Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sazhiteli-po-nevolia/

Да го наречем Иван. Някога, преди поне десетилетие и две смени на собствеността, е живял в къщата, която купихме със семейството ми през 2016-та. Оттогава не минава и месец, в който да не го издирват вкъщи от НАП или от Общината за неплатени данъци. Търсят го и частни съдебни изпълнители, банки и мобилни оператори, на които е длъжник. Лепят предупредителни бележки на нашата врата.

Иван не е единствен. Заедно с него на нашия адрес „живее“… нека я наречем Мария. Нея също я издирват периодично за неплатени данъци и задължения. Тя има и син, който също се води, че живее у нас.

Тази история, макар с герои с подменени имена, е съвсем реална. И за съжаление, много често срещана.

Нежелани съжители по документи имат много български семейства

заради несъвършенства на системата за адресна регистрация у нас, наследени с години.

Всяко лице е длъжно в срок от 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес.

Това гласи чл. 99, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация. Дотук добре, но от небрежност или съвсем умишлено много хора като Иван и Мария не декларират актуалния си адрес пред държавата. На теория това се санкционира, но в действителност трудно се установява. Отделно, че администрацията не полага никакви усилия да установява и санкционира такива нарушения. Вместо това продължава безполезно да издирва длъжниците си там, където те очевидно отдавна не живеят. И така – години наред.

Ако Иван и Мария не искат да бъдат намирани лесно, те нямат особена причина да променят завареното си положение. То им дава възможност да се крият от кредиторите си и да бавят плащания на сметки и данъци. А в същото време да имат напълно валидна адресна регистрация от времето, когато са били собственици, наематели или ползватели на дадено жилище.

На новите собственици на това жилище обаче те не само причиняват неудобството да получават нежелана кореспонденция и да бъдат посещавани от призовкари, съдебни изпълнители или колекторски фирми. В по-крайната хипотеза – при твърде много лица, регистрирани на един адрес – напълно е възможно на новия собственик на жилището, негов роднина или наемател

да бъде отказано извършване на адресна регистрация

поради нарушаване на чл. 92, ал. 10 от ЗГР, а именно надвишаване на двукратния брой на лицата, които обичайно могат да обитават съответното жилище. Този брой се изчислява спрямо жилищната площ, като „на едно лице се падат не по-малко от 10 кв.м“, указва законът.

Дори когато Иван и Мария си подновяват личната карта, те трябва само да препотвърдят постоянния си адрес – без нужда да доказват, че все още имат правото да се водят на него. Този адрес се подава автоматично от Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), която отговаря за поддържането на регистъра на населението.

Ако поискате от служителите в съответното териториално звено на ЕСГРАОН да премахнат „мъртвите души“ от вашия имот, ще ви отговорят, че това не е в техните правомощия. И всъщност по закон е така. Право да разпоредят заличаване на адресната регистрация на лица, нарушили изискванията на ЗГР, имат общинските и районните кметове.

И ето го решението.

То е сравнително бързо и не изисква кой знае какви усилия от ваша страна. Всичко, което е необходимо да направите, е да опишете случая си в свободен текст и да го адресирате до кмета на общината, в която се намира вашият имот (или до районния кмет, ако става дума за голям град). Може да се опитате да подадете документа и чрез Системата за сигурно електронно връчване.

В това писмо трябва да поискате назначаване на комисия за проверка по чл. 99б от ЗГР, да приложите списък на членовете на своето домакинство или на наемателите си и да поискате всички извън този списък да бъдат отписани от вашия адрес. Вероятно в Общината ще ви поискат и копие от нотариалния акт за собственост върху имота.

След завеждането на вашата молба с входящ номер кметът има тридневен срок да назначи комисия за исканата от вас проверка. Самата проверка пък следва да бъде извършена в седемдневен срок от назначаването на комисията и накрая да приключи с писмен протокол. Ако кметът не се задейства, ЗГР ви дава правото да сезирате и областния управител.

В общия случай вашата молба ще провокира посещение от кварталния полицай, който ще бъде натоварен със задачата да провери сигнала и да потвърди кой в действителност живее на този адрес. Междувременно служба ГРАО в Общината ще се опита да издири въпросните лица (на адресите на техни преки роднини) и да ги предупреди, че трябва да актуализират адресната си регистрация. Независимо дали ще го сторят, в тридневен срок след приключване на проверката

кметът е длъжен да разпореди заличаване на адресните регистрации, които са в нарушение на закона.

Тази заповед подлежи на обжалване от засегнатите лица, но то не спира изпълнението ѝ.

Това, уви, не означава автоматично, че нежеланата кореспонденция и посещенията от хора, издирващи вашите Иван или Мария, веднага ще секнат. Но постепенно тази набрана инерция ще започне да намалява. И в крайна сметка Иван и Мария в някакъв момент ще бъдат принудени от обстоятелствата да се регистрират на друг адрес.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/regeneratsiyata-na-organi-na-edna-regenerirana-ryka-razstoiyanie/

Дали човешкото тяло има възможност да се самолекува? Този въпрос отдавна е напуснал полето на научната фантастика и стои в основата на всички разработки в областта на регенеративната медицина. Съществуват всякакви причини за загуба на орган или тъкан – стареене, хронични болести, механично нарушение, вроден дефект. Работата на учените е да изследват възможностите за лечение и възобновяване на тъкани и органи, за да подобрим качеството и продължителността на живота си.

И макар че бозайниците не могат да регенерират органите си напълно, трябва да се знае, че от всяко правило има изключения. Бодлокожата мишка от род Acomys е забележителен представител, защото може да регенерира кожата и козината си изцяло, след като успее да избяга от хищника, който е успял да ги нарани. Други моделни животни (за лабораторни експерименти), чрез които се изследва регенерацията, са плоскоклетъчният червей от род Планария, декоративната аквариумна риба, позната като Данио (Zebrafish), и земноводният саламандър аксолотъл (Ambystoma mexicanum). За него ще поговорим малко повече днес.

Шампионът на регенерацията

Уникалността на аксолотлите сред гръбначните животни се дължи на способността им да извършват пълна регенерация на крайниците и гръбначния си мозък дори при възрастни индивиди. Те могат да регенерират и ресните (орган за дишане), които се намират от двете страни на главата им, ретината на очите, челюстите и редица вътрешни органи.

В природата крайниците на аксолотлите могат да бъдат многократно „ампутирани“ от различни видове хищници, след което настъпва регенерацията. Изучаването на механизмите, участващи в процеса, е най-удобно именно при крайниците на животното, тъй като те са най-достъпни.

Нормалната регенереция при аксолотъла протича по следния начин: през първия ден на нараняването клетки от най-външния слой на кожата (епидермис) мигрират към повърхността на раната. Стъпката е критична, тъй като контактът между епидермиса и мускула под него е от решаващо значение за началото на регенерацията.

