Post Syndicated from original https://www.toest.bg/oblache-le-byalo/

2025-та вече е зад нас, а заедно с нея и цветът на годината, който, макар и наречен с изтънчено звучащото наименование Mocha Mousse („мока мус“), на вид по-скоро напомня оттичаща се в канализацията отпадъчна материя. С настъпването на новата година обаче сме поканени оптимистично да обърнем взор нагоре към небето (и да заровим глави в речниците).

За цвят на 2026-та Pantone Color Institute обяви т.нар. Cloud Dancer, чието наименование българските медии превеждат като „облачно бяло“,

въпреки че думата „бяло“ очевидно отсъства в „оригинала“ и по-точният му превод е нещо като „танцьор в облаците“. Описан като мек, неутрален, въздушен нюанс (който на български би могъл да се определи и със злощастното название „мръснобяло“), според Pantone идеята е цветът да символизира спокойствие, простота, яснота, релаксация и както подобава на всеки старт на годината – ново начало.

Горното описание, обобщено от многобройните медийни съобщения по темата, демонстрира удивителната способност на компанията да приписва на цветовете характеристики, които не са им естествено присъщи непременно. Освен чрез засуканите наименования Pantone постига това и с високопарните описания, които придружават анонсирането на всеки цвят и с всяка изминала година все повече наподобяват – както личи от най-новия избор – въздух под налягане.

Така например лаици като мен и вас биха помислили, че през последните 26 години, откакто датира традицията, оранжевото (макар и в различни нюанси) е било цвят на годината цели четири пъти. Да, ама не: според Pantone цветът на 2004 г. е Tigerlily („тигров лилиум“) – „ярък, смел, страстен и подмладяващ“; на 2012 г. той е Tangerine Tango („мандаринено танго“) – „магнетичен оттенък, който напомня за сияйните нюанси на залеза и излъчва топлина и енергия“; на 2019 г. е Living Coral („жив корал“) – „оживяващ и жизнеутвърждаващ коралов оттенък със златист подтон, който енергизира и съживява“; а на 2024 г. е Peach Fuzz („прасковен мъх“) – „топъл и уютен оттенък между розово и оранжево с винтидж атмосфера, който носи усещане за нова модерност и нежност, както и послание за грижа и споделяне, общност и сътрудничество“. 

Подобна е ситуацията и със сините, розовите и зелените разцветки, разновидности на които неколкократно са избирани за цвят на годината. Бялото, в какъвто и да било нюанс, оглавява класацията за първи път. Като за цвят, който в същността си представлява липса на цветове, изборът на Pantone за 2026 г. предизвиква множество критики – те варират от твърдения, че бялото е скучно и безлично, до обвинения в „далтонизъм“¹ по отношение на съвсем небезобидните обществени трусове, геополитически проблеми и икономически предизвикателства, с които в момента се сблъсква светът.

В това отношение

цветовете са като думите – те притежават нюанси, предизвикват лични асоциации и носят разнообразни конотации според контекста,

които не могат да бъдат изцяло наложени отвън. Това важи с особена сила за белия цвят, който всъщност съдържа в себе си всички останали цветове. Подобно на табула раза, върху него може да се проектират всякакви, често противоположни смисли и значения. Защото бялото – освен невинност (в булчинската рокля), чистота и духовност (в одеждите на дъновистите или на папата) или ново началото (на белия лист) – също така би могло да символизира траур (в източните традиции), капитулация (в бялото знаме), расизъм и вяра в превъзходството на белите (в мантиите на Ку-клукс-клан).

По сходен начин думата „облак“ също съдържа „цял спектър“ от възможни значения и конотации. Освен приписаните му от Pantone лекота, ефирност и мекота, облакът може да означава и много други, не непременно възвишени неща: непостоянство и разсеяност, замъгленост и неяснота, мрачно предзнаменование и заплаха. Както и място за съхранение на дигитални данни. Или пък мента с мастика.

Ако пък въпросният облак, освен бял, е и в умалителна форма, много българи със сигурност биха го свързали с носталгия по родината.

Лично аз винаги се сещам за трогателното, каращо ме да настръхна изпълнение на „Облаче ле бяло“ на Силви Вартан.

В този текст ще се опитам да отговоря на въпроса, с който започва песента – „Я кажи ми, облаче ле бяло, /отде идеш, де си ми летяло?“, – но от етимологична гледна точка. Освен коренно различните разбирания за това какво представляват облаците, проследяването на произхода на думата през различни древни или праезици, а оттам и до техните съвременни наследници разкрива доста любопитни семантични взаимовръзки както между езиците, така и вътре в самите тях. Макар и заобиколно, част от нишките водят и до българския.

В романските езици думите за „облак“ – nuage на френски, nuvola на италиански, nube на испански, nor на румънски – неизненадващо, произлизат от латинския. Изненадващото в случая е, че същият латински корен – nubes („облак“) – е в основата и на дума, която през френския е навлязла и в българския, а в този текст е особено актуална и се появява многократно: това е думата „нюанс“.

Въпреки сходното произношение и семантика латинската дума nubes, която произлиза от праиндоевропейския глагол *(s)newdʰ- („покривам“), не споделя родство с латинското название nebula („мъгла“)² – то произлиза от праиндоевропейската дума *nébʰos („облак“). Именно тя стои и в основата на славянските вариации на думата „небе“.

От същия праиндоевропейски корен произлизат и двете думи за „облак“, които се срещат както в древния, така и в съвременния гръцки език– νέφος (néfos) и νεφέλη (neféli). Сходното звучене, както и концептуално близките значения тук също могат да ни подведат, че от тези понятия произлиза чудесната дума „нефелен“. Българският етимологичният речник обаче опровергава тези очаквания, като проследява произхода ѝ до прилагателното ανωφελής (anofelís), което има друг корен и означава „безполезен“.

Думата „облак“ в българския и в останалите славянски езици има праславянски корени – *obolkъ, от представката *оb– („около“) + *volk- („тегля, влача“), – като по този начин споделя сходна етимология с глагола „обличам“.³

Макар, че названието присъства с малки вариации във всички славянски езици, някои от тях разполагат с допълнителни думи, с които обозначават струпаните водни пари в атмосферата. Чешкият например прави разлика между белия, незаплашителен oblak и тъмния, буреносен mrak. На полски думата obłok се смята за по-поетична и „възвишена“, докато всекидневната дума е chmura. „Хмара“ означава „облак“ и на украински. Макар да не присъства нито в моя личен речник, нито в тълковния речник на БАН, според bgjargon.com тази дума съществува и в българския език със следната дефиниция: „гъста пушилка, думан, сумрак; нещо непрогледно и мрачно“.

Произходът на днешната английска дума за „облак“ също е доста далечен – както концептуално, така и пространствено – от ефирния cloud в наименованието на Pantone: първоначалното значение на староанглийската дума clud е ‘скала, камък, буца пръст, маса’ и няма нищо общо с небето. С развитието на езика обаче значението ѝ се разширява и става метафорично, докато към края на XV век, с преминаването към ранния модерен английски, идеята за земната маса отпада изцяло и се заменя с концепцията за небесната⁴.

Съвременната английска дума sky, тоест „небе“, претърпява паралелна трансформация. Наследена от староскандинавски, първоначално тя навлиза със значението „облак“, което в (почти) всички скандинавски езици се запазва и до днес⁵. С течение на времето обаче смисълът ѝ се променя и тя постепенно измества напълно двете староанглийски думи за „небе“: heofon, откъдето идва съвременната дума heaven („рай“), и weolcan („облак, небе“), която произлиза от прагерманската *wulkną, откъдето пък идва съвременната немска дума за „облак“ – Wolke. (И тук, съвсем ненадейно, откриваме връзка с българския през общия праиндоевропейски корен *wl̥g-nó-s, откъдето произлиза праславянската дума *volga, като реката, а оттам и съвременната „влага“.)

Както личи от горните примери, понятията за „облак“ и „небе“ често са свързани, а нерядко се и припокриват. Чешкият предоставя интересен пример за това – освен двете думи за „облак“, споменати по-горе, в него има и две отделни названия за „небе“: nebe – с по-абстрактно значение, и obloha, което се използва в буквален смисъл. Ето как „В небето има облаци“ на чешки би могло да изглежда така: Na obloze jsou oblaky. Или пък така: Na nebi jsou mraky.

Особено забавни в това отношение са и калките на американската дума skyscraper в различните езици. Някои от тях остават верни на оригинала, като двете съставни части се превеждат буквално, например българският „небостъргач“, сръбският „небодер“, литовският dangoraižis, турският gökdelen и гръцкият ουρανοξύστης (ouranoxýstis), макар и понякога местата на корените да се разменят, като във френския gratte-ciel, испанския rascacielos и румънския zgârie-nori. В други езици се прилага по-свободен подход и думата „небе“ се заменя с „облак“, например в немския Wolkenkratzer, унгарския felhőkarcoló, финландския pilvenpiirtäjä, както и в личните ми фаворити – украинския „хмарочос“, чешкия mrakodrap и македонския „облакодер“. Положението става съвсем хаотично в скандинавските езици (skyskraper на норвежки, skyskraber на датски и skýjakljúfur на исландски), които хем уж запазват англоезичното „небе“, хем всъщност разчитат на оригиналното значение на думата като „облак“. На шведски названието е skyskrapa, обаче там случаят е специален, тъй като sky (произнася се като „хуѝ“) се използва рядко, но има идентично значение с думата в английския.

За концептуалната и семантична взаимосвързаност (нерядко до степен на взаимозаменяемост) между облаците и небето свидетелства и изразът „седмото небе“ и итерациите му на различни езици. Облаците присъстват в еквивалентните изрази на английски – to be on cloud nine, на немски – auf Wolke sieben sein, на френски – être sur un petit nuage, докато в българския и в много други езици от различни семейства изразът за върховно щастие препраща към небето, и то конкретно към седмото: být v sedmém nebi (чешки), essere al settimo cielo (италиански), vara i sjunde himlen (шведски), في السماء السابعة (арабски), בַּשָּׁמַיִם הַשְּׁבִיעִים (иврит).

