Доналд Тръмп отново е в Белия дом. Доказателство за съждението, че всичко може да се промени, е неуспехът на много европейски политици и анализатори да предвидят какво ще се случи след спечелването на изборите от Тръмп, както и че той може да стигне до крайности, които завинаги да оставят диря в трансатлантическата солидарност. 

Някои си казваха, че „не може да стане по-зле“, а други ни уверяваха, че „ще стане още по-добре“. В крайна сметка това не са прагматични оценки, а ориентири, които, макар и достоверни в някои случаи, не успяват адекватно да подготвят обществото за бурята, която се задава.

Ето защо преди всичко в един такъв анализ е необходимо да се дистанцираме от случващото се в глобалната политика днес. То е нелогично, хаотично, безнадеждно… Всъщност съвсем не – просто така изглежда. 

Защо – можем да разберем само ако пренесем анализа си на индивидуално ниво.

От какво се страхува Доналд Тръмп?

Първият и най-важен въпрос е какво е в състояние да уплаши президента на САЩ до такава степен, че той да насочи цялата си съзнателна критика срещу Украйна и срещу нейния лидер. Тук няма да помогнат изводи от рода на „Тръмп е мародер и рекетьор, а Зеленски е нашият герой“ или пък „Тръмп иска траен мир, а Зеленски – безкрайна война“. Подобни твърдения, макар и частично аргументирани, имат не емпиричен, а политико-идеологически характер. 

Отговорът е много прост: Тръмп се страхува за три неща и би дал мило и драго да не ги загуби – властта си, сигурността си и парите си. За първото и последното на този етап няма опасност, но ефектът от заплахата срещу тях беше видим след съдебните процеси срещу Тръмп, които го превърнаха в мъченик за избирателите му. 

За пръв път обаче от края на Студената война националната сигурност на САЩ е под непосредствена заплаха. И не просто от една трансгранична терористична мрежа, а от две ядрени сили – Русия и Китай. Съюз, който е способен да сложи край на американското глобално лидерство.

Тази заплаха не може да бъде неутрализирана с изпращане на войски зад граница, защото това може да доведе до ядрена война. В нея няма да има победители и тогава Тръмп ще загуби и властта, и парите си. Тук може да се даде един прост пример – думите на Зеленски: 

Г-н Президент, ние усещаме това от години. Но ако паднем, и вие ще го усетите.

На тях Тръмп реагира с гневното: 

Не знаете това! Не ни казвайте какво ще усетим и какво – не! 

Оттук насетне разговорът рязко завива в посока, за която британският премиер заяви, че „никой не би искал да вижда“. Същевременно едва ли има политик в американската история с по-голямо его от Тръмп. Този факт, съчетан със страха от ядрена война и с възхода на Китай, е прекрасна илюстрация на политическата метафора за меда и жилото, чийто автор е Драган Цанков. В този случай Зеленски усети както меда, така и жилото на САЩ.

От какво се страхува Зеленски?

Най-елементарното твърдение, което може да приемем, е, че Зеленски се страхува за живота и властта си. Всъщност, ако беше така, отдавна трябваше да е напуснал Украйна и да живее като един от най-богатите политици в Европа. Същото важи и за аргументите, които правят от Зеленски абсолютен герой или абсолютен злодей. 

Да вярваме, че един политик е доброто или лошото момче, е много наивно и такива нагласи неведнъж са изигравали лоша шега на политиците в най-новата ни история.

Затова е най-трудно да дефинираме от какво толкова се страхува Зеленски, че беше готов да спори с президента и вицепрезидента на САЩ. Слухове за подобни спорове между украинския лидер и Байдън се появиха и през 2022 г., когато в телефонен разговор благият демократ изтървава нервите си и призовава Зеленски да бъде малко по-благодарен за оръжията, които получава. Изглежда, че Байдън се е страхувал също толкова, колкото и Тръмп, конфликтът да не ескалира. 

За да си отговорим на въпроса какво плаши Зеленски, е добре да се върнем назад и да видим кое е най-силното обещание, с което той печели изборите в Украйна със смазваща преднина пред Петро Порошенко през 2019 г. Тогава Зеленски обещава на украинците две неща: че ще смаже олигархията в страната и че ще промени драстично външнополитическия ѝ курс. 

Част от опасенията на украинския лидер включват да не се разочарова от САЩ, защото това би означавало, че предава доверието на избирателите си, тъй като обещаната смяна на външнополитическия курс няма как да се изпълни без САЩ.

Зеленски възприема Америка като великия герой, който ще удари по масата и ще вкара Украйна в НАТО, разгромявайки Русия веднъж завинаги. Тези внушения се засилват с времето под влиянието на много европейски политици, които виждат във войната възможност да ревизират връзките си с Москва. Но нито Зеленски, нито Европа отчетоха, че Великите сили имат само вечни интереси, не и вечни приятели. Студеният прагматизъм на Тръмп сбъдва и най-големия страх на Зеленски – че Америка ще изостави Украйна така, както изостави Афганистан, Виетнам и големи части от Африка. Страх, който все повече започва да се усеща в Европа.

От какво се страхуват европейските политици?

Макар Европа да не е пряк участник в словесната престрелка между Тръмп и Зеленски, тя по всяка вероятност ще бъде пряко потърпевша от нея. Най-объркана от всички, разбира се, е Германия, която, подплатена с мрачните спомени от Втората световна война, години наред се страхува, че ще трябва да воюва отново. Ето че сега ще ѝ се наложи да направи точно това, ако Общността започне да гради своя армия. 

Макрон, който на пръв поглед изглежда уверен заради френското ядрено оръжие, си дава ясна сметка, че ядрените триади на Париж и Лондон са ликвидирани след разпада на СССР, което няма да им позволи да опънат ядрен чадър над Стария континент в случай на нужда, а постигането на ядрен паритет с Русия е дълъг и сложен процес, който ще погребе завинаги спокойния живот на французите. 

Останалата част от Западна Европа се страхува, че старата архитектура за сигурност вече я няма, а испанци, португалци и скандинавци ще трябва да се вдъхновяват от културното наследство на рицарите и викингите, за да градят армиите си наново. 

Най-уплашени обаче са Централна и Източна Европа, тъй като много държави в региона смятат, че те са следващите, ако Украйна падне. 

А Британия е уплашена, че Голямата война ще почне отново и Лондон ще трябва да защитава… Европейския съюз, който напусна. За британците в крайна сметка Първата световна война е много по-болезнен спомен, отколкото битката с Хитлер, защото тогава империята губи почти всичките си колонии. 

И нека все пак не забравяме, че за част от европейските политици кризата на глобалния либерален ред е шок, а за други – неизбежна реалност. Но най-големият страх на европейските лидери е, че в Овалния кабинет може да ги сполети същото, което сполетя и Зеленски. И то не за друго, а защото един дребен знак на неуважение към Тръмп може да коства на съответната държава всичко в отношенията ѝ със САЩ.

От какво се страхуват Путин и Си Дзинпин?

Всъщност в тази графа могат да бъдат поместени не само Русия и Китай, но и много съюзници на САЩ, които искат да избегнат глобален военен конфликт. Големите страхове на Русия всъщност са свързани с престъпването на червените линии, отвъд които тя би употребила ядрено оръжие срещу Украйна – ако властта на руския президент бъде застрашена или ако самото съществуване на Русия бъде поставено на карта. За администрацията на Путин съществуването ѝ е равносилно на съществуването на руската държава. Последните промени в руската ядрена доктрина го доказват, а нагласите са ясни: ако Русия види, че губи войната, ще използва всички средства, за да го предотврати. 

Някой би възразил, че завоюването на територии, чиято инфраструктура е напълно разрушена и обезлюдена, не е никаква победа, но в руското съзнание е точно обратното – достатъчно е тези територии да са руски и е без значение, че гражданите може да бъдат изложени на радиация. Началото на войната в Украйна, в което мнозина се съмняваха, и инцидентът в Чернобил от 1986 г. са историческото доказателство за тези нагласи. 

И точно тук идва изходът от уравнението – оказва се, че Тръмп и Путин се страхуват от едно и също. Затова и ходовете им са толкова идентични. Затова и искат едно и също – край на войната на каквато и да е цена. 

По аналогичен начин стоят нещата и със страховете на Китай. Си Дзинпин очевидно иска да се запише в китайската история като най-силния лидер от Мао Дзъдун насам. Това може да стане само по два начина – чрез обединение с Тайван или ако Китай успее да задмине САЩ. Една война между големите ще унищожи всякакви перспективи и за двете. Неговите страхове са общи с тези на Путин и Тръмп и затова той е склонен да се договори с тях, но все повече се отдалечава от европейците. Китайската карта на Кисинджър беше позорно проиграна от Европейския съюз, който влоши отношенията си с Китай заради САЩ и сега това започва да се обръща срещу него, като остава сам срещу САЩ, Русия и Китай.

Равносметката

Разгорещеният разговор между Тръмп и Зеленски от 28 февруари на практика доказва, че страховете на САЩ и Европа вече са много различни, за да ги обединяват. Вашингтон, който десетилетия наред беше критикуван от европейците, че се меси в делата им и им пречи, най-сетне реши да намали ангажимента си към Европа. Но това създаде много повече проблеми, отколкото реши. По време на Студената война Ричард Никсън на няколко пъти заплашва европейците, че САЩ няма да воюват с СССР заради тях, а Джими Картър до последно вярва, че мирното съжителство с Москва е възможно и че държавите от Съветския блок следва да са в нейната зона на влияние, за да може суперсилите да живеят в мир. 

Парадоксално, тогава страховете на Вашингтон, Москва и Брюксел са общи – да не би в един момент балансът на силите да се наруши така, че да се стигне до Трета световна война. Ето защо автори като Робърт Джървис твърдят, че двуполюсният свят съвсем не е дилема на сигурността, а сблъсък на две системи – социализъм и капитализъм. 

Днес обаче страховете на лидерите силно се разминават. Голяма част от европейските елити все още не си дават сметка за реалната опасност от ядрена война, а Русия умишлено използва ядрен шантаж, за да манипулира липсата на рационални възприятия какво може да се случи. Някой би казал, че при Тръмп шантажът работи, а при Европа – не. Трудно можем да отречем обаче, че кризата на политическото представителство е дотолкова повсеместна и дълбока, че кара избирателите в демократични държави да гласуват за лидери, които после проклинат, или пък да се възхищават на авторитарни вождове, които виждат като новите господари на света. 

