Tag Archives: България

Как „прочистването от гейове“ стана мейнстрийм

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prochistvaneto-ot-geyove-stana-meynstriym/

Пловдив в края на септември 2020 г. Денят е неделя. Група от няколко десетки момчета в тийнейджърска възраст, предимно късо подстригани и облечени в черно, демонстративно преминават по централните улици на града, скандирайки: „Не искам в моя град да има гей парад“ (какъвто впрочем няма) и хомофобски обиди. Самоорганизирали са се в социалните мрежи по идея на 14-годишно момче. Не се намират органи на реда, които да ги забележат и спрат.

И така, необезпокоявани, момчетата нахлуват в парка и започват да се саморазправят с

всички, които „им приличат“ на хомосексуални.

Например с момиче само защото е с къса коса. Нападат и младежите, които се опитват да ги защитят. Замерят ги с яйца и „бомбички“ от брашно, камъни, използват летви и вериги, бият ги, събарят ги на земята, ритат ги.

Според свидетели, застанали с лицето си пред „Нова телевизия“, едно момиче е загубило съзнание, а други са били с наранявания и в кръв. Те разказват, че част от присъстващите деца са се обадили на полицията. Първоначално дошли двама полицаи, които не могли да се справят със ситуацията. Извикали жандармерия, която изгонила нападателите. Но не след дълго те се върнали. Жандармерията дошла отново и пак ги изгонила. Тогава те вкупом се насочили към площад „Съединение“, където обградили група момичета и започнали да ги плюят.

Социалните мрежи изобилстват с клипове и снимки от хомофобската акция. На тях се вижда как се блъскат и заплюват деца, опитващи се да предпазят приятелите си, виждат се и следи от рани. Не ги публикуваме, защото не искаме да усилваме уязвимостта на децата. Но този репортаж, в който лицата на участниците са замъглени, казва достатъчно.

Въпреки че

нападението е показно – случва се посред бял ден и пред много свидетели, полиция и жандармерия,

висшата цел, която прокуратурата си поставя, е да установи кои са участниците в него. Както и кои са свидетелите, част от които междувременно охотно говорят пред медиите. Не се отваря и дума за характера на извършеното от тях.

Докато прокуратурата търси участниците в конфликта, полицията се произнася, цитирана от bTV, че и двете групи са проявили агресия. Въпреки че едните организирано са отишли да се саморазправят с другите, чиято единствена „вина“ е, че по онова време са били в парка или на площада. Или може би че изобщо съществуват.

„Не е имало сбиване, а е имало по-скоро замеряне с предмети – твърди началникът на Второ РПУ в Пловдив. – Няма пострадали други граждани. Няма и сред тях пострадали – няма телесни повреди.“

Полицията следователно, от една страна, не взема под внимание следите от насилие, за които има изобилен доказателствен материал. А от друга, също като прокуратурата, не тематизира

какво всъщност се е случило – а именно хомофобски акт, престъпление от омраза.

Накрая пловдивската прокуратура все пак образува досъдебно производство „за причиняване на лека телесна повреда по ксенофобски и хулигански подбуди“. Привиждането на ксенофобски мотиви буди почуда – все едно, ако някой принадлежи към ЛГБТИ спектъра, той не е българин.

Прокуратурата поддържа версията на полицията за вината и на двете страни в конфликта; според нея нападнатите момичета са искали да се саморазправят и затова са се били въоръжили с пръчки и точилки. По този начин тя маргинализира факта, че хомофобското нападение е предварително планирано с идеята да бъде своеобразен публичен линч. И предпоставя, че нападнатите нямат право на самоотбрана.

С извършителите (тези от тях, които са идентифицирани) работи Детска педагогическа стая. Със сигурност по-добрият вариант би бил да им се помогне да осъзнаят какво са направили, отколкото на деца да се лепне етикетът „престъпници“. Притеснителното обаче е, че

представителите на отговорните институции полагат особени усилия да нормализират акта на хомофобското нападение,

да убедят обществото (съответно и извършителите), че нищо чак пък толкова не се е случило.

В подобен дух говори пред камерата (и пред две от момичетата, свидетели на случилото се) и психиатърът д-р Веселин Герев, който от висотата на професионалната си компетентност обяснява мотивацията на 14-годишния инициатор на акцията така:

В тази възраст момчетата започват да се възприемат като момчета, а момичетата – като момичета. Нормално е, когато има различни от тях, да се прояви нетърпимост. Нормално е 14-годишно момче да прояви такава агресия.

След което изприказва куп нелепости, като например че хомосексуалната ориентация (наричана от него не особено професионално „обратна“) се осъзнавала чак след 25–26-годишна възраст, а понякога и по-късно. Преди имало само „имитация“ на такова поведение.

Поуката за ЛГБТИ хората в Пловдив е, че публичните институции няма да си мръднат пръста за тях, когато са в опасност. Дори напротив – ще изкарат и тях виновни. Междувременно градът е осеян с лепенки с хомофобско и расистко съдържание.

Стикер със зачеркнато знаме на прайда
© Васил Василев

Хомофобията впрочем не се споменава в Наказателния кодекс (НК), което отчасти обяснява странното решение на прокуратурата да търси „ксенофобски“ мотиви. Доколкото изобщо се преследват от закона, хомофобските престъпления се интерпретират не в смисъла на член 162 от НК като „престъпления против равенството на гражданите“, тоест от омраза и поради дискриминация, а просто като хулиганство. Частично изключение правят Софийският апелативен съд (САС) и Върховният касационен съд (ВКС) в свои решения по случая с

убийството на Михаил Стоянов.

В тях хомофобските мотиви на извършителите са изрично споменати: „В съответствие с установените по делото факти, че подсъдимите са предприели нападението над пострадалия по съображения, че представлява лице с различна сексуална ориентация, мотивите и подбудите за действията им могат да бъдат определени като хомофобски, както е приел първият съд“, се казва в решението на ВКС относно присъдата на по-долната инстанция – САС.

Запознатите с историята за убийството на студента по медицина Михаил Стоянов неизбежно са се сетили за нея, научавайки за хомофобската акция в Пловдив. Нека припомним накратко:

През 2008 г., пак в края на септември, Михаил казва на майка си, че излиза да се поразходи. В същото време група младежи отиват „да прочистват парка от гейове“, както сами казват по-късно на полицията, смятайки, че това е легитимен аргумент. Отиват в район на Борисовата градина, „известен“ като „място за срещи между гей мъже“. Виждат минаващия оттам Михаил и решават, че им „прилича на гей“. Бият го, докато умре. После един от тях го пребърква и открадва телефона му. Петдесетина дни по-късно се осмелява да включи придобивката си и тогава телефонът е засечен, а подозренията падат върху него и още един от групата. Двамата са арестувани чак през юни 2010 г.

Некролог на Михаил Стоянов © Светла Енчева

Делото срещу двамата обвиняеми е пример за бавно правосъдие. Присъдата е постановена през 2016 г., а две години по-късно последната инстанция леко я смекчава.

Все пак обаче движението по случая е по-бързо от делото за побоя в трамвай №20 през 2010 г., когато група неонацисти пребиха с метални пръти младежи с леви убеждения, отиващи на митинг в подкрепа на чужденците, и причиниха сериозни телесни повреди на някои от тях. Въпреки че обвиняеми има, десет години по-късно делото така и не е започнало по същество. А тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов се опита да омаловажи нападението, наричайки го „конфликт между леви и десни анархисти“.

Убийството на Михаил Стоянов впрочем е извършено

броени месеци след първия „София прайд“.

През 2008 г. България беше още отскоро в Европейския съюз и се опитваше по всякакъв начин да покаже, че стои зад „европейските ценности“. Тъкмо в този контекст стана възможен и прайдът. По време на първото му издание жандармерията беше многократно повече от участниците. Хомофобите – също. Те на няколко пъти се опитаха да нахлуят в шествието. Не успяха, но пък хвърлиха коктейл „Молотов“, който падна пред активистка, дошла с наскоро роденото си бебе. Арестуваните нападатели бяха над 80 – горе-долу колкото участниците в самия прайд.

С течение на времето властта в България разбра, че критериите за членство в ЕС могат да се изпълняват и само формално, което се отрази, освен на други области, и на правата и защитата на малцинствата. Година след година „София прайд“ се масовизираше, но пък и хомофобията се нормализираше. Неприемането на ЛГБТИ хората се представяше като легитимна гледна точка.

Знаков пример е

медийната кампания за „прочистването“ на Троянския манастир от хомосексуални монаси

с водещата роля на Мартин Богданов, по-известен с псевдонима си Карбовски. В ефира на рейтинговото си телевизионно предаване той „громеше“ разврата в манастира. От името на предаването и екипа му беше и билбордът с надпис „Вън п*д*растите от църквата!“.

Кампанията ескалира до смъртта на предишния игумен на манастира архимандрит Августин, който беше един от главните „обвинени“ в хомосексуална ориентация. Както и до „рейд“ на „айнзац група“ (термини, заимствани от нацистка Германия), организирана от националистически организации, в резултат на който двама духовници са физически принудени да напуснат манастира.

За предаванията си точно през този период (март–май 2014 г.) Карбовски беше отличѐн с голямата награда на журналистическия конкурс „Свети Влас“. Сред членовете на журито, както и сред „кръга интелектуалци“, стоящи зад наградите, имаше ключови авторитети в областта на българската журналистика и култура, като проф. Ивайло Знеполски, Копринка Червенкова, доц. Георги Лозанов.

Хомофобията в България напредваше на приливи и отливи, докато

кампанията срещу Истанбулската конвенция практически я официализира.

Публичният натиск и демонизирането на погрешно разбрания „джендър“ бяха толкова силни, че не се намери политическа формация (отчасти с изключение на „Зелено движение“), която да заеме ясна позиция в подкрепа на правата на ЛГБТИ хората; да включи темата в предизборната си програма; да я дискутира на публични дебати и в медийни участия. Дори отстояващите демократични ценности партии се опасяват, че подобен ангажимент би се обърнал срещу тях, а техни членове ще станат обект на компроматна война поради вменена или реална хомо- или бисексуална ориентация.

Междувременно единственият общностен ЛГБТИ център у нас стана обект на серия от нападения. Хомосексуална жена беше пребита в центъра на София, защото нападателят ѝ я сметнал за гей мъж. Поради което ѝ избил два зъба, а трети – почти. А когато тя се обърнала към полицията,

органите на реда поискали от нея да представи избитите си зъби (останали на тротоара след побоя),

защото, ако не били напълно здрави, не можела да претендира за средна телесна повреда. Уловката е, че според НК прокуратурата се самосезира, ако има средна телесна повреда. Ако е лека, пострадалите си търсят правата по частен ред.

В Пловдив пък имаше протести срещу изложбата Balkan Pride – спечелен проект като част от културната програма на „Пловдив 2019“. Целта на изложбата беше да се представят прайд парадите в различни балкански страни, но разбрали-недоразбрали, протестиращите срещу нея се обявиха против „гей парада“ в Пловдив. Стигна се до искания за оставката на председателката на Фондация „Пловдив 2019“. А девизът на Пловдив като европейска столица на културата беше „заедно“.

Започваме и завършваме с Пловдив, но проблемът, разбира се, не е само там. Той е политически и дори не е на национално равнище – достатъчно е да видим аналогичните процеси в Русия, САЩ, Полша, Унгария и други източноевропейски страни. Ала понеже хомофобията е политически проблем, този проблем изисква политически решения. Докато политическите субекти отказват да поемат ангажимент и чакат „хората да станат готови“, ситуацията ще се влошава. И жертвите ще стават повече.

Заглавна снимка: © Васил Василев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ако БСП си събува обувките

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-bsp-si-sabuva-obuvkite/

Докато Корнелия Нинова води поредната си пуническа война в БСП, Бойко Борисов ѝ краде електората. Излиза му без пари, защото го прави с нашите пари – трети месец пенсионерите в България, над 2,12 млн. души, получават по 50 лв. към пенсиите си. Офертата е в сила до изборите, след тях (да му мислят как гласуват!) обеща индексация.

Тази предизборна кампания на ГЕРБ ще струва близо 1 млрд. лв. на данъкоплатците, защото месечно се плащат 108 млн. лв. От една страна, е просташко да питаш хората радват ли се на една торба продукти, в която се побират 50-те лева, от друга – не върви да се възрази срещу подаянията заради оскъдицата на пенсионерите.

Отпусканите ежемесечно петдесетолевки напомнят история от известната книга за деца на Джани Родари „Приключенията на Лукчо“ – Дон Домат великодушно подарява на Ягодка обвивка от бонбон, за да я оближе.

– Седем години работя и това е вече третата обвивка от бонбон, която получавам от Ваше превъзходителство.

– Виждаш ли – отговори Домат, – аз съм добър господар. Слушай ме и ще бъдеш доволна.

– Който се задоволява с малко, е щастлив – каза Ягодка и след като се поклони, отиде да си гледа работата…

Купуването – според профила на избирателите

От трета страна (има и такава, да), добавката от 50 лв. е умел политически ход в държава, където пенсионерите са близо една трета от избирателите с право на глас поради демографската криза и миграцията. Купуването на гласове е според профила на избирателите. Преди години в Индия например станаха известни опити за купуване на избиратели с… хероин – в щата Пенджаб, на границата с Пакистан, където търговията с дрога е голям бизнес, а наркоманите – стотици хиляди.

Колко от избирателите на БСП са пенсионери? Близо половината

според демографските профили на „Галъп интернешънъл“ от парламентарните избори през 2017 г., когато за БСП гласуваха 955 490 души. От тях 47,1% са били над 60 години.

Скоро ще стане ясно дали кабинетът на ГЕРБ ще приеме предложението на синдикатите за преизчисляване на всички пенсии с промяна на индивидуалния коефициент, или преизчисляване на половината от тях с дохода от 2015 г., сочено за по-вероятно. Резултатът ще е, че управляващите ще си осигурят гласовете на няколко хиляди пенсионери.

А какво предлага БСП на верните си избиратели? Същото като синдикатите, вместо да говори за смислен план за цялата пенсионна система, в която настоящият втори стълб е с тежка остеопороза от години. В състояние ли са социалистите да произведат подобна дългосрочна стратегия – защото плановете за пенсионните системи са с много дълъг хоризонт, – или ще продължат да пълнят гробището за политици, в което ГЕРБ също имат запазен парцел? Това би означавало реална оферта към икономически активните граждани, които им се изплъзват като избиратели.

Вместо с оферти БСП е заета със скандали и себеанализи.

Но има и друго. С пораженията, нанесени на държавата от тоталитарния режим, както и с последвалото демократичните промени десетилетие, съмненията, че БСП може да е изход след Борисов, остават. Онлайн изданието „Памет“ разкрива трите тайни фалита на България при режима на Тодор Живков – през 1960 г., 1977 г. и 1987 г., и разрухата на българската икономика навръх 10 ноември 1989 г.

Винаги ще се помни, че през зимата на 1997 г. кабинетът на Жан Виденов докара българите до най-ниското равнище на доходи в цялата българска история, както и корупцията при тройната коалиция. Паметно, но не за добро, е и последното управление на БСП, когато тогавашният лидер Сергей Станишев се целуваше с Лютви Местан на Орлов мост, а междувременно се опита да наложи и Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Изтраяни бяха за 14 месеца.

След първия в историята на БКП/БСП пряк избор на лидер, на който Корнелия Нинова победи с 81%, шестима депутати напуснаха парламентарната група на социалистите, петима от тях – и партията. Те няма да станат „двигатели на промени в партията“, както се случи през ноември 1996 г., след писмото на 19-те с искане на оставката на Жан Виденов. Дори защото не са от калибъра на личности като Александър Лилов, Елена Поптодорова, Ивайло Калфин, които бяха сред подписалите, но и защото ситуацията тогава и сега е различна.

Новите независими депутати обаче със сигурност ще излязат по-богати след няколко месеца от 44-тия парламент.

Победителката Нинова обнови Националния съвет, от който излязоха известни имена – начело със Станишев, понастоящем лидер на Партията на европейските социалисти. Същият Станишев и още петима евродепутати на БСП гласуваха срещу резолюция на Европарламента относно отравянето на руския опозиционер Алексей Навални и евентуално нови санкции за Русия. Изглежда, че за лидера на ПЕС е по-безопасно да говори за необходимостта от приемане на Истанбулската конвенция, но не и срещу един „авторитарен до криминалност“ режим.

Събува ли си обувките БСП?

Как БСП дефинира задкулисието

Предвид заявката, че възнамерява да управлява, е важно какви послания излъчват социалистите сега. Септемврийски сондажи на „Галъп“ и „Маркет Линкс“ дават изравнени резултати на ГЕРБ и БСП. Според „Маркет Линкс“ социалистите дори имат незначителна преднина, но главно заради анти-ГЕРБ настроения – не заради политически послания откъм „Позитано“ 20.

Ако Корнелия Нинова си е осигурила спокойствието, необходимо ѝ като лидер, за да поведе БСП към изборна победа, няма извинения да не представи убедителни доказателства, че са социалисти. Но не ъпгрейдната версия на „Визия за България“, която през 2018 г. предизвика единствено недоумение, а нова платформа, съобразена и с предизвикателствата, пред които е изправен светът заради COVID-19. (Защо не и Национален план за усвояване на средствата от Европейския съюз за преодоляване на здравните и икономическите последици от коронавируса, какъвто от ГЕРБ обещаха в края на годината.)

Предвид факта, че докладът за върховенството на закона на Европейската комисия изведе отново болните места на България – липсата на напредък в борбата с корупцията, на контрол върху главния прокурор и на свобода на медиите, то

БСП дължи на избирателите мерки за справяне.

Или смятат да подкрепят промените в Конституцията, които президентът Румен Радев обяви, че ще предложи на следващия 45-ти парламент и засега пази в тайна? Въпросът с приоритет е как социалистите дефинират задкулисието в българската политика – все пак Делян Пеевски се появи при царя и Доган, израсна при Станишев и доби още повече мощ при Борисов.

Дали коалиция с ДПС за трети път е възможна – или с ГЕРБ без Борисов; какво ще правят с партийните квоти във ВСС, от които така добре се възползват; все така ли я тегли Корнелия Нинова към Вишеградската група; какво е за БСП втората линия на „Турски поток“, която Борисов нарича „Балкански поток“, и за интерконектора с Гърция и дела в терминала за втечнен газ в Александруполис; ще продължат ли със същата настойчивост пътя към еврото, или ще го забавят; как ще изпълнят българските ангажименти по Зелената сделка, в т.ч. и затваряне на въглищните централи; имат ли нужда от редизайн отношенията на България с Турция и Русия след ерата „Борисов“; как вижда Нинова българското включване в дигиталната революция…

Само така ще разберем дали БСП наистина си събува обувките – или ще продължи с обещания за пенсионерите и „повече държава в икономиката“ от „Визия за България“.

Обликът на партията също е от значение.

В ГЕРБ например, почти като в дългогодишен брак, в който съпрузите започват да си схождат, всички заприличват на Борисов – по дебелащина, популизъм, интонационно дори. Достатъчно е да чуем „обаятелната“, по определението на Валери Симеонов, председателка на парламента Цвета Караянчева в общение със симпатизанти от Лом.

На кого ни прилича БСП – на младия и с европейска закалка Крум Зарков; на някой от старите лъвове, като бизнесмена и прагматик Петър Кънев; на апаратчици с енергийни интереси, като Румен Овчаров; на опортюнисти, като Кирил Добрев… За всекиго по нещо, но всъщност партията няма своя характерна физиономия, няма индивидуалност на бранд, както биха казали спецове по маркетинг. И социалистически облик си няма. Какво е БСП? „БСП = разруха“ или би могло да се трансформира в „БСП = ново начало“?

Засега виждаме само старите обувки на партията – втръсналите скандали за влияние, липсата на смислени послания, тяснопартийна пропаганда. Но да повторим – как БСП дефинира задкулисието е въпросът, с който да започнем.

Заглавна снимка: PES

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Благодарение на главния прокурор на все повече граждани им стана ясно колко сбъркан е моделът на прокуратурата в България“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview-2/

Съюзът на съдиите в България поиска в специално обръщение до Висшия съдебен съвет да направи оценка на публично известни факти относно дейността на главния прокурор и да започне процедура за отстраняването му. Венелина Попова разговаря по темата със съдия Нели Куцкова – бивш председател на ССБ.


Г-жо Куцкова, становището на Вашата съсловна организация не идва след Доклада на ЕК за върховенството на закона в страните членки на Европейския съюз, а го предхожда. Показва ли това устойчива тенденция в оценката на съдийската гилдия в България за работата на главния прокурор?

