Tag Archives: интервю

Фотографът Анастас Търпанов: „Хората в наводнените села имат нужда и от психологическа помощ“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/anastas-tarpanov-interview/

Анастас Търпанов е пловдивски фотограф, който работи на свободна практика. Той е участвал в изложби в България и има награда от World Press Photo. Разказва визуални истории от различни точки на света. Светла Енчева разговаря с него по повод снимките му на наводнените карловски села, и по-специално тези на ромската махала в село Слатина, които предизвикаха силен обществен отзвук.

Каква беше мотивацията Ви да отидете в наводнените села в Карловско?

В петък сутринта (на 2 септември – б.р.) моята жена ме събуди рано и каза, че е гледала новините и че има наводнения в карловските села, което е близо до нас в Пловдив. Отдавна се интересувам от социална и документална фотография и когато разбрах за това, просто си казах, че трябва да отида и да снимам какво се случва. Отначало не знаех какво е, какъв е мащабът, какво ще заваря. Но знаех, че трябва да отида там и да видя на място. Оказах се в село Каравелово по обед, точно когато падна мостът, който беше в посока село Богдан.

И видяхте падането на моста?

Да, частично го видях. Бяха затворили пътя, петдесетина метра преди реката районът беше отцепен от полицията и „Гражданска защита“.









Снимките, които публикувате в социалните мрежи, имат силен отзвук и провокират много хора да помогнат. Това ли е една от целите да бъдете там?

Разбира се, това е една от целите, но не единствената. Все пак ми се искаше да споделя това, което съм видял. Не съм го споделял точно с конкретна цел. Просто реших, че това трябва да се види и трябва да се знае. Защото когато отидох в петък на обед, имаше само един телевизионен екип. И честно казано, малко се изненадах. Очаквах да е препълнено с медии отвсякъде, но се оказа, че в петък темата нямаше почти никакво покритие в новините.

Освен да снимате на място, какво друго правите там?

Почти само снимам. Ако мога да помогна с нещо, помагам. В събота помагах на един възрастен човек, който едвам ходеше, да го върна вкъщи. Все още нямаше никаква организация, нямаше доброволци, нямаше кой да помага, та помагах малко на възрастните хора. На секретарката на читалището в село Каравелово ѝ стана лошо, докато си говорехме, и ходих да ѝ купя лекарства. Ако някой има нужда от помощ, отзовавам се веднага, но фотографската ми работа ми пречи да хвана лопатата и цял ден да рина кал, както правят повечето доброволци.

Нямах предвид конкретно ринене на кал. Доколкото имам впечатление, Вие се занимавате в голяма степен и с организиране на помощ, съзнателно или не.

Организационната дейност се случи след последните снимки от ромската махала в село Слатина. Четири-пет пъти ходих само до селата Каравелово и Богдан. Накрая исках да отида и в Слатина. И когато отидох, заварих доста тежка ситуация в ромската махала. Хората там са изолирани и реално за тях нямаше никаква помощ.

След като публикувах във Facebook снимките оттам, много хора започнаха да ми пишат. Искаха да ми пращат пари на личната сметка, за да купувам храна, материали за децата, дрехи, искаха да пращат дрехи на моя адрес. Оказах се неподготвен в тази ситуация, не очаквах такова нещо. И се наложи да направим една координационна група с други хора, които също помагат, за да можем да съгласуваме действията си на място и да има специален пункт, откъдето да минават нещата, които да стигат до местните. Утре ще пристигна на терен и ще има работа на място. Пак отивам в село Слатина.





Как стигнахте до ромската махала в Слатина – знаехте, че я има, и искахте да я видите, или попаднахте на нея?

Знаех от колега, че я има и че обитателите ѝ са доста изолирани, и исках да отида да проверя какво е положението. Очаквах, че то няма да е много наред и хората ще са откъснати, както масово се случва при нас в България. Оказа се дори по-зле, отколкото очаквах.

Защо го очаквахте? Как си обяснявате липсата на помощ точно в ромската махала?

Честно казано, нямам някакво конкретно обяснение, но според мен това е отражение на действителността в нашата държава. У нас ромите са изолирани, да не използвам думата сегрегирани, отделени от другите. И те живеят в паралелна реалност. Когато отидох там, те ми казаха: „Българите помагат на българи.“ Това ми казаха те. И мисля, че в голяма степен са прави да имат такава гледна точка.

Не знам, нямам обяснение. Може би за част от хората, които искат да помогнат, този проблем не е видим. Другите просто не ги интересува. Защото и негативни коментари видях. Опитвам се да ги игнорирам и да гледам позитивно. Искахме, каквото можем, да направим.

Кои хора не ги интересува?

Ами масово. Масово българското население не се интересува от ромските общности.

Какво се промени в Слатина, откакто сигнализирахте за ситуацията там, освен постъпленията по сметки и изпращането на помощ?

Досега само веднъж съм стигнал до село Слатина. Не знам какво се е променило, скоро ще разбера повече. Утре ми предстои да отида, да видя и най-вече да говоря с хората, да разбера те какво мислят. Но знам, че имаше доста голям отзвук. Много се направи за тези хора и това ще продължи в следващите дни и седмици.

По Ваши впечатления що за хора доброволстват в наводнените села? Има ли някакви конкретни типажи?

Много интересно е, че видях всякакъв тип доброволци. От деца и млади хора до възрастни, близки и приятели на засегнатите, както и напълно непознати от цяла България. Най-интересното за мен беше, че на места видях доброволци от очевидно противоположни краища на политическия спектър и с противоположни интереси, които бяха събрани на едно място. Те работеха заедно и нямаше проблеми. Просто всички бяха отдадени на каузата.

Много се изненадах, защото, честно казано, от страна на държавата видях голям хаос. Видях, че са неподготвени, че са несериозни, некоординирани и хаотични. Оказа се, че координационните центрове в общините по места бяха по-лошо организирани от доброволческите организации. Доброволците сами се оправяха, сами се организираха, ходеха, питаха, намираха, действаха, работеха всички заедно. И реално такова нещо в такъв мащаб и така самоорганизирано и координирано виждам за първи път в България. Останах силно впечатлен.








Неусетно преминахме към следващия ми въпрос – как оценявате ролята на институциите в справянето с щетите от наводнението?

Много слаба, много слаба. Държавната машина, не знам дали заради бюрокрация, или нещо друго, ми се видя мудна. Видях, че представителите на институциите на място имат желание да помогнат и че са искрени, не е някаква преструвка, но просто… много трудно действат. И много мудно. Но смятам, че ние нямаме опит в това. Системата за ранното предизвестяване според мен е нищо, счупена е. Две трети от помощта в селата е благодарение на доброволците.

Чудя се – имаше военни, които помагаха на места в селата. Според мен държавата можеше да прати 10 000 военни. Колко полицаи има в цяла България? Можеха да пратят 1000–2000 полицаи. Както и други професионалисти, които да работят на място с машините. Ето, днес по новините казаха, че държавата праща още 400 военни да помагат. Десет дни след наводнението. Не че военните на място не помагаха много. Просто 200–300 души ми се вижда смешна бройка, при условие че в почивните дни се събираха по над 1000 доброволци.

Какво бихте посъветвали да направят хората, които искат да помогнат за възстановяването на засегнатите села – било с жива сила, продукти, финансови средства или друго?

Не съм много сигурен какво точно мога да ги посъветвам. Някои споделиха, че нямат възможност да присъстват, някои не са в България, други не са в подходящо здравословно състояние за физическа работа и искат да даряват пари. Съветът ми е, ако се даряват пари, те да се предоставят директно на засегнатите – или на място, или чрез организации, които работят на място.

Аз лично не бих съветвал хората да даряват на сметките на общината, защото нейни представители казаха, че ще ги използват за инфраструктурни проекти. И не се знае после каква част от тези пари ще стигне директно до засегнатите.

Иначе, който иска да помага с работна ръка – според мен ще има работа и занапред. Повечето къщи в селата са изчистени основно, но работа ще има. Основният проблем към момента е, че доброволците се събират в почивните дни, защото през седмицата повечето са на работа. И в делничните дни се получават дупки, а после – голямо струпване на хора. Но който има желание, ще намери начин да помогне под каквато и да е форма.







Така стигнахме до следващия ми въпрос – какво е по-добре да не правят тези, които искат да помогнат?

Това, което казах преди малко. Лично моят съвет е да не се дарява на общинските сметки, защото не се знае какво ще бъде разпределението и влагането на парите. Казаха, че ще възстановяват мостове, ще оправят… Но това според мен не би трябвало да се прави с пари от дарения, а от бюджета на държавата и местната власт. По-скоро да се дарява на организации или на лица, които са на терен, за да стигне до хората. Няма значение дали под формата на храни, продукти, мебели, електроуреди. Просто да стигне директно до хората.

Има ли още нещо, от което жителите на засегнатите села имат нужда, но за което не се говори много?

Едно от нещата, което изскочи от разговорите ми и което нито съм видял, нито чел някъде, е, че голяма част от хората се нуждаят от психологическа помощ. Някои са уплашени. Някои от местните, с които говорих, ми казаха, че не могат да спят, будят се, не се чувстват комфортно, не искат да се връщат да живеят по къщите си. И това във всичките села са доста домакинства, стотици домакинства са засегнати. Не знам дали някой е помислил за това.

Тук пак трябва да дойде държавата, защото има нужда от по-стабилен ресурс – да се обходят тези хора, да се говори и да се мисли какво може да се направи за тях. Но бих посъветвал всеки, който има възможност, да отиде, дори да не може да работи, да си поговори с хората. Доста от тях имат нужда просто да си поговорят и да си споделят. При част от посещенията ми с часове не съм снимал, защото просто си говорех с хората. И те искаха да си кажат проблемите и притесненията.

Заглавна снимка: 30-годишният Марин Нанков изчаква нивото на водата да спадне, за да влезне в дома си в село Каравелово. По време на наводнението в къщата са били съпругата му и двегодишната им дъщеря, които са евакуирани през тавана от аварийно-спасителните служби © Анастас Търпанов

Източник

Видеоинтервю на “Биволъ” Георги Господинов и Георги Бърдаров. За децата, войната и правителствата

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%B3%D0%BE%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B8-%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%B7.html

сряда 13 юли 2022


За писателя най-убийственото нещо е да бъде безразличен. Това коментира писателят Георги Господинов за „Биволъ“ по време на Международния младежки литературен фестивал „Приятелството, смисъл и спасение“ в Бургас, организиран от…

Неразрушимо полифоничните Балкани. Разговор с Капка Касабова

Post Syndicated from Джорджа Спадони original https://toest.bg/kapka-kassabova-interview-giorgia-spadoni/

Наскоро книгата „Към езерото“ на Капка Касабова излезе на италиански в превод на Анна Ловизоло за издателство Crocetti Editore. По този повод Джорджа Спадони разговаря с писателката за „балканската идентичност“, за предразсъдъците на Запада спрямо Изтока и за ролята на езика и малките разкази в лекуването на травмите и разделенията. Разговорът първоначално е публикуван в италианския сайт Meridiano 13, а специално за читателите на „Тоест“ е преведен на български от авторката на интервюто.

Както в „Граница“, така и в „Към езерото“ читателят е свидетел на сблъсъка между два паралелни наратива: големия исторически разказ и индивидуалните истории на персонажите. Западната страна на Адриатическо море познава „войнствеността“ на Балканския полуостров – вероятно най-широко разпространеният предразсъдък за тези земи. Може ли малкият разказ да помогне за изграждането на нов образ на Балканския полуостров? Съществува ли „балканска идентичност“ според Вас?

Идентичността е една от тези думи, които са разтеглени до скъсване от политиката на идентичността. Това е част от тиранията на консуматорството – тази нужда от фиксирана „идентичност“. Коренът на думата idem означава „същото“. А аз още от детството си винаги съм била очарована от различното – различните хора, различните култури, различните хоризонти, различните преживявания, различните житейски истории и различните аз в един и същ човек. Може би защото израснах в тоталитарно, утилитарно общество, където различното беше подозрително.

„Към езерото“ изследва това, което наричам „тирания на идентичността“ – натиска да се определиш като едно или друго. Ако избереш грешния вариант, ще бъдеш наказан от семейството, националната догма и самата история. Този процес често започва още в детството – с макиавелския въпрос на кварталните клюкари: „Кого обичаш повече – мама или татко, баба или мама?“. Този въпрос придава политическа стойност на лоялността и замисълът му е да разединява. Така започва войната. Войната отвън започва с малки вътрешни разделения.

„Ти чия си?“, питат охридчаните, когато си на гости и имаш балкански вид. С други думи – към кое семейство принадлежиш, за да можем да те поставим в йерархичен контекст. Това, разбира се, е най-патриархалният въпрос. Дори не е въпрос, а твърдение, което гласи: ти не се броиш за индивид. Тиранията във всичките ѝ форми – политическа, семейна, като болест и лудост – и начините ни да се освободим от нея: това се оформя като основна тема в книгата. Една тирания, от която страдат балканските народи, е етикетирането на мястото като полуостров на войните. Големите войни на XX век на Балканите всъщност са имперски войни, чужди, внесени отвън. По това време е измислена думата „балканизация“ – през 1917 г. в САЩ.

Друга тирания сред балканските народи е недостатъчното познаване на собствените съседи. Което очевидно означава и липса на самопознание, защото твоят съсед е огледало за теб самия. Това антагонистично разделяне на хората – българи от македонци, македонци от албанци, албанци от гърци, братя от сестри и майки от дъщери в моето семейство – е нашата трагедия и е резултат от горещи и студени войни. Охридското и Преспанското езеро са символ на органичното единство и изкуственото разделение на Балканите: разделени на повърхността от планина и свързани с подземни реки в продължение на милион години. По ирония на съдбата единствената истинска балканска идентичност е тази, която ни обединява. Тя е в начина, по който хората се хранят и се смеят, по който обичат и мразят, тя е в музиката и взаимоотношенията, в нашите заплетени семейни хроники. Открих например, че една част от охридското ни семейство вероятно произхожда от Албания – това са Карадимчеви. А друга част, Бахчеванджиеви – вероятно от Кавказ. Това не е нетипично.

Не мога да си спомня кой беше казал, че Балканите са единственият край в Европа, където всичко може да се случи по всяко време. Това също е част от нашата органична, домашно отгледана балканска идентичност. И е част от географията. Тази изключителна психогеография, която ме кара да се връщам отново и отново към Южните Балкани. Някаква част от дивата природа все още е жива на Балканите. Това, което ми даде сили да пропътувам този път, бяха самите езера и планини, тяхното величие и мистерия. А дивото на Земята и в човешките души е под смъртна заплаха. Докато се боричкаме в дребнавите си игри на идентичност и водим безумните си войни, Земята остава нашият едничък и истински дом. И единственият начин да изследваме истинската идентичност, истинския дом, истинската си същност е чрез интимно вслушване и вглеждане. Надолу по кривите пътища на човешкото сърце, далеч от смазващите монолити на властта.

В интервю пред Марин Бодаков през декември 2020 г. описвате отношенията между България и Северна Македония – и между балканските държави като цяло – като травма, причинена от границите. А в книгата си „Към езерото“ пишете: „Идентичността като оръжие на тиранията: ето в това се превръща с времето Mакедонският въпрос.“ Травмите и границите все още ли играят важна роля в изграждането на националната и индивидуалната идентичност на полуострова? Травмата, границите и идентичността неразривно свързани ли са?

Да, свързани са. Заради българо-македонската граница баба ми беше отчуждена от семейството си в Охрид. Заради емиграционните модели в нашето семейство отчуждение е имало в продължение на четири поколения. Разделение, загуба на памет, загуба на единство. Тези изпълнени с изпитания самостоятелни пътувания, които предприемам в Южните Балкани, са опит да поправя нещо разбито. Един прост пример – потърсих пълна карта на Охридското и Преспанското езеро. Те са важна европейска екосистема. Но са разделени от три държави и аз не можах да намеря такава карта в нито една от трите. Всяка страна показва само частта на езерото в собствената си национална територия. Другата част остава празна. Това е травматично мислене – сляпо, глухо, тъпо, невежо, разединяващо и апатично. Това е сянката, срещу която исках да се изправя.

Отидох да търся родово изцеление за тази остатъчна гранична лудост. Търсенето и намирането на цяр е всеприсъстващо в историята на езерата. Бреговете им са пълни със скални църкви и килии. Благодарение на едно турско-македонско семейство в Охрид открих, че там има дълга традиция на мистичен суфизъм. И до днес на Охридското езеро има танцуващи дервиши! Иконата „Черната Богородица“ в Калища до Струга, манастирът „Свети Наум“, където търсят успокоение нервно болните от хиляда години насам – това са някои от местата и символите на лечението. То е във водата, географията, климата, в хилядолетното почитане на водата и нейното лечебно въздействие.

В същото интервю казвате, че „най-опасните и трудно преодолими граници са в главите на хората“. Разширявайки перспективата от Балканския полуостров към целия европейски континент, усещали ли сте присъствието на някаква граница, която все още разделя западната част от Източния блок? Съществува ли все още такъв „блок“ в западноевропейските глави?

Съществува, да. До ден днешен Западна Европа проектира своята тъмна сянка върху Изтока и особено върху Балканите. В психологията това се нарича проекция –  когато не си се справил с вътрешните си демони и ги пренасяш върху някой друг. Едно изречение се повтаря в моята книга: „По-лесно е сянката да пада върху другите, не върху нас.“ Виждаме го в личните отношения, в семействата и между народите. Тази проекция е продукт на желязната завеса, която произведе невежество, разделение и липса на любознателност и истина. Вместо тях от двете страни на завесата се установи практика на тайни, клишета и лъжи. Тази отровна практика е все още сред нас.

Югославската война беше европейска война, но не беше възприета като такава от западноевропейските държави и обществеността като цяло, въпреки изпитаната съпричастност. На нея се гледаше като на някаква дивашка племенна война, която няма нищо общо с „нас“, цивилизованите европейци. Това поведение на незаинтересованост и лицемерие насърчаваше нападателите – включително многото наемници от други страни. Много показателно е, че тя все още погрешно се нарича „Балканска война“, въпреки че бивша Югославия представляваше само западната част на Балканите. В книгата си бях тласната от желанието да възстановя космополитното и екологично величие на тази дума – Балканите. Самият термин означава „планини“ и аз прекосих някои от тези големи планини, за да обиколя езерата.

При едно от пътешествията – глава „Воят“ – преминавам в гръцката страна на Преспанското езеро, където в продължение на няколко дни с мой приятел, Ник, който е македонски австралиец, обикаляме призрачни села в търсене на ехото на Гражданската война в Гърция. Тоест в търсене на ехото на собствените ни семейни съдби. Още една война като Югославската, която остава отхвърлена и непозната в Европа. Ето защо сега в Украйна има война. Аз не съм изненадана и хората на Балканите не са изненадани. Шокирани и потресени – да. Руските агресори са улеснени от безнаказаността на агресорите в Югославия. Но този път за европейците е по-трудно да отрекат, че това ще промени нещата за всички нас. Вече не е възможно да се скрием от собствената си колективна сянка. Тя е вече пред вратата ни.

В предговора на „Към езерото“ пишете: „Балканите като цяло представляват сложна цивилизационна тъкан, по която местните разчитат, а външните проектират различни – и понякога взаимно противоречиви – версии на действителността.“ Как Вашата „изгодна“ позиция на емигрант от български произход се отразява на събирането на източници и на процеса на писане? Какво означава да се разкрие пред западната публика тази така пренебрегната част от Европа? 

Езикът играе важна роля в това.

Пиша, за да се уча. Прекарах две години от живота си около езерата, защото исках да разбера нещо – нещо интимно и дълбоко, без значение какво ще ми струва. Четох много, но исках да разбера това, което не може да се разбере от книгите. Поради тази причина аз се впускам в пътуване само ако съм сигурна, че то ще задълбочи познанието ми за хората. Цената може да бъде висока в личен план, но дарът на разбирането е безценен. Да продължа да откривам Балканите в цялата им сложна красота и мъка означава да разбера вътрешната си география и това, което представлява самият живот.

Има и танц на близостта и разстоянието. За да мога да съм истински близка с хората и местата в книгите си, трябва да имам място, където да се възстановя – далече от тях. Самият факт, че от 30 години живея далеч от България и Балканите и че пиша на английски, ми дава умерения емоционален климат, от който имам нужда, преди да навляза в психологическите лабиринти на моето семейство, моята родина, моите горчиви, обичани, безгранични Балкани. Охридската ми баба Анастасия казваше: „Балканите, това сме ние.“ Тоест цялото човечество.

Почти всички Ваши книги са издадени в България, но въпреки че владеете перфектно и английски, и български, Вие решавате да не се занимавате с превода на творбите си. Как се отнасяте към тези два езика? Равни ли са, или ги използвате по различен начин?

Създаването на книгите ми е физически и емоционален акт, не само интелектуален. Аз обитавам книгите си. Като писател, който основава работата си на непосредствения опит, прекарвам много време извън зоната си на комфорт. Това е моят начин да се уча: трупам впечатления на терен, а после ги пренасям на страницата – мястото на истинското осъзнаване. За мен страницата е продължение на пресичането на езерото с Танас, който е израснал като политически затворник в Албания; на планинския преход с моя водач Анджело, с когото почти се бих в окопите на Първата световна война; на вечерите с братовчедите ми; на извървяното от сродни пътешественици преди мен. Все пак оттук е минавала Via Egnatia, която е превърнала езерата в нервен център на римския свят, а по-късно – на славянското, християнското и ислямското просвещение. Гласовете на тези пътешественици също са в книгата: на Едуард Лиър, на Едит Дърам.

Така че моята ангажираност към индивидуалността на хората, към семейните истории, местата, проблемите и начините на живот е дълбока. След като книгата е написана, аз съм изтощена. Имам нужда от период на възстановяване, за да събера сили за следващото обширно пътуване. През това време оставям българския преводач да завърши първата преводна версия. След това навлизам в текста, заживявам в него отново на български и го правя свой.

Всеки, с когото разговарям в „Граница“ и „Към езерото“, общува с мен на български, на някакъв регионален диалект или славянски език. Това е свързващото – и ключовото – в балканските ми книги. Дори в Гърция, Турция и Албания, където английският ми беше от помощ, българският беше определящ. За българското издание се връщам към бележките си, където са уловени автентичните гласове и диалекти на хората. Обичам до безкрай този празник на цветове и гласове. Напомня ми колко неразрушимо полифонични са Балканите. Ето защо искам да запазя това богатство завинаги, слушайки и пишейки нашите истории толкова дълго, колкото мога.

Заглавна снимка: Скалната църква на остров Мали град, Преспа, Албания © Личен архив на Капка Касабова

Източник

Министър Божанов за българската визия в борбата срещу дезинформацията

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/bozhidar-bozhanov-interview/

Божидар Божанов е ИТ експерт, основател на компания за информационна сигурност, член на Изпълнителния съвет на „Да, България“, а от 13 декември 2021 г. оглавява новосъздаденото Министерство на електронното управление. Йоанна Елми разговаря с него за мерките за справяне с дезинформацията, които министър Божанов е предложил от българска страна при срещите в Брюксел, посветени на темата. 

На 20 май съобщихте, че по време на срещите си в Брюксел сте предал на еврокомисарите „българската гледна точка относно дезинформацията“ и сте предложил конкретни идеи за „прилагането на Акта за цифровите услуги, така че да ограничим координираните дезинформационни кампании“. Бихте ли разяснил за читателите ни какво представлява Актът за цифровите услуги и какво приложение предлага България? 

Двата проблема, които се очертаха ясно в последните месеци, са блокирането на легитимни гласове в защита на Украйна и промотирането на дезинформация от страна на алгоритмите на Facebook. Актът може да бъде използван, за да ни защити и от двете явления. Относно първото блокираните ще могат да уредят спора извънсъдебно чрез трета страна. Тоест при модерацията вече няма социалните мрежи да държат и хляба, и ножа. По линия на дезинформацията малки промени в алгоритмите и в някои функционалности на Facebook могат да допринесат за значително намаляване на разпространението ѝ от тролове. Един пример е опцията за автоматично включване в групи, в които човекът е поканен. Това се използва от троловете, за да може фалшивите новини да достигнат до повече хора. Ако Facebook ограничи ефекта от тази опция, облъчването с дезинформация ще намалее.

Имаме още две идеи. Първата е за повече прозрачност от страна на социалните мрежи. Докладите, които те трябва да предоставят (включително за модерация), задължително да бъдат на ниво държава членка, а не обобщени. Искаме също и предоставяне на данните публично, в реално време, а не веднъж годишно, което е горната граница по предложения текст на Акта за цифровите услуги. Втората идея е във връзка с алгоритмите за препоръчване на съдържание. Социалните мрежи трябва да дават обяснения на потребителите си защо дадено съдържание им е препоръчано, и да се опитват да не позволяват на групи от тролове да ги „излъжат“ с координирани действия, като например публикуване едновременно в много групи и съответно харесване и споделяне. За това може да се вземат редица индикатори за профилите, които да ги поставят в една група (т.нар. клъстерен анализ).

Актът има доста широк обхват, но целта му е да допълни Директивата за електронната търговия със специфични задължения за доставчиците на съдържание, включително във връзка с незаконното съдържание, като слага допълнителен фокус върху т.нар. големи онлайн платформи. В обхвата влизат повече прозрачност на модерацията, възможност за обжалване, базова уредба на системите за препоръчване на съдържание и други.

