Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/formata-tsitira-funktsiyata-arhitekturnata-kritika-na-aneta-vasileva/

Държа в ръцете си първата книга на Анета Василева – „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“. Усещането е странно не само защото книгата е тежка (според кантара ми за багаж близо 200-те ѝ листа плътна хартия тежат 1,02 кг). Нито само заради необичайния начин на визуално представяне на различните текстови жанрове в нея. А най-вече защото от 16–17 години чета текстовете на авторката онлайн и затова ми е необичайно да ги видя в книжно тяло.

Не смеех да напиша тази статия, защото нямам самочувствието, че разбирам от архитектура. Анета Василева обаче ме убеди, като ми написа:

„Голямата ми, почти невъзможна идея е да се опитам да пробия балоните и да смеся публиките. Да накарам архитекти да дойдат да слушат и за медии, културолози и интелектуалци да се интересуват от град и т.н. И ако може – всички да се интересуват от дизайн.“

Тези думи ме вдъхновиха да се включа в опита за смесване на публиките. В статията ми ще става въпрос обаче не толкова за архитектура, колкото за други неща по повод и около архитектурата.

Архитектурата и аз

2007-ма e годината, когато България влезе в ЕС, роди се архитектурният блог What Association (WhatA или просто ?A), един от чиито автори е Анета Василева, а аз започнах да се интересувам от архитектура. Вече не помня дали първоизточникът на интереса ми беше WhatA, или кандидатурата на Мартин Заимов за кмет на София. Заимов беше комай първият български политик, опитващ се да разпространява идеите на съвременния урбанизъм – с акцент върху хората, а не върху автомобилите, – които Ян Геел три години по-късно обобщава в книгата си „Градове за хората“. До този момент публичното говорене за градска среда и архитектура се свеждаше (поне в моята глава) предимно до възхвала на изграждането на нови булеварди и метростанции, предупреждаване за опасностите от масовото бутане на стени за жилищни и търговски цели и разбира се, мутробарок.

Освен WhatА в българското онлайн пространство се нароиха и други архитектурни блогове, които поотмряха, след като блогърстването започна да излиза от мода. От някогашните архитектурни блогъри Мартин Ангелов стана изобретател. Павел Янчев е един от сътрудниците на Ян Геел при изготвянето на доклада му за София и е част от „Екипът на София“. На други им загубих дирите. Но още помня разказа на Милен Мечкуев от вече несъществуващия архитектурен блог ProvoCAD за защитата на дипломната му работа.

Най-дълго се задържа WhatA – последният пост там е от 2021 г. Признавам, че възгледите ми за архитектура са формирани в решаваща степен под влиянието на този блог и в частност на текстовете на Анета Василева (които четях по-късно и в „Култура“, и в „Тоест“). И аз заедно с авторите на блога исках да спасявам Захарна фабрика, участвах в ироничния протест – поклонение пред надгробната плоча на Музея на съвременното изкуство, редовно гласувах в годишните награди на WhatA. През 2023 г. дилетантското ми желание да съм в по-близки отношения с архитектурата се опредмети (не без посредничеството на главната героиня на тази статия) в една кухня. Но това е вече друга история.

Междувременно жанрът на блоговете май наистина умря. Днешни възпитаници на Анета Василева поддържат сайта Stroiinfo, който се позиционира като „медия за архитектура, строителство, дизайн и градска среда“. Вече не е престижно да си блог(ър).

Разказвам по-подробно, за да стане ясно колко важно събитие за мен е първата книга на Анета Василева. Това от своя страна е предизвикателство за критическата дистанция, която се опитвам да постигна в прочита си.

Не просто книжно тяло

Книгата се състои от две основни части. Първата е теоретична, а във втората са събрани вече публикувани статии на авторката, разпределени по жанрове – блог постове от WhatA, вестникарски колонки от „К“ (бившия вестник „Култура“) и статии в „Тоест“. Редактор и автор на предговора е литераторът Йордан Ефтимов, а графичният дизайн е дело на Виктория Стайкова (която е авторка и на корицата) и на Христо Христов.

Особеното във визуалното оформление е, че самото то носи послание. Трите жанра от втората част на книгата са представени така, че в противовес с известния принцип, формулиран от американския архитект Луис Съливан, формата не следва функцията, а я цитира. При блог постовете и статиите, които са били публикувани първоначално онлайн, хипертекстът напомня за себе си чрез подчертаване на думите, за които е бил „закачен“ линкът. На места в полетата изскачат кратки пояснения, опитващи се поне отчасти да компенсират невъзможността да цъкнеш на линка. Към блог постовете са оставени и читателски коментари. Колонката в „К“ пък е пресъздадена в две колони, все едно четете вестник.

Ако очаквате текстът в една книга да е оформен като класически книжен текст, тези визуално-жанрови закачки може да ви подразнят. Самата аз първоначално изпитах затруднение с четенето, но като схванах идеята, инстинктивното ми желание да се боря с визията изчезна и на негово място се настани удоволствие от заигравката.

Нахалство или не?

Постмодерната заигравка с цитати не е само на ниво дизайн, а присъства дори в заглавието на книгата. Затова и в него има звездичка – доста нетипично за заглавие на книга. Като отгърнем първите страници, научаваме (ако не сме знаели преди), че Kicked a Building Lately? всъщност е заглавието на друг сборник статии с архитектурна критика – на Ейда Луис Хъкстабъл, както и на статия на Хъкстабъл, на която е наречен сборникът.

Заглавието на програмната статия „Каузата на кучето“, с която завършва теоретичната част на книгата на Анета Василева и версия на която е публикувана в „Тоест“, също заимства заглавие – на публикация на архитектурния критик (и архитект) Павел Попов в „Култура“.

Чудя се дали това „крадене“ на заглавия е по-скоро нахално, или по-скоро оправдано. Как ще изглежда, ако един съвременен философ кръсти книгата си „Критика на чистия разум“ – като класическото произведение на Имануел Кант? Или самото задаване на този въпрос е признак на базово неразбиране на присъщия на авторката (въпреки че тя отчасти се дистанцира от него) постмодернизъм?

На мен заимстването на заглавия в конкретния случай по-скоро ми харесва, макар да ми оставя известно чувство за дискомфорт. А може би това е целта. Все пак в книгата става дума за „сритване“ на сгради и за архитектурна критика. Която, по Павел Попов, е тъжно да бъде като кучето, което само лае, но не хапе, защото знае, че „чичото има сопа“. Ако на читателя му е твърде комфортно, може би нещо не е наред с критиката.

Структуриран постмодернизъм

Макар че постмодернизмът на Анета Василева си е останал поне малко бунтарски и хаплив (язък, ако не беше), той е зрял и поопитомен. Цитатите са явни, а не скрити, текстът е структуриран, а структурата е важна колкото думите.

В теоретичната част се проследява историята на архитектурната критика – от професионалните публикации, достъпни само за посветени, през вестникарските колонки, до новите форми на критика – блогове, влогове, подкасти, миймове. Основният въпрос, който изниква още от заглавието, е как е възможна архитектурната критика в дигиталната епоха. Отговорът не присъства в прав текст, а може да се потърси във втората, практическа част на книгата – възможността на архитектурната критика не се обяснява, а се показва.

Жанровата (и биографична) еволюция на авторката протича в посока, тъкмо противоположна на историческото развитие на жанровете в архитектурната критика – започва с блог, минава през колонка и стига до медийни (и академични) публикации. И накрая – до цяла книга.

„Оказа се – пише тя в края на увода – че следвайки похода на българската архитектура към европейска адекватност, съм минала през всичко: от блогосферата до вестник „Култура“, от бързо и кратко писане към по-дълги статии с повече контекст и проучване, от новини към анализ, от бунт към търсене на алтернативи. А книгата извървява пълен кръг, наслагвайки Теория и Практика – от стандартни към дигитални медии и обратно.“

Какво ми липсва

Може би защото собственият ми професионален път тръгва от академичната социология, в текстовете на Анета Василева съм харесвала най-много социалната чувствителност, с която говори за архитектура, и социалния контекст, с който статиите ѝ все повече се обогатяват с годините. Като пример (един от многото възможни) бих дала статията ѝ за новия архитектурен популизъм, намерила място и в книгата.

Теоретичната част на „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“ се концентрира върху развитието на архитектурната критика основно в САЩ. Едно, защото там са ставали важни неща, задаващи общия тон и на архитектурата, и на критиката, второ, защото специализацията на Анета Василева в САЩ ѝ е дала възможност да черпи от извора.

Практическата част обаче се състои от текстове, писани в българския контекст. А в теоретичната част той е маркиран твърде бегло – с по няколко изречения на стр. 13 и 14. В статията „Каузата на кучето“, с която завършва теоретичната част, се споменава за криза на архитектурната критика в България… само за да стане ясно, че проблемът не е местен, а глобален.

Книгата започва с думите:

„Архитектурната критика е история на съвременността. А всеки историк е продукт на времето си.“

Следователно очаквам Анета Василева да даде отговор на въпроса как самата тя е „продукт на времето си“. Авторката обаче рефлектира върху възможността на архитектурната критика, а не толкова върху собствената си позиция, направила възможна критическите ѝ текстове. Как животът през 90-те, архитектурата и архитектурното образование в онези бурни години на липсващи авторитети и мутробарок са формирали светогледа ѝ? Саморефлексията остава в структурата на книгата, а не е вербализирана.

Отговор, но не в книгата

Не че авторката не може да отговори на горния въпрос – вече го е правила. Например в публичната си лекция за архитектурата на Прехода. Съвсем в прав текст отговаря в интервю за Stroiinfo:

„90-те беше сблъсъкът между модернизъм и постмодернизъм в България, 10–15 години по-късно, отколкото по света. Няколко години по-късно всъщност аз осъзнах колко много българското образование дължи на „Баухаус“, на каква сериозна „Баухаус“ основа е залегнало, която изглежда непробиваема дори и днес, 100 години след създаването на школата. Ние тогава се бунтувахме срещу този според нас закостенял модернизъм. 90-те бяха десетилетието на постмодернизма в България, на постмодерната поезия, на експериментите във визуални изкуства, на пърформансите. Страната се променяше, музиката се променяше, а ние учехме модернизъм, което за нас беше абсурд. Години след това осъзнах колко важно е било това за изграждането на пълноценния образ на архитекта, който трябва да познава модернизма като задължителната база. Дори и после да стане постмодернист, постмодернистът просто е разбунтувалото се дете, непослушното дете на модернизма, винаги така съм го наричала.“

Днес Анета Василева се бори за спасяването на архитектурния модернизъм в България по всички начини, по които може – и чрез преподавателската си работа, и чрез публицистичните си текстове, и чрез инициативи като „Ново архитектурно наследство“, и чрез други свои изяви и дейности . Зад модернисткия ум обаче прозира непослушна постмодернистка душа.

Затова може би не е реалистично да очаквам, че тя с модернистка дисциплинираност ще отговаря в прав текст на всички въпроси, които задава. Ако отговорът на въпроса за възможността на архитектурната критика в дигиталната епоха се разкрива чрез практическото упражняване на критика, логично е по същия начин да се опитам да разбера как авторката е продукт на времето си. Както впрочем и направих.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-v-bulgaria-tryabva-da-si-mayka-za-da-darish-yaitsekletka/

Случвало ли ви се е да се чудите за нещо, което като че ли на всички около вас е ясно като бял ден? Или поне не ви е известно някой да го поставя под въпрос. Например защо в България една жена трябва да има поне едно живородено дете, за да стане донор на яйцеклетки? Това не е тема. Изглежда някак разбиращо се от само себе си, че трябва да бъде така. От друга страна, няма изискване за мъжете, че трябва да докажат наличието на собствено дете, за да дарят сперматозоиди. Вероятно има и жени, които по една или друга причина нямат деца, но биха дарили репродуктивен материал, ако имаха това право.

Темата за асистираната репродукция включва още много важни аспекти, като например сурогатното майчинство и донорството на ембриони. В случая обаче ме интересуват конкретно изискванията за даряване на яйцеклетки, и то в частта си, че даряващата вече трябва да има собствено дете.

Какво казва Facebook балонът

Споделих чуденето си с контактите си във Facebook. Отговорите им мога да обобщя в три групи. Най-често изтъкваните аргументи са медицински. Освен това се срещат и психологически аргументи, както и проблематизиране на темата. Някои от отговорите попадат в повече от една група – например отговарящият посочва медицински или психологически аргументи и в същото време изразява съмнение в тях. Сред коментиращите, освен просто разсъждаващи по темата, има и такива, които са работили в областта на репродуктивното здраве, притежаващи личен опит с асистирана репродукция и професионални психотерапевти.

Медицински аргументи

Основният медицински аргумент в полза на забраната нераждали жени да даряват яйцеклетки е възможността да възникнат усложнения, които да увредят яйчниците и съответната жена да не може да има собствени деца:

Причината е чисто медицинска: макар и с нисък риск, процедурата по екстракция на яйцеклетките от яйчниците крие опасност от увреждане на тези органи до степен да се наложи отстраняването им или да спрат да функционират. При мъжете… Е, да кажем, че „процедурата“ не крие подобни рискове.

Защото шансът да се увреди яйчник при извличане на яйцеклетка е ненулев. Което означава, че жената може да остане безплодна. Поне навремето по биология така ни го обясняваха.

Може би, [за] да се знае, че жената е плодовита и за да не рискува бъдещата си способност да има деца? Все пак вземането на яйцеклетка е медицинска процедура, докато при даряването на сперма фертилността се вижда на микроскопа, а самата процедура не изисква медицинска манипулация.

Някои изтъкват и други медицински аргументи, например хормоналното стимулиране за производство на яйцеклетки и трудността да се докаже бащинството:

Проблемът не е толкова увреждането на яйчника, колкото другите процедури, които имат влияние върху тялото – предварително третиране с хормони например за по-успешно събиране на добри яйцеклетки. Доста си е рисково.

Има едно правило в римското право, че бащата винаги е неизвестен. […] сега наистина би могло да се докаже, но усложнението може да е голямо.

Психологически аргументи

Тук се изтъква майчинският инстинкт, както и по-общо родителският инстинкт:

Мисля, че отговорът се корени в особено силния майчински инстинкт при жената и вероятните последици от това. Гадая…

Ако срещнеш партньор и има чувства, вероятността да се появи желание за ваше дете не е съзнателно подвластна. Целият ти мироглед и умонастройка могат да се променят с една корекция в синтезите на невротрансмитерите, траеща секунди. Това не е теоретично или само по клинични данни – твърде многото реални случаи са довели до законовото положение.

Проблематизиране

Някои от коментиращите проблематизираха цялата законодателна уредба на асистираната репродукция у нас, други се концентрираха върху конкретния казус:

В други държави не е задължително условие. […] Навсякъде, изглежда, е различно законодателството. […] И съм търсила каква е аргументацията за някои от условията, ама не съм успяла да я разбера.

Много странно изискване. […] Какво, ако жената не иска да има деца, но иска да помогне на друга да има?

Българското законодателство е много несъвършено в тази област.

Цялото репродуктивно законодателство у нас е вътрешно противоречиво.

Позицията на Фондация „Майки за донорството“

В България организацията, която популяризира темата за донорството на яйцеклетки и сперматозоиди, е Фондация „Майки за донорството“. Затова се обърнах към представителите ѝ с два въпроса. Първият беше каква според тях е причината за изискването в българското законодателство жените, които даряват яйцеклетки, да имат поне едно живородено дете. След като получих отговор, зададох и втори въпрос – дали се изисква от мъжете, донори на сперма, да доказват, че имат дете, защото не ми е известно да има подобно ограничение.

Отговори ми председателката на фондацията Мариела Куртева. С известни съкращения представям тези части от отговорите ѝ, които са релевантни на темата.

Председателката на „Майки за донорството“ изяснява правната регулация на даряването на яйцеклетки – то е узаконено в Закона за здравето. Изискването само раждали жени да даряват яйцеклетки присъства в Наредбата за дейности по асистирана репродукция, „за изготвянето на която участват мненията на медицинските специалисти с ежедневна практика в областта“, подчертава Куртева.

В световен мащаб са много малко държавите, които разрешават нераждала жена да дарява, и това са основно държави, в които донорството е комерсиализирано. В България донорството е анонимно и безвъзмездно. Европейската практика е същата, твърди тя.

Според нея „раждането на дете е доказателство за „завършена успешна репродуктивност“.

„Фондация „Майки за донорството“ е твърдо за това изискване, въпреки че жените раждат все по-късно и съответно намалява [делът] на жените, които могат да дарят яйцеклетки“, казва още председателката на фондацията. Тя смята, че жени, които нямат деца, но искат да дарят яйцеклетки, на по-късен етап могат да пожелаят да родят собствени деца.

Според нея ограничението е правилно „не само от емоционална гледна точка – жената, познала майчинството, може да бъде по-съпричастна и отговорна към процеса на даряване, но и от гледна точка на бъдещи казуси“ – например нераждала жена да дари яйцеклетки, но след време да получи увреждане на репродуктивната система и да не може да има собствени деца. „Съответно рискуваме нейното последващо състояние – психологически, емоционално и дори юридически.“

В аргументацията прозира и нюанс, който може да се интерпретира като религиозен, доколкото думата „праведност“ не се употребява в светски контекст:

Ролята на разрешаващите процедура по донорство, което е доброволен акт, но и отговорност, е да разреши процедурата така, че да има праведност и да бъдат всички страни защитени.

Що се отнася до даряването на сперматозоиди, според Мариела Куртева няма изискване донорите да имат деца „нито в България, нито по света“, защото „те не забременяват и не раждат“, а „при тях репродуктивната система е на ниво оплождане“.

Повече въпроси, отколкото отговори

Отговорите на Фондация „Майки за донорството“ предизвикаха у мен още повече въпроси:

• Ако раждането на дете е доказателство за „завършена успешна репродуктивност“ на жената, наличието на собствено дете не е ли свидетелство за същото и при мъжа? Ако репродуктивните способности се преценяват по различен начин за жените и мъжете, може би не те са основният критерий.
• Ако жената дарява яйцеклетки, тя не е ли точно толкова „оплодител“, колкото и мъжът, макар методът за извличане на генетичния материал да е по-сложен?
• Има много медицински процедури, лекарствени терапии и дейности, които могат да доведат до увреждане на репродуктивните способности на една жена, но не са забранени – като почнем от абортите, минем през приемането на различни видове медикаменти и вещества и стигнем до определени видове спорт. Защо при даряването на яйцеклетки да е различно?
• Ако допуснем, че жените, загубили репродуктивните си способности, ще съжаляват, че са станали донори, защо това да не важи и за мъжете в подобна ситуация?
• На какво се основава предпоставката, че жена, дарила яйцеклетки, ще съжалява, ако след време не може да има собствени деца? Няма ли жени, които, напротив, биха се радвали, че са допринесли за създаването на нов живот, макар че нямат свое дете?
• Има жени, които изобщо не могат да износят и/или родят дете поради определени здравословни проблеми или травма, например оперативно им е отстранена матката. Но яйчниците им функционират, а генетичният им материал отговаря на всички изисквания. Защо те да нямат правото да допринесат за създаването на нов живот?
• Ако следваме логиката, че жената може да съжалява, защо не е забранено осиновяването? Ако една жена е износила и родила дете, вероятността да се чувства емоционално свързана с него е по-голяма (както и понякога става, затова има жени, които съжаляват, че са дали детето си за осиновяване). Яйцеклетката, от друга страна, е просто репродуктивен материал; жените във фертилна възраст отделят яйцеклетки всеки месец и не оплакват загубата им.
• И изобщо, защо държавата трябва да взема решение вместо жената? Жената не може ли да взема информирани решения, които включват определени рискове?

