Tag Archives: анализ

Стоте дни. Променливо, но без Промяна

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/stote-dni-promenlivo-no-bez-promyana/

Първите сто дни на управляващата коалиция по традиция започнаха с обещания – и завършиха със страха и объркването, изписани по лицето на бившия вожд Бойко Борисов на излизане от ареста. Какво имаме между тези събития? Приет бюджет за 2022 г., един нов министър на отбраната и няколко нови шефове на регулатори, агенции и държавни фирми.

Премиерът Кирил Петков не е американският президент Рузвелт, лансирал концепцията за стоте дни и задвижил колелата на „Нов курс“ по време на своята „стотица“, встъпвайки в длъжност през 1933 г. (Единствената им прилика е, че и двамата имат дипломи от „Харвард“.) Независимо от мненията „за“ или „против“ тази мерна единица за политическа ефективност, първите сто дни задават бъдещото темпо на управление. Естествено е новите лидери, които за първи път ръководят държавата, да проявят енергия и проактивни решения във времена, които не просто изискват, а диктуват бързо темпо. Естествено е да очакваме техните проекти и реформи да бъдат лансирани в първите сто дни, когато все още се помни изборната победа, когато все още имат парламентарно мнозинство зад гърба си и смелостта и старанието не са ги напуснали.

Какво обеща и не изпълни новата власт в първите сто дни

Премиерът Кирил Петков например беше казал, че има идея за повишаване на нивото на ваксинацията срещу COVID-19 чрез привличане на специалисти, които да говорят как ваксините влияят на останалите заболявания, за да намалеят страховете на хората. Като изключим създаването на пандемичен комитет към Министерството на здравеопазването, нищо друго не се случи, а България все така е последна в ЕС по ваксинирано население. Темата за пандемията от COVID-19 бе „потопена“ от войната на руския президент Путин в Украйна, но проблемът е все така нерешен. Това не попречи на премиера Петков да отбележи в изявлението си за стоте дни на кабинета, че здравната криза, причинена от Омикрон варианта на коронавируса, е овладяна.

Не беше изпълнена и онази част от законодателната програма, одобрена на коалиционните преговори между четирите политически сили, срещу която е записан срокът „Незабавно, но не по-късно от 3 месеца от започване на работа на НС“. Тук спадат промените в Закона за публичните предприятия, както и в Закона за приватизацията и следприватизационния контрол, за да спре пилеенето на публичен ресурс. Само че тези промени ги няма.

Сред „незабавните“ законопроекти трябваше да е и преобразуването на КПКОНПИ (Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество). След като лансираха намерения за разделянето ѝ на две, така че едната половина да придобие разследващи функции, управляващите смениха председателя ѝ Сотир Цацаров с временен – и спряха дотам. Законопроект в парламента не е внесен, нито е обявен за обществено обсъждане, макар да беше съобщено, че е готов още в средата на януари – заедно с проекта за изменение на Закона за съдебната власт, с който се закрива специализираното правосъдие. Законодателният процес за закриване на Спецпрокуратурата и Спецсъда започна преди дни при силна съпротива от страна на прокуратурата.

Петков съобщи вчера, че законът за разследващите функции на КПКОНПИ е готов, и призна, че „в сферата на корупцията борбата е трудна“, защото „реално ние нямаме работеща прокуратура и стъпките са по-бавни, отколкото ни се иска“. В Брюксел тази седмица правосъдната министърка Надежда Йорданова съобщи, че до средата на годината ще е готов проектът за контрол над главния прокурор, за да е „действащо право през 2023 г.“.

Като цяло обаче законодателната дейност на коалицията е слаба и поради липса на законопроекти парламентарните комисии започнаха да викат все по-често за изслушване министри или шефове на агенции. А създадената на 3 февруари временна парламентарна комисия за промени в Конституцията, начело на която е съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов, още не е заседавала.

Докъде с овладяването на кризи

С овладяването на кризи, на първо място енергийната, на правителството не му се получи. Както обещаха управляващите в началото на годината, Комисията за енергийно и водно регулиране, заподозряна в диверсионни действия спрямо току-що избраната власт, бе намалена от 9 на 5 души, а председателят ѝ заедно с още един член са сменени. Наред с това парламентът одобри мораториума върху цените на тока, парното и водата за битовите потребители, в сила до края на март. До април включително бизнесът ще получава компенсации заради скъпия ток. Всички тези мерки бяха отбелязани в изявлението на премиера Кирил Петков, направено във вторник по повод стоте дни управление.

Според Петков правителството се е справило и с тази криза, изтъквайки, че в четвъртък България ще предложи на Европейската комисия таван на цените на газа и общи покупки на синьо гориво. За последното Брюксел мисли отдавна – и не по предложение на България, – а войната и новите санкции срещу Русия ускориха процеса. ЕК вече постави и цел: до 2030 г. Общността да е ограничила енергийната си зависимост от Москва. Световните агенции вече съобщиха, че в проекта за заключение от срещата на Европейския съвет, насрочена за 24–25 март в Брюксел, е предвидено ЕС да започне да прави поръчки за общо купуване на природен газ, втечнен газ и водород преди следващата зима.

Но след април токът за бизнеса няма да стане по-евтин, петролът в най-добрия случай ще се задържи на нива малко над $100 за барел, а природният газ – и руски, и азерски, и втечнен – няма да поевтинее особено. Какво ще прави кабинетът с високата инфлация, която влиза през горивата и енергийните суровини? Отново ще предложи повишения на доходи, които така и няма да догонят ускорилата се инфлация, и още компенсации, които са временни решения, или комплекс от мерки, в т.ч. и промени на данъци и акцизи, диверсификация на доставки? Скъпите храни са болезнени за държава с толкова бедни хора, каквато е България, и цената на олиото, уви, може да гътне нуждата от справедливост.

Бъдещата енергийна политика на правителството е функция на войната в Украйна, европейските цели за климатична неутралност и намаляване на енергийната зависимост от Русия. Но Националният план за възстановяване и устойчивост е отложен за четвърти път от ЕК, в заложения в него проект за батерии има съмнения за лобизъм, а управляващите дават разнопосочни сигнали по отношение на бъдещ договор с „Газпром“. Първоначално обявиха, че такъв няма да има, след като настоящият приключи в края на 2022 г. След остри реакции от енергийни експерти и политически сили премиерът Кирил Петков заяви, че „ако се оправят нещата и няма остра война, и може да се преговаря, да, ще преговаряме с „Газпром“ и руският газ ще е част от нашия микс“. Или е блъф, за да не бъдат осуетени преговорите за доставки от алтернативни източници, или Кирил Петков отново показва склонност да се съобразява и да не прекрачва червени линии, макар и не публично обявени.

„Сега Русия ни показва какво значи терор, но в миналото е показвала какво значи енергиен шантаж“, заяви вчера полският президент Анджей Дуда по време на визитата си в България. Полша е първата държава, която даде ясни сигнали, че няма да поднови доставките на руско синьо гориво след изтичане на контракта през 2022 г. За България решението ще е особено трудно предвид тежките зависимости, укрепвани през годините от правителства на БСП, НДСВ и ДПС, както и на ГЕРБ. Сега БСП е четвърти партньор в коалицията и вече се възпротиви на доставки на оръжие за Украйна и настоя за ремонти на българските МиГ-29 в Русия. Сега обаче Варшава може да съдейства за това.

Войната в Украйна зареди с допълнително напрежение вътрешнокоалиционните отношения и тези с президента Румен Радев, тъй като се наложи смяна на министъра (му) Стефан Янев – в името на националната сигурност, а не за да я застрашат, както се опита да внуши бившият президентски съветник.

Още няма отбор

Първите сто дни показаха, че в рамките на самата коалиция има тежки разминавания и несъгласия, механизмите за коалиционно взаимодействие не функционират, а най-важните решения не се съгласуват дори на лидерско ниво – като например ареста на бившия премиер Бойко Борисов. Всеки от коалицията говори на собствените си избиратели, коментира по БНР политологът Димитър Аврамов. Според него в началото тя е започнала добре, с публични преговори и опит за създаване на стандарт, „след това всичко се разпадна на сфери на влияние“ – и никой не иска другите да му се месят.

„24 часа“ съобщи, че коалицията не е в състояние да излезе с обща кандидатура за гуверньор на БНР и може да се представи с двама кандидати, като пленарната зала трябва да реши кой да управлява БНБ – Андрей Гюров (ПП) или Любомир Каримански (ИТН). Това би било лош сигнал, опозицията в лицето на ГЕРБ и ДПС ще се възползва, за да увеличи разрива, а другите двама партньори в коалицията – БСП и ДБ, ще трябва да избират с кого да се групират. Съпредседателят на ДБ Христо Иванов предупреди днес, че трябва да бъде осъзнат рискът от нарушаване на основния принцип на коалицията – постигане на общи мнозинства по важните въпроси, а преминаването към плаващи мнозинства ще има огромни последици.

В първите сто дни не пролича дали лидерите на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков и Асен Василев смятат да създадат партия. Това ги облекчава откъм вземане на решения и отговорност, но също така и ги лишава от възможност за подкрепа в кризисни времена, когато доверието към правителството спада.

„Нека изразя твърдото си убеждение, че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх… Тази нация иска бързи действия. Нашата най-голяма задача е да накараме хората да работят“, казва Рузвелт в знаменитата си реч преди началото на стоте дни от март до юни 1933 г. към американците, изтерзани от Голямата депресия, потънали в страх, отчаяние и с икономика в разруха. Следват законодателните мерки и икономически пакети на „Нов курс“. Какво вижда нацията – силна личност, готова програма и ежеседмичните беседи на президента по радиото.

„Ние искаме да напредваме още по-бързо, не сме доволни от скоростта, с която идва промяната, но се радваме, че бързо или бавно, тя идва – с по-малки крачки, отколкото и на нас ни се иска, но в правилната посока“, заяви премиерът Петков.

И така да е, но скоростта, компетентността и реформите остават проблем. Изглежда, че единението по важни теми – също.

Заглавна снимка: government.bg

Източник

Сезонът на путлеристите*

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/sezonut-na-putleristite/

Политическата сила, която трайно увеличава подкрепата си за последните три месеца, е „Възраждане“. В управляващата коалиция „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“ и БСП отчитат спад, а „Демократична България“ спира растежа през март. ГЕРБ и ДПС удържат. Това показва проучване на агенция „Тренд“, проведено по поръчка на в. „24 часа“ за периода 5–12 март 2022 г. сред 1007 пълнолетни лица.

Така най-кресливата, патетична и с прокремълски уклон група в българския парламент бележи ръст, който я изкачва по-близо до спадащите ИТН, ДБ и БСП. Да се притесняваме ли, че „Възраждане“ избуява, докато руски бомби разрушават жилищни сгради и болници в Украйна, а бежанският поток от жени, деца и възрастни хора приближава 3 милиона за три седмици?

Войната на Путин е увеличила негативното отношение към Русия на 40% от анкетираните българи, но не и на тези, които са привърженици на БСП и „Възраждане“. И макар 61% от респондентите да не оправдават руската агресия, а повече от две трети да подкрепят приема на украински бежанци, 77% не одобряват намеса на НАТО на страната на Украйна. Ето тази нива орат от „Възраждане“. На този терен ще лагерува и бъдещият политически проект, центриран около Стефан Янев – бивш генерал от натовска армия, бивш служебен премиер, бивш министър на отбраната, но несъмнено все още президентски кадър.

Заради войната и промяната на настроенията на преден план излизат друг тип пропагандни внушения, а бяло-синьо-червеното с двуглавия орел просто прозира зад тях. Проектират се клишета като „български национален интерес“, „опасност за България“, „външни интереси“ и др., чиято цел е да внушат алиенация от общностите, в които България е член – НАТО и ЕС. Затова и не се споменава България в контекста на съюзник и партньор в тях. НАТО неизменно е някаква чужда, имагинерна и лоша сила. С реториката си за напускане на Алианса Костадин Костадинов и „Възраждане“ не излизат от обувките на предшествениците си. Но и те ловко сменят интонацията. В декларация от името на парламентарната група Костадинов заяви тази седмица:

Българското правителство не е способно да прозре, че съюзниците ни правят всичко необходимо да ни водят към един военен конфликт, в който ние нямаме роля, който се води по източната границата на Алианса и заплашва да превърне България във фронтова линия. Отбраната на страната ни се предоставя в момента в ръцете на чужди войски и чужди генерали. 

Костадинов, уличен от Украйна като руски шпионин, питаше как предстоящата визита на шефа на Пентагона Лойд Остин в България подпомага националната сигурност.

В този дух са шлифовани и тезите на Янев – той не говори за излизане от Алианса, а за решения (на Алианса), които са вредни за България и несъвместими с българския национален интерес, а правителството, което ги налага, обслужва тези чужди и пагубни интереси. Прицелва се в електорат, който не е така радикален, но е умерено русофилски, а даже да не симпатизира особено на Москва, е против България да се замесва под каквато и да е форма в каквото и да е противостоене на Кремъл. (Тон за „неутралитета“ даде президентът Румен Радев.) „Бъдещата партия на Стефан Янев има потенциал, защото се позиционира в едно широко поле в българското общество – не толкова проатлантическо и не толкова проруско“, коментира по БНР и Евелина Славкова от „Тренд“.

Оказва се, че през всичките тези 18 години от приемането на България като член на НАТО нейният генералитет трайно я е придърпвал не просто встрани, а на изток. Това поведение е било в унисон с действията на правителствата ѝ, все едно кои, да се правят на атлантици, докато се покланят на кремълския Бащица. Тази пародия на евро-атлантическо партньорство можеше да продължи още дълго, но преломните времена, настъпили с войната в Украйна, изискаха да бъде сложен край на ерзацполитиката. Новият министър на отбраната, доскоро представител на България в Алианса, зае недвусмислена позиция по отношение на участието на натовски войски на българска територия. „Няма как да запълним дефицити, без да работим със съюзниците ни от НАТО на наша територия“, заяви Драгомир Заков в Брюксел.

Бившият вече военен министър Стефан Янев до последно отстояваше тезата, че нито един чужд (да се разбира натовски) крак няма да стъпи тук. Елементарно, предвид факта, че стъпва заради съвместни учения например. Неговият патрон в политиката – президентът Радев – несдържано и на висок глас поиска охраната на небето да е от български пилоти, със самолети на българската армия, и упорито отказва други. В момента годни да летят са едва 8 от общо 15 самолета МиГ-29, три от които са учебни. А за пилотите ни самият Радев беше констатирал, че нальотът им е крайно недостатъчен в момента. Ниския брой часове за летене отчете преди време и командирът на авиобаза „Граф Игнатиево“ – бригаден генерал Николай Русев, за 2021 г. Според минимума трябва да е 1000 часа годишно, а при българските летци е в пъти по-малко.

Но само преди пет години – през 2017 г., тези двама радетели на българщината и воини от българската армия са констатирали нейната частична боеспособност. В доклад, приет през април с.г., е отбелязано, че за първи път армията ни е в състояние само частично да изпълнява задълженията си за гарантиране на териториалната цялост и суверенитета на страната. Като служебен министър на отбраната тогава ген. Стефан Янев е посочил причините: „Основното – недофинансиране на армията последните години, което води до недостиг на личен състав от порядъка между 25 и 30% от необходимите хора в отбраната и въоръжените сили“. Потвърдил го е и президентът Радев:

Въоръжените сили са в състояние само частично да изпълняват задачите по мисиите, произтичащи от конституционните задължения по гарантиране на независимостта, суверенитета и териториалната цялост на страната. Причините са до болка познати – липса на съвременна техника и въоръжено оборудване, липса на средства за пълноценна бойна подготовка, нисък социален статус на военнослужещите и застрашителен отлив на личен състав. 

Нищо не се е променило в следващите пет години. Е как тогава да оставим на такава армия да пази българския суверенитет – това не вреди ли на българския национален интерес?!

Очевидно предстоят решения, които няма да се понравят на тези 77%, които не одобряват намеса на НАТО и респективно – замесване на България. Министърът на отбраната Драгомир Заков вече намекна, че ще има такива решения, които не печелят гласове. Българското правителство омекна под вътрешния натиск и не изпрати никаква военна техника, муниции и материали на Украйна – под натиска и на коалиционния партньор БСП, чиято лидерка Корнелия Нинова заяви, че няма да го допусне.

Така България остана малцинство в ЕС, заедно с Австрия, Кипър, Малта и Унгария, които също не изпратиха военна помощ. Все държави, в които руското влияние не е тайна за никого. Кипър, който се оказа убежище за руски пари, но също и място за продажба на „златни паспорти“ на руснаци, както и Малта – и двете държави са замесени в скандали за пране на пари с евразийски произход. Австрия, чието правителство падна преди две години заради корупционен скандал, който водеше към руски олигарх. Що се отнася до Унгария, нейният премиер Виктор Орбан се срещна през февруари т.г. за 12-ти път с руския президент Путин за 12-те години, откакто управлява държавата.

В тази „компания“ на държави, оказали скромна подкрепа на Украйна, се оказа и България. Но това не попречи на премиера Кирил Петков да каже, без да му мигне окото, че вицепрезидентката на САЩ Камала Харис му се обадила, за да му благодари за българската помощ за Украйна (думите са изречени на традиционната годишна среща на бизнеса с правителството, организирана от „Икономедиа“). В профила си във Facebook тя съобщи нещо различно от изявлението на Петков и идентичното правителствено прессъобщение.

Заради БСП бе оттеглена и номинацията на Тодор Тагарев за министър на отбраната. Преди Стефан Янев да бъде освободен от поста, в парламента мина разпоредбата в бюджета за т.г., с която 80 млн. лв. се дават за ремонт на старите руски изтребители МиГ. А президентът Радев за пореден път запита кога и къде ще се ремонтират самолетите (заради санкциите срещу Русия няма как да се дадат милионите отново на „Авионамс“).

България не е разрешила проблема с руската военна техника, но пък се справи с друг – обяви излизане от Международната инвестиционна банка, известна още като „банката на СИВ“. Полша я напусна още през 2000 г., а заради войната в Украйна Чехия и Румъния също съобщиха, че предприемат стъпки за излизане от МИБ. България е сред трите държави, които са най-големи акционери в банката – заедно с Русия и Унгария, но българското правителство обяви решението си да прекрати участието си в началото на март. Изпълнителен директор на банката е Николай Косов, известен с близостта си до Путин.

Любопитна подробност е, че точно преди да бъде одобрено новото правителство, на 12 декември, неделя, Стефан Янев свика извънредно заседание, на което служебното правителство реши България да увеличи вноската си в банката на СИВ с 42 млн. евро. Парламентът не успя да одобри това решение, но и без него не е ясно какво ще стане с вложените досега над 120 млн. евро.

С БСП в управлението, „Възраждане“ в парламента и Румен Радев в Президентството се създават добри условия за новия политически проект на Янев. Президентът се оказа плодовит баща на политически проекти. Зареди батериите на „Продължаваме промяната“, а сега – и на поредната генералска партия.

Но освен за появата на още „путлеристи“, войната в Украйна, санкциите за Русия и последващата международна изолация за режима в Кремъл може да се окажат възможност за България да прекрати своите зависимости от Москва – както енергийната, свързана с доставки на газ и ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, така и за ремонтите на руската военна техника. През тези зависимости се внасят корупция и политически шантаж.

Договорът за доставки на руски газ изтича в края на 2022 г. Вчера по bTV председателят на Съвета на директорите на „Булгаргаз“ Иван Топчийски обяви, че правителството има план да замени руския газ с други доставки от догодина (втечнен газ, азерски газ). Тези български намерения са и в контекста на европейските – съгласно плана RePowerEu за постигане на енергийна независимост на ЕС от руските суровини до 2030 г. Известни са и плановете през 2024 г., когато трябва да е новият търг за ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, да бъде избран друг, неруски доставчик.

Това са амбициозни намерения, чието изпълнение може да застраши стабилността на правителството. Но е време да се пристъпи към тях.

* Новият сленг роди термина „путлерист“, който съчетава в себе си последовател на Путин и Хитлер.
Заглавна снимка: Румен Радев и Стефан Янев при представянето на състава на служебното правителство на 16 септември 2021 г. © Министерски съвет на Република България

Източник

Да се движиш като луноход. За интеграцията на украинските бежанци в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-integratsiyata-na-ukrainskite-bezhantsi-v-bulgaria/

В края на миналата работна седмица Ан Фам, главната редакторка на „Тоест“, ми предложи тема за статия – нещо, което тя прави много рядко и само по сериозен повод. Идеята беше да свърша нещо полезно: да опиша на понятен език какви конкретни стъпки да предприемат бежанците от Украйна, за да могат да се ползват от различни права в страната ни. Тъй като от 2009 г. се занимавам с проблемите на миграцията у нас, логично е да мога да се ориентирам къде да потърся информация и кого да попитам, в случай че такава не е налична. Започвайки да проучвам темата обаче, бързо установих, че на този етап от такава статия все още няма смисъл. Защото

за което липсва информация, липсва и процедура.

Българското правителство бързо успя да създаде сайт и гореща телефонна линия, посредством които е достъпна практически цялата налична информация за устройването на живота на украинските бежанци у нас. Ключовата дума тук е „налична“. България, както и останалите страни от ЕС, е поела ангажимента да предостави на бягащите от руската агресия статут на временна закрила. За разлика от другите форми на бежански или хуманитарен статут, този се дава моментално, веднага след което получилите го придобиват почти всички права, които имат и българските граждани, с малки изключения – като например избирателното право.

Към настоящия момент сайтът на правителството съдържа информация, да речем, за правото на украинците на спешна медицинска помощ, както и за болниците, които по своя инициатива безвъзмездно лекуват граждани на тази страна. Притежаващите статут на временна закрила имат право не само на спешна помощ, а и на личен лекар. Само че докато пиша настоящата статия, приемните пунктове за регистрация на бежанците не работят. Дано скоро след публикуването ѝ тази информация вече да не е актуална. Ала по-сериозният проблем е в

невъзможността на бюрократичната машина да действа бързо и адекватно.

Тук трябва да признаем, че за бавните реакции на държавната администрация правителството има най-малка вина. То прави каквото му е по силите. В сформирания от него кризисен щаб влизат и експерти като Красимира Величкова от Българския дарителски форум, която много добре знае как се организира спешна подкрепа за хора в нужда. За разлика от предишни правителства, настоящото демонстрира и принципно желание да се помогне на търсещите убежище (че този факт е свързан и с техния профил, е друга тема).

По думите на премиера Кирил Петков, докато всекидневно в страната ни влизат между 2000 и 3000 бежанци от Украйна, „Агенцията за бежанците в момента може да обработва по 30 човека на ден. […] Предишният модел беше – дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим и ще го мислим във времето, ще си обработваме по 30 човека на ден“. Принципът

„дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим“

е водещ в работата на институциите с търсещите убежище десетилетия наред. Тази нагласа не може да се промени от днес за утре. А проблемът далеч не се изчерпва със забавената регистрация – тя е само началото му.

При регистрирането със статут на временна закрила всеки от бягащите от войната украинци ще получи личен номер на чужденец. Той представлява еквивалентът за чужденци на ЕГН за българските граждани. В България човек без номер е на практика никой, независимо от гражданството – системите на институциите не са пригодени да работят с хора без индивидуален номер. Затова и поне половината от украинските бежанци не се задържат в България: тук те не могат да получат веднага лечение на хроничните си заболявания и изобщо – никаква институционална подкрепа. Когато се сдобият със заветния номер и имат адресна регистрация, вече ще имат шанса

институциите ни да ги обслужват бавно, но пък… на български.

Представете си например всички процедури, през които човек трябва да мине, за да получи свидетелство от ТЕЛК или протокол за безплатно лечение от Здравната каса. Представете си и как към присъщата тромавост, с която институциите работят с местните граждани, изведнъж се добавят десетки хиляди чужденци, чиито проблеми изискват спешно решение, защото нямат средства за оцеляване.

Въпросът опира не само до способността на институциите ни, а до самия им принцип на функциониране. Още от времето на социализма битуващата нагласа на институциите е, че хората са тяхна функция, а не обратното. Поради което „ще чакате“ и „тук не е информация“. Отвъд институционалната култура

България се самоидентифицира като страна на емиграция, не и на имиграция.

С други думи, общественият ни живот е организиран около идеята, че у нас няма чужденци. А доколкото има, те са длъжни да се напаснат към нас, а не ние да се променяме заради тях. Затова интегрирането на десетки (или стотици) хиляди украинци у нас е задача с много неизвестни и с немного големи изгледи за успех.

Да вземем образованието, защото то е едно от основните средства за социална интеграция. Засега едва стотина украински деца искат да учат у нас. Според ресорния министър Николай Денков образователната ни система трябва да има готовността да поеме до 100 000 деца и младежи от Украйна. Да допуснем, че за тях се намерят места в училищата и детските градини. Първата задача е тези деца да научат български, защото образователната ни система няма капацитет да работи с ученици, които не владеят езика ни достатъчно добре.

Образованието ни не е способно да интегрира дори децата с българско гражданство, които имат друг майчин език.

Свеждането на интеграцията до брой места в училище е същото като свеждането на лечението от COVID-19 до брой свободни легла. И в двата случая свободните бройки не са достатъчни, ако няма квалифицирани специалисти. Тъй като България не е имигрантска страна, преподаването на български език на чужденци е бутикова, а не масова дейност.

За да преподаваш качествено български като чужд език, е нужна определена квалификация – не само езикова, а и дидактическа. Допълнителни умения са необходими, за да можеш да го преподаваш на деца. И още умения – да работиш ефективно с тийнейджъри. В България няма обучени специалисти, които да научат на български 100 000 деца и младежи. Единственият вариант е тази работа да се върши от доброволци и ентусиасти, които ще се справят… както могат. Ала дори украинските деца да научат български,

образователната ни система е нечувствителна към тяхната съдба и идентичност.

Училищното ни образование е организирано около идеята, че в България се учат само етнически българчета. То не се интересува с какво ученици от Украйна, Сирия или някоя друга държава могат да бъдат ценни и да обогатят светогледа на българските си връстници. Като всички ученици те се възприемат не като субекти, а като обекти на въздействие. Само че чужденците са „по-трудни“ обекти.

