Tag Archives: общество

Детето като обект, детето като залог

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/deteto-kato-obekt-deteto-kato-zalog/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. Не, това не е статията отпреди две седмици, въпреки че започва по същия начин. Тъй като пропагандата на ВМРО наистина не знае почивка, съществува силна вероятност да има повод за публикация с такова начало във всеки брой на „Тоест“ – чак до парламентарните избори на 28 март 2021 г. Дали от наличието на повод следва, че на ВМРО трябва да му се обръща толкова внимание, е друг въпрос. Този път обаче темата е важна, защото се засягат правата на децата. Затова Георги Богданов от Националната мрежа за децата реагира с остра публикация във Facebook, озаглавена „Коледни подаръци“ от ВМРО за децата на България!.

„Като цяло този законопроект не следва интересите на детето и е в пълно противоречие както с българското право, така и с международното право“, коментира Богданов пред „Капитал“ и пояснява: „Ние нямаме реформа в системата за грижата към хората, особено за най-уязвимите хора, и всичко това е нападнато от едни пропагандни тези, като тази, че детето е подчинено на своето семейство и аз мога да си правя с детето каквото си поискам. Това е абсолютно недопустимо от гледна точка на международното право, защото детето не е собственост на никого.“

Субект ли е детето?

Във Факултативния протокол към Конвенцията на ООН за правата на детето за процедурата по комуникация изрично се споменава, че детето е „субект на права и човешко същество с достойнство и развиващи се способности“. И без това уточнение в основата на Конвенцията стои предпоставката, че детето притежава характеристиките на субектността – достойнство и ценност на личността, права и интереси. Именно защото детето като субект е същевременно в зависимо положение, правата му се нуждаят от специална защита. Тази предпоставка стои в основата на законодателството за закрила на децата изобщо.

Участващата в управляващата коалиция партия ВМРО обаче приема за очевидна даденост, че детето не е субект. Партията твърди това в публикацията на сайта си, с която анонсира предложението си за промени в Закона за закрила на детето (ЗЗД), без дори да сметне за нужно да подкрепи тезата си с аргументи:

„За нас фокусът винаги е бил и трябва да остане върху семейството и детето в неговия център. Детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята.“

Как се наричат нещата, които не са субект? Обект. Ако детето не е субект, остава да е обект.

А представата за един обект, който е в центъра на кадъра, се асоциира с натиск. В законопроекта на ВМРО този натиск се изразява в абсолютизиране на волята на родителите да решават какво да се случва със и на децата им. Това се прави в името на „правото на родителите да налагат собствени морални и ценностни принципи при отглеждането на децата“. По този начин националистическата партия продължава линията си от кампаниите си срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Според „войводите“ всички тези документи си поставят за цел подмяна на „ценности, които за българското общество са съкровени и не подлежат на дебат“.

От ВМРО не казват кои са „съкровените ценности“, но от законопроекта им може да се направят определени изводи в тази посока.

Първото, което прави впечатление в предложението за промени в ЗЗД, е фаворизирането на „биологичните родители“.

В него става дума за „осигуряване на правата и законните интереси на детето, неговите биологични родители, настойници, попечители, законни представители, при спазване на морала, традициите и добрите нрави в държавата“. Къде са в тази картина осиновителите, които по закон също са родители, макар и не биологични? Същото може да попитаме и за съпрузите, които по силата на Семейния кодекс се водят по презумпция бащи на дете в определени случаи, когато то биологично не е тяхно.

Осиновителите не са случайно пропуснати в законопроекта при изброяването на свързаните с детето лица, които имат някакви права. Вносителите му явно допускат, че това са едни лоши хора, на които не им се полагат права, а единствено подлежат на контрол. Според тях контролът е необходим при процедурите за осиновяване, а в случаите на международно осиновяване – и върху „правилното развитие на децата“ чак до навършване на пълнолетието им. Според ВМРО осиновяването трябва да е крайна мярка, към която да „се пристъпва след изчерпване на всички останали мерки за закрила по този закон“.

По тази логика е за предпочитане едно дете да живее при биологичните си родители, които не го искат или нямат капацитета да се грижат за него, да бъде институционализирано до пълнолетието си, да гастролира при различни приемни родители, но не и да бъде осиновено.

Защо ВМРО не харесва осиновителите, можем само да гадаем. Може би в съзнанието на партийните законотворци те се асоциират с гей двойки, които искат насила да отнемат български деца от любящите им семейства. Въпреки че любящите семейства не дават децата си за осиновяване.

Обективирането на децата в законопроекта е доведено до такава крайност, че те буквално могат да бъдат завещавани като вещи от родителите си.

Просто така – с нотариално заверена декларация. Без съдебни решения и изобщо – без никакъв контрол от страна на държавата, в контраст със строгия контрол, който се предвижда при осиновяването. Така излиза, че според ВМРО децата могат да бъдат осиновявани само в краен случай, но пък няма проблем да попаднат в ръцете на някой чичо, който ги изнасилва, само защото биологичните им родители така са преценили.

Не поставя ли това децата в риск? Вносителите на законопроекта, изглежда, не възприемат сериозно понятието „дете в риск“, защото смятат, че тези деца нямат нужда от специална закрила. Дори предлагат да се релативизира отношението към упражняването на физическо насилие върху деца. Според тях при прояви на физическа агресия трябва да се вземат предвид „нуждите на възрастта“ на детето. Какво означава това? Ами може би че в различна възраст децата имат „нужда“ от различен вид бой. Примерно: ако са още бебета – само пошляпване по дупето; ако вече са проходили – може и шамарчета; а ако ходят на училище, вече влизат в употреба коланът и точилката.

В същото време, ако някой иска да съобщи за дете в риск, трябва да представи „писмена декларация за истинност“ и да е в състояние да докаже сигнала си, ако не иска сам да стане обект на съдебно преследване.

И разбира се, всичко това се предлага в името на „добрите нрави и общоприетия морал“.

С други думи – което е общоприето, е добро. Ако е общоприето да третираш децата си като собственост, така и трябва да бъде, а всякакви опити за ограничаване на злоупотребата с деца се разглеждат като неприемливи. Затова ВМРО използва и този законопроект, за да се опита да си разчисти сметките с неправителствените организации, работещи в областта на закрилата на децата. В него на практика се забранява дейността на доброволците и НПО-тата в тази сфера. Така освен семейството, разбирано като „биологичните родители“, единствено държавата остава натоварена с тази работа. А „способностите“ на българската държава да подкрепя ефективно представители на уязвими групи са международно известни – като започнем от нечовешките условия в домовете за изоставени деца, хора с увреждания, психиатрии и прочее институции.

Това са само част от предложенията на ВМРО за промени в ЗЗД, но философията на законопроекта е ясна. Така законът се превръща не в такъв, който защитава децата, а в щит на семейството, и то конкретно – на биологичните родители на детето. На самите деца им остава да бъдат залог в отношенията между родителите си и семейните борби между тях. Скорошният случай с убийството на двете деца в Сандански показва колко далеч може да стигнат тези борби, когато няма адекватна и навременна закрила. На този фон предложението на ВМРО изглежда още по-цинично. Но то показва, че

децата са превърнати в залог не само на семейни, но и на политически борби.

Не че това е новина, но е редно периодично да се припомня, че това е смисълът и на кампаниите срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, че и срещу Истанбулската конвенция, която уж пак отчасти „в името на децата“ беше демонизирана. Заради политически интереси години наред буксува и реформата в областта на детското правосъдие, която би гарантирала достъп до съд на децата, които са в конфликт със закона и са лишени от свобода. Понастоящем те на практика са лишени от правна защита, което Европейският съд по правата на човека в Страсбург определя като нарушение на правата им.

За съжаление, в борбите на големите най-уязвимите са и най-големите потърпевши. Ето защо е необходимо да има ефективни механизми за тяхната защита. Но когато борещите се големи са и представители на властта, хоризонтът пред уязвимите е… безнадеждност. Поне докато управлява такава власт.

Заглавна снимка: Caleb Woods / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Най-големият политически играч

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/nay-golemiyat-politicheski-igrach/

Колкото и да са големи амбициите на политическите играчи, каквито и ресурси да хвърлят в предизборната кампания, има един незаобиколим фактор – COVID-19. Каквото и шоу да ни предложи премиерът и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов, гражданите ще го претеглят по справянето с пандемията от COVID-19. Каквито и обещания да дадат втурналите се към парламента, ще трябва да ги рационализират в посока на мерки за възстановяване от кризата с коронавируса и реформиране и укрепване на здравната и социалната система на първо място.

Изборите ще са в края на март, каквото обосновано предположение направи този, който ги насрочва – президентът Румен Радев. Държавният глава вече обяви, че ще са на 28 март 2021 г., когато изтича и мандатът на 44-тото народно събрание.

Минус едно Панагюрище през ноември

Така епицентърът на предизборната кампания се измества отсега – дори и да се появи компромат, който да нажежи страстите повече от чекмедже на нощно шкафче, пълно с едри купюри и кюлчета. Подобно злепоставяне обаче отстъпва пред офанзивата на COVID-19. Обществото е разделено не по идеологически оси, а „за“ или „против“ по-строги мерки, „за“ или „против“ носене на маски, „за“ или „против“ ваксините. България е вече на второ място в Европа по относителен дял спрямо населението на починали от заразата – 27,5 на 100 000 души е показателят за средната 14-дневна смъртност.

Борисов никога не коментира такива негативни факти – зацапват картинката на магистралите и струпаните по селските площади посрещачи, скандиращи името му. А министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов е изобретателен в обясненията за високия брой починали от коронавирус. През ноември твърдеше, че се дължи на неспазване на мерките, през декември – на самолечение, късно потърсена помощ (!!!) и съпътстващи заболявания с акцент върху сърдечносъдовите.

Но каквото и да обяснява Ангелов, кризата не се ръководи от медийните внушения на министъра, нито от Бойко-Борисовите измишльотини, като „Излизаме от пандемията, свиквайте!“. В действителност данните за смъртността го опровергават – не излизаме, дори не се мярка светлина в далечината. От какво умират българите освен от COVID-19? Защото през този ноември, по данни на националната статистика, са починали 15 964 души, докато за същия месец през 2019 г. смъртността е била 8115 – увеличението е почти двойно.

Официалните данни за починали от коронавирус за миналия месец са 2681 – това са умрелите с PCR тест. Със сигурност сред останалите 13 283 починали през ноември има болни от COVID-19, които никой не е изследвал и диагностицирал; има хора със социалнозначими заболявания, които са се влошили, тъй като здравната система е впрегната да даде отпор на пандемията и те не са потърсили лекар от страх да не се заразят – или не е имало възможност да им бъде оказана навременна помощ.

Всички тези отговори са верни, а всичките тези смърти се пишат на сметката на управляващите. България със своите 368 болници е сред първенците в ЕС – 5,2 на 100 000 души. Но също така е и сред първите с най-висока смъртност – не само от коронавирус, а като цяло. Вторачени в числата за заразени, излекувани и починали от COVID-19, през ноември си е отишъл един град с населението на Панагюрище.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е гротеска.

Пандемия, ваксинация, избори

От януари политическата ситуация е съвсем различна, управляващите вече не се борят за оцеляването си ден за ден. Бюджетът е обнародван в Държавен вестник, има някакъв план за ваксинация, очакват се първите ваксини. След като президентът се произнесе за избори на 28 март, остава да издаде и указа на 28 януари.

Все още има време Борисов да подаде оставка – до края на годината. Така би избегнал тежките зимни месеци, които предстоят – опасността от „счупване“ на здравната система заради препълнени болници и натиск от нуждаещи се от хоспитализация; още повече починали. Разбира се, това означава или нов кабинет в рамките на този парламент, или служебно правителство на президента, на което да бъде прехвърлен не просто горещ картоф, а горяща система. Бойко Борисов е известен с „изсулването“ си от властта в момент, в който му запари под краката. Така би предотвратил и пускане на нови компромати. Аргументи за оставката ще се намерят: „Сега вече мога да си тръгна – не когато ми искаха оставката, а сега, когато съм си свършил работата. Пандемията е под контрол, идват ваксините!“

Доставката на първите 125 000 дози ваксини на Pfizer-BioNTech се очаква през януари, съобщи тази седмица министър Ангелов пред парламентарната Здравна комисия. Това означава, че в края на месеца може и да започне ваксинацията на медиците. Според Националния план за ваксинация те са предвидените във фаза 1. Общият брой на всички е 243 000, от които лекарите са ⅛. Ваксините ще стигнат за около 60 000 души, тъй като се поставят по две дози. Ваксинирането на предвидените в следващите четири фази български граждани зависи от това дали ще има редовни доставки на ваксини. Зависи обаче и от създадената от властта логистика и физическите възможности на малко над 4300-те общопрактикуващи лекари да поемат ваксинациите на повече от 1 милион души, освен профилактиката, която извършват, грижите за пациентите и изпращането им при нужда в болнично заведение, и останалите имунизации.

Както пандемията, така и ваксинацията са огромни предизвикателства за всички правителства по света, на които се наложи да променят бизнес модели, да пренасочват процеси, да преразпределят нови отговорности и като цяло да излязат извън бюрокрацията. За българските управляващи, чийто капацитет не надхвърля разпределянето на обществените поръчки и публични блага – и съответстващата им подялба на комисиони, да вземат ефективни мерки и измислят добър план са херкулесови подвизи. Техният modus operandi не включва подвизи.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е попфолк.

А високите цели кога

Пандемията от COVID-19 успя да заглуши и възгласите на протестиращите за оставка на Борисов и главния прокурор Иван Гешев, така силни през лятото. Във времена, в които хората са не просто изплашени, а ужасени от възможността да загубят живота си, свои близки, работа, перспективи, трудно ще бъдат разгневени от голямата корупция, липсата на справедливост, състоянието на съдебната система. Следователно – необходими са нови послания, а също и програми за реализирането им. Това, което в Световния икономически форум наричат преминаване от отговор към възстановяване и готовност на лидерите „да създадат нова и по-добра нормалност“. Ние видяхме какъв отговор на пандемията даде третото правителство на Борисов – и едва ли ще е от полза за държавата да даде и рецептата за възстановяване за следващите поне две години, след като заразата стихне.

Още през април т.г. в Harvard Business Review формулираха предизвикателството така: „Лидери, имате ли ясна визия за посткризисното бъдеще?“ Според статията всеки лидер в следващите месеци трябва да посвети между 10% и 20% от работното си време, за да изследва и прогнозира къде иска да е неговата организация, когато кризата премине. За по-добро онагледяване авторите дават пример с ръководител на университет, който е наясно, че онлайн обучението ще е неделима част от обучението в близко бъдеще. Това означава нови модели на преподаване и ако преди кризата те са предпазливо разработвани, сега вече са приоритет. Така че работата на ръководството на университета е да програмира какви онлайн курсове да въведе през есента на 2021 г., как да го направи – да разработи съответни програми, да ги интегрира с конвенционалните предложения, да наеме подходящи хора, да тества част от тези програми още през тази учебна година… С две думи: да мисли напред.

Президентът Радев и Стратегическият му съвет се опитаха да формулират някакви високи цели в третата, последна част на проекта за Национален стратегически документ. Значителна част от него е посветена на критики към „порочния модел на управление“, нуждата от отчетност на всяко ниво на управление и от реформи, които да овластят гражданите. Разсъждавайки за най-важния ценностен приоритет в следващите десетилетия, президентският екип обявява, че това трябва да е „действителното материално и духовно добруване на българина“.

„Преосмислената ценностна основа на дългосрочното национално развитие води към ясна и реалистично формулирана Национална стратегическа мисия, определена на основата на основополагащи национални ценности, на първо място от гледна точка на запазването и развитието на националната ни идентичност.“ Означава ли това, че националната идентичност трябва да е политически проект?! Във времена на европеизация и глобализация нужно ли е подобна фиксация върху националното, както препоръчва президентският документ, вместо повече критичност и обективност към историческата наука, която го формира.

„Въвеждане на нормативни гаранции за отчетност, отговорност и откритост в модела на управление“, „по-ефективен контрол и по-строги санкции за корупция и злоупотреба с власт“ и др. в действителност не означават нищо друго, освен една от основните ценности на Европейския съюз – върховенство на правото.

За Българското възраждане мисия е било националното просвещение. За българското общество днес върховенството на правото е жизненоважната мисия.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е излишен.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За неотложното. Разговор с Етгар Керет и Инбал Пинто

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/etgar-keret-inbal-pinto-outside-interview/

В началото на юли The New York Times Magazine публикува „Проект Декамерон: 29 истории за по-леко изкарване на пандемичната изолация под мотото „Когато реалността е сюрреалистична, единствено изкуството може да я осмисли“. Сред разказите на Маргарет Атууд, Мия Коту, Томи Ориндж беше и „Навън“ на Етгар Керет. Не след дълго неговият сюжет за човека, отвикнал да излиза сред другите, се въплъти и в красив късометражен филм с двама танцьори в главните роли и под общата режисура на самия Керет и Инбал Пинто, израелска хореографка с опит в инсценирането на литература. Голямата международна премиера на 7-минутния им филм се състоя именно навън – на екрани на открито в центъра на Тел Авив и Токио и на „Таймс Скуеър“ в Ню Йорк.

През април вече имахме случай да си поговорим с Етгар покрай друга „коронавременна“ история, „Маслини“, а сега се връщаме към него и Инбал Пинто с въпроси за изтеклата година и ползите от намерената или изгубената рутина. Поводът е колкото тяхната късометражка „Навън“, която ви представяме с български субтитри, толкова и излизането в България на най-новия сборник на писателя – „Авария на края на Галактиката“.


Какво е най-ценното, което ви остави тази странна година?

Етгар: Откритието колко много обичам да съм вкъщи със семейството си. Преди пандемията хвърчах по фестивали и литературни събития поне 20 пъти годишно и всичко, свързано с каквато и да била рутина, ми се струваше скучно и потискащо. А сега изведнъж се озовах на едно място, където всяка сутрин играя с домашния заек на килима в хола, а вечер си правя разходка като пенсионер на село. И видях, че тази стабилна, непретенциозна делничност, от която винаги съм се мъчил да избягам, е всъщност точно каквото ми е било нужно.

Инбал: Отклонението от досегашната рутина. Срещата с Етгар се дължи именно на него. Един ден през май ми се обади израелският културен аташе в Япония, на когото му беше хрумнала идеята за това сътрудничество. Точно когато цялата културна дейност замря напълно. Шансът да създам нещо с такъв вдъхновяващ партньор ми се видя изключителен, при това в област, за която не знаех достатъчно. Благодарение на коронавируса започнах да се занимавам с кино. И сега имам чувството, че вече не мога да спра.

Нали се сещате за безкрайните вариации на въпроса: ако се озовеш на пустинен остров, какво би…? Е, ако се озовете изолирани вътре, какво и кого бихте взели със себе си?

Инбал: Моливи, хартия и моите деца, с които строим цели светове със силата на въображението си.

Етгар Керет. Снимка: © Ами Варди

Етгар: Всеки човек, с когото мога да си партнирам в написването на пиеса, сценарий, комикс. Странно е, но моят най-естествен начин да влизам в диалог с хората, които наистина ценя и обичам, е като създавам нещо с тях.

Прегръдките изведнъж станаха рисковани, а заразителният смях зазвуча като проблем. Как виждате физическото общуване през последните месеци?

Етгар: Не мисля, че пандемията ще изкорени прегръдките и смеха – те са насъщни. Мисля обаче, че ще ни отърве от формалните прегръдки и престорения смях сега, когато живеем в реалност, в която винаги имаме извинение да не се докосваме взаимно. Всяка прегръдка или всяко разсмиване вече има определена цена, което ще рече, че тепърва ще си заслужава да се смеем само на най-хубавите шеги и да прегръщаме само онези, които искрено обичаме.

Инбал: Не съм се отказала от прегръдките, няма и да се откажа. Но в танца например има безброй разновидности на допира и те ми липсват. Както и да създавам движение, да измислям пресечни точки между телата. Или да прегръщам родителите си без страх.

Направили сте прекрасен филмов етюд, в който частните светове започват заплашително да се свиват, докато малко спомени, нежност и общуване не превръщат отделните кутийки отново в обитаеми пространства. Но светове кутийки има отпреди пандемията. Трябва ли да ги разширяваме и как?

Етгар: Човекът живее в настоящето, но е обсебен от бъдещето. Все искаме да спестим пари, да напреднем, да се преместим в нов апартамент, да си родим дете. С пространството е същото – заемаме много малко място, но държим да се чувстваме, сякаш обитаваме целия свят. Във времената на пандемията ми се струва, че понятия като „дом“ и „семейство“ придобиха по-голяма тежест, и онези от нас, които са извадили късмета да имат дом и семейство, най-вероятно са намерили огромна утеха в тях.

Инбал Пинто. Снимка: © Личен архив

Инбал: Мисля, че спирането на обичайния ход на света беше наистина важно събитие. Извън навика бихме могли да изпробваме и да променим някои съществени елементи от възприятието си за живота; начина, по който творим; отговорността си към парливи въпроси като климатичната криза. Реалността ни показа, че широкообхватните промени са възможни. Иначе, аз съм убедена, че всяко „свиване“ ни приближава до нас самите. Интимността и събирането в една точка ни позволяват да видим по-добре голямата картина на действителността, в която живеем.

Разкажете ни как работихте по „Навън“.

Инбал: Когато дойде поканата от Япония, се опитахме да навържем идеите си в стройно израелско-японско начинание. Снимачният процес тръгна успоредно в двете страни с два екипа – с Етгар водехме репетициите и самите снимки през Zoom. Неведнъж съм работила в Япония и познавам много талантливи хора там. Фактът, че светът спря, се оказа в наша полза, защото всички, които искахме да поканим, бяха на разположение. Моран Мюлер беше очевидният избор – сътруднича си с нея от години, тя за мен е чисто вдъхновение. А Мирай Морияма е даровит и добре познат японски актьор и танцьор, участвал в много от спектаклите ми… Мисля, че макар да течеше в различни страни, подготовката на филма породи особена човешка близост около нуждата ни да се занимаваме с изкуство. Това му е хубавото на произведението на изкуството – способността да разкрие съществуващата емоция и да ѝ даде нова форма.

Етгар: От години исках да направим нещо с Инбал и когато най-сетне се получи, стана в момент, когато филмите и въобще изкуството бяха последна грижа, та се чувствах, все едно сме повели партизански арт отряд. По време на всеобщото затваряне най-силно ми липсваше артистичното сътрудничество, затова работата по „Навън“, в който впрочем повечето участници се включиха като доброволци, ми припомни, че изкуството не е предмет за потребление, а властна необходимост. И че колкото по-трудно е да го създаваш, толкова по-значимо и неотложно става то.

Новата книга на Етгар Керет „Авария на края на галактиката“ (под №26 в поредицата „Кратки разкази завинаги“ на изд. „Жанет 45“, превод от иврит Жозеф Бенатов) излиза следващата седмица, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 13 декември (неделя) в 18 ч. Етгар Керет ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с писателя ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и в YouTube.
Заглавна снимка: Моран Мюлер и Мирай Морияма в кадър от филма „Навън“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Отвъд грижата. Разговор с Валентина Христакева за състоянието на психиатриите у нас

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/valentina-hristakeva-interview/

След проверка в три държавни психиатрични болници и в три от социалните домове за хора с интелектуални затруднения и психични разстройства в страната ни, в свой доклад Комитетът за предотвратяване на изтезанията към Съвета на Европа призова България да прекрати физическото малтретиране на пациентите и обитателите на тези заведения и незабавно да преустанови срамната практика на използване на вериги за ограничаване на движението на хората. Венелина Попова разговаря с Валентина Христакева, изпълнителен директор на Фондация „Глобална инициатива в психиатрията – София“, за състоянието на психиатричните болници и социалните заведения у нас.


Представям си цивилизационния шок на проверяващите при вида на веригите с катинари в Държавната психиатрична болницата в Царев брод и в социалния дом в Куделин. Как бихте обяснили на делегацията от Комитета за предотвратяване на изтезанията, че това е възможно да се случи в ХХI век в европейска държава?

