Post Syndicated from Ан Фам original https://www.toest.bg/sedem-godini-toest/

Ето че неусетно изминаха седем години от оня 1 февруари 2018 г., на който тези четиримата долу на снимката пуснахме „Тоест“ на вода.

Всъщност снимката е още по-стара – от предишното лято, когато се събрахме в центъра на Пловдив, за да обсъдим създаването на „бавна“ медия за анализи, коментари и публицистика. Още не знаехме как ще се казва.

Външно сега може малко да сме се попроменили. Но иначе сме си същите. Продължаваме да вярваме, че качеството трябва да е на първо място. В „Тоест“ всяка публикувана статия е продукт на внимателно обмисляне и подбор, на часове съвместна работа между автори, редактори и коректори. Ние не бързаме. Не държим да сме първи. Не държим на количеството. Държим на прецизността, на проверката на фактите, на езика. На добре свършената екипна работа над всеки текст. 

Продължаваме да се подписваме под твърдението, че мисията на журналистиката е да узнава, да разбира, да формулира съществени теми, да анализира и да свързва читателите помежду им и с реалността. Че тя отговаря единствено пред обществото и не бива да е пропаганда, бизнес, лов на кликове и изложба на банери. Затова в „Тоест“ няма и никога няма да има реклами, платени пиар статии и наготово подадени прессъобщения. 

Продължаваме да смятаме, че честността и обективността на журналистиката не бива да зависят нито от силните на деня, нито от собственика на медията. Затова зад „Тоест“ стои едноименна фондация в обществена полза, а реалните собственици на медията са стотиците верни читатели с малки, но редовни месечни дарения. 

Продължаваме да вярваме, че е възможно една медия да се издържа от публиката си. Да разчита на напълно доброволната подкрепа от най-лоялните си читатели, а не да затваря съдържанието си само за плащащи абонати. Защото смятаме, че качествената журналистика трябва да е свободно достъпна за всички. Ние като общество имаме полза тя да е свободно достъпна.

Същите мечтатели сме, както се обявихме в началото. Но не сме единствени, както пък се пее в песента на Джон Ленън. През тези години към нас се присъединиха десетки великолепни, умни и талантливи редактори и автори, експерти от всякакви области, които работят по каузата „Тоест“ с най-висок професионализъм – но и със сърце! Влагайки цялото си знание, умение и страст, често много отвъд това, което се иска от тях. Срещу скромно (при всички случаи не равностойно) възнаграждение, а понякога напълно безвъзмездно. Без тях „Тоест“ нямаше да е възможен. 

Както и без вас, скъпи читатели и дарители, приятели и съмишленици. Всички ние правим „Тоест“. Благодарим ви, че сме заедно. 

Честити „първи седем“ на „Тоест“! 

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-27-ianuari-1-fevruari/

89 секунди до полунощ. 

Звучи като супер име за банда, готова да блокира сайта на промоутърите си, докато разпродава светкавично билети за концерта си на стадион „Васил Левски“. Ще ви разочаровам – не е банда. Не е и някакво ново предизвикателство в социалните мрежи, от което един ще се отрови, а друг ще падне през балкон и това ще доведе до 400 различни репортажа в сутрешните блокове.

89 секунди остават на човечеството до пълното му унищожение заради цялата психопатия, в която живеем – ядрени заплахи, военни конфликти, климатични изменения и пр. 

Тази седмица Бордът по наука и сигурност на „Бюлетин на атомните учени“ премести стрелките на Часовника на Страшния съд на минута и 29 секунди преди полунощ. Когато стрелките на този часовник се съберат, се предполага, че всички ще се превърнем в тикви. Последно стрелките са местени преди две години, когато отбелязаха 90 секунди до края на човечеството. За две години сме минали с още една секунда напред. Което означава, че с това ведро темпо можем да се ориентираме към изчезване след някое и друго десетилетие. 

Всичко е по план. Не се бутайте, апокалипсис ще има за всички.

Междувременно „Тоест“ стана на 7 години. Като медия, издържаща се само и единствено от даренията на верните си и ангажирани читатели, нас изчезването не ни плаши. То е в менюто всекидневно. И като независима медия за тези 7 години „Тоест“ е минала през какво ли не. Била е „всякаква“ и „на всекиго“. 

Истината е, че „Тоест“ е на читателите си. 

Затова ако смятате, че първите седем минаха добре, и искате да се виждаме още, подкрепете ни. И изобщо подкрепяйте хората, каузите и инициативите, в които вярвате, защото те на това разчитат. Бъдете активни. Не чакайте да ви молят. Защото „Е, ами що не казахте!“ е чудесна реплика за ситуация след-дъжд-качулка, но не върши работа навреме.

