Welcome to CIO Week and the future of corporate networks

Post Syndicated from Annika Garbers original https://blog.cloudflare.com/welcome-to-cio-week/

Welcome to CIO Week and the future of corporate networks

Welcome to CIO Week and the future of corporate networks

The world of a CIO has changed — today’s corporate networks look nothing like those of even five or ten years ago — and these changes have created gaps in visibility and security, introduced high costs and operational burdens, and made networks fragile and brittle.

We’re optimistic that CIOs have a brighter future to look forward to. The Internet has evolved from a research project into integral infrastructure companies depend on, and we believe a better Internet is the path forward to solving the most challenging problems CIOs face today. Cloudflare is helping build an Internet that’s faster, more secure, more reliable, more private, and programmable, and by doing so, we’re enabling organizations to build their next-generation networks on ours.

This week, we’ll demonstrate how Cloudflare One, our Zero Trust Network-as-a-Service, is helping CIOs transform their corporate networks. We’ll also introduce new functionality that expands the scope of Cloudflare’s platform to address existing and emerging needs for CIOs. But before we jump into the week, we wanted to spend some time on our vision for the corporate network of the future. We hope this explanation will clarify language and acronyms used by vendors and analysts who have realized the opportunity in this space (what does Zero Trust Network-as-a-Service mean, anyway?) and set context for how our innovative approach is realizing this vision for real CIOs today.

Welcome to CIO Week and the future of corporate networks

Generation 1: Castle and moat

For years, corporate networks looked like this:

Welcome to CIO Week and the future of corporate networks

Companies built or rented space in data centers that were physically located within or close to major office locations. They hosted business applications — email servers, ERP systems, CRMs, etc. — on servers in these data centers. Employees in offices connected to these applications through the local area network (LAN) or over private wide area network (WAN) links from branch locations. A stack of security hardware (e.g., firewalls) in each data center enforced security for all traffic flowing in and out. Once on the corporate network, users could move laterally to other connected devices and hosted applications, but basic forms of network authentication and physical security controls like employee badge systems generally prevented untrusted users from getting access.

Network Architecture Scorecard: Generation 1

Characteristic Score Description
Security ⭐⭐ All traffic flows through perimeter security hardware. Network access restricted with physical controls. Lateral movement is only possible once on network.
Performance ⭐⭐⭐ Majority of users and applications stay within the same building or regional network.
Reliability ⭐⭐ Dedicated data centers, private links, and security hardware present single points of failure. There are cost tradeoffs to purchase redundant links and hardware.
Cost ⭐⭐ Private connectivity and hardware are high cost capital expenditures, creating a high barrier to entry for small or new businesses. However, a limited number of links/boxes are required (trade off with redundancy/reliability). Operational costs are low to medium after initial installation.
Visibility ⭐⭐⭐ All traffic is routed through central location, so it’s possible to access NetFlow/packet captures and more for 100% of flows.
Agility ⭐ Significant network changes have a long lead time.
Precision ⭐ Controls are primarily exercised at the network layer (e.g., IP ACLs). Accomplishing “allow only HR to access employee payment data” looks like: IP in range X allowed to access IP in range Y (and requires accompanying spreadsheet to track IP allocation).

Applications and users left the castle

So what changed? In short, the Internet. Faster than anyone expected, the Internet became critical to how people communicate and get work done. The Internet introduced a radical shift in how organizations thought about their computing resources: if any computer can talk to any other computer, why would companies need to keep servers in the same building as employees’ desktops? And even more radical, why would they need to buy and maintain their own servers at all? From these questions, the cloud was born, enabling companies to rent space on other servers and host their applications while minimizing operational overhead. An entire new industry of Software-as-a-Service emerged to simplify things even further, allowing companies to completely abstract away questions of capacity planning, server reliability, and other operational struggles.

This golden, Internet-enabled future — cloud and SaaS everything — sounds great! But CIOs quickly ran into problems. Established corporate networks with castle-and-moat architecture can’t just go down for months or years during a large-scale transition, so most organizations are in a hybrid state, one foot still firmly in the world of data centers, hardware, and MPLS. And traffic to applications still needs to stay secure, so even if it’s no longer headed to a server in a company-owned data center, many companies have continued to send it there (backhauled through private lines) to flow through a stack of firewall boxes and other hardware before it’s set free.

As more applications moved to the Internet, the volume of traffic leaving branches — and being backhauled through MPLS lines through data centers for security — continued to increase. Many CIOs faced an unpleasant surprise in their bandwidth charges the month after adopting Office 365: with traditional network architecture, more traffic to the Internet meant more traffic over expensive private links.

As if managing this first dramatic shift — which created complex hybrid architectures and brought unexpected cost increases — wasn’t enough, CIOs had another to handle in parallel. The Internet changed the game not just for applications, but also for users. Just as servers don’t need to be physically located at a company’s headquarters anymore, employees don’t need to be on the office LAN to access their tools. VPNs allow people working outside of offices to get access to applications hosted on the company network (whether physical or in the cloud).

These VPNs grant remote users access to the corporate network, but they’re slow, clunky to use, and can only support a limited number of people before performance degrades to the point of unusability. And from a security perspective, they’re terrifying — once a user is on the VPN, they can move laterally to discover and gain access to other resources on the corporate network. It’s much harder for CIOs and CISOs to control laptops with VPN access that could feasibly be brought anywhere — parks, public transportation, bars — than computers used by badged employees in the traditional castle-and-moat office environment.

In 2020, COVID-19 turned these emerging concerns about VPN cost, performance, and security into mission-critical, business-impacting challenges, and they’ll continue to be even as some employees return to offices.

Welcome to CIO Week and the future of corporate networks

Generation 2: Smörgåsbord of point solutions

Lots of vendors have emerged to tackle the challenges introduced by these major shifts, often focusing on one or a handful of use cases. Some providers offer virtualized versions of hardware appliances, delivered over different cloud platforms; others have cloud-native approaches that address a specific problem like application access or web filtering. But stitching together a patchwork of point solutions has caused even more headaches for CIOs and most products available focused only on shoring up identity, endpoint, and application security without truly addressing network security.

Gaps in visibility

Compared to the castle and moat model, where traffic all flowed through a central stack of appliances, modern networks have extremely fragmented visibility. IT teams need to piece together information from multiple tools to understand what’s happening with their traffic. Often, a full picture is impossible to assemble, even with the support of tools including SIEM and SOAR applications that consolidate data from multiple sources. This makes troubleshooting issues challenging: IT support ticket queues are full of unsolved mysteries. How do you manage what you can’t see?

Gaps in security

This patchwork architecture — coupled with the visibility gaps it introduced — also creates security challenges. The concept of “Shadow IT” emerged to describe services that employees have adopted and are using without explicit IT permission or integration into the corporate network’s traffic flow and security policies. Exceptions to filtering policies for specific users and use cases have become unmanageable, and our customers have described a general “wild west” feeling about their networks as Internet use grew faster than anyone could have anticipated. And it’s not just gaps in filtering that scare CIOs — the proliferation of Shadow IT means company data can and does now exist in a huge number of unmanaged places across the Internet.

Poor user experience

Backhauling traffic through central locations to enforce security introduces latency for end users, amplified as they work in locations farther and farther away from their former offices. And the Internet, while it’s come a long way, is still fundamentally unpredictable and unreliable, leaving IT teams struggling to ensure availability and performance of apps for users with many factors (even down to shaky coffee shop Wi-Fi) out of their control.

High (and growing) cost

CIOs are still paying for MPLS links and hardware to enforce security across as much traffic as possible, but they’ve now taken on additional costs of point solutions to secure increasingly complex networks. And because of fragmented visibility and security gaps, coupled with performance challenges and rising expectations for a higher quality of user experience, the cost of providing IT support is growing.

Network fragility

All this complexity means that making changes can be really hard. On the legacy side of current hybrid architectures, provisioning MPLS lines and deploying new security hardware come with long lead times, only worsened by recent issues in the global hardware supply chain. And with the medley of point solutions introduced to manage various aspects of the network, a change to one tool can have unintended consequences for another. These effects compound in IT departments often being the bottleneck for business changes, limiting the flexibility of organizations to adapt to an only-accelerating rate of change.

Network Architecture Scorecard: Generation 2

Characteristic Score Description
Security ⭐ Many traffic flows are routed outside of perimeter security hardware, Shadow IT is rampant, and controls that do exist are enforced inconsistently and across a hodgepodge of tools.
Performance ⭐ Traffic backhauled through central locations introduces latency as users move further away; VPNs and a bevy of security tools introduce processing overhead and additional network hops.
Reliability ⭐⭐ The redundancy/cost tradeoff from Generation 1 is still present; partial cloud adoption grants some additional resiliency but growing use of unreliable Internet introduces new challenges.
Cost ⭐ Costs from Generation 1 architecture are retained (few companies have successfully deprecated MPLS/security hardware so far), but new costs of additional tools added, and operational overhead is growing.
Visibility ⭐ Traffic flows and visibility are fragmented; IT stitches partial picture together across multiple tools.
Agility ⭐⭐ Some changes are easier to make for aspects of business migrated to cloud; others have grown more painful as additional tools introduce complexity.
Precision ⭐⭐ Mix of controls exercised at network layer and application layer. Accomplishing “allow only HR to access employee payment data” looks like: Users in group X allowed to access IP in range Y (and accompanying spreadsheet to track IP allocation)

In summary — to reiterate where we started — modern CIOs have really hard jobs. But we believe there’s a better future ahead.

Generation 3: The Internet as the new corporate network

The next generation of corporate networks will be built on the Internet. This shift is already well underway, but CIOs need a platform that can help them get access to a better Internet — one that’s more secure, faster, more reliable, and preserves user privacy while navigating complex global data regulations.

Zero Trust security at Internet scale

CIOs are hesitant to give up expensive forms of private connectivity because they feel more secure than the public Internet. But a Zero Trust approach, delivered on the Internet, dramatically increases security versus the classic castle and moat model or a patchwork of appliances and point software solutions adopted to create “defense in depth.” Instead of trusting users once they’re on the corporate network and allowing lateral movement, Zero Trust dictates authenticating and authorizing every request into, out of, and between entities on your network, ensuring that visitors can only get to applications they’re explicitly allowed to access. And delivering this authentication and policy enforcement from an edge location close to the user enables radically better performance, rather than forcing traffic to backhaul through central data centers or traverse a huge stack of security tools.

In order to enable this new model, CIOs need a platform that can:

Connect all the entities on their corporate network.

It has to not just be possible, but also easy and reliable to connect users, applications, offices, data centers, and cloud properties to each other as flexibly as possible. This means support for the hardware and connectivity methods customers have today, from enabling mobile clients to operate across OS versions to compatibility with standard tunneling protocols and network peering with global telecom providers.

Apply comprehensive security policies.

CIOs need a solution that integrates tightly with their existing identity and endpoint security providers and provides Zero Trust protection at all layers of the OSI stack across traffic within their network. This includes end-to-end encryption, microsegmentation, sophisticated and precise filtering and inspection for traffic between entities on their network (“East/West”) and to/from the Internet (“North/South”), and protection from other threats like DDoS and bot attacks.

Visualize and provide insight on traffic.

