Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-borbata-na-naukata-s-hiv/

Човешкият имунодефицитен вирус (ХИВ), който причинява синдрома на придобитата имунна недостатъчност (СПИН), е открит през 1984 г. Около 40 млн. души живеят с ХИВ към 2023 г., а над 40 млн. са починали от СПИН от началото на епидемията. ХИВ инфекцията може да увеличи риска от развитие на рак, сърдечносъдови и костни заболявания и др. Откакто е установен първият случай на болестта, не спират да се търсят подходи за прекратяване на разпространението на вируса и за иновативни терапии, както и да се правят опити за разработване на ваксини.

Началото

През 1981 г. в Центъра за контрол и превенция на заболяванията (Centre of Disease Control – CDC) в Атланта, Джорджия, специалистката по разработка на лекарства Санди Форд оставя бележка на ментора си за забелязани пет случая на пневмония с необичайно протичане, като предполагаем причинител са микроскопични гъби, подобни на дрожди. Такива микроорганизми до онзи момент са били наблюдавани само при имуносупресирани пациенти. По това време дерматолози в САЩ отчитат увеличение на пациентите с агресивния и рядко срещан вид рак на кожата – сарком на Капоши. Общото между пациентите отново е, че имунната им система е силно потисната. 

Случаите стават стотици и започват да се откриват и в Европа, Южна Америка и Австралия. Най-често засегнати са хомосексуални мъже, хора, които употребяват наркотици, работници в секс индустрията (и техните партньори), както и пациенти с хемофилия. Открити са и други симптоми на заболяването освен пневмонията и саркома на Капоши, включващи гърчове, остра загуба на телесно тегло, висока температура и развитие на други видове рак. През следващата година CDC използва термина синдром на придобитата имунна недостатъчност (СПИН) и изказва предположението, че причинителят най-вероятно е все още неидентифициран инфекциозен агент.

През 1983 г. е изолиран вирус от лимфните съдове на пациенти със симптоми на СПИН. Той е класиран в семейството на ретровирусите. В този период учените откриват и начин как да размножат вируса в лабораторни условия, което служи и за разработването на патентован кръвен тест за наличие на ХИВ, който се използва и до днес. През 2008 г. Нобелова награда за медицина получават френските вирусолози Франсоаз Баре-Синуси и Люк Монтание за откриването на ХИВ.

Животът на ХИВ вируса

С откриването на ХИВ вируса се появяват и много въпроси, чакащи своя отговор. Какъв е произходът на този вирус? Защо причинява толкова разнообразни симптоми? Защо в немалка част от случаите симптомите се развиват много късно (месеци или години) след инфекция с вируса?

Съществуват два ХИВ вируса: ХИВ-1 и по-рядко срещаният ХИВ-2. Те произхождат от сходни ретровируси, които се срещат при примати в Африка. Хората са се заразили с тях от приматите (зооноза), най-вероятно чрез консумацията на заразено месо.

ХИВ вирусът е изграден от белтъчна обвивка, а в сърцевината му се крие нуклеиновата киселина РНК. Всъщност ХИВ вирусът прилича по структура на SARS-CoV2 – вируса, който предизвиква COVID-19. Въпреки че и двата са РНК вируси, жизненият им цикъл в заразената клетка е напълно различен.

ХИВ вирусът се предава чрез телесни течности – основно чрез кръвен контакт, чрез сексуален контакт без предпазни мерки или от бременна жена на плода. Вирусът се прикрепва към определен вид клетки на имунната система – CD4 Т-клетки. Те са задължителна и основна част от правилното функциониране на имунната система. Ролята им е да дават инструкции на другите клетки на имунната система, които получават сигнал и атакуват нахлуващите патогени и увредени клетки. 

При закачането на ХИВ вируса за помощните Т- клетки той вкарва своите РНК и ензими в клетката. Най-важният ензим от жизнения цикъл на ХИВ е т.нар. обратна транскриптаза. Този ензим има уникалната възможност да произвежда ДНК от РНК (по правилата на централната догма ДНК се превръща в РНК, но не и обратното). Понякога вирусната ДНК остава скрита и не работи дълго време, което дава възможност на вируса да се запази дори и ако множество клетки на гостоприемника умрат.

В заразената Т-клетка вирусната ДНК се вгражда в ДНК на клетката. Това е и причината ХИВ-позитивните да остават завинаги такива, тъй като няма ефективен механизъм, чрез който да се унищожи напълно скритият внедрен в генома вирус. 

Инжектираните РНК и ензими в помощните Т- клетки служат и за производството на нови вируси, които излизат от клетката и заразяват други клетки. Друго предимство на вируса е огромният брой грешки, които се допускат от ензими при превръщането на РНК в ДНК. Незасегнатите помощни Т-клетки получават сигнали, че заразената клетка е „развалена“, и когато се притекат на помощ, падат в същия капан. По този начин тялото унищожава множество помощни Т- клетки, което нарушава цялата имунна система и се стига до имунна недостатъчност. Ето защо пациентите са в пъти по-податливи на инфекции и рак, както и на резистентност към дадено лечение.

Терапевтични подходи

От началото на епидемията от ХИВ се правят опити за разработване на антиретровирусни лекарства. През 2016 г. са създадени над 40 медикамента, които в различни комбинации държат инфекцията под контрол. До 2021 г. Американската агенция по лекарства и храни е одобрила над 220 антиретровирусни медикамента за лечение на СПИН. 

От края на 90-те години заболеваемостта и смъртността в резултат на заразяване с ХИВ вирус намаляват значително с помощта на антиретровирусната терапия (АРТ). Освен това АРТ удължава продължителността на живота на пациентите. Разработените терапии атакуват различни ензими, които са задължителна част от жизнения цикъл на ХИВ вируса, и успешно държат вирусния товар в ниски граници, тоест не позволяват на вируса да се размножава и да инфектира здрави помощни Т- клетки). През последните няколко години усилията са насочени към разработването на антитела, които да се използват като ваксина, но това е доста трудоемка задача предвид факта, че ХИВ вирусът мутира прекалено често.

Има и „имунизирани“ срещу ХИВ

За да инфектира една помощна Т-клетка, ХИВ вирусът се закачва за два рецептора едновременно – CD4 и CCR5. Някои хора носят мутация в гена, който кодира CCR5 рецептора. Мутиралата версия на рецептора води до невъзможност за експресиране на рецептора на повърхността на клетката – CCR5 при тези хора липсва. Голяма част от хората, носители на мутацията, са с европейски произход. Носителите на мутация и в двете копия на гена са напълно защитени от инфекция от ХИВ, а носителите само на едно копие развиват заболяването по-бавно. Това откритие насочва учените към мисълта за генни терапии на базата на CCR5 рецептора.

Трансплантация на стволови клетки и генни терапии

През 2007 г. е извършена първата трансплантация на стволови клетки на ХИВ-позитивен пациент от донор с мутация в CCR5 рецептора. Пациентът прекъсва АРТ след успешната трансплантация, а ХИВ инфекцията изчезва напълно. Към днешна дата излекуваните от ХИВ чрез трансплантация на стволови клетки са седем, но тази манипулация крие сериозни рискове, например реакция на присадката срещу гостоприемника. Тоест имплантираните от донора клетки разпознават като чуждо тялото на реципиента, което води до възпаление в различни органи и е животозастрашаващо. По тази причина засега трансплантацията не може да стане широко приложима практика.

През 2018 г. китайският генетик Хъ Дзиенкуей използва CRISPR-Cas технологията, за да модифицира два човешки ембриона. Раждат се две близначки, носителки на мутацията в гена, произвеждащ CCR5 рецептора. Ученият е осъден от китайската държава за своя експеримент поради упражняването на незаконни медицински практики. Твърди се, че Хъ е фалшифицирал документи от етичната комисия – практически сам е написал, че комисията одобрява и дава право да извърши тази манипулация. След това е излъгал лекарите, които, бивайки подведени, са имплантирали генномодофицираните ембриони в две пациентки при инвитро процедура. Едната от тях е родила близначките, а при другата процедурата е била неуспешна.

Обръщаме внимание на този експеримент, защото въпреки неетичния аспект случаят неоспоримо доказва, че напредъкът в генетичните техники открива възможности за нови подходи за превенция и лечение.

Какво предстои

Въпреки значителния прогрес в медицината през последните четири десетилетия, СПИН все още отнема живота на много хора по целия свят. Разработването на нови терапии за ХИВ инфекцията и кандидат-ваксините за превенция са надеждата за спирането на ХИВ/СПИН епидемията в глобален мащаб.

Заглавно изображение: ХИВ частици (в синьо), заобикалящи инфектирана Т-клетка (в червено), визуализирани с трансмисионен електронен микроскоп © National Institute of Allergy and Infectious Diseases за Unsplash

Post Syndicated from Мартин Димов original https://www.toest.bg/kolko-e-trudno-da-budesh-etazhna-sobstvenost/

Интернет форумите са пълни с въпроси от типа „На кого да се оплача, че в моята сграда има такъв или онакъв проблем?“. Освен да чакаме някой външен (община, законодател, инспекция и т.н.) да реши наш проблем, можем да действаме законосъобразно и сами.

В сградата, в която живеем, можем най-лесно да постигнем промяна, защото там гласът ни има голяма тежест. Необходимо е да убедим не твърде много хора, че дадена инициатива е добра или даден ремонт е необходим. А и да не забравяме, че притежаваме част от сградата – т.нар. идеални части.

Домоуправителите нямат магически способности, те помагат на собствениците да поддържат общата сграда. Всеки би могъл обаче:

• Да участва в общи събрания. „Каквото решите“, „все ми е тая“, „няма смисъл“ – подобни оправдания по-скоро са причина нещата да не стават.
• Да взема участие в управлението на сградата и така да се запознае как се работи на публична длъжност, която често е без доход.
• Да помага на управителните органи, например със събиране на оферти, организиране на ремонти, звънене по телефони и звънци и разговори с неизрядни длъжници, идеи, труд. Или поне да не им пречи.

Няколко души притежаваме обща и скъпа вещ. Работим, за да си я позволим по десет и повече години. Логично е да я пазим, да я поддържаме и тя да запазва стойността си с времето.

Да, етажната собственост (ЕС) е такава вещ, но отношението към нея не следва тази логика. Въпреки че за мнозина да си купиш апартамент е ангажимент да изплащаш ипотека 15 и повече години, състоянието на съсобствените сгради в България не е цветущо. Достатъчно е да се огледаме около себе си. По сградата си личи колко се разбираме в малкия колектив, в който сме попаднали, и дали намираме общ език, за да защитаваме общата ни инвестиция.

Многофамилните сгради в България се регулират от Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС). Само в София те са около 23 000. Всяка сграда трябва да има управител (или домоуправител, както много хора са свикнали до го наричат), който се избира от Общо събрание (ОС). То е своеобразен малък парламент, в който трябва да участват всички собственици. С мнозинство се вземат решения какво да се прави на територията на общата съсобственост, а (домо)управителят трябва да изпълнява решенията.

Дотук с теорията. В реалността обаче понякога управлението на сгради се практикува дори от хора, които не са прочели ЗУЕС. Но те пък се избират от собственици, които също не са наясно с този закон. Може би ако се говори повече за ЗУЕС, повече хора ще разберат как работи, и ще се опитват да го спазват.

Дотогава споделям някои от собствените си наблюдения за сградите около нас през призмата на познанията и опита ми, свързани с темата за етажната собственост.

Проблемите

За да буксува управлението на етажните собствености, има няколко основни проблема: 

Апатия

Ако живеем в многофамилна сграда, вероятно от собствен опит знаем, че трудно се събират достатъчно участници в събранията. Знае го и законодателят, който с последните промени в ЗУЕС леко намали кворума за легитимно ОС. Това, което неучастващите собственици често не осъзнават, е, че липсата на необходимото присъствие блокира работата на домоуправителя. Например как един управител да започне да събира значителна сума за ремонт на покрив, ако тя е одобрена от 13,01% (в ЗУЕС голяма част от решенията се вземат с половината присъстващи и минималният кворум е 26%)? На теория е законно, но дали управителят ще успее? Как да стартира принудително събиране от нередовни платци, ако има само 13% одобрение? Най-вероятно нередовните първо ще обвинят и наговорят „приятни“ думи на управителя, а той ще има рехава подкрепа от останалите съседи.

Законодателни несъвършенства 

Макар да е ясно, че е малко вероятно в събранието да участват достатъчно присъстващи, при промените от септември 2023 г. законодателят вдигна дела гласуващи, който е необходим за избор на домоуправител. Преди той беше над 50% от присъстващите на събранието, но след измененията вече е над 50% от всички собственици.

През септември 2023 г., от една страна, се направиха няколко дигитални стъпки: въведе се имейл за комуникация с управител и съседи и дистанционно и онлайн гласуване. От друга страна обаче, се въведе ежемесечен отчет, при това задължително на хартия.

Законът е сложен

Ако някой собственик има желание да участва в управлението на сградата си, той невинаги разбира формалните изисквания и успява да води правилно документацията. Всяко юридическо лице трябва да се подчинява на счетоводните и данъчните стандарти. Но при управлението на ЕС се наблюдават значителни импровизации във воденето на документацията. Управителите и касиерите сами избират как да го правят, а това затруднява институционалната помощ, когато е необходима – например при събиране на задължения по съдебен ред.

Фирми и частни лица, управляващи ЕС

На пазара може да се намерят т.нар. професионални домоуправители – търговски фирми, които предлагат (срещу определена такса) да отменят собствениците в грижата по поддръжката на сградите, събирането на таксите и т.н. За съжаление обаче, липсва достатъчна публичност на добрите и лошите практики при тези търговци. И когато се съберат неинформираността на собствениците как работи ЗУЕС, и липсата на кворум на събрание, може сградата да се окаже „вързана“ за конкретна фирма. 

На много хора им е позната ситуацията да се събират вноски за възнаграждение на фирмата и нищо да не се подобрява в сградата. Проблемът с тези фирми е в топ 4 на получените становища от Министерството на регионалното развитие и благоустройството при обсъждането на промените в ЗУЕС от 2019–2020 г. За съжаление, след промените на закона през 2023 г. няма голямо подобрение за този казус. По-скоро новата редакция на закона доста ще затрудни най-малките играчи – частни лица, управляващи 3–4 близки входа или сгради. Тези домоуправители се препоръчват от „уста на уста“ и са от най-съвестните. 

Ще бъде по-трудно и за най-малките фирми с един-двама служители. По-сложно става и за управителите собственици, чийто избор вече трябва да става с над 50% от всички собственици. Административната трудност за най-дребните играчи не означава обаче подобряване на услугата в сектора. 

Пасивност в Столичната община

Столичната община (СО) няма пълни данни как се управляват сградите. Не разполага с данни и за качеството на сградите. Липсата на информация ѝ пречи да работи заедно с ЕС за подобряване на околоблоковото пространство например. Ала същевременно Общината не поема инициативата това да се промени.

Въпреки че ЗУЕС е обект на много критики, той подчертава ролята на местната власт като основен помощник на етажните собствености. Кметът е задължен да назначи управител, ако няма такъв, издава актове за административни нарушения в сградата, може да разпореди неотложен ремонт и т.н. Общината обаче невинаги изпълнява тези свои функции ефективно.

Ако заеме по-активна позиция в процесите, засягащи ЕС, Общината може значително да подобри тяхното функциониране и да допринесе за създаването на по-привлекателна жизнена среда за жителите на многофамилните жилищни сгради.

Ето няколко предложения как СО би могла активно да подобри ставащото на територията на ЕС и в междублоковите пространства:

• Комуникация, комуникация, комуникация. Една от основните причини за ниската активност в общите събрания е липсата на информираност сред собствениците какви са техните права и отговорности. Общината би могла да играе по-активна роля в повишаването на обществената осведоменост чрез информационни кампании, семинари и онлайн ресурси, обясняващи ползите от активното участие в управлението на ЕС и на стъпките, включени в процеса. Тя може да организира редовни срещи или форуми, на които собствениците и мениджърите на ЕС да имат възможност да обсъждат своите притеснения и да търсят решения заедно.
• Опростяване на процедурите. Законодателството за ЕС е сложно и объркващо и обезсърчава собствениците да участват активно в управлението. Би било полезно да се преразгледат и опростят съществуващите разпоредби, за да станат по-разбираеми и по-достъпни за всички собственици. Това може да включва разработването на ясни насоки или ръководства стъпка по стъпка за различните процеси – например свикване на ОС, вземане на решения и разрешаване на спорове. СО би могла да организира проучване и да предложи подходящи законодателни промени.
• Подкрепа и насърчаване на добре управлявани сгради. Смисълът на подобна програма би бил да стимулира ЕС да подобрят своята ефективност, да поддържат сградите си и да създават по-приятна жизнена среда. За да участва в програмата, една ЕС трябва да изпълни определени критерии, свързани с управлението на сградата, поддръжката и спазването на законовите изисквания. Ето няколко примера за такива стимули:
  • Намаление на цената на картите за градски транспорт.
  • Преференциален достъп до спортни съоръжения – например плувни басейни, фитнес зали и спортни зали.
  • Поддръжка на зелените площи – Общината може да предложи съдействие за озеленяване на околоблоковото пространство – да предостави растения, пейки, детски съоръжения и др.
  • Други общински услуги – Общината може извърши анализ кои общински услуги биха могли да се предложат с отстъпка или безплатно на добре управлявани ЕС. Примерите може да включват услуги за управление на отпадъци, ремонти на обществени пространства, организиране на събития и т.н.
• Събиране на данни и наблюдение. За да помогне на етажните собствености да стигнат до решение кое трябва да се подобри, и да вземат информирани решения, СО може да събира и споделя данни за състоянието на сградите, включително тяхната енергийна ефективност, инфраструктура, техническо състояние, ниво на поддръжка, събираемост на такси, текущи такси. Това ще позволи на Общината да разбере по-добре нуждите на етажните собствености да планират и предприемат инициативи за подобряване на състоянието си.
• Ангажиране на общността. Включването на местните общности в усилията за подобряване на ЕС може да помогне за изграждането на чувство за общност и споделена отговорност. СО може да си партнира с квартални групи, училища и местни организации, за да популяризира значението на добре управляваните етажни собствености и да предостави възможности хората да допринесат за каузата.
• Приоритизация. По данни на Националния статистически институт в столицата има близо 800 000 жилища и значителна част от тях са в режим на ЕС. Ако предположим, че един апартамент струва средно 100 000 евро, това означава, че жилищният актив само в София е поне 80 млрд. евро, което се доближава до размера на годишния брутен вътрешен продукт на държавата. А най-разпространената общинска услуга на експертите на СО за този доста скъп актив е… да регистрират домоуправители и да издават удостоверения. Ако СО играе по-активна роля в поддържането на жилищния фонд, ще повлияе върху подобряването на качеството на живот на гражданите и тяхната удовлетвореност от средата, в която живеят. Защото това, което виждаме най-често, когато излезем от къщи, са общият коридор, фоайе, асансьор и пространството около блока. 

Освен идеите по-горе има и редица други неща, за които СО може съдейства.

Например за по-ефективно събиране на вземания от длъжници – да речем, чрез вписване на задълженията към ЕС при издаване на данъчна оценка. Или за извършване на неотложни ремонти по чл. 49 от ЗУЕС – защо за тази цел не се създаде фонд в СО, който се захранва от принудително събраните от собствениците средства за извършените ремонти? Или за спазване на санитарно-хигиенни норми – съдействие при случаи на събирачи на пречещи на обитателите на сградата животни и вехтории; миризми от съседи или търговски обекти и др. Или насочване към психолози и медиатори при конфликтни ситуации. И т.н. 

Чрез прилагането на подобни мерки СО може да изиграе ключова роля в подпомагането на етажните собствености да преодолеят настоящите предизвикателства и да създадат по-приветлива, удобна и добре поддържана жилищна среда за над милион жители на София.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/konstantata-yavor-bozhankov/

Депутатът Явор Божанков все предизвиква турбуленции. Това е доста интересен феномен, защото поведението му се отличава с рядко срещано в съвременния политически живот в България постоянство. Получава се така, че в която и парламентарна група да отиде Божанков, в някакъв момент последователността му става неудобна. Последно той стана трън в очите на „Продължаваме промяната“. Как се стигна дотам?

Поводът за искането на две оставки

На 28 ноември 2024 г. пропадна и седмият опит за избиране на председател на 51-вото Народно събрание. Без председател парламентът не може да заработи – не може да се сформират парламентарни групи, да се избере правителство, да се гласуват закони.

Блокажът се дължи не само на силната фрагментираност, поради която в Народното събрание трудно може да се постигне мнозинство за каквото и да е. По-сериозният проблем е, че всеки председател на парламента е потенциален служебен премиер. Това е така заради т.нар. домова книга – промените в Конституцията, целящи да ограничат правомощията на президента. Те предвиждат държавният глава да има право да избира служебен премиер от ограничен списък хора, заемащи високи държавни длъжности, една от които е именно председателят на парламента.

След като никой от предложените да застанат начело на Народното събрание не събра необходимото мнозинство, от „Има такъв народ“ лансираха своя депутат Силви Кирилов като „техническо решение“ – той е най-възрастният народен представител. След известно колебание от страна на ДБ коалицията се съгласи да подкрепи кандидатурата на Кирилов с аргумента, че така парламентът най-сетне ще заработи и ще могат да се приемат важни закони.

Като приоритетни от ПП–ДБ посочиха законови промени, с които да се попречи на Висшия съдебен съвет (ВСС), чийто мандат е изтекъл, да избере за главен прокурор Борислав Сарафов, който понастоящем е изпълняващ длъжността.

И така стигаме до заседанието на 28 ноември, на което два гласа не стигнаха на Силви Кирилов, за да бъде избран. Те бяха на Явор Божанков и Даниел Лорер, гласували против.

Последва светкавично заседание на Изпълнителния съвет на ПП, на което се взе решение да се поискат оставките на Божанков и Лорер, а последният беше изключен „от партията и всички нейни органи“.

В защита на решението се обявиха в лично качество повечето водещи политици от редиците на ПП – например съпредседателите на партията Кирил Петков и Асен Василев, бившият премиер Николай Денков и Лена Бориславова.

