Ако мъжете у нас проговорят извън стереотипите, какво първо очаквате да чуем? Все по-често образовани мъже открито признават за проблемите си с наложените им роли.
Мъжът, извън стереотипа на „мъжкар“, добре прикрива едно непораснало и незнаещо как да порасне дете в себе си. Това няма нищо общо с детето, осъзнало травмите в детството си, което осъзнатият човек носи и интегрира със зрялата личност. Всеки мъж трябва да потърси идеята за собствената си мъжественост, а не да преповтаря заучени модели, които ще му пречат да се свърже с различните части на своята идентичност.
Да си образован не значи да си умен. Умът е способността да се обработят моделите и ролите, в които човек е потопен, и да ги направи своя собствена индивидуалност. Малко мъже са склонни да интегрират в себе си предизвикателствата и изискванията на съвремието. Те не са научени да го правят, защото и в това отношение българинът живее с предразсъдъка, че работата върху себе си е нещо плашещо и няма нищо общо с мъжката му природа. Той не осъзнава, че всичко онова, което потиска в душевния си свят като въпрос, се връща след години против него като проблем.
В книгата си казвате, че наблюдавате агресия на мъжа към собствената му мъжественост. Какви предпоставки трябва да са налице, за да може един мъж да поиска смяна на своите нагласи и модел на поведение? И да потърси помощ…
Усещането на мъжа за самотност като постоянно душевно състояние, за липса дори на един човек, който да го разбира, е знак, че той има емоционален проблем. Уникалността е в това, което мъжът носи като отношение спрямо собствената си личност, умението да общуваме ни помага да преведем личните си преживявания на повече от един език. Ако спрем да го правим и загубим интерес и любопитство към другия, това говори, че травматичните ни изживявания от миналото са отвъд езика. Така те се превръщат в душевен проблем.
Какви са най-интересните екземпляри в невидимия парад на мъжките страхове? Трябва ли да допускаме фойерверките на гнева в своето всекидневие? И какви са политическите им измерения?
Наблюдавам, като специалист и човек, маниакалните прояви на мъжественост, които са другото лице на страховете от загубата ѝ. Мъжествеността е начин на мислене и на действие; тя е в специфичната сигурност, която мъжът носи в себе си, във връзката между езика и тялото, в ясните морални послания и способността да овладява необмислените емоционални реакции. Гневът е отвъд способността ни да гo преживеем и проявим, но ние трябва да говорим за него, да търсим реалните му корени и така да го превъзмогваме. Мъжът, който носи тези качества, няма нужда да ги демонстрира, да влиза в компенсацията, която винаги е знак за душевен дефицит. Това е постижимо чрез непрекъснат процес на самоосъзнаване и култивиране на вътрешното самочувствие на всеки от нас, което е най-сигурният начин за поддържане на чувството за реалност.
За съжаление, политическата култура у нас върви от години в обратна посока – разчита се на скандала, грубото говорене, буквалните послания, непрекъснатото разиграване на садомазохистични сюжети. Потопени сме в един театър на абсурда между набедени агресори и жертви.
Как бащите у нас общуват със синовете си? И какви са културните следствия от тези модели? Изобщо, как общуват помежду си мъжете в България?
Най-тъжното е, че бащите у нас не общуват със синовете си. Съвременните български бащи нямат образеца на своите бащи, те са възпитани от майките или бабите си – и нямат модела на спокойното и непоколебимо бащино присъствие като смислен коректив за синовете си. Те залагат на перченето и съизмерването, чувстват се застрашени като мъже, защото нямат вътрешната емоционална и духовна сила да разговарят със синовете си за всичко, което ги вълнува. Културните последствия от всичко това са повече от обезпокоителни! Расте второ поколение младежи без самодисциплина и емоционални граници.
Бащата е този, който структурира емоционалния и интелектуалния свят на своите синове. Жак Лакан се изразява още по-категорично: „Бащата инжектира душевната структура на своя син.“ Душевният живот на детето е в хаоса и ако поставим свободата на избора като определяща тенденция за израстващия младеж, ние го обричаме на житейска безпътица. Знам, че не на всеки е дадено щастието да има до себе си бащата, за когото говоря. Всеки обаче може да конструира съзнателно образа на бащата коректив чрез откровеното и смислено приятелско общуване.
Как се промени майчинството у нас след 1989 г.? Българската образователна система е доминирана от жени. Дали това е проблем?
Отношението на майката към детето търпи промяна дори през последните десет години, да не говорим за изминалите три десетилетия. За съжаление, все по-малко наблюдаваме примери за безусловна майчина обич, която подкрепя индивидуалността на детето като личност. Много често майките използват децата като средство за постигане на исканията, които имат към бащите, или приемат детето като възрастен и подкрепят опита му да живее без граници и да им е винаги на разположение, фиксирайки се в него. Липсата на мъжки модел в училищата не позволява на децата да социализират един по-рационален подход към знанията и отношенията помежду си.
Дали, фокусирани върху вноса на съвременни феминистки теории, не изпуснахме осмислянето какво е съвременното положение на мъжете у нас? Каква, прочее, представа за мъжественост в обществото наложи управлението на Бойко Борисов?
Съгласен съм с вас, че трябва да се говори за внос на съвременни феминистки теории. Българското общество не беше готово за промените отпреди 30 години и си „внесе“ отвън политически, социални и икономически модели на управление, които се оказаха неадекватни на народопсихологическите нагласи. В опита да имитираме готови образци на западната култура ние ги пренасяме безогледно на наша почва, което прекъсва връзките ни с миналото, а това е опасно за психичното, чрез което всички сме свързани в пространството на междуличностните отношения.
Същото се отнася и за феминизма и теориите, които го следват. Съвременната българка много бързо и безкритично се отвори към тях и прояви агресията, която дълго беше трупала към мъжете. Обществото постави прекалено силен акцент върху жената и нейните проблеми, а мъжът и бащата се оказаха изтласкани в ъгъла, което ги направи субекти в празен от съдържание авторитет, а не в смисленото присъствие и разговор.
Министър-председателят Борисов подсили тази тенденция чрез противоречиви и често несигурни послания, съчетани с ревностната му фиксация в подчертано агресивното поведение и маниер на общуване. Това неминуемо се отрази на начина на говорене на младите, които с присъщата им склонност към бунт и протест към всичко установено трансформираха този образец в склонност към нагло и брутално поведение.
Какви са шансовете да бъде щастлив тук един мъж, ако отказва да бъде груб? Какво иска мъжът от жената? Какво иска жената от мъжа?
Всичко зависи от срещата между двама души. Никой не знае какво ще докосне у другия, на какъв етап от живота си е, когато се среща с него. Подсъзнанието непрекъснато ни изненадва. В практиката си съм срещал доста жени, които харесват мъже, тип „лоши момчета“, но последвалите разочарования и осъзнаване им отварят сетивата към мъж, който „отказва да бъде груб“. Всеки избира на подсъзнателно ниво както своята позиция в живота, така и своята идентичност.
Един от големите въпроси, поставени от Фройд, е формулиран по следния начин: „Какво всъщност иска една жена?“ В природата на жената е да носи несигурността и изменчивостта в себе си. В определени ситуации мъжът е лош към жената и тя страда от това. В други той е добър, тя пак страда, защото ѝ става безинтересен. Една от сюжетните линии в книгата ми „Агресията в семейството“, която подкрепям с много примери, е необходимостта от емоционална граница с другия, да се опитваме не толкова да сме последователни, а отстояващи себе си пред другия. Не е нужно да сме напълно откровени и да споделяме всичко с човека до нас, защото така му ставаме безинтересни. Не е нужно да решаваме житейските предизвикателства от позицията на двамата, защото така убиваме инициативата у другия и буквално преповтаряме майка му.
Какво иска мъжът от жената? Най-често да е като него, да бъде логична и отговорна в действията и мислите си. Мъжът се страхува да импровизира в отношенията си с жената до него, за да не загуби контрола във връзката. Така отношенията се трансформират от любовни в приятелски.
За какво говорим днес, когато говорим за любов?
Много ни е размито понятието за любов днес. Често тръгваме към нея с подсъзнателното желание да влезем в зависими отношения с другия и това е резултат от необработени травми от детството ни. Зависимостта под каквато и да е форма говори за агресия към себе си и другия. В любовта има ангажимент, а не зависимост. Тя е и терапия; тя е разбиране и подкрепа за всичко, което ни е правило тъжни и самотни в миналото. Но в любовта има и много свобода. Тя е едновременно и в сигурността, и в способността да поддържаме емоционалното любопитство към себе си и другия.
Пандемията отпуши ли процесите на осъзнаване на психологическата криза в българското общество? И какво да очакваме?
Надявам се, че пандемията ще ни направи дисциплинирани, скромни, ценящи живота и всеки момент на близост с другия. Осъзнаването на чисто битово ниво за това как общуваме с непознатия, а и познатия друг, може да ни помогне да преосмислим и психическите механизми, които ни събират и разделят. Живеем в динамични времена и всеки възпроизвежда миналото и травмите си от детството. Поради тази причина си струва да се замислим колко бързо се отваряме емоционално и как се свързваме с човека до себе си. Постепенно скъсяващата се дистанция не бива да ни притеснява, може само да ни помогне да изградим смислени отношения. Нужен ни е респект към себе си и към другия, а това се става, като се уважава личното пространство и свобода на избор на всеки.
Заглавна снимка: Стопкадър от участие на д-р Огнян Димов в предаването „Честно казано с Люба Кулезич“
На 7 ноември т.г. световноизвестният контрабасист, певец и композитор Авишай Коен ще закрие Plovdiv Jazz Fest. В Пловдив той ще музицира с новото си трио, в което участват Елчин Ширинов (пиано) и Рони Каспи (барабани). Те ще представят последния, 17-ти албум на Коен – Arvoles, чието заглавие идва от ладино (древния романски език, който произхожда от староиспанския и е говорен от сефарадските евреи) и означава „дървета“.
С Авишай Коен разговаря Марин Бодаков.
Вие сте един от най-големите музиканти на нашето време. Затова, като поет, ме интересува: правите ли разлика между тишина и спокойствие?
Тишината за мен е липсата на звук – всичко е тихо, но в главата си все пак чуваш нещо. Спокойствието е по-скоро състояние, в което можеш да пребиваваш, също като медитацията; и дори да има звуци около теб, все още можеш да си спокоен, стига умът ти да е другаде.
Вашият сънародник Амос Оз бе отбелязал неудобството да се пише на иврит днес – защото все пак е хилядолетният език на пророците. Но какво е да правиш музика днес в страната на пророците, в Обетованата земя? Кога трябва да се откъснете от традицията – и кога се връщате към нея?
Родината, корените и наследството винаги са били част от мен и моя свят, те са част и от музиката ми. Предполагам, че с остаряването започнах да виждам колко важно е да съхраня традиционни песни живи. Би било много тъжно да ги загубим. Но отворих себе си към много различни видове звучене – от традиционното до афро-карибското и сефарадското, до някоя нова звучност, която откривам, докато съм на турне.
Тази година навършихте 50 години. Какво усещате, че можете да правите по-добре от всякога? И от какво спряхте да се интересувате – в изкуството, в ежедневието?
Чувствам се много добре. За мен не беше нищо особено да навърша 50… Наслаждавам се на всички „свободни“ моменти в живота въпреки необичайната световна ситуация, на това да прекарвам повече време със семейството си и да се радвам на изкуството, което съзирам в природата. Освен че ми липсват концертите на живо, турнетата и почитателите, които виждам по пътя, много ми липсва усещането за културата и енергията на градовете, до които пътувам. Така че наистина чакам с нетърпение да изпълня музиката си „на живо“ за пръв път в България. Особено във времена като днешните се чувствам много развълнуван – и голям късметлия…
Как периодът на изолация заради COVID-19 промени Вашето разбиране за социалното измерение на музиката?
Музиката винаги ще свързва хората помежду им, независимо от това къде се намират и от какъв произход са. Тя е страхотно лекарство. По време на карантината ми беше ясно, че феновете ми се нуждаят от музика и от личен контакт – и реших всеки ден да излъчвам изпълнение на живо в социалните мрежи. Беше невероятно колко незабавни реакции получих от всички точки на света. Да видя, че музиката ни обединява всички.
Какво научихте от работата си, например с Чик Кърия? Кои музиканти остават легенди за Вас? С кого от Вашите колеги копнеете да свирите отново заедно на сцената?
През годините съм се учил от много хора, но за мен Чик Кърия беше големият учител. Той беше майстор на щедростта – с музиката си, към музикантите на сцената. Имам много хубави спомени как бях част от това. През шестте ми години с Чик той ме научи как да ръководя екип и как да общувам ефективно с публиката. Преди няколко години имах възможността да свиря заедно с него на турнето по случай рождения му ден – беше пълно с прекрасни моменти.
Ако опишете инструмента си – контрабаса, като приятел, кои са любимите Ви черти на характера му?
Контрабасът е мой дългогодишен партньор, свиря на него всекидневно, той е моят своебразен говорител, понеже може да изрази звука, който композирам. Той е мой близък танцувален партньор и винаги е до мен, подтиквайки ме да общувам с него и с другите…
А дали композиторът и изпълнителят у Вас спорят за нещо?
Те взаимно се допълват, един на друг си палят искрата. Дават поравно енергия, ресурси и отдушник на общуването ми, един спрямо друг те са равнопоставени…
Мой приятел предложи да Ви попитам: важно ли е творец от Вашия мащаб да се стреми към популярност – или тя е просто страничен резултат, награда за усилията и постоянството?
За мен успехът е по-скоро резултат от усилия и постоянство. Свиря на бас всеки ден, за да се упражнявам… Когато често се упражняваш, ставаш все по-добър и по-добър. Оттук и успехът. Смирява ме фактът, че имам много верни слушатели по целия свят, които ме подкрепят и се вълнуват от моята музика и изпълнения. За мен е много важно да им дам това, което очакват и желаят – и така се опитвам да се приближа към съвършенството.
Как ще приласкаете един тийнейджър да слуша толкова изтънчена и сложна музика като джаза?
Затвори очи, отвори ума си и се заслушай в музиката – просто я попий, не е толкова трудно. Хубавото е, че винаги откриваш нещо ново… много е освежаващо. Ела на някой от концертите ми на живо – и ще видиш какво имам предвид!
Между 25 и 31 октомври т.г. „Дуварколектив“ ще представи в Пловдив изложбата „Пролетта на Столипиново“, фокусирана върху четири намеси в квартала, както и върху процесите вътре в неговата общност. Документацията може да се види всеки ден в Галерия PLOVEDIV, кв. „Капана“, ул. „Куртевич“ №3, от 11 до 19 ч.
„Дуварколектив“, в лицето на художничката Хана Роуз, антрополога д-р Никола Венков и Янка Симова, творец от „Столипиново“, е група за социално ангажирано изкуство, което помага на хората да се свързват помежду си чисто човешки, преодолявайки ефектите на различията. По тази тема Марин Бодаков разговаря с д-р Никола Венков.
COVID-19 има нов пристъп у нас. Вие изследвахте първата вълна на епидемията в „Столипиново“. Как я преживяха хората там? Как виждаха света извън квартала? И как ги виждаше той? Дали бяхме в общ свят?
В „Столипиново“ по щастлива случайност нямаше епидемия. Не се чу за нито един болен, а сигурен съм, че там мълвата щеше да се разпространи по-бързо от вируса. Но там имаше много тежки епидемии от медийна омраза, от настървени полицаи, както и от рестрикции, които май само в махалата трябваше да бъдат изпълнявани буква по буква. Онези, които можеха да излизат от махалата и да сравняват със ситуацията навън, се изказваха, че сякаш цялата полиция на Пловдив е изпратена да патрулира пред
техните дворове. Немалко свидетелства изслушах как дислоцираните в „Столипиново“ служители на реда са насъсквали кучета срещу хората и дори се засилвали срещу тях с моторите си – първите такива сведения публикувах в социологическото проучване, което правих там през май.
Пловдивските вестници пък легитимираха това нискочестотно насилие, бълвайки заглавия като „Неконтролируемо!“, „Офанзива в Столипиново!“, „Нов ред!“, „Полицаи с кучета атакуваха Столипиново“… и прочее. Но най-тежко за хората там беше, че точно онези, които и преди бяха с несигурни и малки доходи, внезапно бяха лишени изобщо от възможността за най-базово препитание. Един познат ми беше писал как се промъква като Левски през дуварите, за да може да отиде да поработи при свои съкварталци, да изкара някой лев.
Питате дали бяхме в общ свят? Струва ми се, че напоследък заживяваме в общ свят, защото огромното недоверие, което се зароди в „Столипиново“ още в първите седмици на блокадата – към властта, към наложения полицейски режим, към разказа, че въобще има вирус, – ами всичко това днес е много познато и на нашата общност.
