Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-tesniya-prohod-na-kavichkite/

Името на една хижа и един проход се тиражират в новини, статии, напористи постове и крайни коментари, откакто бе извършено тежко престъпление. Това беше първото изречение в статията, когато започнах да я пиша. Два дни по-късно, когато почти я приключвах, броят на жертвите се удвои. Дано не сметнете за проява на лош вкус или още по-зле – за светотатство, това, че си позволих да взема повод от трагедията, за да осветля трудностите при употребата на един пунктуационен знак – кавичките.

Хижа „Петрохан“ и проходът Петрохан

Да, пишат се по различен начин, или поне би трябвало да е така. Собствените имена на сгради поначало не създават двоумения – те се пишат с кавички:

хижа „Скакавица“, хотел „Рига“, църква „Св. Пантелеймон“

Разбира се, надали някъде ще срещнете такова правило за сградите. Според официалната формулировка с кавички се пишат „собствени имена, които са приложения в рамките на словосъчетания“ и представляват доста разнородна група. Тук са имената на улиците и булевардите („6 септември“, „Цар Борис III“), язовирите („Копринка“), търговските марки (бира „Загорка“), заглавията на книги и постановки („На изток от рая“, „Когато гръм удари“) и какво ли още не. Както виждате, те се пишат с кавички и когато родовото понятие пред тях липсва.

Няма да подмина формулировката „приложения в рамките на словосъчетания“. Докато за словосъчетание всеки що-годе образован човек е чувал и знае какво е, за приложение не е. Тази второстепенна част на изречението не е заложена в учебните програми по български език и не се изучава в училище¹. Добре би било да се помисли за по-човеколюбива формулировка на това правило, а и на други правила.

В словосъчетанието проходът Петрохан имаме също родово понятие и собствено име, както е при хижа „Петрохан“. Защо тогава е без кавички?

Не е ли Петрохан приложение? Оказва се, че не е. В този случай Петрохан е опорната дума, определяемото, а проходът е приложението². Според мен би било по-разбираемо, ако при употребата на кавички в подобни примери вървим по линията на първични и вторични названия. Имена като (проход/връх) Петрохан, (град) Враца, (село) Айдемир, (река) Амазонка означават географски обекти и тук номинацията е първична³, това са собствени имена, възникнали най-често отдавна.

Хижа „Петрохан“ е построена преди петдесетина години и е наречена на прохода или пък на върха, тоест нейното собствено име е резултат от вторична номинация. Освен хижа имаме и колбас „Петрохан“ (също вторично название), а вече и случаят „Петрохан“, аферата „Петрохан“, мистерията „Петрохан“, трагедията „Петрохан“, които може да се разглеждат като резултат от третична номинация, така да се каже – по името на хижата.

Впрочем конкретно за собствените имена на географски обекти има изрично правило, че се пишат без кавички. Освен споменатите върхове, реки, градове и села, в тази графа са названията на планини, местности, езера и прочее, които надали създават затруднения. Близки до географските обекти са природни образувания от типа на водопади (Райското пръскало), пещери (Магурата), скални формации (Побитите камъни) и макар че за тях няма специална директива, моят съвет е да ги пишете без кавички.

Гара Подуяне, автогара „Подуяне“ и курортен комплекс Албена

Сега навлизаме в сивата зона, в която контурите са малко или много размити, но колкото и да кършим пръсти, употребата на дадено име обикновено е неизбежна и трябва да вземем решение: с кавички или без?

Какво да правим с гарите и курортните комплекси например? Те географски обекти ли са? От една страна, курортните комплекси са населени места, подобно на градовете и селата, следователно имаме основание да ги пишем без кавички. Това обаче не е единственото съображение, което следва да вземем предвид. Според езиковедите фактори като време на възникване и именуване на обектите, популярност и честота на употреба влияят съществено при употребата на кавички.

Наблюденията ни показват, че гара Подуяне много по-често се пише без кавички, докато автогара „Подуяне“ по-често е с кавички: по-късните по време на възникване обекти по-често се пишат в кавички, защото актът на тяхното именуване се помни, а трайността им във времето не е доказана.

Споделям това наблюдение и пояснявам, че и в двата случая имаме вторична номинация – гарата и автогарата са наречени на село/район Подуяне, но гарата е с няколко десетилетия по-стара⁴ и това явно е достатъчно за езиковото съзнание да отхвърли кавичките в първия случай и да ги сметне за нужни във втория.

Курортните комплекси и ваканционните селища също са от по-ново време, вторичната номинация при тях изпъква – Слънчев бряг, Златни пясъци, Камчия, Албена, Дюни⁵, и това са доводи за употребата на кавички. Много важен обаче е и другият фактор, който споменахме – курортите са по същество населени места, затова и толкова силно се колебаем дали да оградим имената им с кавички.

Кавички и курсив

Интересна е „синонимията“ между нашия препинателен знак и курсива. Правилата позволяват, вместо да ограждаме дадено име с кавички, да го напишем в курсив, с получерен шрифт, да го подчертаем, а защо не и да използваме друг цвят, например в слайд на презентация. Важното е името да се открои, да се отдели от останалите думи в изречението, както това се постига чрез кавичките:

Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.
Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.

Като стана дума за пиеси, надали някога ще видите заглавие в кавички на театрален афиш. Обяснението е, че то обикновено е с най-едър шрифт, отделено е от останалата текстова информация и кавичките просто се оказват ненужни – няма какво да открояват.

Много често в български текстове, особено в последните десетилетия, се срещат собствени имена, които поначало изискват кавички, но са написани с латиница. В „Тоест“ сме приели да ги поставяме в курсив. Наясно сме, че това е в разрез с официалните правила, и сме го заявили изрично. Решението на кодификатора да не се употребяват кавички, съответно курсив, е в унисон с езиковата практика:

Това, което можем да твърдим със сигурност, е, че когато собственото име приложение е на латиница, независимо от това към какъв клас обекти принадлежи съответният денотат, то почти никога не се огражда в кавички.

Ето и един пример, съобразен с официалните правила:

Netflix е изправена пред антитръстова проверка заради планирана сделка на стойност близо 83 млрд. долара за придобиване на Warner Bros Discovery, пише Financial Times.

Няма как да се отрече, че чуждата азбука откроява в някаква степен собствените имена от другите думи в текста, които са написани с кирилица. Ние в „Тоест“ обаче искаме да подчертаем това различие чрез курсива.

Колкото повече разнищваме кавичките и употребата им, толкова повече въпроси възникват за тяхната уместност и дори за необходимостта им изобщо, особено при собствените имена. Те поначало се пишат с главна буква, която отличава названието и която е съвсем достатъчна например на четящите текстове на английски. Да, но ако собственото име се състои от две или повече думи, ситуацията става по-различна, защото в английския знаем къде свършва това име – всяка пълнозначна дума в него започва с главна буква (Warner Bros Discovery), докато в българския език правилото е друго и ето какво би се получило например, ако пропуснем кавичките:

Фондация Добро за всеки провежда поредната кампания за подпомагане на нуждаещи се семейства.

Много „тесни места“ има при употребата на този препинателен знак и нормирането ѝ е сложна работа, за което трябва да си даваме сметка. Ясно е, че влиянието на чуждоезикови модели (разбирайте английския) води до честото пренебрегване на кавичките, но пък малко по-горе илюстрирахме, че правилата в даден език представляват цялостна система и се крепят и осмислят едно друго. Затова през прохода на кавичките трябва да се преминава с повишено внимание, като при зимни условия. Go ahead!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/olga-mineva-silna-i-svobodna/

В мозъка ни има четири вериги, които отговарят за щастието, и една от тях е да помагаш на другите – има чисто неврологично обяснение за радостта, която носи работата с кауза. Честа практика е организации да обединяват усилията на различни специалисти, а също и на доброволци, за да се борят с реални проблеми, от които държавата е абдикирала. Навярно именно заради смисъла, чиято добавена стойност носи освен ползи за обществото и удовлетвореност за ангажираните с нея.

Днес ви срещаме с Олга Минева, жената, която стои зад Фондация Emprove – с опита си като организационен психолог и с усилието си да променя средата. Emprove осигурява общност и менторски програми за момичета и жени, преживели насилие. Придружава ги по пътя им да поемат живота в собствените си ръце, работи за овластяването и окриляването им тогава, когато са забравили колко са силни.

Ако трябва да опиша ролята ми, то аз може би съм събирачът на хора в Emprove – човекът, който намира начин да се случват страхотните идеи на общностите ни.

Първите знаци за токсична връзка са свързани с ограничаване на личната свобода и неприкосновеност, с психическия контрол, с ограничаване на правата да работиш и да се срещаш с приятели. При цялата им съвкупност обикновено е въпрос на време да се стигне до домашно насилие, ето защо е изключително важно жените да могат да разпознават първите признаци. Има спешни канали – организации, които успяват да помогнат на жени в непосредствен риск (например Националната телефонна спешна линия за борба с насилието). Emprove се грижи за дългия път преди разпознаването на насилието или след измъкването от неговата клопка – период на подкрепа, осъзнаване и справяне с преживяната травма, за да започнат жените живота си отново. Неслучайно някои от тях, постигнали своите важни победи, наричат себе си жените сървайвъри.

Именно създадената от Олга организация е инициатор на общността на жените сървайвъри – тези, които са излезли (и оцелели) от връзки с насилие и се превръщат в ментори и ролеви модели за цялото ни общество.

Завършила психология в Хайделбергския университет и впоследствие магистратура по управление на промяната в Лондонския университет, Олга работи и до ден днешен като организационен психолог с ръководители на екипи и компании – тези, които задават визията, тона, атмосферата на работа за много други хора. Лидерски консултант е за служители не само в корпоративния свят, а и за ръководители на големи неправителствени организации:

Нерядко те трябва да си спомнят какво е да си говорят и да са свързани с другите. Виждам колко е важна работата ми, възприемам я като призвание, затова и до ден днешен я работя с душа и сърце, а Emprove е привилегия за мен, допълнителен, избран смисъл. Имам чувството, че за целия екип на фондацията – и терапевти, и ментори – е важно, че не работим това фултайм, защото то щеше да се превърне в рутина и да ни претопи. Emprove е истинското ни богатство, допълващо работните ни мисии.

Всичко започва преди около десет години, когато Олга работи в австрийска компания като организационен консултант, и там има възможност да върши и социална дейност. Тогава написва и основите на платформа, която впоследствие ще се превърне в мрежа за помощ и взаимопомощ. До този момент тя е виждала много програми, ориентирани към подкрепа на жени, които винаги завършват с наръчници. Предлага нещо различно – експериментален проект, в който да си партнират шест европейски държави и който да се грижи за процеса на справяне на жените.

Една кризисна грижа обикновено покрива 6 до 12 месеца. Какво обаче става след това? Ние създадохме онлайн платформа, в която менторите и участничките са анонимни. После, при обратната връзка, се оказа, че потребителките ни в тестовата фаза, които бяха около 400 жени, нямат нужда да са инкогнито. Това беше моят „аха! момент“. Жената сървайвър има тотално различен профил, тя е на друг етап от живота си, осъзнава силата си и е готова да я покаже на света. Така стигнахме и до темата за ранната превенция, защото жените сървайвъри вече искат и могат да помагат.

Не можех да предвидя такъв мащаб – над 100 жени са вече част от общността, годишно обучаваме хиляди и организираме десетки събития из цялата страна! Сега имаме за оперативен директор жена сървайвър, която се грижи за тази система от общности и същевременно е невероятен ролеви модел. Изнасяме наши изложби в чужбина, а също така сме официални представители на глобалната кампания на Ив Сен Лоран Abuse is not Love.

Голямата цел и смисъл е плащ, твърди Олга Минева който ти намяташ и той ти дава сили, но има опасност да прелетиш през живота си. И тук идва недвусмисленият проблем с усещането за неотложност, с което с променлив успех се борим всички ние. Наблюденията на Олга са, че в сектора на организациите, ангажирани с каузи, често работят хора, които – осветени от искрицата на смисъла – рискуват да позволят работата да ги погълне или да прегорят.

Тя самата открито заявява убедеността си, че всички трябва да ходим на терапия и да не се страхуваме да надникнем в себе си.

Един дълъг процес на себеизследване е – но поне разбираме къде ни отиват силите. Също така, когато мога, бягам от града и отивам да живея на морето – там хоризонтът буквално се разширява пред очите. Дистанцията ме спасява от чувството на вменена спешност. И едни от най-хубавите ми идеи за Emprove са дошли, когато съм далече от София и от офиса. Другият ми начин са йогата, медитацията и ходенето пеша. Притихването. Имам чувството, че никой не ни е учил да стоим на тихо като малки. Страхуваме се от скуката, а какви неща излизат от теб, когато притихнеш! Имам също така един смартпръстен, който ми казва, когато стресът ми е много – през него открих колко харесвам работата си като психолог, където потъвам като в медитация в историята на хората, в процеса, в който ги напътствам. Там няма място за адреналин, там ти си част от нечий свят. В Emprove е много по-интензивно и динамично.

Фондацията е разпознаваема и с множество кампании, които свързват жените с хора на изкуството: изложбата „Пробуждане между редовете“, арт инсталацията Розов облак, кампанията за мъжко психично здраве Чуй Гласа Ми, поетичния спектакъл Виж ме – силна и свободна и др.

С Олга Минева разговарям в планината, докато тя е на резиденция, вдъхновена от жени сървайвъри и събрала музиканти, фотографи, видеооператор, майсторка на бродерия, скулпторка, художници, терапевт – всички те обменят търсения.