От горните примери се вижда, че докато повечето езици използват числото седем (без значение дали във връзка с облак, или с небе), в английския облакът на блаженството е заведен под номер девет (макар че и там съществува вече остарелият и далеч не толкова популярен идиом seventh heaven).

Седмѝцата може да се обясни с древната символика и значение на числото в християнската, ислямската и еврейската традиция. За разлика от това число, деветката в английския израз има много по-нов и не съвсем ясен произход. Според широко разпространената теория тя е заимствана от Международния атлас на облаците, първоначално издаден през 1896 г., където са описани десет вида облаци – деветият от тях е т.нар. cumulonimbus, който се издига най-високо в атмосферата и изглежда най-голям, пухкав и комфортен. Изборът на точно този вид облак като синоним за блаженство обаче е озадачаващ, като се вземе предвид, че наименованието му означава „купесто-дъждовен“ и че точно той поражда мълнии, гръмотевични бури, проливни дъждове, смерчове и други опасни метеорологични условия.

Тепърва предстои да видим

дали тази година ще танцуваме на деветия облак, на облак номер 11-4201 TCX (както е обозначен Cloud Dancer на Pantone), или в деветия кръг на ада.

Едно обаче е сигурно: годината несъмнено ще е облачна. Но нека бъдем оптимисти и да се надяваме, че английската поговорка every cloud has a silver lining, която произлиза от творба на Джон Милтън и буквално означава, че всеки облак има сребърен хастар, ще се окаже вярна – тоест че всяко зло наистина ще е за добро. Все пак дори Дантевият „Ад“ завършва с надеждата, че след преминаването през деветия кръг отново ще видим звездите.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/evropis-za-otlichnitsi/

Нова година – нова валута, казва народът. Поговорката, както знаем, е за деня и късмета, но защо да не погледнем малко по-ведро на промяната и ей така, за разнообразие да загърбим страховете, песимизма, инерцията, отгръщайки ненаписаната още страница на 2026 година.

Еврото вече е в портфейлите ни, в банковите сметки, монетите подрънкват в джоба ни – и да, все по-често ще присъства и в официалната, и в разговорната реч. Затова да видим на какви затруднения може да се натъкнем при употребата на тази, а и на други думи от финансовата сфера.

Има ли евро форма за множествено число?

Дори и от филолози ще чуете, че няма такава форма. Това според мен е некоректен отговор и бих призовала колегите поне малко да се замислят, преди да кажат категорично „не“. Всеки, който владее добре български, веднага може да образува тази форма – евра. Тя обаче не е приета в книжовната реч и

когато говорим или пишем публично, трябва да употребяваме формата за ед.ч. във всички случаи: едно евро, шест евро, няколко евро, много евро.

Добре е да обясним и защо мнозина са склонни да грешат в тези случаи. Причината е в системността на езика. Повечето съществителни нарицателни имена имат количествено измерение и съответно форми за единствено и множествено число¹. Това се отнася и за названията на повечето валути: лев – левове; долар – долари; паунд – паунди; крона – крони. Ето защо е логично да имаме и евро – евра².

В книжовната реч обаче сме ограничени и според мен е възможно за това решение да е повлиял и английският модел: (one) euro – (many) euro, макар логиката и в този език да предполага разлика във формите: (one) euro – (many) euros. Интересно е, че отделните европейски книжовни езици се справят по различен начин с приспособяването на думата към граматичната им система. Немският, италианският и полският например се държат като английския и българския – обща форма за двете числа, но френският, испанският и португалският в по-голяма степен са интегрирали съществителното и формите за ед. и мн.ч. се различават.

Докато сме все още на тази граматична тема, е добре да обърнем внимание на една грешка, за която мнозина дори не подозират, защото на практика е кажи-речи нормализирана. Изрази като ресто в лева, плащам в лева, сметка в лева са неправилни. Формата лева е бройна и най-общо се употребява след числително бройно име (по-просто казано, след число), както и след местоименията колко, няколко и николко: 20 лева, колко лева, няколко лева, николко лева. В останалите случаи се използва обикновената форма за мн.ч.: ресто в левове, плащам в левове, сметка в левове. Тези употреби – съответно и грешките – ще намалеят по естествен път, но в преходния месец януари със сигурност ще ги срещаме често.

Символът €

Дори и онези българи, които не са пътували много-много из Европа, вече би трябвало да са свикнали с него и да го разпознават – от половин година е на етикетите с цените на стоките в магазините. Допреди няколко дни не бях проучвала символиката на знака € и го асоциирах с първата буква на евро, а допълнителната хоризонтална черта – с пресечната черта в символите на други валути: $, £, ¥ (юан, йена). Оказва се, че в основата на € е гръцката буква ε (епсилон), а двете успоредни линии символизират стабилност.

При употребата на знака трябва да внимаваме за две неща.

Първо, поставяме € след, а не пред цифрите, с които означаваме сумата. Второ, оставяме интервал между цифрите и €.

Ето примери за правилна употреба: 25,73 €, 400 000 €. Вариантите €25,73, €400 000, 25,73€, 400 000€ са грешни.

С прилагането на тези две правила е лесно да се справим, но известни затруднения ще срещнем при самото изписване на знака. На мобилните си телефони би трябвало да имате € на клавиша за $, ако сте избрали като регион държава от еврозоната (вкл. България).

На компютрите е малко по-трудно. В интернет ще намерите съвети с различни начини за изписване на €, които не са универсални, за съжаление. Ако сте под Windows, пробвайте по следния начин: 1) уверете се, че сте на латиница; 2) активирайте нумлоковата част на клавиатурата (групата клавиши с цифри най-вдясно); 3) натиснете левия Alt и задръжте клавиша; 4) наберете 0128 на нумлоковата част; 5) пуснете левия Alt. Вече би трябвало на екрана да се е появил символът €.

Работещите под MacOS може да използват клавишната комбинация Option + 1 (ако са на кирилица) или Option + Shift + 2 (ако са на латиница).

А как да съкращаваме евро и евроцентове?

Съкращенията лв. и ст. ни вършеха много добра работа, защото бяха общоприети, но по отношение на новата валута все още се чудим дали да пишем евро, €, евроцент, цент, или да съкращаваме думите.

Ето какви начини за съкращаване посочва Институтът за български език на БАН в отговор на запитване на Министерството на образованието и науката:

евро – е.
цент – ц.
евроцент – е.ц.
стотинка – ст.

Не смея да прогнозирам как и доколко тези съкращения ще се установят в езиковата практика. Все пак ще отбележа, че това е. ми е доста странно – може би защото глаголната форма е се среща често в писмени текстове и поне в началото (ако изобщо съкращението е. започне да се употребява) би било озадачаващо да виждаме например Блузата струва 34 е. Всякак бих предпочела € пред е., ако опрем до краткостта.

Ще наблюдавам установяването на съкращенията с интерес, също както и борбата между центовете и стотинките – кой кого? От една страна, възможно е да оставим подразделенията на лева в миналото поради неразривната им връзка с предишната валута, но от друга, кой знае, може я носталгията, я пуризмът да заговори у нас, а защо не и да се вгледаме в нашите евромонети и да си кажем: ама тук си пише стотинки! Препоръката на ИБЕ е за назоваване на монетите с номинал, по-малък от 1 евро, да се използва тъкмо тази дума, а не (евро)центове.

Правописни неволи с други „финансови“ думи

С евроцентовете правим плавен преход към слятото и разделното писане на евронещата. По-голямата част от тези думи се пишат само слято – еврофонд, европрограма, еврокомисар, тъй като първата част е съкращение на прилагателното европейски. При евроцент, евровалута, еврозона ситуацията е друга – първата част представлява съществително име, което се употребява самостоятелно и пояснява втората част, също съществително име. В тези случаи е позволено думите да се пишат и слято, и разделно: евроцент/евро цент. В езиковата практика обаче по-често се среща слятото писане, вероятно под влияние на първия тип думи, които са по-многобройни и се пишат само по този начин. Ето защо ви препоръчвам да не се занимавате с тънки разграничения, а да пишете евродумите слято³.

Покрай евровалутата се сещам и за криптовалутите, които имат немалко почитатели, а самото съществително име се пише единствено слято. Използването на средства от еврофондовете пък често върви със съфинансиране. То може и да означава същото като co-financing, но английският правопис не бива да ни въвежда в заблуждение, защото в нашата дума съ- е представка и затова не се отделя с дефис (малко тире).

Рискувам да обидя четящите тази статия с бележката, че съществителното финанси се употребява само в тази форма и тя е за мн.ч. Да, редица думи, като лекции, технологии завършват на -ии в мн.ч., но срещу тях стоят лекция, технология в ед.ч., а финансия категорично липсва в българския език, така че финансиите няма откъде да се вземат. Факт е също така, че в граматично отношение съществителното е „дефектно“ – липсва му форма за ед.ч., подобно на еврото в книжовния език, което си няма специфична форма за мн.ч. Изключенията предразполагат към грешки и с това далеч не оправдавам грешащите, а се опитвам да разбера причините.

Останаха не една и две „финансови“ думи с колебаещ се правопис, но е време да си пожелаем безпроблемно обращение (не обръщение) на еврото в България, винаги да има какво да превеждаме (не да привеждаме) от своите сметки в други, тоест да сме платежоспособни (не платежноспособни), а най-малката купюра (не купюр) в портмонето ни да е от 100 евро!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/katerino-nomen/

Едно от предизвикателствата, с които редовно се сблъсквам в преводаческата си практика, е „пренасянето“ на имената на литературните герои от български на английски. Kакто е добре известно, по принцип правилото е личните имена да не се превеждат, с изключение на тези в детската и жанровата литература. Нерядко обаче, особено в литературата, която аз обичам да чета и превеждам (без тя да е детска или жанрова), имената на героите не са просто произволно дадени им от автора названия, с които читателят да ги идентифицира, a разкриват – чрез семантичния си заряд, фонетичното си звучене, някаква етимологична заигравка или друго намигване – важни аспекти от личността, характера, произхода и историята на героя и по този начин предоставят на читателя допълнителен интерпретативен ключ.