Става въпрос за различни неща: едното е по отношение на социалните услуги, другото – по отношение на здравните. По отношение на социалните услуги големият проблем е в липсата на визия. Там стигмата играе много лоша шега, защото, за да можеш направиш такава голяма реформа, се иска политическа воля, намерения, изразени в национални и стратегически документи и бюджет. Ако това по отношение на социалните услуги е налице, то липсващото е възможността да се види отвъд грижата. За тези хора първо трябва да се мисли, чисто концептуално, като за хора, които имат нужда не от грижа, а от подкрепа, за да живеят независимо и достойно. Трябва да повярваме, че живеещите в тези институции могат да се справят. В началото ще имаме проблеми, ще има кризи – това се видя при детската реформа. Но трябва дългосрочен план за това какво се случва отвъд грижата. Големите институции ще се закрият рано или късно, но ако само преместим хората, без да променим отношението към тях, това ще означава да имаме много повече на брой малки институции. Сигурно ще повишим качеството на живот на тези хора, но те няма да имат права като всички останали.

Как е в Европа или в САЩ например?

Ами няма лесни решения. Там никога не са били докарвани до това състояние, в което сме били ние, а Преходът задълбочи проблема. Институциите си останаха пълни с много хора, които започнаха тежко да се увреждат заради това, че живеят изолирани и в много лоши битови условия. А щетите са толкова големи, че едва ли ще можем да ги поправим. Такъв ужасяващ геноцид по отношение на хората с психически разстройства и интелектуални затруднения в Европа след Втората световна война не е имало.

Как изглеждат психиатричните заведения през очите на хора като Вас?

Психиатриите са наистина в ужасно състояние. Социалните услуги носят повече надежда, но не могат да функционират изолирани. Давам пример с нашата фондация. Ние подкрепяме хора от общността, но ако те започнат да се влошават, се налага да влязат в болница. А когато комуникацията с психиатрията е скъсана изцяло, ние не можем да направим този терапевтичен договор с нея, който нашият клиент изисква. Защото за да партнира на лечението, той трябва да може да се довери. Това означава, че каквото сме договорили с него, трябва да се случи и в реалността. И то се случва, докато той е наш клиент, но в психиатричната система отношенията са други и лечението понякога се превръща в акт на насилие. И затова следващия път човекът няма да влезе в болницата доброволно. Виждаме как са описани психиатричните болници в този доклад, а и от наши клиенти чуваме ужасяващи неща за системен бой, връзване, унизително и нечовешко отношение към личността, липса на партниране.

Това отношение според мен е въпрос на манталитет, а не е само резултат от ниското заплащане на персонала. Защото и повече да му дадат, отношението ще е пак такова, освен ако за някого грижата за подобни хора не се е превърнала в кауза.

Да, точно така. Със сигурност не е само въпрос на пари, защото в социалните услуги парите са дори по-малко, отколкото в здравеопазването. Това е въпрос на визия, на рефлексия, на мениджмънт, ако щете. Отношението би могло да е така организирано, че да е зачитащо хората и тяхното достойнство.

В здравната система има проблем, свързан с парите. Но не защото няма пари, а защото финансовите договори никога не са обвързани с резултатите за конкретните пациенти. Това политическо говорене, че няма пари в здравеопазването за хората с психични заболявания, не е докрай вярно. Голяма част от психиатрите са добре платени от различни източници (частни практики, участия в изследвания), но реално това не рефлектира върху качеството на грижата за най-уязвимите и бедни хора. Гарантираните субсидии за държавните болници и липсата на обвързаност с резултати за конкретни хора водят до загуба на интерес да се инвестира в развитие на добри практики.

В психиатричните болници често ли се използват пациенти, на които се изпитват нови лекарства?

Да, болниците са бази за клинични изпитвания. Големият проблем би дошъл за пациента, ако той не разполага с подкрепяща мрежа – няма семейство, не ползва социална услуга и практически е в тотална зависимост от психиатричната болница като институция. В такива ситуации гаранциите за това, че човекът е взел адекватно информирано съгласие да участва в подобно лечение, са неустойчиви и дават поле за много интерпретации и тревоги. Как можеш да откажеш да се включиш, когато ти практически живееш в болницата от години? Давам ви пример с болницата в Ловеч. Ние имаме негативен опит като организация с включването на наши клиенти в т.нар. програми за лекарства – влошават се, биват спирани от посещения на дневните услуги, особено когато започнем да търсим повече информация какво и защо се случва.

По принцип медикаментите за психични разстройства трябва да се предписват и приемат много внимателно…

С въвеждането на новата генерация лекарства се промени качеството на живот на хората с такива диагнози, затова е важно касата да плаща за тях. Но големият проблем при тестването им е начинът, по който се партнира със самия пациент и с хората, които го подкрепят. Много важно е човек да следи състоянието си и да съобщи, ако то се промени към по-лошо. Често една психиатрична криза струва на човека толкова много, че трудно може да бъде възстановен.

А какво означава един психичноболен човек да даде информирано съгласие? Той винаги ли е в състояние да разбере какъв точно документ подписва?

Означава да разбира както естеството на това, което му се предлага, така и последиците. Означава и да се съгласи, след като е разбрал тази информация. Разбира се, човек може да изпадне в състояния, при които не може да даде информирано съгласие, и това не важи само за полето на психиатрията. Обикновено това се случва в спешните състояния. Когато говорим обаче за включване в някаква форма на клинично изпитване, нещата стоят различно. За етичните аспекти на начина, по който се извършват изпитванията, трудно се говори или изобщо не се говори. Но все някога трябва да се започне.

Казвате, че лошо се управлява цялата психиатрична помощ?

Психиатричната помощ се управлява лошо на всички нива. Няма лидерство, няма интерес, има сериозна финансова зависимост. Виждаме как един стратегически документ за реформа в психиатричната здравна сфера не може да бъде приет и финансиран, защото в т.нар. професионална гилдия няма двама психиатри на едно и също мнение. Няма и браншова организация, която да води този процес по читав начин. Има тежко, много тежко морално корумпиране, няма попълнение в психиатрията, защото младите лекари психиатри отиват да работят в чужбина при добри условия.

Какво предизвиква тази морална деградация, за която говорите? Може би лекарите свикват със страданието и започват да стават безразлични, дори циници?

Липсва визия и споделена ценностна система. Когато нямаш подкрепа, нямаш екип, не можеш да направиш никаква промяна. Всяко лидерство се нуждае от подкрепа. В професионалната гилдия няма такъв консенсус по отношение на реформата. Досега от Българската психиатрична асоциация не е излязъл нито един стратегически документ по отношение на това какво трябва да се промени в системата, което означава, че те директно съучастват в разрухата ѝ. Пример – в голяма част от психиатриите живее една огромна група хора, които са хронично боледуващи. А когато те са в сравнително добро състояние, няма интерес да бъдат пуснати, защото ги използват за почистване на помещенията и друга санитарна дейност. Ако ги освободят, е по-вероятно всички тези легла да бъдат заети от по-тежки случаи, от трудни за овладяване хора, които са в кризи и в други сериозни ситуации. Институционалната комуникация със социалните услуги е еднопосочна (от страна на услугите) и ако я има, тя е благодарение на конкретни психиатри, които ги е грижа за пациентите им. Като организация, която работи с психиатриите, можем да потвърдим това. Поне за София и Ловеч.

Да се върнем на доклада на проверяващите от Съвета на Европа. Имате ли очаквания той да изиграе ролята на някакъв катализатор за промяна?

Аз съм изключително щастлива, че излезе този доклад. Защото той може да бъде инструмент държавата ни да бъде санкционирана, а това е единственият начин нещо да се промени. Ние ще способстваме за разпространението на документа, защото това не може да продължава така. Не може проверяващите да са го изпратили до Министерството на здравеопазването и да са поискали отговор и коментар в рамките на един месец, а здравните власти да не реагират изобщо, сякаш посочените в доклада проблеми не ги засягат. И не могат да се оправдават с COVID кризата, защото тя не е предизвикала този феномен.

Как държавата да стимулира психиатрите да се променят, какво може да направи? Да даде заплати по 15 000 лв. в психиатриите ли? Колко да платиш на един човек да направи реформа, когато той е добре в това състояние на сектора? Може ли държавата да промени ценностната система и морала на тези хора? Без подкрепа никой няма да се захване сам, защото ще бъде атакуван отвсякъде от своя бранш. За да стане това, този човек трябва да излезе и да каже: вижте докъде я докарахме, ние сме насилници и т.н. Но това не е възможно, защото психиатрите са част от проблема и няма как те да го решат. Истински се надявам да бъдат взети сериозни мерки от страна на Здравното министерство и омбудсмана, а прокуратурата да повдигне обвинения.

Преди години филмът на Би Би Си за Дома в село Могилино провокира реформа в грижата за децата…

Да, със сигурност днес грижата за децата е по-добра. Не най-добрата, но по-лоша от това, което беше, не можеше да бъде. Затова, ако сме си научили уроците, ще внимават да не се повторят същите грешки и с възрастните. Но за жалост, май точно това се случва.

С какво трябва да се започне сега, защото в тази сфера не може да се действа като на пожар?

Трябва независими външни органи да започнат наблюдение в психиатриите и да се направи цялостна оценка на психиатричната помощ. Трябва да се направи сериозно одитиране по отношение на правата на пациентите в психиатриите и да се въведат гаранции за спазването им. Световната здравна организация има един инструмент – QRT, който задава много ясни стандарти какво трябва да е отношението към хората с увреждания. Този инструмент трябва са се въведе във всяка психиатрия, но за това е нужна подкрепа от Министерството на здравеопазването.

Трябва да има независим орган, който непрекъснато да прави мониторинг на психиатриите. Това е работа на прокуратурата по принцип, но тя не влиза там. Необходим е един вид специален омбудсман за затворените институции, който да следи за спазването на човешките права, но и да може да санкционира. В психиатриите няма външни наблюдатели, а свидетелите са „ненадеждни, болни хора“. Затова трябва да има независим инструмент за наблюдение и той да се въведе спешно. Необходимо е психиатриите да бъдат отворени и в тях да бъдат допуснати външни организации.

Трябва да има и безусловен регламент как на един човек, настанен в психиатрия, могат да му бъдат защитени правата. Чрез експертизите си в съда психиатрите имат абсолютната власт да наклонят везните по отношение на задължителното лечение и от болниците се излиза само с решение на съда. Съдът определя колко време трябва да е престоят, на базата на психиатричната експертиза, често написана от лекар в заведението, където ще бъде настанен пациентът. Ако човекът няма близки или адвокат, не може сам да обжалва решението и в 99% от случаите влиза за задължително лечение. Това е мярка, равна на задържане, на основата на една оценка от психиатър в заведение, където пациентът ще бъде настанен. Стига в нея да е написано, че този човек е опасен за себе си. И тези присъди, така да ги нарека, понякога са по половин година.

Но някои хора с психични разстройства наистина се влошават и стават опасни и за останалите…

Да, най-вероятно защото тези хора не са били лекувани и не им е оказана социална подкрепа. Тяхното състояние се влошава дотолкова, че някои дори правят опити за самоубийство. Може да има и проявена агресия към другите, но за да се докара до психиатрична криза, първите му симптоми не са били открити – дали защото човекът не е имал близки или роднини, или защото, като се почувствал зле, е отишъл и е поискал да бъде настанен в психиатрията. А оттам му отговарят, че щом разбира, че не е добре, значи не е за психиатрия, и го връщат обратно – също като Йосарян в „Параграф 22“.

Можем ли да кажем, че хората с психически разстройства са пълноценни, когато са в добро състояние?

Ако имат подкрепа в ремисия, те са добре функциониращи и могат да упражняват контрол над болестта си. Затова, ако се влошат, те познават симптомите си и търсят помощ, но често, както казах, им я отказват с различни аргументи.

В Здравното министерство имат Стратегия за психичното здраве. Тя мина общественото обсъждане и сега трябва да бъде внесена в Народното събрание за гласуване. Бюджетът е огромен – около 600 млн. лв. В нея за заложени инфраструктурни промени, но за да се предложат истински реформи в системата, трябва да бъдат ангажирани всички, които имат отношение към психичното здраве (системите на социалните услуги, образованието, правосъдието). Много се говори за строителство, за ремонти, за база, но когато имате нова база със стар персонал, резултатът е като този в Царев брод, където сега откриха веригите и разбрахме какво е отношението към пациентите. Казвам всички тези неща, защото не трябва да се мълчи за тях. Това ще се отрази върху нашите пациенти, когато трябва да бъдат хоспитализирани. Става все по-трудно, но трябва да се признае, че царят е гол.

Заглавна снимка: Toa Heftiba / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Малкият разказ прощава. Разговор с Капка Касабова 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kapka-kassabova-interview/

„Към езерото“ на Капка Касабова e монументална творба за войната и мира на Балканите, за четири поколения жени от едно и също семейство, за емиграцията… И разбира се, за пътя на авторката към Охридското езеро в собственото ѝ съзнание – и смутните води на паметта и завръщането. По повод българското издание на книгата с писателката разговаря Марин Бодаков.


Първо „Може би Естер“ на Катя Петровская, после „В памет на паметта“ на Мария Степанова, днес „Към езерото“… Смятате ли, че налице е отчетлива вълна произведения, които преработват биографичната и автобиографичната памет? Ще добавя: източноевропейската памет…

Да, и не е случайно, че се появяват такива книги сега. Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав. Това е антидот на монолитните и монотонни версии на миналото, настоящето и изобщо на живота, които ни сервират някои официални инстанции, чиято цел е „разделяй и владей“ – и тези версии са точно това, което е водило в миналото до катаклизми и травми.

Всички сме наследници на тези травми. А разказването, осмислянето, алхимизирането на семейните истории, отношенията и безбройните криволичещи пътища, каквито има във всеки род, всеки балкански град и село, са начин да осмислим и облагородим колективната си реалност. Не само личната. В „Към езерото“ разнищвам истории за патриархалността, емиграцията, конфликта, отношенията между жени и мъже, жени и жени в семейството – това са интимни събития с колективно измерение. А нациите са като семействата – психиката им е преплетена по начин невидим, но всеприсъстващ.

Три жени от семейството на писателката: (отляво надясно) майка ѝ Диана Атанасова, баба ѝ Анастасия Бахчеванджиева и леля ѝ Татяна Бавчанджиева*, Св. Наум, 1965 г. © Личен архив на Капка Касабова

Сега си дадох сметка, че изброих само имена на жени, жени от едно и също, моето собствено поколение. Ако генерализирам, женска работа ли е грижата за паметта? А и Вие се движите по следите на своята майка…

Жените като цяло са по-добри слушатели, а култивирането на паметта, особено колективната, изисква вслушване в живи гласове. Ето какво казва Светлана Алексиевич, гигант на съвременната художествена и нехудожествена литература, чиито прегради всъщност тя премахва блестящо: „Влюбена съм в самотния човешки глас. Той е моята голяма страст.“ И нейните шедьоври са изплетени от тези самотни гласове, разказващи истинската история, истинския живот – и смърт. Аз също най обичам да слушам как някой на някакво вълшебно място ми разказва потресаваща история по своя си неповторим начин. Това е моята муза. Но за мен най-важни са духът на мястото, опознаването на психогеографската му конкретика, вслушването в самите места и техните пазители. За мен това започва с проучването на терен.

И друго: езикът предава паметта, а пламъчето и на двете по традиция се съхранява от жената. Затова когато срещам в Турция потомци на изселени от България, Македония и Гърция помаци, които още говорят останки от българския език, ми казват, че са го научили от майка си и баба си. Моята майка и охридската ми баба са ми предали почти всичко, свързано с езика и паметта (родова, емоционална, литературна, естетична, психогеографска), което ме е тласнало към попрището на писател.

Ще остана още на този случайно появил се в съзнанието ми терен, на който Вие сте заедно със Степанова и Петровская. Те, московчанка и киевчанка, пишат за своето еврейство и за своята еврейска травма. И се запитах: по какво македонската травма в българското колективно подсъзнание и еврейската травма си приличат…

Да, интересен паралел. Еврейската травма и епос са трайно вписани в световната литература. Балканската не е. Една американска авторка от еврейски произход, която ме интервюира, ми каза чистосърдечно: „Не съм си мислила, че и другаде има такава травма като при нас (тоест евреите). А се оказва, че всички травми си приличат.“ Същевременно, както е казал Толстой, всички щастливи семейства си приличат, а всички нещастни семейства са нещастни посвоему.

Ако трябва с една дума да се обясни българо-македонската травма, тя може би е „граница“. Всъщност „граница“ е синоним на абсолютно всяка балканска травма. „Граница“ в нашата балканска история е филм на ужасите, състоящ се от една дума. А най-опасните и трудно преодолими граници са в главите на хората. Те се посаждат там от определени политически сили, ползващи езика като оръжие. Веднъж посадени, физическите граници след време падат и природата ги разгражда, но това става много по-трудно в повредените глави и сърца на хората.

Баба ѝ Анастасия в ориенталско облекло, Охрид, 1943 г. © Личен архив на Капка Касабова

Как виждате Вие жанровата динамика в коктейла на собствената си книга: пътепис, дневник, автобиография, спомен… Някога Вера Мутафчиева ми беше препоръчала в тези неспокойни времена да третираме историята като литература и разбира се, литературата като история… Усещахте ли съблазън заради логиката и четивността на разказа да поетизирате достоверността му, да го дописвате? Кога нонфикшънът изневерява с фикцията?

С „Дванайсет минути любов“, „Граница“, „Към езерото“ и следващата ми книга „Еликсир“ аз постепенно създавам един канон на своеобразна хибридна художествена документалистика, като всяка книга е различна.

Но не се налагат изневери в посока фикция и нонфикшън. Самият материал, който намирам, е толкова стъписващо, безобразно богат, че няма нужда от привнасяне на специални ефекти. Имам силно развит нюх към местата, които таят богатства. Това е част от моя поетичен и разказвачески инстинкт – отрано надушвам еманацията на едно място. А после самото място диктува формата. Това е голямата тръпка на правенето на изкуство – вечно да търсиш, а това търсене всеки път е ново, перфектната форма за перфектното съдържание.

Може ли малкият човешки разказ да поправи и върне към истинността Големия исторически и политически разказ? И още: как устният разказ на Вашите герои се превръщаше във Вашия писмен – и къде бяха предизвикателствата в това? Наложи ли се преработка за българския читател?

С историка по религиозна живопис и експерт по скалните езерни църкви Гоце Ангеличин-Жура в Охрид
© Личен архив на Капка Касабова

За българското издание имаше някои добавени локални подробности, които за българския и изобщо за балканския читател ще са от интерес. Добавих и цяла една глава – „Канео“, в която описвам старото рибарско селище на Охрид в контекста на една 100-годишна снимка на родовете на баба ми. В тази снимка е запечатана историята на Охрид от ХХ век – тоест на Македония и България, но интересното е до каква степен в нея присъстват и Албания, и Гърция.

Вплитането на гласове в основния разказвачески глас, моя глас, е нещо, което развих в „Граница“. Наложи се от условията, в които работех – полеви, така да се каже. Не може винаги да се записва, докато някой насред гората ти разказва нещо, пък и понякога е по-добре да не се записва, защото така се помни есенцията. Преливането на устна с писмена реч и изобщо потокът на паметта, езика, емоцията на разказващия и моето собствено осмисляне на преживяното като слушател и после като писател – това е процес на алхимия, който се получава добре само когато оставиш егото си малко встрани и дадеш път на музиката на тази конкретна ситуация, място, човек и истина.

Най-разтърсващите за мен страници в „Към езерото“ са свързани със свадата около откъсването на един еделвайс, който се оказва, че не е еделвайс. И как българите отиваме в Македония и късаме, грубо късаме… Защо наричате Македония фантомна болка – Вие, която сте свързана с нея? Защо аз съм наричал Македония преди трийсетина години фантомна болка?

Защото Македония е разрязана на три парчета след Първата световна война. Защото безброй семейства (като нашето) са разрязани от граници, а майки са осакатявали синовете си в краката, за да не ги пратят на война срещу братовчедите и братята им. Защото тези граници и последвалите масови емиграции, бежанци и размени на население са били операции без упойка, а и политиката на разделението, която следва Втората световна война – и в Македония, и в България, – е граница в главите на хората.

Всичко това носим в себе си, на психоемоционално ниво, дори когато не го знаем. И тази фантомна болка ни кара да се държим по начин, който психолозите наричат „травматично поведение“. Това, което българското правителство причинява на Македония в момента, е неосъзнато травматично поведение. От него може само много да загубим – и нищо да не спечелим.

Затова, както ми каза онзи планински водач от едно охридско село (с когото се качих на връх Галичица и се скарахме, после се сдобрихме в главата „Планина на костите“): „По-нежно късай това цвете, то нищо не ти е направило.“

Казвал съм: „Адът – това са роднините.“ Докато четях „Към езерото“, си мислех: „Чистилището – това са роднините.“ Гъмжащо чистилище… Как мислите, прав ли съм? 

Смея се. Всъщност заявлението на Сартр („Адът – това са другите“) е гранично заявление. Другите, видени като различни от нас, от другата страна – и проблемът е в тях. А адът – това често пъти сме си ние самите. В този смисъл роднините са някакво отражение на нас самите – и ние сме тяхно отражение. И можем наистина много да научим в това чистилище.

Със Славче Шейхова от последното дервишко теке на Охрид
© Личен архив на Капка Касабова

Ако не бяхте написала „Граница“, щяхте ли да напишете „Към езерото“? Също така, ако не сте живяла в Нова Зеландия, а днес – в Единбург?

В книгата има една глава – „Пътища“, в която се говори за мистичния суфизъм, където понятието път, или тарика, е основно. Пътят е основна тема на книгата. Препънатият път бе главна тема в „Граница“. Всички пътища започват от езерото или водят към езерото. Тоест пътят ми върви непрекъснато и инстинктивно към извора – в търсене на местата, хората, самотните гласове, музиките, които ме притеглят като сирени. В това има и личен, и артистичен риск, но друг начин за мен няма.

В предишния ни разговор употребихте израза „жива история“. Казвате, че живата история е на границата. Днес българските власти не допускат Македония да влезе в Европейския съюз… Как оценявате този факт в нашия спор за миналото? Какво трябва да сме прочели и преживели, за да са готови малко от малко за този спор?

Може би друга дума, обясняваща българо-македонската травма, би била „шизофрения“ – разделянето на едно цяло на отделни фрагменти, които спорят. Най-лудият най-много настоява да е прав, на всяка цена. Цената в случая е прекалено висока: бъдещето на Македония и отношенията между двете държави и хората им.

Една от моите теми в „Към езерото“ е, че историята не е нещо заковано в миналото, а по-скоро, както бащата на историята Херодот го е знаел, това е самият поток на времето и човешките съдби, преплетени с географията. Историята – това не е само Гоце Делчев. Това сме ние, днес. Аз, ти, моите прекрасни братовчеди и лели в Охрид и по света, които се борим за един нормален живот в ненормална обстановка, допълнително разклатена от политици с краткосрочни лични интереси. Имаме далеч по-голяма отговорност и по-голям дългосрочен интерес от това какво правим сега на ближния си, защото то е същото като това, което правим на себе си. А сега нашите съседи и роднини имат нужда от европейско членство.

Големият разказ не може да съществува извън своята конфликтност, казват спокойните историци. Какво не може да съществува в малкия разказ? 

Догма, егоцентричност на разказването, теза и антитеза, осъждане. Особено осъждане. Малкият разказ прощава.

Скалната църква на остров Мали град, Преспа, Албания
© Личен архив на Капка Касабова

„Борбата да се наричаш със собственото си име, да говориш майчиния си език, да пишеш буквите на азбуката си, борбата за миналото, за настоящето, за децата ти, за гробовете на мъртвите ти – тази борба, която се предава от поколение на поколение необработена и допълнително изострена до шизоидност, борба между братовчеди и сестри, тази борба е самата дефиниция на болест. Системна болест: когато цялата система, цялото семейство, заболява.“ Може ли литературата да е лекарство?

