Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nezakonnata-postroyka-na-bulgarskata-zakonnost/
15 април, вторият ден от Страстната седмица. Докато мейнстрийм медиите се надпреварват коя ще произведе повече материали за мъките Христови, кметът на столичния район „Илинден“ Емил Бранчевски разпорежда да се съборят единствените жилища на около 200 души в кв. „Захарна фабрика“. За потушаване на евентуалната съпротива на обитателите им на място са изпратени жандармеристи. Има дори водно оръдие.
Унищожаването на съществувалото от десетилетия ромско гето се извършва, въпреки че три дни по-рано Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург изрично забранява разрушаването на махалата в „Захарна фабрика“. Бранчевски защитава отказа си да се съобрази със съдебното решение с аргументи, които може да се обобщят така: ЕСПЧ нещо се е объркал.
За хората, оставени без дом, няма осигурени алтернативни жилища. Единственото предложение е жилищен блок в кв. „Ботунец“ без ток, вода, прозорци и врати. Междувременно кметове на различни столични райони заявяват, че няма да приемат на територията си бедстващите роми.
Липса на официални позиции и наличие на неофициални
В тази ситуация Васил Терзиев се държи, сякаш нарушаването на международното право в града, чийто кмет е той, изобщо не го засяга. В деня на събарянето на гетото постовете му във Facebook са за езерата в Южния парк и откриването на детска градина. Два дни по-късно пише за празничното настроение, което създава великденската украса в София.
Няма позиции и на „Спаси София“ (СС), чиято номинация за районен кмет е Бранчевски, както и на останалите партии и коалиции в Столичния общински съвет. Включително на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, които бяха в коалиция със СС до 22 април 2025 г., когато „Спаси София“ обяви, че сваля доверието си от Терзиев.
Чий е Емил Бранчевски?
От СС и коалицията, от която бяха част, всъщност имат известно основание да не поемат отговорност за действията на Бранчевски. В края на 2024 г. той се обърна срещу партията на Борис Бонев и обвини членовете ѝ в „некадърност“. Това стана в деня, след като Върховният административен съд го възстанови на поста му.
Делото във ВАС беше по обвинение, че кметът на „Илинден“ притежава фирма във Великобритания, за която той твърдеше, че не знае нищо и че е фиктивна – създадена само за да бъде компрометиран.
Подобни дела имаше и срещу други районни кметове от ПП–ДБ–СС. Кметовете на „Оборище“ Георги Кузмов и на „Слатина“ Георги Илиев решиха да участват в нови избори за постовете си. Кузмов спечели на първи тур, а частичните избори в „Слатина“ предстоят през юни.
Откакто Бранчевски се отрече от СС, той вече не е на прицела на българската правосъдна система.
Единствената позиция на представител на екипа на кмета е на Надежда Бачева от „Да, България“,
зам.-кметица по социални дейности и интеграция на хора с увреждания. Във Facebook тя заяви, че на всички, останали без дом, е осигурена алтернатива, но едва три семейства са приели помощта, а другите „отказват подадената ръка“. И дори ги обвини, че не искали временен подслон, а „хотел“, както и да прередят чакащите за общинско жилище над 7000 души.
Информацията, която Бачева представя за броя на засегнатите, е подвеждаща. Тя твърди, че едва 27 души са останали без покрив, защото те са регистрирани на адреса на гетото – ул. „Суходолска“ 3. Много от обитателите на махалата обаче се водят на други адреси, на които не живеят. Причината за това е, че на един и същи адрес не е разрешено да живеят произволен брой хора, а махалата в „Захарна фабрика“ разполага само с този адрес – ул. „Суходолска“ 3. Така на някои от нейните жители им се налага да се регистрират на други места, защото без адресна регистрация не могат да имат дори лични документи.