Следва образуване на локална популация от нискоспециализирани стволови клетки, които имат способността да се превръщат в различни класове клетъчни типове. Уникалното в тази стъпка е, че въпросните клетки се получават чрез дедиференциация – с други думи, връщат се назад във времето. Тези клетки се натрупват под епидермиса и се образува т.нар. бластема. След това бластемата се удължава до формирането на пъпка или конус.

В по-късния стадий регенерацията вече е зависима от нервите. От тъканта се образува плоска форма на лопатка и започва редиференциацията. Клетките, изграждащи бластемата, спират да се размножават и поемат различни пътища на специализиране. Структурите, които се образуват наново, са точни копия на липсващите. Този необикновен процес ангажира вниманието на учените, тъй като в основата му стои голяма енигма.

Проведените експерименти, в които се прерязват нервите, инервиращи крайника, преди той да бъде ампутиран, сочат, че способността на бластемата да започне отново да формира различни по вид клетки е зависим от нервите процес. Въпреки това крайните стъпки са независими от нервите. Когато нервите в крайника на аксолотъла са прерязани в ранен етап на регенерационния процес, растежът спира. Ако съответният нерв се пререже в по-късен етап, регенерацията ще продължи.

Фактори на регенерацията

Регенерацията, зависима от нервите, не е нещо невиждано. Тя е в основата на възстановяването на тъкани при гръбначните и се наблюдава и при зарастване на рани при хората. Например при пациенти с парализирани крайници, когато невроните, инервиращи мускула, са с нарушена структура, крайникът не се възстановява и този мускул се смята за „загубен“, или денервиран. Ако пациентът е с парализиран крайник, но без нарушена инервация, той би могъл да се възстанови. Друг пример е периферната невропатия (увреждане на периферната нервна система) при хора с диабет. Тя води до т.нар. диабетно стъпало. В този случай, когато периферните нерви са увредени и крайникът бъде наранен, тъканта не може да се заздрави и умира (некроза).

Но да се върнем на аксолотъла. Смята се, че нервите транспортират към раната белтъци, познати като невротропни фактори, и те влияят върху развитието на бластемата. Един от изследваните фактори е неурегулин 1 (neuregulin 1/nrg-1). Той се свързва с определен рецептор и изпраща сигнали, чрез които клетките мигрират към раната и се размножават. При денервиран крайник nrg-1 и рецепторът му липсват.

Друг фактор, заслужаващ внимание, е амфирегулинът (amphyregulin), вид епидермален растежен фактор. Установено е, че прекомерната му експресия (синтез) води до нарушение на регенерацията при аксолотлите, ако той продължи да присъства след формирането на бластемата. Ролята му при регенерацията на крайниците на аксолотъла не е напълно изяснена.

От друга страна, при хората амфирегулинът има роля в развитието на автоимунното заболяване псориазис, характеризиращо се със свръхрастеж на епидермиса. Интересно е, че раните от биопсия при пациентите с псориазис зарастват по-бързо, отколкото при другите хора, и това се дължи именно на свръхрастежа на епидермиса.

Други гени, които са в основата на регенерацията при аксолотъла, са част от т.нар. сигнален път (форма на общуване между клетките чрез промяна на структурата на определени белтъци) на ретиноевата киселина. Днес тя е популярна съставка в козметиката за борба със стареенето на кожата.

Регенеративно бъдеще

Един от най-атрактивните подходи в регенеративната медицина днес е 3D принтирането на функционални биологични тъкани. Биопринтингът се прилага с цел създаване на клетъчни триизмерни структури, имитиращи естествените тъкани и използвани като техен заместител. Материалът, използван за тази техника, са хидрогеловете – натурални полимери, които осигуряват триизмерна течна среда, имитираща тази на междуклетъчното пространство.

Друг вид материал е биомастилото, което позволява принтирането на живи клетки. То предоставя биохимични и физични стимули, насочващи клетките към размножаване и диференциране, като по този начин се поддържа жизнеността им.

Всичко това може и да звучи като научна фантастика, но е абсолютен факт. За съжаление, все още сме далеч от регенерацията на аксолотъла. Но отговорът на въпроса за самолечението се крие в бластемата. Тази структура липсва при хората. Последните изследвания на регенерацията при аксолотъла са насочени именно към установяването на гените, които участват в процеса на де- и редиференциация на клетките, изграждащи бластемата.

Най-новите молекулярни подходи, като CRISPR/Cas системата и секвенирането на РНК, позволяват проследяването на пътя на възрастните клетки към раната и превръщането им в стволови клетки, част от бластемата. Изясняването на молекулярното репрограмиране нa тези клетки ще даде възможност за приложението на нови терапии в регенеративната медицина при човека.

Заглавно изображение: Див тип на саламандъра аксолотъл (Ambystoma mexicanum). Източник: Личен архив

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/venetsia-bulgaria-i-izostavenitie-sgradi/

През 2014 г., точно на символната дата 10 ноември, съвсем случайно попаднах в едно изоставено училище. Намираше се в малко село близо до София, в подножието на Средна гора. Подобно на повечето български села, през социализма и това е било снабдено със задължителния комплект обществени сгради и пространства, които се редуваха край река Тополница: площад с читалище, после училище, а малко по-нагоре от тях – кметство с поща. Училището беше голямо, триетажно, но напълно изоставено – по онзи начин, по който хипстъри и урбекс фотографи обожават: с раздут паркет на големи вълнообразни бабуни, с туфи от гъби, прораснали между разместените дъбови паркетини, със старо дървено сметало, облегнато в ъгъла, прашен портрет на Георги Димитров, нахвърляни детски книжки с прекрасни шрифтове и илюстрации и едно „Здравейте“, надраскано с тебешир на зелената дъска.

Тогава написах, че и най-обикновената сграда може да послужи за метафора на близкото ни минало: от универсалното градоустройство (на социалистическите села), през доброто пропорциониране (на сградите) и продуктовия дизайн (на книгите), до урбанистичните и икономическите катастрофи, довели до обезлюдени села и пренаселени панелни комплекси.

Сега бих добавила: та чак до екзотично-колоритния начин, по който сградите умират.

Венеция

През 2023 г. България ще участва за пръв път от 15 години във Венецианското архитектурно биенале с проект за изоставените училища в страната.

„Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ е заглавието на проекта, с който студиото POV Architects (Борис Тикварски, Божидара Вълкова, Мария Гяурова) печели конкурса за български павилион,

обявен от Министерството на културата на 20 декември 2022 г. Те работят с белгийския фотограф Александър Думарей, който от 2016 г. документира стотици неизползвани и рушащи се училища в България като портрет на обезлюдяването в една държава с рекордно намаляващо население.

Снимковият материал ще бъде обогатен и съпътстван от социологическа информация, архивни снимки на изоставените училища, архитектурно заснемане на някои от сградите, както и от предмети, донесени от училищата на Биеналето,

пишат архитектите.