В българското училище няма значение колко знае едно дете за Днепър, ако не може да разкаже за Искър. Няма значение дали бомба е унищожила дома му, ако не знае за Баташкото клане. Нито дали помни Майдана, ако не може да отговори кога е било Априлското въстание. След като семействата им са избягали, защото не искат да приемат руска идентичност, украинските деца ще трябва да учат „Аз съм българче“ и колко трябва да сме благодарни на Русия, че ни е освободила.

И все пак за първи път в най-новата ни история България проявява желание да интегрира бежанци.

Че бежанците са от Украйна, а не от Близкия изток или Африка, е друг въпрос. Настоящите усилия да се помогне създават прецедент да заработят процедури, които биха могли да се прилагат и в други случаи. Ситуацията може да се обобщи с думите на Кирил Петков, с които описва състоянието на системата за гражданска защита у нас: „Ние се движим като луноходи, опитвайки се да изградим структури и координации, които не съществуват.“

Докато необходимите „структури и координации“ не заработят, украинските бежанци у нас ще оцеляват най-вече благодарение на доброволци и на спорадични успехи на публичните институции. А за да заживеят те пълноценно у нас, трябва и ние да проумеем, че не може хем да искаме да съжителстваме с представители на други култури, пък били те славянски и православни, хем да си останем същите.

Заглавна снимка: Входът на варненския доброволчески Център за подкрепа на бежанци от войната в Украйна в първите дни от откриването му. Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Архитектурната геополитика и тихото настъпление на Китай

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/arhitekturnata-politika-i-tihoto-nastuplenie-na-kitay/

Докато напрегнато наблюдаваме последиците от имперските амбиции на Владимир Путин, ми се струва, че е също толкова важно да проследим глобалните планове на Китай. В нашия конкретен случай – в архитектурата.

Архитектите рядко пишат романи. Но ето че през март 2021 г. излезе първият роман на популярния нидерландски архитект Райниър де Храф. The Masterplan разказва за драмите на амбициозен португалски архитект, който отива да строи чисто новата столица на измислена млада африканска република и в един момент нещата страшно се объркват. Самият Де Храф е партньор в нидерландското суперстудио ОМА (Оffice of Metropolitan Architecture) и директор на неговия тинк-танк АМО, а от няколко години се подвизава из популярните архитектурни сайтове и като публицист. Сюжетът на романа не блести с художествена виртуозност, героите имат очевидни прототипи в реалния живот, но романът е интересен с друго – темата как суетата на европейския архитект катастрофира в бездънните корупционни схеми на постколониалния свят, е любопитна по един болезнен начин.

Райниър де Храф и архитектите от ОМА проектират активно и от години в Нигерия, Дубай, Катар, Русия и Китай, в редица страни от бившия Трети свят, както и в бурно развиващи се икономики със съмнителни режими, и са част от онова поколение звезди, които не се притесняват от олигарси и диктатори и превърнаха авангарда в бизнес. Романът очевидно черпи от лично преживяното и подрежда поредица от абсурдни случки, които очертават кухия силует на глобалния строително-инвестиционен пазар. Но главен герой на The Masterplan всъщност не е Родриго Томаш, разглезеният, нарцистичен и комплексиран син на европейско архитектурно постмодерно величие от 80-те, който цял живот се опитва да излезе от сянката на баща си. Главен герой е една друга сянка, която започва неусетно да доминира в строителния бизнес по цял свят, особено в по-скрити и непопулярни места като Африка.

Новата столица Билунга на въображаемата сепаратистка държава в The Masterplan се проектира от китайски архитекти, строи се от китайски работници, използват се китайски строителни материали, които се транспортират от китайски логистични компании, и всички това се финансира със заеми от китайски банки в замяна на нефт от откритите през 1996 г. неочаквано богати находища в африканската република, който се изнася за Китай. Европейският архитект е само за фасада, а новата столица се оказва гигантска схема за източване на ресурси и пране на пари.

Историята е художествено пресилена, но съвсем не е безпочвена измислица.

Ето още една, този път съвсем реална история.

В непосредствена близост до Кайро от 2015 г. Египет строи своята нова административна и финансова столица на терен от 700 кв.км с прогнозно население от близо 7 млн. души. Целта е да се облекчи животът на жителите на Кайро, който в момента е един от най-пренаселените градове в света. Начинанието е скъпо и с размах, подходящ по-скоро за следвоенния оптимизъм от втората половина на ХХ век или за петролните монархии от Близкия изток. Градът още няма име, но тече конкурс за такова. Забавно е как в края на 2021 г. едно от спряганите имена е просто град Египет, по примера на сигурно най-популярния нов град на ХХ век – едноименната столица на Бразилия, завършена през 1960 г. сред централните плата на Южна Америка.

Новият административен център на Египет. Стопкадри от репортаж на Фарук Сайед / YouTube

Египет е държава, разкъсвана от конфликти, но в момента именно в новата столица кипи бурна строителна дейност, включваща и амбициозното намерение там да бъде издигната най-високата сграда в Африка – офисната Iconic Tower, която със своите 385 метра трябва да символизира технократското бъдеще на страната. Новият град се строи с невиждана скорост, а един етаж на Iconic Tower се завършва само за четири дни.

По някакъв ретро начин обаче това крупно начинание все едно загърбва всички проблеми на нашия век – климатични, социални, икономически, дори културни. Какво демонстрира през 2022 г. гората от стъклени небостъргачи с архитектура, тип дубайския „Бурдж Халифа“, сред прахта и пясъка на египетската пустиня? Чисто нова столица, в която социални жилища няма, но са планирани мегаджамия, мегакатедрала и най-високата сграда в света – еднокилометровият обелиск Oblisco Capitale, микс между архитектурата на древните фараони и любимия стил ар деко на американския капитал от началото на ХХ век. Извисяваща се стена от сгради, направени от десетки хиляди кубични метра бетон и стомана, които стоят странно чужди и по-скоро отблъскват, отколкото привличат хората.

Всъщност всичко това демонстрира глобалната сила на Китай. През 2017 г. китайската държавна строителна компания CSCEC (China State Construction Engineering Company) сключва договор за 3 млрд. долара с Египет и поема ангажимента да построи първите 20 кули във все още безименния нов град. Те трябва да са готови до края на 2022 г., а именно скоростта на изпълнение символизира силата на новите геополитически връзки.

Китай отдавна вече не строи само безлична и анонимна инфраструктура в Африка. Пред последните 20 години отношенията му с този регион се развиха до такава степен, че днес азиатската държава е най-големият икономически партньор на африканския континент. Архитектурата и строителството са част от тази игра.

Африка е голяма (по-голяма от Китай, САЩ, Индия и Европа, взети заедно), богата на суровини и все още подценявана. По време на Студената война, в първите десетилетия след края на Втората световна война, Източна Европа и СССР участваха активно в модернизацията на бившите колонии като част от глобалния износ на социализъм. Включиха се български инженери и архитекти, които проектираха язовири, стадиони, болници и културни комплекси в Мали, Алжир, Нигерия и Мароко. Днес тази роля е поета от Китай.

Азиатската държава усилено окуражава своите компании да изнасят дейности в Африка. През 2011 г. китайските предприемачи изпревариха по дял европейските и в момента са най-активните участници в строителния бум и бързата урбанизация на континента – в Етиопия, Замбия, Конго, навсякъде. Инвестициите са в размер на десетки милиарди долари и се спонсорират с финансови инструменти, предлагани от китайското правителство. Китайските компании наемат свои подизпълнители и много рядко работят с местни африкански архитекти. Използват се вносни материали и технологии, често напълно неподходящи за местния климат и трудни за поддръжка. Въглеродният отпечатък и енергоефективността са излишна формалност.

Как изглежда тази нова китайско-африканска архитектура? Голяма, скъпа и всъщност много сходна с новата столица на Египет.

Например централата на Африканския съюз в етиопската столица Адис Абеба е наричана „китайският подарък за Африка“ и е част от първата вълна китайски строителни инвестиции. Сградата е завършена през 2012 г. и представлява гигантски комплекс от административен небостъргач и конгресен център на площ от 100 000 кв.м и на стойност близо четвърт милиард долара. Стъклените здания, които разчитат основно на изкуствена климатизация, са проектирани от китайски архитектурен консорциум и построени отново от CSCEC с помощта на 1200 китайски работници и с изцяло китайски материали.

Комплексът дори стана част от любопитен шпионски скандал, когато френският вестник Le Monde Afrique  публикува разследване, потвърдено после и от Financial Times, че от откриването на комплекса до януари 2017 г. е имало изтичане на конфиденциални данни към сървъри, разположени в Шанхай. По-голяма част от телекомуникационната инфраструктура в Африка, включително тази в Етиопия, се изгражда от две китайски компании – Huawei и ZTE. След скандала централата на Африканския съюз въвежда свои собствени сървъри и криптирани комуникационни канали, които вече не минават през Ethio Telecom, държавната телекомуникационна компания на Етиопия.

В момента китайски компании строят новия парламент в Зимбабве за 100 млн. долара, парламента в Конго, както и новото международно летище в Замбия – една от най-бързо развиващите се африкански държави, която притежава близо 50% от световните запаси от кобалт и манган (ключови за електронната и стоманената индустрия).

Ясно е, че Китай е световна суперсила. Но това беше и мястото на евтини архитектурни имитации, безсмислено скъпи сгради икони (стадиона „Гнездото“ в Пекин например) и некачествена градска среда. Днес всичко това изглежда изнесено в Африка.

Супергъстите жилищни квартали, част от антиутопичните пейзажи на китайските градове, като че ли ще се повторят насред полетата на Африка. Китайският милиардер Ян Дзъ-юн например строи чрез инвестиционната си компания Erdemann Properties крупни жилищни комплекси в кенийската столица Найроби, които често са групи от многоетажни, гъсто разположени кули, като т.нар. River Estate, с миниатюрни едностайни апартаменти. Функционалните разпределения са на границата на абсурда – с ос от 2,8 м за дневна, 3 м за спалня и обща квадратура от малко над 50 кв.м.

Това са само няколко от многото архитектурни примери за новия тип китайски колониализъм в Африка.

В същото време в самия Китай правителството упражнява все по-стриктен контрол върху архитектурата.

През 2020 г. е наложена официална забрана на архитектурното плагиатство и имитациите на чужда архитектура. Китайските сгради трябва да отразяват съответната местна култура, а „големите, вносни и странни“ като дизайн проекти – да бъдат ограничени. Забрана е наложена и върху височината на новите небостъргачи, като тя се ограничава до максимум 500 метра. Китайските архитекти започват постепенно да се изтеглят от градовете и да обръщат внимание на провинцията и забравената местна специфика на страната си. Така, между другото, започват и да създават все по-добра съвременна архитектура – контекстуална, ненатрапчива и устойчива. Ето два хубави примера: изграждането на нова фабрика за тофу в село Цайджай и реставрацията на пешеходния мост над река Сун-ин, свързващ селата Шъмън и Шъмъню (вж. видеото по-долу).

По-интересно е друго – и то вече има общо и с настоящата война в Европа. На фона на сринатите борсови цени в Русия, а вече и на неработещата московска борса, Китай обмисля изкупуване на акциите на руските енергийни и суровинни компании. По аналогични причини като в Африка – заробване на закъсали държави с отпускане на кредити, които не могат да върнат, или контрол над ключови индустрии и суровинни залежи.

Както някой беше написал, в новия свят на поредна Студена война, Русия ще е новата Източна Европа на Китай.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Фарук Сайед за новия административен център на Египет / YouTube

Източник

Дипломация в опасност. Ефектът на пеперудата от войната в Украйна

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/diplomatsiya-v-opasnost/

Две седмици след началото на войната в Украйна немалко експерти и обикновени наблюдатели намериха поле за изява в медийното пространство и социалните мрежи. Усещането е за информационна какофония, създавана от хора, чиито източници на информация са същите като на тяхната публика, само че „фактите“ са представени с маниер.

Всевъзможни теории, версии и разсъждения за случващото се не само не помагат за разбирането на кризата, но водят неволно или умишлено до объркване у потребителите на информационния поток. Това от своя страна е пагубно за изграждането или съхраняването на обществената устойчивост, така необходима в условията на война в непосредствена близост. Точно сега трезвата мисъл и спокойствие трябва да бъдат запазени.

Настъпи радикална, немислима доскоро промяна в световния дневен ред – война в Европа.

Една ненужна и ужасна авантюра на Владимир Путин. На полето на международните отношения, наред със съкрушителните санкции срещу руската икономика, започна процес, който почти няма аналог след 1945 г. Особено по отношение на държава членка на Съвета за сигурност на ООН – най-високия международен орган, призван да крепи тялото на световния ред след Втората световна война.

На седмия ден след началото на войната в рамките на ООН започна промяна на начина, по който се прави международната политика. С огромно мнозинство членовете на Общото събрание на ООН осъдиха действията на Русия в Украйна. Преди това с 11 гласа „за“ и само три „въздържал се“ членовете на Съвета за сигурност на ООН приеха резолюция, която закрепи за Русия дефиницията „държава агресор“. Въз основа на тази резолюция по-късно в Общото събрание на ООН дори държави, които по принцип се смятат за част от зоната на влияние на Москва, се въздържаха или не присъстваха в залата, с което лишиха Русия от подкрепата си.

Русия остана изолирана.

Всеобщото осъждане на войната срещу Украйна се проявява както във всички сфери на обществения живот (например в културата и спорта), така и в лишаването на Русия от възможността пълноценно да участва в редица организации, комитети и работни групи. Включително там, където от години руските дипломати или имат водеща роля, или са сред основните действащи лица. Трябва да вземем предвид всичко това, когато правим оценка на случващото се.

Промяната в принципите на водене на международните отношения под натиска на кризисните обстоятелства може да създаде редица проблеми в световен план, което допълнително ще затвърди усещането за трайна и цялостна ерозия на съществуващата архитектура на сигурност и на основните принципи в дипломацията, закрепени в Устава на ООН.

Дали Русия трябва да понесе отговорността си за извършваната военна агресия? Безусловно да. Тя и всяка друга държава, която е нарушила международното право. Но за да излезем извън полето на теорията и неекспертното говорене за войната в Украйна, нека се спрем на

последиците за определящия съдбата на Близкия изток конфликт – този между Израел и Палестина.

По-конкретно – на възможната промяна на баланса, основан на релевантните резолюции на ООН и споразуменията за мир от 1994 г. в Осло. Всички тези решения очертават законовата рамка, която предвижда чрез преговори страните в конфликта – Израел и Палестинската автономна власт – да постигнат съгласие и взаимно признаване като две независими държави, живеещи една до друга в условия на мир и сигурност. За хода на преговорите и за самия процес отговорност носи т.нар. Квартет за Близкия изток – обединение между САЩ, Русия, ООН и ЕС.

След 2018 г., вследствие на политиката на администрацията на американския президент Доналд Тръмп и най-вече на решението да бъде признат град Йерусалим за неделима столица на Израел, перспективите за постигане на трайно решение в процеса между палестинците и израелците заглъхнаха значително. Обвиненията от страна на Палестинската власт към Израел и САЩ, че нарушават резолюциите на ООН и нормите на международното право, традиционно срещат разбирането на по-голямата част от световната общност, а решението на американския президент не бе прието в рамките на Квартета нито от ООН, нито от ЕС или Русия.

И все пак от страна на Вашингтон беше направен опит да се действа от позицията на свършения факт. Решението на САЩ на практика блокира работата на Квартета, но бе предпоставка и за по-сериозна тенденция –

маргинализирането на Палестинската власт като законен представител на палестинския народ.

Това бързо бе използвано от радикалните палестински групировки и най-вече от „Хамас“, които в тон с пропагандната си реторика, че договореното в Осло е акт на национално предателство, призоваха за борба срещу Израел. Помним кризата от май 2021 г. – тя започна, след като „Хамас“ изстреля ракета срещу Йерусалим в „отговор“ на сблъсъците в Стария град, поемайки главната роля в „борбата за защита на Светите места“ в града.

В условията на политически, а и икономически ступор Палестинската власт засега остава на краката си единствено за сметка на подкрепата на традиционните си донори и политически съюзници, сред които ЕС, неговите държави членки и ООН играят основна роля. Допълнителен удар върху имиджа на мирния процес бяха и подписаните мирни споразумения между Израел и редица арабски държави, познати като Abraham Accords. Мирните договори на практика накараха много хора да си зададат въпроса:

Дали в крайна сметка фактите не надделяха над принципите и логиката на международното право?

И не наблюдаваме ли края на процеса? Доколко палестинска държава въобще е възможна? И ако не е възможна, то какво следва?

Опитите на участниците в Квартета да поддържат неговото съществуване в периода „Тръмп“ са белязани с много усилия, като едва след изборите в САЩ и встъпването в длъжност на новия държавен глава Джо Байдън форматът беше реанимиран. Връщането му на сцената на дипломацията обаче се оказа трудна задача. Политиката на свършените факти, за която стана дума по-горе, и процесите между Израел и арабските му съюзници продължиха да изместват фокуса от същината на проблема.

Членовете на Квартета търсеха начини да балансират между принципите, върху които почива форматът, и интересите на своите столици. Разговорите за среща на ниво министри и ръководители на Квартета бяха в ход. До 24 февруари 2022 г., когато решението на Москва да нахлуе в Украйна на практика сложи точка – и то за дълъг период – на този международно признат механизъм.

Русия е де факто изключена от участие в Квартета.

Определени столици смятат, че смисълът на това обединение е изчерпан и поради обстоятелствата и отсъствието на Русия следва то да бъде преформулирано или дори закрито. Съмнително е дали такова решение може да се вземе без санкцията на органа, създал Квартета – Съвета за сигурност, където едва ли Русия ще гласува „за“. Но това, че международната общност през очите на водещи държави е в настроение да приеме „политика на свършените факти“, би могло да доведе до сериозни последици.

Не може да не се признае обаче, че с началото на войната в Украйна Квартетът се намира в нова фаза на фактическа нефункционалност. Няма никаква възможност страните участнички да се съберат на една маса. Макар и това да бе единственият формат, който обединяваше Русия и САЩ по въпроса, че мирът в Близкия изток може да бъде постигнат единствено чрез преговори между засегнатите страни, независимо от опитите на трети страни да намерят начин да се наместят в процеса чрез алтернативни инициативи. Въпреки усилията на Франция, Египет, Йордания и Германия, идеята, известна като „Мюнхенски формат“, не успя да набере скорост и беше бламирана от самите Израел и Палестина.

Единственият член на Квартета, който има естествената роля и привилегия да е в контакт с враждуващите в момента Русия, ЕС и САЩ, е ООН.

Това е тежка и изключително отговорна задача. От първостепенна важност за офиса на ООН, воден от специалния представител на генералния секретар, е да запази принципите, заради които е създаден Квартетът, за да може той да продължи да функционира дори в условията на изолация на Москва. По този начин се съхранява идеята за ненарушимост на международно договорените принципи между основните участници в мирния процес. По въпроса за мира между Израел и Палестинската власт ООН има историческата отговорност да осигури континуитета във воденето на дипломация, за да се предотврати пренасянето на случващото се в Украйна върху други въпроси, свързани с мира, сигурността и стабилността в останалите точки на света.

Авторитетът на международните посредници не трябва да бъде поставян под съмнение, защото особено сега, след 24 февруари, светът се нуждае изключително много от него. Нито войната в Украйна, нито продължаващият вече 70 години конфликт в Близкия изток ще намерят своето решение с военни средства. Отделни представители в региона вече обсъждат по-директен подход, който евентуално ще канализира контактите директно с Израел и Палестина и ще привлече Египет и Йордания на масата на преговорите. Без ЕС и в отсъствието на ООН. Подобна инициатива е осъдена на неуспех.

В системата на международните отношения правото е основополагащ елемент, за да съществува ред. А центърът на тази система е ООН и неговите решения.

Относно перспективите пред един нов подход за разрешаване на кризата в Близкия изток трябва да се споменат само няколко детайла. За различията между Кайро и Аман по отношение на палестинския въпрос може много да се говори. Често се твърди, че Газа е грижа на Египет, а за Йордания остава Западният бряг. От друга страна, Палестинската власт едва ли ще  седне на масата на преговорите само с Израел. Палестинското правителство и президент се чувстват изключително некомфортно в момента и търсят мнението на традиционните си партньори. Те разбират, че при така стеклите се обстоятелства Москва не може да бъде контрапункт на никакви евентуални решения, насочени срещу интересите на палестинците. На среща с посланиците от Г7, състояла се преди дни в палестинската столица, прозвуча предупреждение: Палестинската власт трябва да знае, че връзките с Русия са нежелателни.

В Рамала се страхуват, че изкушението на израелското правителство да продължи с политиката на свършените факти би могло да нарасне, а с това – и перспективите за нова, много по-мащабна война с Израел. Кризата от май 2021 г., а и войните с радикалните палестински групировки и особено с „Хамас“ от 2006 г. насам биха могли да ни се сторят прелюдия към една много по-сериозна криза. Мнозина от палестинските лидери смятат, че на практика не е останала база за преговори. Усещането, че воюващите са водени от убеждението за „всичко или нищо“, не е само привилегия на войната в Украйна.

Подобен сценарий не може да бъде допускан.

Пренебрегването на дипломацията за сметка на аргументите на силата ще има пагубни последици. Историята на Европа нееднократно е доказвала това. Цената винаги е била и ще бъде непосилна.

Състоянието на мирния процес в Близкия изток може да е само частен случай, но ако се вгледаме в геополитическата карта на света след 1945 г., ще открием множество такива примери. В момента много хора анализират например възможните сценарии между страните в Южнокитайско море. Или относно съдбата на т.нар. Иранска сделка. И някак политическите шеги в сегашната ситуация не звучат смешно. Не е смешно и в Палестина.

Усещането за ерозия в механизма, заложен след 1945 г. чрез Съвета за сигурност на ООН и петте постоянни страни членки, се задълбочава. Още преди няколко години в анализ на една от тези членки се стига до извода, че от 2000 г. насам балансът на силите, в който от едната страна стоят САЩ и Великобритания, а от другата – Русия, е нарушен. Ако това е така, то необходимостта от изкуството на дипломацията е по-голяма от всякога.

Заглавна снимка: Пано от улична фотографска изложба до „Чекпойнт Чарли“, 6 март 2022 г. © Мирослав Зафиров. На оригиналната снимка (© LAB) са външните министри на ФРГ, ГДР, САЩ, Великобритания, СССР и Франция, както и двамата кметове на Източен и Западен Берлин по време на церемонията по демонтиране на известния контролно-пропускателен пункт в Берлин на 22 юни 1990 г. 

Източник

Янев падна. И усмивката на Кирил Петков изчезна

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/yanev-padna-i-usmivkata-na-kiril-petkov-izchezna/

В племената ритуалите за възмъжаване са болезнени – както и в политиката. Премиерът Кирил Петков вече изтърпява своята инициация. Публично поисканата оставка на министъра на отбраната Стефан Янев донесе на Петков овации, но и удари в гърба. Обновяването на кабинета става още преди да са изтекли първите 100 дни управление. Аргументите, които Петков днес представи, не оставят място за съмнение защо поиска оставката на най-близкия човек на президента, който управляваше държавата през почти цялата 2021 година.

Никой министър няма право на собствена външна политика, особено във Facebook. Никой министър не може да казва на правителството, че неговото оставане е функция на стабилността на правителството. Мой военен министър не може да използва думичката „операция“ вместо думичката „война“. Операция не може да се нарече, когато хиляди военнослужещи от едната и от другата страна вече са убити. Войници, които са по-малки от моята голяма дъщеря. Когато и тази нощ българско малцинство се обстрелва, когато и тази нощ българи в Киев се крият под мазетата, защото се страхуват, че техните домове ще бъдат взривени. Когато виждаме нещо, с което не сме съгласни, ние не можем да кажем, че българският интерес е да си мълчим. 

Кирил Петков

Идеята за оставката на Янев се роди първоначално в средите на „Демократична България“ – политическата сила с най-ясно изразени проевропейски и евро-атлантически позиции от четирите сили в управляващата коалиция. Проблемът е бил обсъждан с премиера и партньори от коалицията още в петък, 25 февруари. Това вероятно е станало след приемането на бюджета, когато Петков заяви пред журналисти, че оставката на Янев не е на дневен ред. Днес Ивайло Мирчев от ДБ определи искането за оставка като „закономерно“. Оставката е знак за партньорите на България в ЕС и НАТО, тъй като колебливите позиции на Янев относно дислоцирането на сили на Алианса и партньорските ангажименти на България (българският батальон, който така и още не се е строил) предизвикаха силен отзвук. Видимо положителен от страна на Москва, след като Руското посолство в България дори публикува позиция на военния министър на страницата си.

Вероятно ако войната в Украйна не беше настанала, Янев би могъл да запази поста. Но руската агресия изиска не просто от България, а от света да се разграничи от управляващия Русия режим, да го осъди и да избере позиция, която да не е снишена и беззъба. Изборът не е само избор срещу войната или в подкрепа на Путин. Изборът е цивилизационен: какво избираме – света на олигарсите, контролираната демокрация, потъпканите човешки права или сдружението на демократични държави и правовата държава. Анализатори предвиждат опити за дестабилизация на Балканите и изобщо на държави, разглеждани като част от постсъветското пространство – и не може да има колебания или отстъпление в позициите на управляващите държава членка на Алианса.

Дали Стефан Янев е имал същите позиции и когато е оглавявал Дирекция „Евро-атлантическа интеграция“ на Министерството на отбраната или когато е бил началник на Департамент „Tрансформации“ в Центъра на НАTО за борба c тероризма в Анкара, или от времето си на военен аташе в САЩ?

Факт е, че заради първата си позиция във Facebook срещу разполагане на сили на Алианса (войната още не бе започнала, но напрежението се покачваше) той бе леко скастрен от премиера. Заради идеята за българския батальон в противовес на разполагането на натовски сили нищо не последва, управляващите дори се съгласиха с него – макар да са наясно с „боеспособностите“ на българската армия. Заради упоритото избягване да назове войната в Украйна война – също, аргументирайки се, че цитира… Путин.

