Притворено писмо на ГЕРБ – лелки

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BC%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B1-%D0%BB%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%B8.html

неделя 31 януари 2021


Баце, мислим, че сме доказали верността си към теб в какви ли не екстремни ситуации, но вече не издържаме. Много дори от нас започват да се… колебаят. Каквито и… неща……

За добрия сън (включително с бебе)

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3687

Преди месец Кака Сийка написа 24 съвета за добър сън. С повечето съм съгласен, но имам коментари и добавки. На първо място – сънят е много важен. Много.

Ето десетина причини, но нещата са още по-критични – хроничното недоспиване има дълготрайно негативно влияние върху мозъка. Така че прочетете тези съвети. Имам следните коментари и добавки от мен:

  • Медитацията е важна във всички нейни форми, но на мен най-полезното ми е способността да спирам да мисля. Понякога е трудно да заспиш, а мозъкът ти превърта темите от изминалия или от следващия ден. Тогава е най-важно да можеш да се „изключиш“, вместо час по късно още да не си заспал.
  • Т.нар. powernap (10-20 минутна, най-често следобедна, дрямка) е много полезен. Вместо следобедно кафе или непродуктивно дремене пред монитора, може да дремнете. На бюрото, дори (а в условия на работа от вкъщи е по-лесно). Културата на работното място е важен аспект тук, защото някъде не е допустимо да си спиш на бюрото, но всъщност дори от гледна точка на работодателя е по-добре да дремнеш 10 минути и да си свеж и продуктивен, отколкото да си полузаспал и нищо да не свършиш.
  • Не съм съгласен, че трябва да си направим перфектната спалня – перфектно тъмна, перфектно тиха. Защото така влизаме в сценария „принцесата и граховото зърно“ – всеки път, когато спим на друго място, нещо ни дразни и буди. А се случва да спим у роднини, на хотел, на почивка или в командировка. Да, стаята трябва да е тиха и затъмнена, но не ни трябва „сферичен кон във вакуум“.
  • На студено се спи по-добре. Тук има различни предпочитания, но препоръчителната температура за сън е 18.3 градуса. Това значи, че спокойно може да спите на отворен прозорец през зимата (ако около вас е сравнително тихо). Или поне да намалявате парното.
    • Когато избирате къде да живеете (под наем или в собствено жилище), съобразявайте околния шум – булеварди, нощни заведения, дори съседи. Ако нещо влияе силно негативно на съня, това сваля значително качеството на живот, без значение колко добре е ремонтиран апартаментът.
  • „Не бъдете дебел“ не е съвет, с който съм съгласен. Не че не е добре човек да е във форма, но понякога това не е избор, а понякога е следствие, а не причина за лошия сън. А сънна апнея може да има всеки (и на мен ми се случва понякога).

Всичко това е чудесно. Но когато човек има бебе, перфектните условия за сън се разпадат. Ето няколко коментара и по тази тема.

  • Сънят на бебето е пряко свързан със съня на родителите, така че усилията за по-добър сън на бебето са важни. Катя е обобщила всичко, което е прочела по темата, за да подобри съня на Оги, и оттам – нашия. Препоръчвам за четене. За начало – дълги разходки навън, дори през зимата, са полезни за съня на бебето
  • Потърсете режим, който работи за вас и не се притеснявайте той да включва сън на дивана. Оги, например, се буди всяка нощ между 1 и 3. След известно време опити да бъде приспан в леглото си, което разсънва и Катя и мен, решихме проблема – аз отивам да спя на един топматрак на дивана в хола, а тя продължава с Оги на спалнята. Така спим от година и нещата са много гладки.
  • Оставяйте си буфери – понякога бебетата будуват през нощта (на Оги му се случваше редовно). Така че в сметките „как да направя 7-8 часа сън“ ви трябва поне един час буфер.

Дали е възможно човек да спи добре с бебе – едва ли, освен с „най-образцовите“ бебета. Но може да минимизира „щетите“ и да направи така, че след година-две да се върне плавно към нормален нощен ритъм. А той е важен и за качеството на живот доста повече от много други неща.

Материалът За добрия сън (включително с бебе) е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

„Тоест“: Добрите новини и числа

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/toest-dobrite-novini-i-chisla/

Скъпи читатели, приятели и дарители на „Тоест“,

Изминалата 2020 година беше извънредно трудна за цялото ни общество – някои изгубиха работата и бизнеса си; други се сблъскаха лице в лице с предизвикателствата на COVID-19; трети, за съжаление, се разделиха завинаги с близки и приятели. Но в навечерието на третия рожден ден на „Тоест“, който предстои след броени дни на 1 февруари, искаме да споделим с вас добрите неща от 2020 година, за които сме дълбоко признателни.

📚 През февруари стартирахме партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, в рамките на която девет (към момента – вижте в линка кои са те) български издателства предоставят 20% отстъпка от коричната цена на всички свои налични книги на активните дарители на „Тоест“. Благодарим им от сърце за доверието и подкрепата.

📩 📖 През юни издадохме съвместно с ИК „Жанет 45“ сборника „Говори с Нева“, в който са събрани 43 текста от едноименната рубрика в „Тоест“ на Нева Мичева, илюстрирани прекрасно от Люба Халева. Книгата все още може да намерите в добрите книжарници в страната, а ако сте член на читателския ни клуб, може да я поръчате директно от издателството с отстъпка (вж. предишната точка). В случай че сте пропуснали, вижте и краткото видео с Нева, в което тя разказва за работата си по рубриката.

ℹ 📣 Отново през юни дадохме начало на поредицата „Хроники на инфодемията“ съвместно с Асоциацията на европейските журналисти – България. Целта на рубриката е не само да маркира примери за дезинформация, пропаганда, спекулации и конспиративни теории, свързани с COVID-19, но и да проследява и осведомява за опасностите около тяхното разпространение.

🏅 През ноември получихме наградата на публиката „Свободен електрон 2020“, връчена от Фондация „БлуЛинк“. Това е голямо признание и чест за целия ни екип. Същият месец ни затрупа с още куп добри новини, които по-рано споделихме с вас.

📈 Посещаемост и съдържание

+27% уникални посетители спрямо 2019 г.
+23% посещаемост

През изминалата година публикувахме 366 текста – анализи, коментари, интервюта, публицистика, репортажи и обзори по политически, социални и културни теми. Ето 15-те най-четени сред тях, подредени тематично:

• „COVID-19: Митът за платените болни“ на Георги А. Ангелов и „С народни лекове срещу коронавируса“ на Петър Стоянов от рубриката „Хроники на инфодемията“;

• „Три грешки на управляващите, които донесоха смърт“ – коментар от Емилия Милчева;

• „Битият си остава бит“ – личен разказ за семейство, което се озовава над 30 дни в карантина заради бюрократичен хаос;

• „Живот по време на коронавирус“ – Стефан Русинов споделя разказите на китайски писатели и на свои приятели в Ухан за ежедневието им по време първите месеци на пандемията;

• „Десет аргумента срещу протеста – и защо са несъстоятелни“ от Йоанна Елми;

• „Политиката в България. Кратък наръчник за чуждестранни журналисти“ от Светла Енчева (на английски и български);

• интервю на Венелина Попова със следователя Бойко Атанасов;

• интервю на Марин Бодаков с лидера на „Да, България“ Христо Иванов дни след акцията в „Росенец“ през юли 2020 г.;

• „Ноевият ковчег на властта. ДПС се готви за удар“ – анализ на Емилия Милчева;

• „Как прочистването от гейове стана мейнстрийм“ – текст на Светла Енчева за нормализирането на омразата в обществения ни живот;

• „Перкай с баданарката направо“ – разговор на Марин Бодаков с Теодор Ушев;

• „Аз съм българка… и резултатът от това“ – Надежда Радулова за нашумялата книга на Петя Александрова;

• „Маслини, или блус за края на света“ – премиера на български език на едноименния разказ от Етгар Керет и блицинтервю с писателя пред Нева Мичева;

• „Мъжът днес“ – интервю на Марин Бодаков с психоаналитика д-р Огнян Димов.

💰 Приходи и дарители

• 44 431 лв. постъпления (+3,74% спрямо 2019 г.)
• 406 дарители (-15%)
• средна стойност на дарение: 109 лв. (+21%)

Както знаете, „Тоест“ се издържа изцяло от читателите си. Нямаме никакви други източници на финансиране, като реклами, грантове по програми, спонсорства и доходи от партньорства с бизнес и други организации и т.н.

През 2020 г. постъпленията на „Тоест“ бяха общо 44 431 лв. и макар да отчитаме лек ръст спрямо предходната година, трябва да споменем, за съжаление, и спада в броя на дарителите. Част от постоянните ни спомоществователи намалиха или спряха своите абонаментни плащания към „Тоест“. И това е напълно разбираемо през тази несигурна и трудна за всички пандемична година.

Постъпленията на „Тоест“ през 2020 г.

Ако трябва да извлечем добрата новина от това, редно е да отбележим, че макар и по-малко на брой, дарителите ни през 2020 г. са били по-щедри. Средната стойност на дарение е нараснала от 90 на 109 лв. Делът на периодичните дарители също се е увеличил значително (от 44,6 на 64,5%).

📊 Разходи

• 43 652 лв. разходи (+20% спрямо 2019 г.)
• 82,21% от разходите са за авторски, редакторски и коректорски възнаграждения (през 2019 г. са били 78,71%)
• делът на дарените хонорари е намалял от 25% на 13%

Спрямо 2019 г. разходите ни се повишиха с 20%, но това е вследствие на увеличаването на дела на авторските, редакторските и коректорските възнаграждения и съответно намаляване почти наполовина на дарените хонорари. Всички останали технически, банкови, счетоводни и други административни разходи са свити до минимум – редакцията ни е изцяло виртуална от самото начало, а целият екип продължава да работи чрез личните си компютри и техника, от собствените си домове и офиси, разпръснат между няколко български и европейски града. Защото смятаме за редно да се стремим да харчим вашите дарения максимално за създаване на качествено съдържание. За вас.

Не е нужно да казваме, че все още разчитаме в голяма степен на доброволния труд на основния екип и на наши приятели. Покрай един медиен проект има безброй дейности извън писането и редактирането на текстове. Има например комуникация с автори, читатели, партньори, счетоводители, юристи, институции и власти; администриране на сайта и профилите в социалните мрежи; организационни дейности и отчети – за тях продължава да отговаря Ан Фам, наред със задълженията ѝ на главен редактор. Има техническа поддръжка, дизайн и разработка на сайта (поети от Йовко Ламбрев, Деница Тонева и Лина Кривошиева). Всичко това продължава да се извършва про боно или срещу символично заплащане.

Но въпреки че завършихме годината на практика с толкова средства, с колкото я започнахме, продължаваме да сме благодарни. Защото можеше да я завършим с много по-малко. Или с нищо. И да се наложи да затворим. Както се наложи на немалко наши колеги.

2021 г. за „Тоест“: Не се отказваме

Никога не ни е било обещано да е лесно, а от трудности не се плашим.

В последните дни на миналата година сложихме началото на нова рубрика в партньорство с чудесните хора от „Заедно в час“. „Училище на ХХI век“ е поредица, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

В началото на тази година се върнахме към любимите си кратки видеоистории за големи личности и за света, който те променят с постоянните си усилия. Филмът „Професия диригент“ на Лина Кривошиева и Александра Димитрова разказва за легендарния хор „Детска китка“ с над 70-годишна история, и по-специално за двете диригентки Златина и Яна Делирадеви – майка и дъщеря, които прославят красотата на хоровото изкуство не само в България, но и по света, печелейки награда след награда на престижни международни форуми. Очаквайте съвсем скоро следващия филм на Лина, в който тя ще ни разкаже за една от най-забележителните сгради в Архитектурно-историческия резерват „Старинен Пловдив“ – музейна къща „Клианти“, и по-конкретно за работата на една от най-добрите в областта – реставраторката Елена Кривошиева.

Предстои още едно съвместно начинание със Съюза на урбанистите в България. Текстовете от новата рубрика ще се фокусират върху планирането и благоустройството на „градовете за хората“ (по Ян Геел). Надяваме се, че с помощта на специалисти от областта ще успеем да „преведем“ на разбираем, неекспертен език „болежките“ на българските градове, а оттам – да открием заедно как да превърнем околната си среда в едно по-добро място за живот.

Обществото ни също може да бъде по-добро и в него да се чуват по-ясно гласовете на разума, да надделяват аргументираните мнения. В „Тоест“ работим за това.

Присъединете се към нашите усилия!

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой е следващият Пеевски

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-e-sledvashtiyat-peevski/

Когато Пеевски бъде оттеглен, кой ще е фирмената табела на „дълбоката държава“? Кой ще държи „ядреното куфарче“ с компроматите, кой ще натиска копчетата за шантаж, ще задейства технологиите за отнемане на бизнес, прокурорските поръчки, определени съдебни решения? Слуховете, че си тръгва, вървят от поне две години. А лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви още през април 2016 г., че „Пеевски си отиде, Пеевски напуска страната“ – но Пеевски просто прехвърляше бизнеси към офшорки. И все така е депутат от ДПС в четири парламента от 2009-та насам.

Макар председателят на ДПС Мустафа Карадайъ да заяви по БНТ преди малко повече от месец, че „ролята на г-н Делян Пеевски в ДПС не подлежи на съмнение“, съмнение има. От известно време с просто око и с помощта на Търговския регистър се вижда как той кешира успешно активите, с които се сдоби от тройната коалиция насам, и всичко, до което се добра след контролирания взрив на Корпоративна търговска банка.

С медиите обаче се раздели най-накрая –

финалът на сделките за вестниците му и „Нова телевизия“, в която умишлено бе „приобщена“ и телевизия „Канал 3“, официално приключи през януари. А тишината около фигурата му от известно време контрастира с шума около Ахмед Доган – лятната му резиденция в „Росенец“ и свързаните с нея нарушения, ТЕЦ „Варна“, проекта за разширение на пристанището към централата. Появилото се между двамата напрежение през 2017 г. бе потушено, но Пеевски отдавна е много повече от функция на Сараите, а разполага и с по-голям властови ресурс.

Какво би станало, ако…

Звездата на Пеевски се издигна нависоко през 2013-та – годината, в която Ахмед Доган реши да се оттегли от оперативното управление на ДПС и стана почетен председател. През юни (пет месеца след паметната VIII Национална конференция на Движението, на която НСО едва опази жив младежа, насочил газов пистолет срещу Доган) Сергей Станишев и други свързани със сарайския кръг решиха да предложат Пеевски за шеф на Държавна агенция „Национална сигурност“. Броени дни преди парламентът да го гласува, към ДАНС (контраразузнаване + дирекция срещу прането на пари) беше придадена и мощната ГДБОП. Пак по идея на БСП и ДПС, респективно на Станишев и Лютви Местан.

Така ДАНС ставаше най-мощният ударен отряд

с правомощия да арестува, разследва – същинско лазерно оръжие в ръцете на Пеевски и кръга, поставил го на шефския стол.

Избухналите протести и оттеглянето на Пеевски беляза началото на края на кабинета „Орешарски“ и провали третия опит на ДПС да се върне официално в управлението. А името „Пеевски“ вече беше известно на цяла България, не само в определени среди. Но какво от това? Пак човек от същия кръг оглави ДАНС. А „успелият млад мъж“ вече се беше добрал до „Булгартабак“, имаше група контролирани от него медии, печатница, големи проекти, като Lafka например, финансирани с парите на КТБ, както и бизнес с млечни продукти и други предприемачески начинания. Тук му е мястото да припомним, че КТБ се захранваше основно с пари на държавната енергетика и държавните транспортни фирми, така че

ние като данъкоплатци имаме принос в пеевщината.

През август 2014 г. Румен Овчаров обвини Борисов, че е „вкарал в играта“ за „Южен поток“ фирми, свързани с Делян Пеевски и Цветан Василев. В онези времена Пеевски и Василев не бяха врагове, каквито са днес, а партньори в коалиция по интереси. Именно по време на управлението на Бойко Борисов бизнеси на Пеевски станаха най-големите клиенти на държавната Българска банка за развитие, разкри „Капитал“ – с около 250 млн. лв. заеми. Впрочем самата банка от 2017 г. е с принципал Министерството на икономиката, оглавявано до юли м.г. от свързвания с Пеевски и ДПС Емил Караниколов. (Той беше един от тримата министри, отстранени заради Пеевски.)

През 2017 г. изданието за разследваща журналистика „Биволъ“ изчисли колко тежи Делян Пеевски – 1,5 млрд. лв. А година по-рано същата медия пресметна, че свързани с депутата от ДПС фирми са сключили договори за над 733 млн. лв., близо 60% от които са евросредства. Въпреки едно старо обещание Борисов така и не извади Пеевски от обществените поръчки.

Ето как вместо конкуренция, прозрачност и качество, обществените поръчки генерират корупция, която подхранва олигархичните зависимости, развращава администрацията, а заради ниското качество на изпълняваните обекти понякога води до човешки жертви.

Какво остава от Пеевски

Lafka фалира, остатъците от „Булгартабак“ бяха продадени, млечният бизнес – също (продуктите „Лакрима“ и Frezco), ИПК „Родина“ си намери купувач, Полиграфическият комбинат беше прехвърлен на иракчанин с български паспорт, стар ортак на Пеевски, както го определи „Банкер“. Една от най-големите вериги за битова техника – „Техномаркет“, се контролира от дубайска офшорка. А Пеевските медии обърнаха палачинката още преди финализирането на сделките за тях и посредствената пропаганда вече я няма. Разгърнете „Монитор“ например и ще се убедите как от страниците му е изчезнал анонимният хейт срещу няколко определени личности, доскоро цветисто оплювани – за сметка на тривиални новини.

И макар извън тях да има и други вестници и сайтове, които охотно обслужват интересите на Пеевски и свързаните с него кръгове, никога няма да е същото. Медиите наистина са власт и фактът, че Делян Пеевски бе принуден да се раздели със своите, е сигурен знак за промяна.

Властта си в съдебната система обаче най-младият български олигарх едва ли ще пусне така лесно.

Точно тази битка и нейната развръзка са в ръцете на следващото управление – зависи от правителството, което ще имаме след парламентарните избори. Действията му ще покажат дали ни готвят следващия Пеевски, или ще има действителни реформи. Състоянието на българското правораздаване вече изнервя особено евро-атлантическите партньори, тъй като отслабва България като брънка от общността и я прави лесна мишена за външно влияние. Кой иска ерозиран съюзник – неговите слабости стават слабости и на другите партньори.

Подобна оценка направи тази седмица правната съветничка към Посолството на САЩ в България и бивша федерална прокурорка Джесика Ким. Тя бе изпратена преди година от Вашингтон със задачата да помага за борбата с корупцията в България, а изявлението, което направи на дискусия на Атлантическия клуб за върховенството на закона, е далеч от дипломатично. „Липсва политическа решителност за борба с корупцията в България, а корупцията е опасна за националната сигурност, защото прави държавите по-уязвими на външно влияние“, заяви Ким. Това е директна критика към властта на Борисов.

За разлика от глобалната пандемия от COVID-19, корупционната ендемия на България не може да се лекува с единична или двукратна ваксинация. Това е заболяване, което изисква продължително лечение, усилия и воля. Отчетността започва от българските лидери – във всяка партия и на всяко ниво – с подкрепа на принципа, че никой не е над закона, включително самите те.

Определени стъпки в посока накърняване на независимостта на съдебната система са отслабили способността на България да води наказателно преследване за корупция по високите етажи. Като се добавят олигархическото влияние, случаите на конфликт на интереси, злоупотребата с държавни ресурси и липсата на медийна независимост, човек разбира защо България остава държавата с най-високи нива на корупция в ЕС.

Американската посланичка Херо Мустафа не говори по този начин, но един друг посланик преди нея – Джеймс Пардю (2002–2005), ще бъде запомнен с твърде прям език, особено по отношение на тогавашния главен прокурор Никола Филчев. Така че критичните наблюдения на Джесика Ким се вписват по-скоро в неговата стилистика. Но това, което каза тя, може да се прочете и в доклад на Държавния департамент от миналата есен, в който един от акцентите е корупцията по високите етажи на властта, особено при разпределението на обществени поръчки и еврофондове.

Публикуваният тази седмица индекс за възприятие на корупцията за 2020 г. на Transparency International показва, че България отново е с най-лош резултат в ЕС, подобрявайки с незначителната една точка предишния си сбор. Компания ѝ правят Румъния и Унгария, но Гърция показва подобрение.

В страните с голяма корупция ножицата между бедни и богати винаги е голяма, а в България тя продължава да се разтваря, констатира и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Въпреки че отдавна се стреми към членство в ОИСР, от доклада става ясно, че усилията на страната ни в борбата срещу корупцията и престъпността не са достатъчни, необходими са реформи в образованието и реална интеграция на най-голямата малцинствена група – ромите.

Така че дори Борисов и ГЕРБ да не са в следващото правителство, дори и Пеевски да го няма в парламента, това не значи нищо.

Просто добро начало. Корупцията се е просмукала до фундамента на държавата, а съдебната система и правоохранителните органи са безучастни. Нима смяната на правителства попречи на Пеевски да получи от властта каквото си поиска – или на Цветан Василев да привлече повече публични средства в банката си? Съвсем не.

Затова и са смешни „закачките“ между Борисов и президента Радев на тема „Пеевски“. Премиерът уличи държавния глава, че „Шиши“ му наредил служебния кабинет. „Аз не познавам Шиши, но премиерът му даде поръчки за милиарди“, реагира президентът. Той не за първи път атакува с темата за обществените поръчки – и през 2018 г. каза същото, питайки Борисов и за общи бизнес интереси с Пеевски. Случи се, след като в интервю по bTV Борисов заяви: „В Президентството има един човек, който пише речите на Радев. Един медиен човек, помня го още от BBT – телевизията на Пеевски.“ Изглежда, е забравил, че и личната му пиарка Севделина Арнаудова беше кадър на тази телевизия…

Впрочем Джесика Ким отбеляза, че ролята на главния прокурор, въпросите за неговата отчетност и как да му бъде търсена наказателна отговорност не са единствените проблеми на правосъдната система в България и борбата с корупцията. От значение са и начинът на сформиране на Висшия съдебен съвет, липсата на независимост на съдебната система, липсата на независими медии, взаимозависимостта на властите.

Това са проблемите, констатирани неизменно и от Брюксел, но системните партии в лицето на ГЕРБ, БСП, ДПС демонстрират единодушно упорство не да променят, а да укрепят зависимостта на съдебната система. И да предлагат мимикрия на реформи. Присъствието на някоя от тези партии в следваща коалиция минира същинските реформи. Ако ги е страх пък от „дълбоката държава“, дали няма да се намери група смелчаци за експертно правителство, чиято единствена задача ще е да прочисти оборите? Със сигурност има такива – компетентни и смели. Проблемът е кой ще им даде правомощия да извършат този подвиг.

„Пеевски“ не е продукт на ДПС, той е консенсусна инвестиция.

Неговото богатство и влияние произтичат именно от преразпределението на публични средства и активи, осигурени му от хората на власт. Те го направиха корпулентен и значим и всеки опит да бъде отстранен ще предизвика трусове по върховете на властта. Нали помните, че той държи ядрено куфарче с компромати… Съюзниците обаче няма от какво да се страхуват.

Заглавна илюстрация: © „Тоест“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Friday Squid Blogging: Squids Don’t Like Pile-Driving Noises

Post Syndicated from Bruce Schneier original https://www.schneier.com/blog/archives/2021/01/friday-squid-blogging-squids-dont-like-pile-driving-noises.html

New research:

Pile driving occurs during construction of marine platforms, including offshore windfarms, producing intense sounds that can adversely affect marine animals. We quantified how a commercially and economically important squid (Doryteuthis pealeii: Lesueur 1821) responded to pile driving sounds recorded from a windfarm installation within this species’ habitat. Fifteen-minute portions of these sounds were played to 16 individual squid. A subset of animals (n = 11) received a second exposure after a 24-h rest period. Body pattern changes, inking, jetting, and startle responses were observed and nearly all squid exhibited at least one response. These responses occurred primarily during the first 8 impulses and diminished quickly, indicating potential rapid, short-term habituation. Similar response rates were seen 24-h later, suggesting squid re-sensitized to the noise. Increased tolerance of anti-predatory alarm responses may alter squids’ ability to deter and evade predators. Noise exposure may also disrupt normal intraspecific communication and ecologically relevant responses to sound.

Press release.

As usual, you can also use this squid post to talk about the security stories in the news that I haven’t covered.

Read my blog posting guidelines here.

Държава на паралелните реалности

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/durzhava-na-paralelnite-realnosti/

Ако питате Борисов, „сега сме като оазис“. Това сравнение му дойде на езика в отговор на националния протест на ресторантьорите, които настояват за незабавно отваряне на бизнеса им. В деня на протеста двама вицепремиери – Деница Сачева и Томислав Дончев, се появиха като тежка артилерия във вечерните коментарни предавания на bTV и БНТ, за да подкрепят тезата на Борисов и на здравния министър, че правителството умело ръководи пандемията и постига изключително добри резултати въпреки приемливите и не толкова строги мерки.

По време на продължаващото вече 11 месеца извънредно положение премиерът ни показваше от джипа си ширналите се магистрали, които го умиляват и изваждат поетични образи от дълбините на душата му, докато прелялата чаша на търпението ни към корупцията и липсата на морал в управлението и на еднакво правосъдие за всеки се изливаше по улици и площади месеци наред с искане за оставка на мафиотизираната власт.

Не знаем какви точно миражи се привиждат на премиера и каква паралелна реалност обитават той и онези, които е благоволил да допусне до златния чучур на европейските фондове, но

реалността за милионите българи е съвършено различна, а статистиката измерва тъкмо нея.

Според Евростат България продължава да е най-бедната страна в Европейския съюз и с най-ниска продължителност на живота, а всеки българин над 65-годишна възраст има поне по едно хронично заболяване. Публичните разходи за здравеопазване са се увеличили значително, но тяхното равнище все пак остава сред най-ниските в общността, докато директните доплащания от пациентите у нас са най-високите. По-голямата част от парите за здравеопазване отиват за лекарства и болнична помощ, като 40% от всички разходи са за лекарствени продукти и са най-високите в ЕС по този показател.

В края на ноември страната ни излезе на първо място по смъртност от COVID-19 в Европа. Това е цената, която платихме за нереформираната ни система с амортизирана база в лечебните заведения и с липсата на медикаменти, консумативи, в много голяма степен – и на персонал, основно на медицински сестри. Нямаше и как да е другояче, при положение че в България на 100 000 души се падат по 5,2 болници, докато в ЕС те са средно по 2,9. Това не пречи всяка година да се откриват нови клиники, с които Националната здравноосигурителна каса сключва договори. Но стане ли дума за оптимизация на тази система, което би повишило и качеството на лечение и обслужване на пациентите, се изваждат популистки мотиви, че това ще ограничи достъпа на бедните до здравеопазване.

Досега коронавирусната пандемия в България е взела 8973 жертви,

сочи Единният информационен портал за COVID-19, който отчита само починалите в болница. В същото време в съседна Турция до 29 януари 2021 г. са регистрирани 25 605 починали от вируса, но при 12 пъти по-голямо население от нашето. Актуалното състояние, според което сме на 16-то място по брой на заразени и на 5-то място по смъртност от COVID-19 в ЕС към края на януари, може и да изглежда на Борисов оптимистично. Но да не забравяме, че и в началото на пандемията бяхме в подобна ситуация, която след лятното отпускане стана драматична.

През седмицата в студиото на „Нова телевизия“ доц. Ангел Кунчев предупреди: „В момента 10 души у нас заразяват 5–6 души, а във Великобритания 10 души заразяват 27. […] Концентрацията на новия вариант на вируса в горните дихателни пътища е между 10 и 100 пъти по-голяма, което прави възможността за заразяване 10 пъти по-голяма.“ Ако се доверим на националния здравен инспектор, това означава, че радостта на премиера ще бъде краткотрайна. И Венцислав Мутафчийски, ръководител на Националния оперативен щаб, беше категоричен, че медицинската общност не споделя политическото решение за либерализиране на мерките по време на извънредната ситуация, обявена до април. А то, без съмнение, е заиграване с общественото мнение преди избори.

Макар че вече близо една година всеки ден медиите ни атакуват психологически с информация за броя на изгубилите битката с COVID-19,

далеч по-страшна е общата смъртност в България, а по този показател страната ни отново оглавява черната статистика в света.

Според World Population Review коефициентът на смъртност у нас е 15,433 на 1000 души от населението. Данните са от февруари 2020 г., още преди да бъде обявено извънредното положение заради пандемията. А по данни на Националния статистически институт в края на годината средният коефициент на смъртност вече е 17,8‰. И така от шесто място в света (в периода 2012–2014 г.), при управлението на две поредни правителства на ГЕРБ и Бойко Борисов България излиза на челно място в тази класация.

Само за пример: през 2019 г. у нас са починали близо 108 000 души, тоест изчезнал е един средно голям град. И то при положение че едва 6 от всички градове у нас имат население над 100 000 души. Тази тенденция продължава и през 2020 г. (над 123 000 починали), а само за първите две седмици на януари тази година регистрираните смъртни случаи са близо 5000! Продължава и демографската катастрофа, резултатът от която е намаляване на населението с повече от 2 млн. души за 30 години, а прогнозата е до края на века да се свие с още 3 милиона.

Пандемията и извънредните мерки в света умножиха богатството на най-богатите хора на планетата и създадоха нови милиардери, главно в сферата на онлайн продажбите, високите технологии и фармацевтичната индустрия. В България за една година властта също пръсна милиарди, които потънаха в корупционни схеми. По същия начин чрез допълнително финансиране на здравната ни система за пандемията изтекоха десетки и стотици милиони левове. А кризата и извънредната ситуация се оказаха пир по време на чума за управляващите, олигарсите и обръчите от фирми около тях.

Те наистина обитават паралелна действителност, и не само в България.

Видяхме двореца на Путин в Геленджик, чийто формален собственик е неговият сват Николай Шамалов, по информация на „Гласът на Америка“. Но докато богатството на света се съсредоточава в ръцете на малцина и расте непрекъснато, 850 милиона души гладуват, а десетки хиляди умират от глад всеки ден.

У нас 2 милиона души, или 35% от населението, живеят под прага на бедността и в това положение са не само пенсионери, но и работещи хора. Управляващите не спират да се хвалят как по време на последния си мандат са увеличили минималната заплата и пенсия, но в обществото ни няма усещане за благоденствие, солидарност и емпатия към безпомощните и самотните, към хората с физически и умствени проблеми.

Напротив, България устойчиво продължава да е на дъното сред страните в ЕС в Индекса за възприятие на корупцията за 2020 г. на международната антикорупционна организация Transparency International, като този път дели това място с Унгария и Румъния. Авторите на изследването посочват, че връзката между усещането за по-високи нива на корупция е свързано и с коронавирусната пандемия и непрозрачното изразходване на огромен публичен ресурс.

„COVID-19 не е само здравна и икономическа криза. Това е корупционна криза. И то такава, която засега не успяваме да управляваме“,

коментира ръководителката на организацията Делия Ферейра Рубио. И Джесика Ким, специална съветничка по въпросите на правосъдието към Посолството на САЩ в България, заяви по време на дискусия, организирана от Атлантическия клуб в четвъртък, че „за разлика от глобалната пандемия от COVID-19, корупционната ендемия на България не може да се лекува с единична или двукратна ваксинация“.

За корупционна ендемия в държавата ни говорят отдавна наблюдатели, дипломати, неправителствени организации, но това не стряска обитаващите корупционния оазис български управници. Напротив – те продължават да трупат милиони в офшорни сметки и златни кюлчета в нощните си шкафчета. И спят блажено, със заредени пистолети до възглавниците си. Тяхното блаженство не е застрашено от никакви изследвания, доклади и препоръки. Единствената заплаха са българските избиратели, които на 4 април ще имат думата.

Заглавна снимка: Кадър от Въпреки натиска на партньорите ни от ЕС и САЩ, единствено вотът на българите на 4 април е в състояние да обърка плановете и да застраши спокойствието в корупционния оазис на днешните български управляващи, твърди Венелина Попова.видео от YouTube канала на премиера, озаглавено „Борисов: БДЖ вече разполага с най-добрите локомотиви в света“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Хлебников без зрелища

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/hlebnikov-bez-zrelishta/

Книги като „Творения“ от Велимир Хлебников (1885–1922) се появяват сигурно веднъж на десетилетие. И оказват влияние за много десетилетия напред – стига културата приемник да е в здрава кондиция… Преводът от руски е на Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Иван Тотоманов, Кирил Кадийски, Надя Попова. Художник на 700-страничното издание е Кирил Златков.

„Творения“ е културен подвиг на „Факел експрес“ и лично на Георги Борисов, който е съставител и редактор на фундаменталния том. Книгата съдържа стихотворения, поеми, драматургични произведения, проза, свръхповести, утопии, статии, възвания, писма и дневници на един творец, който „напоследък руската критика все по-често нарежда до името на Пушкин и определя като най-големия лироепически поет на руския ХХ век“, пишат от издателството:

Обявяван от съвременниците си още приживе за „Колумб на нови поетически мате­рици“, „Лобачевски на думата“, „конструктор на звездния език“, „велик гений на съвременността“, „Председател на Земното кълбо, „крал на времето“ и сам себе си нарекъл „бъдеянин“ и „часовникар на човечеството“, Хлебников, както пише друг поетичен гений – Осип Манделщам, „си играе с думите като къртица под земята“ и „е изровил в земята ходовете на бъдещето за цял век“.

Марин Бодаков разговаря с преводачите Иван Тотоманов и Бойко Ламбовски и художника Кирил Златков за писателя и неговата поява на български в „Творения“.

Иван Тотоманов: „Хлебников е детински учуден пред вселената и езика“

Кои Ваши преводи Ви подготвиха за работата върху Хлебников и с какво тя промени преводаческата Ви философия?

Имам доста преводи, 60–70, като сложим от единия край Лотман и Бродски, минем през Пелевин и Алешковски и стигнем до Владимир Сорокин. Различни текстове, различни автори с различни изразни средства. Пък аз съм си аз – и съответно търпя и понасям критиките. Мисля, че подготовката ми – не за работата върху Хлебников, който по никакъв начин не може да е върхът на авторството (и съответно на превода) – идва повече от книгите, които съм редактирал (между тях и няколко на Умберто Еко освен на Лотман), а те са десетина, че и повече пъти от преведените от мен.

Защо мисля така? Защото спрямо преводача авторът е, така да се каже, безапелационен. И преводачът си го превежда. Виж, при редактирането търсиш някакви не че несъответствия и грешки дори при най-добрите преводачи, а по-добри решения от тези, които преводачът е взел. Защото не само виждаш друг, не твой поглед върху текста, но и търсиш и други погледи освен своя. И то се натрупва и ти остава в ума. След което не можеш да се отървеш от него и работиш с него.

Философия на преводача едва ли има. Философията е на автора (принципите на философията му), а преводачът трябва да ги усети и да ги направи достъпни на съответния си език. И да се замисля за някои неща отдолу, под текста на автора. Един пример: лейди Макбет си търка/мие ръцете – а връзката с Пилат и с безброй изрази за „чисти ръце“? Или ще я търсим по-надолу в текста, ако авторът е благоволил да ни я каже?

Непреводим ли е Хлебников – и изобщо как се превежда смятаното за непреводимо?

Всеки автор е преводим – иначе нямаше да има преводачи и изобщо език, литература и култура. Интересното в този случай е, че Хлебников бяга (не го знаех, Георги Борисов ми го каза и ми оправяше текстовете) от „западните“ думи. Бива, щом ще е така, така да е. Иронията в случая е, че (а може би го е знаел все пак) „хляб“ в името на Хлебников идва от немски, май готски по-точно. Не че немският не е индоевропейски. Стремежът на Хлебников към Изтока, особено в случая със северните му, т.е. „степни“ области, за нашия език не е проблем – сума ти думи са ни оттам.

Благодарение на този превод какво научихте за състоянието и възможностите на съвременния български език?

От превода на всяка книга се научават безброй неща за състоянието и възможностите на съвременния български език. Тъкмо преводите го правят всъщност нашия език, а колкото до възможностите му, те са безгранични – като на всеки език. При Хлебников – своеобразната подредба на думите му, избора му на думи, новосъздадените му думи – но това го има и при други автори. Много помага и това, че езиците ни са толкова близки, разбира се, така че човек може да си „поиграе“ с корени и други части на думите. Винаги съм се чудил как се оправят с това преводачите от неславянски езици – на мен всъщност очевидно ми е много по-лесно в това отношение.

Какво Ви трогва в личността на Велимир Хлебников?

Трогва ме нещо, което е наистина затрогващо. Детското, детинското учудване, удивление, направо втрещяване и пред вселената, и пред езика. Зад което стои един рационално възпитан и самовъзпитал се образован ум. В науката се говори за „детски език“, дори за „бълболен език“ – езика на съвсем бебетата. И представете си сега един порасъл висок, обичан от всички начетен човек, който е запазил това детинско удивление и се опитва да го обясни и поради, и чрез скепсиса си по отношение на общоприетата (включително езикова) традиция, и си носи написаното – най-ценното си и на практика единствено притежание, на което държи – в калъфка за възглавница. Аз преведох само части от прозата му, където езикът за него все пак е само средство, но в поезията му езикът се превръща в сечиво. За това обаче трябва да питате Надя Попова, Бойко Ламбовски и Кирил Кадийски. И най-вече Георги Борисов, разбира се.

Така че няма нищо чудно (каза го и Георги Борисов), че е пил от чашата на Моцарт и Пушкин – но пък е стряскащо, нали? Тук ще си позволя да цитирам Йозеф Рот от „Пътувания из Украйна и Русия“: „Творецът революционер – не по принуда както пролетариата, а по свободна воля или призвание си остава винаги революционер – дори и след победоносни революции.“ Колкото до мен, аз не съм революционер – аз съм само един затрогнат преводач.

Бойко Ламбовски: „Хлебников е неуправляем“

Кой е Велимир Хлебников за Вас – тотално непредсказуемо явление или логичен резултат в развитието на литературната култура? Кои са хората около него – и срещу него?

Велимир Хлебников като личност е непредсказуем с оглед уникалността на всяка индивидуална душа. Като литературно име той, разбира се, е част от логичната предсказуемост на литературните явления, които са във връзка с огромната област, която наричаме култура. И която пък е сегмент от още по-огромни неща, наречени цивилизация, нация, човечество. Та той е едновременно ярък представител на разпад и съзидание в литературата, като явление от света на лудешката революционност, обхванала умовете в началото на миналия век.

Кои са около него? Ами познавали са го всички значими фигури тогава, ценял го е Мейерхолд, а Маяковски и футуристите го смятат за своя основа. Но той е невписваем, нейерархичен, неуправляем – така че всяка администрация, всяка структура е изпитвала към личността му неразположение, въпреки че идейно той е бил за революцията. Ала му е било скучно да чете Маркс или Ленин…

Какво бъдеще предлага „председателят на Земното кълбо“ на човека, езика, обществото?

Утопично. В същото време без съмнение се е взирал в бъдещето прозорливо – можем да кажем, че е пророк на глобализма, дори на интернет. Смятал е, че на човек трябва да се заплаща дори за това, че работи сърцето му – то върши работа. Днес някои развити общества повдигат въпроса за т.нар. задължителен „базов доход“ – и тук Хлебников е бил прозорлив.

Какво е литературното наследство на Велимир Хлебников в Русия днес: какво от него продължава да е огън – и какво вече е пепел?

Хлебников е част от литературната история на Русия и света. С оглед на това се изучава като класик. Разбира се, тези, които можем да причислим в съвремието ни като фиданки от ствола на Хлебников, и в частност – на футуризма и кубофутуризма, са вече жители на по-друг език и философия. Но са с все същата страст към неологизмите и всичко, що е словотворчество…

Защо българските футуристи предпочитат Маринети, а не Хлебников?

Защото не обичат мистиката на числата, не обичат несанкционираната от нищо езикова стихия, а и неудържимото многословие на Хлебников малко ги плаши. Маринети е по-овладян, а ние, представителите на по-малки нации, сме привърженици на повече дисциплина в словесността дори когато става дума за проекции на виденията ни в бъдещето.

Кирил Златков: „Хлебников се завръща в бъдещето“

В каква визуална култура узрява и се утвърждава Велимир Хлебников?

В самото начало на ХХ век изкуството на Русия ври от творческите експерименти на огромно количество свръхталантливи хора. Младият Хлебников познава доста задълбочено изкуството и литературата на своето време и на предишните епохи. Той живее в много интересен момент: в обществото и културата има критична маса творци, търсещи радикално ново изкуство, което няма нищо общо с миналото, откриват се нови средства за изразяване, нови форми, нови думи, нов език.

Хлебников има собствен път в изкуството. Той е в центъра на футуризма, но визуалната култура, която го е формирала, се намира много повече в Третяковската галерия, Ермитажа, библиотеките и откритите природни пространства, отколкото в ателиетата на авангардистите. Двигателят на творчеството на Хлебников е предимно огромната енергия на собственото вътрешно горене, катализирана от нетипичната смес между изкуство и закономерности на природните/естествените науки и древните езици. Петербургската бохема и авангардистите безспорно имат силно влияние върху вкуса на Хлебников, но те са по-скоро съмишленици, отколкото преки вдъхновители.

По какво се различаваше работата Ви върху този том от работата Ви по друго фундаментално издание на „Факел експрес“ от последните години – „Избрани произведения“ от Даниил Хармс?

Хармс познавах още от гимназиалните си години, а с Хлебников се запознах преди половин година. Винаги се старая да не проектирам собствените си пристрастия върху конкретната книга, но това е невъзможно в сферата на визуалното. Всеки художник, всеки човек вижда и произвежда това, което знае. Докато работех по Хармс, знаех много, имах лична предистория с произведенията му, а Хлебников се постарах да опозная в движение.

Общото в подхода ми към тези две книги е старанието ми да намеря баланс между естетиката на автентичната епоха и нашето време. За мен – като художник с вкус към типографията – работата по книги от епохата на първите три десетилетия на ХХ век е голямо предизвикателство и силна тръпка, защото това е времето, в което графичният дизайн като художествена дейност се оформя, разцъфва буйно и залязва.

Click to view slideshow.

Докато работех по Хлебников, си позволих да споделя някои неща с руския ми колега типограф Денис Машаров. Според него в дизайна на книга за Хлебников трябва да се използват шрифтове от времето на Хлебников. Той имаше резерви към специфичната изразителност на съвременните (мои) шрифтове и ар деко нюансите в някои от работите ми, защото Хлебников е руснак, а не американец или французин. Но моят основен аргумент е фактът, че книгата се издава днес, а не преди сто години, и това не бива да остава случайно. Намирам играта с геометричния и плакатен подход в типографията за адекватна, такива неща си говорихме. Все едно. Има нещо важно, бъдещето трябва да направи реверанс към миналото, без да се навежда прекомерно. Графичният образ на „Творения“ се получи особен, ръбест и неочакван, което е по-добре от предвидим и благ.

Ставам досаден с този спомен, но преди години в разговор Зигмунт Бауман каза пред мен и колеги, че няма такова нещо като бъдеще, че бъдещето не съществува. Според Вас как би му опонирал футуристът Хлебников?

Бауман и Хлебников вероятно вече са се срещнали и са изяснили тези въпроси в непринуден разговор на фона на безкрайността. Думите на Бауман се отнасят до актуалната огромна пропаст между политиката и властта. В това интервю той говори за невъзможността да се превърнат в реални действия решенията, които сме взели за нашето общо добруване. Става дума и за импулсивността, непредвидимостта на нашите лични избори.

В измеренията на духа обаче граници не съществуват. Велимир (повелителят на света) е дете, родено от бъдещето. През целия си живот той се опитва да се завърне в бъдещето и да прегърне родителите си, и тича към тях презглава. И успява! Хлебников вярва в бъдещето и се храни от бъдещето, бъдещето е негов и хронос, и топос, а днес, в бъдещето, почти (някакви си) сто години след смъртта му, ние продължаваме да се интересуваме и да се възхищаваме от неговите думи и прозрения. И това ако не е доказателство за осезаемостта на измерението „време“! За Велимир смъртта е „временно окъпване във вълните на небитието“.

Виждате ли в съвременната култура – независимо от това в кое изкуство – явления, които кореспондират с творчеството на Хлебников?

Не. Днес нямаме нужда от модернизъм, такова е времето. Неспокойният дух изчаква. Изкуството на метафората е несъвременно. Разбирането и настройката „… только этого мало“ съществува, но е обвито в меланхолия. Формите са лесносмилаеми. Посланията на изкуството използват все по-директен език, за да намерят някого от другата страна, и лулата е все повече просто лула. Мисленето е демоде, защото предполага усилия и вероятно болка, което в крайна сметка не е много забавно. Махалото е в друга посока. Прогресивната роля на изкуството днес е в сферата на социалното приобщаване и уважението към различностите. Съвременният шанс на творците е погледът им към неравнопоставените. Бъдещето е просто отсрочка в плановете ни да оцелеем като вид.

Заглавно изображение: Корицата на „Творения“ от Кирил Златков и снимка на Велимир Хлебников (Wikipedia)

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Първо ще махна оръжията

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/purvo-shte-mahna-oruzhiyata/

Мила Нева,
Знам, че въпросът ми звучи по детски наивно – но ти как би спасила света?

E.

Здравей, Е.,

Въпросът ти надигна вихрушка от колебания от вида, който кара едни да изсумтят: „Аз ли?“ и да се огледат за изхода, а други запраща в трескаво свръхпроизводство на подвъпроси. Аз съм от вторите. Какво е „свят“ – Всемирът или земните наличности? Само живите същества или само съзнателните? Какво в различните случаи би било „спасение“ и в името на кое, за сметка на кое? Може ли и трябва ли някой свят да бъде спасяван отвън, а не оставен на естествения си баланс (каквото и да означава „ествествен“ на този етап, особено в съчетание с нестабилна тема като баланса)? Спасяемо ли е въобще нещо?

И така нататък по пързалката на „какво значи всичко“, „зюмбюлът, като не мисли, не съществува ли?“ (но кой е казал, че не мисли?) и онова за дървото, дето никой не е чул да пада, но за което всички са чували. Докато в един момент не се хванах – надвесена с огромна гума от хипотетично небе – да се чудя кое бих изтрила с по-чиста съвест: нервиран лос във финландска гора, който се приближава с рев в тъмното, или подпийнал простак на софийска улица, който се приближава с „комплименти“ в тъмното (и двете – нежелана част от реалния ми опит). След малък етически гърч се усетих, че никой не иска от мен да санкционирам с гръм, язви и скакалци, и ей ме пак в изходната точка. Където светът е мое задължение главно в своята уязвимост и се пита дали ще буксувам във вечна нерешителност пред него, или ще се хвърля да върша нещо, колкото и да е съмнителен успехът му.

Такава реакция лошите, наивните и незрелите въпроси не предизвикват – те са монологични и задънени. Въпросът ти може да се сметне за детски само в доверчивото очакване да чуеш от събеседника си честни и разбираеми думи. Питаш прямо и от сърце, затова и аз ще се помъча да ти пиша така, най-малкото за да не ни хване морска болест от лашкането между оттенъците, разклоненията и пълната невъзможност за окончателни декларации. Ако приемем, че имаме някакъв свят, за който си струва да милеем и да се грижим (има, разбира се), то ето ти моите мерки за неговото оцеляване. Първо ще махна оръжията.

Помислих си, разбира се, че след като съм така щедро овластена от теб, мога да започна с отстраняване на болката и на самотата и с рязка намеса в търсенето на смисъл и приемането на смъртта – нали това са четири от основните ни битки на този свят. Обаче се възпрях: а не ни ли трябват те в овладени дози, за да останем хора? Не са ли и болката, и самотата, и безсмислието, и смъртта сред необходимите съставки на единствената ни рецепта? Има един пътуващ сюжет за любовта, която връща мъртвото към живот, но този живот е сбъркан, злокобен – виж котката убиец на Стивън Кинг или трагичния Лазар, посинял и миришещ на пръст, на Пенчо Славейков… Значи, вместо да изкореня онова, което май ни е природа, и да доведа до запълването на празнотите с неведоми ужаси, най-добре първо да отстраня отстранимото – най-острата играчка в стаята, най-арогантно узаконената безчовечност: оръжията.

Спестените средства и работа ще пренасоча към безплатно образование, добив на зелена енергия, изследвания, които да елиминират или ограничат болестите, и достъпни за всички уютни лечебници (колко тъжно звучи „болници“). Ще вкарам оръжейния бюджет в изобретения, които да улеснят и подобрят живота първо на най-крехките, на най-препатилите от независещи от тях обстоятелства. О, моля ви се, много ясно, че не е толкова просто, ама не е и толкова сложно, хайде сега. И какво като не е въпрос на пет минути или десет месеца – с трезво общо усилие може да стане в обозрим срок. Освен това мене ме попитаха как ще спася света, хич нямам намерение да се стеснявам.

Ще махна границите и ще смеся народите, но ще дам шанс на всички култури, особено на по-малките и заглъхващите, да продължат да съществуват и да се развиват (училища, театри, пари за нови книги и филми, за гостувания другаде и привличане на нови почитатели). Ще сложа таван на трупаното богатство; ще оставя само банки, стъпили на солидарен принцип; ще се опитам да проумея как съвсем да се откажа от затворите и наказанията. Ще поощря всякак отмирането на кастите и класите; ще действам решително срещу нуждата от йерархия и в полза на нуждата от постоянно разширявани професионални и човешки компетенции плюс екипен дух за разумни действия. (Сбогом, монархии; сбогом, сложни академични постройки за амбициозни чиновници на духа; сбогом, самозабравили се политически паразити; сбогом, религиозни функционери с добър апетит и зли душички; сбогом изкрещени команди без смисъл.) Ще сложа всякакви пречки пред злоупотребата с другия. Ще облекча максимално природата от нашето вредителство. Ще се допитам до най-сърдечните сред знаещите.

Ще прехвърля целия престиж в представите на хората върху качества и поведения, водещи до общото добруване. Ще завъртя към нулата копчето на ламтежа по предмети. Ще оскубя суетите като плевели – гигантски брой нещастия се пръкват и от най-баналните им форми. Ще разкача похвалната ни потребност от идея за добро и лошо от типичната ни склонност да се делим на добри и лоши по най-произволни критерии. Дяволът е точно в това – в тъпата употреба на умното, в загрозяването на хубавото, в опетняването на чистото, във фриволното отношение към същественото и в страхопочитанието към празното. Ще светна с големия прожектор над безобразните му козни. Веднъж вече си мечтах тук за един по-добър свят, но тогава се бях ограничила до България, и то стриктно в изпълнимата реалност. Обаче ти, Е., ми даваш по-широки пълномощия.

На италиански играта на дама се казва il gioco del mondo, „игра на свят“ – първият ѝ сегмент се нарича „земя“, сводестият най-отгоре – „небе“, а по средата има няколко номерирани квадрата, по които човек подскача според силите си. Като в живота. Колко време имаме за прахосване? Николко. Ще направя общуването естествено като дишането. В спасения от мен свят хората ще разсъждават самостоятелно, няма да робуват на ненужни очаквания и на нелогични привички, ще разговарят за всичко: ще спорят не за да излязат прави, а за да намерят заедно истината; ще се съгласяват не от страх, а за да си сътрудничат по-лесно; ще бъбрят за разтуха. Ще се свенят да са груби, ще са свободни да са ласкави.

Отдъхналата си от безогледното човечество природа ще възнагради поумнелите му потомци и ще ни върне места и време за покой, красота и прозрения. Нищо няма да е съвършено и кой знае какви спънки ще възникнат по пътя, но понеже в момента аз решавам, нека да заложа и безплатен сладолед за желаещите. И по едно куче на глава от населението – „Бъди човекът, за когото те мисли твоето куче!“, както казва Рики Джервез.

И сега, докато се отдалечавам с песен на уста и чакам да ми пишеш как ти ще спасиш света – искам да спомена още един Славейков, този път Йордан. „Когато жената се разболее, те захвърлят дрехите си на скучни създания и обличат дрехите на спасители. И са чаровни. И са смели. Наужким. И си вярват, че е наистина. И не разбират, че жената не желае да бъде спасявана, когато е в опасност. Не само тогава. Жената желае мъжът до нея да е рицар, когато всичко, абсолютно всичко ѝ е наред. Да спасява жени, изпаднали в беда, може всеки. А да спаси жена, изпаднала в живота, може само един.“ Преди няколко години чух Йордан да чете от дебютния си роман на сцената на Софийския литературен фестивал и този фрагмент ме порази. Отнасям го към много повече от отношенията между мъжете и жените и съм дълбоко убедена, че не „само един“ може да спасява хората, изпаднали в живота.

Заглавно изображение: Фрагмент от „Моят край“ (2019), картина на австралийската художничка Трефина Бийзли
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Валериев, Мошони, Хьойзинха

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/valeriev-mosonyi-huizinga/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Засечка“ от Валери Валериев

София: изд. „ВС Пъблишинг“, 2020

Когато Валери Валериев пише примерно за училище (но далеч не само за училище!), свързвам неговото стихотворение със собствения си опит в казармата: спазваш правила, които не са твои, нито са рационални. И понеже не се справяш особено добре с това, се чувстваш смотан. И очакваш да те ударят. Точно такъв е лирическият Аз на Валери – на човек едновременно много добър и неуместен… И виновен, без да е виновен.

Ако беше уместен обаче, още повече нямаше да се харесва на себе си.

А и Валери е много разсъдлив. Той е юрист и в стихотворенията си.

съд

нищожни са най-злите дела

пирон, най-много трън
в Божествената пета 

ще дойде ден,
ще бъдат извадени с горещи клещи,
хвърлени в огън, изгорени, стопени

там
няма да останат спомени
от най-злите дела
както, сигурно, и от най-добрите

Неуместността на Валериевото чувство за справедливост го води до иронията и самоиронията. Всъщност поетът е както много разсъдлив, така и много порядъчен – и затова самоиронията му е най-добрият ход. Тя е неговата религия. Изобщо, в лирическата какофония на своето поколение и на литературната ситуация днес у нас Валериев е сред малцината с напълно разпознаваем глас.

… Глас на фрустрацията. Точно като „Фрустрация“ бих пренаписал заглавието на тази книга: едно желание е започнало да се осъществява, но е било прекъснато от силните на деня. И изобщо – от загадъчността на злото…

Ако тази книга беше статус във Facebook, моят покоен приятел проф. Владимир Трендафилов, който ни се водеше, ни се караше, щеше да натисне безотказно вирнат палец. Аз веднага натискам сърце.

Защото поезията на Валери също ни се води, ни се кара. И дори я напушва смях от неизбежния ѝ трагизъм:

поради някаква нелепа грешка

роден генерал с безброй възможности за пропадане в ранг

абитуриентът пристига, яхнал не пони, а мустанг,
с което предизвиква още по-голяма смешка

ЕГН-то почти съвпада с това на друг
паспортната снимка – в профил, никога в анфас

хулигани пребили зрял мъж (съпруг) –
взели го за ученик от по-долен клас 

Има и още по-жестоки стихотворения.

„Приказки за магазинчета“ от Ализ Мошони

превод от унгарски „BG-кондуктор“ (Андреа Драгов, Виктория Андонова, Елица Климентиева, Клаудия Георгиева, Моника Гълъбова, Николай П. Бойков), София: изд. „Панорама“, 2020

Втората (след „Маджарщини“) у нас книга на унгарската писателка Ализ Мошони е от любимите ми: изобщо не можеш да уцелиш дали е за деца, или за възрастни, дали е смешна, или е страшна… Неясното звучи безапелационно, причудливото звучи логично. Безспорно Мошони е много коварна в конструирането на смисъла. Затова всеки кратък текст – в който няма никаква тяга към анекдота – излъчва омая.

Магазинчето за лоши дни

В Магазинчето за лоши дни купувачите присядат и чакат. – Какво чакате, кажете моля? – Чакаме, защото засега всичко все още е наред. Както тук си седим и чакаме. Но ще дойдат и лошите дни.

Какво иска да каже авторката? Не знам. Има ли послание? Има ли поука? Моят отговор е: не. Но този текст ме привлича страховито със стаената си тревожност. Тези дни попаднах на твърдение на Елиас Канети, според което със света най-силно ни свързва чувството за вина. Точно това усетих в този малък и объркващ текст.

Други от магазинчетата на Мошони са много уютни:


Ама защо, ама как? Средноевропейски истории. И въпроси от времената преди литературните молове.

Попитах поета и преводач Николай Бойков защо е избрал Ализ Мошони за превод, как я е открил. Ето как:

Може би книгата ме избра. Книгите ми бяха в кашони, струпани до стената срещу леглото ми. Сутрин ставах и увисвах в безвремието на безтегловното време. Очакваше ме още един ден на спрялото време. И тогава из някой от горните кашони изникна тази книга, назована „Унгарски приказки“, като двете думи бяха написани слято, нещо допустимо на унгарски. Впоследствие преведох заглавието като „Маджарщини“, някак изотникъде и изневиделица дойде това заглавие. Не знаех нищо за авторката, изчетох книгата, запревеждах, помня кòсите пролетни лъчи през решетката в люлинската ми стая. Бавно превеждах, нямах закъде да бързам. Връщах се към живота. 

Впоследствие изчетох и други нейни книги за възрастни и деца. Когато след премиерата на „Маджарщини“ ме попитаха дали ще преведа и „Приказки за магазинчета“, отговорих от раз „не“. Това вече съм го правил, казах. Тя работи със същите прийоми и средства. Минаха години обаче, предложиха ми да водя упражнения в магистратурата „Преводач-редактор“, сториха ми се подходящи – постижими за разбиране и за направа цялости в рамките на едно упражнение. Запревеждахме, после предложих и на други млади преводачи да се включат, работихме с всеки индивидуално, искаше ми се да повторим някогашната работилница „BG-кондуктор“, някогашния ѝ дух, когато седяхме и общо превеждахме, в общност превеждахме, в общност търсехме най-добрите решения и обсъждахме. Преведохме я, намерихме финансиране. Понякога разказвам първата приказка: 

„В Магазинчето на добрите приятели седят двамата добри приятели магазинери и просто си тананикат. – Така няма да свършим нищо – изтананиква единият. – Но и не искаме – изтананиква другият.“

„В сенките на утрешния ден. Диагноза на духовните страдания на нашето време“ от Йохан Хьойзинха

превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова, София: изд. СОНМ, 2020

Хьойзинха идентифицира снижаването на критическата потребност, размътването на критическата способност, нарушаването на функцията на науката, изоставянето на идеала за познание… Но аз ще поставя акцент върху друг проблем – пуерилизма. Защото именно пуерилизмът става предмет на разговор между учители, между университетски преподаватели, между работодатели…

Знаем го: Йохан Хьойзинха е големият теоретик на играта като културен феномен. Той утвърди понятието Homo Ludens. Затова можем да му се доверим, когато твърди, че ако за Платон човекът е играчка на боговете, то днес хората използват света като играчка… Ето какво точно пише нидерландският философ:

Пуерилизъм ще наречем положението на едно общество, което се държи по-незряло и по-неразумно, отколкото му позволява състоянието на неговата съдна способност, и което, вместо да тласка момчето да стане мъж, пригажда своето поведение към това на подрастващите.

Детската игра се е имплантирала в спорта, медиите, изкуствата, в празничната култура. Несериозността, състезателността и зрелището очевидно се сливат в неразчленимо цяло. Играта се прави на сериозна. И това в крайна сметка води до непоправима загуба на дълбочина. Инфантилен отказ от дълбочина.

(И лека воня на фашизъм.)

Всъщност забележителното и обезпокоителното е, че надигането на подобна духовна нагласа се насърчава не само от спадналата потребност за формиране на лична преценка, от нивелиращото въздействие на груповата организация, която поднася партида готови мнения, и от винаги готовото да се включи повърхностно разсейване; освен това повод за такова състояние на духа дава и обилно го подхранва изумителното разгръщане на техниката.

… Вие четете този текст на своя компютър, лаптоп или мобилен телефон. Моят успех ще бъде, ако вземете и прочетете книгата на Йохан Хьойзинха на хартия.

Прочее, тя е публикувана през далечната 1935 година.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Седмицата в „Тоест“ (25–29 януари)

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/editorial-25-29-january-2021/

Тоест

На 1 февруари 2018 г. публикувахме първите няколко текста и първото видео в toest.bg. Иначе казано, съвсем скоро ще имаме рожден ден. Три години, през които сме заедно с вас – нашите читатели, зрители, слушатели и дарители. И макар да обновяваме финансовите си отчети всеки месец, те не казват всичко. Затова подготвихме един обзорен редакционен материал за отминалата 2020 година, как се отрази тя на проекта „Тоест“ и какво предстои. Благодарим от сърце на всички, които по един или друг начин направиха възможно медията да просъществува през тези години.

В „Тоест“ вярваме, че обществената промяна е възможна, но е резултат от дълго бягане, затова нашият микс от теми гравитира около публицистиката и културата. Защото без да говорим за фундамента и принципите на едно общество, без анализи на възможните действия и посоки, без критични оценки на важните моменти от ежедневието – не можем да се засилим напред.

Емилия Милчева

Сделките за БТК, информационния конгломерат около „Нова телевизия“ и медиите на Пеевски са знакови. Не са лишени от база допусканията, че ветропоказателят ще се обърне в различна посока и че това са сигнали за ново раздаване на картите сред политическия ни „елит“. „Кой е следващият Пеевски?“, пита се Емилия Милчева в тазседмичния си вътрешнополитически анализ. Защото според нея той не е продукт на една партия (ДПС), а консенсусна инвестиция, и ако „дълбоката държава“ не бъде разглобена, смяната на посоката на вятъра или премахването на някоя и друга изхабена фигура няма да донесе необходимата промяна.

Венелина Попова

Къде е решението ли? Въпреки натиска на партньорите ни от ЕС и САЩ, Венелина Попова намеква, че единствено вотът на българите на 4 април е в състояние да обърка плановете и да застраши спокойствието в корупционния оазис на днешните български управляващи. „Държава на паралелните реалности“ е заглавието на нейния политически обзор в този брой.

Марин Бодаков

„Книги като „Творения“ от Велимир Хлебников се появяват сигурно веднъж на десетилетие“, твърди Марин Бодаков в увода си към интервюто с трима от „виновните“ за този културен подвиг – преводачите Иван Тотоманов и Бойко Ламбовски и художника Кирил Златков. За 700-страничния том с поезия и проза на големия руски творец, за влиянието му върху съвременната култура и за проекциите на различните исторически тенденции върху самия него и неговото творчество – прочетете в интервюто, озаглавено „Хлебников без зрелища“.

Време е за рубриката „По буквите“ и нови препоръки от Марин на книги, които заслужават вашето внимание. Този път неговият избор се спира на стихосбирката „Засечка“ на Валери Валериев, „Приказки за магазинчета“ от Ализ Мошони и „В сенките на утрешния ден. Диагноза на духовните страдания на нашето време“ от Йохан Хьойзинха.

Нева Мичева

Струва ли ви се, че сякаш повечето хора очакват някой друг да спаси света – или поне да им спусне рецепта? Особено преди избори. Но какво, ако на вас се падне тази отговорност? Най-новият въпрос в рубриката ни за читателски писма „Говори с Нева“ е точно такъв: „Ти как ще спасиш света?“ „Първо ще махна оръжията“, отговаря Нева Мичева. Но нали не мислите, че ще спре дотук…

Приятно четене!

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо няма и български машини Краде ли властта изборите с машинен вот ала Венецуела?

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B5-%D0%BB%D0%B8-%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D0%BC%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD-%D0%B2%D0%BE.html

събота 30 януари 2021


Управляващите партии ГЕРБ, „Обединени патриоти“ и „ВОЛЯ“ в партньорство с Движението за права и свободи (ДПС) са в състояние да повлияят върху резултатите на парламентарните избори в България на 4…

The collective thoughts of the interwebz

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close