Евродепутатът от ПП Никола Минчев обаче се обяви против това решение с аргумента, че ако партията беше последователна в изключването заради неспазване на партийната дисциплина, отдавна трябваше да се е разделила с Бойко Рашков например. Против бяха и от ДБ. На официалната страница на коалицията във Facebook беше публикувано част от интервю с Ивайло Мирчев от „Да, България“ пред БНТ, в което той казва:

Даниел Лорер и Явор Божанков задължително ще участват в заседанията на парламентарната група. Това, че са имали различно мнение дори за критични гласувания, не значи, че не могат да са част от нас. Защото в нашата общност не правим така.

Аргументите на Лорер и Божанков

В подкрепа на решението си да гласува против кандидатурата на Силви Кирилов Даниел Лорер посочи само един аргумент – по този начин би се създало управленско мнозинство с депутатите от „Възраждане“, които също застанаха зад номинацията на ИТН. А това според него би било „пътят към края на нашата демокрация“. Депутатът, който е от еврейски произход, скицира в свой пост въпросния път така:

Започва се с малки компромиси – само един председател на парламента, само да пратим 800 учители на прокурор, само една алинея в един закон, и после още една, и още една. Накрая идват на власт и всички се чудим как стигнахме дотам. […]
Гласувах така, защото когато някой заговори за лагери и затвори, като партия Възраждане, аз знам, че евреите често сме първи. […]
Чел съм твърде много история, за да се подам на подобна заблуда. Имам твърде много потърпевши в собствения си род, за да забравя.*

Отказът да се легитимира сеещата омраза партия „Възраждане“ като политически субект, с когото може да се участва в общо мнозинство, присъстваше и сред заявените от парламентарната трибуна аргументи на Божанков. Предвид перспективата Силви Кирилов да стане служебен премиер, той припомни и нелицеприятни факти от биографията му. Например съдружието му със служебния премиер от началото на 90-те Любен Беров, чийто кабинет остана в историята като „правителството на „Мултигруп“, връзките на Кирилов с функционери от бившата Държавна сигурност и присъствието му в управителните органи на партията на Христо Ковачки, в които най-възрастният депутат твърди, че не знае как е попаднал.

Божанков припомни и ролята на ИТН за свалянето на правителството на Кирил Петков, което беше единственият редовен кабинет от 15 години без участието нито на ГЕРБ, нито на ДПС. Подчерта и приноса на партията на Слави Трифонов за връщането на хартиената бюлетина. Той определи призивите да се гласува за Кирилов, за да може да се приеме бюджетът и да се направи така, че ВСС да не избере Сарафов за главен прокурор, като „фасада“.

Какво стои зад аргументите

Позицията на ПП спрямо Явор Божанков и Даниел Лорер предизвика реакции сред избирателите на ПП–ДБ. Повечето коментари по отношение на предложението за изключване на Божанков бяха подкрепящи депутата и критични към ПП. Дори имаше призиви Божанков да основе собствена партия и упреци към ПП, че се е простреляла не в крака, а в главата.

Не толкова подкрепящо беше обаче отношението към Лорер, въпреки че той пострада повече – беше изключен от партията, което на Божанков не може да се случи, защото той е от гражданската квота. На какво се дължи тази разлика във възприятието на бунтарското гласуване на двамата депутати?

Ценностните криволичения на Лорер

Позицията на Даниел Лорер за „Възраждане“ е принципна, но тя има и личен контекст. Неотдавна се разбра, че Комисията за защита от дискриминация е осъдила Костадин Костадинов на първа инстанция по жалба на Лорер срещу него. Причината е в многобройните дискриминационни и антисемитски нападки, отправени от председателя на „Възраждане“ към депутата от ПП. Сред тях са „чужденец“, „античовек“, искащ „нас, българите, да ни няма, а държавата ни да изчезне“, призиви да бъде пратен в концлагера в Бухенвалд и изразяване на съжаление, че „Хитлер не е поживял по-дълго“.

Не толкова принципни позиции е заемал обаче Лорер по други въпроси. Преди година например той заяви, че санкционираният от САЩ и Великобритания Делян Пеевски се е променил „за добро“ и е станал „говорител на европейските ценности […] за цяла България“. Въпреки критичните реакции от страна на тогавашни съпартийци той нито беше изключен от структурите на ПП, нито му беше поискана оставката като депутат.

През август 2024 г. пък Лорер се изказа в защита на обвинените в длъжностно присвояване Стоян Мавродиев и Румен Гайтански, известен като Вълка. В същото интервю той изрече невярното твърдение, че „всички в България имат подсъзнателен страх, че говоренето в училище за сексуалната ориентация може да повлияе на децата“. И каза, че той като всеки родител се страхувал „с какво ще се върне детето му от училище и дали няма да се върне по друг начин, защото са му говорили неща за неговите сексуални наклонности“.

Изглежда, дискриминацията, на която е подложен Лорер поради еврейския си произход, не го е направила по-чувствителен към омразата спрямо други малцинствени групи. В родовата му памет са останали жълтите звезди на евреите по времето на нацизма, но не и розовите триъгълници на хомосексуалните. Нито факта, че и едните, и другите са били пращани в концлагери.

Постоянството на Божанков

Както Лорер, така и Божанков е лично пострадал от „Възраждане“, включително е бил нападан и физически от депутати на партията. Той заведе дело срещу „възрожденеца“ Цончо Ганев, след като последният го наплю в парламента, а в телевизионен ефир го определи като „доказан агент“.

За разлика от колегата си обаче, Явор Божанков изразява последователни и непротиворечиви позиции. От една страна, той споделя желанието на колегите си от ПП–ДБ Пеевски да бъде изолиран от властта и не е казвал, че председателят на ДПС – Ново начало е станал добър. От друга страна, Божанков твърдо отстоява идеята, че България трябва да принадлежи към демократичния свят, а не да попадне отново в орбитата на Русия.

Заради тези си позиции преди две години депутатът беше изключен от парламентарната група на БСП, от чиято гражданската квота беше част.

Първоначално се противопостави – противно на волята на БСП – на реабилитирането на хартиената бюлетина, тъй като то би довело (както и стана) до повече изборни манипулации, при това преобладаващо в полза на ГЕРБ и на тогава все още единното ДПС.

По-голямото му „прегрешение“ обаче беше неговата позиция, изразена от парламентарната трибуна, че България трябва да предостави оръжие на Украйна. Тогава Божанков каза:

Аз съм убеден в своята позиция, с ясно съзнание какви последствия може да има за мен, но съм убеден, че ще се носи отговорност и Русия няма да спечели тази война.

Последствията не закъсняха – едва час след изказването си Божанков беше изключен от парламентарната група, стана независим депутат и си татуира черна овца. По-късно прие поканата на ПП да се кандидатира за депутат от тяхната гражданска квота.

Тогава Кирил Петков ми каза, че има нужда от такъв човек в екипа си – със свободна воля, с мнение, човек, който може да го отстоява, каквато и да е цената – разказа депутатът, отново станал черна овца. – Парадоксално, сега заради абсолютно същото нещо ми искат оставката.

И отпред мечка, и отзад мечка – санитарни кордони дебнат отвсякъде

ПП–ДБ се намират в ситуация, която много напомня на тази в стария виц за ловеца, моста и двете мечки:

– Тръгвам по моста и гледам – пред мен се задава мечка. Обръщам се кръгом и що да видя – и зад мен мечка.
– Ау, и какво?
– И отпред мечка, и отзад мечка!
– Да, но какво стана после?
– Ами изядоха ме, какво! – отговорил ловецът, осъзнавайки, че е измислил толкова опашата лъжа, че сам не може да се измъкне от нея.

За разлика от вица обаче, безизходицата на коалицията не е лъжа за привличане на вниманието, а е съвсем наистина. От едната страна са Делян Пеевски и зависимият от него Бойко Борисов, от другата – повече или по-малко открито проруски партии, чиято цел е да отклонят България от демократичния ѝ път. И няма как да се сформира управленско мнозинство, независимо и от едните, и от другите.

Условието на ПП–ДБ за санитарен кордон около Пеевски е неизпълнимо за ГЕРБ. То има по-скоро декларативен характер – да дистанцира коалицията от санкционирания по „Магнитски“ политик, който се беше закачил за управляващото мнозинство по време на кабинета на Николай Денков. Това имаше огромни репутационни щети върху ПП–ДБ.

Алтернативата е коалиране с „Възраждане“, БСП, ИТН и МЕЧ – все евроскептични партии, а първите две от тях – открито проруски. Ала ако от ПП–ДБ се изказват критично за „Възраждане“, то преобладаващо мълчат за останалите, запазвайки си по този начин някаква перспектива за съвместни действия с тях.

Показателно е, че от всички политически сили само „Да, България“ реагира на разследването на „Свободна Европа“ за незаконното консулство на Русия в офиса на БСП във Варна, като подаде сигнал в ДАНС. Скандалът е огромен, но още по-голямо е мълчанието около него – включително от страна на имащите се за проевропейски партии, с изключение на една.

Изобщо, от парламент като настоящия не може да се очаква дори да произведе мнозинство за принципна позиция по каквато и да е важна тема. Какво остава да извършва законодателни промени в посока правосъдна реформа – основния аргумент, заради който ПП низвергна Божанков и Лорер.

Друг е въпросът, че заради тежестта на контролирания вот и данните за многобройни манипулации в избирателните секции 51-вото Народно събрание няма особена публична легитимност. Дори има вероятност вотът да бъде касиран. Така че ПП наказват двама депутати заради принципните им позиции в името на един мъртвороден парламент.

Когато политическият пейзаж се състои от плаващи пясъци и мостове с мечки стръвници от двете страни, придобива актуалност цитатът от „1984“ на Джордж Оруел: „Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири.“ Явор Божанков е един от много малкото български политици, които постоянно припомнят колко е две и две, каквото и да им струва това. Ако ПП–ДБ не го включат в редиците си в следващия парламент, избирателите на коалицията, които очакват от политическите си представители да защитават базисните демократични ценности и да имат принципни позиции, ще останат още по-малко представени. 

* Оригиналният правопис и пунктуация са запазени.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/dokato-chakame-zdraviyat-razum-da-se-zavurne/

В началото на седмицата председателката на Комитета по правата на детето на ООН Ан Скелтън беше в България. Тя се включи в поредица събития, с които професионалистите в сфeрата на правата на децата отбелязаха 35-тата годишнина от подписването на Конвенцията за правата на детето от Общото събрание на ООН. Професор Скелтън е юрист, международен експерт по правата на детето, преподавател в Лайденския университет, Нидерландия, и Университета в Претория, ЮАР. 

Специално за читателите на „Тоест“ с проф. Скелтън разговаря Надежда Цекулова. Разговорът е част от поредицата „Разговори за образованието на специалните деца“, осъществена с подкрепата на „Лидл България“.

Вие заемате най-високия международен пост, свързван със защитата на правата на децата, но в България се знае малко за Вас. Какъв е обхватът на работата Ви?

Аз съм южноафриканка и съм посветила целия си живот на работата за правата на децата. Като млад адвокат в Южна Африка започнах работа по време на епохата на апартейда. След това дойдоха политическите промени и се озовах в много благоприятна позиция – можех да помогна на новото правителство да създаде много закони, политики и стратегии за насърчаване на правата на децата.

В един момент обаче осъзнах, че все още има огромна разлика между това, което правителството обещава, и това, което всъщност става. Тогава преминах към съдебни дела, свързани с правата на децата в Южна Африка. Започнах да завеждам дела заради пропуски между това, което трябва да бъде осигурено на децата, и това, което на практика липсва, или когато имаше очевидни нарушения на правата.

През 2017 г. станах член на Комитета за правата на детето на ООН, а през последните две години съм негова председателка. Това ми даде и възможността да видя правата на децата от глобална перспектива.

Вие сте председателка на Комитета в изключително трудни години за правата на човека и правата на децата в частност. Как изглеждат правата на децата по света в този тревожен контекст?

Виждам регрес – два различни типа регрес. Единия бих нарекла „връщане назад“ – това е свързано с глобалните въпроси, които много трудно се управляват от държавите, като война, климатични промени, бедност, миграция, разселване на хора. Всички тези проблеми са актуални едновременно, което създава изключително трудна среда. УНИЦЕФ го нарича „поликриза“ – множество кризисни фактори, които са паралелни.

Някои от тези неща са извън контрола на държавите, но други са в техните възможности и там попада типът регрес, който бих нарекла „целенасочено отстъпление“. Това е умишлено отдръпване от дневния ред за правата на човека, включително правата на децата. Има държави, които казват: „Не, вече не сме съгласни с това.“

Мисля, че всички можем да се сетим за примери, но бих искала да споделите и Вашите.

Например Конвенцията на ООН за правата на детето е най-ратифицираният договор в света. Държавите бяха много ентусиазирани да я подпишат. Миналата седмица отбелязахме 35-тата годишнина от този акт. Но е тревожно, че проблеми, които смятахме за окончателно решени и разбрани – като това, че децата са човешки същества и следователно имат права също като всички други хора, – отново се поставят под въпрос.

През март 2024 г. Комитетът публикува последните си препоръки за България, но те не получиха широк обществен отзвук, затова ще Ви помоля да поговорим за тях.

В заключителните наблюдения Комитетът винаги призовава държавите да ги разпространяват и да ги правят публични. Ако това не става, има проблем. Означава, че има някакво „връщане назад“ – нежелание да се поставят тези въпроси в публичното пространство.

Тревожни ли са тези препоръки?

Когато разглеждам заключителните наблюдения за България, виждам, че дискриминацията е сериозен проблем. Комитетът отбелязва, че съществува нова постоянна работна група в Комисията за защита от дискриминация, но изразява дълбока загриженост относно продължаващата дискриминация срещу ромските деца, децата бежанци, децата с увреждания, ЛГБТИ децата и други групи деца в неравностойно положение.

Също така обърнахме внимание на проблемите с речта на омразата и расизма и подчертахме, че това са области, в които е нужна още много работа.

В светлината на тази препоръка не съм сигурна дали сте запозната с последните събития, но ще се опитам да обясня. През август 2024 г. беше приета поправка в Закона за предучилищното и училищното образование, която забранява обсъждането на ЛГБТИ теми в училищата. Тази поправка беше гласувана на две четения в един ден, без време за обществена реакция. Сега това вече е закон, а една политическа сила направи списък с учители, критикуващи този закон, и го даде на прокуратурата. Как изглеждат тези събития през призмата на опита Ви на правозащитничка?

Това е сериозен проблем. В заключителните наблюдения изрично беше посочено: „Да се адресират дискриминационните стереотипи срещу бежански и мигрантски деца, деца с увреждания и ЛГБТИ деца.“

Един от проблемите с мандата на Комитета е, че имаме възможност да се намесваме веднъж на няколко години, когато разглеждаме държавата. Нямаме мандат да извършваме разследвания на място, освен ако няма конкретна жалба.

Но заключителните наблюдения на Комитета са вече налични. Хората, които защитават правата на децата, могат да използват международните рамки и факта, че тези наблюдения идват от международен орган, за да подчертаят значението им в своята страна.

Независимо дали става въпрос за парламента, съда, публичния дискурс, или публикуването на статии, целта е да поддържаме тези идеи живи и да припомним, че това всъщност е регрес спрямо предишното състояние на правителството или на държавата по тези въпроси.

В България имаме антидискриминационно законодателство, но проблемът е в неговото прилагане. Същото е и при приобщаващото образование. Законодателството е модерно и прогресивно, но на практика невинаги работи.

Тази тема е засегната в заключителните препоръки. Има цял списък за приобщаващо образование. Например да се предприемат целенасочени мерки, включително участие на децата, за да се елиминират насилието в училище, тормозът и кибертормозът. Тези мерки трябва да обхващат превенция, механизми за ранно откриване, овластяване на децата, задължително обучение за учители, протоколи за интервенция, психосоциална подкрепа за жертвите, системно записване и мониторинг на поведението, свързано с тормоз, както и повишаване на осведомеността за вредните ефекти на тормоза.

Това е много подробна препоръка и ако Министерството на образованието и науката е готово да я използва, тя може да подпомогне по-ефективните действия за приобщаващо образование.

Можете ли да посочите положителен пример за държава, която е постигнала напредък?

Винаги ми е трудно да откроя такъв пример без допълнително проучване. Но наскоро например бях в Шотландия и бях много впечатлена от как работят там. Имат специализиран трибунал, който се занимава със случаи, когато дете с увреждания кандидатства за място в основно училище, но е отхвърлено или възникне проблем.

Начинът, по който т.нар. съдии (това са специално обучени хора, някои от тях не са с юридическо образование) работят с децата и изслушват техните нужди, е изключително впечатляващ. Те се фокусират върху това как да създадат среда, която максимално да подкрепя децата. Това е положителен пример за страна, която не само заявява своята политика, но реално търси решения за трудностите.

Представям си, че за да се създаде подобна политика, първо трябва да се приеме идеята, че детето е равнопоставена личност, включително детето с увреждания. Мисля, че все още ни предстои работа в тази посока.

Да, това е нещо, което се подразбира. Може би причината Шотландия да се откроява като пример е, че цялата Конвенция за правата на детето наскоро беше включена в законодателството на държавата. Там има обществен консенсус около това, приемат правата на децата изключително сериозно и искат да направят Шотландия държава, която поставя децата на първо място. Това показва колко голяма разлика може да направи едно правителство, ако реши правата на децата да станат истински приоритет.

У нас все още се случва деца, които имат особености в развитието и нужда от специализирана подкрепа, вместо това да бъдат подлагани на възпитателни мерки. Освен към ефективността на мерките по приобщаващо образование, това ни отвежда и към друг въпрос, който препоръките към страната ни засягат – детското правосъдие. В тази сфера в България все още се прилага един закон от средата на миналия век.

Това е липса на прогрес в прилагането на предишните препоръки [от 2016 г. – б.а.]. Член 40 и 37 от Конвенцията включват много подробни разпоредби. В допълнение Комитетът издаде общ коментар №24, който ясно показва как трябва да изглежда модерната система за детско правосъдие.

Това, което се критикува в България, е съществуването на закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Идеята зад този закон е, че „не ги третираме като престъпници“, но въпреки това ги задържаме. Тоест децата не получават същите права, които биха имали като възрастни нарушители. Например ако един възрастен не е извършил престъпление, той би бил обявен за невинен. Но в сивата зона на „противообществените прояви“ децата могат да бъдат задържани или наказвани, без да има представени доказателства срещу тях. Именно това Комитетът изрично критикува.

Това е и „допирателната“ с децата с особености в развитието. Тяхното поведение невинаги попада в рамките на социалната норма.

Има два основни проблема. Единият е възприемането на поведението на детето като нещо, което заслужава наказание, вместо като сигнал за нужда от подкрепа и услуги. Вторият проблем е, че децата попадат в системи, които ги лишават от свобода, но не им предоставят същите гаранции, които една правилна система за детско правосъдие би предложила.

Какви стъпки може да предприеме Комитетът, за да насърчи държавите да се представят по-добре?

На първо място, Комитетът издава заключителни наблюдения. Също така в доклада си до Общото събрание на ООН ние изразяваме обща загриженост относно тези тенденции. Това не е само за България; има много държави в сходно положение.

В сегашните времена, когато наблюдаваме отстъпление от правата на детето навсякъде по света, изглежда, че това не е достатъчно. Задавам Ви този въпрос не само като председателка на Комитета, но и като дългогодишна активистка: какво може да се направи? Как могат обществата, неправителствените организации, гражданите и активистите за правата на децата да се справят по-добре?

Да, съгласна съм, че не е достатъчно. Но мандатът на Комитета е ограничен. Той прави каквото може. Затова обикновено насочвам отговорността към хората, които работят на място. Аз например съм южноафриканска адвокатка за правата на децата. На национално ниво бих се заела с работа. Бих използвала заключителните наблюдения и бих се опитала да държа хората отговорни на това ниво. Но разбира се, има държави, където това е по-лесно да се осъществи, и други, където е по-трудно.

Гражданското общество трябва да се обедини и да обмисли какво може да направи в политическата и правната сфера. Трябва да се намерят начини за застъпничество и държане на отговорните лица под контрол.

Но проблемът не е само в политическата воля, а и в самото общество. Забелязваме, че през последните 4–5 години обществените нагласи се променят много бързо и в негативна посока.

Съгласна съм. Имаме сериозен проблем с дезинформацията. Едно от нещата, за които говорихме по-рано, е поликризата – множеството кризи, които се случват едновременно в света. Друг голям проблем е поляризацията, която наблюдаваме навсякъде. Това води до трудности при обсъждането на права, включително правата на децата.

Не знам как да завърша този разговор след такова заключение. Има ли оптимистичен сценарий?

Бих казала, че има сценарий на устойчивост. С други думи, трябва да продължим напред. Да, международното право може да изглежда нефункциониращо, но ако го изоставим и не го използваме, ще бъдем в по-лоша позиция.

Трябва да продължаваме да използваме това, което имаме. От моите студенти чувам същите въпроси, придружени със същата фрустрация, която усещам у Вас. Те често питат: „Какъв е смисълът?“ Но аз винаги отговарям: смисълът е, че трябва да продължим да използваме инструментите, с които разполагаме. Политиката върви в цикли. Възможно е в бъдеще да се появят по-добри лидери или нови сценарии.

Ако обаче се откажем от проекта за човешки и детски права, защото го смятаме за неефективен, тогава ние сме тези, които се предават. Не можем да си позволим това. Трябва да бъдем устойчиви пред лицето на натиска.

Трябва да покажем, че държим линията. Да признаем, че невинаги постигаме незабавна промяна, но ако всички ние – които вярваме в идеята за човешки и детски права – работим заедно, използваме общ език и документи, поне можем да кажем, че играем по правилата. И ще бъдем тук, когато здравият разум се завърне.

Интервюто е част от поредица разговори за достъпа до образование на децата от уязвими групи. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на „Лидл България“ – „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Българския дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/imat-dumata-lgbti-uchenitsite-dokato-ne-e-zabraneno-da-govoryat/

 Страх ме е да излизам от класната си стая. В коридора има момчета, който крещят: „Мразя гейчета и транс!“

Думите са на анонимен участник във второто национално проучване на нагласите към ЛГБТИ (лесбийки, гей, бисексуални, транс и интерсекс) учениците в българските училища. Докладът върху проучването беше представен в средата на ноември 2024 г. Изследването е проведено от фондация „Сингъл Степ“, като огромната част от работата е извършена от клиничната психоложка Нели Цветкова. То е анонимно и в него участват 1009 ученици от всички области в страната.

