Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-tova-e-voynata/

Минавам покрай голяма красива църква в старата част на Лвов. Вратата е дървена, масивна, толкова висока, че в подножието ѝ трябва да изкривя главата си, за да видя края ѝ. Вътре много хора, предимно военни, седят прави около няколко ковчега, поставени по средата. Светлината е приглушена. Идва единствено от тежките свещници в ъглите. Слушам в унес пеенето на свещениците, което от време на време се накъсва от женски плач.

На входа на църквата стои надпис: „Гарнiзонний храм свв. апп. Петра i Павла“. Храмът е построен през 1610–1630-та. Години наред е бил паметник на културата, докато на 6 декември 2011-та е осветен по случай 20-годишнината от създаването на Въоръжените сили на Украйна. Висок е сигурно трийсетина метра и заедно с огромната си врата гледа към улица „Театрална“, но това, което се случва вътре сега, не е театър.

Колкото и пъти да минавах покрай „Гарнiзонний храм“, в него имаше опело на загинал войник. 

Чакам Андрей на площад „Пазарни“, съвсем близо до църквата. Вече наближава седем следобед. Слънцето се отразява в красивите поддържани фасади на сградите около нас, боядисани в жълто, синьо, оранжево, бежово. Всички са украсени с орнаменти – дракони, богове, малки оръдия, мечове, които надничат над балконите от ковано желязо или са кацнали под островърхите покриви. Животът в Лвов кипи. Заведенията и пейките са пълни с хора. Всичко изглежда спокойно.

Само прозорците на приземните етажи са затъкнати с черни чували, пълни с пясък, а четирите огромни паметника на гръцки богове, „пазещи“ ъглите на площада, са обвити в предпазни пана, на които пише:

Оригинала ще може да видите след победата.

Така са опаковани почти всички паметници на културата в Лвов. 

Виждам Андрей сред многото хора. Приближава се бързо към мен и дефектът, който знам, че има в крака, почти не личи. Усмихва ми се широко и избираме заведение, в което да седнем.

В старата част на Лвов има много скрити улички. „Скрити“, защото влизаш в тях през арката на някоя сграда, която прилича по-скоро на вход с тесен коридор, и в първия момент дори не разбираш, че тръгваш по улица, свързваща напречно две нейни перпендикулярни. В тия места има малки ресторантчета с по две-три маси върху паважа. На такова място сме с Андрей. Около нас предимно млади хора ходят на групи, смеят се, хапват сладолед, облечени са добре. 

Андрей сякаш прочита въпроса ми за огромния контраст между войната на няколкостотин километра от този приказен град, който не спира да жужи под напора на тълпите по улиците и заведенията му.

Огледайте се. Тук наоколо няма война. Веднъж в месеца долита някоя ракета и това е всичко. Обществото се е разделило на такива, които са в контекста на войната, и такива, които са извън контекста ѝ. Тези, които пряко ги е засегнала войната, сега са на фронта или пък са загубили близки – те знаят и мислят за нея. Тези, чиито семейства не са засегнати от войната, си ходят по улиците и сякаш за тях тя не съществува. Може би защото войната продължава вече твърде дълго и за хората е невъзможно да мислят постоянно за нея. Затова някои наши градове живеят в ада, а други са като рай.

В Лвов е рай, но Харков е обстрелван всеки ден и там умират хора всеки ден. И въпреки това дори за Харков може да видите видео с място в града, където има басейн, чадъри, хората пият коктейли и само на може би километър вдясно от тях падат ракети, но хората до басейна не спират да пият коктейлите си. Това за мен е необяснимо. Не знам какво да кажа, освен че войната до такава степен стана реалност за нас, че всички се адаптираха към нея. Защото трябва да запазим разсъдъка си, за да продължим да живеем. Иначе може да се побъркаш, ако само мислиш за нашата реалност. Но съм сигурен, че много от тези млади хора са част от организации, които по някакъв начин помагат на фронта.

Преди войната от 2022 г. Андрей Петцяк е бил лекар физиотерапевт. След нахлуването на Русия в Украйна той се записва като доброволец в морската пехота на Украйна и две години е военен лекар на кораб в делтата на Днепър, в района на Херсон. 

„Корабчетата бяха малки, защото воювахме в тази част на реката, където има много острови, между които се водеха боевете. Побираха седем моряка. Войната във водата е много по-различна, отколкото на земята, защото при офанзиви на земята можеш по-лесно да се защитиш. Във водата си просто на една лодка без никакви подкрепления и в същото време си видим за врага. Когато отидох там в края на октомври 2022 г., беше много студено, около 2–3 градуса, бяхме мокри, уморени и насред окупираната Херсонска област, обстрелвани от батареята на врага. 

Имах една медицинска чанта, пълна с инструменти и лекарства, с които да спра критично кървене, да осигуря възможност на ранения да диша и да определя колко голяма е травмата или раната, която е получил, преди да го транспортирам към мястото за евакуация. Никой не прави хирургически операция на самото бойно поле. За мен най-важното беше да ги стабилизирам и да не допусна да умрат, да им помогна да оживеят, всичко друго са следващи етапи.

Когато след сражение имаме много ранени, първо правим триаж на самото бойно поле. За съжаление, безнадеждно ранените се отделят. Следват „червените“ ранени, на които трябва да помогнеш на място веднага. След това са „жълтите“ ранени, които не се нуждаят от спешна намеса. Войниците, които имат рани в корема, в белите дробове или черния дроб, са в категорията „товари и бягай“, т.е. не ги лекуваш на място, а трябва максимално бързо да бъдат придвижени от бойното поле до най-близката болница. 

На първа линия на фронта място за паника няма. Там не трябва да разчиташ на емоциите си, а на своята подготовка. Учил съм във Великобритания, подготовката ми е изключително добра. Успявам да запазя хладнокръвие дори когато около мен е осеяно с разкъсани трупове, на които се виждат вътрешностите. Тичал съм двайсет километра по цялата зона на боя, за да търся оцелели сред труповете и да им помогна. Имаше обезглавени хора, хора без крайници, разкъсани хора… Но това е войната, а аз съм длъжен да запазя хладнокръвие, за да мога да спася останалите живи ранени, а и себе си. 

През цялото време чуваш само викове, много викове, защото командирите издават командите, крещейки. Тези, които предават информация по радиостанцията, също крещят, ранените и загиващите също крещят. Въздухът около теб е изпълнен с гласове, които постоянно крещят, и взривове, които избухват. Спомням си, когато бяхме до Авдиевка и беше тихо. Това много ни изплаши, защото бяхме заобиколени от дървета, не виждахме врага и го очаквахме да се появи от всяко възможно място. Тишината тогава беше много страшна, защото знаехме, че врагът планира действия, с които целят да ни убият. Понесохме загуби там. В такива моменти, ако започнеш да мислиш какво се обърка, защо стана така, какво да направя сега, има опасност да загубиш своя живот, както и да не успееш да помогнеш на никого. Място за паника и емоции просто няма. Дори да видиш свой близък приятел убит или осакатен, или тежко ранен, запазваш хладния си разум и продължаваш. Не е най-доброто преживяване, но това е войната.“

Андрей говори спокойно, без патос, страх или тъга. Очите му продължават да са дружелюбни. Отпива от водата, която си поръча, и намества десния си крак. Питам го какво се е случило с него.

Провеждахме операция по прочистването на Днепър и стъпихме на левия бряг, където бяха руснаците. Стигнахме до Кринки. На шестия ден от операцията бях ранен при минометен обстрел в десния крак. Наложи се сам да си окажа първа помощ. Спрях сам кръвотечението от крака ми, тампонирах раните си, поставих си турникет на крака, след това и антибиотик и лежах така осем часа. Чаках да ме евакуират от първа бойна линия, но никой не идваше. Тогава аз, командирът ни и още двама ранени от нашата бригада намерихме плавателен съд, с който сами преплавахме реката, за да достигнем нашите позиции на другия бряг. Това се случи през нощта. Звучи като сценарий за филм, представете си ни, четири човека, ранени, на прага на силите си, преплавахме Днепър през нощта. Когато стигнахме до десния бряг, предадохме координатите си и дойде автомобил, който ни закара в болница. Не може да си представите всичко това. Няма и нужда. Но е ужасно, да.

Андрей не се колебае, когато го питам какво предстои за него оттук нататък. Ще се върне на фронта веднага щом е възможно. Въобще не разбира учудването ми. 

Ние прекрасно разбираме, че воюваме с противник, който ни превъзхожда и като въоръжение, и като ресурси, и числено. Разбираме и че ще се съпротивляваме, докато ни стигнат силите и хората. Разбираме и че не можем да успеем сами, без чужда помощ, по отношение на оръжията, които са ни нужни. Това не означава, че ще допуснем компромис с територията, както направихме през 2014 г., когато загубихме три региона. Сега искат от нас да отстъпим и други области. Не можем да допуснем това, защото знаем, че Русия ще дойде отново с нови апетити при нас, за да окупира още и още от нашите територии. Не можем да покажем слабост. Готови сме да пожертваме всичко, което имаме като хора и ресурси. Победата е в ума на всеки украинец и имаме само един шанс – да се бием за това. Имаме нужда само от оръжие и от това да знаете, че ние сме там и воюваме всеки ден. А когато последният украински войник умре, Путин ще дойде за вас.

Андрей отново намества десния си крак под масата. Опитвам се да му направя място около кръглата масичка в тясната скрита уличка на Лвов. Той се усмихва и с поглед ми казва, че няма нужда. Но ми обяснява, че най-страшните травми са тези, които засягат ръцете и краката, защото често се налагат ампутации, които оставят войниците инвалиди. Според него инвалидите ветерани от тази война са твърде много. Пита ме била ли съм в болницата за рехабилитация в Лвов. Отговарям му, че не съм. Андрей ми дава телефона на свой приятел, който е професор там. 

Вечерта идва неусетно. Андрей си е тръгнал преди повече от час. Лвов внезапно потъва в тъмнина. Започва режимът на тока, който правителството въведе след масираните руски обстрели срещу украински градове и инфраструктура отпреди два дни. Мислим си, че ей сега всичко ще утихне. Изненадата ни е голяма, когато до всеки магазин или ресторант се появяват генератори в различни размери и сградите светват. Шумът е оглушителен, не можеш да чуеш човека до себе си, но улиците продължават да са пълни с хора, ток от генераторите има, POS терминалите работят, за да пазаруваш спокойно, можеш и да заредиш телефона си някъде при нужда. 

Звъня на Олег, професора в болницата за ветерани. Никак не се учудвам, когато операторът ми казва:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата!

Пиша му съобщение. Утре ще се видим при ветераните.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-fabrikite/

Първо я видяхме откъм гърба. Голяма полуразрушена сграда със следи от куршуми и снаряди в стените. Там, където са били прозорците, сега пълзят бурени. Подът е с огромни зеещи черни дупки. Ръждясали остатъци от машини все още се търкалят навсякъде. 

Андрей Несмачний ни води внимателно между руините към циментови вити стълби в единия край на халето. Докато ходим и си гледаме в краката, той ни обяснява:

Когато руснаците окупираха Ирпин през 2022 г., стреляха с артилерия срещу тази фабрика за обработка на дърво.

Сочи дупки в стената и назовава оръдията и калибъра на снарядите, които са ги направили. 

Всичко тук беше опожарено. Едва ли ще успеем да съберем достатъчно пари, за да я ремонтираме цялата, защото трябва да съборим тази ѝ част до основи и да я построим наново. Другото крило обаче успяхме.

Изкачваме бавно стълбите и пред погледа ни се разкрива свят на широки помещения, преградени със стени. Във всяко от тях – машини и по един-двама човека, които изработват чаши и бутилки от стъкло. Малко по-нататък двама мъже правят ножове. Врати няма и шумът от машините е оглушителен. Фабриката прилича на амалгама от завод и казарма. По столове и закачалки има разхвърляни войнишки дрехи в цвят каки. В някои от помещенията освен машини са сложени тесни войнишки легла с камуфлажни покривки. По плотовете са разпилени купища куршуми и гилзи с различен калибър. Малкият кухненски бокс с печка, кафемашина, хладилник и маса за хранене също изглежда полеви и се намира точно до тоалетната – единственото помещение с врата, на която има надпис: „КАЦАПСЬКИЙ РОДДОМ“ (КАЦАП в Украйна е обиден, иронизиращ израз за руснаци. Роддом е родилен дом).

От едно от помещенията изскача мъж. Сигурно е около два метра висок, с голяма рижа брада, рошави вежди и камуфлажно облекло. Забързан е, но спира при нас. Василий е собственик на сградата и е преживял руската окупация и обстрелите през 2022 г. в Ирпин. Подава ми дружелюбно ръка. Докато ми разказва как фабриката му е била опожарена и обстрелвана, а той, опитвайки се да я защити, е тежко ранен от куршумите и осколките, повдига тениската си. Целият му корем е в огромни, груби белези от операции. Всъщност почти няма здраво място по кожата му, върху която бледорозовите, надигнати следи от хирургичните неравни шевове водят в посока черния дроб, стомаха и гениталиите. Прекарал е месеци в болници без гаранции, че ще оцелее, но оживява, за да се върне и възстанови фабриката си заедно с Андрей. 

Двамата кръщават фабриката Bat Art.

В нея работят ветерани, най-често инвалиди от войната на Русия в Украйна. Докато се лекуват физически, момчетата и момичетата идват тук, за да се възстановят психически от преживяното на фронта, защото имат нужда да се чувстват полезни и да вършат нещо. Споменавам шума. И двамата се смеят с глас и ми казват, че на фронта шумът е многократно по-силен и че ветераните най-много се страхуват от тишината, защото тя предвещава атака на врага. 

Във фабриката, сред грохота на няколкото машини, ветераните изработват най-специалните чаши, бутилки и ножове, които съм виждала. Във всяка чаша или нож има вграден куршум. Парите от продажбите отиват за бригадите, в които воюват.

Андрей Несмашни е доброволец в армията от първия ден на нахлуването на Русия в Украйна. По време на обстрелите на фабриката в Ирпин той воюва в Киевска област, а по-късно, в края на май 2022 г., го изпращат в Херсон. Там е ранен. През есента на 2022-ра се връща за лечение в Ирпин и започват да възстановят фабриката на Василий с идеята да я направят работно място за ветерани. 

В момента тук работят десет мъже и една жена ветерани, но не се задържат много, защото, който се възстанови, веднага се връща на фронта като доброволец. Те имат право да останат в цивилния живот, но избират отново да воюват. Аз също на всеки два-три месеца се връщам на първа линия. Не може да е другояче. Въобще не си задавам въпроса да отида ли на фронта, или не, защото знам, че ако не го направя, ако всички не го правят, ние просто няма да сме живи. Украйна няма да я има като нация и страна. Аз не харесвам войната, не искам да има война, но трябва да отида и да се сражавам. Просто трябва. Това е моята страна, моята земя, аз обичам свободата и искам страната ми да е свободна. 