Ето, подкрепете например „Ден“ на Димитър Панайотов и Александър Николов, които започват платформа за мултимедийна документалистика. Първата им тема е за безводието в България, разказано през реалните човешки истории. Страхотно разработена, умно написана, талантливо илюстрирана. И това, че в България нямало истинска журналистика и качествено съдържание, да си го спестим, защото има. 

Впрочем материалите в „Тоест“ от последната седмица доказват тъкмо това.

Започвам отзад напред с текстa на Емилия Милчева „Как навигира новата коалиция“, който може да ползвате като бюлетин за случилото се в държавата през последната седмица. Емилия прави подробен обзор на политическите събития в страната, където се прескачат еврозони, проектобюджети, кораби, шпиони… Ако имате да наваксвате с политика – идеално ще ви дойде.

Като стана дума за наваксване, трябва да си кажем, че Европа има да наваксва по отношение на технологиите. „България в Европа и Европа срещу света – къде сме в технологичното състезание?“ е материалът на Александър Нуцов по темата. В него той разглежда Европа – и в частност България – в контекста на световната технологична надпревара. Засега ни водят с няколко обиколки.

Пак за технологии – само че такива, които по-скоро ни разделят, отколкото ни помагат да живеем по-добре – става въпрос в текста на Александър Драганов „Отборите на разделението“. Авторът отваря социалните мрежи – ама повече като за дисекция, отколкото за да скролва в тях – и ни разказва каква е схемата, по която биваме „сортирани“ през балоните и ехо стаите, обитавани от нас онлайн.

С бърз поглед към личния ѝ Facebook балон започва темата на Светла Енчева тази седмица, но само колкото да се допита до мнението и познанията на контактите си по отношение на един любопитен въпрос – защо в България трябва да си майка, за да дариш яйцеклетка. Светла се впуска в търсене на информация и стига до интересни открития, като например това, че не се намират други страни, в които само раждали жени могат да даряват яйцеклетки. Може ли държава като България, която уж цели да повиши раждаемостта, да си позволи да утежнява донорството на яйцеклетки с изисквания, които на практика не съществуват в много други страни? Явно може. Научете повече от материала на Светла.

Много е интересно как политиците говорят за повишаване на раждаемостта и за „повече българчета за България“, само дето не сме наясно, като ги родим тези българчета, кой ще ги лекува. Оказва се, че в цялата страна липсват педиатри. В средата на януари стана ясно, че в разгара на грипната епидемия пациентите от педиатричното отделение в Пернишката болница трябва да бъдат транспортирани до София, защото няма кой да ги лекува на място. А ако успеем да ги избутаме тия деца някак здрави и живи до детската градина, има опасност да се сблъскаме със същото и там – липса на места, липса на персонал, липса на разбиране изобщо какво е ранното детско учене. Затова и повечето детски градини в страната изглеждат плачевно. Материалната им база и начинът, по който са мислени пространствата в тях, са пряко свързани с масовата концепция за малките деца – трябва да има къде да спят и да ядат, и може би някъде да се поразходят – общо взето, малко като добитък ги гледаме.

Парадоксалното е, че дори когато са прясно ремонтирани, детските градини продължават да изглеждат плачевно. В статията си „Архитектурният облик на детството: Какви детски градини искаме?“ Христо Станкушев, Емил Христов и Стелиян Ботев разсъждават по темата какви трябва да са местата, в които децата ни прекарват дните си, а материалът е илюстриран с добри примери от тукашни детски градини.

Както винаги в последната седмица на месеца, имаме и стихотворение. Този път това е „Щъркели“ (сами си направете аналогията с децата, ако е необходимо; аз няма, че се изтощих) и е от Димитър Кенаров.

Имаме си и нещо ново, което си подаряваме за рождения ден. Казвам „нещо“, защото то няма претенции да е коментар, анализ или бюлетин, а по-скоро алтернативен, ироничен и хумористичен поглед върху действителността. „Т.е. от Е.Т.“ е новата ни рубрика, в която веднъж седмично Елена Телбис (търсихме някой с инициали Е.Т., че да ни пасне на т.е.-то) ще си говори каквото си иска. Ето ви едно скромно тийзърче. Съвсем скоро – и повече.

Бъдете здрави, зло да ви забрави и хиляди благодарности, че сме заедно!

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4448

Има едни не толкова видими проблем с увеличението на заплатите в МВР, които решаваме с внесените днес промени в Закона за МВР. Малко известно е, че в МВР работят поне 5 различни вида служители.

Служители с специални функции – полицейски и такива по пожарна безопасност. Образно казано, хората, които са „на улицата“ (или на границата) и пазят обществения ред и сигурност.

Служители със специални функции, които обаче не ги упражняват – които работят само „зад бюро“ или в по-фрапиращи случаи – в лавки или други неполицейски дейности.

Държавни служители по Закона за държавния служител, каквито са във всички администрации.

Служители по Кодекса на труда, които също са част от администрацията, но са основно с изпълнителски функции.

Служители по ПМС 66, които също са по Кодекса на труда, но са извън щата (т.е. няма лимит за техния брой) и са на минимална работна заплата. Най-често това са служители, извършващи нискоквалифицирани помощни дейности.

Увеличението на заплатите в МВР засяга всички 5 вида, а не само полицаите и пожарникарите. Това е проблемно освен за бюджета, и по няколко други направления.

Първо, „пропуква“ института на държавната служба, която е единна и унифицирана, независимо в коя администрация си. Сега изведнъж държавните служители в МВР стават повече държавни служители от другите, защото в специален закон има по-висока заплата спрямо класификатора на длъжностите.

Второ, увеличението е „на калпак“, а не е съобразено с функциите, натоварването и пазара на труда. Така изпълнителски и помощни длъжности в МВР по Кодекса на труда стават много по-конкуретнти от свободния пазар, съответно реалният сектор, който произвежда стойност, има риск да загуби служители в посока публичния сектор.

Трето, в МВР има много служители, получаващи и заплата, и пенсия. И които запушват кариерното израстване в системата. Те сега ще получат още стимул да остават в системата.

Четвърто, има вероятност служителите по ПМС 66, които трябва да са на минимална работна заплата, всъщност да получат значително по-висока заплата. Не е ясно колко и дали има служители по ПМС 66 точно в МВР, поради което съм задал въпрос на министъра.

Ние предлагаме горните проблеми да бъдат коригирани:

1) увеличенията да са само за служители с полицейски функции и такива по пожарна безопасност, а не на администрацията. Изключват се всички служители по Закона за държавния служител (ЗДСл), Кодекса на труда (вкл. ПМС 66)

2) предвиждаме поетапно освобождаване на служителите, упражнили право на пенсия.

3) задължаваме МВР да извърши анализ на реално-изпълняваните функции и ако установи, че служител с полицейски правомощия реално няма нужда от тях, да го преназначи по ЗДСл или КТ.

4) въвеждаме намаляване на базата за заплащане, ако МВР не намали общата си щатна численост. В момента МВР е 52 хиляди щатни бройки (не всички заети), увеличено с 2 хиляди само за 9 месеца.

5) увеличението да отчита нивата на заплащане в областта, в която е съответния служител

6) намаляване на броя заплати, които се получават при напускане (за новопостъпилите)

7) плащане на осигуровки от служителите (не само в МВР, с плавно досигане на съотношение 60:40 след 6 години)

И това не е „реформаТА в МВР“, но са важни и дълго отлагани мерки, които с промените в заплащането, приети с гласовете на всички без ППДБ, стават особено важни за бюджета.

Материалът Предложения за промени в заплащането в МВР е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/shturkeli/

Завърнали се от вкъщи, те пак са
вкъщи. Чернобели скитници, те никога
не са бездомни, дори когато спят
свити по неугледните кьошета
на някое блато или край магистралата;
не пият водка от патронче, за да се стоплят,
защото топлината е тази, която
ги води към целта като термален прицел
за инфрачервено виждане.

Виждаш ли ги, щъркелите, в галактиката им
от слама на върха на уличната лампа? Чуваш ли
как тракат, тракат, тракат
като шевни машини в цеха на любовта?
Какви истории плетат, само те си знаят.

„Виждаш ли ме?“, често ме питаше,
докато лежахме нощем сплели пера
в гнездото ни във Варвара. „Виждаш ли
ме?“, питаше ме пак в София, в Сан Франциско –
другите ни гнезда.

Но едва сега, когато есента е вече тук,
небето е кървавочервено и крушите,
които толкова обичаше, са опадали
по земята, когато щъркелите
са отлетели към другия си дом отвъд
морето, едва сега разпервам
опърпания си глас в тишината
на студения въздух и казвам: Да.
Виждах те. Виждам те.

Димитър Кенаров

Димитър Кенаров е поет и литературен журналист. Неговите литературни репортажи са публикувани в The New Yorker, Esquire, Outside, The Atlantic, The New York Times и др. Кенаров е автор на две стихосбирки: „Пътуване към кухнята“ и „Апокрифни животни“, както и на преводи на произведения на Елизабет Бишъп и Джак Гилбърт. Книгата му с литературна журналистика „Диктатори, трактори и други приключения“ съчетава лични есета с пътеписи.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.