България се завръща на венецианска сцена в една трудна година. Пандемията промени календара на събитията на La Biennale di Venezia и спря инерцията от предходните силни последователни архитектурни издания – на холандеца Рем Кулхас през 2014 г. (с темите Fundamentals и Defining Modernity 1914–2014), на чилиеца Алехандро Аравена през 2016 г. (с ярко социалната тема Reporting from the Front) и на ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара от Grafton Architects (с темата Freespace) през 2018 г. Това бяха три много фокусирани биеналета, които действаха като рупор – хващаха идеята на куратора и я усилваха в общия хор на всички участници така, че да отекне по цял свят и да се запомни. След пауза, през 2021 г., ливанецът Хашим Саркис, декан на Училището по архитектура и урбанизъм към Масачузетския технологичен институт, имаше шанс да се обърне към постпандемичния свят с темата си How do we live together?, но не успя да каже нищо ново във време, което беше натежало от очаквания за архитектурен коментар на глобалния пандемичен феномен.

И така, вече сме 2023 г., когато британската архитектка от ганайски произход Лесли Локо стана първата цветнокожа жена куратор на Архитектурното биенале във Венеция и призова целия свят да мисли за бъдещето през темата Африка – най-младия континент, който може да се окаже една „Лаборатория на бъдещето“. Тя възприема думата „лаборатория“ по-скоро като „работилница“, където архитектите от цял свят да се съберат и да ангажират публиката и себе си в едно колективно усилие да гледаме напред.

Скандалът

Още преди откриването на Биеналето и само няколко дни след обявяването на българските участници, нашата публика вече беше ангажирана да коментира – точно както Лесли Локо призовава. „Развита Африка срещу загнила България: позорен проект представя страната ни във Венеция“, пише BGNES в анонимна статия от 29 януари. „Архитекти скочиха срещу проекта с изоставени училища за Венеция“, алармира вестник „Сега“ на 30 януари. На пресконференцията, организирана от Министерството на културата на 30 януари, се чуха мнения, че проектът няма нищо общо с темата, че няма нищо общо с Африка, че няма нищо общо с архитектурата и е прекалено фотографски, че излага България. „Шокирани сме от избора на журито. Има ли смисъл да участваме с такъв скандално лош проект?“, изказа се участвалият в конкурса архитект Стефан Добрев. „Журито е некомпетентно и трябва да понесе отговорност за този огромен провал, а членовете му никога повече да не участват в никакво жури!“, продължи да коментира той в социалните мрежи.

„Изглежда, че ще е поредното носталгично, самосъжалително и милозливо позьорство. На мен лично отдавна ми писна да ни представят като просяци на съчувствие и снизхождение „от чужденците“. Сигурно и на тях им е писнало да ни гледат какви сме порутени и изостанали – и буквално, и преносно“, пише бившият председател на Камарата на архитектите и участник в конкурса Борислав Игнатов. „Дали докато се въртим около тия стари изоставени сгради и тяхната социална и сантиментална стойност – първо няма да ни нагазят бежанците, а после няма да дойдат роботите с техния изкуствен интелект и да ни отвеят?“, пита друг участник, архитект Димитър Паскалев.

„Участието на България в Архитектурното биенале във Венеция след 15 години отсъствие очаквано затъна в скандал“, заключава вестник „Сега“ след министерската пресконференция.

Има ли реално скандал и къде наистина е проблемът?

Мечтата Венеция

Скандал няма. Но има една мечта – Венеция.

Мобилизацията на българските архитекти за участие в конкурса за кураторски проект и българско присъствие на 18-тото Архитектурно биенале във Венеция беше забележителна. Въпреки изключително късното обявяване (27 дни преди финалното предаване на проектите за национални павилиони към организаторите във Венеция, за което някои страни са готови година и повече предварително), въпреки шокиращо краткия срок (14 работни дни около коледно-новогодишните празници), въпреки абсурдния бюджет (70 000 лв. за изложба във Венеция), въпреки трудната тема (Африка и бъдещето заедно си е тегав постколониализъм), конкурсът успя да събере в срок 33 предложения, повечето от които съвсем адекватни. Това показва силната амбиция на българските архитекти най-после да излязат на истинска международна сцена.

Сред проектите има футуристи, които се занимават с изкуствен интелект, augmented reality и иновации („Тунел на ускореното време“, „Архилект“, Augmented History, „Бъдеще споделено“), има еколози, които показват възобновяеми източници и използването на неизползваеми материали, включително клони (Wind Up Future, „Раз,клон“), има комуникатори, които събират хора и показват, че архитектурата е и общуване („Пясъчник – временно училище за градско взаимодействие“, „Играй! Пробвай! Греши!“), има и такива, които събират и екология, и общуване, и преизползване, и бъдеще в едно комплексно и осмислено цяло („От нищо нещо“).

Изобщо, все теми, които стоят добре във Венеция.

Избраните POV Architects са се захванали с не по-малко важна тема.

„Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ е едновременно документален и социален проект,

напълно в духа на последните архитектурни изложби във Венеция, които обикновено не странят от проблемите. Нарочно не се съобразяваме с темата на Биеналето („Лаборатория на бъдещето“), казва Борис Тикварски в скорошно интервю пред БНР, защото човек може да мисли за бъдещето едва когато е решил проблемите на настоящето. Възможен отговор. POV Architects впрочем не са нито неопитни, нито непознати и освен всичко друго са умели конкурсаджии, обикновено на челни позиции в повечето смислени архитектурни конкурси, организирани у нас през последните години.

Къде е проблемът тогава?

Фотографът и архитектите

Печелившият проект на POV Architects не е единственият от участниците в конкурса, който се занимава със стари сгради, с образованието и обезлюдяването. Темата за наследството и изоставените сгради се просмуква в предложенията на повечето участници, които с право свързват бъдещето с преработване на миналото.

„Училище на бъдещето“ на Ая Тодорова преизползва стари мебели в класна стая, превърната в ретрофутуристка лаборатория. „Ретроспекции в бъдеще време“ на Студио НАДА се занимава с изоставените места като „времеубежища“, по Георги Господинов, и също не дава рецепта за бъдещето, а само очертава път. „Времево разфокусиране“ на „Аедес студио“ работи със „Сляпата Вайша“, пак на Господинов, за да гледа едновременно назад и напред. „Минало бъдеще“ на Studio 8 ½ призовава на изоставените сгради да се погледне като възможност за развитие, а не като бреме. Laboratory of Future (Tomorrow) на Надежда Сучева преоткрива българското село – включително изоставените къщи и обезлюдените места, които могат да имат бъдещ живот.

Имаме всякакви изоставени обекти – училища, къщи, села. Честно казано, очаквах и изоставени бани да видя.

