Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/novite-problemi-na-varna/

На хората им е тъжно за Варна. Признават ми го често, когато посещават града, когато им разказвам за него, когато четат новините. Правят го по начин, който е различен от преди. Някога обвиняваха – къде с основание, къде без, че варненци сме твърде инертни и подозрително толерантни към властта на митичния ТИМ – първото, което идва наум, като се заговори по варненски теми. Всички бяхме подозирани, че сме се колаборирали с „голямото зло“ на основа постоянен адрес. Днес в тъгата по Варна има и голяма доза съчувствие – това е разликата. 

Вече цяла България (от която половината е София) вижда, че гражданите на Варна правят каквото могат, изразяват позиция, протестират, гласуват, а резултатът – все по-голям упадък на града, който преди 30–40 години беше „най-европейският“, „лицето на държавата“ и т.н. 

Никой обаче не е наясно с това повече от самите варненци.

Преди две десетилетия, когато започна да се прави новият Общ устройствен план на Варна, прогнозата за развитието на града беше фантастична. Нови булеварди и урбанизирани зони смело се чертаеха около една централна идея – населението ще расте. Според предвижданията към 2030 г. Варна трябваше да е половинмилионен град, а след още 20 години да е пораснала толкова, че да има нужда от метро. 

Реалността се оказа друга. През 2012-та, когато с доста зор Планът беше най-сетне приет, във Варна живееха около 340 000 души. Според някои данни обаче през 2025-та населението не само не се е увеличило над тези стойности, а даже леко е намаляло. Все по-ясно е, че красиво обрисуваната „варненска мечта“, превърната в план със силата на закон, няма да се сбъдне.

Колкото по-голяма е амбицията, толкова по-болезнен е провалът

Идеите бяха наистина мащабни, но не стигнаха доникъде. На отворената обществена зона на пристанището трябваше да има концертна зала (нещо като Операта в Сидни), морски музей, аквариум (като в Барселона). В момента тя е запълнена с широка палитра от кръчми, лунапарк и автомивка. 

Аспаруховият мост си остава единствен над канала море–езеро, поемайки самостоятелно целия трафик на Черноморието. Големият стадион все така се строи със скоростта на магистрала „Хемус“ и оптимистичната версия е, че след 20 години бавене най-накрая ще го има, макар и с двойно по-малък капацитет от някогашния „Юрий Гагарин“, който заслужено носеше титлата „национален“. 

За новата библиотека, проектирана след голям международен конкурс, вече не се чува ни гък, ни мък. И това са само няколко примера за излъганите надежди, а има още много. 

Библиотеката във Варна – рестарт или предизвестен край?

Защо ни е нова, модерна и красива библиотека, като можем да си имаме общински паркинг с кодово име „градинка“? За обществения „дебат“ около проекта на Варненската библиотека и неговата дълга и вълнуваща предистория разказва Анета Василева.

ТоестАнета Василева

На този фон е очевидно едно – Варна е по-малък град, отколкото ни се иска, въпреки потенциала му, който винаги е бил огромен. Защо се получава така, е наистина дълга тема, в която са намесени сериозно и геополитически фактори. Нека припомним само, че тъкмо по времето на големите мечти и амбиции във Варненския залив военни кораби на България, Румъния, Украйна, Русия, Грузия и Турция правеха съвместни учения, а на Морска гара се извиваха опашки от семейства с деца, които чакаха да се качат на борда им и да се снимат за спомен с нагиздените в безупречно бели униформи чуждестранни моряци. Честите посещения на бойни кораби на САЩ и другите държави от НАТО също бяха атракция, не знак за някакво напрежение.

Руско-грузинската война и най-вече анексирането на Крим сложиха край на идиличната ситуация в Черно море и го превърнаха в рискова зона, което удари лошо Варна тъкмо когато тя беше намерила мястото си в тази оптимистична картинка. Няма ги днес десетките големи круизни кораби на сезон, няма ги красивите ветроходи от регатата „Тол Шипс“, която си остава най-престижното (и единственото) световно морско събитие не само за града, а и за цяла България. Липсва това, което караше и варненци, и туристи да въздъхват с възторг: „Ех, друго си е…“

Това, което има Варна днес, е имоти 

Апартаменти – нови, стари, малки, големи, реновирани, санирани, в центъра, в комплексите, в курортите, които окончателно се превръщат в жилищни квартали. А има също и парцели, на които да изникнат още нови апартаменти, натъпкани в абсурдни сгради със съмнителни архитектурни и инженерни качества. На практика това вече не е град, а РЗП – разгърната застроена площ. 

Не е ли абсурдно, че жилищата в един град растат като брой, а населението му намалява? 

За мен е, но не и за пазара на имоти у нас. След като българите виждат в недвижимото едва ли не единствената възможна инвестиция, високите цени във Варна стават обясними. Все пак говорим за имот на морето. Да, не е гръцкото море, но все пак е нещо. А и по необясними за мен причини цените на имотите във Варна продължава да растат неудържимо, така че, ако си купил нещо преди няколко години, днес можеш да го продадеш с печалба. Или пък да събираш наеми, които също са диспропорционално високи на фона на състоянието на града и бизнеса в него.

Разбира се, жилища купуват не само българи, а и чужденци. Един пристанищен град винаги е отворен към света и вълните от преселения са напълно естествени. Руското присъствие във Варна често е най-яркият елемент на засилващата се тъга по развитието ѝ. Мнозина директно изказват притеснение, че тя е станала „руски анклав“; че по улиците не се чува българска реч. Това не е далеч от истината, но с една малка подробност.

„Руснаците“ във Варна не са само руснаци, а и украинци, молдовци, казахстанци. Варненците, дори и без филологическо образование, вече правят разлика между украински и руски говор, но това е, общо взето, новост – преди 2014-та никого не го беше грижа за това. Самите рускоговорещи пък се принудиха бързо да учат български, защото езикът им вече не е универсалното средство за комуникация от епохата на „вечната дружба“ с България. Преди дни магазинерка с характерен акцент ми обясни, че еди-коя си стока е „на него рафт“, което ме накара да се усмихна. Ясно, тя вече е от местните, вече си е варненка, независимо откъде е дошла. 

За имигрантите „варненската мечта“ си е жива, защото им дава повече възможности за бизнес, за по-нормален живот, за повече свобода, ако щете. 

По тази причина твърденията за „руски анклав“ са преувеличени и леко намирисват на ксенофобия, която няма как да просъществува в един пристанищен град, където и да е по света. Така че руснаците не са големият проблем на Варна.

Доста по-голям проблем е амбицията на местните управници да гонят „челни позиции“ за себе си и уж за града. Това води до грешки и безсмислици, които остават като паметници на глупостта, при това изключително трайни, защото в тях е налят бетон за милиони. Обектите, които се появиха в последните години с главна цел „усвояване“, са твърде много, за да бъдат изброени. 

Емблематичен пример обаче е рибарското пристанище „Карантината“, заради което Европейската прокуратура повдигна обвинения за измама срещу бившия кмет Иван Портних и бившия областен управител Стоян Пасев, както и срещу други лица. Делото беше прекратено, а обвинението върнато от Софийския градски съд. Каквото и да е продължението на тази история, пристанището си остава на мястото, както и куриозният му проблем.

Оказа се, че то има вграден дефект от самото начало – точно на входа му се събират наноси и се образува плитчина, в която всеки по-голям плавателен съд може да заседне. При по-сериозно спадане на водното ниво плитчината се превръща в малко островче. Удълбочаването и изгребването на наносите, което не е евтино и не може да се прави постоянно, не решава проблема, защото теченията са такива, че пясъкът отново се натрупва на същото място. Грешката е в проекта, в който явно въпросните течения не са отчетени или нещо друго е сбъркано въпреки уверенията, че всичко е съгласувано със специалисти океанолози и всякакви други експерти, които би трябвало да предвидят тази „малка подробност“.

Днес „Карантината“ е пълна с малки лодки и яхти с по-малко газене, за които плитчината очевидно не е пречка, а шкиперите им са се научили да я заобикалят безпогрешно. Резултатът от инвестираните милиони обаче е много далеч от предвиденото. 

Целта беше пристанището да се превърне в рибна борса, на която рибарските кораби да предлагат пресния си улов директно от морето при всички необходими условия. Но тъй като то е недостъпно за корабите им, това просто няма да го бъде, докато не се намери трайно решение за справяне с наносите. А то ще бъде сложно и скъпо.

Нещо подобно се случи и с Шишковата градинка в сърцето на града. 

Целта беше тя да стане образец на модерна паркова архитектура, след като дълги години остарелият ѝ вид будеше съжаление. Изготви се красив проект, с амбициозен воден обект, наричан ту „водно огледало“, ту „водна стена“… Необходимите и за това милиони бяха намерени. След реконструкцията и с няколко години разлика Шишковата градинка изглежда точно толкова запусната, колкото и преди амбициозната намеса. Водното съоръжение бързо-бързо спря да работи и сега никой даже и не го забелязва, камо ли да помни било ли е красиво някога. 

В крайна сметка стана така, че когато във Варна се започва нещо ново, това не буди някакво положително вълнение у гражданите, а по-скоро притеснение какво ще се обърка или скапе този път. 

Новата коренна промяна, която очаква града, е свързана с Крайбрежната алея в района на буните. Там в момента са разчистени всички стари заведения, някои датиращи от 90-те, заради предстоящата реализация с огромно закъснение на проекта „Алея първа“ на „Холдинг Варна“ АД. По-младите поколения не помнят варненското крайбрежие в този вид и се чудят на радикалното разчистване. 

„Тимаджиите ще правят нещо.“ 

Това отговарят многозначително варненците над средна възраст, защото е общоизвестно, че каквото и да се случва край морето, е свързано с икономическите структури, които местните наричат с това общо прозвище. И млади, и стари в крайна сметка стискат палци сега нещата да се получат поне прилично в този град, в който провалите са се превърнали в устойчива тенденция. Защото голямото богатство на Варна е едно – морето. В повечето случаи то е достатъчно, за да преглътнеш проблемите, с които градът те товари всекидневно. Но ако връзката на хората с него бъде нарушена, а не подобрена, вероятно Варна ще стане още по-малък град – и като население, и като значение. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/purvite-tri-godini-zashcho-mladite-uchiteli-ne-se-zadurzhat-v-sistemata/

Проучване на Сметната палата за качеството на образованието в България за периода 2019–2023 г. сочи, че 34% от новоназначените учители напускат в рамките на първите три години, а близо половината от завършилите педагогически специалности не се реализират в професията си. Въпреки това интересът към тези специалности е висок, а учителските заплати са нараснали с 60% в изследвания период.

За истински мотивираните учители обаче само заплатата не е достатъчна, за да останат на работа. Преподавателите в училищата днес имат нужда от качествени политики за подкрепа и професионално израстване, но преди това е важно да бъдат подготвени за срещата си с образователната система. Такъв е основният извод, до който стигнах, опитвайки се да разбера парадокса на масовото напускане – въпреки интереса и повишаващите се възнаграждения.

Университетът vs. реалната работна среда

Станимира Паскова и Цветомира Антонова започват учителската си кариера преди 20 години в две различни училища, но срещат един и същ проблем – университетът не ги е подготвил достатъчно добре за реалната училищна среда.

Станимира се среща с професията за първи път през 2002 г. в отдалечено селско училище, в което е единствената с майчин български език сред колегите и учениците си. Езиковата бариера обаче се оказва непреодолима: 

Аз бях много разочарована, че толкова се бях старала да се представя по възможно най-добрия начин, така както ме бяха подготвили в университета, но се оказа, че това тотално не върши работа за моите деца. И всъщност те са ме слушали учтиво, без да ме разбират, защото аз съм говорила на някакъв чужд език за тях. 

След тази първа година Станимира започва да посещава различни обучения за учители, докато през 2013 г. открива програмата „Нов път в преподаването“, разработена от „Заедно в час“.

Цветомира започва учителския си път през 2004 г. в София с голям ентусиазъм. Чувства се много добре подготвена академично, но днес е категорична, че методическата подготовка в университета не е била модерна и адекватна за времето си. Тя обаче се сблъсква и с друг характерен за учителите проблем –

„бърнаут“.

На петата година вече се чувствах много смазана и от системата. Имах усещането, че трудът ми отива на вятъра и че усилията, които влагам, са много по-големи от резултатите, които виждам, 

разказва Цветомира и допълва, че все още не се обръща достатъчно внимание на емоционалното прегаряне, което е причина много млади учители да напуснат професията. Самата тя прекъсва преподавателската си дейност за няколко години, докато през 2013 г. любопитството ѝ не я среща с програмата „Нов път в преподаването“.

Ръководителката на програмата Жаклин Мисирян-Дойчева определи в разговор с „Тоест“ бърнаута като синдром. За някои учители проблемът се корени в невъзможността за ефективно управление на времето. За други е в трудностите да се справят с клас от 26 деца, част от които не посещават часовете или не говорят български език.

Жаклин също е на мнение, че университетите не подготвят бъдещите учители за реалните предизвикателства в професията, сред които са

агресията и ниската мотивация,

които присъстват във всяка класна стая. За преодоляване на тези проблеми е важно ученикът да бъде поставен в центъра и да се вземат предвид неговите нужди и емоции.

Според Станимира решението за справяне с агресията е и в дома, затова е важно да се работи и с родителите. Тя смята, че като учителка на „Заедно в час“ в с. Караджово (Пловдив) е успяла да изгради доверие у учениците си и техните родители чрез посещения в домовете им и на местата, които са важни за конкретната общност, за да им покаже уважение, грижа и заинтересованост: 

Всяко едно детенце е индивидуално, така че колкото по-добре го познаваш, колкото по-добре изградиш връзки с него, толкова по-добре се чувства и то. То вече идва със съвсем друга нагласа в твоята класна стая.

Важно за мотивацията в клас е и оценяването. Ако учителят успява да забележи, уважи и оцени различните личности в класа, те ще работят по-добре и концентрацията ще се подобри. За поставянето на оценка обаче е нужно да имаш ясни критерии, категорична е Цветомира, за която обученията на „Заедно в час“ по отношение на оценяването, планирането и развиването на емоционалната интелигентност са били от изключителна полза.

Политиките на МОН за задържане на учителите

През 2016 г. педагогиката е включена в списъка на Министерството на образованието и науката (МОН) с приоритетни направления. Това означава, че студентите, приети по държавна поръчка в специалностите от това направление, не плащат такси за обучението си. От МОН уточниха за „Тоест“, че нарастването на учителските заплати е „ключов фактор за нарастване престижа на учителската професия и за привличане и задържане на новоназначените учители“. Към момента педагогиката все още е приоритетно направление с голям интерес от страна на студентите, макар част от специалностите в това направление да бяха извадени от списъка с приоритетните.

На теория в резултат на тези стимули би следвало днес в България да има достатъчен брой учители за нуждите на системата. Според Люба Йорданова, старши специалист в отдел „Стратегически партньорства“ на „Заедно в час“ обаче, една от предпоставките това да не става е в липсващите критерии за подбор. Тя обобщи ситуацията така: много от студентите в педагогически специалности следват висше образование заради дипломата, а не за да станат учители. Но дори голяма част от тези, които започват работа по специалността, напускат в първите три години заради недостатъчна подготовка в университета, липса на ефективно наставничество и други фактори. И това води до недостиг на качествени учители.

Критериите за подбор на квалифицирани учители са важни, категорична е и Жаклин, тъй като „ние не сме в позицията на хора, които трябва да губим времето на децата“.

Как се измерва качеството на образованието?

Освен липсващите критерии на подбор, демотивиращо за преподавателите може да се окаже и отсъствието на правна рамка, свързана с качеството на образованието. Оценките от външно оценяване и държавните зрелостни изпити все още са индикатор за състоянието на образованието, въпреки че според международното изследване PISA, което се провежда с 15-годишни ученици, голяма част от тях не притежават базови умения. Резултатите от държавните изпити не могат да измерят качеството на образованието в училищата, тъй като много деца посещават частни уроци, което пък поставя учениците от семейства с по-ниски финансови възможности в по-неблагоприятна ситуация спрямо връстниците им. Не се вижда и кои от училищата, където се работи с деца от уязвими групи, с ученици с майчин език, различен от българския, със специални потребности и т.н., са отбелязали напредък.

Заедно с приемането на Закона за предучилищно и училищно образование през 2016 г. влиза в сила и Наредба №16 от 8 декември същата година – за управлението на качеството в институциите, която утвърждава държавния образователен стандарт. Тя е отменена в края на 2017 г., когато образователен министър е Красимир Вълчев, и едва през септември 2025 г. започва обществено обсъждане на нов документ на мястото на стария. След приключване на обсъждането той не е гласуван. 

На въпрос на „Тоест“ какви са мотивите за отмяна на наредбата, бившият министър на образованието Красимир Вълчев отговори, че тя не е била оценена като „достатъчно ефективна“. Според него наредбата е произвеждала само „формализъм, а не реална отговорност в управлението на качеството“, тоест писане на стратегически документи, които да се показват по време на проверки, без да има реално съществуваща система. 

Макар Вълчев да оценява новата проектонаредба като много по-добра, той каза, че е предпочел да разполага с повече време за работа по нея. Категоричен е обаче, че трябва да има такава наредба и да се създаде култура на управление на качеството.