Искам да ви кажа, че ние допускахме, че ще бъдем нападнати още през октомври 2021 г., и започнахме да се подготвяме за война, но Украйна беше лишена от оръжия и никой на Запад сякаш не вярваше истински, че Русия ще ни нападне. Затова и нямахме оръжия. Сега, почти три години по-късно, когато Русия завзема наши територии и оръжията не ни стигат, за да я защитим, Западът отново се чуди дали да ни даде оръжия, колко да са те, къде можем да ги използваме. Ще ви кажа. Нека само един от тези чиновници да отиде в Донбас например и да види за какво става дума на фронта. Да види как са въоръжени руснаците и как – ние. Да види десетките жертви, осакатените ни момчета и момичета и да прецени тази война има ли я наистина и колко е сериозна… 

За съжаление, руското влияние и пропаганда пречат на трезвата оценка на ситуацията ни както на западните чиновници, така и на много украинци, преди да бъдем нападнати. Украинците обаче разбраха какво е руската пропаганда, когато Русия нахлу в територията ни и руснаците започнаха да избиват и изнасилват децата ни и майките ни. Всеки ден има обстрелван украински град и загиват невинни хора. Вие го виждате, защото сте тук, а къде са чиновниците от Европа и САЩ? Те ни казват от топлите си, безопасни местенца, че трябва да спазваме ограничения, за да използваме оръжията, които ни дават. Как ви се струва това? Никоя страна в Европа не е застрахована от руска агресия. 

Знаете ли, аз дори не изпитвам гняв. Дори и да видя врага си в очите, не изпитвам нищо. Знам, че просто трябва да го убия, без никаква емоция. Емоциите и мислите пречат да си свършиш работата, защото това е професионалното – да не мислиш, а да действаш. Нямам съмнения, че съм прав в това, което върша, защото аз съм си вкъщи, в Украйна, а те са дошли тук и искат да ми я отнемат. Какво има да мисля? Това е. Просто война.

Андрей е сериозен, докато говори. Внезапно на лицето му се появява усмивка. Вече знам, че следва порция специфично украинско чувство за хумор. Не греша. Очите на Андрей се смеят малко цинично, все пак е дружелюбен. Когато проговаря, смехът му е и в гласа:

Някои си мислят, че войната е само да стреляш, но всъщност ти през цялото време копаеш. Много копаеш, постоянно копаеш, е, или тичаш…

Купуваме няколко чаши и си тръгваме от фабриката на Андрей с особено чувство. Украинците винаги те оставят без дъх заради историята, която са ти разказали, и в същото време се чувстваш нелепо, дори с въпросите, които си им задал. Идваш от спокойна страна и ги питаш за войната, в която живеят всеки ден. Как ли им изглеждаме отстрани, обяснявайки, че в собствената ни страна има хора, които не разбират какво прави Русия в Украйна. Сещам се какво ми каза Катя преди ден:

Те разказват своите истории, за да разберем каква цена плащат, за да сме ние с вас сега тук.

Ден по-късно вече сме в друг град, далеч от Ирпин. Олга с мъжа ѝ Андрей отварят вратата на подземие. Имам клаустрофобия и интуитивно спирам. Кучето им влиза първо, защото го прави всеки ден и знае, че вътре няма нищо страшно. Следвам го внимателно, докато Олга светва лампите. 

Това е малката ни фабрика за дронове. Тук ги проектираме и конструираме. Имаме голям и няколко малки 3D принтера. След като сглобим всичко, отиваме на една поляна наблизо и ги пускаме да летят. Ако всичко е наред, произвеждаме цяла серия от съответния модел и ги изпращаме на фронта. Имаме различни, например този се казва „Хрущ“, или „Майски бръмбар“. Рамката му е изцяло наше производство. Той може да носи около три килограма полезен товар на разстояние около 35 километра. Сега сме го модифицирали за бойни условия срещу врага. Другият до него е изцяло боен дрон, реплика на китайския „Мавик“. Създадохме го тук, наше производство, по молба на военните. Нашият обаче стана по-добър, защото на него може да се постави произволна система за управление, а на китайския не е възможно. Нашият носи пет килограма и лети около 105 минути. Може да бъде бомбардировач, както и да доставя боеприпаси. Този тук е разузнавач с камери. А тези не са наше производство, подарък са ни, но военните ни ги изпратиха да ги ремонтираме. Наскоро ремонтирахме и руски, които нашите бяха пленили. Всъщност ние правим всичко в сферата на дроновете, от което военните имат нужда, включително и тези безпилотни самолети, които имат различни приложения, в зависимост с какво ще ги комплектувате. Предимството им е, че може много лесно да се сглобяват и разглобяват. Този конкретно е разузнавач.

Докато Андрей говори, не спира да ходи из голямата стая, размахва ръце като възторжен диригент и постоянно взема в ръце един или друг дрон, после ги оставя и започва да сглобява безпилотния самолет. Говори за тях с огромна усмивка, в погледа му има гордост и радост от това, което прави.

Андрей е инженер и е работил за големи компании, които произвеждат дронове, още преди началото на войната. След нахлуването на Русия в Украйна той и Олга създават своята фабрика за дронове. 

Разбрахме, че през големите фирми трудно ще бъдем полезни на нашите момчета на фронта, защото е много бавно, дори невъзможно да прокараш своя разработка в големите компании, а тук, в нашата собствена фабрика, ние правим това, от което имат нужда на фронта. Обаждат се и ни казват: трябва ни това и това, да може да прави тези и тези неща, и ние модифицираме и разработваме всичко веднага сами според конкретните нужди на фронта днес, а не отпреди няколко месеца. Това е много важно, защото войната се променя всеки ден, условията и нуждите на войниците – също. Ние сме в пряк контакт с тях и сме достатъчно гъвкави, за да правим това, което им трябва в момента. В голяма компания това не може да стане. 

Щастливи сме, че с нашите дронове спасяваме живота на нашите войници, защото много често дроновете успяват да заменят пехотинците. Например за обучението на един пилот на вертолет са нужни няколко години, самата машина струва милиони долари и накрая врагът сваля вертолета, пилотът загива или отива в плен. Това е огромна загуба. При дроновете, дори и да бъде свалено устройството, пилотът му седи на сигурно място в тила и загубата е само малко труд и пари. Какво е тази загуба, ако спаси дори един човешки живот?! Дронове се правят на килограм, но хората… Войната вече е война на дронове. Само трябва добре да се обучават пилоти, това става за около месец-два. Засега не достигат нито пилотите, нито обучаващите, но е въпрос на време. Ние правим постоянно обучения за нашите продукти. Елате да видите – това сме произвели от сутринта, само за няколко часа.

Андрей ме води в съседната стая. Там около масите седят няколко човека. Един запоява, друг прави тестове на компютър, трети сглобява частите на дрон. Съсредоточени са, дори не ни поглеждат. В различни райони на Украйна има няколко клона на фабриката на Андрей и за него работят около трийсет човека. Не искам да нарушавам спокойствието в тясната, задръстена с части стаичка и набързо разглеждам наоколо, но Андрей ме кара да клекнем до малки 3D принтери, за видя как става магията…

Тръгваме си зашеметени от подземието, в което се крие царството на бъдещето. Андрей и Олга ни махат на входа с усмивка. В таксито, което ни кара към града, разглеждам няколкото снимки, които съм направила, и си мисля за магията… Телефонът ми звъни в едно от приложенията. Мой познат ме пита развълнувано: „Търсих те няколко пъти, не дава заето, но какво ми говори украинският оператор?“ Усмихвам се и кратичко отговарям:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/trevozhni-razmisli-po-povod-noviya-serial-na-bnt-trevozhnost/

Да се говори за психичното здраве е важно. Особено в страна като България, в която хората с психични проблеми често са стигматизирани. Провокирането на „размисъл и обществен разговор по тази тема“ е основната цел на новия сериал на БНТ „Тревожност“, чийто първи епизод беше излъчен на 29 септември 2024 г. Негов режисьор е Илиян Джевелеков, познат още от LOVE.NET, „Вездесъщият“, „Порталът“, както и „Дзифт“, на който е продуцент. Той е и част от екипа на сценаристите, включващ също Матей Константинов, Емил Стефанов и Радослава Топалова.

Част от казусите, разглеждани във филма, се основават на книги на психотерапевта Огнян Димов и на случаи от практиката на детския психолог Иван Игов, който е сред основателите на училищната психология в България. А режисьорът Джевелеков е учил психология.

Дотук всичко изглежда обещаващо. Първото впечатление от „Тревожност“ обаче повдига някои смущаващи въпроси.

Интересна песен с още по-интересен контекст за проблематична медийна регулация

Песента, с която започват и завършват сериите, пасва на тематиката и като настроение, и като текст, и определено грабва зрителското внимание. Като стана дума за текста, той е на Соня Момчилова, която до април 2024 г. беше председателка на Съвета за електронни медии (СЕМ). Тя зае този пост през 2021 г. и беше от квотата на президента Румен Радев.

Момчилова има опит в писането на текстове на песни още от времето, когато е била част от екипа на студентското предаване „Ку-ку“, в който впрочем е бил и режисьорът на „Тревожност“ Илиян Джевелеков. Оттук погледнато, има логика тя да е поканена да даде своя принос – все пак не всичките ѝ текстове са цинични като тези на произведенията ѝ „Мама на татко не дава“ или „Ще ти скъсам г*за“.

Само че към началото на снимките на сериала Соня Момчилова все още е председателка на СЕМ. Като такава нейно основно задължение е да съблюдава дали електронните медии спазват професионалните и правните стандарти. Ала за да си коректив на професионалните стандарти, самият ти трябва да имаш такива. А Момчилова неведнъж е заемала, меко казано, спорни позиции. Ето няколко примера:

• През 2022 г. председателката на СЕМ се възмути от разследване на международни медии с участието на българската журналистка Мария Черешева и го обяви за „платено“. Разследването беше за използването на огнестрелно оръжие от Граничната полиция срещу хора, търсещи убежище. 
• През 2023 г. Момчилова тиражира невярното твърдение, че транс жената, известна като Емили Йорданова, известна с прякора Тротинетката и задържана за случай на унижение на лице с увреждане, е „припозната“ като „Човек на годината“ от Българския хелзинкски комитет (БХК). В действителност тя е била номинирана от външно на БХК лице (още отпреди да се прочуе с екстремното каране на тротинетка), но не е от наградените.
• Същата година колегите ѝ от СЕМ се дистанцираха от твърдението на собствената си председателка, че клането в Буча е „пропаганда“.
• Освен това Соня Момчилова нееднократно е правила внушения в духа на руската пропаганда – още от времето, преди да оглави СЕМ, а и след това.

Що се отнася до БНТ, по времето на Момчилова обществената телевизия не само се радваше на регулаторен комфорт. Председателката на СЕМ направи всичко по силите си, за да бетонира Емил Кошлуков като директор на БНТ, макар мандатът му да е изтекъл преди вече две години. На първа инстанция съдът постанови, че Момчилова еднолично и незаконосъобразно е прекратила конкурса за нов директор на обществената телевизия. Но докато по-горната съдебна инстанция не бърза с решението си, Кошлуков си векува на поста.

Ето защо фактът, че Соня Момчилова е авторка на текста на песента от сериала на БНТ „Тревожност“, свидетелства ако не за конфликт на интереси, най-малкото за морална проблематичност.

Как „Тревожност“ представя жените, които не искат да раждат деца

Във втория епизод психотерапевтът д-р Манов, който е един от главните герои, уточнява, че коректното название за хората, потърсили психотерапия, е „пациент“, а не „клиент“, затова и в тази статия се използва думата „пациент“.

Първият казус на пациент, представен в дебютната серия на „Тревожност“, е на жена, която не иска да има деца. Тя отива на терапевтичната сесия с много къса пола и през цялото време си наглася краката в различни пози, така че де що има консервативни зрители да се възмутят от „неприличното“ ѝ облекло. Поводът за посещението ѝ е чувството на вина заради проявена агресия към роднинско дете, но проблемът, разбира се, се оказва по-дълбок.

Пациентката казва, че крие ужасни тайни и че ако има деца, те няма да са щастливи с майка като нея. Разговорът стига до отношенията със съпруга ѝ, когото тя описва като добър и обичащ я човек. Жената споделя, че крие от мъжа си, че не е спряла противозачатъчните, оставяйки го да си мисли, че ще имат дете.

Интересна е реакцията на психотерапевта. Един добър професионалист би останал на неутрална позиция, но терапевтът взема страна – и то тази на мъжа. „Какъв е този мъж, който не заслужава […] да му родите дете?“, пита реторично той. Тази формулировка предпоставя, че раждането е преди всичко дълг на жената към мъжа. Че деца се правят не защото са желани или за да им дадат родителите щастие, а за да се ощастливи бащата.

Терапевтът също така възпроизвежда стереотипни нагласи, когато казва на пациентката, че история като нейната със съпруга ѝ „всяко момиче мечтае да ѝ се случи – умен, влюбен мъж, с мечти и без пороци“. И отказва да разбере защо този мъж не ѝ е достатъчен.

Накрая жената изплюва камъчето – споделя, че поддържа тайни връзки с други мъже и не иска дете, защото няма да знае кой е бащата. Липсата на реакция от страна на психотерапевта оставя впечатлението, че тя е права да не харесва себе си.

А консервативните зрители вече са навързали минижупа с промискуитетното поведение и са си казали: „Ами да, такива са жените, които не искат деца – развратници!“

Как едно момиче „провокира“ да го преследват

Вторият казус в серията е за тийнейджърка, която е дошла да сподели проблем, свързан с неин съученик. Тя се е опитвала да помогне на момчето, след като училищният персонал е отказал да вземе отношение към проблемите му.

„Постъпила си правилно. Точно така, както би трябвало да постъпи един зрял човек“, хвали терапевтката момичето. То обаче споделя, че поведението на съученика ѝ е минало всякакви граници. Специалистката, която тъкмо е похвалила тийнейджърката за поведението ѝ, отговаря, че момчето вероятно се е влюбило в нея, което е логично да се случи в подобна ситуация.

„Но това не е любов. Той ме преследва“, отговаря тийнейджърката и разказва как съученикът ѝ е обсебен от нея, преследва я навсякъде, включително в интернет, звъни ѝ десетки пъти по телефона и не разбира, когато тя му казва да престане.

Терапевтката задава въпроса: „Имало ли е случаи, когато ти самата си провокирала Марио? […] Искам да кажа, интимно.“ Момичето се сеща, че с момчето са се държали за ръка и веднъж го е целунала по бузата, защото се е зарадвала на положителната промяна у него. „Може да е възприел тази целувка като поощрение. И точно тя да е причината, която е отключила поведението му“, гласи отговорът.

Така едно младо момиче, осмелило се да потърси професионална консултация, „научава“, че жените сами „провокират“ да ги тормозят, както и че няма особена разлика между любовта и насилието – една целувка по бузата може да е „причината“ за всякакво поведение. Това, което младото момиче няма да научи, е каква е границата между похвалния опит да помогнеш и даването на „причина“ за обсесивно поведение.