Какво имаме предвид с „българската гледна точка относно дезинформацията“? Как е формирана официалната държавна позиция, на каква експертност се разчита и до какви изводи стигаме по темата на държавно ниво? 

Разчитаме на разговори с експерти по технологични и медийни въпроси, на техните анализи, както и на международни изследвания. Разчитаме и на докладвани проблеми от гражданското общество. Базираме изводите си на това и на публичните отчети на Facebook, но за съжаление, те са много ограничени и почти за нищо няма разбивка на ниво държава. Именно това е една от ползите от Акта за цифровите услуги – че платформите ще трябва да предоставят повече данни, за да можем да бъдем по-информирани.

Казвате, че България „вече има визия и цели, които ще реализира заедно с европейските ни партньори“. С какво се различава политиката на настоящото правителство в сферата на дигиталната сигурност спрямо тази на предишните правителства и каква е визията, за която съобщихте? Докога и как ще се прилага тя? Има ли риск да си остане поредната нереализирана рамка и ако да – какви са причините? 

В рамките на конкретното посещение имах три теми: дезинформацията, електронната идентификация и споделяне на информация за киберзаплахи. Разликата с предишни правителства е, че инициираме диалог, че отиваме в Брюксел с решения, а не да се оплакваме. Решения, които са в полза на България, разбира се. С риск да опростя прекалено нещата, до момента България е била просто поддръжник на това, което казва Германия.

Министър Божанов, говорите за „координирани дезинформационни кампании“, но голяма част от проблема с дезинформацията в България се корени в два други ресора – медиите и непрозрачната собственост на онлайн източниците. Това далеч не е само български проблем: дезинформацията често се употребява политически и идеологически в медийното пространство, същевременно е и много доходоносен бизнес с онлайн реклами. Така се получава, че координираните кампании всъщност се подпомагат от доста по-мащабни некоординирани усилия, които са възможни благодарение на пробиви в системите ни. Каква е Вашата позиция по въпроса, предвиждате ли законови решения съвместно с други министерства и как си представяте тези решения? 

Прозрачността на медиите действително е част от проблемите. Затова създаването на цялостен регистър на медиите, с техните действителни собственици и редактори, както и публично финансиране, е компонент от решението. Такъв регистър би подпомогнал и работата на алгоритмите, които могат да проверят дали едно новинарско съдържание идва от регистрирана медия, или от анонимен сайт. Когато един човек чете фалшива новина, той няма да провери дали интернет страницата, която е отворил, е в регистъра на медиите, или не, нито кой е собственик или редактор. Социалните мрежи обаче, които разпространяват това съдържание, могат да направят тази проверка, и то автоматично. И могат да покажат на читателя, че дадена новина идва от анонимен сайт. Това помага значително.

Медийният регистър не е политика на Министерството на електронното управление, но ще подпомогнем Министерството на културата и Съвета за електронни медии във всички аспекти от неговото изграждане.

Такъв регистър на медиите съществува от 2019 г. заради т.нар. Медиен закон на Пеевски. При справка обаче става ясно, че много медии не спазват изискванията на регистъра, което очевидно се игнорира от министерствата, но също толкова лесно може да се „активира“ при сигнал за неудобна медия. Наистина ли смятате, че това е решението? 

Темата с медийния регистър наистина е деликатна и просто наличието на един регистър не решава проблемите. При такъв регистър важното е какво следва от него – например по-голяма прозрачност на публичното финансиране, възможност за справка от страна на социалните мрежи и др.

Тези регистри не са в ресора на Вашето министерство, което по-скоро се стреми към други цели, ако Ви разбирам правилно. Как според Вас могат да бъдат накарани социалните медии да правят проверка съгласно българските регистри? 

Действително това е политиката за медийна свобода и тя излиза извън правомощията ми. Коментирам го заради пресечната точка със социалните мрежи и дезинформацията. Социалните мрежи могат да бъдат накарани по два начина. Единият е регулация, а другият е в комуникация със социалните мрежи да ги убедим за системния риск, който дезинформацията, разпространявана през тях, представлява за страната ни.

Заглавна снимка: © „Демократична България“

Източник

Дилемата пред Близкия изток. Разговор с Надим Шeхади

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/nadim-shehadi-interview/

Надим Шехади (р. 1956) е изпълнителен директор на Академичния център на Ливано-американския университет в Ню Йорк и асоцииран сътрудник в Кралския институт за международни отношения („Чатъм Хаус“), където по-рано е ръководил програмата за Близкия изток. Бил е директор на Центъра за източносредиземноморски изследвания „Фарес“ към Факултета по право и дипломация в Университета „Тъфтс“ и дългогодишен директор на „Ливански изследвания“ в колежа „Св. Антоний“ към Оксфордския университет. Той е водещ учен по въпросите на Близкия изток и Северна Африка и е консултант на няколко правителства и международни организации, в т.ч. и на Европейския съюз. Негови статии са публикувани в големи международни новинарски издания, като „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“ и Си Ен Ен. 

По повод наскоро състоялите се парламентарни избори в Ливан, а и цялостната обстановка в Близкия изток в светлината на настоящите глобални кризи, с г-н Шехади разговаря Мирослав Зафиров. 

Според мнозина Ливан е своеобразен паноптикум на Близкия изток. Доколкото това е вярно, смятате ли, че е трудно да се предвиди какво е бъдещето на Близкия изток? Вече много години регионът сякаш не може да намери себе си.

Мнозинството от дисидентите, интелектуалците и хората на бизнеса намираха пристан в Бейрут, където свободно можеха да упражняват своите професии и да изразяват себе си. На практика Бейрут беше поле на сблъсък на идеи, които едва по-късно намираха аудитория на други места. Ливанската гражданска война от 1975 до 1990 г. се превърна в лаборатория на съперничещите си идеологии на исляма и национализма, на светското и религиозното начало, на шиитския и сунитския ислям, на либерализма и авторитаризма, и т.н.

Ние вече не се намираме в това положение, днес ще откриете този дебат по-скоро в Лондон, отколкото в Бейрут. Регионът постепенно навлезе в спиралата на непредсказуемостта – процес, започнал още през 50-те години на XX век. Възходът на светските националистически военни режими, който постепенно изтласка традиционната аристокрация и елитите, останали от Османската империя, показа истинското си лице – това на репресивния режим. Този режим бе особено безпощаден спрямо движенията, принадлежащи към политическия ислям. Но не само ислямистите бяха целта, скоро жертви на преследвания станаха левите политически течения и либералите.

Вероятно всичко това е в дъното на т.нар. Арабска пролет и е в основата на исканията на младото поколение за решително противопоставяне срещу доминацията на организации като милициите, свързани с иранския Корпус на стражите на Ислямската революция. Борбата беше срещу опита на КСИР да получи надмощие на всички места, където институционалността на държавата отслабваше или отсъстваше.

Какво е мнението Ви за наскоро проведените парламентарни избори в Ливан? След години на нарастващо напрежение, икономическа криза и политическа нестабилност смятате ли, че страната е готова да излекува своите рани? 

Изборите в Ливан наподобяват тези в Ирак от 2021 г., доколкото резултатите демонстрираха намаляване на влиянието на проиранските партии и милиции. И в двете държави имаше сходно по дух обществено настроение. В случая с Ливан „Хизбулла“ се ползваше с абсолютния контрол над шиитските гласове, а коалицията ѝ с другата шиитска партия – „Амал“, ѝ осигури 27 места в парламента, въпреки че партиите загубиха двете места, които не бяха предвидени за шиитите.

Системата в Ливан дава възможност на „Хизбулла“ и нейните съюзници да упражняват правото на вето върху всички назначения: председател на парламента, министър-председател, президент и т.н. Коалицията е в състояние да парализира всеки изборен процес, докато условията, налагани от „Хизбулла“, не бъдат изпълнени. Те направиха това през 2006 г., когато окупираха центъра на Бейрут и парализираха страната за 19 месеца. Кризата приключи едва със Споразумението от Доха от 2008 г., в което ветото на „Хизбулла“ беше на практика институционализирано. По-късно отново шиитската коалиция блокира политическия процес за нови 29 месеца – между 2013 и 2016 г., когато Ливан съществуваше без президент, изборите за парламент бяха забавени, а правителството беше лишено от възможност да функционира. И всичко това – за да може отново „Хизбулла“ да наложи избора си за държавен глава.

На 15 май 2022 г. бяха проведени парламентарни избори в Ливан, на които за първи път след десетилетия на доминация „Хизбулла“ загуби мнозинството си. Коалицията, водена от шиитското движение, разполага с 62 от 128 места в Народното събрание. Противниците на шиитската коалиция – в т.ч. и финансираната от Саудитска Арабия християнска партия „Ливански сили“ – спечелиха мнозинство. Сред големите изненади бе и победата на движението на друзкия лидер Уалид Джумблат над неговия исторически противник и лидер на другата основна друзка фамилия – Талал Арслан. Джумблат е известен с позицията си срещу влиянието на Сирия в Ливан. Заслужава внимание и ниската избирателна активност сред сунитското население, като много от поддръжниците на бившия премиер Саад Харири по този начин изразиха подкрепа за сина на загиналия през 2005 г. Рафик Харири и решението му да не участва в изборите.

Какъв е Вашият анализ на парламентарните резултати? Наистина ли говорим за постепенно отслабване на „Хизбулла“? 

Резултатите демонстрираха нарастваща опозиция срещу „Хизбулла“, но тези резултати засегнаха единствено нейните нешиитски съюзници. Основно „пострадаха“ просирийските кандидат-депутати, чиито имена бяха включени в списъците под натиска на Сирия или на „Хизбулла“. Всичко това обаче няма да повлияе особено на позициите на партията, защото хегемонията ѝ над шиитите остава, както и влиянието ѝ над шиитските депутати. Тя е в състояние да диктува своите условия.

Важно е да се отбележи, че общите листи между „Амал“ и „Хизбулла“ са резултат от споразумение, постигнато след тригодишни преговори. Лидерът на „Амал“ Набих Бери беше заявил, че „Хизбулла“ олицетворява Дракула, защото живее за сметка на кръвта, която пролива, и обвини партията, че е отговорна за убийството на повече шиити, отколкото самият Израел. Няколко от водещите фигури в „Амал“ бяха убити, а други напуснаха страната или бяха изолирани, докато най-сетне не беше сключено споразумението за обща листа. По този начин това, което по-късно стана известно като „шиитското дуо“, видя бял свят и не позволи появата на нови независими политически гласове сред шиитите. В шиитските части на Ливан общата листа получи почти пълна подкрепа. Подобно на вота в един авторитарен режим, 97,6 % от гласовете на шиитите бяха за коалицията между „Амал“ и „Хизбулла“.

През 2020 г. в статия за „Ню Йорк Таймс“ Лина Мунзер написа, че въпреки убеждението си, че могат да преживеят всичко, ливанците се оказаха излъгани. Вие съгласен ли сте с нея? И ако е така, кое е онова нещо, което ливанците не успяха да преживеят – последиците от Споразумението от Таиф? Възхода на „Хизбулла“ през годините? Сирийската война, а преди нея – израелската окупация в Южен Ливан? 

Признавам си, че не си спомням тази статия, но дори последните две години в Ливан бяха достатъчно трудни. Мнозина ливанци осъзнаха, че повече не са в състояние да „преживеят всичко“. Ливанците трябваше да избират между няколко дилеми – конфронтация или компромис, сигурност или свобода, война или мир, и т.н. Но в крайна сметка политическата ни система не можа да издържи на постоянния натиск на „Хизбулла“. Това е все едно да играете футбол под прицела на снайперист, по чиято воля във всеки момент всеки от играчите може да бъде елиминиран. Някои ливанци обвиняват системата, но аз лично смятам, че никоя система не е в състояние да понесе подобен партньор и да оцелее под подобен натиск.

Вие сте известен с позицията си спрямо Иран. Предвид санкциите смятате ли, че Иран някак успя да оцелее въпреки всички атаки срещу себе си? Също така успя ли Техеран да намери изход от кризата в Сирия?

Моето отношение не е спрямо Иран, а спрямо регионалната криминална структура, от която страдат включително и иранските граждани – по същия начин, по който жертви са и сирийците, и иракчаните, а донякъде – и палестинците и йеменците. Регионът е заложник на КСИР и неговите военни съюзници. Всички те използват един и същи набор от средства: убийства, парализа на политическата система, натиск.

Ние всички живеем в условията на последиците от войната между Иран и Ирак от 1980 г. Войната позволи на режима на Саддам Хюсеин да консолидира властта си и да наложи пълен контрол над Ирак, така както стори и КСИР в Иран. „Хизбулла“ е продължение на този процес, използвайки същата методология. Днес обаче ние виждаме ново поколение от хора, които се изправят срещу описаната тенденция в Ливан, Ирак, а и в самия Иран.

През 2011 и 2012 г., благодарение на Вашата помощ, София успя да стане домакин на първата истинска среща на сирийската опозиция. Мнозина бяха скептични, но срещата произведе първата обща декларация, която, за съжаление, впоследствие беше неглижирана от някои страни. Днес, десет години по-късно, какъв е изходът от продължаващата криза в Сирия, или тя вече е хроничен проблем, подобно на палестинския въпрос – две кризи, които влияят на стабилността в региона? 

От работата си по Сирия мога да направя два извода. Първият сочи, че беше грешка да се опитваме да формираме опозиция на режима в Дамаск. Подобен опит всъщност беше в полза на самия режим, тъй като това доведе до необходимостта самата опозиция да доказва своята легитимност и жизнеспособност. Дамаск се възползва от ситуацията, тъй като цялото световно обществено внимание се съсредоточи върху опозицията, а не върху деянията на режима.

Появата на опозицията също така позволи на медиите да започнат да говорят за водена в Сирия „гражданска война“, като по този начин се измести акцентът от темата за революцията, която настъпи там, и престъпленията, които режимът на Башар ал Асад извършваше срещу своите граждани, за да остане на власт. Опозицията беше под натиск да докаже легитимността си, че е обединена, че е светска, че има силно ръководство и т.н. Докато всъщност някаква форма на плурализъм, а и отсъствие на единно ръководство можеше да се смята за положителен феномен в нововъзникващото демократично общество след периода „Асад“.

Вторият извод, който мога да направя, говори за това, че в резултат на над 50-годишното управление на режима на семейство Асад сирийското общество беше доведено до ниво на политическа нефункционалност. Хората се надигнаха, излизайки анонимно по улиците, но едва сблъскали се с форма на лидерство или алтернативни групи, у тях веднага се появи едно вродено недоверие и подозрителност. Подозрение, което режимът и неговите служби за сигурност съзнателно подклаждаха.

Попаднеш ли в затвора, от теб ще бъде поискано да станеш доносник. Тези, които откажат, никога не напускат затвора и загиват там. Прекаралите години в затвора и хората, чиито семейства са страдали, веднага попадат под подозрение единствено заради това, че са успели да оцелеят. Всичко това наподобява поведението на ЩАЗИ и останалите служби за сигурност. По тази причина беше безсмислено да се опитваме да формираме опозиция, при условие че режимът бе все на мястото си, очаквайки, че ще можем да го заменим. Имаше един мъничък Башар във всеки човек в Сирия по това време.

След 24 февруари т.г. системата на международните отношения, завещана ни след Втората световна война, сякаш престана да съществува. Русия де факто не се ползва от привилегията да е част от клуба на т.нар. големи сили, представени от постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН. Струва ли си да се поддадем на изкушението да мислим за свят след модела, заложен от държавите победителки, или по-скоро следва да запазим реда, докато не намерим с какво по-добро да заменим вече съществуващата система? 

Много от държавите в Близкия изток сякаш гледат на войната в Украйна с оптимизъм. Западът игнорираше руските действия в Сирия и сега западните държави осъзнават, че това, което се случва в Украйна, е своеобразно повторение на сирийския сценарий. Ние непрекъснато повтаряхме, че Башар ал Асад следва правилата от Хама и Грозни и че Иран действа по един криминален начин в Сирия чрез своите милиции, извършващи масови убийства. Но Западът избра да сключи сделка с Русия, с Иран и с Ал Асад за сметка на сирийския народ и за сметка на задълбочаваща се криза в Близкия изток.

Мнозина в Близкия изток са някак скептични да последват действията на САЩ и ЕС спрямо Русия. Египет, Ирак и ключови държави от Залива са дори доста внимателни. Какво мислите за това? 

Много малко е доверието в региона спрямо способността на САЩ или ЕС да отстояват своите позиции в Украйна. Видяхме, че и Вашингтон, и Брюксел сякаш признаха своето поражение в тази война, преди дори тя да е започнала. На президента Зеленски беше предложено той и семейството му да напуснат Украйна, докато САЩ и ЕС обсъждаха санкции, които да бъдат наложени едва след войната, а дори и по този въпрос нямаше съгласие. Да обсъждаш последиците от дадено събитие на практика означава да го приемеш за вече случило се. И страните в Залива и Ирак са непосредствено изложени на иранската заплаха и нямат никакво доверие, че САЩ ще ги защити. Египет се намира във фарватера на Залива, а режимът на Абделфатах ал Сиси не е в състояние да оцелее дори седмица без финансовата помощ на ОАЕ и Саудитска Арабия. Така виждам аз събитията.

Заглавна снимка: © Chatham House / Flickr

Източник

Как преподаваме и говорим за комунизма

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-prepodavame-i-govorim-za-komunizma/

Луиза Славкова е основател и изпълнителен директор на Фондация „Софийска платформа“, която за поредна година организира лятно училище в гр. Белене по темите за паметта и демокрацията. Славкова е член на Консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), през годините е била програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика, гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет и съветник на министъра на външните работи Николай Младенов. Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование, и е съавтор на учебник по гражданско образование по учебната програма на новия предмет. 

Йоанна Елми разговаря с Луиза Славкова за лятното училище, за паметта за комунистическата диктатура и за важността на гражданското образование при малки и големи.

Лятното училище се провежда под надслов „Защо ни е да помним?“. Безспорно отговорът е важен и питам и за него, но първо ми е интересно нещо друго – не е ли важно и как помним? Защото българската образователна система тежко залага на помненето на определени исторически моменти, дори на механично наизустяване, но има ли смисъл от такова помнене? 

Разговорът за паметта е многопластов. И в теорията, и в практиката има различни подходи, включително радикални, според които е по-добре да не се помни нищо. Защото паметта само репродуцирала определени нагласи и никога не можело да има трайно разбирателство, особено където е имало конфликт между две групи. Ако една група от обществото е представена като палач, а друга – като жертва, помненето затвърждава тази представа. Известен представител на този подход е синът на Сюзън Зонтаг – Дейвид Рийф, който години наред отразява войните в бивша Югославия и е убеден, че е по-добре на Балканите нищо да не се помни. Аз не съм съгласна с него, но това не означава, че не обсъждаме това гледище в нашето лятно училище. Ние питаме всеки участник дали трябва да помним комунизма с неговите репресии като тоталитарен режим, или не. И оттам: ако го помним – защо да го помним?

В лятното училище не бягаме от различните пластове на разказа за комунизма, но правим разлика между наративите – които се менят – и фактите. Факт е, че комунизмът е осъден като престъпен режим редом с фашизма и националсоциализма, независимо че има българи, които никога не са чували за лагерите за политзатворници в България, тогава носещи срамното име „трудово-възпитателни общежития“ (ТВО). Носталгията по живота по време на комунизма, ако и да е измамно усещане за предвидимост, е легитимно усещане и никой от нас няма право да се присмива на тези емоции у някои хора. Но това не променя факта, че други стотици хиляди са белязани – често произволно и безвъзвратно – от режима. Така че и в лятното училище ние отваряме темата като един голям сноп, в който побираме всякакви детайли от историята на комунизма, в рамките на една седмица отсяваме и подреждаме кое е факт, кое е спомен и кое е част от държавната политика за паметта (или отсъствието на такава).

Разбира се, много по-лесно се помнят, разказват и преподават славните откъси от историята; онези, в които ние сме победители или пък жертви. Обаче как говорим за един период, в който системата на комунизма е палач, ние като общество сме и жертва, и палач, но сме и онова сиво пространство между двете крайности, където има всякакви хора – тихи свидетели на издевателства; хора, които под натиска на службите стават доносници; хора, наивно вярващи във фасадата на комунизма, и т.н. Разговорът за тази сива зона ни е особено важен. Защото нищо в живота не е само черно или бяло. И колкото по-добре разбира един млад човек, че историята на близкото минало е нещо комплексно, толкова по-вероятно е, занимавайки се с нея, да се учи на критично мислене, да размишлява за противоречията и за собствените си пристрастия, за пропагандата или за ролята на гражданското участие.

Участници в лятното училище заедно с Цветана Джерманова, оцеляла лагеристка от ТВО „Босна“ и „Белене“ © „Софийска платформа“

По Ваши наблюдения какви са промените, ако има такива, в преподаването на историята на тоталитарния режим на деца и студенти в последните години? 

В последните години се случиха много неща. Имаше промяна в учебните програми в класовете, в които се изучава съвременна българска история, и комунизмът е застъпен много по-детайлно и най-вече правдиво. В старите програми бяха изпускани термини като „Народен съд“, „Държавна сигурност“ и още много, а в така или иначе малкото отделени часове по тази тема учениците остават с усещането, че комунизмът не е някаква история, заслужаваща внимание. По време на пандемията не успяхме да проследим какво е въздействието на промяната на учебните програми, но се надявам, че с повечето часове, посветени на този период, и познанията ще набъбват.

Разбира се, преподаването е другият препъникамък. Особено учителите, живели преди 89-та, трудно могат да се дистанцират от личния си опит и да си признаят, че историята, която те са учили като педагози, е продукт на същия пропаганден апарат, който би трябвало да могат да осъдят в клас. При по-младите учители невинаги е по-различно, защото, за съжаление, в университетите ни сред историците продължава да има ядра, които не гледат на комунизма като на престъпен режим. Самите методи на преподаване пък са другата трудност – у нас не е много популярно да се преподава с интерактивни методи, а дидактическият подход все още е най-следван. Това често води и до асоцииране на историята със скучна фактология – освен когато става въпрос за история, свързана с националните ни герои Ботев и Левски, за които впрочем също рядко се знае нещо отвъд клишетата.

Засегнахте какво липсва в преподаването и какво може да се подобри. Вие правите ли усилия в тази посока? 

Усилията, които ние полагаме, са за демократизиране на самото преподаване и за постоянно създаване на актуални материали, помагала, възможности за участие в проекти в помощ на учители и местни активни граждани, които работят по темите за историята на комунизма и гражданското образование в цялата страна. В обученията си за учители наблягаме на интерактивните методи, така че в час по история или гражданско образование преподавателите да насочват учениците, да модерират процеса на работа в час, а не да държат лекции от по 45 минути. Обученията, които организираме, са базирани на тези методи, така че преподавателите изпитват сами добавената стойност на ученето през преживяване, симулация – или направо през топография, на терен. Именно това е и основен метод в работата ни в лятното училище – работа с история през преживяване на мястото, неговите обитатели сега, артефактите, запечатаните истории, спомените на очевидци.

За нас разговорите за историята на комунизма не са самоцел, те са част от опита ни да усилим значението на демократичната култура в нашето общество. Войната в Украйна е най-радикалното доказателство защо познаването на миналото е важно. То показва не само защо е от съществено значение едно общество да е демократично, в общност с други демокрации, които имат колективен ангажимент да си помагат, но и защо паметта за тоталитаризмите наистина предпазва от това една държава и най-вече гражданите ѝ да се плъзнат надолу по авторитарната крива.

Тази пролет, веднага след началото на войната в Украйна, стартирахме мащабен проект в Белене, посветен на паметта за лагера. Освен че ще разработим виртуален тур, започваме записването на разказите на малкото останали сред нас оцелели от лагера посредством нови технологии, така че техните свидетелства да останат запечатани за следващите поколения. След година вие ще можете от екраните си да водите разговор с тях и те да отговарят на въпросите ви, свързани с живота в лагера, без да сте физически на едно и също място. Тези подходи не само съхраняват паметта и запечатват гласовете на малкото оцелели сред нас, но вървят и в крак с времето и с начина, по който младите хора консумират информация.



Из сградите на о. Персина © „Софийска платформа“

Умишлено казвам „тоталитарен режим“ във въпросите си и забелязвам, че и Вие използвате тази формулировка в анонсите на събитието. Засегнахме темата за Украйна, затова питам: в България като че ли асоциираме тоталитаризма единствено с „комунизъм“, но днес виждаме например един руски тоталитарен режим, който няма общо с конкретна идеология и по-скоро заема от всичко по малко. Трудно ли се обясняват тези динамики на ученици и студенти? 

Разбира се, ние сме запознати с дискусиите около термина „тоталитарен режим“ и водим такива помежду си като екип, но и с хората, които срещаме в различните си формати. Спорът за термина е дали един режим може да е толкова репресивен, че да е тотален в подтисничеството си и да не оставя нито една брънка от личния и обществен живот незасегната. И честно казано, като чета за броя на доносниците в България по време на комунизма, като гледам снимки за абсурдните граждански ритуали, с които партията се опитва да изземе ролята на Църквата (като гражданското кръщене например), и т.н., съм склонна да кажа, че комунизмът е тоталитарен, наистина се опитва да присъства навсякъде. Затова и щетите, които нанася на гражданската ни култура, са толкова големи, че продължаваме да не можем да се отърсим от тях. И до днес имаме очаквания държавата да се погрижи за нас, и то не в онзи социалдемократичен смисъл, а с готовност жертваме някоя от свободите си за тази грижа. Това граничи с поданическите нагласи, не с гражданските, и принадлежи към друг, отдавна отминал век.