Как да задържим учителите?

През 2021 г. Световната банка представя резултатите от проучване по поръчка на МОН за нуждите на образователната система. Сред препоръките, изработени на основата на анализа, е създаването на пилотна програма за въвеждане в учителската професия на начинаещи учители чрез наставничество и подкрепа за професионално израстване. Изследването установява текучество на кадри,

като в периода 2015–2018 г. напусналите след третата година учители са близо 75%.

Настоящата практика за наставничество и подкрепа на новоназначените учители не се документира добре, а „системата се нуждае от изграждане на капацитет и постепенно въвеждане на рамкова програма за въвеждане в професията“, пише в доклада върху проучването.

На въпрос на „Тоест“ във връзка с установената от Световната банка потребност от подкрепа за новоназначените учители от МОН отговориха, че 

се провежда задължителната въвеждаща квалификация, която се изразява в обучения на новоназначени учители в предучилищното образование и чрез ментори, които са професионалисти с богата експертиза както в преподаването, така и в управлението и обучението на педагогически специалисти. 

От пресцентъра на Министерството допълват, че през 2025 г. са проведени 76 майсторски класа в рамките на Националната програма „Квалификация на педагогическите специалисти“. Те са били в три направления: подходи за формиращо оценяване и преподаване в контекста на националното външно оценяване и държавните зрелостни изпити, повишаване на четивната грамотност на учениците и обучения за местни модели за повишаване на резултатите и качеството на подготовка на учениците.

Обученията на практика

Цветомира потвърди, че е посещавала обучения, организирани от МОН, 

които уж адресират някакви проблеми, примерно свързани с агресия, с насилие […] но всъщност как протичат обученията – в 4-звезден хотел, със спа, с „Бяла роза“ и това е основният акцент – учителките да си починат за три дни.

В споменатия доклад на Световната банка се повдига и въпросът за липсата на добра подготовка още в университета. В него се прави следният извод:

… университетите не приоритизират достатъчно практическото обучение в училищна среда, организирано в тясно партньорство с базови училища.

Базовите училища в България не са „представителна извадка на всички типове училища в страната“, категорична е Люба Йорданова, и добавя: 

Учебните заведения нямат достатъчно стимули да приемат студенти по педагогика. Те трябва да отделят поне един старши или главен учител за наставник на стажантите, бюрокрацията по време на стажовете също не е малка. Хоспитирането (практическите наблюдения на студентите) трябва да започне още в първи или втори курс, а не както е в момента – в трети и четвърти. Важно е също студентите да имат възможността да практикуват както в училища в големи населени места и с високи резултати, така и в такива в малки населени места и изправени пред различни предизвикателства.

В частната езикова школа в Пловдив, в която преподава Станимира, стажуват и млади учители, но от разказите им за университета не е останала с впечатлението, че нещо драстично се е променило от времето, когато тя е била студентка.

„Нов път в преподаването“

Програмата, разработена от „Заедно в час“, се възобновява след прекъсване през 2022 г. Насочена е към педагози с до 5 години опит в професията и предлага подкрепа и наставничество в рамките на две години. Подборът е внимателен, „за да сме сигурни, че в програмата влизат високомотивирани кандидати“, казва Жаклин. Фокусът е върху подкрепата за учители, работещи с деца от уязвими групи или в по-малки населени места, където учениците нямат същите образователни възможности като връстниците си от по-големите градове. Тази година са обхванати град София и областта заедно с Враца, Пазарджик, Пловдив, Стара Загора и Бургас, като целта е да се достигне до малките населени места.

За Станимира програмата е била ценна с оказаната подкрепа от координатор, който посещава учителите регулярно, дискутира с тях казуси от ежедневието им, наблюдава учебните им часове и предоставя конструктивна обратна връзка. Според нея програмата предоставя пълна методическа подкрепа, достъп до ресурси от най-високо качество и непрекъснати надграждащи обучения. 

Всъщност никога не си бях представяла как изглеждам отстрани, какво се случва, дали децата ме харесват, дали не ме харесват, дали се справям добре, къде са ми били силните страни в часа, къде мога да направя нещата по друг начин – това е безценна информация за един учител и се отразява на работата ти веднага, още в следващия час […] Посещенията на координатора нямат нищо общо с посещенията на директора, защото по-старото поколение учители свързва посещението преди всичко с налагането на някакви санкции. Влизат, гледат те, осъждат те по някакъв начин,

разказва тя.

Програмата е успяла да уцели „в десетката“ на потребностите на Цветомира да бъде добър учител. Въпреки подкрепата на нейните по-опитни колеги в началото на кариерата ѝ, „Нов път в преподаването“ успява да ѝ помогне да развие преподавателската си методология, да бъде полезна на учениците си и удовлетворена от работата си. 

Станимира и Цветомира говориха с много любов за професията си. И двете обаче продължават да са учителки заради вътрешната си мотивация, любопитство и желание за развитие, а не защото държавата е успяла да ги мотивира. В тази връзка политиката на МОН за повишаване на възнагражденията не е изиграла особена роля за кариерното развитие на двете учителки. Истинската подкрепа за педагозите и адекватните отговори на техните нужди все още идват от неправителствения сектор. Грижата за учителите обаче е важна и за качеството на образованието, а то би трябвало да е национална политика. 

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/kakvo-e-da-ostareesh-v-bulgaria-prozhektsii-i-sreshti-s-publikata/

Част от работата на независимата онлайн медия „Тоест“ е да слага началото на разговор по теми, които често остават встрани, но по невидим начин изграждат обществото ни. С този филм пренасяме диалога отвъд дигиталното пространство и ви каним на прожекциите на новия документален филм „Какво е да остарееш в България“ на Лина Кривошиева.

Прожекции

София: 5 април, 15:00 ч., Дом на киното
Стара Загора: 8 април, 18:30 ч., РБ „Захарий Княжески“
Велико Търново: 30 май, 20:00 ч., ТАМ
Трявна: 31 май
Пловдив: предстои обявяване
Шумен: предстои обявяване
Межден: предстои обявяване

Входът за всички прожекции е свободен.

След поредицата от срещи с публиката в различните градове филмът ще бъде публикуван и в „Тоест“.

Продължителност: 40 минути
Продукция: Фондация „Тоест“
Режисьор, сценарист и оператор: Лина Кривошиева
Монтаж: Творческо студио TWO DOGS TWO CATS
Език: български, с английски субтитри

Какво означава да остарееш в България днес?

Нарастващото безпокойство от това как изглежда старостта в България, е причината Лина Кривошиева да започне личен разговор с майка си. Между този интимен въпрос и тревожните данни за демографската криза в страната Лина се среща с хора, които разкриват различните лица на старостта днес.

Яна Рупева от „Проект Северозапад“ показва как храната може да бъде не само форма на грижа и подкрепа, а и лек срещу самотата. Домът за възрастни хора в село Межден, създаден от Надя Димова, е добър пример как в България все още съществуват места, където думите „грижа“ и „човечност“ се изпълват със смисъл. Доцентката по етнология Ивелина Ефтимова говори за промяната в статуса на възрастните хора след прехода от традиционно към модерно общество и води Лина в един пенсионерски клуб, където възрастни хора се срещат, разговарят и доказват, че общността е източник на енергия и радост. Лина посещава и 93-годишната бивша учителка по математика Къна Георгиева от Трявна, която продължава да преподава и да живее с вдъхновяващо достойнство.

Филмът завършва там, откъдето е започнал – с разговора между дъщеря и майка за това какво означава да остареем достойно и как да посрещнем времето, което ни предстои.

За автора

Лина Кривошиева е видеограф, документалист и визуален разказвач. Съосновател е на независимата медия „Тоест“ и на творческото студио TWO DOGS TWO CATS. Чрез филми, фотография и редакционни формати тя търси разговор и взаимно разбиране в свят на нарастващи разделения.

Документалният филм „Какво е да остарееш в България“ и прожекциите му в страната са подкрепени от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирани от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/klasatsiyata-na-igromisleshtite-purva-tsedka/

Необходимо пояснение: поредиците са въведени като едно заглавие, при все че някои от събеседниците предпочитат определена конкретна част, а други настояват на единството на тези поредици. Редът е азбучен, а не според броя получени гласове.

Миглена Николчина: Въпреки че задругата ни от години общува около игрите, оказа се, че

в първите 25 игри, които всеки от нас избра, четиринайсет се повтарят – нито много, нито малко.

Неповтарящите се (а и някои липси) ми се виждат не по-малко знакови от споделените. Само Еньо е посочил „Гибел“ (Doom), която не просто беше много популярна, но и беше налагана от първите изявени „игрознайци“ като модел за – както е при Аарсет – ергодичното изкуство, тоест изкуство, базирано на кибернетична система, която генерира различна последователност от знаци всеки път, когато произведението се преживява¹. Ергодичните подходи се базират на преекспониране на интерактивността за сметка на „стабилните“ игрови компоненти – от една страна, самото кодиране, от друга – степента, в която игрите могат да инкорпорират „старите“ изкуства в себе си: не просто разказ (визирам спора с наратолозите), но и персонажи, драматургия, живопис, архитектура, опера… както и конкретното и фактологично присъствие на история, философия, политология.

От друга страна, трогната съм, че „Нефритената империя“ (Jade Empire), за която си мислех, че ще помня само аз, е споделена. Какво според вас – като имаме предвид, че ориентацията в това още неканонизирано поле неизбежно предполага случайни фактори – обединява съвпаденията на някои игри и нулевото присъствие на някога много популярни и знакови игри („Лара Крофт“, „Марио“)?

Северина Станкева: За мен не е изненадващо, че се обединяваме около класиките на ролевия жанр, тоест този с най-много четене. За да продължим със статистиката, на практика

само една игра от четиринайсетте не е ролева или с ролеви елементи и това е „Алиса на Американ Макгий“ (American McGee’s Alice).

Тъкмо нея не очаквах да видя при някого от вас, но съм изключително приятно изненадана, че Николай я е посочил. Любопитно е, че тя е създадена в съзнателна опозиция на масови заглавия като „Гибел“², но бори жанра отвътре – продължава да е в рамките на екшън приключенската шапка, но по авангарден начин. И тя обаче е пряко свързана с литературата.

Ако в ролевите игри сме, общо взето, на едно мнение и различията са по линия на предпочитанията на едно или друго заглавие или част от поредица, то по отношение на ергодичното се разминаваме. Измежду моите фаворити има няколко игри от може би най-ергодичния жанр въобще, който по твое предложение преведохме като „пикареска“ (roguelike), но засега ще се въздържа да ги коментирам, защото не попадат в първата четвърт. По отношение на липсващите заглавия – ако това беше класация за най-влиятелните игри на всички времена, в личен или не план, тя щеше да изглежда доста различно. За да си послужа с един прословут цитат от Марио, принцесата ни, изглежда, е в друг замък. 

Николай Генов: Причината да включа „Алиса на Американ Макгий“ в своя подбор не е свързана толкова с някаква жанрова авангардност по отношение на други игри, нито идва по линия на нейната „механика“, тъй като не смятам, че тя се отличава с нещо кой знае какво в този план. Истинското ѝ достойнство сякаш се крие в образцовия начин, по който създателите третират литературното произведение – преработват го, интерпретират го и го разгръщат в един шизоиден регистър, като по този начин остранностяват и читателското преживяване.

Нещо съвсем друго прави „Вещерът“ (The Witcher) – от една страна, поредицата подема и продължава мотива, заложен в книгите на Сапковски, за трудността (и отговорността) да се вземат решения, но тук вече играчът бива поставен в активна позиция – той е този, който трябва да действа и да решава, следователно цената, която се заплаща за тази свобода, добива допълнително измерение и от констатация се превръща в перформатив.

Миглена вече е имала лекции за това как подобни механизми се задействат в „Рицарите на Старата република“ (Knights of the Old Republic) – запомнил съм един много въздействащ неин пример от втората игра. Умишлено – и в някакъв смисъл като негова реплика – аз „предпочетох“ първата част, тъй като след „точката на пречупване“ (кулминацията на историята) пред играча се поставя интегралният въпрос дали нещата могат да продължат по същия начин, или всичко оттук насетне трябва да се промени.

Знам, че известно разминаване с Миглена имаме по линия на „Древните свитъци“ (The Elder Scrolls), тъй като аз продължавам да твърдя, че „Мороуинд“ (Morrowind), а не „Скайрим“ (Skyrim) е голямото заглавие тук. Бих направил една допълнителна маневра, с която да заявя, че по лична преценка четвъртата игра от поредицата – „Забрава“ (Oblivion) – предлага по-интересни сюжети от „Мороуинд“ и „Скайрим“, взети заедно, без обаче да се доближи до онзи невероятен размах на въображението, който виждаме в цялата му възхитителна мощ при светостроенето на „Мороуинд“.

За прераждането (или възкресението) на страхотната „Киберпънк“ (Cyberpunk 2077) вече сме говорили, а за началото на „Драконовата епоха“ (Dragon age) дори не смея да отворя дума. Ще си позволя да кажа само, че това, което първата игра от поредицата успява да направи, тази повествователна плътност, която постига, сякаш се губи в продълженията ѝ, които съвсем не заемат същото място в моите очи.

Еньо Стоянов: Може би нашата „класация“ казва повече за процеса на собственото си оформление, отколкото за неговите „класически“ заглавия в полето на видеоигрите. Трябва да подчертая, че това, което пробвахме да направим, е своеобразен експеримент – вместо да се договаряме за предварителни критерии за подбор и оценка, които догматично да спазваме при изготвянето на нашия списък, ние по-скоро

опитахме да посочим заглавия на почти асоциативен принцип: кои игри ни хрумват едва ли не първосигнално като важни, значими, интересни.

Нашият експеримент се оказва по-скоро един опит да се открои картата на полето на видеоигрите в неговото настояще и история, за която невинаги си даваме сметка, но която безсъзнателно несъмнено ни помага да навигираме из него. Това не значи, че просто сме отразили собствените си предпочитания, вкусове, предразсъдъци и пр. Самата идея да се предложи списък на „най-доброто“ някак те възпира да включиш в него игри, които са изпълнени с несполуки, но към които въпреки това имаш силен сантимент и привързаност, по-голяма от онази, която изпитваш към далеч по-съвършени и образцови заглавия. От друга страна, самите „образци“ изглеждат сякаш твърде „чисти“ въплъщения на стойностност, твърде клиширани емблеми на майсторство, символи, нивелирани до неутралност поради постоянните и често почти празни и опразващи ги жестове на преклонение.

Изглежда, сме предпочели заглавия, които не въплъщават съвършенство, не са „представителни“, а по-скоро се оказват интензивно качествени в някакво отношение, заглавия, които с нещо в себе си засенчват своите слабости и така подсказват напрегната борба с условията на собственото си изкуство. Тоест това са игри, които едновременно разкриват тези условия, противят им се, за да ги разширят, да ги преосмислят, да ги подложат на преоценка.

Миглена Николчина: Нека си признаем, че в тази първа цедка на съвпадащи заглавия попаднаха игри, които са действително качествени в едно, друго или множество отношения, но които са също така масово харесвани, награждавани, дискутирани във форуми. Те са ролеви игри, но освен това са фантастични или по посока на дракони и магьосници („Болдърсгейт“, „Древните свитъци“, „Драконова епоха“, „Вещерът“), или по посока на произтичащи от технологиите катастрофи („Ядрена зима“, „Ефектът на масата“, „Киберпънк“). Голямото изключение е може би „Диско Елизиум“, където фантастичното под разни форми присъства, но катастрофата се простира от социално-историческото и психологическото до онтологическото, без да се приписва пряко на магични или технологични причинители.

Тук обаче възникват и множество разделителни линии по отношение на параметри като конструиране на игровите (но понякога и на неигровите персонажи), както и по отношение на типовете взаимодействие с диалозите, отношенията между героите, развитието на сюжетните линии, наличието или липсата на битки.

В някои от игрите персонажите са дадени в дълбочина – пример е сложният образ на Крея във втората част на „Рицари на старата република“, която, въпреки че е неигрови персонаж, добива различен релеф според развитието на аватара. В обичайния случай развитието на персонажите се отнася само до бойните им умения, в някои от игрите включва етически компонент (светло–тъмно и пр.) – има и други възможности, но не ги виждам представени тук. Голямото изключение е „Диско Елизиум“, където изграждането на аватара добива бароково-фантастични измерения. Разлики от този вид има и в другите параметри. В „Диско Елизиум“ се изстрелва един-единствен изстрел и той е тежко предопределен от предходните решения на играча. Ефектът на масата включва аспекти на стрелба. Много от игрите включват цял арсенал от повече или по-малко фантастични оръжия. Тук отново съвпадащите ни избори са в масовката, в повечето от тях сраженията заемат доста сериозно място.

Най-сетне, големи дебати има – или понякога везните тежко се накланят в някоя посока, – що се отнася до предпочитания към една или друга част от поредица. Аз обаче като многократно превъртала някои поредици (включително „Кредото на убиеца“, която не попадна в първата цедка) настоявам върху сериозното сюжетно и смислово единство на някои от тях – например „Ефектът на масата“ (Mass Effect) или „Вещерът“.

Северина Станкева: Любопитно е, че освен класически примери за бойни игри, каквито са повечето игри въобще, през първата цедка успя да премине и най-известната игра, която позволява играчът да я изиграе изцяло пацифистки – „Ъндъртейл“ (Undertale). Тя е важна не просто защото позволява мирен подход, но и защото проблематизира връзката между играч и игра по един некласически метаначин. Ако в „Диско Елизиум“ изстрелът е натоварен с всички избори, направени до него в конкретното проиграване, то в „Ъндъртейл“ тези избори не престават да преследват играча и в следващите му преигравания.

Ако като играч избереш да избиваш всичко срещнато в света на чудовищата, в който случайно си попаднал, а после започнеш отначало, но миролюбиво, за да видиш как ще изглежда историята от другата страна, играта все още те „помни“ като тиранин. В резултат моралът на играча има много по-сериозни и необратими последствия, съответно се увеличава и отговорността по начин, който аз поне не съм срещала другаде, и той е поредното доказателство за наивността на простото разграничение механика–сюжет, което многократно сме обсъждали.

Пример за различна морална система, от която се вдъхновяват създателите на „Диско Елизиум“, е тази на „Плейнскейп: Мъчение“ (Planescape: Torment), на която се носи славата като на най-философската игра, защото включва множество ясно отделени философски системи в своите дървета на решенията. Философскостта ѝ обаче остава изцяло в рамките на класическото диалогово повествование, а различните избори не променят нищо в механиката.

С оглед на всичко това и продължавайки нишката, подхваната от Еньо, ми се струва, че и нашата класация успява да се саморегулира в движение, така че да включва както заглавия, които задават канона, така и такива, които поставят под съмнение зададените от него рамки и така разширяват потенциала на това какво видеоигрите могат да бъдат. Предстои да видим дали това ще се запази и в следващите части на класацията.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/blizki-i-dalechni-divi-i-globalni/

… или как с думи се заграждат територии

Вече напълно разбирам великите романисти, според които героите им заживяват свой собствен живот и диктуват развитието на действието. В тази статия мислех да пиша само за разминаванията между английските и българските названия на географски обекти и най-вече за Близкия изток. Като проучвах историята на Near East и Middle East обаче, се натъкнах на интересни факти, спомних си за други собствени имена, които са претърпели промени, отново търсих информация и така мислено се разходих из няколко континента. Надявам се и на вас това топонимично пътешествие да ви е интересно.

Ех, този Ориент!

Откакто се помня, регионът на Близкия изток е размирен и в кратките периоди, в които е имало някакво спокойствие, то е било заредено с напрежение. Спомням си, че като дете и после като гимназистка съм гледала телевизионните репортажи на Иван Гарелов и Иво Инджев от Ливан, където бушуваше гражданска война. В годината, в която тя приключи, вече завършвах висшето си образование.

Близкият изток като че ли винаги е бил в полезрението на българските и световните медии. Място, което ври и кипи, а местни и чужди интереси са толкова здраво преплетени, че е чудно как анализаторите се справят с коментираната от тях материя. Нека обаче оставим политиката на експертите, а ние да се съсредоточим върху името на региона.

Хората, които се информират от чужди медии, със сигурност знаят, че Близкият изток не е толкова близък за англоезичния свят и се означава с Middle East (Среден изток). Разминаването има дългогодишна история. До Първата световна война в употреба е бил също терминът Near East и може би неочаквано за мнозина България се е намирала точно в този район, защото така са били означавани Балканите и Османската империя, която се е простирала доста на изток и юг. Названието Middle East се е използвало за региона, включващ Кавказ, Иран и арабските страни, а Far East (Далечен изток) – най-общо за Източна Азия.

След Първата световна война употребата на Middle Еast се разширява за сметка на Near East, докато се стигне до Доктрината на Айзенхауер от 1957 г. във връзка със Суецката криза. Това е първият официален документ, в който е използван терминът Middle Еast със сегашното си значение.

В българския език се е установило названието Близък изток, подобно на руския (Ближний восток), украинския (Близький Схід), немския (Naher Osten) и турския (Yakın Doğu) например. В повечето европейски езици, включително и славянски обаче, се е наложил еквивалентът на Middle East – вероятно поради силното влияние на английската и американската преса: Moyen-Orient (френски), Oriente Medio (испански), Střední východ (чешки). Интересно е, че дори и македонците чувстват тези земи по-далечни (Среден Исток), отколкото ние и сърбите (Блиски исток).

Всички тези сравнения, разсъждения и исторически отпратки щяха да са излишни, ако просто си бяхме запазили стародавното название Ориент, но то е толкова исторически и географски натоварено, че би било трудно да го използваме в нашето съвремие.

Обременен е и правописът на Близкия изток – с правилото, че втората дума, за разлика от почти всички европейски езици, се пише с малка буква, защото изток не представлява съществително собствено име само по себе си. Освен споменатия вече Далечен изток, на същото правило се подчиняват и други сходни географски и геополитически названия: Дивият запад¹, Глобалният север и Глобалният юг.

Великобритания и Ламаншът

Собствените имена би трябвало да са доста устойчиви във времето, но е факт, че и при тях има известна динамика, която създава предпоставки за объркване, поне в началото. В други случаи преходът е плавен и веднага ще дам пример. Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия е пълното название на една от най-старите европейски държави, но е твърде дълго и затова се съкращава – не само в българския език. Традиционно ние употребяваме Великобритания, но през последните десетилетия настъпва и Обединеното кралство. Отначало мен лично ме дразнеше и възприемах употребата му като маниерничене, докато не си дадох сметка, че всъщност това е по-коректното съкращение, понеже Великобритания изначално е названието на острова и изключва Северна Ирландия. С интерес ще наблюдавам дали Обединеното кралство ще вземе надмощие в българския език.

Много устойчиво пък се оказва едно друго собствено име – на протока, който отделя споменатия остров от континентална Европа. Възприели сме френското название Ламанш (La Manche, букв. ‘ръкавът’), а не прозаичното Английски канал, както би следвало да се предаде English Channel. Разбира се, и в български сайтове може да прочетем например „Археолози откриха нещо наистина странно в изолирано средновековно гробище край Английския канал“, но поне засега тези случаи са в категорията „наистина странни“.

Държавите се ребрандират

Примерът, който дадох по-горе с Великобритания и Обединеното кралство, всъщност не е класически случай на промяна на собственото име, защото от един век държавата официално се нарича The United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland². Променило се е съкратеното ѝ название в българския език.

Понякога обаче самата страна декларира официално, че настоява името ѝ да бъде еди-какво си, и останалият свят следва да се съобрази с това желание. Мнозина от вас вероятно си спомнят, че през 2022 г. Турция поиска името ѝ да бъде изписвано, както е в оригинал – Türkiye. Причината беше омонимията между предишното Turkey и названието на птицата turkey в английския език. Това пораждаше неприятни асоциации и съответно уронваше престижа на една голяма държава с амбициите да бъде важен международен фактор, макар че официално, разбира се, не беше заявено. Впрочем омонимията изобщо не е случайна – има ясна езикова връзка между двете думи, а историята на пуйката и странстванията на нейните названия е прелюбопитна.

След като дълго време употребявахме паралелно Нидерландия и Холандия, през 2020 г. раздвояването приключи с настояването на нидерландското правителство второто име да остане само част от названията на две от провинциите в държавата – Северна и Южна Холандия. Решението на министрите най-вероятно е продиктувано от желанието да бъде прекъснато асоциирането на страната със свободната употреба на леки наркотици и легализираната проституция в Амстердам, които привличат хиляди посетители. Естествено, това няма как да се каже в прав текст и се лансира като стремеж да се стимулират износът и туризмът, както и да се популяризират нидерландската култура, норми и ценности. Аз се питам какво пречи името Нидерландия да започне да се асоциира с дрогата и квартала на червените фенери, но сигурно е, защото нищо не разбирам от ребрандиране.

Като казах ребрандиране, осъзнах, че промяната на името на една държава може да се разглежда и така – освежаване на образа, на лицето, с което страната се представя пред света, в опит да каже „Аз не съм (само) това, за което ме мислите“ или „Аз вече съм друга, вижте ме!“. Второто със сигурност важи за страните, отхвърлили колониалното си минало – те се нуждаят от ново име, демонстриращо тяхната независимост.

Преди да се заровя в историческите факти, си мислех, че преименуването става веднага или много скоро след отхвърлянето на чуждата власт. Логично би било, но далеч не е така. Цейлон получава независимост през 1948 г., а се преименува на Шри Ланка чак през 1972-ра. Рекордът вероятно се държи от Свазиленд, който е английски протекторат до 1968 г., а получава името си Есватини по случай… 50-годишнината от обявяването на независимостта!

По-важни промени в имената на държавите след 1970 г.

В таблицата не са включени коментираните по-горе случаи с Турция и Нидерландия, а също и със западната ни съседка, която от 2019 г. се нарича Република Северна Македония по силата на Преспанското споразумение. Сигурно си спомняте, че промяната беше трудна и болезнена, а цената, която страната плати, беше подкрепата на Гърция за членство в НАТО и най-вече в Европейския съюз.

Още една държава липсва в таблицата и причините са изцяло технически. Просто няма как в нея да бъдат отразени промените в официалното име на Камбоджа. Вярно е, че страната преживява бурни промени, включително смяна на кървав политически режим и гражданска война, но шест имена за седемдесетина години са доста. След обявяването на независимостта през 1953 г. държавата е Кралство Камбоджа, преминава през Кхмерска република, Демократична Кампучия, Народна република Кампучия и Държава Камбоджа, за да се върне през 1993 г. отново към Кралство Камбоджа.

Из родните земи

След като попътувахме из различни континенти, е хубаво да се завърнем у дома, където също сме преживели преименувания поради политически причини. След 1989 г. сравнително бързо няколко български града сменят названието си³. Първоначално се сетих за Добрич, Монтана, Дупница и Долни чифлик. При търсене из дебрите на интернет открих и други, а с помощта на последователи във Facebook стигнах до информацията, която съм обобщила в таблицата по-долу⁴.

Градове в България, чиито имена са променени след 1989 г.

Повечето от градовете се разделят с имената на местни комунистически дейци, някои от които се помнят от хората от моето поколение – например Георги Трайков и Станке Димитров. За Темелко Ненков и Тодор Грудов обаче (местни партийни активисти), дори и да съм ги чувала навремето, съвсем съм ги забравила.

Интересно е да отбележим, че два големи града запазват социалистическите си имена, въпреки че има инициативи за промяната им. Благоевград остава верен на Димитър Благоев – основателя на социалистическото движение в България, а димитровградчани не се съгласяват да се разделят с името на вероятно най-известния у нас и по света български комунистически функционер – Георги Димитров. Просто някои названия остават здраво свързани с географските обекти и устояват дори на силната политическа конюнктура. Това се отнася и за Велинград, наречен на партизанката Вела Пеева.

Последният по-съществен опит за преименуване на „градове и улици, носещи имената на комунистически дейци, тирани и сатрапи“ е от 2021 г., когато Андрей Ковачев отправя призив към парламентарната група на ГЕРБ и СДС да предприеме необходимите действия, посочвайки конкретно Благоевград, Димитровград и Велинград. Усилията на евродепутата остават безрезултатни, тъй като срещат отпора на жителите на трите селища. Бих могла да заключа като Криско „било к’вот’ било“ или „този влак вече замина“, но всъщност мисля, че причината не е само в отшумелите вече антикомунистически настроения, които бяха много силни след 1989 г.

Така или иначе, изводът според мен е, че преименуването на географски обекти (особено ако те са значими) не е просто нещо и преди да започне, трябва да се направи обстоен анализ и да се свърши доста подготвителна работа. Вероятно и в бъдеще ще станем свидетели на преименувания – дано да са в съзвучие с посоката, в която сме избрали да се развива нашето общество, и да са проведени с мисъл и мяра.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/na-pozorniya-stulb/

Три минути. Толкова е времето между гласуванията на първо и второ четене на законопроект, приет с пълно мнозинство от 186 депутати от всички парламентарни групи (плюс четирима независими), присъстващи на заседанието на Народното събрание на 19 февруари 2026 г. Без дискусии, без експертни становища, без оценка на въздействието. Гласуването на първо четене е в 10:51, а на второ – съответно в 10:54.

Кой е нормативният акт, променен с такова забележително единодушие?

Става въпрос за Закона за закрила на детето (ЗЗД). Конкретно – за т.нар. регистър на педофилите, приет през лятото на 2023 г. по предложение на „Възраждане“. Отново „Възраждане“ инициира и гласуваното на 19 февруари изменение. С него част от регистъра става публична. По-специално, „три имена на извършителя, дата на раждане, постоянен и настоящ адрес, вид престъпление и размер на наказанието“, а за чужденците се включват и „данните за държавите по произход“.

Това нововъведение може да има последствия, отиващи твърде далеч – не само за извършителите, а и за някои от жертвите им, но също така и за цялото общество. Преди да се спрем върху потенциалното му въздействие обаче, нека припомним контекста, в който то беше прието.

Не консенсус, а поддаване на натиск

Гласуването на промените в ЗЗД става на фона на политическата употреба на една трагедия – смъртта на шестима души, между които и непълнолетно момче, в хижа „Петрохан“ и край връх Околчица. Още преди да стане ясно колко са мъртвите, случаят беше свързан с „педофилията“ и „сектите“ – токсични теми, особено когато са в комбинация, а отговорността беше хвърлена върху ПП–ДБ. Заради споразумение без правна сила, подписано от министър, чиято партия вече дори не е част от тази коалиция.

Етикетът „педофилия“ е прикрепен към трагедията на основата на твърдения от страна на един човек, който казва, че е имал интимни отношения с лидера на групата, когато е бил на 15 и повече години, и на подадени сигнали от роднини на дете – опасенията, изразени в тях, не са потвърдени. Дори да се окажат верни, няма никакви данни някой от ПП–ДБ да е знаел за това.

Наистина ли им пука за децата?

Светла Енчева с паралел между два нашумели случая, в които са намесени деца. В единия ги намесиха от „голяма загриженост“, но без реална нужда, институциите и политиците, а в другия пак институциите и политиците си затварят очите за истинския проблем – насилие над малко дете от учителката му.

ТоестСветла Енчева

За сравнение, нека отново припомним, че кметът на Поморие Иван Алексиев (от ГЕРБ) публично защити учителка в детска градина в Каблешково срещу обвиненията, че е посегнала на 4-годишно момиченце. Подозрението за сексуално насилие в случая се крепи не само на думите на детето, а и на медицински свидетелства, установяващи болезнени издевателства и дори разкъсан химен. Наличието им е било известно на Алексиев към момента, в който защитава учителката. Това обаче не стана повод ГЕРБ да се асоциира с педофилията.

Под привидното единство при гласуването на промените в ЗЗД се открояват три вида парламентарни групи.

Първите („Възраждане“, ИТН и ДПС – Ново начало) активно призовават „регистърът на педофилите“ да стане публичен. Вторите (ПП–ДБ) се снишават, защото и без това без вина вече са обвинени в педофилия. Третите (останалите) са пасивни наблюдатели – било защото са печеливши от ситуацията (основно ГЕРБ), било за да не се набутват между точно тези токсични шамари.

Интересен детайл е, че макар законопроектът да е на „Възраждане“, представителите на партията са обрани в изказа си. Те изтъкват преди всичко необходимостта да бъдат защитени децата, позовавайки се на информация за различни форми на сексуални престъпления срещу малолетни и непълнолетни. Докладчикът Георги Хрисимиров посочва и статистически данни, показващи увеличаване на случаите на трафик на деца. Последното е отчасти подвеждащо, защото сексуалната експлоатация е само една от формите на трафик – наред с трудовата експлоатация, просията или търговията с органи.

За разлика от Хрисимиров, Тошко Йорданов (ИТН), който взема думата още преди депутатът от „Възраждане“ да е представил законопроекта, е неудържим. Той многократно използва думи, производни от „педофилия“, а следните словосъчетания – по няколко пъти: „педофилска секта“ (три пъти, два от които в съчетание с „петроханската“) и „ламата педофил“ (три пъти). В този словесен коктейл Йорданов 12 пъти споменава абревиатурата НПО в негативен контекст (едно от споменаванията гласи „педофилското НПО“), а ПП–ДБ, в същия контекст – 6 пъти. Без да броим споменаването на множество настоящи и бивши представители на коалицията и политици, асоциирани с нея.

И Хамид Хамид от ДПС – Ново начало споменава „педофилски НПО-та“. За разлика от Тошко Йорданов, който обвинява хора, организации и партии в прав текст, Хамид прави намеци като „има парламентарни групи, които се хвърлят на амбразурата да защитават педофилските прояви“. Когато заявява: „Макар и служебно, педофилите проникнаха в правителството на Република България“, председателката на Народното събрание Рая Назарян го съветва да се въздържа „от подобни квалификации“.

Ден по-рано впрочем, на 18 февруари, Хамид предложи възрастта на съгласие, която според Наказателния кодекс е 14 години, да се вдигне на 16 – отново без оценка на въздействието. Това беше прието, засега само на първо четене. Ако мине и на второ, 18-годишните, които са в сексуална връзка с 15-годишни, вече ще са престъпници и ще могат да влязат в „регистъра на педофилите“.