Проблемът с насилието над жени в България е огромен и подобни послания едва ли биха били от помощ на хората в риск – и на потенциалните жертви, и на онези, които си мислят, че жените сами „провокират“ насилието срещу себе си. И че всяка проява на добронамерено отношение от страна на жената е достатъчна „причина“ за незачитане на границите.

Всъщност преди психотерапевтката да ѝ размъти главата, тийнейджърката е много по-наясно със същността на проблема: „Но това не е любов. Той ме преследва.“ И е напълно права, когато ѝ казва: „Вие не разбирате.“

Психотерапията на екрана и извън него

Не е нужно филмите и сериалите, представящи определена професия, изцяло да се подчиняват на професионалните стандарти на съответната професия. Ако всички пластични хирурзи бяха като тези от американския сериал „Клъцни-срежи“, пластичната хирургия щеше да е извън закона. В правилата на жанра влиза и понякога професионалистите да нарушават правилата, да смесват работата с личния живот. Като терапевтката от „Тревожност“, която си е прибрала пациенти вкъщи, за да им помогне.

Заявката, че казусите в „Тревожност“ се основават на истории, описани от авторитетни психотерапевти, обаче създава високи очаквания. Зрителите остават с впечатлението, че такова трябва да бъде поведението на един добър психотерапевт. Ето защо е важно какви са публичните послания, които се отправят посредством представяните казуси. Още повече че сериалът е на обществената телевизия.

До доказване на противното експертите, които са предоставили материал за казусите в сериала, не могат да бъдат обвинявани за начина, по който е интерпретиран професионалният им опит. Но е жалко, че работата им се използва за легитимацията на сексистки стереотипи.

Един от консултантите впрочем – Иван Игов – обръща внимание върху липсата на регулация при практикуването на психологията и психотерапията в България. В този смисъл нарушаването на професионалните стандарти в казусите, представени в първия епизод на „Тревожност“, е нещо, което се случва и в живота. И когато човек се осмели да потърси помощ за проблемите си, не знае на какъв „специалист“ ще попадне. Поради това много хора така и не се осмеляват. И продължават да се борят с травмите си сами.

Пред „Тоест“ различни жени споделиха опит с терапевти, подобен на показания в „Тревожност“. Една от тях е убеждавана от две различни терапевтки, че трябва да поиска деца, при все че е отишла при тях с друг проблем. Друга са опитвали да „лекуват“ от хомосексуалността ѝ, като я карат да спи с мъже. Трета са карали да остави „мъжката енергия“ да ръководи живота ѝ.

Една от участничките в социологическо изследване на жените в България на Фондация „Екатерина Каравелова“ също споделя интересен опит с психотерапията. Жената има професионални амбиции, докато мъжът ѝ не иска да работи особено, поради което тя носи основната финансова тежест за издръжката на семейството. Терапевтката ѝ казва, че с мъжа ѝ са си „объркали ролите“, и я подтиква да вземе радикално решение, като се откаже от професионалното си развитие и постави семейството си в риск от бедност:

По това работихме с психоложката, тя го хвана това, че аз всъщност много мисля за парите и за материалните неща и щастието ми няма да дойде оттам. И аз, да, миналия септември напуснах работа… И си казах, че ще пробвам нещо сама да правя, пък каквото стане, че ще преодолея това, че няма да имам финансова сигурност. Много ми е трудно, ама…

Вторият шанс и първото впечатление

Във втория епизод на зрителското внимание са представени двама свръхконтролиращи родители. Майка, която си мисли, че познава дъщеря си, а не зачита личното ѝ пространство и няма представа за емоционалния ѝ живот. Баща мафиот, който преследва вече пълнолетния си син, страхува се, че той може да е гей, и отказва да поеме отговорност за разбитото си семейство. Така на зрителското внимание се поставят важни теми, включително и хомофобията.

Виждаме и майка, която отказва да признае сериозността на проблема, че 9-годишната ѝ дъщеря системно краде. Когато тя се оплаква, че мъжът ѝ пие твърде много бира, след което става нощем през 15 минути, за да отиде до тоалетната, и не я оставя да спи, терапевтът я съветва да взема приспивателни, за да не се буди от ставанията на съпруга си. А не например да поговори с него за поведението му. Но в сравнение с първия епизод тази проява на сексизъм си е почти пренебрежима.

Казусите, представени във втория епизод на „Тревожност“, дават надежда, че не целият сериал ще пропагандира сексистки и традиционалистки стереотипи. Затова би било прибързано възмутените зрители да го отпишат напълно. Но както се казва, никога нямаш втори шанс да направиш първо впечатление.

Водещо изображение: Пенко Господинов (д-р Манов) и Ана Пападопулу (д-р Ясенова) по време на снимките на „Тревожност“. Снимка: Мирамар филм

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/slujeben-adres/

В последната седмица от съществуването си парламентът почти без дебати върна гражданските права на голяма група хора. Това стана с подкрепата на ГЕРБ и ПП–ДБ и въпреки всички останали парламентарни групи (плюс независимите депутати). Инициативата е на трима депутати – Деница Сачева (ГЕРБ), Божидар Божанов (ПП–ДБ, „Да, България“) и Александър Ненков (ГЕРБ).

Става въпрос за промените в Закона за гражданската регистрация (ЗГР), с които се въвежда т.нар. служебен адрес. На такъв могат да бъдат регистрирани хората, които по една или друга причина не са в състояние да докажат редовен постоянен адрес в България. А без това не могат да им се издадат документи за самоличност.

Какво не можем без лични документи?

Замисляли ли сте се за колко много неща, които смятаме за даденост, ни трябват документи за самоличност? Без лична карта или паспорт не можем не само да гласуваме или да сключим брак. Нямаме право и да се осигуряваме, да имаме законен дом, все едно дали собствен, или под наем, банкова сметка. Не можем да пътуваме в чужбина, да сключваме договори, не можем дори да имаме телефон на свое име.

Строго погледнато, дори на улицата не можем да излезем, защото, ако служител на реда поиска да се легитимираме, сме длъжни да представим личен документ. Нито можем да заведем съдебно дело, че са нарушени правата ни.

Ромският активист Огнян Исаев дава още примери какво означава да нямаш лична карта: 

Парче пластика, а всъщност свобода или робство… да не можеш да припознаеш новороденото си дете, да не можеш да запишеш детето си на градина или училище, да не можеш да работиш и да имаш доходи, да не можеш да се разболяваш, защото няма как да се лекуваш… да не можеш дори да напуснеш този ад, в който си се озовал.

Изглежда абсурдно, но ако нямате лични документи, могат да откажат дори да ви погребат. На това основание през 2009 г. българските власти в продължение на две седмици са отказвали погребение на нигерийския протестантски пастор Джонсън Ибитуй, разказва синът му. Ибитуй е преподавал в български университет, имал е езикова школа, но когато не успял да поднови документите си, държавата го сметнала за недостоен и за вечен покой.

Колко и какви са хората без български документи за самоличност?

Оценките за броя на българските граждани и чужденците в България, които не могат да се регистрират по постоянен адрес в страната и поради това остават без документи за самоличност, варират в много широки граници. Според „Продължаваме промяната“ българските граждани с този проблем са над 50 000.

В годишния доклад на Българския хелзинкски комитет (БХК) за 2022 г. обаче се посочва, че към юли 2022 г. 187 883 български граждани нямат лична карта, като 109 233 от тях живеят в България и имат настоящ адрес (но за издаване на документи за самоличност е нужен постоянен адрес). От БХК са получили данните от МВР по реда на Закона за достъп до обществена информация, но от Вътрешното министерство са отказали да предоставят сведения колко точно са хората с „невалиден“ адрес.

При всички случаи мнозинството неможещи да се регистрират адресно в България са български граждани. Те се делят на две основни групи. В първата влизат предимно хора от ромски махали. Някои от тях например живеят в къщи, които никога не са били узаконявани, и затова нямат валиден адрес. Обитателите на много от тези къщи нямат и договори с дружествата, предоставящи комунални услуги. Други са имали адресна регистрация, но са принудително изведени от домовете си, за да бъдат жилищата им съборени. После адресът е заличен и хората не могат да се регистрират отново.

Втората голяма група са българите в чужбина, които не притежават имот в България. За да се регистрира адресно, човек трябва да представи нотариален акт, договор за наем (с писмено съгласие от наемодателя) или доказателство за платени битови сметки. При липса на такива не се издават лични документи. Затова много от тези хора, макар формално да не са лишени от българското си гражданство, на практика губят своите граждански права в родината си. А ако нямат двойно гражданство, липсата на български документи създава проблем за статута им и в страните, в които пребивават.

В България има, макар и далеч по-малко, чужденци, които не могат да си извадят документи за самоличност. Сред тях са чужденците без легален статут, но не само те. Някои от хората, получили статут на бежанци, хуманитарен статут или убежище в България, научавайки добрата новина, че страната е решила да ги спаси, изпадат в омагьосан кръг. Те са живели в някое от общежитията на Държавната агенция за бежанците и след получаването на статута са длъжни да устроят живота си сами. Трябва бързо да си извадят лични документи, но за тази цел се налага да имат адресна регистрация. Няма как обаче да се сдобият с договор за наем, ако нямат лични документи.

Как се стигна до омагьосания кръг с адресните регистрации и документите за самоличност?

През 2011 г. на власт е първото правителство на Бойко Борисов. От ГЕРБ внасят подписан лично от Борисов законопроект за промяна на ЗГР. С него се предлага за адресна регистрация да се представя документ за собственост или за право на ползване, както и съгласие от собственика – или лично, или нотариално заверено. Предвижда се и хората, променили настоящия си адрес между 01.09.2010 г. и 31.01.2011 г., да се регистрират отново.

Краят на януари 2011 г. е избран във връзка с промените в Изборния кодекс, с които се въвежда т.нар. уседналост при гласуването – задължението едно лице да е било регистрирано по постоянен или настоящ адрес определен брой месеци преди изборите.

В проекта за промяна на ЗГР се посочва като мотив защитата на интересите на собствениците срещу случаи на злоупотреби – на адреса на имота им се регистрират хора, които не живеят на него. По-важната цел обаче е борбата с т.нар. изборен туризъм – практиката избиратели да се регистрират в определена община само за да гласуват в нея.

Законопроектът е приет на второ четене в парламента почти без дебати, като се изключи точката за пререгистрирането на променилите адреса си между 01.09.2010 г. и 31.01.2011 г. Възразяват от БСП, а особено активна е Мая Манолова, която смята предложението за противоконституционно. Според нея „минимум 50 000 български граждани ще бъдат наказани“ в резултат на това изискване, защото ще трябва да повторят едно административно действие, представяйки документи, които не са им били нужни преди.

Въпреки че в началото на парламентарното заседание се регистрират 124 депутати, по-малко от 80 участват в гласуването на промените в ЗГР, като повечето са от ГЕРБ, а народните представители от останалите групи масово не се включват. Единствено по точката, срещу която възразява Манолова, 9 депутати от БСП гласуват против.

В дебатите не се засяга темата, че промените ще доведат до лишаването на десетки хиляди български граждани от граждански права, тъй като ще ги оставят без документи за самоличност.

През декември 2011 г. обаче Мая Манолова и съпартийката ѝ Милена Христова внасят законопроект за облекчаване на правилата за адресната регистрация. „Без лична карта един човек е анонимен и напълно безпомощен“, аргументира се Манолова. Според нея в резултат на затягането на правилата за адресна регистрация около 10 000 души остават без лични документи, „но процесът е лавинообразен и ще засяга все повече хора“.

В резултат правилата леко се облекчават, като се добавят и други документи, с които човек да доказва, че живее на определен адрес – например битови сметки. Но това не решава проблема на голямата част от хората, които остават без български документи за самоличност – въпреки всички анализи и доклади (ето например един от първите) за огромните измерения на проблема.

Освен ромите и българите в чужбина, потърпевши от промените в ЗГР през 2011 г., макар и в по-малка степен, са и част от хората, които живеят под наем в България. Причината е, че доста хазяи отказват да съдействат за адресната регистрация на наемателите, за да не им се наложи да плащат данъци върху наемите. Това затруднява наемателите да гласуват, ако трябва да пътуват с часове до постоянния си адрес. Също не могат да имат личен лекар в населеното място, в което живеят, нито децата им имат шанс в класациите за детска градина и основно училище.

Как се стигна до въвеждането на служебни адреси?

Седмица преди приемането на последните промени в ЗГР, с които се въведоха служебните адреси, от ПП се похвалиха, че идеята е тяхна и на коалиционните им партньори от „Демократична България“ (ДБ). И подчертаха, че инициативата е още от времето на кабинета на Кирил Петков, когато е създадена работна група към Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) по темата. А законопроектът е довършен по времето на правителството на Николай Денков.

Вярно е, че през януари 2024 г., когато премиер беше Денков, МРРБ анонсира въвеждането на служебен адрес за гражданите без редовен адрес. ПП обаче не са сред вносителите на последните предложения, които бяха приети на 25 септември 2024 г. и които са внесени от Деница Сачева и Александър Ненков от ГЕРБ и Божидар Божанов от „Да, България“, част от ДБ.

Освен това нито ПП, нито ДБ, нито впрочем и ГЕРБ са внесли законопроект за промяна на ЗГР. Сачева, Божанов и Ненков всъщност внасят в Комисията по регионална политика доклад с предложение за допълване на законопроект на „Възраждане“.

От партията на Костадин Костадинов предлагат ЗГР да стане още по-рестриктивен за хората с проблеми с адресната регистрация. Те искат да има проверки по домовете, за да се установи дали регистриралите се на един адрес действително живеят там, а също така да се увеличат санкциите за нарушителите. А това би засегнало онези, които са помогнали на хора, неможещи да докажат редовен адрес, като са им предоставили своя. Особено засегнати са и гражданите, които няма да могат вече да разчитат на такава помощ и има вероятност да останат без документи за самоличност заради това.

Предложенията, внесени от Сачева, Божанов и Ненков, представляват решение на проблема с невъзможните адресни регистрации на ромите, попаднали в омагьосания кръг на отнетите граждански права, на българите в чужбина, които не разполагат с имот в родината си, както и на бежанците, получили легален статут.

Гласуването протича с доста рехаво участие от страна на част от парламентарните групи. Най-стабилно присъствие имат от ГЕРБ, ПП–ДБ, „Възраждане“ и ИТН. От ДПС се включват максимум 10 депутати, от БСП – 4, от независимите – 7. Самото гласуване е разделено на 16 части, защото предложените текстове са много. В повечето случаи ГЕРБ и ПП–ДБ гласуват заедно, а срещу тях са „Възраждане“, ИТН и депутатите от останалите групи. Тоест от ДПС гласуват срещу правата на част от традиционните си избиратели, а БСП вече не се и опитва да е социална както през 2011 г., а е последователно националпопулистка.

Дебати почти няма. Срещу въвеждането на служебни адреси възразява депутатката от „Възраждане“ Маргарита Махаева. „За вечни времена ли ще бъде тази регистрация?“, пита тя. Според нея служебните адреси трябва да се предоставят „само в изключителни случаи“ и за кратък период. „След това да намерят къде да се регистрират, вече е тяхна си работа“, смята Махаева. Контрапредложенията ѝ не се приемат.

