Tag Archives: общество

Мементото на Промяната

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/mementoto-na-promyanata/

Забраната на райския газ – акцията, която лидерката на БСП и вицепремиерка Корнелия Нинова избра за края на мандата и на надеждите за ново правителство, е символна. С райски газ може безболезнено да се извади мъдрец – действа бързо, притъпява болката и създава лека еуфория. Заради което е и предпочитана дрога на партита.

И ентусиазмът от управлението на четворната коалиция спадна бързо. Обобщението на шестте месеца (защото в седмия на практика не се работеше) е ясно –

почти нищо от договореното в коалиционното споразумение не беше свършено. 

Но едно важно обещание бе изпълнено – намери се решение за вдигане на ветото за преговорите за еврочленство на Северна Македония. Наред с това обаче енергията за промяна се изтощи, пометена от несполуките на Промяната и страховете от настоящето. Каквото и да отчетат управляващите за тези шест месеца, две липси са безспорни – на сглобка между четирите политически сили в лицето на „Продължаваме промяната“, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“ и на законодателна програма със срокове.

Безвремието властваше в коалиция, в която законопроекти се държаха на ръчно управление от Министерския съвет. Още в коалиционното споразумение механизмът за взаимодействие беше пропуснат, краткото приложение със законодателни намерения не беше сериозно, реформите бяха заместени от анализи, а експертните съвети за решаване на конфликтни въпроси на практика не действаха. В коалицията подготвиха програма и предложения за нови закони, обвързани със срокове, едва през юли, след като кабинетът на Кирил Петков бе свален с вот на недоверие.

Политически дискурс

Коалицията механично слепи четири политически сили, две от които са си ценностно близки и споделят (почти) eдин и същ електорат – ДБ и ПП, а другите две – БСП и ИТН, бяха приобщени единствено на основата на антигерберизма.

Кога БСП стана приемлив партньор за управление? 

Още в края на първия от трите мандата на ГЕРБ и Бойко Борисов всички забравиха за крадливата тройна коалиция, спрените еврофондове и гьола „Белене“. Причините са същите както и сега – Борисов и прокуратурата не отидоха отвъд политическото говорене и парата избяга в свирката както и сега.

Макар точно на БСП и на нейния председател Сергей Станишев да се дължи номинацията на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, а двойната и тройната коалиция да уедриха значимостта му на медиен и политически фактор, днес партията на социалистите е мислена за партньор в същия коалиционен формат – ПП, ДБ и БСП – и след предстоящите избори през октомври. (След „приноса“ си за разпада на управлението ИТН са изключени по подразбиране.)

Същата БСП, която изглежда като бабата на „Възраждане“ – 

въпреки опитите да бъде представена като „европейска партия“, отхвърли Истанбулската конвенция, не спира да настоява за преговори с „Газпром“ и за връщане на руски дипломати, обяви се срещу изгонването на руската посланичка Митрофанова (независимо от унизителното ѝ отношение към българите и България) и подкрепи ПП за дерогацията за руския петрол, тоест за „Лукойл“.

И макар че социалистите спомогнаха за избора на Иван Гешев за главен прокурор, участваха в тайния сговор за ВСС и не бяха активни на протестите през лятото на 2020 г., те се оказаха в правилния лагер. Така, въпреки слабите изборни резултати, се сдобиха с ресурсни ведомства – горските стопанства, Министерството на земеделието, Министерството на икономиката, където лидерката Корнелия Нинова имаше съвсем пряк контрол върху оръжейните сделки. Наред с това бяха уредени

над 500 назначения на соцфункционери във феодите на „Позитано“ 20, по данни на „Клуб Z“.

„Непредставимо ми е ГЕРБ да се върне на власт, те са като радиоактивни отпадъци“, заяви в сряда в предаването „Лице в лице“ по bTV депутатът Александър Симов (БСП). Но инфлация от почти 17%, която не спира да расте, скъпи горива и също скъпо отопление през зимата, рецесия, която се приближава и към България – всичко това изчегъртва обвиненията в мафия и задкулисие. Разкритията за частната фирма „Eвролаб 2011“ на ГКПП Капитан Андреево, инсталирана от ГЕРБ на вратата между Изтока и ЕС и свързвана с наркобарони, не стигат за поддържане на огъня.

С какво ще се запомни последният парламент

47-мото Народно събрание одобри закриването на спецправосъдието, а в последния си работен ден, 27 юли, Спецпрокуратурата оневини двама от списъка „Магнитски“ – депутата от ДПС Делян Пеевски и бившия зам.-председател на Бюрото за контрол на специалните разузнавателни средства Илко Желязков, също свързан с ДПС. Заради липса на данни за извършено престъпление проверките срещу тях са били прекратени, съобщи в интервю за БНР Валентина Маджарова, ръководителката на Специализираната прокуратура, преназначена на работа в Софийската градска прокуратура. Олигархията и нейните лейтенанти получиха индулгенцията си – и както заключиха от в. „Сега“, „санкционираните от САЩ нямат никакъв проблем с българските власти“.

Но освен закриването на спецправосъдието, управляващата коалиция успя да приеме окончателно и промените в Закона за съдебната власт, с които приравни статута на европейските делегирани прокурори на националните прокурори. От трибуната на Народното събрание правосъдната министърка в оставка Надежда Йорданова каза:

Българският народ очаква справедливост. Българският народ иска злоупотребите с евросредства да бъдат разследвани и виновните да бъдат изправени пред съда. С този законопроект народните представители направиха това възможно и устояха на всички опити да се засили или установи власт на главния прокурор и върху европейските делегирани прокурори.

Но управляващата коалиция не направи и най-малък опит за преговори за конституционни промени, а комисията, оглавявана от съпредседателя на ДБ Христо Иванов, така и не заработи. Не бяха избрани нови членове на Инспектората към ВСС, въпреки че мандатът на настоящите изтече преди повече от две години. Конституционният съд е в непълен състав от 9 месеца, тъй като парламентът не избра двама съдии, а няма как да избере и 11-членната си квота във ВСС – крайният срок е октомври, когато са и изборите, но до момента номинации така и не са направени.

Борбата с корупцията – едно от двете най-съществени предизборни обещания наред със съдебната реформа, с които ПП стана първа сила на изборите през ноември 2021 г., също не отчита особени успехи. В предстоящата предизборна кампания ще им е по-трудно да убеждават, че тази битка трябва да продължи – след като дори не успяха да реформират КПКОНПИ. Законопроектът, внесен от ПП в началото на края на коалицията, си спечели куп критики от политици и експерти заради лошо качество. Предвид развоя на събитията с връщането на мандата и разпускането на 47-мото НС, и Бойко Рашков няма как да оглави Антикорупционната комисия – не и в този парламент.

Вместо да стартират съществена реформа в борбата с изпирането на пари – област, в която България неизменно търпи критики, управляващите предложиха съществената първа стъпка с изваждането на структурата за борба с изпирането на пари от ДАНС едва когато започна повторната въртележка с мандатите след успешния вот на недоверие към кабинета.

Реформите в службите за сигурност, овладени от президента Радев още при служебните кабинети, бяха не просто заобиколени, а игнорирани от ПП. Така призивите на ДБ за прочистването им от руско влияние останаха да висят във въздуха. Изгонването на 70-те руски дипломати и служители и изявите в медиите на премиера Петков имаха по-скоро краткотраен ефект. В интервюто пред „Таймс“ той обяснява как си е създал могъщи врагове в Русия, след като е сложил край на зависимостта на България от руските газови доставки, и е решен да се бори срещу търговията с влияние на Путин в Източна Европа – но се опасява, че Москва смята да го свали от власт завинаги.

Нищо съществено не се случи в секторите, които засягат всички българи – с изключение на повишението на пенсиите, в здравеопазването и образованието всичко си е постарому (ако не броим повечето почивни дни за учениците през следващата учебна 2022–2023 г.). Формулата на просветния министър Николай Денков за висшите училища – атестиране, акредитиране, консолидиране – спря до атестирането на преподавателите. Концепцията за обединяване на висшите училища трябваше да е готова до 30 юни, но беше представена почти месец по-късно, дни преди правителството да си тръгне – на 27 юли.

С изключение на смяната на няколко директори на държавни болници, в здравеопазването не се усетиха ефективни промени. Неумелият опит на управляващите, при това неосигурен финансово, да прокарат увеличение на заплатите за медицински персонал през повишение на цените на клинични пътеки беше отменен от Върховния административен съд. Решението ще бъде обжалвано, но няма шансове медицинските сестри да получат обещаваното им от всяка власт увеличение на възнагражденията. Сега трябваше да стане 1500 лв., началната основна заплата на лекар – средно 2000 лв., а на санитар – 910 лв.

Здравната министърка Асена Сербезова ще приключи мандата си със скандала между две вериги частни болници: едната – свързана с Тихомир Каменов, „Търговска лига“ и „Чайкафарма“, а другата – с д-р Михаил Тиков и „Булфарма“. Първите подадоха сигнал до прокуратурата, обвинявайки Сербезова в корупция, тъй като удовлетворила искания за нови дейности на УМБАЛ „Софиямед“, УМБАЛ „Пълмед“, МБАЛ „Бургасмед“, МБАЛ „Света София“ и МБАЛ „Света Анна“ за същите медицински дейности, „за които „Сърце и мозък“ чака повече от година“. (Първите три болници са от групата на Тиков.)

Но този скандал е следствие от нерешения от времената на тройната коалиция проблем с Националната здравна карта, която да уреди къде и от какви легла има нужда. Такава карта вече е напълно излишна, тъй като безконтролното разрастване на болнични легла е факт – ведно със занижения контрол от НЗОК, а тези два фактора, заедно с огромното доплащане от страна на пациента, разболяват още повече здравеопазването.

Правителството не успя да подготви и внесе навреме в парламента законопроектите, заложени в Плана за възстановяване и устойчивост, по който България очаква да получи наесен първите 1,2 млрд. евро. Поне от хаоса с обявения за противоконституционен избор на председателя на КЕВР Станислав Тодоров някакъв изход се намери – да бъде върнат на поста бившият шеф на регулатора Иван Иванов. Решението беше подкрепено и от част от депутатите на ПП, освен от ГЕРБ, ДПС, ИТН и „Възраждане“, след като президентът даде срок на парламента до края на настоящата седмица да реши проблема. Това означаваше, че няма как да се задвижи процедурата за избор на нов председател на КЕВР, тъй като би отнела близо три седмици.

Меморандумът с Gemcorp, прекратен, след като избухна скандалът със сянката на руските олигарси в капиталите на компанията и с гарантирания ѝ достъп до чувствителна информация за българската енергетика, хвърли петно върху Промяната. Упорството на управляващите да запазят господството на „Лукойл“ върху българския пазар на горива с отсрочката до 2024 г., по време на която България ще продължи да купува руски петрол, също не им прави добра репутационна услуга, в т.ч. и мълчаливият отказ да сменят представителя на държавата в „Лукойл“, който държи „златната акция“ и би могъл да влияе чрез нея на ценовата политика на компанията.

Предстоящото

Правителството на Кирил Петков оставя на служебния кабинет да се справи с осигуряване на доставките на газ за зимата. Русия използва синьото гориво като инструмент, с който „наказва“ ЕС заради санкциите за войната в Украйна, и периодично обявява намаляване на доставките с различни доводи. В резултат цените на газа надхвърлиха 200 евро/МВтч. Европейската комисия предупреди страните членки да подготвят кризисни планове и намаления на консумацията.

Кирил Петков съобщи вчера за евентуално осигуряване на 7 танкера с втечнен природен газ за България, но условието е служебният кабинет на Румен Радев да обезпечи докарването на синьото гориво до България. Това означава, че служебната власт трябва да договори капацитет за разтоварване на гръцкия терминал „Ревитуса“ и на някой от терминалите за втечнен природен газ в Турция, където бяха разтоварени и предишните количества.

Този договор, който днес ще се предложи, е важна стъпка на екипа, съвместно с ЕК, за осигуряване на газ за следващите 6 месеца. Така улесняваме следващото правителство да довърши започнатото.

Това заяви премиерът в оставка, без да дава подробности за цената, както и откъде ще бъде доставена суровината. Предишните танкери бяха осигурени от американската компания „Шиниър“.

При избори през октомври, последваща рулетка с мандатите и трудни преговори за ново правителство, управлението на назначените от президента министри може да се проточи до ноември-декември. Следователно те ще имат грижата да осигурят газа, да напълнят газохранилището в Чирен и да намерят решение за огромния дълг от 328 млн. лв. на „Топлофикация София“ ЕАД към държавната „Булгаргаз“ и за ликвидните ѝ проблеми. Компенсациите за бизнеса заради скъпия ток бяха удължени до 30 септември с решение на отиващото си правителство.

С какво ще трябва да справят още служебните министри? Украинските бежанци. Какво ще се случи с тях, как ще продължи подпомагането им, в държавните бази ли ще останат? Съгласно настоящата програма след 31 август около 27 000 души ще трябва да напуснат хотелите и почивните бази на министерствата. Ако все още не са си намерили работа, ще трябва да им се търсят места за изкарване на зимата – или друго решение. В България има близо 82 000 украинци със статут на временна закрила, от които децата са 44 979.

За служебното правителство остава да довърши и работата по Стратегическия план на България за земеделието, който ЕК върна с над 200 забележки, а земеделският министър съобщи, че „вече са затворени около 40% от тях“. В плана са заложени 8 млрд. евро в подкрепа на земеделския сектор за следващите 5 години.

Ще се наложи четвъртият кабинет на президента да намери решения за зимната поддръжка на пътищата. Взаимните обвинения между ПП и ИТН за корупция задълбочиха проблема, наследен от управлението на ГЕРБ, което фаворизираше бранша. Но сега заплахата е още по-голяма заради прекратени обществени поръчки за текущ ремонт и поддръжка на републиканската пътна мрежа: от АПИ – според премиера Петков, от Комисията за защита на конкуренцията – според регионалния министър в оставка Гроздан Караджов. А провеждането на обществена поръчка отнема няколко месеца.

Така, докато служебното правителство търси решения на тези проблеми, ще тече предизборната кампания на партиите. И райски газ в изобилие.

Заглавна снимка (архивна): Стопкадър от видеоизлъчване на „Дневник“ от пресконференцията на Кирил Петков и Асен Василев

Източник

ТЕЦ „Брикел“: История, която трябваше да свърши през 2010 г. 

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/brikel-part1/

Ръждясали метални конструкции, липсващи стъкла по прозорците, плътен слой черен прах по повърхностите на площадката на ТЕЦ „Брикел“ напомнят на декор от индустриалната история на Гълъбово. Градчето се намира в Маришкия въглищен басейн в Старозагорска област, наричан „туптящото сърце“ на българската енергетика.

Облаците дим в различни нюанси на сивото се стелят летаргично, но упорито през 150-метровия комин. Промъкват се необезпокоявано и през дупките на липсващите прозорци и всеки процеп на сградата. На институционален език това се нарича „неорганизирани емисии“ и представлява отпадни газове от горенето на въглища, които съдържат коктейл от замърсители, вредни за човешкото здраве и околната среда.

Екипът, който проверяваше и прекара два часа на обекта, се почувства зле само след два часа. Не мога да повярвам, че в такива условия работят български граждани, и ще чакам в най-къс срок всички институции да ми дадат доклад, за да видим какви да бъдат следващите стъпки във връзка с това невероятно замърсяване, което се случва ежедневно на този обект.

Това заяви премиерът в оставка Кирил Петков на заседание на Министерския съвет след извънредното си посещение в топлоелектроцентралата на 19 юли т.г. Той също така съобщи, че е подал искане към Държавната агенция за национална сигурност да се установи дали Христо Ковачки е собственик на ТЕЦ „Брикел“ или има контрол върху това дружество. До редакционното приключване на статията резултати от исканите от Петков проверки не са публично оповестени.

При инспекцията на място бяха отчетени нива на замърсяване със серен диоксид от 5600 µg/m3 и с фини прахови частици от 1357 µg/m3. „Те цитираха едни данни от моментните измервания на станцията, които са некоректни“, заяви пред bTV изпълнителният директор на „Брикел“ Янилин Павлов три дни след проверката.

Нормите за опазване на човешкото здраве по тези показатели се осредняват за час, за денонощие и за година. В Европейския съюз, съответно и в българското законодателство, средночасовата норма за серен диоксид е 350 µg/m3, а средноденонощната – 125 µg/m3. Нормите за фини прахови частици с размер до 10 микрона (ФПЧ10) са: средноденонощна – до 50 µg/m3, и средногодишна – 40 µg/m3. Това означава, че при изненадващата инспекция на предприятието в Гълъбово на 19 юли, в която се включиха и РЗИ, РИОСВ, „Пожарна безопасност“ и Инспекцията по труда,

замърсяването е било поне 15 пъти над нормата за серен диоксид и поне 27 пъти – за ФПЧ10.

Трябва да се отбележи, че най-вероятно измерените стойности при проверката са моментни, а не средночасови или средноденонощни, и прякото им сравнение със законовите норми не е напълно коректно. Но дори така отчетените превишения са, меко казано, обезпокоителни.

Нормите за качеството на въздуха в Европейския съюз до голяма степен са плод на политически консенсус. Препоръките на Световната здравна организация, които са осъвременени през 2021 г. и се фокусират върху човешкото здраве, без да вземат предвид икономически съображения на индустрията и правителствата, са още по-строги. Допустимите норми според СЗО са между 2 и 3 пъти по-ниски от нормите на ЕС.

Дразненето на очите и лигавиците e сред най-разпознаваемите симптоми при замърсяването на въздуха. Хроничното излагане на замърсители като фини прахови частици и серен диоксид може да доведе до сърдечносъдови проблеми (сърдечна аритмия и инфаркт) и белодробни болести (астматични пристъпи, бронхит, рак на белия дроб). Според СЗО няма безопасно ниво на замърсяване с прахови частици.

„Всичко е в нормите и е в границите, които са ни поставени“,

повтори Павлов в друго интервю – пред „Нова телевизия“. Макар че на въпроса как си обяснява многобройните сигнали на природозащитни организации и протести на жителите на Гълъбово заради мръсния въздух в района, той потвърждава, че „това, което е очевадно, е така“.

Това, което стана очевадно след извънредната проверка и изостри общественото внимание, се е превърнало в нормално ежедневие за осемте хиляди жители на Гълъбово и е документирано на стотици снимки. Дори след края на плановия ремонт на инсталацията през юни т.г. ТЕЦ „Брикел“ дни наред бълва облаци черен дим.

Колаж от снимки от сигнали на граждани, изпратени до РИОСВ – Стара Загора в първата половина на юли 2022 г. © „Грийнпийс – България“

Ако „Брикел“ затвори, 1300 работници от предприятието ще останат без работа, както и още 1000 души от държавната „Мини Марица-изток“, предупреди още Янилин Павлов. Историята се повтаря: работниците не за първи път са използвани за спасяването на бизнеси около Христо Ковачки.

Машина на времето

Построена през 1964 г., ТЕЦ „Брикел“ е най-старата въглищна централа в Маришкия басейн и една от най-старите в България. Тя трябваше да затвори преди повече от десетилетие заради невъзможност да спази новите, по-високи изисквания за ограничаване на замърсяването след присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. В подобно положение бяха и други стари централи: ТЕЦ „Бобов дол“, ТЕЦ „Република“ в Перник, ТЕЦ „Марица 3“ в Димитровград и ТЕЦ „Сливен“, които природозащитната организация „Грийнпийс“ сочи като част от „въглищната империя на Ковачки“.

„Брикел“ беше получила разрешение да работи 20 000 часа със заварената си инсталация и без пречиствателни съоръжения за периода между 2008 и 2011 г. Този лимит беше изчерпан, без предприятието да започне подготвителни дейности по затварянето на централата. Вместо да настоява за спазването на изискванията, кабинетът „Борисов 1“ два пъти моли Европейската комисия за отсрочка за замърсяващите тецове заради опасността да останат без работа „2000 работници и още няколко хиляди миньори заради затваряне на други производства“.

Синдикатите активно съдействат в процеса по удължаването на живота на замърсителите.

През 2010 г. Константин Тренчев, тогавашният президент на КТ „Подкрепа“, критикува кратките според него срокове за изграждането на пречистващите съоръжения, макар самите централи да са декларирали като проблем не сроковете, а размера на необходимите инвестиции. През октомври същата година работниците от „Брикел“ излизат на протест и от другия синдикат, КНСБ, настояват за отсрочка от 18 месеца, през които да бъде построена инсталация за очистване на серния диоксид от отпадните газове, въпреки информацията за отказа на собственика да предприеме тази стъпка.

Дни по-късно самият Христо Ковачки настоява за такава отсрочка, като обещава инвестиция в сероочистваща инсталация пред министрите на околната среда Нона Караджова и на енергетиката Трайчо Трайков. През зимния сезон предприятието работи със сероочистка назаем от ТЕЦ „Сливен“, определена от Караджова като „самоделка“. В същото време за доста кратък срок централата се сдобива със собствена сероочистка, изградена „с много труд и изцяло със собствени средства на дружеството“, с проектанти от компанията и външни специалисти и с банкова гаранция от Първа инвестиционна банка.

Когато през 2003 г. техният собственик е имал възможността да избира между това дали да работи 20 000 часа и да прибира печалбата, или да направи инвестиции, включително и в екологична насока, той е избрал големите пари, вместо да гарантира бъдещето на своето производство.

Думите са на Бойко Борисов по време на първия му мандат като министър-председател. В следващите два негови кабинета ТЕЦ „Брикел“ продължи работа с остаряващата си инсталация и все по-честo с нефункционираща сероочистваща инсталация. Междувременно на 12 май т.г.

Съдът на ЕС осъди България за системното замърсяване на въздуха със серен диоксид в района на Гълъбово между 2007 и 2018 г.

Ако „Брикел“ спре работа, Гълъбово, Сливен, Бобов дол и Русе ще останат без отопление за зимата, защото централата обогатява въглищата, които тецовете на тези места използват в производството си, предупреждава директорът Янилин Павлов през 2022 г. В края на 2010 г. правителството позволи на ТЕЦ „Брикел“ да работи на „минимални мощности“ за отоплителния сезон заради „невъзможността в краткосрочен план за намиране на решение за отоплението на град Гълъбово“. Повече от десетилетие по-късно „краткосрочният“ проблем няма решение и социалният аргумент все така прави черните пушеци по-малко черни в очите на управляващите и на голяма част от обществото.

Временното разрешение на правителството предвиждаше окончателното извеждане на ТЕЦ „Брикел“ от експлоатация да стане най-късно в края на април 2011 г. Месец преди крайния срок обаче предприятието внася в Изпълнителната агенция по околна среда заявление за издаване на комплексно разрешително, за да може да възстанови дейността си. Екоминистерството се ангажира „да съдейства за бързо провеждане на екологичните процедури“ за издаване на документа на предприятието, което предстои да се докаже като недосегаем хроничен замърсител.

На преден план – депото за отпадъци на ТЕЦ „Брикел“, по-известно като „черното езеро“, което често запрашава региона при силен вятър. На заден план – централите „Ей И Ес“ (вляво) и „Брикел“ (вдясно) през януари 2021 г. © „Грийнпийс – България“

Няма значение кой е собственикът на „Брикел“,

заявява днес Янилин Павлов. Той признава, че „коментират много теми“ с бизнесмена Христо Ковачки, който през годините се представя като консултант. В онзи период около 2010 г. обаче бизнесменът активно участва в преговорите за удължаването на работата на ТЕЦ „Брикел“, а медиите открито го наричат собственик на тази и други централи.

Дори тогавашният министър-председател Бойко Борисов изразява изненадата си от този факт пред Министерския съвет. „Между другото, много се удивих, когато видях онзи ден на преговорите за „Брикел“ с министър Трайков и Нона Караджова господин Ковачки, защото по документи той никъде не се води в „Брикел“, там се води някакво 25–26-годишно момиче, което сигурно преди пет-шест години е било доста по-младо, по моята теория за възрастта“, коментира Борисов според стенограмата от заседанието на 27 октомври 2010 г.

Става дума за Ива Цветкова, собственичка на дружеството „Калиста 2004“, което приватизира „Брикел“ ЕАД през 2004 г., когато тя е на 21 години, срещу сумата от 29,2 млн. лв. Фирмата е регистрирана на ул. „3020“ №34 в Индустриална зона „Орион“ в София, подобно на много други дружества, свързвани с Христо Ковачки.

Скоро след обрата със закриването, стигнало до удължаване на живота на „Брикел“, през 2011 г. това предприятие, както и няколко други дружества от енергийния сектор,

преминават в ръцете на офшорни фирми на Сейшелските острови

с позволението на Комисията за защита на конкуренцията. Мащабната рокада идва на фона на запор на имущество за 143 млн. лв. на Христо Ковачки заради съмнения, че е придобито от престъпна дейност. Запорът е наложен в рамките на съдебно дело за данъчни измами, по което бизнесменът впоследствие е оправдан.

Офшорната история обаче не свършва дотук – дружествата напускат данъчния рай с влизането в сила на Закона за икономическите и финансовите взаимоотношения с дружества, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим и техните действителни собственици. Причината е, че компаниите с офшорна собственост не могат да участват в обществени поръчки, нито да получават достъп до държавни ресурси. Освен това те не могат да получават и разрешения за концесии или енергийни лицензи.

В рамките на няколко седмици над десет компании от Сейшелските острови с активи в българската енергетика се прехвърлят на новорегистрирани фирми в Кипър и Великобритания със седалища на няколко общи адреса. Комисията за защита на конкуренцията отново одобрява сделките без опасения за концентрация.

Днес тези връзки трябва да бъдат анализирани от ДАНС по заръка на премиера в оставка Кирил Петков, а името на Христо Ковачки все по-трудно се отронва от устите на политици, регулаторни органи, журналисти.

Очаквайте продължение…

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Грийнпийс – България“, заснет с дрон над ТЕЦ „Брикел“

Източник

Наследството на минералните бани – общо благо, но не съвсем

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/nasledstvoto-na-mineralnite-bani/

В условията на все по-чести водни и енергийни кризи се очаква управлението на минералните води и свързаната с тях инфраструктура да е приоритетно за държавните и местните политики. Скорошни събития в България обаче подсказват, че това богатство ще става все по-малко достъпно, а управлението му – без гражданско участие.

