Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/za-kupaneto-i-higienata-v-bulgaria-i-v-zapadna-evropa-bez-kompleksi/

Страстите около пиесата на Джордж Бърнард Шоу от 1894 г. „Оръжията и човекът“, поставена от Джон Малкович в Народния театър, започнаха да поотшумяват. Един от поводите за протест срещу постановката беше представянето на българите в нея като къпещи се веднъж в седмицата (ако изобщо). И следва да признаем, че макар кампанията срещу „Оръжията и човекът“ да беше резултат от грижливо подготвено активно мероприятие, доста хора искрено се възмутиха от иронизирането на хигиената на сънародниците ни отпреди век и 30 години. Затова е време за една трезва ретроспекция на къпането и хигиената – не само в България.

Възмущението е старо, колкото пиесата

Критики към шегата на тема хигиена в „Оръжията и човекът“ се отправят скоро след поставянето на пиесата за първи път, разказва историкът Стефан Дечев. Според него „Шоу не е много убедителен“, когато твърди, че всъщност е иронизирал британците, а не българите, понеже поради мръсния въздух в големите градове сънародниците му трябвало да се къпят по-често. Шоу казва и че

ни най-малко не е имал намерение да внуши, че българският майор, който се мие веднъж седмично заради социалното си положение, или неговият баща, който не се е къпал през живота си, са нечистоплътни хора.

Също така провалянето на премиерата през 2024 г. в София не е прецедент. Звучи, като да се е случило век по-късно, но през 20-те години на ХХ век ВМРО проваля опит за поставянето на спектакъла в Петрич, а през 1921 г. български студенти протестират срещу него във Виена. И макар най-пиперливите пасажи да са премахнати от текста, пиесата е свалена след четири дни.

Накрая обиденият писател решава, че българите нямат чувство за хумор и самоирония. А това според него е белег на недостатъчно цивилизована култура. Той не поставя под въпрос собствената си позиция на привилегирован представител на висш социален слой на доминираща политически и културно държава.

За първи път „Оръжията и човекът“ (под заглавието „Шоколадовият войник“) се играе на българска сцена чак 101 години след създаването ѝ – през 1995 г. във Враца. След това – през 2000 г. в Русе. И двата пъти поставянето на пиесата минава без скандали.

Етнологически поглед към къпането

Допускането, че в края на XIX век българите се къпят веднъж седмично, впрочем е твърде оптимистично. Дечев се позовава на свидетелства и изследвания, според които някои са били къпани само по време на кръщене, след като умрат или ако ги навали дъжд. Други са отивали на баня по Великден и по Коледа.

И няма как да е било иначе. Не можем да очакваме хората да се къпят всеки ден, ако нямат съответните условия в дома си.

Никой няма да тръгне да се къпе, когато няма вода, а сложните заплитания на момите изискват много време. Това е излишно хабене на ресурс, на време,

казва етноложката Виолета Коцева пред Нова телевизия, която е авторка на книгата „Честита баня“.

В 300-те ѝ страници са представени изследванията ѝ върху хигиената на българите след 1878 г.

Къпането в неделя, обяснява Коцева, не е било свързано с хигиената, а се е правело (доколкото изобщо се е правело) по-скоро по религиозни съображения – да отидеш на църква „чист духовно и физически“. Разбирането, че има връзка между чистотата и здравето, не се е радвало на особена популярност. По-скоро хората са се страхували да не настинат на течение. Оттам и „разпространеното мнение, че от некъпане никой не е умрял, но от настинки гробищата са пълни“.

Хигиена и културно превъзходство

Британските протестантски мисионери, дошли по българските земи по време на Възраждането, схващат себе си, подобно на Бърнард Шоу, като носители на цивилизационно и културно превъзходство. Него те предават и на българските пастори, които обучават.

За отбелязване е, че първата работа на евангелските работници е била да обучат населението на най-елементарни познания по хигиена: да се мият, да си режат косите, да си готвят храната, да се обличат,

се казва в сборника „Вестители на истината. История на евангелските църкви в България“ под редакцията на Кристо Куличев.

Цитираният в сборника пастор Димитър Фурнаджиев пък разказва, че когато пастор Никола Бояджиев пристигнал в Ямбол през 1874 г.,

намерил хората да спят на земята, върху пръстта и влагата, да ядат седешком на земята с дебели дървени лъжици, които не всеки ден виждали вода за измиване. […] Една от първите му работи била да научи хората да живеят като възпитани и разумни хора […], изобщо да се отучат да живеят „така, както е останало от баба и дядо.

Хигиена и статусни различия

Фактът, че едни българи се опитват да „цивилизоват“ други българи, навежда на мисълта, че отношението към хигиената не е въпрос толкова на националност, колкото на начин на живот и социален статус.

В студията си „Психология на военната дисциплина“, включена в „Оптимистична теория за нашия народ“, Иван Хаджийски описва два основни типа войници в периода преди Втората световна война в България. Единият, когото Хаджийски самоиронично нарича Иван, е от средите на градската буржоазия. Тренчо пък е от село и не се е докосвал много-много до цивилизацията. Иван притежава развита индивидуалност, която животът в казармата пречупва. При Тренчо няма нищо за пречупване – него казармата по-скоро го изгражда и окултурява.

За Иван например, който е свикнал да си чете сутрешния вестник в домашната тоалетна, липсата на лично пространство в казармения клозет е мъчение. Докато Тренчо се чувства „като финландец в банята си. Бави се, води оживени разговори, пуща шеги, забавлява се и се чуди защо го карат да мие нужниците и да ги варосва. Най-сетне роптае, че му забраняват да прави своите излияния, където намери за по-удобно и по-близо: до дърво или в някое кьоше“.

По същия начин, докато казармената хигиена е крайно недостатъчна за Иван, на Тренчо трябва „всеки ден да проверяват врата, ръцете и ноктите, за да се види дали ги е докоснал до тази безцветна и безсмислена течност, наречена „вода“. Толкова борба трябва да се води, за да го накарат да не плюе по пода, да се пере и си сменя гащите, ризата, да си мие краката, да си пере миризливите вълнени чорапи, да иде на баня“.

Социалистическо и постсоциалистическо къпане

По времето на социализма протича процес на урбанизация – повече хора се преселват от селата в градовете. В градовете пък се строят жилищни блокове, в които вътрешната баня и тоалетна стават подразбиращ се стандарт. Същевременно немалка част от населението продължава да живее в къщи, много от които са без баня, често с външна тоалетна, а топла вода тече само през проточния бойлер „Юнга“ в кухнята.

Затова обществените бани (в населените места, в които ги има) се посещават масово чак до 90-те години. Неделята продължава да бъде „ден за баня“, но вече не по религиозни съображения, а по традиция и най-вече защото е почивен и неучебен ден.

Макар социалистическата пропаганда да призовава към хигиенни навици, посланията ѝ са доста по-различни от днешните представи за хигиена. От социалистическия човек се очаква сутрин не да си тегли душ, а да си измие лицето с вода. А в книга с наставления за правилния начин на живот може да прочетем следното:

Личното бельо не трябва да се преносва повече от една седмица, а при усилена работа – повече от четири дни.

Културата има свойството да се променя по-бавно от условията за живот. От наличието на баня у дома не следва, че обитателите на съответния дом автоматично ще започнат да я използват всекидневно. Ако са свикнали, че човек се къпе веднъж седмично – в неделя, те с голяма вероятност ще продължат да го правят. И нищо чудно да твърдят, че всекидневната баня е вредна.

Нерядко промяната настъпва чак при следващите поколения, чиито представители имат баня вкъщи, откакто се помнят, и са изложени на повече внушения, представящи честото къпане като нещо естествено и правилно. Затова не е учудващ отговорът на възрастния мъж  в репортажа на Нова телевизия за етноложката Виолета Коцева, който казва, че се къпе веднъж на 4–5 дни.

По данни на НСИ 11,5% от съвременните жилища в България не разполагат с вътрешна тоалетна, а близо 7% са без баня. В селата вътрешна тоалетна нямат 20% от домакинствата. Делът на хората без тоалетна и/или баня със сигурност е в пъти по-голям от този на жилищата и домакинствата – по данни от последното преброяване едно градско домакинство се състои средно от 2,2 членове, а селското – от 2,4. Освен това едно жилище може да се обитава от повече домакинства.

Поздрави от Наполеон

Връщам се след три дни. Не се къпи,

гласи известно писмо на Наполеон до съпругата му Жозефин.

От съвременна гледна точка тази заръка звучи, меко казано, странно. Но допреди някой и друг век не само по българските земи, а и в Западна Европа естествената телесна миризма не се възприема като гнусна, а може дори да е възбуждаща.

В книгата си „Относно процеса на цивилизация“ немският социолог Норберт Елиас изследва прехода от средновековно към модерно общество. Противно на разпространеното мнение за рестриктивното Средновековие, Елиас привежда доказателства, че срамът от собственото тяло и естествените потребности и изобщо способността да се самоконтролираш и самопринуждаваш са плод на Ренесанса и Просвещението и все повече се усилват през модерността.

При това връзката на самоконтрола с хигиената е много късна „опера“ – чак от XIX век нататък. Преди това тялото става по-скоро обект на срам, а този срам може и да е в противоречие с хигиената. През 1558 г. например Джовани дела Каза, архиепископ на Беневент, съветва:

Когато се връща от отходното място, [човек] не си измива ръцете пред отбрано общество, ако причината, поради която се мие, ще накара людете да си представят някаква гнусота.

По времето на индустриалната революция къпането става белег на социален статус. Градовете се препълват с нископлатени работници, живеещи сред мръсотия и без достъп до чиста вода. За разлика от тях, представителите на висшите класи толкова се привързват към своите бани, че дори си имат вани за пътуване. Бедността се възприема не само като недостойна, а и като смрадлива.

Хигиената впрочем става част от модерната култура не поради някакви възвишени съображения, а по необходимост. Лошите условия, в които живеят и се трудят работниците през XIX век, води до серия епидемии от холера. Междувременно Луи Пастьор открива връзка между микробите и болестите. И така, втората половина на XIX век във Великобритания става време на опити за реформиране на общественото здраве, за прокарване на водопроводи и канализация, изграждане на тоалетни, контрол на чистотата в кланици и магазини.

А през ХХ и XXI век?

И все пак и през миналото столетие всекидневното къпане не е повсеместно разпространено не само в страни като България, а и в Западна Европа, защото и там в немалко домове е липсвала баня. И за хората, които са ги обитавали, както и за българите, обичайният вариант е бил ходене на баня веднъж седмично.

По-рядкото къпане в не толкова далечното минало в сравнение с наши дни се иронизира в някои германски сериали. Действието в „Берлински Вавилон“ например се развива от края на 20-те до края на 30-те години на ХХ век. Още в първия епизод виждаме как Шарлоте Ритер, главната героиня, небрежно се позамива с вода от леген след дълга нощ на сексуален труд. В един от следващите сезони инспектор Гереон Рат не заварва Шарлоте вкъщи, защото „днес ѝ е ден за баня“.

Действието в друг сериал – „Ku’damm 56“ – се развива през 50-те години на ХХ век в престижен район на Берлин. След като майката на една от героините продължава да се опитва да я сватоса с мъж, който я е изнасилил, младата жена споделя, че се чувства мръсна. „Ами изкъпи се! Нищо че днес е сряда“ – отговаря майката, правейки се, че не разбира.

Впрочем би било наивно да допускаме, че и през XXI век на Запад всички се къпят поне по веднъж ден. Не само защото и там не всички разполагат със съответните условия. А и защото някои съзнателно избират да не се къпят толкова редовно – било защото принадлежат към определена субкултура, било по здравословни съображения – защото смятат, че твърде честото миене разрушава естествения микробиом на кожата и прави организма по-податлив на инфекции.

Като погледнем на къпането в по-широка перспектива, виждаме, че всъщност нямаме никакво основание да се обиждаме. Дори ако Бърнард Шоу, а след него и Джон Малкович гледат на българите от позицията на някакво културно и цивилизационно превъзходство. Защото общество, в което всички се къпят всеки ден, не е съществувало нито в края на XIX век, нито има такова днес. Модерната цивилизация е повече шарена, отколкото чиста. И понякога понамирисва.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/opitat-na-centar-anna-froyd-za-podkrepa-na-mladezhi/

Д-р Питър Фугъл е клиничен психолог. Близо четири десетилетия работи в услуги за деца с различни нужди, включително увреждания и детски психични заболявания. От 1995 до 2014 г. е клиничен директор на службата за психично здраве на деца и юноши (CAMHS) в Излингтън, Лондон. В момента д-р Фугъл е клиничен директор в Националния център за деца и семейства „Анна Фройд“ в Лондон и ръководител на Програмата за подобряване на достъпа на деца и млади хора до психологически терапии (CYP-IAPT), финансирана от Националната здравна служба (NHS).

Програмата има за цел да създаде насоки за цялостна трансформация на услугите, насочени към психичното здраве на децата и подрастващите, да повиши качеството на тези услуги, като разшири използването на практики, основани на доказателства, като създаде условия за пълноценно участие на децата, родителите и общността в тях и намали стигмата върху психичното страдание.

Питър Фугъл беше в България през октомври по покана на Ноу-хау центъра за алтернативни грижи за деца към Нов български университет и се включи в поредица от събития. Той взе участие в експертната дискусия за работа с деца и семейства в риск, организирана в София от европейската мрежа Eurochild. 

Лекцията на Питър Фугъл пред български експерти от сферата за закрила на деца и специалисти по психично здраве формално трябваше да представи иновативен подход за здравно-социална подкрепа на семейства, в които има родител или дете със зависимост. Когато терапевтът заговори обаче, още от първите му думи стана ясно, че това няма да е формално представяне на един инструмент, а задълбочен човешки разговор как група специалисти в Англия се опитват да върнат фокуса на комплексните здравно-социални услуги там, където уж изначално следва да е насочен – към нуждите на детето и семейството. 

Разговорът трябва да започне от възстановяване на доверието на всички нива,

сподели Фугъл с българските си колеги в самото начало. И продължи:

„Една от темите, които забелязах в дискусиите между експертите тук, беше недоверието: недоверие между семействата и професионалистите, недоверие между децата, семействата и други хора, както и недоверие между институциите, които би трябвало да ги подкрепят. 

Усилията за справяне с това всепроникващо недоверие стоят в основата на модела, който разработихме, особено с недоверието между институциите, с което се сблъскваме и в Англия. То беше толкова дълбоко, че срещнахме повече трудности в преодоляването на недоверието между институциите и насърчаването на взаимното им сътрудничество, отколкото между младите хора и възрастните. В Англия също сме изправени пред значителни предизвикателства, не сме разрешили много проблеми, затова съм тук не да натрапвам готови решения, а да представя нашите търсения и идеи.“ 

Една от целевите групи, с които екипът на Питър Фугъл работи, са деца, в чиито семейства има проблем със злоупотребата с вещества. Може да е някой от родителите, но може да е и самото дете. В Англия това са 5% от семействата, в САЩ са 10%. За България количествени данни липсват. Но не само. У нас по отношение на хората, които употребяват различни вещества или развиват зависимости, все още се използва терминология, която в голямата си част не е синхронизирана с научния апарат на съвременната медицина и психология. А думите имат значение, подчерта Питър Фугъл:

„По въпроса за злоупотребата с алкохол или вещества от страна на родителите забелязах непоследователния език, който се използва тук. Зависимостта е малка част от разстройството, свързано със злоупотреба с вещества. В момента именно този термин е по-често употребяван и широко разпространен.

Но разстройството, свързано със злоупотреба с вещества, не се отнася само до това колко пие или употребява един човек, а как това влияе върху функционирането му.

Някой може да пие редовно и да функционира напълно нормално. За разстройство говорим, когато това компрометира функционирането му, а при хората, които имат деца – когато е нарушена способността им да бъдат родители. Тази разлика е от съществено значение, защото насочва фокуса ни от степента на употреба към влиянието ѝ върху личността. Именно там се срещат интересът на здравната система към родителя и неговия психично-здравен проблем и интересът на системата за закрила към благополучието на детето.“

Спорeд Фугъл за проблеми, които засягат различни аспекти от човешкия живот – какъвто например е проблемната употреба, – трябва да има ясна и общоприета дефиниция, с която да боравят всички подкрепящи услуги:

Тази дефиниция води до втория ключов момент: решаването на проблема със злоупотребата с вещества не се ограничава до самия него, а включва и свързани въпроси – жилищни условия, управление на финансите, дългове и хазарт, насилие в семейството и др. Тези свързани проблеми влияят на функционирането на засегнатия човек и цялото му семейство, затова и изолираното третиране само на злоупотребата с вещества е невъзможно.

Във Великобритания има около 100 000 деца под закрила, като броят им се е увеличил значително след COVID-19, разказа Питър Фугъл. При около 60% от тях злоупотребата с вещества е част от семейния фон. Специалистът обясни, че макар привидно ситуациите често да са сходни, индивидуализираният подход е от съществено значение:

„Конфигурацията на проблемите в едно семейство е уникална. Въпреки че има случаи, когато зависимостта или тежките проблеми с веществата са основната грижа, това е по-рядко срещано, отколкото си представяте. Най-често ключът е в комбинацията от множество проблеми, усложняващи предизвикателствата пред семейството, затова и стратегиите за подкрепа трябва да целят да помогнат на засегнатия човек и семейството му да функционират по-добре, а не само да лекуват злоупотребата с вещества.“

В търсене на по-добри решения екипът на Питър Фугъл разработва метод за работа с хора, засегнати от проблемна употреба, и го прилага при деца и младежи в риск да бъдат отделени от семейството им. Методът цели да помогне на младежите да опознаят по-добре себе си, да разберат кои са силните им страни и да подобрят усещането за справяне с проблемите. Влиянието върху употребата би било част от ефекта, когато се постигне успех, но не е основна цел.

Целта е подобряване на благосъстоянието на човека, подчерта Питър Фугъл.

Работихме с младеж, който не виждаше себе си като човек с психични проблеми. Той не ходеше на училище, имаше напрегнати отношения с майка си и понякога употребяваше канабис. Идеята да се включи в услуга за психично здраве беше немислима за него.

Момчето имаше доверие на своя треньор по футбол – единствения стабилен възрастен в живота му. Когато се свързахме с треньора, той първоначално каза: „Аз не се занимавам с психично здраве, разбирам само от футбол.“ Но след няколко разговора се съгласи да помогне. Премина кратко обучение и с напътствия от нас стана мост между младежа и нашата услуга.

Един ден младежът се съгласи да се срещне с мен, защото треньорът му беше казал, че макар самият той да не вярва на психолози, на мен ми има доверие. Това промени нещата и отвори вратата за подкрепа към това момче. Младият човек в крайна сметка се включи в разговори с нас не защото търсеше помощ, а защото за първи път се почувства уважен и чут.

Тази история илюстрира ключовата роля на доверието, подчерта Фугъл. То често трябва да дойде от човек, на когото младежът вече се доверява, вместо някой специалист да се опитва да изгражда доверие от нулата, както работят традиционните услуги:

„Недоверието не е психично разстройство. То е индикация за преживяванията, които човек е имал в живота си. Ако искаме наистина да помогнем на един млад човек, трябва да се водим от въпроса защо той не ни се доверява, а не от усилието да преодолеем недоверието му. Трябва да бъдем любопитни към тези деца, да се опитаме да си представим през какво са преминали, за да станат такива, каквито са, и как се чувстват в момента, в който ние се срещаме със случая им.

Този процес се нарича „ментализиране“

и всъщност не е труден, всички ние го правим инстинктивно във всекидневието си. Просто тук, в работата, усилието да си представим мисловността на човека, на когото искаме да помогнем, е съзнателно и е ключова част от нашия инструментариум. Клиентът ви винаги ще усети искреното ви усилие да се поставите на негово място, да го разберете.“

Водени от тази идея, специалистите от Националния център за деца и семейства „Анна Фройд“ в Лондон разработват подхода „Интегративно лечение, базирано на адаптивна ментализация“, или AMBIT (Adaptive Mentalization Based Integrative Treatment). Това сложно за неспециалистите наименование обозначава комплексен подход, в центъра на който стоят хора с множество признаци на уязвимост и силно недоверие в системите за подкрепа:

Младите хора, на които ние искаме да помогнем, най-често не търсят помощ. Затова и помощта не се предоставя от един човек или екип, а чрез мрежа от взаимоотношения. Когато използваме този подход, откриваме, че около младежа най-често има някой стабилен възрастен, но той не се разпознава веднага от професионалистите. Предизвикателството е да се включат и оценят тези неформални опори, защото те са изключително важни.

Питър Фугъл представи и друг аспект на AMBIT – работата с професионалистите, които трябва да подкрепят даден младеж. От една страна, те трябва да развият доверието помежду си, а от друга – да получават подкрепа, за да запазят собственото си психично здраве.

„Както ви споменах в началото, и в Англия сериозен проблем беше да убедим специалистите от различни сфери да си взаимодействат и да си имат доверие. Едно изследване например показа, че здравните специалисти, които лекуват възрастни със зависимости, нямат и не събират информация дали тези пациенти са родители. А това е ключова част от картината. Затова ние създадохме екипи, които включват социални работници, учители или специалисти по приобщаващо образование, специалисти по психично здраве и по злоупотреба с вещества.

Този интегриран модел насърчава сътрудничеството и води до по-добри резултати за семействата. Неформалните взаимоотношения между членовете на екипа, изградени чрез споделени разговори и взаимно доверие, всъщност са по-ефективни от официалните обучения. Това увеличава и взаимната им подкрепа, защото хората в тези професии са подложени на огромен стрес и тревожност. И ако понякога човек е тревожен, че не знае какво да прави, в системата за закрила професионалистите нерядко са тревожни, защото знаят какво се случва, знаят какво да правят, знаят и какви са рисковете, и какъв е залогът.“

Любопитно и важно откритие на екипа на център „Анна Фройд“ е, че обединяването на здравната и социалната подкрепа за хора с проблемна употреба и техните семейства в една комплексна услуга е и икономически ефективно. Според Питър Фугъл при новия модел общите разходи за услуги за защита намаляват със значителни суми:

Знам, че това е ключов въпрос, когато трябва да убедите властите в нещо. Първоначално звучи сложно и скъпо да добавите специалисти по психично здраве в екипи, които се занимават със социална работа. Установихме обаче, че тази инвестиция се изплаща за около три месеца.

В Англия 25% от семействата, които са насочени към службите по психично здраве, изобщо не се появяват на определените им консултации. Социалните работници полагат огромни усилия и отделят работно време, равняващо се на милиони паунди, за да направят оценка, да уредят срещите им със специалисти по психично здраве, после да ги посещават, за да разберат защо не са се явили на тези срещи… Огромен труд, който не помага на никого.

Наред с другото специалистите по психично здраве в екипа помагат да се идентифицира помощта, която наистина да е полезна на конкретния човек и конкретното семейство. Според Питър Фугъл, въпреки всички предизвикателства, недостатъчни ресурси и кадри, този подход показва, че ако специалистите работят взаимосвързано, с доверие и с истинска любознателност относно нуждите на младежите и семействата им, това води до устойчива промяна:

„Ние често смятаме, че знаем от каква помощ има нужда уязвимият човек. И или не питаме хората, или ги питаме в неподходящ етап от работата си с тях от какво смятат, че имат нужда. Това не е някакъв тривиален въпрос, който можем да обсъдим мимоходом, а може би най-трудната задача в процеса. Какво младежите и родителите смятат, че би им помогнало? Понякога става дума за подкрепа, която просто да подобри функционирането им. За един специалист невинаги е лесно да приеме, че може да помогне на човек с проблемна употреба, без изобщо да се занимава със самата употреба.“

В рубриката „Разговори за здравеопазването“ Надежда Цекулова кани своите събеседници да поговорят без клишета и празнодумие за проблемите и решенията, болката и оздравяването, медицината и политиката.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-toleriraneto-na-homofobiyata-napravi-vuzmozhno-nasilieto-pred-narodniya-teatur/

Националисти, русофили и агенти на ДС провалят премиерата на театрална постановка в Народния театър, като не допускат зрителите да влязат в салона, докато полицията гледа безучастно. Постановката, режисирана от американския актьор Джон Малкович, е „Оръжията и човекът“ на Джордж Бърнард Шоу и е от далечната 1894 година. 

Декларираните поводи за възмущение от пиесата са два. Първият е реплика на един от героите (българин), че той не вижда причина човек да се къпе по-често от веднъж в седмицата, а баща му никога не се е къпал. Вторият – че антивоенната пародия на Шоу тематизира Сръбско-българската война, а датата на премиерата ѝ – 7 ноември, – макар в масовото съзнание да се свърза само с Октомврийската революция, съвпада и с годишнина от Битката при Сливница в рамките на същата война (по стар стил, по нов годишнината е на 17 – 19 ноември). 

Реалната причина за протеста обаче е, че той е организирано активно мероприятие.

Как се стигна до провалянето на премиерата

Ретроспекцията на къпането и некъпането в България и Европа заслужава специално внимание, затова тук фокусът ще падне върху осуетяването на театралната премиера. В редица публикации по темата се отбелязва, че то беше допуснато, след като подобни протести бяха организирани срещу филми и културни прояви на ЛГБТИ тематика. Има обаче един важен детайл – провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ не просто следва хронологически осуетяването на прожекции и премиери на книги на ЛГБТИ тематика. То по-скоро е резултат от тях и от липсата на обществена подкрепа за правото на представителите на една малцинствена група да имат достъп до изкуство, което се отнася за хора като тях.

През 2021 г. например националисти се опитаха да провалят представянето на „Мравин“ в клуб The Steps – първата детска книжка, в която става дума за еднополови родители. На същото място дни по-късно на аналогичен натиск бяха подложени зрителите на късометражния филм на Слава Дойчева „Черупки“. В него се разказва колко трудни могат да бъдат семейните празници за хора в еднополови връзки, когато близките им не ги приемат. Тогава присъства полиция, но провокаторите са допуснати в залата.

Междувременно футболни агитки направиха опит да проникнат в сградата на Радио „Пловдив“, за да провалят представянето на две книги с лични истории на ЛГБТИ хора – „Смелостта да бъдеш“ и „Смелостта да бъдеш родител“.

Същата година над 500 привърженици на ВМРО обградиха мястото на прожекцията на македонския филм „Змия“, в който се разказва за приятелство (не от интимно естество) между момче и куиър мъж. След края на прожекцията зрители са преследвани и нападани по пътя към къщи. Това впрочем е една от малкото хомофобски прояви, чиито инициатори по-късно са осъдени.

Адвокатът и правозащитник Христо Копаранов, днес общински съветник от „Спаси София“, е един от зрителите на „Змия“. Пред „Тоест“ разказва как след прожекцията е успял да си тръгне с такси, обграден от полицейски кордон. Подобен опит е имал и с други филми на ЛГБТИ тематика – като споменатия „Черупки“ и белгийския „Близо“.

„Близо“ стана повод за хомофобска агресия в няколко града през 2023 г. Тогава привърженици на „Възраждане“ провалиха прожекцията на филма в кино „Одеон“, а пристигналите на място полицаи поздравяваха националистите и се снимаха с тях. Във Варна пък участници в протест срещу „Близо“, организирани от „Възраждане“, обиждаха и замеряха с предмети хора, отишли да го гледат, сред които е и Татяна Кристи.

„Видях 1933 [година] под благосклонния поглед на държавата в лицето на МВР – споделя Кристи, цитирана от „Свободна Европа“. – Замериха ме с шише, удариха ме, полицията видя всичко.“

И прожекцията на „Близо“ във Варна беше провалена. В Пловдив все пак се състоя – въпреки опита на „възрожденци“ да я осуетят и там.

Последната киножертва на националистическа пропаганда, отново от страна на „Възраждане“, беше филмът „Любен“. След поредната дезинформационна кампания Националният филмов център спря „Любен“ от участие във фестивала „Златна роза“.

От проваляне на прожекции – към щурмуване на институции

Когато хомофобските атаки срещу произведения на изкуството и на културата, свързани с ЛГБТИ хората, и срещу тяхната публика минават (с единични изключения) безнаказано, значи насилието работи. Особено когато се извършва на фона ако не на съучастието, то поне на бездействието на полицията и не среща отпор от страна на обществото. А щом работи, то ще разширява обхвата си. В този смисъл ЛГБТИ хората са опитни зайчета – чрез посегателствата срещу тях се изпробват обществените и институционалните граници на поносимост.

В началото на 2022 г. от „Възраждане“ се опитаха да проникнат в сградата на Народното събрание, понеже са против т.нар. зелени сертификати за COVID-19. Реториката им възпроизвеждаше лозунгите при щурмуването на Капитолия на 6 януари 2021 г., когато Тръмп загуби президентските избори: 

Това е нашата сграда, това е нашият парламент. 

На площада висеше декоративна бесилка. Изпратените на място полицаи бяха без защитни средства – шлемове, каски, щитове или палки – и едва успяха да удържат множеството да не нахлуе в сградата. По-късно МВР съобщиха за осем ранени полицаи и само един арестуван, понеже носел газов пистолет.

През май същата година пак от „Възраждане“ на два пъти опитаха да свалят знамето на Украйна от сградата на Столичната община. Първия път – с помощта на товарен автомобил с вишка. Присъстващите полицаи са предупредени да не се месят, защото щурмуващите Общината имат депутатски имунитет. При втория си опит „възрожденците“ използваха стълба. Въпреки многото присъстващи жандармеристи нямаше арестувани. Дори след като протестиращи обърнаха автомобил на жандармерията и се покатериха върху него.

Година по-късно пък проруски демонстранти, участващи в шествие под името „Общобългарски поход за мир и неутралитет“, заляха с червена боя Дома на Европа, в който се помещават представителствата на Европейската комисия и Европейския парламент в България. В шествието участваха политици от „Възраждане“, БСП, „Атака“, както и бивши леви депутати, като Мая Манолова.

В края на 2023 г. пък политици от БСП изкъртиха вратата на сградата на Областната управа в София. Причината? Искали да получат документите за демонтажа на Паметника на Съветската армия.

Без разбиване на врати, а отвътре, но все пак със сила беше превзет парламентът по време на последното заседание на 50-тото НС на 27 септември 2024 г. Представители на ИТН и „Възраждане“ създадоха хаос, физически блокираха достъпа до трибуната и прекъснаха кабели на микрофони. Така те попречиха да се приемат решения, които са необходимо условие, за да се отключи финансирането по Плана за възстановяване и устойчивост. В резултат на предизборния цирк България може да загуби поне 1,5 млрд. лв.

А в началото на тази седмица, на 11 ноември 2024 г., санкционираният по закона „Магнитски“ и превзел ДПС Делян Пеевски каза нещо, което може да се интерпретира като заплаха за превземане на парламента. Пред протестиращи в негова подкрепа, докарани с автобуси от страната, той заяви:

Това е последният път, в който ние ще бъдем цивилизовани и мирни тук отпред. Ако продължават с това отношение да не ни зачитат, ние с всички средства на демокрацията ще отстоим нашите права и аз като ваш лидер ще ги отстоя.

Не става ясно как се отстояват права „с всички средства на демокрацията“, ако това не се прави цивилизовано и мирно.

Кога се забеляза проблемът

След провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ последваха изумени реакции, сякаш подобно нещо се случва за първи път. Те може би отчасти са причинени от комплекса „да не се излагаме пред чужденците“. Но мнозина като че наистина тепърва забелязват националистически и антиевропейски протест в България, който проваля нещо. Защото за тях ЛГБТИ хората не се броят, а според някои дори „си го заслужават“. А институциите не се ползват с особено доверие и опитите им за превземане със сила понякога дори будят симпатия.

Тъй като Народният театър, въпреки скандалите, свързани с настоящото му ръководство, е един от най-важните държавни културни институти, посегателството върху него предизвиква спонтанна вълна от обществена подкрепа. На второто представление на „Оръжията и човекът“ пред театъра пристигат не само актьори, но и много граждани, дошли да защитят правото на зрителите да видят пиесата, за която са платили билети.

Активисти за правата на ЛГБТИ хората впрочем също отиват пред театъра в подкрепа на актьорите, Малкович и публиката, защото знаят какво е да не бъдат допуснати да гледат филм. Сред тях е и Христо Копаранов.

Въпреки тази проява на солидарност обаче духът е пуснат от бутилката. Първо се експериментира върху малцинства. Ако мине – върху мнозинството, неговата култура и неговите институции.

Какво може да последва

Осуетяването на културни прояви, свързани с ЛГБТИ хората (което пък от своя страна е само част от цялата хомофобска и трансфобска агресия, която не е тема на тази статия, но я има), кулминира в приемането на поправка в закона, ограничаваща правото на изразяване на всичко, свързано с тях, в училище. Докъде може да доведе провалянето на театрални премиери и опитите за превземане на публични институции, ако няма силна обществена реакция, която да им се противопостави?

Ако популистки тълпи и дезинформационни кампании провалят театрални постановки, а театрите не срещат обществена подкрепа, логично е да започнат да се самоцензурират и да предлагат само „удобни“ пиеси. А не е изключено в един момент обявените за недостатъчно патриотични постановки да се окажат извън закона. Същото важи за книгите, филмите, музиката и останалите форми на изкуство.

Ако политици се опитват да щурмуват институции, без силите на реда да ги възпират особено, все някога може и да ги превземат. Тази перспектива си струва да се приеме сериозно поне по две причини:

Първо, България от вече три години е в постоянни цикли на предсрочни избори и парламенти, които не могат да формират стабилно мнозинство. В тази ситуация все по-голяма тежест придобиват гласовете, предлагащи алтернативи на настоящата избирателна система – от вдигане на 4-процентовата бариера за влизане в парламента до президентска република. Освен това много хора нямат доверие в изборния процес поради тежестта на контролирания вот и изборните манипулации.

На този фон, ако някой просто превземе властта – ей така, със сила, без избори, дали ще срещне сериозна съпротива, или преобладаващата част от населението ще си отдъхне, че най-сетне го управлява силна ръка и не го карат да гласува отново и отново?

Второ, победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ е вдъхновяваща за всякакви антидемократични движения, режими като този на Виктор Орбан и насилствени опити за превземане на властта. Провалянето на пиесата на Шоу, макар да има всички признаци на планирано активно мероприятие, особено като се има предвид, че е поставяна през годините в други театри тихо и кротко, беше представено като спонтанна обществена реакция, окрилена от победата на Тръмп предишната нощ.

35 години след падането (по-точно самодемонтирането) на тоталитарния режим е добре да не забравяме, че демокрацията не е даденост. Дори в страна като САЩ, която е неин символ. А какво остава за България, която не може да се похвали с дълга история на стабилно демократично съществуване. И в която демокрацията ни е подарена, а не сме се преборили за нея. Тя лесно може да се загуби – както с избори, така и със сила.

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/tayland-pod-kozhata-treta-chast/

<< Към втора част

Архипелагът Ко Ланта е тайландският рай на гмуркачи от цял свят. Именно те популяризират Koh Lanta Yai, или Големия остров, на който се намират едни от най-красивите плажове и коралови рифове в Южен Тайланд. На Големия остров е концентриран туристическият живот на архипелага и чужденците обобщено го наричат просто Ланта.

Ланта е активен през т.нар. сух сезон – от декември до март. През останалото време вали дъжд със седмици. Безбожно влажно е. Островът е пуст. Работят магазините и ресторантите само там, където живеят местните – в Стария град на Ланта и в квартала „Бан Саладан“. Там плажове почти няма, затова и рядко отсядат туристи. От бреговете на двата квартала се откриват гледки към Андаманско море и част от островите на архипелага. Гледките са най-красиви от пристанищата на Стария град и „Бан Саладан“.

За разлика от шумните и популярни острови в област Краби – Ко Крадан и Фи Фи Дон, в Ланта цари неприсъщо спокойствие. Това се дължи на религиозните нрави на преобладаващото местно население – малайзийските мюсюлмани. Наркотиците, проституцията и партитата са сведени до минимум и островът заспива след два часа през нощта.

Ланта наистина не прилича на никое друго място в Тайланд. Географското му разположение – излазът към Андаманско море и близостта му до Малайзия – позволява

необикновен религиозен и етнически плурализъм, започнал още преди петстотин години.

Тогава на пристанището на Стария град за първи път спират китайски и индийски търговски кораби. От индийските заселници нищо не е останало, но Тhai-Chinese, или тайландските китайци, тяхната култура и архитектура присъстват навсякъде на острова. Много от къщите в Стария град създават усещането за добре развито, уседнало общество на търговци. И ако пристигнете по море, ще се възхитите на облика на един величав и достоен град, издигнат над морето.

Някои от изследователите на Ланта твърдят, че когато първите кораби пристигат, местното племенно население Urak Lawoi, мокен, или морските номади, вече живеели в наколни жилища покрай бреговете на острова. Други казват, че морските номади са придошли с малайзийското мюсюлманско население преди триста години. Когато пристигнали на острова, малайзийските мюсюлмани се изхранвали с риболов, търговия с кокосови продукти и работа в каучуковите плантации.

Въпреки че Тайланд е една от четирите водещи износителки на естествени полимери в света,

а презервативите и санитарните ръкавици са на удивително ниски цени, голяма част от каучуковите плантации в Ланта са унищожени. Има само няколко останали гори, които лесно се разпознават по паничките, завързани за долната част на стеблата. В тези панички, приличащи на хранилки за птички, се събират белите сокове, латексът на дървото.

В момента малайзийските мюсюлмани, както всички останали в Ланта, се препитават предимно с туризъм. Джамиите им приличат на ананаси, с много по-заоблени куполи от познатите на Балканите. Облеклото им е традиционно и лесно могат да бъдат различени от будистите и морските номади.

Тайландците наричат морските номади Chao Le, или „онези, които живеят и се изхранват от морето“. Както и Chao Nam – „морските хора“. Някои ги назовават Orang Lanta, или „хората на Ланта“. А онези, които припознават асимилационната политика на страната, им викат Thai Mai, или „новите тайландци“. Както в отношението към повечето малцинства по целия свят,

правителството на Тайланд оказва ужасяващ натиск върху морските номади и не признава правото им на собственост, гражданството, както и езика им – мокен, част от австронезийската група езици.

Морските номади са анимисти. Вярват, че не само хората, но и животните, растенията и всяка част от природата притежават душа, способна да общува с всичко наоколо. Приемат морето като своя дом и смятат, че ресурсите му не могат да бъдат владени от хората. Морските номади ловуват от малки. За децата им се знае, че притежават суперсилата да виждат два пъти по-добре под вода от европейските деца. В Ланта морските номади живеят изолирани, върху наколни жилища или в kabang – големи лодки, с които търгуват и ги използват като кухня и спалня. Малка част от тях живеят на сушата. Онова, което видях в техния земен квартал в Ланта, наподобяваше всяко гето.

Въпреки че морските номади, включително и в Ланта, са силно стигматизирани, те се рекламират като екзотична туристическа атракция. Общността им се справя достойно с неприятното отношение към тях, а част от представителите им работят професионално с гмуркачите и им разкриват тайните на Андаманско море.

До 2015 г., освен гмуркачите, основните туристи на Ланта са шведите. Настаняването на острова става в наколни бамбукови жилища или в къщи на кокили, за които споменах в предната статия. Има и няколко ресторантчета. Инфраструктурата още не успява да свърже всички точки на острова, дълъг 25 километра и широк 6. А преди да построят моста „Шри Ланта“ между Ланта и Ко Ланта Ной, втория по големина остров на архипелага, фериботът oт административния център Краби е пътувал повече от час.

Може да се каже, че допреди десет-петнадесет години Ланта е била диво място, където волно са се разхождали маймуни, варани и бездомни кучета, а местните са се препитавали така, както са го правили в продължение на векове. И с малко туризъм. Най-близката ветеринарна клиника се е намирала в Краби, а бездомните кучета и котки освен гладни, са се разхождали болни, при което случаите на ухапвания са били немалко.

Джуни Ковач отваря първия приют за бездомни животни в Ланта и работи с доброволци туристи от целия свят. Вече е почти невъзможно да се срещнат бездомни животни на острова. Lanta Animal Wellfare се издържа от дарения и чрез готварското училище Time for Lime. За един ден в Time for Lime научих основните правила в тайската кухня. Имаше хора от курса, които си тръгнаха с домашен островен любимец, а фондацията на Джуни помогна с цялата документация.

Трябва да призная, че след месец тайландска храна и кулинарен курс, от време на време ми се прияжда нещо познато. Освен пицарията Loro Loco, която миналата година ни изненада със страхотните си пици, тази година открихме Baja Taco и ако не ни беше срам, щяхме да заживеем до заведението на Баха.

Друго приятно откритие за мен беше Националният парк „Му Ко Ланта“, където видях къпещи се слонове, киснещи в малка рекичка варани и безброй видове маймуни. И дървесна змия, която ми се облещи. Но най-приятното от цялата разходка в парка, признавам, беше морското му дъно и се радвам, че си бях взела шнорхела, за да видя безброй причудливи по форма и цвят риби, които изглеждаха така, сякаш плувах в нечий сън.

Като в сън се чувствах и на Ланта Ной. Там живеят само местни. Обиколката му с мотоциклет отнема няколко часа. На Ланта Ной плажове няма, само рибарски селища, усещане за простор и два-три ресторанта. Както и изоставения жълтеникав палат на китайски търговец. На брега на имението е основано поредното рибарско селище.

Вероятно ще мине още едно или две десетилетия, докато динамиката от Ланта се прехвърли на Ланта Ной, но засега такива опасения няма. И понеже моделът ми на съществуване е такъв, че летувам на едно и също място, докато всяко камъче не научи името ми, предполагам, че ще посетя тази част на Тайланд, докато се промени толкова, че повече не мога да я позная.

За финал – ако решите да пътувате към Ланта, не забравяйте: 1) да кандидатствате за виза онлайн – по-бързо, лесно, евтино и човешко е; и 2) да пиете куба либре в кокосов орех, докато гледате как слънцето потъва в Андаманско море.

Наздраве!

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/moya-strana-moya-bulgaria-v-kafyavo/

Когато в държава от Европейския съюз граждански протести прераснат в цензура, спираща книги, филми и театрални представления, започва да ехти Die Fahne hoch! на нацисткия химнописец Хорст Весел. 

Чуваме ли?

Националистически агитки спряха хората, купили билети за пиесата „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу, да гледат постановката в Народния театър, защото унизявала, казват, достойнството на българите и българските офицери. Миналото лято подобни агитки провалиха и прожекции на белгийския филм „Близо“, защото уж разпространявал хомосексуална пропаганда и педофилия. Пак националисти от „Възраждане“ и сродни на тях формации публикуваха черен списък на учители, обявили се срещу злокобната и безполезна поправка за т.нар. джендър пропаганда, и организираха кампания срещу Националната природо-математическа гимназия в София заради нагнетен скандал с ученик, в който вкараха и Истанбулската конвенция. 

Това не са просто „два свята на патриотизъм“, за които говори директорът на Народния театър Васил Василев. Това е диктат на единия свят, шумен и креслив, в който момчета от футболни агитки се смесват с ослепени от пропагандата мозъци и заплашват свободата на изразяване, без която не само изкуството, а и демократичните общества не могат да съществуват. Под тази заплаха в България са артисти, интелектуалци, активисти, които са срещу монопола на мисленето, налаган постепенно в политика, медии, социални мрежи. Този монопол не само задушава обществото в догми, но прави хората по-уязвими на пропаганда и контрол и застрашава самите основи на демокрацията. 

Със слабата политическа съпротива и негласното институционално съдействие, в това число и на полицията, тази нова културна революция си проправя път. Уви, не само в България, макар че тук я улеснява масираната прокремълска пропаганда. Също и симпатиите към (завърналия се в Белия дом) Доналд Тръмп на 49% от нашите сънародници, установени от „Галъп“. Но и към Путин – 37% от българите според проучване на френската агенция Ipsos харесват руския президент, което е най-високият резултат в целия ЕС.

Служебният министър на вътрешните работи Атанас Илков не видя никакви проблеми пред Народния театър след провалената постановка на Джон Малкович. Дори посочи като виновник директора на театъра Васил Василев, въпреки че отговорността за реда и сигурността не е на Василев, опитал се да осъществи цивилизован диалог с протестиращите.

„Контрапатриотично“

Пред Народния театър на 7 ноември все пак имаше два свята. Единият, който развяваше знамена, обиждаше на „еничари“, „педераси“, „предатели“ и „евроатлантически подлоги“, хвърляше камъни и удряше. Гражданка патриотка със знаменце в ръка беше довела и кучето си, което се изпика на стълбите на театъра, а качил се върху една от колоните ултрас с черна маска също развяваше флаг. 

Другият свят си чакаше кротко с билетитe и дори предлагаше на беснеещите отсреща да им ги подари, за да гледат постановката. „Да ги нагрубим с думи, които нe знаят“, предложи някой. А други се възмущаваха, че полицията не прави нищо, за да пусне публиката, и пяха химна заедно с лагера отсреща. 

„Какво имате срещу една пиеса – ами Бай Ганьо?“, имаше такъв въпрос от дошлите да гледат постановката към родолюбците. „Бай Ганьо е самоирония, а това е обида, унижение!“, беше отговорът. (Така де, само българи може да пишат сатира за българи, не и чужденци…)

След седмици на подгряване в определени медии и социални мрежи, в антиваксърски групи и националистически организации, Столичната община и СДВР, които съгласуват протеста, не бяха предвидили периметър пред входа на театъра, който да позволи на хората с билети да влязат, за да гледат постановката, а на протестиращите – да изразят недоволството си от „гаврата с паметта на българската саможертва в Сръбско-българската война през 1885 г.“. От Народния театър предупредиха в позиция за случващото се още преди премиерата и бяха подкрепени и от Европейската театрална конвенция.

Трябва да признаем сериозността на тази ситуация. В една демократична европейска държава не трябва да има толерантност към подобна цензура и сплашване. Това е решителен момент за Европа да заеме позиция и да отхвърли опасния възход на ултранационалистически движения, които се стремят да заглушат творческите гласове и да разрушат нашите културни основи.

Министърът на културата Найден Тодоров, който е пианист, композитор и диригент на Софийската филхармония, също защити изкуството.

Можем да вземем оставката на директора на Народния театър, да забраним постановката, после аз мога да кажа две-три други постановки, които трябва да забраним, разбира се, трябва да забраним Бърнард Шоу, после да започнем да горим книгите, после знаем какво следва – нацизъм.

Но актьорът Захари Бахаров беше съвсем прям.

Не мога да обсъждам репертоара на Народния театър с онова безпросветно леке, което нападна Владо Пенев. Владо Пенев с една от стоте си роли е направил повече за България и за българската култура, отколкото тези говеда ще направят когато и да било. Затова не се обясняваш с тях, не спориш, не ги каниш на театър…

„Кристална нощ“ нарече аниматорът Теодор Ушев вечерта на 7 ноември, след като беше нападнат от агитките. Задържани за безредиците нямаше. Но все пак полицията се е поразмърдала, след като съобщи, че са установени нападателите на Ушев и тези, които удряха директора на Народния театър Васил Василев. Макар вътрешният министър Илков вече да се произнесе, че „хаос не е имало“. 

Софийската районна прокуратура се самосезира за безредиците пред Народния театър и възложи разследването на СДВР – същите, които трябваше да направят възможното те да не се състоят. Впрочем вътрешният министър обеща да бъдат гледани записи от камери, за да се види кой е удрял. 

В България прокуратурата и полицията протежират националистите още от времената на „Атака“ – „бабата“ на днешните „Възраждане“, „Величие“ и прочее. Но бият протестиращи срещу властта скришом, зад колони. През 2015 г. Европейският съд по правата на човека в Страсбург осъди България заради нападенията на привърженици на „Атака“ срещу софийската джамия „Баня Башъ“. 

На 20 май 2011 г. Волен Сидеров и депутати от „Атака“ поведоха протест срещу високоговорителите на храма и прекъснаха петъчната молитва на мюсюлманите. Стигна се до грозни сцени на сблъсъци, подпалени молитвени килимчета и рязане на фесове, а Сидеров определи намесилите се полицаи като „еничари“. Разследването срещу него пропадна. По-късно и самата „Атака“ пропадна, но все по-отровни нейни двойници се появяват.

Три от българските партии пуснаха декларации, в които осъдиха цензурата и забраната на правото на свободно изразяване – ГЕРБ, „Продължаваме промяната“ и „Да, България“, част от „Демократична България“. Но макар от ПП–ДБ да определиха протеста като подготвяна акция и активно мероприятие на хора, свързани с бившата Държавна сигурност, искания за оставки нямаше, нито бяха назовани политическите сили, подпомогнали изстъпленията. Сред протестиращите пред Народния театър бяха Цончо Ганев и Коста Стоянов от третата парламентарно представена партия „Възраждане“, Красимир Каракачанов и Ангел Джамбазки от ВМРО, също и лидерът на Българското национално обединение Георги Георгиев. 

Вместо епилог

Знаете ли, че когато строяли Народния театър, отсреща живеел един богат търговец, който, като се вдигала сградата, вдигнал и той своята, за да може да пикае отгоре на театъра, както сам казвал. 

Разказва го жена, кротко пушеща пред полицаите, която се отказа да чака Народният театър да отвори вратите си, защото на следваща сутрин има дело със столичната „Топлофикация“. 

Спектакълът обаче ще се играе, билетите са разпродадени. Малкович никога не е мислил, че някой може да се обиди на пиеса. В България има твърде много хора, които с кеф биха се изпикали на изкуството. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/golemiyat-vupros-za-eksperimentalnite-zhivotni-v-biomeditsinskite-nauki/

Използването на животни за научни цели е дългогодишна практика в биомедицинските науки, но и чест повод за дебат в обществото. Приликите между животните (най-вече бозайниците) и човека позволяват изследването на множество механизми и тестването на нови терапии, преди да бъдат приложени при хора. Въпреки това далеч не всички резултати, получени при моделните животни, могат да бъдат използвани директно. Това е и главната причина, изтъквана от противниците на изследванията върху животни. Част от дебата е и дали изобщо имаме право да използваме животните с риск да им навредим, като се има предвид, че най-често единствената цел е извличане на ползи за човека.

История на експерименталните животни в науката

Преди повече от 2400 години е установено, че изследването на животни ни помага да разберем повече за себе си. Има доказателства, че в Древна Гърция Аристотел е използвал животни като част от своите научни изследвания с основна цел да подобри разбиранията си за живите същества.

Първоначалната стъпка, преди да се започне със същинския експеримент, е изборът на вида експериментално животно. Необходима е и селекция по определени характеристики, като животните се подбират и размножават, за да се постигне даден цвят на козината, дължина на крайниците и др. Разработването на моделни експериментални животни започва чак през XVIII и XIX век, когато учени като Ян Батист ван Хелмонт, Франческо Реди, Джон Нийдам, Ладзаро Спаланцани, Антоан Лавоазие и Луи Пастьор започват провеждането на експерименти, за да изучат произхода на живота.

Благодарение на експерименталните животни е постигнат огромен напредък в много сфери на биологията. От класическото изследване на Клод Бернар за ролята на панкреаса в храносмилането и разработването на перорална жива полиомиелитна ваксина от Алберт Сабин, до разгадаването на патогенността на зика вируса в днешно време, животните имат огромен принос за подобряването на качеството на живота. Разработването на нови лекарства и ваксини, на нови техники в хирургията и нови протоколи за анестезия биха били невъзможни без експерименталните животни.

Въпреки че в някои случаи клиничното значение на екстраполирането на данните, получени от опити с животни, е под въпрос, напредъкът, постигнат с помощта на експерименталните животни, е безспорен. Доказателство е, че зад почти всички Нобелови награди по физиология и медицина стоят проучвания, проведени именно с животни, които днес са част от всички биомедицински науки, включително имунология, инфектология, онкология и др.

Биомедицината и експерименталните животни в съвремието

За да бъдат използвани като експериментални, избраните видове животни трябва да отговарят на определени критерии спрямо крайната цел на изследването. В биомедицинските изследвания се използват най-често насекоми (Drosophila), нематоди (Caenorhabditis elegans), риби (Danio rerio), жаби (Xenopus) и бозайници, например мишки, плъхове, кучета, котки, прасета и маймуни, поради тяхната филогенетична близост с хората. Понякога животното трябва да бъде модифицирано, за да отговаря на специфични характеристики.

Модифицирането става с техниките на генното инженерство, които се прилагат, за да се разработят т.нар. нокаут, или трансгенни животни, които са с изтрити или вкарани допълнително гени. Някои от тези експериментални животни постигат статус на „хуманизация“ след присаждането на човешки клетки, изпълняващи своите първични функции в реципиентното животно. Това позволява на изследователите да изучават отговорите към патогените като в човешка среда.

Изучаването на различните видове рак и разработването на терапии е друга област, в която експерименталните животни са от ключово значение. Според Световната здравна организация най-често срещаните видове рак при хората са на млечните жлези, белия дроб, дебелото черво, простатата, кожата и стомаха. Тези видове рак причиняват 10 млн. смъртни случая годишно. В над 95% от проучванията се използват плъхове и мишки за подкожно инжектиране на клетки от ракови клетъчни линии. Изследват се първичната ракова лезия и се проследява нейният растеж преди отстраняването на тумора.

Предизвикателства при използването на експериментални животни

Винаги е съществувал дебат сред изследователите относно значението на експерименталните животни, тъй като, макар много експерименти да дават обещаващи резултати, други не могат да доведат до такива. Това налага смяната на един вид експериментално животно с друг, по-близък до човека, например приматите. Те имат генетични, биохимични и психологически особености, подобни на човешките. Нечовекоподобните примати продължават да бъдат необходими при разработването на ваксини и терапии за СПИН, паркинсон, хепатит и много други. Откриването на ваксини с помощта на експериментални животни е от полза и за другите животински видове, като предотвратява много зоонозни заболявания – бяс, тетанус, парво вирус и др.

Етичният аспект при работа с експериментални животни се разглежда за пръв път през 1959 г., когато се предлагат принципите на трите R (Replacement, Reduction and Refinement – заместване, намаляване и облекчаване). Съгласно тези принципи, броят експериментални животни, необходим за едно изследване, се свежда до минимум. Стресът и болката, които животните изпитват, трябва да бъдат ако не елиминирани, то максимално ограничени. Когато е възможно, експерименталните животни трябва да бъдат заменени с алтернативни варианти.

Най-големите помощници на науката

Напредъкът в хуманната и ветеринарната медицина би бил невъзможен без участието на експерименталните животни, които позволяват да опознаем повече етиологията, патологията, физиологията и токсикологията на различни състояния, засягащи както хората, така и животните. По-големите по размер експериментални животни са неизменна част от разработването на ортопедични импланти и присаждане на тъкани. Каквито и да са конкретните задачи и цели, при включването на животни в биомедицински изследвания всичко трябва да стъпва на споменатите по-горе принципи.

Изборът на експериментални животни за определено научно изследване трябва да се одобри от етична комисия, която работи във всички страни, където е позволено да се извършват научни изследвания върху животни. Комисията се състои от учени и от хора, които не се занимават с наука. Всички заедно разглеждат предложеното научно изследване, неговия принос за човешкото здраве и необходимостта от използването на експериментални животни, както и възможните алтернативи за тяхната замяна. 

Дадено изследване може да бъде одобрено само след като екипът от учени отговори на изискванията на комисията, сред които например е избор на възможно най-малък брой животни. Комисията има право да въведе промени в научните протоколи и в краен случай да отхвърли предложеното проучване. Поради тези причини нараства интересът към изкуствени in vitro клинични изпитвания, които имат за цел изцяло да заменят експерименталните животни. В повечето случаи обаче тези системи не са достатъчно ефективни и нуждата от експериментални животни остава поради комплексния характер на цялото тяло и системите от органи. В такива експерименти например се изследват структурата на тъканите, животинският метаболизъм, различни патологични състояния и др. В много ситуации животинският модел е задължителен и не може да бъде заменен. Така е например при токсикологични изследвания за максимално поносима доза преди прилагането на разработеното лекарство на хора в клинични изпитвания.

Алтернативни техники, като изследване на клетки в петриева паничка, използване на органи върху чип или на модели на изкуствен интелект за проучване на взаимодействията между клетките се прилагат все повече в науката и имат определени предимства. Въпреки това тези технологии все още не могат да заменят напълно животните, защото засега чрез тях не могат да се изследват биологичните процеси в по-усложнени системи, като тъкани, органи и цял организъм.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kolko-e-vazhno-da-budesh-razocharovasht/

В комедията на Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“ двама от персонажите се представят под фалшивото име Ърнест, което означава „сериозен“ на английски. В името на героинята на тази статия – Мая Донева – няма нищо разочароващо. Тя си няма и псевдоним, нито се представя под фалшива самоличност. Но пък е била наречена „разочароваща“. И което е по-интересното – няма нищо против да е такава. Не само това, а се бори за правото си да бъде разочароваща. И вдъхновява и други хора да бъдат. Как е възможно такова нещо?

Възходящият път към разочарованието

В центъра на интересите и работата на Мая Донева са човешките права, и по-специално правата на представителите на уязвими групи. Ако сте чували за „Социалната чайна“ във Варна, която дава шанс на младежи, израснали в институции, тя е една от основателките ѝ. След това става изпълнителна директорка на „Карин дом“ – организация, която работи за социалната рехабилитация и интеграцията на децата със специални потребности. Понастоящем е сътрудничка към Европейското женско лоби.

През 2021 г. Донева получава покана да кандидатства за авторитетна международна позиция – генерален секретар на EASPD. Това е организация със седалище в Брюксел, която представлява десетки хиляди социални услуги за хора с увреждания в Европа. Приема предложението, печели поста и се мести с мъжа си и трите им деца в града с ореола на столица на ЕС.

„Всъщност интересното е, че получих покана да кандидатствам за позицията там заради работата си в „Карин дом“, и за мен беше голяма чест да представлявам България на тази висока позиция“, отбелязва тя в интервю за сайта „Майко Мила“.

Обратът

И така, Мая Донева се установява в Брюксел. Работи в престижна неправителствена организация. Какво би могло да се обърка? Ами например да не ѝ плащат по достойнство. Няколко месеца след като заема поста, тя случайно установява, че предшественикът ѝ е получавал към 30% по-висока заплата от нея – за същата работа.

Вместо да се примири или просто да напусне, Донева настоява ръководството да ѝ обясни защо възнаграждението ѝ е по-ниско. Първоначално ѝ казват, че е станала грешка. Но времето си минава, а „грешката“ не е поправена. Нашата героиня продължава да упорства и да пита, а отношенията между нея и висшестоящите стават все по-наелектризирани. Накрая един от тях – мъж – ѝ казва в прав текст:

Повдигаш темата отново и отново – разочароваща си, много разочароваща.

Така тя разбира по трудния начин, че не става въпрос за грешка. Скоро след това обаче ѝ повишават заплатата. Без обяснение. След няколко месеца – пак. Ала така ѝ не ѝ изплащат договорения с нея финансов пакет за покриване на разходите по преместването ѝ, въпреки че тя продължава да напомня за него.

Един ден – тъкмо след среща, на която присъстващите я аплодират за постиженията ѝ, между които и постигането на рекордно финансиране за организацията – ѝ връчват заповед за уволнение. Макар че отказва да я подпише, се озовава без работа и с многодетно семейство в Брюксел.

На поход срещу дискриминацията

Какво отличава Мая Донева от предшественика ѝ, който е получавал с 30% повече от нея и не е бил уволнен заради това? Две неща – тя е жена и е от Източна Европа, а той – не. А неравното третиране по определени признаци се нарича дискриминация.

Затова Донева решава да превъзмогне срама от ситуацията, в която е била поставена, и да се бори. Завежда дело в Брюксел за неправомерното си уволнение на основата на пол и произход. Решението се очаква в началото на пролетта на 2025 г. Това дело е стратегическо, защото изходът от него ще има значение за много хора в подобно положение – не само жени.

Донева създава платформата bedissapointing.eu („Бъди разочароващ(а)“), в която разказва за случая си и призовава и други да направят същото. Освен това инициира петиция към Европейската комисия за честно заплащане и представяне на всички граждани на ЕС в европейските мрежи. Целта е да я подкрепят 5000 души, а до редакционното приключване на статията са го направили 241. Започва и дарителска кампания, за да покрие разходите по съдебното си дело. Досега е събрала едва 7% от планираното.

Как ехото не заглъхва

С Донева се свързват десетки жени и мъже от западноевропейски страни и от България, които споделят с нея историите си, свързани с трудова дискриминация.

Една от жените, които пишат на Мая, е била на ръководна позиция в Германия, но освен с дискриминация се е сблъскала и с такъв психически тормоз, че е започнала да посещава център за подкрепа на жени, преживели насилие. Осъдила работодателя си, но само за неправомерното уволнение, за да не пострадат свидетелите на тормоза срещу нея.

„В понеделник водих подобен разговора за справедливо заплащане с изпълнителния директор на моята организация“, се разказва в друга история, която продължава така: „Казусът не е, че съм от България, а че съм жена и съм в 20-те [си години]. И няма значение колко повече допълнително неща правя. Аз съм жена и съм в 20-те.“

Историята на Мая Донева припомня на трета жена собствения ѝ травматичен случай:

И се върнах в 2002 г., бременна в 5-тия месец […], когато ми приключи срочен договор, и въпреки уговорката с работодател той ме освободи. Зарових глава в пясъка и не направих нищо. И още ми тежи, защото сега осъзнавам, че не заслужавах такова отношение. Но не направих нищо.
Сега обаче всичко в мен се събужда и се връщам в обидата. И нямаше кой да ме подкрепи да си търся правата (близките ми искаха да съм спокойна). Обаче получих здравословни проблеми, които имам и до днес (високо кръвно). И наложиха раждане [със] секцио […], кувьоз за детето…
Защо ти го пиша? Не знам. Но трябва да се нахъсваме, подкрепяме и изслушваме.

„Тормозеха ме на работното ми място, за да напусна – споделя друга жена на английски език в коментар към петицията до ЕК, – и ми плащаха по-малко, отколкото на човек на същата позиция в моя екип, нает в Германия. Смятам, че трудовите права в България трябва радикално да се модернизират, тъй като вече не съответстват на работната действителност. Правата на наетите в България създават отлични предпоставки за експлоатация.“

А в България?

По официални данни към 2021 г. в България жените получават с 12,2% по-малко от мъжете. Този дял е малко по-нисък от средния за ЕС, който е 12,7%. Статистиката обаче не отчита предприятията с по-малко от 10 служители, както и, разбира се, сивата икономика. За сравнение, в Белгия неравенството е едва 5% – факт, който съвсем не помага на Мая Донева.

Сред причините за по-ниското заплащане на жените се посочва, че на тях повече им се налага да прекъсват работа или да работят на непълен ден, за да се грижат за деца и други близки, както и че повече жени работят в сектори с по-ниско заплащане. Но както показват случаи като този на Донева, на някои жени се плаща по-малко само защото са жени.

30% повече за мъжа – колкото е разликата със заплатата на предшественика на Мая Донева – се споменават и в разказа на една от интервюираните в изследване на проблемите на жените в България, проведено от Фондация „Екатерина Каравелова“. Сестра ѝ кандидатства за една и съща позиция заедно с приятеля си – и двамата наскоро дипломирани програмисти. Макар че нейната диплома е с по-висок успех от неговата, предлагат на него с 30% повече, отколкото на нея. На въпроса защо младата жена получава следния отговор:

Ами ти си още малка, още не ги мислиш тези неща, но ти ще имаш семейство, деца, те ще се разболяват, ще искаш болнични.

След като отказват да я назначат на равна заплата с приятеля ѝ, младата жена си казва: „Ха, така ли, програмист! Не! Отивам и завършвам едни финанси.“ И става счетоводителка.

Сред интервютата в изследването има и разказ за дискриминация на основата на пол в електронна медия. Жената е журналистка и кандидатства заедно с мъжа си в телевизия. Там ѝ казват: „Слушай какво, независимо от това, че ти работиш с два езика […], че си била на по-високи позиции от мъжа ти, ние ще вземем него, защото ни трябва мъж.“ Журналистката протестира: „А? Чакай малко! Той, освен че е хубав […], прилично изглеждащ и че е мъж, няма никакво предимство пред мен! Аз имам по-високо образование от неговото, била съм на по-високи позиции, аз говоря повече езици, аз съм по-организирана!“ И получава отговора: „Ами, сори, майка, т’ва е, имаме доверие на мъже.“

Една от интервюираните разказва за събеседване за работа, по време на което са я обградили четирима мъже и са я подложили на „кръстосан разпит“ в продължение на два часа и половина. Не я наемат. След време тя пита един от интервюиращите за причината за отказа и получава отговор: защото е жена. „Бях получила коментар от типа на „мъжете сме акули, а жените не сте готови още за това, не сте достатъчно дорасли да сте агресивни в битките, както сме мъжете“. Абсолютно сексистки коментари.“

Кой иска да се бори за правата си?

За разлика от Мая Донева, никоя от интервюираните в изследването на жените в България не си търси правата – нито в Комисията за защита от дискриминация, нито по съдебен път. Зад този факт могат да се крият различни причини. Като например невъзможността да се докажат някои от случаите. Също и непопулярността на феминизма и борбата за равни права като цяло в България.

Но да не забравяме и състоянието на правосъдието у нас, което от доста години е в полуразпад, с изгледи да стигне до пълен разпад. В страна, в която съществува непрозрачна симбиоза – особено на местно равнище – между институции, политика и определени работодатели, в която полицията, прокуратурата и съдът се активират или бездействат по команда, е обяснимо защо много хора не виждат смисъл да търсят правата си.

А дискриминираните и трудово експлоатираните не са само жени. Да вземем например една типично мъжка професия – шофьор на камион. Когато в Европейския парламент се обсъждаше пактът „Мобилност“, който включваше и по-човешки условия за международните шофьори, самите шофьори застанаха на страната на превозваческите фирми. Въпреки че това означава – както сподели пред „Тоест“ един такъв шофьор – с месеци да спят и да ядат в камионите, да няма къде да се изкъпят, да се мият по бензиностанции.

На въпроса защо той и колегите му не се борят за правата си и не стачкуват, шофьорът отговори, че официално получава минимална работна заплата, колкото и унизително да е това за него. Работодателите плащат останалото под масата, за да пестят от осигуровки. Следователно, ако той и други в неговото положение се разбунтуват, нищо не гарантира, че няма да им спрат парите под масата.

Ала докато работещите не се борят за правата си, а се протестира – с единични изключения – основно с искане за повече пари от държавния бюджет, трудно може да се очаква подобряване на ситуацията на работещите.

Вместо поука

„Децата ми ме държат смирена. За съжаление, Камала Харис си няма нищо, което да я държи смирена“, заявява губернаторката на Арканзас и бивша прессекретарка на Белия дом по времето на Доналд Тръмп до 2019 г. Сара Хъкаби Сандърс във връзка с факта, че вицепрезидентката няма свои биологични деца.

„Не мисля, че тя разбира, че […] тук има страшно много жени, които не се стремят да бъдат смирени“, гласи реакцията на Харис.

Историята на Мая Донева е важна не само заради стратегическото значение на европейско равнище на делото, което е завела срещу голямата брюкселска организация. Тя провокира и други да разкажат своите истории и на свой ред да започнат да се борят за правата си. Без да са смирени. И без да се притесняват да бъдат „разочароващи“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nieslomimata-ukrayna-muzi-po-vreme-na-voyna/

Вратата се отваря и над главите ни дрънва звънче. В същия момент чуваме сирената за въздушна тревога. Поредната, неизброима за последните петнайсет дни в Украйна. Ние обаче не влизаме в бомбоубежище, а предпочитаме вратата със звънчето на една от многото книжарници в Киев.

На търговската улица „Покровская“ книжарниците са повече от хранителните магазини или от тези за дрехи. Така е не само в Киев, а и навсякъде в Украйна – малки уютни книжарнички, някои от които антикварни, или големи светли книжарници, все намерили място в подножията на старинни сгради. Често в тях има обособен кът за четене, където се сервира кафе или чай. Прави ни впечатление големият брой нови издания на украински автори. Купуваме няколко книги и бързаме към един от островите на река Днепър, където е срещата ни с Катерина.

До острова се стига най-бързо с метро, но ние избираме да вземем такси, за да виждаме града и реката, докато пътуваме. Пълзим бавно към огромния мост, докато задръстването не ни спира. Тогава шофьорът се обръща към нас: „Съжалявам, че няма да пристигнем бързо, но ако не се чувствате добре, мога да ви предложа вода, разбира се, безплатно. Ако предпочитате да отворим прозорците, ще спра климатика.“ И той се навежда към предната седалка, вади отдолу две бутилки минерална вода, подава ни ги и продължава. „Ако ви боли глава, ето лекарство.“ Пресяга се към жабката и вади малък несесер с лекарства. Гледаме го изумени и го убеждаваме, че всичко е наред, но човекът не мирясва. „Вината е моя, че влязохме в задръстването, затова моля ви, ако имате нужда от нещо…“

Клатим отрицателно глава с усмивка – всичко е наред, залезът е осветил блестящите сгради на Киев, реката кротко ни разкрива цялата си прелест с островите, потънали в зеленина. Нямаме нужда от нищо. Човекът чак тогава се усмихва, навежда се пак към жабката и вади цветни моливи и скицник: „Имам и това, ако някой е с детенце, му давам да рисува, за да не скучае в задръстването.“ Пътуваме с Bolt и сме платили предварително, след като приложението изчисли най-бързия маршрут. Затова 20 минути по-късно слизаме от таксито и само махваме на шофьора за сбогом, а той пак е усмихнат, нищо че курсът му е на загуба. 

Катерина Бусел, учителка по аржентинско танго, ни чака пред школата. Когато се запознахме с нея преди година на една милонга (събитие, на което се танцува социално аржентинско танго за любители), тя дойде при нас и ни каза:

О, дошли сте да видите как се танцува по време на война ли?

После станахме приятелки и година по-късно Катерина започна разказа си за войната и тангото така:

Беше някаква лудост, плачех по цял ден и бях в шок. Ракети летяха над Киев. Не знаех какво да правя. Отидох в къщата на брат ми в селце до Киев. Партньорът ми Антоний остана само няколко дни и се върна в Киев като доброволец.

Антоний подхваща разказа оттам, където Катерина е спряла: „Единственото, което правехме, беше да четем новини – седяхме на една маса нервни, постоянно някой казваше: „Към нас идват 10 000 танка“, после лягахме да спим облечени, защото през нощта можеше да ни се наложи да напуснем селцето бързо. Разбрах, че ще ми е сложно да живея в тази обстановка, и реших да се върна в Киев. Отидох в Ирпин – да евакуирам хора. После започнахме да возим хуманитарна помощ до Чернигов. Градът беше почти окупиран, мостовете – разрушени и единственият път беше през реката. Извеждахме хората с лодки. Голям риск, защото руснаците ни чакаха на отсрещната страна и ни обстрелваха. Един от приятелите ми загина. Слезли от лодката, за да вземат хора с един бус, и тогава са ги обстрелвали с миномет. Снарядът е попаднал право в буса и ги убил всички на място. Там дроновете насочваха директно ударите. Но след като прогонихме руските окупанти, можехме да се движим по-свободно и решихме да опитаме да танцуваме отново.“

Мълчим известно време. Те – потънали в спомените си, аз – в опит да си представя всичко това. Катерина проговаря първа: 

„Помня първата милонга. Събрахме се около 20 човека. Видяхме се за първи път след началото на войната и усетихме колко ни е трудно да танцуваме, защото телата ни… не усещахме телата си въобще. Беше толкова странно да танцуваш, толкова изкуствено, телата ни бяха изкуствени. Може би прилича на голяма болка, но болката беше в умовете ни. Въпреки това, когато човек отиде на милонга, си прави прическа, избира красива рокля и обувки и някак се чувстваш добре, а като видиш другите, които също са се погрижили да са хубави, се чувстваш още по-добре. Тогава разбрах, че ние трябва да танцуваме, защото имаме нужда отново да започнем да усещаме телата си, да се усещаме един друг. Защото тези наши умове с натрупания стрес и ужас в тях трябваше да се променят някак.“

Казвам на Катерина, че в по-голямата част от Украйна войната не се вижда в най-грозните ѝ лица, градовете живеят привидно спокойно и на мен ми е трудно да обясня това в България. Тя се усмихва с онзи цинизъм, с който ме посрещна преди година: „Вашите хора си мислят, че като танцуваме, значи няма война, нали… Всъщност само изглежда, че няма война, но и в градовете ни е зле, защото всеки ден имаме тревога за въздушни обстрели и попадения на дронове или ракети, след които следват жертви на невинни хора и режим на тока. Сега всички имаме генератори, но с тока, който произвеждат, човек може да си направи само чай и имаш светлина, а ако е много топло, както е в момента, не можем да пуснем климатик. Хладилниците също не работят, защото токът от генератора не стига. 

Но ако се върнем на танцуването, в началото си мислех, че едва ли сега е най-подходящото време да учиш някого да танцува. Постепенно обаче започнаха да ми се обаждат хора за уроци и това се превърна за нас в прозорец, през който влиза свеж въздух, защото, докато танцуваме, можем да усещаме себе си, един друг, да се прегърнем, да общуваме и за тези няколко часа дишаме истински.“

Вечерта е скрила реката. Бързаме да стигнем до хотела преди комендантския час. На всичкото отгоре – пак проклетите сирени… Следващата сутрин Киев е озарен от слънце, а ние се катерим по един от хълмовете на града, за да се видим с Тетяна Филевска, художествена директорка на Украинския културен институт. Първото, което ѝ казвам, е колко са ме впечатлили книжарниците, пълни с книги на украински автори. Тетяна поклаща глава в съгласие:

„Звучи странно, но творческият дух се възражда и сега, по време на войната, в Киев отварят повече книжарници, отколкото през последните три години. Хората осъзнават, че убежището на културата им е необходимо, за да се чувстват по-защитени, за да оцелеят под постоянното напрежение и екзистенциалната заплаха, в която живеем. Културата осигурява пространство на спокойствие, доверие. По време на война музите не мълчат. В Киев сега се играят театрални представления и билетите са разпродадени от месеци, например за прочутата пиеса „Конотопська відьма“ („Конотопската вещица“) в Националния драматичен театър „Иван Франко“. Режисирана е от Иван Уривский – съвсем млад режисьор. Бих я нарекла черна комедия. Хората плащат десеторна цена, за да влязат в театъра. Нямам спомен това да се е случвало миналите десетилетия. 

Според мен едно от обясненията е, че след като възвърна независимостта си, Украйна търпеше руската културна злоупотреба, защото пазарът на културата и изкуството беше до голяма степен под контрола на Русия и беше заливан с руски книги, музика и театър. Нямаше пространство, за да развием своя собствена културна сцена и икономика. Тук гастролираха руски театри, а руските книги бяха навсякъде. Обаче след инвазията има търсене на украинска култура.

Колкото до книгите, писателите ни пишат и от окопите. Например Артем Чех е на фронта от началото на войната през 2014 г. След като за първи път служи във войската през 2014 г., издава книга – „Нулева точка“ и се зарича никога повече да не пише за войната. По време на втория си престой на фронта през 2022 г. пише роман в окопите – не за тази война, а за украинците, които са се били във Войната за независимост в САЩ. Любопитно е да наблюдаваме как творците се опитват да размишляват над настоящите събития, но по някакъв начин изграждат диалог с други исторически периоди.

Друг такъв случай е новата книга на София Андрухович, която излезе преди няколко месеца. Изобщо не споменава войната, но всъщност се отнася за нея, защото действието се развива точно след края ѝ. Докато сме в нея, си представяме как ще успеем да я преживеем, как ще се справим с травмите, как ще построим бъдещето си, след като приключи. Но после?“ 

Питам Тетяна, какво предпочитат да гледат сега украинците – документални филми, които разказват реални истории от фронта, или нещо различно. Тетяна мълчи известно време.

„Получих първата си паническа атака през юни 2022 г, когато гледах документален филм за сегашната руска инвазия. Не можех да престана да плача, вдигнах кръвно. Затова разбирам хората, които избягват да гледат филми за войната. Но режисьорите не бива да спират да ги заснемат. Виждаме как нещата се променят с всеки изминал ден. Война някъде другаде веднага отвлича вниманието. Ако не правим филми, ако не уловим тези мигове, те ще изчезнат завинаги. По-късно ще имаме нужда от тях, когато се възстановим, когато имаме смелост и сме в състояние да ги гледаме. Ще ни възвърнат паметта. По себе си забелязах, че ако в продължение на няколко дни в Киев няма атаки, забравям страха, забравям какво е усещането да чуеш как десетки ракети поразяват града. Така работи умът ми, опитва се да ме предпази, защото, ако постоянно си спомням ужаса и болката, няма да съм в състояние да продължа да съществувам, да се грижа за децата си, да разговарям с хората. 

Сега действителността надминава всякакво въображение и единственото, което можеш да направиш, е да опишеш какво виждаш или какво изпитваш. Дори да е твърде болезнено, дори да ти е непосилно да намериш и изречеш думите, търсиш подход, с който да не травмираш хората, да не ги изправяш отново пред болката, понеже живеем непрекъснато в нея. Някои са на фронта, други са загинали, трети са загубили дома си, чакат да бъдат мобилизирани и са под стрес… Когато си лягаме, не знаем дали ще се събудим, защото никога не знаеш къде ще удари следващата руска ракета. Виждаме всеки ден по новините как умират хора дори на най-безопасните места до границата с ЕС. Просто защото Русия съществува.“

Тетяна ми разказва, че голяма част от книгите на украински писатели излизат първо на чужд език, какъвто е случаят с Артем Чапай – той също е войник. На фронта е от началото на пълномащабната война. Книгата му е публикувана във Франция през май тази година, а ще излезе в Украйна през октомври, финансирана от френско издателство. Тетяна обяснява, че след 2022 г. голяма част от държавното финансиране за култура се отклонява, защото приоритет са сигурността, медицинската помощ, образованието и социалната сфера. Същевременно обаче в Украйна постъпват много средства отвън и украинската култура се издържа основно от частно финансиране или международни фондове. 

Тук веднага ми хрумва какво ли би станало, ако украинците вземат че си гласуват един закон за чуждестранните агенти. Казвам го на Тетяна. Тя е възпитана, много деликатна жена. Говори чудесен английски, но при този въпрос занемява за миг. 

„Шегувате се, нали?“ Пита ме малко изумена. Кимвам с усмивка, но настоявам да коментираме такива закони, защото те са в дневния ред на България. 

„Според мен всичко, което наподобява случващото се в Русия, е опасно. Трябва да сте бдителни и да внимавате. За разлика от Русия, където хората на изкуството се опитват да стоят встрани и да се разграничат от държавата, да кажат: „Не сме от тях, нямаме нищо общо, не сме отговорни за онези хора и за войниците“, хората на културата и интелектуалците в Украйна заявяват: „Ние сме отговорни за всичко, което става тук, ако е необходимо, ще отидем и на фронта“. 

Според мен това е тест за културните и интелектуални общности във вашата страна. Част от обществото ли са? Способни ли са да достигнат до сърцата на хората? 

Не разбирам защо руските писатели, които подкрепят демокрацията, докато си живеят щастливо в Берлин или Париж, не говорят на своите войници на фронта. Защо не пишат и не им кажат какво става, за да могат те да разберат. Защо си писател, човек на изкуството? За кого? Трябва да говориш на народа си, да бъдеш част от нацията. Хората на изкуството, писателите – те трябва да променят нещата. В Украйна интелектуалците и творците внасят промяната. Затова обществото ни е толкова солидарно, макар по някои въпроси да не сме единни. Обаче тук културният елит задава линията на обществото. Това е дългът на културата. Трябва да ги има. Трябва да водят обществото, хората.“

Преди да си тръгнем, питам Тетяна това, което питам и всички в Украйна: от какво имате нужда?

„Хората на изкуството на фронта както и останалите войници имат нужда от още оръжие, за да спрат по-бързо войната. Разбира се, на всички им липсва дейността им. Същевременно обаче те са приели ролята си на войници и просто им трябва оръжие, за да се налага на по-малко хора на изкуството да влязат във войската и евентуално да умрат. 

Хората на изкуството в Украйна имат нужда и от възможност да бъдат чути. Така че, ако имате начин да преведете украинска книга, да поканите украински музиканти, да давате информация за украинското изкуство, бихте ни помогнали много. Имаме онлайн платформа. Казва се Inside UA. Там може да прочете за украинската култура.“

В последната ни нощ в Украйна замръкнахме в Чернивци. Въпреки че минава 22 часа, а градът е потънал в мрак заради режима на тока, в хотела ни очакват. Предложиха ни готвачът да ни приготви храна, защото няма къде да се нахраним в този час. Включиха генератора, за да се изкъпем след 9 часа път и ни връчиха две фенерчета, за да осветим банята, докато се къпем, и балкона, докато се храним над красивия площад в Чернивци. На сутринта заминахме за България.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/koshmari-predi-helloween/

През последните години в българските социални мрежи се оформи своеобразен нов календар, маркиращ смяната на сезоните, като всяка от сакралните му дати е отбелязвана от страховити свади, а празнични събития биват атакувани от защитници на традиционните ценности, възпалени, че някой някъде се забавлява. Всичко това не е характеристика само на българското общество. В САЩ например е известен случаят, в който съдия, гледащ поредното дело, заведено от консервативната организация Focus on the Family („Фокус върху семейството“), възкликва: „Има ли нещо забавно, срещу което да не сте против?!“, а зевзеци ги кръщават Foes of Fun („Врагове на забавлението“). У нас обаче всичко е по-малко и затова изглежда някак битово, като междусъседска свада.

Нов сезон – нов скандал

Началото на вълненията онлайн се дава от Деня на влюбените – Свети Валентин, който привлича яростта на традиционалистите у нас, избиращи, вместо да съчетаят виното и любовта, да отхвърлят второто, очевидно предпочитайки да са пияници. С това сякаш отбелязваме края на зимата и декларираме, че сме готови да мразим – процес, достигащ кулминация в началото на лятото, когато провеждането на „София прайд“ почти всяка година минава с всенародни бунтове, в голямата си част виртуални, но понякога водещи и до съвсем реални побоища, което вече не е смешно. 

Накрая, готови да заспим зимен сън сърдити, похулваме и злополучната Нощ на вси светии, известна като Хелоуин. Именно за последната дата ми е думата, като си признавам, че съм силно пристрастен – фен съм на литературата и киното на ужаса, поради което харесвам празника още от мига, в който гледах носещия името му филм на Джон Карпентър като студент. Тогава още не предполагах, че честването му ще дойде в България. То беше – а и все още е – едно от нещата, които искрено ме радват. През последните години обаче забелязвам засилено брожение срещу събитието, на което се забавляват все пак предимно деца и тийнейджъри. Tази година то бе особено засилено във Facebook, където на всеки опит за отбелязването на Хелоуин от някоя компания имаше реакция от дузини гневни оранжеви личица, по ирония на съдбата поразително напомнящи на тикви. Кръстове и хоругви се размахват в гифчета срещу това, че някой някъде се е осмелил да се маскира и да излезе от сивотата на ежедневието, а в преобличането на деца като герои от „Хари Потър“ будни родолюбци виждат знака на сатаната.

Преди да продължа напред, искам да отбележа, че някои от критиците на празника го мразят от религиозни съображения. Не мога да споря с вярата на никого, но искам да отбележа, че България е светска страна и ако някой член на дадено вероизповедание не иска да отбелязва Нощта на вси светии, абсолютно никой не го задължава да го прави. Малко множко идва обаче, когато въпросният човек иска да забрани на другите да го честват – все едно човек на диета да забрани на всички около себе си да ядат сладкиши, за да не го дразнят. 

„Не на небългарския празник!“

Приказката ми е по-скоро за това, че Хелоуин е небългарски празник, няма корени у нас и затова не бива да се отбелязва. Доста хора вече остроумно дадоха отговор, че бобът и картофите също идват от омразната на нашего брата патриот Америка, но това все пак не ни е спряло да ги направим част от традиционната българска кухня. 

Традициите се създават. Добър пример е леденото хоро, което, противно на спекулациите, е създадено сравнително скоро, но се радва на широк интерес и в това няма нищо лошо, разбира се.

Проблемът с Хелоуин, изглежда, е друг – че това е празник, който ни свързва със света и западната култура, а не ни затваря в рамките на нашата. За някои кръгове в страната е по-изгодно ние да отхвърляме всичко, което идва от Америка (дори както в случая всъщност да произхожда от Ирландия), така щото да намразим всичко непознато и ако може да се върнем в обятията на руската мечка – цел явно на немалко политици и общественици у нас, тъгуващи по миналото на равнис с СССР. 

Последният аргумент е, че историите за призраци и дяволи са органично чужди на нашата култура и по някакъв начин я омърсяват. Тук обаче има един проблем, тъй като България не е страна с отрицателно отношение към ужасите в исторически план.

Последното, естествено, не е голяма изненада. Историите, които хората си разказват, са стари колкото света, а страшните винаги са били най-интересни. Родните предания изобилстват от различни плашещи легенди, някои от които разказвани и до ден днешен. Лично аз имам позната, която ми е разправяла, че неин приятел починал, след като бил погледнат от странна жена – според тях самодива. Друга подобна история е за катастрофа на камион край селото на приятел, като след случилото се шофьорът бил готов да се закълне, че направил фаталната маневра, за да избегне появило се от нищото на пътя момиче, което после също тъй загадъчно изчезнало. Подобни неща се разказват по цял свят, но България е страна, която е свързана с ужасите от доста отдавна.

Родни ужаси

В историческата книга „Кой кой е в средновековна България“ срещаме името на Ладика, отмъстителен дух на красива млада жена, забременяла от чешки рицар, който я подлъгал, че ще се ожени за нея, но така и не се върнал, а тя намерила начин да витае в замъка му. Косите ми се изправиха, когато четох легендата като ученик, а от днешна гледна точка се замислям дали филм за Ладика не би могъл да бъде българският отговор на духовете от американската сага „Заклинанието“.

През 1882 г. бащата на българската литература Иван Вазов пише баладата „Кулата“. Макар и в стихотворна форма, тя спокойно може да се определи като произведение на ужаса. Ето какви стихове четем, описващи срещата на главния герой с оживелия труп на възрастна, наскоро починала жена:

Внезапно кръвта му замръзна във жили!
Той гледа: пред него се бабата хили,
главата ѝ се люшка, ръцете ѝ висят,
от цялото ѝ тяло вей ужас и смрът. 

Из гроба дошла е. Уста ѝ се чернеят
наместо две очи, две дупки там зеят,
тя хили се, стъпа и иде насам,
а Янко е цял лед и дъха едвам.

Преди Втората световна война в България творят диаболистите, група автори с най-ярки представители Светослав Минков и Владимир Полянов. В миналото имаше спорове доколко двамата могат да бъдат свързвани със съвременния хорър, предвид това, че по времето на комунистическата диктатура нишката изглежда прекъсната. Научна конференция, организирана по инициатива на писателя Александър Карапанчев, обаче потвърди, че те са ранни примери на българска литература на ужаса.

След падането на комунизма няма да е пресилено да се каже, че ужасите завладяват България. Мнозина от нас помнят как улиците опустяваха при излъчването на епизодите на „Туин Пийкс“ на Дейвид Линч, а по радиата вървяха реклами на филмовото му продължение „Огън, следвай ме“. Макар и по-ниска топка в художествено отношение, интерес предизвикаха и „Досиетата Х“. 

Що се отнася до книжния пазар, имаше момент, в който едва ли е съществувал дом на млади хора по градовете, където да не можеше да се намери поне една книга от Стивън Кинг. В България неговите творби излязоха и с изключително ефектни корици от художника Петър Станимиров, като сред любителите на жанра се носи градската легенда как самият автор се уплашил, когато ги видял. Кинг вдъхнови и свои български последователи, които през второто десетилетие на новия век основаха писателския клуб „Лазарус“ и издадоха сравнително успешни сборници, като „Писъци“, „Вой“ и „Сърдити небеса“. Тук е мястото да уточня, че в първите два имам участие и не говоря наизуст.

Всичко казано дотук сочи, че хорърът съвсем не е толкова чужд на българите. Това се потвърди съвсем скоро по екстремен начин, когато третата част на кървавата поредица „Терифайър“ от Деймиън Лиони се изкачи до първото място във филмовия боксофис на страната с приходи от над 100 000 лв. в премиерния си уикенд. Говорим за филм, който е насочен към ценители на жанра, а не към широката публика – оказва се, че в привидно свръхконсервативна България има интерес към такова произведение.

Българският фолклор и неговият хорър потенциал

Внимание от културологична гледна точка заслужава аргументът, че ние лесно се хвърляме да почитаме чуждия празник, а така пренебрегваме своите кукери, които изпълняват сходна роля – носят страшни маски, за да пъдят зли духове. Това не е съвсем честно, тъй като фестивали като „Сурва“ се радват на широк интерес, но е факт, че кукерите у нас не пленяват масово съзнанието по начина, по който го прави Хелоуин, и си заслужава да се коментира защо е така. Ще си позволя да изградя една работна хипотеза, без да имам претенциите, че тя е изчерпателна или научно проверена. 

Първо, аз смятам, че нашата българска традиция в хоръра заслужава внимание. Кукерите са част от нея и не само че са особено интересни, но според мен освен на датите около традиционното празнуване могат да бъдат интегрирани и в самия Хелоуин, особено предвид факта, че започнаха да се появяват съвременни произведения във фантастичния жанр, черпещи вдъхновение от народните предания за тях. Подобно внимание заслужават и други образи от митологията ни, като змея, халата и ламята. 

Има обаче един проблем в начина, по който осъзнаваме нашия фолклор. Той е нещо, което се съхранява, не следва да се променя и съществува, за да ни отличи от другите, да им се противопостави. В съвременния свят е важно един народ да има котва, която да му казва кой е и откъде е. Затварянето в крепост обаче нито е възможно, нито е желано в глобализиращия се свят, а що се отнася до преданията ни, без обновление те ще изсъхнат и ще се превърнат в музеен експонат. 

Ще дам един пример с Япония. Това е страна, която здраво пази традициите си и в същото време изглежда не просто модерна, а футуристична. Този поглед е малко опростен и изключва някои от детайлите, но общата картина е поне донякъде достоверна. Японците нямат проблем да се забавляват с Хелоуин. В същото време популярни и обичани остават и техните собствени празници, свързани с духовете, които са през лятото – когато според японците границите между световете на живи и покойници изтъняват. Една от причините за това според мен е, че японският фолклор днес е по-жив от всякога. Говорим за създаване на митове и легенди днес, разпространяващи се като мемета сред младите хора онлайн. Една от най-смразяващите истории е за момиче, което заспива във влак и се буди на неизвестна гара, където му се случват причудливи и зловещи събития.

Подобни легенди запазват митологията на страната жива и стават част от съвременната ѝ култура, например от киното, като така не само че не губят позиции спрямо инвазията на образи от популярната американска култура, ами настъпват към нея и стават разпознаваеми по цял свят, какъвто е случаят с жената от видеокасетата във филмите „Предизвестена смърт“, всъщност версия на традиционен дух от японската митология, но пречупен през съвременността. 

Казаното дотук не е призив да се завърнем към суеверията и масово да вярваме, че самодиви могат да ни кълнат до смърт само с поглед, а пример, че оцеляването на дадена култура минава не през противопоставяне, а през диалог с чуждата, така щото да може да излезе от своите граници и наистина да се превърне във визитна картичка за страната си пред света.

Лично аз смятам, че примерът с Япония е особено вдъхновяващ. Тя бива поставена на колене с две атомни бомби, но успява да се възстанови икономически и вместо да тръгне по пътя на противопоставянето, успешно се влива в съвременната култура и в някаква степен дори покорява победилата я Америка с качествената си анимация, със занимателните си видеоигри и с изключителното кино, предлагащо образци на произведения за забавление, като филмите за Годзила, но и на изкуство на недостижимо ниво, каквото са произведенията на Куросава. 

За България ще е свръхпредизвикателство да постигне нещо такова, но наградата „Букър“ на Господинов показва, че когато спрем да се зъбим на света и започнем да говорим с него, биваме както забелязвани, така и оценявани. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/umorenite-dumi-gi-ubivat-dali/

Замисляли ли сте се колко интензивно стана общуването ни в последните едно-две десетилетия? Никога досега хората в развитите, а и в по-слабо развитите общества не са писали, чели, говорили и слушали толкова много. Естествено, имам предвид не само съдържателни диалози и високохудожествени или специализирани текстове, а всякаква устна и писмена реч, включително публикации и коментари в социалните мрежи и кратки съобщения в чатове.

Какво става с думите в това шеметно общуване, с какво бреме ги натоварваме и могат ли те да го понесат? Да видим как се справят някои от тях.

Уникален

Веднага и без каквото и да било колебание бих връчила на това прилагателно име палмата на първенството за досадна и (почти) нищо неказваща дума. От баница, през френски маникюр, до вкаран гол – всичко вече се определя като уникално. Ясно, искате да привлечете вниманието точно към вашата кулинарна рецепта, към студиото за красота, в което работите, или към видеото в спортния ви сайт, но имайте предвид, че за съществена част от говорещите български присъствието на тази дума вече носи негативи за текстовете. От прекомерна употреба тя престана да откроява, да отличава наистина единствените, изключителните елементи от множеството. Лично за мен в най-добрия случай уникален просто е синоним на (много) хубав. Ако искате да подчертаете нечия наистина уникална природа, бих ви посъветвала да употребите синоним, например неповторим, превъзходен, великолепен…

Супер

Един приятел ми каза, че тази дума е като черна дупка, която засмуква всички нюанси. Изкушавам се да продължа в същата посока. Според учените черните дупки могат да се обяснят с теорията на относителността. В случая с езика дали загубата на нюансите и изпразването на думите от съдържание не могат да се обяснят с относителността, с която ги употребяваме, с това, че с лека ръка възхваляваме или заклеймяваме, лепим етикети на хора, които не познаваме, даваме оценка на неща, от които не разбираме… Супер сме, ние сме върха (ето ви още един суперски израз)! Огледалото на езика обаче показва друго: когато си служим предимно с думи като супер, яко, жестоко, това е свидетелство, че речникът ни не е особено богат и ни е трудно да степенуваме и нюансираме нашата оценка.

Култов, епичен

Поправете ме, ако греша, но мисля, че епичното шествие на двете прилагателни тръгва от седмото изкуство с любезното съдействие на английския език и младото българско поколение. Култови са филмите с огромен брой отдадени фенове и утвърдени като класически постижения във времето. Епични пък са кинотворбите с голям мащаб и зрелищност. Филмите от поредицата „Междузвездни войни“ са едновременно култови и епични. Разбира се, вдигам летвата в небесата с този пример, обаче не бива и да я снижаваме много, защото лесно ще стигнем до карикатурни изрази в новинарски сайтове, като „бившия култов певец на механа „Македония“ в Благоевград“. Моите уважения към изпълнителя и почитателите му, но ако и той, и Елвис Пресли са култови изпълнители, какво изобщо означава това прилагателно име?

В едно интервю, говорейки за отношенията между хората в опосредстваната хиперкомуникация, лингвистката Жули Невьо предупреждава да не прекаляваме с експресивните думи (такива са и култов, и епичен, и уникален, и супер):

Думите се изхабяват – такава е природата на езика. Особено когато са експресивни, защото експресивността се нуждае от рядка употреба, за да се постигне ефект…

Иновативен

Времето изисква от нас да сме на гребена на вълната – и нито милиметър по-долу. Как най-добре да отговорим на този повик? Като сме иновативни във всичко: в методите, които използваме, в проектите, които осъществяваме, в кредитите, които предлагаме – да, търсейки примери за словосъчетания с тази дума, попаднах на иновативни кредити. Хм, казах си, подобни финансови изкушения ще да са насочени към иновативни клиенти. Потърсих нарочно словосъчетанието и точно както е писано в Библията, намерих, при това на не едно и две места. Става въпрос за клиенти, които са компании, и така вече е обяснимо, защото компаниите могат да са иновативни, но в началото леко се стреснах.

Патриоти, патриотизъм

По време на Прехода у нас дейно участие в обществено-политическия ни живот вземат различни партии, чиято идеология е основана върху патриотичния идеал. Да си припомним, че в зората на демокрацията се появи Общонародният комитет за защита на националните интереси, години по-късно беше създадена „Атака“, а след нея на терена излязоха ВМРО – БНД¹, Националният фронт за спасение на България (НФСБ), „Възраждане“, „Величие“, МЕЧ и пр. „Атака“, ВМРО и НФСБ участваха в управлението на държавата чрез коалицията „Обединени патриоти“, преди това пък ВМРО и НФСБ се бяха съюзили в Патриотичния фронт. Представителите на тези формации за по-кратко бяха наричани в медиите патриотите и названието доста бързо се специализира за политическа употреба. Паралелно и също така доста бързо използването му за други цели стана щекотливо.

За дискредитирането на думата според мен допринесе и татуираният патриотизъм – показната „почит“ към националните ни герои. В резултат на всичко това зачести употребата на патриотари и патриотарство, в чието значение доминираща е именно показността на любовта към родината и родното.

Ценности

Освен националните ценности днес ние, българите, защитаваме множество други: традиционни семейни, демократични, консервативни, евроатлантически, европейски, християнски… И говорейки непрекъснато за тях, всъщност ги обезценяваме. Както вече стана ясно от казаното за прилагателните имена по-горе, така се получава с думите, които нямат толкова широка употреба, но ние започваме да ги изричаме едва ли не във всяко трето изречение. Изобщо не си даваме сметка, че експлоатирането им в речта им прави много, много лоша услуга – те стават тривиални, безлични и девалвират точно като лева по времето на Жан Виденов. 

Случва се

Малко по-различен е случаят със случва се, защото този глагол не може да се похвали с яркост или експресивност и открай време се употребява широко в българската реч. Значението му се свързва най-вече с настъпването на независещи от нас събития. Изведено до крайност, то е илюстрирано в една песен на ФСБ по текст на Даниела Кузманова:

Най-невероятните неща,
най-непредвидимите неща,
най-парадоксалните неща –
не, не стават така…

Най-невероятните неща,
най-непредвидимите неща,
най-парадоксалните неща
просто се случват.

От около двайсет години насам обаче (по мои наблюдения) думата разшири чувствително досегашната си семантика и започна да означава и съзнателни, нарочни действия:

Ще бъде огромна грешка, ако ротацията не се случи.
Договорът е с щатска компания, разговорите се случиха по линия на Европейската комисия…

В първия пример глаголът е употребен вместо осъществявам се, а във втория – вместо провеждам се. И тук става ясно защо охотно му позволихме да завземе територията на други думи. Просто случва се ни спестява мисленето и търсенето на подходящия глагол. Промените например настъпват, мечтите се сбъдват или се постигат, премиерата се състои, но къде-къде по-лесно е всички те да се случат.

За разширяването на семантиката важна роля изигра и английският език, в който глаголът to happen означава както случайни, непланирани, така и съзнателни действия. Впрочем мисля, че подтикът дойде именно оттам и в началото сякаш имаше някакъв опит за освежаване на речта с употребата на случва се вместо провежда се, реализира се, става, състои се – все банални глаголи с отвлечено значение. Днес обаче вече се приближаваме до етапа, в който случва се кандидатства за членство в същата група.

Преди да напиша тази статия, се допитах до няколко души, за да подбера най-актуалните примери за изхабени думи в българския език. Краткият списък, който съставих, все пак отразява в голяма степен личните ми впечатления и съм убедена, че мнозина от вас имат свой списък. А това означава, че сме чувствителни към езика във време, в което безкритичната му употреба в публичното общуване взема все по-застрашителни размери.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-neslomenite/

Мъж, почти момче, без два крака спира инвалидната си количка до нас. Започва бърз разговор на украински. Олег нарича момчето по име, гледа го с внимание и усмивка. То благодари на Олег и заедно с младо хубаво момиче се отдалечават по гладка алея в подножието на седеметажна сграда. 

Професор д-р Олег Билянски е физиотерапевт в Националния рехабилитационен център Unbroken в Лвов, Украйна. Освен с капацитет за протезиране и рехабилитация Unbroken разполага с хирургични отделения и отделения за изгаряния. Коридорите и стаите на болницата са светли и просторни, атмосферата е оптимистична. Всичко блести от чистота. Там след ампутация на крайници или тежки наранявания, водещи до инвалидност, се възстановяват и лекуват украински ветерани от войната с Русия, започнала през 2022 г.

Професор д-р Олег Билянски е висок, светъл мъж на около 40 години. Говори бавно и тихо, почти шепнешком. Очите му са бистросини, замислени, спокойни, излъчват грижа и далечна усмивка. 

Ето това момче в инвалидната количка, на него му беше страшно трудно, преживяло е много лоши неща, но… о, вижте го, сега е добре, той е хубав… добре е, приятелката му е до него…

Гледам Олег в очите и виждам, че това всъщност не е точно усмивка. По-скоро погледът му е мек, благ, топъл и доволен. Сякаш мислите му са още при момчето в инвалидния стол: „Успяхме да му помогнем. Намерихме решение на проблема му. След боеве на фронта го докараха при нас с огромни изгаряния по кожата на цялото тяло и освен това претърпя ампутация на двата крака. След като се възстанови от операцията, не можеше да седне в инвалидния стол, защото кожата му веднага се разраняваше заради изгарянията и започваше да кърви. Препоръчах му да използва електрически скутер, в какъвто го видяхте сега. Той е по-малко травматичен за изгорялата кожа от инвалидната количка. Днес сутринта получи новия си електрически скутер и току-що ми каза, че кожата не се разранява толкова много. Сега очакваме раните му от изгарянията да зараснат по-бързо и кожата му да се възстанови. Та това е нашата работа. Всеки ден. Видяхте ли го? Постигна голям успех. Той е страхотен човек!“

Олег изрича всичко това бавно, сякаш продължава да търси още по-добро решение за пациента си и мисли какво предстои на момчето оттук нататък. Не мога да скрия от него учудването си как има сили да се усмихва при тази гледка.

„Аз съм физиотерапевт – казва той. – За мен са важни малките успехи, щастлив съм, когато постигаме малки успехи, защото всяко възстановяване е като част от голям пъзел и ти подреждаш този пъзел на части чрез малките успехи. Например ако някой мръдне пръста си, това е дребен сегмент от пъзела на големия успех. После идва друг – да помръдне ръката си… Затова и аз съм щастлив за всеки техен малък успех. Познавам пациентите си лично, по име, знам цялата им история, знам проблемите им – на всеки от тях.

В такава ситуация като нашата, когато идват толкова ветерани, които ще останат инвалиди завинаги, едната възможност е да седнем и да плачем заедно с тях и да не правим нищо, другата е да се борим заедно с тях. Войниците са на предната линия, ние имаме наша фронтова линия, зад тях. Ако аз съм ядосан или тъжен, те ще си помислят: този човек няма да може да ми помогне, нито да ме подкрепи, защото е толкова тъжен, колкото съм и аз.

Когато говоря с пациентите си, им казвам: първо трябва да мисля за болестта ти. Знам, че твоята история е много тъжна и щом си стигнал дотук, значи наистина имаш проблем. Трябва да знаеш, че може и да не се възстановиш до 100%, а само до 20 или 30%. В друг случай казвам: изходът за теб няма да е добър. Може би ще имаш нужда от 24-часови грижи за повече от 8 месеца, но моята работа е да те върна към нормалния живот, доколкото това е възможно; да се движиш колкото е възможно за твоето състояние и колкото може по-бързо. Знам стъпките, през които ще трябва да преминем заедно, за да подобрим активността ти и уменията ти да се обслужваш сам. За лошите неща говоря само веднъж и никога повече не се връщам към тях. След това просто заедно започваме да подреждаме пъзела от самото му начало.“

Докато Олег ми разказва всичко това, сме стигнали до малко кафене на един от етажите в болницата. Сядаме на маса. Питам го кое по-трудно приемат ветераните – това, че са загубили част от тялото си, или че им предстои да се адаптират към нов живот? 

„Ние дори не можем да си представим какво са преживели или видели те на фронта. Понякога на тях им е трудно да говорят с нас, защото не могат дори да ни разкажат или опишат какво са видели и понесли и какво ги разкъсва в момента, защото понякога проблемите са комплексни. Те имат силни болки в различни части на тялото, спят зле, имат и лоши мисли, защото се безпокоят за семействата си и не могат да го обяснят. Или пък се тревожат за приятелите си на фронта, а не могат да говорят за това. Видели са страховити, ужасяващи неща, които ние дори не можем да си представим и само сме виждали във филмите, а може би и там не сме виждали. 

В същото време е толкова трудно да им обещаеш нещо. Някои от тях ме питат мога ли да им обещая, че всичко ще бъде наред, че ще могат да ходят или да тичат отново. А ти знаеш, че това няма да е възможно, и в същото време трябва да намериш правилния начин да ги накараш да започнат да „тичат“ и да се адаптират. 

Затова си сътрудничим с много спортни организации, които помагат на ветераните. Така аз мога да обещая: няма да можеш да тичаш както преди, но ще можеш да тичаш по друг начин, ще караш кола, ще плуваш, ще се върнеш към нормалната си активност, ще намериш друг начин да работиш. Мога да обещая, че заедно ще намерим посоката и инструментите, с които да се научиш как да прави всичко това. Разбира се, с помощта на учители и треньори, които ще помогнат за новите умения, и човекът ще се върне в семейството си.

Това е предизвикателство, защото начинът на адаптиране е много различен за всеки пациент. Някой е готов физически, но не емоционално и психически, друг е готов психически, но не и физически. Това зависи от тяхната персонална работа, понякога зависи много от подкрепата на семействата им. Роднините на повечето са тук и живеят с тях – съпругите им или приятелките им, майките им или друг близък. Имаме пациенти от цяла Украйна. 

Видяхте момчето, което срещнахме долу в инвалидната количка, с ампутираните крака, до него беше приятелката му. Освен това с всеки пациент работи екип от много специалисти – лекари, психолози, физиотерапевти, социални служители. Ако ветеранът има нужда от специалист по естетична хирургия или от логопед, те също се присъединяват към екипа. Всеки ден работим с ветераните, като ги обучаваме в нови умения – как да се облекат, как да приготвят храната си или друго специфично за състоянието умение, което са загубили заради ампутация на крайник или друга травма. Искаме те да добият максимално бързо тези умения. 

Понякога състоянието им зависи и от други хора, от хората на улицата например. Някои ветерани ми казват, че не искат да ходят на работа, защото по улиците ги гледат странно, тъй като са с ампутация или в инвалиден стол.“

Разказвам на Олег за разговорите ми с цивилни, в които те споделят, че се страхуват от инвалидите ветерани. Защото осакатените от войната ветерани често остават без препитание, без надежда, много самотни и по тази причина може да станат престъпници.

След кратко мълчане Олег бавно ми отговаря: „Ранените, осакатените хора са като мен и вас. Няма значение нивото на инвалидност, защото те продължават да бъдат бащи, синове… Всички разбираме защо са били на предната линия на фронта, нали? Никой не бива да се бои от тях. За мен като лекар хората с ампутация са нормални, но останалите членове на обществото като цяло наистина не са готови. Ние правим рехабилитацията, но не можем да ги съпровождаме през целия им живот и знаем, че те се чувстват самотни и сами, след като излязат оттук. И да, тук е мястото на социалните институции. Някои от ветераните не могат да се върнат в апартаментите си, защото средата е недостъпна за инвалиден стол. Някои от тях са от места, които в момента са окупирани от руснаците, и няма къде да се приберат. 

Проблемът е голям, но на първо място хората трябва да знаят как да общуват с ветерани инвалиди, как да ги погледнат, как да се държат с тях. Ние имаме местни програми в градовете и обясняваме на гражданите всичко това. Необходимо е да разберем и приемем, че когато ветераните се върнат, трябва да можем да общуваме с тях. Те са същите като нас, нормални хора.“

Докато говорим, покрай нас в кафенето минават още пациенти на Олег. Някои са без ръце, други – в инвалидни колички, трети са с превръзки по цялото тяло. Всеки спира на масата ни. Олег разговаря с тях приятелски, сякаш са част от семейството му. 

Питам Олег от какво имат нужда.

„От тоалетна хартия. Не се шегувам. Тя се използва всеки ден и постоянно ни е необходима. Бихме се радвали и на още оборудване за нашите пациенти. Някои от тях имат нужда от специфична апаратура, с каквато не разполагаме, защото, за съжаление, ранените от войната стават все повече с всеки изминал ден. Имаме нужда и от още знания за този вид травми и физиотерапия. Когато войната започна, събрахме опит от цяла Европа и САЩ за типа рехабилитация и лечение, които са ни нужни сега. В момента разполагаме с различни модерни протези, но нашите ветерани имат нужда от качествени грижи, за да се върнат максимално бързо към нормалния живот. Някои от тях решават, че ще продължат да воюват, и отиват отново на първа линия на фронта. Затова и продължаваме да се учим всеки ден и бихме били щастливи, ако имаме възможност да обменим още опит с колеги от други страни по света. Знанието е най-важно сега. 

В някои моменти имаме нужда само от добра дума. Някой да ни каже една добра дума, която да ни мотивира да продължим.“

Усещам, че задавам въпроса си съвсем тихо:

Изморен ли сте?

Не. Все още не съм. Когато съм тук, не мисля за умората. Вкъщи може и да поспя. Но ние не можем да говорим за умора, докато войната не свърши. Да кажеш, че си уморен, значи, че си изтощен. Войниците на фронта, разбира се, са уморени, много са уморени, но те никога няма да ви кажат това. Значи и ние не можем да бъдем уморени – точно като тях. И ще продължим битката заедно с тях до края, до нашата победа.

Тръгваме си от болницата. От страната на единия ѝ вход има голям плувен басейн, в който ветераните с липсващи крайници се опитват да върнат едно малко житейско удоволствие – да се учат да правят нещо любимо. По стените на няколко от седемте етажа има картини, нарисувани от ветераните. Продават се в Instagram Unbroken. Парите отиват за консумативи и оборудване в болницата. 

По-късно, сред грохота на генераторите по улиците на Лвов, си мисля за тихата усмивка в очите на проф. Олег Билянски. Сега разбирам – не е усмивка. Обич е. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-tova-e-voynata/

Минавам покрай голяма красива църква в старата част на Лвов. Вратата е дървена, масивна, толкова висока, че в подножието ѝ трябва да изкривя главата си, за да видя края ѝ. Вътре много хора, предимно военни, седят прави около няколко ковчега, поставени по средата. Светлината е приглушена. Идва единствено от тежките свещници в ъглите. Слушам в унес пеенето на свещениците, което от време на време се накъсва от женски плач.

На входа на църквата стои надпис: „Гарнiзонний храм свв. апп. Петра i Павла“. Храмът е построен през 1610–1630-та. Години наред е бил паметник на културата, докато на 6 декември 2011-та е осветен по случай 20-годишнината от създаването на Въоръжените сили на Украйна. Висок е сигурно трийсетина метра и заедно с огромната си врата гледа към улица „Театрална“, но това, което се случва вътре сега, не е театър.

Колкото и пъти да минавах покрай „Гарнiзонний храм“, в него имаше опело на загинал войник. 

Чакам Андрей на площад „Пазарни“, съвсем близо до църквата. Вече наближава седем следобед. Слънцето се отразява в красивите поддържани фасади на сградите около нас, боядисани в жълто, синьо, оранжево, бежово. Всички са украсени с орнаменти – дракони, богове, малки оръдия, мечове, които надничат над балконите от ковано желязо или са кацнали под островърхите покриви. Животът в Лвов кипи. Заведенията и пейките са пълни с хора. Всичко изглежда спокойно.

Само прозорците на приземните етажи са затъкнати с черни чували, пълни с пясък, а четирите огромни паметника на гръцки богове, „пазещи“ ъглите на площада, са обвити в предпазни пана, на които пише:

Оригинала ще може да видите след победата.

Така са опаковани почти всички паметници на културата в Лвов. 

Виждам Андрей сред многото хора. Приближава се бързо към мен и дефектът, който знам, че има в крака, почти не личи. Усмихва ми се широко и избираме заведение, в което да седнем.

В старата част на Лвов има много скрити улички. „Скрити“, защото влизаш в тях през арката на някоя сграда, която прилича по-скоро на вход с тесен коридор, и в първия момент дори не разбираш, че тръгваш по улица, свързваща напречно две нейни перпендикулярни. В тия места има малки ресторантчета с по две-три маси върху паважа. На такова място сме с Андрей. Около нас предимно млади хора ходят на групи, смеят се, хапват сладолед, облечени са добре. 

Андрей сякаш прочита въпроса ми за огромния контраст между войната на няколкостотин километра от този приказен град, който не спира да жужи под напора на тълпите по улиците и заведенията му.

Огледайте се. Тук наоколо няма война. Веднъж в месеца долита някоя ракета и това е всичко. Обществото се е разделило на такива, които са в контекста на войната, и такива, които са извън контекста ѝ. Тези, които пряко ги е засегнала войната, сега са на фронта или пък са загубили близки – те знаят и мислят за нея. Тези, чиито семейства не са засегнати от войната, си ходят по улиците и сякаш за тях тя не съществува. Може би защото войната продължава вече твърде дълго и за хората е невъзможно да мислят постоянно за нея. Затова някои наши градове живеят в ада, а други са като рай.

В Лвов е рай, но Харков е обстрелван всеки ден и там умират хора всеки ден. И въпреки това дори за Харков може да видите видео с място в града, където има басейн, чадъри, хората пият коктейли и само на може би километър вдясно от тях падат ракети, но хората до басейна не спират да пият коктейлите си. Това за мен е необяснимо. Не знам какво да кажа, освен че войната до такава степен стана реалност за нас, че всички се адаптираха към нея. Защото трябва да запазим разсъдъка си, за да продължим да живеем. Иначе може да се побъркаш, ако само мислиш за нашата реалност. Но съм сигурен, че много от тези млади хора са част от организации, които по някакъв начин помагат на фронта.

Преди войната от 2022 г. Андрей Петцяк е бил лекар физиотерапевт. След нахлуването на Русия в Украйна той се записва като доброволец в морската пехота на Украйна и две години е военен лекар на кораб в делтата на Днепър, в района на Херсон. 

„Корабчетата бяха малки, защото воювахме в тази част на реката, където има много острови, между които се водеха боевете. Побираха седем моряка. Войната във водата е много по-различна, отколкото на земята, защото при офанзиви на земята можеш по-лесно да се защитиш. Във водата си просто на една лодка без никакви подкрепления и в същото време си видим за врага. Когато отидох там в края на октомври 2022 г., беше много студено, около 2–3 градуса, бяхме мокри, уморени и насред окупираната Херсонска област, обстрелвани от батареята на врага. 

Имах една медицинска чанта, пълна с инструменти и лекарства, с които да спра критично кървене, да осигуря възможност на ранения да диша и да определя колко голяма е травмата или раната, която е получил, преди да го транспортирам към мястото за евакуация. Никой не прави хирургически операция на самото бойно поле. За мен най-важното беше да ги стабилизирам и да не допусна да умрат, да им помогна да оживеят, всичко друго са следващи етапи.

Когато след сражение имаме много ранени, първо правим триаж на самото бойно поле. За съжаление, безнадеждно ранените се отделят. Следват „червените“ ранени, на които трябва да помогнеш на място веднага. След това са „жълтите“ ранени, които не се нуждаят от спешна намеса. Войниците, които имат рани в корема, в белите дробове или черния дроб, са в категорията „товари и бягай“, т.е. не ги лекуваш на място, а трябва максимално бързо да бъдат придвижени от бойното поле до най-близката болница. 

На първа линия на фронта място за паника няма. Там не трябва да разчиташ на емоциите си, а на своята подготовка. Учил съм във Великобритания, подготовката ми е изключително добра. Успявам да запазя хладнокръвие дори когато около мен е осеяно с разкъсани трупове, на които се виждат вътрешностите. Тичал съм двайсет километра по цялата зона на боя, за да търся оцелели сред труповете и да им помогна. Имаше обезглавени хора, хора без крайници, разкъсани хора… Но това е войната, а аз съм длъжен да запазя хладнокръвие, за да мога да спася останалите живи ранени, а и себе си. 

През цялото време чуваш само викове, много викове, защото командирите издават командите, крещейки. Тези, които предават информация по радиостанцията, също крещят, ранените и загиващите също крещят. Въздухът около теб е изпълнен с гласове, които постоянно крещят, и взривове, които избухват. Спомням си, когато бяхме до Авдиевка и беше тихо. Това много ни изплаши, защото бяхме заобиколени от дървета, не виждахме врага и го очаквахме да се появи от всяко възможно място. Тишината тогава беше много страшна, защото знаехме, че врагът планира действия, с които целят да ни убият. Понесохме загуби там. В такива моменти, ако започнеш да мислиш какво се обърка, защо стана така, какво да направя сега, има опасност да загубиш своя живот, както и да не успееш да помогнеш на никого. Място за паника и емоции просто няма. Дори да видиш свой близък приятел убит или осакатен, или тежко ранен, запазваш хладния си разум и продължаваш. Не е най-доброто преживяване, но това е войната.“

Андрей говори спокойно, без патос, страх или тъга. Очите му продължават да са дружелюбни. Отпива от водата, която си поръча, и намества десния си крак. Питам го какво се е случило с него.

Провеждахме операция по прочистването на Днепър и стъпихме на левия бряг, където бяха руснаците. Стигнахме до Кринки. На шестия ден от операцията бях ранен при минометен обстрел в десния крак. Наложи се сам да си окажа първа помощ. Спрях сам кръвотечението от крака ми, тампонирах раните си, поставих си турникет на крака, след това и антибиотик и лежах така осем часа. Чаках да ме евакуират от първа бойна линия, но никой не идваше. Тогава аз, командирът ни и още двама ранени от нашата бригада намерихме плавателен съд, с който сами преплавахме реката, за да достигнем нашите позиции на другия бряг. Това се случи през нощта. Звучи като сценарий за филм, представете си ни, четири човека, ранени, на прага на силите си, преплавахме Днепър през нощта. Когато стигнахме до десния бряг, предадохме координатите си и дойде автомобил, който ни закара в болница. Не може да си представите всичко това. Няма и нужда. Но е ужасно, да.

Андрей не се колебае, когато го питам какво предстои за него оттук нататък. Ще се върне на фронта веднага щом е възможно. Въобще не разбира учудването ми. 

Ние прекрасно разбираме, че воюваме с противник, който ни превъзхожда и като въоръжение, и като ресурси, и числено. Разбираме и че ще се съпротивляваме, докато ни стигнат силите и хората. Разбираме и че не можем да успеем сами, без чужда помощ, по отношение на оръжията, които са ни нужни. Това не означава, че ще допуснем компромис с територията, както направихме през 2014 г., когато загубихме три региона. Сега искат от нас да отстъпим и други области. Не можем да допуснем това, защото знаем, че Русия ще дойде отново с нови апетити при нас, за да окупира още и още от нашите територии. Не можем да покажем слабост. Готови сме да пожертваме всичко, което имаме като хора и ресурси. Победата е в ума на всеки украинец и имаме само един шанс – да се бием за това. Имаме нужда само от оръжие и от това да знаете, че ние сме там и воюваме всеки ден. А когато последният украински войник умре, Путин ще дойде за вас.

Андрей отново намества десния си крак под масата. Опитвам се да му направя място около кръглата масичка в тясната скрита уличка на Лвов. Той се усмихва и с поглед ми казва, че няма нужда. Но ми обяснява, че най-страшните травми са тези, които засягат ръцете и краката, защото често се налагат ампутации, които оставят войниците инвалиди. Според него инвалидите ветерани от тази война са твърде много. Пита ме била ли съм в болницата за рехабилитация в Лвов. Отговарям му, че не съм. Андрей ми дава телефона на свой приятел, който е професор там. 

Вечерта идва неусетно. Андрей си е тръгнал преди повече от час. Лвов внезапно потъва в тъмнина. Започва режимът на тока, който правителството въведе след масираните руски обстрели срещу украински градове и инфраструктура отпреди два дни. Мислим си, че ей сега всичко ще утихне. Изненадата ни е голяма, когато до всеки магазин или ресторант се появяват генератори в различни размери и сградите светват. Шумът е оглушителен, не можеш да чуеш човека до себе си, но улиците продължават да са пълни с хора, ток от генераторите има, POS терминалите работят, за да пазаруваш спокойно, можеш и да заредиш телефона си някъде при нужда. 

Звъня на Олег, професора в болницата за ветерани. Никак не се учудвам, когато операторът ми казва:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата!

Пиша му съобщение. Утре ще се видим при ветераните.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-fabrikite/

Първо я видяхме откъм гърба. Голяма полуразрушена сграда със следи от куршуми и снаряди в стените. Там, където са били прозорците, сега пълзят бурени. Подът е с огромни зеещи черни дупки. Ръждясали остатъци от машини все още се търкалят навсякъде. 

Андрей Несмачний ни води внимателно между руините към циментови вити стълби в единия край на халето. Докато ходим и си гледаме в краката, той ни обяснява:

Когато руснаците окупираха Ирпин през 2022 г., стреляха с артилерия срещу тази фабрика за обработка на дърво.

Сочи дупки в стената и назовава оръдията и калибъра на снарядите, които са ги направили. 

Всичко тук беше опожарено. Едва ли ще успеем да съберем достатъчно пари, за да я ремонтираме цялата, защото трябва да съборим тази ѝ част до основи и да я построим наново. Другото крило обаче успяхме.

Изкачваме бавно стълбите и пред погледа ни се разкрива свят на широки помещения, преградени със стени. Във всяко от тях – машини и по един-двама човека, които изработват чаши и бутилки от стъкло. Малко по-нататък двама мъже правят ножове. Врати няма и шумът от машините е оглушителен. Фабриката прилича на амалгама от завод и казарма. По столове и закачалки има разхвърляни войнишки дрехи в цвят каки. В някои от помещенията освен машини са сложени тесни войнишки легла с камуфлажни покривки. По плотовете са разпилени купища куршуми и гилзи с различен калибър. Малкият кухненски бокс с печка, кафемашина, хладилник и маса за хранене също изглежда полеви и се намира точно до тоалетната – единственото помещение с врата, на която има надпис: „КАЦАПСЬКИЙ РОДДОМ“ (КАЦАП в Украйна е обиден, иронизиращ израз за руснаци. Роддом е родилен дом).

От едно от помещенията изскача мъж. Сигурно е около два метра висок, с голяма рижа брада, рошави вежди и камуфлажно облекло. Забързан е, но спира при нас. Василий е собственик на сградата и е преживял руската окупация и обстрелите през 2022 г. в Ирпин. Подава ми дружелюбно ръка. Докато ми разказва как фабриката му е била опожарена и обстрелвана, а той, опитвайки се да я защити, е тежко ранен от куршумите и осколките, повдига тениската си. Целият му корем е в огромни, груби белези от операции. Всъщност почти няма здраво място по кожата му, върху която бледорозовите, надигнати следи от хирургичните неравни шевове водят в посока черния дроб, стомаха и гениталиите. Прекарал е месеци в болници без гаранции, че ще оцелее, но оживява, за да се върне и възстанови фабриката си заедно с Андрей. 

Двамата кръщават фабриката Bat Art.

В нея работят ветерани, най-често инвалиди от войната на Русия в Украйна. Докато се лекуват физически, момчетата и момичетата идват тук, за да се възстановят психически от преживяното на фронта, защото имат нужда да се чувстват полезни и да вършат нещо. Споменавам шума. И двамата се смеят с глас и ми казват, че на фронта шумът е многократно по-силен и че ветераните най-много се страхуват от тишината, защото тя предвещава атака на врага. 

Във фабриката, сред грохота на няколкото машини, ветераните изработват най-специалните чаши, бутилки и ножове, които съм виждала. Във всяка чаша или нож има вграден куршум. Парите от продажбите отиват за бригадите, в които воюват.

Андрей Несмашни е доброволец в армията от първия ден на нахлуването на Русия в Украйна. По време на обстрелите на фабриката в Ирпин той воюва в Киевска област, а по-късно, в края на май 2022 г., го изпращат в Херсон. Там е ранен. През есента на 2022-ра се връща за лечение в Ирпин и започват да възстановят фабриката на Василий с идеята да я направят работно място за ветерани. 

В момента тук работят десет мъже и една жена ветерани, но не се задържат много, защото, който се възстанови, веднага се връща на фронта като доброволец. Те имат право да останат в цивилния живот, но избират отново да воюват. Аз също на всеки два-три месеца се връщам на първа линия. Не може да е другояче. Въобще не си задавам въпроса да отида ли на фронта, или не, защото знам, че ако не го направя, ако всички не го правят, ние просто няма да сме живи. Украйна няма да я има като нация и страна. Аз не харесвам войната, не искам да има война, но трябва да отида и да се сражавам. Просто трябва. Това е моята страна, моята земя, аз обичам свободата и искам страната ми да е свободна. 

Искам да ви кажа, че ние допускахме, че ще бъдем нападнати още през октомври 2021 г., и започнахме да се подготвяме за война, но Украйна беше лишена от оръжия и никой на Запад сякаш не вярваше истински, че Русия ще ни нападне. Затова и нямахме оръжия. Сега, почти три години по-късно, когато Русия завзема наши територии и оръжията не ни стигат, за да я защитим, Западът отново се чуди дали да ни даде оръжия, колко да са те, къде можем да ги използваме. Ще ви кажа. Нека само един от тези чиновници да отиде в Донбас например и да види за какво става дума на фронта. Да види как са въоръжени руснаците и как – ние. Да види десетките жертви, осакатените ни момчета и момичета и да прецени тази война има ли я наистина и колко е сериозна… 

За съжаление, руското влияние и пропаганда пречат на трезвата оценка на ситуацията ни както на западните чиновници, така и на много украинци, преди да бъдем нападнати. Украинците обаче разбраха какво е руската пропаганда, когато Русия нахлу в територията ни и руснаците започнаха да избиват и изнасилват децата ни и майките ни. Всеки ден има обстрелван украински град и загиват невинни хора. Вие го виждате, защото сте тук, а къде са чиновниците от Европа и САЩ? Те ни казват от топлите си, безопасни местенца, че трябва да спазваме ограничения, за да използваме оръжията, които ни дават. Как ви се струва това? Никоя страна в Европа не е застрахована от руска агресия. 

Знаете ли, аз дори не изпитвам гняв. Дори и да видя врага си в очите, не изпитвам нищо. Знам, че просто трябва да го убия, без никаква емоция. Емоциите и мислите пречат да си свършиш работата, защото това е професионалното – да не мислиш, а да действаш. Нямам съмнения, че съм прав в това, което върша, защото аз съм си вкъщи, в Украйна, а те са дошли тук и искат да ми я отнемат. Какво има да мисля? Това е. Просто война.

Андрей е сериозен, докато говори. Внезапно на лицето му се появява усмивка. Вече знам, че следва порция специфично украинско чувство за хумор. Не греша. Очите на Андрей се смеят малко цинично, все пак е дружелюбен. Когато проговаря, смехът му е и в гласа:

Някои си мислят, че войната е само да стреляш, но всъщност ти през цялото време копаеш. Много копаеш, постоянно копаеш, е, или тичаш…

Купуваме няколко чаши и си тръгваме от фабриката на Андрей с особено чувство. Украинците винаги те оставят без дъх заради историята, която са ти разказали, и в същото време се чувстваш нелепо, дори с въпросите, които си им задал. Идваш от спокойна страна и ги питаш за войната, в която живеят всеки ден. Как ли им изглеждаме отстрани, обяснявайки, че в собствената ни страна има хора, които не разбират какво прави Русия в Украйна. Сещам се какво ми каза Катя преди ден:

Те разказват своите истории, за да разберем каква цена плащат, за да сме ние с вас сега тук.

Ден по-късно вече сме в друг град, далеч от Ирпин. Олга с мъжа ѝ Андрей отварят вратата на подземие. Имам клаустрофобия и интуитивно спирам. Кучето им влиза първо, защото го прави всеки ден и знае, че вътре няма нищо страшно. Следвам го внимателно, докато Олга светва лампите. 

Това е малката ни фабрика за дронове. Тук ги проектираме и конструираме. Имаме голям и няколко малки 3D принтера. След като сглобим всичко, отиваме на една поляна наблизо и ги пускаме да летят. Ако всичко е наред, произвеждаме цяла серия от съответния модел и ги изпращаме на фронта. Имаме различни, например този се казва „Хрущ“, или „Майски бръмбар“. Рамката му е изцяло наше производство. Той може да носи около три килограма полезен товар на разстояние около 35 километра. Сега сме го модифицирали за бойни условия срещу врага. Другият до него е изцяло боен дрон, реплика на китайския „Мавик“. Създадохме го тук, наше производство, по молба на военните. Нашият обаче стана по-добър, защото на него може да се постави произволна система за управление, а на китайския не е възможно. Нашият носи пет килограма и лети около 105 минути. Може да бъде бомбардировач, както и да доставя боеприпаси. Този тук е разузнавач с камери. А тези не са наше производство, подарък са ни, но военните ни ги изпратиха да ги ремонтираме. Наскоро ремонтирахме и руски, които нашите бяха пленили. Всъщност ние правим всичко в сферата на дроновете, от което военните имат нужда, включително и тези безпилотни самолети, които имат различни приложения, в зависимост с какво ще ги комплектувате. Предимството им е, че може много лесно да се сглобяват и разглобяват. Този конкретно е разузнавач.

Докато Андрей говори, не спира да ходи из голямата стая, размахва ръце като възторжен диригент и постоянно взема в ръце един или друг дрон, после ги оставя и започва да сглобява безпилотния самолет. Говори за тях с огромна усмивка, в погледа му има гордост и радост от това, което прави.

Андрей е инженер и е работил за големи компании, които произвеждат дронове, още преди началото на войната. След нахлуването на Русия в Украйна той и Олга създават своята фабрика за дронове. 

Разбрахме, че през големите фирми трудно ще бъдем полезни на нашите момчета на фронта, защото е много бавно, дори невъзможно да прокараш своя разработка в големите компании, а тук, в нашата собствена фабрика, ние правим това, от което имат нужда на фронта. Обаждат се и ни казват: трябва ни това и това, да може да прави тези и тези неща, и ние модифицираме и разработваме всичко веднага сами според конкретните нужди на фронта днес, а не отпреди няколко месеца. Това е много важно, защото войната се променя всеки ден, условията и нуждите на войниците – също. Ние сме в пряк контакт с тях и сме достатъчно гъвкави, за да правим това, което им трябва в момента. В голяма компания това не може да стане. 

Щастливи сме, че с нашите дронове спасяваме живота на нашите войници, защото много често дроновете успяват да заменят пехотинците. Например за обучението на един пилот на вертолет са нужни няколко години, самата машина струва милиони долари и накрая врагът сваля вертолета, пилотът загива или отива в плен. Това е огромна загуба. При дроновете, дори и да бъде свалено устройството, пилотът му седи на сигурно място в тила и загубата е само малко труд и пари. Какво е тази загуба, ако спаси дори един човешки живот?! Дронове се правят на килограм, но хората… Войната вече е война на дронове. Само трябва добре да се обучават пилоти, това става за около месец-два. Засега не достигат нито пилотите, нито обучаващите, но е въпрос на време. Ние правим постоянно обучения за нашите продукти. Елате да видите – това сме произвели от сутринта, само за няколко часа.

Андрей ме води в съседната стая. Там около масите седят няколко човека. Един запоява, друг прави тестове на компютър, трети сглобява частите на дрон. Съсредоточени са, дори не ни поглеждат. В различни райони на Украйна има няколко клона на фабриката на Андрей и за него работят около трийсет човека. Не искам да нарушавам спокойствието в тясната, задръстена с части стаичка и набързо разглеждам наоколо, но Андрей ме кара да клекнем до малки 3D принтери, за видя как става магията…

Тръгваме си зашеметени от подземието, в което се крие царството на бъдещето. Андрей и Олга ни махат на входа с усмивка. В таксито, което ни кара към града, разглеждам няколкото снимки, които съм направила, и си мисля за магията… Телефонът ми звъни в едно от приложенията. Мой познат ме пита развълнувано: „Търсих те няколко пъти, не дава заето, но какво ми говори украинският оператор?“ Усмихвам се и кратичко отговарям:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/trevozhni-razmisli-po-povod-noviya-serial-na-bnt-trevozhnost/

Да се говори за психичното здраве е важно. Особено в страна като България, в която хората с психични проблеми често са стигматизирани. Провокирането на „размисъл и обществен разговор по тази тема“ е основната цел на новия сериал на БНТ „Тревожност“, чийто първи епизод беше излъчен на 29 септември 2024 г. Негов режисьор е Илиян Джевелеков, познат още от LOVE.NET, „Вездесъщият“, „Порталът“, както и „Дзифт“, на който е продуцент. Той е и част от екипа на сценаристите, включващ също Матей Константинов, Емил Стефанов и Радослава Топалова.

Част от казусите, разглеждани във филма, се основават на книги на психотерапевта Огнян Димов и на случаи от практиката на детския психолог Иван Игов, който е сред основателите на училищната психология в България. А режисьорът Джевелеков е учил психология.

Дотук всичко изглежда обещаващо. Първото впечатление от „Тревожност“ обаче повдига някои смущаващи въпроси.

Интересна песен с още по-интересен контекст за проблематична медийна регулация

Песента, с която започват и завършват сериите, пасва на тематиката и като настроение, и като текст, и определено грабва зрителското внимание. Като стана дума за текста, той е на Соня Момчилова, която до април 2024 г. беше председателка на Съвета за електронни медии (СЕМ). Тя зае този пост през 2021 г. и беше от квотата на президента Румен Радев.

Момчилова има опит в писането на текстове на песни още от времето, когато е била част от екипа на студентското предаване „Ку-ку“, в който впрочем е бил и режисьорът на „Тревожност“ Илиян Джевелеков. Оттук погледнато, има логика тя да е поканена да даде своя принос – все пак не всичките ѝ текстове са цинични като тези на произведенията ѝ „Мама на татко не дава“ или „Ще ти скъсам г*за“.

Само че към началото на снимките на сериала Соня Момчилова все още е председателка на СЕМ. Като такава нейно основно задължение е да съблюдава дали електронните медии спазват професионалните и правните стандарти. Ала за да си коректив на професионалните стандарти, самият ти трябва да имаш такива. А Момчилова неведнъж е заемала, меко казано, спорни позиции. Ето няколко примера:

• През 2022 г. председателката на СЕМ се възмути от разследване на международни медии с участието на българската журналистка Мария Черешева и го обяви за „платено“. Разследването беше за използването на огнестрелно оръжие от Граничната полиция срещу хора, търсещи убежище. 
• През 2023 г. Момчилова тиражира невярното твърдение, че транс жената, известна като Емили Йорданова, известна с прякора Тротинетката и задържана за случай на унижение на лице с увреждане, е „припозната“ като „Човек на годината“ от Българския хелзинкски комитет (БХК). В действителност тя е била номинирана от външно на БХК лице (още отпреди да се прочуе с екстремното каране на тротинетка), но не е от наградените.
• Същата година колегите ѝ от СЕМ се дистанцираха от твърдението на собствената си председателка, че клането в Буча е „пропаганда“.
• Освен това Соня Момчилова нееднократно е правила внушения в духа на руската пропаганда – още от времето, преди да оглави СЕМ, а и след това.

Що се отнася до БНТ, по времето на Момчилова обществената телевизия не само се радваше на регулаторен комфорт. Председателката на СЕМ направи всичко по силите си, за да бетонира Емил Кошлуков като директор на БНТ, макар мандатът му да е изтекъл преди вече две години. На първа инстанция съдът постанови, че Момчилова еднолично и незаконосъобразно е прекратила конкурса за нов директор на обществената телевизия. Но докато по-горната съдебна инстанция не бърза с решението си, Кошлуков си векува на поста.

Ето защо фактът, че Соня Момчилова е авторка на текста на песента от сериала на БНТ „Тревожност“, свидетелства ако не за конфликт на интереси, най-малкото за морална проблематичност.

Как „Тревожност“ представя жените, които не искат да раждат деца

Във втория епизод психотерапевтът д-р Манов, който е един от главните герои, уточнява, че коректното название за хората, потърсили психотерапия, е „пациент“, а не „клиент“, затова и в тази статия се използва думата „пациент“.

Първият казус на пациент, представен в дебютната серия на „Тревожност“, е на жена, която не иска да има деца. Тя отива на терапевтичната сесия с много къса пола и през цялото време си наглася краката в различни пози, така че де що има консервативни зрители да се възмутят от „неприличното“ ѝ облекло. Поводът за посещението ѝ е чувството на вина заради проявена агресия към роднинско дете, но проблемът, разбира се, се оказва по-дълбок.

Пациентката казва, че крие ужасни тайни и че ако има деца, те няма да са щастливи с майка като нея. Разговорът стига до отношенията със съпруга ѝ, когото тя описва като добър и обичащ я човек. Жената споделя, че крие от мъжа си, че не е спряла противозачатъчните, оставяйки го да си мисли, че ще имат дете.

Интересна е реакцията на психотерапевта. Един добър професионалист би останал на неутрална позиция, но терапевтът взема страна – и то тази на мъжа. „Какъв е този мъж, който не заслужава […] да му родите дете?“, пита реторично той. Тази формулировка предпоставя, че раждането е преди всичко дълг на жената към мъжа. Че деца се правят не защото са желани или за да им дадат родителите щастие, а за да се ощастливи бащата.

Терапевтът също така възпроизвежда стереотипни нагласи, когато казва на пациентката, че история като нейната със съпруга ѝ „всяко момиче мечтае да ѝ се случи – умен, влюбен мъж, с мечти и без пороци“. И отказва да разбере защо този мъж не ѝ е достатъчен.

Накрая жената изплюва камъчето – споделя, че поддържа тайни връзки с други мъже и не иска дете, защото няма да знае кой е бащата. Липсата на реакция от страна на психотерапевта оставя впечатлението, че тя е права да не харесва себе си.

А консервативните зрители вече са навързали минижупа с промискуитетното поведение и са си казали: „Ами да, такива са жените, които не искат деца – развратници!“

Как едно момиче „провокира“ да го преследват

Вторият казус в серията е за тийнейджърка, която е дошла да сподели проблем, свързан с неин съученик. Тя се е опитвала да помогне на момчето, след като училищният персонал е отказал да вземе отношение към проблемите му.

„Постъпила си правилно. Точно така, както би трябвало да постъпи един зрял човек“, хвали терапевтката момичето. То обаче споделя, че поведението на съученика ѝ е минало всякакви граници. Специалистката, която тъкмо е похвалила тийнейджърката за поведението ѝ, отговаря, че момчето вероятно се е влюбило в нея, което е логично да се случи в подобна ситуация.

„Но това не е любов. Той ме преследва“, отговаря тийнейджърката и разказва как съученикът ѝ е обсебен от нея, преследва я навсякъде, включително в интернет, звъни ѝ десетки пъти по телефона и не разбира, когато тя му казва да престане.

Терапевтката задава въпроса: „Имало ли е случаи, когато ти самата си провокирала Марио? […] Искам да кажа, интимно.“ Момичето се сеща, че с момчето са се държали за ръка и веднъж го е целунала по бузата, защото се е зарадвала на положителната промяна у него. „Може да е възприел тази целувка като поощрение. И точно тя да е причината, която е отключила поведението му“, гласи отговорът.

Така едно младо момиче, осмелило се да потърси професионална консултация, „научава“, че жените сами „провокират“ да ги тормозят, както и че няма особена разлика между любовта и насилието – една целувка по бузата може да е „причината“ за всякакво поведение. Това, което младото момиче няма да научи, е каква е границата между похвалния опит да помогнеш и даването на „причина“ за обсесивно поведение.

Проблемът с насилието над жени в България е огромен и подобни послания едва ли биха били от помощ на хората в риск – и на потенциалните жертви, и на онези, които си мислят, че жените сами „провокират“ насилието срещу себе си. И че всяка проява на добронамерено отношение от страна на жената е достатъчна „причина“ за незачитане на границите.

Всъщност преди психотерапевтката да ѝ размъти главата, тийнейджърката е много по-наясно със същността на проблема: „Но това не е любов. Той ме преследва.“ И е напълно права, когато ѝ казва: „Вие не разбирате.“

Психотерапията на екрана и извън него

Не е нужно филмите и сериалите, представящи определена професия, изцяло да се подчиняват на професионалните стандарти на съответната професия. Ако всички пластични хирурзи бяха като тези от американския сериал „Клъцни-срежи“, пластичната хирургия щеше да е извън закона. В правилата на жанра влиза и понякога професионалистите да нарушават правилата, да смесват работата с личния живот. Като терапевтката от „Тревожност“, която си е прибрала пациенти вкъщи, за да им помогне.

Заявката, че казусите в „Тревожност“ се основават на истории, описани от авторитетни психотерапевти, обаче създава високи очаквания. Зрителите остават с впечатлението, че такова трябва да бъде поведението на един добър психотерапевт. Ето защо е важно какви са публичните послания, които се отправят посредством представяните казуси. Още повече че сериалът е на обществената телевизия.

До доказване на противното експертите, които са предоставили материал за казусите в сериала, не могат да бъдат обвинявани за начина, по който е интерпретиран професионалният им опит. Но е жалко, че работата им се използва за легитимацията на сексистки стереотипи.

Един от консултантите впрочем – Иван Игов – обръща внимание върху липсата на регулация при практикуването на психологията и психотерапията в България. В този смисъл нарушаването на професионалните стандарти в казусите, представени в първия епизод на „Тревожност“, е нещо, което се случва и в живота. И когато човек се осмели да потърси помощ за проблемите си, не знае на какъв „специалист“ ще попадне. Поради това много хора така и не се осмеляват. И продължават да се борят с травмите си сами.

Пред „Тоест“ различни жени споделиха опит с терапевти, подобен на показания в „Тревожност“. Една от тях е убеждавана от две различни терапевтки, че трябва да поиска деца, при все че е отишла при тях с друг проблем. Друга са опитвали да „лекуват“ от хомосексуалността ѝ, като я карат да спи с мъже. Трета са карали да остави „мъжката енергия“ да ръководи живота ѝ.

Една от участничките в социологическо изследване на жените в България на Фондация „Екатерина Каравелова“ също споделя интересен опит с психотерапията. Жената има професионални амбиции, докато мъжът ѝ не иска да работи особено, поради което тя носи основната финансова тежест за издръжката на семейството. Терапевтката ѝ казва, че с мъжа ѝ са си „объркали ролите“, и я подтиква да вземе радикално решение, като се откаже от професионалното си развитие и постави семейството си в риск от бедност:

По това работихме с психоложката, тя го хвана това, че аз всъщност много мисля за парите и за материалните неща и щастието ми няма да дойде оттам. И аз, да, миналия септември напуснах работа… И си казах, че ще пробвам нещо сама да правя, пък каквото стане, че ще преодолея това, че няма да имам финансова сигурност. Много ми е трудно, ама…

Вторият шанс и първото впечатление

Във втория епизод на зрителското внимание са представени двама свръхконтролиращи родители. Майка, която си мисли, че познава дъщеря си, а не зачита личното ѝ пространство и няма представа за емоционалния ѝ живот. Баща мафиот, който преследва вече пълнолетния си син, страхува се, че той може да е гей, и отказва да поеме отговорност за разбитото си семейство. Така на зрителското внимание се поставят важни теми, включително и хомофобията.

Виждаме и майка, която отказва да признае сериозността на проблема, че 9-годишната ѝ дъщеря системно краде. Когато тя се оплаква, че мъжът ѝ пие твърде много бира, след което става нощем през 15 минути, за да отиде до тоалетната, и не я оставя да спи, терапевтът я съветва да взема приспивателни, за да не се буди от ставанията на съпруга си. А не например да поговори с него за поведението му. Но в сравнение с първия епизод тази проява на сексизъм си е почти пренебрежима.

Казусите, представени във втория епизод на „Тревожност“, дават надежда, че не целият сериал ще пропагандира сексистки и традиционалистки стереотипи. Затова би било прибързано възмутените зрители да го отпишат напълно. Но както се казва, никога нямаш втори шанс да направиш първо впечатление.

Водещо изображение: Пенко Господинов (д-р Манов) и Ана Пападопулу (д-р Ясенова) по време на снимките на „Тревожност“. Снимка: Мирамар филм