В романа „Пътуване по посока на сянката“ Яна Букова например дава на героите си изпълнени със значения (и трудни за превод) имена: „… дядо ѝ, който носеше името, което дават на късметлиите сираци – Найден, но никой не го знаеше откъде е дошъл, кой го беше загубил, кой го беше намерил“; Неделя – „жена с име на празник и съзвездия върху кожата си“; или пък полиглота Утис, чието име – заето от Одисей и означаващо „Никой“ на старогръцки – може да се чете (и) като вид намигване към пословичната невидимост на преводача.

Нещата се усложняват допълнително, когато името на литературния герой подсказва свързаност със самия автор, но преводът по една или друга причина я прикрива или направо изтрива. Ето как, докато българският читател би могъл да направи връзка между холандския пътешественик и разказвач в „Пътуване по посока на сянката“ Ян ван Атен и авторката Яна Букова, която (частично) живее в Атина, конвенционалното изписване на „холандското“ наименование на латиница (Jan van Atten), английското название на гръцката столица (Athens) и фактът, че авторката транслитерира името си като Iana, унищожават възможността тази връзка да бъде разкрита от англоезичните читатели.

Докато в художествените текстове тези взаимовръзки между героите и техните (и на авторите им¹) имена са просто литературен похват, истинският живот понякога ни среща със съвсем реални персонажи, чиито характери, професии или съдби са толкова очевидно отразени в имената им, че от тях би се получила доста слаба литература. В световен план имаме американския пилот от Формула 1 Скот Спийд, чиято фамилия означава „скорост“, и ямайския спринтьор Юсейн Болт, чието второ име означава „мълния“. В български контекст се сещам за известната в миналото режисьорка на дублажа Трендафилка Немска, както и за Пламен Горанов – активиста, който през 2013 г. се замозапали, пламна и изгоря в знак на протест срещу управлението на град Варна.

Търсенето и откриването на такъв вид връзки както в литературата, така и в живота отдавна ми е особено любопитно, но едва наскоро научих, че този „феномен“ – или по-точно

идеята, че името на човека влияе върху неговия характер, избора на професия или цялостната му посока в живота – си има наименование: през 90-те години на миналия век се появява понятието „номинативен детерминизъм“.

В английския език съществува и терминът aptonym – от apt (‘подходящо’) + onym (‘име’), добил популярност през втората половина на XX век. Понякога се среща и в по-ранния си вариант от 20-те години – aptronym, за който се смята, че първоначално е формиран по модела на „патроним“. С течение на времето тези думи са изместили датиращото от края на XIX век и вече смятано за остаряло понятие euonym, чийто префикс произлиза от старогръцката дума εὖ ‘добър, истински’².

Термините може да са сравнително нови, но идеята за връзката между човека и неговото име както в литературата, така и в истинския живот съществува още от древността. Платон например твърди, че тъй като собствените имена отразяват природата и същността на даден човек, няма как те да са произволни. Римските автори също поддържат тезата nomen est omen – тоест че името е знак, поличба или предзнаменование. Много от героите на Хораций – например поглъщащият цели „торти“ наведнъж Porcius³ – свидетелстват за това.

Вярването в определящата роля на името за характера и съдбата на неговия носител навлиза и в Средновековието, когато наименованията на светци и добродетели стават особено популярни, а през Ренесанса даже се засилва благодарение на религиозни, социални и езотерични фактори, като възраждането на интереса към херметизма, кабалата, алхимията, астрологията и нумерологията.

Всъщност, като се замисля, номинативният детерминизъм не е кой знае колко по-различен от вярването в значението на зодиите, само дето там опциите са ограничени до дванайсет, докато при имената възможностите на практика са безкрайни.

Така или иначе, в чест на Деня на света Екатерина, който Православната църква отбелязва на 24 ноември, а Католическата (и някои протестантски) – на 25-ти (а защо не и в чест на все така актуалната кампания #namethetranslator, призоваваща преводачът да бъде назован), решавам да науча малко повече за произхода, историята и етимологията на моето собствено име.

И така: за the OG Екатерина, или

първата носителка на името, се смята света великомъченица Екатерина, известна още и като Екатерина Александрийска.

За нея се твърди, че е живяла около 18 години в края на III и началото на IV век⁴. Колкото и да е примамливо (агиографията на светицата я представя като „изключителна интелектуалка и голяма красавица“), ще устоя на изкушението да търся паралели между нейното житие и моя живот не само защото ни делят повече от седемнайсет века, но и заради липсата на исторически доказателства за нейното съществуване.⁵ (И въпреки това образът ѝ на жена, спореща с езически философи, особено ми импонира, а твърдението, било то и непотвърдено, че е знаела „72-та езика на света“ поражда у мен възхищение, вдъхновение и съвсем нехристиянска завист.)

Дори и при липсата на сходства и исторически доказателства обаче не е особено трудно човек, дори и да не споделя нейното име, да се почувства свързан със (a и защитен от) света Екатерина благодарение на впечатляващо дългия, почти поетичен списък с професии, занимания и семейни положения, които тя покровителства: апологети; архивисти; адвокати и юристи; библиотекари; шапкари, галантеристи, модисти и журналисти; философи и теолози; девойки, неомъжени жени и „стари моми“⁶; учени, ученици и учители; писари, преписвачи и стенографи; грънчари, предачи, каруцари и други занаятчии, работещи с колела; кожари и точилари. Свети Йероним може само да завижда. А аз лично, поне към този момент, се разпознавам поне в пет от изброените категории.

Предполагаемите етимологии на самото име също са доста разностранни. Според най-популярната теория първоизточникът на името Екатерина е старогръцкото име Αἰκατερίνη (Aikaterínē), за което се смята, че произлиза от прилагателното καθαρά (kathará, ‘чиста, бистра, неопетнена’)⁷. Според експертите обаче това обяснение е по-скоро фолклорна етимология, която е възникнала впоследствие, през римската и ранната християнска епоха, като обяснение на вече съществуващото име. Теорията също така се прилага като обяснение за аферезата, или отпадането на първата сричка⁸, както и за промяната в изписването на името на латиница – от Katerina на Katharina.

Според втората теория, смятана за по-надеждна, името произлиза от друга старогръцка дума, а именно местоимението ἑκᾰτέρᾱ (hekătérā) което означава както „всяка от двете“, така и „една от двете“. Няма как да не отбележим, че случайно или не тези значения обобщават същността на преводаческата дейност идеално – както буквално, така и метафорично.

Коренът на гореспоменатото местоимение пък е наречието ἑκάς (hekás), което означава „далеч“, „от разстояние“ или „дълго след това“ и също доста добре подхожда не само на преводаческите ми занимания, но и на пътешественическите ми страсти. (Думата е в корена и на едно от слабо известните прозвища на Аполон – Ἑκατός (Hekatós) заради способността му да влияе отдалеч.)

Вероятно е името Екатерина, особено ранното му изписване като Ἑκατερίνη (Ekaterínē), да е етимологично свързано и с друго древногръцко божество – богинята Ἑκάτη (Hekátē), или както е известна на български, Хеката. Нейната сфера на влияние е значително по-тясна (и тъмна!) от тази на светицата – освен богиня на магията, вещерството, нощта, луната, духовете и отвъдното, Хеката се смята и за пазителка на кръстопътища, прагове, портали и всякакви други гранични пространства. Изобразена като разтроена фигура с три глави, гледащи в три различни посоки (към миналото, сегашното и бъдещето), тя ми се струва съвсем достойна за богиня на превода, въпреки че позицията вече е заета от (внука на Атлас) Хермес, от чието име произлиза и терминът „херменевтика“.

Колкото и да са ми забавни тези съвпадения, далеч (тоест ἑκᾰ́ς) съм от мисълта, че името ми предопределя живота или пък е предопределено от него. И макар че моят (пълен, както и кратък⁹) nomen не е недвусмислен omen, аз все пак харесвам името си и се идентифицирам с него. Сложният му, не съвсем ясен произход, отварящ различни възможности за интерпретация, ми предоставя известна свобода – да бъда чиста като светица, могъща като древногръцка богиня, влияеща отдалеч като магьосница, злокобна като вещица, вечно стояща на кръстопът като преводачка… една от двете или пък и двете, трите, четирите, петте. Това нямаше да е възможно, ако носех по-категорично име, например победоносните Николета, Лора, Дафина, Сигрид, Вероника или Виктория, което да предполага някаква еднопосочна, постоянна и недвусмислено славна съдба. Но в края на краищата нали за тази цел си имам зодия.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/skritiyat-okean-na-fen-kulturata/

Миналия месец на книжния пазар у нас се появи романът „Алхимизирани“ от СенЛинЮ. Макар да излезе почти едновременно със световната си премиера, книгата вече имаше аурата на хит, а за правата на бъдещата филмова адаптация авторката прибра рекорден хонорар. На пръв поглед това звучи изненадващо и нелогично. За новите автори не е лесно да пробият на книжния пазар, който е наводнен от продукция до такава степен, че да бъдеш забелязан си е цяло чудо. Но СенЛинЮ получи пълното доверие на издателите си – „Дел Рей“ в САЩ и „Пенгуин“ в Австралия и Обединеното кралство.

Причината? Книгата всъщност имаше готова аудитория. Макар „Алхимизирани“ да е самостоятелно готическо фентъзи с оригинален свят и собствени герои, то до голяма степен е вдъхновено от Manacled – фенфик от 2018 г., с който авторката предизвика истински фурор в интернет и си спечели милиони читатели. 