Фотографите обичат изоставени сгради. Uchilishte не е единственият подобен проект и на фотографа Александър Думарей. Той има серии с изоставени плувни басейни, бензиностанции, с рушащи се индустриални сгради. Обикновено не става ясно къде са тези места – те са безименни и безконтекстни, може да бъдат навсякъде, а авторът е само в позицията на регистриращ. Серията с училищата обаче е позиционирана в България – дори само чрез транслитерираната българска дума, която я озаглавява. Но отново Думарей документира, без да коментира, училищата нямат локация, нито информация кога са били изоставени, всичко е едно.

Имаме възможност да изследваме сградите, преди те да станат неузнаваеми или просто празни имоти. Целта на експозицията е да се улови един миг във времето и обективно, а не емоционално да зададем въпроси и да извлечем поуки. Това е опит да поемем отговорност и да приемем тези сгради като стопани,

пишат POV Architects в аргументацията на проекта си.

А после? Как постигаме промяната?

България и Венеция

Има две причини да се отиде до Венеция: да кажеш нещо на света и да кажеш нещо вкъщи през света.

От много години България настига света и се опитва да прави второто – през погледа на чужденците да се фокусира върху местни проблеми. Ако ги изнесем навън, ако станат популярни, то тогава може би и вкъщи ще им обърнат внимание: ще преборим корупцията, ще спрем да събаряме паметници на културата и прочее.

Това неизказано въжделение се бори с още едно. Да се покажем навън в най-добрата си светлина, като накипрена мома, която танцува на световно изложение в Париж – колоритна, красива, невиждана.

Аз обаче смятам, че българското общество вече е достатъчно зряло – или поне не е по-различно от всички останали в глобалния свят, в който живеем. България отдавна страда от проблемите и на „първия свят“ – включително архитектурни – и може съвсем спокойно да ги коментира редом с „големите играчи“. Нещо повече, има потенциал да задава нови теми за разговор, а защо не и да предлага решения. Такива са всички теми на българските участници, които изброих по-горе, и не само.

Трябва смелост – ние не сме екзотична дестинация, която само да забавлява света с черги, песни, шевици и Бузлуджа. Имаме какво да кажем и можем да го направим дори и през осветляването на проблемите – отпадъците и преизползването, изоставените сгради и обезлюдяването, образованието и ниската раждаемост, самотата на високите технологии.

И ето тук се крие същинският въпрос.

Проектът „Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ все още само регистрира проблем – без ясна цел, анализ и задълбочено проучване.

Сякаш не смее да каже нещо отвъд instagramable снимките на Думарей. А би могло – има цяла една зона в изложбеното пространство, отделена за това.

Изоставените и неизползваните сгради са проблем – проблем и на България, и на света. Той няма да се реши днес. През него обаче може да се говори за демография, за екология, за строителство, за културно наследство, за общество, образование и култура, за градска среда и урбанистични процеси, за климатичната криза, бетон и преизползване на материали, за паметта и миналото, за бъдещето (на архитектурата) и изобщо.

POV Architects имат три месеца до откриването, в които да изпълнят зала „Тициан“ със съдържание, да организират събития, да направят връзки с други национални павилиони, които се занимават със същата проблематика, да създадат онази работилница на бъдещето, за която си мечтае Лесли Локо. Хайде!

Защото това е голямата тема на тазгодишното Биенале – или би трябвало да бъде. В едно разделено общество да спрем да се спасяваме в миналото, в изолация, национализъм и регрес и да посмеем да гледаме напред, пък дори и да изглеждаме наивни и демодирано-утопични.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.

Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.

Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.

Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.

Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.

За руснаците по-важни са вътрешните проблеми

За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.

По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.

„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.

Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.

Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.

Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат  предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.

Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.

Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.

Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.

Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.

За руснаците по-важни са вътрешните проблеми

За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.

По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.

„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.

Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.

Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.

Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/petya-petrova-interview/

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение. 

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката. Екипът на PETA остана в Полша“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни, засегнати от боевете.

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия. 

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни. 

Том, Дора и Рижик

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново лети за Киев, за да продължи работата си.

Снимки: © Петя Петрова

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/petya-petrova-interview/

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение.

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни.

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия.

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни.

Том, Дора и Рижик

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там месеци наред се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново заминава за Киев, за да продължи работата си.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/petya-petrova-interview/

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение.

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни.

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия.

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни.

Том, Дора и Рижик

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там месеци наред се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново заминава за Киев, за да продължи работата си.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/futbolut-kato-simvol/

Макар този път традиционната футболна еуфория около Световното първенство да бе съпроводена от множество разногласия относно провеждането на надпреварата в Катар, футболът ще си остане най-масовият и най-обичан спорт. Защото никога не е бил просто игра. Футболът е за всички. Няма социален праг, който да възпрепятства практикуването му – една топка и две врати, измайсторени от подръчни материали, си остава любима картина от нашето детство.

Футболът има способността да разрушава граници – няма значение дали си беден или богат, бял или цветнокож, мъж или жена. Той е олицетворение на меритокрацията – умалена социална среда, в която всички са равни пред правилата на играта, а уважението на терена се печели от най-талантливите, най-честните и най-отдадените. Той дава на всички това, от което неизменно имаме нужда – идентичност и чувство за принадлежност към по-голяма общност, свързана от любов към един и същи обект. С други думи, футболът дава смисъл и надежда – особено на тези, които по една или друга причина са ги изгубили.

Страстта по играта в целия свят е трудно обясним феномен, но едно кратко видео ни дава чудесна представа за казаното дотук – ето как уругвайският национален отбор представи избраниците си за Световното първенство тази година:

Разбира се, футболът като метод има ограничен социален обхват и може да се приложи при специфични обстоятелства и спрямо местните културни особености. Но много страни и организации внедряват футбола като средство за стимулиране на мирното съжителство, спортсменството и емпатията, както и за разискване на теми, които разглеждат света като неразделно цяло – глобална справедливост, човешки права и мир.

Ключово е да се подчертае, че спортът не изгражда положителни взаимоотношения по презумпция. За да се постигне конструктивна и устойчива употреба на спорта като подход, е необходима тясна връзка както с поощряващи мира педагогически концепции и практики на приложно ниво, така и с универсални ценности и норми. По своята природа футболът предполага физическо и психическо стълкновение, противопоставяне и конфликт. Тоест за да се трансформира този антагонизъм в градивен процес, са необходими съзнателен подбор на целите и (само)рефлексия върху емоциите.

ООН разглежда спорта в по-широката рамка на мира, устойчивото развитие и защитата на човешките права. Докладът на генералния секретар на ООН от 15 юли 2022 г., озаглавен „Спортът – катализатор за по-добро и устойчиво възстановяване за всички“, очертава пет области, в които спортът подобрява обществената среда. Той насърчава социалното приобщаване и борбата с дискриминацията; спомага за преодоляването на бедността и неравенствата; подобрява физическото и психичното здраве; привлича вниманието върху климатичните проблеми; подпомага изграждането на мира, възстановяването след бедствия и превенцията срещу престъпността и насилието.