Съюзът на съдиите изрази своето отношение към Иван Гешев още след изслушването му от Висшия съдебен съвет и преди неговия предизвестен избор като единствен кандидат за поста на главен прокурор. Нееднократно сме сезирали ВСС да вземе отношение и към негови недопустими изказвания. Сегашното ни поименно обръщение към членовете на Съвета, които избраха г-н Гешев, беше обсъдено преди Общото събрание на нашата организация на 19 септември и просто съвпадна по време с Доклада на ЕК.

През юли т.г. и адвокатски колегии от страната поискаха оставките на Иван Гешев и Данаил Кирилов заради погазване на правовия ред и юридическа некомпетентност. Но възможно ли е в този си състав ВСС да отговори на очакванията на вашите две съсловия, които изразяват напълно свободна воля – непостижим лукс за прокурорите в България при това административно устройство на прокуратурата?

Няма да коментирам колегите прокурори, защото и тяхната не е лесна. Законът предвижда такава възможност. Но дори и да се намерят трима души, които да внесат това предложение, аз не съм оптимист, че целият състав на ВСС ще предприеме някакви действия. Но откъде да знае човек, може и да ни изненадат. Нещата се развиват, обстановката в страната е много динамична.

Аз лично съм на мнение, че г-н Гешев не трябва да подава веднага оставка, защото благодарение на неговото поведение на все повече български граждани им стана ясно колко е сбъркан моделът на прокуратурата в България. Все по-ясно се вижда, че тя не е модерна европейска прокуратура, а с остатъци от сталинистката конструкция от времето на социализма. Това има огромно значение и за независимостта на самите прокурори, и за възможността им да предприемат действия по разследване и обвиняване на лица, за които има достатъчно данни за извършване на престъпления, без да чакат благословията на главния или под негово влияние да образуват или прекратяват дела.

В Доклада на ЕК е посочено безпокойството на Венецианската комисия, че главният прокурор все още има значително участие в управлението на съдиите, както и съмнение, че цялостната структура на ВСС може да защитава съдебната независимост от вмешателство и натиск от изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Посочени са и опасения за нерегламентирано от закона лобиране и съмнения за прозрачността и предвидимостта на наказателния процес. Това ли са главните причини за ниското доверие от страна на гражданите и бизнеса в независимостта на съдебната ни система? Или има други, по-съществени?

Аз мисля, че за това се изисква дълбок анализ, тъй като съдебната система не е само прокуратурата. Всъщност делата, които се разглеждат в съда, са многократно повече от наказателните. В Доклада има положителна оценка за сроковете, в които се разглеждат административните дела и тези от ВКС, съизмерими с други държави членки по този показател. Работата на съдиите и прокурорите е коренно различна и смея да твърдя, че сред тях има твърде много хора, които си вършат съвестно работата всекидневно и не заслужават отрицателна оценка. Но заради несъвършенствата на управляващия ни орган и неговото нежелание наистина да отстоява независимостта на съда, в крайна сметка има такива резултати.

Поначало редовият гражданин у нас не вярва в институциите, но в последно време хората започват да стават все по-грамотни юридически и да преценяват работата на прокуратурата и на съда и резултатите от нея, но отново в сферата на наказателното право. Останалите дела не са така атрактивни за тях и са по-сложни. Ако се направи обаче едно социологическо проучване за доверието в прокуратурата и в съда по наказателни, граждански, търговски и административни дела, тогава резултатите може би ще са доста по-различни.

Липса на присъди за корупция на високо ниво, недостатъци в електронното правосъдие, опити за натиск върху съдии, които членуват в професионални организации, високи съдебни такси за административното правосъдие са само част от посочените проблеми в съдебната ни система. Въпреки това управляващите приемат Доклада на ЕК като позитивен. Това някакво раздвоение на властта ли е, или нетърпима арогантност, или и двете?

Аз бих се учудила, ако властта заяви: „Докладът е много критичен към нас, ние се засрамваме и ще се поправим.“ Чисто съдийски мога да кажа, че имаше много сериозни възражения за високите такси по административните дела, тъй като това препятства достъпа на хората и на неправителствените организации до правосъдие.

В Доклада, от една страна, парламентът е оценен положително за това, че беше отменена разпоредбата, съгласно която всички съдии, прокурори и следователи трябваше да декларираме членството си в професионални организации, и още тогава получихме критики за тези законови изисквания. Сега те са отменени, но в Доклада е посочено, че въпреки всичко списъкът на членовете на тези организации стои в регистъра и се използва за натиск върху съдиите.

Съюзът на съдиите още от 1997 г., независимо от това кой е бил негов председател, винаги остро е реагирал на всякакви опити съдът да бъде подчиняван, затова си е спечелил име на бунтовна организация, а за някои политици – едва ли не и терористична. Така че да си член на Съюза на съдиите стана опасно. Но аз съм много щастлива да установя, че независимо от смяната на ръководството на Съюза през три години, неговото поведение и борба за отстояване на независимостта на съда не са отслабнали.

Очаквате ли ЕК да продължи мониторинга върху правосъдните системи на България и Румъния?

Тъжно ми е, но очаквам да бъде продължен, това каза вчера и комисар Йоурова. По-скоро не знам как ще се съчетаят двата механизъма: единият – за наблюдение на всички държави членки, другият – само за нас и Румъния. Трябва да можем да се сравняваме с останалите страни от ЕС, защото, както търпим критики в някои посоки, така смея да твърдя, че българското правосъдие в никакъв случай не е по-лошо дори от това в старите държави от ЕС – разбира се, в някои отношения, не във всички.

Изглежда малко дискриминационно България и Румъния да бъдат наблюдавани и в отделен мониторинг, но това е вече въпрос на чувства, а не на здрав разум. По-добре да бъдем наблюдавани и критикувани, та да си приведем системата във вид, който е необходим на обществото, а не за да угодим на ЕС. Дали това ще бъде обвързано с финансови санкции, тепърва ще видим, защото това ще решат органите на ЕС и ще стане бавно.

Последно – прогнозата Ви колко време ще изкара Иван Гешев като главен прокурор?

Не мога да правя такива прогнози. Но дори и да си изкара пълния мандат, се надявам той да съобрази поведението си с критиките на обществото, които стават все повече и все по-силни.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на съдия Нели Куцкова в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Необходимо, но на парче и неефективно. Велизар Шаламанов за обявеното ново закупуване на самолети F-16

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/velizar-shalamanov-interview-f16/

Велизар Шаламанов е експерт в сферата на отбраната, директор по сътрудничество с потребителите в Агенцията за комуникации и информация на НАТО и бивш военен министър. Венелина Попова разговаря с него за наскоро обявеното от правителството намерение България да придобие още 8 нови самолета F-16 Block 70 и друго високотехнологично оборудване в рамките на проектите за модернизация на Военновъздушните ни сили.


Г-н Шаламанов, как приемате новината, че правителството прави проучване за купуване на още 8 американски изтребителя F-16? Ще Ви припомня, че в коментара си пред „Тоест“ след първата сделка казахте, че на армията ни е необходима цяла ескадрила…

Това всъщност е естествена стъпка. Жалко е, че се поднася като новина, а не е, защото проектът е за общо 16 самолета, които трябва да бъдат купени на два етапа. Естествено, поради липсата на системно и устойчиво планиране ние нямаме достатъчно информация нито за сроковете, нито за финансирането.

Много по-важна е цялостната подготовка за приемането на тези изтребители, както и за бързото извеждане от експлоатация на старите самолети, свързано с доста разходи и голям персонал. Радостното е, че се говори не само за самолети, а и за трикоординатни радари и друга бойна техника, като зенитнокомплексни ракети. Защото новите самолети F-16, със своята електроника, радари и въоръжение, не могат да бъдат интегрирани със съществуващата техника за противовъздушна отбрана.

Да, от всичко, което казвате, действията на кабинета изглеждат последователни. Нормално ли е обаче един премиер, лишен от морална легитимност, чиято оставка протестиращи граждани в България искат вече трети месец, да влиза в подобни преговори с фирмата „Лoкхийд Мартин“, макар военният министър да твърди, че те не обвързват с нищо правителството?

Искам да подчертая, че не е нормално да се говори за такъв тип важни сделки, без да има цялостен план за превъоръжаване и подмяна на старата техника, какъвто би трябвало да има след приключването на Стратегическия преглед на отбраната. Той беше планиран за април, отложи се (заради COVID-19) за ноември.

Начинът, по който се обявяват такъв тип решения, наистина буди съмнения, че техният фокус не е превъоръжаването на армията, а е търсене на някакъв друг тип послания – и за вътрешна консумация, и навън, към стратегическия ни съюзник САЩ. За съжаление, резултатът е придобиване на може би неоптимални способности за повече пари – и то по начин, който не позволява тези способности да допринесат максимална полза. Такава бихме имали при един обмислен план, какъвто бе планът за превъоръжаване от 2014 г., отменен от г-н Борисов.

Въпросът с легитимността също е важен, защото, когато разговаря един силен лидер, получил мандат на избори, с подкрепа в парламента и от обществото, той може да постигне много по-добри условия за България, какъвто е случаят с Полша, Румъния, със Словакия, ако щете. Като мине време и се направи сравнителен анализ, ще видим, че България е похарчила повече пари за по-малко способности и е по-неинтегрирана от другите страни, които споменах.

Независимо че следващите 8 изтребителя може да бъдат купени на разсрочено плащане, държавата ще трябва да вземе нов дълг за тази сделка. Как изглежда той в контекста на външния дълг на България от 35,6 млрд. евро, който е близо 58% от БВП на страната ни? Това не Ви ли се струва като „на гол тумбак чифте пищови“?

Историята показва, че всеки път, когато България се е превъоръжавала, това е било свързано с поемане на външен дълг, тъй като трябва да бъдат инвестирани ударно големи средства. Но това винаги е било свързано с технологично обновление за страната ни и с ясно стратегическо партньорство в сферата на отбраната, което е водило до икономически ползи и развитие. Така че ако тези пари се инвестират по разумен начин, ползата за България ще бъде много по-голяма от тежестите на поемането на един дълг. Но ако парите се харчат така, както до момента се прави – на парче, неефективно, то резултатите няма да са добри.

Накрая искам да подчертая, че когато парите се харчат по линия на FMS (програмата за чуждестранни военни продажби на САЩ), то в много голяма степен добрите практики и гаранциите идват от американската страна. Така че при всички положения това е добро решение и по-добър начин да бъдат похарчени тези пари, отколкото да изгърмят в банка като КТБ или в магистрала, която след това трябва да се ремонтира.

На 27 септември швейцарците одобриха на референдум купуването на нови изтребители. А Борисов и коалиционните му партньори стартират проучвателна процедура без мандат от Народното събрание и въпреки че друг парламент и друго правителство ще решават при какви условия ще се купуват самолетите. Защо е това бързане от страна на един премиер, чиито дни във властта са преброени?

Гласуваният проект е за 16 изтребителя и е утвърден първият етап от осем, така че реално такъв отворен мандат има. Съвсем друг е въпросът, че не се процедира по такъв начин при такова фундаментално превъоръжаване. Това е моето мнение. А това, че е обявено стартиране на разговори и събирането на информация, е много далеч от сключването на договори.

Искам отново да посоча, че в голяма степен това (както и изгонването на руски дипломати) е по-скоро пропаганда, информационна кампания, и не е свързано с взето решение на базата на стратегически анализи и ясна визия. Очевидно е, че когато едно правителство и премиер си отиват, и то не с одобрението и благодарността на гражданите, не може да се очаква стратегически пробив.

Експерти коментират, че с обещанията си за купуване на нови изтребители и друга бойна техника Борисов всъщност прави отчаяни опити да умилостиви САЩ, които подготвят санкции спрямо участниците в „Северен поток 2“ и „Турски поток“. Защото според държавния секретар Майк Помпео това не са търговски проекти, а основни инструменти на Кремъл за разширяване на зависимостта на Европа от руската енергия и за подкопаване на трансатлантическата сигурност. Всъщност през всичките години на своето управление Борисов не се ли опитва да „тъче на няколко стана“, което в геополитиката рядко може да бъде успешно, да не кажа никога?

За мен най-важно е какво е мнението на българското общество. Трябва да свикнем, че политиката зависи от визията на лидера, но лидерите ги избират гражданите. Днес нещата едва ли могат да бъдат коригирани, защото ние получаваме повече от същото, както казахте – едно неособено красиво балансиране и пропаганда.

Голямото предизвикателство пред българските граждани е – ако искат наистина да има ново начало, което да позиционира България като нормална западна страна в свободния свят – да избират лидери и политици, които имат интегритет и са последователни; които имат визия и са открити към гражданите; които преследват тази визия в консултации, а не задкулисно.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Велизар Шаламанов в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо всеки път си говорим едно и също като изчезне човек?

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2020/lipsva-loop/

Когато спрях да поддържам Lipsva.com преди няколко години, описах подробно защо не може да допринесе нищо повече към издирването на безследно изчезнали. Основната причина беше в липсата на координация или активност от МВР. В крайна сметка единственото, което се случваше е да ме канят на интервюта при всеки нашумял случай да обяснявам едни и същи нещо. Ако само това е ефектът, то няма смисъл.

11 години по-късно малко се е променило в работата на МВР. Разликата е, че се случва един или два пъти на година да говоря някъде по темата. Приемам поканите, за да маркирам именно тази липса на напредък. Пред 2019, например, по Нова Телевизия говорих за същите неща. Преди това говорих за Amber, а по-късно как въпреки заявките на НСБОП тази възможност не се използва.

Миналата седмица ме поканиха да говоря по БНТ по същите теми. Имахме дълъг разговор, както обикновено записах клип маркирайки основните проблеми. Споменаха, че ще участват и хора от системата – бивши и настоящи.

В отговорите си посочих както причините да създам Lipsva, така и проблемите, които доведоха до това да го спра, но по-важното – да няма напредък в работата на МВР с обществото, организации и въобще комуникацията в публичното пространство по темата. Ключов момент тук са структурните проблеми в системата, които не позволяват на служители на ниски, а дори на средни нива, да взимат елементарни решения. Авторитарното ръководство, грешните стимули, корупцията по висшите етажи, липсата на отчестност и сбърканото кадруване са довели до там, че редовите служители нямат нужните инструменти, свобода на решения и в голяма степен ресурси да си вършат работата.

Съвсем нормално е едно такова интервю да бъде монтирно, за да се впише в разговорите с други участници. Затова е съвсем очаквано част от казаното от мен и други да бъде отрязано. Част от проблемите бяха маркирани от други, като например Тодор Тодоров, която сам е бил част от системата на МВР до 2012-та.

Това, което напълно беше обърнато с главата обаче, беше критиката към МВР. Докато Тодоров говореше само за лошата работа на отделни служители, от моите думи беше останала само критиката за системата Amber от последните години. В действителност посочих как редовите служители правят каквото могат с малкото свобода и ресурси, които им се предоставят, а системите проблеми са причината да няма напредък. Още натоявам и че е важно да се показва, че голяма част от случаите се решава, че служителите в голямата си част си вършат съвестно работата и че това е важно както за комуникацията им с близките, така и с потенциалните свидетели. Вместо това се продължава да се мачкат служителите служебно и по медиите, а да се спестява всичко на висшите етажи.

Тези системни проблеми имат корени още от соца, но в огромната си част налагането на авторитарен контрол и ограничаване на ниските нива в МВР беше въведено по време на Цветанов като министър. Точно тогава започна работа Lipsva, точно тогава хора в системата проявиха интерес и имах срещи със заместник министри, началници на сектори и прочие и точно в рамките на мандата му видях как всички се затварят и започва да ги е страх да взимат решения. Към 2012-та вече прекият канал за комуникация практически не съществуваше и беше дадено да се разбере как вече ще работи полицията. Тодор Тодоров е бил част от системата на МВР през същия период и е станал свидетел на същите тези проблеми. Би следвало да ги посочи, също както и времето, за което датира собствената му критика.

Разбира се, всеки журналист има свобода да определя целите и насоката на своите репортажи. В случая БНТ с редакционната си политика е маркирала случаи през времето и разкази на близки. Тук не следва да имам критика. За мен обаче е важно да се кажат и причините за тези проблеми. Иначе се връщаме към същия затворен кръг, в който се потварят едни и същи лични драми при поредното изчезване и просто се дава ефирно време на определени хора.

Затова, също както при предишни интервюта, пускам целия запис, който дадох на БНТ. Сами може да видите кои части са подбрали и какво допълвам след това.

Тук ще намерите и репортажа на БНТ.

The post Защо всеки път си говорим едно и също като изчезне човек? first appeared on Блогът на Юруков.

8% намаление на абортите… може би

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2020/namelenie-aborti/

Пускам тези числа с големи уговорки за източника на информация. Макар доста политици и самото Министерство на здравеопазването да го цитират редовно, доста е под изискванията ми за качество. В случая обаче това са единствените данни, които имаме. Повече за проблемите със здравната статистика писах през май.

Та с тази уговорка, според НЦОЗА за първата половината на 2020-та има 8.3% намаление на вероятността една жена да има аборт в България спрямо същия период на 2019-та. При абортите по желание намалението е с 1158 случая или 16.3%, но тези по медицински показания са скочили с 429 случая или 47.5%. Спонтанните са намалели с 6.4%. При всички числа приемам 2.36% намаление на жените в страната в разглежданите възрастови групи, каквато беше разликта между 2018-2019 г.

Дори контролирайки за спад в населението, очаквано е да има намаление в броя абортите. Виждаме го всяка година. Темата обаче е редовна спирка и източник на сензации за националисти, кафяви медии, религиозни секти и други шарлатани и затова рядко чуваме тези числа. Такова голямо намаление обаче има две обяснения, които най-вероятно поравно допринасят за виждания ефект.

На първо място неизменнен фактор е COVID19. Промените в работата на болничните заведения са повлияли както на решението да се прави аборт, така и дали и как се отчита. Самата криза накара много да избягват търсене на здравна помощ. В огромна степен това е сериозен проблем, негативното ехо от който ще виждаме години напред и трудно ще се различни от трайните здравни последици от преболедуването на коронавируса – особено при сърдечното здраве. При аборите навярно някои жени или не са се решили, или са нямали достъп до възможността за аборт. Последното също може да създаде здравни проблеми, тъй като предполага и липса на достъп до АГ помощ и наложителни интервенции.

Това не означава, че същия брой жени не са направили аборт. Силното ограничаване на работата на болниците може да е накарало много жени да търсят „алтернативни“ решения, които поставят живота и здравето им в риск. Няма адекватна статистика за нелегалните аборти, още повече по тримесечия. Общите оценки през годините са за не повече от 20% от официлния брой, но не може да кажем колко са били конкретно през последните 6 месеца.

Това, което виждаме, обаче е значително увеличние на тези по медицински показания. Това отново може да се препише като ефект от кризата, тъй като доста АГ специалисти са писали аборти по желание като спешни интервенции, за да заобколят наложените ограничения преди няколко месеца. Така докато между 2018 и 2019-та виждаме намаление от около 4% в наложителните аборти, сега виждаме почти 50% увеличние.

Тук отново засягаме проблемите в отчитането, липсата на контрол, непостоянство на методологията и ниското качество на данните на НЦОЗА и Министерството на здравеопазването като цяло. Това е и второто обяснение за сериозният спад в абортите. Голямото намаление на спонтанните аборти, например, в улика именно за това.

Разбира се, това не означава, че нямаление няма въобще – напротив. Означава просто, че не може да си вадим генерални изводи само въз основа на тези числа. Всичко, което описах дотук са предположения на база работата ми с подобна информация, опита ми от данните специално на НЦОЗА и разговори с хора в системата. За жалост, не само, че няма изгледи да се подобри здравната статистика, но и се разтурва това, което преди е работило добре, като например раковия регистър.

Ниското качество на данните, разбира се, няма да попречи на знайни и незнайни стожери на нацията, традициите и религията да рисуват апокалиптични карти и да настояват за правото на обществото да диктува какво може и не може една жена да прави с тялото си. Всъщност, както винаги голяма част от твърденията им ще бъде измислица и дори няма да си направят труда да четат малкото налична статистика, тък като ги оборва.

The post 8% намаление на абортите… може би first appeared on Блогът на Юруков.

Евфемистични депортации

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/evfemistichni-deportatsii/

Една от темите, които не заглъхват през последните два месеца, е за депортациите на чужденци от България по политически причини, чиято законосъобразност е, да кажем, съмнителна. Първоначално оставена без особено внимание на фона на протестите за оставката на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев, тази тема постепенно ескалира, докато не прерасна в международен скандал. Как се стигна дотам? И как да се ориентираме в морето от твърдения, опровержения и интерпретации?

