Tag Archives: общество

За запетайката и българското проклятие

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/za-zapetaykata-i-bulgarskoto-proklyatie/

Проклятието на България не се нарича „Ахмед Доган“, както обяви в едни други години Иван Костов. Проклятието на България е безмерната, отчайваща липса на контрол. Това е резултатът от корупция – на всички нива на властта, непотизъм – на всички нива на властта, бездушие – на всички нива на властта. Ние всички сме едновременно съучастници и жертви на това проклятие, просто едни умираме бавно, до живот, а други ги убива внезапно срутила се сграда или паднала лампа в тунел, или некачествен асфалт, оголен кабел под улична шахта, взрив на работното място…

Когато кръвта на жертвите опръска новините, сценарият е един и същ. Опозицията преграква от обвинения към управляващите, а управляващите: a) търсят „бушон“, комуто да стоварят вината; б) произвеждат новина, която да „потопи“ труповете в края на емисиите; в) започват безсмислени действия, имитация на усилия да се поправи злото. Например общините почват да правят регистри на опасните сгради (след като се срути сградата на столичната ул. „Алабин“ през 2007 г., убила две момичета) или на всички водни съоръжения (след скъсаната стена на яз. „Иваново“ през 2012 г., заради която загинаха десет души, а много къщи от село Бисер бяха потопени – защото никой не се сети да евакуира хората от селото, което бе на пътя на водата).

Новата жертва

Шестнайсетгодишното момче, което загина на място, вървейки по столичния булевард „Иван Гешов“, е новата жертва в този дълъг списък на ненаказани безчинства. А за смъртта му ще се окаже виновна една… запетайка. Не вярвате?

Людмил стана жертва на оголен кабел, водещ към павилион(и), които де юре не работят и не трябва да са там, но де факто функционират години наред. Има ток за обект, който няма право да работи – но токът е пуснат от енергото срещу служебна бележка. И тече по кабел, прокаран в нарушение на всякакви правила, в т.ч. и за безопасност.

Струва си да се припомни същественото от обясненията на замесените – ЧЕЗ, Столичната община, район „Триадица“, болница „Св. Иван Рилски“ (на чиято територия е павилионът с кабела, убил Людмил).

ЧЕЗ пуснали ток срещу служебна бележка, подписана със запетая от главния архитект на район „Триадица“ Иван Шишков. Кабел не са пускали. Не е тяхна работа да знаят кой обект е законен и кой – не.

УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ няма нищо общо с този трагичен инцидент, лаконични са от болницата.

Столичната община провери и съобщи, че всичките пет павилиона на мястото са незаконни – за нито един няма удостоверение за въвеждане в експлоатация. Трите на тротоара са поставени с документи от район „Триадица“. За другите два павилиона на територията на болницата, до единия от които стига кабелът убиец, още през 2018 г. от предишната районна администрация констатират, че са незаконни, и започват процедура за премахването им. Констативните актове са изпратени в Дирекция „Общински строителен контрол“ за издаване на заповеди за премахване. Дирекцията открива пропуски в актовете и ги връща за поправка в район „Триадица“, за да ги издаде коректно. До този момент коригирани констативни актове не са представени. От местната администрация твърдят, че не са получили отговори от болницата и от областния управител, каквито не са необходими, за да продължи процедурата по премахването. Пратено е писмо до район „Триадица“ спешно да приключи тази процедура и да започне премахването им. Обясненията са на кметицата Йорданка Фандъкова (ГЕРБ) и на главния архитект на столицата Здравко Здравков.

В район „Триадица“ не знаели за преписката за премахване на павилионите. Разбрали, че я има, след смъртта на момчето. Оказа се, че главният архитект на района Иван Шишков ще подаде оставка – за нея съобщи районният кмет Димитър Божилов („Демократична България“). Шишков работи там от времената на ГЕРБ – от 2008 г., бил е и архитект на Банкя, родния град на премиера. Поради липсата му на пресконференцията не се разбра дали е знаел, че има преписка от 2018 г. да се премахнат павилионите. Не стана ясно и как така, след като в районното кметство не знаели за преписката, са поискали информация през 2019 г. от областния управител и от болницата относно процедурата за премахване на павилиона.

През 2011 г. за някакъв период арх. Шишков не бил на работа и затова удостоверението, въз основа на което ЧЕЗ пуснали тока на злополучния павилион, било подписано със запетайка. Според районния кмет Божилов „кой я е подписал [бележката], каква е връзката и каква е съпричастността на този документ, ще констатират разследващите органи“. Под негово ръководство такива бележки не се издавали, защото „тяхната правна стойност е равна на нула“.

(Всъщност това е законово уредено и няма нужда от разследващи органи, в кметството трябва да знаят – или Шишков е упълномощил някого да го замества в негово отсъствие с писмена заповед, или ако не го е направил – някой друг по старшинство е поел функциите му и това също се знае.)

Главният архитект подава оставка, макар да не е подписал, казва кметът на район „Триадица“ и допълва, че това е морална постъпка, а Шишков е професионалист. Всъщност подписал е – със или без запетайка, институцията в лицето на районното кметство е гарантирала, че поставеният вече павилион може да получи ток. Фактът, че не е въведен в експлоатация, е изпуснат. За ЧЕЗ важни са подписът и печатът на районното кметство.

Ето как една запетайка се оказа фатална. Ако го нямаше това удостоверение, нямаше да има и павилион, защото без ток няма как да работи. Ако някакъв чиновник някога, преди години, беше взел решение да не подписва, защото не му е било там мястото на павилиона, нито е било разрешено да работи, Людмил щеше да е жив. Всъщност нямаше – щеше да се намери друг да подпише, в България винаги се намира…

Спомнете си „Амнезия“. Дискотеката в Студентски град, пред която беше пребит до смърт 20-годишният студент Стоян Балтов, беше обявена като „временен преместваем обект“. Благодарение на архитекта на район „Студентски“ – и на липсата на контрол от страна на Столичната община, в която по онова време кметуваше Бойко Борисов, и неговия главен архитект Петър Диков. „По наши данни заведението „Амнезия“ дори не е официално отваряно. Има възможност да бъде изцяло премахнато“, каза Диков през декември 2008 г., когато загина Балтов и имаше протести. После се надигнаха гласове Студентски град да стане кампус, да се махнат казината, нощните клубове и изобщо имаше идеи, Борисов навъсен даваше пресконференции, в парламента се разшумя. Накрая – нищо. Дойде изборното лято на 2009-та.

Наемът на „Амнезия“ (наистина съборена по-късно) беше 200 лв. на месец по договор от 2006 г. Павилионите на „Гешов“ са плащали по… 100 лв. месечно, съобщи в свое видео по темата Борис Бонев от „Спаси София“, общински съветник от Столичния общински съвет. Пазарните цени са поне пет пъти по-високи.

Цинизъм и безчовечност

Политиците са същински чакали – хранят се с мърша. Смъртта на Людмил отприщи парламентарни призиви от БСП Борисов да се яви в Народното събрание и да даде обяснения, лицемерно красноречие, искания за оставка на Фандъкова, от една страна, обвинения към Божилов, от друга. „Корупцията и беззаконието отнемат човешки живот“, заяви социалистът Христо Проданов в пленарната зала. Но и по времето, когато левицата управляваше, нещата не бяха по-различни.

Цинизъм е да се превръща нечия смърт в аргумент в предизборна битка, още повече когато вече се надига напрежение в ромския квартал „Факултета“. Момчето е от ромски произход. Хората от квартала блокираха улица в София и поискаха оставките и на Фандъкова, и на районния кмет Божилов, спряха за малко и влака през квартала. От тези искри може да се разгори голям огън (особено с чужда помощ) и не се знае кого ще подпали той. Настървени политици, изострена обстановка – предизборната кампания на практика тече от месеци и мнозина политици нямат морални и етични задръжки да използват смъртта на дете, за да разпалят размирици. Царицата на патетиката Мая Манолова вече се изока във Facebook, че Общината, кметът и държавата са екзекутори.

През февруари 2017 г. греда от лампа в тунел „Ечемишка“, неремонтиран от 1985 г., падна и уби в автомобила ѝ 64-годишна жена. Конструкцията е била корозирала, пътните шефове са знаели, но не са си мръднали пръста. Тогава обаче тази смърт, също преди избори, не предизвика такъв отзвук.

През октомври 2014 г. управляваше служебен кабинет, когато в завод за утилизация на мини в Северозапада загинаха при взрив 15 души. Обществото не изглеждаше кой знае колко потресено, въпреки това, което излезе наяве. Че и преди е имало други сериозни инциденти и пострадали хора. Че на работниците не е било осигурявано дори защитно облекло. Че са получавали 240 лв. заплата, когато минималната беше 340 лв. Системни нарушения, констатирани от инспекцията по труда. Мълчание на синдикатите, на служба „Контрол на общоопасните средства“ към МВР. Всички обвинени по-късно бяха до един оправдани.

Затова, така и така не четете предизборните програми, не ги четете и сега. Не си струва. Коалициите след изборите и услугите, които политиците трябва да връщат, ще ги обезсмислят. И се молете някоя запетайка да не сложи без време край на дните ви – с българското проклятие всичко е възможно.

Заглавна снимка: Artem Maltsev / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Румен Гълъбинов: „Ако не преструктурираме икономиката си, технологичната вълна ще ни отмине“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/rumen-gulubinov-interview/

Румен Гълъбинов е икономист и финансист, първи председател на Агенцията по застрахователен контрол и заместник–председател на Комисията по финансов надзор. Работи в сферата на частния бизнес. Член е на Стратегическия съвет при президента Румен Радев. Венелина Попова разговаря с него за възможностите, които се откриват пред България за икономическо възстановяване и развитие след края на пандемията.

Г-н Гълъбинов, успява ли правителството на управлява кризата, както твърди премиерът, или само я наблюдава и следва нейния ход?

Определено кризата се управлява в нейния здравен аспект. Ние имаме подобни мерки като в целия Европейски съюз, оттук нататък е важно как се подхожда към икономиката. Очевидно тя има нужда от още подкрепа. Мярката 60/40 се удължи, подпомогната от банковата ваканция, която също беше удължена с решение на Европейската централна банка.

Как изглежда икономически страната ни близо една година след началото на пандемията от COVID-19 и въвеждането на извънредното положение? Какво показват статистиката, фактите?

Статистиката все още не е излязла напълно, за да видим колко е спадът на брутния ни вътрешен продукт.

Спадът е 3,8% според последни данни на Националния статистически институт.

Значи под нивото на много други държави като Италия и Испания и под средния спад за ЕС, което е добре. Тоест България в значителна степен има възможност да започне възстановяването на икономиката си и то да върви с ускорена ваксинация. В основните документи и на Световната банка, и на Международния валутен фонд, и на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие ваксинацията е посочена като съществен фактор за подпомагане на възстановяването на икономиката.

Но досега ние сме ваксинирали едва 1% от населението ни.

Да, така е. До края на годината трябва да успеем да ваксинираме поне половината от населението, което има нужда от ваксинация.

Нали разбирате, че с тези темпове, с които досега върви този процес, това е неизпълнима цел…

Това, което трябва да продължим да правим, е да си осигурим доставки на ваксини, а такива възможности ще имаме все повече, тъй като се добавят нови производители в одобрения списък на ЕС.

Външният ни дълг вече надхвърля 60% от БВП. Има ли опасност, ако тази тенденция продължи, да влезем в дългова криза?

Да, но дългът към БВП, който е дълг на държавно управление, е под 30%. Това е една добра отправна точка за възстановяването. Когато здравната картина се влошава, както беше в края на миналата година, се влошават и макроикономическите показатели. Оттук можем да направим извода, че здравният проблем не може да бъде отделен от икономическия и е определящият за посоката, в която ще вървят нещата. Затова всичко, което можем да направим тази година, е свързано с овладяване на пандемията – ако може да се разминем без трети локдаун или да го отложим във времето. А от друга страна, да финансираме повече вътрешното търсене и потребление, докато се възстановят износът и инвестициите.

Съветът на Кристалина Георгиева е да харчим колкото може повече, за да подкрепим българската икономика. А икономистът и бивш вицепремиер Николай Василев смята, че единственото, което трябва да правят управляващите, е да държат здраво бюджета, да не изпадат в дългове и дефицити и да лекуват хората. Споделяте ли тези мнения?

Това, което ни казва и МВФ, и г-жа Кристалина Георгиева, е „харчете, харчете, но пазете квитанциите“. Тоест в тази ситуация, като започнем да харчим, трябва да държим сметка и да не допуснем дългът да се увеличи драстично, въпреки че в момента има изгодни условия за вземане на заеми заради глобално ниските лихви. И го видяхме в двете емисии, които емитирахме миналата година в евро за общо 5 млрд. лв. при изгодни условия. Въпросът е да държим нивото на дълга под контрол. Другото е да изразходваме ефективно средствата, още повече че ще имаме подкрепа от Плана за възстановяване на ЕК. Европейският съюз вече гласува 750 млрд. евро (по временния инструмент NextGenerationEU – б.р.). Важно е тези около 30 млрд., които се очаква да получи България, да бъдат усвоени с добри проекти, за да се почувства в икономиката ни подкрепата за възстановяване.

В българския план за възстановяване и развитие не е ясно как точно и за какво ще бъдат изразходвани тези милиарди. Но кое е по-важно – държавата да задлъжнява още и още, за да подпомага бизнеса с директни помощи, или да създава условия за развитие на предприемачеството? Защото страната ни е с най-ниска предприемаческа активност в ЕС.

Точно затова е много важен балансът на тези мерки. Не е препоръчително да задлъжняваме прекомерно, в същото време трябва да си подобрим бизнес средата за инвеститори, и то от високотехнологичния клас, инвеститори с висока пазарна капитализация, които имат възможност и да инвестират. Но ние трябва да се преборим да сме атрактивни за тях в региона и да привлечем големи инвестиции от ИТ компании и интернет гигантите; от такива, които развиват електромобилността; от компании, свързани с бъдещата „Зелена сделка“ на ЕС за енергийно обновяване на икономиките.

Всички прогнози за бъдещето залагат на устойчива зелена икономика, базирана на иновации, високотехнологични производства, дигитална, водородна и друга уникална научна инфраструктура. Обаче има ли шансове България да премине на тази по-висока предавка на развитие, при положение че още не сме изградили дори транспортната и социалната си инфраструктура, а гордостта на Борисов са магистрали, върху които се свличат скални маси?

България има всички шансове за такава трансформация – и дигитална, и по линия на зелените енергии. Имаме потенциал за това, защото сме вече 15 години член на ЕС и сме работили по два програмни периода. Големите държавни проекти, като пътната инфраструктура, също имат значение за възстановяването, защото чрез повече капиталови инвестиции в такива проекти се създава възможност за възстановяване и разкриване на работни места. Трябва да изградим и довършим тази инфраструктура, за да може да разпределим по-добре териториалното си развитие и да не делим страната на развит Юг и беден Северозапад например. Не трябва никоя част от България да попада всяка година сред трите най-слабо развити региони в ЕС.

За икономиката на бъдещето ще е необходима не толкова много, колкото висококвалифицирана работна сила. Как ще покрием този основен дефицит и ще има ли държавата ресурс в следващите десетилетия да издържа декласираните от този пазар на труда?

Това е много важен въпрос и е свързан с нещата, които се обсъждаха на Световния икономически форум, проведен тази година, макар и дистанционно. Там тези тенденции бяха очертани – че факторната производителност, която продължава да зависи основно от човешкия потенциал, започва все повече да се формира и повишава от навлизането на автоматизацията, цифровизацията, изкуствения интелект и роботизацията. И това поставя въпроса, че светът се движи технологично по-бързо, отколкото работната сила може да се адаптира към тези нови реалности. Този процес поражда безпокойствата, че при една икономика 4.0 и тези след нея бурното развитие на технологиите и съответно високотехнологичните производства ще изпреварят като скорост на развитие адаптацията и преквалификацията на хората, които ще са заети в тях.

А ние се държим, сякаш тези революционни технологични промени не предстоят. Имаме ли готовност да ги посрещнем?

Ние имаме възможност да работим по тези неща, включително и с европейските средства, които ще продължат да ни бъдат отпускани по програми като „Развитие на човешките ресурси“. Имаме възможност да вдигнем и нивото на образователната си система, а принудителното преминаване на онлайн обучение в училищата и университетите разви ускорено компютърните и дигиталните умения на нашите ученици и студенти. Този процес трябва да продължи с дигитализация на цялата ни образователна инфраструктура. Повишаването на тези умения после ще окаже влияние върху пазара на труда и ще създаде човешки ресурс за новите производства и инвеститори.

Икономическото развитие в България е силно зависимо от европейските средства. В следващите седем години страната ни трябва да получи около 30 млрд. евро от ЕС. Това са много пари и битката на тези избори е за тях. Очаквате ли тези милиарди да бъдат изразходвани разумно, или те отново ще бъдат усвоени от правилните хора и фирми през различни корупционни схеми?

Това е големият въпрос и аз мисля, че тук всички трябва да работим за това тези средства да бъдат усвоени ефективно. Защото е добре да използваме технологичната вълна, която върви в момента, ако искаме да си преструктурираме икономиката, а не да закъснеем и тази вълна да ни отмине. И от ЕК, и от МВФ ни казват, че трябва да направим структурни промени в икономиката и в други сфери, например да си подобрим здравеопазването – също с цифровизация и въвеждане на електронни методи. Това ще се отрази както на ваксинационните кампании, така и на целия процес на лечение. Защото до голяма степен при такива пандемии, каквито в бъдеще са възможни, ние трябва да сме адекватно и добре организирани дигитално, за да можем да насочваме бързо хората и да ги лекуваме успешно.

Извинявайте, но хората у нас умират не само от COVID-19. През 2020 г. са починали над 100 000 души, от тях едва 1/10 са жертви на пандемията. Истината е, че българите сме много болни, а здравеопазването ни – лошо.

Това е много важно – да не се стопяваме ускорено заради тези три фактора: висока смъртност, сравнително ниска раждаемост и отрицателната нетна миграция. Те намаляват количеството на работоспособното и квалифицирано население, което да посрещне нуждите на инвеститорите. Да, публичните проекти са важни, държавните, големите, инфраструктурните, които се изпълняват с европейските средства, безспорно. Но не по-малко важно е ние да привлечем капитал и по линия на публично-частното партньорство и изцяло на преки чуждестранни инвестиции и проекти, което ще ни донесе добавена стойност, ще повиши доходите и стандарта на живот.

Такъв оптимист ли сте и в икономическите прогнози и анализи, които правите за президента?

Аз мисля, че съм реалистично оптимистичен. Ние сме членове на ЕС, на Северноатлантическия пакт и България подготвя възможностите си за членство в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие – най-голямата световна икономическа организация. Наскоро получихме отзиви оттам с положителни констатации и с бележки.

Ако Ви слушат хората, които живеят под прага на бедността, как биха приели Вашия оптимизъм?

Ние все пак трябва да виждаме светлина в тунела и да правим усилия, за да променим нещата. Затова не споделям изцяло негативни и черногледи очаквания. Искам да намерим най-добрия баланс за нас, защото се очертава да има финансиране, тоест проблемът сега не е в парите.

Проблемът е кой и как ще разпределя парите, г-н Гълъбинов. И какво правителство би усвоило тези средства от ЕС по начина, за който Вие говорите.

Трябва да използваме възможностите, които ни предоставя помощта на ЕК по Плана за възстановяване и развитие след пандемията, както и средствата от следващия програмен период на ЕС. Каквото и правителство да имаме, то не бива да пропуска този шанс.

Но и трите кабинета на Бойко Борисов добре се възползваха от европейската солидарност. И какъв е резултатът – направиха богатите още по-богати, а бедните – още по-бедни. Такава пропаст между тези двете групи никъде другаде в ЕС няма, нали така?

За преодоляването на тези неравенства в доходите има значение и данъчната политика. Едно от нещата, които трябва да се направи, е да се въведе този необлагаем минимум в съществуващия подоходен данък. А дали да се въведе прогресивно подоходно облагане, каквато дискусия се повдигна, е един разговор за по-нататък, когато ще стъпим на територията на възстановяването. За въвеждането на базов доход мисля, че е рано да говорим, такъв могат да си позволят по-богатите страни.

Управляващите не искат да въведат дори едно диференцирано ДДС за храните и лекарствата…

Да, това също е мярка, която трябва да се приложи, защото храните и лекарствата са най-потребяваните стоки. Намалената ставка ще окаже влияние и на потреблението. И другото важно е прагът за регистрация на фирмите по ДДС. Европейската комисия ни дава възможност да го вдигнем до 100 хиляди евро. Но дори и да го направим 100 000 лв., това ще облекчи много малките и фамилните фирми, дори средните предприемачи. Те трябва да имат избор и ако искат да плащат патентен данък, който ще напълни бюджетите на общините и ще е в полза на децентрализация на приходите за местното самоуправление.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Румен Гълъбинов в предаването „Студио Икономика“ по БСТВ

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Красавицата и ягодите

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/krasavitsata-i-yagodite/

Имало едно време едни хора и те си построили красива къща, в която идвали много гости. Те слушали музика, изпълнявана на специален подиум в един от салоните, слизали в градината по някое от трите романтични каменни стълбища като шлейфове около къщата или се надвесвали над изящните парапети около трите окръглени тераси на втория етаж… Някои дори берели ягоди в двора. Тогава ли я нарекли „Къщата с ягодите“, никой не може да каже, но така я запомнили съседите.

Из „Сбогом, мои красавици!“, Мариана Мелнишка

Няма нищо по-романтично (а често и по-възмутително) от стара къща в центъра на София и нейната злощастна съдба.

Демонтират Къщата с ягодите, оповестиха за пореден път медиите в средата на февруари. И социалните мрежи пламнаха. „Безобразие!“, „Поредната българска къща, паметник на културата, ще бъде пожертвана поради непукизъм, бездарие и алчност“, „Тези хора нямат нито сърца, нито душа!!! Как се руши такова СЪКРОВИЩЕ!!!“.

Разгледайте и интериорните снимки от Къщата с ягодите в подробния албум на Здравко Йончев от 2015 г.

Всъщност дебатът тлее вече близо 10 години, последно избухна през 2015 г., а повод за сегашната реакция беше информацията, публикувана и подробно онагледена още в средата на декември 2020 г. в сп. „Градът“ под заглавие „Къщата с ягодите очаква своето възстановяване“. Там стана ясно, че къщата е: а) знакова, б) плесенясала и в) опасна, особено при земетресения. Съответно най-добре е да бъде „демонтирана“ и после изградена отново със съвременни материали, укрепена, топло- и хидроизолирана, и всичко това – при пълно копиране на оригинала.

Къде са ягодите?

Нали няма нужда да обяснявам коя и какво е т.нар. Къща с ягодите? Когато през далечната 2008 година в WhATA за пръв път я нарекохме така заради два-три идилично нацъфтели стръка ягоди в двора, не предполагах, че този романтично запуснат минидворец ще се превърне в такъв масов фаворит. Все пак къщата е закъснял стилистичен хибрид – малко югендщил (немски сецесион), малко ар деко, много неонационален романтизъм. Завършена е през 1930 г. и говори много за българските цивилизационни лутания по пътя към идентичността. Разбира се, че искаме да сме част от голямата западноевропейска цивилизация – винаги сме искали, но византийските капители и кобиличните възрожденски арки също са ни важни. И по-добре да не рискуваме с нови и авангардни стилове.

Любопитен факт е, че през същата 1930 година когато дипломираният в Германия български архитект Георги Кунев завършва къщата на ул. „Сан Стефано“ 6, немският архитект Лудвиг Мис ван дер Рое завършва вила „Тугендхат“ в покрайнините на град Бърно, Чехия. С чистите си линии, плоски покриви тераси, преливане на пространствата и редица технологични експерименти, вила „Тугендхат“ е един от брилянтните примери за предвоенен архитектурен модернизъм, неслучайно обявена за културно наследство от световно значение и вписана в листите на ЮНЕСКО.






Вила „Тугендхат“, 2019 г. © Анета Василева

Разбира се, глупаво е да делим наследството на малко и голямо.

Различни държави, различни паметници. Такива, каквито са, тези къщи говорят достатъчно за средата си и трябва да бъдат анализирани като част от една голяма, последователна нишка от истории, от събития, от материални следи. Именно в това е смисълът на културното наследство.

И в двете къщи са живели образовани, богати семейства, и двете са пример за елитната еднофамилна къща на онзи отдавна изчезнал „свят от вчера“ на Стефан Цвайг. Но едната днес е къща музей на себе си, прецизно реставрирана до последния перваз, в която часовете за посещения се резервират 9 месеца предварително. А другата е обект на детски мечти и въздишки през оградата на буренясалия двор. Кристалните стъкла, орнаментите по тавани и врати, мраморната камина на къщата на „Сан Стефано“ 6 гледаме само в стари кадри от филма „Опашката на дявола“ и във фотографски изложби. А онези случайни ягоди отпреди 13 години отдавна ги няма.

