Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/tindur-mindur-halal-saytove-i-prilozhenia-za-zapoznanstva-produlzhenie/

<< Към първа част

Флуидността, липсата на контрол, рисковете за спазването на свещения закон и твърде модерните подходи към запознанствата предизвикват предпазливи, разнородни, да не кажа негативни реакции сред традиционните религиозни учени.

Най-популярните платформи най-често са порицавани, че дори и забранявани. През 2020 г. Пакистан забрани редица приложения с такъв характер, включително Tinder и Grindr (обслужващо предимно ЛГБТК общността), тъй като те разпространявали „неморално съдържание“. На това ръководството на Grindr реагира с „дълбоко разочарование“. Показателно, използването на Tinder е ограничено в ОАЕ, а ограниченията могат да се заобиколят чрез подходяща виртуална частна мрежа (VPN). Подобна е ситуацията и в Иран.

Но „халалните“ приложения не са забранени и се радват на успех в страните с мюсюлманско мнозинство. Дори имат потенциала, ако четем The Times of India, да изместят традиционни пакистански практики, като „лелите сватовници“ („ришта лели“), които способстват за уреждане на бракове. Това не възпира религиозните авторитети да проблематизират въпроса.

В по-отворения и приемащ спектър са мнения като тези на д-р Шабир Али, който води канадското предаване „Да оставим Корана да говори“ (Let the Quran Speak) под формата на въпроси и отговори – нещо като юдейските или католическите responsa, само че в телевизионен вид. Новите технологии са позволени, доколкото способстват да се изпълнява заръката на самия Пророк, а тя гласи, че

има четири неща, заради които човек се жени. Първото е красотата. Второто е богатството. Третото е социалният престиж и произход. И четвъртото е религията.

Има сайтове, фокусирани върху това – да привличат потребители, желаещи да бъдат добри мюсюлмани и съответно да намерят подобни за връзка, с които да се развиват „в по-ислямска посока“ и в крайна сметка да стигнат до Рая (Джанна) и отвъдното. И ако тази препоръка се изпълни, пък било то и чрез новите дигитални медии, няма нищо лошо, всичко е наред.

Не мисли така обаче един от повелителите на дигиталния ислям – Мухаммад Салих ал-Мунаджжид. Още през 2006 г. в спонсорирания от него сайт за фетви се появява запитване: „Студент съм във френски университет, от алжирски произход. Нямам семейство и искам да се оженя. Позволено ли ми е да използвам интернет и сайтове за бракове, за да се оженя? Моля, отбележете, че в тези сайтове има сестри салафитки.“ А салафитският ислям, както знаем, се слави с пословична консервативност и фундаменталистки тежнения. Това придава известна легитимност на въпроса, нали?

Ал-Мунаджжид и неговият екип не харесват това. Отговорът дава и набор от изисквания, които правят една онлайн услуга (в случая уебсайт) халална. Само тогава може да ги използваш. А тези условия са формулирани така: не бива да се показват снимки на жените; на ухажора е позволено да ги гледа само след като е решил да се ожени за тях. Не бива да съдържат и описание на жените, толкова детайлно, че като го прочетеш, все едно си ги видял. Защото самият Пророк е казал в достоверния сборник на Ал-Бухари от IX век, че

никоя жена не бива да описва друга жена на нейния съпруг така, че все едно той я вижда.

Не бива да се позволява и каквато и да е кореспонденция между двата пола, защото това води до злини и просто до забавление. По-скоро администраторите на сайта следва първо да проверят кой е ухажорът, и да го свържат с настойника (уали) на жената. Съветът към студента е най-напред да потърси съдействието на семейството, приятели и реални мюсюлмански центрове, което се смята за по-безопасно от интернет. И накрая се изтъкват условията за признаване на един брак – от съществено значение е да се придобие съгласието на настойника, защото без него бракът е невалиден.

През 2006 г. шейхът е безмилостен. Оттогава много вода е изтекла, появили са се приложенията, за които вече говорихме, а и част от тях интегрират някои от неговите категорични уговорки: скриване на снимката на потребителя, получаване на съгласие на настойника, наблюдение на чатове и разговори. Дяволът (Шейтан, Иблис) обаче е в детайлите и не съм убеден, че приложения, разработени във Великобритания или САЩ, преодоляват високата летва, вдигната от намиращия се в Саудитска Арабия богослов. 

В друг агрегатор на фетви 32-годишна жена задава въпроса дали е позволено на мюсюлманите да използват приложения като Muzzmatch (очевидно, преди да стане Muzz) или Minder (явно преди да се превърне в Salams). Защото семейството ѝ е от Египет, но тя самата живее в Канада. По време на пандемията това се превръща в единствения начин да се общува с хора. Нещо повече, дали може жената да се среща с ухажори на публични места сама, или трябва задължително да бъде придружавана от някого? И също има ли ограничение колко пъти може да го прави, преди да вземе решение?

Очевидно доста сложен въпрос, съставен от множество компоненти. А отговорът се предоставя от богословка, което само по себе си е забележително – обикновено порталите от фетви се движат от мъже. И за мое неудоволствие, е донякъде постен и се фокусира предимно върху срещите с потенциални кандидати, не толкова върху приложенията или сайтовете. Последните е позволено да се използват, но с разбиране за възможните негативни аспекти. Профилът на човека отсреща може да е подлъгващ или фалшив и има риск да си изгубиш времето. Същото важи и за обмяната на снимки между двамата, като жената трябва да внимава да не разкрива нищо, освен ръцете и лицето си.

Отсъствието на родителите също е риск и неконтролираните чатове могат да подхлъзнат човек да постъпи в разрез с шариата. Що се отнася до срещи на обществени места, позволени са, ала не и без придружител – приятел или друга двойка, дори религиозно лице (имам) или по-възрастен познат. Също е препоръчително да се получи позволението на родителите. А иначе няма ограничение колко пъти може да се провеждат такива срещи, докато се вземе финално решение.

Някои от най-любопитните запитвания откриваме в портала за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения (аукаф, вакъфи) и ислямските въпроси. Сложността на полето личи в няколко от тях.

„Жена на 41-годишна възраст съм – започва едното. – Никога не съм имала брак, стоя си вкъщи, имам първи клас от гимназията, не завърших образованието си, не съм социална, много се срамувам и не работя. Никога не съм работила в живота си, излизам от вкъщи само при належаща нужда. Регистрирах се в сайт за запознанства на име „Мауадда“.“ Най-вероятно става дума за този. Жената е регистрирана в сайта около година и половина. Там се запознава с много мъже и дава обет да се ожени. После обаче се допитва до един религиозен учен. Той ѝ дава обичайния отговор: ако сайтът е халал, може да го използва, но най-сигурно е, съветва я, да страни от такива платформи. Защото около тях витаят множество съмнения. Тогава жената изтрива профила си. След няколко дни обаче подновява регистрацията си заради възрастта си и многото контакти, които е създала там. Намерила е друга фетва, от друг богослов, която ѝ позволява да има профил в такива сайтове. Затова и се връща.

Дали е извършила грях, задето се е вслушала в мнението не на първия, а на втория религиозен авторитет? Предвид че целта на участието ѝ там е единствено да срещне мъж ерген, разведен или вдовец с осиротели деца, за да сключи брак. Позволено ли е да се използват подобни услуги, какво е мнението на богословите? Още повече че там се е запознала с 52-годишен мъж, болен от псориазис, който също не работи, в сайта е от 2009 г. (фетвата е от 2013 г.) и желае от съжаление да се омъжи за него, при все че би нарушила обещанието си пред Аллах да не използва такива услуги.

На такова разгърнато питане бих очаквал също толкова разгърнат отговор, който засяга всички тематични нишки. И той върви така.

На първо място, не е прегрешение да се използват такива платформи с цел брак, ако те са изградени според регулацията на шариата, ако на тези, които ги поддържат, може да се има доверие и ако упражняват съвестно контрол върху рисковете от нарушаване на религиозните повели. По този повод имало вече фетва.

На второ място, съществува много интересен коментар относно отношението към религиозния авторитет. Няма лошо да се избира между мненията на различни мюфтии. Само обаче при условие че не се търси нарочно одобрение за дадено рисково поведение. И затова вече са издавали фетви. А нарушаването на обещанието следва да се изкупи, тъй като се води нарушаване на клетва (каффарат йамин). Става дума за специално обезщетение, което приема формата на нахранване на бедни, обличане на хора в нужда, освобождаване на вярващ роб или пост в продължение на три дни. Но това обезщетение не се дължи, в случай че клетвата пред Аллах да не се посещава сайтът е била направена от страх, че е грях, а впоследствие се е оказало позволено.

И накрая, женитбата чрез запознанства онлайн съвсем не е лишена от рискове, особено ако една жена не е способна да прецени реално качествата и истинския характер на кандидата, както и дали е искрено вярващ и морален. Затова и се препоръчва първо да се търси съпруг по друг начин. А ако е невъзможно (очевидно питащата обрисува такава ситуация), тогава жената да го проучи много внимателно (важи и в случая за болния от псориазис мъж). Псориазисът е незаразна болест според специалистите. И ако се установи, че човекът е благочестив, вярващ и морален, няма лошо да му се предложи брак. Разбира се, накрая винаги Аллах знае най-добре.

От съвсем друга перспектива изхожда запитване за дигитална развойна дейност. Позволено ли е на програмист да пише код за сайт за срещи и запознанства (като Hi5), ако е известно, че платформата не се фокусира само върху женитби, ами и върху отворени запознанства, връзки и приятелства. „Моля, отговорете бързо!“ Отговорът е кратък и ясен, всеки може да се досети. Не е позволено. Защото подобен тип запознанства между половете отварят вратата към поквара, както е всеизвестно. И всяка подобна дейност е грях (харам), както е грях и да бъде способствана, по думите на Всевишния: „И си помагайте един другиму в праведността и богобоязливостта, а не си помагайте в греха и враждебността!“ (Коран 5:2).

Програмирането е горещ картоф и тук. „Работя като програмист на свободна практика. Получих заявка от украинец, който поиска от мен да модифицирам кода на негов сайт, засягащ начините на плащане“. Обаче този сайт е чужд сайт за запознанства между мъже и жени, няма превод на арабски език. Това грях ли е? Като се знае, че ще модифицира само техническата част за методите на заплащане. Защото „парите ми трябват, но не съм в отчаяна нужда“.

Ходим по тънък лед. Защото, отговорът гласи: сайтовете са два вида – възбранени и позволени. Възбранени са тези, които насърчават неблагочестиво поведение, като обмяна на греховни снимки, греховна любов и греховни думи. Общите сайтове и приложения са приемливи само ако се използват в съответствие с шариата. Очевидно е, че сайтът е от първия тип. Затова е греховно дори и само да се модифицира частта за онлайн плащания, тъй като това е съучастие във възбранени дейности. А иначе, питащият да не мисли за пари, защото е казано: „За онзи, който се бои от Аллах, Той сторва изход, и ще му даде препитание оттам, откъдето не е предполагал“ (Коран 65:2–3).

Строгостта на религиозния закон се стоварва и върху 21-годишен младеж, който живее в „Северна Палестина, окупирана от Израел“, в село с мюсюлманско население. Всички наоколо са „юдеи“ (йахуд), а най-близкото арабско място е на 30 минути път. На повечето работни места жените носят скандални, къси, разкриващи дрехи. Има и алкохол. За голямо съжаление, „грехът (харам) е по-леснодостъпен от позволеното (халал)“.

Преди три години въпросният младеж се запознава онлайн с момиче, което живее на час и половина път от него. Виждали са се дистанционно за броени минути, говорили са си възпитано и с уважение, дори и за миг не са се отклонили от добрия тон. От година и половина той възнамерява да ѝ предложи годеж и брак, но материалното му положение „е средна работа“, има много проблеми с правителствените регулации, разрешителни за строеж, заради което и е възпрепятстван да ѝ предложи. А и при тези условия и двете семейства не биха били съгласни. Още по-лошо, всеки месец някой предлага на девойката, а тя отказва, без да разкрива истинската причина, а именно връзката ѝ с младежа. Затова и тя, и той ден и нощ отправят молитви към Аллах да се съберат, въпреки че понякога с месеци не си говорят. Притеснението му е, че ако спрат да си говорят въобще, преди той да ѝ предложи, тя ще приеме предложение от някой друг. Затова и има нужда от отговор в тази трудна ситуация, която засяга и много мюсюлмански младежи, живеещи отвъд зелената линия, в израелската част. А тази линия е границата, която разделя територията на днешен Израел от Западния бряг и е установена през 1949 г. след Арабско-израелската война през 1948 г.

Отговорът на богословите под егидата на катарското министерство не е особено окуражителен. Обръщат внимание, че запознанствата между младежи и девойки чрез интернет и други подобни средства, дори и с цел брак, отваря вратата към „зло и развала“, затова човек трябва да бъде особено предпазлив. В случая тези отношения трябва да бъдат прекъснати. Не е позволено да се удължават под претекст страх от загуба на възможността за брак. По-скоро трябва, докато все още е неспособен да отправи реално предложение, да се заеме здраво с онова, което ще го обогати откъм вярата и благата на тукашния свят, докато не стане способен да предложи брак.

Има и компромисен вариант – да предложи на нейните настойници годеж сега, с уговорката тя да изчака, докато младежът не стане финансово способен. Ала при всички случаи не се позволява тази връзка да продължи така – по телефон и интернет, – докато няма договор по условията на шариата. Защото който остави нещо заради Аллах, Аллах ще му въздаде нещо по-добро. В крайна сметка мюсюлманите трябва да се грижат, на първо място, за интегритета на вярата си и да странят от местата на съблазън.

„Дигитализацията на любовта“, ако трябва да заема термина от едноименната книга на Ния Нейкова от 2025 г., придобива изключителна и особена динамика в глобалната умма. Връщайки се към началото на този текст, подръпването на шариатската нишка разплита използването на дигитални технологии за религиозни цели, отношенията между половете, семейните отношения, религиозния авторитет, политическия и обществения контекст, начина на вземане на решения според принадлежността към отделни религиозни и правни школи, глобализацията… А най-сигурният начин да избегнеш религиозните рискове от използването на приложенията за запознанства се оказва пословичният шеговит съвет от специалистите по киберсигурност. В случай че те е страх от онлайн заплахи, изключи достъпа си до мрежова връзка, респективно – до платформи с романтично-розов оттенък. Не че това решава всичките ти проблеми, но елиминира голяма част от информационния харам.

При условие че смятате използването на такива приложения за неизбежно обаче, мога само да заключа като един мюфтия под прикритие: Аллах знае най-добре!

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/naghradi-klasatsii-spisutsi-kakvo-ne-kazvat-te-za-videoighrite/

Миглена Николчина: Повод за днешния разговор е безпрецедентното (поне така се твърдеше често) количество награди, които отнесе едно сравнително малко френско студио за играта „Светлосянка: Експедиция 33“ (Expedition 33: Clair Obscur). Тя отнесе не само награди, но и както ми се струва, безпрецедентно единодушие във възторга на съперниците си. Стигна се дотам, че Остин Уинтъри, който спечели „Грами“ за музиката към „Острие на морето“ (Sword of the Sea), едва ли не щеше да се откаже от наградата си, след което все пак я взе и я посвети на композиторите на „Светлосянка“. Играта заслужава отделен разговор и ние ще направим такъв със Северина Станкева. Днес ще се насочим към нещо друго: ще се взрем в една от престижните класации – 100-те най-добри игри за 2025 година според PC Gamer.

Как се правят такива класации? Какви критерии се следват? В случая, от една страна, се предлагат три рехави критерия (качество, значимост, свежест), на основата на които се гласува, после резултатът малко се поизпощва… абе… Може да си поговорим за самото това сито, за какво то би могло да бъде, но и какво в случая е уловило или изпуснало – разбира се, точно от последното се вълнуват повечето участници във форумите. За мен голямата изненада беше, че „Диско Елизиум“ (Disco Elysium), за която многократно сме говорили, е на второ място. Собственото ми мнение за такива класации е такова, че по-скоро не бих очаквала да видя една толкова „качествена, значима и свежа“ игра припозната. Как мислите? Откъде да започнем?

Еньо Стоянов: Ще почна първо с положителното: ролята на ежегодните награди, както и на списъци и класации като тази, която Миглена посочи, несъмнено допринася както за утвърждаване на набор от образцови свойства, от които да се ръководят игрите, които тепърва ще се правят, така и за кодифициране на представа за историческа традиция, за приемственост в това поле. Презумпцията е, че ако искате да се запознаете с приноса към културата на видеоигрите през времето, няма да сбъркате, ако почнете със заглавията, посочени в подобни класации или в списъците с отличените с награди през годините. При това тази ретроспекция, особено що се отнася до класациите, е променлива – несъмнено PC Gamer периодично я прави наново, тоест в процеса на постоянната преоценка наследството разкрива нови страни в пряко отношение с изменящите се ценности и приоритети в създаването на произведения в тази медия. 

За жалост, ползите всъщност често се оказват компрометирани. Например класациите – за да бъдат наистина последователни, трябва да обхващат материал, който е вътрешно съпоставим. Но тръгвайки от примера със списъка на PC Gamer, събраните в постъпателно възходяща стълбица заглавия често нямат нищо общо помежду си, освен дигиталната медия, която ги прави достъпни за играчи. Видеоигри като „Симулатор на полет от Майкрософт“ (Microsoft Flight Simulator – възпроизвеждаща в детайли управлението на самолет над също така подробна и достоверна имитация на терена на нашата планета), „Отборна крепост 2“ (Team Fortress 2 – в която неколцина играчи посредством разнородни аватари влизат в престрелка помежду си в изолирана бойна арена) и „Какво остава от Едит Финч“ (What Remains of Edith Finch – в която играчите управляват споменатата в заглавието героиня при завръщането ѝ след много време у дома, където тя се сблъсква с различни мистерии, довели до разпадането на нейното семейство) нямат нищо общо помежду си във функционален, интерактивен и тематичен план, освен това, че се играят на компютър. Дори смисълът на термина „игра“, отнесен към тях, вероятно трябва да се схваща по несъизмерим начин за всяка една. В това отношение наградите имат известно предимство, доколкото поделят игрите в самостоятелни категории, но дори те допускат единствена отличена „игра на годината“ из морето на несравнимост, насред което правят своя избор.

