Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/siriyskiyat-vupros-v-razdavaneto-na-kartite-mezhdu-velikite-sili/

Сирия винаги е оставала някак си „незабелязана“ на фона на останалата част от Близкия изток, като причините за това са много. Най-очевидната от тях е навикът на Великите сили да използват страната като буфер за военните си авантюри през десетилетията, още от времето на древните империи до наши дни. Това е и причината, поради която Сирия е толкова „желана“ от всеки завоевател, който разбира геостратегическото ѝ значение – на юг тя е вход към едни от най-плодородните земи в Близкия изток, а контролът над пристанището ѝ дава възможност и на най-слабия флот да получи директен достъп до Средиземно море. Въпреки древната си история и хилядолетното съжителство на много култури на територията ѝ, страната така и не успява да изгради самостоятелна политическа идентичност, а независимостта ѝ става факт едва след края на Втората световна война, когато арабските държави в региона се превръщат в една от многото арени на сблъсък между САЩ и СССР.

Модерната сирийска държавност и външна политика

Когато Сирия става най-сетне част от ООН през 1945 г., тя все още няма свой покровител сред суперсилите и след кратковремения си политически флирт с Египет тръгва по трудния път на независимостта си. Политическата система на младата нация е сложен компромис от присъствието на мюсюлмани, християни и друзи. Пръв СССР проявява интерес към Сирия, възприемайки я като отправна точка за своя нов политически експеримент – панарабизмът. Това е идеология, която призовава за обединението на всички арабски народи в Близкия изток под знака на социализма в една славна арабска нация, която да се противопостави на американското влияние в региона и на най-близкия съюзник на САЩ – Израел.

Парадоксално, панарабизмът за кратко време се радва на подкрепа дори и от страна на президента Айзенхауер, който вижда в него възможност за частично овладяване на конфликта между Израел и останалите арабски държави. Уви, мечтите на Москва и Вашингтон рухват през 60-те години, когато панарабизмът е в упадък, а апетитите към Сирия са откраднати от Египет, който става първата арабска държава, осмелила се да започне мирен диалог с Израел.

Провалът на панарабизма води до рязко увеличаване на влиянието на движения като „Мюсюлмански братя“, които се стремят към възстановяване на халифата от времето на Османската империя и към пълна ревизия на исляма. Последното е много важно, защото то включва приемане на тълкуванието на някои влиятелни египетски шейхове, виждащи джихада като шести стълб на исляма, а т.нар. „голям джихад“ (ал-джихад ал-акбар) се схваща като неотменимо свързан с „малкия джихад“ (ал-джихад ал-асгар) – свещената война, и като религиозно задължение (фарида), върху което се поставя изключителен акцент.

Тези идеи стават особено популярни сред мюсюлманите в Сирия, но не успяват да спечелят политическа подкрепа в региона в условията на двуполюсна геополитическа надпревара, доминирана от ядрените оръжия и опитите на САЩ и СССР да избегнат Трета световна война. Малко след като планът на Москва да създаде „арабска Югославия“ рухва, остатъците от него дават възможност на партията „Баас“ да установи династична социалистическа диктатура в Сирия, което донякъде тушира набиращия сила политически ислям.

Парадоксалното е, че съществуването на Сирия идеално устройва и САЩ, и СССР, тъй като, въпреки социалистическата формула на властта, династията на Асад няма намерение да разработва ядрено оръжие. Нещо повече, революцията в Иран и заявките на ислямската република, че ще се бори да получи ядрен арсенал, далеч надхвърлят политическите амбиции на сирийците, които се оказват един малък детайл в геополитическата мозайка на региона. На фона на Иран, Афганистан и Ирак, Сирия и Египет попадат в графата на „стабилните държави“, които Москва и Вашингтон могат да използват като балансьори при прокарването на своите геополитически интереси в Близкия изток. А самата династия Асад, от друга страна, няма как да толерира сунитските терористични групировки, защото, за разлика от мнозинството сирийски мюсюлмани, младият Башар Асад и неговото семейство са алавити.

Разривът между Сирия и „големите“

След края на Студената война Сирия тръгва в посока, която все повече започва да я конфронтира с интересите на САЩ в региона. Разпадът на СССР слага край на всяка надежда за възраждане на панарабистката идеология, а терористичните атентати от 11 септември 2001 г. поставят страната пред дилемата дали да подкрепи американския президент Джордж Буш-младши в кръстоносния му поход срещу „Ал-Кайда“. Сложността на този избор се обуславя и от факта, че Сирия е най-дълго присъстващият член в списъка на Държавния департамент на САЩ с държави спонсори на тероризма, тъй като американското правителство от Ислямската революция в Иран насам винаги е приемало Дамаск като сухопътен коридор, по който Техеран доставя оръжия за терористичните мрежи в региона. Тези опасения на САЩ не са безпочвени, защото за доста дълго време алавитският елит в Сирия намира своя естествен съюзник в шиитското русло на аятоласите. В опита си да спаси режима си през 2003–2004 г. Асад сътрудничи последователно на САЩ да разследват ядрата на „Ал-Кайда“ на сирийска територия. В замяна републиканците решават да си затворят очите за нарастващото неодобрение срещу сирийското управление.

Тук е мястото да кажем няколко думи за самата фигура на Башар Асад. Предвид неговото образование и ценз, той определено може да бъде причислен към едни от най-образованите политици в Близкия изток. Ловките му политически маневри и светският му маниер успяват да превърнат Сирия в централизирана политически държава, където политическият ислям не успява да пусне дълбоки корени. Как тогава следва да окачествим управлението му – като диктатура или като някакъв особен тип идеология на Третия свят, която се бори за оцеляване? Отговорът е недвусмислен: Башар Асад се превърна в диктатор и терорист тогава, когато нареди употребата на химическо оръжие срещу собственото си население. Кошмарът продължи цели седем години и беше мълчаливо подминат от много страни членки на Европейския съюз, които виждаха в сирийските бежанци евтина работна ръка. Именно поради тази причина САЩ, Великобритания и Франция не успяха да съберат мнозинство за втора коалиция на желаещите, която да свали Асад още когато той започна репресиите срещу сирийците.

Още големи грешки Башар Асад допусна в края на своето управление. Една от тях беше да се довери на Русия, която му обеща подкрепа срещу ограничено военно присъствие в Сирия. Този крехък баланс можеше да бъде поддържан до момента, в който „Хамас“ не взе решение да удари Израел на 7 октомври. Тук Асад направи и друга грешка – той се довери на Иран и аятоласите, смятайки, че те ще се застъпят за него и ще влязат във война с Израел. По това време недоволството срещу режима на Асад вече достигаше рекордни нива, а израелският премиер Бенямин Нетаняху на няколко пъти предупреди, че едно от условията за траен мир в Близкия изток е пълната демилитаризация на Южна Сирия. Падането на Асад се оказа неизбежно и от любимец на сирийския народ и приемлив за САЩ „светски“ диктатор той се превърна във военнопрестъпник. Съвсем отделен е въпросът, че най-голяма роля за края на режима изигра религиозният кливидж в Сирия между богатото алавитско малцинство начело с Асад и мнозинството бедни сунити в страната, които станаха жертва на политическите амбиции на своя лидер.

„Нова“ Сирия на кръстопът

Когато един диктаторски режим си отиде, логично възниква въпросът защо беше всичко и сега накъде. Новините за Сирия отново не са оптимистични поради няколко основни причини. Първо, исторически факт е, че след Арабската пролет мнозинството от диктаторските режими в Близкия изток и Северна Африка бяха заменени с емирати и халифати. Такава беше съдбата на Либия и Ирак, а Египет остана единственото изключение от това правило заради военното управление на полковник Сиси.

Казано с други думи, бившите диктатури в Близкия изток не подлежат на демократизация и либерализация, защото гражданите им винаги разпознават шариата като алтернатива на диктаторите. Затова и не знаем дали сирийският сценарий няма да се повтори един ден и в Египет, когато властта на Сиси падне. Арабската пролет, с други думи, е един от най-грандиозните провали на Запада, тъй като днес по тези земи властва политическият ислям, а той е в пъти по-опасен от политическите амбиции на хора като Кадафи. Същевременно беше ясно, че не може да се разчита на диктаторите да уважават човешките права, защото и в тяхното съзнание те не значат нищо.

Оптимистичните сценарии за Сирия се свиват и поради факта, че южната ивица от територията ѝ включва земи, исторически принадлежащи на Израел. Лошото е, че точно тези обширни части от Сирия бяха използвани като коридор за иранските оръжия, с които се въоръжават „Хамас“ и „Хизбула“. В този смисъл, за да има траен мир по границата, е необходимо новият политически елит в Сирия да се договори с Израел за поддържането на ограничено военно присъствие в региона, което да отчита както историческите претенции на израелците, така и реалните геополитически възможности за разрешаването на териториалните спорове.

Но най-важно от всичко е да се дадат трайни гаранции на сирийците, че срещу тях няма да бъдат използвани химически оръжия (защото такива в Сирия все още има) и че новата власт, независимо от политическата си формула, няма да осъществява репресии над цивилното население. Единственият гарант за такова обещание може да бъде ООН, която обаче е изключително разделена по въпроса и очевидно не желание да се нагърби с разрешаването му.

Второто важно уточнение е, че за разлика от талибаните в Афганистан, новият лидер на Сирия Ахмад ал-Шараа и неговият най-близък съветник Абдулхамид ал-Ауак имат далеч по-светска биография. Ал-Ауак, който е и автор на новата сирийска Конституция, е преподавал дълги години конституционно право в Турция и е добре запознат със съдбата на Афганистан и Ирак, както и с грешките, които допуснаха Хамид Карзай и иракските управляващи след Саддам Хюсейн. И все пак тези факти не могат да бъдат стабилни аргументи в полза на твърдението, че сценариите от Афганистан и Ирак няма да се повторят в Сирия. В страната все още има американски войски, а бъдещето на руските бази е неясно. 

Същевременно лоялистите на Асад лесно могат да се превърнат в нова версия на талибаните, проповядвайки, че страната е сменила една „благословия“ – руската, с друга – американската. Неясно е и бъдещето на отношенията с Иран – въпрос, който новото правителство в Сирия последователно пренебрегва с аргумента, че приоритет е стабилизацията на страната и премахването на всички остатъци от режима на Асад и че на този етап тези отношения ще се свеждат единствено до изискване на компенсации от Техеран за хаоса, създаден в Сирия. Опасността надеждите на сирийците да бъдат предадени за пореден път все още не е напълно отминала.

Вместо заключение: кой е големият победител?

Естественият печеливш от станалото в Сирия е Република Турция. Падането на алавитския режим и установяването на стабилно сунитско управление работи за интересите на Ердоган, който вижда в новата Сирия възможност да възстанови влиянието на Анкара по тези земи, загубено след разпада на Османската империя. Неоосманизмът като ключова променлива в доктрината на Ердоган до голяма степен е постигнал целите си на Балканите и сега предстои да се насочи към Близкия изток. Тук той неизбежно ще се сблъска с интересите на Израел, което може да стане причина за нова голяма криза в региона.

Дали Турция ще намери баланса между желанието за сбъдването на неоосманския идеал и отношенията с Израел, зависи от политическата воля на Ердоган, който може да стигне много далеч в амбициите си. Втората държава, която определено няма да е доволна от ставащото, е Кралство Саудитска Арабия, което неведнъж е спорило с Турция в рамките на организацията „Ислямска конференция“ за това кой е неформалният лидер в сунитския ислямски свят. Напрежението между Анкара и Рияд е реалност, която също не бива да се пренебрегва.

Сирийският народ, от друга страна, спечели много с падането на Асад, но не е големият победител в тази битка, защото все още не знаем кой ще влезе в ролята на талибаните – новото правителство или старите лоялисти на Асад. И в двата случая предстои дълъг период на стабилизация, който няма как да приключи без още кръвопролития. Липсата на ясен ангажимент от страна на САЩ или Русия, съчетана с мълчанието на ООН, не вещае скорошна стабилност за региона.

Не се знае и как ще реагира Иран – в един момент той може да реши просто да анексира част от сирийските територии, на което правителството няма как да се противопостави, особено ако иранската гвардия е подкрепяна от поддръжниците на Асад и „Хизбула“. Този сценарий, разбира се, е малко вероятен, докато на територията на страната има американски войски, но те няма да са там дългосрочно, тъй като не се знае в какво ще прерасне търговската война срещу Китай, поведена от администрацията на Тръмп.

В тези условия единственият надежден съюзник на Сирия остава Турция, и то докато Ердоган все още управлява. След като десетилетия наред страната е част от геополитическите проекти на СССР за панарабизъм и на САЩ за войната срещу терора, днес Дамаск вече е сегмент на турския неоосманизъм. Дали сирийското правителство ще се примири с тази роля, зависи от два фактора: доколко има възможността да се защитава и доколко може да балансира в отношенията си с Турция и Израел. Предвид ограничената му способност да изгради свой отбранителен потенциал, по всяка вероятност ще се наложи то да лавира между регионалните актьори в Близкия изток – тъжна реалност за сирийците, която сега ги връхлита за трети път.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/medut-i-zhiloto-na-sasht-ili-za-razgovora-mezhdu-trump-i-zelenski/

Всеки, който някога е гледал спор или дебат с участието на Доналд Тръмп, може да потвърди, че в такива случаи настоящият президент на САЩ прави всичко възможно, за да размаже събеседника си, независимо кой стои пред него. Този скандален шоу стил на Тръмп не е случаен, защото именно в него се крие стратегията, която върна милиардера в Белия дом. За разлика от европейската традиция, която е прокарала ясни червени линии за реториката на политиците, в САЩ нещата не стоят точно така.

От друга страна, да сведем случилото се преди броени дни в Белия дом до някаква обикновена политическа свада, в която са се сблъскали герой и злодей, е наивна стратегия, която няма да ни каже какво всъщност стана на срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски. Много идеалисти и идеолози виждат нещата по този начин, защото стават жертва на т.нар. пожелателно мислене, при което нагласите и представите на индивида се формират на базата на неговите желания, а не на обективната реалност. Същевременно отговорът трябва да се търси не на ниво геополитика и даже не на ниво лидерство, а на ниво възприятия или дори на липсата на такива.

Ролята на възприятията и нагласите във външната политика

Всеки експерт в сферата на международните отношения би трябвало да е чел поне веднъж в живота си книгата Perceptions and Misperceptions in International Politics, дело на един от най-великите американски учени Робърт Джървис.