Въобразената носталгия

„Искам да я реставрирам със собствените си ръце, искам да се оженя в нея, искам да създам и отгледам децата си в нея, искам да живея в нея до края на живота си. Къща като никоя друга…“, написа някой в коментар още през 2008 г.

„И името ѝ е красиво като самата нея – възкликна писателката Теодора Димова през 2015 г. – Как е хрумнало на банкера, построил уникалната къща, подобна на малък замък, да засади точно ягоди. Сигурно са били диви, около полукръглата веранда, към която водят трите каменни стълбища, сигурно сред тях са играли децата му, сигурно от тях слугините са правели уханни сладка – любимото им лакомство, сигурно това сладко се е поднасяло следобед в малки кристални чинийки заедно с чашка ликьор или с ароматно турско кафе, сигурно сред тези ягоди са ставали следобедните сбирки на софийския хайлайф, на жени с воалетки, в копринени рокли и силно начервени устни, с дантелени ръкавици до лактите…“

Всъщност къщата на ул. „Сан Стефано“ 6 е машина за носталгия.

Тя е ценна най-вече защото е блян. Блян за една стара София на следобедни соарета, дантели, бяло сладко и автомобила на Буров по жълтите павета. И именно тук се крие драмата на нейното опазване.

Този блян въздейства емоционално дори и на най-равнодушните, допълнително подсилван от дългогодишната немара. Затова обществото реагира категорично при всяка заплаха срещу сградата и засега успешно изпълнява ролята си на коректив и на частния интерес, и на институциите. Културното наследство се опазва най-добре тогава, когато има обществено съзнание за неговата ценност, знаем. Но да не забравяме, че и настоящият собственик Валентин Златев вероятно е под въздействието на същия блян. Въпросът е дали иска нещо повече от нова баня на горния етаж (примерно като надстрои къщата), или иска да се вживее в ролята на стария банкер и да събира „софийския хайлайф“ на ягодово сладко в „малки кристални чинийки с чашка ликьор“. Обаче го е страх да живее в стара къща със скърцащи подове и затова упорито играе танго с публичното мнение вече близо 10 години.

Играта с наследството

И сега какво се случва? Случва се един до болка познат и толкова прозрачен сценарий. Да досадим на обществото с една и съща драма, да я повтаряме, докато накрая на всички им стане все едно.

Шокиращите заглавия, тип „Събарят Къщата с ягодите“, се появиха масово още през 2015 г., разкривайки абсолютно същите намерения на собственика – да събори и изгради „наново“ къщата, защото била сеизмично опасна и конструктивно компрометирана. Тези намерения тогава разгневиха медиите и социалните мрежи, съвпаднаха с кметската предизборна битка в София и доведоха до петиции и протести пред Министерството на културата. Дори шестима от кандидат-кметовете на София (иначе на крайно противоположни позиции) се обединиха предизборно в защита на къщата.

След това нещата някак утихнаха. Заглавията се забравиха, коментарите се изписаха, изборите минаха, появиха се нови теми, които да ангажират хората по социалките. И публичният дебат беше заместен от разменяне на преписки по институции, от експертизи и преработки на инвестиционното намерение, за много от които публична информация не е достъпна. А къщата продължи да стои все така необитаема и романтична в центъра на София.

Днес, шест години по-късно, когато казусът беше изтупан от прахта и отново се появи по медиите, ми се струва, че всички вече са малко уморени.

Нищо не се е променило в желанията на собственика, евфемизмът „демонтаж“ продължава да замества далеч по-честните глаголи „разрушаване“ и „преизграждане“. Нищо не се е променило и в мнението на експертите. Разбира се, че такъв „демонтаж“ би ликвидирал всякаква автентичност и преизграждането би било фалшификат – подмяна на автентична ценност с копие. Всички аргументи вече са казани. Никой не иска къщата да се събаря (освен нейния собственик).

Играта на Златев

Каква е мотивацията на Златев – ето това е по-интересният въпрос. Къщата е негова собственост или собственост на семейството му вече много години и се руши зрелищно, пред очите на цяла София. Немалко години и средства той инвестира в проекти, одобрителни процедури, експертизи и публични изявления, за да докаже опасността от конструктивната ѝ нестабилност. Ясно е, че къщата може да бъде укрепена, без да бъде преизграждана. Жалко е, че последната експертиза на УАСГ от 2017 г. не е публично достъпна, но тя де факто заключава същото, а сп. „Градът“ цитира части от нея. Става видно, че има редица съвременни начини за укрепване на къщата, сред които:

  • уcилвaнe нa плoчитe caмo oт гopнaтa cтpaнa чpeз oĸaчвaнeтo им нa нoceщи мeтaлни cĸapи oт cтoмaнeни пpoфили, вгpaдeни в дъpвeнaтa пoдoвa нacтилĸa;
  • имплaнтиpaнe нa cтoмaнoбeтoнни eлeмeнти;
  • тopĸpeтиpaнe нa тyxлeни зидoвe;
  • пpeĸъcвaнe нa ĸopaвaтa вpъзĸa мeждy ĸoнcтpyĸциятa и зeмнaтa ocнoвa чpeз eлeмeнти, ĸoитo пpoмeнят чecтoтния диaпaзoн нa ceизмичния cигнaл;
  • пpeдвиждaнe нa пoдxoдящo пpeпoдпиpaнe, ĸoeтo дa пoзвoли изпълнeниe нa нoвa фyндaмeнтнa ĸoнcтpyĸция пoд cъщecтвyвaщaтa;
  • уcилвaнe чpeз външнa cтoмaнeнa ĸoнcтpyĸция;
  • вгpaждaнe нa xиcтepeзиcни дeмпфepи;
  • уcилвaнe чpeз външнo зaлeпeнa apмиpoвĸa oт въглepoднa тъĸaн.

Защо Златев си причинява това дългогодишно обществено недоволство и упорства в намеренията си, вместо да се нанесе в романтичния малък замък в центъра, укрепен по гореописаните начини? Вярно, няма да има баня към всяка спалня, кухнята ще е малко далеч от трапезарията, ще живее по-скоро като в началото на ХХ век, но това е цената и отговорността да притежаваш паметник на културата. Винаги е по-ценно да притежаваш оригинал вместо копие.

За автентичността

Помните ли случая с Двойната къща на бул. „Васил Левски“ в София? Класически пример за евтин флирт с общественото мнение – сграда с премахнат статут на културно наследство, която беше разрушена въпреки живите вериги в нейна защита и която получи обратно статута си от Министерството на културата, когато беше вече купчина тухли. В момента на нейно място имаме много лоша чисто нова сграда, която още се довършва, но която вече е със статут. А две бетонови отливки в новите многоетажни фасади официално пазят автентичния дух на разрушения оригинал.

Автентичността е фундамент на съвременното опазване на културното наследство. Уважението към оригинала е регламентирано още с Венецианската харта от 1964 г. и се приема за безпрекословна изходна позиция и до днес. Не е редно да създаваме опасни прецеденти, които да разклащат този фундамент у нас. Да, Законът за културното наследство позволява преизграждане по автентични данни, но кой казва, че законът е съвършен? Да, основна част от Стария град във Варшава е изграден от нулата, но това са героичните усилия на една нация да възстанови своето самочувствие заедно с историческата тъкан на града си след чудовищните унищожения на Втората световна война.

И накрая, иска ми се да поставя един такъв въпрос за финал. Слабо вероятно е, но

представете си, че Къщата с ягодите е преизградена от нулата като качествено копие –

със съвременни материали и технологии, които напълно запазват стария дух. Не драматично посредствен фалшификат като Двойната къща, а нещо като къщата на ген. Перниклийски на ул. „Иван Вазов“, която през 2019 г. беше преизградена изцяло с до голяма степен въобразена архитектурна идентичност, но с отчетлива съвременна намеса и добър детайл, и регулярно е давана за щастлив пример как да запазваме и възстановяваме старите сгради.

Лесно реагираме на посредствените съвременни копия (крепости от итонг, къщи с пластмасови декорации и дограми). Доста по-трудно е да постигнем консенсус, когато възстановката е на високо ниво, но автентичността е спорна. Или обратното – когато автентичността е безспорна, но новата архитектура не е на ниво. Затова на въпроса от какво да се страхуваме повече – от лоша съвременна намеса или от загубена автентичност, отговорът трябва да е: и от двете едновременно.

Заглавна снимка: © Етюд-и-те на София

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Невъзможното публично пространство. Улица „Съборна“ и други епизоди в търсене на града за хората

Post Syndicated from Павел Янчев original https://toest.bg/ulitsa-suborna/

Текстът е част от поредица публикации в сътрудничество със Съюза на урбанистите в България по повод десетата годишнина от създаването му. С помощта на специалисти от областта ще представим „болежките“ на българските градове, а оттам ще се опитаме да открием заедно как да превърнем околната си среда в едно по-добро място за живот.

Има една малка 200-метрова улица в центъра на София, която се превърна в повод за още един важен разговор за качеството на градската среда. Това е „Съборна“. Ако тръгнете по нея от площад „Света Неделя“, ще видите магазини, ресторанти, кафенета, след това още магазинчета и накрая, след като подминете Археологическия музей и Българската народна банка, ще стигнете до Градската градина. Защо, ще си кажете, трябва да се пишат новини и статии за тази улица, няма ли София по-големи проблеми? Особено ако не сте от София, вероятно ще се чудите защо медиите, вместо да коментират проблемите и на другите градове, са се вторачили в центъра на центъра на София и занимават за пореден път с него цялата държава.

Конкретният повод

Улица „Съборна“ беше направена (почти) изцяло пешеходна с решение на Столичния общински съвет в края на юни 2020 г. Това решение следваше няколко прогресивни общински стратегии, предвиждащи освобождаване на центъра на града от транзитен трафик и ограничаване на автомобилната зависимост. Измежду тях е докладът за центъра на София, изготвен през 2017 г. от Ян Геел, датския урбанист и пионер в разработването на стратегии за градска среда с човешки мащаб. Решението беше малка, но логична стъпка в посока на препоръките на Световната здравна организация, които много градове скоростно приложиха още след началото на първото затваряне заради пандемията от COVID-19, а именно

увеличаване на пешеходните пространства и пространствата за велосипеден транспорт.

Решението срещна недоволството на граждани, живеещи и работещи на „Съборна“. Като се има предвид трансформацията на Копенхаген, Амстердам, Барселона, Истанбул (да не споменаваме Венеция или други италиански градове), аргументите им звучат ексцентрично – не може да се живее и работи без паркоместа на улицата, заведенията и магазините ще загинат без автомобилен достъп, пешеходната улица заличава бизнеса. Те започнаха да търсят медийно и политическо внимание с цел да се възстанови предходната ситуация: ул. „Съборна“ да бъде отново огромен паркинг. След известно време, през декември 2020 г., Транспортната комисия към СОС все пак взе решение да възстанови автомобилното движение и паркирането по „Съборна“. Скоро се очаква и решението на Общинския съвет.

Улица „Съборна“ преди и след краткотрайната трансформация © Димитър Механджиев

В София все още е трудно да се живее без автомобил. Въпреки строителството на три метролинии в последните 20 години, Столичната община не успява да догони автомобилизацията на населението и личното превозно средство остава предпочитан транспорт в града с дял от над 30%, почти наравно с градския транспорт. Общината не успява да осъществи и достатъчно алтернативи за велосипеден транспорт, велоалеите остават несвързани, а наскоро дори беше премахната велоалея по бул. „Александър Пушкин“ в квартал „Бояна“ след протест на родители, че не могат да паркират автомобилите си пред кварталното училище. Наземните линии на градския транспорт не достигат определени квартали и не са синхронизирани достатъчно с новите линии на метрото и променящите се траектории на движение – новите квартали, офисни и търговски дестинации.

За всички тези пропуски безспорно отговорността е на Столичната община.

Това, което не може да се отрече обаче, е, че в централната зона около „Съборна“ вече са вложени милиарди левове публични инвестиции в две пресичащи се метролинии, четири трамвайни линии, подземен паркинг. Тази изградена инфраструктура със сигурност играе голяма роля не само за алтернативите за придвижване, но и за покачването на цените на жилищата и успеха на бизнесите в района. Би било разбираемо недоволството, ако се отнемат паркоместа от някой краен квартал, където хората наистина не могат да се придвижват ефикасно без автомобил. Но това далеч не е случаят около „Съборна“.

Пешеходната улица и качеството на живот

Пешеходната улица в България (абсурдно, но факт) често е знак за провинциалност – нещо, което го има в малкия град, но е „неподходящо“ за големия. Метрополисът означава фучащи автомобили, клаксони, висока скорост, бързащи хора, а тези, които ходят пеша, са просто безделници. И обратното – в малкия град има спокойствие, място за пешеходно движение, зелени пространства.

Ако някой иска пешеходство, велоалеи или зеленина, да иде да живее на село, казват любителите на техническия прогрес. Тези клишета продължават да живеят своя живот и да бъдат преповтаряни и днес в отговор на кампаниите за градска среда с човешки мащаб. Те продължават да делят хората на „селяни“ и „граждани“ въпреки безспорната необходимост от качествени жилища, здравословна среда, инфраструктура и работни места на лесно преодолими разстояния за всички. Не е чудно, че тези разбирания все още намират почва, след като политиците много рядко се престрашават да тръгнат с решителни действия за насърчаване на пешеходството.

Качественият живот рядко се състои в това да бързаш стресиран и закъсняващ за поредната среща

или да прекарваш часове от деня си в автомобил, включително за да отидеш до парка. И все по-често означава да имаш чист, широк и ремонтиран тротоар, на който да могат да се разминат две детски колички. Означава да имаш чист и безопасен парк близо до дома ти, където да тичаш и спортуваш, да се разхождаш с приятелите или децата си. Да работиш близо до там, където живееш, без значение каква е професията ти. Всички изброени неща не се изключват взаимно, но има много по-голям смисъл за здравето и благоденствието на повечето хора да притежават равен достъп до добре поддържана градска среда с човешки мащаб, отколкото до възможности за луксозен „живот на скорост“.

Големият експеримент, наречен „всеки да може да се вози на автомобил, за който има пространство и паркомясто на всяка улица“, се очертава като огромен провал. Няма достатъчно място в града, ако всеки реши да се качи в автомобил. Не само в София, а навсякъде по света. От друга страна, пешеходната улица е това пространство, което ни дава спокойствие далеч от автомобила и в близост до градския живот. Там, където може да се придвижваме и разхождаме, без да трябва да обикаляме в търсене на пешеходна пътека или подлез. Там, където не трябва да сме вкопчени в децата си, защото може да ги помете кола. Където сме хора сред други хора, без да трябва да се борим за пространство с двутонни машини. Където възрастните хора могат да се придвижват спокойно, без да бъдат лишавани от достойнството си от припиращ автомобил.

Пешеходната улица повишава качеството ни на живот и достъпа ни до здравословна среда, заедно с площада, парка, чистия наземен градски транспорт, културната и социалната инфраструктура.

Първата пешеходна улица в България е обособена във Враца през 1974 г. Това е проектираната от архитект Иван Делев част от бул. „Никола Войводов“ – отсечка, наричана още „Пробива“. Само врачани могат да се произнесат за истинския успех на тази улица в подобряването на качеството на живота им. По времето на първата пешеходна улица във Враца, „Гран Плас“ в Брюксел вече е превърнат в огромен паркинг, а „Новият Арбат“ в Москва е един от най-широките централни булеварди в града. Когато всички метрополиси на изток и запад от България са заливани от автомобилен трафик, българските градове са конструирали пешеходни улици в центровете си – Русе, Варна, Ямбол, Пазарджик, Бургас, Плевен, Пловдив… списъкът е дълъг. По пешеходните улици на тези градове търговията винаги е процъфтявала.

Пешеходната улица на Враца. Снимки: L rachev / Wikimedia

Управите в по-малките градове на страната са се опитвали да внесат прогресивна промяна в централната част, вероятно виждайки лавинообразното настъпление на автомобила. София, от друга страна, още през 70-те години на миналия век започва да гони блясъка и скоростта на метрополиса – многолентовите булеварди „България“ и „Цариградско шосе“, мечтите за подземните транспортни коридори и метролиниите. Странното е, че София като че ли все още продължава да гони същия идеал и днес, през 2021 г., въпреки извоюването на ул. „Пиротска“, ул. „Граф Игнатиев“ и бул. „Витоша“ от автомобилите.

Няколко други случки

Преди известно време в София се появи амбициозен проект за преустройство на бул. „Патриарх Евтимий“, където на мястото на паркоместата да се обособят велоалеи и да се възвърне част от „зелената“ слава на този булевард. Свързан проект за ул. „Фритьоф Нансен“ предвиждаше съкращаване на паркоместата за сметка на нова и важна за града двупосочна тролейбусна връзка, като неговото изпълнение беше само частично реализирано. Също така се появи и проект за намаляване на скоростта на движение по ул. „Иван Вазов“ в центъра, обособяване на места за сядане и повече зеленина. „Иван Вазов“ е продължението на тази „зелена“ алея, която можеше да свърже площад „Света Неделя“, ул. „Съборна“ и Градската градина с Княжеската и Борисовата градина.

Улиците „Съборна“ и „Иван Вазов“ могат да бъдат част от пешеходен маршрут между пл. „Света Неделя“, Градската, Княжеската и Борисовата градина © Проект „Трансформация на улица Съборна“

За съжаление, и в трите случая жителите на съответните места възроптаха срещу евентуалната загуба на паркоместа около жилищата си и тези проекти не се осъществиха.

Ако оставим на всеки отделен жител или на всяка малка мобилизация на граждани да реши големите проблеми на града – ужасните задръствания, смъртоносно мръсния въздух, разпокъсаните и превзети от автомобили тротоари, площади и паркове – това никога няма да стане. Всеки ще защитава нуждата да паркира автомобила пред дома си, без да осъзнава, че задължението да си осигури паркомясто е негово собствено, на собствения му имот. Общината никога не е била задължена да осигурява паркоместа на гражданите, които фактически приватизират общи пространства. Тя е призвана да осигурява общи блага, в което се изразява смисълът от нейното съществуване.

От друга страна, София среща трудности при създаването или освобождаването на публично пространство от автомобила и осигуряването на достъп на пешеходците. Улици в новите квартали на града остават върху частни неотчуждени терени, нови сгради се оказват без улици, без тротоари, без вода или канализация, паркове остават заключени в хватката на реституирани през 90-те години терени, а непременната печалба от земята остава основна цел на собствениците. Разбира се, последното е за сметка на реализирането на качествено публично пространство и осигуряване на високоценени общи блага.

Отговорността за здравословната обществена среда

Всички ние – архитекти, урбанисти, ландшафтни архитекти, строителни инженери, геодезисти, еколози, геолози, социолози, хуманитаристи и не на последно място, политици, занимаващи се с развитието на града, селищата и територията – имаме една задача: да обединим усилия, за да предоставим здравословна и качествена среда за живот на всички, независимо от техните възможности. Но за тази цел в центъра на политическите усилия трябва да се поставят големите териториални и световни проблеми, каквито са промяната в климата и адаптацията към нея, въглеродният отпечатък на градовете, достъпът до здравословна среда, чист въздух, публични пространства, качествени жилища и социална инфраструктура.

Няма как да се борим с тези проблеми, освен чрез прилагане на подходящи решения във всеки малък или по-голям проект. Няма как да се решат, ако търсим и намираме само краткосрочни политически дивиденти, бърза печалба и привилегии за избрани. Тази отговорност носят общинските съветници на София, когато отново дойде време да гласуват за бъдещето на ул. „Съборна“. Но и когато поставят основите на всеки нов проект за улица, булевард, площад, парк или друго публично пространство.

Авторът благодари на Васил Маджирски, Ирина Мутафчийска, Ангел Буров и Мадлен Николова за полезните коментари по текста.

Заглавно изображение: Улица „Съборна“ след краткотрайната трансформация © Димитър Механджиев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Дигитална археология на „Редута“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/digitalna-arheologiya-na-reduta/

94 месеца. Това са седем години и десет месеца. От толкова време според RSS четеца ми следя сайта „Редута“. Подозирам, че четецът ми греши, защото имам ясен спомен, че редовно четях сайта и преди това. Помня дори първата му публикация, която днес не може да се намери там, защото достъпният архив е от 21 октомври 2016 г. насетне.

След кратко търсене в интернет може да се установи, че

„Редута“ стартира през март 2011 г.

Първият анонс за сайта е от 22 март и се намира в блога на Владимир Шопов. Ден по късно и Стойко Тонев, по-известен като Тони Филипов, д-р, пуска кратко съобщение по темата в блога си „Из делниците на един луд“. Това е впрочем последният пост в блога му и оттам нататък рубрика под същото име става част от „Редута“. На следващия ден блогър с псевдонима Флайко препубликува първата статия от новосъздадения сайт. Същата, която помня. Блогът му, изоставен година по-късно, е единственото налично в интернет свидетелство, потвърждаващо моя спомен. Съдържанието на статията присъства и в описанието на страницата на „Редута“ във Facebook.

В голямата си част всъщност онази първа публикация е цитат от романа на Кърт Вонегът „Сирените от Титан“. В него Вонегът въвежда понятието „хроно-синкластичен инфундибулум“: „Това са местата, където всички различни видове истина застават заедно по местата си толкова хубаво, колкото частите в слънчевия часовник на татко ви. Тези места наричаме хроно-синкластични инфундибулуми.“

Именно това понятие използват създателите на сайта, за да го опишат най-добре. Те отправят към бъдещата му аудитория следното послание:

Добре дошли, уважаеми читатели, в нашия хроно-синкластичен инфундибулум! Не се стряскайте от сложното наименование. Както повечето сложни наименования, то е измислено, за да скрие нещо много просто – възможността най-различни истини да съществуват заедно, без да воюват.

През годините едни автори се присъединяват към „Редута“, други си отиват, но основните остават четирима: Стойко Тонев, Веселина Седларска, Любослава Русева и Владимир Шопов. При всички различия между тях – ценностни, стилови, политически и пр., „Редута“ е пространството, в което техните истини „съществуват заедно, без да воюват“ помежду си. Свързващата ги фигура е Стойко Тонев – социолог по образование, с докторантура по политология, известен най-вече със сатиричната си публицистика. В сайта са посочени именно неговите координати за контакт.

В някои от вариантите си дефиницията на думата редут, послужила за заглавие на сайта, звучи за неспециалистите почти толкова неясно, колкото и „хроно-синкластичен инфундибулум“. Според Уикипедия редут е „постоянно или временно фортификационно, обикновено землено съоръжение от затворен вид“. Преведено на понятен език, това ще рече: постоянно или временно укрепление. На френски, откъдето произхожда думата, redoute означава както укрепление, така и място за провеждане на празненства, танци, карнавали.

Авторите на „Редута“ предложиха на аудиторията си едно укрепление,

от което изстрелваха стрелите на социалната си критика, обединявани от карнавалната ирония на д-р Тони Филипов. Читателите, от своя страна, знаеха, че имат сигурно убежище срещу ниските стандарти в публицистиката и в журналистиката като цяло, срещу безгръбначността и манипулативността; място, където да се подслонят. И така – почти десет години.

Край на този идиличен хроно-синкластичен инфундибулум сложи внезапната смърт на Стойко Тонев на 31 януари 2021 г. Последната му публикация е от 27 януари и завършва с To be continued next Sunday („Ще продължи следващата неделя“). За д-р Тони Филипов следваща неделя нямаше. Не и тук. А там, където винаги е неделя, в компанията на Кърт Вонегът и други брилянтни ироници.

Останалите трима автори на „Редута“ не искат да продължат сайта без „доктора“: „За съжаление, колкото и да звучи банално, всяко нещо има своето начало и своя край. Без д-р Тони Филипов това място просто не би било същото. По наша преценка сегашният момент е подходящ да поставим точка на това начинание. Надяваме се, че то оставя съществена следа в усилията за удържане на свободата на словото в страната.“

„Редута“ ще продължи да съществува, но само като архив.

Редутите биват временни и постоянни. Да си призная, приемах „Редута“ за даденост. За постоянно укрепление, зад което не се налага човек да се крие през цялото време – достатъчно е да знае, че то е там и че от него се произвеждат качествени словесни залпове. И изведнъж, докато се усетя, сайтът премина от полето на медийното всекидневие в това на дигиталната археология. Превърна се в обект на архивиране и консервация.

Информационното общество внася нови измерения не само в живота, но и в смъртта. С годините дигиталната гробница в нашия онлайн свят заема все по-голямо място. Тази гробница се пълни не само с архивирани, зарязани, изчезнали или загубили притегателната си сила сайтове, блогове, социални мрежи, приложения, а и с онлайн профили на покойници. Facebook вече предлага инструмент за превръщането на профилите на покойници във възпоменателни, тъй щото да не получаваме жизнерадостни напомняния за всеки техен рожден ден.

От един финал се очаква да е поне малко жизнеутвърждаващ. Вероятно тук трябва да възложа надежди за дълголетно онлайн битие на читавите медии, които остават, при съблюдаването на високи професионални стандарти. И да пожелая в тях останалите трима автори от „Редута“ да са добре дошли. Разбира се, силно се надявам това да се случи. Но единственото, което ми хрумва в момента, е едно стихотворение на Марин Бодаков:

Нищо не донесе зрелостта –
само нападали столове, неогладено пране.
И на финала, за да поправи впечатлението,
по-малко тайни срещи,
повече тайни раздели.