Има и други моменти, които подкопават валидността на критериите за селекция – класацията на PC Gamer почива всъщност на едно недоизказано предварително разделяне, което предрешава подбора. Както подсказва названието на самото списание, то е обърнато към публика, която играе предимно на персонален компютър; съответно в списъка има немалко заглавия, напълно непознати за ползвателите на игрови конзоли, като PlayStation и Xbox, и същевременно липсват заглавия, известни на играещите предимно на такива конзоли като „класики“. Въпросът не е в пропуските и дефицитите сами по себе си. Те всъщност издават, че преди да се съобразява за „качество, значимост, свежест“, се прави друга калкулация – за потребителски навици, включително на читателите на медията, която прави подбора.

Ако журналистите на PC Gamer бяха включили заглавия, недостъпни за персонален компютър, те биха отблъснали читателите, чиито погледи биха искали да задържат върху предложения списък (и оттам – върху други техни публикации).

Популярност, видимост, достъпност – това са всъщност първичните критерии за изработената класация.

Неслучайно например немалко игри в списъка на изданието присъстват не в оригиналната си версия, а в преработен вариант, публикуван през последните години. Но не този вариант на играта е основа на нейната „значимост“, ако под това разбираме влиянието, което тя евентуално е оказала върху развитието на производството на видеоигри. Наградите също не работят само въз основа на качествата на игрите, които отличават: изборът при тях твърде често е свързан с популярност и пазарен успех, към което се прибавя и още нещо – самите награди директно обслужват маркетинга на подбраните и отличени игри.

Николай Генов: Аз мога единствено да се съглася с Еньо, който, струва ми се, бе достатъчно изчерпателен в критиките си към подобен тип класации. Това, което ми прави силно впечатление, е

жанровият хаос и липсата на ясно заявени вътрешни критерии, които могат да ни позволят да групираме игрите по наистина смислен начин.

Впрочем тук проблемът не произлиза от и не засяга само популярните издания; той е по-скоро чисто теоретичен и се отнася до нашето изследователско поле. Но да оставим това настрана и да погледнем отново методологията на подбора – тя е изложена в самото начало на статията, която коментираме. Авторите се опитват да изчислят „качеството“ на играта (с уточнението, че тук „всеки сам си преценя“), значимостта ѝ (или влиянието на играта върху други игри) и нейната оригиналност. Миглена го преведе „свежест“ – колко в крайна сметка е различна играта спрямо останалите заглавия на пазара. Уговорките за тежестта на критериите съвсем не са маловажни. Ако фокусът паднел само върху значимостта, то списъкът щял да стане твърде статичен и би изглеждал сходно всяка година. Обратно – ако водеща била оригиналността, или иновативността, то списъкът нямало да бъде консистентен. Затова и показателите имат различна стойност – респективно съставляват 60%, 20% и 20% от общата оценка, която се дели на гласовете на играчите и преминава през „специална формула“, за да състави крайния резултат „след някои частни поправки“ (или на човешки език – след няколко натаманявания). Процесът обаче не приключва дотук – има още стъпки: всеки гласувал може да направи предложение за едно разместване, което от своя страна бива подложено на мажоритарен вот, преди да влезе в сила.

Трябва да призная, че на мен би ми било значително по-интересно да видя нещо малко по-различно – не толкова списък с популярни заглавия, колкото краен, силно пречупен подбор, даже няколко такива –добре аргументирани конфликтни решения, които да влязат в противоречие и да създадат продуктивно напрежение. Дори да запазим горните критерии, нека видим двата „крайни“ варианта – споменатия „ригиден“ и загатнатия „неконсистентен“, динамичен списък – положени един до друг. И нека повторим опита отново и отново. След няколко години ще имаме твърдения, които ще подлежат на преразглеждане, и ще се очертаят тенденции, които бихме могли да се опитаме да обясним. Иначе най-близкото до това, с което разполагаме сега, са различните класации на различните медии.

Впрочем по линия на същата тази потенциална ригидност „Диско Елизиум“ спечели „Игра на годината“ на PC Gamer за 2019-та. Няма да скрия обаче, че мен значително повече ме радва присъствието тук на „Колоните на вечността“ (Pillars of Eternity 2: Deadfire).

Миглена Николчина: Може би все пак трябва да приемем чия е класацията – тя е на PC Gamer („Компютърен играч“), не е на PlayStation Gamer! Тоест

има един доста твърд критерий и това е машината, на която се играе. Тази машина позволява по-голяма активност на играчите, поне в някои от случаите.

Проблемът за жанровете, от друга страна, би могъл да влезе в конфликт с флуидността на полето, в което едни и същи играчи играят и ролеви игри, и стратегии, или ако погледнем под друг ъгъл, и научнофантастични, и приказни, и исторически и т.н. сюжети. Най-сетне, freshness (свежест) е думата, която са употребили в списанието, не преекспонираната и вече съвсем загубила смисъл от бюрократичните си употреби дума innovativness (иновативност). Думата свежест ме навежда към възможна защита на тази като че ли безпринципна класация: тя извежда на преден план преживяването на играча, интуицията му, превръщането на играенето във вътрешен опит, в осмисляне. „Рицари на Старата република 2“ (Knights of the Old Republic 2) например беше брутално посрещната при излизането ѝ, но е овъзмездена от по-късната ѝ преоценка, която я държи в класацията вече 22 години! Радва ме, че „свежи“ игри, като „Субнавтика“ (Subnautica) и „Хадес“ (Hades), са намерили място – „Светлосянка“ е чак на 82-ро място!

От друга страна, има липси, които са, меко казано, странни – чак пък нито една игра от поредицата „Кредото на убиеца“ (Assassin’s Creed)! Най-сетне, има и откровени глупотевини, поне по мое мнение, което ме кара да се съмнявам в мотивите на натъкмистиката. Какво ще кажете за следното предложение: да оставим методологиите за друг вид дискусии, а тук да предложим собствени 100 игри по следния начин: всеки от нас петимата предлага своите най-важни 20. Игрите, които съвпадат, отиват съответно нагоре в списъка и освобождават места, които запълваме с нови предложения, докато заковем стотната?

Чавдар Парушев: Струва ми се, че класации като тази са натоварени да работят като особен механизъм на приобщаване. Конструират се така, че в идеалния случай всеки играч (на компютър тук конкретно) да може да намери поне една, а още по-добре няколко значими за него заглавия на челни позиции. В този смисъл няма толкова голямо значение дали „Диско Елизиум“ се класира втора, пета или дори десета. Важното е, че присъства и с присъствието си отваря разговор. Грабва вниманието на определена публика, определена група от играчи и ги провокира да заговорят. Пък било то и да изразят гласно кои заглавия са необяснимо изпуснати според заявените критерии или как класацията трябва да бъде преподредена.

В този смисъл класации като тази са по-успешни, когато вървят срещу, а не следват традиционните очаквания за обективност, ясни критерии, строгост на подбора, съизмеримост между подбираните заглавия. Точно обратното – колкото по разнопосочни и разнородни заглавия включат, толкова повече групи играчи биха ангажирали и провокирали за разговор.

Доколкото има критерии на подбор, те действително на първо място са популярност, видимост и достъпност и чак след това – качество, значимост, свежест

(и само там, където вторият набор от критерии не влиза в конфликт с първия набор). Игрите се включват (или не) в съответната класация в качеството си на репрезентация на група играчи, а не сами по себе си. В този смисъл, ако класацията изобщо класира нещо, то е кои критерии за игри по-лесно или по-трудно формират видими групи от играчи. Положителното встрани от маркетинговото взаимообслужване (класацията печели читатели заради популярността на игрите и обратното) е, че тези класации отварят по-широко поле, в което се засрещат и сблъскват гласове на групи от хора, които иначе не разговарят и не биха имали причина да разговарят помежду си, включително и за естетическите аспекти на игрите, които играят.

Миглена Николчина: Тоест да направим и ние своята – не класация в смисъл на подреждане, а подборка? Току-виж и български игри се появили в нея… А междувременно със Северина може да споделим мисли по тази несъмнено забележителна игра – „Светлосянка“…

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/paralelnite-obrazovatelni-realnosti-v-bulgariya/

Защо не ходи на училище?

Обикновено чуваме този упрек, когато става въпрос за ромски деца. В други случаи разбираме, че някое дете не е посещавало училище (редовно или изобщо), когато се стигне до публичен скандал. Или до трагедия. Чак след като едно 15-годишно момче беше открито с куршум в главата, институциите се загрижиха дали частното училище, в което тийнейджърът е бил записан, му е писало отсъствия. Не че това отговаря на въпроса защо младежът е убит. Но трагедията беше използвана, за да се демонизират не само религиите, различни от християнството, а и алтернативните форми на образование.

Когато институциите си затварят очите

Тъй като неходенето на училище се асоциира предимно с ромите, за включването на ромските деца в образователната система са разработени мерки – не без помощта на гражданския сектор. Същият, който според бившата синдикалистка Ваня Григорова трябва да се занимава само с „правене на спагети, плетене на чорапи и срещи за запознанства“ (не че и тя не е в ръководството на НПО, изпълнявало проекти с европейско финансиране – „Солидарна България“). Едно дете от сегрегиран квартал, което не ходи на училище, има шанс да попадне на образователен медиатор, който да го мотивира да се върне в класната стая. После да завърши гимназия, след това и медицина. И да стане висококвалифициран специалист. Или пък здравен медиатор, който на свой ред да помага на хората в сегрегираните райони.

Ако обаче дадени родители не пасват на клишето, институциите може да останат слепи, че децата им не само не ходят на училище, ами са изложени и на по-сериозни рискове. Така например в продължение на около шест години една майка държи две от трите си деца заключени в Стара Загора. През този период те нито ходят на училище, нито посещават лекар, нито имат какъвто и да е социален живот. Институциите знаят, но си прехвърлят топката. Докато системата най-сетне успее да се задейства, нито майката, която е с психически проблем, получава подкрепа, нито децата ѝ (едното междувременно навършва пълнолетие). 

Не че децата, обхванати от образователната система, са защитени. Институциите например не оказват подкрепа на 18-годишния Билгин. Въпреки че тормозът върху него от страна на учителката му по английски е бил публична тайна и той е споделил за него с директора на училището, както и по време на открит урок пред представител на Регионалното управление на образованието. 

Вследствие на тормоза Билгин се самоубива в края на януари тази година. 

В интервю на Емилия Милчева за „Дойче Веле“ образователният министър в оставка Красимир Вълчев признава, че учителката е отправяла към Билгин хомофобска обида, но същевременно отказва да разпознае хомофобията. Според Вълчев

тази хомофобска обида е била по-скоро една от многото обиди. И тя е толкова популярна в българския език като обида, че не е задължително да бъде използвана в хомофобски контекст.

Изказването на министъра идва в контекст, в който говоренето в училище по теми, свързани с ЛГБТИ, е обявено за „пропаганда“ и е забранено. А самият Вълчев настоява да се въведе обучение по добродетели и религия и да се затегне дисциплината на учениците чрез повече санкции.

Залогът за въвеждането на религия в училище явно е висок, 

защото междувременно, преди да бъде гласуван въпросният учебен предмет, вече се обучават студенти, които да го преподават. Така е в поне два университета – Великотърновския, в който обучението по религия е комбинирано с това по философия и по история), и Софийския, който се сдоби със специалност конкретно за целите на несъществуващия още предмет – „Начална училищна педагогика и религия“.

Професор Мария Шнитер и преподаването на добродетели без учебник

Какво мисли за преподаването на религия в училище един от хората, подготвящи преподаватели именно по религия? Как се преподават добродетели? И защо е важно да сме религиозно грамотни? Разговор на Донка Дойчева-Попова с проф. Мария Шнитер.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Нито хомофобско-религиозният образователен патос, нито законодателните мерки срещу „педофилията“ обаче защитиха 4-годишно момиченце от село Каблешково, за което има немалко данни, че учителката му в детската градина го е подлагала на системно сексуално, физическо и психическо насилие. Представители на местните институции начело с кмета на Поморие Иван Алексиев (ГЕРБ) защитиха учителката. Родителите се видяха принудени да се изселят, а случаят вече от няколко месеца е потънал в небитието.

В края на януари 2025 г. пък медии разпространиха информация за сигнал за насилие срещу 3-годишно момченце, чиято учителка в детската градина залепила устата му с тиксо. Не е изненада, че директорката на градината, както и част от родителите не вярват, че такова нещо се е случило. В Плевен пък 28-годишен учител е обвинен за блудство с малолетни момичета. Според директорката на училището (вече може да предположите), щом не е постъпил сигнал, няма проблем, а учителят бил „страшен педант“. В Пловдив друг учител е обвинен за няколко различни сексуални престъпления, свързани с деца, накуп. Той поне е освободен още в деня на подаването на сигнала. Но е бил наскоро назначен и в изпитателен срок.

Наистина ли им пука за децата?

Светла Енчева с паралел между два нашумели случая, в които са намесени деца. В единия ги намесиха от „голяма загриженост“, но без реална нужда, институциите и политиците, а в другия пак институциите и политиците си затварят очите за истинския проблем – насилие над малко дете от учителката му.

ТоестСветла Енчева

Домашното образование като алтернатива

В България има и родители, които отказват да поверят децата си на училищната система, а предпочитат да си ги обучават вкъщи – чрез домашно образование, наричано още хоумскулинг. Правят го не защото са бедни или непросветени. Напротив – поне тези, за които знам, са с високо образование, нерядко с научна степен, и с добри финансови възможности. Те смятат, че могат да осигурят на децата си по-добро обучение от държавата.

Българското законодателство не е легализирало домашното образование. Училищното е задължително до 16-годишна възраст. То обаче може да се осъществява не непременно присъствено, а също и по други начини. Например в индивидуална форма (ако, да речем, детето е със специални потребности, болно е, има изявени дарби или експертна комисия е уважила желанието на родителите му да се обучава така), самостоятелна (ученикът ходи в училище само за изпити), дистанционна (от разстояние, в синхрон или без синхрон с часовете на класа) или комбинирана. Тук не споменавам вечерната и задочната форма, защото те се отнасят за ученици, които същевременно работят.

Според преводачката и активистка за качествено и свободно образование Ирина Манушева обаче много училища отказват да осигурят на желаещите самостоятелна форма на обучение. Манушева е избрала този вариант и за трите си деца, но се е наложило те да сменят различни училища, защото в някакъв момент самите училища се отказват да го предлагат.

Съществуват и форми на домашно образование, които изцяло заобикалят официалната система. Някои обучават децата си към чуждестранни училища и вземат диплома от тях, която после легализират в България (ако изобщо смятат да остават в страната). За други, по-радикално настроени, никаква форма на институционално признаване на образованието не е необходима. Ето какво отговаря един радетел на домашното образование на въпроса за дипломите при тази форма на обучение:

Работно място, което ти изисква документ, не е твоето, ако ти си човек извън системата. В момента, в който някой ми иска тоя документ […] – не ме пита какво мога, не ме кара да му покажа какво мога – в момента, в който ми изиска документа, аз съм избягал с двеста.

По тази логика човек трябва да бяга „с двеста“ от професии като например лекар или архитект, защото поради високата си отговорност те изискват квалификация, която не може да се удостовери само с демонстрация на умения и талант. Затова такива професии са регулирани.

Ценностните вселени на домашното образование

Защо някои родители решават да не пращат децата си на училище, а да си ги обучават вкъщи? Основната причина е, че не одобряват официалната образователна система – организацията ѝ, учебната програма и ценностите, в които възпитава тя, училищните практики, невъзможността учениците да бъдат защитени, неадекватността на училището по отношение на децата, които по една или друга причина „не пасват“, и пр. Само че неодобрението на системата може да е по коренно различни, дори противоположни причини.

Домашно образование, евангелизъм и защита на „традиционното семейство“

Ако човек потърси дали има българска организация на адептите на хоумскулинга, ще попадне на НПО-то „Асоциация за домашно образование“ (АДО). Нейният уебсайт не е активен, макар при търсене да излиза частична информация от него, но организацията разполага с канал в YouTube. В него може да се видят много неща, между които открити уроци, усмихнати и доволни от образованието си ученици, информационни материали, моменти от конференция за домашното образование.

На тази форма на обучение в България е посветена и книга, в която се разказва за 19 семейства, които са го избрали за децата си. Любопитното е, че е публикувана от „Нов човек“ – евангелско издателство. Този факт престава да изглежда толкова странен, когато установим, че и тримата членове на Управителния съвет на АДО са евангелисти – презвитери в Реформираната презвитерианска църква (за съжаление, докато подготвям статията, сайтът на тази църква стана неактивен, но съответната информация все още може да се намери чрез Google).

Авторът на книгата за домашното образование Петър Порумбачанов е и председател на Управителния съвет на АДО. Той защитава каузата на домашното образование в интервю за БНР и в подкаста „Говори интернет“ с много прогресивни аргументи. Същевременно чете проповеди, например за важността на семейството според Евангелието на Матей.

Като стана дума за семейството, през 2020 г. АДО заедно с „РОД Интернешънъл“ и Проект „Свобода за всеки“ организира национална конференция за алтернативни форми на образование.

