Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhenska-prikazka-za-stulbata-kum-stukleniya-tavan/

В България правата на жените са тема почти само на 8 март. И то ако успеят да си намерят място сред клишетата за дами, майки, нежност и цветя. На 9 март проблемите на жените не изчезват. Не изчезват и потребностите им. Тъкмо на тях е посветен докладът „Гласовете на жените в България“, върху който работих няколко месеца[1]. Той се основава на 42 биографични интервюта с жени от различни градове в страната (без София). Макар това да не е в стила на подобни доклади, исках да оставя жените да говорят със собствените си гласове, вместо да изземвам думата им, и го изпъстрих с цитати. В биографичните разкази се откроиха много теми и подтеми. От тях сега ще разкажа за

стереотипите и неравенството на жените на работното място.

Според анализ на „Евростат“, публикуван в навечерието на 8 март, България е на второ място в ЕС по дял на жените, заемащи мениджърски позиции (49% при средно 37% за ЕС). Тези данни обаче не дават яснота за какви мениджърски позиции става дума – и големите компании, и кварталните фризьорски салончета са „в един кюп“. В същото време страната ни е сред последните пет държави с най-голям дял на жените в управителните съвети на фирми (19% при средно 28%). Кварталното фризьорско салонче няма управителен съвет, сещате се.

На самия 8 март излезе и доклад на Института за пазарна икономика (ИПИ) за жените на пазара на труда в България, който се основава на данни на Националния статистически институт от последното преброяване на населението. Основното му заключение е, че заетостта на жените у нас е по-висока от тази на мъжете, но пък заплащането, което получават, е по-ниско. В сферите на информационните технологии, преработващата промишленост, културата, спорта и развлеченията жените получават с над 30% по-малко от мъжете.

Тъкмо 30% се споменават и в едно от биографичните интервюта. Респондентката разказва за сестра си, която е дипломирана програмистка:

„Заедно с гаджето ѝ завършиха тази специалност. Но тя завърши с по-висок успех. Тогава фирми започваха да се оглеждат и да си избират студенти. Поканиха ги на интервю и двамата. Един след друг, но на нея ѝ предложиха 30% по-ниска заплата. И тя попитала: „Какво?!“ Отговорът бил: „Ами ти си още малка, още не ги мислиш тези неща, но ще имаш семейство, деца, те ще се разболяват, ще искаш болнични.“ Тя казала: „Ама вие сериозно ли?! Вижте ми дипломата, вижте му дипломата!“ Те ѝ отговорили, че след време може да помислят за повишение. Тя им казала: „Няма как след време да мислите и да вземате решение! Или започваме наравно, или аз не започвам!“ Tе казали: „Това са условията за Вас.“ Тя си казала: „Ха, така ли, програмист! Не! Отивам и завършвам едни финанси.“ Та тя е с магистратура финанси и си работи това – счетоводител.“

Това беше кратък поглед към описаната от ИПИ реалност, но като свалим макроикономическите „очила“ и се вгледаме в индивидуалните биографии. Ето и историите на няколко от 42-те жени, разказали за живота си в интервютата, за които споменах.

Петя, която не се качва на стълбата

Петя (имената са измислени, защото интервютата са анонимни) е на 50 години. В училище много ѝ върви математиката, а литературата, която окачествява като „размисли и страсти“, не я привлича. Освен това я бива в техническите неща: „Обичам да ръчкам, обичам да гледам как се поправят […] бушони. Не мога да кажа, че успявам да поправям бойлер, но и аз там с мъжете да ръчкам. Ремонтирам, скоро си поправих врътката на мивката, просто ми е в кръвта – обичам да поправям нещо, да се занимавам.“

Петя се дипломира като инженер в областта на енергетиката. След завършването започва да си търси работа с увереността, че специалността ѝ е хубава и може да постъпи на добро място, но удря на камък – никъде не я назначават. Постепенно тя си дава сметка, че така се случва не само защото за този сектор си трябват връзки, каквито тя няма, а и защото е жена:

Как си представяш ти една жена да се качи на стълба и да оправя, а всички работници да гледат отдолу?

Затова Петя решава да се преквалифицира и се отдава на силно феминизирана професия, в която, макар понякога също да е нужна стълба, мъжете не биха се чувствали унижени от позицията ѝ – завършва магистратура по библиотекознание и става библиотекарка. Взела си е „урок“ и не си позволява да доминира над мъжете и в интимните си отношения. Затова крие от тях, че обича да „ръчка“ и да поправя: „Тука си мълча, аз не бързам да се издавам какво мога. Правя се на домакиня, даже и сега не показвам всичките си заложби. […] Като си разбира човекът, го оставям, не казвам „Чакай аз да ти покажа“ […]. Аз си знам, че мога, не обичам да се изтъквам, оставям мъжа.“

Нели, която се отказва от кариерата си

36-годишната Нели завършва архитектура и за разлика от Петя, успява да си намери работа по специалността. Но забелязва, че в професията ѝ жените често са пренебрегвани. Сеща се само за една жена, която е спечелила голям проект – в повечето случаи все мъже ги „обират“. А шефът ѝ демонстрира пренебрежение към качествата ѝ:

„И аз направих някакъв коментар, че някаква вентилация не е съобразена, че може по-добре да се случи. Гледах да не съм много остра, нали, все пак, колега, въпреки че беше много зле, […] и той ми каза: „Ти как си позволяваш да говориш така? Как можеш да имаш забележки? Този архитект е утвърден, с 30-годишен стаж.“ И аз бях в тотален шок. Казах: „То, нали, и аз имам 13 години стаж като архитект.“

На Нели ѝ прави впечатление, че и в други случаи директорът дава приоритет на мъжете: „Например идва човек, който ще прави мебелите, и директорът ми го представя: „Този еди-кой си майстор се занимава с бутикови интериори, с не знам си какво“, ама го представя така, както според мен няма да представи жена.“

Съпругът на Нели не е властна натура и охотно я оставя да взема повечето решения. Като архитектка тя печели повече от него. Той няма и професионални амбиции: „Но той пък не иска да се развива. […] Израснал е в семейство, в което баща му и майка му никога не са работили за други хора. Те винаги са имали бизнеси, и то бизнеси, които не са развивали.“

Нели посещава психотерапевтка, на която има доверие и която смята, че проблемите на клиентката ѝ се дължат на това, че тя не се държи така, както изисква стереотипната роля на жената в семейството, т.е. с мъжа ѝ „са объркали ролите“. Според нея Нели отдава твърде голямо значение на материалната страна на живота: „По това работихме с психоложката, тя го хвана – че аз всъщност много мисля за парите и за материалните неща и щастието ми няма да дойде оттам.“

Какво прави Нели в опит да се справи с психическите си проблеми? Напуска работа и така не само се отказва от професията, която обича, но и губи доходите, на които в голяма степен разчита семейството ѝ с две малки деца: „Миналия септември напуснах работа… И си казах, че ще пробвам да правя нещо сама, пък каквото стане; че ще преодолея това, че няма да имам финансова сигурност. Много ми е трудно, ама…“

Поли, която не става водеща в столична телевизия

Поли е на 44 години. През живота си е работила различни неща, но основно е журналистка. Съпругът ѝ също е журналист. На въпроса на интервюиращата дали е била дискриминирана, защото е жена, първоначално отговаря отрицателно: „Усещала съм някакво пренебрежително отношение, защото съм била репортерка и съм била още младо момиче, пък съм си говорила с някакви директори по времето на комунизма, които вече са 60-годишни мъже с положение, пък аз отивам и ги питам като някаква муха досадна, но мисля, че това не е било, защото съм момиче, а защото съм била малка.“

В следващия момент Поли се сеща, че всъщност е била дискриминирана, и разказва една случка. В един период тя остава без работа, с две малки деца. С мъжа ѝ решават да опитат да се преместят в София, където биха имали повече шансове, и пращат автобиографиите си в няколко софийски медии. В една столична телевизия работи нейна близка приятелка, но въпреки приятелството тя ѝ казва: „Слушай какво, независимо от това, че ти работиш с два езика, […] че си била на по-високи позиции от мъжа ти, ние ще вземем него, защото ни трябва мъж.“

Поли не може да разбере защо мъжът ѝ би бил предпочетен за работата, и иска обяснение: „И аз казах: „Защо?! Защото изглежда по-авторитетно в [такъв тип] телевизия? А? Чакай малко! Той, освен че е хубав, […] прилично изглеждащ и че е мъж, няма никакво предимство пред мен! Аз имам по-високо образование от неговото, била съм на по-високи позиции, аз говоря повече езици, аз съм по-организирана!“ Отговорът беше: „Ами, сори, майка, т’ва е, имаме доверие на мъже.“

Макар журналистиката в България да е силно феминизирана професия, в нея има сфери, които се смятат за „запазена територия“ за мъжете, и точно в една такава е имала „дързостта“ да кандидатства Поли. Тя не може да се примири с това положение и да жертва амбициите си:

„Не мога да си позволя така аз! Той наистина щеше да взема много пари, едни много, много добри пари, ама… Не мога да си позволя аз да чакам, ти да изкарваш целия семеен бюджет, пък аз да работя нещо си, ’щото така сме решили. ’Ми няма да стане!“

От солидарност с нея мъжът ѝ отказва да постъпи на мястото, за което тя е кандидатствала. Двамата се отказват да си търсят работа в София.