Разговорът между Тръмп и Зеленски в този смисъл е завършеният продукт от кризата на либералната демокрация, в която се сблъскват един от най-богатите президенти на САЩ и лидер, който с помощта на проамериканската оръжейна индустрия се опитва да унищожи проруската олигархия в Украйна и да защитава нападнатата си страна. 

В това уравнение не е включена средната класа, а политиците от миналото, които се стремяха да я запазят, вече ги няма, за да формират приемлив за всички консенсус и диалог.

Остава въпросът трябва ли наистина да тестваме готовността на ядрените сили да воюват и до каква степен. Рационалният отговор е, че това не бива да се случва, защото днес във Вашингтон и Москва не стоят Кенеди и Хрушчов, а Тръмп и Путин. 

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/sdelkata-es-merkosur-zashto-sa-nedovolni-evropeyskite-zemedeltsi/

2024-та беше година на земеделските протести в цяла Европа. Гневни фермери от Франция, Белгия, Германия, Нидерландия, Полша и други държави неколкократно блокираха Брюксел с трактори в различни размери, палиха огньове и гориха гуми, за да изразят недоволството си срещу екологичните правила и общата земеделска политика на Европейския съюз. Протести имаше и в български, френски, гръцки, полски, испански и германски градове. Подписаното търговско споразумение между ЕС и Меркосур (Бразилия, Аржентина, Парагвай и Уругвай) в края на 2024-та пък зададе тона за следващата година, през която се очаква земеделските протести в Европа да бъдат още по-бурни и ожесточени. 

Защо фермерите протестират и как това засяга всички нас в Европа и в България?

Колко често ви се случва да се замисляте откъде идва пържолата в чинията ви или пакетът захар в шкафа ви? Къде са били произведени и опаковани, преди да стигнат до супермаркета или до кухнята на ресторанта? Вероятността да са били произведени в Европа или дори в България поне засега е относително висока. Според данни на Европейската комисия около 80–90 % от храната по европейските пазари и магазини за хранителни стоки е произведена в Европейския съюз, който не само изхранва собственото си население, но е и най-големият износител на селскостопански и хранителни продукти в световен мащаб. 

Разбира се, зависи от стоките: от една страна, ЕС изнася вино, свинско месо, тестени и шоколадови изделия, млечни продукти. От друга страна, внася плодове, ядки, какао, подправки, палмово олио, маслодайни семена, соя. Повечето неща, които ЕС внася, всъщност позволяват след това износа: внесеното какао служи за изнесения шоколад, внесената соя храни животните, от които после ще бъдат произведени месни и млечни продукти за износ. ЕС все повече държи да изтъква търговския си потенциал в един несигурен свят, където си съперничи с непредвидимите САЩ, безочливия Китай, бавно напредващата Индия и редица други държави, търсещи пазар, на който първоначално да стъпят и по възможност постепенно да залеят.

В това отношение споразумението ЕС–Меркосур е идеалният брак по сметка. То предвижда прогресивно премахване на митата, което ще увеличи вноса и износа в двете посоки и ще създаде една от най-големите зони за свободна търговия, обхващаща повече от 780 млн. души. В момента ЕС е втори търговски партньор на латиноамериканския регион след Китай, а през 2023 г. Съюзът е изнесъл там стоки на стойност 56 млрд. евро. 

Смята се, че ако споразумението влезе в сила, премахването на митата ще спести на европейските износители около 4 млрд. евро годишно. Над 350 запазени европейски марки, като сиренето „Пармиджано Реджано“, пармската шунка или българското розово масло ще се възползват със същия защитен статут и на латиноамериканския пазар, а южноамериканските продукти ще станат по-евтини и по-достъпни за европейските консуматори. 

Дотук новините изглеждат по-скоро добри. Но както е казал Удхаус, привлекателността на лова зависи изцяло от това от коя страна на пушката се намираш. Европейските земеделци виждат като заплаха масивното нахлуване на латиноамерикански хранителни продукти, особено ако са на привлекателни цени и не са подчинени на същите строги производствени изисквания както храните, произведени в Европа. 

Използването на пестициди и антибиотици, експлоатацията на природни ресурси, както и неспазването на трудови и социални норми в страните от Меркосур ги превръща в нелоялни конкуренти на европейските земеделци, които вече от години недоволстват, че са принудени да се съобразяват с наложените им от Брюксел строги екологични и санитарни мерки. Сега южноамериканските им събратя ще получат достъп до същия пазар, без да има контрол над производствените им методи. 

В Европейския съюз животновъдите разполагат с броени дни, за да регистрират всяко новородено животно и краткият му житейски път от обора до кухнята ви може да бъде проследен и анализиран – от храната и лекарствата, които приема, през условията на транспорт на път за кланицата, до начина, по който ще приключи съществуването си. Това проследяване няма да може да се извърши в детайли при месо, идващо от страна извън ЕС, каквото вече отдавна има на европейския пазар, но в по-малки количества. 

Европейските земеделци не са единствените недоволни от търговското споразумение. 

Еколозите също предупреждават за опасността от още по-мащабно изсичане на Амазонската гора заради очакваното повишено търсене на земеделска земя, което пък ще се отрази пагубно на климатичните промени. Отглеждането на добитък вече е причина за 80% от обезлесяването в Амазонската гора, а Бразилия e лидер в превръщането на гори в пасища за говеда и ниви за отглеждане на соя – два продукта, които ще се радват на още по-голям интерес след премахването на митата. 

В договора ЕС–Меркосур се споменават климатичните цели за намаляване на парниковите газове, заложени в Парижкото споразумение за климата, но само се предвиждат диалог и мониторинг без конкретни наказателни механизми или обвързващи задължения, засягащи околната среда. Негативни ще бъдат последиците и за местните хора и коренното население в Южна Америка, които няма да се възползват от печалбите от нарасналата търговия, но ще са принудени да търпят все по-грубата намеса в традиционния им начин на живот. Да не говорим за допълнителните вредни емисии, причинени от търговския транспорт на по-големи количества продукти зад океана и неизбежното замърсяване на въздуха, което и сега причинява редица тежки заболявания и преждевременна смърт в много части на света.

На страната на безспорните печеливши са големите производители и износители както в Южна Америка, така и в Европа. 

Те обаче са малцинство и от двете страни на океана. По данни на Европейската комисия от 2020 г. в ЕС има 9,1 млн. земеделски стопанства, от които около две трети са по-малки от 5 хектара, тоест мнозинството европейски земеделци са собственици на малки семейни ферми, в които отглеждат продукция за собствена консумация и за местния пазар. Именно те намират сделката ЕС–Меркосур за обидна и я възприемат като незачитане на всички положени усилия през последните години да спазват все по-драконовските мерки за производство, наложени от Брюксел, и да развиват устойчиво земеделие, което защитава околната среда. Сега сделката им изглежда като несправедливо прилагане на двойни стандарти, което услужливо облагодетелства други континенти и е в ущърб на нашия. 

Някои други ползи, за които не говорим

Но страните от Меркосур знаят много добре, че безплатен обяд няма и ако европейците държат на това споразумение, то е, за да извлекат други ползи, различни от земеделската търговия. Една от тях е свързана със закупуването на суровини. Страните от Меркосур няма да налагат данъци върху износа за ЕС на редица материали, като никел, мед, алуминий, суровини за стомана, германий и други, от които Европа силно се нуждае и за които в момента е зависима основно от Китай. 

Южноамериканците също постепенно ще премахнат митата върху вноса на европейски автомобили, които за момента са губещи в конкуренцията с Китай на световния автомобилен пазар. Затова страни като Германия – със силна автомобилна индустрия – подкрепят споразумението, което ще им позволи да продават повече германски коли в Южна Америка, а против са държави като Франция, която получава най-голямата субсидия от общата земеделска политика и има много силна национална протекционистка политика в областта на земеделието. Сред застъпниците е и Испания, която по исторически причини винаги е поддържала по-тесни търговски и икономически връзки с региона, както и скандинавските държави, които по принцип защитават свободната търговия в името на стратегически интереси. 

В лагера на противниците Франция засега е плахо следвана от Италия, Нидерландия, Полша и Белгия, но някои от тях ще предпочетат да се измъкнат деликатно и да се въздържат при гласуването в Съвета, вместо да изразят гръмко несъгласие.

Къде сме ние?

По данни на Европейската комисия от 2016–2017 г. (последните налични на европейско ниво за отношенията между България и южноамериканския регион) Меркосур е бил на 21-во място сред търговските партньори на България извън ЕС. 183 български фирми са изнесли продукция за Меркосур на стойност 67 млн. евро, докато вносът е възлизал на 79 млн. евро. Новото споразумение може да предостави още възможности за износ на български млечни продукти, вино, розово масло, както и суровини за индустрията. От друга страна, родните земеделци, също както събратята си от други европейски държави, могат да пострадат от нелоялна конкуренция и подбиване на цените и да се присъединят към протестите на най-голямата европейска земеделска организация Copa-Cogeca. Българският фермерски съюз вече се подписа под протестното писмо, изпратено от повече от 50 европейски браншови организации до Европейската комисия още през ноември 2024 г., когато сделката все още се договаряше.

Какво следва?

Преговорите по сделката ЕС–Меркосур са отнели около 25 години и никой още не знае колко време ще отнеме ратифицирането на споразумението от Съвета и Европейския парламент и влизането му в сила на национално ниво в страните членки на ЕС. Предстои дебат по темата в пленарната зала на Европейския парламент в Страсбург и тепърва ще видим как европейските политически групи ще се позиционират и ще лавират между национални приоритети и общоевропейски интереси. 

Отвъд конкретния дебат става дума за избора, който Европа прави между либерализъм и протекционизъм, за поддържането на европейската индустрия конкурентоспособна, но и за принципите, които трябва да се спазват безкомпромисно, за да има устойчиво бъдеще. Вече става дума не само за икономическия просперитет на континентите и търговското съперничество в рамките на държави и международни организации, както е било, когато ЕС е създаден като зона за свободна търговия след Втората световна война, а за т.нар. планетарни граници, чието пренебрегване може да се окаже колективен самоубийствен акт в дългосрочен план. 