Тук следва да направя уточнението, че съм редакторка на доклада. Приех поканата да го редактирам заради важността на темата му в контекста на промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), с които се забранява изразяването на всичко, свързано с ЛГБТИ, в училище. Самото изследване е проведено преди забраната, но анализът на резултатите е извършен след нея.

Няколко думи за изследването

То е проведено онлайн и не е представително. Не би и могло да бъде – за да има представително изследване, трябва да се направи извадка от генералната съвкупност, тоест от всички, които са представени в него. За тази цел трябва да е известно кои са те. Не съществува обаче статистика на ЛГБТИ хората, още по-малко на ЛГБТИ тийнейджърите. А и няма как да има, защото много от тях не са разкрити.

Друг въпрос е колко представителни са например предизборните проучвания в България, като имаме предвид, че по данни на ЦИК имащите право на глас са повече от цялото население на България според НСИ.

Въпреки че изследването на „Сингъл Степ“ не е представително и е на принципа на отзовалите се, то дава реалистична представа за общата ситуация. Участниците в него са сравнително пропорционално разпределени в различните области на страната. Освен това в анализа са приложени статистически коефициенти на корелация – например между нивата на тормоз и успеха в училище. Това е нещо, което няма да видите често в изследванията на общественото мнение, тиражирани в медиите.

Проучването не е просто „моментна снимка“ – то надгражда изследване по същата тема от 2018 г., проведено от „Сингъл Степ“ в сътрудничество с „Билитис“. Това дава възможност в анализа да се откроят разлики и да се очертаят тенденции.

Няколко думи за контекста и репресиите

Второто изследване на ЛГБТИ учениците в България се провежда шест години след първото. Всъщност това са годините, последвали конспиративната пропагандна кампания срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. В резултат на създадената обществена истерия последваха решения на Конституционния и Върховния касационен съд, в резултат на които възможността за промяна на юридическия пол в България на практика беше премахната. Сравнението на резултатите от двете изследвания хвърля светлина върху щетите, нанесени върху ЛГБТИ тийнейджърите.

Самото проучване от 2024 г. се използва срещу създателите му и срещу неправителствените организации изобщо, преди резултатите от него да видят бял свят наред с популяризираната от бившата председателка на БСП Корнелия Нинова брошура за сексуалното здраве на лесбийките, дело на Фондация „Билитис“.

На заседание на парламентарната Комисия по въпросите на младежта и демографската политика представители на „Сингъл Степ“ и „Билитис“ бяха подложени на продължаващо с часове подобие на разпит. Те бяха питани за източниците им на финансиране, които впрочем са публични и прозрачни, а председателят на „Сингъл Степ“ Иван Димов трябваше да отговаря на въпроса дали има лиценз да извършва такова проучване. На положителния му отговор депутатка от „Възраждане“ реагира, че ще поиска отнемане на този лиценз.

А според присъстващата в залата директорка на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ д-р Цветеслава Гълъбова начинът на провеждане на проучването бил „престъпление срещу децата“. Не става ясно кое е престъпното в една анонимна онлайн анкета, нито кое кара един психиатър да стигне до подобно заключение.

От „Възраждане“ подават сигнали срещу „Сингъл Степ“ в редица институции, в резултат на което организацията месеци наред е обект на проверки. До този момент няма институция, която да е открила нещо нередно нито в дейността на организацията, нито в начина на провеждане на изследването.

Някои по-важни акценти от изследването

Шестте години на усилващи се анти-ЛГБТИ послания след кампанията срещу Истанбулската конвенция дават тревожни, макар и не неочаквани плодове. Увеличил се е делът на учениците, които споделят, че са чували хомофобски коментари в училище много често. През 2018 г. така отговарят 54,5%, а през 2024 г. – 62,5%. При това става въпрос за повишаване на хомофобските коментари не само от страна на учениците, а и на учителите. През 2018 г. 57,4% от участниците в изследването са чували такива реплики от свои учители, а шест години по-късно делът им е 68% – над 10% повече.

Успоредно с това намалява готовността на представителите на училищния персонал да вземат мерки, когато учениците споделят с тях, че са станали обект на тормоз или нападение по хомофобски или трансфобски причини. В 53,5% от случаите учителите не предприемат нищо, в сравнение с 46,6% през 2018 г. 14,3% от респондентите дори посочват, че учителите са им казали да си променят поведението – да не се държат „като гей“, да си променят облеклото и т.н. (преди шест години този дял е 11,4%).

Участници в изследването споделят, че избягват някои места в училище, където е вероятно да бъдат тормозени, например съблекални. В някои училища дори има обособени зони за хомофобски тормоз:

Из училище има хомофобски стикери и лепенки с обозначено място за среща за побой над ЛГБТИ+ хора.

Влошеният климат в училище води до по-ниски образователни резултати и влошено психично здраве. Анализът на изследването показва връзка между нивата на вербален тормоз и академичните постижения на учениците – колкото по-голям е тормозът, толкова повече се влошава успехът. Аналогично, по-високите нива на тормоз водят и до засилване на депресивните състояния.

Особено тревожен резултат е, че почти половината от анкетираните – 49,6% – сериозно са обмисляли самоубийство през последната година. През 2018 г. този дял е 41,2%.

Затова не е учудващо, че близо две трети (60,1%) от участниците в изследването планират да емигрират. Нито че почти три четвърти (72,4%) от обмислящите да напуснат България посочват като основен мотив сексуалната си ориентация или половата си идентичност.

Все пак, наблюдават се и отделни положителни тенденции. Например през 2018 г. 77,5% от учениците са можели да посочат поне един представител на училищния персонал, който според тях подкрепя ЛГБТИ хората. През 2024 г. така смятат вече 82,5% от участниците в изследването.

Също така, въпреки влошената обществена среда в резултат на антиджендър кампанията, ЛГБТИ учениците, изглежда, разполагат с повече източници на информация, което им помага да се самоопределят по-прецизно. Въпреки че такива опции не присъстват в анкетната карта, през 2024 г. 7,3% от участниците в изследването се определят в свободен текст като пансексуални, а 11,5% – като небинарни. През 2018 г. няма такива отговори. Тогава няма и никой, посочил, че е интерсекс (тоест полът му чисто биологически не може да се определи еднозначно като мъжки или женски), а шест години по-късно като такива са се определили 8 души.

А след още шест години?

Пренасянето на тенденции механично в бъдещето невинаги е добър прогностичен метод, защото някои неочаквани събития – или пък процеси, които дълго време са останали невидими – могат да обърнат тенденциите. С уговорката, ако в следващите шест години не настъпи обрат, резултатите от едно следващо проучване на ЛГБТИ учениците в България биха били още по-тревожни. Предпоставките за това са и от вътрешно-, и от външнополитическо естество.

Промените в образователния закон ще доведат до допълнително влошаване на училищната среда за ЛГБТИ тийнейджърите. Те ще могат да разчитат на по-малка подкрепа от преди поради страх (в някои случаи основателен) от страна на учители, училищни психолози и директори, че ако ги защитят или се опитат да им помогнат, това може да изложи тях (т.е. представителите на училищния персонал) на риск. Такива случаи вече има – например в Природо-математическата гимназия в София.

Освен това до приемането на поправката в ЗПУО против „пропагандата“ в училище ЛГБТИ учениците може и да са били дискриминирани и тормозени, но законодателството е на тяхна страна.

С определянето на „правилна“ и „неправилна“ сексуална ориентация и полова идентичност със закон и със забраната за обсъждане на „неправилните“, ЛГБТИ хората се оказват извън закона. За един тийнейджър това означава, че „вече е забранено да си гей“.

Във външнополитическо отношение преизбирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ по всяка вероятност ще доведе до допълнителна публична легитимация на хомофобията и трансфобията. Както и до обличането на тази легитимация в различни правни форми. Перспективата България да направи геополитически завой към Русия също не вещае нищо добро за ЛГБТИ хората.

Тези тенденции биха могли и да се обърнат – например при един по-силен Европейски съюз, сплотен около стоящите в основата му демократични ценности. Или (което на този етап граничи с фантастиката, но нека не го изключваме напълно) при наличие на политически субекти с достатъчно обществена подкрепа в България, последователно отстояващи демократични ценности.

По-важен въпрос от този за резултатите от едно бъдещо изследване на ЛГБТИ учениците в България е дали изобщо ще има такова. Целта на многобройните проверки по сигнали на „Възраждане“, на които е подложен екипът на „Сингъл Степ“, е опит да се затвори устата на организацията, така че да няма информация какви са ефектите върху младите хора от сеенето на омраза с политически цели. Номерът очевидно не минава, но на един следващ етап подобни опити могат да приемат и законова форма. И подобни изследвания да се окажат забранени.

Тази хипотеза следва да се приеме сериозно, но не за да се плашим. А защото става все по-важно да не забравяме, че човешките права, демокрацията и свободата, включително свободата на изследване, не са даденост, а трябва да се отстояват непрекъснато. Ако гледаме на тях като на благодеяние, то много лесно може да бъде оттеглено.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/na-sever-snezhni-leta-v-edna-islandska-hizha-vtora-chast/

<< Към първа част

Дойде август. Дни наред ветровете са със скорост 70 км/ч, вали обилно, снегът преминава в дъжд и обратното. Повечето туристи не са подготвени за зимни условия и молят за място в хижата, искали да палаткуват, но такъв вариант в това време няма. „Не погледнахте ли прогнозата, преди да тръгнете? Не чухте ли, че идват страшни ветрове? – питам ги, а те смутено клатят глави. – Излагате се на опасност, ветровете в Исландия могат да ви повалят, а спре ли човек да си почине, измръзването идва неочаквано бързо.“ Тази вечер хижата е със свръхколичество матраци, оползотворен е всеки метър, приютяваме и последния стигнал дотук. Надяваме се останалите да са направили обратен завой навреме…

Бяхме назначени за хижари в една от високопланинските хижи в Исландия. Нейното привидно сложно име – „Храпънтинюскер“ (исл. Hrafntinnusker) – е и името на местността. Дългите думи в исландския език се състоят от множество прости като в немския. В случая с „Храпънтинюскер“ се започва отзад напред: „скер“ е братовчед на английското skerry, означаващо „скален остров, шхери“, а „храпънтина“ означава „обсидиан, вулканично черно стъкло“. Но загадката не се изчерпва с това, защото вместо международната дума „обсидиан“ исландците създават своя сложна дума от „храпън“ ‘гарван’ и „тина“ ‘камък’. Тоест

„Храпънтинюскер“ буквално означава Скалният остров на гарвановия камък.

Името много подхожда на местността, която в периметър от 3 км е обсипана именно с лъскавия като гарванови пера камък. Съседните ни хижи също имаха подобни живописни имена, като „Аулфтавахтън“ – Езерото с лебедите, „Квангил“ – Каньонът с лечебната пищялка, или „Тоурсмьорк“ – Долината на Тор.

Във всяка хижа работят между двама и шестима хижари, които се подготвят за цялото лято с хранителни запаси, тъй като най-близкият магазин е на 3–4 часа път пеш, а после още толкова с автомобил по неравен планински път. В моя случай бяхме двама и работихме в продължение на три месеца.

Ежедневно приемахме по стотина туристи – в хижата, къмпинга или просто преминаващи.

Осведомявахме ги за времето, за допълнителни живописни пътеки наоколо, както и за състоянието на пътя до следващата спирка от прехода. Отговаряхме за това хижата да бъде приветлива и уютна, както и колчетата по пътеката да бъдат видими дори и в мъгла. При възникнали проблеми оказвахме помощ и намирахме решения. Продавахме ограничен набор от суха храна и други полезни неща, като ръчно плетени ръкавици, чорапи и шапки от топла исландска вълна.

През летните месеци постоянно имаше или топящ се сняг, или нов снеговалеж. При откриването на сезона през юни всичко бе потънало в три метра сняг, затова трябваше да изкопаем снежен тунел, за да стигнем до вратата. С лопати оформихме импровизирано стълбище в снега, което с всеки следващ ден се снишаваше от топенето. Отварянето на вратата също си беше усилие, тъй като снегът бе натежал от едната страна на къщата и бе изместил всички прави линии.

В началото на сезона ни закараха с огромен планински автомобил. За лятото се бяхме подсигурили с десетина кашона зимнина и провизии. Предварително бяхме приготвили десетки буркани с конфитюр от ръчно брани боровинки и ревен, както и най-разнообразни ферментации – кисело зеле, червено цвекло и моркови. Бяхме купили 20 кг брашно от пшеница, ръж и ечемик, за да си правим квасен хляб и палачинки. Имахме и домашно кисело мляко и сирене. Запасихме се колкото можахме с пресни плодове и зеленчуци, както и със суха храна, като ориз, булгур, паста, леща, боб, нахут и др. От време на време приятели ни идваха на гости и ни носеха шоколади и кафе, а мама пък изпращаше с колетчета сушени гъби и домати, ядки и вкусни рибни консервички. В останалите случаи слизахме пеш 12 км по планинска пътека и 500 м денивелация до съседните хижи. Оттам до града се стигаше със специален автобус, който прекосяваше три реки по пътя си.

Електричеството в хижата се осигуряваше от соларни панели, а водата се набавяше от близката ледникова река. Отоплението представляваше сложна система, свързана с горещ извор, който поддържаше температура до 20 градуса. Затова в добре затопленото коридорче изсъхваха и най-мокрите якета и обувки. В края на сезона през септември обаче водопроводните тръби замръзваха и носехме вода на гръб от близката река. Хижата разполагаше с три помещения с легла и матраци без чаршафи, тъй като всеки си носеше спален чувал. Освен трите общи спални за 50 души имаше и кухня с котлони и посуда, тъй като всички туристи си готвеха сами. Често идваха и организирани групи с екскурзовод, който вечер влизаше в ролята на готвач.

Мобилен обхват имаше само по височините, но за работа разполагахме с безжичен интернет от сателит. Когато връзката изчезнеше, се катерехме по близкия хълм с лаптоп в ръка в слънце и мъгла, за да проверим прогнозата за времето и да можем да информираме туристите. За къмпингуващите имаше заслон, както и импровизирани заоблени стени от обсидиан, които предпазваха палатките от силните ветрове. С другите пет хижи общувахме чрез радиостанция.

Всеки петък вечер след края на работния ден по традиция се провеждаше конкурс по радиопоезия.

Темата се даваше предния ден и всяка хижа се включваше със стихотворение, плод на споделено творчество. След като всички творби се изчетяха по шумолящата радиостанция, участниците даваха оценки и победителите получаваха правото да измислят темата за следващия път. Стихотворчеството ни сплотяваше, когато времето не позволяваше на нас, хижарите, да си ходим на гости. Освен по радиостанцията, понякога си изпращахме и истински писма, пренасяни от хижа на хижа чрез наземните ни пощенски гълъби – туристите.

При спешни случаи на линия беше планински спасителен екип, който пристигаше с автомобил за първа помощ или с медикоптер. През сезоните имахме случаи с навехнати крайници, алергични реакции, камъни в бъбреците и сърдечни проблеми. Първата помощ и транспортът до болнично заведение са безплатни за пострадалите, тъй като държавата ги осигурява. Но тъй като пострадалите често се оказват недостатъчно подготвени чуждестранни туристи, някои исландци не желаят да плащат данъци за спасяването на хора, които не знаят къде са тръгнали.

На няколко километра от хижата е издигната каменна пирамида в памет на загинал преди десетина години младеж. Той пренебрегва съвета на местните да не тръгва заради очакваното влошаване на времето и буря. Подценява прогнозата и без карта, навигация или представа за пътя се изгубва и изпада в хипотермия. Спасителните служби го намират твърде късно. Въпреки строгите мерки, подобен случай имахме и ние:

Беше 29 юни, а навън се вихреше снежна буря. В 18 ч. ми се обадиха от 112 – възрастен мъж се е загубил по пътя. Вероятно е наблизо, но не може да продължи, защото е изтощен и не знае накъде да върви. В подобни ситуации обикновено отговаря местната спасителна служба, чийто пункт е на около 10 км, но предвид факта, че човекът вероятно е близо до хижата, ни помолиха да го потърсим. Бързо облякох непромокаемото яке и светлоотразителната жилетка, приготвих вода, шоколад, допълнителен чифт ръкавици и с бинокъл на врата и радиостанция на колана хукнах да го търся. Снежната буря беше поутихнала, но видимостта беше лоша – като неясна черно-бяла снимка. Новият слой сняг беше заличил напълно пътеката. Познавах околността добре, вървях в указаната посока и поглеждах през бинокъла. Надявах се, че мъжът е останал на пътеката или поне е близо до нея, защото иначе периметърът на търсене щеше много да се увеличи.

Вървях в бялата пустош и търсех. Следвах каменните пирамиди, обозначаващи пътя, и изведнъж забелязах очертанията на човешка фигура. Той ли беше? Помахах и ми отвърна! Възрастен мъж без ръкавици и шапка, с мътни, мокри очила, вир-вода насред снега. Беше се подпрял на камъните и едва се държеше на краката си. Хванах го под ръка и му подадох щека. Олюлявайки се от умора, той закуцука. Залисах го с въпроси за семейството и страната му и малко по малко духът му се възвърна, а стъпките станаха по-уверени. Така извървяхме отсечката до хижата. Посъветвахме го да обмисли добре дали да продължи нататък с прехода, но отпочинал, на следващия ден той все пак пое напред с нови сили.

През сезоните се запознахме с чудесни хора, чухме вдъхновяващи истории за оцеляване в дивото и в истински свирепото исландско време. Хората пристигаха откъде ли не – от Австралия до Япония, от Мексико до България. Сред тях

най-възрастният турист беше 81-годишен, а най-малкият – едва на годинка.

Хората се движеха по двойки, с приятели, с малки деца, в организирани групи, но и соло. За едни преходът беше предизвикателство за тялото и духа, за други – по-натоварваща екскурзия. Някои от тях посещаваха Исландия само за да усетят пеш отличителните страни на исландската природа, придвижвайки се бавно от пейзаж в пейзаж и далеч от удобствата на модерния свят.

Заради срещите ни със стотиците туристи – от опитните планинари до напълно безпомощните, подценили ситуацията – се чувствам задължена да спомена, че за да минимизираме неприятните ситуации при преходи на подобни труднодостъпни места, преди всичко трябва да сме добре подготвени – със здрави обувки, с водонепромокаеми дрехи, както и с резервни за смяна. Винаги да си носим достатъчно храна за всеки от дните, аптечка, навигация или карта и компас, но и да знаем как да ги използваме. Да проучим добре какво ни очаква като терен, физическо натоварване и метеорологични условия, както и да предупредим някой близък къде отиваме. Защото планината е голяма и лошото време дебне отвсякъде.

Вървиш ли, бъди готов да те повали ненадеен порив. Изправиш ли се, трябва да посрещнеш следващия удар. Стисни здраво щеки, напрегни мускули и гледай напред – кой знае, може би ще утихне…

Тук дървета няма и вятърът не се вижда. Само се чува. Той вие, свисти и фучи, блъска се в къщата, обикаля я като вихрушка и продължава все така вихрено по пътя си. Нависоко разстила облаците като с точилка, а те се разливат на пластове като палачинки, удàри ли залезният час, сменят палитрата си неколкократно. В ниското вятърът помита вулканичния прах на вълни, а той остава да виси във въздуха като сива мъгла.

Знамето на хижата стои като заковано в една-единствена посока и плющи на къси амплитуди като птица, учеща се да лети. Сякаш и то още малко и ще литне, ще бъде отвяно и понесено в безкрая. Пилонът, който сам не спира да се клати заплашително, го държи и не го пуска. Това обаче коства живота на знамето, което конец по конец се разбридва, нишка по нишка се разкъсва и се оплита само в себе си. Поредното знаме, което не устоя на вятъра. Да се опитам ли да го зашия? Не, и най-здравият ми шев едва ли ще го спаси.

(Следва продължение.)

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/osobenostite-na-bulgarskiya-konservatizum/

Аз съм леберал, от лебералната партия (…) Абе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам.

Из „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов

Признавам си, че от малък изпитвам силни симпатии към консерватизма и вината за това донякъде е на горния цитат от Алеко Константинов, който наред със семейната среда създаде превратна представа за идеологията в още юношеската ми психика – на добре възпитани, добре образовани, тихи хора, мъчещи се да донесат просвещението сред широките простонародни маси. По-късно през живота си оцених вече на рационално ниво ползата от консервативното мислене, понякога служещо като сито на здравия разум срещу някои по-дръзки и невъздържани идеи, макар на емоционално ниво да се дразнех от постоянното поклащане с пръст към едно или друго. 

За съжаление обаче, в последните години забелязах, че в разговора, който водим за консерватизма, съдържанието на понятието се измени драстично и семиотичното му значение отскочи от Константин Иречек към Бай Ганьо. Започна да се приема за аксиома, че българите са консервативен народ, като това се изразява в привързаността към техните традиции и в отхвърлянето на новото, а изискванията за прилично поведение и интелектуална подготовка някак отпаднаха като демоде, едва ли не като либерални, да не кажа джендърски. (Някой сполучливо беше написал във Facebook, че у нас добрите обноски вече са толкова редки, че жените ги възприемат като флирт, а мъжете – за проява на хомосексуалност.) 

Разбира се, нормално е значението на думите да се променя с времето, като най-болезненият за мен пример е с думата експертиза, която от оценка от специалист започна да става синоним на компетентност, не без усилията и на Бойко Борисов, вероятно използвал думата, подведен от значението ѝ в английския език. Затова ми се ще да разгледам какво точно представлява българският консерватизъм, дали наистина нашенци са чак толкова привързани към тази, общо взето, строга и изискваща доктрина, или отново говорим някак наизуст, „алангро“, както веднъж изтърси Кирил Петков.

Кратка история на българския консерватизъм

Българските консерватори всъщност се появяват след Освобождението на България като политическа партия, която се отнася със скептицизъм към компетентността на още девствения откъм демократични порядки народ да се управлява напълно самостоятелно, и се опитва да ограничи силата му с различни предложения, повечето от които отхвърлени. Мисля, че е емблематичен примерът за красноречивата защита на Константин Стоилов за двукамарен парламент, посечена от Петко Р. Славейков, умело успял да ѝ се присмее със звучна българска пословица – ако не се лъжа за жабата, която видяла как подковават вола, и също подала крак. Това обрича консерваторите да са партия на малцинството, разчитаща на взаимодействие с княза, и донякъде затова доскоро бях останал с впечатлението, че е нормално хората с такива убеждения да се родеят по-скоро с образованото малцинство, а не с широките (просто)народни маси. Днес „инак е наредено“, ако мога отново да цитирам Алеко, но за това – след малко.