След Кубинската ракетна криза от 1962 г. младият Джървис лесно попада в полезрението на ЦРУ с разработките си и започва работа по няколко научни труда, посветени на ядреното сдържане, на съветската стратегическа култура и на начина, по който политиците вземат решения. Всъщност, ако отворите тази книга, ще си отговорите не просто на въпроса защо Тръмп и Зеленски се скараха, но и защо изобщо се стигна до войната в Украйна. И не, това не са дежурните драсканици на хора, които се опитват да ни убедят колко добър или лош е някой от двата отбора, а е огромен, емпирично аргументиран труд, в който Джървис обяснява как може да предвидим или анализираме ходовете на лидерите. 

Важно е да кажем, че теорията за възприятията няма общо с политическата психология, която се старае да покаже как мислят политиците. За разлика от нея, теорията за възприятията в политиката директно отговаря на въпросите как и защо политиците вземат решения. Според нея основните фактори, на базата на които се формират представите на лидерите, са три: 

• вярванията им;
• ценностната система, в която са възпитани;
• способността им да опознават околната среда. 

Въз основа на тези променливи се различават два типа лидери: рационални политици, които имат ясни вярвания и развита ценностна система и възприемат прагматично околната среда; и други, без ясни вярвания и ценности, което им пречи да бъдат рационални. Много важно уточнение тук е, че един рационален лидер може да се превърне в напълно нерационален, в случай че изгуби реална представа за случващото се около него. Основна причина за това е страхът, който не само Джървис, но и много други изследователи посочват като източник на конфликти и разделение. Съгласно теорията за възприятията този страх може да бъде преодолян, но лекарството в такива случаи е по-лошо от болестта – нужно е въпросният лидер да се постави на мястото на опонента си. А практиката сочи, че това почти никога не се случва, поради което конфликтът е неизбежен.

Казано с други думи, оръжията, санкциите, политиката, идеологията са само едната страна на монетата. Всичко може да се промени, ако нагласите на лидерите се обърнат и те започнат да възприемат другия не като враг, а като партньор. Това обръщане на нагласите като че ли повече ни доближава до случващото се в последните няколко месеца, откакто Доналд Тръмп отново е в Белия дом. Доказателство за съждението, че всичко може да се промени, е неуспехът на много европейски политици и анализатори да предвидят какво ще се случи след спечелването на изборите от Тръмп, както и че той може да стигне до крайности, които завинаги да оставят диря в трансатлантическата солидарност. 

Някои си казваха, че „не може да стане по-зле“, а други ни уверяваха, че „ще стане още по-добре“. В крайна сметка това не са прагматични оценки, а ориентири, които, макар и достоверни в някои случаи, не успяват адекватно да подготвят обществото за бурята, която се задава.

Ето защо преди всичко в един такъв анализ е необходимо да се дистанцираме от случващото се в глобалната политика днес. То е нелогично, хаотично, безнадеждно… Всъщност съвсем не – просто така изглежда. 

Защо – можем да разберем само ако пренесем анализа си на индивидуално ниво.

От какво се страхува Доналд Тръмп?

Първият и най-важен въпрос е какво е в състояние да уплаши президента на САЩ до такава степен, че той да насочи цялата си съзнателна критика срещу Украйна и срещу нейния лидер. Тук няма да помогнат изводи от рода на „Тръмп е мародер и рекетьор, а Зеленски е нашият герой“ или пък „Тръмп иска траен мир, а Зеленски – безкрайна война“. Подобни твърдения, макар и частично аргументирани, имат не емпиричен, а политико-идеологически характер. 

Отговорът е много прост: Тръмп се страхува за три неща и би дал мило и драго да не ги загуби – властта си, сигурността си и парите си. За първото и последното на този етап няма опасност, но ефектът от заплахата срещу тях беше видим след съдебните процеси срещу Тръмп, които го превърнаха в мъченик за избирателите му. 

За пръв път обаче от края на Студената война националната сигурност на САЩ е под непосредствена заплаха. И не просто от една трансгранична терористична мрежа, а от две ядрени сили – Русия и Китай. Съюз, който е способен да сложи край на американското глобално лидерство.

Тази заплаха не може да бъде неутрализирана с изпращане на войски зад граница, защото това може да доведе до ядрена война. В нея няма да има победители и тогава Тръмп ще загуби и властта, и парите си. Тук може да се даде един прост пример – думите на Зеленски: 

Г-н Президент, ние усещаме това от години. Но ако паднем, и вие ще го усетите.

На тях Тръмп реагира с гневното: 

Не знаете това! Не ни казвайте какво ще усетим и какво – не! 

Оттук насетне разговорът рязко завива в посока, за която британският премиер заяви, че „никой не би искал да вижда“. Същевременно едва ли има политик в американската история с по-голямо его от Тръмп. Този факт, съчетан със страха от ядрена война и с възхода на Китай, е прекрасна илюстрация на политическата метафора за меда и жилото, чийто автор е Драган Цанков. В този случай Зеленски усети както меда, така и жилото на САЩ.

От какво се страхува Зеленски?

Най-елементарното твърдение, което може да приемем, е, че Зеленски се страхува за живота и властта си. Всъщност, ако беше така, отдавна трябваше да е напуснал Украйна и да живее като един от най-богатите политици в Европа. Същото важи и за аргументите, които правят от Зеленски абсолютен герой или абсолютен злодей. 

Да вярваме, че един политик е доброто или лошото момче, е много наивно и такива нагласи неведнъж са изигравали лоша шега на политиците в най-новата ни история.

Затова е най-трудно да дефинираме от какво толкова се страхува Зеленски, че беше готов да спори с президента и вицепрезидента на САЩ. Слухове за подобни спорове между украинския лидер и Байдън се появиха и през 2022 г., когато в телефонен разговор благият демократ изтървава нервите си и призовава Зеленски да бъде малко по-благодарен за оръжията, които получава. Изглежда, че Байдън се е страхувал също толкова, колкото и Тръмп, конфликтът да не ескалира. 

За да си отговорим на въпроса какво плаши Зеленски, е добре да се върнем назад и да видим кое е най-силното обещание, с което той печели изборите в Украйна със смазваща преднина пред Петро Порошенко през 2019 г. Тогава Зеленски обещава на украинците две неща: че ще смаже олигархията в страната и че ще промени драстично външнополитическия ѝ курс. 

Част от опасенията на украинския лидер включват да не се разочарова от САЩ, защото това би означавало, че предава доверието на избирателите си, тъй като обещаната смяна на външнополитическия курс няма как да се изпълни без САЩ.

Зеленски възприема Америка като великия герой, който ще удари по масата и ще вкара Украйна в НАТО, разгромявайки Русия веднъж завинаги. Тези внушения се засилват с времето под влиянието на много европейски политици, които виждат във войната възможност да ревизират връзките си с Москва. Но нито Зеленски, нито Европа отчетоха, че Великите сили имат само вечни интереси, не и вечни приятели. Студеният прагматизъм на Тръмп сбъдва и най-големия страх на Зеленски – че Америка ще изостави Украйна така, както изостави Афганистан, Виетнам и големи части от Африка. Страх, който все повече започва да се усеща в Европа.

От какво се страхуват европейските политици?

Макар Европа да не е пряк участник в словесната престрелка между Тръмп и Зеленски, тя по всяка вероятност ще бъде пряко потърпевша от нея. Най-объркана от всички, разбира се, е Германия, която, подплатена с мрачните спомени от Втората световна война, години наред се страхува, че ще трябва да воюва отново. Ето че сега ще ѝ се наложи да направи точно това, ако Общността започне да гради своя армия. 

Макрон, който на пръв поглед изглежда уверен заради френското ядрено оръжие, си дава ясна сметка, че ядрените триади на Париж и Лондон са ликвидирани след разпада на СССР, което няма да им позволи да опънат ядрен чадър над Стария континент в случай на нужда, а постигането на ядрен паритет с Русия е дълъг и сложен процес, който ще погребе завинаги спокойния живот на французите. 

Останалата част от Западна Европа се страхува, че старата архитектура за сигурност вече я няма, а испанци, португалци и скандинавци ще трябва да се вдъхновяват от културното наследство на рицарите и викингите, за да градят армиите си наново. 

Най-уплашени обаче са Централна и Източна Европа, тъй като много държави в региона смятат, че те са следващите, ако Украйна падне. 

А Британия е уплашена, че Голямата война ще почне отново и Лондон ще трябва да защитава… Европейския съюз, който напусна. За британците в крайна сметка Първата световна война е много по-болезнен спомен, отколкото битката с Хитлер, защото тогава империята губи почти всичките си колонии. 

И нека все пак не забравяме, че за част от европейските политици кризата на глобалния либерален ред е шок, а за други – неизбежна реалност. Но най-големият страх на европейските лидери е, че в Овалния кабинет може да ги сполети същото, което сполетя и Зеленски. И то не за друго, а защото един дребен знак на неуважение към Тръмп може да коства на съответната държава всичко в отношенията ѝ със САЩ.

От какво се страхуват Путин и Си Дзинпин?

Всъщност в тази графа могат да бъдат поместени не само Русия и Китай, но и много съюзници на САЩ, които искат да избегнат глобален военен конфликт. Големите страхове на Русия всъщност са свързани с престъпването на червените линии, отвъд които тя би употребила ядрено оръжие срещу Украйна – ако властта на руския президент бъде застрашена или ако самото съществуване на Русия бъде поставено на карта. За администрацията на Путин съществуването ѝ е равносилно на съществуването на руската държава. Последните промени в руската ядрена доктрина го доказват, а нагласите са ясни: ако Русия види, че губи войната, ще използва всички средства, за да го предотврати. 

Някой би възразил, че завоюването на територии, чиято инфраструктура е напълно разрушена и обезлюдена, не е никаква победа, но в руското съзнание е точно обратното – достатъчно е тези територии да са руски и е без значение, че гражданите може да бъдат изложени на радиация. Началото на войната в Украйна, в което мнозина се съмняваха, и инцидентът в Чернобил от 1986 г. са историческото доказателство за тези нагласи. 

И точно тук идва изходът от уравнението – оказва се, че Тръмп и Путин се страхуват от едно и също. Затова и ходовете им са толкова идентични. Затова и искат едно и също – край на войната на каквато и да е цена. 

По аналогичен начин стоят нещата и със страховете на Китай. Си Дзинпин очевидно иска да се запише в китайската история като най-силния лидер от Мао Дзъдун насам. Това може да стане само по два начина – чрез обединение с Тайван или ако Китай успее да задмине САЩ. Една война между големите ще унищожи всякакви перспективи и за двете. Неговите страхове са общи с тези на Путин и Тръмп и затова той е склонен да се договори с тях, но все повече се отдалечава от европейците. Китайската карта на Кисинджър беше позорно проиграна от Европейския съюз, който влоши отношенията си с Китай заради САЩ и сега това започва да се обръща срещу него, като остава сам срещу САЩ, Русия и Китай.

Равносметката

Разгорещеният разговор между Тръмп и Зеленски от 28 февруари на практика доказва, че страховете на САЩ и Европа вече са много различни, за да ги обединяват. Вашингтон, който десетилетия наред беше критикуван от европейците, че се меси в делата им и им пречи, най-сетне реши да намали ангажимента си към Европа. Но това създаде много повече проблеми, отколкото реши. По време на Студената война Ричард Никсън на няколко пъти заплашва европейците, че САЩ няма да воюват с СССР заради тях, а Джими Картър до последно вярва, че мирното съжителство с Москва е възможно и че държавите от Съветския блок следва да са в нейната зона на влияние, за да може суперсилите да живеят в мир. 

Парадоксално, тогава страховете на Вашингтон, Москва и Брюксел са общи – да не би в един момент балансът на силите да се наруши така, че да се стигне до Трета световна война. Ето защо автори като Робърт Джървис твърдят, че двуполюсният свят съвсем не е дилема на сигурността, а сблъсък на две системи – социализъм и капитализъм. 

Днес обаче страховете на лидерите силно се разминават. Голяма част от европейските елити все още не си дават сметка за реалната опасност от ядрена война, а Русия умишлено използва ядрен шантаж, за да манипулира липсата на рационални възприятия какво може да се случи. Някой би казал, че при Тръмп шантажът работи, а при Европа – не. Трудно можем да отречем обаче, че кризата на политическото представителство е дотолкова повсеместна и дълбока, че кара избирателите в демократични държави да гласуват за лидери, които после проклинат, или пък да се възхищават на авторитарни вождове, които виждат като новите господари на света. 

Разговорът между Тръмп и Зеленски в този смисъл е завършеният продукт от кризата на либералната демокрация, в която се сблъскват един от най-богатите президенти на САЩ и лидер, който с помощта на проамериканската оръжейна индустрия се опитва да унищожи проруската олигархия в Украйна и да защитава нападнатата си страна. 

В това уравнение не е включена средната класа, а политиците от миналото, които се стремяха да я запазят, вече ги няма, за да формират приемлив за всички консенсус и диалог.

Остава въпросът трябва ли наистина да тестваме готовността на ядрените сили да воюват и до каква степен. Рационалният отговор е, че това не бива да се случва, защото днес във Вашингтон и Москва не стоят Кенеди и Хрушчов, а Тръмп и Путин. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/koreiskiyat-poluostrov-v-geopoliticheskata-igra-na-kalmari/

Корейският конфликт е най-голямото доказателство, че когато в даден регион не съществува единен център на сигурност, конфликтите, наследени от Втората световна война, може да надживеят дори разпадането на двуполюсния модел САЩ–СССР. Целта на този материал ще бъде да изясним някои ключови геополитически детайли, свързани с региона на Източна Азия, който е сочен като една от най-горещите точки на нестабилност в системата на международните отношения днес. Уникалното в корейския конфликт е, че той е най-старият от новото поколение конфликти, като същевременно неговото разрешаване се счита от младите хора в Република Корея за „мисия невъзможна“.

Наричаме го конфликт, защото съгласно международното право той отговаря напълно на тази дефиниция: между двете Кореи не съществува мирен договор, а замразено противопоставяне и то – предвид интересните времена, в които живеем – може лесно да се размрази. Но наистина ли не съществува никакъв сценарий, при който Корейският полуостров най-сетне да възкръсне единен от прахта на десетилетното противопоставяне между Сеул и Пхенян? Кой всъщност е гарант за сигурността на този регион и дали гаранциите, дадени от САЩ на Република Корея, все още отговарят на геополитическите реалности предвид осезаемото сближаване между Корейската народнодемократична република и Русия? И не на последно място, защо е толкова трудно народите от двете страни на 38-мия паралел да съжителстват в рамките на една политическа система? 

След като отговорим на тези въпроси ще видим, че корейският конфликт на практика е една геополитическа игра на калмари, чийто сценарий е подобен на популярния южнокорейски сериал и елегантно загатва кои са истинските фактори зад непримиримите отношения между Северна и Южна Корея.

Какво представлява корейският конфликт?