Как можем да опазим материалното и нематериалното наследство, свързано с минералните води, в условия на сложна политическа и икономическа обстановка? Как може да бъде възстановен и запазен достъпът до инфраструктурите за лечение и отдих и има ли примери, които да следваме?

8 от 9 вида минерални води в един град! Но… без достъп до тях

През 2007 г. Столичната община изготвя Стратегия за използване на потенциала от минерални води и земна топлина (геотермална енергия). В съпътстващата карта са отбелязани локациите на над 30 планирани обекта – минерални бани, балнеоложки центрове, градски и крайпътни плажове. Днес, 15 години по-късно, актуална карта на работещите съоръжения би съдържала един-единствен обект – банята в Панчарево, ако не броим импровизираната къпалня в село Железница, поддържана с усилията на доброволци.

В страната достъпът до минералните води може да се опише като прогресивно изчезващ. Голяма част от все още работещите бани и балнеосанаториуми се намират в аварийно състояние, а най-старите бански постройки са попаднали в полезрението на регионални стратегии за развитие на туризма. Някогашната балнеолечебница при Бургаските минерални бани днес е музей, в който новоизваяни мраморни курни се пълнят с „усещане за вода“ под формата на прожекция в синьо. Този привидно безобиден пример се появява на фона на конфликти за правото на достъп до ограничения ресурс, които рядко се решават в полза на обществения интерес.

Спасение отвън или решение „отдолу нагоре“

Прехвърлянето на управлението на публична собственост и ресурси в ръцете на частни инвеститори е все още най-често предписваният „лек“ в условията на несвършващ Преход. Несигурната икономическа обстановка и ограничените средства, с които разполагат общините, са обичайният аргумент за „освобождаването“ от публична собственост. Но възможни ли са други подходи и какви са те?

Румънската гражданска инициатива Herculane Project развива дейността си в сходна на България среда, а както разбираме от Оана Кирила – архитект и основател на проекта, трудностите, с които се бори екипът ѝ, в някои случаи значително са по-сериозни от тези, които познаваме тук. Herculane Project е иницииран от неправителствената организация Locus Association през 2017 г. с две обективни цели: възстановяването на емблематичната баня „Нептун“ и оживяването на историческия център на балнеокурорта Байле Херкулане, който се намира в Югозападна Румъния.

Баня „Нептун“ е завършена през 1886 г. по проект на унгарския архитект Алпар Игнат след провеждането на архитектурен конкурс. В банята са на разположение 70 индивидуални бани, 10 каменни басейна, сауни и стаи за инхалация. Тя е част от стария курортен град Байле Херкулане – комплекс от малки хотели, вили, казино и други балнеолечебни постройки. Новата част на курорта започва да се развива през 70-те години на миналия век, когато е построен втори градски център заедно със съвременни хотели и балнеолечебна и изследователска инфраструктура. Днес новият град, без градоустройствен план, е обект на хаотични архитектурни намеси, които бързо променят облика му.

В Румъния, подобно на България, балнеологичната инфраструктура започва да запада след 1989 г. Според Оана Кирила основната причина е приватизацията на държавните имоти, в която държавата е губеща, а голяма част от сделките се оказват обект на корупционни практики. Състоянието на рушащата се баня „Нептун“ също е резултат от тези продължаващи няколко десетилетия процеси – общината е собственик на сградата, но не притежава земята, върху която е построена тя, а термалният извор е даден на концесия на трето лице. Банята е изоставена от 30 години насам.

В развитието на курорта в последно време са замесени интересите на високопоставени политици, много от които впоследствие се оказват на подсъдимата скамейка. Румънският политик и бизнесмен Йосиф Армаш е осъден за злоупотреба със служебно положение, за създаване и ръководене на организирана престъпна група и за присвояване и изкуствено фалиране на курорта Байле Херкулане, като е нанесъл щети за близо 30 млн. евро.





Работата на Herculane Project е затруднена и от честите смени на правителствата – в рамките на пет години на активистите от Locus Association им се налага да работят с пет различни министри на културата, което често означава започване отначало. Оана Кирила описва процеса като бавен и труден най-вече заради законовите пречки, свързани със собствеността на имота. Сградата е недвижима културна ценност от най-висока степен (обявена през 1980 г.), но неизяснените взаимоотношения между собствениците възпрепятстват и държавните инвестиции, и кандидатстването за европейско финансиране.

Въпреки този невъзможен сбор от обстоятелства Locus Association стартира своята инициатива преди пет години и успява да набере дарения на стойност 90 000 евро за спасително укрепване на сградата на баня „Нептун“. Проектът ангажира и местната общност, и посетителите на града, а чрез летни училища за опазване на архитектурното наследство активистите започват да подготвят младо поколение от специалисти, за които се надяват да допринесат към опазването на емблематичната сграда в бъдеще.



В момента състоянието на сградата все още е аварийно, а тази година тя влезе в списъка на седемте най-застрашени обекта на културното наследство в Европа – инициатива, стартирана през 2013 г. от Europa Nostra заедно с Института на Европейската инвестиционна банка и Съвета на Европейската банка за развитие.

Активистите от Locus Association вече търсят подкрепа за следващата си цел – провеждането на международен архитектурен конкурс, който да осигури възможно най-добрия експертен потенциал за възстановяването на баня „Нептун“. Според Оана Кирила проектът ще бъде успешен тогава, когато в него се включат три основни участници – държавата, частните инвеститори и гражданите, като нито един от тях не може да бъде заменен в процеса.

Градските бани принадлежат на града

Два европейски примера за успешно управление на минерални бани водят към едно съвсем просто решение – запазване на общинската собственост.

Общинските бани в Страсбург отварят врати след обновяването им през есента на 2021 г. Проектът е възложен след конкурс на студио Chatillon architectes и е реализиран в рамките на три години. Сградата на минералните бани е собственост на град Страсбург, възлагането и контролът върху реализацията на проекта се осъществява от общинската компания Société publique locale (SPL) des Deux-Rives, а оператор е специализираната в управлението на спортни обекти Equalia, със сключен договор за период от 9 години. Стойността на проекта възлиза на 33,5 млн. евро, а основните услуги се запазват на същите цени и след обновяването на баните, с билети, започващи от 1,50 евро на посещение.

Друг добър пример са баните в Будапеща, които се стопанисват от общинската компания Budapest Gyógyfürdői és Hévizei ZRT. Те преминават под управлението на Общината още в средата на XIX век, а през 1933 г. собствеността им е окончателно консолидирана под името „Термални бани и медицински извори на столичния град Будапеща“. Днес компанията се грижи за 12 обекта, най-старите от които са османски постройки, датиращи от XVI век. В последната година преди пандемията – 2019-та, в периода между януари и март, баните са посетени от близо 1 млн. души, а приходите за същия период възлизат на 12 млн. евро, които остават в града.

„София – бански и климатически център“

Това заглавие в сп. „Сердика“ от 1947 г. ни напомня за вече позабравени общи блага, които обаче са били важна част от благоустрояването на столицата. По това време в града работят минералните бани в Княжево, Горна баня, Овча купел, Банкя, Лозенец, Панчарево, Железница – и разбира се, Централната баня в София.

Минералните бани в България са в повечето случаи общинска собственост – едно добро условие за тяхното бъдещо възстановяване, което обаче е поставено под въпрос заради неудачни концесионни процедури или предоставянето им за ползване за други цели. Към момента в Столична община работи един-единствен експерт в областта на минералните води. Минералните бани и извори на града обаче имат нужда от ясна дългосрочна стратегия, каквато може да бъде изготвена от мултидисциплинарен екип в рамките на специално създадено за целта общинско предприятие.

С наближаването на местните избори минералните извори и възстановяването на баните несъмнено ще бъдат използвани за уплътняване на политическия дебат. Въпросът е дали сме съгласни бъдещето на споделеното ни наследство да бъде отново обект на фрагментирани предизборни решения, или на добре обмислена стратегия, в чийто център е действително общественият интерес.

Заглавна снимка: Баня „Нептун“ в балнеокурорта Байле Херкулане, Румъния © Martin Neagoe, 2019

Източник

За 9 евро из Германия – впечатления и перспективи

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-9-evro-iz-germaniya-vpechatleniya-i-perspektivi/

Изминаха близо два месеца, откакто Германия въведе месечния билет от 9 евро, позволяващ неограничено пътуване из цялата страна с регионален транспорт. Как се развива експериментът и какви са перспективите след приключването му в края на август?

Старт със смесени чувства

Едно от клишетата за германците е, че те много обичат да се оплакват от обществения си транспорт, който в сравнение с този в повечето страни си е направо образцов. Към началото на юни обаче, когато евтиният билет започна да важи, действително имаше основания за недоволство, които продължават и до днес. Влакове, които закъсняват с половин-един час, а нерядко дори отпадат, не е нещо, с което хората в Германия са свикнали. Но е факт, че през последните месеци влаковете в страната никак не са точни, а в много градове общественият транспорт е видимо разреден. Всичко това помрачаваше еуфорията от въвеждането на билета.

На всичко отгоре на 3 юни влак дерайлира край Гармиш-Партенкирхен в Бавария, в резултат на което загинаха петима души, а над 60 бяха ранени. Причините още се изясняват. Трагичният инцидент провокира философа Волфрам Айленбергер да отправи остра критика към „Дойче Бан“, която според него е станала некомпетентна и „напълно е загубила контрол над мисията си“, в движението на влаковете цари хаос, а хората, работещи в железниците, изпитват срам. Айленбергер споделя, че поради тези причини в последните седмици преди влаковата катастрофа е имал предчувствие, че нещо лошо ще се случи.

За тези проблеми не можем да виним билета от 9 евро.

Общественият транспорт в Германия е станал нетипично неточен основно по две причини. Първата причина е същата, поради която в последно време и на много летища по света цари хаос и е пълно с отменени полети. И поради която в почти всички магазини и заведения в Германия (и вероятно не само там) има обяви, че се търси персонал. Става дума за ковид кризата – в резултат на нея множество работещи са съкратени и все още получават компенсации, поради което не тръгват на работа. Затова почти навсякъде се усеща недостиг на служители.

Втората причина е, че по време на пандемията, когато хората почти не пътуваха, в страната започнаха множество крупни ремонти на релси и гари, част от които още не са приключили. Затова много влакове се движат с променен маршрут, което пък затруднява движението на други и води до дълго чакане по гарите, препълнени влакове, изпуснати транспортни връзки и много нерви.

© Светла Енчева

С евтиния билет влаковете очаквано стават още по-препълнени.

Няма как да се предостави точна статистика колко от закупилите този билет го ползват, за да ходят на работа, и колко – за да попътуват за удоволствие. Но е факт, че препълнените влакове са тъкмо тези към популярните дестинации. От личен опит мога да потвърдя, че ако се запътвате към градове като Дюселдорф, Кьолн, Хайделберг, Франкфурт или дори Вупертал, ще разберете, че стадният инстинкт ви е присъщ, колкото и да се смятате за неконформист. Защото ще видите стотици хора, които едновременно с вас се канят да направят същото, което и вие. А някои от тях дори ще разпознаете на гарата на връщане.

Сред пътуващите за 9 евро има всякакви типажи – от представители на средната класа до социално слаби семейства, които най-сетне могат да си позволят да заведат децата си на разходка или в зоопарк в друг град. И страшно много младежи. Както и много хора от всякакви възрасти с куфари, издаващи, че са тръгнали не на еднодневен излет, а на пътешествие с преспиване. Сред тези типажи с особена слава се сдобиват

пънкарите, пътуващи до Зюлт.

Зюлт е остров в Северно море, на границата с Дания, известен като най-скъпото място в Германия. Там цените на имотите са по-високи и от мюнхенските, а на почивка ходят най-големите тузари в страната. До началото на юни богатите и свикнали на лукс жители на острова едва ли са виждали жив пънкар, защото представителите на тази субкултура са отрицание на всичко, което обичайните му посетители са.

Това се променя в началото на юни, когато групи пънкари, „въоръжени“ с евтиния билет, започват да прииждат на остров Зюлт. С по една раница на гърба и тонколона под мишница те се настаняват директно на плажовете. Там слушат музика, пеят, пушат, пият значителни количества алкохол, ядат, спят и… облекчават естествените си нужди. За ужас на местните, които непрекъснато подават оплаквания и дори издигат барикада от бетонни блокове, за да ограничат достъпа на „натрапниците“ до определени места.

В същото време много германци искрено се забавляват със ситуацията с пънкарите в Зюлт, защото едно от нещата, които средностатистическият германец никак не обича, е демонстрирането на богатство и луксозен начин на живот. Именно на това демонстриране пънкарите показват среден пръст (образно, а понякога и буквално) – нещо, което възпитаните средностатистически граждани няма да си позволят, но пък могат да му се порадват. И да се посмеят на пънкарската песен, посветена на билета от 9 евро и Зюлт:

Ползата за градовете

За разлика от Зюлт, повечето места, привличащи закупилите евтиния билет, печелят от нарасналата си популярност. Хората не само пътуват дотам, а и в общия случай консумират нещо – поне напитка, сладолед или пица. Някои си купуват сувенири, посещават музеи и други забележителности. Затова градовете, които имат какво да предложат, определено печелят от антикризисната мярка. Сред тълпи и сергии с всевъзможни джунджурии Хайделберг например, който и без това е магнит за туристите, е заприличал на Несебър през август. Далеч по-малко са онези, които отиват да разгледат Дармщат, да речем.

Вупертал е относително беден град в индустриалния Северозапад, известен с две неща – висящата си железница/трамвай и танцовия театър на Пина Бауш. И двете се преплитат във филма на Вим Вендерс „Пина“, посветен на паметта на известната хореографка, починала малко преди началото на снимките. Билетът от 9 евро повиши популярността на Вупертал, защото с него може да се пътува и с прословутия висящ трамвай, който е част от обществения транспорт на града. Наистина впечатляващо, когато железницата се носи над река Вупер или минава над хорските глави. Човек може да помечтае за такъв транспорт над Перловската река. Макар местните да са свикнали и да не се удивляват всеки път, когато се качват на трамвая.


Сложни времена за кондукторите

„А, стойте си спокойно, предполагам, че всички сте си купили билет. За 9 евро ще сте глупави, ако не сте. Исках само да ви кажа „здравейте“ и да видя как сте.“ Тези думи се приписват на анонимен кондуктор в самото начало след въвеждането на билета. Въпреки че комай всеки си е купил въпросния билет, се случва, макар и по-рядко от преди, кондуктори да правят проверки в градския транспорт и регионалните влакове, защото все някак трябва да си заслужат заплатите.

В някои случаи обаче работата им се превръща в абсурд. Влаковете към по-популярните дестинации понякога са толкова претъпкани, че се налага човек да е направо йога акробат, за да намери поза, в която едновременно да запази равновесие и да диша. Стига се дотам, че пътници масово се настаняват в първа класа, без да имат право на това. По високоговорителите се разнасят безпомощни призиви хората без билет за първа класа да я напуснат, но в последна сметка кондукторите ги оставят да си пътуват, защото във втора класа няма никакво място.

В експресните влакове пък, в които билетът от 9 евро не важи, все се намират пътници, които не са разбрали това (или се правят на неразбрали). А не е трудно да се отличат тези влакове от регионалните по това, че са бели, с червена линия (която понякога в периода на Прайда е в цветовете на дъгата). „Не издържам вече – нетипично за германски служител пред клиент (в мое лице) излива душата си кондукторът в един експрес. – Вече почти два месеца минаха и още има такива, които не са разбрали, че за белите влакове с червена линия билетът не важи. И когато им обяснявам, пак не разбират. Имали редовен билет за 9 евро. Какво повече мога да направя?!“


А от септември – какво?

От септември месечен билет за 9 евро няма да има. Въпросът е не дали експериментът ще бъде продължен под някаква форма, а как точно ще бъде продължен. Основанията да се търси трайна промяна в цените на обществения транспорт в Германия са няколко:

Първо, междинната равносметка след първия месец е положителна. Не само пътуванията с влак са се увеличили, а и някои хора все пак са слезли от колите си, за да използват обществен транспорт. В резултат задръстванията в 23 от 26 изследвани града са намалели, като най-голямо е облекчаването на трафика в Хамбург и Висбаден.

Второ, въпреки ясната заявка, че евтиният билет е само за три месеца, обществените очаквания за някаква форма на осигуряване на трайно ниски суми за пътуване са високи. На фона на инфлацията и очакваните ограничения на употребата на газ и поради войната в Украйна хората имат нужда от някакъв позитивен отдушник.

Трето, освен скъпа, системата за карти и билети за обществения транспорт в Германия е изключително сложна. Има не само много различни видове превозни документи, ами те се различават и в безбройните транспортни области в страната. Всичко това е в състояние да докара един неопитен пътник до сълзи, особено ако се опитва да си купи билет от автомат. Билетът от 9 евро представлява рязко опростяване на тази система.

Четвърто, други европейски страни вече предлагат свои варианти за евтин обществен транспорт. В Испания например цените на градския транспорт са намалени с 30%, а от 1 септември до края на годината човек ще може да пътува безплатно с държавните железници на кратки и средни разстояния, стига да си е купил карта за многократни пътувания.

Сигурно е обаче, че наследникът на евтиния билет ще струва повече от 9 евро.

Защото дори богата страна като Германия не би си позволила да налива в подобна мярка огромно количество бюджетни средства за неограничен период от време. Освен това е не е достатъчно само общественият транспорт да е достъпен – той трябва да се поддържа и развива. А това също не става без пари.

Засега се обсъждат различни варианти на достъпен месечен билет – между 29 и 69 евро, както и 365 евро за годишна карта. Въпросът е как цената хем да не е разорителна за държавата, общините и самите транспортни организации, хем да продължава да е мотивираща за хората в Германия. Но не чак толкова мотивираща, че пътуването с влак да се превърне в екшън.

Снимки: © Светла Енчева

Източник

Кой разпространява манипулативното съдържание 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/koy-razprostranyava-manipulativnoto-sudurzhanie/

Два от най-популярните в България сайтове за дезинформация и конспирации имат почти идентични имена – Bulgarian Times и The Bulgarian Times. Собственик и главен редактор на първия, bultimes.bg, е Константин Петков. На другия, thebulgariantimes.com, собствеността официално не е известна – за него сме писали и в предишни материали от поредицата.

В социалните мрежи всяка статия на bultimes.bg интензивно се разпространява от Петков в множество антисистемни и проруски групи с хиляди последователи.


Същият модел се следва от thebulgariantimes.com, чиито статии се споделят от анонимен профил без снимки и данни на име Dora Yoveva. Това става на ежедневна база, често непосредствено след публикуването на материалите в сайтовете.


Доходоносен бизнес

В своя сайт Константин Петков публикува най-разнообразни твърдения още от времето на пандемята: от това, че в румънски болници убиват пациенти с COVID-19 през 2021 г., през опровергани изказвания на доц. Анастас Мангъров, до това как Русия успява преди всички да пусне най-ефективната ваксина срещу заболяването. Но манипулативното съдържание далеч не е само открито подвеждащо или невярно – сайтът препечатва изказвания на премиера Борисов, цитира легитимни медии и използва реални събития и новини, за да прокарва определени тези и нагласи.

Две години по-късно темата, разбира се, е друга: Русия ще си връща Аляска, а САЩ иска да заличи не само българското, но дори не разрешава на украинците да мислят и говорят за мир. Западът е в упадък, Русия е силна, Украйна е загубена. Статиите са препечатани от новинарски сайтове – в bultimes.bg почти няма авторско съдържание. Сайтът използва познати похвати: новина от Dir.bg за Зеленски се препечатва и заглавието се променя така, че да се цитира Путин, а повечето от материалите са тълкувани превратно в полза на обрисуването на Русия в положителна светлина.

Така с препубликуване на чуждо съдържание и превратни тълкувания сайтът печели широка популярност и влияние (в т.ч. и за собственика си), а същевременно генерираните кликове носят и добри приходи от реклама – страницата е изпъстрена с банери на GoogleAds. И това е само видимото на повърхността.

Да си направиш медия, да бъдеш медия

За разлика от множество анонимни сайтове, Константин Петков не подвежда своите читатели – той описва медията си като частна, с хумористичен оттенък, и отбелязва, че в секцията „Конспирации“ се публикуват „статии предимно с алтернативно мислене за нещата“. Освен това Петков разграничава сайта си от редица други източници на манипулативна информация със сходни домейни. Но в публичния профил на Петков отсъства всякаква информация за медията му, чиито статии той разпространява в десетки групи ежедневно, достигайки до хиляди потребители.

Така например статия в Bulgaria ON AIR има 184 интеракции във Facebook към 8 юли, докато препечатка на същия материал в сайта на Петков има над 2000. Сред най-честите групи, в които Петков разпространява статиите си, са „Приятели на В.В. Путин в България“, „Ние не искаме война с Русия“, „Подкрепа за Стефан Янев“, „Аз НЯМА да гласувам за Бойко Борисов и ГЕРБ!“, „Строго секретно НЛО извънземни конспирации Бог Вселена тайни и загадки“, „Приятели на Россия!“.

Личният му профил също служи за своеобразна медия, в която обикновено се коментират събитията на деня – в периода от 1 до 4 юли Петков поства над 30 пъти, като повечето публикации са подчертано антизападни и проруски. Личните му постове също се споделят и харесват от десетки. Цената на това влияние не е висока. Дивидентите и последствията обаче са повече от сериозни.

Всички пътища водят към манипулацията

Със сигурност е изкушаващо да обявим потребители като Константин Петков за „платени тролове“, но истината е, че подобни заключения са прибързани и трудни за доказване.

Профилът на Петков от създаването му през 2010 г. досега отразява актуалните конспирации на времето. През 2011 г. Петков публикува антисемитско съдържание, конспирации за намаляване на населението и за НЛО, както и публикации, свързващи американското семейство Буш със сатанистите. През 2012 г. постовете му се въртят около края на света според календара на маите, а от 2013 г. нататък е активен по темата за Сирия. По същото време (съвпадащо с Евромайдана в Украйна) Петков започва активно да публикува съдържание, свързано със Сорос, „еврофашизма“, „нелегалните мигранти“, сравнения на ЕС със СССР, предсказания на Ванга за Русия, пропутински постове. През годините профилът му набира популярност, а през 2016 г. той основава медията си bultimes.bg.

Описанието на bultimes.bg има стилистични прилики с описанието на друг, вече неактивен домейн, bultimes.com, регистриран през 2015 г. и управляван от Крум Фильовски до спирането на дейността пет години по-късно. Последната снимка в Wayback Machine на bultimes.com като действащ сайт е от 30 септември 2020 г. – и съвпадение или не, през септември и октомври същата година са създадени bultimes.info и thebulgariantimes.com, чиито собственици официално не са известни. В допълнение на това, с подобно име са регистрирани други домейни, повечето от които вече неактивни. Скорошни публикувани материали на bultimes.info препращат към други сайтове с проруско и антисистемно съдържание – като например budnaera.com.

В bultimes.info има съдържание не само на български, но и на английски, френски, немски и руски, а в края на статиите се заявява в пряк текст (правописът е запазен):

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Напълно идентична формулировка (с все правописните грешки) откриваме в редица други сайтове, публикували не само проруско и антинаучно съдържание, но и препечатки, статии за битови престъпления и конспирации: bulnews.info, bulpress.top (сравнително нискоактивен), bulpress.info (силно про-БСП), patrioti.net, bez-cenzura.info, netvesti.com, actualno.top (неактивен от 2019 г.), bultimes.eu. Част от сайтовете са свързани с т.нар. „ферми за тролове“ в Шумен, където са регистрирани и до днес според проверка на домейните.

Възможно ли е всички пътища да водят към едни и същи първоизточници?

Константин Петков препубликува постове на Крум Фильовски още през 2013 г., но на 3 август 2016 г. публично разказва за сериозния разрив между тях. По-долу в коментарите под статуса си Петков заявява, че двамата заедно са движили „Бултаймс“ (bultimes.com), тъй като Фильовски е бил „един от най-добрите приятели“, но впоследствие е откраднал проекта му. Двамата са плащали домейна заедно, а след разрива Фильовски се определя като действителен и реален собственик на bultimes.com, който, както споменахме, е неактивен от 2020 г. насам и е вероятно заместен от thebulgariantimes.com – предвид идентичното лого и описание. Същевременно на 6 октомври 2016 г. Петков регистрира „Константин медия“ ЕООД с 200 лв. начален капитал и създава собствен сайт (bultimes.bg).

Дотук се изчерпват и проверимите факти, а остават въпросите. Свързани ли са тези и други лица помежду си? Организирани ли са, или става въпрос за „тролски войни“, за борба за кликове и приходите от тях, в която автори и имитатори се надпреварват за пазар? Злонамерени ли са действащите лица, или наистина вярват в манипулативното съдържание, което разпространяват? И свързани ли са домейните с идентични имена с едни и същи лица? На своя сайт Петков заявява, че „Bultimes.bg няма нищо общо със сайтовете Bultimes.com, Bultimes.net, Bultimes.eu, Bultimes.info, Thebulgariantimes.com“.

Ред в хаоса

Материали от описаните сайтове са срещани в почти всички проруски групи и групи, насочени срещу антиковидните мерки. Статиите не се разпространяват само от създателите си, нито непременно от фалшиви акаунти, вероятно свързани с тях – макар да разчитат основно на тези техники за достигане до повече потребители.

Има няколко проблема при характеризирането на тези практики. На първо място, не става въпрос единствено за невярна информация, която лесно  може да бъде опровергана: препечатките от легитимни медии и цитатите от публични личности съдържат потвърдена информация. Тази истинска информация се смесва с невярна или се тълкува манипулативно, така че да постигне определено внушение.

Следващият въпрос е дали определени практики – като например цитираната по-горе формулировка, че „е възможно статията да не е истина“ – са сигнал за координирана дейност, или просто за копиране на чужди похвати. Същевременно е трудно да се определят мотивите на авторите на подобен тип съдържание: дали става въпрос за умели идеолози, които целят да получат надмощие; за опортюнисти, които печелят пари от провокативно съдържание; или за хора, които искрено вярват в съдържанието, което разпространяват.

Единственото сигурно е, че потребителите, които консумират и разпространяват такъв тип съдържание, са едновременно жертви и съучастници. Манипулацията си играе с често оправдани недоволства срещу институциите и медиите и ги трансформира в антисистемен гняв и апатия – такъв беше случаят с Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и здравната криза около COVID-19. Във време на война и нарастваща икономическа несигурност това е особено опасно.