Докато големите лидери вземат тези тежки решения, на нас ни остава да се уповаваме на здравия си разум и да се придържаме към простичките правила за здравословен живот за нас, за околната среда и за всички живи същества на планетата: мисли глобално, яж локално и подпомагай родните производители, защото накрая отговорността лежи в чинията на всеки от нас. 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/trumpovite-chervenotikvenicheta/

Преди САЩ да са изкарали и седмица в преддверието на обещания им от президента Тръмп Златен век, или по-скоро Позлатена епоха (Gilded Age*, последната четвърт на XIX – началото на XX век), мейнстриймът на българската политика бързо се равни по новия стопанин в Белия дом. Политическото представителство на либералната общност ПП–ДБ мълчи, а се оказа, че съпредседателите на ПП Кирил Петков и Асен Василев са в САЩ за инаугурацията, за което Петков се похвали и с пост в социалните мрежи. 

Маршът на авторитарния популизъм

Сега е модерно всички да стават тръмписти, заяви в една от публичните си изяви депутатът от ПП–ДБ Ивайло Мирчев („Да, България“). Всъщност България, както и някои други европейски държави, се движи отвъд познатите идеологии ляво, дясно, център и т.н. към доминиращия хибриден политически стил, който от Университета на Калифорния, Бъркли, определят като „авторитарен популизъм“. 

Институтът има цялостно изследване по темата, за да се разберат политиката и случващото се в света отвъд ляво-дясната парадигма. В него авторитарният популизъм е описан като политическа стратегия, при която лидерите култивират и експлоатират страха от промени и от „другите“ (често дефинирани на расова, етническа, религиозна или кастова основа), за да оправдаят практики, ограничаващи политическата конкуренция и прозрачност. Същевременно твърдят, че защитават версия на демокрацията, която приоритизира мнозинството пред правата на малцинствата.

Познато, нали? Но Европа е изпреварила Тръмп с политици като Марин Льо Пен, унгарския премиер Орбан, турския президент Ердоган, италианската премиерка Джорджа Мелони – единствения лидер от ЕС с лична покана от Тръмп на церемонията по встъпването му в длъжност. Българската политика изобилства със значително по-умалени и по-меки балкански версии на американския Първи – лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, олигарха Делян Пеевски, президента Румен Радев, Слави Трифонов, Костадин Костадинов… Разликите между тях са формални, противопоставянето един срещу друг – ситуативно. 

Всички те в крайна сметка печелят (повече или по-малко) симпатии заради флирта с избирателите „Аз съм един от вас. Прост съм и вие сте прости, затова се разбираме“; защото залагат на националната гордост и защита на „традиционните ценности“, а антиелитаризмът им не е просто културна революция. И разбира се, до един харесват Тръмп. 

Политическата нестабилност работи за този модел партии и „Възраждане“, ИТН, „Величие“ спечелиха влияние като реакция срещу корупцията, неефективността и бюрокрацията на традиционните политически партии.

Либерализмът е сирак в България

Либерализмът винаги трудно е виреел в България и това има (и) своите исторически основания – липсата на традиции. Още след Освобождението политическите елити са се ориентирали към авторитарни модели. Част от зараждащата се българска буржоазия намира своето политическо представителство в Народната и Демократичната партия, но самите те страдат от вътрешни разцепления. А и периодът между Освобождението и 1944 г. за една България с преобладаващо селско население е белязан от политическа нестабилност, преврати и доминация на популистки или националистически партии.

Социализмът стъпква всеки либерален кълн и макар и да създава свои елити в лицето на партийната номенклатура, прикрива властовата си концентрация с евфемистичното понятие „власт на народа“. Липсата на свободен пазар, частна инициатива и политически плурализъм, както и култът към колективизма създават устойчиво недоверие към идеите за индивидуалните права, инициативи и свободи. 

Съвпадение или не, но значителна част от българските тръмпомани са свързани по един или друг начин с върхушката от времената на тоталитарната държава и бившите тайни служби. Онзи режим се е възпроизвел в най-уродливите си проявления, допълнително подсилени от възможностите за промиване на мозъци, които предоставят новите технологии, включително социалните мрежи.

Българите свързват либерализма с непопулярни политики, като икономическата либерализация, която винят за социалните неравенства и за обедняването в годините на Прехода. Доминираният от „червените мобифони“ и бившата ДС Преход наред с трудно преодолимата кремълска орбита успяха да насадят в главите на хората не стремеж към върховенство на закона и възмущение от липсата му, а неприязън към западния модел. Не уважение към индивидуалните права, а носталгия по колективната бедност и уравниловка. 

В България либералната общност е възприемана като „eлитарна“, а и самата тя се възприема до голяма степен като такава, откъсната от „обикновения човек“. Това допринася и за лошата организационна структура, а и за софиоцентричността – една от характеристиките ѝ, която проличава особено в резултатите на изборите. 

Така че авторитарният популизъм в България, чийто предвестник всъщност е „човекът от народа“ Тодор Живков, е продукт както на исторически предпоставки, така и на съвременни глобални тенденции. Българските президенти с по два мандата са в различна степен представители на този тип политика. Въпросът сега, в деветата година от мандата на Румен Радев, е кой ще го наследи на „Дондуков“ 2 след изборите догодина.

Не е трудно да се изчисли профилът на този бъдещ президент, а подозренията към Бойко Борисов, че ще се кандидатира на изборите, растат. Но който и авторитарен популист да е, не Тръмп ще е виновен за избора му. 

„Дори слънцето ще свети различно…“

За най-радикалните авторитарни популисти миграцията, културните промени и влиянието на Европейския съюз (ЕС) са представяни като основни врагове. Това подхранва недоверието към Брюксел, срещу чието „външно влияние“ те парадоксално обещават да защитят гражданите на ЕС. А след победата на Тръмп обещават и нов Брюксел като Орбан:

След само няколко часа дори слънцето ще свети различно в Брюксел. Нов президент в САЩ, голяма фракция патриоти в Брюксел, огромен ентусиазъм… Така че великата атака може да започне. С това поставям началото на втората фаза на офанзивата, целяща „да окупира“ Брюксел. Ние в Унгария сме опозицията на системата в Брюксел, който е окупиран от ляволиберална олигархия.

Но не са единствената опозиция, след като партията на Орбан ФИДЕС, допреди време част от ЕНП, и други десни партии основаха парламентарната група „Патриоти за Европа“ в Европейския парламент. Начело е френският „Национален сбор“ на Льо Пен. А Мелони втвърди тона срещу мигрантите, след като премина в лагера на Тръмп малко преди преизбирането му. 

На следващия ден след като американският президент се закле, българският – освен че говори като руски президент на Софийския икономически форум, отдаде и „за пооочест“ на Тръмп. Също така подкрепи идеята му да се заделят повече средства за отбрана. „Войната в Украйна зависи от дронове, Starlink [спътниковия интернет доставчик на милиардера предприемач и съратник на Тръмп Илoн Мъск – б.а.], киберсигурност, Космос“, каза държавният глава, чиито служебни правителства, а и самият той оказваха съпротива срещу помощта за Украйна. 

Насаждат се и се раздухват страхове по отношение на връщането на Тръмп в Белия дом. Напротив, аз мисля, че това може да бъде катализатор за редица оздравителни процеси в Европа, ако тя го приеме като шанс да се събуди и да се отнесе отговорно не само към собствената си сигурност, но и да изгражда динамична и конкурентоспособна икономика, да се убеди и да направи решителни крачки напред.

Лидерът на „Възраждане“ също приветства Тръмп като гробокопача на неолиберализма. Костадинов подкрепи позицията на Тръмп за Канада и вдъхновен от него, заяви, че Северна Македония трябва да стане част от България, което определя като „логично и справедливо“. Неприкосновеността на националните граници не значи нищо и за неговия вдъхновител Путин, а и раздухването на несекващото напрежение между София и Скопие е печеливш похват. 

През цялото това време, докато на неприлично висок глас се пеят хорови и солови алилуи за Тръмп, българските либерали не издават и звук. Докато Радев търси сметка от европейските лидери за войната в Украйна и възхвалява Тръмп, докато антиевропейците ръкопляскат, че мъжете са мъже, а жените – жени И ТОЛКОЗ!, Европа е слаба и сега ще им се разкаже играта на соросоидите…

Какво очакват онези българи, които вярват в европейската принадлежност на България и в ценностите, които Европа е създала – универсалните човешки права? Очакват тя да защити тези права, а след това е добре да спрат с балонизирането си и да създадат свой устойчив разказ. Може да се окаже, че появата на политици като Тръмп, подкрепяни не просто от най-богатите, а от най-могъщите в света, ще извади либерализма от самодоволството му. Или пък ще го остави да загине, както се случи с хайверените социалисти.

Либерализмът не може да остане в интелектуални кулоари и виртуални платформи, докато в реалния свят тръмпоподобните авторитарни популисти окупират полето на емоцията, страха и идентичността. Освен ако не знае каква разбираема и свързана с живота на хората надежда да им предложи. 

Иначе единствените, които ще печелят от апатията и пораженчеството на либерализма, ще са продавачите на фалшива простота. 

* Gilded Age – името е от заглавието на роман от 1873 г., чиито автори са Марк Твен и Чарлз Дъдли Уорнър. В произведението тези времена се осмиват заради грубия материализъм и показната демонстрация на богатство. От друга страна, тогава се слага началото на съвременна Америка с индустриализацията и градското общество.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/zad-kulisite-na-izslushvaniyata-za-evrokomisari/

Докато в България партиите са вгледани самовлюбено в резултатите от изминалите избори и в поредните напъни за съставяне на правителство, българските евродепутати в Брюксел вече са заели местата си в парламентарните комисии, в които са избрани да членуват, и се опитват да влязат в работен ритъм, всеки според възможностите и интересите си.

Звезден миг за гражданската легитимност

През изминалите две седмици българските евродепутати участваха в изслушванията на кандидат-комисарите в Брюксел. Това несъмнено е един от звездните моменти за Европейския парламент, който се повтаря на всеки пет години непосредствено след европейските избори. Новоизбраните депутати във всяка парламентарна комисия препитват като на изпит кандидат-комисарите, предложени от правителствата на държавите членки. Ако дадените отговори не се харесат на депутатите, кандидатурата може да бъде отхвърлена и трябва съответната държава, изпаднала в немилост, да предложи нов кандидат, който да бъде подложен на същото изпитание. 

Моментът е звезден, защото Европейският парламент е единствената институция, избрана пряко от гражданите на Европа и точно изслушванията на кандидат-комисарите са един от начините тази гражданска легитимност да бъде упражнена. Представени от депутатите, европейските граждани са всъщност тези, които косвено се произнасят по кандидатурите на бъдещите комисари, и то не по национален признак, а в зависимост от тяхната компетентност и познания в сферата, в която са номинирани. 