Възможни последствия от публичния регистър

На пръв поглед основанията за промяната в ЗЗД изглеждат благовидни. Да си представим обаче, че публичният регистър вече е факт, и да проиграем няколко възможни хипотези:

Първа хипотеза. Благодарение на регистъра живеещите в един блок разбират, че техен съсед е осъждан за педофилия. За да предпазят децата си, те го принуждават да напусне своя апартамент. Съседите си отдъхват. Но този човек не може да си намери жилище другаде, защото при всеки опит престъплението, за което е осъден, излиза наяве. Ако не иска да остане бездомен, ще му се наложи да заживее някъде, без да се регистрира адресно. За новите му съседи регистърът ще е безполезен, защото няма да знаят кой е този човек. Може да предположим, че немалко от включените в регистъра биха постъпили именно така, за да могат изобщо да живеят някъде.

Втора хипотеза. Случай на сексуално престъпление срещу дете става медийно известен. След излежаване на присъдата си извършителят излиза на свобода. Възмутени граждани решават да вземат нещата в свои ръце. От регистъра разбират къде живее той. Причакват го и го подлагат на линч, в резултат на който човекът умира. А възмутените граждани стават подсъдими за убийство.

Трета хипотеза. Осъден за сексуално престъпление срещу дете не живее нито на постоянния, нито на настоящия си адрес. Но хората, които живеят на тези адреси, стават непрекъснато обект на тормоз и агресия от страна на „борци с педофилията“. Макар да не са извършили нищо нередно, а някои от тях може дори да са жертви на осъдения.

Четвърта хипотеза. Баща е осъден, защото е насилвал сексуално детето си. Понеже бащата е в регистъра, познатите на семейството и на детето могат да се досетят, че именно то е жертвата. Така, вместо детето да се възстановява психически и да намери сили да продължи напред, публичността на посегателството прибавя нова травма към вече съществуващата.

Пета хипотеза. Лице със сексуални предпочитания към деца и много пари има идея как да разреши проблема с намирането на жилище за осъдените за педофилия, или поне на някои от тях. Построява сграда, в която се заселват само такива като него. Разбира се, под сурдинка. Обитателите на сградата заживяват като сплотена група, влияейки се един от друг, вместо да са в среда, която ги стимулира да потискат склонностите си. Организират си партита, на които присъстват малолетни. Така, вместо децата да са по-защитени, стават по-уязвими.

Шеста хипотеза. Извършители на сексуални престъпления срещу деца, които имат дебели връзки и/или са злоупотребявали с деца, за които на обществото не му пука особено, правят всичко по силите си да не бъдат осъдени. Съответно регистърът не се отнася за тях.

Пардон, последното не е хипотеза, а факт. Сещате ли се за протестантския пастор, за когото има данни, че е насилвал поне 14 деца от ромския квартал „Надежда“ в Сливен? Той е подсъдим от почти три години, но досега близо 30 съдии са подали отвод по делото. И няма кой да го осъди. А учителката от Каблешково – повече от година след като случаят стана публичен, няма информация за движението по разследването срещу нея. Въпреки че казусът беше прехвърлен на варненската прокуратура, след като бургаската с нищо не показа, че защитава интересите на детето. Много случаи на сексуална злоупотреба с деца пък потъват, без изобщо да станат публично известни.

Педофилията, срещу която се протестира, и педофилията, за която се мълчи

Гражданският гняв, изразяващ се в протести срещу насилието над деца и срещу неработещата държава, е абсолютно оправдан. Но е важно, когато си отваряме очите за едно, да не ги затваряме за друго. От Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Ако не публичен регистър, то какво?

С инициирането на публичен „регистър на педофилите“ „Възраждане“ не открива топлата вода. Подобни практики съществуват например и в САЩ. В някои страни от Западна Европа подходът е по-скоро противоположен – дори за престъплението да се съобщава, не се споменава името както на жертвата (или жертвите), така и на извършителя. А ако името на престъпника е било известно, има процедура то да бъде „забравено“ в интернет. На тази тема е посветен анализ (на английски език) в YouTube канала Type Ashton.

Основанията за премълчаването на самоличността на извършителя са поне две. Първо, след като е изтърпял наказанието си, се очаква той да има възможност да се реинтегрира в обществото. Всеки, който не е осъден на доживотен затвор, би следвало да има този шанс.

Второ, когато извършителят не е известен, това намалява риска да се появят негови подражатели. Има немалко случаи на хора, които стават престъпници, защото са се вдъхновили от други престъпници, добили популярност в публичното пространство.

Що се отнася до „възпиращата“ функция на публичния регистър, има предостатъчно данни, че тежестта на едно наказание няма особена превантивна функция. Щом дори перспективата за смъртна присъда не спира някои хора да извършват определени престъпления, рискът от публично опозоряване едва ли би имал по-сериозен ефект за тях. Да не забравяме, че Щатите може да си имат публични регистри, но си имат и досиетата „Епстийн“.

В България обаче акцентът пада върху тежестта на наказанията, а не върху превенцията. Ако някой има сексуална склонност към деца, той или тя може да не е в състояние да я преодолее, но е възможно да се научи да я контролира, ако получи съответната подкрепа. И в резултат на това да не злоупотребява с деца. Както един алкохолик не престава да бъде такъв, но може да спре да пие.

В немската документална поредица Die Frage например се представя историята (на немски език, но са налични и български субтитри) на интимна двойка мъж и жена. Те са част от група за взаимопомощ на педофили, обединени от каузата, че не искат да стават извършители, и получават психологическа подкрепа.

Друга форма на превенция, която в България не се радва на одобрение, е сексуалното образование. Колкото по-рано едно дете знае кое отношение към тялото му е в реда на нещата, кое не и как да реагира, ако допустимите граници бъдат прекрачени, толкова по-способно ще е то да разпознава сексуалната злоупотреба. И съответно да се предпазва от нея.

Работата с родителите е също много важна с оглед на превенцията. Защото някои от тях отказват да повярват, че детето им е било сексуално насилвано, особено ако извършителят е познат на семейството и то има доверие в него. Да не говорим, че има родители, които знаят, но си затварят очите. Особено ако извършителят е другият родител (кръвен или доведен) или техен интимен партньор.

Как да погазваме Конституцията и законите добродетелно

Двойните стандарти, с които благовидно и почти богоугодно се загъваме в пашкула си, няма да доведат до раждането на красива пеперуда. Те са необходимото обществено обездвижване, за да можем групово да се затътрим към все по-неизбежната авторитарност. За религията в училище – от Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

За какво говорим, когато говорим за педофилия?

Когато една тема е табу, представите за нея са мъгляви и безформени. Така е с педофилията. За да можем ефективно да се предпазим от нещо обаче, на първо място трябва да знаем какво е то. Ала какво разбираме под педофилия?

Първо, дали е склонност, или постъпка? Според Световната здравна организация (СЗО) е влечение. В едно демократично общество човек не може да бъде осъден единствено защото има някаква склонност – престъпление е само ако направиш нещо (или не направиш, а е трябвало).

Второ, на каква възраст трябва да е едно дете, за да става дума за педофилия? Според СЗО педофилията е влечение към деца в предпубертетна или ранна пубертетна възраст. В българския Наказателен кодекс думата „педофилия“ не се споменава, но са забранени сексуалните контакти с деца под 14-годишна възраст. Над 14 са разрешени, освен при определени случаи, например когато тийнейджърите са в зависима позиция спрямо извършителя. Регистърът на случаите на педофилия обаче включва извършителите на сексуални престъпления срещу лица до 18 години. В широк смисъл думата се използва за сексуални контакти с лица, ненавършили възрастта за съгласие, независимо каква е тя.

Трето, трябва ли да има някаква възрастова разлика между извършителя и детето, за да можем да говорим за педофилия? Според здравия разум – да, според българското законодателство – не. Ако 18-годишно момче е правило секс с 13-годишно момиче, защото момичето го е излъгало, че е на 16, момчето може да бъде осъдено. И да влезе в регистъра на педофилите.

50-годишен човек обаче, който е във връзка с 14-годишно дете по взаимно съгласие, няма да влезе в регистъра. В Германия например възрастта за съгласие е също 14 години, но човек, имащ сексуални отношения с тийнейджър между 14 и 16 години, трябва да е най-много на 21. В България, вместо да се помисли за въвеждане на подобна възрастова разлика, директно се върви към увеличаване на възрастта за съгласие. За да се създадат „служебно“ още повече престъпници и да има с какво да се пълни регистърът.

Но може би целта е да нямаме общо споделено разбиране за педофилията, а да я възприемаме като аморфно плашило.

Така тя ще продължи успешно да се използва като средство за натиск, за опозоряване на политически противници и на НПО-тата. Дори въпросните партии, политици и неправителственият сектор като цяло да нямат нищо общо с педофилията и със сексуалните престъпления срещу малолетни и непълнолетни.

А който си позволи да изрази критично становище, трябва да е готов да поеме риска да му лепнат етикета „защитник на педофилията“. И все пак някой трябва да го прави, защото иначе съвсем ще затънем в блатото на популизма – със съдействието на партиите, които уж са демократични, но ги е грижа за оцеляването си повече, отколкото за демократичните ценности.

И няма кой да повдигне въпроса: в европейско общество ли искаме да живеем, което цени хуманизма, или в общество на позорни стълбове и линчове?

В крайна сметка „Възраждане“, които също се борят за политическото си оцеляване на фона на новия политически проект на Румен Радев, победиха без бой. За трети път, след като през 2023 г. предложиха „регистъра на педофилите“ и той беше приет, а година по-късно инициираха промените в Закона за предучилищното и училищното образование, с които беше забранено говоренето по теми, свързани с ЛГБТИ. А ПП–ДБ, колкото и да се снишават, са в губеща позиция.

Британците казват, че любопитството убива котката. Може да добавим, че популизмът убива политиката. 

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/teodor-karakolev-chovek-mozhe-da-vliyae-silno-makar-i-vurhu-maluk-krug-hora/

Да проектираш сграда, която да остане в живота на няколко поколения, да оформяш физиономичността на града е културен жест, към който архитектите от всички времена са се отнасяли с респект. След тях обаче идват грижата и разбирането на културните историци, които интерпретират контекста.

Теодор Караколев е сред най-разпознаваемите изследователи на българската архитектура между двете световни войни и съосновател на Фондация „Български архитектурен модернизъм“. Фондацията изследва образци на архитектурата и изкуството в периода между 20-те и 40-те години на миналия век, организира изложби и лекции, поддържа една от най-големите онлайн общности, интересуващи се от архитектурно наследство.

Журналист и лектор в множество инициативи, включително и архитектурни обиколки, с деликатното си академично присъствие Тео Караколев предлага мултидисциплинарен подход. Не просто да архивира, а да напомня, че сме част от процес, от непрекъсната трансформация на търсенията и контекста – това е мисията на „Български архитектурен модернизъм“.

В началото много мислех върху това колко голяма част от архитектурната история акцентираше върху сградите. Хората ги нямаше – какви са били, какво са правили, каква е връзката между човека и сградата. А интериорите също са част от ежедневието ни. На връщане към къщи може да избереш четири-пет маршрута. Но влезеш ли, имаш само едно стълбище, понякога го ползваш през целия си живот. Ако си израснал в някоя сграда, ще ти е трудно да я видиш с нови очи. Тя е тривиална част от теб, несъзнавано усещане, което те формира. Затова за мен е важно да покажем на хората, че това, което обитават, е всъщност красиво, достойно.

Никой не си прави илюзията, че градовете ни не са опърпани, недобре поддържани, „но не са безвъзвратно грозни“, настоява Тео Караколев.

Важно е да знаем, че средата ни има стойност. Това, което се нуждае от ремонт, може да бъде поправено. Градската ни среда има стойност. Това особено силно важи за по-малките населени места, където хората са се затворили.

А всичко започва именно от ентусиасткото отстояване на вярата, че информацията трябва да бъде достъпна. И от една страница в социалните мрежи. Дипломната работа на Васил Макаринов в Нов български университет е свързана точно с архитектурата на модернизма и след защитата той решава да публикува събраните материали. Годината е 2013-та и страницата предизвиква неподправен интерес. Тео Караколев му изпраща информация за сгради от Сливен – така се запознават и бързо откриват, че искат да работят заедно. Извън дигиталното пространство и двамата продължават изследователската си дейност и надграждат с лекции, изложби и събития на живо за изкушени от темата непрофесионалисти.

Освен изследователско ровене из архиви и общински документи, работата на Васил Макаринов (за съжаление, напуснал ни твърде рано) и Теодор Караколев е да проследяват историята на множество малки сгради, да идентифицират архитекти, да анализират стилови особености. Те систематично документират и описват десетки малки обществени сгради, училища, читалища и къщи на заможни семейства в градове като Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Ямбол, Казанлък.

Това, което „Български архитектурен модернизъм“ като платформа успява да постигне, е повишаване на обществената чувствителност към опазването на ценни сгради.

Тео Караколев е завършил изкуствознание в НБУ, докторант е в направление „Изобразителни изкуства“ към АМТИИ, но още като тийнейджър е заинтригуван от фотографията, снима кадри, които са на ръба на абстракцията, имат ритъм и семпла конструкция, ясни форми, основно черно-бяло или монохромно. Впоследствие открива, че същите неща търси и в архитектурата. Едва ли е случаен интересът му към ар деко и функционализма, както и последователното проучване на сгради образци.

Историята на изкуството и историята на архитектурата са свързани, разделението, което съществува в България, го няма на други места. Това, което ние се опитваме да правим, е изкуствоведски поглед към архитектурата.

Разделянето на стилове и периоди улеснява научния разказ за историята, но унищожава човека, твореца. Всеки е конкретна индивидуалност със своя собствена душевност. Твори в конкретен период – барок, ренесанс, модернизъм – и ако бъде поставен в съответния период, ще създаде различни неща в духа на своето време. Но винаги ще бъде себе си.

Така че аз харесвам определен тип творци, а не течения. Предпочитам такива, които не са толкова разказвателни и директни в посланието си.

Тео Караколев с основание акцентира върху факта, че няма направления, които да се ограничават само до конкретни послания, но има творци, които настояват върху разделението на добро и лошо, на приемливо и неприемливо, на допустимо и недопустимо.

Предпочитам тези, които ми оставят място за мислене, задават въпроси и провокират. Наскоро отново разглеждах постоянната експозиция на Националната галерия. И ето например Иван Милев – той е представен там със свои обичайни сюжети: жени със забрадки, задушници, погребения. Аз не съм сигурен какво трябва да мислим за тях. Дали те са тъжни, какво става, продължава ли животът, трябва ли да го надмогнем? Няма директна трагедия. А те обзема усещането, че и друг преживява същото, през което и ти минаваш. Изкуството е това, за което можеш да се хванеш.

При Златю Бояджиев например любим ми е периодът непосредствено преди инсулта му. Там той е най-прецизен, най-конкретен в рисунъка си. Има няколко сюжета с овчари, хора на нивата – по същия начин животът изглежда труден, но има надежда. В трудността има смисъл.

Търсенията на Теодор Караколев са категорично отвъд лесните отговори. В дълбочината и непознаваемостта на изкуството. Там, където има живот, а не опит да се документира действителността или да се изведе лесно послание.

В годините, в които се е налагало да чете задължителна литература в училище, Тео Караколев си е спестявал колкото може от програмата, за да освободи пространство за собствените си интереси. Днес не го нарича бунтарство, но се съгласява да го определим като независимост. Това е времето, в което открива Гогол и Достоевски.

Конкретно в рецепцията на архитектурата днес той наблюдава консервативна реакция, която призовава за връщане към академичното. В последните години в различни среди става популярна критиката на модернизма и противопоставянето ѝ на европейската архитектура от времето до XIX век. Подобен прочит е повърхностен, създава фалшива представа и не отчита колко прогресивни са били конкретни артисти за времето си. Парадоксално е например приемането за академичен пример на „сецесиона – течение, което свързваме с неговата пищност, с неизговорените желания, но и с критиката му към академизма“.

И преди, и сега архитектурата бива използвана за политически битки.

Дали обаче изкуството преднамерено не улавя бъдното? Според Тео Караколев ние сами конструираме подобни очаквания. Историята на изкуствата е пълноводно течение и ние избираме върху кое да акцентираме, какво да разкажем. Невинаги знаем кой е бил по-влиятелен в собственото си време. Не можем да сме сигурни, че конкретен артист провижда идващо събитие, защото около него има още стотина, които улавят други неща.

Ето например филмът от 1920 г. „Кабинетът на доктор Калигари“, който е интерпретиран като предсказване за идването на Хитлер заради сляпото доверие, хипнозите, сомнамбулизма. Но не е ли твърде лесно да се намери тази връзка, когато събитието вече се е случило? Всяко произведение от този период показва несигурността, алтернативните търсения, несъзнаваното.

По-глобално погледнато, не вярвам, че историята има предначертан предварително път. Върху общия поток силно влияят отделни хора или групи от хора.