Само че в ума си заменям „тайни“ с „дигитални“.

Заглавно изображение: © Diego Ruschel / Fort Zeelandia Museum

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не сме центърът на вселената. Разговор с д-р Светлозар Василев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/dr-svetlozar-vasilev-interview/

Предложих на д-р Светлозар Василев да осъществим това интервю, воден от убеждението, че обясненията за актуалната ситуация, давани ни от политолози, социолози, икономисти, публицисти и пр., направо буксуват. Трябва обаче да намерим подстъпи към осмисляне на нарцисизма и омразата, които ескалират в обществото – и каква по-стабилна основа за това от един сборник с психоаналитични статии. При това статии, вдъхновени от работата на легендарната Мелани Клайн. 

През 2002 г. под съставителството и редакцията на проф. Орлин Тодоров издателство ЛИК публикува „Любов, завист, благодарност“, избрани статии от Мелани Клайн. Какво се случи от този момент до днес, близо 20 години по-късно, когато издателство „Колибри“ отпечата с Вашето съставителство, редакция и предговор представителния том „Съвременна клайнианска психоанализа“? Как се променяха българският и световният клайниански психоаналитичен пейзаж, как общуваха те помежду си?

Сборникът на проф. Тодоров е резултат от процеси, започнали много преди 2002 г. Падането на желязната завеса ни позволи да участваме в конференции и да общуваме с колеги от Западна Европа и Северна Америка. Преломният момент бе в средата на 90-те години, когато установихме контакт с Международната психоаналитична асоциация, в която членуват 20 000 психоаналитици от цял свят.

По същото време проф. Робърт Йънг се съгласи да стане съдиректор на Българския институт за отношения между хората и започнахме работа по създаването на програма за обучение по психоанализа към Нов български университет. Ръководството на университета стоеше плътно зад идеята и инвестира в закупуването на няколко хиляди тома аналитична литература. Започнахме съвместни проекти и с психоаналитици като Нанси Кук фон Бретцел от Сан Франциско, проф. Ана и Рой Фрийд от Бостън и Жерар Люка от Франция.

Най-важният резултат от тези обмени бе, че д-р Николай Колев се премести от Стокхолм в София за период от няколко години с цел да анализира първата група български професионалисти. Именно неговият принос ни позволи да започнем обучение по психоанализа според стандартите и изискванията на Международната психоаналитична асоциация.

Близо половината от участниците в тази група се интересувахме от клайнианска психоанализа и след дипломирането си като аналитици започнахме специализация в Лондон, която продължава вече 13 години. В основата ѝ е участие в група от психоаналитици от различни европейски страни, в рамките на която дискутираме важни статии, но най-вече пациенти и случаи, които супервизираме. Паралелно с това друга част от членовете на Българското психоаналитично общество се анализират от британски специалисти или обсъждат работата си с тях.

Клайнианската техника е особено ценна с приносите си към работата с деца и хора с нарцистични и гранични проблеми, затова за мен е особено важно, че все повече млади колеги започват да се интересуват от възможността да работят с патология, различна от невротичните състояния.

През 2000 г. интервюирах проф. Елизабет Рудинеско, автор (заедно с Мишел Плон) на прочут „Речник на психоанализата“. Тогава – и през творчеството на Мелани Клайн – коментирахме дали трябва да говорим за психоанализа, или за психоанализи. И за мегаломанията на абсолютното знание. Какво е мястото на Клайн днес? За какво спорят с нея нейните опоненти/съперници? За какво спорят с нея нейните последователи? 

И двете са верни: и психоанализа, и психоанализи. Днешните психоаналитици изучават всички школи, но в същото време са обучавани да мислят и работят парадигмално. Нека кажа няколко думи как се е стигнало до това.

Психоаналитичната общност по времето на Клайн е била доминирана от идеите на Фройд, които са били идеализирани, а опонентите им са ставали обект на яростна критика. Като създател на оригинална и иновативна парадигма ѝ се е налагало да се бори за идеите си, иначе те никога не биха били чути. От биографиите и свидетелствата на нейните съвременници знаем, че в определени моменти тя също е ставала догматична, но съвременните клайнианци, които познавам, са изключително умерени и сдържани хора.

Питате ме за споровете, които водим с Клайн от позицията на днешния ден. Една от големите ревизии на нейните теории е свързана с контрапреноса. През последното десетилетие от живота на Клайн психоаналитичната общност прави завой по отношение вярването на Фройд, че чувствата, мислите, фантазиите и сънищата на психоаналитика възпрепятстват способността му да анализира. Една от ученичките на Клайн, Пола Хайман, лансира идеята, че контрапреносът е събуден от преноса на пациента и може да бъде използван като лакмус за несъзнаваните процеси в кабинета. Клайн е скептична и поддържа становището, че подобна идея крие риска да обясняваме трудностите в терапията единствено с проблемите на пациента и да не мислим за слепите петна на самия аналитик.

Съвременните терапевти са много внимателни към личната анализа, в клайнианската парадигма тя обикновено е много по-продължителна от обичайното, защото се работи с дълбоките пластове на несъзнаваното, формирани в най-ранните фази на емоционалното развитие. Учениците на Клайн – като Хана Сигъл, Бети Джоузеф и нашите съвременници и учители Джон Стейнър, Майкъл Фелдман и Роналд Бритън – доразвиват възгледите на Хайман и интегрират контрапреноса в ежедневната си работа с пациенти.

„Лакан няма литературните умения на Фройд“, каза ми тогава проф. Рудинеско… Как обаче пише Мелани Клайн? И какво е мястото на литературата и културата в нейната психотерапевтична парадигма?

Клайн е родена и израства във Виена, тоест майчиният ѝ език е немският. Тя е знаела и френски, но без съмнение пише и се изразява прекрасно на английски език. Най-голямото ѝ постижение обаче, с което остава в съкровищницата на най-брилянтните умове на ХХ век, е, че разбира и говори езика на несъзнаваното. Тя е имала невероятната дарба да намира думи за несъзнаваните преживявания на своите пациенти, включително и за тези от предвербалните стадии на тяхното развитие, когато представите са образни и все още не са обвързани с понятия.

Клайн е била начетена и добре образована, затова и анализите ѝ на литературни и театрални произведения са проникновени и задълбочени. Тя следи културните събития на своето време, а представителите на интелектуалния елит се интересуват от теориите ѝ. Ето например впечатлението на Вирджиния Улф след посещението в дома ѝ в Лондон на улица „Клифтън Хил“ №42: „Госпожа Клайн е пряма сивокоса жена с големи ясни очи, изпълнени с въображение.“ Трябва да отбележим, че макар Клайн да публикува основно психоаналитични статии, тя пише рецензии за книги и е автор на забележително есе върху „Орестия“ на Есхил. Един от най-интересните ѝ текстове, написани в края на живота, е посветен на самотата.

Не е случайно, че години след смъртта ѝ личността и творчеството ѝ продължават да вълнуват. Ще дам само два примера. През 1988 г. един от най-уважаваните британски драматурзи, Никълъс Райт, поставя пиесата „Госпожа Клайн“ – представление, в центъра на което са отношенията между Клайн, дъщеря ѝ и една от най-добрите ѝ ученички, същата тази Пола Хайман, за която споменах по-горе. Пиесата се играе и до днес, включително на Бродуей, а благодарение на Стилиян Петров – от 2015 г. насам и в „Театър 199“. Нека припомня, че Илка Зафирова спечели „Аскеер“ за водеща женска роля точно за тази роля. Юлия Кръстева, която е едновременно световноизвестен психоаналитик и уважаван автор, посвети един от томовете в трилогията си „Женският гений“ именно на Мелани Клайн, като я нарежда до Хана Аренд и Колет.

На какви принципи почива съставителството на „Съвременна клайнианска психоанализа“ – и защо разделихте тома на „Съвременни клайнианци в Лондон“ и „Съвременни клайнианци в Европа“, в т.ч. София? 

Сборникът съдържа няколко текста, които са специално написани за българското издание, както и ревизирани и допълнени текстове на лекции, изнасяни в България през последните 20 години. Разделянето на две части е продиктувано от факта, че най-изтъкнатите автори живеят и работят в Лондон, който е сърцето на тази империя на мисълта и емпатията.

В същото време много аналитици от други страни и континенти са специализирали клайнианска анализа, като са прекарали определен брой години в Англия, за да се анализират и почерпят опит от извора. Най-силни традиции в това отношение има в Западна Европа, но и в Южна и Северна Америка. Страните от Източна Европа, в това число и България, сме изостанали с близо 100 години от този процес. Наваксването е с цената на огромни лични усилия, но както казах, към днешна дата вече има български аналитици, които са се анализирали и са специализирали в Лондон. По-голямата част от тях са авторите и преводачите, взели участие в сборника.

Ако използвате като инструмент понятийното наследство на Клайн, какво бихте идентифицирали в състоянието на съвременното българско общество? Например връзката между политика и нарцисизъм?

Моделът за ума на Клайн е много по-динамичен от този на Фройд. Тя описва склонността на индивидите не само да еволюират, но и постоянно да се завръщат към параноидните режими на ума на кърмачето. Нейните последователи, най-важните измежду които е Уилфред Бион, откриват, че това е свойство и на човешките общности и институции.

Примерите за това как опростяваме сложната картина на реалността и възприемаме другия като източник на заплаха за физическото ни оцеляване и моралния интегритет са много – от конспиративните теории за човешката намеса в пандемията, през демонизацията на политическите опоненти, до преживяването на най-близките ни хора и колеги като врагове. В случаите, когато това е не временно, а продължително състояние, говорим не просто за нарцисизъм, а за патологичен нарцисизъм, доминиран от омраза, завист и алчност.

Може ли творчеството на Клайн да бъде отправна точка в размисъла ни как да се справим с агресията в обществото, предизвикана и от политическата криза, и от пандемията? Какво ни казват авторите в сборника за любовта и благодарността? Как да се свързваме един с друг, подкрепени от Клайн?

Клайн и постклайнианските идеи определено могат да бъдат отправна точка в подобен дебат, но не и решение на проблема. Ние, психоаналитиците, не смятаме агресията за нещо лошо, защото тя има и конструктивни варианти – проявява се под форма на амбиция, състезателен дух и градивно съперничество, които са движещите сили на цивилизацията. Разрушителната агресия е истински опасната – неин двигател са несъзнаваната омраза, която подкопава цивилизованите човешки отношения. В тези случаи завистта доминира над любовта и човек не само че не изпитва благодарност, а е воден от желание да разруши доброто.

Какви трябва – през призмата на Клайн – да бъдат човешките институции и организации, за да противостоят на агресивните импулси?

Някои мои колеги вярват, че е достатъчно институциите да гарантират свободата на изразяване – и всичко ще си дойде на мястото. Моят управленски опит ме е научил, че трябва да има динамично равновесие между свобода и съблюдаване на норми, правила и граници. Както пее Васил Гюров в една своя песен – „място за всеки и всеки на мястото си“. Голяма част от българите съвсем правилно мислят, че ключовите проблеми в България са корупцията и злоупотребата с власт. Много малко обаче осъзнават, че другата причина за неуспешния Преход е склонността им да не участват в решенията на ежедневните проблеми, но с готовност да обвиняват ръководството на организациите и държавата в демагогия или авторитаризъм.

Основният принос на Фройд е, че ни кара да осъзнаем причините за омразата към бащата, а Клайн ни изправя очи в очи с омразата към извора на живота – майчината гърда, която храни. Страховете, породени от глобализацията, финансовите и здравните кризи, поставят експертите, авторитетите и лидерството пред едни от най-яростните атаки, познати на човечеството до днес.

Вие сте автор на книга за психоанализата на филмовото преживяване. Надзърта ли Мелани Клайн от този Ваш труд – и ако да, как?

Моята първа книга е резултат от десетгодишния ми опит като участник в публични дискусии на филми през призмата на психоанализата. Психоаналитичната кинокритика изисква да анализираме както филма, така и нашите преживявания, чувства и мисли, тоест контрапреноса ни като зрители. И доколкото Клайн е обект в моя вътрешен свят, тя не само надзърта, а активно адмирира, но и активно дебатира и се конфронтира с определени сюжети, актьорски и режисьорски решения. Имайте предвид, че е била доста рязка в оценките си – тя например заявява, че „няма нищо интересно в двамата несретници, очакващи Годо“. Съжителството с Клайн е провокиращо, тя настоява за искреност и търсене на истината.

Един последен, но „поетичен“ въпрос, стимулиран от статията на Едит Харгрейвс в сборника: съвместими ли са съзнанието за преходността и радостта от живота? 

Едит Харгрейвс цитира Фройд, който е впечатлен от неспособността на Райнер Мария Рилке да се зарадва на красотата на природата по време на съвместен излет в планината. Мърморенията на Рилке стават повод Фройд да се замисли защо един успешен млад поет се чувства блокиран във връзката си със света, и постепенно стига до идеята, че за да можем да се насладим на живота, е необходимо да приемем факта, че сме преходни.

Изследванията на Клайн потвърждават тази идея и показват, че учим този урок още в кърмаческа възраст. Тя открива, че психичното развитие се задвижва от преживяването за загуба и че успешното тъгуване по загубения рай на единението с родителите ни е двигател на човешката съзидателност. Поезията, прозата, музиката, киното, дори работата с пациенти са резултат от „приемането на провала“ – тоест на факта, че не сме център на вселената, не сме вечни и времето ни на земята е ограничено. Затова и е важно да се насладим на мига и да дадем най-доброто от себе си.

Д-р Светлозар Василев е психоаналитик и преподавател в Нов български университет. Първоначалното му образование е медицина, след което работи като психиатър към Медицинския университет в София и специализира психоанализа в Нидерландия и Великобритания. Автор е на монографията „Огледало на въображението. Психоанализа на филмовото преживяване“ и на публикации в областта на епидемиологията, общественото здраве, психоанализата и изкуството. Василев е съосновател и настоящ председател на Българското психоаналитично общество, както и ръководител на Комитета за нови групи в Източна Европа към Международната психоаналитична асоциация.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеоинтервю с д-р Светлозар Василев за Store.bg по повод публикуването на първата му книга „Огледало на въображението“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Докторът от Иран, законите и хората

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/abdullah-zargar/

Може би вече сте научили за иранския лекар, който вече не може да бъде директор на общинската болница в Исперих, след като е бил такъв осем години. За проблема се заговори още в края на миналата година, но през последните седмици случаят е обект на нарастващ медиен интерес.

Доктор Абдулах Заргар не може повече да бъде директор на болницата в Исперих, защото не е български гражданин. Така казва законът. Хиляди граждани се включват в подписка до Президентството, в която се настоява лекарят да получи българско гражданство. Оттам отговарят, че здравеопазването и кадровата политика са постоянен ангажимент на институциите, а не „резултат от кризисни акции“.

Като се имат предвид обществените настроения в полза на лекаря, желанието на Румен Радев да се харесва на хората и заявката му за втори мандат, е вероятно Абдулах Заргар да получи българско гражданство. С това частният проблем ще се реши, но структурният ще остане.

Кой закон нарушава постът на д-р Заргар и защо гражданството му става проблем чак сега –

това не става ясно от повечето новини по темата. А именно там е заровен „ключът от бараката“. В Закона за лечебните заведения липсва изискване, че управляващите една болница трябва да са български граждани. Напротив, дори се уточнява какви документи да представят членовете на управителните органи на едно лечебно заведение, в случай че са чужденци.

Както нерядко се случва в законодателството ни, част от регулацията на една област може да се намира в закон, който не се отнася пряко до нея. Например може да се направи опит споделеното пътуване да се криминализира в… Кодекса на търговското корабоплаване. В конкретния случай става дума за Закона за публичните предприятия. Той се отнася за дружествата с повече от 50% държавно или общинско участие, каквито са и общинските болници. В чл. 20 от него пише, че членовете на управителните органи на публичните предприятия може да са български граждани, граждани на Европейския съюз или на страните от Европейското икономическо пространство (ЕИП).

Законът за публичните предприятия беше приет през есента на 2019 г., след консултации с Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Наличието на такъв закон беше важно условие, за да бъде приета България във валутния механизъм ERM II, известен като „чакалнята на еврозоната“. Целта му е да се осигури прозрачност на публичния сектор и да се прекратят практиките на различни форми на конфликт на интереси, злоупотреби и пр. В резултат страната ни влезе в т.нар. чакалня, но

скоро след приемането на закона започна и неговото смекчаване под различни форми, включително чрез промени на други закони.

Въвеждат се изключения, облагодетелстващи определени компании (например железопътните и Българската банка за развитие), и се правят опити за премахване на забраната заемащи висши държавни постове да влизат в управлението на публични дружества.

Една от промените засяга и болниците – премахва се забраната членове на управлението им да работят в тях като лекари. Като се има предвид недостигът на лекари в България, особено в малките населени места, тази промяна е смислена. Любопитен детайл е, че тя става точно по времето, когато се популяризира проблемът с гражданството на д-р Заргар. Предложените изменения на закона обаче не предвиждат граждани на трети страни (тоест такива, които не са част от ЕС и ЕИП) да могат да управляват лечебни заведения.

Напорът за промени в закона впрочем се засилва напоследък, защото според Правилника за прилагането му голяма част от новите правила, които се въвеждат с него, влизат в сила от 2021 г. Това важи и за гражданството на членовете на управителни органи на болници.

Ето защо директорът на болницата в Исперих, който осем години е заемал поста си законно, изведнъж вече няма това право.

Ортопедът д-р Абдулах Заргар буквално е спасил болницата, която никой друг не е желаел да управлява. Не само е успял да подобри финансовото ѝ състояние, но и лично е пътувал до близките села, за да преглежда хора, които не могат да стигнат до града, и то безплатно. А би могъл да направи кариера и в някоя по-богата страна. Той владее седем езика, завършил е медицина в Русия, специализирал е във Великобритания, Германия, Франция, Турция и България. Преди е работил във Варна, както и в голяма болница край Манчестър.

Пред bTV лекарят споделя, че е избрал България, защото тук се чувства нужен – в страната ни много хора на практика нямат достъп до лекар. Според него не само хората в Западна Европа, а и тези в Иран са по-заможни от българите и съответно имат по-добър достъп до медицинска помощ. Освен това тук се чувства у дома си. Впрочем много хора от Близкия изток и Северна Африка намират българите по-близки по манталитет от хората в Западна Европа. Въпреки че много от сънародниците ни ги възприемат като „ислямски нашественици“.

Какви са причините със Закона за публичните предприятия да се въведат ограничения за гражданството на лицата, които участват в управлението им? Това можем само да гадаем, тъй като

в мотивите към законопроекта гражданството изобщо не е тема.

Парламентът напълно немотивирано и интуитивно-националистически е приел, че щом става дума за дружества с държавно или общинско участие, те трябва да се ръководят от българи. И понеже ЕС ни задължава да третираме гражданите му, както и тези на ЕИП като български граждани (с малки изключения), трябва да се включат и те.

Струва си обаче да се запитаме: колко лекари чужденци от ЕС и ЕИП изобщо биха дошли да работят в държавна или общинска болница в България, а и да я ръководят? Наблюдава се обратният процес – български медицински специалисти масово заминават в страни като Германия или Швейцария, защото там заплащането и условията на работа са многократно по-добри. А в България от десетилетия идват студенти и специализанти по медицина от Африка и Близкия изток, немалко от които продължават професионалния си път в страната ни. Като се има предвид недостигът на специалисти в страната ни, България следва целенасочено да ги стимулира, вместо немотивирано да слага таван на професионалното им развитие.

Според Марина Лякова, доктор на социологическите науки и изследователка на миграцията, работеща в Германия,

„да се пропилява такъв ресурс е недалновидно и е израз на политическо късогледство“.

Лякова разказва, че в Германия се наблюдава тъкмо обратната тенденция: „През последните години в Германия има цялостна промяна по отношение на набиране на квалифицирани кадри. Под „квалифицирани“ се разбират не само завършилите висше образование, а всеки човек, който има професионална квалификация. Особено внимание се обръща на медицинските професии, тъй като в Германия има остър недостиг на лекари, медицински сестри, санитари и грижещи се за болни и стари хора. Съществуват национални и регионални правителствени програми както за набиране, така и за интегриране на медицински работници. Също и специални програми за медицинско образование на бежанците, дошли в страната през 2015 г.“

Изискванията за директори на болници в Германия са различни в отделните федерални провинции, освен това има значение какъв тип е самата болница. От управляващите болници към големите религиозни организации „Каритас“ и „Диакони“ се очаква да са съответно католици или протестанти, уточнява изследователката на миграцията, но ограничения за гражданството им няма.

Доктор Абдулах Заргар заслужава българско гражданство.

И ако го получи, това следва да бъде именно защото заслужава. Защото изпълнява критериите да стане гражданин на страната ни и е допринесъл много за нея. А не по милост, за да запази поста си.

Директорът на болницата в Исперих впрочем е кандидатствал за гражданство още през 2015 г., когато не е съществувал правен проблем с поста му, но е получил отказ. Защо? Защото България трудно предоставя гражданство на хора, които не твърдят, че са с български произход. Или които не си платят достатъчно. Особено ако идват от определени държави. И докато достъпът до българско гражданство се е превърнал в бизнес, от него са изключени чужденци с действителни заслуги за страната ни.

Още по-важно е обаче да се премахне безсмисленото законово ограничение пред чужденците да заемат управленски постове в болници. И в публични предприятия изобщо.

Защото проблемът на д-р Заргар не е негов личен, нито зависи от него. Той е резултат от неадекватното ни законодателство.

През 1992 г. над 25 000 жители на Словения изведнъж се оказват нелегални. Те са изтрити без предупреждение от публичните регистри единствено на основание, че са били граждани на бивша Югославия, но не и на Словения. Така са превърнати в чужденци без документи, в лица без гражданство в собствената си страна. С всички последствия от това – остават без работа, образование и осигуровки, без достъп до медицинска помощ, до банковите си сметки и до всичко, за което се изисква документ за самоличност. Ако излязат от Словения, вече не могат да влязат в нея.

Минават 10–15 години, докато „изтритите граждани“, както става известна тази група хора, успеят да възстановят правния си статус. Но продължават да имат редица проблеми, например не могат да съберат стаж за пенсия, тъй като са нямали право да работят. И се надяват да получат справедливи компенсации за всички злини, които словенската държава им е причинила.

Казусите с „изтритите граждани“ в Словения и с д-р Заргар са аналогични, макар първият, разбира се, да е далеч по-драстичен. Но той трябва да се помни като предупреждение –

докъде може да стигне бездушната бюрократична машина на едно националистическо законодателство.

И то в демократична страна, без да броим тоталитарни системи като националсоциалистическата или социалистическата.

Днес става дума за директорите на болници, но няма гаранция, че след поредните законодателни промени някоя група български граждани няма да се окаже извън закона. Впрочем такива вече има – например хора, чиито жилища не се узаконяват, поради което не се водят на никакъв адрес, поради което нямат лични карти, поради което са на практика лица без гражданство. Добре ще е, ако случаят с д-р Заргар ни накара да се замислим, че проблемът не е в хората, а в нечовешките закони.

На 5 февруари, малко след редакционното приключване на тази статия, научихме добрата новина, че е подписан вицепрезидентският указ, с който се предоставя българско гражданство на д-р Абдулах Заргар.
Заглавна снимка: © МБАЛ – Исперих

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Аз съм седмият милион

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/sedmiyat-milion/

Не познавам човек, който на всекидневно равнище да нарича това място Музейна експозиция на политическото и националното помирение – каквото е официалното му название от 1999 г. За нас е Гарнизонното стрелбище, а „помирение“ продължава да бъде дума за магическо заклинание – въпреки административната реалност.

А тук, в Гарнизонното стрелбище, между 1941 и 1944 г. са изпълнени 55 екзекуции на осъдени на смърт по Закона за защита на държавата. Един от разстреляните е Вапцаров.

През 2018 г. фестивалът „ФотоФабрика“ представи в стрелбището изложбата „21 август 1968: Краят на Пражката пролет“, съдържаща документални кадри от потушаването на революцията в Прага – и именно изкуството върна това болезнено място в софийско обращение. Нещо повече, постави го в полезрението на най-младите артистични поколения. Мнозина влязоха тогава за пръв път в един от трите тунела на стрелбището – иначе пространство, което са избягвали със страх или срам…

Година по-късно отново тук „ФотоФабрика“ откри изложбата на Иван Бакалов „Големите надежди. 30 години по-късно“, в която журналистът показва свои архивни кадри на първите спонтанни митинги в София през ноември 1989 г. „Хора, изчезнали от политиката. Тълпи на площада, каквито вече няма“, заявиха тогава организаторите.

Click to view slideshow.

Днес в Гарнизонното стрелбище е инсталацията „Седмият милион“ – авторски проект на Фелия Барух с фотографии, направени миналата година в лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау. (Изложбата беше открита на 27 януари т.г., на Международния ден в памет на жертвите на Холокоста.)