Научните дефиниции как трябва да възприемаме конфликта между двете Кореи са много, но емпирично най-издържаната от тях принадлежи на структурния реализъм. Част от бащите основатели на американската геополитическа школа, като Робърт Джървис и Ричард Бетс, приемат, че за разлика от Студената война, която е по-скоро сблъсък на две социални системи, корейският конфликт е класически пример за дилема на сигурността.

В този дух са и изследванията на корейски политолози като Ким Йонго и Ким Джонгсоп, склонни да търсят причините за противопоставянето между Сеул и Пхенян в постоянната надпревара във въоръжаването. Оттук може да се разбере защо този конфликт все още тлее – дилемите на сигурността продължават да функционират дотогава, докато една от двете страни не преустанови съществуването си. Или по-просто казано, двете Кореи се намират в състояние, при което всяко повишаване в сигурността на едната страна провокира реакция от другата. И единственият гарант, че уравнението няма да излезе извън контрол, остават геополитически актьори като САЩ и Китай, които възпират партньорите си от ескалация. До този момент.

Два са основните фактори, които засега правят мирното разрешаване на корейския конфликт геополитическа илюзия: севернокорейската ядрена програма, която продължава да се развива в разрез с ангажиментите, поети от Пхенян към Москва по време на Студената война, и сближаването между Русия и Северна Корея. Последното всъщност е най-голямото доказателство, че съветската политика е била далеч по-прагматична от тази на сегашната администрация в Кремъл, която – след подписването на Договора за стратегическо партньорство между КНДР и Руската федерация – на практика дава зелена светлина на севернокорейския лидер Ким Чен Ун да увеличи ядрения си арсенал. По този начин Северна Корея най-сетне става част от двустранен формат, който може да гарантира нейната сигурност – ако разбира се, приемем, че гаранциите, предоставени ѝ от Москва, са надеждни.

Но наистина ли сближаването между Москва и Пхенян е в състояние да изравни баланса на силите на Корейския полуостров? Отговорът на този въпрос не е еднозначен и зависи от два фактора.

Първият ключов фактор е функционирането на Договора за взаимна защита между САЩ и Република Корея, който е и основният гарант на съюзните договорености между Вашингтон и Сеул. Член 3 от този договор задължава двете правителства да се консултират в случай на обща заплаха за сигурността им. Член 4 дава право на САЩ да поддържат военно присъствие на територията на Южна Корея, каквото има и до ден днешен.

До този момент нито един американски или корейски президент не си е позволявал да постави под въпрос съюзните договорености между двете страни. Малко вероятно е Доналд Тръмп да го направи, тъй като, както вече стана ясно, сдържането на Китай остава главен приоритет за неговата администрация. Наред с това следва да признаем тъжния факт, че сам по себе си този Договор вече е изчерпан и не дава достатъчни гаранции за сигурността на двете държави, тъй като Пхенян разполага с ядрено оръжие, което обезсмисля конвенционалните механизми за сдържане, прилагани от САЩ в продължения на десетилетия.

Вторият ключов фактор е Вашингтонската декларация от 2023 г., подписана от президента на САЩ Джо Байдън и президента на Южна Корея Йон Сук Йол. Тя поставя началото на нова поредица от американски ангажименти към Сеул. Включена е и клауза, съгласно която САЩ си запазват правото да употребят ядрено оръжие, в случай че Южна Корея бъде нападната. Тъй като Америка не е декларирала в своята ядрена доктрина отказ от едностранна употреба на оръжия за масово унищожение, такъв сценарий е възможен срещу всеки противник, защото този документ не уточнява дали ангажиментът се отнася само при атака от страна на Пхенян.

С администрацията на Тръмп начело на САЩ обаче, бъдещето на Вашингтонската декларация е съмнително. След неуспешния опит на Йон Сук Йол да въведе военно положение в страна, от друга страна, е възможно прокитайската фракция в южнокорейския парламент да засили позициите си, което допълнително може да обтегне отношенията между Сеул и Вашингтон. Към това се прибавят и опитите на Тръмп да постигне споразумение с Путин за край на войната в Украйна, което определено ще повлияе и на отношенията между САЩ и Северна Корея.

Ролята на Китай – от гарант към почетен зрител

Китай винаги е имал особено отношение към Корейския полуостров, защото поделянето му е от стратегическо значение за Пекин. Докато режимът на Ким Чен Ун все още е на власт, Китай разполага с огромен буфер, който не би позволил на САЩ да разположат свои оръжия на китайската граница. Същевременно Северна Корея е единствената държава, с която китайците имат съюзен договор – Договора за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ между КНР и КНДР. Член 2 от това споразумение задължава двете страни да се противопоставят заедно на всяка коалиция от държави, която може да представлява заплаха за сигурността им.

Въпреки надеждата на администрацията на Байдън, че договорът няма да бъде подновен поради сближаването на Пхенян с Москва, китайското ръководство препотвърди ангажиментите си към Северна Корея през 2021 г., тъй като счете, че това е единственият начин да гарантира твърдо сигурността на границите си в контекста на геополитическото противопоставяне със САЩ. Нямаме основание да се съмняваме, че севернокорейският ангажимент към Китай има същата тежест – за затворената държава всеки съюзник е добре дошъл, особено ако е втората най-голяма икономика в света.

Южнокорейската политика към Китай е комплексна, но единна във всяко отношение. Това е плод не само на дългосрочните икономически интереси, които има Сеул, но и на т.нар. концепция за азиатската йерархия, която всички държави от Източна и Южна Азия с изключение на Индия спазват. Съгласно тази доктрина, въпреки историческите реалности, превърнали Китай от империя в народна република, на Пекин се отдава почетно уважение като на културата извор, от която останалите източноазиатски народи са получили своето просветление. По тази причина, въпреки огромните си политически различия и разнородните си съюзници, азиатските държави винаги са се отнасяли към Китай като към „първородния“, с който не могат да скъсат нито икономическите си, нито културните си връзки. 

Либералите в Южна Корея винаги са били по-големи синофили от ястребите консерватори, но последните рядко са си позволявали напрежение в отношенията с Пекин въпреки политиката им за сближаване с Япония. Затова и Китай остава скритата надежда за много южнокорейци, които се надяват, че дори политик като Си Дзинпин няма да допусне Северът да доведе Корейския полуостров до състояние на ядрена ескалация. Китай знае това и не се тревожи за отношенията си със Сеул. Остава отворен въпросът дали Америка е наясно с тези културни специфики и по какъв начин може да ги компенсира.

Тъжната реалност за Китай е, че ако не успее да удържи сближаването между Москва и Пхенян, твърде е възможно в един момент то да се обърне срещу него. Причината е, че инстинктите на ядрените държави често могат да станат жертва на лидерското его, което управлява политическите им системи. Войната в Украйна показа, че Русия умее да блъфира с ядрената си доктрина и че има ясно очертани червени линии, отвъд които ескалацията пак е вероятен, но не задължителен сценарий заради чувството за самосъхранение, което има руското ръководство. 

Но Северна Корея няма червени линии просто защото за нейния лидер личното му политическо оцеляване стои дори над това на народа му и държавата – визия, която напълно е погълнала чувството му за самосъхранение. Обкръжението му не би могло да извърши преврат, защото репресивният апарат на КНДР е изключително добре развит и функционира така, че и най-добрите съветски агенти биха могли да му завидят. Русия разбира добре цената на приятелството без граници с Китай, а Пекин има усет докъде би могъл да оказва натиск върху Путин. Но лидер като Ким Чен Ун е напълно непредсказуем и в един конфликт със САЩ Китай едва ли би могъл да го убеди да не натиска червеното копче. Най-малкото защото Пхенян вижда в ядрения си пакт с Москва много по-големи гаранции за сигурност, отколкото в споменатия по-горе член 2 в договора с Пекин.

Възможно ли е Корея да се обедини отново?

Тези, които познават корейците, веднага ще отбележат, че този въпрос е неправилно зададен. По-правилно би било да се запитаме желаят ли го корейците. 

Жители на Севера, разбира се, не биха могли да дадат обективен отговор на този въпрос, но повечето бегълци от режима на Ким споделят, че репресиите дотолкова са промили съзнанието на севернокорейците, че те виждат Юга като свой вечен враг. За старото поколение южнокорейци, обединението – или т.нар. слънчева политика – е жизненоважен приоритет, който произлиза от тяхното минало и от носталгията им по загубеното единство. Много от по-възрастните южнокорейци признават, че обединението със Севера е необходимо и че режимът на Ким, а не неговите поданици, е виновен за сегашното статукво. Някои дори напускат Южна Корея на преклонна възраст и бягат на север, защото искат да завършат живота си по местата, където са родени. 

Младото поколение на кей-поп и Squid Game, уви, възприема Северна Корея като ненужна финансова тежест, която ще се стовари като чук върху южнокорейската икономика и ще намали драстично жизнения стандарт в страната. За тях сближаването с Ким и връщането към корейските традиции е отдавна изгубена кауза от миналото, която може да коства на Южна Корея нейната независимост, извоювана от героите на Корейската война. Севернокорейците пък са възприемани като commies, които служат на един луд диктатор, способен да заличи с оръжията си Сеул от картата.

Но безспорно най-големите пречки пред обединението на Корейския полуостров остават ядрените оръжия. Политическа фикция е да смятаме, че траен мир може да има, докато Ким Чен Ун държи в ръцете си малък, но функционален ядрен арсенал, чиито ракети могат да достигнат територията на САЩ. 

Южнокорейското общество е силно разделено по този въпрос, защото все по-голяма част от корейците смятат, че страната има нужда от ядрено оръжие, за да сдържа Пхенян. Много от тях нямат доверие в ядрения чадър на САЩ, защото го възприемат като принцип на селективна намеса – особено при администрацията на Тръмп, която няма интерес от ескалиране на отношенията със Севера. На другия полюс са корейците, според които, ако Сеул получи ядрени оръжия, това завинаги ще го извади от системата за колективна сигурност с Япония и Америка. Нещо повече, може да се стигне до ефект на доминото в Азия и до масово ядрено въоръжаване на азиатските държави. Но това, че ядрените оръжия имат най-силна сдържаща роля, е просто теория, за която нямаме емпирични доказателства, и можем само да се надяваме, че няма да я тестваме.

Следователно причината Корея да не може да бъде единна, не е прищявка на един или друг политик, било то Джо Байдън, Доналд Тръмп или дори Си Дзинпин. Тя се корени във факта, че нито от едната, нито от другата страна се намира желание за успешно следване на слънчевата политика. Корейският полуостров, с други думи, остава в плен на дилемата на сигурността, която може да бъде преодоляна само ако една от страните преустанови своята политика на конфронтация напълно. И тук не става въпрос просто за установяване на диалог. Диалог между двете Кореи има още от края на Корейската война. Както изглежда, желание за диалог има дори у Тръмп, който е ентусиазиран за отношенията си с Ким Чен Ун. Но реални резултати не са налице, защото дилемата на сигурността все още функционира. Взаимният страх между Северна и Южна Корея е много по-мощен генератор на нагласи, отколкото мирното съжителство помежду им, което би било предпоставка за обединението им.

И накрая следва да признаем, че макар съдбата на двата народа да зависи от исканията на хората, ключовата роля за бъдещето на региона е в американски ръце. Рано или късно различията между Русия и Китай по отношение на Корейския полуостров ще изплуват и това ще доведе до различия и между техните партньори. За добро или зло, железният образ на Чичо Сам засега укротява болезнените спомени от японските нашествия в Корея и от унищожаването на династията Чозон.

Но САЩ трябва да бъдат много внимателни, когато регулират нагласите на съюзниците си, защото всеки опит да изискват безпрекословна лоялност към политиката си ще навреди на имиджа им в лицето на Южна Корея и Япония, тъй като двете страни възприемат Америка като съюзник и пазител, а не като началник. Достатъчно е да припомним първите години след края на Корейската война, когато с мълчаливото американско съгласие Южна Корея се управлява от прояпонски елит, наричан подигравателно от корейците „японски мекерета“. Това е напълно в унисон с политиката на доктрината Труман, която цели солидаризиране на всички азиатски съюзници под шапката на следвоенна Япония с цел сдържане на СССР и Китай. Американската подкрепа за Южна Корея следователно може да съдържа в себе си както предпоставките за обединението на полуострова по мирен път – ако корейците го искат, – така и за неговото пълно унищожение.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ruskata-agresiya-v-ukraina-zashto-mirut-ostava-trudno-postizhim/

Tри години след началото на руската агресия срещу Украйна и повече от десетилетие след незаконната руска окупация на Крим и части от Донбас войната продължава без признаци за скорошно затихване и мир. Въпреки различните дискусии за потенциални планове за спиране на огъня, включително предложението на новия президент на САЩ Доналд Тръмп, постигането на мир остава далечна и сложна цел, а пътят към прекратяване на войната е изпълнен с предизвикателства.

Реалността зад мирните предложения

По време на предизборната кампания Доналд Тръмп заяви, че би могъл да спре войната в рамките на 24 часа, ако стане президент. Това изказване привлече внимание, но беше оценено от експертите като крайно нереалистично. Всеки план за мир между Киев и Москва трябва да бъде съобразен със сложни въпроси, включително бъдещето на окупираните от Русия украински територии, наказателна отговорност за руските военни престъпления и предоставяне на западни гаранции за сигурността на Украйна.

Русия и Украйна все още остават на двата полюса в своите цели във войната. Москва се стреми да затвърди контрола си върху завладените територии, да дестабилизира максимално Украйна и да я откъсне от близостта ѝ със Запада, докато Киев настоява за пълното възстановяване на своите граници и солидни гаранции от съюзниците си, за да се попречи на нова руска агресия.

Войната три години по-късно

През септември 2024 г. украинският президент Володимир Зеленски заяви, че Украйна е отворена за преговори, но само при условия, включващи гаранции за сигурност. В замяна на това Зеленски намекна, че би приел замразяване на фронта в сегашния му вид. В същото време Владимир Путин не показва готовност за компромиси, което допълнително усложнява ситуацията. Тази безизходица отразява различните приоритети и цели на двете страни, както и трудностите при създаването на условия за преговори.

Според експерти за постигането на устойчив мир в Украйна е необходимо страната да получи дългосрочни гаранции за сигурност срещу бъдещи руски нападения. Ясните механизми за защита на украинския суверенитет трябва да са незаобиколимо условие за начало на преговори, за да се избегне повторение на конфликта. Това включва не само военна подкрепа, но и икономически и дипломатически ангажименти от страна на международната общност. И макар че подобни мерки изискват значителни ресурси и координация, те са от изключителна важност за гарантиране на стабилността в региона и за възпиране на бъдещи агресивни действия от страна на Русия.