Ако не можеше, нямаше да я пишем, четем, помним, превеждаме, публикуваме, разпространяваме, да лягаме с нея като с талисман векове и понякога дни след като е писана. Изобщо изкуството може да действа като балсам, но в езика – в самотния човешки глас, който разказва себе си дори когато няма думи – има нещо особено силно.

И последен цитат – от самия финал на книгата: „Всичко е едно. Нека не го забравям, нека не позволяваме на никого и нищо да ни разделя с граници. Трагедията ни е именно в това враждебно разпокъсване. Започва като умствена нагласа и се превръща в съдба. Това е трагедията на нашето семейство от народи, които тъпчат този божествен полуостров, тази прелестно разстлана Земя, тъпчат като армия от ослепени войници отпреди хиляда години, търсeщи покой. Нека намерят. Простете им, простете ми, простете ни, и нека си простим. Страхът ни направи луди и скърбящи.“ Върна ли Ви тази книга към радостта от съществуването? 

О, да! Главните герои на тази книга са езерата. Всичко останало е преходно. Радостта идва от тях. Невъзможно е да видиш Охридското езеро и да не усетиш дълбока радост. Радостта на единния, на съвършения принцип, на който е основан самият живот.

Капка Касабова е автор на романи, поезия и художествена документалистика. „Улица без име“ (изд. „Сиела“, 2008), „Дванайсет минути любов“ (изд. „Сиела“, 2013) и „Граница“ (изд. „Жанет 45“, 2017) са част от по-известните ѝ книги. През 2017 г. „Граница“ печели наградите „Солтер“ и „Станфорд-Долман“ за книга на годината, през 2018-та – наградата „Найеф Ал-Родан“ на Британската академия, а съвсем наскоро – и френската награда „Никола Бувие“. Книгата е номинирана и за американската National Circle of Critics Award. Касабова пише за The Guardian, The Economist и други британски и американски издания. През 2019–2020 г. е в журито на американската Neustadt Prize.

Последната ѝ книга „Към езерото“ (превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020) предстои да излезе всеки момент, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 11 декември (петък) в 20 ч. Капка Касабова ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с нея ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и на неговия YouTube канал.

Бахчеванджиеви и Бавчанджиеви са различни форми на едно и също фамилно име, като първата е стандартна българска, втората – македонска. Има и сръбска форма (Бащовански), и охридска (Башчанджиеви).
Заглавна снимка: Капка Касабова при църквата „Йоан Богослов“ в рибарската махала Канео, Охрид. „За мен тази монохроматична фотография има символично значение, свързано с баба ми, която много обичаше Канео и има снимка на точно това място, черно-бяла, от 40-те години“, споделя писателката. Фотограф: © ТД

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За експерименталните методи за лечение на COVID-19. Разговор с проф. д-р Иво Петров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ivo-petrov-interview-coronavirus/

Проф. д-р Иво Петров е медицински директор и началник на Клиниката по кардиология и ангиология към Университетската болница „Аджибадем Сити Клиник“ и национален консултант по кардиология. Венелина Попова разговаря с него за алтернативните методи, които се прилагат при лечението на коронавирусната инфекция в болницата.


Проф. Петров, в COVID отделението на болницата, на която сте медицински директор, прилагате и нетрадиционни методи за лечение и апаратура, които дават добри резултати. Разкажете малко повече за тях.

Силно е да се каже, че става дума за начини на лечение, тъй като те още не са сравнени с традиционните методи и медикаментозни средства. Но е истина, че повече от четири месеца използваме йонизиране на въздушната среда и на водата като средство за предпазване на персонала от силно вирулентната инфекция от COVID-19. Има натрупани доста данни и те са публикувани – както експериментални, така и клинични, че активните кислородни молекули от рода на озона и отрицателните кислородни йони – анионите – имат благоприятно въздействие при вирози. Ние направихме едно изследване (инвитро) на седем бактериални култури с йонизираната вода и при всичките имаше над 99% намаление на бактериалното число. Това е много силен резултат и аз съм в комуникация с колегите от БАН – с групата, която работи по визуализация на проникването на вируса в клетъчна култура. Към такава клетъчна култура, заразена с вируса, смятаме да добавим скоро йонизирана вода и да я сравним след 15 минути с контролна необработена. Не можем да предпоставяме резултата, но се надявам, че ще е сходен с този, който наблюдавахме при бактериалните култури.

Какво е въздействието върху пациентите, които са приемали вода, третирана с анионен кислород?

Бих казал, че това е едно от допълнителните средства за облекчаване на състоянието на болните. Тази вода трябва да бъде употребявана в рамките на един час, след като е била наситена с анионен кислород, тъй като той е много активен, образно казано – летлив. Имаме седем такива пациенти, които бяха доказано позитивни за SARS-CoV-2 и имаха средно тежки симптоми. Всички се подобриха доста бързо, по-бързо от очакваното. Разбира се, през цялото време те имаха стандартната медикаментозна симптоматична терапия, защото специфична терапия за този вирус, както знаем, няма.

А разполагате ли с апаратура, която насища кръвта с активни форми на кислорода и се различава от обикновените респиратори?

За това си мечтаем. Надявам се скоро проф. Жеко Ганев да регистрира апарата. Когато това се случи, ще можем да обогатяваме както медицинския кислород, който дишат пациентите, така и да насищаме кръвта с кислородни аниони. Аз ще бъда един от първите доброволци, без съмнение. Това всъщност е технология, която дава една допълнителна стъпка след генериране на озон, който дължи своето въздействие на отделянето на един анионен кислороден атом. Със своето изобретение проф. Ганев постига генерирането директно на три кислородни аниона. Надяваме се тази кислородо-анионна смес да има много по-голям афинитет към хемоглобина и той да се насища много по-бързо с кислородни аниони, които, от своя страна, много по-лесно ще се отдават както към тъканите, така и към потенциално патогенни микроорганизми, включително и към коронавируса. Надяваме се това, което е доказано инвитро и на опитни животни, да има благоприятен ефект първоначално върху доброволци – ние най-вероятно ще бъдем ядрото на доброволческата група, – а после и върху потенциални пациенти.

При положение че няма специфично лечение за COVID-19, а някои от използваните препарати са с множество странични действия, част от тях тежки, какво е мнението Ви за прилаганите медикаменти?

Здравеопазването ни е в такава трудна ситуация, че сме принудени да използваме всичко, което би могло да помогне при конкретен пациент. Неслучайно вече в доста клинични протоколи се включват медикаменти, които не са минали фаза 3, но имат натрупан сериозен експериментален клиничен материал. Най-често става дума за медикаменти с предшестващо утвърдена индикация, тоест прави се опит за доказване на нова индикация на старо средство, което е с добър профил на безопасност. Ние сме принудени да се обръщаме към лекарства, които в предишни епидемии са доказали антивирусно, антипаразитно и антибактериално въздействие, и сега се опитваме да докажем въздействието им и върху този вирус. В този контекст смятам, че както озонът, така и ултравиолетовите лъчи, и анионният кислород са такива допълнителни средства, които, ако се използват адекватно и със съответните предпазни мерки, могат да имат благоприятно въздействие. Да, те в никакъв случай не заместват медикаментозната терапия, но би било неетично да не ги използваме, при положение че има събран богат доказателствен материал, че са полезни. Ние сме подсигурили с технологията на проф. Ганев всички етажи на нашата болница, на повечето сестрински постове, в зоните за изчакване на пациентите.

Вашето обяснение за рекордно високата смъртност у нас съвпада ли с това на здравните власти, които твърдят, че тя се дължи на недостатъчното спазване на мерките от обществото? Все пак министърът отвори дума за нереформираната система на здравеопазването.

На този въпрос най-вероятно ще можем да си отговорим след около година и половина – две. Наскоро говорихме с д-р Александър Симидчиев, че за да можем да вадим данни и да си правим изводи, имаме нужда от национален регистър за пациентите, които са на болнично лечение. Ако ние искаме да извлечем реалните данни и да си направим точните изводи от тях, те трябва да бъдат събрани в един, подчертавам, анонимизиран регистър, без да се нарушават правата на нито един от пациентите. Това ще ни позволи след някакъв период от време, най-малко 6 месеца, да се върнем ретроспективно към тези данни. Например, говоря хипотетично – пациенти, които започват да боледуват с висока температура и без други клинични симптоми, поне моето впечатление е такова, прекарват инфекцията по-тежко в сравнение с тези, които започват със загуба на обонянието или някакво просто дразнене в гърлото. Но това е само мое наблюдение, което не мога да докажа, защото нямаме данни нито за лабораторни изследвания, нито за провежданата терапия. На всички тези въпроси някой ден ще имаме отговор, ако можем да обединим данните. Но за това ни е необходим регистър.

Съгласен ли сте, че пандемията предизвика хаос в системата и освети нейните недостатъци?

Да, ние години наред апелираме за оптимизиране на системата в много аспекти – финансиране, организация, брой на болниците, заплащане и стимулиране на кадрите, тоест има множество компоненти, които най-малкото трябва да бъдат оптимизирани, ако не радикално променени. За да бъде подготвена системата за един следващ такъв катаклизъм.

Но къде изтичат всяка година милиардите, наливани в здравната система? В същото време телевизионни репортажи ни показват болници, които все едно са от началото на ХХ век.

Може би това размиване на множество участници е една от основните пречки. Ако имаше по-малко болници, но с по-големи възможности, щеше да се постигне двоен ефект. Първо, щеше да има концентрация на професионалисти в по-малък брой лечебни заведения с по-големи възможности, освен това щеше да има и по-наситено присъствие на относително малкия персонал. А това щеше да доведе и до оптимизиране на заплащането. Има много неща, които трябва да бъдат добре огледани и съответно коригирани.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Аджибадем Сити Клиник“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Това е война!“ Какво ядоса жените в Полша

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/kakvo-yadosa-zhenite-v-polsha/

Законодателно предложение за почти пълна забрана на абортите предизвика най-големите демонстрации в Полша от времето на движението „Солидарност“ през 80-те години насам, довело до края на комунистическия режим в страната. Масовите протести, най-големият от които събра над 100 000 души във Варшава и още толкова в градове из цялата страна, продължават, въпреки че управляващата партия „Право и справедливост“ отложи влизането в сила на рестриктивния закон. Искрата, пламнала с чувствителната тема, разпали огромно тлеещо недоволство към управлението на крайнодясната партия на лидера Ярослав Качински.

Когато в края на октомври Конституционният съд на страната постанови, че абортите не са позволени дори при увреждане на плода, правото на аборт в Полша, и дотогава едно от най-рестриктивните в Европа, бе ограничено само до случаите на бременност вследствие на изнасилване, кръвосмешение или заплаха за живота на майката.

„Предложението не беше внесено за дискусии в парламента, а бе направо изпратено в Конституционния съд, което противоречи на демократичните правила“, отбелязва пред „Тоест“ д-р Юлия Кубиса от Института по социология във Варшавския университет и припомня противоречивия имидж на този орган на съдебната власт, откакто преди година управляващата партия вкара в състава му трима свои представители, включително бивши политици, в широко критикувана процедура. „Във време на пандемия фалшив Конституционен съд гласува решение по сложен въпрос, който би трябвало да бъде открит за дебат в много по-спокойни времена“, обобщава тя.

Според Кейт Корицки, професор по политическа социология и специалистка по науки за жените и феминистки изследвания в Университета в Западен Онтарио, Канада, управляващите използват темата за абортите като „димка“, която да разсее общественото внимание от провала им в кризата с COVID-19 и бедствената втора вълна на разпространение на вируса. „Този ход беше крещящ пример за опит за разфокусиране на вниманието – подобно на бежанците през 2015 г. и ЛГБТИ общността през последните години, стандартен метод на това управление“, обяснява изследователката, израснала в комунистическа Полша и емигрирала в Канада на 18 години.

Противно на очакванията, за по-голямата част от протестиращите борбата с пандемията е еднакво важна с борбата срещу предложената почти пълна забрана на абортите. Това показва онлайн социологическо проучване на Ягелонския университет в Краков, проведено в началото на ноември сред над 3000 потребители на социални мрежи. „Участниците осъзнават опасността от вируса, но също така отчитат, че този закон, както и общата политическа ситуация в Полша представляват опасности с потенциал за много сериозни последствия“, обяснява социалната психоложка Катаржина Яшко, която води проучването.

Марта Рибицка е документална фотографка, която следи протестите на жените още от 2015 г. – при първия опит за ограничаване на правото на аборт в първия мандат на „Право и справедливост“, осуетен при гласуване в парламента след вълна от масови демонстрации. Интуицията ѝ, че предстои нещо голямо, я праща на женската стачка още в първия ден. „Беше интересно преживяване да наблюдавам поведението на младите хора и как те се отнасят към толкова сериозна тема. Докато правех няколко снимки на едно 17-годишно момиче, я слушах как говори за аборта и не можех да повярвам с каква увереност се изказваше“, споделя Марта.



За социоложката Катаржина Яшко едно от най-любопитните наблюдения е големият брой на протестиращите, за които женската стачка е първо подобно преживяване. „Много от тях са толкова млади, че вероятно досега не са имали възможност да се включат в подобен тип колективни действия. Други пък досега са изпитвали страх или не са имали достатъчно мотивация да излязат на улицата“, допълва тя.

„Особено когато става дума за женската сексуалност или репродуктивните права на жените, средата в Полша е наистина угнетителна. По време на тези протести много жени за първи път разбраха, че не са сами в личните си битки“, посочва д-р Кубиса.

Слоганите „Това е война“ и „Майната ти, ПиС“ се превърнаха в символи на протеста, но докато много протестиращи ги скандират и пишат на плакати, има и силно критични гласове, недоволни от крайната реторика. Според социоложката от Варшавския университет това е новият език на критиката към властта: „За някои хора той може би стига твърде далеч и е прекалено вулгарен. Протестиращите обаче не избират тези думи, защото искат да са вулгарни. Този език показва, че е пресечена много сериозна граница и това не може да се опише с други думи, освен „Майната ви“.“

„Всяко поколение има своята борба. Сега, изглежда е големият момент за това поколение и слоганът е декларация за това, не е призив за истинска война“, смята фотографката Марта Рибицка.

30-годишната Виолета Смул споделя, че от години е бясна заради политическата ситуация в Полша: „Изглеждаше, че нещата непрекъснато се влошават и става толкова ужасно, че не исках повече да живея тук.“ По време на най-голямата демонстрация във Варшава на 31 октомври тя намира гледна точка, от която да обхване с поглед цялото множество – като професионална катерачка, заедно със свои колеги от международната екологична организация „Грийнпийс“, се качва на кран и спуска транспарант с послание към женската стачка „Не сте сами“.

„Беше много яко да висим под транспаранта, докато множеството минава под нас. Реакциите бяха страхотни. Изведнъж някой предложи да ни покажат малко светлини за благодарност и стотици хора пуснаха фенерите на телефоните си, беше наистина красиво. В този момент усетих голямата сила на хората“, разказва тя.



Протестът на жените срещу ограничаването на правото на аборт бързо привлече подкрепа от различни социални групи, чието недоволство има разнообразни причини. По думите на д-р Яшко, извънредната ситуация обединява дори хора с различни възгледи за правото на аборт. Според Кейт Корицки някои от тези групи нямат отношение към репродуктивните права на жените, но искат да превърнат движението в противник на „Право и справедливост“. „Това може да бъде опасно, защото този протест е срещу нещо по-голямо от партията“, подчертава тя.

„Някои хора се борят за правата на жените, други оспорват законността на Конституционния съд, а трети протестират заради развалянето на компромиса за аборта“, обяснява д-р Юлия Кубиса. Компромисът се изразява в постигнатото през 1993 г. политическо съгласие правото на аборт да бъде ограничено до случаите на малформации на плода, заплаха за здравето на майката, бременност в резултат на изнасилване или кръвосмешение.

„Т.нар. компромис е постигнат в преговори между мъже на средна възраст в партиите, произлезли от „Солидарност“. По време на комунистическия режим жените в Полша имат достъп до процедурата за аборт, но след края на режима той е ограничен – заради възобновените позиции на Католическата църква, според която абортът е грях“, обяснява проф. Корицки.

Критикуван от феминистките организации, компромисът все още е най-доброто възможно решение за голяма част от полското общество. Много от католиците в страната също смятат, че решението на Конституционния съд е недопустимо прекрачване на границата, постигната с компромиса преди близо три десетилетия.



Анджелика Шелаговска-Миронюк, психоложка и майка на тримесечно бебе от град Лодз, се самоопределя като лява католичка и е ядосана на срастването между Църквата и държавата. „Много хора се отдръпнаха от църквата, защото не искат да слушат за политика. Много епископи имат преки връзки с правителството – ситуацията е патологична“, казва тя.

В своя блог тя публикува интервю с отец Аркадиуш Леховски, един от авторите на „Писмо от обикновените свещеници“, което отправя призив за деполитизация на църквата. „Това не е въстание срещу вярата, а настояване църковната институция да бъде независима от правителството. Ако църквата сключи брак с правителството, има опасност на следващите избори да остане вдовица“, смята Анджелика.

Макар че не одобрява разширяването на правото на аборт отвъд дефиницията на компромиса, тя се включва в стачката на жените, защото не е съгласна с политиката на „Право и справедливост“. „Стереотипите, че всички католици подкрепят правителството и че можем да спрем абортите с въвеждането на забрана, трябва да бъдат разбити. Много свещеници са на мнение, че не можем да достигнем до сърцата на хората със сила“, категорична е тя.

Религията играе сериозна роля не само в дебата за правото на аборт. Лекарите имат право на възражение по съвест и мнозина от тях отказват да правят аборти дори в позволените от закона случаи. „Веднага след входирането на предложението в Конституционния съд много болници, в които се правят законни аборти в Полша, спряха и освободиха пациентките си. Още преди да е влязъл в сила, законът вече действа“, обяснява Юлия Кубиса.

Според Анджелика броят на абортите в Полша може да се намали, ако се въведе сексуално образование, както и адекватна подкрепа за майки и семейства. „В Полша, ако жена роди дете след изнасилване, тя е абсолютно сама, не получава никаква помощ. Аз вярвам, че всеки има право на живот, но ако искаме да защитим правото на живот, трябва да се погрижим за хората с физически и психически увреждания, а това правителство не се интересува от тях“, смята тя.

Като вярваща католичка, несъгласна с предложеното ограничаване на правото на аборт, Анджелика признава, че се намира в противоречива ситуация. „Това, че не подкрепям това решение, не означава, че подкрепям узаконяването на всички аборти. Смятам обаче, че нашето общество има нужда от дискусия, а не от повече разделение“, категорична е тя.



В сложния политически климат в Полша е трудно да се прогнозира как ще се развие протестът на жените, но според д-р Юлия Кубиса е постигната известна промяна, която е необратима. „По темата за аборта досега се чуваха много мъжки и твърде малко женски гласове за истинското преживяване. Мизогинията и недоверието към жените и способността им да вземат решения са дълбоко вкоренени в обществото. Каквото и да се случи в бъдеще, няма връщане назад – по темата вече се говори с друг език“, категорична е тя.

Виолета Смул също се надява движението на жените да предизвика трайна промяна. „Женската стачка отново дава вяра на мен, а и на много други хора. Доскоро бяхме толкова нещастни с живота си в държава с такова правителство, но сега усещам, че имаме шанс за промяна“, казва тя.

Катаржина Яшко обаче отбелязва, че всъщност съвременните общества са много по-малко поляризирани, отколкото изглежда, защото различията им са увеличени от социалните мрежи и медиите. „Може би да подчертаваме общото помежду си и споделените ни ценности, това ще ни помогне да намерим общ език. Разделенията в обществата не са здравословни за никого“, казва социалната психоложка.

Кейт Корицки обаче смята, че в съвременната реалност идеята за обединение е илюзорна и ни остава единствено да се научим да спорим помежду си. „Конфликтът и спорът са естеството на политиката. Изправени сме пред проблеми, за чиито решения имаме различни виждания. Всичко, което можем да направим, е да спорим как да ги решим – и това не е непременно нещо лошо. Отдавна сме приспани политически, може би е време да се събудим и отново да се включим в политическия живот“, предлага тя.

Заглавна снимка: „Това е война“ – лозунг по време на протестите на 28 октомври 2020 г. във Варшава. Фотограф: © Марта Рибицка

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За мечките и хората, или още за полския литературен репортаж

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/polski-literaturen-reportazh/

Чашата преля с „Танцуващите мечки“ от Витолд Шабловски. А подзаглавието на книгата е „Истински истории за тоталитарна абстиненция“. В своя репортаж пан Шабловски разказва как през 2007 г., с влизането на страната ни в Европейския съюз, танцуващите мечки у нас стават незаконни. Така се появява центърът в Белица, в който мечките трябва да бъдат приучени към свободен живот: как да се движат, как да си намират храна, как да се съвкупяват, как да заспиват зимен сън… 

Шабловски нарича въпросния център „лаборатория на свободата“. Започва да си мисли, че като посттоталитарен човек той също живее в такава лаборатория – и се учи как сам да се грижи за собственото си бъдеще. А знаем, че цели десетилетия социалистическата държава постоянно не само е саботирала самостоятелността на гражданите, а направо е надзъртала и в чиниите, и под завивките им… 

(Странно, много странно: образът на българските танцуващи мечки заразява цяла Европа – да си спомним не само Бриджит Бардо, но и „Меча република“ от латвийския класик на детската литература Юрис Звиргздинш.)

Сложих „Танцуващите мечки“ на Шабловски на рафта до литературните репортажи „Готланд“ и „Направи си рай“ на Мариуш Шчигел, до „Галицийски истории“ и „По пътя за Бабадаг“ на Анджей Сташук, до „Гулаш от Турул“ на Кшищоф Варга, до „Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ от Яцек Хуго-Бадер… Натрупаха се много книги, заради които можем да говорим не само за техния родилен дом – прочутия варшавски вестник „Газета Виборча“, но и за истински медиен и културен феномен. 

Феномен, който продължава традицията на Ришард Капушчински – и превръща мечешката ни безпомощност в опит за свобода. А кой познава толкова добре изброените книги откъм хастара им, колкото техните преводачки? Затова и предпочетох в Месеца на полския литературен репортаж, обявен от издателство „Парадокс“, да говоря тъкмо с тях – Милена Милева и Диляна Денчева.


Милена Милева: „Важно е да видиш как изглеждат нещата отстрани“

Като преводач на Кшищоф Варга, Мариуш Шчигел, Витолд Шабловски – всички те автори на „Газета Виборча“, за Вас прозира ли в тяхното творчество единна редакционна политика по отношение на литературния репортаж?

Може би донякъде. Като основа, като школа, като интерес към този жанр. Защото „Газета Виборча“ чрез седмичното си издание „Голям формат“ (Duży Format) дава на авторите поле за действие, а на читателя – възможност да чете такива текстове. А чрез подбора на темите и авторите си вестникът възпитава и вкус към този вид писане, което според някои негови представители е сложна кръстоска между публицистиката и литературата. И Шчигел, и Шабловски, които вече не работят във „Виборча“, признават, че дължат много на вестникарския си опит. Но и Шчигел, и Варга, който по принцип стои малко по-встрани от класическия литературен репортаж, продължават да поддържат свои авторски колонки във вестника и са тясно свързани с него.

А по какво различавате индивидуалностите на тези трима автори?

За мен Варга е по-близък до класическата ни представа за художествена литература, макар че прекрасната му критика и публицистика са образци на много добра журналистика. При Шчигел репортажното, журналистическото е силно проявено, макар че една от последните му книги „Няма“ (Nie ma), получила най-престижната полска литературна награда „Нике“, е по-есеистична, по-философска. Шабловски сякаш е най-близо до репортажа, до злободневно журналистическото. Може би и защото е най-младият от тримата.

Какво остава неизразимо, непреводимо в превода на полските литературни репортажи на български език?

Каквото и в превода от други езици, предполагам. Вечните мъки на преводача, който се опитва да хвърля мостове между различни култури, различни писатели! Най-трудно е адекватно да предадеш със средствата на своя език, познавайки възприятията и културните навици на българския читател, мислите, емоциите, внушенията на писателя, който е плод на друга култура и борави с възможностите на друг език. Не искам да кажа, че преводът е невъзможна мисия. Да не бъдем максималисти. Мисля си, че идеален превод не съществува, но какво от това? Опитваме се да бъдем верни, честни интерпретатори, да предаваме мисли и чувства. Трябва да вярваме, че успяваме.