Към тези медицински и етически въпроси се добавят и фактологически:

• В кои други държави само раждали жени могат да даряват яйцеклетки и какви аргументи се привеждат в подкрепа на съответното им законодателство?
• Има ли изследвания или статистики, потвърждаващи, че жените, които вече са майки, са по-склонни да даряват репродуктивен материал?

Ситуацията в България, Европа и по света

В България даряването на яйцеклетки е правно уредено от 2007 г. насам. В първия вариант на Наредбата за асистирана репродукция от същата година липсва ограничението, че само раждали жени могат да стават донори на репродуктивен материал. То е добавено през 2011 г. Следователно между 2007 и 2011 г. е било възможно и нераждала жена да дари яйцеклетки, стига да е знаела за съществуването на такава възможност и да е отговаряла на останалите критерии.

Международната практика е разнообразна. Има държави, в които донорството на яйцеклетки е комерсиализирано, например САЩ. Във втория сезон на американския сериал „Сексуалният живот на колежанките“ героинята на Полин Шаламе остава без стипендия и продава свой генетичен материал, за да финансира следването си.

В други държави донорството на яйцеклетки е разрешено само ако е безвъзмездно, в трети се предвиждат финансови компенсации (но не твърде високи, за да не е финансовият аргумент водещ), а в четвърти то е забранено. 

Откриването на друга държава, в която само раждали жени могат да даряват яйцеклетки, се оказва много трудна задача, ако не и невъзможна.

Година преди влизането на България в ЕС подобно изискване не е тема на европейско равнище. От анализ на практиките в различни европейски страни, актуален към 2014 г., става ясно, че освен в България, подобно ограничение има и в Хърватия, Нидерландия и Словения, а във Франция то е отпаднало през 2011 г. Към днешна дата обаче в Нидерландия няма такова изискване. Не намерих данни, че забраната е валидна и в Хърватия и Словения.

В този сайт се обобщават регулациите, свързани с изкуственото оплождане, в 20 държави (в които не влизат САЩ, Великобритания, Хърватия, Словения и др.). За нито една от тях, освен България, не се споменава изискване донорите на яйцеклетки да имат собствени деца.

Като изключим България, успях да намеря такова ограничение само на сайта на руска клиника по репродуктивна медицина. То обаче е по инициатива на конкретната клиника, а не е част от руското законодателство.

Много държави не поддържат общ регистър на донорите на яйцеклетки, така че липсват статистически данни какви са те. Във Великобритания обаче има такава статистика. По данни от 2020 г.

по-малко от една трета от донорите на яйцеклетки (31%) имат собствени деца. Това опровергава допускането, че жените, които вече са раждали, са по-съпричастни към даряването.

От факта, че в България няма обществен дебат по темата защо само майки могат да даряват репродуктивен материал, не следва, че това ограничение е широко разпространено. А може би е време за подобен дебат. Ето няколко аргумента в полза на отмяната на ограничението:

• Първият аргумент е демографски. Страна, която си поставя за цел да повиши раждаемостта и не забранява донорството на яйцеклетки, поставя законов критерий, който ограничава кръга на възможните донори, и без това все по-стесняващ се поради възрастовата граница вследствие на все по-късното раждане на първо дете, и така възпрепятства постигането на целта.
• Вторият аргумент е правен. Забраната нераждали жени да даряват яйцеклетки е фиксирана в наредба, а наредбата е подзаконов акт. Бива ли с подзаконов акт да се ограничава репродуктивно право?
• Третият критерий е правно-етически. Жените, които стават донори на яйцеклетки, подписват декларация за информирано съгласие, в която са описани и възможните рискове. Защо им се отказва правото сами да решат дали са склонни да поемат рисковете, или не, и да носят отговорността за решението си?

Ограничението само раждали жени да даряват яйцеклетки напомня на аргументите за забрана на аборта по това, че и в двата случая държавата решава какво една жена може или не може да прави със собственото си тяло. Но докато при забраната на аборта са намесени също демографски и религиозни аргументи, когато донорството на яйцеклетки по принцип е разрешено, няма нито демографска, нито религиозна логика. Има само стереотипи. Като например че майчинският инстинкт е толкова присъщ на всяка жена, че животът ѝ ще бъде разбит, ако тя дари генетичен материал, а няма собствени деца. А стереотипите не са основа за добра политика.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/arhitekturniyat-oblik-na-detstvoto-kakvi-detski-gradini-iskame/

След като направихме кратък преглед на историческите процеси при формирането и изграждането на детските градини в България, е време да погледнем към възможните решения. Започвайки от градоустройствения мащаб, през прилежащите и дворните пространствa, до детайлите в интериора, ще разгледаме начините на създаване на една нова и устойчива среда за децата. И не на последно място, ще предложим стъпки за реорганизация на процеса на проектиране и строителство на сградите с фокус върху качеството, а не върху количеството.

Пространствен баланс

Пространственият баланс следва да бъде приоритет за устойчивото развитие на мрежата от детски градини в града. Ето защо е нужно решенията къде да бъдат те, да се адаптират спрямо специфичния контекст на всеки квартал, динамиката в района и действащата законодателна рамка.

• Изграждането на нова детска градина изисква детайлен анализ на нуждите – дали има реална необходимост в конкретния район, какъв трябва да бъде капацитетът и как ще се впише в съществуващата инфраструктура. „Софияплан“ и Институтът GATE вече работят по анализи кои са най-подходящите локации, използвайки различни критерии.
• Разширяването на съществуващи сгради е ефективна възможност, която може да се реализира, като се спазват нормативните изисквания. Анализите показват, че почти всички съществуващи детски градини имат потенциал за разширение.
• В райони като центъра, където липсват подходящи терени за ново строителство или разширение, алтернативен подход е използването на малки сгради – например къщи с двор – или адаптирането на действащи или изоставени обществени обекти. В такива случаи е от съществено значение да се намери баланс между ограничената дворна площ и необходимостта от пространство за игра. В редки случаи, когато се налагат компромиси с пространството, те трябва да бъдат добре обмислени, аргументирани и компенсирани с други подходящи мерки за осигуряване на пълноценна детска среда.
• При липса на други възможности детските градини може да се разположат в партерни или горни етажи на бизнес сгради. Въпреки че това е компромисно решение, то задължително трябва да включва осигуряване на открито пространство за игра, тъй като наличието му е от ключово значение за здравословното развитие и благосъстоянието на децата.

Достъпност

Достъпността до детските градини също следва да бъде приоритет. Концепцията за 15-минутен пешеходен достъп, или т.нар. 15-минутен град, е съвременен принцип за изграждане на устойчиви градове, който може да се адаптира спрямо спецификата на София. Системата за прием може да бъде оптимизирана, така че административните граници да не ограничават достъпа, а обхватът на детските градини да се определя на основата на геопространствени анализи и пешеходна достъпност, максимален капацитет на детската градина и демографска динамика в околността. 

Организация на пространствата около детските градини 

Добре е минималните изисквания за пространствата около детските градини да съчетават безопасност, функционалност и естетика. Вместо стандартни метални огради може да се използва жив плет или декоративна растителност. Възможни са и комбинирани решения, които омекотяват визията и създават по-приветлива атмосфера, като същевременно се интегрират хармонично в градската среда. Повдигнати пешеходни пътеки, скосени тротоари, стойки за велосипеди и drop-off зони (т.нар. зони за прегръдка, където шофьорите имат няколко минути да изпратят или да посрещнат някого, но не могат да паркират задълго) улесняват достъпа и безопасността, като същевременно насърчават алтернативна мобилност. 

Добре обмисленото осветление на пешеходни пътеки и входове е ключово за безопасността, особено през тъмните зимни часове. Засаждането на дървета и храсти намалява шума и замърсяването, създавайки спокойна и здравословна среда. Мерки като изкуствени неравности („легнали полицаи“, „острови“ за пресичане и еднопосочни улици) допълнително регулират трафика и повишават безопасността. В дългосрочен план приоритет трябва да бъдат устойчивите транспортни решения и създаването на „безавтомобилни зони“ около детските градини. Активният диалог с родители и общности е ключов за развитието и подобряването на тези пространства.

Холистичен подход в проектирането

Съвременните детски градини отдавна вече не са пространства за едностранно предаване на знания от учител на ученици, а представляват динамична среда за общуване и съвместно творчество. Новото далеч не може да бъде ограничено в екраните, интерактивните проектори и прочее нови технологии. Поради това подходът към проектирането и изграждането на средата има нужда от качествена промяна. Редица алтернативни форми на обучение, като Монтесори и Валдорф, изхождат от предпоставката, че децата следва да имат свобода при избора на занимание, материали или инструменти. Те могат да участват в избора на теми или пък в процеса на приготвяне, сервиране и отсервиране на обяда. Ежедневните занимания могат да бъдат както индивидуални, така и групови – с деца от различни възрастови групи.

Всичко това изисква един нов, холистичен подход при проектирането на средата, в който детската градина се разглежда не като сграда с двор, а като поредица от преливащи и гъвкави външни, междинни и вътрешни пространства с единство на градоустройство, паркова среда, архитектура, интериор, мебелен и графичен дизайн.

Един такъв подход изисква и интердисциплинарен екип, способен да проектира пространства за деца до ниво детайл:

• шкафове и двуетажни легла с елементи за игра, като ниши за криене, стени за катерене и тунели за лазене;
• навигационна система и графичен дизайн, предаващи специфичната идентичност на детската градина и квартала;
• цялостна тематична цветова палитра – от фасадата, оградата и дворното решение до интериора, мебелите и интернет страницата на детската градина;
• специфични и различни по вид катерушки, предоставящи възможности за разнообразна седмична програма;
• активни коридорни и преходни пространства, които се използват отвъд базовата нужда за придвижване от точка А до точка Б посредством ниши за разговори, пързалки или кътове за почивка; 
• тоалетни с безопасни чешми, с подходящи височини и размери за децата;
• хомогенна естетика, възпитаваща отношение към красивото у децата.

По този начин може да се планират детски градини с многофункционални зали за спорт, музика, родителски срещи, годишни празненства, с възможност за включване на родителите и кварталната общност в живота на детската градина, както и за съвместна работа на различни възрастови групи заедно. Спалните помещения може да се интегрират със занималня и места за хранене, като се създават гъвкави и адаптивни пространства за динамичните нужди на децата.

Съвременни стандарти за устойчиво развитие

Качествената среда на обитаване в детските градини може да бъде гарантирана и от редица енергоспестяващи мерки. Така например въздухът в помещенията може да се пречиства чрез механична вентилация, при която се пропуска кислородът, но се спират фините прахови частици, а използваният в помещенията въздух се изхвърля навън. Подобни решения биха били особено полезни през зимните месеци, когато замърсяването с фини прахови частици е високо. Освен че гарантира свеж, пречистен въздух, подобна система би намалила значително и топлинните загуби при отваряне за проветряване. 

Климатичните промени правят вече задължителни и системите за климатизиране на пространствата, гарантиращи прохлада през лятото, както и пасивни мерки (тоест без използването на електрическа енергия) за адекватна фасадна слънцезащита, непрекъсната топлоизолация и вентилируеми фасади, отговарящи на стандартите за пасивни сгради. Възможно е една детска градина да се проектира така, че в значителна степен да е самостоятелна по отношение на ресурсите – да разполага с фотоволтаична инсталация, собствени водоизточници (чрез сондиране или събиране на дъждовна вода) и т.н.

От гледна точка на сигурността на средата за обитаване от деца е препоръчително отоплението на помещенията да е подово, а не с видими радиатори, скрити зад демодирани и прашасващи решетки. 

Важен аспект от комфорта на обитаване за деца и учители е и шумовата среда. Препоръчително е таваните и стените да се изолират значително, за да може спокойно да се провеждат дейности (или да се почива) в различните помещения. В комбинация с интериор с естествени и рециклирани материали това би гарантирало удобна и привлекателна среда.

Ролята на парковото пространство 

Световната практика през последните десетилетия показва все по-ясно, че обучението на децата в стая е само един от множеството аспекти на ежедневието в детската градина. В горските детски градини например акцентът е върху контакта с природата, справянето с реални ситуации и върху съвместната работа за сметка на т.нар. фронтално обучение, при което учителят преподава, учениците пасивно възприемат и възпроизвеждат. За целта дворът е място не само за игра, но и за отглеждане на плодове и зеленчуци. Озеленените покриви на едноетажни детски градини позволяват разнообразна паркова среда и нови места за любопитните, а съоръженията за игра се изработват от естествени материали.

В тази връзка стратегията на Столичната община „София играе“ предоставя важни насоки за ролята на местата за игра, включително за стойността на използваните материали, игровата стойност на съоръженията и възможностите за социално взаимодействие.

Настилките в двора могат да бъдат и нещо по-разнообразно от стандартните квадратни гумени пана, които губят гъвкавост след първата зима. Друг важен аспект в интегрирането на природата в детските градини е да има достатъчно козирки или навеси, които осигуряват защита от дъжд или силно слънце, но позволяват и игра навън при лошо време. Вътрешните дворове могат да се превърнат в зимни градини, които позволяват зеленината да бъде близо до децата.

Конкурсното начало в архитектурата

Както става ясно, изграждането на една детска градина е комплексно занимание, в което следва да бъдат въвлечени както голям екип от специалисти, така и квартални и родителски общности. Овладяването на многообразието от нужди и изисквания в едно холистично задание изисква дълбочинно познаване на темата и интердисциплинарен екип, които да гарантират създаването на съвременна среда за обитаване на децата. За съжаление, към днешна дата общините не работят в такава посока. Освен това те са ограничени от строгата рамка на Закона за обществените поръчки, според който водещ критерий е най-ниската цена. Непознаването на сложността на задачата и ограничените срокове за реализиране водят до пропускане на множество детайли още в заданията. Масова практика е и възлагането на строителството на детски градини да бъде на принципа на инженеринга. Това означава, че една и съща фирма прави проекта и после го изпълнява. 

Инженерингът не може да оценява качеството на проекта, защото в него се избира строител, а не проектант. Той овластява строителите да влязат в ролята на архитекти, стига проектът им да се вписва в традиционно семплото първоначално задание. По този начин общината доброволно се освобождава от възможността да контролира качеството и прехвърля тази отговорност на строителя. А целта на строителя е да извлече максимална печалба, изпълнявайки минимални изисквания. И така порочният кръг се затваря – публичният интерес губи своя защитник. А ние като общество се налага да се примиряваме, че децата поне имат покрив над главата. 

Архитектурните конкурси за социалната инфраструктура са ключова стъпка в развитието на българското образование. Те биха го подпомогнали с внасянето на актуална среда, отговаряща на съвременните социални отношения.

Образованието заема приблизително една четвърт от живота на човек, изминаващ целия път от яслата до университета. Това само по себе си подсказва важността на пространствата, предназначени за обучение, и възможностите, които те следва да предоставят. Архитектурата им трябва да бъде изразителна, вдъхновяваща и да стимулира развитието на различни качества у подрастващите. Тя трябва да провокира любопитство към света, да насърчава интелектуалното и емоционалното развитие, да допринася за цялостното личностно израстване. Важно е и символният заряд, вплетен в архитектурата, да отразява местния контекст, да използва характеристиките на средата и да бъде свързан със специфичната културна и природна идентичност на мястото.

Качествена промяна може да има само тогава, когато общините разберат, че в процеса на проектиране и строителство на детски градини е нужно да се вслушват в позициите на експерти с различни профили, които да правят задания, да организират конкурси, да следят за качеството и т.н. Създаването на един такъв интердисциплинарен съвет би гарантирало, че в градската среда добрите проекти, поставящи качеството пред количеството, няма да са изключение. Това ще е подход не просто за проектиране на сгради, но и за създаване пространства, вписани в социалния и културния контекст на всяко отделно място. Това е смисленият начин да се осигури истински качествено и устойчиво бъдеще за най-малките ни граждани.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otborite-na-razdelenieto/

Едно от най-неприятните неща за по-пълничките ученици по време на часовете по физическо е разпределянето на отбори за футболните мачове в двора. Защото винаги ги избират последни, а след това им се пада задачата да са вратари или ако имат късмет – защитници, като в този момент учителите по физическо възпитание правят остроумни коментари, че тимът е похабил по този начин „най-силния си играч“. Някак доброволен, но не и безобиден е начинът, по който ние сами се позиционираме в даден отбор по време на вечните спорове в социалните мрежи, в които лека-полека се разделяме на две стройни редици, подозрително и плашещо напомнящи армии, изправили се една срещу друга.

И знам, сега мнозина ще въздъхнат: „Още един текст срещу социалните мрежи“, като тази критика ще бъде сравнена с позициите, изказвани в миналото по адрес на телевизията, радиото, звука в киното, самото кино и т.н. В този ред на мисли се сещам за лекцията на професор Стивън Коткин, състояла се в София през миналата година, който отбеляза, че повечето от тези критики са били валидни – радиото докарва на хората Рузвелт, който започва да разширява властта на държавата; телевизията ги дарява с Кенеди, който според Коткин е бил с по-семпъл ум, но и с по-приятна външност от Никсън; а социалните мрежи – с Тръмп, като посоката по стълбището е право надолу. 

Това НЕ е още един текст срещу социалните мрежи

И все пак аз не отричам техния чар. Първоначалната идея да установиш контакт със съученици и колеги, чието приятелство навремето не си си направил труда да запазиш, ми се вижда малко противоречива. Но е факт, че социалните мрежи помагат много да намериш хора със сходни интереси и понякога дори да завържеш познанства в живия живот. Макар според мен форумите от началото на века да вършеха по-добра работа от Facebook.

Истината е, че при достатъчно старание (да се чете минимум един ден работа и цъкане по настройките) може и да профилираш какво да излиза във фийда ти, така че да виждаш предимно приятни неща. В моя фийд например се появяват главно рисунки по „Цар Лъв“ и снимки от филмите за Хари Потър, само от време на време накъсвани от реклами за домашно кисело мляко и различни видове луканки (последното издава, че ако някога отново реша да играя във футболен мач, ме чака вратата).

Факт е обаче, че повечето хора са на диета, която е по-вредна дори от прекаляването със захарта и консервантите – лошите новини, които предизвикват негативни емоции и по този начин те карат да коментираш, да се караш и всъщност да бъдеш engaged – ангажиран със съдържанието на социалната мрежа и така склонен да стоиш повече в нея.

Както се казва, щом е безплатно, ти си продуктът

Разбира се, идеята, че гневният потребител е по-активен, не е измислена от създателите на Facebook или X. Още в края на миналия век в Америка се появяват радиопредавания, които пристрастно отразяват само едната гледна точка в политическия дебат и разчитат да ядосат слушателите си, за да продължат да ги слушат. Тази тактика е усъвършенствана от Fox News и Newsmax, а оттам плъзва и по целия свят, включително и у нас.

Социалните мрежи обаче правят следваща стъпка, давайки възможност всеки да бъде медия, да участва в разговора и да създава съдържание, което другите да консумират, а после на свой ред да стават минимедии, като го коментират. В самата същина на социалните мрежи е да създават условия, в които потребителят се превръща в продукт, така че да кара другите на свой ред да потребяват.

Това всъщност е гениално, а свидетелство са огромните богатства, натрупани от хора като Марк Зукърбърг. От финансова гледна точка гениално изобретение са и цигарите, макар ефектът им върху здравето ни да не е положителен. Нещо подобно се наблюдава и при социалните мрежи, които са създадени да предизвикват пристрастяване. Нещо повече – при тях са налице всички предпоставки за развитие на дефицит на вниманието и се наблюдава подозрителна корелация между все по-масовото им навлизане в живота на хората и бума на различни психични заболявания и състояния като депресия, повишена тревожност, смущения на съня. От това пък печели фармацевтичната индустрия, бълваща все по-големи количества антидепресанти. Звучи точно като конспирация, за която бихте прочели в някоя група във Facebook за „скритата истина“, но всъщност е просто бизнес.

