All posts by

Седмицата (13–18 май)

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/siedmitsata-13-18-may/

Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя…

Из „На браздата“, Елин Пелин 

Седмицата (13–18 май)

Докато чакаме времето да се оправи и небето да се изчисти, реорганизация на движението по три улици в центъра на София стана повод да завалят спорове и протести, които също не стихват. Светла Енчева търси отговор на въпроса „Защо в България има проблем с общите пространства“, и констатира, че за съжаление, в среда, в която печелят най-силните, е трудно да се води дебат за въвеждането на непопулярни мерки, които да са от полза за не толкова силните и не толкова гласовитите участници в движението. От друга страна, характерно за всяка промяна е, че винаги среща силна съпротива само в началото. Времето ще покаже дали София може да се превърне в град на хората, а не на автомобилите, така както си го представят урбанисти като Ян Геел.

За няколко вечери все пак част от София беше на разположение на пешеходците. Миналата седмица завидно количество хора посетиха центъра на столицата, за да се порадват на фестивала на светлините „Лунар“. Предстои да видим още едно светлинно шоу. По случай Деня на българската просвета и на славянската писменост внушителен 3D мапинг, част от проекта „Скритите букви“ на Фондация „Прочети София“, ще бъде прожектиран на фасадата на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ на 23 май от 21:30 до 00:00 ч.

„Светът гледа към Индустрия 5.0, България – към самун хляб“. Така Емилия Милчева е озаглавила тазседмичния си вътрешнополитически анализ и без излишна сантименталност ясно показва къде сме ние и къде са другите.

Популистките решения са лесни, не изискват специални умения и се удават на всички политици. За трудните реформи и модернизацията на държавата са нужни лидери с друга закалка. В противен случай властта ще продължава да подхвърля на гражданите малко пари, евтино олио и хляб вместо качествено образование и умения, за да се справят в една модерна икономика на бъдещето. 

Индустрия 5.0, „разказана“ в доклада на Европейската комисия, звучи като футуристична приказка на фона на българската реалност. Обещават ни синергия между хората и машините. Вместо да бъдат заменяни хората с роботи и AI, стремежът е да се подобряват човешките способности и производителността чрез сътрудничество.

Коботи (роботи за сътрудничество) ще работят заедно с хората, помагайки им в задачи, които изискват прецизност, сила или повтарящи се действия, като оставят място за човешката креативност и вземане на решения. Алгоритмите за изкуствен интелект и машинно обучение ще анализират огромни количества данни, за да се фокусират хората върху стратегическите решения.

Звучи почти по холивудски утопично, нали? Какво красиво бъдеще само…

Но къде е всъщност България в този нов свят със своите над 1 милион граждани в активна възраст, които нито учат, нито работят, нито са регистрирани в бюрата по труда? Вее руски знамена на връх Шипка и шумно спори защо „Ергенът“ не е избрал нито една от „джукесите“.

В същото време всеки ученик или студент предпочита да виси в социалните мрежи, да използва ChatGPT, за да му напише курсовата работа или домашното, и по възможност да не влага усилие за друго, освен за да си достави поредната бърза доза онлайн разсейване. На този все по-голям проблем обръщам внимание в статията си „Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост“. Защото е лесно да обвиним младите за това, че искат да избягат от действителността и предпочитат лесното пред трудното, но е важно да си дадем сметка, че сами ги вкарваме във виртуален затвор без изход, където повечето от нас също неусетно търсят фалшива утеха и убежище. 

Но красивото бъдеще на човечеството зависи именно от това на какво и как учим децата. Вечна е темата за състоянието на българската образователна система и дали училището е в състояние да предложи на децата всичко онова, от което имат нужда, за да се фокусират и да учат активно: безопасна и творческа среда, достатъчно пространство, светлина и възможности за развитие, подкрепа и сътрудничество, естетически стимули… В статията си тази седмица „От грозно по-грозно: Физическата среда в училища и детски градини“ Донка Дойчева-Попова се опитва да провокира един честен поглед към състоянието в момента и към нуждата от спешна позитивна промяна.

Неуютните и остарели училищни сгради обаче могат да бъдат привлекателни, ако не си имал дори това като възможност. За десетки деца бежанци като 12-годишната Симаф от Сирия, която никога не е посещавала училище, преди да пристигне с леля си в България, образованието е единственото средство, чрез което могат да постигнат мечтите си. Интервюто на Надежда Цекулова „Симаф, която иска да учи и да стане лекарка“ си заслужава четенето, дори и само за да оценим образованието като привилегия, която приемаме за даденост.

През уикенда може би ще видим малко слънце, но ако случайно забравите да си вземете чадър, съветвам ви да потърсите подслон в някои от софийските музеи, които ще бъдат със свободен вход в събота вечер, 18 май. Заради Европейската нощ на музеите и тази година над 50 музея и галерии ще останат отворени до късно и ще работят извънредно. Изложби, концерти, работилници, филми, обиколки с екскурзовод – Нощта на музеите е отворена за всички. По време на събитието ще има безплатна атракционна ретро линия с реставрирани автобуси, които ще тръгват на всеки 20 минути във времето между 18:00 и 0:30 часа. Може да разгледате пълната програма на събитието и да решите какво да посетите, но ви препоръчвам да не пропускате Столичната градска художествена галерия, където изложбата е посветена на 125-тата годишнина от рождението на Дечко Узунов. В галерията на открито в градската градина пък имате възможност да разгледате документалната изложба по случай 200-годишнината от създаването на „Рибния буквар“.

А като споменахме „Рибния буквар“, миналата седмица се случи едно дългоочаквано събитие: след дълги години чакане най-сетне разполагаме онлайн с официален правописен речник на българския език. БЕРОН е едновременно абревиатура на български езикови ресурси онлайн, както и намек за годишнината от излизането на творбата на възрожденеца Петър Берон. Необходимостта от надежден ресурс в интернет за нормите на българския книжовен език най-после изглежда добре подсигурена, а ако ви възникват съмнения, винаги може да си направите допълнителна справка с „Как се пише?“ – сайта, който нашата езикова редакторка и коректорка Павлина Върбанова създаде и поддържа актуален през последните 12 години.

И накрая нека ви припомня нещо: „Тоест“ е медия, която се издържа изцяло от своите читатели. Мисията ѝ е да анализира и представя съществени теми честно и обективно и да свързва читателите помежду им и с реалността. Ако харесвате нашата работа и вярвате, че усилията ни да ви предоставяме качествено съдържание сред океана от кликбейт, реклами, дезинформация и пропаганда имат смисъл, подкрепете ни. „Тоест“ се нуждае от вас, за да продължи да съществува като независима медия.

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kulturata-na-razseyvaneto-i-kapanut-na-dopaminovata-zavisimost/

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Колко време прекарвате на ден пред екрана на телефона си? А пред компютъра? Не, не по работа, а за удоволствие и развлечение или просто така, от скука – както понякога отваряте по навик хладилника, без да сте точно гладни. Едно е сигурно: всички сме станали повече или по-малко зависими от технологиите, които носим в джобовете си. Те са удобство, но също и робство – факт, който някои хора осъзнават, но това ни най-малко не ги притеснява. Защото всички сме в играта – и малки, и големи.

Тед Джоя е авторът на The Honest Broker – блог за музика, книги, медии и култура. Неотдавна там излезе неговата статия „Състоянието на културата“, която повдига някои твърде важни въпроси.

Ще се опитам да резюмирам и преразкажа накратко основните моменти от речта, с чиято помощ искам да обърна внимание върху слона в стаята, който всички се правим, че не забелязваме. 

Културната хранителна верига

В политиката се въртят едни и същи лица и едни и същи приказки. Истинското действие обаче се случва в масовата култура, която се променя с шеметна скорост тук и сега. Тед Джоя казва, че ако културата беше като политиката, щяхме да имаме само два избора: или изкуство, или развлечение.

Много творчески хора смятат, че това са единствените възможности – както за тях, така и за тяхната публика. Или дават на публиката това, което тя иска (работата на артиста), или поставят изисквания към публиката (оттук започва изкуството). Но те грешат. 

Може би е по-добре да разглеждаме творческата икономика като хранителна верига. Ако сте артист или се стремите да станете такъв, реалността ви често изглежда така:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Най-голямата промяна, случваща се в момента, е раждането на постразвлекателната култура. Развлекателните компании са в беда и отчаяно се опитват да се борят за оцеляването си. Да вземем за пример филмовия бизнес:

Disney е в състояние на криза, защото всичко се свива;

Paramount уволни 800 служители и си търси нов собственик; 

Universal вече пуска филми за стрийминг след само 3 седмици в киносалоните; 

Warner Bros. всъщност прави повече пари, когато не пуска нов филм.

Музиката може би е в най-лошо състояние от всички. Sony наскоро инвестира в каталога с песни на Майкъл Джексън на стойност 1,2 млрд. долара. Нито един лейбъл не би инвестирал дори частица от тази сума в представянето на нови артисти. 

Това повдига очевидния въпрос: с какво ще заменим търсенето на нови развлечения? Отговорът вече е налице. Ето един по-актуален модел на културната хранителна верига през 2024 г.:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Най-бързо развиващият се сектор на културната икономика е разсейването като забавление

Може да го наречете превъртане или скролване, или губене на време. Но това не е изкуство или забавление, а просто непрестанна активност. Като ключовият момент тук е, че всеки стимул продължава само няколко секунди и трябва да се повтаря.

Това е огромен бизнес и скоро ще бъде по-голям от изкуството и развлеченията, взети заедно. Всичко се превръща в TikTok – подходящо име за платформа за бизнес, базиран на стимули, които трябва да се повторят само след няколко тиктакания на часовника.

Facebook, Instagram, YouTube и Twitter възприеха същия модел. Това ще направят и всички останали, които се опитват да забогатеят в социалните медии.

Става дума за нещо повече от горещата тенденция на 2024 г. Тя може да продължи вечно, защото се основава на химията на тялото, а не на модата или естетиката.

Нашият мозък възнаграждава тези кратки изблици на разсейване. Неврохимичното вещество допамин се освобождава и това ни кара да се чувстваме добре – така че искаме да повторим стимула. Отново, и отново, до безкрай.

Цикълът изглежда така:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Това е познат модел за пристрастяване. Едва сега се прилага към културата и творческия свят. И милиарди хора стават неволни доброволци в най-големия експеримент по социално инженерство в човешката история.

Онзи прост модел на изкуство срещу забавление вече не е актуален. Дори разсейването е само стъпало към истинската цел в днешно време — пристрастяването.

Ето я бъдещата културна хранителна верига – преследвана агресивно от технологични платформи, които сега доминират във всеки аспект от живота ни:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Технологичните гиганти искат да създадат свят на зависими, в който самите платформи ще бъдат дилърите. Пристрастяването е целта. Не го казват открито, но няма и нужда. Всичко е предназначено да привлече и заключи потребителите в цикъл на пристрастяване.

  • Платформите се пренасочват към интерфейси с безкраен скрол, където стимулите оптимизират допаминовата верига.
  • Всичко, което може да ви убеди да напуснете платформата – новина или всяка външна връзка – се наказва брутално от техните алгоритми. Това може да ви освободи от състоянието на зависимост, следователно не може да бъде позволено.
  • Убеждават ви да сложите очила за виртуална реалност, в която ще бъдете погълнати от стимулите. Канят ви да живеете като пасивен получател на измислени преживявания, като роб от „Матрицата“.

Всички изпълнителни директори на въпросните компании знаят за вредите от своята „услуга“, но въпреки това я предоставят. За тях не е проблем. Колкото повече се използва тяхната технология, толкова по-лоши стават всички психически показатели. Въпреки това те продължава агресивно напред, защото никой не иска да губи пазарен дял от допаминовия картел. 

Всичко се прави със специален фокус върху децата

Технологичните гиганти осъзнаха онова, което всеки търговец на дрога отдавна знае: по-изгодно е потребителите да бъдат привлечени, докато са млади. 30% от децата на възраст между  5 и 7 години са в TikTok. От 2010 г. насам статистиките показват непрекъснато влошаване на младежкото психично здраве.

А очилата за виртуална реалност повдигат още повече проблеми – защото пренастройват мозъците на потребителите. Експертите вече говорят за „симулаторна болест“ и това са само физическите симптоми, сред които гадене, световъртеж и главоболие. Представете си психическите изкривявания и последствията от тях. Повишената тревожност и неспособността за задържане на вниманието са вече ежедневие. 

Това е новата култура. И най-впечатляващата ѝ характеристика е липсата на култура или дори забавление – и двете се заменят от натрапчива активност без смислен резултат.

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Как преследването на удоволствието може да доведе до по-малко удоволствие?

Всичко е геймифицирано. Всичко може да се превърта. Но какво прави това с нашия мозък, с живота ни? С бъдещето?

Колкото повече зависимите разчитат на тези стимули, толкова по-малко удоволствие получават. В определен момент този цикъл създава анхедония – пълната липса на удоволствие от преживяване, за което се предполага, че е преследвано именно за удоволствие. 

На пръв поглед е парадоксално. Може би като защитен механизъм, но нашите мозъци са устроени точно така. В определен момент зависимите все още преследват стимула, но главната цел вече е да избегнат болката от лишаването от допамин.

Какво се случва, когато същото изживяване бъде доставено на всички чрез телефоните? Резултатите са опустошителни. Дори хора, които са смятали, че са имунизирани срещу пристрастяващо поведение, биват унищожени от допаминовия цикъл. Това, естествено, не е чак толкова ново: първо процесът на пристрастяване беше добре изпробван чрез превъртането на стотиците денонощни канали кабелна и сателитна телевизия. „Запингът“ се появи години преди да сложим телефоните в джобовете си. 

Съществува специфичен, необичаен модел на мозъчно активиране, който присъства при хора, които страдат от анхедония (а тя е ключова характеристика на дълбоката депресия, и отсъства при здрави хора). 

През 2024 г. това, което правим за забавление, е да висим на телефоните си. Но то не ни носи щастие. Някои компании привличат хората с опиати. Други – с приложения и алгоритми. Така или иначе, този изключително успешен модел  произвежда зависими хора.

Тед Джоя прави заключение, че това е нашето дистопично бъдеще. Не толкова „1984“ на Оруел — по-скоро нещо като „Прекрасният нов свят“ на Хъксли.

Децата в прекрасния нов свят

Джонатан Хайд е социален психолог в Бизнес училището „Стърн“ към Нюйоркския университет. Той счита, че децата под 16 години не трябва да имат достъп до каквито и да е социални медии, под 12-годишна възраст не трябва изобщо да притежават смартфони, а във всички училища е необходимо смартфоните да бъдат забранени. 

Хайд е автор на книгата „Тревожното поколение“ и твърди, че ако не се опитаме да ограничим връзката на децата с техните телефони, ще бъдем изправени пред идиокрация в пълен комплект с пандемия от психични заболявания. 

Всички сме наясно, че пълна забрана на телефоните под определена възраст звучи крайно и невъзможно за постигане – най-малкото защото технологиите могат да бъдат изключително полезни в образователния процес. Но все пак може би е време да се замислим над опасността от неограничената им достъпност.  

Наскоро гледах филма „Прекрасни дни“ на режисьора Вим Вендерс. Бавен, съзерцателен, аналогов, той се опитва да ни припомни способността да се живее по друг начин, без страха, че ще пропуснем нещо. Млад мъж влезе в киносалона, без да свали слушалките си, и видимо неспособен да разбере какво се случва на екрана, стана с досада и излезе малко преди средата на филма. Такова, изглежда, е реалното състояние на нещата в световната култура през 2024 г. Допаминовият картел задълбочава най-сериозните ни социални проблеми – в образованието, на работните места и в личния живот. Компаниите няма да спрат да правят това, което им носи пари.

Вие обаче можете поне да опитате, направете си тази малка услуга. Излизайте офлайн от капана – поне от време на време, и започнете да забелязвате дърветата, децата, домашните си любимци и хората около вас. Може общуването с тях да се  окаже доста по-интересно и смислено в реалния живот, отколкото онлайн. 

От грозно по-грозно: Физическата среда в училища и детски градини

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ot-grozno-po-grozno-fizicheskata-sreda-v-uchilishta-i-detski-gradini/

От грозно по-грозно: Физическата среда в училища и детски градини

Ученето е активен процес, който може да протича навсякъде, по всяко време, при всякакъв климат, вербално и невербално, писмено, с повторения, чрез грешки, с интерес или досада… Тук можем да изброяваме до безкрай и пак няма да изчерпим всичко, което може да е ученето. Защо тогава го затваряме в еднотипна стая и то приключва с биене на звънец?

Физическата среда в учебната стая (от детската вкъщи, през помещението в детската градина, класната стая в училище, до аудиториите в университета) доказано влияе върху ученето и е важна не само за концентрацията по време на работа, но и за това участниците в учебния процес да се чувстват добре. Подборът и подредбата на мебелите, цветовете, светлината (естествена и изкуствена) – всичко това се отразява на поведението, настроението и постиженията.

Фронтално образование с гръб към бъдещето

Почти всички училищни сгради у нас са от миналия век – построени върху концепцията за фронтално преподаване, с дълги коридори, които се разнообразяват най-много от творчеството на учениците, някоя и друга саксия и портрети на едни и същи личности. Няма място за групова работа, за обмен между различните възрастови групи, за дигитализация. Да не говорим за абсолютния недостиг на пространства и ученето на смени, което прави невъзможно целодневното обучение. За съжаление, по-голямата част от съвременните училищни сгради не са места, на които се чувстваш добре и където желаеш да останеш.

Елементите в класната стая са съвкупност от компоненти, които заедно биха могли да допринесат за по-успешно, по-спокойно протичане на учебния процес. 

От подредбата на местата за сядане зависи какво искаме да инициираме: 

  • едностранна комуникация – на върха, или класическото заставане на учителя фронтално; 
  • работа в групи – т.нар. огнище, което осигурява място за учене, но и за социализация; 
  • езерце – широко място за движение в общи пространства; 
  • пещера – когато е нужно усамотяване и концентрация; 
  • преживяване – за работа с инструменти и на групи; 
  • движение – с уреди за движение в по-големи пространства (за които сегашните пусти коридори са много пригодни). 

Всеки учебен час само би спечелил, ако учителят си позволи свободата да промени поне фронталното преподаване. Учениците във всяка възраст копнеят за разнообразие и излизане от калъпа.

Естетическо възпитание на ученика

Изгледът на самата стая и обзавеждането ѝ влияят непосредствено на заинтересоваността на учащите. Удобните ергономични мебели карат седящия да се чувства добре, което означава, че той може по-успешно да се концентрира, което пък от своя страна спомага за по-висока мотивация и по-активно участие.

