Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/tryabva-da-pogovorim-za-smurtnoto-nakazanie/

Предупреждение: Тази статия съдържа детайли, които може да се възприемат като разстройващи.

Какво е отношението ви към смъртното наказание? Ще ви разкажа как се формира моето.

На 5–6-годишна възраст живеех със семейството си в Бенгази, Либия. По онова време диктатурата на Муамар Кадафи беше още в разцвета си. Либия беше икономически доста по-напреднала от България. Помня тъмния и блестящ асфалт на улиците (никога дотогава не бях виждала такъв) и изобилието от западни стоки в магазините. 

Сред нещата, запечатали се в паметта ми от либийския период, са и екзекуциите. Там бесеха хора на площадите и излъчваха това по телевизията. Гледаш си „Пчеличката Мая“ (в Либия пчеличката се наричаше Зина) и в следващия момент – хоп – екзекуция. На площада с бесилото – множество от екзалтирани възрастни и деца. Гледката на отнемането на човешки живот ме разстройваше – всеки път избухвах в плач и дълго време не можех да се успокоя. Ужасяваше ме както фактът, че някой умира, така и реакцията на тълпата зяпачи. Благодарна съм, че баща ми беше твърдо против и ние да ходим да гледаме.

Последната екзекуция в България

е извършена в самия край на тоталитарния период – в началото на ноември 1989 г. Престъпленията на убития чрез разстрел мъж, квалифицирани като диверсия, са серия от саботажи, сред които и повреждане на лифта на Боровец три пъти, защото държавата му пречела да развива частен бизнес като дърводелец.

След промените, още през 1990 г., се налага мораториум върху смъртното наказание, а в началото на 1999 г. то е изцяло премахнато. Няколко години по-късно, през 2002 г., повече от половината анкетирани в проучване на „Алфа Рисърч“ посочват, че са за възстановяването на смъртната присъда. Проучването е част от социален експеримент по идея на Центъра за либерални стратегии. Близо 300 от 1200-те респонденти са поканени да участват в дебат по темата, организиран от bTV, който включва юристи, експерти, но и пострадали от престъпления. В резултат на дискусиите 20% са променили позицията си от за екзекуциите на против тях. Изводът от социалния експеримент е, че обществото може да се вслушва в аргументи, ако такива му се предоставят.

Последното изследване за отношението към смъртното наказание е проведено от „Галъп“ през 2016 г. – близо 20 години след влизането на България в ЕС, където смъртно наказание не се прилага. Точно една трета се обявяват в защита на връщането му, докато близо половината (47%) са против. Но тези резултати са преди консервативния обрат, който започна да настъпва в България през 2018 г. с дезинформационната кампания срещу Истанбулската конвенция.

Смъртното наказание в САЩ и прецедентът с Криста Пайк

В ЕС е в сила пълна забрана на смъртното наказание – по силата на Протокол №13 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, според който то се отменя, и чл. 2, ал. 2 от Хартата на основните права: 

Никой не може да бъде осъден на смърт, нито екзекутиран.

В САЩ обаче смъртното наказание съществува в 27 от 50 щата, макар да не се прилага във всички тях. Американският президент Доналд Тръмп е толкова убеден привърженик на екзекуциите, че още в първия ден от встъпването си във втория мандат отмени наложения от предшественика му Джо Байдън мораториум върху изпълнението им на федерално равнище. Мораториумът на федерално ниво обаче не означава, че смъртни присъди не са се изпълнявали на щатско равнище. Федералното законодателство и щатските законодателства са различни системи, а присъдите на федерално равнище са за по-сериозни престъпления, например тероризъм.

Методите за екзекуция, които се прилагат в САЩ, са смъртоносни инжекции, електрически стол, разстрел, а от 2024 г. за първи път в света се въвежда нов метод – азотна хипоксия.

Смъртното наказание в САЩ стана широко обсъждана тема след неуспешната екзекуция на 50-годишната Криста Пайк.

Пайк е осъдена на смърт в щата Тенеси още преди 31 години, защото на 18-годишна възраст е убила момиче, което според нея е искало да отнеме приятеля ѝ. Въпросният приятел също участвал в убийството, но се „отървал“ с доживотен затвор, защото е бил на 17 години. Още едно момиче е присъствало на убийството, но няма доказателства, че е участвало активно, затова е осъдено само условно.