За да се сложи ред в хаоса, трябва да се адресират редица проблеми: липсата на прозрачност на медийната собственост и на ясни правила за администриране на страници в социалните мрежи, както и изобилието от анонимни профили, които системно разпространяват еднородно съдържание. В противен случай печелившите са ясни – хора, които експлоатират слабостите в множество системи и печелят реални пари от още по-реални и наболели проблеми.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса – какво, къде, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Отново за журналистическия мързел. И за обществения интерес 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/otnovo-za-zhurnalisticheskiya-murzel/

Стара лада, преустроена в космически кораб, който ползва ябълкова ракия за гориво. Първоначално корабът отказва да запали, но след побутване от неколцина здравеняци гордо излетява… за да експлодира секунди по-късно, едва в началото на пътя си към Космоса. Двамата пишман астронавти, паднали на родна земя посърнали и оцапани със сажди, но живи и здрави, си споделят един джойнт за утешение.

Автомобил, каращ с висока скорост, минава на червено, блъска друга кола, после се удря в асансьора на метростанция с такава сила, че се разцепва на две. Едната половина (според една от версиите – предната) помита две пешеходки, причинявайки смъртта им. Шофьорът и спътничката му обаче, съвсем невредими, бягат от местопрестъплението. Спътничката осигурява на шофьора стълба, по която той да се изкатери до дома си и да влезе през прозореца.

И в двата случая оцеляването на пътуващите си е цяло чудо.

Ако превозно средство, особено пък летящо, избухне, трудно можем да си представим как хората в него може да оцелеят. Ако автомобил се блъсне с такава сила, че се разцепи на две, не изглежда много вероятно пътниците в него да се отърват невредими, че и водачът след това да е в състояние да се катери по стълба. В първия случай обаче става въпрос за сюжета на клип към песен на босненската група „Дубиоза колектив“, ерго за художествена измислица. А във втория – не за екшън филм, а за реална катастрофа насред София.

Въпреки това медиите не задават въпроси за правдоподобността на изнесената от институциите информация, върху която се градят интерпретациите на катастрофите. Далеч по-интересна се оказва личността на заподозрения Георги Семерджиев. С петдесетина пътни нарушения и повече отнети контролни точки, отколкото има в един талон. От 2005 г. е с отнета книжка и макар да е хващан, не е подведен под отговорност – оказва се, съвсем законно. Но пък не е арестуван и когато е трябвало, включително броени дни преди катастрофата, когато е спрян и тестван с положителен резултат за употреба на наркотични вещества.

Също така е замесен в търговия с наркотици и във футболни агитки, смята се, че е бил и защитен свидетел. Но пък поддържа близки връзки с полицията. А след изказване на вътрешния министър Бойко Рашков възникват интерпретации, че с полицейската служителка Симона Радева, смятана за негова спътничка, отношенията му са от интимно естество. Накратко –

Георги Семерджиев е перфектният пример за сраснатостта на полицията и прокуратурата с престъпния свят.

Доказва ли това обаче, че именно той е причинил катастрофата на бул. „Черни връх“? Този въпрос задава – за срам на журналистическото съсловие, включително на авторката на настоящата статия – не някой разследващ журналист, а рекламистът Мартин Димитров. Той упреква „лесната, удобна и мързелива журналистика“, която ретранслира твърдения на властимащи и прессъобщения на официални институции, вместо сама да търси информация, с помощта на която да установи истината.

Защото, припомня Мартин Димитров, работата на журналистиката не е да възхвалява, да обвинява или да внушава, а да търси истината. Ако го преведем на журналистически език – да информира. А това става, ако подлагаш на съмнение и проверяваш информацията, която дават наготово. Например: прегледани ли са Семерджиев и Радева след катастрофата? Имат ли наранявания и изобщо има ли някакви следи, че са били в колата? Интервюирани ли са автомобилни експерти, които да кажат каква е вероятността при толкова силен удар шофьорът и спътницата му да останат невредими?

И така, какво знаем дотук със сигурност, освен описаното по-горе, и какво – не?

Знаем, че късно вечерта на 5 юли е станала катастрофа на кръстовището на булевардите „Черни връх“ и „Арсеналски“. Починали са две млади жени – Христина Дилева и Хариет Стефанович. От момента на катастрофата има не особено ясно видео, а от огледа на мястото – снимки, които също не казват много. Знаем, че автомобилът с фалшиви германски номера по принцип се е карал от Георги Семерджиев; той е засичан да шофира с бясна скорост няколко пъти в навечерието на катастрофата. Самият Семерджиев, по думите на брат му и по данни от бивши провинения, обича високите скорости. Освен това няма скрупули да шофира под въздействието на наркотици.

Не знаем обаче какво е било състоянието на заподозрения и предполагаемата му спътница след катастрофата. Според разследващите в автомобила са останали ключовете му, както и едната обувка. Има запис на бягащ мъж след катастрофата, за когото се твърди, че е Семерджиев. Твърди се, че съществува и запис как Симона Радева и двама служители от 4-то РПУ носят стълба на бившия футболист, но този запис, за разлика от кадрите с бягащия мъж, засега не е публикуван. Не знаем и какви са били действителните отношения между Семерджиев и Радева.

Не знаем и дали, ако той е шофирал в момента на катастрофата, е бил под въздействието на наркотици. Кръвната му проба е взета две денонощия след това и е трудно да се прецени със сигурност дали ако в нея има следи от наркотици, те са взети преди, или след трагичното събитие. До редакционното приключване на тази статия резултатите от теста все още не са оповестени. Знаем, че и Семерджиев, и Радева отричат да са отговорни. Заподозреният твърди, че към момента на катастрофата е бил отвлечен. Това не звучи особено правдоподобно, но

все пак си струва да се провери дали е възможно да не е шофирал по време на катастрофата.

Вместо това силовите институции предлагат поредната „дъвка“ за отвличане на вниманието на медиите – акция срещу шофьори, каращи под въздействието на алкохол и наркотици. А онези, за които връзката на институциите с престъпния свят е все пак по-важна от показните акции, преобладаващо се ограничават с личността на Семерджиев, сексистки коментари по адрес на Симона Радева и възмущение от полицаите, носещи стълба на заподозрения.

Обвързаността на полицията и прокуратурата с престъпния свят е достатъчно сериозен проблем, в който да се задълбочат разследващите журналисти. Защото осветляването ѝ е от обществен интерес. Така както читавите медии бързо се усетиха, че тази работа с „петорната експертиза“, „доказваща“, че снимките с пачките и кюлчетата от шкафчето на Бойко Борисов са фалшиви, е като в стария виц – не били компютри, а компоти. Осветляването на тази зависимост обаче не следва да става за сметка на проверката на фактите около обвинението. Възможно е действително извършителят на катастрофата да е заподозреният Семерджиев, а за повдигнатите тук въпроси да има логични обяснения.

Презумпцията за невиновност също е от обществен интерес.

Ако всички предпоставяме, че щом някой е обвиняем, значи е виновен (както впрочем обича да прави главният прокурор Иван Гешев), няма да има на какво да се надяваме, ако един ден несправедливо обвинят нас.

Впрочем има още една предпоставка освен типичния за публичната ни среда журналистически мързел. И тя е, че вече три поредни правителства (двете служебни и настоящото, което е в оставка) на практика вършат голяма част от работата на медиите, разкривайки нередности, злоупотреби и престъпления, вършени от публични институции.

Ала всяка власт си има интереси, колкото и потресаващи факти да огласява. Освен това съществува класифицирана информация, така че не можем да очакваме правителството в оставка да ни поднесе на тепсия кои са „четирихилядниците“, нито с какво точно са се занимавали 70-те изгонени служители на Руското посолство. И МВР няма да ни каже подробности около катастрофата на „Черни връх“, които евентуално иска да потули. Осветляването на такива факти е журналистическа задача. Само когато не се оставя на инерцията, журналистиката може да работи в обществен интерес.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеообзор на Actualno.com

Източник

Тихите шедьоври на модерната архитектура

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/tihite-shediovri-na-modernata-arhitektura/

Деца играят в двора на детската си градина. Започва да ръми и учителката ги събира. Изкачват стълбите към просторната тераса и сядат там да довършат играта си на сухо, без да се прибират. Пролуките в дървения парапет на терасата са изрязани във формата на момиченца. През тях се вижда мократа зеленина. Едно дете ожаднява и влиза вътре. На мозайката на пода – същото момиченце от парапета на верандата. То е и на тънката решетка по прозорците на първия етаж. В цялата сграда има съвсем лек отглас от възрожденската архитектура – чардакът, дървеният материал, – но никакво цитатничене и кич. Само момиченцата от парапета тихо се държат за ръце.

Една жена се връща от работа в малкия си град. Спокойствието постепенно се е превърнало в еднообразие. Има нужда от цвят – не през цялото време, това би било уморително, но има нужда градът ѝ да се променя понякога. Междувременно се стъмва. И бялата сграда до нея внезапно се преобразява – отвътре запалват осветлението, мондриановският витраж на фасадата проблясва през геометричната решетка и в краката на жената плисват жълто, синьо, червено.

Едно момче ще се качи за пръв път на самолет. Отива на летището, а там всичко, до най-малкия детайл, му казва: „Ти ще летиш! Ще летиш!“ На фасадата уж абстрактните вертикални линии образуват силует на птица. Вътре стълбищата сякаш летят, свързани с тавана. Плотовете на гишетата също плуват във въздуха. Дори столовете приличат на птици – полукръговете на седалки и облегалки напомнят крила. Момчето усеща прилив на еуфория.





Това са три от шестте архитектурни истории, показани в изложбата „Тоталпроект“ на арх. Анета Василева, арх. Емилия Кълева и арх. Даяна Николова. Тези добри примери от непознатата архитектурна модерност не са „пожелателно мислене“, че някой ден ще се случи нещо подобно и у нас. Те вече са осъществени – не в Амстердам, не в Сидни, а в Лозница, Русе, Казанлък, София, Шумен. И съществуват от десетилетия. Техните архитекти са хора, които са имали вкус към мястото и умение да се вглеждат в човешките нужди около себе си. Да им отговорят – и в същото време ненатрапчиво да възпитат вкуса. Творбите им не са предназначени за показване по изложения, не са грандиозни и смайващи. Не са за другите архитекти, а за хората. Днес се говори за „град за хората“ – но пешеходната зона в Шумен например постига точно това. Без манифест.

През годините след 10 ноември изразът „соцархитектура“ сякаш сложи кръст на всичко, строено между 1944-та и 1989-та. Това клише обаче ни пречи да видим какво всъщност е постигнал българският архитектурен модернизъм. Добрите примери, ако не бъдат ценени като такива, ще бъдат изгубени. Хората се бунтуват в защита на онова, чиято ценност разбират – обикновено това са сгради от 20-те с ясна сецесионна красота. Тихите шедьоври на модерната архитектура обаче не предизвикват инстинкт за защита. И следващият строителен предприемач лесно ще ги събори, за да издигне на тяхно място поредния блок.





Аз съм виждала този процес в родния си град – насред пешеходната зона на Добрич изникнаха бетонни магазини, а сега знаковото кино ще бъде съборено. Дали това няма да се случи и с представените в изложбата сгради?

Изложбата „Тоталпроект“ се опитва да предотврати този процес по най-естествения начин – като покаже красотата на архитектурата, като я обясни на хората. Самата изложба е построена на принципа, за който разказва – тоталната свързаност между елементите в цялото. Всеки от архитектурните казуси е представен с огромна снимка, която да потопи зрителя във визуалната му среда; с конкретен детайл, който може да се пипне: реплика на парапета от детската градина, решетка с витража от културния дом в Лозница, врата от галерията в Казанлък, дори стълбище от столичния квартал „Зона Б-5“.




Цветови кодове насочват зрителя кое е елемент от конструкцията, кое е повтарящ се мотив и т.н. Дори подът е включен в разказа – с градоустройствения план на мястото. Преградните стени между различните проекти носят пана с повече информация за идеята и човека, който я е осъществил. Вероятно не сме го чували – и това е наш пропуск. Авторката на детската градина например е Лиляна Босева. Нейната майка Жени Патева е основателка и първа председателка на женско дружество преди Девети – може би затова основният мотив в сградата е момиченцето, а не както е обичайно – редуващи се фигурки на момиченце и момченце. Авторът на летището в Русе си е живял и работил в града – добро напомняне, че стандартният атестат „учил еди-къде си“ също е предразсъдък, който идва от ниско национално самочувствие.




Не съм архитект и не знам как би реагирала професионалната общност. Знам обаче, че в моята област достойните примери за талант, дълбочина и последователност в работата на предишното поколение вдъхват спокойствие. Тук е възможно да се работи така. Има към какво да се стремя, без да ме е страх, че ще увисна във въздуха. Има смисъл да се опитвам да съм част от нещо по-голямо. Освен това мога да си отдъхна в ролята на публика, на човек, който просто се радва на нещо красиво и в същото време усеща потвърждение на някакви важни свои ценности. Такова усещане вдъхва тази архитектурна изложба на мен, преводача. Вероятно така ще въздейства и на хората от други професии – давайте, вкусът, хармонията и грижата за другите не са още за изхвърляне.

Изложбата е копродукция на Регионалния център за съвременно изкуство „Топлоцентрала“ и Фондация „Ново архитектурно наследство“. Може да бъде видяна до 21 август 2022 г. в галерията на най-новото мултифункционално арт пространство на София – „Бял куб“, част от „Топлоцентрала“, на ул. Емил Берсински №5.
Заглавна снимка: © Studio Blenda

Източник

Тялото като държавна собственост 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/tyaloto-kato-druzhavna-sobstvenost/

Победата на едно поколение. Така много американски медии описаха решението на Върховния съд на САЩ за отмяна на конституционното право на аборт. Страната бе залята от множество протести на фона на доволството в консервативно-религиозните кръгове, които от десетилетия работят активно за премахването на „Роу срещу Уейд“. Под това име е известно съдебното решение от 1973 г., според което по Конституция всяка жена има право да реши дали да прекъсне бременността си.


Разделителните линии са добре познати – слабонаселеният Среден Запад и южните консервативни щати срещу Западния и Източния бряг, където са концентрирани икономическите и културните двигатели на страната; крайнорелигиозните активисти срещу умерените, атеистите, секуларистите. По последни данни белите евангелисти представляват най-голямата група, която смята, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи. В същото време 84% от нерелигиозните американци настояват правото на аборт да бъде запазено, както и 66% от чернокожите протестанти, 60% от белите протестанти и 56% от католиците.

В допълнение, само крайноконсервативните избиратели казват, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи; останалите три групи – умереноконсервативните, либералните и крайнолибералните избиратели – са на мнение, че правото на аборт трябва да е защитено. Иронично, на абортите се противопоставят онези възрастови групи, които са най-далеч от детеродна възраст – над 50-годишните, но дори и там надделяват хората, които подкрепят правото на аборт. Подкрепа, която преобладава сред американското общество и остава непроменена от края на 80-те до наши дни.

Защо тогава се стигна до това противоречиво решение на Върховния съд на САЩ?

Причините са комплексни, а процесите имат дълга история. Тя съчетава надигането на реакционерско движение в консервативните кръгове в САЩ вследствие на културните революции през 60-те години; изграждането и вкопаването на силно евангелистки лобита и групи за натиск в политиката; „конституционното разлагане“ на американската система; спада на доверие в науката и медицината вследствие на лоша комуникация между учени и държава; силно изродената здравна система; и не на последно място, враждебността към държавните институции като активна политика на крайните консерватори през последните три десетилетия.

Следващият въпрос съвсем естествено би бил:

Защо това трябва да интересува българите?

Както Светла Енчева писа още през 2019 г., и у нас наблюдаваме налагането на привнесени теми от американската културна война. Правото на аборт никога не е било тема в България, което не пречи на активисти като Александър Урумов, когото Енчева описва като „евангелист и небезизвестен борец срещу джендъра“, да публикуват текстове срещу абортите в своя блог. Този тип наратив върви активно във Facebook групи като РОД (Родители обединени за децата), тясно свързани с противопоставянето на важни социални политики в защита на децата.

В допълнение, Евангелската църква остава сред малкото институции, които активно работят с българската ромска общност, и то с нарастващо влияние. А руската пропаганда с радост експлоатира американския екстремизъм, който пасва на наратива за защита на „традиционните ценности“, като взаимовръзките между двете са описани още преди години. Затова и не е изненадващо, че силно проруската Българска православна църква и евангелската общност споделят едни и същи доктрини. И както показват скорошни политически събития и обрати, не е никак невъзможно те да повлияят на политиката.

Кой прави аборт?

След решението „Роу срещу Уейд“ през 1973 г. броят на абортите в САЩ нараства, но от средата на 80-те насам се наблюдава продължителен спад, като за 2019 г. са извършени 629 898 процедури. От тях 56% са хирургически и 44% медикаментозни, а от 1982 г. насам намалява и броят на клиниките, които предлагат този тип медицинска интервенция. Статистиката обаче не означава нищо, ако не предоставим контекста на причините, които карат една жена да вземе толкова тежко решение: данните от 2019 г. показват, че за мнозинството жени процедурата е за първи път и най-много са жените, които вече имат едно или повече деца – 60% от тези жени вече са майки. В 93% от случаите абортът се прави по време на първия триместър, или преди 13-тата гестационна седмица, и само 1% от абортите се правят след 21-вата седмица.

Най-изтъкваните причини за аборт са, че раждането на дете би попречило на образованието и работата на жената или на способността ѝ да се грижи за други хора, които зависят от нея (74%). Почти половината от запитаните жени казват, че правят аборт, защото не искат да бъдат самотни майки или защото имат проблеми с партньора си. Четири от десет жени вече имат достатъчно деца, а една трета от тях не са готови за дете. Грижата за други хора е фактор при по-възрастните жени, а неготовността да бъдат родители – при по-младите. Това означава, че ако проблемът с раждането на деца наистина трябва да бъде адресиран, то семейните консултации, ролята на бащата, платеното майчинство, финансовата помощ и подкрепата от работодателя, както и институции, които да подпомагат двойката (не само жената) при отглеждането на дете и грижите за други хора, трябва да бъдат основни цели на насърчаващата политика.

САЩ остават единствената развита държава в света без гарантирано платено майчинство, в сравнение с държави като Великобритания (39 седмици), Швеция (68 седмици), Естония (82 седмици) и Япония (минимум 52 седмици). Държавните инвестиции в ранна детска грижа също са на последните места от страните в развития свят. Съединените щати обаче се нареждат на първите места по усложнения и смърт по време на раждане, като цената на процедурата и отглеждането на дете е една от най-високите сред сходни икономики.

И все пак – спасяваме ли човешки живот?

Макар че крайноконсервативните кръгове твърдо се противопоставят на изброените по-горе социални политики (първият неоконсервативен президент Роналд Рейгън е известен с речите си срещу т.нар. welfare queens, или „кралиците на социалните помощи“), те настояват, че отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ е в името на спасяването на човешки живот. Както казахме по-горе, по-голямата част от абортите се извършват преди края на първия триместър. Науката не може да даде категоричен отговор кога един зародиш се превръща в човек. Това е въпрос, който се разисква от етиката посредством сложни аргументи – например достатъчна ли е биологичната активност, за да предположим съзнание?

Ако приемем религиозната постановка, че в момента на зачатието вече може да говорим за живот, тъй като оплодената яйцеклетка съдържа пълния генетичен материал на ембриона, който ще се развие до човек, то трябва да третираме всяка клетка в човешкото тяло по същия начин. Ако приемем, че трябва да има развитие на мозък и мозъчна дейност, сме изправени пред проблема, че само мозъчната активност не предполага наличието на съзнание, нито други присъщи на човешкото процеси и качества.

Поради това най-валидният извод е, че животът започва, когато плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата, и именно тази постановка е началната точка за законодателството, което определя правото на аборт. Радикалната теория, третираща плода като правен субект, разглежда аборта като убийство, но от нея следва плодът да придобие правоспособност, включително например правото на издръжка от бащата от момента на зачеване.

 

„Запазете абортите законни, достъпни, безопасни“ © Victoria Pickering / Flickr

Най-важният аргумент обаче остава сигурен и неоспорим: че майката вече е развита личност със свой живот и самостоятелно право на избор, поради това и насилственото износване и раждане се счита за нарушение на човешките права. Затова и майката трябва да бъде началната точка в преценката за законодателни мерки.

Защитниците на пълна или почти пълна забрана на абортите се прицелват в късните аборти (този 1% от всички процедури) именно поради гореизброените етични и биологични аргументи. Но и преди отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ 43 от общо 50 щата така или иначе забраняват късните аборти по причини извън медицинските. Ограниченията варират, но щати като Калифорния, Аризона и Ню Йорк например се позовават на момента, от който се смята, че плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата. Аляска, Колорадо, Ню Хемпшир, Ню Джърси, Ню Мексико, Орегон и Върмонт са сред малкото щати, в които късните аборти са разрешени без ограничения.

Долу държавата, освен ако не става въпрос за личния ви живот

Законодателството в САЩ в такъв случай не се различава особено от европейското, където повечето държави ограничават процедурата до първия триместър, освен в случаите, когато е застрашен животът или здравето на майката – в такъв случай процедурата се прави и по-късно. Европейската практика приема, че силно ограничителното законодателство не взема предвид сложни и силно индивидуални медицински проблеми, генетични болести и малформации, както и усложнения по време на бременността. В малкото европейски изключения става въпрос за регрес от този тип практика поради религиозни причини, какъвто е случаят в Полша.

Парадоксът нараства, ако вземем предвид, че консервативните кръгове в САЩ са яростни адвокати на ограничаването на държавната намеса и изобщо на регулацията от какъвто и да било вид. Но това противоречие е привидно: съвременният американски консерватизъм отхвърля регулация на сектори от обществено значение – здравеопазване, околна среда, трудови правоотношения и икономика, – но е силно ориентиран към контролиране на личната сфера: право на аборт, достъп до контрацепция, сексуално образование, еднополови бракове и съжителство, по-скоро с оглед на морални и религиозни съображения, отколкото на съвременни научни или правни аргументи. С две думи, регулацията няма място в борбата за по-добро заплащане на труда или за единна здравна система, но с пълна сила може да влезе в спалнята ви. Някои права са по-важни от други.

Един от доводите на Върховния съд е, че „Роу срещу Уейд“ представлява прекомерен федерален контрол над щатите, чиито жители трябва сами да пишат законите си на щатско ниво чрез влияние над публичното мнение, лобиране, гласуване и кандидатиране за постове. Проблемът е, че демократичните механизми и системи, които подобно решение би обслужило, са проядени от порочни практики, а общественото доверие в тях е рекордно ниско. Същото важи и за доверието във Върховния съд.

След решението на Върховния съд регулацията на абортите става различна във всеки щат

Пример за крайност е Уисконсин, където след отмяната на прецедента „Роу срещу Уейд“ е върнат предишният закон за абортите отпреди 170 години. Този закон вероятно няма да бъде реформиран – отчасти и защото в законодателните органи доминират републиканците, които са разчертали електоралните граници така, че да гарантират спечелването на изборите. Върховният съд се контролира от същата партия и наскоро постанови, че именно тези манипулирани карти на избирателните райони трябва да се ползват като основа дори когато се чертаят нови.

Подобни практики не са запазена марка само на една партия, а нарастващата политическа поляризация влияе на недоверието във Върховния съд, което е сравнително нов феномен. Най-фрапантният случай от последните години е номинацията на Мерик Гарланд през 2016 г. от демократичния президент Барак Обама, която бе блокирана от републиканците, тъй като те настояваха, че не може да бъде избран нов съдия във Върховния съд в година на избори. Четири години по-късно идентична ситуация, но с обратен знак – номинацията на Ейми Кони-Барет от консервативния президент Доналд Тръмп мина безпроблемно. Поради тези и други фактори нараства подкрепата за реформа на Върховния съд, особено с оглед на възможността за оспорване на резултатите от президентските избори през 2024 г., което ще се реши именно на тази инстанция.


Дотогава обаче реалността е повече от мрачна за много американски жени, най-вече от малцинствата и от по-бедните прослойки на обществото. Законът в Алабама например забранява абортите изобщо, без изключения за изнасилване или кръвосмешение. В други щати, като Арканзас, абортите са забранени след 20-тата седмица, освен при случаите на изнасилване, кръвосмешение и заплаха за живота на майката, но по-сурови закони без подобни изключения вече са предложени и в момента са блокирани от федерални съдии, тоест предстоят евентуални промени. В Делауер законодателите вземат мерки още след встъпването в длъжност на президента Тръмп през 2017 г. и вписват правото на аборт в законодателството, като аборт не може да се извършва след момента, в който плодът би могъл да оцелее извън утробата. Подобна мозайка от сценарии не е по вкуса на крайноконсервативните активисти, чиято следваща вероятна стъпка е криминализирането на абортите на федерално ниво – въпреки аргументите, че всеки щат трябва да има свободата да пише своите закони.

Добрата новина: демократичните механизми в САЩ все още работят достатъчно добре, че крайното законодателство наистина да бъде подложено на изпитание от съдии и прокурори, както и от групи за натиск извън правната система, в политиката. Лошата: когато религиозният фундаментализъм успее да се намеси в политиката и да измести научната експертност и правните аргументи, пред нацията се открива дълъг път на конфронтация с истината: забраната на абортите не намалява абортите, но убива жени. Разбира се, ако жените са държавна собственост, а не човешки същества със свобода на избор и преценка, това вероятно не е от чак толкова голямо значение.

Заглавна снимка: „Съкрушена съм, че младите жени днес имат по-малко права, отколкото имах аз“ © Mark Dixon / Flickr

Източник

Да помечтаем за училищното образование

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/da-pomechtaem-za-uchilishtnoto-obrazovanie/

Резултатите от националното външно оценяване (НВО) на учениците и тази година разпалиха обществени страсти. Докато едни акцентират върху нещата, които децата, държащи изпитите за външно оценяване, не знаят, не разбират или не могат, други обръщат внимание на проблемите в училищното образование, част от които се явява и НВО. По какъв начин училището изгражда знания и умения и с адекватен инструментариум ли се оценяват те? Бива ли да свеждаме седмокласниците единствено до формалните резултати, които постигат на изпити и на базата на които успяват или не успяват да се класират за „елитна“ гимназия?

По отношение на инструментариума за оценяване два случая станаха обект на критики.