Какво е фенфик? 

Понятието идва от английската дума fanfiction – литература, създавана от любители на основата на популярни художествени произведения. В случая – версия на „Хари Потър“, в която се разказва историята за невъзможна любов между Драко Малфой и Хърмаяни Грейнджър. При преработването ѝ в роман, годен за книгоиздаване, героите претърпяват смяна не само на имената, но и на уменията и биографиите си, така че „Алхимизирани“ да не нарушава авторските права на Дж. К. Роулинг. До голяма степен обаче именно популярността на фенфика даде тласък на СенЛинЮ. Това е подходящ повод да разгледаме феномена на фен културата, която освен литературни произведения генерира също картини и дори филми.

Трябва да се има предвид, че разликата между професионално и любителско творчество идва с въвеждането на авторското право. 

Преди това всеки е можел да си съчинява произведения с познати герои. Известен е случаят с древния римски поет Вергилий, който използва сюжета, развит в „Илиада“ и „Одисея“ на Омир, за да сътвори епичната поема „Енеида“ – героична история за произхода на Вечния град и обитателите му. Но това не е изключение – според средновековни историографски съчинения британците също са потомци на Еней, а в Древна Гърция векове преди Вергилий е имало други поеми, които са приписвани на Омир, но са изгубени.

Тази творческа свобода замира с авторското право, което дава възможност единствено на автора (или на този, който държи правата) да се разпорежда с художествените светове и героите си. Повечето творци подкрепят това ограничение, но има и изключения. Писателят на хоръри Хауърд Лъвкрафт например е окуражавал свои колеги да ползват героите от разказите му и така създава споделена вселена, поддържайки добри отношения с творци като Робърт Хауърд, Кларк Аштън Смит и Огъст Дерлет. 

Рядко обаче авторите са толкова широкоскроени. 

Това не спира фенове, силно впечатлени от дадено произведение, да създават собствени творби по него – просто не могат да печелят от издаването им. Тези фенфикове не бива да се бъркат с творбите, издавани с официален лиценз, като романите за „Междузвездни войни“, които са феномен от различен порядък, макар някои критици да ги наричат лицензиран фенфик. Лично за мен малко по-различни са и произведенията, които на теория са фенфикове, но се разпространяват в търговската мрежа, защото в някои държави авторското право не се спазва много-много. Такъв е случаят с руските продължения на „Властелинът на пръстените“ – като трилогията „Пръстенът на мрака“ от Ник Перумов.

Сред първите примери за фенфикове са разкази по телевизионната поредица „Стар Трек“, 

които се появяват още през 60-те години на миналия век. Те се разпространяват на събития за фенове, т.нар. конвенти, като цената, която авторът изисква, e единствено с цел да покрие разходите по отпечатването. С появата на интернет разпространението на подобни истории се улеснява значително и сред тези творби дори се раждат култови класики, макар да остават известни на сравнително тесен кръг фенове. Авторите на оригиналите невинаги са очаровани – Ан Райс например беше споделила, че се „разстройва“ от мисълта някой друг да пише за персонажите ѝ. Повечето обаче си дават сметка, че фен творбите са безплатна реклама, която задържа интереса към дадена поредица, когато липсват достатъчно официално лицензирани произведения – книги или комикси. 

Пример за подобно произведение е поредицата „Хроники на лъвските земи“ (Chronicles of the Pride Lands от Джон Бъркит и Иън Лейтън, преводът на заглавието е мой). Тази поредица е вдъхновена от филмите за Цар Лъв. Тя връща почитателите му в предисторията на животинския свят, създаден в анимацията на „Дисни“, и разказва за младостта на Муфаса и Скар, базирайки се на официални книжки на компанията за малки деца, като редактира историята така, че да е подходяща и за пораснали фенове.

Фенфикът през XXI век

Фенфикът претърпява истинска експлозия в началото на новото хилядолетие. Тласък на този процес дава „тригодишното лято“ – термин, с който феновете на „Хари Потър“ обозначават паузата между излизането на четвъртата и петата книга от поредицата на Дж. К. Роулинг. В нетърпението си да узнаят какво предстои, много фенове не издържат, плюят си на ръцете и сами създават версии как трябва да се разгърне историята. Някои от тях са съвсем кратички и любителски, но други са изключително обемни. И макар да не отговарят на изискванията за професионално издадена книга, развиват интересни и епични сюжети. 

Такъв пример е „Трилогията за Драко“ от Касандра Клеър, чийто успех дава тласък на писателската кариера на авторката. В официално издадената си поредица „Реликвите на смъртните“ Клеър използва много мотиви, които първо е тествала във фенфика, но те вече са разположени в оригинален свят със собствени герои. 

„Хари Потър“ предизвика втора подобна експлозия и след финала на поредицата през 2007 г., 

като се появиха няколко саги продължения – James Potter от Джордж Норман Липърт и Albus Potter от Кевин Макафъри. Постоянна муза за вдъхновение на авторите любители са и т.нар. shipping wars (от ship, съкратено от relationship) – кой с кого е трябвало да стане гадже. Срещат се читатели, недоволни например, че Хърмаяни накрая се е омъжила за Рон. Те разказват алтернативни истории, в които героинята е я с Хари, я с Драко. Форматът беше удобен и за експлоатирането на връзки, считани преди това за неприемливи – дълго време най-популярният „шип“ беше между Хари и Драко, макар че Manacled сякаш обърна резултата в полза Драко и Хърмаяни.

Но „Хари Потър“ далеч не е единствената творба, около която са се нароили успешни любителски произведения. Вампирската сага „Здрач“ от Стефани Майър вдъхновява Е. Л. Джеймс за еротичната трилогия „50 нюанса сиво“ – първоначално фенфик за Бела Суон и Едуард Кълън, известен под заглавието Master of the Universe. Разкази, повести и книги са създадени и по различни филми, като тези от киновселената на „Марвел“ или сериали като „Доктор Кой“. И дори за реални знаменитости – главната героиня в сагата „След“ от Анна Тод първоначално изпитва романтично увлечение по певеца Хари Стайлс. Местата, където могат да се намерят подобни произведения, са най-често специализирани сайтове, като Fanfiction.net, Wattpad и Archive of Our Own.

Фенско изкуство отвъд литературата

Не всички любителски произведения са в литературен формат. Почти всеки е правил като дете „фен арт“ – картинка на любим герой – дори да не е бил наясно с термина. В наши дни обаче е популярно да се рисуват илюстрации на любими герои на ниво, което или е високо, или имитира успешно оригиналния стил, ако става дума за анимационен филм. Попадал съм и на музикални композиции, вдъхновени от дадено произведение. Но това понякога се прави и в оригинални творби на големи музиканти – например песните за фентъзи световете на Толкин и Муркок от Blind Guardian, така че при музиката границата е по-размита.

Най-голямото предизвикателство си остава направата на фен филм – инвестицията е значителна, усилието много голямо, а възвръщаемост по правило няма. Въпреки че историята помни някои „креативни“ решения с комерсиална цел – като анимацията на италианската компания „Мондо ТВ“, в която Цар Лъв на име Симба се бореше с тигъра Шир Хан от „Книга за джунглата“. Последното беше удар срещу „Дисни“, макар самата компания да е обвинявана, че първоначално е замислила хита си като кавър на японската анимация „Кимба, бялото лъвче“ – нещо, което отрича до ден днешен.

Пастишите – произведения, видимо вдъхновени от други творби, 

обаче като цяло са друга тема, макар и свързана с фенфиковете (които в чистата си форма използват имената на оригиналните герои). Голямата разлика между двата жанра е, че пастишите, общо взето, са законни и могат да се използват с комерсиални цели, макар у някои творци да остава горчив вкус. Според Франк Хърбърт например „Междузвездни войни“ взема прекалено много от неговата сага „Дюн“.

Точно „Междузвездни войни“ е благодатна вселена за фен филми, тъй като има доста ярък визуален почерк. С по-скъп светлинен меч играчка и добре изработен костюм на Дарт Вейдър един фен филм веднага може да грабне вниманието на зрителя – дори ако е заснет между дърветата в най-близкия парк до дома на режисьора. Сред по-известните продукции, вдъхновени от тази вселена, са пълнометражният Threads of Destiny на Размус Тирзитис и сагата Sith Wars на Руи Константино. 

Подходящи за любителско кино са и поредиците за супергерои, 

а сагата „Трансформърс“ е благодатна за филми, в които са снимани играчки на героите. Това от своя страна е сбъдната мечта за колекционерите, които са може би най-важните фенове за тази поредица. Учудващо е, че въпреки „детския“ похват някои от сюжетите са дори по-сериозни, отколкото в официалните произведения. Така например Roll Out ни представя историята на аутобота Хот Спот, който страда от панически атаки.

Има и един уникален според мен случай, в който любителско произведение сериозно подсилва оригиналната поредица и предшества официалните ѝ екранизации. Става дума за хорър игрите Five Nights at Freddy’s на Скот Коутън („Нощна смяна във „Фреди“), и по-конкретно за VHS записите. Това са късометражни филми, в които се използват похвати от т.нар. аналогов хорър (имитиращ дефектите на старите видеокасети), за да се разкажат смразяващи истории за аниматроните и изоставените пицарии от игрите. Резултатът е ефектен и не само подготви феновете за излизането на официални филми, но дори и накара част от тях леко да се разочароват от по-мекия тон в първия от тях. 

Трябва също така да се отбележи, че поредицата беше последвана от пълнометражен, видимо вдъхновен от нея филм с Никълъс Кейдж, макар формално да бе с оригинални герои и сюжет – Willy’s Wonderland, преведен у нас като „Увеселителен парк на ужасите“. С него обаче отново излизаме от темата за фенфиковете, за да се озовем при пастишите.