Именно такава група успява да генерира около себе си „Българският архитектурен модернизъм“. Самият Тео споделя, че има нужда от това да вярва в гражданската енергия, структурирана в отделни миниобщества.

Чисто исторически има периоди на концентрация на история. В България в годините малко преди влизането в Европейския съюз досега сякаш имаше някакъв що-годе консенсус какво правим и накъде се движим. Сега сме в друг момент. Но отвъд злободневното аз мисля, че конкретният човек може да влияе силно, макар и върху малък кръг хора. И това е гражданското общество – съществуването на голям брой хора, които са активни. Ако обществото е здраво, то ще намери реакция срещу тоталитарните държави. Може би затова Германия успява да се възроди след Хитлер. Въпреки травмата.

Основното за мен е много хора да вярват, че могат да променят нещата. Това е силата на гражданското общество.

Теодор Караколев открива собствения си път. И днес, докато се разхожда в Стария град на Пловдив или по тепетата, в кварталите и край реката, обича понякога да е сам.

Понякога предпочита разходките из непознати градове пред контролираната музейна среда. Но истински си почива в планината. Въпреки заниманията си със скално катерене се определя скромно като планинар.

Градовете ми дават цивилизационно преживяване, а планината е мястото, на което да преработя това. Там нищо не те разсейва, там всичко е природно, перфектно, няма какво да му мислиш. Планинарството е по-пасивно, ти присъстваш. Впечатли ме Грузия. Там е страхотно зелено на същата надморска височина, на която в България вече няма толкова растителност, защото липсва вода. В същото време си обграден от четири-петхилядници. Хората са успели да запазят живота си на село – те са запознати със света, все пак живеят на място, през което ежедневно минават по десетина туристи. Но са съхранили усещането си за нормалност.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/tindur-mindur-halal-saytove-i-prilozhenia-za-zapoznanstva-produlzhenie/

<< Към първа част

Флуидността, липсата на контрол, рисковете за спазването на свещения закон и твърде модерните подходи към запознанствата предизвикват предпазливи, разнородни, да не кажа негативни реакции сред традиционните религиозни учени.

Най-популярните платформи най-често са порицавани, че дори и забранявани. През 2020 г. Пакистан забрани редица приложения с такъв характер, включително Tinder и Grindr (обслужващо предимно ЛГБТК общността), тъй като те разпространявали „неморално съдържание“. На това ръководството на Grindr реагира с „дълбоко разочарование“. Показателно, използването на Tinder е ограничено в ОАЕ, а ограниченията могат да се заобиколят чрез подходяща виртуална частна мрежа (VPN). Подобна е ситуацията и в Иран.

Но „халалните“ приложения не са забранени и се радват на успех в страните с мюсюлманско мнозинство. Дори имат потенциала, ако четем The Times of India, да изместят традиционни пакистански практики, като „лелите сватовници“ („ришта лели“), които способстват за уреждане на бракове. Това не възпира религиозните авторитети да проблематизират въпроса.

В по-отворения и приемащ спектър са мнения като тези на д-р Шабир Али, който води канадското предаване „Да оставим Корана да говори“ (Let the Quran Speak) под формата на въпроси и отговори – нещо като юдейските или католическите responsa, само че в телевизионен вид. Новите технологии са позволени, доколкото способстват да се изпълнява заръката на самия Пророк, а тя гласи, че

има четири неща, заради които човек се жени. Първото е красотата. Второто е богатството. Третото е социалният престиж и произход. И четвъртото е религията.

Има сайтове, фокусирани върху това – да привличат потребители, желаещи да бъдат добри мюсюлмани и съответно да намерят подобни за връзка, с които да се развиват „в по-ислямска посока“ и в крайна сметка да стигнат до Рая (Джанна) и отвъдното. И ако тази препоръка се изпълни, пък било то и чрез новите дигитални медии, няма нищо лошо, всичко е наред.

Не мисли така обаче един от повелителите на дигиталния ислям – Мухаммад Салих ал-Мунаджжид. Още през 2006 г. в спонсорирания от него сайт за фетви се появява запитване: „Студент съм във френски университет, от алжирски произход. Нямам семейство и искам да се оженя. Позволено ли ми е да използвам интернет и сайтове за бракове, за да се оженя? Моля, отбележете, че в тези сайтове има сестри салафитки.“ А салафитският ислям, както знаем, се слави с пословична консервативност и фундаменталистки тежнения. Това придава известна легитимност на въпроса, нали?

Ал-Мунаджжид и неговият екип не харесват това. Отговорът дава и набор от изисквания, които правят една онлайн услуга (в случая уебсайт) халална. Само тогава може да ги използваш. А тези условия са формулирани така: не бива да се показват снимки на жените; на ухажора е позволено да ги гледа само след като е решил да се ожени за тях. Не бива да съдържат и описание на жените, толкова детайлно, че като го прочетеш, все едно си ги видял. Защото самият Пророк е казал в достоверния сборник на Ал-Бухари от IX век, че

никоя жена не бива да описва друга жена на нейния съпруг така, че все едно той я вижда.

Не бива да се позволява и каквато и да е кореспонденция между двата пола, защото това води до злини и просто до забавление. По-скоро администраторите на сайта следва първо да проверят кой е ухажорът, и да го свържат с настойника (уали) на жената. Съветът към студента е най-напред да потърси съдействието на семейството, приятели и реални мюсюлмански центрове, което се смята за по-безопасно от интернет. И накрая се изтъкват условията за признаване на един брак – от съществено значение е да се придобие съгласието на настойника, защото без него бракът е невалиден.

През 2006 г. шейхът е безмилостен. Оттогава много вода е изтекла, появили са се приложенията, за които вече говорихме, а и част от тях интегрират някои от неговите категорични уговорки: скриване на снимката на потребителя, получаване на съгласие на настойника, наблюдение на чатове и разговори. Дяволът (Шейтан, Иблис) обаче е в детайлите и не съм убеден, че приложения, разработени във Великобритания или САЩ, преодоляват високата летва, вдигната от намиращия се в Саудитска Арабия богослов. 

В друг агрегатор на фетви 32-годишна жена задава въпроса дали е позволено на мюсюлманите да използват приложения като Muzzmatch (очевидно, преди да стане Muzz) или Minder (явно преди да се превърне в Salams). Защото семейството ѝ е от Египет, но тя самата живее в Канада. По време на пандемията това се превръща в единствения начин да се общува с хора. Нещо повече, дали може жената да се среща с ухажори на публични места сама, или трябва задължително да бъде придружавана от някого? И също има ли ограничение колко пъти може да го прави, преди да вземе решение?

Очевидно доста сложен въпрос, съставен от множество компоненти. А отговорът се предоставя от богословка, което само по себе си е забележително – обикновено порталите от фетви се движат от мъже. И за мое неудоволствие, е донякъде постен и се фокусира предимно върху срещите с потенциални кандидати, не толкова върху приложенията или сайтовете. Последните е позволено да се използват, но с разбиране за възможните негативни аспекти. Профилът на човека отсреща може да е подлъгващ или фалшив и има риск да си изгубиш времето. Същото важи и за обмяната на снимки между двамата, като жената трябва да внимава да не разкрива нищо, освен ръцете и лицето си.

Отсъствието на родителите също е риск и неконтролираните чатове могат да подхлъзнат човек да постъпи в разрез с шариата. Що се отнася до срещи на обществени места, позволени са, ала не и без придружител – приятел или друга двойка, дори религиозно лице (имам) или по-възрастен познат. Също е препоръчително да се получи позволението на родителите. А иначе няма ограничение колко пъти може да се провеждат такива срещи, докато се вземе финално решение.

Някои от най-любопитните запитвания откриваме в портала за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения (аукаф, вакъфи) и ислямските въпроси. Сложността на полето личи в няколко от тях.

„Жена на 41-годишна възраст съм – започва едното. – Никога не съм имала брак, стоя си вкъщи, имам първи клас от гимназията, не завърших образованието си, не съм социална, много се срамувам и не работя. Никога не съм работила в живота си, излизам от вкъщи само при належаща нужда. Регистрирах се в сайт за запознанства на име „Мауадда“.“ Най-вероятно става дума за този. Жената е регистрирана в сайта около година и половина. Там се запознава с много мъже и дава обет да се ожени. После обаче се допитва до един религиозен учен. Той ѝ дава обичайния отговор: ако сайтът е халал, може да го използва, но най-сигурно е, съветва я, да страни от такива платформи. Защото около тях витаят множество съмнения. Тогава жената изтрива профила си. След няколко дни обаче подновява регистрацията си заради възрастта си и многото контакти, които е създала там. Намерила е друга фетва, от друг богослов, която ѝ позволява да има профил в такива сайтове. Затова и се връща.

Дали е извършила грях, задето се е вслушала в мнението не на първия, а на втория религиозен авторитет? Предвид че целта на участието ѝ там е единствено да срещне мъж ерген, разведен или вдовец с осиротели деца, за да сключи брак. Позволено ли е да се използват подобни услуги, какво е мнението на богословите? Още повече че там се е запознала с 52-годишен мъж, болен от псориазис, който също не работи, в сайта е от 2009 г. (фетвата е от 2013 г.) и желае от съжаление да се омъжи за него, при все че би нарушила обещанието си пред Аллах да не използва такива услуги.

На такова разгърнато питане бих очаквал също толкова разгърнат отговор, който засяга всички тематични нишки. И той върви така.

На първо място, не е прегрешение да се използват такива платформи с цел брак, ако те са изградени според регулацията на шариата, ако на тези, които ги поддържат, може да се има доверие и ако упражняват съвестно контрол върху рисковете от нарушаване на религиозните повели. По този повод имало вече фетва.

На второ място, съществува много интересен коментар относно отношението към религиозния авторитет. Няма лошо да се избира между мненията на различни мюфтии. Само обаче при условие че не се търси нарочно одобрение за дадено рисково поведение. И затова вече са издавали фетви. А нарушаването на обещанието следва да се изкупи, тъй като се води нарушаване на клетва (каффарат йамин). Става дума за специално обезщетение, което приема формата на нахранване на бедни, обличане на хора в нужда, освобождаване на вярващ роб или пост в продължение на три дни. Но това обезщетение не се дължи, в случай че клетвата пред Аллах да не се посещава сайтът е била направена от страх, че е грях, а впоследствие се е оказало позволено.

И накрая, женитбата чрез запознанства онлайн съвсем не е лишена от рискове, особено ако една жена не е способна да прецени реално качествата и истинския характер на кандидата, както и дали е искрено вярващ и морален. Затова и се препоръчва първо да се търси съпруг по друг начин. А ако е невъзможно (очевидно питащата обрисува такава ситуация), тогава жената да го проучи много внимателно (важи и в случая за болния от псориазис мъж). Псориазисът е незаразна болест според специалистите. И ако се установи, че човекът е благочестив, вярващ и морален, няма лошо да му се предложи брак. Разбира се, накрая винаги Аллах знае най-добре.

От съвсем друга перспектива изхожда запитване за дигитална развойна дейност. Позволено ли е на програмист да пише код за сайт за срещи и запознанства (като Hi5), ако е известно, че платформата не се фокусира само върху женитби, ами и върху отворени запознанства, връзки и приятелства. „Моля, отговорете бързо!“ Отговорът е кратък и ясен, всеки може да се досети. Не е позволено. Защото подобен тип запознанства между половете отварят вратата към поквара, както е всеизвестно. И всяка подобна дейност е грях (харам), както е грях и да бъде способствана, по думите на Всевишния: „И си помагайте един другиму в праведността и богобоязливостта, а не си помагайте в греха и враждебността!“ (Коран 5:2).

Програмирането е горещ картоф и тук. „Работя като програмист на свободна практика. Получих заявка от украинец, който поиска от мен да модифицирам кода на негов сайт, засягащ начините на плащане“. Обаче този сайт е чужд сайт за запознанства между мъже и жени, няма превод на арабски език. Това грях ли е? Като се знае, че ще модифицира само техническата част за методите на заплащане. Защото „парите ми трябват, но не съм в отчаяна нужда“.

Ходим по тънък лед. Защото, отговорът гласи: сайтовете са два вида – възбранени и позволени. Възбранени са тези, които насърчават неблагочестиво поведение, като обмяна на греховни снимки, греховна любов и греховни думи. Общите сайтове и приложения са приемливи само ако се използват в съответствие с шариата. Очевидно е, че сайтът е от първия тип. Затова е греховно дори и само да се модифицира частта за онлайн плащания, тъй като това е съучастие във възбранени дейности. А иначе, питащият да не мисли за пари, защото е казано: „За онзи, който се бои от Аллах, Той сторва изход, и ще му даде препитание оттам, откъдето не е предполагал“ (Коран 65:2–3).

Строгостта на религиозния закон се стоварва и върху 21-годишен младеж, който живее в „Северна Палестина, окупирана от Израел“, в село с мюсюлманско население. Всички наоколо са „юдеи“ (йахуд), а най-близкото арабско място е на 30 минути път. На повечето работни места жените носят скандални, къси, разкриващи дрехи. Има и алкохол. За голямо съжаление, „грехът (харам) е по-леснодостъпен от позволеното (халал)“.

Преди три години въпросният младеж се запознава онлайн с момиче, което живее на час и половина път от него. Виждали са се дистанционно за броени минути, говорили са си възпитано и с уважение, дори и за миг не са се отклонили от добрия тон. От година и половина той възнамерява да ѝ предложи годеж и брак, но материалното му положение „е средна работа“, има много проблеми с правителствените регулации, разрешителни за строеж, заради което и е възпрепятстван да ѝ предложи. А и при тези условия и двете семейства не биха били съгласни. Още по-лошо, всеки месец някой предлага на девойката, а тя отказва, без да разкрива истинската причина, а именно връзката ѝ с младежа. Затова и тя, и той ден и нощ отправят молитви към Аллах да се съберат, въпреки че понякога с месеци не си говорят. Притеснението му е, че ако спрат да си говорят въобще, преди той да ѝ предложи, тя ще приеме предложение от някой друг. Затова и има нужда от отговор в тази трудна ситуация, която засяга и много мюсюлмански младежи, живеещи отвъд зелената линия, в израелската част. А тази линия е границата, която разделя територията на днешен Израел от Западния бряг и е установена през 1949 г. след Арабско-израелската война през 1948 г.

Отговорът на богословите под егидата на катарското министерство не е особено окуражителен. Обръщат внимание, че запознанствата между младежи и девойки чрез интернет и други подобни средства, дори и с цел брак, отваря вратата към „зло и развала“, затова човек трябва да бъде особено предпазлив. В случая тези отношения трябва да бъдат прекъснати. Не е позволено да се удължават под претекст страх от загуба на възможността за брак. По-скоро трябва, докато все още е неспособен да отправи реално предложение, да се заеме здраво с онова, което ще го обогати откъм вярата и благата на тукашния свят, докато не стане способен да предложи брак.

Има и компромисен вариант – да предложи на нейните настойници годеж сега, с уговорката тя да изчака, докато младежът не стане финансово способен. Ала при всички случаи не се позволява тази връзка да продължи така – по телефон и интернет, – докато няма договор по условията на шариата. Защото който остави нещо заради Аллах, Аллах ще му въздаде нещо по-добро. В крайна сметка мюсюлманите трябва да се грижат, на първо място, за интегритета на вярата си и да странят от местата на съблазън.

„Дигитализацията на любовта“, ако трябва да заема термина от едноименната книга на Ния Нейкова от 2025 г., придобива изключителна и особена динамика в глобалната умма. Връщайки се към началото на този текст, подръпването на шариатската нишка разплита използването на дигитални технологии за религиозни цели, отношенията между половете, семейните отношения, религиозния авторитет, политическия и обществения контекст, начина на вземане на решения според принадлежността към отделни религиозни и правни школи, глобализацията… А най-сигурният начин да избегнеш религиозните рискове от използването на приложенията за запознанства се оказва пословичният шеговит съвет от специалистите по киберсигурност. В случай че те е страх от онлайн заплахи, изключи достъпа си до мрежова връзка, респективно – до платформи с романтично-розов оттенък. Не че това решава всичките ти проблеми, но елиминира голяма част от информационния харам.

При условие че смятате използването на такива приложения за неизбежно обаче, мога само да заключа като един мюфтия под прикритие: Аллах знае най-добре!

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/naghradi-klasatsii-spisutsi-kakvo-ne-kazvat-te-za-videoighrite/

Миглена Николчина: Повод за днешния разговор е безпрецедентното (поне така се твърдеше често) количество награди, които отнесе едно сравнително малко френско студио за играта „Светлосянка: Експедиция 33“ (Expedition 33: Clair Obscur). Тя отнесе не само награди, но и както ми се струва, безпрецедентно единодушие във възторга на съперниците си. Стигна се дотам, че Остин Уинтъри, който спечели „Грами“ за музиката към „Острие на морето“ (Sword of the Sea), едва ли не щеше да се откаже от наградата си, след което все пак я взе и я посвети на композиторите на „Светлосянка“. Играта заслужава отделен разговор и ние ще направим такъв със Северина Станкева. Днес ще се насочим към нещо друго: ще се взрем в една от престижните класации – 100-те най-добри игри за 2025 година според PC Gamer.

Как се правят такива класации? Какви критерии се следват? В случая, от една страна, се предлагат три рехави критерия (качество, значимост, свежест), на основата на които се гласува, после резултатът малко се поизпощва… абе… Може да си поговорим за самото това сито, за какво то би могло да бъде, но и какво в случая е уловило или изпуснало – разбира се, точно от последното се вълнуват повечето участници във форумите. За мен голямата изненада беше, че „Диско Елизиум“ (Disco Elysium), за която многократно сме говорили, е на второ място. Собственото ми мнение за такива класации е такова, че по-скоро не бих очаквала да видя една толкова „качествена, значима и свежа“ игра припозната. Как мислите? Откъде да започнем?

Еньо Стоянов: Ще почна първо с положителното: ролята на ежегодните награди, както и на списъци и класации като тази, която Миглена посочи, несъмнено допринася както за утвърждаване на набор от образцови свойства, от които да се ръководят игрите, които тепърва ще се правят, така и за кодифициране на представа за историческа традиция, за приемственост в това поле. Презумпцията е, че ако искате да се запознаете с приноса към културата на видеоигрите през времето, няма да сбъркате, ако почнете със заглавията, посочени в подобни класации или в списъците с отличените с награди през годините. При това тази ретроспекция, особено що се отнася до класациите, е променлива – несъмнено PC Gamer периодично я прави наново, тоест в процеса на постоянната преоценка наследството разкрива нови страни в пряко отношение с изменящите се ценности и приоритети в създаването на произведения в тази медия. 

За жалост, ползите всъщност често се оказват компрометирани. Например класациите – за да бъдат наистина последователни, трябва да обхващат материал, който е вътрешно съпоставим. Но тръгвайки от примера със списъка на PC Gamer, събраните в постъпателно възходяща стълбица заглавия често нямат нищо общо помежду си, освен дигиталната медия, която ги прави достъпни за играчи. Видеоигри като „Симулатор на полет от Майкрософт“ (Microsoft Flight Simulator – възпроизвеждаща в детайли управлението на самолет над също така подробна и достоверна имитация на терена на нашата планета), „Отборна крепост 2“ (Team Fortress 2 – в която неколцина играчи посредством разнородни аватари влизат в престрелка помежду си в изолирана бойна арена) и „Какво остава от Едит Финч“ (What Remains of Edith Finch – в която играчите управляват споменатата в заглавието героиня при завръщането ѝ след много време у дома, където тя се сблъсква с различни мистерии, довели до разпадането на нейното семейство) нямат нищо общо помежду си във функционален, интерактивен и тематичен план, освен това, че се играят на компютър. Дори смисълът на термина „игра“, отнесен към тях, вероятно трябва да се схваща по несъизмерим начин за всяка една. В това отношение наградите имат известно предимство, доколкото поделят игрите в самостоятелни категории, но дори те допускат единствена отличена „игра на годината“ из морето на несравнимост, насред което правят своя избор.

Има и други моменти, които подкопават валидността на критериите за селекция – класацията на PC Gamer почива всъщност на едно недоизказано предварително разделяне, което предрешава подбора. Както подсказва названието на самото списание, то е обърнато към публика, която играе предимно на персонален компютър; съответно в списъка има немалко заглавия, напълно непознати за ползвателите на игрови конзоли, като PlayStation и Xbox, и същевременно липсват заглавия, известни на играещите предимно на такива конзоли като „класики“. Въпросът не е в пропуските и дефицитите сами по себе си. Те всъщност издават, че преди да се съобразява за „качество, значимост, свежест“, се прави друга калкулация – за потребителски навици, включително на читателите на медията, която прави подбора.

Ако журналистите на PC Gamer бяха включили заглавия, недостъпни за персонален компютър, те биха отблъснали читателите, чиито погледи биха искали да задържат върху предложения списък (и оттам – върху други техни публикации).

Популярност, видимост, достъпност – това са всъщност първичните критерии за изработената класация.

Неслучайно например немалко игри в списъка на изданието присъстват не в оригиналната си версия, а в преработен вариант, публикуван през последните години. Но не този вариант на играта е основа на нейната „значимост“, ако под това разбираме влиянието, което тя евентуално е оказала върху развитието на производството на видеоигри. Наградите също не работят само въз основа на качествата на игрите, които отличават: изборът при тях твърде често е свързан с популярност и пазарен успех, към което се прибавя и още нещо – самите награди директно обслужват маркетинга на подбраните и отличени игри.

Николай Генов: Аз мога единствено да се съглася с Еньо, който, струва ми се, бе достатъчно изчерпателен в критиките си към подобен тип класации. Това, което ми прави силно впечатление, е

жанровият хаос и липсата на ясно заявени вътрешни критерии, които могат да ни позволят да групираме игрите по наистина смислен начин.

Впрочем тук проблемът не произлиза от и не засяга само популярните издания; той е по-скоро чисто теоретичен и се отнася до нашето изследователско поле. Но да оставим това настрана и да погледнем отново методологията на подбора – тя е изложена в самото начало на статията, която коментираме. Авторите се опитват да изчислят „качеството“ на играта (с уточнението, че тук „всеки сам си преценя“), значимостта ѝ (или влиянието на играта върху други игри) и нейната оригиналност. Миглена го преведе „свежест“ – колко в крайна сметка е различна играта спрямо останалите заглавия на пазара. Уговорките за тежестта на критериите съвсем не са маловажни. Ако фокусът паднел само върху значимостта, то списъкът щял да стане твърде статичен и би изглеждал сходно всяка година. Обратно – ако водеща била оригиналността, или иновативността, то списъкът нямало да бъде консистентен. Затова и показателите имат различна стойност – респективно съставляват 60%, 20% и 20% от общата оценка, която се дели на гласовете на играчите и преминава през „специална формула“, за да състави крайния резултат „след някои частни поправки“ (или на човешки език – след няколко натаманявания). Процесът обаче не приключва дотук – има още стъпки: всеки гласувал може да направи предложение за едно разместване, което от своя страна бива подложено на мажоритарен вот, преди да влезе в сила.

Трябва да призная, че на мен би ми било значително по-интересно да видя нещо малко по-различно – не толкова списък с популярни заглавия, колкото краен, силно пречупен подбор, даже няколко такива –добре аргументирани конфликтни решения, които да влязат в противоречие и да създадат продуктивно напрежение. Дори да запазим горните критерии, нека видим двата „крайни“ варианта – споменатия „ригиден“ и загатнатия „неконсистентен“, динамичен списък – положени един до друг. И нека повторим опита отново и отново. След няколко години ще имаме твърдения, които ще подлежат на преразглеждане, и ще се очертаят тенденции, които бихме могли да се опитаме да обясним. Иначе най-близкото до това, с което разполагаме сега, са различните класации на различните медии.

Впрочем по линия на същата тази потенциална ригидност „Диско Елизиум“ спечели „Игра на годината“ на PC Gamer за 2019-та. Няма да скрия обаче, че мен значително повече ме радва присъствието тук на „Колоните на вечността“ (Pillars of Eternity 2: Deadfire).

Миглена Николчина: Може би все пак трябва да приемем чия е класацията – тя е на PC Gamer („Компютърен играч“), не е на PlayStation Gamer! Тоест

има един доста твърд критерий и това е машината, на която се играе. Тази машина позволява по-голяма активност на играчите, поне в някои от случаите.

Проблемът за жанровете, от друга страна, би могъл да влезе в конфликт с флуидността на полето, в което едни и същи играчи играят и ролеви игри, и стратегии, или ако погледнем под друг ъгъл, и научнофантастични, и приказни, и исторически и т.н. сюжети. Най-сетне, freshness (свежест) е думата, която са употребили в списанието, не преекспонираната и вече съвсем загубила смисъл от бюрократичните си употреби дума innovativness (иновативност). Думата свежест ме навежда към възможна защита на тази като че ли безпринципна класация: тя извежда на преден план преживяването на играча, интуицията му, превръщането на играенето във вътрешен опит, в осмисляне. „Рицари на Старата република 2“ (Knights of the Old Republic 2) например беше брутално посрещната при излизането ѝ, но е овъзмездена от по-късната ѝ преоценка, която я държи в класацията вече 22 години! Радва ме, че „свежи“ игри, като „Субнавтика“ (Subnautica) и „Хадес“ (Hades), са намерили място – „Светлосянка“ е чак на 82-ро място!

От друга страна, има липси, които са, меко казано, странни – чак пък нито една игра от поредицата „Кредото на убиеца“ (Assassin’s Creed)! Най-сетне, има и откровени глупотевини, поне по мое мнение, което ме кара да се съмнявам в мотивите на натъкмистиката. Какво ще кажете за следното предложение: да оставим методологиите за друг вид дискусии, а тук да предложим собствени 100 игри по следния начин: всеки от нас петимата предлага своите най-важни 20. Игрите, които съвпадат, отиват съответно нагоре в списъка и освобождават места, които запълваме с нови предложения, докато заковем стотната?

Чавдар Парушев: Струва ми се, че класации като тази са натоварени да работят като особен механизъм на приобщаване. Конструират се така, че в идеалния случай всеки играч (на компютър тук конкретно) да може да намери поне една, а още по-добре няколко значими за него заглавия на челни позиции. В този смисъл няма толкова голямо значение дали „Диско Елизиум“ се класира втора, пета или дори десета. Важното е, че присъства и с присъствието си отваря разговор. Грабва вниманието на определена публика, определена група от играчи и ги провокира да заговорят. Пък било то и да изразят гласно кои заглавия са необяснимо изпуснати според заявените критерии или как класацията трябва да бъде преподредена.

В този смисъл класации като тази са по-успешни, когато вървят срещу, а не следват традиционните очаквания за обективност, ясни критерии, строгост на подбора, съизмеримост между подбираните заглавия. Точно обратното – колкото по разнопосочни и разнородни заглавия включат, толкова повече групи играчи биха ангажирали и провокирали за разговор.

Доколкото има критерии на подбор, те действително на първо място са популярност, видимост и достъпност и чак след това – качество, значимост, свежест

(и само там, където вторият набор от критерии не влиза в конфликт с първия набор). Игрите се включват (или не) в съответната класация в качеството си на репрезентация на група играчи, а не сами по себе си. В този смисъл, ако класацията изобщо класира нещо, то е кои критерии за игри по-лесно или по-трудно формират видими групи от играчи. Положителното встрани от маркетинговото взаимообслужване (класацията печели читатели заради популярността на игрите и обратното) е, че тези класации отварят по-широко поле, в което се засрещат и сблъскват гласове на групи от хора, които иначе не разговарят и не биха имали причина да разговарят помежду си, включително и за естетическите аспекти на игрите, които играят.

Миглена Николчина: Тоест да направим и ние своята – не класация в смисъл на подреждане, а подборка? Току-виж и български игри се появили в нея… А междувременно със Северина може да споделим мисли по тази несъмнено забележителна игра – „Светлосянка“…

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/paralelnite-obrazovatelni-realnosti-v-bulgariya/

Защо не ходи на училище?

Обикновено чуваме този упрек, когато става въпрос за ромски деца. В други случаи разбираме, че някое дете не е посещавало училище (редовно или изобщо), когато се стигне до публичен скандал. Или до трагедия. Чак след като едно 15-годишно момче беше открито с куршум в главата, институциите се загрижиха дали частното училище, в което тийнейджърът е бил записан, му е писало отсъствия. Не че това отговаря на въпроса защо младежът е убит. Но трагедията беше използвана, за да се демонизират не само религиите, различни от християнството, а и алтернативните форми на образование.

Когато институциите си затварят очите

Тъй като неходенето на училище се асоциира предимно с ромите, за включването на ромските деца в образователната система са разработени мерки – не без помощта на гражданския сектор. Същият, който според бившата синдикалистка Ваня Григорова трябва да се занимава само с „правене на спагети, плетене на чорапи и срещи за запознанства“ (не че и тя не е в ръководството на НПО, изпълнявало проекти с европейско финансиране – „Солидарна България“). Едно дете от сегрегиран квартал, което не ходи на училище, има шанс да попадне на образователен медиатор, който да го мотивира да се върне в класната стая. После да завърши гимназия, след това и медицина. И да стане висококвалифициран специалист. Или пък здравен медиатор, който на свой ред да помага на хората в сегрегираните райони.

Ако обаче дадени родители не пасват на клишето, институциите може да останат слепи, че децата им не само не ходят на училище, ами са изложени и на по-сериозни рискове. Така например в продължение на около шест години една майка държи две от трите си деца заключени в Стара Загора. През този период те нито ходят на училище, нито посещават лекар, нито имат какъвто и да е социален живот. Институциите знаят, но си прехвърлят топката. Докато системата най-сетне успее да се задейства, нито майката, която е с психически проблем, получава подкрепа, нито децата ѝ (едното междувременно навършва пълнолетие). 

Не че децата, обхванати от образователната система, са защитени. Институциите например не оказват подкрепа на 18-годишния Билгин. Въпреки че тормозът върху него от страна на учителката му по английски е бил публична тайна и той е споделил за него с директора на училището, както и по време на открит урок пред представител на Регионалното управление на образованието. 

Вследствие на тормоза Билгин се самоубива в края на януари тази година. 

В интервю на Емилия Милчева за „Дойче Веле“ образователният министър в оставка Красимир Вълчев признава, че учителката е отправяла към Билгин хомофобска обида, но същевременно отказва да разпознае хомофобията. Според Вълчев

тази хомофобска обида е била по-скоро една от многото обиди. И тя е толкова популярна в българския език като обида, че не е задължително да бъде използвана в хомофобски контекст.

Изказването на министъра идва в контекст, в който говоренето в училище по теми, свързани с ЛГБТИ, е обявено за „пропаганда“ и е забранено. А самият Вълчев настоява да се въведе обучение по добродетели и религия и да се затегне дисциплината на учениците чрез повече санкции.

Залогът за въвеждането на религия в училище явно е висок, 

защото междувременно, преди да бъде гласуван въпросният учебен предмет, вече се обучават студенти, които да го преподават. Така е в поне два университета – Великотърновския, в който обучението по религия е комбинирано с това по философия и по история), и Софийския, който се сдоби със специалност конкретно за целите на несъществуващия още предмет – „Начална училищна педагогика и религия“.

Професор Мария Шнитер и преподаването на добродетели без учебник

Какво мисли за преподаването на религия в училище един от хората, подготвящи преподаватели именно по религия? Как се преподават добродетели? И защо е важно да сме религиозно грамотни? Разговор на Донка Дойчева-Попова с проф. Мария Шнитер.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Нито хомофобско-религиозният образователен патос, нито законодателните мерки срещу „педофилията“ обаче защитиха 4-годишно момиченце от село Каблешково, за което има немалко данни, че учителката му в детската градина го е подлагала на системно сексуално, физическо и психическо насилие. Представители на местните институции начело с кмета на Поморие Иван Алексиев (ГЕРБ) защитиха учителката. Родителите се видяха принудени да се изселят, а случаят вече от няколко месеца е потънал в небитието.

В края на януари 2025 г. пък медии разпространиха информация за сигнал за насилие срещу 3-годишно момченце, чиято учителка в детската градина залепила устата му с тиксо. Не е изненада, че директорката на градината, както и част от родителите не вярват, че такова нещо се е случило. В Плевен пък 28-годишен учител е обвинен за блудство с малолетни момичета. Според директорката на училището (вече може да предположите), щом не е постъпил сигнал, няма проблем, а учителят бил „страшен педант“. В Пловдив друг учител е обвинен за няколко различни сексуални престъпления, свързани с деца, накуп. Той поне е освободен още в деня на подаването на сигнала. Но е бил наскоро назначен и в изпитателен срок.

Наистина ли им пука за децата?

Светла Енчева с паралел между два нашумели случая, в които са намесени деца. В единия ги намесиха от „голяма загриженост“, но без реална нужда, институциите и политиците, а в другия пак институциите и политиците си затварят очите за истинския проблем – насилие над малко дете от учителката му.

ТоестСветла Енчева

Домашното образование като алтернатива

В България има и родители, които отказват да поверят децата си на училищната система, а предпочитат да си ги обучават вкъщи – чрез домашно образование, наричано още хоумскулинг. Правят го не защото са бедни или непросветени. Напротив – поне тези, за които знам, са с високо образование, нерядко с научна степен, и с добри финансови възможности. Те смятат, че могат да осигурят на децата си по-добро обучение от държавата.

Българското законодателство не е легализирало домашното образование. Училищното е задължително до 16-годишна възраст. То обаче може да се осъществява не непременно присъствено, а също и по други начини. Например в индивидуална форма (ако, да речем, детето е със специални потребности, болно е, има изявени дарби или експертна комисия е уважила желанието на родителите му да се обучава така), самостоятелна (ученикът ходи в училище само за изпити), дистанционна (от разстояние, в синхрон или без синхрон с часовете на класа) или комбинирана. Тук не споменавам вечерната и задочната форма, защото те се отнасят за ученици, които същевременно работят.

Според преводачката и активистка за качествено и свободно образование Ирина Манушева обаче много училища отказват да осигурят на желаещите самостоятелна форма на обучение. Манушева е избрала този вариант и за трите си деца, но се е наложило те да сменят различни училища, защото в някакъв момент самите училища се отказват да го предлагат.

