Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4324

На 14-ти юни 2013 г. на площада бяхме хиляди. И в следващите месец и половина също. И искахме оставката на правителството на Орешарски, защото беше недопустимо Пеевски да му дърпа конците. После дойде август и хората оредяхме. После заваляха есенни дъждове и зимни снегове и протестът стана бутиков.

За тези месеци бяхме наречени пренебрежително „умнокрасиви“, „платени протестиращи“, „соросоиди“, „организирани от кръга Капитал и олигарсите“, че „искаме да върнем Борисов на власт“. Телевизиите, вестниците, част от онлайн медиите успешно притъпиха ефекта от протеста.

И Орешарски не падна. Кри се, мънка по интервюта, но остана. Остана, докато ДПС не прецениха, че е време да разтурят седянката. Според слуховете, Пеевски и Борисов „са се разбрали“ още в първите седмици на протеста и само за изчакали евроизборите 2014 г., за да имат повод. А електоралните щети отнесе БСП, които искаха на всяка цена да са срещу ГЕРБ и Пеевски им изглеждаше единственият аритметично възможен вариант.

И аз романтизирам 2013 г. и тя безспорно беше позитивна за гражданското общество, което се намери на площада и там се създадоха много контакти и приятелства, които и до днес са важни за средата. Аз бях на площада и през лятото, и с чадър през есента, и с ръкавици през зимата. Но протестът не свали правителството на Пеевски.

Протестът 2020 г. не свали Борисов. Бързо бяха вкарани същите пропагандни техники, бързо протестиращите бяха разделени „ама вие що под юмрука на Радев“, „защо протестирате в деня, в който влизаме в чакалнята на еврозоната“. Борисов извади димката с новата Конституция. Беше август, протестите пак оредяха, дойде есента и си зачакахме изборите. Да, тогава Борисов загуби много периферия и ГЕРБ се сви. После се сви още. Безспорно Росенец и последващите протести бяха нужни, важни и затвърдиха заявката на 2013 г, че има граници, които не бива да се преминават.

Но Борисов не падна. Защото си имаше покдрепа в парламента, патриотите отдавна бяха изсмукани електорално и нямаха стимул да ходят на избори, а Пеевски си управляваше.

Ако след тези избори ГЕРБ и ДПС (с някоя малка патеричка, като ИТН, които вече дадоха такава заявка) направят правителство, ще има протести при първия голяма скандал, който ще сътворят (а той ще е на първата седмица). Само че протестът няма да ги свали. Протестиращите пак ще бъдем „платени“, „кръга капитал“, ще „обслужваме олигарсите, дето искат да няма съдебна система“ и т.н. И това ще се лее от телевизора от сутрин до вечер, докато анализатори цъкат с език и развиват теории за политическата стабилност.

За да не се разочароваме, че протестът пак не е успял, можем да гласуваме в неделя. Това е единственият начин да не излезе математиката. Предния път ИТН също бяха готови, по-предния път Стефан Янев беше готов. Но все стигаха докъм 115-116 гласа.

Знам, че сега няколко човека бързо ще напишат коментари „Ама то и вие управлявахте с Пеевски“. Такива обвинения, между другото, чувахме от опозицията в парламента през ден. Нещо, което само понякога влиза в стенограмите, са подвикванията от залата. Но на тези обвинения от ДПС имаше подвиквания „аа, ние само за Конституцията“. И това беше именно така. Затова след като мина Конституцията и ДПС не си видя гарантираните постове в съдебната власт, които винаги преди това е имало, започнаха атаките.

Признавам, че нуждата да променим Конституцията, за да отнемем част от властта на Пеевски, беше използвана добре от него публично, за да може сега да има хора, които едновременно не го понасят и му вярват за „скутовете и турските кафета“. За да може да чуваме „изпрахте Пеевски“, при положение, че не вярвам да има и един човек , който 2023 г. да не е хареавал Пеевски, а 2024 г. вече да му е фен, ‘щото е „изпран“.

Те играят добре тактически. Там ни бият. Ние гледаме да свършим работата, за която сме пратени, и понякога сме незащитени от такива атаки. И когато оставихме властта, защото ни се отказаха следващите реформи, позволихме тяхната версия (за „постовете“) да бъде прокарана успешно в обществото и да замени реалната причина да отидем на избори.

Именно защото са добри тактически играчи, те вече са подготвили антипротестната тактика. И ако чакаме да излезем на площада след 9-ти юни, вече ще е късно.

Материалът Протестите не смущават Пеевски е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/benyamin-netanyahu-mejdu-opazvaneto-na-izrael-i-borbata-za-lichno-politichesko-otselyavane/

Фигурата на Бенямин Нетаняху винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква противоречиви реакции сред евреите по цял свят. За някои Нетаняху остава един от символите на еврейската държава – привържениците му го описват като най-големия политически лидер на Израел от Давид Бен Гурион насам. Противниците му пък го смятат за консервативен и краен държавник, който използва еврейската държава и религиозните ѝ доктрини, за да гарантира политическото си оцеляване и да ухажва избирателите си. 

Но един факт е неоспорима историческа реалност, която и двете фракции няма как да отрекат: Нетаняху е политикът, който най-дълго е служил като премиер на Израел досега – близо две десетилетия. 

За този период доверието в неговата партия „Ликуд“, макар и колебливо, се радва на устойчива положителна тенденция, за която много израелски политици могат само да мечтаят. В биографията на Нетаняху се вижда съчетание на най-доброто от интелектуалната традиция на юдаизма с няколко образователни и научни степени от водещи американски университети – Масачузетския технологичен институт и Харвард. 

По време на Студената война в Белия дом го наричат „любимецът на Рейгън“, а няколко десетилетия по-късно той шокира политиците в САЩ, като състави коалиционно правителство с ултраконсервативното хасидско крило в Израел. 

Как се стигна дотук и защо името на този израелски лидер предизвиква толкова разностранни оценки и сред най-демократично мислещите му колеги на Запад?

Държавата Израел като политико-цивилизационна концепция

Съществуват много подходи към осмислянето на Държавата Израел като политическа система. Това, което ги обединява, е, че те приемат като отправна точка за съществуването ѝ Втората световна война. За западната мисъл – особено за държавите, които победиха във войната – съществуването на Израел винаги се е свързвало с един своеобразен жест на международната общност към еврейския народ, преживял кошмара на Холокоста. 