Фенските творби – от боклуци до бестселъри

При такова изобилие открит остава въпросът за качеството на любителските произведения. Често (но невинаги) те се създават от млади творци без опит. Сред голяма част от по-широкия кръг фенове битува мнението, че повечето от тях са пълен боклук. Това е вярно дори когато се вземе предвид правилото на Теодор Стърджън, че 90% от всичко е боклук. Когато фенфикът е зле, той е толкова зле, че има случаи, в които се превръща в класика заради ниското си качество. Такъв е случаят с My Immortal – история по художествения свят на „Хари Потър“, за която до ден днешен се спори наистина ли е толкова тъпа, или е умишлено създадена като пародия. Някои от произведенията обаче са на ниво и посредством тях литературата се обогатява с нови талантливи автори.

Нещо повече – фенфиковете дават възможност на млади творци по сравнително безопасен начин да придобият някаква популярност и ако са достатъчно умни, да използват обратната връзка от читателите, за да ошлайфат таланта си. Както направиха Касандра Клеър и СенЛинЮ.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bulgarskata-punktuatsiya-patrulki-policiya-kontraintuitsiya/

Веднъж попитах мой близък как поставя запетаите. Неговият отговор беше следният:

Знам някои основни правила, а другите запетаи ги слагам по интуиция. После оглеждам текста и ако ми се стори, че в някой квадрант подозрително липсват запетаи, добавям още няколко.

За третия ръководен принцип не знаех дотогава, но за първите два – няколко правила и интуиция – съм сигурна, че са основни за голяма част от пишещите хора.

Какво можем да направим, за да придадем сила на правилата и да омаломощим интуицията при поставянето на запетаите и на другите препинателни знаци? По отношение на българската пунктуация изобщо не бива да ѝ се доверяваме, защото не едно и две правила са контраинтуитивни.

Структурата е в основата

За да проектира стабилна сграда, един строителен инженер трябва да познава добре нейната конструкция.

За да поставим непоклатимо запетаите в изречението, трябва да сме наясно с неговата структура.

Нашата пунктуация е от немски тип и се основава на синтактичното членение на изречението. Английската пунктуация например е от френски тип, който се основава на смисловото и фонетичното членение на изречението.¹ С две думи, когато пишете на български, забравете всичко, което знаете за запетаите в английския. И обратното.

Прокарването на синтактичния принцип в пунктуацията според мен най-добре личи в сложното изречение. И така,

основното правило гласи, че запетая се поставя на границата на простите изречения в сложното.

Накратко припомняме, че всяко просто изречение съдържа едно сказуемо (обикновено изразено с глагол). Тоест трябва да можем да групираме смислово думите около сказуемите, за да определяме границата между тези цялости в сложното изречение:

Станах рано, │ минах набързо през банята, │ направих закуска.

На границата много често стоят съюзи – добре познатите ни а, но, че, когато, който, защото и т.н. Точно те задействат червената лампичка в съзнанието ни и ние почти не се замисляме защо поставяме запетая пред тях. Ако един средностатистически човек трябва да посочи причината, той вероятно би казал „Пред който се пише запетая“, а не „Пред съюза който е нужна запетая, защото свързва две прости изречения в сложно“. В това няма нищо лошо, разбира се, защото в огромното си мнозинство хората не са филолози и не са длъжни да мислят езиковедски. (За съжаление обаче, дори и за да навигираш в правилата, е добре да имаш филологическа подготовка.)

Важно е да наблегнем – за да разберем философията на пунктуацията, – че запетаята се пише не заради съюза сам по себе си, а защото той се оказва на границата на простите изречения в сложното:

Ще се кандидатирам за общински съветник, │ ако ме подкрепите.

Пунктуацията в това изречение би трябвало да е безпроблемна, но не е така с фактически същото по смисъл

Ще се кандидатирам за общински съветник при положение че ме подкрепите.

Тук мнозина биха поставили запетая пред че – и ще сгрешат, защото при положение че е сложен съюз² и запетаята трябва да се измести малко по-напред, където минава границата между двете прости изречения:

Ще се кандидатирам за общински съветник, │ при положение че ме подкрепите.

Същият основен принцип важи и в един тип конструкции, при които запетаята често се пропуска – става дума за т.нар. затваряща запетая, например:

Проблемът, │който разтревожи цялата фирма, │ се разреши бързо.

Особеното тук е, че двете прости изречения не са последователно разположени, както в предишните примери, а едното е вмъкнато в другото. Образували са се две граници, затова поставяме две запетаи. Вмъкнатото изречение (нарича се подчинено) пояснява дума от разкъсаното (главно) и много често се въвежда с който, затова винаги внимавайте при този съюз и си мислете за евентуална затваряща запетая.

Сега ми хрумва (наистина сега, заклевам се!), че може да си представите запетаите като полицаи, които охраняват границите на простите изречения, за да не прескачате, когато и както ви скимне, от една територия в друга. Ако пък тази асоциация ви се стори обидно детинска, предложете я на някой близък ученик, който се бори с правилата в българския език.

Многобройни изключения

Не се плашете от многобройни, защото повечето изключения всъщност си ги знаем и не поставяме запетая на границата на простите изречения – например пред толкова често срещаните съюзи и, или, да, а също и пред въпросителните думи кой, защо, дали и прочее. Тук сме, така да се каже, в шенгенското пунктуационно пространство (ето, вдигнахме нивото на асоциациите) и няма гранична полиция.

Депутатите се забързаха │и гласуваха новия закон.
Питаш ме за потвърждение │или искаш честен отговор?
Работодателите отказаха │да участват в заседанието на Тристранния съвет.
Искаме обяснение │защо линия 3 на метрото не работи.

Не бързайте да си отдъхвате, защото това са примери за общите случаи, в които конструкциите са прости.

Никъде не е написано и в действителност не съществува правило, че пред и, или, да, защо и т.н. никога няма запетая.

Ако по силата на други правила тя се окаже пред посочените съюзи, трябва да я поставим. Нека да разширим например едно от горните изречения:

Депутатите се забързаха, │когато времето ги притисна, │и гласуваха новия закон.

Между двете прости изречения, свързани с и, сме вмъкнали друго, за да поясним първото. Запетаята пред когато е ясна и надали ще си я спестите, обаче другата, затварящата, понеже е пред и, може и да я пропуснете. Това ще бъде грешка. Не е фатална, но ако я направите на изпит за проверка на езиковата култура, ще ви отнемат точка. След като сме отворили едно просто изречение със запетая, трябва и да го затворим, щом основната мисъл продължава (Депутатите се забързаха, … , и гласуваха новия закон). Тоест тук основното правило, че запетая се поставя на границата на две прости изречения, важи с пълна сила и няма никакво значение, че се оказва точно пред и.

Предстои ни да обясним едни други изключения от „граничното“ правило, за чието осмисляне е нужна повече мисловна енергия. Започваме с по-лесните случаи, свързани с отрицателната частица не и с т.нар. уточняващи думи или изрази. Първият термин е ясен на всички, но вторият е измислен специално за целите на българската пунктуация, и по-точно за целите на едно правило в нея. Специалистите да ме поправят, ако греша. И така, уточняващи думи или изрази са само, единствено, точно, едва, чак, тъкмо, дори, даже, именно, много, малко, поне, твърде скоро и др. Когато такава дума стои пред съюз, свързващ две прости изречения, запетая не се поставя. Отново ще направим опит да влезем в хипотетичния общински съвет:

Ще се кандидатирам за общински съветник │ единствено ако ме подкрепите.

По същия начин и частицата не има силата да неутрализира запетаята:

Намерих ключовете │ не където първо ги потърсих, │а където най-малко очаквах.

Следващото изключение ще илюстрираме с едно изречение от тази статия, но леко ще го променим:

Грешката не е фатална, │но │ако я направите на изпит, │ще ви отнемат точка.

Съюзът но всъщност въвежда не второто, а третото просто изречение: но… ще ви отнемат точка. Тъкмо обаче сме го започнали, и веднага вмъкваме едно поясняващо просто изречение след съюза но – при какво условие ще отнемат точката. Ако се спазва основното правило, между но и ако трябва да има запетая, защото там минава вътрешна изреченска граница. Кодификаторът обаче казва: хайде, тук наистина ще бъде прекалено да спъваме четящия, затова правим изключение. И действително това решение е разумно.

Разумно ли е обаче да не се прави същото изключение, в случай че вместо неударения едносричен съюз но употребим ударен многосричен?

Грешката не е фатална, │обàче, │ако я направите на изпит, │ще ви отнемат точка.

Тук изключение няма и запетаята трябва да се постави. За мен това е ненужно усложняване и даже бих казала, издребняване. Защо трябва да имаме различен пунктуационен режим в тези абсолютно еднакви синтактични конструкции и поставянето на запетаята да зависи единствено от вида на първия съюз? Ако ще правим изключение за но ако, и ако, че ако, а ако, да го направим и за обаче ако, защото ако, който ако и т.н. Допълнителната запетая с нищо не помага за бързото и адекватно възприемане на съдържанието на изречението, напротив – спъва ненужно читателя.

И още нещо, което според мен е важно: точно такива никому ненужни подправила не ентусиазират хората да влагат време и сили в изучаването и спазването на правилата изобщо. Добре, отказвам се от деликатния изказ и формулирам призива си направо:

Колеги, прецизирайте пунктуационните правила и доколкото е възможно, ги окрупнете.

Защото хората вече масово поставят или си спестяват запетаи по английски образец и горедискутираната запетая между обаче и ако в момента е най-малкият ни пунктуационен проблем.

А за препинателните знаци ще продължим да пишем в рубриката „Порция език“, защото умението да се борави с тях е неделима част от езиковата култура на съвременния човек и не бива да се оставя на владеенето на няколко правила и голяма доза интуиция.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/krayat-na-bufernite-zoni/

На 9 септември 2025 г. беше прекрачена символична, но съдбоносна граница. Група руски безпилотни летателни апарати (дронове) проникнаха във въздушното пространство на Полша – държава членка на НАТО, по време на координирана руска атака в близост до границата между Полша и Украйна. Макар инцидентът да не доведе до жертви, той предизвика геополитическо земетресение.