Случилото се на територията на Аушвиц не е резултат от дирижирана омраза на едни хора срещу други хора. А резултат на високоорганизирана, мащабно разгърната и добре оборудвана поточна линия за производство на смърт – за превръщане на човешки тела в пепел. Тази промишленост е осигурявала препитание на стотици обикновени хора. Хора – невинни в своята друга битност. 

Мемориалите са, за да помним, че всичко, което се е случило тогава, може да се случи и днес.

Тогава: цивилизована държава изгражда перфектно смазана индустрия за смърт. 

Днес: светът не е станал нито по-мъдър, нито по-хуманен.

Това е посланието на инсталацията, посветена на индустриалното унищожение на 6 милиона евреи, както и на роми, на хомосексуални хора, на политически и идеологически противници, на хора с физически и умствени заболявания…

Може би греша от вълнение, може би не греша, но във фотографиите на Фелия Барух не видях заснети никакви човешки същества. Точно това се питах и двата пъти, когато крачех в първия тунел на Гарнизонното стрелбище: Къде са хората? Няма ги хората!

Вървях напред, към гигантската фотография на входа на концентрационния лагер. И неразривна част от Аушвиц-Биркенау вече беше проядената от куршуми релса, върху която са връзвани екзекутираните на точно това място хора. Аушвиц е тук. Не само в миналото, но и сега.

Бях следващият.

Край мен трептяха като бодлива тел спуснатите от тавана на стрелбището филмови ленти. Звукът стреляше в гърба ми.




… Гарнизонното стрелбище е свръхнатоварено със смисли. И тук трябва да се пипа извънредно внимателно. Фелия Барух и Момчил Алексиев съединяват два исторически разказа в естетическа цялост – и го правят с нежност. Без никакви излишни жестове. Както ми каза голямата художничка Надежда Олег Ляхова, „пространството е овладяно изключително умно“.

Затова самият аз не мога да се владея много-много. И слава богу, знам къде са хората.

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.

Така е писал Вапцаров в „История“.

Фелия и Момчил обаче започват да разказват за хората, за тях и за мен. И очаквам още по-трудното продължение на историята.

Авторската изложба „Седмият милион“ на Фелия Барух ще продължи до 27 февруари в сградата на Експозицията за национално помирение към Регионалния исторически музей – София (бул. „България“ №1, зад хотел „Хилтън“). Аудио, видео, пространствено решение и сценографски намеси: Момчил Алексиев и Фелия Барух.
Заглавна снимка: © Дориян Тодоров

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Държава на паралелните реалности

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/durzhava-na-paralelnite-realnosti/

Ако питате Борисов, „сега сме като оазис“. Това сравнение му дойде на езика в отговор на националния протест на ресторантьорите, които настояват за незабавно отваряне на бизнеса им. В деня на протеста двама вицепремиери – Деница Сачева и Томислав Дончев, се появиха като тежка артилерия във вечерните коментарни предавания на bTV и БНТ, за да подкрепят тезата на Борисов и на здравния министър, че правителството умело ръководи пандемията и постига изключително добри резултати въпреки приемливите и не толкова строги мерки.

По време на продължаващото вече 11 месеца извънредно положение премиерът ни показваше от джипа си ширналите се магистрали, които го умиляват и изваждат поетични образи от дълбините на душата му, докато прелялата чаша на търпението ни към корупцията и липсата на морал в управлението и на еднакво правосъдие за всеки се изливаше по улици и площади месеци наред с искане за оставка на мафиотизираната власт.

Не знаем какви точно миражи се привиждат на премиера и каква паралелна реалност обитават той и онези, които е благоволил да допусне до златния чучур на европейските фондове, но

реалността за милионите българи е съвършено различна, а статистиката измерва тъкмо нея.

Според Евростат България продължава да е най-бедната страна в Европейския съюз и с най-ниска продължителност на живота, а всеки българин над 65-годишна възраст има поне по едно хронично заболяване. Публичните разходи за здравеопазване са се увеличили значително, но тяхното равнище все пак остава сред най-ниските в общността, докато директните доплащания от пациентите у нас са най-високите. По-голямата част от парите за здравеопазване отиват за лекарства и болнична помощ, като 40% от всички разходи са за лекарствени продукти и са най-високите в ЕС по този показател.

В края на ноември страната ни излезе на първо място по смъртност от COVID-19 в Европа. Това е цената, която платихме за нереформираната ни система с амортизирана база в лечебните заведения и с липсата на медикаменти, консумативи, в много голяма степен – и на персонал, основно на медицински сестри. Нямаше и как да е другояче, при положение че в България на 100 000 души се падат по 5,2 болници, докато в ЕС те са средно по 2,9. Това не пречи всяка година да се откриват нови клиники, с които Националната здравноосигурителна каса сключва договори. Но стане ли дума за оптимизация на тази система, което би повишило и качеството на лечение и обслужване на пациентите, се изваждат популистки мотиви, че това ще ограничи достъпа на бедните до здравеопазване.

Досега коронавирусната пандемия в България е взела 8973 жертви,

сочи Единният информационен портал за COVID-19, който отчита само починалите в болница. В същото време в съседна Турция до 29 януари 2021 г. са регистрирани 25 605 починали от вируса, но при 12 пъти по-голямо население от нашето. Актуалното състояние, според което сме на 16-то място по брой на заразени и на 5-то място по смъртност от COVID-19 в ЕС към края на януари, може и да изглежда на Борисов оптимистично. Но да не забравяме, че и в началото на пандемията бяхме в подобна ситуация, която след лятното отпускане стана драматична.

През седмицата в студиото на „Нова телевизия“ доц. Ангел Кунчев предупреди: „В момента 10 души у нас заразяват 5–6 души, а във Великобритания 10 души заразяват 27. […] Концентрацията на новия вариант на вируса в горните дихателни пътища е между 10 и 100 пъти по-голяма, което прави възможността за заразяване 10 пъти по-голяма.“ Ако се доверим на националния здравен инспектор, това означава, че радостта на премиера ще бъде краткотрайна. И Венцислав Мутафчийски, ръководител на Националния оперативен щаб, беше категоричен, че медицинската общност не споделя политическото решение за либерализиране на мерките по време на извънредната ситуация, обявена до април. А то, без съмнение, е заиграване с общественото мнение преди избори.

Макар че вече близо една година всеки ден медиите ни атакуват психологически с информация за броя на изгубилите битката с COVID-19,

далеч по-страшна е общата смъртност в България, а по този показател страната ни отново оглавява черната статистика в света.

Според World Population Review коефициентът на смъртност у нас е 15,433 на 1000 души от населението. Данните са от февруари 2020 г., още преди да бъде обявено извънредното положение заради пандемията. А по данни на Националния статистически институт в края на годината средният коефициент на смъртност вече е 17,8‰. И така от шесто място в света (в периода 2012–2014 г.), при управлението на две поредни правителства на ГЕРБ и Бойко Борисов България излиза на челно място в тази класация.

Само за пример: през 2019 г. у нас са починали близо 108 000 души, тоест изчезнал е един средно голям град. И то при положение че едва 6 от всички градове у нас имат население над 100 000 души. Тази тенденция продължава и през 2020 г. (над 123 000 починали), а само за първите две седмици на януари тази година регистрираните смъртни случаи са близо 5000! Продължава и демографската катастрофа, резултатът от която е намаляване на населението с повече от 2 млн. души за 30 години, а прогнозата е до края на века да се свие с още 3 милиона.

Пандемията и извънредните мерки в света умножиха богатството на най-богатите хора на планетата и създадоха нови милиардери, главно в сферата на онлайн продажбите, високите технологии и фармацевтичната индустрия. В България за една година властта също пръсна милиарди, които потънаха в корупционни схеми. По същия начин чрез допълнително финансиране на здравната ни система за пандемията изтекоха десетки и стотици милиони левове. А кризата и извънредната ситуация се оказаха пир по време на чума за управляващите, олигарсите и обръчите от фирми около тях.

Те наистина обитават паралелна действителност, и не само в България.

Видяхме двореца на Путин в Геленджик, чийто формален собственик е неговият сват Николай Шамалов, по информация на „Гласът на Америка“. Но докато богатството на света се съсредоточава в ръцете на малцина и расте непрекъснато, 850 милиона души гладуват, а десетки хиляди умират от глад всеки ден.

У нас 2 милиона души, или 35% от населението, живеят под прага на бедността и в това положение са не само пенсионери, но и работещи хора. Управляващите не спират да се хвалят как по време на последния си мандат са увеличили минималната заплата и пенсия, но в обществото ни няма усещане за благоденствие, солидарност и емпатия към безпомощните и самотните, към хората с физически и умствени проблеми.

Напротив, България устойчиво продължава да е на дъното сред страните в ЕС в Индекса за възприятие на корупцията за 2020 г. на международната антикорупционна организация Transparency International, като този път дели това място с Унгария и Румъния. Авторите на изследването посочват, че връзката между усещането за по-високи нива на корупция е свързано и с коронавирусната пандемия и непрозрачното изразходване на огромен публичен ресурс.

„COVID-19 не е само здравна и икономическа криза. Това е корупционна криза. И то такава, която засега не успяваме да управляваме“,

коментира ръководителката на организацията Делия Ферейра Рубио. И Джесика Ким, специална съветничка по въпросите на правосъдието към Посолството на САЩ в България, заяви по време на дискусия, организирана от Атлантическия клуб в четвъртък, че „за разлика от глобалната пандемия от COVID-19, корупционната ендемия на България не може да се лекува с единична или двукратна ваксинация“.

За корупционна ендемия в държавата ни говорят отдавна наблюдатели, дипломати, неправителствени организации, но това не стряска обитаващите корупционния оазис български управници. Напротив – те продължават да трупат милиони в офшорни сметки и златни кюлчета в нощните си шкафчета. И спят блажено, със заредени пистолети до възглавниците си. Тяхното блаженство не е застрашено от никакви изследвания, доклади и препоръки. Единствената заплаха са българските избиратели, които на 4 април ще имат думата.

Заглавна снимка: Кадър от Въпреки натиска на партньорите ни от ЕС и САЩ, единствено вотът на българите на 4 април е в състояние да обърка плановете и да застраши спокойствието в корупционния оазис на днешните български управляващи, твърди Венелина Попова.видео от YouTube канала на премиера, озаглавено „Борисов: БДЖ вече разполага с най-добрите локомотиви в света“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Христо Иванов и как политическото гето на ДПС може да бъде разбито

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/hristo-ivanov-interview-rosenets-2/

За сюжета „Росенец“ и разплитането на руската връзка в него, за ролята на Ахмед Доган като почетен председател на българското задкулисие, за ДС и политическото гето, в което са натикани българските турци и мюсюлмани – Венелина Попова разговаря със съпредседателя на „Демократична България“ Христо Иванов.

В поредното си видео от плажа пред лятната резиденция на Ахмед Доган казвате, че от това как ще завърши сагата „Росенец“, зависи статутът на почетния председател на българското задкулисие. Няма ли обаче риск темата да зацикли и да изгуби своята острота и значимост, особено след като спря да произвежда скандални новини за медиите? И това сякаш пролича при отразяването на последната Ви акция…

Има всякакви рискове, но аз продължавам да настоявам, че тази тема е важна, както и всички други, които сме повдигнали. Затова тази работа – връщането на статута на Доган към статута на всеки друг български гражданин – трябва да бъде довършена, а колко медии ще ме отразяват и как ще реагират гражданите, в крайна сметка това е тяхно решение. Ние не можем да пренебрегваме факта, че в България има каста на хора, които са недосегаеми и извън закона. И да не наложим законността поне спрямо един от тях, а Доган е, тъй да се каже, почетният председател на тази каста. Това е нашата проста задача и от нас зависи дали ще успеем да я свършим. А дали медиите отразяват темата, кога ще я отразяват, колко енергия имат и кое им е важно, са само комуникационни съображения.

Нека Ви припомня, че фактологията около „Росенец“ е известна още от 2016–2017 г. – от журналистически разследвания, които също не се отразяваха, нали така? Аз смятам, че си изпълнявам задълженията на човек, поел ангажимент да представлява една конкретна демократична общност, която очаква да се борим срещу тази каста на недосегаемите. Между другото, Борисов се появи тези дни на брифинг, отговори на всякакви дребни въпроси, но никой не го попита коя е Мата Хари. Не мога да се ангажирам с отговор на въпроса защо в България дори медии, които не могат да се оплачат от липса на свобода, просто нямат хъс.

Разследващите журналисти от няколко медии свършиха работата на прокуратурата и осветлиха важни подробности около собствеността и изграждането на „летните сараи“ на Доган. Но не се ли пренебрегва руската следа в сагата „Росенец“? И ако се тръгне по нея, докъде би могла да ни доведе тя?

Аз не съм я пренебрегвал. Както знаете, ние водим дела срещу НАП да ни предостави ревизионни актове, от които се надяваме да разберем колко е реалният данък от стартирането на „Лукойл-България“ досега. Руската връзка в този анклав е истинската причина да бръкнем в тази рана. И ако тази връзка се пренебрегва, то е от други участници в медийния пейзаж, не от нас.

Ако тя бъде достатъчно осветена, ще стигнем до това, което вече знаем – че българската посткомунистическа властова конструкция, така наречената „дълбока държава“, има своя генезис в Държавна сигурност и клановете по върховете на БКП, които винаги са били в орбитата на руските и съветски имперски интереси. Ще стигнем и до въпроса как Ахмед Доган попадна в затвора през 80-те години, как излезе оттам герой, как продължи да бъде изключително близък със следователя от ДС Ангел Александров, който би трябвало да е главният му враг, ако го е вкарал в затвора, а стана негов приближен. И на практика осигури ключовите кадри, които се превърнаха в лейтенанти на Доган в правосъдието. Знаем още, че Делян Пеевски и Петьо Еврото са селектирани от Ангел Александров, а и доста активисти от ръководството на ДПС са също от този кръг…

Определихте съюза между ГЕРБ и ДПС като срамна тайна в българската политика. Защо? И има ли нужда Борисов да възседне фадромата и да даде старт на събарянето на яхтеното пристанище на Доган, когато цялата държава работи за интересите на почетния председател на ДПС, при това в нарушение на законите, какъвто е не само случаят с морските му сараи.

Точно това се опитваме и ние – да превърнем „Росенец“ в лакмус на именно това положение на нещата в държавата. Защото въпросът не е в конкретното пристанище само по себе си. Въпросът е, че този сюжет много добре показва как държавата, която през последните 10 години формално се управлява от ГЕРБ, обслужва Доган, все едно той е нейният реален господар. По същия начин стоят нещата с ТЕЦ „Варна“, с удълбочаването на плавателните канали във варненското пристанище пак в полза на Доган – все теми, с които ние сме се занимавали и ще продължим да се занимаваме.

Конференцията на ДПС, на която Ахмед Доган беше заплашен с пистолет, прие специален член – 9А в Устава на Движението, който регламентира правата на почетния председател, а действащият всъщност се явява негова функция. Като юрист познавате ли друг такъв прецедент в политическа партия и всъщност Доган като почетен председател не е ли в ролята на Кръстника?

Напълно сте права. Тази роля не следва от никакви формални нормативни основания. Нарекох Доган „почетен председател на задкулисието в България“, защото той е най-ярката демонстрация, че в държавата ни човек може да няма никакъв политически и юридически статут и въпреки това да концентрира огромна власт. Тя може да принуди едно управление, което номинално заявява, че на изборите се явява срещу теб, да те обслужва така, все едно неговите институции са ти личен персонал. В личността на Доган и в неговия статут се вижда на практика, че центърът на властта в България е изместен от публичния процес към една сенчеста територия. А в нея един кръг хора на фамилен принцип вземат решения какво да правят с нас, с нашите пари, с нашите данъци.

Имате ли отговор на въпроса защо при лятната акция за защита на Доган и резиденцията му в „Росенец“ докараха от другия край на България автобуси с помаци от Пирин и Родопите, когато ДПС в Бургаска област има над 2000 души членска маса?

Честно казано, не съм се замислял и нямам отговор на този въпрос, но при всички положения беше грешка, защото хората останаха шокирани от това, което видяха. Макар сюжетът „Росенец“ да не беше нов за медиите и те да бяха показвали сараите от по-далечно разстояние, всъщност тези хора не знаеха, че техният скромен философ и почетен председател д-р Ахмед Доган живее в просташки разкош и тъне в такова необяснимо богатство. Затова мисля, че този шок нанесе удар върху подкрепата за ДПС, чийто ефект тепърва предстои да видим.

Иначе сцената, която беше аранжирана там, имаше за цел да създаде една нова „Катуница“ ­– и това са думи на Мустафа Карадайъ. Идеята беше да се съберат на едно много тясно място и в голяма жега българи, от едната страна, а от другата – представители на мюсюлманското малцинство, емоцията да ескалира и да се стигне до конфронтация. Всичко това беше организирано с помощта на българската полиция, ръководена непосредствено от човек, който после беше направен министър на вътрешните работи. Това фактически беше една незаконна операция на жандармерията в нарушение на Наказателния кодекс, защото имаше за цел да създаде предпоставки за етническо напрежение.

И на този фон, когато хората, които бяха насъсквани да се противопоставят, се събраха на плажа и влязоха в контакт едни с други, не възникна никакво напрежение. Така че дори да е имало такива планове, те се провалиха. Защото накрая хората пяха заедно химна, обединени от идеята за една законност за всички в тази страна.

Не е ли време, вместо да се повтарят отново и отново неуспешните опити за създаване на алтернативна етническа партия в България, политически формации като „Демократична България“ да се отворят за българските турци и помаци? В противен случай те ще бъдат принудени да продължат да гласуват за ДПС и агентите на ДС в листите му, за да бъдат политически представени…

Време е и ние отправяме послание за това, че сме готови. Но не през някоя формация, която желае да влезе в конкуренция с ДПС за статута на друг монополист на етническия вот, макар и в някаква временна коалиция с нас, а напротив – редом с българските граждани, независимо от своя произход, да участват в политическия процес. Трябва да покажем, че в България няма нужда от гета. Така че ние сме готови и мога да кажа, че работим за това. Въпросът е до каква степен тези общности са готови да се откажат от своите лидери и техните претенции да ги представляват.

За тази идея е необходима волята и на останалите партии, дори и тези на статуквото. В противен случай българските турци и мюсюлмани ще останат в политическото гето на ДПС. Както няма да успеем с интеграцията на ромите, докато те продължават да живеят в гета…

Напълно съм съгласен с Вас и моят призив е към всички лидери на такива формации, които в момента сензационно представляват тези избиратели – да не се опитват да изместят Доган от неговата роля на монополист на етническия вот. „Демократична България“ е готова да отвори своите листи и структури за дългосрочно сътрудничество и интеграция. Въпросът е дали хората, които в момента представляват политически тази общност, са готови да станат мост за този процес, или просто искат да се наместят в ролята на Доган.

Ще продължи ли Делян Пеевски да организира изборите в ДПС като търговска сделка, както през последните години? И очаквате ли в кампанията да бъде хвърлен огромен паричен ресурс за купуване на гласове?

Мисля, че нищо няма да се промени, докато в парламента няма мнозинство от всички опозиционни формации, които да имат готовност да започнат разграждането на тази икономическа и властова империя тухла по тухла, защото тя има своята конструкция.

Нито Борисов, нито Пеевски, нито Доган ще се откажат сами от своята власт. Естествено, колкото по-сериозна е заплахата за тях, толкова по-крайни ще бъдат те. И никой не бива да си прави илюзии, че ако не бъдат конфронтирани, може да се постигне някакъв успех в битката срещу тяхната империя. Напротив, те правят още от същото, с още по-голяма сила и докогато може. Но дори и някога Делян Пеевски да бъде отстранен, ако не бъдат сменени структурите на властта, на негово място ще бъде назначен друг. В момента обаче той е непоклатим и всякакви схеми и новини за неговото оттегляне са силно преувеличени.

Заглавна снимка: Христо Иванов на антиправителствен протест в София, 3 септември 2020 г. © Ивайло Мирчев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Има такова правителство

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ima-takova-pravitelstvo/

Лотарията ни липсва. Всеки път, когато някоя социологическа агенция обяви колко партии имат шанс да влязат в парламента на насрочените на 4 април избори, следва играта „Познай кой с кои“.

Трудно е да уцелим, камо ли да заложим пари – не е като да се познае името на новото кралско бебе във Великобритания. Но ние залагаме нещо повече – надежда, че нещата (може би) ще се оправят, че насред COVID-19, след ретрограден Меркурий и преди да си платим данъците, ще имаме чудничко ново правителство. Все едно че насред пролет ни очаква още една Нова година и баница с късмети за сбъдване.

Какво е безспорното до момента? Следващото 97-мо българско правителство ще е коалиционно. ГЕРБ ще получи най-много гласове. В предизборната кампания ще се появят шокиращи компромати.

Първият. Стягат ли букетите?

„Историята е ставала свидетел на случаи, в които яростни противници на ГЕРБ са първите, които са чукали с букети на вратата на Борисов в деня след изборите. Корнелия Нинова е против голяма коалиция и уважавам много това в нея.“ Това заяви наскоро по „Нова телевизия“ близкият до Борисов председател на Института за дясна политика и шеф на телевизия „Европа“ Георги Харизанов. Така е, какви ли не приношения са правени на лидера.

Но дори и този път дежурните „цветарки“ – „Патриотите“, да влязат в парламента, с мнозинството най-вероятно няма да се получи. А останалите политически сили в 45-тия парламент едва ли ще склонят на номера с „плаващите мнозинства“ – партньорства извън официалната коалиция по конкретни поводи. Според различни социологически сондажи в бъдещото Народно събрание ще бъдат представени ГЕРБ, БСП, „Има такъв народ“, ДПС, „Демократична България“ и евентуално „Обединени патриоти“ и „Изправи се.БГ/Отровното трио“. Когато извадим от този сбор „Патриотите“ и ДПС, останалите са декларирали анти-ГЕРБ позиции. Няма да е първият път, в който поборници срещу ГЕРБ са влизали в Бойко-Борисовата кохорта, но този път това едва ли ще се получи.

Да си партньор на Борисов вече не е политически актив. Бремето от три мандата управление – зависимостите, корупционните скандали, партията от безропотни тунеядци, която той създаде – започва да тежи повече от прочутата харизма. Едно негово изявление от миналото лято е индиректно признание за това: „Проветряване, повече нови лица, нови хора, които да мислят с главите си. Дето се вика, 10–15 години нямаше голямо значение кой е в листите…“

Разбира се, комуникационните екипи на политиците винаги може да измислят някоя магическа формула, с която да оправдаят безпринципността и всеядността им при коалиране. Този път обаче ситуацията е по-особена поради продължителните протести срещу властта на Борисов.

Вторият. Застой в безветрие

Вторият в бъдещите избори ще е най-важен. Ако не се сформира четвърти кабинет на Борисов, шансовете за което са особено големи, втората политическа сила ще направи всичко възможно да състави правителство. Не успее ли, президентът има конституционното право да избере третата партия/коалиция, на която да даде мандат.

Дежурното от години второ място за БСП този път е застрашено от набиращата сили партия на Слави Трифонов „Има такъв народ“. Противопоставянето между тях е явно, след като Трифонов иронизира отправената към него покана от Корнелия Нинова за среща за честността на изборите. „Г-жо Нинова, мисля, че Ви е малко късно да бъдете котаракът Леополд. Вие отдавна сте си избрали да бъдете от другата страна. С Вас, г-жо Нинова, стоим от двата бряга на реката“, написа Трифонов във Facebook. Амбициите на шоумена са за „своя“ коалиция и „Позитано“ 20 не влиза в сметките.

Изглежда, че за честността на изборите ще бдят и от двата бряга на реката. На единия са БСП и всички нейни „крилца и кълки“, с които си е партнирала през годините или са се отцепили от нея – като АБВ, Социалдемократическата партия, Комунистическата партия и др. Тези формации не дават облика на една модерна левица, от каквато България се нуждае, и не биха разширили обхвата и поколенческото обновление на БСП.

От другия бряг са новите – „Изправи се.БГ“ на Мая Манолова, която от БСП не поканиха на тяхната сбирка, и „Отровното трио“; „Има такъв народ“; „Демократична България“. Възможно е предизборното разбирателство да прерасне в следкоалиционно. За президентските избори и евентуална мобилизация зад настоящия държавен глава Румен Радев е прекалено еуфорично да се мисли.

„Има такъв народ“ успява да привлече симпатизанти от почти всички политически сили – ГЕРБ, „Патриотите“, БСП, и изглежда, че засега тяхната тактика е да пазят мълчание, темерутско според някои. Типично за шоумени: ще излязат на сцената, когато ръкоплясканията на публиката станат френетични заради очакването да се появят. Отсъствието им от политическия терен още работи за тях.

Така че дори и БСП да спечели второто място на 4 април, ще е предизвикателство да състави кабинет – все едно колко са настървени на „Позитано“ 20 за власт след десетина години в опозиция. Този път цикълът се оказа по-дълъг – когато създаде правителството на тройната коалиция с мандата на ДПС, БСП беше извън управлението за осем години.