Варга и Шчигел са още по-особен случай. Те пишат за полска аудитория на унгарски и чешки теми, а Вие ги превеждате за българските читатели. Какви междукултурни трансформации отправят предизвикателство към Вашата собствена работа?

Пак ще се върна към отговора на предишния въпрос. Както при всеки превод, най-вече когато имаме особено наситено общуване с чужда култура, трябва да се мъчим да намираме начин да предадем смисъла. Важно е общочовешкото, универсалното. Някои дребни нюанси може би се губят, но пък общуването с чужда култура, интерпретирана от чужденец, дава още по-богат поглед към света и човека. За мен това винаги е било много интересно и се надявам и за българския читател да е така. Естествено, за да има добър превод, клетият преводач трябва да познава много добре историята, реалиите, културната среда на страната, чийто автор превежда.

Как оценявате прехода на репортажите от публикацията във вестник към публикацията им в книга? Смятате ли, че мисълта за обединяването им в книга присъства при самото им написване?

Знам ли? Според мен по-скоро преминаването от репортаж към книга идва на по-късен етап, когато се появява обща концепция, свързваща нишка, идея за книга, която да не е просто сбор от отделни текстове, а да живее като едно цяло.

В хода на превода общувахте ли със своите автори?

Не, не съм общувала с тях. И с Варга, и с Шчигел съм се запознала по-късно, при вече преведена първа тяхна книга. Може би съм от преводачите, които се притесняват да питат автора „какво е искал да каже“. Шегувам се. Вероятно не съм имала нужда. Тук навярно е мястото да кажа, че и двамата – и Варга, и Шчигел, всъщност и Шабловски, когото не познавам лично, пишат така, че четейки ги, сякаш всичко ти става ясно, лесно разбираш какво искат да ти кажат. Това си е изкуство, нали?

А каква е политиката Ви по отношение на пояснителните бележки под линия? Често говорим за конкретен образ на читателя, за който един автор си мисли, докато пише. Дали обаче преводачът си мисли кой ще го чете?

Политиката ми е умереност. Често пъти не може без бележки под линия, когато става дума за исторически и културни събития, които не са толкова познати на по-широкия кръг. Аз се старая да ги давам само когато наистина смятам, че без тях читателят ще е ощетен в разбирането на контекста. Старая се да не прекалявам, да не подценявам общата култура на читателя, макар че често си мисля за младите читатели, дали те ще са наясно. Но пък който иска да научи нещо, сега има толкова много лесни начини. Стига да знаеш къде да търсиш.

Всеки преводач, ще – не ще, съди за читателите по себе си, може би е егоистично. Не, не мисля кой ще чете превода. Всеки ще намери в книгата нещо свое. Стремя се да съм максимално честна към автора и да накарам читателя да усети това, което усещам аз. Мисля, че това е неизбежно.

Изпитвала ли сте несъгласия с автора, докато превеждате негов текст? Насочвам Ви преди всичко към „Танцуващите мечки“ на Шабловски…

Да, случвало се е, разбира се. Когато превеждах „Мечките“, на моменти си казвах: „Чак пък толкова?“, „Айде де, прекаляваш…“. Нормално. Става дума за страната ти, за събития, които са ти близки. Това е поглед отвън, личен поглед. Дори нещо да не ти допада, да не си съгласен, важно е да видиш как изглеждат нещата отстрани. Но най-важното, когато говорим на тази тема: по принцип не съм си позволявала да коригирам, да редактирам авторите, да ги разкрасявам според собствените си представи. Те пишат, аз ги превеждам, не ги дописвам.

Трябва ли да познавате съвременната българска медийна среда, за да превеждате документалистика и публицистика? Как се готвите за един превод?

Ние съществуваме в медийната среда, щем – не щем, а и не мисля, че трябва да се изолираме. Да, трябва да я познаваш, за да предадеш адекватно текста, да бъде той разбираем за читателя. Подготовката включва проверка на имена, дати, названия, факти… При такъв превод и при превод на хуманитаристика и от преводача, и от издателя се изисква голяма предварителна/успоредна работа, която често отнема време, не е лесна, може да изглежда досадна, но е абсолютно необходима. Проверяваш, четеш, търсиш допълнителни източници…

Ако трябва да съставите, благодарение на своите собствени преводачески усилия, определение на феномена „полски литературен репортаж“, какво ще е то?

Труден въпрос. За мен това е повече литература, отколкото журналистика или документалистика. Способност да вземеш един факт, конкретен човек, събитие и от малкото да отидеш към голямото, към обобщението, да предизвикаш емоции, каквито буди литературата, оставайки обаче верен на реалността, на конкретни случки. Без да си измисляш действителността.


Диляна Денчева: „Това е писане без никаква маниерност“

Какво за Вас лично е значението на „Газета Виборча“ – средището на Вашите автори?

„Виборча“ за мен е мерна единица, летва, образец. Освен че е гнездото на талантливите, умни и ерудирани полски пера, тя е и еталон за журналистика. Спомням си как през 90-те години, в преддигиталната ера, вестниците от самолета се пазеха като върховна ценност, а приятели поляци ми събираха стари броеве. Беше дебел, сочен вестник, беше не само концентратът на елитарната мисъл, но и упражнение и предизвикателство за ума и езиковата компетентност на младия полонист.

Къде в традицията на полския литературен репортаж се вписват превежданите от Вас автори? Как се готвихте за превода на Сташук, Хуго-Бадер, Варга?

Според мен те са гръбнакът, заедно с Шчигел. Достойни наследници на Капушчински и Ханна Крал, в момента те изграждат следващо поколение репортери и съставляват носещата конструкция на жанра. Макар и обединени от него обаче, всеки от тях е отделен бранд с толкова уникален и специфичен стил, че се разпознават и по най-краткия фрагмент текст.

Как се готвих за преводите ли? Може би ще ви разочаровам, но не мисля, че е възможно човек да се подготви за тях предварително. Техните текстове са изпълнени с детайли, от които изскачат тълпи от дяволчета. И тримата притежават огромна ерудиция – в диахронна и синхронна перспектива, която непрекъснато държи преводача нащрек, при това, както вече казах, си имат своите специфики. Варга „изтезава“ преводачите си с изключително сложни тропи и семантични операции с езиковите единици. Сташук поразява със способността си да сменя перспективата и оценъчния ореол на всичко, което наблюдава. Той успява да превърне в принцеси всички жаби, скачащи наоколо, да превърне шепа селска прах и няколко тараби, боядисани в зелено, в предмети с особено сияние, просмукани от носталгия и тъжна красота. При Бадер пък фактологичността е толкова категорична, че обрича преводача на непрекъснато ровене в извънлитературната действителност от опасение, че преводът му може да не покрие критериите за истинност, заложени от автора.

Какви са спецификите в образа на Източна Европа, типични за полската документалистика? На кои травми отреагират според Вас литературните журналисти в Полша?

Въпросът малко ме затруднява, защото не съм сигурна какво имате предвид под „Източна Европа“, тоест коя от многото класификации прилагате. Ако се има предвид геополитическото понятие „Източна Европа“, ми се струва, че съвременните репортери се опитват да го прекроят и да го избършат от картите на своите пътеписи (с цялата условност на това назоваване). При тях разделителната линия върви по-скоро между Средна Европа и земите на бившия Съветски съюз и Руската империя.

Мнозина от тях пишат за Средна Европа, която донякъде се припокрива с територията на някогашната Австро-Унгария – Шчигел със своята чешка тематика, Варга с унгарската трилогия. Особено космополитен е Сташук, който кръстосва цялата територия на империята и до ден днешен вижда земите на Франц Йозеф като същата непокътната цялост – една равна география, покрита с многоезичен и разнокултурен човешки пласт. По-различни специфики извеждат авторите, които се насочват на изток – Бадер, Шчерек, и от техния разказ не скришно, а много явно надничат предимно белезите на посттоталитарните общества. (Може би „Изток“ на Сташук донякъде прави изключение). Така че би могло да се обобщи, че спецификите очертават два свята: единия – фрагментаризиран от своите култури и многоезичие, другия – монолитен поради тоталитарното окалъпяване.

Що се отнася до травмите на полското общество, все още са отворени раните от Втората световна война – преселенията на огромни маси хора, напускането на източните покрайнини, непрежалимият Лвов, еврейските трагедии и разбира се, Катин. Травматични са и спомените от комунистическото минало – декемврийските събития от 1970 г. с техните жертви, убийството на свещеник Йежи Попелушко. Има и една много прясна и тежка травма – и това е смоленската катастрофа. Но ми се струва, че именно авторите, за които говорим, са предприели бягство от тези травми и предпочитат да опипват други територии и теми.

Как естетиката диктува на политиката в творчеството на Вашите автори? И разбира се, обратното?

Естетиката и политиката са неделими и няма зависимост между тях в творчеството на авторите, за които говорим. За каквото и да пишат, естетиката ще бъде кръвоносната система на техните текстове. За пример – в „Стените на Хеброн“ Сташук описва бруталната и примитивна затворническа действителност и точно там създава метафори, които съм включвала в свое езиковедско изследване, в работилници или университетски занятия по превод.

На какви жанрови съставки бихте разглобили това, което етикетираме най-общо с „полски литературен репортаж“?

Пътепис, репортаж, импресия… плюс всичко останало, присъщо на високохудожествения текст. Амалгама от различни елементи – достоверност, субективна интерпретация, поетизация на езика (на места), фикция…

Способна ли е според Вас малката човешка история да коригира, да стопли властния Голям разказ, който познаваме от медиите и учебниците?

Разбира се. Големият разказ е безстрастен, в него са важни изворът, документът, фактът; в неговия фокус са големите процеси, причинно-следствените механизми, числата. Малката човешка история е онзи превод на Големите събития, който ги прави разбираеми и буди емпатия.

Как намирате рецепцията на преведените от Вас книги у нас? На кои съвременни български журналисти бихте ги дали за опорна точка, отправна точка, поука?

Фактът, че почти цялото творчество на Сташук и Варга е преведено у нас (благодарение на издателство „Парадокс“), показва, че има възприемателски нагласи сред нашата читателска общност. Да не се лъжем, това е елитарна литература, но има своята аудитория в България, което е нормално, предвид липсата на подобни текстове в нея. Това е остро, сурово и оригинално писане, без никаква маниерност, което бих препоръчала на всички журналисти. Журналистиката у нас в момента до голяма степен е сведена до „контент райтинг“ и „колумнизъм“, в които често стремежът към популярност убива всякаква елитарност, особено в езиково отношение. Във „Виборча“ съм чела текст на Варга на езикова тема, с който дори аз се затрудних.

Общувахте ли с други преводачи, работили по книгите, които Вие преведохте на български? Защо Вашите автори предизвикват такъв мощен интерес в чужбина?

Да, разбира се. Нещо повече – общувах и със самите автори. За щастие, когато живеех в Полша, съдбата ме срещна със Сташук и Варга, които са много доброжелателни към своите преводачи и с които дори ми се е случвало да се свързвам при тежки и трудно разрешими преводачески казуси. А интереса в чужбина го предизвикват просто защото са добри и защото личните им интерпретации на видимото създават уникален пространствено-перцептивен континуум в литературата.

С кои книги на други полски литературни репортери бихте продължили своята работа?

„Да изпревариш Господ Бог“ на Ханна Крал от години отлежава в библиотеката ми. И отново Бадер с неговите „Дневници от Колима“.

Заглавно изображение: Отляво надясно – Анджей Сташук, Кшищоф Варга, Мариуш Шчигел, Витолд Шабловски и Яцек Хуго-Бадер. Снимки: Rafał Komorowski, Ralf Lotys, Adam Kliczek / Wikipedia. Колаж: „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За живота и клаузите в договора с него. Шведската писателка Пернила Сталфелт пред „Тоест“

Post Syndicated from Ан Фам original https://toest.bg/pernilla-stalfelt-interview/

По повод наскоро появилата се на българския пазар „Книга за смъртта“ (превод от шведски Росица Цветанова, изд. „Точица“, 2020) потърсихме авторката ѝ Пернила Сталфелт. Как децата си представят смъртта и какво можем да научим и ние, възрастните, от разговора си с тях на тази тема – разберете от отговорите на детската писателка. 


Защо имахте нужда да напишете „Книга за смъртта“, предназначена за деца? 

Когато бях малка, петгодишна, често мислех за смъртта. Пред нашата къща бяха катастрофирали коли, струва ми се, че имаше и загинали. На тази възраст си дадох сметка, че един ден и аз ще умра. Бях стъписана. Ще умрат и родителите ми, и всички роднини. Тревожех се. Не помня да съм говорила с някого за това. Така че написах книгата, от която самата аз имах нужда в детските си години. За да може детето да седне с някой възрастен и да поговори за нещата, които го притесняват.

Смъртта е нещо плашещо. И в същото време тя е толкова естествена, колкото е естествено раждането. Началото и краят на живота. Мисля, че е важно децата да се чувстват свободни да говорят по всякакви теми с възрастните, които могат да слушат и да посочат някои добри гледни точки. Освен това е много забавно да разговаряш с децата и да чуеш техните идеи. Затова във всичките си книги се стремя да предизвикам децата и възрастните да говорят за важните неща в живота. Заедно.

Когато писах „Книга за смъртта“, попитах няколко деца какво знаят за смъртта, и те ми разказаха много неща. Много повече от това, което съм включила в книгата. Но доста от техните отговори са тук. Исках да включа и смешните неща, за да стане по-ведро. Това е философска книга за представата за смъртта, за свързаните с нея наши навици и идеи. Много държа да съм близо до мислите и фантазиите на самите деца. Тяхната перспектива е изключително важна за мен. Затова и рисунките са близки до детските. Обожавам детските рисунки, толкова са изразителни, страхотни са! Искам децата да усещат, че те също могат да напишат книга и да я илюстрират.

Как беше приета книгата в Швеция и по света?

Най-много обичат „Книга за смъртта“ в Германия. Там се купува наистина много. Книгата беше номинирана за немската награда за детска литература – Jugend Literatur Prize. В Нидерландия също стана много популярна, както и в Швеция. Тук обаче най-много се харчи книгата ми за акото. Всички семейства с малки деца я имат.

В интервю за българската си преводачка Вера Ганчева Вашата сънародничка Астрид Линдгрен казва, че за разлика от възрастните с техните задръжки, децата са я подкрепили в разкриването на една истина: смъртта може да унищожи човека, но представата за смъртта може да го спаси. Как бихте коментирала думите ѝ?

Предполагам, искала е да каже, че когато знаеш, че ще умреш, обръщаш повече внимание на нещата, които правиш, а това може да е спасително. Не се гмуркаш във водите на непознато море. То може да те убие. Добре е да го знаеш. Освен това, когато знаем за смъртта, можем да вземаме по-добри решения за живота. Животът е безценен, а тази гледна точка те кара да го уважаваш. Кара те да се стараеш да го направиш по-добър – както своя собствен, така и този на другите. Развиваш емпатия към всичко живо. Разбираш живота по-пълно.

И още един въпрос, вдъхновен от опита на Линдгрен: кое беше по-голямото предизвикателство при писането на „Книга за смъртта“ – практическият, всекидневен аспект на темата или нейната екзистенциална дълбочина?

Исках да напиша философски коментар по темата за смъртта. Просто попитах децата какво знаят, и записах отговорите им. Използвах ги в книгата, за да получа една лека, хумористична, но в същото време практична гледна точка. Книгата ще даде на децата и техните близки възможност да говорят за тези сериозни неща, но и да разберат малко повече за живота и клаузите в договора с него. Мисля, че е важно поколенията да обсъждат по-сериозните аспекти на живота. Не можем да избегнем смъртта. Рано или късно тя ще ни сполети и ми се струва, че е добре да бъдем поне малко подготвени. А смехът е разрешен дори когато е тъжно. Той носи облекчение. Плачът също, разбира се.

Как бихте защитила ролята на хумора пред родителите, които се притесняват от него? Съвместими ли са хуморът, истината и утехата? 

Когато говориш с деца, те много често те разсмиват, защото са толкова умни и имат толкова различен подход! Винаги могат да те разведрят. И тъй като книгата е вдъхновена от деца, мисля, че се получи чудесна смесица от разсъждения, хумор и практически ритуали около смъртта – поне за Швеция. Сигурна съм, че в много страни е различно. Различни навици, различни ценности и ритуали по темата.

Много деца са анимисти (тоест вярват, че всичко има душа), тъй че смъртта не е толкова окончателна за тях. Те могат да продължат връзката си с починалия. Трябва да кажа, че в известен смисъл аз също го правя. Както беше казал някой, мъртвите винаги са добра компания. Тези, които си харесвал, разбира се.

Как бихте обяснила факта, че смъртта като тема в детската литература е най-характерна за европейския Север?

Ами… предполагам, че тук не се страхуваме толкова от смъртта. Да вземем „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен. Когато умират, те отиват в един нов свят. И умират отново. Малко е будистко. Някога Швеция е била бедна страна и много деца са умирали от болести. Може би затова гледаме на нещата така?

От друга страна, ние имаме много либерални възгледи за детството. Нашите деца може да са дивички и разглезени. Но пък са доста щастливи и свободни. Не са изтормозени и потиснати. Към това се стремим, затова имаме толкова много култура за деца. Театър, кино, музика, концерти, църковни служби за деца. Занимания за цялото семейство. Страхотни площадки за деца. Училища по плуване и т.н. Хубаво е да растеш в Швеция. Децата са най-голямата ни ценност и има уважение към тях. Детската култура съществува отпреди коронавируса. Швеция е била бедна до 40-те години. Мисля, че културата е опит да преработиш живота, неговите въпроси, отношения, инструкции за употреба. Затова и той е част от културата за деца.

На какво Ви научи работата с деца в прочутия музей „Модерна“? На какво бихте искала да научите децата? 

Работата с деца и изкуство ме научи колко умни и забавни са децата, колко често се интересуват от всичко, което виждат и чуват. Дори от тъжното и трагичното. Те имат много опит и знания и често – специална гледна точка. Атмосферата с тях е творческа. Децата непрекъснато ме учат на нещо. Какво мислят, как гледат на нещата и т.н. Като педагог и възрастен, човек трябва да е много чувствителен, много съпричастен, когато подхожда към някоя трудна тема. Трябва да се чувстваш спокойно в ситуацията. Тогава децата са свободни да говорят и да споделят собствените си мисли и опит. Трябва да ги вдъхновиш, като ги изслушваш и покажеш искрен интерес.

Обичам да им говоря за изкуството и различни художници. Да ги накарам да виждат. Да отворя пространство, в което да говорят за видяното и за всичко, което им хрумне. Да почувстват, че това е окей. И че казаното от тях е важно. Искам да знаят, че да споделяш мислите си е нещо радостно и забавно, но и важно, стимулиращо. Ако мога да накарам детето да се почувства важно и уважавано, значи съм направила нещо добро и за себе си, и за него.

Събуди ли пандемията нови значения във Вашата „Книга за смъртта“? 

Доколкото знам, не. Знам обаче, че много деца са използвали книгата ми, когато някой техен близък е починал. Едно момченце каза, че когато брат му умрял, книгата описвала нещо, което то самото преживяло. В известен смисъл го конкретизирала. Затова искаше да ми покаже рисунка на брат си и да пиша за него в книгата. Учителят на момченцето ми каза, че носело книгата през цялото време със себе си. Очевидно е било много важно за него. През годините съм чувала доста такива истории.

Заглавно изображение: Фрагмент от корицата на „Книга за смъртта“ на Пернила Сталфелт

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Три грешки на управляващите, които донесоха смърт

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/tri-greshki-na-upravlyavashtite-koito-donesoha-smurt/

Пропилените от правителството на Бойко Борисов летни месеци през есента се „отплащат“ с висока заболеваемост и по-голяма смъртност от COVID-19. Независимо от премиерските изявления как те работят, докато опонентите им просто си говорят, фактите не подкрепят голословието му.

1. Управляващите и Националният щаб не създадоха центрове за даряване на рековалесцентна плазма и на други места в страната извън София.

Още през май се появиха научни изследвания, доказали, че терапията с плазма от кръвта на преболедували COVID-19 e ефективна и безопасна. Причината е, че съдържа антивирусни антитела и други биоактивни елементи, които помагат на хората с активна инфекция. Всеки преболедувал може да стане донор на плазма, и то няколко пъти – стига да е между 18 и 55 години, да не пие лекарства и да са минали поне 40 дни от положителния му PCR тест. С дареното от един човек могат да бъдат спасени до трима болни.

В Съединените щати и в европейски държави властите отрано започнаха да разработват и впоследствие да задействат програми за разширен достъп на пациенти до рековалесцентна плазма на COVID-19 и най-вече – за събиране и разпространение на такава плазма.

Не и в България.

Допреди броени дни у нас плазма се събираше единствено в Националния център по трансфузионна хематология, който се намира в София, ул. „Братя Миладинови“ 112, и във Военномедицинската академия, където обаче я събират за нуждите на свои пациенти. Само на тези две места работеха апарати за плазмофереза. Това означаваше, че ако гражданин от Варна иска да стане донор на пациент от Разлог, трябваше да пътува до столицата, а получената плазма да бъде изпратена в другия град. Цялата тази процедура отнема повече от седмица, тъй като поради големия брой записали се центърът не смогваше да приеме всички. А навременната терапия при болен от COVID-19 е животоспасяваща.

Едва на 16 ноември Варна стана вторият град след София, където заработи център за даряване на плазма. Два дни по-късно и в Пловдив стана възможно да се дарява плазма – благодарениена Сдружение „Бизнесът за Пловдив“, което събра необходимите средства за апаратура. Засега в Пловдив процедурата отнема малко време, установи проверка на „Тоест“. В единия ден вземат кръв за изследвания, за да се установи дали всичко е наред и дарителят отговаря на условията, на следващия ден се получават резултатите и се назначава ферезата.

В Плевен Ротари клуб „Центрум“ обяви акция за събиране на средства за закупуване на апарат за плазмофереза, за да бъде открит кабинет в Районния център по трансфузионна хематология. Допълнителни средства са необходими за фризер, в който да се съхранява плазмата, и донорско легло. Дарителска акция обявиха и от прокуратурата.

Колко струва един апарат за извличане на реконвалесцентна плазма? Около 50 000 лв. Но както написа един човек, споделяйки горчивия си опит при даряване на плазма, намират се пари за нови лимузини, но не и за тази апаратура.

2. Управляващите и Националният щаб не взеха мерки да бъдат увеличени доставките на някои лекарства, използвани при лечението на COVID-19, както и противогрипни ваксини

Макар прогнозите, че пандемията от COVID-19 няма да затихне, а напротив – ще достигне нови върхове наесен, управляващите не действаха превантивно по отношение на снабдяването с лекарства. Още в началото на април Европейската комисия призова държавите членки да оптимизират снабдяването с лекарства и наличностите им. Тогава от Брюксел предупредиха и за риска от недостиг.

По същото време в България и проф. Асена Сербезова, председателка на Българския фармацевтичен съюз, изтъкна в две свои интервюта рисковете от липса и недостиг на някои лекарства. „Наказанието“ не закъсня – още на 10 април прокуратурата ѝ повдигна обвинения за всяване на паника, а след като Софийският районен съд прекрати делото, на 28 октомври тя получи ново обвинение за същото.

В България за липсващи в аптеките лекарства се говори от всички, освен от управляващите. Нещо повече – на 13 ноември министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов заяви, че направената от него проверка по аптеките не е установила недостиг на медикаменти на национално ниво. Има временна липса на някои хранителни добавки, които се използват за профилактика и за увеличаване на имунитета, каза министърът. Под информацията, публикувана в страницата на Министерството на здравеопазването във Facebook, нито един коментар не потвърждава твърденията на министъра. Десетки хора от страната изброяват как безуспешно са търсили и не са намерили в аптечната мрежа лекарства, които нямат нищо общо с временните хранителни добавки.