След като от Министерството на образованието и науката разпространиха информация, че четвъртокласниците не могат да обяснят какво е пожарникар, стана ясно, че проблемът е в изпитния критерий, според който децата на 10–11 години трябва непременно да се сетят, че става въпрос не просто за гасене на пожари, а за професия. Дори да оставим настрана, че при нивото на институционална и гражданска култура у нас дори възрастни се затрудняват да разграничат човека от различните му социални роли, критерият не е коректен и във фактологическо отношение – има и пожарникари, които са доброволци.

Вторият случай е с разказа „Талисманът“ на варненеца Красимир Бочев, даден за преразказ на изпита по литература след VII клас. Обект на критики стана както посредствеността на самото произведение, така и избирането на точно този автор, който е последовател на „Възраждане“ и споделя конспиративни теории за COVID-19 и по всякакви други теми. В своя защита от МОН отговориха, че художествените качества на разказа не влизат в критериите за избор на произведение, а най-важното е той да е лесен за преразказване. От това е логично да се заключи, че възпитаването на литературен вкус не е сред приоритетите на обучението по литература.

Ала по-сериозният проблем е в самата философия на училищното образование –

инструментариумът и критериите са малка част от нея. След излизането на резултатите от НВО за седми клас Надежда Цекулова от БХК и педиатърката Бояна Петкова публикуваха постове във Facebook, в които подлагат на критика системата на училищното образование. Система, която изтезава и децата, и родителите им. Която създава училища за отличници и образователни гета. В която стойността на 13–14-годишните тийнейджъри (и способностите на родителите им) се измерва според получените точки на изпитите, които пък предопределят по-нататъшния им живот.

Образователната система е фиксирана върху постиженията и класациите не само в България, макар у нас допълнителни проблеми да са неадекватните учебни програми и критерии, както и огромното образователно неравенство. В германската федерална провинция Бавария например бъдещето на учениците се предопределя дори по-рано – едва в пети клас се решава кое дете е „достойно“ за гимназия, в края на която ще може да държи матура, и за кое е по-добре да отиде в професионално училище. А без матура няма университет. Възможно е човек да стигне до нея и вече като възрастен, но трябва да има много силен мотив да надскочи професионалната си среда.

Нека си представим, че може да бъде и друго.

За да се научите да карате колело или кънки, задължително е да преодолеете страха си от падане. Основен принцип в съвременното обучение по чужди езици е, че за да проговори на новия език, човек не трябва да се бои да прави грешки. Като се замислим, така е с всичко, което учим – страхът да не сбъркаме блокира както разбирането, така и свободното прилагане на наученото. Когато основният мотив е оценяването, на практика не се учим, а се приспособяваме към определени критерии за оценка.

Да помечтаем, че в училище няма оценки. Че целта на училищното образование е учениците да се развият като личности, които разбират света, в който живеят, и са способни да се ориентират в него. Уроците са интересни и децата виждат какъв е смисълът да научат едно или друго. Не живеят в непрекъснат стрес да не се „провалят“, а експериментират и си помагат взаимно. По-големите ученици избират кое в какъв обем и с каква сложност да изучават според интересите си, стига да съберат определен брой „точки“. Няма „елитни“ и гетоизирани училища, а навсякъде може да се получи образование с аналогично качество.

Как тогава ще се влиза в университет?

За разлика от училището, в университета (поне на теория, макар с масовизирането на висшите училища ситуацията да не е точно такава) се спазват високи академични стандарти. Ето защо е логично достъпът до него да става след проверка на потенциала за усвояването на такива стандарти, тоест след изпит. И е важно висшето образование да съдържа по-високи изисквания за качество. Още повече че то (отново на теория) е предназначено за хора, които са мотивирани и знаят какво искат. Не съществува обаче никаква необходимост входът към него да е следствие от резултатите в училище. Освен всичко човек може да реши да се насочи към университет и в зряла възраст, когато вече е забравил какво стои зад оценките от гимназиалната му диплома.

По същия начин и хората, които се насочват към професия след училище, не следва да са заложници на образователните си успехи или провали, особено ако тези успехи или провали нямат пряка връзка с това, което ще се изисква от тях в работата. Често се получава така, че дори човек да е специализирал в определено професионално направление по време на образованието си, новата работа да изисква от него компетентности, които не е изучавал и тепърва трябва да усвоява. Това се случва впрочем нерядко и на хора, завършили университет.

Утопия, но не съвсем.

Така описаната картина не съществува в чист вид в никоя държава, но на много места може да намерим нейни елементи. Има висши училища, които приемат и без диплома за средно образование. Във финландските училища например оценките се формират по съвсем други критерии и нямат добре познатата ни санкционираща функция. Принцип на образованието по Монтесори е да няма оценки и домашни, а процесът на обучение прилича по-скоро на игра. В някои училища и образователни системи по-големите ученици сами избират какъв да бъде учебният им план, на кое да наблегнат повече и на кое – по-малко.

Контрапродуктивността в съвременни условия на училището, което е изградено според принципите на дисциплината и санкциите, адекватни на демократичните общества до втората половина на ХХ век, се забелязва от философи и експерти в областта на образованието. Сред тях са например немските философи Рихард Давид Прехт и Харалд Леш, за чиято книга „Как образованието сполучва“ вече писахме в „Тоест“.

Въпросът е защо моделите на несанкциониращо училище не се превръщат в масова практика.

Проблемът е не толкова в закостенялостта на самото образование, колкото в спецификите на социалната система, чиито неравенства образованието възпроизвежда, ако се позовем на френския социолог Пиер Бурдийо. В представата, че светът едва ли не ще се срути, ако хората не научат още от деца къде им е мястото. В инерцията да се произвеждат не личности, а винтчета в машината, които стават безполезни, когато тя бъде заменена от нова. В илюзията, че училищната месомелачка е „подготовка за живота“.

Обикновено детството се описва като „щастливо“ и „безгрижно“. Това клише трябва да е произведено от хора, които са забравили какво е да си дете. Или поне какво е да си ученик. Със стреса на ученическия живот може да се сравни само стресът на отдадения родител на ученик. И пак не е сигурно кой е по-стресиран, защото за ученика всичко се случва за първи път и съответно се преживява драматично. Към децата в училищна възраст има безброй изисквания, а в същото време те нямат правото да се разпореждат с живота си. Но пък могат да провалят бъдещето си – или поне да го направят много по-трудно, защото са блокирали на някой изпит.

„Знам, че не може, но може ли да може?“,

пеят босненците от „Дубиоза колектив“. Вероятно една радикална реформа на училищното образование, в която се премахнат оценките, няма да е безпроблемна. От друга страна, проблемите на настоящото училищно статукво сме свикнали да приемаме за даденост, едва ли не като природен факт. Но в степента, в която осъзнаваме, че може да бъде и друго, има и надежда за промяна.

Заглавна снимка: © MChe Lee / Unsplash

Източник

„София прайд“ между капките

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sofiya-prayd-mezhdu-kapkite/

На „София прайд“ по традиция вали дъжд. Петнайсетото издание на шествието, което се проведе миналата събота, не беше изключение. Не за буквалните капки обаче иде реч тук. В сравнение с предишните прайдове едно отсъствие се набива на очи – тази година нямаше масирани анти-ЛГБТИ кампании в навечерието на събитието.

За всички, които следят темата, тази липса е, меко казано, необичайна.

Е, не мина съвсем без хомофобска активност. В навечерието на прайда Светият синод на Българската православна църква се сети да обяви събитието за „непристойно“ и да призове то да бъде спряно. Проведе се и станалият ежегоден Поход за семейството в защита на „традиционното семейство“, тоест на брака само между мъж и жена. На него се събраха една шепа хора. В подлеза на Софийския университет обикаляха неколцина късо подстригани младежи, търсейки някое знаменце в цветовете на дъгата, което да изгорят.

Въпреки че прайдът не беше уважен от политически лидери (с изключение на съпредседателя на „Зелено движение“ Владислав Панев; министърът на екологията Борислав Сандов идва всяка година, но тази беше с ковид), той все пак беше посетен или поне подкрепен от политици от различни партии. Сред участниците бяха разпознати не само членове на „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“, а и евродепутатите от БСП Цветелина Пенкова и Петър Витанов. А Антоанета Цонева и Иво Мирчев от „Да, България“, които досега не бяха подписвали декларацията на „София прайд“ и като цяло не бяха демонстрирали подкрепа за ежегодното шествие за правата на ЛГБТИ хората, сложиха на профилните си снимки във Facebook панделки в цветовете на дъгата.

Основната разлика с предишните прайдове е, че

тази година телевизионните студиа не преливаха от „дискусии“ между хомофоби и ЛГБТИ активисти,

в които водещите питат, сякаш за първи път се сблъскват с темата: „Не разбирам защо парадирате. Кой ви пречи?“ Нямаше разлепени хомофобски стикери по уличните стълбове и превозните средства на градския транспорт. Нямаше актове на насилие срещу събития, включени в културната програма на прайда. Нито медийно демонизиране на книги или филми от програмата.

Почти не се чу и гласът на хомофобските политици и партии, които традиционно вдигат шум в навечерието на шествието. За БСП това е по-лесно обяснимо – като част от управляващата коалиция Корнелия Нинова, която е и „моторът“ на хомофобията в Столетницата, се опитва да бъде толкова демократична и сговорчива, колкото ѝ е възможно. Ала партията на Костадин Костадинов, която вече има парламентарно представителство и използва всеки повод, за да прави гръмки изказвания от трибуната на Народното събрание, също подмина темата. Само ВМРО по навик поиска забрана на прайда, но това не стана новина.

 

© Анастас Търпанов

А бяха времена…

Само преди година в навечерието на прайда (какъвто се проведе не само в София, а за първи път и в Бургас) хомофобските прояви бяха неизброимо много и коя от коя по-зрелищни. В Бургас шествието така и не можа да тръгне, тъй като участниците в ЛГБТИ събитието бяха обградени от хомофоби и замеряни с какво ли не. Националисти организираха акции срещу представяния на книги в София и Пловдив и вандализираха клуб The Steps и общностния център Rainbow Hub. Последният впрочем вече е на трети адрес – след като няколко месеца по-късно група, предвождана от Боян Станков, известен като Расате, потроши центъра, а Станков удари активистка, съседите прецениха, че не искат да съжителстват с хора, които непрекъснато са нападани, за да не пострадат и те.

След кампанията срещу Истанбулската конвенция, проведена у нас с решаващата роля на ВМРО, хомофобските и трансфобските прояви се увеличиха чувствително, а ЛГБТИ проблематиката се използваше като разменна монета в политическите борби. В началото на 2019 г. Костадин Костадинов предизборно издигна хомофобски билбордове. БСП и ВМРО не пропускаха възможност да защитят това, което разбират под „традиционни ценности“.

Неусетно хомофобията се превърна в мейнстрийм.

Жена, разхождаща кучето си в центъра на София, остана без четири зъба, защото на случаен минувач му заприличала на гей мъж. Пловдивски тийнейджъри решиха да „прочистят“ парка от връстници, които им изглеждат като хомосексуални, а активисти от града получиха смъртни заплахи. Това е само малка част от проявите на омраза към ЛГБТИ хората през последните години.

Омразата не подмина и високия дискурс. След като Конституционният съд обяви джендъра за противоконституционен, Институтът за български език към БАН издаде Речник на новите думи, с който на практика официализира всички превратни тълкувания на темата „джендър“, тиражирани от жълто-кафявите медии, както и от вестник „Дума“. Това стана в контекст, в който все повече социални учени и неправителствени организации се самоцензурират, когато се говори за джендър проблематика, за да не станат обект на негативни кампании.

И изведнъж… нищо.

В настоящия период политическите страсти отново са нажежени. Логично е ЛГБТИ хората и този път да бъдат използвани като залог в борбите за власт. Такова нещо обаче не се случва. В навечерието на прайда всички усилия на политическите сили, които традиционно развяват знамето на хомофобията (плюс „Има такъв народ“, които досега не са се проявили в тази посока), бяха концентрирани върху темата „Македонияаааа!“.

Почеркът на пропагандната кампания впрочем е същият, както и на тези против Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и пр. Създава се истеризирана среда, настроена срещу общ враг (все едно дали реално съществуващ, или имагинерен), и всеки разумен глас се интерпретира като национално предателство. В тази ситуация премиерът Кирил Петков е в положението на зайчето от стария виц, което вълкът го бие и защото е с шапка, и защото е без шапка. Ако приеме т.нар. френско предложение или дори само изрази позиция по него – води самостоятелна (предателска) външна политика. Ако не заема позиция – бяга от отговорност.

Извод – когато няма дирижирана кампания, омразата рязко намалява.

Хомофобията не може да изчезне напълно, това не се е случило и в страните, които са най-толерантни към ЛГБТИ хората. Но мантрата „обществото не е готово“ игнорира факта, че това общество бива целенасочено облъчвано с определени послания, за да продължава „да не бъде готово“. Както и с темата за Македония, у нас въпросните послания са аналогични на руски пропагандни опорни точки и се прокарват с професионални ченгеджийски методи. В контекста на войната на Русия срещу Украйна пропагандата се концентрира около теми, които имат по-сериозна непосредствена значимост, каквато има допускането на Северна Македония за кандидат-член на Европейския съюз.

Междувременно, докато пиша тази статия, и истерията „не сваляйте ветото“ секна като по команда. По всяка вероятност това става, за да извлече ГЕРБ политически дивиденти. Ала все пак може за мъничко да си поемем въздух и да си кажем – колко е хубаво да живеем без пропаганда. До следващата дезинформационна вълна. Като имаме предвид вододелната политическа ситуация, тя може и да изпревари публикуването на настоящата статия.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

Къде се разпространява манипулативното съдържание? 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kude-se-razprostranyava-manipulativnoto-sudurzhanie/

На 2 юни сайтът „Поглед Инфо“ публикува подвеждащ материал, в който се твърди, че НАТО спира доставката на оръжия за Украйна. Разбира се, информацията от заглавието не е подкрепена от текста, нито са посочени конкретни източници за твърдението. Както описахме в първата част на поредицата, в подобни случаи става дума за манипулативно съдържание: статията е миш-маш от цитати, изявления, епитети и мнения, без солидна аргументация и посочени проверими източници. Подобно на много други материали в сайта, и този е подписан от Александър Ситников, а под текста намираме само инициалите на преводача – СМ.

Текстове на Александър Ситников, в които се тиражират недоказани твърдения, са публикувани също в сайта на в. „Труд“, както и в сайта „Нюз Фронт“. Там Ситников е посочен като автор за „Свободная пресса“ (svpressa.ru), където публикува ежедневно, обикновено по два материала на ден. Всички негови статии в руския сайт са с подчертан проруски и антизападен уклон.

„Свободная пресса“ е регистрирана в края на 2008 г. и скоро след създаването си е разкритикувана като рупор на Кремъл заради пропагандното си съдържание. Сред посочените автори в изданието фигурират депутати в руската Дума, а главен редактор е писателят Захар Прилепин – член на Националболшевишката партия, който не смята Украйна за независима държава и подкрепя политиката на Владимир Путин от анексията на Крим до днес. Тази информация не се споменава в нито една българска медия при препечатването на материали от „Свободная пресса“, които често се представят просто като мнения.

Конспирации втора употреба

Част от съдържанието в определени български медии се препечатва директно от руски проправителствени източници, без контекстът им да бъде изрично упоменат. Разбира се, не е задължително това да е преднамерено. Друг вариант е публикуването на всякакви неверни твърдения по най-различни теми, без значение каква е идеологията или позицията, просто защото фокусът на медията е именно конспиративното съдържание.

Такъв е случаят със сайта за конспирации The Bulgarian Times, а като пример може да послужи темата за маймунската шарка, около която се появи голямо количество манипулативна информация в рамките на няколко седмици. Сайтът публикува материал, в който се намеква, че огнищата на маймунска шарка са поредният глобален план за облагодетелстване на богатите, като се изтъкват вече опровергани неверни твърдения – например това, че Бил Гейтс стои зад заразата. Като източник на българския превод е посочена страница във Facebook, която пък на свой ред цитира сайта на американски подкаст с преобладаващо конспиративно съдържание.

Авторката на оригиналната статия посочва като свое местожителство Чили, макар че пише основно за американската вътрешна политика, а името ѝ не фигурира в публичните журналистически бази данни. Проверката не показва и в коя институция упражнява изследователската дейност, спомената в биографията ѝ. В свое интервю тя говори за реални проблеми, като трудовата експлоатация в страни от третия свят например, но ги тълкува превратно, за да намекне, че преминаването към по-чисти източници на енергия е глобален план за подчиняване на света. Изброените признаци заедно с фактологично невярното съдържание и начина, по който то се представя, са признак за манипулативна информация.

Задкулисието на световните елити е честа шаблонна тема в конспиративното и манипулативното съдържание, която лесно прилепва към всеки актуален проблем – още от времената на чумата, та чак до наши дни. Това не е случайно, тъй като убеждението, че светът е място на борба между доброто и злото или че тайни елити контролират ежедневието ни, е широко разпространено, като не е задължително да зависи от нивото на образование или от политическата компетентност на конкретния човек, който вярва в това. Такива конспирации откриваме в социалните мрежи от навлизането им в България през 2010 г. до днес.

Много вероятно е подведените по дадена конспирация и занапред да бъдат излагани на подобен вид манипулативно съдържание. Пример за това е дезинформацията покрай Стратегията за детето, която също имаше руски корени. Facebook групата „Родители обединени за децата“ (РОД) е на ултраконсервативната организация „РОД Интернешънъл“, известна с крайно религиозните си и хомофобски позиции, които активно налага спрямо политиките, свързани със семейството и децата. В тази група в момента отново е в обращение измисленият термин „ювенална юстиция“, този път – във връзка с инвазията в Украйна.

Конкретната споделена статия е от анонимен руски сайт, който е препечатал материала от regnum.ru. Името на авторката не фигурира в екипа на медията. Тя разказва за случай на отнемане на дете на украинска бежанка в Дания, но не посочва имена, нито конкретни източници, а търсене на подобни новини от посочения град не дава резултати. Статията е споделена единствено в българската група, въпреки че е от рускоезични източници. Така над 14 000 членове на тази Facebook група се оказват изложени и на последваща манипулативна информация, но с друг политически фокус.

Модели на разпространение

Разбира се, не всяка информация, споделена от конкретна личност, група или сайт, задължително е манипулативна. Затова въпросът „Какво?“ винаги е по-важен от „Къде?“ и „Кой?“. Но внимателното проучване на мрежите на разпространение показва не само че едни и същи групи рециклират манипулативни твърдения, а и че съществуват определени вериги и модели на създаване и споделяне на съмнителни статии, което помага за достигането им до повече хора.

Това се потвърждава и от анализ на отразяването на войната в Украйна в четири от най-популярните портали за новини в България – „Офнюз“, „Дневник“, „Актуално“ и „Поглед Инфо“ – и сравняването им с познат източник на манипулативно съдържание. Първите три медии публикуват предимно новинарско съдържание, в което липсват оценки и аналитични интерпретации. Цитират се както реномирани медии, така и информационни агенции, за които се знае, че са контролирани от държавния апарат – в една от проучените статии „Актуално“ пояснява например, че „РИА Новости“ е под контрола на Кремъл, но подобни контекстуални уточнения като цяло отсъстват. Това създава и известен риск, че цитирайки ненадежден източник, медията може да бъде разпространител на невярно съдържание.

„Поглед Инфо“ е единствената от четирите анализирани медии, отличаваща се с ясно изразен проруски уклон, поради който в статиите се наблюдава малинформация, тоест превратно тълкуване на информация. Повечето от материалите са преведени от руски, като преводачите са посочени единствено с инициалите си. Реномирани медии и автори се цитират единствено тогава, когато информацията по някакъв начин е критична към Запада. Материалите на „Поглед Инфо“ се споделят най-системно във Facebook страницата и групата на изданието (и понякога в още две-три проруски групи, но органично) и достигат до потенциално по-широк кръг от хора от останалите три медии, които не са толкова активни в споделянето на статиите си.

За сравнение: материал на The Bulgarian Times за Украйна, който цитира БЛИЦ, е споделен в 19 групи, сред които „Подкрепа за Стефан Янев“, „Владимир Путин – носител на Нобеловата награда за мир“, „БЕЗ партии и политици“, и в повечето случаи – от един и същи потребител. В материала се цитира британският „Индипендънт“, като цитатите са подбрани така, че да илюстрират слабостта на украинската армия в сравнение с руската. Разпространяването в над 10 групи от един-единствен потребител се наблюдава и при други материали от конспиративния сайт и не е практика в другите четири изследвани медии.

Развален телефон

Избирателно е цитирана и статия на британския анализатор Лари Елиът за „Гардиън“, в която се обсъждат ефективността на санкциите над Русия и възможните сценарии за разрешаване на кризите, породени от инвазията в Украйна. Вестник „Труд“ превежда статията, като пропуска последните няколко параграфа, които съдържат информация за други варианти за приключване на войната, освен сделка с Русия, но коректно оставя посочването на Русия като агресор. Вестник „Дума“ превежда целия анализ.

В „Евроком“ и „Нюз Фронт“ обаче статията е сведена до няколко абзаца, които изтъкват прeимуществата на Русия, посочени от Елиът. Конкретно във „версията“ на „Нюз Фронт“ войната е наречена „спецоперация“ и се подчертава, че Русия има печалба от 96 млрд. долара от износ на петрол и газ, но се пропуска например, че въпреки това икономиката на страната ще се свие с 8,5% именно заради санкциите, както казва Елиът в оригиналния си анализ. Същата „версия“, препечатана 1:1, без да се споменава „Нюз Фронт“, се появява като самостоятелен статус на потребителка във Facebook, където заглавието на „Гардиън“ е сложено върху снимка на триумфиращия Владимир Путин. Към 20 юни публикацията има над 2500 харесвания и 350 споделяния.

Това са само част от примерите, които показват, че една и съща манипулативна информация често се рециклира и употребява наново, съобразно актуалните събития. Проследяването на информационния поток за Стратегията за детето, пандемията и войната в Украйна разкрива, че манипулативното съдържание се разпространява в едни и същи групи, сайтове и политически кръгове. Това не означава непременно координирана или злонамерена дейност – много от споделящите манипулативното съдържание вероятно вярват в него.

Подобен тип информация обаче експлоатира политическото недоволство и антисистемните настроения, както и исторически зависимости – като например тази от Русия. На свой ред разпространяващите манипулативно съдържание може да бъдат използвани за политически интереси, без да го осъзнават. При всички положения, след като вече са идентифицирани, сайтовете с манипулативно съдържание са лесно разпознаваеми и това може да се провери чрез проекти като „Медийно око“. Големият проблем остават групите във Facebook, често администрирани анонимно от фалшиви профили или създадени по привидно неутрална тема, но впоследствие променили своята насоченост.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса – какво, къде, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Неразрушимо полифоничните Балкани. Разговор с Капка Касабова

Post Syndicated from Джорджа Спадони original https://toest.bg/kapka-kassabova-interview-giorgia-spadoni/

Наскоро книгата „Към езерото“ на Капка Касабова излезе на италиански в превод на Анна Ловизоло за издателство Crocetti Editore. По този повод Джорджа Спадони разговаря с писателката за „балканската идентичност“, за предразсъдъците на Запада спрямо Изтока и за ролята на езика и малките разкази в лекуването на травмите и разделенията. Разговорът първоначално е публикуван в италианския сайт Meridiano 13, а специално за читателите на „Тоест“ е преведен на български от авторката на интервюто.

Както в „Граница“, така и в „Към езерото“ читателят е свидетел на сблъсъка между два паралелни наратива: големия исторически разказ и индивидуалните истории на персонажите. Западната страна на Адриатическо море познава „войнствеността“ на Балканския полуостров – вероятно най-широко разпространеният предразсъдък за тези земи. Може ли малкият разказ да помогне за изграждането на нов образ на Балканския полуостров? Съществува ли „балканска идентичност“ според Вас?

Идентичността е една от тези думи, които са разтеглени до скъсване от политиката на идентичността. Това е част от тиранията на консуматорството – тази нужда от фиксирана „идентичност“. Коренът на думата idem означава „същото“. А аз още от детството си винаги съм била очарована от различното – различните хора, различните култури, различните хоризонти, различните преживявания, различните житейски истории и различните аз в един и същ човек. Може би защото израснах в тоталитарно, утилитарно общество, където различното беше подозрително.

„Към езерото“ изследва това, което наричам „тирания на идентичността“ – натиска да се определиш като едно или друго. Ако избереш грешния вариант, ще бъдеш наказан от семейството, националната догма и самата история. Този процес често започва още в детството – с макиавелския въпрос на кварталните клюкари: „Кого обичаш повече – мама или татко, баба или мама?“. Този въпрос придава политическа стойност на лоялността и замисълът му е да разединява. Така започва войната. Войната отвън започва с малки вътрешни разделения.

„Ти чия си?“, питат охридчаните, когато си на гости и имаш балкански вид. С други думи – към кое семейство принадлежиш, за да можем да те поставим в йерархичен контекст. Това, разбира се, е най-патриархалният въпрос. Дори не е въпрос, а твърдение, което гласи: ти не се броиш за индивид. Тиранията във всичките ѝ форми – политическа, семейна, като болест и лудост – и начините ни да се освободим от нея: това се оформя като основна тема в книгата. Една тирания, от която страдат балканските народи, е етикетирането на мястото като полуостров на войните. Големите войни на XX век на Балканите всъщност са имперски войни, чужди, внесени отвън. По това време е измислена думата „балканизация“ – през 1917 г. в САЩ.

Друга тирания сред балканските народи е недостатъчното познаване на собствените съседи. Което очевидно означава и липса на самопознание, защото твоят съсед е огледало за теб самия. Това антагонистично разделяне на хората – българи от македонци, македонци от албанци, албанци от гърци, братя от сестри и майки от дъщери в моето семейство – е нашата трагедия и е резултат от горещи и студени войни. Охридското и Преспанското езеро са символ на органичното единство и изкуственото разделение на Балканите: разделени на повърхността от планина и свързани с подземни реки в продължение на милион години. По ирония на съдбата единствената истинска балканска идентичност е тази, която ни обединява. Тя е в начина, по който хората се хранят и се смеят, по който обичат и мразят, тя е в музиката и взаимоотношенията, в нашите заплетени семейни хроники. Открих например, че една част от охридското ни семейство вероятно произхожда от Албания – това са Карадимчеви. А друга част, Бахчеванджиеви – вероятно от Кавказ. Това не е нетипично.