Основната целева група на организираните спортни дейности са младежите и децата. Затова много правителства, международни и неправителствени организации фокусират усилията си върху възпитаване на солидарност, партньорство и взаимно уважение у тях.

Футбол за забавление

Една от програмите на базираното в Дания международно обединение на неправителствени организации Cross Cultures Project Association включва т.нар. Отворени училища за забавен футбол, които се организират или са били организирани в страни от Западните Балкани, Източна Европа, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, Източна Африка и Азия. Става въпрос за държави, претърпели военни конфликти, като например Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Украйна, Армения, Азербайджан, Ирак, Южен Судан и други. Идеята е деца от конфликтни региони с различно минало и произход да осъществят връзка помежду си чрез футбола, стъпвайки върху ценности като равенство, солидарност и мир.

Основен принцип на програмата е във всяко училище да участват поне двеста деца на възраст между 6 и 12 години, дванайсет обучени треньори между 18 и 25 години, още толкова помощник-треньори между 14 и 18 години и доброволци. Всички деца могат да се включат независимо от своите спортни възможности, етнос, социален статус, пол или религия, а наравно в игрите участват и деца със специални нужди.

До момента 1,7 млн. деца, поне 40% от които момичета, са се включили в програмата. Ефектът при децата се изразява в подобрено физическо и ментално състояние, мирно съжителство, изградени приятелства и социална кохезия, докато младите треньори придобиват меки умения, желание за социална ангажираност и опит в създаването на среда за подобен тип дейности. Най-важното е, че се изграждат хора с потенциал да се превърнат в модел за подражание в изключително крехки и изстрадали общества.

Футбол за мир и уважение

В Израел и Палестинската автономна власт под егидата на Института за мир „Перес“ се провеждат т.нар. Побратимени спортни училища за мир, които дават възможност на младежи от Израел и Палестина да играят заедно футбол, но също и да се опознаят в рамките на различни педагогически програми.

От доклада на ООН разбираме и за една не по-малко интересна програма в Индонезия под надслов „Обет за респект“. В рамките на проекта близо 20 000 момчета в тийнейджърска възраст са завършили курс, който съчетава футбол с обучителна програма, насочена към отношението спрямо другия пол. Според доклада след края на проекта жени и момичета споделят за промяна в отношението на момчетата към тях, което ги кара да се чувстват по-сигурни и уважавани.

Политизирането на футбола

Освен на общностно ниво, футболът е силен източник на послания на глобално ниво, защото огромната му популярност им придава широка гласност. Ако най-кратката дефиниция на глобализацията е компресия на времето и пространството, тоест премахването на времеви и пространствени граници, то футболът е способен да поощри този процес чрез промотирането на универсални човешки ценности и норми. Или точно обратното – да поставя граници между хората, като възпроизвежда чувството на национализъм и фанатизъм. Двата процеса се сблъскват постоянно.

За съжаление, има множество примери как играта се употребява за създаване на бариери между обществата, както и за политически провокации, особено на Балканите. Спомняме си освиркването на българския химн по време на контролната среща между България и Северна Македония през септември т.г., което допълнително нажежи националистическите страсти и от двете страни. На миналото Световно първенство пък швейцарските национали Джердан Шакири и Гранит Джака (косовски албанци по произход) демонстративно отпразнуваха головете си срещу Сърбия със знака на албанския орел.

И още – през 2018 г. германските национали от турски произход Месут Йозил и Илкай Гюндоган посетиха турския президент Реджеп Ердоган малко преди предсрочните парламентарни избори. Партията на Ердоган не закъсня да разпространи общите снимки, превръщайки ги в звучна предизборна пропаганда с оглед на голямата турска диаспора в Германия и популярността на двамата футболисти.

Същевременно футболът се превърна в трибуна за послания за мир след руската инвазия в Украйна. На срещата на върха на Г-20 в средата на ноември т.г. председателят на ФИФА Джани Инфантино се обърна към представителите на страните с думите: „Вие сте световните лидери. Вие имате способите да влияете на хода на историята. Футболът и Световното първенство предлагат уникална платформа за единство и мир по целия свят. Така че нека се възползваме от тази възможност да направим всичко по силите си, за да сложим край на конфликтите.“

Преди началото на първия си мач от Световното първенство срещу Англия пък иранските национали отказаха да пеят химна си в знак на подкрепа на продължаващите протести в страната. Английските футболисти традиционно коленичиха преди първия съдийски сигнал като жест срещу расовата дискриминация, а капитанът на отбора Хари Кейн излезе с лента на ръката с надпис „Без дискриминация“.

По първоначален план обаче Кейн трябваше да носи друга лента. Още през септември 10 европейски национални отбора, сред които и английският, обявиха, че капитаните им ще излязат с лентата One Love на мачовете от Световното първенство в Катар в знак на протест срещу криминализирането на еднополовите връзки в страната домакин. Но след като в последния момент преди старта на първенството ФИФА заплаши да накаже с жълт картон всеки футболист, който излезе с разноцветната лента на ръката, отборите се отказаха от първоначалния си план. Междувременно репортерката на Би Би Си Алекс Скот се появи в ефир с лентата One Love на ръката, докато предаваше на живо срещата между Англия и Иран. Германските футболисти пък реагираха на заплахата на ФИФА, като покриха устите си с ръка на отборната снимка преди мача си срещу Япония.

Границите на политизиране на футбола вероятно са прекрачени, а определянето им изглежда твърде сложна задача. Но не трябва да забравяме, че играта черпи огромната си сила от популярността си, което я превръща в инструмент, независимо дали говорим за професионален, аматьорски или демонстрационен мач. А един инструмент не е нито добър, нито лош по своята природа. Неговата функция зависи от морала и намеренията на хората, които го използват.

Заглавна снимка: Godson Babu / Pexels

Източник

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/futbolut-kato-simvol/

Макар този път традиционната футболна еуфория около Световното първенство да бе съпроводена от множество разногласия относно провеждането на надпреварата в Катар, футболът ще си остане най-масовият и най-обичан спорт. Защото никога не е бил просто игра. Футболът е за всички. Няма социален праг, който да възпрепятства практикуването му – една топка и две врати, измайсторени от подръчни материали, си остава любима картина от нашето детство.

Футболът има способността да разрушава граници – няма значение дали си беден или богат, бял или цветнокож, мъж или жена. Той е олицетворение на меритокрацията – умалена социална среда, в която всички са равни пред правилата на играта, а уважението на терена се печели от най-талантливите, най-честните и най-отдадените. Той дава на всички това, от което неизменно имаме нужда – идентичност и чувство за принадлежност към по-голяма общност, свързана от любов към един и същи обект. С други думи, футболът дава смисъл и надежда – особено на тези, които по една или друга причина са ги изгубили.