Ние срещу другите

Освен негативните ефекти върху здравето на хората обаче, социалните мрежи оказват неблагоприятно влияние и върху обществата по няколко начина.

Първият е увеличаването на тежестта на най-крайните гласове в публичния дискурс. Това звучи доста наукообразно и тежко, но може да се преведе така: средностатистическият човек, който е на работа поне осем часа и се прибира каталясал, няма чак такова време, в което да пише в интернет; той по-скоро влиза за малко в социалната мрежа, която ползва, колкото да се ядоса от някоя информация – например, че махат „Аз съм българче“ от училищната програма – и да му се вдигне кръвното.

За сметка на това отдадените на каузата си потребители са склонни да генерират умопомрачителни количества съдържание – най-често предизвикващо силна емоционална реакция. Чрез изследване на политическите племена на САЩ екип учени, оглавяван от д-р Стивън Хоукинс, доказва, че крайните левичари, които свързваме с прекомерната политическа коректност, са около 8% от населението, а ултрадесните, носещи заплаха от нов фашизъм – само 6%, но за сметка на това точно тези две групи доминират в разговора в социалните мрежи в САЩ и създават впечатлението, че населението се е разделило на две огромни мразещи се групи.

Всъщност повечето хора спадат към сполучливо нареченото от авторите „изтощено мнозинство“, което отчаяно иска да има разговор, а не безкрайно противопоставяне между представителите на политическите партии.

С много условности можем да предположим, че нещо подобно се наблюдава и в България, където анекдотичният ми опит показва, че най-активни онлайн са радикалните привърженици на либералната коалиция ПП–ДБ и на крайната десница („Възраждане“ и „Величие“, макар двете да се мразят помежду си) и в същото време общата избирателна активност продължава да изглежда отчайващо.

Ехо стаи

Вторият начин, по който социалните мрежи оказват негативно влияние върху обществото, е през т.нар. ехо стаи, или балони, макар те да не действат, както си ги представят повечето хора. Съществува схващане, че се затваряме онлайн сред единомишленици, взаимно се надъхваме колко сме прави, и се срещаме с различни мнения само когато трябва електорално да претеглим сили. В действителност обаче се случва нещо доста по-лошо.

Хората наистина си намират групи, в които да се тупат по гърба, но също толкова често умишлено търсят срещуположната страна, не за да чуят аргументите ѝ, а за да се нахвърлят върху нея. Това е добре дошло за създателите на социалните мрежи, за които се генерира съдържание, ангажиращо потребителите да стоят онлайн, и измежду споровете за войните в Украйна и Близкия изток да попаднат на вече споменатите реклами за луканки, така че заедно със заседналия живот, свързван с компютрите и смартфоните, да създадем нации от потенциални вратари. 

За мен е изключително опасна появата на това, което наричам VIP потребители – те имат голям брой последователи и развиват поведение, сходно с това на лидер на култ.

Феноменът се наблюдаваше в началото на века във форумите на популярни художествени произведения („Хари Потър“ е поредицата, за която имам преки впечатления, но съществуват и други, най-често на сериали като „Свръхестествено“, „Доктор Кой“ и „Шерлок Холмс“). Сред техните фендъми се появяваха така наречените Big Name Fans – фенове, които на свой ред имат фенове заради генерираното съдържание. Някои от тях по-късно направиха успешна кариера, като писателката Касандра Клеър, започнала с любителски произведения и по-късно написала серия от бестселъри.

Други обаче бяха извънредно опасни и дори създаваха секти, като печално известния Анди Блейк, твърдящ, че се свързва с духове от света на „Властелинът на пръстените“ и училището „Хогуортс“. Споменавам тези хора, защото те задават модел, който според мен днес се наблюдава в много по-широк мащаб. Но ако тогава засегнати бяха предимно впечатлителни тийнейджъри, то VIP потребителите днес оказват ефект върху много широки групи от населението, потребяващи социални мрежи като Facebook, включително в България.

Става дума за харизматични хора, привличащи много последователи, които следят всяка тяхна дума и се влияят от мнението им. Поради това VIP потребителите могат да бъдат определени като създатели на обществено мнение, или opinion makers. По мои наблюдения сред повлияните се срещат хора с висок финансов статус и добро образование, което е характерно и за култовете по принцип. VIP потребителите им създават усещане за общност, която обаче е заплашена от външния свят, изобилстващ от враждебни конспирации, а напускането ѝ се възприема като предателство, отново както при сектите. Това обяснява защо понякога хора, както се казва, от сой, стават симпатизанти на крайнодесни партии, но същото е видно и сред либералната субкултура онлайн, съществуваща в състояние на „обсадена крепост“ и високо недоверие към останалите, които не са част от нея. 

Допълнителен проблем е, че не съм напълно убеден дали VIP потребителят осъзнава, че това, което прави, е поведение на култов лидер. Подобно на останалите, той също е в плен на алгоритмите на социалните мрежи, срещащи го със съмишленици, но и показващи съдържание, предизвикало негативните му емоции. Така той може да е известен човек, искрено харесал някоя кауза, към която са го насочили алгоритмите, и разполагащ с повече свободно време, за да създаде мрежа от последователи, които неусетно се превръщат в затворена общност.

Съзнавам, че това, което ще напиша, е доста дръзко, но според мен Илон Мъск до известна степен е жертва на мрежата, която купи, радикализирайки се от съдържанието, генерирано от потребителите ѝ. Още по-емблематичен пример е Доналд Тръмп, който демонстрира поведение на човек, силно пристрастен към социалните мрежи – често реагира силно емоционално, спи малко и публикува съобщения посред нощ.

Сортирането

Последният аспект на балоните, на който искам да обърна внимание, е според мен и най-опасният от тях. Става дума за т.нар. сортиране – процес, при който през онлайн противопоставянията хората се разделят на два отбора, спорещи по различни теми непрекъснато. Само̀ по себе си това е нормално, само че ситуацията от миналото е следната: хората имат различни позиции по даден проблем, но близки по друг. Така например двама избиратели може да имат срещуположно мнение по въпроса за еднополовите бракове, но и двамата да подкрепят правото на аборт (тази ситуация звучи адекватно за България), да се различават по позициите си относно данъчните ставки, но да са на едно и също мнение за участието в евроатлантическите структури. По този начин техните представители в парламента имат основа, върху която могат да стъпят и да разговарят помежду си, а по-късно да потърсят компромиси и по спорните въпроси.

При сортирането обаче едни и същи хора застават винаги от двете страни на дебата. Така например Петър подкрепя еднополовите бракове, правото на аборт, прогресивния данък и членството на България в НАТО и ЕС, а Тодор е за традиционното семейство, против абортите, за плоския данък и за присъединяване на България към Евразийския съюз и БРИКС. При събирането на достатъчно голям брой Пешовци и Тошовци процесът става много опасен, тъй като, от една страна, създава две групи хора, настръхнали едни срещу други и нямащи нищо общо помежду си, а от друга – изолира останалите.

Както споменах по-горе, най-отдадените са активните в интернет, останалите изтощено наблюдават спора, от време на време удряни като с нажежен ръжен от мнение, което ги скандализира. По всяка вероятност тези хора имат най-различни позиции по най-различни въпроси, но политическите играчи отразяват мненията само на най-активните. Така изтощените се чувстват непредставени от нито една страна, което може да доведе до примирение и апатия (каквито се наблюдават у нас), а в екстремни случаи – да завърши с насилие. Такъв е случаят с убиеца Луиджи Маджоне, чиито нерви явно не са издържали заради недобрата здравна политика на САЩ и са го подтикнали да застреля шефа на най-голямата застрахователна компания в страната Брайън Томпсън. Преглед на това, което е споделял в социалните мрежи, издава миш-маш от леви и десни политически говорители, обединени криво-ляво от антисистемно говорене.

Противопоставянето в България

Нека обаче се върнем на местна почва и да видим дали тезата за сортирането се оправдава. Страната минава през голямо противопоставяне през 90-те години, когато за властта спорят СДС и БСП, но по-късно с идването на НДСВ и ГЕРБ се получава размиване на границите, което смекчава поляризацията, замитайки спорните въпроси под килима и за сметка на съмнения в корупция, които от време на време водят до голямо обществено напрежение.

От 2020 г. насам обаче тези проблеми започват да изскачат отново. Стартът беше даден от полемиките за ваксините по време на пандемията от коронавирус, макар че още преди това публиката беше тествана с други спорове, като този за Истанбулската конвенция. От началото на войната в Украйна оформените вече агитки се разделиха драстично по отношение на конфликта, което прерасна в спорове за геополитическата ориентация на страната, продължаващи до ден днешен.

Макар и от съдбоносно значение за бъдещето на Украйна, в нашето общество обаче все още не се е получило докрай сортирането на две големи срещуположни групи, противопоставящи се за всичко. Според мен причината за това са споровете за корупцията – това, че някои от партиите на статуквото отпреди протестите, започнали след инициативата на „Демократична България“ в Росенец, се заявиха за Украйна, а други за Русия, се повтори и сред партиите, свързани с протеста, и така НЕ се получи ефектът политическите сили да се разделят по един и същи начин по всички въпроси. Последното понякога е объркващо, като ПП–ДБ са особено уязвими в дебата с кои е по-лошо да се коалират – „корумпетата“ от ГЕРБ–СДС или „рашистите“ от „Възраждане“, но за страната може би е шанс да избегне ситуация или-или, която да завърши катастрофално.

Знам, че мнозина търсят решително противопоставяне между космополити и националисти. Опитът със случаи като Брекзит ме кара да смятам, че това е катастрофална идея и е по-добре либерално мислещите хора да не търсят такова противопоставяне – така както Квинт Фабий Максим е избягвал директен сблъсък с Ханибал във войните на Картаген срещу Рим (авторът на тези редове е от НГДЕК, та ще му простите античната аналогия – б.а.).

В този ред на мисли, новосформираното правителство, от което отпадат либералите от ПП–ДБ и русофилите от „Възраждане“, може да е някакъв шанс да се намали интензитетът на споровете за геополитика у нас, колкото и горчиво разочаровани да са противниците на считаното за корупционно наследство от управленията между 2009 и 2020 г.

Ако се върнем към социалните мрежи обаче, ще видим, че обществата навсякъде по света са изправени пред много сериозен проблем, който идва твърде бързо, за да бъде решен еволюционно. Мозъците ни НЕ са предназначени да обемат толкова големи количества информация. Това означава, че ние инстинктивно започваме да филтрираме онова, което пасва на нашите убеждения, и се затваряме в групи, където да се чувстваме уютно. Същото обаче се прави и от различните от нас, а срещата между новосформираните отбори започва да предизвиква все повече искри.

Засега никой не е намерил работещо решение. Фактчекърите например бяха провидени (къде с основание, къде без) за пристрастни към едната гледна точка и захвърлени като нещо ненужно. Някаква регулация обаче е по-скоро неизбежна. Но при изработването ѝ е необходимо да се намери холистичен подход, включващ не само рационалисти, но също психолози, социолози и дори духовни водачи. Така налагането ѝ няма да се чувства като репресия от едната страна върху другата. С втората победа на Тръмп се видя, че това предизвиква ефект, обратен на търсения.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nauchnata-etika-v-silitsievata-dolina-izmamata-theranos/

Въпреки че „Теранос“ е оценена на 9 млрд. долара и съществува в продължение на 15 години, тя приключва дейността си без постигнат научен успех, а през 2022 и 2023 г. основателката ѝ Елизабет Холмс и нейният съдружник и главен оперативен директор на компанията Рамеш Балвани са осъдени съответно на над 11 и над 12 години затвор за измама на инвеститорите и пациентите.

Коя е Елизабет Холмс

Елизабет Холмс е родена през 1984 г. в столицата на САЩ – Вашингтон. Баща ѝ e вицепрезидент на енергийна компания, която фалира след скандал със счетоводни измами. Майка ѝ работи за правителството като политически съветник в Капитолия. Елизабет е наполовина датчанка, а прапрапрадядо ѝ е имигрант с еврейско-унгарски произход и през далечната 1868 година основава все още съществуващата компания за мая за хляб Fleischmann’s Yeast.

Елизабет Холмс завършва гимназията St. John’s School в Хюстън. Родителите ѝ я записват на частни уроци по мандарин, а след това посещава и лятната програма по мандарин в Станфордския университет.

През 2002 г. Холмс започва да изучава инженерна химия в Станфорд и работи като студент изследовател и лабораторен асистент. В края на първи курс е част от екипа на лаборатория към Геномния институт в Сингапур и участва в изследването на вируса SARS-CoV-1, като събира кръвни проби.

През 2004 г. напуска Станфорд и използва парите за обучението си за финансиране на компания, свързана с разработването на технологии в сферата на здравеопазването.

Компанията „Теранос“

Едва на 19 години, през 2003-та Елизабет Холмс основава компанията „Теранос“ (името произхожда от английските думи за терапия – therapy, и диагноза – diagnosis). Мисията ѝ е да промени здравната система и да даде възможност на пациентите да се грижат за здравето си по по-достъпен начин. Страхът на Холмс от игли води до разработването на технология, с която могат да се извършат редица диагностични тестове с малко количество кръв, взета от убождане на пръста.

Рамеш Балвани – Съни става част от „Теранос“ през 2009 г. Преди това е работил за добре известни технологични компании, като Lotus Software, Microsoft (в отдел „Продажби“) и CommerceBid.com. Впоследствие става ясно, че Балвани е упражнявал контрол върху служителите чрез лични нападки и заплахи, държейки отделните звена в пълно неведение за работата на колегите им заради страха си от индустриален шпионаж.

„Теранос“ има претенции, че предлага кръвни изследвания на най-ниски цени, като пациентите дават само няколко капки кръв в т.нар. нанотейнер. Компанията разработва патентовано устройство за извършване на изследванията, наречено Едисън. Революционните обещания за промяна в здравната система и медийният интерес увеличават интереса на инвеститорите и през 2014 г. „Теранос“ е оценена на 9 млрд. долара.

Изглежда, че компанията е успешна, но всъщност има множество затруднения по пътя на усъвършенстване на технологията, без която е невъзможно да постигне целта си да предоставя многобройни диагностични тестове наведнъж. Не са публикувани никакви резултати, с които технологията ѝ да може да се сравни с вече установени и одобрени за диагностика технологии и да се оценят точността, качеството и ефективността на „Едисън“.

Скептични експерти посочват, че количеството кръв, необходимо за изследванията, не е достатъчно за извършването на множество тестове и за получаване на коректен резултат. С времето става напълно ясно, че е абсолютно невъзможно теоретичният начин на работа на технологията да се приложи на практика и не представлява невероятен научен пробив – съответно обещанията на компанията са напразни. Двама учени (Тейлър Шулц и Ерика Чънг) от компанията решават да изобличат „Теранос“, като разкриват, че компанията фалшифицира научни процедури и резултати.

Измамата „Теранос“ и научната етика

„Теранос“ работи в т.нар. научен вакуум според Джон Кариру, автор на книгата Bad Blood, в която се разглежда историята на Елизабет Холмс. Компанията обещава да трансформира здравните грижи, тестват се множество пациенти, но не са открити доказателства, че продуктите, които произвежда, са сигурни и безопасни. Липсва и ясно обяснение как работи технологията. Няма повторяемост на изследванията върху разработените устройства, която е задължителна част от доказателствата за ефективността и приложимостта им. Не са били изнасяни презентации на научни конференции. Служителите са максимално изолирани един от друг, а текучеството на кадри е голямо. Работи се в страх. 

Учените от „Теранос“, изразяващи гласно притесненията си, са уволнявани и задължавани да подписват споразумения, че няма да разкриват фирмени тайни, в противен случай ще се наложи да се изправят пред съда. Иън Гибонс, биохимик и молекулярен биолог, се самоубива ден преди да свидетелства в съдебен процес за технологията, която компанията използва. Организацията се е основавала на безразсъдство, наивност, ласкателство и потайност. Научната етика, която очевидно липсва при „Теранос“, изисква открити проучвания, стриктни правила при тестване, възпроизводимост на резултатите, прозрачност и споделяне на новите открития.

Присъдата на Елизабет Холмс

Първите обвинения, повдигнати срещу Елизабет Холмс през 2018 г., са за измама на инвеститорите и на пациентите, използвали услугите на компанията. През 2022 г. тя е осъдена на 11 години и 3 месеца затвор за измама на инвеститорите, а по обвиненията за измама на пациенти е оправдана. От 27 април 2023 г. Елизабет Холмс излежава присъдата си ефективно в щатски затвор.

По време на отделен съдебен процес Балвани е осъден на 12 години и 11 месеца затвор за измама на инвеститорите и застрашаване на здравето на пациентите.

Бъдещето на науката в Силициевата долина

Провалът на „Теранос“ повдига много въпроси и един от тях категорично е дали е редно стартъп компании в Силициевата долина да се занимават с медицински научни изследвания.

В същото време извън Силициевата долина се постига голям напредък в сферата на медицинската диагностика: автоматизиране на клинични анализи, откриване на биомаркери, въвеждане на метаболомика и изкуствен интелект. За здравеопазването в световен мащаб е изключително важно финансовата подкрепа да не секва, инвестициите да не спират, а с тях и желанието за нови технологии.

В Силициевата долина важи правилото Fake it till you make it („Прави се, че си успял, докато не успееш наистина“), компаниите се чувстват задължени да рекламират продуктите си още преди да са създадени, и да дават предварителни нереалистични обещания. Този подход не работи в сферата на медицината и науката. Изводите от провала на „Теранос“ са, че научната общност трябва да държи отговорни технологичните компании, да разглежда доказателствата и да показва възникналите проблеми. Само така инвеститорите, мениджърите на здравни системи и политиците ще имат по-ясен поглед върху нещата.

Заглавно изображение: Елизабет Холмс, основателка и главна изпълнителна директорка на „Теранос“, и Джонатан Шибър от TechCrunch по време на TechCrunch Disrupt в Сан Франциско. Септември, 2014 г. Източник: TechCrunch / Creative Commons

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://www.toest.bg/mediynata-gramotnost-kato-zadulzhitelen-element-na-obrazovanieto/

За никого не е тайна, че нивото на образование на обществото е пряко свързано със здравето, икономическия растеж и стандарта на живот на хората в същото това общество. Образованието до известна степен е свързано и с политическата реалност в една държава.

В САЩ например училищното образование изостава от изискванията на обществото. Нивата на знания по математика и четене се задържат стабилни в последните двайсетина години, но в азиатските страни растат и САЩ изостава в сравнителен аспект. Висшето образование също изисква промени. Но по-тревожна е тенденцията за негативна обществена нагласа към висшето образование, която се забелязва в САЩ. Въпреки че страната продължава да бъде водещата световна икономика, много политици и икономисти се страхуват, че скоро ще отстъпи от тази позиция. Eдин от индикаторите за това е фактът, че през последното десетилетие качеството на живот в САЩ спада.

В България, за щастие, на висшето образование все още се гледа положително, като условие за по-добър стандарт на живот. Националният статистически институт публикува данни за 2,5% спад на студентите в българските вузове през 2023 г. в сравнение с 2022-ра, но без да се отчитат младежите, които следват в чужбина, както и негативната демография. Несъмнено обаче училищната система се нуждае от спешни промени. Нивото на образование на българското население е под средното за Европейския съюз. От 89 държави в изследване на U.S. News качеството на живот в България е на 43-то място – след Индия, Бразилия и Филипините, преди Румъния и Русия и на едно от последните места в Европейския съюз. 

Въпреки че прякото сравнение на образователните системи в САЩ и България е трудно, дори невъзможно – по много причини, – ще си позволя някои мисли за нужните промени в образователните политики и реалности и в двете държави.

Заварчици или философи?