За Криста Пайк също са налице смекчаващи вината обстоятелства: тя е преживяла нееднократно физическо и сексуално насилие, била е неглижирана като дете, на 12 години е направила опит за самоубийство. Диагностицирана е с няколко психически заболявания: биполярно и тежко посттравматично стресово разстройство и клинична депресия; има вродено мозъчно увреждане, което вероятно е свързано с биполярното ѝ разстройство и с (не)способността ѝ да прави преценка.

Ала нищо от това не променя убеждението на съда, че тийнейджърката трябва да заплати за стореното със собствената си смърт. След множество обжалвания и отлагания екзекуцията е изпълнена на 30 септември 2026 г. чрез инжектиране на пентобарбитал.

Криста Пайк обаче не умира.

И преди се е случвало екзекуция чрез инжекция да е неуспешна, но това е ставало основно защото палачите не са успявали да улучат вена на осъдените. Понеже на медицинските лица е забранено да изпълняват смъртни присъди, затворническият персонал се справя… както може.

През 2009 г. например екзекуторите два часа се опитват да вкарат игла във вените на Ромел Блум и го набождат на 18 места, докато той плаче от болка. Не успяват, а Блум умира 11 години по-късно от ковид, преди да е насрочена нова дата за умъртвяването му. Проблем има и с вените на Клейтън Локет – екзекуторите го бодат от 18:23 до 18:56 ч., вкарват игла дори в слабините му. Минути след като опитът за екзекуция е отменен, човекът умира – от инфаркт.

През 2018 г. бодат болния от лимфом Дойл Хам повече от два часа и така и не откриват вена. След това щатът (Алабама) взема решение да не прави нови опити да го убие. Алън Милър, чиято екзекуция през 2022 г., отново в Алабама, се проваля след часове убождания в търсене на вена, не изважда този късмет. Наказанието му е изпълнено успешно през 2024 г. – това е вторият случай на екзекуция чрез азотна хипоксия. На теория смъртта би трябвало да е бърза и неусетна – осъденият вдишва азот през маска и не усеща, че се задушава, а има чувството, че диша нормален въздух. На практика обаче, умирайки, Алън Милър видимо (според свидетели) се е мъчил.

За разлика от тези случаи, обявени за провалени, екзекуцията на Криста Пайк е изпълнена докрай.

Единственият подобен прецедент е от 1946-та с 16-годишния Уили Франсиз, осъден на смърт чрез електрически стол. Екзекуцията е извършена, но електричеството не е достатъчно силно и момчето остава живо. Върховният съд постановява присъдата да се изпълни отново с аргумента: 

Стават инциденти, за които никой не е виновен.

Причините за неуспешното изпълнение на наказанието на Криста Пайк тепърва ще се изясняват. Адвокатите ѝ са убедили съда да изиска всички налични доказателства по случая. Но отсега се знае, че екзекуторите и в нейния случай се затрудняват да улучат вените. Опитват с поне седем игли и накрая май не успяват – веществото вероятно не влиза в кръвта на осъдената, а се разтича в тъканите ѝ.

На теория екзекуцията с пентобарбитал би трябвало да е бърза и безболезнена – човек се унася за секунди и дишането спира. Невинаги обаче става така. Криста Пайк усеща не само че многократно я бодат, а и как пентобарбиталът влиза в тялото ѝ. За да остане активното вещество в течно състояние, то трябва да е в силен алкален разтвор. Тоест нещо като белина. Или сода каустик.

Резултатът е болезнено химическо изгаряне. Свидетели на екзекуцията са чули Пайк да казва, че ръката ѝ гори толкова силно, сякаш всеки момент ще избухне.

След като първата доза, вкарана в лявата ѝ ръка, не я убива, прилагат втората в дясната. По закон след неуспех първия път може да се постави нова инжекция, но законът не предвижда друг опит, ако и вторият не е успешен. Час след началото на екзекуцията Криста Пайк е още жива и издава хрипове. Тогава служител на затвора се обажда на „Бърза помощ“ и след известни перипетии (диспечерите първоначално не са били сигурни, че сигналът е истински), жената е откарана в болница.