Третият. Балансьорът се дави

Третият зависи от втория. ДПС се срива надолу и мястото на балансьор вече не е отредено за Движението. Изобщо системните партии от Прехода търпят крушения, отлив на избиратели, загуба на влияние, нови противници срещу тях.

От ДПС дадоха отчетлива заявка, че искат да участват явно, а не тайно във властта; да излязат отново на светло. Ще жертват ли Делян Пеевски в името на тази цел, ако искат да изглеждат „нови“ – или ще го опаковат като обикновен едър български предприемач, за когото вече отпада определението „медиен магнат“? Дори и Пеевски да си отиде или да бъде скрит, това не променя нито политиката на ДПС, нито имиджа ѝ на кукловод в „дълбоката държава“ – въпреки евро-атлантическото лустро. И макар в нечии глави отново да се явява видението „тройна коалиция“ – БСП, ДПС и още някой… всуе се надяват.

Пластовете в българската политика бавно започват да се разместват. Континенти стават острови, други биват потопени, появяват се архипелази, има вулканични изригвания.

Април–май, може и по Великден, новият кабинет ще е известен и гарантирани изненади ще има. Има и такова правителство.

Заглавна снимка: Мирослав Николов / Wikimedia

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Арабската пролет“: 10 години по-късно

Post Syndicated from Мария Петкова original https://toest.bg/arabskata-prolet-10-godini-po-kusno/

25 януари 2011 г. Излязох от квартирата си в един южен квартал на Кайро и се запътих към центъра на града. Предишните няколко дни бях видяла множество призиви в социалните мрежи за митинг срещу полицейското насилие на Празника на полицията на този ден и реших да проверя какво ще се случи.

По принцип протестите срещу режима на Хосни Мубарак винаги бяха малобройни и бързо разгонвани от силите на Централна сигурност. Но в случая имаше възможност за нещо по-сериозно, тъй като само десетина дни преди това

дългогодишният президент на Тунис Зин ал-Абидин Бен Али беше свален след масови протести.

Когато слязох от метрото на спирка „Садат“ в центъра, усетих мириса на сълзотворен газ. Метрото не беше изпълнено с обичайната голяма тълпа пътници, а с групи объркани младежи, които търчаха насам-натам с кърпи на устата. Когато излязох на площад „Тахрир“, вместо малка тълпа демонстранти, заобиколена от стотици полицаи, както обикновено се случваше, видях хиляди протестиращи. След сблъсъци, случили се преди да пристигна, полицията се беше оттеглила в двата края на площада и от време на време хвърляше сълзотворен газ.


Първият митинг на площад „Тахрир“ на 25 януари 2011 г., който от протест срещу полицейското насилие се превърна в протест срещу режима на Хосни Мубарак © Мария Петкова

Това беше първият път, в който аз (пък и сигурно повечето египтяни на площада) чух възгласите „Долу, долу, Хосни Мубарак!“. Емоцията за мен беше неописуема и мога само да си представя каква е била за тези протестиращи египтяни, които за първи път чувстваха свободата да извикат срещу вечния и всемогъщ Мубарак.

До вечерта тълпата набъбна още повече, преди полицията да я разпръсне със сълзотворен газ и палки. Това обаче беше само началото. В социалните мрежи бързо беше насрочен нов протест за 28 януари под наслов „Денят на гнева“.

И властите се уплашиха, че нещо голямо се готви.

На този ден още от сутринта изключиха интернет и телекомуникационните услуги и мобилизираха хиляди полицаи и войници от Централна сигурност.

Аз успях да стигна до центъра на града и след случайна среща с известната журналистка Бусайна Кемал и спречкване с полицията се озовах в апартамента на културния деец и бохем Пиер Сеюфи, от който се откриваше пълна панорама на площад „Тахрир“. Оттам в следващите часове наблюдавах и снимах как полицейските части отстъпват под натиска на хиляди протестиращи, прииждащи от Гиза по моста „Каср ал-Нил“.

Малко след залез слънце площадът падна. След няколко часа се появиха бронираните коли на армията и после изчезнаха.

Краят на режима на Мубарак беше дошъл.

В следващите дни написах първите си статии и репортажи за български медии. Бях убедена, че времето за промяна в арабския свят е настъпило и че най-накрая в България ще обърнат внимание на този толкова важен регион. За първото се оказах права, за второто – не.


28 януари 2011 г. Протестиращи настъпват към площад „Тахрир“ по моста „Каср ал-Нил“. Полицията ги атакува с водно оръдие © Мария Петкова

Почти 10 години по-късно седях в малка зала в Специализирания съд в София и слушах как една съдийка мудно чете доводите си да остави в ареста 21-годишен български гражданин, обвинен по чл. 108а, ал. 6 от Наказателния кодекс в участие в терористично престъпление зад граница.

Обвиняемият Мохамед Абдулкадер, бивш шампион на България по борба, стоеше пред съдийката, кривеше си краката и клюмаше като дете, на което му се карат. Прокурорът – който се оказа, че не е същият, оформил обвинението, а просто някой, изпратен да представлява прокуратурата по едно неудобно дело – небрежно си поглеждаше телефона.

Аз седях и се чудех кое е по-шокиращо: това, че съдийката наричаше Башар ал-Асад „Башар Ахмет“; че споменатите от нея материали, предадени от службите, явно показваха, че те си нямат идея какво се случва в Сирия; или че съдът приема обвиняемия за виновен още докато трае разследването, и

принципът „невинен до доказване на противното“ явно не важи в българската съдебна система, ако името ти е Мохамед.

Мохамед Абдулкадер © Личен архив

Доказателствата срещу обвиняемия, които чух в залата, бяха следните: показания на таен свидетел, че Мохамед Абдулкадер бил член на терористична организация; снимки на подсъдимия с оръжие, които той сам е публикувал в профилите си във Facebook и Instagram; принадлежност на баща му към сирийската въоръжена фракция „Султан Мурад“; и показания на други свидетели, които заявили, че обвиняемият им е казал, че имал намерение да бъде доброволец в Свободната сирийска армия.

И някъде между другото се подхвърли и ИДИЛ.

Явно беше, че службите и прокуратурата не си бяха свършили работата – предполагам, в бързината да отметнат темата „борба с тероризма“ за пред медиите и Брюксел.

Та коя е тази дивизия „Султан Мурад“?

Тя, подобно на много други, беше формирана като въоръжен отряд за самозащита през 2012 г., след като сирийският президент Башар ал-Асад заповяда на армията си да започне да потушава мирните протести срещу неговото управление с танкове, хеликоптери и картечници. Бойците на „Султан Мурад“ са предимно етнически тюркмени, командирите – дезертирали офицери от силите на Асад.

Дивизията беше част от Свободната сирийска армия. САЩ я определи за „умерена опозиция“ и я включи в програмата за обучение и въоръжаване на сирийски опозиционни сили. Представители на „Султан Мурад“ се включиха в мирните преговори в Астана под егидата на Русия, а през 2016–2017 г. участваха в операцията „Щитът на Ефрат“ срещу ИДИЛ, водена от Турция и подкрепяна от САЩ.

След като Западът спря финансовата си подкрепа за въоръжената опозиция в Сирия през 2018 г., когато битката срещу ИДИЛ беше към края си, „Султан Мурад“, както и други подобни фракции, минаха под опеката на Турция. Впоследствие тя участва в двете турски операции срещу кюрдските отряди на Силите за защита на народа (YPG), които са свързани с Кюрдската работническа пария (PKK), обявена за терористична организация от Европейския съюз и САЩ.

„Султан Мурад“, както и YPG и повечето от въоръжените групи в Сирия са обвинени в различни нарушения на човешките права. Доклади на правозащитни организации обаче единодушно сочат сирийския режим и съюзниците му като отговорни за най-много цивилни жертви и случаи на изтезание, отвличане и т.н.

Тук е важно да споменем и каква роля играе България в сирийската война през тези години.

От самото ѝ начало страната ни се присъедини към групата „Приятелите на Сирия“ заедно с членките на ЕС, САЩ и няколко арабски монархии. Тази група подкрепи политическата и въоръжената опозиция в Сирия и обяви Башар ал-Асад за нелегитимен президент.

България затвори Посолството си в Дамаск през 2012 г. и същата година беше домакин на среща на цивилната и въоръжената опозиция, включително и на командири от Свободната сирийска армия. През следващите години започнахме да продаваме оръжие на САЩ и Саудитска Арабия, което беше прехвърляно на сирийската „умерена опозиция“, от която „Султан Мурад“ е част.

Предвид тези обстоятелства е малко странно, че българската прокуратура обвинява 21-годишен български гражданин в членство в тези опозиционни сили, като ги нарича „джихадистки“ и „терористични“, въпреки че те не фигурират в нито един официален списък на терористични организации на ООН, ЕС, САЩ и Русия.

Логичният въпрос, който следва, е:

в компетенциите на прокуратурата и съда ли е да определят кои въоръжени групи в Сирия са терористични?

И ако да, защо тогава не подведат под отговорност правителствата на ГЕРБ и БСП, които подкрепяха политически и материално тези групи?

Ахмед Захо със сина си Мохамед Абдулкадер, София, 1999 г. © Личен архив

По казуса на Мохамед Абдулкадер има още много какво да се пише – например, че баща му, който е обвиняван, че е командир на „Султан Мурад“ и е „радикализирал“ сина си, от 3 години работи като митничар; че приятелите на обвиняемия в Бургас отричат той да е религиозен или „радикализиран“; че всъщност няма снимки или видеа, които да показват Мохамед по време на бойни действия, и т.н.

Но спирам дотук.

Това, което искам да подчертая с този случай, е, че с всичките си абсурди това е един перфектен пример за последиците от провала на няколко български правителства да вземат мерки и да осигурят базова компетентност в българските институции, за да са наясно какво става в Близкия изток и да могат да вземат адекватни решения, свързани със събития или лица от този регион. Така България изгуби една чудесна възможност да засили дипломатическите си връзки и да подобри позициите си в арабския свят, да увеличи търговския си обмен с него и най-вече – да укрепи вътрешната си сигурност.

Българската държава, а и голяма част от българското общество продължават да смятат, че Близкият изток не е важен регион и че това, което се случва там, няма как да ни застигне тук, във въображаемата крепост „Европа“. За външната ни политика, разузнаването и вътрешната ни сигурност следваме стратегията на щрауса –

заравяме глави в пясъка и чакаме какво ще ни кажат от ЕС и НАТО.

Тази самозаблуда и това пренебрежение обаче са опасни. Чудя се дали след атентата в Бургас през 2012 г. управниците ни си дадоха сметка защо „Хизбула“ избра точно България, за да удари Израел? И какви мерки се взеха това да не се повтори? Защото сериозни мерки аз не виждам. Израелските агенти по летищата едва ли ще ни опазят.

В българските служби, доколкото чувам, продължава да има недостиг на кадри арабисти, които да анализират процесите в региона и да могат да преценят кое е заплаха за вътрешната ни сигурност и кое – не. В тези институции продължава да се гледа на радикализацията като на „болест“, която „вилнее“ само сред мюсюлманите, и основният им метод за противодействие, изглежда, е „профилактично“ сплашване на общността.

Единиците кадри във Външното министерство, които познават Близкия изток, или не ги пращат там, където могат да бъдат най-полезни, или спъват работата им и те напускат. Непоследователната ни политика в региона вече се увенча с „успехи“, като проваленото експо в Катар и 12-те тона фурми от Обединените арабски емирства. В останалите институции – прокуратура, съдилища, Вътрешно министерство, Агенция за бежанците – хабер си нямат какво се случва в Близкия изток.

Случаят с майката палестинка и детето ѝ българче,

за който Валя Ахчиева разказа в разследването си за Euractive, е нагледен пример за това. Бяха отнети българските документи на майката и на детето ѝ с аргумента, че тя има… ливанско гражданство. И това е абсурдно.

Десетки доклади са изписани в ООН и в организации за защита на правата на човека за дискриминационната политика на Ливан към палестинските бежанци, която не допуска те да получават ливанско гражданство. Страната също не допуска предаване на гражданство от майка на дете. Защо в Агенцията за бежанците това не се знае, а и никой не си е направил труда да пита Ливанското посолство дали майката и детето наистина имат такова гражданство?

И докато нашите институции остават в пълно неведение, преломните събития в Близкия изток продължават. Анализи, които твърдят, че „Арабската пролет“ е свършила, че се е превърнала в „Арабска зима“, са толкова точни, колкото и предсказанията от 2010 г. на наблюдатели и изследователи за непоклатима стабилност на арабските режими за години напред.

„Арабската пролет“ е дълъг процес на политическа промяна,

който няма да спре, докато остарелите модели на управление в региона не бъдат основно реформирани (или по-скоро напълно разрушени), за да се изградят нови.

През последните две години в Алжир, Судан, Ирак и Ливан – страни, в които 2011-та и 2012-та минаха сравнително тихо – хората също се надигнаха на масови протести, за да свалят президенти и правителства. През последните дни започна и нова вълна от протести в Тунис, „люлката на Арабската пролет“.

Последиците от тези вълнения и от сблъсъка на регионални интереси няма как да не застигнат и нас. Освен като основен път на бежанския поток от изток, през последните години Балканите се превърнаха и в арена на регионалния политически конфликт между Турция, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Иран.

Чудя се някой забеляза ли как саудитците отвориха доволно голямо посолство в София преди няколко години?

И дали някой се притеснява какво може да стане при сблъсък на наша територия на интересите на Турция и Саудитска Арабия – двете регионални сили, които се състезават за лидерската позиция в мюсюлманския свят? А някой дали следи каква тънка политика води Иран в България? Или как оръжието, което ОАЕ купува от нас, се озовава в Либия, в пряко нарушение на оръжейното ембарго на ООН?

Някой замислял ли се е дали има връзка между ареста на известен български „готвач“ в Бейрут и негови помощници в долината Бекаа през 2014 г. и началото на масовото производство на каптагон в Сирия под егидата на режима на Башар ал-Асад, тонове от които вече бяха пресечени в Италия?

Ние може да си мислим, че Близкият изток е далече, но той не е. Дамаск се намира на същото разстояние от София, на което е и Брюксел. Колкото и да се „европеем“ и да настояваме, че нямаме нищо общо с този свят, факт е, че сме тясно свързани с него. И ако не се вземат мерки да се изградят компетентност и капацитет в българските институции, това рано или късно ще ни струва скъпо.

Заглавна снимка: Нощта на 8 февруари 2011 г. След като „завладяха“ площад „Тахрир“, протестиращите направиха денонощен палатков лагер © Мария Петкова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Марина Лякова: „Университетът трябва да остане приобщаващо място за знание и дебати“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/marina-lyakova-interview-universitetut/

Марина Лякова е социоложка, доктор на науките с над 20-годишен професионален опит в германски научни институти и университети. Авторка е на първото мащабно изследване на българските имигранти в Германия, публикувано от издателство Springer през 2020 г. Разговаряме с нея по повод нашумялата у нас класация на световните учени, в която са включени и работещи в български академични институции.

По-слабото представяне в академични класации на социалните и хуманитарните науки спрямо точните и природните проблем единствено на малки и незначителни страни като България ли е?

По-скоро е проблем на малките езици, но не само. Проблем е и на това какво мерят самите класации. Когато индикатори в тях са броят на Нобеловите лауреати, публикации в списания като Science и Nature, е ясно, че се приоритизират определени специалности. По-слабото представяне се дължи и на спецификите на самите научни области. В хуманитарните дисциплини е необходимо огромно усилие за „превода“ на локални контексти и проблеми. Ако в точните науки формулите могат да бъдат разчетени независимо от езиковата и културната среда, то в хуманитарните науки универсален език няма.

Езиковото познание, и то на изключително високо ниво, е фундаментално условие за работа. Ако не използвате един от големите световни езици, шансът вашето изследване да бъде регистрирано, анализирано, ползвано и цитирано, тоест да има т.нар. импактфактор, е изключително малък. Но познания далеч не само по конкретен език, а и на цялостния контекст са необходими, за да бъдат разбрани и „преведени“ културните и историческите преплитания, довели до определени локални процеси.

Съществува ли принципна разлика между немския академичен етос и например този в САЩ, където върховите научни постижения са основен критерий за академична стойност?

Немската образователна система в голяма степен е егалитарна. Тя поддържа едно много добро средно ниво, което е достъпно за широк кръг студенти. Разбира се, и в Германия социалният произход има значение за образователния успех – изследванията в областта са стотици и показват висока корелация. Но достъпът до висше образование е много по-лесен за хората с ниски или средни доходи, отколкото в други страни. Най-малкото защото семестриалните такси са символични и един студент не завършва университета с дълг от десетки хиляди евро, които трябва да изплаща години. Да, той не получава онова изключително качество, което предлагат „Харвард“, „Станфорд“ или „Принстън“. Но със сигурност получава добро качество на цена, поемана от данъкоплатците.

В Германия доминира схващането, че образованието, включително и висшето, е обществена ценност, а не привилегия, и че то е от полза не само за личната кариера на образованите, а за цялото общество. Затова и частните университети се броят на пръсти. Немската рецепта е добро качество за мнозина, а не изключително качество за малцина.

Каква е ситуацията с академичните класации в немскоезичните страни? Какви дебати по темата се водят в тях?

В контекста на спецификата на немската образователна система оценяването и класирането на висшите училища няма особено дълга традиция. То набира скорост от 90-те години насам и е причина за много дискусии и спорове. През 1994 г. е основан Центърът за развитие на висшето образование (Centrum für Hochschulentwicklung, CHE), който се финансира от частната фондация „Бертелсман“ и от Съвета на ректорите на висши училища. Центърът разполага с годишен бюджет от около 5 млн. евро и изготвя ежегодната класация на качеството на преподавателската и изследователската работа в немскоезичните висши училища.

Тази класация обаче е многократно оспорвана през годините. От 2007 г. например Съветът на ректорите на швейцарските висши училища апелира към швейцарските университети да не участват в нея. Примерът им е последван и от австрийските университети. През 2012 г. Германската социологическа асоциация призовава членовете си към бойкот и 70 катедри по социология в Германия отказват бъдат част от ранглистата на Центъра. Критикувани са както принципите, така и методиката на провеждане на изследването. Такъв тип класации съвсем не са безвъпросни в Германия.

У нас се обръща особено внимание на академичните класации – на университети, специалности, учени и пр. Какви са ценностите и интересите, които стоят в основата на такива класации?

В свят, в който дори любовта става предмет на измерване, класиране и комерсиализиране, би било наивно да мислим, че няма благоприятни условия за подреждане на научните достижения по значимост. Зад претенцията, че е възможно обективното им измерване, обаче прозират и други цели – например за разпределяне на ресурси и влияние в научното поле.

Резултатите от класациите сякаш внушават, че повече спечелени проектни пари в една университетска катедра автоматично означават по-високо качество на образование и наука. Проектите са необходим източник на допълнителни средства, особено когато държавите съкращават финансирането на научни изследвания. Но във всеки университет има сфери на познанието, катедри или дори цели специалности, които няма как да привличат проектно финансиране, защото предметът на изследване не е интересен за потенциалните донори. Дори да сте много добър учен по древни езици и култури, едва ли ще имате възможност да кандидатствате за проектно финансиране от порядъка на предлаганите в областта на нанотехнологиите.

Ако обаче вземем „средствата, спечелени от проекти“ като индикатор за качество, както например се прави в ранглистата на германския Център за развитие на висшето образование, става ясно, че поддържането на „непечеливши“ катедри, освен че икономически натоварва един университет, отнема и от престижа му. Каква би била тогава мотивацията на даден университет да развива, да речем, катедра по древни езици? Тя нито носи проектни пари, нито му помага за изкачване в класацията – национална или глобална. Това е един омагьосан кръг, в центъра на който стои разбирането за това какво е университет.

Свеждането на стойността на академичните институции до спечелените от тях пари не ги ли превръща всъщност в своеобразни икономически предприятия?

В Германия е широко разпространено „партньорството между бизнеса и висшето образование“. Особено популярни са висшите училища по техника и икономика. Освен държавно финансиране те получават фирмени субсидии и целенасочено подготвят кадри за големите компании. Студентите стажуват редовно в тях и след завършването започват работа на добре платени инженерни или икономически позиции. Но забележете, става дума за висши училища, тясноспециализирани в областта на техническите или икономическите науки, не за университети и съвсем не за хуманитарни специалности.

Не е ли същностната характеристика на един университет, но и на хуманитаристиката като цяло да бъде място, свободно от икономически принуди? Ако университетските учени започнат да изследват само това, за което се плащат добри проектни пари, дали това, което произлиза като резултат, би било наука? На мен то би ми приличало повече на бизнес модел.

В същото време в класациите за „добри учени“ напълно се игнорират множество значими научни достижения на работещите извън университетите, в развойните и изследователски отдели на големите компании от Силициевата долина или в Бенгалуру. Без внимание в такива класации вероятно биха останали дори създателите на ваксините срещу COVID-19. Дали те не са достатъчно „добри учени“?

Когато говорим за университети, не трябва да забравяме, че на първо място, в тях учат студенти. Как това се отнася към измерването на качеството им?

Под въпрос е дали изобщо качеството на един университет може да бъде измерено само с броя на Нобеловите лауреати, с „импактфактори“ на публикации или със „спечелени проекти“? Качество например е дали един университет гарантира достъпност на средата за обучаващите се, но и за преподаватели с ограничена мобилност, за получили убежище лица, за чуждестранни студенти, за хора със специални образователни потребности. Тези всекидневни усилия за създаване на достъпна и включваща академична среда не носят нито повече цитати, нито бонуси в класациите, но са същностни за духа на университета, който винаги е бил и се надявам да остане отворено и приобщаващо място на знание и дебати.

В рамките на вътрешното оценяване ние редовно отчитаме и предложенията на нашите студенти. Те искат да работят в малки групи, да получават индивидуално внимание от преподавателя, да имат време за извънсеминарни дискусии, както и за участие в практически изследвания. Как обаче тези желания могат да бъдат реализирани в една академична реалност, в която все повече преподаватели се наемат да управляват външни проекти, за да отговорят на изискванията за качество на съответните класации? В практическото университетско всекидневие поставянето на работата със студентите на водещо място изисква висока степен на професионално себераздаване, което обаче невинаги се регистрира от въпросните рейтингови системи.

Необходими ли са изобщо академични класации, или са по-скоро ненужно зло?

Разбира се, оценяване на качеството на образованието и науката е необходимо. Въпросът е кой, как и с какви мотиви го прави. Доколкото се осъществява от националната държава посредством нейните институции, това е израз на „легитимната символна власт“, ако използваме думите на френския социолог Пиер Бурдийо. В българския контекст например националните акредитации безспорно подпомагат удържането на определен стандарт в образованието и науката. В един глобализиращ се свят националните държави обаче все по-трудно могат да обхванат и класифицират транснационалните научни постижения. Частни фирми и фондации навлизат в полето на академичното оценяване, а това е огромно предизвикателство. Дали обаче не е нужно оценяване на самите оценители?

Когато четем за тези класации, основното е да си даваме сметка как се правят те, от кого, с каква цел. И тук идва и отговорността на медиите – как информират за такива класации. Когато информацията за тях се свежда до патриотарското „и ний сме дали нещо на света“, има нещо гнило – неразбиране както на ценностните предпоставки, така и на методологическите ограничения на тези класации.

Може ли да се направи паралел между академичните класации и проектния лайфстайл, в който стойността на експертите и на създаденото от тях съдържание се измерва в количество спечелени проекти и усвоени средства?

На пръв поглед между „проектния лайфстайл“, както го наричате, и класациите няма пряка връзка. Но при по-внимателно вглеждане ще видим, че както проектите, така и класациите отварят вратата към все по-мощното навлизане на една бизнес логика в образованието и науката, към която не може да не сме критични. Според тази логика, ако дадена научна сфера е по-полезна, тя е по-добре финансирана и съответно – на по-предна позиция в ранглистите. Но какво означава „полезна”? Полезна за кого? Та ползата от философията е различна от ползата от информатиката. Можем ли да твърдим, че музиката, изобразителното изкуство или археологията, които също са академични дисциплини, не са полезни?

Отвъд количествените и финансовите критерии за измеримост, кое е това, което прави едно постижение в областта на социалните или хуманитарните науки значимо?

Най-голямото постижение би било създаването на мнозинство от мислещи, граждански активни и социално критични индивиди, които са способни да градят общности и да отстояват правата си. Съдейки по актуалните обществени тенденции, поне в страните, които наблюдавам, не мога да бъда особена оптимистка за нивото на справяне с това предизвикателство.