Макар и достоверен в исторически план, този подход е силно подвеждащ, тъй като не взема предвид предобразите на еврейската държава, дали тласък на модерния ционизъм, които по-късно унгарският поет Теодор Херцел ще синтезира в произведенията си.

Макар създаването на Израел и последващата подкрепа от САЩ винаги да се считат за даденост в системата на международните отношения, много изследователи пропускат факта, че еврейската културна традиция има доста по-дълбоки корени, които сами по себе си предпоставят съществуването на държавност много преди гръко-римските образци на Платон и Аристотел, с които Европа така се гордее. В този смисъл представянето на Запада като приемник на античния свят е политическа реалност, но тя не важи за Израел, макар днес той да е обвързан със западните държави повече от всякога. 

Съществуват няколко основни характеристики, които изграждат принципа на израелската държавност, и те далеч не могат да бъдат изчерпани само с политическата идеология на ционизма.

Както пише в своите произведения покойният американски политолог Даниел Истън, крайъгълен камък на еврейското политическо цяло е заветът на Бог с народа му. Идеята за еманципирането на еврейския народ от езическия свят в лицето на Египет и сключването на завет (договор с Бога) поставят началото на онова културно-историческо цяло, което по-късно ще положи предобраза на еврейската държава върху руините на Ханаан. Този свещен за евреите акт има ключова роля за изграждането на израелската държавност, тъй като позиционира Израел като самостоятелна и самобитна цивилизация със своя култура и обичаи. Затова Истън говори за „еврейско политическо цяло“, което под водачеството на Мойсей достига Обетованата земя, където реализира на практика този завет с Бога. 

Ето защо политическите корени на израелската държава не следва да се търсят единствено във връзката, която съществува между нея и САЩ, или пък в Холокоста, а много по-назад – в една епоха, която предшества западната цивилизация. Макар по-късно идеята за еврейска държава да е силно повлияна от модерния европейски национализъм, нейните корени продължават да черпят вдъхновение от свещените книги на юдаизма и от преданието на еврейските старейшини, съхранило народа през вековете.

Вторият елемент от израелската държавност се отнася до самата политическа концепция за обединение на евреите. За разлика от християнството и исляма, които имат силен сантимент към монархията, юдаизмът я приема не като „богоизбрана“, а като наложена от хората. Затова и религията има ключова роля за осмислянето на Израел като държавно обединение, тъй като без нея съществуването му би било равнозначно на онова, което английският философ Томас Хобс дефинира като „мъртъв Левиатан“ – държавно тяло, служещо само за да налага реда и да управлява. 

Това е и причината, поради която концепцията за израелската държавност съвършено се отличава от идеологиите на либерализма и консерватизма, смятани за най-висшия философски продукт на западната политическа мисъл. Макар модерната политическа и съдебна система на Израел да почива върху тези светски образци, съществуването на реда в държавата е вдъхновено от Мойсеевия закон, който, наред с интерпретацията на старейшините, е ключов за осмислянето на справедливостта като категория в юдаизма. Или казано с други думи, по същия начин, по който не можеш да осмислиш Китай, без да четеш Конфуций и следреволюционните автори едновременно, така не можеш да разбереш Израел, без да си запознат с юдаизма и политическите образци на ционизма.

И накрая, Израел няма как да бъде разбран извън своята антитеза – антисемитизма. Това, разбира се, не означава, че държавата дължи съществуването си единствено на антисемитизма – теза, застъпвана именно от антисемитските движения в Европа, много от които са автори на редица конспиративни теории в това отношение.

По-скоро става дума за факта, че борбата с антисемитизма винаги е заемала и ще заема ключово място в политиката на Израел, тъй като антисемитската идеология отрича всичко онова, в което вярват евреите. И тук не говорим единствено за Холокоста, но и за епизодичните прояви на антисемитизъм при гоненията от времето на Римската империя, Испанската инквизиция, Романовата династия в Русия и разбира се, неразказаната история на фашистката фракция в Британия в лицето на Чембърлейновите последователи и аристократичната фамилия Моузли, призоваващи към съюз с Хитлер срещу Сталин.

Тези исторически епизоди са живи и до днес в политическото самосъзнание на Израел, но за жалост, често са и повод за спекулации от страна на ултраконсервативните кръгове в страната. В съвременния политически дебат дори съществува спор дали светът вече не става свидетел на нова вълна от антисемитизъм, която избухна след атаките на „Хамас“ срещу Израел от октомври 2023 г. На Нетаняху се падна нелекият жребий да преведе Израел през този период на несигурност и нестабилност, който може да се окаже пагубен и за неговата политическа кариера.

Защо Нетаняху?

Всъщност Нетаняху има незавидната съдба да се окаже между чука и наковалнята точно когато Израел е най-малко готов да воюва. Как се стигна дотук и защо държава, която се слави като една от най-неуязвимите в света, стана жертва на подобен атентат? 

Първата и основна причина се крие в самото разделение на израелското общество. Историята на Израел ясно сочи, че винаги когато държавата е била разделена, последиците са били фатални за единството или съществуването ѝ. В конкретния случай е доста трудно да търсим едностранно вината за подобно разделение, но факт е, че то се изостри след началото на протестите срещу спорната съдебна реформа, която правителството на Нетаняху се опита да прокара. В тези условия обществото в Израел беше силно разединено, а хората, които протестираха по улиците, едва ли си даваха сметка, че техните протести ще отслабят държавата до такава степен, че тя няма да може да отчете нарастващата заплаха от „Хамас“. 

Пренебрегнати бяха и предупрежденията от САЩ, които на няколко пъти алармираха израелското правителство, че се готви атентат. Последва катастрофално разделение в сектора за сигурност и той от своя страна приоритизира вътрешния ред пред външните заплахи, чието неутрализиране се считаше за даденост. 

Втората причина за сложната ситуация бяха ултраконсервативните партньори на Нетаняху. Ако Биби управляваше сам, сигурно щеше да му бъде доста по-лесно да постигне консенсус с протестиращите и да възстанови реда в държавата, но когато властта му зависи от хора, възприемащи Израел като лъва от Сион, който трябва да унищожи древния Вавилон, нещата стоят по различен начин. 