Над 30 години съм преподавателка в държавен университет в САЩ и през това време образованието се промени. Интернет като че ли управлява знанията ни (да не споменавам изкуствения интелект) и с всеки следващ випуск гимназисти, които се записват в курсовете ми, забелязвам промяна не само в нивото на знанията им, но и в начина, по който възприемат образованието и се отнасят към него.

Липсват им основни понятия за обществото и света, в областта на географията, историята, познания за другия извън прякото обкръжение. Може би са чували за комунизма, но нямат никаква представа какво е това. А изучаването на чужд език се счита за напълно излишно, въпреки че много изследвания доказват ползата му за когнитивното развитие на младите хора, за комуникативността, мултикултурната грамотност и др. Имам и преки наблюдения върху училищното образование покрай сина ми, който тази година завършва гимназия в САЩ.

Администрацията на Роналд Рейгън започна системен деструктивен подход към образователната система, който като че ли става все по-вреден през годините. 

Рейгън всяка година настояваше за 20% намаление на бюджета за образование, режеше от фондовете за строителство в държавните университети и твърдеше, че държавата трябва да престане да субсидира интелектуалното любопитство. Тази политика не само продължава, но и се превръща в обществена нагласа. През ноември 2015 г., по време на предизборен дебат, републиканският сенатор от Флорида Марко Рубио заявява:

Заварчиците получават повече от философите. На нас ни трябват заварчици, а не философи.

Залата избухва в аплодисменти. 

За тези, които биха повярвали на това твърдение, Forbes съобщава, че хората с философско образование заработват 78% повече от заварчиците. Но извън пряката материална полза, мащабно вълнуваща младите хора в САЩ, пък и в България, философията като предмет, наред с много други познания, гради и критично мислене и знания за индивида и обществото.

По-тревожни са аплодисментите, разкриващи негативното отношение на мнозина към висшето образование. Същото отношение се забелязва и към училищата. Съкращаването на средствата, лошата материална база, ниското заплащане и недостигът на учители водят до гимназисти, които са слабо подготвени за включване в трудовия сектор или за продължаване на образованието си в университет. Националният институт по грамотност на САЩ публикува данните за грамотността на американското население през учебната 2024–2025 година. Като цяло възрастното население е грамотно – 79%, 21% са неграмотни. Но грамотността на 54% от тези близо 80% грамотни хора е под нивото на шестокласник. Част от резултатите се дължат на факта, че грамотността се измерва с познанията по английски език, а доста имигранти го владеят слабо или не го владеят изобщо. 

По-различни знания и подходи

Както споменах по-горе, интернет също преобръща нагласите към образованието, което налага и спешни промени в образователните системи. Мрежата предлага всякаква информация, достъпна от екрана на мобилния ни телефон, и въпреки това човек трябва да притежава основни знания за света и за обществото, за да може да има адекватно отношение към себе си и към страната си. (Подчертавам това за адекватността, защото, за съжаление, често потъването в дигиталното и в интернет не води до такова отношение.) 

Училището трябва да свърже споменатите основни знания с действителността извън класната стая, с производството, с бизнеса, с неправителствения сектор и т.н. Но също така то трябва да култивира качества, умения и нагласи като критично мислене, успешна комуникация, работа в екип, ефективно сътрудничество, медийна грамотност и обществена ангажираност. 

Един от методите за постигане на такива резултати е т.нар. активно учене, или активно усвояване на материала. Ученикът трябва да вземе активно участие и да е в центъра на учебния процес. Това става с повече проекти – индивидуални и групови, с повече възможности учениците да се научат от грешките си след контролни и изпити, да им се разреши да поправят оценките си, след като анализират пропуските си и дадат правилни примери, и т.н. 

Важно е също така учебният процес да излиза колкото може по-често извън класната стая и да се осигурят възможности за практика. 

И може би най-ценното: да се култивират доброволен труд и ангажираност в обществото за създаването на гражданско съзнание. В България примерите за млади хора без всякакъв морал и гражданска съвест са доста. И това, макар и тревожно, не е учудващо предвид факта колко много са примерите за зрели и утвърдени хора без всякакъв морал и гражданска съвест, които даже са част от политическия живот и държавното управление.

Училището има възможността да култивира друго поведение и отношение към живота. В гимназията на сина ми учениците завършват със 120 часа практика в XII клас и 80 часа доброволен труд в IX, X и XI клас. Не твърдя, че това е идеалното училище. Такова няма. Но то използва ефективна методика за по-добро образование за XXI век. Повечето държавни училища в САЩ и в България са далеч от постигането на такъв баланс – на обучение, което предлага знания и изгражда качества. 

Предметът медийна грамотност

Освен различна структура и подходи в обучението, спешно се налага въвеждането на медийна грамотност като предмет и в САЩ, и в България. И в двете страни, пък и в много други, гражданите стават обект на масивни и системни дезинформационни кампании и подклаждане на страхове. По медийна грамотност България заема 33-то място през 2022 г. от 41 европейски страни според изследване на „Отворено общество“. През 2023 г. вече е на 35-то място, като непосредствено преди нас са Сърбия, Молдова, Черна гора и Румъния.

Същото изследване има и разширен вариант, в който към европейските страни са добавени още 6 държави – Канада, Австралия, САЩ, Израел, Южна Корея и Япония. САЩ е на 18-то място от 47-те изследвани държави, а България – на 41-во. Въпреки че преподаватели и изследователи вярват в необходимостта младите хора да бъдат грамотни консуматори на дигитална информация, в САЩ само два щата – Ню Джърси и Делауеър – законово въвеждат изучването на медийна грамотност от I до XII клас. 

В първата група на грамотност в изследването, цитирано по-горе, влизат Финландия, Дания, Норвегия, Естония, Швеция, Ирландия и Швейцария. Много добър пример е Естония. Масивно подлагана на дезинформация от Русия с години, през 2010-та страната въвежда медийната грамотност като предмет в училищата от I клас до края на средното образование.

Как се култивира медийна грамотност?

• създават се условия учениците да задават въпроси, а не само да отговарят;
• представят се различни гледни точки, които предизвикват комплексни дебати;
• изисква се учениците да проверяват информацията и да намират различни източници за проверка и сравнение;
• очаква се да могат да обосноват разбиранията и интерпретациите си с документирани факти и доказателства.

Култивирането на умения с подобни подходи възпитава не консуматори на информация, а изследователи и помага за създаването на гражданско съзнание и отговорност. Такова образование определено е отговор на масовия и доста ефикасен популизъм в политиката на САЩ, България и доста други европейски държави.

Не само че е крайно време, но вече е задължително българската образователна система да включи медийната грамотност в програмата. Проекти като „Медийна грамотност в класната стая“ предлагат добър пример за повишаването на грамотността сред учениците, но това е крайно недостатъчно и ще продължи да бъде недостатъчно, докато медийната грамотност не се превърне в държавна политика. 

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/toy-e-moya-vyara-moy-svyat-bolest-moya-lekar-moy-homoseksualnost-i-islyam-produlzhenie/

<< Към първа част

… И все пак каква е историческата гледна точка към хомосексуалните практики в мюсюлманския свещен закон?

Сложна, но не безкрайно противоречива, ако предприема логически непоследователния ход на представяне на извод преди аргумента. Впрочем понятие като „хомосексуалност“ не съществува в мюсюлманската традиция. Основният термин е лиуат, а пък за онзи, който го практикува, се изработва понятието лути, оттук и глаголът талаууата, тоест „постъпвам като народа на Лут“. Те имат корени в текста на Корана, където се говори за греха на „народа на Лут“ и последвалото му унищожение. 

Лут е кораничният еквивалент на библейската фигура на Лот от разказа за Содом и Гомор в Битие 19 в Библията. В мюсюлманското Свещено писание се появява на няколко места, например 7:80, където се говори за народа на Лут и „скверността [фахиша], която преди вас не е сторвал никой народ“. Въпросната „скверност“ откриваме и в 27:54 или пък в 29:28. Без изрично да се указва от какъв характер е, историческата правна и богословска традиция недвусмислено развива възгледа, че става въпрос за практикуване на содомия между мъже. Кораничният разказ задава и тона на предписаното наказание за прегрешението, доколкото именно „ураган от камъни“ (54:34) и „порой камъни от глина“ (15:74) е средството, чрез което Аллах наказва народа на Лут.

Сборниците с преданията на Пророка, т.нар. Сунна, като друг основен източник на правно нормотворчество, също обрисуват практиката със силно негативни краски. Там „народът на Лут“ се появява сред заръките на Пророка в тематичните раздели, посветени на онази особена категория наказания, обозначавани с термина хадд, букв. „граница“ – познатите ни отрязвания на ръката на крадеца, пребиване с камъни за прелюбодейство, екзекуция при метеж срещу управника и пр. Достатъчно красноречиви са опасенията на Пророка: „… нещото, от което най-много се страхувам за общността ми, са делата на народа на Лут.“ Относно прегрешилите пък той заръчва:

… убийте с камъни онзи, който е отгоре, както и онзи, който е отдолу, както онзи, който го върши, така и онзи, комуто го вършат. 

А както знаем, поне от времето на прадядото на мюсюлманската юриспруденция Аш-Шафии от VIII–IX век, основните стълбове на мюсюлманското право са Корана и Сунната. От тях чрез техники като аналогията (кийас) и консенсуса на богословите (иджма‘) се извличат приложими в различни контексти постановки. На този принцип и до днес се конструират и отговорите на богословите и правистите в големите портали за онлайн консултации (фатауа). И тук се случва нещо подобно – чрез аналогия с прегрешението на прелюбодеянието (зина), тоест сексуални отношения извън легитимната рамка на брака или с робини, хомосексуалната практика се разглежда като подлежаща на същото наказание. И то традиционно е пребиване с камъни. По силата на предадени истории около зетя на Пророка Али ибн Аби Талиб и неговия близък съратник и пръв халиф Абу Бакр се допуска и изгаряне или хвърляне от високо. 

Аналогията между прелюбодеянието и хомосексуалния акт е стандартна. Големите мюсюлмански правни школи се придържат основно към нея, при все че съществуват известни нюанси – за някои течения смъртно наказание се полага при всички случаи, други въвеждат разграничаване в зависимост от това дали извършителите са женени, или не. И накрая идват тези, според които наказанието може да бъде смекчено. Вместо санкция от категорията хадд, която не подлежи на оспорване, се предписва наказание като бой с камшик от по-меката категория та‘зир, тоест по преценка на шариатския съдия (кади). Така смята например Ибн Хазм от Кордоба през XI век. А той, въпреки че принадлежи към една от най-буквалистичните школи в мюсюлманското право, си позволява доста фриволни асоциация по темата за любовта между мъжете в най-известното си литературно съчинение с поетичното заглавие „Пръстенът на гълъбицата“. 

По смисъла на така зададената терминологична и нормативна рамка, предмет на регулация са хомосексуалните отношения между мъже, но най-вече самият акт на съвкупление. И те винаги се разглеждат в силно негативна светлина. Отношенията между жени рядко стават предмет на анализ и също касаят самия акт, който бива обозначен с друг термин – сихак или мусахака. Той, подобно на лиуат, впоследствие придобива и по-общо значение и започва да се употребява в смисъла на лесбийство. 

Но как гледат днешните богослови на постъпилите към тях запитвания от мюсюлмани?

Какво е наказанието за хомосексуалност [лиуат] и има ли разлика между онзи, който го върши, и комуто го вършат? –

задава въпроса си един мюсюлманин в портала на влиятелния богослов Мухаммад Салих ал-Мунаджжид,

Подобен тип запитвания и отговорите им са златна мина. Тук отговорът на шейха е подробен, затова започва с кратко резюме. Ако искате, четете само резюмето, както при османските мюфтии, които отговарят единствено с „Да, може“ или „Не, не може“, без да са длъжни да се обясняват. 

Резюмето е кратко и недвусмислено – всички авторитетни съратници на Пророка, твърди богословът, са напълно съгласни, че извършителят трябва да бъде убит. Само че, казва, мненията им се различават по начина на екзекуцията. Някои, измежду които е и Абу Бакр, верният приятел на Пророка, твърдят, че престъпникът трябва да бъде изгорен с огън. Други пък препоръчват, че трябва да бъде хвърлен от високо, а пък трети – че трябва да бъде убит чрез замеряне с камъни. 

Но след времето на Пророка правистите развиват по-детайлни мнения. Някои казват, че при всички случаи трябва да бъде убит, независимо дали е женен, или не, а според други, ако е женен и го извърши, подлежи на убиване с камъни, иначе само го бичуват. Подробният отговор пък се опира до голяма степен на разсъждението на богослова Ибн Кайим ал-Джаузия от XIV век. 

Съществува обаче казус, при който не са те хванали, така че е възможно да не изпиташ цялата строгост на шариата. За такъв случай разбираме от портала, финансиран от катарското Министерство на религиозните дела, където има цял раздел за наказания, свързани с хомосексуалност (лиуат) и „извращение“ (шузуз, един от другите термини).

Именно там мюсюлманин на 27-годишна възраст споделя, че бил изкушен многократно от хомосексуалността, за което се разкайва, и пита какво да стори. Отговорът е очакван: препоръчва се покаяние според редица предания от Пророка и Корана, като отново се цитира съчинението на Ибн Кайим ал-Джаузия. Някои текстове се превръщат в евъргрийн и си остават такива дори след седем столетия. Очертават се обаче и трите степени на подхлъзване към този грях (и престъпление, доколкото по шариата често пъти категориите се припокриват). Първата е само чрез гледане, втората е чрез телесен контакт под формата на прегръдки и други интимности, и накрая, третата е самият акт, който е най-голямата скверност.

Сексуалните практики между жени също не остават встрани от запитванията на мюсюлманите. Ето какво гласи друг въпрос:

Знам, че практикуването на секс между жени е възбранено, но искам да знам какво е наказанието. Сестра във вярата ми каза, че наказанието е точно като това за прелюбодеянието – бой с камшик за неомъжените и пребиване с камъни за омъжените.

Отговорът на шейх Мунаджжид е нюансиран – при все че някои религиозни учени го смятат за голям грях, не се полага наказание като за прелюбодеяние, защото не е такова. Полага се възпитателна наказателна мярка по преценка на съдията. Богословът Ибн Кудама също намира място в отговора – според него Пророкът е казал, че сексуалният контакт между жени все пак се смята за прелюбодейство (зина), но не се полага пълното наказание, защото няма как да се осъществи акт на проникване (джима‘). Оттук и следва отсъждането на наказание по преценка на съдията. Дават се и препоръки за излекуване от порока: обръщане към Аллах в чистота, преклонение и благочестие, свеждане на погледа с цел избягване на изкушенията, спомен за починалите, на които е отсъдено според делата им и не могат да направят нищо, за да изкупят греховете си, или да добавят още добри дела, занимания с полезни неща, а накрая нещо съвсем прагматично – препоръка за женитба колкото може по-скоро. 

Този текст няма претенция за всеобхватност. Със сигурност не отчита цялата палитра от нюанси в отношенията между половете. Не разглежда например възгледите за трансджендър хората, за хора с белези на двата пола или за кросдресинга. Не проблематизира в дълбочина правата на ЛГБТ общностите в Близкия и Средния изток. Няма и за цел да сравнява през границите на традициите в други монотеистични религии, нито пък да търси паралели с античния идеал за любовта между зрял мъж и младеж. За сметка на това открехва пролука, през която да надзърнем към обосновката на точно определено устойчиво отношение към ЛГБТ общността. С него може да сме съгласни или не, но то със сигурност съществува. 

Може да твърдим, подобно на изследователката, цитирана в началото, че тази строгост произтича не от „задълбочено разбиране“ на религиозния закон, а от изначално предпоставена и аксиоматично зададена цисджендър гледна точка. Звучи ми като изказване в духа на „те не са разбрали правилно Корана и Пророка и са си измислил фундаментализми“. Не бих се наел с такъв дързък мисловен експеримент чрез омаловажаване на значението на нормативния текст. Не може да си затворим очите за основанията за такова отношение към практиките на гей общността. 

Но какво можем да направим тогава? Трябва да се „считаме с реалностите“, както казва Тодор Живков в една от речите си.

ЛГБТ общности в Близкия и Средния изток са съществували и ще съществуват независимо от възгледите на „ходжите“,

както пейоративно ги наричат раздразнените им противници.

Може да се опитаме например да разделим постановките на свещения закон от тези на вярата в духа на едно „осветскостяване“ на религията, подобно на историческите процеси на секуларизация в Европа. Според това виждане придържането към свещения закон е историческа отживелица, следователно е незадължително. Коранът не е наръчник по право, твърдят застъпниците на такъв възглед. Оттук и религиозният закон може бъде категорично поставен настрани от основните положения на вярата като несъществен. 

Може да се предприеме и друг ход. Да се опитаме да обосновем иновативни тълкувания – както при съвременните усилия да се предоговорят понятията за пол в исляма по линия на изпълване на думи като фитра (сходно на „природа“) с ново съдържание, включващо и това да си гей. По редица причини тези контранаративни начинания в посока разчупване на основни доктринални положения засега остават в сферата на екзотичната интелектуална спекулация. И в момента, в който нормата започне да определя практиката, крайният резултат – с цялата му строгост – може да бъде доста предсказуем. Без значение дали ни харесва, или не.

Наказанието на народа на Лут, ръкопис от XVI век на „Житията на пророците“ от Исхак ибн Ибрахим ан-Нишапури (XII век), дигитална колекция на Берлинската библиотека

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/tova-be-stena/

Това е стена!

Фразата от стихотворение на Борис Христов беше мотото на заключителния сезон на тазгодишните есенни Литературни срещи. Трийсет и пет години след падането на Берлинската стена, употребата на минало време (бе, беше) би фиксирало само историческия факт.

Дали културните разломи не се разширяват отново? Хибридната война, виртуалните ни стени, акустиката в приятелските кръгове – усещаме ли изобщо кога e преминат собственият ни Checkpoint Charlie?

Символизираното от Стената разделение провокира нови поводи за разговор. Вече не толкова по оста Изток–Запад, все още уместна впрочем. А поради разширяващите се като концентрични кръгове конотации на идеята за сепариране – като опит да се самоопределим.

И докато ограждането със стени е един от древните модели да защитиш и отграничиш своето, полиса, цивилизованото пространство, то днес човек започва да се пита как функционира (споменът за) Берлинската стена, която разполови един град, прерязвайки семейни връзки, улици, дори и няколко къщи.

В официалното ѝ наименование на немски фигурира Schutzwall ‘защитна стена, ров’.

Стената, от двете страни на която се говори един език. Макар през годините той да обраства с различни идеологеми.

Стената като бариера.

Стената като инструмент.

Стената като охранявана граница, която разполовява тялото на Европа на Източна и Западна. И на която се стреля на месо. Като че ли човекът може да бъде само месо.

И от двете страни на Берлинската стена имаше цивилизации. И двете имаха основанията и инструментариума да асоциират света отсреща с другост. Другостта като враг, привкусът на хтонично, заплашително пространство. Институционализирането на страха от нашата, източната страна на Стената – нека признаем – го правеше още по-жив.

Падането на Берлинската стена беше не просто опит за интегриране, а кредо, символ верую. Изповядване на увереността, че можем да живеем в единение. Заедно.

Трийсет и пет години по-късно (което е около поколение и малко) никой вече няма желание за илюзии. Защитните ровове се множат и местят като в игра на тетрис. Стената обаче се превърна в повод за диалогизиране. В метафора, която функционира отвъд полето на идеологемите – като опит да разберем кои сме и защо имаме толкова отчаяна нужда да се самоопределяме чрез разграничаването си от останалите.

