Tag Archives: Европейски съюз

Фалшиви новини и дезинформация за ЕС в Бургаска област

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/falshivi-novini-dezinformacia-burgasko.html

сряда 24 юли 2024


Тревожен ръст на дезинформацията, недоверие към институциите и медиите, ниско ниво на медийна грамотност – това са заключенията от проучване на СНЦ „Хоризонти”, извършено в Бургаска област в рамките на…

Притеснение във връзка с предатоящото решение на Конституционния съд

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4330

Тези дни чета внимателно и обсъждам с експерти няколко решения на Конституционния съд, във връзка с дебата за измененията в Конституцията и предстоящото решение по тях, и виждам един доста притеснителен момент във връзка с членството ни в ЕС.

Решение 3 от 2003 г. казва, че промяна в баланса между органи, уредени в конституция, вкл. отнемане на техни правомощия, представлява „промяна на формата на държавно управление“ и може да се прави единствено от Велико Народно събрание.

Решението, според доста юристи, е спорно тъй като разширява прекалено много значението на “форма на държавно управление”. То е целяло да гарантира, че и косъм няма да падне от правомощията на главния прокурор (тогава Филчев).

Ако Конституционният съд сега се увлече в прилагането на това Решение 3 и отмени промените в глава „съдебна власт“ в съществена степен, това ще създаде риск за конституционните текстове, с които България става член на Европейския съюз.

Чл. 85, ал. 1, т. 9, приета през 2005 г., казва, че НС може да отстъпи на ЕС правомощия на конституционни органи. Т.е. не както казва Решение 3 от 2003 – че присъединяването само добавя правомощия, а реално такива се прехвърлят към европейски институции.

Съдът на Европейският съюз може да обявява български закон за противоречащ на правото на ЕС, което обвързва нашия съд да не го прилага. Европейската прокуратура дублира част от правомощията на българската в определени случаи, като така демонополизира ролята на нашата. Има сфери на т.нар. „пълна хармонизация“ на европейското право, като на практика се отнема правомощието на нашия парламент да законодателства в тези сфери. Няколко европейски институции дублират външнополитически правомощия от Министерския съвет (напр. налагането на санкции). Като цяло, това са сериозни промени в правомощията и балансите.

Ако промяна във вътрешната организация на прокуратурата или отделянето на колегиите на ВСС като отделни съвети е „промяна на формата на държавно управление“, то отстъпеният суверенитет на европейските институции е много повече такова. И ако кажем, че да махнем свръхцентрализацията на прокуратурата изисква Велико Народно събрание, същото би се изисквало и за промените, позволяващи даването на правомощия към европейската прокуратура (макар ининдиректно, през регламенти и директиви).

Някой по-конспиративно настроен може да допусне, че това е част от замисъла в оспорването на текстовете от последните изменения пред Конституционния съд, напр. от Възраждане.

Има, разбира се, тълкувателно Решение 3 от 2004 г, с което КС потвърждава политическата воля тогава за влизане с ЕС и осигурява привидно спокойствие. То обаче не изследва в дълбочина реалните последици от отстъпения суверенитет в светлината на Решение 3 от 2003. И двете решения „бягат по тъча“ и анализират основно добавянето на правомощия, но не и фактическотото отнемане на такива. Което, по логиката на спорното Решение 3 от 2003, би изисквало ВНС. Всъщност, в едната си част, решението от 2004 казва, че прехвърлянето на правомощия от националния парламент към органи на ЕС не било такава съществена промяна, защото България участва в органите на ЕС – валидна логика, която обаче влиза в колизия с решението от 2003 г..

И ако Решение 8 от 2005 г. (което смекчава изводите на Решение 3 от 2003) не е достатъчна спирачка пред отмяната на сегашните изменения, то няма гаранция, че решението от 2004 (за бъдещото влизане в ЕС) ще е достатъчна спирачка.

Разбира се, прилагането на Конституцията е комбинация от внимателно търсене на баланс между основни конституционни принципи, съобразяване с предишни решения и вътрешните убеждения на съдиите. Но включва и отговорността за евентуалните последствия от дадено решение.

Нямам съмнения, че промените, свързани с членството в ЕС, са в компетенциите на обикновено Народно събрание, но притеснението ми е, че предароящото решение надхвърля темата „съдебна власт“ и ако се получи „пресоляване на манджата“ с отмяна на норми на база на Решение 3 (2003), после ще е трудно да се даде заден по отношение на прилагане на същата логика при евентуално последващо оспорване на текстовете за членството ни в ЕС.

Материалът Притеснение във връзка с предатоящото решение на Конституционния съд е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

10 години Евромайдан. Политическа икономия на безхаберието

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaydan-chast-1/

Част първа

10 години Евромайдан. Политическа икономия на безхаберието

„Всички неща, които живеят дълго, постепенно дотолкова се пропиват с разум, че произходът им от неразума започва да изглежда неправдоподобен“, пише Фридрих Ницше в „Човешко, твърде човешко“. Един век по-късно психологията ще назове този феномен „ретроспективна рационализация“ – механизъм, който ни помага да правим по-приемливи за самите себе си трудни за разбиране или преработване събития от миналото, тълкувайки ги като по-рационални, праволинейни и еднородни, отколкото всъщност са били.

Евромайданът, или украинската Революция на достойнството, която през 2024 г. отбелязва десетата си годишнина насред война и разруха, е пример за комплексно и поляризиращо събитие, което лесно се поддава на изкривяваща рационализация. От дистанцията на времето е лесно да бъде представено като логичен низ от калкулирани решения, взети в „нечий щаб“ – един вид, геополитически шахмат. Такава трактовка широко резонира с битовото политиканстване. Но тя е несъвместима с изконните черти на революцията – стихийност на събитията, липса на координация, преобръщане на утвърдения порядък. И не на последно място – със сивата реалност, че полезрението на политическите актьори често е ограничено, действията им – недообмислени или въобще ирационални, а последствията от тях – непредвидени.

Една стандартна опростенческа интерпретация, популяризирана от хора с голям социален капитал и тесен кръгозор, разглежда началото на Майдана в геополитически контекст. Накратко тази версия гласи: Западът тласка Украйна в своята орбита („Всичко е по вина на НАТО!“), „проруският“ ѝ президент се противопоставя на това, а „прозападната“ част от населението на Украйна въстава срещу него, тласкайки и бездруго разделената страна към гражданска война.

Реалните събития, които предшестват Евромайдана, нямат нищо общо с подобна карикатурна картина. Янукович съвсем не е толкова „проруски“, колкото го рисува популярното въображение, а евроинтеграцията в крайна сметка не е доминиращият мотив на протестите. Разделението между „Изток“ и „Запад“ вътре в самата Украйна е в голямата си част медийна проекция. НАТО пък няма съвсем никакво отношение към тези събития – централният външен актьор в случая е ЕС, но към този момент неговият „геополитически“ интерес към Украйна е, меко казано, хром. Една по-удачна реконструкция на събитията, които водят до революцията, изисква повече внимание към самата Украйна, към ограничената рационалност на политическите актьори и политико-икономическите взаимовръзки между тях.

„Престъпността беше получила своя президент“

След проваления опит за електорална манипулация през 2004 г. Виктор Янукович се завръща в украинската политика с гръм и трясък шест години по-късно и печели президентските избори, този път в открито и конкурентно съревнование. По ирония на съдбата кампанията му е менажирана от Пол Манафорт – онзи, който по-късно ще ръководи кампанията на Доналд Тръмп в САЩ.

Янукович заменя на президентския пост един друг Виктор – Юшченко, който по ред причини се оказа провалена реформаторска надежда. Новият Виктор символизира приемственост вместо промяна. А освен това е стереотипна посткомунистическа мутра. Той е двукратен затворник и издънка на олигархичните кланове от Донецк, а използването на бандитски прийоми в политиката му иде отръки. По време на неговата администрация корпоративният рейд достига небивали размери – според неправителствени организации около 7000 бизнеса стават жертва на изнудване или принудително изземване. 

Близки до президента субекти натрупват приказно богатство за рекордни срокове. Синът на Янукович – Олександър, дипломиран стоматолог с нито един излекуван зъб през живота си, се нарежда сред най-богатите хора в страната и само в периода между април и октомври 2013 г. магически утроява състоянието си от 187 на 510 млн. долара. Плячкосването на държавния бюджет достига такива размери, че международната платежоспособност на страната е под въпрос.

В същото време администрацията на президента започва да затяга обръча около съдебната власт, на практика анулирайки всички политически свободи, извоювани от гражданския сектор в периода 2004–2010 г. На 1 октомври 2010 г. Конституционният съд на Украйна отменя конституционната реформа от 2004 г., която значително ограничава компетенциите на президента и засилва ролята на парламента. През октомври 2011 г. Юлия Тимошенко, някогашната премиерка и основният политически конкурент на Янукович, набързо е осъдена на 7 години затвор. Политиката на Украйна е доминирана от омраза и противопоставяне. „Престъпността беше получила своя президент… По онова време Украйна ми изглеждаше като една голяма противна рана“, спомня си писателката Таня Малярчук в сборник с есета от 2014 г.

ЕС срещу ЕврАзЭС

Трагично съвпадение е, че отговорността за ключови външнополитически решения пада именно върху най-безотговорния и некомпетентен президент, който независима Украйна е имала. От 2009 г. нататък ЕС води нова политика, с която да регулира отношенията си със страните на изток от границите на Съюза след двата големи рунда на разширяване – т.нар. Източно партньорство. Тази политика официално цели да изгради „кръг от държави, които споделят основните ценности и цели на ЕС“. Неофициално това е опит да се тегли чертата на разширяването и да се намери по-минималистична форма на сътрудничество с европейски страни, смятани за неспособни да се реформират и да станат пълноправни членове на Съюза – Армения, Грузия, Молдова, Украйна. 

Тази минималистична рамка включва подписване на т.нар. двустранни споразумения за асоцииране, които обхващат свободна търговия, регулаторно напасване и по-тясно сътрудничество в определени ключови области. Но в нея няма почти нищо от дълбокото взаимно обвързване, характерно за предприсъединителния процес, през който минават България и другите страни. Дори обемът на Споразумението говори сам за себе си: документът е под 1000 страници, докато пълноправното членство в ЕС предполага приемането на законова рамка, надхвърляща 80 000 страници (т.нар. acquis communautaire). И най-важното, при асоциирането изрично липсва перспективата за членство.

Няколко години по-късно Русия лансира собствен проект за регионална интеграция – Евразийски икономически съюз (ЕврАзЭС), първата стъпка от който е Митнически съюз. По думите на самия Путин, този съюз е частично проектиран по модела на ЕС и е насочен към страните от бившия СССР, в това число и Украйна. За нея обаче обвързването с такъв проект е неатрактивно и проблемно. Външнотърговското салдо на Украйна с много от другите бивши съветски републики и без отпадане на митата е отрицателно, а делът на двустранната търговия с Руската федерация (РФ) стремглаво пада от десетилетия без каквато и да е политическа намеса. С други думи, като относителна тежест двете страни стават икономически все по-малко важни една за друга. 

Ключовият внос на Украйна от Русия – енергийните ресурси, може безпроблемно да продължава и без по-тясно търговско обвързване. На всичко отгоре руската икономика има сериозни структурни дефицити, произтичащи от огромната тежест на въглеводородите. Валутата ѝ е нестабилна по същата причина. Русия няма потенциала да бъде пълноценен интеграционен център за региона, затова ЕврАзЭС е движен най-вече от хроничното самонадценяване на кремълските властелини. В официалната външнополитическа концепция на РФ от 2012 г. те нескромно се самоопределят като представители на „един от най-влиятелните и конкурентоспособни центрове на съвременния свят“.

На този фон дори повърхностното обвързване с огромния европейски пазар, предвидено в Споразумението за асоцииране, е значително по-привлекателно от украинска гледна точка. В Москва въпреки това смятат, че в Киев на власт е „нашият кучи син“, както се изразява анонимен представител на Кремъл. Квалификацията е точна, доколкото Янукович е персонаж, много близък и разбираем за руската върхушка – социализиран в късния СССР, издигнал се в анархичния криминален свят на 90-те, циничен, алчен, безскрупулен, смятащ държавните институции за частна собственост, а демокрацията – за куха фасада. Украинските институции пък са пълни с руски колаборационисти и агенти. Освен това Янукович прави съществени отстъпки на Русия още в първите месеци на президентството си: през пролетта на 2010 г. подписва с Дмитрий Медведев споразумение, което автоматично удължава стационирането на Руския черноморски флот в Севастопол до 2042 г.

В Кремъл обаче не отчитат, че от самото си стъпване на власт администрацията на Янукович няма каквото и да било намерение да се присъединява към Митническия съюз на Русия, макар и да избягва открити изявления в тази посока. А двустранната работа с ЕС върви на пълни обороти въпреки многото опасения от европейска страна. В Брюксел с основание смятат, че интересът на украинските управляващи към асоциирането е единствено от финансово естество, а институционалното сътрудничество и правовата държава са им последна грижа. Но все пак Украйна е държавата, която най-бързо изпълнява техническите критерии. След пет години преговори споразумението е готово за подписване на планираното заседание на Европейския съвет във Вилнюс в края на ноември 2013 г.

В месеците преди заседанието Москва засилва натиска върху Янукович, използвайки смесица от икономически шантаж, импортни ограничения, внезапни проверки на товари, заплахи и опити за подкупване. Реториката на Кремъл ескалира. В редица драстични обвинения, традиционно съдържащи резервираност към НАТО, руският дипломатически корпус представя Източното партньорство като мащабна геополитическа интрига, насочена срещу Русия и поставяща пред свършен факт страни като Украйна.

Тази реторика, меко казано, не отговаря на истината, като се има предвид тогавашната липса на задълбочен интерес към Украйна от страна на ЕС. Съюзът си има достатъчно главоболия заради катастрофалните асиметрични ефекти, които еврото създава между страните от Северна и Южна Европа, и заради грешната стратегия за справянето с тях. На този фон отношенията с Украйна и постсъветското пространство изглеждат като третостепенен проблем. Източното партньорство и бездруго не е амбициозен проект: бюджетът му е малък, посветен му е ограничен административен капацитет, а имплементацията му изцяло зависи от политическата воля на местните правителства в целевите държави. Това е един бавен, бюрократичен и дългосрочен инструмент, който няма потенциал да бъде използван за натиск в кризисни ситуации.

Непредвидените последствия на „бързите пари“

Междувременно Украйна е в тежка икономическа ситуация. Годините на некомпетентно управление и плячкосване са довели страната до тежки бюджетни проблеми. Балансът по текущата сметка е алармиращ, а външнотърговският баланс допълнително се влошава заради наложените от Русия ограничителни мерки. Янукович спешно трябва да попълни бюджета, за да си осигури нов мандат на президентските избори през 2015 г. Бавната, дългосрочна и изпълнена с условия политика на Брюксел започва да му дотяга, както и Международният валутен фонд. Организацията предлага на Украйна кредит от 15–20 млрд. долара, който в краткосрочен план да подсигури ликвидност на държавния бюджет, но също го обвързва с провеждането на отдавна належащи реформи в енергийния и банковия сектор. Освен това „краткосрочно“ в речника на Вашингтон означава месеци, дори тримесечия, а в представите на Янукович това е далечно бъдеще с оглед на субективната му нужда от „бърз кеш“.

В същото време Путин прави контраоферта: 15 млрд. долара незабавен кредит от руски банки директно към украинската държава, както и „промоционално намаление“ на цената на газа с 268,50 долара за всеки 1000 куб.м. Това предложение сякаш е сервирано на сребърен поднос, защото липсват каквито и да е искания за дълбоки вътрешни реформи. Но разбира се, има и дребен шрифт. 

Първо, сделката предпоставя, че редица стратегически обекти в Украйна ще бъдат приватизирани от руска страна – излишно е да се казва – с участие на „правилните хора“. Второ, Украйна трябва незабавно да се откаже от асоциирането с Европейския съюз. Тези условия са далеч по-драконовски, отколкото на Международния валутен фонд, но Янукович, заинтересован единствено от опазването на собствената си власт, приема. След две потайни срещи с руския президент при закрити врата реториката на управляващата Партия на регионите прави обратен завой от проевропейска към евроскептична. На 21 ноември 2013 г., само една седмица преди заседанието във Вилнюс, на което Украйна по план трябва да подпише споразумението, украинското правителство обявява, че се оттегля от процеса.

С това Партията на регионите подписва собствената си присъда. Протестите срещу оттеглянето от споразумението започват броени часове след обявяването на решението и в следващите месеци се разрастват и ескалират, а партията де факто се саморазпуска. Украйна е доведена до най-тежката държавна криза в новата си история. Най-трагичното е, че всичко това се случва като непредвидено последствие от безхаберната двойна игра, която украинският президент се опитва да играе, за да извлече краткосрочна политическа изгода, както и от патологичната му неспособност да взема стратегически решения. Защото оттеглянето от преговорите с ЕС само по себе си не е водено от „геополитически“ съображения. Украинската върхушка не изгаря от желание да влиза във васално съглашение с Москва. Дори след ноември 2013 г. Янукович е пределно внимателен да не дава на Путин никакви конкретни обещания. През следващите месеци той всячески се опитва да отклонява натиска от Кремъл и да протака разговорите за присъединяване към Митническия съюз с нонсенс предложения, двузначни изказвания и недомлъвки.

Европейският съюз пък остава в пасивна роля чак до февруари 2014 г. Отказът на Янукович хваща ЕС неподготвен. Единствената обратна връзка, която Брюксел първоначално дава на Киев, е, че „при добро желание вратите остават отворени“. В кулоарите на европейските институции не един и двама смятат, че отпадането на споразумението е неочакван подарък въпреки пропилените пет години, прекарани в преговори. Защо му е всъщност на Съюза да се обвързва с гангстер като Янукович, бил той и легитимно избран президент? Натискът от Москва и радикализирането на реториката ѝ пък се приемат с повдигане на рамене и с типичните за ЕС формални декларации.

Самата Русия ясно заявява намеренията си да откаже Янукович от ЕС, каквато и да е цената. Но московската политика спрямо Украйна не е ръководена от стратегически или икономически съображения, а от традиционната имперска арогантност на центъра към бившата периферия. Русия надценява собствената си притегателна сила и отказва да види нежеланието на киевските елити да се обвържат с неблагонадеждните ѝ проекти. А на всичкото отгоре Кремъл се увлича от собствената си пропаганда и започва да привижда в плахите европейски политики агресивна конспирация срещу собствените си интереси.

Накратко, прелюдията към Евромайдана е една трагикомедия от грешки, най-сполучливо обяснима като политикономия на безхаберието и късогледството.

(Следва продължение)

Българският казан и ЕС

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/bulgarskiyat-kazan-i-es/

Българският казан и ЕС

ЕС е затвор, а само България не може да направи референдум, за да излезе от него, горещеше се навремето лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов, но четири години по-късно вече не иска напускане на „затвора“, а група в Европейския парламент (EП). Същото, към което се стремят и други крайнодесни партии във Франция, Италия, Австрия, Белгия, Испания и Португалия. Възходът е видим и в другата част на Европа – в България и в Румъния, Хърватия, Естония. В Германия напрежението ескалира в многохилядни протести, когато се разбра, че неонацисти и членове на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ са обсъждали планове за депортиране на милиони германци с чуждестранен произход.

Те не искат разпад на ЕС, те искат да управляват ЕС, за да го променят. Недоволството на гражданите, обезпокоени от войната в Украйна, тъй като са засегнати от нейните икономически последици, налива бензин в реториката им. Тя вече не е откровено проруска, колкото евроскептична, а в последните месеци връх отново взема антимигрантският вектор – една от най-дълбоките разделителни линии в европейските общества. От 2014–2015 г. насам, когато военните конфликти в Близкия изток и Северна Африка предизвикаха невиждани емигрантски вълни към Европа, този натиск не е спирал и темата за мигрантите поляризира обществото.

Жонгльори със страхове

Европейските избори са след малко повече от четири месеца, а за партиите в евроатлантическото мнозинство, което управлява България, става все по-трудно да веят синьото знаме с 12 златни звезди. От 2009-та, когато европейските граждани директно гласуват за национални представители в ЕП, предстоящият на 6–9 юни вот е ключов заради възхода на крайната десница и мястото, което ще заеме в 720-членния законодателен орган. Колко от 17-те български евродепутати ще спечели „Възраждане“ при електоралния праг от 5,88%? Трима, колкото и управляващата коалиция ПП–ДБ – според прогноза на Европейския съвет за външна политика (ЕСВП), озаглавена „Рязък завой надясно“ и базирана на проучване в 27-те страни на ЕС. В настоящия ЕП „Демократична България“ има един депутат – Радан Кънев, в групата на Европейската народна партия (ЕНП), на която и това, и всички останали проучвания отново отреждат първото място, макар и в намален състав. Според Politico – 171 вместо сегашните 182-ма. 

Въпреки първоначалните нагласи „Възраждане“ не се представи особено добре на местните избори миналата есен. А за да я чуят избирателите ѝ сега, трябва да се надвиква с БСП и с представители на извънпарламентарната Левица. Но Костадин Костадинов и последователите му вече са доказали, че умеят да жонглират със страховете на хората. Истеризирали са до крайност „опасните ваксини“, „джендърите и еврогейовете“, „храната от насекоми, която предизвиква от рак“, „България ще стане бежански лагер“, „управляващите са фашисти“ – заради демонтажа на МОЧА, „края на българщината“ заради фейка с „премахването на „Аз съм българче“ от учебниците“.

Трудната кампания

За управляващите кампанията ще е трудна. Трудна ще е дори за ДПС с тяхната относително константна подкрепа, която обаче намалява, ако се съди по последните вотове. На европейски избори активността традиционно е по-ниска, а и няма как да гласуват българските изселници в Турция, с чиито гласове Движението минава 300 000 бюлетини. На евровота през 2014-та ДПС спечели четири места, през 2019-та – три, а сега ЕСВП му отрежда двама евродепутати. Смяната на върха също разколебава електората на ДПС, който отдавна не е „рая покорна“. Предстоящият през февруари избор на председателя на парламентарната група Делян Пеевски за колидер заедно с близкия до Доган депутат Джевдет Чакъров не внушава стабилност и единение. 

И в ГЕРБ е неспокойно. Под повърхността, където лидерът Бойко Борисов продължава да ораторства като същи балкански Цицерон, къкри недоволство. Дали ще се уталожи, зависи от раздаването на картите при номинациите за регулаторите, особено за най-важните от тях. Ако например ПП получи Комисията за финансов надзор, ще продължи ли ГЕРБ да управлява Комисията за защита на конкуренцията? И всякакви такива съмнения… Борисов оглави парламентарната група, за да я държи под контрол след предсрочното изваждане от активната политика на Десислава Атанасова и изпращането ѝ в Конституционния съд. С типичния си маниер се обгради основно с жени, каквито са трите му заместнички – Деница Сачева, Рая Назарян и Теменужка Петкова. Четвъртият заместник-председател на ПГ на ГЕРБ е Румен Христов.

Но ако Борисов може да успокои лобитата с постове, след като и интересите им не бяха накърнени при разпределението на бюджетните разходи, за ПП–ДБ ситуацията е далеч по-усложнена.

Бремето на властта

След ротацията правителството ще се управлява от премиер на ГЕРБ – Мария Габриел, и ще е с мандат на ГЕРБ. Каквито и успехи да постигне, ще се приписват на партията на Борисов, а неуспехите – на министрите на ПП–ДБ, защото повечето ще останат. Коалицията влиза във втория цикъл от 9 месеца управление с нащърбен рейтинг от имотните скандали, свързани с министъра на финансите Асен Василев и депутата от ПП–ДБ Даниел Лорер, и от тяхното упорство да обяснят публично случая със сградата на ул. „Чаталджа“ 3. Залагайки на мита, че скандалът ще отшуми, двамата явно не си дават сметка, че мълчанието им ражда всякакви хипотези, а ще се появят и нови разкрития. Останалите в коалицията също ги подкрепиха с мълчание. Само Борисов заяви, че при ротацията ще поиска обяснения от Василев за случая.

Подкрепата за ПП–ДБ е ерозирала и от подписите на лидерите ѝ под силно партийната номинация на Атанасова за съдия в КС и продължаващата липса на публично известен механизъм за назначения. Самите партийни лидери избегнаха каквито и да било коментари пред медиите. Националният съвет на най-голямата партия в ДБ – „Да, България“, направи опит за покаяние, както го определи „Сега“, с няколко реда в резолюция:

Отчитаме като наша грешка неуспеха от провеждането на принципа за въздържане от излъчване на ярки политически лица за позиции, които изискват гласовете на всички участници в мнозинството и предполагат неутралност и професионализъм.

Това „признание“ няма особена стойност, нито обяснява най-същественото – защо подписите на лидерите на „Да, България“ – Христо Иванов, на ДСБ – Атанас Атанасов, и на съпредседателя на ПП Кирил Петков, са под номинацията на Атанасова заедно с тези на Борисов и Делян Пеевски. След като не просто принципът за въздържане, а законът задължава кандидатите за КС да имат високи професионални и нравствени качества. 

Независимо от негодуванието на адвокатски колегии, симпатизанти на ПП–ДБ и различни експерти, избраните за конституционни съдии Атанасова и Борислав Белазелков се заклеха в отсъствието на президента. Той не присъстваше, въпреки че в закона пише следното:

Съдията полага клетвата в едноседмичен срок от назначаването или избирането му в присъствието на председателя на Народното събрание, на президента и на председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд.

Румен Радев не се оттегли от клетвата, както направи предшественикът му Росен Плевнелиев, попречил по този начин на Венета Марковска да стане конституционен съдия, а просто не отиде. 

Полагането на клетва за спазване на Конституцията на фона на сериозните съмнения за нейното нарушаване е несъстоятелно, е позицията на президента. Държавният глава не приема думите да противоречат на действията, а церемониите да заменят принципите.

Из съобщение на прессекретариата на Президентството.

„Добре режисирана пиеса…“

В интервю за БНР председателят на Българския институт за правни инициативи Биляна Гяурова определи избора на конституционни съдии от 49-тото НС като добре режисирана пиеса.

Тази много добре режисирана пиеса се заключва в нещо, което каза Десислава Атанасова по време на изслушването и което е квинтесенцията на начина, по който НС избира хора – независимо дали става въпрос за Конституционния съд, Комисията по досиетата, или Сметната палата. Тя каза: Народното събрание се забави с тази процедура, защото нямаше политическа готовност. Това показва, че Народното събрание не избира хора на лидерските позиции в държавата, когато им изтече мандатът, а тогава, когато реши, че има политическа готовност. Когато политическите договорки са стигнали до конкретните имена. 

Седем депутати от ПП–ДБ не дадоха глас за Атанасова. Един от тях – Костадин Бачийски, заяви пред Nova, че депутатите против номинацията на Атанасова били помолени да не влизат в пленарната зала при гласуването, за да няма гласове против. Сред тях са били и несъгласните от Зелено движение, част от ДБ, обявили публично преди вота, че няма да подкрепят кандидатурата.

Номинациите за листата за евроизборите неминуемо ще създадат високо напрежение между ПП и ДБ. Без предварителни консултации, от „Продължаваме промяната“ вече обявиха, че водач ще е Никола Минчев – след като отстъпиха председателското място на парламента на Атанас Атанасов, който пръв си намери „място под слънцето“. Но и ПП, и „Да, България“ ще имат национални форуми през март, а номинациите ще бъдат излъчени след тях. Все още няма и официално одобрение двете формации да се явят в коалиция на европейските избори, независимо че ПП ще търси път към либералите от Renew Europe, където е ДПС. А „Да, България“ – към ЕНП, което значи и идеологическо сближаване с ГЕРБ. Но преди това ще се опита да направи от обединението „Демократична България“ „водещ субект в център-дясното политическо пространство“ – тоест единна партия.

Някои вече тренират

В медиите вече се затъркаляха имена, сред които и това на Даниел Лорер. Изглежда, че той вече загрява за новото поприще, след като вчера предложи заедно с румънски и гръцки евродепутати да се премахне контролът по сухопътните граници между България, Гърция и Румъния.

Какво ще се случи с Радан Кънев, който преди време даде да се разбере, че иска да продължи работата си като евродепутат – на избираемо или на последно място ще е?

От средите на ПП–ДБ припомнят успехите в първите 9 месеца – дългоочакваните конституционни промени и механизма за контрол на главния прокурор, непоколебимата позиция за Украйна и за еврозоната, почти-Шенген. Но веднага след приемането на промените в Конституцията бе потъпкана една от тях – за публични и прозрачни процедури при избора на държавни регулатори, и то именно за КС. 

Премахването на Монумента на окупаторската Червена армия бе събитие, чийто имиджов ефект бе бързо изконсумиран, тъй като не бе продължен с идеи за облика на мястото в Княжеската градина. Без паметник то продължава да е постпаметник. Подкрепата за Украйна е лепилото за сглобката, неотменимо предварително условие. А дали България изпълнява критериите за еврозоната, за да приеме еврото от 1 януари 2025 г., ще стане ясно от конвергентния доклад, който ще поискаме от Европейската комисия напролет – за да бъде оценен напредъкът ни. 

Ако пък България получи дата за сухопътно влизане в Шенген през 2024 г., след като от март 2024 г. отпада контролът на въздушните и морските граници с държавите от Шенгенското пространство, лаврите ще са за вътрешния министър Калин Стоянов, за когото вече се разбра, че е номинация на ГЕРБ. Шансовете за дата не са големи в светлината на предстоящите евроизбори.

На проевропейските сили в България им трябва нов разказ за бъдещето. Иначе рискуват да са непрекъснато в отбранителна позиция и да отбиват атаките на крайната десница за Зелената сделка и бъдещето на Маришкия басейн, както и за върховенството на закона и външната политика, включваща подкрепата за Украйна, разширяването на Съюза и политиките за миграцията. 

Българският казан бавно започва да ври.

Устойчив мир или нова желязна завеса?

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/ustoichiv-mir-ili-nova-zhelyazna-zavesa/

Устойчив мир или нова желязна завеса?

Войната в Украйна фокусира вниманието на експерти и анализатори върху актуалната обстановка на фронта, политическите решения за предоставяне на военна помощ и съответните реакции на страните по конфликта. Така дебатът за установения ред в международните отношения и структурните причини за избухване на войната остава маргинализиран в политическото и медийното пространство. Той обаче е крайно необходим за установяването на по-справедлив и траен мир, който ограничава възможността за ново разпалване на конфликта.

Мирът като понятие

В науката понятията за мир и насилие са неразривно свързани. Йохан Галтунг, един от създателите на дисциплината за изследване на мира и военните действия, различава две понятия – негативен и позитивен мир. Под негативен мир разбираме отсъствието на пряко насилие (например война) между държави или народи.

Позитивният мир пък е състояние, което се характеризира с отсъствието както на пряко, така и на структурно и културно насилие. А със структурно насилие Галтунг означава репресивни състояния, като бедност, социално неравенство, дискриминация, неравен достъп до образование и здравеопазване, цензура и др. Културното насилие пък обхваща залегналите обществени нагласи и идеологии, които оправдават и възпроизвеждат различните форми на насилие.

Понятийното разграничаване е важно заради необходимостта от правилен подбор на подхода и средствата. Когато даден конфликт придобие насилствен характер, присъщите за борбата със структурното и културното насилие меки мерки, като посредничество, дипломация, изграждане на комуникационни канали, ангажиране на граждански организации и неправителствения сектор, не играят толкова съществена роля. Те обаче имат ключово значение по време на възстановителния период след прекратяване на огъня.

Формулата за мир с мирни средства все пак е най-ефикасна в превенцията, създавайки условия за устойчив мир, антивоенна култура и модели за разрешаване на конфликтите по мирен път. При вече разразило се насилие тя сработва много по-трудно, а доказателство за това е ограниченият успех на Турция в търсенето на диалог и дипломатическо решение след началото на руската инвазия в Украйна.

Русия и НАТО

Действията на международни институции като ООН и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа ще имат водеща роля в следвоенното опазване и изграждане на мира. Независимо от това усилията за траен и дълбок мир ще имат ефект, ако международната общност съумее да анализира структурните причини за войната. А те се коренят предимно в отношенията между Русия и НАТО, стъпващи на постулатите на реализма – баланс на силите, сфери на влияние, политика на сдържане, надпревара във въоръжаването и т.н.

Добре е да се вземе под внимание и схващането, че всяка структура, организация или власт се стреми изначално да продължи да съществува и разширява влиянието си. Така след разпада на СССР и Варшавския договор наяве излиза въпросът за ролята на НАТО в една чисто нова геополитическа действителност.

Без враговете, заради които е създаден, Алиансът търси аргументи да оправдае самото си съществуване. Той първо черпи смисъл от устрема на бившите членки на Варшавския договор за присъединяване, а в хода на историческите събития намира източника на несигурност, от който се нуждае, за да засили влиянието си в Европа – Русия.

Авторитарният режим на Путин се нуждае от НАТО също толкова силно – предимно за вътрешна консолидация и обособяване на хомогенна „руска“ идентичност чрез образа на външния враг, както и за да оправдае външнополитическите си амбиции. Структурният проблем се състои именно в това, че Русия и НАТО имат взаимна потребност от несигурността в Европа, за да продължават да се утвърждават като геополитически фактор въпреки заплахата от военна ескалация.

Възможно ли е войната в Украйна да промени това?

Много вероятно е да се случи точно обратното – издигане на нова желязна завеса, по думите на полския президент Анджей Дуда. Главните причини са две. Първата – преврат в Русия или поне частична демократизация на режима – засега изглежда с малка вероятност с оглед на противоречивите нагласи в руското общество към инвазията в Украйна и все още здравата хватка на Путин около властовите структури. Втората причина е, че НАТО съумя да засили позициите си като гарант за сигурността на своите членове, което на практика ограничава възможността на Европейския съюз да се еманципира.

Какво значи това? В научното и политическото пространство отдавна се тиражира идеята за създаване на обща европейска армия. Тази идея спечели допълнително внимание след хаоса в Афганистан и инвазията в Украйна, когато зависимостта на ЕС от военните и оперативните способности на САЩ и НАТО стана твърде очевидна. Поддръжниците ѝ посочват като аргументи нуждата от по-силен и независим Европейски съюз, способен да реагира бързо и адекватно на кризи и непредвидени обстоятелства, по-високата ефективност на армията и инвестициите, както и укрепването на общата европейска идентичност.

Една част от опозиционерите, обикновено от крайнодесния политически спектър, изтъкват като контрааргумент загубата на национален суверенитет. По-правдиви обаче са опасенията на онези, които се страхуват, че заради продължаващата интеграция в отбраната ЕС рискува да загуби нормативната си сила, тоест способността си да отстоява изконните си принципи и норми – демокрация, мир и свобода. Тези страхове определено биха се оправдали, ако ЕС влезе изцяло в руслото на милитаристичната логика, изграждайки инструменти за краткосрочна военна реакция за сметка на дългосрочните си мерки за превенция и на механизмите за помирение и възстановяване на засегнатите общества.

Дублиране или допълване на НАТО?

Най-голямата пречка пред евроинтеграцията в отбраната засега обаче остава НАТО. Алиансът не може да си позволи да загуби позиции и да се превърне в „реликва на миналото“ заради откъсването на ЕС от военната му орбита – теза, защитавана още от администрацията на Бил Клинтън.

И въпреки известното отдръпване на САЩ при Тръмп, президентът Байдън затвърди ангажиментите на страната си към Алианса и към сигурността на европейските си съюзници и приветства идеята за присъединяване на Швеция и Финландия. Освен това прибалтийските държави и страните от Централна и Източна Европа разчитат главно на военната мощ на САЩ и НАТО като сдържащ фактор срещу потенциална руска агресия, което предполага разнобой в ЕС по въпроса дали може да се изгради съизмерима алтернативна структура.

Поради това европейските лидери говорят повече за развиване на способности, които не дублират функциите на НАТО, а ги допълват. Такава теза застъпи и бившият председател на Военния комитет на ЕС генерал Клаудио Грациано, в интервю от март миналата година, в което говори за вече одобрения от ЕС Капацитет за бързо разгръщане. Считан за важна стъпка към по-силна интеграция, механизмът ще бъде приведен в оперативна готовност до 2025 г. и ще позволи на Съюза да реагира незабавно при различни обстоятелства – например при нужда от първоначална стабилизация на засегнати от конфликт страни и при спасителни и евакуационни операции.

Засилването на евроинтеграцията в областта на отбраната е още в зародиш, но има потенциала да размести пластовете в международните отношения така, че да превърне ЕС в балансиращ фактор на световната сцена. Това означава разширен инструментариум в отговор на конфликти от различно естество, както и подсилване на меките инструменти за влияние.

Осланяйки се на мира като ценност и цел, ЕС ще бъде предвидим актьор в международните отношения, ако военният му потенциал стъпи на принципите за превенция и териториална отбрана, а не на агресивна проекция на сила. Вътрешната консолидация на Съюза не противоречи на стратегическите партньорства със САЩ и Великобритания, а създава условия за промяна в отношенията между Запада и Русия в по-далечно бъдеще.

Разбира се, задълбочаването на интеграцията в тази област е дългосрочен процес, пред който застават неимоверни трудности от логистичен, оперативен и управленски характер, както и много отворени въпроси – например за взаимодействието с НАТО и опасността от подмяна на ценностите и поведението на ЕС във външната политика.

Бурята. А след бурята падна ветото за Северна Македония

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/buryata-a-sled-buryata-padna-vetoto-za-severna-makedoniya/

Четирийсет и седмият парламент се записа в историята – не успя да преодолее политическото противопоставяне, но събра политическите противници, за да вдигнат ветото за Северна Македония. След като Народното събрание одобри преговорната рамка и останалите документи, или т.нар. френско предложение, още другата седмица постоянните представители на ЕС ще придвижат процеса – в броените дни, които остават до 30 юни, когато е краят на френското председателство на Съвета на ЕС.

Какво реши парламентът

Дава мандат на правителството да одобри предложението на френското председателство на Съвета на ЕС, което трябва да бъде прецизирано, за да гарантира:

1. Спазването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от 2017 г.

2. Вписване на българите като държавнотворен народ в преамбюла и в Конституцията на Република Северна Македония наравно с останалите народи.

3. Никъде по време на присъединителния процес не може да се говори за признаване на македонски език.

4. Европейски гаранции за спазването на тези условия.

Преди правителството да одобри предложението на френското председателство, външните министри на България и Северна Македония трябва да подпишат двустранен протокол, в който да са разписани стъпките за изпълнение на българските условия. Протоколът трябва да бъде подписан преди приемането на Преговорната рамка и заключенията на Съвета на ЕС. Последното заседание на Съвета е на 28 юни, но Преговорната рамка и заключенията може да бъдат приети с писмена процедура. Преди това МВнР трябва да получи мандат за подписване на протокола.

Заместник-председателят на парламента Кристиан Вигенин от БСП коментира темата за протокола, който още не е довършен: „В него има въпроси, свързани с исторически личности. Съгласни ли сте да одобрим нещо, върху което нямаме контрол като народни представители?“. „България не вдига ветото, а подсилва силата му“, заяви в парламента съпредседателят на ДБ Христо Иванов. Той подчерта, че ако Северна Македония не изпълнява ангажиментите си по време на преговорите за членство, „ветото, което им се налага, ще бъде със силата на цялото европейско семейство, застанало зад България“.

Важно е какво ще направи Скопие оттук нататък. Премиерът Димитър Ковачевски заяви, че българското предложение, тоест френското, е неприемливо, а опозицията ВМРО-ДПМНЕ се готви за протести.

Тези, които свалиха правителството, и тези, които го подкрепят, обединиха усилията си, за да гласуват преговорната рамка, подготвена от Европейската комисия и Франция. ГЕРБ и ДПС членуват в европейските политически семейства съответно на ЕНП и АЛДЕ. „Демократи за силна България“, част от „Демократична България“, също е член на ЕНП, а „Продължаваме промяната“ се стреми към групата на европейските либерали, макар че още не е подала документи за съдебна регистрация като партия след учредителното събрание през април т.г.

Независимо от политическото противопоставяне и поляризация, всички тези политически сили декларират европейска и евро-атлантическа ориентация. Техните политически семейства – десните и либералите, работиха усилено за европейската интеграция на Западните Балкани и за вдигане на ветото. Френският президент Еманюел Макрон, чиято партия е част от алианса „Обнови Европа“, публично призна вчера, че върху България е бил упражнен „много силен натиск“ през последните месеци:

Това е и резултат от политическата криза в България в момента и ние не можем да се правим, че я няма. Искам да приветствам политическия кураж и ангажираност на премиера Петков. Той направи всичко и смятам, че сме много близо до споразумение.

Извън създадената под европейски натиск и на база споделени ценности „плаваща коалиция“ останаха БСП (иначе партньор в коалицията на ПП), прокремълската „Възраждане“ и партията, чийто лидер напусна управляващите заради „Македонияааа!“ – „Има такъв народ“. Ако френското предложение трябваше да мине най-напред през заседание на правителството, ИТН и БСП щяха да го блокират заради червените си линии. Тази опасност беше избегната чрез хода с директното внасяне в парламента.

Това не отменя политическите разделения, не ни прави част от някакви коалиции, а трябва да си свършим работата заради националния интерес, за което ни плаща заплати суверенът.

Това заяви в пленарната зала съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов. Така е, не ги отменя, но дава някаква слаба надежда, че на тази основа може да се градят политически решения и за бъдещето на България, изправена пред четвърти избори за година и половина.

Мнозинството български парламентаристи изпълни своя „дълг на европейци“, за който говори президентът Макрон. Решението ще има своя принос за укрепване на Западните Балкани, разтърсвани от новите федеративни амбиции на Сърбия и руското влияние в региона, което внася политическа нестабилност не само в Босна и Херцеговина, но и в други държави.

За вдигане на ветото, наложено през 2020 г. от третото правителство на Бойко Борисов, работиха знайни и незнайни дипломати, експерти, политици. Дори и представители на БСП, както признаха депутати социалисти. Така се изпълни и обещанието, дадено от премиера Кирил Петков в началото на управлението му – в срок от 6 месеца (тоест до края на френското председателство) България да промени позицията си, „предлагайки нова процедура, много бърза, с много кратък краен срок“. В действителност за 6 месеца в управлението и заявените от ПП цели се промениха.

Борбата с корупцията, съдебната реформа и „изчегъртването“ на ГЕРБ бяха изместени от темата за ветото за Северна Македония.

Въпреки предварителните очаквания, засега няма изгледи за бурни демонстрации и изстъпления, както беше в Гърция, когато се преговаряше за името на Бившата югославска република Македония. Тогава в Солун, Атина и други гръцки градове десетки хиляди гърци не спряха да протестират дни наред заради употребата на „Македония“ в името на държавата. Но след като 27-годишният спор беше решен, демонстрациите стихнаха.

Макар че в последните дни се забелязва известна активност на политици от ВМРО, предвождани от евродепутата Ангел Джамбазки, те едва ли ще съберат впечатляващ брой граждани в своя подкрепа. „Възраждане“ можеха да свикат свои хора под знамената в петъчния ден, когато парламентът обсъждаше ветото – но не се случи.

А сега какво

Протестите пред Народното събрание заради вота на недоверие тъкмо приключиха като лятна буря, докараните с автобуси хора се прибраха по домовете си в провинцията, разотидоха се придошлите на жълтите павета софиянци.

Премиерът Кирил Петков нарече „мафия“ половината парламент, президента – „страхливец“, а доскорошния си партньор във властта „Има такъв народ“ – „предатели“. Оттегляйки се от капитанския мостик, след като вотът на недоверие, внесен от ГЕРБ, събори кабинета му, Петков взриви и мостовете на тръгване. Това отсега предизвестява неуспеха на първия мандат, който президентът по право следва да връчи на „Продължаваме промяната“, за да сглоби правителство. Но ПП все пак ще се опита, може би отново с Кирил Петков, а може би с друг за премиер – което Асен Василев, неговият верен съратник, съпредседател и вицепремиер допуска, но се съмнява. 

Следващият мандат, който се полага на ГЕРБ като втора политическа сила на изборите през ноември 2021 г., също „изгаря“. От ГЕРБ вече обявиха, че ще го върнат тутакси. На когото и да се падне третият мандат – на ИТН, БСП, „Демократична България“ или „Възраждане“, правителство също няма да се състави. И България пак опира до избори.

Възможно ли е предсрочните избори да бъдат предотвратени от n на брой компромиси?

Например ако „Продължаваме промяната“ оттегли Бойко Рашков като кандидат за председател на КПКОПНИ – защото ДПС са особено раздразнени от номинацията. Или ако стихнат атаките срещу главния прокурор Иван Гешев – Бойко Борисов и сие не харесват това. Или…

Тези компромиси не са обикновени отстъпки, те са отстъпление от заявени битки и принципи, а иконичният образ на Промяната задължава създателите ѝ не просто да отхвърлят компромисите, но и да не влизат в преговори. Лесно е, когато са на площада, изправени с мегафони пред хилядите скандиращи заедно с тях. Трудно е, когато са във властта и се налага да търсят партньорства, за да вземат решения в интерес на гражданите – и за разделените в подкрепата си хора на площада, и за останалите в домовете си.

Следващата седмица в парламента влиза за второ четене актуализацията на бюджета, а създаденото в името на Северна Македония и ЕС европейско мнозинство отново ще се разпадне заради конюнктурни интереси. След свалянето на председателя на 47-мото НС Никола Минчев, предшествало вота на недоверие, опозиционните партии в парламента показаха, че те са кворумът. Ако поискат – има, ако го провалят – няма, тоест те са управляващото мнозинство и от тях ще зависи дали да бъдат приети едни или други разходи, едни или други проекти. (А както се разбра от писмото на напусналата „Възраждане“ Елена Гунчева, има знаци за съгласуване между партията на Костадинов и ГЕРБ.)

Какво ще успее да свърши парламентът, преди да се разпусне след близо месец,

зависи обаче от диалога и комуникацията между отделните лагери. На карта са заложени предстоящият отоплителен сезон, който започва след по-малко от 4 месеца, и газохранилището в Чирен, което е пълно 32%, а до октомври трябва да стигне 80%. Премиерът Кирил Петков трябваше да подпише в Азербайджан увеличение на доставките на азерски газ, които да удвоят планираните сега 1 млрд. куб.м годишно, но отложи пътуването си, за да подкрепи Никола Минчев в парламента.

Заложени са и първите близо 2,6 млрд. лева по Националния план за възстановяване и устойчивост, получаването на които изисква да се приемат 23 законопроекта. Законът обаче се оказа един, поне за първото плащане тази година, и вече е приет от Народното събрание на първо и второ четене – Закон за управление на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове.

Без съмнение парламентът ще одобри актуализацията на бюджета – пенсионерите в България са една трета от избирателите, – но не и разходите, поискани от правителството на Кирил Петков. В сряда, 29 юни, проектът влиза за второ четене в пленарната зала и ще е по-скоро предизборен. За останалите важни за Промяната законопроекти зависи от мнозинството, което ще съберат – а засега не показват склонност да разширят обхвата му извън настоящото малцинство в парламента от 116 депутати (от ПП, ДБ, БСП и шестимата независими, отцепили се от ИТН).

Дефицитът на диалог беше отличителна черта на управленската конструкция в оставка. Нормална комуникация е липсвала в коалицията, както пролича от ваденето на мръсното бельо след „развода“, нямаше я и в отношенията с опозицията.

ДПС и „Възраждане“ са готови за избори. ДПС имат твърдо ядро, чиято готовност за гласуване се влияе основно от знаците на ръководството. Партията на Костадин Костадинов е във възход, регистриран от социолозите. ИТН ще се бори пак да влезе в парламента – този път може да е и в коалиция с прясно учредената през май партия на Мая Манолова „Изправи се, България!“. БСП е в срив, а Корнелия Нинова и кръговете ѝ ще трябва да се разделят с ресурсните места в земеделието и горите.

Управлението отново ще зависи от правителство на президента.

Заглавна снимка: © Петър Хаджиколев

Източник

Европа в борба за енергийна независимост. Следваща спирка: Израел и Египет

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/evropa-v-borba-za-energiyna-nezavisimost/

В рамките на обиколката си на Близкия изток, обхващаща Израел, Палестинската власт, Египет и Йордания, председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен посети Йерусалим и Тел Авив на 13 и 14 юни. Визитата дойде в момент, в който отношенията между ЕС и неговите средиземноморски партньори придобиват особено значение. Основни точки в дневния ред на Фон дер Лайен станаха преговорите с Израел в областта на енергийното сътрудничество и сигурността съгласно детайлите на проект на споразумение, за което се говори от април т.г. насам. Споразумение, подготвяно от ЕС с Израел и Египет, за транзитни доставки на газ в Европа.

Пред медиите в Израел Фон дер Лайен заяви:

ЕС се стреми да разшири сътрудничеството си с Израел в енергийната сфера. До момента Съюзът бе най-големият потребител на руски газ, въглища и нефт. От началото на войната Русия шантажира ЕС, което доведе до решението да се търсят алтернативи. Аз съм щастлива, че обсъждаме един забележителен документ, а Израел е готов да увеличи доставките на природен газ за Европа, като използва Египет за транзитна точка. На 15 юни т.г. ще направим важна крачка в тази посока, като подпишем тристранния меморандум между ЕС, Израел и Египет. 

Според детайлите на споразумението ЕС предлага да се използва вече съществуващата инфраструктура на Египет за транзит на природен газ. Предвижда се също така да бъдат инвестирани средства от европейския бюджет за строеж на ново трасе, което от своя страна подкрепя стремежа на Кайро да се превърне в основен транзитен енергиен център в Средиземноморския регион.

Самият Израел няма прекалено много възможности за износ на своя природен газ. Единият вариант за транзит към Европа минава през Турция, по пътя на газопровод по дъното на Средиземно море. Другият е през Египет, който въпреки немалкото технически предизвикателства е значително по-възможен за изпълнение, отколкото турската алтернатива.

Интересът към газа на Израел носи и важни политически дивиденти за страната

в момент, в който тя всячески се опитва да се обгради със съюзници срещу Иран. При положение че Израел се превърне в един от основните източници на природен газ за Европа, без съмнение държавите членки на ЕС ще бъдат значително по-склонни да се вслушат в аргументите на израелското политическо и военно ръководство относно иранската заплаха в Близкия изток.

Повишаването на международната роля на Израел в светлината на обсъжданите доставки предоставя и друга важна възможност. В ход са преговори за задълбочаване на отношенията с арабските съюзници, а страната се стреми да нормализира отношенията си и със Саудитска Арабия, което би затворило кръга от усилия, познати като Abraham Accords. Не на последно място, Израел има желание и намерение да скъса с имиджа на държава, която постоянно попада под упреците на много от страните членки на ЕС заради политиката, водена спрямо палестинците. Със значително повишена роля на енергийната карта, много от сегашните критици на израелската политика би трябвало да смекчат позициите си. На това разчита Йерусалим.

Вече са известни и кандидатите за израелския газ – сред тях на първо място е Румъния. Разговори по темата са водени още през април. Допуска се, че срокът на договора за доставка ще бъде 9 години.

Важно е да се посочи, че за момента очакваният обем на израелски газ за Европа няма да надхвърли 20 млрд. куб.м.

Тъй като това не е достатъчно да компенсира доставките от Русия, Урсула фон дер Лайен е провела задълбочени разговори именно за повишаване на добиваните количества. Не на последно място, Египет също има нужда от значителна финансова подкрепа. Страната не разполага с достатъчни производствени мощности да втечнява и транзитира газа, който ще дойде от Израел. Това налага сериозни по обем инвестиции от ЕС в египетската икономика. За самия Египет развитието на газовата промишленост с опция то да обхване и офшорните му находища, също е въпрос от първостепенно значение. На дневен ред е разширяване на мощностите на завода за втечнен природен газ в град Дамиета.

Египет отчаяно се нуждае от свежи финансови приходи, които да укрепят националната валута и да укротят инфлацията. Нестабилната икономика и слабата египетска лира са в основата на възможно социално недоволство. Никоя власт – не само в Кайро, но и в района на Близкия изток – не е готова за повторение на Арабската пролет.

Друг особено важен елемент от анализа на възможните последици за Израел и региона от развитието на енергийните находища е

намирането на решение на спора за демаркацията на границата с Ливан.

Според някои сведения правителството в Бейрут е предало на американския посредник Амос Хохщайн ново предложение по въпроса. Информацията сочи, че Ливан е готов да се откаже от претенциите си към т.нар. линия 29, свързана с газовото находище „Кариш“, и да се върне към линия 23 с някои допълнения. Ливан настоява Израел да не разработва „Кариш“, докато не бъде подписано окончателното споразумение за демаркация. Преговорите между двете съседни държави започнаха през октомври 2020 г. и в рамките им следва да се реши съдбата на акватория от 860 кв.км, в която се намират огромни залежи от природен газ.

Като естествен завършек на енергийните разговори в Израел на 15 юни 2022 г. в Кайро, в присъствието на египетския министър на петрола и минералните ресурси Тарек ал Мулла и израелския министър на енергетиката Карин Елхарар, Урсула фон дер Лайен подписа тристранния Меморандум за разбирателство с Египет и ЕС в сферата на търговията, транспорта и износа на израелски природен газ в ЕС. Срокът на действие на документа е 3 години, с опция да бъде продължен с още две.

Освен газовите доставки Фон дер Лайен обсъди и темата за военното сътрудничество с Израел,

чиито компании от военнопромишления комплекс имат опит във взаимодействието си с европейските държави. В интервю председателката на ЕК се спря на възможното разширяване на сътрудничеството, имайки предвид увеличаващите се разходи в ЕС за отбрана.

Тема на разговорите в Израел беше и сътрудничеството в земеделието и свързаните с него високи технологии, които Израел разработва, както и работата с водните ресурси. Тези въпроси са от особена важност за ЕС в контекста на възможната продоволствена криза. Израел вече активно работи с редица африкански държави в посочените области, а след подписването на мирните споразумения с ОАЕ, Бахрейн и Мароко това поле на сътрудничество е сред приоритетните за Йерусалим и арабските му съюзници.

На свой ред ЕС планира да разшири съвместната работа в тази сфера, като предоставя на Израел достъп до програмата „Творческа Европа“, която в същността си е близка до инициативата в областта на изследванията и иновациите „Хоризонт Европа“. Участието във въпросната програма бе и един от приоритетите на новия министър на външните работи и ротационен министър-председател Яир Лапид, след като зае поста си в МВнР.

Посещението на Урсула фон дер Лайен в Израел и Египет позволява да се направят няколко извода.

Преди всичко е очевидно желанието на ЕС да разшири сътрудничеството си със средиземноморските си партньори, като го издигне на доста по-качествено ниво. Що се отнася до Украйна, до момента Израел по-скоро се старае да запазва балансирана позиция, която невинаги съвпада с принципите на провежданата от ЕС и САЩ политика. За израелската страна връзките с Москва надхвърлят просто оценката за действията на Русия в Украйна. Израел не намира руската агресия за пренебрежим факт и официално се изказа срещу войната, но в същото време двете държави все още се срещат в Сирия, където Иран през последните месеци увеличава своето присъствие, особено на юг.

За Кайро кризата е сериозно предизвикателство. Страната внася до 25% от необходимата за националната ѝ икономика пшеница от Русия и Украйна и поради това до момента Египет, наред с други арабски страни, е изключително внимателен в крайните си оценки за случващото се. Във връзка с това Фон дер Лайен увери своите домакини в Кайро, че ЕС ще направи всичко необходимо, за да помогне на Египет в развитието на собствените му възможности за производство на пшеница, като се вземат под внимание и климатичните особености на страната. За това ще се разчита също на Израел и на значителния му опит в биоинженерството.

Посещението на Урсула фон дер Лайен в Израел и Египет отговаря на интересите на Европа и на стремежа на ЕС да постигне нулева зависимост от руските енергийни източници. Този процес вече е в ход, но неговото успешно приключване няма да е в мандата на настоящата Комисия, a пътя към тази независимост ЕС ще трябва да извърви заедно с партньорите си от Източното Средиземноморие. Един регион, който е доказал, че може да бъде крайно непредсказуем и зависещ често от обстоятелства, които нямат нищо общо с европейските приоритети и дневен ред.

Заглавна снимка: Пресконференция на председателката на ЕК Урсула Фон дер Лайен и израелския премиер на Израел Нафтали Бенет. Стопкадър от видеорепортаж в YouTube канала на министър-председателя на Израел

Източник

Войната в Украйна извади България от хибернацията

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/voynata-v-ukrayna-izvadi-bulgariya-ot-hibernatsiyata/

България ще стане член на Европейския съюз и НАТО през 2022 г. Точно така, няма грешка. Българската държава пребиваваше в състояние на хибернация през всичките тези 15 години след присъединяването ѝ към европейската общност и 18 години от приемането ѝ в Алианса. Поглъщаше евросредства на порции – чрез създадените за целта кръжила от фирми, имитираше превъоръжаване чрез прескъпи договори за военна техника, но така, че руската да остане на въоръжение. В общи линии успя да си създаде имидж на консуматор на преките ползи от двата договора, на пасивен и ненадежден партньор и съюзник.

Войната в Украйна извади принудително от хибернацията българските управляващи, заставяйки ги не просто да изберат отбор, но и да играят в него. Правителството на четворната коалиция не беше готово за суровата реалност – ударите отвън и отвътре. На дневен ред излязоха проблеми, чиито решения не бяха системно и целенасочено търсени досега, като енергийната диверсификация; боеспособността на българската армия; кампанията относно еврозоната (предвид присъединяването от 1 януари 2024 г.); руската хибридна война като национална и европейска заплаха. Тук е и темата за българското вето за Северна Македония, с начертаните от по-рано червени линии в Договора за добросъседство от 2017 г. и грешката тя да бъде оставена „на концесия“ на ВМРО.

Руската агресия в Украйна принуди управляващите да търсят решения за поне част от проблемите, а решенията следва да са два типа – спешни и дългосрочни. Тези процеси са усложнени от непрекъснатите протести на различни браншове – превозвачи, пътни строители, собственици на заведения, полицаи, медицински сестри, местни общности, както и от бързия спад на доверие към управляващите още в края на първите 100 дни и ръста на подкрепата за националконсерватори с пропутински уклон. Наред с това държавните институции са отслабени от години и с традиционно ниско доверие, а върховенството на правото – унизено, което улеснява проникването на руската пропаганда предвид слабия национален имунитет.

Решенията обаче не минават през реформи нито в енергийния сектор, нито в секторите по сигурност и отбрана, нито в здравеопазването. По всичко личи, че е стопирана знаковата реформа в правосъдието – едно от основанията за управление на четирите партии. Правителството действа като изправен до стената човек с опрян в главата пистолет – готово е да обещае всичко всекиму. А обещаващите щедро задължават държавния бюджет с обещанията си. Предстои актуализацията му през юни и вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев съобщи, че се подготвя пакет от антикризисни мерки на стойност 1,5–2 млрд. лв. А при мерките, както се оказва, засега цари пълен хаос – както за отстъпките за горивата, така и за евентуалните данъчни облекчения, преизчисляване на пенсии и др.

Енергийна диверсификация

Европейският съюз, а значи и България, слага началото на раздялата си с руските енергийни суровини. Колко време ще трае дългото сбогуване, е невъзможно да се прогнозира, независимо от обявения финал до 2030 г. да бъдат приключени доставките на руски природен газ, от август т.г. да се спре вносът на руски въглища, както и намерението за ембарго на петрола от Русия (засега осуетено). За най-бедната държава в ЕС, зависима над 85% от руския газ, 70% от петрола и 100% от руското ядрено гориво, това е тежък удар. Със свежо ядрено гориво двата работещи блока на АЕЦ „Козлодуй“ са осигурени в близките две до четири години – диверсификацията там начева с постепенната замяна на касети с гориво на американската „Уестингхаус“ от средата на 2024 г. А нерешеният проблем е липсата на „гробище“ за геологическо погребване на остъкления отпадък, който Русия трябва да ни връща.

Спрените от „Газпром“ доставки на руско синьо гориво за Полша и България през април – заради отказа на страните да плащат в рубли – поставиха управляващите пред необходимостта, първо, спешно да осигурят доставки до края на годината и второ, да подготвят пакет от решения, гарантиращи снабдяването с газ в дългосрочен план. В краткосрочен план изходът е втечнен газ и азерски газ, който обаче ще влиза в пълен обем в края на годината, когато е реалният срок за пускане в търговска експлоатация на интерконектора в Гърция. Правителството съобщи, че по време на посещението си в САЩ премиерът Кирил Петков е договорил „реални доставки на втечнен природен газ към България на цени под тези на „Газпром“, които да започнат от месец юни“. За последно цените на руския газ за България надхвърлиха $1000 за 1000 куб.м.

Но каквито и да са цените на новите доставки, ще бъдат платени. Хранилището в Чирен, сега почти празно, трябва да бъде запълнено преди началото на отоплителния сезон, а топлофикациите, индустриите, хлебозаводите, 150-те хиляди битови абонати, както и газифицираните общини трябва да продължат да получават суровината. Положението ще бъде някак закърпено, въпросът е как ще се договорят количества в дългосрочен план. Договорът с Азербайджан за доставки на 1 млрд. куб.м е 25-годишен, до 2045 г., и покрива една трета от българската консумация. Откъде ще се вземат останалите 2 млрд. куб.м, е въпрос на преговори отсега, но и на политическа воля в коалиция, в която единият от партньорите – БСП, смята Русия за „приятелска държава“. (Какво от това, че България е в кремълския списък на неприятелите?!)

Раздялата с руския петрол ще стане доста по-трудно (и) поради обявеното вече от вицепремиера Василев намерение за вето върху европейското решение за ембарго. В основата му е господстващото положение на „Лукойл“ на пазара за горива и при данъчните складове, а също и като основен доставчик за държавния резерв, в комбинация със страха на управляващите горивата да не поскъпнат значително, което ще взриви нови протести – и инфлация.

Съюзник в НАТО

Прословутият български батальон, за който ратуваха и президентът Румен Радев, и отстраненият военен министър и бивш негов съветник Стефан Янев, се оказа мултинационален. Към него се присъединяват американски, британски и италиански военни – 150 от Великобритания, толкова и от САЩ. Испански изтребители пристигнаха, за да охраняват българското небе. Какво направи България като партньор? Нула, освен декларативни изявления срещу агресора и в подкрепа на Украйна. Чуха се дори предложения за „пълен неутралитет“ (отново най-гласовити бяха от БСП и „Възраждане“) по отношение не просто на война, която руският агресор води за територия, но война срещу международния правов ред и европейските ценности.

На българската върховна власт, каквато е Народното събрание в парламентарна демокрация, обаче дори не му стискаше да гласува изпращане на военна помощ в Украйна и така еднозначно да покаже позиция, изразена вече от останалите държави в ЕС (без Унгария). По този начин се стигна до военнотехническа помощ, при това конкретно упомената – ремонт на военна техника, ако и когато Украйна поиска.

Впрочем в годините назад като че ли българската армия проявяваше повече активност. Мисията в Афганистан например започна още преди НАТО, през 2002 г., когато българският военен контингент се включи в Международните сили за поддържане на сигурността, а след 2005 г. – вече като част от операцията на НАТО „Решителна подкрепа“. Що се отнася до американската операция в Ирак през 2003 г., правителството на НДСВ–ДПС обяви малко преди това, че ще действа като „фактически член на НАТО“. И досущ като британския премиер Тони Блеър – в името на „особените отношения“ със САЩ, се включи в инвазия, чието начало бе аргументирано с лъжа – че режимът на Саддам Хюсеин създава оръжия за масово поразяване.

Как настоящото управление ще разреши основния въпрос – партньор ли е България в ЕС и НАТО, или снишен наблюдател, ще определи по-нататъшното бъдеще. Ако ще позволи на страха и Корнелия Нинова да диктуват условия, по-добре да се разчетворят още отсега. Възможно е избирателите да оценят по достойнство тази смелост. Аргументът, че оставката би отворила път за „Български възход“ на Стефан Янев и „Възраждане“ на Костадин Костадинов, не са състоятелни, ако ще ни предложат съглашателство в името на същото като сега.

Излизането от хибернацията ще е мъчително. България, която е интегрирана със Запада, чиито деца избират да учат на Запад, чиито мозъци изтичат на Запад, чиито гастарбайтери отиват да работят на Запад, още чака чорбаджи Марко да събере фамилията на вечеря, а чорбаджи Мичо Бейзадето да тропне по масата, че Русия не може да се победи. Време е да се излиза от хибернацията – XXI век е.

Заглавна снимка: © Пресцентър на Министерския съвет

Източник

Да видим

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/da-vidim/

И справедливостта я чакаме оттам, откъдето досега България се е надявала за всичките си освобождения – отвън. След 12 часа страсти, размисли и прения по ареста на бившия премиер Бойко Борисов, бившия (му) министър на финансите Владислав Горанов и пиарката му Севделина Арнаудова, премиерът Кирил Петков потвърди – по случая работи Европейската прокуратура. Самата Европейска прокуратура не коментира и казва само, че ще съобщи каквото и да е, когато има какво да съобщи. А Кирил Петков коментира:

… къде е българската прокуратура и дали най-накрая ще застане на страната на българския народ, ще видим в следващите дни. […] Никой не трябва да изпитва страх от истината.

И за самата Европрокуратура, и за управляващите тази акция е изпитание.

За оглавяваната от Лаура Кьовеши служба тестът е да не се провали с невижданата досега акция не просто в държава членка на ЕС, а в първенец по бедност и корупция. Какво по-естествено начало за чистене на авгиеви обори? След няколко часа, когато изтича 24-часовият срок, в който Борисов може да остане в ареста, ще стане ясно как европейските прокурори си вършат работата. На базата на предоставената от тях информация ще се преценява дали лидерът на ГЕРБ да бъде задържан до 72 часа.

Назначената през есента на 2019 г. Кьовеши има седемгодишен мандат, а самата служба работи от миналото лято. В нейния обхват влизат не само злоупотреби с европейски средства, но и когато са застрашени демократичните устои на ЕС. Едно от основните предизвикателства, формулирано и при създаването на службата, е

да спечели доверие като нов европейски орган – и сред европейските институции, и сред националните.

До момента са известни арести от ноември м.г. на бивш хърватски министър и трима негови съучастници за търговия с влияние и злоупотреба със служебно положение. Техните провинения са свързани с инхаус възлагане за проект за 2,16 млн. евро с ДДС, за което европрокурорите смятат, че не е имало основание. Причината да се намеси службата на Кьовеши е, че 85% от средствата са изплатени от Оперативна програма „Конкурентоспособност“.

За българската акция се разбра от обяснение на вицепремиера Асен Василев, че е заради сигнал на хазартния бос Васил Божков и доклад на Агенция „Държавна финансова инспекция“ (АДФИ) от юли м.г. Според този доклад са установени загуби за бюджета в размер на близо 557 млн. лв. заради бездействието на Държавната комисия по хазарта, позволила компаниите на Божков да платят по-малко от дължимите такси. Българската прокуратура се направи на „ни чула, ни видяла“ както за тези, така и за много други предполагаеми нарушения, свързани с високопоставени фигури.

След края на визитата си в България Кьовеши написа: „Съгласуваност, решителност, готовност за действие. Ключовите думи, които описват много продуктивна визита в България.“ Тази визита включва добри думи за партньорството с правителството и с МВР в частност – и една протоколна снимка с главния прокурор Иван Гешев.

Арестът на Бойко Борисов е тест и за управляващата в България коалиция. Социологически проучвания вече показаха, че правителството губи одобрение още преди да са изминали първите му 100 дни управление. Връхлитащите една след друга кризи, които се разрастват – като оскъпяването на храни, горива, енергийни суровини; бежанците от Украйна и войната на Путин, която изисква ясни евро-атлантически позиции и отговор, – са сериозно изпитание за коалиция от четири политически сили, три от които управляват за първи път.

Най-голямата сила в тази коалиция – „Продължаваме промяната“, дойде на власт именно със заявката за нулева корупция, преформулирана по-късно в „нулева толерантност към корупцията“. Но заради случилото се през изминалите три месеца тази заявка избледня в обществената памет. Вчерашната полицейска акция отново я върна на политическия терен. Също така върна и опасенията дали няма да се окаже поредната шумотевица и дали е законно адвокатът на Борисов – Менко Менков, да не бъде допускан един час при своя подзащитен.

Арестите обаче извадиха на показ онова, което българската прокуратура винаги е игнорирала – зависимостите.

Потвърдиха ги един джип и един апартамент. Джипът бе открит в двора на луксозната семейна къща в Бистрица за 1 млн. лв. на пиарката на Борисов – Севделина Арнаудова. Мощният автомобил е собственост на саудитската компания „Аркад“, която построи втората линия на „Турски поток“ в България. Съпругът ѝ Делян Димитров потвърди пред телевизионните камери, че джипът е на „Аркад“ с думите:

Те ни дадоха техни коли на лизинг да ги ползваме. Джипове и пикапи за районите, дадоха и на МОСВ, и на Агенция по горите за ползване. 

Димитров беше уреден в борда на „Булгартрансгаз“ и преназначен през пролетта на 2021 г., където е и досега. Държавната компания избра саудитците да строят газопровода, а те наеха за подизпълнители руски и други фирми. Какво обаче прави служебен джип в частен двор, а не на паркинга пред „Булгартрансгаз“, и защо семейство Димитрови го ползва като свой?

Арестите разкриха също, че бившият министър на финансите Владислав Горанов продължава да живее в луксозния апартамент, за който обясни, че е предоставен от кръстника му Иван Сариев. Жилището се намира в столичния квартал „Изток“, в комплекс, управляван от „Есте Пропъртис“, дъщерно дружество на „Адванс Пропъртис“, в което съдружници са братята Кирил и Георги Домусчиеви. Обясненията на Горанов бяха, че той и семейството му се преместили там след земетресението в Перник от 2012 г., което изплашило семейството му. Но на 13 юни 2019 г. прокуратурата отказа да образува досъдебно производство във връзка с изнесената от в. „Сeга“ информация, че Горанов живее безплатно в чуждо жилище. Според наблюдаващия прокурор, възложената на Антикорупционната комисия проверка не е установила данни за каквото и да е престъпление.

Българската прокуратура зачеркваше и зачерква тези и много други факти, обслужвайки властта – в това едва ли някой се съмнява. Да видим какво ще направи европейската. Иначе остава само божието възмездие.

Заглавна снимка: Стопкадър от излъчване на живо във Facebook профила на Бойко Борисов от 15 април 2021 г. 

Източник

Катар може само частично да замени руските доставки на газ за ЕС

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/qatar-gas-eu/

Задълбочаването на кризата около Украйна и възможната допълнителна ескалация на напрежението, която би могла да доведе и до въоръжен сблъсък за пореден път, постави въпроса за енергийното обезпечаване на нуждите на Европа. В условия на директен конфликт доставките на природен газ от Русия за страните от ЕС ще бъдат силно затруднени, а в някои случаи биха могли и да спрат. През последните седмици се заговори за търсене на алтернативни източници на газ, като се споменава името на Катар.

Катар е вторият по големина износител на втечнен природен газ (ВПГ) в света (по някои оценки страната все още заема първото място към 2021 г. – б.а.). Доха е стратегически партньор на редица държави от семейството на водещите световни икономики, с договори за доставки за клиенти като Япония, Китай и Индия. С поведението си през последните десетилетия Катар си спечели репутацията на надежден и предвидим партньор и доставчик. За разлика от други производители, сред които и Русия, дори в условията на блокада от страна на своите съседи, започнала през 2017 г. и продължила почти пет години,

Катар не използва енергийните ресурси като средство за натиск.

Страната не забави и не промени условията на доставки на ВПГ, като дори при отсъстващи дипломатически отношения с Обединените арабски емирства Доха не прекрати достъпа на катарски газ към единствения в региона на Залива газопровод Dolphin, доставящ синьо гориво до ОАЕ и Оман. В знак на съпричастност през 2011 г. Катар достави допълнителни 4 млн. тона ВПГ на Япония, за да може Токио да посрещне енергийните си нужди след кризата с централата „Фукушима“. През 2021 г. Доха увеличи износа си и за Великобритания, която изпитваше трудности в енергийната сфера вследствие на Брекзит.

Достойнствата на Катар като производител и доставчик на газ са известни, но дали страната е в състояние да замени или компенсира руските доставки за ЕС, остава по-скоро неясно. Първи за този възможен сценарий заговориха във Вашингтон, изхождайки от вероятността Москва да намали или спре износа за Европа в случай на санкции срещу Русия. Опасенията, че енергийните доставки може да бъдат използвани като средство за натиск срещу ЕС и САЩ, са налице. Анализи в тази посока бяха направени от различни икономически и аналитични центрове в Европа и САЩ, като акцент се поставя на възможността

Катар да компенсира потенциалния недостиг на газ

чрез доставки в ограничени количества през терминалите за ВПГ в Европа и Великобритания. За да се осъществи това, следва да бъдат налице определени фактори, като налични свободни танкери и достатъчен капацитет на вече действащите терминали да поемат допълнителните количества в по-интензивен порядък. Не на последно място, следва да се има предвид и положението на азиатските пазари и потреблението на ВПГ там, където Катар вече има дългосрочни и стратегически договори с редица страни. В условията на постпандемично възстановяване от COVID-19 азиатските пазари бележат ръст, световните икономически гиганти изпитват остра нужда час по-скоро да бъдат възстановени доставките на стоки, което предполага и по-голямо потребление на енергийни ресурси в производството.

Друг важен елемент в политиката на доставки на Катар е и отдаваното предпочитание на дългосрочни договори с традиционни партньори. Тези договори със срок между 20 и 25 години Доха започна да подновява не толкова отдавна, като те имат ключово значение за страната, която – за разлика от периода преди 10 или 15 години, когато заемаше безусловно първо място на пазара на ВПГ – сега е в силна конкуренция със САЩ и Австралия. В този смисъл борбата за големите пазари в Югоизточна Азия, от една страна, е огромна, а от друга, Катар загуби пазара в САЩ след началото на добива на шистов газ в Северна Америка.

За Катар търговията с природен газ е въпрос на стратегически интерес и се прави по всички правила на бизнеса.

Износът и гарантираните доставки са и дял от стратегията за национална сигурност. Това пролича най-добре през 2017 г., когато ОАЕ, Саудитска Арабия и Бахрейн предприеха стъпки срещу Катар и въведоха блокада на страната. Първоначалният шок от случващото се бе туширан, след като стана ясно, че Доха не възнамерява да търси изход от кризата за сметка на намален износ. С това страната допълнително си спечели симпатиите на своите международни партньори.

В опит да разшири влиянието си днес Доха води преговори за доставка на газ и за Ирак. Доскоро двете страни трудно намираха общ език предвид политическите обстоятелства в Багдад, но днес са в диалог. Това не остава незабелязано в съседните на Катар страни, сред които Иран, както е известно, има особено влияние в Ирак. Някои анализатори смятат, че споразумение между Доха и Багдад ще постави началото на края на зависимостта от иранска електроенергия и внос на ирански газ. Тъй като Катар и Иран влизат в т.нар. газов ОПЕК (реално такъв съюз на страните производителки и износителки на природен газ не съществува – б.а.), и двете държави внимателно следят действията на своя конкурент.

За Европа доставките на синьо гориво са несъмнено ключови за оцеляването на икономиката ѝ.

Да се разчита на помощ единствено от Катар в случай на военен конфликт между Русия и Украйна е недалновидно.

Към днешна дата ЕС увеличава дела на употреба на природен газ не само поради икономически причини, но и като алтернатива на петрола и въглищата. Това води до повишаване на търсенето на природния ресурс за нуждите на бита и индустрията. На този фон големите находища на газ в Европа – в Нидерландия и Норвегия – намаляват своя капацитет, което води до по-голяма зависимост от вноса. Германия е най-големият потребител на вноса на руски газ и в случай че „Северен поток 2“ започне да функционира, делът на руските доставки ще достигне 40% (в момента е 30%). Тези обстоятелства карат Берлин да бъде внимателен в подхода си спрямо Москва и да търси изключително дипломатически подход за решаването на кризата с Украйна.

Други европейски държави, като Испания, Франция или Великобритания, поради своето географско местоположение и политика на енергийна диверсификация са по-скоро зависими от доставките на газ от Северна Африка и на ВПГ от САЩ и Катар. Предпочитанията към ВПГ на редица държави произтича и от факта, че за разлика от газопроводите, доставките по море са значително по-малко подложени на геополитически изпитания, подобни на кризата в Украйна.

В глобален план пазарът на ВПГ продължава да се разраства,

като на него (освен Катар, както бе посочено по-горе) водеща роля вече играят САЩ и Австралия, а и самата Русия. През 2021 г. Доха заяви намерението си да запази водещите си позиции на пазара на ВПГ, като до 2030 г. увеличи производството с до 70%, достигайки количества от 126 млн. тона за следващите няколко години. Съгласно изчисленията това би позволило на Доха да разполага с около 75 млн. тона газ, които емирството би могло да продава на т.нар. свободен пазар, без да е обвързано с дългосрочни договори. 75 млн. тона се равняват на около 100 млрд. куб. м газ, което е почти половината от съществуващия в момента в Европа годишен капацитет за внос на ВПГ в размер на 240 млрд. куб. м.

Дали и кога руският внос ще бъде компенсиран временно за сметка на Катар (ако въобще се стигне до такава инициатива), остава да видим. Дори и обявените намерения на Доха значително да увеличи добива не могат да успокоят пазарите и цените на електроенергията на европейския континент доказват това. Ако допуснем, че вносът на ВПГ от Катар се увеличи, Европа в момента разполага с 23 терминала, които гарантират вноса на въпросните около 240 млрд. куб. м газ, или 40% от общото потребление. Колко допълнително може да компенсира Катар, засега е неясно и няма индикации в тази посока.

Друг въпрос от изключителна важност в контекста на споровете в България за енергийната независимост и диверсификация е относно възможността някаква част от газа, който вероятно ще дойде чрез терминалите за ВПГ, да стигне до страната ни.

Заглавна снимка: Hannes Grobe / Wikimedia

Източник

Някои проблеми можем само да ги управляваме. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview-2/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения, старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в „Оксфорд“ и Университета на Северна Каролина. Анализатор е на влиянието на Русия на Балканите, а през 2017 г. издателството на Йейлския университет публикува изследванията му по темата в книга, която година по-късно излезе и на български език („Русия се завръща на Балканите“, прев. Юлия Гешакова, изд. „Изток-Запад“).

Поканихме политолога да коментира последния развой в отношенията между Украйна и Русия и напрежението по границата им, както и другата важна външнополитическа тема – Северна Македония и неотдавнашното посещение на наша правителствена делегация в Скопие. С Димитър Бечев разговаря Йовко Ламбрев.


През ноември м.г. в друго интервю за „Тоест“ споделихте, че се надявате напрежението около Украйна да остане в рамките на политическия театър, но през последните седмици ситуацията сякаш ескалира. Има ли още основание за надежда, че това е само част от пиесата, или онази метафора за пушката на сцената в последното действие става все по-реална?

Основание има, разбира се. Всичко зависи от един човек обаче – Владимир Путин. Ако той реши, че може да извлече достатъчно сериозни политически дивиденти единствено чрез заплаха, то тогава ще се въздържи от директна употреба на военна сила. Но според мен още не е взел решение. Войната е възможна и под „война“ нямам предвид мащабно нахлуване в Украйна, а може би офанзива в Донбас за разширяване на териториалния периметър на двете сепаратистки републики и заедно с това удари по въздух, с артилерия, с балистични ракети по украинската армия с цел да се отслаби нейната боеспособност. Вероятно след това ще последват пак преговори.

Бившият премиер и външен министър на Швеция Карл Билд в своя статия за международното издание Project Syndicate развива тезата, че с текущата ескалация Путин компенсира провалите на политиката си спрямо Украйна (неуспеха да предотврати споразумението ѝ за свободна търговия с ЕС и военните инвазии на Русия, които превърнаха един добронамерен съсед във враг) с цел да не остане в историята като „този, който загуби Украйна“. В такъв контекст сблъсъкът не изглежда ли все по-неизбежен, особено ако си позволим да се съмняваме в рационалността на политиката на Кремъл?

Да, Украйна се преориентира към Запада. Но военната сила, употребена в някакви граници, е мощен политически инструмент. Поне така разсъждават Путин и хората около него. Не че ще промени геополитическата ориентация на Киев, но ще създаде допълнителни възможности за Русия да оказва натиск и да извива ръце. Заедно с това ще има и по-силни козове в двустранните преговори със САЩ. Но употребата на груба сила винаги крие рискове и води до нежелани резултати, дори и в ситуация, когато едната страна (Русия) има значителен превес над другата (Украйна).

Западът и ЕС не изглеждаме единодушни по отношение на позициите и гледните си точки. Забелязва се по-активен алианс около Великобритания, Полша, балтийските страни и някои други държави, като Канада – поне към този момент. На този фон обичайните лидери САЩ, Франция и Германия изглеждат уморени, колебливи и дори наивни. Ако допуснем, че е по-вероятна другата популярна теза – че Москва просто тества границите на търпение на противниците си, тази мекушавост всъщност не окуражава ли Путин повече от необходимото?

Вероятно е така. Германското правителство проявява много колеблива позиция например. Но да не забравяме, че и през 2014–2015 г. Путин смяташе, че в Запада ще има сериозен разнобой, а се оказа, че и Германия, и Франция подкрепиха санкциите. За разлика от отговора на Европа след войната в Грузия през 2008 г. Тоест, ако Кремъл предприеме по-радикални действия в Украйна, ЕС ще е принуден да отговори сравнително твърдо (с по-мощни санкции) и единно, а също така да координира усилията си със САЩ.

Във Вашата книга, посветена на влиянието на Русия в Югоизточна Европа, също намеквате, че колебливостта на Запада захранва амбициите на Москва и по отношение на Балканите. И че развитието на конфликта в Украйна и евентуалните геополитически сътресения биха имали сериозно въздействие върху политиката и събитията в нашия регион. Има ли промяна в перспективата Ви към днешна дата (спрямо 2017 г., когато излезе книгата) и в каква посока?

Не мисля, че има кой знае каква промяна в динамиката на отношенията. Единственото е може би, че Западните Балкани вече не са във фокуса на внимание на Русия. Присъединяването на Черна гора и Северна Македония към НАТО ограничи възможностите на Москва да се намесва във вътрешната политика на тези страни и да експлоатира обществените разломи и сблъсъци, както беше в периода 2015–2018 г.

Във връзка с това как бихте коментирали посещението на нашата правителствена делегация в Скопие? Сякаш това, което започва да се случва, съвпада с Вашето виждане, че историческите спорове трябва да се разсрочат във времето на предприсъединителните преговори с ЕС, които така или иначе ще отнемат години… Но доколкото съм проследил позициите Ви, Вие самият сте скептик, че може да се надяваме Северна Македония да промени съществено собствения си исторически разказ за себе си, което означава, че тази тема ще се връща като бумеранг непрекъснато. Докога?

Докогато политиците престанат да я експлоатират. Ако погледнете социологически данни от 2018 г. , когато Борисов се представяше за радетел на разширяването на ЕС към Западните Балкани, там преобладава изключително положително отношение към Северна Македония. Сега е точно обратното. Какво се промени? Посланията „отгоре“, канализирани през главните медии, в т.ч. националните телевизии. Едва ли ще можем да се „разберем“ със Скопие за историята, но поне се надявам, че няма да подклаждаме напрежението. Темата за миналото ще се връща периодично като бумеранг, но от нас зависи доколко тя ще бъде във фокуса на вниманието. В политиката, както и в живота въобще, за някои проблеми решение няма. Единственото, което можем да направим, е да ги „управляваме“.

Премиерът Петков понесе критики, че подхожда наивно към преговорите със Скопие или заобикаля същинските проблеми, използвайки странични теми като формално сближаващи – бизнес, инфраструктура, транспорт. Мислите ли, че това ще свърши работа? И ако все пак допуснем, че е стратегия, доколко успешна може да бъде тя?

Може и да свърши работа, но съм съгласен, че за отмяната на българското вето на Петков ще му се наложи да извоюва някакви отстъпки и в полето на историческите спорове. Те може да са чисто символични и безсъдържателни, но ако са „продаваеми“ вътре в България, може да свършат работа на премиера. За съжаление, смятам, че по-вероятният сценарий е неговите усилия да не се увенчаят с успех. Не на последно място, понеже вече го саботират в София.

В същия момент по света продължават да не разбират добре какво точно иска да постигне България, преди да вдигне ветото си. Последният кабинет на Борисов остави впечатлението, че историческите разминавания са същината на проблема, а след смяната на властта се акцентира повече върху правата на македонските българи. Това за страничен наблюдател изглежда и като тупкане на топката, и като липса на зряла и установена позиция. Как да формулираме опасенията си така, че да бъдем разбрани?

Задавате ми въпрос, на който, за съжаление, нямам отговор. Дори бих казал, че не е много ясно какви конкретно са тези опасения, нито пък какво точно искаме от македонската страна, освен да признаят, че са българи и досега са живели в грешка.

България сякаш няма приятели в Европа и на Балканите, които я разбират и споделят позицията ѝ по тази тема. Как допуснахме това? 

Позицията беше формулирана набързо в края на 2019 г. И предизвика завой на почти 180 градуса от дотогавашната политика. Това е трудно обяснимо за външните наблюдатели. Няма как да си спечелим приятели в бивша Югославия, където по принцип се солидаризират със Северна Македония. Албания пък стана жертва на спора, понеже е блокирана. Остава единствено Гърция, където може и да печелим някакви овации сред националистите, но правителството на Мицотакис (който беше против Преспанския договор навремето) поддържа тезата, че Северна Македония трябва да започне преговори час по-скоро.

Не е ли разумно България да се старае повече в дипломатическите си взаимоотношения на Балканите и да търси разбиране и приятелства в региона? Албания, казвате, е косвена жертва на разногласията ни със Скопие. Не дължим ли на Тирана по-лично обяснение и протегната ръка?

Сигурно дължим. Не знам обаче как ще помогне. Всъщност България се застъпва Северна Македония и Албания да бъдат разделени и Тирана да започне преговори веднага. Но останалите страни членки на ЕС са против такова решение, което ще ощети Скопие. С други думи, няма как да подадем ръка на Албания и да ѝ помогнем в тази ситуация.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Ваксините като сцена на глобални борби

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/interview-alena-ivanova-trips/

Тези дни в списъка с личните ми задачи е да се организирам за поставяне на бустерна доза ваксина срещу COVID-19. От време на време проверявам графиците на имунизационните центрове в града, в който живея, разглеждам новини за организацията на процеса, обмислям каква ваксина да избера. Имам поставени две дози Vaxzevria (известна като AstraZeneca) и сега, като повечето хора в моя свят, се колебая между Comirnaty (известна като Pfizer) и Spikevax (известна като Moderna). Хаотичната информация от медиите и от мненията на познати и приятели се е превърнала в интуиция – „Астра“ е лоша, „Модерна“ е най-хубава.

Имам някаква представа защо не наричаме ваксините с официалните им названия, а с имена на компании. Бегло разбирам, че зад възможността една ваксина да достигне до мен стоят някакви безкрайно сложни научни, производствени, логистични и търговски процеси. Съзнавам, че съм сред късметлиите на тоя свят, които могат да се имунизират по всяко време, че и да избират с какво, но не си давам сметка за пълния мащаб на нещата. Разговорът ми с Алена Иванова – организатор на кампании в Global Justice Now – ме убеждава, че проникването на иглата в рамото ми е само брънка от огромна и заплетена мрежа от събития, мимолетен досег с една глобална история за неравенства и липса на солидарност. История, в която всички имаме интерес да играем роля, по-активна и съзнателна от това да сме просто получатели на някаква инжекция. Останете до края на текста за идеи как самите вие може да се включите.


Да започнем от горещата тема за Омикрон – последния вариант на вируса на COVID-19, който тревожи света тези дни. Как случващото се илюстрира глобалните проблеми при разпределението на ваксините?

Това, което се случи в Южна Африка, беше напълно предвидимо. Но е важно да отбележим, че учените в Република Южна Африка са си свършили работата добре, намерили са нещо и са съобщили на световната научна общност – и ние трябва да им благодарим. Вместо това реакциите бяха „А, супер, вие сте намерили нещо ново, бе я да ви затворим!“. И съответно редица южноафрикански държави получиха забрана гражданите им да влизат в различни западни държави, макар вече да се знае, че вирусът е бил в Нидерландия преди седмици, имаме го в Шотландия, във Великобритания, имаме го навсякъде. Тоест хем знаем, че подобно боравене с граници не работи, хем всъщност е много удобно да се представя, че някакви мерки се вземат.

Но другото нещо, което е важно в случая, е, че РЮА и Индия от самото начало на ваксинационната програма поставят изискване за освобождаване от ТРИПС.

Историята на Споразумението за търговските аспекти на интелектуалната собственост (Agreement on Trade-Related Aspects of Intellectual Property Rights, TRIPS) е дълга и тъжна за хуманистките аспирации на следвоенния свят – а и парадоксална на фона на божествения статут на свободната търговия и избягването на монополи, установени след 80-те години на ХХ век като водеща икономическа доктрина. От NewRepublic предлагат страхотен материал по темата. Но накратко, през 1994 г., след години на битки и на отявлено изнудване от страна на САЩ срещу няколко „развиващи се“ страни, се подписва споразумение между всички членове на Световната търговска организация, което фактически въвежда интелектуалната собственост в международното право по познатия ни днес начин. Именно този документ прави възможно патентното право над значими открития от голям обществен интерес да стане монопол на частния сектор.

РЮА и Индия са водещи застъпници за освобождаване от ТРИПС, защо?

Това са големи икономики в глобален мащаб, които имат научната база, предприятията, производителите да се възползват от освобождаване от този режим. Напоследък има свръхфокус върху това, което се случва в Южна Африка от епидемиологична гледна точка, но вече повече от година напълно се игнорира какво казват хората от региона, от какво имат нужда. Те не казват „Дайте ни още дарения!“, а „Дайте ни рецептата, за да можем да се справяме тук! Казвате, че ние сме огнище на зараза; казвате, че от нас идват варианти; казвате, че проблемът е в нашето нежелание да се ваксинираме (и това според мен е най-срамното, което излезе като коментар за новия вариант), а в същото време стоите на пътя ни и блокирате възможността да можем сами да произвеждаме ваксини, да се имунизираме и да предпазим и нас, и вас“. Почти е смешно да се наблюдават срещи на СТО, където представители на над 150 правителства излизат и казват „Ние мислим, че това ще проработи, дайте му шанс!“, и от пет икономики се изправят и отвръщат: „А, не, ние не мислим, че това ще ви помогне, ние знаем най-добре!“ Това е абсолютно колониално наследство и отношение.

Никакви последствия ли няма все още от тези искания, инициирани от РЮА и Индия?

След като шест месеца всякакви богати държави, но основно Великобритания и Германия се противопоставяха на предложението на РЮА и Индия, от ЕС решиха, че вече трябва да представят алтернатива, защото нещата не изглеждат добре за тях. В момента се говори, че има сериозен натиск на ниво СТО да бъде приет вариант на предложение. Но то само по себе си не променя почти нищо в наличната административна рамка.

Това, което предложението цели, е, от една страна, да има нещо друго на масата, което да избута предложението на РЮА и Индия, а от друга – да създаде ситуация, в която нещо се приема и се оказва, че то не работи много добре на практическо ниво за тези държави, и да се каже: „Ние ви дадохме този механизъм, а вие не съумяхте да го използвате, значи разчитате на нашите пет корпорации. Нямате капацитета да развиете такава индустрия.“ Според мен това се цели, за да се запази някакво първенство.

Защото не е само Индия, вече има много сериозно производство на медикаменти в Бангладеш, в Индонезия – измества се една индустрия, която традиционно е била базирана и контролирана от определени центрове, към по-нови центрове. Това става геополитически проблем, който предложения като това на ЕС се опитват да неутрализират.

Предложението на ЕС е доста тясно като рамка – засяга единствено ваксините и лекарствата, но не и други важни средства, като тестовете например. Освен това то се фокусира изключително върху патентите, без обаче да засяга други бариери пред свободното ползване на интелектуална собственост. И не на последно място, предложението разчита твърде много на добрата воля на компаниите и оставя твърде широко поле за избор само от тяхна страна кои страни да бъдат включени в разпространението и кои – изключени. Всички тези слабости отсъстват от предложението на РЮА и Индия (известно като TRIPS Waiver), за което се застъпва и Global Justice Now и което предвижда временно, но пълно суспендиране на някои от клаузите на ТРИПС.

Съществува ли такова нещо като „ваксинен шовинизъм“? Германците се гордеят с ваксината на Biontech, хората във Великобритания – с оксфордската Vaxzevria, у нас имаше за кратко почти гордост от БЦЖ ваксината, и прочее. От една страна, е нормално дадено правителство да залага на ваксината, в която е инвестирало. От друга, в един момент това започва да се превръща в културен феномен.

Отначало във ваксинационната програма във Великобритания Vaxzevria наистина беше представена като изключително успешен проект. Много сериозно беше застъпено в промотирането на препарата не само това, че е продукт на Оксфордския университет, но и че имат хуманното намерение да не правят печалби, а дози да бъдат предоставяни на бедни държави на производствена цена (впрочем компанията наскоро обяви, че започва следващата фаза и вече ще предлага ваксината си на пазарна цена). Все неща, които може би малко цинично бяха използвани от правителството, но и които обществото според мен прие много присърце и положително.

В същото време никой не говори какво се случва с китайската ваксина (CoronaVac на Sinovac Biotech) или с ваксините в Куба например. Познавам много хора, живеещи в Близкия и Далечния изток, които се имунизираха с препарата на Sinovac и продължават да имат всякакви ограничения – къде се признава, къде не се признава. Но в същото време никой не го интересува те защитени ли са, каква защита имат, как им се отразява, за да се извлекат все пак някакви полезни изводи. За Куба се знае, че правителството инвестира в разработването на ваксина, че процентът на имунизираните е много висок, защото те си ползват собствения продукт. Но игнорирането на всичко това не е случайно. То е, защото Куба от самото начало обяви, че в момента, в който се справят вътрешно с проблема и стигнат до някакво задоволително ниво, са готови веднага да подписват – и вече имат споразумения с Мексико, с Боливия, с Колумбия, с всякакви държави от Латинска Америка, които да произвеждат тяхната ваксина. С други думи, за това, което ние се опитваме да накараме водещите компании да направят, има производители и научни екипи, които са готови и вече го правят, но техните усилия не получават никаква публичност, защото се нарушават икономически и геополитически интереси.

Отражението на сегашното патентно право и търговски споразумения като ТРИПС върху търговията рядко се коментира в българското публично пространство, а във връзка с ваксините напълно отсъства. Разкажете повече.

Много е странно, че настоящата ситуация се приема за някаква даденост в търговските взаимоотношения. Всъщност говорим за едно доста ново развитие в това как се патентоват открития и как се ползва науката на световно ниво.

Някои обясняват решението за правила като тези в ТРИПС с периода, в който фармацевтичните компании са били водещите организации, спонсориращи и финансиращи научни проучвания. Това обаче въобще не е факт в днешно време и всъщност е съмнително доколко някога е било факт. Основно с държавни средства университетски преподаватели и екипи работят по тези дългосрочни проекти, които водят до някакво наистина значимо развитие във фармацевтичния свят. Водещите ваксини, които се ползват най-много в Европа, САЩ и Австралия, са разработени с изключително сериозни инвестиции от страна на правителствата. В препарата на Moderna например са налети около 10 млрд. долара от правителството на САЩ не само за разработването на самата ваксина, но и за оптимизиране на производството на компанията: тяхната технологична база, нови заводи, нови офиси, построени изцяло с държавни пари. Това става в по-малък мащаб и с Pfizer, там също са налети милиони обществени пари – парите на данъкоплатците. Определено такъв е случаят с Vaxzevria, където около 97% от финансирането идва от държавни пари и благотворителни организации.

Тогава за какво са платили компаниите, за което сега получават печалба?

Компаниите всъщност си плащат за това те да получат правото да патентоват и да определят кой ще произвежда, на кого ще дадат лиценз и кой ще определя цената, на която тези продукти ще се продават в бъдеще. Например за ваксината, която всички сега наричат Pfizer, всъщност научната част и това, което я прави нов препарат, идва от Biontech, не от Pfizer. Но Pfizer е конгломератът, който има интересите, връзките, политическата тежест да се наложи в много ранната фаза на развитието на ваксината и да каже: „Ние ще сме партньори с вас, ние ще оптимизираме този процес, ние сме разпознаваемо име, ще ви осигурим достъп до световния пазар. В замяна ние ставаме собственици на това, което вие сте разработили.“

И ако приемем, че една такава компания „сдаде контрола“, приеме друг тип търговски правила, какво точно губи?

Губи най-общо казано свръхпечалбите, които се наблюдават в момента. Тези компании вече са първи на пазара, развили са успешни продукти, те всъщност няма да загубят този пазар и тези клиенти, които вече са натрупали – имат поръчки за милиони дози за следващите две-три години, а и с всеки нов вариант на вируса този период се удължава. Те винаги ще бъдат водещи на пазара. Това, което се опитваме да постигнем, е други производители, които имат капацитет, да получат достъп до технологиите. Pfizer например от това също ще правят пари – те няма да предоставят постиженията си напълно безплатно на света. Ще продължават да имат печалби, но тези печалби няма да бъдат изцяло зависими от тяхното ценообразуване, техните отдели, техните сделки. Трети производители ще имат право да определят собствени цени и да сключват договори с други правителства и организации.

Тоест те ще продължават да имат монопол, обаче ще се лишат от инструментите дългосрочно да си осигуряват продължаващ монопол?

Точно така. Този модел, който се наложи в много кратък срок от една година, откакто започна ваксинационната програма по света, всъщност работи изключително успешно за тях и те не усещат значителен натиск да го променят. Напротив – още през май тази година светът осъмна с най-малко девет нови милиардери благодарение на покачващите се акции на производителите на ваксини. Промяна може да настъпи единствено с политическа воля от страна на правителствата.

Вашата организация участва активно в оказването на натиск, за да се прояви подобна политическа воля. Какво точно правите в Global Justice Now?

Организацията работи по различни теми, свързани с фармацевтичната индустрия (където съм ангажирана и аз), справянето с климатичните промени и други. Но общото е контролът, който търговските правила упражняват над демокрациите – каква е ролята на търговията в манипулирането на демократичния процес. Патентоването например на ваксините и лекарствата за COVID-19 и евентуалното постигане на някакъв напредък по споразумението ТРИПС може да има много сериозно отражение върху вече съществуващи и бъдещи технологии, свързани с опазването на околната среда, алтернативните източници на енергия, всякакви технологични нововъведения, на които се разчита до някаква степен за справянето или адаптацията към климатичните промени. Това са неща, които отвъд пандемията имат сериозно отражение за бъдещето на човешкото общество.

Вероятно политическите и икономическите елити си дават сметка за потенциала за домино ефект, ако веднъж се огънат на натиска?

Със сигурност този момент е доста сериозен кръстопът за световните лидери. Те според мен напълно осъзнават, че на драго сърце са сдали контрола над ситуацията, което води до много сериозни икономически загуби. Защото да се остави вируса да бушува не само в собствената ти страна, но и свободно из южните страни например, води до сериозни икономически загуби за всички. Така че, от една страна, има сериозен мотив все пак да се стигне до някакво справяне със ситуацията. Но от друга, точно защото може да има отражение върху интересите на корпорациите и в други области, има много сериозен контранатиск върху правителствата да не се предприемат мерки отвъд едни доста викториански схващания за дарения и благотворителност, за някакви милиони дози от едни държави към други. Обаче тези дарения нямат никакво отражение върху това гради ли се капацитет да се справим по-добре със следващата криза, гради ли се капацитет самите страни да се справят вътрешно или по региони с подобни проблеми за в бъдеще, гради ли се въобще някаква публична система за здравеопазване. И отговорът е „не“.

В хода на пандемията очаквано разкази с Big Pharma в главната роля добиха нова популярност, стигнаха до нови хора и до нови форми. От убеждението, че тези корпорации са създали вируса, за да печелят сега от ваксини и лекарства, до простото посочване на действителния контрол, който имат над икономиките и обществата, Big Pharma е едновременно нещо и нищо. Как според Вас можем да мислим критично за фармацевтичните компании, без да изпадаме във вцепеняващи и безполезни конспирации?

Напълно Ви разбирам и признавам, че е доста трудно да навлезеш в света на фармацевтичните компании и да излезеш без конспирации в главата. Действително им се приписва някаква свръхзлоба и свръхгений за пълния контрол, под който са ни поставили и така нататък, но това е абсолютна глупост. Защото ако се наблюдава как всъщност оперират тези компании, се вижда, че те са едни огромни инвестиционни фондове с много силна пиар машина. Това е, на първо място, сериозен проблем за фармацевтичната индустрия, защото всички тези милиони и милиарди, които се правят от лекарствата, всъщност не се наливат в развойна дейност. Те не правят кой знае какви новооткрития, не постигат кой знае какво за напредъка на медицината. Парите се наливат в комуникации, пиар и в джобовете на инвеститорите, разбира се.

При някои дългогодишни епидемии от друг характер се вижда, че в действителност фармацевтичните компании нямат никакъв интерес да инвестират в борба със заболявания, от която няма да извлекат големи печалби. Те не се ръководят от наболелите проблеми на здравеопазването, за да поставят на преден план такъв тип изследвания или поне да спонсорират такива проекти на университети и обществени изследователски институции. Те приоритизират в момента, в който видят, че от нещо ще има печалба. Тоест фармацевтичните компании напълно отразяват структурите и начина на работа на повечето големи корпорации. Те по никакъв начин не са различни. Всъщност голямото зло са не фармацевтичните компании, а абсолютно нефункциониращата социоикономическа рамка, в която сме оставили тях и други корпорации да водят сектори като общественото здравеопазване. Те са създадени с цел да извличат печалба за своите инвеститори – и това правят. Ние им създаваме полето, ние им създаваме рамката, в която те успяват да заграбят все по-голяма функция в здравеопазването.

Има ли все пак надежда?

Това, което ми дава надежда и желание да продължавам с кампанията, е колко много тя мобилизира хора в държави извън Запада, извън ЕС, извън Щатите. Вътрешната организация в резултат на тази криза в Африканския съюз например води до това много по-радикални позиции да добиват гласност и влияние, отколкото преди. Световната здравна организация също говори много ребром, говори за нещата с истинските им имена. Дори някакви сравнително малки постижения като това, че Байдън се видя принуден да подкрепи предложението на РЮА и Индия за временно спиране на ТРИПС само за ваксините, е нещо, което може да се използва, защото достъпът до лекарства и до здравеопазване в САЩ е много сериозен проблем и това ще помогне на активистите и организациите там.

Също е положително, че за повечето представители на гражданското общество и за политиците от глобалния Юг ситуацията е напълно прозрачна и наистина започват да губят търпение с тези суперорганизации на световно ниво, защото те просто не вършат никаква работа, освен да поддържат съществуващите монополи. Ето защо например точно в РЮА, с помощта на СЗО, има производител, който в момента разработва ваксина чрез обратно инженерство – започват от ефектите ѝ, а не с готова рецепта. Това ще стане и ще бъде успешно, но просто отнема много повече време, отколкото можеше да е, ако някой си беше поставил за задача сътрудничество и солидарност за справяне с кризата. Тези държави в никакъв случай не са безпомощни, не седят и не чакат милостиня и подаяния от богатия Север. Те търсят справедливост, която вероятно няма да получат точно по начина, по който се надяват, но ще намерят начин да се кооперират помежду си и ще постигнат някакъв напредък.

Какво може да направи всеки от нас

  • Подпишете тази Европейска гражданска инициатива, изискваща ЕК да направи всичко по силите си, за да може ваксините и лекарствата срещу пандемията да бъдат глобално публично благо, свободнодостъпно за всички.
  • Включете се в глобалната кампания „Ваксина за хората, не за печалбите“ чрез някой от предложените начини за действие.
  • Подкрепете петицията на медицински сестри от цял свят, които призовават Съвета на ООН по правата на човека да разследва САЩ, ЕС, Великобритания, Норвегия, Швейцария и Сингапур за тяхното възпрепятстване на по-бързото разпространение на ваксини по света. Освен с подпис може да подкрепите инициативата и чрез кратко видео или снимка във Facebook с тагване на страницата на Progressive International.
  • Когато новото българско правителство бъде окончателно съставено, пишете писма до министър-председателя, министъра на здравеопазването, министъра на външните работи и министъра на икономиката с искания да отстояват глобалния публичен интерес вместо интереса на големите корпорации.
Заглавна снимка: Протестна акция на „Лекари без граници“ пред сградата на Световната търговска организация в Женева през март 2021 г. / Стопкадър от видеоклип

Източник

Време е за по-прагматични отношения с Русия и съседите ни. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения от Оксфордския университет. Специализирал е в Института по икономика в Лондон и в Харвардския университет, работил е като директор на софийското бюро на Европейския съвет за външна политика и гост-лектор в токийския университет „Хитоцубаши“. Бечев е старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, САЩ. 


По време на предизборната кампания темата за външната политика остана извън фокуса на внимание и на кандидат-президентите, и на партиите. В събота тя ще бъде обсъждана от експерти на четирите партии, които преговорят за коалиционен кабинет. Трябва ли да пренаредим приоритетите си във външнополитически аспект предвид динамично променящите се взаимоотношения между световните сили, зоните на военни конфликти и ситуацията в съседните ни държави?

Няма нищо по-нормално от това, че външната политика не е била в дневния ред на дебата. Защото дори и в големите демокрации политиците обсъждат теми, които вълнуват електората, които са по-близки до хората. Външната политика рядко е такава тема. Освен това България не е капак, който тежи по външнополитически въпроси. Добре е, че този разговор ще се води на експертно ниво, но трябва да сме реалисти – тази тема едва ли ще има особен приоритет в преговорния процес. Рядко външната политика може да стане обект на по-широк дебат. Изключвам европейската тема, защото тя не е в същинския смисъл на думата външнополитическа за нас и има пряко отношение към живота на гражданите.

Може би само Македония и отношенията ни със Скопие, които много се политизираха в последната година, могат да предизвикат спорове, дори и разногласия. Но отвъд нея не виждам нещо, което да е толкова належащо. Ето примера с репликата за Крим на президента Радев в телевизионния дебат с Герджиков. Тя беше експлоатирана по-нататък от ГЕРБ с цел да разцепи електората на Радев, но видяхме, че тази тема не вълнува толкова българските граждани и по-скоро мобилизира малцинства сред електората.

Провали ли се България в преговорите със Северна Македония, след като Борисов имаше претенцията да е лидер на процеса за присъединяване на страните от Западните Балкани към Европейския съюз? Да припомним, че България първа призна независимостта на Македония, когато Германия беше против. Но защо сега преговорите стигнаха до задънена улица?

На първо място, не е много ясно какво искаме ние от Северна Македония, докато проблемът за Гърция беше само името. Ако питате някои историци, те искат едва ли не цялостна ревизия на историческия разказ, което няма как да стане. Не е ясно как трябва да работи и двустранната комисия. България не е поставяла нито някакви измерими изисквания, нито ясни критерии кога трябва да вдигне ветото си.

Необходим е някакъв разумен компромис и мисля, че има най-малко две партии с по-прагматично отношение – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. Това дава някакъв оптимизъм, че ще се намери изход. На Северна Македония ѝ предстоят преговори и България е одобрила началото им. Това, което не е одобрила, е рамката им, но ние така или иначе сме на прага на тази стъпка. За ЕС е жизненоважен въпросът тези преговори да започнат, защото на карта е поставен и европейският интерес, който България очевидно спъва, без да е ясно какво ще получи обратно. Защото в крайна сметка се нагнетяват и антибългарски настроения.

Може би трябва да оставим миналото на втори план и да смекчим позицията си, но това няма ли да внесе разнобой между партиите в бъдещия коалиционен кабинет, ако такъв изобщо бъде съставен?

За миналото не може да има едно решение в рамките на два месеца, дори и на години. Разговорът ще бъде дълъг, но той не трябва да бъде свързан с процеса на присъединяване. Защото е илюзорна идеята, че българската версия ще бъде приета и там едва ли не ще направят завой на 180 градуса. Това е въпрос на историческа памет. Да не забравяме, че така и нашият разказ се проблематизира. По-рационалното решение е наистина миналото да се остави на втори план или като паралелна писта, а разговорът да продължи.

Не на последно място, не трябва да забравяме, че ако Македония започне преговори за присъединяване към ЕС сега, те ще траят поне десет години. Това дава хоризонт на разговорите в двустранната комисия, тя трябва да се демократизира и в нея да се включат учени от страни (има такива) с принос в изучаването на македонския въпрос и въобще на историята на Балканите. Това ще създаде друга динамика в разговора – доколкото е важно за България и за българските елити нашето правителство да наложи по някакъв начин своята гледна точка. Началото на преговорите не е решаващ момент, защото след това имаш възможност да блокираш при възникване на някакъв исторически спор или политизация на споровете. Това е прагматичното решение.

Как оценявате отношенията ни с Турция след възникналото напрежение по повод гласуването на българските изселници там? Борисов се държеше едва ли не като васал на Ердоган, срещу което не си спомням да е издигал глас през първия си мандат и президентът Радев? Трябва ли да използваме предстоящите избори в Турция, отслабените позиции на президента Ердоган и опита му да върне добрия тон в диалога си с ЕС, за да променим позицията си към хибридния режим в Турция?

Аз не бих казал, че Борисов е бил васал на Ердоган. Просто което и да е правителство на власт в София ще търси добри отношения с Турция. България в някакъв смисъл е обвързана с нея, дори в положителен план, защото страната, освен съсед, е един от големите пазари за нас. В тези дискусии трябва да се играе твърдо срещу режима на Ердоган или да се търсят общи пресечни точки. Може би отношенията в бъдеще няма да са толкова обвързани с личностните отношения между лидерите, защото беше ясно, че Ердоган и Борисов имат по някакъв начин персонална връзка. Но България ще е по-скоро за диалог, не за конфронтация с Турция, в това съм почти 100% сигурен.

Въпреки че отношенията между Турция и ЕС са в най-ниската си точка, трябва да се търси споделеният интерес. Ще дам конкретен пример – Турция в момента преговаря за актуализация на митническия си съюз с ЕС. Ако това се постигне, ще даде доста по-сериозен достъп на нашите инвеститори и фирми до турския пазар и сферата на услугите и съответно до директни ползи за България. Тоест трябва да разширим малко разговора, независимо какви са отношенията между лидерите и какво се случва по време на изборите, но и да видим какъв е по-общият интерес и какви са ползите от едно добросъседство. Между другото, хората с двойно гражданство в Турция имат пълното право да участват в българския политически живот.

Променя ли се политическият тренд в Европа, особено сега, след смяната на властта в Германия, която заедно с Франция диктува външната политика на Европа?

Не бих казал. Трябва да видим какво ще се случи с новото правителство на Германия. Интересното за мен е, че Външното министерство отива в ръцете на Зелената партия, която все повече заявява твърди принципни позиции по отношение на външнополитическите въпроси. В коалиционното споразумение се говори доста непоколебимо по отношение на Китай и на Русия, което е нов елемент. Какво ще означава това на практика – защото едно са думите, риториката, друго са действията, – ще видим тепърва.

А що се отнася до Европа и външната ѝ политика, струва ми се, че сега е периодът на вътрешна консолидация и проспекция. Европейският съюз е все по-малко обърнат към външния свят и това се вижда от политиката на разширяване – може би с изключение на една или две области, където Европа има някакъв потенциал за лидерство. Такава област е „Зелената сделка“. Но като цяло едва ли ще видим ЕС в ролята на по-активен играч в сферата на сигурността – с европейска армия, с активна дипломатическа служба. Това е в рамките на амбициите, но не и на реалностите.

Трябва ли да се прагматизират и отношенията ни с Русия и да излязат от рамката на историческите емоции, които често доминират в тях?

Да, трябва, но да подчертаем, че Русия не е толкова важен икономически партньор на България. Ако се извади вносът на руски газ от общия търговски баланс, тогава виждаме, че отношенията са минималистични. Дори и една Северна Македония е по-важен експортен пазар за нас, да не говорим за Румъния и Турция. Така че България няма какво толкова да спечели. Трябва да се направи това, което много правителства назад говорят – диверсификацията на газовите доставки и либерализацията на пазара да са необходими условия за по-равностойни търговски преговори с „Газпром“. Предстои подновяването на дългосрочните договори за доставка и България трябва да търси козове за по-добри условия в тези търговски отношения. „Газпром“ ще има някакъв дял на българския пазар, но при спазване на европейските правила.

Отделно разговорът в сферата на безопасността минава през НАТО. България трябва да инвестира в своите бойни способности, трябва също да повишава годността си да противодейства на хибридни атаки. Това не значи, че трябва да се конфронтираме пряко с Русия, но когато разговорът тече между Русия и НАТО, хубаво е НАТО да разговаря от позицията на силата, а не на по-слабата страна. Също така, ако България играе едностранно с Русия, винаги ще бъде по-слаба. Когато играе през многостранни институции, тя има много по-силен глас.

Има ли опасност Втората студена война, която започна с Украинската криза, да премине в друга фаза при обезпокоителната милитаризация на черноморския регион и от гледна точка на това, че интересите на САЩ и НАТО и тези на ЕС невинаги съвпадат, а напоследък и все по-често се разминават?

В момента с тази администрация в Белия дом отношенията са долу-горе хармонизирани и не виждам някакъв сериозен разнобой. А и в НАТО все пак са голяма част от страните членки на ЕС, тоест НАТО не е нещо външно на Евросъюза. Проблемът е реален, но той върви не през милитаризацията на Черно море, а през струпването на сухопътни сили по границата на Украйна, което наблюдаваме в момента. Не е изключено идната година да видим ескалация на военните действия, дори руска инвазия.

Дали Путин блъфира с цел да упражни натиск върху Запада и върху правителството в Киев, или пък е сериозен в намерението си да употреби военна сила в Украйна и да разшири фронта – това не знаем и тече дебат на експертно ниво. А милитаризацията на черноморския регион е отново заради анексията на Крим. Разполагането на руски сили там и повишаването на бойните военноморски способности на Русия нарушиха баланса. А запазването му е от жизненоважно значение за силите на НАТО в региона.

Аз обаче не очаквам конфликт в Черно море. Ако има такъв, той ще е по северните и източните граници на Украйна. И най-вероятно там няма да има натовско участие, защото Украйна не е в алианса. А тя е изправена срещу Русия, което ще постави много сериозни въпроси пред Северноатлантическия пакт, защото няма да има политическа воля за намеса във военния конфликт на страната на Украйна. И тогава ще стои въпросът как ние можем да реагираме на руската агресия. Но това е най-лошият сценарий. Да се надяваме все пак, че става дума за политически театър, за маневриране и показване на мускули от страна на Путин. Проблем обаче със сигурност има.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Що е то „Нов европейски Баухаус“?

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/shto-e-to-nov-evropeyski-bauhaus/

Европейският бюрократичен жаргон е възпитан и убийствено скучен. Свикнали сме да опакова всякакви теми, но думата „архитектура“ рядко досега е била директно намесвана. До есента на миналата година, когато едно от култовите понятия в архитектурната история на ХХ век стана име на нова европейска инициатива.

На 14 октомври 2020 г., в пика на първата голяма есенна вълна на COVID-19, председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен излезе в розово сако пред две сини европейски знамена, за да обяви, че справянето с климатичните промени и грижата за околната среда трябва да увлекат и творческите сектори. Трябва ни мост между света на науката и технологиите и този на изкуството и културата. Време е да се създаде „Нов европейски Баухаус“, който да покаже, че „необходимото може също така да бъде и красиво“.

Това беше изненада за всички и в началото никой нищо не разбра. Да, архитектурата, дизайнът и строителството не бяха директно посочени, но как може да наречеш нещо „Баухаус“ и да не е ясно, че архитектурата ще бъде основен играч? Това си мислеха всички, които се опитваха да проумеят какво реално стои зад новата европейска секси фраза.

Какво е „Баухаус“?

Започвам първо с един учебникарски факт. Немската експериментална школа „Баухаус“ е най-влиятелното училище по архитектура и дизайн, което някога е съществувало. За своите кратки 14 години живот (между 1919 и 1933 г.) създаде епоха, променила коренно света, в който живеем и до днес.

„Баухаус“ е продукт на Първата световна война, на авангардите от началото на ХХ век и на развитието на германската промишленост. Както и на последователните усилия да се реформира образованието по приложни изкуства в Германия, за да обвърже изкуства, занаяти, промишлен дизайн и архитектура и да доведе до качествени, удобни и полезни продукти. Баухаус, разбира се, е и абсолютният символ на архитектурния модернизъм.

През 1919 г. архитектът Валтер Гропиус създава „Баухаус“ като обединение на дотогава съществуващите Училище за приложни изкуства и Висше училище за изящни изкуства във Ваймар. Той доразвива идеята за Gesamtkunstwerk („тотално изкуство“) и пише емоционален манифест, в който призовава „да направим нова гилдия, да изтрием класовото разделение и арогантната граница между занаятчии и артисти и заедно да създадем сградата на бъдещето, която ще свърже в едно архитектура и изкуство и ще се издигне в небесата, построена от ръцете на милиони работници, като кристален символ на една нова вяра“.

Защо „нов“ Баухаус?

От самото си начало „старият“ „Баухаус“ се колебае между романтичната идея за единство между изкуствата и ръчните занаяти и утопичната вяра в технологиите и прогреса. Съответно звучи логично „новият“ да се опита от своя страна да обедини екологичните с творческите терзания на нашия ден и да пробва да ги реши под някаква нова форма на сътрудничество.

Не трябва да забравяме и още нещо. През 2019 г. светът отбеляза 100-годишнината от основаването на немската школа с мащабни чествания – проведоха се хиляди събития, откриха се нови музеи, имаше безброй изложби, лекции, дискусии, фестивали и архитектурни турове, реставрираха се сгради, създадоха се уеб портали, международни проекти, експериментални театрални и танцови спектакли, написаха се и се издадоха десетки нови книги на тема модернизъм, непознатия „Баухаус“, жените на „Баухаус“, предмодерните влияния върху „Баухаус и прочее. Изобщо Германия положи сериозни и добре организирани усилия да изяви „Баухаус“ като най-голямото немско културно постижение на ХХ век и като най-значимия и влиятелен архитектурен експорт на страната – което е абсолютно вярно.

В резултат думата „Баухаус“ стана адски модна, а идеите на школата – много популярни.

Какво цели „Новият европейски Баухаус“?

Една година и един COVID-19 по-късно името „Нов европейски Баухаус“ стои малко отчаяно. На пръв поглед нова и важна инициатива, която обаче се хваща за едно от малкото останали безспорно положителни неща от миналото, за да пробва да формулира ново, постпандемично бъдеще.

Ключовата дума тук е „устойчивост“. Трябва да сме наясно, че „Новият европейски Баухаус“ е замислен първо и най-вече като допълнение към Европейската зелена сделка. Строителството остава сред най-големите производители на отпадъци в света, циментовата индустрия – с третия най-висок въглероден отпечатък, а според Европейската директива за енергийната ефективност трябва да целим високо енергийно ефективен и декарбонизиран сграден фонд във всяка държава членка и преобразуване на съществуващите сгради в „сгради с почти нулево потребление на енергия“ до 2050 г. Това е огромно предизвикателство и инициативи като НЕБ (както вече стана обичайно да се съкращава „Новият европейски Баухаус“) са замислени именно като медиатори при драматичните промени в застроената среда, които ни предстоят в резултат на Зелената сделка.

Сигурно затова инициативата има лека и неинституционална визуална идентичност – детски черно-бели рисунки на къщи, блокове, хълмове и дървета с хора между тях и цветни петна тук-там. Поддържа изключително дейни профили в социалните медии – особено в Instagram, има активен хаштаг #neweuropeanbauhaus и забележете, няма Facebook.

„Новият европейски Баухаус“ има и доста общ, но пък краткосрочен план за действие. До 2024 г. инициативата трябва да премине през три фази – дизайн, проектиране и разпространение. Първата фаза включва създаване на паневропейска мрежа от съществуващи организации, които вече работят в сходна посока. Втората предлага осъществяването на пет нови проекта в пет различни града в ЕС, които да демонстрират алтернативни възможности: за естествени строителни материали, за енергийна ефективност, за социални намеси и други подобни. А последната фаза предполага начало на активен културен дебат за зеления преход.

През лятото на 2021 г. бяха раздадени и първите награди на конкурса за „Нов европейски Баухаус“, който събра над 2000 проекта и излъчи 20 финалиста. По този повод Bloomberg излезе със статия, озаглавена „Така изглежда зеленото архитектурно бъдеще на Европа“.

В света на архитектурата думата „Баухаус“ по принцип действа като стръв и лови безотказно. Така инициативата успя за кратко време да привлече стотици любители на архитектурния и дизайнерски авангард от всички европейски страни. За тяхно разочарование обаче това засега не е поредната програма, по която просто ще има „някакви нови европари“ за архитектура, градска среда и екология. „Новият европейски Баухаус“ все още работи като платформа, събираща съществуващи организации, проекти, инициативи и възможности в различните страни членки на Съюза. Целта е да се изгради и популяризира оптимистична картина за възможното „екологично и красиво“ бъдеще, което да създаваме заедно.

Опасностите

За „Новия европейски Баухаус“ ще чуваме все повече, включително в България, където инициативата беше открита с една експресна конференция, организирана от Министерството на културата в средата на юли 2021 г. Затова е добре да формулираме отрано възможните опасности.

Първо, както при всяка европейска инициатива, и тук има риск обтекаемите банални формулировки да размият главната идея – а именно да осъзнаем колко сериозни промени предстоят в света на архитектурата и градската среда в резултат от Зелената сделка.

После, добре е да не допуснем клишетата да замъглят здравия разум. Устойчивостта има много измерения, а популисткият greenwashing дебне зад всяко добро екологично намерение. Необходимо е да помним, че енергийната ефективност е важна, но не може да е самоцел. Архитектурата на всяка държава има своя собствена идентичност, културното ѝ наследство – също. И безкритичното формално опаковане на стотици хиляди сгради в еднаква топлоизолация със сигурност не е най-директният път към устойчиво бъдеще, запазило уникалното, автентично многообразие на застроената среда.

Голямото мото на празненствата по случай 100-годишнината на „Баухаус“ през 2019 г. беше Die Welt neu denken – „Да преосмислиш света“. „Новият eвропейски Баухаус“ е опит да се преосмисли един постпандемичен свят в условията на извънредна климатична ситуация и разпадащи се общества, силно скептични към всяка перспектива за някакво общо по-добро бъдеще. На инициативата няма да ѝ е лесно. Но и на Гропиус не му е било лесно през 1919 г.

Заглавна илюстрация: Стопкадър от видеоклип на инициативата „Нов европейски Баухаус“

Източник

Българският план трябва да върви с пръчка

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-plan-tryabva-da-vurvi-s-pruchka/

Знаете ли кой е единственият план, който България е изпълнила? Този на Международния валутен фонд. България получи неголяма сума, срещу която се задължи да извърши структурни реформи. Тяхното изпълнение се наблюдаваше всеки месец от мисия на МВФ – тоест парите се даваха срещу свършена работа. Всъщност това бяха осем споразумения, седем от които стендбай – за не повече от 2,6 млрд. долара. Но именно последните три изправиха България на крака след Виденовата зима и кризата през 1997 г. и действаха до 2005 г., когато изтече последното.

Благодарение на реформите, наложени от МВФ, България реформира пенсионното осигуряване по време на кабинета на Иван Костов, въведен бе надзорът на застрахователния пазар, повишиха се акцизите. Но най-важното – осъществи се приватизацията, в т.ч. и на банките, оцелели след масовите фалити преди това. Тези предприятия, които не бяха за раздържавяване, попадаха в черния списък за несъстоятелност и ликвидация – с авиокомпания „Балкан“, „Горубсо“ и „Кремиковци“ начело. По препоръка на МВФ беше създаден и Фондът за гарантиране на влоговете в банките.

Ако не беше МВФ, България фалираше, признаха и Костов, и други политици. Но по-важното е, че държавата беше вкарана в коловоза на пазарните правила и регулации, макар и по болезнен за гражданите начин. При това със сума, която е смешна на фона на днешните заемни споразумения. За сравнение: само тази година Украйна получи приблизително толкова – 2,2 млрд. долара (но не и обещаните 5 милиарда – заради бавния темп на реформите).

България върна заемите до последния цент в годината, в която стана член на ЕС. Вече получаваше пари, гарантирани и безвъзмездни, а Брюксел не беше като „строгата господарка“ МВФ. Наложеният постоянен мониторинг над правосъдието и вътрешния ред се оказа сламено плашило за българските управляващи, все едно кои. Нали парите от ЕК постъпваха, а те ги усвояваха благодарение на схемите, създадени от партийно назначени чиновници, приближени до властта фирми и зависимата съдебна система! Да не забравяме мълчанието на повечето медии, заети да преживят с каквото ги бяха нахранили.

Министър с най-много власт

МВФ измъкна България от руините на кризата, но дали предложеният от служебното правителство План по Механизма за възстановяване и устойчивост ще я извади от настоящото блато и „каскадата от кризи“ (по определението на президента Радев)? Ако реформите, заложени в него, не се изпълняват – пари няма да се получават. За тази част от изискванията към Плана в България не се говореше, наскоро с половин уста го направи вицепремиерът Атанас Пеканов. В случай че България не изпълни поетите с Плана ангажименти и се опита да шикалкави, направените разходи няма да бъдат признати от Европейската комисия.

Както и при споразуменията с МВФ, ролята на Министерството на финансите е най-важната – то следи всички проекти на всички ведомства, описани в Плана, и реформите, предвидени в тях. След като приключи с проверките си и направи авансовите плащания, последната дума е на ЕК – дали да възстанови направените разходи, или не. Така че

постът на финансовия министър в едно бъдещо коалиционно правителство ще е по-важен дори от този на премиера. 

Неслучайно бившият служебен министър Асен Василев, настоящ политик от „Продължаваме промяната“, запитан преди време като какъв се вижда в бъдещо правителство, отговори: „Като финансов министър.“

Само по Плана за възстановяване и устойчивост България очаква 6,6 млрд. евро (7,67 млрд. долара) безвъзмездни средства от ЕС, а би могла да си поиска и кредити за малко над 4 млрд. eвро (4,65 млрд. долара). Отделно за България има предвидени 16,7 млрд. евро по многогодишната финансова рамка на ЕС за 2021–2027 г.

Така че ако си представим правителство, парцелирано между отделните политически сили, една от които държи позициите премиер и министър на финансите, значи тя ще има цялата власт. Големият въпрос е на кого ще се паднат – по всяка вероятност на партията, която ще получи мандат и ще успее да сглоби правителство. От „нейния“ министър ще зависи дали проектите, които са под опеката на отделните министерства, ще минат.

Но Полша може да се окаже предупреждение за българските и други управляващи. Наскоро председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви, че ЕК може да наложи санкции на страната заради решението на Конституционния трибунал, с което бе отхвърлено върховенството на европейското право над националното:

Това решение поставя под въпрос основите на Европейския съюз. То е директно оспорване на единството на европейския правен ред.

Последствията за Полша може да бъдат спиране на средства в размер на 210 млрд. евро, част от които са от бюджета на ЕС до 2027 г., част – от Плана за възстановяване на страната.

Политическа воля + визионерство

Стратегическото мислене не е като изчегъртването. За всичките години на Прехода българските управляващи не са създали нито един добър план, който да е бил изпълнен. Единственият стратегически план за българския Преход беше дело на чужденци – американците Ричард Ран и Роналд Ът. Но беше изпълнен друг – на част от бившата партийна номенклатура, свалила Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., и високопоставени служители на Държавна сигурност. А после МВФ трябваше да спасява България…

В изпратения в Брюксел Национален план за възстановяване и устойчивост вече бяха отчетени пропуски по двете най-чувствителни теми – отчетността и отговорността на главния прокурор, включени в целите за съдебна реформа и борба с корупцията в раздела „Справедлива България“, както и ясен план за трансформация на въглищната индустрия и засегнатите райони. Политическата воля на служебното правителство е стигнала, за да вкара бизнес проектите – и е оставила горещите картофи на следващ редовен кабинет.

Времето тече и стигаме до момент, в който Планът трябва да бъде подаден, такова беше и желанието на бизнеса, те поискаха безвъзмездната помощ да дойде възможно най-бързо и да се използва от тях за инвестиции. Такова е мнението и на различни министерства. За някои от проектите 5 години не е много време за реализиране. Затова беше важно с подаването на Плана в Брюксел да фиксираме голямата част от проектите и да останат за изговаряне в официалните преговори на големи теми, като върховенство на закона и енергетиката. По всички други да започне подготовката на тръжни процедури, обществени поръчки…

Това каза вицепремиерът Атанас Пеканов в интервю пред „Дневник“. Какво да се прави, със или без път към справедливо правосъдие и правова държава, бизнесът бърза. Впрочем и българските управляващи бързат – да получат първия аванс по Плана в размер на 1,6 млрд. лв. Толкова бързаха, че дори включиха още неполучената сума в актуализацията на бюджета. Ефектът от това ще е ръст на дефицита, за което депутати от „Има такъв народ“ и ГЕРБ предупредиха още в пленарната зала при обсъждането на законопроекта за актуализация.

По време на двата парламента обаче нито партиите на статуквото, нито тези, от които се очакваше Промяната, инициираха същински дебати по двете чувствителни теми. В преддверието на третите за годината парламентарни избори българските избиратели не знаят какви са намеренията за ясна съдебна реформа на ИТН, БСП, а още по-малко на „Продължаваме промяната“, които все още нямат предизборна програма. И ако за правовата държава някакви възгледи все пак са споделени,

за трансформацията на въглищната индустрия всички са онемели.

Никой не смее да ядоса избирателите, като им признае, че въглищната индустрия ще бъде затворена, а от управленския капацитет – и интегритет – зависи дали засегнатите райони Стара Загора, Кюстендил и Перник няма да се превърнат в новите пустиняци. България повече от всякога се нуждае от визионери, които да мислят поне поколение напред как да бъдат трансформирани икономиката и енергетиката с оглед на предизвикателствата на XXI век. Това означава да поставят националната и европейската сигурност над комисионите по офшорните си сметки.

Способен ли е българският политически елит на такъв подвиг след години на популизъм, корупция и откровени лъжи? Дали сред него има хора с интегритет, необходим, за да не угаждат на приятелски бизнеси? В противен случай е огромна опасността европейските средства по Механизма за устойчивост да бъдат усвоени като европейските фондове – на порции, раздавани от Главния готвач. И вместо Възраждане 2.0 да получим една хубава „българска работа“.

Заглавна снимка: Стефан Янев и Атанас Пеканов представят Националния план за възстановяване и устойчивост © government.bg

Източник

Окончателната раздяла с македонската мечта

Post Syndicated from Веселин Стойнев original https://toest.bg/okonchatelnata-razdyala-s-makedonskata-mechta/

Неадекватна ли е реакцията на България да стопира началото на преговорите за членство на Северна Македония в ЕС, ако младата държава не признае, че нацията и езикът ѝ са с български корени? Имайки предвид, че тази твърда позиция се одобрява не само от управляващото мнозинство, но и от президента, опозицията и общественото мнение (84% от българите одобряват ветото според „Алфа Рисърч“). Още повече че крайната стъпка е следствие от Рамковата позиция за Северна Македония и Албания, приета почти единодушно през октомври м.г. от Народното събрание.

Твърденията на София по отношение на Скопие са за кражба и изопачаване на българска история и за опасност от претенции за македонско малцинство у нас. България иска признание, че официалният македонски език произлиза от диалекти на българския. Освен ясните си вътрешно- и външнополитически измерения, фундаментът на този въпрос се корени в разбирането за нация. Критиците на българската позиция казват, че нациите не са нещо естествено, а са измислени, изобретени, и че българската нация не е паднала от небето. На което дори не най-ревнивите патриоти лесно биха отговорили: добре, нека тогава македонците си измислят своя нация, не да крадат измислената от нас, с което въпросът едва ли не попада под юрисдикцията на патентното право.

Въобразена, но пресътворяваща се нация

За да не се стига до такава профанизация на спора, е добре да погледнем по-критично върху доминиращата от няколко десетилетия в социалната теория концепция за нацията като въобразена общност, продукт на модерната епоха. Можем да приемем, че това разбиране е правдиво, но да не се съгласим с догматичната му употреба, особено с полемични цели спрямо политически решения като това за условията, поставени от България пред Северна Македония.

Първо, ако прекалено се съсредоточаваме върху изобретяването, въобразяването или изкуствеността на нацията, може да се окажем в позицията на нищоказване: всичко при човешките общества е изкуствено, естествени са слънцето, камъкът и водата; естествени са семейството и родът, доколкото става дума за биологично възпроизводство, но тази естественост все повече избледнява по-нататък – при племето и етноса, докато окончателно изчезне при нацията, където членове на дадена нация може да бъдат дори представители на друга раса.

Второ, живостта на това изкуствено творение предполага нуждата то постоянно да се утвърждава и трансформира – нацията не е измислена нито в лаборатория, нито веднъж завинаги, а е сътворена под лидерството на национални елити и се претворява постоянно. Тя гради общностното си единство включително върху свои исторически и праисторически митове, които се вкореняват в националната памет поколения наред главно чрез наложеното от нацията държава обучение в училище по национална история и национална литература, чрез почитта към националните армии, отбори, оркестри и пр., чрез ритуалната употреба на националните символи.

Националните митове са онези интерпретации за миналото, чиято достоверност не може да се обори с научни истини – като сръбския мит за Косово поле например или българския мит, че армията ни, губейки войни, не е загубила нито една битка (затова например за Добро поле говорим за „пробив“, а не за разгром).

Науката е твърде релативистична територия за колективното съзнание, което търси твърда почва в разкази за героизъм и страдание –

особено при младите и етноцентрирани нации приемането на повече от една истина е бавен процес на съзряване. Но дори кратката история на неетническа нация като американската се съпреживява чрез няколко ключови наратива – за американската свобода, американската мечта и американското лидерство в света. А това е история за Бащите основатели, за Гражданската война, за милионите преселници, за невероятния икономически бум в последните 150 години, за световната военна свръхсила и т.н.

На обратния полюс е травматичното близко минало на германската нация, което се преодолява вече от няколко поколения чрез националното чувство за вина, но едва ли идеята на Юрген Хабермас за конституционен патриотизъм като проект за постетническа нация може да бъде нещо повече от красива либерална теория.

Трето, нацията е самодостатъчна, обърната навътре към себе си и не се нуждае от външно признание като свой конституент. От Вестфалските мирни договори през 1648 г., поставили държавния суверенитет в центъра на международните отношения, през провъзгласения два века по-късно принцип за правото на народите на самоопределение, та до по-късния принцип на ненамеса във вътрешните работи на една суверенна страна, все се предпоставят завършени нации държави.

Теорията за нациите трудно може да бъде арбитър при междунационални спорове,

освен когато става дума за потисничество – една нация трябва да се освободи от властта на друга, или за етническо прочистване – една нация осигурява национална хомогенност върху територията си чрез изгонване, малтретиране и избиване на население с друго национално самосъзнание.

Приматът на самоописанието на нацията над интернационалната истина е красноречив в ключовите за нея моменти на национално сътворяване. Така например от гледна точка на Османската империя и на международните отношения руските войски в българските земи след победата им във войната от 1877–1878 г. са окупационни, но от българска гледна точка са освободителни. Българските войски във Вардарска Македония през 1941–1944 г. от югославско-македонска и от международноправна гледна точка са окупационни, но от българска и българо-македонска (за тогавашните македонци с българско самосъзнание) те са освободителни.

Без интернационален аршин за нациите

Така въпросът няма собствено международно решение. Прави са, разбира се, критиците на българската позиция – нациите не се признават, нито техните езици и истории. С други думи, една нация се появява на уведомителен режим спрямо останалите нации. България също признава (независимо че това признание няма стойност и никому не е нужно) северномакедонската нация, но държи тя да си признае, че е отцепена от българската след 1944 г.

Ако този спор няма интернационално решение по същество, то тогава има само политическо, междудържавно решение – с надделяване на едната страна или с относително равномерни отстъпки и компромиси от двете. Едва ли ако държавата Северна Македония приеме българските искания, себеусещането на северномакедонците ще се промени и те масово ще си кажат – верно, бе, ние довчера бяхме българи и говорехме български.

Напротив, както сочат и тамошните социологически проучвания, налице е втвърдяване ­

и масовото неприемане на българското вето се явява акт на преутвърждаване на македонската нация. За България обаче ветото също е акт на национално преутвърждаване – стига са ни крали, повече няма да търпим. Разривът между двете нации в крайна сметка би могъл да помогне на България окончателно да се отърси от тази „най-романтична част от българската история“, по думите на президента Петър Стоянов отпреди 23 години. Неизживяното (и оказало се невъзможно) Второ Съединение – на България с Македония, не само тласна македонските българи към автономистка траектория, а оттам и към отделна нация (пълна глупост е, че тя е „измислена“ в една година – 1944-та), но и отклони погледа на Третата българска държава към стратегически по-перспективни територии, като излаза на Бяло море.

След този разрив България ще може да гледа към „блудната си дъщеря“ не романтично роднински, а прагматично добросъседски, както към останалите си съседи. Включително с превод на езика при официални срещи, който в България малцина разбират или разбират недобре, но нали вече 30 години не искаме да признаем, че е друг.

Гръцкият пример

Може тези междудържавни и междунационални отношения да изглеждат твърде балкански и нецивилизовани, но няма друго адекватно, небалканско мерило за нивото им. Гръцкият аршин е далеч по-адекватен за тях и сякаш окуражава българската позиция.

След три десетилетия натиск Гърция успя да постигне своето с Преспанския договор от 2018 г.

Не трябва да се забравя, че това е договорът, с който се решава не само спорът за името на бившата югославска република, прекръстена според него на Република Северна Македония, но и въпросът за античната ѝ история – древногръцката история, култура и наследство се провъзгласяват за различни от „собствената история“ на Северна Македония. С което се слага край на антиквизацията по земите край Вардар, провеждана от режима на Никола Груевски, а величествената антична архитектура, построена по негово време в центъра на Скопие, практически е призната за самоцелен дисниленд.

Иначе гърците нямат особени тегоби със северномакедонците – нито реално са заплашени от иредентистки попълзновения (Егейска Македония е била с преобладаващо българско самосъзнание, когато става гръцка, а и после се извършва прогонване и размяна на население, асимилация и заселване на малоазийски гърци в тези земи), още по-малко пък са заплашени от кражба на история по отношение на времето, когато се формират нациите – гърците пазят за себе си единствено древногръцкия национално подкрепящ ги мит.

„Македония цялата“ – загубена за последно

При тази съпоставка България също изглежда последователна вече три десетилетия. Първа признава независимостта на Македония, водена от старата мечта или вече дори само рефлекс за Второ Съединение – с надеждата, че независима Македония, излязла от опеката на Сърбия в Югославия, ще е по-близо до България. София подписва договор за приятелство с Македония година преди Преспанския, който наистина не е, но и едва ли може да бъде толкова дефинитивен и успешен като него, когато става дума за подялба на националнообразуващи елементи.

Независимо кои са управляващите в Скопие, те винаги са залагали на това, че България никога няма да препъне Северна Македония, защото това би проболо право в сърцето македонската мечта на българите. И съответно никога не бързаха да правят отстъпки на българите, даже прословутата жп линия не прокараха до границата си.

Действително с този си акт България инкасира политически и геополитически загуби:

подрива управлението на Зоран Заев и засилва опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, която е открито антибългарска; българското съгласие Албания да започне преговори за членство на практика също е вето, защото Северна Македония и Албания вървят в пакет; България изиграва ролята на подаръчна маша за Франция и Холандия, които вероятно сами щяха да възпрат началото на преговорите за еврочленство на двете страни; България също така се конфронтира с Германия, чиито Берлински процес и европредседателство препъва с ветото си; България от раз губи авторитета си на активен застъпник на европейската перспектива на Западните Балкани, граден усърдно две години; създават се предпоставки за активизиране на Русия в региона, тъй като тя е заинтересована да възпрепятства интегрирането му в ЕС.

Но така поне българският национализъм завършва своя пълен цикъл да иска цяла Македония – една исторически неуспешна конкуренция с национализмите на съседите. И при финалното отчаяно протягане на ръка към „цялата Македония“ – признаването на произход на македонската нация от българската е точно такъв отглас – той отново губи всичко.

Така двете нации са с окончателно разтрогнато роднинство и им остава единствено да живеят в добросъседска вражда –

със сходни ракия, скара и песни, но безвъзвратно скарани за миналото. За българите македонците ще са точно като сърбите – хем сме си най-близки, хем все се гледаме изпод вежди, че все сме си били противници. Но поне политическите и икономическите връзки току-виж се развили повече, оставени да бъдат доминирани от взаимна изгода, а не от любов и изневяра. С окончателната загуба на Македония България най-сетне сваля вековен камък от шията си. А Македония, оставена сама на себе си, е също национално консолидирана, но вътрешно- и външнополитически изправена пред сериозни предизвикателства.

Заглавна снимка: Премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов на Срещата на върха на ЕС за Западните Балкани през 2018 г. Източник: Правителството на Република Северна Македония

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Стремежът ни трябва да е липсата на граници на Балканите.“ Разговор с Филип Филипов

Post Syndicated from original https://toest.bg/filip-filipov-interview/

България остава единствената държава членка на ЕС, която планира да блокира началото на преговорния процес със Северна Македония. Причината според външната министърка Екатерина Захариева е, че „Северна Македония не трябва да продължава с езика на омразата, тя трябва стриктно да спазва поетите ангажименти в Договора за приятелство с България и да не забравя добросъседството, което е важен критерий, ако иска да се присъедини към ЕС“.

Какви биха били последствията от тази стъпка и какво остава неразбрано от обществото относно българо-македонските отношения – по тези теми Александър Малинов разговаря с Филип Филипов. Той е историк, изследовател на историята на Македония и македонските българи, автор на книгата „Великите сили, България и Балканската война в секретните документи на британската дипломация, 1910–1913 г.“. В момента работи и по две нови книги, свързани с историята на македонските българи и София. Част е от проекта „София помни“.


Съгласен ли сте с настоящата позиция на българското правителство, а именно блокиране на началото на преговорите на Северна Македония за членство в Европейския съюз?

Изобщо не съм съгласен. Смятам, че това би била една огромнa грешкa на българската дипломация и на българската държава. Разбирам, че нашите политици се вкараха в задънена улица, която сами създадоха. След подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г., вместо да се форсират инициативи за транспортни и културни връзки, те пожелаха да се върнат по пътеката на противопоставянето – чрез декларации от Народното събрание, чрез неуместни публикации от БАН (изкарани като че ли нарочно на противоречиви исторически дати) и т.н. От друга страна, в българското медийно пространство темата „Македония“ не присъства извън тези исторически спорове. Изглежда, че от години се конструира един сценарий, чрез който да се убие всяка емпатия, която хората от двете страни на границата имат заради миналото си и родовите си връзки. Това бива заменено с омраза и скандали.

Според българската държава в лицето на министър Захариева и министър Каракачанов тази омраза и тези нападки идват единствено от македонска страна и са насочени към България и българите като цяло. Доколко това е истина, има ли я на практика тази яростна антибългарска пропаганда, за която говорят политиците в София?

Мога да говоря на база моята лична комуникация и лични впечатления. Ходил съм много пъти в Северна Македония и не съм срещал тази омраза, за която българските политици споменават. Агресия има в интернет пространството, но всички добре знаем, че в мрежата е пълно с платени „тролове“, чиято цел е именно разпалване на конфликти за политически цели. Такъв говор на омразата в интернет обаче има както от македонска, така и от българска страна. Антибългарски настроения могат да се срещнат сред остатъците от стария югославски елит. Именно тези хора се стремят да разпространяват негативния имидж на България сред народа в Северна Македония. Те се възползват от всеки грешен ход на нашата външна политика, за да кажат: „Нали уж са ви братя? Тогава защо не ви пускат в Европейския съюз? Защо Българската православна църква отказа да стане майка на Македонската православна църква?“

Излиза, че българската позиция с нагнетяване на обстановката помага на онези кръгове в Скопие, които имат интерес от антибългарски позиции?

Да, нашите политици в момента помагат за разширяване на настроенията срещу България. А хората преди нас са се борили да я няма тази граница, да могат свободно да общуват. В периода между двете световни войни всички организации на македонските българи се борят против дълбоките ровове и телените мрежи, поставени от сръбските власти между Царство България и Кралство Югославия. Френският политик и дипломат Анри Пози е ужасѐн от тях в книгата си „Войната се завръща“, те стават символ на разделението и борбата за свобода.

Най-голямата цел на България по отношение на Северна Македония в частност, но и като цяло за Балканите трябва да е тази – да има повече комуникация, защото хората не си общуват нормално. Това важи с особена сила за днешните българи и македонци. У нас повече се следи къде е на посещение папата, отколкото дневният ред в Северна Македония. Ние не разбираме през какво минават те в момента, какви са им проблемите, какви са им болките. Много от онези хора там, които по принцип симпатизират на България, се чувстват изоставени – и са прави, защото обикновено българските политици ги използват за краткотрайни политически нужди и ги забравят впоследствие.

За сравнение, другите държави от региона – Сърбия, Гърция, Турция, Албания – винаги помагат на своите хора в Северна Македония. При нас това не съществува, има един огромен мързел от страна на българските чиновници. Голяма част от тях изобщо не са запознати с темата. Като резултат от това бездействие след време може да се окаже, че гражданите на Северна Македония се чувстват по-близки (дори) до Гърция, отколкото до България. Образно казано, нашият план е да си бием главата в стената, докато не си я счупим.

Каква е причината да липсва градивна българска стратегия за отношенията ни със Северна Македония?

За съжаление, с началото на комунистическия режим тази тема остава на заден план. Илинденското въстание се е споменавало с няколко думи в учебниците, дълго време е избягвано нарочно да се говори за Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Райко Жинзифов и Григор Пърличев. Колко знае за Северна Македония в момента обикновеният българин? От наша страна липсва най-вече вниманието. Дори на хора, които изглеждат агресивни към нас, ние трябва да обръщаме някакво внимание – да отидем на място, при тях, да се здрависаме и да се опитаме да разберем болката им. Ние не присъстваме там. Ако нашето желание е да живеем добре и да имаме добри отношения с тези хора, трябва да излезем от сегашното положение, в което ги виждаме като тера инкогнита. Допреди 1944 г. идеята за Македония е била движещата сила на българската държава, докато сега слушаме изказвания по темата от хора, които най-много да са чули някоя македонска песен.

Това се дължи до голяма степен на замразяването на отношенията между България и Югославия за над четири десетилетия. Кое е най-важното, което българите са забравили или не са научили за миналото на Македония?

Историята на мой близък роднина, братовчед на дядо ми, е показателна. Той е бил съден по време на Скопския студентски процес през 1927 г. като деец на Македонската младежка тайна революционна организация, впоследствие е председател на един от общогражданските комитети във Вардарска Македония, които посрещат българската войска през 1941 г. След войната, в Югославия на Тито, той е съден, репресиран и е лежал дълго по затворите. Така и не споделя тази история със сина си. Наследниците на това семейство са живели 50–60 години, без изобщо да се говори открито за миналото. Това е само един пример, но той е показателен, че една част от обществото в Северна Македония в момента за първи път се сблъсква с истинската си история.

Към чувствата на тези хора и към тяхното отношение към миналото трябва да се подхожда изключително внимателно. Сегашният агресивен подход на българските политици е точно обратното на това, което трябва да правим. Спорът за Гоце Делчев е изпразнен от смисъл – той е общ герой. Имам братовчед в Скопие, който се чувства етнически македонец. Не можем да твърдим, че той има по-малко право да чества Гоце Делчев като свой национален герой, отколкото, да речем, живеещите в Североизточна България. Трябва да търсим общите части от миналото, които да ни обединяват. Нека Държавните архиви на двете държави да публикуват цялата негова документация, какъвто беше планът в края на миналата година. Бившият премиер на Северна Македония Любчо Георгиевски наскоро каза, че има малък напредък в последните години, но за да тръгнат да се обръщат нещата, трябва още много работа и търпение. Най-вече от българска страна с проблема трябва да се занимават изключително начетени и подготвени хора, които гледат към Македония с любов, а не с омраза.

Смятате ли, че една дългосрочна и прагматична политика на България по отношение на Северна Македония трябва да започне с признаване на македонската идентичност и македонския език?

Да, ако желаем да имаме близки отношения с хората там, трябва и ние да протегнем приятелска ръка. Ясно е, че сегашният елит на обществото там е израснал в Югославия с антибългарски чувства. Но единственият начин днешна България да се противопостави на това е, като покажем, че наистина се смятаме за техни близки. Ние не можем насила да ги накараме да ни обичат, това е абсолютно грешна политика.

В София трябва също да си признаем някои грешки през последния век – например това, че държавната власт в България не подкрепи Илинденско-Преображенското въстание по начина, по който Гърция подкрепи Критското въстание. Преди Балканската война се оказваме надхитрени и от една сръбска политика, която цели да се споразумее с управлението в София за дележ на Македония – и в крайна сметка успява. Българското правителство води преговори тогава с хора като Стоян Новакович, Света Симич и Ламброс Коромилас, ръководители на антибългарската акция в Македония. Какво ли са очаквали българските управници да се случи? Това предизвиква и ефекта на доминото, който ни преследва и до днес. За мен голяма грешка е и влизането на българската армия в част от Вардарска и Егейска Македония през 1941 г. Някои детайли от битието на българската администрация там са все още тема табу в нашето общество.

Неудобните исторически истини трябва да се признаят и от Скопие, и от София. Трябва и двете държави да направим една-две стъпки назад, което в дългосрочен план ще ни позволи да вървим напред.

След края на Втората световна война Франция и Германия успяха да преодолеят много по-тежки исторически травми и да създадат съюз, който стана основата на обединена Европа. Какво могат да научат България и Северна Македония от техния опит?

При нас липсва визионерската политика. Тогавашните френски и германски политици успяват да видят голямата картина – нещо, което у нас, за съжаление, не се случва. Българските политици не могат да видят цялата гора, защото са се вторачили в първото криво дърво. Те не виждат, че инатът по всеки спорен въпрос на практика саботира голямата цел. Ако имахме способни хора в българската политика, те трябваше отдавна да са разбрали, че нашият стремеж трябва да е липсата на граници на Балканите. По примера на Франция и Германия балканските държави трябва да започнем отношенията си отначало – да не се гледат следващите пет, десет или двайсет години, а следващите сто. Вместо това ние гледаме сто години назад и сме вторачени в миналото. Народите на Балканите имат много повече общи черти, отколкото народите в Западна Европа. Защо обаче онези народи успяват да надграждат, а ние непрекъснато се взираме в малките неща, които ни разделят?

Оптимист ли сте, че това може да бъде преодоляно? Има ли по-светло бъдеще за българо-македонските отношения?

Ако има вето от наша страна и ако блокираме пътя на Северна Македония към Европейския съюз, това ще е много тежко за отношенията между нас, нормалните хора, обичните люге, както казват там. Ще трябва да се върнем много назад и да започнем да градим отначало. Но аз съм оптимист – вече почти век и половина има хора, които се борят да няма граници между България и Македония. Оптимист съм, че между хората на Балканите няма да има разделение, чрез което да се наслагва вражда във всяко следващо поколение. Хората тук трябва повече да се обичаме и по-малко да се мразим, за да живеем по-добре.

Заглавна снимка: © М. Пастухова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ползите за България от членство на Северна Македония в Европейския съюз

Post Syndicated from original https://toest.bg/polzite-za-bulgaria-ot-chlenstvo-na-severna-macedonia-v-eu/

За пореден път през последните 29 години сме свидетели на напрежение и тежки политически спорове между София и Скопие. Външната ни политика не може обаче да е вечен заложник на един спор, който е изпразнен от съдържание и смисъл. Стратегията на България за Западните Балкани в цялост, но най-вече за Република Северна Македония страда основно заради пълната си липса на далновидност по отношение на развитието на региона и бъдещата роля на София в него.

Кризата в българската външнополитическа визия е толкова сериозна, че най-важната посока на националния ни интерес от 1878 г. насам се принизява до провокативни изказвания, разменяни от двете страни на границата. България дори стигна до абсурдната ситуация да заплашва югозападната си съседка с блокиране на преговорите ѝ за присъединяване, ако не бъдат изпълнени дадени условия.

За съжаление, в общественото пространство почти не се чуват алтернативи на тезите, идващи основно от една партия, чиято подкрепа към момента социолозите изчисляват на 2–3%. Напоследък в публичното пространство се чуват още по-крайни мнения, като това на проф. Иван Илчев, който на два пъти, без да има противник срещу себе си в телевизионното студио, се опита да ни убеди, че Скопие може да стане наш „враг“, ако го подкрепим за членство в ЕС.

Противно на казаното от проф. Иван Илчев и Красимир Каракачанов, България би имала първостепенна полза от скорошно членство на Северна Македония в ЕС. Нека разгледаме четирите точки, които представляват най-голям интерес за българското общество.

Инфраструктура

Покойният академик Марин Деведжиев, един от малкото наши учени географи, които са се занимавали активно с проблемите на българската геополитика, споделя в свое интервю през 2010 г., че приоритетите на българската национална стратегия за ХХІ век са „преди всичко изграждането и модернизирането на транспортните ни връзки с другите страни“.

Именно инфраструктурните ни връзки със Северна Македония са ключова част от изграждането на Паневропейския коридор номер 8, който би свързал Черно море с Адриатическо море чрез автомагистрали и железопътна линия. Taзи apтepия ще бъде основна част от нaциoнaлнaтa и eвpoпeйcĸaтa тpaнcпopтнa мpeжa и ще има значение не само на локално ниво за свързане на България, Северна Македония и Албания.

Отвъд регионалната полза на проекта, той би имал много по-широко роля за транзитните връзки между Южна Европа (през Италия) и Украйна, Русия, Кавказ и Средна Азия. Следователно подобряването и модернизирането на транспортните връзки между България и Северна Македония автоматично би поставило страната ни в ключова позиция на един от най-важните международни транспортни коридори, възползвайки се по този начин от важното и стратегическо положение, което заемаме на геополитическата карта на Балканите и Европа.

В статия от 2018 г. инж. Иван Кацаров oт Български форум „Транспортна инфраструктура“ набелязва няколко основни предимства на Коридор номер 8 за икономическото развитие на България:

• Създaвaнe нa пo-дoбpи ycлoвия зa paзвитиe нa тypизмa в ĸpaйбpeжнитe зoни чрез пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнaтa дocтъпнocт и нacoчвaнe нa тpaнзитния и тoвapeн тpaфиĸ пo aвтoмaгиcтpaлaтa, нaмaлявaйки eĸoлoгичнитe pиcĸoвe в ĸpaйбpeжнaтa зoнa.

• Пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнoтo oбcлyжвaнe нa oблacтитe чрез нaмaлявaнe нa вpeмeтo зa пътyвaнe мeждy дъpжaвитe в peгиoнa.

• Пpeнacoчвaнeтo нa тeжĸoтoвapния тpaфиĸ ĸъм aвтoмaгиcтpaлaтa щe пoдoбpи бeзoпacнocттa нa движeниe и щe oптимизиpa paзxoдитe зa пoддpъжĸa нa пътнaтa мpeжa.

• Оcигypявaнeто нa пo-дoбpo тpaнcпopтнo oбcлyжвaнe нa peгиoнaлнaтa и мecтнaта иĸoнoмиĸa – т.e. пo-дoбъp (бъpз и бeзoпaceн) дocтъп дo пaзapитe нa cтoĸи и cypoвини – щe пoвиши ĸoнĸypeнтocпocoбнocттa нa peгиoнaлнитe пpoдyĸти.

• Стимyлиpaне на paзвитиeтo нa нoви иĸoнoмичecĸи дeйнocти в няĸoи oт пo-мaлĸитe гpaдcĸи цeнтpoвe, ĸoeтo щe дoпpинece зa paзвитиe нa пoлицeнтpичния мoдeл нa мpeжaтa oт нaceлeни мecтa.

• Създaвaнe нa инфopмaциoннa cвъpзaнocт чрез виcoĸocĸopocтeн интepнeт, нeдocтъпeн дo мoмeнтa зa няĸoи cтpaни oт peгиoнa.

• Възмoжнocт зa изгpaждaнe нa eнepгийни вpъзĸи.

Очевидно е, че този стратегически и към момента най-важен инфраструктурен проект за България би се изпълнил много по-лесно и би работил много по-ефективно, ако Северна Македония и Албания са членове на ЕС. Това би улеснило финансирането на различните части от проекта, би направило по-резултатно планирането и изпълнението му в рамките на ЕС и не на последно място – многократно би облекчило бъдещия транспортен трафик заради липсата на гранични проверки и свободното пътуване в ЕС.

Забавянето на еврочленството на Северна Македония на практика обрича този ключов за България проект на забавяне за неопределено време, а това би изиграло крайно негативна роля за потенциалното икономическо развитие на страната ни и на региона.

Икономика

За българската икономика е очевидно предимство съседна на нас държава да е интегрирана в общия пазар на ЕС. На първо място, това би улеснило нашите инвестиции в страната. Опитът, който българският бизнес има след 13-годишното ни членство на в ЕС, би бил полезен за прохождащата в правилата на ЕС македонска икономика.