По сходен начин са белязани и руснаците, струва ми се, въпреки че не познавам Русия толкова добре. Това ги прави и лесна жертва на пропагандата, с която ги облъчва режимът на Путин. След края на Студената война антидемократичните режими трудно влизат в калъпа на идеологиите, както ги познаваме от ХХ век, и дори на нас, възрастните, ни е трудно да се ориентираме в тази нова координатна система. Помислете само колко ни е трудно да кажем какво е популизъм, защо някои държави са полудемокрации, а други – полуавторитарни. Освен че е сложно да се обясни, защото е сложно по принцип, допълнително се затрудняваме, когато средата, в която растат младите хора, е пропутински настроена. Тези нагласи не са дълбоки, те са базирани на клишета, зад които дори няма сериозни размисли. Но те са базирани и на тази наследена култура на пасивност, а Путин има образ на мъж с твърда ръка, който брани руснаците от всички реални и (най-вече) конструирани врагове.

В този дух ми направи впечатление и преподаването на „демократични ценности“. Пандемията показа според мен, че трудно разбираме границата между лична свобода и колективно добруване, между необходими за съвместния живот правила и репресия. Същевременно виждаме, че през последните години някои европейски лидери бяха по-склонни да загърбят базови ценности в името на определена realpolitik, която всъщност често пъти води до повече беди в дългосрочен план. Как обясняваме и изобщо дефинираме демократичните ценности в такива времена? Успяваме ли да излезем от клишето, че Западът е задължително демократичен, а Изтокът – задължително недемократичен? 

Аз мисля, че човек може да губи за моменти вярата си в общото благо, демокрацията, солидарността, равноправието, но това не значи, че демократичните ценности губят валидност по принцип. И да, дори сегашната ситуация с руския газ и с това кой какво е договорил с „Газпром“ може да накара човек да погледне обединена Европа с повдигната вежда. Но да капитулира тотално и цинично да каже, че всички са маскари и големите винаги печелят, е твърде елементарно. Демократичната култура, или по-скоро демократичните компетенции, които ние се опитваме да насърчаваме, не повеляват това. Те възпитават точно обратното – че демокрацията не е перфектна, но е най-свободната и най-справедлива система, която сме могли да измислим от атиняните насам. Тъй като тя е форма на управление на съжителстването ни в големи групи, няма как да бъде лесна, без конфликти, защото всички имаме различни интереси и предпочитания. Менажирането на динамиките в едно семейство е сложно, какво остава в една нация. И както нямаме очаквания отношенията в най-малките ядра да са елементарни, така не би трябвало да ги имаме и на ниво общество.

В този толкова комплексен свят е нелогично да си обясняваме нещата едновалентно или с дихотомии, въпреки че разбирам защо е примамливо, оттам и защо хората стават жертви на конспирации. Те, конспирациите, правят точно това – яхват разочарованието от сложната реалност, особено на онези, които са ощетени от нея по някакъв начин, и намират лесно, елементарно обяснение за несгодата. За съжаление обаче, рядко тези обяснения са правдиви. Те не само че създават илюзии у хората, но и елиминират изцяло собствената роля в битието, отнемат свободата на действие на човека. За мен ценностите трябва винаги с еднаква сила да се насърчават и в особено трудно моменти усещаме последствията от тяхната липса.

В работата си ние говорим повече за компетенции, отколкото за ценности. Без да навлизам в подробности, на практика компетенцията е онова, което те прави демократичен гражданин, и е комбинация от ценности, нагласи, умения – имаме безплатен видеоурок на тази тема с платформата „Уча.се“, както, между другото, и на всички други теми от учебната програма по гражданско образование за ХI и ХII клас.


Работа по групи в Държавен архив – Плевен © „Софийска платформа“

Да поговорим и за самите ученици. Как приемат те програмата? Какви въпроси задават най-често? С какви впечатления идват в лятното училище и как те се променят към края на програмата? 

В лятното ни училище в Белене идват всякакви младежи. Такива с познания и такива без; участници, чиито семейства имат история на репресии или пък са били облагодетелствани по време на комунизма; деца от малки и големи населени места, от цялата страна. Не изискваме знания или успех, търсим грамотно написана мотивация и обоснован интерес, та дори и той да е артикулиран като „Не зная нищо, но ми е любопитно“. Срещите с оцелели от лагера, обходът на разрушените сгради от Обект 2 в лагера „Белене“, разговорите с лектори, креативните саморефлексии със собствените снимки и написани мисли, работата с архиви от особено голямо значение в Държавния архив в Плевен, срещите с беленската общност – всичко това изисква време, за да се осмисли, преживее и подреди. Преживяването със сигурност е едно от онези неща, които остават за цял живот, защото е емоционално, свързано с мястото и с живите следи.

Въпросите, които чуваме, са от всякакво естество, но последната година ни направи впечатление, че участниците имаха нужда да говорим и за Прехода като исторически период, който им помага да осмислят комунизма. Очевидно са достатъчно далеч от Прехода, за да е той в тяхната перцепция едно безвъзвратно приключено минало. Със сигурност си тръгват с много повече познания за периода, с осъзнаване за дупките от училище, за тишината или носталгията по темата у дома, но най-вече за влиянието на периода и до днес върху нас като общество. Началото на лятното ни училище е посветено на демокрацията, защото тя е реалността на участниците. Оттам вървим хронологично назад към комунизма и завършваме с паметта в демократичното ни общество, вкл. и политизирането ѝ.

Като че ли винаги сме склонни да залагаме надеждите си на по-младите поколения. Според Вас нужни ли са обаче усилия за образоване на предишни поколения относно историческото наследство на близкото минало? Как биха изглеждали такива усилия? Планирате ли нещо подобно? 

Като фондация работим точно толкова с възрастни, колкото и с млади хора. В България т.нар. гражданско образование за възрастни не е толкова популярно. Най-вероятно защото гражданското образование не е много популярно като цяло, но и защото с млади хора се работи по-лесно. Нагласите им не са толкова циментирани като тези на възрастните, затова и с тях се постига по-голямо въздействие. С възрастните са нужни по-различни подходи.

Ще дам пример – няколко пъти организираме представления със стендъп комедия, посветена на ЕС и на Прехода. Така през хумора и най-вече през интересите и естествената среда на възрастните инициираме размисли на теми като членството ни в ЕС, финансовите измерения на отворените пазари за стоки и услуги, но и обратната страна на медала – обезлюдяването и липсата на медицински кадри заради емиграцията на Запад. Работим много с преподаватели, както споменах, но нагласите не се променят бързо, възрастните не стават по-демократични от една вечер със стендъп комедия или един семинар. Изисква се работа в продължение на месеци, дори години и разбира се, е много трудно да се изолира влиянието на гражданското образование от всякакви други случки от живота на възрастния.

В този смисъл е трудно и да се каже, че именно гражданското образование за възрастни ги прави по-демократични. Но има достатъчно изследвания, които показват, че то води до по-голяма ангажираност. Че наличието на граждански организации и пространства е предпоставка за повече граждански инициативи и съответно липсата им се свързва с липсата на организиран граждански живот.

Заглавна снимка: © „Софийска платформа“

Източник

Архитектурата не е въпрос на ляво или дясно. Разговор с Оливер Елзер от #SOSBrutalism

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/oliver-elser-sosbrutalism-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Оливер Елзер е куратор в Немския архитектурен музей във Франкфурт и един от основателите на платформата #SOSBrutalism. През 2016 г. курира немския павилион на Архитектурното биенале във Венеция, озаглавен Making Heimat, а през 2019-та проучва наследството на брутализма в Хонконг като изследовател към M+ Museum. Той е един от основателите на Центъра за критични изследвания в архитектурата – съвместен проект на Немския архитектурен музей, Университета „Гьоте“ във Франкфурт и Техническия университет в Дармщат.

През изминалите няколко години гласът на гражданските инициативи се чува все по-настойчиво и отчетливо в дебатите за опазване. Дали това е знак, че функциите на официалните институции се променят, или по-скоро наблюдаваме бързо разширяване на обсега на това, което дефинираме като наследство? 

Бих казал, от позицията на своя опит, че това е разширяване на традиционния фокус на институциите, занимаващи се с опазване. В Германия културното наследство се управлява от държавата, но въпреки това и тук през изминалите няколко години все повече граждани се мобилизират. Те се включват в процеси, започнали още през 70-те години на миналия век, когато се заражда реакция срещу модернизма, срещу бързо променящата се градска среда. Погледнато в днешния контекст, бих казал, че тази първа вълна се заражда в една по-консервативна среда. След 1989-та, след падането на Берлинската стена, се появяват инициативи, които се опитват да запазят сгради в някогашното ГДР.

Най-известният и злощастен пример се намираше на мястото на новопостроения дворец в Берлин, който отвори врати през юли 2021 г. Някогашният Берлински дворец е разрушен през Втората световна война, а останките му впоследствие са доразрушени, като единствено подземията оцеляват. На негово място властите в ГДР построяват т.нар. Дворец на републиката, който по някакъв начин се опитваше да смекчи разрухата след войната. Това беше достъпно за всички място, където се провеждаха не само политически, но и много културни събития. Там винаги можеше да се иде и без повод, имаше ресторанти и барове. Днес на негово място стои новопостроен замък. И бих казал, че битката срещу построяването му е една от най-значимите и дискутирани инициативи от 90-те години.

Берлинският дворец през 1904 г. © неизвестен автор, CC0 / Wikimedia
Дворецът на републиката, построен на мястото на Берлинския дворец. От 1976 до 1900 г. в него се помещава парламентът на ГДР © Jörg Blobelt, 1986, CC BY-SA 4.0 / Wikimedia
Реконструираният Берлински дворец, който днес приютява музея „Хумболт Форум“, отворен за посетители от 20 юли 2021 г. © GodeNehler, 2020, CC BY-SA 4.0 / Wikimedia

Голяма част от инициативите за опазване днес са се насочили в тази посока – следвоенната архитектура. Във Франкфурт, където живея в момента, е започнала инициатива за опазването на Schauspielhaus, в който се помещава градският театър и опера. Сградата не е застрашена от политически обстоятелства, подобно на проектите в ГДР, за които споменах, но се смята, че е остаряла и е необходимо да бъде обновена. Това именно е другият вид заплаха за следвоенната архитектура, може би най-сериозната – необходимостта от ремонт. От едната страна е аргументът за запазване на културната стойност на сградата, а от другата – енергийната ѝ ефективност. И двата аспекта са еднакво важни, но са свързани и с промени. В този продължаващ дебат участват и гражданското общество, и местните власти.

В дебатите, свързани с наследството, се включват все повече и по-разнообразни участници. И често някои от неформалните гласове имат по-голямо влияние благодарение на по-достъпния език, чрез който комуникират. Например фотографи на изоставени сгради, активисти във Facebook, изследователи на градски потайности. Тяхното послание за наследство в риск достига до много широк кръг от хора и често мобилизира гражданска реакция. Дали бихме могли да определим този процес като деинституционализация на наследството?

Бих казал: и да, и не. Активистите имат голям принос към дебата чрез изображенията, които създават. Но същевременно, имайки предвид собствения си опит, зад всяка значителна инициатива стоят в по-голяма или по-малка степен професионалисти от сферата на архитектурата, които се занимават задълбочено с конкретната тема и чрез своя опит и познания насърчават дискусията. И в този дебат участват не само архитекти, но и сериозни изследователи, които са приели позицията на активисти. Можем да говорим обаче и за промяна, защото изследователите днес намират реализация не само в академичните среди.

Вие сте един от създателите на инициативата #SOSBrutalism. Как се зароди този проект и какъв е неговият фокус?

Проектът започна с нашето недоволство и тревога, че толкова много важни сгради във Франкфурт, повечето от които обществени, бяха разрушени. Започнахме съвместна работа с Фондация „Вюстенрот“ и решихме, че е важно не само да организираме изложба, но и да създадем отворена платформа, за която да могат да допринасят и други инициативи. Така създадохме хаштага #SOSBrutalism, който може да се ползва от всеки – от работещи в областта на опазването, активисти, хора по цял свят. През 2015 г. започнахме да събираме информация, която искахме да направим достъпна, и две години по-късно направихме изложбата. След откриването ѝ във Франкфурт тя гостува и в други държави, като при всяко посещение се добавят нови глави. Например от Тайван, където изложбата беше показана в Музея за изкуства „Джут“ в Тайпе.

Макар че платформата не функционира като Wikipedia, всеки може да даде своя принос, като ни изпрати снимки и текст, а ние ги добавяме към архива си. Паралелно с това развихме и сериозна научна дейност, благодарение на което създадохме каталога. Днес с помощта на социалните мрежи продължаваме да допълваме информацията в платформата ни.

Какъв е обсегът на вашите проучвания? 

Намерението ни беше да събираме примери от цял свят. Един от най-далечните обекти е например пощенски офис в Папуа Нова Гвинея, за който доста трудно получихме информация оттам.

Изпратиха ни проекти от Южна Америка, които, разбира се, са много важни заради школата в Сао Пауло. Имаме и примери от Африка. Един интересен пример е сградата на Националния музей на Етиопия, построена по проект на местен архитект, но интериорите са създадени съвместно с екип от Източна Германия в рамките на обмен на държавите от социалистическия блок. По това време подобно пътуване е било рядка възможност за немските архитекти, които са събрали богат снимков материал. Това е едновременно история за глобализацията и за Студената война.

Националният музей на Етиопия, построен през 1980 г. по проект на местния архитект Ато Гашау © Ninara, 2017, CC BY 2.0 / Flickr
© vt_oia, 2013, CC BY-NC 2.0 / Flickr

По-рано в предварителния ни разговор споменахте предложението за нов хаштаг #SOSPostwarArchitecture. Опазването на следвоенното наследство е проблематично навсякъде по света. А проблемите, изглежда, са много: краткият живот на строителните материали от този период, характерната естетика, често асоциирана с определени политически режими, натискът за ново строителство в градовете. Как успявате да приобщите широката общественост към дебата за стойността на следвоенната архитектура?

Бих казал, че първият и най-важен аспект от този процес на преосмисляне е погледът отблизо – документиране на дадения проект в днешния му вид, съпоставяне с архивни материали и нещо много важно – поставянето му в по-широк контекст. Когато видите, че сгради в южната част на Съветския съюз са подобни на други в Латинска Америка например, може би ще установите, че причината да не харесвате този вид архитектура е свързана с авторитарните режими, с които я асоциирате. Но този предразсъдък започва да се променя, когато видите, че почти същите сгради съществуват и на много други места по света, създадени в по-различен политически контекст.

Обясняването на архитектура през определен политически режим е ограничаващо. И разбира се, трудно е да се освободим от него, защото много от тези сгради продължават да бъдат възприемани като част от номенклатурата на дадени авторитарни режими, а архитектите, които са създали проектите – като близки до властта, от която искаме да се разграничим.

Основната ни цел е да окуражим историци, писатели и активисти от цял свят да допринесат със своите познания за създаването на глобална база данни. Оказва се, че архитектурата не е въпрос на ляво или дясно, на демократично или авторитарно. В Съветския съюз има много случаи, в които въпреки привилегированата си позиция архитектите пак е трябвало да се борят за по-големи бюджети, за реализирането на по-сложни и по-амбициозни проекти. Макар че не са били в опозиция на режима, всъщност са били част от вътрешни битки за по-добра архитектура. Важно е да достигнем и до тази част от историята.

В началото на разговора ни споменахте открития през 2021 г. чисто нов дворец в Берлин, а във Франкфурт преди няколко години се появява Нов стар град. Какво стои зад повсеместното желание да строим ново минало?

Това на пръв поглед може би изглежда като политическа реакция, като част от процеси, свързани с десни или консервативни тенденции. Не съм сигурен, че това е така, защото същевременно е знак за по-плуралистичен подход. Идеята за реконструиране на сгради, които са били напълно разрушени, е била табу сред архитектите в продължение на много години, а същевременно е добре приета сред широката общественост.

Тези процеси са започнали веднага след войната и се ускориха през изминалите няколко години, макар че причините са различни на различните места. В Берлин това е в някаква степен победата на Запада над Изтока. Дворецът на Изтока бе съборен и заменен с дворец, който преминава отвъд делението „Изток–Запад“. Сега обаче има много проблеми с него, например какво да се случва там. Бе решено сградата да стане музей, посветен на световните култури. Това, разбира се, е смешна идея. Защото „световни култури“ означава културата на колониалния свят – цялата колекция, която трябваше да бъде представена, се състои от артефакти, откраднати от тези „световни култури“ през последните 300 години. Експонатите в двореца се превърнаха в дебат за престъпните начини, чрез които това наследство е попаднало в Германия.

Аз не симпатизирам на концепцията за цялостна реконструкция, но намирам за интересна идеята да се направи опит да се възстанови гъстотата на застрояване на старите градове – с нови строителни технологии, нови сгради и т.н. Реконструкцията, в известен смисъл, е все още експеримент. И ми се иска това да е експеримент за един гъсто застроен град, но не непременно с копия на стари фасади. Да е експеримент за нови подходи в съвременната архитектура.

Заглавна снимка: Санаториум „Дружба“ на Кримския полуостров, построен в началото на 80-те години на миналия век по проект на арх. Игор Василевски © William Veerbeek, 2014, CC BY-NC-SA 2.0 / Flickr

Източник

Пренаписаната история може да бъде и отречена. Разговор с Тобиас Флесенкемпер

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/tobias-flessenkemper-rheinischer-verein-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Тобиас Флесенкемпер е политолог, ръководител на представителството на Съвета на Европа в Белград и председател на Управителния съвет на Rheinischer Verein – асоциация за опазване на паметниците на културата и културния ландшафт със седалище в Кьолн, Германия. Основана е през 1906 г., а днес в нея членуват над 4000 доброволци. Асоциацията работи като посредник между граждани, институции и професионални организации и активно участва в кампании за защита на културно наследство в риск.

Rheinischer Verein съществува повече от век. Разкажете ни за развитието на Вашата инициатива.

През 1906 г. Западна Германия е в процес на интензивна индустриализация и на урбанизация в огромни мащаби. Изграждат се големи инфраструктурни проекти – железопътен транспорт, язовири, мини за въгледобив, съпроводени с обезлесяване и индустриализация на земеделието и животновъдството. По това време на много места се премахват средновековни военни укрепления, изграждат се нови градски центрове. Подобно на Франция, и тук манастирите, които са доминирали над тези земи в продължение на хилядолетие, се превръщат в заводи. Извършва се тотална промяна на градската и околната среда, съпроводена с усещането за принадлежност към нещо, което се разраства и губи корените си. Всичко това става без дискусия за опазване.

В тези условия се сформира общността, която основава днешната асоциация. В нея членуват от обикновени граждани до изтъкнати публични личности, от занаятчии до учени, но все хора с изявен интерес към флората и фауната. Те решават, че е необходимо да се предприеме нещо за по-доброто управление на региона, както и да не се допуска тези процеси да протичат без контрол – това е едно много ранно екологично движение, но също така и много ранно градоустройствено движение.

Днес асоциацията ни събира хора от най-различни сфери. Тук може да откриете младия антиглобалист с постколониални възгледи, който току-що е завършил антропология, заедно със занаятчията, занимаващ се с реставрация на дърворезба в средновековни селища, редом до политика, кмета или някой като мен, който искрено се интересува от история и култура. Именно това разнообразие създава силна и устойчива общност.

Средновековният град Бахарах по поречието на Рейн е в центъра на дебатите за опазване в началото на ХХ век, а новосформираната асоциация ръководи усилията за съхраняването на ключови монументи в градчето © William Tobleson, 1840, CC0 / Wikimedia

Миналогодишните носители на най-престижната награда за архитектура – „Прицкер“, са Ан Лакатон и Жан-Филип Васал, които се фокусират върху адаптацията на съществуващи сгради. Това е подход, който изисква минимална употреба на нови ресурси и е ключов за справянето с климатичната криза. Доколко обаче той е приложим към следвоенното наследство, чийто жизнен цикъл често е по-кратък?

Днес работим съвместно с младото движение „Архитекти за бъдеще“, чието име е препратка към инициативата „Петъци за бъдеще“. Основната им препоръка е да не се разрушават сгради. Определено количество енергия вече е вложено в изграждането им и то не би могло да бъде компенсирано чрез други икономии, дори да бъдат заместени с „екологични“ сгради. Следвоенното наследство е огромно заради събитията в този регион. Голяма част от населените места по поречието на Рейн са разрушени по време на Втората световна война и доразрушени след това, защото интересът към новото строителство е много голям – като едно от най-доходоносните занимания в нашата икономика.

Кьолн след бомбардировките на съюзническите сили, 1945 г. © USDOD, 1945, CC0 / Wikimedia

Днес, когато дадена сграда не предлага нужните удобства, тя просто се заменя с нова. И това е особено разпространено при някои определени видове сгради. Например офисните. Животът им е свързан с данъчни стимули и регулации за амортизация. Ако той може да се скъси в рамките на 30–50 години, тогава строителството на нови офиси става привлекателно за инвеститорите – нещо като бързата мода. В Брюксел този процес е развит до съвършенство, животът на сградите е ограничен до 30 години. Но какъвто и нов аргумент да се появи за строежа на нови офиси, той е безсмислен.

Ако вземем например големите квартали, каквито има и в Източна Европа, с многоетажни сгради и зелени пространства помежду им, виждаме, че е много лесно те да бъдат реновирани, да се адаптират. Много енергия вече е вложена в тяхното подобрение – топлоизолация, смяна на дограми и пр., а структурата на сградите е здрава. При тях натискът да бъдат разрушени е много по-малък. В повечето случаи те вече са обновени или в момента се обновяват.

Другият вид сгради, с които сме най-ангажирани, е публичната инфраструктура. Това са библиотеки, кметства, училища и други обществени здания, често разположени в централните градски части. Съдбата на тези сгради и техните терени зависи от политически решения и именно това създава най-много трудности. Най-често срещаме типичната фараонска идея сред кметове и общински съветници да построят нещо, което да завещаят на града. Мавзолейна идея, заради която се разрушават ценни стари сгради в амбицията за нови „емблематични“ постройки. И това често се случва твърде лесно.

Днес се използва „зеленият“ аргумент срещу следвоенната архитектура, според който тези сгради не подлежат на ремонт. Ако обществените ковчежета не са пълни, тогава често се взима решение да се събори например старият театър и на негово място да се изгради търговски център. Непрекъснато се налага да предупреждаваме властите за подобни необмислени решения. Не знаем как нещата ще се променят в най-близко бъдеще. А адаптацията би могла да предложи едно напълно различно решение.

Разрушаването на градския театър в Мьонхенгладбах. На негово място днес е изграден търговски център

Премахването на стара сграда, дори на най-баналната следвоенна сграда, ни отнема възможността да създадем нови преживявания в това пространство и свободата да оставим функциите сами да се променят. Същото бих казал за старите културни центрове – дворците на културата. Необходимо е само да се отворят вратите им, да се възстанови достъпът на хората до тези места и така ще разберем какво може да се направи с тях. Но подобна представа често липсва във въображението на градската управа. Това може би е най-доброто решение по отношение на енергийната ефективност, след което сградата може да бъде модернизирана. Мисля, че това е част от традицията на наследяването. Нека първо проучим внимателно и след това да решим как да действаме.

Rheinischer Verein е и посредник между граждани и институции. Вашата асоциация разчита на помощта на много доброволци, но същевременно работи и на институционално ниво. Как участват гражданите в управлението на наследството?

Ние се намираме в регион, в който опазването на културното наследство е важна част от обществения дебат. Това има своите положителни и отрицателни страни, защото сме заобиколени от много артефакти и цялата културна и религиозна традиция, свързана с тях.

Хората тук често се мобилизират, но обикновено когато средата, която познават, започне да се променя. Тогава имат нужда от експертна помощ, идват при нас и оттук започва процесът, който наричаме медиация. Първата стъпка е да се изясни кое наследство е защитено и каква е законовата му дефиниция в нашия регион, защото не всичко е наследство от правна гледна точка. Помагаме на хората да установят контакт с отговорните служби и да започнат процедури по даване на статут, ако такъв липсва. В случаите, в които сградата е частна собственост, помагаме в диалога със собственика.

С други думи, съдействаме на различни хора да започнат разговор. По този начин определени проблеми, свързани с градската среда или дадена сграда, стават видими. Монументални творби със сграфито и мозайки, стари неонови реклами и пр. сега са в центъра на дебата заради облицоването на фасадите. Тези творби от 50-те са понякога кичозни. Но са и приятни. И ако изчезнат, част от характера на дадени места ще бъде загубена. Те служат като визуална опора на дадено място.