Така Парламентът има решаваща роля за състава на следващата Комисия, от която пък ще зависи какво законодателство ще бъде предложено на европейско ниво, какъв бюджет ще бъде отпуснат по различните програми, какви средства ще бъдат одобрени по различни проекти и много други въпроси с конкретни последици на всички нива. Макар и да не взема крайните решения, Европейската комисия е институцията, която предвожда законодателния процес, предлагайки законите и дефинирайки първоначалните им рамки на действие и обхват. Затова е от ключово значение кой управлява всяко от 26-те портфолиа. 

Изслушването

Като всеки звезден миг, и този е добре режисиран предварително. В рамките на десет дни са организирани 26 изслушвания, като първото за деня започва в 9:00 ч. сутринта, а последното приключва в 21:30. Преди да се изправят на изпитната скамейка, кандидат-комисарите имат седем седмици да се подготвят. Получават инструкции от сътрудниците на напускащите комисари, срещат се с представители на различни политически групи, с координаторите и председателите на парламентарните комисии, с представители на неправителствени организации и лобита; отговарят на списък от писмени въпроси на евродепутатите и подготвят 15-минутна реч, в която да представят приоритети си за следващите пет години. 

По време на самото изслушване обаче те трябва да отговарят импровизирано и именно по този начин се разбира доколко са запознати с ресора, който ще ръководят, и дали имат ясна визия за това, с което ще се занимават. На изслушванията, освен евродепутатите, присъстват много журналисти, фотографи, политически съветници, пиари и сътрудници. Зад катедрата седят председателите на парламентарните комисии от ресора на кандидат-комисаря, а пред тях на една малка маса е самият кандидат, готов за тричасов кръстосан разпит. Напрежението в залата е осезаемо. 

Освен че крайният резултат зависи от индивидуалното представяне на всеки кандидат, политическите групи в Парламента също обсъждат цялостния състав на Комисията и се опитват, от една страна, да подкрепят кандидатите от своето политическо семейство, а от друга страна, да не атакуват прекалено опонентите си, за да не им се върне тъпкано. 

Санитарен кордон и в Европарламента

В проектния състав на следващата Комисия има 16 кандидат-комисари на десни правителства, четирима кандидати на леви правителства, петима кандидати либерали и един кандидат-комисар от десницата на Мелони в Италия. Това съотношение между политическите сили в бъдещата Европейска комисия не отразява състава на новия Парламент, където крайнодясната политическа група „Патриоти за Европа“ е третата по големина, но няма нито един кандидат за комисар, нито пък председатели или заместник-председатели на парламентарни комисии. 

Причината за това е прилагането на санитарен кордон от левицата, либералите и зелените, за да предотвратят заемането на ключови позиции от крайнодесните. Самата кандидатура на Урсула фон дер Лайен за втори мандат начело на Комисията беше одобрена в края на лятото от левицата, либералите и зелените, при условие че няма да има представители на крайната десница сред новите комисари. Въпреки това няколко месеца по-късно крайнодесният италианец Рафаеле Фито, съпредседател на Групата на европейските консерватори и реформисти в предишния мандат на Европарламента, не само беше издигнат за италиански кандидат-комисар в следващата Комисия, а и за неин изпълнителен заместник-председател. 

Санитарният кордон е неписано правило и подлежи на гъвкави интерпретации, особено в настоящия Европарламент, където, ако традиционната десница на Европейската народна партия се обедини с другите крайнодесни партии, ще държи под контрола си половината пленарна зала. Подобно обединение на десницата в бъдеще, ако се окаже трайно и стабилно, коренно ще промени съотношението на силите между политическите групи в Парламента. Ако в последните десет години трите най-големи групи – на десните, левите и либералите – съставяха съвместно законодателни предложения след дълги преговори и постигане на компромис, сега Парламентът започва да се връща към модел, по-близък до националните парламенти – с класически идеологически противопоставяния между партиите и ясно очертани мнозинство и опозиция. При такава конфигурация рисковете от блокажи и задънени улици значително се увеличават. 

Именно това се случи в Европейския парламент в края на изслушванията за еврокомисари, след като 19 от 26-имата кандидати вече бяха препитани и одобрени. Под натиска на десницата изслушванията на последните шестима кандидат-комисари и бъдещи изпълнителни заместник-председатели на Комисията, сред които Тереса ​​Рибера (испанска левица) и Рафаеле Фито (италианска крайна десница), бяха оставени за обсъждане и групово одобрение в последния ден. Така десницата се надяваше кандидатурата на крайнодесния Фито да мине между капките и да бъде одобрена в цялостния пакет на висши назначения. 

Левицата обаче продължи яростно да се съпротивлява, настоявайки, че тази кандидатура противоречи на първоначалното споразумение и нарушава санитарния кордон. Тогава десницата мина в контранастъпление и се възползва от неотдавнашните поройни дъждове в Испания, за да атакува испанската кандидатка за комисар и настояща министърка на екологичния преход в Испания – Рибера, като я обвини за бедственото положение в засегнатите региони. 

Така в последния ден от изслушванията страстите се нажежиха и вместо да дискутират европейски политики, евродепутатите и целият бъдещ състав на Комисията се оказаха заложници на вътрешнополитически конфликти, а приличното представяне на индивидуалните кандидати и предварителните споразумения между групите останаха на заден план. Но освен че говорим за борба на власт и влияние между европейските столици, основното предизвикателство тук е идеологическото позициониране на европейските институции и дали постепенно ще минават все по-вдясно и ще водят все по-консервативни политики, или ще запазят досегашното си относително равновесие в смесица от десни, леви и либерални идеи.

Ако политическите групи не постигнат бързо съгласие и предложеният състав на Комисията не бъде гласуван на пленарната сесия в края на ноември, встъпването в длъжност на новите екипи ще остане за следващата година, което не е най-добрият сценарий в един бързо променящ се и непредвидим свят след завръщането на Тръмп в Белия дом.

Къде сме ние?

Българската кандидатка за комисар Екатерина Захариева (ГЕРБ) беше изслушана в Комисията по промишленост, изследвания и енергетика. Това е същият ресор, който България имаше и в предишната Комисия, но този път без културата и младежта, които сега са прибавени към спорта в отделно портфолио, дадено на Малта. 

Захариева постави акцент върху увеличаването на инвестициите в сферата на научните изследвания и иновациите, както и върху необходимостта частният сектор също да бъде привлечен да инвестира. Други приоритети в работата ѝ ще бъдат насърчаването на участието на жени изследователки във всички научни области, намаляването на бюрокрацията, а също и инвестиции за научни изследвания в отбраната. Захариева цитира много статистики от европейски доклади и изследвания, с което запълни липсващата ѝ лична професионална експертност по темите. Политическият ѝ опит от България пък ѝ помогна да се измъкне ловко от деликатни въпроси, като продължаващото финансиране на израелски университети въпреки случващото се в Газа или рисковете от инструментализиране на средства, отделени за граждански изследвания, и пренасочването им към изследвания за отбрана. 

Българската кандидатка се обяви в подкрепа на всички академични институции, независимо от тяхната националност, за да бъде избегната дискриминация. По отношение на военните изследвания тя даде за пример американската Агенция за перспективни изследователски проекти за отбраната (DARPA), подчертавайки, че получените резултати често имат едновременно и военно, и гражданско приложение, така че ползите са повсеместни. 

Наред с много други членове на Европейския парламент, българските евродепутати Цветелина Пенкова (БСП), Ева Майдел (ГЕРБ), Петър Волгин („Възраждане“) и Христо Петров („Продължаваме промяната“) също отправиха своите индивидуални въпроси към Екатерина Захариева съвсем в рамките на добрия тон и далеч от обичайната за България агресивна политическа конфронтация.

След изслушването шестима от присъстващите седем координатори на изпитващата парламентарна комисия одобриха кандидатурата на Екатерина Захариева. Само крайната левица гласува против, а депутатите от групата на „Европа на суверенните нации“, част от която е и българската „Възраждане“, не присъстваха на гласуването.

Какво означава това за България?

От влизането на България в Европейския съюз досега всички български комисари са били жени с политически опит на национално, европейско или международно ниво. Преди да станат еврокомисари, Меглена Кунева е била министър по европейските въпроси, Кристалина Георгиева – вицепрезидент на Световната банка, Мария Габриел – евродепутат, а Илиана Иванова – член на Европейската сметна палата. Екатерина Захариева е била зам.-министър на регионалното развитие и благоустройството, министър на правосъдието и министър на външните работи. 

Женските кандидатури за български еврокомисар се гледат с добро око в една Европа, която все още руши стереотипи и се бори за равенство между половете. Погледнато в по-мащабен план, цялостният образ на българския комисар, от нивото на владеене на чужди езици и начина на обличане и поведение до знанията в ресора и политическата опитност, оказват влияние за изграждането на образа на България на европейско ниво. Българите, работещи в европейските институции от дълги години, още си спомнят скандалното изслушване на една друга българска кандидатка за еврокомисар – Румяна Желева. През 2009 г. тя предизвика масово възмущение с лъжливите си декларации, лошия си английски и пълната си неподготвеност по зададените въпроси и както се очакваше, беше отхвърлена от евродепутатите. 

Българските политици в Брюксел имат ключова роля за изграждането на образа на страната ни на международната сцена, а това влияе не само в политически план, а и по отношение на чуждестранните инвестиции, международното сътрудничество в различни сфери и дали въобще ни вземат на сериозно. Достойното участие на България в дебати по теми като Зелената сделка, миграционната политика или социалните неравенства ни приобщава към търсенето на решения на глобални проблеми и ни включва в европейските политически процеси. Помага ни да разбираме по-добре предизвикателствата в света, в който живеем.

От друга страна, международната среда, в която са българските представители в Брюксел, и работата им с колеги от цяла Европа биха могли постепенно да окажат положително влияние върху начина на правене на политика в България, да внесат професионални практики, като конструктивния диалог, коалициите, основани на идеи и ценности, балансираните преговори за постигане на печеливш за всички компромис. Все ценности, които са съставна част от изграждането на демократично и гражданско общество и които биха довели до нормализация на политическите процеси, ако има кой да ги внесе на родна земя. 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaydan-chast-1/

Част първа

„Всички неща, които живеят дълго, постепенно дотолкова се пропиват с разум, че произходът им от неразума започва да изглежда неправдоподобен“, пише Фридрих Ницше в „Човешко, твърде човешко“. Един век по-късно психологията ще назове този феномен „ретроспективна рационализация“ – механизъм, който ни помага да правим по-приемливи за самите себе си трудни за разбиране или преработване събития от миналото, тълкувайки ги като по-рационални, праволинейни и еднородни, отколкото всъщност са били.