Служебните адреси помагат за възстановяването на правата на хората в гетата и на емигрантите, но нямат отношение към проблемите на наемателите, чиито хазяи отказват да ги регистрират, защото укриват данъци.

„Глътка въздух“ – позицията на ромския активист

Огнян Исаев разглежда промените в ЗГР в контекста на правата на ромите. В коментар за „Тоест“ той припомня, че „още от създаването на Третата българска държава българските власти някъде частично, някъде изцяло ограничават гражданските права на ромите“. Например през 1901 г. Народното събрание отнема избирателните им права. Според Исаев промените в ЗГР от 2011 г. на практика отнемат гражданството на голям брой роми.

Много български политици си мислят, че ромските избиратели се печелят само с купуване и натиск, а не „с нормални и човешки разговори“, смята Исаев. Той определя последните промени в ЗГР като „глътка въздух“. Но подчертава, че „истинското освобождение ще настъпи, когато се промени и Законът за устройство на територията така, че всички неформални ромски махали станат формално част от общините, а не бели петна на картите им“.

„Ромските тегоби са експериментални“, казва Огнян Исаев и пояснява: ако експериментите с ограничаването на правата на ромите са успешни, те ще се приложат под една или друга форма върху цялото население.

Същото твърдение се отнася и за ЛГБТИ (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс) хората, както и за всяка друга група, обявена за „обществен враг“. Когато се приеха поправките по руски образец против ЛГБТИ „пропагандата“ в училище в Закона за училищното и предучилищното образование, вносителите от „Възраждане“ веднага пробваха да прокарат и регистрацията на т.нар. чуждестранни агенти – отново в унисон с путинското законодателство. Предложението не мина най-вече защото от ГЕРБ бяха против. Както впрочем и промените в ЗГР през 2011 и през 2024 г., и забраната на „пропагандата“ в училище минаха, защото ГЕРБ беше за.

Обратите в отнемането и предоставянето на права показват как в българската политика базови ценности се превръщат в залог на ситуативни интереси и моментни конфигурации. Така човек не знае дали утре ще го превърнат в поредната опитна мишка с отнети права, или ще го прехвърлят от групата на мишките при човешките същества. Днес поне за ромите има „глътка въздух“. До следващата изненада.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-podkrepya-bulgaria-ghluhite-grazhdani/

През 1958 г. Световната федерация на глухите за първи път отбелязва Деня на глухите. Това става на 23 септември, а после денят прераства в седмица – последната пълна седмица на септември, а някои държави я разширяват до месец, за да могат да се организират повече образователни дейности и дискусии за предизвикателствата пред общността на глухите.

В България вероятно не всеки е чувал за седмица на глухите и може би не всеки се е замислял

как всъщност живеят онези наши съграждани, които общуват чрез жестове.

Въпреки че страната ни прие Закон за жестовия език през 2021 г., все още липсва достатъчно информация за услугите, които държавата предоставя.

Янка Трачук е собственичка на две фирми и председателка на JAMBA – хъб на възможностите. Тя е напълно глуха, но няма да забележите, защото може да чете отлично по устните. Именно това качество я превръща в помощник на хора в нейното положение, които не могат сами да се справят в някои институции. Обикновено им помага с безплатен превод, но тя не е лицензирана преводачка и за услугите ѝ се разбира от уста на уста.

Две жени, на които е помогнала с превод, са Никол Александрова и Десислава Павлова. Никол е току-що завършила студентка от Националната художествена академия. Обикновено се справя сама, но ако има нужда от помощ, би се обърнала към роднините си или колегите в университета. За написването на курсовата си работа е потърсила Янка, която ѝ е помогнала допълнително за усвояване на материала и написване на дипломната работа. По същия начин и Десислава е потърсила помощ за превод в НОИ. И тя като Никол разчита обикновено на роднини за това и винаги си търси преводач.

Според Ашод Дерандонян – изпълнителен директор на фондация „Заслушай се“ и член на Съвета за българския жестов език към МОН, такава е била ситуацията допреди три години. Новият закон признава за самостоятелен жестовия език и се създават условия за по-достъпна среда за граждани със слухови нарушения.

От началото на 2023 г. всички общини в страната са длъжни да осигурят преводачи от жестов език на територията си.

Глухите граждани имат право на 120 часа безвъзмездна преводаческа услуга, а студенти и докторанти разполагат с допълнителни 60 часа на семестър. За осигуряване на услугата се подава заявление до един месец преди началото на следващата календарна година.

По неофициална статистика в България има 120 000 глухи граждани,

а преди приемането на закона 5000 души със слухови нарушения са получавали социална помощ в размер на 80 лв. на година. След въвеждането на услугата за превод обаче са подадени само 140 заявления, пояснява Ашод Дерандонян. По негови думи, проблемът е в липсата на информация относно правата на хората с увреден слух.

Тази информация трябва да бъде предоставена на жестов език от Агенцията за социално подпомагане. Такава информация на жестов език няма. Само е посочена на писмен език и за много глухи хора понякога това е затруднение, защото те не могат в първия момент да осмислят информацията на словесен език,

Съоснователят на агенцията за жестов превод Stray Sheep и експерт по жестов език Борис Бъндев обяснява, че самото подаване на заявление за услугата „безплатен жестов превод“ отказва много хора. Представянето на документите все още става на хартия и пред гише. Методът е остарял, а в днешно време всички очакваме да можем да извършим подобни дейности онлайн – чрез сайт или приложение.

За нещо, което ти е човешко право – това да получиш жестов превод, е измислен възможно най-сложният, най-утежненият начин,

допълва той и посочва като още една причина липсата на обратна връзка за преводачите.

При заявяване на превод в институции със заявителя работи преводачът, който е на разположение в момента. Заявителят няма как да даде оценка за качеството на преводача, нито самите преводачи могат да дадат обратна връзка. Според Бъндев най-добрият вариант е да се обяви конкурс за държавно финансиране на различни агенции, които се занимават с жестов превод. Така се гарантира, че организациите ще се стремят да дават най-доброто от себе си при предоставянето на превод.

Конвенцията за правата на хората с увреждания към ООН, която е подписана и от България, урежда създаването на условия за граждани с увреждания да могат да търсят и получават информация в „достъпен за тях формат“. А в България само някои сайтове имат меню с информация на жестов език. Това са сайтовете на Столичната община, НОИ и НАП, където всеки може да се осведоми за административните услуги. В Общината са назначени трима преводачи от жестов език, а контактният център има и специален мобилен номер във Viber, където глухи граждани могат да подават сигнали за нередности, да получават достъп до обществена информация, да се информират за работното време на администрацията.

Осигуряването на достъп до информация включва и превод в реално време на важни политически изявления. Например липсата на превод по време на речта на британския премиер Киър Стармър по-рано тази година предизвиква негативен отзвук сред глухата общност на Острова. Кралският национален институт за глухи хора (RNID) и Британската асоциация на глухите изтъкват, че осигуряването на преводач е задължение на държавата и глухите граждани трябва да бъдат третирани като равни. Двете организации са на мнение, че липсата на преводач за такова важно събитие е „дълбоко неуважително и недемократично“.

И докато в някои институции достъпът до жестов превод е уреден, в други не е така. Десислава Колева разказва и за

липсата на преводачи в болничните заведения и спешните центрове.

Правото на 120 часа превод включва само посещения при личен лекар.

Когато обаче става дума за болнична подкрепа, болничните заведения са длъжни да осигурят превод от и на жестов език за своя сметка,

категоричен е Ашод Дерандонян. Това се потвърждава и от самия закон за българския жестов език, където е посочено, че финансирането на дейности, свързани с използването и развитието на жестов език, се осъществява със средства от държавния бюджет чрез бюджета на Министерство на труда и социалната политика, бюджета на институциите и за сметка на лечебните заведения.

В чл. 20, ал. 4 от Закона за българския жестов език е записано, че жестов превод извън лимита от 120 часа може да се ползва при „хоспитализиране в лечебни заведения за болнична помощ, центрове за психично здраве, центрове за кожно-венерически заболявания и комплексни онкологични центрове“. Тази услуга все още не е достъпна и при неотложни случаи посред нощ глухите граждани биха срещнали сериозни затруднения при посещение в спешен център, ако изобщо успеят да се обадят на спешна помощ…

Американският закон за хората с увреждания включва специална глава за телекомуникационни услуги за граждани с нарушен слух. За връзка със спешния телефон може да се използва устройство – teletypewriter, което позволява да се изпращат гласови съобщения по телефона. Едната страна пише съобщението като текст, а в другия край на телефона служител в спешната помощ може да чуе съобщението.

Ако обаче нямаш такова устройство, достъпът до спешна помощ е почти невъзможен. Борис Бъндев разказва за случай, в който с него се свързва глух човек с молба да извика линейка за болната му майка. И отново набляга на необходимостта от мобилно приложение за такива ситуации.

Пример за добро осигуряване на жестов превод са болниците под шапката на благотворителната организация „Университетски болници Бирмингам“ в Обединеното кралство, където се предлага жестов превод за всички болнични заведения, но преводачът трябва да бъде заявен поне 48 часа по-рано, за да бъде извършен превод на живо. В противен случай може да се осъществи по телефона или с видеовръзка, като преводът е напълно безплатен във всички случаи и може да бъде заявен онлайн.

Законът за българския жестов език предвижда подкрепа и за родителите на децата със слухови нарушения чрез образователните институции и особено чрез специализираните обслужващи звена (такива, които се занимават с информационна, изследователска, обучителна и други дейности), центровете за подкрепа на личностното развитие, специализираните училища и регионалните центрове, ангажирани с процеса на приобщаващото образование, които следва да „организират и провеждат обучения за родителите на глухи и сляпо-глухи деца по български жестов език за осигуряване на езикова среда на детето“.

Жестовият език е майчин за глухите деца, които се научават да общуват първо чрез движения на ръцете, но с напредването на технологиите и възможността за поставяне на кохлеарни импланти за много родители използването на жестов език се обезсмисля. Въпреки това в Регионалния център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование в град Търговище имат специалисти по жестов език, които могат да осигурят обучение за родители при необходимост, твърди директорът Христо Христов.

В академия „Анди и Ая“ се обучават глухи и слабо чуващи деца, но се приемат и чуващи деца на глухи родители. Най-често в академията ходят глухи родители с глухо дете и не е нужно да се провежда обучение по жестов език, но в останалите случаи обученията са добре дошли. Работата с децата може да започне още на едногодишна възраст и да продължи дори до първи курс в университета. Академията позволява да се провеждат занятия онлайн, в които се включват деца от Асеновград, Пловдив, Варна, Свищов, разказва основателката на организацията и специален педагог Даринка Борисова.

Швеция например предлага на родители на глухи деца 240 безплатни часа за обучение по жестов език, като се компенсира и заплатата им, ако не могат да съчетават обучението с работата си. В Швеция се намира и град Йоребру – европейската столица на жестовия език. От близо 160 000 жители население 13 000 използват жестов език, а 2000 са глухи. В града се намира и единствената гимназия за ученици с увреден слух.

В България са останали само три училища за ученици с увреден слух, които разполагат и с пансиони – те са в София, Пловдив и Търговище,

но деца със слухови нарушения могат да се обучават перфектно и в общообразователно училище, като за усвояването на учебния материал им помагат регионалните центрове за подкрепа на процеса на приобщаващо образование и организации като Академия „Анди и Ая“.

Правото на достъп до информация на достъпен за език включва и новините.

Емисиите на БНР могат да се слушат и от глухи хора, но в социалните мрежи. Инициатор на съвместната работа е екипът на Stray Sheep, който е отишъл в радиото с предложение за адаптиране на съдържанието. Мотивите, които Борис Бъндев изтъкна, са, че темпото на говорене в телевизиите е твърде бързо, за да може да се направи качествен превод, а и изживяването като зрител не е твърде приятно.

Глухите хора имат повече нужда водещият да е ясен и визуален, видим за тях, в сравнение с нас, чуващите хора. Набутвайки жестовия преводач в едно малко квадратче, ти ограничаваш и самия него – жестовете му, мимиките му.

пояснява той.

Във видеоемисиите, които се публикуват в социалните мрежи на преводаческата агенция, водещият е в центъра на екрана и жестовият превод е на преден план.

Липсата на преводачески услуги в България вероятно е свързана и с липсата на преводачи от жестов език.

Те все още са малко, като в някои области има само един, а в други няма изобщо. Списък с преводачите от жестов език може да бъде намерен на сайта на Агенцията за хора с увреждания. Там са посочени имената, контакт, населено място и предпочитана сфера на превод, но

броят на преводачите е твърде нисък – едва 35 за цялата страна.

Тъй като не за всяка област има регистриран преводач, Столичната община е подписала 21 споразумения за сътрудничество на областно ниво с 69 общини.

През последните 30 години са били обучени 500 души за жестови преводачи, но само 15 от тях са практикували професията. Според наредба №48 от 2012 г., която впоследствие е отменена, преводачът може да бъде само лице със здрав слух и зрение, а жестовият език се преподава най-добре от естествените си носители, тъй като граматиките на жестов и словесен език се различават. След приемането на новия закон се появяват и първите глухи обучители, като до момента те са под 10, но се очаква броят им да нарасне до 25 в следващите две-три години.

Новият закон осигурява и по-добро заплащане за превод – в момента цената на един час жестов превод е 5% от минималната работна заплата за страната.

Работи се усилено и за създаване на бакалавърска програма по жестов превод в Софийски университет, разказва Ашод Дерандонян.

За нас е много важно глухотата да се представя не като проблем, предизвикателство и т.н., а като един различен културен и езиков свят,

твърди Даринка Борисова от „Анди и Ая“ и добавя:

Не искаме да будим съжаление, напротив даже. И се опитваме да говорим за каузата по много човешки и достъпен начин, така че да бъде разбрана.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/smiana-na-pola-na-detsa/

Не им е лесно на опитните мишки. Подлагат ги на всевъзможни експерименти, при които животинките не само страдат, а и оцеляването им не е гарантирано. От това лято в подобно положение са и децата в България, които принадлежат към групата на ЛГБТИ хората (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора). Както е тръгнало, експериментите с тях ще продължат в най-добрия случай до края на 50-тото Народно събрание. Но с немалка вероятност – и в следващия парламент.

Законът на „Възраждане“ и проектозаконът на ИТН

На 7 август 2024 г. парламентът прие – по предложение на „Възраждане“ – промени в Закона за предучилищното и училищното образование, с които се забранява т.нар. пропаганда на „нетрадиционна“ сексуална ориентация или полова идентичност. Формулировката е толкова широка, че практически включва всякакъв тип изразяване. Защото освен самата пропаганда се забраняват и „популяризирането“ и „подстрекаването“. А всяко нещо, налично в публична среда, каквато е училището, може да се интерпретира като „популяризиране“.