Медиацията може да следва и друга последователност. Може да е част от мобилизация с цел предпазването на сградата от преждевременни, необмислени намеси. Един от примерите за това е „Еберплац“ в Кьолн. Това е площад на много нива, който свързва различни улици, пешеходни зони и метростанции чрез единна бетонна инфраструктура. Нашата организация призова площадът да получи статут и това предизвика огромен скандал – как е възможно това място да заслужава статут, то е грозно, просто една дупка на утилитарната архитектура без никаква стойност. Всъщност целта не бе статут на всяка цена, а по-скоро начин да се насърчи дискусия защо трябва да се опазва и пътна, пешеходна или подземна инфраструктура. Целият процес се обърна на 180 градуса през изминалите пет години благодарение на дискусията за наследството.

Откритa мина за лигнитни въглища в Гарцвайлер, Северен Рейн-Вестфалия. Асоциацията е ангажирана с индустриалното наследство в региона от самото начало на дейността си. Разширяването на мините е свързано с релокация на цели селища и риск от загуба на наследство, а вече изчерпаните или закрити находища са обект на кампании за рекултивация © Dirk Jansen, 2005, CC BY 2.0 / Flickr

Нека завършим разговора със заключението, че дефинициите за наследство са променлива величина, която е обект на постоянни корекции под натиска на политически и икономически гравитации…

Това е отворен въпрос, който трябва да е част от дебата. Един от най-скорошните проблеми, с които сме ангажирани, е промяна на закона за паметниците на културата в нашия регион. Правителството се опитва да промени процедурата, която в момента се състои от две стъпки. Това е добра стратегия за борба с корупцията, тъй като процесът се води от принципа на „четирите очи“. Тоест ако Общината иска да промени статута на дадени обекти, тя трябва да съгласува това с регионална агенция за опазване. И ако между тях има конфликт, те трябва да стигнат до споразумение – нищо не може да се придвижи в определена посока, ако няма съгласие. Тази процедура осигурява повече време за реакция, но също така предотвратява вземането на решения набързо.

Другият елемент, много специфичен за Германия и особено за западната част на страната, е ролята на църквите, които все още са големи собственици на недвижимо имущество, въпреки секуларизацията от XVIII и XIX век. Те имат специални правила по отношение на богослужебните места и искат да вземат решения за собствеността си самостоятелно. Това, разбира се, е вид дискриминация и много сложен казус, защото в този случай различни собственици имат различни права.

За разлика от Източна Европа, тук в жилищните квартали от 50-те и 60-те години има много църкви, често централно разположени. От икономическа гледна точка вероятно е по-добре за църквата да построи друго на мястото на свои имоти – жилища например, тъй като вече няма толкова много богомолци. А от наша гледна точка това е сериозна опасност, защото църковните сгради от следвоенния период са много важни не само като архитектура, но и като ориентир в построените след войната квартали. Ако премахнем тях или други важни обществени постройки, това ще промени драстично градската среда.

Както знаем от историята на XIX и XX век, понякога нещата започват да се променят твърде бързо и тогава внезапно губим културно наследство. Затова не можем да ги оставим на случайността. Законът е много важен, а за да бъдат защитени монументите, те трябва да имат голяма законова стойност. Когато изчезнат старите сгради около нас, се появяват и политически рискове. Когато историята може да бъде пренаписана, тя може да бъде и отречена – няма да има вече останали артефакти и всичко може да се превърне в практични решения.

Това например е част от дискусията в Австрия, инициирана от дясната Партия на свободата на Австрия – обсъжда се колко монумента са необходими, за да бъдат почетени концентрационните лагери. Аргументът на представители на партията беше, че може би два са достатъчни, защото можело да се направи нещо с виртуална реалност. Ако историята на лагерите се превърне във виртуална реалност, то постепенно това ще се превърне в друга история. Ние имаме нужда от местата, белязани от тези трагични моменти. Имаме нужда и от многопластова градска среда, изпълнена със своите противоречия.

Заглавна снимка: Посетители при руините на замък в Бахарах. Това е един от трите замъка, закупени от асоциацията скоро след основаването ѝ с цел тяхното опазване © Rheinischer Verein

Източник

Т. Сингер – анонимният самотник. Непубликувано интервю на Марин Бодаков с Даг Сулста

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/dag-solstad-interview/

Това интервю можеше да има продължение…

С тези думи започва писмото на Даря Хараланова от издателство „Аквариус“ до нас. Към писмото тя беше прикачила едно интервю, което преди точно една година Марин Бодаков подготвяше за „Тоест“, но така и не пристигна в редакцията. Ето защо: 

В началото на 2021 г., веднага след като издадохме „Т. Сингер“ на Даг Сулста, Марин се свърза с мен и ме помоли да му оставя един екземпляр в обичайната ни „пощенска кутия“ – „Български книжици“ в София. Сулста (р. 1941) е многократно награждаван норвежки романист, есеист, драматург и автор на над 30 книги, но досега не беше излизал на български. Марин искаше да включи „Т. Сингер“ в колонката си „По буквите“.

Скоро след прочитането на романа обаче Марин ми поръча да попитам Даг Сулста дали ще се съгласи на интервю. Тъй като контактът с него беше възможен само през литературната агенция, се наложи да почакаме. Освен всичко 80-годишният Сулста не използва имейл, поради което от агенцията трябваше да разпечатат на хартия въпросите на Марин, да ги изпратят на писателя по обикновената поща и пак по нея да изчакат отговорите, да ги наберат на компютър и да ги изпратят обратно на нас.

Получих отговорите в началото на октомври, месец след като Марин внезапно ни напусна. Оттогава държа този файл в компютъра си…

И ето че сега задочният разговор между Марин Бодаков и Даг Сулста най-после стигна до нас благодарение на усилията на литературни агенти и издатели, на интернет и норвежките пощи. Насладете му се, а следващата събота, на 21 май, очаквайте ревю от Стефан Иванов на романа „Т. Сингер“ в книжната ни рубрика „На второ четене“.

На кои литературни персонажи от европейската литература е сродник Вашият герой Сингер?

Не съм мислил за това. А и не искам да мисля. Но многократно съм казвал, в интервюта и на други места, че от книгите ми трябва да мирише на литература, не на жив живот. С други думи, книгите ми представляват фикция, те са съчинени, съчинени от мен. Тоест всички романи, които съм изчел през живота си, може да се появят в творчеството ми под формата на придобит опит.

В началото на романа много внимателно осмисляте вината и срама като двигатели на житейските избори на Сингер. Какво щеше да изгуби литературата, ако бяхме описали историята на Вашия герой/антигерой в психиатрични термини – като паник атаки или натрапливи спомени?

Не виждам нищо лошо в избора на подобен прочит. На читателя е позволено всичко, дори и да се противопоставя на писателския замисъл. Но в този случай бих предпочел да не вземам отношение по въпроса. Избягвам да чета за това – не е трудно, предвид колко оглушах с времето и от колко много неща ме пощадява старостта ми, а в интернет изобщо не влизам.

Дали Сингер не спазва съвета на Епикур „Живей незабелязано“? Може ли днес човек да бъде щастлив, ако предпочете неизвестността?

Не бих определил Сингер като щастлив, но той сам е избрал да води живота, който води и който толкова цени, макар това да е един невъзможен и несъстоятелен живот. Допускам, че повечето разумни хора в наши дни биха оценили съществуването му точно така – или поне разумните хора от 2000 г., когато се развива краят на романа.

Къде изчезва радостта във всекидневието на Сингер? И защо?

Не знам кога точно изчезва щастието от живота на Сингер, защото той никога не се е чувствал щастлив, освен може би в зачатъка на брака си с Мерете Сетре, но после тя загива в катастрофа, а по това време бракът им вече е започнал да се разпада и двамата са решили да се разведат. Но ето че тя умира и Сингер остава сам с дъщеричката на Мерете Сетре – Исабела, в редовата къща в Нутоден. Решението му да поеме грижите за Исабела като за собствено дете е повратен момент в романа. Тогава щастието му вече го е напуснало, но в този момент настъпва решаващият обрат в живота му.

Помогнете на читателя: как да тълкуваме отказа на Сингер от писателството в полза на библиотекарството? Това въпрос на страх ли е, или въпрос на смелост?

Младият Сингер мечтае да стане писател, точно като мен. Но за разлика от мен, той не успява в начинанието си. Записва се в библиотекарското училище на около 28 години, завършва го на около 30–31 години и веднага след това бива назначен в библиотеката в Нутоден. С пълно основание можем да кажем, че се предава, претърпял е сериозно поражение, нещо недотам необичайно за един млад човек. Но както повечето от нас, и той се изправя и извлича максимума от поражението си – при това не без каква да е жизнерадост, въпреки меланхоличния си нрав, който никога не го напуска и по който той се родее с мен. Дали решението му е породено от страх, или от смелост, не се наемам да кажа.

Съдейки по опита на Сингер, има ли смисъл човек изобщо да опознава себе си?

Сингер се познава добре, той има задълбочен поглед върху собствените си действия и причините за тях. Дали има смисъл човек да се опознава? Строго погледнато, не знам, но за Сингер себепознанието е от значение, защото му позволява да живее порядъчно. Той поема отговорността за дъщеричката на загиналата си съпруга, заедно с нея напуска Нутоден и започва едно анонимно съществуване в столицата Осло. В крайна сметка нима за един меланхоличен човек, който не вижда фундаментален смисъл в битието, представата за порядъчен живот, изпълнен с отговорни действия, не се изчерпва тъкмо с това?

Какво от себе си вградихте в Сингер?

Сингер е неизличима част от моето ДНК и от гените ми. Той ме свързва с мнозина от предците ми, особено с един мой чичо, но също и с баща ми. Първоначално възнамерявах да озаглавя романа „Божие дете“, но през 1999–2000 г. това заглавие ми се стори твърде ударно. Може би все пак е трябвало да изпълня първоначалното си намерение, при всички положения това заглавие би било точно. „Т. Сингер“ е по-сполучливо. Макар „Божие дете“ да е различно и по-запомнящо се, се радвам, че избрах „Т. Сингер“. То съхранява комплексността на романа по един по-анонимен начин.

Превод от норвежки Стефка Кожухарова

Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на българското издание на „Т. Сингер“, дело на Росица Ралева

Източник

Разрушаването е по-бързо от опазването. Разговор с д-р Карин Беркеман

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/karin-berkemann-moderneregional-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Дигиталната платформа moderneREGIONAL е посветена на архитектурния модернизъм в Германия. Тя е създадена през 2014 г. от малък екип доброволци, които са специалисти в различни области – история на изкуството, архитектура, немска филология, теология. Осем години по-късно в нея вече са достъпни над 3000 статии, есета и репортажи за събития благодарение на приноса на над 100 автори. Слава Савова разговаря със съоснователката на платформата д-р Карин Беркеман.

Да започнем от самото начало – как се зароди Вашият проект?

Стартирахме платформата с малка група колеги, с които се познавахме от местна организация за опазване на паметниците на културата. На всички ни беше направило впечатление, че трудно се намира информация за модернизма. Всеки е фокусиран върху специфичните си интереси, прави проучвания, без да обменя опит с други колеги, случва се често да изследваме едни и същи неща, а същевременно липсва среда, в която да споделяме познанията си. И тогава решихме да създадем нещо онлайн, защото е и най-достъпно. Обсъждахме идеята в продължение на две години и в един момент започнахме проекта. С две думи: имахме нужда от нещо и го създадохме.

Във Вашата платформа разглеждате обекти с най-различни мащаби – обръщате внимание и на утилитарни ежедневни предмети от градската среда, с които непрекъснато общуваме, но рядко знаем нещо за историята на проектирането им. 

Една от темите на moderneREGIONAL са сградите и елементите от градската среда, към които няма интерес. Ще намерите много книги за Льо Корбюзие, Мис ван дер Рое или за по-известните сгради на модернизма, но същевременно никой не говори за малките къщи, малките градове, инфраструктурния дизайн или парковете. Искахме да се погрижим за това, от което никой не се интересува. Започнахме с отделни сгради, после преминахме към мащаба на целия град, натрупахме много архивна документация в процеса на работа. Първоначално започнахме с идеята да изследваме периода от 1942 до 1972 г., а сега вече се занимаваме с целия ХХ век. Най-новият ни проект е архитектурата на 90-те години.

Сградата на Издателска къща Gruner + Jahr  в Хамбург, построена в периода между 1987 и 1990 г. по проект на Ото Щайдл, Уве Кислер и Петер Швегер © JoachimKohlerBremen, 2019, CC BY SA 4.0

Темата за следвоенното наследство е много актуална и силно политизирана в България. Как се развива дебатът в момента в Германия? Има ли подобно поляризиране „за“ и „против“ и какво определя тези нагласи?

Преди седем години започнах работа в Грайфсвалд, малък град до Балтийско море, в някогашната Източна Германия. Това е университетски град и голяма част от хората, които днес живеят там, са от Западна Германия. Много от тях харесват т.нар. Ostmodernism – модернизма на Източна Германия, или както източногерманците го наричат, Ostmoderne. В същото време хората, които са израснали там, не го приемат, защото са били свидетели на разрушаването на стария град с цел построяване на Ostmoderne и на панелните блокове. За младите хора вече няма разлика между Източна и Западна Германия. Но моето и по-старото поколение все още е разделено.

Понякога възгледите ви може да ви поставят дори в трудна ситуация. Ако кажете, че харесвате Ostmoderne, по-възрастните хора мислят, че сте комунист, защото задължително трябва да сте комунист, за да харесвате комунистическа архитектура! И е трудно да ги убедите, че това, което ви харесва, е самата архитектура. Трябва да разговаряте с тях, да чуете техните истории и тогава ще узнаете защо намират тази архитектура за грозна. Трудно е да се отдели личната история на хората от чистата архитектура, чистата форма.

Както отбелязахте, когато говорим за модернизъм, често изследователският фокус е върху определени архитекти или единични сгради. Но същевременно една от фундаменталните промени в архитектурата и строителството от миналия век, характеризираща именно модернизма, е оптимизацията в изграждането на жилищни сгради, и по-специално строителството с готови елементи. Това е и една от темите на Вашите изследвания. Как се съхраняват строителните техники от този период и всъщност необходимо ли е да ги съхраним като наследство?

Може би сте чували за Ото Бартнинг, който след Втората световна война започва да се занимава с производство на сглобяеми сгради, необходими за бързото възстановяване на градовете. Така започват да се произвеждат много бързо и евтино дори църкви. И част от дебата е как да постъпим, когато имаме 50 броя от даден вид църква и някой иска да разруши 10. Единият от аргументите е, че след това ще останат цели 40, което би трябвало да е достатъчно. Но ние имаме нужда от всички, за да проследим как тази типология еволюира. Създадохме карта, която показва как някои от църквите се местят – може да проследите къде отиват и как променят функцията си. Някои са преместени в градини и са станали част от детска площадка. Други стават домове. Няма нужда от сложен анализ, за да покажем как тези сгради стават част от живота на хората.




Сглобяеми евангелски църкви в Дюселдорф, Даксвайлер и Бремен по проекти на Хелмут Дункер от 60-те и 70-те години на ХХ век, част от проучването Das Kleinkirchen-Projekt © Wiegels, Karsten Ratzke, Jürgen Howaldt, Wilfried Willker / Wikimedia

Един от Вашите основни изследователски интереси е свързан с религиозната архитектура. Свързваме модернизма с функционалността и иновацията, но в случая с религиозните сгради той изпълнява символична роля?

Църквата също има функция – там можете да седнете и да се помолите. Или да провеждате различни социални дейности. Или да се скриете от времето навън. Останалото се случва в съзнанието ви.

Не харесвам термина символизъм, защото, ако погледнем сградата на някое кметство, плувен басейн или читалище, в тях също има символика, както и в църквата. Само думите, които се използват в контекста на сградата, са по-възвишени – говорим за Господ, за святост, но ако погледнем архитектурата, става дума за едно и също нещо. Различават се единствено терминологията и начинът, по който използваме тези пространства. Мисля, че към църквите трябва да подходим така, както бихме подходили към обществените сгради. И е по-добре, когато останат отворени към общността, защото, дори и да бъде запазена архитектурата, функцията на една сграда изчезва, когато тя стане по-малко достъпна или бъде затворена. Дали е религиозна сграда, социалистическа сграда, или читалище, за мен ролята, която всички те изпълняват, е една и съща.

В следвоенна Германия голяма част от градската среда е изградена отново, след като в някои градове повече от половината сгради са разрушени. Каква част от това ново наследство трябва да запазим и има ли различни форми на опазване конкретно по отношение на следвоенното наследство?

Има различни категории на опазване. Ако дадена сграда е стойностна в естетически или исторически смисъл, то тогава е необходима грижа за всички нейни детайли. Със сигурност това не е приложимо за всяка сграда, построена в Германия след Втората световна война. В някои случаи се запазва само обемът, а в други се правят опити да се запазят цели групи от жилищни сгради, цели градски райони. Тогава се прилагат различни методи на трансформация. Може би сградите ще имат нужда от нова дограма на прозорците, от нова отоплителна инсталация, ще трябва да се изолират вратите, но да се запазят стените и структурата. Не бива да се доизгражда интериорът, а да се запази в оригиналния си вид. Трябва да се опази характерът на сградата, като се търси баланс с необходимите промени.

Мисля, че основният проблем за нас е времето. Защото разрушаването на сгради е по-бързо от методите за опазването им. Вече се занимаваме с архитектурата на 90-те години, макар че самата аз не знам в какво се изразява характерът ѝ. Продължавам да проучвам, да събирам допълнителна информация. Отнема време, за да се добие цялостен поглед. А същевременно се налага да бъдем бързи в работата си, за да можем да се погрижим за сградите, които са бъдещото ни наследство.




„Новият стар град“ – възстановеният между 2012 и 2018 г. квартал „Дом Рьомер“ във Франкфурт © Carl Friedrich Fay, Carl Friedrich Mylius, Franz Rittweger, Fritz Rupp, Simsalabimbam, Silesia711 / Wikimedia

Наскоро беше построен „средновековният“ център на Франкфурт, станал известен с наименованието „Новият стар град“. Подобен вид носталгични проекти се осъществяват  не само в Германия. Как възприема Вашата общност подобни инициативи?

Това е труден въпрос за мен, защото живея във Франкфурт. Бяхме много скептични към този проект, бяхме си казали, че няма как да е добър, че това е „Дисниленд“… Но първия път, когато се разходихме там, докато все още се строеше, се разколебах. И такова затруднение изпитваме всички, които се занимаваме с архитектура. Виждаме, че някои от сградите са добре направени, някои са добра интерпретация на историята. Но от друга страна, знаем какво бе разрушено, за да се освободи място за този проект. Например Technische Rathaus (сградата на техническите служби към градската администрация на Франкфурт на Майн – б.р.).

Подобна дилема имам и с моите родители. Те дълго време воюваха със следвоенната архитектура, защото искаха да запазят стария център в родния ни град. За тях всичко, построено с бетон, е лошо, защото го свързват с архитектура, която унищожава историята. За мен нещата стоят по подобен начин днес. Мисля, че трябва да дадем шанс на съвременната архитектура. След 10 или 20 години вероятно ще я преосмислим и тогава ще искаме да я опазим. Тази част от историята ни вече е факт и сега трябва намерим начин да живеем с нея.

Заглавна снимка: WDR Arkaden, сградата на обществената медия WDR в Кьолн, построена през 1994–1996 г. по проект на Готфрид Бьом, Елизабет Бьом и Петер Бьом, част от проучването Best of 90’s на moderneREGIONAL © Raimond Spekking, CC BY-SA 4.0 / Wikimedia

Източник

Тон Телехен – лекарят, който говори чрез животните

Post Syndicated from Мария Енчева original https://toest.bg/toon-tellegen-interview/

През целия си съзнателен живот Тон Телехен (р. 1941) е работил като лекар – най-напред в Кения, а по-късно и в Амстердам, Нидерландия. Поезията и прозата и до днес си остават за него интимно занимание и това отношение към писането го кара да страни от шумотевицата и суетата, от суперлативите и хвалебствията. 

Тон Телехен – пишещият лекар или лекуващият писател – руши границата между детската литература и литературата за възрастни. Наскоро излезе книгата му „Същността на слона“, публикувана от издателство „Точица“ в превод на Боряна Кацарска и с великолепните илюстрации на Милена Вълнарова. С него разговаря Мария Енчева.

Вие сте човек, който предпочита да стои в сянка. Понякога дори Ви наричат „най-мълчаливия писател на Нидерландия“. Има ли животно, с което се отъждествявате в това отношение?

Не се отъждествявам с животните, за които пиша. Нито едно от тях не прилича на хората, които познавам или които изпъкват в обществото. Светът на животните е напълно откъснат от света, който обитавам аз. Затова и чрез произведенията си не отправям намеци за актуални събития или за събития от човешката история.

Почти във всички Ваши творби главната роля е отредена на животните. Твърди се, че за един писател е неимоверно трудно да разказва дори от перспективата на отсрещния пол. Как успявате да влезете в ума на животните?

Ами… просто пиша за животните така, сякаш са хора със своите мисли, копнежи…

С какво Ви привличат толкова не-човешките герои?

Писането за животни тръгна донякъде случайно, когато започнах да разказвам истории за животни на дъщеря си преди сън. Но сред героите ми има и хора, включително сред героите на детските ми произведения. Погрешно би било да се твърди, че животните ме привличат повече от хората.

Какво различава писането за възрастни от писането за деца? Променят ли се правилата, когато историята или стихотворението е предназначено за възрастни?

Не бих казал, че за децата и за възрастните пиша по различен начин. Затова и не мога да посоча правила, чрез които да откроя едното от другото.

От кого сте се учил на писане? И за кого пишете всъщност?

Не съм се учил от никого. Редя стихотворения още откакто навърших 15. С прозата започнах на 18, но никога не съм гледал на писането като на занаят. За мен занаят е по-скоро медицината, която завърших.

„Същността на слона“ е книга преди всичко за млади читатели. Въпреки това в нея разглеждате големи житейски теми като унинието, самотата, безпокойството. Смятате ли, че посланията Ви достигат до децата?

Истината е, че нямам послания. Пиша за всяко нещо, което ми хрумне. В действителност имам един-единствен читател и това съм самият аз. Препрочитам всичко, което напиша, след което поправям, чета наново и пак поправям…

Известно време сте работил като лекар в Африка. Бихте ли споделил с нас някоя интересна история от онзи период?

Работех в Кения, в земите на масаите, където живеят и големите диви животни. През онези години те бяха повече, отколкото днес. Понякога край къщите (а и около болницата) сновяха слонове и децата не успяваха да отидат на училище. Друг път при мен пристигаха за лечение хора, ранени при схватка с носорог, или бойци, които се бяха опитали да убият лъв, за да се поперчат с гривата му, но си бяха докарали единствено дълбоки рани от лъвски нокти.

Един Ваш 10-годишен читател се интересува дали съществуват животни, за които не бихте писал на никаква цена.

Никога не пиша за животните, които живеят с хората: за кучето, котката, кравата, коня, козата, кокошката и така нататък. Не пиша и за маймуната и заека, но защо – това и аз не знам.

Според една дефиниция на щастието, която може да се открие в интернет, щастие било да лежиш по корем до любимия човек и той да ти чете на глас от Тон Телехен. От какво черпите щастие Вие?

За мен щастието е топъл ­– но не твърде топъл – летен ден в дълбоката френска провинция. Разходка из гората часове наред, прескачане на потоци, кръстосване на тесни пътеки, които водят нагоре и надолу, наблюдаване на необикновени птици, слушане на песните им. И всичко това – без да срещнеш друг човек с часове – ама наистина с часове.

Когато чете историите, които Тон Телехен разказва, човек бива обзет от усещането, че навлиза в нечия дълбоко интимна сфера, че извършва нещо греховно. Същевременно би било грях тези истории да останат несподелени. Смелостта на нидерландския писател и на неговата преводачка Боряна Кацарска да ги споделят буди истинско възхищение.

Илюстрации: © Милена Вълнарова

Източник

Трилогията BECOMING: Когато танцът среща киното 

Post Syndicated from Дилян Ценов original https://toest.bg/trilogiyata-becoming-kogato-tantsut-sreshta-kinoto/

„Танцовото кино добива все повече популярност в България, но може би е още непознато за широката публика.“ Така Стефани Ханджийска коментира мястото на танцовото кино в съвременната културна среда у нас. Стефани е танцов артист, хореограф и артистичен директор на Фондация „Човек с шапка“, чиято мисия е да подкрепя, развива, продуцира и разпространява български проекти в областта на съвременния танц и танцовото кино. За да изпълни тази мисия, Стефани обединява усилия с още двама артисти – хореографа и режисьор Коста Каракашян и документалистката Силвия Чернева, и тримата основават програмата „Фокус Кино Танц“.

Първият им съвместен проект е трилогията от късометражни филми BECOMING. Филмите третират темата за идентичността на съвременния човек през призмата на три концепции – за женствеността, за мъжествеността и за юношеството. Трилогията обединява тези различни гледни точки и чрез танца провокира сетивата на зрителя, позволявайки му да намери свой собствен акцент в един концептуален наратив. Дилян Ценов потърси за разговор Стефани Ханджийска, Коста Каракашян и Силвия Чернева, за да разкажат повече за процеса по създаване на BECOMING и за взаимодействието между танца и киното.