Ева, която не се предава

25-годишната Ева не се плаши от труда. Работи от 16-годишна, за да се опита да компенсира липсата на материалния стандарт, който демонстрират съучениците ѝ от езиковата гимназия. Настоящия си съпруг среща на 17 години, на 19 забременява, но това не я спира:

Всички очакваха, че ще прекъсна работа, образование, бях записала да уча бакалавърска степен „Маркетинг мениджмънт“ задочно, но не прекъснах – продължих да си работя, да уча. Работих до десетия ден, преди да родя, започнах да работя 15 дни след раждането – от вкъщи.

Пред Ева не стои дилемата „работата или детето“: „С бебето бяхме като скачени съдове, партньори. Ходехме навсякъде заедно, вършехме всичко заедно. Като цяло, намерихме перфектния баланс.“

Затова и Ева не може да се примири с дискриминацията на жените с деца при наемане на работа, каквато самата тя е преживявала нееднократно и за случаи на каквато е чела в социалните мрежи: „Забелязах в много групи във Facebook, където майките комуникират […], че много жени [остават] безработни в момента, в който се разбере, че имат бебе или имат планове да имат бебе. Същото беше, докато търсех работа. […] Те вече изпадат в ужас: „Тя е млада ще иска второ дете, нека да наемем мъж, който по-добре ще се справи в такива ситуации, който има жена, която да гледа детето. Той няма да се занимава.“ Получих много откази именно по тази причина. […] Всичко вървеше добре, докато не започнаха въпросите за семейното положение, децата. Вече усетих как тонът се промени […] – „има класация, ти оставаш висяща“. Почти във всеки случай позицията ти я взема жена, която няма деца. Една позната кандидатства – без деца, без мъж, съответно си взе позицията.“

Ева е ставала обект на дискриминационно отношение при кандидатстване за работа не само защото е майка, а и просто защото е жена: „На интервюто очаквах, че ще присъства един човек. В един момент ме оградиха четирима мъже, интервюто продължи два часа и половина – кръстосан разпит с четиримата, много неприятно. Но имаше по-провокативни, по-увъртени въпроси. Усещаш, че те оглеждат, че те преценяват. По-нататък попитах единия защо не се получи филмът. Той ми каза, че съм жена – затова. […] Бях получила коментар от типа на: „Мъжете сме акули, а жените не сте готови още за това, не сте достатъчно дорасли да сте агресивни в битките, както сме мъжете.“ Абсолютно сексистки коментари. Не разбирам логиката, но няма значение.“

Тя „не цепи басма“ никому, отстоява правата си, не оставя подобно отношение да я смачка, колкото и често да ѝ се случва, и е наясно с потребностите си: „Като жена, личност, имам нужда от толеранс и разбиране от страна на работодателите и да не ни делят.“

Личните истории и статистиката

Докато Петя и Нели, всяка посвоему, по-скоро се примиряват със стереотипите по отношение на жените, Поли и Ева не се предават и изискват да бъдат признавани за равни с мъжете на работното място. Няма да е честно обаче да упрекваме нито първите две, че са се подчинили на патриархалните порядки, нито вторите, че са твърде „устати“ и не са склонни да правят компромиси. И техните истории, и тези на останалите 38 жени имат нужда преди всичко от разбиране. Това са жени от различни поколения и населени места, отраснали в различна среда и с различни биографии.

Личните истории на тези жени хвърлят светлина върху ситуацията на жените на пазара на труда в България, каквато статистиката и представителните изследвания не са в състояние да предоставят. А зад числата и процентите стоят конкретни човешки същества. Стои и определена култура, по силата на която едни неща се смятат за приемливи, а други – недотам. Затова и статистическите данни за една или друга държава може да имат много различно съдържание.

Ето защо второто място на България за жените на мениджърски позиции не влиза в противоречие със „стъкления таван“, в който много от тях си блъскат главите, опитвайки да се изкачат по стълбата на професията. А понякога „таванът“ е даже преди стълбата.

---

[1] Докладът е резултат от проект „Изследване на нуждите и проблемите на жените в България“ на Фондация „Екатерина Каравелова“ и се финансира от „Фонд Активни граждани България“, а финансовата подкрепа е предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Настоящата статия изразява моята позиция, която може да не отразява официалното становище на възложителите.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/blago-ili-breme/

За наградата „Прицкер“, културното наследство и летището в Русе – отново

Тълпи от хора, дълги опашки, бариери и турникети, евтини сувенири и постоянен шум. Това е туристическото ежедневие на паметниците на културата в Стара Европа, независимо дали говорим за форумите в Рим, за Венеция, Барселона или Синтра.

Хора, хванати за ръце, протестират пред багери, правят плакати и подписки в социалните мрежи, говорят гневно пред камери, призовават институциите, държавата, някой, който и да е, да помогне. Това е активисткото, протестно ежедневие на архитектурното наследство в съвременния град – рушащи се сгради в Белград, горящи тютюневи складове в Пловдив, бруталистични бетонни жилищни гета в Лондон, концертни зали в Германия, едно летище в Русе.

Трябва да проверим дали сградата е паметник. Ако е – няма да купуваме, ще отидат пак години за съгласуване и двойни разходи по ремонта.

Това пък е болезнено реалистичното инвестиционно ежедневие на „наследството“, при това май не само в България.

Изобщо, културното наследство, оказва се, е проблем.

Да, то пази следите от миналото и постиженията на човешката цивилизация за следващите поколения. Да, то носи идентичност и многообразие, но пак е проблем. Скъпо е, трудно е, елитарно е, тежко институционализирано и обикновено спорно. На всичкото отгоре е навсякъде.

Но може ли културното наследство освен бреме или музеен експонат да е нещо друго – например възможност?

Опазване, реставрация и наградата „Прицкер“

В началото на март всяка година архитектурният свят очаква една новина: кой ще бъде поредният носител на най-престижната международна награда за архитектура „Прицкер“. През годините наградата е бетонирала звезди, реабилитирала е „стари майстори“ малко преди смъртта им, изненадвала е с непопулярни имена, разочаровала е или е отговаряла на очаквания и като цяло именно тя играе ролята на „съвестта“ на голямата архитектура.

На 7 март 2022 г. „Прицкер“ отиде при англичанина Дейвид Чипърфийлд – един внимателен контекстуалист,

който десетки години прави спокойни, умни сгради, съобразени с духа на мястото си и с духа на времето ни. Най-после културното наследство, консервацията и реставрацията имат своя лауреат.

Само един пример е достатъчен.

„Новият“ Neues Museum е част от Острова на музеите в Берлин, завършен точно зад „стария“ Altes Museum през 1859 г. по поръчка на Фридрих Вилхелм III и по проект на придворния архитект Фридрих Щюлер. Целта е мястото да започне да се оформя като „светилище на изкуствата и науката“. Неслучайно всички сгради приличат на антични храмове в своята версия от ХIХ век. За разлика от Altes Museum, бомбардировките през Втората световна война оставят Neues Museum в руини. В крайна сметка след няколко неуспешни опита за възстановяване сградата е изоставена.

През 1997 г. Чипърфийлд съвместно с реставратора Джулиан Харап печели международния конкурс за реконструкция на сградата. Основната цел на проекта победител е възстановяването на оригиналния обем и реставрацията на оцелелите след бомбардировките части от музея.

„Внимателна“ и „чувствителна“ реставрация е лайтмотивът на архитектурния екип.

Оригиналната останала тъкан на музея е запазена и реконструкцията е водена именно от тези следи, а също и от обемите в точната им кубатура, както е проектирана от архитект Щюлер. Основните обеми – северозападното крило, апсидата на гръцкия двор и южният купол – са изградени от рециклирани, ръчно правени тухли. Новите части – голямоформатни, предварително излети бетонни елементи – са отчетливо отделени, но въпреки това се сливат хармонично със старото. Като например впечатляващото бяло ново централно стълбище, интерпретиращо разрушеното старо, което е позиционирано в грандиозната централна зала, запазена само като тухлена обвивка, оголена от бомбардировките и дългогодишната разруха.

В зависимост от типа и нивото на разрухата архитектите търсят индивидуално решение за всяко помещение. Воден от идеята, че оригиналната структура трябва да бъде подчертавана в нейния пространствен контекст и оригинална материалност, проектът отразява загубата, без да я имитира. Но и всички травматични следи са запазени – канелираните колони със следи от пожари, дупките от куршумите по тухлените стени…

Реконструкцията на Neues Museum, както и всички намеси на Дейвид Чипърфийлд на Острова на музеите в Берлин след това (като една допълнителна, чисто нова сграда към музейния комплекс – James Simos Gallery, завършена през 2019 г.) са сред най-деликатните и в същото време най-силни послания, които архитектурата е отправяла към обществото през последните години. Да помним миналото в цялата му комплексност и многообразие като едновременно с това не се страхуваме да правим добра нова архитектура. Така наследството работи за града, за обществото и в крайна сметка – за бъдещето.

Интересното е, че няколко часа след като новината за наградата на Чипърфийлд обиколи света, тя се появи и на страницата на малкия регионален вестник „Утро“ от град Русе. Но някак си никой от журналистите във вестника не направи връзката между подхода на Чипърфийлд и една малка сграда в близкото село Щръклево.