Евромайданът, или украинската Революция на достойнството, която през 2024 г. отбелязва десетата си годишнина насред война и разруха, е пример за комплексно и поляризиращо събитие, което лесно се поддава на изкривяваща рационализация. От дистанцията на времето е лесно да бъде представено като логичен низ от калкулирани решения, взети в „нечий щаб“ – един вид, геополитически шахмат. Такава трактовка широко резонира с битовото политиканстване. Но тя е несъвместима с изконните черти на революцията – стихийност на събитията, липса на координация, преобръщане на утвърдения порядък. И не на последно място – със сивата реалност, че полезрението на политическите актьори често е ограничено, действията им – недообмислени или въобще ирационални, а последствията от тях – непредвидени.

Една стандартна опростенческа интерпретация, популяризирана от хора с голям социален капитал и тесен кръгозор, разглежда началото на Майдана в геополитически контекст. Накратко тази версия гласи: Западът тласка Украйна в своята орбита („Всичко е по вина на НАТО!“), „проруският“ ѝ президент се противопоставя на това, а „прозападната“ част от населението на Украйна въстава срещу него, тласкайки и бездруго разделената страна към гражданска война.

Реалните събития, които предшестват Евромайдана, нямат нищо общо с подобна карикатурна картина. Янукович съвсем не е толкова „проруски“, колкото го рисува популярното въображение, а евроинтеграцията в крайна сметка не е доминиращият мотив на протестите. Разделението между „Изток“ и „Запад“ вътре в самата Украйна е в голямата си част медийна проекция. НАТО пък няма съвсем никакво отношение към тези събития – централният външен актьор в случая е ЕС, но към този момент неговият „геополитически“ интерес към Украйна е, меко казано, хром. Една по-удачна реконструкция на събитията, които водят до революцията, изисква повече внимание към самата Украйна, към ограничената рационалност на политическите актьори и политико-икономическите взаимовръзки между тях.

„Престъпността беше получила своя президент“

След проваления опит за електорална манипулация през 2004 г. Виктор Янукович се завръща в украинската политика с гръм и трясък шест години по-късно и печели президентските избори, този път в открито и конкурентно съревнование. По ирония на съдбата кампанията му е менажирана от Пол Манафорт – онзи, който по-късно ще ръководи кампанията на Доналд Тръмп в САЩ.

Янукович заменя на президентския пост един друг Виктор – Юшченко, който по ред причини се оказа провалена реформаторска надежда. Новият Виктор символизира приемственост вместо промяна. А освен това е стереотипна посткомунистическа мутра. Той е двукратен затворник и издънка на олигархичните кланове от Донецк, а използването на бандитски прийоми в политиката му иде отръки. По време на неговата администрация корпоративният рейд достига небивали размери – според неправителствени организации около 7000 бизнеса стават жертва на изнудване или принудително изземване. 

Близки до президента субекти натрупват приказно богатство за рекордни срокове. Синът на Янукович – Олександър, дипломиран стоматолог с нито един излекуван зъб през живота си, се нарежда сред най-богатите хора в страната и само в периода между април и октомври 2013 г. магически утроява състоянието си от 187 на 510 млн. долара. Плячкосването на държавния бюджет достига такива размери, че международната платежоспособност на страната е под въпрос.

В същото време администрацията на президента започва да затяга обръча около съдебната власт, на практика анулирайки всички политически свободи, извоювани от гражданския сектор в периода 2004–2010 г. На 1 октомври 2010 г. Конституционният съд на Украйна отменя конституционната реформа от 2004 г., която значително ограничава компетенциите на президента и засилва ролята на парламента. През октомври 2011 г. Юлия Тимошенко, някогашната премиерка и основният политически конкурент на Янукович, набързо е осъдена на 7 години затвор. Политиката на Украйна е доминирана от омраза и противопоставяне. „Престъпността беше получила своя президент… По онова време Украйна ми изглеждаше като една голяма противна рана“, спомня си писателката Таня Малярчук в сборник с есета от 2014 г.

ЕС срещу ЕврАзЭС

Трагично съвпадение е, че отговорността за ключови външнополитически решения пада именно върху най-безотговорния и некомпетентен президент, който независима Украйна е имала. От 2009 г. нататък ЕС води нова политика, с която да регулира отношенията си със страните на изток от границите на Съюза след двата големи рунда на разширяване – т.нар. Източно партньорство. Тази политика официално цели да изгради „кръг от държави, които споделят основните ценности и цели на ЕС“. Неофициално това е опит да се тегли чертата на разширяването и да се намери по-минималистична форма на сътрудничество с европейски страни, смятани за неспособни да се реформират и да станат пълноправни членове на Съюза – Армения, Грузия, Молдова, Украйна. 

Тази минималистична рамка включва подписване на т.нар. двустранни споразумения за асоцииране, които обхващат свободна търговия, регулаторно напасване и по-тясно сътрудничество в определени ключови области. Но в нея няма почти нищо от дълбокото взаимно обвързване, характерно за предприсъединителния процес, през който минават България и другите страни. Дори обемът на Споразумението говори сам за себе си: документът е под 1000 страници, докато пълноправното членство в ЕС предполага приемането на законова рамка, надхвърляща 80 000 страници (т.нар. acquis communautaire). И най-важното, при асоциирането изрично липсва перспективата за членство.

Няколко години по-късно Русия лансира собствен проект за регионална интеграция – Евразийски икономически съюз (ЕврАзЭС), първата стъпка от който е Митнически съюз. По думите на самия Путин, този съюз е частично проектиран по модела на ЕС и е насочен към страните от бившия СССР, в това число и Украйна. За нея обаче обвързването с такъв проект е неатрактивно и проблемно. Външнотърговското салдо на Украйна с много от другите бивши съветски републики и без отпадане на митата е отрицателно, а делът на двустранната търговия с Руската федерация (РФ) стремглаво пада от десетилетия без каквато и да е политическа намеса. С други думи, като относителна тежест двете страни стават икономически все по-малко важни една за друга. 

Ключовият внос на Украйна от Русия – енергийните ресурси, може безпроблемно да продължава и без по-тясно търговско обвързване. На всичко отгоре руската икономика има сериозни структурни дефицити, произтичащи от огромната тежест на въглеводородите. Валутата ѝ е нестабилна по същата причина. Русия няма потенциала да бъде пълноценен интеграционен център за региона, затова ЕврАзЭС е движен най-вече от хроничното самонадценяване на кремълските властелини. В официалната външнополитическа концепция на РФ от 2012 г. те нескромно се самоопределят като представители на „един от най-влиятелните и конкурентоспособни центрове на съвременния свят“.

На този фон дори повърхностното обвързване с огромния европейски пазар, предвидено в Споразумението за асоцииране, е значително по-привлекателно от украинска гледна точка. В Москва въпреки това смятат, че в Киев на власт е „нашият кучи син“, както се изразява анонимен представител на Кремъл. Квалификацията е точна, доколкото Янукович е персонаж, много близък и разбираем за руската върхушка – социализиран в късния СССР, издигнал се в анархичния криминален свят на 90-те, циничен, алчен, безскрупулен, смятащ държавните институции за частна собственост, а демокрацията – за куха фасада. Украинските институции пък са пълни с руски колаборационисти и агенти. Освен това Янукович прави съществени отстъпки на Русия още в първите месеци на президентството си: през пролетта на 2010 г. подписва с Дмитрий Медведев споразумение, което автоматично удължава стационирането на Руския черноморски флот в Севастопол до 2042 г.

В Кремъл обаче не отчитат, че от самото си стъпване на власт администрацията на Янукович няма каквото и да било намерение да се присъединява към Митническия съюз на Русия, макар и да избягва открити изявления в тази посока. А двустранната работа с ЕС върви на пълни обороти въпреки многото опасения от европейска страна. В Брюксел с основание смятат, че интересът на украинските управляващи към асоциирането е единствено от финансово естество, а институционалното сътрудничество и правовата държава са им последна грижа. Но все пак Украйна е държавата, която най-бързо изпълнява техническите критерии. След пет години преговори споразумението е готово за подписване на планираното заседание на Европейския съвет във Вилнюс в края на ноември 2013 г.

В месеците преди заседанието Москва засилва натиска върху Янукович, използвайки смесица от икономически шантаж, импортни ограничения, внезапни проверки на товари, заплахи и опити за подкупване. Реториката на Кремъл ескалира. В редица драстични обвинения, традиционно съдържащи резервираност към НАТО, руският дипломатически корпус представя Източното партньорство като мащабна геополитическа интрига, насочена срещу Русия и поставяща пред свършен факт страни като Украйна.

Тази реторика, меко казано, не отговаря на истината, като се има предвид тогавашната липса на задълбочен интерес към Украйна от страна на ЕС. Съюзът си има достатъчно главоболия заради катастрофалните асиметрични ефекти, които еврото създава между страните от Северна и Южна Европа, и заради грешната стратегия за справянето с тях. На този фон отношенията с Украйна и постсъветското пространство изглеждат като третостепенен проблем. Източното партньорство и бездруго не е амбициозен проект: бюджетът му е малък, посветен му е ограничен административен капацитет, а имплементацията му изцяло зависи от политическата воля на местните правителства в целевите държави. Това е един бавен, бюрократичен и дългосрочен инструмент, който няма потенциал да бъде използван за натиск в кризисни ситуации.

Непредвидените последствия на „бързите пари“

Междувременно Украйна е в тежка икономическа ситуация. Годините на некомпетентно управление и плячкосване са довели страната до тежки бюджетни проблеми. Балансът по текущата сметка е алармиращ, а външнотърговският баланс допълнително се влошава заради наложените от Русия ограничителни мерки. Янукович спешно трябва да попълни бюджета, за да си осигури нов мандат на президентските избори през 2015 г. Бавната, дългосрочна и изпълнена с условия политика на Брюксел започва да му дотяга, както и Международният валутен фонд. Организацията предлага на Украйна кредит от 15–20 млрд. долара, който в краткосрочен план да подсигури ликвидност на държавния бюджет, но също го обвързва с провеждането на отдавна належащи реформи в енергийния и банковия сектор. Освен това „краткосрочно“ в речника на Вашингтон означава месеци, дори тримесечия, а в представите на Янукович това е далечно бъдеще с оглед на субективната му нужда от „бърз кеш“.