At a base level, CIOs need to understand the full picture of their traffic: who’s accessing what resources and what does performance (latency, jitter, packet loss) look like? But beyond providing the information necessary to answer basic questions about traffic flows and user access, next-generation visibility tools should help users understand trends and highlight potential problems proactively, and they should provide easy-to-use controls to respond to those potential problems. Imagine logging into one dashboard that provides a comprehensive view of your network’s attack surface, user activity, and performance/traffic health, receiving customized suggestions to tighten security and optimize performance, and being able to act on those suggestions with a single click.

Better quality of experience, everywhere in the world

More classic critiques of the public Internet: it’s slow, unreliable, and increasingly subject to complicated regulations that make operating on the Internet as a CIO of a globally distributed company exponentially challenging. The platform CIOs need will make intelligent decisions to optimize performance and ensure reliability, while offering flexibility to make compliance easy.

Fast, in the ways that matter most.

Traditional methods of measuring network performance, like speed tests, don’t tell the full story of actual user experience. Next-generation platforms will measure performance holistically and consider application-specific factors, along with using real-time data on Internet health, to optimize traffic end-to-end.

Reliable, despite factors out of your control.

Scheduled downtime is a luxury of the past: today’s CIOs need to operate 24×7 networks with as close as possible to 100% uptime and reachability from everywhere in the world. They need a provider that’s resilient in its own services, but also has the capacity to handle massive attacks with grace and flexibility to route around issues with intermediary providers. Network teams should also not need to take action for their provider’s planned or unplanned data center outages, such as needing to manually configure new data center connections. And they should be able to onboard new locations at any time without waiting for vendors to provision additional capacity close to their network.

Localized and compliant with data privacy regulations.

Data sovereignty laws are rapidly evolving. CIOs need to bet on a platform that will give them the flexibility to adapt as new protections are rolled out across the globe, with one interface to manage their data (not fractured solutions in different regions).

A paradigm shift that’s possible starting today

These changes sound radical and exciting. But they’re also intimidating — wouldn’t a shift this large be impossible to execute, or at least take an unmanageably long time, in complex modern networks? Our customers have proven this doesn’t have to be the case.

Meaningful change starting with just one flow

Generation 3 platforms should prioritize ease of use. It should be possible for companies to start their Zero Trust journey with just one traffic flow and grow momentum from there. There’s lots of potential angles to start with, but we think one of the easiest is configuring clientless Zero Trust access for one application. Anyone, from the smallest to the largest organizations, should be able to pick an app and prove the value of this approach within minutes.

A bridge between the old & new world

Shifting from network-level access controls (IP ACLs, VPNs, etc.) to application and user-level controls to enforce Zero Trust across your entire network will take time. CIOs should pick a platform that makes it easy to migrate infrastructure over time by allowing:

  • Upgrading from IP-level to application-level architecture over time: Start by connecting with a GRE or IPsec tunnel, then use automatic service discovery to identify high-priority applications to target for finer-grained connection.
  • Upgrading from more open to more restrictive policies over time: Start with security rules that mirror your legacy architecture, then leverage analytics and logs to implement more restrictive policies once you can see who’s accessing what.
  • Making changes to be quick and easy: Design your next-generation network using a modern SaaS interface.
Welcome to CIO Week and the future of corporate networks

Network Architecture Scorecard: Generation 3

Characteristic Score Description
Security ⭐⭐⭐ Granular security controls are exercised on every traffic flow; attacks are blocked close to their source; technologies like Browser Isolation keep malicious code entirely off of user devices.
Performance ⭐⭐⭐ Security controls are enforced at location closest to each user; intelligent routing decisions ensure optimal performance for all types of traffic.
Reliability ⭐⭐⭐ The platform leverages redundant infrastructure to ensure 100% availability; no one device is responsible for holding policy and no one link is responsible for carrying all critical traffic.
Cost ⭐⭐ Total cost of ownership is reduced by consolidating functions.
Visibility ⭐⭐⭐ Data from across the edge is aggregated, processed and presented along with insights and controls to act on it.
Agility ⭐⭐⭐ Making changes to network configuration or policy is as simple as pushing buttons in a dashboard; changes propagate globally within seconds.
Precision ⭐⭐⭐ Controls are exercised at the user and application layer. Accomplishing “allow only HR to access employee payment data” looks like: Users in HR on trusted devices allowed to access employee payment data

Cloudflare One is the first built-from-scratch, unified platform for next-generation networks

In order to achieve the ambitious vision we’ve laid out, CIOs need a platform that can combine Zero Trust and network services operating on a world-class global network. We believe Cloudflare One is the first platform to enable CIOs to fully realize this vision.

We built Cloudflare One, our combined Zero Trust network-as-a-service platform, on our global network in software on commodity hardware. We initially started on this journey to serve the needs of our own IT and security teams and extended capabilities to our customers over time as we realized their potential to help other companies transform their networks. Every Cloudflare service runs on every server in over 250 cities with over 100 Tbps of capacity, providing unprecedented scale and performance. Our security services themselves are also faster — our DNS filtering runs on the world’s fastest public DNS resolver and identity checks run on Cloudflare Workers, the fastest serverless platform.

We leverage insights from over 28 million requests per second and 10,000+ interconnects to make smarter security and performance decisions for all of our customers. We provide both network connectivity and security services in a single platform with single-pass inspection and single-pane management to fill visibility gaps and deliver exponentially more value than the sum of point solutions could alone. We’re giving CIOs access to our globally distributed, blazing-fast, intelligent network to use as an extension of theirs.

This week, we’ll recap and expand on Cloudflare One, with examples from real customers who are building their next-generation networks on Cloudflare. We’ll dive more deeply into the capabilities that are available today and how they’re solving the problems introduced in Generation 2, as well as introduce some new product areas that will make CIOs’ lives easier by eliminating the cost and complexity of legacy hardware, hardening security across their networks and from multiple angles, and making all traffic routed across our already fast network even faster.

We’re so excited to share how we’re making our dreams for the future of corporate networks reality — we hope CIOs (and everyone!) reading this are excited to hear about it.

Движение на активните българи в чужбина – ноември 2021

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2021/aktivni-balgari-chujbina-2111/

Реших да обновя картата, която изготвих през юли. Тогава тя даваше представа за пътя на над 9400 души. Сега с последните заявления виждаме този на над 12 хиляди.

Наскоро отново стана дума дали съдържанието ѝ отговоря на GDPR и въобще дали се обработват някакви лични данни. Описал съм подробно алгоритъма в оригиналната статия от преди 5 години, когато картата имаше едва 1268 записа. В последната отбелязах отново важното.

В случая става дума за информация, която се публикува от ЦИК в рамките на специален закон. Доколко това е правилно съм оспорвал вече – едно е да разлепяш списъци пред секции, друго е да ги публикувал в електронен формат, както много общини правят. Има много по-добър начин ЦИК да осигури проверката на заявилите гласуване в чужбина спазвайки изискването за проверимост заложено в закона. Но са се спрели на чисто чиновническо решение. Отделно собственото им чиновническо мислене довежда до там да не спазват собствените си процедури и системи за сигурност и се стига до теч на лични данни, както този с ЕГН-тата на членовете на комисии зад граница. При заявленията за гласуване не говорим за теч на данни обаче, а нарочно публикуване.

Въпросът дали и как може да се обработват не е приложим при тази карта или инициативата Glasuvam.org като цяло, тъй като тук се борави със статистика върху публикуваната информация. Не се записват имената на хората, а анонимизирана информация с цел потвърждение на броя заявили желание по секции, потвърждение на собствените данни на ЦИК, както и промените и прехвърляне на заявления, които често правят в рамките на кампанията. В този смисъл анонимизираната информация не съдържа лични данни и не може да се използва за идентифициране на даден човек.

Всъщност, макар картата да не „проследява“ отделни активни българи в чужбина, подобно на картата за българчетата родени зад граница и статистиката, която извадих след това за тях, тя дава представа за общото движение на групи от хора. Така има повече естетическа стойност и „поглед отвисоко“, а не е инструмент за проследяване, както навярно би могло да се приеме буквално заглавието на първата ми статия.

В същото време, в интервюта и предишни текстове съм предупреждавал, че подобна обработка на големи масиви от данни без анонимизиране и всички мерки, които взимам години преди да се въведе GDPR, би могло да се проследяват по подобен начин хора. Разбира се, това е далеч по-трудно, непрактично и неточно, в сравнение с редовните течове на информация, особено такива включващи българите в чужбина. Такива са не само скорошния на ЦИК, но и този на НАП преди две години и този на Външно преди доста повече, когато изтекоха адресите в България и чужбина на подали заявление да гласуват зад граница. Истината е, че има прекалено много идентифицираща информация в частни и обществени структури, от които може да се сглоби притеснително точна картинка кои сме и какво правим. Това отдавна се използва като основа на бизнес модела на редица компании, някои за които дори не сме чували. Докато обръщаме много внимание на действията и проблемите в администрацията, истината е, че подобни „течове“ са редовна практика и всъщност същността на най-големите бизнеси, от които вече неизменно зависим.

The post Движение на активните българи в чужбина – ноември 2021 first appeared on Блогът на Юруков.

Прокуратурата като независима част от съдебната система, а не като придатък на управляващите

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyko-rashkov-interview/

Бойко Рашков е юрист, доцент по наказателнопроцесуално право в Юридическия факултет на УНСС, където ръководи катедра „Наказателноправни науки“. Бивш депутат в 39-тото Народно събрание, ръководи Националната следствена служба в периода 1995–2001 г., за кратко е зам.–министър в кабинета „Станишев“, а от 2013 до 2018 г. е председател на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства. Сега е вицепремиер и министър на вътрешните работи в служебния кабинет на Стефан Янев, назначен от президента Радев.

Венелина Попова разговаря с Бойко Рашков за очакванията му от новото правителство, за „престъплението на века“, както нарича министърът кражбата на огромни средства от държавния бюджет при строителството на автомагистрала „Хемус“, за атаките срещу него от страна на бившите управляващи и за прокуратурата, която не изпълнява обществената си функция. Пред „Тоест“ министър Рашков за първи път съобщи за приключилата проверка на НАП на неговите доходи и имущество.

Интервюто е взето в следобедните часове на 3 декември 2021 г., петък. По-късно вечерта Кирил Петков заяви в предаването „ЕвроДикоф“ по телевизия „Евроком“, че Бойко Рашков ще бъде предложението на „Продължи промяната“ за вътрешен министър в новия кабинет. 

Министър Рашков, днес се конструира 47-мото Народно събрание и Вие заедно с колегите си от служебния кабинет бяхте в залата. Какви са очакванията Ви за новото мнозинство и бъдещия коалиционен кабинет и имате ли покана за участие в него?

Днешният ден е изпълнен с надежда, че ще се състави редовно правителство след заявеното намерение от партиите, които имат мнозинство в Народното събрание. А това ще отвори път за ускорено развитие на страната ни. Що се отнася до втората част от въпроса Ви – не, нямам такова предложение, а не ми е известно да е отправяно и към други колеги от служебния кабинет. Няма и да попитам никого, защото смятам, че това не е добре, а и не е в мой стил.