На зам.-кметицата се противопостави съпартиецът ѝ Манол Пейков. Той определи поста ѝ като „неуместен“ и „проява на лош вкус“, подчерта, че е имало решение на ЕСПЧ, и заключи:
Когато се намираш от страната на оня, дето е сгафил […], не се втурваш да обясняваш какво и как, ами навеждаш глава, понасяш ударите и действаш, за да оправиш нещата.
Позицията на общинския съветник Христо Копаранов
Освен член на групата на СС в СОС, Христо Копаранов е адвокат и правозащитник. Той защитава про боно Бранчевски по делото за фирмата във Великобритания. „Тоест“ го помоли за коментар за събарянето на ромските къщи в район „Илинден“.
Според него „нещата са доста по-сложни, отколкото се представят“, защото от едната страна са хората, които остават без къщи, от другата – жителите на района, които „с право се оплакват, че дишат отровен въздух“, и това не ги прави „расисти“ – и дишането е основно човешко право.
В същото време заиграването с техните страхове посредством потъпкване на международното право е безобразно
подчерта той и определи действията на районната администрация като „поведение тип „слон в стъкларски магазин“.
Общинският съветник сподели, че самият той живее в „Западен парк“ (квартал в близост до „Захарна фабрика“ и „Факултета“), но обмисля да се премести заради мръсния въздух, причина за който е горенето на отпадъци в гетата. „Не може да се разрушат жилища просто така, но не може община и държава да абдикират и от въпроса какво дишаме.“
Същевременно Копаранов смята, че изискванията на международното право са от първостепенно значение, още повече че България вече е била осъждана по подобни казуси от ЕСПЧ, например по делото „Йорданова и други срещу България“. В присъдите се казва, че когато премахва незаконни строежи, които са нечии единствени жилища, държавата трябва да постъпи съразмерно, т.е. да осигури алтернативно настаняване. А щом в конкретния случая със „Захарна фабрика“ ЕСПЧ е наложил привременни мерки,
кметът на района не може сам да преценява подведен ли е съдът, или не. Той е длъжен да се съобрази с разпореждането.
По-сериозният проблем според Христо Копаранов обаче е, че „общината и държавата не могат да създават бездомници“, и той многократно е коментирал темата с жители на района. В това той вижда и най-голямата грешка на Бранчевски. Защото оставянето на хора без подслон е лошо не само за тях, то създава проблеми за сигурността на всички – „същите хора ще трябва да живеят някъде в града“.
Границата, която събарянето на къщите в „Захарна фабрика“ прекрачва
В България не е прецедент да се унищожават единствените жилища на ромски семейства с аргумента, че те са „незаконни постройки“, без да се предоставят алтернативи на обитателите им. Това се е правило много пъти.
Не е прецедент и да не се изпълняват решения на ЕСПЧ. Ето няколко примера.
По общо три дела ЕСПЧ е постановил, че България не може да отнема правото на глас на затворници и на хора, поставени под запрещение, без да се отчитат тежестта на извършеното престъпление и размерът на присъдата на лишените от свобода или съответно индивидуалните възможности на запретените лица. До ден днешен обаче хората под запрещение нямат право да гласуват, както и лишените от свобода с влязла в сила присъда, независимо каква е тя.
През септември 2023 г. ЕС отсъди, че България трябва да създаде правна рамка, дори тя да не е брак, която признава и гарантира защита на съюзите на лица от един и същи пол. Не само че това не е направено, а дори интимните връзки на еднополовите двойки не се признават за съществуващи от закона.
Случаят със „Захарна фабрика“ обаче е различен, защото става въпрос за дело по конкретен казус, заведено от БХК от името на 14 жители на махалата с цел предотвратяване на определено действие. В други аналогични ситуации българските институции са се съобразявали с разпореждането на ЕСПЧ да не се събарят къщи, преди да се осигури алтернатива. Но не и в тази.
Пирамидалната структура на правосъдието
Аргументът на Емил Бранчевски за незаконността на постройките и взетото още през 2016 г. решение за премахването им показва, че той или не разбира какво е правосъдие, или не иска да се съобразява с него.
Решенията, които една или друга институция взема, се основават на нормативни актове. Има подзаконови актове, например правилници и наредби. Над тях са законите и кодексите. Те пък се подчиняват на Конституцията. Основният закон, от своя страна, не трябва да противоречи на международното законодателство, което България е ратифицирала. Част от това международно законодателство е Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).
Както Конституционният съд решава какво противоречи на Конституцията и какво – не, така Съдът в Страсбург съблюдава спазването на ЕКПЧ. И решенията му са задължителни за страните, ратифицирали Конвенцията.
Правосъдие в стил „за кокошка няма прошка, за милиони няма закони“
Позволявайки си да не се съобрази с решение на ЕСПЧ, Бранчевски демонстрира, че за него незаконността на едни къщи е по-сериозно закононарушение от несъобразяването с международното законодателство.
Може би кметът на „Илинден“ е вдъхновен от американския президент Доналд Тръмп, който, когато някое съдебно решение не му изнася, обвинява съда и конкретните съдии, които са го взели. Но когато един държавен глава отказва да се подчинява на правото, това прилича на опит за въвеждане на диктатура (диктатурата ще е въведена, ако се премахнат всички закони, които пречат на държавния глава).
Когато обаче един районен кмет не иска да се съобрази с правото, това отваря вратата към повсеместен произвол. Защото правото затова е право, за да регулира обществените отношения, независимо че тази регулация няма как да се харесва на всички.
А какво да правим с незаконно паркиралите ламарини на колела?
Замисляли ли сте се върху израза „незаконни постройки“, когато става въпрос за събарянето на единствени жилища на роми? Това словосъчетание изпълнява дехуманизираща функция – то концентрира вниманието върху факта, че нещо е незаконно, и го отвлича от по-важното – човешката ценност. Унищожават се нечии домове. А една незаконна постройка може да е какво ли не – склад, барака за дърва, подпорна стена…
Пардон, „подпорната стена“ на Алепу, която уж не беше хотел, ама всъщност е, вече е законна. Може би защото в нея не живеят роми.
Хайде да си направим един мисловен експеримент.
Да си представим, че някой от районните кметове в София е твърдо решен да се справи с незаконното паркиране по тротоари и градинки. И въведе радикална мярка – всеки автомобил, паркиран в нарушение, се предава за скрап. Но вместо да казва „коли“ или „автомобили“, кметът употребява израза „незаконно паркирали ламарини на колела“.
Притежателите на превозните средства се противопоставят на мярката с аргументите, че тя е непропорционална, че е посегателство върху правото им на собственост, че за колите си са плащали данъци и осигуровки, че няма достатъчно места, където да паркират. Кметът обаче настоява, че незаконно паркиралите ламарини на колела трябва да ги няма. И точка.
Може би си мислите, че примерът е неподходящ, защото собствениците на колите ги притежават легално, плащат за тях данъци и осигуровки, само ги паркират в нарушение. А хората в ромската махала живеят в къщи, които са незаконни, дори да плащат ток и вода.
Но и ситуацията с автомобилите в столицата, както и тази с незаконните къщи в ромските гета са резултат от дългогодишния отказ от въвеждане на политики, които предлагат системни решения на системни проблеми.
Всъщност прави сте – не е същото. Отнемането на автомобила неизбежно причинява известен дискомфорт, особено за хора, които не са свикнали да използват обществения транспорт и/или нямат удобни транспортни връзки. Липсата на дом обаче е много по-сериозен проблем. Обитателите на „Захарна фабрика“, останали без покрив над главата, не само нямат къде да спят, да се изкъпят или просто да си починат. Те трудно могат да продължат да ходят на работа, децата им прекъсват училище, изобщо – изпадат от обществото.
Неслучайно неприкосновеността на жилището е спомената като част от правото на зачитане на личния и семейния живот в ЕСПЧ. Тя впрочем присъства и в Конституцията. Но докато степенуваме хората по ценност, колите на едни ще са по-важни от живота на други.
