Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prochistvaneto-ot-geyove-stana-meynstriym/
Пловдив в края на септември 2020 г. Денят е неделя. Група от няколко десетки момчета в тийнейджърска възраст, предимно късо подстригани и облечени в черно, демонстративно преминават по централните улици на града, скандирайки: „Не искам в моя град да има гей парад“ (какъвто впрочем няма) и хомофобски обиди. Самоорганизирали са се в социалните мрежи по идея на 14-годишно момче. Не се намират органи на реда, които да ги забележат и спрат.
И така, необезпокоявани, момчетата нахлуват в парка и започват да се саморазправят с
всички, които „им приличат“ на хомосексуални.
Например с момиче само защото е с къса коса. Нападат и младежите, които се опитват да ги защитят. Замерят ги с яйца и „бомбички“ от брашно, камъни, използват летви и вериги, бият ги, събарят ги на земята, ритат ги.
Според свидетели, застанали с лицето си пред „Нова телевизия“, едно момиче е загубило съзнание, а други са били с наранявания и в кръв. Те разказват, че част от присъстващите деца са се обадили на полицията. Първоначално дошли двама полицаи, които не могли да се справят със ситуацията. Извикали жандармерия, която изгонила нападателите. Но не след дълго те се върнали. Жандармерията дошла отново и пак ги изгонила. Тогава те вкупом се насочили към площад „Съединение“, където обградили група момичета и започнали да ги плюят.
Социалните мрежи изобилстват с клипове и снимки от хомофобската акция. На тях се вижда как се блъскат и заплюват деца, опитващи се да предпазят приятелите си, виждат се и следи от рани. Не ги публикуваме, защото не искаме да усилваме уязвимостта на децата. Но този репортаж, в който лицата на участниците са замъглени, казва достатъчно.
Въпреки че
нападението е показно – случва се посред бял ден и пред много свидетели, полиция и жандармерия,
висшата цел, която прокуратурата си поставя, е да установи кои са участниците в него. Както и кои са свидетелите, част от които междувременно охотно говорят пред медиите. Не се отваря и дума за характера на извършеното от тях.
Докато прокуратурата търси участниците в конфликта, полицията се произнася, цитирана от bTV, че и двете групи са проявили агресия. Въпреки че едните организирано са отишли да се саморазправят с другите, чиято единствена „вина“ е, че по онова време са били в парка или на площада. Или може би че изобщо съществуват.
„Не е имало сбиване, а е имало по-скоро замеряне с предмети – твърди началникът на Второ РПУ в Пловдив. – Няма пострадали други граждани. Няма и сред тях пострадали – няма телесни повреди.“
Полицията следователно, от една страна, не взема под внимание следите от насилие, за които има изобилен доказателствен материал. А от друга, също като прокуратурата, не тематизира
какво всъщност се е случило – а именно хомофобски акт, престъпление от омраза.
Накрая пловдивската прокуратура все пак образува досъдебно производство „за причиняване на лека телесна повреда по ксенофобски и хулигански подбуди“. Привиждането на ксенофобски мотиви буди почуда – все едно, ако някой принадлежи към ЛГБТИ спектъра, той не е българин.
Прокуратурата поддържа версията на полицията за вината и на двете страни в конфликта; според нея нападнатите момичета са искали да се саморазправят и затова са се били въоръжили с пръчки и точилки. По този начин тя маргинализира факта, че хомофобското нападение е предварително планирано с идеята да бъде своеобразен публичен линч. И предпоставя, че нападнатите нямат право на самоотбрана.
С извършителите (тези от тях, които са идентифицирани) работи Детска педагогическа стая. Със сигурност по-добрият вариант би бил да им се помогне да осъзнаят какво са направили, отколкото на деца да се лепне етикетът „престъпници“. Притеснителното обаче е, че
представителите на отговорните институции полагат особени усилия да нормализират акта на хомофобското нападение,
да убедят обществото (съответно и извършителите), че нищо чак пък толкова не се е случило.
В подобен дух говори пред камерата (и пред две от момичетата, свидетели на случилото се) и психиатърът д-р Веселин Герев, който от висотата на професионалната си компетентност обяснява мотивацията на 14-годишния инициатор на акцията така:
В тази възраст момчетата започват да се възприемат като момчета, а момичетата – като момичета. Нормално е, когато има различни от тях, да се прояви нетърпимост. Нормално е 14-годишно момче да прояви такава агресия.
След което изприказва куп нелепости, като например че хомосексуалната ориентация (наричана от него не особено професионално „обратна“) се осъзнавала чак след 25–26-годишна възраст, а понякога и по-късно. Преди имало само „имитация“ на такова поведение.
Поуката за ЛГБТИ хората в Пловдив е, че публичните институции няма да си мръднат пръста за тях, когато са в опасност. Дори напротив – ще изкарат и тях виновни. Междувременно градът е осеян с лепенки с хомофобско и расистко съдържание.
Хомофобията впрочем не се споменава в Наказателния кодекс (НК), което отчасти обяснява странното решение на прокуратурата да търси „ксенофобски“ мотиви. Доколкото изобщо се преследват от закона, хомофобските престъпления се интерпретират не в смисъла на член 162 от НК като „престъпления против равенството на гражданите“, тоест от омраза и поради дискриминация, а просто като хулиганство. Частично изключение правят Софийският апелативен съд (САС) и Върховният касационен съд (ВКС) в свои решения по случая с
убийството на Михаил Стоянов.
В тях хомофобските мотиви на извършителите са изрично споменати: „В съответствие с установените по делото факти, че подсъдимите са предприели нападението над пострадалия по съображения, че представлява лице с различна сексуална ориентация, мотивите и подбудите за действията им могат да бъдат определени като хомофобски, както е приел първият съд“, се казва в решението на ВКС относно присъдата на по-долната инстанция – САС.
Запознатите с историята за убийството на студента по медицина Михаил Стоянов неизбежно са се сетили за нея, научавайки за хомофобската акция в Пловдив. Нека припомним накратко:
През 2008 г., пак в края на септември, Михаил казва на майка си, че излиза да се поразходи. В същото време група младежи отиват „да прочистват парка от гейове“, както сами казват по-късно на полицията, смятайки, че това е легитимен аргумент. Отиват в район на Борисовата градина, „известен“ като „място за срещи между гей мъже“. Виждат минаващия оттам Михаил и решават, че им „прилича на гей“. Бият го, докато умре. После един от тях го пребърква и открадва телефона му. Петдесетина дни по-късно се осмелява да включи придобивката си и тогава телефонът е засечен, а подозренията падат върху него и още един от групата. Двамата са арестувани чак през юни 2010 г.
Делото срещу двамата обвиняеми е пример за бавно правосъдие. Присъдата е постановена през 2016 г., а две години по-късно последната инстанция леко я смекчава.
Все пак обаче движението по случая е по-бързо от делото за побоя в трамвай №20 през 2010 г., когато група неонацисти пребиха с метални пръти младежи с леви убеждения, отиващи на митинг в подкрепа на чужденците, и причиниха сериозни телесни повреди на някои от тях. Въпреки че обвиняеми има, десет години по-късно делото така и не е започнало по същество. А тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов се опита да омаловажи нападението, наричайки го „конфликт между леви и десни анархисти“.
Убийството на Михаил Стоянов впрочем е извършено
броени месеци след първия „София прайд“.
През 2008 г. България беше още отскоро в Европейския съюз и се опитваше по всякакъв начин да покаже, че стои зад „европейските ценности“. Тъкмо в този контекст стана възможен и прайдът. По време на първото му издание жандармерията беше многократно повече от участниците. Хомофобите – също. Те на няколко пъти се опитаха да нахлуят в шествието. Не успяха, но пък хвърлиха коктейл „Молотов“, който падна пред активистка, дошла с наскоро роденото си бебе. Арестуваните нападатели бяха над 80 – горе-долу колкото участниците в самия прайд.
С течение на времето властта в България разбра, че критериите за членство в ЕС могат да се изпълняват и само формално, което се отрази, освен на други области, и на правата и защитата на малцинствата. Година след година „София прайд“ се масовизираше, но пък и хомофобията се нормализираше. Неприемането на ЛГБТИ хората се представяше като легитимна гледна точка.
Знаков пример е
медийната кампания за „прочистването“ на Троянския манастир от хомосексуални монаси
с водещата роля на Мартин Богданов, по-известен с псевдонима си Карбовски. В ефира на рейтинговото си телевизионно предаване той „громеше“ разврата в манастира. От името на предаването и екипа му беше и билбордът с надпис „Вън п*д*растите от църквата!“.
Кампанията ескалира до смъртта на предишния игумен на манастира архимандрит Августин, който беше един от главните „обвинени“ в хомосексуална ориентация. Както и до „рейд“ на „айнзац група“ (термини, заимствани от нацистка Германия), организирана от националистически организации, в резултат на който двама духовници са физически принудени да напуснат манастира.
За предаванията си точно през този период (март–май 2014 г.) Карбовски беше отличѐн с голямата награда на журналистическия конкурс „Свети Влас“. Сред членовете на журито, както и сред „кръга интелектуалци“, стоящи зад наградите, имаше ключови авторитети в областта на българската журналистика и култура, като проф. Ивайло Знеполски, Копринка Червенкова, доц. Георги Лозанов.
Хомофобията в България напредваше на приливи и отливи, докато
кампанията срещу Истанбулската конвенция практически я официализира.
Публичният натиск и демонизирането на погрешно разбрания „джендър“ бяха толкова силни, че не се намери политическа формация (отчасти с изключение на „Зелено движение“), която да заеме ясна позиция в подкрепа на правата на ЛГБТИ хората; да включи темата в предизборната си програма; да я дискутира на публични дебати и в медийни участия. Дори отстояващите демократични ценности партии се опасяват, че подобен ангажимент би се обърнал срещу тях, а техни членове ще станат обект на компроматна война поради вменена или реална хомо- или бисексуална ориентация.
Междувременно единственият общностен ЛГБТИ център у нас стана обект на серия от нападения. Хомосексуална жена беше пребита в центъра на София, защото нападателят ѝ я сметнал за гей мъж. Поради което ѝ избил два зъба, а трети – почти. А когато тя се обърнала към полицията,
органите на реда поискали от нея да представи избитите си зъби (останали на тротоара след побоя),
защото, ако не били напълно здрави, не можела да претендира за средна телесна повреда. Уловката е, че според НК прокуратурата се самосезира, ако има средна телесна повреда. Ако е лека, пострадалите си търсят правата по частен ред.
В Пловдив пък имаше протести срещу изложбата Balkan Pride – спечелен проект като част от културната програма на „Пловдив 2019“. Целта на изложбата беше да се представят прайд парадите в различни балкански страни, но разбрали-недоразбрали, протестиращите срещу нея се обявиха против „гей парада“ в Пловдив. Стигна се до искания за оставката на председателката на Фондация „Пловдив 2019“. А девизът на Пловдив като европейска столица на културата беше „заедно“.
Започваме и завършваме с Пловдив, но проблемът, разбира се, не е само там. Той е политически и дори не е на национално равнище – достатъчно е да видим аналогичните процеси в Русия, САЩ, Полша, Унгария и други източноевропейски страни. Ала понеже хомофобията е политически проблем, този проблем изисква политически решения. Докато политическите субекти отказват да поемат ангажимент и чакат „хората да станат готови“, ситуацията ще се влошава. И жертвите ще стават повече.
Заглавна снимка: © Васил Василев
„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.
.jpg){kind=link}