Не мога да си спомня кой беше казал, че Балканите са единственият край в Европа, където всичко може да се случи по всяко време. Това също е част от нашата органична, домашно отгледана балканска идентичност. И е част от географията. Тази изключителна психогеография, която ме кара да се връщам отново и отново към Южните Балкани. Някаква част от дивата природа все още е жива на Балканите. Това, което ми даде сили да пропътувам този път, бяха самите езера и планини, тяхното величие и мистерия. А дивото на Земята и в човешките души е под смъртна заплаха. Докато се боричкаме в дребнавите си игри на идентичност и водим безумните си войни, Земята остава нашият едничък и истински дом. И единственият начин да изследваме истинската идентичност, истинския дом, истинската си същност е чрез интимно вслушване и вглеждане. Надолу по кривите пътища на човешкото сърце, далеч от смазващите монолити на властта.

В интервю пред Марин Бодаков през декември 2020 г. описвате отношенията между България и Северна Македония – и между балканските държави като цяло – като травма, причинена от границите. А в книгата си „Към езерото“ пишете: „Идентичността като оръжие на тиранията: ето в това се превръща с времето Mакедонският въпрос.“ Травмите и границите все още ли играят важна роля в изграждането на националната и индивидуалната идентичност на полуострова? Травмата, границите и идентичността неразривно свързани ли са?

Да, свързани са. Заради българо-македонската граница баба ми беше отчуждена от семейството си в Охрид. Заради емиграционните модели в нашето семейство отчуждение е имало в продължение на четири поколения. Разделение, загуба на памет, загуба на единство. Тези изпълнени с изпитания самостоятелни пътувания, които предприемам в Южните Балкани, са опит да поправя нещо разбито. Един прост пример – потърсих пълна карта на Охридското и Преспанското езеро. Те са важна европейска екосистема. Но са разделени от три държави и аз не можах да намеря такава карта в нито една от трите. Всяка страна показва само частта на езерото в собствената си национална територия. Другата част остава празна. Това е травматично мислене – сляпо, глухо, тъпо, невежо, разединяващо и апатично. Това е сянката, срещу която исках да се изправя.

Отидох да търся родово изцеление за тази остатъчна гранична лудост. Търсенето и намирането на цяр е всеприсъстващо в историята на езерата. Бреговете им са пълни със скални църкви и килии. Благодарение на едно турско-македонско семейство в Охрид открих, че там има дълга традиция на мистичен суфизъм. И до днес на Охридското езеро има танцуващи дервиши! Иконата „Черната Богородица“ в Калища до Струга, манастирът „Свети Наум“, където търсят успокоение нервно болните от хиляда години насам – това са някои от местата и символите на лечението. То е във водата, географията, климата, в хилядолетното почитане на водата и нейното лечебно въздействие.

В същото интервю казвате, че „най-опасните и трудно преодолими граници са в главите на хората“. Разширявайки перспективата от Балканския полуостров към целия европейски континент, усещали ли сте присъствието на някаква граница, която все още разделя западната част от Източния блок? Съществува ли все още такъв „блок“ в западноевропейските глави?

Съществува, да. До ден днешен Западна Европа проектира своята тъмна сянка върху Изтока и особено върху Балканите. В психологията това се нарича проекция –  когато не си се справил с вътрешните си демони и ги пренасяш върху някой друг. Едно изречение се повтаря в моята книга: „По-лесно е сянката да пада върху другите, не върху нас.“ Виждаме го в личните отношения, в семействата и между народите. Тази проекция е продукт на желязната завеса, която произведе невежество, разделение и липса на любознателност и истина. Вместо тях от двете страни на завесата се установи практика на тайни, клишета и лъжи. Тази отровна практика е все още сред нас.

Югославската война беше европейска война, но не беше възприета като такава от западноевропейските държави и обществеността като цяло, въпреки изпитаната съпричастност. На нея се гледаше като на някаква дивашка племенна война, която няма нищо общо с „нас“, цивилизованите европейци. Това поведение на незаинтересованост и лицемерие насърчаваше нападателите – включително многото наемници от други страни. Много показателно е, че тя все още погрешно се нарича „Балканска война“, въпреки че бивша Югославия представляваше само западната част на Балканите. В книгата си бях тласната от желанието да възстановя космополитното и екологично величие на тази дума – Балканите. Самият термин означава „планини“ и аз прекосих някои от тези големи планини, за да обиколя езерата.

При едно от пътешествията – глава „Воят“ – преминавам в гръцката страна на Преспанското езеро, където в продължение на няколко дни с мой приятел, Ник, който е македонски австралиец, обикаляме призрачни села в търсене на ехото на Гражданската война в Гърция. Тоест в търсене на ехото на собствените ни семейни съдби. Още една война като Югославската, която остава отхвърлена и непозната в Европа. Ето защо сега в Украйна има война. Аз не съм изненадана и хората на Балканите не са изненадани. Шокирани и потресени – да. Руските агресори са улеснени от безнаказаността на агресорите в Югославия. Но този път за европейците е по-трудно да отрекат, че това ще промени нещата за всички нас. Вече не е възможно да се скрием от собствената си колективна сянка. Тя е вече пред вратата ни.

В предговора на „Към езерото“ пишете: „Балканите като цяло представляват сложна цивилизационна тъкан, по която местните разчитат, а външните проектират различни – и понякога взаимно противоречиви – версии на действителността.“ Как Вашата „изгодна“ позиция на емигрант от български произход се отразява на събирането на източници и на процеса на писане? Какво означава да се разкрие пред западната публика тази така пренебрегната част от Европа? 

Езикът играе важна роля в това.

Пиша, за да се уча. Прекарах две години от живота си около езерата, защото исках да разбера нещо – нещо интимно и дълбоко, без значение какво ще ми струва. Четох много, но исках да разбера това, което не може да се разбере от книгите. Поради тази причина аз се впускам в пътуване само ако съм сигурна, че то ще задълбочи познанието ми за хората. Цената може да бъде висока в личен план, но дарът на разбирането е безценен. Да продължа да откривам Балканите в цялата им сложна красота и мъка означава да разбера вътрешната си география и това, което представлява самият живот.

Има и танц на близостта и разстоянието. За да мога да съм истински близка с хората и местата в книгите си, трябва да имам място, където да се възстановя – далече от тях. Самият факт, че от 30 години живея далеч от България и Балканите и че пиша на английски, ми дава умерения емоционален климат, от който имам нужда, преди да навляза в психологическите лабиринти на моето семейство, моята родина, моите горчиви, обичани, безгранични Балкани. Охридската ми баба Анастасия казваше: „Балканите, това сме ние.“ Тоест цялото човечество.

Почти всички Ваши книги са издадени в България, но въпреки че владеете перфектно и английски, и български, Вие решавате да не се занимавате с превода на творбите си. Как се отнасяте към тези два езика? Равни ли са, или ги използвате по различен начин?

Създаването на книгите ми е физически и емоционален акт, не само интелектуален. Аз обитавам книгите си. Като писател, който основава работата си на непосредствения опит, прекарвам много време извън зоната си на комфорт. Това е моят начин да се уча: трупам впечатления на терен, а после ги пренасям на страницата – мястото на истинското осъзнаване. За мен страницата е продължение на пресичането на езерото с Танас, който е израснал като политически затворник в Албания; на планинския преход с моя водач Анджело, с когото почти се бих в окопите на Първата световна война; на вечерите с братовчедите ми; на извървяното от сродни пътешественици преди мен. Все пак оттук е минавала Via Egnatia, която е превърнала езерата в нервен център на римския свят, а по-късно – на славянското, християнското и ислямското просвещение. Гласовете на тези пътешественици също са в книгата: на Едуард Лиър, на Едит Дърам.

Така че моята ангажираност към индивидуалността на хората, към семейните истории, местата, проблемите и начините на живот е дълбока. След като книгата е написана, аз съм изтощена. Имам нужда от период на възстановяване, за да събера сили за следващото обширно пътуване. През това време оставям българския преводач да завърши първата преводна версия. След това навлизам в текста, заживявам в него отново на български и го правя свой.

Всеки, с когото разговарям в „Граница“ и „Към езерото“, общува с мен на български, на някакъв регионален диалект или славянски език. Това е свързващото – и ключовото – в балканските ми книги. Дори в Гърция, Турция и Албания, където английският ми беше от помощ, българският беше определящ. За българското издание се връщам към бележките си, където са уловени автентичните гласове и диалекти на хората. Обичам до безкрай този празник на цветове и гласове. Напомня ми колко неразрушимо полифонични са Балканите. Ето защо искам да запазя това богатство завинаги, слушайки и пишейки нашите истории толкова дълго, колкото мога.

Заглавна снимка: Скалната църква на остров Мали град, Преспа, Албания © Личен архив на Капка Касабова

Източник

Министър Божанов за българската визия в борбата срещу дезинформацията

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/bozhidar-bozhanov-interview/

Божидар Божанов е ИТ експерт, основател на компания за информационна сигурност, член на Изпълнителния съвет на „Да, България“, а от 13 декември 2021 г. оглавява новосъздаденото Министерство на електронното управление. Йоанна Елми разговаря с него за мерките за справяне с дезинформацията, които министър Божанов е предложил от българска страна при срещите в Брюксел, посветени на темата. 

На 20 май съобщихте, че по време на срещите си в Брюксел сте предал на еврокомисарите „българската гледна точка относно дезинформацията“ и сте предложил конкретни идеи за „прилагането на Акта за цифровите услуги, така че да ограничим координираните дезинформационни кампании“. Бихте ли разяснил за читателите ни какво представлява Актът за цифровите услуги и какво приложение предлага България? 

Двата проблема, които се очертаха ясно в последните месеци, са блокирането на легитимни гласове в защита на Украйна и промотирането на дезинформация от страна на алгоритмите на Facebook. Актът може да бъде използван, за да ни защити и от двете явления. Относно първото блокираните ще могат да уредят спора извънсъдебно чрез трета страна. Тоест при модерацията вече няма социалните мрежи да държат и хляба, и ножа. По линия на дезинформацията малки промени в алгоритмите и в някои функционалности на Facebook могат да допринесат за значително намаляване на разпространението ѝ от тролове. Един пример е опцията за автоматично включване в групи, в които човекът е поканен. Това се използва от троловете, за да може фалшивите новини да достигнат до повече хора. Ако Facebook ограничи ефекта от тази опция, облъчването с дезинформация ще намалее.

Имаме още две идеи. Първата е за повече прозрачност от страна на социалните мрежи. Докладите, които те трябва да предоставят (включително за модерация), задължително да бъдат на ниво държава членка, а не обобщени. Искаме също и предоставяне на данните публично, в реално време, а не веднъж годишно, което е горната граница по предложения текст на Акта за цифровите услуги. Втората идея е във връзка с алгоритмите за препоръчване на съдържание. Социалните мрежи трябва да дават обяснения на потребителите си защо дадено съдържание им е препоръчано, и да се опитват да не позволяват на групи от тролове да ги „излъжат“ с координирани действия, като например публикуване едновременно в много групи и съответно харесване и споделяне. За това може да се вземат редица индикатори за профилите, които да ги поставят в една група (т.нар. клъстерен анализ).

Актът има доста широк обхват, но целта му е да допълни Директивата за електронната търговия със специфични задължения за доставчиците на съдържание, включително във връзка с незаконното съдържание, като слага допълнителен фокус върху т.нар. големи онлайн платформи. В обхвата влизат повече прозрачност на модерацията, възможност за обжалване, базова уредба на системите за препоръчване на съдържание и други.

Какво имаме предвид с „българската гледна точка относно дезинформацията“? Как е формирана официалната държавна позиция, на каква експертност се разчита и до какви изводи стигаме по темата на държавно ниво? 

Разчитаме на разговори с експерти по технологични и медийни въпроси, на техните анализи, както и на международни изследвания. Разчитаме и на докладвани проблеми от гражданското общество. Базираме изводите си на това и на публичните отчети на Facebook, но за съжаление, те са много ограничени и почти за нищо няма разбивка на ниво държава. Именно това е една от ползите от Акта за цифровите услуги – че платформите ще трябва да предоставят повече данни, за да можем да бъдем по-информирани.

Казвате, че България „вече има визия и цели, които ще реализира заедно с европейските ни партньори“. С какво се различава политиката на настоящото правителство в сферата на дигиталната сигурност спрямо тази на предишните правителства и каква е визията, за която съобщихте? Докога и как ще се прилага тя? Има ли риск да си остане поредната нереализирана рамка и ако да – какви са причините? 

В рамките на конкретното посещение имах три теми: дезинформацията, електронната идентификация и споделяне на информация за киберзаплахи. Разликата с предишни правителства е, че инициираме диалог, че отиваме в Брюксел с решения, а не да се оплакваме. Решения, които са в полза на България, разбира се. С риск да опростя прекалено нещата, до момента България е била просто поддръжник на това, което казва Германия.

Министър Божанов, говорите за „координирани дезинформационни кампании“, но голяма част от проблема с дезинформацията в България се корени в два други ресора – медиите и непрозрачната собственост на онлайн източниците. Това далеч не е само български проблем: дезинформацията често се употребява политически и идеологически в медийното пространство, същевременно е и много доходоносен бизнес с онлайн реклами. Така се получава, че координираните кампании всъщност се подпомагат от доста по-мащабни некоординирани усилия, които са възможни благодарение на пробиви в системите ни. Каква е Вашата позиция по въпроса, предвиждате ли законови решения съвместно с други министерства и как си представяте тези решения? 

Прозрачността на медиите действително е част от проблемите. Затова създаването на цялостен регистър на медиите, с техните действителни собственици и редактори, както и публично финансиране, е компонент от решението. Такъв регистър би подпомогнал и работата на алгоритмите, които могат да проверят дали едно новинарско съдържание идва от регистрирана медия, или от анонимен сайт. Когато един човек чете фалшива новина, той няма да провери дали интернет страницата, която е отворил, е в регистъра на медиите, или не, нито кой е собственик или редактор. Социалните мрежи обаче, които разпространяват това съдържание, могат да направят тази проверка, и то автоматично. И могат да покажат на читателя, че дадена новина идва от анонимен сайт. Това помага значително.

Медийният регистър не е политика на Министерството на електронното управление, но ще подпомогнем Министерството на културата и Съвета за електронни медии във всички аспекти от неговото изграждане.

Такъв регистър на медиите съществува от 2019 г. заради т.нар. Медиен закон на Пеевски. При справка обаче става ясно, че много медии не спазват изискванията на регистъра, което очевидно се игнорира от министерствата, но също толкова лесно може да се „активира“ при сигнал за неудобна медия. Наистина ли смятате, че това е решението? 

Темата с медийния регистър наистина е деликатна и просто наличието на един регистър не решава проблемите. При такъв регистър важното е какво следва от него – например по-голяма прозрачност на публичното финансиране, възможност за справка от страна на социалните мрежи и др.

Тези регистри не са в ресора на Вашето министерство, което по-скоро се стреми към други цели, ако Ви разбирам правилно. Как според Вас могат да бъдат накарани социалните медии да правят проверка съгласно българските регистри? 

Действително това е политиката за медийна свобода и тя излиза извън правомощията ми. Коментирам го заради пресечната точка със социалните мрежи и дезинформацията. Социалните мрежи могат да бъдат накарани по два начина. Единият е регулация, а другият е в комуникация със социалните мрежи да ги убедим за системния риск, който дезинформацията, разпространявана през тях, представлява за страната ни.

Заглавна снимка: © „Демократична България“

Източник

Какво е манипулативно съдържание?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-e-manipulativno-sudurzhanie/

През последните две години сме свидетели на инфодемия, свързана с пандемията от COVID-19. Днес инфодемията продължава, но фокусирана върху войната в Украйна.

Какво представлява манипулативното съдържание?

Манипулативното съдържание може да включва в себе си неверни твърдения или да се базира на вярна информация, която е извадена от контекст или изкривена така, че да пасне на определена теза. Манипулативното съдържание често се описва със съкращението МДМ – мисинформация, дезинформация и малинформация.

Дезинформацията означава напълно невярна информация, която обикновено е разпространена преднамерено, понякога координирано и с цел да подведе потребителя. Пример за такъв тип информация е твърдение на сайта The Bulgarian Times как редица лаборатории са установили, че коронавирусът не съществува. Като източник е посочен американски сайт, посветен на борбата с флуора, в чиято оригинална статия откриваме сканиран документ от стандартна лабораторна процедура със спорадични подчертавания, без да е ясна връзката им с аргумента. Българският сайт, известен със системното разпространяване на невярна информация, цитира новината като потвърждение от 187 лаборатории, че коронавирусът не съществува. В твърдението няма никаква истина.

Нещо повече – в оригиналната статия се твърди, че научните лаборатории крият истината, тоест лъжат, докато българската статия ги използва с легитимираща цел, тоест като подкрепа за аргумента, че коронавирусът не съществува, в пълно противоречие с оригинала, който е цитиран. Вътрешните противоречия са чест сигнал за манипулирана информация. В допълнение, когато данните не са експлицитно обяснени, а просто се цитират множество числа, имена и институции, това често пъти има за цел да обърка читателя, което спомага за постигане на определено внушение, тъй като се губи логическата последователност между събитията и представените данни.

Мисинформацията също не е истина, но не се разпространява умишлено – често мисинформацията започва като дезинформация, която е споделена от нищо неподозиращи потребители. За разлика от първите два типа, в които става въпрос за лъжи, малинформацията се базира на истината, но се използва, за да навреди някому – личност, организация, държава. Такава информация може да е вярна, но да има премълчан контекст или умишлено превратно тълкуване на определени събития – всъщност по-голямата част от невярната информация е именно такава, а не директни лъжи.

Пример откриваме отново в същия сайт, където легитимни данни от доклад на Агенцията по здравна сигурност на Обединеното кралство се цитират погрешно и с превратна интерпретация. Първо, в материала на сайта се твърди, че става дума за „необработени данни“, без да се дефинира казаното – данните в доклада са обработени и представени в таблици с необходимите статистически интервали и пояснение за разчитане на резултатите. В статията се описва, че „общо 1 086 434 случая на СОVID-19 са регистрирани при ваксинирани лица, което представлява 73% от всички случаи през този период“. Това обаче е непълна информация и създава невярно внушение: в доклада изрично се посочва ефективността на ваксините при превенция от хоспитализация, тежко протичане на болестта и смърт.

В статията се премълчава и основната бележка за интерпретиране на данните – при население с много висок процент на ваксинално покритие е напълно нормално да има висок процент заразени ваксинирани просто защото мнозинството от хората са ваксинирани. Въпросът е при колко от тях заболяването протича тежко – леталният край продължава да е в пъти по-вероятен при неваксинираните, което в материала липсва. Вместо това се поднасят множество разбъркани данни от най-различни места, като отново целта е объркване на читателя. В рамките на няколко дни статията е споделена в множество Facebook групи.

Голяма част от съвременната пропаганда е именно малинформация. Пропагандата се отличава от горните понятия по това, че информацията се разпространява от заинтересована страна, която цели да обрисува свой опонент в изключително негативна светлина, както и да култивира определени идеи и доктрини. Пропагандата може да бъде държавна, партийна или друга и често си служи с всякакъв вид манипулативно съдържание.

Информационно замърсяване

На първо време изобилието от манипулативно съдържание – иначе казано, информационно замърсяване – се подпомага от това, че голяма част от новинарското съдържание онлайн е безплатно и лесносмилаемо. Множество сайтове се издържат от приходи за реклами – тяхната цел е да задържат потребителя максимално дълго на страницата, а това често става с публикуване на сензационно и екстремистко съдържание, което е семпло и не отегчава. Разбира се, има и сайтове, които са инструменти за пропаганда и част от координирани дезинформационни кампании. Невярната онлайн информация е и по-достъпна от вярната, която често е по-сложна и изисква повече усилия както за създаване, проверка и корекция, така и за осмисляне.

Манипулативната информация разчита основно на социалните мрежи, където всеки потребител може да усили разпространението на съдържание, което незадължително отговаря на професионалните стандарти. В допълнение на това социалните мрежи дават предимство на чувствата пред разума, а манипулативното съдържание се заиграва именно с тези психологически и емоционални лостове. Журналистите също могат да имат роля в създаването и разпространението на невярна информация, когато им липсват високи професионални стандарти или имат тежки политически зависимости и предразсъдъци – какъвто, за съжаление, нерядко е случаят в България.

Също така не е достатъчно просто да посочим, че определена медия или автор са ненадеждни – необходими са аргументи защо. Това е обаче един от парадоксите на невярната информация: тя е количествено много повече от вярната и опровергаването на всяка неистина е трудно и времеемко, а журналистите просто нямат такъв ресурс. Регулацията на медиите пък е сложна и трудно осъществима от държавата, ако искаме да избегнем цензурата. Към момента решението остава в ръцете на медийния потребител, който трябва да се научи да разпознава манипулацията. В противен случай невярната информация постига най-голямата си цел: публиката спира да вярва на всякаква информация, включително на добрата журналистика, което пък е пагубно за демокрацията и свободата.

Имената имат значение

Ако при липса на авторство, непрозрачна собственост на медията и крещящи заглавия трябва да ни светва лампичка, това невинаги е напълно достатъчно, за да сме сигурни, че четем манипулативна информация. Основно правило е, че когато статията е подписана от журналист, а медията има прозрачна собственост, етичен кодекс и адрес за кореспонденция, това осигурява по-добра отчетност за качеството на информацията и предоставя на читателя механизми за контакт с редакцията и журналиста в случай на грешки.

Авторите и източниците на дадена информация имат огромно значение. Един от основните разпространители на невярна информация в разгара на пандемията – Венцислав Ангелов – Чикагото, на когото дължим невярното твърдение, че „самолетите пръскат с коронавирус“ – днес е свързан с огромния транспарант пред сградата на правителството, който гласи, че „войната в Украйна е истинското лице на глобалния сатанизъм“, пред което България трябва да запази „пълен неутралитет“. Клиповете на Чикагото се разпространяват в десетки Facebook групи от профил на име Антон Желязков. Той пък на свой ред системно споделя статии от сайта vsekidenbg.eu, чиито първи публикации са от края на април т.г. и са с насочено антиправителствено и проруско съдържание.

На страницата за контакт на vsekidenbg.eu намираме шаблонно съдържание, недействителни имейли и телефонни номера, а като локация се посочва щатът Юта, САЩ. Това не пречи статия от сайта, в която Путин обещава да накаже виновниците за пандемията, да бъде споделена в проруска Facebook група и в рамките на по-малко от ден да генерира 45 коментара и 66 последващи споделяния. Седмица по-късно съдържанието се разпространява от множество потребители онлайн, независимо дали сериозно, с цел порицаване или със сатиричен коментар. Сайтът публикува и фотографии и видеа, без да се посочва дали това съдържание е минало през проверка на произхода и фактите, както обичайно се прави от професионалните журналисти.

Друг пример за важността на източниците е Facebook групата БРОД, в която членуват над 18 000 души и чиято хронология проследява ясно маркирана дезинформационна траектория – от Стратегията за детето, през антиковид съдържание, до изключително проруски и антиукраински информационни материали в настоящето. В този случай не е ясно кое е първо – яйцето или кокошката, тъй като е напълно възможно потребителите на БРОД да се информират от едни и същи източници, които преливат от една дезинформационна линия в друга. Тогава би ставало дума за дезинформация или малинформация, преминала в мисинформация.

Политическа поляризация

Проблемът с адресирането на манипулативното съдържание се влошава и от нарастващата политическа поляризация. Това е още по-затруднено от емпирично доказания факт, че определени политически партии и идеолози разчитат системно повече на дезинформацията. Така опровергаването на дадена теза може да се възприеме като директна атака срещу политическите пристрастия на даден човек, откъдето да се провокира много силна реактивност и резистентност към опровергаването ѝ – и с това се затваря порочният кръг. Погрешните схващания, които са обвързани с политически пристрастия, най-малко се поддават на промяна, тъй като човек трудно подлага на преоценка вече изградени възгледи. Хората, занимаващи се с дезинформация, разчитат именно на това.

Политическата поляризация захранва идеята, че съществува медиен, академичен или институционален заговор, който крие някаква истина от обикновения човек. Тези тенденции се поддържат от нарастващото недоверие в институциите, което не е напълно неоснователно поради редица хронични проблеми. Но манипулативната информация рядко предлага по-добри решения – тя по-скоро цели да експлоатира слабости, да настрои и разгневи, да уплаши. Парадоксално е, че голяма част от антиковидната или антиукраинската реторика е насочена съответно срещу организации като СЗО или ООН, но това не пречи те да бъдат цитирани избирателно, когато подкрепят определени тези. Така се получава, че медиите и институциите са „честни“ именно тогава, когато критикуват Запада или подкрепят Русия например, но не и когато критикуват руския президент. Подобни противоречия може да бъдат червен флаг за потребителя.

Избирателно цитиране, премълчаване на контекст и фалшиви автори

Макар че оспорват легитимността на големите медии, дезинформационните сайтове се стараят да приличат на професионална новинарска организация и често цитират реномирани медии, на които би трябвало да са „алтернатива“. Пример за това е сайтът durjavnik.bg, който също публикува проруско и антизападно съдържание, но и други съкратени препечатки. Сайтът разчита на истинска информация, която препубликува избирателно и без контекст – от изказвания на Кадиров и Путин до интервю с професорката от престижния Лондонски икономически университет Кристина Шпор, която се цитира така, че да се рамкира инвазията в Украйна като устояване на заплаха от Запада вместо като война за териториално и културно надмощие.

Статиите в durjavnik.bg се подписват от Георги Александров, но снимката, която стои до името му, се използва и в други сайтове под други имена. В същото време не откриваме данни за репортер с такова име, с изключение на починалия преди две години варненски журналист. Facebook страницата „Голата истина“, в чието описание е отбелязано „Държавник – водещият онлайн портал за новини“ и в която се споделят изключително и само статии на durjavnik.bg, е следвана от над 116 000 потребители (за разлика от официалната Facebook страница на сайта с под 7000 последователи). Основната разлика между durjavnik.bg и vsekidenbg.eu е, че първият препечатва реални новини без коментар, докато вторият залага повече на превратно и избирателно тълкуване. И двата сайта са популярни във Facebook групи, в които доскоро се разпространяваше антиваксърско съдържание, преливащо в момента в проруско.