Може би защото все още в лидерския формат на преговорите не са постигнали окончателно споразумение за персоналното попълване на министерските постове? А може би, въпреки че партиите на промяната оцениха високо свършеното от Вас, ще се въздържат да Ви поканят – от страх или по-скоро от предпазливост редовният кабинет да бъде обявен за конструиран и силно зависим от президента Радев?

Не знам защо използвате думата „страх“. Аз не виждам нищо страшно до този момент в това, че президентът е съставил служебното правителство. В него 30% от министрите са хабилитирани лица със съответна научна степен, в това число и аз. Пожелавам на следващото правителство – каквото и да е то, редовно или служебно – да има подобен състав. Защото само с високообразовани хора могат да се извършат промените, в името на които бе създадена и новата партия на нашите бивши колеги Кирил Петков и Асен Василев.

През тези 5–6 месеца като вицепремиер и вътрешен министър аз не съм се чувствал по никакъв начин зависим от президента Радев, казвам го с чиста съвест. Той нито веднъж не е упражнил каквото и да е влияние върху мен при вземането на конкретни решения. Затова не приемам мнения за каквато и да е форма на зависимост, защото президентът много добре балансира в сложната обстановка, в която бе принудено да работи служебното правителство, и няма пример, който да ми дава основание да се съглася, че министрите сме работили под прякото командване на държавния глава – нарочно използвам този израз, с който се спекулираше.

Слушахте с усмивка нападките, които Ви отправяше от парламентарната трибуна Мустафа Карадайъ при откриването на 47-мото НС, за полицейско насилие и произвол по време на изборите. Нападат Ви и бившите кафяви медии на Делян Пеевски, които не спират да сипят квалификации по Ваш адрес и да твърдят, че сте превърнали МВР в НКВД. Обвиниха Ви и за катастрофата на магистрала „Струма“. Знак за какво са тази нервност и тези атаки срещу Вас?

Знак, че няма да имат тази възможност, която им бе осигурявана до съставянето на служебния кабинет, да присвояват чрез различни механизми безпрепятствено и безконтролно огромни материални активи, дори средства от държавния бюджет. Най-фрапиращият пример е уж изграждането на автомагистрала „Хемус“. За строителството ѝ са отделени милиарди левове от парите на българските данъкоплатци, които в момента се намират в частни ръце и е неизвестно за какво се ползват. Както знаете, когато от МВР активно заговорихме за тези престъпления, на магистралата няма нито един строител, който да извършва някаква дейност. Оказа се, че „Хемус“ е започната без каквито и да е строителни книжа, без право на строеж, по отношение на една голяма част от магистралата няма яснота откъде да мине трасето или минава през забранени или секретни зони и обекти, тоест проектирано е абсолютно произволно.

Друг пример, който мога да посоча, е със средствата, заделени привидно за ремонти на 400 язовира в нашата страна. Парите са раздадени по същия начин, но строителни дейности не се извършват никъде. Фирмите около Борисов и министрите от МРРБ – Нанков, Аврамова и др. – се страхуват, че вече няма да могат да продължат да реализират подобни схеми и буквално да заграбват средства от държавния бюджет. Страхът е и за това, че в даден момент ще се потърси отговорност – със или без Гешев, или въпреки Гешев – в един по-кратък или по-дълъг период. Това е престъпление на века, защото в нашата съдебна практика не познаваме подобно присвояване на огромни финансови активи от държавната хазна. Но все в един момент разследванията по тях ще приключат и ще бъде потърсена съдебна отговорност от виновните лица.

След като вече МВР и митниците са нотифицирани да кореспондират пряко с Европейската прокуратура, ще изпратите ли тези разследвания до Лаура Кьовеши?

Разбира се, че ще го направим, вече сме в процес на подготовка на такива материали, каквито не липсват и по отношение на които, за съжаление, нашата прокуратура не е проявила никакъв интерес да придвижва. Става дума за случаи, в които са ангажирани бившите управляващи, тоест прокуратурата играе роля на задържаща институция на тези материали и те не могат да влязат в съдебната зала. Или пък ако се предприемат някакви действия, те са толкова бавни, че проверките и разследванията ще приключат след години, когато ще е изтекла и тяхната давност. Възможността, която се дава на МВР, да кореспондира директно с Европейската прокуратура, е изключително показателен знак за оценката, която европейската институция дава на българската прокуратура.

Специализираната прокуратура отказа да образува досъдебно производство по сигнала, който ѝ изпратихте срещу главния прокурор. Как си обяснявате този отказ, макар че едва ли сте очаквали да започне разследване на Иван Гешев?

Обяснявам си го по същия начин, по който обяснявам бездействието на прокуратурата по отношение на бившите управляващи. Прокуратурата у нас, за голямо съжаление, в момента не упражнява обществената си функция и не отговаря на онова, за което е създадена с Конституцията – да бъде независима част от съдебната система. Тя стопира всяко разследване, което е свързано с представител на бившата власт. Така си обяснявам и нежеланието да се разследва главният прокурор, независимо че в множество доклади, включително и в осъдителни дела срещу България в Европейския съд по правата на човека, е посочено многократно, че у нас няма възможности и условия да се осъществи едно нормално разследване срещу главния прокурор, ако има данни за извършени от него престъпления.

Това спецпрокуратурата да откаже да образува производство срещу Иван Гешев е нещо, което ние наблюдаваме от години. Аз няма да пропусна да изпробвам и юридическата зрялост на Апелативната специализирана прокуратура, като обжалвам този акт. Но съпротивата на прокуратурата да разследва или поне да извърши прозрачни действия по отношение на главния прокурор прави много лошо впечатление. Това е сериозен недъг на нашата съдебна власт, който може би новото мнозинство в Народното събрание ще поправи.

Под влияние на бившите управляващи и на техните олигарси станахте обект на прокурорска проверка. Прокуратурата поиска разсекретяване на Вашата данъчна тайна и започна проверка на имотите Ви. Има ли резултат от нея?

На първо място, искам да кажа, че ни най-малко не се учудвам от това, че прокуратурата като придатък на бившата власт извършва подобни слугински действия. По отношение на проверката спрямо мен нямам никакви притеснения. Вчера ми беше връчен констативен акт от Националната агенция по приходите – казвам това за първи път пред Вашата медия – и след извършената служебна проверка на моето имущество и това на семейството ми, както и на доходите, които съм получил, не е установено, подчертавам дебело, не е установено никакво несъответствие между моите доходи и моето имущество. Струва ми се, че това трябва да се каже високо, за да се парират всички обиди, клевети и нападки срещу мен и семейството ми.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на изявление на министър Рашков от 16 септември 2021 г.

Източник

Внимателно, без резки и необмислени промени. Съдия Куцкова за реформирането на правосъдието

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview-3/

Венелина Попова разговаря със съдия Нели Куцкова от Софийския апелативен съд за необходимостта от съдебна реформа, освобождаването на главния прокурор и закриването на органите на специализираното правосъдие – теми, посочени като основни приоритети на новото мнозинство в 47-мото Народно събрание.

Съдебната реформа не е в дневния ред на редовия гражданин и това е напълно разбираемо, защото той мисли, че реформата не го засяга пряко, нито може да промени стандарта му на живот. Това е погрешна представа, но реалността е такава и това пролича по време на кампанията за президентските и парламентарните избори. В този контекст мислите ли, че тематичните преговори, които проведоха партиите преди съставянето на коалиционен кабинет, бяха продуктивни?

Мисля, че е твърде рано да преценяваме продуктивността на тези разговори. Факт е обаче, че досега не сме били свидетели на такъв обнадеждаващ подход. Убедена съм, че за хората, които са затиснати от ежедневните си грижи, „съдебна реформа“ звучи отвлечено и не особено важно за личните им проблеми. Но когато на конкретния човек му откраднат имущество, когато го уволнят несправедливо от работа, когато му съсипят имота или фирмата му фалира, защото партньорите му са били нечестни, тогава човекът търси правата си в съда. И е много важно съдът да е компетентен и безпристрастен.

Вероятният бъдещ премиер Кирил Петков определя новия антикорупционен закон като основен приоритет в работата на 47-мото Народно събрание. Но само законодателни промени ли са необходими, за да се справим с покварата и продажността на хората във всички нива на властта? Не е ли това и проблем на национален манталитет и култура? Защото по нашите географски ширини корупцията е едва ли не институционализирана.

Напълно съм съгласна с Вас, че проблемът с корупцията съвсем не е само законодателен. Без да съм специалист по народопсихология, смятам, че е въпрос дори на семейно възпитание. Никога няма да забравя какво ми разказа един възрастен германски нотариус, бащата на когото е работил в България преди Втората световна война. Та баща му казвал, че България е единствената балканска държава, в която влаковете не закъсняват, а чиновниците не са корумпирани. Дори да приемем, че това е един твърде „романтичен“ спомен, със сигурност някога сме се ползвали с име на почтена държава.

Още в предишните парламенти имаше внесени законопроекти за закриване на органите на специализираното правосъдие. Трябва ли да се действа радикално и те да бъдат премахнати като бухалка на властта, или е по-добре да останат някакви структури към апелативните съдилища и някои окръжни прокуратури, както предлагат от БСП? Какво показа анализът на досегашната дейност на специализирания съд и специализираната прокуратура?

Може би първо трябва да припомним на вашите читатели защо беше създаден специализираният съд, съответно и специализираната прокуратура. Защото „изключително ефективният“ по това време министър Цветанов беше бесен на софийските съдилища, понеже не се съобразяваха с неговите искания и си позволяваха да прилагат закона. И бях потресена, когато преди няколко месеца същият Цветанов започна да ги критикува. Знам, че Министерството на правосъдието беше направило анализ, но си признавам, че не съм го чела. Надявам се, че ако бъдат закрити, това ще бъде извършено компетентно и внимателно, за да не се създадат нови проблеми. Все пак правосъдието е сложна дейност и едни резки и необмислени промени биха могли да причинят повече вреди, отколкото ползи.

От опита, който имате като бивш член на Висшия съдебен съвет, намирате ли за необходима промяна в начина, по който се структурира и работи този орган? Трябва ли ВСС да се раздели и да се създадат съдийски и прокурорски съвет, необходимо ли е да доминира представителството на съдии над прокурори и т.н.?

Установен международен стандарт е, че когато в една държава органът за управление на съдебната система е колективен, в него мнозинство трябва да имат съдии, избрани от съдии. Що се отнася до съдебни съвети, в които участват и прокурори, нещата са различни в различните държави. Аз например съм чувала критика от италиански професор към италианските съдии. Този професор упрекваше съдиите, че винаги искали да бъдат заедно с прокурорите, а това се отразява на безпристрастността им, тъй като прокурорите са една от страните в процеса. Но за мен беше впечатляваща причината за тясното взаимодействие между италианските съдии и прокурори: защото политиците се страхували от прокурорите и не смеели да се месят и на съдиите. Някакво сравнение с нашата ситуация?

Как оценявате работата на КПКОНПИ? Има ли нужда от анализ на дейността на комисията на Сотир Цацаров, както предлагат от „Антикорупционен фонд“ в откритото си писмо към народните представители в 47-мото Народно събрание?