По време на Литературните срещи деликатно, но много настойчиво беше поставен въпросът „Колко стени бяха издигнати, докато празнувахме падането на една от тях?“. (Да припомним и участниците в трите вечери: Джаки Томе, Надежда Радулова, Михаил Зигар, Георги Господинов, Катя Петровская, Йоанна Елми, Стефан Иванов, Пламен Дойнов, Оля Стоянова, Илко Димитров, Мирела Иванова, Еми Барух, Петър Чухов, Здравка Евтимова.)

Инсталацията в One Gallery (визуална идентичност – Костадин Кокаланов, студио FRANK) съдържаше текстове на Йоанна Елми и Стефан Иванов, писани по пет основни теми: самота, тъга, емиграция, носталгия, аномия. Да, акроним са на:

с

т

е

н

а

Самота

Мъртвите зони вътре в нас, в които я укриваме, са подобни на граничните територии – ничия земя, практически недостъпна. Поле, което семантично принадлежи на стената. Йоанна Елми неслучайно я свързва със страха:

… страх ме е и мен, ужасно ме е страх, че вече измерихме света, обиколихме го, завладяхме го, изядохме го, изцедихме го, изсушихме го, видяхме го да виси като синя ябълка в безкрайната градина на космоса, вече знаем колко сме малки.

Да, метафората на стената продължава да ражда асоциации с изолация и контролно-пропускателни пунктове. Дори да говорим за „стените“ си във Facebook – там, където почти две десетилетия човечеството обявява споделената си самота.

Синхронично Стефан Иванов също обвързва самотата с криза на идентичността и страх. Но и с дълбоките екзистенциални липси, които не ни позволяват да се чувстваме свързани с другите. А скрито и непреодолимо – и със себе си:

Как съм дълбал с ключ стената на съблекалнята. […] Затова пиша, за да съм чут и видян, за да прескоча и махна стената от тормоз, безразличие и юркане.

И отново сме там – при стената, която охранява собствената ни самота. Малката ни човешка самота („Болко, болкоо, болчице!“, беше възкликнал Ал. Геров) – понеже отвън е другото, неопитоменото, заплашителното.

Тъга

Тя е там, на ръба на безсилието, от другата страна на утехата. Призракът на стената тук е омекотен, одомашнен, понятен.

Не е нужно от тъгата да се прави фетиш, идол или табу,

пише Стефан Иванов. Подобна беше и дискретната нишка, прокарана в разговора между Катя Петровская и Георги Господинов (в книгите и на двамата им невъзможността да достигнеш не е непременно невъзможност да се свържеш емоционално с помощта на спасителната мисия на приемането).

Впрочем именно в Берлин живее Катя Петровская, а Михаил Зигар казва, че е между Берлин и Ню Йорк (обединения Берлин, в който споменът за Стената е белег от рана). Днес имаме възможност да правим подобен избор. Между 13 август 1961-ва и 9 ноември 1989 г. Стената е непроницаема и охранявана граница между двете германски държави.

Дългите стени на тъгата неизбежно ни отвеждат и към онази молитвена варовикова стена, висока двайсет метра – Стената на плача. Защото надеждата е необходимата друга страна, не непременно противоположна на тъгата. Йоанна Елми в скоби си припомня, че е била на различни места, на които

пишеш желание на листче, навиваш го и го пъхаш между камъните.

И че понякога тя чете тези послания, пропъхнати в какви ли не стени, обикновено по свети места. Единени сме в тъгите си. В болката по невъзвратимото и липсващото.

Емиграция

Точно в центъра на стЕна-та. Като разрив, но и (най-сетне) като възможност. Свободен избор. Опит, отказван на няколко поколения от Източния блок. Хора, които са „предпазвани“ от нахлуващия от Запад морален разпад, както твърди пропагандата. За демонизирането на другия винаги се използва етичен наратив (реториката на националистическите партии, „Движение за изправяне на нравите“ – кампанията, започнала през 40-те години в Китай, печалното известните тук репресии, свързани с комунистическия морал). Не, границите не пазят затворените зад тях от прииждащо зло, те ултимативно не позволяват на хората от социалистическите страни да напуснат. И това не бива да бъде забравяно.

Мечтаните модели се оказват отвън, зад охраняваните стени на „полиса“. Варварите, да, също и онези от стихотворението на Кавафис „В очакване на варварите“, няма да нахлуят. Защото няма нищо желано, заради което да си струва.

И ето ни днес:

свършиха религиите, идеологиите, свърши и Запада, свършиха нещата, в които да се вярва. (Йоанна Елми)

Но нали човекът първом и винаги е емигрирал в себе си. Поради по-обхватния ужас, онзи отвъд конкретните исторически обстоятелства. Стефан Иванов го описва така:

Представял съм си, че вече няма заради кого да съм в тази държава […], че няма нищо, което да ме задържа, че мога да започна отначало и не, това не ме окуражаваше, а ме плашеше.

Иначе чисто житейски Йоанна Елми живее в САЩ, Стефан Иванов – в България. Дели ги един океан. Събира ги и литературната инсталация „С.Т.Е.Н.А.“.

Днес идеята за емиграция е примирима в общото виртуално пространство, което обитаваме по своя воля. Струва ми се обаче, че има едно място, от което никога не бихме успели да си тръгнем докрай. Езикът.

Носталгия

… светът, за който сме отгледани, вече не съществува, толкова много настояще, толкова много минало, никакво бъдеще… (Йоанна Елми)

Етимологично думата се свързва с „тъгата, болката по дома“, по загубеното, напоследък – с горчиво-сладкия копнеж по невъзвратимото. Помня, помня, изброява Стефан Иванов в текста си за „Стена“-та: одеяло, бисквити, ръцете на баба и дядо, телата на книгите, звука от часовниците, любима риза, снимка на място, което вече не съществува. И ние откриваме общото, архетипно битие на тези спомени и в нас.

Тъмната страна на носталгирането обаче е свързана с идеализирането на обществен строй, който вече е бил. Онова „у дома“, което житейски е било времето на нечия младост. Кръговото, циклично природно време сякаш задейства у нас механизми, които ни връщат към добре забравеното старо. Чрез припомнянето му в щадяща и подходяща светлина, чрез филтрирането на информация, с помощта на всички онези прийоми, които носим в паметта на смартфоните си – лесни програми за обработка на изображението, които разкрасяват кадъра. Извинете, света.

Обратната страна на носталгията не включва ли преди всичко подбор на информацията? И тук, у нас, както и в добре описаната и изследвана „осталгия“ – носталгията по несъществуващата вече държава ГДР (от Ost ‘изток’). Осколките от тази болка ще предрешат ли бъдещето ни? (Припомням си отново „Времеубежище“, изборите, които правят отделните нации, и избора, който визионерски е предположен за нашето, българско живеене.)

Остава ни милостивото завръщане към носталгията по/на Милан Кундера и Патрик Модиано. Онова предвкусване на тъгата, знаенето тук и сега, че скоро мигът ще е минало и тогава ще можем да го помним по начин, който сме избрали.

Аномия

Означава разпад. Отслабване на правилата и нормите в едно общество. Преминаване към силата и насилието. Изискване на права и облаги без спазване на обществените задължения. Краен индивидуализъм. Социално отчуждение. Загуба на равновесие и нагнетяване на напрежението с все по-висок риск от конфликти и унищожение. Криза на идентичностите на и в обществото – на всички равнища,

както брилянтно транслитерира Йоанна Елми.

Но означава и страх. Ето как отново сме при страха – змията захапва опашката си.

Страх ме е от невъзможността да намериш своето място, от празния поглед в огледалото, от празните обещания на политиците, от дистанцията между хората в автобуса, от усещането за празнота след успех, от липсата на общ език със семейството,

отговаря Стефан Иванов.

Без норми, без правила. В хтоничното пространство на социалната джунгла, в което сме се самолишили от обществен договор. Всички се надяваме да не стигнем дотам, всички се боим, че конвенциите вече не се спазват от никого.

Точно тук е тъмната страна на свободата. Точно тук навярно стената започва да бъде пожелавана като спасителна мярка. Като охранително съоръжение, което ще опази цивилизацията. Тук покълва необходимостта от институции, които да удържат общeствения договор.

Романът на Катя Петровская „Може би Естер“ разказва тази аномия. Изправя срещу ѝ крехкия палимпсест на паметта. Понякога единствено свидетелство за генеалогията на цели квартали и унищожени родове, изчезнали в мрака на историята, е случайно оцеляла снимка. А ако предците ти са украински евреи с полски корени, няма как да не стигнеш до Бабий Яр. Топос метафора за това

как след изтреблението идва мълчанието и то е по-унищожително.

Остава ни да помним, че цивилизацията започва там, където зад статистиката възприемаме не цифри, а факта, че това са отделни животи.

Вместо финал нека се доверим на многозначителната статистика, изведена от Йоанна Елми:

В края на Втората световна война граничните ограждения в целия свят са 7.

През 1989 г., когато пада Берлинската стена, граничните ограждения са 15.

През 2018 г., две години след като американският президент Доналд Тръмп започва строежа на своята стена по границата с Мексико, броят на граничните ограждения в света е 77.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/zashto-mladite-ni-lekari-da-se-obuchavat-i-v-chujbina/

Неда Бакалова е лекарка, специалистка по анестезиология, реанимация и интензивно лечение. Учила е и е специализирала в България, но в последните години работи в болницата в Саутхемптън в Обединеното кралство. Затова в интервюто ще прочетете колко много пъти казва „тук“. Нейното „тук“ е нашето „там“, където има едно по-качествено организирано детско здравеопазване, даващо по-добри резултати.

Неда е един от инициаторите на кампанията „Лекари на бъдещето“, която се организира от Фондация BCause и медийната платформа „Майко Мила“. Това е програма за повишаване на нивото на педиатричната помощ в България, ориентирана към лекари специализанти в различни педиатрични специалности. Целта ѝ е да им помогне да натрупат професионален опит в лечебни заведения в чужбина, който да пренесат на местна почва в името на толкова дълго чаканата качествена промяна на българското детско здравеопазване. 

Програмните цели са през 2025 г. да бъдат изпратени петима млади лекари на клинично наблюдение в болници в Европа. Необходимата сума е приблизително 50 000 лв.

Може да дарите на:
Платформата.бг
През benevity – ако сте регистриран служител на компания с профил там.
На номер 17 777 с текст DMS LEKARI.

Вие сте млада лекарка, която вече се е установила в чужбина. Защо се интересувате от обучението на колегите си, които практикуват в България? 

Да, аз съм анестезиолог по специалност. От три години работя в кардиореанимацията и кардиохирургията в болницата в Саутхемптън. Преди това в България съм била основно в болница „Света Екатерина“. След пристигането си тук за първи път започнах да се занимавам с детска кардиохирургия. Екипът доста ме подкрепи и продължава да ме подкрепя и обучава. Вече давам упойки на деца в детската кардиохирургия, докато паралелно работя в реанимацията за възрастни и наблюдавам работата на колегите в детската реанимация.

Самата програма „Лекари на бъдещето“ започна с една лична история. Може би не е моя работа да я разказвам, но в общи линии, детенцето на инициаторката, което, за съжаление, миналата година почина, прекара последните си 5–6 месеца в Педиатрията [СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“ – б.р.]. Чувахме се често и се налагаше да обяснявам неща, които не ѝ бяха обяснени. И оттам се зароди идеята, че би било хубаво специализантите по педиатрия да придобият някакъв опит извън България, да видят, че медицината може да се прави и по друг начин. 

Аз съм била специализант в България и е много тежко.

И всъщност основната идея на тази програма е да се покаже на младите лекари, че не всичко опира до това колко пари или колко ресурси има в системата. Голяма част е организация, мислене.

Нас не ни учат как да говорим с пациентите, как да им осигурим психологическото пространство да минат през преживяването си. И би било полезно да видят как това се прави от лекарите тук. 

Кое е различното освен количеството ресурси? Малко е трудно, но може ли да опитате да обясните какво означава „друг начин на мислене“ например?

Няма да е лесно, защото това не засяга само лекарите и тяхното отношение към пациентите, то е двустранно и като че ли по-всеобхватно. Аз също си давам сметка, че съм се променила тук. И обществото е друго, и отношенията между хората са по-различни. За съжаление, ние, българите, не се държим много добре един с друг, което се пренася на всички нива – от медик към пациент, от близки към медици.

Освен това в Англия хората са изключително горди със своята обществена здравна система, тъй като е изцяло финансирана и създадена от данъците им. И въпреки че има доста кусури и доста чакане, цялостното отношение към работещите в здравеопазването е позитивно, има доверие, което много улеснява работата. 

В България липсва доверие между пациенти и лекари. Също така няма достатъчно хора в системата, натоварването е огромно. В резултат е много вероятно, като отидеш да говориш с близки и пациенти, да си изнервен, защото си преуморен, а те от своя страна да са подозрителни и да не ти вярват. Как да се срещнете в тези условия? 

Тук разговорът, срещата между лекари и пациенти са стимулирани по всякакъв начин. Има стая за близки, където аз мога да седна и да говорим нормално с хората в дискретна среда колкото време е нужно. В България най-често сте изправени в коридор или пред някаква полуотворена врата, често без да можете да изолирате разговора от външни хора. 

Затова споменах „начин на мислене“, защото не става само с лични усилия от самата мен. Просто системата вижда и третира отношенията лекар–пациент по друг начин. 

В България, освен комуникацията, неглижирани са и дефинирането, и контролът на качеството на медицинската помощ. Обединеното кралство има традиции в създаването на професионални стандарти в медицината. Какво може да научи един млад български лекар за това в една болница като тази в Саутхемптън? 

Тук всичко е доста по-прозрачно, за всичко се води статистика и се правят одити. Тази прозрачност е необходима, за да се видят грешките в системата и да се коригират. Ако ти не проследяваш какво всъщност правиш, не водиш никаква статистика или поне не я показваш, ако никой никога не търси отговорност, то качеството със сигурност е по-лошо. В България като цяло нямаме система за това. Тук, примерно, ако си специализант, трябва всяка година да направиш някакъв малък одит на данни в болницата, в която работиш, по някаква тема, която ти избереш. Хората тук имат традиция да проследяват качеството на собствената си работа. Аз лично не съм виждала да се прави в България. 

Може ли да дадете пример за читателите, които не се занимават с медицина?

Аз се занимавам с кардиохирургия. Ако отидете на сайта на Дружеството на кардиохирурзите [в Обединеното кралство – б.р.], ще откриете данни болница по болница какви пациенти се оперират, каква е смъртността им, какви са усложненията им. В България такова нещо няма. 

Освен това дружествата тук изработват и насоки за клинично поведение. В България би било практично да ползваме европейските, но те също трябва да се преведат и адаптират, което не мисля, че се прави от всички дружества по специалности. 

Крайният резултат от всичко е, че тук е трудно да се види някой, който практикува медицината по много по-различен начин от друг. Тоест има някакво общо ниво и общо разбиране какво е добра практика и какво не е.

Колко време ще прекарат лекарите от програмата в болницата в Саутхемптън и до каква степен ще могат да се запознаят с тези процеси, които описвате?

Ще прекарат между 4 и 6 седмици. Първите специалисти ще видят как се вършат нещата в детската реанимация в болницата в Саутхемптън. Там се работи по съвременни протоколи, и то не само от лекарите, но и от сестрите. Например като предаваш пациент, има чеклист какво се прави – определени стъпки, за да се предотвратят човешки грешки. Човешките грешки са част от това, че сме хора, и съществуват винаги, но те могат да бъдат сведени до минимум, когато нещата са стандартизирани и има някакъв ред. 

Друг полезен според мен опит за колегите ще бъде да видят взаимоотношенията в отделението. Моят опит с отношенията между специалисти и специализанти от България не е особено позитивен. Тук взаимоотношенията са много по-професионални. Няма обвинения, няма повишаване на тон. Като цяло това води до по-безопасна практика, тъй като, ако някъде стане грешка или трябва да се каже нещо притеснително, не се страхуваш да го кажеш. 

От чисто медицинска гледна точка болницата има една интересна дейност – тъй като е регионална болница в Южна Англия, покрива доста голяма зона за транспорт на тежко болни деца в сътрудничество с оксфордската реанимация.

Тук организацията на болниците е горе-долу като в България – съществуват големи многопрофилни болници и малки болници, които са общински. Ако има дете, което е в тежко състояние в по-малък център, това звено се заема със задачата да го премести в големия център. Това всъщност е доста, доста трудна работа. И колегите ще могат да видят как се прави и как се организира. 

Ще могат да участват и в курсове за спешна животоспасяваща помощ* на деца. И не на последно място – ще видят на практика как протича комуникацията в реанимацията както с родители, така и с деца. 

Кога очаквате първите специализанти от България?

Очакваме през февруари да дойде един човек, а по-късно през годината още двама да минат през тази болница. Междувременно аз работя за връзки и с други реанимации. Желанието ни е да могат да се обучават поне по петима души годишно.

Има ли възможност по някакъв начин да се надгради този опит впоследствие? 

Това зависи в голяма степен и от самите лекари, които минават през обучението. В Англия постоянно има обяви за обучения, тук се наричат fellowship. Това е вече работа. Доста чужденци идват по този начин, за да се обучават. Колегите, които са преминали през първоначалния етап като клинични наблюдатели – observership, се ползват с предимство при кандидатстването за позиции за по-сериозни обучения. Освен това, докато са тук, могат да създадат контакти, които да улеснят последващо развитие. Аз лично съм се ангажирала да помагам на колегите в опознаването на стъпките и дори в подготовката на документи при нужда. 

Няколко пъти споменахте „детска реанимация“. Само за реаниматори ли е отворено това обучение, или и за лекари, обучаващи се в други тесни детски специалности?

За момента се опитваме да започнем с това. Партнираме си със Специализираната болница по детски болести в София и знаем със сигурност, че ръководството ѝ е готово да подкрепи лекари, работещи в тяхното интензивно отделение, да се включат в обученията. Извън това със сигурност има нужди, а тук има възможности, но ще ни е необходимо време, за да ги развием.

Може би е важно да обясня, че когато един млад лекар е клиничен наблюдател, той не просто се разхожда из болницата и наблюдава. Тук на тези обучения се гледа много сериозно и екипът се ангажира с обучението на младия лекар, затова няма възможност например в реанимацията по едно и също време да има много колеги със статут на клинични наблюдатели. Отделно в болницата в Саутхемптън често идват наблюдатели от други по-малки лечебни заведения от региона. 

Как ще се финансират „лекарите на бъдещето“? 

Фондация BCause ни подкрепи с организацията на кампанията, вече имаме профили в Платформата.бг и DMS. Необходимо е да се плати такса на болницата, която е над 1000 паунда. Отделно бихме искали да можем да покрием разходите на лекарите за път и престой. 

Просто в България има много малко възможности да видиш, че е добре нещата да се правят системно. Дори някой да прави нещо добре, системата ни има много недомислици и не ни позволява да сме консистентни: един път можем да предоставим добра помощ, следващия път – не. И не зависи само от нас. Затова е хубаво да се види цялостната организация на една система, която дава по-добри резултати. 

^* Emergency life support (англ.) – това понятие обикновено се използва за процедури или мерки, предприемани в критични ситуации за поддържане на жизнените функции на пациента, например реанимация, изкуствена вентилация или сърдечен масаж.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/toy-e-moya-vyara-moy-svyat-bolest-moya-lekar-moy-homoseksualnost-i-islyam/

Този път използвам като трамплин предишния си текст тук – за алкохола в обществата, където мюсюлманите са мнозинство, за да надзърнем към една малко по-чувствителна тема. Без да го обличаме в сложна терминология, е ясно, че често съществува разрив между доктрина и дела. Това важи за всички религии, нали? Естествено, с различно съдържание. С други думи, за да не ме обвинят в прекомерна абстрактност – мюсюлманите пият. Понякога ядат свинска пържола и сланина. Правят секс преди брака, че и извънбрачен (зина). А дори се случва да не изпълняват задължителните пет молитви (салат) на ден. Нарушават поста (саум) по време на месеца за пост (рамадан). Не дават задължителната милостиня (закат). Или имат хомосексуални връзки. 