Казусът „Русе“

Снимки на едно забележително запазено летище, доскоро напълно непознато, обикалят социалните мрежи вече две години.

Приемната сграда на Летище „Русе“ е открита през 1976 г. в близкото село Щръклево и е обявена за еталон на БГА „Балкан“. Проектирана от русенския архитект Йордан Бояджиев, тя е сред най-ярките, най-последователни откъм архитектурни решения и най-автентично запазени примери за следвоенен архитектурен модернизъм у нас. Сградата впечатлява с педантичен детайл, дръзки конструктивни решения и монументалните пластики на скулптора Галин Малакчиев.

От няколко години летището е едновременно обект на инвеститорски интерес и във фокуса на вниманието на експерти в областта на опазването на културното наследство. В началото казусът се оформя като кампания за сграда в риск, а хронологията на събитията е ясно проследима на страницата на българската секция на Docomomo International – Международната неправителствена организация за опазване на обекти на Модерното движение. Накратко:

• През февруари 2021 г. в медиите се появява информация за инвеститорски интерес за строеж на голям логистичен парк на мястото на летището, който дори не отчита сградата на аерогарата и я показва преместена и драстично променена. „Докомомо България“ започва популяризирането на архитектурните качества на летището и работа върху регистрационен фиш за обявяването му под защита от Закона за културното наследство.
• През декември 2021 г. Националният институт за недвижимо културно наследство съобщава, че работи по материали, подготвени от „Докомомо България“, за обявяването на Летище „Русе“ за „недвижима културна ценност“ и легитимирането му като културно наследство на модернизма на ХХ век.
• През лятото на 2022 г. изложбата ТОТАЛПРОЕКТ на Фондация „Ново архитектурно наследство“ в РЦСИ „Топлоцентрала“, София, разказва историята на Летище „Русе“ пред най-широка публика и показва неговия „полет“ през няколко нива на архитектура и дизайн: градоустройство, пространство, конструкция, детайл, дизайн и синтез.
• На 19 декември 2022 г. Специализираният експертен съвет към Министерството на културата (СЕСОНКЦ) гласува единодушно сградата на Летище „Русе“ да бъде обявена за „недвижима културна ценност“ от „национално значение“. По закон министърът на културата трябва в едномесечен срок да издаде заповед, с която да формализира решението, и така обектът да бъде официално защитен от събаряне или други кардинални ремонтни дейности.
• Междувременно в края на януари 2023 г. Общинският съвет в Русе гласува почти единодушно местното летище да бъде дадено на частната фирма „Еърпорт Русе“ за следващите десет години срещу обещание за инвестиции и цялостно възраждане на аеродрума. На 27 февруари 2023 г. Община Русе обявява, че е подписано споразумение за безвъзмездно отдаване на Летище „Русе“ за първоначален срок от 24 месеца.

Очевидно е надбягването между „опазватели“ и институции. Според разследващи журналисти Община Русе е забавила умишлено обявяването на местното летище за паметник на културата. Русенското гражданско сдружение „Проект 7000“ пита Общината защо никъде в решението не се споменават архитектурната ценност на сградата и фактът, че тя е на един подпис от най-високия статут за културно наследство в държавата. Русенски депутати от „Продължаваме промяната“ обжалват решението на Община Русе. „Докомомо България“ пише призиви към министри, КАБ, САБ и медии за бързо привеждане в сила на решението на СЕСОНКЦ. Но в началото на март 2023 г. русенският сайт „Дунав мост“ ентусиазирано съобщава, че на летището вече „кипи ремонтна дейност“.

Статутът като проблем

Както казва русенският архитект Венцислав Илиев, ученик на Йордан Бояджиев и популяризатор на сградата на Летище „Русе“ пред колегите си от „Докомомо България“ през 2021 г., статутът поставя много сериозни предизвикателства пред всеки архитект, който ще се наеме да адаптира сградата към съвременните изисквания, а също и към собственика – Община Русе, и към новите концесионери. Защо? Ами защото има ограничения, проектът става по-сложен, нужни са многократно повече архитектурни усилия. Затова е по-удобно да не се дава гласност на решението за обявяване на статута.

И тук се крие основният проблем.

Статутът „недвижима културна ценност“ у нас обичайно се свързва със сложни процедури за съгласуване на строително-ремонтни дейности и други административни утежнения. И това е част от реалистичното ежедневие на културното наследство у нас. В същото време

всички са убедени, че новото ще бъде по-лошо от старото,

че без статут опазването на архитектурна ценност е невъзможно – и това обикновено е точно така. Но използването на статута като наказание и насилствена превенция е също толкова опасно, колкото липсата му – и обикновено също толкова безсмислено. Погледнете изгорелите тютюневи складове в Пловдив или Захарна фабрика в София – все признато наследство от най-висока категория.

Наследство „за спасяване“ или за развитие?

Как „спасяваме“ сградите днес? Намирам за дълбоко притеснителна дори самата идея, че културното наследство постоянно трябва да бъде „спасявано“.

Бизнесът се страхува, институциите са в ступор, а гражданското общество стои, хванато за ръце, протестира и чака безкрайните бюрократични процедури с щампа „недвижимо културно наследство“ да приключат, с надеждата за пет минути медийно внимание, което да е достатъчно за поредната кауза. Защо? Защото наследството обикновено се „спасява“.

Все си мисля, че има начин опазването да излезе от пространството на емоциите и каузите, да изплува от блатото на бюрокрацията и да стъпи на открито, при прагматизма и здравия разум.

Да приемем, че наследството е незаобиколима част от ежедневието ни.

Да осъзнаем, че то ни прави различни, по-богати и по-специални от другите. Че съвременната българска архитектура ще стане по-добра, когато старото и наследеното не се възприема като спирачка на инвестиционните интереси, а ни помага да създаваме по-богата и многопластова нова архитектура.

Има как.

Включително в Русе, на летището. Не става въпрос просто за „ремонт“ или смяна на дограма. Става дума за архитектура.

Затова се надявам сега, след обявяването на новия лауреат на наградата „Прицкер“, все по-често да говорим с думите на Дейвид Чипърфийлд:

Като архитект аз съм по някакъв начин пазител на паметта. Нашите градове са следи от историческото минало, но също така и динамични, развиващи се системи. Да, някои сгради премахваме и заменяме с други. Изборът е наш и идеята, че опазваме само най-доброто, не е достатъчна. Въпросът е да опазим характера и качествата, които отразяват богатството на еволюцията в един град.

Русе със сигурност ще стане един още по-богат град, ако не просто ремонтира, а реставрира своето летище в село Щръклево.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-bulgariia-tova-ne-se-sluchva/

Денят на жената е отбелязан официално за първи път през 1909 г. от Американската социалистическа партия. Той води началото си от протест на работничките в текстилни фабрики в Ню Йорк на 8 март 1857 г. срещу нечестното заплащане и неравноправието между жените и мъжете. С годините денят се чества във все повече страни, докато не се превръща в международен празник. В България се отбелязва за пръв път от социалистическата партия през 1915 г., но чак от 1944 г. се празнува масово. От 1960 г. 8 март е обявен и за ден на майката, което малко по малко го превръща в по-общоприет и харесван празник за изразяване на признание и благодарност, което пък заличава изначалния му политически характер.

Когато цял живот си писала картички на майка си, тичала си за цветя, от време на време си получавала по някой зюмбюл от съученик или приятел и изведнъж се озовеш в Мадрид, където преди пет години за първи път 350 000 манифестиращи, облечени в лилаво, блокираха и затвориха центъра за цял ден, а в метрото не можеше да се влезе от хора и лозунги, осъзнаваш, че тези два празника трудно могат да съжителстват на една и съща дата, тъй като отговарят на два различни образа на жената.

През 2006 г. афроамериканската активистка Тарана Бурке започва в социалните мрежи движението #MeToo (#AзСъщо) с цел да даде гласност на жертвите на сексуално насилие и да изгради солидарност помежду им. През 2017 г. американската актриса Алиса Милано призовава в Twitter всички жертви на сексуален тормоз да споделят #MeToo, за да бъде разкрит истинският мащаб на този световен, неназован дотогава проблем. Наскоро станаха

пет години от началото на движението #MeToo, на което в България се гледа като на нещо противоречиво и далечно.

Масово се коментират скандали в Холивуд, в университети в Белгия и в други европейски страни и някак не забелязваме, че постоянно се разкриват нови случаи навсякъде другаде, но не и у нас. Ние сме някакво щастливо изключение, в България това просто не се случва.

За да бъде 8 март съвсем „празничен“, миналия месец отново отхвърлихме Истанбулската конвенция заради „вратичките“, които някои партии виждат в нея и които биха довели до най-страшното според тях, а именно да бъдат защитени от закона жертви на насилие, които не са от биологичен женски пол. В това опасение може да прозрем и някои все още мъгляви нагласи, които за в бъдеще биха могли да формират идеи за забрана на аборта например – тема, особено актуална в САЩ.

Междувременно преди две седмици в Испания беше гласуван един от най-прогресивните закони в историята на страната, който позволява легалната смяна на пола, както и абортите, без да е нужно съгласие от родител на непълнолетни на 16 и 17 години. Разбира се, дясната партия Partido Popular реагира острo, като излезе с позиция, че абортът не спада към фундаменталните човешки права.