Не използвах думата „война“, а се позовах на това, което каза президентът Путин и се позовах на факта, че използването на думата „война“ трябва да е много специфично и отговорно. Никъде в официалния език на НАТО и ЕС няма документ, в който да е използвана думата „война“. Трябва внимателно да боравим с думите, защото след войната идва дипломацията.

Стефан Янев в „Панорама“, БНТ

Политологът Огнян Минчев го опроверга, цитирайки изявление на лидерите на НАТО, които на среща са призовали Путин да спре тази „безсмислена война“.

А зад кулисите въжето се опъваше. С позиция във Facebook часове преди премиерът Петков да обяви намерението си за смяна на военния министър, Стефан Янев заяви, че няма да подава оставка и оставя решението за това на коалиционните партньори; заяви, че ще бъде назначен „някой, който е по-отзивчив при прокарването на конкретни външни интереси при определянето на българския политически дневен ред“; обвърза оставката си с риск за националната сигурност.

Раздялата с Янев е ценностен избор, но също и необходим. Не може един министър да си позволи позиция, несъвместима с тази на правителството, към което принадлежи. Естественият изход е да си подаде сам оставката, вместо да пише позиции в социалните мрежи в качеството си на министър на отбраната. Стефан Янев може и да е смятал, че е недосегаем – като човек от неписаната квота на президента в това правителство. Но не е.

Дали това ще повлияе на стабилността на коалицията? Неизбежно, защото отваря фронт на управляващите с най-рейтинговия политик, какъвто е президентът. В период на несигурност, война на 400 км от България, висока инфлация и енергийна преса такъв фронт съвсем не е необходим и полезен. Вероятно Стефан Янев ще се върне като съветник на президента, какъвто беше, допреди да оглави първия служебен кабинет.

В разпространена от президентската институция позиция Радев коментира отстраняването на Янев ведно с предстоящия национален празник Трети март – в контекста на войната в Украйна и последствията за България и света.

Смяната на министъра на отбраната в разгара на военна криза в съседство е риск, отговорността за който ляга върху управляващата коалиция. В избора на министър мнозинството трябва да се ръководи от разбирането за суверенитет, професионална компетентност и способност да се отстоява българският интерес. 

Румен Радев

Премиерът Петков заяви, че има подкрепата на коалиционните партньори за оставката на Янев. Да видим. Не е тайна, че лидерката на единия партньор – Корнелия Нинова, която е и вицепремиер и министър на икономиката, марширува заедно с Костадин Костадинов и неговата „Възраждане“ в редиците на путинофилите. Проруската партия на Костадинов вече заяви, че ще иска оставката на целия кабинет заради политиката му спрямо „военния конфликт в Украйна“ – била в разрез с българския национален интерес. (Костадинов и Янев видимо говорят на един и същ език.)

Изборът на Нинова няма да е лесен. От една страна, тя е в нескрит конфликт с президента, но пък избирателите на БСП го подкрепят и одобряват решенията му. От друга страна, тя и нейният кръг вече консумират властта, чрез която се разплаща, и ще бъде непосилно да се откаже – ако реши да се заинати за оставката на Янев.

Решението, взето от Кирил Петков, няма да бъде оставено безнаказано от силите зад Стефан Янев и „Дондуков“ 2. В облъчваната с хибридните послания на руската пропаганда България мнозина споделят позициите на Янев и дори го хвалят за тях.

А Петков възмъжава в политиката. Най-напред изчезна усмивката му.

Заглавна снимка: © Правителството на Република България

Източник

В името на народа: Да живее правителството

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/v-imeto-na-naroda-da-zhivee-pravitelstvoto/

Представете си, че трябва да отсъдим как се е справило правителството в първите два месеца и половина на власт. Знаете как се прави. Аргументите на обвинението срещу аргументите на защитата. Ние, гражданите на България, сме съдебните заседатели, пълни с предразсъдъци, суетни, разгорещени от войната на Путин в Украйна, гневни от инфлацията, продължаващата зима и несигурността, която глобалните сътресения предизвикват в живота ни.

Противно на обичайния съдебен процес, ще започнем с аргументите на защитата.

I. ЕС, НАТО, Русия. Нито едно правителство от времената на напъпващата ни демокрация не е работило в толкова турбулентна външна среда още в първите си сто дни. Тежкият конфликт със Северна Македония, която България възпря по пътя ѝ към преговори за членство в ЕС, не носи позитиви. София изгуби преднина пред Скопие и позицията ѝ така и остана неразбрана в Брюксел и Вашингтон, които по различни канали оказват натиск за промяната ѝ.

Руското нахлуване в Украйна хвърли най-зависимата от руски газ и петрол и най-бедна държава в ЕС на скарата на инфлацията. Поскъпването започна от миналото лято, но агресията на режима в Москва вдигна цените на газа и петрола до небесата. „Добре дошли в един нов свят, в който скоро европейците ще плащат 2000 евро за кубичен метър газ!“, заплаши бившият премиер на Путин Дмитрий Медведев в Twitter, като вероятно е имал предвид за 1000 куб.м. На спотпазарите цената вече надскочи 1300 евро и доближи 1400. Петролът мина 100 долара за барел, инфлацията в България ще е двуцифрена, обедняването – сериозно. Същински коктейл „Молотов“, който взривява протести. Цялата щедрост на новия кабинет за пенсионерите, за социално подпомагане, компенсации за бизнеса и инвестиции, отива по дяволите.

II. Неопитност. Министрите с предишен опит в изпълнителната власт са твърде малко. Настоящата вицепремиерка Корнелия Нинова е била заместник-министър на икономиката; регионалният министър Гроздан Караджов – главен секретар на Министерството на транспорта и съобщенията; премиерът Кирил Петков, вицепремиерът Асен Василев и Бойко Рашков – служебни министри съответно на икономиката, на финансите и на вътрешните работи. Едно е безспорно: повечето имат опит в частния бизнес, което предполага предприемчивост и мениджърски умения. И макар и без административен опит, в изпълнителната власт никога не е имало хора с толкова впечатляващи биографии – като образование, умения, владеене на езици.

III. Наследството. ГЕРБ остави България в чакалнята на еврозоната, на подстъпите към Шенген, с метро и една цяла магистрала. Но ГЕРБ и другите преди тях създадоха задкулисието, на което повериха правораздаването, разкаляха държавата от корупция, бетонираха зависимости. Развиха енергийна инфраструктура, която да обслужва „Газпром“ и руските интереси (и дори уредиха да е на входните и източни точки на тръбите) – и не допуснаха друга, която да наруши този монопол, като интерконектора с Гърция например. От тази кота нула трудно се вдига мироздание.

IV. Четирима в коалицията. Коалицията е твърде голяма – „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“, „Демократична България“, „БСП за България“. В действителност три коалиции и една партия, обединени в управлението. Това е твърде сложна конфигурация, в която са преплетени различен тип подчинености и интереси. Необходимо е време, за да се изгради партньорство и доверие между участниците.

V. Президентът Радев. Държавният глава е менторът на това правителство и макар и да няма опасност той да го събори, евентуален провал ще засегне рейтинга му на най-харесван политик. Разбира се, в по-малка степен, отколкото на съпредседателите на проекта за Промяна – Кирил Петков и Асен Василев. Макар и критичен (в опит за надпартийност), президентът ще подкрепя управляващите заради предстоящата съдебна реформа и отстраняването на Гешев, както и заради местните избори догодина.

А сега – аргументите на обвинението.

I. ЕС, НАТО, Русия. Европейската комисия критикува българския План за възстановяване и устойчивост, с който не се справи нито служебният кабинет на Румен Радев, нито настоящият. Правителството на Кирил Петков и Асен Василев дори скри проектите и проведе обществено обсъждане, без да даде гласност на изпратената в Брюксел чернова. За някои от тях има съмнения за нездрав лобизъм – например за закупуването на нови влакове и твърде много батерии за съхранение на електроенергия. Управляващите са загърбили обещанията си за публичност и откритост и към Плана, по който България очаква малко над 6 млрд. еврогрантове, и по други проекти, свързани с енергетиката.

София среща трудности да комуникира с Брюксел наложеното на Северна Македония вето. (А гафът с публикуваната от Кирил Петков снимка на премиера с държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, от която бе изрязан македонският премиер Димитър Ковачевски, отне от ускорението на българо-македонските отношения, тон за което даде самият Петков.) Но кой всъщност е начело на този процес – премиерът или президентът, който не пропуска случай да напомни за червените линии, от които България няма да отстъпи по отношение на Северна Македония? Със сигурност обаче не е външната министърка Теодора Генчовска.

България се показва колеблив и несигурен партньор на НАТО (като Унгария) – и тон за това дава не кой да е, а министърът на отбраната Стефан Янев, избраник на президента. Някогашният бригаден генерал показва неотстъпчивост, когато става въпрос за американски войски в България, наричайки ги чужди, демонстрира боязливост да определи агресията в Украйна като война – и нежелание да назове Русия агресор. „Нарочно не говорим с войнствена риторика и неслучайно цитирах президента Путин, че това е специална операция, защото по този начин нито той, нито НАТО затварят вратата за дипломацията“, заяви Янев след заседание в парламента. Все едно НАТО разчита на България за дипломацията с Русия…

II. Неопитност. Присъствието на толкова хора от частния бизнес неизбежно води до лобизъм и конфликт на интереси – примерът с отстранения зам.-министър на транспорта Илия Илиев е показателен, макар че мотивът е, че не тича в темпото на промяната. Управлението не е тренировъчна зала, така че се налага да се учат бързо и в движение поради отговорностите, които имат, и обещанията, които дадоха. Действията им издават, че нямат намерение да правят същински промени. Тази година само ще раздават пари и ще поръчват одити и анализи. Догодина няма да се правят реформи заради местните избори. Ако стигнат до 2024-та – тогава пък е вотът за евродепутати и разбира се, също няма да ядосват избирателите. А 2025-та е последната година от редовния мандат – и по българска традиция пак не се правят реформи.

III. Наследството. Главният прокурор, както и цялата система от институции „бухалки“ е тежко наследство, но който се страхува от мечки, не ходи за гешевци в гората. Ако управляващите се провалят в битката си не просто за отстраняването на Иван Гешев, а за върховенство на правото, на следващи избори някои от коалицията няма да минат и 4%.

IV. Четирима в коалицията. Все още липсва синхрон между трите коалиции и партията на Слави Трифонов, които са обединили желанието си за власт. Липсват и сериозни опити да се постигне такъв. Договорените на преговорите за коалиционно споразумение експертни съвети, които да разрешават конфликтни въпроси, на практика не работят. Прононсираната от БСП за пореден път АЕЦ „Белене“ (също и от президента Радев) е отхвърлена от останалите. А от общата декларация на парламентарните групи на ПП, ИТН и ДБ, която осъди нахлуването на Русия в Украйна, БСП отсъства. Лидерката на социалистите и вицепремиерка Корнелия Нинова прокарва свои назначения на ключови позиции в изпълнителната власт, бетонирайки така председателското си място в БСП. Останалите се правят, че не забелязват популистките уклони и действия на Нинова в името на коалиционния мир, а и главно заради властта.

V. Президентът Радев. Колкото и да е висок, рейтингът на държавния глава не може да е основание редовно да прескача оградата на своите правомощия. Президентството има ясно определени функции по Конституция и не може да е втори, пардон, първи център на властта. Радев свика министри и спецслужби на „Дондуков“ 2 заради началото на войната в Украйна, но в изявлението си след срещата не осъжда действията на Русия, не заявява подкрепа за Украйна – само констатира пълномащабната операция и заявява, че е „абсолютно недопустимо“. На „Дондуков“ 1 премиерът обаче заявява, че „българското правителство остро осъжда агресията от Руската федерация към Украйна“.

А флиртът на Радев с едрия български бизнес при обиколките му из частни предприятия вече е съвсем видим. Същото правеше и Бойко Борисов. Но не и Кирил Петков, който пътува повече в чужбина, отколкото в България – било за участие в Мюнхенската конференция по сигурността, било за Европейския съвет. Докато визитите на президента навън съвсем оредяха.

В името на народа, тоест на нас, да гласуваме доверие на правителството да поживее още – за да му дадем шанс да изпълни някои от обещанията си. Но ако позицията срещу Русия е изпитание за единството в коалицията и в правителството, някои сили и министри от тази задруга трябва да си ходят. Иначе пак ще се окаже, че интерконекторът с Гърция не е готов, а НАТО разчита на полубатальон в България.

Заглавна снимка: © Министерският съвет

Източник

Катар може само частично да замени руските доставки на газ за ЕС

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/qatar-gas-eu/

Задълбочаването на кризата около Украйна и възможната допълнителна ескалация на напрежението, която би могла да доведе и до въоръжен сблъсък за пореден път, постави въпроса за енергийното обезпечаване на нуждите на Европа. В условия на директен конфликт доставките на природен газ от Русия за страните от ЕС ще бъдат силно затруднени, а в някои случаи биха могли и да спрат. През последните седмици се заговори за търсене на алтернативни източници на газ, като се споменава името на Катар.

Катар е вторият по големина износител на втечнен природен газ (ВПГ) в света (по някои оценки страната все още заема първото място към 2021 г. – б.а.). Доха е стратегически партньор на редица държави от семейството на водещите световни икономики, с договори за доставки за клиенти като Япония, Китай и Индия. С поведението си през последните десетилетия Катар си спечели репутацията на надежден и предвидим партньор и доставчик. За разлика от други производители, сред които и Русия, дори в условията на блокада от страна на своите съседи, започнала през 2017 г. и продължила почти пет години,

Катар не използва енергийните ресурси като средство за натиск.

Страната не забави и не промени условията на доставки на ВПГ, като дори при отсъстващи дипломатически отношения с Обединените арабски емирства Доха не прекрати достъпа на катарски газ към единствения в региона на Залива газопровод Dolphin, доставящ синьо гориво до ОАЕ и Оман. В знак на съпричастност през 2011 г. Катар достави допълнителни 4 млн. тона ВПГ на Япония, за да може Токио да посрещне енергийните си нужди след кризата с централата „Фукушима“. През 2021 г. Доха увеличи износа си и за Великобритания, която изпитваше трудности в енергийната сфера вследствие на Брекзит.

Достойнствата на Катар като производител и доставчик на газ са известни, но дали страната е в състояние да замени или компенсира руските доставки за ЕС, остава по-скоро неясно. Първи за този възможен сценарий заговориха във Вашингтон, изхождайки от вероятността Москва да намали или спре износа за Европа в случай на санкции срещу Русия. Опасенията, че енергийните доставки може да бъдат използвани като средство за натиск срещу ЕС и САЩ, са налице. Анализи в тази посока бяха направени от различни икономически и аналитични центрове в Европа и САЩ, като акцент се поставя на възможността

Катар да компенсира потенциалния недостиг на газ

чрез доставки в ограничени количества през терминалите за ВПГ в Европа и Великобритания. За да се осъществи това, следва да бъдат налице определени фактори, като налични свободни танкери и достатъчен капацитет на вече действащите терминали да поемат допълнителните количества в по-интензивен порядък. Не на последно място, следва да се има предвид и положението на азиатските пазари и потреблението на ВПГ там, където Катар вече има дългосрочни и стратегически договори с редица страни. В условията на постпандемично възстановяване от COVID-19 азиатските пазари бележат ръст, световните икономически гиганти изпитват остра нужда час по-скоро да бъдат възстановени доставките на стоки, което предполага и по-голямо потребление на енергийни ресурси в производството.

Друг важен елемент в политиката на доставки на Катар е и отдаваното предпочитание на дългосрочни договори с традиционни партньори. Тези договори със срок между 20 и 25 години Доха започна да подновява не толкова отдавна, като те имат ключово значение за страната, която – за разлика от периода преди 10 или 15 години, когато заемаше безусловно първо място на пазара на ВПГ – сега е в силна конкуренция със САЩ и Австралия. В този смисъл борбата за големите пазари в Югоизточна Азия, от една страна, е огромна, а от друга, Катар загуби пазара в САЩ след началото на добива на шистов газ в Северна Америка.

За Катар търговията с природен газ е въпрос на стратегически интерес и се прави по всички правила на бизнеса.

Износът и гарантираните доставки са и дял от стратегията за национална сигурност. Това пролича най-добре през 2017 г., когато ОАЕ, Саудитска Арабия и Бахрейн предприеха стъпки срещу Катар и въведоха блокада на страната. Първоначалният шок от случващото се бе туширан, след като стана ясно, че Доха не възнамерява да търси изход от кризата за сметка на намален износ. С това страната допълнително си спечели симпатиите на своите международни партньори.

В опит да разшири влиянието си днес Доха води преговори за доставка на газ и за Ирак. Доскоро двете страни трудно намираха общ език предвид политическите обстоятелства в Багдад, но днес са в диалог. Това не остава незабелязано в съседните на Катар страни, сред които Иран, както е известно, има особено влияние в Ирак. Някои анализатори смятат, че споразумение между Доха и Багдад ще постави началото на края на зависимостта от иранска електроенергия и внос на ирански газ. Тъй като Катар и Иран влизат в т.нар. газов ОПЕК (реално такъв съюз на страните производителки и износителки на природен газ не съществува – б.а.), и двете държави внимателно следят действията на своя конкурент.

За Европа доставките на синьо гориво са несъмнено ключови за оцеляването на икономиката ѝ.

Да се разчита на помощ единствено от Катар в случай на военен конфликт между Русия и Украйна е недалновидно.

Към днешна дата ЕС увеличава дела на употреба на природен газ не само поради икономически причини, но и като алтернатива на петрола и въглищата. Това води до повишаване на търсенето на природния ресурс за нуждите на бита и индустрията. На този фон големите находища на газ в Европа – в Нидерландия и Норвегия – намаляват своя капацитет, което води до по-голяма зависимост от вноса. Германия е най-големият потребител на вноса на руски газ и в случай че „Северен поток 2“ започне да функционира, делът на руските доставки ще достигне 40% (в момента е 30%). Тези обстоятелства карат Берлин да бъде внимателен в подхода си спрямо Москва и да търси изключително дипломатически подход за решаването на кризата с Украйна.

Други европейски държави, като Испания, Франция или Великобритания, поради своето географско местоположение и политика на енергийна диверсификация са по-скоро зависими от доставките на газ от Северна Африка и на ВПГ от САЩ и Катар. Предпочитанията към ВПГ на редица държави произтича и от факта, че за разлика от газопроводите, доставките по море са значително по-малко подложени на геополитически изпитания, подобни на кризата в Украйна.

В глобален план пазарът на ВПГ продължава да се разраства,

като на него (освен Катар, както бе посочено по-горе) водеща роля вече играят САЩ и Австралия, а и самата Русия. През 2021 г. Доха заяви намерението си да запази водещите си позиции на пазара на ВПГ, като до 2030 г. увеличи производството с до 70%, достигайки количества от 126 млн. тона за следващите няколко години. Съгласно изчисленията това би позволило на Доха да разполага с около 75 млн. тона газ, които емирството би могло да продава на т.нар. свободен пазар, без да е обвързано с дългосрочни договори. 75 млн. тона се равняват на около 100 млрд. куб. м газ, което е почти половината от съществуващия в момента в Европа годишен капацитет за внос на ВПГ в размер на 240 млрд. куб. м.

Дали и кога руският внос ще бъде компенсиран временно за сметка на Катар (ако въобще се стигне до такава инициатива), остава да видим. Дори и обявените намерения на Доха значително да увеличи добива не могат да успокоят пазарите и цените на електроенергията на европейския континент доказват това. Ако допуснем, че вносът на ВПГ от Катар се увеличи, Европа в момента разполага с 23 терминала, които гарантират вноса на въпросните около 240 млрд. куб. м газ, или 40% от общото потребление. Колко допълнително може да компенсира Катар, засега е неясно и няма индикации в тази посока.

Друг въпрос от изключителна важност в контекста на споровете в България за енергийната независимост и диверсификация е относно възможността някаква част от газа, който вероятно ще дойде чрез терминалите за ВПГ, да стигне до страната ни.

Заглавна снимка: Hannes Grobe / Wikimedia

Източник

Военни сделки без санкция на парламента? На някого много му се иска

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/voenni-sdelki-bez-sanktsiya-na-parlamenta/

Съгласни ли сте 2% от брутния вътрешен продукт на България да се изразходва за военни сделки без санкция на парламента? Това са над 2 млрд. лв., които ще се увеличават в следващите години, тъй като и БВП ще расте. За тази година проектобюджетът предвижда за отбрана да се изразходват 1,73% от БВП, тоест около 1,88 млрд. лв., от които близо 80% – за персонал.

Управляващата коалиция ще се опита да промени законите така, че въпросът да се уреди, тъй като настоящата законова уредба прекалено бави сключването на сделките, стана ясно след свикания тази седмица от президента Румен Радев Консултативен съвет за национална сигурност, поводът за който бе напрежението по оста Украйна–Русия–НАТО.

„Обсъжда се дали е възможно сделки за модернизация на армията за над 100 млн. лв. да могат да се сключват без санкцията на парламента“,

съобщи Десислава Атанасова (ГЕРБ) след заседанието на Консултативния съвет. Модернизацията на българските въоръжени сили бе основната тема в контекста на заплахата от военен конфликт в Украйна. Независимо как ще се развие този сблъсък, България поема курс към ускорено въоръжаване в името на повишаването на отбранителния си потенциал. Военните кръгове начело с президента използваха заплахата, за да се фокусират върху брадясалите проблеми на армията – остаряла техника, липса на кадри, но и на мотивация младежите да избират военната професия, забавени проекти за модернизация, в т.ч. прекратения за нова бойна машина за пехотата, и др.

Президентът съобщи, че на КСНС политическите сили са се съгласили още от 2023 г. България да отделя 2% от БВП за отбрана (както изисква НАТО) и правителството да разработи план за превъоръжаване до 2032 г. Освен това кабинетът ще предложи, а парламентът ще обсъди промени в нормативната уредба, които да позволят „ускоряване на процедурите, свързани с модернизацията на въоръжените сили и поддръжката на наличното въоръжение и техника; преодоляване на некомплекта от личен състав и издигане на престижа на военната професия“.

„Всички разбират, че при сегашното международно положение трябва да се подкрепят реформите в българската армия“, коментира след КСНС съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов.

Реформи – да, но в случая става въпрос единствено за пари, и то много пари.

За реформи в приетите на КСНС седем предложения изобщо не става и дума. Например за структурата на въоръжените сили, от която логично следват и проектите за превъоръжаване и модернизация. Тази тема, макар и повдигната на преговорите за коалиционно споразумение, някак изпадна от полезрението. Така въоръжените сили ще останат обременени с тежка бюрокрация – и непостижима численост от 43 000 души.

Впечатлението, което този КСНС остави, е, че президентът има водещата роля в политиката по отбраната и сигурността – макар тя да е прерогатив на правителството, независимо че държавният глава е главнокомандващ. Впрочем одобрените на 15 февруари предложения са идентични с приетите по време на преговорите за коалиционно споразумение. И там бяха препотвърдени 2% от БВП за отбрана, а Асен Василев, настоящ вицепремиер и министър на финансите, заяви тогава, че България ще спази ангажимента си към НАТО за достигане на този дял до 2024 г., но ще се направят разчети как точно да стане. Сега тези темпове се забързват и се иска още догодина това да е факт.

Сделките в отбраната и в енергетиката си приличат – те не са обикновени покупко-продажби, а геополитика; реализират се за дълъг период от време (изборът на изтребители за българската армия отне над 15 години) и са предмет на големи интереси и засилен лобизъм. Последният пример за това е развалената от Австралия сделка за 12 френски подводници с дизелови двигатели за над 56 млрд. евро и геополитическата буря, която предизвика – отзоваване на посланици, напрежение между Франция, САЩ и Австралия. Особено след като Канбера влезе в нов тихоокеански съюз със САЩ и Великобритания с цел възпиране на Китай в региона и поръча атомни подводници с американски и британски технологии.

В парламентарните демокрации такива сделки се одобряват от парламента.

В САЩ Конгресът разрешава на кого да продават оръжие американски компании. Гръцкият парламент одобрява проектите за нова военна техника, последният от които е купуване на три нови френски фрегати за 3 млрд. евро. Така е и в Румъния, Словакия, Полша и др.

В Германия всяка програма за развитие и обществени поръчки за над 25 млн. евро трябва да бъде одобрена от парламентарната бюджетна комисия. Сред тези програми, получили зелена светлина през 2021 г., е например разработване на подводници тип 212 CD и бъдеща военноморска ударна ракета, придобиване на нови хеликоптери NH-90Sea Lion и Sea Tiger, P-8A Poseidon MPA, разузнавателни кораби, модернизация на системите за миноносци и др.

В България, с аргумента за лошото състояние на армията и външните заплахи, се иска парламентът да бъде отрязан при вземане на толкова важни решения, като отбранителния потенциал. За да вървят по-бързо сделките…

Според Конституцията част от компетенциите на Народното събрание са следните: „… решава въпросите за обявяване на война и за сключване на мир; разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея; обявява военно или друго извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея по предложение на президента или на Министерския съвет“.

Военните сделки не може и не трябва да остават извън пленарната зала не само защото България е парламентарна република, но и защото са компонент от голямата шахматна дъска. Подобни решения не би трябвало да се ограничават до правителството и президента или до двете институции заедно.

Какво следва, ако законът се промени и сделки за над 100 млн. лв. няма да се одобряват от Народното събрание?

Настоящият военен министър Стефан Янев, личен кадър на президента в правителството, ще взема решения заедно с един тесен кръг, в който несъмнено ще бъде и Румен Радев (неофициално, разбира се), не просто за милиони, а за милиарди. За същото, но в областта на пътното строителство, ГЕРБ и Бойко Борисов са под сериозни подозрения за корупция – заради раздадените милиарди чрез инхаус процедури.

Много контракти за преоборудване, ремонти и други, свързани с българската армия, се движеха съобразно интересите на конкретните управляващи и техните лобисти. Договорите за транспортни хеликоптери, транспортни самолети, фрегати втора ръка и др., сключени от правителството на Сакскобургготски и кабинета на тройната коалиция начело със Станишев, са „образци“ в това отношение.