Нетаняху всъщност се оказа в ситуацията, в която се намираше американският президент Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Буш се озова в лапите на пуританското крило в САЩ, което призова за кръстоносен поход срещу исляма и беше основен гарант, че републиканците ще удържат двете камари на Конгреса.

В тези условия Буш нареди САЩ да нападнат Ирак и Афганистан, но след началото на двете операции той беше „посъветван“ от кликата си да остави американските войски в региона до пълното изкореняване на талибаните и „Ал-Кайда“. Самият президент нямаше такова желание, защото Америка беше започнала сериозно да задлъжнява на Китай, а Русия постепенно се съвземаше след първия мандат на Путин. Но тъй като все пак на момчето от Тексас му се искаше още един мандат в Белия дом, прие да удължи американското военно присъствие в региона за неопределен период.

Третата причина може да бъде търсена в политическите качества на самия Нетаняху. Като прагматичен политик израелският премиер си дава сметка, че войната в ивицата Газа не е просто военностратегически, а геополитически залог. Големият проблем тук е, че Нетаняху не е любимец на демократите и в този смисъл няма безусловната подкрепа на САЩ.

Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за Израел от Джо Байдън. Още като млад сенатор Байдън оглавява няколко комисии в Конгреса, които в продължение на години формират основите на израелската отбранителна индустрия, много преди „Железен купол“. Именно Байдън застава зад Израел дори като вицепрезидент, когато Барак Обама иска да свие американския чадър над Тел Авив. Но проблемът с Байдън е, че в момента също е в доста деликатна ситуация, тъй като доминиращата позиция в неговата партия е, че демократите подкрепят Израел, но не и Нетаняху.

Ето защо президентът на САЩ и неговите съветници решиха да оттеглят подкрепата си за военните операции на Израел на думи, но не и на дела. Това е видимо от действията на Вашингтон, който говори за спиране на подкрепата за Израел, но в същото време последователно лансира свой план за примирие в ивицата Газа.

Нетаняху и новото разделение в Израел

Накрая е добре да споменем, че наред с всичко друго Нетаняху има „късмета“ да управлява в условията на сложна геополитическа надпревара, чийто изход ще реши бъдещето на глобалната политика за следващите десетилетия.

В този смисъл Нетаняху не успя да предвиди, че собствената му политика може да послужи за инструмент в ръцете на държави като Русия за отслабването на американското глобално лидерство. Огромният успех на Москва в Близкия изток далеч не е военното ѝ присъствие в Сирия или опитите ѝ да играе ролята на държава покровител на Иран. Успехът се състои в това, че Русия успя да „скара“ еврейското лоби в САЩ с Израел. Мостът, който крепеше единството между двете държави, беше подронен и от китайската позиция, че създаването на независима палестинска държава ще поправи една историческа несправедливост. 

Това ще има сериозни, ако не и катастрофални последици както за бъдещето на Израел, така и за бъдещето на Америка като глобален лидер, тъй като този неин статут почива именно върху системата от съюзи и върху образа, който си е извоювала след края на Втората световна война. Ако този мост напълно рухне – което все пак е малко вероятно дори в случай че Доналд Тръмп спечели втори мандат, – тогава едва ли ще се намери съюзник на САЩ, който да не се усъмни в силата на обещанията им.

Eдва ли ще се намери либерал в Америка, който да не осъди нечовешката стратегия на Израел в Газа. Големият проблем е, че такива коментари вече се чуват и от либерали, и от консерватори, а ироничното е, че много хора в Израел и САЩ обвиняват за това политическата коректност, защото тя е отслабила двете държави и съюза между тях.

Но ако погледнем внимателно как тази нова вълна от ценности набира сила в САЩ и Европа, ще видим, че тя тръгва именно от лобистките кръгове. Mного движения, имащи и свои лобита в полза на демократите (например Black Lives Matter), сега подкрепят палестинската кауза, въпреки че преди началото на войната не бяха така ангажирани с нея, а по-скоро приоритизираха своята кауза. Тоест палестинската кауза вече е припозната като своя. Съответно Израел е заклеймен като вреден, а Нетаняху – като корумпиран политик, който се бори единствено за политическото си оцеляване.

Или казано с други думи, Нетаняху се превърна в заложник на геополитическото разделение между „либералните“ и „консервативните“ евреи. Първите – с мнозинство в САЩ, а вторите – в Израел. Първите – виждащи идващия месия като метафора в юдаизма, която изразява надеждата на еврейския народ за по-добър живот, а вторите – възприемащи го като реална личност, която следва да се появи съгласно вярата на бащите им.

Такива разделения са налице във всички монотеистични религии и щом погледнем историята, ще видим кога свършват те – когато една от тези фракции се наложи над другата по начин, който да формира нови културно-цивилизационни образци на подражание. До момента и едната, и другата фракция намират начин да съжителстват в полза на целия народ, независимо от различията помежду си. Съществуването и благоденствието на Израел и неговите добри съюзнически отношения с Америка са основните приоритети, около които либерали и консерватори са сплотили своите усилия. Този съюз се пропука, когато влиянието на Америка в глобален план започна да отслабва, а Русия взе под крилото си „Хамас“.

С атаката срещу Израел „Хамас“ индиректно извоюва за Москва още една „победа“. Русия показа на Израел колко много го „обича“ Европа и колко е солидарна в подкрепата си за него – дотолкова, че жилищни сгради в Берлин осъмнаха с нарисувани Давидови звезди, а месеци по-късно Международният наказателен съд поиска заповед за арест за Нетаняху.

В крайна сметка какво би било бъдещето на Израел в една така динамично развиваща се система на все по-очертаващ се двуполюсен свят? Ако либералното крило, за което вече стана дума, надделее, то либерализацията на Израел ще бъде неизбежна. В най-добрият случай това ще доведе до протести и период на латентна нестабилност, а в най-лошия – до нова, още по-голяма война в Близкия изток.

Тъй като консервативните кръгове в страната няма да приемат ценностна рамка, която е чужда на еврейската традиция, Израел може да отслабне дотолкова, че да стане напълно зависим от американската помощ и позиция. Причината – самата държава няма как да съществува без този консервативен пояс, защото, както вече стана ясно, той е стимул за политическо вдъхновение на голяма част от избирателите в страната. 