В същото време Путин прави контраоферта: 15 млрд. долара незабавен кредит от руски банки директно към украинската държава, както и „промоционално намаление“ на цената на газа с 268,50 долара за всеки 1000 куб.м. Това предложение сякаш е сервирано на сребърен поднос, защото липсват каквито и да е искания за дълбоки вътрешни реформи. Но разбира се, има и дребен шрифт. 

Първо, сделката предпоставя, че редица стратегически обекти в Украйна ще бъдат приватизирани от руска страна – излишно е да се казва – с участие на „правилните хора“. Второ, Украйна трябва незабавно да се откаже от асоциирането с Европейския съюз. Тези условия са далеч по-драконовски, отколкото на Международния валутен фонд, но Янукович, заинтересован единствено от опазването на собствената си власт, приема. След две потайни срещи с руския президент при закрити врата реториката на управляващата Партия на регионите прави обратен завой от проевропейска към евроскептична. На 21 ноември 2013 г., само една седмица преди заседанието във Вилнюс, на което Украйна по план трябва да подпише споразумението, украинското правителство обявява, че се оттегля от процеса.

С това Партията на регионите подписва собствената си присъда. Протестите срещу оттеглянето от споразумението започват броени часове след обявяването на решението и в следващите месеци се разрастват и ескалират, а партията де факто се саморазпуска. Украйна е доведена до най-тежката държавна криза в новата си история. Най-трагичното е, че всичко това се случва като непредвидено последствие от безхаберната двойна игра, която украинският президент се опитва да играе, за да извлече краткосрочна политическа изгода, както и от патологичната му неспособност да взема стратегически решения. Защото оттеглянето от преговорите с ЕС само по себе си не е водено от „геополитически“ съображения. Украинската върхушка не изгаря от желание да влиза във васално съглашение с Москва. Дори след ноември 2013 г. Янукович е пределно внимателен да не дава на Путин никакви конкретни обещания. През следващите месеци той всячески се опитва да отклонява натиска от Кремъл и да протака разговорите за присъединяване към Митническия съюз с нонсенс предложения, двузначни изказвания и недомлъвки.

Европейският съюз пък остава в пасивна роля чак до февруари 2014 г. Отказът на Янукович хваща ЕС неподготвен. Единствената обратна връзка, която Брюксел първоначално дава на Киев, е, че „при добро желание вратите остават отворени“. В кулоарите на европейските институции не един и двама смятат, че отпадането на споразумението е неочакван подарък въпреки пропилените пет години, прекарани в преговори. Защо му е всъщност на Съюза да се обвързва с гангстер като Янукович, бил той и легитимно избран президент? Натискът от Москва и радикализирането на реториката ѝ пък се приемат с повдигане на рамене и с типичните за ЕС формални декларации.

Самата Русия ясно заявява намеренията си да откаже Янукович от ЕС, каквато и да е цената. Но московската политика спрямо Украйна не е ръководена от стратегически или икономически съображения, а от традиционната имперска арогантност на центъра към бившата периферия. Русия надценява собствената си притегателна сила и отказва да види нежеланието на киевските елити да се обвържат с неблагонадеждните ѝ проекти. А на всичкото отгоре Кремъл се увлича от собствената си пропаганда и започва да привижда в плахите европейски политики агресивна конспирация срещу собствените си интереси.

Накратко, прелюдията към Евромайдана е една трагикомедия от грешки, най-сполучливо обяснима като политикономия на безхаберието и късогледството.

(Следва продължение)

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/bulgarskiyat-kazan-i-es/

ЕС е затвор, а само България не може да направи референдум, за да излезе от него, горещеше се навремето лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов, но четири години по-късно вече не иска напускане на „затвора“, а група в Европейския парламент (EП). Същото, към което се стремят и други крайнодесни партии във Франция, Италия, Австрия, Белгия, Испания и Португалия. Възходът е видим и в другата част на Европа – в България и в Румъния, Хърватия, Естония. В Германия напрежението ескалира в многохилядни протести, когато се разбра, че неонацисти и членове на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ са обсъждали планове за депортиране на милиони германци с чуждестранен произход.

Те не искат разпад на ЕС, те искат да управляват ЕС, за да го променят. Недоволството на гражданите, обезпокоени от войната в Украйна, тъй като са засегнати от нейните икономически последици, налива бензин в реториката им. Тя вече не е откровено проруска, колкото евроскептична, а в последните месеци връх отново взема антимигрантският вектор – една от най-дълбоките разделителни линии в европейските общества. От 2014–2015 г. насам, когато военните конфликти в Близкия изток и Северна Африка предизвикаха невиждани емигрантски вълни към Европа, този натиск не е спирал и темата за мигрантите поляризира обществото.

Жонгльори със страхове

Европейските избори са след малко повече от четири месеца, а за партиите в евроатлантическото мнозинство, което управлява България, става все по-трудно да веят синьото знаме с 12 златни звезди. От 2009-та, когато европейските граждани директно гласуват за национални представители в ЕП, предстоящият на 6–9 юни вот е ключов заради възхода на крайната десница и мястото, което ще заеме в 720-членния законодателен орган. Колко от 17-те български евродепутати ще спечели „Възраждане“ при електоралния праг от 5,88%? Трима, колкото и управляващата коалиция ПП–ДБ – според прогноза на Европейския съвет за външна политика (ЕСВП), озаглавена „Рязък завой надясно“ и базирана на проучване в 27-те страни на ЕС. В настоящия ЕП „Демократична България“ има един депутат – Радан Кънев, в групата на Европейската народна партия (ЕНП), на която и това, и всички останали проучвания отново отреждат първото място, макар и в намален състав. Според Politico – 171 вместо сегашните 182-ма. 

Въпреки първоначалните нагласи „Възраждане“ не се представи особено добре на местните избори миналата есен. А за да я чуят избирателите ѝ сега, трябва да се надвиква с БСП и с представители на извънпарламентарната Левица. Но Костадин Костадинов и последователите му вече са доказали, че умеят да жонглират със страховете на хората. Истеризирали са до крайност „опасните ваксини“, „джендърите и еврогейовете“, „храната от насекоми, която предизвиква от рак“, „България ще стане бежански лагер“, „управляващите са фашисти“ – заради демонтажа на МОЧА, „края на българщината“ заради фейка с „премахването на „Аз съм българче“ от учебниците“.

Трудната кампания

За управляващите кампанията ще е трудна. Трудна ще е дори за ДПС с тяхната относително константна подкрепа, която обаче намалява, ако се съди по последните вотове. На европейски избори активността традиционно е по-ниска, а и няма как да гласуват българските изселници в Турция, с чиито гласове Движението минава 300 000 бюлетини. На евровота през 2014-та ДПС спечели четири места, през 2019-та – три, а сега ЕСВП му отрежда двама евродепутати. Смяната на върха също разколебава електората на ДПС, който отдавна не е „рая покорна“. Предстоящият през февруари избор на председателя на парламентарната група Делян Пеевски за колидер заедно с близкия до Доган депутат Джевдет Чакъров не внушава стабилност и единение. 

И в ГЕРБ е неспокойно. Под повърхността, където лидерът Бойко Борисов продължава да ораторства като същи балкански Цицерон, къкри недоволство. Дали ще се уталожи, зависи от раздаването на картите при номинациите за регулаторите, особено за най-важните от тях. Ако например ПП получи Комисията за финансов надзор, ще продължи ли ГЕРБ да управлява Комисията за защита на конкуренцията? И всякакви такива съмнения… Борисов оглави парламентарната група, за да я държи под контрол след предсрочното изваждане от активната политика на Десислава Атанасова и изпращането ѝ в Конституционния съд. С типичния си маниер се обгради основно с жени, каквито са трите му заместнички – Деница Сачева, Рая Назарян и Теменужка Петкова. Четвъртият заместник-председател на ПГ на ГЕРБ е Румен Христов.

Но ако Борисов може да успокои лобитата с постове, след като и интересите им не бяха накърнени при разпределението на бюджетните разходи, за ПП–ДБ ситуацията е далеч по-усложнена.

Бремето на властта

След ротацията правителството ще се управлява от премиер на ГЕРБ – Мария Габриел, и ще е с мандат на ГЕРБ. Каквито и успехи да постигне, ще се приписват на партията на Борисов, а неуспехите – на министрите на ПП–ДБ, защото повечето ще останат. Коалицията влиза във втория цикъл от 9 месеца управление с нащърбен рейтинг от имотните скандали, свързани с министъра на финансите Асен Василев и депутата от ПП–ДБ Даниел Лорер, и от тяхното упорство да обяснят публично случая със сградата на ул. „Чаталджа“ 3. Залагайки на мита, че скандалът ще отшуми, двамата явно не си дават сметка, че мълчанието им ражда всякакви хипотези, а ще се появят и нови разкрития. Останалите в коалицията също ги подкрепиха с мълчание. Само Борисов заяви, че при ротацията ще поиска обяснения от Василев за случая.

Подкрепата за ПП–ДБ е ерозирала и от подписите на лидерите ѝ под силно партийната номинация на Атанасова за съдия в КС и продължаващата липса на публично известен механизъм за назначения. Самите партийни лидери избегнаха каквито и да било коментари пред медиите. Националният съвет на най-голямата партия в ДБ – „Да, България“, направи опит за покаяние, както го определи „Сега“, с няколко реда в резолюция:

Отчитаме като наша грешка неуспеха от провеждането на принципа за въздържане от излъчване на ярки политически лица за позиции, които изискват гласовете на всички участници в мнозинството и предполагат неутралност и професионализъм.

Това „признание“ няма особена стойност, нито обяснява най-същественото – защо подписите на лидерите на „Да, България“ – Христо Иванов, на ДСБ – Атанас Атанасов, и на съпредседателя на ПП Кирил Петков, са под номинацията на Атанасова заедно с тези на Борисов и Делян Пеевски. След като не просто принципът за въздържане, а законът задължава кандидатите за КС да имат високи професионални и нравствени качества. 

Независимо от негодуванието на адвокатски колегии, симпатизанти на ПП–ДБ и различни експерти, избраните за конституционни съдии Атанасова и Борислав Белазелков се заклеха в отсъствието на президента. Той не присъстваше, въпреки че в закона пише следното:

Съдията полага клетвата в едноседмичен срок от назначаването или избирането му в присъствието на председателя на Народното събрание, на президента и на председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд.