А за всяка от изброените по-горе примерни простъпки огромният, непроницаем и исторически развил се конструкт на мюсюлманския свещен закон (шари‘а) определя различни санкции. Затова и тук предлагам да повдигнем леко булото на арабския език и сложната, определяна пейоративно като „средновековна“ мюсюлманска доктрина относно хомосексуалността чрез някои едри исторически и религиозни щрихи. 

Но преди да се превърна в оня Кирчо, когото „техните го търсят да го бият“ от филма „С деца на море“, да погледнем отново заглавното изображение.

Какво виждате?

На пръв поглед – това, което е. Нали според правилата на „патешкия тест“, ако изглежда като патица, плува като патица, квака като патица, вероятно е патица. Двама брадати мъже на възраст, в роби и с тюрбани, яхнали камили, се прегръщат, хванати за ръце. Не само се прегръщат, ами и направо се целуват уста в уста. Ако се подхлъзнем по първото впечатление, лесно може да се подведем и да пуснем на воля фантазията си. Погледнете и камилите – пъргави, палави, игриви, с преплитащи се крачета. Ами интимността на преплетените пръсти? 

Обърнете внимание на детайлите: сочещия към главата на сивата камила крак на белобрадия, докато е обърнат към чернобрадия си другар. Вижте и колко хармонично белият тюрбан си хармонира с бялата дреха на другия, а синият тюрбан – със синята дреха. Не е ли всичко това пример за един чувствен мъжки съюз? За да не си мислите, че преувеличавам, има представители на академията, които смятат точно това. 

В статия от 2022 г. австралийската изследователка на хомосексуалността Айся Захарин използва горната миниатюра. А тезата ѝ е, че консервативните религиозни авторитети в исляма винаги са представяли хомосексуалността през призмата на цис-хетеро морални стандарти, а не толкова от гледна точка на задълбочено разбиране на мюсюлманското Свещено писание (Корана) и традицията (Сунна). И като част от изложението се появява по-горното изображение. Както се обяснява в статията, то е илюстрация в ръкопис от XIII век, включващ истории (макамат) в поетична форма от Ал-Харири (1054–1122) от Басра. Ръкописът съдържа 99 запазени до днес миниатюри, които са високоценени, защото показват автентично живота на мюсюлманите през онова столетие. В изображението, категорично твърди авторката, са изобразени Абу Зайд и Ал-Харис, основните герои на „Макамите“ на Ал-Харири, яхнали камилите си, докато са се прегърнали през раменете, ръка за ръка, лице в лице, всъщност, „може би по-точно казано, уста в уста“. А над главите им, продължава авторката, има „сърцевидна форма“. Оттук и се прави вметката, че в обществата в исляма от дълго време съществуват сведения както за еротично привличане, така и за сексуални отношения между хора от един и същ пол. 

Но ако се върна към патешкия тест, понякога сме склонни да припознаваме патица там, където такава няма. 

Миниатюрата наистина е от препис на „Макамите“ на Ал-Харири, съхраняван във френската Национална библиотека. Но е твърде съмнително доколко въобще показва хомосексуални отношения. Гледането и четенето на стари извори може да бъде много хлъзгава територия. Или „совите не са това, което са“.

Тук ключът се крие в самия текст на историята. Цялото съчинение се води стара класика, преподавана в часовете по арабска литература. Представлява сборник от 50 на брой истории, че и в един от любимите ми периоди, единадесетото столетие, времето на Абасидския халифат. Разказвачът в историите се нарича Ал-Харис ибн Хаммам, но той разказва предимно за Абу Зайд. А Абу Зайд е типичен сладкодумен хитрец и в повечето случаи прави неща, които сега англоговорещите биха нарекли pranks. Гевезлъци, тарикатлъци и маймунджилъци, казано по нашенски. Всяка от тези истории в повечето случаи си има заглавие, свързано с някакво име на място. Например №9 – „От Александрия“ или „Александрийска“. №12 – „Дамаска“. №28 – „Самаркандска“, и т.н. Историята, в която се появяват двамата другари, е №31. Така се чете и в ръкописа, който гледаме, с малки сини букви под заглавието „Трийсет и първа макама (нещо като седянка)“ – „Рамлия“. Тоест „от Рамла“, което сега е в Израел. 

Историята разказва за група поклонници, които попадат на Абу Зайд. Той им дръпва назидателна реч в поезия около ползата от поклонничеството и духовния път на правоверните, след което тайнствено се отдръпва. А Ал-Харис, разбрал, че това е неговият стар познайник, се опитва да го прегърне, но Абу Зайд изчезва в пустинята, поел обет за самотно поклонение по пътя към светите места на исляма. Няма и най-малък намек за хомоеротичност. И тук, и в целия текст на Ал-Харири. Има други смешни и позорни моменти, свързани с показване на срамни части, но не и свързани с мъжката любов. Ала в капана на подлъгващата привидност падат и други автори, които масово започват да използват тази илюстрация като визуален материал по темата за сексуалното привличане между мъже, например тук или тук, в материали, свързани с халифите гейове.

С други думи, ако искаме да покажем, че в мюсюлманския свят съществуват хомосексуални практики, може да стъпим на други, по-солидни доказателства. А такива никак не липсват. И докато през първите векове след появата на исляма свидетелствата за хомосексуални отношения са оскъдни, положението се променя с династията на Абасидите от средата на VIII век нататък. Тогава живее и enfant terrible на поезията Абу Нуас, чиято любов към младите момчета е равна само на любовта му към виното, откъдето и двете му слабости намират въплъщение във фигурата на младежа виночерпец (саки). Хомоеротичната му поезия и до днес е еталон в жанра. Но Абу Нуас не е сам.

Любовта към младежите е възпята от персийските поети, при които „тюрк“ започва да обозначава любовник,

доколкото робите – войници и слуги, обект на въжделение, са с такъв произход. А думата за момче, младеж, слуга, роб (гулам, мн.ч. гилман) носи отчетливи сексуални конотации, при все че изначално се появява в Корана като описание на прислужващите в Рая (Джанна) „юноши, които сякаш са скрити бисери“ (52:24). Оттук и е някак логично да открием мистична окраска в тези на пръв поглед хомоеротични мотиви. 

Самите халифи, чиято титла означава ни повече, ни по-малко, а „наместник“, и то на самия Пророк, не остават настрани от историческата мода. Злите езици говорят за пламенната любов между халифа Ал-Амин, син на Харун ар-Рашид (онзи, когото познавате от „Хиляда и една нощ“), и неговия верен роб Каусар. 

Той е моя вяра, мой свят, болест моя, лекар мой, 

бил казал халифът. И заради този възлюбен майката на халифа Зубайда се опитва да привлече вниманието му и да го приклони към по-традиционната любов към нежния пол. Хитростта, която използва, е да му изпраща жени, облечени в мъжки дрехи. Тактиката не сработва, разказва средновековната историопис, но пък научаваме един любопитен термин – гуламийат, тоест „жени, които се обличат като момчета“, днес може да означава и „мъжкарани“.

Братът на Ал-Амин – халифът Ал-Мамун, също не изостава. Поел властта след кървав братоубийствен конфликт, той става известен и с любовта си към двата пола. Отвъд тази информация за жълтата преса, на нас в полето на арабистиката ни е познат повече като владетел, при когото процъфтяват интелектуалният живот, отношенията с Византия и преводаческата дейност на античното наследство от гръцки на арабски.

Възходът в описанието на любовта между възрастни мъже и младежи в този исторически период е забелязан от багдадски интелектуалци като Ал-Джахиз от VIII–IX век, който съставя краткото съчинение „Възхвала на робините и юношите“. Кратък, пикантен, че и нелишен от ирония, трактатът представлява въображаема размяна на реплики между любителите на юношите и на женската красота. А предимството на юношите пред робините ясно си личи – ако искат да опишат някоя робиня, че е красива, казвали: „Като че ли е юноша!“ 

И тенденцията не изчезва. Дворцовият живот, пировете и хамамите на владетелите и елита от мюсюлманска Испания, през Египет и Османската империя, до Иран и Индия – всички те стават свидетели на любовни увлечения между мъже. Западните ориенталисти през XIX век с почуда, отвращение и любопитство описват феномени като

мъжките танцьори в Египет, облечени като жени (хауал), или турските женствени момчета танцьори (осм.-тур. кючек).

И забавленията, предлагани от хауалите, далеч не се изчерпват с визуално-сценичните изкуства. 

Днес пък същата дума, която обозначава пасивната страна в една мъжка хомосексуална връзка, се използва в Египет като обида, еквивалент е на нашенската, започваща с п. Впрочем научих я от египетски дипломати, които така наричаха софийските автоджигити по улиците.

А пък османската „порнотопия“, както я нарича изследователят на османската еротика Ирвин Джемил Шик, успява да произведе и илюстрации на гей практиките от XVIII век. Няма да ги привеждаме тук, за да не скандализираме по-чувствителните читатели. Не е ли вярно, че на едно по-прозаично и съвременно ниво винаги ще се намери някой познат, пътувал в арабския свят, който ни носи истории как там е „пълно с мъже, които се държат за ръка“. Доколко това непременно афишира влечение към същия пол, е съмнително, но знае ли човек? Във всеки случай привлича вниманието ни.

Тази нишка на един исторически и съвременен разказ върви доста приемливо от съвременна гледна точка, нали? Ориентът, от една страна, погледнато на повърхността, е традиционен и патриархален. Но

отвъд привидната консервативност, в пласта на едно бълбукащо от екзотизъм ежедневие, той се оказва пищен, щедър, пъстър и приемащ.

В него има ниша за всякакви сантименти и влечения. Да не се преструваме, че такива не съществуват. Тук една основна популярна аргументативна пътечка върви така – от много рано в мюсюлманските общества са налице хомосексуални практики. Те са масови. Значи всичко е наред. Ако има доказателства за наличието на нещо, съществуването му го оправдава и от нормативна гледна точка. Какво правим, е по-важно от това, което някой твърди, че е правилно. 

Но да погледнем от другата страна на бариерата. Защото такава съществува. 

Тук може да оставим забавните разкази и да започнем с шокиращата част. Помните какво правеха от ИДИЛ с мъжете, заподозрени в хомосексуални връзки. Имаха си доста постоянна практика. Хвърляха ги от покривите на сгради или ги пребиваха с камъни, като документираха с видеа или снимки „налагането на наказание според шариата“.

Това беше отразено и в докладите на Държавния департамент на САЩ от 2016 г. относно човешките права в Ирак и Сирия. „Собственият ми баща би оставил ИДИЛ да ме убие“, казва в материал за BBC през 2015 г. Таим, тогава 24-годишен студент по медицина, който успява да избегне подобна злочеста участ, като бяга от Ирак в Ливан. Там продължава да бъде тормозен от рода си заради това, че е гей. Както разкрива статия на Вашингтонския институт за близкоизточна политика,

може да се идентифицират поне 27 случая на убийство на хора, за които се твърди, че са гей. Предпочитаният метод е хвърляне от високо, но има и случаи на убиване с камъни, обезглавяване или застрелване.

За да не си помислите, че ИДИЛ е изолиран случай, уязвимото положение на ЛГБТ общността се отбелязва и в справки като тази на Комисията по международна религиозна свобода в САЩ под надслова „Шариатът и ЛГБТИ хората“. Там се прокарва и връзката между свещения закон и смъртното наказание на членове на ЛГБТИ общността в страни, в които правната регулация е повлияна от шариата. Публикувано през 2021 г., в обобщението се отбелязва, че в подобни страни съществуват и наказания относно сексуални отношения извън брака, богохулство и отстъпничество. Според по-нови справки, към 2024 г. хомосексуалността е криминализирана в 64 страни в глобален план, а смъртно наказание е възможно да получите в Афганистан, Бруней, Иран, Йемен, Катар, Мавритания, Нигерия, ОАЕ, Пакистан, Саудитска Арабия, Сомалия и Уганда. 

Като гротесков случай може да припомним и как скандалният Абу Нуас попада в арабските медии през 2001 г. Новинарските емисии на арабски съобщават, че

египетското Министерство на културата е подложило на аутодафе около 6000 тома с поезия на средновековния любител на виното и юношите заради хомоеротично съдържание,

което подрива обществения морал и обижда добрите нрави. Министерството отрича, но новината стига и до The Economist. 

В тази връзка е възможно да си помислим следното: исторически наблюдаваме изключително много хомосексуални практики в общества с мюсюлманско мнозинство. Групировки като ИДИЛ са инцидентни, предимно модерни и изразяват изключително фундаментализирани, радикализирани, уродливи и следователно нелегитимни гледни точки. Отприщванията на хомофобски прояви са спорадични и непредставителни, пък и понякога могат да бъдат приписани на външно влияние, промени в обществения контекст, местни племенни или общностни традиции. Следователно

няма как тази чудовищност да бъде устойчиво мотивирана от религиозна гледна точка, тоест почива на напълно погрешна интерпретация на догмата.

Но нека се върнем крачка назад и потърсим историческата перспектива към хомосексуалните практики в мюсюлманския свещен закон.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/arheologia-na-utopiyata-postkomunisticheskoto-vuv-videoigrite-produlzhenie/

<< Към първа част

Северина Станкева: Предишният ни разговор завърши с темата за разпада, която ми се иска да продължим. Изглежда, че в посткомунистическите държави смъртта на утопията се възприема по особено подчертано автоимунен начин, което би могло да се обясни през статута и историческата съдба на утопичния проект в тях. Това е видимо и във видеоигрите.

В Диско Елизиум ахроматичният феномен на Сивотата създава двумилиметрови дупки в тъканта на света. Докато Сивотата е едновременно разделителна тъкан на материята и смесва всичко с всичко – физическите, епистемологическите и лингвистичните качества на нещата по границите ѝ образуват безбрежна ентропична супа, – дупките са предвестници на пълното унищожение. Тъкмо около тях спонтанно се формират духовни институции с апокалиптичен характер – църкви, философски нощни клубове и други.

В първата част на Фростпънк (полска игра, в която играчът приема ролята на лидер на последния град на света, разрушен от безкрайна вулканична зима) – независимо дали оцеляването е постигнато и дори границата на хуманността (буквално има такава) да не е премината – „най-добрият“ край все пак задава въпроса дали всичко си е заслужавало и дали тази граница не се намира всъщност другаде. Доколко това морализаторстване е оправдано, като имайме предвид, че играчът няма какво да направи, за да не премине и невидимата граница, освен може би да спре да играе играта, е друга тема. Във втората част е предприета доста различна, но също толкова съмнителна стратегия относно възможните финали. Имаме един утопичен – всички са щастливи, всичко е наред; друг, в който онези, които не искат мир, са обезвредени; и трети, в който играчът е очевиден диктатор, но мирът пак е постигнат. И в трите случая краят се приема за успешен, с разликата, че в първия и третия успехът изглежда по-голям. Съобщението е едно и също: „Противно на всички шансове, ти успя.“

Какво е отношението на утопията и разпада според вас и в кои игри могат да се открият следите му?

Миглена Николчина: С Еньо Стоянов вече сме обсъждали някои аспекти на тази тема¹. Разминаването ни беше в съпоставката между поредиците Метро и Ядрена зима: моята позиция беше, че има принципна разлика между гигантските отломъци на една утопия, сред които се развива действието в Метро, и сантименталните руини на средната класа, сред които си проправяме път в Ядрена зима. Според Еньо по-скоро няма принципна разлика (ако съм го разбрала правилно). Неговата теза е поддържана – извън контекста на видеоигрите – например от Сюзън Бък-Морс в „Мечтани светове и катастрофа. Отмирането на масовата утопия на Изток и Запад“². Според нея става дума за две аналогични утопии за благоденствие на масите – съветската и американската, – с които е дошло време да се простим. Аз обаче настоявам, отвъд амнезията и носталгиите, върху отгласите от специфичния политически и социален опит на бившите соцстрани. Мисля, че тези отгласи включват повишена чувствителност както към вакуума, който крахът на утопиите оставя след себе си, така и към узурпирането на утопичните проекти от една или друга поредна номенклатура.

Сивотата в Диско Елизиум може да бъде пример за това. Теорията за ерозията на реалността е изложена в играта от една хибридна фигура – ултралибералката (ре)Джойс. Тя е местна жена, зачеркнала някогашната си принадлежност и преминала в лагера на, така да се каже, светлоогъвателите: един от най-забавните персонажи в играта е мегабогаташът, който живее в контейнер, за да не го притесняват просители, и чието лицезрение огъва светлината по силата на „физически закон“, извлечен от романите на Емил Зола. Който е чел Зола, ще разбере. Джойс въплъщава припокриването между ултралибералното корпоративно богатство и морализма на „Моралинтерна“, днешната версия на Комунистическия интернационал. Доколкото ерозиралата реалност е стихията, през която новата номенклатура, Джойс и подобните на нея навигират, ерозията на реалността се оказва скритото опако на Моралинтерна. Тази ерозия е продукт не на старата, а на днешната утопия: продукт на старата утопия е остротата, с която в Диско Елизиум новият утопичен ерзац е съзнаван като вътрешно кух и неспособен да запълни вакуума от предишните сринати проекти.

Eньо Стоянов: Може би било удачно да спрем поглед и на рецептивната страна на въпроса, тъй като тя несъмнено дава и тон на производството в бившите социалистически страни. Първите игри от поредицата Ядрена зима и до днес получават неофициални продължения и модификации от играчи в Източна Европа десетилетия след като западноевропейските играчи са преместили фокуса си върху по-новите заглавия от нея и вероятно дори веднъж не са изигравали изходните заглавия.

Неслучайно този интерес на източноевропейците доведе до поява на заглавия като Атом RPG, който без преувеличение може да се определи като превод на света и системите на първите игри от Ядрена зима в постсъветски апокалиптичен контекст. Герои на мощ и магия 3, също заглавие от края на 90-те, продължава мощно да се играе онлайн днес, при това главно на украински сървъри (преди войната сървърите бяха предимно руски), където по лобитата могат да се открият и много български звучащи прозвища на играчи. И това е при положение, че споменатата поредица си има по-късни продължения (към момента е стигнала до номер 7). Нещо повече, интересът към тази игра се поддържа от времето на създаването ѝ до днес отново с неофициални допълнения, последното от които е от миналата година и е дело на руски разработчици аматьори – явно поне на терена на играенето в мрежа на Герои 3 руснаци и украинци съумяват някак да съжителстват.

Сред тази поредица от примери е уместно да споменем и един български принос – миналата година българското студио Haemimont Games издаде трета част на поредицата Нащърбен съюз. Предишната част също е от края на 90-те и се оказва с „култов“ статус именно в източноевропейски контекст.

Бегло очертаната тук фиксация на вниманието на играчите в бившите соцстрани около заглавия от края на 90-те е закономерна – в тях това е времето на интернет кафенетата, направили за първи път малко по-достъпни видеоигрите в периода на Прехода. Несъмнено всичко това говори за някаква особена носталгия, залозите на която са многоизмерни – от една страна, това е носталгия по обещанието, заложено в самата технология, овъзможностяваща видеоигрите и несъмнено вдъхновила този тласък към онова, за което говореше Северина в предишната част на разговора – т.нар. евровехтории от периода след 2000 г., заглъхнал почти напълно в настоящата ситуация на все по-окрупнена корпоративна форма на производство. Но вероятно тук можем да забележим и по-дълбок корен на тази носталгия – носталгия по утопичните обещания на самия преход в посткомунистическите страни, вещан символно и през самата поява на видеоигрите в тях.