В такава ситуация потребителят би могъл да разбере дали става дума за манипулативно съдържание, ако обърне внимание на два фактора: позиции и предоставяне на контекст. Ако статиите представят само едностранчива позиция и критикуват системно едни, а възхваляват други, вероятно става въпрос за малинформация или дезинформация. Професионалните журналисти отразяват не определени страни, а конкретни проблеми и събития.

Проруският сайт pogled.info например цитира избирателно реномирани чуждестранни медии, като „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“, за да подкрепи материал, който отбелязва победата на Русия в „Азовстал“, без да споменава цялостния контекст на информацията. Pogled.info е пореден пример за „алтернативна“ медия, която цитира легитимни източници, когато е угодно. Същият метод беше използван от сайта при отразяването на пандемията. Подобни сайтове често цитират критични към Запада статии от реномирани медии, но хулят същите медии, когато те са критични към Кремъл или когато заявяват различна ценностна позиция.

Попитахме читателите на „Тоест“

Обърнахме се и към нашите читатели с въпроса какво според тях представлява манипулативното съдържание. Отговорите им обобщават обяснените вече признаци: подвеждащи и емоционални заглавия, липса на източници, дата и автор, както и използване на език, който цели да повлияе на читателя и да му внуши определени изводи, вместо да го остави сам да формира мнение на база на фактите.

„Невероятните твърдения изискват невероятни доказателства“, коментира една читателка. На друга ѝ правят впечатление внушения от заглавието дали един политик е лош, или не, на базата на негово изказване, без да е добавен контекст и история, или пък радикални заглавия за вдигане на цените например, които обаче не обясняват икономически и социални фактори, допринасящи за тези скокове.

Друг читател посочва тактиката да се транскрибират думи и понятия от определен език, и то по такъв начин, че да звучат чуждо и плашещо. „Ювенална юстиция“ е чудесен пример за нещо, за което си има български превод – „детско правосъдие“. Но пък така пренесено (по руски тертип), звучи непознато. И тук е лесно да се направи логическото заключение (в главата на читателя), че някой отвън се опитва да ни налага нещо несвойствено за нас, казва той.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса: какво представлява то и как, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Дилемата пред Близкия изток. Разговор с Надим Шeхади

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/nadim-shehadi-interview/

Надим Шехади (р. 1956) е изпълнителен директор на Академичния център на Ливано-американския университет в Ню Йорк и асоцииран сътрудник в Кралския институт за международни отношения („Чатъм Хаус“), където по-рано е ръководил програмата за Близкия изток. Бил е директор на Центъра за източносредиземноморски изследвания „Фарес“ към Факултета по право и дипломация в Университета „Тъфтс“ и дългогодишен директор на „Ливански изследвания“ в колежа „Св. Антоний“ към Оксфордския университет. Той е водещ учен по въпросите на Близкия изток и Северна Африка и е консултант на няколко правителства и международни организации, в т.ч. и на Европейския съюз. Негови статии са публикувани в големи международни новинарски издания, като „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“ и Си Ен Ен. 

По повод наскоро състоялите се парламентарни избори в Ливан, а и цялостната обстановка в Близкия изток в светлината на настоящите глобални кризи, с г-н Шехади разговаря Мирослав Зафиров. 

Според мнозина Ливан е своеобразен паноптикум на Близкия изток. Доколкото това е вярно, смятате ли, че е трудно да се предвиди какво е бъдещето на Близкия изток? Вече много години регионът сякаш не може да намери себе си.

Мнозинството от дисидентите, интелектуалците и хората на бизнеса намираха пристан в Бейрут, където свободно можеха да упражняват своите професии и да изразяват себе си. На практика Бейрут беше поле на сблъсък на идеи, които едва по-късно намираха аудитория на други места. Ливанската гражданска война от 1975 до 1990 г. се превърна в лаборатория на съперничещите си идеологии на исляма и национализма, на светското и религиозното начало, на шиитския и сунитския ислям, на либерализма и авторитаризма, и т.н.

Ние вече не се намираме в това положение, днес ще откриете този дебат по-скоро в Лондон, отколкото в Бейрут. Регионът постепенно навлезе в спиралата на непредсказуемостта – процес, започнал още през 50-те години на XX век. Възходът на светските националистически военни режими, който постепенно изтласка традиционната аристокрация и елитите, останали от Османската империя, показа истинското си лице – това на репресивния режим. Този режим бе особено безпощаден спрямо движенията, принадлежащи към политическия ислям. Но не само ислямистите бяха целта, скоро жертви на преследвания станаха левите политически течения и либералите.

Вероятно всичко това е в дъното на т.нар. Арабска пролет и е в основата на исканията на младото поколение за решително противопоставяне срещу доминацията на организации като милициите, свързани с иранския Корпус на стражите на Ислямската революция. Борбата беше срещу опита на КСИР да получи надмощие на всички места, където институционалността на държавата отслабваше или отсъстваше.

Какво е мнението Ви за наскоро проведените парламентарни избори в Ливан? След години на нарастващо напрежение, икономическа криза и политическа нестабилност смятате ли, че страната е готова да излекува своите рани? 

Изборите в Ливан наподобяват тези в Ирак от 2021 г., доколкото резултатите демонстрираха намаляване на влиянието на проиранските партии и милиции. И в двете държави имаше сходно по дух обществено настроение. В случая с Ливан „Хизбулла“ се ползваше с абсолютния контрол над шиитските гласове, а коалицията ѝ с другата шиитска партия – „Амал“, ѝ осигури 27 места в парламента, въпреки че партиите загубиха двете места, които не бяха предвидени за шиитите.

Системата в Ливан дава възможност на „Хизбулла“ и нейните съюзници да упражняват правото на вето върху всички назначения: председател на парламента, министър-председател, президент и т.н. Коалицията е в състояние да парализира всеки изборен процес, докато условията, налагани от „Хизбулла“, не бъдат изпълнени. Те направиха това през 2006 г., когато окупираха центъра на Бейрут и парализираха страната за 19 месеца. Кризата приключи едва със Споразумението от Доха от 2008 г., в което ветото на „Хизбулла“ беше на практика институционализирано. По-късно отново шиитската коалиция блокира политическия процес за нови 29 месеца – между 2013 и 2016 г., когато Ливан съществуваше без президент, изборите за парламент бяха забавени, а правителството беше лишено от възможност да функционира. И всичко това – за да може отново „Хизбулла“ да наложи избора си за държавен глава.

На 15 май 2022 г. бяха проведени парламентарни избори в Ливан, на които за първи път след десетилетия на доминация „Хизбулла“ загуби мнозинството си. Коалицията, водена от шиитското движение, разполага с 62 от 128 места в Народното събрание. Противниците на шиитската коалиция – в т.ч. и финансираната от Саудитска Арабия християнска партия „Ливански сили“ – спечелиха мнозинство. Сред големите изненади бе и победата на движението на друзкия лидер Уалид Джумблат над неговия исторически противник и лидер на другата основна друзка фамилия – Талал Арслан. Джумблат е известен с позицията си срещу влиянието на Сирия в Ливан. Заслужава внимание и ниската избирателна активност сред сунитското население, като много от поддръжниците на бившия премиер Саад Харири по този начин изразиха подкрепа за сина на загиналия през 2005 г. Рафик Харири и решението му да не участва в изборите.

Какъв е Вашият анализ на парламентарните резултати? Наистина ли говорим за постепенно отслабване на „Хизбулла“? 

Резултатите демонстрираха нарастваща опозиция срещу „Хизбулла“, но тези резултати засегнаха единствено нейните нешиитски съюзници. Основно „пострадаха“ просирийските кандидат-депутати, чиито имена бяха включени в списъците под натиска на Сирия или на „Хизбулла“. Всичко това обаче няма да повлияе особено на позициите на партията, защото хегемонията ѝ над шиитите остава, както и влиянието ѝ над шиитските депутати. Тя е в състояние да диктува своите условия.

Важно е да се отбележи, че общите листи между „Амал“ и „Хизбулла“ са резултат от споразумение, постигнато след тригодишни преговори. Лидерът на „Амал“ Набих Бери беше заявил, че „Хизбулла“ олицетворява Дракула, защото живее за сметка на кръвта, която пролива, и обвини партията, че е отговорна за убийството на повече шиити, отколкото самият Израел. Няколко от водещите фигури в „Амал“ бяха убити, а други напуснаха страната или бяха изолирани, докато най-сетне не беше сключено споразумението за обща листа. По този начин това, което по-късно стана известно като „шиитското дуо“, видя бял свят и не позволи появата на нови независими политически гласове сред шиитите. В шиитските части на Ливан общата листа получи почти пълна подкрепа. Подобно на вота в един авторитарен режим, 97,6 % от гласовете на шиитите бяха за коалицията между „Амал“ и „Хизбулла“.

През 2020 г. в статия за „Ню Йорк Таймс“ Лина Мунзер написа, че въпреки убеждението си, че могат да преживеят всичко, ливанците се оказаха излъгани. Вие съгласен ли сте с нея? И ако е така, кое е онова нещо, което ливанците не успяха да преживеят – последиците от Споразумението от Таиф? Възхода на „Хизбулла“ през годините? Сирийската война, а преди нея – израелската окупация в Южен Ливан? 

Признавам си, че не си спомням тази статия, но дори последните две години в Ливан бяха достатъчно трудни. Мнозина ливанци осъзнаха, че повече не са в състояние да „преживеят всичко“. Ливанците трябваше да избират между няколко дилеми – конфронтация или компромис, сигурност или свобода, война или мир, и т.н. Но в крайна сметка политическата ни система не можа да издържи на постоянния натиск на „Хизбулла“. Това е все едно да играете футбол под прицела на снайперист, по чиято воля във всеки момент всеки от играчите може да бъде елиминиран. Някои ливанци обвиняват системата, но аз лично смятам, че никоя система не е в състояние да понесе подобен партньор и да оцелее под подобен натиск.

Вие сте известен с позицията си спрямо Иран. Предвид санкциите смятате ли, че Иран някак успя да оцелее въпреки всички атаки срещу себе си? Също така успя ли Техеран да намери изход от кризата в Сирия?

Моето отношение не е спрямо Иран, а спрямо регионалната криминална структура, от която страдат включително и иранските граждани – по същия начин, по който жертви са и сирийците, и иракчаните, а донякъде – и палестинците и йеменците. Регионът е заложник на КСИР и неговите военни съюзници. Всички те използват един и същи набор от средства: убийства, парализа на политическата система, натиск.

Ние всички живеем в условията на последиците от войната между Иран и Ирак от 1980 г. Войната позволи на режима на Саддам Хюсеин да консолидира властта си и да наложи пълен контрол над Ирак, така както стори и КСИР в Иран. „Хизбулла“ е продължение на този процес, използвайки същата методология. Днес обаче ние виждаме ново поколение от хора, които се изправят срещу описаната тенденция в Ливан, Ирак, а и в самия Иран.

През 2011 и 2012 г., благодарение на Вашата помощ, София успя да стане домакин на първата истинска среща на сирийската опозиция. Мнозина бяха скептични, но срещата произведе първата обща декларация, която, за съжаление, впоследствие беше неглижирана от някои страни. Днес, десет години по-късно, какъв е изходът от продължаващата криза в Сирия, или тя вече е хроничен проблем, подобно на палестинския въпрос – две кризи, които влияят на стабилността в региона? 

От работата си по Сирия мога да направя два извода. Първият сочи, че беше грешка да се опитваме да формираме опозиция на режима в Дамаск. Подобен опит всъщност беше в полза на самия режим, тъй като това доведе до необходимостта самата опозиция да доказва своята легитимност и жизнеспособност. Дамаск се възползва от ситуацията, тъй като цялото световно обществено внимание се съсредоточи върху опозицията, а не върху деянията на режима.

Появата на опозицията също така позволи на медиите да започнат да говорят за водена в Сирия „гражданска война“, като по този начин се измести акцентът от темата за революцията, която настъпи там, и престъпленията, които режимът на Башар ал Асад извършваше срещу своите граждани, за да остане на власт. Опозицията беше под натиск да докаже легитимността си, че е обединена, че е светска, че има силно ръководство и т.н. Докато всъщност някаква форма на плурализъм, а и отсъствие на единно ръководство можеше да се смята за положителен феномен в нововъзникващото демократично общество след периода „Асад“.

Вторият извод, който мога да направя, говори за това, че в резултат на над 50-годишното управление на режима на семейство Асад сирийското общество беше доведено до ниво на политическа нефункционалност. Хората се надигнаха, излизайки анонимно по улиците, но едва сблъскали се с форма на лидерство или алтернативни групи, у тях веднага се появи едно вродено недоверие и подозрителност. Подозрение, което режимът и неговите служби за сигурност съзнателно подклаждаха.

Попаднеш ли в затвора, от теб ще бъде поискано да станеш доносник. Тези, които откажат, никога не напускат затвора и загиват там. Прекаралите години в затвора и хората, чиито семейства са страдали, веднага попадат под подозрение единствено заради това, че са успели да оцелеят. Всичко това наподобява поведението на ЩАЗИ и останалите служби за сигурност. По тази причина беше безсмислено да се опитваме да формираме опозиция, при условие че режимът бе все на мястото си, очаквайки, че ще можем да го заменим. Имаше един мъничък Башар във всеки човек в Сирия по това време.

След 24 февруари т.г. системата на международните отношения, завещана ни след Втората световна война, сякаш престана да съществува. Русия де факто не се ползва от привилегията да е част от клуба на т.нар. големи сили, представени от постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН. Струва ли си да се поддадем на изкушението да мислим за свят след модела, заложен от държавите победителки, или по-скоро следва да запазим реда, докато не намерим с какво по-добро да заменим вече съществуващата система? 

Много от държавите в Близкия изток сякаш гледат на войната в Украйна с оптимизъм. Западът игнорираше руските действия в Сирия и сега западните държави осъзнават, че това, което се случва в Украйна, е своеобразно повторение на сирийския сценарий. Ние непрекъснато повтаряхме, че Башар ал Асад следва правилата от Хама и Грозни и че Иран действа по един криминален начин в Сирия чрез своите милиции, извършващи масови убийства. Но Западът избра да сключи сделка с Русия, с Иран и с Ал Асад за сметка на сирийския народ и за сметка на задълбочаваща се криза в Близкия изток.

Мнозина в Близкия изток са някак скептични да последват действията на САЩ и ЕС спрямо Русия. Египет, Ирак и ключови държави от Залива са дори доста внимателни. Какво мислите за това? 

Много малко е доверието в региона спрямо способността на САЩ или ЕС да отстояват своите позиции в Украйна. Видяхме, че и Вашингтон, и Брюксел сякаш признаха своето поражение в тази война, преди дори тя да е започнала. На президента Зеленски беше предложено той и семейството му да напуснат Украйна, докато САЩ и ЕС обсъждаха санкции, които да бъдат наложени едва след войната, а дори и по този въпрос нямаше съгласие. Да обсъждаш последиците от дадено събитие на практика означава да го приемеш за вече случило се. И страните в Залива и Ирак са непосредствено изложени на иранската заплаха и нямат никакво доверие, че САЩ ще ги защити. Египет се намира във фарватера на Залива, а режимът на Абделфатах ал Сиси не е в състояние да оцелее дори седмица без финансовата помощ на ОАЕ и Саудитска Арабия. Така виждам аз събитията.

Заглавна снимка: © Chatham House / Flickr

Източник

Как преподаваме и говорим за комунизма

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-prepodavame-i-govorim-za-komunizma/

Луиза Славкова е основател и изпълнителен директор на Фондация „Софийска платформа“, която за поредна година организира лятно училище в гр. Белене по темите за паметта и демокрацията. Славкова е член на Консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), през годините е била програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика, гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет и съветник на министъра на външните работи Николай Младенов. Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование, и е съавтор на учебник по гражданско образование по учебната програма на новия предмет. 

Йоанна Елми разговаря с Луиза Славкова за лятното училище, за паметта за комунистическата диктатура и за важността на гражданското образование при малки и големи.

Лятното училище се провежда под надслов „Защо ни е да помним?“. Безспорно отговорът е важен и питам и за него, но първо ми е интересно нещо друго – не е ли важно и как помним? Защото българската образователна система тежко залага на помненето на определени исторически моменти, дори на механично наизустяване, но има ли смисъл от такова помнене? 

Разговорът за паметта е многопластов. И в теорията, и в практиката има различни подходи, включително радикални, според които е по-добре да не се помни нищо. Защото паметта само репродуцирала определени нагласи и никога не можело да има трайно разбирателство, особено където е имало конфликт между две групи. Ако една група от обществото е представена като палач, а друга – като жертва, помненето затвърждава тази представа. Известен представител на този подход е синът на Сюзън Зонтаг – Дейвид Рийф, който години наред отразява войните в бивша Югославия и е убеден, че е по-добре на Балканите нищо да не се помни. Аз не съм съгласна с него, но това не означава, че не обсъждаме това гледище в нашето лятно училище. Ние питаме всеки участник дали трябва да помним комунизма с неговите репресии като тоталитарен режим, или не. И оттам: ако го помним – защо да го помним?

В лятното училище не бягаме от различните пластове на разказа за комунизма, но правим разлика между наративите – които се менят – и фактите. Факт е, че комунизмът е осъден като престъпен режим редом с фашизма и националсоциализма, независимо че има българи, които никога не са чували за лагерите за политзатворници в България, тогава носещи срамното име „трудово-възпитателни общежития“ (ТВО). Носталгията по живота по време на комунизма, ако и да е измамно усещане за предвидимост, е легитимно усещане и никой от нас няма право да се присмива на тези емоции у някои хора. Но това не променя факта, че други стотици хиляди са белязани – често произволно и безвъзвратно – от режима. Така че и в лятното училище ние отваряме темата като един голям сноп, в който побираме всякакви детайли от историята на комунизма, в рамките на една седмица отсяваме и подреждаме кое е факт, кое е спомен и кое е част от държавната политика за паметта (или отсъствието на такава).

Разбира се, много по-лесно се помнят, разказват и преподават славните откъси от историята; онези, в които ние сме победители или пък жертви. Обаче как говорим за един период, в който системата на комунизма е палач, ние като общество сме и жертва, и палач, но сме и онова сиво пространство между двете крайности, където има всякакви хора – тихи свидетели на издевателства; хора, които под натиска на службите стават доносници; хора, наивно вярващи във фасадата на комунизма, и т.н. Разговорът за тази сива зона ни е особено важен. Защото нищо в живота не е само черно или бяло. И колкото по-добре разбира един млад човек, че историята на близкото минало е нещо комплексно, толкова по-вероятно е, занимавайки се с нея, да се учи на критично мислене, да размишлява за противоречията и за собствените си пристрастия, за пропагандата или за ролята на гражданското участие.

Участници в лятното училище заедно с Цветана Джерманова, оцеляла лагеристка от ТВО „Босна“ и „Белене“ © „Софийска платформа“

По Ваши наблюдения какви са промените, ако има такива, в преподаването на историята на тоталитарния режим на деца и студенти в последните години? 

В последните години се случиха много неща. Имаше промяна в учебните програми в класовете, в които се изучава съвременна българска история, и комунизмът е застъпен много по-детайлно и най-вече правдиво. В старите програми бяха изпускани термини като „Народен съд“, „Държавна сигурност“ и още много, а в така или иначе малкото отделени часове по тази тема учениците остават с усещането, че комунизмът не е някаква история, заслужаваща внимание. По време на пандемията не успяхме да проследим какво е въздействието на промяната на учебните програми, но се надявам, че с повечето часове, посветени на този период, и познанията ще набъбват.

Разбира се, преподаването е другият препъникамък. Особено учителите, живели преди 89-та, трудно могат да се дистанцират от личния си опит и да си признаят, че историята, която те са учили като педагози, е продукт на същия пропаганден апарат, който би трябвало да могат да осъдят в клас. При по-младите учители невинаги е по-различно, защото, за съжаление, в университетите ни сред историците продължава да има ядра, които не гледат на комунизма като на престъпен режим. Самите методи на преподаване пък са другата трудност – у нас не е много популярно да се преподава с интерактивни методи, а дидактическият подход все още е най-следван. Това често води и до асоцииране на историята със скучна фактология – освен когато става въпрос за история, свързана с националните ни герои Ботев и Левски, за които впрочем също рядко се знае нещо отвъд клишетата.

Засегнахте какво липсва в преподаването и какво може да се подобри. Вие правите ли усилия в тази посока? 

Усилията, които ние полагаме, са за демократизиране на самото преподаване и за постоянно създаване на актуални материали, помагала, възможности за участие в проекти в помощ на учители и местни активни граждани, които работят по темите за историята на комунизма и гражданското образование в цялата страна. В обученията си за учители наблягаме на интерактивните методи, така че в час по история или гражданско образование преподавателите да насочват учениците, да модерират процеса на работа в час, а не да държат лекции от по 45 минути. Обученията, които организираме, са базирани на тези методи, така че преподавателите изпитват сами добавената стойност на ученето през преживяване, симулация – или направо през топография, на терен. Именно това е и основен метод в работата ни в лятното училище – работа с история през преживяване на мястото, неговите обитатели сега, артефактите, запечатаните истории, спомените на очевидци.

За нас разговорите за историята на комунизма не са самоцел, те са част от опита ни да усилим значението на демократичната култура в нашето общество. Войната в Украйна е най-радикалното доказателство защо познаването на миналото е важно. То показва не само защо е от съществено значение едно общество да е демократично, в общност с други демокрации, които имат колективен ангажимент да си помагат, но и защо паметта за тоталитаризмите наистина предпазва от това една държава и най-вече гражданите ѝ да се плъзнат надолу по авторитарната крива.

Тази пролет, веднага след началото на войната в Украйна, стартирахме мащабен проект в Белене, посветен на паметта за лагера. Освен че ще разработим виртуален тур, започваме записването на разказите на малкото останали сред нас оцелели от лагера посредством нови технологии, така че техните свидетелства да останат запечатани за следващите поколения. След година вие ще можете от екраните си да водите разговор с тях и те да отговарят на въпросите ви, свързани с живота в лагера, без да сте физически на едно и също място. Тези подходи не само съхраняват паметта и запечатват гласовете на малкото оцелели сред нас, но вървят и в крак с времето и с начина, по който младите хора консумират информация.



Из сградите на о. Персина © „Софийска платформа“

Умишлено казвам „тоталитарен режим“ във въпросите си и забелязвам, че и Вие използвате тази формулировка в анонсите на събитието. Засегнахме темата за Украйна, затова питам: в България като че ли асоциираме тоталитаризма единствено с „комунизъм“, но днес виждаме например един руски тоталитарен режим, който няма общо с конкретна идеология и по-скоро заема от всичко по малко. Трудно ли се обясняват тези динамики на ученици и студенти? 

Разбира се, ние сме запознати с дискусиите около термина „тоталитарен режим“ и водим такива помежду си като екип, но и с хората, които срещаме в различните си формати. Спорът за термина е дали един режим може да е толкова репресивен, че да е тотален в подтисничеството си и да не оставя нито една брънка от личния и обществен живот незасегната. И честно казано, като чета за броя на доносниците в България по време на комунизма, като гледам снимки за абсурдните граждански ритуали, с които партията се опитва да изземе ролята на Църквата (като гражданското кръщене например), и т.н., съм склонна да кажа, че комунизмът е тоталитарен, наистина се опитва да присъства навсякъде. Затова и щетите, които нанася на гражданската ни култура, са толкова големи, че продължаваме да не можем да се отърсим от тях. И до днес имаме очаквания държавата да се погрижи за нас, и то не в онзи социалдемократичен смисъл, а с готовност жертваме някоя от свободите си за тази грижа. Това граничи с поданическите нагласи, не с гражданските, и принадлежи към друг, отдавна отминал век.

По сходен начин са белязани и руснаците, струва ми се, въпреки че не познавам Русия толкова добре. Това ги прави и лесна жертва на пропагандата, с която ги облъчва режимът на Путин. След края на Студената война антидемократичните режими трудно влизат в калъпа на идеологиите, както ги познаваме от ХХ век, и дори на нас, възрастните, ни е трудно да се ориентираме в тази нова координатна система. Помислете само колко ни е трудно да кажем какво е популизъм, защо някои държави са полудемокрации, а други – полуавторитарни. Освен че е сложно да се обясни, защото е сложно по принцип, допълнително се затрудняваме, когато средата, в която растат младите хора, е пропутински настроена. Тези нагласи не са дълбоки, те са базирани на клишета, зад които дори няма сериозни размисли. Но те са базирани и на тази наследена култура на пасивност, а Путин има образ на мъж с твърда ръка, който брани руснаците от всички реални и (най-вече) конструирани врагове.

В този дух ми направи впечатление и преподаването на „демократични ценности“. Пандемията показа според мен, че трудно разбираме границата между лична свобода и колективно добруване, между необходими за съвместния живот правила и репресия. Същевременно виждаме, че през последните години някои европейски лидери бяха по-склонни да загърбят базови ценности в името на определена realpolitik, която всъщност често пъти води до повече беди в дългосрочен план. Как обясняваме и изобщо дефинираме демократичните ценности в такива времена? Успяваме ли да излезем от клишето, че Западът е задължително демократичен, а Изтокът – задължително недемократичен? 

Аз мисля, че човек може да губи за моменти вярата си в общото благо, демокрацията, солидарността, равноправието, но това не значи, че демократичните ценности губят валидност по принцип. И да, дори сегашната ситуация с руския газ и с това кой какво е договорил с „Газпром“ може да накара човек да погледне обединена Европа с повдигната вежда. Но да капитулира тотално и цинично да каже, че всички са маскари и големите винаги печелят, е твърде елементарно. Демократичната култура, или по-скоро демократичните компетенции, които ние се опитваме да насърчаваме, не повеляват това. Те възпитават точно обратното – че демокрацията не е перфектна, но е най-свободната и най-справедлива система, която сме могли да измислим от атиняните насам. Тъй като тя е форма на управление на съжителстването ни в големи групи, няма как да бъде лесна, без конфликти, защото всички имаме различни интереси и предпочитания. Менажирането на динамиките в едно семейство е сложно, какво остава в една нация. И както нямаме очаквания отношенията в най-малките ядра да са елементарни, така не би трябвало да ги имаме и на ниво общество.

В този толкова комплексен свят е нелогично да си обясняваме нещата едновалентно или с дихотомии, въпреки че разбирам защо е примамливо, оттам и защо хората стават жертви на конспирации. Те, конспирациите, правят точно това – яхват разочарованието от сложната реалност, особено на онези, които са ощетени от нея по някакъв начин, и намират лесно, елементарно обяснение за несгодата. За съжаление обаче, рядко тези обяснения са правдиви. Те не само че създават илюзии у хората, но и елиминират изцяло собствената роля в битието, отнемат свободата на действие на човека. За мен ценностите трябва винаги с еднаква сила да се насърчават и в особено трудно моменти усещаме последствията от тяхната липса.

В работата си ние говорим повече за компетенции, отколкото за ценности. Без да навлизам в подробности, на практика компетенцията е онова, което те прави демократичен гражданин, и е комбинация от ценности, нагласи, умения – имаме безплатен видеоурок на тази тема с платформата „Уча.се“, както, между другото, и на всички други теми от учебната програма по гражданско образование за ХI и ХII клас.


Работа по групи в Държавен архив – Плевен © „Софийска платформа“

Да поговорим и за самите ученици. Как приемат те програмата? Какви въпроси задават най-често? С какви впечатления идват в лятното училище и как те се променят към края на програмата? 

В лятното ни училище в Белене идват всякакви младежи. Такива с познания и такива без; участници, чиито семейства имат история на репресии или пък са били облагодетелствани по време на комунизма; деца от малки и големи населени места, от цялата страна. Не изискваме знания или успех, търсим грамотно написана мотивация и обоснован интерес, та дори и той да е артикулиран като „Не зная нищо, но ми е любопитно“. Срещите с оцелели от лагера, обходът на разрушените сгради от Обект 2 в лагера „Белене“, разговорите с лектори, креативните саморефлексии със собствените снимки и написани мисли, работата с архиви от особено голямо значение в Държавния архив в Плевен, срещите с беленската общност – всичко това изисква време, за да се осмисли, преживее и подреди. Преживяването със сигурност е едно от онези неща, които остават за цял живот, защото е емоционално, свързано с мястото и с живите следи.

Въпросите, които чуваме, са от всякакво естество, но последната година ни направи впечатление, че участниците имаха нужда да говорим и за Прехода като исторически период, който им помага да осмислят комунизма. Очевидно са достатъчно далеч от Прехода, за да е той в тяхната перцепция едно безвъзвратно приключено минало. Със сигурност си тръгват с много повече познания за периода, с осъзнаване за дупките от училище, за тишината или носталгията по темата у дома, но най-вече за влиянието на периода и до днес върху нас като общество. Началото на лятното ни училище е посветено на демокрацията, защото тя е реалността на участниците. Оттам вървим хронологично назад към комунизма и завършваме с паметта в демократичното ни общество, вкл. и политизирането ѝ.

Като че ли винаги сме склонни да залагаме надеждите си на по-младите поколения. Според Вас нужни ли са обаче усилия за образоване на предишни поколения относно историческото наследство на близкото минало? Как биха изглеждали такива усилия? Планирате ли нещо подобно? 

Като фондация работим точно толкова с възрастни, колкото и с млади хора. В България т.нар. гражданско образование за възрастни не е толкова популярно. Най-вероятно защото гражданското образование не е много популярно като цяло, но и защото с млади хора се работи по-лесно. Нагласите им не са толкова циментирани като тези на възрастните, затова и с тях се постига по-голямо въздействие. С възрастните са нужни по-различни подходи.

Ще дам пример – няколко пъти организираме представления със стендъп комедия, посветена на ЕС и на Прехода. Така през хумора и най-вече през интересите и естествената среда на възрастните инициираме размисли на теми като членството ни в ЕС, финансовите измерения на отворените пазари за стоки и услуги, но и обратната страна на медала – обезлюдяването и липсата на медицински кадри заради емиграцията на Запад. Работим много с преподаватели, както споменах, но нагласите не се променят бързо, възрастните не стават по-демократични от една вечер със стендъп комедия или един семинар. Изисква се работа в продължение на месеци, дори години и разбира се, е много трудно да се изолира влиянието на гражданското образование от всякакви други случки от живота на възрастния.

В този смисъл е трудно и да се каже, че именно гражданското образование за възрастни ги прави по-демократични. Но има достатъчно изследвания, които показват, че то води до по-голяма ангажираност. Че наличието на граждански организации и пространства е предпоставка за повече граждански инициативи и съответно липсата им се свързва с липсата на организиран граждански живот.

Заглавна снимка: © „Софийска платформа“

Източник

Не стреляйте по Калина Константинова

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ne-strelyayte-po-kalina-kostadinova/

През последната седмица либерално-демократичната общност у нас (към която се причислява и авторката на този текст) намери нова персонализация на гражданското си недоволство. Става въпрос за вицепремиерката Калина Константинова. Обвинителният ѝ тон по адрес на украинските бежанци трудно може да остави безразлични хората с чувствителност към човешките права. Още повече че бягащите от агресията на Русия срещат у обществото ни многократно повече съпричастност, отколкото тези от Сирия или Афганистан. Макар в последно време това да се променя – не на последно място, в резултат на масираната проруска пропаганда у нас.

Кратко опресняване на паметта

Правителството интерпретира като изключителна щедрост от страна на държавата настаняването на украинците в луксозни хотели по морето вместо в бежански центрове и палаткови лагери. Мярката беше ограничена до 31 май, а краят ѝ съвпада с началото на туристическия сезон у нас. Говорейки за тази необичайна управленска мярка обаче, като че вече сме позабравили как точно се породи тя.

Всъщност благородната идея да се настаняват украинските бежанци в хотели съвсем не е на правителството. Хотелиерите сами решиха да проявят инициатива и гостоприемство. А после поискаха държавата да им плати за човещината, та да поспечелят нещо извън активния сезон. За разлика от частните лица, които прибраха украинци в домовете си безвъзмездно. Така правителството се оказа пред свършен факт. И тъй като държавата не беше измислила нищо по-добро, реши поне да финансира създадената система за подкрепа. При известни условия – до 40 лв. на човек за нощувка и храна при настаняване в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър.

Нови времена – нови мерки

Според новата мярка за настаняване на бежанците, анонсирана от заместник-премиерката по ефективно управление, те следваше да бъдат настанени в държавни бази, хотели с по-ниски категории и къщи за гости срещу 15 лв. на ден с храна или 10 – без храна. Ако се чудите колко качествени три хранения може да си осигурите за общо 5 лв., не сте единствените, които си задават този въпрос.

Все пак са се намерили, ако се вярва на правителството, достатъчно собственици на места за настаняване, които да се включат в програмата. Голяма част от тях са в планински курорти и в населени места, които не са известни туристически дестинации. Собствениците им вероятно са преценили, че и малкото държавни пари ще са повече, отколкото те обичайно биха получили. А украинците… все ще се намери с какво да ги хранят.

Къде се „изгубиха в превода“ Константинова и украинските бежанци?

Бежанците трябваше да напуснат хотелите, в които са настанени, до 31 май, а държавата – да осигури автобуси и влакове за извозването им. На тях обаче не се качи почти никой, въпреки че много от украинците вече бяха попълнили онлайн въпросник за нуждите и намеренията си. Именно това предизвика гнева на Константинова – от нейна гледна точка „неблагодарниците“ са пратили усилията на правителството на вятъра и имат претенции да продължават да си живеят в луксозни хотели по Черноморието.

Само че украинците бяха третирани като чували с картофи. От тяхна гледна точка ситуацията изглежда съвсем иначе – те просто не са получили никаква информация въпреки обещанието за отговор до 48 часа след попълването на въпросника. Ако не са научили по някакъв неформален начин, е нямало как да разберат къде и кога ще ги чакат автобусите. А къде точно ще ги закарат – това съвсем не са знаели. Проблемът е особено сериозен за имащите личен автомобил. За много от тях това е най-скъпото им имущество, оцеляло през войната, и не биха го зарязали просто ей така, за да се отправят в неизвестна посока.

Който не иска да слуша, трябва да почувства, гласи стара немска поговорка, оправдаваща боя над деца.

Обидена на „претенциозните“ украинци, Калина Константинова заяви, че вече няма да се допускат празни автобуси и влакове. Вместо това най-нуждаещите се бежанци ще бъдат транспортирани до буферни центрове, а оттам – до държавни бази във вътрешността на страната. Ако бягащите от руската агресия просто бяха получили информация, тази по същество наказателна мярка щеше да е излишна, но уви.

И така, стотици украинци бяха настанени в буферни центрове – фургони без климатици, хладилници и топла вода. Там вечерта не получиха храна, на сутринта закуска имаше, но не и подходяща за малки деца. Държавата оправдава тези условия с аргумента, че те все пак са само за 72 часа. А поуката за бягащите от Украйна е да видят какво им е на „истинските бежанци“, които „не ги глезят“. На сирийските и афганистанските майки с деца в бежански лагери да не им е леко? Щом са нуждаещи се, трябва да са благодарни и да търпят.

И няма да имат претенции, когато автобусите отново дойдат да ги отведат в неизвестна посока.

Отделен въпрос е, че някои от украинците вече имат личен лекар и не знаят дали на новото място ще могат да се сдобият с такъв. Както и че в изолирани курорти и в обезлюдени градчета не е лесно и за българи да си намерят работа, а какво остава за бежанци, които искат да се устроят и да се интегрират. В същото време има немалко фирми, които биха наели украински бежанци, две трети от които са с висше образование, но освен административните спънки, като например признаване на дипломи, трудно може да се наеме висококвалифицирана специалистка, разпределена в Паничище.

Държавата обаче не мисли особено как да облекчи пълноценното включване на бежанците от Украйна в българското общество. Едно – заради аргумента „ами те искат да си ходят“, друго – заради устойчивата нагласа у нас, че интеграцията е проблем единствено на интегриращите се. Именно тази нагласа е в основата на известната фраза „те не искат да се интегрират“. Независимо кои са „те“.

Интеграция? Това пък какво е?

Интеграцията на чужденци (и в частност на бежанци) е нещо, с което българската държава традиционно не желае да се занимава. След влизането на страната ни в Европейския съюз беше приета Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция 2008–2015 г. Тази стратегия вървеше заедно с европейски пари за интеграция, разпределяни от българските институции за проекти. В екипа на един от първите спечелили проекти бях и аз, така че ще споделя малко личен опит.

Задачата ни беше да изработим индикатори за интеграция на имигранти. За тази цел проучихме европейския опит. Силно впечатление ми направи германската система, в която фигурираха включително такива индикатори за качеството на живот – дали чужденецът се задъхва, когато се качва по стълби. За контраст, наличните български индикатори бяха „брой подадени проекти“, „брой спечелени проекти“, „брой проведени кръгли маси“ – все в този дух. Представихме предложенията си за индикатори и… на следващата година беше обявен проект по същата тема. Така държавата плащаше за разработване на индикатори след индикатори, без да въведе никой от тях.

Ето за толкова „смислени“ дейности отиваха европейските пари за интеграция.

Стратегията за периода 2015–2020 г. вече включваше в заглавието си и думата „убежище“. И този документ си остана само на думи. Отношението към сирийските бежанци в този период показва на какво е способна държавата, ако от нея, а не от предприемчиви хотелиери зависи настаняването на бягащите от война. Единайсет хиляди бежанци от Сирия (колкото беше максималният им брой у нас в един и същи момент) се оказаха непосилно бреме. Те бяха поставени в условия, които дори при огромните усилия на доброволците си оставаха нечовешки.

В заглавието на проекта за стратегия за периода 2021–2025 г., предложен в края на управлението на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, интеграцията изобщо отсъства. Както и убежището. До ден днешен документът не е приет, така че понастоящем България е без официална стратегия какво да прави с чуждите граждани на територията си. Като се има предвид въздействието на предишните стратегии, загубата не е голяма. Отсъствието ѝ обаче е показателно за липсата на ангажимент на държавата към чужденците (и бежанците в частност) у нас.

Това е ситуацията, която завари настоящото правителство в началото на бежанската вълна от Украйна.

На фона на приоритетите за правосъдна реформа и борба с корупцията чужденците не бяха на дневен ред. Докато един ден украинските майки с деца не започнаха да идват у нас. За разлика от комай всички премиери в най-новата ни история, отношението на Кирил Петков към бежанците беше позитивно и приемащо, а не ксенофобско. Правителството предприе редица мерки за оптимизиране на работата на институциите, включително смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.

Ала няма как цялата система за предоставяне на публични услуги, имащи отношение към бежанците, да се подмени като с магическа пръчица. В нея работят администратори, експерти и всевъзможни служители, много от които не могат да си представят, че трябва да служат на хората, а не да упражняват власт над тях, да ги дисциплинират, наказват и унижават. Това важи за публичните услуги в България като цяло, не само по отношение на бежанците, но спрямо най-уязвимите дехуманизиращото отношение достига невъобразими висини.

И неусетно правителството претърпя трансформация.

Вместо управляващите да успеят да реформират държавната администрация, свикнала, че над бежанците се издевателства по дефиниция, се получи обратното. Не успявайки да овладее бюрократичната и ксенофобска система, правителството неусетно възприе нейната реторика. Която неприятно напомня псевдопатриотичния патос на предишното управление, от чиито прийоми настоящата власт се опитва да се еманципира.

Тази неприятна еволюция обаче си има и обратна страна – управляващите поне се опитват да поемат лична отговорност за действията на администрацията, макар и по не най-подходящия начин. Провалът на първия опит за разселване на украинците и въвеждането на новите „дисциплиниращи“ мерки се представят лично от Калина Константинова.

Затова и в личността на Константинова се персонифицира цялата промяна на отношението към украинските бежанци,

която всъщност е плод на институционална некадърност. А тя – резултат на десетилетно възпроизвеждани вредни модели. Поведението на вицепремиерката не е похвално. Но то е само върхът на айсберга, чиято основа стига надълбоко, далеч отвъд настоящото правителство. По-лесно е да хвърляме вината върху един човек, отколкото да си даваме сметка за принципите на функциониране на социалната система, част от която впрочем сме и самите ние.

За управлението на Кирил Петков настоящата ситуация е тест – дали ще продължат усилията за „продължаване на промяната“, или системата ще претопи опитващите се да я реформират. Случващото се с украинските бежанци е само един пример за ситуацията в почти всяка сфера на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизявлението на заместник министър-председателката по ефективно управление Калина Константинова

Източник

Политиката като секс. Асоциациите на един министър

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/politikata-kato-seks-asotsiatsiite-na-edin-ministur/

Какво е общото между политиката и секса? Жаждата за контрол и власт. А в една управляваща коалиция? Че няма удоволствие в коитуса.

Транспортният министър Николай Събев пробва да ни убеди в противното – по-скоро в асоциациите, които възникват в съзнанието му.

„Ако приемем, че коалиционното правителство е като един нормален брак, то този брак ще продължи точно толкова дълго, колкото на средностатистическите семейства. Разликата е, че просто в това семейство ние сме повече с италиански характер и съседите на сутринта веднага разбират доколко и как жената е била доволна от начина, по който се е отнесъл към нея съпругът ѝ, доколко има нужда от нови обувки и т.н. Това е разликата между сегашното коалиционно правителство и другите, обикновените“, казва Николай Събев пред bTV.

На сутринта обаче доволни физиономии няма, особено след коалиционните съвети. От приличие няма да питаме кой е жената. За Събев коалицията явно възпроизвежда патриархален брачен модел, при който жената разчита на съпруга си за всичко – от секс до обувки и самочувствие, изобщо е негов орбитален апарат. Точно като типа отношения, които структурира политиката – една група лица контролира друга. Германският социолог Макс Вебер определя такава връзка като Herrschaft, връзка на господство и подчинение, при която „командата е приета като валидна норма“. И това е в сила, независимо дали една власт е основана на харизма, традиция, или правна рационалност – според трите идеални типа господство, дефинирани от Вебер.

Когато министърът сравнява коалицията с брака на „средностатистическо семейство“, асоциацията е за сцена от соцфилмите с плетени покривчици в хола и жени в пеньоари, не и страст. В добавка – и тъща, която слухти зад вратата на спалнята, а после отива да пържи кюфтета.

„Президентът е добрата тъща, която дава указания какво да правим на спалнята“, продължава с играта на асоциации най-успешният в бизнеса министър. 

Само че в спалнята на коалицията цари тишина. Единият от четиримата партньори може и да слуша тъщата, но за секс са нужни поне двама.

Любопитно е как министър милионер пробва да омаловажи разкола в управляващата коалиция с шегички със сексуален подтекст, което внася миризма на яхния по високите етажи на властта и политиката вече изглежда лесна работа – стига зад вратата да е правилната тъща.

Наподобяването на коалицията на семейство обаче пасва на разбиранията на „средностатистическия българин“, който гласува за пазителите на традиционните ценности и се умилява как чорбаджи Марко вечеря с голямата си челяд в първа глава на „Под игото“. Колко ще трае бракът в коалицията, ако не може да се купят нови обувки на всички недоволни жени? Николай Събев едва ли знае отговора на въпроса.

Статистиката установява, че в България браковете намаляват за сметка на съжителствата без брак – от ГЕРБ и ДПС са наясно как се прави. БСП и ДПС – също. Не е необходимо да си в коалиция, за да имаш връзка в политиката. Да вземем „плаващите мнозинства“ – това е като да си обвързан, ама да не пречи да излезеш за малко секс с някого от Tinder. В политиката понякога му казват „исторически компромис“.

Иначе българските политици се държат срамливо и свито, когато става въпрос за секс. Не се осмеляват да признаят публично различност, мълчат за отношението си към куиър общността. От време на време някоя жълта медия съобщава чий любовник/любовница се е сдобил с добър пост и съответстваща му заплата в някоя държавна институция. Тоест как инструментите за удоволствие се използват за кариерно развитие.

„Съгласно един демократичен морал, за сексуалните актове трябва да се съди по начина, по който партньорите се отнасят един към друг, по наличието или отсъствието на принуда, както и по количеството и качеството на удоволствията, които си доставят“, пише антропологът Гейл Рубин в своето есе Thinking Sex, цитиран от Дейв Мадън от „Гардиън“ в любопитната статия „Време е политиците да прегърнат революционната сила на секса“.

Но в политиката удоволствието не е сред критериите за работещо управление. Вместо асоциацията със семейството и дали рано сутрин на жената ѝ личи добрият секс, транспортният министър да беше обяснил например какво става с ония мостове на Дунав. Най-напред Николай Събев беше обещал четири, по-късно вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев обеща пет – до края на мандата. И даже три тунела под Стара планина.

Избирателите не се интересуват какво прави коалицията в спалнята. (Секс за сприятеляване? Нали според Фройд сексуалният инстинкт е по-силен от агресивния и потиска деструктивните тенденции.) Избирателите едва ли асоциират управляващата коалиция с брака на едно средностатистическо семейство. Предвид факта, че всяка от трите политически сили подписа поотделно коалиционно споразумение с „Продължаваме промяната“, прилича по-скоро на султански харем…

Всъщност избирателите ги интересуват политиките на управляващите и тяхната ефективност. Игрите на асоциации най-добре да останат за срещи с приятели.

Заглавна снимка: Стопкадър от участието на министър Събев в предаването „Защо, г-н министър?“ на Мария Цънцарова от 29 май 2022 г.

Източник

Врачуване по наука. Лекция на Олга Токарчук

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/olga-tokarczuk-lecture-university-of-warsaw/

На 23 февруари 2022 г. Олга Токарчук бе удостоена със званието „доктор хонорис кауза“ на Варшавския университет, нейната алма-матер. В лекцията си на церемонията полската писателка и нобелова лауреатка се осланя на науката – от квантовата физика и логиката до медицината и епигенетиката, – за да се опита да предскаже бъдещето. Днес предоставяме на читателите на „Тоест“ пълния текст на тази богата и плътна лекция в превод на Крум Крумов.

Ваши благородия, уважаеми Сенате и Вие, почетни гости,

Преди всичко бих искала да се поклоня ниско на брутално атакуваните от московския режим украинци и украинки. И макар да не намирам думи за това варварство, искам да им засвидетелствам своята… нашата солидарност и подкрепа и да им дам утеха. Атаката срещу свободна Украйна за мен е атака срещу Европа. Военното положение няма граници. Веднъж започната, войната ще продължи да съществува в умовете ни дотогава, докато не направим всичко възможно, за да я прекратим.

Настоящият момент, в който заставам пред Вас, е уникален в целия ми живот – това е признанието на работата ми от най-важното за мен учебно заведение, от моята алма-матер. Дойдох във Варшава и в моя университет през август 1980 г. Пристигнах с раница, натъпкана с буркани и книги, за да изкарам студентската си бригада, преди да започна следването си в първи курс. Най-много се изненадах от това, че още с излизането от варшавската Главна гара се озовах очи в очи с историята. По протежение на две от главните артерии в центъра, Йерусалимските алеи и улица „Маршалковска“, един зад друг бяха спрели трамваите и образуваха голям, километричен кръст – започваше Августовската стачка.

Най-много ме изненада това, че Полският фармацевтичен комбинат, където в продължение на месец пъхах памук в шишенцата с лекарства, се оказа силна мотивация за учене. Всъщност бригадите са измислени точно с тази цел. Есента вече живеех на улица „Заменхоф“ и всеки ден минавах през някогашното еврейско гето до Института по психология, който се помещаваше в бившата сграда на Гестапо. В онази варшавска зима от магазините не можеше да се купи нищо, оцелявахме благодарение на студентските столове, а онези от нас, които получаваха колети от вкъщи, имаха право да си мислят, че живеят царски.

През тези пет години следване се формираха моите вътрешни карти, създаваше се езикът, посредством който от този момент нататък назовавах действителността, завързвах приятелства за цял живот, изковавах политическите си възгледи. Студентските стачки, в които участвах – първоначално в сградата на Факултета по психология, впоследствие и във Философския факултет, – за мен се оказаха сред най-важните лекции по гражданско образование. Доброволческата практика в психиатричната болница и в отдела за екологична терапия ми разкри тъмната страна на живота, но наред с това отвори сърцето ми за огромните мащаби на страданието. От моите пациенти се научих да слушам и осъзнах, че животът на всеки човек е достоен да бъде тема за книга.

В настоящия изключителен и паметен за мен момент благодаря на моите преподаватели за това, че отвориха очите и сърцето ми, разпалиха любопитството ми, научиха ме да плавам из необятните океани на знанието и събудиха у мен нуждата от непрестанно търсене, от изследване на границите и от критично мислене. Бих искала горещо да благодаря на автора на тържественото слово – професор Анджей Менцвел, чиито трудове многократно са ме вдъхновявали и ми позволиха да вникна в тънкостите на културата. Благодаря също така на рецензентките и рецензентите ми за внимателния и добронамерен прочит на моите текстове.

Трябва да призная, че бях обзета от съмнения дали в тези толкова объркани военни времена имам право да прочета лекцията, която бях подготвила за случая още преди година и половина. Дали сега, когато цензурата се завръща и директори на театри биват сваляни за назидание, отнемайки на културата свободата на творческото изразяване; когато се правят опити за прокарване на анахронична програмна антиреформа на образованието под знака на надзора и контрола; когато през Беловежката гора издигат масивна ограда, нанасяща огромни щети на природата, а на всички нас – болезнени морални загуби… редно ли е да прочета тази отдавна подготвена лекция? Тя е възхвала на въображението и най-вече на радостта от мисловния процес – един оптимистичен, надявам се, текст, който доказва, че мисленето ни прави свободни хора. Затова в крайна сметка реших: да, ще прочета тази лекция.

Врачуване по наука

През изминалите векове са съществували най-различни форми за предсказване на бъдещето: от оракули и наблюдение на природата до контакти със свръхестествени сили. Ще се обърна за примери към Античността, когато паралелно с многовековната астрологическа традиция са съществували различни видове мантии: повече или по-малко очевидни. Към първата група принадлежат ониромантията – врачуване по сънища, аритомантията – врачуване по числа, хиромантията – гадаене на бъдещето по линиите на дланта, и серомантията, която вещае по излетия във вода восък. С предвиждане на бъдещето се е занимавала също и литературата, като в по-голяма си част е сътворявала ужасяващи и дистопични визии.

Съвременният жанр на научната фантастика от един момент на развитието си започва директно да се основава на създадената още през ХХ век наука, наречена футурология. В произведенията си Станислав Лем и особено моят любимец Филип К. Дик съумяват по един невероятен начин да предвидят човешките изобретения. Когато чета тези двама автори, често ме побиват тръпки. Литературата се оказва по-добра врачка от самата научно обоснована футурология. Всъщност последната днес е известна с това, че не работи. Повечето от популярните ѝ прогнози не се сбъднаха.

Но можем ли да врачуваме по самата наука? Мисля, че сред хилядите научни открития можем да намерим и такива, които имат големия потенциал да променят мисленето ни за света по парадигматичен начин. Парадигмата, както знаем поне от трудовете на Томас Кун, е набор от понятия и теории, които формират основата на дадена наука, даже на много науки. Тези теории и понятия по-скоро не са поставяни под въпрос – поне дотогава, докато парадигмата носи творчески, познавателен заряд, което означава, че посредством нея може да бъдат създавани специфични теории съгласно експерименталните данни, с които се занимава дадена област на познанието.

Повечето изследователи приемат парадигмата въз основа на консенсус и макар той да е силно интуитивен, а не изцяло научен процес, поставянето на парадигмата под въпрос от страна на учен обикновено завършва с проблеми и изключване. Помним какви неприятности е имал Николай Коперник, преди да успее да преобърне изцяло възприятията ни за Космоса. Геоцентричната система на Птолемей е изглеждала очевидна и макар погрешна, тя е била приета именно по пътя на консенсуса. Но в същото време е била логически последователна и концептуално е можела да обясни, било то и по доста сложен понякога начин, голяма част от движенията на небесните тела.

Но парадигмата не е веднъж завинаги. Съществуват – и тук отново ще си послужа с Кун – научни революции, които я преобразяват, а заедно с нея преобразяват и дадена дисциплина, често и много други области на познанието и живота. Последиците от революцията на Коперник са засегнали не само полето на действие на астрономите – те са имали също така психологически, философски и религиозни последици, променили са науката, допринесли са за дълбоки промени в отношението на човека към самия себе си и на мястото му в света.