Ако пък консерваторите успеят да се наложат в сблъсъка, това ще запрати Израел в руския лагер, което няма как да не се отрази на системата от съюзи, върху които почива глобалното лидерство на Вашингтон. Не защото Израел обича Русия повече от Америка, а защото мрази да бъде унижаван и от враговете, и от приятелите си.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4322

В политическия живот на държава с толкова много трупани с десетилетия проблеми, всяко мнозинство може да лесно бъде описано пошло като интимна връзка, всеки спор – като надлъгване, всеки разговор – като сядане в скута, всяко съгласие – като нечиста сделка, всеки опит да се свърши нещо полезно – като властолюбие, всеки опит за обяснение – като оправдание, всяка промяна на мнението в променящ се контекст – като лицемерие, всяка грешка – като предателство, всеки труден избор – като падение, всяко извинение – като слабост, а всеки опит – като наивност.

Разбирам циничните и ехидните – вероятността за успех в тази среда не е голяма и цинизмът спестява привидно неизбежното разочарование.

Разбирам разочарованите, защото когато рисуваме идеалната цел, не отделяме достатъчно внимание върху това колко трудно се стига до нея.

Разбирам раздразнените – правим грешки, а и добрите неща невинги успяваме да обясним.

Разбирам недоверчивите – доверие се печели трудно, а се губи за минути. И после се връща още по-трудно.

Разбирам нетърпеливите и максималистите – развитият свят е толкова близо географски и е разбираемо да ни се иска да не е толкова далеч политически и институционално.

Но благодаря на всички, че не са напълно цинични, ехидни, разочаровани, раздразнени и недоверчиви. Че имат по малко надежда, очакване, доверие, което са склонни да дадат.

Благодаря най-вече на търпеливите, на наивните, на прощаващите, на доверчивите. За това, че искат промяна, искат реформи, искат европейски път за България.

Защото без това, няма да стигнем далеч като държава. А имаме потенциала.

Материалът Благодаря на търпеливите, на наивните, на прощаващите, на доверчивите е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gruzincite-ne-iskat-da-budat-robi-na-rusiya/

Въпреки продължаващите седмици масови протести, парламентът в Грузия окончателно прие оспорвания закон за „чуждите агенти“.

„Всички мои познати и роднини са на протеста, защото разбират, че този закон е също като руския и ще доведе до репресии. Всъщност веднага щом го приеха, властта в Грузия показа истинското си проруско лице и репресиите започнаха. Полицията арестува протестиращи без всякаква причина, бие и малтретира невинни хора, които са излезли да изкажат мнението си на площада – същото, което прави и полицията в Русия при всеки протест там. Поведението на грузинската полиция днес е същото като на руската. А законът е току-що приет. Представете си.“

Така започна разговорът ми с грузинеца Серго Маркарян. Гласът му идва през приложението на телефона бодър и оптимистичен. Не ме изчаква да го попитам нещо. Говори бързо и убедено.

„Властта няма да може да се справи с тези протести. В момента в Грузия затварят училища и университети, за да излязат да протестират срещу тази власт. Преподавателите, студентите, учениците – всички излизат. Скоро и шофьорите от градския транспорт ще спрат работа и ще са на протеста. Хората няма да се откажат. Това е сигурно. Политиците ще клекнат, защото ще видят, че никой не иска да работи за тях и да ги обслужва. Ще видят, че университетите и училищата са затворени. Няма къде да ходят. Ще клекнат пред протеста. Няма власт, която да устои на това. Ще избягат, защото няма да имат друг изход. Никаква полиция няма да може да спре протестите.“

Серго е грузинец, който живее в Украйна, но всичките му роднини са в Грузия. Той има малка сладкарничка насред Буча,

където след нахлуването на Русия в Украйна бяха извършени едни от най-жестоките издевателства над украински граждани. По това време Серго с личния си автомобил спасява много хора от руските войски, разнася хуманитарна помощ на затворените в мазета и убежища украинци, за да не умрат от глад. Руснаците стрелят по него, но както той казва,

имах късмет, мой приятел нямаше този късмет и го убиха до мен.

Срещнах Серго преди почти година при посещението ми в Украйна. Тогава той ми показа видеото със стрелбата по колата му, докато я е карал, показа ми и видео с разрушеното от руските войски кафене. Спомням си ясно как тогава насред китната му сладкарничка попитах дали държавата му е помогнала да възстанови кафенето си след края на окупацията. Той свенливо се засмя и ми отговори: „Не, ние със съпругата ми полека-лека възстановихме всичко сами. Има по-нуждаещи се от нас в Украйна и нека държавната помощ отиде за тях.“

Тогава със Серго говорихме надълго и нашироко за руската пропаганда. Докато той ми разказваше как полицията бие протестиращите грузинци, се сетих за публикации в български сайтове, където се появи следната теза: „Протестите изобщо не са всенародни. Протестират активисти на НПО сектора, които от години живеят на издръжката на евроатлантическите си донори.“

Казах това на грузинския ми познат. Той замълча за миг. Представих си го – висок, едър мъж с широка усмивка и светнали очи. Плътният му глас буквално загърмя в слушалката:

„Това е 100% невярно, защото на протестите излизат дори децата на депутатите, приели този закон. Младите хора вече знаят какво е диктатура, ясен им е руският стил на управление, разбират и какво означава политиците да са продажни. В Тбилиси живеят около един милион души. На последния протест излязоха около 270–280 000 човека заедно с децата си на по 10, 12, 15 години. Това е рекорд за Грузия, никога не е имало такава гражданска активност. Хората ги обединява мисълта, че някой иска да ги приобщи към Русия. На всички трябва да е ясно, че над 80% от населението на Грузия категорично са против Русия. Не просто против или колебаещи се, а категорично против Русия. За мен обаче големият въпрос е откъде накъде Русия има толкова голямо влияние в България, въпреки че сте част от ЕС. На този въпрос не мога да си отговоря.