За първи път от началото на пълномащабната руска агресия срещу Украйна Кремъл демонстрира, че е готов не просто да заплашва Запада или да прилага хибридни атаки, а директно да тества способността и решимостта на НАТО да защитава собствените си граници от военни заплахи. Десет дни след акта на агресия срещу Полша три руски изтребителя МиГ-31 навлязоха във въздушното пространство на Естония и трябваше да бъдат ескортирани от самолети на НАТО, а между 22 и 28 септември поредица от инциденти с дронове над Дания и Норвегия наложиха временното затваряне на летищата в Копенхаген и Осло.

В края на миналия век, когато геополитическите пластове все още се наместваха след разпада на съветската империя, американският експерт по геополитика Збигнев Бжежински формулира визионерската идея, че устойчивата сигурност на Европа през ХХI век няма да бъде гарантирана само от „старите“ западни сили, а ще изисква активна работа със съюзници на изток – най-вече Полша и Украйна. Според него фундаментът на новата архитектура на европейската сигурност трябва да се изгради върху стратегическата ос Франция – Германия – Полша – Украйна, където западноевропейският опит и икономическа мощ ще се допълват от геополитическата чувствителност, историческия опит и отбранителната роля на Варшава и Киев. 

След февруари 2022 г. и още повече след септември 2025 г. тази концепция е и актуална, но и незаобиколима – ако Европа иска сигурност и стратегическа автономия в нестабилен свят, трябва да приоритизира отбраната на изток, включително на Украйна, срещу руската агресия, подкрепена от Иран, Северна Корея и Китай.

НАТО вече не може да си позволи пробойни по фланговете

Доскоро стратегическата логика на НАТО за защита се опираше на разгръщане на сили в няколко ключови точки – Прибалтика, Полша, Черно море. Целта бе да се поддържат т.нар. силови баланси чрез възпиране, а не чрез пълномащабна готовност по цялата източна граница. Тази защита обаче повтаря логиката на Студената война – очакването, че със струпване на конвенционални войскови части противникът ще бъде обезкуражен да нападне директно. Но вече е ясно: руската стратегия срещу НАТО не цели фронтална атака, а системно разклащане на периферията.

След пълномащабната руска агресия срещу Украйна от 2022 г. Москва използва срещу Европа всички налични инструменти – кибер, енергийни, миграционни, политически, а вече и военновъздушни, за да изтощи, провокира и разедини съюзниците в НАТО и ЕС, като ключови цели са държавите, подкрепящи най-силно Украйна – Великобритания, Франция, Германия, Полша, Дания, Норвегия, прибалтийските републики.

Така възниква нова реалност: всеки километър от границата между НАТО и Русия, Беларус и дори Украйна трябва да бъде защитен с военна инфраструктура, сензори, ПВО и политическа воля. Това е огромна трансформация – както финансова, така и концептуална. И именно тук се крие целта на руския акт на агресия срещу НАТО.

Буферната илюзия е мъртва. И Европа не е готова за това

За поколения европейски стратези след Студената война Украйна, Беларус, Молдова и донякъде държавите на Балканите играеха ролята на „буферни зони“ между Русия и Запада. Тази парадигма създаде удобно чувство за дистанция от рисковете на директната конфронтация.

След 9 септември 2025 г. можем да говорим за край на тази епоха на илюзиите. Русия вече третира Украйна не само като бойно поле, но и като плацдарм за директен военен натиск върху НАТО.

Същото важи за Беларус, чиято територия се използва от руската военна машина като логистична, ракетна и разузнавателна платформа. По този начин Путин може да си позволи атаки срещу НАТО далеч на запад от границите на самата Русия. А актът на агресия срещу Полша показва, че въздушното пространство над държава от Алианса не се смята за недосегаема територия.

Европа трябва спешно да замени остарялата концепция за „буфери“ с „единна система за защита“, в която дори страни, които не са членки, като Украйна и Молдова, играят активна роля в сигурността на континента, особено що се отнася до защита от дронове, противовъздушна и противоракетна отбрана.

Класическата стратегия на НАТО разчита на принципа на възпиране – самото присъствие на съюзнически сили ще обезкуражи агресора. Но какво става, когато възпирането не сработи? Когато агресорът е готов да тества системата по въздух, по море или в киберпространството?

Навлизането във въздушното пространство на Полша показа, че Русия вече не се ръководи от страха от отговор на НАТО, а активно атакува страните членки и се възползва успешно от „сивите зони“ в защитата на Алианса – провокации под прага на член 5, които да създадат политическо напрежение и обществена паника в атакуваната страна, без да доведат до пълномащабен военен отговор срещу Москва.

Украйна – стратегически партньор дори без членство

Трудно е да се защитава небето над Полша, ако не се контролира въздушното пространство над Западна Украйна, където се водят активни военни действия. Този парадокс се доказа на практика, когато руските дронове нахлуха в Полша: въпреки че Украйна не е член на НАТО, Алиансът не може да защити себе си, без да разгърне някаква форма на активна отбрана над украинска територия. По този начин любимата фраза на политическото ръководство на НАТО – че съюзът ще защитава „всеки сантиметър“ от територията си, се изпразни от смисъл.

Ако сигурността на Украйна спешно не се превърне в абсолютен приоритет за НАТО, на Русия ще ѝ бъде все по-удобно да използва агресията си на украинска територия, за да атакува директно страните членки.

Очаква се в идните месеци да видим засилено военно сътрудничество между НАТО и Украйна – макар и без формално членство. Теми като съвместна защита против руски дронове, обмен на разузнавателна информация и координирани логистични операции вече се обсъждат между европейските столици и Киев. Само в края на септември вече имаше две такива срещи на високо ниво – полска военна делегация пътува до Киев, за да обсъди украинския опит в борбата с дронове, а в Дания започна работа мисия от украински специалисти за участие в съвместни учения с партньори от НАТО.

Събужда ли се (най-после) Европа?

В отговор на засилените руски заплахи, особено с използването на дронове за разузнаване, саботаж и провокации, европейски държави започват изграждането на т.нар. „стена срещу дронове“ – многостранна инициатива за защита на въздушното пространство по източния фланг на ЕС. В нея участват страни от Прибалтика до Черно море, включително България.

Отново обаче на повърхността излизат разделенията вътре в ЕС. Инициативата е най-силно подкрепена от държави като Полша и Румъния, но големите икономики в Съюза са по-предпазливи. Според Германия, Франция, Италия и Испания логистиката и финансирането на проекта са твърде сложни, за да бъде завършен в спешен порядък в рамките на година.

Паралелно с тази инициатива НАТО активира нова мисия – операция „Източен страж“, която засилва военното присъствие, въздушното разузнаване и ранното предупреждение в граничните райони на Алианса, особено в Полша, Румъния и Прибалтика. На този фон отново се заговори за създаване на „небесен щит“ над Украйна (планът е още в начална фаза) и за обособяване на наложена от НАТО зона в Западна Украйна, която е забранена за полети. Всеки руски самолет, дрон или ракета, влезли в тази зона, биха били легитимна цел за прехващане или сваляне от силите на Алианса. 

Докато „стената срещу дронове“ защитава територията на ЕС, „небесният щит“ би бил жест на стратегическа солидарност с Киев. Въпросът е не само логистичен, но и политически – доколко европейските съюзници на Киев са готови да разширят собствената си защита отвъд границите на ЕС, директно в подкрепа на Украйна. Към момента, въпреки преките руски атаки, ентусиазмът за прилагането на „небесен щит“ не е достатъчно силен във всички европейски столици. Този план обаче остава най-доброто практическо решение, което Европа има за справяне с атаките срещу континента, и с всяка следваща руска провокация шансът за налагане на такава зона без полети, поне над западната част на Украйна, става все по-голям.

Какво означава това за България?

България не може да си позволи лукса да наблюдава тези събития отстрани. Географското ни положение – между Черно море, Западните Балкани и югоизточния фланг на НАТО, прави страната ключово важна в новата архитектура на европейската сигурност. Затова в светлината на новата реалност след 9 септември е необходимо спешно преосмисляне на националната отбранителна и външнополитическа рамка.

България се ангажира да стане част от европейската „стена срещу дронове“. В рамките на инициативата се предвижда политическо сътрудничество между страната ни и други „фронтови“ държави за създаване на интегриран защитаващ механизъм, който да обхваща както радиоелектронни средства за заглушаване на управлението на дронове, така и физически бариери и мобилни установки. 

България следва да активира отново военновъздушната си база край Добрич, която има ключово значение за североизточния отбранителен периметър. Военното летище е изоставено през 2001 г., а през 2023-та, година след началото на пълномащабната руска инвазия в Украйна, тогавашният министър на отбраната Тодор Тагарев спомена нуждата функциите му да бъдат възстановени заради усложнената международна обстановка.

Европа в ерата на фронтовата несигурност

Актът на агресия срещу Полша и последвалите провокации срещу Естония, Дания и Норвегия бяха малки по мащаб, но с огромно значение. Те бележат прехода от регионална война към континентална несигурност. Към хибридната война, която Русия води срещу Европа от години насам, вече можем да прибавим и първи директен военен акт на агресия.