На 15 юли се навършиха четири години от опита за преврат срещу режима на Реджеп Тайип Ердоган в Турция. За него той обвини политическия си опонент Фетуллах Гюлен, след което последваха гонения срещу т.нар. „гюленисти“, към които беше причислен много широк кръг от хора. Голяма част от тях не бяха последователи на Гюлен, а просто светски настроени хора, сред които доста интелектуалци, учители и университетски преподаватели. В този контекст през август 2016 г. България предава на Турция бизнесмена Абдуллах Бююк, а няколко месеца по-късно – през октомври – още седем турски граждани, преследвани заради „гюленизъм“.

Нови разкрития около депортациите на „гюленисти“

В контекста на годишнината от тези събития журналистът Димитър Ганев публикува в „Клуб Z“ журналистическо разследване по темата (първа частвтора част). Той се е добрал до секретни документи на турските власти, според които

премиерът Борисов и тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров лично и охотно са съдействали за депортирането

на Бююк и „гюленистите“ в Турция. След това за бежанците става на практика невъзможно да влизат в България през Турция (влизането им в Гърция от Турция обаче е все така по-лесно). А в самото начало на кризата от COVID-19 България получава подарък от Турция: тестове за вируса, ръкавици, маски, предпазни облекла – все неща, така дефицитни в онзи период. Подаръкът е направен ден след като Ердоган заплашва, че Турция вече няма да спира търсещите убежище в Европа и ще отвори за тях границите си с Гърция. Границите с България останаха все така непристъпни.

Скоро след разкритията на Ганев журналистката Генка Шикерова публикува в „Свободна Европа“ материал на основата на интервю с един от седемте депортирани, пожелал да остане анонимен, и припомня историята на Бююк. Мъжът разказва как е пристигнал в България, бягайки от Турция, но е бил принуден да подпише документ, че не иска адвокат, преводач и убежище. И скоро след това е депортиран на основание… че не е поискал убежище. Същото се е случило и с останалите му сънародници, с които е бягал.

В затвора в Турция мъжът е подлаган на разнообразни изтезания, включващи електрически ток и опити за изнасилване с полицейски палки.

Според Александър Кашъмов, адвокат на седемте депортирани, „има данни за незаконно задържане и предаване на седемте турски граждани“. Не са спазени например сроковете на обжалване.

Мистификациите около случая „Бююк“

Казусът с Абдуллах Бююк е по-различен. Турският гражданин има успешен бизнес в родината си – компания за интернет услуги, в която работят петдесетина души. Още към края на 2015 г., когато гоненията срещу последователите на Гюлен се ожесточават, той се мести в България и се опитва да продължи бизнеса си тук. Турция е поискала неговото екстрадиране, но българският съд два пъти отхвърля искането с аргумента, че то е политически мотивирано. Бююк подава молба за политическо убежище в Президентството.

Скоро след това с него се свързват служители на българското разузнаване,

които твърдят, че идват „от името на президента“. Те го съветват да кандидатства за бежански статут към Агенцията за бежанците, тъй като Президентството ще отхвърли молбата му.

Тук отваряме малка скоба. В България президентската институция (по-конкретно – вицепрезидентът) може да предоставя политическо убежище. Може, но на практика почти никога не го прави. А Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която е към правителството, предоставя на кандидатите за убежище бежански или хуманитарен статут. Кандидатстването за убежище пред Президентството и пред ДАБ са различни процедури.

И така, агентите предлагат на Бююк помощ срещу информация – искат той

да се внедри сред гюленистите в България и да им докладва какво се случва. Той отказва. Не след дълго е депортиран в Турция.

Според тогавашната вътрешна министърка Румяна Бъчварова причината за депортирането е чисто формална – документите на бизнесмена са били с изтекъл срок на годност. Това повтарят българските власти и до ден днешен. (Всъщност паспортът на Бююк е нарочно анулиран от турските власти – за да бъде поставен в уязвимо положение.) Този аргумент обаче няма как да е валиден поне по две причини:

Първата е, че има две решения на българския съд, отхвърлящи искането за депортацията на Бююк. Втората е, че към момента на принудителното си извеждане от страната турският гражданин е бил в процедура по предоставяне на убежище към ДАБ.

Докато е в процедура, той не е нелегален и не може да бъде депортиран. Независимо дали има документи за самоличност.

Всъщност голяма част от кандидатите за убежище нямат документи – не може да се очаква страната, от която бягаш, да ти поднови паспорта.

След депортирането на Бююк са иззети компютрите и сървърите на фирмата му. Те са му върнати чак в края на 2019 г., но луксозният му автомобил „Рейндж Роувър“, останал в България, няма същия късмет. На подадения сигнал за незаконно придобито имущество бизнесменът получава отговор в смисъл: вярно, че друг човек кара колата ви, но той всъщност ви я пази.

Случаят с Абдуллах Бююк и „гюленистите“ привлече отново общественото внимание не толкова заради публикациите в „Свободна Европа“, а защото стана 

обект на журналистическо разследване на авторитетния немски вестник „Шпигел“,

публикувано на 11 септември и носещо силно критичното заглавие „Как българският премиер Борисов се превърна в слуга на Ердоган“. Един от петимата в екипа, работили по темата, е същият Димитър Ганев, който два месеца по-рано публикува разследването по темата в „Клуб Z“. И документите, и фактите, изнесени от „Шпигел“, се покриват с вече оповестените от Ганев – да, има данни Борисов и Цацаров активно да са съдействали на режима на Ердоган за депортациите. „Шпигел“ подчертава, че предаването на Бююк на турските власти е извършено незаконно и в противоречие с два пъти потвърденото решение на българския съд.

По тези теми българските власти не са особено разговорчиви

Те обвиха в мълчание депортациите на турските граждани през 2016 г. Видяха се принудени да говорят едва след като Турция се похвали, че България ѝ е върнала „гюленисти“. На сегашните публикации на Ганев и Шикерова представители на държавата също не реагираха. Статията на „Шпигел“ обаче вдигна международен шум. До този момент премиерът, изпаднал в състояние на ескейпизъм покрай протестите за оставката му, не е реагирал.

Сотир Цацаров обаче разпространи позиция,

според която на срещата с турския посланик той (Цацаров) е поддържал становището, че ново искане от страна на Турция за екстрадирането на Бююк не е допустимо. Бившият главен прокурор цитира аргумента на Румяна Бъчварова, че Бююк е депортиран заради невалидните си лични документи, не екстрадиран (тоест не е върнат на Турция по нейно искане).

При това положение или турските секретни документи, или Сотир Цацаров не казват истината. Но и без това противоречие твърденията на бившия главен прокурор не са убедителни. Както вече стана ясно, депортирането на човек, който е в процедура за предоставяне на бежански статут, само защото няма документи за самоличност, не е законно. Освен това е трудно да се обясни защо един човек е бил депортиран, ако и съдът, и прокуратурата са били против. Защото от Дирекция „Миграция“ на МВР са се объркали? Или по лично решение на премиера?

Депортация, която „не е депортация“, и полово сношение, което не е секс

В разгара на скандала около депортациите на турски граждани през 2016 г. се разбра, че има и нова. Първо историкът Георги Зеленгора съобщи във Facebook, че 39-годишният Селахатин Юрюн е принудително върнат в Турция. Това е станало дни преди делото му за бежански статут на 29 септември. Юрюн е активист на лявата прокюрдска Демократична партия на народите и бивш кандидат за кмет на град Улудере. Впоследствие тази информация беше споделена от евродепутата от БСП Иво Христов.

Пред вестник „Сега“ адвокатката на Юрюн Валерия Иларева потвърди новината за депортирането на клиента си, а в Софийския административен съд действително е насрочено дело за статута му на 29 септември. То е образувано, защото турският гражданин е обжалвал първоначалния отказ на ДАБ за предоставяне на бежански статут. Разбирайки, че клиентът ѝ е отведен от служители на Дирекция „Миграция“, Иларева подава спешно искане за спиране на евентуалната му депортация до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но Юрюн е върнат на Турция още същия ден.

Скоро след вдигането на шум около случая „Юрюн“ от МВР реагират с прессъобщение. „Във връзка с публикации в онлайн издания, съдържащи манипулативни внушения за незаконни действия на служители на Дирекция „Миграция“ – „експулсиране“ и „депортация“ в Република Турция на турски гражданин, МВР категорично заявява, че те не отговарят на истината“, твърдят от Вътрешното министерство. Според тях става дума не за експулсиране или депортиране, а за „връщане до страната по произход“. Защо? За да се спази Споразумението за реадмисия между ЕС и Република Турция. МВР твърди, че Юрюн е с отказан статут на бежанец, и не създава впечатление да е информирано за предстоящото дело по обжалване на отказа.

Нека дешифрираме прессъобщението. Твърдението, че някой е върнат в родината си, защото има споразумение за реадмисия, е все едно да ви вкарат в затвора с аргумента, че има Наказателен кодекс. С други думи, независимо от факта на споразумението, е важна конкретната причина. Освен това

има ли „връщане до страната на произход“, което не е депортация?

Миграционни юристи, с които „Тоест“ се консултира, уточняват, че в английския език термините „депортиране“, „експулсиране“ и „принудително връщане“ (deportation, expulsion и forced return) са синоними. В езика на българското миграционно право има един нюанс – „депортиране“ и „принудително връщане“ са синоними, а за експулсиране се говори, когато има заплаха за националната сигурност. Юрюн не е върнат в родината си по своя воля, макар МВР евфемистично да не споменава това изрично. Да се твърди, че не е депортиран, а е върнат в страната по произход, е все едно да се каже: не е вярно, че сме правили секс, напротив – извършихме полово сношение.

Съпартиецът на Юрюн – Хишар Узсой, депутат в турския парламент и член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, се изказа по случая далеч по-остро, цитиран от bTV:

„Това е тотално незаконен случай на международно пиратство. Българските власти се държат като гангстери.“

Според него прессъобщението на МВР показва, че „тази държава и правителството са тотално банкрутирали. Нещо, в което е замесено Министерството на правосъдието, а Министерството на вътрешните работи да не е наясно – това е като виц“. По информация на Узсой, Юрюн вече е в затвора в Одрин.

Впрочем българската държава има традиции в използването на евфемизми, когато става въпрос за принудителни мерки по отношение на чужденци. Центровете за задържане например, които на английски се наричат просто detention center, у нас са „Специален дом за временно настаняване на чужденци“. Естествено е незнаещите за какво става дума, да си помислят, че тези „специални домове“ са форма на социална услуга, а не места за отнемане на свободата.

Евфемизмите и формалните, но неверни аргументи имат за цел да прикрият, че в случаите на депортиране на турски граждани в разрез с правото и съда става въпрос за

сериозни политически зависимости.

В резултат на предаването на „неудобните“ турски граждани режимът на Ердоган, който създава проблеми на цяла Европа, не ги създава на България. От друга страна, ако страната ни откаже да ги предаде и още повече – ако им даде легален бежански статут, ще признае по този начин, че смята управлението в Турция за недемократично. А това неизбежно ще има последствия.

Услужливото поведение на България спрямо съседката ни подклажда националистическата антитурска реторика. Затова е важно да се уточни, че

подобно отношение страната ни има не само към Турция, а и към Русия.

В случаите с руски граждани става въпрос не толкова за депортации, колкото за отказване на убежище. Броени дни след публикацията на „Шпигел“ „Свободна Европа“ разпространи информация за руския опозиционер Евгений Чупов, преследван в родината си, на когото ДАБ е отказала бежански статут.

Чупов е подкрепял кандидат за депутат, приближен до Навални. Задържан е, докато разнася предизборни листовки, и срещу него са заведени две дела – както е типично в Русия, за други неща. Идвайки на почивка в България, той решава да остане и да потърси убежище. Отказът на България идва, докато Алексей Навални е в берлинска болница, отровен с новичок, а прокуратурата все така не иска да разследва случая с отравянето на българския оръжеен бизнесмен Емилиян Гебрев със същото химическо оръжие.

Казусът с Чупов не е прецедент. У нас вече е позабравен случаят с руския художник Олег Мавромати,

пристигнал в България още през 2000 г., малко преди Русия да го обяви за общонационално издирване. Поводът за гоненията срещу него е, че като радикален артист Мавромати снима филм, в който наистина е прикован на кръст, а на гърба му е написано с нож: „Аз не съм Божият син“. Това разгневява фундаменталистко-православна организация, която завежда дело срещу него по известния член 282 от руския Наказателен кодекс – за накърняване на религиозните чувства и разпалване на междурелигиозни и междуетнически конфликти.

В онези години режимът на Путин е далеч по-либерален, отколкото днес, а дуетът „Тату“ е на върха на славата си, и то с държавни протекции (днес всяка форма на „демонстриране на хомосексуалност“, още повече между деца, се преследва от закона). И все пак държавата използва крайни религиозно-патриотични организации за собствените си цели, така че се впряга в преследването на Мавромати.

Художникът престоява в страната ни около 12 години. През това време се сменят трима президенти и четири правителства. Мавромати получава последователни откази за убежище – и от Президентството, и от ДАБ. Сагата му приключва с това, че изтича давността на „престъплението“ му и Русия се отказва да го преследва.

Този случай показва, че

недаването на убежище на чужденци от определени държави не е „специалитет“ на правителството на Бойко Борисов.

ДАБ традиционно е склонна да дава статут на хора от едни държави, а на други отказва на основание, че в родината им няма война. Въпреки че когато става дума за политическо преследване, трябва да се преценява всеки отделен случай. Строго погледнато, тази практика не е и само българска. Страна от ЕС например няма как да предостави убежище на гражданин на Съюза. Както и на хора от други държави, управлението в които се смята от ЕС за демократично.

Проблемът е обаче, че поради политически и икономически зависимости се признават за демократични режими, които подлагат опозиционно настроените си граждани на гонения, изтезания, затвор и убийства. Колкото по-силна е зависимостта и колкото по-слаби са реакциите на гражданското общество, толкова повече съответната страна си затваря очите и е готова да действа безскрупулно. Както България с турските опозиционери.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Възраждане на руската доктрина за България

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vuzrazhdane-na-ruskata-doktrina-za-bulgaria/

В България се обсъжда възможността за създаването на нова проруска партия. Новината за политическия проект на Николай Малинов научихме първо от агенция ТАСС в Деня на независимостта, което ѝ придава допълнителен нюанс. А в първите коментари бъдещата партия бе определена като „пропутинска“ и „прокремълска“.

Основания за това, разбира се, има.

Точно преди година лидерът на Движение „Русофили“ бе обвинен от българската прокуратура в шпионаж в полза на Русия, беше му наложена мярка „парична гаранция“ в размер на 50 000 лв. и му беше забранено да напуска страната. Въпреки това през октомври 2019 г. съдията от Специализирания наказателен съд Андон Миталов разреши на Малинов да пътува до Русия, за да получи лично от президента Владимир Путин орден „Дружба“ за „принос в укрепване на единството на руската нация“. А руското Външно министерство със заплашителен тон предупреди българските власти да се въздържат от стъпки, които могат да поставят под въпрос положителната динамика на двустранните отношения.

Тогава София преглътна този тон, но реакцията от страна на САЩ не закъсня, при това безпрецедентна. В специално изявление държавният секретар Майк Помпео обяви, че съдия Миталов е първият български служител, санкциониран от Щатите за участие в корупция, въпреки че у нас той никога не е бил разследван за подобни обвинения. Единственият аргумент на Държавния департамент бе, че „в качеството си на длъжностно лице Миталов е участвал в корупционни действия, които подкопават върховенството на закона и сериозно компрометират независимостта на демократичните институции в България“.

Дали американските служби са разполагали с повече информация за подобно сериозно обвинение? И дали тя е била предоставена на българските партньорски служби?

Шпионската сага с руски дипломати продължава и до днес, а скандалът с Малинов бе коментиран надълго и нашироко в българските медии. Той бе и сред темите, обсъждани по време на посещението на Сотир Цацаров и Иван Гешев през октомври 2019 г. в САЩ. Но и до днес държавното обвинение мълчи за хода на разследването срещу председателя на Движение „Русофили“. Когато скандалът бе във фокуса на медийното внимание, бяха осветени връзките на Малинов с генерал Леонид Решетников и с руския олигарх Константин Малофеев. Отношенията си с тях лидерът на „Русофили“ не само не отрече, а ги определи като приятелски. Пак тогава той обяви как ще изглежда неговият бъдещ политически проект, както и с какви средства ще реализира целите му.

Доклад на Центъра за изследване на демокрацията, представен през януари т.г. във Вашингтон, разкрива механизмите за руско влияние в страни от Централна и Източна Европа след 2014 г. Според анализа

Русия е създала непрозрачна мрежа от икономически и политически връзки с местни олигархично-политически елити в региона,

които Кремъл използва за влияние и пряко вмешателство в националната политика на държавите. И резултатите от завършилите наскоро парламентарни избори в Черна гора са пример за това.

Москва не е спирала да работи за промяна и на евро-атлантическата ориентация на България, но след влизането ни в чакалнята на еврозоната Путин е на път да изгуби геополитическата битка в нашата част от Балканите. За него вече не е достатъчна подкрепата на периферни партии като „Атака“, АБВ или „Възраждане“, нито тази на системни партии като БСП и ДПС, които лансират руските енергийни проекти и икономически интереси в България, но като част от големите политически фракции в Европейския парламент са принудени за защитават прозападната и атлантическата ориентация на страната ни.

Руският президент не може да разчита в онази степен, в която си е представял, и на Румен Радев, който не успя да осуети дори сделката за американските изтребители. Затова е решил да играе с открити карти и да заложи на политическия проект на Николай Малинов, зад който прозират сенките на Решетников, Малофеев и Александър Дугин – идеолога на неоевразийското движение, което събира голяма подкрепа в съвременна Русия.

В ефира на bTV Малинов заяви, че

новата партия ще се нарича „Възраждане на отечеството“. Оказа се обаче, че в Регистъра на политическите партии формация със същото име съществува.

Тя е регистрирана от Софийския градски съд на 11 февруари 2010 г. с фирмено дело 606/2009 г. Най-вероятно Малинов ще използва нейната регистрация, като извърши само промени в устава и ръководството на партията.

Дали тя ще успее да се яви на изборите и да намери място в следващото Народно събрание, е твърде рано да се прогнозира. Но ако този пропутински политически проект е консултиран с важните фигури на българското задкулисие, изглежда вероятно той да бъде успешен. А това ще доведе до преформатиране на политическото пространство и до колизии между партии, които ще се борят за един и същи електорат. Без значение дали се самоопределят като леви, десни, или центристки, те ще трябва да препотвърдят ясно своята позиция по отношение на геополитическата ориентация на България. За някои това може да бъде свързано със загуба на част от идентичността им, а оттам и със загуба на избиратели, за други може да доведе до вътрешни битки.

Освен сред русофилските среди у нас, проруският проект ще търси поддръжници и сред увеличаващите се евроскептици

заради кражбата на милионите от еврофондовете и за това, че България продължава да е най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. Българите са гневни и заради безразличието на ЕК и на лидерите на европейските държави към протестите срещу корумпираната върхушка у нас, олицетворена от Борисов и Гешев.

„Възраждане на отечеството“ ще прокламира славянската идея, близостта в езиците и културата ни, ще разчита на исторически митологеми и особено на православието. Под натиска на руския патриарх, който подхранва избуялите руски имперски амбиции, българският клир ще проповядва близостта на двата православни народа, които трябва да поддържат братските си връзки и чувства.

Ако партията на Николай Малинов стане център на политически формации, гравитиращи около идеята за промяна на геополитическата ориентация на България, то

изглежда логично да има и обединение на партиите, изповядващи евро-атлантическите ценности.

В този контекст заявеното от Цветан Цветанов намерение да обедини дясното в България може да не звучи толкова самонадеяно и в известна степен смехотворно, както днес. Може да се окаже, че САЩ са очаквали подобно развитие на политическия процес у нас и отговарят на проекта на Николай Малинов с проекта на Цветан Цветанов, приел американската доктрина за България. Така че без някой да е подозирал, в следващото Народно събрание може да възникне необходимостта да се създават коалиции по тази разделителна линия.

И тогава няма да бъде изненада за никого, ако се окаже, че „Републиканци за България“, „Демократична България“, ГЕРБ и други партии трябва да си партнират, колкото и абсурдна да изглежда днес тази хипотеза. Защото партиите от другата страна на тази разделителна линия ще се опитат да отворят отново дебати по важни теми като членството ни в НАТО или приемането на еврото, за да ни отклонят от сегашната ни геополитическа орбита с всякакви средства. Това ще постави бъдещето на страната ни на карта. И тогава ще трябва да се направи избор – най-важният за няколко поколения българи напред.

Заглавна снимка: Награждаването на Николай Малинов с орден „Дружба“ от руския президент Владимир Путин, 4 ноември 2019 г. Източник: kremlin.ru / Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Това е просто грип

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://toest.bg/tova-e-prosto-grip/

Тенисистът Григор Димитров, спортният министър Красен Кралев, телевизионният водещ Ути Бъчваров, анестезиологът и радиоводещ Мирослав Ненков, депутатът Хасан Адемов, фолкпевиците Галена и Деси Слава. Това са само част от известните личности у нас, които публично разказаха за боледуването си от COVID-19. Сред тях има различни случаи – хора, боледували тежко и дори лекувани за определен период в реанимация, и други, прекарали заболяването без никакви или с леки симптоми. Общото им послание е, че вирусът не бива да се подценява, а едно от най-честите определения, използвано от възстановилите се от болестта, е, че тя е „странна“.

В световен мащаб, а и у нас обаче продължава да вирее съмнението в сериозността на COVID-19. Има и хора, които все още не вярват, че вирусът съществува.

Новият вирус е като сезонен грип – дезинформация или оптимизъм

Често протичането на COVID-19 се сравнява с това на сезонния грип. В самото начало на пандемията подобни твърдения преобладаваха, а социалните мрежи и форумите изобилстваха от таблици и графики с броя на загиналите от глад, катастрофи, рак и грип. Данните се ползваха като доказателство колко нерелевантни са строгите ограничения, въведени в борбата срещу заразата, и като довод, че няма нужда от паника. Както по света, така и в България, лидери и експерти на най-високо ниво поддържаха тезата, че SARS-CoV-2 причинява обикновен грип и мерките за овладяването му не бива да бъдат по-различни от тези при сезонните епидемии.

Интерактивната графика по-долу илюстрира добре, макар и не докрай прецизно, защо сериозността на болестта не трябва да се подценява.

През януари Световната здравна организация (СЗО) обявява епидемията от COVID-19 за извънредна ситуация в областта на общественото здравеопазване от международно значение. Към тази дата болестта действително е на последно място като причина за смърт сред близо 20 изброени, в които дори не са включени най-масовите „убийци“ на населението на земята – исхемична болест на сърцето, инсулт, хронична обструктивна белодробна болест, алцхаймер. Липсата на пряко усещане за заплаха от новата болест и съвсем реалистичните страхове от по-стари и популярни зарази правят тезата за „обикновеността“ на вируса близка, желана и изглеждаща достоверно. За кратко.

Респираторно заболяване ли е COVID-19

Въпреки първоначалните хипотези, че SARS-CoV-2 е поредният коронавирус, предизвикващ сезонно респираторно заболяване, след значителните проблеми с лечението на тежко болните науката потърси отговорите в други посоки. Поредица от изследвания установиха, че вирусът всъщност може да засегне всеки орган, включително кръвоносната система. Теорията, че COVID-19 е по-скоро възпаление на съдовата система (васкулит), а не респираторно заболяване, беше популяризирана у нас най-вече от пулмолога д-р Александър Симидчиев, чиито медийни изяви по темата получиха широк отзвук. Той и други медицински експерти положиха усилия да изградят представата за болестта като „лека“, „респираторна“ и „сезонна“.

Въпреки всички научни доказателства обаче сравнението със сезонните респираторни заболявания продължава да циркулира като легитимна гледна точка дори в професионалния дебат по темата. Сред основните аргументи на защитниците на тази теза е, че известните досега данни за разпространението и смъртността от това заболяване приличат повече на тези на грипа, отколкото на тежки инфекции като рубеола и морбили например. Един от защитниците на тезата у нас е председателят на Центъра за защита правата в здравеопазването д-р Стойчо Кацаров, който от самото начало на пандемията акцентира върху несъразмерния според него отговор срещу заразата, който създава по-големи рискове от самата болест.

Специфичното за тази трактовка е, че тя стъпва на верни факти и поставя действията на официалните власти не само у нас, но и в целия свят под въпрос – и така звучи като аргументирана и логична критика. Тази теория, която често предлага превратна интерпретация на числата, пропуска един ключов детайл – в основата на агресивните мерки срещу разпространението на SARS-CoV-2 от самото начало на кризата стои не това, което световната наука знае за вируса, а това, което не знае за него.

„Леталитет“ и „тежко протичане“

Колко от заразените с новия коронавирус се разболяват тежко? А колко умират?

Изчисляването на тези два параметъра e един от факторите, които могат да дадат отговор на въпроса за сериозността на дадено заболяване. Вирусът ебола например буди изключителна тревога, тъй като само тазгодишният епидемичен взрив е убил около половината от засегнатите, а през годините смъртността варира между 25 и 90%.

Все още е трудно да се направят прецизно подобни калкулации за разпространението, тежестта и смъртността на COVID-19, тъй като заболяването е ново. В началото на август СЗО публикува научно писмо, в което подробно обяснява принципа за определяне на смъртността на дадено заболяване. Учените обясняват, че се наблюдават два различни коефициента – IFR (infection fatality ratio), който показва съотношението на броя починали към общия брой заразени, и CFR (case fatality ratio), или леталитет, който отразява броя починали към броя доказани случаи. Заради различията при изчисляването на двата коефициента се говори за „смъртност“ от под 0,1% до над 25%.

От друга страна, самото изчисляване на евентуалния брой заразени е резултат от допускания и предположения, а не точна сметка. За да онагледи този проблем, сайтът Our World in Data публикува диаграма, включваща данни от Съединените щати за доказаните случаи на коронавирус и оценка за истинския брой на заразените според четири от най-използваните математически модели. Вероятността реално заразените да са много повече от доказаните е видима и в четирите модела. По въпроса колко точно са заразените и как болестта се развива във времето обаче, моделите предлагат напълно различни резултати.

В не един научен материал се отбелязва, че трябва да се отчетат значителните разлики на възрастова основа, заради които осредняването на леталитета също би довело до некоректни изводи.

За „тежко протичане“ на COVID-19 може да се говори при определени медицински критерии, разписани от международните професионални организации. Един от най-ясно разпознаваемите от неспециалистите симптоми е дихателната недостатъчност. Все още липсва категоричен научен консенсус по отношение на риска от тежко протичане на заболяването, тъй като освен по възрастови групи, разлики се отчитат и при наличието на други фактори – като съпътстващи заболявания – и дори според държавата.

Въпреки всички условности, в скорошна публикация в медицинското издание The Lancet се прогнозира, че вероятно около 4% от световното население е заплашено от тежко протичане на COVID-19, като при мъжете рискът е два пъти по-висок (6%), отколкото при жените (3%). Делът на уязвимите групи е най-голям в страни със застаряващо население, африкански държави с високо разпространение на ХИВ/СПИН и малки островни държави с широко разпространение на диабет. Ключов фактор при оценката на риска се оказва наличието на диабет и хронични бъбречни, сърдечносъдови и респираторни заболявания.

На този етап от развитието на пандемията математическите модели не могат да дадат точни отговори. Но изминалите девет месеца от началото на коронакризата бяха достатъчни, за да покажат, че тревогите около новото заболяване може да се окажат дългосрочни.

Свидетелства за боледуване, продължаващо по 10–12 или над 15 седмици, се появяват в различни краища на света. Такива случаи бяха документирани и от световните медии и описани в социалните мрежи. Науката също потвърди някои от дългосрочните усложнения, причинени от COVID-19, и отхвърли други. Въпреки че научихме много за коронавируса от началото на пандемията насам, много от въпросите, засягащи хода на заболяването, все още нямат отговори.

Така наличната към момента информация за дела на смъртните случаи и на хората, които оцеляват след тежко протичане на болестта, може да се окаже недостатъчна за цялостна оценка на тежестта на заболяването. Едно обаче е сигурно – става все по-трудно да впишем COVID-19 в графата „лека настинка“.

Дългосрочните ефекти на COVID-19 и защо е важно

Една от най-престижните болнични вериги в Съединените щати – Mayo Clinic, наскоро публикува статия, в която обобщава на достъпен език най-сериозните доказани към момента дългосрочни усложнения на COVID-19. В материала се посочва, че повечето от боледувалите се възстановяват напълно в рамките на няколко седмици. Но при други – дори такива с леко протичане на заболяването, симптомите не отминават дори след първоначалното възстановяване. Най-често те продължават да страдат от умора, кашлица, задух, главоболие, болки в ставите. Екипът на Mayo Clinic изрежда и кои са уязвимите органи и системи – сърце, бели дробове, мозък, кръвоносна система.

Опровергава се и първоначалното убеждение, че здравите млади хора не са толкова застрашени от заболяването. Изследването на леките случаи е особено предизвикателство за медиците, тъй като много от пациентите съобщават за продължителни прояви на някои симптоми, дълго след официалното си излекуване.

Заради недостатъчната, а на места и липсваща диагностика обаче проследяването и изучаването на усложненията често е възпрепятствано. Например анкета, направена в Холандия, разкрива, че почти три месеца след появата на първите симптоми, 9 от всеки 10 души съобщават, че имат проблеми с извършването на обикновени ежедневни дейности. 1622 души със съмнение за коронавирус са участвали в проучването, но 91% не са били хоспитализирани, а 43% изобщо не са били диагностицирани от лекар.

В изследване на Кралския колеж в Лондон се предполага, че едва 52% от преболедувалите във Великобритания са оздравели за по-малко от 13 дни. Проучването включва както тежки случаи, лекувани в интензивно отделение, така и хора, прекарали заболяването у дома с леки симптоми. Друго английско проучване, публикувано в специализираното издание за неврология Brain, докладва за увреждания на нервната система, причинени от COVID-19, като някои от усложненията не са свързани с това дали болестта е протекла леко, или тежко.

Изследвани са хора, при които болестта не е дала никакви респираторни симптоми, и неврологичните разстройства са били първият и единствен симптом на COVID-19. Документирани са случаите на 43 души на възраст между 16 и 85 години с различни форми на мозъчно увреждане вследствие на прекараната инфекция.

През лятото репортаж на британската телевизия Sky News разказва за болницата в италианския град Бергамо, един от най-засегнатите от заразата райони в световен мащаб. Местните лекари проследяват състоянието на хората, лекувани от COVID-19 в най-тежките седмици на епидемията през март и април. Психоза, безсъние, бъбречна болест, гръбначни инфекции, инсулти, хронична умора и двигателни проблеми са сред най-сериозните усложнения, останали след излекуването на пациентите, споделят италианските лекари пред телевизията. Те подчертават, че според тях става дума за системна инфекция, която засяга всички органи в тялото, а не за респираторно заболяване, както се смяташе в началото на пандемията. Проактивното издирване на пациентите е провокирано от предишно малко проучване, което сочи, че над 87% от пациентите страдат от поне един симптом, който не отминава дори след като болните се смятат за излекувани.

Както всяко друго ново явление, и тази болест формира свой собствен речник. Описаните по-горе случаи получават общото наименование long COVID, или на български – „дългопротичащ ковид“. Понятието възниква спонтанно, тъй като в държавите с масово разпространение, като Великобритания и САЩ, се появяват много пациенти, съобщаващи за продължително неразположение, които много дълго време не са тествани. Понятието е възприето и от медицинската общност, като в началото на септември престижното научно издание British Medical Journal дори организира уебинар за специалисти със съвети как да диагностицират и лекуват пациенти с „дългопротичащ ковид“.

Сериозно, но не безнадеждно

Данните за много пациенти с дългосрочно проявяващи се симптоми в условията на липсващо специализирано лечение мотивират специалистите да търсят алтернативни решения за тези случаи. Репортаж на Си Ен Ен от Международния конгрес на Европейското дружество по белодробни болести съобщава за изследване, което дава надежда за по-бързо възстановяване с помощта на точна двигателна и респираторна рехабилитация. Любопитен детайл е, че рехабилитацията повлиява позитивно дори върху психо-неврологичните симптоми, като депресия и тревожност.

Не трябва да забравяме обаче, че далеч не всички въпроси около COVID-19 са получили своите отговори и не е изключено изследванията по темата отново да променят разбирането на медиците за същността на заболяването, неговия ход и лечение.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Викторина за кандидат-управляващи. Три въпроса

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/viktorina-za-kandidat-upravlyavashti/

Вторачени в хронометъра, който отмерва оставащото време до падането от власт на Бойко Борисов, не вдигаме очи към хоризонта пред идните управляващи. Който и да дойде след Борисов, няма как да знаем дали ще е по-добре за гражданите на България. Подобна увереност може да има само ако промените са необратими в морален план. Такава гаранция едва ли е по силите и на детектор на лъжата. Политиката и политиците не се вълнуват от духовния и нравствен кризис, макар да произвеждат повече нравствен патос, отколкото могат да консумират.

Трудно е да измерим отсега морала на кандидатите за следващото управление, доверявайки се единствено на противостоенето им на Борисов. Няма такава презумпция, че който се бори с „лошите“, значи е „добър“ – това е хипотеза и подлежи на доказване. Преди да позволим на някои от тези хора да управляват, е добре да ги чуем (не по мегафоните) по теми, които не носят идеологически тежести.

№ 1: Пътят към еврото

От юли т.г. България е в Механизма на валутните курсове (ERM II), известен и като „чакалнята за еврото“, и в Банковия съюз. Случи се именно в третия кабинет на Борисов. От 1 октомври първите пет български банки – „Уникредит Булбанк“, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и „Райфайзенбанк“ – ще бъдат пряко надзиравани от Европейската централна банка. Нещо още по-важно – България запазва фиксинга лев/евро (1,95583) до реалното присъединяване към Европейския валутен съюз.

Препотвърждават ли противниците на Борисов този път?

Глупав въпрос, би казал някой – нали присъединяването към еврото произтича от Договора за присъединяване към ЕС, ратифициран от парламента. Факт. Независимо от това – и от факта, че законът за референдумите забранява плебисцити по ангажименти, поети с международни договори, проруската партия „Възраждане“ настояваше за всенародно допитване. Лидерът на БСП Корнелия Нинова говори да не се бърза. И двете партии са от активните участници в протестите.

Президентът Румен Радев също е с колебливи позиции относно присъединяването към еврозоната, които по-скоро подсилват страховете. От една страна, той подкрепя, от друга – задава популистки, но абсурдни въпроси, неизменно гарнирайки изявленията си с примера за Португалия и дълбоката ѝ стагнация след влизането в еврозоната.

„Eвро – да, но трябва да има много задълбочена оценка на риска и много ясни мерки как да минимизираме рисковете за българската икономика“, заяви той през януари м.г. Тази година излезе с тезата правителството да говори „какво правим години след това“ – тоест след влизане в ERM II. „Ще гарантира ли правителството, че това, което прави за нашата икономика, води до нейната конкурентоспособност и устойчивост в еврозоната? Ето там трябва да бъде фокусът.“

Разбира се, правителството (което и да е то) няма как да издаде подобна дългосрочна гаранция,

освен ако не разполага с някоя Ванга подръка, за да провиди всички предстоящи кризи, пандемии, политически рискове в ЕС и пр. В същото време от квотата на президента в Управителния съвет на БНБ бе назначен проф. Николай Неновски – противник на еврото, който дори прогнозира разпад на еврозоната.

Тези позиции са ясни. Ясни са и позициите на политическите сили от протестиращите, които еднозначно подкрепят пътя към еврото. Но има и публично неогласени – какво мислят в партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“, на която социологията отрежда къде второ, къде трето място в бъдещия парламент. Ами движението на Мая Манолова „Изправи се.БГ“ или „Отровното трио“, ако реши да излезе с политически проект?

Важно е тази позиция да бъде изяснена преди избори предвид обявеното от зам.-председателя на ЕК Валдис Домбровскис, че България и Хърватия може да се присъединят към еврозоната най-рано на 1 януари 2024 г. Теоретично това означава, че би могло да стане още в следващия управленски мандат, ако няма отстъпление или застой от постигнатото досега.

№ 2: Затваряне на въглищните централи и тецовете на въглища

Този въпрос от куиза за кандидат-управленци-след-Борисов е от най-трудните. На практика правителствата на ГЕРБ се отказаха от поетапното затваряне на въглищните централи (и на мините, откъдето черпят въглища). През 2030 г. обаче те трябва да затворят, независимо колко мишкува властта, обявявайки се за опозиция на т.нар. Зелена сделка. Нейната крайна цел е през 2050 г. Европа да стане първият климатично неутрален континент и докато други засегнати държави като Гърция, Полша и Чехия подготвят регионалните си планове, единствено България още няма такъв.

Вместо план, властта продължава да дотира под различни форми дейността на държавните „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“.

Но ако цените на квотите достигнат прогнозираните 50–60 евро за тон CO₂, при малко над 30 евро сега (и под 8 евро допреди две години), ще е нужно политическо решение и поемане на отговорност, за да спре разхищението на стотици милиони. Резултатът е, че държавните енергийни фирми задлъжняват на „шапката“ си – Българския енергиен холдинг, който пък тегли външни заеми, за да сколаса с наливането на пари.

Какво означава, ако се стигне до затваряне без никаква предварителна подготовка, без планове за алтернативна заетост и без да се използва инструментариумът на Фонда за справедлив преход (като компенсаторни механизми и инвестиционни схеми), който ЕК предлага на засегнатите страни? Спомнете си Великобритания през 1984 г., хвърлена в гражданска война заради 12-месечната стачка на миньорите, променила я завинаги.

Губещите са много. По данни на EURACOAL Market Report 2020 въглищните централи създават 45% от българската електроенергия – повече от АЕЦ „Козлодуй“ с нейните малко над 33%. Удължените лицензи за работа на пети и шести блок на атомната централа изтичат съответно през 2027 г. и 2029 г. Въпреки че за шести блок има шансове да работи и до 2050 г., отсега трябва да има стратегия за новата ситуация, в която ще се озове българската енергетика съвсем скоро. Спирането на мощности налага замяна с други. Дори и АЕЦ „Белене“ да започне да се строи догодина (ако изобщо се случи), до 2030 г. няма да е готова – необходими са поне десет години, толкова е срокът за завършване на проекта.

Към момента проектът за „Белене“ е на ниво информационен меморандум,

съобщи енергийната министърка Теменужка Петкова тази седмица. Следващите етапи са покани за подаване на обвързващи оферти към предпочетени кандидати за стратегически инвеститор, подаване на самите оферти, преговори и избор на инвеститор. А стратегия има – и всъщност е проект на Стратегия за устойчиво енергийно развитие на България до 2030 г. с хоризонт до 2050 г. В нея АЕЦ „Белене“ липсва, както и съдбата на въглищните централи. Запитана защо централата я няма, Петкова отговори на парламентарния контрол в петък, че в стратегически документи няма как да има „конкретика“.

Според информация на EURACOAL 2018 директно в добива на кафяви и лигнитни въглища в България са заети 10 294 души, а в свързаните с тях индустрии – 45 000. Повечето от тези близо 60 000 (тъй като в последните години е публична тайна раздутият щат на държавните „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“) са контингент на синдикатите – освен че са ресурс за гласове на ГЕРБ в случая.

Затворят ли топлоелектроцентралите, профсъюзите остават без ударна сила,

ако не броим постъпленията от членски внос. И двата големи синдиката в България – КНСБ и КТ „Подкрепа“, са противници на затварянето на въглищните централи и мините. Химера е в България да се намери политик от калибъра на Маргарет Тачър, който ще се осмели на такова решение през главата на синдикатите. (Освен ако не им обещае „порция“ средства от Фонда за справедливост – например организиране на преквалификацията на съкратените работници и/или програми за алтернативна заетост…)

Без енергийния си бизнес ще остане Христо Ковачки – вторият основен играч след държавата във въглищната индустрия и тецовете на въглища. Синдикатите често вдигаха на крак свои членове, за да бранят централите му, които трябваше да бъдат затворени преди много години заради неспазени еконорми. А Ковачки би се лишил и от възможността да търгува с корпоративен вот в полза на когото му е угодно по избори.

Енергийните бордове традиционно са добра хранилка за управляващата партия. Затова и всеки на власт бърза да подмени членовете им със свои пешки. Големите държавни фирми, като АЕЦ „Козлодуй“, БДЖ, НЕК, „Мини Марица-изток“ и др., са и най-големите възложители на обществени поръчки в страната. Ако мините и ТЕЦ „Марица-изток 3“ бъдат „извадени от играта“, намалява и размерът на порциите.

Най-страшното е обаче как пред очите ни ще загинат цели райони в България –

част от Старозагорско, Бобов дол, Кюстендил, Перник и Симитли. При последните три това означава нов приток на търсещи работа в София, освен обезлюдяване, слаба икономическа активност, неизбежна лумпенизация. Ако тръгнат да търсят работа – добре, но ако тръгнат да търсят справедливост, сблъсъците на протестите това лято ще изглеждат като безобидна драка. Наред с това безработицата и социалното напрежение ще влошат криминогенната обстановка.

Борисов и ГЕРБ така и не събраха политическа воля да подготвят план, да убедят коалиционните си партньори, да комуникират открито стратегията си за Зелената сделка с обществото – и затварянето на въглищните централи поетапно да започне. Едва ли капацитетът и кадровият потенциал на тази власт обаче би бил достатъчен, за да направи модел как би изглеждала икономиката на България след 10 години – и то такава, че да поеме преквалифицирани миньори и енергетици. Но всяко забавяне ще се плати скъпо и прескъпо, предупреди още миналата година в доклад по темата Центърът за изследване на демокрацията, прогнозирайки социално напрежение, финансови рискове за държавната енергетика и увеличени публични разходи.

В интервю за „Офнюз“ евродепутатът Радан Кънев казва:

И трите „Марици“ – двете американски и държавната централа, са отдавна губещи и под една или друга форма получават огромни субсидии от данъкоплатеца. Двете американски – през цената на тока, а държавната – през увеличаване на капитала, тоест през парите на данъкоплатците. Отпадането на този вид енергетика в средносрочен план е задължително и по сега действащите регламенти. То е и икономически неизбежно.

Истинските политици проличават в… неизбежности. Предстои ликвидацията на цял отрасъл в икономиката, а когато това стане, Борисов ще е извън сцената и нито той, нито енергийната министърка Теменужка Петкова ще поемат вината за сегашното шикалкавене.

№ 3: Този въпрос е важен

Заради състоянието на българската демокрация, дефицитите в българското правосъдие станаха нетърпими, а в медиите – вредни за общественото здраве. Изпратени са 29 въпроса към България, по които на 5 октомври в Европейския парламент ще има дебат за състоянието на демокрацията.

Покрай пандемията от COVID-19 дефицитите на българската система за здравеопазване станаха не просто осезаеми, а убийствени. Болниците са много, лекарите – малко, сестрите изобщо не достигат, за специализации са уреждани предимно „наши хора“, патоанатомите за цяла България са под 50, лекарите инфекционисти – около 160. Под 4% от разходите за здравеопазване отиват за профилактика. Животът е кратък в сравнение със средната продължителност за ЕС, измирането – с високи темпове.

Всичко това е така и е от жизненоважно значение. Но по въпроса за реформите политиците обикновено лъжат, извинявайки се с компромиси, коалиционни партньори, обстоятелства, преход и пр. Има обаче един въпрос, по който кандидатите за власт няма как да увъртат.

„Ще поискате ли да бъде разследван Бойко Борисов?“

Заглавна снимка: Museums Victoria

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Дебатът за машинното гласуване

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/debatut-za-mashinnoto-glasuvane/

Изборният кодекс е променян 18 пъти в последните няколко години и постоянната ябълка на раздора е машинното гласуване. На предсрочните парламентарни избори през март 2017 г. машинен вот не се състоя – нито в България, нито в чужбина. Тогава Централната избирателна комисия реши да отстрани единствения участник в обявената обществена поръчка – фирма „Лирекс БГ“, и прекрати процедурата за доставката на 12 500 машини. Този изход бе предизвестен, защото поръчката беше обявена твърде късно, на 14 февруари, и то след решение на Върховния административен съд, който постанови, че машинно гласуване трябва да бъде осигурено във всички секции в страната.

Три години по-късно сме изправени пред същата ситуация. Веселин Тодоров, председателят на Съвета на директорите на „Сиела Норма“ АД, в коментар за „Тоест“ посочи, че ако поръчката не бъде обявена до края на септември, съществува риск отново машинният вот да бъде провален. Фирмата, която досега е печелила обществени поръчки, възложени и от Министерския съвет, и от ЦИК, не би участвала в търга и не би рискувала десетки милиони левове, ако времето за изпълнението на поръчката не е достатъчно. „Защото на нас ни плащат само ако изборите бъдат успешно проведени“, твърди Тодоров.

Според социолога и бивш говорител на ЦИК Цветозар Томов минималният срок, необходим за изпълнението на една такава голяма поръчка, е четири месеца. Непрекъснатата промяна на правилата той нарече „изключително порочна тенденция“, освен това

„машините нищо няма да решат, защото имаме дълбоки дефицити в изборния процес“.

Всеки път, когато законодателят започне да променя правилата на изборите, е ясно, че целта не е технологично подобряване на процеса, нито гарантиране на честността на вота. И при това отваряне на Изборния кодекс липсват предложения, свързани с изчистването на избирателните списъци от т.нар. мъртви души или с промени в начина на отчитане на гласовете, които изборните експерти смятат за ключови. Вместо това управляващото мнозинство в парламента фокусира вниманието си отново върху начина на гласуване и прие окончателно, че това ще става и с хартиени бюлетини, и с машини.

Решението, подкрепено и от „Воля“, предизвика остри реакции от страна на опозицията в лицето на БСП и ДПС. А президентът Румен Радев заяви, че ще наложи вето, защото според него с тези промени в Изборния кодекс се запазва възможността за манипулиране на вота. Имаше и екзотични предложения, които бяха отхвърлени – като това изборите да продължат 48 часа, вместо да бъде съкратен изборният ден.

Към днешна дата не е ясно дали ще може да се гласува машинно във всички секции в страната с над 300 души избиратели. Защото все още не е обявена процедура по ЗОП за избор на фирмата, която трябва да изпълни обществената поръчка за доставка на машините за вота. Не е ясно и дали те ще се наемат, или ще бъдат закупени. Няма да бъде изненада за никого, ако ЦИК предпочете отново „Сиела Норма“ сред кандидатите, но за каквито и да е предположения и коментари е рано, защото все още не е ясно колко и кои ще са евентуалните кандидати за тази поръчка.

Не се знае и дали е възможно ЦИК да обяви обществената поръчка, без Комисията да има легитимен председател.

Предишният – Стефка Стоева, подаде оставка заради несъгласието си с кабинета, че ЦИК, освен с организацията на изборите, трябва да се занимава и с доставката на устройства за машинно гласуване във всички секции. А ресорният вицепремиер Томислав Дончев няколко пъти отклонява поканата за среща с членовете на Комисията. Затова и някои издания излязоха със заглавия като „Търси се председател камикадзе“ и „Никой не иска да оглави ЦИК“.

До 15 септември, последния срок за представяне на кандидатури в комисията за избор, не беше внесена нито една номинация, макар че според Анна Александрова – шеф на Правната комисия в парламента, ГЕРБ имала кандидати за поста. В четвъртък ДПС обяви, че започва консултации с останалите парламентарни партии за оставката на председателката на Народното събрание Цвета Караянчева заради бездействието ѝ по отношение на правилата и съвместимостта за избор на ръководството на ЦИК.

Колко и кои фирми ще участват в процедурата за внос на машини за гласуване, ако такава бъде обявена навреме, предстои да разберем. По-интересен е въпросът лобира ли някой за „Сиела Норма“ в средите на управляващите, за да има тя очаквания да получи за пореден път поръчката за внос на машините – този път над 13 000. Затова е необходим голям паричен ресурс от десетки милиони левове, с които, по думите на Веселин Тодоров, фирмата им разполага.

От евроизборите през 2014 г. досега машинно гласуване е имало експериментално в не повече от 500 секции в страната

и винаги устройствата за тях са били наемани. А изпълнител на обществените поръчки винаги е била „Сиела Норма“. Последния път тя извърши внос на 3000 машини за евроизборите през май 2019 г. Според Тодоров тяхната фирма е избрана с единодушие от комисията по търга, защото офертата им отговаряла на всички условия и предложената цена била в рамките на отпуснатия бюджет. На въпроса ни дали имат лоби в средите на управляващите, председателят на Съвета на директорите на фирмата отговори, че са им възлагани толкова поръчки от различни институции, защото „трябва да сме били най-добрите и най-опитните. А може би и заради добрата симбиоза между нас и „Смартматик“, най-добрата фирма в света“.

Обществената поръчка през 2014 г. за внос на устройствата за машинно гласуване „Сиела Норма“ печели в консорцуим с регистрираната в Нидерландия „Смартматик холдинг“. Тя според справка на компанията PrivCo – водеща в проучването на собствеността и финансите на големи частни международни компании, е част от офшорна структура с неясни собственици. Данни на Департамента за обществена информация на САЩ сочат, че 88% от акциите на компанията са в ръцете на четири известни венесуелски фамилии – Муджика, Пинате, Анцола и Масса. А системите за машинно гласуване, разработени от компанията за избори в Белгия и Филипините, винаги са били съпроводени със скандали.

Веселин Тодоров обяснява, че е по-добре машините да бъдат закупени, вместо да бъдат наемани, защото ще могат да се използват между 12 и 15 години не само за избори, но и за референдуми – и това ще направи машинното гласуване по-евтино. Гаранция за сигурността и честността на вота давали четири системи, независими една от друга. Изискванията за софтуера били той да е предварително изготвен и заложен в машините, а после настроен според стандарта, определен от ЦИК. Според Тодоров този софтуер е система, тествана в десетки държави по света, използва се в САЩ, Бразилия, Белгия и в други страни и е малко вероятно точно у нас да даде дефект. През май 2019 г. машините са били сертифицирани от математици от Софийския университет и БАН, сега е предвидено сертифицирането да бъде извършено от Института за стандартизация и Института по метрология. Председателят на Съвета на директорите на „Сиела Норма“ не можа да се закълне, че гарантира 100-процентова защита на софтуера.

Как ще се отчитат резултатите от вота, е по-важният въпрос. Защото ако комисията трябва да съставя един общ протокол от ръчното и машинно гласуване, това ще отвори възможност за манипулации на вота и за множество грешки, волни или неволни. А оттам ще доведе и до опорочаване на целия изборен процес.

В тъй наречения дебат за промените в Изборния кодекс станахме свидетели на пошъл политически театър.

Той ни показа ДПС в ролята на защитник на машинното гласуване, а Карадайъ с присъщата си патетика обвини от парламентарната трибуна Бойко Борисов, че умишлено е наредил на ГЕРБ да създаде хаос с изборния закон. Хамид Хамид пък обяви, че премиерът подготвя манипулации и фалшификации на вота. Това поведение има за цел да заблуди малко подготвената публика, че етническата партия на Ахмед Доган иска честен вот, гарантиран от машинно гласуване.

Доган и Пеевски разиграват този театър, защото знаят, че без хартиени бюлетини те не само няма да са трета политическа сила в следващия парламент, но е възможно да получат драматично нисък вот, което ще им отреди места в задната част на парламента. А Борисов и ГЕРБ се поставиха сами в унизителната ситуация да зависят от Доган и Пеевски, Каракачанов и Симеонов. И Марешки. Съвсем заслужена политическа съдба.

Заглавна снимка: Morning Brew 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво да помниш по-напред? Разговор с Палми Ранчев за наследството на 80-те години и българския Преход

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/palmi-ranchev-interview/

Откакто започнаха протестите тази година, се питам как стигнахме дотук. Как се появиха на обществената сцена тези, които днес дълбоко ни отвращават? И кой ги произведе? 

Палми Ранчев е от авторите, които не имитират никого – и никой не е способен да ги имитира. Книгите му често са номинирани за основните литературни награди у нас. Поет, писател, сценарист, боксьор и национален треньор по бокс, моят приятел Палми познава отлично София от нейните най-жалки и безмилостни години. 

Конюнктурата не го обича. Затова вярвам на отговорите му.


„Магурата“, „Бразилия“, „Хавана“, „Синьото“… Днес тези имена не носят смисъл почти за никого. Какво обаче се случваше по тези места в края на 80-те и началото на 90-те – и какво е наследството им днес?

Те са част от живота на няколко поколения, живеещи или пребиваващи в София. Най-общо, те даваха възможност за сравнително алтернативно поведение и мислене. Огромно количество хора се събираха около обяд и привечер край тези малки кафенета – и те се превръщаха в улични салони. Повечето стояха прави, пиеха кафе, разговаряха и имаха усещането, че опитват нещо различно от сухоежбината на соцвсекидневието.

Спомням си „Млекото“, едно от първите подобни места. Не само защото можех да поръчам млечен шейк, тоест нещо различно от бозата и жълтата или червената лимонада. Там например се запознах с писателя Васил Попов. Минавах ли покрай „Колумбия“ или „Кристал“, се оглеждах за Николай Кънчев. Макар и рядко, случваше се да го видя. В „Шапките“ коментираше прочетени книги и последните естетически течения интелектуалният гуру Владимир Свинтила. „Кравай“ беше единственото място, на което пънкарите се чувстваха удобно с необичайните си прически и облекла.

В „Синьото“ се събираха хора от радиото и музиканти. Но и много други. По едно време постоянно присъствие беше Сиси Графинята, която в джазови сетове коментираше и хората около себе си, и международното положение, и основни фигури от ЦК на БКП, без да се интересува от явните и прикритите доносници, които също бяха постоянно присъствие. Там често се срещах с Иван Рембранда, с когото кръстосвахме улиците до късно през нощта.

В „Бразилия“ и „Хавана“ се събираха софийски тарикати, чейнчаджии, комарджии. На почит бяха производителите на пластмасови джунджурии. Обикновено „на възраст“, предприемчиви, те разполагаха с пари. Работеха нелегално или използваха някакви временни постановления, за да организират частните си предприятия. Мнозина от тях влизаха или излизаха от затворите заради тази си активност. Постоянно присъствие бяха и красивите жени. В „Хавана“ се появяваха Георги Джагаров и Венко Христов. Вероятно тогава са ремонтирали ведомствените кафенета и ресторанти на СБП и СБЖ.

Доста по-късно, в началото на размразяването и Прехода, около „Магурата“ се разгърна предприемаческият дух, като още от началото беше заразѐн с милиционерския бацил „за едни може, за други – не“. Най-подготвени за свободен бизнес се оказаха част от някогашните посетители на въпросните кафенета. Трансформацията се извърши сравнително лесно за мнозина от тарикатите и известните улични бабаити, защото се оказа, че са били доносници и сътрудници на някогашната милиция, преименувала се на полиция.

Ако трябва да разплетем възела между спорт, тайни служби и политика, завързан преди трийсетина години, откъде да почнем?

Спортистите, заедно с хората на службите и партийните активисти, още по времето на соца бяха организирани. Сред тях имаше хора с административни постове в партията държава, а и авторитетни личности с качества на водачи и главатари. Организираните им групи скоростно се превърнаха в първите активисти на капитализма. Ама не какъв да е, а техен си – и затова свързан с насилие и проливане на кръв.

Голяма част от истинските спортисти нямаха качества за мутри. Каква мутра ще си, ако целта на живота ти е била да пробягаш сто метра под десет секунди или да скочиш повече от два метра. За всеки престъпник, излязъл от затвора, беше значително по-лесно да влезе в мутренска бригада, отколкото за обикновен или елитен спортист.

Защо синоним на мутрите станаха борците, „борчѐтата“, а не боксьорите?

Борците обикновено са селски момчета, с патриархална ценностна система. Имат уважение към по-старите, по-знаещите и по-можещите. И затова борците бяха по-лесни за управление. В допълнение, доста бивши борци вече бяха станали барети, жандармеристи, обикновени и необикновени (тайни) ченгета.

Докато боксът е предимно градски спорт. Почти всички са индивидуалисти, с изразено чувство за превъзходство, склонни са към анархистични прояви – понякога само защото с един удар могат да разрешат уличните или други такива проблеми. Боксьорите се отнасяха със съмнение и дързост към тези, които се опитваха да ги управляват.

Палми Ранчев тренира боксьори на летен лагер през 2018 г. © ABC Fight Club

Защо бързо забравихме София на престрелките от 90-те?

В началото на Прехода престрелките създаваха чувство на несигурност, на страх и ужас от всекидневния живот. За да бъдат подчинени нарочените за рекет. Да замре всеки опит за самостоятелност. Престрелките бяха и команда към всички недоволни, предприемчиви и активни българи да напускат страната. Междувременно една след друга разстреляха или взривиха най-вироглавите мутри. Останаха сговорчивите, склонните към подчинение и раболепие, ориентирали се към постове в държавните структури. Сега властта им се е увила като питон около всички и всичко.

Отдавна в страната трудно се диша. В подобно положение какво да помниш по-напред. Убитите някога? Или собственото си окаяно положение?

Какво си спомняш от началото на 90-те години? По какво си приличаха „силните на деня“ и „силните на нощта“ в това смутно време? И по какво се различаваха?

През цялото време така наречените „силни на деня“ и „силни на нощта“ бяха ръководени от едно и също място. Притежаваха сходни качества: животинската стръв и алчност за повече пари, собственост, власт. Бяха готови да мачкат, да газят и убиват всеки на пътя си. Спечелването на всички пари и овладяването на цялата власт бяха генералните им цели. Различията между назначените за бизнесмени, банкери, политици и престъпници през цялото време оставаха условни.

Докога комунизмът може да бъде оправдание за ставащото днес, 31 години по-късно? 

Когато отидох за първи път в Швеция, където социалистическата партия управляваше от доста години, се потвърдиха подозренията ми, че у нас никога не е имало социализъм. Комунистическите идеали за равенство, братство и свобода бяха само повод за политически остракизъм на несъгласните. За да сме равни, режеха главите на по-умните или скъсяваха краката на по-бързоходните. Комунизмът е поовехтяла опаковка на някогашната тоталитарна власт, мимикрираща сред либерално и псевдодемократично каканижене.

Къде ти слагаш точката, в която криминалните елити на Прехода безвъзвратно се превърнаха в политически? Кой произведе Бойко Борисов? Кой трябва да поеме отговорност за неговата поява?

Още в началото на Прехода служителите на закона и престъпниците лесно сменяха позициите си. Някога предложих да се създаде Министерство на организираната престъпност. Така ченгетата нямаше да работят до 5 часа̀ в МВР, а после в мутренските групировки. През следващите години заменяемостта протичаше по-интензивно. И на различни нива. Днес си ченге, утре – мутра, после се обявяваш за бизнесмен или ставаш политик. Напоследък политическата позиция най-сигурно гарантира място в разпределението на парите от Европейския съюз. От години имаме милионери, а вече и милиардери, които знаят единствено как се краде.

Настоящият министър-председател е представителна фигура от селектирания елит на Прехода. Алчен и безмилостен, ако той самият не е застрашен. Склонен към всякакви компромиси, стига да му осигуряват печалби и власт. Още в началото показа на кукловодите, че може да бъде слуга, без да се чувства унизен. Макар и да е посредствен във всичко, което изисква познания и умения. През цялото време той беше манипулиран – и манипулираше. На държавните постове беше повече актьор, отколкото реално действащ политик. Правеше всичко името му да стане популярно.

Спомням си как в „Труд“ ми връщаха текстовете, ако съм направил и най-невинна иронична забележка към персоната му. Обясняваха, че после щял да ги скъса от телефонни обаждания. И през цялото време взимаше процент от всеки възможен за рекетиране бизнес. Разширяващият се икономически потенциал разширяваше и периметъра му на влияние, докато напоследък започна еднолично да управлява държавата…

В своята литература ти изследваш маргиналиите и маргиналите на Прехода. Имат ли свой политически потенциал? Или трябва да разчитаме на бавната политизация на протестиращата днес средна класа?

В маргинали у нас се превърнаха тези, които не приеха морала, наложен от управляващия криминалитет, или другите, неиздържалите на промените, съгласили се с материалните и психическите несгоди в търсене на някакво лично равновесие. Учителят около боклукчийския контейнер, безработен или с минимална пенсия, е представителна фигура на Прехода. Вече цели поколения се изхранват от отпадъци. И ако продължим в тази посока, нищо чудно, ако се появи партия на уличните кучета и бездомниците, за да се компенсира обезлюдяването, а и заради общите им източници на живот.

Настоящият политически елит – узурпирал основните държавни постове и позиции, неотговарящи на професионалните му възможности, оформил човешкия си профил сред далавери и измами, следвайки законите на мафиотските зависимости – се състои от некадърници и криминален боклук, вреден и направо отровен при по-нататъшно използване. Протестиращите трябва не само да ги сменят, а буквално да ги изметат.

Какво трябва да помним и какво да забравим, за да имаме шанса да продължим да живеем заедно по тези земи? 

Трябва да запомним всичко от случилото се през тези и подли, и доста мизерни в морално отношение години. И същевременно да го забравим. Както се помни и се забравя скоростно прочетена книга. Ако продължа с книгата като метафора, трябва да влезем в нови сюжети, отговарящи на членството ни в ЕС. Преди всичко: да се отстранят остатъците от бившата Държавна сигурност. И да се потърси отговорност на виновните страната ни да е най-бедната, най-болната и най-бързо изчезващата нация на континента. Има достатъчно младежи – и образовани, и способни, и с чувство за национална отговорност, които могат да измъкнат страната от негативните списъци.

Заглавна снимка: © Фелия Барух за Софийския международен литературен фестивал през 2013 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клеър Дейли: „Промяната идва от хората, не от политиците“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/clare-daly-interview/

Read the article in English >>

Преди няколко седмици ирландската евродепутатка Клеър Дейли предизвика сензация в България с критиките си към заместник-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно България в рамките на заседанието на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Дейли е сред най-критичните гласове в Европарламента и най-активните ирландски евродепутати.

Разговаряме с нея по-малко от час след речта на Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, която Дейли определя като „лицемерна“ от самото начало:

„Говори за свободни и честни избори в Беларус, за европейски средства, които трябва да бъдат защитени от корупция… Те имат неопровержими доказателства, че именно това се случва в България, и не правят нищо. Цялата реч беше толкова лицемерна, но в контекста на България противоречието в думите ѝ е още по-очевидно.“

За евродепутат – и изобщо за политик – Дейли е приятно директна и не се страхува да сподели точно какво мисли. Тя е член на ирландската социалистическа партия Independents 4 Change, част от европейската група European United Left – Nordic Green Left. Продължаваме да дискутираме речта на Фон дер Лайен, по време на която председателката на ЕК начерта амбициозни планове за бъдещето на Европейския съюз в области като върховенство на закона, външна дипломация и политика и здравеопазване.

„Това е запазената марка на ЕС. Звучеше като пропаганда и съм сигурна, че много европейски граждани го усетиха така. Например италианците, които не видяха никаква европейска солидарност в началото на този хаос, а сега тя говори за хората в Афганистан?“, смее се Дейли невярващо.

Питам я дали речта на Фон дер Лайен е пример за липсата на връзка с реалността и хората, която се изтъква включително и по време на антикорупционните протести в България за оставката на премиера Борисов и главния прокурор Гешев, продължили цяло лято.

На много фронтове думите нямат нищо общо с реалността. И мисля, че единственият начин това да се промени е хората от държавите членки да се организират. Именно затова сега говорим за България. Няма много български представители, които да се борят за каузата на тези протести, и това също обяснява затруднението за дискусия в Брюксел. При другите държави не е така. Мисля, че там има повече политическо разделение, което не ми изглежда да е случаят в България.

Съгласявам се с нея, че за чужденец е трудно да се ориентира в българския политически пейзаж, на което тя отговаря: „Знам много малко за България, но съм готова да се уча. Получих много информация от българските граждани, за което съм благодарна. Не мисля, че трябва да си експерт, за да видиш, че в Европа си затварят очите и единствената причина за това е, че или Комисията е некомпетентна и не знае какво става, или знаят и им изнася поради връзките с Европейската народна партия. Аз мисля, че е второто, защото те наистина са некомпетентни, но не чак толкова. Не им пука, защото касае техния човек [Борисов – б.р.]. Той е достатъчно умен, за да не тормози малцинствата, но това не значи например, че няма дискриминация. Чувам, че коалиционните им партньори са хомофоби и расисти. Но той е достатъчно съобразителен, за да не се бута между шамарите, както правят в Полша и Унгария, малко по-обран е и Комисията е доволна. Според тях той осигурява известна стабилност.“

Подобно на другата евродепутатка, с която разговарях – София ин ът Фелд от „Обнови Европа“, – Дейли говори за клубове и политически фракции. Тя ми казва, че „който не е в клуба, него критикуват“, което фактически разделя важни европейски ценности, като върховенството на закона и свободата на словото по идеологически линии. Дейли гледа на европейските институции от критична, лява позиция и ги определя като неолиберални администрации, които дават предимство на определени свободи – например свободата на пазарите – пред други, като върховенството на закона в областта на човешките права.

Политическата кариера на Клеър Дейли започва още от ученическите ѝ години, когато се бори за правото на аборт в Ирландия. Тя е била част от радикалното крило в ирландската Лейбъристка партия, заради което е изключена от структурите ѝ в края на 80-те. Вероятно това минало и настоящата ѝ политическа позиция доведоха до статии в проправителствени български медии, които я нарекоха „комунистка, която подкрепя Лукашенко“.

Чух, че са казали, че съм комунистка. Тази сутрин ми съобщиха, че е излязла статия как съм била разследвана за конфликт на интереси в Европейския парламент, но момичето, което ми я прати, каза: „Не се притеснявай, трябва да вземеш предвид, че няма независими медии в България.“ Преди няколко дни на една среща някой ми каза, че друг евродепутат ме е нарекъл комунистка, и отвърнах, че никога не съм била член на Комунистическата партия, но знам, че някои от хората на власт в България в момента са започнали кариерата си оттам. В повечето случаи се смея, това не са неочаквани неща. И бих се радвала много да видя падането на Лукашенко, нямам проблем да го заявя. Само че мисля, че това е работа на гражданите на Беларус, не на ЕС, Америка или Русия.

Следващият ми въпрос към нея е за контактите ѝ с българските социалисти, които – поне на теория, ако не в реалността – в момента са в опозиция на българското правителство.

„Когато за пръв път се сблъсках с проблеми на ирландци със собственост в България, след като ме избраха, писах на българските евродепутати, без да избирам по идеология. Не ми пукаше, бих работила с всеки. Само двама ми отговориха, което не е нормално. Един от тях ме препрати към колега в тази област, от когото така и не получих отговор – разказва евродепутатката. – После, когато слушах дебатите за България в ЕП, ми направи впечатление, че никой от България не говореше твърде много, дори опозицията. И честно казано, не мога да си направя преценка за Българската социалистическа партия, какви са тези хора? Не мога да видя разделителната линия, а също чувам, че обвиненията в корупция са точно толкова сериозни и към тях, ако не и повече. После получих огромния отклик от българите след речта ми в Комисията, което беше показателно за вакуума. Ако хората се хващат за това, Господ да им е на помощ! Научих много от тази случка.“

Дейли имала планирано пътуване до България, но член на екипа ѝ е дал положителна проба за коронавирус малко преди уреченото време. Тя се смее и казва, че не очаква визитата ѝ да мине спокойно, когато най-накрая успее да посети България. Питам я защо трябва изобщо да се интересува от България, докато сме насред здравна криза, икономическа несигурност, а освен това ЕС си има много други сериозни проблеми, като защитата на данните, миграцията, финансите…

Като евродепутат представляваш гражданите на Европа. Тук виждам твърде много влияние от страна на едрия бизнес и оръжейните лобита. Виждам и евродепутати, които очевидно са тук за парите или за да работят по някакъв свой сектор, те не се възприемат като европейски законодатели. На всеки пост, на който някога съм била избирана, съм гледала като на платформа, от която да организирам гражданите. Не вярвам, че политиците променят нещата, вярвам, че хората ги променят, а политиците откликват. Моята работа е да използвам платформата, която съм привилегирована да имам, за да дам на хората самочувствието, от което се нуждаят, и така да променят ситуацията сами.

Според евродепутатката източноевропейските страни са били приети някак набързо в ЕС: „В много аспекти Западна Европа го направи, за да изгради буфер между себе си и Русия. Богатите хора в тези страни, много от които произлизат от старите комунистически режими и са се възползвали от приватизацията, бързо влязоха в нова роля и свикнаха с ползите от европейските средства. Гражданите на тези страни са източник на евтина работна ръка за западния бизнес и Западът е доволен от конфигурацията.“

Дейли коментира как за нея е добра новина, че хората в България най-накрая надигат глас. „Интересно е да наблюдавам и политическите процеси тук, защото не е същото разделение ляво–дясно, на което сме свикнали“, казва тя и веднага я питам какво точно има предвид. „Струва ми се, че всички са корумпирани, независимо от идеологията“, отвръща моментално ирландката. Според нея исканията за върховенство на закона се чуват само когато става въпрос за политически противник. Тя казва, че това трябва да се промени, че се нуждаем от конкретни правила, които да се прилагат еднакво за всички.

Отбелязвам, че рисува доста мрачна картина за ЕС. С оглед на надигането на популизма и евроскептицизма решавам да я попитам нещо, което вълнува мнозина: за какво ни е въобще Европейски съюз?

Много хора си задават този въпрос. Италианците, които оставихме сами в началото на пандемията, ирландците също си задаваха този въпрос по време на финансовата криза, когато самотните родители трябваше да платят загубите на банкерите в Мюнхен. Това е и една от причините за Брекзит: не само някакви английски расисти, но и много обикновени хора гласуваха за Брекзит, разочаровани от лейбъристите. Проблемът в момента е, че ЕС функционира в интерес на бизнеса. Разказваме как сме се събрали след войната, и да, така е било в началото, но в момента е огромен бизнес проект за интересите на различни индустрии. Гражданите остават на заден план.

„Бих казала, че нямаме нужда от ЕС така, както е организиран в момента, защото, ако продължим в тази посока, все повече хора ще си тръгнат“, коментира депутатката и добавя: „Но аз искам да виждам обединение в Европа и отвъд. Ние всички имаме общи интереси. Защото този въпрос горе все по-често възниква например докато гледаме хората, които са избрани в ЕП. Или след потресаващата реч от тази сутрин – хората слушат и си казват: Не знам на кого говорите, г-жо Фон дер Лайен, защото Вашият приказен свят не е нашият свят.“

Независимо дали човек е съгласен с острите критики на Дейли, съществува пропаст между думи и действия в Европа, що се отнася до наболели проблеми. Политиката и бюрокрацията, изглежда, надделяват, както стана ясно по време на първите месеци на здравната криза. Последният ми въпрос към нея е дали речите си остават речи, или можем най-накрая да очакваме някакви действия.

„Не всичко е само лошо“, казва тя с присмех при споменаването на речта на Фон дер Лайен. „Ще трябват действия. Погледнете върховенството на закона в Полша и Унгария: макар и бавно, започва някакъв процес по поправяне на механизмите. Виждаме това и в бюджета за коронавируса – малко по-добре от преди, но все пак недостатъчно. Ако отново наложим строги икономически ограничения и накараме европейците да платят сметката, нещата ще експлодират. Но мисля, че и те си дават сметка за това. Промяната е бавна работа, нали знаете. Но се случва. Каквото и да стане в България, нищо вече няма да е същото. Или ще има успешен пробив, или не, но ще може да се надгражда над тези уроци и те да бъдат научени.“

Всички знаят, че българите протестират. Това, че политиците и медиите не го слагат на първа страница, както в случая с Беларус, е от геополитически съображения, не друго. Хората не трябва да се деморализират. В Ирландия казваме така: „Ако се бориш, може да спечелиш; но ако не се бориш, вече си изгубил.“ Протестите със сигурност ще донесат някаква промяна, властта е разтревожена. Дали ще ни игнорират, или ще ни унижават, или ще направят само малки отстъпки – уроците ще се научат за в бъдеще. Мисля, че усещат натиска. 

В края на разговора Клеър Дейли заключава, че е трудно да се предвиди изходът от протестите в България. „Със сигурност спирането на евросредства е далеч, така че може би ще има предупреждения зад кулисите да не се нарушават толкова нагло правилата. Но тази идея, че ЕС е спасител, който ще дойде да оправи положението – това просто няма да стане. Институцията се грижи за себе си. С протеста си може да ги засрамите да свършат нещо. Но справянето с вашето правителство си е ваша работа.“

Заглавна снимка: © Личен архив на Клеър Дейли

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евродепутатката София ин ът Фелд: „Не мислете, че ЕС не се интересува от България“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sophia-in-et-veld-interview/

Read the article in English >>

Нидерландката София ин ът Фелд е четвърта сред най-влиятелните евродепутати в сферата на демокрацията и вътрешните работи. Партията ѝ „Демократи 66“ е част от третата по големина група в Европейския парламент (ЕП) „Обнови Европа“ – наследница на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), която се представя като центристка формация и счита за основни свои ценности устойчивото развитие, върховенството на закона и икономическия растеж. Други значими европейски партии от същата група са „Република, напред“ на френския президент Еманюел Макрон и ирландската „Фиана Файл“. Българската етническа партия Движение за права и свободи също е част от това европейско семейство. 

София ин ът Фелд е начело на групата за мониторинг на върховенството на закона в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) от 2018 г. насам и е работила за изграждането на европейски механизъм за измерване на върховенството на закона. По време на изслушване в рамките на LIBE на 10 септември т.г. Ин ът Фелд зададе въпроси на заместник-председателката на Европейската комисия (ЕК) Вера Йоурова относно свободата на медиите в България и липсата на отчетност на главния прокурор. 

Йоанна Елми разговаря с г-жа Ин ът Фелд за това как позицията на Европейския съюз (ЕС) относно протестите в България разкрива ключови проблеми в политическото функциониране на Европа, какво можем да очакваме от новия Доклад за върховенството на закона и дали Брюксел знае какво всъщност се случва в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. 


Евродепутатка сте от 2004 г. Унгария и Полша се присъединиха към ЕС същата година, а през 2007 г. България ги последва. Спомняте ли си какви бяха тогава очакванията към страните от бившия Източен блок? 

Вероятно мислехме, че икономическите реформи и подготовката за вътрешния пазар на ЕС автоматично ще ги направят демокрации за пример. Мисля, че тези очаквания никога не са били реалистични.

В същото време оставам с впечатлението, че в момента има тенденция да делим Европа на просветен и демократичен Запад, от една страна, и склонни към корупция и авторитаризъм източни държави, от друга. Това не е вярно. Авторитаризмът се надига навсякъде, само погледнете отвъд Океана – Тръмп се държи като много от източноевропейските авторитарни лидери, а и в Европа имаме политически партии със същата корумпирана, авторитарна програма както в източните страни, но те просто нямат мнозинство. Така че това противопоставяне Изток–Запад не отговаря на истината.

В такъв случай как можем да се справим с надигането на тези авторитарни тенденции на европейско ниво? 

Изграждането на политики е невъзможно, когато няма споделени ценности. Грешка е да се мисли, че ЕС е просто вътрешен пазар и ценностите нямат значение. Да вземем за пример регулирането на интернет, личните данни, изкуствения интелект, свободата на изразяване, дезинформацията, сътрудничеството в областта на сигурността – всичко това изисква споделени ценности, правила и стандарти. Например в случая на Полша виждаме изключително лоша ситуация, съдиите в Нидерландия и други държави вече отказват да екстрадират заподозрени в Полша, защото просто не вярват на съдебната система там.

Когато няма правилно функциониращо правосъдие, свободни медии и правила за прозрачност, не можем да преборим корупцията; а когато има корупция, вътрешният пазар не може да работи ефективно. Всичко е свързано.

Click to view slideshow.

Въпросът за ценностите съвсем естествено ни води към България. Членувате в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, която наскоро разкритикува заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова относно ситуацията в България, където вече два месеца има протести. Как България стана повод за дебат? 

България и Румъния винаги са били в обсега на радара заради опасенията за корупция, така че тук няма новина. През последните месеци наблюдаваме масовите улични протести и реакцията на властите, която предизвика притеснение. Но ние имаме и много други опасения. Например известното решение на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. „Колеви срещу България“, в което се казва, че независимостта и отчетността на главния прокурор трябва да бъдат преразгледани. Научихме, че има тревожни данни за дискриминация спрямо ромите, за реч на омразата, България също така отказва да ратифицира Истанбулската конвенция.

Унгария и Полша са под светлината на прожекторите от известно време, също Малта и Словакия от около две години насам, вече и България. По-късно този месец Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи ще публикува за първи път в историята си Доклад за върховенството на закона. Той ще бъде циклично, годишно събитие вследствие на законодателна инициатива на ЕП, на която имах удоволствието да бъда докладчик.

В случаите на Полша и Унгария всеки път реагираме на криза, винаги със закъснение и от това произтича конфликт, който пък на свой ред поляризира дебата. И в крайна сметка не успяваме да утвърдим демокрацията и върховенството на закона. Искаме да елиминираме аргументите, зад които се крият авторитарни лидери като Виктор Орбан, които казват: „Ох, защо ние? Защо винаги нарочват Унгария? Това е насочено срещу Източна Европа.“ Така че предложихме този годишен цикъл, по време на който всички държави членки се оценяват според еднакви критерии, включително демокрация, върховенство на закона и основни човешки права.

Предложението на ЕП беше оценката да бъде направена от група независими експерти, но Комисията реши сама да се заеме с това. Имаме много механизми на разположение, като Механизма за сътрудничество и проверка, но твърде често Комисията разчита на информация от членовете на правителствата. Ако гледаме класациите за спазването на върховенството на закона например, Унгария винаги има фантастични резултати… Според моята информация този път Комисията е разговаряла с широк спектър от хора – по техни данни с над 300 души, – така че се надяваме да получим по-независима, пълна и точна картина.

Надеждата достатъчна ли е обаче? Защото през последните години прочетохме множество доклади от Комисията, в които се казваше, че България отбелязва напредък, въпреки че на терен ситуацията се влошава непрекъснато. И сега се намираме в период на безпрецедентни протести. Когато хората чуят, че идва пореден доклад, първият им въпрос е: кога ще има конкретни действия и какви?

На първо време вярвам, че докладът ще бъде положителен фактор, защото държавите, в които има проблеми с корупцията и авторитаризма (двете често вървят заедно), не могат да се крият зад оплакването, че са нарочени. Но също така смятам, че той ще предизвика ефекта на „Евровизия“, както го наричам: всички песни са ужасни, но никой не иска да е на последно място. Така че ще има оплаквания, сочене с пръст, но зад кулисите ще се опитват да подобрят обстановката, както е с Европейския семестър. Изпълняват ли всички държави членки критериите на Семестъра? Не, и ние сме наясно с това. Но поне има дисциплиниращ ефект, който ги побутва в правилната посока.

Вижте, разбирам желанието за действия. Но нямаме армия, която да изпратим на щурм и да свалим правителството. Нещата не стават по този начин. Всичко е много сложно и опира до самата структура на ЕС. ЕК би трябвало да е независима, но в реалността е все още неуверена в директната конфронтация с държавите членки, защото държавите членки са тези, които номинират комисарите. Комисията трябва да свикне с новата си роля. Виждаме и че тя е политизирана, и че държавите членки оказват жестока съпротива, на което станахме свидетели по време на дебатите за бюджета това лято. ЕК остави всичко неясно, както винаги прави, и сега се обръща към ЕП да оправи положението. А това е трудно, освен че има огромно напрежение.

Например моето правителство – нидерландското правителство – държи на клаузата с върховенството на закона, но същевременно им е неудобно. Защото като има среща на Съвета на ЕС и после държавните глави отидат да обядват, г-н Рюте ще седне до г-н Борисов и ще му каже: „Хей, Бойко, ще ми подадеш ли солта, моля те? А и между другото, може ли да не унищожаваш върховенството на закона?“ Винаги давам този пример, защото отразява реалността. Може да сравните с процедурата по импийчмънт в САЩ: много републиканци изпитват неудобство от президента Тръмп, но не могат да гласуват по съвест, защото това е затворен клуб, така работят нещата.

Първоначалното ми предложение беше за автоматичен процес: ако имаме годишен доклад, в който множество критерии не са изпълнени, следват автоматични санкции. То не успя. Но независимо как организираме процеса, предприемането на действия винаги ще бъде политическо решение. Нямаме силна централизирана власт, всичко зависи от държавите членки, а те не искат по-силна Европа. Множество нидерландци гледат към държави като България и питат: „Защо Европа не прави нищо?“ Но когато им кажеш, че за да действа Европа, трябва да ѝ се даде повече власт, те веднага отстъпват – ето я дилемата.

Всичко изглежда доста безперспективно, но мисля, че макар Полша и Унгария да се отклоняват от правия път, ако не бяха членки на ЕС, щеше да бъде много по-зле. Членството има смекчаващ ефект, помага и фактът, че институциите ги е грижа. Разбирам чувството у българите, че никой не се интересува от България – и съм съгласна, че ЕС е тромав в действията си, но това е и поради безпрецедентния характер на ситуацията. Не мислете, че не се обръща внимание. Ще наблюдаваме събитията редовно.

Click to view slideshow.

Бих искала да се върнем малко назад – към изказването Ви, че решенията за действията винаги са политически. България е поставена по-ниско от Унгария и Полша в множество класации, които измерват различни демократични норми. Смятате ли, че мълчанието за случващото се в София се дължи на факта, че управляващата партия ГЕРБ е част от Европейската народна партия (ЕНП)? 

Очевидно. ЕНП е голяма властова машина, която ревностно пази членовете на политическото си семейство. Това важи за всички политически семейства. В моето също сме имали много неприятни братовчеди, с някои от тях сме се разделили, но процесът е труден.

Когато казвам „политическо“ [решение – б.р.], това не означава непременно „партийно“. Ако вземем отново за пример Съвета на ЕС, въпреки различията в партийната принадлежност, членовете му се държат като единно тяло. Разделителните линии могат да бъдат партийни, могат да бъдат Север–Юг, Изток–Запад, малки–големи. Има различни фракции с общия интерес да не дават повече власт на ЕС – те искат Съюзът да си остане междуправителствена организация, защото това е в техен интерес. Те мислят в национална и често националистическа рамка. И ето я дилемата, за която вече говорихме: не може да имаме междуправителствена, слаба Европа и да очакваме тя да се намесва във вътрешните работи на държавите членки.

Процесите в Европа се движат бавно, но веднъж задвижат ли се, не спират. Проблемът с върховенството на закона бързо навлезе в политическия дневен ред. Предстоящият доклад ще даде и повече власт на ЕК, защото тя ще има по-добри основания за намеса. Дали ще разрешим всички проблеми? Не. Но ще бъде ли това още един инструмент? Да. Това не е крайното решение, но помага.

Друго, което би могло да помогне (според някои), е спирането на европейските фондове. Смятате ли, че това също е ефективен инструмент? Трябва ли европарите да бъдат обвързани с върховенството на закона? 

Да. Това е режимът на условност на бюджета, който също не е финално решение. Идеята се зароди в Съвета на ЕС заради проблема, наречен Виктор Орбан, от който им стана неудобно, защото докато всички си седят на масата, им се иска да избягват вземането на решения един за друг. И го измислиха: „Ето сега, ако знаем, че има режим на условност за бюджета, някой анонимен бюрократ от ЕК ще направи оценката, ще сложи отметки в кутийките и ще спрем средствата.“ Разбира се, това е илюзия, защото това никога не може да бъде предприето от анонимен служител в Комисията – спирането на фондовете винаги ще бъде политическо решение. Така че не може да се бяга от отговорност.

Ефектът от режима на условност няма да бъде еднакъв за всички държави членки. Вземете например Австрия, където имаме проблем с крайнодясното и корупцията. Но Австрия не разчита на европари в такава степен и какво правим в този случай? Това не е еднакъв инструмент за всички, просто един от многото в кутията, но сам по себе си не би решил проблема.

Обмисляме „интелигентен режим на условност“, защото не искаме авторитарни лидери като Виктор Орбан да се облагодетелстват от евросредства, но същевременно нямаме желание да наказваме гражданите. „Интелигентен режим на условност“ означава, че ако имаме авторитарен и корумпиран режим, Комисията може да поеме управлението на фондовете, така че те да отиват директно към бенефициерите, вместо да минават през националните власти. Това ни дава възможност да следим парите.

Звучи трудно постижимо. 

Нищо не е лесно [смее се].

Искам да попитам и за „неприятните братовчеди“ в политическите семейства. Има ли механизми за санкциониране на членове на семействата, които не спазват общите ценности? По-рано през лятото на председателя на Вашето политическо семейство – Дачиан Чолош – бе представена невярна информация от страна на ДПС относно протестите в България. Чолош призна, че е бил подведен, и се извини. Как се справяте с подобни случаи? 

На практика е трудно, но от време на време има подобни случаи. Орбан е пример. Имахме подобно преживяване и с Австрия. Зависи – ако си на власт, е по-трудно. Ако не си част от управлението в държавата членка, е лесно. Властовите структури са силни.

В такъв случай имат ли евродепутатите достъп до независима, проверена информация за събитията в държавите членки? Или трябва да разчитат на политиците, които често са въвлечени в националните събития и им дават предимство пред европейските въпроси? 

Естествено. Например като председател на групата за мониторинг получавам много имейли от граждани, също и от национални неправителствени организации, изпращаме въпросници до правителствата, разговаряме с тях и ги каним на изслушвания, разговаряме със Съвета на Европа, Венецианската комисия, Групата на държавите, борещи се срещу корупцията… Има толкова организации, безкрайно много източници. Нищо не може да се пази в тайна, 2020 г. сме. Събитията са проследими в реално време.

И не става въпрос само за познаване на фактите, но и за тяхната интерпретация. В случая с държави като България се срещаш с множество евродепутати от различни политически групи, които ти разказват различни, взаимно противоречащи си версии за събитията. Аз не мога да съдя кое е истина, но знам едно: в подобни ситуации, когато има толкова големи вариации в интерпретацията на фактите и толкова много объркване, това е проблем само по себе си. Означава, че хората нямат доверие на властите, без значение коя версия е вярната.

Ние подкрепяме всички българи и граждани на всички европейски страни, борещи се за прозрачно и ефективно управление, което работи за хората. И ако сте български граждани, то вие сте европейски граждани и такова управление ви се полага по право. Не бива да създаваме илюзията, че ЕС като външна сила може да разреши всеки проблем, но винаги ще подкрепяме онези, които искат добро управление, прозрачност, борят се срещу корупцията и за върховенството на закона и основните човешки права.

Заглавна снимка: © Stephanie leCocq / EPA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Окопната война на Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/okopnata-voyna-na-borisov/

Окопна война. Изглежда, че в тази фаза навлиза противостоенето между власт и граждани в България: властта се опитва да изрови по-дълбоки траншеи, за да се укрие, а протестиращите не напускат „Триъгълника на властта“ – площада, рамкиран от Президентството, Министерския съвет, а отскоро и Народното събрание. Второто „Велико народно въстание“ се оказа на 64-тия ден от протестите и за разлика от първото „въстание“ на 2 септември, не се окървави, а премина спокойно и без ексцесии, с изпълнен с хора площад.

Въстанията – известно е от историята – не приключват за ден.

А „авторитарните режими не се предават без кръв и бой“, както пише политологът Арцьом Шрайбман в анализ за Беларус, публикуван от Московския център „Карнеги“. Манипулациите и репресиите, извършени от режима на беларуския президент Александър Лукашенко преди изборите с цел сплашване на опонентите и победа, както и „затварянето на всички клапани, през които да излезе протестната енергия“, в един момент я накараха „да излезе със силата на взрив“, коментира Шрайбман.

Европейският дневен ред

България не е Беларус. И ако протестите там са сред най-значимите (по определения на анализатори) събития в постсъветското пространство и дори влязоха в дневния ред на ЕС, българските не успяха. Европейски дипломати дори изразиха подкрепа за протестиращите беларуси, посещавайки носителката на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич в дома ѝ. Независимо че Беларус не е член на Общността. Независимо и че продължаващите трети месец протести в България с искания за оставка на правителството на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев бяха отразени от авторитетни западни медии, разкривайки причините за недоволството –

ширеща се корупция, олигархични зависимости в съдебната система, овладени медии.

И в последната оценка на инвестиционния климат в България, изготвена от Държавния департамент на САЩ, се акцентира върху ендемичната корупция (особено в инфраструктурата и енергийния сектор), проблемите с върховенството на правото, бюрокрацията. Европейските фондове, от които България се възползва от 2007 г. насам, са послужили за облагодетелстване на една определена клика, но не и за съществено подобряване на условията и качеството на живот на българските граждани, за да ги доближат до средните нива в ЕС. Те все така са най-бедните, а нацията – най-бързо топящата се.

В Брюксел са напрегнати от растящото напрежение между Турция и Гърция заради газовите сондажи в Средиземноморието, тема и на Срещата на върха на ЕС на 24–25 септември. Но дори и да не бяха, едва ли публично биха коментирали протестите в България. Благоразположението към Борисов, освен на принадлежността му към управляващото политическо семейство на ЕНП, се дължи и на

възможността да се използват добрите му контакти с турския президент Ердоган.

(Освен всичко на територията на Турция все така се намират над 3 милиона мигранти, макар че за първите 6 месеца на тази година броят на преминаващите турско-сирийската граница е намалял почти двойно спрямо същия период на миналата – от 19 812 на 10 257.)

„Следим внимателно…“

Но да припомним, че Брюксел не се намеси и когато в центъра на Прага миналото лято се събраха над 250 000 души с искане за оставка на чешкия премиер Андрей Бабиш заради обвинения в корупция. Нито пък при протестите в Унгария през юли, когато авторитарният режим на Виктор Орбан превзе и последната независима медия. Независимо че управления като тези на Бабиш, Борисов и Орбан разрушават ценности, базови за ЕС – свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона, зачитане на човешкото достойнство и правата на човека. (На практика същото прави и режимът на Путин в Москва.)

Тези ценности имат основополагащото значение, но Съюзът не е предвидил ефективни процедури за действие при нарушаването им,

въпреки заложените в чл. 7 от Договора за ЕС. Примерите с Унгария и Полша го показаха. Дори и след твърде дългата процедура да бъде констатирано, че правовата държава е застрашена, налагането на санкции за която и да е страна членка на ЕС изисква единодушното решение на останалите. Подобен консенсус в ЕС, чиято консолидация днес е крехка и по-скоро ситуационна, не е възможен.

Разбира се, Европейската комисия „следи внимателно“ (типичен евробюрократски израз) процесите в страните членки. Така както следи от години и корупцията по високите етажи на властта в България, и безотчетността и безконтролността на главния прокурор. И продължава да следи, както се разбра от изявлението тази седмица на еврокомисарката по ценностите и прозрачността Вера Йоурова, бивша зам.-председателка на партията на Бабиш – АНО („Акция на недоволните граждани“).

„Европейската комисия не може да направи много, ако демокрацията не функционира добре нито „отгоре надолу“, нито „отдолу нагоре“.

Демонстрациите от последните месеци показват колко важно е за хората доброто управление, и ЕК следи внимателно случващото се“, заяви Йоурова на заседание на Комисията за граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи в Европейския парламент. Евродепутати социалисти и политически съперници на ЕНП я обвиниха в зависимости от Борисов заради „връзките му с част от влиятелните групи в този парламент и в ЕС изобщо“. Йоурова отхвърли обвиненията и заяви, че ЕК не е конституционен съд, не е прокурор, нито може да влезе в ролята на арбитър във вътрешнополитически план.

Бялото знаме

Въпросът за 1 милион долара, който си задават всички в България, е: ще успее ли Борисов да се задържи на власт, за да проведе и изборите? Срещу исканията за оставка, честни избори, работещи институции, нормалност и правов ред той вади проект за конституция, уволнява палячовци, които сам е назначил за (поредните) министри, и раздава парите на данъкоплатците. Обяви протестиращите за „мафия“, осигурявайки си алиби да не преговаря с тях. След като не показва желание за диалог, значи не се чувства слаб – така би могло да се тълкува поведението му. Но винаги съществува хипотезата, че когато се реши на такъв, ситуацията може да е променена и вече никой да не иска да преговаря с него.

Обяснимо е, че Бойко Борисов не иска да вдигне бялото знаме. От една страна, това ще навреди на ГЕРБ на следващите избори – и имиджово, и ако с организацията им се заеме служебно правителство. От друга, би било силен удар по егото му – да си отиде свален и низвергнат, вместо да обира лаврите като човека, управлявал най-дълго след кумира си Тодор Живков. Това упорство може да му струва скъпо. Ако „внимателните наблюдатели“ от ЕК решат, че Борисов вече вреди повече, отколкото помага. До този извод могат да стигнат и „наблюдатели“ в България, макар и поради други причинно-следствени връзки.

С кои от протестиращите обаче би могъл да влезе в диалог Борисов?

С „Отровното трио“, Мая Манолова, отец Дионисий, АБВ, Евролевицата и т.н.? БОЕЦ, „Демократична България“? Или с президента, който би могъл да е домакинът на такива преговори, не и страна по тях? Защото опитите на Румен Радев да бъде представен като Водача на „народа“, на „борците срещу мафията“, не са от полза за институционалността. С поведението си президентът не съдейства за излизане от настоящата криза на доверие към управляващите, а за нейната ескалация.

Очевидно е, че протестите предоставят сгоден случай на Радев хем да отмъсти за ударите, които понесе – разследвани съветници, подслушвани телефонни разговори, – хем да налее основите на предизборната си кампания догодина. Заради новия образ е жертвана, както изглежда, и „първата дама“. Дори когато излезе сред протестиращите с вдигнат юмрук, до него беше вицепрезидентката Илияна Йотова. Тишината около роклите на Десислава Радева, оттеглянето ѝ от активна дейност в социалните мрежи и публични прояви я направи невидима – на фона на енергичността ѝ в предишните години.

Ролята на Радев, откакто протестите влязоха в дневния ред на обществото, е дискусионна, освен че е хибридна.

Той хем играе действащ политик, хем обединител на отвратените от политическото. От една страна, изпълнява конституционните си задължения – налага вето на закони, договаря посланици, подписва укази, в т.ч. и за назначението на Иван Гешев за главен прокурор, от друга – нарича управляващите „мафия“ и с призива „Мутри, вън!“ иска оставките им, което не му е работа.

Известно е, че окопната война носи главно жертви, независимо колко смели са войниците, призовани да изскачат в атака от окопите. Борисов разчита на умората и изтощението на протестиращите, но копаейки траншеите си, да не вземе да се закопае сам.

Заглавна снимка: Стопкадър от последното излъчване на живо във Facebook профила на премиера Борисов. „Докато другите само говорят, ние работим“, казва той по време на инспекцията на строителната дейност на автомагистрала „Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На училище по време на пандемия – за и против

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/na-uchilishte-po-vreme-na-pandemiya/

Защо децата отново тръгват на училище, а студентите продължават да учат дистанционно? За мнозина това решение е нелогично. Невярващите в сериозността на пандемията от COVID-19 виждат в него поредното доказателство, че властта разиграва и манипулира хората, както си иска. Вярващите от своя страна виждат рисковете от струпването на много деца на едно място. И все пак решението е факт не само в България, а и в много други държави. Защо? Преди да отговорим на този въпрос, не може да премълчим

аргументите против връщането на децата в училище.

На първо място, децата са си деца. От тях не може да се очаква, че ще спазват стриктно противоепидемичните мерки. И възрастните не е лесно да ги накарате да носят маски, които да покриват и носа им, да пазят дистанция и да се дезинфекцират правилно – какво остава за децата?

Въпреки че като цяло децата боледуват от COVID-19 по-леко от възрастните, не бива да се пренебрегват здравословните рискове за тях. Да, Министерството на образованието и науката (МОН) разрешава на ученици с редица хронични заболявания да учат и неприсъствено. Но списъкът на заболяванията трудно може да е изчерпателен – например беше пропуснат диабетът. Освен това и за здравите деца има известен риск, или поне не са сериозно проучени негативните ефекти от заболяването върху здравето им.

И ако при повечето деца заболяването протича безсимптомно или леко, това не прави по-малка опасността за учителите, значителна част от които са в предпенсионна възраст. Един учител с маска в класна стая с 20–30 ученици без маски трудно може да се предпази.

Застрашени са и роднините, и близките на учениците. МОН дава възможност и на учениците, чиито родители и настойници страдат от широк кръг заболявания, да учат дистанционно. Това обаче не важи за бабите и дядовците, както и за останалите възрастни, с които децата се срещат обичайно.

Макар зад тях да стои определена логика, някои от противоепидемичните мерки в училищата изглеждат безсмислени, особено за учениците, което опорочава ефективността им. Например: в класната стая може без маска, а по коридорите – не. Смисълът на тази мярка е, че в стаята има ученици от един и същи клас, а по коридорите се разминават деца от различни класове, както и че малчуганите трудно могат да издържат часове наред с маска на уста. От друга страна обаче, престоят на десетки ученици без маски в затворено пространство и непосредствена близост е най-сигурният път към зараза.

Като говорим за мерките, те и прилагането им невинаги са съобразени с правата на човека и в частност – на детето. Пословична стана охранителната кабинка пред входа на столичното 119-то училище, приспособена за изолатор за болни деца. Макар училището да минава за образцово, а директорът му Диян Стаматов да е бивш заместник-министър на образованието, той изобщо не се замисли как би се чувствало едно дете, затворено в тази кабинка пред погледа на всички. И ако не беше бурната обществена реакция, нямаше да ревизира идеята си. А колко „хуманни“ форми на изолация ще предложат хилядите училища у нас, можем само да гадаем.

Последно, но не и по значение – в немалко училища у нас хигиената е под всякаква критика. В стотици от тях няма топла вода, в неизвестно колко тоалетните са с клекала. А сапунът и тоалетната хартия минават за лукс. Така че основната тежест за осигуряването на хигиената на децата се носи от родителите, които трябва да сложат в и без това пълните училищни чанти сапун, дезинфектант, тоалетна хартия.

При толкова „против“, на какво основание учениците все пак тръгват на училище?

Училището е част от социалния свят. Този факт е повече от банален, но той носи със себе си определени последствия. И дебатите „за“ и „против“ връщането на децата в училище отчитат разнообразни и нерядко намиращи се в противоречие обстоятелства. Преди няколко месеца например в Германия беше актуален дебатът дали първи да се върнат в училище по-малките, или по-големите ученици. Водещ аргумент за връщането на големите беше, че от тях в по-голяма степен може да се очаква, че ще са в състояние да спазват някакви противоепидемични мерки. А за връщането на малките – че така ще се даде възможност на родителите им да тръгнат отново на работа.

Освен образователна институция, училището е място, където децата прекарват част от деня си, докато родителите им работят. Това важи с още по-голяма сила за детските градини. До началото на 90-те години на миналия век много от децата, чиито родители ходят на работа, си се гледаха сами. Особено в бившите социалистически страни – на това са посветени например чехословашкият сериал „Няма никой вкъщи“ или българският филм „Куче в чекмедже“. След разпадането на социалистическия блок и след приемането на Конвенцията за правата на детето на ООН през 1989 г. непосредственият надзор върху децата става в много по-голяма степен задължителен за родителите. А оставянето самичко на дете, ненавършило определена възраст, се наказва от закона. За България тази възраст е 12 години. Докато студентите отговарят сами за себе си, децата – не.

По време на периода на социална изолация заради пандемията се видя, че дори когато родителите работят вкъщи, комбинирането на работата с виртуалното училище на децата не е безпроблемно. Да си представим семейство с двама работещи у дома родители и две деца в училищна възраст, които учат в една смяна. Често пъти няма достатъчно стаи или достатъчно компютри. Или интернет връзката не издържа, ако всички са във видеоконференции. Или суматохата е такава, че е невъзможно да се концентрираш.

Ходенето на училище има и психологически измерения. За децата общуването с връстници е от изключително значение, а то се осъществява най-вече в училище. И на студентите им липсва „студентският живот“, но с учениците ситуацията е по-драматична. Онлайн комуникацията не може да замести пълноценно живия контакт. Да, в училище има и тормоз. Но в наши дни особено разпространена негова форма е онлайн тормозът, а той не изчезва, когато децата физически не са на училище. Периодът на социална изолация от своя страна доведе до чувствително увеличение на случаите на домашно насилие.

Един от най-важните аргументи в полза на връщането на децата в клас е, че училището е най-важното средство за социализация на децата след семейството. В него те придобиват знания и усвояват социални норми, които не научават у дома. Като например способността за спазване на формални и институционални правила отвъд личните отношения. А за студентите се предполага, че вече са се социализирали достатъчно и физическото им присъствие в университета не е наложително (освен ако не става дума за лабораторни експерименти и други дейности, които няма как да се извършват от дистанция).

В идеалния случай училището би трябвало да компенсира неравните шансове, които децата имат заради семейната си среда. Вярно е, че в редица страни, включително България, образованието по-скоро възпроизвежда социалното неравенство. Мантрата „Всичко зависи от семейството“ трудно дава шанс на децата да постигнат нещо повече от родителите си. Особено ако са в сегрегирана среда, за измъкването от която е критично важно децата да прекарват време извън „зоната си на комфорт“. И все пак и у нас се случва училището да дава шанс на деца, които иначе не биха го получили. А при дистанционното обучение върху родителите пада още по-голяма тежест, тъй като често пъти общуването с учителите е затруднено. Което допълнително задълбочава неравенството.

Поради тези и други причини ООН предупреждава, че заради пропуснатото време в училище светът ще плаща висока цена и ще я плаща дълго. И все пак

защо връщането на децата в училище да не е по избор на родителите?

Това би намалило в някаква степен броя на децата в клас, съответно и риска от зараза. Има немалко родители, за които не би било в тежест децата им да учат от вкъщи.

Предложението изглежда разумно, но то предпоставя, че всички родители, които биха взели такова решение, действат в най-добрия интерес на детето. Че са образовани, емоционално стабилни и не биха злоупотребили със ситуацията. Със сигурност има такава родители. Но има и такива, които биха избрали децата им да „учат“ дистанционно, защото за тях и без това не е важно те да ходят на училище. Или защото така им е по-лесно да злоупотребяват с тях – да ги експлоатират, да ги подлагат на физическо или емоционално насилие, да ги поставят под пълен контрол. Или да ги направят религиозни фундаменталисти. Неслучайно едни от най-големите радетели на домашното образование са от религиозните среди, които спряха Стратегията за детето, защото според тях то не е личност, а собственост на родителите си. Коя е инстанцията, която да решава кои родители заслужават да изберат дистанционно обучение за децата си и кои – не?

Връщането на учениците в училище едва ли ще е безпроблемно. Вероятно ще има карантинирани класове, хаос в опитите за прилагане на противоепидемичните мерки, медийни скандали, повишаване на броя на заразените. Не е изключено да се стигне до затворени училища и дори до временно възстановяване на дистанционното обучение за всички ученици.

От друга страна, докато няма достъпни за всички ваксини или лечение, трябва да се учим да се справяме някак в ситуацията на пандемия. Почти пълната парализа на обществения живот, която изпитахме на гърба си, също е възможен вариант. И не е изключено пак да ни се случи, но е трудно удържима в дългосрочен план. В най-трудния период на първа линия останаха най-вече лекарите, аптекарите, продавачите в супермаркети и куриерите. С отслабването на мерките постепенно се завърнаха работещите и в други сфери (доколко навременно и разумно – отделен въпрос). Връщането на учениците в училище е неизбежна стъпка, за да продължим напред.

Заглавна снимка: Ivan Aleksic

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не протестите ще съборят Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ne-protestite-shte-suboryat-borisov/

Кой хвърли ултраси срещу полицаи на 2 септември? Възможните отговори са само два: поръчали са ги тези, които са искали да компрометират протеста и протестиращите, като отвратят хората с агресията им, или тези, които са вярвали, че така „Великото народно въстание“ ще победи. Трета хипотеза – дошли са сами – не може да има, предвид публично известното за тези групи:

че са използвани като наказателни отряди заради крайната агресия и насилие, на които са способни.

Към момента всяко от първите две твърдения е вярно, докато не се появят безспорни аргументи за отхвърлянето на едното или другото. „Защото няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве.“ (Лука 8:17)

Тишина откъм футболните клубове

Показателно е, че три дни след 2 септември и ареста на десетина ултраси на големия протест, полицията още не е съобщила привърженици на кой футболен клуб са задържаните – „Левски“, ЦСКА или друг, а и никой от футболните клубове не се е разграничил публично от тях. Публикации в социалните мрежи обаче сочат, че е имало призиви към фенове на синия отбор да се включат във „въстанието“.

Но лидерите на професионалните фенклубове едва ли ще признаят за поръчките.

От агресията и насилието се разграничиха инициатори на протестите и подкрепящите ги, както и управляващите, посочени от първите като поръчители на провокациите. МВР пък се опита да защити служителите си, чийто отпор бе определен като „пасивен“ и „щадящ“. „Това, което се случва тук, е страшна свинщина. Не сме тук за това, опитваме се да го спрем“, цитират медии адвокат Николай Хаджигенов от „Отровното трио“, което е един от инициаторите на протеста.

Изявление направи и президентът Румен Радев: „… властта режисира провокации, които дадоха повод за масово и несъразмерно полицейско насилие над протестиращите и журналисти.“ Подобна теза изказаха и от БСП, а депутати от ГЕРБ я определиха като абсурдна, обявявайки, че „агитките са пратени от Васил Божков“.

Едно нещо е факт: от МВР публично обявиха, че са били наясно с готвените провокации.

Следователно е можело да ги предотвратят – или намалят до минимум, след като през януари т.г. успяха да го направят, привиквайки на „профилактична беседа“ шефове на „Левски-запад“. Така не се стигна до хвърляне на агитките срещу властта като реакция на тогавашния им собственик Васил Божков, на чийто хазартен бизнес беше сложен край.

Превенция сега очевидно не е имало. Стотина отявлени агресори, в т.ч. и с черни тениски на проруската партия „Възраждане“, „опаковаха“ медийния образ на протеста в деня, който трябваше да стане преломна точка.

Борисов – симптом на синдром

Парадоксално на пръв поглед, но не протестите ще съборят властта на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Борисов вече е паднал от власт и само астролози вярват в пълния му мандат. Протестиращите в чужбина българи и част от тези, които излизат по улиците на България обаче, искат не просто той да подаде оставка. Те искат нормалност на демокрацията, което означава

независими институции, свободни медии и върховенство на правото.

Означава също да не бъдат допуснати нови бойкоборисовци в управлението и други от харема на задкулисието. „Борисов–Пеевски–Доган“ или „Станишев–Пеевски–Доган“, това са все симптоми на един и същ синдром, една и съща патогенеза.

Този болестотворен процес позволява пред очите ни управляващи да купуват подкрепа за един или друг закон – дори подкрепа за промени в Конституцията на цената на плажна концесия, прокуратурата и МВР да работят като частни звена за поръчки, институциите да се лашкат между летаргия и принуда – и всички да остават ненаказани за тези деяния. Позволява на властта да накаже чрез акции на данъчните компания като „Хиполенд“, чийто собственик изрази подкрепа за протестите.

Фукляване и доминация на парвенюта, които налагат своята „оптимистична теория“ за просперитет и оцеляване, неизменно обвързана с тези-на-власт –

слугинажът не може да е стратегия и национален модел.

На този принцип обаче е подчинена и селекцията на кадри на високо и средно ниво в институциите. Лицата на протеста, които харесахме у нас и в чужбина, носят друг заряд и неговият смисъл е за рестарт на демокрацията, а не отново да бъдат приложени „ченгеджийските номера“ с подмяната ѝ от 1990 г. Това съвсем не е травматична памет за Прехода, това е реалността.

Големият въпрос е колко от българите в България са готови да гласуват и работят за система, която се основава не на „мой човек“, на прищевки, угодничество и зависимости, а на конкурентна среда и правов ред? Политическото представителство в един следващ парламент ще даде отговора.

Капацитетът (на) Радев

Внушенията, че служебен кабинет, назначен от президента Радев, е заплаха, нямат кой знае какви сериозни основания. Предвид ситуацията, в която ще действа, такъв кабинет ще е обект на особено внимание, а служебен кабинет на Радев не попречи на ГЕРБ да спечели изборите през 2017 г. Дали защото ДПС помогна на Радев да спечели президентските избори, дали защото половината министри са били на „Шиши“, както каза това лято премиерът Борисов…

Впрочем, ако предстои широк дебат за промени в Конституцията, защо да не се помисли за

нов прочит на институцията на президентството и евентуално отпадане на назначаваното от него служебно правителство

за 3 месеца? Ролята и мястото на президента с оглед на подобряване на качеството на българската демокрация не е въпрос за пренебрегване. Едва ли някой смята, че ролята на държавния глава трябва да се определя от степента на противопоставянето му на изпълнителната власт, както е сега. Политическата действителност в България показва също, че президентът често има фалшива самооценка за тази си роля.

В рамките на настоящия парламент обаче такъв дебат е неосъществим. Не само защото с отказите си БСП и ДПС торпилираха заветните 160 гласа, необходими за приемането на промените, внесени от ГЕРБ. (Но пък от ВМРО отново артикулираха увеличение на правомощията на президента, макар и не в широкия смисъл на президентска република, за каквато настояват от десетина години.) Предлаганият от ДПС вариант с „eкспертен кабинет“ също няма да се осъществи – както помним от Берово време, неговата експертност се свежда до осигуряване на порции на кръгове с мултиапетити.

Доверието е изчерпано, измериха го достатъчно социологически агенции. Не са измерили омразата, която става все по-силна, колкото повече властта втвърдява отпора. Това няма да доведе до нищо добро, смята социологът Андрей Райчев в коментар за БНР.

Така че протестите са успели. Нямат нужда от павета, винкели и пиротехника.

Нямат нужда и от бели дрехи, за което призоваха от „Отровното трио“ – тая режисура е за спортните мероприятия от соцвремена. (В бяло се обличат последователите на „Бялото братство“, когато играят паневритмия.) Нямат нужда и от военнолюбива реторика и радикални възгласи като „Ще ги пометем!“, „Да ги изметем!“ и пр.

Стига само хората да са наясно какво искат – и кого не искат.

Заглавна снимка: © Свилен Желев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кому е нужен „сламен“ кабинет

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/komu-e-nuzhen-slamen-kabinet/

Протестът на 2 септември, наречен „Великото народно въстание“, не успя да събори „Борисов 3“. От ГЕРБ заявиха, че престават да говорят за оставка на кабинета. И остават. Във властта. С „убедителния“ мотив, че в противен случай всяко следващо правителство може да бъде свалено с метеж, организиран от криминалния свят.

А „Великото народно въстание“ не успя по същите причини, по които не успя и Априлското – защото българите винаги са предпочитали сигурността пред свободата и спокойствието пред риска да изгубят я главата си, я хляба. Историята потвърди, че 150 години не стигат за промяна в особеностите на българския характер. Иначе 135-годишнината от Съединението на България можеше да посрещнем в друга атмосфера, а двойният празник да даде основание за нови изблици на гордост и самочувствие. Можеше, но вместо това

в нощта на 2 срещу 3 септември се оказахме на ръба на гражданска война,

а сблъсъците и окървавяването на протеста привлече вниманието на Европа към случващото се у нас.

Така е било и през 1876 г. Но ако тогава личности като Макгахан, Гладстоун, Уайлд и други са повдигнали за света завесата на зверствата, извършени с българското население, днес медиите предават събитията в реално време, а корупционните схеми, чрез които управляващите ограбват европейските фондове и българския бюджет и унищожават природата ни, са отдавна разкрити. Не може вечно да очакваме някой да ни се притече на помощ, но изпращането на писмо до Ангела Меркел от българските студенти в Германия е достатъчно показателен пример, че отново очакваме някой отвън да оправи държавата ни.

В навечерието на 6 септември на българските парламентаристи им се стори овехтяла и малка заседателната зала в Народното събрание, върху чиято фасада стои девизът „Съединението прави силата“, и избраха да законодателстват в бившия партиен дом. Каква ирония на съдбата! 30 години след началото на Прехода депутатите предпочетоха сградата, която емрачен символ на тоталитарния режим, запалена и опожарена през лятото на 1990 г.

Този избор издава истинското лице на това авторитарно управление, прикрито зад фасадна демокрация.

Чисто символично първото заседание в тази зала протече и приключи по начин, който не би могъл да се приема за добро орисване, макар и отсега да е ясно, че съставът на следващото Народно събрание ще бъде силно фрагментиран, а работата му – трудна и неефективна. Но дотогава ще станем свидетели на още много безпринципни договаряния, като тези за събирането на 120-те гласа за внасянето в парламента на проекта за нова конституция на България. От тях стана ясно, както казва народът, „кой кум, кой сват, кой на булката брат“ и лъсна политическото измекярство на партийни лидери, които бързо изтъргуваха подписите си, преди историята да ги прати в забвение.

Два месеца обществото е разфокусирано и объркано относно участието на определени олигарси в организирането на протестите срещу Борисов и Гешев, както и за това чии геостратегически интереси би обслужила една политическа дестабилизация на държавата половин година преди редовните парламентарни избори. Безспорно по-важният въпрос е вторият.

През май т.г., при традиционното поклонение в концлагера на остров Белене, Рамадан Рунтов(Куруджу), най-възрастният жив политически затворник с две присъди от комунистическия режим у нас заради съпротивата му срещу смяната на имената на мюсюлманите и резидент на турското разузнаване в онези години, заявява:

Ахмед Доган е руски агент. Още от едно време си го знаем. После го прикриха, нарочно го вкараха в затвора за един-два месеца там, колко стоя в затвора, за да получи доверие от хората, за да стане там днеска… И днеска си води руската политика.

Няколкоминутен запис от интервюто е качен в YouTube точно преди откриването на есенната сесия на Народното събрание и „Великото народно въстание“. Със сигурност съвпадението не е случайно и потвърждава отдавнашните съмнения на българите, че почетният председател на ДПС не е обикновен агент на Държавна сигурност. Пред други свои сънародници от Гоце-Делчевския край Рамадан Рунтов е споделял, че дори надзирателите в Старозагорския затвор са изпитвали неприязън към Доган, който не криел своята агентурна принадлежност и се държал надменно с тях по време на краткия си престой в отделението за политически затворници.

Ако приемем, че ДПС е троянски кон на Русия в България, някои акценти от речта на председателя на партията при откриването на новия парламентарен сезон заслужават внимание. Мустафа Карадайъ поиска от трибуната на Народното събрание оставките и на премиера Борисов, и на президента Радев. Като ги пакетира в едно и лансира идеята за антикризисно експертно правителство,

Доган всъщност предлага формула за смяна на кабинета „Борисов 3“ с друг по подобие на кабинета „Беров“, създаден от същата агентура.

През следващите почти две години управление на „сламения човек“, както наричаха проф. Любен Беров заради неговата зависимост от „Мултигруп“, корпорацията, свързана с руските интереси в страната, го използваше като параван за реализацията на корупционни схеми. ДПС и БСП си преразпределиха обществения ресурс, в страната настъпи хаос и се развихри гангстерска война между „застрахователи“, мутри и групировки, а населението обедня.

И днес, 26 години по-късно, ДПС се опитва да даде „зелена светлина“ за изпълнението на сценарий, свързан с руските енергийни проекти в региона. За Русия е изключително важно да бъде завършен газовия проект „Турски поток“ и да започне строителството на АЕЦ „Белене“, макар че за краткия период от половин година това ще бъде задача, невъзможна за изпълнение.

Един експертен кабинет обаче може да се опита да ускори работата по тези проекти,

които Борисов уж хем подкрепя, хем се ослушва как реагира Брюксел и дали няма да му спрат кранчето с парите.

Идеята за експертен кабинет като най-добър изход от политическата криза и кризата на легитимността лансира пред една национална телевизия в петък политоложката Румяна Коларова, а медиите на Делян Пеевски веднага я цитираха.

Ден по-рано в ефира на друга голяма телевизия Андрей Райчев заяви, че политиците все още имат един полезен ход, който в близко бъдеще ще е невъзможен. Според социолога става дума за избор на служебен/експертен премиер, който да е еднакво приемлив и за Борисов, и за президента Радев, за да му се доверят да организира следващите парламентарни избори по всички правила.

Тоест търси се нов „сламен“ човек, който да гарантира сигурността на руските енергийни интереси и разпределянето на европейските фондове към приближените до власттафирми.

Усвояването на фондовете беше опорна теза в изказването на Мустафа Карадайъ пред народните представители в сряда и акцент, който не остана незабелязан не само за анализаторите, но и за обикновената публика. Защото за Ахмед Доган и Делян Пеевски, които управляват ДПС като корпорация, най-важното е да не пресъхнат паричните потоци.

Създаването на един такъв кабинет означава сделка, потвърди и Румяна Коларова. Сделка между ГЕРБ и ДПС с определени договорености. Антикризисното експертно правителство би могло да бъде избрано и с мандата на ГЕРБ, но при твърди гаранции за изпълнение на поставените условия. Всичко това отново показва, че ДПС продължава да е политическата сила, без чиято подкрепа – явна или задкулисна – трудно един кабинет би могъл да се задържи във властта.

Ако сега бъде сглобена някаква марионетка конфигурация от министри със „сламен“ премиер начело, това ще отдалечи агонията на Борисов, но няма да го спаси.

А може би това е целта? Или просто премиерът няма избор, затова се държи „с нокти и зъби“ за властта? Ако наистина е време да бъде пожертван, защото вече е употребен, каква е гаранцията, че утре няма да стане клиент на Гешев?

Ако енергията на протестите не се увеличи, а намалее, България няма шанс да се измъкне от пипалата на октопода. А ако Гешев остане главен прокурор, това ще означава чадър над мафията и олигархията. И няма да има никакво значение как ще изглежда основният закон на страната или как ще се нарича следващият премиер и президент! Нито коя партия ще състави следващото правителство.

Заглавна снимка: parliament.bg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Българи срещу гърци – „преклонената главица…“

Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2015/07/06/bulgarains_vs_greeks/

Не мислех да коментирам гръцката криза и гръцкия референдум, защото нямам нито времето, нито енергията за безплодни дискусии. Само че когато днес чета реакциите и коментарите на гръцкото НЕ… не мога да не изкоментирам поне тях.

Силата на четвъртата власт

Тези реакции са ясно и недвусмислено доказателство за мощта на четвъртата власт – медиите. Като възпитаничка на ФЖМК сигурно би трябвало да съм доволна. Но срамът е много по-силен. От години си говорим как медиите отразяват избирателно – а в последните месеци напълно едностранчиво – протестите в Гърция, новите политически движения, конфликтите й с кредиторите. Реално тезата „мързелите, дето са яли, яли и сега не щат да плащат“ е единствената в публичното ни пространство. Дори човек без никакъв поглед върху медиите и международната политика би трябвало да се замисли, че в никой спор едната страна не е изцяло грешна – и да се зачуди защо от толкова дълго време гледаме едни и същи новини.
Това, разбира се, не се случва. Ние помним от учебниците по история, че „византийците“ са „хитреците“ и не ни трябват факти, за да си потвърдим, че отново е така.

Псевдоисториците

Във всеки един от нас дреме по един псевдоисторик – всички сме учили едни и същи уроци по история в училище и като че ли някои от нас са склонни да си ги осъвременяват на бърза ръка. Може би като компенсация за липсващите в публичното ни пространство факти за случващото се тук и сега. Учили сме, че съседите ни са лошите византийци, с които постоянно сме се били за всеки къс земя, които са ослепили воините ни по времето на Самуил и са извършили какви ли още не мерзости спрямо нас. Учили сме, че по времето на великите си царе сме разширявали територията си до степен да имаме излаз на три морета. Оттук нататък в главите на част от нас голяма част от територията на съвременна Гърция е… изконно българска. В много от коментарите на резултатите от референдума в съседната ни държава чета, че Гърция скоро ще се разпадне и е време ЕС да ни даде полагащото ни се. Че ако ЕС ни даде земите до Бяло море, ще си има на Балканите „сигурен съюзник срещу лудите гърци, лудите сърби и лудите турци“.
Главозамайването ни е толкова силно, че следвайки от години поговорката „преклонената главица остра сабя не сече“, явно се надяваме когато някой друг не я последва, да намажем от това.

Умението да казваш НЕ

Коя е най-голямата разлика между нас и гърците? Може би именно че като общност не умеем и не знаем кога трябва да казваме НЕ. Имаме ли с работа с някоя световна сила, сме самата възхитена кротост.
Сигурно наследство от тоталитаризма? Веднага ми изниква в главата далечната (за мен) 1968 г., когато в други държави, подчинени на СССР изригнали младежки бунтове… докато в същото време в България весело се провеждал фестивал на социалистическата младеж. И това е само един пример от хилядите – взет напосоки.
Ние винаги сме най-прилежните, най-подчиняващите се, най-прехласващите се по някоя световна сила – независимо дали Русия, Германия или друга. И естествено не можем да приемем никакви аргументи защо някой би казал НЕ.

Шокът от неподчинението

На 5 юли 2015 г. гърците заедно казаха едно голямо НЕ на предложеното им споразумение за погасяване на дълговете. Това за нас е шок. Всеки, който е ял и пил, после си плаща, повтарят ни медиите ни, а гърците са яли и пили доста – и сега искат да е на аванта. Това, че реално не се опитват да НЕ си платят дълга, а само да договорят по-добри условия как това да се случи, така че икономиката им да не се срине съвсем, не се споменава много-много. Набляга се на изгодата, шмекерлъка, окарикатуряването. Не говорим за демократична държава с народ с право на избор дали да поиска предоговаряне на тези условия – говорим за византийски съседи, за инатящи се пред възрастните деца, които си искат безплатния обяд.

Докато правителство след правителство ни повтаря, че трябва отново да затегнем коланите, само за още няколко години, а после към нас ще потекат реки от мед и масло, за нас продължава да е непонятно защо някой друг би се опълчил на тази прекрасна и единствена разумна перспектива. Завиждаме на гърците за по-високите доходи и по-добрия стандарт на живот и отказваме и за миг да си помислим защо при цялото ни старание продължаваме да сме държавата с най-нисък жизнен стандарт в ЕС и оглавяваме всички негативни европейски класации. Обвиняваме старите правителства и тоталитарния режим и удобно пропускаме, че освен тях има още един виновник – самите ние и безкритичността ни. Защото никой няма да ни оправи държавата и икономиката даром.
Тоталитарният режим ни е вкарал в много икономически дупки, но май ни е причинил и едно много по-голямо зло – направил ни е безкритични към силните на деня и чакащи спасение отгоре. За да има такова обаче, трябва да умеем освен да казваме ДА, понякога да казваме и НЕ. И по възможност – да не допускаме да задлъжнеем като Гърция. Защото престъпния политически елит си го имаме и ние. Но не му казваме НЕ, докато тегли заемите. Само чат-пат сменяме едните с другите и обратното.
Затова рискът следващата задлъжняла държава да сме ние е много голям – и ако това се случи, даже няма да се опитаме да кажем OXI и да преговаряме за по-добри условия по изплащането.
Тъй че не гледайте гърците от високо, а мислете ние какви ги вършим – и какво пропускаме да сторим.