„РОД (абревиатура на „родители, обединени за децата“) Интернешънъл“ е основната организация зад т.нар. Шествие за семейството, което всяка година се противопоставя на „София прайд“. НПО-то, посветено основно на борба с т.нар. джендър идеология и на защита на „традиционното семейство“, е свързано и с Александър Урумов. Той е бивш пиар на БНБ, когато избухна скандалът с КТБ, след това и на Военното министерство, протестантски пастор и агент на Държавна сигурност, който играе ключова роля в кампанията срещу Истанбулската конвенция. За РОД семейството е субектът с правата, а децата са проекция на волята на родителите си.

„Свобода за всеки“ пък е за свободата на всеки… който се вписва в определен християнски светоглед. Свобода за евангелските църкви и за семействата, които да възпитават децата си според собствените си разбирания, но не и за ЛГБТИ хората например.

За хора с фундаменталистки християнски разбирания домашното образование е начин да предпазят децата си от светските изкушения. И особено от теми, свързани със секса (не че те толкова се преподават в българските училища).

Домашно образование и либерални ценности

На противоположния полюс е Ирина Манушева, за която стана дума по-горе. Тя е един от най-изявените противници на идеята за предмет добродетели и религии и е авторка на петиция срещу задължителното му въвеждане. Пред „Свободна Европа“ Манушева аргументира позицията си така:

Внушението, че моралът е изключителен прерогатив на религията, е не просто необосновано, но е опасно и неморално. […] Да си мислим, че добродетели и ценности се насаждат механично, чрез задължително „обучение“, е не просто несъстоятелно, но твърде опасно. Съществува риск подобно начинание да произведе тъкмо обратен на желания ефект.

Разговор за образователната система, каквато искаме да бъде

Напоследък всеки ден излизат нови предложения за образователни реформи. Едно да се намали, друго да се увеличи, нещо да отпадне, нещо да се премести, нещо да се оцени… И макар всичко да звучи като новост, то няма да донесе промяна. Защо – разговор на Донка Дойчева-Попова по темата.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Няма никакъв досег с евангелизма и една майка с опит в хоумскулинга, с която „Тоест“ разговаря, но тя пожела да остане анонимна. Детето ѝ е било домашен ученик до втори клас, след което е продължило в „нормална“ форма на обучение. Когато е било на възраст за предучилищна група, тя се е свързала с родителски кооператив, в който някои от майките имат учителска квалификация и успяват да преподават увлекателно, включвайки и допълнителна информация. А децата могат, макар и в определени граници, да избират заниманията според интересите си. На въпроса защо е търсила алтернатива на образователната система, тя отговаря така:

Защото нямам доверие, че се прави нещо, което заслужава всичките тези часове, прекарани в училище. Нямам доверие и че в тези големи класове може адекватно да ми се даде сигнал, ако детето ми има затруднения. Методиката на преподаване е остаряла, учебниците са неадекватни, имаше една такава приказка: „Ние се правим, че работим, те се правят, че ни плащат.“ Е, първата част си е така. И трябва да си голям късметлия, за да попаднеш на добър начален учител. Има ги! Но каква е гаранцията?

Майката си припомня как собствената ѝ начална учителка ѝ дърпала косата толкова силно, че скалпът ѝ изтръпвал. Според нея такова отношение вече не е разпространена практика, но има учители, които обиждат учениците или си „отбиват номера“ в час, а децата попиват всичко като гъби.

Оцеляването на децата като лотария

Дали едно дете, което се обучава вкъщи, ще стане в резултат на това възрастен, по-адекватен за съвременния свят от друг, който е преминал през „нормалното“ образование и е излязъл от него с основното знание, че най-важно е да умреш за родината и да мразиш турците? Или ще бъде превърнато в религиозен фундаменталист, за когото всичко светско е от дявола? Или нещо трето?

Дали детето, което ходи на училище, ще получи възможност за личностна и професионална реализация? Или ще бъде смазано от недобронамерени – или просто бездушни – учители, тормозещи съученици и от неспособността да се впише?

В каквато и форма да се обучава детето, няма гаранция, че държавата ще се загрижи за най-добрия му интерес. На базата на практиката можем да предположим, че вероятността да не се загрижи е по-голяма. Това е зле не само за децата, а и за самата държава – в нея съществуват алтернативни вселени, за които тя си няма и понятие. Тази държава не разбира откъде се пръкват „локалите“, защо деца се самоубиват и защо наказанията не ги правят по-добри. Тя в един момент може и да се сдобие с фундаменталисти и терористи (все едно дали обучавани в училище, или вкъщи) и да се чуди откъде ѝ е дошло.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/tindur-mindur-halal-saytove-i-prilozhenia-za-zapoznanstva/

Ще започнем с по-скучната част, която често цитирам. Да разлистим въведението на ориенталиста Ноел Коулсън в мюсюлманското право – много полезен и информативен наръчник от 1964 г. Там той изброява няколко класически метафори за разнообразието и единството на мюсюлманския религиозен закон. Различни начини, по които традицията гледа на самата себе си. Дърво, чиито клони излизат от един ствол и корени. Море, което се образува от водите на различни реки. Различни дупки на една и съща риболовна мрежа. Все сравнения, които илюстрират принципа за различията или разнообразието (ихтилаф) в правото¹. От тях обаче любима ми е метафората за отделните нишки, които изтъкават една дреха. Защото тя обрисува не само пъстротата, но и взаимовръзката между идейните потоци в традицията, които покриват неподозирани тематични области. Ако трябва да надградим метафората,

религиозното право прилича и на килим. Като дръпнеш някоя нишка, не знаеш точно коя част от изображението може да се разплете.

Също като метафората с пеперудата. Размахал Аллах крилата на регулаторната пеперуда в Корана през VII век – и ето, в днешен Иран налагат смъртно наказание за богохулство, изнасилване, прелюбодеяние, хомосексуализъм, убийство, притежание и трафик на наркотици, „развала по земята“, метеж и прочее в заетата от шариата рамка за наказания за углавни престъпления (худуд).

Така е, шариатският килим съдържа всякакви сюжети. Не само романтични и декоративни. И не прилича на персийски килим с растителни орнаменти и цветчета като тези от колекцията на „Метрополитън“. По-скоро наподобява (да насилим още повече текстилната метафора) гоблена от Байо. Пак е средновековен артефакт (от ХI столетие след Христа), само че от Западна Европа. На него хората правят всякакви неща. Садят, орат, ловуват, гребат, строят. Понякога се колят, тъй като основният сюжет на гоблена е норманското нашествие в Англия.

Такива са и нишките в шариатския вътък. Четеш хадиси за края на света от IX век и се приземяваш в Рака, Сирия, при Абу Бакр ал-Багдади от ИДИЛ през XXI век. Подхващаш истории за живота на Пророка и неговия отказ да отслужи молитва за починал съратник – натъкваш се на основанията за популярен днес метод за трансфер (хауала) на пари в исляма. Подръпваш косъм от брадата на Пророка и стигаш до средновековното схващане за „инстинкта“ и „ума“ при Ибн ал-Джаузи от XII столетие. Попадаш на сънищата в дневника на Бен Ладен и научаваш за съновника на Ибн Сирин от VIII век. Четеш стари трактати за образованието, където учениците биват дисциплинирани чрез чепик, и се завихряш в истории за налъма на самия Пратеник на Аллах. Търсиш стари съчинения по арабска калиграфия и научаваш, че Аллах дава персийския шрифт на неговия създател Мир Али ат-Табризи чрез движенията на патицата. Интересуваш се защо прасето е възбранено в Корана и Сунната, и откриваш апокрифната история за появата на зурлестото по време на потопа и Нух/Ной от Библията. Проследяването на тези пътечки може да отдадете на невъздържано въображение и липса на асоциативна дисциплина. А пък аз ще ви отвърна с клиширания отговор на инфлуенсър и корпоративен коуч, че „трябва да умеем да свързваме точките“.

И сега е същото. Чета за онлайн общности и джихад в „Хаштаг ислям“ на моя познат Гари Бунт. Нали обаче не си мислите, че мюсюлманските виртуални общности се занимават само с киберджихад в конфликтни зони. Има всякакви виртуални общности, съставящи онова, което Гари нарича „киберислямски среди“ (Cyber-Islamic Environments, CIE). Ето, преди около двайсет години, далеч преди социалните мрежи да станат популярни, в епохата на ретро онлайн форумите, авторът на този текст участваше в дигитална общност на арабски калиграфи от Саудитска Арабия. Бяха много уважителни въпреки потребителското ми име Ад-Дахил (Натрапника). „Нищо че си християнин, и ти може да се занимаваш с калиграфия, нали сте от Хората на Писанието.“ Този опит за приобщаване, разбира се, минаваше през избирателно позоваване на Корана и на пасажите, в които се говори положително за юдеите и християните като притежатели на китаб, Писание (например 3:113 или 3:199) – да не си мислите, че е признак на някакъв секуларен либерализъм и толерантност по смисъла на „Писмо за толерантността“ на Джон Лок от XVII век.

А тук, в книгата на Гари, се натъквам на кратък откъс за уебсайтовете и приложенията за запознанства за мюсюлмани. Връзките между исляма, въпросите за пола и сексуалността са основна част от дискусиите относно религиозния авторитет онлайн. Онлайн се конструират различни типове взаимоотношения, но също могат и да бъдат разрушени. Браковете и връзките, изградени чрез онлайн инструменти, са важен компонент от живота на общностите и като такъв могат да представляват комерсиален интерес.

Още през 2014 г. сайтът SingleMuslim твърди, че има над един милион потребители и способства за четири брака на ден².

Този тип виртуални общности и инструменти имат далеч по-проблематичен потенциал от похвалната в мюсюлманската традиция арабска калиграфия, от кулинарните групи, обществата за изучаване на хадиси или за споделяне на снимки от поклонението (хадж) в Мека и Медина. Защото отношенията между половете преди и след брака сред мюсюлманите са тема твърде чувствителна, която подлежи на обширна регулация в свещения закон. Има много червени линии. Пресичането им може да ти навлече беля, включително и телесен зулум, като пребиване с камъни в страни, където законодателството е основано на шариата или социалната практика е структурирана по традиционен начин.

Но каква ли би била повелята на Аллах, „Вечноживия, Неизменния“, Когото „не Го обзема нито дрямка, нито сън“ (Коран 2:255)? Защото, да не се лъжем, целта на свещения закон е да приведе практиката на мюсюлманската общност (умма) в съответствие с божествената воля, изразена в Корана и Сунната. А и според известното предание от Пророка „религиозните учени (улама) са наследниците на пророците“. Тоест волята на Всевишния се изявява през устата на шейховете.

Бързо прекосяване на дигиталната агора разкрива любопитни детайли. Изграденото по модела на Tinder приложение отпреди години се казваше Minder. Не, това не е по аналогия на българското разговорно „телевизор-мелевизор“, „диван-миван“, а просто Tinder за мюсюлмани. Сега обаче се е преименувало на Salams, тоест „поздрави“. Впрочем от 2023 г. приложението се притежава от същата компания, която прави и Tinder – Match Group. Това пък предизвиква критики сред някои мюсюлмански общности с обвинения, че компанията е произраелска и „ционистите са превзели приложението Salams.

Salams се рекламира като приложение за мюсюлмански запознанства, приятели и общуване с около 4 млн. потребители мюсюлмани по света, „помогнало на над 460 000 мюсюлмански двойки и приятели, слава на Аллах!“. Интерфейсът е изграден на принципа на Tinder и цели да те „мачне“, тоест да ти намери съответстващи на твоя профил и интереси потребители.

Хасан, 34 годишен, се намира в Лондон, идва от Пакистан и е лекар. Търси женски профили, подобни на неговия. Приложението поддържа чат, аудио- и видеоразговори. Насърчават се реални снимки, а платформата ти предлага и аналитична информация: профилът ти е най-популярен в Лондон например; 51 човека са плъзнали надясно, тоест сметнали са те за подходящ; средната възраст на тези, които са те харесали, е 31 години, а качествата им са „амбициозен“, „кафеен сноб“, „обича природата“, „нощна птица“. Налице са и различни абонаментни планове. 

Muzz е друго подобно приложение, преди известно като Muzzmatch. Разработено е от бивш служител на Morgan Stanley, който се самообучава да програмира. Отново заглавието е ясно – помагаме на мюсюлманите да си намерят половинката. Вече от доста време е на пазара (от 2015 г.), има над 16 млн. потребители, а броят на браковете, които компанията твърди, че са се осъществили чрез него, е дори по-висок, отколкото на Salams – около 600 000 към момента на писането на този текст. Това го прави най-популярното приложение за тази цел – не само във Великобритания, но и в глобален план. Откровено се рекламира като „Там, където мюсюлманите се женят“.

Платформата предлага допълнителна сигурност, като първоначално замъглява снимките и изисква верификация чрез документ за самоличност. Интересно е, че има възможност да покажете колко са сериозни брачните ви намерения: например от момента на намиране на подходящ партньор колко време минава в чат, запознаване със семейството и накрая – сключване на самия брак. Предвидена е и функция, при която се самооценявате колко сте религиозен, колко често се молите, носите ли хиджаб, пушите ли, пиете ли. И още нещо – имате възможност да добавите „настойник“ (уали) като трето лице към комуникацията с партньора.

За Muslima, друго приложение с доста ясно заглавие („мюсюлманка“), се твърди, че има 7,5 млн. потребители от САЩ, Европа, Азия, Близкия изток и „много други страни“. „Срещнете се с необвързани мюсюлмани, готови за никах (брак)!“, стои като техен лозунг. И тук имаме сортиране по профили – пол, възраст, местоположение, външен вид, начин на живот (каквото и да значи това), „културни ценности“. И накрая, за любителите на ориенталски сладкиши като мен – за жалост, няма приложение за запознанства с името кюнефе, към което съм пристрастен, но пък има Baklava. „Първото и единствено приложение за арабски връзки“ е създадено от Лейла Мухайзен, отраснала в Ливан, но живееща в Лос Анджелис. През 2020 г. тя стартира този донякъде захаросан проект, който предлага одобрени от родителите партньори, както и възможността да те свържат с хора от твой тип, „такива, които те разбират и ти поръчват допълнителен чеснов сос към шауармата (дюнера, по нашенски) още преди да си го поискал“.

Дотук изредих големите играчи, както и един, към чието име имам пристрастие.

Но да не си мислите, че пазарът е толкова свит и монополизиран? Изборът е богат. Ето го например AlKhattaba – името му идва от стария обичай на сватовничеството и традиционната институция на сватовницата (хатиба), която явно иска да замести. Или пък SingleMuslim, ArabLounge, Pure Matrimony, че и Nikah.com. Да не забравяме, че и общите платформи за запознанства и общуване като вече споменатия Tinder, но и групи в други популярни социални мрежи могат да бъдат използвани за целта. Тази част от виртуалното пространство обаче е откровено нерегулирана и там, както казват средновековните западни картографи, когато очертават границите на познатия свят, „има [нехалални] дракони“ (hic sunt dracones), тоест човек много лесно може да стъпи накриво.

Стои обаче отворен въпросът за религиозния авторитет и изискванията.

Като част от стандартните модели на разпространение на приложения за съответните платформи (например Google Play Store за Android), добрите практики на ИТ индустрията и регулаторната рамка, откъм техническа гледна точка такива приложения трябва да отговарят например на стандарти за информационната сигурност и обслужване. Криптиране на комуникацията, начини на автентификация на потребителите, достъп до съдържание на локалното устройство, съхраняване, обработване и опазване на личните данни, сигурност на плащанията при закупуване на различни нива на абонамент, техническа поддръжка и пр. Цялата техническа досада, отнасяща се за всички съвременни платформи, с които сте свикнали в ежедневието си, е валидна и тук.

Този елемент не е толкова интересен, колкото другият –

как се гарантира, че приложенията и съответно услугата, която предлагат, са халал?

С други думи, кой оценява и легитимира тази ИТ услуга със съответните ѝ компоненти и изисквания и как се подсигурява, че в нейния дизайн са вградени изискванията на шариата? Тук случаят е много различен от сертифицирането на храни като халал, тоест позволени по шариата, където има централни агенции и организации. Това не е месарница или хранителен магазин на Женския пазар в София; хранителен продукт за износ към арабския свят; шоколад, на който пише на арабски например „не съдържа свински продукти“; или цяло охладено пиле с етикет „халал“.

Не съществува практиката независим авторитет да консултира, инспектира и в крайна сметка да удостоверява съответствие с религиозната норма в този тип решения. Има такива услуги, но те покриват предимно ИТ продукти за финансови технологии, доколкото шариатът има строги регулации и към това. Например изисквания за дигитални решения, които извършват транзакции по системата SWIFT и са изрядни от гледна точка на ислямските регулации (SWIFT Certified Application – Islamic Finance Criteria). Начинът, по който изискванията на свещения закон са интерпретирани и вградени във функционалността на приложението за запознанства, зависи от преценката на екипите по бизнес и техническа развойна дейност и остава скрит за нас.

Естествено, съответствена на шариата е заявената цел, която обуславя и отделни функционалности. Приложенията са ясно определени като платформи за приятелство с цел брак в спазване на религиозните принципи. Оттук и елементи като възможностите за замъгляване на снимките в началото и тяхното откриване само при наличие на сериозен интерес. Или посочване на времевата рамка на едни отношения в приложението, която се увенчава със сключване на брак по шариата. Филтрирането по религиозни интереси и степен на отдаденост на религията. Или нещо друго типично за мюсюлманския аналогов „мачмейкинг“ от времето преди дигиталните платформи – възможност за получаване на одобрението на родителите или надзора на трето лице по време на целия комуникационен процес.

Разчита се и на консенсуса на потребителите, които да припознаят в електронните платформи изпълнение на определена тяхна нужда в съответствие с шариата. Което впрочем е вековен механизъм при изграждането на религиозния авторитет сред мюсюлманите. Това се вижда например при издаването на решения на определени религиозни въпроси (фатауа, фетви). При тях също мюсюлманите са свободни да отидат при когото припознават като авторитет, тоест най-добре отговарящ на техните нужди.