В свое интервю по БНТ ден след министерската проверка проф. Сербезова отново припомни, че липсва система, която да проследява не просто количествата продадени лекарства (и евентуален износ), а това как те се предписват от лекарите и как се употребяват. Тя също потвърди за дефицит на някои антибиотици и медикаменти за бременни.

Освен че пропуснаха времето за подсигуряване на лекарства, в тази извънредна ситуация управляващите не направиха нищо за онези 17 общини, в които няма нито една аптека, нито за 37-те, в които има само по една. Глупавата идея за вендинг апарати за лекарства е във фризера – зад нея отново прозира нездрав лобизъм. А проблемът на българите без достъп до лекарства все така е нерешен. В условията на пандемия – и животозастрашаващ.

3. Управляващите и Националният щаб не взеха мерки за подсилване на капацитета на системата на здравеопазване – чрез хора, апаратура и техника.

Проспиването от властта на месеците след първия локдаун през пролетта ще е пагубно за живота на стотици български граждани. Пример за това е, че не беше изготвена дори национална карта на болничните заведения и оборудването им (или липсата на такова), нужно за справяне с COVID-19. Това би помогнало да се обособяват легла не по заповед „отгоре“, стихийно, а по предварителен план и с оглед на преценката къде извън София и в кои болници е най-добре да се осъществи.

Въпреки че инфекционистите в цялата страна не надхвърлят 160 души, дори не беше планирано допълнително обучение за медици – лекари и медицински сестри, за лечение на COVID болни.

Наглостта на управляващите стигна дотам да предписват спасителна терапия при липсваща апаратура. „Спасителната терапия при тежките и критичните случаи на COVID-19 с респираторен дистрес синдром трябва да включва екстракорпорална мембранна оксигенация (ECMO). Това е записано в официалния протокол за лечение на инфектирани с коронавирус пациенти, изготвен от експерти и здравните власти“, пише Жулиета Недялкова от „Скенер.нюз“. ЕСМО е начин за осигуряване на дишане и поддържане на сърцето и използването му намалява смъртността при тежкоболни от COVID-19.

Такива апарати в България обаче има не „под десет“, както пише Недялкова, а не повече от четири. Какво означава това – дайте си сметка. В столичните болници, където лежат много хора в критично състояние, лекарите решават и избират кой да бъде сложен на апарата „сърце – бял дроб“, който ще му даде реални шансове за спасение. Тежък, а понякога и предпоставен избор.

За сравнение – Полша разполага с 47 ECMO апарата.

Тази власт не може да управлява кризи. Куп лобистки промени в закони, прокарани в последните месеци, показват, че и собствените си апетити вече трудно управлява. Безотговорността на управляващите донесе смърт – и това не може да им се прости.

Заглавно изображение: Фрагмент от графика на НСИ относно прираста на починалите през 2020 г. спрямо средния брой на починалите в периода 2015–2019 г. в България. В синьо е отбелязано намалението спрямо предходните пет години, а в червено – увеличението

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шокът в здравната система

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/shockut-v-zdravnata-sistema/

Здравната ни система не издържа на пандемичния натиск, а последният случай с двама души в Пловдив, които умират, докато чакат да бъдат приети в болница, доказа за пореден път пълното безсилие на властите да овладеят и контролират кризата. Макар да знаеха, че вирусът мутира и продължава да се разпространява, управляващите пропиляха летните месеци, вместо да подготвят гъвкава антикризисна програма с мерки за ограничаване на инфекцията и за eфективна организация на болничното лечение. И още преди да сме навлезли в „окото на бурята“, България се оказа на второ място на Балканите и на трето в Европа по смъртност от COVID-19 през последните 14 дни, по данни на Европейския център за профилактика и контрол на заболяванията.

Каква я мислихме, каква стана. Премиерът Борисов се тупаше в гърдите по време на първата вълна на епидемията през пролетта и се радваше, че сме „минали метър“. А сега трябва да си посипе главата с пепел и да признае собствения си провал. След това – да слезе от джипката или да отпраши накъдето си иска, само да не го виждат очите ни. Защото е негова основната вина за ступора на системата, която той реши, че може да управлява еднолично. Един път затвори държавата при няколко десетки заразени, а когато достигнаха нива от 4–5 хиляди души дневно, реши, че няма да има втори локдаун. Нещо повече – подкани лекарите да „оздравяват“ хората за няколко дни и да ги връщат на работа, защото икономиката не трябва да спира. И разпорежда да се отварят нови COVID болници, все едно става дума за бинго зали.

А министрите само узаконяват приумиците му. И издават заповед след заповед, една от друга по-нелепи.

Така здравният министър първо почти затвори магазините и аптеките за възрастните, а на следващия ден с нова заповед свали тези ограничения за пенсионерите, но ги въведе за работещите. Последва реакция от страна на най-големите търговски вериги срещу мярката „зелени коридори“ и поискаха отмяната ѝ. Въпреки своята разумност, и министърът на образованието подписа заповед учениците от V до ХII клас да бъдат с маски в час, която най-вероятно би могла да падне в съда. Дни по-късно, след ревизия на заповедта, маските станаха препоръчителни, а не задължителни.

Юристи по медицинско право коментират като невъзможно от законова гледна точка и създаването на „чисти“ и „мръсни“ болници, както разпореди Костадин Ангелов. Обособяването във всяка област на болници, в които да се лекуват само пациенти, които не са инфектирани с COVID-19, и други – за заразените, е невъзможно. Не само от юридическа гледна точка, защото лечебните заведения са търговски дружества и не могат да бъдат администрирани от министъра, освен ако не са държавни.

Невъзможно е и практически.

В някои по-малки области има по една болница, но дори и в по-големи – като Старозагорска област например, единствената болница с капацитет да приема и лекува заразени от коронавируса е УМБАЛ „Професор д-р Стоян Киркович“. Ако тя обаче бъде профилирана като „мръсна“, това би означавало пациенти с други заболявания да останат без лечение, каквото останалите – общински и частни, не предлагат. Затова пък в импровизираното COVID отделение на частната болница „Тракия“ в Стара Загора дежурят екипи от всички останали здравни заведения.

„Този месец лечението е поето от медицинския персонал на ушното и очното отделение“,

коментира ситуацията пред „Тоест“ Иван Колев, собственик на частната болница. Според него ситуацията налага всеки лекар да си припомни какво е учил като студент по медицина, и да се квалифицира сам. Наскоро той предложил на Областния кризисен щаб идеята свободната сграда на бившата АГ клиника да стане база за COVID болница. А консорциум от две частни лечебни заведения и държавната университетска болница да изпращат медицински кадри, които да работят под ръководството на инфекционисти. В идеята „има хляб“, друг е въпросът доколко нормативната база и силно регулираната ни здравна система биха позволили този експеримент.

Това са само отделни примери, които илюстрират хаоса в системата. По-важното е, че

нито една от мерките на здравните власти от началото на пандемията досега не беше обоснована логично пред обществото,

затова и не беше възприета еднозначно като полезна и ефективна. Обратното, често се случва тези мерки да пораждат спорове в научните и медицинските среди, а оттам – и недоверието на гражданите към налагането им. Затова да се твърди, че не системата, а обществото се е провалило, си е чиста проба цинизъм. Провалът е управленски и това вече го разбраха дори и децата.

Преди дни на извънредно заседание на правителството премиерът обяви, че България ще получи 12–13 млн. ваксини от ЕС, за които страната ни ще плати около 380 млн. лв., но със средствата за логистика и съхранение разходите ще надхвърлят половин милиард лева. И тук е най-логично всеки човек с акъла си да попита: защо са ни, аджеба, толкова ваксини за 7 милиона души население? При това се знае, че ваксинирането у нас е традиционно ниско, а според изследване на Световната здравна организация 37% от анкетираните българи категорично не желаят да си поставят бъдеща ваксина срещу COVID-19.

Видимо смутен и „с половин уста“, главният санитарен инспектор Ангел Кунчев изрази опасение, че страната ни ще получи толкова голямо количество ваксини, които няма да може да използва. И шефът на Националния оперативен щаб генерал-майор проф. д-р Мутафчийски определи като „смущаващо“ обстоятелството, че ще се сдобием с толкова много ваксини на толкова висока цена, но според него „нямаме друг полезен ход, освен да се включим солидарно с всички останали европейски страни“. А преди два месеца се говореше, че България договаря 2,3 млн. ваксини до края на годината.

Очевидно Борисов гледа на хазната като на бездънния чувал на Дядо Коледа и раздава ли, раздава пари.

Така, освен бонусите от 1000 лв. месечно за медиците на първа линия, които изпокараха съсловието, управляващите увеличават с 300 млн. лв. бюджета на НЗОК за следващата година. Средствата са предвидени за допълнително заплащане на персонала по схемата 600/360/120 за лекари, медицински сестри и санитари.

Добре, ама нали болниците са търговски дружества, как точно ще им изплащат тези пари: за изпълнена пътека или по някакъв друг начин, чуди се д-р Стойчо Кацаров. Пред „Тоест“ той определи раздаването на пари „на калпак“ като израз на абсолютната немощ на властта да се справи с кризата: „Да даваш пари на някого по този начин, без да отчиташ свършеното от него, означава да го накараш съвсем да спре да работи“, коментира председателят на Центъра за защита на правата на пациентите в здравеопазването. И категорично смята, че

за оставка на целия кабинет са достатъчни само потресаващите кадри с умиращите пациенти,

докато чакат да бъдат настанени в болница в Пловдив. Но те не са единствените. Всеки ден някоя телевизия ни показва как препращат от една болница към друга пациенти в тежко състояние с бездушната фраза „Не сте за нас“. Такъв беше случаят и с 61-годишен мъж от София, който почина от инсулт след пет часа търсене на болница, която да го приеме. Само за да умре в нея, а не в линейката.

Роднините на тези починали ще получат възмездие, но не от българския съд. А обезщетенията няма да им върнат близките. За системата те са поредните в статистиката „неиздържалите битката с COVID-19“. Какъв цинизъм! Още по-цинично беше определението на проф. д-р Карен Джамбазов, директор на Университетската болница „Св. Георги“ в Пловдив, за смъртта на двамата пациенти:

„Аз го наричам нещастно съвпадение на факти.“

Да, в контекста на постоянното повтаряне, че сме „във война с вируса“, някой би могъл да оправдае тези и следващи смъртни случаи с това, че на война е като на война – падат жертви. А предложената от ГЕРБ поправка в Закона за здравето – да отпадне задължителното лечение на болни от COVID-19, има единствената цел да направи още по-трудно търсенето на съдебна отговорност за подобни „нещастни съвпадения на факти“. Иначе и сега голяма част от инфектираните се лекуват вкъщи. Но когато се влошат и само лечението в болница им дава шанса да оцелеят, това ще трябва да се преценява на входа на здравното заведение.

Коронакризата показа деморализацията в българското здравеопазване. Десетилетия наред правителство след правителство отказваха да променят този начин на структуриране на системата. Направиха болниците търговски дружества, превърнаха здравето в стока, лекарите – в търговци, а днес лицемерно се чудим защо стигнахме дотук и защо се сблъскваме с чиновнически манталитет в лечебни заведения, където трябва да срещаме милосърдие.

Затова се молете да не срещате вируса. Или ако все пак ви се случи да се заразите, молете се да ви се размине леко и в домашни условия. Ако попаднете в болница, пак се молете – да срещнете някой от онези лекари, които още помнят Хипократовата клетва. И я изпълняват.

Заглавна снимка: Camilo Jimenez / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Михаил Мирчев като социологическа система

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mihail-mirchev-kato-sotsiologicheska-sistema/

Професорът по социология от УНСС и политик от БСП Михаил Мирчев за пореден път стана медийна звезда. Повод за това бяха негови лекции, изнесени пред студенти от Софийския университет и публикувани в канала му в YouTube. По-точно – реакцията на Студентското общество за равенство по отношение на лекциите след позиция на ромската активистка Лиляна Ковачева. Покрай това станаха известни определени публично отстоявани възгледи на професора по социология в УНСС.

Така например според него афганистанците живеят съгласно културни норми от VII век; професорът нарича бежанците „агресивни, нежелаещи да се интегрират“, „дълбоко необразовани хора […], годни само за някакъв много примитивен ръчен труд“. Подобни са възгледите му и по отношение на ромите, които той нарича „цигани“ и за които мисли, че нямат свой език. Смята, че може да ги „оправи“ единствено „диктатурка“. Антисемитизмът също не му е чужд – опасява се, че България може да стане „еврейска държава“, защото евреите, макар да са под 1% у нас, „владеят държавата и капитала, медиите и изкуството“.

На такива неща учи проф. Мирчев бъдещите социални работници, които един ден ще работят с представители на уязвими групи.

Преподавателят по социология доразви идеите си пред водещата от bTV Мария Цънцарова, която, изглежда, го беше поканила с цел да го изобличи и да го „постави на място“. Резултатът беше обаче, че по-скоро Цънцарова, станала известна с безкомпромисните си критични въпроси, накрая „си намери майстора“. Журналистката не успя да изплува от потока слово на омразата и призиви към диктатура на Мирчев, който накрая даже ѝ благодари „за коректния разговор“. Така, вместо да го изобличи с въпросите си, тя му даде трибуна.

Предаването предизвика гнева на ромски студенти, които призоваха за отстраняването на професора от длъжностите, които той заема в УНСС и СУ.

Междувременно се разпространиха и позиции в негова защита,

като например на Студентския клуб „Спаичъ“ и на ВМРО, лично подписана от евродепутата Ангел Джамбазки. Последният се включи и в отворено писмо в защита на Мирчев, подкрепено от някои ултраконсервативни, клонящи към крайнодясното или откровено крайнодесни личности и организации, като Кристиян Шкварек, Петър Москов, Ирини Зикидис, Звездомир Андронов, Младежкия консервативен клуб.

Прави впечатление, че критиките срещу Михаил Мирчев са с преобладаващо леви аргументи (според Студентското общество за равенство например той „разгръща крайнодесни и фашистки теории“), докато защитата му в името на академичната свобода на словото идват отдясно. Някои от критикуващите са на съвсем различни позиции по въпроса за академичната свобода, ако става въпрос за думата „джендър“ например.

До този момент УНСС няма позиция по темата.

Етичната комисия на СУ проверява случая. Етичният кодекс на СУ квалифицира като недопустима за академичното достойнство дискриминацията „въз основа на етнически, полови, религиозни, политически или други признаци“. По силата му академичната свобода не трябва да нарушава „чуждото достойнство или личното пространство“. В Кодекса не става дума за недопускане на омраза, но въпреки това предоставя основа за изработване на адекватна позиция, стига да има воля за такава.

Междувременно Общото събрание на СУ прие декларация по повод лекциите на Михаил Мирчев, но без да споменава името му. В нея се казва: „Пагубно не само за академизма, но и за обществото ни е да превръщаме свободата на словото в алиби за словесна агресия.“ Членовете на Общото събрание акцентират върху частта за ненарушаването на човешкото достойнство в Етичния кодекс и подчертават, че стандартите на университета „изключват превръщането на университетската катедра в трибуна за стигматизация на индивиди или цели групи“.

Всякакви дискриминационни, расистки и отричащи равноправието послания противоречат на ангажимента към демокрацията. Но те също така рушат нашите традиции и така подкопават основите, върху които сме изградили съвместното ни съжителство.

В края на декларацията се осъждат претендиращите за академичност послания, които подриват ценностите на равноправието.

Лекциите на професора по социология станаха повод Комисията за защита от дискриминация да се самосезира.

Въпреки институционалните реакции, публичните позиции, в които се критикуват лекциите на Михаил Мирчев, стават все повече. Студенти и преподаватели от чужбина също разпространиха до медиите отворено писмо, озаглавено „Не на расизма в Софийския университет“.

И така, Михаил Мирчев се оказва възлюбен от чужди и непризнат от свои.

Непризнат в библейския смисъл – както Свети Петър три пъти се отрича от Христос, казвайки, че не го познава.

Българската социологическа асоциация (БСА) например излезе с много витиевата позиция по повод изявите на професора. В нея името му не се споменава, а се говори общо „за етническа толерантност и за недопускане на прояви на стигматизиране на групи от хора в българското общество“.

Става ясно, че БСА е против стигматизирането, но и не вижда „никакви основания да реагира институционално на изказвания на социолози, които не са членове на организацията“. Формално погледнато, още в началото на Етичния кодекс на професионалната асоциация на социолозите се уточнява, че той се отнася само за нейните членове. Само че Михаил Мирчев не е някакъв маргинален социолог, изолиран от гилдията.

Той дори е бил председател на БСА – от края на 2012 г. до края на 2014 г.

И в качеството си на такъв е бил публичното ѝ лице, имал е редица публични изяви от нейно име. Изглежда непоследователно една организация хем да държи на историята си, хем да „забравя“ онези периоди от нея, които не ѝ изнасят.

БСП, от своя страна, на този етап запазва мълчание за изявите на Мирчев, който през 2015 г. е кандидатът на „столетницата“ за кмет на София. Било защото чака „бурята да отмине“, било защото възгледите на Мирчев по редица въпроси не са принципно различни от тези на председателката на партията Корнелия Нинова, било защото синът му – Стоян Мирчев – е депутат от БСП.

Като кандидат за кмет Михаил Мирчев не постигна особен успех, но се прочу със статусите си във Facebook, графично оформени като бели стихове, както и с дадаистко отношение към използването на главните и малките букви. Чрез тях той разпространяваше политическите си възгледи, като сееше национализъм и путинофилия и не на последно място громеше бежанците. В един от статусите си той изразява задоволство от убийството на бежанец от граничен полицай у нас, като нарича убития „нашественик“.

Дадаисткият правопис на Мирчев е запазен и в онлайн лекциите му. Например: „Лекция ЧЕТвърта. ВПЛитане или СЕГрегиране на МАЛцинствата. Социална ДИСТанция“. Презентациите към лекциите са решени в същия стил.

Като споменахме сина му Стоян Мирчев –

не можем да разберем феномена Михаил Мирчев, без да знаем нищо за фамилната му история.

От една страна, не можем да съдим за един човек единствено по роднините. От друга страна обаче, в рода на Мирчев съществува забележителен континуитет на ценностна ориентация, теоретични възгледи и кариерно развитие.

Бащата на Михаил Мирчев – Стоян Михайлов Мирчев (по-известен с бащиното си име Михайлов) почина неотдавна на 90-годишна възраст. Той също е социолог. Дори може да се каже, че десетилетия наред е официалният български социолог. Михайлов е сред основателите и председателите на Института по социология към БАН (който днес е част от Института по философия и социология). Заедно с проф. Живко Ошавков той е един от създателите на т.нар. Българска социологическа школа.

Най-характерното за „Българската социологическа школа“ е схващането, че обществото е социологическа система.

Какво ще рече това? Ами че социологията не е просто наука, която разработва свои методи за разбиране на обществото, а е част от структурата му. Така че на социолозите не им се налага да се мъчат как да го проумеят. Дали по този начин не излиза, че представителите на .школата свеждат разбирането си за обществото до собствената си идеология и собствените си предразсъдъци? Всъщност да. По тази причина „Българската социологическа школа“ се оказва много удобна за официална партийна социология – защото не прави разлика между социалния свят и начина, по който тоталитарната система иска да го види.

Тук ще си позволя да разкажа единствения си личен спомен от Стоян Михайлов. Преди двайсетина години той беше гост на социологическа конференция, в която участвах. В доклада си между другото отправих критика към „Българската социологическа школа“. След това Стоян Михайлов взе думата и рече само: „В България има 4–5 души, които са против моята социология.“ Ами да – колко могат да бъдат неразумните, които отказват да видят „истината“ за обществото?

Освен в академичната йерархия, Михайлов се изкачва и в партийната. Член е на БКП още от края на 50-те, от 1976 до 1988 г. е член на Централния комитет (ЦК) на партията, като през по-голямата част от този период е неин секретар. Бидейки част от партийния елит, живее в лукс, като почнем от черната волга.

Стоян Михайлов е и един от инициаторите на т.нар. Възродителен процес и е част от специалната комисия, която координира осъществяването му.

През 1988 г. е изключен от ЦК, след като последователно изразява несъгласие с политиката на Тодор Живков. В някои среди това му създава ореола на дисидент, но всъщност това, което Михайлов не може да приеме, е „преустройството“ – политиката на смекчаване на тоталитарния режим. Той смята Горбачов за предател и напуска партията, когато тя се преименува в социалистическа, защото е изневерила на комунистическия идеал.

Михаил Мирчев е верен последовател на теоретичната школа на баща си – смята, че всичко, което го има в главата му, съществува и в обществото. Затова не си прави труда да доказва твърденията си, немалка част от които представляват конспиративни теории. Така например в седмата си лекция пред студенти от СУ, още в заглавието на която се намеква, че кризата от COVID-19 e „изкуствена“, професорът говори как ще бъдем чипирани чрез ваксиниране, за да станем политически управляеми. Твърди, че с коронавирусът не е нещо сериозно и че у нас едва няколкостотин са заболели по-сериозно, а смъртни случаи почти няма. Прави внушения против носенето на маски.

В интервю за сайта „Правен свят“, в което определя критиките срещу себе си като „атака“, професорът изразява гордост от неверния факт, че „ние сме единствената нация, която каза, че не иска Истанбулската конвенция“, и разказва:

Вчера четох, че някъде в Европа е направен официален търг за дечица, които се осиновяват, но всъщност се продават, защото се дават срещу голяма сума пари, което на практика означава, че се купуват. Това се случва в ХХI в. в уж най-цивилизованата част от света и Европа. Имате търг на дечица и хомодвойки, които наддават – все едно картина си купуват или куфар, все едно кола си купуват. Наддават и взимат детето, отнасяйки го като родители. Моето морално и човешко съзнание това не може да го възприеме. Декември месец пък на друго място, пак в цивилизованата Европа, пак ще има такъв публичен търг.

Щом го е чел, значи трябва да е истина – няма нужда от емпирични доказателства, нито дори от подробности къде се случват тези „официални търгове“, кой ги организира.

За разлика от баща си и дядо си, Стоян Мирчев не е социолог, но пък е завършил университета, в който работи баща му – УНСС. И е наследил както партийната им ориентация, така и крайно антидемократичните им възгледи. Например заклеймява „джендър идеологията“, която определя като „неспецифични и нестандартни социални ориентации“. По силата на семейната социологическа школа, ако той не прави разлика между „социално“ и „сексуално“, значи такава няма. Освен това твърди, че gender based violence (насилие, основано на пола) означава „насилие на основата на сексуална ориентация“.

Крайнодесен ли е Михаил Мирчев?

Според левите си критици – очевидно. Крайнодесните му защитници го смятат за един от своите. В същото време, поне до този момент, БСП толерира (или най-малкото търпи) расистките, ксенофобските, хомофобските и сексистките му изяви, както и разпространението на конспиративни теории от негова страна.

По отношение на словото на омразата и дискриминацията Мирчев впрочем изобщо не е прецедент в партията. Достатъчно е да си спомним за друг професор по социология и депутат от БСП – Иво Христов. Той нарича бежанците и имигрантите в Европа от Африка и ислямските страни „скакалци“, които идват да „опоскат“ Европа и смятат, че нашите жени са техни. И това съвсем не е единственото му скандално изказване. Струва си да си припомним и отношението на БСП към Истанбулската конвенция, сравнимо по съдържание и интензитет на омразата с откровено крайнодесни послания.

Възможна е и друга линия на разсъждение –

Михаил Мирчев е последователен продължител на една антидемократична, националистическа, ксенофобска и отхвърляща човешките права традиция,

съществуваща още по времето на социализма. Отношението му към малцинствата и уязвимите групи не е по-различно от това на баща му към българските турци. Разликата е, че не разполага с власт да организира етническо прочистване и изобщо – да прогони или затвори в концлагери всички, които не му харесват. Нито да спретне няколко тайни процеса срещу хомосексуални мъже и да ги осъди да работят в тухларни, както е направила социалистическата държава.

Скандалът с Михаил Мирчев за пореден път показва колко важно е да се опитаме да проведем неслучилия се разговор за античовешките измерения на тоталитарното ни минало. Вместо носталгично да въздишаме по „соца“ или еднозначно да го осъждаме, без да виждаме аналогиите му с редица практики от времето на нацизма, някои от които междувременно се завръщат – и на Изток, и на Запад.

Чак след това бихме могли смислено да говорим за ляво и дясно в България.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Михаил Мирчев в предаването „Беновска пита“ на тема „Коронавирусът или политиците – кой е по-силен?“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Просто да бъдем заедно. Разговор със Златко Енев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/zlatko-enev-interview/

Публикувана на части, личната история на писателя Златко Енев и неговата дъщеря Леа разтърси Facebook. По-късно тя се превърна в книга, в която не един и двама читатели разпознаха елементи от своя собствен опит в общуването с невроспецифични хора. Просто Златко проговори на тема, по която малцина бяха говорили толкова искрено и ясно у нас. Марин Бодаков интервюира писателя по повод книгата му „Възхвала на Ханс Аспергер“ (София, изд. „Колибри“, 2020).


Ако третираме „Възхвала на Ханс Аспергер“ като лакмус, какво научи от реакциите към твоята книга за българската културна среда? Има ли различни типове отношение към нея?

Боя се, не научих особено много. Понятието „България“ малко по малко се превръща за мен в странна абстракция, да не кажа пъзел, чиито части са ужасно много и повечето от тях липсват – болезнено – в собствената ми картина за нея. В такъв смисъл реакциите, които бяха по принцип положителни, ако и сравнително спорадични поради неизбежността на разстоянията, не ме накараха да се почувствам „по-разбиращ“. Общо взето, потвърди се очакването ми, че ще продължа да се чувствам също толкова далечен и чужд, колкото е било открай време. Причините за това са вътре в мен и те са отчасти описани в книгата.

По-конкретно, обадиха ми се доста хора, най-вече родители на деца с подобни проблеми, но очакванията, че аз бих могъл да им помогна с нещо (особено когато бяха свързани с въпроси като „Как можем да дойдем в Германия, за да получим помощ?“), само пречеха на комуникацията ни. Опитвах се да им подсказвам, че трябва да търсят помощ по-близо до самите себе си, но твърдо вкоренените убеждения, че в България „специалисти няма“ (което не е вярно), обикновено правеха разговорите безсмислени. Нямам усещането, че самият аз мога да помогна особено много. Надявам се съдбата на книгата да се окаже по-различна.

Питам се: ако живееше постоянно в България, щеше ли да напишеш своята история? И така откровено?

„Ако“ е подвеждаща думичка по неизбежност. Естествено, една друга изходна ситуация – не просто живот в България, но да речем, липса на мощната обратна реакция, която получих в интернет (при писането на отделните части), със сигурност би довела до нещо напълно различно. Противопоставянето „България – свят“ е нещо, което има значение единствено вътре в България (или когато човек я носи със себе си където и да отиде, какъвто е случаят с всеки от нас). Това е и причината, поради която обикновено се опитвам да го избягвам. То е интуитивно разбираемо единствено за българи, а аз бих желал да подхранвам илюзията си, че пиша за всички.

В моя личен опит книгите се пишат когато (и ако) им дойде времето, а не когато го пожелае „авторът“. Имам предвид книгите, които си струва да се четат. Отново мога само да повторя, че се надявам „Възхвалата“ да се окаже от този род книги.

Може ли една книга, колкото и минимално да е, да промени света? Или поне да въведе в речниково обращение понятия като „невроспецифично“ и „невроразнообразие“?

Преди години това беше въпрос, който не ме оставяше на мира, непрестанно. Може би това в края на краищата беше и причината, поради която ме напусна съпругата ми – тя просто не успя да издържи на конкуренцията с другата, вездесъща любовница, мечтата по нещо, което ще мести планини единствено със силата на думите. Оттогава измина много време. Не смятам, че съм се променил твърде много, но се стремя да не мисля чак толкова за такива неща. Прекалено изтощително е, а енергията ми не е безкрайна. Пък и публиката дава собствената си лепта, за да не допуска подобни глезотии. В познатата на мен България мястото за промени на света е тесничко, пък и по принцип вече заето от много други хора, повечето от тях с по-дебели вратове от моя.

Как синдромът на Аспергер у дъщеря ти Леа и неговата „Възхвала“ промениха самия теб? А ти си писател, затова ще добавя: как промениха твоето разбиране за споделимостта, искреността, словото, литературата, изобщо за комуникацията?

А, това вече е нещо напълно реално. (Впрочем Леа има тежък, от ниските части на спектъра аутизъм, а не синдром на Аспергер.) Говоренето за тези неща изведнъж отприщи в мен един нов вид свобода (тук, в Германия, това се нарича Narrenfreiheit, тоест свободата на шута да говори каквото му дойде на езика). Откак свободно изказах мисълта, че може би самият аз съм част от този спектър, отпаднаха един куп досега неосъзнавани страхове, които със сигурност са ме сковавали силно. Но последствията за всички останали неща, които изреждаш, се оказаха доста пагубни: след като вече виждам себе си като „странен по дефиниция“ човек, то някак автоматично отпаднаха и повечето вътрешни призиви да се опитвам да бъда „като всички“. Резултатът е все по-засилваща се изолация. Впрочем по-простото обяснение най-вероятно е, че не ставам по-млад.

Благодарение на опита на аутистите с изолацията, който ти си наблюдавал, как виждаш изолацията, на която сме подложени днес заради коронавирусната пандемия? Сравними ли са изобщо?

О, едва ли. Все едно да сравняваме преживяванията, пробуждани от филм, да речем, за Аушвиц, с реалното пребиваване в концлагера. Човекът е групово същество по природа и всичко, което не позволява на един индивид да изпълнява тази най-дълбинно зададена човешка функция, е непосилна тегоба. Предполагам, че нашите колективни затруднения, свързани с параноята покрай COVID-19, са като разходка в парка в сравнение с онова, което изпитва всеки човек, принуден на доживотна различност поради пълна липса на комуникация. Едно е да четеш „Робинзон Крузо“, друго е сам да попаднеш на необитаем остров.

Какво можем да научим от невроспецифичните хора, за да подобрим собственото си качество на живот? И как да им помогнем, докато се отбраняват от свръхнатоварването на сетивата?

Техните основни врагове са същите като нашите собствени – страхове и несигурности от всякакъв род, само че усилени до децибелна степен от увреждането на нервната им система. Мога само да предполагам, но вероятно от тях можем да се учим на същото, на което ни учат всички хора, принудени да живеят в условия на екстремни опасности и рискове: да запазваме спокойствие, доколкото е възможно, пред непрестанно озъбената муцуна на ужаса.

Бях свидетел на това колко бавен и мъчителен беше този процес при Леа, колко крехък е и до днес нейният мъничък свят, как преходите между сравнително спокойствие и паника, граничеща с параноя, могат да бъдат буквално милисекундни. От друга страна, като човек, който от 60 години насам живее с уморително и най-често потискащо усещане за непоносима различност, мога да дам и собственото си свидетелство за това колко дълбоко закопани са несигурностите на едно такова съзнание. Каквото и да постигаш, колкото и уверения за приемане и дори възхищение да получаваш, ти винаги си оставаш човек, който не може най-простото нещо, на което са способни всички останали – да се отпусне и да се наслаждава на компанията на други човешки същества. Това е смазващо и изисква ежедневно усилие, за да бъде преодолявано. Може би това също е нещо, на което трябва да се учим – всички. Просто да бъдем заедно, без непременно да чувстваме бодлите си през цялото време.

А инак, с какво да им помогнем? Ами, простичко е: с приемане. И то приемане, подгрявано от реална емпатия, а не просто от любезност или някакъв вид политическа коректност. Постигането на това изисква огромна доза просвещение – а просвещението е постигане на все нови и нови начини да се вживяваме в неща, които не са естествена част от непосредствения ни житейски опит. Оттук и крещящата нужда от неща като „Възхвалата“, но много повече, много по-разнообразни и споделящи много повече житейски ситуации. Само когато хората се докоснат до личните истории, колкото и ограничени да са средствата на чуждия опит, те стават и способни да променят инак неизбежните (тъй като са предизвиквани от атавистичен страх) реакции на отграничение и отблъскване на „другия“. Не че някога той може да се превърне в рай, но поне вече да не е ад.

Златко Енев е български писател и издател на електронното списание „Либерален преглед“. Досега в България е публикувал седем книги – трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната книга „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г. насам.
Заглавна илюстрация: © Дамян Дамянов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Адв. Мария Шаркова: „Във всяка заповед на МЗ може да се намери основание за обжалване, но това не бива да е самоцел“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maria-sharkova-interview-covid19/

Адвокатът по медицинско право Мария Шаркова оспори във Facebook страницата на „Тоест“ позицията на своята колега Нина Ламбова по въпроса за законността на новия регистър на COVID-19, който се създава със заповед на здравния министър Костадин Ангелов. Това даде повод на Венелина Попова да покани адвокат Шаркова за разговор по темата.


Вие посочвате, че във въпросната заповед няма нищо ново, а само се прилага редът за новооткрито заболяване, което не е включено в Наредбата за регистрация, съобщаване и отчет на заразните болести от 2006 г. Но колегата Ви адв. Ламбова възразява срещу това, че в нея липсват някои изисквания за един общ административен акт и не е ясно как ще се обезпечава сигурността на данните в регистъра за COVID-19 и как ще бъдат използвани от множеството институции и лица, които ще имат достъп до тях. Или Вие не виждате нищо незаконосъобразно и смущаващо в начина, по който ще бъде създаден и използван този регистър?

Регистрацията и отчетът на заразните заболявания съществуват от десетки години, защото в противен случай не може да се осъществява контрол върху инфекциозните заболявания. Защо? Най-напред, идентифицирането на вероятни и потвърдени случаи на заразно заболяване помага за ограничаването на неговото разпространение, защото тези хора се изолират за срока, в който са заразни. На следващо място, тази идентификация помага да се извърши проучване на контактните лица в определен период от време, когато е възможно да са се заразили, и така разпространението да се ограничи допълнително. Третата полза от регистрацията на заразни болести е възможността за отчетност – събират се данни, чрез които се извеждат определени закономерности, характеристики на заболяването, определят се заболеваемостта, смъртността и пр.

За да е ясно на читателите, ще дам пример с едно от най-често срещаните заразни заболявания, с което всеки се е сблъсквал – варицелата. Вероятно мнозина ще си спомнят, че когато те или децата им са били диагностицирани с варицела (в детската градина, в училище, у дома от личния лекар), се изпраща бързо известие. Именно то предоставя информация на РЗИ за регистрация и отчет на заразните заболявания. Целта не е да се създаде някакъв списък на заболелите с COVID-19 и не виждам защо се всява паника и едва ли не някаква конспиративна теория за създаване на специални регистри с преболедували. Подобна регистрация е предвидена в Наредба №21/2005 г. за над 65 заболявания, но внезапно сега възникна някаква тревога, че някой ще ни регистрира против нашата воля.

Защо със заповед на министъра? Тъй като в тази наредба няма как да се предвидят регистрацията и отчетността на новите заболявания, в чл. 29 от Наредбата изрично е предвидено, че при възникване на нови заразни болести с потенциален риск от епидемично разпространение министърът на здравеопазването може със заповед да разпореди задължителна регистрация, съобщаване и отчет на заболявания извън посочените в Приложение №1 от Наредбата и конкретни мерки, ред и начин на надзор в съответствие с епидемичната ситуация. Именно това е направено с въпросната заповед, като правилата на Наредбата се прилагат и спрямо регистрацията и отчета на COVID-19. Не виждам нищо обезпокояващо.

Нещо повече, тази заповед, която колегата визира в своето интервю, не е първата, издадена от Министерството на здравеопазването (МЗ) по същия повод. Още на 25 март 2020 г. със Заповед №РД-01-150 се въведоха правила за регистрацията и отчета на COVID-19 с необходимите дефиниции кой случай се счита за възможен, вероятен и потвърден. Нямам представа защо чак сега възникват някакви притеснения за данните, които се събират. Тук трябва да се отбележи, че в Закона за здравето също са въведени правила по отношение на обработването на здравна информация, предоставянето на същата на трети лица и прочее. В Общия регламент за личните данни обработването е допустимо, когато е необходимо от съображения от обществен интерес в областта на общественото здраве – като защитата срещу сериозни трансгранични заплахи за здравето или осигуряването на високи стандарти за качество и безопасност на здравните грижи.

Действително във всяка заповед на МЗ може да се намери някое формално основание за обжалването ѝ, но то не бива да е самоцел. Не виждам никакво място за притеснение от тази наредба и тъй като материята е нова за много хора (защото досега не сме се сблъсквали с такава епидемия и с такава регулация), се създават условия за истеризиране по съвсем ясни и непротиворечиви теми.

В статията Ви „Индивидуални права в условията на COVID-19. Балансът“ казвате, че трябва да се предприемат комплексни мерки за ограничаването на вируса, но те трябва да бъдат пропорционални на възникналата опасност, за да не се нарушават установени международни стандарти за защита на човешките права, и „задължително трябва да се отчита и правото на защита на здравната информация“, която е недопустимо да бъде използвана за други цели. Може ли да кажете, че този баланс между риска от разпространението на вируса и мерките за ограничаването на заразата е постигнат у нас?

От месец март насам този баланс непрекъснато се нарушава в едната или другата посока. Или се предприемат непропорционално тежки мерки, без да са налице научни доказателства за тяхната полза (например забрана за посещение на паркове, затваряне на цели населени места и прочее, и то при 50–60 доказани случая дневно), или мерките не са достатъчно ограничителни в условията на лавинообразно разпространение на болестта, и по-лошо – при тежка натовареност на здравната система. Не може медицинските специалисти да са заложници на икономически и политически интереси и да бъдат поставяни в ситуация да изнесат основната тежест на една епидемия – трябва да разпределим тежестта.

С малки изключения, при мен не са постъпвали сигнали за граждани, чието право на защита на личните данни за здравословното им състояние е било нарушено непропорционално. Принципно е мислима такава хипотеза, например когато трябва да се карантинира контактен и му се съобщава кой е потвърденият случай, с който е контактувал. На практика вече се карантинират само членовете на семействата на доказаните случаи, а за тях е ясно, че са запознати със здравословното състояние на другите от домакинството. Имах един интересен казус с лекар, който е боледувал от COVID-19 и впоследствие беше видял името си в списък на „наградените от лекарската колегия лекари, преборили COVID-19“. Абсурдна ситуация, взехме веднага мерки и сезирахме съответната лекарска колегия за недопустимо оповестяване на здравна информация.

Как оценявате действията на българските здравни власти – законосъобразни ли са всичките предприети от тях мерки и може ли да кажем, че те са насочени към опазването на общественото здраве, без да нанасят вреда на определени индивиди или групи?

За съжаление, аз смятам, че в България властите не създадоха ясен и точен план за действията, които трябва да се предприемат при определено развитие на епидемията. Така се стига до почти ежедневни опити да се догонва епидемията, но всъщност тя ни води, не ние нея.

Ще ви дам един пример: въпреки че недостигът на места за лечение на пациенти беше напълно предвидим, не се взеха никакви предварителни мерки за създаване на плавна организация и задействане на различни по интензитет мерки за подкрепа на здравната система – освен раздаване на пари на калпак, защото явно въображението е доста ограничено. Така всички болници изведнъж се задължиха да разкриват легла за лечение на пациенти, включително здравни заведения, специализирани по очни болести, ортопедия, рехабилитация. Само че законодателството не позволява това да става, нито НЗОК може да финансира лечението на тези пациенти във въпросните болници.

Всичко това можеше добре да бъде обмислено през лятото, но не беше. В момента е тежко засегнато правото на лечение на хронично болни пациенти, тъй като техният прием в болници е затруднен. Има правен казус и с трансплантираните, тъй като възникна неяснота около проследяването им. На пациентите не е обяснено къде точно ще продължи тяхното проследяване, че в момента няма ясна алтернатива и дори да се разреши проблемът, остава тревогата и притеснението от неглижирането на толкова важен проблем като проследяването на трансплантирани пациенти. Това засяга изключително сериозно правата на пациентите и в никакъв случай не може разрешаването на проблемите с организацията на пандемията от COVID-19 да се решават за сметка на други пациенти.

При първата вълна през март бяха засегнати и интересите на група хора при необосновани случаи на затваряне на ромски махали в страната. Това накърни правото им да ходят на работа, тъй като голяма част от тях са без договори и не можеха да представят бележки от работодател при преминаване през КПП-тата, беше ограничен и достъпът им до магазини и аптеки.

Затова, когато една криза се управлява лошо, възниква усещането за непропорционалност на мерките и грижата за общественото здраве спрямо индивидуалните ни права.

Пациентите, настанени в болници с положителен тест за коронавирус, се лекуват без утвърдени медицински стандарти и алгоритми, на принципа „проба–грешка“. При прилагането на лекарствени средства, които не са с терапевтични показания за лечението на COVID-19 според дефиницията на Европейската агенция по лекарствата, това означава, че продуктът се използва off-label. Възникват ли правни проблеми (и какви) при прилагането на лекарствени продукти за лечението на COVID-19? И може ли – при прилагане на медицина без доказателства – при смъртен изход да се търси съдебна отговорност?

Проблемът при новооткритите болести е, че е нужно време, за да се утвърдят от науката и практиката методи за лечение, както и лекарствени продукти. Логично е да се ползва това, което в момента е в наличност. Така се стига до използване на лекарствени продукти, които са „офлейбъл“, както правилно посочвате. Преди няколко месеца се приеха промени в Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, които разрешиха лечението „офлейбъл“, но при спазването на конкретни условия – протокол на специалисти и информирано съгласие. Специално по отношение на други лекарства МЗ издаде заповед на основание чл. 10 от споменатия закон, с който се разреши употребата на два лекарствени продукта – хидроксихлороквин и азитромицин. Интересното е, че законът дава един „имунитет“ от юридическа отговорност на специалистите при активиране на тази разпоредба.

При летален изход може да се търси отговорност винаги, когато не се прилага медицина, базирана на доказателства. Въпросът при новите заболявания е именно в това какви доказателства имаме за ефикасността на дадено лечение и знаем ли за всички възможни рискове. В момента разкриването на легла за лечение на пациенти с коронавирус в болници, които не отговарят на изискванията, води до сериозен риск от възникване на юридическа отговорност в тежест на болниците и медицинските специалисти.

Заглавна снимка: Bin im Garten / Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

COVID влудяване

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/covid-vludyavane/

I’m scarred, I’m scarred, I’m scarred
I’m scarred, uh huh
I’m scarred, I’m scarred, I’m scarred
Every day of my life
I just manage to survive
I just want to stay alive.

(Из песента Scared на Джон Ленън)

Лекарствата изчезват и хората разбиват аптеки, за да търсят опаковки азитромицин и антикоагуланти, грабят каквото им падне. С огнестрелно оръжие заставят лекари да освобождават легла в болниците за пациенти. Всички са се барикадирали в домовете си и почти не излизат, чуват се и разговарят с близките си онлайн. Градският транспорт е спрял.

Точно такъв филм още няма, но този хорър се прожектира в главите на мнозина.

Пандемията от COVID-19 прибави още към страховете на съвременното общество – тероризъм, икономическа несигурност и рецесия, имигранти, климатични промени. (Ако причислим тук и паниката, която всяват всякакви теории на конспирациите – като хита, че създателят на „Майкрософт“ Бил Гейтс иска да чипира човечеството чрез ваксините срещу коронавируса, – на крачка сме от колективно влудяване.) Тътенът откъм медиите само влошава картината.

Всеки човек – коктейл „Молотов“

Страхът, пише германският социолог Хайнц Буде в книгата си „Общество на страха“ (2014 г.), разкрива посоката, в която се движи едно общество – и вероятно е единственият императив, който може да обедини членовете му. Според Буде съвременното общество е белязано от потиснат гняв, тихо негодувание и огромна несигурност. А проучвания, правени по време на пандемии като SARS, Ebola, H1N1 и настоящия COVID-19, показват, че психологическите ефекти от заразяването и карантината не се ограничават до страха от заразяване с вируса, отбелязват в научна статия трима изследователи от Италия и Германия.

Има някои елементи, свързани с пандемията, които засягат повече населението, като отделяне от близките, загуба на свобода, несигурност относно развитието на болестта и чувство за безпомощност. Тези аспекти могат да доведат до драматични последици, като нарастване на самоубийствата. Суицидното поведение често е свързано с чувството за гняв, свързано със стресовото състояние, широко разпространено сред хората, които са живели/живеят в най-засегнатите райони.

„Смятате ли, че в резултат на пандемията от COVID-19 има повече тъжни и отчаяни хора?“ С този въпрос от „Тоест“ се обърнахме към клиничната психоложка и психотерапевтка Елка Божкова. „Виждам го всеки ден в практиката си. Повече хора са свръхтревожни, но по-малко идват на психотерапия сега заради мерките и страха от заразяване“, казва тя. Според психоложката мерките за борба с пандемията са се отразили върху психиката на хората, но най-силно им е повлиял страхът от заразяване с коронавирус.

Елка Божкова определя презапасяването с лекарства не само като резултат от паника, но и като рационално решение, план за действие във време, в което „Бърза помощ“ не идва, личните лекари не си вдигат телефоните, а медиите засипват с новини колко бързо се развива болестта, и с примери за това, че може да не получим медицинска помощ навреме.

Има повече панически кризи със задушаване, повече хипохондрия, повече обърканост и колебание на кого да вярваш. Затварянето вкъщи със сигурност доведе до злоупотреба с алкохол, наркотици и храна и до повече семейно насилие. Някои хора реагираха с отричане и дори параноя. 

Най-силно отражение пандемията има върху хората, които са подложени на двете заплахи – в рисковата група заради възраст или заболяване (или с възрастен родител вкъщи), но и заплашени от разоряване. Те трябва да решат от коя заплаха да избягат по-напред. В този случай объркването и дезорганизираното поведение могат да стигнат много далеч.

Социалната изолация беше донякъде компенсирана с различните средства за комуникация, но липсата на спорт, разходки, слънце и най-вече на сигурност за живота, здравето и доходите потисна, разстрои и обърка много хора.

Какво могат обаче да направят хората в България при подобни симптоми? Да отидат на кръчма, разбира се. Вероятно затова премиерът Борисов не затваря заведенията – къде иначе да разпусне потиснат гражданин, за когото здравната система не предвижда психотерапия. В същото това време в държавите с развита демокрация обсъждат възможности за онлайн психотерапия – телепсихология, и съответното обучение за психолози и психотерапевти.

„Трябва да мислим за психическото здраве на хората“, казва Бойко Борисов, който не налага „тежки ограничителни мерки“. Ако някой се нуждае от консултация с клиничен психолог или психотерапевт, ще заплати цената за частен прием, която варира от 30 до 60 лв., а една консултация не е достатъчна. НЗОК не финансира такъв тип здравни услуги, освен за направления при психиатър. Защото психиатърът е лекар, а психолозите не са – макар да се грижат за психичното здраве.

Какво става в пандемията? Eлка Божкова казва:

Аз имам поглед както върху търсенето на клиничен психолог, така и на психиатрично отделение, в каквото работя. Много хора дойдоха за първи път и на двете места. В същото време обичайните ни пациенти приеха доста спокойно ситуацията…

Разликата между нормалната тревожност и диагнозата е само количествена. Всеки човек може да има невротични симптоми, тоест да трансформира несъзнавано тревогата си в сърцебиене, треперене, задух, световъртежи, натрапливи мисли, ритуали, фобии, блокиране и дори парализи и припадъци. (Това е откритие на Зигмунд Фройд, което не му се прощава, защото човешката психика се защитава от истините, които не иска да знае.)

Прегарят медиците

По БНТ тази седмица д-р Аспарух Илиев, завеждащ лаборатория за инфекции към Университета в Берн, определи въведените сега мерки като половинчати, изтъквайки, че е било необходимо да се предприемат адекватни действия през лятото, за да се предотврати претоварването на здравната система. Някакви особени мерки, както е известно, няма – учене онлайн, вечерен час за заведенията, още малко пари за лекарите, този път за общопрактикуващите, и два правителствени хеликоптера на разположение за транспортиране на болни. Наличието им обаче не спира хаоса в системата, който създава допълнително напрежение и увеличава страховете на лекувани и лекуващи.

Проблемът с дефицита на лекари и сестри, който пандемията – като всяка криза – изостри още повече, води след себе си друг: прегарянето на медиците, за което публично никой не говори. В споменатата по-горе научна статия се цитират данни от изследване сред здравните работници в Италия по време на пандемията от COVID-19, което показва висок процент на проблеми с психичното здраве, особено сред млади жени и работещи на първа линия. Между 68,7% и 85,5% от медицинския персонал е съставен от жени на средна възраст 26–40 години, а жените са по-склонни да бъдат засегнати от тревожност, депресия и дистрес. Установена е връзка между възрастта и депресивните симптоми, свързани с пандемията. При медиците под 30 години се отчитат по-високи резултати от самооценката на депресията и по-голяма загриженост за заразяване на семействата им, отколкото при тези в по-напреднала възраст. Персоналът на възраст над 50 години съобщава за повишен стрес поради смъртта на пациент, удължено работно време и липса на лични предпазни средства.

Няма как да е по-различно в България. Дали на някого от управляващите му минава през ум, че работещите в отделенията с болни от COVID-19 са изтощени до краен предел – и физически, и психически? Дори да е така, това не трогва никого от кликата „на върха“, където гонят две цели: да избегнат отговорността, като я прехвърлят на лекарите, и да задържат властта.

Дали пандемията не би променила отношението към психичното здраве в България? Елка Божкова казва, че не спира да се надява:

Хората с тежки психични разстройства и семействата им са на практика изоставени от държавата (с изключение на осигуряването на лекарства, което не е достатъчно). Много се разпространиха честите психични разстройства (тревожни, хранителни, зависимости и др.), за които пък почти не се предлага психотерапия в здравната система. Сега има остри дебати около общественото обсъждане на проекта за Стратегия за психично здраве до 2030 г., но това отново не се разчува в обществото.

Преди няколко години написах книга, която се казва „Истината за психичните болести“. Когато оформяхме документите в печатницата, един от служителите там каза: „Аз не искам да я знам! Не искам да знам истината за психичните болести!“ И това е нормална реакция, но има и хора, които управляват психичноздравната система в България и трябва да знаят, че не спазваме Конвенцията на ООН за правата на човека и всеки психичноболен може да осъди България, ако реши. Потвърждава се тезата на Фройд, че дори и най-големите беди не могат да предизвикат проумяване на неприятните факти.

На Балканите, където не е прието да се признават страховете публично – не е мъжествено, признак на слабост е, – националният „антидепресант“ дава рецептата. „Работата носи свобода, работата носи удоволствие, работата носи живот, взимаш заплати, храниш семейство“, каза Борисов. Страх ли ви е – заведенията са отворени, пийте по едно.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За кармата на помощта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-karmata-na-pomoshta/

Миналата седмица платформата за дарения „Хелп Карма“ влезе във фокуса на общественото внимание (и на обществения гняв). Това стана след излъчването на две части от разследването на журналистката от bTV Мария Цънцарова.

Тема на първата му част бяха неприлично високите заплати на част от екипа на платформата, която е регистрирана като фондация в обществена полза, както и заем за апартамент, отпуснат на техническия ѝ директор. По силата на Закона за юридическите лица с нестопанска цел такива организации нямат право да разпределят печалба, а приходите им могат да се използват единствено за изпълнение на целите им. Това не означава работещите за тях да не получават възнаграждение.

Заплата от над 20 000 лв. на месец и възнаграждение с коледни бонуси от над 80 000 лв. обаче изглеждат цинично.

Особено на фона на обстоятелството, че става въпрос за средства за благотворителност, в голяма част от случаите – за тежко болни деца и за други хора, изпаднали в крайна безизходица.

Във втората част от разследването се показаха редица нередности, свързани с някои от дарителските кампании. Например набиране на средства за болно дете, чието лечение междувременно е било заплатено от Здравната каса, както и за друго дете за експериментално лечение, което би трябвало да е безплатно. Кампанията на служителка на „Хелп Карма“ за болното ѝ дете пък е „по-равна“ от другите кампании и тя събира пари за лечението му, въпреки че демонстрира луксозен начин на живот. А родители на починали деца се оплакват, че не могат да прехвърлят остатъка от даренията за детето си в кампания по свой избор, а платформата преценява къде да отидат те.

Скандалът около „Хелп Карма“ провокира редица граждански организации, свързани по един или друг начин с дарителството, да публикуват позиция, с която се разграничават от порочните практики на платформата. В нея се припомня смисълът на дарителството и се обръща внимание върху публичните политики у нас (и липсата на такива), създаващи условия за злоупотреба с хора в нужда, с техните близки и с доверието на дарителите. Това доверие покрай историята с „Хелп Карма“ преживява рязък спад.

Председателят на платформата за дарения от своя страна също публикува изявление, в което нарича разследването на Мария Цънцарова едностранчиво. Изнесените в него данни обаче не опровергават проблематичността на оповестените факти.

Междувременно на 4 ноември почина бившият ми колега от Югозападния университет в Благоевград Ангел Цветков.

Той беше в напреднал стадий на левкемия и се надяваше да се излекува чрез костномозъчна трансплантация на стволови клетки от донор в истанбулска болница. Една от кампаниите за събиране на средства за лечението му беше именно в „Хелп Карма“. Последното му съобщение, публикувано на платформата, гласи: „На финала сме вече. Стартира последната процедура преди трансплантацията, която ще е след 7 дни.“ Не преживява трансплантацията – умира точно седмица по-късно.

По всичко личи, че Ангел Цветков сам е правил кампанията си. И описанията ѝ, и съобщенията в нея са от първо лице. Към 9 ноември, пет дни след смъртта му, тя още е активна. Възниква логичният въпрос: ако бенефициерът, който е събирал пари за себе си, почине, „Хелп Карма“ разполага ли с механизъм да разбере това? Покойникът няма как да изпрати съобщение, че е умрял. Ами, божа работа. Карма…

Въпросът е важен поне по две причини. Първата е, че ако платформата за дарения не знае за смъртта на бенефициера, това може да подведе дарители, които да продължават да превеждат пари за лечението му. Втората причина е, че така се пренебрегва волята на евентуалните наследници на починалия. И двете причини водят до следствието, че

платформата по свое усмотрение ще преразпредели средствата, предназначени за покойника.

Разбира се, една организация не може да предвиди всичко – понякога човек е внезапно смъртен, както казва героят от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Случаят с Ангел Цветков обаче не е такъв – самият той споделя в молбата си за помощ, публикувана в „Хелп Карма“, че му остават три месеца живот. Всъщност получава около месец повече от лекарската прогноза – умира близо четири месеца след началото на кампанията си. От събраните 3698 евро за лечението му на сайта има информация за изразходването на общо 513 евро – 159 за самолетни билети, 226 за лечение и 128 за химиотерапия. Остават 3185 евро с неясна съдба.

Решавам да уведомя „Хелп Карма“ за смъртта на бившия си колега, като прилагам линк към медийна публикация за доказателство, и да ги питам какво ще се случи с остатъка от събраните средства. В съобщението си не уточнявам, че работя за медия и възнамерявам да пиша статия по темата, защото искам да разбера как дарителската платформа би реагирала, без да знае, че поведението ѝ е обект на медиен интерес. От друга страна, давам си сметка, че трудно мога да съдя дали публичният скандал е направил организацията по-внимателна и каква би била реакцията ѝ при нормални обстоятелства.

Кампанията на Ангел Цветков е закрита още в деня, в който изпращам съобщението си – 9 ноември.

Като аргумент за прекратяването ѝ е използвано дословно мое изречение: „За съжаление, доц. Цветков почина на 4 ноември.“ От сайта са добавили: „Поклон пред светлата му памет!“

На следващия ден получавам писмо от служителка на „Хелп Карма“, която благодари, че съм се свързала с тях, изказва съболезнования и съобщава, че наличността по деактивираната кампания може да бъде изплатена за задължения около лечението, репатрация или за погребението. След това ме пита дали имам контакт с някого от семейството на починалия, с когото да се свържат. И така журналистическият ми експеримент неусетно се превръща в логистична акция по свързването на платформата за дарения с наследниците на покойника.

Не съм общувала с Ангел Цветков повече от десет години, не знам нищо за личния му живот през този период и не познавам негови роднини. Междувременно съм установила контакт с наша бивша студентка, създала група във Facebook, чрез която също се събираха средства за него. Тя също няма координатите на наследници на бившия си преподавател. Свързва ме обаче с отдела за връзки с обществеността на ЮЗУ и с общи усилия локализираме профила във Facebook на живеещ в чужбина роднина на Цветков. За късмет, той вижда съобщението ми, въпреки че не сме контакти, и ми изпраща имейл адрес и телефони, които предавам на служителката на „Хелп Карма“.

Реакцията на представителката на Фондацията мога да оценя като адекватна и показваща съпричастност. Тя обаче не отменя структурния проблем –

допустимостта хора, за които има сериозен риск скоро да умрат, сами да правят кампаниите си,

без да оторизират свои близки да ги администрират след смъртта им. Някой може да каже, че проблемът е в самите създатели на такива кампании. За човек с тежко заболяване обаче е разбираемо (и полезно) с всички сили да се вкопчва в надеждата, че непременно ще оздравее. Дарителските платформи са длъжни обаче да гледат реалистично на перспективите и рисковете. За да не излезе накрая, че се обогатяват от несбъднатите надежди на хората.

В Общите условия на „Хелп Карма“ впрочем е записано, че при закриване на кампания средствата от нея се пренасочват към друга, освен ако закриването не е поради установени злоупотреби. Срокът, в който бенефициерите могат да решат къде точно да пренасочат даренията, е 30 дни от закриването на кампанията. Ако не го направят в рамките на този срок,

организацията сама решава за коя кауза да отидат парите.

Както става ясно от разследването на Цънцарова, дори да го направят, понякога от Фондацията налагат волята си против тази на близките. Вариант, в който авторите на кампанията или наследниците (в случай на смърт на автора) просто получават остатъка от събраните средства, не съществува.

За да се избегне рискът от едностранчивост, „Тоест“ се обърна към друг сайт за дарения – „Платформата“ към Фондация „БИКОУЗ в помощ на благотворителността“ – с въпрос дали и при тях съществува подобна практика и какво правят, ако бенефициер почине. Оттам отговориха, че това рядко може да се случи, защото повечето им бенефициери са неправителствени организации, но все пак са имали около пет подобни случая. Уточниха, че при тях също не съществува вариант да върнат остатъка от даренията на авторите на кампанията, които да ги използват по свое усмотрение. Вместо това средствата отиват в други благотворителни кампании по избор на близките, като Фондацията няма претенции какви и къде ще са тези кампании. От „БИКОУЗ“ обясниха, че това е така, защото даренията се правят с определена цел, и поеха ангажимент да опишат тази тема в Общите си условия.

Според Красимира Величкова, директорка на Българския дарителски форум, в повечето случаи близките на хора, които са починали въпреки кампаниите за лечението им, даряват средствата за друг болен, а не ги искат за себе си. „Това е естествен рефлекс – коментира тя за „Тоест“. – Така например направиха и близките на журналистката Валя Крушкина: с парите от нейната кампания бяха подкрепени болни деца.“

Но ключово тук е да бъде запазен балансът между волята на дарителите и волята на близките. В България има дефицит на регулация точно за този момент. И в обичайния случай, дори и да има защитена дарителска сметка, ако някой почине, тя се унаследява и специалният ѝ статут се губи. А от етична гледна точка е важно да има защита – не за да се отнема волята на близките, а за да се опази дарителското намерение.

Разкритията около „Хелп Карма“ нанесоха сериозен удар върху благотворителността, от който пострадаха и редица организации, които не злоупотребяват с волята на дарителите. Това, разбира се, не е основание подобни нередности да се премълчават.

От скандала впрочем има поне две положителни следствия.

Първото от тях е, че организациите, работещи в областта на дарителството, ще полагат още повече усилия да защитават дейността си от възможни злоупотреби, за да могат да разчитат на обществено доверие. Второто – и по-важно – следствие е, че на дневен ред дойде темата за същността и смисъла на дарителството. Структурен проблем у нас е, че дарителството се асоциира основно с помощ на тежко болни деца (по-рядко – и болни възрастни), особено след закриването на Фонда за лечение на деца. По този начин ресурсите на дарителите се изчерпват заради нещо, което би трябвало да е институционален ангажимент. И други сфери, които би следвало да разчитат на дарителство, остават в недостатъчна степен подкрепени.

Институционална отговорност липсва не само в областта на здравеопазването, а и по отношение на редица социални услуги. Центърът за хора със зависимости „Розовата къща“ например разчита изцяло на дарения, защото институциите са оставили социално изключените му потребители на произвола на съдбата.

Дарителството обаче е важно и за културата, изкуството, медиите, социалното предприемачество, иновациите и редица други области. То ще е по-жизнено тогава, когато не се опитва да запълва празнината, оставена от институционалната безотговорност. И когато има яснота за границите и механизмите му, а не се възприема като карма.

Скандалът с „Хелп Карма“ ще затихне, но ще е добре разговорът за дарителството да продължи.

Заглавна илюстрация: © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Регистърът на COVID-19 – заповедно нормотворчество на пожар. Разговор с адв. Нина Ламбова

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nina-lambova-interview/

На 2 октомври т.г. министърът на здравеопазването Костадин Ангелов издаде заповед, с която се цели създаването на регистър на COVID-19 и задължителна регистрация, контрол и проследяване на гражданите, прекарали инфекцията. По този повод е подадена жалба срещу заповедта на министъра. Венелина Попова разговаря с адв. Нина Ламбова, която представлява жалбоподателите.


Колективна ли е жалбата Ви срещу заповед № РД-01-552/02.10.2020 г. на здравния министър? И как беше откроена тъкмо тя като незаконосъобразна сред лавината от заповеди, свързани с епидемията?

Жалбата формално не е колективна, но за подаването ѝ настояваха много отделни хора, обединени от няколко формални и неформални организации, които активно се интересуват и отстояват спазването на граждански права. Не определям точно тази заповед като „откроена“ или специална спрямо останалите. Почти всички заповеди, свързани с истерията COVID19, се издават, за да регулират отношения, за които се изискват по-сериозни нормативни актове.

Обичайна практика на министъра е да издава заповедите по темата като общи административни актове. Но тъй като тези заповеди засягат интересите на много хора и имат многократно действие, регулиращо трайни обществени отношения, обективираното в нея трябва да бъде облечено в законосъобразна форма на нормативен административен акт. Нормите в него за такова абстрактно уреждане на обществени отношения трябва да спазят някои изисквания, които при заповедта на министъра като общ административен акт липсват. Такива са обществени консултации с гражданите и заинтересованите лица, публикуване в Държавен вестник, предварителна оценка на въздействието, както е посочено в Закона за нормативните актове.

Всички сме наясно, че тези заповеди на министъра на здравеопазването са действия „на пожар“, целящи да угодят или лансират политическия интерес, и са издадени с позоваване на един дежурен текст – чл. 73 от Административнопроцесуалния кодекс, който се отнася за случаи на „неотложност“. С тази неотложност вече многократно се злоупотребява. Освен тази незаконосъобразност, практиката на Върховния административен съд (ВАС) е категорична, че не може с общи административни актове да се допълват или изменят закони и наредби.

Кои от 27-те точки на заповедта влизат в противоречие с Конституцията на България, нарушават Конвенцията за правата на човека и Кодекса за професионалната етика на лекарите и лекарската тайна?

Ако с тази заповед се целеше да се установят някакви временни мерки или регулации, тя нямаше да е толкова обезпокоителна. С нея обаче се създава „регистър“, а не някакъв обикновен списък от брой на субектите по различни критерии, да кажем, за нуждите на статистиката и анализ на епидемичната обстановка. Регистър може да се създаде само със закон или наредба, каквато до момента е юридическата практика в страната ни. Всеки, който е работил с регистър, може да се опитва да омаловажи неговото съществуване и цели, като му придава форма на списък, но това говори за некомпетентност, нещо повече – за безотговорност.

Регистърът, в т.ч. и този, както е описан в обжалваната заповед, е динамична база от данни – не само лични данни на лицето, но и данни, свързани с неговото здравословно състояние. Самата формулировка „задължителна регистрация“ в т. 1 от заповедта определя администриране на базата данни за всеки случай на COVID-19 (цитирам т. 5). Какво означава това? Попадате в регистъра, ако сте „заболял“, „контактен“ или „карантиниран“. Кому е нужно такова регистриране? При тези еднакви симптоми на COVID-19 и грипа, данните, които ще се генерират в регистъра, може да са удвоени или утроени.

В няколкото точки от заповедта, които регулират правилата за администриране на данните, не става ясно как ще се обезпечава сигурността им. Свидетели сме на два уж сигурни регистъра – Търговския регистър и този на НАП, които бяха компрометирани. Самият премиер изрази мнение, че електронното гласуване можело също да бъде компрометирано, а изведнъж без никаква обоснована нужда и без доклад, придружаващ заповедта, каквото изискване има, се създава регистър за COVID-19.

В момента, при такова лавинообразно издаване и отменяне на заповедите на министъра на здравеопазването, съдиите са изключително затруднени да се произнасят по споровете, породени от тях, предвид невъзможността да се прецизират сроковете на действието им, особено на отменените или изменените от самия министър. Аз бих попитала също каква е гаранцията, че днес този регистър ще съдържа данни за COVID-19, а утре с друга заповед няма да бъде допълнен или изменен както по отношение на администрираните в него данни, така и по отношение на длъжностните лица и на специализирания достъп до тях.

Съществува ли риск от злоупотреба със събраните в регистъра данни, сред които лични данни за гражданите и медицински изследвания за тях, както сте посочили в жалбата си до ВАС?

За мен съществува потенциален риск от злоупотреба, защото в заповедта не е казано ясно за какви нужди ще се използват личните данни и резултатите. Не е изключено след време да ни бъдат поискани служебни удостоверения или справки. Възможно е, веднъж попаднали в отчета на този регистър, да няма механизъм, по който, ако поискаме, данните ни в него да бъдат заличени. Чу се в медийното пространство и за грешки с хора, на които се обаждат, че са позитивни, а те дори не са се тествали. Особено сега с това „пробонабиране по фургоните“, където няма никаква сигурност за качеството на направеното изследване, достъп до данните ще имат n на брой лица, изключени по подразбиране от отговорността за запазване на тайната на информацията. Така че освен създаване на параноя и зависимости на хората от страха, няма да се постигне нищо полезно.

Доста хора, които свикнаха в последните години да бъдат управлявани дистанционно чрез социални мрежи и електронни медии, не са наясно, че лабораторните резултати не са диагноза. Генерирането на данни в такъв регистър етикетира хората като потенциално опасни за другите, извън този регистър, без да осигурява на обществото превенцията, от която има нужда. Психичното здраве и спокойствието на доста хора в България са непоправимо увредени от статистиките до момента. Такова мащабно събиране на данни променя цялата медицина и качеството ни на живот. Властта и егото на доста широк кръг от администратори на тези данни в държава, в която корупцията е крещяща, също може да ги изкушат да ги употребят нецелесъобразно.

Но как могат да са сигурни хората, че лабораториите, включени в списъка към заповедта на министър Ангелов, са акредитирани и имат компетентността да извършват тези изследвания? Което означава да са сигурни и в резултатите от тях?

Данните от последните дни съживиха страха на хората, вместо да се предвидят мерки, които да ги успокоят. Тези лаборатории вероятно са изрядни, професионално обезпечени и сертифицирани, но важно е да се знае дали наистина са акредитирани по ISO 15189, каквато е акредитацията за PCR теста, а и за повечето тестове.

В жалбата искате Здравното министерство да представи документи за спецификацията на машините, с които се обработват тестовете, и за тяхната производителност. Необходима ли е и документация за акредитация или друг еквивалент за валидността на PCR тестовете?

Важно е да се знае каква е производителността на денонощие на машините за обработка на тестовете и дали тези машини са с толкова висока производителност, каквато ни демонстрират. Доверието на обществото не може да се гради върху страха, колкото и лесно да е такова управление. Отговорите на такива въпроси в съдебен процес биха могли да върнат или да компрометират това доверие. Затова ги задаваме на издателя на заповедта. В негов най-голям интерес е да ангажира цялата информация, за да се защити.

Ако наистина се окаже, че до момента са генерирани фалшиви или поне некоректни данни, това би означавало не нарушение, а престъпление. Няма по-перфидна жестокост от тази, под претекст да защитиш здравето на хората, да си играеш с останалите му права и неговото психично здраве; да го отделиш от ресурсите на неговия биологичен и икономически ритъм, за да подхранваш истерия в услуга на отделни финансови елити. Дали е така, или напротив, може да бъде установено в едно съдебно производство, а до неговото приключване с решение на съда заповедта не може да се изпълнява, защото не е предвидено предварително изпълнение.

Особено важен ми сe струва въпросът дали има независим орган, който валидира резултатите от тестовете, за да бъдат те признати в ЕС. Ако се окаже, че такъв няма, тогава на какво основание българските граждани влизат в други държави от ЕС с тези тестове? И това няма ли да е сигнал за здравен произвол на властите в общността?

Очевидно е, че в момента такъв орган няма или на нас не ни е известен, което отваря още доста въпроси. Затова искаме от министъра на здравеопазването да подходи отговорно и да даде гаранции, като посочи такава лаборатория или друг орган, които валидират резултатите от направените тестове.

Не е за подценяване това, че заповедта по същество е в противоречие с Кодекса за професионална етика на лекарите в България, който е приет от Министерството на здравеопазването и който в чл. 51 и 52 дава дефиниция на лекарската тайна и гаранциите за нейното опазване. Сравнявайки тези текстове от Кодекса с текстовете на заповедта, виждаме, че сведенията за здравословното състояние се пазят и след смъртта на пациентите. Наказателният кодекс квалифицира издаването на чужда тайна като престъпление в чл. 145, а Конституцията в чл. 29, ал. 2 и чл. 32 дава правото на гражданите да дадат изрично съгласие за медицинска интервенция и обработване на данните. Обжалваната от нас заповед напротив – овластява органите, посочени в нея, да предприемат действия „по своя преценка“. Тя противоречи и на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, посочени в чл. 5, букви a–f.

Въобще правото като процес на регулация на обществото и правата на отделните граждани не са някаква нива, която можеш да прекосиш с груби крачки и да подвикнеш на хората: „Действайте!“ Тези, които смятат под претекст за опасност да се изказват с божия глас, без да спазват човешките права, трябва да бъдат готови да легитимират действията си или да компенсират обществото за тяхното нарушаване.

И още един въпрос, извън жалбата Ви. Има сигнали, че при осъществяване на връзка с карантинирани граждани служебните лица от здравните инспекции не се представят, а събират лични данни на хората. Това не отваря ли врати за нови злоупотреби?

Аз лично не съм чула за такива случаи, но в днешната разгърната администрация във всички области на правния, търговския и житейски оборот не е изключено да наблюдаваме и такива креативни идеи. Бедно и болно общество не може да бъде контролирано с право, което се изменя „на парче“ и „на пожар“, със заповеди и норми, скрити в преходните и заключителните разпоредби на законите. Такова „заповедно нормотворчество“ девалвира правото като процес на регулация и оттам – обществения договор.

Заглавна снимка: Mufid MajnunUnsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За зомби компаниите в българския ВиК сектор – и трябва ли да бъдат спасени

Post Syndicated from Радослав Русев original https://toest.bg/za-zombi-kompaniite-v-bulgarskia-vik-sektor/

В своя брой от 26 септември т.г. списание Economist подробно коментира темата за зомби компаниите – дружества, които са дългосрочно неефективни и в една пазарна икономика би било най-логично да бъдат оставени да умрат. Обратното, тоест продължителното им „поддържане на системи“, създава трайно изкривяване, от което никой няма полза – периодично се наливат публични пари в бездънни ями, като изкуствено се поддържат нископлатени и нископродуктивни работни места.

В същата седмица в българската преса за пореден път излезе новината за потенциалното принудително спиране на електрозахранването на „ВиК Добрич“ и „ВиК Шумен“. Тази заплаха всъщност не е новина поради две причини: първо, тя е резултат от плавно и дългогодишно увеличаване на дълговете на ВиК операторите към регионалното електроразпределително дружество („Енерго-Про“) и второ, тази пиеса се разиграва средно веднъж на 3–4 години с различна степен на публичност, но с идентична развръзка – държавата намира някакъв теоретично законен начин да дотира плащането на тока, поне частично.

Краткосрочният ефект е привидно добър – няколкостотин хиляди души са спасени от принудително спиране на водата. Дългосрочният е по-скоро лош – поддържане на неефективността.

И някъде тук за пореден път изникват резонните въпроси: Не са ли тези дружества българските зомби компании? Има ли смисъл от постоянното им скрито дотиране? Каква е алтернативата, ако все пак искаме организираното водоснабдяване да не спира?

Стандартният отговор: европейски пари, смяна на тръбите и намаляване на загубите

При всяка водна криза в българска община или област (Добрич, Шумен, Сливен, Перник, Омуртаг и т.н.) анализите неизменно залитат в посока „загуби на вода“. Специалисти и странични наблюдатели смело цитират стойности от порядъка на 60–80%, а отговорните за ситуацията – шефове на ВиК дружества или представители на Министерството на регионалното развитие и благоустройство (МРРБ) – обясняват как с европейски средства (тоест ОП „Околна среда“) ще се направят мащабни проекти, тръбите ще бъдат подменени и загубите ще спрат. В най-лошия случай – иначе казано, ако няма европейски пари (защото за едни 12 области в страната европейски пари за ВиК поне за момента няма как да има) – най-течащите тръби ще бъдат подменени с бюджетни средства.

Във всичко това има доста истина. Факт е, че именно емблематично закъсалите ВиК оператори са в перманентен параграф 22: скъпа за производство вода в комбинация с високи загуби → лоши финансови резултати → липса на инвестиционен капацитет → високи загуби. Анализът обаче прекалено често пропуска още един факт: че загубите на вода са само една от причините за финансовия колапс. А ВиК операторите, освен инженерни и експлоатационни дружества, са и нормални бизнес единици, които правят разходи, генерират приходи, търсят финансиране и (теоретично) разпределят дивиденти.

Другият поглед: разходни структури и цената на финансирането

Твърдя, че именно дългосрочното неглижиране на финансово-търговското управление на някои ВиК дружества в страната е основна причина за тяхното незавидно състояние. Ще се опитам да облека тази теза в два конкретни примера, които едновременно онагледяват проблема, но могат да бъдат и една от отправните точки за неговото решение.

Цената на финансирането

На теория ВиК операторите са перфектният кредитополучател. Имат дългосрочно гарантиран бизнес (поне за период от 15 години, колкото е срокът на договорите между ВиК операторите и ВиК асоциациите, като наскоро предложеният Закон за ВиК вероятно ще увеличи този период), силно диференцирана клиентска база и нулева конкуренция. При положение че банките се давят в евтин или дори безплатен ресурс, тези дружества не би трябвало да имат проблем да финансират дейността си с банкови кредити на символична цена, примерно с лихви от порядъка на 1–2%.

Ситуацията обаче е различна, поне за въпросните проблемни дружества. И то не защото посочените по-горе благоприятни фактори не важат за тях, а защото показателят „цена на финансирането“ не е сред факторите за оценка на тяхното управление. По-конкретно, проблемните ВиК оператори обикновено задлъжняват на четири типа кредитори: на местното електроразпределително дружество, на една или две от басейновите дирекции, на доставчици и на търговски банки. В по-редки случаи, тоест когато положението е съвсем зле, в този списък може да попаднат държавата и служителите на дружеството.

Тъй като ЕРП-та, доставчици и басейнови дирекции рутинно начисляват наказателни лихви, балансите на проблемните ВиК оператори често показват високо ниво на задлъжнялост на необичайно високи лихвени нива. Още по-конкретно: вместо да вземат дългосрочни кредити на ниска лихва, ВиК операторите търпят наказателна лихва (ОЛП + 10%) и не правят никакъв опит да заменят едно неприемливо скъпо търговско финансиране с многократно по-евтино дългово финансиране. И държавата, вместо да подкрепи съответните ВиК управители в подобна операция, търпи загубите – до момента, в който положението стане нетърпимо (тоест има опасност от спиране на тока или трайно запориране на сметки), и тогава прилага решения, които са на ръба на допустимостта за държавна помощ.

Разходите за електрическа енергия

„ВиК Добрич“ е известно с високите си сметки за ток, които достигат до 50% от оперативните разходи на компанията. Тази висока сметка, разбира се, е функция на консумацията на електричество и на цената на енергия + мрежови разходи. В интерес на обективността трябва да признаем, че през последните години консумацията на енергия е частично оптимизирана – зонирането и намаляването на загубите в областния град позволява на компанията да ограничи водоподаването от скъпите производствени сондажи (група „Шабла“) и да разчита основно на по-близката и ефективна сондажна група „Приморци“.

В момента обаче съществува и втора значима възможност за оптимизиране на разходите за енергия, а именно собствено производство или независим доставчик „след електромера“. Това е гореща тенденция в индустрията, като множество големи консуматори успяват да намалят цената от 16–18 ст./kWh до почти двойно по-ниски нива. Несъмнено един огромен консуматор на енергия (40–50 GWh годишно) с лесен за прогнозиране товаров график е в особено силна позиция за подобна трансформация. Най-вече в район със силно слънце и вятър като Добрич.

Защо сега може да бъде различно

Посочените по-горе примери за оптимизиране на експлоатационни и финансови разходи са относително очевидни и достатъчно лесни за изпълнение като бизнес и договорни модели. Някаква помощ от държавата е необходима, но по-скоро с улесняване на разговорите, а не с неприемливи гаранции и скрити помощи.

Причините подобни оптимизации да не се реализират са различни и допълващи се. Основните са липса на управленска култура и недостатъчен контрол и/или подкрепа от МРРБ. Инерцията и корупцията помагат. Но сега може да е различно. Не само защото цените на соларните панели продължават да падат и банките се давят в евтини дълги пари.

Важен нов фактор в уравнението е наскоро създаденият „Български ВиК холдинг“. Макар очакванията за него да са основно в сферата на капиталовите инвестиции, тази структура има още една важна роля. На практика създаването на ВиК холдинга е признание за дългосрочната неефективна работа на Дирекция „Търговски дружества и държавни предприятия“ към МРРБ. И ако ВиК холдингът има мандата, визията и подкрепата да осъществи истински надзор на управлението на държавните ВиК дружества, посочените по-горе мерки могат да са част от дневния му ред. И това може да се окаже решаващо за връщането на няколко зомби ВиК дружества в страната на живите.

Заглавна снимка: © Чило Попов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В капана на „глобалната некомпетентност“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/v-kapana-na-globalnata-nekompetentnost/

Неотдавна беше оповестена нова порция резултати от изследването PISA за 2018 г. Те се отнасят до т.нар. глобалната компетентност на учениците. PISA (Programme for International Student Assessment – Програма за международно изследване на учениците) се провежда от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие веднъж на три години от 2000 г. насам, като включва и държави, които не членуват в организацията. Изследването обхваща образованието на 15-годишните деца.

Досегашните резултати за 2018 г. за страната ни показаха спад в редица области спрямо предишни издания на изследването. Българските деца се представят най-зле по четивна грамотност в ЕС. Влошени са уменията им в области като природни науки и математика, а социално-икономическото неравенство продължава да е водещо за успеваемостта на тийнейджърите. PISA популяризира у нас понятието „функционална грамотност“ – способността да интерпретираш информация с разбиране и да можеш да се ориентираш в нея. Нещо, което на масата от родните ученици печално трудно се удава.

Последните резултати на PISA акцентират върху способността за справяне в глобализирания свят, което авторите на анализа наричат „глобална компетентност“. От резултатите може да се направи изводът, че

15-годишните ученици в България са освен функционално неграмотни, и глобално некомпетентни.

Докладът от над 400 страници, върху който се основава това заключение, се казва „Готови ли са учениците да се справят във взаимосвързания свят“ и представлява шестият том от резултатите за PISA за 2018 г. Той изхожда от предпоставката, че съвременните общества са взаимосвързани и разнообразни, което обуславя необходимостта учениците да са способни да се справят в подобна нехомогенна среда. Журналистът от „Дневник“ Максим Караджов представи в синтезиран вид основните изводи за страната ни.

Почти всички 15-годишни ученици у нас учат поне два чужди езика в училище (на какво равнище, това е отделен въпрос). От това обаче не следва, че стават по-чувствителни към култури, различни от тяхната. Дори да имат шанса да учат с деца от други страни, образователната ни система се опитва да „напъха“ тези деца в „калъпа“ си, скроен по българската етническа мяра, вместо да се интересува от техните специфики.

По-малко от една трета от училищните директори казват, че в техните училища се обсъждат теми, свързани с мултикултурното общуване, което е притеснително не само с оглед на децата чужденци, а и на фона на немалките групи от ромско, етнически турско и неправославно (в голямата си част мюсюлманско) население у нас. Резултатът е, че участниците в изследването у нас са сред най-неуважаващите чуждите култури и сред най-незаинтересуваните от тях.

Българските ученици са и едни от най-нетолерантните към имигрантите и показващи най-остри различия в способността си да се поставят на мястото на различните от тях. Поляризацията между тях по глобални теми е сред най-силните измежду изследваните държави, нареждайки страната ни на шесто място – между Обединените арабски емирства и Черна гора. Младежите ни остават капсулирани в тесния кръг на семейството, средата и социалния си статус, което обуславя и позициите им по множество въпроси.

На фона на тези резултати изобщо не е за учудване, че деца у нас организират публични линчове над свои връстници само защото ги смятат за различни от себе си.

Не е учудваща и критиката (съвсем не единствена в този дух впрочем) към илюстрациите на книгата „В като вагина“, публикувана на Facebook страницата на „Тоест“ по повод статията за книгата – че не представят „средностатистическото момиче от България“. Което не е нито чернокожо, нито с витилиго, нито мюсюлманка със забрадка, нито „скандинавска лесбийка“ (определена като такава вероятно единствено поради прическата си, тоест предполага се, че българско момиче не може да е с къса розова коса). Идеята, че някой може съзнателно да иска да подкрепи различието, вместо да равнява всичко по средностатистическото, за мнозина у нас е умонепостижима.

Резултатите на учениците ни са логични, защото у нас съществуването на различията методично се отрича. Масово не се забелязва например миграцията – човек може да ходи в арабски дюнерджийници и пак да не си дава сметка, че са го обслужили чужденци. В България има както чернокожи, така и български деца с един родител от африкански произход. Но когато People of Sofia публикува снимка на чернокожи момичета, се появяват саркастични реакции от типа на „има ли такива софиянки“. И хора на инвалидни колички има у нас, въпреки че поради недостъпната среда не сме свикнали да ги виждаме. А тя, достъпността на средата, е функция на отношението.

А отношението е нещо, което се възпитава посредством последователна политика и образование.

В България обаче последователно се възпитава отношението на изключване на всичко, отклоняващо се от национално-патриотичната норма. Дори тогава, когато това граничи с абсурда или даже е преминало границата му.

По-рано тази седмица например „Дневник“ съобщи за родители, изпаднали в недоумение заради декларация, която е трябвало да подпишат, ако паралелките, в които децата им учат, минат на електронно обучение. По силата на декларацията от тях се изисква да осигурят на останалите си у дома деца условия за редица неща, между които „съхраняване и утвърждаване на българската национална идентичност“.

Декларацията всъщност заимства чл. 5 от Закона за предучилищното и училищното образование, където са описани основните му цели. На нечий бюрократичен ум е хрумнало, че ако училищното образование се осъществява в домашна среда, тогава то престава да е отговорност на училището и става отговорност на семейството. (Не че основната тежест на образованието у нас и без това не е прехвърлена на родителите, от които в огромна степен зависи успеваемостта на децата им.)

Във въпросния член 5 от Закона са изброени общо 12 цели, като цитираната за националната идентичност е поставена на второ място. В съдържателно отношение мястото обаче е първо, защото първата цел е пределно обща и се опитва да обобщи всичко: „интелектуално, емоционално, социално, духовно-нравствено и физическо развитие и подкрепа на всяко дете и на всеки ученик в съответствие с възрастта, потребностите, способностите и интересите му“.

Българската национална идентичност е поставена пред придобиването на компетентности, мотивацията за учене, формирането на толерантност (която се разбира като толерантност към „етническата, националната, културната, езиковата и религиозната идентичност на всеки гражданин“, както и към хората с увреждания). Следват познаването на „националните, европейските и световните културни ценности и традиции“ и разбирането на глобалните процеси.

На последно място са споменати компетентностите, свързани с Европейския съюз. Затова пък националното е подчертано на още три места.

То е предмет на т. 4 от ал. 1 на чл. 28 от закона, според който „детските градини, училищата и центровете за подкрепа за личностно развитие […] определят свои символи и ритуали в съответствие с принципите на националната идентичност и култура, както и свое униформено облекло и други отличителни знаци“. Националната идентичност, значи, се възпитава още с отличителните знаци в детската градина.

В чл. 76, ал. 5 се изреждат незадължителни учебни предмети и теми, като например глобално, гражданско, здравно, интеркултурно образование, лични финанси и програмиране (дотук добре), както и такива, формиращи „национално самочувствие, патриотичен дух и родолюбие“ (каквато и да е разликата между тях). Все едно те не се втълпяват в достатъчна степен в часовете по литература и история. Патриотичното възпитание е и една от целите на часа на класа (чл. 92, ал. 2).

Ясно тогава защо с глобалната компетентност не се получават нещата.

Характерът на училищното образование в една страна е израз на нейната политика. Политиката в България е прогресивно националистическа в последните години, но в национализма имаме традиции още от времето на социализма, което го прави особено трудно изкореним от учебните програми. Образованието освен това е консервативна и не твърде склонна към реформи система. Най-вече ако предложенията за такива не се радват на обществен консенсус. А у нас всеки опит за модернизиране се сблъсква с вълна от възмущение (често пъти поради манипулативни националистически кампании и неразбиране) от типа „махат Ботев“.

Дори да има воля за промяна на образователната система у нас, така че тя реално да възпитава функционална грамотност и глобална компетентност, докато се видят сериозни резултати от нея, ще минат доста години. Това, разбира се, не е основание за липса на реформа. А сигнал, че липсата ѝ обрича поколения млади хора да са нетолерантни, агресивни към различното от себе си и смятащи, че истината за света и хората се изчерпва в тяхната локална кутийка.

Заглавна снимка: Taylor Wilcox / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мъжът днес. Разговор с психоаналитика д-р Огнян Димов

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/ognyan-dimov-interview/

Д-р Огнян Димов практикува психоанализа в Париж и София. Той е автор на книгата „Агресията в семейството. Пътища за преодоляване“ (изд. „Сиела“, 2020). С него разговаря Марин Бодаков.


Ако мъжете у нас проговорят извън стереотипите, какво първо очаквате да чуем? Все по-често образовани мъже открито признават за проблемите си с наложените им роли.

Мъжът, извън стереотипа на „мъжкар“, добре прикрива едно непораснало и незнаещо как да порасне дете в себе си. Това няма нищо общо с детето, осъзнало травмите в детството си, което осъзнатият човек носи и интегрира със зрялата личност. Всеки мъж трябва да потърси идеята за собствената си мъжественост, а не да преповтаря заучени модели, които ще му пречат да се свърже с различните части на своята идентичност.

Да си образован не значи да си умен. Умът е способността да се обработят моделите и ролите, в които човек е потопен, и да ги направи своя собствена индивидуалност. Малко мъже са склонни да интегрират в себе си предизвикателствата и изискванията на съвремието. Те не са научени да го правят, защото и в това отношение българинът живее с предразсъдъка, че работата върху себе си е нещо плашещо и няма нищо общо с мъжката му природа. Той не осъзнава, че всичко онова, което потиска в душевния си свят като въпрос, се връща след години против него като проблем.

В книгата си казвате, че наблюдавате агресия на мъжа към собствената му мъжественост. Какви предпоставки трябва да са налице, за да може един мъж да поиска смяна на своите нагласи и модел на поведение? И да потърси помощ…

Усещането на мъжа за самотност като постоянно душевно състояние, за липса дори на един човек, който да го разбира, е знак, че той има емоционален проблем. Уникалността е в това, което мъжът носи като отношение спрямо собствената си личност, умението да общуваме ни помага да преведем личните си преживявания на повече от един език. Ако спрем да го правим и загубим интерес и любопитство към другия, това говори, че травматичните ни изживявания от миналото са отвъд езика. Така те се превръщат в душевен проблем.

Какви са най-интересните екземпляри в невидимия парад на мъжките страхове? Трябва ли да допускаме фойерверките на гнева в своето всекидневие? И какви са политическите им измерения?

Наблюдавам, като специалист и човек, маниакалните прояви на мъжественост, които са другото лице на страховете от загубата ѝ. Мъжествеността е начин на мислене и на действие; тя е в специфичната сигурност, която мъжът носи в себе си, във връзката между езика и тялото, в ясните морални послания и способността да овладява необмислените емоционални реакции. Гневът е отвъд способността ни да гo преживеем и проявим, но ние трябва да говорим за него, да търсим реалните му корени и така да го превъзмогваме. Мъжът, който носи тези качества, няма нужда да ги демонстрира, да влиза в компенсацията, която винаги е знак за душевен дефицит. Това е постижимо чрез непрекъснат процес на самоосъзнаване и култивиране на вътрешното самочувствие на всеки от нас, което е най-сигурният начин за поддържане на чувството за реалност.

За съжаление, политическата култура у нас върви от години в обратна посока – разчита се на скандала, грубото говорене, буквалните послания, непрекъснатото разиграване на садомазохистични сюжети. Потопени сме в един театър на абсурда между набедени агресори и жертви.

Как бащите у нас общуват със синовете си? И какви са културните следствия от тези модели? Изобщо, как общуват помежду си мъжете в България?

Най-тъжното е, че бащите у нас не общуват със синовете си. Съвременните български бащи нямат образеца на своите бащи, те са възпитани от майките или бабите си – и нямат модела на спокойното и непоколебимо бащино присъствие като смислен коректив за синовете си. Те залагат на перченето и съизмерването, чувстват се застрашени като мъже, защото нямат вътрешната емоционална и духовна сила да разговарят със синовете си за всичко, което ги вълнува. Културните последствия от всичко това са повече от обезпокоителни! Расте второ поколение младежи без самодисциплина и емоционални граници.

Бащата е този, който структурира емоционалния и интелектуалния свят на своите синове. Жак Лакан се изразява още по-категорично: „Бащата инжектира душевната структура на своя син.“ Душевният живот на детето е в хаоса и ако поставим свободата на избора като определяща тенденция за израстващия младеж, ние го обричаме на житейска безпътица. Знам, че не на всеки е дадено щастието да има до себе си бащата, за когото говоря. Всеки обаче може да конструира съзнателно образа на бащата коректив чрез откровеното и смислено приятелско общуване.

Как се промени майчинството у нас след 1989 г.? Българската образователна система е доминирана от жени. Дали това е проблем?

Отношението на майката към детето търпи промяна дори през последните десет години, да не говорим за изминалите три десетилетия. За съжаление, все по-малко наблюдаваме примери за безусловна майчина обич, която подкрепя индивидуалността на детето като личност. Много често майките използват децата като средство за постигане на исканията, които имат към бащите, или приемат детето като възрастен и подкрепят опита му да живее без граници и да им е винаги на разположение, фиксирайки се в него. Липсата на мъжки модел в училищата не позволява на децата да социализират един по-рационален подход към знанията и отношенията помежду си.

Дали, фокусирани върху вноса на съвременни феминистки теории, не изпуснахме осмислянето какво е съвременното положение на мъжете у нас? Каква, прочее, представа за мъжественост в обществото наложи управлението на Бойко Борисов?

Съгласен съм с вас, че трябва да се говори за внос на съвременни феминистки теории. Българското общество не беше готово за промените отпреди 30 години и си „внесе“ отвън политически, социални и икономически модели на управление, които се оказаха неадекватни на народопсихологическите нагласи. В опита да имитираме готови образци на западната култура ние ги пренасяме безогледно на наша почва, което прекъсва връзките ни с миналото, а това е опасно за психичното, чрез което всички сме свързани в пространството на междуличностните отношения.

Същото се отнася и за феминизма и теориите, които го следват. Съвременната българка много бързо и безкритично се отвори към тях и прояви агресията, която дълго беше трупала към мъжете. Обществото постави прекалено силен акцент върху жената и нейните проблеми, а мъжът и бащата се оказаха изтласкани в ъгъла, което ги направи субекти в празен от съдържание авторитет, а не в смисленото присъствие и разговор.

Министър-председателят Борисов подсили тази тенденция чрез противоречиви и често несигурни послания, съчетани с ревностната му фиксация в подчертано агресивното поведение и маниер на общуване. Това неминуемо се отрази на начина на говорене на младите, които с присъщата им склонност към бунт и протест към всичко установено трансформираха този образец в склонност към нагло и брутално поведение.

Какви са шансовете да бъде щастлив тук един мъж, ако отказва да бъде груб? Какво иска мъжът от жената? Какво иска жената от мъжа?

Всичко зависи от срещата между двама души. Никой не знае какво ще докосне у другия, на какъв етап от живота си е, когато се среща с него. Подсъзнанието непрекъснато ни изненадва. В практиката си съм срещал доста жени, които харесват мъже, тип „лоши момчета“, но последвалите разочарования и осъзнаване им отварят сетивата към мъж, който „отказва да бъде груб“. Всеки избира на подсъзнателно ниво както своята позиция в живота, така и своята идентичност.

Един от големите въпроси, поставени от Фройд, е формулиран по следния начин: „Какво всъщност иска една жена?“ В природата на жената е да носи несигурността и изменчивостта в себе си. В определени ситуации мъжът е лош към жената и тя страда от това. В други той е добър, тя пак страда, защото ѝ става безинтересен. Една от сюжетните линии в книгата ми „Агресията в семейството“, която подкрепям с много примери, е необходимостта от емоционална граница с другия, да се опитваме не толкова да сме последователни, а отстояващи себе си пред другия. Не е нужно да сме напълно откровени и да споделяме всичко с човека до нас, защото така му ставаме безинтересни. Не е нужно да решаваме житейските предизвикателства от позицията на двамата, защото така убиваме инициативата у другия и буквално преповтаряме майка му.

Какво иска мъжът от жената? Най-често да е като него, да бъде логична и отговорна в действията и мислите си. Мъжът се страхува да импровизира в отношенията си с жената до него, за да не загуби контрола във връзката. Така отношенията се трансформират от любовни в приятелски.

За какво говорим днес, когато говорим за любов?

Много ни е размито понятието за любов днес. Често тръгваме към нея с подсъзнателното желание да влезем в зависими отношения с другия и това е резултат от необработени травми от детството ни. Зависимостта под каквато и да е форма говори за агресия към себе си и другия. В любовта има ангажимент, а не зависимост. Тя е и терапия; тя е разбиране и подкрепа за всичко, което ни е правило тъжни и самотни в миналото. Но в любовта има и много свобода. Тя е едновременно и в сигурността, и в способността да поддържаме емоционалното любопитство към себе си и другия.

Пандемията отпуши ли процесите на осъзнаване на психологическата криза в българското общество? И какво да очакваме?

Надявам се, че пандемията ще ни направи дисциплинирани, скромни, ценящи живота и всеки момент на близост с другия. Осъзнаването на чисто битово ниво за това как общуваме с непознатия, а и познатия друг, може да ни помогне да преосмислим и психическите механизми, които ни събират и разделят. Живеем в динамични времена и всеки възпроизвежда миналото и травмите си от детството. Поради тази причина си струва да се замислим колко бързо се отваряме емоционално и как се свързваме с човека до себе си. Постепенно скъсяващата се дистанция не бива да ни притеснява, може само да ни помогне да изградим смислени отношения. Нужен ни е респект към себе си и към другия, а това се става, като се уважава личното пространство и свобода на избор на всеки.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на д-р Огнян Димов в предаването „Честно казано с Люба Кулезич“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.