Струва си в новите обстоятелства да преосмислим понятието „изкуство на съпричастието“ – какво още, оказа се, означава то?
В предишните години с местните ни партньори се намирахме в една уталожена ситуация на неравнопоставеност, произтичаща от години и десетилетия живот в два различни свята. Тя изглеждаше много по-непреодолима, отчайваща и едновременно с това някак усмирена вече, почти съзерцателна – в сравнение с интензивните процеси на вдълбочаване на разделението, които настъпиха тази пролет.
Ако през 2019 г. „съпричастие“ за нас обозначаваше опита да усетим – и да накараме публиката да усети – човешкото, силата и богатството на едни животи, които иначе са затиснати от второ и трето поколение лишаване от условията и шанса в живота, които за нас са даденост, то през 2020 г., благодарение на изолацията, съпричастието беше в действието и в борбата – и в борбата за оцеляване, и в борбата за преодоляване на вродените вече скептицизъм и пасивност у комшиите ти, в борбата срещу неверието, че има и честни хора, че не всички навън са твои врагове. Съпричастие дори в гнева – за това да бъдеш чут, да бъдеш признат, да бъдеш разпознат като себе си, а не като чучелото, изградено от някого си някъде, където ти нямаш достъп, но пък с което чучело се сблъскваш при всеки досег със света извън махалата.
Външният свят се стовари тази пролет по нов начин върху хората в квартала, изведнъж стана неизбежно присъстващ. Не говоря само за отношението на полицията, а за новата интензивност на сегрегацията – отново, както през 90-те, сегрегацията на квартала можеше да означава да си легнеш гладен, да нямаш дори онези пет лева, които иначе щеше да изкараш, обикаляйки със старо колело контейнерите за смет из града или продавайки пред своя дом дреболии на комшиите си.
Всичко това, през партньорите ни, се просмука в нашата работа и направи тазгодишния ни проект много по-пряко политически. Ако през 2019-та търсихме съвместно Красотата, тази година заедно правихме медия – „Филибелии“, спорихме как кварталът може да се отскубне от гранддалаверата с боклука, и се учихме да пишем заплашителни имейли до главни редактори. От значение е също, че заради изолацията и прехвърлянето на процеса ни онлайн се измени съставът на хората, с които работихме най-интензивно – от най-лишената общност към това, което бих си позволил да нарека „средна класа“.
Ясно е, че работата Ви на терен пренаписва кухите у нас понятия в политически коректната реторика извън квартала. Как може да се даде етически и естетически отпор на стереотипите относно ромите?
Важно е към какво отпращате, когато употребявате израза „политическа коректност“. Ако говорим за западноевропейската постколониална и постимперска реалност – за тамошната т.нар. политическа коректност, която е всъщност опит да се изгради стабилна система на опазване достойнството на човека в съвременното много хетерогенно общество, – то нашата работа би била предизвикателство за някои тенденции там да се идеализира слабият, да се конструира жертвата светец.
Смятам, че за всеки индивид е същностно важно да не е жертва, да обживее и опитоми дори най-ужасните условия, в които е поставен. В квартала ние работим с хора, които са поставени в различни условия: от семейство, което не успява да закрепи покрив над главата си сега, когато започват дъждовете и студът, до представители на „средната класа“ и дори местни интелектуалци (но те може да имат само 8-ми клас и влизането в университет да е единствено мечта за тях). Никой от тези хора не живее в позицията на жертва и мъченик – разбира се, отвъд задължителното българско оплакване от държавата. Със сигурност не са и светци, живеят със свои предразсъдъци, не споделят непременно ценностите на доброжелателите си, но пък често са готови на много по-непосредствена човечност!
Другият проблем с „политически коректната реторика“, за която говорите, е, че рядко успява да избегне мързеливото класифициране на хората в определени категории. Вие самият питате за „стереотипите относно ромите“, но всички, с които ние работим, и над 80% от населението на квартала разбират себе си като турци. „Роми“ за тях означава комшиите (другите около 15%) в една конкретна част на квартала, които говорят друг език, имат друга религия и друго наследство. Дори са ми вадили кръщелни свидетелства от 30-те години (тогава в тях се е попълвала етническа принадлежност), за да ми кажат: „Ето, тогава никой не е поставял под въпрос дядо ми, че е бил турчин.“
Проблемът е, че „роми“ за нас, българите, е само нов превод на „цигани“, а това си е наше понятие за всички, които обществото ни отхвърля. Оказва се, че тях никой не ги пита дори и в уж „политкоректни времена“. Редица общности, които по никакъв начин не се възприемат дори за родствени, така, по наследство, са напъхани в новия „ромски етнос“, „ромска култура“ и задължително – в „проблеми с ромската интеграция“.
Но аз започнах да говоря за политическата коректност от западните реалности, а тя има много малко отношение към нашето общество. Ако мислим политическата коректност според перспективата на тукашните ѝ зложелатели, тоест като налагане на цензура върху свободната реч и поведение на хората според текуща „партийна линия“, то в България политически коректно е да говориш като Валери Симеонов, Джамбазки и Карбовски. Не е особено смело да възпроизвеждаш реториката срещу малцинствата – в момента това е социално най-приемливото поведение.
Виж, да признаеш, че не те е страх да се разхождаш в „Столипиново“, че имаш приятели и партньори там, че и те са хора, си е риск. Ние с Хана преживяваме тази тръпка всеки път, когато някой нов познат зададе иначе невинния въпрос с какво се занимаваме. Да отбележиш в разговор, че не всеки „циганин“ е неграмотен, мръсен, мързелува на гърба на данъкоплатеца, прави деца, за да взема помощи, и т.н., и т.н. – това у нас е също толкова опасно табу, както във Великобритания да използваш обидната дума с „н“. Обстановката става напрегната, започват нападателни спорове, дори имаше случай, когато колежка на Хана я изби на яростен плач, че една чужденка може така да подменя „истината“ ѝ.
Първоначалната ни концепция беше да продължим и съчетаем форматите на взаимодействие от „Красотата, която споделяме“ и „Слушай сега, чоджум“, като ги отворим още повече, направим ги още по-гъвкави. От „Красотата“ взехме интимния процес на дългосрочна творческа работа с малък брой партньори от общността, а изхвърлихме проектното предзадаване на тема. Този път фокусът и значението на всеки творчески процес щяха да бъдат намерени съвместно от участниците, в самото взаимодействие. От колаборативния комикс „Слушай сега“ взехме приоритета художественият продукт да е отправен към местната общност като публика и едва след това към външна публика.
Всъщност поредица от художествени процеси с местни автори трябваше да създаде цяла културна сцена, да развият опитност какво означава да представяш себе си и общността си, а и да развиват публика – какво означава да наблюдаваш себе си или близки до теб проблеми в художествена интерпретация. Това трябваше да се случи в най-лишената част на квартала, общност от стотина семейства, където сме работили и предишните години. Изложбите щяха да започнат от един дувар на къща и после на други – единствените възможни публични пространства там.
Блокадата на квартала, а и изолацията, която сами си наложихме заради възрастното ми семейство, попречи на този план. Но процесите на взаимодействие се развиха не по-малко интензивно и онлайн. Това се случи с представители на „средната класа“, която всъщност съставя мнозинството в квартала. За късмет, отвореността към нуждите, интересите и талантите на бъдещите партньори беше основна ценност при планирането на „Дувармузей“ и това ни позволи да адаптираме проекта към новата ситуация.
„Интимният процес“ на съвместно създаване се премести онлайн, с малка група столипиновци, които физически са пръснати из цяла Европа. С тях си партнирахме в създаването на общностната медия „Филибелии“. Вместо изложби в квартала стартирахме дискусии в бързо растящото по време на изолацията дигитално публично пространство на общността. Дискусията за боклука например, с над сто коментара, роди късометражен филм от местен автор и нашата намеса Служба „Чистота – Столипиново“, имаща за цел да се припознае приносът на работниците, събиращи сметта в квартала. Това беше наша идея, на „външни“ наблюдатели, но във всички етапи беше съгласувана и обсъждана с хора от квартала. Именно тези моменти на среща между новите хрумки и установената рутина в общността са изключително интересни за нас.
„Около нас лежат останки, реликви от миналото, изгубени спомени на живели някога, преди нас, хора“ – така гласи първото изречение в публикуваната неотдавна от Пламен В. Петров книга Случаят „Олга Круша“. И в настоящия разговор с Пламен вниманието към художествените факти, сложността на истината и най-вече грижата за достойнството на хората в изкуството коригират немалко едри идеологически обяснения на културните процеси. Как се случва това?
Имах съвсем други планове за началото на този разговор, но в един момент ми щукна, че всичко се концентрира във въпроса: Защо стана доктор по история, а не по изкуствознание? Чувстваш ли се свой между изкуствоведите? Твоето мислене е извън модата: в близкия прочит, в близкото гледане на творбите…
Честно казано, не знам. Не се чувствам близък на нито едно поле – нито в инженерното и строителното, каквото е първото ми образование, нито в журналистическото… На шега влязох да уча изкуствознание, защото всъщност исках да се занимавам с театрознание – нещо, от което Юрий Дачев ме отказа с репликата: „Знаеш достатъчно, по-добре пробвай нещо чуждо на теб като поле.“ И така реално станах изкуствовед (ако изобщо може да се стане изкуствовед) – на полето, практически.
Всъщност голямата ми любов до ден днешен е медиевистиката, но заради лобитата в нея там доста сложно се влиза – това продължава да е едно от най-елитните научни полета. И точно по този повод напуснах Художествената академия след бакалавърската си степен – и се насочих към Софийския университет, за да уча старобългарски език. Все пак да се разбирам със словото, защото в средновековното изкуство слово и образ са неразривно свързани.
Така стана и заради надеждата ми, че ще мога да правя докторантура в Института за изследване на изкуствата. Но това не се случи, защото съм доста невъзпитан, навярно в очите на много хора – и арогантен. Това изглежда малко като оправдание, но не го правя, за да се набивам на очи, а защото виждам художествени и професионални проблеми, които, ако се опитаме да разрешим заедно, всички бихме спечелили. Но очевидно няма воля за това. Ние в крайна сметка сме едни 50–100 души изкуствоведи, даже и по-малко. Всеки е свързан с някого.
И така, съвсем на шега, в деня, в който разбрах, че няма да мога да кандидатствам в Института за изследване на изкуствата за докторантура, съвсем случайно се срещнах с проф. Евгения Калинова на входа на Софийския университет, която ми каза: „Има обявена бройка за докторанти, ако искаш, кандидатствай.“ След три седмици подготовка най-нагло се явих на изпит по история – дисциплина, която до 12-ти клас проклинах и за която непрекъснато заявявах, че никога няма да се занимавам с нея, но сега, по ирония на съдбата, го правя с огромна страст.
Може би това се случва, защото за теб историята са микроразказите, а не гигантските наративи, както ги наричахме преди години, тоест това е друга представа за историята.
Знам, че звучи непрофесионално от устата на един изкуствовед, но за мен всеки артефакт е само повод за разговор, повод да произведеш разказ, чрез който да се срещнеш с публиката. Далеч съм от тази представа за изкуствоведа като човек, който подрежда дадени творби в една зала – и така се опитва да долови авторовата идея и т.н. Изкуствоведът, от появата на Джорджо Вазари, е диктаторът в полето на изкуството, негова е ролята да конституира имената в него, да каже кои ще останат в историята. Колкото и да не си даваме сметка за това, ако Вазари не беше посочил Микеланджело или Леонардо, те едва ли щяха да останат в историята на изкуството.
Изкуствоведът е конститутворец на историята на изкуството, а не на самото изкуство. Съвсем не искам да изземам важната роля на художника, но ми се струва, че той по никакъв начин не би могъл да остане в историята на изкуството, ако не се появи изкуствовед, който да каже: „Ето, този!“
Как стои този проблем на българския терен?
Ако огледаме съвременното българско художествено пространство, ще видим, че в него циркулират едва стотина художнически имена, а художниците у нас са много, много повече. За тях никой не пише, никой не ги споменава в медиите… и вероятно те очакват някой да ги открие след стотина години. Тогава ще изплуват на хоризонта, защото някой изкуствовед е посочил едного между тях: „Този става.“ Изкуствоведът е и възкресител. Той си играе на Бог.
Защо тези имена са изтласкани в маргиналията?
При едни това е съзнателен избор, при други – въпрос на характер. Има хора без щения да се блъскат и бутат с рамене, за да присъстват на художествената сцена. Трети най-нагло са изтласкани и омаскарени от другите художници. А има и художници, които предпочитат да станат учители. Груповщината в изкуството, за която говорим сега, всъщност е типична за цялата културна история. Нима Медичите не лансират една конкретна група в ущърб на друга? Повечето художествени дружества, основани у нас, почти всякога са политически проекти – и отказът на държавата след 1989 г. да възприеме изкуството като политически инструмент донесе нови проблеми.
Този отказ не предпоставя ли невъзможността днес да подредим артистичното пространство? Да наслагаме етикети?
Всяка подредба е преднамерена. Тя е резултат от нашия стремеж да си обясним кое до кое е, кое след кое е… Това обаче винаги е условно, само за наше собствено удобство. А и виждаме как процеси, чийто зародиш е в края на XIX век, стават годни за дефиниране едва след 1944 г. След 1989 г. съществуваше убеждението, че тоталният отказ от контрол върху изкуството ще даде началото на нови художествени процеси. Каква стана тя: градът беше осеян с ужасяващи паметници, станаха известни автори без никакви качества… И отново искаме да я има длъжността „главен художник на София“, отново да я има регулацията.
Необходимостта от контрол върху художествените процеси ли слива оперативната критика и властта?
Да. На мен специално не ми е интересно да разглеждам изкуството като естетически свойства – дали художникът мазвал с четката наляво, или надясно… За мен творческият жест на един човек винаги е свързан със средата, в която той съсъществува с другите – и чрез него аз искам да си обясня процесите… Делението „ниско–високо“, колкото и на нас, изследователите, да ни е удобно, всъщност изобщо не занимава обикновения човек. Когато подредиш в галерията разказ само от шедьоври, това не е Историята, това е една твоя история. И тя е много субективна, защото ти не позволяваш във въпросния разказ да се появи всичко.
Историята след 1944 г. се утвърди като разказ, наситен изключително с частни случаи. Но и големите шедьоври са частни случаи. Такава една история може да радва сетивата, но не вълнува сърцата на зрителите. Най-често съм получавал забележката, че в ролята си на изкуствовед действам като автор, не като куратор. Всяка една изложба е гигантска инсталация, в която аз „употребявам“ автора.
Ето, в книгата на моята покойна колега доц. Мария Дееничина за тоталитарния модел на българската журналистика между 1956 г. и 1989 г. „Между фанфарите и заклинанията“ има цял дял с репресии чрез и репресии върху българската журналистика – само частни случаи…
През производството на частни случаи ние губим общия разказ. И затова се получи така, че периодът след 1944 г. е само мракобесие, кръв… Пример: един художник бил репресиран, защото според него бил сюрреалист – и заради това почнал да прави само стенопис, монументални произведения и пр. Ама това е много скъп бранш. Тогава хонорарът ти за стенопис е колкото да си купиш цял апартамент. Как така хем е репресиран, хем е с големите поръчки… И това за мен стои конфликтно.
Затова ли няма цялостна история на българското пластично изкуство? Защото литературата има… И веднага давам пример с историята на проф. Светлозар Игов.
Литературата е нашият голям пример. Изкуствоведите сме хем малко, хем не работим в екип. Второ, следи от епохата има достатъчно, но не са открити. Има отделни осветени периоди и много слепи петна. Само проф. Атанас Божков дръзва да напише история…
Това неговата воля за критическа власт ли е?
Това е воля за диктатура. Ето, изследванията на доц. Ружа Маринска върху българския модернизъм през 20-те години на ХХ век превърнаха едва ли не този период в най-важен за българската история. Имаме и проф. Аксиния Джурова. Може би ако съберем тях двете, има шанс да се появи история.
Просто нямаме хора. Пък и излизаме страшно неподготвени от учебните заведения. Връзката между науката и практиката е скъсана. Ама, по дяволите, за какво е тази наука, ако не споделям с хората, дошли в галерията, какво съм научил. И така ще уважават труда ми, който и бездруго е без пари. Една професорска заплата е 1300 лв. Точно заради това ще продължаваме да си говорим помежду си: „Какво ще им обръщам внимание на профаните; защо ще ме занимават публиките; аз съм все недооценен…“ Пък и науката все се притеснява човекът от практиката да не я ограби… Работата за производството на един музеен разказ е страшно сложна и само човек, който я е вършил, може реално да я оцени.
