Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-duhut-na-blijnite/

„Дъхът на ближните“ от Андонис Георгиу

превод от гръцки Ирена Алексиева, София: изд. ICU, 2023

Харесах кипърския писател Андонис Георгиу още покрай предишната му книга, издадена от „ICU“ – „Албум с истории“: полифоничен роман в разкази, един мащабен неформален разговор, който скача от тема на тема и сменя разказвачите си. В голяма част от тези до голяма степен нефикционални монолози, засягащи и вечни, и злободневни теми, особено място намират събитията около окупацията и разделянето на острова, причинените жестокости и безследно изчезналите и от двете страни – гръцката и турската.

„Дъхът на ближните“ не е много по-различна книга – и по звучене, и тематично, та дори и графично. И тук някои разкази са свързани чрез общи герои, видени от различен ъгъл и в различна роля. И тук на много места разказът е почти поток на съзнанието. И тук абзаците следват с малка буква, без традиционното отграничаване, правилата се нарушават, а изреченията са дълги и разделени предимно със запетайки. Последното създава един мисловен ритъм, усещане за неистовост, за болезнен устрем, понякога стигащ до отчаяние. Мисълта дриблира, отнася се и се завръща, сюжетите – също. Езикът е едновременно делничен, разговорен, земен, но и скрито поетичен. Няма как тук да не спомена усилието на преводачката Ирена Алексиева, тъй като освен на новогръцки, в по-голямата си част разказите всъщност са написани на говоримия кипърски диалект (и в този смисъл тя е открила чудесни съответствия на български).

Разказите са актуални, доколкото темите им са част от традиционната динамика в ежедневието и разговорите на обикновените кипърци. Сред тях са: травмите от историческото минало, вината и от двете етнически страни, човешката жестокост, домашното насилие, отмъщението, личностното пропадане в различни зависимости, расизмът, отношението към бежанци, хомосексуални или просто различни, корупцията, продължаващото неравенство между половете, патриархалността, браненето на родовата чест. Но някак

над това като че ли стоят най-вечните теми: преди всичко тленността и смъртта, но и извечната самота на човека, желанието да се свържеш някак с „дъха на другите“, прошката и любовта.

Да, битката между Ерос и Танатос, между живота и смъртта, рамкира тези страници, напоени от усещането за човешката преходност, изоставеност и безутешност. И съответно – от човешките опити мисълта за тях да бъде потисната или отхвърлена. В някои разкази съвсем буквално еротичното начало се стреми да заглуши неумолимия ход на другото.

В „Като чужд“ например героят преодолява смъртта на баща си, на чието постепенно изтляване и психическо и физическо разпадане в болницата става свидетел, чрез нуждата буквално да изтощи и „малтретира“ сексуално тялото си чрез непрекъсната мастурбация и порнографски фантазии. Така той откроява усещането за (все още) живото си тяло от мъртвото бащино. Борейки „онзи атавистичен страх, който се събужда у всеки от нас при смъртта на друг човек“, и последващото усещане за самота и изоставеност, чрез желанието

да можеше хората винаги да се докосват, да се събират хората, да се сливат телата, всички тела, и младите, и тези, които вече не са млади, телата, пълни с живот, да се съвкупяват, телата с живот, телата, живот.

В „С дъха на ближните“ (фраза, която е изведена в заглавието и се повтаря на редица места в разказите) социално изолиралата се героиня редовно подслушва съседите си, докато правят любов, докосвайки самата себе си. Това е начин да съучаства в утвърждаването на любовта, в илюзията за единение и (съ)причастие. Едновременното свършване, разделено от стената, се приема за „нейното лично богослужение и причастие“. Оттук и програмното

 засега това ѝ стига, това и дъхът на ближните.

По сходен начин възрастната парижанка Шарлот ще отдава на непознати апартамента си, за да усеща „че има хора до себе си, макар и непознати, макар и дошли за кратко, стигаше ѝ, че дишаха от другата страна на стената“; болната от рак ще се обсеби и ще се отдаде на фантазии с Джуд Лоу, за да изтласка ужаса от тежката си диагноза; Афула ще излиза буквално от тялото си и ще си представя отнетите от нея деца, за да „улови ритъма и да диша с тях“.

На този фон загубата на близък човек е една от най-често срещаните сюжетно теми: родител, съпруга, син – независимо дали вследствие на исторически събития, болест, бягство, зависимост, предателство или просто отчуждение. Или на насилие. Защото редица разкази засягат

границата, която ги удържаше, границата между това да си човек или убиец, човек или не-човек.

В много от тях насилието е срещу жените, насилие, което мъжът – тестостеронен, травмиран, неосъществен, унизен – упражнява спрямо тях; другаде – срещу бежанец имигрант (и то от хора, произлизащи от бежанци, както ще отбележи авторът); но най-често, както в много други истории на Георигиу – между двата етноса след събитията от 70-те. Темата за насилието очертава и едно все още традиционно, патриархално по същността си общество, в което моралът е черно-бял, отмъщението е сила, жената е зависима и отклони ли се, пожелае ли за себе си друг живот и/или друг мъж, най-малкото бива отречена като уруспия и курва.

В „Добър час“ момчето, отнето от майка си Афула (вписваща се в горното определение и – внимание! – отхвърлена първо и най-категорично от собствената си майка), ще се превърне в емоционално кастриран мъж, сам той насилник, виждащ в жените единствено мръсници, които си го заслужават (сексът е част от наказанието). Срещаме главната героиня и в „Афула – удавник в дълбоки води“, където е периодично откривана и пребивана от мъжете от фамилията в името на семейната и мъжката чест. В „Не мога вече под това небе“ насилствено отхвърляните и тормозените са травестити, събрали се да оплачат със смесица от драгшоу и песнопения (един истински човешки и християнски по същността си помен) изгубения Михалис/Рита.

Но дори когато не биват удряни и разкървавявани, жените могат да станат индиректни жертви на мъжкото насилие, упражнено другаде. В „Кръстът“ съпругът, който е трябвало да иде да потърси изчезналия им при окупацията син, след години разказва на жена си как вместо това с група мъже са изтребили цяло село турски жени и деца, гаврейки се, изнасилвайки, смазвайки ги. И разбираемо, и перфидно, и егоистично е това споделяне, защото е плод на желанието да стовариш бремето на престъплението върху другия, да породиш у него вината и ужаса, които сам не изпитваш. Жената, която не може да повярва, че подобно отмъщение е по силите на най-близкия ѝ, че то е легитимен начин за справедливост, ще трябва да живее десетилетия с тези страшни истини. (Впрочем за този потресаващ разказ писателят, както често прави, използва разкрития на журналистката Севгюл Улудаг, изследвала съдбата на безследно изчезналите и заровените в масови гробове в Кипър турци.)

В „Какво направихме“ насилието също е групово. Пред очите на разказвача ще убият имигрант, разигравайки всички словесни щампи на ширещата се днес ксенофобия. Неговата смърт така или иначе ще мине незабелязана. Защото „колко струва животът на един мургав азиатец в тази страна?“, както си помисля героят, преди да затвори вратата на балкона, от който е наблюдавал случката, и да се върне вътре на хлад край климатика, далеч от геената на живота, причиняващ смърт.

И все пак – въпреки цялата минорност и тежест – Георгиу не ни оставя в мрака, а утвърждава крехкото присъствие на любовта и свързването, на търсенето на дъха на другите като залог за живота. Над ръкоплясканията на убийците на имигранта се извисява гласът на момичето, което повтаря истерично: какво направихме, какво направихме. След куп пътувания Одисеас прозира, че светът е същият навсякъде и че в него човекът е lonely planet, невидим пазач в щурмувания от тълпите музей на живота. Момчето, което някога е мразело Дядо Мраз и е искало да го убие, защото никога не е донесъл подарък в разбитото му семейство, ще прости и забрави заради истината, че той самият сега е баща, който може да носи подаръци. Семейният мъж, понякога мечтаещ да няма нищо от това, което има, описващ истинското, морно, делнично и трудно лице на семейния живот, ще осъзнае, че това и е любовта. Дъщерята, която с огромни усилия и увещания къпе стария си, труден и упорит като дете баща, водейки с него изтощителен диалог, ще ни разкрие друго такова лице на обичта.

А накрая в „Миг безгрижие“ героят, който не знае кое е сънят – пленничеството му през 70-те или сегашното му щастие, – ще осъзнае, че единственото, което е искал, е да оцелее (отново Ерос срещу Танатос), но че това оцеляване не е просто акт, а е плод на късмета му:

… ако беше запазил разсъдъка си след всичко, което бе преживял, то се дължеше единствено на това, че беше обичан и обичаше.

Макар не всички разкази да са достатъчно добри или убедителни, Андонис Георгиу със сигурност притежава собствен тематичен и езиков почерк. И макар да не обичам никак определението „човешки“ (спрямо какво?), то тези истории са тъкмо такива в своята обикновеност, в универсалните прочити на своята регионалност и културна специфичност, в това, че в тях се съдържа почти всичко между живота и смъртта.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.