След няколко дни Криста Пайк се събужда, макар адвокатите ѝ да са били убедени, че е в мозъчна смърт. Пита: „Къде съм и кои сте вие?“ Изгарянията от разтвора с пентобарбитал са сериозни и тя не може да движи ръцете си, не е в състояние и да преглъща. Първоначално е объркана, но бързо се възстановява, започва да става и да се храни. През цялото време е с белезници и под охрана.

В този период регионалният канал на консервативната телевизия FOX в Тенеси задава въпроса колко струва хоспитализацията на „осъдената убийца“ Пайк на данъкоплатците от щата. И прави предположението, че сумата може да е 6000 долара на ден, без да се брои заплащането на охранителите.

За успокоение на данъкоплатците скоро състоянието на Криста Пайк се подобрява дотолкова, че тя е върната в затвора, където е прекарала три от петте десетилетия на живота си. Но продължава да е под лекарско наблюдение.

След неуспешната ѝ екзекуция изпълнението на смъртни присъди в Тенеси е спряно до края на 2026 г. Не е сигурно дали ще има нов опит за прилагане на наказанието ѝ. Адвокатите на Пайк, както и правозащитници и противници на смъртното наказание се позовават на Осмата поправка в Конституцията на САЩ от 1791 г., според която няма да се „изпълняват жестоки и необичайни наказания“. Това, на което е била подложена Пайк, е и необичайно, и жестоко.

Ала силни са и гласовете, според които Криста Пайк заслужава да умре, защото е отнела човешки живот. Сред тях са майката на Колийн Слемър – убитото от Пайк момиче, и сенаторката от щата Тенеси, републиканката Марша Блекбърн. Трябва да имаме предвид, че в САЩ смъртното наказание се радва на високо одобрение – според различни изследвания от последните година-две 52% от американците го смятат за морално приемливо, а 66% го одобряват по отношение на осъдени за убийство.

Екзекуцията като риалити шоу

В разгара на дискусиите за и против смъртното наказание след неуспешната екзекуция на Криста Пайк министърът на войната на САЩ Пийт Хегсет предложи екзекуция чрез разстрел да се излъчва на живо по интернет. Става дума за изпълнението на смъртното наказание на Нидал Хасан, бивш военен, убил 13 невъоръжени военнослужещи през 2009 г. Въпреки че според близо 90% от водещите американски криминолози смъртното наказание не предотвратява извършването на убийства, според Хегсет целта на предаването на екзекуцията онлайн е хората да разберат, „че подобни действия имат сериозни последици“.

Тръмп одобрява планирания за началото на декември 2026 г. разстрел на Хасан, но до този момент не е дал съгласието си за излъчване онлайн. 

Ако излъчването все пак се състои, САЩ, доскорошният „лидер на демократичния свят“, през 20-те години на XXI век ще се нареди до Либия под управлението на Кадафи. И до Афганистан под властта на талибаните.

Съществуват ли хуманни екзекуции?

Идеята за хуманно изпълнение на смъртните присъди е рожба на епохата на модерността. През голяма част от историята на човечеството целта е тъкмо обратната – екзекуциите да бъдат възможно най-мъчителни. Сред прилаганите методи са били стъпкване от слон, изяждане от различни животни – от мравки до крокодили, без да забравяме плъховете и змиите, разпъване с коне, сваряване, изгаряне, погребване на човека жив, набиване на кол, премазване, и още, и още… За разпъването на кръст знаем всички.

Едно от достиженията на Френското просвещение, влязло в употреба по време на Френската революция, е гилотината. Идеята за нея принадлежи на Жозеф Игнас Гийотен, въпреки че не я е изобретил той. Подбудите му били всъщност хуманистични (според мярата на тогавашното време) – той искал смъртта да не причинява страдание, а да настъпва бързо и безболезнено. Всъщност Гийотен бил против смъртното наказание и затова предложил, пак от хуманистични подбуди, осъдените на смърт да бъдат използвани за медицински експерименти вместо убивани. Такива са чудесата на просвещенския хуманизъм.

Обесването е метод за изпълнение на смъртното наказание, който се прилага в Европа и САЩ почти до края на миналия век: в САЩ последното законно обесване е през 1996 г., а от страните, които днес са в ЕС – в Полша през 1988 г. На теория този вид екзекуция би трябвало да подейства мигновено, но на практика се случва процесът да се забави, човек да усеща натиска от въжето и че се задушава, и да изпитва болка.

Екзекуцията чрез разстрел се прилага в някои американски щати (и както стана ясно, на федерално равнище) и до днес. Разстрелът може да бъде в главата или в сърцето. В първия случай, ако всичко е наред, осъденият не би трябвало да усети нищо и смъртта да настъпи мигновено. При прострелване на сърцето смъртта настъпва за секунди. Стават обаче грешки – понякога куршумите не попадат на правилното място, което може да причини мъчителна смърт.

Електрическият стол също на теория би трябвало да убие моментално – преминаването на 2000 волта през тялото би следвало да предизвика незабавна мозъчна смърт. На практика обаче се случва контактът между електродите и тялото да не е добър, човек да усеща как буквално се изпържва, да получава изгаряния и да изпитва задушаване.

Смъртоносните инжекции и азотната хипоксия вече ги обсъдихме. Човек би могъл да си помисли, че всъщност гилотината е най-сигурният метод, а проблемът с нея е естетически – в наши дни търкалянето на глави изглежда варварско. Макар и рядко обаче, има случаи гилотината да засече и осъденият да остане като козела от приказката на Ран Босилек – „клан, клан, недоклан“. Това е преживял например през 1793 г. френският якобинец Жозеф Шалие. Гилотината засякла и накрая се наложило главата му да бъде доотрязана ръчно.

Хуманността в концепцията за смъртното наказание е проблематична не само по отношение на екзекутираните, а и на палачите, както и на цялото общество.

Дори когато екзекуциите се изпълняват посредством машина – например електрически стол или гилотина, хора са отговорни за протичането на процеса. Тези хора не са от камък – те могат да изпитат страх, вина, ужас, да настъпят трайни поражения върху психиката им. Документирани са множество такива случаи.

Но дори да допуснем, че екзекуторите останат непокътнати емоционално и (според собствените си разбирания) морално – държавата има проблем, защото овластява едни човешки същества да убиват други.

Един от основните аргументи в защита на смъртното наказание е възмездието –

тоест че наказанието трябва да е пропорционално на престъплението. Ако се замислим обаче, пропорционалността рядко е достижима. Норвежкият националист Андеш Брайвик, убил 77 души, не може да бъде убит 77 пъти. От друга страна, на смърт в САЩ (а за други страни с диктаторски и фундаменталистки режими да не говорим) са осъждани и хора, които не са убили никого.

В основата на идеята за пропорционалността стои варварският по същество принцип „око за око, зъб за зъб“. Той обаче не може да се прилага последователно – изнасилвачите не биват изнасилени за наказание (поне като официална присъда, а иначе в затворите изнасилвания има), крадците не ги ограбват и т.н. На смъртното наказание обаче се гледа като на възстановяване на справедливостта, въпреки че, ако осъденият е убил някого, смъртта му няма да го върне.

Друг аргумент за смъртното наказание е опасността извършителят да повтори престъплението си, ако излезе на свобода. Този проблем обаче може да се реши с внимателна преценка дали осъденият продължава да е опасен. От друга страна, има извършители на тежки престъпления, включително убийства, които осъзнават вината си и искат по някакъв начин да компенсират щетите – най-малкото като призовават другите да не постъпват като тях. Те не биха могли да бъдат полезни на обществото, ако са екзекутирани.

Най-циничният от аргументите е, че за осъдения се харчат пари на данъкоплатците. Тогава да екзекутираме всички затворници ли? Броят им може да се намали чувствително чрез работещи форми на превенция и социална рехабилитация, не чрез екзекуции.

На 10 октомври се отбелязва Европейският и световен ден за борба срещу смъртното наказание.

Не това обаче е поводът за тази статия. А неуспешната екзекуция на Криста Пайк и дискусиите по този повод, включително в България. Натъкнах се на много коментари как Пайк заслужава да умре. Някои дори разпространяваха конспиративната теория, че тя сама е направила така, че да оцелее – например като е отказала да изяде последното си ястие. Ако беше толкова лесно, всички осъдени на смърт щяха да се изхитряват.

Това, че в България не се изпълняват смъртни присъди, не е гарантирано веднъж завинаги. Затова е важно да започнем да говорим още отсега. Защото, макар да живеем във време, в което фактите и логичните аргументи нямат особено значение, може би хората все още могат да се вслушват – както става и в социалния експеримент на Центъра за либерални стратегии и „Алфа Рисърч“, проведен преди четвърт век. Може и вече никой да не се вслушва в никого. Но ако не говорим, няма да разберем.

Post Syndicated from Павлина Върбанова original https://www.toest.bg/rusizmi-pod-prikritie/

Този път ще започнем нестандартно – с една съвсем кратка анкета.

Анкетата ще бъде активна до 21 октомври.

Темата за русизмите в българския език отдавна е в полезрението и на езиковеди, и на неспециалисти. За съжаление, когато тя се обсъжда от неспециалисти, емоциите са в повече, а научната информация, ако изобщо се взема предвид, е на втори план. Като цяло отношението на обществеността към русизмите е негативно и това е напълно разбираемо.

Опитвайки се по всякакъв начин да се разграничим от Русия, искаме да зачеркнем и руските следи в нашия език.

Нищо ново под слънцето всъщност – подобна реакция е имало през Възраждането срещу турските думи.

В тази и в следващата статия ще се опитам да хвърля повече историческа светлина по темата, без претенцията, разбира се, да я разгледам от всички страни.

В списъка на незаподозрените

В началото е редно да направим теоретичното уточнение, че русизмът не е дума, която ясно се осъзнава като руска и обикновено се сочи с пръст (например считам, касае се, удачен), а изобщо „дума, израз или синтактична конструкция, заимствана от руския език в друг език“¹.

Не бях замислила да ви потопя направо в дълбокото, но каква по-добра илюстрация бих намерила от това, което написах преди малко: „В началото е редно да направим теоретичното уточнение“. Само тук има два ясни русизма, които надали бихте заподозрели – начало и уточнение. Звуковите маркери – наследниците на определени звукове и съчетания на звукове в праславянския език – ни помагат да ги идентифицираме.

Един от тези маркери е застъпникът на малката носова гласна (означавана с ѧ в старобългарски) – в съвременния български книжовен език това е е, а в руския – я или а след мека съгласна². Съответствието на първата дума в старобългарския език е начѧло³ и ако бяхме я наследили направо, без език посредник, тя щеше да бъде начело и да е омоним на наречието начело. Днес обаче употребяваме начало, също и производните началник, начален, в които има несъмнени руски следи.

В думата уточнение виждаме типичната за руския език замяна на гласната ъ с о в корена. Старобългарският корен е -тък- и днес го срещаме в наречието тъкмо и в глаголи като тъкмя, изтъквам, стъквам, стъкмявам. Доста по-често обаче употребяваме точен, точно, точност, даже и точка, ако щете – пак с несъмнени руски следи. След като уточним, че промяната на к в ч не е специфична за руския език (дължи се на това, че някога е имало ь след тази съгласна), можем да направим едно упражнение: в случай че бяхме наследили тези думи направо от старобългарския език, те щяха да звучат и да се пишат така: тъчен, тъчно, тъчност, тъчка.

Други маркери и нови руски находки

Тази статия би разширила обема си поне до курсова работа, ако разгледаме подробно всички звукови маркери и приведем съответните примери, затова ще се ограничим. Един от най-сигурните маркери е голямата носова гласна (ѫ) и нейните наследници: ъ в българския език, у в руския. Вече няколко пъти използвах термина звук – стопроцентов русизъм, тъй като в старобългарския език тази дума е била с облика звѫкъ.

За мен лично е интересно, че руският език е сложил своя отпечатък и върху думата художник (хѫдожьникъ), а трусовете на земята и конският тръс всъщност имат един и същи праобраз – трѫсъ⁴. Във възмущението (възмѫщениѥ – от възмѫтити сѧ) и ругаенето (от рѫгати сѧ) също има доза руска фонетика, както и в блудството (блѫдъ ‘блудство, разврат’, блѫдъныи сынъ ‘блудният син’).

Тук трябва да отбележим, че значението на старобългарските думи в доста случаи се различава от значението, което влагаме в тях днес, например съществителното възмѫщениѥ се е употребявало за морско вълнение или за вода, която се движи, а рѫгати сѧ – за подиграване, присмиване. Все пак ни дели повече от хилядолетие – време, през което тези думи са пребивавали в различна езикова среда и са развили нови значения, а някои от старите са отпаднали. Смисловата връзка с водата обаче се пази в глаголите мътя, размътвам, в съществителното мътилка, където срещаме българския наследник ъ на звука ѫ.

Думата лев също е с променено значение (название на доскорошната ни парична единица) и в нея също има руска следа – е на мястото на някогашната малка ерова гласна (львъ)⁵. Със сигурност знаете, че през Възраждането, а и след това със съществителното лев е назоваван царят на животните. То стои и в основата на прозвището Левски. Други думи с този маркер са ревност (рьвьность ‘усърдие, старание’; ‘завист, омраза’) и възмездие (от мьзда ‘награда’).

Последният маркер, който ще посоча, е застъпникът на праславянското съчетание *dj: в българския език това е съчетанието жд, а в руския – само ж. Избрах този маркер, защото днес редовно употребяваме думата госпожа в официалното общуване. Тя произхожда от старобългарската госпожда и е означавала „господарка“, както господинъ е означавала „господар“. Впрочем предполагам, че и преди да прочетете това, сте знаели откъде произлизат думите, понеже не сте невежи (невѣжда ‘невеж човек’) – още един русизъм.

Странстванията на думите и книгите

За да си починем малко от тази сравнително сложна материя, ще очертаем в най-едри щрихи пътя на думите във времето, за да обясним как и защо са настъпили посочените по-горе промени в тях. Тръгваме от т.нар. класически старобългарски паметници (основно ръкописи и епиграфски паметници), от които е извлечено лексикалното богатство и са съставени речниците на старобългарския език. За жалост, до днес няма нито един открит оригинал на първоначалните Кирило-Методиеви преводи на светите книги. Най-старите ръкописи – споменатите класически старобългарски паметници – са от края на Х и от ХI век.

Нищо не е оцеляло и от някогашната Преславска библиотека. За нейното съществуване има само косвени сведения, които обаче са достатъчни, за да се предполага, че е била богата за времето си и преводаческата и преписваческата дейност в столицата е била покровителствана лично от владетеля (княз Борис, цар Симеон, а по-късно и цар Петър)⁶.

Съществуват различни хипотези как преславските книги са стигнали до Киевска Рус в края на Х век, когато държавата е покръстена. Общоприето обаче е мнението, че всички старобългарски книги, пренесени там, са погинали⁷. Чрез тях се осъществява т.нар. първо южнославянско влияние, което по същество е българско. Преславските преводни произведения и авторски творби познаваме по по-късни преписи, направени на местна почва, в които започват да проникват руски езикови черти, като споменатите по-горе звукови промени. Постепенно се формира руската редакция на старобългарския език – и това е нещо, което почти не се знае от нас, българите:

в началото на руския книжовен език стои старобългарският книжовен език. Дали сме на руснаците не само кирилската азбука, но и основата на тяхната книжнина и на книжовния им език.

По време на Второто българско царство нашата литература преживява нов възход. Търновската книжовна школа и езикът на паметниците от търновски тип упражняват влияние върху руската редакция. То е известно като второ южнославянско влияние. По-късно руската редакция „постепенно се затваря в рамките на каноничната литература и се превръща в т.нар. църковнославянски език“⁸.

Влиянието променя своята посока през Възраждането, когато формиращият се новобългарски книжовен език започва енергично да черпи от църковнославянския и впоследствие от руския език, включително и коментираните по-горе думи.

Този интензивен процес, а и други процеси, по-близки до нашето време, ще проследим в следващата статия, но все пак в края на тази ще актуализирам първия въпрос от анкетата: употребявате ли русизми? ;)

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.