Скептичността на Украйна по отношение на гаранции, които не включват присъствието на западни военни части в страната, е разбираема с оглед на факта, че Русия вече на два пъти нарушава международни споразумения, специално подписани за гарантиране на украинската независимост – меморандума от Будапеща (1994 г.) и споразумението от Минск (2015 г.).

Стратегията на Русия: всичко или нищо

Подходът на Русия към войната отразява руските дългосрочни амбиции. Правителството на Владимир Путин, изглежда, няма намерение да се откаже от своите цели, които включват присъединяване на украински територии и отслабване на съюза на Киев със Запада. Докато руските сили продължават своите военни кампании, стратегията на Кремъл вероятно е удължаване на конфликта с цел изтощаване на украинската съпротива и намаляване на международната подкрепа.

В същото време руската икономика все повече се превръща в заложник на войната. Според анализ на икономисти Кремъл е изправен пред парадоксална ситуация: икономическата структура на Русия вече е толкова силно ориентирана към военни усилия, че страната не може да си позволи нито да загуби, нито да спечели войната. Загубата би отслабила легитимността на режима и би довела до още по-дълбоки икономически и социални сътресения. От друга страна, всеки мир, който Путин би могъл да представи като руска победата, би изисквал огромни ресурси за бъдеща окупация и възстановяване на анексираните украински територии, което също би било непосилно за икономиката.

Този икономически капан, съчетан с международните санкции и изолация, създава уникално предизвикателство за Русия. Макар че военната индустрия и държавните програми поддържат известна стабилност, в дългосрочен план ресурсите са ограничени. В този контекст става още по-ясно защо Русия продължава да преследва стратегия на изтощение и развиване на военната си икономика, вместо да търси скорошно прекратяване на войната.

Ролята на Европа на фона на несигурността в САЩ

Макар че Съединените щати са ключов поддръжник на Украйна, вероятността за промени в приоритетите на Вашингтон е голяма. Победата на Доналд Тръмп на президентските избори внесе допълнителна несигурност в продължаването на американската военна и финансова помощ за Украйна. Това подтикна Европа да се подготви за сценарий, при който трябва да поеме по-голяма част от тежестта.

Европейските държави с ключова подкрепа за Украйна, в това число Германия, Полша и балтийските страни, увеличиха военната помощ и финансовата подкрепа за Киев. Европейският съюз също обеща дългосрочна помощ, което даде силен сигнал за ангажимент към отбраната на Украйна, независимо от промените в политиката на САЩ. Въпреки това способността на Европа да замени американската подкрепа в такъв мащаб остава несигурна, особено с оглед на икономическите натоварвания, енергийните кризи и политическата нестабилност на Стария континент.

Допълнително Франция и Германия обсъждат нови форми на ангажимент в Украйна, включително възможност за изпращане на съюзнически войски. Президентът на Украйна Володимир Зеленски, разкри, че е водил разговори с президента на Франция Еманюел Макрон за разполагане на такива войски в Украйна като знак за подкрепа и стабилност. Макар че подобен ход е в начална фаза на обсъждане, той показва желание за по-дълбока ангажираност на европейските партньори.

Германия също обмисля изпращането на миротворчески сили в Украйна според германския министър на отбраната Борис Писториус. Това предложение обаче изисква широка международна подкрепа и може да се реализира едва след като се постигне трайно примирие. Европейските лидери осъзнават, че такъв ход крие значителни рискове, но също така може да представлява важна стъпка към дългосрочна стабилност в региона.

Защо мирът остава далечна цел

За да бъде постигнат мир, и двете страни трябва да се съгласят с условия, които удовлетворяват техните основни интереси – нещо, което изглежда почти невъзможно в момента, като се имат предвид динамиката на фронта и настроенията сред управляващите в Киев и Москва. Отказът на Украйна формално да признае промяна на международно признатите си през 1991 г. граници е в съответствие с държавния ѝ суверенитет и международното право, докато максималистичните цели на Русия не оставят място за истински преговори.

Международните медиатори, като Турция и Катар, са изправени пред допълнителното предизвикателство да преодолеят различията между воюващите страни, като същевременно запазят ниво на неутралност. По-широката геополитическа ситуация, включително ролята на НАТО за дългосрочен мир в Източна Европа и двусмислената позиция на Китай, допълнително усложнява потенциалните преговори.

Междувременно Киев и Москва, изглежда, се готвят усилено за активно продължаване на бойните действия. Украйна планира да свали възрастта за мобилизация сред гражданите си от 25 на 18 години, а новият лидер на НАТО призовава съюзниците да продължат с подкрепата си за нападнатата страна и предложи европейските държави да плащат за американски оръжия, използвани от украинската армия. В същото време изправената пред „неконтролирана финансова криза“ Русия планира да използва допълнителни севернокорейски военни в армията си, след като през последните месеци понесе големи загуби сред частите си на фронта в Донбас и Курск.

Перспективите за мир в Украйна остават далечни, тъй като Русия ще продължава своята агресия, а Киев няма друг избор, освен да се защитава. Докато международните усилия за посредничество срещат сериозни предизвикателства, дългосрочната стабилност в региона ще зависи от способността на Украйна и нейните съюзници да възпират руската ескалация. Поне докато Путин не бъде притиснат да преговаря за мир или не се стигне до политическа промяна в Москва или в Киев.

Заглавно изображение: Доналд Тръмп, Еманюел Макрон и Володимир Зеленски на тристранна среща, организирана от френския президент, декември 2024 г. Източник: President Of Ukraine from Україна, CC0, via Wikimedia Commons

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kakvo-oznachava-zavrushtaneto-na-trump-v-beliya-dom/

Да си припомним за момент как изглеждаха САЩ малко преди Доналд Тръмп да обяви кандидатурата си за втори президентски мандат. Шансовете му бяха възприемани като незначителни по две основни причини: първата е, че имаше надежда, че републиканците ще изберат кандидат, който се е дистанцирал от първия мандат на администрацията на Тръмп; и втората – изгряващата звезда на Камала Харис, която се възприемаше от влиятелната обамистка фракция на демократите като най-логичния наследник на президента Джо Байдън. 

И все пак Тръмп се завърна в Белия дом точно както обеща малко преди да го напусне. Това даде повод на много експерти да говорят за края на американската демокрация, за свършека на Американския век и дори за превръщането на САЩ в клептокрация, управлявана от влиятелните финансови клики в Ню Йорк и Вашингтон. Завръщането на Тръмп шокира и американските съюзници – особено тези в Европа, които виждат в неговия избор потенциален компромис с Русия за сметка на НАТО и Украйна. 

В този материал ще разгледаме по-подробно тези страхове, които сполетяха и България, като у нас усилено започна да се говори за геополитически договорки между Вашингтон и Москва, които могат да доведат до възстановяване на руското влияние и до маргинализация на страната ни в евроатлантическото семейство. И така, какво в крайна сметка означава завръщането на Доналд Тръмп за света, вселената и всичко останало?

Демокрация ли са САЩ на Доналд Тръмп?

За да отговорим на този въпрос, трябва да направим едно съществено уточнение – разликата между разбиранията за демокрация на американците и европейците е много голяма. Европа винаги е свързвала демокрацията с края на абсолютната монархия и със съчиненията на Джон Лок, Едмънд Бърк и Шарл дьо Монтескьо. Затова и най-големите постижения, с които днес европейците се гордеят, са: европейската средна класа, която дава възможност на гражданите да усетят икономическите ефекти от демокрацията; писаните конституции, премахващи или ограничаващи ролята на монарха по начин, който гарантира достойнството на гражданите, така че те вече да не са безгласни поданици; политическият плурализъм и свободното движение, които ни правят граждани на Европа.

Европейската демокрация, с други думи, е своеобразна възхвала на свободата, рамкирана така, че да гарантира спазването на реда и законите в обществото.

Красотата на тази идея днес намира своя завършен израз в отношенията между Германия и Франция, които въпреки печалното си историческо минало се превърнаха в мотор на Европейския съюз.

Американската демокрация е нещо съществено различно и всеки, който е посещавал САЩ, ще ви каже, че тя няма нищо общо с европейската. За средностатистическия американец САЩ са преди всичко република, а след това демокрация. Биещото сърце на американската демокрация е съхранено в един от девизите, изобразени на Великия печат на САЩ: Novus ordo seclorum (от лат. „Нов ред за поколенията“). Не, това не е теория на конспирацията, а прагматично подбрано мото, което изразява заявката на американските бащи основатели да създадат уникална политическа система, която е различна от политиката, водена от колониалните империи и техните наследници.

Този идеал съчетава съвършените качества на републиката: тя по своя характер е светска, а не морална; има председател (президент), който след отварянето на САЩ към света и създаването на американската разузнавателна общност става центърът на американската политическа система; почива на твърдата вяра на американците, че съществува провидение, което ще направи хората напълно свободни, и че САЩ трябва да бъдат образец на тази свобода. Американският икономически модел е отличен пример в това отношение, тъй като той съществено се различава от европейската социална държава, функционирайки на принципа „по-добре икономически неравни, но политически свободни“.

Това сравнение ни позволява да обобщим, че няма как подобен модел да бъде разрушен от един-единствен човек.

Доналд Тръмп е избран, за да служи на Америка, а не Америка да служи на Доналд Тръмп.

САЩ са млада нация, но основите на тяхната демокрация са излети толкова солидно от архитектите на републиката, че дори богатите робовладелци от Юга и техните наследници, които бутаха паметниците на бащите основатели, не успяха да ги разрушат. Казано иначе, никой американец няма да замени една стабилна, макар и ексцентрична администрация с период на несигурност, нестабилност, още по-малко пък с нова Гражданска война.

Съвсем отделен е въпросът как ще изглежда администрацията на Тръмп в очите на останалия свят. Това отново ни връща към темата за съществуващата разлика между политическите култури на Новия и Стария свят. За европейците фигурата на Илон Мъск и неговите изказвания са достатъчен повод Америка да бъде обявена за клептокрация, но за американците, напротив – те са доказателство, че САЩ са демокрация, защото свободата на словото е универсално право на всеки. Това беше и причината, поради която доста демократи се изказаха против блокирането на профила на Тръмп в социалните мрежи по време на първия му мандат и предупредиха, че съдебните обвинения срещу него ще имат обратен ефект, който не закъсня. Така че съдбата на американската демокрация е повод за сериозен дебат, но оценките за нейния край са изключително пресилени, а доказателствата за тях са идеологически, а не научни.

Какво означава Доналд Тръмп за света?

В геостратегически план може да очакваме, че външната политика на администрацията на Тръмп ще се развива в три основни направления.

Първото е близкоизточното и то включва засилването на съюза между САЩ и Израел – отношения, които бяха сериозно разклатени от липсата на решителност, демонстрирана от много демократи по време на конфликта между „Хамас“ и Израел. В краткосрочен план това може да означава, че конфликтът ще продължи да тлее с периоди на възобновяване и поредица от временни примирия. В по-дългосрочен план Америка може да се опита да сложи край на режима в Иран, но това неизбежно минава през ограничена американска интервенция в региона, която ще изисква стратегически отстъпки от страна на Русия по отношение на нейните съюзници в Техеран. 

Всъщност най-голямата заплаха идва от ядрените амбиции на аятоласите, които виждат в оръжията за масово унищожение възможност най-сетне да гарантират личното си оцеляване без повече притеснения кой е в Белия дом.

Бъдещето на ядрената сделка изглежда съмнително поради липсата на ясен ангажимент от страна на Техеран, а САЩ едва ли биха рискували да допуснат Израел да стане обект на ядрено изнудване от страна на Иран. Каквато и да е политиката на Вашингтон обаче, тя няма как да бъде успешна, ако не е насочена към сдържането на терористичните групировки в региона и на техните спонсори в Техеран. Причината, поради която дори Доналд Тръмп не може да се надява на нов стабилен мирен процес, е, че палестинските лидери много отдавна загубиха политическия контрол върху страната си – в по-голямата си част тя се намира под контрола на фундаменталистите.

Второто ключово направление е азиатско-тихоокеанското, и по-конкретно отношенията на САЩ с Китай. На езика на международните отношения Вашингтон и Пекин се намират в състояние на взаимозависимост, като всеки опит за изход от това уравнение ще е пагубен не само за тях, но и за глобалната икономика. Ако администрацията на Тръмп реши да започне нова търговска война с Пекин, бумерангът неизменно ще удари и Америка, затова новият президент трябва преди всичко да застрахова държавата си от нова рецесия. 

За Китай червената линия е Тайван, и по-конкретно формулата на политиката, че съществува един Китай и Тайван е част от него. Има обаче едно много важно допълнение и то е, че тази политика е валидна дотолкова, доколкото не е налице опит за насилствена промяна на статуквото в региона. Ето защо диалогът в областта на сигурността между двете държави е ключов. В момента, в който този диалог се прекрати, страните няма да могат да разчитат своите сигнали правилно и това може да доведе до пряк военен конфликт между тях. 

Бедата е, че ядрената програма на Северна Корея усложнява задачата на президентската администрация, тъй като Пхенян вече разполага с ракети, които могат да достигнат ако не територията на САЩ, то поне земите на техните съюзници, а Китай загуби голяма част от влиянието си върху затворената азиатска държава за сметка на Русия.

Ключови за САЩ обаче остават споразумението им за сигурност с Япония и обещанието на Байдън пред Сеул, че Вашингтон би използвал ядрено оръжие срещу Северна Корея, ако Югът бъде нападнат. В случай че Тръмп реши да ревизира и двете, твърде е възможно Сеул да завие към Китай, а Токио да промени концепцията си за отбрана, наследена от Втората световна война.

Третото направление е европейското. Да, Тръмп на няколко пъти даде заявки, че отношенията с Русия са приоритет, но дотолкова, доколкото те ще му помогнат да предоговори отношенията между Москва и Техеран. В случай че Путин даде на Тръмп онова, което той иска, и се съгласи да оттегли подкрепата на Русия за Иран и „Хамас“, Вашингтон също би направил отстъпки по отношение на Украйна. Това може да включва както поделяне на страната, така и краткосрочен отказ на Западна Украйна от членство в НАТО. Най-голямата грешка на Русия обаче би била да постави ултиматум на Тръмп и една такава стъпка от страна на Путин бързо би довела до приемането на Украйна в Алианса – не защото Тръмп страда от някакви морални съображения за ставащото на изток, а защото е политик с огромно его. 

По същия начин стоят нещата и в отношенията с Европейския съюз. Исканията на Тръмп всеки съюзник да отделя повече за отбрана отразява член 3 на Договора от Вашингтон, който гласи: 

За по-ефективно постигане на целите на настоящия Договор страните по него, поотделно и съвместно, като развиват непрекъснато и ефективно собствените си възможности и си оказват взаимна помощ, ще поддържат и развиват своите индивидуални и колективни способности да се противопоставят на въоръжено нападение. 