Българските партии доста се изменят в историята си до Девети септември, а след това са забранени от комунистите – злощастен край, който получава ново начало след Десети ноември. Но и тогава първоначално с консерватизма по-скоро свързвахме сякаш Демократическата партия на покойния Стефан Савов (иначе произхождаща исторически от либералите) и по-късно ДСБ на бившия премиер Иван Костов, която целенасочено търсеше прилика с британските тори и също толкова упорито си бе изградила имидж на сила, включваща знаещи и можещи хора над средното ниво, макар че така трудно се харесваха от избирателите.

Ситуацията започна да се променя с появата на политическа партия ГЕРБ, която, въпреки уверенията на Бойко Борисов, че е „центристко-дясна“, започна донякъде да се отъждествява с консерватизма. Спомням си, че навремето това провокира една наша журналистка да напише подигравателна статия как българските тори празнуват след победата си на избори с чалга. Оттам започна промяната на същностното разбиране що е то консерватизъм, като към него по-късно се присъединиха политически сили като „Ред, законност и справедливост“ на Яне Янев (мутирала от НС–БЗНС, на която Янев беше председател – наистина втрещяваща метаморфоза) и ВМРО на Красимир Каракачанов, харесала си „Европа на нациите“ на паметните европейски избори, когато се яви в коалиция с „България без цензура“ на Николай Бареков – още едно интересно решение, тъй като консерватизмът всъщност предполага известна цензура. Но млъкни, сърце!

Днес нещата са се видоизменили напълно и като консерватори се възприемат донякъде ГЕРБ и най-вече крайнодесните партии, като „Величие“, „Възраждане“ и МЕЧ, а понякога и Българската социалистическа партия, което вече действително е български принос към световната теория на политиката. Единственото изключение е партия КОД на Петър Москов, която изглежда старомодно консервативна, с високообразовани кадри и кандидати, но поради това и обречена на изключително мижав интерес от страна на избирателите. Понякога изглежда, че тя е урочасала сама себе си, целейки се в изключително тънката прослойка на интелигентни хомофоби – хора, за които не съм сигурен, че наистина съществуват. Неслучайно споменавам хомофобията, тъй като тя всъщност е основен аргумент за консерватизма на една или друга политическа ценност, наред с омразата към либералите. Тези неща обаче идват от Америка.

Либерали срещу консерватори, либерали и консерватори, либерали = консерватори?!

САЩ е страната, където либералите се отъждествяват с лявото и са съставна част на Демократическата партия, като се борят за правата на жените и различни маргинализирани групи – афроамериканци, испаноговорещи, ЛГБТ+. Консерваторите са главно в Републиканската партия и се отъждествяват с пазенето на традицията, защитата на семейните ценности и уповаването на християнската вяра за напътствия в политиката. Именно в тази страна съществува ожесточено противопоставяне между либерали и консерватори, което вдъхновява ситуацията и в други държави, например Южна Корея, където либералната и консервативната партия водят битка за властта и ожесточена културна война за и против феминизма, или пък Канада, където отново политически сили с тези две имена спорят за правото да управляват страната, макар всъщност идейно да не са чак толкова различни една от друга. Оттам сякаш се възприема и определението за либерали и консерватори у нас, но то дава дефекти, тъй като всъщност България не е част от тази политическа система.

В Европа под либерали се възприема друго – хора, които са за свобода в търговията и минимални регулации на държавата в икономиката, и това всъщност ги изпраща надясно. В редица държави тези партии са естествен съюзник на консерваторите в спора им със социалдемократите, заемащи ролята на левица в повечето страни на Стария континент. Либерали от този вид съществуват във Великобритания, в Германия, такава е и партията на Еманюел Макрон във Франция. В САЩ такива либерали биха били по-близки до малката партия на либертарианците – с уговорката, че в тази страна цялата политическа рамка е преместена доста по-надясно, макар и основно в икономически план. Оттам обаче идва любимият ми девиз на въпросния тип либерализъм – „вън от портфейла и вън от спалнята ви“.

Картината се усложнява допълнително от това, че в Австралия либералите са основна част от дясна коалиция и всъщност заемат ролята на консерватори, борещи се срещу левите лейбъристи. Управляващата в Япония консервативна партия „Джиминто“ също буквално се нарича Либералдемократическа партия. Впрочем това правеше и ултранационалистическата партия на Жириновски, макар последното да може да се определи по-скоро като куриоз. 

В България либерална партия от европейски тип поне на хартия беше старото единно Движение за права и свободи, тъй като се предполагаше, че то се бори за права на малцинствата и за малко регулация в икономиката. Това го правеше естествен член на европейската либерална партия АЛДЕ, ако успеем да се абстрахираме от националните специфики на българската политическа почва (по Димитър Ганев), включваща обръчи от фирми и клиентелизъм. Наскоро партия „Продължаваме промяната“ потърси членство в „Обнови Европа“ – групата на АЛДЕ в Европейския парламент. Може да се каже, че предвид по-социалната политика на Асен Василев, донякъде е възможно да говорим за либерална партия от американски тип – с уговорката, че Кирил Петков се самоопредели като традиционалист по отношение на въпроси като гей браковете, поради което не трябва да бързаме с категоризацията. След решението си за членство в ЕНП Движение „Да, България“ е по-скоро в център-дясното пространство, а ДСБ си остават консерватори, макар и, изглежда, от по-умерения тип, характерен например за Канада. Последното оголва българския консерватизъм на националистите.

Колко точно сме консервативни българите 

Един от споровете, предизвикал най-нажежени дискусии по оста либерално–консервативно през последните години, е за самоопределянето на транс хората в пол, различен от биологично зададения. В този ред на мисли е добре да се отбележи, че много хора у нас са само от консервативен джендър, без реално да са от това политическо семейство. Позволявам си тази оценка заради някои специфики на нашето общество, които следва да бъдат отбелязани.

На първо място, макар голям брой българи да се определят като православни, част от тях не вярват в Бога, а възприемат религията като белег на националното, нещо като духовна версия на кюфтетата по чирпански. Още по-малък е броят на хората, които редовно ходят на църква и споделят тайнството на евхаристията. Вместо това повечето българи са така наречените ВиК християни – посещават храма на Великден и Коледа, като, за съжаление, в случая с първия празник често се оставят следи от яйчени черупки, трохи от козунаци и дори пластмасови бутилки от бира в дворовете на църквите. Разбира се, аз не съм фанатик и приемам правото на всеки да вярва по свой начин, даже смятам, че в интуитивното познание за Твореца понякога има повече истина от суровите догми на едно или друго вероизповедание. Добре е обаче човек да има предвид, че ако просто смята как горе на небето „има нещо“, не е добре да се пише ревностен християнин и консерватор, тъй като се въвежда в самозаблуда.

На второ място, голям брой българи живеят в безбрачие или изобщо нямат връзка. Отново, това по никакъв начин не е упрек към хората. Живеем в XXI век, двама възрастни могат сами да преценят дали желаят да документират връзката си пред Църквата или държавата, решение на всеки е дали изобщо е създаден за моногамен живот. Отново обаче, малко ексцентрично е някой да се пъчи като заклет консерватор и в същото време да е стар ерген със слаб ангел или да живее щастливо без брак. За хората, които тайно са хомосексуални, но се пишат за консервативни и облъчват с хомофобия, няма да кажа нищо, само ще препоръчам филма „Американски прелести“ с Кевин Спейси – намирам го за доста поучителен.

На трето място, българите, ако наистина се считат за консерватори, трябва да се замислят за някои неща. У нас, според мен за щастие, абортите са легални и въпреки напъните на някои от идеолозите, торпилирали Истанбулската конвенция, не се очертава скоро да бъдат забранени. Хазартът процъфтява – хората редовно залагат на всевъзможни мачове, доскоро рекламите на различни компании от този отрасъл ни облъчваха ежечасно до степен, че на голямо първенство по футбол човек не можеше да види едно клипче за студена бира. Сега нещата са малко по-добре, но комарът все още остава опасно популярен. Както и чалгата – музика, която е доста разкрепостена като визия и послания, но се радва на любов от страна на населението, включително и от някои защитници на традиционните ценности. Ще се потретя: нека всеки слуша каквото си иска, но да се препоръчва после като строг консерватор е смехотворно.

Същината на така наречения консерватизъм

В действителност в бума на „консерватори“ у нас се коренят две неща, като едното донякъде произхожда от другото. Така нареченият ни консерватизъм всъщност си е чист национализъм, който не изисква абсолютно нищо от симпатизантите си като ниво, образование и възпитание, а просто им казва, че са по-добри от останалите заради това как са се родили – българи, хетеросексуални и православни. В резултат това ги учи да се противопоставят на всичко космополитно, което ни свързва с останалия свят – от съвременното кино до празници като Хелоуин, но също и на български творци като Господинов, получили признание навън, независимо от вкаменели нашенски институции, като Съюза на българските писатели. 

Второто нещо е хомофобията, представена като защита на традиционните ценности. Приемането на различните и самите различни са представяни като пъклен план на Запада срещу българщина̀та. Но това всъщност е символ на променящия се свят, който националистите сякаш вярват, че могат да замразят във времето с престорения си консерватизъм. Това идва, естествено, от пропагандата на руснаците, дърпащи конците на много от така наречените български националисти и консерватори, и е част от плана им да ни засмучат обратно в техния руски свят на преклонение пред авторитарния вожд. Но първо, няма как да успее – освен ако не дойде с танковете на нов Девети септември, и второ, хората нямат идея колко е прекалено, погледнато отвън.

Защото българите са хомофоби не само в сравнение с калифорнийците или скандинавците, но дори с тексасците, поляците или жители на страни като Аржентина, където нивата на приемане са по-високи от българските, независимо от ширещата се бедност. Дори републиканците в САЩ по-скоро се фокусират върху специфични и поне според мен действително спорни практики, като участието на транс атлети в категории, съответстващи на техния джендър (а не биологичен пол), и Джей Ди Ванс, тогава все още кандидат, а не избран вицепрезидент, весело обяви преди изборите, че очаква да спечели подкрепата на „нормалните гейове“.

Ние обаче следваме руската хомофобия и руската идея за консерватизъм, дело на един политически елит, който по всяка вероятност сам не вярва на глупостите, които бръщолеви – поне ако съдим по това къде живеят и какво говорят децата му. Наскоро дъщерята на кремълския говорител Песков жизнерадостно съобщи от Париж, че подкрепя еднополовите бракове.

За сметка на това президентът Путин, лидер на глобалната версия на новия националконсерватизъм (последното звучи малко като Oбществото на плоската Земя, което имало симпатизанти по целия глобус), смята, че най-голямата геополитическа трагедия в историята е разпадът на СССР – страната, в която рушаха църкви, избиваха свещеници и подготвяха процеси срещу Бога.

Какво пък, на този фон омразата към Хелоуин изглежда направо безобидна.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/za-kupaneto-i-higienata-v-bulgaria-i-v-zapadna-evropa-bez-kompleksi/

Страстите около пиесата на Джордж Бърнард Шоу от 1894 г. „Оръжията и човекът“, поставена от Джон Малкович в Народния театър, започнаха да поотшумяват. Един от поводите за протест срещу постановката беше представянето на българите в нея като къпещи се веднъж в седмицата (ако изобщо). И следва да признаем, че макар кампанията срещу „Оръжията и човекът“ да беше резултат от грижливо подготвено активно мероприятие, доста хора искрено се възмутиха от иронизирането на хигиената на сънародниците ни отпреди век и 30 години. Затова е време за една трезва ретроспекция на къпането и хигиената – не само в България.

Възмущението е старо, колкото пиесата

Критики към шегата на тема хигиена в „Оръжията и човекът“ се отправят скоро след поставянето на пиесата за първи път, разказва историкът Стефан Дечев. Според него „Шоу не е много убедителен“, когато твърди, че всъщност е иронизирал британците, а не българите, понеже поради мръсния въздух в големите градове сънародниците му трябвало да се къпят по-често. Шоу казва и че

ни най-малко не е имал намерение да внуши, че българският майор, който се мие веднъж седмично заради социалното си положение, или неговият баща, който не се е къпал през живота си, са нечистоплътни хора.

Също така провалянето на премиерата през 2024 г. в София не е прецедент. Звучи, като да се е случило век по-късно, но през 20-те години на ХХ век ВМРО проваля опит за поставянето на спектакъла в Петрич, а през 1921 г. български студенти протестират срещу него във Виена. И макар най-пиперливите пасажи да са премахнати от текста, пиесата е свалена след четири дни.

Накрая обиденият писател решава, че българите нямат чувство за хумор и самоирония. А това според него е белег на недостатъчно цивилизована култура. Той не поставя под въпрос собствената си позиция на привилегирован представител на висш социален слой на доминираща политически и културно държава.

За първи път „Оръжията и човекът“ (под заглавието „Шоколадовият войник“) се играе на българска сцена чак 101 години след създаването ѝ – през 1995 г. във Враца. След това – през 2000 г. в Русе. И двата пъти поставянето на пиесата минава без скандали.

Етнологически поглед към къпането

Допускането, че в края на XIX век българите се къпят веднъж седмично, впрочем е твърде оптимистично. Дечев се позовава на свидетелства и изследвания, според които някои са били къпани само по време на кръщене, след като умрат или ако ги навали дъжд. Други са отивали на баня по Великден и по Коледа.

И няма как да е било иначе. Не можем да очакваме хората да се къпят всеки ден, ако нямат съответните условия в дома си.

Никой няма да тръгне да се къпе, когато няма вода, а сложните заплитания на момите изискват много време. Това е излишно хабене на ресурс, на време,

казва етноложката Виолета Коцева пред Нова телевизия, която е авторка на книгата „Честита баня“.

В 300-те ѝ страници са представени изследванията ѝ върху хигиената на българите след 1878 г.

Къпането в неделя, обяснява Коцева, не е било свързано с хигиената, а се е правело (доколкото изобщо се е правело) по-скоро по религиозни съображения – да отидеш на църква „чист духовно и физически“. Разбирането, че има връзка между чистотата и здравето, не се е радвало на особена популярност. По-скоро хората са се страхували да не настинат на течение. Оттам и „разпространеното мнение, че от некъпане никой не е умрял, но от настинки гробищата са пълни“.

Хигиена и културно превъзходство

Британските протестантски мисионери, дошли по българските земи по време на Възраждането, схващат себе си, подобно на Бърнард Шоу, като носители на цивилизационно и културно превъзходство. Него те предават и на българските пастори, които обучават.

За отбелязване е, че първата работа на евангелските работници е била да обучат населението на най-елементарни познания по хигиена: да се мият, да си режат косите, да си готвят храната, да се обличат,

се казва в сборника „Вестители на истината. История на евангелските църкви в България“ под редакцията на Кристо Куличев.

Цитираният в сборника пастор Димитър Фурнаджиев пък разказва, че когато пастор Никола Бояджиев пристигнал в Ямбол през 1874 г.,

намерил хората да спят на земята, върху пръстта и влагата, да ядат седешком на земята с дебели дървени лъжици, които не всеки ден виждали вода за измиване. […] Една от първите му работи била да научи хората да живеят като възпитани и разумни хора […], изобщо да се отучат да живеят „така, както е останало от баба и дядо.

Хигиена и статусни различия

Фактът, че едни българи се опитват да „цивилизоват“ други българи, навежда на мисълта, че отношението към хигиената не е въпрос толкова на националност, колкото на начин на живот и социален статус.

В студията си „Психология на военната дисциплина“, включена в „Оптимистична теория за нашия народ“, Иван Хаджийски описва два основни типа войници в периода преди Втората световна война в България. Единият, когото Хаджийски самоиронично нарича Иван, е от средите на градската буржоазия. Тренчо пък е от село и не се е докосвал много-много до цивилизацията. Иван притежава развита индивидуалност, която животът в казармата пречупва. При Тренчо няма нищо за пречупване – него казармата по-скоро го изгражда и окултурява.

За Иван например, който е свикнал да си чете сутрешния вестник в домашната тоалетна, липсата на лично пространство в казармения клозет е мъчение. Докато Тренчо се чувства „като финландец в банята си. Бави се, води оживени разговори, пуща шеги, забавлява се и се чуди защо го карат да мие нужниците и да ги варосва. Най-сетне роптае, че му забраняват да прави своите излияния, където намери за по-удобно и по-близо: до дърво или в някое кьоше“.

По същия начин, докато казармената хигиена е крайно недостатъчна за Иван, на Тренчо трябва „всеки ден да проверяват врата, ръцете и ноктите, за да се види дали ги е докоснал до тази безцветна и безсмислена течност, наречена „вода“. Толкова борба трябва да се води, за да го накарат да не плюе по пода, да се пере и си сменя гащите, ризата, да си мие краката, да си пере миризливите вълнени чорапи, да иде на баня“.

Социалистическо и постсоциалистическо къпане

По времето на социализма протича процес на урбанизация – повече хора се преселват от селата в градовете. В градовете пък се строят жилищни блокове, в които вътрешната баня и тоалетна стават подразбиращ се стандарт. Същевременно немалка част от населението продължава да живее в къщи, много от които са без баня, често с външна тоалетна, а топла вода тече само през проточния бойлер „Юнга“ в кухнята.

Затова обществените бани (в населените места, в които ги има) се посещават масово чак до 90-те години. Неделята продължава да бъде „ден за баня“, но вече не по религиозни съображения, а по традиция и най-вече защото е почивен и неучебен ден.

Макар социалистическата пропаганда да призовава към хигиенни навици, посланията ѝ са доста по-различни от днешните представи за хигиена. От социалистическия човек се очаква сутрин не да си тегли душ, а да си измие лицето с вода. А в книга с наставления за правилния начин на живот може да прочетем следното:

Личното бельо не трябва да се преносва повече от една седмица, а при усилена работа – повече от четири дни.

Културата има свойството да се променя по-бавно от условията за живот. От наличието на баня у дома не следва, че обитателите на съответния дом автоматично ще започнат да я използват всекидневно. Ако са свикнали, че човек се къпе веднъж седмично – в неделя, те с голяма вероятност ще продължат да го правят. И нищо чудно да твърдят, че всекидневната баня е вредна.

Нерядко промяната настъпва чак при следващите поколения, чиито представители имат баня вкъщи, откакто се помнят, и са изложени на повече внушения, представящи честото къпане като нещо естествено и правилно. Затова не е учудващ отговорът на възрастния мъж  в репортажа на Нова телевизия за етноложката Виолета Коцева, който казва, че се къпе веднъж на 4–5 дни.

По данни на НСИ 11,5% от съвременните жилища в България не разполагат с вътрешна тоалетна, а близо 7% са без баня. В селата вътрешна тоалетна нямат 20% от домакинствата. Делът на хората без тоалетна и/или баня със сигурност е в пъти по-голям от този на жилищата и домакинствата – по данни от последното преброяване едно градско домакинство се състои средно от 2,2 членове, а селското – от 2,4. Освен това едно жилище може да се обитава от повече домакинства.

Поздрави от Наполеон

Връщам се след три дни. Не се къпи,

гласи известно писмо на Наполеон до съпругата му Жозефин.

От съвременна гледна точка тази заръка звучи, меко казано, странно. Но допреди някой и друг век не само по българските земи, а и в Западна Европа естествената телесна миризма не се възприема като гнусна, а може дори да е възбуждаща.

В книгата си „Относно процеса на цивилизация“ немският социолог Норберт Елиас изследва прехода от средновековно към модерно общество. Противно на разпространеното мнение за рестриктивното Средновековие, Елиас привежда доказателства, че срамът от собственото тяло и естествените потребности и изобщо способността да се самоконтролираш и самопринуждаваш са плод на Ренесанса и Просвещението и все повече се усилват през модерността.

При това връзката на самоконтрола с хигиената е много късна „опера“ – чак от XIX век нататък. Преди това тялото става по-скоро обект на срам, а този срам може и да е в противоречие с хигиената. През 1558 г. например Джовани дела Каза, архиепископ на Беневент, съветва:

Когато се връща от отходното място, [човек] не си измива ръцете пред отбрано общество, ако причината, поради която се мие, ще накара людете да си представят някаква гнусота.

По времето на индустриалната революция къпането става белег на социален статус. Градовете се препълват с нископлатени работници, живеещи сред мръсотия и без достъп до чиста вода. За разлика от тях, представителите на висшите класи толкова се привързват към своите бани, че дори си имат вани за пътуване. Бедността се възприема не само като недостойна, а и като смрадлива.

Хигиената впрочем става част от модерната култура не поради някакви възвишени съображения, а по необходимост. Лошите условия, в които живеят и се трудят работниците през XIX век, води до серия епидемии от холера. Междувременно Луи Пастьор открива връзка между микробите и болестите. И така, втората половина на XIX век във Великобритания става време на опити за реформиране на общественото здраве, за прокарване на водопроводи и канализация, изграждане на тоалетни, контрол на чистотата в кланици и магазини.

А през ХХ и XXI век?

И все пак и през миналото столетие всекидневното къпане не е повсеместно разпространено не само в страни като България, а и в Западна Европа, защото и там в немалко домове е липсвала баня. И за хората, които са ги обитавали, както и за българите, обичайният вариант е бил ходене на баня веднъж седмично.

По-рядкото къпане в не толкова далечното минало в сравнение с наши дни се иронизира в някои германски сериали. Действието в „Берлински Вавилон“ например се развива от края на 20-те до края на 30-те години на ХХ век. Още в първия епизод виждаме как Шарлоте Ритер, главната героиня, небрежно се позамива с вода от леген след дълга нощ на сексуален труд. В един от следващите сезони инспектор Гереон Рат не заварва Шарлоте вкъщи, защото „днес ѝ е ден за баня“.

Действието в друг сериал – „Ku’damm 56“ – се развива през 50-те години на ХХ век в престижен район на Берлин. След като майката на една от героините продължава да се опитва да я сватоса с мъж, който я е изнасилил, младата жена споделя, че се чувства мръсна. „Ами изкъпи се! Нищо че днес е сряда“ – отговаря майката, правейки се, че не разбира.