Обособяването на макар и минимално лично пространство, като собствен шкаф например, би създало усещане за участие и би повишило със сигурност отговорността към средата като цяло. 

Естетическото излъчване подканва и вдъхновява – светли цветове, интересни произведения на изкуството, подходящо обзавеждане. 

Да започнем с един от малкото добри примери, защото съществуват и такива. Има няколко смели училища, между които и 90. СУ в София. То се прослави като може би първото училище с модерна среда – внимателно обмислена и изключително добре осъществена. Това е резултатът, който се получава, когато се намери пресечната точка между необходимост, знания и желание. 

За съжаление, както ще видим от следващия пример, който е масов при изпълнението на модернизиране на учебната среда, водещите български интериорни дизайнери и архитекти са по-скоро изключени от процедурите за обновяване на учебни заведения и са заместени от общински и държавни служители, които не са специалисти в областта.

От грозно по-грозно: Физическата среда в училища и детски градини
Снимка: Община Пловдив

Това е снимка на актуален интериор в реновирана учебна стая в детска градина в голям български град. Освен липсата на вкус и за необученото око стават видни редица явни недомислици и грешки:

  • Подбор на възможно най-евтини материали.
  • Използване на обзавеждане, предназначено за други цели – офисни ламелни щори и LED таванни осветителни панели, излъчващи светлина в студения спектър.
  • Абсурден подбор на цветове, предизвикващ у нас непреодолимо желание поне за момент да сме далтонисти. Разбира се, че той е направен без каквото и да е, дори повърхностно проучване за възприятието на цветовете от децата, за цветовите гами и комбинации, утвърдени като подходящи за използване в подобни помещения.
  • Видно е, че ролята на интериорния дизайнер в случая е поета може би от фирмата доставчик на мебелите, които пък от своя страна са нефункционални, бидейки затворени, неудобни за използване от деца и скриващи всичко, което е в тях.

От цялостното произведение на строители и доставчици на обзавеждане лъха на късен социализъм, смесен с некачествени и евтини придобивки от ранната демокрация. Когато децата прекарват голяма част от деня си в подобна среда, съставена от безвкусни и евтини мебели и предмети, те нямат шанса да развият своя естетически вкус и усещане за качество още от малки. Това ги лишава в голяма степен от възможността да формират критично мислене и отношение към средата, която обитават и като възрастни. Последствията са видни за всички: грозни и нефункционални общи пространства, еклектични (за да не използваме по-тежка дума) фасади с висящи климатици, усвоени балкони и топлоизолация във всички възможни и невъзможни цветове, загуба на чувство за принадлежност към общност, която да пазим и развиваме. 

За съжаление, всички знаем защо тези помещения дори след ремонт изглеждат като от миналото. Причината, разбира се, се корени в повсеместната корупция. В България има прекрасни производители на обзавеждане (и за учебни заведения), които са ценени по-скоро в чужбина, отколкото у нас, тъй като критериите за подбор тук са различни. Много често обществените поръчки са направени така, че да елиминират истинската конкуренция при провеждането им.

Разбирането ни за обновяване на учебна среда се свежда до подмяна на дограма, мазилки, подови настилки, врати и поставяне на дразнещи очите лампи със студена светлина – и всичко това изпълнено по възможност с най-евтини материали. 

И също както се питахме за учебниците – Защо трябва да е толкова грозно? – може би след години ще установим, че нищо не се е променило и във физическата учебна среда. Със сигурност част от читателите ще се запитат колко пък да е важно това на фона на цялата недъгавост на образователната система. Много е важно, уважаеми читатели, защото всеки от нас, съгласен или несъгласен, плаща за това с данъците си, изпраща децата си точно в тази среда, която е неразривно свързана с развитието им. А уж всички им желаем само доброто. Някак нелогично. Като да очакваме тържество, когато наоколо всичко спи. В грозно мебелирани стаи, в които не ти се празнува, а ти се реве.


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Редуциране на телесното тегло – воля и/или биология

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/redutsirane-na-telesnoto-teglo-volya-i-ili-biologiya/

Наднорменото тегло – преди и сега

Редуциране на телесното тегло – воля и/или биология

Затлъстяването е свързано с преждевременна смъртност и е сериозна заплаха за общественото здраве, тъй като е причина за голям процент от случаите на заболявания с незаразен характер в световен мащаб, включително диабет тип 2, сърдечносъдови заболявания, хипертония и някои видове рак. Съпътстващите го усложнения, като остеоартрит и сънна апнея, също влошават качеството на живот на хората.

Според данни от NCD Risk Factor Collaboration¹ за 2016 г. почти 2 милиарда възрастни (39% от възрастното население на света) са с наднормено тегло (с индекс на телесна маса (ИТМ) ≥ 25 kg/m− 2), а 671 милиона (12% от възрастното население на света) са със затлъстяване (ИТМ ≥ 30 kg/m−2). Тези данни сочат, че от 1975 г. насам случаите на затлъстяване са се утроили.

В днешно време те продължават да нарастват основно в страните с ниски и средни доходи. При запазване на тенденциите се очаква до 2025 г. около 1 милиард възрастни (20% от световното население) да бъдат със затлъстяване.

Най-очевидните начини за понижаване на телесното тегло и поддържането му в здравословни граници, когато не е налице хронично заболяване, предизвикващо затлъстяване, са:

  • контрол на количеството приемана храна (избягване на преяждане);
  • ограничаване на консумацията на преработени храни, т.нар. джънкфуд;
  • намаляване на обездвижването в ежедневието чрез практикуване на спорт по избор.

Въпреки това хората винаги са търсили лесно и бързо решение на проблемите, по възможност със заобикаляне на трудноизпълними задачи, които трябва да се практикуват за дълъг период.

Семаглутид – действие и приложение

Напоследък като бърз и ефективен метод за драстична загуба на тегло в кратък период се използва приемът на лекарствени продукти, съдържащи семаглутид.

Семаглутидът е глюкагон-подобен пептид-1 рецепторен агонист (GLP-1). Това лекарство понижава нивата на кръвната захар, което се дължи на способността му да имитира човешкия GLP-1. Установено е и че подобрява растежа на бета-клетките на панкреаса, които са отговорни за производството на инсулин. Семаглутидът инхибира производството на глюкагон (хормон, който увеличава освобождаването на складирани въглехидрати от черния дроб, както и синтеза на нова глюкоза).

Защо Оzempic® се употребява за отслабване

Един от ефектите на семаглутида е забавянето на храносмилането и понижаването на апетита, което води до намаляване на телесните мазнини. Семаглутидът влияе върху редуцирането на теглото чрез два ключови механизма: влияе върху центровете за глад в мозъка (в хипоталамуса), като намалява глада и апетита и забавя скоростта на изпразване на стомаха, удължавайки ефективно усещането за ситост след хранене.

Поради това негово свойство през последните две години е широко разпространено използването му под формата на лекарство, известно като Ozempic (Novo Nordisk, Дания). Прилагането му за загуба на тегло с цел подобряване на външния вид (козметичен ефект) е популяризирано в социалните мрежи от редица известни личности, въпреки че лекарството се предлага законно само с рецепта по предписание за пациенти с диабет тип 2.

Въпреки че Ozempic е одобрен само за лечение на диабет тип 2, Novo Nordisk (компанията производител) спонсорира проучвания, показващи, че при хората, които го приемат, телесните мазнини се редуцират. Всъщност семаглутидът е одобрен и като средство за отслабване през 2021 г. от FDA под марката Wegovy. Макар Ozempic и Wegovy да са по същество едно и също лекарство (просто се предлагат в различни дози), в САЩ Ozempic обикновено се покрива от здравната застраховка, а Wegovy – не.

Част от по-рядко срещаните, но сериозни странични ефекти от приема на Ozempic са: възпаление на панкреаса, нарушаване на зрението, ниска кръвна захар, нарушаване на функциите на бъбреците и жлъчния мехур и рак на щитовидната жлеза.

Ozempic не е предназначен за отслабване и дълготрайната му употреба може да доведе до потенциални нежелани последствия, а след спирането му голяма част от загубеното тегло се възстановява. Употребата му не по предназначение влияе и на наличността на лекарството за тези, които наистина имат нужда от него – пациентите с диабет тип 2.

Биология на наднорменото тегло

Въпреки че променената околна среда води до непрекъснатото увеличаване на случаите на затлъстяване, то се дължи и на вродени биологични фактори, чрез които тялото ни реагира на тази среда. Ето защо най-успешният и дълготраен ефект с възможно най-понижени странични ефекти би могъл да се постигне не с приема на „модерни“ лекарства, а с избор на лечение, след като се вземат предвид начинът на живот на пациента, навиците му и неговата генетична предразположеност към поддържане на наднормено тегло и съпътстващите го заболявания.

Затлъстяването се разделя в две категории. Първата е т.нар. моногенно затлъстяване. Унаследяването е по Менделов тип², среща се сравнително рядко, дължи се на делеции (отпадане) на малки или големи части от определени хромозоми или на единични генни дефекти. Втората категория е т.нар. полигенно затлъстяване, известно и като „обикновено“. То се дължи на стотици полиморфизми (варианти в гените), всеки от които оказва сам по себе си малък ефект.

Оказва се, че основен фактор за повишеното телесно тегло, независимо дали е с моногенен, или полигенен характер, са невронните пътища, контролиращи приема на храна.

Гените, кодиращи лептин и неговия рецептор, се идентифицират като вероятните гени на затлъстяването при човека. Това твърдение се доказва, след като през 1997 г. са открити пациенти със затлъстяване и вроден дефицит на лептин. Следват открития за мутации в гена, който кодира лептиновия рецептор, както и други, които определят тежко начало на моногенно затлъстяване.

Откриването на гени, които предразполагат към полигенно затлъстяване, е по-сложна задача. През последните двайсет години са изследвани множество кандидат-гени, свързани с риска от затлъстяване и ИТМ. Последвалите значително по-мащабни изследвания, фокусирани върху целия геном (Genome-wide association studies – GWAS), установяват над 1100 независими варианта, свързани със затлъстяването, в различни гени.

Въпреки големите затруднения при доказването на причинно-следствените връзки между определени генетични варианти и затлъстяването се стига до два неоспорими извода: биохимичният меланокортинов път, в който участва лептинът, е ключов при контрола на апетита; гените, чиито продукти се намират в големи количества в мозъка, имат основна роля при развитието на затлъстяване.

Съществуват терапии за затлъстяване, съобразени с генотипа на пациента. Например прием на рекомбинантен човешки лептин при пациенти с дефицит на лептин, дължащ се на мутация в LEP гена. При пациенти с вроден дефицит на лептин се прилага заместителна терапия, в резултат на която се намалява телесното тегло и се нормализират ендокринните функции.

Какво можем да очакваме в бъдеще?

Съществуват изследвания, които доказват, че имитаторите на GLP-1 се свързват с рецептори в мозъка, които отговарят за пристрастяването като цяло, а не само към храната (наркотици, алкохол и тютюн). Правят се и клинични проучвания за тестване на този вид лекарства при невродегенеративни заболявания. Следващата стъпка е разработването на терапии, имитиращи различни хормони, с които може да се постигне значителен вталяващ ефект.

Идеята за тези нови терапии променя начина, по който се възприема затлъстяването – като хронично заболяване, дължащо се на нашата биология, а не само на слаба воля. Но ключът се крие в думата „биология“ – чрез GWAS се установяват варианти на гените ни, които биха могли да послужат за нови персонализирани терапии. Стратегията да използваме едно и също универсално лекарство или подход при всички пациенти, невинаги е най-подходящият избор, а по-доброто ни разбиране за механизмите на затлъстяване ще ни позволи да преминем към персонализираната медицина при лечението на затлъстяване, метаболитни заболявания и други, свързани с начина на хранене.

1 NCD Risk Factor Collaboration (NCD-RisC) е общност от учени от цял свят, предоставяща актуални данни за рисковите фактори за развитие на заболявания без заразен характер.

2 Менделов тип унаследяване – ген, унаследен от който и да е от родителите, сегрегира в гамети (полова клетка – яйцеклетка или сперматозоид) с еднакво съотношение.

Заглавно изображение: структура на семаглутид. Източник: Wikimedia Commons

До Болоня и назад – с „радост, тъга и надежда“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/do-bolonya-i-nazad/

Разговор със Свобода Цекова и Антон Стайков

До Болоня и назад – с „радост, тъга и надежда“

Антон Стайков и Свобода Цекова работят в сферата на визуалните изследвания и дизайна. Те са автори и куратори на няколко отличени книги и изложби, между които „Българският буквар. 200 години в първи клас“ (2015) и „Отвъд картините. За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи“ (2021). Автори са и на концепцията и дизайна на българския павилион и изложбата на илюстраторите на 61-вия Международен панаир на детската книга в Болоня. Това е и поводът да разговаряме с тях.

Каква беше книжната селекция тази година и на какъв принцип се основаваше изборът на автори?

Антон Стайков: Книжната селекция направиха Вал Стоева, Зорница Христова и Кристина Тужарова. Тя включва заглавия от последните десет години, селекция с нови книги, както и такива, влезли през годините в селекцията на Тhe White Ravens.

За съжаление, не се размина и без лек скандал – от Асоциация „Българска книга“ (АБК) възразиха официално именно срещу кураторския принцип при подбора. Макар и да сте подизпълнители и да нямате пряка връзка с конфликта, все пак може би имате поглед – как и дали се разреши в крайна сметка той?

Антон Стайков: Не можем да говорим за динамиките в АБК, защото просто нямаме вътрешен поглед. Бяхме поканени от организаторите – Асоциация „Книжовност и култура“, за да направим нещо съвсем конкретно, а именно да бъдем куратори на изложбата на илюстраторите и да създадем концепцията и дизайна на щанда. От самото начало в този проект селекцията е заложена като принцип на работа и като такъв той е финансиран от Национален фонд „Култура“, Министерството на културата и Столичната програма „Култура“. Това важи както за изложбата, така и за книжната селекция. Сигурно тук е добре да кажем, че всеки, приел ролята да бъде куратор, особено когато става дума за промяна на инертна практика, е поел риска да бъде атакуван.

Свобода Цекова: Когато се случи нещо толкова хубаво, е много жалко да започнем с негативен знак. Отзивите говорят, че щандът на България тази година беше успех, и то голям. Въпреки обстоятелствата той произведе планирания резултат – българските детски книги и илюстраторите им бяха забелязани, беше привлечена многобройна публика, добавеното съдържание в сайта на проекта BooksForKids.bg удължи този ефект и осигури възможности за устойчивост. Освен това беше разбита порочната традиция българските участия да имат вид на търговски сергии с някоя друга картинка, понякога с трикольор и шевица, понякога без. Щандове, които не вършат добра работа нито за имиджа на страната ни, нито за осъществяването на успешни контакти и договори.

Още с откриването започнаха положителните реакции както от страна на организаторите в Болоня, така и от представители на национални щандове, на големи и малки издателства, на художници и литературни агенти. А когато на втория ден качихме кратко видео с щанда във Facebook, се получи вълна от възторжени отзиви и в България. Между тях със сигурност е имало и негативни, но доминиращите бяха ентусиазирани.

Но е истина също така, че този „лек скандал“ отваря други важни теми и те са по-големи от участието на България в книжните панаири по света и конкретно в Болоня. Теми като тези за идентичността, експертността, дългосрочните културни политики на страната ни. И не на последно място – темата за вкуса…

Разкажете ни малко повече за концепцията на щанда.

Свобода Цекова: Съобразно ограниченията на бюджета измислихме максимално икономична, сдържана, но ефикасна формула за представяне на продуктите и за функционална комуникация с издателите и гостите на панаира. Всички елементи бяха изработени в България и пренесени в Болоня. За монтажа на място бяхме целият малък, но мотивиран екип. Разполагахме с 64 кв.м и с наличната модулна система на панаира. Взехме решение да работим с черна основа, така че книгите и илюстрациите да бъдат акцент. Разделихме пространството на щанда в три основни зони, като ги планирахме така, че да си взаимодействат. Вляво – книжната селекция с масите за срещи, вдясно – изложбата, отново с място за сядане и разглеждане на 25-те книги, от които бяха фрагментите в изложбата. Между тези две зони стоеше модул с българските книги, влезли през годините в престижната книжна селекция The White Ravens, класически български издания, повечето от 70-те.

В средата на павилиона, до info point, където бяха и каталозите, направихме голямоформатна композиция с мечето на Кирил Златков от „Когато искам да мълча“ – една, според нас, от най-хубавите илюстровани книги през последните години, и лястовичето от „Майчина сълза“ на Любен Зидаров, белязала няколко поколения български деца. Тези многократно увеличени, изрязани картонени фрагменти, алюзия за поп-ъп книжка или детски хартиен театър, бяха сърцето на щанда. Към тях добавихме цветни „пръчици“ – абстрактен образ за книги. В работата с текста комбинирахме блоков и серифен шрифт (от fontfabric, които станаха партньори на проекта).

Антон Стайков: Локацията на българския павилион беше в дъното на една от основните панаирни зали, но с добра видимост и подстъп откъм пиацата за събития и входа в съседство с големите павилиони на Китай и Гърция. За да уловим потока от посетители, направихме върху двете странични стени композиции от същите елементи, като към тях добавихме още две илюстрации – на Мила Янева-Табакова и Люба Халева.

В селекцията присъстваха детски книги от последните десет години. Това достатъчно дълъг период ли е за значителна трансформация в естетиката на детската книга? Какво според Вас най-вече се е променило в поднасянето на текстовете и илюстрациите, които оформят едно издание за деца?

Антон Стайков: Десет години не е дълъг период. Като световна тенденция може би промяната е в по-свободното отношение към образността. Съчетаването на всевъзможни техники, по-разнообразното композиране на илюстрациите и текста в книжното тяло. Правят се повече експериментални издания, лимитирани книги със специални хартии и печат. Като че ли и тематичният спектър е по-богат и нюансиран.

Свобода Цекова: Наблюдава се и един доста интересен феномен – илюстрацията все повече заприличва на съвременна живопис, а съвременната живопис – на илюстрация. Може би е така, защото това размиване на жанровете се случва във всички сфери на изкуството. Иначе, когато говорим за илюстровани книги (picture books) и тихи книги (silent books), все по-често художниците са и автори на книгите. И у нас също има такива примери, но не са много.

След Болоня изложбата „Радост, тъга и надежда. 25 български илюстратори на детски книги“ ще пътува и в няколко града у нас. Има ли общ почерк между подбраните имена, или напротив – те са изключително самобитни и търсени като такива?

Антон Стайков: От самото начало и в каталога, и в изложбата поясняваме, че това не е класация от типа „най-доброто от…“. Искахме селекцията да е разнообразна и нещата да стоят добре в твърде близкото си съседство на панаирния щанд. Представяме и по-малко известни имена наред с утвърдени и награждавани илюстратори. Авторите са от различни поколения, някои са учили в България по времето на социализма, други – след, трети – в специализирани академии по света.

Изложбата е изградена от увеличени фрагменти от илюстрации. Тези своеобразни аватари са композирани така, че да образуват смислови и визуални връзки помежду си. Те са един вид портали към добавеното съдържание. Под всяка илюстрация е името на художника и QR код, който отвежда към неговия индивидуален профил в сайта на проекта BooksForKids.bg с галерия, кураторски текст, техническа информация за изданието, биография и контакти на илюстратора, както и каталог за изтегляне. Има и уводно табло, което дава контекст и насочва посетителите към отделните акценти. Цялото съдържание на изложбата, каталога и сайта беше преведено на английски от Трейси Спийд. Когато имаш ограничение в броя на авторите, финалният избор не е лесен.

А можем ли да говорим за господстващ художествен стил в детската илюстрация днес – у нас и изобщо? И съществуват ли национални специфики?

Антон Стайков: Не мисля. Поне аз не бих могъл да откроя такъв. Има завръщане към естетиката от 60-те – 70-те, има завръщане към аналоговото. Някои декоративни стилове – аз ги наричам хипстърски – могат да бъдат видени масово. Обяснението ми е, че до голяма степен този занаят се е глобализирал, мрежи като Pinterest и професионалния Behance дават достъп на всеки илюстратор до всичко, което се прави днес.

Илюстраторите вече работят за издателства по цял свят. Винаги е имало цайтгайст. Но все пак, когато гледаш мексикански, бразилски или други латиноамерикански издателства, не може да не забележиш по-интензивните гами, силните контрасти, характерната за тях експресия. Такива специфики като че ли могат да се видят сред по-големи езикови територии или държави.

В случая говорим по-скоро за глобални и локални тенденции, нали така? Но какво представлява кичът в контекста на детската книга: локален феномен ли е, допустим ли е, търсен ли е дори от част от публиката, съзнателен избор на издателите ли е понякога и какво му противостои?

Антон Стайков: Това е сериозен проблем в детското книгоиздаване у нас. Има много издания, които са направени по схема и са маскирани като „харесвани от децата“. Крещящата шарена книга с глупави герои и истории не просто подценява детето, ами може и да му навреди. Първите срещи с книгите имат много други важни роли, освен да забавляват.

Криворазбраното „национално“ често присъства в такива книги, него също спокойно можем да наречем кич. Но в ситуацията на свободния пазар не може да забраним на когото и да било да издава книги само заради това, че те не ни харесват. Решението на проблема, още веднъж, е в доброто образование и в качествената оперативна критика, каквато без целенасочена държавна подкрепа няма как да просъществува.

Свобода Цекова: Ролята и отговорността на възрастните е на първо място – не е маловажно каква книга ще купиш на детето си, как ще му я представиш чрез авторитета си на родител, близък, учител. Когато критериите в едно общество са ниски, в комбинация с бедността, се отваря ниша за некачествени продукти. Някои издатели се възползват от ситуацията, други изобщо не осъзнават, че се намират в зоната на кича.

А ако говорим за послания, променила ли се е като цяло етиката на съвременните детски истории – доколко днес поуката и ясните морални координати са неизменна част от тях, така както в класическите приказки?

Свобода Цекова: Според мен сме свидетели на крайности. Има издания, които са с обидно прост релеф – като че ли децата са таргетирани единствено в ролята на обекти, подлежащи на „правилно“ възпитание. Точно на панаира в Болоня един колега издател от Канада се оплака, че политическата коректност там до такава степен е настъпила детското книгоиздаване, че вече е невъзможно да се пишат и рисуват хубави книги. Но пък точно в Болоня се вижда, че все още има много специални, многопластови детски издания – мога да дам пример с книгите на италианските издателства Topipittori и Orecchio Acerbo.

Като споменахте италианските издателства – има ли още нещо от панаирната програма, за което бихте искали да ни разкажете?

Антон Стайков: Този панаир е гигантско място за срещи и работа. И тъй като е много ясно профилиран и с дълга традиция, функционира перфектно. Достъпът до събитията е с билети и пропуски, но е ограничен за деца до 18 години, за да може да се осигури по-спокойна работна атмосфера. Всъщност цялата програма e изключително плътна. Срещи с известни автори и илюстратори, издатели, детски психолози, литературни агенти, представители на други панаири, обучения за издателски практики, преводачески ателиета. Събитията от програмата на държавата гост тази година – Словения – бяха едно изключително представяне. Много силни книги имаше на щандовете на Тайван, Китай, Мексико, Аржентина, Бразилия… И зашеметяващите малки италиански издателства, и какво ли още не…

Свобода Цекова: Както всяка година, в сравнително малкото по площ пространство, където традиционно е „висящата градина“ от номинирани и наградени книги с Bologna Ragazzi Awards (BRAW), се концентрират цялата красота и смисъл на илюстрованата детска книга.

Българската „чужбина“ – едно мечтано и непознато място

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bulgarskata-chuzhbina-edno-mechtano-i-nepoznato-myasto/

Българската „чужбина“ – едно мечтано и непознато място

Една от най-интересните теми в практиката и теорията на превода, поне за мен, е

въпросът, свързан с така наречените „непреводими“ думи.

За такива се смятат понятия, често обозначаващи абстрактни усещания, състояния или изживявания, които съществуват в конкретни езици, но нямат директен еквивалент, чрез който лесно могат да бъдат предадени на други езици.

Някои от тези „непреводими“ думи с течение на времето навлизат и започват да се използват, без да се превеждат, в други, несходни езици, включително и в българския. Такива например са португалската „саудаде“, немската „цайтгайст“, датската „хюга“, испанската „дуенде“, японската „умами“ и френското словосъчетание „жоа де вивр“.

Ситуацията се усложнява, когато въпросната „непреводима“ дума все още не е придобила универсална разпознаваемост. В тези случаи преводачът има няколко възможни хода: да остави думата, както си е в оригинала, разчитайки, че значението ѝ ще се разбере от контекста (каквато е англоезичната традиция), или да сложи дефиницията ѝ в бележка под линия (каквато е българската); да я обясни с повече думи в самия текст; да я преведе със сходна, макар и не съвсем точна дума, която съществува в приемния език.

Най-интересни – и коварни – обаче са случаите, в които се налага да бъде преведена определена дума, която принципно има директен „еквивалент“ в приемния език, но той не обхваща всичките възможни културни значения, социални конотации и исторически натрупвания, които се съдържат в оригиналното понятие.

Това, разбира се, е съвсем нормална част от процеса на превода. И всъщност се случва много по-често, отколкото бихме могли да предположим – дори и с най-обикновени и всекидневни, направо насъщни думи, които на пръв поглед може да изглеждат напълно взаимно преводими.

Българският „хляб“ например незадължително се равнява на френския pain, който пък незадължително е еквивалент на индийския „наан“, който пък не е идентичен с ивритския „маца“.

И така нататък. 

Ето защо, когато преди известно време американското онлайн издание Hopscotch Translation ме покани да споделя случай от моята преводаческа практика, като напиша текст за дума, която смятам за непреводима, аз реших – вместо за очевидно „непреводима“ българска дума – да разкажа за понятие, което на пръв поглед има ясен превод и директни еквиваленти на повечето езици. А именно думата „чужбина“.

В щедрата си рецензия на английския ми превод на сборника „Куфарът на брат ми“ (изд. ICU) преводачката Изидора Анжел споделя, че би ѝ се искало да съм оставила думата chujbina на български, без да я превеждам – като

жужащата комбинация от срички, която завинаги остава екзотичен източник на страстно увлечение, вечно копняна и недостижима.

Коментарът на Изидора е съвсем резонен. Макар на теория българската дума „чужбина“ да си има директен английски превод, който речникът с готовност ни предоставя, английската abroad всъщност не улавя пълната гама от конотации на българското понятие, нито пък успява да предаде

огромната власт, която думата „чужбина“ упражнява върху сърцата, умовете и колективното съзнание на много българи.

За тях думата „чужбина“ често означава много повече и по-сложни неща от това, което на английски се разбира под abroad и което чисто и просто обозначава намиращото се отвъд физическите граници на България. За много от живелите през комунизма български граждани думата обхваща възвишени идеи за свобода, справедливост и демокрация, но също така служи и като определение за конкретен стандарт на живот и събирателен термин за базисни, но като цяло недостъпни (и съответно силно желани) потребителски стоки, храни, услуги и удобства. 

Именно по време на комунизма понятието „чужбина“, въпреки че съществува в българския език от много по-рано (няма как тук да не споменем Ботевата „тежка чужбина“), заживява нов живот. Както казва Изидора, правейки препратка към Фернандо Песоа, точно в този период чужбина се превръща в

страната фантом […] която вечно е митът, нищото, което е всичко.

В ежедневния език през ерата на комунизма думата „чужбина“ се използва почти изключително като определение на капиталистическия Запад и много по-рядко във връзка с други комунистически страни или други части на „развиващия се“ свят. Самият български комунистически режим също използва думата най-вече по отношение на същия този Запад, въпреки че институционалната употреба включва и известен нюанс на опасност и враждебност.

Ако се вгледаме в етимологията на думата, ще открием, че още в самия си строеж тя съдържа намеци за опасност и враждебност. Коренът ѝ идва от праславянската дума *ťuďь (‘чужди хора’) и служи като основа на цяла поредица от сродни думи, които също притежават „недружелюбна“ конотация, например „чужд“, „чужденец“, а даже и „отчуждение“, както и моя личен фаворит „чуждица“¹.

Интересно е, че докато коренът на „чужбина“, изглежда, почива на някаква субективна емоция и индивидуално възприятие, английските еквиваленти на думата са основани по-скоро върху факти. Етимологията на термина abroad е пространствена, от староанглийското словосъчетание on brede, буквално означаващо „нашир“. Другият възможен превод на „чужбина“ като overseas, който буквално значи „отвъд морето“, очевидно се основава на географски понятия и възприятия².

Като елемент от българското колективно съзнание думата „чужбина“ има и едно допълнително преимущество: тя идеално се римува и има същия брой срички като антонима си „родина“. За разлика от българските понятия, съответните английски еквиваленти на двете думи – abroad и homeland – не споделят никакво сричково, ритмично или звуково родство.

Идеята за „чужбина“ преминава през „Куфарът на брат ми“ като лайтмотив – това не е изненадващо, като се има предвид, че сборникът, чието подзаглавие гласи „Истории за пътя“, е посветен на темите за миграцията, имиграцията и емиграцията. В общо 239-те страници на оригиналната българска версия на книгата думата се появява общо 33 пъти, които включват и няколко необичайни форми: три пъти в множествено число („чужбини“) и веднъж членувана („чужбината“).

В повечето от тези случаи думата се използва повече или по-малко неутрално, което моят английски превод отразява, предавайки я като abroad. На няколко места обаче преводът на „чужбина“ като abroad не улавя цялата палитра от нюансирани значения на оригиналното понятие и не успява да пренесе – така да се каже – тежкия багаж, с който българската дума е натоварена.

Първият такъв случай, който и самата Изидора визира в своята рецензия, е в текста на Георги Господинов. Там той споделя преживяване от детството си:

Спомням си как като деца тичахме подир самолетите с брат ми и махахме с ръка. […] Надявахме се един ден да се качим на самолет и да стигнем до държавата Чужбина, макар брат ми да твърдеше, че на картата такава няма.

Коментарът на Изидора, че тук би било удачно думата да остане непреведена като Chujbina е съвсем намясто, тъй като това поне би намекнало, че терминът съдържа много по-сложна мрежа от значения и конотации от тези, които понятието Abroad успява да обхване.

Друг пример, при който преводът на „чужбина“ като abroad не успява да предаде сложността на оригинала съвсем успешно, е в обширното есе на Димитър Камбуров, в която думата се споменава цели 21 пъти. Имайки предвид тази забележителна честота, както и факта, че и четирите граматически изключения, споменати малко по-горе, се появяват точно в този текст, може да предположим, че за Камбуров думата „чужбина“ е интелектуално понятие, а даже и екзистенциално състояние, много по-обширно, дълбоко и концептуално от това, което abroad сигнализира просто като място, разположено отвъд границите на родната му страна. И докато за Господинов „Чужбина“ е чужда страна, то „чужбините“ на Камбуров често се отъждествяват с жени.

В един забележителен пасаж от неговия текст думата се появява три пъти в непосредствена близост, паралелно с една „чужденка“, която се оказва и „чужда жена“:

… стипендията ми в Будапеща се случи съвършено друг вид чужбина. Чужбина като чужденка. Чужбина като чужда жена.

В този откъс, преводът на „чужбина“ като abroad би разрушил ясно видимите в оригинала звукови и етимологични връзки между думите – по тази причина, в превода си аз реших да стъпя върху общия им „чужд“ корен. Стремейки се да възпроизведа ритмичните и речитативни качества на оригинала, съм се опитала да запазя някои от повторенията (и дори съм добавила едно, което не съществува в оригинала), така че преводът ми гласи:

… my fellowship in Budapest became a completely different type of foreign country. A foreign country like a foreign woman. A foreign country like another man’s woman.

Третият случай, където думите „чужбина“ и abroad не са напълно взаимнозаменяеми, се намира – случайно или не – в текста, с който самата аз участвам като автор в сборника. Забележителното в случая е, че докато „чужбина“ присъства веднъж в българската версия и abroad – веднъж в английската, двете думи всъщност се появяват на съвсем различни места в двата текста.

В българския оригинал „чужбина“ се споменава като част от списъка със „смразяващи кръвта задължения“, отпечатани върху задната корица на първия ми, издаден през 1985 г. международен паспорт. Според едно от тях притежателят на документа „е длъжен… да се регистрира в съответното дипломатическо или консулско представителство на НРБ в чужбина“. Преценявайки, че този подробен списък с инструкции би отегчил англоезичния читател, в английския превод съм решила (подобни радикални решения си позволявам само като превеждам мои собствени текстове) да пропусна откъса изцяло, така че той напълно отсъства от английската версия.

Тя обаче включва думата abroad на съвсем различно място – като превод на друга българска фраза – „зад граница“, която през комунизма също се радва на голяма популярност и подобно на „чужбина“ съдържа както елемент на копнеж, така и лек нюанс на провинциалност. И докато в оригинала съм поставила фразата в кавички, в опит да я маркирам и иронизирам, в превода съм я предала без кавички, просто като abroad, избирайки да не разсейвам и обърквам англоезичния читател с непонятни за него конотации.

Последното място в антологията, където вероятно щеше да бъде по-подходящо думата „чужбина“ да остане в оригинал, е в началото на есето на Едгар Вилянуева, което той първоначално е написал на испански, а впоследствие Нева Мичева е превела на български. За моя английски превод използвах както българския превод на текста, така и оригинала – поне доколкото ми позволиха моите (признавам, ограничени) познания по испански.

В английската си версия съм предала mi primera noción del extranjero на Вилянуева и „първата ми идея за „чужбина“ на Мичева като my first notion of “abroad”. Даже несъзнателно съм репродуцирала решението на Нева Мичева допълнително да акцентира върху „чужбина“ като концептуално понятие, поставяйки думата в кавички, които всъщност липсват в оригинала.

Ако съдим по това дали успешно предава смисъла на оригинала, преводът ми е съвсем приемлив. Обръщайки се с нов поглед към него сега обаче, съжалявам, че дори не съм обмислила като потенциално решение да използвам испанската думата extranjero в английската версия. Това би било начин да се запази следа от езика, на който текстът е бил написан първоначално, но също така би осветило концептуалната връзка между испанското extranjero и българската „чужбина“, тъй като – за разлика от abroad – и двете думи споделят идеята за чуждост/странност в корените си.

Сега също така забелязвам, че Вилянуева описва първата си noción del extranjero като un lugar soñado y desconocido, което Нева Мичева превежда по-поетично като „мечтано и невиждано място“, а аз – по-буквално като a dreamed-of and unknown place, тоест „мечтано и непознато място“. Тези описания са особено ценни – не само защото успяват да предадат значението на самата дума, но и защото идеално изразяват невъзможността тя да се преведе от един език на друг еднозначно.

1 Идеята за враждебност се е промъкнала и в лингвистиката. Според българските тълковни речници чуждицата е „ненужно заета дума от чужд език, която има съответствие в родния“. Когато обаче става дума за използване на чужда дума без съществуващ еквивалент в българския, се използва терминът „заемка“, който е сходен и с английското понятие loan word, буквално „заета дума“. Друг подход към въвеждането на чужди думи е така наречената „калка“ – по ирония на съдбата заета от френски (calque ‘копирна хартия’), – която означава дума или израз, заети от друг език чрез буквално превеждане („копиране“) дума по дума или корен по корен. Хубав пример за двете понятия е случаят с немската дума Schadenfreude, която се използва на английски, без да се превежда, докато на български съществува като „злорадство“.

2 Любопитно е, че английско-българските речници предлагат „чужбина“ като превод на думата overseas, а българско-английските не предлагат overseas като превод на „чужбина“. В този контекст си струва да помислим върху начина, по който историята и географията на местата, откъдето двете думи произлизат, се е отпечатал върху тяхната етимология. Произходът на думата overseas вероятно е свързан с факта, че Великобритания е остров – появата на термина в края на XVI век напълно съвпада, със сигурност неслучайно, с началото на британския колониализъм, а по време на Първата световна война думата overseas придобива популярност като евфемизъм за „колониален“. В контраст с това, както свидетелства споменатото по-горе стихотворение на Христо Ботев „На прощаване в 1868 г.“, за българите „чужбина“ се намира точно от другата страна на Дунава.


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

На второ четене: „Цялото наше безумство“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-cyaloto-nashe-bezumstvo/

„Цялото наше безумство“ от Ши-Ли Коу

На второ четене: „Цялото наше безумство“

превод от английски Светослава Павлова, изд. „Алтера“, 2022

Обикновено има или целенасочен интерес и изрично любопитство, или някаква странна съпротива и съмнение, когато човек посяга към литература от автори, принадлежащи на крайно далечна от нас култура. Признавам си, че зачетох „Цялото наше безумство“ на малайската авторка Ши-Ли Коу по втория начин само за да установя

колко изумително сходен на нашия е светът, който тя описва –

в устройството на обществото и специфичните му недъзи; в хитрите и често смехотворни преки към справянето с бита, спецификата на отношенията и живописните характери в провинцията; в противопоставянето на глобалния мегаполис и справянето с неумолимо настъпващия „прогрес“; в шегите и езика.

Романът представлява двугласен хор от разкази в първо лице, като едното повествование се води от възрастен етнически китаец, а другото – от подрастващо християнско момиче.

Съдбата на двамата се преплита, когато момичето бива осиновено след катастрофа от близката на мъжа – малайката Мами Биви. Жена, която като че ли сме срещали в редица други любими книги: самодостатъчна особнячка, самотна и самобитна, чудата и доизмисляща истории, всяка от които започва с „Беше/Имаше неестествен…“. Тази дума – неестествен, ще бележи всичко случващо се в измисления градец Лубок Сайонг в щата Перак, така че дори нормалните и обичайни неща ще придобият някакъв друг, извънвремеви и леко магичен привкус. Така както някои от героите ще виждат неспокойни мъртви или ангели, рибите ще имат съзнание, а част от събитията ще се случват като че ли по неведомо съвпадение.

Не, романът далеч не е в традицията на латиноамериканския магически реализъм, макар тук-там да има подобни краски.

Разказът е изключително земен, изпълнен със сладостна ирония и ярък социален сарказъм.

Книгата не представлява също така нито мемоари на възрастния мъж (макар и донякъде да наподобява градски летописи, водени в ние-форма), нито роман на израстването в аз-форма, както се споменава в анотацията. Може би защото героите разказвачи не са наистина важните, фокусът не е тяхната промяна или израстване, те не са в центъра на събитията.

Големият герой на този роман е всъщност самият градец, както и неговите типажи, чешити, местни и случайно приходящи. Това неголямо и не особено уредено място няма как да не ви се стори безкрайно познато – то все още е далеч от инфраструктурата, привилегиите и шаблонния лукс на глобалното, макар „прогресът“ по един или друг начин да пълзи към него. Иска ли питане, че политиците минават през него инцидентно преди избори и с известна погнуса, а ежегодните наводнения са нещо, което жителите са приели като природна даденост, както – уви – често се случва и у нас:

В Лубок Сайонг не виним пътното строителство, обезлесяването, затинените реки, запушените отводнителни тръби или универсалния виновник, корумпираните бюрократи, които работят в отделите, отговарящи за гореспоменатите пътища, гори, реки и тръби.

В този град, където всичко е едно – една болница, едно полицейско управление, една бензиностанция и така нататък – легендата е най-близката възможност за преодоляване на нелицеприятната и скучна истина за реалността такава, каквато е. Дори и тя обаче е оскъдна и не особено атрактивна, за да привлича достатъчно интерес към града, или както разказвачът описва местното предлагане на легендите –

хладни и слабо гарнирани, на порции, недостатъчни да задоволят апетита или въображението.

Ши-Ли Коу е изключително забавна в начина, по който кара разказвача си да (само)иронизира местните поверия, да „героизира“ на шега обикновеното, докато подкача „автентичното“ и „традиционното“, да извежда на преден план смешното, като същевременно буди у нас симпатия към него. 

Съпоставяйки от време на време живота с този в столицата Куала Лумпур, авторката очертава ясни дихотомии, без нито за миг да бъде мелодраматична или да идеализира едното за сметка на другото: уж автентичното ръчно труд-и-творчество (често „подпомагано“ от поръчаните в Китай масовки) срещу индустриализацията и големите фабрики, в които в крайна сметка работят същите „мързеливи, глупави и злочести хора, които просто се опитват да си изкарат прехраната“; неугледния локален туризъм, на който се отдават само случайно изпаднали авантюристи, срещу маститите спа комплекси за добре плащащите чуждестранни гости; местната храна, която може да предизвика позиви за често ходене до тоалетната, срещу безличните световни вериги, като „Старбъкс“ и „Макдоналдс“; самодоволните доброволци от големия град и свикналите с бедствията провинциалисти, които се дразнят от тяхната жизнерадостна и клиширана помощ; забавната неприветливост на самобитното срещу абсурда на привнесеното; традиционните ислямски закони и илюзорното приличие срещу реалното съществуване на травестити и други сексуални и личностни свободи зад кулисите.

Възможно е тогава да се каже, че „Цялото наше безумство“ може да се чете като своеобразна социална сатира,

тъй като във всяка възможна ситуация и чрез куп метафори Ши Ли-Коу не пропуска да ни напомни за обществените реалности. Макар и история на един отделно взет малък град, тя е история на съвременна Малайзия встрани от лъскавите туристически брошури. Ши Ли-Коу очертава ежедневието на земния, обикновен човек (чиято практичност измества дори въпросите на живот и смърт) чрез поредица от забавни, полукомични и леко тъжни случки. Ще научим как се клинчи от час, как се спасяват пиявици, как се превъзпитават травестити, как се прави мост в нищото и т.н. И във всичко това ще личи носталгията по непревзетото от глобализма, по малкия град, по твърде човешкото. 

Тази книга наистина е изпълнена с неподправено човеколюбие,

с великодушно снизхождение към кривиците и недостатъците на всеки и с обич към доброто и достойното у всеки – независимо от неговата етническа, верска, сексуална и друга принадлежност. В мешавицата от етноси, която Ши-Ли Коу забърква – малайци, индийци, китайци, индонезийци, – човекът в която и да е координатна точка на споменатото в горния абзац остава просто човек: погрешим, в никога незавършен процес на себесъздаване, очарователно комичен. Важното е, че той не е сам за себе си – героите на романа неизбежно намират път един към друг, колкото и криволичещ да е той, образуват сложни, но автентични връзки и в крайна сметка една истинска човечна общност в епруветката на измисления Лубок Сайонг.

На второ четене: „Цялото наше безумство“

В „Цялото наше безумство“ няма поука, както признава чрез героите си авторката:

Искам да кажа на тези, които идват, на всеки, който би ме чул, че урокът не е в разказа, а в живота.

И за да затворим кръга към далечното, което особено на нас, българите, ще ни се стори безкрайно познато, ще ви оставя

кратък списък с някои неща от ежедневния дискурс, които веднага ще разпознаете като родни

и които присъстват в книгата:

  • всичко е политика;
  • таксиметровите шофьори се оплакват, че държавата е съсипана и никой не се грижи за тях, а всички искат да ги прецакат;
  • всичко гнило идва от Китай – отровено мляко за кърмачета, консервирана храна с живак, масово произведените сувенири;
  • всички гледат ужасно дублирани сапунени опери;
  • хората в крайна сметка си предпочитат съмнителната и мързелива помощ на корумпираните институции;
  • те споделят тихото чакане и кротката търпимост по отношение на некадърността, защото общата мизерия свързва;
  • политиците раздават пари на калпак преди избори на всички социално ощетени групи освен данъкоплатците на платена работа;
  • природните бедствия са по вина на корупцията и нехайството, но са представяни като добри за нацията, защото карат обществото да се обединява около обща кауза;
  • младите, които все пак остават в малкия град, просто твърде много обичат мързеливия си живот, за да се бъхтят на някаква работа;
  • прогресът не е исторически, а преди всичко търговски и се измерва с потреблението на куп жалонни боклуци.

Завършвам с една присъда на Мама Биви:

Вие сте тези, които погубихте Куала Лумпур. Продължихте да строите магазини, офиси, жилищни сгради и огромни молове. Живеехте си в множеството ви мезонети и вили и те пак не ви бяха достатъчни. Строите още по-големи сгради, за да продавате все повече неща. Настоявате за все повече чуждестранни майстори готвачи и лъскави ресторанти, които трябва да се обновяват на всеки три години. Построихте още пътища за шестте ви коли, с които задушавате града, защото много ще се изпотите, ако се качите в метрото или автобуса. И се оплаквате, че градът бил загубил чара си?


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Оценките – (не)нужното зло

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otsenkite-ne-nuzhnoto-zlo/

Оценките – (не)нужното зло

Много от темите, засягащи образователната система и нейното актуализиране, тепърва се промъкват в България. Смесването на различни възрасти в едно занятие, блоковото разпределение на часовете с цел по-качествено научаване, преминаването в полудигитална среда с електронни учебници – все неща, за които чуваме, но не виждаме в действие. На фона на тази стагнация и нежелание за модернизация да говорим за оценките в училище е чиста революция, но все някога тази дискусия трябва да започне.

В различните държави оценките могат не само да бъдат изразени различно (българската шестица в Съединените щати е оценка А), но и да са разделени на различни степени – еквивалент на нашата уж шестобална система във Франция например е 20-точкова система с много по-детайлно разделение на оценяването. Общото между всички тези различни системи обаче са количествените и качествените показатели, които се съдържат във всяка оценка.

Дали оценките се пишат с букви или цифри, няма значение – те служат за рационализиране на комуникационния процес между учебните институции или между техните части и участници. Това, което не правят обаче, е да служат на отделния учещ и да допринасят за неговия напредък. Защото основаващата се на сравнение и съревнование учебна система търси единствено количествения израз на постиженията и напълно изключва качествения. 

Актуално състояние

Оценките и начините на оценяване са поредният инструмент, който не се е променял поне от времето на родителите ни. Ако имате дете в училищна възраст, може да го разпитате как го изпитват. 

Все още, през 2024 г., разполагаме с прилично количество авторитарни учители, които изправят ученика до бюрото си и се държат с него като на разпит. 

Все още (понякога оправданото) безсилие на учителите се изразява в класическото наказание: „Извадете по един двоен лист“ (все едно някой някога е можел да изпише два листа, докато се намира в ступор от рязкото прекъсване на някое забавление в клас).

Все още учителите са просто хора и е съвсем естествено да са субективни и да дават предимство на ученици, към които изпитват симпатия, както и да им е трудно да признаят макар и минимална положителна промяна у някой ученик, когото не харесват толкова.

Колкото и правилници за оценяване да бъдат съставени и въведени, като например Наредба № 11 от 1 септември 2016 г. за оценяване на резултатите от обучението на учениците, никой от тях няма да може да намали щетите от субективното оценяване, от гоненето на успех (от родители и учители), от безкрайните уроци и курсове, целящи да вкарат поредното дете в „хубаво“ училище.

Ако все пак се примирим с неизбежността на оценките, е хубаво да си дадем сметка, че имаме шестобална система, която реално не е шестобална, защото оценките в нея са от слаб 2 до отличен 6. Двойката в тази система се използва най-често за наказание, а не като инструмент, който води до включването на изработени механизми за помощ. Защото в реалността вместо двойка и помощ идва тройката – за запазване на броя на учениците и за изпълнението на квотите. Ученикът научава, че няма кой да му помогне, но същевременно се научава, че независимо какво прави, той просто ще премине нататък. Поне до 12. клас – за след това не е нужно да се мисли.

Съвсем умишлено няма да говоря за безумието на националното външно оценяване, защото то е достойно за поредица анализи на всеки от участниците в него – от създателите му до последния изтерзан родител, напълнил още няколко джоба в сферата на частните уроци и школи и изпразнил и последните резерви от желание и любопитство на детето, което тепърва ще има още поне пет години гимназиален курс пред себе си. 

Ако трябва да съберем настоящето в две думи, те биха били несправедливо и насилствено.

Как може да бъде

Откакто има оценки, се смята, че те са инструмент за мотивация учещият да се представя по-добре, а ако ги няма, ще липсва стимул за постигане на целите. Научно погледнато обаче, има нищожно малко доказателства, че оценките карат учениците да са по-трудолюбиви и да учат повече. За сметка на това има огромно количество доказателства, че точно оценките възпрепятстват успешното представяне при изпитване и влияят негативно на мотивацията за учене.

Психологията отдавна е доказала, че ако изживяваме поражение и негативни чувства в дадена ситуация, ние съзнателно и несъзнателно ще се опитваме да избегнем попадането в нея. Така например, ако всяко изпитване по предмет Х е свързано с унизителното изкарване пред целия клас и демонстрирането на силната позиция на учителя, а в същото време имаме ученик, който среща затруднения по дадения предмет, то не би трябвало да се чудим, когато този ученик не може да насмогне със знанията си и постепенно започне да избягва не само ученето по предмета, но и самите часове. 

Обръщаме се към мотивационната психология за отговор, която прави разлика между вътрешна и външна мотивация. Външната мотивация са оценките – всяка оценка ни поставя етикет и ни отрежда мястото, което сме „заслужили“. Много по-важна обаче е вътрешната мотивация, която има три основни изграждащи я елемента: самостоятелност, компетентност и свързаност. 

Самостоятелността е правото на избор, свободата да поемеш контрол. Всеки ученик в момента е обект на обучението си; не участва по никакъв начин във формирането на нито една от задачите, които трябва да изпълни. Дори самостоятелните задачи, като презентация или проект, са изкривени и се използват като инструмент за повишаване на същата тази оценка и учениците знаят това. Ако позволим на децата да изберат темата си, да се задълбочат в посоката, която ги влече заради личния им интерес, а не заради постижението, ще постигнем много повече от добър успех. 

Под компетентност тук разбираме възможността да се усвояват нови умения. Дали 12-годишното еднотипно заучаване на предварително зададено съдържание развива нови умения? Може би, особено умения да се заобиколи всячески скуката. Да научим децата да общуват, да си сътрудничат и да мислят критично са само първите стъпки. Много по-важно е да бъдат развити умения – тогава знанието самò ще намери пътя си.

Свързаността е емоционалната част, чувството да си част от нещо. Всеки от нас има спомен за онзи учител, който го е вдъхновил да открие повече за себе си и света и е отворил нова врата към бъдещето. Да бъдеш приет и да бъдеш уважаван като отделен човек винаги води до желание да отвърнеш със същото. Да поставим децата над оценките им е подкрепата, от която се нуждаят. И няма нищо страшно плануваният урок понякога да отпадне заради тема, която силно е повлияла върху децата и те се нуждаят да говорят по нея.

Оценката е само израз на моментно състояние. Тя не показва колко сме добри, дали сме умни, дали сме успешни. Тя показва кои сме в точно този час – разсеяни, притеснени и паникьосани или спокойни, съсредоточени и подкрепени. По-важни от оценката са умението и желанието да учим през целия си живот, без да го приемаме като тегоба.

И понеже поставянето на оценка е неизбежно, нека поне се прави с обратна връзка. Уважителна, човешка и индивидуална обратна връзка в едно или няколко изречения. Когато е нужно – и в разговор. 

Английската думата education, която означава и „образование“, и „възпитание“, произлиза от латинското educo, educare, което освен всичко друго означава и „отглеждам“. Отглеждането е сред процесите, през които минаваме, за да станем пълноценни членове на заобикалящия ни свят, за да можем един ден самостоятелно да поемем отговорност за себе си и околните и да разкрием и развием потенциала си. Често цитираната поговорка, че е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете, всъщност е вярна. Освен на родителите си, детето разчита на останалите членове на семейството си, на учителите – в детската градина, в началното училище, в следващите степени, на треньорите си, на подкрепящите го във всеки негов интерес обучители, на професори, на колеги, ръководители и много, много още. 

Не е ли абсурдно все още да смятаме, че образованието трябва да се състои от дългогодишно изсипване на факти върху деца, които нямат търпение да открият света и мястото си в него, и проверяването на степента на запомняне на тези факти под строг поглед? Дали слагането на етикет на всяко дете може да го мотивира и ако да – как и колко? За това дори не ни е нужна генерална реформа, а просто повече човечност. Защото не е задължително добрите оценки и успешният живот да вървят ръка за ръка.

Когато виждаме хората такива, каквито са, ги правим по-лоши. Но ако се отнасяме с тях, сякаш са това, което трябва да бъдат, тогава ги отвеждаме там, където трябва да отидат.

Йохан Волфганг фон Гьоте


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Седмицата (25–30 март)

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sedmitsata-25-30-mart/

Тайната на грънчаря е, че всеки път започва отначало. Същото се отнася за нашия герой – Хираяма. Всеки ден той започва отначало. Не мисли как го е направил вчера или как ще го направи утре. Винаги го прави на момента. Това е още една от тайните на грънчаря, който придава различна красота на всяко повторение.
Вим Вендерс

Седмицата (25–30 март)

В последния уикенд на „София Филм Фест“ все още имате възможност да гледате „Прекрасни дни“ – най-новия филм на режисьора Вим Вендерс, който представлява дълбоко вълнуващ и поетичен разказ за откриването на красота в ежедневието. То може да бъде толкова натоварващо и изпълнено със стрес и тревоги, но винаги крие в себе си и неподозирани късчета красота. Ние се стараем да ви помагаме да ги откриете дори когато изглежда много трудно.

От гледна точка на политическите новини дните от изминалата седмица не са точно прекрасни. Оказва се невъзможно да се намери нов служебен премиер и ситуацията е толкова предизвикателна, а досегашните предложения – нелепи и несполучливи, че дори беше създаден сайт „Министър ли съм?“ с отговор на въпроса попаднали ли сме случайно в списъка с министерски номинации… Много се говори как държавата ще изпадне в конституционна криза. Но Емилия Милчева смята, че това са само внушения, и в своя седмичен анализ „Български политически животни“ разсъждава колко висок е потенциалът на родните политически фигури, повели обществото към шести парламентарни избори за последните три години.

По повод 20-тата годишнина от членството на България в НАТО президентът Румен Радев направи равносметка и обобщи, че всички държави членки са длъжни да обединяват потенциал, усилия и ресурси, за да може да развиват военна наука, високи технологии, Космос и изкуствен интелект. И докато вървят красиви речи за международен мир, сигурност и справедливост, в същото това време МВР е заето с търсене на поводи за увеличаване на полицейското присъствие в София. Въоръжените полицаи, патрулиращи по улиците, карат ли ви да се чувствате в по-голяма безопасност? Светла Енчева си задава въпроса дали тези акции, тип „Въоръжена бдителност по никое време“, са продиктувани от загриженост за гражданите, или са по-скоро бутафорно присъствие с цел печелене на предизборни точки за показна активност.

В опит да отместим фокуса от тези проблеми отново повдигаме завесата над също не особено приятната тема за качеството на медицинската помощ у нас. Според закона, когато пациент отиде в лечебно заведение, той има право да очаква, а медицинският персонал е длъжен да му оказва такава медицинска помощ, която е утвърдена и в медицинската теория, и в практиката. Уви, реалността често се разминава с предписаното в закона. В „Грешка 404: Здравеопазване по неправилно зададени параметри“ Надежда Цекулова повдига важни въпроси в интервю с адв. Мария Шаркова, създателка на уебсайта „Лекарска грешка“, който събира статистика за делата по случаите, наречени в правото „медицински деликти“.

След подробното запознаване с наболели въпроси от седмицата на човек внезапно му се приисква просто тихомълком да излезе от света на новините. И тук на помощ се притичва редовната ни рубрика „От дума на дума“, в която тази седмица получаваме подробно разяснение на всички възможни начини за изсулване, тоест за елегантно измъкване, макар че „Винаги другите са тези, които се измъкват (по терлици)“, както е озаглавила текста си този път Екатерина Петрова.

Почти накрая, но не и по важност, ето и една великолепна инициатива, която не бива да пропускате: най-популярният, заслужил репутацията си през годините езиков справочник „Как се пише?“ обедини усилия с екипа на The Huts Group, за да направят заедно дигитално помагало в помощ на дипломиращите се дванайсетокласници. Под надслов „Животът няма „аУтокорект“ от днес до деня на матурата по български език и литература (17 май) в профила на „Как се пише?“ в Threads ще се публикуват тестови въпроси, съобразени изцяло с формата на държавния зрелостен изпит по БЕЛ. Колко често? Всеки ден. Защото „Как се пише?“ вече не е просто важен въпрос, а неотложен.

Краят на месеца е и няма да ви оставим без стихотворение… дори и то да напомня, че „В ада без изход и ние бяхме…“. Йоан Ес. Поп е един от живите класици на съвременната румънска поезия, а чудесният превод е на Лора Ненковска. За щастие, поезията продължава да съществува, за да ни предлага алтернатива на грубата реалност… или поне различен поглед към нея в опит да я осмислим по-добре. 

Зорница Христова отлично разбира тази необходимост и съвсем уместно е избрала да ни представи в рубриката „По буквите“ един от най-големите съвременни английски поети – Филип Ларкин, с последната му стихосбирка „Високи прозорци“. Какво липсва в дните? Нещо, което да не е мираж, нито неумело самозалъгване, нито лъжа…

В седмичните анализи на „Тоест“ май нищо не липсва. 

Приятно четене!

Винаги другите са тези, които се измъкват (по терлици)

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vinagi-drugitie-sa-tezi-koito-se-izmukvat-po-terlitsi/

Винаги другите са тези, които се измъкват (по терлици)

Ако на 17 март сте пропуснали да отпразнувате Деня на свети Патрик подобаващо, не унивайте. Съвсем спокойно и по всяко друго време може да извършите някоя от дейностите, с които се отбелязва празникът – да се закичите с трилистна детелина, да се облечете в зелено или да се почерпите с пинта „Гинес“. А ако пинтите станат повечко и се наложи, може дори да упражните т.нар. ирландско сбогуване.

Наименованието на последната „дейност“ все още не е сериозно навлязло в българския език, но самата тя – състояща се в това

да си тръгнеш от купон или друго събиране тихомълком и без да се сбогуваш

– със сигурност е добре позната и широко разпространена практика както в България, така и на много други географски ширини. И макар че на дейността като цяло се гледа с неодобрение като проява на лошо възпитание, тя все пак има и известни преимущества.

От практическа гледна точка „ирландското сбогуване“ несъмнено предотвратява загубата на време, тъй като се избягват ненужни формалности. Наскоро попаднах на изследване, проведено сред австралийци. Според резултатите от него хората, които систематично напускат купони, без да се сбогуват, спестяват по цели два дни на година¹. Макар и числото вероятно да варира според конкретния случай, личностните специфики на отделния човек и общоприетите нрави в различни култури, безспорно е, че безкрайните сбогувания в края на социални сбирки могат да погълнат минути, часове (а с натрупване очевидно и цели дни), които бихме могли да вложим в други (по презумпция) по-полезни дейности.

Но извън чисто практичната му полза „ирландското сбогуване“ също така ни предоставя възможност да разгледаме отблизо някои любопитни езикови особености, които от своя страна отразяват още по-любопитни културни, социални и исторически феномени – и то без риск да ни обвинят в неприлични обноски.

Смята се, че

изразът Irish goodbye всъщност произлиза не от Ирландия, а от Америка.

Макар че няма единодушна теория за появата му, според една от версиите, цитирана в базата данни с неологизми на университета „Райс“, изразът е разговорен и води началото си от Бостън, Масачузетс, a употребата му се отнася за някой, който напуска парти, бар или друго социално събиране, защото е пиян и иска да си тръгне, без да разговаря с никого и да разкрива нетрезвото си състояние.

Други, по-сантиментални теории свързват произхода на израза с т.нар. Ирландски картофен глад в средата на XIX век, който принуждава между един и два милиона души да eмигрират от Ирландия, голяма част от които впоследствие се заселват в Америка. Трети пък правят връзка между горните две теории, изтъквайки репутацията на ирландските имигранти и техните потомци като големи пиячи, на които често им се налага да практикуват „ирландското сбогуване“, поради което и самата практика започва да се нарича по този начин.

Както можем да предположим, макар и произходът на конкретния израз да е сравнително скорошен, самата практика е много по-стара, като лингвистите проследяват първообраза му не до другаде, а до родното място на добрите обноски – Англия. Използвайки възможността за пореден път да покажат два пръста² на древните си врагове от другата страна на Ламанша (който те, разбира се, наричат The English Channel), англичаните още от средата на XVIII век – като определение на страхливото оттегляне на французите по време на военни сражения³ – назовават практиката на напускане без сбогуване French leave, а в по-съвременен вариант тя съществува и като French exit.

От английския език изразът се разпространява и навлиза в испанския (despedirse a la francesca) и португалския (sair á francesca), а даже и в словенския (oditi po francosko), гръцкия (την κάνω/το σκάω αλά γαλλικά) и немския (sich auf französisch empfehlen), макар че там съществува и понятието einen polnischen Abgang machen („да направиш полски изход“).

Както може да се очаква, французите не остават длъжни на англичаните и на свой ред им показват една bras d’honneur, обозначавайки безцеремонното тръгване като filer a l’anglaise, тоест „измъкване по английски“. На свой ред цял набор от други езици заимстват израза, като например унгарският (angolosan távozik), румънският (a o sterge englezeste), полският (wyjść po angielsku), чешкият (vypařit se po anglicku), украинският („пiти по-англiйськи“) и руският („уйти по-английски“).

Италианците пък, явно предпочитайки да не заемат страна – или пък смятайки англичаните и французите за еднакво невъзпитани, – използват и двете разновидности: както andarsene alla francese, така и filarsela all’inglese.

Както съвсем намясто се отбелязва в статия по темата в Zeit Magazin,

винаги тези, които се измъкват, са другите.

Но не и според българския език, който – като никога! – в този случай се проявява доста по-възпитано и политкоректно от европейските си роднини.

Макар че ирландското, английското и френското сбогуване до известна степен вече са навлезли като фрази и в българския език, той по-скоро разчита на благозвучни, почти ономатопеични и винаги възвратни (тоест насочени не към друг, а към самия извършител на безцеремонното напускане) глаголи, за да назове въпросната практика, например: „изсулвам се“, „измъквам се“, „изнизвам се“, „изнасям се“, „спасявам се“, „чупя се“ и т.н. Някои от другите често използвани глаголи, освен възвратни, са и метафорични: „изпарявам се“, „омитам се“, „омъглявам се“.

А когато изразите съдържат някакво сравнение, се разчита по-скоро на конкретни образи от всекидневието, отколкото на стереотипизиране на цели народи, например: „измъквам се по терлици/пантофи/капли“, „изхлузвам се като мокра връв“, „изнизвам се през задния вход“ или „изпарявам се като дим“. Вероятно всички вие вече сте се досетили и за най-цветистия български израз за въпросната практика, който може и да не обижда ничия национална принадлежност, но със сигурност нарушава добрия тон. (Да, става дума точно за фразата, в която напускането тихомълком се сравнява с друга универсална „човещинка“, или измъкването като „газ“ из „бельо“.)

Тук все пак е справедливо да отбележим, че и в нарочените по-горе за неполиткоректни езици съществуват и „по-дипломатични“ изрази за практиката да се изнижеш без обяснения. В САЩ например като синонимни за Irish goodbye се използва и вече леко остарялото понятие houdini, по името на американския илюзионист, живял в края на XIX и началото на XX век и известен с ловкото си измъкване от белезници, усмирителни ризи и всякакви други примки, както и новопоявилият се (и вече навлязъл и сред младото поколение по света, включително и в България) глагол to ghost, от „призрак“. Французите пък, когато искат да спазят благоприличие и да не обиждат англичаните, използват израза partir comme un voleur („да напуснеш като крадец“).

За финал няма как да не се запитаме какво е положението в самата Ирландия. Според единия от тримата ирландци, до които се допитах, там не съществува конкретен израз, еквивалентен на „ирландско сбогуване“. Другите двама изобщо не ми отговориха, което – вярвам, ще се съгласите – е точно толкова грубо, колкото да си тръгнеш, без да се сбогуваш.

Но все пак изглежда, че не само изразът, а и практиката, поне до известна степен, са достигнали и до Изумрудения остров. Миналата година например гледахме ирландската комедия, взела „Оскар“ за най-добър късометражен игрален филм, чието заглавие – An Irish Goodbye – е директно заимствано от израза. И докато в „Баншите от Инишерин“ – другия ирландски фаворит от 2023 г. – изразът може изобщо да не се споменава, няма как да не отбележим, че в самия център на историята, която филмът разказва, е точно едно абсолютно безцеремонно сбогуване. (Или поне опит за такова, макар и то впоследствие да се превръща в разтегленото сбогуване от алтернативната дефиниция на израза, което – освен че става доста кърваво – трае не часове, а дни наред, отваря нови теми за разговор и претърпява вълнуващи обрати.)

Но дори и изразът Irish goodbye да не се използва в Ирландия, там сбогуването – както рязкото, така и разтегленото във времето и пространството – несъмнено е на почит10. Достатъчно е да споменем (без да се лъжем, че сме го чели) един от шедьоврите на ирландската литература: романа „Бдение над Финеган“ на Джеймс Джойс. Повествованието в него хем се разпростира подобно на болезнено дълго пиянско бълнуване, чийто край сякаш никога няма да настъпи (малко като настоящия текст), хем завършва напълно внезапно, без никакво предупреждение и по средата на изречението – съвсем в стила на ирландското сбогуване. 

1 Според въпросното проучване, цитирано в различни новинарски сайтове и социални медии в средата на март, са анкетирани 2000 австралийци, които посещават средно по 25 партита на година, като на всеки от тях му отнема средно по 45 минути да се сбогува, преди да си тръгне, което се равнява на 18 часа и 45 минути на година. Изследването се приписва на Института по управление на времето на Университета на Нов Южен Уелс в Сидни, но аз не откривам такъв институт на сайта на университета, нито пък споменаване на подобно изследване. Все пак изчисленията звучат правдоподобно.

2 Показването на два пръста е британският еквивалент на универсалния вулгарен знак със среден пръст. Легендата проследява появата на първия жест до Стогодишната война (1337–1453), когато французите пленявали английските стрелци с лък и им отрязвали показалеца и средния пръст, за да им попречат да използват лъка, а незаловените стрелци започнали да показват знака V със същите два пръста като символ на неподчинение на французите.

3 Сред историческите източници няма консенсус дали английското French leave предхожда френското filer a l’anglaise, или обратното, но повечето лингвисти смятат, че и двата израза са се появили в резултат на взаимни обиди в страхливост между френски и английски войници по време на Седемгодишната война (1756–1763), а след това са започнали да се използват като определение на случаите, когато гости на бал или прием си тръгвали, без да се сбогуват с домакините.

4 Според статия в Zeit Magazin от 2014 г., докато по-старият израз „да се сбогуваш по френски“ (sich auf französisch empfehlen/verabschieden) е по-популярен в Западна Германия, в Източна Германия по-често се използва изразът със сходно значение „да направиш полски изход“ (einen polnischen Abgang machen). В статията се цитира научно изследване на германиста Дирк Рамтор, според което вторият израз произлиза от годините след падането на Берлинската стена, когато германците са имали навика да се шегуват на гърба на поляците и да ги набеждават, че са крадливи.

5 В руския си вариант изразът даже се появява в сценария „Как-то так всё вышло…“, който Владимир Висоцки пише в началото на 70-те години: „Снова возникли разговоры, все забыли про барда, и он незаметно ускользнул с женщиной, которой взгляд так безошибочно засек. Так сказать, ушел по-английски.“

6 Като става дума за (само)рефлексивност, мой близък от Швеция се пошегува с пословичната скандинавска социална скованост и каза, че там практиката да си тръгнеш, без да се сбогуваш, се нарича просто „най-нормално напускане на купон“.

7 На основата на „ирландското сбогуване“, „английското изнизване“ и „френския изход“ се раждат и цяла серия шеговити вариации, например: British exit, вдъхновен от Брекзит, който означава да обявиш на всеослушание, че си тръгваш, и часове по-късно да те открият пиян в някой ъгъл; Jewish goodbye, тоест да се сбогуваш с всички и след това още дълго да не си тръгнеш; и Tokyo Sayonara, когато на тръгване се сбогуваш единствено с котката.

8 В горецитираната статия в Zeit Magazin се твърди – както логично бихме могли да предположим, – че в Ирландия все пак се използва английският израз to take French leave.

9 Макар че около популярната дефиниция на израза Irish goodbye като цяло има консенсус, някои източници твърдят, че освен с установеното си и широко разпространено значение, той може да означава и точно обратното – безкрайно дълго сбогуване на входната врата, типично за големи ирландски семейства (но не само), по време на което се отварят нови теми и се провеждат цели разговори.

10 Неизненадващо, житието на самия покровител на Ирландия и ирландците свети Патрик съдържа цял набор такива „сбогувания“ – той бива отвлечен от пирати от родната си Англия, впоследствие бяга от робство и плен в Ирландия и т.н.


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Госпожо, Вие май сте били затруднена от учтивата форма

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/uchtivata-forma/

Госпожо, Вие май сте били затруднена от учтивата форма

Учтивата форма ни създава немалко главоболия, но преди да се заемем с проблемите, нека да обърнем поглед назад и да видим на кого му е хрумнало да изразява уважението си към събеседника с форми за множествено число. 

Малко история

Приема се, че в началото е бил изказът на римския император Константин Велики (306–337), който започва да употребява ние заповядваме вместо аз заповядвам – за причините има различни теории (стр. 254). Събеседниците му започват да се съобразяват, че той вече е ние, и да се обръщат по съответния начин – с вие. От онова далечно време формите за множествено число се използват за изразяване на учтивост, първоначално към високопоставени особи.

В България учтивата форма прониква едва преди около две столетия под влияние на други книжовни езици – гръцки, румънски, руски, а по-късно и западноевропейските. Това, естествено, се наблюдава най-вече в говора на по-изисканите градски среди. А за изискаността може да се съди например по този образец на писмо, който Христаки Павлович е включил в своя „Писменик общополезен“ (1835): „Оскорблявам се премного защо дойдох в нужда да ви смислим, за да изплатите свойа долг, на когото уреченио ден уже мина.“¹

С колко много думи може да се каже: „Върни ми парите, срокът изтече!“

Учтивата форма постепенно започва да се употребява все по-често, дори и при обръщение на син или дъщеря към родителите, и успява да се наложи в българския език след Освобождението.

Главната буква във Вие, Ваш

Сякаш изглежда ясно, че когато употребяваме вие, вас, ви, ваш за изразяване на учтивост, местоименията се пишат с главна буква. Един от проблемите е, че допреди издаването на Официалния правописен речник на българския език (2012; ОПРБЕ) не беше изрично постановено как следва да пишем вие, ваш, когато се обръщаме официално към двама или повече души. Макар да минаха дванайсет години, все още не е широко известно, че и в този случай употребяваме главна буква:

Уважаеми родители,
Каним Ви да отпразнуваме заедно…

Уважаеми госпожи и господа,
Изпращам Ви оферта за…

Тук вече започваме да изпитваме известна несигурност, защото понякога е трудно да се разграничи учтивото Вие от обикновеното вие, когато се обръщаме към повече хора. Малко след издаването на ОПРБЕ в доста сайтове се появиха гръмки и заблуждаващи заглавия. Напористи автори с уклон към абсолютизирането сътвориха бомбастични заглавия от типа „От днес пишем Вие само с главна буква“. В текстовете все пак ставаше ясно, че това Вие е само в учтивата форма, но белята беше сторена, лъжливите твърдения се споделяха в социалните мрежи дори и години по-късно, а читателите, ако не бяха попили направо грешната информация, бяха в най-добрия случай объркани.

Вероятно сега е моментът да уточним в какъв тип текстове се употребява учтивата форма и съответно кога следва да пишем Вие, Ваш. За съжаление, това не е указано в ОПРБЕ, но бихме могли с голяма сигурност да посочим, че учтивата форма се употребява в служебната кореспонденция, в писма и имейли до институции, банки и др., в покани, интервюта. Практиката в социалните мрежи е Вие, Ваш да се използва, когато пишещият не е в близки отношения с човека, към когото се обръща, и желае да запази дистанция в общуването. Досега не съм попадала на случай, в който местоименията да се пишат с главна буква при обръщение към повече хора.

Други частни – но за доста специалисти важни – случаи са художествената литература и субтитрите на филми. В предишния официален правописен речник имаше изключение: местоименията се пишат с малка буква в художествената литература². Това е спестено в ОПРБЕ и го отдавам на недоглеждане или пропуск, защото практиката е устойчива, така или иначе се следва и е добре да се скрепи нормативно. Кодификаторът следва да се замисли и за добавянето на субтитрите на филми в това изключение.

Съгласуване на причастията и прилагателните имена

Имаме голям проблем, който все повече се задълбочава. Правилата постановяват различен режим на съгласуване на прилагателните имена и миналите страдателни причастия (глаголни форми, завършващи на  или ), от една страна, и на миналите деятелни причастия (завършващи на ), от друга.

В първия случай употребяваме формата за единствено число и се съобразяваме с пола на събеседника:

Господине, Вие сте много учтив./Госпожо, Вие сте много учтива.
Господине, вече сте уведомен, че…/Госпожо, вече сте уведомена, че…
Господине, Вие сте приет за член…/Госпожо, Вие сте приета за член…

Във втория случай употребяваме само формата за множествено число:

Господине/Госпожо, Вие сте участвали в разговорите…

Естествено е човек да се запита: защо се налага изобщо такова разграничаване при съгласуването. Обяснението е, че причастията на  влизат в състава на сложна глаголна форма – сте участвали, която е за минало неопределено време. Така пише в академичната граматика, но са дадени примери само за съгласуването на прилагателни имена и минали деятелни причастия. За миналите страдателни причастия – от типа на уведомен, нищо не се казва³. Едва сега, пишейки тази статия, за мой срам осъзнавам, че сте уведомен/уведомена също е сложна глаголна форма – за страдателен залог. Ако това е истинското основание да се мъчим да казваме сте участвали, сте казали, сте мислили и т.н., редно е то да важи и за другите сложни форми – сте уведомени, сте изпратени, сте разпределени.

Разбира се, изобщо не ратувам за подобна промяна, а просто нямам информация и недоумявам на какво основание е взето решение миналите страдателни причастия да се съгласуват като прилагателните имена в състава на учтивата форма. Добре е кодификаторът да каже.

Всъщност по-наложително е кодификаторът да се замисли дали да не промени съгласуването на миналите деятелни причастия в състава на учтивата форма и те също да са в мъжки или в женски род, ед.ч. Това съвсем няма да е капитулация пред неграмотността, както дежурно се окачествява едва ли не всяко предложение за промяна на книжовноезиковите правила. Би трябвало те да са организирани в система и да отчитат системността в самия език. Затова аз бих попитала защитниците на сегашните правила за съгласуване в състава на учтивата форма

Къде е тук системността?

Ето я пълната картина на съгласуването на различни части на речта и граматични форми в състава на учтивата форма:

Господин Добрев, Вие сте председател на комисията. (съществително име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте любезен. (прилагателно име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте пръв в списъка. (числително име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте този, който… (местоимение – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте избран за… (минало страдателно причастие – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте отговорили, че… (минало деятелно причастие – мн.ч.)

Обикновено съгласуването на миналите деятелни причастия се съпоставя само със съгласуването на прилагателните имена и миналите страдателни причастия, но това не дава представа за цялата система от шест имена и граматични форми, от която има само едно изключение. Както пише проф. Иван Харалампиев,

срещу една форма в множествено число стоят пет в единствено. В такива условия е напълно закономерно езикът да се стреми да възстанови системността, като подчини и миналото деятелно причастие на преобладаващата употреба на единствено число на имената, местоименията и причастията в учтивата форма на множественото число.

Ще посоча и един красноречив пример, който не е съчинен за целите на тази статия – натъквала съм се на подобни случаи в практиката си: Госпожо Костова, Вие сте били поканена... Това е граматически правилното съгласуване, но аз например, при цялата си школовка и уважение към правилата, не бих могла да го кажа, нито да го напиша, защото имам някакво езиково чувство все пак и държа на него. За мен това съгласуване е неестествено и абсурдно. Когато видим едно до друго две причастия, които в едни и същи синтактични условия трябва да се съгласуват по различен начин, езиковото ни съзнание възроптава и се пита: наистина ли така е правилно? 

Все по-често обаче не се питаме дали и как е правилно, и съвсем естествено в практиката се налага грешното от гледна точка на нормата, но логично и езиково системно съгласуване Вие сте била поканена/Вие сте бил поканен; Вие сте разбрала…/Вие сте разбрал... Чуваме подобно съгласуване ежедневно от водещи в национални радиостанции и телевизии. В случая изобщо не бих ги обвинила в неспазване на правилата, а бих цитирала акад. Михаил Виденов:

Масовата грешка е указание, че кодификаторът има върху какво много сериозно да се замисли […] Масовата грешка е наложила се тенденция, която ние не сме усетили навреме и не сме реагирали своевременно да ѝ дадем път за свободна конкуренция без маркирането ѝ като неправилност.

Разбира се, може да запазим правилото за съгласуване на миналото деятелно причастие в състава на учтивата форма в сегашния му вид и да продължим да не отчитаме, че влиза в разрез със системността в езика. При това положение обаче трябва да заплатим съответната цена – трудното му спазване, множеството грешки, откровеното му пренебрегване и в крайна сметка дискредитирането (поне частично) на книжовноезиковите правила.

1 История на новобългарския книжовен език. София: Издателство на БАН, 1989, с. 388 – 389. Пълното заглавие на посочения сборник с образци е „Писменик общополезен на секого еднороднаго ми болгарина от кой да е чин и возраст“.

2 Нов правописен речник на българския език. София: БАН, Хейзъл, 2002, с. 40.

3 Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983, с. 193.

4 Това правило е формулирано в горепосочения Нов правописен речник на българския език, с. 30.

5 Бъдещето на българския език от историческо гледище. Велико Търново: Фабер, 2006, с. 100.

Чревният микробиом – в болест и здраве

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chrevniyat-mikrobiom-v-bolest-i-zdrave/

Чревният микробиом – в болест и здраве

Човешкият чревен микробиом се изследва интензивно, в резултат на което познанията на учените за видовете микроорганизми, част от нашата храносмилателна система, се увеличават успоредно с усъвършенстването на метагеномните технологии. Чревният микробиом се състои от трилиони микроорганизми. Размножаването им започва веднага след раждането на човека, а промените в състава на микробиома се дължат на генетични фактори и на околната среда (хранителни навици, екологични фактори и др.). Тези промени водят до изменения в чревната пропускливост, храносмилането, метаболизма и имунния отговор. Възпалителните процеси са причина за развитието на стомашно-чревни заболявания, метаболитни и имунологични промени, дори и до невропсихиатрични разстройства.

Какво е това „микробиом“?

Чревният микробиом представлява популацията от микроорганизми, населяваща храносмилателния тракт на животните. При хората чревният микробиом се състои от хиляди микроорганизми, включително бактерии, бактериофаги (вируси, заразяващи бактериите) и еукариоти. В него има над 1500 вида, част от 50 различни типа микроорганизми. Доминиращите типове, заемащи 90% от чревния микробиом, са Bacteroidetes, Firmicutes, Proteobacteria, Fusobacteria, Tenericutes, Actinobacteria и Verrucomrobia. За разлика от стомаха и тънките черва, дебелото черво е населено от 1012 клетки на всеки грам чревна маса. Освен бактерии, в чревната флора има и гъби, протисти, археи и бактериофаги, но научната информация за тях е сравнително оскъдна. Микроорганизмите живеят в нашия микробиом с цел да ни предпазят от патогени, като произвеждат антимикробни вещества и засилват имунната система. Те имат роля в храносмилането, метаболизма, контролират размножаването и специализирането на епителните клетки, повлияват инсулиновата резистентност, дори и неврологичните функции. Нарушение в популациите, изграждащи чревния микробиом, би могло да доведе до редица заболявания, свързани с други органи в човешкото тяло.

Какво прави чревният микробиом за нашето тяло?

Той разгражда (метаболизира) храната, която приемаме, до биоактивни хранителни елементи. Бактериите разграждат несмилаеми въглехидрати, като целулоза, нишесте, пектин, олигозахариди и лигнин до късоверижни мастни киселини (оцетна, пропионова и бутирова киселина). Тези метаболитни продукти се дължат основно на работата на Firmicutes, Bacteroidetes и някои анаеробни чревни микроорганизми. Чревният микробиом участва и в синтеза на витамини – биотин, тиамин, кобаламин, рибофлавин, витамин B, витамин K и др. Централната нервна система се повлиява от чревния микробиом посредством някои неврохимични вещества, които микроорганизмите произвеждат. Освен това той има роля и при синтезирането на жлъчни киселини, холестерол и конюгирани мастни киселини.

Съществува и връзка между мозъка и чревния микробиом. Късоверижните мастни киселини, които са негов продукт, засягат кръвно-мозъчната бариера (blood-brain barrier – BBB) чрез произвеждането на специфични протеини, които се намират в т.нар. бариера между клетките (tight junction). Циркулиращите късоверижни мастни киселини, произведени от чревния микробиом, засягат целостта на кръвно-мозъчната бариера чрез увеличаване на производството на въпросните протеини. По този начин се увеличава плътността на BBB и се предотвратява навлизането на нежелани метаболити в мозъчната тъкан. Чревният микробиом произвежда и липопротеини и липополизахариди, които стимулират освобождаването на цитокини от клетките на имунната система. Тези цитокини преминават през кръвно-мозъчната бариера и активират неврони, което води до промени в настроението и поведението.

Генетика и вредни навици

Открити са асоциации между микробиома и гените, свързани с вродения имунитет на гостоприемника: определен вид рецептори (pattern recognition receptors) разпознават микроорганизмите в червата и модулират състава на микробиома. Учени са направили изследване на фекален микробиом на индивиди със или без генетична връзка. Еднояйчни близнаци, които живеят разделени от години, имат почти идентични микробиомни профили, а между партньори, живеещи заедно, със сходни хранителни навици, няма значителни прилики.

Балансираният хранителен режим има основна роля в модулирането на чревния микробиом. При поддържане както на полезни, така и на вредни хранителни навици се увеличава или намалява количеството на някои видове микроорганизми. Чревният микробиом продължава своето развитие след детска възраст и начинът на хранене структурира разнообразието на чревните микроорганизми. При вегетарианските диети например доминират Firmicutes и Bacteroidetes. Бариерната функция на чревната лигавица се поддържа чрез консумирането на фибри. Богатата на фибри диета регулира нивата на глюкозата. При хранителен режим, богат на протеини и мазнини, доминантни са Bacteroides, Bilophila и Alistipes, а Firmicutes са потиснати, понижен е имунитетът, а чувствителността към инфекции се повишава, както и рискът от развитие на метаболитни заболявания.

Активният начин на живот (редовните физически упражнения) също влияе на чревния микробиом. Установено е, че спортистите имат по-малко количество Bacteroidetes и по-големи количества Firmicutes в сравнение с хора, които не спортуват. Спортистите имат и по-ниски нива на хронични възпалителни процеси.

Антибиотиците, които унищожават патогените, са нож с две остриета, тъй като убиват и полезните микроорганизми, нарушават чревния микробиом и това води до т.нар. дисбиоза (промяната на микробния състав). Конкретните ефекти от приемането на антибиотици върху чревния микробиом зависят от вида, дозировката и продължителността на приема им. При продължителен прием на клиндамицин например някои видове от рода Bacteroides не се възстановяват. Лечението на Helicobacter pylori със същия антибиотик води до намаляване на актинобактериите. Резултат от приема на ципрофлоксацин е намаляването на Ruminococcus, които се възстановяват половин година след прекратяване на лечението.

Чревният микробиом и някои заболявания

Дисбиозата крие риск от развитие на различни заболявания. Синдромът на раздразненото черво (Irritable bowel syndrome – IBS) се характеризира с коремна болка, метеоризъм, запек или диария. Нарушенията в чревния микробиом, свързани с това заболяване, са количествени и качествени и се отнасят към комуникацията между червата и мозъка. Възпалителното заболяване на червата (Inflammatory bowel disease – IBD) се счита за хетерогенна група от хронични имуномедиирани възпалителни заболявания, засягащи храносмилателната система. Дължи се както на генетични фактори, така и на фактори на околната среда, като стрес, нарушения на съня, прием на антибиотици, диета и тютюнопушене. Двете най-значими заболявания от тази група са улцерозен колит и болест на Крон.

При пациентите с IBD е засегнат слузният слой на храносмилателния тракт, което води до възникването на възпалителни процеси. При IBD е установено намаляването на Bacteroidetes и Firmicutes, Faecalibacterium prausnitzii и Roseburia

Нарушенията на оста чревен микробиом – мозък предразполагат както към неврологични (аутизъм, болест на Алцхаймер), така и към психиатрични заболявания, като тревожно разстройство и депресия. Дисбиозата, причинена от патогенни бактерии, може да изостри безпокойството. Инфекцията с Campylobacter jejuni повишава тревожността чрез активиране на c-Fos протеини, маркери за невронно активиране, без да повишава нивата на провъзпалителни цитокини. Депресията е свързана с модификацията на чревната мозъчна ос, която причинява възпаление. Когато чревната пропускливост се промени и целостта на бариерата е нарушена, бактерии като Enterobacteriaceae се преместват през бариерата и възпалителният процес се активира.

Пробиотиците и терапевтичните стратегии за възстановяване на баланса

Пробиотиците са живи микроорганизми, които се считат за безопасни и подобряват здравословния живот на хората, когато се приемат в адекватно количество. Въпреки широко разпространената употреба на пробиотици, приложението им трябва да бъде регулирано. Генното инженерство е възможен начин за създаване на ново поколение по-целенасочени пробиотици. Рекомбинантните бактерии, или бактерии, модифицирани с генно инженерство, изпълняват специфични функции в стомашно-чревния тракт, като например откриване на специфични сигнали и производство на някои терапевтични молекули. 

Пребиотиците (например целулоза, соя, олигозахариди, сурови овесени ядки, лигнин и корени от цикория) водят до специфични промени в организацията и функциите на чревния микробиом. Те подобряват целостта на чревната мукозна бариера, повишават имунитета на лигавицата, понижават рН и производството на късоверижни мастни киселини и инхибират растежа на патогенни микроорганизми. Синбиотиците са синергични комбинации от про- и пребиотици. Терминът е специално запазен за продукти, в които пребиотичните съединения селективно благоприятстват пробиотичните организми. Тъй като съставът на чревната микробиота е сравним с пръстовия отпечатък и има различни нива и видове дисбиоза, правилното използване на синбиотиците трябва да се обмисли преди избора за лечение на пациента.

При трансплантация на фекален микробиом фекални микроорганизми от здрави хора се трансплантират на пациенти с чревни инфекции, за да се възстановят популацията от микроорганизми и функциите на чревния микробиом. Използва се за лечение на синдром на раздразненото черво, както и на възпалителни заболявания на червата, инсулинова резистентност, затлъстяване, аутизъм, диария, алергични разстройства, метаболитен синдром, рак на дебелото черво, невропсихиатрични състояния и болест на Паркинсон.

В друг терапевтичен подход се използват бактериофагите. Фагите имат голям терапевтичен потенциал. Може да се използват за антимикробни цели или за модулиране на състава на популациите от микроорганизми.

Промяната в състава и функцията на чревния микробиом има пряк ефект върху човешкото здраве и играе важна роля за възникването на заболявания. Очаква се комбинирането на различни изследователски дисциплини и използването на нови технологии за изследването на микробиома да позволят преодоляването на ограниченията, пред които са изправени настоящите стратегии за справяне със здравните проблеми, свързани със съвременния начин на живот.

На второ четене: „Академия за китове“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-akademiya-za-kitove/

„Академия за китове“ от Виолета Златарева

На второ четене: „Академия за китове“

изд. Scribens, 2021

За странните, чупливите, самотните – изобщо, за хората не по мярка – у нас се пише, макар и не толкова често, а още по-рядко през фантастичното и почти абсурдното. В „Академия за китове“ Виолета Златарева прави още една крачка напред, пишейки за хората с нестандартна психика (ако можем така да се изразим), уловени „в мигове, в които не са съвсем себе си“.

В тринайсетте разказа авторката облича симптоматиката на едно или друго психично разстройство в истории,

които звучат като разгърнати метафори, почти алегорично. И без да е категорична в „диагнозите“, тя се е постарала да „визуализира“ фобии, шизоидни епизоди, депресии, маниакалност, биполярност, дисоциативно разстройство, психопатия, зависимости. По думите ѝ, сборникът е пряко свързан с истинските истории на близки за нея хора, които са преминали или преминават през трудностите и изпитанията на психичните заболявания.

Да, за редовия читател тези проявления едва ли ще бъдат разпознаваеми така, както за професионалиста, ала идеята на книгата все пак не е да следва диагнози по списък. Онова, което обединява повечето герои, е човешката им различност. Няма как да не направи впечатление натрапливото усещане за тяхната капсулираност – всеки протагонист, дори тези, които влизат в някакви взаимоотношения, е като пеперуда, затворена в пашкул, отделен, сам за себе си. Точно както се случва и в живота.

И макар книгата да не дава такава заявка, тя индиректно е жест към важността на психичното здраве и грижа. Едно изречение на героинята в разказа „Жаба“ като че ли обобщава пределно точно отношението към тези хора, подценяването на състоянието им или погрешното му интерпретиране:

Тя му разказа, че има семейство, което гледа на нея като на прокажена, защото е странна и само психоложката ѝ идва на посещения и проявява някакъв вид загриженост.

В „Дух“ също ни се дава лаконично шаблонът, по който се гледа на психично различните:

Саня беше малко смахната от самото си раждане. До 5-годишна възраст говореше на свой собствен език.

В нашето общество все още е тема табу да говорим за проблеми от такова естество на висок глас и посредством разказите исках да загатна съвсем деликатно и магичното, и страшното при тези състояния. Шизоидните епизоди, освен уплах, носят със себе си и срам, а срамът на свой ред – самота,

казва за „Тоест“ Виолета Златарева. В общото усещане за емпатия и близост с героите, които авторката предизвиква у читателя, е разковничето на правилното отношение към тях. На доверието, ако щете.

А то несъмнено е подложено на изпитание. Защото някои от разказите ще се окажат видения, халюцинации, проекции на съзнанието – или каквото друго ги наречем. На този фон нищо от написаното като че ли не притежава устои, не може да бъде надеждно, достоверно. Виолета Златарева подлага читателя именно на това затруднение – той да не може да се довери на нищо докрай. Сюжетът се превръща в ронлива скала под нозете му. Психическата аберация заживява в литературното като хлъзгав конструкт на творческото въображение.

Може би не е случайно, че чувствителните самотници намират допир и разбиране с друго човешко същество именно у себеподобен. Например в „Жаба“ и в „Шепа пръст“ те се събират именно благодарение на чудатостите, халюцинациите, фобиите си. И всъщност намират щастието. По думите на Виолета, в „Жаба“ самото заболяване се изражда в утешител, като носи образите на несъществуващи личности, любови, време, а „това крие в себе си и парадокс, и красота, и въпросът кое е илюзия – гласът в слушалката или това, което той отрича“. В „Дух“ обикновената мечтателност и наивност ще отворят път към събирането на двамата младежи чрез спойката на думите – и те ще са буквално като сродни души извън този живот, съединени от силата на отвъдното.

Впрочем искам да отбележа, че един от често появяващите се символи в разказите е тъкмо този на жабата. Неслучайно сред многото му значения в различните култури е и това, че лекува отчаянието и помага при общуването, особено на хора, на които то трудно им се отдава. Пак в „Жаба“ момичето „с изключително старание подреди новия дом“ на откритото от нея животно (реално или въображаемо), който прави поносима собствената ѝ крепост.

Именно домът е другият основен топос и мотив в разказите. В „Убийци“ например семейство Иванови получава своя дом мечта на осъдима и подсъдна цена. Наистина ли е такава обаче, след като на всяка една цена може да се противопостави друга стойност? Защото макар и пътят към този съвършен дом да е морално недопустим, на практика той води до умножаване на доброто и на добрите хора, както и осигурява среда, в която детето на Иванови да расте щастливо. Убийството, види се, може да е милост, благодеяние, благотворителност. Моралът, изглежда, не е черно-бял, „особено когато е замесена любовта“.

На второ четене: „Академия за китове“

В „Преди да седна под върбата“ героинята също ще извърви своята дълга и объркана инициация извън дома, възприеман като консерва („Всеки от нас беше тръгнал от своята консерва според своите си причини“). Тя обаче ще я доведе обратно именно до него, а знакът за правилността на това решение ще се усети в лекотата на раменете, отърсили се от багажа, от тежестта на понесеното („прокъсаната ми раница така или иначе вече не ми беше нужна и приех загубата ѝ като метафора“). Можем да мислим за завръщането и като за освобождаване.

А „пътуването – както пише Виолета Златарева – невинаги се мери в крачки“.

Разказът „Осем“ пък събира осем незавършени истории, които може да се четат и именно като прекъснати в момента на завършването им. Зависи от гледната точка. От една страна, нито една история не може да бъде приключена докрай, освен от смъртта. От друга, тя може да бъде пренасочена или прекъсната в момента на пресичането си с други истории, обстоятелства, сюжети. Осемте герои са все маргинали, хванати в момента на такава една промяна – в мига, в който с тях се случва (или по-скоро ще се случи – според нашата гледна точка) нещо преломно, решително, смело, различно…

 Този път незнайно защо ги сви в юмруци и реши, че ще промени нещата,

казва си един от тях, художник. Сред останалите има самоубийца; възрастен мъж, чийто живот до този миг е бил безупречен и безпрепятствен; клептоман, изправен пред нещо, което наистина го привлича само по себе си, а не само по силата на болестния му импулс, и така нататък. Въпросното „прекосяване на съдбата“ се внася и чисто граматично – посредством съюзите, с които повествованието бива прекъсвано: докато… когато… тогава… миг преди да… но… и тъкмо да… (Тук ми се иска да направя препратка към внушителния граматичен експеримент, който предлага в последната си стихосбирка „Портокал“ и поетът Нинко Кирилов.) 

Тази идея за промяната също е особено важна. Ето какво казва за нея един от героите, фотограф:

Когато заемем равновесно положение, ставаме скучни. Заставаме пред обектива и запечатваме анатомията си. Но преходът от радост към тъга, от нежност към жестокост – в него се крие магията. Кратката промяна в пулса е вълнение, продължителната – аритмия. Жалко, че е само миг. Добре, че е само миг.

Три от разказите са писани всъщност не по патологии, а по сънища, от които Виолета споделя, че „се е будила посред нощ“. Също като в съновидение разказът във „Вън“ например следва поредица от отварящи се пред нас нови врати и пространства, привидно несвързани, следващи без преход и логика. И онова усещане, че си изпуснал важното, което е било целта ти през цялото време, заради лутането из лабиринтите, в които си се оказал толкова лесно засмукан!

В „Баба“, който също е по сън, героинята среща мъртвата си роднина, която ще ѝ покаже най-човешките състояния и чувства като лица на възрастни жени, надничащи от далечните прозорци. Единствено смъртта е тази, с която човек лично трябва да се срещне, която трябва да „поздрави“.

Място е оставено и на изоставяните – нима това често само по себе си не е гранично състояние в психологически смисъл?

И както често става, самотата идва лоша,

пише в „Юни“. Във „Вътре“ пък – със съвсем малко художествена измислица, по думите на авторката – е представен ужасът от дисоциативното разстройство, отключен при отхвърлянето и измяната на партньора. Тя казва още:

Все по-често се нормализират разделите, разводите. Приемат се като формално разписване на документи, апатично разочарование и логистично затруднение. А всъщност, за чувствителния индивид, такъв акт води до вътрешни разкъсвания и пропадания, до рухване на представите за самия себе си и света изобщо.

В крайна сметка „решението“ – ако изобщо това е думата – може би е в писането, както при Дани от „Юни“, където то е и вид възмездие, почти отмъщение. А може решението да е и просто в съществуването, в това „Дишай“ от едноименния разказ. Там, в края на земята, няма нищо повече от огромен трамплин, който може би е забравеният лост на Архимед. Към какво е този трамплин – кой знае? Важното е, че точно тук за героя е „мой дом от незапомнени времена“. Той е следван от лудостта – това е и единственият път, когато тази оголена дума се споменава директно:

Не знам дали аз крепя Земята, или тя – мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя, не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми.

Героят обаче няма да има търпение да дочака някой да сподели самотата му, да сподели дните му „на ръба на вълшебството“, и ще скочи с все сила в края на лоста. Колкото да открие, че Земята няма нужда от тежест, за да бъде повдигната, че тя – напротив – се спихва. Защото истинската тежест е вътре в нас и от нас. 

В заключение, ще ви оставя с думите на самата Виолета Златарева, която може би най-добре резюмира посланието на първата си книга, последвана тази година и от стихосбирката „Регистър злополуки“, пак в същото издание:

Общото между всички разкази е, че персонажите в тях са острови. Независимо дали има някой до тях, или не, те са затворници в собствените си глави и само тези, които имат шанс за любов, имат и шанс за оцеляване. В противен случай остават изолирани, докато изчезнат съвсем. Точно по това си приличаме всички – и ние, и те. Иска ми се хората да разберат, че зависимостите, емоционалните дисфункции и т.н. не са проблемът, а симптом на дълбоко нараняване, на липсата на приемане и подкрепа в ключов момент или моменти.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство Scribens, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

 

Амнистия за деепричастието

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/amnistiya-za-deeprichastieto/

Амнистия за деепричастието

Да употребяваме ли деепричастия? Този въпрос за мен винаги е имал положителен отговор и ми е звучал също толкова странно, колкото „Да употребяваме ли минало неопределено време?“ или „Да избягваме ли наречията?“. В българския език има деепричастия (мислейки), така както има сегашни деятелни причастия (мислещ), минали деятелни причастия – свършени (мислил) и несвършени (мислел) – и минали страдателни причастия (мислен). Защо да се лишаваме от изразните възможности, които ни предоставят причастията от един точно определен вид? И нарочени ли са всъщност те?

Личен опит vs. чужд опит

Опитвам се да си спомня за учител по български език или за преподавател в университета, който е бил настроен отрицателно към деепричастията, но нищо не се появява в съзнанието ми. Или съм имала голям късмет, или съм игнорирала съветите да се избягват тези граматични форми, защото:

  • били тромави;
  • правели речта по-изкуствена, по-книжна;
  • били създадени по подражание на други езици;
  • издавали езиковата немощ на автора/преводача на текста;
  • трудно се употребявали, без да се допускат грешки.

Всички тези аргументи съм чувала от други хора, у повечето от които се е задействало самоцензурирането, и те съзнателно ограничават употребата на деепричастия в речта си. Не е лесно да се променят формирани с години езикови нагласи, но все отнякъде трябва да се започне. И така, нека да поразчистим камъните в градината на деепричастието.

Български по произход ли са тези форми?

Стопроцентово. Съвременните книжовни форми със завършек -йки всъщност са разклонение на – изненада! – сегашните деятелни причастия. Как така, ще попитате, е възможно ходейки например да има нещо общо с ходещ? В старобългарския език формата на сегашното деятелно причастие е била ходѧшть. Както преди, така и сега то се е изменяло по род и число (в миналото – и по падеж), съгласувайки се с името, което е определяло.

В някои случаи обаче е започнало да се употребява в застинала, неизменяема форма, най-често със завършек -ще или -щи, без да се съгласува с име. Примерите са от писмени паметници от ХIII и ХIV век. Така на преден план излиза глаголната, а не атрибутивната (тоест прилагателната) природа на причастието и по своята същност и функции то се доближава доста до съвременното деепричастие.

Но как от застиналата форма ходѧшти се стига до ходейки? Вследствие на смекчаване на съгласните настъпва следната метаморфоза: ходѧшти > ходеш’т’и > ходех’к’и > ходейки¹. Преходът се извършва в югозападните български говори, от които сме приели точно тези форми в съвременния книжовен език. Това не е станало нито гладко, нито изведнъж.

Установяване на деепричастията в новобългарския книжовен език

В пред- и следосвобожденската ни книжнина граматични форми с най-различни облици се борят да седнат на трона на деепричастието. Ето, вижте какъв е мащабът на конкуренцията: играюще, играющи, казав, казавше, казавши, играя, носяйки, бидейким, пеещем, ходещец, ходещиц… При това спестявам например форми като товарйъще, закусвайъще, употребявани от Г. С. Раковски, но пък ви компенсирам с едно изречение от Дядо Славейков, в което деепричастието има неповторим звуков ефект: Госпожа Хрисодактилица остави съпруга си и влѣзе в стайътъ си шушнещец.

Общо взето, през последните двайсет години на ХIХ век формите на -йки започват да надделяват над останалите и голяма роля за това има лансирането им от писатели като И. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров².

Ако приемем, че в началото на ХХ век деепричастието вече се е установило в книжовния ни език, достатъчни ли са ни били 120 години, за да го приемем безрезервно и да го използваме свободно в своята реч? Оказва се, че не. Доста затруднения среща то по пътя си и няма как да не признаем, че поне част от причините за ограничената му употреба са основателни.

Проблемът с книжната и изкуствената реч

Факт е, че деепричастието е в основата на обособена част в изречението, а обособените части „са характерни предимно за писмената реч и имат книжен характер, белег са на по-обработената реч“³. Илюстрирам го с пример от СмирненскиОчите се разтвориха в тревожно любопитство, по лицата легна бледината на страха и минувачите странно забързаха, шушнейки си плахо. Вероятността да срещнем деепричастия в публицистичната, художествената, официално-деловата или научната реч е многократно по-голяма, отколкото в живата реч. 

Тук е важно да направим едно уточнение – „книжно“ значи не „изкуствено“, а най-вече „писмено“, макар че днес сме склонни да го асоциираме по-скоро с „официално“ и едва ли не „почти архаично“. Деепричастията просто са типични за писмената, обработена, тоест премислената, а не спонтанната реч и затова не виждам основания съзнателно да ограничаваме употребата им поне в писмени текстове. Имам предвид най-вече художествената литература и медийните публикации.

Езиково немощни ли са авторите и преводачите, употребяващи деепричастия?

Ако се увличат и текстовете им изобилстват от тези граматични форми – да, това ще натежи и наистина ще означава, че не умеят да си служат добре с различни синтактични конструкции. Но ако в една статия се срещат едно, две или три уместно употребени деепричастия, какъв е проблемът? В предишната публикация в тази рубрика например съм използвала допитвайки се и опитвайки се, без изобщо да регистрирам това – в процеса на писането тези форми са се появили естествено в съзнанието ми. Предполагам, че при много други хора е така, и това всъщност е нормално.

Кой от вас си казва: „Сега ще употребя прилагателно име, а тук е необходимо наречие, но я да се върна малко назад, за да поразредя съществителните“? Да, звучи абсурдно, но защо тогава проявяваме свръхчувствителност към деепричастията? Не е ли по-добре да се възползваме от по-богатата вариативност, която ни предоставят? Например освен

Приятно ми е, като си мисля за теб, да гледам звездното небе.
или
Приятно ми е, когато си мисля за теб, да гледам звездното небе.
може да кажем
Приятно ми е, мислейки си за теб, да гледам звездното небе.

В конкретния случай аз бих предпочела третия пример, защото ми звучи по-поетично. В други случаи може по-уместен да се окаже вариантът с подчинено изречение с като или когато – или пък някакъв четвърти, или пети вариант.

Предполагам, че преводачите често проиграват подобни възможности, когато търсят най-доброто съответствие на определена синтактична конструкция в оригинала. Да имаш един вариант повече винаги е за предпочитане.

Разбира се, подмолните камъни в превода не са малко и поне един от тях е свързан с нашата тема: ако за езика на оригинала са твърде характерни граматични форми, съответстващи на нашето деепричастие, опасността да се залитне при предаването им на български е съвсем реална. За английския език рисковете са ясни, но и в гръцкия, да речем, деепричастието се среща доста по-често и вещият преводач следва да отчита тази особеност.

Всъщност моето впечатление е, че ако има залитане при преводите, то по-скоро е в другата посока. От опасения да не се прекали с деепричастията те се свеждат до абсолютния минимум.

Граматиката е коварна и грешки дебнат отвсякъде

Уви, това важи с пълна сила за нашите граматични форми. За да е правилна употребата им, е необходимо да бъдат изпълнени две условия: 1) действието, означено с деепричастие, трябва да се извършва едновременно с основното действие в изречението, и 2) вършителят им да е един и същ.

Конникът профуча край мен, яздейки бял жребец.

Често обаче се нарушава второто условие и се стига дори до примери като

Вдигнах поглед към конника, яздейки бял жребец.

Двете условия чувствително ограничават употребата на деепричастието, но (сякаш това не е достатъчно) те не са единствените, които регулират появата му в речта. Ще дам само един пример за типологична грешка – когато вършителят на действието, означено с деепричастие, е неопределен:

Имайки предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

Изречението може да се редактира така:

Като се имат/имаме предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

От всички аргументи против употребата на деепричастия най-силен според мен е последният – възможността да се допуснат грешки, която изобщо не е за подценяване и може дори да откаже по-неуверените. Ако обаче знаем в кои случаи може да се подхлъзнем, и внимаваме повече, когато пишем, опасенията ще останат на заден план, а речта ни ще стане по-богата и по-разнообразна с деепричастия. Нека не се лишаваме от възможността, която езикът ни дава, и да ги използваме – с мярка, разбира се.

1 Харалампиев, И. История на българския език. Велико Търново: Фабер, 2001, с. 169 – 170.

2 История на новобългарския книжовен език. София: Издателство на БАН, 1989, с. 419 – 426.

3 Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис. София: Издателство на БАН, с. 225.

Посвещавам публикацията на Боряна Телбис за любезното и аргументирано насърчение и на Стефан Русинов, който, нищейки проблемите на превода, не забравя и деепричастието.

От Homo sapiens към Homo digitalis

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ot-homo-sapiens-kum-homo-digitalis/

От Homo sapiens към Homo digitalis

Интернет зависимостта се превръща в глобален здравен проблем пред очите ни. Полагат се все повече усилия за характеризиране на рисковите фактори, които биха могли да доведат до пристрастяване към интернет. През последните години комбинирането на класически подходи от психологията, изследващи промените в личността, с невронаучни, изобразяващи мозъка чрез различни техники, имат за цел да изготвят теоретична концепция за причините за пристрастяването към интернет.

От глобалната компютърна мрежа до днес

Интернет започва да се разработва още през 60-те години на миналия век. Първоначално се е използвал за военни цели, а след това става средство за комуникация между учени от различни точки на света. За рожден ден на интернет се счита 1 януари 1983 г. Преди това различните компютърни мрежи не са имали стандартен начин за комуникация помежду си. Създаден е нов комуникационен протокол, наречен Протокол за контрол на трансфера/Интернет протокол (TCP/IP).

По-малко от 10 години след това, през 1992-ра, IBM показва пред света първия смартфон, наречен Simon Personal Communicator (SPC). SPC е първият телефон със сензорен екран и екранна клавиатура, с възможности за изпращане и получаване на имейли и факс, плюс още екстри, като календар, адресна книга и планер.

Еволюцията на смартфоните настъпва едва след 15 години, когато Стив Джобс представя iPhone – първото устройство, предлагащо пълната неограничена версия на интернет. В този период навлизат и социалните мрежи като средство за комуникация.

И вече така са навлезли, че прекомерната им употреба повдига множество въпроси относно ефекта им върху физическото и психическото здраве. Известно е, че прекаляването със социалните мрежи води до загуба на концентрация, нарушения на съня и др. В настоящия момент социалните медии заемат най-голям дял от общото онлайн време, като почти 4 на всеки 10 минути, прекарани онлайн, са обвързани с дейности в социалните медии.

Нашият мозък в дигиталния свят

Интернет драматично променя начина, по който живеем, и въпреки многобройните предимства, които са резултат от дигиталната революция, учените стават все по-загрижени по отношение на потенциалния вреден ефект върху психичното ни здраве от прекомерната употреба на интернет.

Въпреки че все още не е официална диагноза, терминът „интернет пристрастяване“ е въведен преди 20 години от Кимбърли Янг. Сред симптомите са прекомерна заетост с интернет, отдръпване, когато не сте онлайн, и други отрицателни последици в личния живот.

Събират се множество доказателства от психологически и невронаучни изследвания, които показват приликите между разстройствата, свързани с употребата на наркотични вещества, злоупотребата с алкохол и прекомерната употреба на интернет. Затова и пристрастяването към интернет се характеризира като вид поведенческа зависимост. Установени са и структурни нарушения на мозъка, например намален обем и плътност на сивото вещество в предния цингуларен кортекс или увеличена сензитивност на стриатума към сигнали, свързани с прием на някои лекарства. Засегнати са и подкорови системи, като мезолимбичната. По отношение на психологията може да се отбележи, че в петото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства на Американската психиатрична асоциация е включен терминът „разстройство, свързано с играене на интернет игри“.

Въпреки че вече разполагаме с голямо количество информация за мозъчните структури, участващи в интернет пристрастяването, молекулярната основа на основните мозъчни (дис)функции е с далеч повече неизвестни. Има проучвания, в които се посочват някои генетични маркери, асоциирани с проблема, предлагат се и психофармакологични подходи за справяне с него. Например конкретна генетична вариация на гена CHRNA4, свързана с развитието на тревожност и с тютюнопушенето, също е от значение за пристрастяването към интернет. Тези проучвания, наред с други, дават и доказателства за ролята на допаминергичните и серотонинергичните системи в пристрастяването към интернет по подобие на други видове зависимости.

На този етап проучванията, търсещи причинно-следствена връзка на вече споменатите изменения на някои мозъчни структури с интернет пристрастяването, са малко на брой, но в бъдеще такъв тип изследвания биха откроили ясното изменение и оформяне на нашите мозъци и умове вследствие на взаимодействието с дигиталния свят.

Докато много изследователи се занимават с въпроса дали използването на една от най-големите социални мрежи – Facebook, води до възникването на депресивни симптоми, проучвания изясняват механизмите, поради които толкова много хора прекарват голяма част от свободното си време (а и не само) в тези социални онлайн платформи. Доказателство за ролята на nucleus accumbens (т.нар. център на удоволствието) при използването на Facebook идва от скорошно проучване на структурата на мозъка, което изследва връзката между по-малките обеми на nucleus accumbens с по-често ползване и по-дълъг престой във Facebook. Въпросът, който остава неизяснен, е дали по-малките обеми на nucleus accumbens са рисков фактор за пристрастяване към интернет, или са следствие от прекомерната му употреба.

Продължаващите изследвания в тази посока ще дадат отговор на много неизяснени до момента въпроси, включително на микрониво – дали нашият епигеном ще се повлияе/измени вследствие на дигиталния стресор, който е почти непрекъснат.

Бъдещото дигитално общество

Създаването на работни места с обособени зони за почивка ще бъде голямо предизвикателство в близкото бъдеще. В контекста на нововъзникващата дисциплина психоинформатика се предлагат няколко съвета за създаване на баланс с цел предотвратяване на зависимост от дигиталния свят:

• търсене на стратегии за насърчаване на задържането на вниманието във времена на фрагментиран начин на живот;

• проучване на въпроса как цифровият свят оформя човешкия мозък и как можем да попречим на вредното му въздействие;

• избор на начини за пълноценна социална комуникация в присъствието на множество цифрови дистрактори.

През последните години понятието „дигитална зависимост“ добива все по-голяма популярност. Въпреки че все още е въпрос на дебат дали това състояние може да се диагностицира като заболяване, свързано с психичното здраве, неоспорим е фактът, че има нужда от подходи за превенция и интервенция, които ще насърчат хората да се контролират повече при употребата на дигитални устройства.

Малкият голям човек – детето

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/malkiyat-golyam-chovek-deteto/

Малкият голям човек – детето

Според Конвенцията за правата на детето всяко човешко същество под 18 години е дете. Със сигурност обаче всяко човешко същество под 18 години не получава същото човешко отношение, което би получило, ако е над тази възраст. Защо детето е буквално и преносно „малък човек“ и има ли надежда то да стане равноправен член на общността си?

Предварителна бележка: Настоящият текст е наблюдение, а не генерализация. Изключениe от това наблюдение са всички родители и учители, които успешно са преодолели „изконните ценности“, включващи физически наказания, психическо насилие и поколенческа травма. Със сигурност обаче има още много задачи пред настоящите и бъдещите педагози и родители. Усеща се силна нужда от подобряване не само на учебната, но и на обществената среда, включваща всички аспекти на социализирането на децата.

Демонстрация на сила

Отдавна под насилие разбираме не само физическото. УНИЦЕФ, детският фонд на ООН, различава следните видове насилие:

  • физическо: всяко неслучайно физическо посегателство над дете от възрастен;
  • психическо и емоционално: системно критикуване, засрамване, унижаване, порицаване, заплахи, подигравки, предизвикване на страх и безпокойство, постоянно недоволство от неговото поведение, както и неспособност за подсигуряването на грижа за детето, която да е адекватна за възрастта му; емоционално насилие е включително когато липсва подкрепяща и развиваща среда;
  • сексуално насилие;
  • неглижиране: действие или бездействие, което лишава детето от грижи за основни нужди, като здраве, образование, емоционална стимулация, адекватно за възрастта му хранене, подсигуряване на дом и условия за живеене, които не застрашават неговото здраве, живот и развитие;
  • тормоз (булинг): посегателство през интернет чрез съобщения, обаждания и т.н., които засягат достойнството на жертвата;
  • трафик и експлоатация на детски труд.

При съмнение дали дадено поведение или постъпка по отношение на дете е насилие, можем да си зададем въпроса дали бихме си позволили да се държим така с възрастен, или не. Най-често не можем. Не бихме се развикали на подчинен, а бихме опитали с разговор, не бихме обидили директно някого, а бихме му обяснили още веднъж. Бихме потиснали първичната си ярост, за да запазим достойнството на отсрещната страна.

Защо тогава си позволяваме нещо по-различно с децата? Защото са малки. Защото трябва да бъдат възпитани.

Ако си дадем сметка, че всяка негативна реакция на детето е отражение на нещо, случващо се с него, и ѝ отговорим зряло – с търпение и разговор, е много по-вероятно да стигнем до първопричината за тази реакция. 

Физическото насилие не е изчезнало въпреки всички регламенти. Единственият начин да го отстраним напълно е да възпитаме и образоваме ново поколение, което се разграничава от методите му.

Емоционалното насилие може да бъде избегнато чрез взаимодействие и комуникация между хората. Както се научаваме да говорим, така възприемаме и тона на общуване на заобикалящите ни. Начинът, по който комуникират родителите и учителите с децата, се попива от самите деца. Така те свикват, че могат да кажат на всеки всичко в лицето, без да се замислят, че не е нужно да са внимателни или да се владеят. Примерът, който получават, е инструментът, с който се сдобиват.

Ефикасност

Неоспоримо е доказано, че добрата среда, спокойствието и приемането водят до много по-успешно усвояване и запаметяване на информация и като цяло – до личностен растеж. 

Защо тогава заплахите и наказанията са първичната реакция, която някои възрастни, било то родителите или учители, не могат да превъзмогнат и все още смятат за единствен изход в „напечена“ ситуация?

Възрастните прибягват до тези методи, когато са претоварени и нямат капацитет (време, сили, знания) да реагират по друг начин. Често обаче този тип реакция е резултат от личния им опит, когато са били деца. Всъщност възрастният в този момент действа като детето, което бива наказано. Под стрес родителят/учителят реагира агресивно, което е направило и детето само малко преди това. 

Резултатът от поставянето на условия от типа „Ако Х, тогава Y“, в най-добрия случай имат кратко въздействие. „Ако говориш в час, ще получиш забележка!“ Добре, може би час-два или ден-два детето няма да говори. След което поведението дори може да зачести. Това, което се случва обаче, е пълното отписване на детето като непокорно. А всъщност причините за поведението му може да са безброй – като започнем от липсата на концентрация, която може да се корени например в невронетипично поведение, или липсата на интерес поради начина на преподаване, и стигнем до личностни проблеми, които в повечето случаи детето носи от дома си или от приятелската си среда. 

Във всички случаи преминаването от забележки към посещения на педагогическия кабинет и въвличане на родителите може да има успех, но само ако зад тези действия стоят адекватни мерки в търсене на първоизточника за поведението, а не да се стига до заклеймяване на детето или отписването му. Дори буквалното отписване – „Търсете друго училище“ са чули не един и двама родители, изправяйки се пред проблеми с детето си, с които дори обучени педагози, изглежда, не могат да се справят. За съжаление обаче, се оказва, че учителите често не могат да превъзмогнат проблемното поведение и дори при положителна промяна ученикът остава черната овца. Друга трудност е и нежеланието на родителите да признаят, че детето им среща препятствия, защото това признание ще ги накара да се сблъскат челно с тези предизвикателства.

Децата от своя страна показват много по-голяма готовност да съдействат, когато разполагат с повече свобода на действие и когато имат правото да участват в процесите, а не да са просто изпълнители или наблюдатели. Обучителният процес в училище често е чисто лекционен. Дори когато учениците не разбират добре нов урок, те не смеят да задават въпроси, с които да си улеснят научаването, защото се страхуват от критика, от лоша оценка или от последващо преднамерено отношение на учителя. Ако ученикът не разбира урока, автоматично в повечето случаи вината пада върху него – не е внимавал, не е учил. Не е рядкост и унижението му пред целия клас с думи като „Ти, ако разбираше, нямаше да си отново в пети клас!“.

Смелостта да задаваме въпроси не се появява от нищото. Можем да я придобием единствено ако се чувстваме сигурни или поне незастрашени от негативни последици.

Уважителни причини

В основата на успешната комуникация стои взаимното уважение. Децата научават в детската градина как да се обръщат към учителите си, минават през периода, в който се учат да употребяват учтивата форма. Следващите нива – начално училище, среден и гимназиален етап, могат постепенно да ги въвеждат в света на възрастните, като им се гласува все по-голямо доверие. Неслучайно от първи до четвърти клас децата биват обгрижвани от малко учители – в идеалния случай преминаването в учебна среда е плавно, на базата на игра и повече внимание. 

Натоварването рязко се покачва в пети клас, а отношението към децата става съвсем различно. Автоматично след лятната ваканцията между четвърти и пети клас се очаква да са се сдобили със способността да овладяват множество нови предмети, да могат да разказват, да учат почти академично. Изведнъж изискванията и отношението към тях са станали много по-строги и дори да са се приспособили добре към училищния живот, нерядко децата се задъхват и остават без сили още в първия срок на пети клас. Уви, освен нови отговорности те не са стигнали ново ниво на общуване – остават си същите изпълнители на норми без право на диалогично участие в учебния процес.

Идва зрялата младежка възраст, а с нея и всички предизвикателства на порастването. Бушуват чувства, времето е все по-малко, защото е заето от уроци и извънкласни занимания, а там някъде трябва да има място и за приятели, и за последния училищен етап. Имам ярък спомен за първия път, в който се обърнаха към мен на Вие – точно в гимназията, първата ми учителка по история. Няма място за сравнение с мъчителните часове по химия, в които ме наричаха „момиче“ и никога не чух дори името си. Уважението беше двупосочно, също като неуважението. Училищният ми успех по двата предмета беше най-яркото доказателство за това.

За съжаление, днес дори в университета младите хора не получават нужното уважение. Учтивата форма е изчезнала, заповедният тон (за който в средното училище директорката обяснява, че „учителката така си говори“) е масов и може би единствено профилирането в една наука е разликата със средното образование. 

Кога точно децата стават възрастни? В пети клас, когато се научават да са изпълнителни като войници, или в университета, когато вече са пречупени и са се научили, че ако мълчат и правят всичко, което им е казано, ще минат най-лесно между капките? И какви точно възрастни са станали? Уверени, креативни и внимателни?

Последици

Всяка форма на унижение е сравнима с физическа травма. Тя може да доведе до трайно увреждане на нервната, ендокринната и имунната система. Дете, преминало през психически (или физически) тормоз, е предразположено към тревожност, депресия, посттравматично стресово разстройство, разстройство на съня или храненето, та дори към суицидно поведение

Да не говорим за дългосрочните последици. Същото дете като възрастен ще е неуверен и непълноценен участник в работния и социалния живот, тоест ще сме предначертали неуспешния му професионален и личен път.

Редовно чуваме от учители, че класовете са големи и те нямат възможност за индивидуална работа с учениците. Тук не говорим обаче за извънреден труд или време, а за адекватна и уважителна комуникация. За човешка среда, зачитане, внимание и доверие. Защото децата пропадат, когато не се грижат за тях. Отделените минути за личен разговор както от учител, така и от родител могат да са от ключово значение за по-нататъшното развитие на конфликтна ситуация. Липсата на вяра, че ще бъдат чути, че няма да бъдат съдени за личностните си качества, че ще бъдат оценени като слаби или ще бъдат наказани, е това, което обезсърчава децата и ги убеждава, че ще се провалят. 

От позицията на възрастта си имаме привилегията да ни изслушват. Децата, за съжаление, не разполагат с нея. И това трябва да се промени. Ако се почувстват ценени, ще могат да ценят и останалите.

Най-големият комуникационен проблем е, че не слушаме, за да разберем, а слушаме, за да отговорим.

Стивън Кови, педагог, писател и лектор


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-strannite-prezhivelitsi-na-edin-poshtalyon/

„Странните преживелици на един пощальон“ от Дени Терио

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Превод от френски Калоян Праматаров, изд. „Лист“, 2019

Книгата лесно може да ви заблуди. Зад заглавието, което ми навяваше представа за по-скоро бързо, лековато, приключенско и забавно четиво (от рода на многото за книжарничките и кафенетата), всъщност стои нещо съвсем различно. Стои съвсем друг тип роман, или по-скоро

повест – изящна, поетична и философски задълбочена, с щипка мистериозност и чувствена романтика.

Написана на език, зареден с някаква почти старомодна естетика, тя звучи така, сякаш разказва за отминали времена, а не за съвремието ни (когато всъщност се развива действието), маркерите за което са сведени до минимум. За това допринася и сюжетът, построен изцяло около размяната на истински, книжни, писани на ръка писма – нещо почти ексцентрично в наши дни, или най-малкото занимание за носталгици, мечтатели и безнадеждни романтици.

Такъв се оказва и главният герой Билодо, прикрит зад рутината и сигурността на своя ежедневен образ на редови пощальон в Квебек, изпълнителен и изцяло отдаден на професията си. 27-годишният мъж сякаш наистина принадлежи на друга епоха – той изпълнява задълженията си по разнасянето на скучни сметки и формуляри с вече излезли от употреба добросъвестност и усърдие; следва разчертани маршрути и безопасни навици; посещава едно и също място за хранене; има само един колега приятел, а съвременният социален живот му е напълно чужд за сметка на часовете, прекарани у дома с джаз и стари компютърни игри. Единственото му прегрешение – престъпването на целия този ред – е, че преди да ги достави на клиентите си, Билодо чете, копира и съхранява съкровищата от пощата – писаните на ръка писма.

Истински писма, написани от реални хора, които предпочитаха пред змийската студенина на клавиатурата и мигновеността на интернет чувствения акт на писането на ръка, сладостното униние от очакването на отговора, хора, умеещи да пишат писма, за които това бе съзнателен избор, а в някои случаи се долавяше, че става дума за принцип, за заемане на позиция в полза на един начин на живот, по-малко подвластен на надпреварата с времето и стремежа към бърз резултат.

Сред този сноп от „еднопосочни“ сюжетни нишки (тъй като разполага само с текстовете на подателите), които пази в папки и чиито отговори измисля наум, Билодо ще попадне на преписка, която напълно ще го обсеби – между учителка от Гваделупа и канадски професор по литература, впуснали се в т.нар. ренку, или „нанизано стихотворение“, традиция, водеща началото си от поетическите турнири в императорския двор на средновековна Япония.

Изключително трудно е да се говори за тази повест, без човек незабавно да се натъкне на сюжетен спойлер. Достатъчно е обаче да кажем, че размяната на хайку между двамата непознати ще завладее съзнанието на Билодо, а един трагичен инцидент ще отвори пред него възможност, която ще го отведе до неведомите дълбини и ефирните висини на поезията, ще превземе, отгледа и просвети думите му и няма да му даде мира, докато не ги превърне в изящни приношения на олтара на любовта. След поредица от авантюристични ходове от негова страна, всичко това ще превърти живота му по напълно неочакван начин.

Най-ценното в „Странните преживелици на един пощальон“ е фактът, че

повестта отдава почит на японските поетични форми хайку и танка, но и изобщо на японската културна традиция като цяло.

Текстът е изпълнен с поредица от красиви стихове, въпреки че те не спазват точно изискването за 5–7–5 срички, както е при хайку, нито за танка. Тук е важно да уточним, че не става дума за пропуск в чудесния български превод на Калоян Праматаров, а за решение, което присъства и в оригинала.

Билодо сам ще се впусне в преследване на духа на хайку, завещан ни от майстори като Мацуо Башо, Нагата Кои и Кобаяши Иса – а именно „съполагането на неизменното и мимолетното“, „деликатното равновесие между фуеки (неизменното, вечността, която ни надхвърля) и рюко (преходното, ефимерното, което ни пронизва)“.

Той пишеше, търсеше съпричастността на думите, опитваше се да ги улови в полет, преди да са се пръснали, да ги хване като пеперуди в мрежата на страницата и да ги закарфичи върху хартията.

В книгата се говори и за редица други принципи, като например уаби (неподправената красота в съзвучие с природата) и саби (простота, безметежност, самота). Централен за сюжета обаче ще се окаже дзен символът енсо – кръг, изписван с едно-единствено движение на ръката в пълното отсъствие на мисли (сатори), с цел постигане на просветление. Изпълнението на това „духовно упражнение на медитация върху небитието“ разкрива духовното състояние на твореца. Терио умело построява своя сюжет върху тази идея, върху кръга на цикличното време и природа, на вечното завръщане в изходната точка, на неизбежното начало. 

Завихряйки се като водата,
срещнала скала,
времето бяга в кръг.

Повестта обаче може да се чете и изобщо като търсене на смисъла, динамиката, философията зад „направата“ и духа на поезията. В търсенията и опитите си Билодо ще премине през куп въпроси. Би ли могъл един обикновен пощальон да стане поет, т.е. за всеки ли е поезията, или както вярват романтиците, поетът е богоизбран и боговдъхновен, отделен от тълпата? Може ли това изкуство да се постигне по имитативен път, чрез усвояване и възпроизвеждане на външните му форми? Може ли човек да се научи на поезия чрез един практически подход? Какво трябва да направи, за да стане и да бъде поет. Ключ ли са вживяването в личността и биографията на големите автори, на образците и близкият прочит на творбите им към тайната на поезията (въпроси, които отварят поле за осмисляне и на видовете литературна критика и теория)?

И още: съществува ли химия между точните думи, способна да ги трансцендира? Не предпочита ли винаги истинският поет обектите на въображението си пред тези в реалността? Трябва ли да има превъзходни сетива за всяка подробност от заобикалящия ни свят, способна да ни „осигури“ материал за поезия:

Гъсеницата, лазеща по тротоара, ажурната арка, която образуваха над улицата дървесните клони, катеричките, боричкащи се между краката на градинската пейка, и розовите кюлоти, провесени на простора и развявани от вятъра: дали от всичко това можеше да се получат стихотворения? (…) Трябва ли да стори още нещо, да принесе някаква жертва, има ли ключ, който е пропуснал да пъхне в сложната ключалка на портата, отказваща му достъп до поезията?

Всички тези въпроси си задава Билодо в своя поход към сърцевината на поетичното преживяване, сравнимо с кулминацията на оргазма, докато се страхува да не накърни самата същност на Поезията. Докато се пита дали да изобразява видимото и уловимото, или пронизан от него, „да изрази по-величествени и красиви неща, да разкъса шевовете на пристягащата го дреха, да достигне по-надалече, най-сетне да разкрие сърцето си“.

На второ четене: „Странните преживелици на един пощальон“

Прекрасно малко бижу е тази повест – първата книга на Дени Терио, издадена на български от „Лист“, последвана от романа „Игуаната“ (2021, отново в превод на Калоян Праматаров). В привидната ѝ лекота, където на моменти прозира далечен нюанс на човеколюбива насмешка и самоиронична приповдигнатост, се оформя обликът на източната поетична традиция и на Поета, кореспондиращ с образа му от романтизма в западната традиция. „Странните преживелици на един пощальон“ в крайна сметка ни превежда и по един позабравен път на любовта – от платоничното към чувственото, осъществено изцяло през еротиката и сетивния заряд на езика.  


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.