Съществуват и форми на домашно образование, които изцяло заобикалят официалната система. Някои обучават децата си към чуждестранни училища и вземат диплома от тях, която после легализират в България (ако изобщо смятат да остават в страната). За други, по-радикално настроени, никаква форма на институционално признаване на образованието не е необходима. Ето какво отговаря един радетел на домашното образование на въпроса за дипломите при тази форма на обучение:

Работно място, което ти изисква документ, не е твоето, ако ти си човек извън системата. В момента, в който някой ми иска тоя документ […] – не ме пита какво мога, не ме кара да му покажа какво мога – в момента, в който ми изиска документа, аз съм избягал с двеста.

По тази логика човек трябва да бяга „с двеста“ от професии като например лекар или архитект, защото поради високата си отговорност те изискват квалификация, която не може да се удостовери само с демонстрация на умения и талант. Затова такива професии са регулирани.

Ценностните вселени на домашното образование

Защо някои родители решават да не пращат децата си на училище, а да си ги обучават вкъщи? Основната причина е, че не одобряват официалната образователна система – организацията ѝ, учебната програма и ценностите, в които възпитава тя, училищните практики, невъзможността учениците да бъдат защитени, неадекватността на училището по отношение на децата, които по една или друга причина „не пасват“, и пр. Само че неодобрението на системата може да е по коренно различни, дори противоположни причини.

Домашно образование, евангелизъм и защита на „традиционното семейство“

Ако човек потърси дали има българска организация на адептите на хоумскулинга, ще попадне на НПО-то „Асоциация за домашно образование“ (АДО). Нейният уебсайт не е активен, макар при търсене да излиза частична информация от него, но организацията разполага с канал в YouTube. В него може да се видят много неща, между които открити уроци, усмихнати и доволни от образованието си ученици, информационни материали, моменти от конференция за домашното образование.

На тази форма на обучение в България е посветена и книга, в която се разказва за 19 семейства, които са го избрали за децата си. Любопитното е, че е публикувана от „Нов човек“ – евангелско издателство. Този факт престава да изглежда толкова странен, когато установим, че и тримата членове на Управителния съвет на АДО са евангелисти – презвитери в Реформираната презвитерианска църква (за съжаление, докато подготвям статията, сайтът на тази църква стана неактивен, но съответната информация все още може да се намери чрез Google).

Авторът на книгата за домашното образование Петър Порумбачанов е и председател на Управителния съвет на АДО. Той защитава каузата на домашното образование в интервю за БНР и в подкаста „Говори интернет“ с много прогресивни аргументи. Същевременно чете проповеди, например за важността на семейството според Евангелието на Матей.

Като стана дума за семейството, през 2020 г. АДО заедно с „РОД Интернешънъл“ и Проект „Свобода за всеки“ организира национална конференция за алтернативни форми на образование.

„РОД (абревиатура на „родители, обединени за децата“) Интернешънъл“ е основната организация зад т.нар. Шествие за семейството, което всяка година се противопоставя на „София прайд“. НПО-то, посветено основно на борба с т.нар. джендър идеология и на защита на „традиционното семейство“, е свързано и с Александър Урумов. Той е бивш пиар на БНБ, когато избухна скандалът с КТБ, след това и на Военното министерство, протестантски пастор и агент на Държавна сигурност, който играе ключова роля в кампанията срещу Истанбулската конвенция. За РОД семейството е субектът с правата, а децата са проекция на волята на родителите си.

„Свобода за всеки“ пък е за свободата на всеки… който се вписва в определен християнски светоглед. Свобода за евангелските църкви и за семействата, които да възпитават децата си според собствените си разбирания, но не и за ЛГБТИ хората например.

За хора с фундаменталистки християнски разбирания домашното образование е начин да предпазят децата си от светските изкушения. И особено от теми, свързани със секса (не че те толкова се преподават в българските училища).

Домашно образование и либерални ценности

На противоположния полюс е Ирина Манушева, за която стана дума по-горе. Тя е един от най-изявените противници на идеята за предмет добродетели и религии и е авторка на петиция срещу задължителното му въвеждане. Пред „Свободна Европа“ Манушева аргументира позицията си така:

Внушението, че моралът е изключителен прерогатив на религията, е не просто необосновано, но е опасно и неморално. […] Да си мислим, че добродетели и ценности се насаждат механично, чрез задължително „обучение“, е не просто несъстоятелно, но твърде опасно. Съществува риск подобно начинание да произведе тъкмо обратен на желания ефект.

Разговор за образователната система, каквато искаме да бъде

Напоследък всеки ден излизат нови предложения за образователни реформи. Едно да се намали, друго да се увеличи, нещо да отпадне, нещо да се премести, нещо да се оцени… И макар всичко да звучи като новост, то няма да донесе промяна. Защо – разговор на Донка Дойчева-Попова по темата.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Няма никакъв досег с евангелизма и една майка с опит в хоумскулинга, с която „Тоест“ разговаря, но тя пожела да остане анонимна. Детето ѝ е било домашен ученик до втори клас, след което е продължило в „нормална“ форма на обучение. Когато е било на възраст за предучилищна група, тя се е свързала с родителски кооператив, в който някои от майките имат учителска квалификация и успяват да преподават увлекателно, включвайки и допълнителна информация. А децата могат, макар и в определени граници, да избират заниманията според интересите си. На въпроса защо е търсила алтернатива на образователната система, тя отговаря така:

Защото нямам доверие, че се прави нещо, което заслужава всичките тези часове, прекарани в училище. Нямам доверие и че в тези големи класове може адекватно да ми се даде сигнал, ако детето ми има затруднения. Методиката на преподаване е остаряла, учебниците са неадекватни, имаше една такава приказка: „Ние се правим, че работим, те се правят, че ни плащат.“ Е, първата част си е така. И трябва да си голям късметлия, за да попаднеш на добър начален учител. Има ги! Но каква е гаранцията?

Майката си припомня как собствената ѝ начална учителка ѝ дърпала косата толкова силно, че скалпът ѝ изтръпвал. Според нея такова отношение вече не е разпространена практика, но има учители, които обиждат учениците или си „отбиват номера“ в час, а децата попиват всичко като гъби.

Оцеляването на децата като лотария

Дали едно дете, което се обучава вкъщи, ще стане в резултат на това възрастен, по-адекватен за съвременния свят от друг, който е преминал през „нормалното“ образование и е излязъл от него с основното знание, че най-важно е да умреш за родината и да мразиш турците? Или ще бъде превърнато в религиозен фундаменталист, за когото всичко светско е от дявола? Или нещо трето?

Дали детето, което ходи на училище, ще получи възможност за личностна и професионална реализация? Или ще бъде смазано от недобронамерени – или просто бездушни – учители, тормозещи съученици и от неспособността да се впише?

В каквато и форма да се обучава детето, няма гаранция, че държавата ще се загрижи за най-добрия му интерес. На базата на практиката можем да предположим, че вероятността да не се загрижи е по-голяма. Това е зле не само за децата, а и за самата държава – в нея съществуват алтернативни вселени, за които тя си няма и понятие. Тази държава не разбира откъде се пръкват „локалите“, защо деца се самоубиват и защо наказанията не ги правят по-добри. Тя в един момент може и да се сдобие с фундаменталисти и терористи (все едно дали обучавани в училище, или вкъщи) и да се чуди откъде ѝ е дошло.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/tindur-mindur-halal-saytove-i-prilozhenia-za-zapoznanstva/

Ще започнем с по-скучната част, която често цитирам. Да разлистим въведението на ориенталиста Ноел Коулсън в мюсюлманското право – много полезен и информативен наръчник от 1964 г. Там той изброява няколко класически метафори за разнообразието и единството на мюсюлманския религиозен закон. Различни начини, по които традицията гледа на самата себе си. Дърво, чиито клони излизат от един ствол и корени. Море, което се образува от водите на различни реки. Различни дупки на една и съща риболовна мрежа. Все сравнения, които илюстрират принципа за различията или разнообразието (ихтилаф) в правото¹. От тях обаче любима ми е метафората за отделните нишки, които изтъкават една дреха. Защото тя обрисува не само пъстротата, но и взаимовръзката между идейните потоци в традицията, които покриват неподозирани тематични области. Ако трябва да надградим метафората,

религиозното право прилича и на килим. Като дръпнеш някоя нишка, не знаеш точно коя част от изображението може да се разплете.

Също като метафората с пеперудата. Размахал Аллах крилата на регулаторната пеперуда в Корана през VII век – и ето, в днешен Иран налагат смъртно наказание за богохулство, изнасилване, прелюбодеяние, хомосексуализъм, убийство, притежание и трафик на наркотици, „развала по земята“, метеж и прочее в заетата от шариата рамка за наказания за углавни престъпления (худуд).

Така е, шариатският килим съдържа всякакви сюжети. Не само романтични и декоративни. И не прилича на персийски килим с растителни орнаменти и цветчета като тези от колекцията на „Метрополитън“. По-скоро наподобява (да насилим още повече текстилната метафора) гоблена от Байо. Пак е средновековен артефакт (от ХI столетие след Христа), само че от Западна Европа. На него хората правят всякакви неща. Садят, орат, ловуват, гребат, строят. Понякога се колят, тъй като основният сюжет на гоблена е норманското нашествие в Англия.

Такива са и нишките в шариатския вътък. Четеш хадиси за края на света от IX век и се приземяваш в Рака, Сирия, при Абу Бакр ал-Багдади от ИДИЛ през XXI век. Подхващаш истории за живота на Пророка и неговия отказ да отслужи молитва за починал съратник – натъкваш се на основанията за популярен днес метод за трансфер (хауала) на пари в исляма. Подръпваш косъм от брадата на Пророка и стигаш до средновековното схващане за „инстинкта“ и „ума“ при Ибн ал-Джаузи от XII столетие. Попадаш на сънищата в дневника на Бен Ладен и научаваш за съновника на Ибн Сирин от VIII век. Четеш стари трактати за образованието, където учениците биват дисциплинирани чрез чепик, и се завихряш в истории за налъма на самия Пратеник на Аллах. Търсиш стари съчинения по арабска калиграфия и научаваш, че Аллах дава персийския шрифт на неговия създател Мир Али ат-Табризи чрез движенията на патицата. Интересуваш се защо прасето е възбранено в Корана и Сунната, и откриваш апокрифната история за появата на зурлестото по време на потопа и Нух/Ной от Библията. Проследяването на тези пътечки може да отдадете на невъздържано въображение и липса на асоциативна дисциплина. А пък аз ще ви отвърна с клиширания отговор на инфлуенсър и корпоративен коуч, че „трябва да умеем да свързваме точките“.

И сега е същото. Чета за онлайн общности и джихад в „Хаштаг ислям“ на моя познат Гари Бунт. Нали обаче не си мислите, че мюсюлманските виртуални общности се занимават само с киберджихад в конфликтни зони. Има всякакви виртуални общности, съставящи онова, което Гари нарича „киберислямски среди“ (Cyber-Islamic Environments, CIE). Ето, преди около двайсет години, далеч преди социалните мрежи да станат популярни, в епохата на ретро онлайн форумите, авторът на този текст участваше в дигитална общност на арабски калиграфи от Саудитска Арабия. Бяха много уважителни въпреки потребителското ми име Ад-Дахил (Натрапника). „Нищо че си християнин, и ти може да се занимаваш с калиграфия, нали сте от Хората на Писанието.“ Този опит за приобщаване, разбира се, минаваше през избирателно позоваване на Корана и на пасажите, в които се говори положително за юдеите и християните като притежатели на китаб, Писание (например 3:113 или 3:199) – да не си мислите, че е признак на някакъв секуларен либерализъм и толерантност по смисъла на „Писмо за толерантността“ на Джон Лок от XVII век.

А тук, в книгата на Гари, се натъквам на кратък откъс за уебсайтовете и приложенията за запознанства за мюсюлмани. Връзките между исляма, въпросите за пола и сексуалността са основна част от дискусиите относно религиозния авторитет онлайн. Онлайн се конструират различни типове взаимоотношения, но също могат и да бъдат разрушени. Браковете и връзките, изградени чрез онлайн инструменти, са важен компонент от живота на общностите и като такъв могат да представляват комерсиален интерес.

Още през 2014 г. сайтът SingleMuslim твърди, че има над един милион потребители и способства за четири брака на ден².

Този тип виртуални общности и инструменти имат далеч по-проблематичен потенциал от похвалната в мюсюлманската традиция арабска калиграфия, от кулинарните групи, обществата за изучаване на хадиси или за споделяне на снимки от поклонението (хадж) в Мека и Медина. Защото отношенията между половете преди и след брака сред мюсюлманите са тема твърде чувствителна, която подлежи на обширна регулация в свещения закон. Има много червени линии. Пресичането им може да ти навлече беля, включително и телесен зулум, като пребиване с камъни в страни, където законодателството е основано на шариата или социалната практика е структурирана по традиционен начин.

Но каква ли би била повелята на Аллах, „Вечноживия, Неизменния“, Когото „не Го обзема нито дрямка, нито сън“ (Коран 2:255)? Защото, да не се лъжем, целта на свещения закон е да приведе практиката на мюсюлманската общност (умма) в съответствие с божествената воля, изразена в Корана и Сунната. А и според известното предание от Пророка „религиозните учени (улама) са наследниците на пророците“. Тоест волята на Всевишния се изявява през устата на шейховете.

Бързо прекосяване на дигиталната агора разкрива любопитни детайли. Изграденото по модела на Tinder приложение отпреди години се казваше Minder. Не, това не е по аналогия на българското разговорно „телевизор-мелевизор“, „диван-миван“, а просто Tinder за мюсюлмани. Сега обаче се е преименувало на Salams, тоест „поздрави“. Впрочем от 2023 г. приложението се притежава от същата компания, която прави и Tinder – Match Group. Това пък предизвиква критики сред някои мюсюлмански общности с обвинения, че компанията е произраелска и „ционистите са превзели приложението Salams.

Salams се рекламира като приложение за мюсюлмански запознанства, приятели и общуване с около 4 млн. потребители мюсюлмани по света, „помогнало на над 460 000 мюсюлмански двойки и приятели, слава на Аллах!“. Интерфейсът е изграден на принципа на Tinder и цели да те „мачне“, тоест да ти намери съответстващи на твоя профил и интереси потребители.

Хасан, 34 годишен, се намира в Лондон, идва от Пакистан и е лекар. Търси женски профили, подобни на неговия. Приложението поддържа чат, аудио- и видеоразговори. Насърчават се реални снимки, а платформата ти предлага и аналитична информация: профилът ти е най-популярен в Лондон например; 51 човека са плъзнали надясно, тоест сметнали са те за подходящ; средната възраст на тези, които са те харесали, е 31 години, а качествата им са „амбициозен“, „кафеен сноб“, „обича природата“, „нощна птица“. Налице са и различни абонаментни планове. 

Muzz е друго подобно приложение, преди известно като Muzzmatch. Разработено е от бивш служител на Morgan Stanley, който се самообучава да програмира. Отново заглавието е ясно – помагаме на мюсюлманите да си намерят половинката. Вече от доста време е на пазара (от 2015 г.), има над 16 млн. потребители, а броят на браковете, които компанията твърди, че са се осъществили чрез него, е дори по-висок, отколкото на Salams – около 600 000 към момента на писането на този текст. Това го прави най-популярното приложение за тази цел – не само във Великобритания, но и в глобален план. Откровено се рекламира като „Там, където мюсюлманите се женят“.

Платформата предлага допълнителна сигурност, като първоначално замъглява снимките и изисква верификация чрез документ за самоличност. Интересно е, че има възможност да покажете колко са сериозни брачните ви намерения: например от момента на намиране на подходящ партньор колко време минава в чат, запознаване със семейството и накрая – сключване на самия брак. Предвидена е и функция, при която се самооценявате колко сте религиозен, колко често се молите, носите ли хиджаб, пушите ли, пиете ли. И още нещо – имате възможност да добавите „настойник“ (уали) като трето лице към комуникацията с партньора.

За Muslima, друго приложение с доста ясно заглавие („мюсюлманка“), се твърди, че има 7,5 млн. потребители от САЩ, Европа, Азия, Близкия изток и „много други страни“. „Срещнете се с необвързани мюсюлмани, готови за никах (брак)!“, стои като техен лозунг. И тук имаме сортиране по профили – пол, възраст, местоположение, външен вид, начин на живот (каквото и да значи това), „културни ценности“. И накрая, за любителите на ориенталски сладкиши като мен – за жалост, няма приложение за запознанства с името кюнефе, към което съм пристрастен, но пък има Baklava. „Първото и единствено приложение за арабски връзки“ е създадено от Лейла Мухайзен, отраснала в Ливан, но живееща в Лос Анджелис. През 2020 г. тя стартира този донякъде захаросан проект, който предлага одобрени от родителите партньори, както и възможността да те свържат с хора от твой тип, „такива, които те разбират и ти поръчват допълнителен чеснов сос към шауармата (дюнера, по нашенски) още преди да си го поискал“.

Дотук изредих големите играчи, както и един, към чието име имам пристрастие.