Впрочем би било наивно да допускаме, че и през XXI век на Запад всички се къпят поне по веднъж ден. Не само защото и там не всички разполагат със съответните условия. А и защото някои съзнателно избират да не се къпят толкова редовно – било защото принадлежат към определена субкултура, било по здравословни съображения – защото смятат, че твърде честото миене разрушава естествения микробиом на кожата и прави организма по-податлив на инфекции.

Като погледнем на къпането в по-широка перспектива, виждаме, че всъщност нямаме никакво основание да се обиждаме. Дори ако Бърнард Шоу, а след него и Джон Малкович гледат на българите от позицията на някакво културно и цивилизационно превъзходство. Защото общество, в което всички се къпят всеки ден, не е съществувало нито в края на XIX век, нито има такова днес. Модерната цивилизация е повече шарена, отколкото чиста. И понякога понамирисва.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/opitat-na-centar-anna-froyd-za-podkrepa-na-mladezhi/

Д-р Питър Фугъл е клиничен психолог. Близо четири десетилетия работи в услуги за деца с различни нужди, включително увреждания и детски психични заболявания. От 1995 до 2014 г. е клиничен директор на службата за психично здраве на деца и юноши (CAMHS) в Излингтън, Лондон. В момента д-р Фугъл е клиничен директор в Националния център за деца и семейства „Анна Фройд“ в Лондон и ръководител на Програмата за подобряване на достъпа на деца и млади хора до психологически терапии (CYP-IAPT), финансирана от Националната здравна служба (NHS).

Програмата има за цел да създаде насоки за цялостна трансформация на услугите, насочени към психичното здраве на децата и подрастващите, да повиши качеството на тези услуги, като разшири използването на практики, основани на доказателства, като създаде условия за пълноценно участие на децата, родителите и общността в тях и намали стигмата върху психичното страдание.

Питър Фугъл беше в България през октомври по покана на Ноу-хау центъра за алтернативни грижи за деца към Нов български университет и се включи в поредица от събития. Той взе участие в експертната дискусия за работа с деца и семейства в риск, организирана в София от европейската мрежа Eurochild. 

Лекцията на Питър Фугъл пред български експерти от сферата за закрила на деца и специалисти по психично здраве формално трябваше да представи иновативен подход за здравно-социална подкрепа на семейства, в които има родител или дете със зависимост. Когато терапевтът заговори обаче, още от първите му думи стана ясно, че това няма да е формално представяне на един инструмент, а задълбочен човешки разговор как група специалисти в Англия се опитват да върнат фокуса на комплексните здравно-социални услуги там, където уж изначално следва да е насочен – към нуждите на детето и семейството. 

Разговорът трябва да започне от възстановяване на доверието на всички нива,

сподели Фугъл с българските си колеги в самото начало. И продължи:

„Една от темите, които забелязах в дискусиите между експертите тук, беше недоверието: недоверие между семействата и професионалистите, недоверие между децата, семействата и други хора, както и недоверие между институциите, които би трябвало да ги подкрепят. 

Усилията за справяне с това всепроникващо недоверие стоят в основата на модела, който разработихме, особено с недоверието между институциите, с което се сблъскваме и в Англия. То беше толкова дълбоко, че срещнахме повече трудности в преодоляването на недоверието между институциите и насърчаването на взаимното им сътрудничество, отколкото между младите хора и възрастните. В Англия също сме изправени пред значителни предизвикателства, не сме разрешили много проблеми, затова съм тук не да натрапвам готови решения, а да представя нашите търсения и идеи.“ 

Една от целевите групи, с които екипът на Питър Фугъл работи, са деца, в чиито семейства има проблем със злоупотребата с вещества. Може да е някой от родителите, но може да е и самото дете. В Англия това са 5% от семействата, в САЩ са 10%. За България количествени данни липсват. Но не само. У нас по отношение на хората, които употребяват различни вещества или развиват зависимости, все още се използва терминология, която в голямата си част не е синхронизирана с научния апарат на съвременната медицина и психология. А думите имат значение, подчерта Питър Фугъл:

„По въпроса за злоупотребата с алкохол или вещества от страна на родителите забелязах непоследователния език, който се използва тук. Зависимостта е малка част от разстройството, свързано със злоупотреба с вещества. В момента именно този термин е по-често употребяван и широко разпространен.

Но разстройството, свързано със злоупотреба с вещества, не се отнася само до това колко пие или употребява един човек, а как това влияе върху функционирането му.

Някой може да пие редовно и да функционира напълно нормално. За разстройство говорим, когато това компрометира функционирането му, а при хората, които имат деца – когато е нарушена способността им да бъдат родители. Тази разлика е от съществено значение, защото насочва фокуса ни от степента на употреба към влиянието ѝ върху личността. Именно там се срещат интересът на здравната система към родителя и неговия психично-здравен проблем и интересът на системата за закрила към благополучието на детето.“

Спорeд Фугъл за проблеми, които засягат различни аспекти от човешкия живот – какъвто например е проблемната употреба, – трябва да има ясна и общоприета дефиниция, с която да боравят всички подкрепящи услуги:

Тази дефиниция води до втория ключов момент: решаването на проблема със злоупотребата с вещества не се ограничава до самия него, а включва и свързани въпроси – жилищни условия, управление на финансите, дългове и хазарт, насилие в семейството и др. Тези свързани проблеми влияят на функционирането на засегнатия човек и цялото му семейство, затова и изолираното третиране само на злоупотребата с вещества е невъзможно.

Във Великобритания има около 100 000 деца под закрила, като броят им се е увеличил значително след COVID-19, разказа Питър Фугъл. При около 60% от тях злоупотребата с вещества е част от семейния фон. Специалистът обясни, че макар привидно ситуациите често да са сходни, индивидуализираният подход е от съществено значение:

„Конфигурацията на проблемите в едно семейство е уникална. Въпреки че има случаи, когато зависимостта или тежките проблеми с веществата са основната грижа, това е по-рядко срещано, отколкото си представяте. Най-често ключът е в комбинацията от множество проблеми, усложняващи предизвикателствата пред семейството, затова и стратегиите за подкрепа трябва да целят да помогнат на засегнатия човек и семейството му да функционират по-добре, а не само да лекуват злоупотребата с вещества.“

В търсене на по-добри решения екипът на Питър Фугъл разработва метод за работа с хора, засегнати от проблемна употреба, и го прилага при деца и младежи в риск да бъдат отделени от семейството им. Методът цели да помогне на младежите да опознаят по-добре себе си, да разберат кои са силните им страни и да подобрят усещането за справяне с проблемите. Влиянието върху употребата би било част от ефекта, когато се постигне успех, но не е основна цел.

Целта е подобряване на благосъстоянието на човека, подчерта Питър Фугъл.

Работихме с младеж, който не виждаше себе си като човек с психични проблеми. Той не ходеше на училище, имаше напрегнати отношения с майка си и понякога употребяваше канабис. Идеята да се включи в услуга за психично здраве беше немислима за него.

Момчето имаше доверие на своя треньор по футбол – единствения стабилен възрастен в живота му. Когато се свързахме с треньора, той първоначално каза: „Аз не се занимавам с психично здраве, разбирам само от футбол.“ Но след няколко разговора се съгласи да помогне. Премина кратко обучение и с напътствия от нас стана мост между младежа и нашата услуга.

Един ден младежът се съгласи да се срещне с мен, защото треньорът му беше казал, че макар самият той да не вярва на психолози, на мен ми има доверие. Това промени нещата и отвори вратата за подкрепа към това момче. Младият човек в крайна сметка се включи в разговори с нас не защото търсеше помощ, а защото за първи път се почувства уважен и чут.

Тази история илюстрира ключовата роля на доверието, подчерта Фугъл. То често трябва да дойде от човек, на когото младежът вече се доверява, вместо някой специалист да се опитва да изгражда доверие от нулата, както работят традиционните услуги:

„Недоверието не е психично разстройство. То е индикация за преживяванията, които човек е имал в живота си. Ако искаме наистина да помогнем на един млад човек, трябва да се водим от въпроса защо той не ни се доверява, а не от усилието да преодолеем недоверието му. Трябва да бъдем любопитни към тези деца, да се опитаме да си представим през какво са преминали, за да станат такива, каквито са, и как се чувстват в момента, в който ние се срещаме със случая им.

Този процес се нарича „ментализиране“

и всъщност не е труден, всички ние го правим инстинктивно във всекидневието си. Просто тук, в работата, усилието да си представим мисловността на човека, на когото искаме да помогнем, е съзнателно и е ключова част от нашия инструментариум. Клиентът ви винаги ще усети искреното ви усилие да се поставите на негово място, да го разберете.“

Водени от тази идея, специалистите от Националния център за деца и семейства „Анна Фройд“ в Лондон разработват подхода „Интегративно лечение, базирано на адаптивна ментализация“, или AMBIT (Adaptive Mentalization Based Integrative Treatment). Това сложно за неспециалистите наименование обозначава комплексен подход, в центъра на който стоят хора с множество признаци на уязвимост и силно недоверие в системите за подкрепа:

Младите хора, на които ние искаме да помогнем, най-често не търсят помощ. Затова и помощта не се предоставя от един човек или екип, а чрез мрежа от взаимоотношения. Когато използваме този подход, откриваме, че около младежа най-често има някой стабилен възрастен, но той не се разпознава веднага от професионалистите. Предизвикателството е да се включат и оценят тези неформални опори, защото те са изключително важни.

Питър Фугъл представи и друг аспект на AMBIT – работата с професионалистите, които трябва да подкрепят даден младеж. От една страна, те трябва да развият доверието помежду си, а от друга – да получават подкрепа, за да запазят собственото си психично здраве.

„Както ви споменах в началото, и в Англия сериозен проблем беше да убедим специалистите от различни сфери да си взаимодействат и да си имат доверие. Едно изследване например показа, че здравните специалисти, които лекуват възрастни със зависимости, нямат и не събират информация дали тези пациенти са родители. А това е ключова част от картината. Затова ние създадохме екипи, които включват социални работници, учители или специалисти по приобщаващо образование, специалисти по психично здраве и по злоупотреба с вещества.

Този интегриран модел насърчава сътрудничеството и води до по-добри резултати за семействата. Неформалните взаимоотношения между членовете на екипа, изградени чрез споделени разговори и взаимно доверие, всъщност са по-ефективни от официалните обучения. Това увеличава и взаимната им подкрепа, защото хората в тези професии са подложени на огромен стрес и тревожност. И ако понякога човек е тревожен, че не знае какво да прави, в системата за закрила професионалистите нерядко са тревожни, защото знаят какво се случва, знаят какво да правят, знаят и какви са рисковете, и какъв е залогът.“

Любопитно и важно откритие на екипа на център „Анна Фройд“ е, че обединяването на здравната и социалната подкрепа за хора с проблемна употреба и техните семейства в една комплексна услуга е и икономически ефективно. Според Питър Фугъл при новия модел общите разходи за услуги за защита намаляват със значителни суми:

Знам, че това е ключов въпрос, когато трябва да убедите властите в нещо. Първоначално звучи сложно и скъпо да добавите специалисти по психично здраве в екипи, които се занимават със социална работа. Установихме обаче, че тази инвестиция се изплаща за около три месеца.

В Англия 25% от семействата, които са насочени към службите по психично здраве, изобщо не се появяват на определените им консултации. Социалните работници полагат огромни усилия и отделят работно време, равняващо се на милиони паунди, за да направят оценка, да уредят срещите им със специалисти по психично здраве, после да ги посещават, за да разберат защо не са се явили на тези срещи… Огромен труд, който не помага на никого.

Наред с другото специалистите по психично здраве в екипа помагат да се идентифицира помощта, която наистина да е полезна на конкретния човек и конкретното семейство. Според Питър Фугъл, въпреки всички предизвикателства, недостатъчни ресурси и кадри, този подход показва, че ако специалистите работят взаимосвързано, с доверие и с истинска любознателност относно нуждите на младежите и семействата им, това води до устойчива промяна:

„Ние често смятаме, че знаем от каква помощ има нужда уязвимият човек. И или не питаме хората, или ги питаме в неподходящ етап от работата си с тях от какво смятат, че имат нужда. Това не е някакъв тривиален въпрос, който можем да обсъдим мимоходом, а може би най-трудната задача в процеса. Какво младежите и родителите смятат, че би им помогнало? Понякога става дума за подкрепа, която просто да подобри функционирането им. За един специалист невинаги е лесно да приеме, че може да помогне на човек с проблемна употреба, без изобщо да се занимава със самата употреба.“

В рубриката „Разговори за здравеопазването“ Надежда Цекулова кани своите събеседници да поговорят без клишета и празнодумие за проблемите и решенията, болката и оздравяването, медицината и политиката.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-toleriraneto-na-homofobiyata-napravi-vuzmozhno-nasilieto-pred-narodniya-teatur/

Националисти, русофили и агенти на ДС провалят премиерата на театрална постановка в Народния театър, като не допускат зрителите да влязат в салона, докато полицията гледа безучастно. Постановката, режисирана от американския актьор Джон Малкович, е „Оръжията и човекът“ на Джордж Бърнард Шоу и е от далечната 1894 година. 

Декларираните поводи за възмущение от пиесата са два. Първият е реплика на един от героите (българин), че той не вижда причина човек да се къпе по-често от веднъж в седмицата, а баща му никога не се е къпал. Вторият – че антивоенната пародия на Шоу тематизира Сръбско-българската война, а датата на премиерата ѝ – 7 ноември, – макар в масовото съзнание да се свърза само с Октомврийската революция, съвпада и с годишнина от Битката при Сливница в рамките на същата война (по стар стил, по нов годишнината е на 17 – 19 ноември). 

Реалната причина за протеста обаче е, че той е организирано активно мероприятие.

Как се стигна до провалянето на премиерата

Ретроспекцията на къпането и некъпането в България и Европа заслужава специално внимание, затова тук фокусът ще падне върху осуетяването на театралната премиера. В редица публикации по темата се отбелязва, че то беше допуснато, след като подобни протести бяха организирани срещу филми и културни прояви на ЛГБТИ тематика. Има обаче един важен детайл – провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ не просто следва хронологически осуетяването на прожекции и премиери на книги на ЛГБТИ тематика. То по-скоро е резултат от тях и от липсата на обществена подкрепа за правото на представителите на една малцинствена група да имат достъп до изкуство, което се отнася за хора като тях.

През 2021 г. например националисти се опитаха да провалят представянето на „Мравин“ в клуб The Steps – първата детска книжка, в която става дума за еднополови родители. На същото място дни по-късно на аналогичен натиск бяха подложени зрителите на късометражния филм на Слава Дойчева „Черупки“. В него се разказва колко трудни могат да бъдат семейните празници за хора в еднополови връзки, когато близките им не ги приемат. Тогава присъства полиция, но провокаторите са допуснати в залата.

Междувременно футболни агитки направиха опит да проникнат в сградата на Радио „Пловдив“, за да провалят представянето на две книги с лични истории на ЛГБТИ хора – „Смелостта да бъдеш“ и „Смелостта да бъдеш родител“.

Същата година над 500 привърженици на ВМРО обградиха мястото на прожекцията на македонския филм „Змия“, в който се разказва за приятелство (не от интимно естество) между момче и куиър мъж. След края на прожекцията зрители са преследвани и нападани по пътя към къщи. Това впрочем е една от малкото хомофобски прояви, чиито инициатори по-късно са осъдени.

Адвокатът и правозащитник Христо Копаранов, днес общински съветник от „Спаси София“, е един от зрителите на „Змия“. Пред „Тоест“ разказва как след прожекцията е успял да си тръгне с такси, обграден от полицейски кордон. Подобен опит е имал и с други филми на ЛГБТИ тематика – като споменатия „Черупки“ и белгийския „Близо“.

„Близо“ стана повод за хомофобска агресия в няколко града през 2023 г. Тогава привърженици на „Възраждане“ провалиха прожекцията на филма в кино „Одеон“, а пристигналите на място полицаи поздравяваха националистите и се снимаха с тях. Във Варна пък участници в протест срещу „Близо“, организирани от „Възраждане“, обиждаха и замеряха с предмети хора, отишли да го гледат, сред които е и Татяна Кристи.

„Видях 1933 [година] под благосклонния поглед на държавата в лицето на МВР – споделя Кристи, цитирана от „Свободна Европа“. – Замериха ме с шише, удариха ме, полицията видя всичко.“

И прожекцията на „Близо“ във Варна беше провалена. В Пловдив все пак се състоя – въпреки опита на „възрожденци“ да я осуетят и там.

Последната киножертва на националистическа пропаганда, отново от страна на „Възраждане“, беше филмът „Любен“. След поредната дезинформационна кампания Националният филмов център спря „Любен“ от участие във фестивала „Златна роза“.

От проваляне на прожекции – към щурмуване на институции

Когато хомофобските атаки срещу произведения на изкуството и на културата, свързани с ЛГБТИ хората, и срещу тяхната публика минават (с единични изключения) безнаказано, значи насилието работи. Особено когато се извършва на фона ако не на съучастието, то поне на бездействието на полицията и не среща отпор от страна на обществото. А щом работи, то ще разширява обхвата си. В този смисъл ЛГБТИ хората са опитни зайчета – чрез посегателствата срещу тях се изпробват обществените и институционалните граници на поносимост.

В началото на 2022 г. от „Възраждане“ се опитаха да проникнат в сградата на Народното събрание, понеже са против т.нар. зелени сертификати за COVID-19. Реториката им възпроизвеждаше лозунгите при щурмуването на Капитолия на 6 януари 2021 г., когато Тръмп загуби президентските избори: 

Това е нашата сграда, това е нашият парламент. 

На площада висеше декоративна бесилка. Изпратените на място полицаи бяха без защитни средства – шлемове, каски, щитове или палки – и едва успяха да удържат множеството да не нахлуе в сградата. По-късно МВР съобщиха за осем ранени полицаи и само един арестуван, понеже носел газов пистолет.

През май същата година пак от „Възраждане“ на два пъти опитаха да свалят знамето на Украйна от сградата на Столичната община. Първия път – с помощта на товарен автомобил с вишка. Присъстващите полицаи са предупредени да не се месят, защото щурмуващите Общината имат депутатски имунитет. При втория си опит „възрожденците“ използваха стълба. Въпреки многото присъстващи жандармеристи нямаше арестувани. Дори след като протестиращи обърнаха автомобил на жандармерията и се покатериха върху него.

Година по-късно пък проруски демонстранти, участващи в шествие под името „Общобългарски поход за мир и неутралитет“, заляха с червена боя Дома на Европа, в който се помещават представителствата на Европейската комисия и Европейския парламент в България. В шествието участваха политици от „Възраждане“, БСП, „Атака“, както и бивши леви депутати, като Мая Манолова.

В края на 2023 г. пък политици от БСП изкъртиха вратата на сградата на Областната управа в София. Причината? Искали да получат документите за демонтажа на Паметника на Съветската армия.

Без разбиване на врати, а отвътре, но все пак със сила беше превзет парламентът по време на последното заседание на 50-тото НС на 27 септември 2024 г. Представители на ИТН и „Възраждане“ създадоха хаос, физически блокираха достъпа до трибуната и прекъснаха кабели на микрофони. Така те попречиха да се приемат решения, които са необходимо условие, за да се отключи финансирането по Плана за възстановяване и устойчивост. В резултат на предизборния цирк България може да загуби поне 1,5 млрд. лв.

А в началото на тази седмица, на 11 ноември 2024 г., санкционираният по закона „Магнитски“ и превзел ДПС Делян Пеевски каза нещо, което може да се интерпретира като заплаха за превземане на парламента. Пред протестиращи в негова подкрепа, докарани с автобуси от страната, той заяви:

Това е последният път, в който ние ще бъдем цивилизовани и мирни тук отпред. Ако продължават с това отношение да не ни зачитат, ние с всички средства на демокрацията ще отстоим нашите права и аз като ваш лидер ще ги отстоя.

Не става ясно как се отстояват права „с всички средства на демокрацията“, ако това не се прави цивилизовано и мирно.

Кога се забеляза проблемът

След провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ последваха изумени реакции, сякаш подобно нещо се случва за първи път. Те може би отчасти са причинени от комплекса „да не се излагаме пред чужденците“. Но мнозина като че наистина тепърва забелязват националистически и антиевропейски протест в България, който проваля нещо. Защото за тях ЛГБТИ хората не се броят, а според някои дори „си го заслужават“. А институциите не се ползват с особено доверие и опитите им за превземане със сила понякога дори будят симпатия.

Тъй като Народният театър, въпреки скандалите, свързани с настоящото му ръководство, е един от най-важните държавни културни институти, посегателството върху него предизвиква спонтанна вълна от обществена подкрепа. На второто представление на „Оръжията и човекът“ пред театъра пристигат не само актьори, но и много граждани, дошли да защитят правото на зрителите да видят пиесата, за която са платили билети.

Активисти за правата на ЛГБТИ хората впрочем също отиват пред театъра в подкрепа на актьорите, Малкович и публиката, защото знаят какво е да не бъдат допуснати да гледат филм. Сред тях е и Христо Копаранов.

Въпреки тази проява на солидарност обаче духът е пуснат от бутилката. Първо се експериментира върху малцинства. Ако мине – върху мнозинството, неговата култура и неговите институции.

Какво може да последва

Осуетяването на културни прояви, свързани с ЛГБТИ хората (което пък от своя страна е само част от цялата хомофобска и трансфобска агресия, която не е тема на тази статия, но я има), кулминира в приемането на поправка в закона, ограничаваща правото на изразяване на всичко, свързано с тях, в училище. Докъде може да доведе провалянето на театрални премиери и опитите за превземане на публични институции, ако няма силна обществена реакция, която да им се противопостави?

Ако популистки тълпи и дезинформационни кампании провалят театрални постановки, а театрите не срещат обществена подкрепа, логично е да започнат да се самоцензурират и да предлагат само „удобни“ пиеси. А не е изключено в един момент обявените за недостатъчно патриотични постановки да се окажат извън закона. Същото важи за книгите, филмите, музиката и останалите форми на изкуство.

