Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/nagore-nadolu-i-pak-i-pak/
Напоследък около мен се изреждат доста кръгли рождени дни и забелязвам една интересна тенденция – неминуемо ще се намери някой добронамерен приятел или роднина да ожали рожденика заради встъпването му в нова житейска криза. Изглежда, че не само пубертетът и кризата на средната възраст са моменти, подходящи за „подивяване“. Към тях се добавят и кризите на 20-те, 30-те и 40-те, кризата на четвърт века, кризата на седмокласника и „страшните три“ (и на малките не им се разминава) – въобще положението става от криза в криза. Чудя се защо сами си го правим екстракризисно, и ми е интересно да чуя твоите размишления по въпроса.
Усмихнати поздрави,
Елица
О, веднага се сещам и за кризата на идентичността, която ни спохожда във всички десетилетия (да не кажа години, месеци и дори денонощия) – и лично, и национално, и поколенчески. За кризата на доверието, на съвестта, на самочувствието – коя повече, коя по-малко кодифицирана, но всичките отдавна познати като жанр. Сещам се за икономическите и енергийните кризи от последните десетилетия, за периодично олюляващата се от кризи на демокрацията Европа и за сегашната правителствена криза в България. За глобалната здравна криза, в която още се намираме. И за неотдавнашния момент, в който „Гардиън“ взе решение да остави – поради непригодност към загрубелите обстоятелства – словосъчетанието „климатична промяна“, за да вкара в употреба „климатична криза“.
Ако отворим пресата ей сега, оттам ще се изсипе лавина от световни кризи – от остри спешности, като вездесъщото пластмасово замърсяване и разпръснатите, но непрестанни хуманитарни бедствия, до по-отвлечени тенденции, като кризата на вниманието или на мъжествеността. Излишно е да казвам, мила Ели, че и аз съм в душевна микрокриза поради грамадното закъснение, с което ти отговарям, макар и въпросът ти много да ми допадна. „Криза след криза“ никак не ми се струва преувеличено за постоянния кипеж във и около човека. Именно затова разбирам защо маркирането на определени възрасти като непременно кризисни ти се вижда прекалено – защото е избежимо. А колкото по-малко стрес без нужда, толкова по-хубаво.
Ние, хората, притежаваме естествена склонност към драматизъм в описанията – понеже всичко най-добре схващаме и помним в истории, обичаме и да им подсилим контурите, за да станат по-отчетливи, по-паметни. Да наричаме понятния си дискомфорт или динамичността на определени свои стадии с име, предназначено за далеч по-страшни сътресения, вероятно ни помага. На когото – с каквото му е нужно: да се почувства част от нещо по-голямо или нещо по-несамотно; да даде име на неназовимото, което го притиска; да се оневини с форсмажорни обстоятелства; по-бързо да каталогизира перипетиите си.
Надали някой би оспорвал, че пубертетът е изпитание; че в определена фаза от развитието на личността натрупаната умора е способна да предизвика срив; че двайсетгодишните и петдесетгодишните имат различни грижи и нужди. Но и надали някой би се учудил кой знае колко, ако хлапето му се справи в крачка с трудностите на пубертета; ако сривовете не се случат или по нищо не приличат на тези на останалите; ако двайсетгодишните наоколо се окажат по-отговорни и по-адекватни от петдесетгодишните (питай патило), а петдесетгодишните – по-бодри и по-игриви от двайсетгодишните. Затова хич не обичам – а чувствам, че и ти не харесваш особено – предварителното „ожалване“. То е безпредметно и някак злорадо. Да не говорим, че настройва за поражение.
Прелом. Първото значение на „криза“ е медицинско: „важен момент, период в развитието на болест, от който зависи изходът на болестта“. Тоест разклон, на който единият път е към възстановяване, другият – към небитието. Подобни екстремни алтернативи вече не се срещат често по нашите ширини, та да употребяваме думата за щяло и нещяло. А и животът и характерните му стръмнини не заслужават да ги разглеждаме като болест. От друга страна обаче, емоцията също има права. Изглежда, че в свят, в който едни буквално изтезават други, да кажеш например, че „жестоко те мъчи“ съмнение, е неприлично пресилено. И все пак има измерение – емоционалното, – в което това може да е единствено вярното.
Ако се вгледаме, много радикални промени – да се събереш с някого, да смениш работата си, дома или държавата, да се откажеш от познатото в полза на по-желаното, да създадеш нещо – притежават всички белези и доста от последиците на кризата. Обаче ги наричаме другояче. „Криза“ сякаш поема цялата ни съпротива и антипатия към промяната без наше съгласие (а каква по-натрапена промяна от тази на растящата възраст?).
Промяна. Преди години се заговори, че китайската дума за „криза“ се изписвала с два знака, единият от които означавал „опасност“, а другият – „възможност“ (в смисъла на „сгода“, „слука“, „шанс“). Бидейки във висша степен утешително, нещото се повтаряше до втръсване: всяко зло за добро с екзотичен ореол. После се оказа, че не е точно така: съчетанието на двата знака ще рече чисто и просто „надвиснал риск“ и за китайците никак не е окуражаващо. Обаче знаеш ли какво? Неверността на популярното твърдение („думата е съставена от това и това“) не отменя верността на извода („с новото идват и опасности, и шансове“). Действително се случва злото да е за добро. Или въобще да не е зло.
Човек трябва да се справя с толкова много променливи през живота си, че волно или неволно се стреми към сигурност, към равновесие, към намаляване на разклоненията, възлите и дори новостите, само и само да има стабилност. Промяната вещае хаос – същото, мисля, което ти наричаш „подивяване“: период на преобразяване в друго, на неяснота и невъзможен контрол, все едно дали дивото идва отвън, или отвътре. Очевидно е защо в кризите не влизаме с радост. Но не е речено, че няма да излезем с придобивки.
Равносметка. „Критични обстоятелства“ неслучайно звучи сходно с „критическа възраст“ или „критично мислене“. Кризата и критиката произлизат от гръцкия (то кое ли не произлиза от него) – от дума, обемаща значения като „откъсване“, „оценка“ и „отсъждане“. Споменавам го само защото ми харесва да си мисля за критиката като за поставяне на нещо в криза с цел да се изпита качеството му. Иначе през етимологическите разкопки се стига до всякакви нищо незначещи извън лингвистиката родства. (Кризата и критиката, освен другото, са рожби на общ индоевропейски корен, от който изникват и „криминален“, „дискриминация“, „екскремент“, „секрет“ и „концерт“…)
Изпадала съм в криза от възрастта си веднъж – когато бях на 27. Чувствах се ничия (90-те не бяха читаво време за социално прохождане), провалена в основните очаквания към младата жена от ранния постсоц и като цяло – свършена. Започваше цяло ново хилядолетие, а аз бях никъде и не знаех накъде да се обърна и какво да направя, та нещо по-смислено да се конкретизира около мен. От немай-къде продължих да се опитвам да налучкам и малко по-късно взех да усещам, че може би не е залудо.
Нужда. През 1980 г. Джон Ленън измисля за сина си Шон приспивната песничка „Мило момче“: „Така очаквам – казва в нея – да те видя как порастваш. Но май и двамата ще трябва да сме търпеливи, защото има дълъг път за извървяване и мъчна работа за вършене. Дотогава обаче, преди да пресечеш улицата, хвани ръката ми. Животът е онова, което ти се случва, докато си правиш други планове.“ Тази последна фраза, цитирана милион пъти с името на Ленън под нея, не е негова. А той не дочаква да види сина си пораснал, въпреки заразителния си оптимизъм („всеки ден става все по-добре и по-добре“, пее в същата песен).
И все пак – както в криворазбраната китайска криза – нещата тук са верни и неверни едновременно. Оздравяване има, има и смърт; има надежда и страдание; има лоши изходи от измислени кризи и добри възможности покрай истински затруднения; всеки ден става по-добре и по-зле… Прелом, промяна, равносметка, нужда – тези думи се повтарят в речниците около „криза“. Каквото и да е, към колкото и широк кръг от преживявания да е приложима, тя също попада в „други планове“.
Заглавна снимка: Кармен Маура в „Жени на ръба на нервна криза“, реж. Педро Алмодовар, 1988
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат.
Заповядайте.
Източник