На преговорите за коалиционно споразумение бе договорено до края на 2022 г. правителството да подготви нова програма за превъоръжаване с хоризонт от 10 години, която да бъде одобрена от Народното събрание. В интерес на данъкоплатците е да бъде комбинирана и със структура на въоръжените сили, за да е ясно каква армия е необходима на България – да е в състояние да осъществява „въоръжена защита на териториалната цялост и независимостта на държавата“ и да изпълнява съюзни ангажименти в рамките на НАТО. Няма съмнение, че настоящата армия не може да се справи с нито едно от двете.

Радикалното превъоръжаване и модернизация без модернизация на структурата и кадровото обезпечаване вършат работа единствено на оръжейните производители и лобистите за сделките. А парламентът не може и не бива да бъде отстраняван от тях.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на пресконференцията след КСНС / Facebook страницата на президента Румен Радев

Източник

Не дрънчи на война, а на копейки

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ne-drunchi-na-voyna-a-na-kopeyki/

Министър-председателят Кирил Петков е прав, когато казва, че „явно напрежението се вдига, но не дрънчи на война“. В България много по-силно дрънчи онова, което така и не бе дефинирано като заплаха от институции и управляващи – руската хибридна война, която е в апогея си от 2014-та, годината на анексията на Крим и сепаратистките републики в Източна Украйна, както и на санкциите срещу Русия.

Антинатовската и анти-САЩ пропаганда, която оттогава все по-отчетливо кънти от различни български медии и „говорещи глави“, бе улеснена от липсата на категорична позиция на българските правителства – независимо дали начело е Пламен Орешарски, или Бойко Борисов – относно действията на Русия в Украйна. Вече се чува и от трибуната на Народното събрание, с цялата си гарнитура в типичен максимално опростенчески стил – безпомощната Европа и изобщо проваленият Запад; „чуждите войски“ от НАТО, чиято марионетка е България, и изобщо войнолюбците от Алианса, от които „идва напрежението с Русия“. И лидерът на представената вече в парламента партия „Възраждане“ Костадин Костадинов иска референдум за излизане от НАТО, чийто член България избра да е преди 18 години. За същото настояваше преди време и Николай Малинов от Национално движение „Русофили“.

Геополитическото напрежение днес обаче изисква от София да спре с въртеливите движения във външната си политика в стила на един вече бивш премиер. Бойко Борисов се гордееше с уменията си да обслужва и едната, и другата велика сила и дори твърдеше, че може да го прави едновременно. (Но май повече го теглеше към Русия…)

В сряда 47-мият парламент изслуша премиера, министрите на отбраната и на външните работи – Стефан Янев и Теодора Генчовска, и на закрити врата – директорите на спецслужбите, заради напрежението по оста Русия–Украйна–НАТО. В крайна сметка заявеното от премиера е, че правителството е решило да акцентира в българската позиция „в посока деескалация на напрежението между НАТО и Руската федерация“. Какви изводи може да се направят?

Първо, позицията на България много закъсня.

За повишаване на напрежението между Москва и Киев се говори от поне четири месеца, тоест от времето, когато Янев беше служебен премиер. Но нито той, нито президентът Румен Радев, който го назначи, поставиха тази тема в дневния ред и тя отсъстваше и от заседанията на Консултативния съвет по национална сигурност към президента, и от тези на Съвета по сигурността към Министерския съвет. Като служебен премиер Янев свика Съвета заради корупцията, мигрантската вълна от Афганистан, но не и заради непосредствената заплаха за националната сигурност, каквато би бил един конфликт в Черно море и Украйна.

Още от 2014 г. България е силно обезпокоена от напрежението по източния фланг, каза вчера в парламента външната министърка. Ако е имало такова безпокойство, било е твърде дискретно проявено. Българската позиция, заявена след КСНС при президента Росен Плевнелиев през март 2014 г. и приета от всички политически сили с изключение на „Атака“, бе, че референдумът в Крим е незаконен (чиито резултати станаха формален аргумент за Москва да анексира украинския полуостров). Позиция на парламента обаче нямаше. По-късно и тогавашният премиер Орешарски, и следващият – Борисов, се обявиха за отпадане на санкциите срещу Русия. Както впрочем и президентът Румен Радев, който в кампанията за втория си мандат каза: „Крим в момента е руски, какъв да е!“

Второ, проличаха отново разногласия в правителството по темата за Русия.

Те станаха видими още с онази позиция на Стефан Янев във Facebook, в която той се обяви срещу дислоцирането на войски на НАТО в България. Тя предизвика международен отзвук, а Руското посолство в България я сподели във Facebook акаунта си. Премиерът Петков я коригира – не била официална за правителството, но разнобоят отново се усети. Категоричността на премиера пред депутатите контрастира с уклончивостта на военния министър, който преповтори, макар и с други думи, онова си по-раншно мнение.

Позицията на българското правителство е много ясна и изчистена – да сме конструктивен съюзник в НАТО, отговорен член и партньор на ЕС, с предвидима и ясно декларирана позиция, и никой не трябва да се упражнява по тази тема. 

Кирил Петков

Не се предвижда приемането на сухопътни войски на съюзниците от НАТО у нас, вместо това ще се създаде батальон, който да може да бъде изпращан и в чужбина за учения на НАТО… съответно неговото командване и управление, командната верига в посока обмен на информация с военните органи на НАТО, ще става през национални комуникационни канали.

Стефан Янев

В изявлението си пред парламента Янев пресоли манджата: „Нито един български войник няма да вземе участие в конфликт или операция на територията на Украйна или друга държава, без тези решения да бъдат взети в тази зала – на Народното събрание.“ Ама разбира се, че е така и без министърът на президента да го обещае – повелява го Конституцията, чл. 84, т. 11: „Народното събрание разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея.“ С решение на 39-тото НС в Ирак бе изпратен български контингент в състава на Многонационалните сили, пак парламентът одобри участие на България в мисията на Международните стабилизиращи сили в Афганистан…

Но американската телевизия Си Ен Ен информира, че България, Румъния и Унгария обсъждат разполагане на американски военни преди евентуална руска интервенция в Украйна. Става въпрос за контингенти от по 1000 души във всяка от трите държави. А БНР предаде, че България не желае американски натовски войници, но е готова да приеме например френски. Предстои решението да бъде взето. Но ако българските управляващи се боят да кажат на обществото, че НАТО, без значение каква е националността на контингента, гарантира сигурността на България, значи руските проводници са си свършили работата.

Трето, във фокуса попаднаха отбранителните способности на българската армия и инвестициите в сигурност –

не само заради укрепване на слабото звено на югоизточния фланг на НАТО. За тях говори, освен премиерът, и съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов.

Ние трябва да инвестираме в собствена отбрана. Трябва да инвестираме целенасочено и последователно в сфери като енергетиката, киберсигурността, състоянието на службите и институции, от които зависи националната сигурност. Това включва и борбата с корупцията, която винаги е била огромен портал, през който чужди влияния, основно руски, са влизали в България.

Христо Иванов

Но това също така означава, че министърът на отбраната не може да решава за закупуване на две подводници втора ръка, без управляващата коалиция да е решила и одобрила кои от проектите за модернизация и превъоръжаване на армията са приоритетни. А за подводници преговаряше още военният министър Каракачанов от третото правителство на Борисов.

Четвърто, българското малцинство в Украйна дали е във фокуса на българската външна политика –

в контекста на ескалацията на напрежение? Става въпрос за около 250 000 българи, към които никой не прояви интерес по време на изслушването на премиера и министрите. Правителството съобщи, че има готовност да изпрати самолет в Украйна за българските дипломати и семействата им. В деня след изслушването външната министърка Теодора Генчовска на пресконференция съобщи, че от две седмици са в контакт с Българското посолство в Украйна и към този момент няма проявено желание за евакуация, но „плановете за евакуация са актуализирани“ и при необходимост „партньорите от НАТО ще осигурят логистика“, каза Генчовска.

По БНР тази седмица политологът Огнян Минчев коментира, че се води пропаганда с цел да се убедят българските граждани, че всяко наше пълноценно участие в структурите на НАТО е насочено против българския национален интерес, защото ще ни вкара в конфликт с Русия. Тази пропаганда няма да стихне, напротив. Разполагането на натовски контингент ще бъде употребено, също както и робската енергийна зависимост от Москва, ненарушена от никое правителство досега.

Дрънчи на копейки.

Заглавна снимка: Министърът на отбраната Стефан Янев по време на изслушването в парламента на 25 януари 2022 г. Стопкадър от видеорепортаж на Debati.bg

Източник

Със или без Нинова, БСП е обречена да се стопява

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/sus-ili-bez-ninova-bsp-e-obrechena-da-se-stopyava/

Заседанието от миналата събота на 50-тия Конгрес на БСП съвсем не мина в юбилеен дух: декорите бяха бутафорни, а говоренето в огромната зала на НДК – помпозно, клиширано и безсмислено. Опитите провалът на партията на последните избори да се представи като успех бяха унизително глупави. Делегат от Хасково нарече БСП опитен гросмайстор, който е финализирал успешно партия шах с участието си във властта. Александър Симов, един от т.нар. преторианци на Нинова, изтърси, че БСП не била идейно подменена, а продължавала да бъде ярка, лява и запомняща се партия. Кое от това е вярно?

Единственият опонент на Нинова от партията Крум Зарков определи случилото се като фарс. Преди форума председателят на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев нарече резултатите от последните избори „катастрофа“ и заяви, че ако оставката на Корнелия Нинова не се препотвърди от делегатите, това в очите на избирателите ще изглежда гротескно и ще бъде прието като неглижиране на вота им. Евродепутатката Елена Йончева, която е сред най-яростните критици на Нинова, заяви в предаването „Неделя 150“ по БНР: „Конгресът беше срамен и режисиран, хвърли БСП в категорията на маргиналните партии. Конгресът нямаше връзка с реалността. На Конгреса не получихме отговор на въпроса защо изгубихме доверието на 800 000 души.“

В крайна сметка Корнелия Нинова запази властта си в партията, а така – и позицията си на вицепремиер. С друг председател социалистите можеха да свалят доверието си от нея и да издигнат за вицепремиер ново лице – мотиви винаги ще се намерят. Сега Нинова може спокойно да продължи да се обгражда и в министерството с послушковци и дори да раздава постове като индулгенции на свои покаяли се партийни врагове. Може да продължи да наказва непреклонните, дори да ги изхвърля от партията, както направи с Кирил Добрев, с пловдивския олигарх Георги Гергов и с други свои другари.

Анализаторите, идейните противници на Корнелия Нинова и приближените ѝ в БСП ще продължат (и по инерция) още известно време да коментират събитието и евентуалните му последици за партията столетница. За разцепването ѝ и за необходимостта от създаване на нова и автентична лява партия, от която в България имало нужда, заговориха изхабени политици като Михаил Миков, който не беше запомнен с нищо по време на краткия му престой на върха на БСП.

Но това не е първото „време разделно“ в средите на българските социалисти.

Преди осем години знакови фигури в левицата, като бившия президент Георги Първанов, Румен Петков, Евгений Жеков и други, създадоха отначало идейна платформа в БСП, която след изключването им от партията превърнаха в нов политически проект под името „Алтернатива за българско възраждане“ (АБВ). Новата партия беше обявена за борец срещу задкулисието в политиката, срещу лобизма и подмяната на легитимните демократични механизми при вземането на политически и управленски решения и при назначаването на кадри. А всъщност АБВ се появи в резултат от конфликта между Сергей Станишев и Георги Първанов, когато първият беше премиер на кабинета на тройната коалиция, а президентът – неин архитект.

През 2014 г. АБВ дори участва в управлението на страната, след като гарантира парламентарното мнозинство по време на втория коалиционен кабинет на Бойко Борисов. Тогава Ивайло Калфин от партията стана четвъртият вицепремиер в правителството на ГЕРБ и Реформаторския блок. През пролетта на 2016 г. Калфин подаде оставка, а от АБВ обявиха, че оттеглят подкрепата си за парламентарното мнозинство и кабинета. Това „съвсем случайно“ съвпадна с избора на Корнелия Нинова за председател на БСП на 8 май същата година, когато тя спечели с 6 гласа лидерската битка срещу Михаил Миков. И вече беше дала знак, че е склонна да подаде ръка на отцепниците от АБВ, ако заблудените овце се върнат в стадото.

Дали сега ще има ново разцепване на партийния кораб, което този път може окончателно да го потопи, няма смисъл да се гадае. Защото ако се случи, всички неизбежно ще го разберем. Макар че една анкета сред социалистите вероятно би показала, че те възприемат партията си като безсмъртна…

По-важният въпрос, който доминира в този сюжет, е

дали лидерът носи цялата вина и отговорност за драматичния разгром на БСП на последните парламентарни избори през ноември 2021 г.

За да се отговори сравнително смислено на този въпрос, е нужно да се вгледаме в графиката на доверието към левицата в годините на Прехода и да проследим нейните пикове и спадове. И тогава да правим изводи.

Графика

Първият голям срив в доверието към БСП дойде след втория кабинет на Андрей Луканов. Той управлява само няколко месеца, на практика докара държавата до банкрут и спря да обслужва външния ѝ дълг. След т.нар. Луканова зима, изборите през 1991 г. бяха спечелени от СДС, а социалистическата партия изгуби над един милион гласоподаватели. Но властта на практика беше още в ръцете на бившите комунисти и твърде скоро Държавна сигурност чрез ДПС свали правителството на Филип Димитров.

По време на управлението на кабинета „Беров“, съставен с мандата на ДПС, бяха поставени основите на паралелната държава и на организираната престъпност, създадоха се силовите групировки и финансовите пирамиди, с които започна ограбването на българските граждани. Впоследствие БСП начело с Жан Виденов спечели парламентарните избори през 1994 г. и получи близо 2,26 млн. от гласовете на избирателите. Но правителството му изкара половин мандат и падна. Тогавашният Министерски съвет се оказа с рекорден брой агенти от Държавна сигурност – през 2001 г. Комисията по досиетата съобщи, че за 22 лица в състава му са открити данни за сътрудничество с ДС и Разузнавателното управление на Генералния щаб, от които за 11 души има безспорни доказателства. Самият премиер с прякор Дунав е бил съдържател на явочна квартира в Пловдив.

След т.нар. Виденова зима, на изборите през 1997 г., когато лидер на БСП вече е Георги Първанов, изборният резултат за партията е драматичен.

Гласовете за нея вече са близо два пъти и половина по-малко, отколкото на предишния вот.

Уплашени от успешния мандат на ОДС и правителството на Иван Костов, определени среди организират завръщането на Симеон Сакскобургготски в България. Със създаденото национално движение на негово име (НДСВ) той спечели изборите през 2001 г., стана първият в света монарх премиер в парламентарна република и създаде най-непрозрачната коалиция заедно с ДПС и „Новото време“. Сакскобургготски спря и отварянето на досиетата на Държавна сигурност, а бившите агенти се радваха на особена почит по време на неговия мандат. През 2001 г. БСП понесе сериозна загуба – партията за първи път в годините на Прехода падна до резултат малко над 783 000 гласа. Лидер тогава е вече Сергей Станишев, а неочаквано същата година Георги Първанов спечели изборите за президент.

През 2005 г. БСП за последен път получи доверието на повече от един милион избиратели и с близо 1,13 млн. гласа стана първа политическа сила в страната. След управлението на тройната коалиция и кабинета на Сергей Станишев още два пъти БСП успя да вдигне резултатите си на избори – на предсрочните през 2013 г. (след оставката на първия кабинет „Борисов“) и през 2017 г., когато левицата, вече начело с Корнелия Нинова, спечели 80 места в парламента. Но така и не успя да прескочи границата от един милион гласа.

За последните три десетилетия левицата катастрофира няколко пъти на избори. През 2014 г., когато протестиращите срещу модела #КОЙ свалиха правителството на БСП и ДПС с премиер Пламен Орешарски, социалистите паднаха до резултат от около половин милион гласа. А на последните три парламентарни избори през 2021 г. резултатите за социалистическата партия постепенно се сриват, за да стигнат до 267 817 гласа на вота през ноември.

Нинова безспорно има отношение към погрома на левицата, но би било повърхностно той да бъде обяснен само с нейното лидерство в БСП.

Корнелия Нинова може и да е влюбена във властта и напълно способна да прегази хората, които се опитват да ѝ я измъкнат от ръцете, както я описват нейни опоненти. Лица от обкръжението ѝ изглеждат като апаратчици от епохата на социализма и беше странно да видим компрометирани бивши министри, като Емилия Масларова и Румен Гечев, на коалиционните преговори за кабинет в качеството им на експерти. И в листите за изборите, и в подреждането им, и в разприте за това кой да ги води, се видя, че Нинова не действа принципно, а дава преднина на клакьорите и на тези, които ѝ угодничат. Програмата на БСП „Визия за България“ пък се оказа скучен, безидеен и лишен от всякаква визия документ за управлението на страната. И така нататък…

Но нали БСП не е пирамидална, вождистка партия? Защо ръководството ѝ проспа лидерските грешки на Нинова? От конформизъм, ленивост, безразличие? Които познават партията отвътре, интригите, битките за надмощие, лобитата – да кажат.

За външните наблюдатели обаче е ясно, че БСП ще продължи да върви надолу, защото:

БСП не се отказа от комунистическото си минало и наследство, а прие цялата история на тоталитарната БКП за своя. И като знак за това Корнелия Нинова и другарите ѝ продължават да се покланят ритуално на гроба на Тодор Живков в Правец.

БСП не осъди престъпленията на бившия режим. Не се извини за жертвите на Народния съд, за издевателствата и убийствата в лагерите, за унищожаването на елита на нацията ни след преврата на 9 септември 1944 г. Не поиска искрено прошка от българските мюсюлмани заради т.нар. Възродителен процес. (Извинението на Сергей Станишев и целувката на Местан на Орлов мост през 2014 г. не изпратиха ясни послания към малцинството.)

БСП не прекъсва и до днес обвързаността си с бившите тайни служби на тоталитарната държава.

БСП продължава да нарича съветската окупация на България „освобождение“ и да бъде „пета колона“ на Русия и днес.

Но най-важното е, че БСП не е нито лява, нито социална партия.

И доказателство за това са не само милионерите и олигарсите в нея, но и политиката ѝ в данъчната, пенсионната и социалната сфера. А всяко нейно правителство или е катастрофирало (Луканов, Виденов), или е управлявало непрозрачно и силно зависимо от дълбоката държава (Станишев, Орешарски).

Партията ще продължи да губи електорална подкрепа, защото няма какво да предложи на избирателите си. А и защото, както видяхме, не позволява смяна на поколенията в ръководството си. БСП, както и останалите партии, създадени от матрицата на Прехода, ще изчезнат или ще продължат да съществуват като маргинални организации без влияние в политиката. И това е неизбежно.

Заглавна снимка: Корнелия Нинова изнася политически доклад пред Конгреса на БСП на 22 януари 2022 г. Стопкадър от видеоклип на БСТВ

Източник

Новият архитектурен традиционализъм

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/noviyat-arhitekturen-traditsionalizum/

В един от началните моменти на филма „Брекзит“ от 2019 г. Бенедикт Къмбърбач (в ролята на британския политически стратег Доминик Къмингс) се опитва да измисли най-добрия слоган на кампанията за напускане на Великобритания от Европейския съюз, която той ръководи. Ясно му е вече, че ключовата дума е контрол, но оттам нататък всяка фраза звучи някак кухо. До един момент, в който не добавя нов смисъл – „Да си върнем контрола!“ (Take Back Control!). Да си върнеш нещо, обяснява той във филма, означава, че то е твое по право, а е било отнето.

Толкова много от нашето разбиране кои сме, идва от носталгичната представа за собственото ни минало – онези истории и митове, които си разказваме един на друг. „Обикновено ги мразя, те спират прогреса – казва Къмингс от екрана, – но в този случай нека ги използваме. Да се хванем за идеята, че искаме да се върнем обратно във времето, когато сме си знаели мястото, когато нещата са били прости и ясни.“

Светът на политиката се промени рязко през 2016 г., но не по-малко се промени и светът на архитектурата. През 2016 г. кампанията „Да си върнем контрола!“ победи на референдума за излизане на Великобритания от ЕС и защото успя да въздейства на първичните емоции на хората. Не много по-различни са целите и на всички архитектурни организации, инициативи и групи в социалните мрежи, които искат архитектурата да се върне обратно към „корените си“, към „традициите“ и към „истинската красота от миналото“. След 2016 г. те станаха още по-активни и видими. Очевидно беше, че и архитектурата влиза в поредната неоконсервативна вълна.

Architectural Revival

Architectural Revival е точно такова място, където границата 2016 г. проличава много ярко. Създадена през 2012 г. в Twitter и Facebook, тази британска инициатива громи модернизма и съвременната архитектура и печели хиляди лайкове с колажи „преди и след“ на сгради и градове и с патетични лозунги като „Традицията е красота“ и „Във времена на ширеща се грозота едно произведение на красотата е акт на съпротива“.

Интересното е, че последователите ѝ започват рязко да растат именно между 2016 и 2017 г., когато се утрояват до около 110 000. След това нещата утихват, постовете на Architectural Revival се разреждат, а през последната година дори попадат под ударите на новата политика на социалните мрежи. „Facebook забрани споделянето на постовете ни. Популяризирането на красотата, традицията, изкуството и архитектурата явно е против „стандартите на общността“, жалват се от инициативата в коментар под своя публикация от 10 февруари 2021 г. Към момента последователите на Architectural Revival са малко над 100 000 в Twitter и около 148 000 във Facebook – тоест забавянето е видимо.

Но не са само британските архитектурни неотрадиционалисти.

La Table Ronde de l’Architecture

Докато Architectural Revival изглежда като страница, поддържана от кисели консерватори, облечени в костюми от туид и мърморещи в някой ветровит стар британски замък срещу модернизма и липсата на орнаменти и гипсови декорации, срещу съвременното изкуство и либералните слободии на ЕС, то белгийската инициатива La Table Ronde de l’Architecture има съвсем друг имидж.

Създадена през 2017 г. от току-що завършили студенти и основно млади архитекти, тази неправителствена организация изглежда свежа и естествена. Едновременно консервативна и млада. Тя организира международни летни училища по „класическа и традиционна архитектура“, споделя добри примери за имитативно възстановяване на градски зони по подобие на съответния важен и архитектурно най-красив период от миналото и разбира се, споделя култа на всички неотрадиционалисти към прединдустриалното занаятчийско майсторство и „красотата на орнамента“. La Table Ronde de l’Architecture не просто наблюдава и образова, но и действа – организира собствени контраконкурси за емблематични сгради в центъра на Брюксел, за да покаже как например може по-добре и „по-красиво“ да се трансформират кулите на модернизма от 60-те години на миналия век.

„Традицията не е ретроградна, напротив. Традицията трябва да води нашите мисли и моливи, без да ни пречи да вървим с уверена стъпка напред в нашия век“, твърдят тези млади белгийски архитекти. Сред водещите точки в мисията си те изброяват: на всяка цена да защитаваме, консервираме, адаптираме и връщаме обратно към живот традиционните сгради; да учим на естетическите и техническите принципи на традиционната архитектура, конструкции и градско планиране, защото само те могат да осигурят дълъг живот на нашата среда; да защитаваме архитектурната идентичност на регионите; да защитаваме природата.

Всъщност повечето неща, които La Table Ronde de l’Architecture казват, на пръв поглед са смислени. Да, модернизмът унифицира центровете на градовете ни, издигна кули от бетон, стъкло и стомана и индустриализира жилищната архитектура напук на вековното занаятчийско майсторство. Да, глобализацията разсече провинцията с магистрали и виадукти и обезличи местната идентичност. Да, ХХ век остави сгради с огромен въглероден отпечатък и да, добре е да пазим природата, да защитаваме наследството, да консервираме и адаптираме наследената архитектура. Всички искаме красива, хуманна и устойчива архитектура.

Има обаче някаква неясна, тихо процеждаща се опасност в думите на белгийското сдружение и всички подобни нему неотрадиционалисти, които можем да открием във все повече европейски страни. Те изкусно манипулират архитектурния разказ, смесват леви ценности с дясноконсервативни архитектурни образи и влияят на емоциите, изкривявайки смисъла на изграждането на пространства и среда в полза на обществото. И така бавно преставаме да правим разлика между думите на крайни неонационалисти, които обвиняват архитектурата на модернизма в комунистическа грозота, и либералното желание на Европейската комисия чрез инициативата „Нов европейски Баухаус“ да гради „красиво и устойчиво бъдеще“ на всички европейски страни – заедно. А „Баухаус“, знаем, е и символ на архитектурния модернизъм.

Българският случай

У нас европейският неотрадиционализъм е висока топка. Всичко все още опира до първичен антикомунизъм и дребен балкански национализъм (за справка: събарянето на паметника „1300 години България“ пред НДК в София през юли 2017 г. и поставянето на неговото място на бронзов лъв, който държи щит с карта на една хипертрофирала България).

Все пак има и хора, които следят световните тенденции. През октомври 2019 г. журналистът Николай Облаков, редактор в онлайн платформата „Консерваторъ“, публикува един колаж „преди и след“, тип Architectural Revival – на централен площад в Будапеща, където на мястото на една (вярно, не особено привлекателна) модернистична сграда с растерна фасада се строи чисто нов еклектизъм, зает от годините някъде около края на XIX век. „Бих гласувал за този кандидат-кмет на София, който направи подобно нещо със сградата на „Раковска“, в която се помещава Европейската комисия“, коментира Облаков в своя пост.

Сградата на Европейската комисия в София сама по себе си е архитектурно недоразумение – завършена през 2010 г., тя е очевидно копие на Hearst Tower в Манхатън на Норман Фостър, само че поорязана във височина и блокираща трагично улицата. Разрушаването на една сграда обаче и построяването на нейно място на нова, но с дизайн от началото на миналия век, е свръхконсерватизъм, както уместно отбелязаха архитекти и екоактивисти в коментари. Нелепо е това да се промотира като начин за подобряване на градската среда.