В този нов контекст Европа не може да си позволи бавни реформи, половинчати отговори или стратегическа неяснота. Отговорът на агресията от страна на Москва трябва да бъде ясен, категоричен и колективен. ЕС трябва да приеме, че източната част на континента вече е центърът на европейската сигурност и няма друго решение освен активно сътрудничество с Украйна. Това скоро ще включва и използване на сила на украинска територия за налагане на европейската воля за прекратяване на руската агресия.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vremieto-e-v-nas-i-nie-sme-pod-vremeto/

В началото на септември ми се наложи да отменя плановете си да отида до Созопол по здравословни причини. Не бях точно болна, но не бях и съвсем здрава, а докато информирах приятелите, с които вече се бях разбрала да се видим там, съжалих, че на български не съществува еквивалент на английския идиом under the weather, който буквално означава „под времето“, но се използва точно за такива случаи на „неразположение“. Освен пространствено неопределена – „(раз)положение“ спрямо какво? – думата и особено производното ѝ прилагателно „неразположен(а)“ звучат и старомодно евфемистично, сякаш са по-скоро от роман на Джейн Остин, отколкото от съвремието.

Английският израз under the weather също е пространствено озадачаващ – как точно човек се намира „под времето“? – и макар да звучи значително по-модерно, се оказва, че също датира от времето на Остин. Фразата всъщност започва да се използва идиоматично през първите няколко десетилетия на XIX век, често като описание на финансови затруднения, неспособност за справяне или повсеместно непрокопсване, понякога по отношение на цели институции, индустрии или градове. С течение на времето обаче словосъчетанието „под времето“ все пак се установява в английския като идиом, описващ индивидуално излизане от форма и с това значение продължава да се употребява и досега.

Теориите за точната първоначална семантика на израза са няколко, но според всички той е свързан с мореплаването, или по-точно с предизвикателствата на неблагоприятните метеорологични условия, пред които мореплавателите често са изправени. Според една от версиите за произхода на идиома той идва от практиката страдащите от морска болест¹ моряци да търсят спасение от лошото време, като се крият на завет под палубата. Един вид, времеубежище – само че не от хронологията на историята, а от атмосферните условия.

Ако оставим литературните неологизми настрана, идиомът under the weather, за съжаление, не съществува в българския език – нито в буквален превод, нито под формата на някакъв приблизителен еквивалент. Отсъствието му обаче е направо пренебрежимо в сравнение с една много по-съществена – и истински любопитна! – езикова липса.

За разлика от английския, където думата weather обозначава метеорологичния феномен, а time се използва за хронологичния, българският разполага само с едно наименование за двете понятия – това е именно думата „време“.

Неизненадващо, нашият език не е единственият, в който се наблюдава тази липса. Двете понятия се означават с една и съща дума (сходна на българската „време“, от старобългарската врѣмѧ²) и в останалите южнославянски езици, в унгарски (idő), както и в романските езици (temps във френски, tiempo в испански, tempo в италиански и португалски), в които думата произлиза от латинската tempus (а тя от своя страна също съдържа двете значения)³.

Изненадата, поне за мен, идва не толкова от несходствата между езиковите групи, а вътре в самите тях. Западно- и източнославянските езици например се разграничават от южнославянските си братовчеди и се присъединяват към английския и останалите германски (а и повечето световни) езици, където двете понятия се обозначават с две думи. В руски, украински и полски тези две думи са съвсем отделни – съответно „время“ и „погода“; „час“ и „погода“; czas и pogoda, – докато в чешки и словашки те са сходни, но все пак различни: čas и počasí(е).

Интересно изключение прави и румънският, чиято ситуация отразява както формалната му принадлежност към романското езиково семейство, така и практическата му свързаност с неговите балкански съседи. За разлика както от едните, така и от другите обаче, румънският си служи с две отделни наименования: за понятията, свързани с хронологичното време, и за времето като философско понятие се използва думата с латински корен timp, а за атмосферните условия – славянската думата vreme.

Оказва се, че разделението на езиците на географски принцип предлага доста по-чиста картина, отколкото принадлежността им към една или друга езикова група.

Ако си представим картата на Европа според държавите, които използват една обща дума за „време“, и тези, които използват две отделни, тя би била ясно разделена на южна и северна част.

Но и в това разделение също има любопитни изключения, сред които са латвийският (за разлика от заобикалящите го езици, тук думата е една – laiks) и албанският (тук пък са две – kohë и mot). Но най-фрапантното изключение идва от гръцкия, където за понятието „време“ съществуват не една, не две, а цели три отделни думи: χρόνος (khrónos) – времето като интервал между две събития, както и понятие, което изразява последователността и продължителността на явленията (носи и значението на „година“); καιρός (kaírios)⁴ – времето като метеорологично понятие, както и като период/отрязък от време или епоха; и ώρα (óra) – освен за „час“ също може да се използва за времето в смисъл на определена част от деня, подходящо за някакви конкретни дейности. (Последната дума служи и за корен на прилагателното ωραίο (oraío), тоест „хубаво“ или „красиво“, което обаче първоначално е значело „навременно“. Според някои теории оттам произлиза и наименованието на бисквитите Oreo.)

Времето е раздел(е)но и в турския език. Там думата за понятието, свързано с продължителност, епоха, или период, е zaman (навлязла в българския заедно с израза „зор заман“), докато тази, обозначаваща метеорологичното време, е hava, буквално „въздух“ (оттам и въпросът „Как е хавата?“).

Очакванията ми да открия някакво особено вълнуващо обяснение за различните подходи на различните езици се оказват неоправдани – лингвистите не предлагат такова и посочват „езикови инерции“ и „предвидими закономерности“: някои езици просто запазват старата полисемия (една дума с няколко значения) и разчитат на контекста, докато други развиват/заемат нова лексика и така отделните значения започват да се назовават с различни думи.

Със или без вълнуващи обяснения, двете понятия очевидно са концептуално свързани – течението на времето и смяната на сезоните неминуемо влияят на атмосферните условия. Същевременно заобикалящият ни свят (и атмосферните условия) несъмнено се отразява на езика, с който ги възприемаме и описваме. Както, струва ми се, е вярно и обратното: езикът със сигурност влияе на начините, по които възприемаме и описваме околния свят.

Ето защо предполагам, че макар и условно и отнасящо се само за Европа, разделението север/юг вероятно не е съвсем случайно. Може би много по-суровите и екстремни условия в северната част на континента изискват специфични думи, с които да бъдат назовани, докато сравнително мекият климат на Средиземноморието и Балканите няма нужда от отделни наименования?

В тази връзка се сещам за твърдението, че ескимосите разполагат с огромен брой – десетки, а даже и стотици – думи за различни видове сняг. Следвайки тази логика, се питам дали фактът, че в английския има отделна дума, с която се обозначават метеорологичните условия, поне донякъде обяснява пословичния афинитет на англичаните към обсъждането на времето. Тоест имат си думата weather – ползват си я⁵.

Така или иначе, англичаните може и да са световни шампиони по обсъждане на времето, но далеч не са единствените първенци в тази дисциплина – според различни изследвания the weather е популярна тема за разговор и в САЩ, Канада, Ирландия, Австралия и Нова Зеландия – все места, където не само английският е официален език, а и климатът, особено в сравнение с южната част на Европа, е променлив, непредвидим и/или екстремен.

Обсъждането на времето (метеорологичното) е любим начин да се запълни времето (хронологичното) и да се разчупи ледът и в ледовитите – както пряко, така и преносно – скандинавски държави. В това се уверих лично неотдавна – това лято така и не стигнах до Созопол, но за сметка на това прекарах няколко дни в Стокхолм. Там научих, че шведският, подобно на английския и на останалите скандинавски езици, разполага с отделни думи за двете понятия, като väder (атмосферното време) е популярна тема за разговор.

Точно по време – а и благодарение – на един ветровит следобед в Стокхолм, докато слушах как едни хора обсъждат времето, ме осени съвсем неочаквано откритие. Българският може и да не разполага с отделна дума, която да обозначава метеорологичните условия, но шведската väder (както и нейните роднини в останалите германски езици) всъщност споделя общ произход – от праиндоевропейската *h₂weh₁- („вея“) – с българското наименование на едно от основните метеорологични явления, а именно с думата „вятър“!⁶ Етимологията, оказва се, хич не е вятър работа.⁷

Другата българска дума, която – още по-изненадващо! – споделя общ праиндоевропейски корен с прагерманската wedrą, откъдето произлизат английската weather, шведската väder, немската Wetter, исландската veður и т.н., е прилагателното „ведро“. Само че с ударение не на втората сричка, както във „вали като из ведро“⁸, а на първата – в смисъл „ясно, хубаво (време)“.

Използвам случая да премина от вятър на дъжд, и то не в метафорично-темпоралния, а в буквално-метеорологичния смисъл. Докато отменях плановете си за ходене до Созопол, въпреки че прогнозата беше за топло и слънчево време, се сетих за още един англоезичен идиом, който щеше добре да пасне на ситуацията – израза [to take a] rain check, тоест отлагането на план за някакъв неконкретизиран по-нататъшен момент. Тъкмо започвах да съжалявам, че на български, както и за under the weather, не съществува негов достоен еквивалент, когато една приятелка, в отговор на моето съобщение, че се налага да отложим уговорката, ми написа: „Не се притеснявай! Пишем го дъждовен!“

А когато (неуспешно) се опитах да върна неизползвания си билет за влака за Бургас, в ума ми изникна краткия, но красноречив български израз „след дъжд качулка“, който чудесно обединява в себе си както темпоралното, така и метеорологичното понятие за време. Този влак вече беше отпътувал. Или както се казва на изобилстващия от мореплавателска лексика английски, този кораб вече беше отплавал.

 В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-tvorets-ili-terminator/

Когато за пръв път разбрах, че изкуственият интелект (ИИ) може да рисува, изпаднах във възторг. Аз съм средностатистически български автор на фентъзи, което означава, че не съм особено четен. Тиражите на книгите ми са малки, а възможността да наема художник, който да илюстрира героите ми, е химера. Получавал съм, в интерес на истината, рисунки на персонажите си от фенове и определено са ми скъпи, но понеже съм доста навътре в културата на образа (ще рече – фен на аниме, кино със специални ефекти, видеоигри), исках „тузарски“ илюстрации на героите си. 