През май 2022 г., когато няколко републикански щата в САЩ гласуваха за забрана на аборта в Ню Йорк, станах свидетел на друга нова за мен ситуация, в която хиляди излязоха на протест, като най-впечатляващо беше колко голяма част от тях са ученици и тийнейджъри. Както всяка законова промяна, нарушаваща генерално човешките права, и тази беше посрещната с хаштагове, ентусиазъм, надвикване, докато интересът малко по малко не затихна. И в САЩ, както и в България, хората масово четат само заглавията и искат да им се каже какво да мислят, без да се налага сами да се информират.

Чия работа е справянето с домашното насилие?

В България основно за жертвите на домашно насилие и сексуален тормоз се грижи неправителственият сектор. Трудностите произтичат от липсата на ясно законодателство и от нежеланието на управляващите и на немалка част от обществото да участва с разбиране и готовност в разговор по проблема. Както винаги вниманието от основната тема се отвлича с измислената заплаха за половата осъзнатост на децата и младежите.

И в САЩ неправителствените организации са тези, които основно се грижат за жертвите на всякакъв вид насилие и дискриминация вместо държавните институции. Те обаче са с далеч по-широко поле за действие, по-добра репутация и по-голямо обществено признание в сравнение с подобни организации в България.

Другата основна разлика е, че

неправителствените организации в САЩ имат сериозни съюзници в лицето на университетите,

където студентите знаят, че могат да сигнализират за каквато и да е проява на насилие. Това е един вид перформативен прогрес, тъй като една от основните му цели е да създаде образ на университета като институция, грижеща се за всички психически, физически и духовни нужди на студентите си, гарантираща адекватна реакция при евентуални проблеми. Това дава важното усещане за сигурност и изгражда доверие. Студентите са постоянно информирани; случаите на насилие във и около кампуса се докладват ежедневно по имейл на всички в академичната общност. Разбира се, усъвършенстването на тези добри практики изисква време, в което да се изградят подходящите подходи и да се избегнат спекулации.

Как се говори за това?

Често усещането в България е, че липсва речник, за да се назоват определени феномени, и то не защото превод не съществува. Неправилното използване на терминология в обществения разговор е пример за нежеланието на отговорните държавни институции за разрешаване на проблема с насилието, основано на пола. Пример е терминът интерсекционалност (аналитичен подход, търсещ взаимовръзките между категории като пол, етнос, социална класа и сексуална ориентация; той изследва взаимодействието между расизма и сексизма например, което води до две различни застъпващи се нива на дискриминация), широко използван в повечето страни. Отказът да назоваваш нещо с истинското му и най-точно име е отказ да признаеш съществуването му – да отречеш, че всички убити от началото на годината жени са жертви именно на домашно насилие и че за тях трябва поне да има отделна статистика, а не отразяване като единични случаи в медиите.

В САЩ, както и в Испания, има алтернативно пространство, различно от медийното, където тези теми намират място и възможност за интерпретация, а именно полето на културата и изкуствата. Почти всяка институция, без значение дали е културен център, театър, концертна или изложбена зала, би изглеждала странно, ако няма

отделна програма от разнообразни събития през месеца на жената.

Те, разбира се, варират според профила и концепцията на институцията.

У нас такива целенасочени програми в големите театри и галерии не съществуват, но още по-важният въпрос е означава ли това, че въпросните институции нямат мнение по темите, които пряко засягат развитието на обществото ни, а ако имат такива, защо не изразяват позиция за Истанбулската конвенция например.

Откога не е работа на изкуството да се занимава със социални въпроси?!

Театърът като пространство за съпротива

Социално ангажираният театър се практикува в сферата на образованието, терапията, социалната справедливост и общественото развитие. Той се основава на работа с различни общности и служи за адресиране на техните проблеми. Академичната дисциплина „Приложен театър“ изследва хибридно артистични, културни и социални практики, тяхната ефикасност и етика. Тя е свързана с постоянното развиване на различни подходи спрямо групите, с които работи, и поставените цели във всеки конкретен случай. Понякога фокусът на този вид театър е повече върху процеса, отколкото върху крайния продукт. Това обаче не означава, че художествената стойност на представленията е пожертвана за сметка на съдържанието.

Съществуват множество жанрове, като например театъра на потиснатите, създаден от бразилския режисьор, педагог и активист Аугусто Боал през 1960 г. В него се представя история, близка до тази на зрителите, и те трябва да заменят актьорите, за да помогнат на персонажите да променят хода на историята си, да намерят по-добър изход от нея, като по този начин търсят алтернативи на своята собствена.

Друг подход е този на документалния театър. В испанското представление La Jauría („Глутницата“) например дословно се пресъздава съдебното дело срещу петима млади мъже, изнасилили 18-годишно момиче през 2016 г.

У нас през 2018 г. Паник Бутон Театър с режисьор Василена Радева, създаде пърформанса „Синята брада – брак без приказка“. В него едноименната приказка на Шарл Перо се превръща в кошмар от истински истории на жени, станали жертви на домашен тормоз. В представлението се говори за пределите на поносимост към насилието и търсенето на подходящ език за споделяне на тези истории чрез театрални похвати. Пърформансът се игра до 2021 г. в Театрална работилница „Сфумато“, което показва огромната нужда от повече такива постановки.

Понякога самите потърпевши участват в представленията. Пример за това е имерсивния спектакъл The Jungle („Джунглата“) на британската трупа Good Chance Theatre, в който се пресъздава истински бежански лагер във Франция преди и по време на разрушаването му през 2016 г. В него всеки зрител получава различна националност и става свидетел на предизвикателствата в съжителството на различни култури в условия на нищета и заплаха.

Същата театрална група създава проекта „Малката Амал“, огромна 3,5-метрова кукла на сирийско дете бежанец, което от години обикаля целия свят, носейки послание за мир.

В България хората, работещи в тези жанрове, занимаващи се с актуални теми, са малко и обикновено поставят на камерна сцена в избрани държавни театри или работят независимо в алтернативни пространства. Те в никакъв случай не са достатъчни, за да покрият всички проблеми на обществото, които изискват спешна реакция от страна на културния сектор. Работата им все още е възприемана като нещо различно от театъра, който сме свикнали да гледаме на голяма сцена, и все още не е заслужила място сред ежегодните награди за сценични изкуства.

Как тогава този вид изкуство да стигне до хората, които упражняват насилие или пък са жертва или свидетели на такова? Или то е предназначено само за онези, които вече са отдадени на каузата?

И изобщо кой ходи на театър в България, когато става дума за представления със социален характер?

Как се стига до пространствата, в които той се случва? Напълно несъвместима ли е халтурата със социалната ангажираност?

Много театрали в Ню Йорк смятат, че спектаклите на „Бродуей“, чиято функция в повечето случаи е предимно да забавлява, не са достатъчно социално ангажирани. Въпреки това нерядко може да се гледат представления, които повдигат, макар и частично, теми като хомофобия, расизъм и всякакъв вид дискриминация. Публиката също не е особено разнообразна, както и у нас, въпреки че основната причина за недостъпността там са високите цени на билетите, а не различните представи за това какво би могло да включва понятието „театър“ и как то се отнася към живота ни тук и сега.

Идеята на социално ангажирания театър е не да шокира, а да провокира и да подтикне към диалог, да покаже част от реалността, до която обикновено нямаме достъп. Създаването му изисква както артистите, така и публиката да бъдат подготвени. Нужни са опит и традиции, точно както и във всички изразни форми. За да работим по толкова големи и важни теми, е необходима

промяна на парадигмата за театър,

осъзнаване, че актуалността би трябвало да е в ядрото на изкуството, вместо да бъде системно изключвана от него.

Работата с теми като насилие, дискриминация и социално неравенство изисква емпатия, активно вслушване в света, както и грижа за публиката. Този процес крие много капани, в които дори опитни артисти често попадат. Примери за това са превръщането на произведението в самотерапевтично преживяване или пък в схематична тезисност, при което не е трудно да изгубиш публиката. Освен всичко друго, социално ангажираното изкуство не се изчерпва единствено с пресъздаването на травмата или с гола демонстрация на активизъм – все елементи, с които трудно се печелят вниманието и доверието на зрителите. То е изтъкано от въпроси, върху които публиката разсъждава заедно с артистите.

Какво бих могъл да направя аз? Как мога да помогна? Не е ли тази конкретна ситуация всъщност част и от моя живот?

И не на последно място, социално ангажираното изкуство би изгубило смисъла си, ако го има само един месец в годината, по случай някакъв празник, пък бил той и с вековна история.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kaya-ot-golyamata-kushta/

Повод за тази статия е публикуваният на 1 март т.г. в „Тоест“ разказ на Юлия Георгиева за Розовата къща – единствения нископрагов център в България, където хора със зависимости могат да получат подкрепа. Същия ден приятелка, която живее в Германия, постъпи на работа в къща (нека я наречем Голямата къща), която според концепцията си предоставя шанс на хора с „особени социални затруднения“. Обитателите ѝ са, освен със зависимости, и с други психиатрични заболявания. Плюс това са бездомни. Отгоре на всичко повечето от тях са били в затвора или в психиатрия от затворен тип за извършители на престъпления.