INNER BLOOM

В основата на филма на Стефани Ханджийска, режисиран от Коста Каракашян, е „Алиса в страната на чудесата“. Вдъхновена от литературната класика, хореографката поставя героинята си в една тропическа фантазия с наситени топли цветове, без начало и край. Жената на Стефани попада в тази вселена и открива собствената си сила, тяло и сексуалност. „Проследяваме героинята във филма от юношеството, когато тя е във фантасмагорична „тропическа гора“, скача, играе и без да подозира, се появява тази сексуалност, която е първо детска увличаща игра, но после героинята се стряска“, разказва хореографката.

Почти е невъзможно да гледаме филма, без да го пренасяме към реалността и към ролята и позицията на жената в съвременния свят. „Женското тяло продължава да е обект на огромен обществен контрол през 2022 г. За мен „вътрешното разцъфване“ във филма е моментът, в който героинята изцяло приема женското си тяло, неговия сексуален инстинкт, големите промени в различните етапи от живота на една жена. За мен като жени ние разцъфваме не във връзка с другите, а тогава, когато напълно приемем себе си и тялото си“, допълва Стефани.

Богат на символика, INNER BLOOM предоставя редица възможности за интерпретация на една и съща тема, без да се загуби фокусът от основното му послание. Чрез своя танц, в който откриваме множество деликатни препратки и към йогата (чиято мисия също е достигането на баланс между духа и тялото), Стефани Ханджийска рисува една пъстра и хармонична вселена, чийто единствен господар е жената.

SURRENDER

Вторият филм от трилогията BECOMING ни запознава с темата за мъжествеността, представена чрез историите на четирима български танцьори. Продукцията е дело на Коста Каракашян, който заедно с творческия съветник на филма Александър Цеков сглобява пъзел от различни характери. Четиримата герои на Коста се развиват в радикално различни жанрове: брейк, хип-хоп, класически танц и танци на токчета. Кое тогава ги обединява?

„Събирателната точка, на първо място, беше харизмата и пълното сливане с танца, което наблюдаваме и при четиримата танцьори – Кръстьо Методиев (брейк), Реми Тоин (хип-хоп), Никола Хаджитанев (класически танц) и Светослав Серопян (танци на токчета)“, споделя Коста. Режисьорът разказва как първоначалната концепция за филма се е променила: „Отправната точка беше мъжествеността и как самите танцьори дефинират идентичността си, но в разговорите тръгнахме и в други посоки, говорейки за връзката с публиката, за първите спомени от сцената, за професионалните им цели и за все още непокорените върхове в кариерата. От тези идеи видяхме, че съкровеният контакт с публиката е онова, което излиза на преден план и при четиримата.“

В хода на процеса се появява и още един похват, който невинаги присъства в танцовото изкуство – текстът. Тук той идва, за да обогати визуалния разказ и да остави героите сами да говорят за себе си, докато танцуват. „Една от целите на филма е да се запознае публиката по-интимно с четиримата ни завладяващи герои. Искахме да ги оставим да разкажат своите истории. За мен като танцов артист също е важно представянето на професионалните танцьори по един триизмерен начин, за да може публиката да разбере колко сложен, но и удовлетворяващ е нашият вид изкуство“, допълва Коста.

Също както INNER BLOOM, и SURRENDER съдържа в себе си социален елемент, този път от мъжка гледна точка, и показва как възприятията за мъжественост се разширяват. „Смятам, че има нещо леко бунтарско в танца и в начина, по който той ни позволява да експериментираме с различни роли чрез тялото си. Мъжествеността, която виждаме по света, вече е по-рафинирана, мъжете си позволяват да са по-емоционални, по-уязвими и искрени, без да се крият зад проявите на сила или превъзходство. Четиримата мъже във филма са точно такива – искрени, смирени, артистични, готови да изразяват себе си пред една широка публика“, коментира режисьорът.

Онова, което Коста Каракашян извежда на преден план в своя филм, е как, независимо от вида танц и индивидуалността на героите, всеки от тях попада в съвременна концепция за мъжественост. Четиримата споделят едно общо мъжко начало, което с всяко свое разклонение се обогатява, става по-интересно, понякога по-объркващо, но и несъмнено по-богато, чупейки устоите на онова, което допреди няколко години се приемаше като норма в мъжкия свят.

BREAKOFF

Финалното парче от трилогията BECOMING  е филмът BREAKOFF, режисиран от Силвия Чернева. Разликата между него и първите два филма е в това, че танцът тук не се изразява в движенията на тялото, а е показан чрез труда на човека и работата на машините. За да създаде своята творба, Силвия отива в каменоделното училище в село Кунино, където заснема едно от момчетата, работещи в близката каменна кариера. Неговата история е в сърцевината на темата за връзката на човека с природата и за това как той намира себе си в грижата за нея.

„Филмът разказва документална история, но в изразните си средства набляга на ритъма и движението – своеобразния „танц“ на труда и машините, ритъма в монтажа и звуците на мястото. Танцовото кино е жанр, който дава възможност да подходим креативно към това къде и как намираме танца, под какви форми той може да съществува, стига да останем верни на движението като основен носител на историята“, споделя режисьорката.

Изборът на темата за юношеството естествено отвежда Силвия към първоизточника – училищата. „Работата с камък възпитава търпение, решителност, целенасоченост – качества, които на пръв поглед не свързваме с „юношество“. Това напрежение ни развълнува и усетихме потребност да го разработим“, допълва тя.

Онова, което най-силно остава в съзнанието на зрителя, след като гледа филма, е именно контактът на човека с природата, ръчният труд, при който човекът черпи от природата така, че чрез нея да остави нещо след себе си.

„В случая на каменоделството контактът с природата е буквален – с чука си удряш камъка и или той, или дръжката на чука ти се пука. Като някаква борба за надмощие, в която човеците започват да опитомяват същността на земята, нейната плът. Майсторите, които срещнахме и в училището, и в кариерата близо до него, имат страхотен усет за това как и кога можеш да работиш с един камък и с всичките природни фактори, свързани с него – времето, влажността, почвата. Защото камъкът е и крехък и ако не подходиш по правилния начин, може да го раздробиш и съсипеш“, разказва Силвия Чернева.

Макар и различен като стилистика от останалите два филма, BREAKOFF стои намясто в трилогията. И тук движението на тялото е двигател на събитията. А от запаметяването му на лента се ражда нов жанр, който съхранява нещо ефимерно и му помага да заживее собствен живот и да достигне до много по-широка аудитория.

Премиерата на BECOMING се състоя на 3 февруари т.г. в Дома на киното в София. След прожекцията авторите Стефани Ханджийска, Коста Каракашян и Силвия Чернева проведоха дискусия със зрителите. На 26 април в 20:30 ч. отново в Дома на киното първите две части на трилогията – INNER BLOOM и SURRENDER, ще бъдат показани в рамките на тазгодишното издание на фестивала за документално кино Master of Art.
Заглавна снимка: © Владимир Груев / „Фокус Кино Танц“

Източник

В съществуващите сгради е вложен огромен ресурс – трябва да го преоткрием. Разговор с Александър Клайншрод

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/werkstatt-baukultur-bonn-alexander-kleinschrodt-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Александър Клайншрод е един от основателите на Werkstatt Baukultur Bonn – общност от млади специалисти, работещи в областта на консервацията и историята на изкуството, които с дейността си популяризират следвоенното архитектурно наследство и късния модернизъм. Инициативата стартира през 2010 г., след като група възпитаници на Института за история на изкуството към Университета в Бон провеждат успешна кампания за запазването на концертната зала Beethovenhalle. С Александър Клайншрод разговаря Слава Савова.

Кампанията ви за запазването на Beethovenhalle започна преди повече от 10 години, когато несъмнено обществените нагласи към следвоенната архитектура са били по-неблагосклонни в сравнение със сега. Какво беше намерението на Общината за Beethovenhalle тогава? 

Нещата отиваха към събаряне. Имаше архитектурен конкурс с участието на известни архитекти, като Заха Хадид, Дейвид Чипърфийлд и други. Струва ми се, че тогавашният кмет на Бон беше фиксиран върху идеята за емблематичен проект на брега на Рейн. Очакваше се този нов проект да бъде следващата „Опера на Сидни“, „Филхармонията на Елба“ в Хамбург или нещо подобно. Но това беше проблематично заради функцията на сградата. Въпросът бе: има ли нужда градът от нова концертна зала с концертна програма 365 дни в годината? На 20 км от Бон се намира Кьолнската филхармония – световноизвестна концертна зала.

Тогава именно изтъкнахме, че имаме нужда от многофункционална зала с добър аудиториум, каквато Beethovenhalle вече е. Това, което е част от историята на града, може да бъде обновено за днешните му нужди. В хода на кампанията получихме голяма подкрепа от изтъкнати изкуствоведи и специалисти в областта на опазването на културното наследство. Скоро се появи и подкрепата на много граждани, която съществуваше и преди, но трябваше да стане видима.






Beethovenhalle е мултифункционален комплекс, построен през 1956 г. по проект на Зигфрид Фолске. Сградата, разположена на брега на река Рейн в Бон, разполага с различни зали, в които са се провеждали ключови културни и политически събития, включително избори за президент на Федералната република. През 2010 г. Werkstatt Baukultur Bonn получава Германската награда за опазване на паметници на културата за своята кампания за запазването на сградата.

Първата ви инициатива е организирана от група студенти, които разчитат на собствените си ресурси, но впоследствие получавате подкрепа от Университета в Бон и кампанията ви се включва в учебната програма. Все още ли сте част от Института по история на изкуството?

Всъщност днес сме напълно независими от университета, където първоначално се зароди проектът ни. Инициативата ни надрасна това начало, а и скоро след това всички завършихме. Кампанията ни се разви в някаква степен отдолу нагоре, но бе силно окуражена от един от преподавателите ни – проф. д-р Хилтруд Киер, която по това време беше ръководител на департамента по консервация в град Кьолн и работеше активно в сферата на опазването. Професор Киер е сред първите хора в Германия, които още през 80-те насочват вниманието към архитектурата на 50-те години на ХХ в. – заради необходимостта да опазим това наследство за бъдещето.

Професор Киер насочи мен и моите колеги към темата за Beethovenhalle. Макар че ни насърчи, тя също ни и предупреди, че подобна тема може да ни отдалечи от успешното завършване на обучението ни. Но каузата беше много важна. И така заработихме като регистрирана към университета културна инициатива, тоест придобихме официален статут. Работихме до 2017–2018 г. по този начин, а днес вече сме добре установена независима общност от професионалисти, към която се присъединяват все повече нови хора. Понастоящем членовете ни са специализирани в областта на опазването, архитектурата, географията, а аз самият съм преподавател.

Работите съвместно с местни и национални институции или се фокусирате върху инициативи, ангажиращи широката общественост? 

Начинът ни на работа се развива постоянно. Като студенти можехме доста бързо да реагираме на предстоящи събития в града, като разрушаването на сгради от 60-те и 70-те години. Измисляхме малки интервенции, организирахме и архитектурни обиколки с различни от обичайните маршрути. Един от призивите ни гласеше Putzen und Benutzen, което може да преведем като „Почистете сградата и просто я ползвайте“. Това бе част от дискусията за площада пред Централната гара в Бон. На същото място днес стои една не особено интересна и не особено екологична търговска сграда…

Днес някои от инициативите ни се финансират от Общината на Бон, като например документалния филм за една по-стара сграда – от 1905–1906-та, която е била районно кметство. В момента разработвам архитектурна разходка за сградата на Операта в Бон, построена през 1965 г. Това не е обикновен театър, а театърът на някогашната столица на Западна Германия. Един много амбициозен проект със забележителни произведения на изкуството, създадени от авангардни немски художници през 60-те години. Архитектурният маршрут се фокусира върху различни аспекти на сградата, има и една част специално за общността в Instagram, която би оценила колко фотогенична е тя. Този проект се осъществява с помощта на самия театър.

 

Операта в Бон, 2018 г. © ToLo46 / Wikimedia

Интересите ви обхващат най-вече периода от 50-те до 80-те години на ХХ в. Новото наследство попада в един вид „сива зона“, където сградите нито са достатъчно стари, за да бъдат оценени, нито достатъчно нови, за да бъдат обект на добра поддръжка. На какво се дължи това и как успявате да повлияете на тези нагласи? Защо винаги свързваме стойността с възрастта на дадена сграда?

За този вид наследство полагаме усилия от 10 години насам. Архитектурните маршрути се оказаха много важни за дейността ни, защото те позволяват на хората да общуват със сградите. Спомням си един прекрасен епизод – бях в църквата „Света Елена“ в Бон заедно с голяма група хора, предимно възрастни дами с копринени шалове, които се интересуват от изкуство и култура. Разказах им за естетиката на сградата, която е в стил брутализъм, и колко е важно да обърнем внимание на характерните за този стил материали и скулптурен подход. Тогава те изведнъж започнаха да докосват бетонните стени и видях как преосмислят пространството…

През 60-те години архитектурният историзъм от началото на ХХ век и стилът ар нуво са отречени. Считало се е, че това е еклектика и няма историческа стойност. През 70-те обаче тази архитектура започва да се адаптира към нови функции и да се преоткрива. Нагласите се променят – това е и нашият аргумент. Архитектурата, която преди 50 години е отричана от много хора, днес вече е добре приета и мнозина биха искали да живеят в такива сгради. Подобна е ситуацията и с брутализма. Днес отношението към този период е много по-различно, отколкото преди 10 години.





Църквата „Света Елена“ е проектирана през 60-те години на миналия век от архитектите Емил Щефан и Николаус Розини. Днес тя е превърната в пространство за диалог „Средище при Света Елена“ – място за съвременно изкуство, което има за цел да насърчи общуването между различни култури и културни традиции

Дали в дискусията има отредено място и за проблемите, свързани с климатичните промени? Ефективното оползотворяване на споделените ни ресурси може да е сериозен аргумент в подкрепа на политиките за опазване. 

Абсолютно. Тази тема е много важна. Връзката между опазването и устойчивите политики осмислих преди 6–7 години благодарение на това, че се занимавам с история на архитектурата. Тогава изследвах сгради от 60-те и 70-те години, а същевременно се интересувах от проблемите, свързани с климатичните промени и опазването на околната среда. Осъзнах, че двете неща са тясно свързани. Нашата организация се включва в тази дискусия, защото наследството е винаги ресурс и част от бъдещето.

Имахме избори за ново правителство миналата есен тук, в Германия, и темата за строителството за пръв път беше разгледана от тази перспектива. В работата си се старая да обсъждам заедно двата аспекта. Когато основната тема е устойчивото развитие, винаги се опитвам да говоря и за историческата и естетическата стойност; когато централната тема е архитектурата, говоря и за опазването на околната среда.

Макар да не сте директно ангажирани с политика, изглежда, че следите внимателно темата за опазването на архитектурното наследство в предизборните платформи на политическите партии. На сайта ви има и анализ на заложените мерки в кампаниите на различните кандидати на миналогодишните избори. Каква част от дейността ви се фокусира върху промени на политическо ниво?

Когато започнахме, планът ни беше да се занимаваме със специфични проблеми, с определени здания като Beethovenhalle или Кметството на Бон, построено през 70-те – сграда, която все още се възприема като сива, стара и грозна. Но постепенно започнахме да интегрираме своите теми в общия дебат за опазването на паметниците на културата, след това – и в дебата за опазването на околната среда, а впоследствие направихме връзка и с политическите събития, които наблюдаваме в момента.

Начинът, по който действаме, не се ограничава само с критика относно нуждата от промяна, нуждата от нови подходи или наличието на грешни решения, взети на политическо ниво. По отношение на образователната ми дейност аз се опитвам да погледна към архитектурата и през една утвърждаваща перспектива. Определено смятам, че всяка съществуваща сграда заслужава да бъде оценена. В това, което вече е изградено, е вложен огромен ресурс – не само материален, но и интелектуален. И ние трябва да го преоткрием. Благодарение на този подход помагам на различни хора да преосмислят оспорвани сгради. Не всички са съгласни с тази позиция, но в повечето случаи успяваме да започнем дискусия именно оттук.

В Германия с опазване на архитектурното наследство често се занимават изкуствоведи. Не така е в България например, където дебатът се ръководи изцяло от архитекти, специализирали в тази област.

Вероятно става въпрос за различни национални традиции. Инициативите по опазване на културното наследство в Германия са много силни още от ХIХ век, след това се подновяват от 70-те години на ХХ век нататък, когато се заражда сериозна гражданска подкрепа – съхраняването на старите централни части на големи и малки градове, архитектурата до началото на ХХ век, архитектурният историзъм и ар нуво. Именно тези процеси през 70-те довеждат до създаването на законите за опазване, които днес са отново в центъра на дебата, най-вероятно поради икономически интереси. Освен това в Германия имаме и следвоенното наследство в ГДР, което разказва различна история, тоест имаме две паралелни линии на наследство. Западната и източната гледна точка трябва да бъдат различни, тъй като принадлежат на различни истории.

Вероятно може да се направят много паралели по отношение на следвоенното ни наследство тук, в България, тъй като то се свързва с определен политически контекст, твърде често – с негативна конотация.

Да, трудна задача е да бъде оценена отново архитектурата от този период, която има своята естетическа и абстрактна историческа стойност, но същевременно е свързана с противоречиви периоди от историята на Източна Европа. Мисля, че сградите могат да продължат живота си в бъдеще, докато в същото време съхраняваме тяхната история. Няма нужда от поляризиран дебат, двата аспекта – историческата и архитектурната стойност – могат да бъдат интегрирани. Нашите колеги, посветени на подобни инициативи в Източна Германия, са изключително отдадени на каузата си. Често ни казват, че историците и изкуствоведите се занимаваме с този период заради носталгия по социалистическия период. Но това не е така. Ние се интересуваме от самите сгради и какво може да е тяхното бъдеще.

Заглавна снимка: Кметството на Бон, построено през 1978 г. по проект на Хайни, Вишер и партньори. В момента в общината тече оживен дебат дали сградата да бъде съборена, или обновена © ToLo46 / Wikimedia

Източник

Опазването не е непременно музеифициране. Разговор с представители на Die Betonisten

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/die-betonisten-interview/

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Die Betonisten е гражданска инициатива, която започва дейността си с акция за спасяване на Кметството на Майнц през 2017 г. Днес кампаниите на Die Betonisten са насочени към преоткриването и опазването на следвоенното наследство на града. В организацията членуват архитекти и изкуствоведи, а в края на миналата година излезе първата им книга Mainz 1945-1970. Die verkannte Epoche des Wiederaufbaus („Майнц 1945–1970. Неоценената ера на обновлението“), подготвена съвместно с проф. Райнер Мецендорф. Слава Савова разговаря с трима от представителите на гражданската инициатива – Максимилан Кюртен, Йонас Грал и Робинсон Михел.

Как се сформира Die Betonisten?

Максимилиан Кюртен: Всичко започна с политическия дебат около намерението да бъде разрушено Кметството на Майнц. В продължение на 45 години градската управа беше игнорирала задълженията си да се грижи за тази сграда. С годините разходите за поддръжка и ремонт нарастваха, поради което бе предложено тя да бъде разрушена, а на нейно място да бъде построена нова. По този начин политиците се опитаха да избегнат отговорността, която носеха за сегашното ѝ състояние. С група колеги решихме да обсъдим случващото се с преподавателите ни от Института по история на изкуството към Университета „Йоханес Гутенберг“ в Майнц и така стартирахме нашата кампания.

Бележка: Сградата на Кметството на Майнц е завършена през 1973 г. и е дело на датските архитекти Арне Якобсен и Ото Вайтлинг. Интериорът, включително и обзавеждането, също е изработен по техен проект. През 2017 г. Die Betonisten започват кампания, с която успяват да убедят местните власти да запазят сградата в оригиналния ѝ вид.

Днес опазването на архитектурното наследство все още се инициира най-вече отгоре надолу. Важните решения се вземат на институционално ниво или в редки случаи – от независими експерти, поканени да консултират даден казус. В същото време обаче все по-често чуваме гласа на различни общности извън професионалните кръгове. Може ли да кажем, че тази мобилизация започва да променя баланса във вземането на решения, или динамиката между институции и граждани остава по-скоро непроменена? 

Максимилиан Кюртен: В Германия имаме силно институционализиран сектор на опазването, който действа отгоре надолу. Но в повечето случаи тези институции нямат никакъв принос към опазването на следвоенната архитектура и наследство. Едва през последните няколко години се правят опити да бъдат добавени сгради от този период към списъците с паметници. Институциите трябва първо да се запознаят със стойността на предложените нови паметници – и оттук идва проблемът, защото те трябва да бъдат проучени. А много частни организации и компании настояват това начинание да бъде изоставено.

Основното ни усилие сега e да защитим сградите, а в тази посока инициативи и институции вече работят съвместно. Но от друга страна, едно ново поколение, необременено от по-ранните критични нагласи към наследството от следвоенния период, вече работи в областта на опазването…

Йонас Грал: Вече сме по-дистанцирани от времето, в което е създадена следвоенната архитектура, и можем да припознаем стойността ѝ. Понякога по носталгичен начин, понякога… не знам как стигаме до този момент, но това е като патина. Дистанцията на времето провокира интереса и помага за преосмислянето на тази архитектура.

Робинсон Михел: Гражданските инициативи помагат значително в процеса. Но също така включването им е повратна точка за официалните позиции на институциите.

Като че ли винаги има нужда дадена сграда първо да остарее, преди да припознаем стойността ѝ. И разбира се, това е част от дебата за следвоенната архитектура – емблематични сгради непрекъснато се заличават. Защо е толкова трудно да оценим това ново наследство, защо не успяваме да предотвратим изчезването му?

Максимилиан Кюртен: На първо място, това е свързано с недостатъците на самите сгради и липсата на своевременна грижа, което ги прави по-малко привлекателни и дори неизползваеми в някои случаи. И това им създава много лоша репутация. В момента общността, която би искала да ги съхрани, не е голяма. От друга страна, стои проблемът с повишаването на гъстотата на застрояване в градовете. По икономически причини днес може да се строят по-големи сгради на мястото на разрушените. И това прави разрушаването доходоносно.

Голяма част от населението, най-вече по-възрастни граждани с определени политически и естетически възгледи, предпочита определен вид неокласическа или „историческа“ архитектура и точно тази група има голямо влияние върху процесите. Всъщност тя иска да възстанови града такъв, какъвто е изглеждал преди Втората световна война, и по-специално т.нар. Златен Майнц от средните векове. Затова се опитва да се освободи от следвоенните сгради и инфраструктура, за да се отвори място за такъв архитектурен историзъм.





В какъв момент трябва да спрем да опазваме? И кога трябва да оставим събитията да следват естествения си ход? Промяната в градската среда не е ли естествен процес на развиващия се град?

Максимилиан Кюртен: Разрушителните процеси са толкова силни, че ние винаги ще изоставаме. Никога няма да дойде момент, в който да достигнем предела на опазването. И затова е важно да помислим какво означава тази дума. Дали значи, че сградите не могат да се обновяват или променят? Не е нужно опазването да бъде непременно музеифициране. От друга страна, институциите, отговорни за паметниците на културата в Германия, също трябва да се стараят да не загубят подкрепата на гражданите.

Йонас Грал: Какво означава опазване на сграда? Когато става дума за Кметството на Майнц например, ние говорим за материалните аспекти. Не можем да заменим облицовките му с нови материали, защото кариерата, от която са добити, днес вече не функционира. Така че се опитваме да запазим облика на сградата. И това е теоретичен въпрос – как да говорим за опазването в бъдеще време?

Съвместната ви книга с проф. Мецендорф също ли е част от кампанията ви за опазване?

Йонас Грал: В тази книга последователно изучаваме кои сгради все още съществуват и кои са изчезнали. Тя представлява гид за следвоенната архитектура на Майнц и в нея се опитваме да разкажем накратко за естеството на сградите, за градския контекст, в който се намират, и какво е характерното за тях. Фокусирахме се върху архивни снимки, в които може да се види първоначалното състояние на постройките, когато всички техни компоненти функционират, за разлика от сегашното им състояние. И това е първата стъпка да стигнем до по-широк кръг от хора – с помощта на добри изображения и интересни текстове да покажем какво съществува като наследство, каква е неговата стойност, и в по-общ план да говорим за архитектурата от 50-те, 60-те и 70-те години.

Максимилиан Кюртен: За нас най-важното е, че се опитваме да създадем общност заедно с местни партньори, като Асоциацията на архитектите и Института за опазване на паметниците на културата, както и с други организации, като Rheinischer Verein, така че да можем да обединим познанията си. А заедно с това – да стигнем и до повече хора.

Снимки: © Die Betonisten

Източник

Екатерина Бончева: „Разклоненията на ДС са като ракови образувания в тялото на България“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ekaterina-boncheva-interview/

Екатерина Бончева е журналистка, в периода 1992–2006 г. води политически предавания в радиостанциите „Свободна Европа“ и „Нова Европа“ и в телевизия „Европа“. През 2007 г. е избрана от Народното събрание за член на Комисията по досиетата, в чийто състав е и досега. По повод приетите наскоро промени в Закона за досиетата Венелина Попова разговаря с Екатерина Бончева за ролята на Държавна сигурност в Българския преход, за несъстоялата се лустрация и резултатите от това, за мръсните тайни на бившия режим и за мрежата на репресивните му служби, обхванала цялата държава.

С приетите на първо четене промени в Закона за досиетата, принадлежността към Държавна сигурност на лица, които кандидатстват за публична длъжност, ще се обявява всеки път. Такава беше и нормата на закона до 2021 г., когато Върховният административен съд излезе с решение, според което Комисията по досиетата няма компетентност да обявява втори път вече установена и обявена принадлежност към ДС. Какво е значението на тази поправка?

Петнайсет години след началото на прилагането на закона ВАС се опита с тази противоречива практика фактически да цензурира дейността на Комисията и да ограничи правото на хората да получават информация от обществена значимост. Казвам „противоречива практика“, защото този проблем се появи някак неочаквано, и то при един точно определен състав на ВАС.

След като десет години имаше последователна съдебна практика да се спазва този текст от закона, който гласи, че едно лице, което е на публична длъжност или извършва публична дейност, се обявява толкова пъти, колкото различни позиции заема то, ВАС се опита за осакати закона. Той прегази едно решение на Конституционния съд, което ни задължаваше да обявяваме лицата по начина, определен в закона. Има и друго решение – на Европейския съд по правата на човека от 15 февруари 2017 г. по делото „Анчев срещу България“. То потвърди десетгодишната практика на Комисията, че лицата с установена принадлежност към ДС подлежат на проверка и публично осветяване всеки път, когато попадат в задължителната норма на закона, независимо дали има, или няма нови доказателства за тях.

Ето един много показателен пример: „честният“ частник Валентин Моллов, собственик на Първа частна банка, е обявяван като кредитен милионер от Комисията по досиетата 13 пъти. Има ли значение дали ще покажем един път колко пари е окрал и не е върнал на държавата, образно казано, или 13 пъти? Необезпечените кредити от банките, които е вземал, са нашите пари. Аз се надявам парламентът да потвърди на второ четене приетите в сряда поправки в закона, иначе гражданите щяха да знаят, че Моллов е взел пари без обезпечение само от една банка. То и от една банка да вземеш кредит, който после не връщаш, е престъпление, представете си какво е от 13 банки. Велизар Енчев сме го обявявали 17 пъти, Красимир Каракачанов – 13 пъти. Става дума за хора, които формират политики и имат обвързаност по някакъв начин.

Поправката връща справедливостта на закона. Но защо според Вас три десетилетия не се събра достатъчно политическа и законодателна воля да се приемат лустрационни текстове в закона, които да спрат инфилтрирането на бивши щатни служители на ДС и на тяхната агентура във всички публични сфери?

След толкова години аз вече мисля, че не ставаше дума толкова за воля, колкото за желание този оздравителен процес, наречен „лустрация“, да бъде задействан и в България. Не искам да генерализирам нещата и трябва да кажа, че в началото на Прехода депутати от СДС внесоха такъв законопроект в парламента. Тогава президентът Петър Стоянов се опита да убеди парламентарната група, че лустрация не трябва да има, защото ще ни попречи да привлечем комунистите на своя страна. Въпреки това президентът подписа закона, но Конституционният съд, в който имаше доста лица с агентурно минало, го „поряза“. В мандата на президента Росен Плевнелиев аз отново поставих въпроса за лустрацията и тогава той ми каза: „Катя, има решение на КС.“ Така е, но всяко решение на КС може да бъде прегласувано и променено, не казвам заобиколено. Връщам се към тези събития, които подкрепят тезата ми, че политическата ни класа нямаше желание да скъса пъпната си връв с комунистическия режим.

Съпротивата срещу разкриването на архивите на ДС в България е огромна, особено в средите на БСП, и продължава през всичките години на Прехода и до днес. Видяхме в сряда кои групи гласуваха против внесените от „Демократична България“ промени в Закона за досиетата. Колко пъти през тези години имаше опити за затваряне на достъпа до архивите на ДС и за закриване на Комисията по досиетата, която започна работа през 2007 г.?

Тринайсет опита имаше за закриване на Комисията или за саботиране на нейната дейност през всичките тези години. Що се отнася до затварянето на архивите, Симеон Сакскобургготски чрез едно изменение и допълнение на Закона за класифицираната информация закри тогавашната Комисия по досиетата с председател Методи Андреев. Но след това под вътрешен и външен натиск, най-вече от ЕС, беше създадена нашата комисия. Тя също не живя безметежно, защото имаше множество опити да бъде саботирана, осакатена и дори закрита – слава богу, до този момент винаги са били неуспешни.

За петнайсет години успя ли Комисията да събере архивите от всички ведомства и да ги прочете? И съдействаха ли ви службите и институциите с предоставянето на информация, както изисква законът?

Ако използваме българската поговорка, ще отговоря „со кротце, со благо и со малко кьотек“, макар че мина без пердах. Истината е, че не всички служби предадоха с желание своите архиви, но тъй като по закон са задължени да го направят, успяхме да съберем този огромен архив в Комисията. Единствените документи, които все още не са при нас, са тези на Военния архив във Велико Търново. Разбира се, имаме проблеми и с Българската православна църква и нейния висш клир, който в лицето на сегашния патриарх отказва да ни предостави списъци с имена на служители, които подлежат на проверка. Така че аз не знам къде е вярата в България…

Да, БПЦ беше една от първите превзети от ДС институции, а свещениците, които са отказвали да сътрудничат, са били подлагани на нечовешки издевателства. Подобно репресивно отношение е имала тоталитарната държава и към останалите деноминации у нас.

Така е. Разклоненията на ДС са като ракови образувания в тялото на България. А някои от тях са все още живи клетки.

Можем ли да предположим каква част от досиетата е била унищожена от ДС преди и след 10 ноември 1989 г. и можем ли без тях да подредим пъзела, наречен Български преход? Всъщност като човек, който е прочел много от мръсните тайни на бившия режим, можете ли да кажете до каква степен Преходът у нас беше зависим от ДС?

Не мога да се ангажирам с точна цифра относно унищожените досиета, някои казват, че са около 40%. Но със сигурност мога да посоча, че до този момент в нашия архив на хартиен носител се намират около 15 км документи и 2,5 млн. регистрационни картона, които са най-ясното доказателство за принадлежност към ДС. Обявили сме над 20 000 сътрудници и вече имаме 2,6 млн. страници дигитализирани документи. Всичко това ни дава ясна картина за какво става дума и възможност да си представим образа на ДС, която, разбира се, е била изцяло подчинена на БКП, на Съветския съюз и на братовчедите от КГБ. Така че пъзелът е подреден, остават някои детайли, но каквито и други документи да дойдат при нас, едва ли ще се промени представата за тази зловеща машина за следене, преследване и репресии.

От статистиката, която посочвате, излиза, че едва ли не всеки трети пълнолетен българин по време на режима на Тодор Живков е бил свързан с ДС – или като щатен служител, или като агент.

Не съм силна в математиката, но мога да кажа, че лицата, които нашата комисия обявява по закон – такива, които са заемали публични длъжности, или хората, вземащи решения и определящи политиките в България, – са само горният, видимият пласт на айсберга. За тези надолу, които не подлежат на проверка, не знаем нищо. Но вярвайте ми, почти всеки около себе си има човек, свързан със службите. Искам да подчертая, че агентите, които са били вербувани след 9 септември 1944 г. с натиск, заплахи за живота, затвори, лагери, също са били жертви на службите. Но те са един малък процент от агентурата на ДС.

Не отговорихте на въпроса ми: щеше ли да изглежда Преходът по друг начин без активната роля на ДС?

Категорично. Обвързаностите на Държавна сигурност (макар и не във вида, в който е съществувала) с политиката, бизнеса, медиите и пр. са много ясни. Затова казвам, че една от най-големите грешки на Прехода е липсата на лустрация. Днес нямаше да водим този разговор, ако тя се беше състояла в България, и то още в самото начало на т.нар. Преход. Затова е и толкова важен Законът за досиетата, защото показва кой кой е в държавата. Когато се проследи кариерното развитие на един човек, заемащ високи публични позиции и свързан с ДС, както и хората, с които се заобикаля, се разбира каква мрежа представляват все още остатъците от комунистическите тайни служби.

Не останаха ли щатните офицери в ДС пощадени от заклеймяване и в сянката на агентурата, част от която сама е жертва на тези служби? И трябваше ли да има различен подход в обявяването на агентурата на политическата полиция и на хората, работили в разузнавателните служби на комунистическата държава, за какъвто настояваха някои?

Митът, че политическата полиция е била само в Шести отдел на ДС, е една от опорните точки на самите служби. Ако говорим за щатните служители и за сътрудници в различните битности, в закона те са равнопоставени. Но медийно и публично документите на агентите са по-интересни, защото в тях има лични истории. Докато документите на щатните служители представят само кариерното им развитие. Но ако то бъде проследено и ако се погледне като цяло кои хора са ставали офицери и служители в ДС, ще станат ясни самите принципи на тези служби. В книгата на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева „Държавна сигурност – предимство по наследство“ те са показани много добре. Тогава ще се проникне дълбоко и във връзките на ДС с КГБ.

Да, но ние продължаваме да не знаем агентурата на КГБ у нас.

Да, не знаем агентурата на КГБ, но знаем (и това винаги излиза в решенията на Комисията) школите, в които са били изпращани служителите на Първо главно управление – тези на ГРУ, на КГБ, които са били 10-месечни и повече. Това е също една нишка, по която тази агентура може да бъде проследена.

Трябва ли да продължи да съществува Комисията по досиетата и с какви правомощия? И среща ли обществена и политическа подкрепа идеята, която с Вас лансираме от години – за създаването на Институт за национална памет, каквито има в повечето страни от бившия Съветски блок?

Най-логичното развитие на дейността на Комисията е превръщането ѝ в Институт за национална памет и това е не само мое желание, а и на цялата Комисия. В него може да има примерно два департамента – един, който да се занимава с научноизследователска и популяризаторска дейност, каквато ние и досега извършваме, но не в такъв обем, и друг, който да продължи с проверката и обявяването на хората, свързани с ДС и военното разузнаване.

За съжаление, не съм оптимист, че това може да се случи в мандата на този парламент, макар че има четири законопроекта, които съм изпратила и на депутати от ДБ. При тази конфигурация в Народното събрание няма да се събере политическа воля за подкрепа на такъв проект. Но нов състав на Комисията така или иначе ще има. Въпросът е хората, които ще дойдат след нас, да имат същото отношение и същата мотивация, каквито имаме ние към ДС и към архивите на бившите тайни комунистически служби през тези 15 години. Резултатът от нашия труд са всички публикувани документи, 55-те сборника и цялата информация, предоставена на журналисти и анализатори. Този труд не бива да бъде похабен и напразен. Ето, виждате, че дори и днес във всеки политически скандал излиза ДС.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник

Калин Калпакчиев: „Зависимостта на Гешев е факт, време е и ВСС да прогледне“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kalin-kalpachiev-interview-sudebna-reforma/

Венелина Попова разговаря с Калин Калпакчиев, съдия от Софийския апелативен съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България, за проблемите в разследването, за реформата в прокуратурата и за необходимостта от нова структура и състав на колегиите във Висшия съдебен съвет.

Случаят с арестите на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севделина Арнаудова предизвика институционални спорове и политически реакции, включително и в Европейския парламент. По-важният въпрос е освети ли този случай проблеми или дефицити в сферата на разследването?

Събитията от последните няколко седмици извадиха наяве съществуващи от години проблеми с ефективността на разследването. Става въпрос не толкова за нормативни дефицити в наказателния процес, а за невъзможността на държавното обвинение практически да осъществява пълноценно ръководството и надзора върху разследването, каквито правомощия прокурорът има по силата на процесуалния закон. Той разполага с всички инструменти да контролира непрекъснато движението на досъдебното производство, включително да участва лично и сам да извършва действия по разследването, да дава указания на разследващите полицаи и да обсъжда с тях необходимите действия за събиране на доказателства.

Оправданията и оплакванията, които чуваме от главния прокурор, че органите на МВР не разкривали престъпления, съответно не събирали материали за установяването им, с което възпрепятствали работата на прокуратурата, показват непознаване на закона или нежелание за прилагане на точния му разум. По голяма част от досъдебните производства разследващи органи са съответните полицейски служители. За да бъдат техните действия ефективни, които да водят до бързото и качествено приключване на разследванията, те трябва тясно и непрекъснато да си взаимодействат с т.нар. наблюдаващи прокурори.

Преди повече от десет години, когато кандидатът за главен прокурор Сотир Цацаров защитаваше пред Висшия съдебен съвет своята концепция, основна негова теза беше за наблюдаващия прокурор като „прокурор на първа линия“, както и за преодоляване на нареченото от него „кабинетно разследване“. Нищо от това не се реализира на практика. Преди време главният прокурор Филчев не особено ласкаво сравняваше прокурорите с деловодители, доколкото тяхната работа била свързана с разнасяне на документи. В много държави офисите на прокурорите се намират в полицейските управления, което улеснява съвместната им работа по разкриване и доказване на престъпленията. Това е повече от естествено, защото прокуратурата и полицията имат обща цел – да се разкрие извършеното престъпление и да се повдигне обвинение срещу извършителя пред съд.

Причина за невъзможността на прокуратурата да осъществява ефективен контрол върху разследването се крие в неизяснената законодателна концепция на прокурорския статус – в това отношение Конституцията от 1991 г. погрешно приравнява статуса на съдиите и прокурорите. По този начин се създаде невярната представа на прокурорите, че тяхната работа е идентична с тази на съдиите, а и попречи да се формира специфичната прокурорска идентичност, която да отговаря на ролята на държавното обвинение в наказателното разследване. За да осъществяват функцията по повдигане и поддържане на обвинението за извършени престъпления, прокурорите трябва да поддържат добри взаимоотношения с изпълнителната власт – органите на МВР и службите, което по дефиниция е недопустимо за съдиите.

Прокурорите трябва да са независими при решаване на възложените им преписки, но тази независимост е различна от съдийската. Прокуратурата е йерархически структурирана и това е необходимо, за да се гарантира ефективност на разследването, но същевременно прокурорите трябва да не зависят кариерно и дисциплинарно от ръководството на прокуратурата. Тези въпроси трябва да бъдат възложени на прокурорски съвет, където мнозинство трябва да имат представители на обществената квота, което да изключи доминацията на главния прокурор. Това е така, защото при действащото законодателство главният прокурор има възможност да влияе върху досъдебните производства – лично или чрез друг подчинен му прокурор той може да контролира актовете на разследващия орган и/или на наблюдаващия прокурор.

Поради това трябва да се намери баланс между необходимата йерархичност в структурата на прокуратурата, която да е в интерес на функционалните компетентности в сферата на наказателното производство и независимостта на прокурора по отношение на неговия статус.

През обсъждания тези дни случай се вижда и друг проблем – при положение че прокуратурата откаже да образува наказателно производство при наличие на данни за извършено престъпление, не съществува механизъм за преодоляване на тази аномалия. Една от целите на полицейските действия при разглеждания казус е да предизвикат образуване на досъдебно производство при очевидното нежелание на прокуратурата да предприеме действия. Някои юристи предлагат въвеждането на съдебно обжалване на отказите като противодействие на бездействието на прокуратурата. Според мен това не е решение на проблема, защото съществува реална опасност съдебният контрол да се профанизира и практически да превърне съда във втори прокурор. Реформа на статуса на прокурорите и на начина на администриране и функциониране на цялата прокуратура е пътят за постигане на ефективност на разследването, а не заместването на нереформираната прокуратура с въвеждане на повсеместен съдебен контрол.

Реформата на прокуратурата трябва да включва и освобождаването ѝ от несвойствените правомощия извън сферата на наказателното преследване, които са остатък от съществуващия до 1989 г. общ надзор, осъществяван от прокуратурата в социалистическата държава.

Как Съюзът на съдиите в България оценява съдебната реформа, предложена от управляващата коалиция? И по-точно: кои са необходимите промени в структурния и функционален модел на съдебната власт – тема, по която през март имаше дискусия, организирана от ССБ и от Юридическия факултет на СУ?

Предложенията за промяна на съществуващия модел на съдебната власт, които ССБ предлага за обсъждане, са такива, които могат да бъдат извършени от обикновено Народно събрание, съобразявайки ограничителното тълкуване на Решение по к.д. № 3/2003 г., но и отчитайки значението на Решение № 8/2005 г. на Конституционния съд, в което се приема, че всякакви организационни и структурни промени в съдебната власт са възможни, щом не засягат принципа на разделение на властите. В Решение № 8/2005 г. Конституционният съд отхвърля искане за обявяване за противоконституционен на текста, който дава възможност на министъра на правосъдието да прави кадрови предложения.

Съюзът на съдиите в България участва активно в дискусиите за конституционна реформа на модела на съдебната власт, като организираната от нас съвместно с Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ конференция имаше за цел активизиране на обществените дебати по темата. Предлагаме промяна в структурата на ВСС – премахване на Пленума на ВСС или съществено ограничаване на правомощията му да избира председателите на върховните съдилища и да има решаваща роля по бюджетни и обучителни въпроси за съдиите.

Предлагаме също изцяло нова структура и състав на колегиите – при актуалната структура на прокурорската колегия влиянието на главния прокурор в дейността на кадровия орган е гарантирано, доколкото практиката сочи, че от парламентарната квота се излъчват действащи прокурори, които след приключване на мандата им се връщат отново в прокуратурата. За да може да се гарантира, че съставът на колегията ще даде възможност за осъществяване на реален външен контрол и отчетност на прокуратурата, е необходимо членовете, които не са бивши и/или бъдещи прокурори, да са малцинство. Затова предлагаме един от членовете на прокурорската колегия да се избира от прокурорите в страната; един следовател – от следователите; седем от членовете на колегията – от Народното събрание, като изискването за тях е да бъдат излъчени от други юридически професии; един от членовете да се избира от общото събрание на съдиите в страната; главният прокурор да е член по право, но председателстването на колегията да се осъществява от изборен член, излъчен с решение на мнозинството от останалите членове.

Участието на съдия в прокурорската колегия се налага като противотежест на съществуващото правно положение повдигането на обвинението от прокуратурата да е нейно суверенно правомощие, което не подлежи на съдебен контрол, включително при започване на съдебната фаза на наказателния процес след внасяне на обвинителния акт. Подобна организация на обвинителната функция изисква в правната уредба да бъдат предвидени разумни механизми за оценка на качеството на обвинението, които да го превръщат в значимо обстоятелство за кариерата на прокурорите и следователите. Предвиждането на такива адекватни кариерни механизми ще действа дисциплиниращо и ще способства за утвърждаване на ясна ценностна професионална йерархия.

Новият състав и структура на прокурорската колегия ще дадат възможност да се предвидят и нов състав и структура на съдийската колегия, така че да се създаде мнозинство на съдиите, избрани от съдии. Това е основна гаранция за независимостта на съда, позната в демократичните държави, които са възприели модела за администриране на съдебната власт от съдебни съвети, и е повтаряща се препоръка от органите на Съвета на Европа от повече от десет години. Предлагаме в съдийската колегия, която се състои от 14 членове, 8 от тях да се избират от общото събрание на всички съдии в страната, 4 – от Народното събрание, с условие да не са действащи съдии към момента.

Без специализирано правосъдие съществува ли риск дела срещу организирани престъпни групи да завършат с благоприятен изход за тях, както твърдят и главният прокурор, и други негови колеги?

Специализираното наказателно правосъдие беше създадено без обективна необходимост. Препоръката на Европейската комисия, а и преобладаващата практика в другите европейски държави са за специализация на разследващите органи в областта на организираната престъпност и на корупцията. Специализацията на прокуратурата в различни области на престъпността е условие за постигане на бързина и ефективност на разследването, което се налага от непрекъснато усложняващите се обществени и икономически отношения в съвременните общества.

Специализацията на съда обаче, особено в наказателното правосъдие, е нетипична и по правило е изключение, което е отговор на специфични обстоятелства – каквито са мафията в Италия и терористичните действия в Испания. В България такива условия не съществуват. За всички е известно, че специализираните наказателни съдилища бяха създадени вследствие на недоволството на властта от работата на общите съдилища, които отказваха да „съдействат“ на полицейските акции на Вътрешното министерство. Невъзможността на управляващите да опитомят независимия съд наложи да преодолеят това чрез възлагане на важните за властта наказателни дела на новосъздадения Специализиран съд.

Обсъжданият законопроект за изменение на Закона за съдебната власт предвижда гаранции започнатите наказателни дела да бъдат приключени и да не започват отначало. Няма пречка и за в бъдеще прокуратурата да запази под друга организационна форма специализацията си в разследване на организираната престъпност и на корупцията.

Съдебните кадровици гласуваха процедурни правила, при които трябва да протече обсъждането за освобождаване на главния прокурор, а на 4 април Пленумът на ВСС ще се събере, за да се произнесе дали искането на правосъдната министърка Надежда Йорданова за отстраняването на Иван Гешев е допустимо. Според Вас при тези правила и в този състав на ВСС ще се стигне ли до предсрочното прекратяване на пълномощията на главния прокурор?

Правилата, приети от Пленума на ВСС, с които се ограничава възможността да се разгледа по същество предложението на министъра на правосъдието за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор, са в противоречие със Закона за съдебната власт. Вероятността да се постигне положителен резултат по предложението на министър Йорданова е слаба, доколкото този състав на ВСС не е показал възможността да действа като независим орган. Това не бива да ни обезкуражава, защото използването на законните средства винаги има значение – спомага за развитието на правовата държава, води до натрупване на демократичен опит, а това дава резултат, макар и след време.

Възможно ли е в конкретния случай политическите съображения за отстраняването на главния прокурор да бъдат отделени от юридическите? И доказал ли е Иван Гешев със свои действия зависимостта си от бившите управляващи и от други нелегитимни властови кръгове в държавата?

Юридическите аргументи за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор са сериозни и изискват задълбоченото им обсъждане по същество. В тази дискусия ясно ще се покаже дали ВСС има обоснован отговор, или се опитва да избяга от него с процедурни похвати. Още през септември 2020 г. от ССБ отправихме мотивирано искане до всички членове на ВСС за започване на процедура за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор. Фактите за зависимост на главния прокурор от политическата власт са пред очите на цялото общество, остава и ВСС да прогледне за тях. И рано или късно това ще се случи.

Що се отнася до въпроса за избора на главния прокурор, е добре да не забравяме казаното от Сотир Цацаров – той сподели на заседание на ВСС, че тези избори се решават не в сградата на ВСС, а „в две други сгради“. Независимо че тогава призовахме ВСС да проучи това признание за зависимост, нищо не последва.

Възможно ли е, ако не да бъде пресечено, то поне да бъде ограничено задкулисното кадруване в съдебната система? Практиката показва, че дори в държави с много по-ниски нива на корупция, отколкото в България, има случаи на корумпирани прокурори и магистрати. У нас непрекъснато се говори, че държавата е превзета от мафията, но само с промяна на законите и на начина, по който функционира съдебната ни система, можем ли да върнем върховенството на закона и еднаквото му прилагане за всички?

Премахването на задкулисните назначения, особено за висшите съдийски и прокурорски длъжности, е част от борбата за независимост на съдебната власт. Възможно е да се постигне чрез предприемане на комплексни мерки – законодателни, образователни и административни. Промяната в състава и структурата на ВСС е важна част от законодателните усилия. Същевременно чрез промяна в Закона за съдебната власт трябва да се осъществи деконцентрация на властта на ВСС, което е добра мярка в посттоталитарни общества с крехки демократични традиции. За ВСС трябва да се запазят основно кадровите правомощия, каквото е конституционното изискване. Общите събрания на съдиите и овластените с тяхното доверие председатели на съдилища трябва да имат значително по-голяма роля в администрирането на съдебната власт, защото така ще се противодейства на бюрократизирането на ВСС и превръщането му в център на задкулисно влияние.

Предстоящият избор на нов състав на ВСС е особено важен. Възможно е Народното събрание да не успее в срок да излъчи с 2/3 мнозинство своите 11 представители. И на всяка цена не бива да се позволи безпринципно договаряне между политическите партии и разпределение на квотен принцип. Новите членове на ВСС трябва да са безспорни професионалисти с призната компетентност, авторитет и интегритет, които обаче да не са действащи съдии, прокурори или следователи. Дори това да забави процеса, този риск трябва да се поеме, за да се избегне клониране на досегашните зависимости.

Същевременно трябва ясно да се подчертае, че след изтичане на мандата на ВСС той не може да продължи да осъществява дейността си. Това е така, защото конституционно установените мандати не може да бъдат удължавани по никакъв начин. От друга страна, неизпълнението на задължението на Народното събрание да попълва конституционно създадени органи, освен че е проява на правен нихилизъм, недопустим за висшия законодателен орган, показва отрицателна устойчивост – последен пример е отказът на НС да избере нов състав на Инспектората при ВСС повече от две години.

Доколкото в правовата държава не може да съществува властови вакуум, отказът на държавен орган да изпълни правомощията си трябва да бъде преодолян с предвиден в закона компенсаторен механизъм. Конституционният принцип за взаимно възпиране и баланс на властите изисква да бъде създаден такъв ред, така че да се препятства блокиране на функционирането на една власт от друга – в случая на съдебната от законодателната. Добър пример за такъв механизъм е параграф 7а от Закона за Федералния конституционен съд на Германия. В този текст е предвиден защитен механизъм за номиниране на член на Конституционния съд, в случай че парламентът не изпълни в срок своето задължение за това. Смятам, че подобен ред трябва да бъде създаден и у нас, особено на фона на рецидивиращия отказ на Народното събрание да избира в срок съставите на конституционно установени органи.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със съдия Калпакчиев в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“ от 20 декември 2021 г.

Източник

Русия ще засили хибридната си война, за да предизвика разделение в България

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/mihail-naydenov-interview-nato/

    • Москва ни разглежда от години като свой „троянски кон“ както в НАТО, така и в ЕС.
    • Крайнодесни, леви и т.нар. патриотични формации днес обслужват интересите на Москва в редица страни, включително и у нас.
    • Особено активни са руските действия в социалните мрежи, като целта е внасяне на разделение в обществото ни и въздействие върху процеса на вземане на решения на държавно стратегическо ниво.
    • Ако Украйна влезе в НАТО, обективно погледнато, за Русия няма да има никаква военна опасност. Тази опасност съществува само в изкривения, манипулиран от Кремъл наратив.
    • Истинската заплаха, която Путин вижда, е в утвърждаването на Украйна като модерна европейска демократична, правова държава, която може да стане пример за следване.
    • Хибридна лъжа е да се твърди, че България ще бъде въвлечена във война, ако предостави помощ под формата на оръжие и боеприпаси на Украйна.

Михаил Найденов е експерт по отбрана, национална и международна сигурност. От 2001 г. е граждански експерт в българското Министерство на отбраната. Има опит в отбранителната политика, анализирането и провеждането на стратегически прегледи на отбраната, НАТО и Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС. Член е на УС на Атлантическия съвет на България. 

Йоанна Елми разговаря с Михаил Найденов за важността на членството на България в НАТО и за перспективите, които то отваря пред страната ни, както и за промените в международния ред вследствие на руската инвазия в Украйна. Мнението му, изразено в това интервю, е в личното му качество на експерт, а не на представител на Министерството на отбраната.

Задавам първия си въпрос така, както би го задал обикновеният български гражданин, незапознат в дълбочина с международната политика и отбрана: защо членството в НАТО е важно за България и какви ползи носи то? 

Българското членство в НАТО, постигнато през 2004 г., е плод на усилията на български политици и общественици, които през 90-те години на миналия век имаха прозорливостта, държавническото мислене и волята да поставят България в евро-атлантическото семейство на свободните западни демокрации. В противен случай България щеше до днес да си остане в сивата зона на нестабилност и неясно бъдеще, под постоянния зловреден натиск на Москва. Членството в НАТО е факт и това е фундаментален успех за нашата държава в нейната най-нова история, който отключи вратата и за присъединяването ни към ЕС през 2007 г.

Въпреки този резултат обаче, поради действието на негативните сили на носталгията и руското влияние у нас, членството ни в НАТО закъсня, като в началото на Прехода бяха изгубени ценни години, или както се изрази тогава професор Джефри Саймън – „седем изгубени години“. Това предопредели приемането ни в НАТО във вълната на разширяване от 2004 г., а не в тази от 1999 г., когато влязоха Чехия, Полша и Унгария. Нещо повече – факторите, причинили това закъснение, повлияха отрицателно и на трансформацията на българските въоръжени сили, като негативните последици от това се чувстват и до днес.

Ако трябва да се изразим образно, без присъединяване към клуба на сигурността и отбраната нямаше как България да стане част и от икономическия клуб на европейските проспериращи държави – Европейския съюз. Без сигурност няма доверие, а без доверие няма инвестиции и оттам – добър жизнен стандарт. Това днес у нас вече е позабравена истина, с която обаче тепърва ще се сблъсква Сърбия, която, ако не се определи ясно и не избере НАТО, няма да постигне членство в ЕС… Но това е отделна тема.

Днес НАТО носи сигурност. Ние сме част от системата за колективна отбрана. Имаме съюзници, които имат договорни задължения да ни помагат в случай на въоръжено нападение против нас. По силата на чл. 5 от Северноатлантическия договор това значи, че ако България бъде нападната, останалите съюзници ще ѝ се притекат на помощ с всички възможни сили и средства, с които разполагат, включително военни. Те няма да останат неутрални, нито пък ще кажат, че заради България не желаят да бъдат въвличани във война. „Един за всички, всички за един“ – това е основата, която обединява трийсет съюзници в едно цяло, и с това се съобразява всеки потенциален агресор.

Членството в НАТО освен това означава, че България има и международен авторитет на страна членка на най-силния и успешен съюз за колективна отбрана в света. Това също прибавя към относителната тежест на страната ни в международните отношения и осигурява допълнителни възможности за действие на българската дипломация.

Не на последно място, членството в НАТО осигурява възможности България да попълва своите дефицити от отбранителни способности с помощта на нашите съюзници. Това може да стане по различни начини. Държавата ни може заедно с други съюзници да участва в многонационални проекти по линия на НАТО за придобиване и съвместно използване на скъпоструващо въоръжение и техника например, което е разумно в условията на финансов недостиг. Освен това у нас може да бъдат разположени сили и средства на съюзници от НАТО, предвид рисковете и заплахите за сигурността ни във връзка с войната в Украйна.

Останалите държави от източния фланг на НАТО активно се възползват от тези възможности, като в повечето от тях вече има разположени усилени батальонни бойни групи на Алианса, които да ги защитават от евентуална руска агресия. Като свеж пример ще посоча и Словакия, която освен близо 2000 военнослужещи от НАТО ще има разположени на своя територия и зенитноракетни системи за противовъздушна и противоракетна отбрана „Пейтриът“, предоставени ѝ от Германия и Холандия.

Всичко това показва, че ползите от членството са видими и са много, стига обаче държавата да ги търси и да се възползва от тях.

Как реагира Русия на влизането на България в НАТО през 2004 г.? Наблюдавате ли единна дипломатическа и политическа реакция оттогава досега, или отношението на Русия към членството на България в Алианса става все по-враждебно? 

Естествено, че негативно. Руската федерация още от времето на президента Борис Елцин се е обявявала против разширяването на Алианса. Но този въпрос не зависи и не трябва да бъде оставян да зависи от Русия. България е суверенна страна и Москва няма право на вето върху тези решения. Това обаче не означава, че Кремъл няма да продължава и занапред да се опитва да влияе върху българската политика. Русия никога не е преставала да води хибридни враждебни действия против България. Тук трябва да си даваме сметка, че след 2014 г. руската хибридна война против държавите от НАТО и ЕС, в т.ч. и България, навлезе в качествено нова интензивна фаза. Хибридната война на Русия е системно предизвикателство за нашата национална сигурност.

Преди 20 години Русия беше наясно, че не може да спре разширяването на НАТО и българското членство е неизбежно, но се стремеше да запази максимално влияние върху нашата държава. Неслучайно Москва ни разглежда от години като свой „троянски кон“ както в НАТО, така и в ЕС. Това наименование идва от циничните думи на руския постоянен представител в ЕС Владимир Чижов през 2006 г., който в интервю пред „Капитал“ каза: „Ние разчитаме, че ще бъдете наш специален партньор, своеобразен троянски кон в ЕС.“ Съгласно тази логика София може да е част от двата съюза, но при условие че Кремъл може да влияе върху политическите решения в държавата. Така българското членство в НАТО и ЕС за Москва се явява повече възможност, отколкото заплаха.

Неслучайно и агресивната и скандална в своята риторика Елеонора Митрофанова, посланичката на Руската федерация у нас, говори, че „Русия никога не е подлагала на съмнение евро-атлантическия вектор на България“. От това личи руското схващане за членството ни в НАТО – наричат го „вектор“, все едно България води многовекторна политика на неутрална държава, равно отдалечена от всички световни и регионални центрове на сила. Това, което Москва не желае да приеме тук, е, че членството ни в НАТО не може да бъде някакъв „вектор“. Това членство е фундамент на нашата външна политика и политика за сигурност и отбрана.

Отсега нататък отношението на Русия, която разглежда във военната си доктрина НАТО де факто като заплаха, ще става все по-враждебно. Това обаче не трябва да ни безпокои, още по-малко – да ни разколебава да бъдем все по-силен съюзник в Алианса, с нарастващ реален принос към колективния възпиращ и отбранителен потенциал. Отсега нататък Москва ще използва всяка възможност, за да саботира както разполагането на сили на НАТО в България, така и усилията за изграждането и развитието на силна българска отбрана. Руската подривна дейност против българската отбрана ще бъде още по-интензивна.

Според много комуникационни експерти и журналисти, които работят с дезинформация, членството ни в НАТО е една от основните мишени на антидемократичната пропаганда. Какви са Вашите наблюдения? 

Това е част от хибридната война. Дезинформацията и пропагандата с помощта на информационните технологии ще продължават да бъдат използвани от Кремъл като средство за предизвикване на разделение в българското общество и за оказване на влияние върху процесите на вземане на вътрешнополитически решения. Тук трябва да отчитаме, че главната мишена на хибридните въздействия е процесът на вземане на решения. Ако Кремъл успее да подчини управляващите в дадена страна на своята воля и да ги накара да вземат решенията, които им внушава, тогава няма да има необходимост от използване на военна сила, за да бъде завладяна тази държава. Москва отдавна се стреми да въздейства по такъв начин върху процесите в България.

Съвсем очаквано, с началото на войната на Русия против Украйна се изостри и руската хибридна пропаганда. Особено активни са руските действия в социалните мрежи, като целта е внасяне на разделение в обществото ни и въздействие върху процеса на вземане на решения на държавно стратегическо ниво. Нещо повече, те са насочени и към популяризиране и формиране на нови политически субекти. Днес особено активна и зловредна е руската хибридна подривна информационна дейност, особено що се отнася до провеждането на отбранителната политика, възможностите за оказване на подкрепа за Украйна, участието на България в изграждането на възпиращия и отбранителния потенциал на Алианса, стратегическото ни партньорство със САЩ и др.

Има ли съществени разлики между членството в НАТО на други бивши комунистически републики и членството на Украйна? Защо то е такъв проблем за Путин? И проблем ли е наистина, или просто част от пропагандната риторика на Кремъл, която оправдава инвазията днес.

Кремъл е особено чувствителен към възможното членство на Украйна в НАТО. Това е развитие, което Владимир Путин няма да може да преглътне. Руската стратегия е да не допуска присъединяване на Украйна към НАТО не само защото тогава Русия ще има голяма обща граница с Алианса. Истинската заплаха, която Путин вижда, е в утвърждаването на Украйна като една модерна европейска демократична, правова държава – тя може да стане пример за следване не само от други страни от бившия СССР, намиращи се сега под руско влияние, но да бъде привлекателна и за самите руснаци както в политически, така и в икономически план. Тогава властта в Кремъл ще загуби още повече легитимност в очите на руския народ. А просперитетът на Украйна минава през интеграцията в НАТО и ЕС. Ето защо Путин започна тази завоевателна война. Диктаторът иска да разруши тази страна, ако не може да я завладее, и постоянно да я държи под заплаха от нова инвазия, вярвайки, че така Украйна няма да може да стане част от евро-атлантическата общност.

В същината си НАТО е отбранителен съюз. Има ли основание в твърденията на Владимир Путин, че НАТО е заплаха за Русия?

Абсолютно никакви. Ако Украйна влезе в НАТО, обективно погледнато, за Русия няма да има никаква военна опасност. НАТО не се готви да напада Русия и не разполага нападателни оръжия по границите си. Независимо какво казват стратегическите документи на федерацията, от страна на НАТО за Русия не произтича никаква реална опасност. Тази опасност съществува само в изкривения, манипулиран от Кремъл наратив.

През последните години наблюдавахме множество политици на международната сцена, които подлагаха НАТО на съмнение. Сред тях беше например бившият президент на САЩ Доналд Тръмп, който продължава да изразява възхищението си към политиката на Путин. Крайнодесният Матео Салвини също е част от този кръг. Съществуват ли вътрешни слаби звена и напрежение в Алианса, които го правят уязвим на атаки? Крият ли се зад тези популистки атаки истински проблеми във функционирането на съюза, които наистина трябва да се решат? 

След 2014 г. сме свидетели, но и потърпевши от редица негативни политически явления на Запад, дължащи се на руската хибридна подривна дейност. Кремъл използва в максимална степен грижливо изгражданите през годините връзки и зависимости сред част от политиците в редица западни държави. Крайнодесни, леви и т.нар. патриотични формации днес обслужват интересите на Москва в редица страни, включително и у нас. Оказва се, че патриотичният политически наратив притежава немалък потенциал, който Кремъл може да експлоатира.

Тепърва ще се използва от явни или прикрити проруски политици мантрата „национален интерес“ в посока отдалечаване на България от НАТО, като най-напред страната бъде фактически изведена от военните структури на Алианса, а впоследствие – неутрализирана като съюзник и в политически аспект. Това е целта на призивите да се търси първо „националният интерес“, да не допускаме „да ни налагат решения от Брюксел“, да не бъдем „въвличани във война“, да пазим неутралитет и т.н.

Всичко това прави Алианса по-слаб, което е в интерес на Москва. А ако тези схващания се наложат у нас като държавна политика, това наистина ще превърне България в руски „троянски кон“. Нещо повече – ще станем руската „врата към Балканите“, така както я вижда генерал Решетников. Според него Балканите са „традиционна зона“ на руското икономическо, културно и духовно влияние и без България Русия трудно ще достигне до Сърбия, Черна гора и Гърция. Поради тази причина се очаква Москва да изостри хибридната си война у нас, с поглед към дестабилизиране и на Балканите с използването на сръбския фактор.

Накрая ми се иска да обединя локалното и международното с оглед на войната в Украйна. Преди дни президентът Румен Радев заяви, че всякаква военна помощ за Украйна би означавала въвличане на България във война. Същевременно много страни членки на НАТО вече оказаха такава помощ. Каква е Вашата позиция и как я аргументирате? 

Хибридна лъжа е да се твърди, че България ще бъде въвлечена във война, ако предостави помощ под формата на оръжие и боеприпаси на Украйна. Това е опорна точка на Кремъл, която тук широко се използва за манипулиране на общественото мнение и за оказване на натиск върху вземащите решения. Факт е, че близо 30 са страните от Европа, включително неутралните Финландия и Швеция, които вече са предоставили оръжие на Украйна. Те обаче не са въвлечени във война с Русия. Наш морален дълг е да помогнем на Украйна да се защити. Тази държава се нуждае от нашата материална подкрепа сега, за да отблъсне агресора и да не допусне руските самолети и артилерия да разрушават градовете ѝ и да избиват нейните деца.

Нека тук си спомним за 1999 г., когато НАТО осъществи успешна операция, за да спре етническото прочистване в Косово. Тогава, без все още да е станала член на Алианса, България се държа като истински съюзник – предостави въздушното си пространство за бойните самолети на НАТО и впоследствие не позволи на Русия да осъществи полети над наша територия към Косово. Тогава пак имаше протести и шумни гласове на „пацифисти“ от левия спектър, но българското правителство взе това отговорно решение, без да бъдем въвлечени във война. И по това време имаше подобни манипулации, които бяха използвани за политически цели.

Спекулативната журналистика е най-ниската форма на журналистика, затова се извинявам за този въпрос. Но много българи се тревожат за бъдещето. Какво бихте казали на критиците, според които членството ни в НАТО е предпоставка България да бъде въвлечена във война при ескалация на ситуацията в Украйна? Възможна ли е такава ескалация? Как бихте определили стратегията и позицията на Алианса относно тази война. Според Вас подлежи ли тя на промени и ако да – при какви обстоятелства? 

Досега са изказвани различни прогнози какво би станало, ако ескалацията продължи и Путин прибегне до използването на оръжие за масово унищожение против народа на Украйна. Със сигурност тогава ще получи още по-силен отговор от западна посока. Нека обаче не влизаме в спекулации по темата. Те се правят с цел постигане на политически ефект и вземане на инспирирани от Кремъл решения.

Това, което е 100% сигурно, е, че в случай на нападение на страна членка, НАТО ще се намеси по силата на чл. 5 от Северноатлантическия договор. Тогава всички съюзници ще помагат на нападнатия съюзник. Ако териториалната цялост на държава от НАТО бъде нарушена, съюзниците ще се бият, докато тя бъде възстановена и армията на агресора бъде прогонена. Ето защо хората у нас не трябва да се тревожат за бъдещето си.

При това положение, предвид руската подривна дейност против държавата, също ще се чуват особено кресливи гласове, основно от „петата колона“ на Кремъл в България, които ще говорят против въвличането ни във война. И понеже задавате интересен въпрос, нека в този ред на мисли си позволим да предположим докъде биха стигнали поклонниците на Путин в България. Нека допуснем следното хипотетично развитие: дори и Русия да ни нападне, „патриотите“ у нас няма да искат да се отбраняваме, нито пък ще поискат помощ от НАТО по силата на чл. 5, за да не би България да бъде въвлечена във война… Това щеше да звучи смешно, ако не беше тъжно и най-вече зловредно и опасно. Но все пак нека помним, че сме защитени в системата за колективната отбрана и най-важното – ние сме НАТО.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Михаил Найденов пред БГНЕС от 21 април 2021 г.

Източник

България и киберсигурността: Готови ли сме за предизвикателствата на XXI век? 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/delyan-delchev-interview-cybersecurity/

Няколко дни след началото на руската инвазия в Украйна министърът на електронното управление Божидар Божанов обяви, че съвместно с ГДБОП са предприети действия за „филтриране или преустановяване на трафика от над 45 000 интернет адреса, от които са извършвани опити за зловредна намеса в електронни системи“. Същевременно от януари насам са осъществени редица кибератаки срещу Украйна, като мишени са от държавни институции до банки. Много от тези атаки са приписвани на Русия. Вземайки предвид активната информационна война в България и геополитическите интереси на Русия в региона, Йоанна Елми разговаря с Делян Делчев – телекомуникационен инженер и експерт по информационни технологии с познания и опит в сферата на киберсигурността. 

Г-н Делчев, често говорим за „хибридна война“, за която имаше предупреждения и във връзка с инвазията в Украйна. Струва ми се обаче, че има разминаване в схващането на термина. Какво да разбират читателите под този етикет? 

По принцип терминът означава динамично и/или едновременно комбиниране на конвенционални и неконвенционални военни действия, дипломация и кибервойна, в т.ч. и информационна (или както си я наричахме ние – пропаганда). Но подобно на други термини, с времето оригиналният смисъл се загубва и днес по-скоро имаме предвид основно електронната пропаганда, понякога подпомагана от хакерство, търсещо сензация.

Може ли да кажем грубо, че хибридната война включва два елемента: комуникационен, например пропаганда, и технически – кибератаки срещу ключова инфраструктура? 

Да. Но обръщам внимание, че това, с което асоциираме термина в последно време, е предимно пропагандата по интернет, а всички други съпътстващи действия по-скоро целят нейното подпомагане.

Съществуват ли кибератаки, които са особено популярни? Какви са практиките? 

Светът на хакерството е интересен и много по-различен от това, което виждате по телевизията. Доминиращото количество хора, занимаващи се с тези дейности, не са войници, професионалисти или пък гении. Това са най-обикновени хора, например тийнейджъри, събрани в малки приятелски банди, които пробват неща, за които са прочели тук и там, в повечето случаи – без да ги разбират в дълбочина. Те се радват на тръпката от потенциален успех, дори той да е малък, на емоцията да правиш нещо забранено, да получиш същия адреналин като при екстремните спортове.

Има всякакви хора – някои са мотивирани и от възможностите за малки или големи печалби или просто за събиране на информация, която те си мислят, че може да е тайна – да разкрият нещо ново, някоя голяма конспирация. И тези хора са напълно случайно разпръснати по света и са удивително много. Само в Китай има милиони тийнейджъри (т.нар. script kiddies), които отварят за първи път някоя книжка или по-скоро онлайн хакерски документ и веднага искат да си пробват късмета, да видят какво ще стане. Паралелно има и неструктуриран черен пазар: малките банди си взаимодействат и си помагат с услуги, скриптове, достъп, поръчки, плащат си с пари, (крадени) стоки, услуги, програмен код, ресурси и криптовалута. Където има хора и търсене, има и пари, и награди.

Държавните „киберармии“ всъщност се възползват от тези хакери и големия им брой. Те им спускат поръчки чрез подставени лица, посредници или приятели и съответно ги награждават, ако някъде постигнат успех. Същото правят и обикновени престъпници, частни фирми, детективи и какви ли не други. Ако използваме аналогия от спагети уестърните: обявена е парична награда за главата на някого и всички ловци на глави се втурват да се пробват. Няма никакви гаранции за успех, а заниманието е времеемко, защото реалността не е като по телевизията – идва хакер, оплаква се от нещо, после трака пет секунди на клавиатурата и казва: „Вътре съм.“ В реалния живот дори малки пробиви може да отнемат години и се правят на малки стъпки. Затова и когато бъдат разкрити, пораженията са вече големи, защото пробивът може да не е бил от вчера, а да е отворена порта с години.

Тъй като повечето хакери не разбират занаята в дълбочина, често някои държави или фирми, които са специализирани в областта на сигурността и разполагат с интелигентни и способни ресурси, предоставят готови инструменти, непознати хакове или вътрешна информация на хакерските банди. Понякога дори начеват процеса и подготвят обстановката, а после оставят хакерите да довършат нещата. Хакерите са, един вид, мулета и дори някой да ги уличи, директната връзка с поръчителя е много трудна.

А има ли специфичен почерк според държавата, извършваща кибератака?

Индивидуалните банди се специализират в различни направления – във флууд (от англ. flood, „наводняване“– претоварване на интернет връзки, което води например до блокиране на достъпа до уебсайтове); сриване на ресурси, затрудняване на работоспособността на инфраструктури; хакване, вземане на контрол; създаване и събиране на бот мрежи (които после се ползват за прикриване на хакове и флууд)*; кражби на идентификация, пароли, лична информация, данни за кредитни карти и за криптовалути; рансъмуер (зловреден софтуер, който криптира информацията на заразения компютър и изнудва потребителя да му плати откуп, за да получи ключ за дешифриране) и т.н.

Трудно е от пръв поглед да се каже кой какъв е и дали поведението му е самопородено от хаоса, или има частен интерес, или някой му дърпа конците и го е мотивирал, без значение дали това е станало знайно, или незнайно за извършителя. Но светът е малък и има модели на поведение, които са специфичен стил на различните групи и мотиватори. Има и много улики. В действителност в интернет нищо не е наистина анонимно. Така чрез различни техники може да се идентифицира кой кой е и дали е под влиянието на поръчители от една или друга държава. Киберсигурността се развива и на обикновените хакери им е все по-трудно да откриват нови слаби звена. Това го могат основно хора, които имат познания, специфичен достъп до информация (например сорскод на Windows – Microsoft го предоставя под различни програми на няколко държави, сред които са и Русия, и Китай), разузнаване, възможности за събиране и мотивиране на съмишленици или помагачи, работещи в различни компании.

В скандала Solarwinds например пакетът от хакове съдържаше инструмент с компонент, написан от хакерите, но подписан така, сякаш идва от Microsoft. Този компонент води до лесното и невидимо инсталиране на код, който позволява отдалечено управление на Windows. Това не може да бъде направено от обикновени хакери, тези ключове и процесът по подписването с тях трябва да са тайна. От Microsoft и досега изследват как хакерите са направили пробива. Съвсем вероятно е да е станало по описания по-горе начин – през програмите, по които Microsoft работи директно с някои правителства, и е сериозен сигнал за правителствено участие. Хакерските банди нямат тези възможности, а дори да ги имаха, всичко това щеше да се появи публично и светът щеше да е залят с подобни подписани компоненти. Сега обаче същите инструменти и ключ ненадейно се появиха в няколко хакерски кампании за изземване на украински ИТ системи, което очевидно уличава руски правителствени интереси.

Китайските държавни хакери, както и американските, и руските, имат своя колекция от хакерски инструменти, които разработват тайно, не са публични, но понякога биват предоставени на близки банди (някои често съдействат на всички служби, държави или частни компании едновременно). Така и по инструментите може да се познае кой стои зад атаката. Или по наградите. Или по „мулетата“. Или по начина на плащане. Или дори по пропагандните изрази, които използват (и които издават с кого си комуникират). Макар хаотичните банди да стоят на преден план, отзад понякога се виждат сенките на по-сериозни професионалисти и организатори на кампании. Все още обаче над 99% от кибератаките са изцяло хаотични и не са свързани с държавни „киберармии“.

Как се наказват кибератаките? Съществува ли в света ефективно разработена рамка, която да ги третира като престъпления?

Има опити, но не мисля, че са ефективни. Проблемът е, че обикновено се наказват тийнейджъри, които са на практика невинни или пък малолетни и неопитни както в живота, така и в това, което правят, и всъщност заради това ги хващат. В огромната си част по-опитните хакери или пък техните поръчители, ако има такива, си остават недосегаеми. Не мисля, че е възможно при тази „екосистема“ въобще да има начин да изхвърлим мръсната вода, без да изхвърлим и бебето. Обществените реакции ще са тежки. Затова ако нещо се прави по темата, е епизодично и според мен никой не се опитва сериозно да се занимава с наказания, поне в свободния свят.