Затова и идеята за свързването е основополагаща за начина, по който Олга мисли света. Тя твърди, че се налага да ребрандираме понятия като граници например: „Не границите, които ни разделят от нещата, а границите като мост към правилните неща“ е сред максимите, от които се ръководи.

Ако нямаме моста, все едно газим в блато от възможности, идеи, норми, вменени очаквания: ти си майка, жена, учен – каквото и да е. Нужна ни е посока: да открием кои са за нас правилните хора, идеи, процеси (неслучайно арт резиденцията се казва „Посока: СИЛНА“).

Изкуството по естествен начин се вписва в концепцията на екосистемата Emprove – като медиатор не само между артистите и жените сървайвъри, а и като възможност човек да опознае себе си през различни ключове, включващи несъзнаваното.

И понеже всеки от нас може да бъде част от промяната на нечий живот, неизбежно стигаме до артисти, срещата с които е повлияла върху Олга Минева. А срещите по Пътя са колкото търсени, толкова и случайни. Така тя кръстосва погледа си с този на Марина Абрамович.

Сравнително прясно преживяване е и повлия върху отношението ми към изкуството и връзката му с Emprove – отивайки на изложбата на Марина Абрамович в Royal Academy в Лондон, я срещнах случайно с група будистки монаси. Тя е първата жена, която е получила възможност за самостоятелна изложба там. И тази експозиция проследяваше процеса на нейното търсене на връзка със самата себе си: от дивото до притихването и силата. Това много силно ми импонира. Аз винаги съм носила в себе си каузата за женската сила и грижата за жената. Когато потънах в темата за насилието над жени, бях много ядосана, а гневът е опасна емоция. И това личи силно и в изкуството на Марина Абрамович, която в началото е дялкала пентаграми върху корема си, самонаранявала се е, подлагала се е на жестокости в изкуството си – може би и заради гнева си към един свят, който не е честен с жените.

Когато се движиш през изложбата и гледаш пърформансите, виждаш как става все по-тихо, по-медитативно. И се стига до нежния ѝ образ от настоящето. Бях разтърсена от преживяването, а когато излязохме с майка ми във вътрешния двор на Royal Academy of Arts, видях самата Марина, обляна от слънцето, озарена, в мир със себе си. На живо. Беше богато преживяване – краят на историята, който е добър.

Тази ситуация по странен начин кореспондира с тениската с надпис Not hysteric, historical, която Олга Минева притежава от мърча към филма „Жените наистина плачат“.

Ние имаме тонове години зад гърба си, в които жените са били невидими в историята, правата им са били потъпквани, гласовете им – заглушавани. И ако още си в ядосаната фаза, може да изглежда истерично. В женското движение трябва да има и гневни хора. Но има и тих начин да правиш революции и промени. Да се успокоиш не означава да се примириш и да угаснеш, това е нещото, което пропускаме в гневната фаза. Когато притихнеш, разбираш, че няма проблеми да си бос, а не с танк.

Днес Олга Минева успява да съвмести ангажираността си в Emprove с работата си като психолог, но това, което ѝ дава личен смисъл и обич, е общуването с дъщеря ѝ. Именно с нея, все още бебе в слинг, тя регистрира фондацията преди почти седем години. През годините е опитвала да си води дневник с добрите моменти през деня.

Осъзнах, че в абсолютно всеки ден хайлайтите ми са онези малки моменти с дъщеря ми – дребни наши традиции, да я взема от училище, да се смеем, да ядем нещо вредно. Така започнах да търся начин, когато пътувам в чужбина по международните ни проекти, моето семейство да идва с мен.

С нея пътуват и идеите ѝ – и готовността да опита нещо ново, невиждано, да зарази и други хора, за да придвижат заедно живота на непозната жена в по-добра посока.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/imame-si-prezidentka-i/

Започвам с едно уточнение. Наясно съм, че някои от читателите (и читателките) са свъсили вежди още при вида на женския род в заглавието на тази статия. Наскоро една журналистка, живееща в немскоезична държава, писа във Facebook, че е време думата президентка да влезе в употреба. Голяма част от коментиращите под поста ѝ (повечето от които жени) изразиха категорично несъгласие с призива ѝ. Една от тях дори сложи повръщащ емотикон след словосъчетанието „главнокомандваща на армията“, защото (смея да предположа основанието за отвращението ѝ) как може армията да се предвожда от някого в женски род?

Най-лесно би било да оправдая използването на думата президентка с вътрешните езикови правила на „Тоест“, по силата на които за назоваването на жени се употребяват думи от женски род, освен в строго определени случаи. При обръщение също се използва съществителното от мъжки род за съответната длъжност („Уважаема госпожо Президент“, а не „уважаема госпожо Президентке“). Това вътрешно езиково правило обаче не е случайно хрумване – то се дължи на убеждението, че ролята на жените в обществото следва да намери място и в езика.

Как (не) се става президентка

Фактът, че за първи път президентската институция в България се оглавява от жена, безспорно е събитие. В същото време Илияна Йотова не е избрана на този пост, а го заема по силата на конституционна процедура, след като досегашният президент Румен Радев го напусна, за да влезе в политиката.

Отечество любезно, аз ще те спася!

Точно преди 40 години Тина Търнър изпя We don’t need another hero. Колко продължения на реалност а ла „Лудия Макс“ са ни необходими, за да спрем да повтаряме същата грешка? Емилия Милчева за новия спасител, задаващ се на хоризонта, и за останалите месии, които играят като за последно десет.

ТоестЕмилия Милчева

Откакто след 1989 г. президентската институция е въведена в България, неведнъж в битката за нея са се включвали жени. Най-значимите опити са на Меглена Кунева през 2011 г. и на Цецка Цачева през 2016 г. За Кунева дават гласа си 14% от участвалите в изборите, което я класира на трето място след Росен Плевнелиев и Ивайло Калфин. На първия тур през 2016 г. дотогавашната председателка на парламента Цецка Цачева е втора след Румен Радев – той получава 25,44% от гласовете, а тя – близо 22%. На втория тур обаче разликата между тях става повече от 20 процентни пункта – Радев е подкрепен от 59,37%, а Цачева – от 36,16%.

Тук следва да се отбележи, че макар в количествено отношение резултатът на Цачева да е по-добър от този на Кунева, той беше провал за ГЕРБ.

Защото управляващата по онова време партия на Бойко Борисов предложи за държавен глава личност, на която не само не ѝ беше в стила да вдъхновява избирателите, а и не се радваше на техните симпатии. Така де факто подари победата на Радев.

За разлика от бившата председателка на парламента, чиято кандидатура беше чисто партийна, пет години по-рано Меглена Кунева разчиташе основно на собствената си личност, за да обедини гласоподаватели около себе си. Ето защо в известен смисъл нейното трето място тежи повече от второто на Цачева. За сравнение, през същата 2011 година обединението от партии и коалиции, включващо Съюза на десните сили – СДС, „Обединени земеделци“, Демократическата партия, Движение „Гергьовден“, Съюза на свободните демократи, БДС „Радикали“ и Българския демократичен форум, с общи усилия успява да постигне за кандидата си Румен Христов… 1,95%.

Вицепрезидентската институция, правомощията и жените

Трябва да се признае, че по отношение на равенството на половете вицепрезидентската институция се представя впечатляващо добре. От общо шестима вицепрезиденти на България трима, което ще рече половината, са жени. За сравнение, сред 21 премиери след 1989 г. има само една жена – служебната министър-председателка Ренета Инджова (преди 1989 г. този пост не е бил заеман от жени).

На какво ли се дължи джендър балансът при вицепрезидентите?

Мой бивш колега се шегуваше, че голямата му мечта е да е вицепрезидент. За да получава добра заплата за пет или десет години, без да му се налага да върши почти нищо. Между 6 юли 1993 г., когато Блага Димитрова напуска вицепрезидентския пост поради несъгласие с президента Желю Желев, и 22 януари 1997 г., когато встъпва в длъжност Тодор Кавалджиев, вицепрезидентската институция остава незаета, ала липсата ѝ на практика не се усеща.

Ако слуша човек Илияна Йотова обаче, работата ѝ на този пост е била не само отговорна, а и тежка. През 2022 г. в интервю за БНТ тя споделя:

Всъщност президентът ми възложи много тежки ресори – помилването, даването на българско гражданство, политическото убежище, работата с нашите сънародници зад граница.

Въпросните „тежки ресори“ впрочем почти изцяло се покриват с правомощията, които според Конституцията президентът има право да делегира на заместника си, само че назначаването на някои категории държавни служители се заменя с работа със сънародниците ни зад граница. Това ще рече повече пътувания в чужбина и срещи с български общности, посещаване на събития зад граница, в които участват изявени българи. Колко да е тежка тази работа…

Що се отнася до останалите ресори,

в България правомощието на вицепрезидента да предоставя убежище се характеризира с това, че то като цяло не се упражнява. И надеждите на политически бежанци като например саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди, затворен близо пет години в Центъра за задържане на чужденци в Бусманци, да се възползват от тази процедура, след като Държавната агенция за бежанците им е отказала легален статут, остават попарени.

В по-голяма степен Йотова е упражнявала друго свое правомощие – например през същата 2022 година, в която дава цитираното по-горе интервю, тя е помилвала 9 души, повечето от които тежко болни. Въпреки многократните призиви да помилва осъдените за корупция (след зрелищно задържане, кампаниен процес и спорни доказателства) Десислава Иванчева и Биляна Петрова, тя изчаква до последния момент – въпреки влошеното им здраве и малкото дете на Иванчева. През 2024 г. Петрова е предсрочно освободена, а настоящата президентка помилва Иванчева 10 месеца преди изтичането на присъдата ѝ. Така хем бившата кметица на „Младост“ излиза на свобода, хем това става възможно по-скоро преди Йотова да се впусне в кандидатпрезидентската надпревара през 2026 г.

Най-упражняваното от Илияна Йотова правомощие безспорно е предоставянето на българско гражданство. Но нали не мислите, че лично тя решава дали заявлението на всеки кандидат за натурализация да бъде одобрено, или не?

Добра новина за жените?

Фактът, че България за първи път има президентка, ще овласти ли по някакъв начин жените? Ще бъдат ли те по-добре представени в обществения живот, ще бъдат ли интересите им по-защитени, ще последва ли вълна от жени, готови да се включат в политиката?

Отговорът на всички тези въпроси е един – не непременно. Важно е как Илияна Йотова ще изиграе картите си, какви послания ще отправя, какви ценности ще отстоява. Да не забравяме, че една друга силна жена в българската политика – бившата председателка на БСП Корнелия Нинова, много повече навреди на правата на жените с агресивната си реторика срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, отколкото ги овласти. Май най-голямата полза от участието ѝ в политиката беше, че благодарение на нея много хора чуха думите фингъринг, фистинг и трибадизъм. И проявиха интерес да узнаят значението им.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно

Ако ротацията мине, за първи път в историята на България начело на редовен кабинет ще застане жена. Това би могло да значи много. Но Мария Габриел може и да е един приемлив параван за пред Брюксел. Светла Енчева разглежда някои от успешните и не чак дотам успешни примери за жени на лидерски позиции.

ТоестСветла Енчева

По отношение на Истанбулската конвенция впрочем реакциите на настоящата президентка бяха в стил „Ако не ви харесват ценностите ми, имам и други“.

Първоначално тя (както впрочем и партията, която издигна кандидатурата ѝ – БСП) твърдо се застъпваше България да ратифицира документа. И когато това не стана, Йотова изрази разочарованието си по време на форум за правата на жените:

В бурния поток от популистки изказвания най-малко се чу гласът на жертвите, на тези, които страдат от домашно насилие. В деня, в който Конвенцията бе изтеглена от Народното събрание, едно младо момиче в България, в столицата, загуби живота си, зверски пребито от приятеля си […] Ще кажете, че една конвенция не е панацея, и ще бъдете прави, но къде е волята за промяна на законите, къде е волята като хора да се справим с тези чудовищни случаи? Дано с поведението си не сме дали допълнителна сила и увереност на насилниците, че могат да продължават така, защото ще останат безнаказани.

Пред по-широка аудитория обаче – в ефира на bTV – Йотова беше доста по-различна. Тя се съгласи с предложението на БСП да се организира референдум за Истанбулската конвенция, което според нея означава, че документът трябва да се разясни на хората. Тогавашната вицепрезидентка не зададе логичния въпрос: защо гражданите на България да бъдат питани дали на част от тях да се попречи да продължат да бият и убиват жените си?

В крайна сметка гласът на Илияна Йотова в защита на жените заглъхна. Тя предпочете да не се стига до разрив с Румен Радев, както навремето между Блага Димитрова и Желю Желев. И е малко вероятно у нея тепърва да се разгори феминистки плам. Освен ако не говори пак на някой форум за женски права, за да каже това, което аудиторията очаква от нея.

Не е лесно да си жена в българската политика

Напоследък се говори за привличането на нови и млади личности в политиката, за представители на Gen Z в листите. Няма да е зле обаче още отсега да се помисли за стратегии за привличането и задържането на жените сред тях.

Неотдавна една от силните млади жени в политиката – Лена Бориславова, обяви, че ще се посвети на друго поприще. Това стана, след като години наред тя беше обект на слухове, компромати (не само от страна на жълти медии, а дори на БНТ), обидна песен (изпята от Слави Трифонов, председател на парламентарно представена партия), съдебни дела… Като се изключат инсинуациите за сексуалния ѝ живот, някои медии (нарочно не слагам линк) си позволиха да я критикуват и че се връща на работа 9 месеца след раждането на детето си. Обвинение, което няма да чуете да се отправя към мъж.

Преди време пък ми бяха казали за друга млада депутатка (понастоящем бивша) – Илина Мутафчиева от Зелено движение, че била несериозна, защото отсъствала от важно гласуване в парламента. После разбрах причината за „прегрешението ѝ“ – по същото време е раждала детето си.

Няма да е лесно на жените в българската политика, или поне на тези от тях, които действително се опитват да постигнат нещо освен собственото си кариерно израстване. Те ще бъдат мразени, ако са красиви, ако не са достатъчно красиви, ако са завършили „Харвард“ или друг престижен университет, ако имат деца, ако нямат деца…

Да се сложат няколко Gen Z-та в листите за цвят е лесно. По-трудно е да се задържат млади и кадърни хора в политиката, особено ако са жени. Засега първата президентка на България не изглежда да е извор на вдъхновение за последните.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/razhdaneto-mezhdu-fiziologiyata-i-sistemata/

Януари е. Ако държавата (и светът) не се разпадаше, всички щяха да говорят за бебета, раждания, акушерска помощ и демографска криза, защото през последните години не по веднъж, а по два пъти отбелязваме Бабинден – по стар и по нов стил. Един обществен дебат, който всяка година става все по-непоносим с дълбокия си развод с науката, модерните практики и хуманността и все по-свързан с вярванията, нагласите и политическите наративи.

Тази година е турбулентна и погледът на обществото е насочен другаде. Но това не променя нуждата от внимание към темата за раждането. 

Такова, каквото ни се иска да бъде. 

Раждането по света

Всяко раждане е различно. 

Всяка жена е различна и всяко бебе е различно. 

През последните десет години Световната здравна организация и водещите професионални организации в сферата на акушерството работят усилено, за да върнат фокуса на родилните грижи там, където му е мястото – върху подпомагането на физиологичния процес. 

През XX век раждането интензивно се медикализира и макар това да е нетно позитивна тенденция (майчината и детската смъртност намаляват драстично, което практически влияе върху хода на човешката история), 

в началото на XXI век вече е категорично доказано, че има граница, отвъд която намесата на медицината в родилния процес повече вреди, отколкото помага. 

Оттогава насам стремежът на медицинската наука в сферата на майчиното здраве е да върне баланса – жените, за които е безопасно, да раждат максимално естествено, с оптимални грижи и подкрепа, а за онези с нужда от медицинска намеса тя да бъде достъпна, качествена и навременна. 

Макар препоръките да са универсални, прилагането им е много различно – влияят разнообразни фактори, като културните особености, благосъстоянието, управлението на здравните системи, броя и квалификацията на различните медицински специалисти и др.

… и у нас

В България разговор за качеството на родилната помощ практически никога не е воден сериозно. В медиите темата за раждането присъства основно по две линии. Първата е патерналистична и по същество рекламна – през авторитета и личните препоръки на конкретни специалисти се промотират всякакви практики, понякога основани на наука, но друг път на нечия лична преценка или още по-лошо – преследващи комерсиални цели. Втората е сензационалистка, най-често при трагичен инцидент – смърт на родилка или новородено. И в двата случая обаче 

липсва среда и възможност за спокоен разговор кои са добрите практики, защо те са добри, защо непростимо често се разминават с практиките тук и как да направим така, че да бъдат рутина в повече родилни зали в България, а жените да не се страхуват от преминаването през родилния процес. 

Причините положението да е такова, каквото е, са много, и изискват отделен анализ. Но това предисловие е нужно, за да доведе до уточнението, че целта на този текст е не да води битка, а да даде информация. 

Какво ще правите с тази информация – „всеки сам си преценя“. 

Ролята на емоциите в родилния процес

През 2025 г. една жена разказа историята на раждането си, за да обърне внимание, че с нея са се отнасяли зле и това има значение. Случаят стана повод за пореден път в публичното пространство да се коментират емоциите и дори вменяемостта на раждащите жени, в някои случаи с неглижиране и подигравка. 

Затова да започнем оттам – раждането е както физическо, така и психическо предизвикателство. Емоциите на раждащата жена са легитимни, изискващи уважение, а зачитането им е важно за безпроблемното протичане на раждането.

Te не са „страничен фон“, а част от невроендокринната регулация на самото раждане: преживявания като страх, силна тревожност и усещане за заплаха активират стресовата система, повишават кортизола и адреналина и така могат да „пренастроят“ маточната дейност – например чрез по-неефективни контракции и забавяне на напредъка, особено когато стресът е интензивен или продължителен. 

„Стегни се.“ Особености на женското психично здраве

Със „стегни се“ не минава. Пробвано е многократно в годините. Ако минаваше, резултатите за психичното здраве в глобален и в локален мащаб нямаше да са такива. А какви точно са и защо – повече в текста на Надежда Цекулова.

ТоестНадежда Цекулова

Какво всъщност се случва в тялото на жената в хода на раждането?

Раждането не започва внезапно, а е резултат от постепенни промени, които се развиват дни или седмици преди първите регулярни контракции. Една от тях е т.нар. узряване на шийката на матката. Шийката омеква, скъсява се и променя структурата си, за да може да се разшири. Това включва активна биохимична работа на тъканите, при която важна роля играят простагландините – вещества, улесняващи както промените в шийката, така и самото начало на контракциите.

Когато раждането навлезе в активната си фаза, матката започва да се съкращава ритмично и все по-интензивно. С напредването на раждането натискът на главата на бебето върху шийката и родовия канал активира неврологичен механизъм, който води до пулсиращо освобождаване на окситоцин. 

Окситоцинът е централният хормон на раждането: той усилва контракциите и подпомага тяхната регулярност, като създава положителна обратна връзка – всяка ефективна контракция стимулира отделянето на още окситоцин. Научно доказано е, че окситоциновата система в мозъка участва в намаляването на страха, болката и стреса при майката, а освобождаването и функцията на хормона по време на раждане се стимулират от социална подкрепа. Освен това проучвания показват, но все още не са доказали, че раждането може да е свързано с дългосрочни поведенчески и физиологични адаптации при майката и бебето, именно свързани с механизмите на действие на окситоцина.

Но да се върнем на родилния процес. 

Именно взаимодействието между различни системи обяснява защо раждането е процес, който трудно може да бъде „ускорен“ без последствия: той разчита на прецизен баланс между механичен натиск, хормонални сигнали и време.

След пълното разкритие започва вторият стадий на раждането – фазата на изтласкване. Контракциите обикновено стават по-редки, но по-силни, а към тях се добавят напъните. Те са комбинация от рефлекс и волево усилие на майката. 

След раждането на бебето матката не „спира да работи“. В третия стадий тя продължава да се съкращава, за да се отдели плацентата и да се намали кървенето от мястото, където е била прикрепена. Този механизъм е основната защита на организма срещу силен следродилен кръвоизлив. 

В часовете след раждането тялото постепенно преминава към следродилна адаптация: матката започва да се свива към предишния си размер. Това е свързано отново с контракции, които нерядко са изненада за раждащите за първи път. В този етап кървенето постепенно намалява, а ранният контакт с бебето кожа до кожа и кърменето допълнително стимулират отделянето на окситоцин. Така физиологията на раждането не приключва рязко, а плавно прелива във възстановяване и грижа за новороденото.

История на женското здраве(опазване)

Първи текст от новата поредица на Надежда Цекулова „Анатомия на пола: Жена“. В него тя прави преглед на някои ключови исторически моменти, свързани с женското здраве, за да започнем да редим пъзела на разбиранията за женското здравеопазване в наши дни.

ТоестНадежда Цекулова

Понякога нещата се объркват

Въпреки че в повечето случаи раждането протича без сериозни проблеми, понякога механизмите, които обикновено работят синхронно, се разминават. Едно от най-честите усложнения е забавянето или спирането на напредъка. Това може да се дължи на различни фактори: контракциите може да не са достатъчно силни или координирани, шийката на матката да не се разширява според необходимото или пък позицията и размерът на бебето да затрудняват слизането му през таза. На физиологично ниво това често означава, че балансът между механичния натиск, хормоналните сигнали и времето е нарушен, което може да е вследствие на силен стрес, изтощение или друга патологична причина.

Често срещано предизвикателство е също дистресът на бебето – състояние, при което то показва признаци, че не понася добре родилния процес, най-често поради недостиг на кислород. 

Едно от сериозните, макар и сравнително редки усложнения е следродилният кръвоизлив. Той най-често възниква, когато матката не се съкращава достатъчно силно след раждането на плацентата – състояние, известно като атония на матката. Физиологично това означава, че кръвоносните съдове на мястото, където е била прикрепена плацентата, остават „отворени“ и това предизвиква опасно кървене. 

Възникването на усложнение нерядко влияе върху психическата представа на жената за начина, по който е протекло раждането. Но повечето от тези усложнения са резултат не от „провал“ на майката, а от взаимодействие между биология, обстоятелства и медицински решения. В подобни ситуации задачата на медицинските специалисти е да се намесят правилно и навреме, за да защитят здравето и живота на майката и бебето.

Пропаст в данните. Защо жените още не се побират в медицинската статистика?

Медицината, основана на данни, е най-добрата медицина. А данните се събират чрез проучвания. Проблемът е, че често жените или не участват в тези проучвания, или данните, събрани за тях, се пренебрегват. От Надежда Цекулова.

ТоестНадежда Цекулова

Как медицинските интервенции променят физиологията на раждането

Медицинските интервенции по време на раждане в съвременната добра практика имат ясната цел да намалят риска или да овладеят конкретно усложнение. Те неизбежно влияят върху естествената физиология на процеса и раждането поема по различна логика – не водено от вътрешните ритми на тялото, а изискващо прецизна външна регулация. 

Често срещан пример за намеса е индукцията, или ускоряването на раждането със синтетичен окситоцин. Докато естественият окситоцин се отделя на пулсации и е тясно свързан с емоционалното състояние и сетивната среда, синтетичният се подава непрекъснато и в контролирани дози. Това може да доведе до по-силни и по-чести контракции, които да увеличат физиологичния стрес за жената и бебето.

Съвременната наука възприема като „намеса“ дори някои обстоятелства, които сме свикнали да мислим за даденост – например задължителното раждане в полулегнала позиция по гръб. Данните показват, че универсална „най-добра“ поза за раждане не съществува. Когато няма епидурално обезболяване, свободата на движение и изборът на изправени или алтернативни позиции често се свързва с по-малко интервенции, докато при раждане с епидурална аналгезия определени лежащи позиции могат да увеличат шанса за нормално раждане. 

Епидуралната аналгезия – най-широко използваният метод за обезболяване при раждане, също има отчетлив физиологичен ефект. Като блокира болковите сигнали от таза към мозъка, упойката променя обратната връзка между матката, нервната система и хормоналната регулация. Данни от систематичен преглед на Cochrane от 2018 г. и обзор от 2023 г. показват, че това е свързано с удължаване на първия етап на раждането средно с около 30 минути и на втория етап средно с около 15 минути. 

Други често използвани интервенции, като изкуственото пукане на околоплодния мехур или постоянното мониториране на плода, при което майката е обездвижена, също могат да променят динамиката на раждането. Те имат своето място в определени клинични ситуации, но ако се използват рутинно, могат да ограничат естествения напредък на раждането и сами да станат причина за последваща медицинска намеса. Обездвижването на родилките например е свързано с по-честа нужда от допълнителни интервенции.

Систематично обзорно изследване на Cochrane, обхващащо десетки хиляди раждания, показва, че непрекъснатото електронно наблюдение на сърдечните тонове на бебето, при което родилката е обездвижена, се свързва с повече цезарови сечения и инструментални раждания в сравнение с периодичното мониториране с мобилен кардиотокограф. В същото време липсват убедителни доказателства тази практика да е от полза за по-ниска перинатална смъртност или за по-добър дългосрочен неврологичен изход при нискорискови бременности.

Каскада от интервенции

Ситуацията, при която една необоснована намеса в раждането води до необходимост от следваща, която пък поражда нужда от допълнителни медицински интервенции, в последните години привлича вниманието на учените и вече дори си има собствен термин – каскада от интервенции. Когато в литературата се говори за „каскада“ в този контекст, идеята не е, че медицината „пречи“, а че всяка намеса променя физиологията на раждането. Това не е само теоретичен модел. В голямо проучване сред жени с нискорискова бременност в Австралия се вижда колко драматично може да се промени изходът, когато се натрупват интервенции – при нискорискови първораждащи делът на спонтанните, неасистирани вагинални раждания пада от 86,3% на 29,6% за сметка на цезаровите сечения и инструменталните раждания.

Цезарово сечение – отровата е в дозата

Цезаровото сечение е голяма коремна операция с ясна медицинска цел – да спаси живота на майката и/или бебето, когато вагиналното раждане носи неприемлив риск. В този смисъл то е едно от най-важните за женското здраве и живот постижения на съвременната медицина.

Но когато се извършва без медицински индикации, цезаровото сечение води до по-високи краткосрочни и дългосрочни рискове за здравето на жената в сравнение с неусложненото вагинално раждане.

В краткосрочен план цезаровото сечение е свързано с по-висок риск от сериозни усложнения, като кръвозагуба, инфекции, тромбоемболия. Дългосрочните рискове са особено важни в контекста на цезаровите сечения, които се извършват без ясна медицинска причина. Всяко цезарово сечение увеличава в пъти риска при следващи бременности от плацента превия, плацента акрета, руптура на матката и хистеректомия. 

Повече уважение, повече доверие в женското тяло, повече здраве

В годините след COVID-19 всички усилия за овладяване на епидемията от медикализиране и свръхнамеса в раждането у нас бяха изоставени на системно ниво и приложението на добри или не чак толкова добри практики в родилните зали остана на плещите (и съвестта) на всеки отделен медицински специалист, оказващ акушерска помощ. 

В числа резултатът от тази политика (или по-скоро липсата ѝ) изглежда така: приблизително половината раждания се осъществяват с операция, при положение че медицинска нужда от оперативно раждане има в най-много ⅕ от случаите.

Осем години след публикуването им много от препоръките на Световната здравна организация за позитивно раждане все още са масово недостъпни за родилките в България: да бъдат подкрепяни от близък човек, да могат да консумират лека храна и течности в първия етап на раждането, да бъдат третирани с уважение. 

Въпреки това раждането остава момент, в който дори малки промени – повече уважение, по-добро информиране и по-високо доверие в женското тяло – могат да имат голямо значение не само за преживяването, но и за дългосрочното женско здраве. И именно там, между науката, грижата и правото на информиран избор, има място за по-добър изход.

„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Post Syndicated from Полковник А. original https://www.toest.bg/manipulatsiyata-tozi-star-i-vse-tuy-polezen-zanayat/

Седя пред камината във вилата си и чета поредната глупост за Държавна сигурност (ДС). Някога тази организация, към която принадлежах, беше страшна и името ѝ се споменаваше шепнешком. Днес куцо и сакато се избива да плещи за ДС, защото имаме свобода на словото. Която при това носи доходи, често нелоши, и то невинаги правопропорционални на качеството на произведението. И понеже горкото слово няма с какво да се отбранява, налага се хора като мен от време на време да му помагат.

Някога четяхме между редовете, днес хората дори и редовете не четат. А на старите професионалисти като мен им остава да наблюдават с досада аматьорските опити за манипулация. Освен, разбира се, ако не са още в играта. Защото

илюзията, че ДС е изчезнала, е точно това – илюзия. Докато има хора като нас, има я и нея.

В миналото службите – не само ДС, но и други – често манипулираха общественото мнение и обществените процеси в тогавашната Народна република България. Сега също има много манипулации. И трябва да ви кажа, че в България са активни множество тайни служби – не само онези, за които по принцип подозираме, а и редица други, за които дори не се досещаме. Или поне не веднага.

Обикновено се говори за ролята на руските тайни служби, която е очевидна за всеки познаващ техния стил на работа и историята на ангажимента им към страната ни. Руснаците залагат на сигурното, пък и донякъде им липсва въображение, затова сценариите им се разпознават по целия свят. Споменават се и американските служби, макар че, честно казано, не бих ги окачествил като особено успешни – поне не в настоящия момент – нито в България, нито в региона. Времената се промениха и явно с нас вече не се занимават най-добрите в професията. Чудя се дали да се радвам, или да се плаша.

Странното е, че често се изпускат от внимание други служби –

включително от държави в ЕС и в Западна Европа, както и от балкански страни, които работят доста активно в България. Такива без съмнение са турските тайни служби – особено когато наближават избори. Същото може да се каже и за някои от службите на Западните Балкани, наследниците на легендарната югославска УДБА [Управа државне безбедности (Управление за държавна сигурност) – б.р.] – например службите на Сърбия и на Северна Македония, за които бих казал, че са изключително успешни.

Ето пример – успешната манипулация както в Македония, така и в България по въпроса за присъединяването на Македония към ЕС. Службите там успяха да наложат наратива, че България пречи на започването на преговорите за членство. Абсолютно невярно. Истината е, че македонското правителство подписа документ с ЕС, в който са изложени условията за започване на тези преговори. Обръщам ви внимание – документът вече е подписан. Самото му съществуване обаче се премълчава или не се споменава достатъчно ясно, а текстът му в Македония е почти недостъпен.

По същия начин в българското общество тези служби умело използват наративи, които събуждат страсти и предизвикват емоционални, често остри реакции – типична форма на взаимна манипулация. Това създава среда, в която цивилизованият дискурс и конструктивните решения стават невъзможни. Същевременно те успяват да наложат македонския наратив в устата на редица западноевропейски политици и журналисти. Това е изключително успешна кампания по дезинформация – и колкото и парадоксално да звучи, от професионална гледна точка заслужава уважение.

Ето защо, на първо място, трябва да се научим да разпознаваме кога ни манипулират.

Един от най-сигурните индикатори е да си дадем сметка дали една кампания апелира към разума ни, или към чувствата ни. Когато се цели емоционална реакция, а не рационална преценка, почти сигурно става дума за манипулация. Важно е да не реагираме първосигнално, а да обмислим внимателно поведението си. Това само по себе си често прави манипулативния процес неефективен.

В годините на социализма не само българската ДС манипулираше обществото – това се правеше от тайните служби на всички комунистически режими. В голяма степен именно затова бяха създадени – да контролират процесите както по отношение на външни заплахи, така и на вътрешни.

С времето, когато недоволството от лошите икономически резултати и ниския стандарт на живот започна да нараства, манипулациите се засилиха. Целта беше да се укрепи и задържи властта на комунистическите партии възможно най-дълго, като вината за неуспехите се прехвърля върху някой друг. Това нямаше как да стане без манипулация – и в службите изиграхме голяма роля в този процес.

Искам да напомня на по-младите читатели, че тогава нямаше интернет, а върху средствата за масова информация се налагаше сериозна цензура. Но имаше и други, не по-малко ефективни начини да се манипулира общественото мнение. Няма сега да говоря подробно за агентурната мрежа, но ще спомена т.нар. агенти на влияние.

Това бяха хора с обществен авторитет – интелектуалци, преподаватели, известни личности, а дори и на местно ниво – популярни хора, които можеха да бъдат използвани за разпространяване на слухове и за налагане на определено обществено мнение. Лица, които имаха достъп до интимния живот на хората – лекари, лечители, духовници, – също биваха използвани за такива цели. Слуховете в България винаги са били изключително ефективно средство за манипулация. И днес продължават да се използват успешно – не само от службите.

Ще дам пример с т.нар. Възродителен процес.

Всичко започна с напълно необосновани слухове, че хората от малцинствата в България, видите ли, сами искали да бъдат преименувани. Това, разбира се, не беше истина, но целеше да легитимира процеса в очите на обществото и особено на образованите хора и интелектуалците. След това се използваха слухове за противопоставяне, направи се административна реформа за разпокъсване на общностите и накрая се стигна до обвинения в тероризъм. Процесът завърши с етническо прочистване и глупавото изгонване на наши съграждани извън страната. Толкова необосновано, че предизвика негативна реакция дори от Москва и допринесе за смяната на Живков през 1989 г.

Този пример показва колко опасна може да бъде манипулацията, когато излезе извън контрол. Тогава се постига обратен ефект – и в крайна сметка тя излиза твърде скъпо за онези, които я използват. Най-лошото е, че в тези процеси винаги има невидими жертви – хора, които страдат, без да са замесени.

Чувал съм, че днес обществото се манипулира по-лесно, защото има интернет, смартфони и достъп до всеки човек. Всъщност не е съвсем така.

За мен първият фактор, който улеснява манипулацията, е липсата на критично мислене и на функционална грамотност. Както споменах в началото, по времето на комунизма бяхме научени да четем между редовете и да не вярваме на официозите на партията, които разпространяваха основно пропаганда. Това налагаше и формата, под която манипулацията се поднасяше.

Ще спомена още едно „активно мероприятие“ – първата апокрифна книга за Ванга. Тя беше напечатана на пишеща машина, разпространяваше се от ръка на ръка, копирана на индиго или циклостил. Мнозина я мислеха едва ли не за откровение, а всъщност всяка буква в книгата беше дело на ДС.

Но ние бяхме аматьори, особено в сравнение с колегите от КГБ или дори от ЩАЗИ.

Не на последно място заради факта, че последните говореха същия език като в Западна Германия.

Мога да дам много примери, но ще се огранича до няколко общи наблюдения. Създаваха се документални филми, телевизионни предавания, пишеха се книги и дори научни статии с изключително висок – ако мога така да се изразя – манипулативен „професионализъм“. Интересното беше, че в Източна Германия съществуваше и откровена манипулация – пропагандни телевизионни предавания, които много лесно се разпознаваха като такива. Типичен пример беше „Черният канал“ на Фон Шницлер – източногерманския еквивалент на днешния руски пропагандист Соловьов. Арогантен, неприятен и банален.

Повечето източногерманци, включително и масовата аудитория, възприемаха тези предавания като евтина пропаганда и не им обръщаха особено внимание. Това, което обаче не можеха да забележат, беше, че тази груба пропаганда всъщност прикриваше истинската манипулация – много по-фина и далеч по-ефективна. Тя се подготвяше от цяла експертна група начело с журналистка, която имаше научна степен. Доколкото зная, тази дама все още е жива и здрава, затова ще я спомена само като д-р К. Материалите, подготвяни от нейния екип, бяха с толкова високо качество, че често се препечатваха и тиражираха в западни медии, които не разпознаваха манипулацията.

Сега е много интересно да се наблюдава как се разпространяват изключително абсурдни, тотално неверни и лесно оборими твърдения и слухове. Ако човек познава техниките и технологиите на различните тайни служби, може да проследи кой всъщност ги е „родил“.

Най-лесният пример е темата за еврото, към което преминахме през януари.

Преди самия процес на въвеждане имаше силно поляризирана обществена дискусия, в която и двата полюса разпространяваха непълна и силно изкривена информация.

От едната страна бяха „защитниците на българския лев“, които рисуваха апокалиптични сценарии при евентуален преход към еврото. От другата страна стояха привържениците на въвеждането му, които представяха процеса като почти чисто техническа подробност – изтъкваха, че България от години живее в условията на валутен борд и че преминаването към еврото може да има единствено благоприятни последици за страната.

Моето мнение е, че нещата не са толкова еднозначни – преминаването към еврото има положителни страни, но съдържа и рискове. За съжаление, трезва и балансирана дискусия по този въпрос на практика липсваше. Докладът на Европейската централна банка, която оцени готовността на България, беше представен в повечето медии едностранчиво и бих казал, доста повърхностно – като изцяло „положителен“.

Всъщност, ако човек прочете самия доклад – а аз си направих този труд, – ще види, че той не е еднозначно положителен. Макар да посочва, че формално България е готова за членство в еврозоната и е изпълнила критериите, в него се повдигат и редица сериозни въпроси, свързани с устойчивостта на финансовата ни система и с нейната изключителна уязвимост на външни рискове.

Тези предупреждения често са представени чрез графики, а не чрез директен текст. За съжаление, почти никой не си направи труда да направи задълбочен анализ именно на официалния документ, въз основа на който се оценява готовността ни.

Но едно е сигурно – след приемането на еврото нашата финансова дисциплина и готовността ни да реагираме на рискове в никакъв случай не бива да отслабват. Опасението ми обаче е, че може да се случи точно това.

Като добър пример за манипулация могат да се разгледат и протестите срещу коалиционното правителство на Желязков,

при които десетки хиляди души излязоха на улицата. От една страна, имаше напълно легитимно недоволство срещу безобразния начин, по който правителството предложи и се опита да приеме бюджета – без обществено обсъждане. Честно казано, наблюдавайки този процес, си спомнях нескопосаните практики на тоталитарната държава, когато подобни решения се налагаха „отгоре“, без диалог. И неизменно се проваляха.

От друга страна обаче, се появиха политически фигури, които решиха да „възседнат“ протеста – нещо, което в България сме виждали многократно – с цел да извлекат политически дивиденти. Започна опростяване на ситуацията, наложиха се лозунги и формулировки, които не подлежат на ясна интерпретация и въздействат не върху разума, а върху емоциите на хората. Появиха се устойчиви изрази и емоционални спусъци, като „касички“, „прасета“ и други подобни – типичен пример за емоционално натоварен език, който измества смисъла.

От гледна точка на манипулацията това беше успех. От гледна точка на резултатите – не беше постигнато нищо съществено.

Това коалиционно правителство, прочее, беше съставено по такъв безобразен начин, че от него трудно можеше да се очаква каквото и да било. Важно е обаче да се отбележи, че дори в този като цяло лош бюджет бяха заложени разходи за отбрана и за укрепване на силовите структури – нещо, което в момента е стратегически приоритет не само за България, но и за цяла Европа.

Не е тайна, че Европа се въоръжава.

Твърде дълго разчитахме „добрият ловец“ да ни спаси. „Добрият ловец“ обаче недвусмислено ни показа, че има други планове. И делото за спасяването на давещите се отново се превърна в дело на самите давещи се, ако ми позволите тази заемка от Илф и Петров.

В момента Европа се опитва да изгради собствена отбранителна система. Очакват се засилени опити за дестабилизация на отделни държави – включително и чрез актове на агресия. Затова е изключително важно нашите силови структури да бъдат на адекватно ниво.

Поради тази причина вторият ешелон – професионалистите във властта – бяха заложили високи разходи за отбрана и за силовите структури. Това са бюджети, които винаги са апетитни за онези политически актьори, които се интересуват от корупция. Там, където има големи военни бюджети, се краде – често много.

Но там, където няма никакви разходи за отбрана и за силови структури, както се очертава картината в момента, рискът може да бъде още по-голям.

Затова с бламирането на бюджета – колкото и калпав да беше той – опозицията може би по-скоро избоде очи, отколкото изписа вежди.

Аз оставам умерен оптимист и смятам, че ако хората се вслушват повече в съветите на професионалистите и вземат по-малко прибързани решения, продиктувани от тесни политически интереси, има шанс да се постигне нещо градивно. Дано не греша.

Но на следващите избори, разбира се, очаквам изключително много манипулации. Те вече започнаха.

От едната страна се чертаят апокалиптични картини – месеци, дори години на дестабилизация, мизерия и разпад. От другата страна се използват устойчиви словосъчетания и лозунги, които атакуват нервната система на хората, а не мисловните им процеси.

Тоест нищо ново под слънцето.

Ако ми позволите това обобщение, най-голямото зло е неинформираният гласоподавател.

Моят съвет е прост: когато някой ви представя дадена информация, винаги търсете първоизточника ѝ и си задавайте въпроса „Защо?“ – не веднъж, а пет пъти или поне три. Това не е моя идея. Принципът произхожда от японската школа по управление на качеството и се свързва най-често със Сакичи Тойода – създател на метода „Петте защо“, който по-късно е широко използван и в анализа на публични политики. Според мен и три „Защо?“ много често са напълно достатъчни, за да ви отведат до първопричината и да покажат дали не става дума за манипулация.

А като първоначален тест винаги си задавайте още един въпрос: въздейства ли материалът, който четете, слушате или гледате, върху мисълта ви – или върху емоциите ви? Ако отговорът е второто, в 99% от случаите става дума за манипулация.

Проверявайте. И не се хващайте.

Желая ви успех.

Не знаем дали някой пише на полковника (по Маркес), но Полковник А. със сигурност пише на нас. Той държи на своята анонимност и по изключение ще я приемем. Защото в случая разказът е по-важен от автора. Особено когато става дума за миналото, което отказва да си тръгне. Четете с едно (или с няколко) наум.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/adski-sme-tolerantni/

Социолозите, които се занимават с изследване на общественото мнение, знаят (или поне би трябвало да знаят), че понякога респондентите дават т.нар. социално желателни отговори. Тоест казват това, което смятат, че е престижно или че се очаква от тях. Това нерядко води до грешки в предизборните проучвания и в екзитполовете – ако хората мислят да гласуват или тъкмо са пуснали бюлетина за партия, за която смятат, че не е престижно да дадат гласа си, е доста вероятно да поизлъжат. Понякога проучванията включват контролни въпроси, чиято цел е да се установи дали респондентите отговарят искрено, или по-скоро се опитват да се харесат. При кратки анкети, каквито са екзитполовете например, това не е подходящ вариант.

Колко толерантно е населението на България към ЛГБТИ хората?

На този въпрос търси отговор национално представително изследване, проведено от „Алфа Рисърч“ сред 1000 респонденти по поръчка на Фондация GLAS. На директното питане дали са съгласни с твърдението „Аз съм толерантен към ЛГБТИ хората“, близо половината (49,7%) отговарят утвърдително. Не се възприемат като толерантни малко над една трета – 35,6%, а 14,7% се затрудняват да преценят.

Такива общи твърдения са особено благодатни за контролни въпроси – хората могат да разбират под „толерантност“ много различни неща. Изследването предлага на респондентите да се позиционират спрямо повече от 10 твърдения, за да се получи по-ясна представа за действителната им толерантност към ЛГБТИ хората. Очаквано, резултатите доста се разминават с декларираната толерантност.

Можете ли да предположите какво кара близо 60% (59,2%) от населението да се чувства некомфортно?

Двама души от един и същи пол, които… се държат за ръце.

По тази тема анкетираните показват най-високо неодобрение, а тези, които не са сигурни, са най-малко – едва 10,3% (при средно за контролните въпроси 22,5%). Тук следва да се отбележи, че все пак не всички са посочили с еднаква категоричност, че се чувстват некомфортно – крайно некомфортно им е на 30,9%, докато 28,3% изпитват умерен дискомфорт. В проучването липсва въпрос за целуване, но ако от едното държане на ръце хората реагират така, може би при проява на по-голяма еднополова интимност някои от най-негативно реагиращите биха имали нужда от медицинска помощ.

На второ място по степен на неприемане се подреждат ЛГБТИ учителите – 54,2% биха се притеснявали, ако детето им има такъв учител. Почти толкова (54,1%) не са съгласни с твърдението, че ограничаването на правата на ЛГБТ хората води до изтичане на квалифицирани млади кадри в чужбина. Макар че 44,8% биха се чувствали некомфортно да работят с „такива хора“.

Независимо какво смята мнозинството от населението в България обаче, много ЛГБТ хора напускат страната тъкмо по тази причина. Един от тях – Борислав Герасимов – преди няколко години направи за несъществуващия вече сайт out.bg поредицата „Немили-недраги“ – 12 интервюта с ЛГБТ емигранти и 7 лични разказа, от които става ясно как дискриминацията прогонва млади хора. Пред „Тоест“ той пое ангажимента да ги публикува отново онлайн.

52,7% пък не биха пуснали детето си да си играе в дома на приятелче, чиито родители са от един и същи пол.

Близо половината (47,9%) не са съгласни, че фактическото съжителство на еднополовите двойки трябва да се легализира, срещу малко над една четвърт, които смятат, че трябва. За сравнение – 37,5% биха искали правно признаване на съжителството на хетеросексуални двойки, а почти толкова (36,7%) са против. Същевременно 51,7% смятат, че имуществените и неимуществените отношения на хората в съжителство, които не са сключили брак, трябва да бъдат регулирани от закона както на двойките в брак. Но изглежда, за много хора това не включва легализиране на съжителството, още по-малко пък на еднополовите двойки.

След кампанията срещу Истанбулската конвенция, в която взеха дейно участие Конституционният съд и Върховният касационен съд, 46,3% не са съгласни транссексуалните да могат да сменят юридическия си пол. А според 40,7% публичното подбуждане към омраза към ЛГБТИ хората не трябва да се наказва като престъпление (спрямо 34,3%, според които трябва, и една четвърт, които нямат мнение).

Едва една трета от хората в България казват, че биха променили отношението си към близък човек, ако научат, че е ЛГБТИ.

Като имаме предвид обаче, че близо 60% се скандализират при вида на хора от един и същи пол, държащи се за ръце, можем да предположим, че често пъти запазването на доброто отношение към близкия ЛГБТИ човек си има цена – да не „парадира“, да не му личи, да не научат хората, че какво ще си кажат… Има и родители и близки, които реагират в стил „не ме интересува, не искам да знам, това си е твоя работа“, смятайки, че по този начин не са променили отношението си към човека.

Цели 56% смятат, че равният достъп на ЛГБТ хората до социални, здравни и образователни услуги е важен за общественото благосъстояние, срещу 21,4%, които не мислят така. Едва 15,6% смятат, че законодателната промяна, забраняваща т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище, е довела до подобрение, а според 45,1% тя е изострила конфронтацията между хората. Близо 40% обаче не са сигурни, което е най-високият дял на нямащи мнение за цялото проучване.

Като теглим чертата, средното равнище на толерантност при отговорите на контролните въпроси е 34,8%, а на нетолерантност – 42,7% – картина, доста по-различна от декларираната.

Добрите новини

Макар данните от проучването да изглеждат обезсърчаващи за отношението на българското население към ЛГБТИ хората, съвсем не всичко е толкова черно. „Алфа Рисърч“ провежда това изследване за трета поредна година, което позволява да се забележи известно положително развитие.

Например подкрепата за легализиране на съжителството и регулиране на имуществените и неимуществените отношения между партньори от един пол, макар и недостатъчна, нараства с около 5 процентни пункта, а в сравнение с 2023 г. – с почти една трета.

Така че държавата има все по-малко основание да не изпълнява решенията на европейски съдилища,

според които трябва да се намери форма на правно признаване на еднополовите бракове, сключени в чужбина.

Изследването отчита също, че за младите е далеч по-лесно да общуват, учат и работят с ЛГБТИ хора, отколкото за по-възрастните. Все пак голяма част от поколението Z не помни времето, когато е нямало „София прайд“, и за него видимостта на тази група от населението е част от пейзажа.

Също така очевидно пропагандата си има граници. Промяната в Закона за предучилищното и училищното образование не консолидира обществото срещу ЛГБТИ хората, а по-скоро му показа, че както би казал Хамлет, „има нещо гнило в Дания“. Макар близо 40% да се затрудняват да оценят поправките в закона, по-малко от 16% ги одобряват.

Най-добрата новина всъщност е, че толерантността продължава да е ценност.

В противен случай хората не биха се изкарвали по-толерантни, отколкото са всъщност. А като се има предвид дългогодишната пропаганда против „толерастията“, както и в какво се превръща светът в последните години, никак не се разбира от само себе си, че толерантността все още се възприема като нещо добро.

Тук немалко ЛГБТИ хора и експерти в областта на човешките права биха казали, че толерантността не е достатъчна дори когато е действителна. Защото тя означава търпимост и нищо повече. Истинското приемане отива отвъд толерантността – едно е просто да търпиш някого, друго е да го смяташ за толкова ценна част от обществото, колкото си и ти.

Но и едната толерантност е нещо в среда като българската и в свят, в който емпатията все повече се презира, а грубата сила е на все по-голяма почит. Въпреки че нашенската толерантност, както става ясно от изследването, прилича повече на пътя към ада, който, казват, бил постлан с много добри намерения.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shampioni-po-svoy-nachin-da-budesh-sebe-si-na-podiuma/

2025 година ще остане знаменателна в историята на Формула 1. Официалният филм за този спорт с участието на Брад Пит, който излезе по кината това лято, не е единствената причина. Битката за титлата не между двама, а между трима пилоти изглеждаше немислима на фона на последното десетилетие, когато лидерът в класирането обикновено събираше достатъчно точки, за да стане шампион преждевременно и да направи последните кръгове протоколно. Освен това картината, която се оформяше до средата на годината, сочеше, че ще има категорично предимство на „Макларън“ и е вероятно австралиецът Оскар Пиастри да спечели първенството предсрочно. Финалният кръг в Абу Даби обаче поднесе драма, невиждана от 2010 г. насам. Сезонът в моторните спортове добави неочакван подарък, тъй като с подобна битка, но седмица по-рано в Саудитска Арабия завърши и Световният рали шампионат. Отново трима пилоти, отново с минимални разлики в класирането между тях.

Тест за политолога, следящ моторни спортове

Тези ситуации бяха идеален шанс за емпирична проверка на тезите, които представих преди по-малко от два месеца в статията си за „Тоест“ „Шампиони без броня“. В нея посочих, че новото поколение състезатели предлага нов тип концепция за мъжественост – за тях чувствителността не е слабост, която трябва да се крие. Тук трябва да направя уговорката, че съм политолог по образование – учил съм за професия, в която обясняваме постфактум защо прогнозите ни не са се сбъднали.

В наши дни стресът, през който пилотите от Формула 1 преминават, е значително по-сериозен, отколкото в миналото. Причината за това е драматично промененият медиен пейзаж. Спорните моменти, дори да са от отминали сезони, не се забравят, тъй като в социалните мрежи се повтарят отново и отново. Запалянковците не могат да продължат напред, а се ожесточават и спортната им злоба стига през интернет директно до състезателите. 

Британецът Ландо Норис беше състезателят, който изглеждаше най-засегнат от този феномен, а върху него лежеше и основната тежест в битката за титлата, тъй като той се състезава за водещия отбор на „Макларън“ от 2019 г. насам и е смятан за негов естествен лидер. Норис получи подкрепата на отбора до такава степен, че според някои специалисти Пиастри беше пренебрегнат. Но тъй като двамата си поделяха възможните за спечелване точки, нидерландецът Макс Верстапен, който е безспорен лидер в екипа на „Ред Бул“, успя да се приближи опасно и до двамата в класирането. Това застраши крайния успех на екипа на „Макларън“, а загуба на титлата при пилотите щеше да се приеме като провал, при положение че тимът завоюва първото място при конструкторите месеци по-рано.

Последното състезание за годината – в емирство Абу Даби, се проведе като игра на шах, но между трима.

Верстапен влезе в битката за титлата, без никой да го очаква. Трудната първа половина от сезона, в която изостана значително по точки, смъкна от плещите му тежестта на фаворитската корона, която силно го измъчваше миналата година, когато трябваше да защитава предимството си. Смяната на ръководството в отбора на „Ред Бул“ в средата на сезона преобрази тима. Напускането на дългогодишния шеф на отбора Крисчън Хорнър, върху когото тегнеше сянката от обвинения в секс тормоз над служителка в екипа, сякаш облекчи всички. Макс спечели серия от победи, които показаха класата му, но и нещо по-съществено. Дори шампион като него, удобно определян с клишето „машина“, има нужда от спокойна работна среда, в която да разгърне таланта си.

Верстапен спечели и последното състезание в Абу Даби, започнало под лъчите на залязващото слънце и завършило на изкуствено осветление. Докато гледах надпреварата, неговото пилотиране ми напомни повече на поезия, отколкото на жестока битка за спортна титла. Това беше поведение на човек, видимо освободен от нуждата да доказва каквото и да било на когото и да било. Тази нагласа беше от решаващо значение за реакцията му в развръзката на състезанието. Баща ми сравни пилотирането на Верстапен с бягането на героя от филма „Огнени колесници“ – бързина, постигната сякаш без усилие.

На другия полюс бе настроението при Оскар Пиастри. Стремежът на „Макларън“ да наложат равнопоставеност с Норис достигна абсурдни висоти на италианската писта „Монца“. Причината беше изискването австралиецът да върне позиция на пистата заради забавянето, причинено от механиците на Ландо при смяна на гумите.

Дълго време считан за леден човек, неподвластен на стреса и емоциите,

той внезапно показа уязвимост и няколко пъти не блесна с нищо. Оскар не опита „да се държи като мъж“, а сам призна, че инцидентът на „Монца“ е разклатил психическата му увереност. Тази откровеност сякаш му възвърна силите и той завърши последните две състезания в Катар и Абу Даби пред съекипника си, макар че не успя да победи Верстапен. Така Пиастри може да гледа към третата си година като пилот във Формула 1 с високо вдигната глава.

Световен шампион обаче стана Ландо Норис. Британецът караше спокойно в последните кръгове от шампионата. Макар да беше дисквалифициран в Лас Вегас по технически причини и без да има вина, Ландо се нуждаеше от едва трето място в последния кръг, за да спечели титлата по точки. И го постигна, като удържа натиска на Шарл Льоклер от „Ферари“. 

След финала този видимо уязвим и чувствителен човек се разплака от облекчение, благодари на родителите и отбора си и каза, че за него е много важно как е успял да стане шампион по своя си начин, без да се прави на такъв, какъвто не е. 

Прегръдки, джентълменство и пълноценен живот

Норис често е критикуван за липсата на достатъчно агресия. Но Люис Хамилтън, живата легенда на спорта, сподели, че преди състезанието му е дал съвета да бъде себе си, да не променя подхода си „само“ защото се бори за титлата.

Реакцията на колегите беше показателна. Верстапен, чиято серия от поредни титли беше прекъсната, пръв отиде и прегърна приятеля си, с когото се състезаваха заедно на виртуални симулатори. Пиастри, който най-много имаше за какво да се ядосва заради успеха на Норис, беше вторият на „опашката“ за прегръдки. 

Двамата големи съперници на Ландо, на които той благодари за оспорваните им битки през годината, го поздравиха, преди това да успеят да направят родителите му! А не бяха единствените – по-късно Ландо получи прегръдки и от ветераните Хамилтън и Фернандо Алонсо, от сънародника си Джордж Ръсел, с когото преди години спореха за титлата във Формула 2, от Льоклер, конкурента му в това трудно състезание. 

Най-щастлив беше бившият му съотборник Карлос Сайнц. Испанецът не само поздрави английския си приятел, но и каза, че е прекрасно как хора като Ландо Норис могат да станат шампиони, че добрите момчета не завършват винаги последни. 

Последното надхвърля като значение тесните рамки на моторния спорт,

макар да е важно за всички състезатели в него, притискани от очакването винаги да бъдат железни в реакциите си. Още в статията „Непознатият дявол на тревожността и депресията“ посочих Ландо като човек, чиято откровеност в битката с тези проблеми е важна и за милионите, които го гледат на пистата. Сега те получават нов важен урок от неговия успех – че да си раним не означава непременно, че ще загубиш. Колко важно е това, си дадох сметка, когато в личен разговор мой приятел сподели:

Възхищавам се на хора като Оскар и Макс, винаги запазващи самообладание. Но аз съм като Ландо – до последно се тревожа и очаквам да се проваля.

Оказва се, че провалът не е задължителен.

По друг начин изглеждаше битката в Световния рали шампионат.

Той е смятан за второто по сила автомобилно първенство в света, но за съжаление, вече не се радва на този интерес, който имаше към него през 80-те. Причините за това са комплексни, но се крият повече в остарялата медийна стратегия на промоутърите, а не толкова в самите ралита, които продължават да предлагат изключително зрелищни надпревари с мощни автомобили по екстремни трасета. 

Ралитата са дисциплина с напълно различна философия. Вместо на изкуствено създадени писти пилотите се състезават по трудни и тесни обществени пътища (разбира се, затворени за трафик по време на надпреварата). Борбата не е директно със съперника, а за време. Това е различен тип психологическо предизвикателство за пилота, който не е сам в кокпита, а с навигатора си. Ако иска да вземе правилните завои по маршрути, на моменти изглеждащи труднопроходими и за пешеходец, той трябва да му се довери безрезервно. Поради тази причина и в ралитата няма толкова драматични съперничества между пилотите,

а стресът е някак по-интимен – между състезателя, колата и пътя.

Никъде това не личеше повече, отколкото в Саудитска Арабия, която беше домакин на последния кръг от шампионата. Ралито в Джеда мина по пейзаж, който съвсем официално се наричаше лунен и изглеждаше стряскащо на фона на изящните декори в предишни ралита в Централна Европа и Япония. Факт е обаче, че трасето предложи на състезателите изключително изпитание, натоварващо техниката, особено гумите. 

Французинът Себастиан Ожие влезе в историята на спорта с девета световна титла. Ветеранът дълго време влизаше в клишето за големия шампион – самоуверен, леко надменен, с минало на тежко съперничество с именития си сънародник Себастиан Льоб. С времето и успехите обаче омекна и от години не кара пълна програма, като пропуска някои ралита. В прякото предаване по телевизията, излъчваща надпреварите, коментаторът се пошегува, че великият шампион избира къде да кара само след консултация със съпругата си. 

Подобна свобода би била немислима във Формула 1.

В едно по-некомерсиално състезание като ралито обаче Себастиан намира ритъм, който му позволява да балансира между пилотирането и времето, което прекарва със семейството си. Тази година това му донесе успех, какъвто може би и самият той не е очаквал. Участията му се оказаха достатъчни, за да надвие уелсеца Елфин Еванс и финландеца Кале Рованпера. И тримата караха автомобили на „Тойота“, но от отбора нямаше никакви пристрастия в каквато и да била посока. Себ победи заслужено. 

За Елфин Еванс това е горчив хап, тъй като за пети път остава втори в крайното класиране. Той е тих и сдържан състезател, разчитащ повече на постоянство, отколкото на чиста скорост. Когато пред 2020 г. отпадна на последното рали „Монца“, той предупреди Ожие за коварния участък по маршрута, макар това да му коства крайния успех – етика от джентълменското минало на спорта, което изглеждаше безвъзвратно отминало.

Но за някои хора как печелят и губят, е по-важно от резултата,

а Елфин го показа и тази година, смирено и достойно поздравявайки противника си. Призна, че ако иска да стане шампион, за в бъдеще ще трябва да е „по-безпощаден“, но не вярвам това да стане на цената на неговото спортсменство.

Най-любопитен като типаж е третият претендент Кале Рованпера. Той беше смятан за дете чудо на ралитата, а лично аз ще го запомня с това, че веднага след като спечели рали „Швеция“, съвпадащо с първите дни от войната на Русия срещу Украйна, изрази пред всички подкрепата си за нападнатата страна. 

След две поредни титли през 2022 и 2023 г. Кале изглеждаше устремен към рекордите на Ожие и сънародника му Себастиан Льоб. След това обаче си взе почивка и се видя, че успехите са го изморили психически. През 2024 г. караше спорадично, опитваше други дисциплини, а догодина ще се пробва зад волана в японската Суперформула. Това изглежда странен избор за човек, бягащ от напрежението. Но показва, че за него е важно не да си тежи на мястото, а да живее живота си пълноценно – така, както той иска.

Англичаните казват, че и спрелият часовник е верен два пъти в денонощието. 

Така и аз, противно на клишето за политолозите, се оказа, че съм направил като цяло точна прогноза, че появилата се през последните години човещина по състезателните трасета няма да изчезне заради жаждата за победа. Водещите пилоти доказват това:

Ландо Норис, станал шампион такъв, какъвто е. Макс Верстапен, свалил короната с достойнство. Оскар Пиастри, запазил честта си въпреки изпуснатата титла. Елфин Еванс – готов да загуби, но да остане джентълмен. Кале Рованпера, търсещ нови неща. И Себастиан Ожие, балансиращ рекордите със семейството.

Всички те са ярки личности, които пленяват въображението на феновете и вече са запазили своя дял – кой по-голям, кой по-малък – в историята на спорта. А атлетите, казано метафорично, извървяват в истинския живот Пътя на героя, характерен за приказките. С това, че успяват да съхранят себе си по него и под фокуса на прожекторите, дават надежда, че и ние, „обикновените хора“ (доколкото всъщност има такива), също можем да успеем. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/mila-rodino-ti-si-ergenski-ray/

Първият сезон на „Ергенът: Любов в рая“ вече е минало. Човек може да гледа риалити шоута по различни причини. Например за да изпитва морално или естетическо превъзходство, да се подиграва, да се възмущава, да се вживява в екранни драми, да си намира повод да влиза в пререкания или просто да си убива времето. Може да гледа обаче и за да разбере – какви ценности и послания се внушават, как се „управляват“ постъпките на участниците и зрителските реакции, какво ни казва шоуто за обществото, в което живеем.

Що се отнася до авторката на настоящата статия – оправдавах своето guilty pleasure (гузно удоволствие) да си причинявам риалитито с обещание, което лекомислено дадох на редакцията на „Тоест“: че след първата си статия по темата съм съгласна да напиша и втора, когато сезонът свърши. Но колкото повече гледах, толкова повече „Ергенът: Любов в рая“ ми заприличваше на държавата, в която живеем.

Задкулисие, което вече не се крие

В България отдавна се говори за задкулисие – реална власт извън формалното управление, която „дърпа конците“ на държавата. През 2009 г. репликата на Ахмед Доган „Аз разпределям порциите на властта“ от изтекъл запис с негово участие на събитие на ДПС звучеше скандално. Днес #кой дърпа конците, отдавна не е тайна.

Задкулисието в ергенския рай е Продукцията – с главна буква, защото е самостоятелен герой със собствена роля. По принцип се очаква една продукция да е по-скоро невидима, освен в специални моменти, като церемонии, за да изглежда, че отношенията между участниците следват естествен ход. Нашата Продукция обаче се намесва, когато и както реши.

Под формата на глас зад кадър например Продукцията внушава на ергенка чувство за вина, защото върши нормалното за участниците в подобно риалити – колебае се в чувствата си към ерген, с когото се е запознала наскоро, и казва ту че не го харесва, ту че го харесва. В резултат ергенката цяла седмица плаче, тръшка се, че е виновна, и напомня „вината“ си дори в самия край на шоуто.

По аналогичен начин в България хора биват пречупвани и принудени да подпишат самопризнания под натиск, като бившия заместник на Коцев – Диан Иванов.

Властта на задкуслисието води до произволно прилагане на правилата.

Основно правило в ергенския рай е, че който не получи роза, си тръгва, освен ако водещата не му даде една от общо трите за цялото предаване спасителни златни рози. Един ерген обаче се колебае между две ергенки. Дава роза на едната, другата си тръгва и той се разкайва за избора си. Но не щеш ли, кахърният мъж кани на среща отхвърлената участничка, моли я да се върне и тя се съгласява. Как става тази работа, след като ергенката вече е напуснала предаването, без дългата ръка на Продукцията?

Но какво ли се учудваме – колко институции в България са оглавявани от хора, чийто мандат вече е изтекъл? Членове на регулатори, на Висшия съдебен съвет, директорът на БНТ… Най-очеизбождащият пример е с главния прокурор. Въпреки че съдът „не даде роза“ на Борислав Сарафов, постановявайки, че той е нелегитимен главен прокурор, засега нищо не може да го мръдне от поста.

Като стана дума за мандати, първоначалното впечатление за джендърната „мандатност“ в шоуто беше, че на една церемония жените дават рози на мъжете, а на следващата е обратното. В един период обаче имаше три поредни церемонии, в които мъжете даваха рози на жените. Защо? Ергенките все бяха повече. Кой обаче решава в „рая“ да влизат повече жени, отколкото мъже, ако не Продукцията?

В някои случаи произволните решения на Продукцията са обясними с гоненето на рейтинг. Например тя отне правото на избор на ергенка, която показваше колебание между двама ергени, като прати и тримата директно на финал – за да има интрига до самия край. По този начин удължи с няколко дни терзанията им, както и тормоза върху участничката. Но и това едва ли ни учудва – колко често в България законодателни решения се приемат след формални или предварително нагласени „обществени обсъждания“, без да се чуе гласът на хората, които те засягат?

С напредването на риалитито Продукцията все повече ставаше тема на разговор между ергените. Един от членовете на пратения на финал любовен триъгълник дори конкретно я визира, обосновавайки решението си да остане, вместо да си тръгне:

Просто напук и на инат, защото всички ме дразните. И искам и на вас да ви е гадно с мене. И на Продукцията.

Милиони, закони, кокошки, прошки и Ново начало

Понякога действията на Продукцията трудно могат да се оправдаят с рейтинга и сценария, а зад тях прозира неравно третиране на участниците.

В една игра ергените мъже трябва да се състезават по двойки в дърпане на въже. Няма предварително зададени правила как точно да се удържи въжето. Единият от двамата финалисти не разчита само на грубата си мъжка сила, а прилага тактика, с която побеждава. Това поражда възмущение сред участниците (макар той да не е единственият участник в играта, приложил подобна тактика). Продукцията предлага на ергенките да гласуват кой е победил, и те избират загубилия битката.

Ако отново потърсим паралели с обществения живот в България, няма да ни е трудно да открием такива. Ето, Конституционният съд и Върховният касационен съд сътвориха тълкувания на понятията за пол и традиции в Конституцията, каквито в Основния закон няма, само и само служебно да декласират групата на ЛГБТ хората.

Отвръщайки на канонадата от упреци, че не е спазил правилата (каквито е нямало), спечелилият с тактика и впоследствие служебно загубил ерген обръща внимание върху едно доста по-сериозно неспазване на правила. А именно, че

ергени са излезли да се почерпят извън района, в който се снима предаването.

Напускането на „рая“ е забранено и тъй като всичко се снима с камери, то не би могло да се осъществи без благословията на Продукцията.

„Бегълците“, които са сред най-яростните обвинители на декласирания ерген, не показват никакво притеснение, когато става ясно, че са нарушили едно от най-важните правила. Напротив, хвалят се колко хубаво са си изкарали и как са пили „шотчета“. На въпроса дали има привилегии, един от тях отговори:

Имам, да! В песента се пее: „За кокошка няма прошка, за милиони няма закони“! Кое не ти е ясно?

Със споменаването на известната поговорка ергенът нямаше предвид обичайния ѝ смисъл – изтъкване на социална несправедливост. Напротив, изразяваше гордост, тъй като самият той твърди, че е милионер. Един вид, полага му се да е над законите.

Над правилата е и ергенката, която беше кандидат-депутатка от ДПС – Ново начало на изборите на 27 октомври 2025 г.

В качеството си на половинка в „рая“ на ергена с милионите и тя е от пилите „шотчета“ извън района на снимките. Но това май не е единствената ѝ привилегия.

Едно от основните правила за участниците е, че те нямат право да използват телефоните си. Мобилните им устройства се вземат преди началото на снимките и им се връщат след финала. На кадър от предаването (на 25-тата секунда от това видео) обаче се вижда как ергенката от „Ново начало“ държи нещо, което има формата на телефон и свети като телефон. Ако следваме принципа, че най-простото обяснение често е вярното, това най-вероятно е мобилен телефон.

(Не)толерантност към насилието

Случаите на вербално насилие в „рая“, на тормоз, подигравки, обиди заради външния вид (т.нар. бодишейминг), унижаване и пр. са толкова много, че и няколко статии няма да стигнат за споменаването им. Физическото насилие обаче е забранено, научаваме от разговори на Продукцията с участници. Това правило беше моментално приложено за едва-що влязъл в шоуто ерген, който събори ергенка от стола ѝ. Сцената не беше излъчена изцяло в предаването, а само загатната, както е и редно, защото показването на насилието на екран го мултиплицира.

Аналогична би следвало да е реакцията и ако ергенка бутне друга в басейна. Но не е. Бутането в басейна е задача, която Продукцията дава в рамките на игра, която уж би трябвало да е забавна за всички. Задачата е възложена на ергенка, изпитваща ревност към друга, в момент, в който почти всички участници тормозят другата. Ревнивата ергенка блъска съперницата си с всички сили. След кратък полет момичето пада във водата. Кадърът с блъскането и полета се повтаря няколко пъти (няма да сложа линк, защото е унизително). Ергените се смеят. „Дано може да плува“, чува се развеселен глас. Момичето излиза от водата и сяда мокро до останалите, защото е длъжно да продължи участието си в играта.

За да направим връзка с обществения живот в България – има групи хора, насилието върху които остава без последствия и дори се толерира. Бежанци се задържат, ограбват и бият на границата; „ловци на бежанци“ се обявяват за герои; събарят се единствените жилища на роми и пр. – държавата внушава, че представителите на някои групи си го „заслужават“.

За ергенки и ергени, които налитат на бой, няма никакви последствия – щом не се е стигнало до реално нанасяне на удари, за Продукцията, изглежда, няма проблем. И някои „дребни“ форми на физическо насилие не се броят. Ерген постепенно засилва агресията си към друг – от вербален тормоз минава към блъскане на краката му с чекмедже. Продукцията го изгонва чак след като изплюва храна върху набелязаната жертва. За разлика от първия изгонен ерген, който ни се чу, ни се видя, този гордо дефилира по bTV, защитавайки гледната си точка.

Тук стигаме до темата за домашното насилие,

понеже вторият изгонен ерген си имаше половинка в „рая“. Забраняваше на избраницата си да говори с другите мъже в шоуто, както и на тях да общуват с нея. Изобщо, смяташе, че е най-добре тя да мълчи, а той да говори вместо нея. И тя преобладаващо си мълчеше, говореше основно в негово отсъствие, почти няма и синхрони с нея (реплики в разговор с Продукцията).

Когато Продукцията реши да изгони ергена, тя му даде възможност преди напускането си да говори и с участника, върху когото беше изплюл храна (уж да му се извини, но на практика не стана точно така), и с избраницата си. Нея той постави пред избор – да си тръгне с него или да остане. На практика обаче изборът не беше точно такъв – споменавайки как ще ѝ обясни причините за изгонването си в хотела, той вече беше предпоставил, че тя ще го последва.

Впоследствие стана ясно, че двамата продължават да са заедно и извън „рая“. Може би ергенката щеше да последва изгонения и ако имаше възможност да вземе решение самостоятелно, далеч от присъствието му. Няма как да знаем това. Продукцията обаче не ѝ помогна, а bTV допълнително легитимира тази основана на контрол и ограничения връзка.

Друг ерген пък забрани на половинката си да разговаря с ергенка, която я е обидила – с претенцията, че така всъщност я защитава. И дори ѝ постави условие: ако си позволи да общува с нея, той си тръгва. 

Но какво ли се учудваме – борбата с домашното насилие не е приоритет и на държавата. Важното е да се борим с „джендъра“ и да не допускаме хората в еднополови връзки до и без това не особено ефективно работещата система на защита.

В „рая“ не липсваше и сексуално насилие.

Някои ергени толкова искаха от половинките си да им „пуснат“, че понякога си позволяваха да ги понатиснат в леглото. Те се цупеха, че не постигат своето, и обвиняваха ергенките в липса на взаимност. Не вдяваха, че „не“-то, дори изречено през смях, си е „не“. Един участник беше особено настоятелен не само в леглото. Опита се да бръкне между краката на изгората си дори в двора. Не успя само защото тя е бивша спортистка и има здрави мускули.

На повечето ергенски мераци Продукцията не реагира, но след последния от описаните случаи попита ергенката дали да се намеси. Не го направи, защото участничката каза, че няма нужда. Така както институциите си измиват с ръцете с това, че много от пострадалите не си търсят правата.

Привидност и реалност

Както в политиката, така и в „рая“ не трябва да приемаме всичко за чиста монета. Не само защото нещата, които виждаме, са „за пред хората“ и поведението на участниците поне отчасти се дължи на факта, че играят роли, а и защото биваме сугестирани кое как да възприемаме.

Един от начините да се влияе на преценката ни е да се манипулира усещането ни за време. ГЕРБ, които са на власт с кратки прекъсвания от 2009 г., стоварват отговорността за всички беди върху периода между 2021 и 2024 г., когато не са участвали в правителството (макар че правителството на Николай Денков беше и тяхно).

В „рая“ времето е разтегливо дори повече, отколкото в главата на Бойко Борисов.

В началото на шоуто церемониите с розите се излъчваха веднъж седмично – в петък. Един период между две церемонии обаче се проточи цели три седмици. Така се създаде впечатлението, че участниците са прекарали много повече време заедно, отколкото реално са, и че някои драми са се разразявали в продължение на близо месец, а не по-малко от седмица.

Случваше се едно и също събитие да се излъчва в няколко поредни епизода, особено ако включва скандал. Други случки бяха показани мимоходом, а много така и не са стигнали до зрителите, понеже няма как да се излъчи всичко. Не по-маловажна обаче е

привидността в ергенските отношения,

въпреки че в някои случаи е трудно да се сложи рязка граница между привидност и реалност. Ергени и ергенки може да смятат, че обиждат, тормозят и унижават, за да става шоу, но обидите, тормозът и униженията са си истински. С любовта нещата стоят по-скоро по обратния начин. От екрана се леят огромни количества от нея, но такива са правилата на играта.

До финала стигнаха седем двойки и една тройка, като ергените (в случая с тройката – избраният от дамата ерген) трябваше да дадат на избраниците си или роза (еквивалент на „една студена вода“), или годежен пръстен. Рози получиха само две участнички, а пръстени – пет. Така че шоуто завърши с четири годежа и един полугодеж (тъй като пръстенът беше сложен на дясната ръка на ергенката от тройката със заръка да го премести на лявата, когато се почувства готова).

Годежът е обещание за съвместно бъдеще, но колко от двойките, дали си драматични любовни обещания, са заедно след края на предаването? Има данни само за една – двамата от бившата тройка, завършили с полугодеж. Именно техните отношения бяха поставяни под въпрос от другите участници по време на почти цялото шоу. Защо тя е избрала него, а не друг; защо не си намери по-подходящ и по-мъжествен; защо е „лека жена“, „волна пеперуда“, скача „от цвят на цвят“ и не може да избере? Защо той не е достатъчно „мъжествен“; гей ли е; защо ѝ дава свобода?

Злите езици говорят, че далеч от камерите се е оформила истинска тройка, а не за шоуто, точно между най-големите морализатори, упрекващи оцелялата двойка, но засега не разполагам с достатъчно данни, за да потвърдя това.

В заключение, ако човек има желание и нерви да си причинява риалити формати, те могат да ни промиват мозъците (което и основно правят), но пък и ние можем да ги използваме, за да се упражняваме да не вярваме на очите си и да развиваме критичното си мислене. Да се замисляме какво ни внушават да мразим и от кое да се разчувстваме, да имаме едно наум кой дава празни обещания и кой е превърнат в изкупителна жертва. За да не стане така, че отново да се доверим на поредните популисти.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/ne-demokratichniyat-svetoven-red/

Ако обърнем поглед към хода на историята, ще видим, че човечеството винаги се е стремило към система на управление, която да отговаря на вътрешната му потребност за свобода и разгръщане на добродетелите. Възникването на онези идеологии, които отричат свободата или по някакъв начин я потискат, бележи началото на мощни мобилизационни процеси, но в крайна сметка води и до провала на тези политически експерименти. В същото време стремежът към тотална свобода лесно може да се изроди в анархия или дори в нещо по-лошо – утопия, която да накара хората да воюват помежду си, маскирайки справедливостта като правото на най-силния. 

Демокрацията е път към преодоляването на тези недъзи и въпреки че самата тя е плод на много компромиси, си струва да си зададем въпроса защо е необходимо да се борим за нейното оцеляване.

Той стана особено актуален най-вече защото системата на международните отношения пое към нов баланс на силите, при който демократичният лагер се изправя срещу политическо семейство, надхвърлящо далеч стратегическите му ресурси. Сякаш онзи страх на европейците след края на Втората световна война – че СССР може да нахлуе в останалата част от Европа и да я окупира, отново е актуален. Но за разлика от съветските доктрини, планът на новите автокрации да ликвидират демокрацията е много по-изтънчен.

Старата и новата демокрация

Древногръцката концепция за демокрация, макар и много романтична, е ограничена от рамките на полиса, разликата в половете и статуса на робите. В този дух дори думите на Аристотел, че свободата е в основата на демокрацията, изглеждат наивни. От друга страна, за много от съвременните либерали опитът за осмислянето на Бог от Джон Лок – иконата на либерализма, днес би звучал като философски оксиморон. Духът на старата демокрация е неразбираем и несъвършен, защото за човека в Древна Гърция и за поданика в ерата на религиозните войни не е възможно да осмисли напълно какво представлява свободата и как може да я използва. 

Вярно е, че старата демокрация дава на хората частната собственост и правото да избират в какво да вярват, как да живеят и по какъв начин да бъдат защитени от посегателствата на държавата върху достойнството им. Това са хората, които в най-пълна степен разбират какво представлява средната класа и защо тя е единственият път за постигане на висок жизнен стандарт, който е освободен от бремето на държавното планиране и еднопартийния режим. Въпреки тези огромни достойнства старата демокрация се проваля, защото в стремежа си да бъдат максимално свободни хората решават да насочат усилията си не в градивната посока, която предполага тази свобода, а към деструктивния инстинкт на войната. Така загива и европейската мечта – в пепелта на две световни войни, които завинаги променят мисленето на европейците и техните възприятия за демокрацията.

Новата демокрация, възникнала след края на Втората световна война, е белязана от няколко ключови лозунга. Най-важният от тях е „Никога повече“ – лозунгът, който разбива митовете на расовите теории и категорично осъжда пагубните последици от Холокоста. Стремежът към съхраняването на достойнството на всички хора, независимо от етническата група, към която принадлежат, става отправна точка за демокрациите по света да се насочат към създаването на мултинационални държави, чиито конституции да гарантират естествените права и свободи на всички граждани. Фактът, че повечето монарси по света отстъпват – къде доброволно, къде не – пред естествения стремеж на хората да отхвърлят тежестта на колониализма и короната, сам по себе си говори, че свободният гражданин никога повече не би се доверил на един овластен монарх да води неговата война. 

Вторият лозунг категорично отхвърля универсалните претенции на марксизма за призив към т.нар. класова борба, която трябва да унищожи завинаги ценностите, идеите и политиката, за да приведе обществото в състояние на абсолютно равенство. На тази концепция САЩ противопоставят идеята за мощната средна класа, която дава на хората не някакви имагинерни права, писани на хартия, а реалната икономическа свобода да живеят достойно и благосъстоятелно. Дори един от бащите на структурния реализъм – Робърт Джървис, в по-късните си произведения споделя, че Студената война не е никаква дилема на сигурността, а по-скоро сблъсък между две социални системи, в която побеждава по-гъвкавата и по-свободната. Твърдението е доказано многократно както от влиянието, което демонстрира меката сила на Америка в противопоставянето с СССР, така и от глобалното доверие в демокрацията през този исторически период.

Каква тогава беше цената за запазването на тази нова демокрация? По въпроса спорят доста хора. Ако питате пословично известните реалисти, като Джон Миършаймър, Стивън Уолт и покойния Кенет Уолц, САЩ би трябвало да останат свити в западната хемисфера и да не изнасят своя модел на демокрация извън границите си. За обикновения консервативен американец тази хипотеза звучи доста примамливо – нека се фокусираме върху себе си, върху Америка, а останалите да правят каквото искат. Тези пуритани обаче едва ли биха могли да отговорят на въпроса какво щеше да се случи с християнството, ако последователите му не бяха го проповядвали по всички краища на Римската империя. 

Вторият лагер, начело с титани като Франсис Фукуяма, Андрю Моравчик и Джоузеф Най, включва най-големите апологети на идеята САЩ да бъдат културно-политически образец за целия свят. С над 800 военни бази по всички континенти обаче, тезата на неолибералите за меката сила на Америка силно олеква. След като и двете течения се провалиха в отговора на въпроса „А сега накъде?“, нека погледнем в какво се превърна демокрацията през последните няколко години. 

От либерална към цезарианска демокрация

Една от причините за глобалния срив в доверието към демокрацията, както сочи и самият индекс, следва да се търси в средната класа. Това е тема, която се подценява масово от политиците. Но как да възстановим средната класа? Отговорът няма да се хареса на много хора, от които зависи вземането на политически решения, тъй като за това са необходими две условия: обвързването на доходите със средния годишен ръст в държавната икономика и гарантирането на равен достъп до здравеопазване за всички граждани. 

Да възстановиш средната класа и доверието в демокрацията означава да се откажеш от редица привилегии и да приемеш, че имаш същите права, каквито и останалите граждани. На пръв поглед това изглежда страшно утопично, досущ като някаква нова форма на идеализъм, но реално тези процеси са налице в Америка по време на Студената война. Европа от своя страна никога не успява да се възползва напълно от тях, защото европейското мислене полага граници върху политическата култура на европейците, естествено произхождащи от поражението на Германия във Втората световна война.

„Лекарството“, което предлагат някои нови идеологии, като постмодернизма, също не може да се приеме за рационално. Сливането на всички идеи в едно изкуствено цяло или пък насилственото изземване на парите от богатите са експерименти, довели до не една революция в човешката история. Но пък революциите изяждат децата си, а с тях и идеите за работещо общество. 

Тогава какво е да си демократичен политик? В Древна Гърция е достатъчно да си свободен мъж. По време на религиозните войни в Европа – да отхвърлиш тираничния авторитет на абсолютната монархия. За да си демократичен политик днес обаче е нужно нещо повече – да убедиш хората, че можеш да подобриш стандарта им на живот.

Фасадно това може да стане с помощта на популистко говорене или с амбициозни стратегии, които да внушат на избирателите, че е настанало време разделно. Реално обаче това може да стане само с възстановяването на средната класа, което неимоверно ще повиши доверието на хората в демокрацията. Защото ако има някой, който може да докаже, че демокрацията си отива, това обикновено е човек, който винаги акцентира върху икономическата несправедливост в едно общество. Както някога Маркс, чиято идеология вдъхновява създаването на обществено-политическа система, претендираща, че може да бъде алтернатива на демокрациите.

Демократично мислещите хора стават все по-малко не защото не вярват в политическите свободи, които им дава демокрацията, а защото нямат икономическата свобода да ги почувстват.

Лошата новина е, че умножаването на военните конфликти възпрепятства възстановяването на средната класа по естествен път – дилемата е или се въоръжаваш, за да се браниш, или споделяш съдбата на Атина в Пелопонеската война. 

Алтернатива на този модел съществува и тя се състои в китайската визия за синоцентрична глобална икономика, в която Пекин е центърът на тази система, а останалите държави съществуват в трибутарна зависимост от него. На този етап обаче подобна визия се споделя единствено от държави със сходни идеологии, които виждат във възхода на Китай възможност най-сетне да детронират САЩ. 

В случай че приемем възстановяването на средната класа за изгубена кауза, следва да приемем и че демокрацията вече никога няма да бъде същата. Демократичните общества несъмнено ще продължат да бъдат източник на права и свободи, които автокрациите никога не могат да предоставят на гражданите си. Но те повече няма да бъдат същият извор на висок жизнен стандарт и социално спокойствие, на които се радва Западът, докато се бори с СССР. В известен смисъл либералната демокрация е изкушена от това, на което се противопоставя – нейните претенции за универсалност доведоха до изчерпване на стратегическите ѝ ресурси да убеждава хората. Защото ако политическите ресурси и културният профил на меката сила няма как да бъдат изчерпани, то парите за мека сила рано или късно свършват.

Битието на цезарианската демокрация

Ако битието на либералната демокрация произхожда от идеите на автори като Лок и Бърк, то цезарианският тип демократично мислене отразява Платоновото разбиране за идеализъм и Хегеловата диалектика. С промяната на начина, по който демократичният човек приема сигналите на заобикалящия го свят, се променят и неговите стратегически нагласи. Това важи особено много за политиците, които са склонни да виждат заплаха за властта си навсякъде и от всеки. Проектирането на такива студени, геометрични по своя характер реалности пречупва същността на либералната демокрация, редуцирайки я до „повече политическа свобода дори без икономическа“. 

Разделението на бедни и богати (в тази група „по правило“ не попада политическият елит) доста напомня на Платоновата концепция за разделеното общество, което е идеално, защото, както го разбират древните гърци, всеки си знае мястото в полиса. В едно такова общество икономическата свобода постепенно започва да отстъпва място на политическата, която като светоусещане става единственият видим аргумент за валидността на демократичното общество. Можем смело да кажем, че такъв демократичен човек е напълно несвободен, тъй като е част от строго йерархизирано общество, което не разполага с финансовите ресурси да поддържа добър жизнен стандарт. Примерът е прост: няма как да живееш в Пекин, ако не си член на Китайската комунистическа партия (ККП), но пък и не можеш да си купиш апартамент в Манхатън, ако нямаш няколко готови милиона.

В тези условия се създават благоприятни предпоставки за реализирането на хегелианската визия за държавата като върховен носител на морала и разума, разполагащ с абсолютната власт. Доказателствата за това могат да бъдат открити в много демокрации, които залагат на потомствените елити, силните фигури и харизматичните политици, независимо че имат възможност да останат верни на меритокрацията. Самата меритокрация е „осиновена“ в Китай, където ККП легитимира борбата на Си Дзинпин с корупцията с древния принцип на меритократичния подбор в династията Тан. 

Логичният извод от тези трансформации в либералната демокрация е, че хората винаги са я ценили много повече заради икономическите ползи, отколкото заради политическите. Или както възкликва американският президент Удроу Уилсън:

Никой не може да слави Бога или да обича ближния на празен стомах. 

Бурният ръст на левите движения в САЩ, които повдигат въпроса какво става с универсалното здравеопазване в страната и има ли някаква надежда американците най-сетне да се сдобият със социална система, са поредното доказателство, че и най-развитата демокрация в света може да престане да бъде демокрация, ако нейните граждани са принудени да изповядват демократични принципи, без да имат икономически ползи от тях.

И все пак дори най-разочарованите от демокрацията едва ли биха приели тиранична, автократична власт, която обещава (а всъщност изобщо не е в състояние да постигне) по-добър стандарт на живот. Те по-скоро биха потърсили, както става и понастоящем, по-добра форма на управление, но ще останат разочаровани, тъй като максимата, приписвана на Чърчил, продължава да се прилага с пълна сила.

Затова и най-важната трансформация в либералната демокрация днес е промяната в нейната природа, така че тя да запази политическите свободи на хората и естествените им права на цената на тяхното благосъстояние. Цената, която бъдещите поколения ще платят, не е толкова заради войните на политиците или заради възможността човечеството да стигне до ядрена катастрофа, а защото много демократично мислещи хора ще се почувстват излъгани и подведени от това, в което се е превърнала демокрацията. Още по-разочароващо е, че вината за подобен развой не трябва да се търси в някакъв тесен кръг от хора, както твърдят конспиративните теории, а в естествения човешки инстинкт да преследва прагматично своето. 

Властта е много по-стара от политиката и винаги е била приоритет на човека – дори когато се е чувствал най-свободен. В противен случай Доналд Тръмп едва ли щеше да спечели и делегатския, и народния вот в САЩ.

Новите държави и цезарианската демокрация

Предвид гореспоменатите процеси глобалната политика започва да се превръща в съвкупност от политически режими, които могат да се поделят на няколко вида. Първата група обхваща САЩ, другите държави от Петте очи и останалата част от британската общност, които приемат модела „по-добре политически равни, но икономически неравни“. Тези държави вече са се примирили, че либералната демокрация се променя, но все пак са решили да я запазят, препарирайки средната класа с аргумента, че трябва да се противопоставят на автокрациите начело с Китай и Русия. 

Голяма част от американците всъщност отдавна не подкрепят тази политика и считат, че Америка трябва да се погрижи за собствените си проблеми. Но това налага американските политици да се примирят с възможността огромна част от федералните разходи да бъдат преразпределени за здравеопазване и пенсии – политика, която дори Франклин Рузвелт не си позволява по време на Голямата депресия. 

От друга страна, тези държави ценят преди всичко съществуването на политическите свободи като гарант за демократичната си природа. Икономическите свободи все повече се осмислят като ново поколение абстрактни привилегии, за които европейците продължават да харчат пари. Така харизматичната роля на политиците по естествен начин слага край на икономическите свободи в обществото, замествайки ги със силна държава, чиято възможност да влияе върху живота на хората в икономически план не се отличава много от тази на Хобсовия Левиатан. Добрата новина е, че споменатите държави продължават да бъдат най-големият източник на политически права и свободи за хората, а лошата – че в един момент дори и с тях може да бъде злоупотребено.

Европа е вторият пояс от политически режими, които постепенно започват да се променят под влиянието на тези процеси. В Западна Европа либералната демокрация е все още жива, но средната класа е изправена пред срив. Причината е, че европейците рано или късно ще трябва да се превъоръжат, което ще изисква огромни средства за постигането на стратегическа автономия от САЩ. Германия и Франция ще са първите, които по всяка вероятност ще трябва да направят тази стъпка, ако искат европейският проект да оцелее, тъй като алтернативата е ново сближаване с Русия и повторната ѝ интеграция в европейската архитектура за сигурност. 

В Централна и Източна Европа процесите ще се почувстват осезаемо, тъй като ще засегнат качеството на демокрацията и политическите нагласи на гражданите. В такива условия се създават благоприятни предпоставки за нова вълна от популистки послания, които ще са насочени срещу демокрацията и ще имат особен ефект поради горепосочените фактори. 

Географски Централна и Източна Европа граничат с такива режими и най-голямата опасност идва не от възможността за директно посегателство върху националната сигурност, а от опита за разколебаване на доверието в демократичните институции чрез пълна ерозия на крехката средна класа, която успява да се формира в първите години след присъединяването на региона към ЕС.

Последният пояс държави обхваща страните, за които се предполагаше, че могат да се демократизират и по някакъв начин да бъдат интегрирани в демократичните общности. Съдбата на техните граждани ще е най-тежка, тъй като повечето от тези страни ще се върнат обратно към автокрацията поради консолидацията на антидемократичния пояс от държави около Русия. На Сърбия например винаги се възлагат големи надежди за промяна, но в крайна сметка се оказва, че такива перспективи са нереалистични. И все пак идеята за демокрация в тези държави няма да умре, но и няма да се разгърне в доминиращия си вид, както стана в други постсоциалистически страни. 

Редно е да отбележим, че към тази група по никакъв начин не можем да причислим България, тъй като в страната има изградена демокрация, която по-скоро предполага позиционирането ни във втория пояс. В известен смисъл това е дори по-опасно, тъй като изчезването на средната класа у нас напълно ще притъпи сетивата на гражданите за икономическите ползи от демокрацията и ще засили соцносталгията.

В крайна сметка трансформацията на либералната демокрация в цезарианска е необратим процес, освен ако глобален военен конфликт не промени мисленето на хората и не ги накара отново да се фокусират върху мира и благосъстоянието си. Или пък изобщо не изтрие човечеството от лицето на Земята – в такъв сценарий споровете за демокрацията губят всякакъв смисъл, което не значи, че трябва да ги пренебрегваме с аргумента, че това са казуси с второстепенно значение. 

Процесът предопределя и неизбежния разрив между САЩ и Европа, тъй като американците вече са се примирили с промените и са решени да продължат напред, а европейците не са. Примирението на Западна Европа, от друга страна, ще превърне Източна в нов буфер на споделено влияние между Изтока и Запада. Дали Европа ще направи това, зависи изцяло от нагласите на европейските политици и от степента на заплаха от Русия. Затова и унгарският сценарий остава силна вероятност за онези, които предпочетат обвързването със САЩ и приемането на цезарианската демокрация, а останалата част от европейците могат да се опитат да запазят либералнодемократичната си визия на цената на геополитически компромис с Китай. 

И в двата случая това завинаги ще промени европейския проект такъв, какъвто го познаваме днес, тъй като новото геополитическо противопоставяне между Вашингтон и Пекин е вече в ход. И в него Америка няма да щади усилия, за да победи и да съхрани глобалното си лидерство дори на цената на либералната демокрация.