Допълнително, приемането на Северна Македония в ЕС би дало възможност българските работодатели да имат на разположение тамошния пазар на труда, възползвайки се от свободното движение на работници в Европейския съюз. Заради позицията си на най-бедна икономика в Съюза, в момента България трудно се бори за привличане на работници от други страни членки. Заплатите и условията на труд в Северна Македония като цяло са по-лоши от тези у нас, а географската близост и липсата от нужда да се учи чужд език са още предимства, заради които македонски работници биха избрали България като работно място в ЕС.

Важна крачка към намиране на общ език между предприемачи и инвеститори от двете страни беше направена чрез създадения през 2019 г. Българо-македонски бизнес форум. На последната среща на форума през февруари т.г. в Куманово кметове на 29 македонски и 12 български общини обсъждаха европейски фондове и програми, както и взаимодействие между правителствата, местната власт и частния сектор в двете държави.

Сигурност

Северна Македония е член на НАТО от 2020 г. Въпреки това потенциалното влизане на страната в Европейския съюз би означавало многократно разширяване на сътрудничеството между София и Скопие, чрез която двете страни ще могат много по-ефективно да се справят с общи проблеми в сферата на сигурността – като тероризъм, трафик на хора и оръжие, незаконна миграция. Нуждата от засилено двустранно сътрудничество пролича по време на бежанската криза през 2016 г., когато на граничния пункт „Златарево“ се проведе съвместно учение между български и македонски военни части и полиция.

Членство на Северна Македония в ЕС би било и крачка към окончателното скъсване с мита за „балканското буре с барут“ и лошата слава, която Балканите носят още от началото на 90-те години на миналия век заради почти постоянните военни конфликти и нестабилност. Подобно на Босна и Херцеговина и Косово, в страната съществува висок риск от политическа нестабилност. За последно сериозна ескалация на напрежението имаше само преди 5 години – през пролетта на 2015-та терористични нападения бяха извършени в Куманово и Гошинце от съставената от етнически албанци сепаратистка организация „Армия за национално освобождение“.

В югозападната ни съседка рисковете от разлом по етническа и религиозна линия остават сериозни. Изключително негативен би бил сценарий, при който в страната отново избухват такива сблъсъци – или в най-лошия случай се стигне до териториални промени. При подобно развитие международният рейтинг на България автоматично ще бъде занижен и на страната ни отново ще се гледа като на част от високорисков регион.

Близкото сътрудничество между двете ни държави в сферата на сигурността е без алтернатива и в още един аспект – по географски причини основните международни пътища за незаконен трафик през Балканите минават именно през нашите територии. С други думи, ако България иска да подобри собствената си сигурност, тя има жизненоважен интерес от сътрудничество със Северна Македония – а това би се осъществило най-добре чрез използване на механизмите в Европейския съюз.

Морално-сантиментални причини

Членството на Република Северна Македония в ЕС би означавало на практика изпълнение на възрожденския ни национален идеал в реалностите на ХХI век. Няма момент през последните 100 години, когато изкуствена граница да не е разделяла българския и македонския народ. Първо – между царство България и кралство Югославия, след Втората световна война – между социалистическа България и Югославия на Тито, а понастоящем – между България и Северна Македония.

Пълноправно членство на двете държави в Европейския съюз на практика би премахнало днешната граница и би отворило пътя към общо сътрудничество, взаимно разбирателство и икономически напредък в рамките на общото европейско семейство. Днешните български политици имат моралния дълг да изпълнят начертаната от нашите предшественици национална кауза, предавана от поколение на поколение чрез приобщаване на историко-географската област Македония и нашите сънародници, които все още живеят там, макар и с друга националност.

Безспорно е, че културната и езикова близост биха превърнали югозападната ни съседка в най-близък партньор на България както на Балканите, така и в рамките на Европейския съюз. Независима Северна Македония като член на ЕС, с равни права и равни задължения, би престанала да бъде „ябълката на раздора“ в сърцето на Балканите и би се превърнала в обединяващо звено между всички държави на полуострова. Бъдещето на българо-македонските отношения е не в безкрайни спорове за историята, а в приемане на реалностите и решаване на проблемите на основата на общите ни интереси.

Заглавна снимка: Церемония за присъединяване на Северна Македония към НАТО през март 2020 г. © NATO / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Преброяване на… радикализираните роми

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/prebroyavane-na-radikaliziranite-romi/

„Преброяване на дивите зайци“ е популярна българска комедия от 1973 г. Сюжетът му, накратко, е следният: статистик и младият му помощник са командировани в едно село със задачата да организират преброяването на дивите зайци в областта. За целта са привикани местни жители, които нямат право да откажат, дори да имат по-спешна и по-важна работа за вършене.

Само че никой не знае къде да търси дългоухите скокливци, а още по-малко – как. Въпреки това в главата на статистика всичко е ясно: брои се на квадратен километър, „получените данни се сумират и се нанасят в съответните графи“. Накрая, след всички гръмки лозунги, резултатът е – нито един преброен заек. Което не е пречка всички да хапнат, да се напият и да се повеселят. И най-важното – да отчетат работата за свършена и да си вземат парите.

Този филм е илюстрация на един израз, популярен както по времето на социализма, така и днес:

„Кипи безсмислен труд.“

В наши дни „кипенето на безсмислен труд“ е тясно свързано с „усвояването на едни пари“, които често са публични средства.

Преди няколко седмици МВР се похвали с успешното завършване на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“. Проектът, изпълняван от Института по психология към Вътрешното министерство, е съфинансиран от Оперативна програма „Добро управление“ на Европейския социален фонд и е на обща стойност 3 427 259,08 лв. В рамките му 480 служители на МВР са преминали обучение на тема: „Ранно разпознаване на признаците на радикализация с фокус върху ромската общност“. Сред ключовите теми в проекта са „психологическите“ и „етнорелигиозните аспекти“ в процесите на „радикализация на ромската общност“.

В представянето на проекта, публикувано в началото му, през април 2018 г., се акцентира върху агресивните прояви, а корупцията присъства комай само в заглавието. Така се създава впечатлението, че тя ще да е естествен елемент на агресията. Човек става агресивен и го избива я на радикализация, я на корупция. И когато МВР овладее определени психологични методики за справяне с агресията, ще пребори и корупцията. Не става дума за роми, признаците на радикализация сред които се оказват централна тема на проекта впоследствие. Или може би според визионерите на проекта радикализацията е алтер егото на корупцията. Както контрабандата за главния прокурор Иван Гешев – той все нея споменава, когато го питат за корупцията.

Ромите, за разлика от дивите зайци, е по-лесно да бъдат открити. Няма данни обаче, че радикализация сред тях съществува.

Вероятно именно поради това от Института по психология към МВР насочват усилията си върху ранното разпознаване на признаците на радикализация. Тоест може да не са радикализирани, но ако има опасност да станат, трябва да открием и да спрем това още в зародиш.

Как отрано да разпознаем радикализираните роми? Без да имаме задълбочен поглед върху дейностите на проекта, можем само да гадаем. Но нищо не ни пречи да предложим някои варианти:

Например – роми се напиват и се сбиват. Агресията им е ранен признак на радикализация. Друго е, когато етнически българи се напият и се сбият – тогава става дума за битов конфликт.

Или – роми протестират срещу багерите, дошли да разрушат единствените им жилища, вместо да ги посрещат с благодарност. Щом не оценяват, че те и децата им остават на улицата за тяхно добро, защото е опасно да живеят в „незаконни постройки“, значи вървят към радикализиране.

Или – паникьосани ромски родители отвеждат децата си от училище, защото са чули, че социалните ще им ги вземат. Къде са чули? В евангелските църкви в махалите. Тук, значи, освен ранни признаци на радикализация, има и етнорелигиозен момент. Вярно е, че всичко тръгна от кампанията против Стратегията за детето, която пък е продължение на тази против Истанбулската конвенция. Както и че

двигателите на тази кампания не са от ромски произход,

макар и значителна част от тях да са консервативни евангелисти – начело с пиара на Министерството на отбраната Николай Урумов. Стратегията за детето беше оттеглена впрочем именно в резултат на тяхната активност, а не заради родителските страхове в махалите. Но да не помислите, че консервативните евангелисти, които не са роми, са радикализирани – не, те просто знаят кое е най-доброто за децата им, и не искат държавата да им забранява да прилагат върху тях възпитателен бой.

По същия начин – ако роми не искат да си ваксинират децата, това е радикализация. Ако етнически българи не искат – това е право на избор.

А ако ултраси в тийнейджърска възраст се организират да бият показно връстници само защото ги смятат за различни от себе си, това се оценява от експертите като „нормално за възрастта“. А полицията не вижда проблем – може би защото не е обучена. Представете си сега, че ромски младежи се организират да бият публично българи само защото са българи – това ще се сметне не просто за радикализация, а направо за тероризъм.

За да обобщим: търсенето на признаци на радикализация сред ромите е пример

как могат да се усвояват европейски средства, за да се затвърждават етнически стереотипи.

В проекта на МВР се предпоставя, че ромите имат определени психологически и етнорелигиозни характеристики, които ги правят податливи на радикализация. Дори да допуснем обаче, че у нас има някой и друг радикализиран ром, няма никакви основания да се смята, че той се е радикализирал, защото е ром. По същия начин, по който фактът, че има мъже, които извършват сексуално насилие, съвсем не означава, че всички мъже са потенциални изнасилвачи.

Ето защо коалицията на ромски активисти и интелектуалци „Граждани за демократична и правова държава“ реагира с

писмо до четирима европейски комисари,

с копие до представители на множество европейски и български институции и техни подразделения. В него се обръща внимание, че 1,7 млн. евро (колкото е равностойността на проекта в левове) на Европейския социален фонд се използват в противоречие с принципите на Фонда, от който се очаква да се бори с дискриминацията и в резолюция за който е записано, че „не следва да подкрепя действия, които допринасят за сегрегация или социално изключване“.

Авторите на писмото се позовават и на Европейската програма за сигурност 2015–2020 и Директивата на ЕС за борба с тероризма, според които мерките за борба с екстремизма, радикализацията и тероризма не бива да водят до стигматизирането на една или друга социална група. Напротив, те следва да отговарят на европейските ценности и да спазват

принципа за недопускане на дискриминация на основата на редица признаци, между които етнически произход, религия и цвят на кожата.

Авторите припомнят и Рамката на ЕС за национални стратегии за интегриране на ромите до 2020 г., в която пише, че „най-напред държавите членки трябва да гарантират, че ромите не са подложени на дискриминация, а отношението към тях е еднакво с отношението към останалите граждани на ЕС“. И задават въпроси, между които: какво се разбира под „радикализация“ на ромите в проекта, как е обоснована нуждата от обучения по тази тема и най-вече – как изобщо е допуснато да се реализира такъв проект.

В интервю с Ирина Недева за БНР Орхан Тахир, един от авторите на писмото, го коментира така:

„Това, което нас ни притеснява, е, че проектът е насочен към ромската общност. Чрез този проект се внушава идеята, че ромската общност като цяло е радикализирана, тоест тя е опасна, и затова служители на МВР от 16 областни дирекции трябва да бъдат обучавани и това става с пари от европейските фондове. […] 1,7 млн. евро, една доста сериозна сума от този фонд, е използвана, за да се затвърждава дискриминацията и да се създават нови стереотипи срещу ромите в България.“

Според Тахир проектът е знак за промяна в доминиращите стереотипи за ромите: те се разглеждат вече не само като демографска заплаха за България, а и посредством темата за радикализацията –

като потенциална терористична заплаха за националната сигурност на страната.

„Аз твърдя, че има радикализация на политици от управляващата коалиция. Изказванията на Красимир Каракачанов, Джамбазки и други могат да бъдат разглеждани също като форма на радикализация, и то антиромска радикализация“, подчертава той.

Живеещият в Белгия Орхан Тахир споделя, че в тази страна, която има проблеми с радикализацията и дори с терористични актове, се смята за недопустимо тя да се разглежда като проблем на определени етноси:

„От арабски произход [има] хора, които са извършвали такива актове. Но тук, ако някой си позволи да направи, и то белгийското Министерство на вътрешните работи, такъв проект за 1,7 млн. евро, насочен само към арабската общност – мароканската или алжирската общност, и това стане публично достояние, за това са използвани европейски пари, аз ви уверявам, че ще стане такъв скандал, че министърът на вътрешните работи веднага ще бъде принуден да си подаде оставката.“

Както и искането на „Граждани за демократична и правова държава“ за поставянето на ВМРО извън закона, така и тази им инициатива не стана новина у нас. Още повече че писмото им съвпадна с дискусиите около резолюцията на Европейския парламент във връзка с политическата криза в България.

Но това не означава, че то остава без последствия.

Управляващият орган на Оперативна програма „Добро управление“ се е ангажирал да направи проверка на проекта във връзка с посочените в писмото проблеми. Евродепутатът от „Зелените“ Ромео Франц, който е германец и етнически ром, излезе с остра позиция по темата, в която казва: „Ние не сме екстремисти, не сме терористи, ние сме най-голямата и най-дискриминираната етническа група в ЕС и имаме нужда правата ни да бъдат уважавани!“ Няколко дни по-късно 17 евродепутати, членове на Групата по антирасизъм и многообразие в Европарламента, подкрепиха писмо до председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, инициирано от Франц, във връзка със злоупотребата със средства на Европейския социален фонд за разпалване на антициганизъм в България.

Предстои най-важното – позицията на Европейската комисия за проекта на МВР.

Междувременно от края на 2019 г. МВР реализира и друг проект, свързан с ромите и радикализацията, този път финансиран от Норвежкия финансов механизъм: „Подобряване на координацията и диалога между полицията и ромското общество“. И той включва обучение на полицейски служители, но за радикализацията не на ромите, а на отношението спрямо тях: „Обучение на полицейски служители за превенция и разкриване на радикализация, насилствен екстремизъм и реч на омразата, по-специално спрямо ромската общност“.

Този път „от храстите“ може да изскочи някой и друг „заек“. Особено ако изпълняващите проекта знаят къде да гледат, и самите те са способни да разпознават радикализацията. И най-вече – ако имат смелост да погледнат към високите етажи на властта и си дават сметка кой и с каква цел има интерес да насажда омраза към ромите. Но за това, освен изпълнение на дейностите, за да се усвоят парите, си трябва и кураж.

Заглавна снимка: На представянето на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“ през 2018 г. – (отляво надясно) тогавашните главен секретар на МВР Младен Маринов, зам.-министър на вътрешните работи Стефан Балабанов и ректор на Академията на МВР доц. Неделчо Стойчев © МВР

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ираче Гарсия Перес: „Борисов се провали като лидер“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/iratxe-garcia-perez-interview/

Read the article in English >>

Ираче Гарсия Перес е председателка на Прогресивния алианс на социалистите и демократите – втората по влияние (след ЕНП) група в Европейския парламент, към която принадлежи БСП. Испанската евродепутатка е и член на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE), на чието заседание на 10 септември т.г. бе изслушана зам.-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно медийната свобода и върховенството на закона в България. По този повод Йоанна Елми потърси Гарсия Перес за разговор за протестите в България и за ролята на Европа в опазването на европейските ценности. 


На 11 септември „Политико“ съобщи, че сте изпратили писмо до председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен, в което настоявате европейските средства да бъдат подчинени на конкретни условия за спазване на върховенството на закона. Бихте ли разяснили кое провокира това писмо и какви са исканията Ви? 

Преди Годишната реч за състоянието на Съюза на г-жа Фон дер Лайен ѝ изпратих писмо, в което от името на Групата на социалистите и демократите поставих на фокус най-належащите проблеми пред Европейския съюз, които смятаме, че трябва да бъдат адресирани незабавно. Върховенството на закона е сред тях. Неговото зачитане и опазването на европейските ценности са ядрото, около което е изграден европейският проект. ЕС не е бизнес клуб, а съюз на ценности и принципи. Нито едно правителство не може да нарушава тези принципи безнаказано. Затова ние се нуждаем от условност на бюджета. Групата ми призовава за установяването на реален и смислен европейски механизъм за демокрацията, върховенството на закона и основните човешки права, с инструменти за санкции, включително възможността да бъдат спрени плащанията от европейския бюджет.

Докладът за 2019 г. на Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ) беше публикуван преди няколко дни. С оглед на Вашата инициатива намирате ли този механизъм – който разчита на националните власти и гражданите да докладват за нередности и има единствено препоръчителна функция – за ефективен в следенето на злоупотреби с европейски средства? Унгария например има огромен дял финансови нарушения в сравнение с останалите страни членки. Но тя е сигнализирала за 64 нередности, свързани с измами (само Полша е подала повече сигнали – 89), докато България – едва за две в програмния период 2014–2020 г. Това със сигурност оказва влияние: ако не докладваш престъпление, няма как да засечеш такова. 

Нямам информация за точните числа, но по принцип е от ключово значение европейските средства да бъдат следени ефективно. Важно е за прозрачността и за доверието на гражданите в европейските институции.

Предвижда ли се реформа на ОЛАФ като част от ефективните мерки за следене на средствата по т.нар. план за възстановяване? 

Искам да подчертая, че докладването на нарушения не е въпрос на избор. Държавите членки са задължени да подават сигнали за всякакви финансови нередности до ЕК. Те са също така задължени да защитават европейските средства и да направят всичко по силите си да противодействат на измами и други нелегални действия.

В момента сме в процес на сложни преговори за ревизия на функционирането на ОЛАФ и оценка на аспектите, които имат нужда от подобрение. Моята група подкрепя подсилването на правомощията на ОЛАФ и даването на достъп на Службата до банковите сметки, което би улеснило по-задълбочени разследвания. За Прогресивния алианс на социалистите и демократите е изключително важно ОЛАФ да има достъп до всяка информация, необходима за ефективни разследвания.

В допълнение на това скоро ще имаме и Европейска прокуратура – нов европейски орган, който ще се бори с големи международни престъпления, свързани с европейските средства. Прокуратурата ще има правомощията да разследва, да повдига обвинения и да изправя пред съда участниците в престъпления, свързани с европейския бюджет, в т.ч. измами и корупция.

Разчитаме на съдействието на съюзниците си и съседите си, трябва да работим като екип. Напредваме, но има още какво да се желае. С групата ми сме решени да постигнем конструктивна промяна, така че да се подсигури възможно най-ефективното изразходване на европейски средства.

Нека се фокусираме върху България. От „Политико“ цитираха писмото Ви до Фон дер Лайен, в което пишете: „Трябва да стоим зад ценностите си. Не може повече да приемаме ситуацията в държави като Полша и Унгария.“ Но България се представя много по-зле от Полша или Унгария в области като възприятие за корупция, свобода на медиите, човешки права, здравно осигуряване – списъкът е дълъг. Защо Полша и Унгария постоянно са изтъквани като пример за неуспешна интеграция и нарушаване на европейските норми, като се има предвид колко кристално ясни са статистиките? 

Унгария и Полша са две от държавите в ЕС, срещу които е започната формална процедура по член 7 от Договорите за присъединяване. Тази процедура е крайна мярка за разрешаване на кризата и подсигуряване на зачитането на европейските ценности от държавите членки. Последствията може да доведат до всеобхватни санкции.

Както казвате, има и други държави членки, при които ситуацията се развива притеснително, включително и България. ЕС разполага с определени инструменти за предотвратяване на заплахите за демокрацията, но за съжаление, те са базирани основно на диалог с държавата членка. Поради това нашата група в ЕП призовава за механизъм на условност, който да обвързва върховенството на закона с европейските средства, за да може да бъде сложен край на такива злоупотреби.

А смятате ли, че случващото се в България, Унгария и Полша уронва имиджа на европейския проект? Как могат гражданите на Изток и Запад да вярват, че Европа ще защитава справедливостта и ще работи в техен интерес, ако ЕК и някои политици си затварят очите пред неоспорими доказателства за нарушения? 

Именно затова не бива да се отказваме. Имам вяра в европейските граждани, особено в младите, които вярват в демокрацията, в основните ценности и права. Вярвам и че Европа като цяло може повече. Заради това се борим усилено да изградим ефективни инструменти, които да изискват отчетност от държавите в случай на нарушения. С оглед на това смятам, че е важно също така да преодолеем разделението Изток–Запад, Север–Юг. Оттам идва и вярата ми в европейските граждани. Мисля, че всички те заслужават еднакво припознаване на правата им и заслужават да имат роля в общия ни проект.

Личните ми впечатления са, че много евродепутати са добре запознати със ситуацията в България. Смятате ли, че търпимостта към премиера Борисов в Европа е политическа и свързана с доминиращата позиция на ЕНП и с нуждата тази позиция да бъде запазена? Как гледат на г-н Борисов европейските политици? 

Много от европейските народни представители и особено онези, които работят в LIBE, са добре запознати с положението в България. Миналата седмица в LIBE се проведе дебат относно Механизма за сътрудничество и проверка. Специална група за наблюдение на демокрацията, върховенството на закона и основните права продължава да следи развитието на ситуацията в България в областта на демокрацията, правосъдието и човешките права, особено медийната свобода, независимостта на съдебната система и разделението на властите. Полицейското насилие по време на продължаващите протести в България постави въпроса на дневен ред пред ЕП, където ще се състои дебат и ще поискаме конкретни действия. Не бих използвала думите „търпимост към правителството на премиера Борисов“. Забелязвам обаче мълчанието на колегите от ЕНП, когато става дума за заклеймяване на нарушения от техните правителства.

Как се очаква европейските ни съграждани да гледат на премиер на държава, която затъва в корупция; в която медийната свобода според „Репортери без граници“ е по-зле от Мали или Ангола; в която журналисти и лидери на опозицията или дори избрани представители на ЕП са заплашвани; в която мафиотските структури още доминират? Това не е ли провал на лидерството? Българите заслужават нещо по-добро.

В здравата демокрация задачата на опозицията е да противостои на негативното влияние на управляващите. Но през последните няколко години наблюдаваме сливане по различни политически въпроси между българските социалисти и управляващата коалиция от десни и националисти. Местни наблюдатели и журналисти наричат Българската социалистическа партия „патерица на Борисов“. Както писа колежката ми, БСП изигра основна роля в кампанията срещу приемането на Истанбулската конвенция, както и в дезинформацията срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Въпросът ми към Вас е: ако ситуацията беше огледална и БСП доминираше в българския парламент, щеше ли Групата на социалистите и демократите да застане като защитник на европейските принципи? И как можем да избегнем ситуации, в които политическите интереси вземат превес над европейските ценности? 

Няма място за толерантност на базата на политически връзки, когато става въпрос за нарушаване на европейските ценности. Ние сме още по-критични към нашите партии и вътрешните ни дебати са много по-горещи. Ако човек иска да води със своя пример, трябва да започне с подреждане на собствения си дом. Личният пример и отчетността пред гражданите са гаранция, че политическите интереси няма да надделяват над ценностите.

Заглавна снимка: © Ираче Гарсия Перес

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.