Друг проблем е, че видимите хакери са често разпръснати между много държави и просто няма как да хванеш един и после чрез него да намериш и хванеш друг, а чрез него – трети, без подкрепата на тези държави. А това е трудно и понякога невъзможно. Ето защо и никой не иска да прави нещо наистина сериозно и масово, когато не става въпрос за финансови престъпления. От известно време съответните полицейски служби се опитват – под предлог за борба с детската порнография – да разработят по-координирана комуникация между различни държави и често правят масови транснационални кампании. Създадената инфраструктура автоматично впоследствие може да се използва за всякакви киберпрестъпления – от най-големите до примерно нарушаване на авторски права (изтеглили сте някакъв филм от интернет). Но засега тази координация е в процес на подготовка и се фокусира върху детската порнография като общо безспорно припознат проблем от службите.

За мен това, че има куп младежи, които искат да се научат „на хакерство“, не е проблем. Така се натрупва познание. Ако някой хакер е намерил как да влезе в пощата или сървъра ви, не е чак такава беда в повечето случаи, защото загубите са най-често малки. Може да се възползвате от това, за да се учите да се пазите по-добре. Защото ако хакери, които не са държавно спонсорирани, могат да пробият системите ви, то държавно спонсорираните вероятно отдавна се разхождат там необезпокоявано.

Образът на руския хакер е почти фикционален, като на филм. В действителност има ли Русия особена роля в сферата на кибератаките? 

Има, но не и по този романтичен начин, по който повечето хора си го представят. „Руските хакери“ всъщност са всякакви хакери, с всякаква националност. Има немалко българи сред тях например. Има и американци, китайци, западноевропейци, какви ли не. И тези хора нямат задължително идеология, нито правят това от любов към Путин; мнозина дори не знаят, че са спонсорирани от Москва чрез посредници. Просто техните банди, приятелски кръгове и контакти ги поставят в позиция да получават, понякога през десетки посредници, възможности за поръчки, които са спуснати от руски поръчители или са в техен интерес.

За разлика от САЩ, които като цяло избягват да използват бандите (с малки изключения) и имат голям собствен и невидим ресурс, напълно отделен от хакерската общност, Русия е много по-прагматична и грубо казано, излиза на свободния пазар. Така тя разчита и на по-нискоквалифицирани хакери, които съответно повече се излагат и биват хващани, защото използват по-видими и груби подходи. Спокойно можем да определим руската практика като „слон в стъкларски магазин“. Но това работи за тях, защото те се радват на пропагандния ефект и на името, което си създават. Тази практика е и по-евтина и по-лесна, тъй като не се налага обучение на хора, нито създаване и развиване на специални държавни структури със специфично познание.

Но тук-там се виждат и по-прецизни руски изпълнения с директно въвличане на по-интелигентни участници от масовите хакери. Solarwinds, както и двете последни кампании в Украйна са добри примери и много служби осъзнаха, че Русия също започва да натрупва и такъв потенциал.

Показаха ли нагледно случаи като теча в НАП, че България е неподготвена в сферата на киберсигурността? Обществеността не се трогна много от изтичането на данни – защо? И как трябва да се обясни на хората, че проблемът ги засяга лично? 

Първо, повечето от хакванията, за които съм чул, че се случват в България, и по-специално това в НАП, са породени от небрежност и вероятно от незаинтересованост, често граничеща с глупост. Но основният проблем на България е, че работим след събитията – чакаме нещо да се случи, за да действаме. После работим на парче, докато следващото събитие не дойде да ни накара да действаме отново. Киберсигурността постоянно се променя. С единични действия не може да се постигне нищо. Трябва постоянно да следиш и да реагираш на това, което става или за което чуваш като възможни рискове в други държави. Дори хипотетично в момента да имаш най-добрата защита на света, след няколко месеца вече няма да е така. Държавата трябва да има процедури (а не само стратегии) и тези процедури активно да се изпълняват, а на киберсигурността трябва да се гледа много сериозно.

Усещането ми е, че киберхигиената в държавните ни институции не е на ниво и едва ли не още сричаме азбуката. Смешно е да слушаме изказвания как в НАП са си мислили, че имали сигурност, защото са минали обучение и са направили опит да се сертифицират по ISO27000. Както видяхме, това не е помогнало. Смешно е също някои други институции да си мислят, че като криптират нещо, то автоматично става защитено.

Разглеждайки внимателно как е разработвано хакването на някои от финансовите и държавните институции в Украйна, ще видим, че ако сме били ние на мушка, нито една от простите ни представи как да бъдем или да се чувстваме защитени, не би ни предпазила. Има големи разлики в изграждането на хигиена в киберсигурността на индивидуално или корпоративно ниво и на ниво държава, държавни институции и организации от сферата на сигурността. Ние засега се опитваме да покрием поне корпоративните стандарти – и дори в това нямаме големи успехи.

Гражданите няма как да следят какви пробиви се появяват в киберсигурността, нито пък ще се занимават постоянно с поддържането на киберхигиена, ако тя е трудна и неразбираема. Всяко нещо, което ти създава дискомфорт, скоро бива игнорирано, все едно никога не го е имало. Класически пример за това са изискванията за много сложни пароли – на пръв поглед трябва да се минимизира рискът някой хакер да ги познае, но пък така потребителят е принуден или да използва една и съща парола навсякъде, или да си ги записва и евентуално да ги оставя на публични места. Така вместо да се подобри сигурността с това правило, всъщност тя спада, както показва статистиката.

Киберсигурността трябва да се възприема сериозно отгоре надолу в държавата, а не обратното, от гражданите към властта. Решенията и процесите трябва да са прости и органични, в най-добрия случай невидими за крайните потребители, да не им пречат, и така всичко ще бъде разумно ефективно, дори да не е перфектно. Хората трябва да знаят, че никога нищо в киберсигурността не е перфектно, но може да е достатъчно добро, за да минимизира рисковете и експозицията. За пример: ако в НАП спазваха поне основните принципи на GPDR за съхраняване на личните данни, уязвимостта нямаше да е толкова голяма. Дали дори сега в НАП ги спазват? Или си мислят, че ако не публикуват бекъпите си в интернет достъпни сървъри, те ще са защитени? Предвид наблюдаваното напоследък, това е много измамно усещане.

А по въпроса как киберсигурността ни засяга лично: представете си, че всички електронни блага, които имате днес – банкови карти, пари, интернет, смартфони, лична информация, усещане за личен живот, – може да се загубят и/или да ги получи някой друг, а вие бъдете пренесен, метафорично казано, обратно в 70-те като ниво на комуникация. Ако тази мисъл ви създава дискомфорт, значи трябва да се отнасяте сериозно към киберхигиената си.

* Мрежи от ботове се създават, като чрез вирус или по друг начин се заразят множество компютри, на които след това се инсталира софтуер (бот). Когато е нужно да се извърши атака, контролиращият мрежата активира тези ботове отдалечено и те започват координирано да атакуват конкретни сървъри. Така изглежда, че атаката идва от множество компютри по целия свят и е трудна за овладяване, а истинският извършител остава скрит зад своята армия от ботове. – Б.р.
Заглавна снимка: Michael Geiger / Unsplash

Източник

„Путин си търсеше повод за война.“ Разговор с Димо Гяуров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimo-gyaurov-interview/

Димо Гяуров е политик и депутат в 37-мото и 41-вото Народно събрание, генерал-майор и председател на Националната разузнавателна служба в мандата на кабинета на ОДС. В периода 2003–2006 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Унгария. Венелина Попова разговаря с г-н Гяуров за Украинската криза и (не)възможните сценарии за нейното развитие.

Въпреки че интервюто е взето вчера, 23 февруари, преди руската армия да нападне Украйна в ранните часове на днешния ден, анализът и изводите в него не са изгубили своята актуалност.

Как очаквате да се развие украинската криза, след като Владимир Путин призна независимостта на двете сепаратистки републики в Донбас и решението на Съвета на Федерацията руската армия да бъде използвана зад граница?

Този въпрос е изключително труден и съм убеден, че в момента всички световни лидери и големи анализатори си блъскат главите с него. Едва ли имат еднозначен отговор, защото всичко е в ръцете на президента Путин, зависи от неговата воля и дори от моментното му настроение. Аз мисля, че едва ли той би спрял дотук. Възможни са различни опции. Едната е да стигне до административните граници на областите Донецк и Луганск, заявка за което даде вчера (22 февруари – б.р.). Което практически означава, че е склонен да завладее украински територии в размер още толкова, колкото са фактическите граници на двете т.нар. народни републики. Другата опция е да не се задоволи само с това, а да предприеме и някакви действия в Запорожката област с цел да осигури водоснабдяването на Крим и сухопътната му връзка с Русия. Това означава да отреже излаза на Украйна на Азовско море и да стигне чак до Одеса, с което би постигнал и друга стратегическа цел – да си осигури монополно предимство в акваторията на Черно море. Но да се предскажат бъдещите планове на Путин е трудно. Трябва да очакваме всичко.

Да, и от близо едночасовата изнервена реч на руския президент разбрахме, че в неговото съзнание Украйна е без граници. Но възможно ли е в желанието си да превърне краха на дипломацията си в победа, Владимир Путин да повтори в Донбас сценария от Крим? Руският президент знае, че няма кой да му попречи да анексира нови територии от Украйна – или греша?

Да, напълно е възможно. Според мен се повтарят същите вече установени през годините похвати, каквито наблюдавахме и по отношение на Крим, и по отношение на Молдова, и по отношение на Грузия: на базата на поискана помощ Русия влиза с войските си там като „освободител“ и забравя да си тръгне. Много показателно беше поведението на шефа на руското разузнаване по време на заседанието на Съвета за сигурност на Русия. Съжалих го искрено. Човекът беше много объркан и подсъзнателно каза онова, което всички знаем: „Аз съм съгласен областите Донецк и Луганск да бъдат присъединени към Руската федерация.“

А президентът Путин почервеня, засмя се и се опита да заглади гафа с думите, че не става дума за присъединяване на двете народни републики, а само за признаване на тяхната независимост…

Всъщност подсъзнателната реакция на силно смутения шеф на разузнаването показа какви са истинските намерения на Кремъл – завземане на тези територии и тяхното присъединяване към Русия. Практически осем години двете области в Донбас бяха необявена част от федерацията и там Русия действаше подмолно. Сега, с подписаните споразумения, в тях се въвежда рублата, цялата администрация ще функционира на основите на руското законодателство, руски банки ще управляват финансите им, образованието и здравеопазването им ще са по руски модел, а на територията им ще се изградят руски военни бази. Чисто анексиране.

Съгласен ли сте с тезата на украинския политолог Владимир Пастухов, че руската колонизация винаги е имала военно-политически, а не икономически характер и затова често Русия решава свои геополитически проблеми, като поглъща територии по необходимост? Иначе защо Путин би приел да се дискредитира в очите на свободния свят за пореден път, а страната му да понесе тежки санкции, освен за да демонстрира сила, превъзходство и имперско самочувствие?

Склонен съм да приема такава теза, макар че още не мога да си отговоря дали онова, което руският президент изрече онзи ден в обръщението си към света и към собствения си народ, беше един лошо изигран етюд, или наистина вярва в казаното. Защото той изрече твърдения, които не отговарят нито на действителността, нито на историческата истина. После пък „предупреди“ руския народ, че има заплаха на НАТО към Русия и че трябва да се очакват остри удари по руски обекти от страна на Алианса и на САЩ. Това е или много нискокачествена пропаганда, или откровена лудост. Ако Путин наистина си вярва, това донякъде би могло да обясни желанието му за експанзия. Можем да търсим обяснение в евентуален шизофренен страх и стремеж да се обгради със сателитни режими, за какъвто приемаше и този в Украйна преди Майдана, които биха могли да го охраняват и да изиграят ролята на санитарна полоса между Русия и НАТО – това е страхът на диктатора.

Но тези присъединени територии само тежат на Русия, а не носят икономически облаги, затова и може би руският народ не се чувства колонизатор, за разлика от елитите. Но да продължим – намалява ли шансът за успех на мирните преговори след изявлението на Володимир Зеленски, че е възможно прекратяване на дипломатическите отношения с Русия, предвид заплашителния тон на Путин и Сергей Лавров относно държавния суверенитет на Украйна?

Според мен руският президент едностранно прекрати възможността за по-нататъшни дипломатически ходове и сам обяви скъсването на Минските споразумения. Няма как да преговаряш с човек, който действа задкулисно и лъже. В момента, в който Путин е приемал канцлера на Германия и президента на Франция и е разговарял с тях за деескалация на напрежението, той е организирал анексията на областите в Донбас. Иначе как щяха да бъдат подписани толкова бързо договорите с двете самопровъзгласили се народни републики, ако не бяха предварително подготвени и съгласувани? Затова мисля, че оттук нататък няма кой да вярва на руския президент. Времето на обещанията приключи.

Не че преди това някой от световните лидери особено му вярваше. Иначе Джо Байдън нямаше да предупреди, че вместо изтегляне на руските войски от украинската граница, по нея има съсредоточаване на нови бойни части и техника.

В ХХI век сателитите виждат всичко и е много глупаво да лъжеш, че се оттегляш, когато вкарваш в района нови батальони, когато строиш болници, когато попълваш резервите с кръвни продукти. Това е симптом за подготовка на военни действия.

Срещата между американския и руския президент се отлага, съобщиха от Белия дом. Но дори и тя да се състои, реалистично ли Ви изглежда Путин и индоктринираният кремълски елит да склонят на отстъпки от ултимативните си искания към НАТО, да развеят белия флаг и да оттеглят просто така многохилядната армия от украинската граница – с една дума, да си подвият опашката пред света?

Няма как това да се случи. Путин похарчи милиарди през последната година, за да разкарва военни части от единия до другия край на Русия. Затова ще се опита да извлече максимална полза от тези разходи и да се покаже като победител – най-малкото в очите на руския народ. Путин няма да отстъпи от своите искания. Нещо повече: мисля, че тези искания умишлено бяха поставени като неизпълними, защото президентът търсеше casus belli (повод за война) и оправдание за това, което направи. Той несъмнено знае добре, че няма как НАТО и САЩ да отстъпят от демократичните си ценности и базови принципи и да водят преговори за зачеркването им.

Дори да приемем, че е възможно САЩ и съюзниците им да кажат, че влизането на Украйна в НАТО не е на дневен ред, ще приеме ли Алиансът условието на Путин за демилитаризацията на Източна Европа?

Милитаризацията на държавите от Източна Европа е част от руските опорки. Путин говори за бази на НАТО и на Щатите на територията на Източна Европа, говори за разполагането на американски части и нападателни оръжия. Такива просто няма. Има малочислени ограничени формирования с изключително отбранителен характер.

Още след анексията на Крим през пролетта на 2014 г. НАТО планира разполагането на бази на територията на Латвия, Литва, Естония, Румъния и Полша. В Източна Европа има и военна инфраструктура на Алианса.

Военната инфраструктура е национална и натовска инфраструктура, а петте бази в страните от Източна Европа, които посочвате, бяха създадени в отговор на инвазията в Крим. Нито един елемент от тази инфраструктура няма нападателен характер. Няма нападателни оръжия и разположени ракети, нито многобройни части в жива сила. Когато говори за нападателни оръжия, Путин спекулира с разполагането на елементи от противоракетната система на „Иджис“ (в Румъния и Полша), чието единствено предназначение е да отбранява Европа от потенциална ракетна атака. А когато говори за американски части, трябва да уточним, че става дума за няколко хиляди военни в Германия и няколко хиляди в Прибалтика. Те как се съотнасят към стотиците хиляди на украинската граница? Никак! Когато Путин плаши руснаците, че времето за полет на натовските ракети до Москва е няколко минути, нека да кажем, че времето за полет до европейските столици на ракети, които бяха тествани буквално онзи ден на територията на Беларус по границата ѝ с Украйна, е още по-кратко. Говоренето за демилитаризиране на Източна Европа е пропагандно и е по-скоро предназначено за вътрешна употреба. То има за цел да всее страх в руското общество и да обясни дрънкането на оръжия.

Путин знае, че прекрояване на геополитическата карта на света днес предстои. Ще бъде ли заплаха за свободния свят един съюз на Русия с все по-силните във военно и икономическо отношение страни, като Китай, Индия и Бразилия, да речем, който изглежда все по-възможен? И Иран, който през септември м.г. се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество, ръководена от Русия и Китай?

Русия и Китай действително отдавна изграждат съюзнически отношения, включително и военно-технически. Но тезата, че Китай е безрезервен съюзник на Русия, е дълбоко невярна. От години азиатската държава следва собствена политика и си взаимодейства с Русия дотолкова, доколкото това отговаря на неговите интереси – главно на икономическите.

Да, но и отношението на Русия към Китай е симетрично.

Вярно е, но Русия става все по-зависима от Китай в икономически план. Прекомерното задълбочаване на отношенията и изграждането на стратегически съюзи носят риск и за двете страни. Затова не мисля, че отношенията помежду им ще се развиват еднозначно.

Очаквате ли в сегашната ситуация, която е благоприятна за Китай, той да се опита да си върне Тайван?

Не очаквам такова развитие. Нека не подценяваме китайския лидер Си Дзинпин, който е много интелигентен дипломат. Той не би си позволил действия, подобни на тези на руския президент.

Като човек, който е ръководил Националната служба за разузнаване, имате ли опасения за появата на подобни сепаратистки настроения в България и дали службите работят по тази тема?

Няма опасност у нас да се случи това, което стана в източната част на Украйна. Няма база за сепаратизъм. Но в България има насърчавана и платена русофилия, това е всеизвестен факт. Мисля, че българските контраразузнавателни служби са в дълг да изчистят този проблем.

Аз визирам възможност за възникване на сепаратистки настроения сред турско-мюсюлманското малцинство у нас. Свидетели сме как политическото му представителство в парламента неведнъж е използвало етническата карта, когато е в неизгодна позиция.

Не вярвам това да се случи у нас. Някои политици от Турция са изказвали тези, че у нас има изконно техни територии, виждали сме различни карти, на които част от българските земи са в границите на турската държава, но това не е повод за притеснение.

И това Ви се вижда конспиративно?

Не, не ми се вижда конспиративно. Това дори в отделни моменти е било част от политиката на Турция, но ми се струва, че у нас няма почва за поникването на такива политически тези и настроения. Има една политическа сила, която действително се заиграва с етническата карта, но го прави с оглед на постигането на други цели – предимно икономически. И за постигане на финансови изгоди.

Възможно ли е темата за украинската криза да разцепи управляващата коалиция, в която БСП има различна позиция от тази на останалите партии?

Не, не вярвам да се стигне дотам. Досега бяхме свидетели на сравнително еднозначно отношение към случващото се в Украйна. От друга страна, това, че вчера (22 февруари – б.р.) Народното събрание не можа да излезе с обща декларация, е крайно неприятен факт. Той е показателен, че България продължава да бъде „непълен“ член на НАТО и да има клатушкаща се позиция, когато става дума за теми, свързани с Русия.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Димо Гяуров по телевизия „Канал 3“

Източник

На Източния фронт нищо ново. Разговор със Стефан Тафров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stefan-tafrov-interview/

Как се развива руско-украинският конфликт? Наистина ли Москва изтегля войските си и търси деескалация, както твърдят от Кремъл? Или Владимир Путин блъфира и всеки момент може да инсценира събития, които да му дадат повод да нападне Украйна, както подозира администрацията на Джо Байдън във Вашингтон? На тези и други въпроси потърсихме отговори от един бивш министър на отбраната и един бивш дипломат от кариерата – Димитър Луджев и Стефан Тафров, които имат доста различни позиции по темата.

Стефан Тафров е бил два пъти представител на България в ООН, посланик във Франция, Италия, Малта, Великобритания и Ирландия, зам.-министър на външните работи в кабинета на Филип Димитров и на Иван Костов и съветник по външната политика на президента Желю Желев. Със Стефан Тафров разговаря Венелина Попова.

Владимир Путин заяви, че започва изтегляне на руските войски от границата с Украйна и сателитни снимки показват движение на военна техника в тези зони. Но Джо Байдън твърди, че вероятността за военен конфликт остава, а Антъни Блинкен предупреди Сергей Лавров, че евентуална агресия на Русия ще предизвика решителен отговор от САЩ и техните съюзници. Каква е истината?

Данни на НАТО и на американското разузнаване показват, че няма сериозно изтегляне на руските войски от граничната зона. Напротив, има съсредоточаване на още военни части, така че опасността остава. Тя е значителна до такава степен, че американският държавен секретар Блинкен се съгласи на среща с Лавров през следващата седмица някъде в Европа само при положение че междувременно няма руска атака срещу Украйна.

Как очаквате да се развие конфликтът и има ли Путин полезни ходове, които няма да го компрометират вътре в страната?

Зависи за кого полезен. Истината е, че винаги когато има външнополитически и въоръжени конфликти като сегашния, одобрението на режима на Путин в Русия се увеличава. И това по мнението на много наблюдатели е една от причините за сегашното напрежение. А през последните месеци и във връзка с не особено цветущото положение на руската икономика, подкрепата за руския президент вътре в страната намалява. Затова за него конфликтът е средство да увеличи популярността си – своята и на кръговете, свързани с него, най-вече на хората, които са се обогатили по време на управлението му и искат то да продължи колкото може по-дълго. Затова много наблюдатели се опасяват, че може да се стигне до въоръжен конфликт, който да укрепи сегашния режим в Русия. Ясно е като цяло и в дългосрочен план, че подобен конфликт би бил много вреден за руските интереси. Той ще доведе до трайно отчуждаване на украинците от Русия и ще засили самия смисъл от съществуването на НАТО. Ако преди време някой поставяше под съмнение бъдещето на Алианса, случващото се с Украйна показва значението му.

На второ място, не се оправдават надеждите на Путин да предизвика разцепление в ЕС. Напротив, на последния Съвет на ЕС в Брюксел на 17 февруари нямаше никакви разногласия по отношение на Русия, няма такива и между съюзниците в НАТО. Трансатлантическата връзка се засилва, а конфликтът работи против интересите на Русия. В Москва го разбират добре и затова човек си задава въпроса: „А защо го правят?“ И обикновено обяснението е, че целта е да се укрепи режимът и да се удължи животът на тази управленска върхушка, която се възползва материално от своето господстващо положение.

Долната камара на Държавната дума гласува резолюция и призова руския президент да признае Донецка и Луганска народна република за суверенни държави. Очаквате ли Путин да направи това и може ли признаването им да бъде последвано от разполагане на руски войски в Източна Украйна?

Ако Путин го направи, това би означавало край на Минските споразумения и на всички усилия за намиране на мирен изход от конфликта, както и абсолютно засилване на всички тенденции, за които говорихме досега. Русия е президентска, а не парламентарна република и затова решението на Думата е само предложение. И президентът може да го подпише или не, той има свободата да го направи. Аз не очаквам в близко време Путин да подпише подобно предложение, защото това би го дискредитирало пред целия свят и би го поставило в много слабо положение от дипломатическа гледна точка. Ясно е, че решението на руското Външно министерство и руския външен министър е срещу подобно признаване и аз много бих се изненадал, ако Путин не се съобрази с тези обстоятелства.

А възможно ли е Минските споразумения да бъдат изпълнени – и от руска, и от украинска страна?

Самите споразумения са трудни за изпълнение, особено в ситуацията след засилването на престрелките от двете страни.

Споделяте ли тезата, че Русия анексира Крим и поддържа сепаратистите в Украйна, защото Путин се плаши повече от трайното установяване на демокрация в страни като Украйна и Грузия например, отколкото от разполагането на натовски ракети на границата с Русия?

Напълно съм съгласен. За Путин и за олигархичния модел, по който е изградена властта в Русия, истинската заплаха е установяването на демократични системи в страни, близки културно и географски до Русия. Това е главният проблем за режима, а не някаква мнима военна заплаха от държави, които не могат да се сравняват по военна мощ с Русия. Проблемът е политически, демокрацията е главната заплаха за Путин.

В публичното пространство у нас малко се говори за военен съюз между Русия и Китай, който би поставил света в съвършено различна ситуация. Какво е Вашето мнение?

Има геополитически интереси на двете страни, които съвпадат на антизападна основа по отношение на конфликта с Украйна и преди това. Въпросът е, че геополитическата двойка Китай–Русия е крайно неравностойна. Защото Китай е много по-голяма страна, с по-голяма и по-силна икономика, и в тази двойка Русия играе подчинена роля. А изострянето на ситуацията с Украйна поставя Москва в още по-подчинена роля и така да се каже, в ръцете на Китай. А за Пекин ситуацията е благоприятна, тъй като в момента вниманието на САЩ е насочено към Европа и Украйна, а не към Азия, какъвто беше приоритетът на американската външна политика още по време на мандата на президента Обама. Знаете, че Китай има амбиция да възстанови своя контрол върху Тайван, и това е много сериозна потенциална точка на напрежение. Но сега САЩ, които нямат толкова ресурси, не могат да обърнат внимание на две конфликтни точки едновременно. Затова сегашната ситуация е добре дошла за Китай, но обрича Русия на все по-неравностойно партньорство с него.

Този конфликт с Украйна маргинализира Русия, така ли мислите?

Русия все по-малко прилича на европейска страна, каквато всъщност тя все пак е, и става предимно азиатска сила. И това я маргинализира в голяма степен, да.

Как ще коментирате боеспособността на българската армия и има ли значение тя в този момент?

Боеспособността на българската армия е необезпечена, това беше ясно и преди тази криза, но сега тя подчерта този аспект.

Интервюто е направено на 18 февруари 2022 г. Прочетете и разговора с Димитър Луджев.
Заглавна снимка: … 

Източник