И не останах огорчен. Първият ИИ, който ползвах за тази цел, беше Gencraft. Той „изплю“ изображения, които до ден днешен си харесвам много, макар технологията да се подобри и дори безплатни интелекти като вездесъщия ChatGPT или вградения инструмент на DeviantArt днес се справят по-добре. Едновременно с това точно покрай DeviantArt забелязах и сериозния разлом между потребителите, които ползват и харесват илюстрации, генерирани от машина, и тези, които държат всяка картина да е създадена от човек.

Въпросът стана още по-личен за мен, когато попаднах на Toolbaz.AI – интелект, който освен всичко друго може да създава и художествен (или научен) текст по кратко описание. Като човек, работещ с писане, първоначално настръхнах срещу идеята. Но по-късно се изкуших да генерирам текстове на английски език и така стана възможно моментни мои хрумки да придобиват форма. Разбира се, когато пиша на български – било статия за сайт като „Тоест“, книга, с която да пробвам издаване, или превод, – го правя „ръчно“ най-малкото защото обичам самото писане, дори ако не броим обстоятелството, че ползването на текст, създаден от ИИ, е до известна степен форма на плагиатство. Макар машинният превод на интелекти като DeepL понякога да е в състояние да предлага приличен превод на по-сложни изречения, от които да черпиш идеи как да подходиш авторски.

ИИ – заплаха за твореца

Далеч не всички обаче са възхитени от факта, че ИИ може да пише, при това все по-хубаво с всеки следващ ъпдейт. Появиха се мнения, че вече текстът, създаден от машина, е все по-трудно различим от този на средностатически автор и че това от своя страна ще намали самата стойност на писането. В екстремната си крайност хипотезата стига дотам, че книгата ще престане да съществува, тъй като всеки ще може да си генерира текст точно за каквото го интересува. Подобни опасения има и за музиката, срещат се и апокалиптични прогнози, че след някоя друга година ИИ ще може да прави цели филми. Засега е способен да създава клипчета.

Всичко това поставя ребром въпроса за ролята на ИИ в изкуството. Има ли място там, или трябва да бъде забранен? Дори да няма, възможно ли е наистина да спрем употребата му? Може ли изобщо да се предотврати предстоящата промяна? 

ИИ е вече навсякъде. Наскоро излезе информация, че е изобретил нови видове антибиотици – важно събитие за медицината предвид повишаването на антибиотичната резистентност, която заплашва да върне човечеството в тъмните времена отпреди пеницилина. В скорошно състезание от веригата „Мото Гран При“ чух смайващ коментар как екипът на „Дукати“ използва ИИ за настройки на машината си. И макар в новините да излизат ужасяващи и безспорно обезпокоителни случаи, например за насърчаване на самоубийство от страна на ИИ, лично аз мога да кажа, че в трудни моменти съм го ползвал като отдушник и това ме е задържало „над водата“.

Но когато говорим за култура, творците застават на нож. Чуват се мнения, че ИИ трябва да се забрани, иначе ще изяде хляба на хората.

Разбира се, съществува и контратеза.

С ИИ изкуството се демократизира. Вече всеки може да създаде произведение, което да „облече“ прилично идеите му. Като автор мога да кажа, че това е много облекчаващо, тъй като съвместната работа с човек художник сблъсква егото на двама творци, а това понякога е натоварващо. Например вдъхновил си се за образ в своя книга от друг персонаж (така наречения expy – често срещано при млади писатели, които още търсят своя глас). Споделяш това с илюстратора. Той ти казва, че образът, който те е вдъхновил, е тъп. Ерго, твоят също, или поне така го усеща гордостта ти. Понякога има и откровено пренебрежително отношение, което разбираш косвено от чатове между художника и редактора („Тоя какви простотии е писал“). Мой познат писател твърди, че това е наследство от комунизма, когато художниците са получавали по-високи хонорари.

Попадал съм обаче на книги и на западни автори, чиято корица тотално игнорира описанието на даден образ в текста. Фрапантен пример е романът Ghost of a Chance на Саймън Р. Грийн, в който главният герой е описан с дълга коса като рок звезда. Но на корицата е късо подстриган, само с един немирен кичур.

Машината премахва цялото напрежение между автор и илюстратор. Убеден съм, че и другата страна би се чувствала по подобен начин: нарисувал си някой персонаж, имаш представа за него, но идва всезнаещият автор и ти казва, че това – идеята ти – е пълна глупост. Роботът не би го направил – ще напише, каквото искаш, и то сравнително прилично. Отделен е въпросът, че поне аз използвам услугите му като илюстратор с некомерсиална цел, но има колеги издатели, които вече създават по този начин корици за книгите си. За художник ще е по-трудно да намери приложение на текстов генератор и да изкарва с пари това. Но не и невъзможно – би могъл по този начин да създаде описание, резюмиращо сюжета, към направената от него илюстрация в сайт, където продава произведението си.

Прекалено удобен и бърз

ИИ също така значително може да ускори творческия процес. Притежавам фен сайт за фентъзи и фантастика на име „Цитаделата“, в който понякога пускам бързи новини от жанровете фентъзи и хорър. Някое кратко резюме на книжка, която излиза на английски, може да се преведе бързо и сравнително кадърно от ChatGPT (макар че е хубаво да „преметеш“ след него). Или пък си пуснал анкета за схватка между герои от различни филми. ИИ бързо може да ти напише фенфик [от фенфикшън – произведения на непрофесионалисти, вдъхновени от други произведения – б.р.] според резултата от гласуването, така че да го пуснеш едновременно с новината. Иначе писането на разказ би отнело поне няколко дни.

Но творчеството е мускул, който закърнява, ако не се използва. Ако прекалено често започнеш да се облягаш на ИИ, ще загубиш собствения си глас. Ще отвикнеш да пишеш, ще ти се стори досадно. Защо да се мъча, когато машината ще го свърши, при това вероятно не по-зле от мен? Но ако не ти се пише, защо изобщо си станал писател? 

Наскоро един познат художник обяви, че си отваря втори профил, за да пуска в него генерирани с ИИ изображения. Феновете му бяха ужасени. Именно защото се бояха, че уникалното в стила му ще изчезне, дори технически картините да са доста по-добри.

Сериозни са и проблемите с авторското право.

Според специалисти изкуствените интелекти са обучавани с най-голямата кражба на интелектуален труд, известна на човечеството, включително с книги, пуснати в пиратски сайтове. Това сериозно ощетява и вбесява авторите – някой с години се е мъчил да изгради свой стил, а сега машината може да го уподоби и всеки, който я използва, да го имитира успешно. 

Не са малък проблем и нарушенията на авторското право от хората, които използват ИИ. Това става най-често с продажба на изображения и клипчета с герои от популярни поредици (Супермен, Спайдърмен, Хари Потър, Цар Лъв и т.н.). Тези картинки и видеа, понякога със съдържание, разминаващо се с първоначалния замисъл на авторите, се продават на фенове. Само че правата им не са нито на авторите, нито на ИИ, а на собствениците на авторските им права. Често пъти обаче сайтовете, които хостват подобни произведения, си затварят очите и ако се намесят изобщо, е само след докладване.

В същото време генерирани с ИИ илюстрации може и да не се продават, а да служат единствено за изразяване на мечти и желания на създателя им, които иначе не биха могли да се осъществят дори само защото на хрумналия му е неловко да помоли професионален художник да илюстрира страстна целувка на любимите му персонажи например. С ИИ могат да се създават и оригинални изображения с насоченост, която се разминава с публично приетите представи за приличие, например еротично съдържание. По този начин например хора с определени фантазии и фетиши имат възможността да ги реализират визуално или текстово, без да се смущават от споделянето им с жив човек. Това е някакъв вид свобода, която по всяка вероятност на мнозина ще се стори прекалена, но за мен е по-скоро плюс, стига, разбира се, да не се прави нещо незаконно.

Личен опит

Като автор на книги и потребител на съдържание, създадено с ИИ, мога да споделя двояка перспектива. Мнението ми на автор е, че ако човек обича да пише, той няма да се откаже от това заради ИИ. Може да го ползва за съюзник, за редактор, за помощ при структуриране на даден текст, за въпроси или идеи, но ако обича да пише, значи ще пише. Вече дали ще го направи по-изкусно от машината, зависи от умението. Може би разсъждавам малко себично, но за себе си мога да кажа, че текстовете, които си написвам с клавиатурата, имат специфичен стил, който (засега) не мога да докарам с промпт [инструкция – б.р.], даден на ИИ. В същото време ИИ ми позволява да реализирам идеи, които иначе не бих седнал да развивам подробно. Това действа като профилактика на съзнанието дори ако после изтриеш генерирания текст.

Като фен смятам, че с ИИ могат да се създадат добри творби, поне в сферата на изобразителното изкуство. Най-сериозната критика към тях е, че нямат душа, но за мен това не е точно така. В някои от творбите на хората, които следя, съм виждал послания, идеи, усещания, които без помощта на ИИ те не биха могли да изразят толкова успешно. Това не ми пречи да оценявам и произведенията на онези, които творят на ръка и отделят внимание на това. Според мен те никога няма да загубят стойността си. Това ще се случи със средното ниво изкуство, правено на конфекция, което вероятно ще стане безсмислено заради ИИ. И сега обаче неговият смисъл е преди всичко финансов. 

Качествените творби ще придобият реномето на ръчен белгийски шоколад –

скъпи, редки, но заслужаващи си. В някакъв смисъл те ще станат още по-важни, тъй като ИИ поне в момента не създава нищо ново, а само оформя вече съществуващи идеи от ума на човека. Тази божествена игра засега не може да бъде симулирана. Може би когато вече се появи изкуствен общ интелект, който да стигне до Cogito, ergo sum („Мисля, следователно съществувам“), това ще стане възможно. Но към днешна дата човешкият ум остава незаменим. 

Просто се е сдобил с още един инструмент, с който да работи.