Тъй като разглеждам граждански дела, в които като страна участва КПКОНПИ, не е допустимо да оценявам целокупната ѝ работа. Категорично споделям мнението, че е необходим анализ на дейността ѝ – но компетентен и обективен. Видях въпросите на АКФ и установих, че част от тях си задаваме и ние, съдиите – например какъв е размерът на имуществото, реално отнето в полза на държавата, след като съдилищата сме постановили осъдителни решения за милиони; колко струва на бюджета издръжката на тази комисия; по колко дела КПКОНПИ е била осъдена по Закона за отговорността на държавата и за какви суми.

Мнението на обществото за смяната на Иван Гешев като главен прокурор съвпада с позицията на партиите, които преговарят за коалиционен кабинет. Трябва ли да съществува фигурата на главния прокурор с намалени правомощия, или не? И след толкова спорове, избистри ли се идеята дали, как и пред кого трябва да се отчита той?

Нямам самочувствието, че мога да предложа концепция за съществуването на длъжността и правомощията на главния прокурор. Със сигурност обаче лицето, заемащо тази длъжност, следва да подлежи на наблюдение и отчет, тъй като притежава голяма власт, с която лесно може да се злоупотребява. А може би ако правомощията му бъдат намалени, тогава ще намалее и желанието на силните на деня да инсталират на този пост „свой човек“. Освен това съществуването на главен прокурор е въпрос на история на една държава и на традиция в законодателството. И не може да бъде решен от Обикновено народно събрание и набързо. В него има толкова професионални детайли, че не бива да се говори на едро.

Какви са нагласите сред съдийските колегии в страната и в Съюза на съдиите относно предлаганите промени в сферата на правораздаването и те в достатъчна степен ли са консултирани с вашата гилдия?

Трябва да направим разграничение между политическите решения и професионалното мнение. Засега не съм чула оживени дискусии в нашите среди по тези предложения, които все още са само идеи. Вярвам, че колегите ще проявят интерес, когато видят конкретни текстове. Съюзът на съдиите винаги е изразявал становище по законопроекти, отнасящи се до съдебната система. Защото от опит знаем, че дяволът е в детайлите, а и много „реформи“ преживяхме вече.

Освен това съдиите от цялата страна вече над една година имаме един огромен проблем – новата ЕИСС (Единна информационна система на съдилищата). Тази иначе скъпоплатена с европейски пари, но в замяна на това тежка, тромава и пълна с грешки и недостатъци система ни създава толкова проблеми и ни отнема толкова време. Вместо да се концентрираме върху чисто съдийската си работа, ние ставаме заложници на един недомислен програмен продукт. Обаче и с тази система отчитаме „реформа“!

Разширяването на институциите и органите, които могат да контактуват с Европейската прокуратура, ще подобри ли комуникацията на българските власти с Лаура Кьовеши и ще помогне ли в разкриването на големите кражби и злоупотреби с парите на европейските граждани?

Да, мисля, че е полезно и в голяма степен ще стимулира и националната ни прокуратура да се съобразява с това, което би могла да открие и европейската. Някакъв вид здравословна конкуренция според мен би била полезна. И понеже Европейската прокуратура е все още в началото на дейността си, ние не можем да предвиждаме колко бързо и колко ефективно ще се получат разследванията под нейното ръководство – чудеса не трябва да се очакват, защото това е сложна работа. И да не се почувстват после хората разочаровани и да кажат: „И тия нищо не свършиха!“

Законодателните промени в съдебната власт достатъчни ли ще са да върнат усещането на гражданите, че в България се правораздава справедливо?

Чувството за справедливост е нещо много относително. Аз съм 38 години в тази система, но досега не съм чула някой да каже „Загубих делото, защото не бях прав“. Обясненията на хората са „Адвокатът ми беше калпав“, „Купиха съда“, „Купиха вещите лица“ – тоест едно усещане за справедливост, когато си изгубил делото, не може да очакваш.

Да, Вие говорите за личното усещане на един човек, минал през съдебно дело. А аз – за общото усещане на обществото.

За общото усещане на гражданите ще се позова на едно социологическо проучване, което преди години направи Съюзът на съдиите в България. И на обобщението на един социолог, че в постсоциалистическите общества усещането за несправедливост е толкова силно, че съдилищата се натоварват с очакването и изискването за пълна справедливост. Когато това не се случи, се губи вярата в правосъдието. Аз мисля, че липсата на доверие във всички институции е проблем в държавата ни, не че не си го заслужават. Надявам се, че законодателните промени ще бъдат полезни, но не вярвам, че те могат да върнат на обществото усещането му за справедливост. То може да дойде по-късно, след приложението на законите.

Честата промяна на законодателството също създава проблеми. Хората се питат защо веднъж отсъдиха така, а после – по друг начин, без да знаят, че това е резултат от някаква промяна в процесуалните закони. Съдебната система е тежка и консервативна и бързите промени в правораздаването мъчат съдии, адвокати и граждани.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със съдия Куцкова в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“ от 2 декември 2021 г. 

Източник

Липсващата тема в преговорите за правителство

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/lipsvashata-tema-v-pregovorite-za-pravitelstvo/

Преди седмица приключиха преговорите за програмата на бъдещото правителство. По общо 18 тематични области се опитаха да намерят „най-малкото общо кратно“ помежду си представители на четири партии и коалиции – победителите в последните парламентарни избори „Продължаваме промяната“, които и инициираха този формат на преговорите, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“.

Темата за човешките права не намери място в преговорите. Нито самостоятелно, нито като част от някоя от останалите области. Този факт впрочем не е учудващ, като се има предвид, че основната цел на преговорите беше да се намери компромис между политически субекти, които са в сложни отношения помежду си, нерядко стигащи до непоносимост и взаимно отхвърляне. А самото споменаване на човешките права е в състояние да взриви политическия диалог у нас. И то не само между различните партии и коалиции, а и вътре в самите тях.

Неуредените проблеми, свързани с човешките права в България

От доста години например така и не се извършва реформа в областта на детското правосъдие. Липсата на допълнително законодателство, което да направи Закона за социалните услуги работещ, излага на допълнителен риск представителите на множество уязвими групи. Възрастни хора и хора с увреждания живеят понякога в нечовешки условия и биват третирани също толкова нечовешки. Достъпната среда е мираж, отложен за незнайно бъдеще. Жените и децата не са ефективно защитени от насилие, а ЛГБТИ хората – от престъпления от омраза. Ромите продължават да се сблъскват с расизъм, българските турци – с призиви за ограничаване на правото им на глас. Бежанците не са добре дошли. И така нататък.

Някой непознаващ тукашния контекст би могъл да си помисли, че е логично например правата да бъдат важна част от темата за правосъдието. Преговорите по нея обаче бяха концентрирани основно върху „горещите точки“ за статута на главния прокурор, реформата на Висшия съдебен съвет, специализираното правосъдие, Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ).

Един от малкото случаи, в които правата бяха споменати, беше по отношение на КПКОНПИ: според юриста Атанас Славов от ДБ понастоящем обвинените за престъпления имат повече граждански права от хората, които са в производство по отнемане на имущество. Тази формулировка заслужава внимателно вглеждане.

От една страна, Славов иска да подчертае колко са ограничени правата на попадналите под „ударите“ на КПКОНПИ. Ала от друга страна, това се прави в противопоставяне с обвинените за престъпления. Юристът от ДБ може би не е употребил тази реторична фигура с ясното съзнание за всичките ѝ възможни импликации. Но като се каже, че една група хора има повече права от друга, стигматизирана група, често се има предвид, че групата, за която се твърди, че е с повече права, не ги заслужава. Например в твърдения като „ромите имат повече права от българите“. А обвинените в престъпления и извършителите на престъпления определено са стигматизирана група.

Без „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция, македонците да си знаят мястото

Две от основните характеристики на левите партии са интернационализмът и защитата на правата на жените, но под ръководството на Корнелия Нинова Българската социалистическа партия последователно и методично се представя като националсоциалистическа.

Преди началото на преговорите председателката на БСП Нинова обяви две „червени линии“, спрямо които партията ѝ не приема компромис. Едната е България да не прави отстъпки пред Македония по отношение на историята, другата – да не се въвеждат „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция.

Всъщност и с двете си условия Нинова „разбива отворена врата“. В преговори, в които най-важното е да се постигне компромис, никой политически субект не би си позволил да постави под въпрос официозната ни историография. Камо ли да рече, че националната идентичност е нещо, което се конструира и на което македонците имат толкова право, колкото и българите.

След като Конституционният съд обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна, бъдещото управление не би могло да промени този факт, дори утопично да допуснем, че ще поиска. С това, за съжаление, не се слага край на насилието над жени и на домашното насилие. Напротив, темата продължава да се „смита под килима“, а убийствата на жени не стават по-малко.

Що се отнася до митичната „джендър идеология“, тя е нещо като т.нар. културен марксизъм или като „ваксинационния фашизъм“ – съществува само според онези, които са против нея. Ако някой е хомосексуален или трансджендър, това не е „джендър идеология“, това си е самият човек. Ако за ЛГБТИ хората се говори, това не е „джендър идеология“, а е признание на съществуването им.

На „джендър идеологията“ БСП успя да намери място в темата за образованието. „Учебните програми в училище трябва да бъдат съобразени с българската култура и история, за да не се допуска джендър идеология“, заяви Ирена Атанасова от партията. Да не би случайно някой ученик да се усъмни, че всички в българската култура и история са били все хетеросексуални. Или пък че освен традиционно семейство е имало и женски движения за равни права.

Човешките права – проблем на другите

Ако някъде в преговорите човешките права и свързани с тях проблеми бяха в по-голяма степен споменавани, това беше в темата за… външната политика. Добросъседските отношения с Турция трябва да се запазят, са се договорили преговарящите, но при защита на човешките права, вкл. правото за предоставяне на убежище и уважение към международното право. Връзките с Украйна пък трябва да се засилят, но да се постави акцент върху правата на българските общности там. В Македония пък трябва да се прекрати езикът на омразата.

От тези препоръки незапознатите може да останат с впечатлението, че Турция има проблеми с човешките права, а ние – не. И че България зачита правото на предоставяне на убежище, а не превръща живота на много бежанци в такъв ад, че те да правят всичко възможно да не попадат в страната ни, а ако това се случи – да я напуснат по възможно най-бързия начин. Или че България милее не само за правата на българите зад граница, а и за тези на различните етнически общности у нас. А всъщност страната ни дори не признава юридически съществуването на етнически малцинства на територията си.

Що се отнася до езика на омразата, у нас и той, и престъпленията от омраза в огромна степен не се разпознават. А ако държавата имаше повече уважение към международното право, нямаше непрекъснато да получава осъдителни присъди в Европейския съд за правата на човека в Страсбург.

Така очертана, картината не изглежда оптимистична. Особено като се има предвид, че до неотдавна Корнелия Нинова неофициално беше спрягана за председател на новия парламент през първата му година. А от председателя на Народното събрание в немалка степен зависи общият тон, който се налага в него.

Пропукване на ледовете. И едни шарени чорапи

От друга страна, ако се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че консенсусът в избягването на правозащитни теми е отчасти привиден, а под повърхността „ври и кипи“.