Ти обаче се опита да направиш два цялостни разказа – за жените като субект в българското изобразително изкуство и за мъжете като негов субект…
През последните години по отношение на феминизма всичко се сведе до съставяне на следното уравнение: жената е репресирана, няма достъп и право на изява… Стига се вече дотам, че ако една галерия прави определен брой изложби на мъже, трябва да направи същия брой изложби на жени. Но ако предложенията за мъжки изложби са 200, а за женски изложби – 5? Ще селектираме 5 от 200 мъжки предложения и ще пускаме всичко, каквото е дошло от жените. Това е абсолютно извращение.
Та, какво е мястото на жените в нашия художествен живот?
За мен работата около Олга Круша беше бойно кръщение. Там почти три години бях детектив: Москва, Санкт Петербург, Италия… Цяла България. Всичко финансирахме сами. Когато с Рамона Димова, която ме съпътстваше през цялото време, започнахме да обработваме събраната информация, изброихме, че от създаването на Държавното рисувално училище, днешната Академия, до 1918 г. има поне 240 имена на художнички. Още в първия випуск на Академията са приети жени.
Във възрожденския печат, който изследвах заради бащата на Олга – Захарий Круша, също непрекъснато попадаш на жени – поетеси, преводачки… Да, самобитни, да, самосъздали се, да, без възможности за образование и пътуване… Може би дъщери на неслучайни хора. Или пък съпруги. Много по-пробивни. Или пък израсли в либерални семейства. Но ги има! Факт е, че до 20-те години у нас има много повече художнички, отколкото доминиращата днес представа за този период ни го позволява… През 1895 г. в софийската школа на Естир Слепян жени рисуват гол мъж. Никъде другаде в Европа по това време не се случва това. Никой не е посочил по-ранен пример. В първите изложби участват не една и две жени.
Феминизмът у нас, за съжаление, е мода. С появата на българските преводи на Жорж Санд се забелязва как езикът в женските медии започва да се изостря. Допускани ли са жените до управленски постове – това е изключително важен въпрос. Но също толкова важен въпрос е колко от тях действително са искали? Всички либерални стратегии на политическата коректност водят до катастрофа и до орязване на парчета от миналото така, сякаш изобщо не са съществували. Ние се договаряме, че защитаваме опредени свободи, но постепенно губим мярката и те се изправят срещу нас като чудовища. Кой знае къде е балансът. Ние успяваме да извратим всичко.
И женската, и мъжката изложба опровергаха много стереотипи. Промениха ли средата?
Те не могат да променят нищо. Просто направиха миналото малко по-прозрачно. Това само обогатява пейзажа.
Налице във всички изкуства у нас е мощна критика, която се държи – по терминологията на Майкъл Уолзър – като имперски съдия. Има модел на Центъра, критиката го използва като матрица в нашите културни периферии – и критиката следи как се разминаваме с модела. Колкото повече се разминаваме, толкова пò ерзац е нашето изкуство. И нищо друго тя не вижда. А според мен ти се фокусираш върху ерзаца на ерзаците…
Аз просто искам да разказвам. Искам да видя емоцията на обикновения човек. Всяка моя изложба е била критикувана и аз съм се съобразявал с много от забележките, но най-верният компас за мен е публиката. Тя днес жизнено се нуждае от разкази, защото е задушена от образи. Да накараш образите да говорят – трябва да произведеш невидимите връзки между картините в залата. Публиката не ги вижда, но ги усеща.
И аз вече предпочитам да подреждам книгите си хронологично, без изрично да го отбелязвам. Така разказът за мен е най-честен и кохерентен. Кога връзките стават обаче видими?
Когато съм претупал изложба – заради малкото време или заради цензор. За второто пример е пловдивската ми експозиция, посветена на 1892 г. и първата общонационална художествена изложба, проведена в Пловдив. Тогава в централния павилион на Първото българско промишлено-земеделско изложение е организиран специален художествен отдел, в който със свои произведения участват 16 автори. Та, тази изложба от 1892 г. беше обезобразена от политическа цензура, защото бях казал, че Фердинанд и Мария Луиза са стожери на новото българско изкуство. Но според управата на пловдивската галерия Фердинанд бил национален предател. Да, може в политически план да бъде смятан за такъв… Но по отношение на културните политики има безспорни доказателства за моето твърдение.
Изложбата на голото мъжко тяло в СГХГ също беше цензурирана. Само разказът ми за Ангел Спасов в плевенската галерия не беше цензуриран. Да, там бяхме финансово ограничени, но разказът се случи така, както го сънувах и боледувах. В Плевен никой не ме изгони с камъни, когато заявих, че най-голямото име на художник, излязъл оттам след Бешков, е на хомосексуален.
Да, спойката между нещата е невидима, тя може да не е съобщена на глас, но вибрира в пространството, публиката я чувства и живее. Но една изложба нищо не променя. Всичко минава и отминава.
Чакай, чакай. Голямата изложба на Константин Щъркелов нищо ли не променя? Тя има сензационен брой посещения.
Тази изложба е семпла. Стара като подход. В нея има и неща на Щъркелов, много ниски като качество. Тази експозиция просто няма душа. Една изложба не променя нищо. Публиката може да си припада: „Ох, колко красиво акварелче…“, но това нищо не променя. По Щъркелов работих само защото темата за портретното творчество на художника бе почти неразработена. А и в архива му видях герои, с които съм се занимавал и преди. След десет години може да се направи изложба със съвсем различен разказ.
Елиезер Алшех (1908–1983), „Разпятие“, 1926 г., акварел върху хартия, 30 х 20 см (притежание на Пламен В. Петров)
Не е същото с работата ти върху изложбата на Елиезер Алшех?
Както каза една приятелка: „Тука те изпуснаха.“ По Алшех имаше най-малко административна работа и страшно много изследователски труд, затова много неща бяха „изпуснати“ от ръководството на институцията. Важното беше да направим тази изложба най-малкото заради роднините му.
Изобщо работата с роднините на художника е голям проблем. Убедих се в това още докато правех първата си изложба – за Васка Баларева. Не можеш да кажеш на близките на художника, че една негова картина е боклук, защото за тях е реликва. За нашия опит и вкус една картина може да е боклук, но в нея има история, която не знаем, в случая тази картина е художествено наследство. И такова изкуствоведско поведение е нагло. Покрай изложбата си за Васка Баларева научих никога да не разделям изкуството на голямо и малко, на високо и ниско.
Когато в СГХГ се появи Деяна Алшех, видях една конкретна работа и тя ми отключи целия разказ – и започна едно почти двугодишно приключение, в което изобщо не бях преднамерен. Дъщерята на Алшех ми позволи да ровя дълбоко в собствените ѝ спомени, така както аз никога не бих допуснал някой да рови в моите. Изобщо изкуствоведът трябва да е много добър психолог, а това на българския изкуствовед му е съвършено чуждо. Той нахлува в света на хората безапелационно, без никакви съображения, като тоталитарен чичко, комуто всеки е длъжен: „Аз имам мисия. Вие сте някакви отрепки, които нито разбирате какво държите по стените си, нито го опазвате както трябва.“ Така работят дори с живи художници.
Ти би ли направил изложба на жив наш съвременник?
Честно казано, гледам да не си го позволявам. Аз ставам съавтор на автора, а в този случай не е редно. Когато художникът е починал, гледам да го разбера през контекста, но той не ми се меси в работата. Когато говоря с жив художник, той веднага започва да контролира моя разказ. Една част ще бъдат доволни, но други със сигурност ще бъдат обидени.
Защо?
Защото вземам част, а не цялото. Защото ги преподреждам за своя разказ. Не искам да разкажа един художник, а своята история.
Аз и за своите колонки с рецензии за нови книги си мисля като за дневникови бележки през чужди литературни творби…
Именно. Това, прочее, е кодът, през който се произвеждат влиятелните разкази в най-новата световна артистична практика.
Постоянно говориш за разказ. За мен той е ако не контрапункт, то далечен роднина на разсъждението. А ти бягаш от разсъждението. За теб концепцията на изложбата е в рамките на разказа: завръзка, кулминация, развръзка…
За мен разказът е само един, но всеки посетител в галерията вижда свой, различен.
Олга Круша (1860–1918), „Портрет на момиче“, 1882 г., креда върху картон, 55,5 х 47 см, СГХГ
Какво тогава ни разказа за себе си през Олга Круша?
Разказах за напипаната от мен и въведена като начин на работа методология: 1) стигащата до маниакалност грижа за факта и 2) любовта към самия път на изследването. Знаеш ли, уморих се да се боря с компромисите в кураторската си работа, да се боря с институциите. Това са изложби като отрочета, родени с малформации.
Малформациите са вторични идеологизирания, към които те принуждават институциите?
Не, това са цензури. Това осакатяване обаче е свързано с целия ми изследователски труд.
Не можеш ли да го компенсираш в каталога към дадената изложба?
Не. Освен ако не си го публикувам сам, защото така направих с Олга Круша. Аз имах големи колебания за публикацията, защото този текст е писан преди пет години, но реших да не редактирам с днешна дата нищо. Този текст носи кръста на тогавашната ми възраст. И няма защо да се срамувам от това.
Както ти казах, аз пиша истории. Изкуствознанието е помощна наука на историята. То има своите инструменти, разбира се. Но това е история на изкуството, не и изкуство на историята.
И на отношенията между хората, нали? Защото за Вера Мутафчиева историята беше населена с хора.
Аз проклинах и заклеймявах историята, докато бях ученик. Ако не бях се занимавал с изкуствознание, никога нямаше да я виждам по този причудлив начин: като един непрекъснато повтарящ се разказ, разказ за повторение на грешки.
Кои грешки от 70-те години повтаряме сега? Твоята дисертация е посветена на това време.
Колкото и неудобно да звучи, там почти не виждам грешки. Тогава налице е изключително адекватно отношение между власт и изкуство. В България властта почти никога не се е саморазправяла с интелигенцията, а се саморазправят личности с личности. Българската история като че ли се развива единствено на лични отношения. Между 1948 г. и 1956 г. едни хора са репресирани, а други са въздигани – макар и едните, и другите да притежават едни и същи негативи по отношение на властта. И това продължава да се случва през времето, но предпочитаме да не говорим за него.
Аз много искам да разработя голямата тема за демоните на Светлин [Русев]. Колкото повече интервюирам хора, които са били накиснати в супата на тази епоха, толкова повече тези разговори посочват не разрив със системата, защото, видиш ли, са били принудени да рисуват като социалистически реалисти, а сочат личностни отношения. Светлин просто не харесва някого. Но Светлин е на власт – и вкусът му става идеология. Не дори неговият вкус, който често е укорим, а личните му отношения с даден човек: заради жена, заради тема от картина. Дреболии стават причина за публични разпри и скандали, не идеологията.
И затова не се явява дисидентство. Живковият режим действа страшно ловко и интелигентно. Когато се извади художественият материал от тази епоха, ще стане ясно, че картината е много различна. Ситуацията изобщо не е такава, каквато се опитват да ни я опишат проф. Ивайло Знеполски и Институтът за изследване на близкото минало например.
Съюзът на съдиите в България поиска в специално обръщение до Висшия съдебен съвет да направи оценка на публично известни факти относно дейността на главния прокурор и да започне процедура за отстраняването му. Венелина Попова разговаря по темата със съдия Нели Куцкова – бивш председател на ССБ.
Г-жо Куцкова, становището на Вашата съсловна организация не идва след Доклада на ЕК за върховенството на закона в страните членки на Европейския съюз, а го предхожда. Показва ли това устойчива тенденция в оценката на съдийската гилдия в България за работата на главния прокурор?
Съюзът на съдиите изрази своето отношение към Иван Гешев още след изслушването му от Висшия съдебен съвет и преди неговия предизвестен избор като единствен кандидат за поста на главен прокурор. Нееднократно сме сезирали ВСС да вземе отношение и към негови недопустими изказвания. Сегашното ни поименно обръщение към членовете на Съвета, които избраха г-н Гешев, беше обсъдено преди Общото събрание на нашата организация на 19 септември и просто съвпадна по време с Доклада на ЕК.
През юли т.г. и адвокатски колегии от страната поискаха оставките на Иван Гешев и Данаил Кирилов заради погазване на правовия ред и юридическа некомпетентност. Но възможно ли е в този си състав ВСС да отговори на очакванията на вашите две съсловия, които изразяват напълно свободна воля – непостижим лукс за прокурорите в България при това административно устройство на прокуратурата?
Няма да коментирам колегите прокурори, защото и тяхната не е лесна. Законът предвижда такава възможност. Но дори и да се намерят трима души, които да внесат това предложение, аз не съм оптимист, че целият състав на ВСС ще предприеме някакви действия. Но откъде да знае човек, може и да ни изненадат. Нещата се развиват, обстановката в страната е много динамична.
Аз лично съм на мнение, че г-н Гешев не трябва да подава веднага оставка, защото благодарение на неговото поведение на все повече български граждани им стана ясно колко е сбъркан моделът на прокуратурата в България. Все по-ясно се вижда, че тя не е модерна европейска прокуратура, а с остатъци от сталинистката конструкция от времето на социализма. Това има огромно значение и за независимостта на самите прокурори, и за възможността им да предприемат действия по разследване и обвиняване на лица, за които има достатъчно данни за извършване на престъпления, без да чакат благословията на главния или под негово влияние да образуват или прекратяват дела.
В Доклада на ЕК е посочено безпокойството на Венецианската комисия, че главният прокурор все още има значително участие в управлението на съдиите, както и съмнение, че цялостната структура на ВСС може да защитава съдебната независимост от вмешателство и натиск от изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Посочени са и опасения за нерегламентирано от закона лобиране и съмнения за прозрачността и предвидимостта на наказателния процес. Това ли са главните причини за ниското доверие от страна на гражданите и бизнеса в независимостта на съдебната ни система? Или има други, по-съществени?
Аз мисля, че за това се изисква дълбок анализ, тъй като съдебната система не е само прокуратурата. Всъщност делата, които се разглеждат в съда, са многократно повече от наказателните. В Доклада има положителна оценка за сроковете, в които се разглеждат административните дела и тези от ВКС, съизмерими с други държави членки по този показател. Работата на съдиите и прокурорите е коренно различна и смея да твърдя, че сред тях има твърде много хора, които си вършат съвестно работата всекидневно и не заслужават отрицателна оценка. Но заради несъвършенствата на управляващия ни орган и неговото нежелание наистина да отстоява независимостта на съда, в крайна сметка има такива резултати.
Поначало редовият гражданин у нас не вярва в институциите, но в последно време хората започват да стават все по-грамотни юридически и да преценяват работата на прокуратурата и на съда и резултатите от нея, но отново в сферата на наказателното право. Останалите дела не са така атрактивни за тях и са по-сложни. Ако се направи обаче едно социологическо проучване за доверието в прокуратурата и в съда по наказателни, граждански, търговски и административни дела, тогава резултатите може би ще са доста по-различни.
Липса на присъди за корупция на високо ниво, недостатъци в електронното правосъдие, опити за натиск върху съдии, които членуват в професионални организации, високи съдебни такси за административното правосъдие са само част от посочените проблеми в съдебната ни система. Въпреки това управляващите приемат Доклада на ЕК като позитивен. Това някакво раздвоение на властта ли е, или нетърпима арогантност, или и двете?
Аз бих се учудила, ако властта заяви: „Докладът е много критичен към нас, ние се засрамваме и ще се поправим.“ Чисто съдийски мога да кажа, че имаше много сериозни възражения за високите такси по административните дела, тъй като това препятства достъпа на хората и на неправителствените организации до правосъдие.
В Доклада, от една страна, парламентът е оценен положително за това, че беше отменена разпоредбата, съгласно която всички съдии, прокурори и следователи трябваше да декларираме членството си в професионални организации, и още тогава получихме критики за тези законови изисквания. Сега те са отменени, но в Доклада е посочено, че въпреки всичко списъкът на членовете на тези организации стои в регистъра и се използва за натиск върху съдиите.
Съюзът на съдиите още от 1997 г., независимо от това кой е бил негов председател, винаги остро е реагирал на всякакви опити съдът да бъде подчиняван, затова си е спечелил име на бунтовна организация, а за някои политици – едва ли не и терористична. Така че да си член на Съюза на съдиите стана опасно. Но аз съм много щастлива да установя, че независимо от смяната на ръководството на Съюза през три години, неговото поведение и борба за отстояване на независимостта на съда не са отслабнали.
Очаквате ли ЕК да продължи мониторинга върху правосъдните системи на България и Румъния?