„Нетрадиционната“ сексуална ориентация пък беше дефинирана като „различно от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

Междувременно на 2 август от „Има такъв народ“ внесоха законопроект за промяна в Закона за закрила на детето (ЗЗД). С него се предлага забраната на „излагането, представянето, предлагането или по какъвто и да е друг начин разпространяването“ на „съдържание, което не съответства на разбирането на пол на физическите лица като биологична категория“ на всякакви обществени места, които могат да бъдат посетени от деца. Също и на беседи с подобно съдържание и „реклама на половата идентичност, алтернатива на биологичния пол“ и подобни теми, както и всякакви медицински дейности за промяна на пола на деца. За нарушителите се предвиждат глоби между 300 и 50 000 лв.

В законопроекта на ИТН се предвижда и промяна на Закона за здравето, с която отново се забранява „прякото представяне, рекламата и извършването на медицински дейности с методи или технологии за промяна на биологичния пол на лица, ненавършили 18 години“. От партията на Слави Трифонов предлагат и санкции за нарушителите в Наказателния кодекс – затвор между една и шест години и обществено порицание, както и лишаване от право на упражняване на професията.

ПП–ДБ – едно неизпълнено обещание и два проектозакона

Промените в образователния закон станаха обект на остри критики, след като от варненския клон на „Възраждане“ инициираха репресии срещу местните учители и други педагогически служители, включили се в подписка против измененията.

На 22 август „Продължаваме промяната“ (ПП) даде на избирателите си обещание, че депутатите от партията още следващата седмица ще внесат предложение „за отмяна на „нетрадиционната“ дефиниция [на сексуалната ориентация – б.а.], която реално започна този опасен процес към фашизма в България“. От партията заявиха: 

С действия в парламента, не само с постове, ще противодействаме на черните списъци към българските учители.

Обещаните „действия в парламента“ не последваха – нито през следващата седмица, нито по-късно. На 11 септември обаче депутати от ПП и „Демократична България“ (ДБ) внесоха законопроект за изменение на ЗЗД. Те искат в закона да се включат текстове, че всяко дете „има право на закрила от прилагане на медицински дейности, които целят промяна на фенотипните [тоест видимите – б.а.] и други полови белези на генотипния му пол“, както и на „медицинска, психологическа, социална и експертна помощ по въпроси, свързани с пола му, които да укрепят психологическото му развитие и да осигурят лечение при необходимост“.

Същевременно от ПП–ДБ предлагат и промяна в Закона за здравето: 

Забранява се извършването на медицински дейности за промяна на фенотипните и други полови белези на генотипния пол на непълнолетни лица, освен в случаите, когато съществува сериозна опасност за живота или здравето им.

За неспазване на горното се предвиждат глоби от 30 000 до 50 000 лв., а при повторно нарушение – лишаване от правото да се упражнява медицинска професия за срок от 6 месеца до две години. Финансовите санкции, предложени от коалицията, са далеч по-строги от тези на ИТН, които все пак слагат долна граница от 300 лв. Но ПП–ДБ не плашат със затвор.

Смяна на пола на деца в България не се извършва – нещо, което споменават и от ПП–ДБ в мотивите към предложението си. Тоест поне на пръв поглед идеята е да се забрани нещо, което така или иначе го няма.

Същия ден група от петима народни представители, предвождани от Елисавета Белобрадова, внесоха друг законопроект за промяна на ЗЗД. Те искат в него да влезе и следната алинея: 

Всяко дете има право на защита от политическа пропаганда, неистини и предизборни политически и партийни действия, които предизвикват страх, изолация и самота у детето и се отразяват на семейната среда.

За спазването на това трябва да следят предвидените в закона органи.

Белобрадова огласи инициативата в социалните мрежи с аргумента, че нито в българските училища има пропаганда, нито в България се сменя полът на деца под 18 години. Не става ясно обаче на какъв принцип ще се преценява кои политически действия предизвикват у децата „страх, изолация и самота“. В мотивите не се споменават нито анти-ЛГБТИ поправката в образователния закон, нито предложенията на ИТН и ПП–ДБ. А те със сигурност са предизвикали „страх, изолация и самота“ у много деца. Така че предложението е по-скоро показен жест, отколкото има някаква практическа стойност.

В ПП–ДБ имат ли общо мнение какво се опитват да забранят?

След предложението на ПП–ДБ за забраната на медицинските дейности за промяна на половите белези, сред ЛГБТИ активистите настъпи разнобой. Докато според едни то е по-страшно и от законопроекта на „Възраждане“ за чуждестранните агенти, други се опитват да убедят критикуващите, че малко трансфобия (омраза към транс хората) е за предпочитане пред много трансфобия, каквато има в предложението на ИТН. Макар нищо да не гарантира, че парламентът няма да приеме някаква комбинация от предложенията на ИТН и ПП–ДБ. А според трети идеята на законопроекта всъщност е „да се защитават интерсекс децата от принудително генитално осакатяване“.

Интерсекс са хората, чийто пол по рождение не е еднозначен – не като идентичност, а биологично. Разпространена практика до неотдавна (в България – и до днес) е на интерсекс деца и тийнейджъри да се правят – без тяхното съгласие – „нормализиращи“ операции, за да заприличат на момчета или момичета. Това обаче не означава, че те ще се чувстват като представители на пола, в който са насилени да се впишат. 

Съветът на Европа и редица държави признават правата на интерсекс хората. В тях се включва и правото да не бъдат принудително подлагани на медицински процедури. Противното се възприема като „генитално осакатяване“.

Ако човек обаче внимателно прочете мотивите на законопроекта, в тях трудно може да се открие нещо, свързано със защитата от генитално осакатяване на интерсекс деца. В мотивите се изтъква верният факт, че смяна на пола на деца в България не се извършва. Но се споменават „абсурдни, квази-нормативни текстове [вероятно се намеква за предложението на ИТН – б.а.] , с които […] се застрашават правата на децата с редки генетични заболявания и на българските лекари“. Затова, твърди се, предложените промени „запазват правото на здравна и психологическа подкрепа и лечение, в случай на доказана необходимост“.

Кои са децата „с редки генетични заболявания“ и каква е тази „доказана необходимост“? Най-вероятно се имат предвид интерсекс децата, чиито „нормализиращи“ операции се възприемат като „доказана необходимост“.

Това предположение е в синхрон и с публикация във Facebook на депутатката от ДБ Кристина Петкова: 

Вчера внесохме наши поправки в Закона за закрила на детето, провокирани от безумния проект на ИТН, които да гарантират правата на децата при лечение, в случай на доказана медицинска необходимост и да осигурят защита на българските лекари.

Според нея „предложението на ИТН на практика щеше да попречи на хирургичните интервенции при деца с вродени малформации на половите органи“.

Любопитен детайл е, че самата Петкова не е сред вносителите на законопроекта, за разлика от Вяра Тодева, Ивайло Митковски и Даниел Лорер. Тодева и Митковски са единствените депутати от ПП–ДБ, които на първо четене подкрепиха закона на „Възраждане“ против ЛГБТИ пропагандата в училище. Лорер пък заяви по bTV емпирично неверния факт, че „всички в България имат подсъзнателен страх, че говоренето в училище за сексуалната ориентация може да повлияе на децата“. Според него родителите – също като него – се страхували „с какво ще се върне детето му от училище и дали няма да се върне по друг начин, защото са му говорили неща за неговите сексуални наклонности“.

Малко вероятно е основният проблем на тези трима депутати да са интерсекс децата. В мотивите на законопроекта обаче се казва още: 

Много млади хора са изложени на различни социални и културни влияния, които водят със себе си дебата за […] осигуряване на защита на децата и младежите, [за] гарантиране на правото им на физическо и психическо здраве.

Подчертава се и че предложенията „отчитат индивидуалните права, медицинската етика и обществения интерес. Те осигуряват нужната защита на децата срещу влияния и тенденции“.

С тези текстове се правят внушения, че транс хората са станали такива, защото са „изложени“ на „социални и културни влияния“, и затова трябва да бъдат защитени от вредни „влияния и тенденции“. Тоест транс децата са станали такива поради някаква мода – твърдение, което съвременната наука отхвърля.

В този контекст обаче може да се интерпретира и предложението, че детето има право на „психологическа, социална и експертна помощ по въпроси, свързани с пола му, които да укрепят психологическото му развитие“. Ако да си транс е въпрос на „влияние“, тогава укрепването на психологическото развитие ще рече „излекуване“ от въпросното влияние.

Опитите за „лечение“ на сексуалната ориентация или джендър идентичността на хомосексуални или транс лица се наричат конверсионна терапия. Няма доказателства за тяхната успешност, затова пък конверсионната терапия е допринесла за самоомраза, депресия и опити за самоубийство (включително успешни) сред много ЛГБТИ хора. И докато все повече държави я забраняват, Русия я прави задължителна.

Интерсекс активистът, когото законотворците не питат и не чуват

Темата за интерсекс хората е сложна и специфична, а в България тя е и като цяло непозната. Много лекари продължават да смятат, че „нормализиращите“ операции са необходими, а не са принудително генитално осакатяване.

Затова е обяснимо и политици, които не са се задълбочавали в тази проблематика, от най-добро сърце да повярват, че ако интерсекс децата не бъдат подлагани на операция, това ще е опасно за здравето и живота им. И не допускат, че в зряла възраст те сами биха могли преценят дали искат тялото им да притежава външните белези на някой (и на кой) пол. Че могат да изберат да си останат, каквито са – като главния герой в романа на Джефри Юдженидис „Мидълсекс“, или да отложат решението си за неопределено бъдеще – като героинята от тийнейджърския филм Fitting In („Да се впишеш“).

Първият (и почти единственият) интерсекс активист в България се казва Пол Найденов. Той е също така първият интерсекс човек в страната, спечелил дело за промяна на гражданския си пол. „Тоест“ се обърна към него с въпроса дали смята, че предложеният от ПП–ДБ законопроект защитава интерсекс децата, или легитимира принудителното генитално осакатяване.

Според Найденов законопроектът не защитава интерсекс децата, а напротив. За „нормализиращите“ операции той казва, че са „руска рулетка, само че срещу дулото е главата на интерсекс дете“. Защото някой друг решава каква ще е половата му идентичност, и формира тялото му съобразно представите си за „най-доброто“ за детето.

Найденов напомня, че дори според Конституционния съд интерсекс хората имат право сами да определят пола си, което противоречи на принудителните операции на деца. И иронично предлага пластичните операции на тийнейджъри – например на бюст или устни – също да се забранят, защото са вид промяна на видимите полови белези.

Пол Найденов обръща внимание и на друг проблем във формулировката на проектозакона: „А ако имаме смесен кариотип, кой е генотипният пол?“ „Смесен кариотип“ ще рече, че съществуват хора, чиито хромозоми не са ХХ (жена) или ХУ (мъж), а са в други комбинации, при част от които полът не може да бъде еднозначно определен. 

Разпространеното схващане, че „нормализиращите“ операции спасяват живота на интерсекс децата, Найденов коментира с думите, че „в някакъв извратен смисъл в нашата държава реално е така“. Но има предвид не здравословното състояние на тези деца, а социалната стигма и отхвърлянето, на които са подложени и които съдебните решения, вменяващи „бинарно съществуване на човешкия вид“, и анти-ЛГБТИ законодателството допълнително подсилват.

Мижав, но пък вреден резултат

С предложението си за забрана на несъществуващите операции за смяна на пола на транс деца и легитимиране на съществуващите операции за „нормализиране“ на пола на интерсекс деца от ПП–ДБ се опитват угодят на всички. И на хомофобите и трансфобите, и на ЛГБТИ активистите, и на консервативните, и на либералните избиратели. В тези перманентно предизборни времена те хем се опитват да покажат някаква позиция, хем да не си създават врагове.

Законопроектът обаче прави внушения, че да си транс не е добра идея и че това е въпрос на някакви вредни влияния. Ако той се приеме, интерсекс децата няма да бъдат защитени. За сметка на това транс младежи може да бъдат подлагани на безплодни, но мъчителни „терапии“ за „вкарване в правия път“.

В електорален план ПП–ДБ едва ли печелят нещо с предложението си. След толкова дълга поредица от избори последното, от което имат нужда избирателите, е още хлъзгави, безгръбначни и противоречиви позиции. Политиката е свързана с отстояването на принципи и ценности. Ако се опитваш да се харесаш на всички, накрая може вече никой да не те харесва.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/novata-uchebna-godina-s-vkus-na-totalitarizum-presolen-s-homofobiya/

Тази седмица се навършиха 80 години от преврата на 9 септември 1944 г., който вкарва България за 45 години в групата на тоталитарните социалистически държави. И макар тоталитарният режим да падна преди 35 години, белезите от него още са налице. Тези белези са не само видими, като панелните блокове и спорните паметници на Съветската армия – те са в манталитета, ценностите, институциите. Накратко – в културата.

Културата не се променя с магическа пръчка. Особено трудно се променя образованието. А то, от своя страна, е основен инструмент за възпроизводство на културата.

Хомофобският образователен хаос, който депутатите сътвориха

Новата учебна година ще започне с една голяма крачка към антидемократичното минало (а може би и бъдеще). Става въпрос за поправката в Закона за предучилищното и училищното образование, според която се забранява извършването на „пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“.

Поправката, предложена не за първи път от „Възраждане“, беше приета от парламента на 7 август в спешен порядък и с решаващата подкрепа на ГЕРБ. Двете четения на законопроекта се състояха в един и същи ден, въпреки че обичайната практика е между тях да има поне няколко седмици.

Формулировката е толкова широка, че на практика всичко, свързано с ЛГБТИ (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора) в училище може да попадне под ударите на закона. Включително родители, които са в еднополови връзки, учители, които се опитват да се справят с хомофобски тормоз над ученици, или пък ученици, които носят обички в цветовете на дъгата. Или дори тениска с обложката на The Dark Side of the Moon, ако допуснем, че в училището им не знаят за този албум на Pink Floyd.

Изобщо, потенциалът за лов на вещици е огромен. И то без да се има предвид самото учебно съдържание, в което на практика няма теми, свързани с ЛГБТИ. Като изключим учебника по биология за IХ клас на издателство „Анубис“, в който се споменават реалните факти: че в юношеска възраст е възможно „осъзнаването на сексуално влечение към същия пол“, а в зряла – „изграждането на трайни връзки с партньор от другия или от същия пол“.

Преследването на работещи в училищната система впрочем започна още през лятната ваканция с инициативата на варненската организация на „Възраждане“ срещу педагогически специалисти от Варна, включили се в подписката срещу поправката.

Образователна система, която учи да не мислиш

Но и без въведената с поправка в закона цензура българското училищно образование е застинало в ХХ век. И особено в начина, по който късният социализъм идеализира 70-те години на ХIХ век, тоест времето на Априлското въстание и Освобождението на България от османското владичество.

Въпреки че много учители правят всичко по силите си да преподават по начин, адекватен на съвременния живот, самите образователни изисквания предпоставят развитието не на критично мислене, а на възпроизвеждане на понятия, факти и интерпретации. Това е и една от основните констатации след всяко издание на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA). Липсата на функционална грамотност означава неспособност за разбиране и прилагане на наученото.

На изпитите за външно оценяване например учениците трябва да знаят какво значи „метонимия“, „синекдоха“ или „условно наклонение“, но от тях не се иска да могат да ги използват по адекватен начин. Докато в един съвременен учебник по западен език, издаден от съответната държава, от учениците няма да се очаква да знаят дефиницията на условното наклонение, а да го приложат – като например отправят учтива молба („Би ли ми подал чашата?“) или изразят нереалистично желание („Ако имах криле, бих прелетяла над града.“).

Представете си само някой ученик да изложи аргументация защо дадено произведение на Иван Вазов не му харесва. Ако има късмета учителят му да насърчава самостоятелното мислене, ще му се размине. Но със сигурност не е желателно да защитава подобни тези на изпит за външно оценяване.

Същото важи и за каноничните исторически интерпретации. Ако ученикът например се опита да докаже, че на голяма част от българите си им е било добре в Османската империя и не са искали да се освобождават, може да си има сериозни проблеми.

А Вазов си е имал критици, например доктор Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков от кръга „Мисъл“. Тезата, че съвсем не цялото българско население е искало да се освобождава от османската власт, се застъпва от изследователи като Захари Стоянов и Иван Хаджийски. Днес на Пенчо Славейков, Захари Стоянов и Иван Хаджийски има кръстени училища, но позициите на техните патрони не водят до плурализъм в интерпретациите на учебното съдържание в същите тези училища.

Олимпийско възмущение и гордо бетониране

Бетонирането на литературни, исторически и културни канони логично води до неспособност за критическа дистанция към културно-историческото наследство. Това е предпоставка толкова хора в България да се възмутят от откриването на Олимпиадата в Париж. Присъствието на куиър хора и сцената, погрешно асоциирана със стенописа на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“, предизвикаха най-голямо възмущение. Но за мнозина цялата концепция на откриването си беше скандална. Или най-малкото – неприемлива.

По време на няколкочасовия спектакъл зрителите видяха отрязаната глава на Мария Антоанета да пее, „Мона Лиза“ да се носи по Сена. Децата, плъховете и черепите в парижкото метро са намигване към „Клетниците“ на Виктор Юго и „клоаката на Париж“, която той описва в романа. Това са само малка част от препратките, демонстриращи свободно и иронично отношение към френското културно-историческо наследство.

Представете си сега откриване на хипотетична олимпиада в България, на което се представя как Христо Ботев играе брейк на кораба „Радецки“. Щафетата на олимпийския огън си предават Мунчо, дядо Йоцо и баба Илийца, а копие на „Мома с ябълки“ на Майстора плува по Перловската река. Орфей свири метъл, а тримата глупаци се черпят, сипвайки си гроздова ракия в съдовете от Панагюрското златно съкровище. Дори само мисълта за нещо подобно изглежда светотатствена.

Френската култура, разбира се, е твърде различна от българската и не можем да очакваме нашата да прилича на нея. По-скоро става въпрос за две противоположни нагласи. В единия край е способността да се надсмиваш на всичко, дори на себе си. Включително (и особено) когато се опитваш да се представиш в най-добрата си светлина пред целия свят. В другия край е болезнената потребност да бъдеш велик и да те възприемат сериозно – според собствената ти величава представа за себе си.

Между тези два полюса се разполага пространство на нарастваща (или намаляваща – зависи откъде гледате) способност за критическа дистанция. България обаче все повече се бетонира в героично-сериозния и некритичен полюс. Може да не сме първенци по функционална грамотност, да сме с най-ниските минимални заплати в Европейския съюз и да ходим на парламентарни избори седем пъти за три години, но сме велики и горди.

Междувременно българските ученици се опитват да оцелеят въпреки образователната система. Които от тях могат, ще продължат образованието, а може би и живота си в страни, в които „нетрадиционната“ сексуална ориентация и половата идентичност, „различна от биологичната“, не са обявени за опасност за децата. А в България всеки опит за модернизиране на образователната система ще угасва след поредната обществена истерия в стил „махат Вазов“, „махат Ботев“ и „опорочават българската история“.

Post Syndicated from Михаил Ангелов original https://www.toest.bg/nauchni-novini-gastrofuturizum-torove-ot-otpadutsi-i-iznenadi-ot-morskite-dulbini/

Гастрофутуризъм за домашните любимци

Производството на месо във фабрики е една от технологиите, които са като извадени от научната фантастика. Вместо да бъдат отглеждани животни, се вземат няколко клетки, които впоследствие се култивират в биореактори с всички хранителни вещества, нужни за развитието им. Така производството на протеин става по-хуманно и по-щадящо за околната среда. Животновъдството е отрасъл, който консумира големи количества вода както пряко, така и косвено – за отглеждане на фуража, с който се хранят животните.

Отглеждането на самите клетки е сравнително лесно – учените имат опит с инвитро култури от десетилетия. По-трудната задача е имитацията на истинско месо, тъй като то е смес от различни видове тъкани, преплетени по специфичен начин. Изглежда, че точно това препъва стартъп компаниите, които преди няколко години попаднаха под светлините на прожекторите, след като получиха одобрение за продажба на продуктите си в Сингапур и САЩ. В средата на миналата година американската Upside Food обяви първата си продажба в рамките на сътрудничество с ресторанта Bar Crenn, който има звезда „Мишлен“. Освен че това е първата продажба на подобен тип продукт, тя отбеляза и завръщането на месото в менюто на ресторанта след петгодишна пауза.

Съвместната работа не продължи дълго и приключи в началото на тази година. С това ефективно изчезна и възможността за купуване на лабораторно отгледано месо както в САЩ, така и в Сингапур. Според разследване на WIRED вкусът на продукта е бил много добър, но производството му е изключително времеемко и скъпо. Към момента стъпката с отглеждане на многослойна тъкан в биореактор все още не е направена. Поради това компанията се е спряла на подход, който налага култивирането на слоеве клетки в отделни съдове, след което те се комбинират в продукт, наподобяващ пилешка пържола. Освен многото ръчен труд се използва и огромно количество пластмаса за еднократна употреба, а това поставя под въпрос екологичните заявки на производството. Количеството отпадна пластмаса, генерирано при отглеждането на клетките, може да бъде над десет пъти повече от полученото месо.

Предлагането на „пържола“ вместо продукт, наподобяващ мляно месо, като кренвирши и пилешки хапки, е много по-впечатляващо, което обяснява високите цели, поставени от компаниите. Но това може да се окаже проблем за тях, защото обещанията, дадени преди години, най-вероятно няма да се материализират скоро, което може да доведе до натиск от инвеститорите.

Не е ясно и какви ще бъдат нагласите към лабораторно отгледаното месо. Според проучване с участници от САЩ и Германия негативните мнения се базират основно на недоверие в технологията и на приемането ѝ за неестествена. Скептицизъм предизвиква и представянето на продукта като „високотехнологичен“. Това най-вероятно се дължи на предпочитанията на повечето потребители храната им да бъде традиционна и „като от едно време“. Донякъде изненадващо, не е установена силна връзка между положителните нагласи към такова месо и ползите от него за околната среда и по-хуманното отношение към животните. Тези резултати показват, че индустрията за синтетично месо трябва да обърне сериозно внимание на маркетинговата си стратегия, преди да започне да убеждава потребителите, че продуктите ѝ са добра алтернатива на конвенционалните.

Но ако някои потребители се мръщят на кренвирши, произведени в епруветка, други са абсолютно непретенциозни и биха ги яли с ентусиазма, с който подхождат към случайно намерени пилешки кокали и парчета дюнер.

Това отваря поле за компании като английската Meatly, която в началото на месеца получи одобрение за продажба на лабораторно отгледано месо, което да се влага в храни за домашни любимци. От компанията обявяват, че първата такава храна ще е кучешка и най-вероятно ще е достъпна за потребителите до края на годината. Произвежданите обеми в началото ще са малки и продуктите с месо от Meatly ще са по-скоро бутикови. Компанията планира да увеличи производството до индустриални количества в идните две-три години, което би трябвало да намали цената им. Рецептата за храните, подобно на много от достъпните към момента, ще бъде смес – около 5% маса от птичи клетки в комбинация с растителни протеини, зърнени продукти и др.

Част от стратегията на компанията е да заложи на оптимизация на всички етапи от процеса, така че да намали възможно най-много разходите. Например специално разработената хранителна среда, в която се отглеждат клетките, е неколкократно по-евтина от обичайно използваните. Също така с изключение на клетките, взети от кокоше яйце и дали начало на производството, в продукта не се влага нищо друго с животински произход.

Така ефективно домашните любимци могат да получат животински протеин без екологичния и морален отпечатък на животновъдството. Въпреки че в глобален мащаб това не е сериозен фактор, в развитите държави не е съвсем така – в САЩ кучетата изяждат почти 18% от животновъдното производство. С напредъка на технологията, ако компаниите успеят да увеличат количествата биомаса, която отглеждат, може този процент да спадне значително, като така домашните ни любимци ще могат да се хранят с етично добито месо.

По-слабо регулираният биотехнологичен сектор е един от малкото успехи, които могат да се припишат на Брекзит. В това отношение Европа е изключително консервативна и както проличава от дебата за генетичните редакции, който се води и в обществото, и в Европейската комисия (ЕК), има риск да изостане в това ключово поле за иновации. ЕК все още няма ясно мнение относно синтетичното месо, но темата вече се обсъжда.

На този фон в края на миналата година в Италия беше приет закон за пълна забрана на отглеждането и продажбата на синтетично месо. Това стана в разрез с европейското законодателство, според което местните закони, които могат да имат ефект върху общия пазар, трябва да минат през одобрителна процедура. Италианският министър на земеделието Франческо Лолобриджида е коментирал, че синтетичното месо застрашава хилядолетните традиции на италианската кухня и животновъдство. В типичния за партиите от десния спектър език той е определил Италия като „първата страна в света, защитена от социалната и икономическа заплаха на синтетичната храна“. Забраната получава значителна подкрепа от животновъдите – сектор, който ще бъде сериозно засегнат, ако тези продукти добият широка популярност.

Предвид настроенията на потребителите, към момента не е ясно кога и дали ще се случи това. Най-вероятно ще се намери баланс между двете мнения, но докато се стигне до този момент, предстоят дълга и разгорещена полемика и немалко технологични предизвикателства.

Торове от отпадъци

Съвременното земеделие би било невъзможно без производството на големи количества торове. В основата си то е базирано на петролната промишленост, което, въпреки че позволява да бъдат изхранени милиарди, има роля за задълбочаването на проблемите с климата. Поради тази причина създаването на нови технологии за производство на торове е поле, в което се инвестират значителни ресурси.

Нова технология може да разшири един от подходите за преизползване на органични отпадъци, които се подлагат на процес за хидротермално втечняване посредством висока температура и налягане с добавяне на вода и основни вещества. Така биомасата се превръща в субстанция, сходна на суров петрол. Изходната суровина може да бъде разнообразна – свински тор, хранителни и растителни отпадъци. Основите на технологията са поставени в началото на миналия век, но оттогава тя е доразвита и усъвършенствана.

При производството на биопетрол се получават и немалки количества замърсена вода, която обикновено се третира като отпадък и се обработва в пречиствателни станции. В нея има хранителни вещества, които не са във вид, пряко достъпен за растенията, но могат да се обработят, така че от тях да се получи тор. Скорошни разработки на Университета на Илинойс в Ърбана-Шампейн показват начини за използването на тази вода, с което се намаляват отпадъците от производството на биопетрол и се дава възможност за създаване на кръгова икономика.

Възможен метод за превръщане на хранителните вещества във водата във форма, подходяща за усвояване от растенията, е използването на микроорганизми, които да обработят сложните молекули до по-прости. Източник на такива микроорганизми би могла да е водата от аквапонните стопанства. Това производство е сходно на хидропонното, при което растенията се отглеждат в течна хранителна среда, но при него в течността се отглеждат и риби. Получената екосистема е добре позната на акваристите – отпадъците, които рибите отделят, както и неизядената храна се обработват от различни бактерии, живеещи в субстрата на аквариума под формата на биофилм. Бактериите в него, незаменима част от азотния цикъл, произвеждат съединения, които подхранват растенията.

Идеята на една от разработките е да се смеси отпадната вода от хидротермалното втечняване с вода от аквапонните системи, като се използва микрофлората в нея, за да освободи хранителните вещества. След изпитването на 32 различни съотношения екипът е установил, че в смес, съдържаща 8% от отпадните води, могат да покълнат семена на маруля – често оглеждано растение в хидропонни системи. Към момента няма показания, че сместа действа като тор в по-късните степени на развитие на растенията, но това не обезкуражава учените. Намаляването на количеството отпадни води, които трябва да преминат през пречиствателни станции, е добро постижение, тъй като помага да се намалят също разходите и енергията за обработката на водите.

Друг възможен подход е използването на гъбата пъстър траметес. С нейна помощ азотсъдържащите съединения се разграждат до прости вещества, като амоняк и нитрати. Само за няколко дни гъбата повишава значително концентрацията на амоняк и нитрати в 5% разтвор на отпадни води от хидротермално втечняване, като нитратите се покачват осем пъти. За оптимизация на реакцията към гъбата са добавени и нитрифициращи бактерии. Те имат свойството да преобразуват амоняка в нитрати, които са предпочитаният азотен източник за растенията. Вследствие на това концентрацията им в разтвора се покачва 17 пъти, което е впечатляващ резултат. От използването на гъбата има и допълнителна полза – тя отделя ензими от групата на лакказите, които имат способността да инактивират различни токсични вещества, съдържащи се в отпадните води.

Ако технологията се развие, така че да може да се използва в индустриални мащаби, това ще позволи изграждането на мощности близо до местата, където се генерират биологични отпадъци, които първо да произвеждат биопетрол с помощта на хидротермално втечняване, а след това от отпадните води от процеса и допълнителни продукти. Така ще се затвори производството и ще се намали необходимостта от транспортиране на отпадните продукти.

Изненада в дълбините

За да съществува многоклетъчен живот на планетата ни, трябва да са изпълнени няколко условия, едно от които е наличието на кислород. 

Макар да сме приели, че „белите дробове на планетата“ са тропическите гори, те не са единственият, а най-вероятно не са и основният източник на кислород в атмосферата. Счита се, че между 50 и 70% от кислорода се отделят от фотосинтезиращи организми, които живеят в Световния океан. Според приетата към момента хипотеза повишаването на концентрацията му в атмосферата се дължи на появата и разпространението на фотосинтезата преди около 1 милиард години. Въпреки че са познати и други процеси, които могат да генерират газа, като разграждане на вода, въглероден диоксид или серен диоксид под влиянието на различни източници на енергия, например електричество или UV лъчи, те обикновено протичат в доста негостоприемни условия.

Ново откритие показва, че в океаните има източник на кислород, за който не сме знаели до момента. Първите наблюдения на феномена са направени още през 2013 г., но тогава учените са решили, че става въпрос за грешка при измерването. След като резултатите продължават да се повтарят, измерванията са повторени и с друг метод. Данните недвусмислено показват, че е открит процес, който може да промени разбиранията ни за възникването на живот на нашата планета и откриването му на други.

Обследвайки полето Кларион–Клипертон, намиращо се в Тихия океан, между Мексико и Хавайските острови, изследователите виждат покачване на нивата на кислород, което не е характерно и не се наблюдава в други области на океана. Тъй като измерванията се правят на дълбочина 4–5 километра, източникът не може да е фотосинтетичен – светлината не прониква на такава дълбочина.

След обсъждане на възможните хипотези учените се спират на полиметалните конкреции, на които тази област е много богата. В тези образувания с размер, вариращ от микроскопичен до около 20 см, се съдържат най-различни метали – кобалт, никел, мед, манган. Процесът на формирането им започва с малко парченце черупка, камък или друг обект, по който започват да се наслояват разтворените в океанската вода метали. В течение на милиони години отлаганията се натрупват и размерът на конкрециите нараства.

Текущата хипотеза е, че благодарение на различните метали в конкрециите те функционират като слаба батерия. Това е потвърдено лабораторно – учените са измерили напрежение, достигащо 0,95 волта. В солената вода на океана за разделяне на водната молекула са нужни около 1,5 волта, колкото е напрежението на батериите в дистанционното за телевизора. И точно както в това устройство, най-вероятно, когато конкрециите са близо една до друга, те се свързват последователно и увеличават напрежението си. Така те работят като своеобразна „геобатерия“, която може да освободи кислорода от водната молекула. Все още не е ясно дали процесът протича като при стандартната електролиза, където освен кислорода се отделя и водород. Възможно е електричеството да действа като катализатор на друг процес, който към момента не ни е известен.

Може само да се спекулира дали този новооткрит източник на „тъмен кислород“, както го наричат авторите, е взел участие в кислородната катастрофа, дала начало на нова биологична епоха на планетата. Но е почти сигурно, че има значение за биологичното разнообразие на океанското дъно, където до момента се смяташе, че кислород постъпва само благодарение на океанските течения.

Освен за нашата планета това откритие може да ни даде информация и за далечните планети, които наблюдаваме и по които търсим форми на живот. Доскоро се считаше, че големи количества кислород в атмосферата могат да бъдат индикация за протичаща фотосинтеза. Подводното откритие дава нов механизъм, който може да повлияе на нивата на кислород в атмосферата на дадена планета, без на нея непременно да има живот, но и по начин, който не пречи на вече съществуващ. Това ще затрудни астрономите, които търсят обитаеми и обитавани планети, въпреки че наличието на кислород е само един от параметрите, с които работят.

Именно поради състава си – оптимален за батерия – полиметалните конкреции са и примамлива цел за извличане от океанското дъно. Няколко компании планират да започнат работа през 2025 г., като според тях експлоатацията на тези ресурси е по-екологична и щадяща за природата, отколкото извличането на руди от земната повърхност. Но работата на океанското дъно по-скоро само ще прикрие щетите, които се нанасят върху биосистемите.

В пилотно изследване на ефекта от извличането на подобни конкреции е установено, че образуващите се облаци от седимент имат голямо влияние върху водните обитатели. Година след приключване на събирането броят на плуващи животни в находището спада с 43%, а в зоните около него – с 56%. Най-вероятно тези места стават неподходящи за хранене и животните ги отбягват. С новото откритие, че конкрециите могат да бъдат и голям източник на кислород, щетите върху екосистемите може да се окажат пагубни и в океана да се създадат своеобразни „мъртви зони“. Това най-вероятно ще има каскаден ефект, който ще се отрази както на водните, така и на земните обитатели.

С оглед на рисковете над 800 учени и специалисти от 44 държави са подписали петиция, в която призовават да се спрат сегашните планове за извличане на материал от океанското дъно. Проблемът беше засегнат и в публицистичното предаване Last Week Tonight. Въпреки че в океаните има материали, които могат да осигурят производството на батерии в следващите десетилетия, употребата им може да се окаже изключително късогледо решение, което да допринесе допълнително за ускоряване на климатичните промени и за загубата на екосистеми и видове, които дори още не сме открили.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-peevski-shte-se-prepune-v-elektorata-na-dps/

Само преди месец ДПС изглеждаше големият победител на изборите. Да държи спечелилата най-много гласове партия ГЕРБ в пълна зависимост и да измести от второто място враговете си от ПП–ДБ – какво повече би могъл да иска съпредседателят на ДПС Делян Пеевски? 

Само едно нещо – цялата власт. 

Еднолично. Да „стъпи на врата“ на почетния председател Ахмед Доган и да обезсмисли другия съпредседател Джевдет Чакъров. На всички да е ясно, че той командва.

Защо постигането на тази цел се обърка още в началото, ДПС се разцепи и от втора политическа сила стана четвърта, а Пеевски загуби контрол върху повече от половината си депутати? Та за влиянието му върху изборните резултати, службите и силовите структури, правосъдната система, регулаторите, медиите и какво ли още не се носят легенди! За него не е проблем да си служи с компромати, заплахи, натиск върху непослушните и награди за послушните. Веднага след изборите хора на всевъзможни публични позиции започнаха да бъдат отстранявани и сменяни с удобни за него. И изведнъж всичко се обърка.

Не „тихо и отзад“, а шумно и отпред

Куриозът е още по-голям на фона на факта, че от самото си създаване през 1990 г. ДПС е, както гласи клишето, незаобиколим фактор в политиката. С изключение на единични периоди, повече от три десетилетия Движението къде скрито, къде явно участва във властта. Това става не без помощта на капитала на бившата тоталитарна „Държавна сигурност“ (ДС), който по времето на Прехода се превръща от политически в икономически, ако използваме терминологията на френския социолог Пиер Бурдийо.

Независимо от размерите на задкулисната му власт, до 49-тото Народно събрание в публичното присъствие на ДПС имаше мяра. Както беше казал Бойко Борисов по времето, когато се представяше за критик на Движението, „ДПС действа тихо и отзад“. Случаите, когато Ахмед Доган публично даваше да се разбере колко много зависи от него, се брояха на пръсти и затова се помнят и до днес. Например интервюто му от 2005 г. в „Шоуто на Слави“, от което тръгна крилатата фраза за „обръчите от фирми“, които си има всяка партия. В него той казва още:

Ако мислите, че моите възможности са по-малки от на един банкер, значи нямате реална представа за възможностите на един политик. През последните 15 години сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са… или с мое съдействие, или с най-много моя усмивка.

Известното изказване на Доган от 2009 г., в което той заявява „Аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата“, е направено пред симпатизанти на ДПС и не е предназначено за широката публика.

Пеевски сложи край на умереното и в известни периоди опитващо се да е невидимо публично присъствие на ДПС, заставайки шумно и отпред и опитвайки се да реабилитира имиджа си чрез правителството на Николай Денков. Той демонстративно участваше в срещите на „некоалиционните партньори“ ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ, даваше изявления пред медиите от името на „сглобката“, държеше се като последна инстанция.

През ноември 2023 г. Пеевски стана председател на парламентарната група на ДПС, а в края на февруари 2024 г., с благословията на Доган – и съпредседател на партията. За другия съпредседател Джевдет Чакъров обаче не се чуваше много, а за Пеевски скоро започна да се говори като за „председател“.

Точката на пречупване и защо се стигна до нея

След като ДПС стана втора политическа сила на изборите на 9 юни 2024 г., Делян Пеевски започна да разчиства всичко, което му пречи – и извън ДПС, и вътре в партията. Докато стигна до един от бащите си (по думите на банкера в изгнание Цветан Василев) – Ахмед Доган. Там вече удари на камък. ДПС се разцепи на два лагера – на Пеевски и на Доган. Първоначално лагерът на Пеевски изглеждаше по-могъщ, но ден след ден той оредява все повече за сметка на този на Доган.

Защо Пеевски изглежда във все по-слаба позиция, след като той, по думите на познавача на ДПС Михаил Иванов, „дава парите“, в което „му е силата“? Много може да се спекулира какви залози има Пеевски и какви Доган, като се почне от връзките с ДС и контрола върху службите. Отвъд цялото задкулисие обаче създателят на ДПС разполага със залог, до който санкционираният по закона „Магнитски“ политик никога няма да има достъп. Става въпрос за гръбнака на електората на ДПС – българските турци и помаци.

Делян Пеевски има опит с „нетрадиционния“ електорат на ДПС. Той се състои от различни групи, чийто вот може да се контролира по един или друг начин – от директно плащане, през по-фини форми на подкупване, та до разнообразни форми на натиск. Става дума не само за ромски избиратели, но и за земеделски производители, чиито субсидии зависят от това за кого ще гласуват, за работещи в предприятия, на които им се казва коя е „правилната“ бюлетина, ако искат да си запазят работата, за хора, които ще останат без дърва за огрев, ако не гласуват за ДПС, и т.н.

Този подход Пеевски разпростира върху всички сфери, върху които има влияние – политика, институции, бизнес, медии и т.н. И опитът го е научил, че с купуване, натиск и манипулиране може да получи каквото иска. Има някакви наивници и партийки, които протестират срещу него и правят опити да ограничат властта му, но не знаят с кого си имат работа. Затова трудно може да му дойде до ума, че традиционният електорат на ДПС е по-сериозен проблем от протестиращите наивници.

Какво крепи гръбнака на ДПС

В арогантността си Пеевски не отчита най-важното – за традиционния електорат на ДПС то се символизира от Ахмед Доган. Този факт не е случаен, той е дълбоко свързан с травмата от т.нар. Възродителен процес – етническото прочистване, провеждано от края на 1984 до 1989 г. Тогава са сменени имената на над 800 000 български турци и мюсюлмани (включително покойници). Около 320 000 са насилствено изселени в Турция. Стотици са вкарани в концлагера „Белене“. Протестите, потушавани с танкове и бетеери, вземат и жертви, между които и бебе.

За много от българските турци Доган е герой, защото, макар да е бил агент на ДС, по времето на Възродителния процес се дистанцира от службите и става лидер на нелегална организация на българските турци. Затова е осъден на десет години затвор. Амнистиран е след падането на режима – през декември 1989 г.

От създаването на ДПС до днес това е партията, която претендира, че пази българските турци и мюсюлмани. Опитите да се създаде нейна алтернатива – като НДПС на Гюнер Тахир и ДОСТ на Лютви Местан – не могат да постигнат устойчив успех.

От какво ДПС твърди, че пази българските турци и мюсюлмани? От мнозинството на етническите българи, което очевидно не ги харесва и не ги приема особено. От евентуален нов „възродителен процес“. От външна гледна точка този страх може и да изглежда необоснован, но той съвсем не е такъв за хората, преживели травмата.

Повече от 30 години ДПС се представя като „пазител на етническия мир“, който, както се грижи за правата на турците и мюсюлманите в България, така е и гарант пред българското мнозинство, че те няма да се радикализират. Затова партията на Доган има сметка от разпалването на етническо напрежение, за да затвърждава ролята си на гарант – и пред българите, но най-вече пред електората си, който да има достатъчно поводи да се страхува.

Националистически партии, които да експлоатират страховете на електората на ДПС, не липсват. Като се почне от „Атака“, която протестираше срещу новините на турски език, докато на неин митинг през 2010 г. се стигна до подпалване софийската джамия. Като се мине се през ВМРО и председателя на НФСБ Валери Симеонов, който наби изселничка в Турция, дошла в България да упражни правото си на глас, и после я нарече по телевизията „нагла“. И се стигне до „Възраждане“ – звездата на нейния председател Костадин Костадинов изгря с антитурска реторика против учебници по родинознание, в които не пишело достатъчно подробно как е обесен Левски.

И представете си сега – застава един етнически българин начело на ДПС и заявява, че той е бъдещето, демонстрирайки, че Доган е миналото. Как традиционният електорат на партията би могъл да приеме такава промяна? Че това прилича на „възродителен процес“ отвътре – на отнемането на единствения сигурен пристан, с който българските турци и мюсюлмани смятат, че разполагат.

И ако Пеевски си мисли, че може да купи или да сплаши тези избиратели, дълбоко греши. Това са хора, които помнят – било лично, било чрез колективната памет – как идентичността се отстоява пред дулата на танкове.

Отговорността на мнозинството и на демократичните партии

Ясно е защо в класическия си вид ДПС (т.е. ДПС на Доган) има сметка българските турци и мюсюлмани да живеят капсулирано и в страх. Както и че с националистическите партии играят играта от филма на Чарли Чаплин „Хлапето“ – националистите „рушат“, ДПС „поправя“. Всичко това обаче нямаше да е такъв проблем, ако не бяха толкова разпространени ксенофобските нагласи както в обществото, така и сред демократичните партии.

Повече от 30 години след края на Възродителния процес учебните програми по история и литература продължават да са изградени върху идеологемата за „лошите“ турци, които са „клали“ българите. Без да се прокарва ясна разлика между Османската империя и съвременните турци и без да се отчитат достатъчно детайлно различните периоди и многообразието през тези пет века, през които българските земи са били част от империята. Всеки призив за по-съвременен поглед към учебните програми води до истерии от типа на „махат Ботев/Вазов“ и „фалшифицират историята“.

Дори за представителите на т.нар. демократични партии антитурските клишета са нещо естествено, което те експлоатират политически, или най-малкото, не му се противопоставят решително. От скандиранията по митинги „Турци сте!“, през приказките за „сарая“ на Доган, „завзел българска територия“, представянето на охранителите на почетния председател на ДПС като „башибозуци“ и „заптиета“, та до системното нежелание за приобщаване на българските турци и мюсюлмани.

Пред „Свободна Европа“ Михаил Иванов разказва за многократните си опити през годините да съдейства на български турци и мюсюлмани да се присъединят към демократични партии, които в общия случай водят до неуспех – поради липса на желание и интерес от страна на партиите.

Затова не е реалистично да очакваме традиционният електорат на ДПС да приеме присърце приоритетите на демократичните партии за борба с корупцията и правосъдна реформа. С корупция или без корупция – тези хора не са приети като равностойни в българското общество. А идеята за правосъдна реформа не включва възстановяване на историческата справедливост за тях.

Наскоро се разбра, че документите по делото за Възродителния процес са унищожени, защото съдът ги сметнал за „неважни“. Този акт свежда вероятността жертвите на етническото прочистване да получат справедливост практически до нулата. Какво казаха демократичните партии по тази тема? Нищо.

Краят на Пеевски

От гледна точка на демократичните партии и техните избиратели Пеевски е като Доган, само дето е по-арогантен и безцеремонен и между другото, е етнически българин. От позициите на традиционния електорат на ДПС обаче Пеевски има повече общо с представителите на „българските“ партии, отколкото с Доган. Той не само етнически не е от тях, но се опитва да завземе ДПС със сила, без уважение към историята им, контекста, културата, травмите.

Затова при следващи избори те едва ли ще подкрепят едно ДПС на Пеевски. Той ще си остане с контролирания вот, който може да му стигне да влезе в парламента, но вече няма да е същият „незаобиколим фактор“.

Обвързаностите на Пеевски със службите, прокуратурата, съдебната система и т.н. също не са даденост. Те имат смисъл само тогава, когато са скачени с политическа власт. Ако политическата роля на Пеевски олекне, „задкулисието“ ще си намери друго свързващо звено.

Междувременно в този период на нестабилност за ДПС демократичните партии имат рядък шанс поне да се опитат да подадат ръка на традиционния електорат на Движението. Дали ще припознаят този шанс и дали ще се опитат да направят нещо по въпроса, е друга тема.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/zashto-e-vazhno-da-znaem-kakvo-sa-prionite/

Прионите са протеини, които могат да съществуват в две форми – нормална и с променена структура (погрешно нагъната). Прионите с погрешно нагъната форма имат свойството да променят структурата на нормалните приони.

Няколко приона с променена структура могат да образуват популация, което има смъртоносни последици. Грешно нагънатият PrP прион води до фатални невродегенеративни заболявания при хора и животни. Прионите с променена структура са инфекциозни агенти – малко количество от тях може да зарази и унищожи цял организъм.

Приони – нормална и инфекциозна форма

Клетъчният прионен протеин (PrPC) присъства във всички ядрени клетки, въпреки че се произвежда главно в невронни клетки. При хората PrPC се кодира от PRNP гена, който е локализиран на късото рамо на хромозома 20.

PrPC има невропротективни функции, участва в невротрансмисията, в определянето на съдбата на стволовите клетки (в какъв вид зрели клетки ще се превърнат) и в редица други процеси. Прионът може да съществува в две триизмерни състояния: физиологична форма (нормална) и т.нар. изоформа, наречена скрейпи прионен протеин – PrPSc. 

Тази форма на приона е инфекциозна и води до редица заболявания, като скрейпи при овце („луда овца“), хронично изтощение при елените, известно като заболяването „зомби елен“, спонгиформна енцефалопатия по говедата („луда крава“), а при човека – болест на Кройцфелд–Якоб (CJD), фатална фамилна инсомния и синдром на  Герстман–Щрауслер–Шайнкер. Погрешното нагъване на PrPC в амилоидогенната изоформа PrPSc е ключово патогенно събитие при прионните заболявания, които могат да бъдат с генетичен характер, инфекциозни (чрез заразяване) или спорадични (при случайно образуване на патогенната форма). 

Анормалните изоформи се натрупват в мозъка, което води до образуването на амилоидни плаки. Подобен механизъм за образуване на амилоидни плаки е добре установен при невродегенеративни заболявания, като болест на Алцхаймер, болест на Паркинсон, амиотрофична латерална склероза, фронтотемпорална деменция и болест на Хънтингтън.

Какви представляват прионните заболявания

Повечето човешки прионни заболявания са спорадични (85%), следвани по честота от генетичните (10–15%) и накрая са придобитите прионни заболявания вследствие на консумация на замърсено говеждо месо или от замърсени неврохирургични инструменти (~1%). Диагнозата на човешката прионна болест се постига чрез оценка на клиничната картина, изключване на други потенциални причини и използване на определени диагностични тестове, които могат да подскажат наличие на заболяването. 

Изследването на цереброспинална течност също се използва за диагностициране на прионна болест. Ядрено-магнитният резонанс е полезен и има диагностична чувствителност 70–95% и специфичност приблизително 98% за спорадичен CJD в зависимост от приложените критерии. 

Генетично прионно заболяване се установява чрез откриване на патогенен вариант в PRNP гена, а спонтанно възникналият CJD се диагностицира чрез разпознаване на известни рискови фактори, например трансплантация на роговица. Освен че играят ключова роля в генетичните прионни заболявания, вариациите в PRNP последователностите също са важни за спорадични и придобити прионни заболявания.

Пътят към лечението на прионните заболявания

Тези заболявания се срещат изключително рядко, но за тях няма лечение и винаги завършват с летален изход. Важно е да бъдат изследвани, за да се предотвратят епидемии, причинени от консумация на заразено месо от селскостопански животни.

Годишно има между един или два нови случая на 1 милион души, предимно при хора над 60-годишна възраст. Търсенето на лечение на прионните заболявания започва още през 1982 г., когато неврологът Стенли Прусинър от Калифорнийския университет в Сан Франциско идентифицира инфекциозните приони като причина за невродегенеративни заболявания. 

В последното рандомизирано, контролирано от плацебо клинично изпитване, фокусирано върху прионните заболявания, се използва вече тествана стратегия при други невродегенеративни болести: фрагмент от синтетична ДНК, наречен антисенс олигонуклеотид (ASO), който може да достигне до мозъка чрез инжектиране в гръбначния мозък и да унищожи информационната РНК (иРНК), съществена за производството на протеин, причиняващ заболяването.

ASO в новото изпитване, произведен от Ionis Pharmaceuticals и наречен ION717, е насочен към иРНК, кодираща нормален прионен протеин, без който не може да възникне неправилно нагънатата форма. Две други компании имат за цел да премахнат нормалния прионен протеин чрез различни методи. Sangamo Therapeutics разработва т.нар. протеинови цинкови пръсти (ZFP), пригодени да се свързват с ДНК на пациента и да спират експресията на гена за приони. Те ще бъдат доставени като ДНК, кодираща цинкови пръсти, опаковани в безвреден вирус и приложени като еднократна интравенозна инжекция. Междувременно Gate Bioscience разработва перорално лекарство, което ще блокира производството на прионен протеин в мозъчните клетки.

Какво да очакваме в бъдеще

Извършването на генетично изследване винаги трябва да се обсъжда със засегнатите от прионна болест семейства, независимо от наличието нa фамилна анамнеза. Има няколко възможности, препоръчителни за хора в риск, които желаят да имат биологични деца без PRNP мутации. 

Извършването на генетичните тестове може да се увеличи, ако пациентите вземат участие в предстоящи клинични изпитвания. Генетичните подходи към лечението може да се използват за предотвратяването или забавянето на клиничното начало при носители на мутации и за лечението на пациенти със симптоматично заболяване. Генните терапии имат за цел да намалят PrPc с цел премахване на субстрата за превръщане на прионите в патогенни форми. Необходима е още работа, за да се оцени как генетичните терапии могат да повлияят на човешките прионни заболявания.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://www.toest.bg/v-tursene-na-nadezhda/

Чрез камерата си надничам зад слънчевите усмивки на тези деца и се чувствам като страничен наблюдател на един капсулиран свят. Ще разкажа за своите впечатления такива, каквито ми се стовариха при първата обиколка на квартал „Надежда“ в град Сливен, за

историите, скрити зад усмивките на децата.

Темата за ромските малцинства може би създава дискомфорт у мнозина по разнообразни причини – без значение дали сме леви, или десни. Иска ми се още в началото откровено да заявя, че аз самата съм генерално невежа по отношениe на ромската култура. Макар да имам добри намерения, не се срещам ежедневно с тази тема. И именно това се оказа важно за разгръщането на историята. За мен ромите бяха почти невидими, преди да обиколя села, къщи и семейства в Северна и Южна България. Благодарение на тези срещи, си дадох сметка, че

Невидимостта на ромите е следствие от наследствената бедност, която води до категоричното им отчуждаване и заличаване от обществения живот.

През 2022 г. пристигам в Сливен и веднага ме превеждат през „тунела“. Това е една от двете основни връзки на града с квартал, ограден с бетонна стена. Прекосявайки жп подлеза, се озовавам в непозната за сетивата ми среда. Преобладаващата архитектура в самото начало на квартала ми се вижда позната – 2-3-етажни постройки от редени тухли без мазилка. Често собственост на по-заможните в квартала.

Маршрутът ни прекарва през различните класови разделения в това принудително капсулирано общество. Навлизаме по-дълбоко в квартала и всичко ми се струва все по-чуждо. Липсата на дървета и зеленина, изпочупената настилка, постепенно обедняващите къщи. В началото ми е трудно да погледна хората – опитвам се да имам неутрално поведение, но се чувствам видимо непринадлежаща на махалата. Започват да ни следват деца и това успокоява забързаната ми мисъл. Въпреки видимите ни различия проявяваме интерес едни към други. Именно това ще се окаже причината по-късно да напиша този материал.

Улиците се стесняват дотолкова, че едва минава кола. Сблъсквам се с все по-бедна обстановка и се чудя как е възможно цялата среда да деградира на всеки следващ завой –

липсващи настилки, прозорци и врати, електричество, канализация… оскъдни постройки, ако изобщо могат да се окачествят като постройки.

Децата около нас са вече над 15 и ни следват с шумен интерес. Тук-там се спираме и се снимаме, но много възрастни ни гледат особено подозрително. Стигаме до крайната източна част на квартала, където отчаянието ми бележи връхната си точка. Последната улица ни отвежда до голямо сметище, в което сред боклуците разпознавам бебе в ръцете на майка. С нея се поглеждаме за кратък миг. Дори не мога да асимилирам сцената, на която съм свидетел. Вдигам камерата, снимам.

От 2022 г. насам посещавам квартала няколко пъти и участвам в редица мероприятия, организирани специално за децата по покана на Росица Кратункова и Ливиа Отал – съоснователки на Фондация „За Надежда“. Роси и Ливиа ми разкриват смисъла зад поведението на малките (а понякога дори и на възрастните). Още на първото събитие някои от децата ме запомнят – аз тях също. Тъй като имаме значителни културни и социални разлики (аз не знам кои са Фики, Роксана, не слушам популярна музика, говоря със сложни за тях думи, като „предпочитам“ и „пространство“), се опознаваме по един емоционален и интуитивен начин – танцуваме, смеем се, играем, говорим си за съвсем елементарни на пръв поглед неща, тоест обръщаме си внимание.

Да пораснеш в махалата няма нищо общо с начина, по който съм пораснала аз например. При всеки сблъсък с тази действителност си давам сметка, че говорим за една комплексна система от заобикаляща среда, здравеопазване, възпитание, общностно отглеждане, сигурност, култура, отношения и вероятно още много други неща, които пропускам.

Професията, за която момичетата мечтаят, е фризьорка или маникюристка, а момчетата искат да вземат книжка, за да карат кола. За някои от децата постигането на тези неща се оказва особено трудно. Често споделят, че искат да завършат образование, но циничката в мен понякога се пита дали не го казват само защото ние искаме да го чуем.

Управлението почти ги е изоставило (освен ако не броим сметището като „ресурс“ за поминък на най-бедните). В махалата действат собствени правила – има казино на мястото на читалище, което Общината продава през 2017 г., няма аптека, тротоарите са рядкост, зеленината също, първата детска площадка беше открита едва през 2023 г. на гаровия парк до квартала благодарение отново на НПО. Според изследвания на УНИЦЕФ България бедността и занемарената градска среда могат да доведат до недохранване и липса на основни условия за игра и развитие, което има дългосрочни негативни ефекти върху здравето и развитието на децата. 

Познавайки контекста, хлапетата се усмихват невинно и в същото време носят в себе си нещо, което не виждаме, не знаем и за което можем само да гадаем. Вече нерядко зад усмивките им се прокрадват онези тъмни истории, които съм научила, откакто ходя там. 

Някои от децата никога не са виждали море, не са се качвали на планина, нямат чисти дрехи, дрехи въобще, обувки, да не говорим за редовен достъп до храна или играчки. Някои от тях нямат близост и обич. Не са развили фина моторика. Иначе казано, те нямат детство, възможност за достоен живот, нито равен старт.

Затова пък имат наследствена бедност.

Обречени са от самото си раждане да повтарят модела на своите родители, като с всяко поколение се отдалечават от знанието на предишното. Ниското образование и безработицата са основни фактори, водещи до бедност в България. Безработните с начално или с по-ниско образование са особено уязвими, като рискът от бедност при тях надвишава 80%.

Фактите и числата изглеждат толкова истински в очите и усмивките на тези деца и толкова студени и безразлични, написани с мастило на хартия (или пиксели на екран). Дали ако ги наречем „български деца“, реакцията на гражданите ще е много по-категорична и остра? Реторичен въпрос. 

Децата формират следващото поколение. Възрастните формират децата.

На фестивала на 1 юни 2024 г. се доближавам още повече до живота на децата. Този ден е за тях. Те могат да пеят, да танцуват, играят и лудуват, да се смеят, да мечтаят, а не да гледат по-малките си братя и сестри, да работят заедно с родителите си, да чистят чужди къщи за пари.

По време на едно от посещенията установявам, че дете, което намирам за особено умно и прозорливо, се оказва една от жертвите на сексуално насилие от британския гражданин Даниел Хъл. Няма да забравя небрежния и травмиращ за мен разказ на Ливиа, докато пием кафе, гледайки отдалеч джип с множество деца, струпани около него. Наскоро самите те го нарекоха пред мен „лошия човек“. 

Кой е Даниел Хъл?

През 2016 г. британските власти го издирват, тъй като по време на дело за обвинения в сексуална експлоатация на деца и разпространение на детска порнография в интернет е бил освободен под гаранция. По това време се укрива в България, но е екстрадиран, след като е издадена европейска заповед за ареста му. Получава 15-месечна присъда, но е пуснат предсрочно и отново пристига в България, нарушавайки британските закони, които му забраняват да напуска страната. Според тези закони той е трябвало да се регистрира по постоянно местожителство и да се впише в регистъра на сексуалните насилници след излизането си от затвора.

Въпросният насилник насилва толкова отдавна, че някои от жертвите му вече са пораснали и имат свои деца. Фондация „За Надежда“ тропа на вратите на всички институции, за да намери начин 14-те семейства – официални жертви на педофила от второто дело срещу него, да получат справедливост. Звучи обещаващо. 

Истината обаче е, че всички съдии в Сливен отказват да поемат делото и да съдят Хъл за посегателство над деца, макар този път да има още по-солидни доказателства. И Даниел продължава да проповядва любов към Бога като самопровъзгласил се пастор, този път от ареста. Но най-вече, подобно на много насилници,

той търси отчаяни хора, чието доверие може да спечели лесно и бързо.

Ситуацията е толкова банална, че чак ми е неудобно. Сякаш несъзнателно отказваме да повярваме, че има жертви на такива схеми. В 90% от случаите насилниците са хора, на които жертвите имат доверие. Насилието се случва както в богати и заможни семейства, така и в бедни, сменят се просто инструментите на действие. Даниел знае от какво да се възползва най-добре – от безнадеждността и бедността на своите жертви. Затова им строи бани, къщи, плаща им животоспасяващи операции, води децата на екскурзии. На 20 юни получавам съобщение от Росица и Ливиа, че поредният съдия е отказал да разгледа делото.

Връщайки се към „наследствената бедност“ – онова, което ме преследва в историите на тези семейства, – бих искала да намеря за себе си отговор на някои въпроси, поставяйки се на мястото на самите хора:

Ще получа ли трудов договор на някое работно място? А как да отида на работа, ако няма кой да ми гледа децата? Ако не виждам надежда и ако съм жертва на физическо и в някои случаи на сексуално насилие? Ако теми като равнопоставеност, зелена сделка, климатични промени и здравеопазване не ме достигат – та аз дори нямам достъп до канализация?! Ако лекари ми отказват консултация как да гледам детето си, а учители не искат да ми преподават? Ако хората по улицата не желаят да ме погледнат, защото предпочитат да се справят с проблема, като си представят, че ме няма? 

Как да не допусна тази среда да ме изгради и промени? Как да се измъкна от нея? Как да намеря Надежда?

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.