Страстта по играта в целия свят е трудно обясним феномен, но едно кратко видео ни дава чудесна представа за казаното дотук – ето как уругвайският национален отбор представи избраниците си за Световното първенство тази година:

Разбира се, футболът като метод има ограничен социален обхват и може да се приложи при специфични обстоятелства и спрямо местните културни особености. Но много страни и организации внедряват футбола като средство за стимулиране на мирното съжителство, спортсменството и емпатията, както и за разискване на теми, които разглеждат света като неразделно цяло – глобална справедливост, човешки права и мир.

Ключово е да се подчертае, че спортът не изгражда положителни взаимоотношения по презумпция. За да се постигне конструктивна и устойчива употреба на спорта като подход, е необходима тясна връзка както с поощряващи мира педагогически концепции и практики на приложно ниво, така и с универсални ценности и норми. По своята природа футболът предполага физическо и психическо стълкновение, противопоставяне и конфликт. Тоест за да се трансформира този антагонизъм в градивен процес, са необходими съзнателен подбор на целите и (само)рефлексия върху емоциите.

ООН разглежда спорта в по-широката рамка на мира, устойчивото развитие и защитата на човешките права. Докладът на генералния секретар на ООН от 15 юли 2022 г., озаглавен „Спортът – катализатор за по-добро и устойчиво възстановяване за всички“, очертава пет области, в които спортът подобрява обществената среда. Той насърчава социалното приобщаване и борбата с дискриминацията; спомага за преодоляването на бедността и неравенствата; подобрява физическото и психичното здраве; привлича вниманието върху климатичните проблеми; подпомага изграждането на мира, възстановяването след бедствия и превенцията срещу престъпността и насилието.

Основната целева група на организираните спортни дейности са младежите и децата. Затова много правителства, международни и неправителствени организации фокусират усилията си върху възпитаване на солидарност, партньорство и взаимно уважение у тях.

Футбол за забавление

Една от програмите на базираното в Дания международно обединение на неправителствени организации Cross Cultures Project Association включва т.нар. Отворени училища за забавен футбол, които се организират или са били организирани в страни от Западните Балкани, Източна Европа, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, Източна Африка и Азия. Става въпрос за държави, претърпели военни конфликти, като например Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Украйна, Армения, Азербайджан, Ирак, Южен Судан и други. Идеята е деца от конфликтни региони с различно минало и произход да осъществят връзка помежду си чрез футбола, стъпвайки върху ценности като равенство, солидарност и мир.

Основен принцип на програмата е във всяко училище да участват поне двеста деца на възраст между 6 и 12 години, дванайсет обучени треньори между 18 и 25 години, още толкова помощник-треньори между 14 и 18 години и доброволци. Всички деца могат да се включат независимо от своите спортни възможности, етнос, социален статус, пол или религия, а наравно в игрите участват и деца със специални нужди.

До момента 1,7 млн. деца, поне 40% от които момичета, са се включили в програмата. Ефектът при децата се изразява в подобрено физическо и ментално състояние, мирно съжителство, изградени приятелства и социална кохезия, докато младите треньори придобиват меки умения, желание за социална ангажираност и опит в създаването на среда за подобен тип дейности. Най-важното е, че се изграждат хора с потенциал да се превърнат в модел за подражание в изключително крехки и изстрадали общества.

Футбол за мир и уважение

В Израел и Палестинската автономна власт под егидата на Института за мир „Перес“ се провеждат т.нар. Побратимени спортни училища за мир, които дават възможност на младежи от Израел и Палестина да играят заедно футбол, но също и да се опознаят в рамките на различни педагогически програми.

От доклада на ООН разбираме и за една не по-малко интересна програма в Индонезия под надслов „Обет за респект“. В рамките на проекта близо 20 000 момчета в тийнейджърска възраст са завършили курс, който съчетава футбол с обучителна програма, насочена към отношението спрямо другия пол. Според доклада след края на проекта жени и момичета споделят за промяна в отношението на момчетата към тях, което ги кара да се чувстват по-сигурни и уважавани.

Политизирането на футбола

Освен на общностно ниво, футболът е силен източник на послания на глобално ниво, защото огромната му популярност им придава широка гласност. Ако най-кратката дефиниция на глобализацията е компресия на времето и пространството, тоест премахването на времеви и пространствени граници, то футболът е способен да поощри този процес чрез промотирането на универсални човешки ценности и норми. Или точно обратното – да поставя граници между хората, като възпроизвежда чувството на национализъм и фанатизъм. Двата процеса се сблъскват постоянно.

За съжаление, има множество примери как играта се употребява за създаване на бариери между обществата, както и за политически провокации, особено на Балканите. Спомняме си освиркването на българския химн по време на контролната среща между България и Северна Македония през септември т.г., което допълнително нажежи националистическите страсти и от двете страни. На миналото Световно първенство пък швейцарските национали Джердан Шакири и Гранит Джака (косовски албанци по произход) демонстративно отпразнуваха головете си срещу Сърбия със знака на албанския орел.

И още – през 2018 г. германските национали от турски произход Месут Йозил и Илкай Гюндоган посетиха турския президент Реджеп Ердоган малко преди предсрочните парламентарни избори. Партията на Ердоган не закъсня да разпространи общите снимки, превръщайки ги в звучна предизборна пропаганда с оглед на голямата турска диаспора в Германия и популярността на двамата футболисти.

Същевременно футболът се превърна в трибуна за послания за мир след руската инвазия в Украйна. На срещата на върха на Г-20 в средата на ноември т.г. председателят на ФИФА Джани Инфантино се обърна към представителите на страните с думите: „Вие сте световните лидери. Вие имате способите да влияете на хода на историята. Футболът и Световното първенство предлагат уникална платформа за единство и мир по целия свят. Така че нека се възползваме от тази възможност да направим всичко по силите си, за да сложим край на конфликтите.“

Преди началото на първия си мач от Световното първенство срещу Англия пък иранските национали отказаха да пеят химна си в знак на подкрепа на продължаващите протести в страната. Английските футболисти традиционно коленичиха преди първия съдийски сигнал като жест срещу расовата дискриминация, а капитанът на отбора Хари Кейн излезе с лента на ръката с надпис „Без дискриминация“.

По първоначален план обаче Кейн трябваше да носи друга лента. Още през септември 10 европейски национални отбора, сред които и английският, обявиха, че капитаните им ще излязат с лентата One Love на мачовете от Световното първенство в Катар в знак на протест срещу криминализирането на еднополовите връзки в страната домакин. Но след като в последния момент преди старта на първенството ФИФА заплаши да накаже с жълт картон всеки футболист, който излезе с разноцветната лента на ръката, отборите се отказаха от първоначалния си план. Междувременно репортерката на Би Би Си Алекс Скот се появи в ефир с лентата One Love на ръката, докато предаваше на живо срещата между Англия и Иран. Германските футболисти пък реагираха на заплахата на ФИФА, като покриха устите си с ръка на отборната снимка преди мача си срещу Япония.