Румен Радев не се оттегли от клетвата, както направи предшественикът му Росен Плевнелиев, попречил по този начин на Венета Марковска да стане конституционен съдия, а просто не отиде. 

Полагането на клетва за спазване на Конституцията на фона на сериозните съмнения за нейното нарушаване е несъстоятелно, е позицията на президента. Държавният глава не приема думите да противоречат на действията, а церемониите да заменят принципите.

Из съобщение на прессекретариата на Президентството.

„Добре режисирана пиеса…“

В интервю за БНР председателят на Българския институт за правни инициативи Биляна Гяурова определи избора на конституционни съдии от 49-тото НС като добре режисирана пиеса.

Тази много добре режисирана пиеса се заключва в нещо, което каза Десислава Атанасова по време на изслушването и което е квинтесенцията на начина, по който НС избира хора – независимо дали става въпрос за Конституционния съд, Комисията по досиетата, или Сметната палата. Тя каза: Народното събрание се забави с тази процедура, защото нямаше политическа готовност. Това показва, че Народното събрание не избира хора на лидерските позиции в държавата, когато им изтече мандатът, а тогава, когато реши, че има политическа готовност. Когато политическите договорки са стигнали до конкретните имена. 

Седем депутати от ПП–ДБ не дадоха глас за Атанасова. Един от тях – Костадин Бачийски, заяви пред Nova, че депутатите против номинацията на Атанасова били помолени да не влизат в пленарната зала при гласуването, за да няма гласове против. Сред тях са били и несъгласните от Зелено движение, част от ДБ, обявили публично преди вота, че няма да подкрепят кандидатурата.

Номинациите за листата за евроизборите неминуемо ще създадат високо напрежение между ПП и ДБ. Без предварителни консултации, от „Продължаваме промяната“ вече обявиха, че водач ще е Никола Минчев – след като отстъпиха председателското място на парламента на Атанас Атанасов, който пръв си намери „място под слънцето“. Но и ПП, и „Да, България“ ще имат национални форуми през март, а номинациите ще бъдат излъчени след тях. Все още няма и официално одобрение двете формации да се явят в коалиция на европейските избори, независимо че ПП ще търси път към либералите от Renew Europe, където е ДПС. А „Да, България“ – към ЕНП, което значи и идеологическо сближаване с ГЕРБ. Но преди това ще се опита да направи от обединението „Демократична България“ „водещ субект в център-дясното политическо пространство“ – тоест единна партия.

Някои вече тренират

В медиите вече се затъркаляха имена, сред които и това на Даниел Лорер. Изглежда, че той вече загрява за новото поприще, след като вчера предложи заедно с румънски и гръцки евродепутати да се премахне контролът по сухопътните граници между България, Гърция и Румъния.

Какво ще се случи с Радан Кънев, който преди време даде да се разбере, че иска да продължи работата си като евродепутат – на избираемо или на последно място ще е?

От средите на ПП–ДБ припомнят успехите в първите 9 месеца – дългоочакваните конституционни промени и механизма за контрол на главния прокурор, непоколебимата позиция за Украйна и за еврозоната, почти-Шенген. Но веднага след приемането на промените в Конституцията бе потъпкана една от тях – за публични и прозрачни процедури при избора на държавни регулатори, и то именно за КС. 

Премахването на Монумента на окупаторската Червена армия бе събитие, чийто имиджов ефект бе бързо изконсумиран, тъй като не бе продължен с идеи за облика на мястото в Княжеската градина. Без паметник то продължава да е постпаметник. Подкрепата за Украйна е лепилото за сглобката, неотменимо предварително условие. А дали България изпълнява критериите за еврозоната, за да приеме еврото от 1 януари 2025 г., ще стане ясно от конвергентния доклад, който ще поискаме от Европейската комисия напролет – за да бъде оценен напредъкът ни. 

Ако пък България получи дата за сухопътно влизане в Шенген през 2024 г., след като от март 2024 г. отпада контролът на въздушните и морските граници с държавите от Шенгенското пространство, лаврите ще са за вътрешния министър Калин Стоянов, за когото вече се разбра, че е номинация на ГЕРБ. Шансовете за дата не са големи в светлината на предстоящите евроизбори.

На проевропейските сили в България им трябва нов разказ за бъдещето. Иначе рискуват да са непрекъснато в отбранителна позиция и да отбиват атаките на крайната десница за Зелената сделка и бъдещето на Маришкия басейн, както и за върховенството на закона и външната политика, включваща подкрепата за Украйна, разширяването на Съюза и политиките за миграцията. 

Българският казан бавно започва да ври.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/ustoichiv-mir-ili-nova-zhelyazna-zavesa/

Войната в Украйна фокусира вниманието на експерти и анализатори върху актуалната обстановка на фронта, политическите решения за предоставяне на военна помощ и съответните реакции на страните по конфликта. Така дебатът за установения ред в международните отношения и структурните причини за избухване на войната остава маргинализиран в политическото и медийното пространство. Той обаче е крайно необходим за установяването на по-справедлив и траен мир, който ограничава възможността за ново разпалване на конфликта.

Мирът като понятие

В науката понятията за мир и насилие са неразривно свързани. Йохан Галтунг, един от създателите на дисциплината за изследване на мира и военните действия, различава две понятия – негативен и позитивен мир. Под негативен мир разбираме отсъствието на пряко насилие (например война) между държави или народи.

Позитивният мир пък е състояние, което се характеризира с отсъствието както на пряко, така и на структурно и културно насилие. А със структурно насилие Галтунг означава репресивни състояния, като бедност, социално неравенство, дискриминация, неравен достъп до образование и здравеопазване, цензура и др. Културното насилие пък обхваща залегналите обществени нагласи и идеологии, които оправдават и възпроизвеждат различните форми на насилие.

Понятийното разграничаване е важно заради необходимостта от правилен подбор на подхода и средствата. Когато даден конфликт придобие насилствен характер, присъщите за борбата със структурното и културното насилие меки мерки, като посредничество, дипломация, изграждане на комуникационни канали, ангажиране на граждански организации и неправителствения сектор, не играят толкова съществена роля. Те обаче имат ключово значение по време на възстановителния период след прекратяване на огъня.

Формулата за мир с мирни средства все пак е най-ефикасна в превенцията, създавайки условия за устойчив мир, антивоенна култура и модели за разрешаване на конфликтите по мирен път. При вече разразило се насилие тя сработва много по-трудно, а доказателство за това е ограниченият успех на Турция в търсенето на диалог и дипломатическо решение след началото на руската инвазия в Украйна.

Русия и НАТО

Действията на международни институции като ООН и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа ще имат водеща роля в следвоенното опазване и изграждане на мира. Независимо от това усилията за траен и дълбок мир ще имат ефект, ако международната общност съумее да анализира структурните причини за войната. А те се коренят предимно в отношенията между Русия и НАТО, стъпващи на постулатите на реализма – баланс на силите, сфери на влияние, политика на сдържане, надпревара във въоръжаването и т.н.

Добре е да се вземе под внимание и схващането, че всяка структура, организация или власт се стреми изначално да продължи да съществува и разширява влиянието си. Така след разпада на СССР и Варшавския договор наяве излиза въпросът за ролята на НАТО в една чисто нова геополитическа действителност.

Без враговете, заради които е създаден, Алиансът търси аргументи да оправдае самото си съществуване. Той първо черпи смисъл от устрема на бившите членки на Варшавския договор за присъединяване, а в хода на историческите събития намира източника на несигурност, от който се нуждае, за да засили влиянието си в Европа – Русия.

Авторитарният режим на Путин се нуждае от НАТО също толкова силно – предимно за вътрешна консолидация и обособяване на хомогенна „руска“ идентичност чрез образа на външния враг, както и за да оправдае външнополитическите си амбиции. Структурният проблем се състои именно в това, че Русия и НАТО имат взаимна потребност от несигурността в Европа, за да продължават да се утвърждават като геополитически фактор въпреки заплахата от военна ескалация.

Възможно ли е войната в Украйна да промени това?

Много вероятно е да се случи точно обратното – издигане на нова желязна завеса, по думите на полския президент Анджей Дуда. Главните причини са две. Първата – преврат в Русия или поне частична демократизация на режима – засега изглежда с малка вероятност с оглед на противоречивите нагласи в руското общество към инвазията в Украйна и все още здравата хватка на Путин около властовите структури. Втората причина е, че НАТО съумя да засили позициите си като гарант за сигурността на своите членове, което на практика ограничава възможността на Европейския съюз да се еманципира.

Какво значи това? В научното и политическото пространство отдавна се тиражира идеята за създаване на обща европейска армия. Тази идея спечели допълнително внимание след хаоса в Афганистан и инвазията в Украйна, когато зависимостта на ЕС от военните и оперативните способности на САЩ и НАТО стана твърде очевидна. Поддръжниците ѝ посочват като аргументи нуждата от по-силен и независим Европейски съюз, способен да реагира бързо и адекватно на кризи и непредвидени обстоятелства, по-високата ефективност на армията и инвестициите, както и укрепването на общата европейска идентичност.

Една част от опозиционерите, обикновено от крайнодесния политически спектър, изтъкват като контрааргумент загубата на национален суверенитет. По-правдиви обаче са опасенията на онези, които се страхуват, че заради продължаващата интеграция в отбраната ЕС рискува да загуби нормативната си сила, тоест способността си да отстоява изконните си принципи и норми – демокрация, мир и свобода. Тези страхове определено биха се оправдали, ако ЕС влезе изцяло в руслото на милитаристичната логика, изграждайки инструменти за краткосрочна военна реакция за сметка на дългосрочните си мерки за превенция и на механизмите за помирение и възстановяване на засегнатите общества.

Дублиране или допълване на НАТО?

Най-голямата пречка пред евроинтеграцията в отбраната засега обаче остава НАТО. Алиансът не може да си позволи да загуби позиции и да се превърне в „реликва на миналото“ заради откъсването на ЕС от военната му орбита – теза, защитавана още от администрацията на Бил Клинтън.