Но да не си мислите, че пазарът е толкова свит и монополизиран? Изборът е богат. Ето го например AlKhattaba – името му идва от стария обичай на сватовничеството и традиционната институция на сватовницата (хатиба), която явно иска да замести. Или пък SingleMuslim, ArabLounge, Pure Matrimony, че и Nikah.com. Да не забравяме, че и общите платформи за запознанства и общуване като вече споменатия Tinder, но и групи в други популярни социални мрежи могат да бъдат използвани за целта. Тази част от виртуалното пространство обаче е откровено нерегулирана и там, както казват средновековните западни картографи, когато очертават границите на познатия свят, „има [нехалални] дракони“ (hic sunt dracones), тоест човек много лесно може да стъпи накриво.

Стои обаче отворен въпросът за религиозния авторитет и изискванията.

Като част от стандартните модели на разпространение на приложения за съответните платформи (например Google Play Store за Android), добрите практики на ИТ индустрията и регулаторната рамка, откъм техническа гледна точка такива приложения трябва да отговарят например на стандарти за информационната сигурност и обслужване. Криптиране на комуникацията, начини на автентификация на потребителите, достъп до съдържание на локалното устройство, съхраняване, обработване и опазване на личните данни, сигурност на плащанията при закупуване на различни нива на абонамент, техническа поддръжка и пр. Цялата техническа досада, отнасяща се за всички съвременни платформи, с които сте свикнали в ежедневието си, е валидна и тук.

Този елемент не е толкова интересен, колкото другият –

как се гарантира, че приложенията и съответно услугата, която предлагат, са халал?

С други думи, кой оценява и легитимира тази ИТ услуга със съответните ѝ компоненти и изисквания и как се подсигурява, че в нейния дизайн са вградени изискванията на шариата? Тук случаят е много различен от сертифицирането на храни като халал, тоест позволени по шариата, където има централни агенции и организации. Това не е месарница или хранителен магазин на Женския пазар в София; хранителен продукт за износ към арабския свят; шоколад, на който пише на арабски например „не съдържа свински продукти“; или цяло охладено пиле с етикет „халал“.

Не съществува практиката независим авторитет да консултира, инспектира и в крайна сметка да удостоверява съответствие с религиозната норма в този тип решения. Има такива услуги, но те покриват предимно ИТ продукти за финансови технологии, доколкото шариатът има строги регулации и към това. Например изисквания за дигитални решения, които извършват транзакции по системата SWIFT и са изрядни от гледна точка на ислямските регулации (SWIFT Certified Application – Islamic Finance Criteria). Начинът, по който изискванията на свещения закон са интерпретирани и вградени във функционалността на приложението за запознанства, зависи от преценката на екипите по бизнес и техническа развойна дейност и остава скрит за нас.

Естествено, съответствена на шариата е заявената цел, която обуславя и отделни функционалности. Приложенията са ясно определени като платформи за приятелство с цел брак в спазване на религиозните принципи. Оттук и елементи като възможностите за замъгляване на снимките в началото и тяхното откриване само при наличие на сериозен интерес. Или посочване на времевата рамка на едни отношения в приложението, която се увенчава със сключване на брак по шариата. Филтрирането по религиозни интереси и степен на отдаденост на религията. Или нещо друго типично за мюсюлманския аналогов „мачмейкинг“ от времето преди дигиталните платформи – възможност за получаване на одобрението на родителите или надзора на трето лице по време на целия комуникационен процес.

Разчита се и на консенсуса на потребителите, които да припознаят в електронните платформи изпълнение на определена тяхна нужда в съответствие с шариата. Което впрочем е вековен механизъм при изграждането на религиозния авторитет сред мюсюлманите. Това се вижда например при издаването на решения на определени религиозни въпроси (фатауа, фетви). При тях също мюсюлманите са свободни да отидат при когото припознават като авторитет, тоест най-добре отговарящ на техните нужди.

Метафората за религиозния пазар е валидна и при използваните приложения за запознанства. Придържането към шариата е ангажимент на самия потребител, само частично способстван от съобразени с повелята на Аллах технически функционалности, ако въобще такива съществуват в използваната платформа (защото може да е отворена за всички социална мрежа например). Халалността е в окото на халалстващия. Но е и отговорност на всеки, ако трябва да перифразирам корпоративния лозунг относно информационната сигурност или качеството.

Всички тези приложения, разбира се, са златна мина за събиране на данни и анализ на потребителската популация.

Muzz периодично публикува свой собствен доклад относно тенденциите при мюсюлманските запознанства и бракове. В този от 2023 г. откриваме най-халалните държави по класификацията на самото приложение – колко често мюсюлманите се молят, ядат или пият халални продукти или пушат. Така Кения заема първо място с 98% потребители с халално поведение, следвана от Индонезия (96,7%), Нигерия (96,4%), Малайзия (96,2%) и Великобритания (95,8%). На дъното на най-нехалалните страни са Тунис (с 80,3% халални потребители), следвани надолу от Ирак, Йордания, Австрия и Бахрейн. „Изненадващо е – заключават авторите на доклада, – че четирите от петте най-нехалални държави са такива с мюсюлманско мнозинство.“ Разсъжденията относно причините за това оставям на вас.

Около 57 на сто от жените, потребителки на Muzz в глобален план, носят хиджаб, абая или никаб – варианти на покривало за главата. Също в глобален план тенденцията на сключване на бракове със съдействието на платформата върви стръмно нагоре – всеки ден се отчитат средно 380 брака, като челното място се заема от френски мюсюлмани. Средно на мъжете отнема 4,9 месеца да открият съпруга, докато при жените периодът е малко по-дълъг – 5,4 месеца. А най-бързо сключеният брак след „мачване“ е три часа! 22 процента от потребителите в момента на присъединяване към Muzz са имали предишен брак – разведени, разделени, бракът е анулиран или са овдовели. Годината е обявена за „Година на ниския мюсюлмански цар“, защото мъже, по-ниски от 183 см, не получавали твърде много шансове в други приложения. Дали това е така с мюсюлманските мъже? Явно не.

88% процента от жените в това приложение твърдят, че биха сключили брак с мъже, по-ниски от 183 см. Най-ниската медиана откъм очаквана височина е определена от пакистанските жени – 175 см. А най-високи – в буквалния смисъл! – са очакванията на саудитките. Цели 180 см. (Не ми се мисли какви други мерки биха могли да се събират от този тип софтуер!)

Етническата картина на така изградените връзки също е любопитна. Половината от тях са между различни етноси. „Събираме уммата в едно!“, гласи лозунгът. В Австралия и ОАЕ три от четири връзки са междуетнически. Най-нисък е процентът в Саудитска Арабия, Египет, Нигерия и Сингапур (много под 1%). За жалост, не откривам доклад за 2024 г. (така или иначе, за този от 2025 г. изглежда твърде рано), а би било любопитно дали е настъпила драстична промяна.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-kompas-v-informatsionniya-okean/

Когато интернет се появи, много хора бяха обнадеждени. Знанието, което човечеството беше натрупало през вековете, щеше да стане по-достъпно от всякога. Очакването беше, че това ще доведе до по-информирани граждани и по-рационални решения, облагодетелстващи както отделния човек, така и цялото общество.

Днес обаче живеем в свят, в който никога не сме имали повече информация и никога не сме били по-объркани. Причината е не в липсата на данни, а в начина, по който ги възприемаме, подбираме и тълкуваме.

Хората по дефиниция не са рационални, а емоционални същества.

Мозъкът рядко взема разумно решение и едва след това действа – много по-често той намира рационални аргументи, с които да защити позиция, вече заета по емоционални причини. Това е добре изследвано от учени в областта както на когнитивните, така и на политическите науки. В книгата си Democracy for Realists например Кристофър Ейкън и Лари Бартелс защитават тезата, че учебникарската представа за демокрацията, в която гражданите избират на база рационален интерес, е по-скоро мит. В действителност хората се влияят много повече от идентичности, емоции и фактори, които често са извън съзнателния им контрол.

Ако това е вярно, то проблемът с дезинформацията в интернет не може да бъде решен само с повече факти. Нуждаем се и от ориентири – от базов набор инструменти, за да ни помагат да преценяваме каква стойност има информацията, с която се сблъскваме ежедневно. Дори ако в крайна сметка отново вземем емоционално решение, поне ще въоръжим разума с по-добри аргументи, с които да го оправдае.

Йерархия на авторитетите

В съвременния публичен разговор често се сблъскват две крайни гледни точки. Според едната живеем в епоха на сринати авторитети, в която всяко мнение се приема за равностойно, независимо от това дали е подкрепено от знания и опит. Според другата проблемът е тъкмо обратният – прекаленото доверие в авторитети води до интелектуална леност и отказ от самостоятелно мислене. Интернет със своята хоризонтална структура допълнително изостря този конфликт.

И двете позиции съдържат истина. Почитта към някого само по формален признак, защото заема определен пост, или пък заради харизмата на личността му може да доведе до мислене по калъп. Но е вярно и обратното – в социалните мрежи мнението на учен, посветил живота си на изследване на вируси с цел разработване на ваксини, често е приравнено с това на човек, който е прочел няколко публикации в антиваксърски блог, докато си чака кафето.

Затова въпросът е не дали трябва да има авторитети, а защо и при какви условия даден авторитет заслужава доверие. За да отговорим, трябва да направим разграничение не толкова между хората, колкото между начините, по които се добива знанието.

Мисленето на конспиратора обикновено следва една и съща логика:

първо имаме готова теза – например, че извънземните контролират света. След това започваме да търсим доказателства за нея – инцидента в Розуел, кръговете в царевицата, данни за НЛО, заснети от военните, и т.н., след което, доволни, потвърждаваме пред себе си тезата, без всъщност да сме доказали нищо. Първо, защото, както казва Карл Сейгън, грандиозните твърдения изискват грандиозни доказателства. И второ, защото този подход не е научен.

Научният метод тръгва в обратната посока. Първо се набелязва проблем, след това се събира разнообразна информация, тя се анализира и систематизира и едва накрая се формулира хипотеза. Това не гарантира истина, но минимизира риска от самозаблуда.

Давам и личен пример. Преди да кандидатствам за докторант в Софийския университет, имах готова хипотеза за нарастващото поляризиране в САЩ – увеличаващото се етническо многообразие води до напрежение между различните групи. Тя изглеждаше логична, съвпадаше хронологично с процесите, които проследявах, и за нея имаше множество „доказателства“ в интернет, най-често в десни блогове.

Проблемът беше, че бях започнал от края.

Когато добавих Канада към картината, установих, че в някои отношения многообразието там е дори още по-голямо, но подобно напрежение липсва. Нещо повече – предишният път, когато в САЩ е имало вълнения, подобни на днешните, е било по времето на Никсън, когато страната далеч не е била толкова пъстра в демографско отношение. 

Всичко това ме принуди да преразгледам подхода си и тепърва да изследвам терена. Години по-късно стигнах до извода, че ключова роля са изиграли медиите. Процесът беше дълъг, но и далеч по-удовлетворителен. Вероятно е индивидуално, но при мен откриването на нова информация е по-вълнуващо от потвърждаването на предварителни убеждения. Големите открития в науката рядко започват с „Еврика!“, а по-често с „Хм, това е интересно“.

Видове източници и тяхната достоверност

Повечето от нас няма да направят научни открития, но всички ежедневно си набавяме информация от различни типове източници – официални институции, научни публикации, публицистика, блогове, социални мрежи и все по-често от съдържание, генерирано от изкуствен интелект.

По принцип официалните институции се ползват с висока степен на доверие, но това зависи от контекста. Русия например е известна с подвеждащата информация, която поднася – за загубите си във войната в Украйна, а и не само за това. В България се наблюдава съмнение в информацията, предоставяна от институциите, което е плод на дългогодишния ни опит с тях. Случаят с мистериозните убийства в района на Петрохан показа колко лесно една официална версия може да бъде отхвърлена от голяма част от обществото – не непременно защото е невярна, а защото хората са убедени, че държавата по принцип лъже, както и заради начина, по който е поднесена.

Кръв, порно, политика

Това, което дават по новините, е белег за нещо отдавна случващо се под носа ни: умишления отказ на институциите да си вършат работата. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Научните публикации би следвало да са с най-висока степен на достоверност.

Причината не е в това, че учените са безгрешни, а в самия процес – рецензиране, източници, библиография, минимизиране на личното мнение, когато то не е подкрепено с данни. Минусът е, че академичните текстове често са скучни за четене, а изискването за цитиране в тях, което от външна гледна точка може да изглежда маниакално, е иронизирано още от фантаста Айзък Азимов във „Фондацията“. Там учените имат технологична възможност да проверят дадена теза лично, но предпочитат да сравняват какво са писали колегите им.

Също така трябва да се подчертае, че мнение на представител на науката, изказано в онлайн подкаст или телевизионно предаване, няма същата тежест като публикация в академично издание. Възможно е даден учен да има високи професионални постижения и въпреки това да споделя псевдонаучни тези извън своята експертна област. Такъв пример е д-р Астрид Стукелбергер – лекарка, занимаваща се с последиците от стареенето, която публично твърди, че в Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН) се призовават същества от други измерения – нещо, което не се подкрепя от нито едно научно изследване в областта на физиката.

При всичко, казано дотук, когато става дума за здраве, ваксинации или други чувствителни теми, научната литература остава най-сигурният ориентир. Важно е тя да се чете с въпроса „Какво казват учените?“, а не с предварително зададено търсене от типа „ваксините причиняват аутизъм“.

Най-често обаче хората четат публицистика. Тук ориентацията е по-трудна, но не невъзможна. Полезни въпроси са: кой е авторът и експерт ли е по темата? Цитирани ли са източници и какви – официални данни, научни публикации, първоизточници? Прави ли се разлика между факт и мнение? Независима ли е медията и прозрачна ли е по отношение на финансирането си? 

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Какво почти със сигурност не е качествен източник

Ако тези критерии звучат сложно, може би е по-лесно да започнем от това, което почти сигурно е некачествено. На първо място – изказвания без източници. В България не е рядкост да се публикуват измислени изявления и дори цели интервюта, понякога прикрити с едва виждаща се бележка, че става дума за сатира. Извън страната емблематичен пример за популярната култура беше сайтът Supershadow, станал известен заради фиктивните си интервюта с режисьора Джордж Лукас.

От същия порядък са и твърденията без доказателства. В българската влогосфера е популярен жанрът на интервютата с предполагаемо осведомени хора, които „разкриват“ тайни от световната политика. Заглавия за топ секретни преговори между лидери като Путин, Тръмп или Си Дзинпин пораждат логичен въпрос: присъствал ли е говорещият на тях, че да знае толкова много? Най-често става дума за преразказ на чужди източници или за чиста спекулация, насочена към хора, които лесно биха повярвали в нея. 

Винаги трябва да сме особено внимателни с информация, в която силно ни се иска (или силно ни е страх) да повярваме.

Втората група са текстове, които целят да провокират силна емоция на база оскъдна информация. Класически пример са заглавия като „Вземат ни Вазов!“ или „Махат Ботев!“, когато всъщност става дума за технически промени в учебните програми. Подобни похвати, за съжаление, понякога се използват и от официални институции, което допълнително подкопава доверието в тях.

Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят

Свикнали сме да свързваме Държавна сигурност със задкулисието. Бившият служител на ДС Полковник А. обаче иска да бъде полезен на обществото. В дебютната си статия за „Тоест“ той ни дава насоки как да разберем кога ни манипулират. И има още много неща да ни каже. Дали ще го чуем, зависи от нас.

ТоестПолковник А.

Да се върнем на Петрохан. Изявлението на изпълняващия функциите (вече според няколко съдилища – нелегитимно) на главния прокурор Борислав Сарафов, че случаят напомня на „Туин Пийкс“, е по-подходящо за блогър или за коментар в социална мрежа, отколкото за официално лице. Съвсем отделен е въпросът, че немалка част от скептиците по отношение на официалната версия изпадат в описаната по-горе логическа грешка – да имат готова теза („мафията е замесена“) и след това да търсят доказателства в нейна подкрепа.

Накрая идват кликбейт заглавията от типа „Няма да повярвате…“ или „Еди-кой си разкри истината!“. Те невинаги водят до невярна информация, но твърде често прикриват баналност зад гръмки фрази. 

А какво да правим с изкуствения интелект?

Изкуственият интелект най-често обобщава информация от водещи медии и енциклопедии, което го прави по-достоверен от много популярни сайтове. Проблемът е, че когато „не знае“, той халюцинира – създава убедително звучаща, но невярна информация. Понякога прави и странни връзки, резултат от начина, по който функционира. Така например при проверка в Google установих, че според един бот съм любимият чичо на епичното фентъзи – защото имам статия за писателя Тери Брукс със сходно заглавие. Затова ИИ може да бъде полезен помощник, но лош арбитър на истината.

Всичко това може да звучи сложно, но обобщението е сравнително просто. По-голямо доверие заслужават текстове, за които знаем кой е авторът, има ясно посочени източници и съдържанието ни подтиква към размисъл, а не към гняв или страх. Както съветва комикът Бил Махър, не е лошо понякога да излизаме от собствения си балон и да четем и „другия отбор“. Така си поставяме малка интелектуална ваксина срещу манипулация. Важното е, когато го правим, да изискваме качество – и от другите, и от себе си.