Ако политици се опитват да щурмуват институции, без силите на реда да ги възпират особено, все някога може и да ги превземат. Тази перспектива си струва да се приеме сериозно поне по две причини:

Първо, България от вече три години е в постоянни цикли на предсрочни избори и парламенти, които не могат да формират стабилно мнозинство. В тази ситуация все по-голяма тежест придобиват гласовете, предлагащи алтернативи на настоящата избирателна система – от вдигане на 4-процентовата бариера за влизане в парламента до президентска република. Освен това много хора нямат доверие в изборния процес поради тежестта на контролирания вот и изборните манипулации.

На този фон, ако някой просто превземе властта – ей така, със сила, без избори, дали ще срещне сериозна съпротива, или преобладаващата част от населението ще си отдъхне, че най-сетне го управлява силна ръка и не го карат да гласува отново и отново?

Второ, победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ е вдъхновяваща за всякакви антидемократични движения, режими като този на Виктор Орбан и насилствени опити за превземане на властта. Провалянето на пиесата на Шоу, макар да има всички признаци на планирано активно мероприятие, особено като се има предвид, че е поставяна през годините в други театри тихо и кротко, беше представено като спонтанна обществена реакция, окрилена от победата на Тръмп предишната нощ.

35 години след падането (по-точно самодемонтирането) на тоталитарния режим е добре да не забравяме, че демокрацията не е даденост. Дори в страна като САЩ, която е неин символ. А какво остава за България, която не може да се похвали с дълга история на стабилно демократично съществуване. И в която демокрацията ни е подарена, а не сме се преборили за нея. Тя лесно може да се загуби – както с избори, така и със сила.

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/tayland-pod-kozhata-treta-chast/

<< Към втора част

Архипелагът Ко Ланта е тайландският рай на гмуркачи от цял свят. Именно те популяризират Koh Lanta Yai, или Големия остров, на който се намират едни от най-красивите плажове и коралови рифове в Южен Тайланд. На Големия остров е концентриран туристическият живот на архипелага и чужденците обобщено го наричат просто Ланта.

Ланта е активен през т.нар. сух сезон – от декември до март. През останалото време вали дъжд със седмици. Безбожно влажно е. Островът е пуст. Работят магазините и ресторантите само там, където живеят местните – в Стария град на Ланта и в квартала „Бан Саладан“. Там плажове почти няма, затова и рядко отсядат туристи. От бреговете на двата квартала се откриват гледки към Андаманско море и част от островите на архипелага. Гледките са най-красиви от пристанищата на Стария град и „Бан Саладан“.

За разлика от шумните и популярни острови в област Краби – Ко Крадан и Фи Фи Дон, в Ланта цари неприсъщо спокойствие. Това се дължи на религиозните нрави на преобладаващото местно население – малайзийските мюсюлмани. Наркотиците, проституцията и партитата са сведени до минимум и островът заспива след два часа през нощта.

Ланта наистина не прилича на никое друго място в Тайланд. Географското му разположение – излазът към Андаманско море и близостта му до Малайзия – позволява

необикновен религиозен и етнически плурализъм, започнал още преди петстотин години.

Тогава на пристанището на Стария град за първи път спират китайски и индийски търговски кораби. От индийските заселници нищо не е останало, но Тhai-Chinese, или тайландските китайци, тяхната култура и архитектура присъстват навсякъде на острова. Много от къщите в Стария град създават усещането за добре развито, уседнало общество на търговци. И ако пристигнете по море, ще се възхитите на облика на един величав и достоен град, издигнат над морето.

Някои от изследователите на Ланта твърдят, че когато първите кораби пристигат, местното племенно население Urak Lawoi, мокен, или морските номади, вече живеели в наколни жилища покрай бреговете на острова. Други казват, че морските номади са придошли с малайзийското мюсюлманско население преди триста години. Когато пристигнали на острова, малайзийските мюсюлмани се изхранвали с риболов, търговия с кокосови продукти и работа в каучуковите плантации.

Въпреки че Тайланд е една от четирите водещи износителки на естествени полимери в света,

а презервативите и санитарните ръкавици са на удивително ниски цени, голяма част от каучуковите плантации в Ланта са унищожени. Има само няколко останали гори, които лесно се разпознават по паничките, завързани за долната част на стеблата. В тези панички, приличащи на хранилки за птички, се събират белите сокове, латексът на дървото.

В момента малайзийските мюсюлмани, както всички останали в Ланта, се препитават предимно с туризъм. Джамиите им приличат на ананаси, с много по-заоблени куполи от познатите на Балканите. Облеклото им е традиционно и лесно могат да бъдат различени от будистите и морските номади.

Тайландците наричат морските номади Chao Le, или „онези, които живеят и се изхранват от морето“. Както и Chao Nam – „морските хора“. Някои ги назовават Orang Lanta, или „хората на Ланта“. А онези, които припознават асимилационната политика на страната, им викат Thai Mai, или „новите тайландци“. Както в отношението към повечето малцинства по целия свят,

правителството на Тайланд оказва ужасяващ натиск върху морските номади и не признава правото им на собственост, гражданството, както и езика им – мокен, част от австронезийската група езици.

Морските номади са анимисти. Вярват, че не само хората, но и животните, растенията и всяка част от природата притежават душа, способна да общува с всичко наоколо. Приемат морето като своя дом и смятат, че ресурсите му не могат да бъдат владени от хората. Морските номади ловуват от малки. За децата им се знае, че притежават суперсилата да виждат два пъти по-добре под вода от европейските деца. В Ланта морските номади живеят изолирани, върху наколни жилища или в kabang – големи лодки, с които търгуват и ги използват като кухня и спалня. Малка част от тях живеят на сушата. Онова, което видях в техния земен квартал в Ланта, наподобяваше всяко гето.

Въпреки че морските номади, включително и в Ланта, са силно стигматизирани, те се рекламират като екзотична туристическа атракция. Общността им се справя достойно с неприятното отношение към тях, а част от представителите им работят професионално с гмуркачите и им разкриват тайните на Андаманско море.

До 2015 г., освен гмуркачите, основните туристи на Ланта са шведите. Настаняването на острова става в наколни бамбукови жилища или в къщи на кокили, за които споменах в предната статия. Има и няколко ресторантчета. Инфраструктурата още не успява да свърже всички точки на острова, дълъг 25 километра и широк 6. А преди да построят моста „Шри Ланта“ между Ланта и Ко Ланта Ной, втория по големина остров на архипелага, фериботът oт административния център Краби е пътувал повече от час.

Може да се каже, че допреди десет-петнадесет години Ланта е била диво място, където волно са се разхождали маймуни, варани и бездомни кучета, а местните са се препитавали така, както са го правили в продължение на векове. И с малко туризъм. Най-близката ветеринарна клиника се е намирала в Краби, а бездомните кучета и котки освен гладни, са се разхождали болни, при което случаите на ухапвания са били немалко.

Джуни Ковач отваря първия приют за бездомни животни в Ланта и работи с доброволци туристи от целия свят. Вече е почти невъзможно да се срещнат бездомни животни на острова. Lanta Animal Wellfare се издържа от дарения и чрез готварското училище Time for Lime. За един ден в Time for Lime научих основните правила в тайската кухня. Имаше хора от курса, които си тръгнаха с домашен островен любимец, а фондацията на Джуни помогна с цялата документация.

Трябва да призная, че след месец тайландска храна и кулинарен курс, от време на време ми се прияжда нещо познато. Освен пицарията Loro Loco, която миналата година ни изненада със страхотните си пици, тази година открихме Baja Taco и ако не ни беше срам, щяхме да заживеем до заведението на Баха.

Друго приятно откритие за мен беше Националният парк „Му Ко Ланта“, където видях къпещи се слонове, киснещи в малка рекичка варани и безброй видове маймуни. И дървесна змия, която ми се облещи. Но най-приятното от цялата разходка в парка, признавам, беше морското му дъно и се радвам, че си бях взела шнорхела, за да видя безброй причудливи по форма и цвят риби, които изглеждаха така, сякаш плувах в нечий сън.

Като в сън се чувствах и на Ланта Ной. Там живеят само местни. Обиколката му с мотоциклет отнема няколко часа. На Ланта Ной плажове няма, само рибарски селища, усещане за простор и два-три ресторанта. Както и изоставения жълтеникав палат на китайски търговец. На брега на имението е основано поредното рибарско селище.

Вероятно ще мине още едно или две десетилетия, докато динамиката от Ланта се прехвърли на Ланта Ной, но засега такива опасения няма. И понеже моделът ми на съществуване е такъв, че летувам на едно и също място, докато всяко камъче не научи името ми, предполагам, че ще посетя тази част на Тайланд, докато се промени толкова, че повече не мога да я позная.

За финал – ако решите да пътувате към Ланта, не забравяйте: 1) да кандидатствате за виза онлайн – по-бързо, лесно, евтино и човешко е; и 2) да пиете куба либре в кокосов орех, докато гледате как слънцето потъва в Андаманско море.

Наздраве!

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/moya-strana-moya-bulgaria-v-kafyavo/

Когато в държава от Европейския съюз граждански протести прераснат в цензура, спираща книги, филми и театрални представления, започва да ехти Die Fahne hoch! на нацисткия химнописец Хорст Весел. 

Чуваме ли?

Националистически агитки спряха хората, купили билети за пиесата „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу, да гледат постановката в Народния театър, защото унизявала, казват, достойнството на българите и българските офицери. Миналото лято подобни агитки провалиха и прожекции на белгийския филм „Близо“, защото уж разпространявал хомосексуална пропаганда и педофилия. Пак националисти от „Възраждане“ и сродни на тях формации публикуваха черен списък на учители, обявили се срещу злокобната и безполезна поправка за т.нар. джендър пропаганда, и организираха кампания срещу Националната природо-математическа гимназия в София заради нагнетен скандал с ученик, в който вкараха и Истанбулската конвенция. 

Това не са просто „два свята на патриотизъм“, за които говори директорът на Народния театър Васил Василев. Това е диктат на единия свят, шумен и креслив, в който момчета от футболни агитки се смесват с ослепени от пропагандата мозъци и заплашват свободата на изразяване, без която не само изкуството, а и демократичните общества не могат да съществуват. Под тази заплаха в България са артисти, интелектуалци, активисти, които са срещу монопола на мисленето, налаган постепенно в политика, медии, социални мрежи. Този монопол не само задушава обществото в догми, но прави хората по-уязвими на пропаганда и контрол и застрашава самите основи на демокрацията. 

Със слабата политическа съпротива и негласното институционално съдействие, в това число и на полицията, тази нова културна революция си проправя път. Уви, не само в България, макар че тук я улеснява масираната прокремълска пропаганда. Също и симпатиите към (завърналия се в Белия дом) Доналд Тръмп на 49% от нашите сънародници, установени от „Галъп“. Но и към Путин – 37% от българите според проучване на френската агенция Ipsos харесват руския президент, което е най-високият резултат в целия ЕС.

Служебният министър на вътрешните работи Атанас Илков не видя никакви проблеми пред Народния театър след провалената постановка на Джон Малкович. Дори посочи като виновник директора на театъра Васил Василев, въпреки че отговорността за реда и сигурността не е на Василев, опитал се да осъществи цивилизован диалог с протестиращите.

„Контрапатриотично“

Пред Народния театър на 7 ноември все пак имаше два свята. Единият, който развяваше знамена, обиждаше на „еничари“, „педераси“, „предатели“ и „евроатлантически подлоги“, хвърляше камъни и удряше. Гражданка патриотка със знаменце в ръка беше довела и кучето си, което се изпика на стълбите на театъра, а качил се върху една от колоните ултрас с черна маска също развяваше флаг. 

Другият свят си чакаше кротко с билетитe и дори предлагаше на беснеещите отсреща да им ги подари, за да гледат постановката. „Да ги нагрубим с думи, които нe знаят“, предложи някой. А други се възмущаваха, че полицията не прави нищо, за да пусне публиката, и пяха химна заедно с лагера отсреща. 

„Какво имате срещу една пиеса – ами Бай Ганьо?“, имаше такъв въпрос от дошлите да гледат постановката към родолюбците. „Бай Ганьо е самоирония, а това е обида, унижение!“, беше отговорът. (Така де, само българи може да пишат сатира за българи, не и чужденци…)

След седмици на подгряване в определени медии и социални мрежи, в антиваксърски групи и националистически организации, Столичната община и СДВР, които съгласуват протеста, не бяха предвидили периметър пред входа на театъра, който да позволи на хората с билети да влязат, за да гледат постановката, а на протестиращите – да изразят недоволството си от „гаврата с паметта на българската саможертва в Сръбско-българската война през 1885 г.“. От Народния театър предупредиха в позиция за случващото се още преди премиерата и бяха подкрепени и от Европейската театрална конвенция.

Трябва да признаем сериозността на тази ситуация. В една демократична европейска държава не трябва да има толерантност към подобна цензура и сплашване. Това е решителен момент за Европа да заеме позиция и да отхвърли опасния възход на ултранационалистически движения, които се стремят да заглушат творческите гласове и да разрушат нашите културни основи.

Министърът на културата Найден Тодоров, който е пианист, композитор и диригент на Софийската филхармония, също защити изкуството.

Можем да вземем оставката на директора на Народния театър, да забраним постановката, после аз мога да кажа две-три други постановки, които трябва да забраним, разбира се, трябва да забраним Бърнард Шоу, после да започнем да горим книгите, после знаем какво следва – нацизъм.

Но актьорът Захари Бахаров беше съвсем прям.

Не мога да обсъждам репертоара на Народния театър с онова безпросветно леке, което нападна Владо Пенев. Владо Пенев с една от стоте си роли е направил повече за България и за българската култура, отколкото тези говеда ще направят когато и да било. Затова не се обясняваш с тях, не спориш, не ги каниш на театър…

„Кристална нощ“ нарече аниматорът Теодор Ушев вечерта на 7 ноември, след като беше нападнат от агитките. Задържани за безредиците нямаше. Но все пак полицията се е поразмърдала, след като съобщи, че са установени нападателите на Ушев и тези, които удряха директора на Народния театър Васил Василев. Макар вътрешният министър Илков вече да се произнесе, че „хаос не е имало“. 

Софийската районна прокуратура се самосезира за безредиците пред Народния театър и възложи разследването на СДВР – същите, които трябваше да направят възможното те да не се състоят. Впрочем вътрешният министър обеща да бъдат гледани записи от камери, за да се види кой е удрял. 

В България прокуратурата и полицията протежират националистите още от времената на „Атака“ – „бабата“ на днешните „Възраждане“, „Величие“ и прочее. Но бият протестиращи срещу властта скришом, зад колони. През 2015 г. Европейският съд по правата на човека в Страсбург осъди България заради нападенията на привърженици на „Атака“ срещу софийската джамия „Баня Башъ“. 

На 20 май 2011 г. Волен Сидеров и депутати от „Атака“ поведоха протест срещу високоговорителите на храма и прекъснаха петъчната молитва на мюсюлманите. Стигна се до грозни сцени на сблъсъци, подпалени молитвени килимчета и рязане на фесове, а Сидеров определи намесилите се полицаи като „еничари“. Разследването срещу него пропадна. По-късно и самата „Атака“ пропадна, но все по-отровни нейни двойници се появяват.

Три от българските партии пуснаха декларации, в които осъдиха цензурата и забраната на правото на свободно изразяване – ГЕРБ, „Продължаваме промяната“ и „Да, България“, част от „Демократична България“. Но макар от ПП–ДБ да определиха протеста като подготвяна акция и активно мероприятие на хора, свързани с бившата Държавна сигурност, искания за оставки нямаше, нито бяха назовани политическите сили, подпомогнали изстъпленията. Сред протестиращите пред Народния театър бяха Цончо Ганев и Коста Стоянов от третата парламентарно представена партия „Възраждане“, Красимир Каракачанов и Ангел Джамбазки от ВМРО, също и лидерът на Българското национално обединение Георги Георгиев. 

Вместо епилог

Знаете ли, че когато строяли Народния театър, отсреща живеел един богат търговец, който, като се вдигала сградата, вдигнал и той своята, за да може да пикае отгоре на театъра, както сам казвал. 

Разказва го жена, кротко пушеща пред полицаите, която се отказа да чака Народният театър да отвори вратите си, защото на следваща сутрин има дело със столичната „Топлофикация“. 

Спектакълът обаче ще се играе, билетите са разпродадени. Малкович никога не е мислил, че някой може да се обиди на пиеса. В България има твърде много хора, които с кеф биха се изпикали на изкуството. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/golemiyat-vupros-za-eksperimentalnite-zhivotni-v-biomeditsinskite-nauki/

Използването на животни за научни цели е дългогодишна практика в биомедицинските науки, но и чест повод за дебат в обществото. Приликите между животните (най-вече бозайниците) и човека позволяват изследването на множество механизми и тестването на нови терапии, преди да бъдат приложени при хора. Въпреки това далеч не всички резултати, получени при моделните животни, могат да бъдат използвани директно. Това е и главната причина, изтъквана от противниците на изследванията върху животни. Част от дебата е и дали изобщо имаме право да използваме животните с риск да им навредим, като се има предвид, че най-често единствената цел е извличане на ползи за човека.

История на експерименталните животни в науката

Преди повече от 2400 години е установено, че изследването на животни ни помага да разберем повече за себе си. Има доказателства, че в Древна Гърция Аристотел е използвал животни като част от своите научни изследвания с основна цел да подобри разбиранията си за живите същества.

Първоначалната стъпка, преди да се започне със същинския експеримент, е изборът на вида експериментално животно. Необходима е и селекция по определени характеристики, като животните се подбират и размножават, за да се постигне даден цвят на козината, дължина на крайниците и др. Разработването на моделни експериментални животни започва чак през XVIII и XIX век, когато учени като Ян Батист ван Хелмонт, Франческо Реди, Джон Нийдам, Ладзаро Спаланцани, Антоан Лавоазие и Луи Пастьор започват провеждането на експерименти, за да изучат произхода на живота.

Благодарение на експерименталните животни е постигнат огромен напредък в много сфери на биологията. От класическото изследване на Клод Бернар за ролята на панкреаса в храносмилането и разработването на перорална жива полиомиелитна ваксина от Алберт Сабин, до разгадаването на патогенността на зика вируса в днешно време, животните имат огромен принос за подобряването на качеството на живота. Разработването на нови лекарства и ваксини, на нови техники в хирургията и нови протоколи за анестезия биха били невъзможни без експерименталните животни.

Въпреки че в някои случаи клиничното значение на екстраполирането на данните, получени от опити с животни, е под въпрос, напредъкът, постигнат с помощта на експерименталните животни, е безспорен. Доказателство е, че зад почти всички Нобелови награди по физиология и медицина стоят проучвания, проведени именно с животни, които днес са част от всички биомедицински науки, включително имунология, инфектология, онкология и др.

Биомедицината и експерименталните животни в съвремието

За да бъдат използвани като експериментални, избраните видове животни трябва да отговарят на определени критерии спрямо крайната цел на изследването. В биомедицинските изследвания се използват най-често насекоми (Drosophila), нематоди (Caenorhabditis elegans), риби (Danio rerio), жаби (Xenopus) и бозайници, например мишки, плъхове, кучета, котки, прасета и маймуни, поради тяхната филогенетична близост с хората. Понякога животното трябва да бъде модифицирано, за да отговаря на специфични характеристики.

Модифицирането става с техниките на генното инженерство, които се прилагат, за да се разработят т.нар. нокаут, или трансгенни животни, които са с изтрити или вкарани допълнително гени. Някои от тези експериментални животни постигат статус на „хуманизация“ след присаждането на човешки клетки, изпълняващи своите първични функции в реципиентното животно. Това позволява на изследователите да изучават отговорите към патогените като в човешка среда.

Изучаването на различните видове рак и разработването на терапии е друга област, в която експерименталните животни са от ключово значение. Според Световната здравна организация най-често срещаните видове рак при хората са на млечните жлези, белия дроб, дебелото черво, простатата, кожата и стомаха. Тези видове рак причиняват 10 млн. смъртни случая годишно. В над 95% от проучванията се използват плъхове и мишки за подкожно инжектиране на клетки от ракови клетъчни линии. Изследват се първичната ракова лезия и се проследява нейният растеж преди отстраняването на тумора.

Предизвикателства при използването на експериментални животни

Винаги е съществувал дебат сред изследователите относно значението на експерименталните животни, тъй като, макар много експерименти да дават обещаващи резултати, други не могат да доведат до такива. Това налага смяната на един вид експериментално животно с друг, по-близък до човека, например приматите. Те имат генетични, биохимични и психологически особености, подобни на човешките. Нечовекоподобните примати продължават да бъдат необходими при разработването на ваксини и терапии за СПИН, паркинсон, хепатит и много други. Откриването на ваксини с помощта на експериментални животни е от полза и за другите животински видове, като предотвратява много зоонозни заболявания – бяс, тетанус, парво вирус и др.

Етичният аспект при работа с експериментални животни се разглежда за пръв път през 1959 г., когато се предлагат принципите на трите R (Replacement, Reduction and Refinement – заместване, намаляване и облекчаване). Съгласно тези принципи, броят експериментални животни, необходим за едно изследване, се свежда до минимум. Стресът и болката, които животните изпитват, трябва да бъдат ако не елиминирани, то максимално ограничени. Когато е възможно, експерименталните животни трябва да бъдат заменени с алтернативни варианти.

Най-големите помощници на науката

Напредъкът в хуманната и ветеринарната медицина би бил невъзможен без участието на експерименталните животни, които позволяват да опознаем повече етиологията, патологията, физиологията и токсикологията на различни състояния, засягащи както хората, така и животните. По-големите по размер експериментални животни са неизменна част от разработването на ортопедични импланти и присаждане на тъкани. Каквито и да са конкретните задачи и цели, при включването на животни в биомедицински изследвания всичко трябва да стъпва на споменатите по-горе принципи.

Изборът на експериментални животни за определено научно изследване трябва да се одобри от етична комисия, която работи във всички страни, където е позволено да се извършват научни изследвания върху животни. Комисията се състои от учени и от хора, които не се занимават с наука. Всички заедно разглеждат предложеното научно изследване, неговия принос за човешкото здраве и необходимостта от използването на експериментални животни, както и възможните алтернативи за тяхната замяна. 