Границите на политизиране на футбола вероятно са прекрачени, а определянето им изглежда твърде сложна задача. Но не трябва да забравяме, че играта черпи огромната си сила от популярността си, което я превръща в инструмент, независимо дали говорим за професионален, аматьорски или демонстрационен мач. А един инструмент не е нито добър, нито лош по своята природа. Неговата функция зависи от морала и намеренията на хората, които го използват.

Post Syndicated from Михаил Ангелов original https://www.toest.bg/nauchni-novini-kolonizatsiya-na-kosmosa-i-laboratorno-otgledano-meso/

Веднъж-дваж месечно Михаил Ангелов – биолог, агроном и любим нърд от нашия екип, ще ни представя най-интересните скорошни новини от различни сфери на науката и ще обяснява защо тези постижения са толкова значими за света и човечеството. Или най-малкото – любопитни и забавни.

Обратно към Луната

Дългоочакваният полет на „Артемис I“ вече е факт. След почти тримесечно отлагане новата ракета на НАСА беше изстреляна успешно и модулът „Орион“ направи първото си прелитане покрай Луната. Вече може да проследяваме и на живо протичането на мисията.

Програмата „Артемис“ е продукт на дългогодишно планиране с първоначална цел Луната, а след това и Марс. Естественият спътник на Земята ще бъде използван за изпитването на различни технологии, които ще са нужни за дългото пътуване до червената планета и потенциалното заселване на хора там. Освен кацането на астронавти на Луната се предвижда и изграждането на малка орбитална станция (Lunar Gateway), която ще служи като комуникационен център, научна лаборатория, пункт за временно настаняване на астронавти и депо за машини. Ще бъде изградена и лунна база, която подобно на Международната космическа станция ще бъде населена постоянно.

Програмата донякъде се припокрива с предишната, изпратила човек на Луната („Аполо“), и е нейно естествено продължение. Показателно е и името ѝ, което не е избрано случайно – Артемида е богиня на Луната и сестра близначка на Аполон. В програмата на НАСА са включени и три партньорски космически агенции – европейската, японската и канадската. Освен тях участие ще вземат и други държави и частни компании (като SpaceX), които са се включили в Споразумението „Артемида“.

Ключов елемент от програмата е свръхтежкотоварната ракета SLS (Space Launch System), разработката на която започна през 2011 г., след спирането на полетите на совалките на НАСА. Тогава Агенцията загуби възможността си да извежда астронавти в орбита и до първия успешен полет на капсулата „Крю Драгън“ на SpaceX през 2020 г. разчиташе на Русия за тази дейност.

Първата мисия, която тече в момента, ще отведе капсулата „Орион“ до Луната. Там тя ще влезе в сложна орбита, за да направи снимки на Земята и естествения ѝ спътник. На борда ѝ има малък „екипаж“ от два манекена, изработени от материали, които наподобяват тъканите в човешкото тяло. В тях има сензори за измерване на нивото на космическа радиация, което е изключително важно за астронавтите, особено при по-дълъг престой.

В Международната космическа станция нивата на радиацията са над 50 пъти по-високи от тези на Земята, а в открития Космос, например при пътуване до Марс, надвишаването може да надхвърли 150 пъти. Въпреки че модулът „Орион“ е проектиран с подсилена радиационна устойчивост, единият манекен (Зохар) носи специална защитна жилетка, а другият (Хелга) ще служи за контрола. Те са с женска анатомия поради по-високата чувствителност на жените към радиацията, гласи прессъобщението на НАСА.

„Артемис I“ носи със себе си и 10 малки сателита (CubeSats), които ще се отделят от ракетата по пътя към Луната. Един от тях е апаратът BioSentinel, който също има за цел да изпита ефекта на космическата радиация върху живи организми. Дрождите S. cerevisiae, използвани в производството на хляб, бира и вино, са едноклетъчни гъби, но за разлика от бактериите, имат обособено ядро като клетките на висшите организми и са добър модел за изследване на повредите в ДНК, причинени от силно заредени космически частици. Подбрани са два щама: единият е от див тип, а другият – с компрометирана система за поправка на ДНК. В различни точки от пътуването на спътника те ще бъдат изследвани за промени в метаболизма. Идентичен експеримент ще бъде проведен на Земята и в Международната космическа станция.

Друг от сателитите – NEA Scout – има за цел да изследва астероид, който ще прелети покрай Земята през 2023 г. „Разузнавачът“ ще се размине бавно с него и ще го заснеме с камера с висока резолюция. Интересното при този сателит е, че ще се придвижва с помощта на слънчево платно. Този метод за задвижване на космически кораби използва радиационното налягане, което слънчевата светлина упражнява върху големи огледални повърхности. Тъй като енергията, която фотоните предават на апарата, е малка, платното трябва да има голяма площ – в случая 86 кв.м, събрани в малкия сателит с размера на два пакета хартия за принтер. След отделянето на сателита от ракетата платното ще се разгърне в пълния си размер.

Неконвенционален начин на придвижване има и Team Miles – вместо обичайните ракетни двигатели сателитът е с хибриден плазмен и лазерен двигател, който използва йонизиран йод като гориво. Целта, поставена на малкия сателит, е далечна – червената планета Марс. По време на пътуването си космическият апарат ще тества софтуерна система за комуникация със Земята.

Профилът на втората мисия („Артемис II“) е сходен с този на „Аполо 8“ – в капсулата ще има четирима астронавти, които ще прелетят покрай далечната страна на Луната в орбита, описваща цифрата 8. Предимството на тази траектория е, че в случай на авария при преминаването си покрай Луната капсулата ще бъде насочена обратно към Земята само от гравитационните сили.

Третата мисия, планирана за 2024 г., е от историческо значение, защото е най-вероятната възможност на Луната отново да стъпят хора. В мисията ще участва Стефани Уилсън, която ще бъде първият астронавт от афроамерикански произход и първата жена, посетила лунната повърхност. За разлика от предходните кацания, „Артемис III“ ще има за цел да достигне полярните области на Луната, където астронавтите ще търсят замръзнала вода и места, подходящи за изграждане на бази, които да осигурят постоянно човешко присъствие. Престоят на астронавтите ще е по-дълъг от предходните мисии, като те ще имат 10 дни за събиране на проби и извършване на експерименти.

Новини има и от корпорацията SpaceX, която след тригодишна пауза изстреля за четвърти път тежкотоварната си ракета носител „Фалкън Хеви“. С трите си ускорителни модула (бустери) до момента тя беше най-мощната активна ракета преди успешното излитане на SLS на НАСА. Клиент на компанията са Американските космически сили (USSF), които са извели в геостационарна орбита два сателита. Информацията за единия от тях е класифицирана и затова за него се знае малко, но другият – Tetra-1 – е експериментална платформа за изпитване на нови технологии. Той е с размера на пералня и вещае нова идеология.

Спътниците, използвани на ключови позиции в системите за разузнаване и комуникация, са изключително скъпи и големи, което ги прави отлични цели за антисателитни ракети, каквито редица държави неведнъж са използвали. Затова Департаментът на отбраната на САЩ иска да изпита концепцията, вече приложена от системите за сателитен интернет Starlink на SpaceX – „съзвездия“ от малки спътници, които да бъдат свързани в мрежа. Това ще намали тяхната цена и ще направи изстрелването им по-лесно, което от своя страна би позволило по-бързо внедряване на нови технологии.

„Фалкън Хеви“ е част и от програмата „Артемис“ – ракетата трябва да достави първите два модула за орбиталната станция Lunar Gateway в края на 2024 г., а след това да снабдява с провизии станцията чрез апарата Dragon XL, който ще има капацитет за 5 тона товар в херметичен и отворен сектор.

Частният космически сектор е поле, което се развива изключително активно. Индийската компания Skyroot Aerospace изстреля малка ракета, която достигна височина от почти 90 километра. Въпреки че полетът на Vikram-S е под линията на Карман от 100 км, приета от Международната авиационна федерация за границата, разделяща земната атмосфера и космическото пространство, той е изпълнил всички поставени цели и дава възможност на компанията да продължи с предвиденото изстрелване на по-голям прототип – Vikram-I – през идната година. Товароподемността на проектираните до момента модели не е висока, но е сходна с тази на първата ракета на SpaceX. Предстои да разберем дали индийските специалисти ще успеят да постигнат същите успехи като американските си колеги.

Месо, отгледано в лаборатория

Месопреработвателната индустрия е поставена под все по-голям натиск по различни причини, повечето от които в основата си са морални. Най-явната е неизбежната смърт на животните, както и лошите условия при отглеждането им – често те нямат достатъчно място, не се хранят оптимално и като цяло не живеят пълноценно. Наред с това редица организации обръщат внимание на влиянието на индустрията върху глобалните климатични промени. За периода 2018–2020 г. производството на месо е допринесло за 54% от парниковите газове, отделени от селското стопанство, според доклад на Организацията на ООН по прехрана и земеделие. Много висока е и консумацията на вода – за телешкото, което е най-ресурсоемко, се изразходват над 100 литра за 1 грам протеин.

На пазара вече има редица алтернативи на месото, базирани на растителни продукти или на протеин от насекоми, които дават решение на някои от тези проблеми. Техният въглероден отпечатък е много по-малък, отколкото на животинските продукти, но продължават да са налице някои от предизвикателствата на съвременното земеделие – например нуждата от обработваема земя и употребата на пестициди. Отглеждането на насекоми също може да бъде обременено от етични въпроси, тъй като редица учени изказват мнението, че и насекомите изпитват болка, подобно на гръбначните животни.

Потенциално решение е т.нар. лабораторно отгледано месо. Въпреки че няма консенсус точно колко ще намалее нуждата от ресурси за производството, най-песимистичните прогнози сочат, че консумацията на енергия и влиянието върху промените в климата ще останат съизмерими със сегашната индустрия, ако фабриките не използват енергия от възобновяеми източници. Но дори и в този случай ще отпадне основният етичен проблем с консумацията на месо. Ще бъде ограничен драстично и разходът на вода и земя за отглеждане на животни – според учени от Оксфордския и Амстердамския университет икономиите може да достигнат 90%. Допълнително предимство на производството по този начин е, че почти няма вероятност за попадане на патогени в продукцията и регулацията на „фабриките за месо“ следва да е по-лесна, отколкото на фермите, в които се отглеждат живи животни.

Преди дни Агенцията за контрол на храните и лекарствата на САЩ приключи с проверката си на Upside Foods и даде заключение, че произведеното от компанията месо е безопасно за консумация. Сега остава да бъде направена инспекция на фабриката им от Департамента по земеделие и да се уточни етикетирането на продукта. Тези стъпки би трябвало да се изминат сравнително бързо, след което от компанията ще започнат да предлагат своето месо на подбрани ресторанти, за да запознаят потребителите с него.

Това развитие не е изненадващо – след като през 2020 г. Сингапур даде одобрение на американската компания Eat Just да продава своите пилешки продукти в страната, беше въпрос на време и американските органи да предприемат тази стъпка предвид по-либералната им политика спрямо подобни нови технологии.

Технологията за отглеждане на месо в лаборатория е сходна с други биотехнологични производства. Всичко започва с изолацията на клетки, които могат да бъдат получени и без да бъдат наранени животни. След първоначална подготовка те се прехвърлят в биореактори, подобни на ферментационните съдове, в които се произвежда бира. В тях протичат следващите стъпки от производството – клетките живеят в изкуствена среда, съдържаща всички нужни хранителни вещества за развитието им и поддържана с оптимални параметри (ниво на pH, температура).

Културалната среда трябва да се подменя често – както за да бъде опреснена, така и за да се премахнат всички отпадни продукти, отделени от клетките. След като клетките се намножат, се предизвиква и тяхната диференциация – развитието им в различни по вид клетки, като мускулни, съединителни и мастни, които се свързват една с друга. В края на процеса след няколко седмици от реакционния съд може да се извади произведената месна маса. Тя няма конкретна структура и прилича на фино смляно месо. Това е и основната причина повечето продукти да са пилешки хапки и кренвирши.

Пред усъвършенстването на технологията има редица препятствия. Най-голямата и до момента непреодоляна е предизвикването на оформяне на тъкани – това е сложен процес, който не е напълно изяснен и при живите организми. Друго препятствие е нуждата от използване на растежни хормони, които се извличат от животинска кръв и така възниква проблем за получаването на напълно етичен продукт и увеличаването на мащабите на производство. Вече няколко компании обаче, сред които Upside Food, са разработили нови хранителни среди, в състава на които няма животински продукти, като бонус от това е и намаляването на разходите с над 80 пъти. Предстои да бъде усъвършенствано и производството в големи мащаби, което е една от ключовите стъпки за сваляне на цената на продукта.

Тази индустрия привлича все повече инвеститори, някои от които традиционни месопроизводители и преработватели. За момента не е ясно какви ще бъдат нагласите на потребителите – редица изследвания показватпротиворечиви данни. Според някои от тях има силно предпочитание към заместителите на месото, според други повечето хора не биха консумирали лабораторно отгледано месо, а трети дават заключение, че потребителите нямат конкретно предпочитание и биха се спрели на най-изгодния вариант. Трудно е да се предвиди как ще се развие технологията и как ще бъде приета от широката публика, но със сигурност ще е ключова част от борбата с климатичните промени и колонизацията на Космоса.