Наслагването на няколко дискриминационни признака един върху друг се нарича интерсекционалност – това е термин от съвременния феминизъм. Жителите на Голямата къща са въплъщение на интерсекционалността – носители са на по три-четири дискриминационни признака накуп, всеки от които е силно стигматизиран в обществото. Това не са хора, които бихте искали да срещнете на улицата, особено по тъмно, дори да сте толерантни. Всяко помещение от къщата е снабдено с паникбутон. Макар до натискане на някой от бутоните да се стига веднъж на 5–10 години, наличието им вдъхва известна сигурност у работещите в къщата.

Историята на Кая

Искам да ви представя Кая, която отскоро е назначена в Голямата къща. Тя не се казва така, но си избра това име за статията, в която разказвам за работата ѝ. Кая е българка, малко над 30-те, живееща в Германия. Пълна е с енергия и има широка усмивка, която става още по-широка, когато говори за новото си работно място. Преди близо година се дипломира като бакалавър по социални дейности и оттогава работи по специалността си.

Макар че умее да пази здравословна дистанция спрямо хората, с които работи, Кая е способна „да влезе в обувките им“. Защото си дава сметка, че и тя можеше да не е много по-различна от тях, ако беше останала в България. В приятелската ѝ компания от гимназията наркотиците са били всекидневие. За да се откъсне от тази среда, Кая заминава за Германия, където започва от нулата – записва се в университет, учи езика в движение и работи по време на следването си, за да се издържа. Оставя не само наркотиците, а и цигарите и алкохола. Междувременно зависимостта на един член на тийнейджърската ѝ компания от наркотиците става повод за убийството му, а друг от тайфата влиза в затвора.

Кая казва, че ѝ харесва да работи там, където е трудно и има предизвикателства. Като студентка стажува в друга къща за хора със зависимости. В началото на пробната година след дипломирането си, след успешното преминаване на която вече ще е пълноправна социална работничка, постъпва в къща за възрастни с психически и други здравословни проблеми. Последните месеци от изпитателния период ще прекара в Голямата къща, където има шанс да я назначат за постоянно и на пълно работно време. Там е трудно – точно според нейния вкус, което ще рече твърде трудно за повечето социални работници в Германия. Затова и желаещите да работят в къщата не са много.

Голямата къща в системата на „Диакони“

Както и другите социални услуги, споменати в горния параграф, Голямата къща е част от „Диакони“ – голяма организация към Евангелската църква. Може да се каже, че „Диакони“ е евангелският вариант на католическата „Каритас“. За разлика от повечето известни религиозни организации в България обаче, в Германия „Диакони“ и „Каритас“ не се занимават с гонене на „джендъра“, а помагат на нуждаещите се, без да се интересуват от отношението на последните към християнските ценности. (В България „Каритас“ помага на някои групи нуждаещи се, но не пропусна да се „разпише“ срещу Истанбулската конвенция.)

Освен „Диакони“ и „Каритас“, с предоставяне на социални услуги в Германия се занимават множество организации – профсъюзни, частни, общински, Червеният кръст и т.н. В половинмилионния град, в който работи Кая, съществуват различни възможности за социална подкрепа. Конкретно „Диакони“ разполага с над 1150 места за настаняване на хора на всякаква възраст, с всевъзможни проблеми и потребности – от деца с увреждания и младежи с проблемно поведение до възрастни с деменция.

Хората със зависимости могат да получат различен тип подкрепа от „Диакони“ според спецификата на състоянието си. Ако могат да живеят самостоятелно, социален работник ще ги посещава периодично да следи как се справят. Ако никак не се оправят със себе си, ще ги пратят в къща като тази от студентския стаж на Кая, служителите в която дори следят дали обитателите пропускат някоя част от тялото си, докато се къпят, и им напомнят да си я измият, но не им връзват кусур, ако не са се отказали от зависимостите си. А ако са с „особени социални затруднения“, се насочват към Голямата къща.

Пътят към Голямата къща

Клиентите на Голямата къща стигат до нея по различни начини. Някои са научили за мястото от познати или приятели. Други са забелязани и насочени от социални работници. По отношение на трети, от затвора или психиатрията, където са лежали, се свързват с къщата: „Тук имаме един човек като за вас, който излиза на свобода и няма къде да отиде.“ Четвърти са насочени от персонала на приюта за бездомни на гарата. Пети идват от други къщи, за които е преценено, че не са подходящи. И т.н.

Приемането в Голямата къща става с интервю и по определени критерии. Кандидатите трябва да са адресно регистрирани в рамките на съответния регион. Ако нямат адресна регистрация (повечето имат, макар да са бездомни), им се прави, а ако са регистрирани в друг регион, се препращат към тамошното „Диакони“. Задължително условие е да не употребяват наркотици/алкохол и да са минали през абстиненция. Ако не са, се насочват към клиника, през която да преминат, преди да дойдат пак. Потенциалните обитатели трябва да покажат и някакво желание да започнат да се справят сами с живота си.

Престоят в къщата не е безплатен, макар клиентите да не го плащат директно от джоба си. Той струва над 800 евро на месец. В тях се включват социалните помощи, които обитателите ѝ биха получавали, ако живееха сами – 502 евро за 2023 г. плюс пари за наем на жилище. Къщата съдейства на тези от тях, които не са вземали социални помощи до този момент, да получат. Клиентите подписват декларация, че предоставят средствата на къщата.

Структура на къщата

В Голямата къща има място за 55 души. Около 80% от тях са мъже. Осем от клиентите всъщност не живеят в сградата, но за това – след малко. На партерния етаж се настаняват в стаи за двама новодошлите за пробен срок от няколко седмици. Тези от тях, които успеят да вкарат всекидневието си в някакви рамки и да понесат съжителството със състайниците си, се прехвърлят в самостоятелна стая при другите обитатели, минали през тази цедка. Но около половината не издържат още на този етап и напускат.

В основната част на къщата клиентите прекарват средно между шест месеца и година, някои повече, други – по-малко. Целта е да се научат във възможно по-голяма степен да се справят сами. Затова и всички, които могат, работят нещо в къщата. Един отговаря за пералнята, друг изпълнява ролята на офис секретар, трети работи в кафетерията и т.н. За работата си те получават по 1,5 евро на час. Тези пари се добавят към 135-те евро джобни на месец, които се полагат на всеки от обитателите и които им се дават на ръка.

Осемте клиенти, които показват най-голям напредък в социализирането си, живеят в отделна къща с двор, която, макар да е на около километър и половина от Голямата къща, се води част от нея. Те ходят на работа и отговарят за живота в къщата съвсем сами – така, както го правят редовите немски съквартиранти. Това е последната стъпка, преди да се отделят от къщата и да излязат на квартира, и до нея успяват да стигнат единици. Повечето напускат на по-ранен етап, някои са изгонени от къщата, а други просто изчезват.

Какво работят служителите в къщата

Вече стана ясно, че целта на Голямата къща е да помогне на обитателите си да „влязат в коловозите“ на обществото и да започнат да живеят независимо, без да представляват опасност за себе си и околните. В този смисъл къщата е нещо като гара разпределителна към „нормалния“ живот и в нея няма кой знае колко форми на психологическа подкрепа, като изключим работата на ерготерапевта, който предлага например възможности за арт терапия.

Персоналът се грижи клиентите да посещават психиатрите си (които са извън къщата), а ако нямат, да им намерят. Урежда здравните им застраховки, намира им възможности за работа и/или за професионална квалификация, както и квартири. В повечето случаи обитателите отиват сами където трябва, но понякога се налага и някой да бъде придружен. Дори чистачката (която не е от обитателите) няма задължението да почиства абсолютно всичко, а в работата ѝ се включва да напомня на клиентите сами да си измият прозорците или да избършат праха.

Разбира се, работещите в къщата полагат усилия и за потушаването на конфликтите, които неизбежно възникват в подобна среда. Освен конфликти, понякога възниква и любов. В тези случаи влюбените биват помолени да държат връзката си в тайна от останалите, за да не предизвикват напрежение. Предупреждават ги, че ако ги видят да правят секс, ще ги изгонят от къщата. Което е по-скоро намек да си заключват стаите, когато пристъпват към тази дейност, защото в същото време ги съветват да ползват предпазни средства.

Личните истории

„За статията си имаш нужда от лични истории“, сеща се Кая. Изводът, до който е стигнала, прочитайки документацията за клиентите, е, че проблемите им обикновено се коренят в детството.

Например Х страда от шизофрения и когато изпадне в криза, чува гласове, които му заповядват да престане да яде и да пие вода. Щом от персонала видят, че е престанал да се храни и да поема течности, са наясно, че състоянието му се е обострило. Защо ли гласовете му нашепват именно това? Навремето майка му го е наказвала да не яде и да не пие вода, когато преценявала, че „не слуша“.

За Y пък има данни още от детските му години, че нещо не е наред в поведението му. Родителите му така и не са обърнали внимание и не са го завели при специалист. С годините той започва да се държи все по-екстремно – например, опитва се да изгони живеещите в сградата, в която скоро се е нанесъл под наем, поради което самият той е изгонен оттам след дни. А веднъж пребива баща си почти до смърт. След като няколко пъти е лежал в затвора, съдията на поредното му дело решава да го прати на психиатър. Оказва се, че още от детството си е с недиагностицирана шизофрения. Днес отговаря за пералнята в къщата и набляга на фитнеса.

Кая забелязва, че и външният вид понякога може да създаде погрешна представа. Z например е двуметров великан, целият в татуировки. Първоначално видът му плаши Кая, която, както вече стана ясно, изобщо не се плаши лесно. Ала тя скоро научава, че той е много кротък човек в дълбока депресия и е опасен само за себе си.

Повечето от обитателите на Голямата къща имат зависимост от наркотици и/или алкохол, но има и такива със зависимост например от компютърни игри – толкова голяма, че са изгубили жилищата си заради нея.

Не всичко е розово в Голямата къща

Кая не спестява и нещата в Голямата къща, които не ѝ харесват. Основен проблем за нея е липсата на достатъчно персонал, поради което не се обръща необходимото индивидуално внимание на обитателите, а те са „пуснати по течението“.

Според Кая в най-голяма степен се пренебрегва психичното състояние на клиентите. При постъпването на всеки в къщата се определят три (рядко – четири) приоритета, върху които да се работи по време на престоя му в нея. Сред тези приоритети са търсенето на работа, търсенето на жилище, преодоляването на зависимостта, психичното състояние и др. Обикновено тъкмо психичното състояние „изпада“ от приоритетите.

Най-трудно ѝ е да се примири с факта, че Голямата къща гони някои от обитателите си, макар да е наясно, че това понякога се налага. Ако клиент е хванат, че взема наркотици и не се „стегне“ до една седмица, изгонването му е гарантирано. За 90% от тези, за които вече няма място в къщата, могат да се намерят други социални услуги. Но има и такива, които просто остават на улицата. И вероятността някой отново да им подаде ръка е нищожна.

А в България е розова само Розовата къща

Слушайки Кая, мислено сравнявам ситуацията в Германия с тази в България. Да, и в Германия повечето хора не умират от желание да работят със зависими, с психичноболни, с бивши затворници и бездомници, особено пък ако съвместяват всичко това накуп. Затова персоналът не достига. Понякога социалните работници вършат работата през пръсти, не правят достатъчно, за да помогнат на всички.

И все пак в Германия има множество организации и неизброими социални услуги в тази сфера. Има и работеща социална система, която подпомага дейността им. А в България имаме… Юлия Георгиева и Розовата къща.

Проблемът не е в спецификата на социалната система в България, а по-скоро че тази система е плод на определена представа за човека. Представа, според която за „недостойните“ няма място в обществото.

С други думи, на първо място проблемът е хуманистичен, а не структурен.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sazhiteli-po-nevolia/

Да го наречем Иван. Някога, преди поне десетилетие и две смени на собствеността, е живял в къщата, която купихме със семейството ми през 2016-та. Оттогава не минава и месец, в който да не го издирват вкъщи от НАП или от Общината за неплатени данъци. Търсят го и частни съдебни изпълнители, банки и мобилни оператори, на които е длъжник. Лепят предупредителни бележки на нашата врата.

Иван не е единствен. Заедно с него на нашия адрес „живее“… нека я наречем Мария. Нея също я издирват периодично за неплатени данъци и задължения. Тя има и син, който също се води, че живее у нас.

Тази история, макар с герои с подменени имена, е съвсем реална. И за съжаление, много често срещана.

Нежелани съжители по документи имат много български семейства

заради несъвършенства на системата за адресна регистрация у нас, наследени с години.

Всяко лице е длъжно в срок от 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес.

Това гласи чл. 99, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация. Дотук добре, но от небрежност или съвсем умишлено много хора като Иван и Мария не декларират актуалния си адрес пред държавата. На теория това се санкционира, но в действителност трудно се установява. Отделно, че администрацията не полага никакви усилия да установява и санкционира такива нарушения. Вместо това продължава безполезно да издирва длъжниците си там, където те очевидно отдавна не живеят. И така – години наред.

Ако Иван и Мария не искат да бъдат намирани лесно, те нямат особена причина да променят завареното си положение. То им дава възможност да се крият от кредиторите си и да бавят плащания на сметки и данъци. А в същото време да имат напълно валидна адресна регистрация от времето, когато са били собственици, наематели или ползватели на дадено жилище.

На новите собственици на това жилище обаче те не само причиняват неудобството да получават нежелана кореспонденция и да бъдат посещавани от призовкари, съдебни изпълнители или колекторски фирми. В по-крайната хипотеза – при твърде много лица, регистрирани на един адрес – напълно е възможно на новия собственик на жилището, негов роднина или наемател

да бъде отказано извършване на адресна регистрация

поради нарушаване на чл. 92, ал. 10 от ЗГР, а именно надвишаване на двукратния брой на лицата, които обичайно могат да обитават съответното жилище. Този брой се изчислява спрямо жилищната площ, като „на едно лице се падат не по-малко от 10 кв.м“, указва законът.

Дори когато Иван и Мария си подновяват личната карта, те трябва само да препотвърдят постоянния си адрес – без нужда да доказват, че все още имат правото да се водят на него. Този адрес се подава автоматично от Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), която отговаря за поддържането на регистъра на населението.

Ако поискате от служителите в съответното териториално звено на ЕСГРАОН да премахнат „мъртвите души“ от вашия имот, ще ви отговорят, че това не е в техните правомощия. И всъщност по закон е така. Право да разпоредят заличаване на адресната регистрация на лица, нарушили изискванията на ЗГР, имат общинските и районните кметове.

И ето го решението.

То е сравнително бързо и не изисква кой знае какви усилия от ваша страна. Всичко, което е необходимо да направите, е да опишете случая си в свободен текст и да го адресирате до кмета на общината, в която се намира вашият имот (или до районния кмет, ако става дума за голям град). Може да се опитате да подадете документа и чрез Системата за сигурно електронно връчване.

В това писмо трябва да поискате назначаване на комисия за проверка по чл. 99б от ЗГР, да приложите списък на членовете на своето домакинство или на наемателите си и да поискате всички извън този списък да бъдат отписани от вашия адрес. Вероятно в Общината ще ви поискат и копие от нотариалния акт за собственост върху имота.

След завеждането на вашата молба с входящ номер кметът има тридневен срок да назначи комисия за исканата от вас проверка. Самата проверка пък следва да бъде извършена в седемдневен срок от назначаването на комисията и накрая да приключи с писмен протокол. Ако кметът не се задейства, ЗГР ви дава правото да сезирате и областния управител.

В общия случай вашата молба ще провокира посещение от кварталния полицай, който ще бъде натоварен със задачата да провери сигнала и да потвърди кой в действителност живее на този адрес. Междувременно служба ГРАО в Общината ще се опита да издири въпросните лица (на адресите на техни преки роднини) и да ги предупреди, че трябва да актуализират адресната си регистрация. Независимо дали ще го сторят, в тридневен срок след приключване на проверката

кметът е длъжен да разпореди заличаване на адресните регистрации, които са в нарушение на закона.

Тази заповед подлежи на обжалване от засегнатите лица, но то не спира изпълнението ѝ.

Това, уви, не означава автоматично, че нежеланата кореспонденция и посещенията от хора, издирващи вашите Иван или Мария, веднага ще секнат. Но постепенно тази набрана инерция ще започне да намалява. И в крайна сметка Иван и Мария в някакъв момент ще бъдат принудени от обстоятелствата да се регистрират на друг адрес.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/regeneratsiyata-na-organi-na-edna-regenerirana-ryka-razstoiyanie/

Дали човешкото тяло има възможност да се самолекува? Този въпрос отдавна е напуснал полето на научната фантастика и стои в основата на всички разработки в областта на регенеративната медицина. Съществуват всякакви причини за загуба на орган или тъкан – стареене, хронични болести, механично нарушение, вроден дефект. Работата на учените е да изследват възможностите за лечение и възобновяване на тъкани и органи, за да подобрим качеството и продължителността на живота си.

И макар че бозайниците не могат да регенерират органите си напълно, трябва да се знае, че от всяко правило има изключения. Бодлокожата мишка от род Acomys е забележителен представител, защото може да регенерира кожата и козината си изцяло, след като успее да избяга от хищника, който е успял да ги нарани. Други моделни животни (за лабораторни експерименти), чрез които се изследва регенерацията, са плоскоклетъчният червей от род Планария, декоративната аквариумна риба, позната като Данио (Zebrafish), и земноводният саламандър аксолотъл (Ambystoma mexicanum). За него ще поговорим малко повече днес.

Шампионът на регенерацията

Уникалността на аксолотлите сред гръбначните животни се дължи на способността им да извършват пълна регенерация на крайниците и гръбначния си мозък дори при възрастни индивиди. Те могат да регенерират и ресните (орган за дишане), които се намират от двете страни на главата им, ретината на очите, челюстите и редица вътрешни органи.

В природата крайниците на аксолотлите могат да бъдат многократно „ампутирани“ от различни видове хищници, след което настъпва регенерацията. Изучаването на механизмите, участващи в процеса, е най-удобно именно при крайниците на животното, тъй като те са най-достъпни.

Нормалната регенереция при аксолотъла протича по следния начин: през първия ден на нараняването клетки от най-външния слой на кожата (епидермис) мигрират към повърхността на раната. Стъпката е критична, тъй като контактът между епидермиса и мускула под него е от решаващо значение за началото на регенерацията.

Следва образуване на локална популация от нискоспециализирани стволови клетки, които имат способността да се превръщат в различни класове клетъчни типове. Уникалното в тази стъпка е, че въпросните клетки се получават чрез дедиференциация – с други думи, връщат се назад във времето. Тези клетки се натрупват под епидермиса и се образува т.нар. бластема. След това бластемата се удължава до формирането на пъпка или конус.

В по-късния стадий регенерацията вече е зависима от нервите. От тъканта се образува плоска форма на лопатка и започва редиференциацията. Клетките, изграждащи бластемата, спират да се размножават и поемат различни пътища на специализиране. Структурите, които се образуват наново, са точни копия на липсващите. Този необикновен процес ангажира вниманието на учените, тъй като в основата му стои голяма енигма.

Проведените експерименти, в които се прерязват нервите, инервиращи крайника, преди той да бъде ампутиран, сочат, че способността на бластемата да започне отново да формира различни по вид клетки е зависим от нервите процес. Въпреки това крайните стъпки са независими от нервите. Когато нервите в крайника на аксолотъла са прерязани в ранен етап на регенерационния процес, растежът спира. Ако съответният нерв се пререже в по-късен етап, регенерацията ще продължи.

Фактори на регенерацията

Регенерацията, зависима от нервите, не е нещо невиждано. Тя е в основата на възстановяването на тъкани при гръбначните и се наблюдава и при зарастване на рани при хората. Например при пациенти с парализирани крайници, когато невроните, инервиращи мускула, са с нарушена структура, крайникът не се възстановява и този мускул се смята за „загубен“, или денервиран. Ако пациентът е с парализиран крайник, но без нарушена инервация, той би могъл да се възстанови. Друг пример е периферната невропатия (увреждане на периферната нервна система) при хора с диабет. Тя води до т.нар. диабетно стъпало. В този случай, когато периферните нерви са увредени и крайникът бъде наранен, тъканта не може да се заздрави и умира (некроза).

Но да се върнем на аксолотъла. Смята се, че нервите транспортират към раната белтъци, познати като невротропни фактори, и те влияят върху развитието на бластемата. Един от изследваните фактори е неурегулин 1 (neuregulin 1/nrg-1). Той се свързва с определен рецептор и изпраща сигнали, чрез които клетките мигрират към раната и се размножават. При денервиран крайник nrg-1 и рецепторът му липсват.

Друг фактор, заслужаващ внимание, е амфирегулинът (amphyregulin), вид епидермален растежен фактор. Установено е, че прекомерната му експресия (синтез) води до нарушение на регенерацията при аксолотлите, ако той продължи да присъства след формирането на бластемата. Ролята му при регенерацията на крайниците на аксолотъла не е напълно изяснена.

От друга страна, при хората амфирегулинът има роля в развитието на автоимунното заболяване псориазис, характеризиращо се със свръхрастеж на епидермиса. Интересно е, че раните от биопсия при пациентите с псориазис зарастват по-бързо, отколкото при другите хора, и това се дължи именно на свръхрастежа на епидермиса.

Други гени, които са в основата на регенерацията при аксолотъла, са част от т.нар. сигнален път (форма на общуване между клетките чрез промяна на структурата на определени белтъци) на ретиноевата киселина. Днес тя е популярна съставка в козметиката за борба със стареенето на кожата.

Регенеративно бъдеще

Един от най-атрактивните подходи в регенеративната медицина днес е 3D принтирането на функционални биологични тъкани. Биопринтингът се прилага с цел създаване на клетъчни триизмерни структури, имитиращи естествените тъкани и използвани като техен заместител. Материалът, използван за тази техника, са хидрогеловете – натурални полимери, които осигуряват триизмерна течна среда, имитираща тази на междуклетъчното пространство.

Друг вид материал е биомастилото, което позволява принтирането на живи клетки. То предоставя биохимични и физични стимули, насочващи клетките към размножаване и диференциране, като по този начин се поддържа жизнеността им.

Всичко това може и да звучи като научна фантастика, но е абсолютен факт. За съжаление, все още сме далеч от регенерацията на аксолотъла. Но отговорът на въпроса за самолечението се крие в бластемата. Тази структура липсва при хората. Последните изследвания на регенерацията при аксолотъла са насочени именно към установяването на гените, които участват в процеса на де- и редиференциация на клетките, изграждащи бластемата.

Най-новите молекулярни подходи, като CRISPR/Cas системата и секвенирането на РНК, позволяват проследяването на пътя на възрастните клетки към раната и превръщането им в стволови клетки, част от бластемата. Изясняването на молекулярното репрограмиране нa тези клетки ще даде възможност за приложението на нови терапии в регенеративната медицина при човека.

Заглавно изображение: Див тип на саламандъра аксолотъл (Ambystoma mexicanum). Източник: Личен архив

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/venetsia-bulgaria-i-izostavenitie-sgradi/

През 2014 г., точно на символната дата 10 ноември, съвсем случайно попаднах в едно изоставено училище. Намираше се в малко село близо до София, в подножието на Средна гора. Подобно на повечето български села, през социализма и това е било снабдено със задължителния комплект обществени сгради и пространства, които се редуваха край река Тополница: площад с читалище, после училище, а малко по-нагоре от тях – кметство с поща. Училището беше голямо, триетажно, но напълно изоставено – по онзи начин, по който хипстъри и урбекс фотографи обожават: с раздут паркет на големи вълнообразни бабуни, с туфи от гъби, прораснали между разместените дъбови паркетини, със старо дървено сметало, облегнато в ъгъла, прашен портрет на Георги Димитров, нахвърляни детски книжки с прекрасни шрифтове и илюстрации и едно „Здравейте“, надраскано с тебешир на зелената дъска.

Тогава написах, че и най-обикновената сграда може да послужи за метафора на близкото ни минало: от универсалното градоустройство (на социалистическите села), през доброто пропорциониране (на сградите) и продуктовия дизайн (на книгите), до урбанистичните и икономическите катастрофи, довели до обезлюдени села и пренаселени панелни комплекси.

Сега бих добавила: та чак до екзотично-колоритния начин, по който сградите умират.

Венеция

През 2023 г. България ще участва за пръв път от 15 години във Венецианското архитектурно биенале с проект за изоставените училища в страната.

„Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ е заглавието на проекта, с който студиото POV Architects (Борис Тикварски, Божидара Вълкова, Мария Гяурова) печели конкурса за български павилион,

обявен от Министерството на културата на 20 декември 2022 г. Те работят с белгийския фотограф Александър Думарей, който от 2016 г. документира стотици неизползвани и рушащи се училища в България като портрет на обезлюдяването в една държава с рекордно намаляващо население.

Снимковият материал ще бъде обогатен и съпътстван от социологическа информация, архивни снимки на изоставените училища, архитектурно заснемане на някои от сградите, както и от предмети, донесени от училищата на Биеналето,

пишат архитектите.

България се завръща на венецианска сцена в една трудна година. Пандемията промени календара на събитията на La Biennale di Venezia и спря инерцията от предходните силни последователни архитектурни издания – на холандеца Рем Кулхас през 2014 г. (с темите Fundamentals и Defining Modernity 1914–2014), на чилиеца Алехандро Аравена през 2016 г. (с ярко социалната тема Reporting from the Front) и на ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара от Grafton Architects (с темата Freespace) през 2018 г. Това бяха три много фокусирани биеналета, които действаха като рупор – хващаха идеята на куратора и я усилваха в общия хор на всички участници така, че да отекне по цял свят и да се запомни. След пауза, през 2021 г., ливанецът Хашим Саркис, декан на Училището по архитектура и урбанизъм към Масачузетския технологичен институт, имаше шанс да се обърне към постпандемичния свят с темата си How do we live together?, но не успя да каже нищо ново във време, което беше натежало от очаквания за архитектурен коментар на глобалния пандемичен феномен.

И така, вече сме 2023 г., когато британската архитектка от ганайски произход Лесли Локо стана първата цветнокожа жена куратор на Архитектурното биенале във Венеция и призова целия свят да мисли за бъдещето през темата Африка – най-младия континент, който може да се окаже една „Лаборатория на бъдещето“. Тя възприема думата „лаборатория“ по-скоро като „работилница“, където архитектите от цял свят да се съберат и да ангажират публиката и себе си в едно колективно усилие да гледаме напред.

Скандалът

Още преди откриването на Биеналето и само няколко дни след обявяването на българските участници, нашата публика вече беше ангажирана да коментира – точно както Лесли Локо призовава. „Развита Африка срещу загнила България: позорен проект представя страната ни във Венеция“, пише BGNES в анонимна статия от 29 януари. „Архитекти скочиха срещу проекта с изоставени училища за Венеция“, алармира вестник „Сега“ на 30 януари. На пресконференцията, организирана от Министерството на културата на 30 януари, се чуха мнения, че проектът няма нищо общо с темата, че няма нищо общо с Африка, че няма нищо общо с архитектурата и е прекалено фотографски, че излага България. „Шокирани сме от избора на журито. Има ли смисъл да участваме с такъв скандално лош проект?“, изказа се участвалият в конкурса архитект Стефан Добрев. „Журито е некомпетентно и трябва да понесе отговорност за този огромен провал, а членовете му никога повече да не участват в никакво жури!“, продължи да коментира той в социалните мрежи.

„Изглежда, че ще е поредното носталгично, самосъжалително и милозливо позьорство. На мен лично отдавна ми писна да ни представят като просяци на съчувствие и снизхождение „от чужденците“. Сигурно и на тях им е писнало да ни гледат какви сме порутени и изостанали – и буквално, и преносно“, пише бившият председател на Камарата на архитектите и участник в конкурса Борислав Игнатов. „Дали докато се въртим около тия стари изоставени сгради и тяхната социална и сантиментална стойност – първо няма да ни нагазят бежанците, а после няма да дойдат роботите с техния изкуствен интелект и да ни отвеят?“, пита друг участник, архитект Димитър Паскалев.

„Участието на България в Архитектурното биенале във Венеция след 15 години отсъствие очаквано затъна в скандал“, заключава вестник „Сега“ след министерската пресконференция.

Има ли реално скандал и къде наистина е проблемът?

Мечтата Венеция

Скандал няма. Но има една мечта – Венеция.

Мобилизацията на българските архитекти за участие в конкурса за кураторски проект и българско присъствие на 18-тото Архитектурно биенале във Венеция беше забележителна. Въпреки изключително късното обявяване (27 дни преди финалното предаване на проектите за национални павилиони към организаторите във Венеция, за което някои страни са готови година и повече предварително), въпреки шокиращо краткия срок (14 работни дни около коледно-новогодишните празници), въпреки абсурдния бюджет (70 000 лв. за изложба във Венеция), въпреки трудната тема (Африка и бъдещето заедно си е тегав постколониализъм), конкурсът успя да събере в срок 33 предложения, повечето от които съвсем адекватни. Това показва силната амбиция на българските архитекти най-после да излязат на истинска международна сцена.

Сред проектите има футуристи, които се занимават с изкуствен интелект, augmented reality и иновации („Тунел на ускореното време“, „Архилект“, Augmented History, „Бъдеще споделено“), има еколози, които показват възобновяеми източници и използването на неизползваеми материали, включително клони (Wind Up Future, „Раз,клон“), има комуникатори, които събират хора и показват, че архитектурата е и общуване („Пясъчник – временно училище за градско взаимодействие“, „Играй! Пробвай! Греши!“), има и такива, които събират и екология, и общуване, и преизползване, и бъдеще в едно комплексно и осмислено цяло („От нищо нещо“).

Изобщо, все теми, които стоят добре във Венеция.

Избраните POV Architects са се захванали с не по-малко важна тема.

„Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ е едновременно документален и социален проект,

напълно в духа на последните архитектурни изложби във Венеция, които обикновено не странят от проблемите. Нарочно не се съобразяваме с темата на Биеналето („Лаборатория на бъдещето“), казва Борис Тикварски в скорошно интервю пред БНР, защото човек може да мисли за бъдещето едва когато е решил проблемите на настоящето. Възможен отговор. POV Architects впрочем не са нито неопитни, нито непознати и освен всичко друго са умели конкурсаджии, обикновено на челни позиции в повечето смислени архитектурни конкурси, организирани у нас през последните години.

Къде е проблемът тогава?

Фотографът и архитектите

Печелившият проект на POV Architects не е единственият от участниците в конкурса, който се занимава със стари сгради, с образованието и обезлюдяването. Темата за наследството и изоставените сгради се просмуква в предложенията на повечето участници, които с право свързват бъдещето с преработване на миналото.

„Училище на бъдещето“ на Ая Тодорова преизползва стари мебели в класна стая, превърната в ретрофутуристка лаборатория. „Ретроспекции в бъдеще време“ на Студио НАДА се занимава с изоставените места като „времеубежища“, по Георги Господинов, и също не дава рецепта за бъдещето, а само очертава път. „Времево разфокусиране“ на „Аедес студио“ работи със „Сляпата Вайша“, пак на Господинов, за да гледа едновременно назад и напред. „Минало бъдеще“ на Studio 8 ½ призовава на изоставените сгради да се погледне като възможност за развитие, а не като бреме. Laboratory of Future (Tomorrow) на Надежда Сучева преоткрива българското село – включително изоставените къщи и обезлюдените места, които могат да имат бъдещ живот.

Имаме всякакви изоставени обекти – училища, къщи, села. Честно казано, очаквах и изоставени бани да видя.

Фотографите обичат изоставени сгради. Uchilishte не е единственият подобен проект и на фотографа Александър Думарей. Той има серии с изоставени плувни басейни, бензиностанции, с рушащи се индустриални сгради. Обикновено не става ясно къде са тези места – те са безименни и безконтекстни, може да бъдат навсякъде, а авторът е само в позицията на регистриращ. Серията с училищата обаче е позиционирана в България – дори само чрез транслитерираната българска дума, която я озаглавява. Но отново Думарей документира, без да коментира, училищата нямат локация, нито информация кога са били изоставени, всичко е едно.

Имаме възможност да изследваме сградите, преди те да станат неузнаваеми или просто празни имоти. Целта на експозицията е да се улови един миг във времето и обективно, а не емоционално да зададем въпроси и да извлечем поуки. Това е опит да поемем отговорност и да приемем тези сгради като стопани,

пишат POV Architects в аргументацията на проекта си.

А после? Как постигаме промяната?

България и Венеция

Има две причини да се отиде до Венеция: да кажеш нещо на света и да кажеш нещо вкъщи през света.

От много години България настига света и се опитва да прави второто – през погледа на чужденците да се фокусира върху местни проблеми. Ако ги изнесем навън, ако станат популярни, то тогава може би и вкъщи ще им обърнат внимание: ще преборим корупцията, ще спрем да събаряме паметници на културата и прочее.

Това неизказано въжделение се бори с още едно. Да се покажем навън в най-добрата си светлина, като накипрена мома, която танцува на световно изложение в Париж – колоритна, красива, невиждана.

Аз обаче смятам, че българското общество вече е достатъчно зряло – или поне не е по-различно от всички останали в глобалния свят, в който живеем. България отдавна страда от проблемите и на „първия свят“ – включително архитектурни – и може съвсем спокойно да ги коментира редом с „големите играчи“. Нещо повече, има потенциал да задава нови теми за разговор, а защо не и да предлага решения. Такива са всички теми на българските участници, които изброих по-горе, и не само.

Трябва смелост – ние не сме екзотична дестинация, която само да забавлява света с черги, песни, шевици и Бузлуджа. Имаме какво да кажем и можем да го направим дори и през осветляването на проблемите – отпадъците и преизползването, изоставените сгради и обезлюдяването, образованието и ниската раждаемост, самотата на високите технологии.

И ето тук се крие същинският въпрос.

Проектът „Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ все още само регистрира проблем – без ясна цел, анализ и задълбочено проучване.

Сякаш не смее да каже нещо отвъд instagramable снимките на Думарей. А би могло – има цяла една зона в изложбеното пространство, отделена за това.

Изоставените и неизползваните сгради са проблем – проблем и на България, и на света. Той няма да се реши днес. През него обаче може да се говори за демография, за екология, за строителство, за културно наследство, за общество, образование и култура, за градска среда и урбанистични процеси, за климатичната криза, бетон и преизползване на материали, за паметта и миналото, за бъдещето (на архитектурата) и изобщо.

POV Architects имат три месеца до откриването, в които да изпълнят зала „Тициан“ със съдържание, да организират събития, да направят връзки с други национални павилиони, които се занимават със същата проблематика, да създадат онази работилница на бъдещето, за която си мечтае Лесли Локо. Хайде!

Защото това е голямата тема на тазгодишното Биенале – или би трябвало да бъде. В едно разделено общество да спрем да се спасяваме в миналото, в изолация, национализъм и регрес и да посмеем да гледаме напред, пък дори и да изглеждаме наивни и демодирано-утопични.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.

Питер. Концерт. Весь зал скандирует «Х** войне!»

К слову о том, что все россияне поддерживают Путина. Это не так! pic.twitter.com/2VT2LNx4hX

— Соболь Любовь (@SobolLubov) May 21, 2022

Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.

Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.

Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.

Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.

За руснаците по-важни са вътрешните проблеми

За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.

По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.

„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.

Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.

Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.

Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат  предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.

Питер. Концерт. Весь зал скандирует «Х** войне!»

К слову о том, что все россияне поддерживают Путина. Это не так! pic.twitter.com/2VT2LNx4hX

— Соболь Любовь (@SobolLubov) May 21, 2022

Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.

Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.

Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.

Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.

За руснаците по-важни са вътрешните проблеми

За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.

По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.

„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.

Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.

Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.

Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/petya-petrova-interview/

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение. 

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката. Екипът на PETA остана в Полша“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни, засегнати от боевете.

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия. 

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни. 

Том, Дора и Рижик

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново лети за Киев, за да продължи работата си.

Снимки: © Петя Петрова

Източник

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/petya-petrova-interview/

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение.

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни.

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия.

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни.

Том, Дора и Рижик

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там месеци наред се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново заминава за Киев, за да продължи работата си.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/petya-petrova-interview/

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение.

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни.

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия.

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни.

Том, Дора и Рижик

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там месеци наред се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново заминава за Киев, за да продължи работата си.