По време на тази прекрасна церемония, която ме титулува и в известен смисъл ме въвежда в академичната общност, бих искала да Ви предложа своеобразна творческа игра, с чиято помощ да се отнесем към най-вълнуващите и стимулиращи въображението научни открития като повод за врачуване, тоест за задвижване на фантазията и сетивата за синтез, без да избягваме добавянето на щипка ексцентричност. И така, нека поставим началото на науката „сциентомантия“ – вид врачуване, който въз основа на научни изследвания предвижда евентуална промяна в досегашните парадигми.

1. Квантовият свят и многозначната логика: no more either or

Откритията на квантовата физика се отразяват на мисленето ни по много вълнуващ начин. Квантовостта така ни очарова, че чак се превърна в мода дори без да вникваме в дълбочина във въпросните открития. Живеем във времена, когато всичко е квантово – от начина на хранене, през медицината, та чак до компютрите. Мисля, че тази загадъчна дума, заета от речника на сфера, за която малцина извън експертите изобщо имат някаква представа, се превърна в знак за нещо ново, способно да промени из основи съществуващия ред и да предложи съвсем различна механика на реалността. Така както в близкото минало дигиталното засенчи аналоговото, а виртуалното предостави на реалното нови, непредсказуеми до момента измерения.

Но в какво се състои новото? Най-просто казано, то излиза извън рамките на класическата схема „или – или“. В науката това ново намира израз не само в квантовата физика, но и в появата на тривалентната логика на Лукашевич, а недълго след това – и на многозначната логика. По-рано са били в сила правилата за логическото разсъждение, описани още от Аристотел. Един от фундаментите на тази класическа логика е било твърдението, че нещо може да бъде или истина, или лъжа – tertium nor datur, както биха казали римляните. Тази система се нарича бивалентна логика. Хамлетовото „да бъдеш или да не бъдеш“ е литературният пример за това разбиране. Датският принц не е и помислял за трета възможност (въпреки че, честно казано, тук би могло да се измисли нещо).

Направил го е обаче, макар и на различна основа, Ян Лукашевич. Смята се, че подбудите на полския учен са имали философско-идеологическо естество – не е могъл да се примири с детерминизма и фатализма, които e носела бивалентността. Ето защо е заключил, че предположенията, отнасящи се за бъдещето, имат и трета стойност. С други думи, нещо като възможност – онова, което има да се случва, дори днес да изглежда неизбежно, съвсем не е задължително да стане. Позовавайки се на известния пример за морската битка от глава девета на Аристотеловото съчинение „За тълкуването“, Лукашевич стига до извода, че е трудно да се направи вярна преценка за утрешния ден: „Въпросът за утрешната морска битка днес не може да бъде нито верен, нито неверен.“

Когато монополът на бивалентността вече е разпределен между полюсите на алтернативата, можем да въвеждаме следващи елементи и квалификации. Но бивалентната логика, изградена в резултат от наблюдаването на света и на неговите явления, за нас се е превърнала в нещо толкова очевидно, че чак интуитивно. Базираните на нея изводи всъщност никога не са ни разочаровали. Само толкова, че когато подобен начин на мислене е бил прилаган към новооткритите в началото на миналия век атомни явления, се е оказало, че този вид логика не работи на субатомно ниво. През 20-те години вече е било известно, че в субатомния свят важат други закони. Бивалентността и тук е подлежала на ревизия. Доколкото логиката я разбива, като умножава – в рамките на нормалното – съществуването между истината и лъжата, дотолкова физиката доказва, че две противоречащи си допреди това възможности са в състояние да се пресичат.

Съгласно принципа на неопределеността, формулиран от Вернер Хайзенберг през 1927 г., не сме в състояние едновременно да измерим определени двойки физически параметри – в случая позиция и импулс – поради корпускулярно-вълновия дуализъм на квантовите обекти, тоест поради факта, че материята в основата си не е само частица, нито само вълна, а излиза, че е едновременно и двете. Сред последиците от тази теория намира място важното твърдение за влиянието на измерванията върху поведението на измерваните обекти. Придоби популярност мисловният експеримент, познат като „котката на Шрьодингер“, който демонстрира т.нар. суперпозиция в квантовия свят – с други думи, идеята, че до момента на наблюдението обектите от този свят се намират във всяко от възможните състояния едновременно. Котката, затворена в кутията с отровен газ, е едновременно и жива, и мъртва.

Връщайки се към логиката на Лукашевич, може да сметнем въпросната суперпозиция за tertium datur – между „да“ и „не“. Колкото и пъти да гледаме в YouTube примерни презентации на тези привидно прости закони, дори и непрестанно да си напомняме, че се отнасят за субатомния свят, те са така контраинтуитивни, така чудати, че е трудно да ги екстраполираме върху обикновеното си ежедневие.

Но все пак като една врачка с малко трескаво и прекалено разбунено въображение си мисля, че ако вземем разгледаните открития и ги сложим в работилницата на въображението, в бъдеще те ще са в състояние да ни доведат до истински пробив. Това би могло да бъде краят на епохата „или – или“ – между нулата и единицата има място за половина, между „да“ и „не“ се намърдва още „възможно е“, между женското и мъжкото може да се смести цяла галерия от различности, между черното и бялото се простира огромен сив океан, а между деня и нощта има още зазоряване и здрач.

В нашите бинарни светове всичко започва да изглежда съмнително и прекалено опростено. Тези бинарности и дуализми ще трябва малко да се разпънат като акордеон и да се превърнат в континуум – в такъв ред, в който между опозициите ще се намери място за известен брой посредници. Донякъде това е съгласие за по-високо ниво на сложност на реалността, в която функционираме. Това ще промени изцяло не само полето на действие там, където сме принуждавани често да направим само един избор – А или Б, под предлог, че той изчерпва всичко. Всички тези „вярва – не вярва“, „умее – не умее“, „подкрепя – не подкрепя“, ще трябва да се замислят върху себе си без никакво „но“.

Промяната във възприятието със сигурност ще повлияе на нашата идентичност – не само половата, но и на идентичността, свързана с нашите социални роли и с принадлежността ни към по-големи групи. Анахронични понятия като например „народ“ ще бъдат дефинирани наново, спрямо тази логика човек може да бъде едновременно поляк, но също така полуескимос и четвърт тасманиец. Предвид морето от възможности хората ще имат нужда от различни начини за навигиране из реалността, което вероятно ще се окаже по-взискателно в интелектуално отношение. Още по-опасни ще станат изкушенията да се опростява всичко до възможно най-елементарни измерения, но и да се размива и размътва истината. Със сигурност ще се появят някои нови консултантски професии, нови приложения, които ще подреждат тази повишена комплексност.

Без съмнение промяната ще се отрази и в езика. Ще се родят нови думи, които да запълнят пространството между полюсите „или – или“. Ще се промени етиката, разбирането за морал, неминуемо и наказателните кодекси. Но тази промяна, ако изобщо настане, все пак ще отнеме стотици години. Свят, който се осланя на многозначната логика – днес това е една завладяваща, макар и трудна за осмисляне идея.

2. Холобионт и различните форми на симбиотични взаимоотношения в тялото на живите същества: no more single one

Едно наглед невинно и не особено важно откритие на границата между биологията и медицината – макар и предвидено от учени визионери като Лин Маргулис – ни отвежда към вътрешността на човека и към тялото, което не принадлежи само на човека, защото се оказва, че в него живеят повече организми, отколкото сме си представяли. То е обитавано от над 39 трилиона клетки на микроорганизми, които изграждат т.нар. микробиом. Получаваме го от майката още с раждането и след това – пиейки млякото ѝ. Без него бихме били изложени на атака от страна на патогените. Но микробиомът влияе и върху нашите емоции, тъй като е свързан с нервната ни система.

Изследователите все по-често постулират разглеждането на човешкия организъм и обитаващите го симбиотични микроби като холобионт – или организъм, съставен от много организми. Изключително интересно е, че нашият микробиом се променя с времето и е свързан с начина ни на живот. Той е зависим от режима ни на хранене, от работата, от начина, по който се забавляваме – податлив е на човешката култура. Следователно може да се каже, че холобионтът, който представляваме, е многовидово същество, което освен от гостоприемника се състои от бактерии, археи, гъбички, вируси. Нека се опитаме да си представим нашия организъм като своего рода сложна и многопластова организация, наподобяваща екосистема – например коралов риф, в който са разположени различни сътрудничещи си или съперничещи си организми, повече или по-малко зависими един от друг; повече или по-малко свързани помежду си.

От подобна гледна точка въпросът за идентичността става интересен. Какво съм и какво не съм? Как да се определям и възприемам? Ведно с тези организми или може би без тях? Доколко моята идентичност представлява сбор от техните идентичности? Или навярно, след като не мога да живея без тях, те също са „аз“? Правилно ли е да се казва „аз“ и „те“, и изобщо – какво е онова прочуто „аз“?

В ерата преди холобионта имахме съвсем различна визия за себе си. Светът, съвсем като във философията на Лайбниц, се състоеше от отделни хомогенни, индивидуални, монадни същества. И макар те да бяха взаимосвързани, все пак тяхната интегралност и непроницаемост изглеждаха очевидни. Тяхната единичност и отделност бяха извън съмнение. Това възприемане на създанията като отделни и взаимоизключващи се субекти форматираше представата ни за света и за самите нас.

Появата на понятието self  за определяне на отделно, монадно, захвърлено в себе си „аз“, се ситуира във времето на Реформацията и Ренесанса. Именно по това време някой си Гоклениус за първи път употребява думата „психология“, макар предимно в теологически контекст. Представката self  с изключителна лекота се свързвала с останалите и изразявала нов стил на възприятие за света, в който огромно значение започва да има личността, индивидът. Self  някак си винаги е свързвалo човека със самия него. Self-regard, self-destruction, self-love… Оттогава единичното, отделено от света „аз“ се е превърнало в основната перспектива, от която виждаме действителността. Ето защо огромна роля в нашите религии, митологии и фантазии играе обособеността, отделеността, самобитността, самотността, единичността. Подобно на идеално кръгли монади с гладка повърхност, ние се реем в пространството, побутвайки се от време на време, но по същество оставайки отделна, неделима цялост. А всяка вътрешна подялба се приема за болест.

Именно този изолиран от света „аз“ се превръща в обект на много философски и религиозни нравоучения. Във всичко това ни поддържа Бог – също толкова единичен, толкова изолиран и далечен, застинал в пространството, неотносителен по дефиниция и независещ от никого. Към тази форма на монотеизъм се присъединява и чувството за чистота и еднородност на обществата и групите. Монотеизмът лежи в основата на йерархичността, защото единичните и разделени един от друг индивиди могат да бъдат в един или друг ред.

Върху почвата на гореизложените тези и предположения се е формирала цялата западна психология и възприемането на себе си като точно определена монолитна единица, съжителстваща с останалите, но все пак отделена от тях. Затова и наглед невинното откритие, че човек – неговото тяло – е същество, съставено от множество други, които в някаква неясна степен допълнително влияят върху онова, което чувства, от което боледува, а може би и върху начина му на мислене, се оказва фундаментално. Преди всичко това променя взаимоотношенията ни с останалата част от околната среда, понеже излиза, че сме по-скоро свързана, отколкото отделена от нея форма с – както ни се струва – особен статут и специални права, в което непрестанно ни убеждава религията.

Тези отношения са плетеница от изключително сложни взаимовръзки, които не разбираме, но чийто предмет представляваме. И ако отново можем да поврачуваме, то вероятно в бъдеще ще ревизираме убежденията за собствената си ненарушимост и – което би означавало пробив – ще започнем да се отнасяме към себе си като към комплексни, синкретични същества. Подобна посока в начина на мислене би ни накарала да преразгледаме и въпроса за идентичността и да изградим наново личностните модели в психологията. За тази област това би било истинска революция, носеща след себе си нова парадигма.

Тенденцията за разграничаване на единичния интегрален „аз“ се появява и от друга посока и изглежда значително ускорена от пандемията. Дистанционната активност на хората в мрежите благоприятства създаването на различни превъплъщения на самия себе си – раждането на аватари, представляващи определени аспекти или модуси на основната личност. Днес някак си можем да съществуваме в неголям брой превъплъщения. В различни пространства. Понятието „персона“, тоест маска, в психологията престава да бъде метафора и придобива тревожна дословност. Важната последица от тези процеси би била такава, че ако Бог ни е създал по свой образ и подобие, тогава и фигурата на Бог би следвало да се усложни, буквално да стане по-комплексна. Вероятно някъде в далечното бъдеще това би довело до политеизация на религията, до разпад на Бога на съставните му части. Тогава Той би бил вече не Троица, а мултигония, света множественост.

3. Епигенетика: no more fate

В течение на моя живот много неща се промениха в мирогледа и разбирането ми за света. Когато още като тийнейджърка се интересувах от биология, актуалната парадигма се състоеше в убеждението, че придобитите черти не могат да бъдат наследявани. Смяташе се, че еволюционните промени са резултат от случайни генетични мутации, които се унаследяват от следващите поколения.

Терминът „епигенетика“ е използван за първи път през 1944 г. Произхождащата от гръцки представка „епи-“, която междувременно означава „над“ и „на“, в този случай свидетелства за нещо, което е надградено отвъд класическата генетика. Нужно е да помним, че противно на сензационните заглавия в пресата, приемането, че епигенетични процеси съществуват, не нарушава цялата научна парадигма на генетиката. Тук само се предполага, че съществуват природни механизми за регулиране на функцията на гените. Генетичната информация се съхранява в ДНК, а епигенетиката изследва външните детерминанти за регистрирането на тази информация. Известното проучване върху мишки показва, че свързването на травматично събитие с невинна миризма се записва дълбоко в ДНК-то на мишката. Следващото поколение мишки вече разпознава миризмата като неприятелска и опасна.

Този и други подобни експерименти потвърждават, че околната среда де факто не променя самата ДНК структура, тоест не представлява вид генетична мутация с необратим характер, а активно и динамично влияе върху включването и изключването на генната експресия, което вече може да бъде унаследявано. След като преживяването на психологическа травма е в състояние да повлияе върху генната експресия, то имаме право да предполагаме, че нещо подобно може да се случи и с други фактори – например режим на хранене, местоживеене, влечение към стимуланти, бумтене на дискомузика, седене по цял ден пред компютъра, туризъм и много други, вероятно понякога съвсем неочаквани елементи.

Влиянието на реални събития върху генома доказва колко бързо може да се учи живата материя, как най-различни феномени съумяват да влияят върху нещо, което винаги сме смятали за един вид вечно, непроменливо, инертно. Говорейки за нея, не забравяме и мисълта за своеобразната солидност на света, който съществува въпреки – или без оглед на – мимолетността на нашите мисли и чувства, на нашите единични съществувания. Междувременно еволюцията в него протича през цялото време. Тук и сега. В нашите домове и върху масите ни. Въвежда в нас промени, за които дори не си даваме сметка.

Ще си послужа само с един пример: не е изключено децата на днешните тийнейджъри да боравят още по-умело с компютърната клавиатура и тъчскрийна на смартфона. Епигенетиката ни помага да проумеем механизмите, които управляват тези явления. Но тя не е, нека повторим, революцията, която ще зачеркне предишните постижения на генетиката. Тя е по-скоро еволюция, следващ етап на изследванията, които ни доближават до разгадаването на тайната на живота.

За мен обаче е важно друго. Последствието от новия начин на мислене кои всъщност сме и как се превръщаме в тези, които сме, може да има много голямо отражение върху нашата човешка идентичност. Най-вече излиза, че биологичното и културното не трябва да бъдат толкова силно противопоставяни и че можем да гледаме на тях като на два полюса от един общ за тях спектър. След като сме фенотипно гъвкави, което ще рече, че същият този геном може да бъде основа за различни генотипове и по някакъв начин записваме собствения си опит в генома, този факт съвършено променя тежестта на всеки един момент от живота ни. Той престава да бъде нещо, което отминава, нещо повтарящо се, и се превръща в багаж, който изпращаме в бъдещето с помощта на следващите поколения.

Всичко, което ни се случва, придобива различно от досегашното значение. Възползвайки се от свободата на поетическото мислене, можем да кажем, че природата притежава някакъв вид памет и тази памет може да бъде до известна степен авторефлексивна. Следователно еволюцията не е само сляпа последователност от промени, основани върху съвпадения и случайности, а наред с това включва и много по-сложен процес на записване и предаване на индивидуални и групови преживявания по начин, който е все още труден за обяснение.

Разбирам днешното (вероятно според някои прекомерно) възхищение от епигенетиката. Тя дава надежда за деконструкция на понятието за генетичната обреченост, за неизбежната, необратима съдба – онази неотменима воля на боговете, която е записана в нашето ДНК и която човек не е в състояние да промени. Обещава ни, че границите на свободата са по-широки, отколкото до момента сме смятали. Ако толкова много зависи от нашите осъзнати действия, ако промяната в експресията на фаталните гени може, както предполагам, да стане посредством околната среда и много други фактори, върху които имаме влияние, това означава, че ние сме в състояние да формираме съдбата си. Нашата движеща сила и изискването за самоконтрол изглеждат съвършено по-различно, отколкото сме смятали досега. А след като е така, то колко се променя и нашата отговорност за това, което ни заобикаля, за света?

Имам голямо доверие в науката и вярвам, че тя не е просто списък от факти и сбор от теоретичните им обяснения, а ни предлага мощна, динамична визия на постоянно променящата се действителност.

Много Ви благодаря.

Превод от полски: Крум Крумов

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на лекцията от 23 февруари 2022 г.

Източник

Германският билет за 9 евро – що е то?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/germanskiyat-bilet-za-9-evro/

Повишените цени на горивата са проблем не само в България, а войната на Русия срещу Украйна го изостря още повече. Различните държави имат различни стратегии за справяне с него. Една от идеите за антикризисни мерки в България например е държавата да поема по 25 стотинки от цената на всеки литър гориво (от по-евтините му варианти), който хората си купуват на бензиностанциите. Така обаче, вместо да се стимулира ограничаването на използването на изкопаеми горива, гражданите се поощряват да продължат да се придвижват с личните си автомобили. На този фон

Германия предприема радикален, макар и ограничен във времето експеримент.

От 1 юни до края на август т.г. всички хора в Германия ще могат да използват обществения транспорт в цялата страна за 9 евро на месец. Това включва метрото, автобусите, трамваите, градските и регионалните влакове (вагони втора класа), също и тези фериботи и корабчета, които спадат към обществения транспорт. Изключение правят експресните влакове, както и някои автобусни и влакови линии, които не са свързани със системата на „Дойче Бан“, и разбира се, самолетите и туристическите кораби. Билетът е поименен (тоест не може да се преотстъпва) и е валиден в рамките на календарния месец, за който е купен. Всеки може да се сдобие с такъв билет, включително ако не е германски гражданин и дори ако няма адресна регистрация в страната.

Целта на мярката е да се стимулират хората да се придвижват с обществен транспорт вместо с личните си автомобили и по този начин да се ограничи потреблението на горива. От нея се очаква да се облагодетелстват най-вече т.нар. Pendler – хора, на които се налага непрекъснато да пътуват между две населени места, например защото в единия град живеят, а в другия работят. Немалка част от често пътуващите между две населени места предпочитат да го правят с личните си автомобили – не на последно място, защото им излиза по-евтино, отколкото да използват влака.

Експериментът е радикален, тъй като общественият транспорт в Германия е… скъпичък.

Карта само за един ден за двете най-популярни транспортни зони в Берлин струва 8,80 евро – почти колкото експерименталния месечен билет. Ако искате да пътувате и в трите зони на германската столица, дневният билет е 10 евро. Придвижването в рамките на 24 часа из цялата транспортна област, включваща федералните провинции Берлин и Бранденбург, струва 23 евро. Еднодневна карта за по-голяма провинция ще ви излезе още по-скъпо, за Северен Рейн-Вестфалия например ще трябва да извадите 30,60 евро.

Повечето хора в Германия рядко плащат толкова скъпи билети – купуват ги основно туристите, както и хората, извършващи пътувания, които не се покриват (или поне не изцяло) от абонаментните им карти. В страната има всевъзможни абонаментни карти, билети за пътуващи по двойки и в групи, облекчения за ученици, студенти, социално слаби, хора с увреждания и пр. Ако платите например наведнъж годишна карта за двете вътрешни зони на Берлин от 720 евро, това прави по 60,67 евро на месец. Ако пък искате да пътувате неограничено из цяла Германия, включително и с експресни влакове, най-изгодно ще ви е да си купите годишна карта за 4144 евро (за втора класа), което ще ви излезе 345,33 евро на месец. На този фон 9 евро си е направо без пари.

Сигурно вече се питате кой плаща за това удоволствие.

Билетът от 9 евро е приет с решение на германското правителство и се финансира от държавата, която отделя за целта 2,5 млрд. евро от бюджета си. Само че тук има уловка – ако тази сума се надвиши по време на експеримента, разликата ще трябва да се поеме от федералните провинции и общините, според някои от които пък парите няма да стигнат. Те се опасяват, че още непреодолели загубите от пандемията, ще трябва да влизат в нови дългове заради евтиния билет. Сред най-гласовитите критици са Бавария и Баден-Вюртемберг, известни впрочем не на последно място с производството на автомобили.

Последствието от въвеждането на евтиния билет не е само в това, че хората ще си купуват него вместо по-скъпи абонаментни карти и билети. Трябва да се компенсират и онези, които вече са си купили локални абонаментни карти и които впрочем дори няма нужда да си купуват новия билет, защото картата им важи като такъв, независимо къде е издадена. Ако става дума за дългосрочен абонамент, е по-лесно – платената сума може да се прехвърли към следващ период. Но за вече купени временни карти и билети се налага да се възстановяват пари. Освен това от 1 юни много хора в Германия

ще се втурнат да пътуват с обществения транспорт не защото им се налага, а защото е достъпно.

Мярката неслучайно е планирана за летните месеци – тогава голяма част от германците излизат в отпуск или ваканция, а много от тях традиционно почиват в чужбина. Но пък останалите в страната ще имат еднократната възможност да се напътуват на воля. А е твърде вероятно в Германия да пристигнат и туристи, привлечени именно от евтиния билет. Освен това германските отпуски не са по три месеца, а ученическите ваканции са по-кратки от българските, така че през поне два от тези три месеца голяма част от хората ще продължават да ходят на работа, на училище и в университета.

Всичко това създава риска превозните средства да се окажат толкова претъпкани, че да не може да се ползват нормално от онези, на които действително са нужни. Обсъжда се дали да се ограничи превозването на велосипеди, за да има повече място за хората с увреждания. „Дойче Бан“ отпуска допълнително по 50 регионални влака дневно, които да изпълняват общо 250 пътувания, осигурявайки 60 000 седящи места на денонощие (без да броим правостоящите). Дали това ще е достатъчно, ще се разбере след 1 юни. Но всички тези допълнителни влакове имат машинисти, контрольори и прочее, на които ще се плаща.

Билетът от 9 евро не е привлекателен във всички случаи.

Основното му ограничение не е за пренебрегване, а именно че не покрива пътуването с експресни влакове. Теоретично е възможно из цяла Германия да се придвижвате и само с регионалните. На практика обаче при по-дългите дистанции това означава поне два пъти повече време и множество прекачвания. Ако имате достатъчно свободно време и сте в добро здраве, може да превърнете дефекта в ефект и да си организирате пътешествия със спирки за похапване, разходки и преспиване. Ако ви се налага обаче спешно да отидете от Кьолн в Берлин например, трябва да избирате дали да се кламбучкате минимум десетина часа, сменяйки няколко влака, или да платите стотина евро за експрес. А има и хора, които редовно пътуват на дълги разстояния – поради работа или лични причини.

Въпреки че общественият транспорт в Германия е далеч по-развит от нашенския, и там не всички биха заменили удобството и престижа на личния си автомобил. Особено в Южна Германия, където е концентрирана автомобилната индустрия на страната – в Бавария и Баден-Вюртемберг са централите на концерни като „Мерцедес“, „Порше“, БМВ и „Ауди“. В тази част на страната мрежата на междуградския обществен транспорт не е толкова гъста, колкото на север (макар да е несравнимо по-развита от българската), а личният автомобил е на почит, особено ако е от гореспоменатите марки. Освен това има хора, които поради спецификата си на живот просто не пътуват много.

И все пак пускането на новия билет в продажба на 23 май се превърна в събитие.

За броени часове чрез онлайн системата на „Дойче Бан“ се продадоха над 200 000 билета. Това доведе до сривове в сайта и мобилното приложение на компанията и множество съобщения за грешка, въпреки че новите билети нито са в ограничено количество, нито може да се купят единствено чрез „Дойче Бан“ – те са налични и в автоматите за продажба на билети, както и в някои мобилни приложения на местни транспортни организации. Трудно е обаче човек да устои на изкушението да си подсигури евтино пътуване в първия възможен момент.

Тепърва ще се преценява дали иновативната антикризисна мярка е успех, или провал. Ще се ограничи ли чувствително използването на горива в Германия? Федералните провинции ще затънат ли в дългове? Ще спечели ли поради облекчената възможност за пътуване местната туристическа индустрия, сериозно пострадала поради пандемията от COVID-19?

Споровете за и против билета от 9 евро са не на последно място политически –

апокалипсис вещаят предимно икономически десни гласове, без да забравяме и силните лобита на автомобилната индустрия в страната, пуснали дълбоки корени в политическата система. Мярката се харесва най-много на „Зелените“. За загрижените за екологията германци експериментът може да се превърне в основа на устойчиво решение за по-достъпен обществен транспорт, макар и не за 9 евро на месец. Защото не може хем страната да си поставя за цел да премине към чисти и възобновяеми енергийни източници, хем пътуването с кола да излиза по-евтино от това с влак.

В този контекст войната в Украйна може да се окаже катализатор за преосмислянето на енергийната политика в Германия и еманципирането от лобитата на автомобилната индустрия. Тя извади на показ огромните измерения на зависимостта от руските горива, експлоатирана от режима на Путин по твърде конфузен за германското общество начин. Ясно е, че независимостта има висока цена, която ще трябва да се плаща от всички – разбира се, ако Германия се реши да го направи, тъй като информацията, че страната е готова да купува газ според условията на Русия, дава индикации в обратната посока. И все пак високата цена може да се плати не само с по-високи сметки за енергия и по-скъпи стоки и услуги. Парите на германските данъкоплатци могат да се инвестират и в по-достъпен обществен транспорт и по-чиста околна среда.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник