Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/siedmitsata-8-13-yuli/

Седмицата за пореден път напомни, че ако някой губи мача в предпоследната минута, то това е целокупното човечество. Човечеството, дефинирано според някои речници като сбор от същества, населяващи земята и притежаващи човешки качества – например способност за любов, състрадание и импулс за творчество; също така същества, които не са роботи или извънземни. Според други речници пък човешкостта се измерва през разликата от бога, животното или машината.

И като споменахме машината, питам се на какво „твърде човешко“ научихме машините и изкуствения интелект през последните години? Или през последните дни?

След целенасоченото бомбардиране на огромната болница в Киев, където се лекуват предимно деца, някои от които преминаващи през хемодиализа, химиотерапия и други животоспасяващи процедури, всички речникови дефиниции на човешко и човечество за пореден път подлежат на преоценка. Подлежат и на дълъг (все още предстоящ) разговор, лъкатушещ между различните полета на знанието. И между другото, на преговор (нали това се прави през лятото?) – на „Три гвинеи“ от Вирджиния Улф например. Или на „Да гледаш болката на другите“ от Сюзан Зонтаг. Все четива, които като че ли трябва да извадим трайно от библиотечните си рафтове и да държим до главите си нощем. В случай че светът ни пречи да заспим, а пропагандните крясъци от всички страни заглушават собствените ни думи.

За нуждата от разговор, а не от радикализирано крещене пише Светла Енчева в статията си „Израел и Палестина – нито да говориш, нито да мълчиш“. Стъпвайки на конкретни примери от непосредствената реалност, в която живеем, текстът ни призовава „да контекстуализираме, без да релативизираме“ (или поне да полагаме усилия в тази посока), както и „реконструирайки контекста, да се опитваме да отделяме фактите от оценките“.

И ако в анализа на Светла конфликтът между Израел и Палестина е по-скоро показателен пример, то в третата част от поредицата на Еми Барух – „Обикновени хора при необикновени обстоятелства“, той продължава да бъде кървяща сърцевина. Този път Еми разказва за посещението си в опустошените кибуци до границата с Газа и в местността, в която се е провеждал рейв фестивалът „Супернова“. Зловещите „артефакти“, останали in situ, личните свидетелства на оцелелите, протестните искания за връщане на заложниците и държането на Нетаняху отговорен както за случилото се, така и за бойкотирането на възможните преговори – всички нишки са втъкани в този репортажен и много емоционален текст, който подканя към размисъл и разговор. Такъв, за какъвто и Светла си мечтае.

В броя продължава още една поредица – на Николета Атанасова, която проследява съдбите на руски граждани, потърсили в България убежище от Путиновия режим. Този път на фокус е четиричленното семейство на Маргарита и Владимир Шурупови и двете им деца. Немислимо е на какъв административен произвол една членка на Европейския съюз, каквато е България, подлага хора, чийто живот е застрашен в собствената им страна. Неслучайно заглавието на статията звучи като кървав холивудски екшън – „Пет отровни дела. Няма да има прошка за нас“. Само дето в случая на семейство Шурупови страхът от бъдещето и травмите не са като на кино, а отношението на хрупащите пуканки служители в отговорните институции изглежда, меко казано, цинично.

Доза цинизъм има и в начина, по който продължаваме да „не виждаме“ или по-скоро да превръщаме в невидими членовете на обществото, които – най-простичко казано – нямат нашия късмет. Повече за миговете на проглеждане и просветление четете в емоционалния разказ на Лина Кривошиева за ромския квартал в Сливен – „В търсене на надежда“. Символичното преминаване на авторката през „тунела“ и прекосяването на кръговете на мизерията и отчуждението, в които своеобразен Вергилий се оказват децата, са придружени с великолепните ѝ фотографии – едновременно пъстри и покъртителни, както и с кратък филм.

Лято е, а бъдещето е затулено от облаци за един от ключовите и най-дълголетни политически актьори у нас през последните трийсет и кусур години – ДПС. Как и на каква цена ще завърши битката между Попа и Валето, зависи от много неща, включително от това на какъв коз се играе играта. Или пък Попа съзнателно минава на вариант „без коз“, за да си върне контрола върху всичките козове… За да се ориентирате в ситуацията, прочетете анализа на Емилия Милчева „Пеевски си отива. Не на Пеевски 2!“.

В книжната си препоръка за месеца Зорница Христова наистина е избрала заглавия, които си говорят – новата стихосбирка на Йорданка Белева „Централна емисия“, както и две книги от Йордан Велчев – есетата „Милиони малки убийства“ и стихотворенията „Това, което е“. Според Зорница композиционен елемент и в трите заглавия е „времето, паузата, тишината“. Книги, които пускат и читателя да влезе навътре в тях – сякаш в собственото си тихо, сред собствения си глас.

Връщайки се отново към Светла Енчева и анализа ѝ на ступора, в който човек изпада, когато наоколо се замерят с камъни и крясъци, ми се ще да спомена реплика от писмо, което получих преди броени дни от близка моя приятелка американка. В него тя ми разказва как пише писма „до моя представител в Конгреса, до моите сенатори, до Белия дом…“ – писма, с които насърчава или критикува дадени политики, оттегля подкрепата си или пък настоява за определени действия. Замислих се колко безсмислен би бил подобен жест в България, до каква степен ерозията на доверието в институциите, на доверието в политическия живот изобщо, е предопределила задълго напред нарастващото ни без-участие. И колко все по-невъзможна звучи на български фразата „моят народен представител“… А следващите избори най-вероятно съвсем скоро ще почукат на вратата.

И докато се пържим в лятото на нашето недоволство, нека поне съумяваме все още да си говорим. Тъй като мисията на „Тоест“ е именно в това – да не се страхувам да ти кажа какво мисля, да не се страхуваш да ми кажеш какво мислиш; и дори да не се разберем, да знаем, че и утре е ден за разговор – ето ви една анкета! Попълването ѝ ще ви отнеме не повече от 10 минути, а за нас вашите честни отговори ще са от голяма полза, за да продължим да се развиваме. И да се чуваме. И да се четем.