Метафората за религиозния пазар е валидна и при използваните приложения за запознанства. Придържането към шариата е ангажимент на самия потребител, само частично способстван от съобразени с повелята на Аллах технически функционалности, ако въобще такива съществуват в използваната платформа (защото може да е отворена за всички социална мрежа например). Халалността е в окото на халалстващия. Но е и отговорност на всеки, ако трябва да перифразирам корпоративния лозунг относно информационната сигурност или качеството.

Всички тези приложения, разбира се, са златна мина за събиране на данни и анализ на потребителската популация.

Muzz периодично публикува свой собствен доклад относно тенденциите при мюсюлманските запознанства и бракове. В този от 2023 г. откриваме най-халалните държави по класификацията на самото приложение – колко често мюсюлманите се молят, ядат или пият халални продукти или пушат. Така Кения заема първо място с 98% потребители с халално поведение, следвана от Индонезия (96,7%), Нигерия (96,4%), Малайзия (96,2%) и Великобритания (95,8%). На дъното на най-нехалалните страни са Тунис (с 80,3% халални потребители), следвани надолу от Ирак, Йордания, Австрия и Бахрейн. „Изненадващо е – заключават авторите на доклада, – че четирите от петте най-нехалални държави са такива с мюсюлманско мнозинство.“ Разсъжденията относно причините за това оставям на вас.

Около 57 на сто от жените, потребителки на Muzz в глобален план, носят хиджаб, абая или никаб – варианти на покривало за главата. Също в глобален план тенденцията на сключване на бракове със съдействието на платформата върви стръмно нагоре – всеки ден се отчитат средно 380 брака, като челното място се заема от френски мюсюлмани. Средно на мъжете отнема 4,9 месеца да открият съпруга, докато при жените периодът е малко по-дълъг – 5,4 месеца. А най-бързо сключеният брак след „мачване“ е три часа! 22 процента от потребителите в момента на присъединяване към Muzz са имали предишен брак – разведени, разделени, бракът е анулиран или са овдовели. Годината е обявена за „Година на ниския мюсюлмански цар“, защото мъже, по-ниски от 183 см, не получавали твърде много шансове в други приложения. Дали това е така с мюсюлманските мъже? Явно не.

88% процента от жените в това приложение твърдят, че биха сключили брак с мъже, по-ниски от 183 см. Най-ниската медиана откъм очаквана височина е определена от пакистанските жени – 175 см. А най-високи – в буквалния смисъл! – са очакванията на саудитките. Цели 180 см. (Не ми се мисли какви други мерки биха могли да се събират от този тип софтуер!)

Етническата картина на така изградените връзки също е любопитна. Половината от тях са между различни етноси. „Събираме уммата в едно!“, гласи лозунгът. В Австралия и ОАЕ три от четири връзки са междуетнически. Най-нисък е процентът в Саудитска Арабия, Египет, Нигерия и Сингапур (много под 1%). За жалост, не откривам доклад за 2024 г. (така или иначе, за този от 2025 г. изглежда твърде рано), а би било любопитно дали е настъпила драстична промяна.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-kompas-v-informatsionniya-okean/

Когато интернет се появи, много хора бяха обнадеждени. Знанието, което човечеството беше натрупало през вековете, щеше да стане по-достъпно от всякога. Очакването беше, че това ще доведе до по-информирани граждани и по-рационални решения, облагодетелстващи както отделния човек, така и цялото общество.

Днес обаче живеем в свят, в който никога не сме имали повече информация и никога не сме били по-объркани. Причината е не в липсата на данни, а в начина, по който ги възприемаме, подбираме и тълкуваме.

Хората по дефиниция не са рационални, а емоционални същества.

Мозъкът рядко взема разумно решение и едва след това действа – много по-често той намира рационални аргументи, с които да защити позиция, вече заета по емоционални причини. Това е добре изследвано от учени в областта както на когнитивните, така и на политическите науки. В книгата си Democracy for Realists например Кристофър Ейкън и Лари Бартелс защитават тезата, че учебникарската представа за демокрацията, в която гражданите избират на база рационален интерес, е по-скоро мит. В действителност хората се влияят много повече от идентичности, емоции и фактори, които често са извън съзнателния им контрол.

Ако това е вярно, то проблемът с дезинформацията в интернет не може да бъде решен само с повече факти. Нуждаем се и от ориентири – от базов набор инструменти, за да ни помагат да преценяваме каква стойност има информацията, с която се сблъскваме ежедневно. Дори ако в крайна сметка отново вземем емоционално решение, поне ще въоръжим разума с по-добри аргументи, с които да го оправдае.

Йерархия на авторитетите

В съвременния публичен разговор често се сблъскват две крайни гледни точки. Според едната живеем в епоха на сринати авторитети, в която всяко мнение се приема за равностойно, независимо от това дали е подкрепено от знания и опит. Според другата проблемът е тъкмо обратният – прекаленото доверие в авторитети води до интелектуална леност и отказ от самостоятелно мислене. Интернет със своята хоризонтална структура допълнително изостря този конфликт.

И двете позиции съдържат истина. Почитта към някого само по формален признак, защото заема определен пост, или пък заради харизмата на личността му може да доведе до мислене по калъп. Но е вярно и обратното – в социалните мрежи мнението на учен, посветил живота си на изследване на вируси с цел разработване на ваксини, често е приравнено с това на човек, който е прочел няколко публикации в антиваксърски блог, докато си чака кафето.

Затова въпросът е не дали трябва да има авторитети, а защо и при какви условия даден авторитет заслужава доверие. За да отговорим, трябва да направим разграничение не толкова между хората, колкото между начините, по които се добива знанието.

Мисленето на конспиратора обикновено следва една и съща логика:

първо имаме готова теза – например, че извънземните контролират света. След това започваме да търсим доказателства за нея – инцидента в Розуел, кръговете в царевицата, данни за НЛО, заснети от военните, и т.н., след което, доволни, потвърждаваме пред себе си тезата, без всъщност да сме доказали нищо. Първо, защото, както казва Карл Сейгън, грандиозните твърдения изискват грандиозни доказателства. И второ, защото този подход не е научен.

Научният метод тръгва в обратната посока. Първо се набелязва проблем, след това се събира разнообразна информация, тя се анализира и систематизира и едва накрая се формулира хипотеза. Това не гарантира истина, но минимизира риска от самозаблуда.

Давам и личен пример. Преди да кандидатствам за докторант в Софийския университет, имах готова хипотеза за нарастващото поляризиране в САЩ – увеличаващото се етническо многообразие води до напрежение между различните групи. Тя изглеждаше логична, съвпадаше хронологично с процесите, които проследявах, и за нея имаше множество „доказателства“ в интернет, най-често в десни блогове.

Проблемът беше, че бях започнал от края.

Когато добавих Канада към картината, установих, че в някои отношения многообразието там е дори още по-голямо, но подобно напрежение липсва. Нещо повече – предишният път, когато в САЩ е имало вълнения, подобни на днешните, е било по времето на Никсън, когато страната далеч не е била толкова пъстра в демографско отношение. 

Всичко това ме принуди да преразгледам подхода си и тепърва да изследвам терена. Години по-късно стигнах до извода, че ключова роля са изиграли медиите. Процесът беше дълъг, но и далеч по-удовлетворителен. Вероятно е индивидуално, но при мен откриването на нова информация е по-вълнуващо от потвърждаването на предварителни убеждения. Големите открития в науката рядко започват с „Еврика!“, а по-често с „Хм, това е интересно“.

Видове източници и тяхната достоверност

Повечето от нас няма да направят научни открития, но всички ежедневно си набавяме информация от различни типове източници – официални институции, научни публикации, публицистика, блогове, социални мрежи и все по-често от съдържание, генерирано от изкуствен интелект.

По принцип официалните институции се ползват с висока степен на доверие, но това зависи от контекста. Русия например е известна с подвеждащата информация, която поднася – за загубите си във войната в Украйна, а и не само за това. В България се наблюдава съмнение в информацията, предоставяна от институциите, което е плод на дългогодишния ни опит с тях. Случаят с мистериозните убийства в района на Петрохан показа колко лесно една официална версия може да бъде отхвърлена от голяма част от обществото – не непременно защото е невярна, а защото хората са убедени, че държавата по принцип лъже, както и заради начина, по който е поднесена.

Кръв, порно, политика

Това, което дават по новините, е белег за нещо отдавна случващо се под носа ни: умишления отказ на институциите да си вършат работата. Коментар на Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Научните публикации би следвало да са с най-висока степен на достоверност.

Причината не е в това, че учените са безгрешни, а в самия процес – рецензиране, източници, библиография, минимизиране на личното мнение, когато то не е подкрепено с данни. Минусът е, че академичните текстове често са скучни за четене, а изискването за цитиране в тях, което от външна гледна точка може да изглежда маниакално, е иронизирано още от фантаста Айзък Азимов във „Фондацията“. Там учените имат технологична възможност да проверят дадена теза лично, но предпочитат да сравняват какво са писали колегите им.

Също така трябва да се подчертае, че мнение на представител на науката, изказано в онлайн подкаст или телевизионно предаване, няма същата тежест като публикация в академично издание. Възможно е даден учен да има високи професионални постижения и въпреки това да споделя псевдонаучни тези извън своята експертна област. Такъв пример е д-р Астрид Стукелбергер – лекарка, занимаваща се с последиците от стареенето, която публично твърди, че в Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН) се призовават същества от други измерения – нещо, което не се подкрепя от нито едно научно изследване в областта на физиката.

При всичко, казано дотук, когато става дума за здраве, ваксинации или други чувствителни теми, научната литература остава най-сигурният ориентир. Важно е тя да се чете с въпроса „Какво казват учените?“, а не с предварително зададено търсене от типа „ваксините причиняват аутизъм“.

Най-често обаче хората четат публицистика. Тук ориентацията е по-трудна, но не невъзможна. Полезни въпроси са: кой е авторът и експерт ли е по темата? Цитирани ли са източници и какви – официални данни, научни публикации, първоизточници? Прави ли се разлика между факт и мнение? Независима ли е медията и прозрачна ли е по отношение на финансирането си? 

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо… Защо стана така – от Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Какво почти със сигурност не е качествен източник

Ако тези критерии звучат сложно, може би е по-лесно да започнем от това, което почти сигурно е некачествено. На първо място – изказвания без източници. В България не е рядкост да се публикуват измислени изявления и дори цели интервюта, понякога прикрити с едва виждаща се бележка, че става дума за сатира. Извън страната емблематичен пример за популярната култура беше сайтът Supershadow, станал известен заради фиктивните си интервюта с режисьора Джордж Лукас.

От същия порядък са и твърденията без доказателства. В българската влогосфера е популярен жанрът на интервютата с предполагаемо осведомени хора, които „разкриват“ тайни от световната политика. Заглавия за топ секретни преговори между лидери като Путин, Тръмп или Си Дзинпин пораждат логичен въпрос: присъствал ли е говорещият на тях, че да знае толкова много? Най-често става дума за преразказ на чужди източници или за чиста спекулация, насочена към хора, които лесно биха повярвали в нея. 

Винаги трябва да сме особено внимателни с информация, в която силно ни се иска (или силно ни е страх) да повярваме.

Втората група са текстове, които целят да провокират силна емоция на база оскъдна информация. Класически пример са заглавия като „Вземат ни Вазов!“ или „Махат Ботев!“, когато всъщност става дума за технически промени в учебните програми. Подобни похвати, за съжаление, понякога се използват и от официални институции, което допълнително подкопава доверието в тях.

Манипулацията – този стар и все тъй полезен занаят

Свикнали сме да свързваме Държавна сигурност със задкулисието. Бившият служител на ДС Полковник А. обаче иска да бъде полезен на обществото. В дебютната си статия за „Тоест“ той ни дава насоки как да разберем кога ни манипулират. И има още много неща да ни каже. Дали ще го чуем, зависи от нас.

ТоестПолковник А.

Да се върнем на Петрохан. Изявлението на изпълняващия функциите (вече според няколко съдилища – нелегитимно) на главния прокурор Борислав Сарафов, че случаят напомня на „Туин Пийкс“, е по-подходящо за блогър или за коментар в социална мрежа, отколкото за официално лице. Съвсем отделен е въпросът, че немалка част от скептиците по отношение на официалната версия изпадат в описаната по-горе логическа грешка – да имат готова теза („мафията е замесена“) и след това да търсят доказателства в нейна подкрепа.

Накрая идват кликбейт заглавията от типа „Няма да повярвате…“ или „Еди-кой си разкри истината!“. Те невинаги водят до невярна информация, но твърде често прикриват баналност зад гръмки фрази. 

А какво да правим с изкуствения интелект?

Изкуственият интелект най-често обобщава информация от водещи медии и енциклопедии, което го прави по-достоверен от много популярни сайтове. Проблемът е, че когато „не знае“, той халюцинира – създава убедително звучаща, но невярна информация. Понякога прави и странни връзки, резултат от начина, по който функционира. Така например при проверка в Google установих, че според един бот съм любимият чичо на епичното фентъзи – защото имам статия за писателя Тери Брукс със сходно заглавие. Затова ИИ може да бъде полезен помощник, но лош арбитър на истината.

Всичко това може да звучи сложно, но обобщението е сравнително просто. По-голямо доверие заслужават текстове, за които знаем кой е авторът, има ясно посочени източници и съдържанието ни подтиква към размисъл, а не към гняв или страх. Както съветва комикът Бил Махър, не е лошо понякога да излизаме от собствения си балон и да четем и „другия отбор“. Така си поставяме малка интелектуална ваксина срещу манипулация. Важното е, когато го правим, да изискваме качество – и от другите, и от себе си.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-tesniya-prohod-na-kavichkite/

Името на една хижа и един проход се тиражират в новини, статии, напористи постове и крайни коментари, откакто бе извършено тежко престъпление. Това беше първото изречение в статията, когато започнах да я пиша. Два дни по-късно, когато почти я приключвах, броят на жертвите се удвои. Дано не сметнете за проява на лош вкус или още по-зле – за светотатство, това, че си позволих да взема повод от трагедията, за да осветля трудностите при употребата на един пунктуационен знак – кавичките.

Хижа „Петрохан“ и проходът Петрохан

Да, пишат се по различен начин, или поне би трябвало да е така. Собствените имена на сгради поначало не създават двоумения – те се пишат с кавички:

хижа „Скакавица“, хотел „Рига“, църква „Св. Пантелеймон“

Разбира се, надали някъде ще срещнете такова правило за сградите. Според официалната формулировка с кавички се пишат „собствени имена, които са приложения в рамките на словосъчетания“ и представляват доста разнородна група. Тук са имената на улиците и булевардите („6 септември“, „Цар Борис III“), язовирите („Копринка“), търговските марки (бира „Загорка“), заглавията на книги и постановки („На изток от рая“, „Когато гръм удари“) и какво ли още не. Както виждате, те се пишат с кавички и когато родовото понятие пред тях липсва.

Няма да подмина формулировката „приложения в рамките на словосъчетания“. Докато за словосъчетание всеки що-годе образован човек е чувал и знае какво е, за приложение не е. Тази второстепенна част на изречението не е заложена в учебните програми по български език и не се изучава в училище¹. Добре би било да се помисли за по-човеколюбива формулировка на това правило, а и на други правила.

В словосъчетанието проходът Петрохан имаме също родово понятие и собствено име, както е при хижа „Петрохан“. Защо тогава е без кавички?

Не е ли Петрохан приложение? Оказва се, че не е. В този случай Петрохан е опорната дума, определяемото, а проходът е приложението². Според мен би било по-разбираемо, ако при употребата на кавички в подобни примери вървим по линията на първични и вторични названия. Имена като (проход/връх) Петрохан, (град) Враца, (село) Айдемир, (река) Амазонка означават географски обекти и тук номинацията е първична³, това са собствени имена, възникнали най-често отдавна.

Хижа „Петрохан“ е построена преди петдесетина години и е наречена на прохода или пък на върха, тоест нейното собствено име е резултат от вторична номинация. Освен хижа имаме и колбас „Петрохан“ (също вторично название), а вече и случаят „Петрохан“, аферата „Петрохан“, мистерията „Петрохан“, трагедията „Петрохан“, които може да се разглеждат като резултат от третична номинация, така да се каже – по името на хижата.

Впрочем конкретно за собствените имена на географски обекти има изрично правило, че се пишат без кавички. Освен споменатите върхове, реки, градове и села, в тази графа са названията на планини, местности, езера и прочее, които надали създават затруднения. Близки до географските обекти са природни образувания от типа на водопади (Райското пръскало), пещери (Магурата), скални формации (Побитите камъни) и макар че за тях няма специална директива, моят съвет е да ги пишете без кавички.

Гара Подуяне, автогара „Подуяне“ и курортен комплекс Албена

Сега навлизаме в сивата зона, в която контурите са малко или много размити, но колкото и да кършим пръсти, употребата на дадено име обикновено е неизбежна и трябва да вземем решение: с кавички или без?

Какво да правим с гарите и курортните комплекси например? Те географски обекти ли са? От една страна, курортните комплекси са населени места, подобно на градовете и селата, следователно имаме основание да ги пишем без кавички. Това обаче не е единственото съображение, което следва да вземем предвид. Според езиковедите фактори като време на възникване и именуване на обектите, популярност и честота на употреба влияят съществено при употребата на кавички.

Наблюденията ни показват, че гара Подуяне много по-често се пише без кавички, докато автогара „Подуяне“ по-често е с кавички: по-късните по време на възникване обекти по-често се пишат в кавички, защото актът на тяхното именуване се помни, а трайността им във времето не е доказана.

Споделям това наблюдение и пояснявам, че и в двата случая имаме вторична номинация – гарата и автогарата са наречени на село/район Подуяне, но гарата е с няколко десетилетия по-стара⁴ и това явно е достатъчно за езиковото съзнание да отхвърли кавичките в първия случай и да ги сметне за нужни във втория.

Курортните комплекси и ваканционните селища също са от по-ново време, вторичната номинация при тях изпъква – Слънчев бряг, Златни пясъци, Камчия, Албена, Дюни⁵, и това са доводи за употребата на кавички. Много важен обаче е и другият фактор, който споменахме – курортите са по същество населени места, затова и толкова силно се колебаем дали да оградим имената им с кавички.

Кавички и курсив

Интересна е „синонимията“ между нашия препинателен знак и курсива. Правилата позволяват, вместо да ограждаме дадено име с кавички, да го напишем в курсив, с получерен шрифт, да го подчертаем, а защо не и да използваме друг цвят, например в слайд на презентация. Важното е името да се открои, да се отдели от останалите думи в изречението, както това се постига чрез кавичките:

Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.
Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.

Като стана дума за пиеси, надали някога ще видите заглавие в кавички на театрален афиш. Обяснението е, че то обикновено е с най-едър шрифт, отделено е от останалата текстова информация и кавичките просто се оказват ненужни – няма какво да открояват.

Много често в български текстове, особено в последните десетилетия, се срещат собствени имена, които поначало изискват кавички, но са написани с латиница. В „Тоест“ сме приели да ги поставяме в курсив. Наясно сме, че това е в разрез с официалните правила, и сме го заявили изрично. Решението на кодификатора да не се употребяват кавички, съответно курсив, е в унисон с езиковата практика:

Това, което можем да твърдим със сигурност, е, че когато собственото име приложение е на латиница, независимо от това към какъв клас обекти принадлежи съответният денотат, то почти никога не се огражда в кавички.

Ето и един пример, съобразен с официалните правила:

Netflix е изправена пред антитръстова проверка заради планирана сделка на стойност близо 83 млрд. долара за придобиване на Warner Bros Discovery, пише Financial Times.

Няма как да се отрече, че чуждата азбука откроява в някаква степен собствените имена от другите думи в текста, които са написани с кирилица. Ние в „Тоест“ обаче искаме да подчертаем това различие чрез курсива.

Колкото повече разнищваме кавичките и употребата им, толкова повече въпроси възникват за тяхната уместност и дори за необходимостта им изобщо, особено при собствените имена. Те поначало се пишат с главна буква, която отличава названието и която е съвсем достатъчна например на четящите текстове на английски. Да, но ако собственото име се състои от две или повече думи, ситуацията става по-различна, защото в английския знаем къде свършва това име – всяка пълнозначна дума в него започва с главна буква (Warner Bros Discovery), докато в българския език правилото е друго и ето какво би се получило например, ако пропуснем кавичките:

Фондация Добро за всеки провежда поредната кампания за подпомагане на нуждаещи се семейства.

Много „тесни места“ има при употребата на този препинателен знак и нормирането ѝ е сложна работа, за което трябва да си даваме сметка. Ясно е, че влиянието на чуждоезикови модели (разбирайте английския) води до честото пренебрегване на кавичките, но пък малко по-горе илюстрирахме, че правилата в даден език представляват цялостна система и се крепят и осмислят едно друго. Затова през прохода на кавичките трябва да се преминава с повишено внимание, като при зимни условия. Go ahead!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/olga-mineva-silna-i-svobodna/

В мозъка ни има четири вериги, които отговарят за щастието, и една от тях е да помагаш на другите – има чисто неврологично обяснение за радостта, която носи работата с кауза. Честа практика е организации да обединяват усилията на различни специалисти, а също и на доброволци, за да се борят с реални проблеми, от които държавата е абдикирала. Навярно именно заради смисъла, чиято добавена стойност носи освен ползи за обществото и удовлетвореност за ангажираните с нея.

Днес ви срещаме с Олга Минева, жената, която стои зад Фондация Emprove – с опита си като организационен психолог и с усилието си да променя средата. Emprove осигурява общност и менторски програми за момичета и жени, преживели насилие. Придружава ги по пътя им да поемат живота в собствените си ръце, работи за овластяването и окриляването им тогава, когато са забравили колко са силни.

Ако трябва да опиша ролята ми, то аз може би съм събирачът на хора в Emprove – човекът, който намира начин да се случват страхотните идеи на общностите ни.

Първите знаци за токсична връзка са свързани с ограничаване на личната свобода и неприкосновеност, с психическия контрол, с ограничаване на правата да работиш и да се срещаш с приятели. При цялата им съвкупност обикновено е въпрос на време да се стигне до домашно насилие, ето защо е изключително важно жените да могат да разпознават първите признаци. Има спешни канали – организации, които успяват да помогнат на жени в непосредствен риск (например Националната телефонна спешна линия за борба с насилието). Emprove се грижи за дългия път преди разпознаването на насилието или след измъкването от неговата клопка – период на подкрепа, осъзнаване и справяне с преживяната травма, за да започнат жените живота си отново. Неслучайно някои от тях, постигнали своите важни победи, наричат себе си жените сървайвъри.

Именно създадената от Олга организация е инициатор на общността на жените сървайвъри – тези, които са излезли (и оцелели) от връзки с насилие и се превръщат в ментори и ролеви модели за цялото ни общество.

Завършила психология в Хайделбергския университет и впоследствие магистратура по управление на промяната в Лондонския университет, Олга работи и до ден днешен като организационен психолог с ръководители на екипи и компании – тези, които задават визията, тона, атмосферата на работа за много други хора. Лидерски консултант е за служители не само в корпоративния свят, а и за ръководители на големи неправителствени организации:

Нерядко те трябва да си спомнят какво е да си говорят и да са свързани с другите. Виждам колко е важна работата ми, възприемам я като призвание, затова и до ден днешен я работя с душа и сърце, а Emprove е привилегия за мен, допълнителен, избран смисъл. Имам чувството, че за целия екип на фондацията – и терапевти, и ментори – е важно, че не работим това фултайм, защото то щеше да се превърне в рутина и да ни претопи. Emprove е истинското ни богатство, допълващо работните ни мисии.

Всичко започва преди около десет години, когато Олга работи в австрийска компания като организационен консултант, и там има възможност да върши и социална дейност. Тогава написва и основите на платформа, която впоследствие ще се превърне в мрежа за помощ и взаимопомощ. До този момент тя е виждала много програми, ориентирани към подкрепа на жени, които винаги завършват с наръчници. Предлага нещо различно – експериментален проект, в който да си партнират шест европейски държави и който да се грижи за процеса на справяне на жените.

Една кризисна грижа обикновено покрива 6 до 12 месеца. Какво обаче става след това? Ние създадохме онлайн платформа, в която менторите и участничките са анонимни. После, при обратната връзка, се оказа, че потребителките ни в тестовата фаза, които бяха около 400 жени, нямат нужда да са инкогнито. Това беше моят „аха! момент“. Жената сървайвър има тотално различен профил, тя е на друг етап от живота си, осъзнава силата си и е готова да я покаже на света. Така стигнахме и до темата за ранната превенция, защото жените сървайвъри вече искат и могат да помагат.

Не можех да предвидя такъв мащаб – над 100 жени са вече част от общността, годишно обучаваме хиляди и организираме десетки събития из цялата страна! Сега имаме за оперативен директор жена сървайвър, която се грижи за тази система от общности и същевременно е невероятен ролеви модел. Изнасяме наши изложби в чужбина, а също така сме официални представители на глобалната кампания на Ив Сен Лоран Abuse is not Love.

Голямата цел и смисъл е плащ, твърди Олга Минева който ти намяташ и той ти дава сили, но има опасност да прелетиш през живота си. И тук идва недвусмисленият проблем с усещането за неотложност, с което с променлив успех се борим всички ние. Наблюденията на Олга са, че в сектора на организациите, ангажирани с каузи, често работят хора, които – осветени от искрицата на смисъла – рискуват да позволят работата да ги погълне или да прегорят.

Тя самата открито заявява убедеността си, че всички трябва да ходим на терапия и да не се страхуваме да надникнем в себе си.

Един дълъг процес на себеизследване е – но поне разбираме къде ни отиват силите. Също така, когато мога, бягам от града и отивам да живея на морето – там хоризонтът буквално се разширява пред очите. Дистанцията ме спасява от чувството на вменена спешност. И едни от най-хубавите ми идеи за Emprove са дошли, когато съм далече от София и от офиса. Другият ми начин са йогата, медитацията и ходенето пеша. Притихването. Имам чувството, че никой не ни е учил да стоим на тихо като малки. Страхуваме се от скуката, а какви неща излизат от теб, когато притихнеш! Имам също така един смартпръстен, който ми казва, когато стресът ми е много – през него открих колко харесвам работата си като психолог, където потъвам като в медитация в историята на хората, в процеса, в който ги напътствам. Там няма място за адреналин, там ти си част от нечий свят. В Emprove е много по-интензивно и динамично.

Фондацията е разпознаваема и с множество кампании, които свързват жените с хора на изкуството: изложбата „Пробуждане между редовете“, арт инсталацията Розов облак, кампанията за мъжко психично здраве Чуй Гласа Ми, поетичния спектакъл Виж ме – силна и свободна и др.

С Олга Минева разговарям в планината, докато тя е на резиденция, вдъхновена от жени сървайвъри и събрала музиканти, фотографи, видеооператор, майсторка на бродерия, скулпторка, художници, терапевт – всички те обменят търсения.

Затова и идеята за свързването е основополагаща за начина, по който Олга мисли света. Тя твърди, че се налага да ребрандираме понятия като граници например: „Не границите, които ни разделят от нещата, а границите като мост към правилните неща“ е сред максимите, от които се ръководи.

Ако нямаме моста, все едно газим в блато от възможности, идеи, норми, вменени очаквания: ти си майка, жена, учен – каквото и да е. Нужна ни е посока: да открием кои са за нас правилните хора, идеи, процеси (неслучайно арт резиденцията се казва „Посока: СИЛНА“).

Изкуството по естествен начин се вписва в концепцията на екосистемата Emprove – като медиатор не само между артистите и жените сървайвъри, а и като възможност човек да опознае себе си през различни ключове, включващи несъзнаваното.

И понеже всеки от нас може да бъде част от промяната на нечий живот, неизбежно стигаме до артисти, срещата с които е повлияла върху Олга Минева. А срещите по Пътя са колкото търсени, толкова и случайни. Така тя кръстосва погледа си с този на Марина Абрамович.

Сравнително прясно преживяване е и повлия върху отношението ми към изкуството и връзката му с Emprove – отивайки на изложбата на Марина Абрамович в Royal Academy в Лондон, я срещнах случайно с група будистки монаси. Тя е първата жена, която е получила възможност за самостоятелна изложба там. И тази експозиция проследяваше процеса на нейното търсене на връзка със самата себе си: от дивото до притихването и силата. Това много силно ми импонира. Аз винаги съм носила в себе си каузата за женската сила и грижата за жената. Когато потънах в темата за насилието над жени, бях много ядосана, а гневът е опасна емоция. И това личи силно и в изкуството на Марина Абрамович, която в началото е дялкала пентаграми върху корема си, самонаранявала се е, подлагала се е на жестокости в изкуството си – може би и заради гнева си към един свят, който не е честен с жените.

Когато се движиш през изложбата и гледаш пърформансите, виждаш как става все по-тихо, по-медитативно. И се стига до нежния ѝ образ от настоящето. Бях разтърсена от преживяването, а когато излязохме с майка ми във вътрешния двор на Royal Academy of Arts, видях самата Марина, обляна от слънцето, озарена, в мир със себе си. На живо. Беше богато преживяване – краят на историята, който е добър.

Тази ситуация по странен начин кореспондира с тениската с надпис Not hysteric, historical, която Олга Минева притежава от мърча към филма „Жените наистина плачат“.

Ние имаме тонове години зад гърба си, в които жените са били невидими в историята, правата им са били потъпквани, гласовете им – заглушавани. И ако още си в ядосаната фаза, може да изглежда истерично. В женското движение трябва да има и гневни хора. Но има и тих начин да правиш революции и промени. Да се успокоиш не означава да се примириш и да угаснеш, това е нещото, което пропускаме в гневната фаза. Когато притихнеш, разбираш, че няма проблеми да си бос, а не с танк.

Днес Олга Минева успява да съвмести ангажираността си в Emprove с работата си като психолог, но това, което ѝ дава личен смисъл и обич, е общуването с дъщеря ѝ. Именно с нея, все още бебе в слинг, тя регистрира фондацията преди почти седем години. През годините е опитвала да си води дневник с добрите моменти през деня.

Осъзнах, че в абсолютно всеки ден хайлайтите ми са онези малки моменти с дъщеря ми – дребни наши традиции, да я взема от училище, да се смеем, да ядем нещо вредно. Така започнах да търся начин, когато пътувам в чужбина по международните ни проекти, моето семейство да идва с мен.

С нея пътуват и идеите ѝ – и готовността да опита нещо ново, невиждано, да зарази и други хора, за да придвижат заедно живота на непозната жена в по-добра посока.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/imame-si-prezidentka-i/

Започвам с едно уточнение. Наясно съм, че някои от читателите (и читателките) са свъсили вежди още при вида на женския род в заглавието на тази статия. Наскоро една журналистка, живееща в немскоезична държава, писа във Facebook, че е време думата президентка да влезе в употреба. Голяма част от коментиращите под поста ѝ (повечето от които жени) изразиха категорично несъгласие с призива ѝ. Една от тях дори сложи повръщащ емотикон след словосъчетанието „главнокомандваща на армията“, защото (смея да предположа основанието за отвращението ѝ) как може армията да се предвожда от някого в женски род?

Най-лесно би било да оправдая използването на думата президентка с вътрешните езикови правила на „Тоест“, по силата на които за назоваването на жени се употребяват думи от женски род, освен в строго определени случаи. При обръщение също се използва съществителното от мъжки род за съответната длъжност („Уважаема госпожо Президент“, а не „уважаема госпожо Президентке“). Това вътрешно езиково правило обаче не е случайно хрумване – то се дължи на убеждението, че ролята на жените в обществото следва да намери място и в езика.

Как (не) се става президентка

Фактът, че за първи път президентската институция в България се оглавява от жена, безспорно е събитие. В същото време Илияна Йотова не е избрана на този пост, а го заема по силата на конституционна процедура, след като досегашният президент Румен Радев го напусна, за да влезе в политиката.

Отечество любезно, аз ще те спася!

Точно преди 40 години Тина Търнър изпя We don’t need another hero. Колко продължения на реалност а ла „Лудия Макс“ са ни необходими, за да спрем да повтаряме същата грешка? Емилия Милчева за новия спасител, задаващ се на хоризонта, и за останалите месии, които играят като за последно десет.

ТоестЕмилия Милчева

Откакто след 1989 г. президентската институция е въведена в България, неведнъж в битката за нея са се включвали жени. Най-значимите опити са на Меглена Кунева през 2011 г. и на Цецка Цачева през 2016 г. За Кунева дават гласа си 14% от участвалите в изборите, което я класира на трето място след Росен Плевнелиев и Ивайло Калфин. На първия тур през 2016 г. дотогавашната председателка на парламента Цецка Цачева е втора след Румен Радев – той получава 25,44% от гласовете, а тя – близо 22%. На втория тур обаче разликата между тях става повече от 20 процентни пункта – Радев е подкрепен от 59,37%, а Цачева – от 36,16%.

Тук следва да се отбележи, че макар в количествено отношение резултатът на Цачева да е по-добър от този на Кунева, той беше провал за ГЕРБ.

Защото управляващата по онова време партия на Бойко Борисов предложи за държавен глава личност, на която не само не ѝ беше в стила да вдъхновява избирателите, а и не се радваше на техните симпатии. Така де факто подари победата на Радев.

За разлика от бившата председателка на парламента, чиято кандидатура беше чисто партийна, пет години по-рано Меглена Кунева разчиташе основно на собствената си личност, за да обедини гласоподаватели около себе си. Ето защо в известен смисъл нейното трето място тежи повече от второто на Цачева. За сравнение, през същата 2011 година обединението от партии и коалиции, включващо Съюза на десните сили – СДС, „Обединени земеделци“, Демократическата партия, Движение „Гергьовден“, Съюза на свободните демократи, БДС „Радикали“ и Българския демократичен форум, с общи усилия успява да постигне за кандидата си Румен Христов… 1,95%.

Вицепрезидентската институция, правомощията и жените

Трябва да се признае, че по отношение на равенството на половете вицепрезидентската институция се представя впечатляващо добре. От общо шестима вицепрезиденти на България трима, което ще рече половината, са жени. За сравнение, сред 21 премиери след 1989 г. има само една жена – служебната министър-председателка Ренета Инджова (преди 1989 г. този пост не е бил заеман от жени).

На какво ли се дължи джендър балансът при вицепрезидентите?

Мой бивш колега се шегуваше, че голямата му мечта е да е вицепрезидент. За да получава добра заплата за пет или десет години, без да му се налага да върши почти нищо. Между 6 юли 1993 г., когато Блага Димитрова напуска вицепрезидентския пост поради несъгласие с президента Желю Желев, и 22 януари 1997 г., когато встъпва в длъжност Тодор Кавалджиев, вицепрезидентската институция остава незаета, ала липсата ѝ на практика не се усеща.

Ако слуша човек Илияна Йотова обаче, работата ѝ на този пост е била не само отговорна, а и тежка. През 2022 г. в интервю за БНТ тя споделя:

Всъщност президентът ми възложи много тежки ресори – помилването, даването на българско гражданство, политическото убежище, работата с нашите сънародници зад граница.

Въпросните „тежки ресори“ впрочем почти изцяло се покриват с правомощията, които според Конституцията президентът има право да делегира на заместника си, само че назначаването на някои категории държавни служители се заменя с работа със сънародниците ни зад граница. Това ще рече повече пътувания в чужбина и срещи с български общности, посещаване на събития зад граница, в които участват изявени българи. Колко да е тежка тази работа…

Що се отнася до останалите ресори,

в България правомощието на вицепрезидента да предоставя убежище се характеризира с това, че то като цяло не се упражнява. И надеждите на политически бежанци като например саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди, затворен близо пет години в Центъра за задържане на чужденци в Бусманци, да се възползват от тази процедура, след като Държавната агенция за бежанците им е отказала легален статут, остават попарени.

В по-голяма степен Йотова е упражнявала друго свое правомощие – например през същата 2022 година, в която дава цитираното по-горе интервю, тя е помилвала 9 души, повечето от които тежко болни. Въпреки многократните призиви да помилва осъдените за корупция (след зрелищно задържане, кампаниен процес и спорни доказателства) Десислава Иванчева и Биляна Петрова, тя изчаква до последния момент – въпреки влошеното им здраве и малкото дете на Иванчева. През 2024 г. Петрова е предсрочно освободена, а настоящата президентка помилва Иванчева 10 месеца преди изтичането на присъдата ѝ. Така хем бившата кметица на „Младост“ излиза на свобода, хем това става възможно по-скоро преди Йотова да се впусне в кандидатпрезидентската надпревара през 2026 г.

Най-упражняваното от Илияна Йотова правомощие безспорно е предоставянето на българско гражданство. Но нали не мислите, че лично тя решава дали заявлението на всеки кандидат за натурализация да бъде одобрено, или не?

Добра новина за жените?

Фактът, че България за първи път има президентка, ще овласти ли по някакъв начин жените? Ще бъдат ли те по-добре представени в обществения живот, ще бъдат ли интересите им по-защитени, ще последва ли вълна от жени, готови да се включат в политиката?

Отговорът на всички тези въпроси е един – не непременно. Важно е как Илияна Йотова ще изиграе картите си, какви послания ще отправя, какви ценности ще отстоява. Да не забравяме, че една друга силна жена в българската политика – бившата председателка на БСП Корнелия Нинова, много повече навреди на правата на жените с агресивната си реторика срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, отколкото ги овласти. Май най-голямата полза от участието ѝ в политиката беше, че благодарение на нея много хора чуха думите фингъринг, фистинг и трибадизъм. И проявиха интерес да узнаят значението им.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно

Ако ротацията мине, за първи път в историята на България начело на редовен кабинет ще застане жена. Това би могло да значи много. Но Мария Габриел може и да е един приемлив параван за пред Брюксел. Светла Енчева разглежда някои от успешните и не чак дотам успешни примери за жени на лидерски позиции.

ТоестСветла Енчева

По отношение на Истанбулската конвенция впрочем реакциите на настоящата президентка бяха в стил „Ако не ви харесват ценностите ми, имам и други“.

Първоначално тя (както впрочем и партията, която издигна кандидатурата ѝ – БСП) твърдо се застъпваше България да ратифицира документа. И когато това не стана, Йотова изрази разочарованието си по време на форум за правата на жените:

В бурния поток от популистки изказвания най-малко се чу гласът на жертвите, на тези, които страдат от домашно насилие. В деня, в който Конвенцията бе изтеглена от Народното събрание, едно младо момиче в България, в столицата, загуби живота си, зверски пребито от приятеля си […] Ще кажете, че една конвенция не е панацея, и ще бъдете прави, но къде е волята за промяна на законите, къде е волята като хора да се справим с тези чудовищни случаи? Дано с поведението си не сме дали допълнителна сила и увереност на насилниците, че могат да продължават така, защото ще останат безнаказани.

Пред по-широка аудитория обаче – в ефира на bTV – Йотова беше доста по-различна. Тя се съгласи с предложението на БСП да се организира референдум за Истанбулската конвенция, което според нея означава, че документът трябва да се разясни на хората. Тогавашната вицепрезидентка не зададе логичния въпрос: защо гражданите на България да бъдат питани дали на част от тях да се попречи да продължат да бият и убиват жените си?

В крайна сметка гласът на Илияна Йотова в защита на жените заглъхна. Тя предпочете да не се стига до разрив с Румен Радев, както навремето между Блага Димитрова и Желю Желев. И е малко вероятно у нея тепърва да се разгори феминистки плам. Освен ако не говори пак на някой форум за женски права, за да каже това, което аудиторията очаква от нея.

Не е лесно да си жена в българската политика

Напоследък се говори за привличането на нови и млади личности в политиката, за представители на Gen Z в листите. Няма да е зле обаче още отсега да се помисли за стратегии за привличането и задържането на жените сред тях.

Неотдавна една от силните млади жени в политиката – Лена Бориславова, обяви, че ще се посвети на друго поприще. Това стана, след като години наред тя беше обект на слухове, компромати (не само от страна на жълти медии, а дори на БНТ), обидна песен (изпята от Слави Трифонов, председател на парламентарно представена партия), съдебни дела… Като се изключат инсинуациите за сексуалния ѝ живот, някои медии (нарочно не слагам линк) си позволиха да я критикуват и че се връща на работа 9 месеца след раждането на детето си. Обвинение, което няма да чуете да се отправя към мъж.

Преди време пък ми бяха казали за друга млада депутатка (понастоящем бивша) – Илина Мутафчиева от Зелено движение, че била несериозна, защото отсъствала от важно гласуване в парламента. После разбрах причината за „прегрешението ѝ“ – по същото време е раждала детето си.

Няма да е лесно на жените в българската политика, или поне на тези от тях, които действително се опитват да постигнат нещо освен собственото си кариерно израстване. Те ще бъдат мразени, ако са красиви, ако не са достатъчно красиви, ако са завършили „Харвард“ или друг престижен университет, ако имат деца, ако нямат деца…

Да се сложат няколко Gen Z-та в листите за цвят е лесно. По-трудно е да се задържат млади и кадърни хора в политиката, особено ако са жени. Засега първата президентка на България не изглежда да е извор на вдъхновение за последните.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/razhdaneto-mezhdu-fiziologiyata-i-sistemata/

Януари е. Ако държавата (и светът) не се разпадаше, всички щяха да говорят за бебета, раждания, акушерска помощ и демографска криза, защото през последните години не по веднъж, а по два пъти отбелязваме Бабинден – по стар и по нов стил. Един обществен дебат, който всяка година става все по-непоносим с дълбокия си развод с науката, модерните практики и хуманността и все по-свързан с вярванията, нагласите и политическите наративи.

Тази година е турбулентна и погледът на обществото е насочен другаде. Но това не променя нуждата от внимание към темата за раждането. 

Такова, каквото ни се иска да бъде. 

Раждането по света

Всяко раждане е различно. 

Всяка жена е различна и всяко бебе е различно. 

През последните десет години Световната здравна организация и водещите професионални организации в сферата на акушерството работят усилено, за да върнат фокуса на родилните грижи там, където му е мястото – върху подпомагането на физиологичния процес. 

През XX век раждането интензивно се медикализира и макар това да е нетно позитивна тенденция (майчината и детската смъртност намаляват драстично, което практически влияе върху хода на човешката история), 

в началото на XXI век вече е категорично доказано, че има граница, отвъд която намесата на медицината в родилния процес повече вреди, отколкото помага. 

Оттогава насам стремежът на медицинската наука в сферата на майчиното здраве е да върне баланса – жените, за които е безопасно, да раждат максимално естествено, с оптимални грижи и подкрепа, а за онези с нужда от медицинска намеса тя да бъде достъпна, качествена и навременна. 

Макар препоръките да са универсални, прилагането им е много различно – влияят разнообразни фактори, като културните особености, благосъстоянието, управлението на здравните системи, броя и квалификацията на различните медицински специалисти и др.

… и у нас

В България разговор за качеството на родилната помощ практически никога не е воден сериозно. В медиите темата за раждането присъства основно по две линии. Първата е патерналистична и по същество рекламна – през авторитета и личните препоръки на конкретни специалисти се промотират всякакви практики, понякога основани на наука, но друг път на нечия лична преценка или още по-лошо – преследващи комерсиални цели. Втората е сензационалистка, най-често при трагичен инцидент – смърт на родилка или новородено. И в двата случая обаче 

липсва среда и възможност за спокоен разговор кои са добрите практики, защо те са добри, защо непростимо често се разминават с практиките тук и как да направим така, че да бъдат рутина в повече родилни зали в България, а жените да не се страхуват от преминаването през родилния процес. 

Причините положението да е такова, каквото е, са много, и изискват отделен анализ. Но това предисловие е нужно, за да доведе до уточнението, че целта на този текст е не да води битка, а да даде информация. 

Какво ще правите с тази информация – „всеки сам си преценя“. 

Ролята на емоциите в родилния процес

През 2025 г. една жена разказа историята на раждането си, за да обърне внимание, че с нея са се отнасяли зле и това има значение. Случаят стана повод за пореден път в публичното пространство да се коментират емоциите и дори вменяемостта на раждащите жени, в някои случаи с неглижиране и подигравка. 

Затова да започнем оттам – раждането е както физическо, така и психическо предизвикателство. Емоциите на раждащата жена са легитимни, изискващи уважение, а зачитането им е важно за безпроблемното протичане на раждането.

Te не са „страничен фон“, а част от невроендокринната регулация на самото раждане: преживявания като страх, силна тревожност и усещане за заплаха активират стресовата система, повишават кортизола и адреналина и така могат да „пренастроят“ маточната дейност – например чрез по-неефективни контракции и забавяне на напредъка, особено когато стресът е интензивен или продължителен. 

„Стегни се.“ Особености на женското психично здраве

Със „стегни се“ не минава. Пробвано е многократно в годините. Ако минаваше, резултатите за психичното здраве в глобален и в локален мащаб нямаше да са такива. А какви точно са и защо – повече в текста на Надежда Цекулова.

ТоестНадежда Цекулова

Какво всъщност се случва в тялото на жената в хода на раждането?

Раждането не започва внезапно, а е резултат от постепенни промени, които се развиват дни или седмици преди първите регулярни контракции. Една от тях е т.нар. узряване на шийката на матката. Шийката омеква, скъсява се и променя структурата си, за да може да се разшири. Това включва активна биохимична работа на тъканите, при която важна роля играят простагландините – вещества, улесняващи както промените в шийката, така и самото начало на контракциите.

Когато раждането навлезе в активната си фаза, матката започва да се съкращава ритмично и все по-интензивно. С напредването на раждането натискът на главата на бебето върху шийката и родовия канал активира неврологичен механизъм, който води до пулсиращо освобождаване на окситоцин. 

Окситоцинът е централният хормон на раждането: той усилва контракциите и подпомага тяхната регулярност, като създава положителна обратна връзка – всяка ефективна контракция стимулира отделянето на още окситоцин. Научно доказано е, че окситоциновата система в мозъка участва в намаляването на страха, болката и стреса при майката, а освобождаването и функцията на хормона по време на раждане се стимулират от социална подкрепа. Освен това проучвания показват, но все още не са доказали, че раждането може да е свързано с дългосрочни поведенчески и физиологични адаптации при майката и бебето, именно свързани с механизмите на действие на окситоцина.

Но да се върнем на родилния процес. 

Именно взаимодействието между различни системи обяснява защо раждането е процес, който трудно може да бъде „ускорен“ без последствия: той разчита на прецизен баланс между механичен натиск, хормонални сигнали и време.

След пълното разкритие започва вторият стадий на раждането – фазата на изтласкване. Контракциите обикновено стават по-редки, но по-силни, а към тях се добавят напъните. Те са комбинация от рефлекс и волево усилие на майката. 

След раждането на бебето матката не „спира да работи“. В третия стадий тя продължава да се съкращава, за да се отдели плацентата и да се намали кървенето от мястото, където е била прикрепена. Този механизъм е основната защита на организма срещу силен следродилен кръвоизлив. 

В часовете след раждането тялото постепенно преминава към следродилна адаптация: матката започва да се свива към предишния си размер. Това е свързано отново с контракции, които нерядко са изненада за раждащите за първи път. В този етап кървенето постепенно намалява, а ранният контакт с бебето кожа до кожа и кърменето допълнително стимулират отделянето на окситоцин. Така физиологията на раждането не приключва рязко, а плавно прелива във възстановяване и грижа за новороденото.

История на женското здраве(опазване)

Първи текст от новата поредица на Надежда Цекулова „Анатомия на пола: Жена“. В него тя прави преглед на някои ключови исторически моменти, свързани с женското здраве, за да започнем да редим пъзела на разбиранията за женското здравеопазване в наши дни.

ТоестНадежда Цекулова

Понякога нещата се объркват

Въпреки че в повечето случаи раждането протича без сериозни проблеми, понякога механизмите, които обикновено работят синхронно, се разминават. Едно от най-честите усложнения е забавянето или спирането на напредъка. Това може да се дължи на различни фактори: контракциите може да не са достатъчно силни или координирани, шийката на матката да не се разширява според необходимото или пък позицията и размерът на бебето да затрудняват слизането му през таза. На физиологично ниво това често означава, че балансът между механичния натиск, хормоналните сигнали и времето е нарушен, което може да е вследствие на силен стрес, изтощение или друга патологична причина.

Често срещано предизвикателство е също дистресът на бебето – състояние, при което то показва признаци, че не понася добре родилния процес, най-често поради недостиг на кислород. 

Едно от сериозните, макар и сравнително редки усложнения е следродилният кръвоизлив. Той най-често възниква, когато матката не се съкращава достатъчно силно след раждането на плацентата – състояние, известно като атония на матката. Физиологично това означава, че кръвоносните съдове на мястото, където е била прикрепена плацентата, остават „отворени“ и това предизвиква опасно кървене. 

Възникването на усложнение нерядко влияе върху психическата представа на жената за начина, по който е протекло раждането. Но повечето от тези усложнения са резултат не от „провал“ на майката, а от взаимодействие между биология, обстоятелства и медицински решения. В подобни ситуации задачата на медицинските специалисти е да се намесят правилно и навреме, за да защитят здравето и живота на майката и бебето.

Пропаст в данните. Защо жените още не се побират в медицинската статистика?

Медицината, основана на данни, е най-добрата медицина. А данните се събират чрез проучвания. Проблемът е, че често жените или не участват в тези проучвания, или данните, събрани за тях, се пренебрегват. От Надежда Цекулова.

ТоестНадежда Цекулова

Как медицинските интервенции променят физиологията на раждането

Медицинските интервенции по време на раждане в съвременната добра практика имат ясната цел да намалят риска или да овладеят конкретно усложнение. Те неизбежно влияят върху естествената физиология на процеса и раждането поема по различна логика – не водено от вътрешните ритми на тялото, а изискващо прецизна външна регулация. 

Често срещан пример за намеса е индукцията, или ускоряването на раждането със синтетичен окситоцин. Докато естественият окситоцин се отделя на пулсации и е тясно свързан с емоционалното състояние и сетивната среда, синтетичният се подава непрекъснато и в контролирани дози. Това може да доведе до по-силни и по-чести контракции, които да увеличат физиологичния стрес за жената и бебето.

Съвременната наука възприема като „намеса“ дори някои обстоятелства, които сме свикнали да мислим за даденост – например задължителното раждане в полулегнала позиция по гръб. Данните показват, че универсална „най-добра“ поза за раждане не съществува. Когато няма епидурално обезболяване, свободата на движение и изборът на изправени или алтернативни позиции често се свързва с по-малко интервенции, докато при раждане с епидурална аналгезия определени лежащи позиции могат да увеличат шанса за нормално раждане. 

Епидуралната аналгезия – най-широко използваният метод за обезболяване при раждане, също има отчетлив физиологичен ефект. Като блокира болковите сигнали от таза към мозъка, упойката променя обратната връзка между матката, нервната система и хормоналната регулация. Данни от систематичен преглед на Cochrane от 2018 г. и обзор от 2023 г. показват, че това е свързано с удължаване на първия етап на раждането средно с около 30 минути и на втория етап средно с около 15 минути. 

Други често използвани интервенции, като изкуственото пукане на околоплодния мехур или постоянното мониториране на плода, при което майката е обездвижена, също могат да променят динамиката на раждането. Те имат своето място в определени клинични ситуации, но ако се използват рутинно, могат да ограничат естествения напредък на раждането и сами да станат причина за последваща медицинска намеса. Обездвижването на родилките например е свързано с по-честа нужда от допълнителни интервенции.

Систематично обзорно изследване на Cochrane, обхващащо десетки хиляди раждания, показва, че непрекъснатото електронно наблюдение на сърдечните тонове на бебето, при което родилката е обездвижена, се свързва с повече цезарови сечения и инструментални раждания в сравнение с периодичното мониториране с мобилен кардиотокограф. В същото време липсват убедителни доказателства тази практика да е от полза за по-ниска перинатална смъртност или за по-добър дългосрочен неврологичен изход при нискорискови бременности.

Каскада от интервенции

Ситуацията, при която една необоснована намеса в раждането води до необходимост от следваща, която пък поражда нужда от допълнителни медицински интервенции, в последните години привлича вниманието на учените и вече дори си има собствен термин – каскада от интервенции. Когато в литературата се говори за „каскада“ в този контекст, идеята не е, че медицината „пречи“, а че всяка намеса променя физиологията на раждането. Това не е само теоретичен модел. В голямо проучване сред жени с нискорискова бременност в Австралия се вижда колко драматично може да се промени изходът, когато се натрупват интервенции – при нискорискови първораждащи делът на спонтанните, неасистирани вагинални раждания пада от 86,3% на 29,6% за сметка на цезаровите сечения и инструменталните раждания.

Цезарово сечение – отровата е в дозата

Цезаровото сечение е голяма коремна операция с ясна медицинска цел – да спаси живота на майката и/или бебето, когато вагиналното раждане носи неприемлив риск. В този смисъл то е едно от най-важните за женското здраве и живот постижения на съвременната медицина.