Добре че НАТО ви пази, защото не мога да си представя какво би се случило с вас, ако не бяхте член на НАТО.“

Този път беше мой ред да замълча. За миг си помислих какво ли би станало в България, ако в нашия парламент бъде приет законът за „чуждестранните агенти“ на партия „Възраждане“, който толкова прилича на този в Грузия и на руския. Колко ли български граждани щяха да разберат опасността от такъв закон и щяха да излязат да протестират.

Измъквам се от мислите си с реплика към Серго, че не е учудващо приемането на този закон, защото все пак Грузия стои доста близо до Русия в икономически план, а и в отношението на грузинското правителство към войната в Украйна.

„Да, защото управляващите ни са проруски. Всъщност нашите политици показаха истинското си лице, когато започна войната в Украйна. До този момент те не показваха откровената си проруска позиция. Но щом започна войната, заеха страна против Украйна. Започнаха да я обвиняват, че тя е виновна за войната, че не я е предотвратила, а е можела. Те никога не поставиха акцента, че Русия започна войната и нападна Украйна, за да я унищожи като демократично общество, което се стреми към свобода. Но гражданите на Грузия не искат да бъдат роби, точно както и украинските. Днес се решава с кого ще бъде Грузия занапред – с Европа или с Русия. Ако избере Русия, това ще е нашият край. Просто ще станем като Беларус.

Всяка държава, която е попаднала под въздействието на Русия и под нейната власт, се превръща в диктатура и става подобна на Беларус.“

Питам Серго на какво според него се дължат тази категоричност и негативното отношение на грузинското общество към Русия. Серго прави отново кратка пауза. Обичайно силният му весел глас помръква.

„Грузинците имат причина да бъдат срещу Русия. Русия години наред е издевателствала над грузинския народ. Руснаците са изнасилвали нашите жени и деца, отвличали са деца, убивали са народа ни точно както го правят сега в Украйна, и никой няма да им прости това. Ако германците се извиниха за издевателствата над еврейския народ по време на Втората световна война, то руснаците никога не се извиниха на грузинците за зверствата, които са ни причинили. Напротив – те не само не се извиниха, а говорят, че са прави за всичко, което са ни сторили. Така че никога не можем да им простим. Винаги са искали да ни поставят на колене и да ни направят свои роби, а ние сме се съпротивлявали. И тъкмо успяхме поне малко да се откачим от тях – ето, дойде този закон. Това са просто някакви зверове, с които не може да имаш нищо общо.“

Напомням на Серго, че миналата година имаше опит същият този закон да бъде приет, но тогава депутатите в грузинския парламент се отказаха. Защо го приеха тъкмо сега?

„Тогава видяха, че народът се обединява срещу тях, и решиха, че трябва да изчакат. Използваха тази половин година, за да развият своите проруски канали. Месеци наред разказваха как в този закон няма нищо страшно, че неправителствените организации са наистина реални чуждестранни агенти и застрашават суверенитета на Грузия, че ЕС е нещо лошо, а Америка иска да ни скара с Русия и да влезем във война с нея. Близо година говореха такива глупости по всякакви канали.“

Според Серго преди по-малко от година, при предишните протести, около 15% от населението на Грузия е било настроено проруски и е подкрепяло закона за „чуждестранните агенти“. След „масираната пропаганда“ от страна на правителството на негова страна са спечелени може би още около 5%.

„Това беше хитър ход на властта. Мислеха си, че като си дадат време преди втория опит да приемат закона, ще успеят да спечелят много повече граждани на тяхна страна. Е, излъгаха се, защото към този момент 80% от населението не се хвана на техните уловки и е против близостта ни с Русия и против този закон конкретно. Сега на нашия Иванишвили ще му се наложи да каже ясно на чия страна е – на страната на Русия или на Европа. Разбирате ли, Русия винаги напада и превзема държави, където има такива политици като нашия Иванишвили или като унгарския Орбан и където пропагандата ѝ успява да проникне сред обществото.“

Тезата на Серго ми се струва убедителна, но сякаш има и още нещо. Поне така си мисля оттук. Споделям с него, че може би увереността на грузинските политици се дължи и на това, че Западът забави помощта си за Украйна толкова много и това е дало повод както на Русия, така и на проруските политици в Грузия да опитат със закона отново, защото са усетили слабост и колебание.

„Всеки сблъсък с Русия е равен на катастрофа и се надявам, че светът се готви за тази катастрофа, защото тя засега изглежда неизбежна.

Дано цивилизованият свят разбира, че ако Украйна загуби войната и руснаците ни превземат, те ще ни задължат да се сражаваме срещу вас, срещу цивилизования свят. Знам, че това звучи странно, но погледнете какво се случва в окупираните украински територии – там вече започна мобилизация на местното население, което ще бъде изпратено съвсем скоро да воюва срещу украинци. Ще изправят един срещу друг украинци. По същия начин биха изправили и украинци срещу Европа. Що се отнася до забавената помощ за Украйна, знаете ли, аз винаги съм вярвал, че ние сме си виновни сами за нещата, които ни се случват. Никакъв Запад не ни е виновен.

Ако в България има проруска власт, значи вие сте си избрали тази власт, ако в Грузия имаме проруска власт, значи ние сме си я избрали.

Ако в Украйна президент беше Янукович, значи него сме си избрали. Никакъв Запад не е отговорен за нашите действия. Това, което Европа със сигурност прави, е, че като вижда как руснаците искат напълно да ни унищожат, направо да ни изтрият от земята (говоря за украинците), тя се опитва да ни помогне с хуманитарна и каквато друга помощ може. Всичко останало си е наша грижа и ние трябва да се справим със случващото се. Това по някакъв начин е наказание за нашите граждански действия или бездействия. За Грузия важи същото. Явно тези, които разбираме какво се случва с руската пропаганда, разбираме каква е Русия, не сме успели да обясним на останалите каква опасност ни грози всички заедно.