В самата БСП има силни гласове срещу обсебеността на Нинова от „джендъра“ и традиционното семейство. Според Крум Зарков например, който е конкурент за поста ѝ, тези теми скриват реалните социални проблеми, с които би следвало да се занимава една лява партия. Пред БНР той в прав текст заяви, че у нас Истанбулската конвенция „се ползва за димка“. Критични към линията на Нинова са и силни гласове от столетницата, като Кристиан Вигенин, Елена Йончева, Петър Витанов, Деница Златева и други.

„Продължаваме промяната“ не излъчва този консервативен националпопулизъм, който беше характерен за предишните електорални „звезди“ – „Има такъв народ“. Вярно е, че Кирил Петков се определи като „традиционалист“, макар и не хомофоб, и заяви, че не би институционализирал отношенията между еднополови двойки. Но е възможно това да беше предизборен ход – все пак до неотдавна Петков беше гражданин на държава, където равният брак е легализиран и не прави впечатление никому.

По-интересното обаче е, че вицепремиерът в служебното правителство Атанас Пеканов открито подкрепи Международния ден срещу насилието над жени и лично се включи в протеста, организиран по този повод. В този ежегоден протест, на който обикновено идват само „обичайните заподозрени“, сега изненадващо се включиха политици от различни партии и коалиции. От „Демократична България“ в демонстрацията се включиха не само от „Зелено движение“, за които това би могло да се очаква, не само личности с изявени правозащитни позиции като Таня Андреева и Елисавета Белобрадова. Дойдоха дори Христо Иванов и Ивайло Мирчев, които рядко заемат позиция по теми, свързани с човешките права.

Неотдавна Белобрадова, която беше водачка на листата на „Демократична България“ в 25-ти МИР, наруши едно друго политическо „табу“ у нас – изказа се в защита на ценността и правата на бежанците у нас.

Съпредседателят на „Зелено движение“ Владислав Панев пък се появи по „Нова телевизия“ с чорапи в цветовете на дъгата и на сърчица, при това различни. Той дойде в телевизионното студио, след като по-рано през деня със същите чорапи е участвал в преговорите за правителство. На въпроса на водещия за чорапите той отговори: „Да кажем, че са символ, че всеки български гражданин, независимо от различията си, е ценен за нас и той може да допринася за просперитета на България. Трябва да се уважаваме взаимно, за да имаме по-добро бъдеще всички ние заедно.“

Панев не за първи път е заемал открито антихомофобски позиции, включително публично дари 1000 лв. за възстановяването на потрошения от Боян Станков и други неонацисти ЛГБТИ център Rainbow Hub. Жестът му с чорапите обаче е ясен знак, че ще направи каквото зависи от него, за да отстоява равните права и в парламента.

Накратко, отношението на бъдещото управление към човешките права не е ясно определено

От една страна, делът на жените в новия парламент е рекордно нисък, в него има някои изразени „фоби“, а в преговорите за правителство човешките права са тема табу. От друга страна обаче, в политиката влизат редица нови лица, някои от които от години заемат правозащитни позиции в публичното пространство. Сред новите участници в политическия живот има и млади хора, необременени от тукашните националпопулистки кампании и драми. И има известен шанс те поне да опитат да задават различен тон.

Разбира се, новите гласове могат да бъдат потопени или претопени в народняшкия мейнстрийм патос. За да не стане това, е важно и избирателите, за които човешките права са важни, да не замлъкват. Дори когато имат чувството, че гласът им е глас в пустиня.

Заглавна снимка: Josh Appel / Unsplash

Източник

В разместващия се световен ред България стъпва накриво

Post Syndicated from original https://toest.bg/v-razmestvashtiya-se-svetoven-red-bulgaria-stupva-nakrivo/

„В момента (Крим) е руски. Какъв да е?“, каза преди две седмици президентът Румен Радев на единствения предизборен дебат, с което предизвика мигновени негативни реакции от Украйна и САЩ. За сметка на това от своята Facebook страница Руското посолство в България отправи официална покана към Радев за посещение в „руския Крим“. Такова изказване относно Крим, между другото, не си e позволявал дори и най-близкият на Путин балкански политик – сръбският президент Александър Вучич. А Александър Лукашенко едва наскоро заяви в интервю за руска държавна агенция, че Крим е „фактически“ и „юридически“ руска територия.

Оставяме настрана, че българският президент се нареди в компанията на беларуския диктатор и че според цивилизования свят и международното право полуостров Крим е част от територията на Украйна. България де юре, като част от ЕС и НАТО, е подписала десетки документи, потвърждаващи неприкосновеността на Украйна и факта, че част от територията ѝ е незаконно окупирана от Русия.

Изказването на Радев всъщност бетонира твърдата русофилска линия във външната ни политика,

налагана от правителствата на ГЕРБ и поета като щафета от президента и екипа му. Неслучайно думите на Радев повтарят едно към едно изказванията на двама кандидат-президенти, известни с проруските си позиции – Волен Сидеров и Костадин Костадинов. Така че когато в предизборен дебат президентът казва неща като „Русия не може да ни бъде враг“ и „Крим е руски“, за целия останал свят изглежда, че държавният глава на България е човек като Сидеров или Костадинов.

Темата сякаш отшумя след опита за уточнение от страна на президентската пресслужба и след като някои български анализатори обявиха, че „не Крим е на дневен ред в момента“. Това обаче няма как да промени факта, че съюзниците на България за пореден път имат причина да се усъмнят в надеждността на София и в солидарността ѝ към останалите членове на НАТО и ЕС. Не трябва да бъде подминавана и реакцията на Киев – в конфликта си с Русия Украйна разчита изключително на подкрепа от ЕС и САЩ, а коментарът на българския държавен глава явно е бил приет като нож в гърба, което доведе до сравнения между Радев и бившия молдовски президент Игор Додон, известен с крайните си проруски виждания.

В този контекст думите на Радев трябва да бъдат разглеждани не като моментна грешка,

която би могла да бъде поправена от пиарска гледна точка, а като поредна стъпка в посока превръщането на България в сива зона на Балканите, която ще бъде използвана от Москва за вътрешно дестабилизиране на НАТО и ЕС в ключови моменти като настоящия.

Скандалното изказване идва в изключително взривоопасен за нашия регион период – в момент, когато Европейският съюз и НАТО отчаяно се опитват да покажат единност срещу руската агресия, заплашваща източните им граници. В изострящия се геополитически сблъсък България не е анонимен наблюдател, седящ някъде далеч от действията, а основен участник – страната заема важна позиция, свързваща Черно море със Западните Балкани.

От това каква политика се води в София, зависи дали руската агресия ще бъде отблъсната,

или напротив – Балканите ще бъдат допълнително дестабилизирани. Москва беше посочена като главен виновник за разразилата се бежанска криза между Полша и Беларус, докато САЩ предупреждава съюзниците си в НАТО, че Русия готви нова военна агресия срещу Украйна. При тези обстоятелства думите на Радев имат много ясен, много силен и очевидно търсен ефект – те са сигнал, на първо място, към Запада, че България продължава да бъде нелоялен съюзник и че не може да се разчита на принципната позиция на София дори по такива безспорни въпроси като ситуацията с полуостров Крим.

Другият сигнал е към самата Русия – докато Радев заема президентския пост, страната ни не само няма да бъде натовски „ястреб“, а в точните моменти ще изпълнява стриктно ролята на руски „троянски кон“ в ЕС и НАТО, подкопавайки по този начин собствената си сигурност. Защото сигурността на България – националната, териториалната, но и икономическата – е правопропорционално следствие от стабилността на съюзите, в които държавата членува. Ако София не само не подпомага общата сигурност на Европа, но и активно ѝ пречи чрез водене на проруска външна политика, тези действия автоматично биха довели до дестабилизирането на самата България, а оттам – и до нейното обедняване и отдалечаване от европейските стандарти на живот.

Всъщност позицията на Радев не е нова и не би трябвало да е изненада.

Тя следва линията, наложена от Бойко Борисов – българската външна политика да бъде на практика подчинена на Москва и да не се прави нищо, което би могло да предизвика негативни коментари от страна на Кремъл. Бившият премиер се обяви против санкциите срещу Русия почти веднага след окупацията на Крим, а в следващите години под натиск от страна на Москва на няколко пъти отказа да повиши националната сигурност на България чрез координиране на общи действия на НАТО в Черно море.

Навежданията на Борисов пред Москва не се ограничиха дотук. Отказът на България да изгони руски дипломати след отравянето на Сергей Скрипал във Великобритания, шпионският скандал от 2020 г., който разкри шокиращи пробиви в Министерството на отбраната, и разбира се, експресното изграждане на „Турски поток“ през България – всички тези примери говорят за очевидната зависимост лично на Борисов от политиката на Русия.

По всичко изглежда, че президентът ще се опита да продължи и може би да надгради започнатото от Борисов и ГЕРБ в тази посока.

Още преди пет години, по време на първата си предизборна кампания, Радев се опита да оправдае руската окупация, казвайки, че „над Крим се вее руски флаг“ – а година по-късно пред чужда медия определи, че полуостровът е „де факто на Русия“. Известни са и неколкократните опити на държавния глава през първия си мандат да промотира темата за отпадане или поне преразглеждане на европейските санкции срещу Москва. Темата за санкциите също беше част от предизборния дебат на последните избори и макар думите на Радев за нуждата от преразглеждането им да не бяха коментирани толкова, колкото изказването му за Крим, те показват още една линия, в която позициите на президента рязко контрастират с настроенията в ЕС.

От няколко години светът се намира в процес на геополитическо разместване, обуславяно от края на „еднополюсния“ модел, настъпил след 1989 г. Русия и Китай са основните играчи, които се стремят към пренареждане на световния ред с цел да увеличат влиянието си за сметка на колективния Запад. При тези нови условия най-важният фактор за националната сигурност на една държава е взаимното доверие между нея и близките ѝ съюзници, на които може да разчита в моменти на криза. На този фон

България все по-твърдо заема „балансираща роля“ между ЕС и Русия,

както отбеляза вицепрезидентката Илияна Йотова. Това балансиране обаче, изглежда, се отнася само за българските политици, които, угаждайки на Москва, успяват да се закрепят на власт у нас. А междувременно Европа и САЩ гледат на страната все повече като на слабото звено в НАТО, което е мек начин да се каже, че София не води независима външна политика, а е подвластна на най-опасния за мира в Европа режим. Позицията, която България е заела – на проводник на нестабилност, заплашва не само ЕС и НАТО, но и по-малките регионални групи, от които България е част – инициативата „Три морета“ и форма̀та „Букурещ-9“.

Връщайки се към думите на президента Радев за полуостров Крим, трябва да отбележим и още нещо – докато говореше за двустранните отношения между България и Русия, президентът се опита да направи историческа аналогия, заявявайки, че „българите виждат Русия като освободител (…) и затова тя не може да ни бъде враг“. Такива твърдения не само не отговарят на истината – най-малкото заради историческата роля на хора като Георги Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, дори и Димитър Благоев. Тези крайно манипулативни твърдения освен това са насочени и срещу българските избиратели, от които Радев очаква да преглътнат настоящата опасна международна роля на България. Радев явно не е запознат и с историята на България след въпросното „освобождение“, защото там има фигури като генерал Иван Колев, воювал срещу руската армия в Добруджа през Първата световна война, когато, изглежда, е можело Русия да ни бъде враг.

Разбира се, президентската институция няма последната дума при вземането на решения за външната политика на България. Страната от повече от година обаче се намира в безпрецедентна политическа криза, която позволи на Радев да концентрира огромна власт около себе си. Освен това оформящото се в момента бъдещо коалиционно управление ще събере партията, издигнала Радев за първия мандат, и партията, основана от служебни министри, назначени от президента. Засега от страна на „Продължаваме промяната“ няма сигнали, че зависимостите от Русия във външната политика ще бъдат променени. Заявката за прагматичност и следване на националния интерес, с която Кирил Петков и Асен Василев спечелиха изборите, все пак дава надежда, че новото правителството ще направи опит да се еманципира от президентския похлупак и да върне България там, където ѝ е мястото.

Заглавна снимка: Румен Радев на среща с Владимир Путин през юни 2019 г. Източник: Kremlin.ru (CC BY 4.0)

Източник

На второ четене: „Сънищата на Айнщайн“ от Алан Лайтман

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/na-vtoro-chetene-sunishtata-na-aynshtayn/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Сънищата на Айнщайн“ от Алан Лайтман

превод от английски Светла Йосифова, изд. „Фабер“, 2017

„Много отдавна не съм се вълнувал така от роман“, споделя Салман Рушди на задната корица на тази книга. Авторът Алан Лайтман е американски физик и писател, преподавател в Масачузетския технологичен институт, където води лекции по физика и по литературна стилистика. „Сънищата на Айнщайн“ е роман, който говори по поетичен начин за теорията на относителността.

Книгата е изградена от отделни разкази – всеки е един отделен свят, в който времето се държи по необичаен начин. В няколко страници авторът ни казва основните правила за всяка нова територия и какво означава да бъдеш човек в нея. В един свят времето е кръг. В следващия – прекъсната линия. После пък времето има три измерения, също като пространството. А какво ако причината и следствието не са свързани помежду си – и следствието може да е преди причината? Някои от световете са свързани с теорията на относителността, доведена до крайност – например това, че времето тече по-бавно на по-голяма височина или при по-голяма скорост. Други са напълно фантастични. Наративът, който свързва отделните разкази, е самият Айнщайн, докато завършва теорията си – всъщност всеки от тези светове е един негов сън.

С други думи, „Сънищата на Айнщайн“ е нещо като „Невидимите градове“ – книгата, която Итало Калвино изгражда от свързани разкази, всеки от тях за един фантастичен свят. Романът на Лайтман съчетава с това и лирично отношение към физиката, което напомня на друг италиански автор – Карло Ровели (от него на български имаме страхотните „Седем кратки беседи по физика“, но засега не и безкрайно странната му и също толкова вълнуваща книга за времето).

Лайтман пише след Калвино, но преди Ровели – „Сънищата на Айнщайн“ излиза през 1992 г. и не само е била преведена на 30 езика, след като става бестселър, но и адаптирана за сцената. Подобни статистики не говорят прекалено ясно сами по себе си, но са интересни в контекста на роман, свързан с физични величини. Как е успял да докосне толкова много хора?

Разбира се, донякъде е заради магията на самото време като величина. Свикнали сме да го измерваме с часовници и да разчитаме, че е конкретно, обозримо. Както Айнщайн демонстрира обаче, времето е нещо далеч по-сложно, което всъщност може да се държи по различни начини. В един от световете на Лайтман времето се приема за така съвършено, че става доказателство за съществуването на Бог:

Светът, в който времето е абсолют, е свят на утеха. Защото докато действията на хората са непредсказуеми, ходът на времето е предсказуем. Докато в хората можем да се съмняваме, не можем да се съмняваме във времето.

Тази книга обаче с поетичния си език демонстрира силата на всяко „ако“, което е свързано и с теорията на относителността. И показва, че напротив, във времето можем да се съмняваме. Това пускане на въображението в по-закътаните гънки на теорията е като игра, която те въвлича с изобретателност. Различните разкази и светове се натрупват и поне в мен отварят апетит да чета повече например за квантова физика – защото дават едно почти инстинктивно знание за физиката. Свикнали сме да мислим за нея като за скучен предмет от училище, а всъщност необяснимите неща във физиката са далеч повече от това, което знаем. Вълнуващо е да го усетиш, четейки – не само да ти се каже.

Още в самото начало на четенето започваш да се питаш какво друго е логично да бъде отношението ни към времето, ако не точно това – поетично и абстрактно. Остава обаче въпросът какво би станало, ако приемахме науката като роман – или като романтична истина. Така изглежда един свят, в който „има нещо странно и то мигом става очевидно“. Из долините и равнините не се виждат къщи, защото хората живеят в планините, обсебени от факта, че нависоко времето тече по-бавно – и съответно те остаряват по-бавно.

Друг път пък демонстрацията на времето е почти театрална. В един от разказите то не съществува, съществуват само образи. Самата история е изградена от моменти, изреченията просто описват несвързани картини. („Изпарения над езерото в ранно утро. Отворено чекмедже.“) Почти непоносимо за четене! Такива демонстрации са малко като научни експерименти, затворени в книга: „Сложете си предпазните очила, щом извадим времето от разказа, става ето това…“

Другото, което прави впечатление тук обаче, е хуманността на писателя. Във всеки свят има бунтовници – хора, които отказват да живеят според правилата му. Тези, които вървят срещу останалите и избират да им се усмихват, докато следват собствените си желания. Съществуват аутсайдери – и някак, разбира се, точно на тях съчувстваш най-много.

В този роман за физика има много топлина. Не е само в съдържанието, но и във фо̀рмата му. Често съм си мислила, че такава книга почти би могла да се чете на дете за лека нощ (почти, защото в описването на човечността на героите в различните светове понякога се появяват интимни и еротични моменти). Ето например един свят, в който времето води всяко нещо към естествения му стремеж за ред:

В подобен свят хората с неразтребени къщи лежат в леглата си и чакат природните сили да издухат праха от первазите и да подредят обувките в шкафчетата. Хората с неуредени дела могат да ходят на излети, докато календарите им се организират, графиците им се подреждат, сметките им се изчистват. Червилата, четките и писмата могат да бъдат безразборно мятани в чантичките с удовлетворяващата мисъл, че ще се разпределят по места от само себе си. Градините нямат никаква нужда от подрязване, нито от плевене. Писалищата се подреждат спретнато в края на деня. Дрехите, захвърлени на пода вечерта, сутринта се оказват по столовете. Липсващите чорапи изникват от само себе си.

Разбира се, сюжет в традиционния смисъл на думата тук липсва. Няма линейно разказана история. Има обаче съвкупност от истории, към които можеш да гледаш като към дъното на калейдоскоп. С всяко отгръщане пред теб кристалчетата се подреждат по нов начин – и ти дават още едно парче от разбирането на времето. Поне поетичното разбиране. За останалото може би и за вас ще се отвори достатъчно апетит за книгите от секцията за физика.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Фабер“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

От разочарованието и съмнението към тържеството на духа. Разговор с проф. Александър Шурбанов

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/alexander-shurbanov-interview/

Проф. Александър Шурбанов е сред най-уважаваните български учени, изследовател на Шекспир, задълбочен познавач на Английския ренесанс и изобщо на английската литературна традиция. Неговите преводи на Милтън, Чосър, Шекспир, Рабиндранат Тагор, Дилън Томас и др. са знакови за преводаческото изкуство в България. Автор на поетични книги, от които последната, „Закуска с нар“, е издадена преди половин година от ИК „Жанет 45“. В началото на този месец излезе и преводът му на „Богопосвещения по внезапни поводи и различните степени на моята болест“ на Джон Дън (под заглавие „За кого бие камбаната“, изд. „Лист“). По този повод с проф. Шурбанов разговаря Зорница Христова.

От колко време превеждате „Богопосвещения“?

Малко ми е трудно да кажа, защото Джон Дън е с мен от студентските ми години. В докторантската фаза на моята университетска кариера посветих почти изцяло три-четири години на изследване на образността в неговата поезия, на радикалната реформа, която той провежда в стилистиката на традиционната петраркистка лирика. Основната част на дисертацията ми е публикувана в моята книга „Поетика на английския ренесанс“ от 2004 г. Оттогава ме вълнува творчеството на Дън във всичките му измерения. Превеждал съм негови стихотворения и съм го представял в литературната периодика и в антологии. Често съм се докосвал и до тази книга, краткото заглавие на която е Devotions. На български нямаме еднозначна дума за това понятие, аз го предавам като „богопосвещения“.

И така, 50 години по-късно, дойде време да отворя тази книга и да се опитам да я преведа, въпреки да знаех, че е непреводима. Нямах съмнение, че това е една от най-значителните творби на Дън, негова лебедова песен, и е хубаво да я имаме на български език. Така се случи, че в изолациите и самоизолациите на ковид пандемията бях принуден да прекарвам доста време пред писмената маса вкъщи и тръгна една почти всекидневна работа с много задълбаване. Струва ми се, че това е най-трудното нещо, което някога съм превеждал, а както знаете, съм се захващал с нелеки неща. Наистина ме вкара в много размисли, в търсене на вярната дума, да не говорим за синтаксиса, който е удивително сложен, бароков – мога да го сравня само с Милтъновия. И всичко това трябва да се поднесе на българския читател в що-годе приемлива форма, без да се опростява, разбира се. В такива условия съм работил усърдно и с увлечение няколко затворнически месеца.

Казахте, че има непреводими неща. Има ли опасност читателят да не може да „влезе“ в книгата, например ако му липсва контекстът – не знае кой е Дън или го познава само през ранните му стихотворения в превода на Кристин Димитрова?

„Богопосвещения“ не е книга за широката читателска публика. Тя никога не е била такава дори и на английски, въпреки че там нейната библейско-митологична рамка е много по-разпознаваема, защото е част от образователната система в доста по-голяма степен, отколкото у нас. И все пак две седмици книгата беше между най-продаваните в класацията на „Гринуич“. Това ме изненадва и ме радва.

Струва ми се, че един читател, който има отношение към езика – към поетичния език (защото това е много силно поетична книга, макар и написана в проза), ще може да се потопи в нея и според своята подготовка да се докосне до различни дълбини на текста. Донякъде би трябвало да помогне и коментарният апарат, който подготвихме с неоценимата помощ на Георги Каприев. Този апарат присъства на всяка страница и е достъпен за всеки, който има нужда от него. Но сега ми се струва, че към тези около 600 обяснителни бележки би могло да се добавят още 300–400. Разбира се, така изданието би станало академично, нещо, от което сме се пазили. Има доста аспекти на културата от времето на Джон Дън, които са много различни от това, което познаваме днес. Как се поражда една болест, как се развива тя, как работят структурите на социума… В такива тънкости на материята не сме искали да навлизаме, за да не утежняваме текста. Те могат да представляват трудност за по-неизкушения читател.

Колкото до личността на поета и неговата биография, аз съм се опитал да ги скицирам в един кратък послеслов. Надявам се, че това ще помогне и ще пробуди интерес към други, по-детайлни паратекстове. Особено за хора, които ползват чужди езици. У нас Дън все още прави прощъпалника си.

Може би интересът се дължи на болното време, в което живеем. Чудех се дали Дън би могъл да има терапевтична и самопознавателна стойност. Струва ми се, че Вирджиния Улф заради това толкова го е харесала – ако Елиът налага връщането към любовната поезия на Дън, Вирджиния Улф настоява именно на тази книга заради болестта като централна тема. Опитвам се да си представя човек, който я чете не защото непременно се интересува от английска литература, а защото има нужда от самопознание и утеха.

Мисля, че книгата има такава терапевтична стойност, особено в днешната пандемична обстановка. Тя е написана от човек, който е преживял нещо много критично за своя живот – не само срещата с края, със смъртта, но и срещата със страха, че душата му не е пречистена от земните грехове, преди да стигне края си. Това, разбира се, е било много важно за хората от поколението на Дън, а и въобще за поколения християни, които очакват Страшния съд, очакват, че ще им бъде поискана равносметка след земния живот. Дън дава израз на тези страхове и на нуждата от разтоварване от тях чрез изповед.

Знаем, че нашето общество има в най-добрия случай една много релативистична вяра. Вяра, която е по-скоро свързана с нуждата в момент на върховно изпитание човек да се прислони към някаква много по-голяма от него сила. Тук се приближаваме до психологията на Дън, но боя се, че тази вяра на ХХI век (не само в България, но и в много европейски страни) е доста поолекнала, доста преминала в по-скоро ритуалното, отколкото в дълбоко усещане за връзка с божество, което като родител ни направлява и милее за нас, но и не прощава докрай прегрешенията ни. Струва ми се, че укрепващата вяра на един предразположен към скепсис ум като Дън може да обогати нашия вътрешен живот, а и да ни окуражи с мисълта, че в страданията и в страховете ни има все пак път нататък. Този път минава през смирението, през преодоляването на прекаленото самочувствие, през постигането на една пречистена и по-дълбока душевност. Каква е вярата на днешния и утрешен свят, ми е трудно да определя. Тя не е вярата на средновековния човек, не е дори и по-усложнената, тревожна вяра на Дън…

Тя е различна.

Да, тя е различна. Но без да се премине от страданието, болките и страховете към вяра, няма оздравяване, няма изобщо надежда за възстановяване. Това сега се разбира доста по-ясно от преди и в медицината – че по някакъв несъзнателен начин умът ръководи всички функции, целия живот на тялото. Много неща, които преди се смятаха за изцяло физиологични, се оказват психологически обосновани и става все по-ясно, че между психологията и физиологията има непрестанна връзка, има взаимодействие. При Дън това може да се наблюдава като комплексен процес – възлизане към все по-силна вяра и към свързаното с нея телесно оздравяване.

Но Дън не е само болен, който се обръща към Бога, а и проповедник – пишейки тези неща, той се обръща и към паството си. Така че някак и общността, другите присъстват в неговото изцеление. Ще сгрешим ли, ако прочетем един пасаж, който малко предхожда взетия от Хемингуей, като хвърлящ светлина върху него, даващ друг прочит? Има един много красив абзац, в който се казва почти същото, но се говори за преводачи – че цялото човечество е от един автор и е един том… и когато умре, човек се превежда на друг език. Друго ли казва този пасаж от онзи кратък абзац, който е популяризиран през Хемингуей?

Двата пасажа, двата поетични образа преливат един в друг. Дън и в поезията си, и тук, в прозата си, предпочита радикалната стилистична фигура, катахрезата. Много интересно е, че той свързва прехода от земния живот към вечния живот с превод. На английски дори самата дума translation е много богата на значения – освен „превод“, тя означава и „преобразяване, преход към ново състояние“. Дън казва, че макар всеки човек да умира по различен начин – да се прехвърля в отвъдното чрез различен превод, в библиотеката на вечния живот отделните хора са томове, подвързани от една и съща ръка и отворени един към друг. Оттук минаваме и към образа на биещата камбана и на човека като неразделна част от континента на човешкия род. Дън, разбира се, мисли тази общност като църковно паство, като единение на човечеството в Бога. Хемингуей третира това единение в доста по-светски, социален план. Но справедливо е да кажем, че Дън също подсказва такъв по-широк смисъл.

Казахте, че общността, която си представя Дън, е преди всичко религиозната общност. „Цялото човечество“ е условно, а не безкрайно понятие.

За Дън то е християнското човечество, но той не набляга на това, оставя възможност за разширение на човешката общност. Болестта на проповедника по метафоричен път се оказва състояние на човека въобще, а и състояние на човешката общност, на нейната политическа организация, държавата, която също се нуждае от лечение.

Дън пише тези текстове така, както е създавал и проповедите си, много от които, за щастие, са запазени. Връзката между двата жанра е близка. Аз все пак мисля, че в „Богопосвещения“ много по-голям дял има изповедното начало, обръщането към самия себе си, въпреки че и проповедите му са необичайно лични. В цялото творчество на Дън субективизмът на късния, маниеристичния период на Ренесанса е силно изразен. При Шекспир авторът е навсякъде и никъде не можеш да го хванеш – а Дън е от друго поколение, което вече говори за себе си без всякакви филтри. Изповедното начало се усеща навсякъде.

И все пак тонът на проповедите е много по-отчетливо наставнически, докато в тази книга (и затова тя ми е по-мила от тях) преобладава не наставникът, а търсещият истината дълбоко изстрадал човек. Това той казва и в стихотворенията си – Истината стои на стръмен скалист връх и за да стигне до нея, човек трябва да обикаля наоколо и наоколо.

А дали Дън е чел Монтен? Преведен е бил в Англия по това време.

Няма как да не го е чел.

Защото ми се струва, че има някаква близост в търсенето на себе си.

Почти сигурно е, че Шекспир е познавал „Опитите“, доколкото можем да съдим по „Хамлет“, но при Дън няма никакво съмнение. Още от юношеството си той е четял всекидневно, по няколко часа на ден е потъвал в томовете си. Не е възможно да е отминал Монтен – на английски, в превода на Джон Флорио, или по-вероятно направо на френски.

И все пак колко са различни двамата. Може би това са двете начала, английското и френското, които виждаме в цялата култура на двете страни. С една доза опростителство може да се каже, че англичаните са свикнали да мислят света в образи, а французите – в понятия. Англичаните ни подсказват смисли, а французите се опитват да ги формулират. Разбира се, и при Монтен има много конкретен материал, върху който работи, не са само абстрактни съждения, но при Дън забелязваме непрекъснат стремеж към спояване на тези две линии. И това е, което Т. С. Елиът с възхищение открива у него – интеграцията на сетивната и рационалната съставка на съзнанието, споеното sensibility. Сто на сто за това е допринесъл житейският опит, но и усиленото четене, включително и на Монтен. Но макар и двамата да са изразители на късноренесансовото светоусещане, те си остават доста различни.

Със сигурност е гледал Шекспир. Някои откриват в стихотворенията му сюжети, които по-скоро би видял, отколкото преживял. Бил е theatregoer.

Да, a great frequenter of Plays. Много съм си мислил за взаимното оплождане на ренесансовите художници. Те са общували неуморно и силно са си влияли един на друг. Интересува ме особено връзката между Марлоу и Шекспир, която върви и в двете посоки. Нещо подобно може да се каже и за Дън и Шекспир. Дън в своята поезия, особено светската, проявява остро чувство за действие, дори и да не е толкова за сюжет, макар в елегиите и сатирите да развива и цели драматични сценки. В лиричните стихотворения пък понякога се разгръща жив темпераментен диалог дори когато чуваме само единия от двата гласа. Действието прониква дълбоко в структурата на стихотворението. Затова поетичната образност при Дън е толкова различна от статичната образност на елизабетинските сонети – пронизана е и е оживена от действие. И това поетът театрал сигурно е получил от сцената – дали от Шекспир точно, или от театъра въобще, няма как да знаем.

Но никак не е изключено и обратното влияние. В ранните си години (началото на последното десетилетие на ХVI век) Дън, макар и в ръкопис, се налага като невероятно интересен и провокативен поет. Шекспир по това време все още учи драматургичния занаят, търси пътя си. Поезията на Дън вече шета из Лондон – предава се от ръка на ръка. Няма как да не е стигнала и до Шекспир и да не му е повлияла, въпреки че Дън е осем години по-млад. Шекспир е поемал жадно тези нови развития, до които и сам е щял да стигне. Те просто са ускорили пристъпването му към големите трагедии от първото десетилетие на новия век. При зрелия Шекспир сгъстеният и напрегнат, парадоксален поетичен език, създаден от Дън, добива своя разгърнат мащаб и сила. И затова той се откроява на преден план – но Дън е проправил пътя му. Така че в поезията на Дън шекспировският театър е влял динамична жизнена енергия, а тя на свой ред е дала нова мощ на поетичния театър, за да може той да стигне до висините си.

Ние сме свикнали да мислим нещата в канонична затвореност…

И да делим литературната история на поколения. А те са общували и са си въздействали на всяка крачка.

Те са съвременници – тази книга е писана в годината, в която е издадено „Първо фолио“. Годината, в която умира Ан Хатауей… А и следващите развития в английската литература не са толкова далечни. Започват протестантски борби, това са само няколко десетилетия, не огромни вододели…

По някакъв начин, разбира се, Дън предусеща – а и целият му живот е пронизан от това – прекършването на Ренесанса, смяната на посоката след краха на великолепната илюзия, че човек може да бъде господар на света, че всичко е съизмеримо с човека, че човекът е мярката на Вселената… Рядко се е изкачвала цивилизацията до такова самовъзхищение, което е просто опияняващо… А оттам следва и осъзнаването, че това, за жалост, е непостижимо; за жалост, човекът е ограничен. Пред него са поставени пречки, които той не може да преодолее с физическия си живот, трябва да има друго измерение, за да се справи с тях. И така се връщаме към съзнанието, което предшества Ренесанса, към епохата, която сме свикнали да наричаме „тъмните векове“. Макар и тя да е също удивително богата на интелект и прозрения, в нея човекът е смирен, няма самочувствието на владетел на мирозданието. Дън стига до усещането, че в загърбеното от епохата на хуманизма минало има мъдрост, която не можем да отхвърлим.

Превключването, или по-скоро преходът от светското към религиозното в неговото мислене и писане, пък и в начина му на живот, е много централно за това време въобще. Неслучайно след Дън тръгват някои от най-големите поети на ХVII век – Джордж Хърбърт и Ричард Крашоу, Томас Трахърн и Хенри Воън, и най-вече Андрю Марвел, който се опитва да обедини светското и религиозното начало… а в края на краищата и великият Джон Милтън, разбира се. Те без Дън са трудно обясними.

И всичко това идва от един човек, който е бил бонвиван и в младостта си е пръскал напосоки скандални еротични стихове. Не омаловажавам тези негови ранни творби, защото те са блестящо остроумни, а между тях има и някои много дълбоки, но в тях Дън често заема позата на повърхностен, макар и учен човек, който не се интересува от нищо друго, освен от насладите на мига. И все пак този хедонизъм го измъчва. Има някаква скрита рана, някаква болка и разочарование се таят в тази уж наперена поезия. Но той трябва да преодолее това, няма как да не го преодолее. И имаш чувството, че целият век минава през него. Той ляга над бездната на времето между Ренесанса и Постренесанса, за да минат по него като по мост новите поети на Англия. Това е мисията му на мислител и художник.

И в поезията, и в прозата си Дън всъщност се движи с много голяма увереност в една и съща посока. Уж целият му живот е накъсан на ненадейни скокове и обрати, а той неотклонно следва една линия, която ще се окаже магистрална за преломния ХVII век – от разочарованието и съмнението към тържеството на духа.

Тъкмо исках да питам за приемствеността между ранния и късния Дън и този по средата. Има една книга в защита на самоубийството, „Биатанатос“, която е написал и предал на свой приятел – нито да бъде издадена, нито да бъде изгорена. Борхес говори за нея. Доколко тази линия преминава през цялото му творчество – в ранната поезия телата са надгробни паметници на душите, след това в този опит да се защити смъртта, ако тя има божествен смисъл, после в това „не мога да се зарадвам на смъртта“ в „Богопосвещения“.

Виждате, че в тази, последната книга точна диагноза за заболяването на автора не се дава, но очевидно причината за страданието е един вид меланхолия. Меланхолия, която е породена от прекалено много работа с текстове, прекалено много интелектуално напрягане. Това е бил страхът на учените хора от онази епоха – че от прекомерното и продължително умствено усилие за проникване в един издъно променящ се свят произтича психическо заболяване, което влияе на цялото физиологично състояние на човека.

Остава неясно какво точно се разбира под меланхолия, но знаем, че по онова време Робърт Бъртън е написал огромен труд за различните видове меланхолия. Меланхолик е Хамлет, меланхолик е всеки, който се вглъбява в себе си, меланхолик е очевидно и Дън. Меланхолик до болезнени размери, защото тази меланхолия застрашава да го погуби. Оттук до мисълта за самоубийство има една крачка. Но както знае Хамлет, над този изход тегне забраната на Бог – не посягай, това е мое, животът и смъртта са мои, не се меси в божиите дела. Меланхолиците са вярвали в тази догма, колкото и скептицизъм да има у тях.

„Биатанатос“ е интересна книга. В нея като че ли се защитава кощунствената за Църквата теза, че човек е свободен да решава докога да продължи животът му. Дън я написва сравнително късно, но тя се родее с ранните му парадоксални есета, където не можеш да определиш сериозно ли говори, или не. Той обръща наопаки всичко, което обществото е приело за аксиома, и заявява като „адвокат на дявола“: „И от тая страна може да се погледне и пак да се докаже, че е вярно.“

Диалогичната структура, размисъл и възражения.

Релативистът чувства с кожата си, че всяка истина има две страни, че нищо не е предпоставено и неоспоримо. Мненията са създали нашето разбиране за света. И „Биатанатос“ се връща към този вид мислене и писане в навечерието на приемането на свещеническия сан. Парадоксалният стил дава възможност на Дън да се движи по ръба на позволеното и да избегне обществения остракизъм. Този трактат доказва, че съзнанието му в късните години всъщност не се е променило докрай. „Богопосвещения“ сякаш е по-уталожена и несмущавана от противоречия книга, но и тук отново и отново се задават въпроси, за които няма готов отговор.

Много интересно за проповедник.

Нали? Да не забравяме, че този проповедник се казва Джон Дън.

Заглавна снимка: © Цочо Бояджиев и Николай Трейман

Източник

Седмицата в „Тоест“ (29 ноември – 3 декември)

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/editorial-29-november-3-december-2021/

Влизаме в последния месец на 2021 г. с началото на 47-мото Народно събрание. Очакванията от новия парламент са много и разнообразни, но тепърва ще проличи каква част от дневния ред на партиите в него наистина може да се облегне на реален консенсус.

Венелина Попова

Една от приоритетните теми, по която е критично важно да се намери решение, продължава да е съдебната реформа, а тя е и съвсем директно свързана с друга значима тема – институционалната корупция. По този повод Венелина Попова разговаря със служебния министър на вътрешните работи Бойко Рашков малко след откриващото заседание на новия парламент.

Другото интервю на Венелина Попова, което не бива да пропускате, е със съдия Нели Куцкова от Софийския апелативен съд, която призовава съдебната реформа да се извършва внимателно и компетентно, без резки и необмислени промени. „Защото от опит знаем, че дяволът е в детайлите, а и много „реформи“ преживяхме вече“, коментира съдия Куцкова.

Светла Енчева

Човешките права без изненада отсъстваха като тема от предварителните междупартийни дискусии за широка следизборна коалиция. Светла Енчева отбелязва и други знаци, които показват, че „отношението на бъдещото управление към човешките права не е ясно определено“. А само от избирателите, за които човешките права са важни, зависи темата да остане на дневен ред и да се побутва в правилна посока.

Александър Малинов

В последната седмица на предизборната кампания президентът Радев предизвика напрежение с една реплика за Крим. И макар че, като знаем досегашните позиции на Румен Радев спрямо Русия, по-голяма изненада би предизвикало обратното твърдение, според Александър Малинов това е проблем, който излиза извън рамките на кампанията. Прочетете повече в анализа му „В разместващия се световен ред България стъпва накриво“.

Николета Атанасова

🎙 Николета Атанасова продължава подкаст поредицата си „Създатели и мечтатели“ с разказ за Марин Бъчеваров, поставил началото на астрономията у нас с първата професионална астрономическа обсерватория в Борисовата градина в София. Не пропускайте четвъртия епизод „Звездобройци“, в който по великолепен начин се преплитат науката и поезията.

Севда Семер

В рубриката ни „На второ четене“ Севда Семер препоръчва един роман, който също съчетава в себе си наука и поезия. В „Сънищата на Айнщайн“ всеки разказ е отделен свят, в който времето се държи по необичаен начин. Авторът Алан Лайтман е преподавател в Масачузетския технологичен институт, където води лекции по физика и по литературна стилистика, и в книгата си говори по поетичен начин за теорията на относителността.

Зорница Христова

Както обеща миналата седмица в „По буквите“, Зорница Христова направи интервю с проф. Александър Шурбанов по повод наскоро излезлия негов превод на „Богопосвещения по внезапни поводи и различните степени на моята болест“ от Джон Дън (под заглавие „За кого бие камбаната“, изд. „Лист“). Интервюто е интелектуално удоволствие, за което е добре да си осигурите достатъчно време и комфорт за четене и размишления.

Приятна събота и неделя, скъпи читатели! И се запазете здрави!

Източник

За маските и хората

Post Syndicated from Grigor Gatchev – A Weblog original http://www.gatchev.info/blog/?p=2403

– Ей, момиче! Не е редно маската ти да е под носа!

Дрезгавият глас на стареца на опашката пред мен ме изтръгна от мислите ми. Бяхме стигнали до касата, и маската на касиерката наистина покриваше само устата ѝ.

– Няма ли да си я оправиш?

– Не съм ви никаква, че да ми говорите на ти! – отвърна момичето и гордо вирна глава.

Огледах се. Маските и на тримата на опашката зад мен също бяха под носовете им. Очевидно беше нещо като традиция в магазинчето, в което бях влязъл случайно.

Да направя нещо, за да не започне скандал? Като минимум бързам и ще ме забави…

– Не се безпокойте, господине. При такива инфекции, ако човек не киха, носът е на практика само входна врата. Покрива ли маската устата, няма да ви зарази. – Не беше абсолютно точно вярно, но все пак може би щеше да успокои дядото.

Той се обърна, изгледа ме, кимна ми, хвърли на тезгяха няколко монети и излезе с покупката си. Аз също платих набързо, изскочих от магазина… и насмалко да си скъсам якето – успях неясно как да закача вътрешния му джоб на дръжката на вратата.

Докато го откачах, погледът ми падна върху останалите вътре. Касиерката тъкмо дръпваше маската върху носа си. Точно същото правеха и хората от опашката.

Защо?! Вече при тях нямаше никой, който да им създаде проблем!… ?!

Чак тогава ми просветна какво всъщност съм им казал. „Като си държите маските под носа, създавате проблем само на себе си. Така че вие се минавате, не околните.“

За да носят маските под носа си, значи не са вярвали, че са особено нужни. Може би дори не са вярвали, че има вируси и епидемия. Но в момента, в който им беше „намекнато“, че те се минават, моментално си ги оправиха. Страхът да не се минат се оказа по-силен от логиката, каквато можеха да я проумеят…

Просто случка, каквато се случи. И изводите ми от нея – каквито си ги направих.

Metasploit Wrap-Up

Post Syndicated from Spencer McIntyre original https://blog.rapid7.com/2021/12/03/metasploit-wrap-up-141/

Metasploit CTF 2021 starts today

Metasploit Wrap-Up

It’s that time of year again! Time for the 2021 Metasploit Community CTF. Earlier today over 1,100 users in more than 530 teams were registered and opened for participation to solve this year’s 18 challenges. Next week a recap and the winners will be announced, so stay tuned for more information.

Overlayfs LPE

This week Metasploit shipped an exploit for the recent Overlayfs vulnerability in Ubuntu Linux. The exploit works on Ubuntu 14.04 through 20.10, for both the x64 and aarch64 architectures making it very accessible. The vulnerability leverages a lack of verification within the Overlayfs implementation and can be exploited reliably.

Older Exploit Improvements

Community member bcoles made a number of improvements to some older Windows exploits this week. The exploit for MS-03-026 now includes a check method along with modules docs. MS-05-039 was tested and found to be reliable regardless of the target language pack so the target was updated to reflect this. Additionally, MS-07-029 has 13 new targets for different Server 2000 and Server 2003 language packs. This set of improvements will go a long way in helping users test these critical vulnerabilities in older versions of Windows.

New module content (1)

  • 2021 Ubuntu Overlayfs LPE by bwatters-r7 and ssd-disclosure, which exploits CVE-2021-3493 – Adds a module for the CVE-2021-3493 overlay fs local privilege escalation for Ubuntu versions 14.04 – 20.10.

Enhancements and features

  • #15914 from bcoles – This improves upon the exploit/windows/dcerpc/ms03_026_dcom module by adding a check method, documentation, and cleaning up the code.
  • #15915 from bcoles – This renames the Windows 2000 SP4 Languages targets in thems05_039_pnp exploit to Windows 2000 SP4 Universal. It has been tested and was determined to not be language pack dependent.
  • #15918 from bcoles – This adds 13 new language pack-specific targets to the ms07_029_msdns_zonename exploit.
  • #15920 from smashery – This adds tab completion support to the powershell_import command.
  • #15928 from jmartin-r7 – This updates Metasploit Framework’s default Ruby version from 2.7 to 3. There should be no end-user impact.

Bugs fixed

  • #15897 from timwr – This fixes modules that check the return value of write_file() calls by returning a boolean value instead of nil.
  • #15913 from timwr – This fixes handling for shellwords parsing of malformed user-supplied input, such as unmatched quotes, when interacting with command shell sessions.
  • #15917 from smashery – This fixes a tab completion bug in Meterpreter.

Get it

As always, you can update to the latest Metasploit Framework with msfupdate
and you can get more details on the changes since the last blog post from
GitHub:

If you are a git user, you can clone the Metasploit Framework repo (master branch) for the latest.
To install fresh without using git, you can use the open-source-only Nightly Installers or the
binary installers (which also include the commercial edition).

The collective thoughts of the interwebz

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close