Дадено изследване може да бъде одобрено само след като екипът от учени отговори на изискванията на комисията, сред които например е избор на възможно най-малък брой животни. Комисията има право да въведе промени в научните протоколи и в краен случай да отхвърли предложеното проучване. Поради тези причини нараства интересът към изкуствени in vitro клинични изпитвания, които имат за цел изцяло да заменят експерименталните животни. В повечето случаи обаче тези системи не са достатъчно ефективни и нуждата от експериментални животни остава поради комплексния характер на цялото тяло и системите от органи. В такива експерименти например се изследват структурата на тъканите, животинският метаболизъм, различни патологични състояния и др. В много ситуации животинският модел е задължителен и не може да бъде заменен. Така е например при токсикологични изследвания за максимално поносима доза преди прилагането на разработеното лекарство на хора в клинични изпитвания.

Алтернативни техники, като изследване на клетки в петриева паничка, използване на органи върху чип или на модели на изкуствен интелект за проучване на взаимодействията между клетките се прилагат все повече в науката и имат определени предимства. Въпреки това тези технологии все още не могат да заменят напълно животните, защото засега чрез тях не могат да се изследват биологичните процеси в по-усложнени системи, като тъкани, органи и цял организъм.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kolko-e-vazhno-da-budesh-razocharovasht/

В комедията на Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“ двама от персонажите се представят под фалшивото име Ърнест, което означава „сериозен“ на английски. В името на героинята на тази статия – Мая Донева – няма нищо разочароващо. Тя си няма и псевдоним, нито се представя под фалшива самоличност. Но пък е била наречена „разочароваща“. И което е по-интересното – няма нищо против да е такава. Не само това, а се бори за правото си да бъде разочароваща. И вдъхновява и други хора да бъдат. Как е възможно такова нещо?

Възходящият път към разочарованието

В центъра на интересите и работата на Мая Донева са човешките права, и по-специално правата на представителите на уязвими групи. Ако сте чували за „Социалната чайна“ във Варна, която дава шанс на младежи, израснали в институции, тя е една от основателките ѝ. След това става изпълнителна директорка на „Карин дом“ – организация, която работи за социалната рехабилитация и интеграцията на децата със специални потребности. Понастоящем е сътрудничка към Европейското женско лоби.

През 2021 г. Донева получава покана да кандидатства за авторитетна международна позиция – генерален секретар на EASPD. Това е организация със седалище в Брюксел, която представлява десетки хиляди социални услуги за хора с увреждания в Европа. Приема предложението, печели поста и се мести с мъжа си и трите им деца в града с ореола на столица на ЕС.

„Всъщност интересното е, че получих покана да кандидатствам за позицията там заради работата си в „Карин дом“, и за мен беше голяма чест да представлявам България на тази висока позиция“, отбелязва тя в интервю за сайта „Майко Мила“.

Обратът

И така, Мая Донева се установява в Брюксел. Работи в престижна неправителствена организация. Какво би могло да се обърка? Ами например да не ѝ плащат по достойнство. Няколко месеца след като заема поста, тя случайно установява, че предшественикът ѝ е получавал към 30% по-висока заплата от нея – за същата работа.

Вместо да се примири или просто да напусне, Донева настоява ръководството да ѝ обясни защо възнаграждението ѝ е по-ниско. Първоначално ѝ казват, че е станала грешка. Но времето си минава, а „грешката“ не е поправена. Нашата героиня продължава да упорства и да пита, а отношенията между нея и висшестоящите стават все по-наелектризирани. Накрая един от тях – мъж – ѝ казва в прав текст:

Повдигаш темата отново и отново – разочароваща си, много разочароваща.

Така тя разбира по трудния начин, че не става въпрос за грешка. Скоро след това обаче ѝ повишават заплатата. Без обяснение. След няколко месеца – пак. Ала така ѝ не ѝ изплащат договорения с нея финансов пакет за покриване на разходите по преместването ѝ, въпреки че тя продължава да напомня за него.

Един ден – тъкмо след среща, на която присъстващите я аплодират за постиженията ѝ, между които и постигането на рекордно финансиране за организацията – ѝ връчват заповед за уволнение. Макар че отказва да я подпише, се озовава без работа и с многодетно семейство в Брюксел.

На поход срещу дискриминацията

Какво отличава Мая Донева от предшественика ѝ, който е получавал с 30% повече от нея и не е бил уволнен заради това? Две неща – тя е жена и е от Източна Европа, а той – не. А неравното третиране по определени признаци се нарича дискриминация.

Затова Донева решава да превъзмогне срама от ситуацията, в която е била поставена, и да се бори. Завежда дело в Брюксел за неправомерното си уволнение на основата на пол и произход. Решението се очаква в началото на пролетта на 2025 г. Това дело е стратегическо, защото изходът от него ще има значение за много хора в подобно положение – не само жени.

Донева създава платформата bedissapointing.eu („Бъди разочароващ(а)“), в която разказва за случая си и призовава и други да направят същото. Освен това инициира петиция към Европейската комисия за честно заплащане и представяне на всички граждани на ЕС в европейските мрежи. Целта е да я подкрепят 5000 души, а до редакционното приключване на статията са го направили 241. Започва и дарителска кампания, за да покрие разходите по съдебното си дело. Досега е събрала едва 7% от планираното.

Как ехото не заглъхва

С Донева се свързват десетки жени и мъже от западноевропейски страни и от България, които споделят с нея историите си, свързани с трудова дискриминация.

Една от жените, които пишат на Мая, е била на ръководна позиция в Германия, но освен с дискриминация се е сблъскала и с такъв психически тормоз, че е започнала да посещава център за подкрепа на жени, преживели насилие. Осъдила работодателя си, но само за неправомерното уволнение, за да не пострадат свидетелите на тормоза срещу нея.

„В понеделник водих подобен разговора за справедливо заплащане с изпълнителния директор на моята организация“, се разказва в друга история, която продължава така: „Казусът не е, че съм от България, а че съм жена и съм в 20-те [си години]. И няма значение колко повече допълнително неща правя. Аз съм жена и съм в 20-те.“

Историята на Мая Донева припомня на трета жена собствения ѝ травматичен случай:

И се върнах в 2002 г., бременна в 5-тия месец […], когато ми приключи срочен договор, и въпреки уговорката с работодател той ме освободи. Зарових глава в пясъка и не направих нищо. И още ми тежи, защото сега осъзнавам, че не заслужавах такова отношение. Но не направих нищо.
Сега обаче всичко в мен се събужда и се връщам в обидата. И нямаше кой да ме подкрепи да си търся правата (близките ми искаха да съм спокойна). Обаче получих здравословни проблеми, които имам и до днес (високо кръвно). И наложиха раждане [със] секцио […], кувьоз за детето…
Защо ти го пиша? Не знам. Но трябва да се нахъсваме, подкрепяме и изслушваме.

„Тормозеха ме на работното ми място, за да напусна – споделя друга жена на английски език в коментар към петицията до ЕК, – и ми плащаха по-малко, отколкото на човек на същата позиция в моя екип, нает в Германия. Смятам, че трудовите права в България трябва радикално да се модернизират, тъй като вече не съответстват на работната действителност. Правата на наетите в България създават отлични предпоставки за експлоатация.“

А в България?

По официални данни към 2021 г. в България жените получават с 12,2% по-малко от мъжете. Този дял е малко по-нисък от средния за ЕС, който е 12,7%. Статистиката обаче не отчита предприятията с по-малко от 10 служители, както и, разбира се, сивата икономика. За сравнение, в Белгия неравенството е едва 5% – факт, който съвсем не помага на Мая Донева.

Сред причините за по-ниското заплащане на жените се посочва, че на тях повече им се налага да прекъсват работа или да работят на непълен ден, за да се грижат за деца и други близки, както и че повече жени работят в сектори с по-ниско заплащане. Но както показват случаи като този на Донева, на някои жени се плаща по-малко само защото са жени.

30% повече за мъжа – колкото е разликата със заплатата на предшественика на Мая Донева – се споменават и в разказа на една от интервюираните в изследване на проблемите на жените в България, проведено от Фондация „Екатерина Каравелова“. Сестра ѝ кандидатства за една и съща позиция заедно с приятеля си – и двамата наскоро дипломирани програмисти. Макар че нейната диплома е с по-висок успех от неговата, предлагат на него с 30% повече, отколкото на нея. На въпроса защо младата жена получава следния отговор:

Ами ти си още малка, още не ги мислиш тези неща, но ти ще имаш семейство, деца, те ще се разболяват, ще искаш болнични.

След като отказват да я назначат на равна заплата с приятеля ѝ, младата жена си казва: „Ха, така ли, програмист! Не! Отивам и завършвам едни финанси.“ И става счетоводителка.

Сред интервютата в изследването има и разказ за дискриминация на основата на пол в електронна медия. Жената е журналистка и кандидатства заедно с мъжа си в телевизия. Там ѝ казват: „Слушай какво, независимо от това, че ти работиш с два езика […], че си била на по-високи позиции от мъжа ти, ние ще вземем него, защото ни трябва мъж.“ Журналистката протестира: „А? Чакай малко! Той, освен че е хубав […], прилично изглеждащ и че е мъж, няма никакво предимство пред мен! Аз имам по-високо образование от неговото, била съм на по-високи позиции, аз говоря повече езици, аз съм по-организирана!“ И получава отговора: „Ами, сори, майка, т’ва е, имаме доверие на мъже.“

Една от интервюираните разказва за събеседване за работа, по време на което са я обградили четирима мъже и са я подложили на „кръстосан разпит“ в продължение на два часа и половина. Не я наемат. След време тя пита един от интервюиращите за причината за отказа и получава отговор: защото е жена. „Бях получила коментар от типа на „мъжете сме акули, а жените не сте готови още за това, не сте достатъчно дорасли да сте агресивни в битките, както сме мъжете“. Абсолютно сексистки коментари.“

Кой иска да се бори за правата си?

За разлика от Мая Донева, никоя от интервюираните в изследването на жените в България не си търси правата – нито в Комисията за защита от дискриминация, нито по съдебен път. Зад този факт могат да се крият различни причини. Като например невъзможността да се докажат някои от случаите. Също и непопулярността на феминизма и борбата за равни права като цяло в България.

Но да не забравяме и състоянието на правосъдието у нас, което от доста години е в полуразпад, с изгледи да стигне до пълен разпад. В страна, в която съществува непрозрачна симбиоза – особено на местно равнище – между институции, политика и определени работодатели, в която полицията, прокуратурата и съдът се активират или бездействат по команда, е обяснимо защо много хора не виждат смисъл да търсят правата си.

А дискриминираните и трудово експлоатираните не са само жени. Да вземем например една типично мъжка професия – шофьор на камион. Когато в Европейския парламент се обсъждаше пактът „Мобилност“, който включваше и по-човешки условия за международните шофьори, самите шофьори застанаха на страната на превозваческите фирми. Въпреки че това означава – както сподели пред „Тоест“ един такъв шофьор – с месеци да спят и да ядат в камионите, да няма къде да се изкъпят, да се мият по бензиностанции.

На въпроса защо той и колегите му не се борят за правата си и не стачкуват, шофьорът отговори, че официално получава минимална работна заплата, колкото и унизително да е това за него. Работодателите плащат останалото под масата, за да пестят от осигуровки. Следователно, ако той и други в неговото положение се разбунтуват, нищо не гарантира, че няма да им спрат парите под масата.

Ала докато работещите не се борят за правата си, а се протестира – с единични изключения – основно с искане за повече пари от държавния бюджет, трудно може да се очаква подобряване на ситуацията на работещите.

Вместо поука

„Децата ми ме държат смирена. За съжаление, Камала Харис си няма нищо, което да я държи смирена“, заявява губернаторката на Арканзас и бивша прессекретарка на Белия дом по времето на Доналд Тръмп до 2019 г. Сара Хъкаби Сандърс във връзка с факта, че вицепрезидентката няма свои биологични деца.

„Не мисля, че тя разбира, че […] тук има страшно много жени, които не се стремят да бъдат смирени“, гласи реакцията на Харис.

Историята на Мая Донева е важна не само заради стратегическото значение на европейско равнище на делото, което е завела срещу голямата брюкселска организация. Тя провокира и други да разкажат своите истории и на свой ред да започнат да се борят за правата си. Без да са смирени. И без да се притесняват да бъдат „разочароващи“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nieslomimata-ukrayna-muzi-po-vreme-na-voyna/

Вратата се отваря и над главите ни дрънва звънче. В същия момент чуваме сирената за въздушна тревога. Поредната, неизброима за последните петнайсет дни в Украйна. Ние обаче не влизаме в бомбоубежище, а предпочитаме вратата със звънчето на една от многото книжарници в Киев.

На търговската улица „Покровская“ книжарниците са повече от хранителните магазини или от тези за дрехи. Така е не само в Киев, а и навсякъде в Украйна – малки уютни книжарнички, някои от които антикварни, или големи светли книжарници, все намерили място в подножията на старинни сгради. Често в тях има обособен кът за четене, където се сервира кафе или чай. Прави ни впечатление големият брой нови издания на украински автори. Купуваме няколко книги и бързаме към един от островите на река Днепър, където е срещата ни с Катерина.

До острова се стига най-бързо с метро, но ние избираме да вземем такси, за да виждаме града и реката, докато пътуваме. Пълзим бавно към огромния мост, докато задръстването не ни спира. Тогава шофьорът се обръща към нас: „Съжалявам, че няма да пристигнем бързо, но ако не се чувствате добре, мога да ви предложа вода, разбира се, безплатно. Ако предпочитате да отворим прозорците, ще спра климатика.“ И той се навежда към предната седалка, вади отдолу две бутилки минерална вода, подава ни ги и продължава. „Ако ви боли глава, ето лекарство.“ Пресяга се към жабката и вади малък несесер с лекарства. Гледаме го изумени и го убеждаваме, че всичко е наред, но човекът не мирясва. „Вината е моя, че влязохме в задръстването, затова моля ви, ако имате нужда от нещо…“

Клатим отрицателно глава с усмивка – всичко е наред, залезът е осветил блестящите сгради на Киев, реката кротко ни разкрива цялата си прелест с островите, потънали в зеленина. Нямаме нужда от нищо. Човекът чак тогава се усмихва, навежда се пак към жабката и вади цветни моливи и скицник: „Имам и това, ако някой е с детенце, му давам да рисува, за да не скучае в задръстването.“ Пътуваме с Bolt и сме платили предварително, след като приложението изчисли най-бързия маршрут. Затова 20 минути по-късно слизаме от таксито и само махваме на шофьора за сбогом, а той пак е усмихнат, нищо че курсът му е на загуба. 

Катерина Бусел, учителка по аржентинско танго, ни чака пред школата. Когато се запознахме с нея преди година на една милонга (събитие, на което се танцува социално аржентинско танго за любители), тя дойде при нас и ни каза:

О, дошли сте да видите как се танцува по време на война ли?

После станахме приятелки и година по-късно Катерина започна разказа си за войната и тангото така:

Беше някаква лудост, плачех по цял ден и бях в шок. Ракети летяха над Киев. Не знаех какво да правя. Отидох в къщата на брат ми в селце до Киев. Партньорът ми Антоний остана само няколко дни и се върна в Киев като доброволец.

Антоний подхваща разказа оттам, където Катерина е спряла: „Единственото, което правехме, беше да четем новини – седяхме на една маса нервни, постоянно някой казваше: „Към нас идват 10 000 танка“, после лягахме да спим облечени, защото през нощта можеше да ни се наложи да напуснем селцето бързо. Разбрах, че ще ми е сложно да живея в тази обстановка, и реших да се върна в Киев. Отидох в Ирпин – да евакуирам хора. После започнахме да возим хуманитарна помощ до Чернигов. Градът беше почти окупиран, мостовете – разрушени и единственият път беше през реката. Извеждахме хората с лодки. Голям риск, защото руснаците ни чакаха на отсрещната страна и ни обстрелваха. Един от приятелите ми загина. Слезли от лодката, за да вземат хора с един бус, и тогава са ги обстрелвали с миномет. Снарядът е попаднал право в буса и ги убил всички на място. Там дроновете насочваха директно ударите. Но след като прогонихме руските окупанти, можехме да се движим по-свободно и решихме да опитаме да танцуваме отново.“

Мълчим известно време. Те – потънали в спомените си, аз – в опит да си представя всичко това. Катерина проговаря първа: 

„Помня първата милонга. Събрахме се около 20 човека. Видяхме се за първи път след началото на войната и усетихме колко ни е трудно да танцуваме, защото телата ни… не усещахме телата си въобще. Беше толкова странно да танцуваш, толкова изкуствено, телата ни бяха изкуствени. Може би прилича на голяма болка, но болката беше в умовете ни. Въпреки това, когато човек отиде на милонга, си прави прическа, избира красива рокля и обувки и някак се чувстваш добре, а като видиш другите, които също са се погрижили да са хубави, се чувстваш още по-добре. Тогава разбрах, че ние трябва да танцуваме, защото имаме нужда отново да започнем да усещаме телата си, да се усещаме един друг. Защото тези наши умове с натрупания стрес и ужас в тях трябваше да се променят някак.“

Казвам на Катерина, че в по-голямата част от Украйна войната не се вижда в най-грозните ѝ лица, градовете живеят привидно спокойно и на мен ми е трудно да обясня това в България. Тя се усмихва с онзи цинизъм, с който ме посрещна преди година: „Вашите хора си мислят, че като танцуваме, значи няма война, нали… Всъщност само изглежда, че няма война, но и в градовете ни е зле, защото всеки ден имаме тревога за въздушни обстрели и попадения на дронове или ракети, след които следват жертви на невинни хора и режим на тока. Сега всички имаме генератори, но с тока, който произвеждат, човек може да си направи само чай и имаш светлина, а ако е много топло, както е в момента, не можем да пуснем климатик. Хладилниците също не работят, защото токът от генератора не стига. 

Но ако се върнем на танцуването, в началото си мислех, че едва ли сега е най-подходящото време да учиш някого да танцува. Постепенно обаче започнаха да ми се обаждат хора за уроци и това се превърна за нас в прозорец, през който влиза свеж въздух, защото, докато танцуваме, можем да усещаме себе си, един друг, да се прегърнем, да общуваме и за тези няколко часа дишаме истински.“

Вечерта е скрила реката. Бързаме да стигнем до хотела преди комендантския час. На всичкото отгоре – пак проклетите сирени… Следващата сутрин Киев е озарен от слънце, а ние се катерим по един от хълмовете на града, за да се видим с Тетяна Филевска, художествена директорка на Украинския културен институт. Първото, което ѝ казвам, е колко са ме впечатлили книжарниците, пълни с книги на украински автори. Тетяна поклаща глава в съгласие:

„Звучи странно, но творческият дух се възражда и сега, по време на войната, в Киев отварят повече книжарници, отколкото през последните три години. Хората осъзнават, че убежището на културата им е необходимо, за да се чувстват по-защитени, за да оцелеят под постоянното напрежение и екзистенциалната заплаха, в която живеем. Културата осигурява пространство на спокойствие, доверие. По време на война музите не мълчат. В Киев сега се играят театрални представления и билетите са разпродадени от месеци, например за прочутата пиеса „Конотопська відьма“ („Конотопската вещица“) в Националния драматичен театър „Иван Франко“. Режисирана е от Иван Уривский – съвсем млад режисьор. Бих я нарекла черна комедия. Хората плащат десеторна цена, за да влязат в театъра. Нямам спомен това да се е случвало миналите десетилетия. 

Според мен едно от обясненията е, че след като възвърна независимостта си, Украйна търпеше руската културна злоупотреба, защото пазарът на културата и изкуството беше до голяма степен под контрола на Русия и беше заливан с руски книги, музика и театър. Нямаше пространство, за да развием своя собствена културна сцена и икономика. Тук гастролираха руски театри, а руските книги бяха навсякъде. Обаче след инвазията има търсене на украинска култура.

Колкото до книгите, писателите ни пишат и от окопите. Например Артем Чех е на фронта от началото на войната през 2014 г. След като за първи път служи във войската през 2014 г., издава книга – „Нулева точка“ и се зарича никога повече да не пише за войната. По време на втория си престой на фронта през 2022 г. пише роман в окопите – не за тази война, а за украинците, които са се били във Войната за независимост в САЩ. Любопитно е да наблюдаваме как творците се опитват да размишляват над настоящите събития, но по някакъв начин изграждат диалог с други исторически периоди.

Друг такъв случай е новата книга на София Андрухович, която излезе преди няколко месеца. Изобщо не споменава войната, но всъщност се отнася за нея, защото действието се развива точно след края ѝ. Докато сме в нея, си представяме как ще успеем да я преживеем, как ще се справим с травмите, как ще построим бъдещето си, след като приключи. Но после?“ 

Питам Тетяна, какво предпочитат да гледат сега украинците – документални филми, които разказват реални истории от фронта, или нещо различно. Тетяна мълчи известно време.

„Получих първата си паническа атака през юни 2022 г, когато гледах документален филм за сегашната руска инвазия. Не можех да престана да плача, вдигнах кръвно. Затова разбирам хората, които избягват да гледат филми за войната. Но режисьорите не бива да спират да ги заснемат. Виждаме как нещата се променят с всеки изминал ден. Война някъде другаде веднага отвлича вниманието. Ако не правим филми, ако не уловим тези мигове, те ще изчезнат завинаги. По-късно ще имаме нужда от тях, когато се възстановим, когато имаме смелост и сме в състояние да ги гледаме. Ще ни възвърнат паметта. По себе си забелязах, че ако в продължение на няколко дни в Киев няма атаки, забравям страха, забравям какво е усещането да чуеш как десетки ракети поразяват града. Така работи умът ми, опитва се да ме предпази, защото, ако постоянно си спомням ужаса и болката, няма да съм в състояние да продължа да съществувам, да се грижа за децата си, да разговарям с хората. 

Сега действителността надминава всякакво въображение и единственото, което можеш да направиш, е да опишеш какво виждаш или какво изпитваш. Дори да е твърде болезнено, дори да ти е непосилно да намериш и изречеш думите, търсиш подход, с който да не травмираш хората, да не ги изправяш отново пред болката, понеже живеем непрекъснато в нея. Някои са на фронта, други са загинали, трети са загубили дома си, чакат да бъдат мобилизирани и са под стрес… Когато си лягаме, не знаем дали ще се събудим, защото никога не знаеш къде ще удари следващата руска ракета. Виждаме всеки ден по новините как умират хора дори на най-безопасните места до границата с ЕС. Просто защото Русия съществува.“

Тетяна ми разказва, че голяма част от книгите на украински писатели излизат първо на чужд език, какъвто е случаят с Артем Чапай – той също е войник. На фронта е от началото на пълномащабната война. Книгата му е публикувана във Франция през май тази година, а ще излезе в Украйна през октомври, финансирана от френско издателство. Тетяна обяснява, че след 2022 г. голяма част от държавното финансиране за култура се отклонява, защото приоритет са сигурността, медицинската помощ, образованието и социалната сфера. Същевременно обаче в Украйна постъпват много средства отвън и украинската култура се издържа основно от частно финансиране или международни фондове. 

Тук веднага ми хрумва какво ли би станало, ако украинците вземат че си гласуват един закон за чуждестранните агенти. Казвам го на Тетяна. Тя е възпитана, много деликатна жена. Говори чудесен английски, но при този въпрос занемява за миг. 

„Шегувате се, нали?“ Пита ме малко изумена. Кимвам с усмивка, но настоявам да коментираме такива закони, защото те са в дневния ред на България. 

„Според мен всичко, което наподобява случващото се в Русия, е опасно. Трябва да сте бдителни и да внимавате. За разлика от Русия, където хората на изкуството се опитват да стоят встрани и да се разграничат от държавата, да кажат: „Не сме от тях, нямаме нищо общо, не сме отговорни за онези хора и за войниците“, хората на културата и интелектуалците в Украйна заявяват: „Ние сме отговорни за всичко, което става тук, ако е необходимо, ще отидем и на фронта“. 

Според мен това е тест за културните и интелектуални общности във вашата страна. Част от обществото ли са? Способни ли са да достигнат до сърцата на хората? 

Не разбирам защо руските писатели, които подкрепят демокрацията, докато си живеят щастливо в Берлин или Париж, не говорят на своите войници на фронта. Защо не пишат и не им кажат какво става, за да могат те да разберат. Защо си писател, човек на изкуството? За кого? Трябва да говориш на народа си, да бъдеш част от нацията. Хората на изкуството, писателите – те трябва да променят нещата. В Украйна интелектуалците и творците внасят промяната. Затова обществото ни е толкова солидарно, макар по някои въпроси да не сме единни. Обаче тук културният елит задава линията на обществото. Това е дългът на културата. Трябва да ги има. Трябва да водят обществото, хората.“

Преди да си тръгнем, питам Тетяна това, което питам и всички в Украйна: от какво имате нужда?

„Хората на изкуството на фронта както и останалите войници имат нужда от още оръжие, за да спрат по-бързо войната. Разбира се, на всички им липсва дейността им. Същевременно обаче те са приели ролята си на войници и просто им трябва оръжие, за да се налага на по-малко хора на изкуството да влязат във войската и евентуално да умрат. 

Хората на изкуството в Украйна имат нужда и от възможност да бъдат чути. Така че, ако имате начин да преведете украинска книга, да поканите украински музиканти, да давате информация за украинското изкуство, бихте ни помогнали много. Имаме онлайн платформа. Казва се Inside UA. Там може да прочете за украинската култура.“

В последната ни нощ в Украйна замръкнахме в Чернивци. Въпреки че минава 22 часа, а градът е потънал в мрак заради режима на тока, в хотела ни очакват. Предложиха ни готвачът да ни приготви храна, защото няма къде да се нахраним в този час. Включиха генератора, за да се изкъпем след 9 часа път и ни връчиха две фенерчета, за да осветим банята, докато се къпем, и балкона, докато се храним над красивия площад в Чернивци. На сутринта заминахме за България.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/koshmari-predi-helloween/

През последните години в българските социални мрежи се оформи своеобразен нов календар, маркиращ смяната на сезоните, като всяка от сакралните му дати е отбелязвана от страховити свади, а празнични събития биват атакувани от защитници на традиционните ценности, възпалени, че някой някъде се забавлява. Всичко това не е характеристика само на българското общество. В САЩ например е известен случаят, в който съдия, гледащ поредното дело, заведено от консервативната организация Focus on the Family („Фокус върху семейството“), възкликва: „Има ли нещо забавно, срещу което да не сте против?!“, а зевзеци ги кръщават Foes of Fun („Врагове на забавлението“). У нас обаче всичко е по-малко и затова изглежда някак битово, като междусъседска свада.

Нов сезон – нов скандал

Началото на вълненията онлайн се дава от Деня на влюбените – Свети Валентин, който привлича яростта на традиционалистите у нас, избиращи, вместо да съчетаят виното и любовта, да отхвърлят второто, очевидно предпочитайки да са пияници. С това сякаш отбелязваме края на зимата и декларираме, че сме готови да мразим – процес, достигащ кулминация в началото на лятото, когато провеждането на „София прайд“ почти всяка година минава с всенародни бунтове, в голямата си част виртуални, но понякога водещи и до съвсем реални побоища, което вече не е смешно. 

Накрая, готови да заспим зимен сън сърдити, похулваме и злополучната Нощ на вси светии, известна като Хелоуин. Именно за последната дата ми е думата, като си признавам, че съм силно пристрастен – фен съм на литературата и киното на ужаса, поради което харесвам празника още от мига, в който гледах носещия името му филм на Джон Карпентър като студент. Тогава още не предполагах, че честването му ще дойде в България. То беше – а и все още е – едно от нещата, които искрено ме радват. През последните години обаче забелязвам засилено брожение срещу събитието, на което се забавляват все пак предимно деца и тийнейджъри. Tази година то бе особено засилено във Facebook, където на всеки опит за отбелязването на Хелоуин от някоя компания имаше реакция от дузини гневни оранжеви личица, по ирония на съдбата поразително напомнящи на тикви. Кръстове и хоругви се размахват в гифчета срещу това, че някой някъде се е осмелил да се маскира и да излезе от сивотата на ежедневието, а в преобличането на деца като герои от „Хари Потър“ будни родолюбци виждат знака на сатаната.

Преди да продължа напред, искам да отбележа, че някои от критиците на празника го мразят от религиозни съображения. Не мога да споря с вярата на никого, но искам да отбележа, че България е светска страна и ако някой член на дадено вероизповедание не иска да отбелязва Нощта на вси светии, абсолютно никой не го задължава да го прави. Малко множко идва обаче, когато въпросният човек иска да забрани на другите да го честват – все едно човек на диета да забрани на всички около себе си да ядат сладкиши, за да не го дразнят. 

„Не на небългарския празник!“

Приказката ми е по-скоро за това, че Хелоуин е небългарски празник, няма корени у нас и затова не бива да се отбелязва. Доста хора вече остроумно дадоха отговор, че бобът и картофите също идват от омразната на нашего брата патриот Америка, но това все пак не ни е спряло да ги направим част от традиционната българска кухня. 

Традициите се създават. Добър пример е леденото хоро, което, противно на спекулациите, е създадено сравнително скоро, но се радва на широк интерес и в това няма нищо лошо, разбира се.

Проблемът с Хелоуин, изглежда, е друг – че това е празник, който ни свързва със света и западната култура, а не ни затваря в рамките на нашата. За някои кръгове в страната е по-изгодно ние да отхвърляме всичко, което идва от Америка (дори както в случая всъщност да произхожда от Ирландия), така щото да намразим всичко непознато и ако може да се върнем в обятията на руската мечка – цел явно на немалко политици и общественици у нас, тъгуващи по миналото на равнис с СССР. 

Последният аргумент е, че историите за призраци и дяволи са органично чужди на нашата култура и по някакъв начин я омърсяват. Тук обаче има един проблем, тъй като България не е страна с отрицателно отношение към ужасите в исторически план.

Последното, естествено, не е голяма изненада. Историите, които хората си разказват, са стари колкото света, а страшните винаги са били най-интересни. Родните предания изобилстват от различни плашещи легенди, някои от които разказвани и до ден днешен. Лично аз имам позната, която ми е разправяла, че неин приятел починал, след като бил погледнат от странна жена – според тях самодива. Друга подобна история е за катастрофа на камион край селото на приятел, като след случилото се шофьорът бил готов да се закълне, че направил фаталната маневра, за да избегне появило се от нищото на пътя момиче, което после също тъй загадъчно изчезнало. Подобни неща се разказват по цял свят, но България е страна, която е свързана с ужасите от доста отдавна.

Родни ужаси

В историческата книга „Кой кой е в средновековна България“ срещаме името на Ладика, отмъстителен дух на красива млада жена, забременяла от чешки рицар, който я подлъгал, че ще се ожени за нея, но така и не се върнал, а тя намерила начин да витае в замъка му. Косите ми се изправиха, когато четох легендата като ученик, а от днешна гледна точка се замислям дали филм за Ладика не би могъл да бъде българският отговор на духовете от американската сага „Заклинанието“.

През 1882 г. бащата на българската литература Иван Вазов пише баладата „Кулата“. Макар и в стихотворна форма, тя спокойно може да се определи като произведение на ужаса. Ето какви стихове четем, описващи срещата на главния герой с оживелия труп на възрастна, наскоро починала жена:

Внезапно кръвта му замръзна във жили!
Той гледа: пред него се бабата хили,
главата ѝ се люшка, ръцете ѝ висят,
от цялото ѝ тяло вей ужас и смрът. 

Из гроба дошла е. Уста ѝ се чернеят
наместо две очи, две дупки там зеят,
тя хили се, стъпа и иде насам,
а Янко е цял лед и дъха едвам.

Преди Втората световна война в България творят диаболистите, група автори с най-ярки представители Светослав Минков и Владимир Полянов. В миналото имаше спорове доколко двамата могат да бъдат свързвани със съвременния хорър, предвид това, че по времето на комунистическата диктатура нишката изглежда прекъсната. Научна конференция, организирана по инициатива на писателя Александър Карапанчев, обаче потвърди, че те са ранни примери на българска литература на ужаса.

След падането на комунизма няма да е пресилено да се каже, че ужасите завладяват България. Мнозина от нас помнят как улиците опустяваха при излъчването на епизодите на „Туин Пийкс“ на Дейвид Линч, а по радиата вървяха реклами на филмовото му продължение „Огън, следвай ме“. Макар и по-ниска топка в художествено отношение, интерес предизвикаха и „Досиетата Х“. 

Що се отнася до книжния пазар, имаше момент, в който едва ли е съществувал дом на млади хора по градовете, където да не можеше да се намери поне една книга от Стивън Кинг. В България неговите творби излязоха и с изключително ефектни корици от художника Петър Станимиров, като сред любителите на жанра се носи градската легенда как самият автор се уплашил, когато ги видял. Кинг вдъхнови и свои български последователи, които през второто десетилетие на новия век основаха писателския клуб „Лазарус“ и издадоха сравнително успешни сборници, като „Писъци“, „Вой“ и „Сърдити небеса“. Тук е мястото да уточня, че в първите два имам участие и не говоря наизуст.

Всичко казано дотук сочи, че хорърът съвсем не е толкова чужд на българите. Това се потвърди съвсем скоро по екстремен начин, когато третата част на кървавата поредица „Терифайър“ от Деймиън Лиони се изкачи до първото място във филмовия боксофис на страната с приходи от над 100 000 лв. в премиерния си уикенд. Говорим за филм, който е насочен към ценители на жанра, а не към широката публика – оказва се, че в привидно свръхконсервативна България има интерес към такова произведение.

Българският фолклор и неговият хорър потенциал

Внимание от културологична гледна точка заслужава аргументът, че ние лесно се хвърляме да почитаме чуждия празник, а така пренебрегваме своите кукери, които изпълняват сходна роля – носят страшни маски, за да пъдят зли духове. Това не е съвсем честно, тъй като фестивали като „Сурва“ се радват на широк интерес, но е факт, че кукерите у нас не пленяват масово съзнанието по начина, по който го прави Хелоуин, и си заслужава да се коментира защо е така. Ще си позволя да изградя една работна хипотеза, без да имам претенциите, че тя е изчерпателна или научно проверена. 

Първо, аз смятам, че нашата българска традиция в хоръра заслужава внимание. Кукерите са част от нея и не само че са особено интересни, но според мен освен на датите около традиционното празнуване могат да бъдат интегрирани и в самия Хелоуин, особено предвид факта, че започнаха да се появяват съвременни произведения във фантастичния жанр, черпещи вдъхновение от народните предания за тях. Подобно внимание заслужават и други образи от митологията ни, като змея, халата и ламята. 

Има обаче един проблем в начина, по който осъзнаваме нашия фолклор. Той е нещо, което се съхранява, не следва да се променя и съществува, за да ни отличи от другите, да им се противопостави. В съвременния свят е важно един народ да има котва, която да му казва кой е и откъде е. Затварянето в крепост обаче нито е възможно, нито е желано в глобализиращия се свят, а що се отнася до преданията ни, без обновление те ще изсъхнат и ще се превърнат в музеен експонат. 

Ще дам един пример с Япония. Това е страна, която здраво пази традициите си и в същото време изглежда не просто модерна, а футуристична. Този поглед е малко опростен и изключва някои от детайлите, но общата картина е поне донякъде достоверна. Японците нямат проблем да се забавляват с Хелоуин. В същото време популярни и обичани остават и техните собствени празници, свързани с духовете, които са през лятото – когато според японците границите между световете на живи и покойници изтъняват. Една от причините за това според мен е, че японският фолклор днес е по-жив от всякога. Говорим за създаване на митове и легенди днес, разпространяващи се като мемета сред младите хора онлайн. Една от най-смразяващите истории е за момиче, което заспива във влак и се буди на неизвестна гара, където му се случват причудливи и зловещи събития.

Подобни легенди запазват митологията на страната жива и стават част от съвременната ѝ култура, например от киното, като така не само че не губят позиции спрямо инвазията на образи от популярната американска култура, ами настъпват към нея и стават разпознаваеми по цял свят, какъвто е случаят с жената от видеокасетата във филмите „Предизвестена смърт“, всъщност версия на традиционен дух от японската митология, но пречупен през съвременността. 

Казаното дотук не е призив да се завърнем към суеверията и масово да вярваме, че самодиви могат да ни кълнат до смърт само с поглед, а пример, че оцеляването на дадена култура минава не през противопоставяне, а през диалог с чуждата, така щото да може да излезе от своите граници и наистина да се превърне във визитна картичка за страната си пред света.

Лично аз смятам, че примерът с Япония е особено вдъхновяващ. Тя бива поставена на колене с две атомни бомби, но успява да се възстанови икономически и вместо да тръгне по пътя на противопоставянето, успешно се влива в съвременната култура и в някаква степен дори покорява победилата я Америка с качествената си анимация, със занимателните си видеоигри и с изключителното кино, предлагащо образци на произведения за забавление, като филмите за Годзила, но и на изкуство на недостижимо ниво, каквото са произведенията на Куросава. 

За България ще е свръхпредизвикателство да постигне нещо такова, но наградата „Букър“ на Господинов показва, че когато спрем да се зъбим на света и започнем да говорим с него, биваме както забелязвани, така и оценявани. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/umorenite-dumi-gi-ubivat-dali/

Замисляли ли сте се колко интензивно стана общуването ни в последните едно-две десетилетия? Никога досега хората в развитите, а и в по-слабо развитите общества не са писали, чели, говорили и слушали толкова много. Естествено, имам предвид не само съдържателни диалози и високохудожествени или специализирани текстове, а всякаква устна и писмена реч, включително публикации и коментари в социалните мрежи и кратки съобщения в чатове.

Какво става с думите в това шеметно общуване, с какво бреме ги натоварваме и могат ли те да го понесат? Да видим как се справят някои от тях.

Уникален

Веднага и без каквото и да било колебание бих връчила на това прилагателно име палмата на първенството за досадна и (почти) нищо неказваща дума. От баница, през френски маникюр, до вкаран гол – всичко вече се определя като уникално. Ясно, искате да привлечете вниманието точно към вашата кулинарна рецепта, към студиото за красота, в което работите, или към видеото в спортния ви сайт, но имайте предвид, че за съществена част от говорещите български присъствието на тази дума вече носи негативи за текстовете. От прекомерна употреба тя престана да откроява, да отличава наистина единствените, изключителните елементи от множеството. Лично за мен в най-добрия случай уникален просто е синоним на (много) хубав. Ако искате да подчертаете нечия наистина уникална природа, бих ви посъветвала да употребите синоним, например неповторим, превъзходен, великолепен…

Супер

Един приятел ми каза, че тази дума е като черна дупка, която засмуква всички нюанси. Изкушавам се да продължа в същата посока. Според учените черните дупки могат да се обяснят с теорията на относителността. В случая с езика дали загубата на нюансите и изпразването на думите от съдържание не могат да се обяснят с относителността, с която ги употребяваме, с това, че с лека ръка възхваляваме или заклеймяваме, лепим етикети на хора, които не познаваме, даваме оценка на неща, от които не разбираме… Супер сме, ние сме върха (ето ви още един суперски израз)! Огледалото на езика обаче показва друго: когато си служим предимно с думи като супер, яко, жестоко, това е свидетелство, че речникът ни не е особено богат и ни е трудно да степенуваме и нюансираме нашата оценка.

Култов, епичен

Поправете ме, ако греша, но мисля, че епичното шествие на двете прилагателни тръгва от седмото изкуство с любезното съдействие на английския език и младото българско поколение. Култови са филмите с огромен брой отдадени фенове и утвърдени като класически постижения във времето. Епични пък са кинотворбите с голям мащаб и зрелищност. Филмите от поредицата „Междузвездни войни“ са едновременно култови и епични. Разбира се, вдигам летвата в небесата с този пример, обаче не бива и да я снижаваме много, защото лесно ще стигнем до карикатурни изрази в новинарски сайтове, като „бившия култов певец на механа „Македония“ в Благоевград“. Моите уважения към изпълнителя и почитателите му, но ако и той, и Елвис Пресли са култови изпълнители, какво изобщо означава това прилагателно име?

В едно интервю, говорейки за отношенията между хората в опосредстваната хиперкомуникация, лингвистката Жули Невьо предупреждава да не прекаляваме с експресивните думи (такива са и култов, и епичен, и уникален, и супер):

Думите се изхабяват – такава е природата на езика. Особено когато са експресивни, защото експресивността се нуждае от рядка употреба, за да се постигне ефект…

Иновативен

Времето изисква от нас да сме на гребена на вълната – и нито милиметър по-долу. Как най-добре да отговорим на този повик? Като сме иновативни във всичко: в методите, които използваме, в проектите, които осъществяваме, в кредитите, които предлагаме – да, търсейки примери за словосъчетания с тази дума, попаднах на иновативни кредити. Хм, казах си, подобни финансови изкушения ще да са насочени към иновативни клиенти. Потърсих нарочно словосъчетанието и точно както е писано в Библията, намерих, при това на не едно и две места. Става въпрос за клиенти, които са компании, и така вече е обяснимо, защото компаниите могат да са иновативни, но в началото леко се стреснах.

Патриоти, патриотизъм

По време на Прехода у нас дейно участие в обществено-политическия ни живот вземат различни партии, чиято идеология е основана върху патриотичния идеал. Да си припомним, че в зората на демокрацията се появи Общонародният комитет за защита на националните интереси, години по-късно беше създадена „Атака“, а след нея на терена излязоха ВМРО – БНД¹, Националният фронт за спасение на България (НФСБ), „Възраждане“, „Величие“, МЕЧ и пр. „Атака“, ВМРО и НФСБ участваха в управлението на държавата чрез коалицията „Обединени патриоти“, преди това пък ВМРО и НФСБ се бяха съюзили в Патриотичния фронт. Представителите на тези формации за по-кратко бяха наричани в медиите патриотите и названието доста бързо се специализира за политическа употреба. Паралелно и също така доста бързо използването му за други цели стана щекотливо.

За дискредитирането на думата според мен допринесе и татуираният патриотизъм – показната „почит“ към националните ни герои. В резултат на всичко това зачести употребата на патриотари и патриотарство, в чието значение доминираща е именно показността на любовта към родината и родното.

Ценности

Освен националните ценности днес ние, българите, защитаваме множество други: традиционни семейни, демократични, консервативни, евроатлантически, европейски, християнски… И говорейки непрекъснато за тях, всъщност ги обезценяваме. Както вече стана ясно от казаното за прилагателните имена по-горе, така се получава с думите, които нямат толкова широка употреба, но ние започваме да ги изричаме едва ли не във всяко трето изречение. Изобщо не си даваме сметка, че експлоатирането им в речта им прави много, много лоша услуга – те стават тривиални, безлични и девалвират точно като лева по времето на Жан Виденов. 

Случва се

Малко по-различен е случаят със случва се, защото този глагол не може да се похвали с яркост или експресивност и открай време се употребява широко в българската реч. Значението му се свързва най-вече с настъпването на независещи от нас събития. Изведено до крайност, то е илюстрирано в една песен на ФСБ по текст на Даниела Кузманова:

Най-невероятните неща,
най-непредвидимите неща,
най-парадоксалните неща –
не, не стават така…

Най-невероятните неща,
най-непредвидимите неща,
най-парадоксалните неща
просто се случват.

От около двайсет години насам обаче (по мои наблюдения) думата разшири чувствително досегашната си семантика и започна да означава и съзнателни, нарочни действия:

Ще бъде огромна грешка, ако ротацията не се случи.
Договорът е с щатска компания, разговорите се случиха по линия на Европейската комисия…

В първия пример глаголът е употребен вместо осъществявам се, а във втория – вместо провеждам се. И тук става ясно защо охотно му позволихме да завземе територията на други думи. Просто случва се ни спестява мисленето и търсенето на подходящия глагол. Промените например настъпват, мечтите се сбъдват или се постигат, премиерата се състои, но къде-къде по-лесно е всички те да се случат.

За разширяването на семантиката важна роля изигра и английският език, в който глаголът to happen означава както случайни, непланирани, така и съзнателни действия. Впрочем мисля, че подтикът дойде именно оттам и в началото сякаш имаше някакъв опит за освежаване на речта с употребата на случва се вместо провежда се, реализира се, става, състои се – все банални глаголи с отвлечено значение. Днес обаче вече се приближаваме до етапа, в който случва се кандидатства за членство в същата група.

Преди да напиша тази статия, се допитах до няколко души, за да подбера най-актуалните примери за изхабени думи в българския език. Краткият списък, който съставих, все пак отразява в голяма степен личните ми впечатления и съм убедена, че мнозина от вас имат свой списък. А това означава, че сме чувствителни към езика във време, в което безкритичната му употреба в публичното общуване взема все по-застрашителни размери.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.