Искаме демокрация и по тази причина Русия се опитва да ни унищожи,

това не сме успели да обясним добре. Явно едва когато успеем да узреем всички ние – гражданите и политиците на Грузия, Украйна, дори България, когато съумеем да докажем, че сме готови и заслужили да бъдем част от демократичния свят, едва тогава можем да искаме от този свят да ни защитава.“

Изведнъж Серго млъкна. Бях като зашеметена от казаното от него. Очаквах всичко друго, но не и това, което уверено ми говореше току-що. Паузата стана толкова дълга, че когато отново чух гласа му, той колебливо ме попита дали връзката не е прекъснала. Отвърнах, че съм на линия, но мисля върху думите му. Тогава Серго продължи така:

„Аз имам само един въпрос по отношение на Русия. Ако Русия има свободата да унищожава произволна нация, да убива и насилва хората ѝ, то това е хаос и някой трябва да я спре. Защото не е редно да се случва такова нещо. Ако някой убива, той трябва да бъде наказан. Ако аз убия някого, трябва да отида в затвора, нали, а не да ме попитат дали някога ще убивам пак, и доверчиво да ме пуснат. Защото аз, естествено, ще обещая да не правя така повече, а щом ме пуснат безнаказано, отново ще убия.

Та аз питам: кой трябва да бъде съдия на Русия?

Да допуснем, че Украйна не се справи, а нас всички ни избият тук. Аз питам: има ли кой да накаже Русия за стореното? Някой може ли да ми отговори на този въпрос?“

След всичко казано от Серго сякаш ми остана само да го попитам какво според него ще се случи в Грузия. Гласът му отново долетя до мен силен и с далечна усмивка.

„В момента нашите политици ни плашат с война и ни казват: слушайте ни, нали не искате война?! Да, ние грузинците не искаме война, но не искаме и да сме роби на Русия. Ние искаме да сме свободни и ако не сме свободни, по-добре да не сме живи. Това казват днес протестиращите на грузинското правителство. Какво ще стане с Грузия ли? Според мен ще успеем да свалим тази власт. Няма да е лесно, но те са страхливи. Много хора са на площадите. Аз също тръгвам след няколко дни към Грузия, защото го чувствам като свой граждански дълг – да съм там, сред народа си, и да го подкрепям.“

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kum-yadrena-voyna-neka-pomislim-otnovo/

Ядрените оръжия винаги са заемали особено място в глобалната политика не само заради разрушителния си потенциал. Разликата между Великите сили от миналото и суперсилите от настоящето е, че ако първите имаха стратегическите ресурси да се нападат и завладяват, то вторите разполагат с достатъчно ресурси, за да унищожат света. 

Ето защо общоприетата теза в рамките на научния и политическия дебат е, че ядреното оръжие следва да се използва единствено за сдържане, а не за война. Или както повтаряха в един глас бившият американски президент Роналд Рейгън и последният генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов, „ядрена война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена“. По сходен начин бащите на неореализма и неолиберализма – Кенет Уолц и Джоузеф Най – имаха много различия за това дали Америка следва да е глобален лидер, или не, но и двамата споделяха тезата, че в случай на ядрена война победители няма да има. 

Самият патриарх на американската дипломация – Хенри Кисинджър, също обичаше да повтаря, че каквито и съюзнически ангажименти да има Америка, тя няма да рискува заради съюзниците си ядрена война с друга ядрена сила. 

И все пак, ако погледнем внимателно какви са промените в глобалната политика през последните десетилетия, ще видим, че ядреният консенсус започва да се разчупва. Дали защото политиците обикнаха прекалено много властта, или защото се появиха учени, които боравят с идеологии, а не с аргументи, но войната отново се завърна на Стария континент, а с нея и опасенията, че регионалните конфликти в Близкия изток и Източна Европа може да прераснат в Трета световна война. 

Но за да видим дали това е реалистична перспектива, преди всичко следва да си дадем сметка защо изобщо започнахме отново да говорим за опасността от нов глобален конфликт.

Ядреното сдържане като военностратегическа и политическа доктрина

Преди всичко трябва да направим уточнението, че когато говорим за ядрени оръжия, най-лесният начин да бъде осмислена тяхната употреба е психологически. След като САЩ и СССР постигат ядрен паритет по време на Студената война, Доналд Бренан – американският военен стратег и по-късно изследовател към Института „Хъдсън“ в САЩ по време на администрацията на Айзенхауер, формулира доктрината за взаимно гарантирано унищожение (Mutual Assured Destruction). Вдъхновена от акронима MAD (от англ. „луд, лудост“), доктрината на Бренан гласи, че Вашингтон и Москва разполагат с достатъчно ядрени оръжия, за да се самоунищожат и да унищожат света такъв, какъвто го познават хората. 

По-късно тази доктрина е доразвита от един от корифеите на теориите в сферата на международната сигурност – Томас Шелинг, който в прословутия си труд „Оръжия и влияние“ систематизира ядреното сдържане като принцип, червена линия, отвъд която ядрените суперсили следва да избягват директната конфронтация помежду си. Тези идеи са систематизирани и от автори като Робърт Джървис и Кенет Уолц, които развиват тезата, че ядрените състезания и балансирането на дилемите за сигурност в спорните региони на влияние могат да изиграят полезна роля за сдържането само ако се водят по правилата.

С разпадането на СССР ядреният дебат мина на заден план, тъй като учени като Франсис Фукуяма обявиха „края на историята“. Това предполагаше ядрените сили да съкратят арсенала си, защото презумпцията на неолибералите беше, че войни повече няма да има. И все пак ядреното семейство на САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания се съгласи на това само частично. По сходен начин стояха нещата и с по-малките ядрени сили, като Индия, Пакистан и Израел, за които международната общност предполагаше, че разполагат с по-скромен арсенал от оръжия за масово унищожение. 

Всъщност най-голямата жертва на теорията за „ядрен мир“ се оказа Украйна, която предаде ядрените си оръжия на Русия срещу обещания, че украинският суверенитет и териториална цялост ще бъдат гарантирани. Или поне така гласеше духът на теорията, която разви Фукуяма и според която демокрацията можеше да постигне онова, което ядреното сдържане не успя – вечен мир. 

Тази теория беше поставена на сериозно изпитание след терористичните атентати в САЩ от 11 септември 2001 г., а илюзиите за ядрен мир избледняха, след като Северна Корея успешно завърши своята програма за създаване на тактически ядрени бойни глави. Така в един момент стана ясно, че нито ядреното сдържане от Студената война, нито меката сила могат да бъдат гарант, когато една държава има амбиции да стане ядрена сила. Причината за това отново е психологическа – когато имаш ядрено оръжие, ти разговаряш с лидерите на глобалните актьори като с равни.

Ако трябва да обобщим, макар оръжията за масово унищожение да имат военностратегически и политически аспекти, тяхната най-голяма сила е психологическа по своята същност и характер. Най-актуалният и точен пример в това отношение е войната в Украйна. В първите месеци, след като Москва нападна Киев и САЩ отпуснаха огромна помощ за Украйна, Русия беше пред разгром и руските войски отстъпваха към границата. 

С времето тази помощ започна да е все по-колеблива – до момента, в който не стана символична, тъй като последният транш от Вашингтон тази година е знак за Зеленски по-скоро да излезе с чест от положението, отколкото да осъществи ново контранастъпление. 

Основният въпрос е защо се стигна дотук. Отговорът се крие в последните изтекли военни доклади на Москва от тази година, в които се споменава, че в края на 2022 г. Владимир Путин е обмислял употребата на тактическо ядрено оръжие в Украйна. Това обяснява и защо САЩ дълго време се въздържат да изпращат далекобойни оръжия и самолети на Киев, а притискаха за това Европа, и защо китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти предупреди руския си колега, че употребата на ядрени оръжия ще бъде червената линия в отношенията между Москва и Пекин. Казано накратко, случващото се в Украйна беше тест, който ядрените сили издържаха успешно… поне засега.

Бъдещето на ядрените оръжия като сдържащ фактор

Да имаш ядрени оръжия обаче изобщо не е леко бреме, защото тяхната поддръжка е много скъпа, а синтезът на плутоний изисква технологии и пари. Нещо повече, дори една държава да разполага с ядрено оръжие, възможности за водене на пълномащабна ядрена война имат само страни със завършена ядрена триада, която включва стратегически бомбардировачи, ядрени подводници и интерконтинентални балистични ракети. Днес такъв потенциал имат САЩ, Русия, Индия и Китай, а от тези четири държави единствено първите две разполагат с достатъчен брой ядрени бойни глави, за да участват в глобален военен конфликт. 

И тук идва добрата новина, тъй като диалогът между Вашингтон и Москва сочи, че политиците в двете ядрени столици не желаят Трета световна война. Затова и по-коректният въпрос би бил не дали ще има ядрена война, а какво е бъдещето на ядреното сдържане, тъй като без него ядрените сили и без това не биха имали друг избор, освен да започнат война.

Добрите новини за устойчивостта на ядреното семейство могат да бъдат търсени в няколко посоки. Първата отново е психологическа – доктрината за взаимно гарантирано унищожение продължава да действа, което означава, че страхът е мощен сдържащ фактор пред употребата на тактически и стратегически ядрени оръжия. 

Втората е по-скоро политическа – ако една ядрена сила реши да прибегне към употреба на оръжия за масово унищожение, това ще я направи глобален агресор. Или казано по-просто, тогава дори държави като Ислямска република Иран биха преосмислили подкрепата си за такъв актьор, колкото и могъщ да е той. 

Проблемът с такова „решение“ на един конфликт е огромният брой цивилни, които ще загинат при превантивен ядрен удар, и пораженията по критичната инфраструктура, които ще доведат до компактни облаци от радиация, засягащи целия свят. Ето защо едва ли някой държавен актьор би натиснал червеното копче, или по-точно казано – би му било позволено да го направи. 

Третата причина е, че малко преди войната в Украйна, въпреки различията, САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания организираха среща на ядрения клуб в Ню Йорк, където подписаха протокол, че нито една страна няма да използва ядрени оръжия първа. Това до известна степен допринася за ядреното сдържане, макар че от този формат отсъстваха „малките членове“ на ядреното семейство, които учените обичат да наричат с миловидното states of nuclear concern – или държави, които уж нямат ядрено оръжие, но всъщност разполагат с такова, макар да не са го заявили официално като по-големите си събратя.

Лошите новини за стабилността в ядреното сдържане, уви, са повече. Първата се корени в обективните геополитически процеси, на които сме свидетели и които са пряко следствие на прехода от еднополюсен към двуполюсен свят. Новият свят едва ли ще напомня на Студената война. Той по-скоро отразява геополитическата надпревара между САЩ и Китай, която е и надпревара между две политически семейства, чиито очертания стават все по-видими, особено след началото на войната в Украйна. 

В този свят Китай увеличава ядрения си арсенал и в близкото десетилетие може да достигне САЩ, освен ако Америка не започне отново да се въоръжава. По сходен начин стоят нещата с руската ядрена програма, за която Москва планира да бъде изнесена в Космоса – стратегия, която вече предизвика острите реакции на Вашингтон и Брюксел. В един такъв свят много зависи накъде ще поеме глобалната дилема на сигурността – към сътрудничество или към конфронтация. Ако нагласите за първото са повече, то ефектите от ядреното сдържане могат да бъдат балансирани. Във втория случай обаче ядрената надпревара може да излезе извън контрол, защото технологиите, с които разполагат Вашингтон и Пекин, са много по-развити от онези, с които работеха САЩ и СССР по време на Студената война.

Втората лоша новина е, че всякакви формати за ядрено сдържане бяха буквално разкъсани, след като Русия нападна Украйна. Москва се изтегли от споразумението New START, ограничаващо количеството ядрени бойни глави, с които могат да разполагат САЩ и Русия. В отговор Вашингтон също анулира договора и на практика понастоящем страните с най-висок ядрен потенциал нямат правила, по които да продължат надпреварата си, освен чрез директен диалог, който може да бъде прекъснат, ако се стигне до пряк конфликт между Русия и НАТО. 

Северна Корея и Китай не са член на нито един колективен формат за ядрено разоръжаване, което в случая с Пхенян вещае неясно бъдеще на статуквото на Корейския полуостров. Ако КНДР реши да увеличи ядрения си арсенал, това почти сигурно ще доведе до рязък дисбаланс на силите в региона и в перспектива дори до разполагане на ядрени американски подводници в Японско море. Макар че Пхенян е зависим от Пекин, тази зависимост е само символичен фактор, на който не може да се разчита като на сдържащ, в случай че Ким Чен Ун реши да ескалира напрежението.

И трето, оказва се, че с изключение на Китай нито една ядрена сила не е интегрирала т.нар. no-first-use principle – или доктрината, че няма първа да използва ядрено оръжие. В Русия такова положение имаше по времето на Елцин, но след като Владимир Путин стана президент, то отпадна. Барак Обама положи много усилия да интегрира принципа в доктрините на САЩ, но този дебат беше напълно зачеркнат от дневния ред на Тръмп. Байдън също не прояви желание да го отвори отново, тъй като ситуацията в Украйна не го предполагаше. В най-неизгодно положение обаче са Франция и Великобритания, тъй като те съкратиха триадите си след края на Студената война и сега могат да разчитат единствено на американския ядрен чадър и на подводниците си. Що се отнася до малките ядрени сили, макар че тактическите ядрени оръжия са ограничени по своя обхват на действие, те могат да предизвикат сериозен отзвук, който в крайна сметка да доведе до глобален военен конфликт.

Равносметката: къде е Европа на тази карта?

Накрая е логично да си зададем въпроса „А къде е Европейският съюз на тази карта?“, тъй като това пряко засяга България. Европа, разбира се, не разполага с ядрени сили, тъй като този въпрос е изключен от дневния ред още при създаването на европейския проект. Макар отделни страни членки, като Естония и Полша, да повдигат въпроса как ЕС ще гарантира ядрената си сигурност, доминиращото становище в европейската политика е, че тази „чест“ се полага на НАТО. Единствената голяма и влиятелна държава, която не споделя този консенсус, е Франция. Тя разполага с ядрени подводници, но проблемът е, че Париж не позволява ядреният му потенциал да бъде интегриран в общоевропейската отбрана. Или казано на по-прост език, иска излизане от ядрения чадър на НАТО за цяла Европа, без да предлага алтернатива. Въпросът е в състояние ли е НАТО да гарантира ядрената сигурност на ЕС и по какъв начин може да стане това. Върху него си заслужава да се спрем по-обширно.

Когато говорим за НАТО, веднага следва да споменем член 5 на Вашингтонския договор, който гласи: 

Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. 

Членът за колективната отбрана – както стана популярен той в България – обаче не е основната гаранция за сигурност, която дава НАТО. Член 5 е обвързваща констатация, че в случай на атака срещу Алианса съюзниците следва да защитят жертвата от агресора. Но истинската сдържаща сила на НАТО е в ядрения чадър на САЩ. А доктрината за ядрения чадър обхваща не само съюзниците от НАТО, но и други американски съюзници, като Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините. Съгласно тази концепция Съединените щати са предоставили гаранции за сигурност, че ако съюзниците им бъдат нападнати, ще ги защитят с помощта на всичките си ресурси, включително и на ядрените си оръжия. Концепцията за ядрен чадър е реализирана от Роналд Рейгън, когато той лансира идеята си, че СССР не следва просто да бъде сдържан, а трябва да бъде победен. Тази доктрина среща бурното недоволство на много политици, включително Хенри Кисинджър, но в крайна сметка се налага, когато Вашингтон вижда, че СССР започва да залязва.

Следователно основният въпрос за Европа е не дали ще бъде задействан член 5. Той вече беше задействан след 11 септември. Дилемата е дали Вашингтон би рискувал реформа в ядреното сдържане по начин, който ще охлади руските апетити към Стария континент, и дали ще се намерят политици в САЩ, които ще имат куража да предложат ревизия на старите ядрени стратегии. Този въпрос стои с пълна сила пред европейските елити, защото Русия вече е един ход пред Вашингтон, след като руският президент взе решение да премести част от ядрения арсенал на Москва в Беларус. Дали обаче САЩ ще се решат да уплътнят ядрения си чадър над ЕС, зависи много и от това как американците виждат глобалните си съперници. За Съединените щати приоритет в новата студена война е Китай, а не Русия. В този смисъл военният пакт AUKUS и интегрирането на Япония и Южна Корея в него може да се окажат от първостепенна важност. Това несъмнено повдига и още един болезнен въпрос – за реформа в НАТО, така че съюзът да може да отговаря на съвременните асиметрични предизвикателства пред сигурността му. 

Отговорите на тези въпроси следва да бъдат намерени в близкото десетилетие, тъй като промяната в глобалния баланс на силите е необратим процес, който неизбежно ще засегне и ядреното сдържане. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че ако бягаме от дискусията за ядрените конфликти, правим фатална грешка. Една от причините да няма реални ядрени конфликти по време на Студената война беше постоянният дебат, който се водеше във Вашингтон и Москва. Ето защо дълг на всеки експерт е да развие и тества тези хипотези. В противен случай сме обречени да допуснем грешката на Запада отпреди 11 септември, когато не беше прието да се говори за тероризъм и радикализация. До момента, в който „Ал-Кайда“ не удари Кулите близнаци в сърцето на САЩ – Ню Йорк.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4256

Ще дам един личен пример за механизмите на работа на дълбоката държава, за които говори Кирил Петков при Диков.

На петия месец откакто бях избран за министър получавам искане за обяснения по секретен доклад на ДАНС срещу мен, в който се твърди, че застрашавам работата на министерството (и съотв. националната сигурност).

Докладът всъщност е преразказ на получен в ДАНС донос от служител на агенцията при министерството и съдържа изцяло неверни твърдения. Пишем обяснения, в които с документи и публична информация опровергаваме „доклада“ и затваряме темата. (В него нямаше нищо секретно, та ДАНС според мен нарушава закона като свръх-класифицира такива доноси, но заради грифа не мога да споделя детайли).

Знам, че и срещу други министри е имало такъв тип доклади. И докато моята реакция беше като на рутинна неприятност, смятам, че тези доклади-доноси работят успешно като средство за сплашване на принципа „имаш проблем и можем да ти помогнем да си го решиш“, особено с по-лабилни министри.

И това е една от многото причини в меморандума на ППДБ и в проекта на споразумение да сложим „реформа в службите“. В проекта на ГЕРБ пишеше „трябва да проведем разговор за службите“. Дребна разлика.

Та ако се чудите защо отиваме на избори – защото дълбоката държава не иска да си загуби инструментите за паралелна власт, която не подлежи на демократична отчетност. А ние може да направихме много компромиси, но компромис с основната цел – освобождаване на завладяната държава – не направихме.

Материалът Докладите-доноси като инструмент на дълбоката държава е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.