Миглена Николчина: Това е страшно интересно и може да ни отведе към друга тема. За отбелязване е, че през 2008 г. полското студио CD Projekt RED, пожънало огромен международен успех с поредицата Вещерът, създава дъщерна фирма за разпространение, която се казва Good Old Games (GOG), тоест Добрите стари игри. Аз даже мислех, че GOG е създаден по-отдавна, но според Уикипедия годината е тази. По това време първият Вещер току-що е излязъл. Сякаш създателите му още тогава се загрижват за бъдещето на играта си като класика! GOG днес функционира като платформа без вградено управление на дигитални права (DRM) – знак за вярност към утопията за свободно споделяне, която споменаваш. Неотдавна GOG обяви свой нов проект, който са нарекли GOG Preservation Program (Програма за съхраняване на игрите). Един парадоксален ефект на новите технологии е, че продуктите, създадени с тях, се оказват ужасно нетрайни; старите игри бързо стават невъзпроизводими. Новата програма на Добрите стари игри, в духа на собственото си име, си поставя за задача да се бори с бързата смъртност на игрите. В момента има реставрирани над 100 заглавия. Очевидно много играчи ще се зарадват, както се вижда от наблюденията на Еньо, а за изследователите оцеляването на старите игри е абсолютно фундаментално условие. Не виждаме ли в примера с GOG обаче различно отношение не само към утопията, но и към историята?

Еньо Стоянов: Загрижеността около достъпността на стари игри несъмнено е реакция на ситуацията, установила се през последните петнайсетина години на софтуерния пазар. Тя е следствие на това, че дигиталните продукти всъщност вече не са стоки, които можеш да си купиш и да притежаваш (и при нужда, стига да имаш необходимите умения, да приспособиш към нови платформи, операционни системи и пр.), по-скоро корпоративният производител ти издава лиценз за ползване, който може да ти отнеме напълно (нещо, което се случва все по-често), щом сметне, че поддръжката на достъпност на софтуера е вече нерентабилна. Това е по-скоро ефект от липсващи законодателни рамки, които да защитават интересите на потребителите за достъп до софтуер, заплатен от тях.

В момента дори в ЕС се събират подписи за петиция, изискваща правни мерки, които да подсигурят производителите на игри с онлайн достъп да гарантират достъпността на продуктите си след приключване на официалната им поддръжка – в момента корпорациите просто погребват такива игри, за да си спестят разходи по поддръжка на сървърите. Подобни инициативи не са само въпрос на носталгия – тук се намесват въпроси за потребителски права, за интереси от академичен характер и т.н. Носталгичните склонности на посткомунистическите общности от играчи са, струва ми се, по-директно фиксирани около утопичния хоризонт, който самото съществуване на видеоигрите е предвещавало в даден момент и който днешната им индустриална ситуация почти напълно е похабила.

Северина Станкева: Описаното от Еньо показва не само как работи носталгията по добрите стари игри, но и самата добра стара носталгия. Да се каже, че тя е копнеж по миналото, е неточно. Зовът ѝ за завръщане е по-скоро насочен към едно минало бъдеще, т.е. възможността тук е с много по-висок статут от действителността. Реализирането на една или повече възможности неминуемо отдалечава от тази потентна точка на произхода, която предварително е осъдена да бъде пропусната, именно заради порива, който я задвижва. Изглежда, разработчиците на Вещерът се стремят да избегнат това, предпазвайки класическата си игра, преди тя да е станала такава.

Любопитно е, че що се отнася до носталгията по игрите от 90-те, ретротопичните общности от постсоциалистическите държави се оказват с доста голям възрастов диапазон и ако погледнем формално, включват няколко поколения, които, въпреки че донякъде споделят опит в дейността на играенето – компютърни клубове и носители със съмнителен произход, – изпитват носталгия по различни заглавия, макар и пуснати на пазара по същото време. Поколението играчи, което не е и чувало за Герои 3, също помни игри от 90-те, нищо че тогава тепърва се е раждало. Това може да се обясни с обстоятелството, че определени заглавия, най-вече конзолни, стават масово достъпни със закъснение в бившите соцдържави. И в паметта на това следващо поколение игрите на „Дисни“ от края на 90-те например са естествено свързвани с флашигрите или с игрите за браузър от средата на първото десетилетие на ХХI век, макар че, обективно погледнато, между тях има отстояние от около десет години. Херкулес например излиза в същата година като първата част на Ядрена зима, но едва ли ще се намерят много местни играчи, еднакво сантиментални и към двете, или въобще играли и двете. Разбира се, не е за пренебрегване и фактът, че тези игри са ориентирани към различни възрастови публики, но в паметта на западноевропейските общности те все пак могат да се открият една до друга.

Миглена Николчина: Аз пак ще дръпна разговора към съдържанието на игрите. Поредицата Вещерът, при все че действието се разиграва в измислени царства, обитавани от фантастични раси и чудовища, предлага ясни алегории на полската история. Играта е историческа по същността си, ако и да не е фактологически такава. Амбициозната историческа поредица Кредото на убиеца тръгва от словенски роман: тя се гради на фантастичното допускане, че е възможно да се изживее в плът (така, така – виртуална, де) миналото на предците. Поредицата Метро е дистопия, но в нея има исторически наслагвания, които днешните събития ни карат да преосмислим като исторически фатум. Историческа до степен да претендира за учебно помагало е Идното царство. За Диско Елизиум няма пак да говоря. Ако един от белезите на днешната епоха е, както често се твърди, залиняването на чувството за време и история, тези източноевропейски примери показват изненадващото оцеляване на това чувство във видеоигрите. Тук бих включила и стратегиите на българския разработчик Веселин Ханджиев. Искам да кажа накратко, че археологията на утопията – изненадващо или не – отваря хоризонтите на историята.

Северина Станкева: Миглена каза, че няма да говори повече за Диско Елизиум, но аз не мога да се въздържа от един последен пример, който прекрасно илюстрира връзката утопия–история. Когато играта те хване, че избираш реплики с ляв уклон, се появява Реторика, която ти подшушва, че изглежда, си готов да построиш комунизма отново. Нищо че не се е получавало преди – любовта също не ти се е получавала досега, но значи ли това, че трябва да се откажеш от нея? И въобще, продължава Реторика, провалът е в сърцето на комунизма, ти трябва да го построиш отново именно защото е невъзможно. Ти можеш да се превърнеш в Последния Комунист, който еднолично ще износи на раменете си работническата класа и ще осъществи мечтите ѝ. Ако играчът на това място избере буквално да запретне ръкави и да започне да строи комунизма, Реторика се провиква да влязат фургоните и отрядите за разстрел. Ако играчът каже, че не е искал нищо такова да се случи, отговорът е: вече е твърде късно. Не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко милиона яйца. 

Миглена Николчина: Трябва да оценим тази ирония на фона на многократните преки заявления на Курвиц, че е ленинец. Аз не съм стигала до яйцата и въобще не изкарах нито една от четирите политически линии докрай, винаги си правех миш-маш от четирите. Както и – друг проблем на прекалено неигровото ми играене – моето ченге и в трите ми превъртания домисляше мъчително дългата и с множество негативни снижения на способностите му „мисъл“ от мисловния шкаф, наречена „Пустата земя на реалността“ (Waste Land – препратка към Елиът?), накратко, ставаше заклет въздържател. Но не вярвам да има вариант, при който да избегнеш многопластовата ирония, включително политическа – иронията пропива всеки компонент на играта, предметите, дрехите на ченгето, имената, които може да си даде. Например обличането на възможно най-скучния на вид „междуостровен панталон“ (така, предполагам, трябва да се преведе interisolary trousers – светът на Диско Елизиум е островен архипелаг) повишава шанса ти да домислиш „Царството на съвестта“, което е линията на Моралинтерна, и е нужно за успеха на бизнес плана, който предлагаш на светлоогъващия мегабогаташ. Този панталон, така да се каже, олицетворява брака на морализма и монетизацията. Тъй като „междуостровна“ е наречена и валутата в играта, панталонът съответно придобива значение на валутна конвертируемост…

Иронията е съществен аспект и на поредицата Вещерът, но по отношение на днешните готови идеи тази ирония значително намалява с всяка следваща част. От друга страна, CD Projekt RED създават и този съвършено различен (и струва ми се, недостатъчно критически оценен) шедьовър – дистопията Киберпънк. Мегаполисът, където се развива действието, би могъл да бъде на много места, той е изграден с плътност, която засега е ненадмината, но при цялата му киберфутуристичност не си го представям в Полша или въобще в Европа. Този град е едно друго време, но той е и едно друго място, той е не-тук, другаде.

Ще припомня, че през 60-те години в България кипи голям дебат, свързан с литературата – дали голямата литература трябва да е национално или дори регионално локална („котловинна“ е тогавашният термин), или универсална. Цветан Стоянов се включва в този дебат с едно прекрасно кратко есе „По повод духа на мястото“, където в крайна сметка казва, че… ами зависи³. С Вещерът и Киберпънк CD Projekt RED показват, че могат да правят и едното, и другото – и двата пъти успешно достигайки до големи публики. Успехът обаче има цена и тепърва ще видим дали тази цена няма да струва уникалността на полското студио.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ne-sme-bezgreshni-no-sme-koledni/

Сложихте ли вече коледната украса? Планирахте ли къде ще пътувате и изобщо какво ще правите през ваканцията? Добре, а подготвени ли сте езиково да посрещнете предстоящите коледно-новогодишни празници? Моля, не реагирайте с учудване, защото е възможно да сбъркате правописа на най-различни думи и пожелания, които стават актуални точно в този календарен период.

Никулден, имените дни и рибата

Да започнем по-отдалече, а именно от Никулден, още повече че свети Николай Чудотворец се смята за първообраз на Дядо Коледа, който е наричан Санта Клаус в западните страни (от нидерландското съкратено име Sinterklaas < Sint Nicolaas). На този ден празнуват Николовци и Николаевци, Нини и Николини – всички те са именици, въпреки че аутокоректът го подчертава. За разлика от тях, именниците представляват текстове или списъци с имена, най-известен от които е може би Именникът на българските ханове.

Ако досега не сте знаели за това важно разграничение¹, запомнете го, защото ще ви потрябва и на Игнажден, Рождество Христово, Стефановден, Васильовден, Йордановден, Ивановден… С две думи, ще ви трябва и по-нататък през годината, когато ще поискате да напишете на някой именик „Честит имен ден!“. Да, само първата буква е главна, понеже именият ден, а също и рожденият ден са, така да се каже, индивидуални празници за конкретния човек и не са дорасли до главната буква.

В духа на специфичното трапезно разбиране на християнството от немалко българи ще обърнем внимание на традиционните рибни ястия, с които се свързва Никулден. Названието на шарана няма как да го сгрешите, но ако споделяте рецепта за пъстърва или толстолоб, не пишете пастърва или толостолоб. Девесилът пък е подходящ за рибена чорба, а названието на тази подправка съм го срещала поне в четири варианта, в които е-тата се заменят произволно с и-та в най-различни комбинации. Аз бих написала лющян, както си го знам от малка, но казват, че не било книжовно…

Предколедни вълнения

След Никулден времето рязко се свива и не стига нито за купуването на подаръци, нито за цялата работа на света, която трябва да се свърши до 23 декември на всяка цена, нито за украсяването на дома, затова е добре да сложим елхата, лампичките, имитациите на борови клонки (екологията преди всичко!) и гирляндите по-рано. Обикновено всички тези неща с изключение на елхата, разбира се, са повечко на брой, и надали ще употребите названията в единствено число, но имайте предвид, че гирляндата е от женски род, а не от мъжки. Заели сме думата от италианския език (ghirlanda ‘венец’) заедно с рода ѝ, макар да сме променили нейното значение. Впрочем скоро разбрах, че е модерно играчките за елхата вече да се наричат орнаменти.

С въпросните играчки/орнаменти и с най-различни нещица, носещи коледния дух, може да се сдобиете от празничните базари и тук е моментът да поставим и изясним няколко проблема. Първо, всички коледни работи се пишат поначало с малка буква. Празникът е Коледа – с главна буква, обаче прилагателното коледен, образувано от въпросното съществително собствено име, е с малка: коледни празници, коледни песни, коледни сладки, коледна ваканция, коледен романтичен филм, коледно парти… Изключение се прави, ако прилагателното е първа дума в съставно собствено име (състоящо се от две или повече думи), например Коледният базар във Варна².

Второ, да ми простят онези, които посещават базарите основно заради греяното вино, че поставям толкова съществен проблем на второ място, но така се получи. Апелирам към колегите от Института за български език да включат в БЕРОН особеното прилагателно име греян, защото, ето, пие си човек ароматното вино на базара, стопля си тялото и душицата и в приповдигнато настроение иска да сподели това значимо събитие в социалните мрежи. В един момент обаче се замисля как аджеба се пише тая дума, търси я в БЕРОН и не я намира! Не е редно ентусиазмът да секва точно в този момент, колеги, а освен това греяното вино и греяната ракия имат по-широко приложение – народната медицина например ги препоръчва при настинка и ред заболявания и неразположения на горния дихателен тракт. Чудеса правели тези напитки!

Трето, преди да е настъпил Бъдни вечер, трябва да купим и надпишем коледните картички – в случай че искаме да уважим тази традиция. Напоследък предпочитаме да отправяме пожеланията си виртуално, но все едно дали ще изберем хартията, чата, или някоя от социалните мрежи, ще придадем писмен вид на своите поздравления. Как да честитим правилно? Ето така например:

Весела Коледа и честита Нова година!
Честито Рождество Христово!

Логиката и съответно правилата в българския правопис се различават от логиката и правилата в английския, затова ви моля: не пишете Весела Коледа и Честита Нова Година! С главна буква се пише само първата дума в съставно собствено име и ако то съдържа и друго име, което поначало се пише с главна буква, тя се запазва, естествено. Рождество Христово се пише с начална главна буква, тъй като е название на християнски празник, а Христов (от Христос) се пише с главна буква и извън това собствено име, защото е притежателно прилагателно както Иванов (от Иван), да речем. При Нова година и Бъдни вечер положението е различно, тъй като думите година и вечер се пишат поначало с малка буква – те не са собствени имена сами по себе си.

И за да е още по-сложно, Нова година се пише с начална главна буква само когато имаме предвид празника, тоест деня 1 януари, в който честваме началото на годината. Ако става въпрос за всички предстоящи 365 дни, тогава началната буква е малка (но и първата дума обикновено е членувана и това помага да се ориентираме):

Нека новата година ти донесе много радост и незабравими мигове!

Трапезата на Бъдни вечер

Отново стигнахме до кулинарните традиции, а те повеляват на този ден да се сервират само постни ястия, понеже 24 декември е последният ден от постите за Рождество Христово. Тук има вероятност да напишете посни вместо постни, тъй като при по-небрежен изговор съгласната т не се произнася в групата -стн-. При колебание може да направите бърза проверка и без речник. Как? Като търсите форма на думата или друга дума със същия корен, в която след съмнителната съгласна (има ли тук т, или няма?) стои гласна – постен, пости: аха, има т, значи и постни се пише с т.

Въпреки че ястията не бива да съдържат животински продукти, разнообразието е голямо: зелеви или лозови сарми, печен боб, пълнени чушки, варено жито, ошав, питка, тиквеник; на масата се слагат също туршия, плодове, ядки… Грешки ви дебнат най-вече при сармите, ошава и туршията, все думи, които сме заели от турския език или с негово посредничество.

Думите сарма и сърма бяха дублети в кулинарията, но през 2002 г. сърма отпадна – вероятно за да се избегне омонимията със сърма. Макар да минаха вече 22 години, публикацията за тези думи в „Как се пише?“ се радва на голям интерес преди Бъдни вечер, което означава, че някои дублети са твърде жилави и устояват на кодификаторските решения.

За ошава, колкото и да мисля, не мога да намеря разумна причина да се пише с в. Хем на турски е hoşaf, хем като го произнасяме, крайната съгласна, дори и да е в, се обеззвучава. Погледнах обаче в Речника на българския език (1895–1904) от Найден Геров и там си е ошавъ, та даже има и ошавець. В по-късни правописни речници продължавам да откривам само ошав, което ме навежда на мисълта, че никой не е намерил достатъчно основания да ревизира това отдавнашно решение.

За туршията Геров е разколебан и дава и варианта трушия, който, мисля, е широко разпространен в Източна България, включително и в моя роден говор. Така или иначе, сега е правилна само формата туршия, която следва турската дума turşu.

Един от обредите (а не обрядите) на Бъдни вечер е коледуването – младежи, водени от по-възрастен женен мъж, обикалят къщите и пеят песни, с които пожелават здраве и берекет (а не берекед) на стопаните. Ако описвате този обичай, внимавайте и при колачетата, дарявани на коледарите. Думата е производна от колак ‘кравай’, а тя пък – от забравената вече коло, вместо която днес употребяваме колело. Да, колачетата са кравайчета и имат формата на колело, затова и се пишат с о, а не с у, а кулачетата (кулаче < кулак) вече ще ни отведат по други етимологични пътеки, които е по-добре да оставим на Екатерина Петрова.

От Коледа до Василица

Сигурно сте били послушни и през нощта след Бъдни вечер Дядо Коледа ще ви остави подарък под елхата, който с удоволствие ще разопаковате сутринта още по пижама. Обидно би било да напомням, че името на добрия старец се пише с две главни букви, но ще посоча правилото, на което се подчинява неговият правопис, а също така и на Баба Марта, Кума Лиса, та дори и на Братя Грим, Майка Тереза и Патриарх Евтимий. Първата дума, макар да е съществително нарицателно, е станала неразделна част от собственото име на тези персонажи и личности и затова се пише с главна буква.

На Рождество Христово се слага край на постите, но след като започнах това изречение, се чудя как да го продължа, защото дори много от хората, които се смятат за православни, постят само на Бъдни вечер. Неслучайно се говори за ВиК християни – мнозина се сещат за съществуването на Бога само на двата най-големи църковни празника. На Коледа вече е напълно разрешено да се блажи и влизаме в така наречения от мен сезон на пържолите. Също както те могат да се приготвят по най-различни начини, и думата може да приеме различни облици: правилния пържола, но и пръжола, пражола и паржола. Въпреки че вероятно има чужд произход, в крайна сметка ние сме я осмислили като резултат от пържене, а не от пражене (диалектна дума), което обяснява буквата ъ³.

Ваканцията бързо се изнизва и идва Нова година със звън на кристални чаши, бенгалски огън, пиратки и фойерверки. Проблемната дума е заета от немски и в общи линии следва транскрипцията на оригиналната Feuerwerk. Предпоставките за грешки са много, затова и тук трябва да внимавате правописно и не само – действайте умно и предпазливо с „огнените изделия“.

Още в новогодишната нощ може да ви сурвакат близки деца – обичай, който вече е ограничен в рамките семейството и познатите, но все пак виждам по столичните улици да се продават сурвакници, така че да преговорим правописа и на тези думи. Макар най-вероятно прилагателното сурва (Сурва, сурва година…) да е диалектен вариант на сурова, точно той стои в основата и на сурвакам, и на сурвакница, затова не пишете суровакам, суровакница.

Вече стигнахме до финала – Васильовден, който всъщност съвпада календарно с Нова година. Празникът е наричан също Василица или Васильовица и е известен сред ромската общност като Банго Васил, но се отбелязва по-късно – на 14 януари. Тук трябва просто да не залитате към Василевица и Василевден.

Празничното ни правописно пътешествие може да продължи с Богоявление (Йордановден) и Ивановден, когато имен ден празнува кажи-речи половината от българския народ, но е време да сложим точка, понеже време всъщност нямаме. Вече е 6 декември, Никулден, навлизаме в друго измерение и трябва да свършим всичката работа във Вселената. О, и да изнамерим най-хубавите подаръци за хората, които обичаме – не непременно материални.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-borbata-na-naukata-s-hiv/

Човешкият имунодефицитен вирус (ХИВ), който причинява синдрома на придобитата имунна недостатъчност (СПИН), е открит през 1984 г. Около 40 млн. души живеят с ХИВ към 2023 г., а над 40 млн. са починали от СПИН от началото на епидемията. ХИВ инфекцията може да увеличи риска от развитие на рак, сърдечносъдови и костни заболявания и др. Откакто е установен първият случай на болестта, не спират да се търсят подходи за прекратяване на разпространението на вируса и за иновативни терапии, както и да се правят опити за разработване на ваксини.

Началото

През 1981 г. в Центъра за контрол и превенция на заболяванията (Centre of Disease Control – CDC) в Атланта, Джорджия, специалистката по разработка на лекарства Санди Форд оставя бележка на ментора си за забелязани пет случая на пневмония с необичайно протичане, като предполагаем причинител са микроскопични гъби, подобни на дрожди. Такива микроорганизми до онзи момент са били наблюдавани само при имуносупресирани пациенти. По това време дерматолози в САЩ отчитат увеличение на пациентите с агресивния и рядко срещан вид рак на кожата – сарком на Капоши. Общото между пациентите отново е, че имунната им система е силно потисната. 

Случаите стават стотици и започват да се откриват и в Европа, Южна Америка и Австралия. Най-често засегнати са хомосексуални мъже, хора, които употребяват наркотици, работници в секс индустрията (и техните партньори), както и пациенти с хемофилия. Открити са и други симптоми на заболяването освен пневмонията и саркома на Капоши, включващи гърчове, остра загуба на телесно тегло, висока температура и развитие на други видове рак. През следващата година CDC използва термина синдром на придобитата имунна недостатъчност (СПИН) и изказва предположението, че причинителят най-вероятно е все още неидентифициран инфекциозен агент.

През 1983 г. е изолиран вирус от лимфните съдове на пациенти със симптоми на СПИН. Той е класиран в семейството на ретровирусите. В този период учените откриват и начин как да размножат вируса в лабораторни условия, което служи и за разработването на патентован кръвен тест за наличие на ХИВ, който се използва и до днес. През 2008 г. Нобелова награда за медицина получават френските вирусолози Франсоаз Баре-Синуси и Люк Монтание за откриването на ХИВ.

Животът на ХИВ вируса

С откриването на ХИВ вируса се появяват и много въпроси, чакащи своя отговор. Какъв е произходът на този вирус? Защо причинява толкова разнообразни симптоми? Защо в немалка част от случаите симптомите се развиват много късно (месеци или години) след инфекция с вируса?

Съществуват два ХИВ вируса: ХИВ-1 и по-рядко срещаният ХИВ-2. Те произхождат от сходни ретровируси, които се срещат при примати в Африка. Хората са се заразили с тях от приматите (зооноза), най-вероятно чрез консумацията на заразено месо.

ХИВ вирусът е изграден от белтъчна обвивка, а в сърцевината му се крие нуклеиновата киселина РНК. Всъщност ХИВ вирусът прилича по структура на SARS-CoV2 – вируса, който предизвиква COVID-19. Въпреки че и двата са РНК вируси, жизненият им цикъл в заразената клетка е напълно различен.

ХИВ вирусът се предава чрез телесни течности – основно чрез кръвен контакт, чрез сексуален контакт без предпазни мерки или от бременна жена на плода. Вирусът се прикрепва към определен вид клетки на имунната система – CD4 Т-клетки. Те са задължителна и основна част от правилното функциониране на имунната система. Ролята им е да дават инструкции на другите клетки на имунната система, които получават сигнал и атакуват нахлуващите патогени и увредени клетки. 

При закачането на ХИВ вируса за помощните Т- клетки той вкарва своите РНК и ензими в клетката. Най-важният ензим от жизнения цикъл на ХИВ е т.нар. обратна транскриптаза. Този ензим има уникалната възможност да произвежда ДНК от РНК (по правилата на централната догма ДНК се превръща в РНК, но не и обратното). Понякога вирусната ДНК остава скрита и не работи дълго време, което дава възможност на вируса да се запази дори и ако множество клетки на гостоприемника умрат.

В заразената Т-клетка вирусната ДНК се вгражда в ДНК на клетката. Това е и причината ХИВ-позитивните да остават завинаги такива, тъй като няма ефективен механизъм, чрез който да се унищожи напълно скритият внедрен в генома вирус. 

Инжектираните РНК и ензими в помощните Т- клетки служат и за производството на нови вируси, които излизат от клетката и заразяват други клетки. Друго предимство на вируса е огромният брой грешки, които се допускат от ензими при превръщането на РНК в ДНК. Незасегнатите помощни Т-клетки получават сигнали, че заразената клетка е „развалена“, и когато се притекат на помощ, падат в същия капан. По този начин тялото унищожава множество помощни Т- клетки, което нарушава цялата имунна система и се стига до имунна недостатъчност. Ето защо пациентите са в пъти по-податливи на инфекции и рак, както и на резистентност към дадено лечение.

Терапевтични подходи

От началото на епидемията от ХИВ се правят опити за разработване на антиретровирусни лекарства. През 2016 г. са създадени над 40 медикамента, които в различни комбинации държат инфекцията под контрол. До 2021 г. Американската агенция по лекарства и храни е одобрила над 220 антиретровирусни медикамента за лечение на СПИН. 

От края на 90-те години заболеваемостта и смъртността в резултат на заразяване с ХИВ вирус намаляват значително с помощта на антиретровирусната терапия (АРТ). Освен това АРТ удължава продължителността на живота на пациентите. Разработените терапии атакуват различни ензими, които са задължителна част от жизнения цикъл на ХИВ вируса, и успешно държат вирусния товар в ниски граници, тоест не позволяват на вируса да се размножава и да инфектира здрави помощни Т- клетки). През последните няколко години усилията са насочени към разработването на антитела, които да се използват като ваксина, но това е доста трудоемка задача предвид факта, че ХИВ вирусът мутира прекалено често.

Има и „имунизирани“ срещу ХИВ

За да инфектира една помощна Т-клетка, ХИВ вирусът се закачва за два рецептора едновременно – CD4 и CCR5. Някои хора носят мутация в гена, който кодира CCR5 рецептора. Мутиралата версия на рецептора води до невъзможност за експресиране на рецептора на повърхността на клетката – CCR5 при тези хора липсва. Голяма част от хората, носители на мутацията, са с европейски произход. Носителите на мутация и в двете копия на гена са напълно защитени от инфекция от ХИВ, а носителите само на едно копие развиват заболяването по-бавно. Това откритие насочва учените към мисълта за генни терапии на базата на CCR5 рецептора.

Трансплантация на стволови клетки и генни терапии

През 2007 г. е извършена първата трансплантация на стволови клетки на ХИВ-позитивен пациент от донор с мутация в CCR5 рецептора. Пациентът прекъсва АРТ след успешната трансплантация, а ХИВ инфекцията изчезва напълно. Към днешна дата излекуваните от ХИВ чрез трансплантация на стволови клетки са седем, но тази манипулация крие сериозни рискове, например реакция на присадката срещу гостоприемника. Тоест имплантираните от донора клетки разпознават като чуждо тялото на реципиента, което води до възпаление в различни органи и е животозастрашаващо. По тази причина засега трансплантацията не може да стане широко приложима практика.

През 2018 г. китайският генетик Хъ Дзиенкуей използва CRISPR-Cas технологията, за да модифицира два човешки ембриона. Раждат се две близначки, носителки на мутацията в гена, произвеждащ CCR5 рецептора. Ученият е осъден от китайската държава за своя експеримент поради упражняването на незаконни медицински практики. Твърди се, че Хъ е фалшифицирал документи от етичната комисия – практически сам е написал, че комисията одобрява и дава право да извърши тази манипулация. След това е излъгал лекарите, които, бивайки подведени, са имплантирали генномодофицираните ембриони в две пациентки при инвитро процедура. Едната от тях е родила близначките, а при другата процедурата е била неуспешна.

Обръщаме внимание на този експеримент, защото въпреки неетичния аспект случаят неоспоримо доказва, че напредъкът в генетичните техники открива възможности за нови подходи за превенция и лечение.

Какво предстои

Въпреки значителния прогрес в медицината през последните четири десетилетия, СПИН все още отнема живота на много хора по целия свят. Разработването на нови терапии за ХИВ инфекцията и кандидат-ваксините за превенция са надеждата за спирането на ХИВ/СПИН епидемията в глобален мащаб.

Заглавно изображение: ХИВ частици (в синьо), заобикалящи инфектирана Т-клетка (в червено), визуализирани с трансмисионен електронен микроскоп © National Institute of Allergy and Infectious Diseases за Unsplash

Post Syndicated from Мартин Димов original https://www.toest.bg/kolko-e-trudno-da-budesh-etazhna-sobstvenost/

Интернет форумите са пълни с въпроси от типа „На кого да се оплача, че в моята сграда има такъв или онакъв проблем?“. Освен да чакаме някой външен (община, законодател, инспекция и т.н.) да реши наш проблем, можем да действаме законосъобразно и сами.

В сградата, в която живеем, можем най-лесно да постигнем промяна, защото там гласът ни има голяма тежест. Необходимо е да убедим не твърде много хора, че дадена инициатива е добра или даден ремонт е необходим. А и да не забравяме, че притежаваме част от сградата – т.нар. идеални части.

Домоуправителите нямат магически способности, те помагат на собствениците да поддържат общата сграда. Всеки би могъл обаче:

• Да участва в общи събрания. „Каквото решите“, „все ми е тая“, „няма смисъл“ – подобни оправдания по-скоро са причина нещата да не стават.
• Да взема участие в управлението на сградата и така да се запознае как се работи на публична длъжност, която често е без доход.
• Да помага на управителните органи, например със събиране на оферти, организиране на ремонти, звънене по телефони и звънци и разговори с неизрядни длъжници, идеи, труд. Или поне да не им пречи.

Няколко души притежаваме обща и скъпа вещ. Работим, за да си я позволим по десет и повече години. Логично е да я пазим, да я поддържаме и тя да запазва стойността си с времето.

Да, етажната собственост (ЕС) е такава вещ, но отношението към нея не следва тази логика. Въпреки че за мнозина да си купиш апартамент е ангажимент да изплащаш ипотека 15 и повече години, състоянието на съсобствените сгради в България не е цветущо. Достатъчно е да се огледаме около себе си. По сградата си личи колко се разбираме в малкия колектив, в който сме попаднали, и дали намираме общ език, за да защитаваме общата ни инвестиция.

Многофамилните сгради в България се регулират от Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС). Само в София те са около 23 000. Всяка сграда трябва да има управител (или домоуправител, както много хора са свикнали до го наричат), който се избира от Общо събрание (ОС). То е своеобразен малък парламент, в който трябва да участват всички собственици. С мнозинство се вземат решения какво да се прави на територията на общата съсобственост, а (домо)управителят трябва да изпълнява решенията.

Дотук с теорията. В реалността обаче понякога управлението на сгради се практикува дори от хора, които не са прочели ЗУЕС. Но те пък се избират от собственици, които също не са наясно с този закон. Може би ако се говори повече за ЗУЕС, повече хора ще разберат как работи, и ще се опитват да го спазват.

Дотогава споделям някои от собствените си наблюдения за сградите около нас през призмата на познанията и опита ми, свързани с темата за етажната собственост.

Проблемите

За да буксува управлението на етажните собствености, има няколко основни проблема: 

Апатия

Ако живеем в многофамилна сграда, вероятно от собствен опит знаем, че трудно се събират достатъчно участници в събранията. Знае го и законодателят, който с последните промени в ЗУЕС леко намали кворума за легитимно ОС. Това, което неучастващите собственици често не осъзнават, е, че липсата на необходимото присъствие блокира работата на домоуправителя. Например как един управител да започне да събира значителна сума за ремонт на покрив, ако тя е одобрена от 13,01% (в ЗУЕС голяма част от решенията се вземат с половината присъстващи и минималният кворум е 26%)? На теория е законно, но дали управителят ще успее? Как да стартира принудително събиране от нередовни платци, ако има само 13% одобрение? Най-вероятно нередовните първо ще обвинят и наговорят „приятни“ думи на управителя, а той ще има рехава подкрепа от останалите съседи.

Законодателни несъвършенства 

Макар да е ясно, че е малко вероятно в събранието да участват достатъчно присъстващи, при промените от септември 2023 г. законодателят вдигна дела гласуващи, който е необходим за избор на домоуправител. Преди той беше над 50% от присъстващите на събранието, но след измененията вече е над 50% от всички собственици.

През септември 2023 г., от една страна, се направиха няколко дигитални стъпки: въведе се имейл за комуникация с управител и съседи и дистанционно и онлайн гласуване. От друга страна обаче, се въведе ежемесечен отчет, при това задължително на хартия.

Законът е сложен

Ако някой собственик има желание да участва в управлението на сградата си, той невинаги разбира формалните изисквания и успява да води правилно документацията. Всяко юридическо лице трябва да се подчинява на счетоводните и данъчните стандарти. Но при управлението на ЕС се наблюдават значителни импровизации във воденето на документацията. Управителите и касиерите сами избират как да го правят, а това затруднява институционалната помощ, когато е необходима – например при събиране на задължения по съдебен ред.

Фирми и частни лица, управляващи ЕС

На пазара може да се намерят т.нар. професионални домоуправители – търговски фирми, които предлагат (срещу определена такса) да отменят собствениците в грижата по поддръжката на сградите, събирането на таксите и т.н. За съжаление обаче, липсва достатъчна публичност на добрите и лошите практики при тези търговци. И когато се съберат неинформираността на собствениците как работи ЗУЕС, и липсата на кворум на събрание, може сградата да се окаже „вързана“ за конкретна фирма. 

На много хора им е позната ситуацията да се събират вноски за възнаграждение на фирмата и нищо да не се подобрява в сградата. Проблемът с тези фирми е в топ 4 на получените становища от Министерството на регионалното развитие и благоустройството при обсъждането на промените в ЗУЕС от 2019–2020 г. За съжаление, след промените на закона през 2023 г. няма голямо подобрение за този казус. По-скоро новата редакция на закона доста ще затрудни най-малките играчи – частни лица, управляващи 3–4 близки входа или сгради. Тези домоуправители се препоръчват от „уста на уста“ и са от най-съвестните. 

Ще бъде по-трудно и за най-малките фирми с един-двама служители. По-сложно става и за управителите собственици, чийто избор вече трябва да става с над 50% от всички собственици. Административната трудност за най-дребните играчи не означава обаче подобряване на услугата в сектора. 

Пасивност в Столичната община

Столичната община (СО) няма пълни данни как се управляват сградите. Не разполага с данни и за качеството на сградите. Липсата на информация ѝ пречи да работи заедно с ЕС за подобряване на околоблоковото пространство например. Ала същевременно Общината не поема инициативата това да се промени.

Въпреки че ЗУЕС е обект на много критики, той подчертава ролята на местната власт като основен помощник на етажните собствености. Кметът е задължен да назначи управител, ако няма такъв, издава актове за административни нарушения в сградата, може да разпореди неотложен ремонт и т.н. Общината обаче невинаги изпълнява тези свои функции ефективно.

Ако заеме по-активна позиция в процесите, засягащи ЕС, Общината може значително да подобри тяхното функциониране и да допринесе за създаването на по-привлекателна жизнена среда за жителите на многофамилните жилищни сгради.

Ето няколко предложения как СО би могла активно да подобри ставащото на територията на ЕС и в междублоковите пространства:

• Комуникация, комуникация, комуникация. Една от основните причини за ниската активност в общите събрания е липсата на информираност сред собствениците какви са техните права и отговорности. Общината би могла да играе по-активна роля в повишаването на обществената осведоменост чрез информационни кампании, семинари и онлайн ресурси, обясняващи ползите от активното участие в управлението на ЕС и на стъпките, включени в процеса. Тя може да организира редовни срещи или форуми, на които собствениците и мениджърите на ЕС да имат възможност да обсъждат своите притеснения и да търсят решения заедно.
• Опростяване на процедурите. Законодателството за ЕС е сложно и объркващо и обезсърчава собствениците да участват активно в управлението. Би било полезно да се преразгледат и опростят съществуващите разпоредби, за да станат по-разбираеми и по-достъпни за всички собственици. Това може да включва разработването на ясни насоки или ръководства стъпка по стъпка за различните процеси – например свикване на ОС, вземане на решения и разрешаване на спорове. СО би могла да организира проучване и да предложи подходящи законодателни промени.
• Подкрепа и насърчаване на добре управлявани сгради. Смисълът на подобна програма би бил да стимулира ЕС да подобрят своята ефективност, да поддържат сградите си и да създават по-приятна жизнена среда. За да участва в програмата, една ЕС трябва да изпълни определени критерии, свързани с управлението на сградата, поддръжката и спазването на законовите изисквания. Ето няколко примера за такива стимули:
  • Намаление на цената на картите за градски транспорт.
  • Преференциален достъп до спортни съоръжения – например плувни басейни, фитнес зали и спортни зали.
  • Поддръжка на зелените площи – Общината може да предложи съдействие за озеленяване на околоблоковото пространство – да предостави растения, пейки, детски съоръжения и др.
  • Други общински услуги – Общината може извърши анализ кои общински услуги биха могли да се предложат с отстъпка или безплатно на добре управлявани ЕС. Примерите може да включват услуги за управление на отпадъци, ремонти на обществени пространства, организиране на събития и т.н.
• Събиране на данни и наблюдение. За да помогне на етажните собствености да стигнат до решение кое трябва да се подобри, и да вземат информирани решения, СО може да събира и споделя данни за състоянието на сградите, включително тяхната енергийна ефективност, инфраструктура, техническо състояние, ниво на поддръжка, събираемост на такси, текущи такси. Това ще позволи на Общината да разбере по-добре нуждите на етажните собствености да планират и предприемат инициативи за подобряване на състоянието си.
• Ангажиране на общността. Включването на местните общности в усилията за подобряване на ЕС може да помогне за изграждането на чувство за общност и споделена отговорност. СО може да си партнира с квартални групи, училища и местни организации, за да популяризира значението на добре управляваните етажни собствености и да предостави възможности хората да допринесат за каузата.
• Приоритизация. По данни на Националния статистически институт в столицата има близо 800 000 жилища и значителна част от тях са в режим на ЕС. Ако предположим, че един апартамент струва средно 100 000 евро, това означава, че жилищният актив само в София е поне 80 млрд. евро, което се доближава до размера на годишния брутен вътрешен продукт на държавата. А най-разпространената общинска услуга на експертите на СО за този доста скъп актив е… да регистрират домоуправители и да издават удостоверения. Ако СО играе по-активна роля в поддържането на жилищния фонд, ще повлияе върху подобряването на качеството на живот на гражданите и тяхната удовлетвореност от средата, в която живеят. Защото това, което виждаме най-често, когато излезем от къщи, са общият коридор, фоайе, асансьор и пространството около блока. 

Освен идеите по-горе има и редица други неща, за които СО може съдейства.

Например за по-ефективно събиране на вземания от длъжници – да речем, чрез вписване на задълженията към ЕС при издаване на данъчна оценка. Или за извършване на неотложни ремонти по чл. 49 от ЗУЕС – защо за тази цел не се създаде фонд в СО, който се захранва от принудително събраните от собствениците средства за извършените ремонти? Или за спазване на санитарно-хигиенни норми – съдействие при случаи на събирачи на пречещи на обитателите на сградата животни и вехтории; миризми от съседи или търговски обекти и др. Или насочване към психолози и медиатори при конфликтни ситуации. И т.н. 

Чрез прилагането на подобни мерки СО може да изиграе ключова роля в подпомагането на етажните собствености да преодолеят настоящите предизвикателства и да създадат по-приветлива, удобна и добре поддържана жилищна среда за над милион жители на София.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове.