No bad luck here: Friday the 13th brings new modules and a Metasploit Pro milestone
This week’s Metasploit Framework release delivers three new modules across reconnaissance, evasion, and exploitation: LeakIX-powered discovery for exposed services and leaked data, a Linux x64 RC4 payload packer for more flexible evasive delivery, and an unauthenticated RCE module for SPIP Saisies (CVE-2025-71243). Alongside those additions, we shipped practical quality-of-life improvements including a smaller configurable bind_netcat payload path, automatic WordPress service reporting in the WordPress mixin, and a fix for Base64Decoder defaults in shell payload workflows.
Description: Adds a new module auxiliary/gather/leakix_search, a new module for LeakIX API – a search engine focused on indexing internet-exposed services and leaked credentials/databases.
Description: Adds a new module evasion/linux/x64/rc4_packer packer that encrypts the generated payload with RC4, prepends an optional sleep-based delay (nanosleep), and decrypts/executes the payload at runtime via a compact precompiled stub.
Description: This adds a new module for CVE-2025-71243, an unauthenticated PHP code-injection vulnerability in the SPIP Saisies plugin. The injection takes place through _anciennes_valeurs, which allows an attacker to inject a PHP payload.
Enhancements and features (2)
#20885 from dledda-r7 – Updates the bind_netcat payload to allow it to be smaller by selecting either default or BSD-style netcat command syntax. Previously, the payload ran both command syntaxes combined by an OR operator so wherever it was executed, the payload worked. The default behavior remains to run both, but in the event a user needs a significantly shorter payload, they can select a single netcat syntax and adjust the filenames.
#20961 from Nayeraneru – This adds service reporting to WordPress mixin. Now, when you use a WordPress module, it will automatically report the target as WordPress if detected.
Bugs fixed (1)
#21088 from jbx81-1337 – This adds a default value for the Base64Decoder option to fix an issue with shell payloads using the default base64 encoder.
Documentation
You can find the latest Metasploit documentation on our docsite at docs.metasploit.com.
Get it
As always, you can update to the latest Metasploit Framework with msfupdate and you can get more details on the changes since the last blog post from GitHub:
Greg Kroah-Hartman has announced the release of the 6.19.8, 6.18.18, and 6.12.77 stable kernels. Each of these
kernels includes a number of important fixes; users are advised to
upgrade.
Reddit user “Ok_Lingonberry3296” has posted the
results of an extensive investigation into the companies that are
pushing US state legislatures to enact age-verification bills.
I’ve been pulling public records on the wave of “age verification”
bills moving through US state legislatures. IRS 990 filings, Senate
lobbying disclosures, state ethics databases, campaign finance
records, corporate registries, WHOIS lookups, Wayback Machine
archives. What started as curiosity about who was pushing these
bills turned into documenting a coordinated influence operation
that, from a privacy standpoint, is building surveillance
infrastructure at the operating system level while the company
behind it faces zero new requirements for its own platforms.
(See also this article for a look at the
California law.)
Qualys has sent out a
somewhat breathless advisory describing a number of vulnerabilities in
the AppArmor security module, which is used in a number of Debian-based
distributions (among others).
This “CrackArmor” advisory exposes a confused-deputy flaw allowing
unprivileged users to manipulate security profiles via
pseudo-files, bypass user-namespace restrictions, and execute
arbitrary code within the kernel. These flaws facilitate local
privilege escalation to root through complex interactions with
tools like Sudo and Postfix, alongside denial-of-service attacks
via stack exhaustion and Kernel Address Space Layout Randomization
(KASLR) bypasses via out-of-bounds reads.
In 2019, researchers published a way to identify which file-backed pages
were being accessed on a system using timing information from the page cache,
leading to a handful of unpleasant consequences and a change to the design of
the mincore() system call. Discussion at the time led to a number of ad-hoc patches to address the
problem. The lack of new page-cache attacks suggested that attempts to fix
things in a piecemeal fashion had succeeded. Now, however, Sudheendra Raghav Neela,
Jonas Juffinger, Lukas Maar, and Daniel Gruss have found a new set of
holes in the Linux kernel’s page-cache-timing protections that allow
the same general class of attack.
Интервютата на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов при видни инфлуенсъри би трябвало да минат за self-promo, но звучат като на прощаване. Борисов се сбогува с величието си. Макар да не спира да лее похвални слова за труда, който е положил за Отечеството.
Тонът е смесица от носталгия, самохвалство и историческа ретроспекция – припомня постиженията си, като магистралите и усилията по европейските интеграции, но вече не е първата политическа сила в България. Сякаш се опитва да маркира „завършване на цикъл“ преди неизбежната трансформация на ГЕРБ.
Започна политическата си кариера блестящо, нещо средно между Тодор Живков след Априлския пленум и Рамбо, и четвърт век по-късно е послушник на Пеевски.
След 19 април Бойко Борисов вече няма да е първи в българската политика и партията му няма да е същата. Затова минава през Явор Дачков, през Карбовски, пие кафе с Кристина Патрашкова и ни пуска още един път ония парчета, които толкова радваха навремето, когато бюра в канцеларии и маси във фризьорски салони бяха украсени със снимка календарче на Бате Бойко. Даже някои го рисуваха на капака на колите си.
Сега лафчетата вече се изтъркаха.
Възходът на Пеевски в политиката е вследствие на действията на ПП–ДБ. Те знаеха, че аз ще довърша цикъла на ГЕРБ – трите гилотини, които висяха над главите ни: еврозона, Шенген, мониторингов механизъм. И трите съм ги изчистил! Румен Радев е „нова“ звезда… на 10 години. Той беше министър-председател вече два пъти – вместо Стефан Янев и Гълъб Донев. (Пред Явор Дачков)
България успява да балансира между големите сили, да защитава националните си интереси и да запази енергийната си сигурност и въглищната си индустрия – без нелегална миграция и без уроци по инакомислие в училищата. (Пред Явор Дачков)
За 1300 години съм направил най-много магистрали. (Пред Мартин Карбовски)
Водя най-скромния живот, който някой живее. Там, където съм се родил, там ще си пукна… Знайни и незнайни глупаци да обясняват как съм изнесъл тонове със злато. Той не си представя какво е тон злато. Къде бе, у коя банка бе, нещастници долни?! (Пред Мартин Карбовски)
Когато Румен Радев управляваше еднолично по старата конституция, подписа договор, с който извади 6 милиарда от джоба на българите. Щом българите го харесват, следващите след Радев ще направят договор за 60 милиарда. (Пред Кристина Патрашкова)
Свърши правителството, свършиха и отношенията ни с Пеевски. (Пред Кристина Патрашкова)
Дали санкционираният за корупция от САЩ и Великобритания Пеевски знае, че отношенията са прекратени? Сигурно Борисов е пропуснал да му каже, защото само преди ден ГЕРБ игнорира собственото си решение да остави на следващия 52-ри парламент решението за ратификация на договора за Борда за мир – организация, учредена от американския президент Доналд Тръмп като алтернатива на ООН. На 22 януари в Давос България и Унгария бяха единствените държави от ЕС сред учредителите.
Бившият вече премиер Росен Желязков подписа присъединяването на България към Борда, макар да беше в оставка. Още тогава лидерът на ДПС – Ново начало поиска парламентът да ратифицира документа. ГЕРБ обаче не го предложи за гласуване в Народното събрание. Най-напред Желязков каза, че ще го внесе, по-късно обаче министърът на външните работи Георг Георгиев обяви, че остава за следващия парламент.
Но Пеевски не се отказва. В последните дни на парламента, преди депутатите да излязат в едномесечен отпуск заради предизборната кампания, той отново направи опит да вкара предложение от името на парламентарната група на ДПС – Ново начало, с което да задължи правителството да внесе за ратификация договора за присъединяване към Борда за мир. Изглежда, повярвал е, че ще му бъде въздадено за заслугите от американска страна и ще паднат санкциите по „Магнитски“.
Обсъждането на договора не успя да мине през Комисията по външна политика, председателствана от Йорданка Фандъкова (ГЕРБ). Попречи му липсата на кворум. Председателстваната от Христо Гаджев (ГЕРБ) Комисия по отбрана обаче му даде зелена светлина с подкрепата на ДПС – Ново начало и правоверните на ГЕРБ „Има такъв народ“.
Макар първоначално да имаше съмнения, че предложението ще мине в пленарната зала заради разцеплението в БСП, то беше прието без гласовете на социалистите. Подкрепиха го от ГЕРБ–СДС, ДПС – Ново начало и „Има такъв народ“.
Това беше едно от редките гласувания, в които ПП–ДБ, „Величие“ и „Възраждане“ бяха в един и същи лагер „против“. Костадин Костадинов още при учредяването на Борда за мир смяташе, че за ратификацията трябва да решат бъдещите депутати:
Това е задача, която трябва да бъде осъществена от следващ кабинет и от следващото Народно събрание.
Така Борисов отново засвидетелства вярност към Пеевски, в каквото и да се кълне пред инфлуенсърите. Нищо не е приключило, всичко си е постарому.
Под тежестта на голямото Д, ГЕРБ изгуби своя европейски образ,
коментираха от „Да, България“ по този повод.
Съмнения обаче има и за единението на ГЕРБ по отношение на документа. При задаващата се буря, която ще ги помете от първото място, изявени фигури от партията търсят свое ново политическо гнездо.
След свадата с Делян Добрев, който уж напусна, пък се върна за по-малко от 24 часа, сега се разбунтува Живко Тодоров, който кара своя четвърти мандат като кмет на Стара Загора. Тодоров отказва да е водач на листите на ГЕРБ за региона – да слага успешни кметове начело е практика, използвана от партията. Допреди няколко години Борисов може би щеше да го изхвърли от партията за неподчинение, скалъпвайки нещо с обвинителен уклон.
Но не и сега, когато исполин като ГЕРБ се разклаща, за да отстъпи на „Прогресивна България“ (прогресът да се чете като килийно училище, не като либерализъм).
Отказът на Живко Тодоров да бъде водач на листата на ГЕРБ в Стара Загора е ясен симптом за вътрешна нестабилност на партията и за настъпващата ера на преориентации. Тодоров, който е една от най-успешните фигури на ГЕРБ в района на Стара Загора, отказва да следва традиционната партийна дисциплина – знак, че влиянието на Борисов вече не е безусловно.
Този случай илюстрира как регионалните лидери започват да изследват политическите си алтернативи, подготвяйки се за етапа „след Борисов“ и за евентуалното разцепление или пренастройка на вътрешнопартийната йерархия. Лидерът на ГЕРБ е безсилен пред непокорните кметове – не е на власт, за да прекрати финансиране на проекти например, а и догодина са местните избори и добрите отношения с тези кметове трябва да бъдат запазени. Стига да успее. ГЕРБ и ДПС са монополисти в местната власт, което осигурява не само изборна „инфраструктура“ и контрол върху регионалните мрежи на влияние, но и стабилен политически тил, който трудно се разклаща от парламентарни кризи или от смяна на правителства.
Борисов преживява символично „сбогуване“ – припомня собствените си постижения и критикува съвременните лидери, но реалността е, че влиянието му вече се топи.
Отношенията му с Делян Пеевски, съюзник и ключова фигура в парламента, са обтегнати. А опитите да бъде отстранен и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов от поста, който заема нелегитимно, изнервят Борисов.
Самият Сарафов стои в кабинета като заложник на сложния баланс между политическите интереси на Борисов и натиска на Пеевски. Изглежда, че ще остане, докато в следващия парламент не се формира мнозинство от 160 депутати за избор на нов ВСС, който от своя страна да избере нов главен прокурор.
Възможно ли е олигархът Пеевски да остане в политическа изолация, след като беше дорийска колона за две правителства (на Николай Денков (ПП) и на Росен Желязков (ГЕРБ)? Най-добре да свиква.
Lots of us were taught that pi equals 3.14. Maybe 3.14159 if your teacher was ambitious. Akira Haraguchi, who holds the Guiness Book of World Records title for reciting the most digits of pi in a single run, got up to 100,000 digits in 16 hours.
That’s still only a fraction of the record digits of pi that are calculated—3.18471338 × 10-8% to be exact. So why do we need that much pi?
A pi record isn’t a burst workload. It’s a system that runs at sustained pressure for months, writing checkpoints, flushing buffers, and proving that nothing quietly breaks. Last December, StorageReview set a new record, calculating 314 trillion digits on a Dell PowerEdge R7725.
Pi has long served as a proving ground for computational systems because it offers a deterministic workload with clear correctness criteria and sustained compute and input/output (I/O) demands. Records in pi computation trace back decades and reflect both mathematical and computational advances. In 1949, ENIAC—the first programmable, electronic, general-purpose, digital computer—computed 2,037 digits of pi in about 70 hours, an early demonstration of electronic computing capability that was eventually published in the paper, “The ENIAC’S 1949 Determination of π.”
Algorithms have evolved significantly since then. The Chudnovsky algorithm, developed in 1988, is one of the fastest converging methods for high-precision pi calculation and has been used in many modern record attempts because of its efficiency at large digit counts.
Pi calculations do not mirror typical enterprise workloads such as databases or machine learning training, but their determinism and large scale make them useful for evaluating sustained performance of CPU, memory, and storage subsystems under continuous load. It’s also used in various security functions including random number generation (because computers can’t be truly random), cryptographic algorithms, hash functions, digital signatures, and secure communications protocols like SSL/TLS.
What the 314 trillion digit run represents
In December 2025, StorageReview reported a new record by calculating pi to 314 trillion digits on a single server that ran continuously for approximately 110 days before completion. The achievement emphasizes not only the scale of the computation but also the role of storage architecture, non-uniform memory-access (NUMA) tuning, and system stability in sustaining such a workload.
The raw output of the run, including checkpoints, extended beyond 2PB of data. The finalized dataset hosted in Backblaze B2 exceeds 130TB and is divided into 200GB objects suitable for staged retrieval.
What pi really looks like.
Engineers, researchers, and pi enthusiasts can freely retrieve their own slice of pi (or the whole thing) for analysis, performance characterization, and tool validation. Structuring the dataset into manageable objects enables selective download for analysis, parallelized workflow testing, and evaluation of sustained object retrieval performance.
How to access the dataset
The 314 trillion-digit dataset is available today via Backblaze B2 Cloud Storage.
Submit the required information to receive credentials.
Use the provided instructions to download via rclone, an open-source cloud storage management tool.
The object layout supports both partial and full dataset retrieval strategies.
Enjoy your pi!
With all the ways you can use the pi dataset, we can’t wait to hear what you all are working on. Feel free to let us know what you’re working on in the comments section below, on socials, or by email.
Amazon S3 is storage for the Internet. It is designed to make web-scale computing easier for developers. Amazon S3 provides a simple web services interface that can be used to store and retrieve any amount of data, at any time, from anywhere on the web. It gives any developer access to the same highly scalable, reliable, fast, inexpensive data storage infrastructure that Amazon uses to run its own global network of web sites.
Even Jeff Barr’s blog post was only a few paragraphs, written before catching a plane to a developer event in California. No code examples. No demo. Very low fanfare. Nobody knew at the time that this launch would shape our entire industry.
The early days: Building blocks that just work At its core, S3 introduced two straightforward primitives: PUT to store an object and GET to retrieve it later. But the real innovation was the philosophy behind it: create building blocks that handle the undifferentiated heavy lifting, which freed developers to focus on higher-level work.
From day one, S3 was guided by five fundamentals that remain unchanged today.
Security means your data is protected by default. Durability is designed for 11 nines (99.999999999%), and we operate S3 to be lossless. Availability is designed into every layer, with the assumption that failure is always present and must be handled. Performance is optimized to store virtually any amount of data without degradation. Elasticity means the system automatically grows and shrinks as you add and remove data, with no manual intervention required.
When we get these things right, the service becomes so straightforward that most of you never have to think about how complex these concepts are.
S3 today: Scale beyond imagination Throughout 20 years, S3 has remained committed to its core fundamentals even as it’s grown to a scale that’s hard to comprehend.
When S3 first launched, it offered approximately one petabyte of total storage capacity across about 400 storage nodes in 15 racks spanning three data centers, with 15 Gbps of total bandwidth. We designed the system to store tens of billions of objects, with a maximum object size of 5 GB. The initial price was 15 cents per gigabyte.
Today, S3 stores more than 500 trillion objects and serves more than 200 million requests per second globally across hundreds of exabytes of data in 123 Availability Zones in 39 AWS Regions, for millions of customers. The maximum object size has grown from 5 GB to 50 TB, a 10,000 fold increase. If you stacked all of the tens of millions S3 hard drives on top of each other, they would reach the International Space Station and almost back.
Even as S3 has grown to support this incredible scale, the price you pay has dropped. Today, AWS charges slightly over 2 cents per gigabyte. That’s a price reduction of approximately 85% since launch in 2006. In parallel, we’ve continued to introduce ways to further optimize storage spend with storage tiers. For example, our customers have collectively saved more than $6 billion in storage costs by using Amazon S3 Intelligent-Tiering as compared to Amazon S3 Standard.
Over the past two decades, the S3 API has been adopted and used as a reference point across the storage industry. Multiple vendors now offer S3 compatible storage tools and systems, implementing the same API patterns and conventions. This means skills and tools developed for S3 often transfer to other storage systems, making the broader storage landscape more accessible.
Despite all of this growth and industry adoption, perhaps the most remarkable achievement is this: the code you wrote for S3 in 2006 still works today, unchanged. Your data went through 20 years of innovation and technical advances. We migrated the infrastructure through multiple generations of disks and storage systems. All the code to handle a request has been rewritten. But the data you stored 20 years ago is still available today, and we’ve maintained complete API backward compatibility. That’s our commitment to delivering a service that continually “just works.”
The engineering behind the scale What makes S3 possible at this scale? Continuous innovation in engineering.
Much of what follows is drawn from a conversation between Mai-Lan Tomsen Bukovec, VP of Data and Analytics at AWS, and Gergely Orosz of The Pragmatic Engineer. The in-depth interview goes further into the technical details for those who want to go deeper. In the following paragraphs, I share some examples:
At the heart of S3 durability is a system of microservices that continuously inspect every single byte across the entire fleet. These auditor services examine data and automatically trigger repair systems the moment they detect signs of degradation. S3 is designed to be lossless: the 11 nines design goal reflects how the replication factor and re-replication fleet are sized, but the system is built so that objects aren’t lost.
S3 engineers use formal methods and automated reasoning in production to mathematically prove correctness. When engineers check in code to the index subsystem, automated proofs verify that consistency hasn’t regressed. This same approach proves correctness in cross-Region replication or for access policies.
Over the past 8 years, AWS has been progressively rewriting performance-critical code in the S3 request path in Rust. Blob movement and disk storage have been rewritten, and work is actively ongoing across other components. Beyond raw performance, Rust’s type system and memory safety guarantees eliminate entire classes of bugs at compile time. This is an essential property when operating at S3 scale and correctness requirements.
S3 is built on a design philosophy: “Scale is to your advantage.” Engineers design systems so that increased scale improves attributes for all users. The larger S3 gets, the more de-correlated workloads become, which improves reliability for everyone.
Looking forward The vision for S3 extends beyond being a storage service to becoming the universal foundation for all data and AI workloads. Our vision is simple: you store any type of data one time in S3, and you work with it directly, without moving data between specialized systems. This approach reduces costs, eliminates complexity, and removes the need for multiple copies of the same data.
Here are a few standout launches from recent years:
S3 Tables – Fully managed Apache Iceberg tables with automated maintenance that optimize query efficiency and reduce storage cost over time.
S3 Vectors – Native vector storage for semantic search and RAG, supporting up to 2 billion vectors per index with sub-100ms query latency. In only 5 months (July–December 2025), you created more than 250,000 indices, ingested more than 40 billion vectors, and performed more than 1 billion queries.
S3 Metadata – Centralized metadata for instant data discovery, removing the need to recursively list large buckets for cataloging and significantly reducing time-to-insight for large data lakes.
Each of these capabilities operates at S3 cost structure. You can handle multiple data types that traditionally required expensive databases or specialized systems but are now economically feasible at scale.
From 1 petabyte to hundreds of exabytes. From 15 cents to 2 cents per gigabyte. From simple object storage to the foundation for AI and analytics. Through it all, our five fundamentals–security, durability, availability, performance, and elasticity–remain unchanged, and your code from 2006 still works today.
Here’s to the next 20 years of innovation on Amazon S3.
В този епизод на „Тоест разговаряме“ с изследователката и преподавателка арх. Анета Василева обсъдихме архитектурата не просто като професия, а като обществена отговорност. Тръгнахме от войните и разрушаването на градовете и стигнахме до ежедневната среда, в която живеем, както и до въпроса как архитектите и обществото трябва да мислят за бъдещето на градовете.
Основна тема беше и ролята на критиката – защо говоренето и писането за архитектура става все по-трудно в съвременните медии, и то във времена, когато този дебат е по-необходим от всякога. Стана дума и за книгите като по-бавна и устойчива форма на разговор, за дигиталната среда и за нуждата да пазим паметта за архитектурата на близкото минало. Епизодът мина и през конкретни примери – от инициативите на „Ново архитектурно наследство“ до въпроса как се съчетават различните исторически слоеве в градовете ни и защо качеството на пространствата е въпрос не само на архитектура, но и на обществен избор.
Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:
Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:
Помолих Анета да отговори тук на още един зрителски въпрос:
Има ли бъдеще архитектурната професия?
Преди около седмица излезе едно проучване на американската ИИ компания „Антропик“ (онази същата, която се противопостави на Тръмп) кои професии биха могли в бъдеще да се заместят от изкуствен интелект. Архитектурата беше сред първите десет. Значи ли това, че архитектите нямат бъдеще? По-скоро го приемам като предупреждение за професията да не забравя смисъла си. Разбира се, че ако само правим 3D визуализации на закони, наредби и градоустройствени ограничения, няма как да имаме бъдеще. Но не мисля, че една архитектура, която се интересува от среда, общности и контекст, стратегически решава комплексни проблеми и комбинира социални и естетически задачи, ще бъде застрашена. Поне засега.
Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:
Градът за хората е … направен по човешка, не по автомобилна мяра. Приветлив, гостоприемен, достъпен за хора с увреждания с пешеходни зони, места за разходка и почивка, велосипедни алеи, добър обществен транспорт, активни фасади и без подлези. Долу подлезите!
Анета Василева е доктор по история и теория на архитектурата и специализира в областта на архитектурата след Втората световна война и опазването на архитектурното наследство. Преподава в УАСГ, член е на БНК на ИКОМОС, на Международния комитет по образование и обучение на DOCOMOMO International и на българската група към същата организация. Съоснователка е на Фондация „Ново архитектурно наследство“, на ГРАДОСКОП и на WhATA. Книгата ѝ „Kicked a Building Lately?*. Архитектурна критика след дигиталната революция“ (изд. „Кралица Маб“, 2024) събира голяма част от критическите ѝ текстове, писани през последните над 15 години за различни издания, в т.ч. и за „Тоест“. Всеки момент предстои да излезе и книгата „Неудобната модерност. Българската архитектура след Втората световна война“ (изд. „Жанет 45“, 2026).
Следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде с Надежда Цекулова – авторка в „Тоест“ по теми за образованието и здравеопазването, а в последната една година води рубриката „Анатомия на пола: Жена“. Разговорът ще се излъчва на живо в YouTube Liveна 4 април, събота, от 16:00 ч.
В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.
„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.
In 2025, Google, Amazon, Microsoft and Meta collectively spent US$380 billion on building artificial-intelligence tools. That number is expected to surge still higher this year, to $650 billion, to fund the building of physical infrastructure, such as data centers (see go.nature.com/3lzf79q). Moreover, these firms are spending lavishly on one particular segment: top technical talent.
Meta reportedly offered a single AI researcher, who had cofounded a start-up firm focused on training AI agents to use computers, a compensation package of $250 million over four years (see go.nature.com/4qznsq1). Technology firms are also spending billions on “reverse-acquihires”—poaching the star staff members of start-ups without acquiring the companies themselves. Eyeing these generous payouts, technical experts earning more modest salaries might well reconsider their career choices.
Academia is already losing out. Since the launch of ChatGPT in 2022, concerns have grown in academia about an “AI brain drain.” Studies point to a sharp rise in university machine-learning and AI researchers moving to industry roles. A 2025 paper reported that this was especially true for young, highly cited scholars: researchers who were about five years into their careers and whose work ranked among the most cited were 100 times more likely to move to industry the following year than were ten-year veterans whose work received an average number of citations, according to a model based on data from nearly seven million papers.1
This outflow threatens the distinct roles of academic research in the scientific enterprise: innovation driven by curiosity rather than profit, as well as providing independent critique and ethical scrutiny. The fixation of “big tech” firms on skimming the very top talent also risks eroding the idea of science as a collaborative endeavor, in which teams—not individuals—do the most consequential work.
Here, we explore the broader implications for science and suggest alternative visions of the future.
Astronomical salaries for AI talent buy into a legend as old as the software industry: the 10x engineer. This is someone who is supposedly capable of ten times the impact of their peers. Why hire and manage an entire group of scientists or software engineers when one genius—or an AI agent—can outperform them?
That proposition is increasingly attractive to tech firms that are betting that a large number of entry-level and even mid-level engineering jobs will be replaced by AI. It’s no coincidence that Google’s Gemini 3 Pro AI model was launched with boasts of “PhD-level reasoning,” a marketing strategy that is appealing to executives seeking to replace people with AI.
But the lone-genius narrative is increasingly out of step with reality. Research backs up a fundamental truth: science is a team sport. A large-scale study of scientific publishing from 1900 to 2011 found that papers produced by larger collaborations consistently have greater impact than do those of smaller teams, even after accounting for self-citation.2 Analyses of the most highly cited scientists show a similar pattern: their highest-impact works tend to be those papers with many authors.3 A 2020 study of Nobel laureates reinforces this trend, revealing that—much like the wider scientific community—the average size of the teams that they publish with has steadily increased over time as scientific problems increase in scope and complexity.4
From the detection of gravitational waves, which are ripples in space-time caused by massive cosmic events, to CRISPR-based gene editing, a precise method for cutting and modifying DNA, to recent AI breakthroughs in protein-structure prediction, the most consequential advances in modern science have been collective achievements. Although these successes are often associated with prominent individuals—senior scientists, Nobel laureates, patent holders—the work itself was driven by teams ranging from dozens to thousands of people and was built on decades of open science: shared data, methods, software and accumulated insight.
Building strong institutions is a much more effective use of resources than is betting on any single individual. Examples demonstrating this include the LIGO Scientific Collaboration, the global team that first detected gravitational waves; the Broad Institute of MIT and Harvard in Cambridge, Massachusetts, a leading genomics and biomedical-research center behind many CRISPR advances; and even for-profit laboratories such as Google DeepMind in London, which drove advances in protein-structure prediction with its AlphaFold tool. If the aim of the tech giants and other AI firms that are spending lavishly on elite talent is to accelerate scientific progress, the current strategy is misguided.
By contrast, well-designed institutions amplify individual ability, sustain productivity beyond any one person’s career and endure long after any single contributor is gone.
Equally important, effective institutions distribute power in beneficial ways. Rather than vesting decision-making authority in the hands of one person, they have mechanisms for sharing control. Allocation committees decide how resources are used, scientific advisory boards set collective research priorities, and peer review determines which ideas enter the scientific record.
And although the term “innovation by committee” might sound disparaging, such an approach is crucial to make the scientific enterprise act in concert with the diverse needs of the broader public. This is especially true in science, which continues to suffer from pervasive inequalities across gender, race and socio-economic and cultural differences.5
Need for alternative vision
This is why scientists, academics and policymakers should pay more attention to how AI research is organized and led, especially as the technology becomes essential across scientific disciplines. Used well, AI can support a more equitable scientific enterprise by empowering junior researchers who currently have access to few resources.
Instead, some of today’s wealthiest scientific institutions might think that they can deploy the same strategies as the tech industry uses and compete for top talent on financial terms—perhaps by getting funding from the same billionaires who back big tech. Indeed, wage inequality has been steadily growing within academia for decades.6 But this is not a path that science should follow.
The ideal model for science is a broad, diverse ecosystem in which researchers can thrive at every level. Here are three strategies that universities and mission-driven labs should adopt instead of engaging in a compensation arms race.
First, universities and institutions should stay committed to the public interest. An excellent example of this approach can be found in Switzerland, where several institutions are coordinating to build AI as a public good rather than a private asset. Researchers at the Swiss Federal Institute of Technology in Lausanne (EPFL) and the Swiss Federal Institute of Technology (ETH) in Zurich, working with the Swiss National Supercomputing Centre, have built Apertus, a freely available large language model. Unlike the controversially-labelled “open source” models built by commercial labs—such as Meta’s LLaMa, which has been criticized for not complying with the open-source definition (see go.nature.com/3o56zd5)—Apertus is not only open in its source code and its weights (meaning its core parameters), but also in its data and development process. Crucially, Apertus is not designed to compete with “frontier” AI labs pursuing superintelligence at enormous cost and with little regard for data ownership. Instead, it adopts a more modest and sustainable goal: to make AI trustworthy for use in industry and public administration, strictly adhering to data-licensing restrictions and including local European languages.7
Principal investigators (PIs) at other institutions globally should follow this path, aligning public funding agencies and public institutions to produce a more sustainable alternative to corporate AI.
Second, universities should bolster networks of researchers from the undergraduate to senior-professor levels—not only because they make for effective innovation teams, but also because they serve a purpose beyond next quarter’s profits. The scientific enterprise galvanizes its members at all levels to contribute to the same projects, the same journals and the same open, international scientific literature—to perpetuate itself across generations and to distribute its impact throughout society.
Universities should take precisely the opposite hiring strategy to that of the big tech firms. Instead of lavishing top dollar on a select few researchers, they should equitably distribute salaries. They should raise graduate-student stipends and postdoc salaries and limit the growth of pay for high-profile PIs.
Third, universities should show that they can offer more than just financial benefits: they must offer distinctive intellectual and civic rewards. Although money is unquestionably a motivator, researchers also value intellectual freedom and the recognition of their work. Studies show that research roles in industry that allow publication attract talent at salaries roughly 20% lower than comparable positions that prohibit it (see go.nature.com/4cbjxzu).
Beyond the intellectual recognition of publications and citation counts, universities should recognize and reward the production of public goods. The tenure and promotion process at universities should reward academics who supply expertise to local and national governments, who communicate with and engage the public in research, who publish and maintain open-source software for public use and who provide services for non-profit groups.
Furthermore, institutions should demonstrate that they will defend the intellectual freedom of their researchers and shield them from corporate or political interference. In the United States today, we see a striking juxtaposition between big tech firms, which curry favour with the administration of US President Donald Trump to win regulatory and trade benefits, and higher-education institutions, which suffer massive losses of federal funding and threats of investigation and sanction. Unlike big tech firms, universities should invest in enquiry that challenges authority.
We urge leaders of scientific institutions to reject the growing pay inequality rampant in the upper echelons of AI research. Instead, they should compete for talent on a different dimension: the integrity of their missions and the equitableness of their institutions. These institutions should focus on building sustainable organizations with diverse staff members, rather than bestowing a bounty on science’s 1%.
References
Jurowetzki, R., Hain, D. S., Wirtz, K. & Bianchini, S. AI Soc. 40, 4145–4152 (2025).
Larivière, V., Gingras, Y., Sugimoto, C. R. & Tsou, A. J. Assoc. Inf. Sci. Technol. 66, 1323–1332 (2015).
Aksnes, D. W. & Aagaard, K. J. Data Inf. Sci. 6, 41–66 (2021).
Li, J., Yin, Y., Fortunato, S. & Wang, D. J. R. Soc. Interface 17, 20200135 (2020).
Graves, J. L. Jr, Kearney, M., Barabino, G. & Malcom, S. Proc. Natl Acad. Sci. USA 119, e2117831119 (2022).
Резултатите от изборите в една германска федерална провинция на пръв поглед бяха изненада. Провинцията е Баден-Вюртемберг, а на изборите, които се проведоха на 8 март, спечелиха „Зелените“ – въпреки прогнозите, даващи през целия период преди вота преднина на Християндемократическия съюз (ХДС). „Зелените“ победиха едва с 0,5 процентни пункта (30,2% срещу 29,7% за ХДС) и ще управляват паритетна коалиция с християндемократите – и двете партии ще разполагат с по 56 места в местния парламент.
Загубата на ХДС обаче е знакова и поразклаща позициите на канцлера Фридрих Мерц, който е и председател на партията. А големият победител, също като героя от романа на Вера Мутафчиева, се казва Джем. Само че Йоздемир. И не е османски принц, а син на турски гастарбайтери.
Защо победата на „Зелените“ в югозападната провинция беше изненада?
За да отговорим на този въпрос, трябва да хвърлим светлина върху местния контекст. Партия „Зелените“ всъщност е основана тъкмо в Баден-Вюртемберг през 1980 г. – в град Карлсруе. Тя има по-силни позиции в тази федерална провинция, отколкото в останалата част на Германия, и вече 15 години (от 2011 г. досега) е управляваща. От 1953 до 2011 г. водещата политическа сила в Баден-Вюртемберг е ХДС, която години наред дори има пълно мнозинство в местния парламент.
Между 2021 и 2025 г. „Зелените“ заедно със Социалдемократическата партия (СДП) и „Свободните демократи“ са част от управляващата коалиция в Германия, известна като „Светофар“ (заради цветовете на трите партии). Върху нея се стовариха последствията от COVID-19 и от войната на Русия срещу Украйна и като цяло правителството ѝ не се запомни с добро. И трите партии загубиха много от дотогавашната си подкрепа, като „Свободните демократи“ дори не преминаха 5-процентовата бариера за влизане в настоящия парламент.
Конкретно „Зелените“ бяха критикувани заради скъпоструващите си политики за преминаване към зелена енергия, които в общия нестабилен контекст на мнозина изглеждаха като известния призив, приписван на Мария-Антоанета, хората да ядат бриош, щом нямат хляб. Тези политики засягат в значителна степен и автомобилната индустрия, която трябва да направи големи инвестиции, за да може да отговори на изискванията.
В богатата провинция Баден-Вюртемберг, в която повечето села изглеждат като излезли от рекламен каталог, водещите индустрии са автомобилната и земеделието. В столицата ѝ Щутгарт се намират централите на „Порше“ и на концерна „Мерцедес-Бенц Груп“, произвеждащ „Мерцедес“ и „Мини“. Хиляди работни места, както и милиони от данъчни приходи за отделните общини зависят от просперитета на тази индустрия. Логично е местните да не горят от нетърпение за бърз преход към зелена енергия.
Тук трябва да се отбележи, че в различните федерални провинции партиите имат различен профил.
Както например християндемократите са по-либерални в области като Северен Рейн-Вестфалия, така и „Зелените“ са по-консервативни в Баден-Вюртемберг. Те са и по-умерени в екологичните си политики. Известна е крилатата фраза на досегашния премиер на провинцията Винфрид Кречман, изречена на местен диалект, с която той иска да сложи точка на критиките срещу „Зелените“, демонстрирайки, че местната автомобилна индустрия е важна за правителството му и лично за него. Ако се опитаме да предадем типичното за тази част на Германия диалектно ш-кане, може да преведем думите му така:
Миништър-предшедателят на Баден-Вюртемберг кара [автомобил на] „Даймлер“. Башта! [от basta, итал. ‘стига’ – б.а.]
„Даймлер-Бенц“ е бившето име на концерна „Мерцедес-Бенц Груп“.
Като говорим за консерватизма в Баден-Вюртемберг обаче (както и в Германия като цяло), не трябва да си го представяме като българските му версии. Той не отрича нито либералната демокрация, нито правата на човека, а още по-малко бъдещето на страната в ЕС. Според резултатите от екзитпол, актуални към 16:10 часа в деня на изборите, като най-голямо свое притеснение 72% от гласоподавателите посочват именно сигурността на Европа. На второ и трето място се нареждат съответно заплахата за демокрацията и правовата държава и опасението, че автомобилната индустрия в региона няма бъдеще. Следват тревоги от икономическо естество, а неприемането на чужденците е на предпоследно място – с 48%.
„Притеснявам се, че…“
Най-силното безпокойство е свързано със сигурността на Европа, състоянието на демокрацията и бъдещето на автомобилната индустрия.
Сигурността в Европа е застрашена
72%
Демокрацията и правовата държава са в опасност
64%
Автомобилната индустрия в Баден-Вюртемберг няма бъдеще
60%
В напреднала възраст ще имам финансови проблеми
56%
Цените ще растат толкова, че няма да мога да си плащам сметките
52%
Няма да мога да поддържам жизнения си стандарт
50%
Твърде много чужденци идват в Германия
48%
В Баден-Вюртемберг вече не може да се чувстваш в безопасност
И все пак след 15 години управление „Зелените“ не се радват на особено одобрение в „най-своята“ провинция. Избирателите, участвали в споменатия екзитпол, ги смятат за по-компетентни от ХДС единствено в областта на опазването на околната среда и климатичната политика. Във всички останали области – образование, миграция и убежище, работни места, икономика, социална справедливост, жилищна политика и борба с престъпността – те смятат, че християндемократите се справят по-добре.
А за гласоподавателите от първостепенно значение е икономиката – 29% от тях я посочват като най-значима (със 7 процентни пункта повече, отколкото на изборите през 2021 г.), докато климатът е на трето място – това е приоритет за 16% (с 3 пункта по-малко, отколкото през 2021 г.). Най-голям дял – 38%, имат доверие на ХДС, че може да се справи с икономическите проблеми. На второ място е Алтернатива за Германия (АзГ) с 15%, а „Зелените“ са чак на трето – с 13%.
Коя тема е най-важна за избора?
спрямо 2021
Икономика Промяна спрямо 2021: +7
+7
29%
Социална сигурност Промяна спрямо 2021: +1
+1
17%
Околна среда, климат Промяна спрямо 2021: -3
-3
16%
Вътрешна сигурност Промяна спрямо 2021: +7
+7
15%
Образование, училище Промяна спрямо 2021: -3
-3
12%
Миграция Промяна спрямо 2021: +3
+3
8%
Транспорт Без отчетена промяна спрямо 2021
—
1%
Коя партия според избирателите може да се справи с икономиката?
ХДС
38%
АзГ
15%
„Зелените“
13%
Парадоксът: печели партия, която според избирателите не е водеща в справянето с главната тема на изборите.
Сега вече става ясно защо победата на „Зелените“ е изненада. И все пак на какво се дължи тя?
Програмата или кандидатът?
За гласоподавателите на ХДС най-важно за решението за кого да гласуват е програмата на партията, докато за избирателите на „Зелените“ от първостепенно значение е кандидатът. Възможно обяснение за тази разлика е не само че програмата на християндемократите по-добре отговаря на приоритетите на местните жители, а и че „Зелените“, за разлика от тях, имат по-силен водещ кандидат. Джем Йоздемир е популярен политик от десетилетия, докато за конкурента му Мануел Хагел не се знае много.
Запитани дали биха гласували за Йоздемир, или за Хагел, ако можеха директно да изберат премиера на провинцията си, само избирателите на ХДС и АзГ показват предпочитание за кандидата на християндемократите, а всички останали – за този на „Зелените“. При това 22% от самите християндемократи биха предпочели Йоздемир, а едва 2% от „Зелените“ – Хагел.
Йоздемир печели, и то с между 10 и 27 пункта, сред всички възрастови групи. Също и (с между 9 и 22 пункта) по всички личностни показатели, включени в екзитпола – по-симпатичен, по-компетентен, по-добре пасващ на областта, вдъхващ повече доверие. Удовлетворението от политическата му дейност също е на ниво – по-висока оценка в това отношение получава само Кречман – досегашният премиер на Баден-Вюртемберг.
Личността на Йоздемир обаче е по-силен фактор за избирателите на „Зелените“, отколкото тази на Кречман през 2011, 2016 и 2021 г., когато партията, оглавявана от последния, е печелила изборите в провинцията. Тя е била решаваща за 51% от тях – резултат, до който Кречман е най-близко през 2016 г., радвайки се на 48%. За сравнение, от 2001 г. досега личността на кандидата на християндемократите е била решаващ фактор най-много за 29% от избирателите на ХДС.
Кой е този толкова решаващ фактор Йоздемир?
Джем Йоздемир е от първото поколение деца на турски гастарбайтери, родени в Германия. Той е от градчето Бад Урах, близо до Щутгарт. Завършва реална гимназия. Това е тип професионално училище, в което учениците не се дипломират с матура и съответно не могат директно да кандидатстват в университет. Но за дете на гастарбайтери и реалната гимназия е сериозно постижение, особено в онези години. Някои младежи от турски произход, родени в Германия, и днес не говорят добре немски. Той обаче си доучва в професионален колеж, който завършва с матура, а през 1994 г. получава диплома за висше образование със специалност „Социална педагогика“.
Междувременно още през 1981 г., едва 16-годишен, става член на „Зелените“ – само година след създаването на партията и две години преди да се сдобие с германско гражданство. Следват периоди на възход в политическата му кариера, издънки, временни оттегляния и нови възходи. Йоздемир е бил депутат в Бундестага, после в Европейския парламент, след това отново в Бундестага. В „светофарното“ правителство той е земеделски министър, а през последната половин година от управлението му съвместява и поста на министър на образованието и науката.
Той е първият министър в национално правителство в Германия и бъдещият първи премиер на федерална провинция в страната от турски произход. Бил е един от първите двама етнически турци – депутати в Бундестага, наред с Лейла Онур от СДП.
Йоздемир е не само известен политик, а има и попкултурен статус. През 2022 г. например, няколко месеца след като става министър, се появява в два видеоклипа на известната германска пънк група Die Toten Hosen, превъплъщавайки се в участник в група за взаимопомощ в психиатрия:
Не чужденец, а нашенец
Джем Йоздемир не е от хората с миграционен произход, които свеждат идентичността си до етническите си корени. Автобиографичната му книга е озаглавена „Аз съм нашенец. Един анадолски шваба в Бундестага“¹ (Швабия е районът, в който е роден). Определя се и като „светски мюсюлманин“ и е сериозен критик на режима на Ердоган и на влиянието му върху голяма част от турците в Германия, а с това – и върху германската политика.
Тези му възгледи заедно с приноса му за признаването от Германия на арменския геноцид го превръщат във враг в очите на турския президент и привържениците му. Те личат и в разбиранията му за миграцията, които го причисляват по-скоро към консервативния лагер. През 2024 г. разказва пред Frankfurter Allgemeine Zeitung как дъщеря му е ставала обект на сексуални подмятания от страна на мигранти в Берлин, и посочва като причина патриархалните структури в държавите по произход на чужденците.
Интервюто му навлича критики, включително основателни – например, че патриархални порядки и насилие, основано на пола, има и в Германия и че дъщеря му едва ли би се чувствала по-сигурна на Октоберфест, отколкото по берлинските улици.
Всичко това не означава, че Йоздемир се отрича от турския си произход и заради това германците го харесват. По-скоро той, имайки германска идентичност, принадлежи към светски настроените етнически турци, критични към Ердоган и ислямизма, и по този начин допринася за преодоляването на стереотипите спрямо етноса си. Етническите турци биват различни, някои от тях може да са и критици на Ердоган, и пълноценни шваби. Понякога – и „по-католици от папата“ по отношение на миграцията. Цялата многоизмерност на идентичността – ако се случи да е в личност като тази на Джем Йоздемир, може да се окаже рецепта за политически успех.
Победата на „Зелените“ в Баден-Вюртемберг, макар и важна в национален план, е крехка
Не само заради нищожната преднина пред ХДС и третата позиция на АзГ – с 18,8%. Харизмата на Йоздемир може да е била решаващият фактор за спечелването на изборите, но тя няма как да компенсира неодобрението за политиките на „Зелените“. Участието им в управлението на страната и опитите им да превърнат идеите си в реалност накараха много германци да се отърсят от екологичните си блянове. Когато нещата опрат до собствения джоб и работно място, високите цели вече не са достатъчни.
Макар да спечелиха, „Зелените“ отбелязаха с 2,4 пункта по-нисък резултат, отколкото на изборите през 2021 г., а подкрепата си увеличиха ХДС – с 5,6 пункта, и най-вече АзГ – с 9,1 пункта. Големите губещи бяха СДП, които едва прескочиха 5-процентовата бариера, и „Свободните демократи“, които, както и на националните избори, се озоваха под нея.
Ако не искат да се обезличат като СДП, която като че в постиндустриалното общество не може да определи кой е електоратът ѝ, „Зелените“ ще трябва да предложат идеи, чието реализиране няма да води до икономическа катастрофа. В противен случай и политическото бъдеще на Йоздемир ще е далеч по-безславно от миналото му.
1 Преводът на заглавието е леко фриволен, с цел да се подчертае заигравката в него. Inländer означава по-скоро „местно лице“, буквално – някой, който е в страната, но е антоним на Ausländer (чужденец). По аналогичен начин можем да противопоставим нашенец на чужденец.
Година и малко измина от избирането на президента Тръмп, който обеща край на войните, по-ниски цени на горивата, спад на цените и инфлацията, по-ниски лихвени проценти и енергийно независима Америка. Дори на симпатизантите му вече става трудно да поддържат тезите, че някои войни са оправдани, че временното затягане на коланите и стискането на зъби си заслужават в името на по-голямата дългосрочна цел за Велика Америка (нещо като „светлото бъдеще“ за уж-капиталисти, чиито възгледи са формирани от TikTok и YouTube), че цените всъщност наистина са се понижили от времето на президента Байдън (засега само яйцата са поевтинели, но малко ли е; като няма мир – яжте яйца) и така нататък.
Величията стигат дотам, че консервативната и най-гледана в страната телевизия Fox News трябваше да се извини, че е пускала стари записи с президента, който се появи с новата си шапка – част от мърча, достъпен за продажба в личния му сайт, на церемонията в памет на убитите в Кувейт американци. Появата с подобен аксесоар обичайно се смята за неуважително отношение към паметта на загиналите. Следва да уточним, че на грешно излъчените записи президентът е без шапка. Както посочва и AFP, през 2021 г. Тръмп атакува бившия президент Джо Байдън, защото си е гледал часовника по време на подобна церемония за загинали в Афганистан. Пийт Хегсет, тогава ководещ на шоуто „Фокс и приятели“, понастоящем министър на войната на САЩ, също остро разкритикува президента Байдън.
Някой беше казал, че „войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила“, но в свят, в който всички виждат какви ли не конспиративни дистопии, само не и истината, случваща се току пред очите им, няма смисъл да се чудим кой какво е казал, по-добре да си го измислим. Но не за Иран, не за културните войни, в които само другата страна е грешна, и дори не за самолетите на летище „Васил Левски“ в София ще говорим в този бюлетин. За първото препоръчвам да изслушате Руслан Трад, за второто – да си припомните броя ни за културните войни, а за третото ви поздравявам с това меме на Мишел от Съпротивата, защото, ако не се посмеем, вероятно ще откачим.
А иначе, ще си говорим за пари. За много, много пари.
Два журналистически материала от последната седмица диктуват избора на тема: разследването на консорциума ProPublica, който разкрива финансовите връзки между приближените на Тръмп, част от неговата администрация, и индустриите, които уж трябва да регулират; и анализът на New York Times, че през 2024 г. почти една пета от финансовите дарения за политика са били направени от милиардери.
Разследването на ProPublica
Разследване на финансовите документи на над 1500 души, назначени от Тръмп, разкрива най-българската схема на света: подставени фирми и лица източват бюджета на страната през търгове, държавни поръчки и договори.
Резултатът е мрежа от финансови взаимовръзки и зависимости между високопоставени държавни служители и индустриите, над които те имат власт. В допълнение, още миналата година президентът Тръмп отслаби етичните норми и регулации, чиято цел беше да предотвратят различни конфликти на интереси.
Назначените от президента служители:
Вече няма нужда да се съобразяват с правилото, което им забраняваше в рамките на две години да работят по въпроси, свързани с предишни техни лобистки дейности или клиенти.
Няма нужда да се тревожат, че ще ги притесни някой от главните инспектори, които разследват измами, корупция и конфликти на интереси във всички клонове на федералното правителство. Президентът Тръмп ги уволни до един – всички 17.
Вече могат да бъдат спокойни, че Кабинетът по правителствена етика също няма да им се меси – президентът уволни директора му и в момента службата работи без ръководство.
Благодарение на това:
Висши служители на изпълнителната власт, като главната прокурорка Пам Бонди, извършват сделки с ценни книжа, сключени в подходящ момент, и понякога продават акции непосредствено преди пазарите да се сринат, когато президентът Тръмп обявява нови мита.
Двама високопоставени учени от Агенцията за опазване на околната среда, които преди това са заемали ръководни постове във водеща група в химическата промишленост, съдействат за занижаване на оценката на ведомството относно рисковете за здравето от формалдехида.
Лица, притежаващи стотици милиони долари в инвестиции в криптовалута, в момента заемат позиции, чрез които контролират или влияят върху регулирането на криптоиндустрията. Един от тях е Тод Бланш – бивш адвокат на президента Тръмп и настоящ втори по ранг служител в американското Министерство на правосъдието. Неговите документи показват, че е притежавал най-малко 150 000 долара в активи, свързани с криптовалути, докато е прекратявал разследвания срещу криптокомпании, дилъри и борси.
Както посочват и журналистите от ProPublica, конфликтите на интереси не са нищо ново в американската държавна машина. Една от най-логичните и най-широко подкрепяните от обществото мерки – законодателство, което да забрани на политиците да търгуват на стоковата борса, използвайки вътрешна информация, не е приета именно поради корупция и липса на политическа воля. Така се зараждат казуси като този на главната прокурорка Пам Бонди или на Нанси Пелоси – бившата говорителка на Камарата на представителите. Схемите на Пелоси на стоковата борса са толкова известни, че на нея е кръстена цяла инициатива, която позволява на обикновените граждани да следят инвестиционните ѝ сделки и евентуално да направят свой опит за печалба.
„Установих, че на никого не му дреме и ми е позволено“, казва президентът пред New York Times в отговор на въпрос за облагодетелстването на семейството му и приближените му след встъпването му в длъжност. Говорителката на Белия дом Анна Кели пък каза, че
президентът Тръмп е начело на една от най-прозрачните администрации в историята.
В университета имах чудесна преподавателка по конституционно право, която казваше, че „прозрачността“ е едно от най-умните изобретения на политическия елит: корупцията и нарушенията са прозрачни, налични в огромни, неразбираеми бази данни, а схемите не могат да бъдат разбрани от обикновения избирател, за когото е много по-лесно да повярва в далеч по-прости неща. На никого не му дреме, позволено е, прозрачно е – по-добре едва ли може да се каже.
Политическите дарения на милиардерите
300 милиардери и техни близки са дарили над 3 млрд. долара – 19% от всички дарения – за различни федерални избори през 2024 г. Преди само пет избирателни цикъла и преди решението на Върховния съд от 2010 г., което премахва повечето ограничения за политическите дарения, сумата, похарчена от милиардери за демокрация, е едва 0,3%.
Дареното от един милиардер се равнява на дареното от 100 000 „обикновени“ донори. В този процент обаче не са включени парите, дарени от свръхбогатите по други канали, например на т.нар. dark money groups (букв. „тъмни пари“) – различни бизнес и неправителствени организации и асоциации, които не са задължени от закона да разкриват кой им е дал парите, за да направят те самите дарение. Анализът на New York Times не включва и медиите например, които създават идеологически и политически екосистеми.
Ако надпреварата е особено оспорвана, парите имат огромно значение. Така е при много от изборите в демокрация, която е „втвърдена“, тоест в която обществото е толкова дълбоко разделено по партийна линия и по линия на идентичността, че изборните нагласи са почти неподвижни, а резултатите от изборите – предвидимо близки. Платената реклама по телевизията, таргетираната реклама в социалните мрежи, анкетирането и агитирането струват пари, а парите печелят избори. Влиянието на парите не се ограничава само до надпреварата пред урните – средствата текат и към кандидати за общински съветници, училищни настоятелства и съдилища.
Подобна тенденция не е прецедент в историята на САЩ, като в миналото и двете партии са жънали ползи от нея. През 2024 г. обаче се наблюдава рязко покачване на даренията за републиканците. Голяма част от парите идват от технологичния сектор, който подкрепи заявките на президента Тръмп за ниски данъци и дерегулация. Над десет милиардери получиха постове в администрацията на президента.
Пример за всичко изброено е Джеф Яс – съосновател на търговската фирма Susquehanna International Group, дарил над 100 млн. долара в различни изборни надпревари през 2024 г. и 55 млн. долара за федерални кампании през 2026 г. Влиянието му е очевидно в щата Пенсилвания, където надпреварата за главен прокурор през 2024 г. беше между републиканеца Дейв Съндей и демократа Юджийн Депаскуале. Яс подкрепи републиканския кандидат, осигурявайки близо 90% от 14-те млн. долара, отишли за кампанията му.
Съндей печели с 51% от гласовете и в момента е начело на службата, разследваща TikTok – социалната мрежа, в която Джеф Яс е основен инвеститор. И далеч не става въпрос за „ти на мене, аз на тебе“: щатските постове често са трамплин за губернаторско място, а Яс има амбиции за много по-всеобхватни политики, особено в сферата на финансирането на държавните училища. Идеята му е да има „избор“ и „парите да следват ученика“, което неизменно ще доведе до закриване на държавни училища. Политическите съветници на Яс казват пред New York Times, че играят дългосрочна игра.
И последната свежа великоамериканска новина от последните дни: организацията Open the Books отчита исторически рекорд в разходите на САЩ за септември 2025 г., когато федералните агенции са похарчили безпрецедентните 93,4 млрд. долара за грантове и договори. Този септемврийски бум е традиционен и има за цел остатъкът от бюджета да се изразходва преди края на фискалната година, за да се избегнат съкращения през следващата.
Типичен пример са разходите за мебели, които в Министерството на отбраната скачат средно с 564% спрямо останалите месеци. През 2025 г. ведомството е платило 225,6 млн. долара за обзавеждане, включително за луксозни столове Herman Miller на стойност 1844 долара за брой и за декоративни поставки за плодове, струващи 12 000 долара.
Освен към офис оборудване, бюджетът за отбрана е бил насочен и към необичайни хранителни продукти и външни контрагенти. През септември Пентагонът е похарчил 2 млн. долара за кралски раци от Аляска – рекорд, достиган няколко пъти по време на мандатите на Доналд Тръмп, и безпрецедентните над 7,4 млн. долара за опашки от омари в рамките на годината. Паралелно с това покупките от чужди правителства и компании също достигат връх от 6,6 млрд. долара, като основни бенефициери са Обединеното кралство, Швейцария и Канада.
Основният призив на Open the Books е Конгресът да преразгледа произволно определения едногодишен срок за усвояване на бюджетите и да позволи прехвърлянето на средства към следващата година. Според организацията това е единственият начин да се сложи край на безразсъдното септемврийско прахосничество за луксозни стоки и да се предприемат реални стъпки за овладяване на огромния държавен дефицит. Разбира се, това следваше и да е сред основните цели на консерваторите.
Накрая обаче ще се окаже, че политиката и демокрацията отдавна не са идеали. В XXI век са просто добра инвестиция. В раци, омари и мебели. А за този, който няма, остават яйцата, както вече казахме.
Карикатурата Bosses of the Senate („Господарите на сената“), публикувана в списание Puck на 23 януари 1889 г., илюстрира огромното влияние на монополистите над Сената на САЩ по време на Позлатената епоха (Gilded Age). Изобразени са могъщи бизнесмени, които се извисяват над сенаторите – символ на корпоративното влияние в политиката. Придружаващият надпис гласи: „Това е Сенатът на монополистите, от монополистите и за монополистите“, подчертавайки корупцията и провала на правната система да държи богатите елити отговорни.
Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!
Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