Тъжно ми е, но очаквам да бъде продължен, това каза вчера и комисар Йоурова. По-скоро не знам как ще се съчетаят двата механизъма: единият – за наблюдение на всички държави членки, другият – само за нас и Румъния. Трябва да можем да се сравняваме с останалите страни от ЕС, защото, както търпим критики в някои посоки, така смея да твърдя, че българското правосъдие в никакъв случай не е по-лошо дори от това в старите държави от ЕС – разбира се, в някои отношения, не във всички.
Изглежда малко дискриминационно България и Румъния да бъдат наблюдавани и в отделен мониторинг, но това е вече въпрос на чувства, а не на здрав разум. По-добре да бъдем наблюдавани и критикувани, та да си приведем системата във вид, който е необходим на обществото, а не за да угодим на ЕС. Дали това ще бъде обвързано с финансови санкции, тепърва ще видим, защото това ще решат органите на ЕС и ще стане бавно.
Последно – прогнозата Ви колко време ще изкара Иван Гешев като главен прокурор?
Не мога да правя такива прогнози. Но дори и да си изкара пълния мандат, се надявам той да съобрази поведението си с критиките на обществото, които стават все повече и все по-силни.
Заглавна снимка: Стопкадър от участие на съдия Нели Куцкова в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“
Велизар Шаламанов е експерт в сферата на отбраната, директор по сътрудничество с потребителите в Агенцията за комуникации и информация на НАТО и бивш военен министър. Венелина Попова разговаря с него за наскоро обявеното от правителството намерение България да придобие още 8 нови самолета F-16 Block 70 и друго високотехнологично оборудване в рамките на проектите за модернизация на Военновъздушните ни сили.
Г-н Шаламанов, как приемате новината, че правителството прави проучване за купуване на още 8 американски изтребителя F-16? Ще Ви припомня, че в коментара си пред „Тоест“ след първата сделка казахте, че на армията ни е необходима цяла ескадрила…
Това всъщност е естествена стъпка. Жалко е, че се поднася като новина, а не е, защото проектът е за общо 16 самолета, които трябва да бъдат купени на два етапа. Естествено, поради липсата на системно и устойчиво планиране ние нямаме достатъчно информация нито за сроковете, нито за финансирането.
Много по-важна е цялостната подготовка за приемането на тези изтребители, както и за бързото извеждане от експлоатация на старите самолети, свързано с доста разходи и голям персонал. Радостното е, че се говори не само за самолети, а и за трикоординатни радари и друга бойна техника, като зенитнокомплексни ракети. Защото новите самолети F-16, със своята електроника, радари и въоръжение, не могат да бъдат интегрирани със съществуващата техника за противовъздушна отбрана.
Да, от всичко, което казвате, действията на кабинета изглеждат последователни. Нормално ли е обаче един премиер, лишен от морална легитимност, чиято оставка протестиращи граждани в България искат вече трети месец, да влиза в подобни преговори с фирмата „Лoкхийд Мартин“, макар военният министър да твърди, че те не обвързват с нищо правителството?
Искам да подчертая, че не е нормално да се говори за такъв тип важни сделки, без да има цялостен план за превъоръжаване и подмяна на старата техника, какъвто би трябвало да има след приключването на Стратегическия преглед на отбраната. Той беше планиран за април, отложи се (заради COVID-19) за ноември.
Начинът, по който се обявяват такъв тип решения, наистина буди съмнения, че техният фокус не е превъоръжаването на армията, а е търсене на някакъв друг тип послания – и за вътрешна консумация, и навън, към стратегическия ни съюзник САЩ. За съжаление, резултатът е придобиване на може би неоптимални способности за повече пари – и то по начин, който не позволява тези способности да допринесат максимална полза. Такава бихме имали при един обмислен план, какъвто бе планът за превъоръжаване от 2014 г., отменен от г-н Борисов.
Въпросът с легитимността също е важен, защото, когато разговаря един силен лидер, получил мандат на избори, с подкрепа в парламента и от обществото, той може да постигне много по-добри условия за България, какъвто е случаят с Полша, Румъния, със Словакия, ако щете. Като мине време и се направи сравнителен анализ, ще видим, че България е похарчила повече пари за по-малко способности и е по-неинтегрирана от другите страни, които споменах.
Независимо че следващите 8 изтребителя може да бъдат купени на разсрочено плащане, държавата ще трябва да вземе нов дълг за тази сделка. Как изглежда той в контекста на външния дълг на България от 35,6 млрд. евро, който е близо 58% от БВП на страната ни? Това не Ви ли се струва като „на гол тумбак чифте пищови“?
Историята показва, че всеки път, когато България се е превъоръжавала, това е било свързано с поемане на външен дълг, тъй като трябва да бъдат инвестирани ударно големи средства. Но това винаги е било свързано с технологично обновление за страната ни и с ясно стратегическо партньорство в сферата на отбраната, което е водило до икономически ползи и развитие. Така че ако тези пари се инвестират по разумен начин, ползата за България ще бъде много по-голяма от тежестите на поемането на един дълг. Но ако парите се харчат така, както до момента се прави – на парче, неефективно, то резултатите няма да са добри.
Накрая искам да подчертая, че когато парите се харчат по линия на FMS (програмата за чуждестранни военни продажби на САЩ), то в много голяма степен добрите практики и гаранциите идват от американската страна. Така че при всички положения това е добро решение и по-добър начин да бъдат похарчени тези пари, отколкото да изгърмят в банка като КТБ или в магистрала, която след това трябва да се ремонтира.
На 27 септември швейцарците одобриха на референдум купуването на нови изтребители. А Борисов и коалиционните му партньори стартират проучвателна процедура без мандат от Народното събрание и въпреки че друг парламент и друго правителство ще решават при какви условия ще се купуват самолетите. Защо е това бързане от страна на един премиер, чиито дни във властта са преброени?
Гласуваният проект е за 16 изтребителя и е утвърден първият етап от осем, така че реално такъв отворен мандат има. Съвсем друг е въпросът, че не се процедира по такъв начин при такова фундаментално превъоръжаване. Това е моето мнение. А това, че е обявено стартиране на разговори и събирането на информация, е много далеч от сключването на договори.
Искам отново да посоча, че в голяма степен това (както и изгонването на руски дипломати) е по-скоро пропаганда, информационна кампания, и не е свързано с взето решение на базата на стратегически анализи и ясна визия. Очевидно е, че когато едно правителство и премиер си отиват, и то не с одобрението и благодарността на гражданите, не може да се очаква стратегически пробив.
Експерти коментират, че с обещанията си за купуване на нови изтребители и друга бойна техника Борисов всъщност прави отчаяни опити да умилостиви САЩ, които подготвят санкции спрямо участниците в „Северен поток 2“ и „Турски поток“. Защото според държавния секретар Майк Помпео това не са търговски проекти, а основни инструменти на Кремъл за разширяване на зависимостта на Европа от руската енергия и за подкопаване на трансатлантическата сигурност. Всъщност през всичките години на своето управление Борисов не се ли опитва да „тъче на няколко стана“, което в геополитиката рядко може да бъде успешно, да не кажа никога?
За мен най-важно е какво е мнението на българското общество. Трябва да свикнем, че политиката зависи от визията на лидера, но лидерите ги избират гражданите. Днес нещата едва ли могат да бъдат коригирани, защото ние получаваме повече от същото, както казахте – едно неособено красиво балансиране и пропаганда.
Голямото предизвикателство пред българските граждани е – ако искат наистина да има ново начало, което да позиционира България като нормална западна страна в свободния свят – да избират лидери и политици, които имат интегритет и са последователни; които имат визия и са открити към гражданите; които преследват тази визия в консултации, а не задкулисно.
Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Велизар Шаламанов в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“
Роденият през 1988 г. в Пловдив Константин Костов завършва магистърската си степен в класа на проф. Андрей Даниел, а в момента е главен асистент в катедра „Живопис“ в Националната художествена академия. Има зад гърба си три самостоятелни изложби и множество участия в групови проекти, в т.ч. заедно с група Answer 51, на която е основател и член.
Марин Бодаков разговаря с художника по повод настоящата му живописна изложба „Моменти с друго значение“, която може да бъде видяна до 2 октомври 2020 г. в софийската галерия „Стубел“.
Ще започна с цитат от стихотворение, което познаваш: „нощните обаждания не са разговори / набираш и мълчиш“. Някои твои картини обсебват с изобразената празнота. В тях няма никакви хора. Изисканите публични и интимни интериори са напуснати. Въртележките са напуснати. Напуснати много преди карантината. Къде днес е човекът, Константине? Къде са твоите хора?
Наскоро в отворена покана към художници да споделят какво за тях е изолацията и какво ще се случи след нея, представих гледната си точка на „художника като предзнаменовател“. През 2014 г. участвах със серия картини във форума „Национални есенни изложби – Пловдив“ с куратор проф. Галина Лардева. Тогава името, поставено на ежегодните изложби, беше „Отстранени системи“. Серията картини, които представих в изложбата си, бяха посветени на Париж, но един Париж, изпразнен от присъствието на хората.
Тогава не бях се усещал като художник, който отстранява човешкото присъствие, а го внушава само чрез остатъка на следите от това присъствие: самотна въртележка, затворена телефонна кабина, графити по стените, обекти, състояния… За тази серия картини Лардева написа: „Субектът в живописта на Константин Костов поема ролята на детектив. Поставя си задачата да наблюдава по какъв начин изборът на тази роля променя възприятията му, как тя го прави друг и отнема от неговата субективност. Така той търси местата на потенциално човешко присъствие и ги въвежда като пространства, от които човешкото се е оттеглило.“
„Приказка без край II: Възможен край“ (2020), Константин Костов, м.б., пл., 100/120
По време на изолацията в онлайн форуми и официални новини успях да видя фотографии и кадри на големите мегаполиси по света, изцяло изоставени от човешкото присъствие. Попаднах на такива кадри и от пустия Париж – и останах потресен… признавам си, припознах своите картини, но вече като реалност. Останах потресен, че реалността е страшна.
Тогава и сега човешкото присъствие напуска картините ми, за да остави следа в тях.
Една бензиностанция гори. Тя ме подсети за картина на твоя учител Андрей Даниел, посветена на Хопър и Шел. С кои художници гледаш в една и съща посока?
О, да, „Хопър и Шел“ на Андрей Даниел е великолепна картина! Когато ми я показа в ателието си, му казах: „И аз рисувам бензиностанция, ама моята гори!“ Той само се усмихна. Завърших тази картина чак сега, през 2020 г., той не успя да я види. Името на моята горяща бензиностанция е „Случка по невнимание“. С тази картина си напомням, че невниманието при силни вълнения и възпламенявания води до верижна реакция. Опитах се да предам на зрителя момента, в който само едната бензинова колонка гори, но застрашава всички други в една още по-голяма експлозия.
„Случка по невнимание“ (2020), Константин Костов, м.б., пл., 100/120
Смятам за невероятно удоволствие, когато един художник си общува с друг художник чрез картините. До момента съм общувал по този начин с художници като Франсис Бейкън, Дейвид Хокни, Лусиан Фройд, Каспар Д. Фридрих, Джаксън Полък и много други. Андрей казваше: „Това е възможност за преживяване на чужди животи. Чужди състояния, на които и не подозираш, че си способен. Това е да погледнеш през очите на други хора, на друго време. Въобще, да се превъплътиш.“
Така смятаме един за друг и писателите… Рисуваш много книги и албуми. Днес цивилизацията очевидно от логоцентрична отново става фоноцентрична, ако се доверим на Дерида. Какво съхраняваш чрез албумите и неразтворените книги, чрез буквите? Чрез тишината на писмеността?
През 2013 г. защитих дипломната си теза като магистър в Националната художествена академия на тема „Всичко, от което имам нужда“ – серия от картини с елементи на важните за мен обекти, места, личности. Беше труден за мен период и две картини загатваха за това: „Инструменти за оцеляване“ – натюрморт на консервните кутии от храна, които ме спасяваха тогава, и „Инструменти за устойчивост“, изобразяваща своеобразно хаотично пространство, в което е разположена купчината от важни за мен албуми и книги. Съвсем спонтанно се намести значението на затворените корици и съдържанието между тях – като инструменти за съпротива на заобикалящото ме.
Когато „портретувам“ книгите, осъзнавам за себе си, че това е откъсване на времето – запечатване на вълненията и мислите ми от даден период, които са ознаменувани от тези албуми или книги. Така образите им се превръщат в структури на напомнянето, че значенията са повече от едно – че понякога може да се открие повече от едно дъно в картините ми. Така ги разбирам аз, макар те да не са винаги на същото мнение. Зрителят може би е този, сам за себе си, който ще разреши конфликта или взаимното разбирателство във всяка картина. Това, мисля си, се получава в тишината, защото тогава си и по-внимателен.
„В очакване на момента“ (2020) Константин Костов, м.б., пл., 60/80
В текста към изложбата насочваш моето внимание към мига и протяжността. Как продължава историята на живописта днес за теб, мъж на 32 години. Докъде стига тази история? Живописта не е ли демоде за мнозина от връстниците ти? Както пишещата машина – за писателите…
Неведнъж се е случвало, докато създавам своята картина, да осъзная, че вглъбявайки се в работата си по нея, изведнъж са изчезнали няколко часа и аз самият не помня какво се е случило в това време. Мнозина знаят за това преживяване пред платното. Когато се отдалечиш и видиш резултата, разбираш, че това си бил ти – художникът, но в своето измерение на невреме. Любопитно ми е, че една картина се сътворява за дълго време, а запечатва в себе си един миг. Тези съотношения за мен правят живописта безкрайна в своите намерения и открития, като във всяка картина те се откриват наново и отново. Това ни доказват и мнозина съвременни автори, които тенденциозно се завръщат към картината.
В изложбата си представям работата „30 000 години изкуство“ – с нея може би си намигам, като си казвам всеки път: „Това е приказка без край“. Това ми помага и да забравя прочетеното от Артър Данто и неговите есета „Краят на изкуството“ и „Три десетилетия след края на изкуството“, и да се изправя пред поредното платно, оставяйки въпросите на онези, които не искат да се занимават с изкуство, да ги изясняват.
„30 000 години изкуство“ (2020), Константин Костов, м.б., пл., 50/70
има едно състояние на лицето
в което очите не блестят
научил си се да се справяш
без радост
Това стихотворение изглежда, като да е написано от един от персонажите в някои от твоите картини. С какво искаш да се справят твоите студенти?
Смея да твърдя, че те вече се справят достойно с много неща – едно от които наскоро е и загубата на любимия ни професор Андрей Даниел. Припознавам в тях една емоционална интелигентност и зрялост, която им помага да се справят с предизвикателствата на живота, както и на творческия ни живот като цяло.
Дори и в затруднените сега времена и наложилите се дистанционни форми на обучение всички те продължиха да творят именно припомняйки си уроците, предадени в Ателие 51 – ателието по живопис в НХА. Всички ние ще съхраним прекрасния спомен от така истинските ни преживявания в ателието с професора и ще развиваме търсенията си в традицията на картината, на живописта – една наша си лична еволюция в предстоящите ни открития, оплодени от уроците на учителя.
В разговорите с Андрей Даниел в ателието той е споделял, перифразирам, че за него невинаги революцията прави промяната към по-добро, а като че ли множеството индивидуални еволюции.
Заглавно изображение: „Поезия в застой“ (2020), Константин Костов, м.б., пл., 60/80
Откакто започнаха протестите тази година, се питам как стигнахме дотук. Как се появиха на обществената сцена тези, които днес дълбоко ни отвращават? И кой ги произведе?
Палми Ранчев е от авторите, които не имитират никого – и никой не е способен да ги имитира. Книгите му често са номинирани за основните литературни награди у нас. Поет, писател, сценарист, боксьор и национален треньор по бокс, моят приятел Палми познава отлично София от нейните най-жалки и безмилостни години.
Конюнктурата не го обича. Затова вярвам на отговорите му.
„Магурата“, „Бразилия“, „Хавана“, „Синьото“… Днес тези имена не носят смисъл почти за никого. Какво обаче се случваше по тези места в края на 80-те и началото на 90-те – и какво е наследството им днес?
Те са част от живота на няколко поколения, живеещи или пребиваващи в София. Най-общо, те даваха възможност за сравнително алтернативно поведение и мислене. Огромно количество хора се събираха около обяд и привечер край тези малки кафенета – и те се превръщаха в улични салони. Повечето стояха прави, пиеха кафе, разговаряха и имаха усещането, че опитват нещо различно от сухоежбината на соцвсекидневието.
Спомням си „Млекото“, едно от първите подобни места. Не само защото можех да поръчам млечен шейк, тоест нещо различно от бозата и жълтата или червената лимонада. Там например се запознах с писателя Васил Попов. Минавах ли покрай „Колумбия“ или „Кристал“, се оглеждах за Николай Кънчев. Макар и рядко, случваше се да го видя. В „Шапките“ коментираше прочетени книги и последните естетически течения интелектуалният гуру Владимир Свинтила. „Кравай“ беше единственото място, на което пънкарите се чувстваха удобно с необичайните си прически и облекла.
В „Синьото“ се събираха хора от радиото и музиканти. Но и много други. По едно време постоянно присъствие беше Сиси Графинята, която в джазови сетове коментираше и хората около себе си, и международното положение, и основни фигури от ЦК на БКП, без да се интересува от явните и прикритите доносници, които също бяха постоянно присъствие. Там често се срещах с Иван Рембранда, с когото кръстосвахме улиците до късно през нощта.
В „Бразилия“ и „Хавана“ се събираха софийски тарикати, чейнчаджии, комарджии. На почит бяха производителите на пластмасови джунджурии. Обикновено „на възраст“, предприемчиви, те разполагаха с пари. Работеха нелегално или използваха някакви временни постановления, за да организират частните си предприятия. Мнозина от тях влизаха или излизаха от затворите заради тази си активност. Постоянно присъствие бяха и красивите жени. В „Хавана“ се появяваха Георги Джагаров и Венко Христов. Вероятно тогава са ремонтирали ведомствените кафенета и ресторанти на СБП и СБЖ.
Доста по-късно, в началото на размразяването и Прехода, около „Магурата“ се разгърна предприемаческият дух, като още от началото беше заразѐн с милиционерския бацил „за едни може, за други – не“. Най-подготвени за свободен бизнес се оказаха част от някогашните посетители на въпросните кафенета. Трансформацията се извърши сравнително лесно за мнозина от тарикатите и известните улични бабаити, защото се оказа, че са били доносници и сътрудници на някогашната милиция, преименувала се на полиция.
Ако трябва да разплетем възела между спорт, тайни служби и политика, завързан преди трийсетина години, откъде да почнем?
Спортистите, заедно с хората на службите и партийните активисти, още по времето на соца бяха организирани. Сред тях имаше хора с административни постове в партията държава, а и авторитетни личности с качества на водачи и главатари. Организираните им групи скоростно се превърнаха в първите активисти на капитализма. Ама не какъв да е, а техен си – и затова свързан с насилие и проливане на кръв.
Голяма част от истинските спортисти нямаха качества за мутри. Каква мутра ще си, ако целта на живота ти е била да пробягаш сто метра под десет секунди или да скочиш повече от два метра. За всеки престъпник, излязъл от затвора, беше значително по-лесно да влезе в мутренска бригада, отколкото за обикновен или елитен спортист.
Защо синоним на мутрите станаха борците, „борчѐтата“, а не боксьорите?
Борците обикновено са селски момчета, с патриархална ценностна система. Имат уважение към по-старите, по-знаещите и по-можещите. И затова борците бяха по-лесни за управление. В допълнение, доста бивши борци вече бяха станали барети, жандармеристи, обикновени и необикновени (тайни) ченгета.
Докато боксът е предимно градски спорт. Почти всички са индивидуалисти, с изразено чувство за превъзходство, склонни са към анархистични прояви – понякога само защото с един удар могат да разрешат уличните или други такива проблеми. Боксьорите се отнасяха със съмнение и дързост към тези, които се опитваха да ги управляват.
Защо бързо забравихме София на престрелките от 90-те?
В началото на Прехода престрелките създаваха чувство на несигурност, на страх и ужас от всекидневния живот. За да бъдат подчинени нарочените за рекет. Да замре всеки опит за самостоятелност. Престрелките бяха и команда към всички недоволни, предприемчиви и активни българи да напускат страната. Междувременно една след друга разстреляха или взривиха най-вироглавите мутри. Останаха сговорчивите, склонните към подчинение и раболепие, ориентирали се към постове в държавните структури. Сега властта им се е увила като питон около всички и всичко.
Отдавна в страната трудно се диша. В подобно положение какво да помниш по-напред. Убитите някога? Или собственото си окаяно положение?
Какво си спомняш от началото на 90-те години? По какво си приличаха „силните на деня“ и „силните на нощта“ в това смутно време? И по какво се различаваха?
През цялото време така наречените „силни на деня“ и „силни на нощта“ бяха ръководени от едно и също място. Притежаваха сходни качества: животинската стръв и алчност за повече пари, собственост, власт. Бяха готови да мачкат, да газят и убиват всеки на пътя си. Спечелването на всички пари и овладяването на цялата власт бяха генералните им цели. Различията между назначените за бизнесмени, банкери, политици и престъпници през цялото време оставаха условни.
Докога комунизмът може да бъде оправдание за ставащото днес, 31 години по-късно?
Когато отидох за първи път в Швеция, където социалистическата партия управляваше от доста години, се потвърдиха подозренията ми, че у нас никога не е имало социализъм. Комунистическите идеали за равенство, братство и свобода бяха само повод за политически остракизъм на несъгласните. За да сме равни, режеха главите на по-умните или скъсяваха краката на по-бързоходните. Комунизмът е поовехтяла опаковка на някогашната тоталитарна власт, мимикрираща сред либерално и псевдодемократично каканижене.
Къде ти слагаш точката, в която криминалните елити на Прехода безвъзвратно се превърнаха в политически? Кой произведе Бойко Борисов? Кой трябва да поеме отговорност за неговата поява?
Още в началото на Прехода служителите на закона и престъпниците лесно сменяха позициите си. Някога предложих да се създаде Министерство на организираната престъпност. Така ченгетата нямаше да работят до 5 часа̀ в МВР, а после в мутренските групировки. През следващите години заменяемостта протичаше по-интензивно. И на различни нива. Днес си ченге, утре – мутра, после се обявяваш за бизнесмен или ставаш политик. Напоследък политическата позиция най-сигурно гарантира място в разпределението на парите от Европейския съюз. От години имаме милионери, а вече и милиардери, които знаят единствено как се краде.
Настоящият министър-председател е представителна фигура от селектирания елит на Прехода. Алчен и безмилостен, ако той самият не е застрашен. Склонен към всякакви компромиси, стига да му осигуряват печалби и власт. Още в началото показа на кукловодите, че може да бъде слуга, без да се чувства унизен. Макар и да е посредствен във всичко, което изисква познания и умения. През цялото време той беше манипулиран – и манипулираше. На държавните постове беше повече актьор, отколкото реално действащ политик. Правеше всичко името му да стане популярно.
Спомням си как в „Труд“ ми връщаха текстовете, ако съм направил и най-невинна иронична забележка към персоната му. Обясняваха, че после щял да ги скъса от телефонни обаждания. И през цялото време взимаше процент от всеки възможен за рекетиране бизнес. Разширяващият се икономически потенциал разширяваше и периметъра му на влияние, докато напоследък започна еднолично да управлява държавата…
В своята литература ти изследваш маргиналиите и маргиналите на Прехода. Имат ли свой политически потенциал? Или трябва да разчитаме на бавната политизация на протестиращата днес средна класа?
В маргинали у нас се превърнаха тези, които не приеха морала, наложен от управляващия криминалитет, или другите, неиздържалите на промените, съгласили се с материалните и психическите несгоди в търсене на някакво лично равновесие. Учителят около боклукчийския контейнер, безработен или с минимална пенсия, е представителна фигура на Прехода. Вече цели поколения се изхранват от отпадъци. И ако продължим в тази посока, нищо чудно, ако се появи партия на уличните кучета и бездомниците, за да се компенсира обезлюдяването, а и заради общите им източници на живот.
Настоящият политически елит – узурпирал основните държавни постове и позиции, неотговарящи на професионалните му възможности, оформил човешкия си профил сред далавери и измами, следвайки законите на мафиотските зависимости – се състои от некадърници и криминален боклук, вреден и направо отровен при по-нататъшно използване. Протестиращите трябва не само да ги сменят, а буквално да ги изметат.
Какво трябва да помним и какво да забравим, за да имаме шанса да продължим да живеем заедно по тези земи?
Трябва да запомним всичко от случилото се през тези и подли, и доста мизерни в морално отношение години. И същевременно да го забравим. Както се помни и се забравя скоростно прочетена книга. Ако продължа с книгата като метафора, трябва да влезем в нови сюжети, отговарящи на членството ни в ЕС. Преди всичко: да се отстранят остатъците от бившата Държавна сигурност. И да се потърси отговорност на виновните страната ни да е най-бедната, най-болната и най-бързо изчезващата нация на континента. Има достатъчно младежи – и образовани, и способни, и с чувство за национална отговорност, които могат да измъкнат страната от негативните списъци.
Преди няколко седмици ирландската евродепутатка Клеър Дейли предизвика сензация в България с критиките си към заместник-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно България в рамките на заседанието на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Дейли е сред най-критичните гласове в Европарламента и най-активните ирландски евродепутати.
#Bulgaria is the most corrupt state in the EU & its people the most impoverished. The protesters on the streets of #Sofia want to know when #EU is going to stop emboldening & enabling the thugs in power there, and they deserve an answer – not more shameful EU fence-sitting @OCCRPpic.twitter.com/dNyWY9U3X0
Разговаряме с нея по-малко от час след речта на Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, която Дейли определя като „лицемерна“ от самото начало:
„Говори за свободни и честни избори в Беларус, за европейски средства, които трябва да бъдат защитени от корупция… Те имат неопровержими доказателства, че именно това се случва в България, и не правят нищо. Цялата реч беше толкова лицемерна, но в контекста на България противоречието в думите ѝ е още по-очевидно.“
За евродепутат – и изобщо за политик – Дейли е приятно директна и не се страхува да сподели точно какво мисли. Тя е член на ирландската социалистическа партия Independents 4 Change, част от европейската група European United Left – Nordic Green Left. Продължаваме да дискутираме речта на Фон дер Лайен, по време на която председателката на ЕК начерта амбициозни планове за бъдещето на Европейския съюз в области като върховенство на закона, външна дипломация и политика и здравеопазване.
„Това е запазената марка на ЕС. Звучеше като пропаганда и съм сигурна, че много европейски граждани го усетиха така. Например италианците, които не видяха никаква европейска солидарност в началото на този хаос, а сега тя говори за хората в Афганистан?“, смее се Дейли невярващо.
Питам я дали речта на Фон дер Лайен е пример за липсата на връзка с реалността и хората, която се изтъква включително и по време на антикорупционните протести в България за оставката на премиера Борисов и главния прокурор Гешев, продължили цяло лято.
На много фронтове думите нямат нищо общо с реалността. И мисля, че единственият начин това да се промени е хората от държавите членки да се организират. Именно затова сега говорим за България. Няма много български представители, които да се борят за каузата на тези протести, и това също обяснява затруднението за дискусия в Брюксел. При другите държави не е така. Мисля, че там има повече политическо разделение, което не ми изглежда да е случаят в България.
Съгласявам се с нея, че за чужденец е трудно да се ориентира в българския политически пейзаж, на което тя отговаря: „Знам много малко за България, но съм готова да се уча. Получих много информация от българските граждани, за което съм благодарна. Не мисля, че трябва да си експерт, за да видиш, че в Европа си затварят очите и единствената причина за това е, че или Комисията е некомпетентна и не знае какво става, или знаят и им изнася поради връзките с Европейската народна партия. Аз мисля, че е второто, защото те наистина са некомпетентни, но не чак толкова. Не им пука, защото касае техния човек [Борисов – б.р.]. Той е достатъчно умен, за да не тормози малцинствата, но това не значи например, че няма дискриминация. Чувам, че коалиционните им партньори са хомофоби и расисти. Но той е достатъчно съобразителен, за да не се бута между шамарите, както правят в Полша и Унгария, малко по-обран е и Комисията е доволна. Според тях той осигурява известна стабилност.“
Подобно на другата евродепутатка, с която разговарях – София ин ът Фелд от „Обнови Европа“, – Дейли говори за клубове и политически фракции. Тя ми казва, че „който не е в клуба, него критикуват“, което фактически разделя важни европейски ценности, като върховенството на закона и свободата на словото по идеологически линии. Дейли гледа на европейските институции от критична, лява позиция и ги определя като неолиберални администрации, които дават предимство на определени свободи – например свободата на пазарите – пред други, като върховенството на закона в областта на човешките права.
Политическата кариера на Клеър Дейли започва още от ученическите ѝ години, когато се бори за правото на аборт в Ирландия. Тя е била част от радикалното крило в ирландската Лейбъристка партия, заради което е изключена от структурите ѝ в края на 80-те. Вероятно това минало и настоящата ѝ политическа позиция доведоха до статии в проправителствени български медии, които я нарекоха „комунистка, която подкрепя Лукашенко“.
Чух, че са казали, че съм комунистка. Тази сутрин ми съобщиха, че е излязла статия как съм била разследвана за конфликт на интереси в Европейския парламент, но момичето, което ми я прати, каза: „Не се притеснявай, трябва да вземеш предвид, че няма независими медии в България.“ Преди няколко дни на една среща някой ми каза, че друг евродепутат ме е нарекъл комунистка, и отвърнах, че никога не съм била член на Комунистическата партия, но знам, че някои от хората на власт в България в момента са започнали кариерата си оттам. В повечето случаи се смея, това не са неочаквани неща. И бих се радвала много да видя падането на Лукашенко, нямам проблем да го заявя. Само че мисля, че това е работа на гражданите на Беларус, не на ЕС, Америка или Русия.
Следващият ми въпрос към нея е за контактите ѝ с българските социалисти, които – поне на теория, ако не в реалността – в момента са в опозиция на българското правителство.
„Когато за пръв път се сблъсках с проблеми на ирландци със собственост в България, след като ме избраха, писах на българските евродепутати, без да избирам по идеология. Не ми пукаше, бих работила с всеки. Само двама ми отговориха, което не е нормално. Един от тях ме препрати към колега в тази област, от когото така и не получих отговор – разказва евродепутатката. – После, когато слушах дебатите за България в ЕП, ми направи впечатление, че никой от България не говореше твърде много, дори опозицията. И честно казано, не мога да си направя преценка за Българската социалистическа партия, какви са тези хора? Не мога да видя разделителната линия, а също чувам, че обвиненията в корупция са точно толкова сериозни и към тях, ако не и повече. После получих огромния отклик от българите след речта ми в Комисията, което беше показателно за вакуума. Ако хората се хващат за това, Господ да им е на помощ! Научих много от тази случка.“
Дейли имала планирано пътуване до България, но член на екипа ѝ е дал положителна проба за коронавирус малко преди уреченото време. Тя се смее и казва, че не очаква визитата ѝ да мине спокойно, когато най-накрая успее да посети България. Питам я защо трябва изобщо да се интересува от България, докато сме насред здравна криза, икономическа несигурност, а освен това ЕС си има много други сериозни проблеми, като защитата на данните, миграцията, финансите…
Като евродепутат представляваш гражданите на Европа. Тук виждам твърде много влияние от страна на едрия бизнес и оръжейните лобита. Виждам и евродепутати, които очевидно са тук за парите или за да работят по някакъв свой сектор, те не се възприемат като европейски законодатели. На всеки пост, на който някога съм била избирана, съм гледала като на платформа, от която да организирам гражданите. Не вярвам, че политиците променят нещата, вярвам, че хората ги променят, а политиците откликват. Моята работа е да използвам платформата, която съм привилегирована да имам, за да дам на хората самочувствието, от което се нуждаят, и така да променят ситуацията сами.
Според евродепутатката източноевропейските страни са били приети някак набързо в ЕС: „В много аспекти Западна Европа го направи, за да изгради буфер между себе си и Русия. Богатите хора в тези страни, много от които произлизат от старите комунистически режими и са се възползвали от приватизацията, бързо влязоха в нова роля и свикнаха с ползите от европейските средства. Гражданите на тези страни са източник на евтина работна ръка за западния бизнес и Западът е доволен от конфигурацията.“
Дейли коментира как за нея е добра новина, че хората в България най-накрая надигат глас. „Интересно е да наблюдавам и политическите процеси тук, защото не е същото разделение ляво–дясно, на което сме свикнали“, казва тя и веднага я питам какво точно има предвид. „Струва ми се, че всички са корумпирани, независимо от идеологията“, отвръща моментално ирландката. Според нея исканията за върховенство на закона се чуват само когато става въпрос за политически противник. Тя казва, че това трябва да се промени, че се нуждаем от конкретни правила, които да се прилагат еднакво за всички.
Отбелязвам, че рисува доста мрачна картина за ЕС. С оглед на надигането на популизма и евроскептицизма решавам да я попитам нещо, което вълнува мнозина: за какво ни е въобще Европейски съюз?
Много хора си задават този въпрос. Италианците, които оставихме сами в началото на пандемията, ирландците също си задаваха този въпрос по време на финансовата криза, когато самотните родители трябваше да платят загубите на банкерите в Мюнхен. Това е и една от причините за Брекзит: не само някакви английски расисти, но и много обикновени хора гласуваха за Брекзит, разочаровани от лейбъристите. Проблемът в момента е, че ЕС функционира в интерес на бизнеса. Разказваме как сме се събрали след войната, и да, така е било в началото, но в момента е огромен бизнес проект за интересите на различни индустрии. Гражданите остават на заден план.
„Бих казала, че нямаме нужда от ЕС така, както е организиран в момента, защото, ако продължим в тази посока, все повече хора ще си тръгнат“, коментира депутатката и добавя: „Но аз искам да виждам обединение в Европа и отвъд. Ние всички имаме общи интереси. Защото този въпрос горе все по-често възниква например докато гледаме хората, които са избрани в ЕП. Или след потресаващата реч от тази сутрин – хората слушат и си казват: Не знам на кого говорите, г-жо Фон дер Лайен, защото Вашият приказен свят не е нашият свят.“
Независимо дали човек е съгласен с острите критики на Дейли, съществува пропаст между думи и действия в Европа, що се отнася до наболели проблеми. Политиката и бюрокрацията, изглежда, надделяват, както стана ясно по време на първите месеци на здравната криза. Последният ми въпрос към нея е дали речите си остават речи, или можем най-накрая да очакваме някакви действия.
„Не всичко е само лошо“, казва тя с присмех при споменаването на речта на Фон дер Лайен. „Ще трябват действия. Погледнете върховенството на закона в Полша и Унгария: макар и бавно, започва някакъв процес по поправяне на механизмите. Виждаме това и в бюджета за коронавируса – малко по-добре от преди, но все пак недостатъчно. Ако отново наложим строги икономически ограничения и накараме европейците да платят сметката, нещата ще експлодират. Но мисля, че и те си дават сметка за това. Промяната е бавна работа, нали знаете. Но се случва. Каквото и да стане в България, нищо вече няма да е същото. Или ще има успешен пробив, или не, но ще може да се надгражда над тези уроци и те да бъдат научени.“
Всички знаят, че българите протестират. Това, че политиците и медиите не го слагат на първа страница, както в случая с Беларус, е от геополитически съображения, не друго. Хората не трябва да се деморализират. В Ирландия казваме така: „Ако се бориш, може да спечелиш; но ако не се бориш, вече си изгубил.“ Протестите със сигурност ще донесат някаква промяна, властта е разтревожена. Дали ще ни игнорират, или ще ни унижават, или ще направят само малки отстъпки – уроците ще се научат за в бъдеще. Мисля, че усещат натиска.
В края на разговора Клеър Дейли заключава, че е трудно да се предвиди изходът от протестите в България. „Със сигурност спирането на евросредства е далеч, така че може би ще има предупреждения зад кулисите да не се нарушават толкова нагло правилата. Но тази идея, че ЕС е спасител, който ще дойде да оправи положението – това просто няма да стане. Институцията се грижи за себе си. С протеста си може да ги засрамите да свършат нещо. Но справянето с вашето правителство си е ваша работа.“
Нидерландката София ин ът Фелд е четвърта сред най-влиятелните евродепутати в сферата на демокрацията и вътрешните работи. Партията ѝ „Демократи 66“ е част от третата по големина група в Европейския парламент (ЕП) „Обнови Европа“ – наследница на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), която се представя като центристка формация и счита за основни свои ценности устойчивото развитие, върховенството на закона и икономическия растеж. Други значими европейски партии от същата група са „Република, напред“ на френския президент Еманюел Макрон и ирландската „Фиана Файл“. Българската етническа партия Движение за права и свободи също е част от това европейско семейство.
София ин ът Фелд е начело на групата за мониторинг на върховенството на закона в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) от 2018 г. насам и е работила за изграждането на европейски механизъм за измерване на върховенството на закона. По време на изслушване в рамките на LIBE на 10 септември т.г. Ин ът Фелд зададе въпроси на заместник-председателката на Европейската комисия (ЕК) Вера Йоурова относно свободата на медиите в България и липсата на отчетност на главния прокурор.
Йоанна Елми разговаря с г-жа Ин ът Фелд за това как позицията на Европейския съюз (ЕС) относно протестите в България разкрива ключови проблеми в политическото функциониране на Европа, какво можем да очакваме от новия Доклад за върховенството на закона и дали Брюксел знае какво всъщност се случва в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС.
Евродепутатка сте от 2004 г. Унгария и Полша се присъединиха към ЕС същата година, а през 2007 г. България ги последва. Спомняте ли си какви бяха тогава очакванията към страните от бившия Източен блок?
Вероятно мислехме, че икономическите реформи и подготовката за вътрешния пазар на ЕС автоматично ще ги направят демокрации за пример. Мисля, че тези очаквания никога не са били реалистични.
В същото време оставам с впечатлението, че в момента има тенденция да делим Европа на просветен и демократичен Запад, от една страна, и склонни към корупция и авторитаризъм източни държави, от друга. Това не е вярно. Авторитаризмът се надига навсякъде, само погледнете отвъд Океана – Тръмп се държи като много от източноевропейските авторитарни лидери, а и в Европа имаме политически партии със същата корумпирана, авторитарна програма както в източните страни, но те просто нямат мнозинство. Така че това противопоставяне Изток–Запад не отговаря на истината.
В такъв случай как можем да се справим с надигането на тези авторитарни тенденции на европейско ниво?
Изграждането на политики е невъзможно, когато няма споделени ценности. Грешка е да се мисли, че ЕС е просто вътрешен пазар и ценностите нямат значение. Да вземем за пример регулирането на интернет, личните данни, изкуствения интелект, свободата на изразяване, дезинформацията, сътрудничеството в областта на сигурността – всичко това изисква споделени ценности, правила и стандарти. Например в случая на Полша виждаме изключително лоша ситуация, съдиите в Нидерландия и други държави вече отказват да екстрадират заподозрени в Полша, защото просто не вярват на съдебната система там.
Когато няма правилно функциониращо правосъдие, свободни медии и правила за прозрачност, не можем да преборим корупцията; а когато има корупция, вътрешният пазар не може да работи ефективно. Всичко е свързано.
Въпросът за ценностите съвсем естествено ни води към България. Членувате в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, която наскоро разкритикува заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова относно ситуацията в България, където вече два месеца има протести. Как България стана повод за дебат?
България и Румъния винаги са били в обсега на радара заради опасенията за корупция, така че тук няма новина. През последните месеци наблюдаваме масовите улични протести и реакцията на властите, която предизвика притеснение. Но ние имаме и много други опасения. Например известното решение на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. „Колеви срещу България“, в което се казва, че независимостта и отчетността на главния прокурор трябва да бъдат преразгледани. Научихме, че има тревожни данни за дискриминация спрямо ромите, за реч на омразата, България също така отказва да ратифицира Истанбулската конвенция.
Унгария и Полша са под светлината на прожекторите от известно време, също Малта и Словакия от около две години насам, вече и България. По-късно този месец Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи ще публикува за първи път в историята си Доклад за върховенството на закона. Той ще бъде циклично, годишно събитие вследствие на законодателна инициатива на ЕП, на която имах удоволствието да бъда докладчик.
В случаите на Полша и Унгария всеки път реагираме на криза, винаги със закъснение и от това произтича конфликт, който пък на свой ред поляризира дебата. И в крайна сметка не успяваме да утвърдим демокрацията и върховенството на закона. Искаме да елиминираме аргументите, зад които се крият авторитарни лидери като Виктор Орбан, които казват: „Ох, защо ние? Защо винаги нарочват Унгария? Това е насочено срещу Източна Европа.“ Така че предложихме този годишен цикъл, по време на който всички държави членки се оценяват според еднакви критерии, включително демокрация, върховенство на закона и основни човешки права.
Предложението на ЕП беше оценката да бъде направена от група независими експерти, но Комисията реши сама да се заеме с това. Имаме много механизми на разположение, като Механизма за сътрудничество и проверка, но твърде често Комисията разчита на информация от членовете на правителствата. Ако гледаме класациите за спазването на върховенството на закона например, Унгария винаги има фантастични резултати… Според моята информация този път Комисията е разговаряла с широк спектър от хора – по техни данни с над 300 души, – така че се надяваме да получим по-независима, пълна и точна картина.
Надеждата достатъчна ли е обаче? Защото през последните години прочетохме множество доклади от Комисията, в които се казваше, че България отбелязва напредък, въпреки че на терен ситуацията се влошава непрекъснато. И сега се намираме в период на безпрецедентни протести. Когато хората чуят, че идва пореден доклад, първият им въпрос е: кога ще има конкретни действия и какви?
На първо време вярвам, че докладът ще бъде положителен фактор, защото държавите, в които има проблеми с корупцията и авторитаризма (двете често вървят заедно), не могат да се крият зад оплакването, че са нарочени. Но също така смятам, че той ще предизвика ефекта на „Евровизия“, както го наричам: всички песни са ужасни, но никой не иска да е на последно място. Така че ще има оплаквания, сочене с пръст, но зад кулисите ще се опитват да подобрят обстановката, както е с Европейския семестър. Изпълняват ли всички държави членки критериите на Семестъра? Не, и ние сме наясно с това. Но поне има дисциплиниращ ефект, който ги побутва в правилната посока.
Вижте, разбирам желанието за действия. Но нямаме армия, която да изпратим на щурм и да свалим правителството. Нещата не стават по този начин. Всичко е много сложно и опира до самата структура на ЕС. ЕК би трябвало да е независима, но в реалността е все още неуверена в директната конфронтация с държавите членки, защото държавите членки са тези, които номинират комисарите. Комисията трябва да свикне с новата си роля. Виждаме и че тя е политизирана, и че държавите членки оказват жестока съпротива, на което станахме свидетели по време на дебатите за бюджета това лято. ЕК остави всичко неясно, както винаги прави, и сега се обръща към ЕП да оправи положението. А това е трудно, освен че има огромно напрежение.
Например моето правителство – нидерландското правителство – държи на клаузата с върховенството на закона, но същевременно им е неудобно. Защото като има среща на Съвета на ЕС и после държавните глави отидат да обядват, г-н Рюте ще седне до г-н Борисов и ще му каже: „Хей, Бойко, ще ми подадеш ли солта, моля те? А и между другото, може ли да не унищожаваш върховенството на закона?“ Винаги давам този пример, защото отразява реалността. Може да сравните с процедурата по импийчмънт в САЩ: много републиканци изпитват неудобство от президента Тръмп, но не могат да гласуват по съвест, защото това е затворен клуб, така работят нещата.
Първоначалното ми предложение беше за автоматичен процес: ако имаме годишен доклад, в който множество критерии не са изпълнени, следват автоматични санкции. То не успя. Но независимо как организираме процеса, предприемането на действия винаги ще бъде политическо решение. Нямаме силна централизирана власт, всичко зависи от държавите членки, а те не искат по-силна Европа. Множество нидерландци гледат към държави като България и питат: „Защо Европа не прави нищо?“ Но когато им кажеш, че за да действа Европа, трябва да ѝ се даде повече власт, те веднага отстъпват – ето я дилемата.
Всичко изглежда доста безперспективно, но мисля, че макар Полша и Унгария да се отклоняват от правия път, ако не бяха членки на ЕС, щеше да бъде много по-зле. Членството има смекчаващ ефект, помага и фактът, че институциите ги е грижа. Разбирам чувството у българите, че никой не се интересува от България – и съм съгласна, че ЕС е тромав в действията си, но това е и поради безпрецедентния характер на ситуацията. Не мислете, че не се обръща внимание. Ще наблюдаваме събитията редовно.
Бих искала да се върнем малко назад – към изказването Ви, че решенията за действията винаги са политически. България е поставена по-ниско от Унгария и Полша в множество класации, които измерват различни демократични норми. Смятате ли, че мълчанието за случващото се в София се дължи на факта, че управляващата партия ГЕРБ е част от Европейската народна партия (ЕНП)?
Очевидно. ЕНП е голяма властова машина, която ревностно пази членовете на политическото си семейство. Това важи за всички политически семейства. В моето също сме имали много неприятни братовчеди, с някои от тях сме се разделили, но процесът е труден.
Когато казвам „политическо“ [решение – б.р.], това не означава непременно „партийно“. Ако вземем отново за пример Съвета на ЕС, въпреки различията в партийната принадлежност, членовете му се държат като единно тяло. Разделителните линии могат да бъдат партийни, могат да бъдат Север–Юг, Изток–Запад, малки–големи. Има различни фракции с общия интерес да не дават повече власт на ЕС – те искат Съюзът да си остане междуправителствена организация, защото това е в техен интерес. Те мислят в национална и често националистическа рамка. И ето я дилемата, за която вече говорихме: не може да имаме междуправителствена, слаба Европа и да очакваме тя да се намесва във вътрешните работи на държавите членки.
Процесите в Европа се движат бавно, но веднъж задвижат ли се, не спират. Проблемът с върховенството на закона бързо навлезе в политическия дневен ред. Предстоящият доклад ще даде и повече власт на ЕК, защото тя ще има по-добри основания за намеса. Дали ще разрешим всички проблеми? Не. Но ще бъде ли това още един инструмент? Да. Това не е крайното решение, но помага.
Друго, което би могло да помогне (според някои), е спирането на европейските фондове. Смятате ли, че това също е ефективен инструмент? Трябва ли европарите да бъдат обвързани с върховенството на закона?
Да. Това е режимът на условност на бюджета, който също не е финално решение. Идеята се зароди в Съвета на ЕС заради проблема, наречен Виктор Орбан, от който им стана неудобно, защото докато всички си седят на масата, им се иска да избягват вземането на решения един за друг. И го измислиха: „Ето сега, ако знаем, че има режим на условност за бюджета, някой анонимен бюрократ от ЕК ще направи оценката, ще сложи отметки в кутийките и ще спрем средствата.“ Разбира се, това е илюзия, защото това никога не може да бъде предприето от анонимен служител в Комисията – спирането на фондовете винаги ще бъде политическо решение. Така че не може да се бяга от отговорност.
Ефектът от режима на условност няма да бъде еднакъв за всички държави членки. Вземете например Австрия, където имаме проблем с крайнодясното и корупцията. Но Австрия не разчита на европари в такава степен и какво правим в този случай? Това не е еднакъв инструмент за всички, просто един от многото в кутията, но сам по себе си не би решил проблема.
Обмисляме „интелигентен режим на условност“, защото не искаме авторитарни лидери като Виктор Орбан да се облагодетелстват от евросредства, но същевременно нямаме желание да наказваме гражданите. „Интелигентен режим на условност“ означава, че ако имаме авторитарен и корумпиран режим, Комисията може да поеме управлението на фондовете, така че те да отиват директно към бенефициерите, вместо да минават през националните власти. Това ни дава възможност да следим парите.
Звучи трудно постижимо.
Нищо не е лесно [смее се].
Искам да попитам и за „неприятните братовчеди“ в политическите семейства. Има ли механизми за санкциониране на членове на семействата, които не спазват общите ценности? По-рано през лятото на председателя на Вашето политическо семейство – Дачиан Чолош – бе представена невярна информация от страна на ДПС относно протестите в България. Чолош призна, че е бил подведен, и се извини. Как се справяте с подобни случаи?
На практика е трудно, но от време на време има подобни случаи. Орбан е пример. Имахме подобно преживяване и с Австрия. Зависи – ако си на власт, е по-трудно. Ако не си част от управлението в държавата членка, е лесно. Властовите структури са силни.
Thanks for all the messages on my tweet about events in Bulgaria. Well received. With additional details on the situation, and having analysed the facts, they have not been well reported indeed.
As it has always been, rule of law is and will continue to be my fight.
В такъв случай имат ли евродепутатите достъп до независима, проверена информация за събитията в държавите членки? Или трябва да разчитат на политиците, които често са въвлечени в националните събития и им дават предимство пред европейските въпроси?
Естествено. Например като председател на групата за мониторинг получавам много имейли от граждани, също и от национални неправителствени организации, изпращаме въпросници до правителствата, разговаряме с тях и ги каним на изслушвания, разговаряме със Съвета на Европа, Венецианската комисия, Групата на държавите, борещи се срещу корупцията… Има толкова организации, безкрайно много източници. Нищо не може да се пази в тайна, 2020 г. сме. Събитията са проследими в реално време.
И не става въпрос само за познаване на фактите, но и за тяхната интерпретация. В случая с държави като България се срещаш с множество евродепутати от различни политически групи, които ти разказват различни, взаимно противоречащи си версии за събитията. Аз не мога да съдя кое е истина, но знам едно: в подобни ситуации, когато има толкова големи вариации в интерпретацията на фактите и толкова много объркване, това е проблем само по себе си. Означава, че хората нямат доверие на властите, без значение коя версия е вярната.