Архитектурният неотрадиционализъм

Всъщност това, което се оформя днес, е един самопровъзгласил се (основно в социалните мрежи) нов архитектурен стил – архитектурен неотрадиционализъм. Аrchitectural revival не е случайно избран термин. „Ривайвъл“ в архитектурната история наричаме всички онези неостилове – неоготика (gothic revival), неокласицизъм, неороманска, необарокова, неоренесансова и прочее архитектури, чийто еклектизъм бележи XIX и началото на ХХ век и срещу чиято имитативност, ретроградност и безпринципност излизат на война архитектурните авангарди и модернизмът след Първата световна война.

Именно това обаче е любимият исторически период на нашите нови архитектурни традиционалисти. Всички те реферират към един особен момент на стилов плурализъм от края на XIX и началото на XX век – годините на либерална буржоазна Европа, която се чувства добре в тези сгради и ги размножава навсякъде по света, включително от позицията си на колониална сила. Това е времето на архитектурната еклектика, когато имаме както научно-технически прогрес и нови тенденции, така и романтично връщане назад към архитектурната история и стиловете на отминали епохи.

Но традицията не е стил. Тя е нещо ефимерно и силно манипулативно – онази носталгична представа за собственото ни минало от „Да си върнем контрола!“, която възпалява емоциите, особено в моменти на кризи, политически изпитания или разгромяване на националната идея. Представата, че ценна е само старата предвоенна София или викторианската Англия, или Берлин на Хоенцолерите, е много далеч от либерализма на късния XIX век – с целия му неокласицизъм и еклектика, срещу които модернистите се изправят.

Освен това антимодернизмът е опасна кауза. За добро или лошо, модернизмът (особено следвоенният) постави архитектурата в служба на хората – на всички хора. И на онези, които управляват държавите, и на онези, които живеят в коптори и за които най-бързият начин да получат хигиенично жилище е индустриализираното панелно строителство. Разбира се, като всяка утопия, и модернистката се проваля. Днес обаче наблюдаваме една нова атака, насочена не само срещу естетическите провали на архитектурния модернизъм, срещу неговата арогантност и безпрекословност, но и срещу неговия универсализъм, глобализъм, космополитизъм.

Модернизмът много сбърка, когато се опита да заличи всичко старо и да започне начисто. Хората никога не са готови на това. Но е еднакво зле да сриваш стари исторически центрове, за да построиш кутии от бетон и стъкло, и да унищожаваш цял дял от архитектурата (и гигантски период от историята), като „възстановяваш традицията“.

През 2016–2017 г. изглеждаше, че новият архитектурен консерватизъм е на път да роди чудовища, а действие второ тепърва предстои. Всъщност разрушаванията на бруталистки бетон, растерни кули и социални жилища от онзи егалитарен следвоенен архитектурен период продължават, но дебатът сякаш утихна. Глобалният свят отстъпи на малките държави и на локалното справяне с проблемите – граница по граница, област по област. И някак пропускаме факта, че безсмислените стилови войни и псевдотрадиционализмът прикриват тъмен национализъм и пречат да отстояваме архитектурата и всичките нейни възможни езици, както беше написал британският архитект постмодернист Сам Джейкъбс през 2018 г.

В края на филма „Брекзит“, в деня преди референдума, Доминик Къмингс и Крейг Оливър (журналист и политически координатор на кампанията за оставане на Великобритания в ЕС) се срещат случайно и сядат да изпият една бира. Двамата врагове са уморени, убити от безсъние, а Оливър е и отчаян. „След като отвориш тази кутия, вече няма да можеш да я затвориш, Дом“, казва Оливър. „Промяната е вълнуваща“, отговаря му Къмингс, но Оливър продължава: „Внимавай какво си пожелаваш. И ти няма да можеш да си върнеш контрола.“

Не само в архитектурата е опасно да ходиш напред, гледайки назад.

Заглавна снимка: Добър пример за архитектурен неотрадиционализъм е новопостроеният „дворец на Путин“. Стопкадър от видеоклип на руския опозиционер Алексей Навални

Източник

Въстаник в първия мандат, властник – във втория

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vustanik-v-purviya-mandat-vlastnik-vuv-vtoriya/

Президентът Румен Радев официално встъпи във втория си мандат – във времена на „каскада от кризи“, но и на доминантната роля, която той си извоюва в политиката и управлението от близо година насам.

Какво да очакваме?

Съдейки по речта му пред депутатите от 47-мия парламент, основна задача ще бъде конституционната реформа. Но обещаният президентски проект за такава реформа все още е строго секретен и не напуска пределите на „Дондуков“ 2, независимо от ноемврийските уверения на Радев, че наближава времето да го внесе. Време е – говори за него още от края на 2019 г. при управлението на третото правителство на ГЕРБ и Бойко Борисов…

Ще има ли проектът на президента съгласуване (непублично и неофициално) с намеренията на настоящото управляващо мнозинство за съдебна реформа, която не се изчерпва само с реформа на прокуратурата? Моментът е удачен – създателите на „Продължаваме промяната“, стожера в четворната коалиция, дължат нему втурването си в политиката, а три от политическите сили в тази коалиция публично го подкрепиха за втори мандат. Така че не би имало спънки с помощта на управляващите Радев да се опита да реализира конституционни промени и така да довърши започнатото през лятото на 2020 г. – демафиотизация на властта.

В речта си Румен Радев не спомена за своя проект, но от нея се разбра, че държи на възможността за индивидуална конституционна жалба, предвидена в него. За такава бе постигнато съгласие и на преговорите за коалиционно споразумение между четирите политически сили „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“ и БСП. За възможността гражданите да могат да сезират Конституционния съд се говори и спори от години – дали да се предвиди само за закон, който нарушава правата, или и за всеки публичен акт; в кои случаи да е допустима – когато са изчерпани или не са изчерпани предвидените съдебни производства за защита, и др. ДБ я предложи по време на преговорите в сектор „Правосъдие“.

В речта си пред парламента Радев говори и за друга промяна, за която също е повдигал от по-рано въпрос – конституционно гарантиране на финансовата децентрализация на общините. От години Националното сдружение на общините в България настоява за такава възможност. Това няма да се приеме еднозначно от политическите сили, които не постигнаха съгласие по темата и на преговорите за коалиционно споразумение. Тогава от ДБ предложиха 2% от настоящите 10% данък върху доходите на физическите лица да отиват в съответната община, а на следващ етап да се превърнат в местен данък, който всяка община сама да определя. Останалите обаче се възпротивиха, макар по принцип да се съгласиха с идеята за по-голяма финансова самостоятелност на местните власти.

Изглежда сякаш екипът на Радев е заложил по-големи президентски правомощия, за които и президентът сам е повдигал темата. Но вчера премиерът Кирил Петков отхвърли подобни спекулации с изявлението си, че „Конституцията ще бъде голяма тема в следващите месеци, но не и за това да станем президентска република, а в частта за главния прокурор“.

Големият въпрос, който неизменно се задава в такива случаи, е как ще се събере конституционно мнозинство от 160 гласа, след като настоящата власт разполага със 134 народни представители. Но това е тема в развитие.

Та, президент или управляващи ще стартират конституционните промени?

Или преди това ще се случат други процеси? Докато се чака отговорът на загадката, правосъдната министърка Надежда Йорданова, излъчена от „Демократична България“, вече се е нагърбила с първата фаза – трансформацията на КПКОНПИ. За ДБ съдебната реформа е знаме и кауза много преди президентът да я прегърне.

А може би държавният глава просто не иска да рискува, като внесе проект, който няма да успее, и така да си причини репутационни щети. Във втория си мандат той особено ще внимава за това. След последната година на политически победи ще му е трудно да остане в този така симпатичен образ на поборник при настоящото управление, с което са единомишленици и съратници. Ако иска да критикува, не може да вдига юмрук, а само да помаха с пръст – или може би просто да повдигне вежда…

Управляващите, както е известно, рядко се ползват с всенародна любов. Така че въпросът не е дали, а кога най-рейтинговият политик Румен Радев и правителството, ръководено от също така рейтингов и харизматичен политик като Кирил Петков, ще охладнеят един към друг. При други обстоятелства би могло и да е догодина, но при толкова кризи вероятно ще е още тази. А кризите са свързани с едни други теми от речта на президента –

за сигурността и за Северна Македония.

„Гласът на България трябва да отеква силно в дебата за бъдещето на Европа, за нейната стратегическа автономност и сигурност.“ На пръв поглед в това изречение на Радев няма нищо забележително – открай време политиците се упражняват по темата за активността на България. Но в коя област президентът разглежда стратегическата автономност на ЕС – в икономиката или в сигурността и отбраната? Изглежда, че е втората. Европейската отбранителна автономия е в проект, а от 30-те страни в НАТО повече от половината са членове на ЕС. Известно е, че без одобрението на САЩ, а и без изясняване на неговата корелация по отношение на НАТО, един такъв проект не би бил осъществим.

Какво означава Европейска стратегическа автономия? В публикация за Politico бившата външна министърка на Испания Аранча Гонсалес я обяснява така: „Европа да има повече способност да прави сама изборите си, съответстващи на интересите и ценностите ѝ, независимо какво правят останалите.“ Включително и за да намали уязвимостта си от външни шокове. В интервю от септември м.г. пред същото издание председателят на Европейския съвет Шарл Мишел отбелязва, че трагичната ситуация в Афганистан „трябва да подтикне нас, европейците, да се погледнем в огледалото и да се запитаме как можем да имаме по-голямо влияние в геополитическата сфера в бъдеще, отколкото днес“.

Но дали Европа може сама да се погрижи за отбраната си и дали фискалните правила на общността ще се променят – това са предизвикателства пред идеята за автономия, за която не е ясно какво мисли българският президент. Като че ли позитивно. Какво смята управляващата коалиция? Отворен въпрос.

За разлика от тази, по друга тема няма двусмислие или неяснота в позицията на Радев – става въпрос за Северна Македония и бе даден знак към кабинета и премиера:

Предложеният от правителството многопистов подход в отношенията с нашите съседи има потенциал да динамизира диалога, да укрепи доверието, и трябва да бъде подкрепен. Той обаче не бива да оставя на заден план проблемите, свързани с правата на нашите сънародници и общото историческо и културно минало.

Ще потвърдя своята позиция като президент на всички българи, че равноправието на македонските българи, много от които са и български граждани, трябва да бъде гарантирано чрез вписването им в Конституцията на страната наравно с другите части от народи. Този акт, редом с приемането на надеждни механизми за изкореняване езика на омразата и опазване на българското културно-историческо наследство, следва да бъде предварително условие за нашето съгласие за начало на преговорите за членство.

И тук следва една критика към правителството, свързана най-вероятно с направените тази седмица заявки за въздушна линия София–Скопие по време на визитата на делегацията, водена от премиера Кирил Петков в Северна Македония, както и относно коридор №8 като цяло:

Убеден съм, че икономизацията на външната политика, за която работих активно, може да даде много по-добри резултати, ако постигнем по-ефективна координация между институциите и преодолеем липсата на проектна готовност във важни инвестиционни направления.

Няма съмнение, че президентът е ядосан от подхода на Петков и от визитата му в Скопие тази седмица. Северна Македония може да ги раздалечи, а може да стане и по-сериозно препятствие в отношенията между институциите, разделени само от площад „Независимост“. Дистанцирането би било полезно и за двете страни – правителството веднъж завинаги ще се отърве от чувството на синовен дълг и признателност към президента, а президентът ще може отново да е „надпартиен“.

В речта на президента се открива и един начален флирт с Българската православна църква (и традиционните вероизповедания), на които Радев обещава подкрепа и в бъдеще. Досега това беше патент на Бойко Борисов, който обикаляше църкви и манастири, целуваше ръце и кръстове и се кълнеше в Началника Бог. Патриарх Неофит за втори път лично отслужи молебен и благослови Радев за успешен втори мандат като държавен глава. А днес президентът дори участва в тържествената церемония за първа копка на новостроящия се православен храм „Св. Патриарх Евтимий Търновски“ в столичния квартал Люлин.

Останалото е захарен памук. 

Например:

Мой дълг като държавен глава е да връщам дневния ред към дългосрочните цели на нацията, далеч отвъд хоризонта на политическите мандати: овладяването на демографската криза; справянето с бедността и неравенствата; повишаването на стандарта и качеството на живот; духовното развитие; гарантирането на суверенитета и сигурността; отстояването на националните интереси и достойнство; утвърждаването на позитивния образ на страната ни навън.

Нищо от това не се е случило през изминалите години, а описаното като „дългосрочни цели на нацията“ всъщност е работа на политиците и функция от техните решения. Дали Радев може да отговори как вижда „духовното развитие“ като цел? Отделно някой трябва да забрани на президентите да използват веднъж завинаги „овладяването на демографската криза“. Освен ако не бъдат изобретени инкубатори за българи.

Заглавна снимка: Президентът Румен Радев изнася реч пред Народното събрание при тържественото полагане на клетва за втория си мандат. Стопкадър от видеозапис на БТА

Източник

Мястото на децата в пандемичните решения на възрастните

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://toest.bg/myastoto-na-detsata-v-pandemichnite-resheniya-na-vuzrastnite/

Годината започна с ръст на отчетените случаи на заразени със SARS-CoV-2 и с констатацията, че вариантът Омикрон вече е в България. Трето поред правителство (технически погледнато – дори четвърто, тъй като служебното реализира два поредни мандата) е изправено пред необходимостта да предприеме някакви действия, с които да намали цената на поредната епидемична вълна, изразена както в човешки жертви или дългосрочни последици за здравето на гражданите, така и в икономически загуби и социални щети.

По време на последната есенна вълна на пандемията в България се открои ясен политически наратив, свързан с ролята на децата. Той беше провокиран от повишеното напрежение както у родителите, така и у голяма част от самите деца, които в последните 20 месеца понесоха несъразмерни ограничения в усилията за контрол над епидемичните пикове. И макар от лятото да се повтаряше като мантра, че присъственото обучение е приоритет, че няма да допуснем отново училищата да са затворени, а заведенията да работят, и че децата са най-важни, през първите три месеца и половина от тази учебна година учениците в началния етап прекараха три, а по-големите – шест седмици у дома с обяснението, че обществото ни няма друг избор. Но дали тази аргументация е поне близо до истината?

Агресивното настояване за отмяна на всякакви мерки е базирано почти изцяло на фалшиви новини и конспиративни вярвания. Обратната теза, която поставя децата на фокус като разпространители на вируса и като потенциално рискова група, по-скоро спекулира с интерпретацията на доказаните от науката факти. И двете групи обаче използват децата като инструмент в опит да постигнат по-силно влияние на тезите си, да емоционализират посланията си и да улеснят възприемането на тези послания от широк кръг възрастни – баби, дядовци, родители, учители и др. Липсата на достатъчно добре комуникирана, базирана на наука официална позиция, която да балансира тези крайности, доведе до силно обществено противопоставяне, а най-добрият интерес на децата остана встрани като една неприпозната, неизговорена и ненужна тема.

У нас през изминалите две години не се формира обществен или дори само политически консенсус по нито един от въпросите за пандемията и управлението ѝ в национален мащаб. Това се отнася и до темите, свързани с децата – какви са рисковете за тях и каква е ролята им в процесите на разпространение и овладяване на заболяването.

Как боледуват децата

Когато в края на зимата на 2020 г. пандемията от COVID-19 удари Европа, в момент на несигурност, повсеместен локдаун, ужасяващи новини за рекордна смъртност и препълнени болници в много страни по света единственият светъл лъч беше ключовото към онзи момент наблюдение на китайските учени – децата боледуват по-рядко, по-леко и загиват от COVID-19 в много редки случаи. Макар някои от първоначалните хипотези за вируса SARS-CoV-2 да се развиха и промениха напълно, две години и хиляди страници научни трудове по-късно този извод в голяма степен се препотвърждава, включително и по отношение на актуалния в момента вариант Омикрон. Поради много силната му заразност обаче – особено сред неваксинирани групи, към които със сигурност се причисляват децата – тревогата у някои експерти остава.

В Съединените щати, където вълната вече е в активната си фаза, точно преди Нова година беше отчетен ръст на хоспитализациите на деца с коронавирусна инфекция. Няколко щата съобщиха за увеличение с около 50% на педиатричните приеми за COVID-19 през декември. Въпреки този ръст предварителните данни показват, че и при варианта Омикрон повечето от заразените деца боледуват леко.

Съвсем скорошно проучване, което все още не е преминало през научна проверка (т.нар. peer-review), обобщава данни от Южна Африка. От близо 6300 регистрирани случая, при 462 е имало нужда от болнично лечение. Изследователите получават подробни данни за 139 хоспитализирани деца под 13 години. От тях 31 са се нуждаели от кислородно лечение, седем – от апаратна вентилация, а четири са починали поради сложни съпътстващи патологии. Всички деца и по-голямата част от родителите, за които има налични данни, са били неваксинирани. Най-честите симптоми, отвеждащи децата в болница, са затруднения при дишането и дехидратация, съпътствани от висока температура, кашлица, повръщане и диария, цитира се в доклада на учените.

Друг въпрос, който буди тревога, засяга постковид синдрома и продължителния ковид. Специалисти от различни държави признават, че данните за отражението на тези състояния върху децата засега са много по-малко, отколкото при възрастните. Проучване в Англия, макар също още непреминало през научна проверка, сочи, че между 16 и 30% от изследваните деца на възраст от 11 до 17 години, прекарали COVID-19 с някаква клинична изява, страдат повече от три месеца от уморяемост, главоболие, задъхване или друг, неопределен дискомфорт. Друго изследване показва много по-малък дял на засегнатите от продължителни симптоми – между 2 и 4%. Както в тези, така и в други изследвания в сферата обаче се подчертава, че изводите са ограничени и е нужна повече и по-активна научна работа.

У нас картината с детската заболеваемост също е неясна. Официалната статистика сочи, че до момента около 42 000 лица под 19 години са регистрирани като боледували от COVID-19. Предполага се обаче, че значителен дял от боледуващите деца не са били тествани в лаборатория и са останали „скрити“ за системата. Начинът, по който у нас се събира и обработва здравна информация, допълнително затруднява проследяването на статистиките за тежко боледуващите и починали вследствие на заболяването. В началото на януари 2021 г. Министерството на здравеопазването подаде информация за пет деца, починали от COVID-19 през 2020 г. Половин година по-късно Националният статистически институт удвои този брой, отчитайки 11 случая на починали от коронавирусно заболяване на възраст от 0 до 19 години. Според портала за отворени данни пък за целия период на качване на информация от юни 2020 г. до момента починалите от COVID-19 под 19-годишна възраст са 24, от които 8 – през 2020 г.

Практиката на педиатрите, лекуващи COVID-19 и други респираторни инфекции у нас, потвърждава напълно научните хипотези за нисък дял на тежко боледуващи деца. „В педиатричните отделения не е имало натоварване от деца с коронавирусна инфекция. Ние знаем какво се случва при грип – години наред сме имали недостиг на легла във всички болници при грипна епидемия. При COVID-19 до момента не сме наблюдавали такова нещо, не очаквам да се случи и с настоящия вариант“, коментира доц. Рада Маркова, педиатър и детски пулмолог. Според нея и при настоящата вълна сред децата ще има много заболели, но те ще могат да се лекуват в домашни условия.

Ролята на децата и училищата в разпространението на COVID-19 – и изборът на България

„Нямаме друг избор.“ Така накратко може да се обобщи аргументацията, с която няколко пъти поред децата бяха изпратени в дистанционно обучение, извънкласните занимания и алтернативните им форми на обучение бяха затворени, а спортът беше достъпен в най-добрия случай само за картотекираните спортисти под 18-годишна възраст.

Този подход противоречеше на всички препоръки за действие, издавани от световни организации в хода на кризата. Още на 15 април 2020 г. Европейската комисия публикува Пътна карта, в която беше посочено, че училищата следва да бъдат последните институции, които се затварят, и първите, които отварят врати за присъствена работа. На 8 юли 2021 г. Европейският център за контрол на заболяванията (ECDC) публикува актуализиран технически доклад относно COVID-19 при децата и ролята на училищата при разпространението на коронавируса. Основна препоръка на Центъра отново бе до решение за затваряне на училища да се прибягва само в краен случай, тъй като вредите от него надвишават ползите. В свое становище, актуализирано през декември 2021 г. и резюмиращо проучвания на работата на училищата в условията на COVID-19, Американските центрове за контрол на заболяванията (CDC) потвърждават, че „когато стратегиите за превенция се комбинират и прилагат правилно, предаването на вируса в училищата може да бъде ограничено“.

По данни на ЮНЕСКО, у нас училищата са били напълно или частично затворени в продължение на 47 седмици в периода от началото на пандемията до края на декември 2021 г. Това означава, че голяма част от учениците над 10-годишна възраст са посещавали присъствено училище по-малко от 1/3 от учебното време в този период, разпростиращ се в общо три учебни години.

България, разбира се, не е единствената държава, която прави компромис с децата. В Европейския съюз в сходно положение са учениците в Чехия (46 седмици), Полша (43) и Латвия (49). На обратния полюс са Хърватия, Испания и Франция, където учениците са били по домовете си съответно 10, 12 и 15 седмици за целия период на пандемията. Разликите в тези периоди, както и разминаването между препоръките и действията на правителствата, показват ясно, че избор за това каква роля да бъде отредена на децата в управлението на пандемията, всъщност има. Той обаче се определя от политическите, обществените и личните приоритети на възрастните.

… характеристиката на вируса е такава, че той до голяма степен щади младите хора, там тежко протичане е по-скоро изключение. Усилията ни са насочени те да пазят по-възрастните си роднини. Но ако тия по-възрастни роднини сами не се пазят, ако хората се събират в затворени помещения, ако не се ползват стриктно лични предпазни средства, целият ефект ще бъде изконсумиран.

Думите са казани още през юли 2020 г. от главния държавен здравен инспектор доц. Ангел Кунчев. Година и половина по-късно към това обобщение може да се добави и готовността (или липсата ѝ) на възрастните у нас да се ваксинират. Доц. Рада Маркова обяснява: „Ваксинацията трябва да бъде поголовен ангажимент на възрастното население, тъй като за нас, възрастните, тази болест е опасна и носи сериозни последици. А у нас ваксинационното покритие сред възрастните е незадоволително. И това ще се види ясно отново в рамките на идните две седмици.“

Децата и ваксините срещу COVID-19

По данни на Министерството на здравеопазването към 29 декември 2021 г., у нас с една доза от ваксините срещу COVID-19 са имунизирани 259 деца на възраст между 5 и 11 години включително, а 20 805 – между 12 и 17 години включително. От втората група със завършен имунизационен цикъл са 17 856 деца.

Твърдението, че ваксините срещу COVID-19 са „експериментални течности“ с несигурни дългосрочни ефекти, е може би най-популярната теза на дезинформацията по темата. Това твърдение отдавна е детайлно опровергано от експертите по безопасност на лекарствата. По отношение на имунизирането на деца от 5 до 11 години обаче педиатрите все още изразяват резерви. Според медиците решението „за“ или „против“ ваксинация трябва да се съобрази и с тежестта на заболяването в дадената възрастова група, а за здравите деца има много малък риск да развият тежък COVID-19.

„Децата трябва да бъдат ваксинирани, ако са със сериозни хронични заболявания или с наднормено тегло“, смята доц. Рада Маркова. Сходна теза споделя и проф. Пенка Переновска, която е главен координатор на Експертния съвет по педиатрия към Министерството на здравеопазването. Тя съветва родителите на собствените си пациенти от рискови групи да ги ваксинират. По думите ѝ, препоръките на Съвета в този дух са подготвени и изпратени в МЗ и се очаква съвсем скоро да бъдат публикувани. Това би трябвало да уеднакви подхода към ваксиниране на децата според тяхната възраст (над 12 или между 5 и 11 години) или според здравословното им състояние (има ли повишен риск от тежък COVID-19, или не). В момента, поради липсата на такава препоръка, практиките се разминават – докато в едни имунизационни пунктове децата се ваксинират само срещу подпис на един родител, в други се изисква писмено становище от личния педиатър, препоръчващо или разрешаващо ваксинацията.

Мнението на Европейската лекарствена агенция е, че предимствата от поставянето на ваксина срещу COVID-19 и при по-малките деца надвишават рисковете, особено при тези, чието здравословно състояние предполага по-висок риск от тежко протичане на коронавирусната инфекция. То се базира на проучването на производителя на единствената засега одобрена ваксина за деца под 11 години сред близо 2000 деца, които не са се срещали с вируса. От 1305 ваксинирани 3 са развили COVID-19 впоследствие след заразяване. За сравнение – в групата, получила плацебо, от 663 деца са се разболели 16. Нежеланите реакции, установени в рамките на изпитването, са същите, които са наблюдавани и във възрастовата група от 16 до 25 години – болка и зачервяване на мястото на убождането, главоболие, мускулни болки и отпадналост. Те обичайно отшумяват до 48 часа.

Очаква се до февруари да се появят допълнителни данни за това как по-малките понасят ваксинирането, тъй като редица държави започнаха да ваксинират децата още през есента и вече има поставени милиони дози при най-ниската разрешена възрастова група.

Избор в бъдещо време

В момента ваксинацията е една от възможностите децата в районите с висок брой заболели от COVID-19 да ходят на училище, наред с доказано преболедуване или ежеседмично тестване с неинвазивен, бърз антигенен тест.

Последните публично обявени данни от Министерството на образованието и науката сочат, че към 14 декември 2021 г. около 20% от учениците в страната продължават да се обучават дистанционно, а след зимната ваканция този дял е намалял на 12%. Въпреки това десетки хиляди деца остават у дома по решение на родителите си: някои – защото се страхуват от COVID-19, други – защото се страхуват от тестовете, ваксините и мерките като цяло.

Междувременно в аналитичен доклад относно образователните пропуски и неравенства, причинени от пандемията, се твърди, че „колкото по-продължителен е периодът на дистанционно обучение, толкова по-големи са очакваните обучителни дефицити“. България е една от държавите с най-остър проблем по отношение на натрупаните дефицити и разширяващите се образователни неравенства. В анализ на МОН, изготвен след края на предходната учебна година, също се акцентира върху този проблем, като се посочва, че обучението от разстояние в електронна среда вече е довело до риск от отпадане от образование на 25% от учениците.

През есента УНИЦЕФ публикува мащабно изследване, с което алармира за влошеното психично здраве на децата в хода на пандемията. Организацията показва и икономическия ефект от този проблем – пропуснатите ползи за икономиката заради психични разстройства сред младите хора се оценяват на почти 390 млрд. долара на година.

Всички тези рискове в момента са предимно проблем на самите деца и на техните родители. Последствията обаче ще се носят от цялото общество в бъдеще с неопределен хоризонт, което придава огромна тежест на избора ни как да говорим и какви решения да вземем за децата и пандемията днес.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Как липсата на стандарти за отразяване на научни теми допринася за инфодемията

Post Syndicated from original https://toest.bg/kak-lipsata-na-standarti-za-otrazyavane-na-nauchni-temi-dopronasya-za-infodemiyata/

Според официалното допитване Евробарометър 516 със специален фокус върху научни теми 36% от българите в извадката са силно съгласни с твърдението „Науката е толкова сложна, че не разбирам много за нея“. Почти 30% от анкетираните (на фона на 10% средна стойност за ЕС) са силно съгласни, че „в ежедневието им не са нужни познания за науката“. Едва 9% гледат редовно документални филми или четат издания за наука и 40% посочват „липса на интерес“ като основна причина да не се информират. На въпроси, свързани с конспиративни теории за науката, 41% от запитаните българи смятат, че „има лек за рак, но го крият заради търговски интереси“ (в ЕС – 21%), а според 52% „вирусите се създават в правителствени лаборатории за контрол над свободата на хората“ (в ЕС – 28%). На фона на тези данни резултатите по научния компонент на тестовете PISA в България са с повече от 50 точки по-ниски от средните за ЕС. През 2020 г. за научни изследвания и развойна дейност в сферата на висшето образование инвестираме едва 0,05% от БВП: след Румъния (0,04%) това е най-ниската стойност за всички страни членки на Европейския съюз (при ниво от 0,5% от БВП за ЕС).

Всички тези фактори са само част от пъзела на лошата информираност по научни теми у нас. В такива условия медиите имат още по-голяма отговорност към аудиторията да представят научните теми по достъпен и коректен начин. За съжаление, когато не се прилага проверка на факти и липсват стандарти за отразяване на научни теми, дезинформацията е само на крачка разстояние от добрите намерения на журналистите.

Добрите и лошите практики в отразяването на научни теми

По света е все по-разпространена практиката учени да пишат за масовата аудитория и все повече университети предлагат обучение в областта на научната комуникация. Далеч не всички медийни редакции обаче имат финансов и човешки ресурс да поддържат отдел с автори с медицинско или научно образование. Добър пример e Бен Голдейкър, който пише за „Гардиън“. Той е завършил медицина в Оксфорд и има академична кариера като изследовател, което го прави висококомпетентен да отразява медицински и научни теми.

Гост-автори с такова образование са добро решение на микрониво. Друга възможност е журналистите в екипа да пишат сами статиите, които впоследствие се преглеждат от независим научен редактор или консултант. В Нова Зеландия например една от най-големите медийни компании „Стаф“ използва услугите на колектив от здравни и научни експерти за фактологическа проверка на всички свои материали за пандемията.

При липса на учени в екипа е важно преди публикуване да се премине през задължителна проверка на фактите. Все повече реномирани медии, като „Ройтерс“, имат собствени екипи за проверка на факти. В България може да се разчита на подробните проучвания на авторите във Factcheck.bg.

Интервютата с експерти не само не компенсират тези проверки, а понякога се нуждаят от тях. Поканите за гостуване или интервю често се отправят по външни белези, като годините опит или престижно звучащи организации в биографията. Има обаче много примери за специалисти, които разпространяват неверни твърдения въпреки квалификациите си, и организации с гръмки имена, като Световния лекарски съюз, които всъщност нямат авторитет в сериозните изследователски среди. Без познаване на този контекст, изборът на експерти се свежда до познати лица от екрана или до хора, които потвърждават вече формираната гледна точка на журналиста.

Важно е да се отбележи, че дори десетилетия опит в медиите и отлични познания по други теми не могат да имунизират журналистите срещу научна дезинформация. Познанията за научния метод са строго специализирани. Не е достатъчно просто да се прочетат изводите от дадена научна статия, а е необходимо задълбочено разбиране защо едно изследване е направено по определен начин, как са събрани данните и дали има достатъчно силни статистически аргументи в подкрепа на изводите.

Статистическият анализ и наличието на добре контролирано и систематизирано проучване са ключови критерии: отделни единични случаи не могат да бъдат база за обосновани научни изводи. Това е особено често срещана грешка при журналисти, които погрешно представят частни случаи и отделни казуси на двама-трима пациенти като опровержение на изводи от контролирани изследвания с десетки хиляди участници.

Инстинктът на журналистите да търсят алтернатива на официалната информация работи в други сфери, но алтернативата на научния консенсус е сигурна пътека за разпространяване на дезинформация и псевдонаучни тези.

Научен консенсус срещу отделни мнения

Когато от екрана се дават за пример изследвания, които противоречат на официалната информация, е важно да знаем, че далеч не всяко изследване е надеждно. В най-добрия случай има неволни грешки, недогледани детайли в анализа или твърде смели изводи на базата на много малък брой наблюдавани хора.

Никой не е имунизиран срещу неволни грешки, но реакцията към тях отличава истински добрите експерти. Вместо да заемат защитна позиция, учени като Нобеловия лауреат д-р Франсиз Арнолд сами признават недостатъците на свои стари изследвания и (когато е нужно) ги оттеглят. В най-лошите случаи, като при оттегленото изследване на Андрю Уейкфийлд, грешките не са неволни, а са свързани със сериозни нарушения, умишлена измама и неспазване на етични стандарти. Обикновено тези учени не само не признават доказаните недостатъци на работата си, но дори втвърдяват позицията си и се изправят на поход срещу свои колеги, докато загубят напълно реномето си в научната общност. Пример за това е Джуди Майковиц, която в „Пландемия“ се представя за световен експерт: титла, която има само сред аудиторията без досег до научна дейност.

Поради тези и редица други фактори в науката са важни не отделните учени и изследвания, а натрупването на данни и доказателства. Научният консенсус произлиза именно от количественото и качествено натрупване на данни в подкрепа на дадена теза. Дори най-впечатляващите единични изследвания имат нужда от тест дали при възпроизвеждане (за предпочитане от друг учен или екип от учени) пак ще се стигне до същите резултати и изводи. Тези принципи (възпроизводимост, използване на научния метод и анализ на данни) са в основата на съвременната медицина, основана на доказателства, а не на личен опит в практиката и изводи от отделни случаи.

Коронавирусите са известни на медицината от 60-те години на ХХ век, но SARS-CoV-2 – причинителят на COVID-19, e различен от всички досега. Това до голяма степен раздели експертите на такива, които държат да следят новите данни, и такива, които смятат, че на базата на съществуващия им опит „всичко за вируса е ясно“. Колебливостта на първите в началото на пандемията и непоклатимата увереност на вторите създадоха два лагера. Липсата на адекватна комуникационна кампания по темата само влоши нещата, създавайки допълнителна несигурност у аудиторията на кого да вярва.

Разделението е толкова дълбоко, че създава погрешното усещане, че мненията са равностойни и объркването – универсално. Всъщност в реномираните световни медии и в научната общност са добре документирани много теми, за които от екраните ни се твърди, че „няма информация“. „Новата нетествана иРНК технология“ всъщност се разработва от повече от десетилетие и в детайли е описано защо и как при строги протоколи за сигурност ваксината е налице за по-малко от една година. Много източници, включително най-реномираното научно списание в света Nature, описват напълно прозрачно конкретните организационни, бюджетни и бюрократични причини процедурата да отнеме толкова по-малко време спрямо разработването на познатите до момента ваксини.

Работата на учените не само не е тайна, а все повече залага на т.нар. отворена наука с безпрецедентна прозрачност и достъп до данни от целия свят. В това море от информация, без научни консултанти и фактологическа проверка, медиите, за съжаление, лесно могат да си направят грешни изводи. Истинският враг не са официалните данни от институции, които работят по възможно най-високите стандарти. Проблемът е в прибързано създадени и методологично слаби научни публикации, които наливат масло в огъня на дезинформацията.

Научният консенсус не е сляпо следване на мнозинството. Всеки учен поотделно преценява тежестта на доказателствата и с натрупване на данните в подкрепа на дадено твърдение все повече учени застават зад него. Така постепенно се формират мнозинство и консенсус. Търсенето на алтернативни мнения, които се опълчват срещу научния консенсус и „пропагандната официална наука“, показва фундаментално неразбиране на научния процес.

Световните медии не дават платформа на алтернативни научни позиции не защото са неудобни, а защото тези позиции често не издържат на проверката на фактите и на изискванията за качество в научната общност. Личният престиж на даден учен няма значение: важно е дали твърденията му са подкрепени от надеждни данни и изследвания с високо качество. Така дори хора с успехи в миналото, например д-р Робърт Малоун, днес гостуват само в апокрифни предавания, като War Room на Стив Банън. Медиите, които държат на репутацията си, пишат за твърденията на тези учени само със солиден контекст.

Казусът с „конференцията“ в Болцано

Пример като по учебник как непознаването на научните среди може да ни вкара в капана на дезинформацията, е „международната конференция в Болцано“. Така описана в медиите, тя звучи престижно. Аудиторията остава с впечатление, че става дума за сериозен научен форум. Всъщност всеки с бюджет за наемане на помещение може да покани пресата и да направи „конференция“. Събитието в Болцано е именно вид пресконференция, организирана от тиролската политическа организация „Енциaн“.

„Енциан“ няма никаква връзка с научните среди и в листата ѝ фигурира само един човек – основателят Йозеф Унтерхолцнер, автомобилен механик по образование. Информация за „конференцията“ има основно във Facebook и YouTube, но не защото някой крие какво се е говорило. Сериозните научни форуми се отразяват в публикации на научната общност и имат свои сборници. Публикации от Болцано няма, защото презентациите съдържат низ от многократно опровергавани твърдения, включително редовното дезинформационно портфолио: „ваксините съдържат графенов оксид“, тествани са „върху три плъха и две мишки“, „шипчестият протеин има токсични ефекти“ и др.

Тактиката е изобилно да се използва научен и медицински жаргон, който създава у неспециалистите усещане за тежест и авторитет. Един от двамата основни говорители на „конференцията“ е патологът Арне Буркхард. Германското дружество по патология е сериозна организация, основана през 1897 г. Оттам посочват, че от 2019 г. нямат нищо общо с дейността на Буркхард. Германецът оглавява още една „конференция“ тази година в Ройтлинген, озаглавена „Причини за смърт след ваксинация срещу COVID-19“. Въпреки опитите да се рекламира като научна конференция, в официално отворено писмо на Дружеството по патология в Германия се пояснява, че това е „пресконференция“. Организацията държи „категорично да се разграничи“ от твърденията на „двама пенсионирани патолози и един електроинженер“ за предполагаемите аутопсии, направени от тях. В писмото се посочва, че твърденията на Буркхард за извършените аутопсии са „лично мнение, а не позиция на специализираната общност“ и че „както беше посочено и в други източници, представените от него данни нямат научна основа“.

В Германия има специално създаден национален регистър, в който се въвеждат данните за извършените ковид аутопсии (DeRegCOVID). Според разследване на Correctiv от регистъра твърдят, че данните, с които Буркхард разполага, „няма как да се използват за надеждно установяване на връзка с ваксините“. Двама от лекторите на „конференцията“ в Ройтлинген са членове на организация, предоставяща контакти на лекари и натуропати, които издават съмнителни сертификати за освобождаване от задължението за носене на маска „поради сериозни причини“. В проучването на Correctiv се посочва, че „липсват доказателства самият Буркхард да е правил аутопсиите“: по време на презентацията той загатва, че за някои органи и проби от различни пациенти е имал проблем да определи на кой пациент от списъка принадлежат. Изследването му не е достъпно в официални научни издания и от Дружеството по патология, Федералната асоциация на германските патолози и Германския регистър за аутопсии на починали от COVID-19 изказват сериозни съмнения относно приложените методи, произхода на данните и цялостното проучване. Въпреки това проучването се представя отново в Болцано.

Освен Буркхард, говорител в Болцано е и д-р Паоло Белавите. Медиите, които го представят безкритично, се концентрират върху детайлите от биографията му, които звучат престижно: „италиански професор от Университета във Верона с 40-годишен стаж и множество проучвания“. Това, което пропускат, е, че високоуважаваният ректор на Университета във Верона Пиер Франческо Ночини публикува официално писмо, в което се разграничава от твърдениятa на Белавите за ваксините, защото те са просто „лично мнение“. Ночини посочва, че Белавите не само е „пенсиониран през 2017 г.“, но и „няма никаква връзка с изследователските групи на университета, още по-малко с изследвания върху COVID-19“.

Името на Белавите в Италия се свързва основно с хомеопатията. Публикациите му отсъстват от сериозните научни издания с контрол на качеството от други изследователи (т.нар. peer review). Белавите публикува проучванията си в т.нар. хищнически научни издания (predatory journals), които са еквивалент на самиздат в научните среди. Те нямат сериозни редактори и възлагат проверката на фактите на доброволци, на които изпращат имейли на случаен принцип. Публикува се всичко срещу съответната такса. Това не са истински научни издания и учените го знаят, но журналистите и широката аудитория, които не са запознати с тази практика, може да се подведат. В най-куриозния случай, описан с хумор от престижното списание Science, куче става „член на редакторския екип“ на цели 7 „медицински“ издания. Собственикът на симпатичния териер измисля псевдонима д-р Оливия Дол и я записва в редакторските екипи, след като го обсипват с имейл покани самият той да стане председател. Иска да види дали някой ще си направи труда да проучи коя е д-р Дол, но никой не го прави. Много „експерти“, които говорят за „пландемия“ и разпространяват дезинформация, четат, споделят или публикуват именно в подобни издания или се информират от съмнителни източници.

Нека се върнем към Паоло Белавите. Сред последните големи изследвания на Белавите е анализ на ефектите от хомеопатията. Публикуван в подобно хищническо научно издание, текстът впоследствие е подробно анализиран от Patto Trasversale per la Scienza – италианска организация, която се занимава с разкриване на съмнителни научни изследвания. Заключението на организацията е, че Белавите не само е копирал, използвал повторно и рециклирал значителни части от чужди и стари свои проучвания, представяйки ги за нови, но и „умишлено е изтрил важна информация, която коренно променя характеристиките на изследванията и следователно заключенията от тях, описвайки ги по личен и несвързан с реалността начин“.

От гледна точка на медицинската етика, въпроси повдига и това, че Белавите защитава своя колега д-р Масимилиано Мекоци, който отказва да предпише нехомеопатични лекарства на 7-годишно момче с отит, и то умира заради липсата на адекватно лечение.

Има голяма доза ирония в това, че медиите, които се съмняват в сериозните учени, лансират именно хората, които заслужават най-сериозна проверка. Ако Болцано е пример за „критично мислене“ и „смело противопоставяне“, е редно да се запитаме кому е нужно противопоставяне на стандартите за качество. Дълбоко подвеждащо за аудиторията е частна пресконференция да се представя като научно събитие. В името на плурализма при отразяването, ако изобщо се дават цитати от подобни събития, е редно да се предостави контекст за надеждността на лекторите и фактологическа проверка. Има конкретни причини професионалните общности в Германия и Италия да се разграничават категорично от главните действащи лица в Болцано и Ройтлинген. Целта не е цензура, а точно обратното: да се даде гласност на това как не бива да се вярва на подвеждаща информация, която не отговаря на изследователските и етичните стандарти.

Научната общност има механизми за отсяване на съмнителните изследвания. Има нужда от такива и при медийното отразяване на научни теми. Въпрос на избор и ресурси е дали да се направи с помощта на научни журналисти, научни редактори или чрез инструменти за проверка на факти. Важно е да се прилагат стандарти за качество на информацията с добро познаване на научния контекст.

Ролята на медиите е да са преводачи, пътеводители и медиатори. В идеалния случай те могат да преведат аудиторията през капаните на дезинформацията. Да обяснят сложния свят на научните и медицинските открития на разбираем език. Медиите, които не се справят с тази задача, ускоряват инфодемията и задълбочават негативните ѝ последици.

По модела на добрите практики по света, съдържанието на статията беше проверено от д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Университета в Берн. За „Хроники на инфодемията“ д-р Илиев допълни:

„Моят опит с българските медии показва, че липсва всякакъв контрол на поднесената информация и се робува на имена. Един много опасен елемент е, че много от участниците в дебата изказват подчертано манипулативни позиции. През изнесеното мнение се търсят комерсиални ползи, но никой не е помолен например да подпише формално декларация за липса на конфликт на интереси. Друг елемент е инструментализирането на здравния дебат за политически цели.

Все пак трябва да кажа, че в рамките на една година виждам прогрес. Особено от отделни журналисти, които лично се допитват до експерти и официални сайтове за позиция и становище. Те започват наистина да навлизат доста задълбочено в материята – един нов манталитет на самоконтрол и самовзискателност, който тази година започна да набира скорост.

Голям проблем за медицината, основана на доказателствата, е, че самата медицинска общност в България все още не е на тази вълна. Споделянето на факти от големи проучвания се сблъсква с нагласата „моят опит показва друго“. Това принизява до голяма степен и нивото, и качеството на научен контрол – дори журналистите да имат най-добри намерения. Тук не става дума за злонамереност, а за закостенялост и (за най-голямо съжаление) непознаване на езици, което пречи на тези експерти да станат част от международния медицински консенсус.“

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Как липсата на стандарти за отразяване на научни теми допринася за инфодемията

Post Syndicated from original https://toest.bg/kak-lipsata-na-standarti-za-otrazyavane-na-nauchni-temi-dopronasya-za-infodemiyata/

Според официалното допитване Евробарометър 516 със специален фокус върху научни теми 36% от българите в извадката са силно съгласни с твърдението „Науката е толкова сложна, че не разбирам много за нея“. Почти 30% от анкетираните (на фона на 10% средна стойност за ЕС) са силно съгласни, че „в ежедневието им не са нужни познания за науката“. Едва 9% гледат редовно документални филми или четат издания за наука и 40% посочват „липса на интерес“ като основна причина да не се информират. На въпроси, свързани с конспиративни теории за науката, 41% от запитаните българи смятат, че „има лек за рак, но го крият заради търговски интереси“ (в ЕС – 21%), а според 52% „вирусите се създават в правителствени лаборатории за контрол над свободата на хората“ (в ЕС – 28%). На фона на тези данни резултатите по научния компонент на тестовете PISA в България са с повече от 50 точки по-ниски от средните за ЕС.

Всички тези фактори са само част от пъзела на лошата информираност по научни теми у нас. В такива условия медиите имат още по-голяма отговорност към аудиторията да представят научните теми по достъпен и коректен начин. За съжаление, когато не се прилага проверка на факти и липсват стандарти за отразяване на научни теми, дезинформацията е само на крачка разстояние от добрите намерения на журналистите.

Добрите и лошите практики в отразяването на научни теми

По света е все по-разпространена практиката учени да пишат за масовата аудитория и все повече университети предлагат обучение в областта на научната комуникация. Далеч не всички медийни редакции обаче имат финансов и човешки ресурс да поддържат отдел с автори с медицинско или научно образование. Добър пример e Бен Голдейкър, който пише за „Гардиън“. Той е завършил медицина в Оксфорд и има академична кариера като изследовател, което го прави висококомпетентен да отразява медицински и научни теми.

Гост-автори с такова образование са добро решение на микрониво. Друга възможност е журналистите в екипа да пишат сами статиите, които впоследствие се преглеждат от независим научен редактор или консултант. В Нова Зеландия например една от най-големите медийни компании „Стаф“ използва услугите на колектив от здравни и научни експерти за фактологическа проверка на всички свои материали за пандемията.

При липса на учени в екипа е важно преди публикуване да се премине през задължителна проверка на фактите. Все повече реномирани медии, като „Ройтерс“, имат собствени екипи за проверка на факти. В България може да се разчита на подробните проучвания на авторите във Factcheck.bg.

Интервютата с експерти не само не компенсират тези проверки, а понякога се нуждаят от тях. Поканите за гостуване или интервю често се отправят по външни белези, като годините опит или звучащи престижно организации в биографията. Има обаче много примери за специалисти, които разпространяват неверни твърдения въпреки квалификациите си, и организации с гръмки имена, като Световния лекарски съюз, които всъщност нямат авторитет в сериозните изследователски среди. Без познаване на този контекст, изборът на експерти се свежда до познати лица от екрана или до хора, които потвърждават вече формираната гледна точка на журналиста.

Важно е да се отбележи, че дори десетилетия опит в медиите и отлични познания по други теми не могат да имунизират журналистите срещу научна дезинформация. Познанията за научния метод са строго специализирани. Не е достатъчно просто да се прочетат изводите от дадена научна статия, а е необходимо задълбочено разбиране защо едно изследване е направено по определен начин, как са събрани данните и дали има достатъчно силни статистически аргументи в подкрепа на изводите.

Статистическият анализ и наличието на добре контролирано и систематизирано проучване са ключови критерии: отделни единични случаи не могат да бъдат база за обосновани научни изводи. Това е особено често срещана грешка при журналисти, които представят частни случаи и отделни казуси на двама-трима пациенти като опровержение на изводи от контролирани изследвания с десетки хиляди участници.

Инстинктът на журналистите да търсят алтернатива на официалната информация работи в други сфери, но алтернативата на научния консенсус е сигурна пътека за разпространяване на дезинформация и псевдонаучни тези.

Научен консенсус срещу отделни мнения

Когато от екрана се дават за пример изследвания, които противоречат на официалната информация, е важно да знаем, че далеч не всяко изследване е надеждно. В най-добрия случай има неволни грешки, недогледани детайли в анализа или твърде смели изводи на базата на много малък брой наблюдавани хора.

Никой не е имунизиран срещу неволни грешки, но реакцията към тях отличава истински добрите експерти. Вместо да заемат защитна позиция, учени като Нобеловия лауреат д-р Франсиз Арнолд сами признават недостатъците на свои стари изследвания и (когато е нужно) ги оттеглят. В най-лошите случаи, като при оттегленото изследване на Андрю Уейкфийлд, грешките не са неволни, а са свързани със сериозни нарушения, умишлена измама и неспазване на етични стандарти. Обикновено тези учени не само не признават доказаните недостатъци на работата си, но дори втвърдяват позицията си и се изправят на поход срещу свои колеги, докато загубят напълно реномето си в научната общност. Пример за това е Джуди Майковиц, която се представя за световен експерт пред аудиторията, която няма досег до научна дейност.

Поради тези и редица други фактори в науката са важни не отделните учени и изследвания, а натрупването на данни и доказателства. Научният консенсус произлиза именно от количественото и качествено натрупване на данни в подкрепа на дадена теза. Дори най-впечатляващите единични изследвания имат нужда от тест дали при възпроизвеждане на изследването (за предпочитане от друг учен или екип от учени) пак ще се стигне до същите резултати и изводи. Тези принципи (възпроизводимост, използване на научния метод и анализ на данни) са в основата на съвременната медицина, основана на доказателства, а не на личен опит в практиката и изводи от отделни случаи.

Коронавирусите са известни на медицината от 60-те години на ХХ век, но SARS-CoV-2 – причинителят на COVID-19, e различен от всички досега. Това до голяма степен раздели експертите на такива, които държат да следят новите данни, и такива, които смятат, че на базата на съществуващия им опит „всичко за вируса е ясно“. Колебливостта на първите в началото на пандемията и непоклатимата увереност на вторите създадоха два лагера. Липсата на адекватна комуникационна кампания по темата само влоши нещата, създавайки допълнителна несигурност у аудиторията на кого да вярва.

Разделението е толкова дълбоко, че създава погрешното усещане, че това объркване е универсално. Всъщност в реномираните световни медии и в научната общност са добре документирани много теми, за които от екраните ни се твърди, че „няма информация“. „Новата нетествана иРНК технология“ всъщност се разработва от повече от десетилетие и в детайли е описано защо и как при строги протоколи за сигурност ваксината е налице за по-малко от една година. Много източници, включително най-реномираното научно списание в света Nature, описват напълно прозрачно конкретните организационни, бюджетни и бюрократични причини процедурата да отнеме толкова по-малко време спрямо разработването на познатите до момента ваксини.

Работата на учените не само не е тайна, а все повече залага на т.нар. отворена наука с безпрецедентна прозрачност и достъп до данни от целия свят. В това море от информация, без научни консултанти и фактологическа проверка, медиите, за съжаление, лесно могат да си направят грешни изводи. Истинският враг не са официалните данни от институции, които работят по възможно най-високите стандарти. Проблемът е в прибързано създадени и методологично слаби научни публикации, които наливат масло в огъня на дезинформацията.

Научният консенсус не е сляпо следване на мнозинството. Всеки учен поотделно преценява тежестта на доказателствата, но с натрупване на данните в подкрепа на дадено твърдение все повече учени застават зад него. Така постепенно се формират мнозинство и консенсус. Търсенето на алтернативни мнения, които се опълчват срещу научния консенсус и „пропагандната официална наука“, показва фундаментално неразбиране на научния процес.

Световните медии не дават платформа на алтернативни научни позиции не защото са неудобни, а защото тези позиции често не издържат на проверката на фактите и на изискванията за качество в научната общност. Личният престиж на даден учен няма значение: важно е дали твърденията му са подкрепени от надеждни данни и изследвания с високо качество. Така дори хора с успехи в миналото, например д-р Робърт Малоун, днес гостуват само в апокрифни предавания, като War Room на Стив Банън. Медиите, които държат на репутацията си, пишат за твърденията на тези учени само със солиден контекст.

Казусът с „конференцията“ в Болцано

Пример като по учебник как непознаването на научните среди може да ни вкара в капана на дезинформацията, е „международната конференция в Болцано“. Така описана в медиите, тя звучи престижно. Аудиторията остава с впечатление, че става дума за сериозен научен форум. Всъщност всеки с бюджет за наемане на помещение може да покани пресата и да направи „конференция“. Събитието в Болцано е именно вид пресконференция, организирана от тиролската политическа организация „Енциaн“.

„Енциан“ няма никаква връзка с научните среди и в листата ѝ фигурира само един човек – основателят Йозеф Унтерхолцнер, автомобилен механик по образование. Информация за „конференцията“ има основно във Facebook и YouTube, но не защото някой крие какво се е говорило. Сериозните научни форуми се отразяват в публикации на научната общност и имат свои сборници. Публикации от Болцано няма, защото презентациите съдържат низ от многократно опровергавани твърдения, включително редовното дезинформационно портфолио: „ваксините съдържат графенов оксид“, тествани са „върху три плъха и две мишки“, „шипчестият протеин има токсични ефекти“ и др.

Тактиката е да се използва изобилно научен и медицински жаргон, който създава у неспециалистите усещане за тежест и авторитет. Един от двамата основни говорители на „конференцията“ е патологът Арне Буркхард. Германското дружество по патология е сериозна организация, основана през 1897 г. Оттам посочват, че от 2019 г. нямат нищо общо с дейността на Буркхард. Германецът оглавява още една „конференция“ тази година в Ройтлинген, озаглавена „Причини за смърт след ваксинация срещу COVID-19“. Въпреки опитите да се рекламира като научна конференция, в официално отворено писмо на Дружеството по патология се пояснява, че това е „пресконференция“. Организация държи „категорично да се разграничи“ от твърденията на „двама пенсионирани патолози и един електроинженер“ за предполагаемите аутопсии, направени от тях. В писмото се посочва, че твърденията на Буркхард за извършените аутопсии са „лично мнение, а не позиция на специализираната общност“ и че „както беше посочено и в други източници, представените от него данни нямат научна основа“.

В Германия има специално създаден национален регистър, в който се въвеждат данните за извършените ковид аутопсии (DeRegCOVID). Според разследване на Correctiv от регистъра твърдят, че данните, с които Буркхард разполага, „няма как да се използват за надеждно установяване на връзка с ваксините“. Двама от лекторите на „конференцията“ в Ройтлинген са членове на организация, предоставяща контакти на лекари и натуропати, които издават съмнителни сертификати за освобождаване от задължението за носене на маска „поради сериозни причини“. В проучването на Correctiv се посочва, че липсват доказателства самият Буркхард да е правил аутопсиите: по време на презентацията той загатва, че за някои органи и проби от различни пациенти е имал проблем да определи на кой пациент от списъка принадлежат. Изследването му не е достъпно в официални научни издания и от Дружеството по патология, Федералната асоциация на германските патолози и Германския регистър за аутопсии на починали от COVID-19 изказват сериозни съмнения относно приложените методи, произхода на данните и цялостното проучване. Въпреки това проучването се представя отново в Болцано.

Освен Буркхард, говорител в Болцано е и д-р Паоло Белавите. Медиите, които го представят безкритично, се концентрират върху детайлите от биографията му, които звучат престижно: „италиански професор от Университета във Верона с 40-годишен стаж и множество проучвания“. Това, което пропускат, е, че високоуважаваният ректор на Университета във Верона Пиер Франческо Ночини публикува официално писмо, в което се разграничава от твърдениятa на Белавите за ваксините, защото те са просто „лично мнение“. Ночини посочва, че Белавите не само е „пенсиониран през 2017 г.“, но и „няма никаква връзка с изследователските групи на университета, още по-малко с изследвания върху COVID-19“.

Името на Белавите в Италия се свързва основно с хомеопатията. Публикациите му отсъстват от сериозните научни издания с контрол на качеството от други изследователи (т.нар. peer review). Белавите публикува проучванията си в т.нар. хищнически научни издания (predatory journals), които са еквивалент на самиздат в научните среди. Те нямат сериозни редактори и възлагат проверката на фактите на доброволци, на които изпращат имейли на случаен принцип. Публикува се всичко срещу съответната такса. Това не са истински научни издания и учените го знаят, но журналистите и широката аудитория, които не са запознати с тази практика, може да се подведат. В най-куриозния случай, описан с хумор от престижното списание Science, куче става „член на редакторския екип“ на цели 7 „медицински“ издания. Собственикът на симпатичния териер измисля псевдонима д-р Оливия Дол и я записва в редакторските екипи, след като го обсипват с имейл покани самият той да стане председател. Иска да види дали някой ще си направи труда да проучи коя е д-р Дол, но никой не го прави. Много „експерти“, които говорят за „пландемия“ и разпространяват дезинформация, четат, споделят или публикуват именно в подобни издания или се информират от съмнителни източници.

Нека се върнем към Паоло Белавите. Той яростно защитава своя колега хомеопат д-р Масимилиано Мекоци, който отказал да изпише антибиотици на 7-годишно момче с отит, вследствие на което детето умира заради липсата на адекватно лечение. Сред последните големи изследвания на Белавите е анализ на ефектите от хомеопатията. Публикуван в подобно хищническо научно издание, текстът впоследствие е подробно анализиран от Patto Trasversale per la Scienza – италианска организация, която се занимава с разкриване на съмнителни научни изследвания. Заключението на организацията е, че Белавите не само е копирал, използвал повторно и рециклирал значителни части от чужди и стари свои проучвания, представяйки ги за нови, но и „умишлено е изтрил важна информация, която коренно променя характеристиките на изследванията и следователно заключенията от тях, описвайки ги по личен и несвързан с реалността начин“.

Има голяма доза ирония в това, че медиите, които се съмняват в сериозните учени, лансират именно хората, които заслужават най-сериозна проверка. Ако Болцано е пример за „критично мислене“ и „смело противопоставяне“, е редно да се запитаме кому е нужно противопоставяне на стандартите за качество. Дълбоко подвеждащо за аудиторията е частна пресконференция да се представя като научно събитие. В името на плурализма при отразяването, ако се дават цитати оттам, е редно да се предостави контекст за надеждността на лекторите и фактологическа проверка. Има конкретни причини професионалните общности в Германия и Италия да се разграничават категорично от главните действащи лица в Болцано и Ройтлинген. Целта не е цензура, а точно обратното: да се даде гласност на това как не бива да се вярва на подвеждаща информация, която не отговаря на изследователските и етичните стандарти.

Научната общност има механизми за отсяване на съмнителните изследвания. Има нужда от такива и при медийното отразяване на научни теми. Въпрос на избор и ресурси е дали да се направи с помощта на научни журналисти, научни редактори или чрез инструменти за проверка на факти. Важно е да се прилагат стандарти за качество на информацията с добро познаване на научния контекст.

Ролята на медиите е да са преводачи, пътеводители и медиатори. В идеалния случай те могат да преведат аудиторията през капаните на дезинформацията. Да обяснят сложния свят на научните и медицинските открития на разбираем език. Медиите, които не се справят с тази задача, ускоряват инфодемията и задълбочават негативните ѝ последици.

По модела на добрите практики по света, съдържанието на статията беше проверено от д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Университета в Берн. За „Хроники на инфодемията“ д-р Илиев допълни:

„Моят опит с българските медии показва, че липсва всякакъв контрол на поднесената информация и се робува на имена. Един много опасен елемент е, че много от участниците в дебата изказват подчертано манипулативни позиции. През изнесеното мнение се търсят комерсиални ползи, но никой не е помолен например да подпише формално декларация за липса на конфликт на интереси. Друг елемент е инструментализирането на здравния дебат за политически цели.

Все пак трябва да кажа, че в рамките на една година виждам прогрес. Особено от отделни журналисти, които лично се допитват до експерти и официални сайтове за позиция и становище. Те започват наистина да навлизат доста задълбочено в материята – един нов манталитет на самоконтрол и самовзискателност, който тази година започна да набира скорост.

Голям проблем за медицината, основана на доказателствата, е, че самата медицинска общност в България все още не е на тази вълна. Споделянето на факти от големи проучвания се сблъсква с нагласата „моят опит показва друго“. Това принизява до голяма степен и нивото, и качеството на научен контрол – дори журналистите да имат най-добри намерения. Тук не става дума за злонамереност, а за закостенялост и (за най-голямо съжаление) непознаване на езици, което пречи на тези експерти да станат част от международния медицински консенсус.“

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

Източник

COVID-19 за политическа употреба

Post Syndicated from Зорница Латева original https://toest.bg/covid-19-za-politicheska-upotreba/

Използването на темата за COVID-19 за извличане на политически дивиденти не е български патент. В последните месеци обаче една по същество националистическа крайнодясна партия превърна говоренето за вируса и мерките срещу разпространението му в свое основно предизборно оръжие. На вота на 14 ноември предвожданата от Костадин Костадинов партия „Възраждане“ успя да събере над 127 500 гласа – с близо 50 000 повече спрямо изборите през април. Това ѝ осигури 13 места в 47-мото Народно събрание.

Риториката на Костадинов на тема COVID-19, ваксини и зелени сертификати не е единствената причина за този електорален резултат. Но със сигурност има съществена роля за постигането му.

„Гласът на здравомислещите“

През последните години Костадинов се превърна от местен в национален фактор на политическата сцена. Неговият възход съвпадна със залеза на други националистически формации, като „Атака“, ВМРО и НФСБ. Костадинов създава „Възраждане“ през 2014 г., след като вече е минал през няколко партии със същия профил. По това време той е директор на Историческия музей в Добрич и общински съветник във Варна (от 2011 г. до влизането му като депутат в настоящото Народно събрание). На предсрочните парламентарни избори през 2017 г. партията му става единствената извънпарламентарна формация със субсидия, след като печели 1,11% подкрепа. През 2019 г. стига до балотаж в надпреварата за кмет на Варна, но губи от Портних.

Костадинов беше и е сред противниците на Истанбулската конвенция и Стратегията за детето. Обявявал се е срещу промени в учебниците, издал е и собствен „учебник по родинознание“, който не е одобрен от МОН. Доскоро любимите му теми бяха против Европейския съюз, еврозоната, САЩ, „джендърите“. В официалната му страница във Facebook от септември насам те са изместени от тезите му срещу ваксинацията срещу COVID-19 и налагането на мерки срещу разпространението на коронавируса, като зелените сертификати, маските, пълното или частичното спиране на дейности от обществения живот. Откакто е в парламента, не пропуска тази тема, а на консултациите за съставяне на правителство при президента, на които отиде без маска, обяви, че първият приоритет на „Възраждане“ е връщането на нормалността с отпадането на мерките срещу вируса. Говорене, което би се харесало на всеки човек, който иска отново да живее спокойно и без ограничения.

Костадинов обаче удобно премълчава цената на връщането към нормалността – препълнени болници, срината здравна система и стотици починали всеки ден. Самият той се определя като глас на здравомислещите хора.

„Това е грип. Ваксините не са ефективни“

В публичните си изяви и постовете в социалните мрежи Костадинов нарича COVID-19 „грип“. Той не отрича, че има тежки случаи и починали, но смята, че информацията за това се преекспонира. Твърди, че болниците са препълнени именно заради страха на хората от усложнения и летален изход от заболяването. Костадинов не предлага мерки срещу COVID-19, а популистки пропагандира пълното отпадане на вече наложените. Неколкократно определя зеления сертификат като „античовешки“, а мерките, основани на него, като „концлагерни“.

Лидерът на „Възраждане“ заявява, че е „за“ ваксините, но не и за тези срещу коронавируса, които определя като „експериментални продукти“. Според него ваксините срещу коронавируса са разработени прекалено бързо, не са ефективни, а кампанията за масовото им прилагане е рекламна.

„Както всеки един човек знае, и без да има медицинско образование, ваксините предпазват на 100% от заболяване. Именно заради това ние от „Възраждане“ подкрепяме ваксинацията с утвърдените и доказани във времето ваксини срещу сериозните болести. […] Ваксините, които са доказали своята ефикасност, са разработвани десетилетия. Повече от 20 години е разработвана ваксината срещу детски паралич. Повече от 30 години е разработвана ваксината срещу малария. Ваксините срещу дифтерит, срещу коклюш и всички тези болести, които са били бичове за човешката цивилизация, са разработвани десетилетия от най-добрите учени на човечеството“, казва лидерът на „Възраждане“.

Той добавя, че ваксинацията срещу COVID-19 трябва да е доброволна и от нея не бива да произтичат ограничения или привилегии.

Това не е грип

Грипът и COVID-19 си приличат по начина на разпространение и по симптомите. Част от усложненията и при двете заболявания са подобни. Една от основните разлики между тях е, че при грип от години се прилагат ефективни противовирусни препарати, които могат да съкратят времето на протичане на болестта. До момента лекарство срещу коронавируса, което да се прилага масово, няма. Използват се медикаменти за други болести, и то основно в болнични условия.

Освен това смъртността от COVID-19 е по-висока от тази от грип. Колко точно по-висока, все още не е установено, но според публикация на Института „Джонс Хопкинс“ разликата може и да е над 10 пъти в полза на коронавируса. Според данните на Световната здравна организация годишно от свързани с грип усложнения умират между 290 000 и 650 000 души по целия свят. За последните две години от COVID-19 са починали над 5,34 млн. души. Дори ако се вземе предвид горната граница от смъртни случаи от грип – 650 000 на година, за две години починалите от усложнения, свързани с вируса на инфлуенцата, са около 1,3 млн. души, или над 4 пъти по-малко, отколкото при коронавируса.

Данните за България показват, че общата смъртност от 5 януари 2020 г. до момента е с 25% по-висока от очакваната смъртност на базата на данни от годините преди разпространението на коронавируса.

Колко ефективни са ваксините

Въпреки твърденията на Костадин Костадинов, че познатите и използвани от десетилетия ваксини са 100% ефективни, такива препарати почти не съществуват. В листовката на задължителната ваксина срещу полиомиелит (детски паралич) е записано, че тя е ефективна 99–100% (при прилагане на всички дози). Тази за дифтерия е с ефективност 97%. Ваксината срещу малария, която Костадинов споменава, действително се разработва от 30 години. Към момента обаче ефективността ѝ е 40%. Противогрипните ваксини, които Костадинов посочва като доказани, предпазват между 30 и 60% срещу различните щамове. Но и те, както и ваксините срещу COVID-19 намаляват риска от усложнения при евентуално заразяване.

Ефективността на антиковид ваксините продължава да се изследва, а данните се променят и според изменението на самия вирус. При Алфа варианта ефективността на иРНК ваксините се измерваше на над 90%. При Делта варианта, който доминира в момента, това число намалява, но се смята, че различните препарати (включително векторните) предпазват между 60 и 90% от заболяване.

В България няма точна статистика колко от всички установени случаи на COVID-19 до момента са при ваксинирани хора, както и колко от тях са стигнали до болница или са починали. Подобна статистика се дава на дневна база от последните няколко месеца. Информацията ден за ден показва, че обикновено над 80% от новозаразените не са били имунизирани. Делът на неваксинираните сред хоспитализираните с ковид е 85–90%, а сред починалите – 90–95%. И това на фона на новините за случаи с издаване на фалшиви сертификати за ваксинация.

Години работа

Ваксините срещу COVID-19 действително се появиха бързо. Масовото им прилагане започна в рамките на около година. Първи бяха иРНК препаратите. Този вид ваксини до момента не бяха прилагани по света, което допълнително предизвика съмнения и недоверие, но те всъщност се разработват от десетилетия. По данни на СЗО и национални здравни организации, като Центровете за контрол и превенция на заболяванията в САЩ, иРНК ваксините са проучвани за превенция на грип, бяс, зика, цитомегаловирус. Очаква се, че този тип ваксини ще бъдат все по-разпространени, тъй като може да се произвеждат в големи количества за кратко време.

Нарушени ли са човешките права

По света от десетилетия се прилагат задължителни ваксини. България не прави изключение. А липсата на имунизации води до ограничения – децата, на които не са поставени всички препарати и дози, не могат да посещават ясли, детски градини и училище.

Според решение на Европейския съд за правата на човека от април т.г. задължителната ваксинация не нарушава човешките права. Съдът се произнесе по жалба на родители от Чехия, чиято имунизационна политика е доста сходна с българската. ЕСПЧ постанови, че задължителната ваксинация е необходима мярка в демократичните общества, и подчерта, че никой не бива принудително да се ваксинира, а се оспорват последиците от отказа от имунизация. В решението се казва, че наистина за децата това да не посещават детска градина е загуба на важна възможност да развият личността си и да започнат да придобиват важни социални и учебни умения. „Това обаче е пряка последица от избора на техните родителите да откажат да изпълнят законово задължение, чиято цел е опазването на здравето конкретно на децата в тази възрастова група“, пише в решението.

Освен това възможността деца, които не могат да бъдат ваксинирани по медицински причини, да посещават детска градина зависи от високия процент на ваксинация сред другите деца. „Съдът смята, че не може да се счита за непропорционално държавата да изисква от тези, за които ваксинацията представлява малък риск за здравето, да приемат тази универсално практикувана защитна мярка като законово задължение в името на социалната солидарност и на по-малкия брой уязвими деца, които не могат да се възползват от ваксинацията“, пише още в решението.

Някои страни задължиха определени групи, като медици, полицаи, пожарникари, да се ваксинират срещу ковид. В държави като Италия и Австрия са въведени и изисквания за наличие на здравен сертификат за всички работещи. ЕСПЧ вече отхвърли жалбите на френски пожарникари и на гръцки медици срещу задължителното изискване да се имунизират.

В България ваксината срещу COVID-19 не е задължителна за никого. Със зеления сертификат, който се издава и на ваксинирани, и на преболедували, и на хора с отрицателен тест за коронавирус или положителен за антитела, се налагат ограничения, като забрана за посещения на някои обществени места на закрито за тези, които не разполагат с документа. Въвеждането му доведе до съдебни жалби, за каквито призоваха и от „Възраждане“. До момента десетки са отхвърлени.

Зеленият сертификат вкара „Възраждане“ в парламента

„Говоренето срещу ваксините и зеленият сертификат вкараха „Възраждане“ в парламента“, коментира Първан Симеонов, политолог и изпълнителен директор на „Галъп интернешънъл болкан“. Той допълва, че в предходните два вота за парламент партията леко е повишила резултата си и въпреки че предварителните социологически проучвания не ѝ отреждаха място в Народното събрание след 14 ноември, е направила „силен финален спринт“.

Според него говоренето на крайнодесния Костадин Костадинов срещу правилата, наложени заради COVID-19, е част от подобна тенденция и в Западна Европа. „Получава се парадокс – радикалната десница пропагандира за човешките права, а прогресивната левица, която не съществува у нас, пропагандира за спазване на правилата“, обясни Симеонов. По думите му, на местна почва посланията на Костадинов в предизборната кампания са се отличили толкова ярко, тъй като е липсвало „обратното говорене“ за налагане на ограничения и в полза на ваксините. „Никоя друга партия не зае твърда позиция“, коментира политологът.

Доколко антиковид говоренето е помогнало за изборния резултат на „Възраждане“, косвено се разглежда в доклада на Центъра за изследване на демокрацията отпреди изборите на тема „Пропаганда и дезинформация в предизборната кампания: основни послания и канали за разпространение“. Проучването обхваща информацията в публично достъпни Facebook страници и групи, които са били наблюдавани в периода между 14 октомври и 8 ноември 2021 г.

Изследването показва, че партия „Възраждане“ и нейният лидер са абсолютни шампиони по бързо увеличаване на броя на последователите в социалната мрежа. Костадинов е привлякъл най-много нови последователи от всички кандидат-президенти (над 22 000 само за 3 седмици) и като основна причина ярко се откроява въвеждането на задължителния зелен сертификат на 19 октомври. От петте изследвани националистически и проруски партии („Възраждане“, АБВ, ВМРО, „Атака“ и „Воля“) „Възраждане“ е привлякла най-много внимание на публиката във Facebook – с 95% от всички взаимодействия и 98% от всички нови последователи.

Анализ на страницата на Костадинов с инструмента BuzzSumo също показва, че ангажираността, която публикациите на страницата създават сред потребителите (харесвания, коментари, споделяния), нараства лавинообразно. През септември общата ангажираност с постовете е била над 401 000 реакции, през октомври, когато се въвежда и сертификатът, тя рязко нараства на близо 900 000 реакции, а през ноември вече е почти 1,2 млн. реакции. Най-активните публикации са именно тези с възгледите му за пандемията, зеления сертификат и ваксините. От септември до момента средната ангажираност на постовете на страницата на Костадинов се е увеличила от около 2500 на 7685 реакции средно на публикация.



Влизането на „Възраждане“ в парламента дава все по-голяма трибуна на Костадинов да пропагандира тезите си против антиковид ваксините и срещу мерките за ограничаването на разпространението на коронавируса. Като депутат неговите изказвания се появяват все по-често в националните медии и достигат до още повече хора. И със сигурност ще намерят благоприятна почва сред част от обществото, уморено от ограничения и страх от COVID-19. А това е опасно не само за съмишлениците на Костадинов, които не желаят да се ваксинират, да носят маски и да спазват ограничения, а и за останалите. Тъй като коронавирусът не избира приемниците си според това дали искат и спазват правилата, или не.

Увеличаващата се гласност на политици като Костадинов ще прави все по-трудно налагането на допълнителни ограничения във времена на поредната ковид вълна. И подкопава и без това не особено ефективните усилия на властите за увеличаване на дела на ваксинираните българи. А с това се отдалечава моментът за връщане към що-годе нормален живот, в който разпространението на вируса може да се контролира.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

Източник

Крачка назад за Румен Радев

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/krachka-nazad-za-rumen-radev/

Всичко се нарежда перфектно за президента Румен Радев. Той е символ на борбата срещу задкулисието, той е президентът, спечелил с надмощие втория си мандат, той е президентът, управлявал най-дълго чрез служебни правителства, той ще държи сигурността, отбраната и външната политика в управление, в което три от четирите управляващи партии му засвидетелстваха подкрепа. Той би Бойко Борисов. Той е политикът с най-висок рейтинг в държавата. Той внасяше ред в хаоса – макар това да ни го обещаваха от ГЕРБ.

Така, въпреки ограничените по Конституция правомощия на държавния глава в парламентарна демокрация, властовият инструментариум на Румен Радев беше разширен – благодарение на обективни обстоятелства.

Но всичко това е, преди да се структурира редовно правителство, което е почти опечено… После се налага президентът да отстъпи крачка назад. Подвизите му на протестите срещу мутрите и мафията остават в историята, на преден план излиза Промяната – усмихнати и енергични мъже и жени в разцвета на силите си, повечето нагазили за първи път в политическото. На тях, „продукт на една културна революция“ (по политолога проф. Евгений Дайнов), се възлагат надежди да модернизират България, а според журналиста Валери Найденов в момента „се осъществява смяна на елита чрез революция отгоре надолу“.

Както и да наречем предстоящето, новите герои в него са те – а за президента е трудно да отстъпи назад. Властолюбието е съблазнило мнозина, да му се устои ще е истинска победа, макар да не носи рейтинг. Шекспировият Макбет, пълководец като Радев, не издържа на изкушението – и от смел и благороден воин в началото, в края на трагедията е тиранин и убиец.

ГЕРБ, противниците на Радев, които са в опозиция (и заради битката си с президента), го обвиняват в диктаторство. Но точно тук техният лидер Бойко Борисов няма равен.

Генералът и службите

Независимо че и Радев, и лидерите на бъдещото коалиционно управление играят в „отбора на промяната“, който претендира да разгради модела, наложен от ГЕРБ и активния им съучастник ДПС, въпрос на време е да се появи напрежение в тима.

Първо, силовите ведомства и отбраната са в ръцете на президента, чиято кариера на професионален военен, бивш генерал, означава, че той познава добре тези системи, как функционират и как политиците могат да се възползват от тях и от информационните масиви.

Служебният премиер Стефан Янев, който беше съветник на президента по сигурността и отбраната, смени ръководствата на спецслужбите – на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС, контраразузнаването) и Държавна агенция „Разузнаване“ (ДАР), както и на Държавна агенция „Технически операции“ (ДАТО). Така Димитър Георгиев бе наследен от доскорошния си подчинен Пламен Тончев, шеф на звеното на ДАНС във Враца, а Атанас Атанасов – от военния Антоан Гечев, който е бил заместник на военното разузнаване. Вместо да назначи временно изпълняващи на тези длъжности, за да остави на редовно правителство да избере своите висши кадри – в зависимост от политиките си за службите, – президентското управление пое нещата в свои ръце.

Изглежда, че от партията победител на изборите „Продължаваме промяната“ смятат да запазят тези назначения – поне докато изтекат мандатите на някои от тях. (Новият шеф на ДАР например ще довърши мандата на предшественика си, който изтича през юли 2023 г.)

Има голям шанс служебният министър на вътрешните работи Бойко Рашков да запази поста си и в редовното правителство. Той смени шефовете на много служби и дирекции в МВР и вече премина към промени по вертикала във вътрешното ведомство. Неговата твърдост и безкомпромисност към наложените в последните повече от десет години порядки в МВР и съществуването на престъпни полицейски банди (като „ударената“ в Пловдив) му спечелиха врагове, но и респект. Благодарение на усилията на Рашков купеният вот силно намаля и това се усети по резултатите на трите парламентарни вота тази година. От ДПС обаче го обвиниха в репресии и отнесоха въпроса до Европейския парламент. Бойко Рашков е силна фигура, в състояние да извърши структурни реформи в МВР и да удържи на натиска на ГЕРБ, прокуратурата и присъдружните им.

Но на консултациите, свикани от президента преди връчване на първия мандат за съставяне на правителство на ПП, лидерите на „Демократична България“ изразиха недоволство от назначения в сектор „Сигурност“. Председателят на ДСБ (в оставка) ген. Атанас Атанасов дори назова поименно едно от тях – главния секретар на МВР Петър Тодоров, за когото „тази позиция е твърде висока“. (Тодоров е сочен за протеже на съветника на Радев Пламен Узунов.)

„Има риск да се получи напрежение при работата на редовното правителство с тези назначения. Някои от назначенията бяха удачни, но други – не. Сектор „Сигурност“ по принцип е деполитизиран, политическите сили, които подкрепят мнозинството, а и всички политически сили би трябвало да имат доверие в ръководителите на звената му. Балансът трябва да бъде търсен и тук, защото сега се очертава така, че двамата нови министри – на вътрешните работи и на отбраната, бяха министри в служебното правителство“, заяви Атанасов.

Генералът и интеграцията в НАТО

В изявлението на лидера на „Да, България“ (в оставка) Христо Иванов пък пролича настойчивост коалиционното споразумение да отразява „съдържателна, а не просто на думи интеграция в НАТО“. В предизборната програма на обединението темите за сигурността и отбраната са детайлно разписани.

Изглежда обаче, че президентът, който е за демилитаризация на Черно море (въпреки засилването на напрежението в региона и разбиранията му за Крим, които са по-близки до тези на Лукашенко, отколкото на Брюксел), ще държи на ръчно управление интеграцията в НАТО: един път от позицията си на фактор, който работи в сферата на външната политика, макар да не я определя, и втори път – чрез назначенията си. Защото министър на отбраната ще стане служебният премиер Стефан Янев, също като Радев бивш военен – бригаден генерал от Сухопътните войски. Под негово ръководство ще се реализират последващите проекти за модернизация на армията с купуването на машини за пехотата на стойност 1,2 млрд. лв., евентуално още осем изтребителя F-16 Block 70, за да разполага България с ескадрила за охрана на небето, и др.

През август, отново по време на служебно управление, президентът назначи и нови директори на службите „Военна полиция“ и „Военно разузнаване“.

Министрите на отбраната и на вътрешните работи ще бъдат предложени от квотата на победителя на изборите – „Продължаваме промяната“ на бившите служебни министри Кирил Петков и Асен Василев. Но няма съмнение кой ги предлага, тоест Петков и Василев се съобразяват с държавния глава. Ще ги преглътнат и коалиционните партньори от „Демократична България“, БСП и „Има такъв народ“. Подобна ангажираност на президента потвърждава амбицията на ПП за пълен управленски мандат.

В същото време формацията на Петков–Василев възнамерява да трансформира настоящата Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) в два органа – единият с възможности да разследва, а другият ще има задачата да събира имущество и авоари, придобити по незаконен път. Така, след освобождаването от шефския пост на бившия главен прокурор Сотир Цацаров и преструктурирането на КПКОНПИ, и „Продължаваме промяната“ също ще разполага със свой ударен отряд.

Юристи и анализатори съзряха някакво дублиране на прокуратурата в анонса за разследващи функции на бъдещата структура. Подобно намерение би могло да се тълкува и като признание в аванс, че новата власт може да не успее да осъществи смяната на главния прокурор Иван Гешев – един от лозунгите на летните протести и кауза на някои от партиите в новата власт. Смяна изключително трудна или почти невъзможна в настоящия момент – по думите на съдия Петко Петков пред БНР.

Еманципация от президента

Енергичните бъдещи управници едва ли ще са склонни често да се съобразяват с възгледите на държавния глава – за закони или за управленски решения. Президентът има свой кръг съветници, четирите политически сили – свои интереси и лобита, и е въпрос на време тези две (защо не и пет) страни, да се сблъскат. Присъствието на лидерката на БСП Корнелия Нинова като вицепремиер в бъдещия кабинет и посочените лично от нея социалисти за министри ще усилва напрежението, тъй като охлаждането между Нинова и Радев вече прерасна във вражда. В бъдещия кабинет БСП ще държи четири министерства – на социалната политика, земеделието, туризма и държавните предприятия. Така че е неизбежен сблъсъкът с президента, активен по социалните теми, а пред камерите Нинова все по-често демонстрира и своята социална чувствителност.

Впрочем от ПП и БСП вече възроптаха срещу опитите на служебния кабинет, ерго – на президента, да наложи проектобюджет за 2022 г. Радев препоръча да го разгледат, но бъдещият министър на финансите и бъдещ вицепремиер Асен Василев се възпротиви с аргумента, че трябва да се види дали този проект отговаря на новата структура на Министерския съвет и на политиките, договорени в коалиционното споразумение.

Председателката на БСП със сигурност не желае да е под президентска опека – нито тя, нито министрите, които ще селектира измежду най-близкото си обкръжение. Но същинският проблем е в чий отбор ще играе Корнелия Нинова при старт на съдебната реформа. При предишния избор на съдебни кадровици Нинова и БСП се договориха задкулисно с ГЕРБ и ДПС. Техните представители гласуваха за избора на Иван Гешев за главен прокурор – как ли ще се държат сега?…

Президентът и външната политика

Засега изглежда, че президентът, а не бъдещият премиер Кирил Петков ще представлява България на последното за годината заседание на Европейския съвет в Брюксел на 16 декември. Ако всичко не се беше проточило с обсъждането на бъдещата структура на Министерския съвет и имената за министри, с някои пиарски ходове на Нинова относно „социалния вектор“ и в добавка – със срещите на президента с всички политически сили, имаше някаква теоретична възможност в Брюксел да е Петков. Позицията на ПП е за по-голям прагматизъм и комуникация на няколко нива с Република Северна Македония, без непременно да доминира историческият подход. Впрочем ако правителството се гласува в понеделник, 13 декември, каквито са слуховете, за Брюксел трябва да лети Кирил Петков – не е необходимо президентът да представлява България, когато вече има редовно правителство.

Служебният кабинет вече препотвърди известната позиция за заседанието на Съвета „Общи въпроси“ два дни преди срещата на върха. Идеята на този протокол е за правно обвързващи гаранции за изпълнение на ангажиментите, поети в Договора за добросъседство и сътрудничество от 2017 г. Какво съдържа протоколът – македонските българи да бъдат записани наравно с останалите народности в Конституцията на Северна Македония, да спре фалшификацията на историческата истина, да се променят учебните програми, да не се преследват хората, които се самоопределят като българи, и др.

Служебният премиер беше категоричен, че това е схемата, по която може да продължат разговорите, да се преодолеят различията, да се насрочи дата за първата конференция и да започнат преговорите на Северна Македония с ЕС. Тези дни първият македонски вицепремиер Артан Груби съобщи за френска инициатива за разрешаване на спора между двете страни, така че напролет да се проведе първата междуправителствена конференция (Франция поема председателството на Съвета на ЕС от 1 януари 2022 г.).

В същото време растат очакванията на заседанието на европейските лидери в Брюксел, което се очертава да е тежко и дълго, България да вдигне ветото. „Това, което наблюдаваме – медийния ентусиазъм, демонстриран от ръководители на чужда държава или демонстриран от чужди медии, не мисля, че трябва да го коментираме в дълбочина в българския парламент, защото от тази трибуна ние не можем да кажем на нашите колеги от съответните правителства какво и как да правят“, заяви Стефан Янев.

Не е тайна засиленият (дипломатически) натиск от страна на САЩ, Европейската комисия и големи европейски държави България да вдигне блокадата за европейския път на Северна Македония. До 16 декември събитията може да се развият главоломно – освен ако Румен Радев не е решил да е неотстъпчив докрай в позицията спрямо Скопие. Позиция, която впрочем е затвърдена и на преговорите за коалиционно споразумение между четирите партии. Всеки политик би извлякъл дивиденти от защитата ѝ. Дали да очакваме още от същото от Кирил Петков?

Тази година Радев представляваше България на събиранията на европейските лидери. Програмата му не изобилстваше с активност на международната сцена, ако не броим домакинството на инициативата „Три морета“. От 2022 г. за Брюксел ще пътува премиерът Кирил Петков, но и външният министър, който отново се оказва „президентски човек“ – Теодора Генчовска, главен експерт към администрацията на Радев, предложена и в двата проектокабинета на ИТН за министър на отбраната заради експертността си в областта на отбраната и въоръжените сили.

Ще успее ли президентът да мине на втори план и ще има ли съревнование за рейтинг и властови позиции между него и Промяната? На консултациите с ГЕРБ–СДС тази седмица Румен Радев обеща: „Както бях критичен към вашето управление, така ще бъда критичен и към всяко следващо управление.“ Добре казано. С трима министри на възлови места критиката може и да му убегне.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник

Липсващата тема в преговорите за правителство

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/lipsvashata-tema-v-pregovorite-za-pravitelstvo/

Преди седмица приключиха преговорите за програмата на бъдещото правителство. По общо 18 тематични области се опитаха да намерят „най-малкото общо кратно“ помежду си представители на четири партии и коалиции – победителите в последните парламентарни избори „Продължаваме промяната“, които и инициираха този формат на преговорите, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“.

Темата за човешките права не намери място в преговорите. Нито самостоятелно, нито като част от някоя от останалите области. Този факт впрочем не е учудващ, като се има предвид, че основната цел на преговорите беше да се намери компромис между политически субекти, които са в сложни отношения помежду си, нерядко стигащи до непоносимост и взаимно отхвърляне. А самото споменаване на човешките права е в състояние да взриви политическия диалог у нас. И то не само между различните партии и коалиции, а и вътре в самите тях.

Неуредените проблеми, свързани с човешките права в България

От доста години например така и не се извършва реформа в областта на детското правосъдие. Липсата на допълнително законодателство, което да направи Закона за социалните услуги работещ, излага на допълнителен риск представителите на множество уязвими групи. Възрастни хора и хора с увреждания живеят понякога в нечовешки условия и биват третирани също толкова нечовешки. Достъпната среда е мираж, отложен за незнайно бъдеще. Жените и децата не са ефективно защитени от насилие, а ЛГБТИ хората – от престъпления от омраза. Ромите продължават да се сблъскват с расизъм, българските турци – с призиви за ограничаване на правото им на глас. Бежанците не са добре дошли. И така нататък.

Някой непознаващ тукашния контекст би могъл да си помисли, че е логично например правата да бъдат важна част от темата за правосъдието. Преговорите по нея обаче бяха концентрирани основно върху „горещите точки“ за статута на главния прокурор, реформата на Висшия съдебен съвет, специализираното правосъдие, Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ).

Един от малкото случаи, в които правата бяха споменати, беше по отношение на КПКОНПИ: според юриста Атанас Славов от ДБ понастоящем обвинените за престъпления имат повече граждански права от хората, които са в производство по отнемане на имущество. Тази формулировка заслужава внимателно вглеждане.

От една страна, Славов иска да подчертае колко са ограничени правата на попадналите под „ударите“ на КПКОНПИ. Ала от друга страна, това се прави в противопоставяне с обвинените за престъпления. Юристът от ДБ може би не е употребил тази реторична фигура с ясното съзнание за всичките ѝ възможни импликации. Но като се каже, че една група хора има повече права от друга, стигматизирана група, често се има предвид, че групата, за която се твърди, че е с повече права, не ги заслужава. Например в твърдения като „ромите имат повече права от българите“. А обвинените в престъпления и извършителите на престъпления определено са стигматизирана група.

Без „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция, македонците да си знаят мястото

Две от основните характеристики на левите партии са интернационализмът и защитата на правата на жените, но под ръководството на Корнелия Нинова Българската социалистическа партия последователно и методично се представя като националсоциалистическа.

Преди началото на преговорите председателката на БСП Нинова обяви две „червени линии“, спрямо които партията ѝ не приема компромис. Едната е България да не прави отстъпки пред Македония по отношение на историята, другата – да не се въвеждат „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция.

Всъщност и с двете си условия Нинова „разбива отворена врата“. В преговори, в които най-важното е да се постигне компромис, никой политически субект не би си позволил да постави под въпрос официозната ни историография. Камо ли да рече, че националната идентичност е нещо, което се конструира и на което македонците имат толкова право, колкото и българите.

След като Конституционният съд обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна, бъдещото управление не би могло да промени този факт, дори утопично да допуснем, че ще поиска. С това, за съжаление, не се слага край на насилието над жени и на домашното насилие. Напротив, темата продължава да се „смита под килима“, а убийствата на жени не стават по-малко.

Що се отнася до митичната „джендър идеология“, тя е нещо като т.нар. културен марксизъм или като „ваксинационния фашизъм“ – съществува само според онези, които са против нея. Ако някой е хомосексуален или трансджендър, това не е „джендър идеология“, това си е самият човек. Ако за ЛГБТИ хората се говори, това не е „джендър идеология“, а е признание на съществуването им.

На „джендър идеологията“ БСП успя да намери място в темата за образованието. „Учебните програми в училище трябва да бъдат съобразени с българската култура и история, за да не се допуска джендър идеология“, заяви Ирена Атанасова от партията. Да не би случайно някой ученик да се усъмни, че всички в българската култура и история са били все хетеросексуални. Или пък че освен традиционно семейство е имало и женски движения за равни права.

Човешките права – проблем на другите

Ако някъде в преговорите човешките права и свързани с тях проблеми бяха в по-голяма степен споменавани, това беше в темата за… външната политика. Добросъседските отношения с Турция трябва да се запазят, са се договорили преговарящите, но при защита на човешките права, вкл. правото за предоставяне на убежище и уважение към международното право. Връзките с Украйна пък трябва да се засилят, но да се постави акцент върху правата на българските общности там. В Македония пък трябва да се прекрати езикът на омразата.

От тези препоръки незапознатите може да останат с впечатлението, че Турция има проблеми с човешките права, а ние – не. И че България зачита правото на предоставяне на убежище, а не превръща живота на много бежанци в такъв ад, че те да правят всичко възможно да не попадат в страната ни, а ако това се случи – да я напуснат по възможно най-бързия начин. Или че България милее не само за правата на българите зад граница, а и за тези на различните етнически общности у нас. А всъщност страната ни дори не признава юридически съществуването на етнически малцинства на територията си.

Що се отнася до езика на омразата, у нас и той, и престъпленията от омраза в огромна степен не се разпознават. А ако държавата имаше повече уважение към международното право, нямаше непрекъснато да получава осъдителни присъди в Европейския съд за правата на човека в Страсбург.

Така очертана, картината не изглежда оптимистична. Особено като се има предвид, че до неотдавна Корнелия Нинова неофициално беше спрягана за председател на новия парламент през първата му година. А от председателя на Народното събрание в немалка степен зависи общият тон, който се налага в него.

Пропукване на ледовете. И едни шарени чорапи

От друга страна, ако се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че консенсусът в избягването на правозащитни теми е отчасти привиден, а под повърхността „ври и кипи“.

В самата БСП има силни гласове срещу обсебеността на Нинова от „джендъра“ и традиционното семейство. Според Крум Зарков например, който е конкурент за поста ѝ, тези теми скриват реалните социални проблеми, с които би следвало да се занимава една лява партия. Пред БНР той в прав текст заяви, че у нас Истанбулската конвенция „се ползва за димка“. Критични към линията на Нинова са и силни гласове от столетницата, като Кристиан Вигенин, Елена Йончева, Петър Витанов, Деница Златева и други.

„Продължаваме промяната“ не излъчва този консервативен националпопулизъм, който беше характерен за предишните електорални „звезди“ – „Има такъв народ“. Вярно е, че Кирил Петков се определи като „традиционалист“, макар и не хомофоб, и заяви, че не би институционализирал отношенията между еднополови двойки. Но е възможно това да беше предизборен ход – все пак до неотдавна Петков беше гражданин на държава, където равният брак е легализиран и не прави впечатление никому.

По-интересното обаче е, че вицепремиерът в служебното правителство Атанас Пеканов открито подкрепи Международния ден срещу насилието над жени и лично се включи в протеста, организиран по този повод. В този ежегоден протест, на който обикновено идват само „обичайните заподозрени“, сега изненадващо се включиха политици от различни партии и коалиции. От „Демократична България“ в демонстрацията се включиха не само от „Зелено движение“, за които това би могло да се очаква, не само личности с изявени правозащитни позиции като Таня Андреева и Елисавета Белобрадова. Дойдоха дори Христо Иванов и Ивайло Мирчев, които рядко заемат позиция по теми, свързани с човешките права.

Неотдавна Белобрадова, която беше водачка на листата на „Демократична България“ в 25-ти МИР, наруши едно друго политическо „табу“ у нас – изказа се в защита на ценността и правата на бежанците у нас.

Съпредседателят на „Зелено движение“ Владислав Панев пък се появи по „Нова телевизия“ с чорапи в цветовете на дъгата и на сърчица, при това различни. Той дойде в телевизионното студио, след като по-рано през деня със същите чорапи е участвал в преговорите за правителство. На въпроса на водещия за чорапите той отговори: „Да кажем, че са символ, че всеки български гражданин, независимо от различията си, е ценен за нас и той може да допринася за просперитета на България. Трябва да се уважаваме взаимно, за да имаме по-добро бъдеще всички ние заедно.“

Панев не за първи път е заемал открито антихомофобски позиции, включително публично дари 1000 лв. за възстановяването на потрошения от Боян Станков и други неонацисти ЛГБТИ център Rainbow Hub. Жестът му с чорапите обаче е ясен знак, че ще направи каквото зависи от него, за да отстоява равните права и в парламента.

Накратко, отношението на бъдещото управление към човешките права не е ясно определено

От една страна, делът на жените в новия парламент е рекордно нисък, в него има някои изразени „фоби“, а в преговорите за правителство човешките права са тема табу. От друга страна обаче, в политиката влизат редица нови лица, някои от които от години заемат правозащитни позиции в публичното пространство. Сред новите участници в политическия живот има и млади хора, необременени от тукашните националпопулистки кампании и драми. И има известен шанс те поне да опитат да задават различен тон.

Разбира се, новите гласове могат да бъдат потопени или претопени в народняшкия мейнстрийм патос. За да не стане това, е важно и избирателите, за които човешките права са важни, да не замлъкват. Дори когато имат чувството, че гласът им е глас в пустиня.

Заглавна снимка: Josh Appel / Unsplash

Източник

В разместващия се световен ред България стъпва накриво

Post Syndicated from original https://toest.bg/v-razmestvashtiya-se-svetoven-red-bulgaria-stupva-nakrivo/

„В момента (Крим) е руски. Какъв да е?“, каза преди две седмици президентът Румен Радев на единствения предизборен дебат, с което предизвика мигновени негативни реакции от Украйна и САЩ. За сметка на това от своята Facebook страница Руското посолство в България отправи официална покана към Радев за посещение в „руския Крим“. Такова изказване относно Крим, между другото, не си e позволявал дори и най-близкият на Путин балкански политик – сръбският президент Александър Вучич. А Александър Лукашенко едва наскоро заяви в интервю за руска държавна агенция, че Крим е „фактически“ и „юридически“ руска територия.

Оставяме настрана, че българският президент се нареди в компанията на беларуския диктатор и че според цивилизования свят и международното право полуостров Крим е част от територията на Украйна. България де юре, като част от ЕС и НАТО, е подписала десетки документи, потвърждаващи неприкосновеността на Украйна и факта, че част от територията ѝ е незаконно окупирана от Русия.

Изказването на Радев всъщност бетонира твърдата русофилска линия във външната ни политика,

налагана от правителствата на ГЕРБ и поета като щафета от президента и екипа му. Неслучайно думите на Радев повтарят едно към едно изказванията на двама кандидат-президенти, известни с проруските си позиции – Волен Сидеров и Костадин Костадинов. Така че когато в предизборен дебат президентът казва неща като „Русия не може да ни бъде враг“ и „Крим е руски“, за целия останал свят изглежда, че държавният глава на България е човек като Сидеров или Костадинов.

Темата сякаш отшумя след опита за уточнение от страна на президентската пресслужба и след като някои български анализатори обявиха, че „не Крим е на дневен ред в момента“. Това обаче няма как да промени факта, че съюзниците на България за пореден път имат причина да се усъмнят в надеждността на София и в солидарността ѝ към останалите членове на НАТО и ЕС. Не трябва да бъде подминавана и реакцията на Киев – в конфликта си с Русия Украйна разчита изключително на подкрепа от ЕС и САЩ, а коментарът на българския държавен глава явно е бил приет като нож в гърба, което доведе до сравнения между Радев и бившия молдовски президент Игор Додон, известен с крайните си проруски виждания.

В този контекст думите на Радев трябва да бъдат разглеждани не като моментна грешка,

която би могла да бъде поправена от пиарска гледна точка, а като поредна стъпка в посока превръщането на България в сива зона на Балканите, която ще бъде използвана от Москва за вътрешно дестабилизиране на НАТО и ЕС в ключови моменти като настоящия.

Скандалното изказване идва в изключително взривоопасен за нашия регион период – в момент, когато Европейският съюз и НАТО отчаяно се опитват да покажат единност срещу руската агресия, заплашваща източните им граници. В изострящия се геополитически сблъсък България не е анонимен наблюдател, седящ някъде далеч от действията, а основен участник – страната заема важна позиция, свързваща Черно море със Западните Балкани.

От това каква политика се води в София, зависи дали руската агресия ще бъде отблъсната,

или напротив – Балканите ще бъдат допълнително дестабилизирани. Москва беше посочена като главен виновник за разразилата се бежанска криза между Полша и Беларус, докато САЩ предупреждава съюзниците си в НАТО, че Русия готви нова военна агресия срещу Украйна. При тези обстоятелства думите на Радев имат много ясен, много силен и очевидно търсен ефект – те са сигнал, на първо място, към Запада, че България продължава да бъде нелоялен съюзник и че не може да се разчита на принципната позиция на София дори по такива безспорни въпроси като ситуацията с полуостров Крим.

Другият сигнал е към самата Русия – докато Радев заема президентския пост, страната ни не само няма да бъде натовски „ястреб“, а в точните моменти ще изпълнява стриктно ролята на руски „троянски кон“ в ЕС и НАТО, подкопавайки по този начин собствената си сигурност. Защото сигурността на България – националната, териториалната, но и икономическата – е правопропорционално следствие от стабилността на съюзите, в които държавата членува. Ако София не само не подпомага общата сигурност на Европа, но и активно ѝ пречи чрез водене на проруска външна политика, тези действия автоматично биха довели до дестабилизирането на самата България, а оттам – и до нейното обедняване и отдалечаване от европейските стандарти на живот.

Всъщност позицията на Радев не е нова и не би трябвало да е изненада.

Тя следва линията, наложена от Бойко Борисов – българската външна политика да бъде на практика подчинена на Москва и да не се прави нищо, което би могло да предизвика негативни коментари от страна на Кремъл. Бившият премиер се обяви против санкциите срещу Русия почти веднага след окупацията на Крим, а в следващите години под натиск от страна на Москва на няколко пъти отказа да повиши националната сигурност на България чрез координиране на общи действия на НАТО в Черно море.

Навежданията на Борисов пред Москва не се ограничиха дотук. Отказът на България да изгони руски дипломати след отравянето на Сергей Скрипал във Великобритания, шпионският скандал от 2020 г., който разкри шокиращи пробиви в Министерството на отбраната, и разбира се, експресното изграждане на „Турски поток“ през България – всички тези примери говорят за очевидната зависимост лично на Борисов от политиката на Русия.

По всичко изглежда, че президентът ще се опита да продължи и може би да надгради започнатото от Борисов и ГЕРБ в тази посока.

Още преди пет години, по време на първата си предизборна кампания, Радев се опита да оправдае руската окупация, казвайки, че „над Крим се вее руски флаг“ – а година по-късно пред чужда медия определи, че полуостровът е „де факто на Русия“. Известни са и неколкократните опити на държавния глава през първия си мандат да промотира темата за отпадане или поне преразглеждане на европейските санкции срещу Москва. Темата за санкциите също беше част от предизборния дебат на последните избори и макар думите на Радев за нуждата от преразглеждането им да не бяха коментирани толкова, колкото изказването му за Крим, те показват още една линия, в която позициите на президента рязко контрастират с настроенията в ЕС.

От няколко години светът се намира в процес на геополитическо разместване, обуславяно от края на „еднополюсния“ модел, настъпил след 1989 г. Русия и Китай са основните играчи, които се стремят към пренареждане на световния ред с цел да увеличат влиянието си за сметка на колективния Запад. При тези нови условия най-важният фактор за националната сигурност на една държава е взаимното доверие между нея и близките ѝ съюзници, на които може да разчита в моменти на криза. На този фон

България все по-твърдо заема „балансираща роля“ между ЕС и Русия,

както отбеляза вицепрезидентката Илияна Йотова. Това балансиране обаче, изглежда, се отнася само за българските политици, които, угаждайки на Москва, успяват да се закрепят на власт у нас. А междувременно Европа и САЩ гледат на страната все повече като на слабото звено в НАТО, което е мек начин да се каже, че София не води независима външна политика, а е подвластна на най-опасния за мира в Европа режим. Позицията, която България е заела – на проводник на нестабилност, заплашва не само ЕС и НАТО, но и по-малките регионални групи, от които България е част – инициативата „Три морета“ и форма̀та „Букурещ-9“.

Връщайки се към думите на президента Радев за полуостров Крим, трябва да отбележим и още нещо – докато говореше за двустранните отношения между България и Русия, президентът се опита да направи историческа аналогия, заявявайки, че „българите виждат Русия като освободител (…) и затова тя не може да ни бъде враг“. Такива твърдения не само не отговарят на истината – най-малкото заради историческата роля на хора като Георги Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, дори и Димитър Благоев. Тези крайно манипулативни твърдения освен това са насочени и срещу българските избиратели, от които Радев очаква да преглътнат настоящата опасна международна роля на България. Радев явно не е запознат и с историята на България след въпросното „освобождение“, защото там има фигури като генерал Иван Колев, воювал срещу руската армия в Добруджа през Първата световна война, когато, изглежда, е можело Русия да ни бъде враг.

Разбира се, президентската институция няма последната дума при вземането на решения за външната политика на България. Страната от повече от година обаче се намира в безпрецедентна политическа криза, която позволи на Радев да концентрира огромна власт около себе си. Освен това оформящото се в момента бъдещо коалиционно управление ще събере партията, издигнала Радев за първия мандат, и партията, основана от служебни министри, назначени от президента. Засега от страна на „Продължаваме промяната“ няма сигнали, че зависимостите от Русия във външната политика ще бъдат променени. Заявката за прагматичност и следване на националния интерес, с която Кирил Петков и Асен Василев спечелиха изборите, все пак дава надежда, че новото правителството ще направи опит да се еманципира от президентския похлупак и да върне България там, където ѝ е мястото.

Заглавна снимка: Румен Радев на среща с Владимир Путин през юни 2019 г. Източник: Kremlin.ru (CC BY 4.0)

Източник