Но когато се извършва без медицински индикации, цезаровото сечение води до по-високи краткосрочни и дългосрочни рискове за здравето на жената в сравнение с неусложненото вагинално раждане.

В краткосрочен план цезаровото сечение е свързано с по-висок риск от сериозни усложнения, като кръвозагуба, инфекции, тромбоемболия. Дългосрочните рискове са особено важни в контекста на цезаровите сечения, които се извършват без ясна медицинска причина. Всяко цезарово сечение увеличава в пъти риска при следващи бременности от плацента превия, плацента акрета, руптура на матката и хистеректомия. 

Повече уважение, повече доверие в женското тяло, повече здраве

В годините след COVID-19 всички усилия за овладяване на епидемията от медикализиране и свръхнамеса в раждането у нас бяха изоставени на системно ниво и приложението на добри или не чак толкова добри практики в родилните зали остана на плещите (и съвестта) на всеки отделен медицински специалист, оказващ акушерска помощ. 

В числа резултатът от тази политика (или по-скоро липсата ѝ) изглежда така: приблизително половината раждания се осъществяват с операция, при положение че медицинска нужда от оперативно раждане има в най-много ⅕ от случаите.

Осем години след публикуването им много от препоръките на Световната здравна организация за позитивно раждане все още са масово недостъпни за родилките в България: да бъдат подкрепяни от близък човек, да могат да консумират лека храна и течности в първия етап на раждането, да бъдат третирани с уважение. 

Въпреки това раждането остава момент, в който дори малки промени – повече уважение, по-добро информиране и по-високо доверие в женското тяло – могат да имат голямо значение не само за преживяването, но и за дългосрочното женско здраве. И именно там, между науката, грижата и правото на информиран избор, има място за по-добър изход.

„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Post Syndicated from Полковник А. original https://www.toest.bg/manipulatsiyata-tozi-star-i-vse-tuy-polezen-zanayat/

Седя пред камината във вилата си и чета поредната глупост за Държавна сигурност (ДС). Някога тази организация, към която принадлежах, беше страшна и името ѝ се споменаваше шепнешком. Днес куцо и сакато се избива да плещи за ДС, защото имаме свобода на словото. Която при това носи доходи, често нелоши, и то невинаги правопропорционални на качеството на произведението. И понеже горкото слово няма с какво да се отбранява, налага се хора като мен от време на време да му помагат.

Някога четяхме между редовете, днес хората дори и редовете не четат. А на старите професионалисти като мен им остава да наблюдават с досада аматьорските опити за манипулация. Освен, разбира се, ако не са още в играта. Защото

илюзията, че ДС е изчезнала, е точно това – илюзия. Докато има хора като нас, има я и нея.

В миналото службите – не само ДС, но и други – често манипулираха общественото мнение и обществените процеси в тогавашната Народна република България. Сега също има много манипулации. И трябва да ви кажа, че в България са активни множество тайни служби – не само онези, за които по принцип подозираме, а и редица други, за които дори не се досещаме. Или поне не веднага.

Обикновено се говори за ролята на руските тайни служби, която е очевидна за всеки познаващ техния стил на работа и историята на ангажимента им към страната ни. Руснаците залагат на сигурното, пък и донякъде им липсва въображение, затова сценариите им се разпознават по целия свят. Споменават се и американските служби, макар че, честно казано, не бих ги окачествил като особено успешни – поне не в настоящия момент – нито в България, нито в региона. Времената се промениха и явно с нас вече не се занимават най-добрите в професията. Чудя се дали да се радвам, или да се плаша.

Странното е, че често се изпускат от внимание други служби –

включително от държави в ЕС и в Западна Европа, както и от балкански страни, които работят доста активно в България. Такива без съмнение са турските тайни служби – особено когато наближават избори. Същото може да се каже и за някои от службите на Западните Балкани, наследниците на легендарната югославска УДБА [Управа државне безбедности (Управление за държавна сигурност) – б.р.] – например службите на Сърбия и на Северна Македония, за които бих казал, че са изключително успешни.

Ето пример – успешната манипулация както в Македония, така и в България по въпроса за присъединяването на Македония към ЕС. Службите там успяха да наложат наратива, че България пречи на започването на преговорите за членство. Абсолютно невярно. Истината е, че македонското правителство подписа документ с ЕС, в който са изложени условията за започване на тези преговори. Обръщам ви внимание – документът вече е подписан. Самото му съществуване обаче се премълчава или не се споменава достатъчно ясно, а текстът му в Македония е почти недостъпен.

По същия начин в българското общество тези служби умело използват наративи, които събуждат страсти и предизвикват емоционални, често остри реакции – типична форма на взаимна манипулация. Това създава среда, в която цивилизованият дискурс и конструктивните решения стават невъзможни. Същевременно те успяват да наложат македонския наратив в устата на редица западноевропейски политици и журналисти. Това е изключително успешна кампания по дезинформация – и колкото и парадоксално да звучи, от професионална гледна точка заслужава уважение.

Ето защо, на първо място, трябва да се научим да разпознаваме кога ни манипулират.

Един от най-сигурните индикатори е да си дадем сметка дали една кампания апелира към разума ни, или към чувствата ни. Когато се цели емоционална реакция, а не рационална преценка, почти сигурно става дума за манипулация. Важно е да не реагираме първосигнално, а да обмислим внимателно поведението си. Това само по себе си често прави манипулативния процес неефективен.

В годините на социализма не само българската ДС манипулираше обществото – това се правеше от тайните служби на всички комунистически режими. В голяма степен именно затова бяха създадени – да контролират процесите както по отношение на външни заплахи, така и на вътрешни.

С времето, когато недоволството от лошите икономически резултати и ниския стандарт на живот започна да нараства, манипулациите се засилиха. Целта беше да се укрепи и задържи властта на комунистическите партии възможно най-дълго, като вината за неуспехите се прехвърля върху някой друг. Това нямаше как да стане без манипулация – и в службите изиграхме голяма роля в този процес.

Искам да напомня на по-младите читатели, че тогава нямаше интернет, а върху средствата за масова информация се налагаше сериозна цензура. Но имаше и други, не по-малко ефективни начини да се манипулира общественото мнение. Няма сега да говоря подробно за агентурната мрежа, но ще спомена т.нар. агенти на влияние.

Това бяха хора с обществен авторитет – интелектуалци, преподаватели, известни личности, а дори и на местно ниво – популярни хора, които можеха да бъдат използвани за разпространяване на слухове и за налагане на определено обществено мнение. Лица, които имаха достъп до интимния живот на хората – лекари, лечители, духовници, – също биваха използвани за такива цели. Слуховете в България винаги са били изключително ефективно средство за манипулация. И днес продължават да се използват успешно – не само от службите.

Ще дам пример с т.нар. Възродителен процес.

Всичко започна с напълно необосновани слухове, че хората от малцинствата в България, видите ли, сами искали да бъдат преименувани. Това, разбира се, не беше истина, но целеше да легитимира процеса в очите на обществото и особено на образованите хора и интелектуалците. След това се използваха слухове за противопоставяне, направи се административна реформа за разпокъсване на общностите и накрая се стигна до обвинения в тероризъм. Процесът завърши с етническо прочистване и глупавото изгонване на наши съграждани извън страната. Толкова необосновано, че предизвика негативна реакция дори от Москва и допринесе за смяната на Живков през 1989 г.

Този пример показва колко опасна може да бъде манипулацията, когато излезе извън контрол. Тогава се постига обратен ефект – и в крайна сметка тя излиза твърде скъпо за онези, които я използват. Най-лошото е, че в тези процеси винаги има невидими жертви – хора, които страдат, без да са замесени.

Чувал съм, че днес обществото се манипулира по-лесно, защото има интернет, смартфони и достъп до всеки човек. Всъщност не е съвсем така.

За мен първият фактор, който улеснява манипулацията, е липсата на критично мислене и на функционална грамотност. Както споменах в началото, по времето на комунизма бяхме научени да четем между редовете и да не вярваме на официозите на партията, които разпространяваха основно пропаганда. Това налагаше и формата, под която манипулацията се поднасяше.

Ще спомена още едно „активно мероприятие“ – първата апокрифна книга за Ванга. Тя беше напечатана на пишеща машина, разпространяваше се от ръка на ръка, копирана на индиго или циклостил. Мнозина я мислеха едва ли не за откровение, а всъщност всяка буква в книгата беше дело на ДС.

Но ние бяхме аматьори, особено в сравнение с колегите от КГБ или дори от ЩАЗИ.

Не на последно място заради факта, че последните говореха същия език като в Западна Германия.

Мога да дам много примери, но ще се огранича до няколко общи наблюдения. Създаваха се документални филми, телевизионни предавания, пишеха се книги и дори научни статии с изключително висок – ако мога така да се изразя – манипулативен „професионализъм“. Интересното беше, че в Източна Германия съществуваше и откровена манипулация – пропагандни телевизионни предавания, които много лесно се разпознаваха като такива. Типичен пример беше „Черният канал“ на Фон Шницлер – източногерманския еквивалент на днешния руски пропагандист Соловьов. Арогантен, неприятен и банален.

Повечето източногерманци, включително и масовата аудитория, възприемаха тези предавания като евтина пропаганда и не им обръщаха особено внимание. Това, което обаче не можеха да забележат, беше, че тази груба пропаганда всъщност прикриваше истинската манипулация – много по-фина и далеч по-ефективна. Тя се подготвяше от цяла експертна група начело с журналистка, която имаше научна степен. Доколкото зная, тази дама все още е жива и здрава, затова ще я спомена само като д-р К. Материалите, подготвяни от нейния екип, бяха с толкова високо качество, че често се препечатваха и тиражираха в западни медии, които не разпознаваха манипулацията.

Сега е много интересно да се наблюдава как се разпространяват изключително абсурдни, тотално неверни и лесно оборими твърдения и слухове. Ако човек познава техниките и технологиите на различните тайни служби, може да проследи кой всъщност ги е „родил“.

Най-лесният пример е темата за еврото, към което преминахме през януари.

Преди самия процес на въвеждане имаше силно поляризирана обществена дискусия, в която и двата полюса разпространяваха непълна и силно изкривена информация.

От едната страна бяха „защитниците на българския лев“, които рисуваха апокалиптични сценарии при евентуален преход към еврото. От другата страна стояха привържениците на въвеждането му, които представяха процеса като почти чисто техническа подробност – изтъкваха, че България от години живее в условията на валутен борд и че преминаването към еврото може да има единствено благоприятни последици за страната.

Моето мнение е, че нещата не са толкова еднозначни – преминаването към еврото има положителни страни, но съдържа и рискове. За съжаление, трезва и балансирана дискусия по този въпрос на практика липсваше. Докладът на Европейската централна банка, която оцени готовността на България, беше представен в повечето медии едностранчиво и бих казал, доста повърхностно – като изцяло „положителен“.

Всъщност, ако човек прочете самия доклад – а аз си направих този труд, – ще види, че той не е еднозначно положителен. Макар да посочва, че формално България е готова за членство в еврозоната и е изпълнила критериите, в него се повдигат и редица сериозни въпроси, свързани с устойчивостта на финансовата ни система и с нейната изключителна уязвимост на външни рискове.

Тези предупреждения често са представени чрез графики, а не чрез директен текст. За съжаление, почти никой не си направи труда да направи задълбочен анализ именно на официалния документ, въз основа на който се оценява готовността ни.

Но едно е сигурно – след приемането на еврото нашата финансова дисциплина и готовността ни да реагираме на рискове в никакъв случай не бива да отслабват. Опасението ми обаче е, че може да се случи точно това.

Като добър пример за манипулация могат да се разгледат и протестите срещу коалиционното правителство на Желязков,

при които десетки хиляди души излязоха на улицата. От една страна, имаше напълно легитимно недоволство срещу безобразния начин, по който правителството предложи и се опита да приеме бюджета – без обществено обсъждане. Честно казано, наблюдавайки този процес, си спомнях нескопосаните практики на тоталитарната държава, когато подобни решения се налагаха „отгоре“, без диалог. И неизменно се проваляха.

От друга страна обаче, се появиха политически фигури, които решиха да „възседнат“ протеста – нещо, което в България сме виждали многократно – с цел да извлекат политически дивиденти. Започна опростяване на ситуацията, наложиха се лозунги и формулировки, които не подлежат на ясна интерпретация и въздействат не върху разума, а върху емоциите на хората. Появиха се устойчиви изрази и емоционални спусъци, като „касички“, „прасета“ и други подобни – типичен пример за емоционално натоварен език, който измества смисъла.

От гледна точка на манипулацията това беше успех. От гледна точка на резултатите – не беше постигнато нищо съществено.

Това коалиционно правителство, прочее, беше съставено по такъв безобразен начин, че от него трудно можеше да се очаква каквото и да било. Важно е обаче да се отбележи, че дори в този като цяло лош бюджет бяха заложени разходи за отбрана и за укрепване на силовите структури – нещо, което в момента е стратегически приоритет не само за България, но и за цяла Европа.

Не е тайна, че Европа се въоръжава.

Твърде дълго разчитахме „добрият ловец“ да ни спаси. „Добрият ловец“ обаче недвусмислено ни показа, че има други планове. И делото за спасяването на давещите се отново се превърна в дело на самите давещи се, ако ми позволите тази заемка от Илф и Петров.

В момента Европа се опитва да изгради собствена отбранителна система. Очакват се засилени опити за дестабилизация на отделни държави – включително и чрез актове на агресия. Затова е изключително важно нашите силови структури да бъдат на адекватно ниво.

Поради тази причина вторият ешелон – професионалистите във властта – бяха заложили високи разходи за отбрана и за силовите структури. Това са бюджети, които винаги са апетитни за онези политически актьори, които се интересуват от корупция. Там, където има големи военни бюджети, се краде – често много.

Но там, където няма никакви разходи за отбрана и за силови структури, както се очертава картината в момента, рискът може да бъде още по-голям.

Затова с бламирането на бюджета – колкото и калпав да беше той – опозицията може би по-скоро избоде очи, отколкото изписа вежди.

Аз оставам умерен оптимист и смятам, че ако хората се вслушват повече в съветите на професионалистите и вземат по-малко прибързани решения, продиктувани от тесни политически интереси, има шанс да се постигне нещо градивно. Дано не греша.

Но на следващите избори, разбира се, очаквам изключително много манипулации. Те вече започнаха.

От едната страна се чертаят апокалиптични картини – месеци, дори години на дестабилизация, мизерия и разпад. От другата страна се използват устойчиви словосъчетания и лозунги, които атакуват нервната система на хората, а не мисловните им процеси.

Тоест нищо ново под слънцето.

Ако ми позволите това обобщение, най-голямото зло е неинформираният гласоподавател.

Моят съвет е прост: когато някой ви представя дадена информация, винаги търсете първоизточника ѝ и си задавайте въпроса „Защо?“ – не веднъж, а пет пъти или поне три. Това не е моя идея. Принципът произхожда от японската школа по управление на качеството и се свързва най-често със Сакичи Тойода – създател на метода „Петте защо“, който по-късно е широко използван и в анализа на публични политики. Според мен и три „Защо?“ много често са напълно достатъчни, за да ви отведат до първопричината и да покажат дали не става дума за манипулация.

А като първоначален тест винаги си задавайте още един въпрос: въздейства ли материалът, който четете, слушате или гледате, върху мисълта ви – или върху емоциите ви? Ако отговорът е второто, в 99% от случаите става дума за манипулация.

Проверявайте. И не се хващайте.

Желая ви успех.

Не знаем дали някой пише на полковника (по Маркес), но Полковник А. със сигурност пише на нас. Той държи на своята анонимност и по изключение ще я приемем. Защото в случая разказът е по-важен от автора. Особено когато става дума за миналото, което отказва да си тръгне. Четете с едно (или с няколко) наум.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/adski-sme-tolerantni/

Социолозите, които се занимават с изследване на общественото мнение, знаят (или поне би трябвало да знаят), че понякога респондентите дават т.нар. социално желателни отговори. Тоест казват това, което смятат, че е престижно или че се очаква от тях. Това нерядко води до грешки в предизборните проучвания и в екзитполовете – ако хората мислят да гласуват или тъкмо са пуснали бюлетина за партия, за която смятат, че не е престижно да дадат гласа си, е доста вероятно да поизлъжат. Понякога проучванията включват контролни въпроси, чиято цел е да се установи дали респондентите отговарят искрено, или по-скоро се опитват да се харесат. При кратки анкети, каквито са екзитполовете например, това не е подходящ вариант.

Колко толерантно е населението на България към ЛГБТИ хората?

На този въпрос търси отговор национално представително изследване, проведено от „Алфа Рисърч“ сред 1000 респонденти по поръчка на Фондация GLAS. На директното питане дали са съгласни с твърдението „Аз съм толерантен към ЛГБТИ хората“, близо половината (49,7%) отговарят утвърдително. Не се възприемат като толерантни малко над една трета – 35,6%, а 14,7% се затрудняват да преценят.

Такива общи твърдения са особено благодатни за контролни въпроси – хората могат да разбират под „толерантност“ много различни неща. Изследването предлага на респондентите да се позиционират спрямо повече от 10 твърдения, за да се получи по-ясна представа за действителната им толерантност към ЛГБТИ хората. Очаквано, резултатите доста се разминават с декларираната толерантност.

Можете ли да предположите какво кара близо 60% (59,2%) от населението да се чувства некомфортно?

Двама души от един и същи пол, които… се държат за ръце.

По тази тема анкетираните показват най-високо неодобрение, а тези, които не са сигурни, са най-малко – едва 10,3% (при средно за контролните въпроси 22,5%). Тук следва да се отбележи, че все пак не всички са посочили с еднаква категоричност, че се чувстват некомфортно – крайно некомфортно им е на 30,9%, докато 28,3% изпитват умерен дискомфорт. В проучването липсва въпрос за целуване, но ако от едното държане на ръце хората реагират така, може би при проява на по-голяма еднополова интимност някои от най-негативно реагиращите биха имали нужда от медицинска помощ.

На второ място по степен на неприемане се подреждат ЛГБТИ учителите – 54,2% биха се притеснявали, ако детето им има такъв учител. Почти толкова (54,1%) не са съгласни с твърдението, че ограничаването на правата на ЛГБТ хората води до изтичане на квалифицирани млади кадри в чужбина. Макар че 44,8% биха се чувствали некомфортно да работят с „такива хора“.

Независимо какво смята мнозинството от населението в България обаче, много ЛГБТ хора напускат страната тъкмо по тази причина. Един от тях – Борислав Герасимов – преди няколко години направи за несъществуващия вече сайт out.bg поредицата „Немили-недраги“ – 12 интервюта с ЛГБТ емигранти и 7 лични разказа, от които става ясно как дискриминацията прогонва млади хора. Пред „Тоест“ той пое ангажимента да ги публикува отново онлайн.

52,7% пък не биха пуснали детето си да си играе в дома на приятелче, чиито родители са от един и същи пол.

Близо половината (47,9%) не са съгласни, че фактическото съжителство на еднополовите двойки трябва да се легализира, срещу малко над една четвърт, които смятат, че трябва. За сравнение – 37,5% биха искали правно признаване на съжителството на хетеросексуални двойки, а почти толкова (36,7%) са против. Същевременно 51,7% смятат, че имуществените и неимуществените отношения на хората в съжителство, които не са сключили брак, трябва да бъдат регулирани от закона както на двойките в брак. Но изглежда, за много хора това не включва легализиране на съжителството, още по-малко пък на еднополовите двойки.

След кампанията срещу Истанбулската конвенция, в която взеха дейно участие Конституционният съд и Върховният касационен съд, 46,3% не са съгласни транссексуалните да могат да сменят юридическия си пол. А според 40,7% публичното подбуждане към омраза към ЛГБТИ хората не трябва да се наказва като престъпление (спрямо 34,3%, според които трябва, и една четвърт, които нямат мнение).

Едва една трета от хората в България казват, че биха променили отношението си към близък човек, ако научат, че е ЛГБТИ.

Като имаме предвид обаче, че близо 60% се скандализират при вида на хора от един и същи пол, държащи се за ръце, можем да предположим, че често пъти запазването на доброто отношение към близкия ЛГБТИ човек си има цена – да не „парадира“, да не му личи, да не научат хората, че какво ще си кажат… Има и родители и близки, които реагират в стил „не ме интересува, не искам да знам, това си е твоя работа“, смятайки, че по този начин не са променили отношението си към човека.

Цели 56% смятат, че равният достъп на ЛГБТ хората до социални, здравни и образователни услуги е важен за общественото благосъстояние, срещу 21,4%, които не мислят така. Едва 15,6% смятат, че законодателната промяна, забраняваща т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище, е довела до подобрение, а според 45,1% тя е изострила конфронтацията между хората. Близо 40% обаче не са сигурни, което е най-високият дял на нямащи мнение за цялото проучване.

Като теглим чертата, средното равнище на толерантност при отговорите на контролните въпроси е 34,8%, а на нетолерантност – 42,7% – картина, доста по-различна от декларираната.

Добрите новини

Макар данните от проучването да изглеждат обезсърчаващи за отношението на българското население към ЛГБТИ хората, съвсем не всичко е толкова черно. „Алфа Рисърч“ провежда това изследване за трета поредна година, което позволява да се забележи известно положително развитие.

Например подкрепата за легализиране на съжителството и регулиране на имуществените и неимуществените отношения между партньори от един пол, макар и недостатъчна, нараства с около 5 процентни пункта, а в сравнение с 2023 г. – с почти една трета.

Така че държавата има все по-малко основание да не изпълнява решенията на европейски съдилища,

според които трябва да се намери форма на правно признаване на еднополовите бракове, сключени в чужбина.

Изследването отчита също, че за младите е далеч по-лесно да общуват, учат и работят с ЛГБТИ хора, отколкото за по-възрастните. Все пак голяма част от поколението Z не помни времето, когато е нямало „София прайд“, и за него видимостта на тази група от населението е част от пейзажа.

Също така очевидно пропагандата си има граници. Промяната в Закона за предучилищното и училищното образование не консолидира обществото срещу ЛГБТИ хората, а по-скоро му показа, че както би казал Хамлет, „има нещо гнило в Дания“. Макар близо 40% да се затрудняват да оценят поправките в закона, по-малко от 16% ги одобряват.

Най-добрата новина всъщност е, че толерантността продължава да е ценност.

В противен случай хората не биха се изкарвали по-толерантни, отколкото са всъщност. А като се има предвид дългогодишната пропаганда против „толерастията“, както и в какво се превръща светът в последните години, никак не се разбира от само себе си, че толерантността все още се възприема като нещо добро.

Тук немалко ЛГБТИ хора и експерти в областта на човешките права биха казали, че толерантността не е достатъчна дори когато е действителна. Защото тя означава търпимост и нищо повече. Истинското приемане отива отвъд толерантността – едно е просто да търпиш някого, друго е да го смяташ за толкова ценна част от обществото, колкото си и ти.

Но и едната толерантност е нещо в среда като българската и в свят, в който емпатията все повече се презира, а грубата сила е на все по-голяма почит. Въпреки че нашенската толерантност, както става ясно от изследването, прилича повече на пътя към ада, който, казват, бил постлан с много добри намерения.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shampioni-po-svoy-nachin-da-budesh-sebe-si-na-podiuma/

2025 година ще остане знаменателна в историята на Формула 1. Официалният филм за този спорт с участието на Брад Пит, който излезе по кината това лято, не е единствената причина. Битката за титлата не между двама, а между трима пилоти изглеждаше немислима на фона на последното десетилетие, когато лидерът в класирането обикновено събираше достатъчно точки, за да стане шампион преждевременно и да направи последните кръгове протоколно. Освен това картината, която се оформяше до средата на годината, сочеше, че ще има категорично предимство на „Макларън“ и е вероятно австралиецът Оскар Пиастри да спечели първенството предсрочно. Финалният кръг в Абу Даби обаче поднесе драма, невиждана от 2010 г. насам. Сезонът в моторните спортове добави неочакван подарък, тъй като с подобна битка, но седмица по-рано в Саудитска Арабия завърши и Световният рали шампионат. Отново трима пилоти, отново с минимални разлики в класирането между тях.

Тест за политолога, следящ моторни спортове

Тези ситуации бяха идеален шанс за емпирична проверка на тезите, които представих преди по-малко от два месеца в статията си за „Тоест“ „Шампиони без броня“. В нея посочих, че новото поколение състезатели предлага нов тип концепция за мъжественост – за тях чувствителността не е слабост, която трябва да се крие. Тук трябва да направя уговорката, че съм политолог по образование – учил съм за професия, в която обясняваме постфактум защо прогнозите ни не са се сбъднали.

В наши дни стресът, през който пилотите от Формула 1 преминават, е значително по-сериозен, отколкото в миналото. Причината за това е драматично промененият медиен пейзаж. Спорните моменти, дори да са от отминали сезони, не се забравят, тъй като в социалните мрежи се повтарят отново и отново. Запалянковците не могат да продължат напред, а се ожесточават и спортната им злоба стига през интернет директно до състезателите. 

Британецът Ландо Норис беше състезателят, който изглеждаше най-засегнат от този феномен, а върху него лежеше и основната тежест в битката за титлата, тъй като той се състезава за водещия отбор на „Макларън“ от 2019 г. насам и е смятан за негов естествен лидер. Норис получи подкрепата на отбора до такава степен, че според някои специалисти Пиастри беше пренебрегнат. Но тъй като двамата си поделяха възможните за спечелване точки, нидерландецът Макс Верстапен, който е безспорен лидер в екипа на „Ред Бул“, успя да се приближи опасно и до двамата в класирането. Това застраши крайния успех на екипа на „Макларън“, а загуба на титлата при пилотите щеше да се приеме като провал, при положение че тимът завоюва първото място при конструкторите месеци по-рано.

Последното състезание за годината – в емирство Абу Даби, се проведе като игра на шах, но между трима.

Верстапен влезе в битката за титлата, без никой да го очаква. Трудната първа половина от сезона, в която изостана значително по точки, смъкна от плещите му тежестта на фаворитската корона, която силно го измъчваше миналата година, когато трябваше да защитава предимството си. Смяната на ръководството в отбора на „Ред Бул“ в средата на сезона преобрази тима. Напускането на дългогодишния шеф на отбора Крисчън Хорнър, върху когото тегнеше сянката от обвинения в секс тормоз над служителка в екипа, сякаш облекчи всички. Макс спечели серия от победи, които показаха класата му, но и нещо по-съществено. Дори шампион като него, удобно определян с клишето „машина“, има нужда от спокойна работна среда, в която да разгърне таланта си.

Верстапен спечели и последното състезание в Абу Даби, започнало под лъчите на залязващото слънце и завършило на изкуствено осветление. Докато гледах надпреварата, неговото пилотиране ми напомни повече на поезия, отколкото на жестока битка за спортна титла. Това беше поведение на човек, видимо освободен от нуждата да доказва каквото и да било на когото и да било. Тази нагласа беше от решаващо значение за реакцията му в развръзката на състезанието. Баща ми сравни пилотирането на Верстапен с бягането на героя от филма „Огнени колесници“ – бързина, постигната сякаш без усилие.

На другия полюс бе настроението при Оскар Пиастри. Стремежът на „Макларън“ да наложат равнопоставеност с Норис достигна абсурдни висоти на италианската писта „Монца“. Причината беше изискването австралиецът да върне позиция на пистата заради забавянето, причинено от механиците на Ландо при смяна на гумите.

Дълго време считан за леден човек, неподвластен на стреса и емоциите,

той внезапно показа уязвимост и няколко пъти не блесна с нищо. Оскар не опита „да се държи като мъж“, а сам призна, че инцидентът на „Монца“ е разклатил психическата му увереност. Тази откровеност сякаш му възвърна силите и той завърши последните две състезания в Катар и Абу Даби пред съекипника си, макар че не успя да победи Верстапен. Така Пиастри може да гледа към третата си година като пилот във Формула 1 с високо вдигната глава.

Световен шампион обаче стана Ландо Норис. Британецът караше спокойно в последните кръгове от шампионата. Макар да беше дисквалифициран в Лас Вегас по технически причини и без да има вина, Ландо се нуждаеше от едва трето място в последния кръг, за да спечели титлата по точки. И го постигна, като удържа натиска на Шарл Льоклер от „Ферари“. 

След финала този видимо уязвим и чувствителен човек се разплака от облекчение, благодари на родителите и отбора си и каза, че за него е много важно как е успял да стане шампион по своя си начин, без да се прави на такъв, какъвто не е. 

Прегръдки, джентълменство и пълноценен живот

Норис често е критикуван за липсата на достатъчно агресия. Но Люис Хамилтън, живата легенда на спорта, сподели, че преди състезанието му е дал съвета да бъде себе си, да не променя подхода си „само“ защото се бори за титлата.

Реакцията на колегите беше показателна. Верстапен, чиято серия от поредни титли беше прекъсната, пръв отиде и прегърна приятеля си, с когото се състезаваха заедно на виртуални симулатори. Пиастри, който най-много имаше за какво да се ядосва заради успеха на Норис, беше вторият на „опашката“ за прегръдки. 

Двамата големи съперници на Ландо, на които той благодари за оспорваните им битки през годината, го поздравиха, преди това да успеят да направят родителите му! А не бяха единствените – по-късно Ландо получи прегръдки и от ветераните Хамилтън и Фернандо Алонсо, от сънародника си Джордж Ръсел, с когото преди години спореха за титлата във Формула 2, от Льоклер, конкурента му в това трудно състезание. 

Най-щастлив беше бившият му съотборник Карлос Сайнц. Испанецът не само поздрави английския си приятел, но и каза, че е прекрасно как хора като Ландо Норис могат да станат шампиони, че добрите момчета не завършват винаги последни. 

Последното надхвърля като значение тесните рамки на моторния спорт,

макар да е важно за всички състезатели в него, притискани от очакването винаги да бъдат железни в реакциите си. Още в статията „Непознатият дявол на тревожността и депресията“ посочих Ландо като човек, чиято откровеност в битката с тези проблеми е важна и за милионите, които го гледат на пистата. Сега те получават нов важен урок от неговия успех – че да си раним не означава непременно, че ще загубиш. Колко важно е това, си дадох сметка, когато в личен разговор мой приятел сподели:

Възхищавам се на хора като Оскар и Макс, винаги запазващи самообладание. Но аз съм като Ландо – до последно се тревожа и очаквам да се проваля.

Оказва се, че провалът не е задължителен.

По друг начин изглеждаше битката в Световния рали шампионат.

Той е смятан за второто по сила автомобилно първенство в света, но за съжаление, вече не се радва на този интерес, който имаше към него през 80-те. Причините за това са комплексни, но се крият повече в остарялата медийна стратегия на промоутърите, а не толкова в самите ралита, които продължават да предлагат изключително зрелищни надпревари с мощни автомобили по екстремни трасета. 

Ралитата са дисциплина с напълно различна философия. Вместо на изкуствено създадени писти пилотите се състезават по трудни и тесни обществени пътища (разбира се, затворени за трафик по време на надпреварата). Борбата не е директно със съперника, а за време. Това е различен тип психологическо предизвикателство за пилота, който не е сам в кокпита, а с навигатора си. Ако иска да вземе правилните завои по маршрути, на моменти изглеждащи труднопроходими и за пешеходец, той трябва да му се довери безрезервно. Поради тази причина и в ралитата няма толкова драматични съперничества между пилотите,

а стресът е някак по-интимен – между състезателя, колата и пътя.

Никъде това не личеше повече, отколкото в Саудитска Арабия, която беше домакин на последния кръг от шампионата. Ралито в Джеда мина по пейзаж, който съвсем официално се наричаше лунен и изглеждаше стряскащо на фона на изящните декори в предишни ралита в Централна Европа и Япония. Факт е обаче, че трасето предложи на състезателите изключително изпитание, натоварващо техниката, особено гумите. 

Французинът Себастиан Ожие влезе в историята на спорта с девета световна титла. Ветеранът дълго време влизаше в клишето за големия шампион – самоуверен, леко надменен, с минало на тежко съперничество с именития си сънародник Себастиан Льоб. С времето и успехите обаче омекна и от години не кара пълна програма, като пропуска някои ралита. В прякото предаване по телевизията, излъчваща надпреварите, коментаторът се пошегува, че великият шампион избира къде да кара само след консултация със съпругата си. 

Подобна свобода би била немислима във Формула 1.

В едно по-некомерсиално състезание като ралито обаче Себастиан намира ритъм, който му позволява да балансира между пилотирането и времето, което прекарва със семейството си. Тази година това му донесе успех, какъвто може би и самият той не е очаквал. Участията му се оказаха достатъчни, за да надвие уелсеца Елфин Еванс и финландеца Кале Рованпера. И тримата караха автомобили на „Тойота“, но от отбора нямаше никакви пристрастия в каквато и да била посока. Себ победи заслужено. 

За Елфин Еванс това е горчив хап, тъй като за пети път остава втори в крайното класиране. Той е тих и сдържан състезател, разчитащ повече на постоянство, отколкото на чиста скорост. Когато пред 2020 г. отпадна на последното рали „Монца“, той предупреди Ожие за коварния участък по маршрута, макар това да му коства крайния успех – етика от джентълменското минало на спорта, което изглеждаше безвъзвратно отминало.

Но за някои хора как печелят и губят, е по-важно от резултата,

а Елфин го показа и тази година, смирено и достойно поздравявайки противника си. Призна, че ако иска да стане шампион, за в бъдеще ще трябва да е „по-безпощаден“, но не вярвам това да стане на цената на неговото спортсменство.

Най-любопитен като типаж е третият претендент Кале Рованпера. Той беше смятан за дете чудо на ралитата, а лично аз ще го запомня с това, че веднага след като спечели рали „Швеция“, съвпадащо с първите дни от войната на Русия срещу Украйна, изрази пред всички подкрепата си за нападнатата страна. 

След две поредни титли през 2022 и 2023 г. Кале изглеждаше устремен към рекордите на Ожие и сънародника му Себастиан Льоб. След това обаче си взе почивка и се видя, че успехите са го изморили психически. През 2024 г. караше спорадично, опитваше други дисциплини, а догодина ще се пробва зад волана в японската Суперформула. Това изглежда странен избор за човек, бягащ от напрежението. Но показва, че за него е важно не да си тежи на мястото, а да живее живота си пълноценно – така, както той иска.

Англичаните казват, че и спрелият часовник е верен два пъти в денонощието. 

Така и аз, противно на клишето за политолозите, се оказа, че съм направил като цяло точна прогноза, че появилата се през последните години човещина по състезателните трасета няма да изчезне заради жаждата за победа. Водещите пилоти доказват това:

Ландо Норис, станал шампион такъв, какъвто е. Макс Верстапен, свалил короната с достойнство. Оскар Пиастри, запазил честта си въпреки изпуснатата титла. Елфин Еванс – готов да загуби, но да остане джентълмен. Кале Рованпера, търсещ нови неща. И Себастиан Ожие, балансиращ рекордите със семейството.

Всички те са ярки личности, които пленяват въображението на феновете и вече са запазили своя дял – кой по-голям, кой по-малък – в историята на спорта. А атлетите, казано метафорично, извървяват в истинския живот Пътя на героя, характерен за приказките. С това, че успяват да съхранят себе си по него и под фокуса на прожекторите, дават надежда, че и ние, „обикновените хора“ (доколкото всъщност има такива), също можем да успеем.