Ние подкрепяме всички българи и граждани на всички европейски страни, борещи се за прозрачно и ефективно управление, което работи за хората. И ако сте български граждани, то вие сте европейски граждани и такова управление ви се полага по право. Не бива да създаваме илюзията, че ЕС като външна сила може да разреши всеки проблем, но винаги ще подкрепяме онези, които искат добро управление, прозрачност, борят се срещу корупцията и за върховенството на закона и основните човешки права.
„Ще те изнасиля и ще ти отрежа опашката!“ Понеже съм с дълга коса, това ми казаха, след като им повторих, че не съм направил нищо. Заканиха ми се: „Сега ще видиш колко си невинен!“
Това преживява студентът в Софийския университет Мартин Томов в нощта на 2 септември. Разговаряме с него и с друг протестиращ, станал жертва на полицейско насилие – Никола Борисов, и разказите им съвпадат с показанията на десетки други граждани пред журналисти и в социалните мрежи. Към 10 септември повечето от задържаните протестиращи са пуснати поради липса на доказателства. Делото срещу Никола Борисов е отложено по същата причина.
След кървавите сцени, разиграли се в нощта на „Великото народно въстание“, позицията на властта кристализира в няколко основни аргумента, всичките свързани с опазването на законността и обществения ред. Според старши комисар Георги Хаджиев, директор на СДВР, „цената на постигнатия граждански мир е 80 ранени полицаи“.
Полиция под обстрел
Мартин се присъединява след работа към протеста през входа откъм „Сердика“, където не е проверен от полицията, за разлика от много други протестиращи. Завърта се край трибуната, среща се с няколко групи познати. Определя протеста като събитие със силна енергия, събрало разнородни хора. С напредването на вечерта обстановката се нажежава, полицията е под обстрел.
Видя се много добре кои са хората, които мятаха бомбичките. Млади момчета с маски тип „нинджа“, според мен бяха футболни фенове, имаха си стандартните атрибути – анцузи, шапки… Тази групичка се събираше на едно място, после всеки отиваше в различен край, мяташе нещо по полицията и отиваше малко по-настрани, после се връщаше отново и пак. Това не беше спонтанен процес. Бях шокиран как полицията стоеше като мишена и не предприемаше никакви действия.
Наблюденията на Никола Борисов са сходни. Той е на 32 години, занимава се с производство на мебели и е категоричен, че не подкрепя нито един от организаторите на протеста. Никола е със своя позната на протеста от обяд, с малки прекъсвания. Потвърждава, че напрежението ескалира вечерта:
Дойдоха момчетата, за които всички знаят, че са ултраси. Започнаха да хвърлят бомби. Те се разпознават лесно – с качулки, крият си лицата, стоят отзад, хвърлят, изчезват, връщат се с нови предмети за хвърляне. Смятам, че това не е редно да се случва, и затова се отдръпнахме назад. Не знам защо полицаите един час го търпяха това, чак някъде към 11 без нещо полицията започна да настъпва. Момчетата с качулките вече бяха изчезнали от площада.
Задържане
В един момент се оказах отпред до Археологическия [музей – б.р.], крещях да се спре с хвърлянето на бутилки. Не знам, полицаите явно очакваха ние сами да се справим с провокаторите, а може би в един момент щеше да се наложи.
Така продължава разказът на Никола. Когато полицията настъпва, той успява да каже на своята приятелка да бяга, преди да бъде спънат, повален на земята и четирима жандармеристи да се озоват отгоре му. При задържането е удрян с палки и два или три пъти с ръка, ритан е в главата.
Мартин също се разграничава от провокациите. С негов познат се спречкват с протестиращ, който хвърля павета, и успяват да го озаптят. След сблъсъка вземат решение да се отдръпнат от протеста и се насочват към Народния театър. Прекарват известно време там.
Изведнъж полицията тръгна с бясна скорост към събралите се около Народния театър протестиращи. Видяхме в една от уличките как полицаите налагат момче, което е на земята, и креснахме да не го бият. Те явно ме чуха, защото се обърнаха към мен. Вдигнах ръце и отстъпих назад, но те ме удариха с палка, а след като паднах на земята, ме затиснаха с коляно върху главата и ми казаха: „Давай ръцете, боклук!“
Според закона полицията може да използва физическа сила и т.нар. помощни средства единствено при абсолютна необходимост. Според чл. 85, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи това може да стане при нападение срещу граждани и полицейски органи. Няма доказателства Никола или Мартин да са извършили подобни действия.
Освен това задържаното лице трябва незабавно да бъде запознато с основанието за задържане и предвидената отговорност за това, както и с правата му да обжалва, да получи адвокатска защита, медицинска помощ и да се обади по телефона. И Никола, и Мартин отричат полицаите да са им обяснили защо са задържани, или да са им предложили помощта, която им се полага по закон.
Закараха ме до Партийния дом отзад, на „Дондуков“, където имаше около 30 човека, всички набити като мен – разказва Никола. – Димитър Кенаров беше наблизо и крещеше, че е журналист, срещу което получаваше заяждане от един от полицаите. Познатата ми ме почисти от кръвта и може би за да не ме снимат, бързо ме качиха в един от бусовете и ме закараха в Първо РПУ.
Питах защо ме арестуват, казах им, че не съм направил нищо – споделя Мартин. – След всяко ново подобно изказване единият от полицаите ме удряше в гърба, другият му нареждаше какво да прави. По едно време ги помолих да се легитимират, при което получих удар по главата. След това отново им казвах, че съм невинен, те отговориха, че ще видя колко съм невинен, заплашиха ме с изнасилване и ме обиждаха през цялото време.
В ареста
Мартин не се отказва въпреки обидите.
Продължих да викам, но те ми наведоха главата надолу и ми се подиграваха, единият от двамата каза: „Тука никой няма да ти помогне, само полицаи сме.“ Тогава пак почнаха да ме удрят в гърба и в кръста. Стана ми лошо, свлякох се на земята и ги помолих да изчакат, те ме наричаха боклук и ми казаха да ставам. Влачиха ме от градинката на Народния до Партийния дом.
От интервюто с двамата задържани протестиращи става ясно, че не само вероятно са нарушени техни основни права, но и че им е оказван натиск или полицията се е възползвала от тяхното непознаване на същите права. Никола споделя, че само един от задържаните с него протестиращи е поискал адвокат. По думите му, той самият е сметнал, че не е нужно да търси адвокат за 24-часово задържане.
За разлика от Никола, Мартин е отведен в Девето РПУ, тъй като, по негови думи, в Първо районно не е имало място за задържаните. „Много съжалявам, че не поисках адвокат тогава, защото те ме убеждаваха, че много време ще се бави всичко, ако поискам адвокат. Мислех, че по-лесно ще станат нещата“, казва той. Вкаран е на разпит с четирима полицаи, които снемат показанията му. Към един от тях останалите се обръщат с „началник“.
Началникът пишеше и по едно време стигнахме до момента, в който описвах побоя, казах за заплахите и видях, че началникът записваше „използваха физическа сила“. Аз настоях да се напише това, което бях казал. Той отвърна: „Ми нали го пиша?“, а после каза, че може и да си измислям. Но нали уж вземаха моите показания? Той се ядоса, нарече ме боклук, попита ме дали спазвам закона, каза ми, че заради такива като мен са замервали полицаите, които са хора и също имат деца, наричаха ме боклук, престъпник… Той напусна стаята и след него дойде друг. Повтори се същата случка, той също се ядоса и ми каза: „Ей, момче, аз сега тук ако искам, ще напиша, че си ме изнасилил.“ Другият полицай се обади: „Аз съм му свидетел“, после допълниха да пиша каквото ми казват, иначе ще ми се случи нещо.
Мартин се съгласява да напише каквото му е казано, след което един от полицаите му казва, че не знае какво е бой, и скоро ще види. Макар че е сериозно уплашен, се разминава само със заплахи, преди да бъде пуснат от ареста.
На Никола е предложена медицинска помощ в Първо РПУ, която той приема, но не получава никакъв документ, въпреки че такъв е обещан от страна на следователя на всички задържани. Той има основание да смята, че докато е бил в ареста, телефонът му е бил отключван и преровен. При молба на един от другите задържани да си прочетат обвиненията, отговорът на полицаите на място е, че няма време: „Подписваш или не подписваш.“
Законът – политически лозунг
„Никога не съм толерирал и няма да толерирам превишаването на правомощия и пределите на полицейска сила. Когато има конкретни сигнали, следват проверки и виновните си понасят отговорността.“ Това заяви главният секретар на МВР главен комисар Ивайло Иванов, който поздрави полицията за действията в нощта на 2 септември. Дали множеството свидетелства за злоупотреби ще бъдат разследвани, остава да видим. Опитът дотук сочи в обратна посока: СДВР отказа информация на Българския хелзинкски комитет относно това дали са наложени дисциплинарни наказания на полицаи, превишили правомощията си на 10 юли т.г.
България остава една от страните с най-много нарушения по чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека, като „приблизително всяко пето решение на ЕСПЧ, според което България носи отговорност за нарушения на правата на човека, е за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или липса на разследване по случаи с подобни оплаквания“. Това гласи изследване от 2017 г. на полицейското насилие в седем страни от ЕС, в т.ч. и в България. В доклада се посочват същите проблеми, които Никола и Мартин са изпитали на гърба си в нощта на 2-ри срещу 3-ти септември – ограничаване на достъпа до законните им права и редица процесуални нарушения при задържането и престоя им в ареста.
И ако опазването на обществения ред е безспорно силен аргумент, а върховенството на закона не подлежи на дискусия, важно е да помислим кой задава дефинициите и от каква позиция. Към момента протестите в България се характеризират като мирни в сравнение с европейските протести като цяло, а върховенството на закона у нас е по-скоро политически лозунг, отколкото практика. Или казано по оруелски, някои свине винаги са по-равни от други.
Съдейки по показанията на десетки очевидци, полицията и протестиращите са противопоставени в момент, в който гражданите изразяват демократичното си право на протест и несъгласие с една власт, която на свой ред отвръща с епитети вместо с адекватни решения. Ако това е част от политическата стратегия на кабинета „Борисов“, то говори достатъчно само за себе си.
Засечени бяха нарушения и несъответствия в униформите на полицаите, охранявали протестите. Изпратихме запитване до СДВР и МВР дали е имало наета частна охрана за протестите, ако да – с кои фирми са сключени договори и на каква стойност. На 9 септември, по време на брифинг пред журналисти, началникът на отдел „Охранителна полиция“ в СДВР Радослав Стойчев отрече подобни твърдения.
Опитахме се да разговаряме с представители на полицията, присъствали на протеста на 2 септември. Единият от запитаните полицаи категорично отказа дори при гаранция за пълна анонимност. Другият първоначално се съгласи, но впоследствие получихме информация, че от служителите на реда е било изискано да подпишат декларация да не разпространяват информация за протестите извън изнесеното в официалните брифинги на МВР. Заради риска от дисциплинарно наказание и уволнение, разговорът ни не се състоя.
„Вайръл стихове за секс и драма“ е Facebook страница, създадена през март т.г. На пръв поглед в нея се вижда свободна и иронична поезия, писана от Антония и Цветелина – две жени, които чупят клишета, прекрачват граници и нарушават табута в литературата с подръчни средства, като осъзнат хумор, целенасочена липса на автоцензура и последователна пародия на западни и български образци на най-масовата, лека и четена поезия. На второ четене те безсрамно разширяват полето и освежават литературната реалност с непринудената си, но игрива и честна поетична позиция, в която дълбочината изскача на повърхността, без да забравя сериозността си.
Как решихте да започнете тази Facebook страница?
Антония: Хем спонтанно, хем не точно. От много време си мислехме, че трябва да направим нещо заедно, и един ден след работа аз просто я създадох за десет минути и почнахме.
Цветелина: Да, идеята е сравнително стара, но създаването на страницата стана бързо, без много мислене, в условия на извънредно положение.
А: Баш в началото на кризата, да.
А отдавна ли се познавате?
А: Отдавна, отдавна, колко да е отдавна – от 2017-та.
Ц: От драматичната пролет на 2017 г.
А: Драмата ни събра, сексът дойде после.
И двете работите в медии – поезията противоотрова ли им е?
А: Аз в момента не работя в медия, но съм работила в медия. Поезията може да се нарече противоотрова не само за медии, предполагам.
Ц: Може да се каже, че е – в смисъла на противодействие срещу реалността. Доколкото медиите отразяват реалността, разбира се.
А: Рядко, един вид, но да. Поезията може би повече я отразява.
Според вас има ли връзка между автентичност, всекидневие и литература – и каква е тя?
А: За мен литературата е нещо, което се ражда във и от живота, то не е нещо отделно от него. Това са свързани неща, пряко. Относно автентичността мога да добавя, че колкото и да се злоупотребява с тази дума напоследък и да е тренди да си напънато автентичен, тя също е нещо важно – поне в това, което аз пиша. Което по никакъв начин не пречи на въображението, напротив.
Ц: Има връзка, да. Независимо дали литературата изглежда изцяло като измислен свят, роден от нечия фантазия, както е в големите произведения на Кинг, Мартин, Роулинг, Толкин и т.н., дали разказва измислена история, която звучи достоверно спрямо реалността, или говори за ежедневните проблеми на героя, автентичността е онова, което я прави разбираема за читателите и в този смисъл я превръща в проводник на мисли, чувства, страхове и прочее. Когато е автентична, литературата е жива, тя разговаря, има диалог между автор и читател – и то диалог, неподвластен на дреболии като времето и смъртта.
А: Значи, онзи ден обяснявах точно това на една приятелка, че когато пишеш автентично, то стига до хората, ако се напъваш – по-малко може би. Под напъваш имам предвид да се опитваш да пренебрегнеш себе си, да се скриеш зад написаното, да си друг. Според мен има много хора, които много искат да пишат, ама нямат смелост. В писането се иска смелост и уязвимост.
Ц: Има и такива, които искат да пишат и имат смелост, но пък нямат какво да кажат. Сори, кофти е, ама…
А: Да, обаче за мен смелостта е поне 50% някъде от цялото нещо. Има суперталантливи хора, дето цял живот си мълчат. Много е тъжно, както е тъжно и обратното, разбира се. Не мога да преценя кое повече в момента.
Ц: Тя, смелостта, е поне 50% и от това да живееш в някакво относително спокойно състояние.
А: Или изобщо.
Какво ви дава страницата? А отнема ли ви нещо?
А: На мене за момента основно ми дава. Дава ми терапия може би, на първо място, дава ми любов и ми дава да пиша всеки ден, и така да си променям и развивам писането. Дава ми да експериментирам също така, да казвам неща, които смятам за истина, и те да достигат до хора, които смятат същото, и вероятно още други неща. Взема ми може би донякъде от спокойствието, то е надценена на моменти ценност, мисля. А и какво писане със спокойствие – някак си не вървят, писането е тревожен процес. Не знам дали има суперспокоен пишещ човек… Сигурно, то какво ли няма вече.
Ц: На мен не ми отнема нищо. Дава ми стимул – като получа позив за стих, да изтичам до лаптопа или да се пресегна към тефтера/телефона и да го запиша, за да не оттече в канала на несъзнаваното, откъдето после няма излизане (или има, но под формата на невротичен симптом). Споделянето е лечение, а ако има едно предимство на творчеството в социалните медии, то е непосредствената връзка с читателите. Естествено, това понякога е и минус, например когато напишеш прекрасен прочувствен стих за „тъмната нощ на душата ти“ и някой те диагностицира отдолу по МКБ.
Как бихте описали свободата през настоящата година?
А: Ами аз за пореден път се убедих, че свободата има малко общо с физическото придвижване, въпреки че, когато то е външно ограничено, може и да си полудееш. Не е хубаво някой да ти забранява да се движиш. Но пък когато никой не ми забранява, нямам против да си седя в нас. Страницата ми даде свобода, когато бях затворена у нас пролетта. Мога да кажа, че пътувах много от балкона, кухнята и хола си.
Ц: В ежедневен и битов план: като новооткрита ценност. Твърде много време е минало от „свобода или смърт“ и у нас свободата е станала някаква ефимерна дума от героичното минало, сложена на една плоскост с шевиците и калпаците. Пандемията може би ни даде възможност да преразгледаме мястото на свободата в ценностната ни система. Ако не можеш да излезеш от вкъщи, за чий ти е да носиш скъпи дрехи, да речем? Това беше добро пренареждане.
Какво ви липсва – като читатели и наблюдатели – в българската литература?
А: Аз не съм чела скоро много българска литература, като изключим Здравка Евтимова, Георги Господинов, примерно, и Теодора Димова с нейния брилянтен роман „Поразените“, който препоръчвам на всички свободни граждани да прочетат – има връзка и с протестите някак си. Имам да наваксвам с литературата може би, за поезия не знам. Смятам, че е добре един пишещ човек да се фокусира основно върху това, което той пише – без да губи представа за средата и за хубавите текстове на други автори, но понякога прекаленото четене около писане може да ти повлияе по не особено творчески начин.
Иначе ми липсват повече хора, които да познават добре българския език, но това е и във, и извън литературата. Сетих се, че наскоро четох и неща от сборника с разкази на Ангел Иванов „Техническа проверка“ и ми харесаха искрено, там я има тази автентичност, за която говорихме. Както и в интерес на истината смятам, че Николаос Цитиридис е написал наистина смешна книга – „За вафлите и хората“, понеже и темата с медиите засегнахме… разбира се, зависи колко широко ти е чувството за хумор. А относно липсите се сетих, че ми липсва говоренето за литература като за нещо нормално и отново част от ежедневието, защото то това е и това трябва да е. Според мен. Не нещо извънредно и/или елитарно. И хумор ми липсва. Това със сигурност. Много.
Ц: Аз имам пропуски в съвременната българска литература и не ми се иска да кажа, че нещо липсва, пък то да се окаже, че просто аз не съм стигнала до него. Но това, което би ми се искало да има, е качествено фентъзи, книги с интересни сюжети, тежка философия, а защо не и някой брилянтен хорър? Има ли брилянтен български хорър?
А: България се казва.
Ц: Ама искам да има и чудовища, и кръв, и мистерия.
А: Аз ще бъда още по-честна. Сега, значи, според мен писатели и поети…
Ц: … не прекалявай…
А: … непрекъснато да се дебнат кой какво е издал и написал… Това води до комплекси, така си мисля, защото е неизбежно съревнование, което разсейва в един момент от основното – от това, което ти искаш да кажеш. А и все пак е хубаво написаното да стига до публиката, която според мен не е нужно да се ограничава в тесния кръг на пишещите хора. Но тука също да добавя – в момента има изключителен нов български рап, който за мен често е висока поезия.
Като кого?
А: Всички знаят като кого, но окей.
Жлъч?
А: Ето, примерно, вчера слушах на Атила последната песен. Жлъч няма какво да го коментираме, там е ясно.
Ц: Той е поет, да.
А: И So Called Crew изобщо. Има едно момче също така…
Стругаре?
А: … ще ви препоръчам целия му албум. F-act – това момче има страхотен албум на някъде две години, „Корени“ се казва.
Ц: А музиката става ли? Щото иначе би било яко да се напишат римите някъде, да може да ги прочете човек, без да слуша.
А: Ами да, става, то аз за цялостния продукт говоря. Аз съм бягала, примерно, на тоя албум, който споменах, и много добре върви. А относно Стругаре – там като по-млада имах резерви, ама май узрях.
Как си представяте бъдещето на Facebook страницата, как ще съхраните непосредствеността ѝ, ще издадете ли книга? Има ли рискове в редуцирането на културата до стока дори и в България?
А: Това един въпрос ли е? Добре. Значи, имайки предвид спонтанната природа на нашето писане в тая страница, предпочитам да не мисля много за бъдещето, а да действам тук и сега. Книга се надявам да има и така да съхраним нещата. Риск от редуциране на културата до стока има всеки ден, всеки час и навсякъде.
Ц: Прескачам направо на редуцирането на културата. Има риск, да, и ще се стремим да не паднем в тази яма. Макар че ако от фирма, която произвежда революционен крем против стрии, ни предложат да им посветим стих и да се снимаме с крема, ще посветим, какво да правим. Имам брутални стрии, няма как да откажа.
А: Значи, това ще мине през съвет на директорите и тогава.
Истинският философски въпрос е кой да измие чиниите Нищо отвлечено Бог истината ходът на времето да, разбира се, но първо кой да измие чиниите.
Никанор Пара (в превод на Даринка Кирчева)
Кои са вашите истински философски въпроси?
А: На мене целият живот ми е един философски въпрос. Иначе не знам наистина какво да отговоря. В главата ми е поток от мисли непрекъснато, голяма част от тях вероятно са тежко философски, но тук се връщаме в началото на разговора и аз не мисля, че философията, подобно поезията, е нещо встрани и над живота, който живеем тук и сега. Човек може да си мисли за смъртта, докато пазарува домати, да се пита какво е свободата, докато чака маршрутка, да вижда най-голямата красота от месеци в лицето на непознат на улицата, и така. Не е нужно тия неща да стават по някакъв извънреден начин, че то аман от извънредности.
Ц: Обичайните, които са си задавали и другите велики философи преди нас, нашите колеги Ницше, Киркегор, Хосе Ортега и Гасет, Буда, Декарт. Живот, смърт, самоубийство, драма, секс.
А: Цвети е секси само в две изречения. Да, то като се замислиш, надали можем тепърва с тебе, колкото и да е яка тая страница, да измислим някакъв особено оригинален философски въпрос. Те си се повтарят като цяло. Според мен това е и голяма част от проблема с родния интелектуален елит – всеки иска да е първи, а ние чисто исторически и цивилизационно сме по-скоро последни. Инджой дъ райд.
Бивш софтуерен инженер, корпоративен адвокат и правен консултант, понастоящем Кен Лиу е един от най-забележителните американски фантасти – единственият писател, чието произведение е печелило три от най-големите награди за фантастична литература в една година (през 2012 г. разказът му „Хартиената менажерия“ получава „Хюго“, „Небюла“ и „Уърлд Фентъзи“), както и единственият автор с награди „Хюго“ и като писател, и като преводач („Трите тела“ от Лиу Цъсин).
Дебютният му сборник „Хартиената менажерия и други разкази“ бе публикуван на български от издателство „Еуниката“ през 2017 г. в превод от английски на Тодор Кенов. В разказите си Лиу разработва актуални идеи и въпроси за бъдещето, забърква неочаквани жанрови комбинации и никога не забравя нежното и детайлно отношение към личните изживявания на персонажите (особеност, която ми допадна още при първия ми досег с неговото писане – разказа „Грешка в един бит“). Скорошният прочит на сборника ме подтикна да потърся автора за по-обстоен разговор, не без надеждата, че ще видим и другите му книги на български, включително съвсем прясната „Скритото момиче и други разкази“.
Разменихме си десетина имейла в продължение на три дни, като Кен Лиу ми изпращаше повечето си отговори в промеждутъците на родителстване.
Един повтарящ се сюжетен елемент, който се разиграва разнообразно във Вашите разкази, е културното кръстосване. Въпросът е огромен, съзнавам, но какви са според Вас неговите ефекти, значения и потенциал в днешната реалност?
Струва ми се, че „културното кръстосване“ често се възприема като нещо, което се случва на малък брой хора. Реално то е част от опита на всеки. Замислете се как разговаряте с познатите си от гимназията. Думите, акцентът, регистърът, езикът на тялото, темите и препратките същите ли са като тези, които използвате в разговорите с колегите си? Със служителите си? С приятелите си по хоби? В родния си град ли живеете? Последователите ви в Twitter биха ли ви разпознали в реалния живот?
Всички непрекъснато преработваме кодове, сменяме маски, настройваме идентичности. Всички сме носени през времето от прогреса и се пръскаме по краищата на земята в търсене на възможности. Самата идея за фиксирана култура, към която принадлежим, е утешителна илюзия, носталгичен мит, който със сигурност вече не е верен (и може би никога не е бил). Така че чрез фокуса върху културното кръстосване на всички нива моите разкази просто обръщат внимание на най-универсалното изживяване в модерността.
Изкуствен интелект, телесни подобрения, безсмъртие, симулации – част от Вашите разкази изследват свят, в който хората доброволно предават своето тяло и ум на технологията в замяна на по-добър контрол върху живота и реалността. Трансхуманизмът въпрос на разграничение между усъвършенстване и изчезване ли е?
Трансхуманизмът е с нас, откакто изобщо разсъждаваме по въпроса какво е да си човек. Във „Федър“ Платоновият персонаж Сократ разказва за египетския бог Тевт, създателя на писмеността, чието изобретение е критикувано от цар Тамуз с аргумента, че то ще „причини забрава в душите на учещите“ и ще им предостави не истината, а само привидност. Действително тези, които се приучат да се осланят на писменото слово, губят някаква съществена част от себе си. Стават по-малко човеци. Това навярно е най-ранният записан случай на тирада срещу технологията, която „разлага мозъците ни“. С минимални изменения същата може да се приложи към Уикипедия, аудиокнигите, образователните телевизионни програми, виртуалната реалност и всякакви други нови медии и технологии, свързани по някакъв начин с познанието.
Писането е технология, която ни е променила из основи. Повечето от нас са официално образовани и извършваме голяма част от мисловната си дейност на графолект – „трансдиалектен език, формиран на основата на силна обвързаност с писмеността“ (по думите на Уолтър Дж. Онг), например стандартен английски, съвременен стандартен мандарин, съвременен стандартен арабски… И тази познатост на езика ни пречи да видим колко много ни е променила писмеността. Ние не разсъждаваме като предграмотните хора. Много проявления на писмения език, като например технически наръчници, съдебни решения, договори, дори романи, които са писани повече за окото, отколкото за ухото, действително може да са практически непонятни при прочит на глас – романистите, които възнамеряват да пишат специално за пазара на аудиокнигите, трябва да овладеят отличителен набор от трикове, който не е нужен на традиционните писатели.
Повече или по-малко човеци сме ние спрямо предграмотните си предци? Трансхора ли сме в сравнение с тях? Смислен ли е изобщо този въпрос? Ако не, защо? Ако да, как? Каква точно е ролята на писмеността като технология в дефинирането на нашата човечност? Смятам, че е важно разказите ми, които се въртят около съвременните технологии за изменение на тялото и ума, да бъдат контекстуализирани. Ние изобщо не сме спирали да си задаваме въпроси за технологията. И този неспирен стремеж да отговорим на неотговоримото може би е едничкото качество на човечеството, което не се поддава на трасцендентност.
В една Ваша лекция казвате, че историята не е ориентир за бъдещето. Същевременно в писането си показвате силен интерес към историята, например в „Литеромант“, „Всички вкусове“ и особено в „Човекът, който сложи край на историята: документален филм“. Какви са приликите между изследването на миналото и на бъдещето?
Дълги години работих в сферата на технологиите – първо като софтуерен разработчик, а впоследствие като консултант по патентни дела, което налагаше да се специализирам в историята на технологиите. В резултат придобих разбиране за огромната роля на шанса в историята ни.
Когато погледнем назад във времето, не е възможно да устоим на човешката склонност към сглобяването на миналите събития в наратив, който утвърждава собствената ни позиция като любимците на историята, като заслужили победители, като същества с морално превъзходство над предците си. Предубежденията на оцелелите, заблужденията вследствие на разказа и неспособността ни да видим неизвървените пътеки ни изкушават да смятаме, че историята се е развила по единствения възможен начин, че победилите народи и държави са заслужили трофеите си, че колонизаторите действително са били „по-добри“ по някакви начини.
Реалността, разбира се, е съвсем различна. Колкото повече задълбавам в историята, толкова по-ясно виждам колко случайна, произволна и абсолютно безсюжетна е тя. Победителите най-често изобщо не са заслужавали да победят, а страданията на жертвите не са били „необходимо зло“, както един американски сенатор заяви безсърдечно.
Това не е зов за отчаяние. Също както настоящето ни не е неизбежно заключение на вкоренен в миналото разказ, така и бъдещето е пластично и отворено, а не предначертан резултат от непредотвратими, безлични социоикономически течения, на които безуспешно се противопоставяме. Неправдите на миналото може да хвърлят дълга сянка върху настоящето, но от всички нас зависи да се борим за по-справедливо и по-милостиво бъдеще.
Като споменахте неправдите на миналото, в разказите си често засягате забранени истории. Какво Ви влече да се занимавате със случаи като Инцидент 228 или Отряд 731 във фикцията си? Литературата има ли роля в запазването на спомените, които част от човечеството умишлено тика към забрава?
Не харесвам инструменталистките оправдания за литературата. Идеята, че тя е (или трябва да е) инструмент в услуга на някаква политическа програма, е изключително опасна и крие риска да я превърне в пропаганда. По-скоро мисля, че разказвачеството е поначало политическо. Вместо да служат на някаква политическа цел, самите истории са изразителни политически действия. Те могат да са актове на съпротива, утвърждаване, надаване на глас или упражняване на власт. И понеже аз съм се ангажирал да противостоя на колониалното мислене и централизираната власт, разказите ми са по необходимост въплъщение на политическите ми ангажименти и поставят върховната неприкосновеност на свободата в конфликт с тълпите и диктаторите.
За мен жанровата литература се занимава с отклоненията от общоприетите норми на реалността. В свят, в който темповете на промяна стават все по-бързи, бихте ли казали, че отклонението е (и навярно винаги е било) нормата, следователно жанровата литература е продуктивен начин за възприемането и обработването на реалността?
Харесва ми тази формулировка. Напомня ми за старата сентенция, че единственото постоянно нещо е промяната.
Честно казано, никога не съм си поставял съзнателна цел да пиша в определен жанр. По-скоро стилът ми се състои в това да структурирам историите си около буквализирана метафора – вземам някоя идея, която обичайно се обсъжда метафорично, правя я буквално истинска в света на разказа и изследвам последствията от тази осезаема промяна в реалността. Примерно, говорим метафорично как си личи какво ще излезе от някое дете по дадена играчка или предмет, с който то си играе – затова в „Промяна на състоянието“ изследвам свят, в който душата е предмет, раждащ се заедно с човека, и така всички трябва някак да се нагодят към съдбата, предписана им от съответния предмет. Понякога буквализирането на метафорите се случва посредством технологиите и някои читатели класифицират тези разкази като „научна фантастика“. Ако такива етикети са им полезни, радвам се, но не мисля за тях, докато пиша.
Какъв обаче е смисълът от буквализирането на метафори? Нека първо разгледам научнофантастичната страна на въпроса. Не смятам, че научната фантастика има много общо с предсказването на бъдещето – в това отношение тя не се е справяла особено добре досега. Може би някои фантасти наистина си мислят, че предсказват бъдещето, но лично за мен това никога не е представлявало цел или интерес. Аз не пиша дори за „възможно бъдеще“ (което за мен е изсмукано понятие) – много от моите разкази включват бъдеще, което е умишлено, величествено „невъзможно“.
По-скоро си мисля, че това, което научната фантастика постига – или поне това, което аз се опитвам да постигна с моето писане, – е да поставя лупа над реалността на сегашния момент с всичките наши надежди и страхове. Като извлича латентни тенденции, увеличава видимостта на възникващи модели и извежда актуални иновации до логичния им завършек, научната фантастика действа като висококонтрастен филтър, който осветява и подчертава определени аспекти от нас и обществото ни – и добрите, и лошите. По този начин неща, които в реалистичната литература бихме подминали като твърде очевидни или твърде абстрактни, стават осезаеми в спекулативните, въображаеми светове.
С други думи, това не е много по-различно от технологията, доколкото тя служи за увеличаване на потенциала на човешката природа. Метафорите са крехки и подвеждащи, но също така и неизбежни.
Чувал съм мнения, че научната фантастика и фентъзито са два противоположни жанра, като първият е истинският и сериозният начин за ангажиране със света, а вторият не е нищо повече от бягство от реалността. Как тези два разказвателни режима се сливат във Вашето писане?
Както вече споменах, тъй като не обръщам особено внимание на разграничаването между жанровете, в писането ми често се сливат научнофантастични и фентъзи техники. Няколко примера: разказът „Наслука“ (адаптиран в епизод на анимационния сериал „Любов, смърт + роботи“ на Netflix), „Демонът на Максуел“ (в който старият мисловен експеримент служи за основа на твърдофантастично фентъзи) и „Династията на Глухарчетата“ (епична фентъзи поредица, в която героите са инженери вместо магьосници).
Според мен технологията притежава много фентъзи елементи. В крайна сметка тя е нашата версия на космогонична митология (на модерния свят) и епична поезия. Разказваме истории за Стив Джобс и Илон Мъск както за древните герои. Младите си мечтаят за Силициевата долина и как „огъват Вселената“ с клавиатура и поялник. Големият разказ за технологията е изкусителен, вълнуващ, фантастичен. Същевременно фентъзито като разказвателен режим пасва много добре на историите за технологии. Разказите за откривателство, за изпитания, за инженерно усъвършенстване и трансцендентност са поетични и красиви. Все пак инженерите са същинските светостроители и има логика историите им да се разказват в епичен стил.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.