И въпреки известното отдръпване на САЩ при Тръмп, президентът Байдън затвърди ангажиментите на страната си към Алианса и към сигурността на европейските си съюзници и приветства идеята за присъединяване на Швеция и Финландия. Освен това прибалтийските държави и страните от Централна и Източна Европа разчитат главно на военната мощ на САЩ и НАТО като сдържащ фактор срещу потенциална руска агресия, което предполага разнобой в ЕС по въпроса дали може да се изгради съизмерима алтернативна структура.

Поради това европейските лидери говорят повече за развиване на способности, които не дублират функциите на НАТО, а ги допълват. Такава теза застъпи и бившият председател на Военния комитет на ЕС генерал Клаудио Грациано, в интервю от март миналата година, в което говори за вече одобрения от ЕС Капацитет за бързо разгръщане. Считан за важна стъпка към по-силна интеграция, механизмът ще бъде приведен в оперативна готовност до 2025 г. и ще позволи на Съюза да реагира незабавно при различни обстоятелства – например при нужда от първоначална стабилизация на засегнати от конфликт страни и при спасителни и евакуационни операции.

Засилването на евроинтеграцията в областта на отбраната е още в зародиш, но има потенциала да размести пластовете в международните отношения така, че да превърне ЕС в балансиращ фактор на световната сцена. Това означава разширен инструментариум в отговор на конфликти от различно естество, както и подсилване на меките инструменти за влияние.

Осланяйки се на мира като ценност и цел, ЕС ще бъде предвидим актьор в международните отношения, ако военният му потенциал стъпи на принципите за превенция и териториална отбрана, а не на агресивна проекция на сила. Вътрешната консолидация на Съюза не противоречи на стратегическите партньорства със САЩ и Великобритания, а създава условия за промяна в отношенията между Запада и Русия в по-далечно бъдеще.

Разбира се, задълбочаването на интеграцията в тази област е дългосрочен процес, пред който застават неимоверни трудности от логистичен, оперативен и управленски характер, както и много отворени въпроси – например за взаимодействието с НАТО и опасността от подмяна на ценностите и поведението на ЕС във външната политика.

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/evropa-v-borba-za-energiyna-nezavisimost/

В рамките на обиколката си на Близкия изток, обхващаща Израел, Палестинската власт, Египет и Йордания, председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен посети Йерусалим и Тел Авив на 13 и 14 юни. Визитата дойде в момент, в който отношенията между ЕС и неговите средиземноморски партньори придобиват особено значение. Основни точки в дневния ред на Фон дер Лайен станаха преговорите с Израел в областта на енергийното сътрудничество и сигурността съгласно детайлите на проект на споразумение, за което се говори от април т.г. насам. Споразумение, подготвяно от ЕС с Израел и Египет, за транзитни доставки на газ в Европа.

Пред медиите в Израел Фон дер Лайен заяви:

ЕС се стреми да разшири сътрудничеството си с Израел в енергийната сфера. До момента Съюзът бе най-големият потребител на руски газ, въглища и нефт. От началото на войната Русия шантажира ЕС, което доведе до решението да се търсят алтернативи. Аз съм щастлива, че обсъждаме един забележителен документ, а Израел е готов да увеличи доставките на природен газ за Европа, като използва Египет за транзитна точка. На 15 юни т.г. ще направим важна крачка в тази посока, като подпишем тристранния меморандум между ЕС, Израел и Египет. 

Според детайлите на споразумението ЕС предлага да се използва вече съществуващата инфраструктура на Египет за транзит на природен газ. Предвижда се също така да бъдат инвестирани средства от европейския бюджет за строеж на ново трасе, което от своя страна подкрепя стремежа на Кайро да се превърне в основен транзитен енергиен център в Средиземноморския регион.

Самият Израел няма прекалено много възможности за износ на своя природен газ. Единият вариант за транзит към Европа минава през Турция, по пътя на газопровод по дъното на Средиземно море. Другият е през Египет, който въпреки немалкото технически предизвикателства е значително по-възможен за изпълнение, отколкото турската алтернатива.

Интересът към газа на Израел носи и важни политически дивиденти за страната

в момент, в който тя всячески се опитва да се обгради със съюзници срещу Иран. При положение че Израел се превърне в един от основните източници на природен газ за Европа, без съмнение държавите членки на ЕС ще бъдат значително по-склонни да се вслушат в аргументите на израелското политическо и военно ръководство относно иранската заплаха в Близкия изток.

Повишаването на международната роля на Израел в светлината на обсъжданите доставки предоставя и друга важна възможност. В ход са преговори за задълбочаване на отношенията с арабските съюзници, а страната се стреми да нормализира отношенията си и със Саудитска Арабия, което би затворило кръга от усилия, познати като Abraham Accords. Не на последно място, Израел има желание и намерение да скъса с имиджа на държава, която постоянно попада под упреците на много от страните членки на ЕС заради политиката, водена спрямо палестинците. Със значително повишена роля на енергийната карта, много от сегашните критици на израелската политика би трябвало да смекчат позициите си. На това разчита Йерусалим.

Вече са известни и кандидатите за израелския газ – сред тях на първо място е Румъния. Разговори по темата са водени още през април. Допуска се, че срокът на договора за доставка ще бъде 9 години.

Важно е да се посочи, че за момента очакваният обем на израелски газ за Европа няма да надхвърли 20 млрд. куб.м.

Тъй като това не е достатъчно да компенсира доставките от Русия, Урсула фон дер Лайен е провела задълбочени разговори именно за повишаване на добиваните количества. Не на последно място, Египет също има нужда от значителна финансова подкрепа. Страната не разполага с достатъчни производствени мощности да втечнява и транзитира газа, който ще дойде от Израел. Това налага сериозни по обем инвестиции от ЕС в египетската икономика. За самия Египет развитието на газовата промишленост с опция то да обхване и офшорните му находища, също е въпрос от първостепенно значение. На дневен ред е разширяване на мощностите на завода за втечнен природен газ в град Дамиета.

Египет отчаяно се нуждае от свежи финансови приходи, които да укрепят националната валута и да укротят инфлацията. Нестабилната икономика и слабата египетска лира са в основата на възможно социално недоволство. Никоя власт – не само в Кайро, но и в района на Близкия изток – не е готова за повторение на Арабската пролет.

Друг особено важен елемент от анализа на възможните последици за Израел и региона от развитието на енергийните находища е

намирането на решение на спора за демаркацията на границата с Ливан.

Според някои сведения правителството в Бейрут е предало на американския посредник Амос Хохщайн ново предложение по въпроса. Информацията сочи, че Ливан е готов да се откаже от претенциите си към т.нар. линия 29, свързана с газовото находище „Кариш“, и да се върне към линия 23 с някои допълнения. Ливан настоява Израел да не разработва „Кариш“, докато не бъде подписано окончателното споразумение за демаркация. Преговорите между двете съседни държави започнаха през октомври 2020 г. и в рамките им следва да се реши съдбата на акватория от 860 кв.км, в която се намират огромни залежи от природен газ.

Като естествен завършек на енергийните разговори в Израел на 15 юни 2022 г. в Кайро, в присъствието на египетския министър на петрола и минералните ресурси Тарек ал Мулла и израелския министър на енергетиката Карин Елхарар, Урсула фон дер Лайен подписа тристранния Меморандум за разбирателство с Египет и ЕС в сферата на търговията, транспорта и износа на израелски природен газ в ЕС. Срокът на действие на документа е 3 години, с опция да бъде продължен с още две.

Освен газовите доставки Фон дер Лайен обсъди и темата за военното сътрудничество с Израел,

чиито компании от военнопромишления комплекс имат опит във взаимодействието си с европейските държави. В интервю председателката на ЕК се спря на възможното разширяване на сътрудничеството, имайки предвид увеличаващите се разходи в ЕС за отбрана.

Тема на разговорите в Израел беше и сътрудничеството в земеделието и свързаните с него високи технологии, които Израел разработва, както и работата с водните ресурси. Тези въпроси са от особена важност за ЕС в контекста на възможната продоволствена криза. Израел вече активно работи с редица африкански държави в посочените области, а след подписването на мирните споразумения с ОАЕ, Бахрейн и Мароко това поле на сътрудничество е сред приоритетните за Йерусалим и арабските му съюзници.

На свой ред ЕС планира да разшири съвместната работа в тази сфера, като предоставя на Израел достъп до програмата „Творческа Европа“, която в същността си е близка до инициативата в областта на изследванията и иновациите „Хоризонт Европа“. Участието във въпросната програма бе и един от приоритетите на новия министър на външните работи и ротационен министър-председател Яир Лапид, след като зае поста си в МВнР.

Посещението на Урсула фон дер Лайен в Израел и Египет позволява да се направят няколко извода.

Преди всичко е очевидно желанието на ЕС да разшири сътрудничеството си със средиземноморските си партньори, като го издигне на доста по-качествено ниво. Що се отнася до Украйна, до момента Израел по-скоро се старае да запазва балансирана позиция, която невинаги съвпада с принципите на провежданата от ЕС и САЩ политика. За израелската страна връзките с Москва надхвърлят просто оценката за действията на Русия в Украйна. Израел не намира руската агресия за пренебрежим факт и официално се изказа срещу войната, но в същото време двете държави все още се срещат в Сирия, където Иран през последните месеци увеличава своето присъствие, особено на юг.

За Кайро кризата е сериозно предизвикателство. Страната внася до 25% от необходимата за националната ѝ икономика пшеница от Русия и Украйна и поради това до момента Египет, наред с други арабски страни, е изключително внимателен в крайните си оценки за случващото се. Във връзка с това Фон дер Лайен увери своите домакини в Кайро, че ЕС ще направи всичко необходимо, за да помогне на Египет в развитието на собствените му възможности за производство на пшеница, като се вземат под внимание и климатичните особености на страната. За това ще се разчита също на Израел и на значителния му опит в биоинженерството.

Посещението на Урсула фон дер Лайен в Израел и Египет отговаря на интересите на Европа и на стремежа на ЕС да постигне нулева зависимост от руските енергийни източници. Този процес вече е в ход, но неговото успешно приключване няма да е в мандата на настоящата Комисия, a пътя към тази независимост ЕС ще трябва да извърви заедно с партньорите си от Източното Средиземноморие. Един регион, който е доказал, че може да бъде крайно непредсказуем и зависещ често от обстоятелства, които нямат нищо общо с европейските приоритети и дневен ред.

Заглавна снимка: Пресконференция на председателката на ЕК Урсула Фон дер Лайен и израелския премиер на Израел Нафтали Бенет. Стопкадър от видеорепортаж в YouTube канала на министър-председателя на Израел

Източник