Заглавна снимка: Brett Jordan / Unsplash

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Джендърното объркване на Красимир Каракачанов

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/dzhendernoto-oburkvane-na-krasimir-karakachanov/

Миналата събота вицепремиерът и военен министър Красимир Каракачанов публикува възмутен статус във Facebook. „Няма сила, която да ме накара да наричам моята внучка „то“, за мен тя е моето момиче, защото е от женски пол! […] За мен моята дъщеря ще бъде моето момиче, защото аз съм я отгледал като момиче и тя се е проявила като жена, раждайки ми внучка!“, заяви председателят на ВМРО и уточни, че статусът изразява коментара му пред радио К2 по повод „намерението на председателя на американския Конгрес Нанси Пелоси да премахне полово обвързаните местоимения“ (оригиналният правопис е запазен). Каракачанов сравнява принудата да нарича внучката си „то“ с концлагер:

„Извинявайте, но ние не живеем в някакъв съветски концлагер, където хората нямат пол, нямат имена, нямат етнос и религия, а са със затворнически номера! Ние не сме в хитлеристки или съветски концлагер! За мен моята внучка ще бъде моето момиче, защото тя е момиче по рождение!“

Какво е това нещо, което отприщва възмущението на военния министър? Ситуацията е, ако използваме стария лаф, следната:

не били компютри, а били компоти.

Първо, Нанси Пелоси, наречена в статуса „председател“ на американския Конгрес, всъщност е говорителка на една от двете му камари – Камарата на представителите. Поради високия си статут в американската политика длъжността ѝ у нас се превежда и като „председател“. Говорителят на Камарата на представителите е третата по важност политическа длъжност в САЩ след президента и вицепрезидента. Иначе казано, Нанси Пелоси е жената на най-висока позиция в Съединените щати преди встъпването в длъжност на вицепрезидентката Камала Харис. Но и с тези уточнения Пелоси е начело на долната камара на Конгреса, а не на целия Конгрес. Горната му камара – Сенатът – традиционно се ръководи от вицепрезидента.

Второ, не става дума за някакво нейно персонално намерение, а за предложение, изготвено от демократите в Конгреса и представено от Пелоси и от Джеймс Макгавърн, който председателства комисията за изработване на правилник на Конгреса. Тоест Каракачанов „убива вестоносеца“.

Трето, зад целия консервативен и крайнодесен вой по повод въпросното предложение стои по-дълбока болка – след изборите в САЩ Демократическата партия (в голяма степен неочаквано) взе контрола и над двете камари на Конгреса.

Но е лесно да се персонифицират „лошите демократи“ в личността на една жена с власт.

И да се оплакват „традиционните ценности“, когато всъщност става дума за загуба на власт.

Четвърто, вътрешният правилник на Конгреса на САЩ има толкова връзка с това как вицепремиерът ни нарича внучката си, колкото уставът на ВМРО има силата да регулира поведението на американските конгресмени.

Какво всъщност се съдържа в предложението, грешна информация за което е възмутила военния министър, може да се види в самото предложение, в анализа му по глави, както и в прессъобщението на Пелоси и Макгавърн. Може да се прочете и докладът на Макгавърн, в който се тематизират разликите в прилагането на правилата при предишния Конгрес спрямо настоящите предложения.

Един от акцентите в предложението се отнася до включването и разнообразието.

В него се дават насоки за използването на език, който не е дискриминиращ по никакъв признак, включително пол и джендър идентичност. В тази връзка се предлага например за председател да се използва думата chair вместо chairman (доколкото последната съдържа в себе си „мъж“, а има и жени председателки). Друго от предложенията включва вместо „баща“, „майка“, „брат“, „сестра“, „свекър“, „свекърва“ и пр. да се използват джендър неутрални изрази, каквито в английския език вече има – примерно sibling може да се отнася и за брат, и за сестра.

Това не означава, че на конгресмените ще им е забранено да казват, че имат сестри или дъщери, както беше интерпретирано от някои консерватори. Идеята е да се прилага адекватен и уважителен език и към небинарните хора, тоест онези, за които не може да се каже еднозначно дали са дъщери, или синове. Такъв например е интерсекс активистът Пол Найденов, който е с мъжки хромозоми, но до неотдавна по документи се водеше жена поради липсата на външни мъжки белези. Син на родителите си ли е Найденов, или дъщеря? Най-коректно ще е просто да кажем, че е тяхно дете.

Накратко – проблемът на възмутените не е, че предложеният език изключва тях, а че включва други.

Какъвто впрочем е „проблемът“ и с еднополовите бракове.

Но да се върнем на Каракачанов, защото изказването му заслужава по-обстоен анализ. Редица коментиращи статуса му вече отбелязаха един важен парадокс в статуса му – думата „момиче“ всъщност е от среден род, както и прилагателното „моето“, употребено от министъра. Граматически правилното местоимение, адекватно за думата „момиче“, е именно това, което го възмущава – то. Вместо това той настоява, че „неговото момиче“ трябва да бъде означавано с „полово обвързаното местоимение“ тя. Значи, какъвто полът, такива и местоименията.

Езиковото объркване на Каракачанов идва от това, че той не прави разлика между биологичен пол и граматически род.

А те невинаги съвпадат. Впрочем думата джендър, отнесена към социалните измерения на пола, означава на първо място именно граматически род. Употребяването ѝ в нов контекст е с цел да се покаже, че стереотипите за половете, изразяването и преживяването на пола не са преки функции на биологията – така, както и граматическият род не е.

На български език доста ще се затрудним, ако искаме да назовем всяко живо творение в съответствие с биологичния му пол. Думите „магаре“, „куче“ или „кенгуру“ например са от среден род дори когато се отнасят към животни от мъжки пол. Дума, означаваща женските кенгура, няма. Както няма и за мъжките хлебарки, пеперуди или катерици. Затова пък червеите и охлювите са от мъжки род, въпреки че са хермафродити. Може да се дадат още много примери в този дух.

За разлика от местоименията обаче, родовете на съществителните не изглежда да са такъв проблем за вицепремиера.

Когато нарича Нанси Пелоси председател на американския Конгрес, той не само бърка длъжността ѝ, а и употребява мъжки род. Защо? Маскулинизацията в българския език (тоест наричането на жените с мъжки имена) е толкова силна, че председателят на ВМРО не осъзнава, че има противоречие между тезата му и езика, който самият той употребява. И не си дава сметка, че внучката и дъщеря му ще станат безполови, ако той каже, че момичето е „то“, точно толкова, колкото Пелоси ще стане мъж, ако той я нарича „председател“.

Маскулинизацията е още един пример за това, че пол и джендър са различни неща. Впрочем срещу все по-силното ѝ навлизане в езика ни възразяват най-вече хора с феминистки убеждения (и то съвсем не всички от тях), докато консервативно настроените, изглежда, нямат нищо против мъжкият род да е мяра за жените в професията. Особено когато става дума за престижни длъжности като председателските. В същото време чистачките продължават да се наричат така, а не „чистачи“. Освен това за какво съществува една жена, ако не да ражда потомци на мъжете – така, както Каракачанов казва, че неговата дъщеря му е родила внучка.

Често срещана реторическа фигура на хора с крайнодесни убеждения е да обвиняват противника в нещо, свързано с националсоциализма.

Красимир Каракачанов и в това отношение не прави изключение, сравнявайки използването на местоимението „то“ с концлагер (било съветски, било хитлеристки), в който хората са само номера и нямат имена, етнос, религия или пол. Само че и тук фактологически той не е прав. Голяма част от изпратените в концлагери са попаднали в тях именно защото са принадлежали към определен етнос или религия. А затворените в концлагерите по правило се разделят по пол: на едни места – мъжете, на други – жените и децата. И са подложени на определени издевателства съобразно етноса, религията и пола си.

Независимо дали става дума за неразбиране, или за съзнателно разпространение на фалшиви новини обаче, статусът на военния ни министър се вписва в една пропагандна кампания, продължаваща вече четвърта година. От инсценирането на скандала за Истанбулската конвенция, през Стратегията за детето, Закона за социалните услуги, та до последните предложения за промени в Закона за закрила на детето. Във всички тези сюжети ВМРО играе ключова роля. И се опитва да извлича политически дивиденти на гърба било на ЛГБТИ хората, било на децата, било на социалните работници, било на неправителствените организации, яхвайки „семейните ценности“. Така че може и този път просто да си кажем: изборите наближават. Което не означава да не изобличаваме неверните твърдения.

Заглавна снимка: Красимир Каракачанов на среща с американския министър на отбраната д-р Марк Т. Еспер в Пентагона, 6 октомври 2020 г. Фотограф: Jack Sanders / Flickr

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„По-непоносимо е да живея в страх, отколкото да се изправя срещу него.“ Разговор с адв. Албена Белянова

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/albena-belyanova-interview/

Преди дни Албена Белянова, адвокат от Софийската колегия, внесе сигнал в КПКОНПИ с искане премиерът да бъде разследван за корупция и конфликт на интереси. Повод за това, освен скандалните записи и снимки от неговата спалня, е използването на публични ресурси, като хеликоптери и служебни автомобили, с които за сметка на бюджета Борисов си прави пиар кампания. Сигналът до Антикорупционната комисия е повод Венелина Попова да разговаря с адв. Белянова.

Вашият сигнал предизвика реакции в социалните мрежи, хората Ви аплодират, наричат Ви смела жена, възхищават Ви се. Но на какво разчитате, след като познавате добре институционалната среда в България? Да не би да очаквате чудо и Сотир Цацаров да даде ход на разследване срещу премиера?

Не, не очаквам да бъде извършена обективна и всестранна проверка, но са длъжни да разгледат подадения от мен сигнал. Важното е в такива случаи да сезираме органите. Защото основната цел на властта е хората да бъдат обезверени и да си мислят, че каквото и да направят срещу системата, ще останат нечути. Отказът на прокуратурата да разследва сюжета с премиерската спалня и записите от телефонните му разговори е отказ от правораздаване. Това наистина действа демотивиращо на гражданите и е буквална гавра с интелекта им. Дори само фактът, че скриха името на прокурора, отказал да образува досъдебно производство, доказва, че реална проверка не е извършвана.

Досега държавното обвинение не намери нито едно основание, за да разследва Борисов. Но възможно ли е изобщо да има правосъдие за него, докато е премиер?

Не, не е възможно, но той няма да е начело на изпълнителната власт още дълго. И силно се надявам, че ще дойде моментът, в който ще се намерят прокурори да разследват Борисов. Аз се опитвах да си представя какво би се случило, ако снимки от моя дом със същото съдържание като тези от спалнята на премиера излязат в медиите. Или от Вашия и от дома на всеки, който е критичен към управляващите. Само един пример от последните дни: след като разбиха колата на сестрата на Сийка Милева, говорителката на главния прокурор, в рамките на три дни беше извършено незабавно разследване и бяха повдигнати обвинения за кражба от автомобил. А прокуратурата определи случая като „особено опасен“.

Но ако допуснем чисто хипотетично, че Антикорупционната комисия все пак извърши добросъвестна проверка на Вашия сигнал и докаже, че Борисов е нарушил закона, какви биха могли да бъдат последствията за него?

Силно се съмнявам, че ще се стигне дотам, още по-малко пък до изборите. Освен това проверките на КПКОНПИ се правят така, че да не се разкрие това, за което е подаден определен сигнал. Избираемо се разпитват и свидетели. Затова в моя сигнал за корупция и конфликт на интереси срещу премиера съм посочила и списък на лицата, които биха могли да бъдат призовани и разпитани, за да се стигне до обективната истина. Но нали разбирате, че би било куриозно, след като прокуратурата отказа да образува досъдебно производство, Антикорупционната комисия да изпрати доклад до нея, който да съдържа данни за извършени престъпления от премиера. А и да не забравяме, че доскоро председателят на Комисията беше главен прокурор на републиката, в чийто мандат беше гарантирана недосегаемостта за лицата от високите етажи на властта и приближените им олигарси…

За възрастта си имате завидна кариера, заемали сте високи постове в държавни институции и компании. Е, как тогава човек се отказва от възможността да е част от големите решения и пари в енергетиката и се превръща в критик на проекти за милиарди? Да уточним, че уволнението Ви като зам.-директор на Агенцията за държавна финансова инспекция идва след Ваши сигнали до премиера и до Министерството на финансите за незаконни действия от страна на директора и за упражнявания над Вас тормоз.

Работих 20 години в държавните институции и много често сега си задавам въпроса как е било възможно да не виждам, че държавата ни е овладяна. Живеех в заблуди, че върховенството на закона е на първо място, че имаме държавни институции и че спазваме водещите международни правни документи. Това, което провокира негативните реакции срещу мен, беше противопоставянето ми на определени действия както от страна на служители на Агенцията, така и от страна на нейния директор. Когато тормозът над мен ескалира, подадох сигнали и до Министерството на финансите, и до министър-председателя, но те бяха игнорирани, а аз бях уволнена по преценка на директора на Агенцията. Това отвори очите ми за случващото се в държавата ни, в която на отговорни позиции в администрацията се назначават единствено лоялни към властта хора без необходимия капацитет и експертност.

Понеже сте работили най-дълго в енергетиката, това ли е секторът, през който в годините на Прехода се превъртяха най-много пари от държавата към частни субекти?

Не знам как е в другите сектори, но със сигурност само за проекта АЕЦ „Белене“ са изхарчени милиони за консултантски услуги. Това са тонове хартия и документация, която е била превозвана с камион при преместването на предприятие АЕЦ „Белене“. Затова пък изхарчените средства вече доближават 4 млрд. лв., и то само от рестартирането на проекта през 2002 г. насам. Правителството твърди, че ще го реализира, но всеки инвеститор ще иска да знае с какви активи ще участва българската страна, а оценка на активите все още не е направена – и това не е случайно. Управляващите крият и какво оборудване реално е доставено от руска страна, само от време на време Теменужка Петкова се снима до брезентите, под които не знаем какво има. А платихме 1,2 млрд. лв., които до края на 2023 г. трябва да се върнат от Националната електрическа компания на бюджета. Но това никога няма да се случи.

Каква ще е съдбата на този проект в крайна сметка?

Очаква се Върховният административен съд да се произнесе по жалбата на Христо Иванов и Атанас Атанасов срещу решението на Министерския съвет от 2018 г., с което беше рестартиран проектът. В това дело аз представлявам г-н Атанасов. Но като познавам целия процес от работата ми в Агенцията за ядрено регулиране, през преговорите с руската страна (2012 и 2013 г.) и прекратяването на проекта, както и начина, по който беше рестартиран непрозрачно и при нарушаване на закона, не вярвам, че той може да бъде осъществен сега. А това беше и последният му шанс.

За тези нарушения Вие подадохте сигнал до всички институции в България и до Главна дирекция „Енергетика“ на Европейската комисия.

Да, точно така. Но това, което се случи в края на декември, когато Борисов посети Козлодуй и каза: „Ето на онази поляна ще е 7-ми блок“, още повече ме кара да мисля, че и премиерът, и хората около него са наясно, че е невъзможно проектът за АЕЦ „Белене“ да бъде реализиран. Обаче заради договорки и ангажименти с руската страна Борисов продължава да поддържа жива илюзията, че по проекта се работи.

Според Вас наясно ли са партньорите ни от Брюксел и Вашингтон с двойната игра на Борисов и с неговата обвързаност с руските енергийни интереси?

Да, може би не са наясно само с мащабите, с които са манипулирани, подвеждани, дори лъгани. Защото все пак става дума за уверения, дадени от министър-председател и министър на енергетиката. Имаше един момент, когато „Дженерал Електрик“ се включи в т.нар. процедура за стратегически инвеститор, явно тогава бяха убедили американците, че ще купят турбогенератора от тях. Но после дойде доста по-сериозен натиск от тях да се върви към приключване на „Белене“ и към изграждането на 7-ми блок в АЕЦ „Козлодуй“.

Ще Ви върна малко назад – миналото лято изпратихте писмо до американската посланичка и до специалния съветник за правосъдието и борбата с корупцията на САЩ. В писмото ги призовавате за реални действия срещу корупцията у нас, борбата с която посланик Мустафа посочи като един от основните приоритети по време на своя мандат. Какъв ефект преследвахте с това?

Моето желание беше да кажа на Нейно Превъзходителство Херо Мустафа: „Не ни давайте празни надежди, ако ще продължите да подкрепяте правителството, което допусна „дълбоката държава“ у нас.“ През 2017 г. бях на обучение на тема „Борба с организираната престъпност“ в Европейския център за изследване в областта на сигурността „Джордж Маршал“ в Германия, което се финансираше чрез Американското посолство. Там ни запознаха с механизмите, чрез които се осветяват и разкриват корупцията и организираната престъпност, тероризмът и прането на пари. Непрекъснато ни казваха да не се отказваме, да продължаваме да се борим и да търсим медиите, които са много важни. Но когато после се сблъскаш с реалността и виждаш как тя се разминава с това, на което ни учеха, е нормално у теб да се надигне гняв. Както и желание да покажеш, че не всички българи сме смачкани от стила на управление на Борисов. Защото на практика той обслужва всякакви чужди интереси, но не и националните ни.

Защо ръководството на Народното събрание не внесе за обсъждане кандидатурата Ви за председател на ЦИК, издигната от Граждански форум „Промяна“? И така обществото беше заблудено, че за поста има само един кандидат – избраният Александър Андреев.

И до момента не съм получила отговор на този въпрос, въпреки че се даде достатъчно публичност на случилото се от страна на извънпарламентарните политически сили. Аз бях предварително убедена, че няма дори да бъда изслушана в Народното събрание. Защото човек с моите убеждения и граждански позиции няма как да бъде допуснат до тази трибуна и да каже неща, които не трябва да бъдат чути. Но на такива случаи трябва да се дава гласност, защото хората са облъчвани постоянно с монолозите на Борисов от „джипката“ и с информация от медиите, близки до властта. Силно се надявам, че само така ще си отиде ГЕРБ и всичко, което тази партия олицетворява.

Солови ли са Вашите действия, или зад Вас стои партия или гражданска организация?

Напълно солови са. Получавам силна подкрепа от отделни хора и организации, но вземам решения и действам сама.

Страхувате ли се за семейството и децата си?

Особено в началото получавах предупреждения, че може да ми се случи нещо, даваха ми примери с хора като мен, които са пострадали, имаше опити за провокации от страна на Тошко Тодоров – зам.-председател на Сметната палата, опитваха се да ме притискат и във връзка с адвокатската ми професия и т.н. Но си дадох сметка, че страхът няма да ми помогне. За мен е много по-непоносимо да живея в страх, отколкото да се изправя срещу него.

Бихте ли влезли в листата на някоя партия на предстоящите избори, ако Ви поканят?

Не, не искам да правя политическа кариера. Мисля, че с гражданската си активност съм по-полезна, поне на този етап.

Какви избори очаквате – по-честни или с повече опити за манипулиране и фалшифициране на вота в тази обществена среда и в условията на пандемия с ограничени граждански права?

Очаквам да бъдат по-честни, защото много хора се активизираха и заявиха желание да пазят честността на вота, доколкото е възможно. Наясно съм, че статуквото ще направи всичко възможно резултатите от изборите да бъдат манипулирани и за това ще бъдат използвани всякакви инструменти. От поведението на ГЕРБ и желанието им изборите да бъдат насрочени за най-ранната дата виждам, че те ще ограничат директните срещи с избирателите, което ще се отрази негативно върху кампанията най-вече на извънпарламентарните формации. А те нямат и пари за медийна кампания. Но се надявам идеите на политиците и партиите да достигнат до хората най-вече през социалните мрежи. За мен най-важно е кои хора ще попаднат в партийните листи. Затова, с изключение на ГЕРБ, бих подкрепила всяка листа, в която видя имена на почтени политици и експерти.

Заглавна снимка: Адв. Албена Белянова коментира темата за АЕЦ „Белене“ пред Генка Шикерова в предаването „Алтернативата“, 25 юни 2020 г.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

До Чикагото и назад: Как кемтрейлс и конспирациите за коронавируса се сляха в едно

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/chemtrails-coronavirus/

Автори: Георги Михайлов, Йоана Шопова, Йоанна Елми

В рамките на два дни, между 18 и 20 декември 2020 г., журналисти, ученици и експерти от различни области, разделени в осем отбора, участваха в хакатона „Здраве на прицел“, организиран от „АЕЖ-България“. Те обединиха сили, за да отговорят на въпроса кой стои зад дезинформационните кампании и какъв е пътят им от социалните мрежи до масовите медии. 

Журито на хакатона в състав Росен Босев, Никола Тулечки, Кристина Христова и Мария Черешева отличи разследванията на три отбора, сред които и този на Георги Михайлов, Йоана Шопова и авторката в „Тоест“ Йоанна Елми. Предлагаме ви да прочетете техния материал.

През последните няколко месеца една отдавна позната конспирация срещна темата за коронавируса. Теорията за химическите самолетни линии – кемтрейлс – се появява в края на 90-те години на миналия век, когато американските въздушни сили са обвинени, че използват военни самолети, за да обгазяват населението с мистериозни химикали. Привържениците на конспирацията защитават подозренията си с факта, че самолетите оставят след себе си необичайни бели линии. В действителност това са кондензационни следи, образувани от сблъсъка между горещата водна пара от двигателите на самолетите с хладния въздух в по-горните слоеве на атмосферата. Въпреки че доводите за самолетните следи като световен заговор отдавна са опровергани, теорията намира привърженици и до днес.

В българската информационна сфера с теорията за кемтрейлс се свързва името на Еленко Ангелов. Той се самоопределя като писател и психолог, води собствени семинари и е участвал в редица телевизионни предавания. Едно от първите видеа с него в интернет пространството е именно интервюто с Ангелов в предаването „На кафе“ по „Нова телевизия“ от 29 юни 2010 г. В рамките на сегмента синоптикът от Националния институт по хидрология и метеорология към БАН Мартин Иванов обяснява причината за белите следи в небето. Еленко представя своите алтернативни доводи, според които Съединените щати се опитват да контролират климата и геоложките процеси на Земята с военните си самолети (в рамките на програмата за високочестотни активни изследвания на полярното сияние HAARP, друга честа мишена на конспиративни теории).

На 15 януари 2020 г. в pan.bg излиза статия, озаглавена „Версия: Опасните кемтрейлс са маркери на климатичното оръжие HAARP“. Текстът е копиран в няколко сайта, включително и в „Блиц“ ден по-късно, макар че pan.bg цитира именно него като източник на статията. Отново в „Блиц“, но през 2018 г. са публикувани статиите „В Италия заснеха на ВИДЕО ясно изразени кемтрейлс“ и „Какво се случва в небето над София?! Мрежата гръмна, развиха се страшни теории!“. Още по-рано, през 2016 г., таблоидът пита: „Тровят ли ни самолетите? Конспирацията кемтрейлс шашка света“, споделена и в pan.bg. Петиция от 2016 г. срещу кемтрейлс събира 161 подписа.

И обвързването на ваксините с кондензационните следи не е новост дори в България. Още през 2016 г. „Блиц“ „предупреждава“, че населението бива пръскано не само с ваксини, но и с литий от самолетите. Макар за някои „откритата биовойна“ да започва едва с началото на пандемията, от „Блиц“ научаваме, че такава война се води от поне четири години.

Фалшивите профили

В България сред активните поддръжници на теорията, че коронавирусът се разпръсква и от самолети, е Facebook потребителят Michael Nikanen. В своя публикация от 11 декември, споделена над 300 пъти, той твърди, че:

1. Няма вирус
2. За да предизвикат „симптомите на к-вид“ пръскат населението с нано-аерозоли
3. Вземат незаконно РНК проби с „тестове“
4. Впоследствие „ваксината“ също ще бъде с РНК (mRNA) и липидни наночастици
5. РНК е транспортна молекула и може да достави нано-частиците до КОНКРЕТЕН АДРЕСАТ – клетка или орган в човешкото тяло. Затова толкова държат на тези тестове.

[Оригиналният правопис е запазен – б.а.]

Профилът е създаден през 2012 г. В него потребителят твърди, че живее във Финландия. В интервал от 8 години (до 18 юли 2020 г.) той публикува само 4 пъти. Първият му пост, свързан с пандемията, е от 29 юли 2020 г. и представлява своеобразно „пророчество“, което предупреждава, че „на 20.09.2020 се предвижда да се затвори почти целия свят“, а хората ще бъдат чипирани и снабдени с ДНК паспорт. В ретроспекция нищо подобно не се случва, дори обратното – България бе системно критикувана за липсата на мерки през есента, а правителството предприе по-сериозни действия едва към края на ноември. В пълен контраст със събитията Michael Nikanen предупреждава, че от 20 септември ще се вземат „задължителни ДНК проби на всички“. От края на юли до момента потребителят публикува единствено дезинформация, свързана с коронавируса, включително еднотипни графични изображения с неверни твърдения, придружени с по една-две снимки.

Изображения с идентичен дизайн и съдържание откриваме и при друг активен по темата потребител – Alexander Traorel / Александър Траоре. Той също твърди, че живее в чужбина – в Обединеното кралство. Подобно на Michael Nikanen, профилът на Alexander Traorel е създаден през 2012 г. и оттогава има няколко поста, свързани основно с футбол. В следващите осем години няма публична активност – до 14 август тази година, когато Alexander Traorel споделя материал от afera.bg, в който се говори за ДНК тестове. От този профил активно се споделят статии от The Bulgarian Times, свързани с пандемията като измама или световен заговор, който цели да зароби човечеството.

Откриваме и трети потребител на име Anita Ivanova, споделящ идентично съдържание. За разлика от първите двама, нейната профилна снимка изглежда истинска, но при търсене установяваме, че е взета от платформа за изображения със свободни права. Акаунтът ѝ е създаден през 2013 г., а като свое местопребиваване посочва Фрайбург, Германия. Няма публична активност до 23 август 2020 г., когато споделя съдържание за събирането на ДНК чрез тестове за коронавирус.

От лятото насам и трите профила публикуват системно единствено дезинформация относно коронавируса.


Мистериозното вещество H9879

На 18 ноември 2020 г. Александър Траоре споделя публикация, в която се твърди, че коронавирусът не съществува. Вместо това населението бива пръскано с веществото H9879, което не успяхме да открием в този контекст в чуждестранни сайтове. Под това каталожно име фармацевтичната компания Merck предлага ензим, участващ в енергийния метаболизъм на клетките. Пет грама от него струват над 200 евро, което означава, че потенциалната му употреба в глобален таен план би била скъпо удоволствие. На някои места конспиративните теории говорят за него като за „химичен елемент“, какъвто просто не съществува.

В една от първите публикации на Александър Траоре, в която се споменава въпросното вещество, виждаме снимка на сигнал до главния прокурор. Сигналът е подаден от лице на име Венцислав Атанасов Ангелов, от чието заличено ЕГН е видима единствено цифрата 6, а като адрес за кореспонденция е посочена ул. „Петко Каравелов“ 8. Търсене на имената и адреса води до „Народна партия истината и само истината“ на Венцислав Ангелов – Чикагото. Името на Ангелов се свързва с участието и подготовката на международен канал за наркотрафик – обвинение, по което е признат за виновен, след като се укрива в продължение на няколко години.

Първото споменаване на въпросното вещество H9879, изглежда, е именно в профила на Венцислав Ангелов – Чикагото, който прави своите „разкрития“ в публикация във Facebook, без да посочва източници на информацията си. Ангелов се обръща към последователите си за финансова помощ и предоставя номер на банкова сметка, твърдейки, че се нуждае от средства за отпечатването на листовки, с които да предупреждава българите за „опасността“.

След публикациите на Чикагото от 14, 15 и 16 ноември 2020 г., на 17 ноември потребителят Michael Nikanen също споделя съдържание, свързано с мистериозната субстанция H9879. От средата на ноември насам на този профил почти ежедневно има нови публикации, често с еднакво съдържание, в които се споменават веществото H9879, пръскано от самолети, и коронавирусът заедно. На 23 ноември The Bulgarian Times за пръв път отпечатва новина, свързана с H9879, и тази новина – също както твърденията на Венцислав Ангелов – се разпространява експоненциално из социалните мрежи.



От средата на ноември насам съединението H9879, за което се твърди, че е разпръсквано от самолетите и така причинява коронавирус, присъства и в трите профила, описани по-горе, в публикации с идентично визуално и текстово съдържание. Между 11 и 14 декември например и тримата публикуват еднаква снимка с текст „Мистерията е разкрита! Няма вирус! Пръскат с нано аерозоли!“, която към момента на писането на текста е споделена общо над 500 пъти, включително в групи като „Обединени за справяне с манипулацията Соvid 19“, „Аз подкрепям доцент Мангъров“ и антисистемни групи срещу правителството, като „Цяла България срещу Бойко Борисов и ГЕРБ“. Голяма част от споделянията нямат висока степен на взаимодействие, тоест основно насищат пространството с информационен „боклук“ и бял шум, спомагайки за цялостното объркване съвместно с друго подобно съдържание.

Друг такъв пример е скрийншот, използван и в статията на The Bulgarian Times, описана по-горе, в който се споменава за коронавируса и аерозолите, както и за мистериозното вещество H9879/H-9879. И трите профила качват изображението между 22 и 28 ноември, като към момента то е споделено над 100 пъти, отново в групи със сходна тематика, сред които фигурират „Измамата Ковид-19“, „ДА ЗАЩИТИМ БЪЛГАРИЯ. (МУТРИ ВЪН)“, „Патриотична група“ и „НАРОДЕН СБОР ЗА БЪЛГАРИЯ“.

Рециклирана дезинформация

Има ли данни теорията да води началото си от чужбина? Материал в „Офнюз“ от пролетта споменава кемтрейлс като причинител на пандемията сред митовете около здравната криза, обобщавайки заключения на Европейската служба за външна дейност. Британският „Гардиън“ съобщава за конспирация в Мексико, която свързва кемтрейлс и коронавируса още през май. Тази теория обаче не се радва на такъв успех в чуждестранните среди, с какъвто може да се похвали възраждането на теорията за чипирането и сливането ѝ с пандемията. В България смесването на кемтрейлс и коронавирус се популяризира през последния месец без еквивалент в англоезичните страни или в Европа. Макар да има няколко публикации на английски език, в които присъства веществото, те са дело на профили, които публикуват и на български.

С оглед на това сценариите може да бъдат два – или има закъснение в конспиративната „мода“ и е трябвало да научим за кемтрейлс и пандемията още през пролетта, или за пръв път сме новатори, прибавили свой злокобен план към световното конспиративно богатство. Остава да разберем.

Този материал е създаден в рамките на хакатона за проверка на фактите „Здраве на прицел“. Другите две отличени от журито разследвания са „От Истанбулската конвенция, та на Измамата ковид-19“ и „Лъжите идват по-бързо от ваксините“. Специалната награда отиде при отбора на Стефка Златарева, учителка по български език и литература, и нейните ученици Ивайло Груев и Виктория Венчева от ПГТ „Проф. д-р Асен Златаров“ – Пловдив, които на практика подготвиха урок, посветен на дезинформацията.
Заглавна снимка: Ria Sopala / Pixabay

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Няма само една ясна истина. Разговор с писателката Селя Ахава

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/selja-ahava-interview/

Финландската писателка Селя Ахава (р. 1974) има вече два публикувани романа на български – „Неща, които падат от небето“ (с Награда за литература на Европейския съюз за 2016 г.) и „Преди да изчезне мъжът ми“. И двата са преведени от фински от Росица Цветанова за издателство „Колибри“.

Фокус на този разговор е втората творба. В „Преди да изчезне мъжът ми“ една жена чува от съпруга си: „Винаги съм искал да бъда жена.“ По какво героинята е сходна с Колумб, който тръгва към Западните Индии, а открива нов континент – Америка, който, прочее, ще наименуват на друг… И по какво двамата се различават.

Повод за срещата на Марин Бодаков със Селя Ахава беше участието ѝ в Софийския международен литературен фестивал 2020.

Какво значи да си мъж? Какво значи да си жена? Това са въпросите, които си задавах с Вашата книга. Но Вас искам да Ви попитам какво означава да си човек? Каква е човешката есенция? Какво остава завинаги общото между мъжа и жената, между съпруга и съпругата във Вашата история? 

Кога полът има значение? Какво значение има? Доколко има значение? Това са въпроси, с които разказвачката в моята книга се бори. Едно е да се каже „Всички сме хора“, „Обичам те като човек“ и „Уважавам твоята другост, непознатото в теб“, а друго е наистина да провериш какво означават тези изречения в реалния живот. През книгата разказвачът пита: колко остава от човека, когото обичам, ако „мъжът“ в него бъде отнет. Това е труден въпрос. И в този случай тя осъзнава, че от него остава малко. За нея той като любовник трябва да бъде той. В известен смисъл тя открива своята хетеросексуална идентичност чрез процеса.

Значението на пола вероятно е нещо, за което средностатистическият хетеросексуален човек от цисджендъра дори не трябва да мисли твърде много, тъй като светът е създаден за нас, той следва нашите правила. Живеем в общество, в което се предполага, че сме това, което изглеждаме, мъжете обичат жени, жените обичат мъже и тези идентичности не се променят. Когато принадлежите към малцинство, вие се сблъсквате с тези предположения, за които чувствате, че не са правилни – и вероятно трябва да дефинирате и тествате своята самоличност много повече, отколкото някога ще ви се наложи да го правите, когато сте част от мнозинството.

Имаме работа с дълбоко лични проблеми, когато се занимаваме с пола и идентичността. И сме склонни да правим предположения, че другите усещат, определят и оценяват нещата като нас. Но съм била свидетелка много пъти, когато се срещам с читателите на книгата, че тези предположения варират и си противоречат. Полът е нещо флуидно. Има хора, които изобщо не мислят за пола на другия – спомням си, че слушах човек, който описваше как се е влюбил, и чак на третата среща започнал да се чуди от какъв пол е другият човек. За мен това е очарователно.

Щеше ли да бъде възможен романът „Преди да изчезне мъжът ми“ без опората в паралелната история с Колумб, който изобщо не знае, че открива континент и че нито един от назованите от него острови няма да запази името си за в бъдеще?

Не, изобщо. Комбинацията от тези две нива, две ска̀ли, е неразделна за мен. Едното ниво е пейзаж, исторически мащаб, а другото е интимен мащаб на отношенията. Но по същество и двете описват едно и също: момент или фаза във времето, когато нещо, което сте приели за истина, като нещо известно, се окаже погрешно. Било е просто вяра, а не истина. И след такъв момент човек трябва да дефинира всичко наново – да начертае нова карта, да модифицира имената.

За мен „Преди да изчезне мъжът ми“ е история за това да бъдеш в грешка. Колко трудно e да признаеш, че си сгрешил. Колко сме склонни да подправяме (картите, биографиите, портретите, датите) за собствени цели. Сметнах персонажа на Христофор Колумб за дълбоко трогателен. Как той извиква: „Намерих Индия, намерих Индия!“, когато почти всичко противоречи на истината му. Неслучайно тези две изречения: „Намерих Индия“ и „Имах мъж“ се повтарят заедно. И разбира се, към края на книгата Колумб и разказвачът се сливат и има части, в които не можете да разберете кой точно говори.

Другият аспект, който искам да спомена, е въпросът кой може да разкаже историята и каква манипулативна сила е свързана с акта на разказване. Разказвачът никога не е невинен и това е толкова по-очевидно, колкото повече заглушава останалите гласове. В моята книга разказвачът използва много сила – точно както Колумб е направил с картите си, с морските си пътища, с личната си история. Онова, което линията с Колумб носи, е този въпрос: колко от тази история е подправена? Колко е оставено и скрито? Доколко имате доверие на този разказвач?

Съпругът в книгата избира за себе си като жена името Лили. Същото име за себе си избира и прочутото „момиче от Дания“… Това ме провокира да Ви попитам има ли литературна традиция, която стои зад Вашата книга? Примерно „Орландо“ на Вирджиния Улф?

Името Лили не е препратка към Лили Елбе, не. Нарекох я първо Лулу, но някой изтъкна, че името има проститутскo звучене (поне в немски контекст), каквото аз не търсех. Затова го промених на Лили. Разбира се, бях наясно с връзката с Лили Елбe и прецених, че това не вреди.

Интересно, че споменавате „Орландо“ на Улф! В последната ми книга – „Жената, която обичаше насекоми“, има главен герой, който живее 370 години. В тази книга малко си играя с идеята за Орландо. Романът продължава с темата за метаморфозите, този път от гледна точка на насекомите. Предполагам, че промяната е тема, която ме вдъхновява. Светът като постоянно променящо се, непредсказуемо, ненадеждно място.

Дали опоетизирането на фактите във Вашата уникална житейска история не е модусът, през който става възможно да ги изразим?

Използването на автобиографичен материал в художествената литература не ме интересува като такъв. Никога не съм се интересувала от автофикция и като читател. Стана възможно да напиша книгата едва когато намерих литературен израз за тези събития.

Без постиженията в медицината щеше ли да изчезне мъжът в книгата Ви? И какъв е моралът на съвременната медицина, що се отнася до смяната на пола?

Що се отнася до трансджендърните въпроси, бих изслушала трансджендър хората и бих ги оставила те да говорят. Не е наша работа да коментираме какво трябва или не трябва да се прави. Съжалявам, но не знам каква е в момента ситуацията с пола и джендър малцинствата в България в момента, имат ли глас, имат ли модели за подражание, какви са техните права. Но ще кажа това: единственият начин да се грижим за трансджендър хората е да ги оставим те да решат. Законът трябва да бъде такъв, че отделните лекари да нямат място за лични интерпретации, а здравните работници да имат знания и образование по въпросите относно секса и джендър малцинствата.

И бих помолила всеки, който прочете книгата ми и осъзнае, че липсва другият глас, да потърси тези гласове. Кога за последно прочетохте интервю с трансчовек? Колко герои от малцинствата сте срещали в детската художествена литература? Това са въпроси, които имат значение.

Какво за Вас вече означава тялото? Мъжкото тяло? Човешкото тяло? Неговата роля в любовното представление?

Тялото… това е огромна тема! Но ако говорим за желание, за това от кого се чувствам привлечена, тялото означава много. Може би никога не бях осъзнавала колко е важно. Още веднъж – това е нещо много лично и индивидуално. Едно от най-хубавите неща на остаряването е, че опознавам по-добре собственото си тяло. Има толкова по-малко срам и срамежливост, това е прекрасно!

Как реагираха читателите на „Преди да изчезне мъжът ми“? Кои реакции преобладаваха – либералните или консервативните? Как книгата се приема във Финландия и как – в чужбина?

Не съм сигурна към какво препращате, когато казвате либерални/консервативни. Реакциите бяха разделени. Имаше читатели, които симпатизираха силно на разказвача и искаха да пропуснат цялата част с Колумб, а имаше и такива, които намериха книгата за дълбоко обидна заради ограничената ѝ гледна точка. Честно казано, сметнах и двете реакции за малко неинтелектуални.

Има ли сродство между героите в „Неща, които падат от небето“ и съдбоносните случайности в техния живот, от една страна, и Вашата история, от друга?

Понякога в изкуството стават мистериозни неща. Знам, че не съм единственият автор, който е преживял това: първо пишеш за нещо, после то ти се случва. Пишеш за болест, разболяваш се и т.н. Това стана с мен. Почти бях завършила „Неща, които падат от небето“, когато бившият ми съпруг ми каза, че е трансджендър, и да, почувствах се сякаш съм се превърнала в художествен герой в книгата си.

Мисля, че това е добър пример как художествената литература и реалността се преплитат. Не става така, че първо да изпиташ нещо, а после да пишеш за това в текстовете си. Може да се случи едновременно, реалността може да се превърне в художествена литература – и обратно. И най-добрата част от творчеството е, че и подсъзнанието работи. Така че дори да планирате да пишете за нещо, може да се озовете с друго.

След всичко това какво за Вас означава интимност? А истина?

Ако имате предвид „загубих ли доверието си в хората“, отговорът ми е отрицателен. Истината винаги е сложна, а понякога е и противоречива и трябваше да приема, че в живота ми винаги ще я има тази част, в която няма само една ясна истина, а няколко противоречиви версии, които съществуват едновременно.

Превод от английски Лилия Трифонова
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със Селя Ахава по повод Наградата за литература на Европейския съюз за 2016 г. Източник: EUPL Prize

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо братовчед ми вярва в конспирации

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/zashto-bratovched-mi-vyarva-v-konspiratsii/

„Защо роднината ми Х вярва в конспирации?“ беше една от най-актуалните празнични дискусии в социалните мрежи. Чуждестранни и български медии даже публикуваха своеобразни наръчници за комуникиране с подобни наши близки и роднини. Както самите конспирации, така и нуждата от конструктивен разговор около тях няма да остареят в скоро време. И въпреки че последните проучвания в областта на комуникациите не са единодушни относно ефективността на проверката на факти, а консенсус около правилната стратегия за адресиране на „инфодемията“ липсва, има подходи, които може да ни помогнат ако не да преодолеем различията, то поне да ги разберем.

Като за начало – предразсъдъци долу! Науката е категорична, че голяма част от хората вярват в поне една конспиративна теория, независимо от политическата си принадлежност, като в много редки случаи става въпрос за екстремисти или маргинални личности. Определящи фактори като образованието не са категорични, понеже се влияят от множество други променливи. Конспирациите са ефективни именно защото провокират не разума, а емоциите, експлоатирайки слабите места в човешката природа и мислене, които са еднакви за всички.

Разбирането на тези механизми е важно, тъй като подобен тип дезинформация има все по-очевидни обществени последствия, а според науката „излагането на конспиративни теории редуцира намерението на индивида да бъде активен в политиката, да намали въглеродния си отпечатък, да се ваксинира и да спазва добри здравни практики. В допълнение, вярата в заговори се асоциира с рискови сексуални практики и поведение сред определени групи с по-негативно отношение към равноправието, с расистки възгледи и политическо насилие“.

Добре де, в крайна сметка – защо роднината ми вярва в конспирации?

Според изследванията вярващите в тайни съзаклятия изпитват по-висока степен на недоверие към властта, по-цинични са към политиката, имат по-ниско самочувствие и често вярват в паранормални явления. Този профил със сигурност е широко разпространен в България, макар сериозните изследвания в областта у нас все още да са оскъдни. Изброяването на тези зависимости обаче не отговаря на основния въпрос: защо дезинформацията поглъща някои, а други – не, независимо от социален статус или политическа принадлежност. Може да бъдат разграничени три групи фактори: психологически/емоционални, социални и свързани с аналитичното мислене.

Преди да разгледаме всеки от тях поотделно, е редно да отбележим две неща: първо, човешките същества са сложно устроени и еднозначни, прости отговори за даден феномен няма. Второ, дигиталната среда добавя пореден елемент в картината: скоростта на публикуване и количеството информация, която циркулира онлайн, затрудняват и често подвеждат повечето потребители. На повечето от нас се е случвало да споделим снимка от събитие например, за която после се оказва, че е правена на друго място и в друго време. Проследяването на изображения и клипове отнема много повече време, отколкото краткотрайното усилие за тяхното публикуване. Често умишлено емоционалният характер на публикациите, целящи да ни провокират, води до експоненциално разпространение, с което сухите факти не могат да се конкурират. С оглед на това технологичната грамотност на потребителя играе роля в способността му да разпознава определено съдържание, да потвърждава неговия произход и да го сравнява с друга, легитимна информация.

Въпрос на психика

Именно огромното количество информация в социалните мрежи може да доведе до измислянето на множество хипотези, изграждане на връзки там, където те не съществуват, и залитане към конспиративни теории, сочат изследвания. Повишените нива на стрес пък провокират тенденция да се търси значение, ред или опит за контрол там, където често имаме просто случайни събития. Стресовият фактор е особено висок в контекста на глобални събития, като природни бедствия или терористични атаки. В подобни случаи науката говори за състояние на „свръхбдителност“, при което възбудата и стресът пораждат нужда от отговори и информация относно причините за даден феномен. В своето проучване за конспирациите, свързани с COVID-19, австралийски учени подчертават, че „някои хора са по-склонни да търсят структури, връзки или смисъл в несвързани помежду си събития като реакция на сложни събития, които преживяват в стресови обстоятелства“. Именно в този контекст социалните медии наливат масло в огъня.

Друга съставка в коктейла е склонността за потвърждаване, или инстинктът ни да търсим и приемаме информация, която отговаря на възгледите ни. Феноменът е изследван в края на 70-те години на миналия век в рамките на експеримент, в който на участници са представени аргументи за и против смъртната присъда. Не само че хората са по-склонни да запомнят аргументи, които подкрепят вече съществуващата им теза, но и често представянето на други факти води до още по-силно затвърждаване на първоначалната позиция.

Изправени пред нова криза или нови доказателства, вярващите в конспиративни теории се опитват да ги напаснат към вече съществуващите хипотези и логически системи. Универсалният отговор е, че самите факти са част от заговора и винаги има нещо скрито и неизказано или някой, който извлича полза от дадено събитие. Именно поради това се смята, че вярващите в дадена конспиративна теория са по-предразположени да вярват в конспиративните теории като цяло. Ако се върнем в контекста на България, упованието в народната медицина, паранормалното, астрологията и подобни е широко разпространено, легитимирано от масови медии и политици от десетилетия. Информационната епидемия покрай коронавируса не е нищо повече от покълването на отдавна посято семе.

В рамките на конкретното проучване ефектът на образованието върху вярата в конспиративни теории за коронавируса е слаб, а по принцип тя се влияе от други психологически и социални фактори. Нещо повече – образованието не предотвратява наличието на „когнитивни слепи петна“, или иначе казано, на склонността ни да виждаме сламката в окото на другия, но не и гредата в своето. Напротив, по-силните когнитивни способности се свързват с по-силна вероятност за подобни слепи петна.

Не пипай котлона, ще се изгориш

През 1966 г. американският психолог Джон Бреъм пита „Защо детето понякога прави обратното на това, което му се казва?“ в увода на развитието на теорията за психологическото реактивно съпротивление. Така се нарича склонността ни да правим противоположното на очакваното от нас. В свой обзор на научната литература върху реактивното съпротивление учени от Австрия и САЩ обясняват, че хората са убедени в наличието на определени свои свободи, с които разполагат в тъй нареченото си свободно поведение. За намеса в тези свободи може да се приеме всичко – от реклама, която ни насажда да купим определен продукт, до забрана да ползваме телефона си в киносалон. Именно в тези ситуации се проявява реактивното съпротивление, чиято цел е възстановяването на тези свободи.

От комуникационна гледна точка послания, които съдържат думи като „трябва“, „нужно е“ и „задължително“, предизвикват силно реактивно съпротивление, за разлика от по-слабите откъм контрол „възможно е“, „вероятно“ и „бихте ли могли“. Излишно е да обсъждаме комуникационната стратегия на българските власти от март месец насам във времена, когато множество лични свободи са силно ограничени в името на общественото здраве – такава просто няма, а последствията са налице.

Важно е да споменем и връзката между вярата в конспиративни теории и уязвимостта към логическата грешка „заблуда на комбинацията“, която се състои в погрешното вярване, че едно събитие е по-вероятно от друго или че е по-вероятно няколко събития да се случат едновременно и да са свързани. Има и по-голяма вероятност феновете на заговори да правят фундаментални атрибутивни грешки, тоест да обясняват феномен с личните качества на даден човек вместо с оглед на събитията и външни фактори. Според друго изследване е възможно конспирациите да са продукт на евристични грешки, например склонността да приемаме обяснения за събитията, които ни изглеждат равносилни на техните последствия: нещо толкова страшно и пагубно като пандемия например не би могло да е просто мутация на вирус някъде в Китай.

Ключово в тази категория е и противопоставянето на аналитичното и интуитивното мислене, като вторият тип се свързва със склонността ни да вярваме в конспирации. Повечето от нас мислят интуитивно в ежедневието си, тоест разчитаме на емоционални инструменти, с които си служим за вземане на решения и комуникация. Пример е поръчването на ястие в ресторант – избираме си вечеря на базата на това каква храна обичаме или искаме, а не калкулираме прецизно и с часове най-изгодния и най-рационален от всяка гледна точка избор. Именно тази внимателна пресметливост, която свързваме и с научния метод, е аналитичното мислене.

Противно на клишето, няма хора, които да са в едната или в другата категория – способни сме и на двата вида размишление. Но интуитивното мислене е ежедневие и инстинкт, докато аналитичната мисъл трябва да бъде тренирана и в много редки случаи идва даром. Способността да се мисли аналитично намалява вероятността да вярваме в конспирации и вероятно е причината хора с по-висока степен на образование да имат по-добри шансове да устоят на дезинформацията – добрата академична среда предполага активно изграждане на аналитично мислене в продължение на години. Но както споменахме по-горе, образованието не е еднозначен и сигурен фактор.

Решението се крие в общността

Невъзможно е да изброим всички променливи, които влияят на вярата в конспирации. Но определени социални фактори, за които носим както колективна, така и индивидуална отговорност, остават проблемни в България. Не е необходимо образованието да бъде с висока степен например, ако ефективно изгражда критична и аналитична мисъл, както и осъзнатост за психологическите аспекти, които ни правят склонни към реакция и податливи на манипулация. Следват фактори като качеството на живот, достъпът до различни източници на култура и информация, както и нивото на медийна и технологична грамотност.

Медийната среда е от основно значение. Когато ролята на медиите е не да бъдат стожери на истината и фактите, а рупори на властта, която с радост легитимира дезинформацията, когато е в нейна полза, няма как да искаме от обществото да има доверие в официална информация от какъвто и да е характер. Човешките същества разчитат на опит, а опитът на българина с официалните институции и медии е горчив. Опростачването на ефира, гоненето на сензации, подвеждащото представяне на данни и статистика, както и даването на трибуна на всякакви псевдоексперти и псевдоанализатори имат по-голям принос за общественото недоверие в контекста на здравната криза, отколкото която и да е отделна личност. Журналистите носят професионална отговорност да „преведат“ научния и политическия дискурс на достъпен за масовия зрител език.

Именно недоверието в институциите и властта е сред основните предпоставки за вяра в алтернативни теории и откровени лъжи, които са заплаха за общественото здраве не отскоро – подобни кризи е имало не само с ваксинацията като цяло, но и с епидемии от СПИН например. Тоест нямаме нови феномени, нито уникална за България ситуация; настоящата пандемия по-скоро катализира количествени натрупвания, игнорирани през годините. Но слабата способност на властта в България да предлага разумни решения не дава надежда за позитивна промяна, каквато виждаме на други места: щатите Арканзас, Орегон, Вашингтон и Калифорния разрешават отказ от ваксина например, но само ако родителите преминат през административен процес с ясна отговорност за действията си, плюс обучение по темата.

В такъв случай остава действието на индивидуално ниво. Тъй като у нас дезинформацията е мейнстрийм, ще трябва рано или късно да се научим да разговаряме един с друг и да търсим работещи решения в името на общото добруване. Подигравките и възмущението не са солидна стратегия в справянето с конспиративното мислене: именно хора, които се възприемат като маргинализирани или заплашени от обществото, са по-склонни да вярват в заговори. Вярата в суеверия и конспиративни теории играе ролята на механизъм, чрез който личността си обяснява чувството на изключване и изолация, сочат проучвания. По-уязвими са и членове на групи или социални прослойки, които се възприемат като хора с по-нисък статус поради етническия си произход или финансовото си състояние; също и хора, които виждат себе си като губещи от политическото или социалното статукво.

Вярата в конспиративни теории е изключително устойчива и не се поддава на корекция лесно. Към момента изследванията сочат, че изреждането на факти и аргументи не е достатъчно. Но послания, концентрирани директно върху дадено невярно твърдение, са по-ефективни от абстрактна оборка на теорията или представяне на съвсем нови контрааргументи. Разпространяването на добри практики и проверени твърдения би спомогнало повече за борбата с дезинформацията, отколкото подигравките. Друга алтернатива е стимулиране на аналитичното мислене с въпроси и ресурси, представени в рамките на приятелски разговор например.

Но най-ефективната стратегия остава превенцията. Експеримент показва, че участниците, на които са представени доказателства преди излагането им на дадена конспиративна теория, са по-малко склонни да ѝ повярват. „Когато хората нямат възможност да изградят защита срещу заблуждаващата информация, тя е по-убедителна“, заключават учените. Част от начините за изграждане на тази защита или поне за редуциране на поляризиращия ефект, който имат конспиративните теории, е спокойният разговор, свободен от предразсъдъци. Защото в крайна сметка всичко е въпрос на психология – дори масовата психоза.

Заглавна снимка: GoToVan / Flickr

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сурва на изборите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/surva-na-izborite/

В тази година много неща в политиката ще се правят за първи път – избори както никога досега, предизборна кампания, различна от досегашната, политически послания, съобразени с новите реалности. Само играчите са старите. И не само. Ако човек не знае, че е 2021-ва, новините са като миналогодишните: Бойко Борисов и Румен Радев пак се карат. Този път за датата за избори, кой на кого е ортак – Борисов на Пеевски и Ердоган, Радев на Васил Божков – и кому кога е изгодно да се гласува.

Кое ви плаши повече – да се заразите с COVID-19, упражнявайки правото си на глас, или заплахата за българската демокрация, ако не го упражните? Отговорите на непредставителна анкета сред близки и познати могат да бъдат обобщени така: а) „Ще гласувам, то е ясно“; б) „Българската демокрация си е на един и същи хал и не виждам кой ще я оправи“.

Преувеличени ли са страховете от коронавируса в деня за гласуване, или на президента Румен Радев му е необходимо неоспоримо алиби, за да назначи по-късна дата от 28 март – обявената от самия него в началото на декември? Откакто държавният глава се изпусна необмислено, политическото забълбука: системните партии обявиха, че датата е окей, извънпарламентарните – че е твърде рано и опасно заради пандемията. И президентът започна консултации. След като минаха обещаните – с експертите по здравеопазване, изведнъж той съобщи, че ще се консултира и с ЦИК, и с парламентарните и извънпарламентарните партии, макар първоначално да не ги слагаше в сметката. После ще обяви решението си, което ще бъде облечено в указ не по-късно от 26 януари.

Президентски сметки

Цялото това протакане недвусмислено показва, че Румен Радев ще назначи по-късна дата за избори – вероятно през април. Твърде неубедително държавният глава обясни тази седмица защо на 7 декември е обявил, че вотът ще е на 28 март: „Аз посочих възможно най-ранната дата, за да има организация в работата на институциите, но до момента виждам само обещания. Не виждам законова, организационна и логистична готовност за тези избори.“ Доста пресилено предвид очевидния факт, че едва ли в реално оставащите 14 работни дни на последния месец от годината ще започне подготовката за избори.

От ГЕРБ също контрираха, че Радев иска да се измъкне от обявената вече дата. За премиера и лидер на управляващата партия Бойко Борисов 28 март е окончателният вариант. Парадоксално, но на пръв поглед и по-ранна, и по-късна дата (последната възможна е на 28 май), устройват ГЕРБ. При по-ранна дата се прогнозира ниска избирателна активност – което особено устройва системните партии. При по-късна силата на заразата ще е отслабнала, мерките разхлабени – и това отново работи за управляващите трети мандат. (Разбира се, тук се появява хипотезата за по-висока избирателна активност и фактът, че 50-те лева добавка за пенсионерите са разчетени до март. Обаче Великден тази година е на 2 май, следователно ще има великденски добавки…) Освен това, ако бъдещият 45-ти парламент има трудности да състави правителство, ще продължи да управлява настоящият кабинет, с Борисов начело.

От управляващата партия не без основания заподозряха президента, че по-късната дата е подчинена на интересите му служебно правителство да организира президентските, а защо не и нови парламентарни избори – предвид прогнозите, че следващият парламент може да е „преходен“. Каквито и да са сметките на президента обаче, БСП може да го лиши от тях, отрязвайки му пътя за втори мандат. Лидерката на БСП Корнелия Нинова съобщи, че социалистите ще решават за кандидата за държавен глава след парламентарните избори. Стрестест за Радев. Без системна партия, разчитайки на химера „анти-ГЕРБ“ – нестройно обединение от извънсистемни политически сили, високият му рейтинг няма да издържи. А и той не е прецедент, по традиция президентите са абонирани за високи нива на одобрение. Единственият политик досега, стигнал до балотаж на президентски избори без голяма партия зад гърба си, е Волен Сидеров – на вота през 2006 г. спечели на втория тур 649 387 гласа.

Каквито и да са сметките на значително по-обиграния политически Борисов, нечакани разкрития винаги може да ги объркат. Изобщо, каквито и сметки да се правят сега, те са хипотези, които почиват на хипотези. Не урните решават, а политиците, избрани с тях – и решенията обикновено са функция не на броя на гласовете и принципите, а на спогаждане.

Има ли проблем

Наистина, какво значение има датата на изборите? Все ще е с коронавирус. Щом може да се играе ледено хоро във водите на Тунджа, напук на мерките срещу COVID-19 и без опит дори на полицията да се намеси, какво пречи да има избори през март? Когато и да е, вотът е като при игра в ледена вода – забързан метаболизъм, повишено либидо, повече ендорфини, накрая махмурлук или тежка настинка. И както и в Калофер, униформените се правят, че не виждат нарушенията.

Сериозно. Когато и да е вотът – март, април, май, едва ли е проблем да се осигури здравословна дистанция между гражданите, а бюджетът да плати n броя маски и дезинфектанти за членовете на 12 500 секционни избирателни комисии. Дали тези над 80 000 души може да бъдат ваксинирани е въпрос на планиране и организация, след като вече е известен графикът за вноса на ваксините. Но в плана на Министерството на здравеопазването за ваксинацията – помните, онзи с петте фази – изборната администрация отсъстваше.

Предложения за по-добра организация в изборния ден вече има. График за почасово гласуване и коридори за рисковите групи предложи кметът на Кърджали Хасан Азис (ДПС) в Президентството, където бяха поканени тази седмица представители на Националното сдружение на общините в България.

За гражданите упражняване на правото на глас не е по-опасно от пазаруването в хранителен магазин, което е ежедневие и където спазването на дистанция почти не се контролира. Вече се дискутира кога да отворят заведенията и другите затворени до 31 януари бизнеси предвид обнадеждаващите данни от развитието на пандемията в условията на втори локдаун.

Сериозен е обаче въпросът как ще упражнят правото си на вот карантинираните към момента на вота български граждани с право на глас. По bTV тази седмица омбудсманът Диана Ковачева заяви, че държавата е длъжна да осигури такива механизми – „дали чрез специални секции, часови коридори, или мобилни секции, но това трябва да бъде решено“. От ЦИК на консултации при президента предложиха като вариант мобилни екипи с подвижни урни, както гласуват лицата с трайни увреждания. При 100% заявено желание за гласуване от 70 000 карантирани ще са необходими 1800 екипа, показват техни разчети.

Другият проблем е свързан с гласовете на българите от чужбина, които и бездруго не са много, но този път съвсем ще намалеят. За тях идеята е гласуване по пощата. Отварянето на избирателните секции в чужбина ще бъде съобразено с мерките, които всяка отделна държава предприема срещу COVID-19. Така например ако към датата на гласуване в някоя държава е ограничено правото на придвижване, а там има български граждани, които биха искали да упражнят правото си на вот, и за целта трябва да пътуват до секциите в друг град, как ще стане това?

Председателката на парламента Цвета Караянчева увери тази седмица, че „парламентът има готовност за спешни промени в Изборния кодекс“. Предвид качеството на законодателството обещанието за „спешност“ не успокоява, но надеждата остава в по-широк кръг консултации при евентуални промени на Изборния кодекс.

По данни от социологическо проучване на „Алфа Рисърч“, нарасналите страхове от влошаване на пандемичната ситуация са довели до спад с около 10% в намерението за участие в изборите в сравнение със септември м.г. Но анкетите са проведени през декември, а изборите няма да са днес. Ако има нова вълна на заразата, 43% се колебаят дали да гласуват – срещу 42%, които смятат, че вотът трябва да се проведе в първия възможен момент, тъй като отлагането му било в полза на управляващите.

Колко ще са честни

И ако има надежда, че силата на пандемията може да отслабне напролет – заради ефектите от локдауна и започналата ваксинация, опасенията за честността на изборите са сериозни. Ако извънпарламентарните партии обединят сили – и мрежи от застъпници, шансове има. Засега се очертава „да си пазят изборите“ „Отровното трио“ и „Изправи се.БГ“ на Мая Манолова заедно със Слави Трифонов и неговата „Има такъв народ“. „Демократична България“ създава своя мрежа от застъпници.

Общественият съвет към Централната избирателна комисия излезе със становище, в което набеляза евентуални мерки, в т.ч. и проучване на опита на държави, провели избори в условията на COVID-19.

Изборният кодекс изисква гарантирането от СИК на правата на наблюдатели, застъпници и други категории лица, които имат право да присъстват в изборното помещение на всички етапи от изборния процес. Особено важно е ЦИК да определи правила, които, в условията на COVID епидемия и при спазване на определената от здравните власти дистанция, ще осигурят пряка видимост на тези лица при отваряне на избирателните кутии и установяване на резултатите от гласуването.

За да се гарантира прозрачност на изборния процес, ОС ще предложи на законодателя да предвиди възможност за заснемане и излъчване в реално време на преброяването на бюлетините и установяване на резултатите от гласуването, за да може процесът да се наблюдава безопасно от всички заинтересовани лица, които имат право на това по ИК…

Доминацията на COVID-19 безспорно е най-голямото предизвикателство както пред организацията на изборите, така и за предизборната кампания. Как политиците да достигнат до избирателите си? Колко души ще се престрашат да дойдат в душни зали, слабо отоплени, в малки пенсионерски клубове, заведения? Как ще действат двете най-големи медии в България – bTV и „Нова телевизия“, които вече са с нови чуждестранни собственици?… Онлайн кампаниите никога не са имали по-голяма тежест, както и медиите, но заедно с тях срещите на открито очи в очи не са за пренебрегване – ако времето позволява.

Преди това обаче управляващите и политиците ни дължат гаранции за здравето и гаранции за честност.

Заглавна снимка: Nick Youngson

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За научните класации, контекста и общуването

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-nauchnite-klasatsii-konteksta-i-obshtuvaneto/

В края на изминалата 2020 година БАН се похвали, че 25 учени от Академията са сред първите 2% най-добри учени в света според класация на Станфордския университет. Няколко дни по-късно последва новината, че БАН е научната институция у нас с най-голям брой публикации в базата данни Scopus за периода 2017–2019 г. Собственост на холандското академично издателство Elseviеr, Scopus претендира да е най-голямата база данни, обхващаща цитирания и резюмета на научни публикации, публикувани след анонимни рецензии – тоест нито рецензентите са знаели кои са авторите, нито авторите – кои са рецензентите.

В първия работен ден на новата година и Софийският университет реши да се похвали, че 12 учени от Алма матер влизат в класацията на Станфордския университет. Тогава темата за Станфордската класация се поде от медиите. В зависимост от това коя телевизия гледате, броят на българските учени в класацията варира от 37 до 50.

Наличието на непълна и противоречива информация показва

колко е важно журналистите да стигат до първоизточника на една новина – нещо, което не личеше да е направено в преливащите от гордост репортажи по темата.

На видно място в сайта на Станфордския университет или в новините от последните дни, публикувани там, няма обаче и помен от информация за класация на учените. На английски език в Google излизат новини най-вече от полски и индийски сайтове, изразяващи гордост, че във въпросната класация има полски или съответно индийски учени. Както и в българските новини, линк към въпросната класация липсва, но пък може да се стигне до информацията, че е изготвена в сътрудничество с изследователската организация SciTech Strategies и Elsevier – същите, които стоят зад базата данни Scopus.

Така, конкретизирайки търсенето, стигаме до… статия, публикувана в списание по биология през октомври 2020 г. Тя пък е обновена версия на статия, публикувана в същото списание през август 2019 г.

Именно това се оказва „авторитетната класация на Станфордския университет“ – статия в списание по биология.

Публикацията от 2020 г. има трима автори – по един от всяка организация. От представянето на авторите се вижда, че този от Станфордския университет е свързан с четири негови департамента, три от които медицински и един по метрика. Следователно класацията, публикувана в статията, не може да се смята за официална за авторитетния университет, каквито внушения се правят и от БАН, и от СУ и безкритично се възпроизвеждат от множество медии.

Защо тази класация става новина у нас няколко месеца след публикуването ѝ? По всяка вероятност става дума за пари. Похвалите в сайта на БАН са публикувани скоро след като Министерството на образованието пое ангажимента за увеличаване на заплатите на университетските преподаватели срещу извършване на реформи, а заплатите в БАН не влязоха в сметката. От СУ са решили да не останат по-назад и са наваксали веднага след празниците.

Въпреки че не става дума за официална класация на Станфордския университет, ранжирането на учените в статията и българското участие в списъка заслужават внимание. Защото са показателни за това

как се измерват научни постижения и научна продукция.

Като цяло класацията стъпва на данните от Scopus за 2019 г., но ранжира не броя на цитиранията, а учените, които биват цитирани. Под внимание са взети и други индикатори, като например съавторството и различните позиции на авторство.

Как се получават разминаванията на броя на българските учени в медиите ни? В действителност таблиците със списъци на учени са две – S6 и S7. В S6 класацията се основава на всички случаи на цитиране в научните издания, които влизат в базата на Scopus, а от S7 са премахнати случаите, в които учените са цитирали сами себе си. Със самоцитиранията имената на учените, работещи в български академични институции, са 50 от общо около 160 000, а без тях – 35.

Не става ясно защо в новината на „Нова телевизия“ се говори за 37 учени. 37 е механичният сбор от 25 (колкото са учените от БАН в списъка) и 12 (толкова са колегите им от СУ). Но в класацията присъстват и имената на работещи в други университети. Възможно е и от телевизията просто да са преброили грешно.

При проучване на имената в списъците се вижда, че някои от българските учени в класацията междувременно са починали. Други присъстват не с целите си имена, а с инициали, и при някои самоличността не може да се установи с точност. При филтриране по държава не излизат учени, които може да са българи, но работят в други държави.

С тези уговорки, сред петдесетината учени от български академични институции

присъства само един специалист в областта на хуманитарните и социалните науки.

Това е проф. Иван Христов, преподавател в Богословския факултет на СУ, специалист по християнска и антична философия, преводач от старогръцки. При това присъства и в двата списъка – тоест се класира в първите 2% и без да се цитира сам. Всички останали имена са на специалисти по природни и точни науки.

Класацията включва учени от различни академични области, включително хуманитарни и социални. Защо за хуманитарните и социалните учени от България е почти невъзможно да се „доредят“ до първите 2% най-цитирани академични специалисти? Първият възможен отговор е: ами толкова си могат. С други думи, у нас тези области не са толкова добре развити, колкото природните и точните науки, съответно в тях няма толкова „върхови“ специалисти, а се възпроизвежда посредственост.

Преди да прибързваме с раздаването на присъди обаче, добре е да имаме предвид, че

съществува принципна разлика между науките за природата и науките за културата,

ако използваме тази философска класификация. Точните и природните науки са в много по-малка степен зависими от социалния и културния контекст. Теоремите и формулите са еднакви навсякъде. За възникването и поддържането на различните научни теории има и определени социални предпоставки, както показва френският философ и социолог Бруно Латур в книгата си „Космополис“. Но веднъж приети от научната общност, те стават универсални.

Съществуват и различни образователни системи, в различните държави и академични институции се акцентира повече върху едни теории, школи и изследвания, отколкото върху други. Също така някои материали, организми и пр. са налични в едни страни, а не в други. В България е по-логично например да се изследват саламандрите, а не хамелеоните, защото природата ни не е естествена среда за хамелеоните.

В науките за културата контекстът играе далеч по-голяма роля.

От една страна, питагоровата теорема съществува точно толкова, колкото например и произведенията на Ангел Каралийчев. От друга страна обаче, тя е част от универсалното познание, което се изучава навсякъде, докато не са много хората извън България, които биха се интересували от Ангел Каралийчев. Освен това при социалните и хуманитарните науки в много по-малка степен може да се разчита на строги доказателства, а полето за различни теоретични парадигми, в основата на които стоят различни ценности и идеологии, е далеч по-широко.

Шансът един учен да бъде повече цитиран е толкова по-голям, до колкото по-широка аудитория достига той. В общия случай това предполага публикации най-вече на английски език, понеже този език е най-популярен и шансът за достигане до повече читатели е по-висок. За да бъдат интересни на глобалния читател обаче, учените трябва да се опитат малко или повече да универсализират локалните проблеми, с които се занимават,

да намерят в тях смисъл, надхвърлящ местните специфики.

Редакциите на немалко от англоезичните списания с т.нар. импакт фактор, тоест такива, които влизат в бази данни като Scopus, полагат като основен критерий за научност, че всичко трябва да се доказва възможно най-строго, подобно на точните и природните науки.

Личният ми опит с такова списание е показателен в това отношение. Участвах в авторския екип на статия, в която се представяше индекс за анализиране на резултати по определена тема от Европейското социално изследване. Водещият автор беше разработил индекса, аз го приложих върху данните от изследването и изчислих резултатите. Въпреки че статията беше далеч по-универсална, отколкото контекстуална, анонимните рецензенти възразиха. Аргументът им беше: защо изобщо трябва да се измисля индекс, след като в статистическия софтуер има достатъчно формули, коефициенти и пр.? Статистикът в екипа ни трябваше доста да се потруди с въпросния софтуер, за да докаже, че от него не излизат автоматично резултатите, до които води прилагането на индекса.

Проф. Петя Кабакчиева, социоложка и председателка на Националната агенция по оценяване и акредитация (НАОА), интерпретира този случай позитивно:

„Вие сте осъществили комуникация, която отначало е била проблемна. Но сте ги убедили в сериозността на това, което правите, в резултат на което вашият текст е публикуван в това списание. […] Ние трябва да „блъскаме глави“, както вие сте успели, и да се опитваме да докажем, че има и друга гледна точка.“

След преглед на автобиографиите на част от учените, включени в нашумялата у нас класация, проф. Кабакчиева стига до извода, че повечето от тях публикуват основно статии в международни списания, а в по-малка степен издават книги и учебници: „Списанията предполагат по-бързо научно общуване. […] Когато достигнеш до някакво постижение, много по-лесно е да напишеш една по-кратка статия, в която да го споделиш. И както виждаме, много по-бързо откликват колегите на статия, отколкото на книга. […] Списанията, изглежда, в момента са най-значимите посредници на научното общуване.“

Според нея публикуването на чужди езици и в чужбина е дългогодишна традиция в областта на природните науки у нас. Тя дава пример със списание на френски език, издавано през 20-те и 30-те години на ХХ век от Дружеството на аптекарите в България, и допълва:

„За да искаш да бъдеш чут, трябва да публикуваш на някой от големите езици.

[…] Левият дискурс е, че това е доминация на англоезичните парадигми в науката, на големите езици, което потиска и не се съобразява с малките езици и малките култури. Това било културна хегемония. Аз не мога да се съглася с такава теза. […] В природните науки науката изначално се мисли като универсална. Докато при нас, в хуманитарните и социалните науки, допускаме, че нашата рефлексия носи специфичните особености на средата и трябва да се вглежда в един конкретен контекст, което затруднява универсалните отношения.“

Петя Кабакчиева е против тази интерпретация, защото според нея е важно учените да общуват с колегите си. Тя е убедена, че и локалните изследвания могат да се представят на език, който да е разбираем и отвъд конкретния им контекст, и допълва:

„Ако ние се затворим само в рамките на нашата страна, това е провинциален комплекс.“

В тази връзка председателката на НАОА се позовава на тема от собствената си научна област – ако български социолози и историци твърдят, че тукашната модерност е специфична и различна от западноевропейската, те трябва да се опитат да докажат това на световната научна сцена. Петя Кабакчиева дава пример с историчката Диана Мишкова, която публикува изследвания за модерността, критични към водещите парадигми в тази област, но въпреки това те предизвикват международен интерес и са многократно цитирани.

Цитиранията на произведения на самата Петя Кабакчиева в по-голямата си част включват нейни публикации в чужбина, а не в България. За нея е проблем, че в областта на социалните науки у нас няма широка научна общност, която да чете и да коментира трудовете на членовете си. За нея цитирането е въпрос на култура на уважение към другите представители на дадена научна област, която у нас липсва:

„В България, за съжаление, трябва да кажа, че ние почти не се четем, не се коментираме, освен ако не си в някакъв близък кръг. Това е другият проблем, който е свързан с цитиранията на близки и приятели […], парадигмален кръг или специфична школа, която си се цитира.“

Как стои въпросът с проблеми, които са от локална значимост и не говорят нищо на глобалната публика?

Да вземем например „мъжкото хоро“ на Йордановден. Историкът Стефан Дечев прави изследване на този ритуал и стига до извода, че той се заражда в началото на ХХI век. Или поне няма никакви източници и свидетелства, сочещи за наличието му преди това. Развенчаването на тази „изобретена традиция“, както Дечев я нарича, е важно с оглед на все по-надигащия се през последните години националпопулизъм у нас.

Според Петя Кабакчиева обаче този феномен далеч няма само локална значимост, а „се вписва в по-широкия контекст за ретрадиционализацията, която върви в момента навсякъде, и на започването на преизмисляне на нови традиции, които се полагат като вековни“. „Важно е да се направи сравнение и да се покаже, че това не е само български феномен, а общ тренд в доста страни. И по принцип постмодерното общество с глобализацията започва да ни вкарва в една ретрадиционализация. Това за мен е огромен проблем и е част от по-широкия дебат – глобализация или ретрадиционализация? Отваряне или затваряне? Това [хорото на Йордановден – б.р.] е знак за затварянето“, допълва проф. Кабакчиева.

Колкото и да е важно общуването и споделянето за науката обаче,

стойността на един учен не се измерва с брой цитирания.

За Петя Кабакчиева нашумялата у нас класация, въпреки че не е от името на Станфордския университет, както беше тиражирано, все пак е проява на международно признание. От друга страна, броят на цитиранията сам по себе си не е свидетелство за научно качество. Новината на „Нова телевизия“ за класацията беше представена с гордото твърдение, че в нея наш учен е изпреварил Нобелови лауреати. Без да се съмняваме в стойността на постиженията на учения, подобна теза е най-малкото пресилена.

„Трудно се оценява качеството на дадена публикация. […] Любопитното е, че част от цитиранията са, така да се каже, негативни. В тази класация по цитируемост може да влязат и много слаби неща, защото са толкова безумни, че всички ги цитират“, казва проф. Кабакчиева.

Затова е добре да имаме предвид, че макар и не без значение, този опит за класиране на учените не е съвършен. Както по всяка вероятност не биха били съвършени и други класации, опитващи се да вкарат научните постижения във всички възможни области в калъпа на формални и математически измерими критерии. Но пък от друга страна, именно тези формализми са повод да се замислим, че

науката е не на последно място общуване и споделяне – две много човешки неща.

А общуването и споделянето са възможни, поне до известна степен, въпреки културните различия. Българските културни специфики не са попречили на Юлия Кръстева и Цветан Тодоров да станат учени от световна величина, подчертава Петя Кабакчиева. Произведенията на Георги Господинов се превеждат на множество езици. А говоренето за наука ще е по-смислено, ако тематизира повече общуването и споделянето, отколкото рейтингите.

Заглавна снимка: Статуи в близост до Станфордския университет. Източник: pixy.org

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.