В този смисъл член 5* (за съгласуван военен отговор от страните в НАТО при нападение срещу някоя от тях) няма как да функционира без член 3. За същото говореше и Байдън, който употребяваше термина shared burden (споделена тежест), без да пояснява обаче за какъв процент става въпрос. Така Европа ще бъде в трудната позиция да избира между американския чадър и развиването на собствени отбранителни способности. Второто минава през компромис с Русия, тъй като европейците все още не са готови да сдържат Москва ефективно, най-малкото защото нямат ядрен паритет с нея. В този смисъл, ако има някакви стратегически отстъпки по отношение на руското влияние в Източна Европа – например в България, – те ще са от страна на Европа, а не от страна на Америка.

Какво означава Доналд Тръмп за вселената?

Въпреки че реалистите обичат да говорят за свят на анархия, когато става въпрос как държавите се възприемат една друга, по-рационалното обяснение все пак принадлежи на т.нар. неолиберална школа. Системата на международните отношения в този смисъл е не просто пъзел от държави, но и пъзел от представи, а те няма как да бъдат разбрани без ясна оценка какви са ценностите на тези актьори. Огромната вселена на глобалната политика днес се сблъсква с много заплахи, но три от тях са най-сериозни и изискват особено внимание от страна на всяка суперсила, особено на САЩ.

Първата основна заплаха е глобалният ръст на антисемитизма. В сравнителен аспект, ако войната в Украйна все повече се очертава като регионален конфликт, който може да бъде решен на масата за преговори, ядрената програма на Иран и посланията, които изпращат трансграничните терористични мрежи в Европа, могат да доведат до глобална война. САЩ на Тръмп могат да претендират за образец на държава от свободния демократичен свят само ако ефективно се противопоставят на тази пропаганда и се ангажират пряко със сигурността на съюзниците си в Близкия изток. 

Втората заплаха е опасността от ядрена война, която може да стане реалност, ако оръжията за масово унищожение попаднат в ръцете на терористична мрежа или ако една от ядрените сили реши, че няма какво да губи. Макар че шансовете това да се случи значително паднаха, след като Китай предупреди Русия за червените си линии през 2022 г., Вашингтон все още не изключва тази опция. Нещо повече, непрестанният ядрен шантаж на Русия може да стане заразителен пример за Северна Корея, която не участва в нито един от глобалните формати за разоръжаване. 

Третата заплаха се отнася до изчезването на средната класа под напора на две крайности – ръста на крайнодесните и на крайнолевите идеологии. Ако Европа наистина реши да харчи повече за отбрана, САЩ ще трябва да пренасочат повече пари за публичния сектор, тъй като без тях ще изгубят своята средна класа. Уви, при една дясна администрация, каквато има Тръмп, надеждите в тази посока не са оптимистични. Възстановяването на икономическата стабилност в Америка е задача, която може да бъде реализирана не само от една, а от няколко последователни президентски администрации. В дългосрочен план тя ще бъде решаваща дали глобалното доверие в демокрацията ще расте, или ще се свива в зависимост от това дали хората усещат, или не усещат нейните ефекти.

И накрая нека споменем отново, че Доналд Тръмп е просто личност, която има далеч по-малък формат и значение от президентската институция на САЩ. Президентът Тръмп ще е различен от бизнесмена и шоумена Тръмп, тъй като зад него ще стои не просто компания или телевизионно предаване, а цяла нация.

Доналд Тръмп не е консерватор или либерал, той е просто американецът с огромното его, който иска да е начело на държавата. Големият въпрос по-скоро ни връща към увода: защо въпреки надеждите на голяма част от политическия елит в САЩ за социална промяна се стигна дотук? Явно последните избори доказаха, че американското общество не се отличава съществено от обществата, които харесват доминантни и властни фигури начело на държавата си – силната република, която има своя идея какво представляват демокрацията и свободата. В днешната ера на противопоставяне и поляризация реториката за и против Тръмп много лесно може да бъде използвана за промяна на нагласите в посока за или против Америка. Това е реалност, която всеки американски съюзник ще трябва да отчита в отношенията си със САЩ през следващите няколко години. Уви, задачата на стратегическите опоненти на САЩ също няма да е по-лесна, тъй като те ще се сблъскат с най-непредсказуемия държавен глава в американската история.

---

* Член 5, Северноатлантически договор
Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях, вследствие на което те се договарят, че в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в член 51 от Устава на Организацията на обединените нации, ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално и съгласувано с останалите страни по Договора, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила, за възстановяване и поддържане на сигурността в Северноатлантическата зона.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/opasnoto-razshiryavane-na-voynata-kak-severnokoreyskata-armiya-se-ozova-na-fronta-mejdu-ukrayna-i-rusiya/

В началото на октомври тази година украинското разузнаване съобщи, че няколко хиляди севернокорейски войници преминават обучение в Русия в подготовка за изпращане на фронтовата линия с Украйна. Националната разузнавателна служба на Южна Корея (NIS) по-късно потвърди информацията на Киев, като сподели сателитни изображения на руски плавателни съдове, транспортиращи 1500 войници от Северна Корея до руския град Владивосток за предполагаемо обучение.

На 23 октомври съветникът на Белия дом по въпросите на комуникациите в областта на националната сигурност Джон Кърби свидетелства за присъствието на най-малко 3000 севернокорейски войници. Сега Пентагонът смята, че в Русия те са 10 000 и са насочени към района на Курск в Западна Русия, за да се бият с украинските сили. В началото на ноември се появиха и първите сведения, че в Курска област вече се е състояло първото сражение между украински и севернокорейски части. Всичко това беше потвърдено на 13 ноември от говорителя на Държавния департамент на САЩ Ведант Пател.

Голямото разполагане на севернокорейски войски в Русия представлява тревожна нова фаза във войната между Русия и Украйна, като същевременно носи по-дълбоки последици за глобалната политика. Ще разгледаме пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Северна Корея и Русия, и как това сътрудничество ще се отрази в по-широка степен на войната в Украйна.

Какво печелят Москва и Пхенян от дислоцирането на севернокорейски войски на фронта?

Обвиненият във военни престъпления руски президент Владимир Путин ще извлече незабавни военни ползи от севернокорейските войски. Съобщава се, че от 2023 г. насам Русия е получила от Северна Корея поне 7000 контейнера, които включват артилерийски снаряди, противотанкови ракети и балистични ракети с малък обсег, за да се попълнят силно изчерпаните руски боеприпаси и оръжия. Кремъл е изправен пред потенциален недостиг на наборници, а използването на севернокорейски войски временно би облекчило вътрешния натиск върху Путин от страна на руското Министерство на отбраната за мобилизирането на повече войници в армията тази есен.

Северна Корея вероятно ще получи допълнителни икономически ползи и по-голяма военнотехническа помощ от Русия, включваща сателитна и ракетна технология. Докато преди войната Путин се противопоставяше на ядрената програма на Северна Корея, сега Русия може да помогне за подобряването на ракетния капацитет и системите за доставка на ядрени оръжия на Пхенян. Русия също може да съдейства за обновяването на стареещия севернокорейски подводен флот. Освен това войниците на Северна Корея биха могли да придобият ценен боен опит, биейки се рамо до рамо с руснаците. По този начин ще могат и да оценят от първа ръка колко ефективна е военната им технология срещу произведените на Запад оръжия и защита.

Колко ефективни са севернокорейските войски и пред какви рискове е изправен режимът на Ким Чен Ун?

Не е ясно колко добре ще се представят севернокорейските войски в битка. Въпреки че са преминали обучение в руски военни бази в Далечния изток, различията в езика, културата, обучението и доктрината за водене на война могат да намалят ефективността на севернокорейските сили, докато не бъдат по-добре интегрирани с руските части. Доказателства за проблемната интеграция са вече налице – пленен от украинската армия руски войник разказа във видео, че севернокорейците изпитват трудности в ориентацията на фронта и по погрешка са открили огън по своите руски съюзници.

Ukrainians captured a Russian soldier in the Kursk region. He decided to surrender because North Korean soldiers were shooting in the wrong direction and might’ve even taken out two Russians.

Here’s hoping that “friendly fire” wasn’t so friendly after all. But even if it was… pic.twitter.com/94r7fgRef1

— Victoria (@victoriaslog) November 2, 2024

Съобщава се, че Ким Чен Ун е изпратил сили за специални операции от Единайсети армейски корпус, известен като Корпус на бурята. Това са елитни войници, обучени за мисии за проникване и убийства, с по-висока военна подготовка от новите руски наборници, изпращани на фронтовата линия. Въпреки това изглежда малко вероятно Ким Чен Ун да продължи да изпраща голям брой елитни войници в Русия, ако жертвите сред тях нарастват със същата скорост като убитите и ранените руснаци.

Един от рисковете, пред които е изправен севернокорейският режим, е възможността неговите войници да дезертират от бойното поле, стремейки се да останат в Украйна или в Южна Корея. Възможно е някои севернокорейски войници, които се предадат или бъдат пленени от украинските сили, да не искат да се върнат в Русия или в Северна Корея. Съществува вероятност да потърсят политическо убежище или да поискат да бъдат прехвърлени на южнокорейските власти. Украинското разузнаване съобщи, че вече 18 севернокорейци от войниците, разположени близо до руско-украинската граница, са дезертирали. 

Как Южна Корея отговаря на севернокорейските войски в Русия?

От началото на войната Южна Корея не желае директно да изпраща нападателни оръжия на Украйна и предоставя предимно икономическа и хуманитарна подкрепа. Новото развитие обаче може да принуди Сеул да обмисли подкрепа за Киев чрез изпращане на оръжия и споделяне на разузнавателна информация. Южнокорейският президент Юн Сук Йол вече заяви, че от степента на севернокорейско участие във военните действия зависи дали Южна Корея би доставила оръжия на Украйна.

Независимо дали това ще стане, действията на Пхенян тласнаха Сеул да работи по-тясно с европейските си партньори, включително с НАТО. На 28 октомври делегация от длъжностни лица от разузнаването и отбраната на Южна Корея информира НАТО и тихоокеанските си партньори за оценките за разполагането на севернокорейски войски в Русия и обеща да продължи координацията за наблюдение на ситуацията в Украйна. Засиленото сътрудничество между Южна Корея и НАТО ще позволи на Сеул да споделя и получава информация относно бойните способности и тактики на Северна Корея и да проследява севернокорейските войски, изпратени на украинската фронтова линия. Южнокорейците биха могли да помогнат на украинците и в извършването на специални операции за насърчаване на севернокорейските войници да дезертират. 

Къде стои Китай?

Китай засега не коментира официално факта, че в Русия има севернокорейски войски. Публично Пекин предлага дипломатически банални фрази, призоваващи за деескалация в Украйна и мир на Корейския полуостров. Пекин обаче остава притеснен от рисковете за ескалация, които не може пряко да контролира, от потенциалната нестабилност около китайските граници и от вероятността за засилено сътрудничество в областта на сигурността между Южна Корея, Япония и Съединените щати и възникващата координация между НАТО и Сеул в отговор на военния авантюризъм на Пхенян.

Пекин предостави дипломатическо и икономическо прикритие на Москва за нахлуването ѝ в Украйна, но отношенията между китайското правителство и Пхенян напоследък бяха хладни. Пропуските в комуникацията между трите страни поставиха Китай в неудобната позиция да се опитва да предотврати по-нататъшна дестабилизация на региона предвид собствените си геополитически и икономически предизвикателства. Според китайски анализатори Пекин вижда повече вреда от изпращането на севернокорейски сили в Русия, отколкото потенциална полза.

Как сътрудничество между Северна Корея и Русия ще се отрази на международните отношения?

Изпращането на севернокорейски войски в Русия показва, че Пхенян е напълно готов да подпомогне терористичната война на Русия в Украйна. Докато Северна Корея преди беше известна със своите киберзаплахи, пране на пари, трафик на оръжия и незаконна търговска дейност, то напредващото военно сътрудничество с Москва може да насърчи Пхенян да участва в други конфликти и бъдещи войни от името на партньори с подобно авторитарно управление, които се противопоставят на Запада. В зависимост от представянето им на фронта севернокорейските войски биха могли да бъдат дислоцирани заедно с руски части в Африка или в горещи точки от бившия СССР.

Присъствието на войските на Северна Корея в Русия има поне две дългосрочни последици. Първо, Путин отново демонстрира, че руските съюзници далеч не са изолирани, а са готови да подкрепят Русия в нейната война в Украйна. Ако Пхенян успее да получи нужните военни технологии от Русия в замяна на изпратени войници, това би накарало други авторитарни режими да изпробват същото. Иран например може да увеличи сътрудничеството си с Русия, докато се подготвя за възможна ескалация с Израел.

Второ, задълбочаването на военното сътрудничество между Русия и Северна Корея идва в момент на ескалация на напрежението на Корейския полуостров. Това включва неотдавнашното унищожаване от Северна Корея на междукорейски пътища и железопътни линии и предполагаемото нахлуване на южнокорейски дронове в Северна Корея този месец. Решението на Пхенян да изпрати войски в Русия индиректно предполага, че Северна Корея втвърдява стратегическата си позиция срещу Южна Корея. Ако Русия допълнително засили севернокорейския оръжеен капацитет, доставяйки войски и боеприпаси на Пхенян, то САЩ и техните съюзници в Европа и Азия ще трябва да се подготвят за нова фаза на по-голяма нестабилност и възможна ескалация в Далечния изток.

Докато Украйна се бие, съюзниците ѝ мълчат

Украинският президент Володимир Зеленски остро разкритикува пасивността на западните съюзници по отношение на включването на севернокорейски войски във войната. Той обвини политиците от страните съюзници в пасивно наблюдение на ситуацията, докато Москва подготвя нова офанзива, включваща севернокорейските части. Според Зеленски

Америка гледа, Великобритания гледа, Германия гледа. Всички просто чакат севернокорейските военни да започнат да атакуват украинската армия. 

Киев повдигна и въпроса за потенциален превантивен украински удар по лагери в Русия, където се обучават севернокорейските войски. Украйна обаче не може да реализира такава превантивна операция без разрешение от съюзниците си да използва западните оръжия с голям обсег, за да удари цели дълбоко в Русия. Докато украинското Министерство на отбраната вече потвърди за „контакт“ между украински военни и севернокорейски части около Курск в началото на ноември, американски източници публикуваха данни за смесена руско-севернокорейска група от около 50 000 военни, за която се очаква също да бъде дислоцирана в Курска област в най-близко бъдеще.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/gubi-li-america-strategicheskata-si-initsiativa-ili-po-skoro-ya-vuzrajda/

Системата на международните отношения днес отразява две противоречащи си реалности, които дават повод на много анализатори да говорят за залеза на Америка и за края на „американския век“. От една страна, това се дължи на възпламеняването на регионални конфликти и глобални кризи, които бяха приспани след края на Студената война. А от друга – на стремежа на САЩ да съхрани глобалния либерален ред и системата от съюзи, които създаде след края на Втората световна война. 

Деклинизмът като феномен не е ново явление в американската политическа реалност и най-общо изразява идеята, че упадъкът на Америка, на нейния модел и на глобално ѝ лидерство са неизбежни, предстоящи, а в някои случаи – дори необходими. 

И все пак къде се крият корените на деклинизма и дали днес сме свидетели на този упадък, за който говорят поколения от автори и политици? Обречен ли е американският модел и какво кара толкова много хора все още да гледат към него като към най-предпочитаната форма на обществено-политически отношения? Струва си да си зададем и въпроса защо, след като политическото семейство на т.нар. недемокрации е толкова голямо, то все пак не може да представи културно-исторически образци, които да сплотят човечеството зад идеи, по-устойчиви от тези на либералната демокрация? Отговорите на поставените въпроси ще се опитаме да потърсим в този анализ.

Деклинизмът в САЩ като политическа реалност

Учените с безспорен принос към теорията на международните отношения, като бащата на меката сила Джоузеф Най и автора на цивилизационната теория Самюъл Хънтингтън, приемат, че деклинизмът е присъщ не просто на САЩ, но и на всяка велика сила, която обективно се старае да осъзнае границите на своята мощ.

Ето защо трудно бихме приели, че деклинизмът е модерна политическа реалност, и смело може да кажем, че в Америка той датира не от Голямата депресия, както твърдят много автори, а от самото възникване на САЩ. Американският проект в своята същност инкорпорира деклинизма като опция за развитието си най-малкото защото първият опит за конституция на младата държава – т.нар. Устав на Конфедерацията, се проваля с гръм и трясък. Последван е от Конституцията на САЩ, която задава основите на едно устойчиво държавно-политическо обединение, което коренно се отличава от автократичния модел на европейските колониални империи. 

Сходен е историческият казус с Гражданската война в САЩ и опитите на робовладелците да запазят привилегирования си статут, превърнал ги в потомствени аристократи. И въпреки че тогава мнозина се съмняват в оцеляването на Америка, тя възкръсва от това разделение много по-силна и по-единна, отколкото в първите години на своето съществуване.

Годините след Испанско-американската война (1898), която поставя началото на модерната американска дипломация, също не са леки за американците. Изолационистката фракция в САЩ чертае черни сценарии в Конгреса, предупреждавайки, че всяка намеса в европейските конфликти може да коства на Америка нейната независимост. По подобен начин се държат и авторите на много расистки закони, които виждат в доктрините на президентите Теодор Рузвелт и Хауърд Тафт заплаха за националната сигурност заради политиката на доларовата дипломация, която постепенно започва да измества европейците от икономическите им позиции в Далечния изток. Иронично, но мнозина от авторите на тези закони по-късно ще подкрепят Конгреса на САЩ в решението му да обяви война на Централните сили.

И макар изолационисткият дух да става особено популярен по време на Голямата депресия, когато хиляди американци губят собствеността си, президентът Франклин Рузвелт ще открие, че най-прагматичният начин Америка да бъде съживена е включването ѝ във Втората световна война, което ѝ позволява по-късно да закрепи стойността на банкрутиралия щатски долар към тази на златото.

За разлика от годините на Студената война, когато външнополитическият дебат в Америка изобщо изключва изолационистката линия, днес в САЩ се появиха много радетели на тази политика, някои от които поразително приличат на своите предшественици от времената на Конфедерацията и Голямата депресия. Сред тях се открояват имената на Кристофър Лейн, Чарлс Купчан и Иън Бремър, които – въпреки различията в подходите си – застъпват тезата, че краят на еднополюсния модел неизбежно ще доведе и до упадъка на Америка като велика сила. 

Общото между тези автори е, че те приемат САЩ като хегемон, който се опитва да наложи свой модел на развитие в глобалната политика, а различното – че всеки от тях има своя визия за това какво ще замени Pax Americana. Подобни разсъждения се приемат с охота от много китайски учени, европейски популисти и крайнодесни фракции в Америка, чиято цел е да докажат, че времето на американския модел изтича и той трябва да бъде заменен с някаква утопична форма на мирно съжителство, в която всеки да избира сам пътя на своето геополитическо развитие. Утопична, защото, от една страна, историята на човечеството сочи, че хората много повече обичат да воюват, отколкото да живеят в мир, а от друга – тъй като в условията на една анархична международна система без глобален център на власт основното, което движи отношенията между държавите, е конкуренцията.

В упадък ли е Америка?

Твърдението, че краят на еднополюсния модел и на американското глобално лидерство са двете страни на една и съща монета, звучи убедително, но и крайно подвеждащо. Причината е, че много деклинисти възприемат твърдата и меката сила на САЩ като тясно свързани със способността им да проектират влиянието си в глобалната политика. Пример в това отношение е Студената война, по време на която светът е двуполюсен във военно-стратегическо отношение, но еднополюсен в икономическо, защото повече от половината световни разплащания се извършват в щатски долари. Това дава повод на много анализатори от школата на структурния реализъм, като Робърт Джървис и Кенет Уолц, да твърдят, че въпреки ядрения паритет между суперсилите съветският експеримент е обречен на провал, тъй като плановата икономика изкуствено потиска свободата на инициатива и пазара. 

През 70-те години на миналия век Джак Снайдър – преподавател в Колумбийския университет в Ню Йорк, дори измисля понятието „стратегическа култура“, сравнявайки културата на СССР с тази на САЩ. Резултатите от неговото изследване, по-късно използвани от ЦРУ в стратегиите им за контраразузнаване, доказват, че пазарната икономика е двигателят на свободата в САЩ, а социалистическият модел ограничава гражданите в тяхното развитие, което не позволява на съветския лагер да разгърне пълния си потенциал в икономическо и културно отношение. Най-голямото доказателство за теорията на Снайдър идва през 1992 г., когато СССР се разпада, а по-голямата част от социалистическия блок тръгва по пътя на демокрацията и пазарния модел.

Казано с други думи, еднополюсният модел от 90-те години на миналия век наистина вече не съществува, но самият характер на еднополюсността също се е променил значително по три основни причини. 

Първата е възходът на Китай, който се дължи най-вече на факта, че социализмът с китайски характеристики отразява функционирането на държавен тип капитализъм, който способства за развитието на средната класа и формира устойчив модел на политическо поведение, колкото и авторитарно да е то. 

Втората причина е завръщането на руския неоимпериализъм, който през 90-те години на миналия век беше потиснат от плахата европейска надежда, че след разпада на СССР Русия може да се превърне в истинска демокрация. Уви, това не стана, защото Кремъл предпочете да вложи ресурсите на страната в изграждането на мощна олигархия, вместо да ги инвестира в един по-добър живот за руснаците.

Новата олигархична класа стимулира сериозна вълна от национализъм, която намери своя завършен израз в стремежа да се възстанови Съветската империя с аргумента, че разпадът ѝ е най-голямата геополитическа катастрофа на XX в. 

И трето, широкото разтваряне на ножицата между много богати и бедни в развитите демокрации стана причина голяма част от крайнодесните и популистките движения в САЩ и Европа да надигнат глава и да поставят под въпрос ценностите на либералната демокрация.

На фона на тези три геополитически реалности еднополюсният модел наистина се свива, но неговият характер, неговата природа изначално остават същите. Или по-просто казано: кой диктува правилата в глобалната политика, се определя от три неща – оръжия, култура, икономика. 

Във военно-стратегическо отношение САЩ имат само един сериозен опонент – Китай, и то все още не се знае доколко това твърдение е основателно предвид факта, че не сме виждали как работят китайските технологии на бойното поле. Учени като Греъм Алисън например лансират тезата, че за военнотехнологичен паритет между САЩ и Китай може да се говори едва когато установим каква е боеспособността на Пекин. 

Оставяме настрани явното нежелание на Китай да воюва с Америка и голямото подозрение, с което той гледа на дружбата между Русия и Северна Корея. В икономическо отношение Америка е образец за това как функционира невидимата ръка на пазара, и последните завои в нейната ценностна политика са най-голямото доказателство за това.

Свободата, която излъчва американският икономически модел, се състои в принципа на равния старт, даващ възможност на всеки гражданин да реализира пълния си потенциал, както и да понесе отговорността, в случай че продуктът – било то научен, политически или какъвто и да е – не се продава на пазара. 

Единственото предизвикателство в това отношение е кризата на средната класа, но по този проблем се работи усърдно и систематично. Първата стъпка вече беше направена с плана на администрацията на Байдън да обложи богатите с 25% корпоративен данък, който да бъде заделен в полза на семействата, получаващи доходи на средна класа. Нещо повече, за разлика от китайската средна класа, американската разполага с правата и свободите, които са ѝ гарантирани от Конституцията и дават право на гражданите сами да избират политиците си. Тук с пълна тежест важи и един факт, който се подценява от много привърженици на т.нар. алтернативни системи – че китайската средна класа е пряко зависима от американската. Икономиките на двете страни са свързани и точно поради тази причина Вашингтон и Пекин все още не са във война помежду си.

Културата като символ на американското глобално лидерство

Културата е основната променлива, която придава легитимност на политиката на Великите сили именно защото тя предопределя външнополитическата им философия. Проблемите, с които се сблъскват САЩ, не са малко, но устойчивият характер на американската демокрация ѝ помага значително лесно да балансира периодите на сътресения в страната. Най-значимото предизвикателство в това отношение е поляризацията на обществото в Америка и най-вече изборът на Доналд Тръмп за американски президент, довело до зараждането на радикални фракции, чийто стремеж беше да извършат своеобразна културна революция в страната. 

Допълните ефекти обаче дойдоха дори по-рано – при администрацията на Обама, когато Русия се възползва от затрудненията, които САЩ изпитваха в Близкия изток с ИДИЛ, и индиректно започна да всява разделение в американското общество с помощта на дезинформация. Тази стратегия кулминира в избирането на Тръмп за първи президентски мандат и в появата на популистки лидери в Европа, които се сплотиха около кандидатурата му за втори мандат. Ефектите бяха смекчени от администрацията Байдън–Харис, която успешно постигна целта си да бъде обединител за американците след събитията от 6 януари 2021 г.

Въпреки огромните сътресения, които преживяха САЩ, и тежките щети върху авторитета им, краят на Pax Americana така и не дойде. Осъзнатият елит в Америка предприе бързи крачки към изграждането на нови културни парадигми, които да сплотят Запада срещу опитите на автокрациите да започнат нова Студена война, а идеологиите на алтернативата в крайна сметка се оказаха привлекателни единствено за реваншистки актьори като Иран и Северна Корея, които искат да си отмъстят на САЩ. 

За разлика от демократичния лагер, който е обединен от общи ценности, тоталитарният е воден единствено от идеята да ревизира Pax Americana. Като изключим това, той представлява разнородно семейство от режими, които коренно се различават помежду си като стратегически култури и нагласи.

Ето защо той е относително неспособен да постигне координация и да излъчи единни културно-политически образци, които да са алтернатива на либералната демокрация. 

Американската култура, от друга страна, продължава да генерира визията за свят, основан на правила, които произтичат не от закона на джунглата, а от човешките права, демокрацията и равенството между хората. Тези ценности може и да не могат да бъдат приложени универсално, както смяташе Фукуяма, но са единствените, които са в състояние да гарантират човешкото достойнство и – доколкото това е възможно – мирното съществуване на човешката цивилизация. Макар и несъвършена като лидер, Америка е единствената велика сила, която може да понесе тази мисия, защото в най-голяма степен олицетворява стремежа на хората да бъдат истински свободни.

И така, отговорът на изначалния въпрос е: не, Америка не губи стратегическата си инициатива. Тя я възражда, защото, за разлика от останалите политически семейства, демокрациите имат механизми, чрез които да коригират политиката си тогава, когато допускат грешки. Гражданската война, Голямата депресия, Виетнамската война, Ирак и Афганистан… Това са само част от примерите за моменти, в които САЩ падат и отново се изправят, тъй като отказват да се предадат и да предадат доверието на своите съюзници.

Същото става и в момента, когато войната в Украйна обединява политически и ценностно демокрациите, и то не просто европейските, но и голяма част от азиатските. Мощният външнополитически заряд, който излъчва културата на САЩ, съчетаващ американския ядрен чадър, свободата на пазарния модел и защитата на човешките права, направи много от европейските и азиатските съюзници на Вашингтон преуспяващи и свободни държави, чиято сигурност Америка разглежда и гарантира като част от своята. 

И обратно, много страни, които избират да бъдат партньори на автокрациите, се превръщат в хибридни режими с власт, почиваща не върху правилата, а върху силата. Не за друго, а защото майките автокрации не се интересуват как живеят съюзниците им, а доколко са им лоялни. 

Финалният въпрос е защо тогава САЩ не направят света истински свободен, а отговорът е философски. Защото не можеш да накараш никого да бъде насила свободен. Да избереш автокрацията пред демокрацията е уви, съзнателен избор, който Америка винаги е уважавала и ще уважава. Да си американски съюзник обаче не е въпрос на патриотична гордост или пасивна привилегия. Това е отговорност, при която няма място за самосъжаление и компромиси. Демокрацията е борба, и то постоянна. Но за разлика от онази утопична борба, която проповядва марксизъм-ленинизмът и която дели човечеството на класи, либералната демокрация, зачената в САЩ, е тази, която примирява класовата борба и дава на хората онова, което те наистина заслужават – правото на добър, достоен и свободен живот. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/priyatelstvo-bez-granitsi-kak-kitaiu-ocharova-rusia/

Съществуват множество примери как държави с различна стратегическа култура се обединяват от идеята да наложат нов дневен ред в глобалната политика. В годините след края на Студената война Русия ревизира старите съветски доктрини и успява да изгради гъвкави механизми за влияние в системата на международните отношения, но тяхната ефективност едва ли щеше да е толкова очевидна без партньорството на Москва с Пекин. 

Ето защо си струва да си зададем въпроса дали съвременните тенденции в отношенията между Русия и Китай могат да бъдат възприети единствено през призмата на националния интерес, или съществуват споделени ценности, които карат Москва и Пекин да развиват сътрудничеството си?

Дали стремежът към многополюсен свят, така често присъстващ в речите на Владимир Путин и Си Дзинпин, не е просто външното лице на една доста по-грандиозна стратегия, целяща глобална подмяна на ценностите и правилата, на които стъпва системата на международните отношения след края на Студената война? И най-сетне, ще съумеят ли двете държави да начертаят червени линии помежду си, или наистина вярват, че тяхното сътрудничество може да се превърне в гарант за баланса на силите в глобалната архитектура за сигурност?

Русия и Китай – не един, а два свята

Слагането на знак за равенство между стратегическите култури на Москва и Пекин е сериозна теоретична и практическа грешка. Двете държави може и да имат сходна визия кои са техните стратегически опоненти, но политически и културно се различават съществено. Стратегическата култура на Китай вече беше засегната подробно в предишния материал, затова си заслужава да кажем малко повече по какво тя се отличава от руската, която възниква и се формира на няколко етапа. 

В началото следва да направим уточнението, че понятието „руска култура“ е неточно от научноисторическа гледна точка, защото авторите, които систематизират основните аспекти на руските културни образци, се идентифицират преди всичко като евразийци, а след това като руснаци.

Първите трудове, които систематизират последователно евразийството като идейно-философско учение, обясняващо Русия и нейната традиция, се появяват в България и са дело на руски белоемигранти, напуснали страната си след Октомврийската революция. Въпреки че много историци са склонни да търсят корените на руските идеи у автори като Константин Леонтиев, Николай Данилевски или Владимир Соловьов, класическата евразийска мисъл възниква с трудовете на Николай Трубецкой, Петър Сувчински и Пьотр Савицки. 

Така в първия етап на формиране на евразийската стратегическа култура нейното съдържание се свежда до три основни стълба. Първият е идеята, че самата Русия е Евразия – жив политически организъм, който е самобитен, защото не принадлежи нито към Европа, нито към Азия. В този смисъл ранното евразийство е идея, която категорично се противопоставя на това Русия да бъде причислявана към семейството на азиатските държави или към семейството на европейските. 

Вторият стълб е силно идеологизиран, тъй като той отрича Октомврийската революция, но хвърля вината за нея върху опитите на династията Романови да европеизира Русия. Ето защо евразийството в своята същност е отрицание както на азиатските, така и на европейските ценности. 

Третият стълб дефинира Русия като културно-политическо цяло, което съчетава строгата централизирана система на татарската Златна орда с православното наследство на Източната Римска империя (Византия). За евразийците външната политика на това културно-политическо цяло и на неговия исторически приемник СССР следва да бъде насочена към „месторазвитие“ – обединението на всички славянски народи в един огромен славяно-православен пояс под опеката на Москва. Тези идеи са ясно изразени в евразийските манифести от 20-те години на миналия век, а по-късно са подробно развити и от автори като Шахматов, Вернадски и Степанов.

Вторият етап във формирането на руската стратегическа култура е белязан от творчеството на съветския писател и философ Лев Гумильов, който в своя основен труд „Етногенезисът и биосферата на Земята“ създава теорията си за пасионариите, съгласно която легитимира съществуването на „евразийски суперетнос“, населяващ територията на тогавашния СССР. 

Гумильов твърди, че този етнос е източник на т.нар. пасионарии – лидери, които се намират под влиянието на самобитните евразийски ценности и руското православие. Те естествено се утвърждават като противообразци на политическите режими в западните демокрации, където политиците се избират от гражданите. По същество тази теория легитимира идеята за съветския вождизъм и това е причината, поради която книгите на Гумильов срещат толкова голяма подкрепа в ръководните среди на СССР.

Последният етап, който доизгражда стратегическата култура на Русия такава, каквато я познаваме днес, настъпва с написването на трудовете на небезизвестния руски философ и политолог Александър Дугин. Дугин създава неоевразийската концепция, съгласно която системата на международните отношения се намира в естествено и неизбежно (както той го дефинира) геополитическо противопоставяне между „сухопътните“ цивилизации начело с Русия и „морските“ начело със САЩ и Британия. 

В контекста на този сблъсък неоевразийството целеполага като основен приоритет в руската външна политика създаването на многополюсен свят, в който Москва и нейните партньори да могат да преследват външната политика в своите сфери на влияние, а всяка държава да бъде свободна сама да избира какви ценности да преследва. По същество тези идеи представляват отрицание на глобалния либерален ред, установен от САЩ след края на Студената война, и предвиждат възстановяването на старите сфери на влияние на Москва от времето на СССР. Това следва да бъде крайната цел на руската външна политика, така както е залегнала в идейните основи на неоевразийската философия, която възприема тези процеси като приоритет само за Русия и затова не предвижда създаването на система от съюзи, подобно на западната.

От два различни свята към единна външна политика

След като Русия и Китай са толкова различни като стратегическа култура, то кое е онова, което ги обединява? Отговорът е очевиден – стремежът им да променят баланса на силите, установен след разпадането на СССР. Макар и единна по своя характер, тази външна политика се възприема много различно от Москва и Пекин и следователно едно толкова просто обяснение не би могло да ни даде отговор на въпроса какви действително са отношенията между двете държави. Отправна точка за по-ясното им разбиране е самата концепция за „приятелство без граници“, която се превърна в крайъгълен камък на руско-китайските отношения в последните години. 

Тук е редно да направим уточнението, че формулата очевидно е лансирана и изцяло изградена от Пекин поради една много проста причина – в китайската външнополитическа философия не присъства геополитическата категория „съюзници“. Китай не дефинира държавите като съюзници или врагове и никога не е оцветявал политиката си в черно и бяло, освен ако не става въпрос за териториалната цялост и суверенитета му. Конфуцианското разбиране, че Пекин е центърът на вселената, продължава да доминира политиката на Китайската комунистическа партия и в този смисъл значението на всяка държава се определя от това до каква степен тя допринася за увеличаването или намаляването на глобалното икономическо влияние на Китай. В духа на тази концепция Русия заема особено важно място заради огромните си залежи на ресурси и ядрения си арсенал, който може да послужи като сдържащ фактор пред САЩ, тъй като на този етап Пекин все още не е достигнал ядрен паритет с Вашингтон.

В същото време между Русия и Китай не съществуват никакви договорености, които да надхвърлят рамките на икономическото сътрудничество или да обвързват двете страни със задължения да се защитават една друга. Първата двустранна инициатива за сигурност беше съобщена символично на 4 юли тази година и тя предвижда създаването на Евразийски клуб за сигурност, който да гарантира неприкосновеността на сътрудничеството между двете държави и да работи за постигането на многополюсен свят в системата на международните отношения. Прави впечатление обаче, че границите на този клуб се фокусират върху Евразия и по всяка вероятност той просто ще формализира някои механизми за обмен на технологии между двете държави. 

Това ще бъде необходимо за следващите десетилетия, тъй като, както стана ясно от думите на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, Америка възнамерява да създаде специална програма за подкрепа на Украйна, която да позволи на Вашингтон да ѝ отпуска редовна помощ в следващите десет години. Казано с други думи, Евразийският клуб за сигурност, който по всяка вероятност ще включва държавите от настоящата Организация на Договора за колективна сигурност, по-скоро ще превърне Русия в поредния източник на геополитическо влияние за Китай. По този начин преходът от рускоцентрична към синоцентрична архитектура за сигурност в Евразия окончателно ще приключи.

Най-съществената разлика във визията на Русия и Китай обаче си остава представата им върху какви механизми трябва да стъпва многополюсният свят. За Москва такива не следва да има, защото Русия неведнъж е демонстрирала, че за нея важи правилото на по-силния. Привилегията да си ядрена сила не е чужда на нито една държава, която разполага с оръжия за масово унищожение, но идеята, че по-силният винаги печели, е особено силно застъпена в руската външна политика и във визията на Русия, че Москва следва да има своя сфера на влияние. 

Концепцията за многополюсен свят на Китай, от друга страна, е далеч по-изтънчена и в този смисъл става привлекателна за онези държави, които не желаят да бъдат част от семейството на либералните демокрации. Тук има и един много важен фактор, който често се подценява от Москва. И Русия, и Китай отстояват тезата, че всяка цивилизация трябва да има свободата сама да избира образците, по които да се развива, но само Пекин следва този принцип във външната си политика.

И това не е изненада, тъй като доктрините, с които работи Китай, все пак имат хилядолетна история, която дори Културната революция не успява да заличи, докато доктрините на Русия в повечето случаи или копират американските, или се опитват да подражават на френските. Или казано накратко, ако Китай иска свят, основан на правила, то Русия иска свят, основан на силата. Това може да създаде разцепление в приятелството без граници в дългосрочен план. Но като вземем предвид, че Китай има навика да планира стратегиите си едва ли не с хилядолетия напред, то в бъдеще Русия вероятно ще е доста слаба, за да задава правилата в Евразийския клуб за сигурност. 

И нека не забравяме, че накрая опираме до ултимативния фактор, дефиниращ ролята на всяка държава в глобалната архитектура за сигурност – наличието на ядрен арсенал. Ако има нещо, което сдържа Китай да не бъде по-категоричен в позицията си Русия, това са руските ядрени оръжия. Москва разполага с най-големия ядрен арсенал в света и въпреки че доста експерти спорят каква част от него е в оперативна готовност, всички все пак са обединени от мнението, че в една ядрена война не може да има победител. 

Само преди няколко месеца в изтекли руски секретни файлове се появи информация, че Москва се е подготвяла да отговори при евентуална военна интервенция от страна на Пекин. Наличието на толкова сериозна стратегия за отговор означава, че Русия няма доверие на Китай и ако възстанови сферите си на влияние от бившия СССР, едва ли ще гледа на Пекин като на безграничен приятел. 

Видимо е, че Пекин има сериозни резерви към стратегията на Русия и поради сближаването ѝ със Северна Корея. Китайското влияние в Пхенян е въпрос на чест за Пекин от времето на Мао, а ако Путин и Ким Чен Ун наистина изработят трайни механизми за сътрудничество в региона, това ще постави под въпрос ролята на Китай като балансьор в отношенията между Северна и Южна Корея. Китай винаги е спазвал рационална дистанция от режима в Пхенян. Китайската комунистическа партия не би рискувала да развали икономическите си отношения със Сеул в името на недвусмислена подкрепа за Северна Корея. По същия начин и Сеул не би жертвал отношенията си с Пекин в името на безусловна подкрепа за остров Тайван. 

И разбира се, следва да отчетем, че китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти спира руския си колега от това да натисне червеното копче – доказателство, че Китай няма да рискува сферите си на влияние в Европа по линия на „Един пояс – един път“ само за да легитимира ядрения шантаж на Русия. По-скоро ще използва Москва като буфер, за да отслаби позициите на Вашингтон на Стария континент.

Ще стане ли приятелството предателство?

Това, разбира се, е съкровената мечта на повечето западни политици. В първите месеци след войната в Украйна Китай беше поставен под огромен международен натиск да осъди действията на Русия и да се разграничи от нея. Западът сякаш не разбира, че китайците нямат интерес Москва нито да спечели, нито да загуби тази война. Ако спечели, това ще обърне баланса на силите в Евразия. Ако загуби, Китай би останал сам срещу САЩ и техните съюзници в Пасифика. Удължаването на войната, от друга страна, би изтощило Америка и Европа, а неутралната позиция на Китай му гарантира образа на трета страна, която, както по-късно беше оповестено в китайското предложение за мир, призовава за мир и взаимно зачитане на суверенитета и на двете страни. 

И все пак нито един западен политик не успя да „вкара“ Китай в руската схема или да „изкара“ Русия от сметките на Пекин поради един много просто факт – триъгълната дипломация на Хенри Кисинджър вече е мъртва. В годините след Студената война неговата парадигма беше последователно отричана от политици като бившия американски президент Барак Обама и бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, които пренебрегнаха съветите на Кисинджър, че поучаването на Китай на тема „човешки права“ само ще го дистанцира от САЩ.

В този смисъл представите как Москва и Пекин се обръщат един срещу друг или как Си Дзинпин се скарва с Путин, са също толкова илюзорни (поне докато и двамата са на власт), колкото и схващането, че Западът може да спечели ядрена война с Русия. Най-малкото защото за Китай войната в Украйна е възможност Америка да бъде сдържана, без Пекин директно да участва в конфликт с нея. А за Русия различията между САЩ и Китай са възможност тя да сбъдне неоевразийската мечта на Александър Дугин за многополюсен свят. 

Краят на триъгълната дипломация всъщност полага и началото на преход от глобален либерален ред към двуполюсен модел, в който Китай остава сам срещу Запада и се насочва към приятелство без граници с Русия. За Русия това е добре дошло, тъй като в края на 2022 г. Украйна изглеждаше като победител, но в момента, в който Си Дзинпин кацна в Москва, нещата се промениха коренно. Путин придоби увереност, че не е сам, а диалогът със Си Дзинпин привлече още партньори, като Иран и Северна Корея.

Европа се раздели, тъй като част от нея не искаше да обръща гръб на Пекин, а и защото много европейски политици изразиха съмнение, че САЩ биха могли да спечелят стратегическа надпревара срещу втората икономика в света и нейния ядрен щит. Макар и този въпрос все още да остава отворен, е ясно, че без подкрепата на Китай Русия не може да спечели срещу Запада. И още: ако Вашингтон и неговите съюзници искат да надделеят в тази надпревара, те трябва да се върнат към стратегиите си от времето на Студената война или да извадят нов заек от шапката. 

За Русия това има огромно значение, тъй като, ако САЩ възродят триъгълната дипломация в един момент, а управлението в Китай се смени, тогава бъдещето на Евразийския клуб за сигурност определено може да се промени в посока по-голямо влияние за Пекин. Факт е обаче, че на този етап в най-удобна позиция се намира Китай, защото той няма да загуби в нито един от двата сценария за изхода от войната в Украйна, освен ако не излезе в директен сблъсък със САЩ, което ще доведе до Трета световна война. Пред Китай стои перспективата или да наследи огромния ядрен арсенал на Русия и нейните природни ресурси, или да се върне към доброто старо време, когато изигра ролята на доброто ченге срещу СССР. 

И все пак как ще завърши приятелството без граници? Не и като онова между Германия и СССР. Защото, както изяснихме, стратегическите култури на двете страни са различни, макар дългосрочната им външнополитическа цел да е единна. За Русия това приятелство по-скоро ще бъде една геополитическа епитафия, предшестваща постепенния упадък, към който ще тръгне страната след края на войната в Украйна. Това се обуславя от много фактори, като демографския срив в страната, жертвите, които тя даде във войната срещу Украйна, и изолацията ѝ в глобален план. От друга страна, възходът на Азия – не просто на Китай – е необратим, освен ако ядрените сили не загубят рационалното си мислене и не решат да впрегнат арсенала си в една последна, безсмислена война. Така че да, приятелството без граници ще продължи, но както обикновено става и в най-добрите приятелства, единият приятел надживява другия. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/predopredeleni-za-voyna-no-ne-suvsem/

Великите сили в индустриалната епоха винаги са показвали забележим уклон към войната, често опровергавайки историческата теза, че „цивилизованите нации“ не уреждат отношенията помежду си като варварите. Отношенията между САЩ и Китай до този момент сякаш са пощадени от горното правило, но това далеч не означава, че тяхната динамика няма да доведе до конфликт между двете ядрени сили. 

Тук е необходимо да се запитаме защо Вашингтон и Пекин не намерят обща формула за преодоляване на различията си, която ще може да гарантира мирния преход от еднополюсен към многополюсен свят. Проблемът с идеята за постигането на траен глобален мир и хармония се състои в това, че човечеството винаги е живяло много повече време в състояние на война, отколкото в състояние на мир. Както казва Кенет Уолц, един от бащите основатели на структурния реализъм, мирът е чупливо понятие не само поради естествената склонност на политиците да се стремят към власт, но и поради това, че глобалната архитектура за сигурност няма и не може да има един център. Тя е анархична по своя характер, а в рамките на една такава система мирът и войната са привилегия на глобалните Велики сили. 

Следователно вместо да търсим кой е глобалният виновник за турбулентните времена, в които живеем, може би е редно преди всичко да се запитаме: а не живяхме ли прекалено дълго в състояние на мир? Може би е редно да признаем, че независимо кой държи кормилото на глобалната политика, войната ще е геополитическа реалност, която не можем да избегнем, и това си проличава от многото конфликти, на които станахме свидетели в годините след 11 септември 2001-ва. 

В този контекст неизбежна ли е войната между САЩ и Китай, както твърди друг известен реалист – професорът по международни отношения в Харвард Греъм Алисън. Отговорът на този въпрос ще ни даде възможност да структурираме един по-задълбочен поглед върху бъдещето на американско-китайските отношения и дали двете държави най-сетне биха могли да изработят формула за мир, която да обори старата максима, че хората обичат повече войната, отколкото мира.

Към стратегическа надпревара с Китай: трите грешки на Запада

Любопитен факт е, китайската линия в политиката на САЩ е „връстничка“ на модерната американска дипломация, тъй като последната започва през 1899 г. с Испано-американската война, след която САЩ официално получават признание, че са една от Великите сили. В същата година държавният секретар Джон Хей лансира своята доктрина за „дипломация на отворените врати“, чиято цел е овладяването на Далечния изток и неговите ресурси. Като основно направление на тази политика се оформя увеличаването на американските инвестиции в Китай и изтласкването на влиянието на европейските империи и Британия от регионa. 

Подобна политика е действително успешна, защото по това време в Забранения град все още властва династията Цин, която приема западното влияние като гарант за съществуването си. Скоро обаче става ясно, че това не е така, тъй като династията пада от власт, а САЩ решават да пренасочат подкрепата си към изграждането на модерна китайска република, която да се съпротивлява на нарастващото имперско японско влияние, застрашаващо позициите на Лондон и Вашингтон в Азия. 

След Втората световна война политиката на отворени врати към Китай е преустановена, тъй като на власт в Пекин идва Мао Дзъдун, който изпраща свои войски срещу американската помощ за Южна Корея по време на Корейската война. Тези антагонистични отношения обаче не траят дълго. През 1972 г. президентът Ричард Никсън и неговият съветник по национална сигурност Хенри Кисинджър решават да започнат сближаване с Китай, което Кисинджър дефинира като триъгълна дипломация, имаща за цел да сдържа СССР и да помогне на Вашингтон да разцепи социалистическия лагер. Успехът на тази доктрина до голяма степен гарантира победата на САЩ в Студената война, защото на Москва ѝ се налага да „воюва“ не срещу един, а срещу два противника. 

Какво довежда до трансформирането на отношенията между Вашингтон и Пекин в състояние на стратегическа надпревара и дали те можеха да бъдат различни сега? В най-голяма степен отговорът следва да бъде търсен в три стратегически грешки, които САЩ допускат след края на Студената война. 

Първата от тях е свързана с последователното отричане на триъгълната дипломация и с идеята, лансирана от учени като Франсис Фукуяма, че старият принцип за баланса на силите не е приложим към съвременните реалности, тоест САЩ нямат повече нужда Китай да бъде техният буфер пред Русия. 

Така Пекин е поставен в унизителната ситуация на огромна американска фабрика и източник на евтина работна ръка. Единствената причина, поради която се примирява с тази роля за продължителен период, е, че Китайската комунистическа партия (ККП) си поставя за цел страната да стане глобален актьор, тъй като в тогавашния еднополюсен свят има място само за един победител в Студената война. 

Опитът недемократичните режими да бъдат изолирани в отделен пояс като „групата на държавите разбойници“ всъщност има обратен ефект – те се консолидират срещу САЩ, а Пекин решава да ги сложи на животоподдържащи системи, за да балансира влиянието на Америка.

Втората стратегическа грешка дойде с доктрината на Буш-младши, която проповядваше, че всяка нация трябва да избере на чия страна да застане – на САЩ или на терористите. Това автоматично легитимира стремежите на Русия да се завърне на глобалната сцена, този път „преоблечена“ като американски съюзник срещу талибаните. В този дух беше и първият президентски мандат на Владимир Путин, който беше описван на Запад като „модерния“, „новия“ руски политик, загърбил спомените от Студената война в името на глобалната война срещу терора, и до когото Буш застана редом, за да уважи военния парад на Червения площад през 2005 г. 

Същевременно Америка е започнала сериозно да задлъжнява на Китай, защото Пекин отпуска изгодни кредити, с които Буш финансира военните си интервенции в Ирак и Афганистан, след като Конгресът последователно отказва да му гласува бюджет. Доминацията на долара започва да се топи, като за пръв път американската валута отстъпва позиции на еврото и така тя вече не може да обслужва повече от 48% от световните разплащания. Влизането на китайския юан в кошницата с резервни валути през 2016 г. беше и червената лампа за Вашингтон, но тя светна в момент, когато двете икономики бяха толкова свързани, че нямаше как да водят открита търговска война. 

И накрая, като трета стратегическа грешка следва да отбележим, че въпреки всичко САЩ продължават да възприемат Китай като класическа социалистическа държава, която неизбежно ще се разпадне, както се случи с СССР. Такова схващане обаче е силно подвеждащо, защото, за разлика от СССР, Китай няма претенция да изнася социализъм с китайски характеристики или да строи глобално социалистическо общество. Експанзионизмът на Москва от съветско и постсъветско време не присъства във външнополитическите доктрини на Пекин (или поне не толкова открито), а е заменен от обаятелния образ на неоконфуцианската етика и от стремежа за справедлив многополюсен свят. 

В очите на САЩ и техните съюзници либералната демокрация продължава да бъде формулата, към която всички трябва да се стремят. Но когато китайските политици говорят, че в света има място и за САЩ, и за Китай, а американските им колеги изключват такава възможност, образът на Америка търпи непоправими щети за сметка на Пекин.

Може ли Америка да победи Китай?

Накратко, ако Америка и Китай бяха партньори по време на Студената война, то днес вече техните отношения се намират в състояние на стратегическа надпревара. Затова и светът, в който живеем, е двуполюсен, а не многополюсен – единият лагер се състои от държавите, които принадлежат към семейството на либералните демокрации, а другият е на тези, които не се самоопределят като такива. И те не са малко. 

Въпросът дали Вашингтон може да спечели този сблъсък, тормози съзнанието не само на Европа, но и на съюзниците в Далечния изток, каквито са Япония, Южна Корея и Австралия. Всъщност отговорът е много прост: САЩ могат да победят Китай на бойното поле, но трудно ще го направят в нова Студена война. Тук е мястото да кажем, че една конвенционална война между Вашингтон и Пекин – каквато я описва Греъм Алисън – несъмнено ще прерасне в ядрен конфликт, а в такава война няма да има победител. Колкото и да са съвършени оръжията на двете държави, с каквито и технологии да разполагат, подобен конфликт ще доведе до пълното им разрушение. В крайна сметка никой китайски лидер не би толерирал посегателство върху Тайван по същия начин, по който никой американски президент не би оставил атака над американска територия ненаказана. Паралелите с Пърл Харбър не са лишени от основание, но в крайна сметка вече живеем в ядрена ера, а не във времето на колониалните империи.

Американската победа в една нова Студена война не е гарантирана и защото триъгълната дипломация в момента е обърната срещу Вашингтон. В подобен конфликт на Америка ще ѝ се наложи да се противопостави не само на Китай, но и на Русия. Тук с пълна сила идва и болезненият факт, че заради ангажиментите си към Украйна САЩ не могат да изпреварят Китай по производство на оръжия, а опитите на Джо Байдън да възстанови ореола на Америка като лидер на свободния свят е помрачен от кандидатурата на Доналд Тръмп. 

Перспективата между Русия и Китай да се появят непреодолими различия също изглежда доста далечна, защото всеки опит на Запада да притисне Пекин по тази линия среща логичен въпрос от другата страна: какво би спечелила китайската страна, ако развали отношенията си с руснаците? Към това се прибавят и ядрените амбиции на Северна Корея, чието сближаване с Русия в началото беше приемано от Запада като геополитическа екзотика. Уви, оказа се, че именно благодарение на Пхенян Москва разполага с достатъчно стратегически ресурси, за да продължава военните си действия срещу Украйна.

Потенциалната опасност Америка да загуби геополитическата надпревара с Китай идва и от кризата на американската средна класа. Исторически факт е, че по време на Студената война американската средна класа е 78% от населението, което дава повод на президента Джон Кенеди да я обяви за гръбнак на обществото и гордост за либералните демокрации. Това пленява сърцата на много хора, искащи да сбъднат американската мечта, за да живеят, най-просто казано, добре. Но тази средна класа е ликвидирана през 80-те години с инжектирането на огромни средства от американската социална държава в производството на оръжия и космически сателити. Войната с глобалния тероризъм и икономическата криза в САЩ от 2009 г. свиват броя на гражданите, които се самоопределят като средна класа, до 35%. Това накара все повече избиратели да се насочат към кандидати като Барак Обама. 

За жалост, Обама не успя да възстанови социалната държава в САЩ, а най-страшното беше, че този неуспех се дължи на факта, че много демократи в Америка обявиха „Обамакеър“ за „социализъм с американски характеристики“ и така открехнаха вратата към кандидатурата на Тръмп. 

Казано накратко, победата в Студената война направи САЩ глобален лидер, но същевременно спомогна за формирането на мощна олигархия, която превърна американското здравеопазване в привилегия на богатите, разсъждаващи на принципа „по-добре свободни, но неравни“. В тези условия американската мечта навлиза в дълбока криза, а особено привлекателни стават политическите наративи за „алтернативите“ или „третия път“. Те изглеждат смешно и неубедително от устата на руснаците, но когато Китай започна да формира своя средна класа – феномен, характерен уж само за развитите демокрации, и когато китайските университети изпревариха американските по брой научни статии, в САЩ започнаха сериозно да се замислят на какво се дължат тези процеси.

Ами ако немислимото се случи?

В обобщение, крайно време е да признаем немислимото за поколения американски автори: Китай може да спечели новата Студена война и всяка либерална демокрация трябва да е готова за този сценарий. Причините няма да са нито идеологически, нито политически, а чисто прагматични – ако средната класа на Запада продължи да изчезва, а границата между бедни и богати да расте, много европейци и американци ще си зададат въпроса дали демокрацията, в която живеят, е онзи идеал, който пленява сърцата на свободните хора и печели Студената война. 

Пекин не претендира, че е непогрешимият глобален лидер, нито че социализмът с китайски характеристики е онази перфектна система, която ще донесе траен мир. За САЩ, разбира се, това са басни, тъй като те стъпват върху аргументи, които американската икономическа философия отхвърля по презумпция. Но за много европейски държави, особено за тези в Източна Европа, липсата на средна класа е огромен проблем, който води до нуждата от преосмисляне на идеята, че либералната демокрация е универсална ценност. 

Нещо повече, концепцията на Китай за ненамеса във вътрешните работи на своите партньори звучи привлекателно за въпросните партньори, за фасадните демокрации и не на последно място – за крайните националисти, които ясно си дават сметка, че да си американски съюзник е не просто привилегия или възможност да паразитираш управленски. То си има цена – САЩ не толерират нито корупцията, нито нарушаването на човешките права и в този смисъл изискват от съюзниците си постоянни усилия за гарантиране на правовата държава и прозрачността в съдебната система. 

По сходен начин стоят нещата и с въпроса, който американските лидери често обичат да задават на европейците, спорещи с тях: „А вие в какъв свят искате да живеете – американски, руски или китайски?“ За Европа отговорът на този въпрос е очевиден, но обективно погледнато, можем ли да кажем, че светът може да бъде изцяло доминиран от САЩ и за колко дълго? И ако Америка на Байдън вече доказа, че успява да сдържа своите опоненти в няколко направления, дали ще може в един момент да воюва за своите съюзници на няколко фронта?

Същевременно следва да отбележим, че краят на еднополюсния свят съвсем не означава, че САЩ се намират в състояние на неизбежен упадък. Или поне не толкова бърз, колкото този на Русия. Вашингтон все още може да възстанови живителната сила на своята демокрация, като работи за разширяването на средната класа, за да докаже, че да живееш в условията на либерализъм е добре не само защото си политически свободен, но и защото имаш икономическата свобода да си го позволиш. 

Но това ще изисква от Вашингтон две огромни жертви. Първата, разбира се, засяга неговото глобално лидерство. Рано или късно Америка ще трябва да раздели сферите си на влияние с Китай – това можеше да се избегне след края на Студената война, ако американците се бяха фокусирали да сдържат появата на потенциални хегемони, а не да конвертират недемократични режими в демокрации. Последната такава възможност беше пропиляна по време на администрацията на Обама, когато президентът и тогавашният китайски лидер Ху Дзинтао се срещнаха и потвърдиха, че САЩ и Китай не трябва да воюват, а да работят заедно за мир. Това беше удобен момент двете страни да установят нов баланс на силите, в който да разрешават спорните си въпроси на полето на глобалната икономика, а не чрез надпревара във въоръжаването. Но явно липсваше политическа воля. 

Втората жертва следва да бъде възстановяването на социалната държава в САЩ, което може да стане само ако във Вашингтон седне президент от калибъра на Линкълн, който да обедини отново Щатите и да убеди богатите, че трябва да работят не за своето бъдеще, а за бъдещето на Америка. Не, този човек определено не може да бъде Доналд Тръмп, защото, преди да стане президент, той самият беше един от най-богатите американски олигарси. Ветеранът от Студената война Джо Байдън пък просто няма енергията да се справи с толкова амбициозна задача.

Тогава как би изглеждал един свят, в който Китай излезе победител от надпреварата със САЩ? Такъв свят сам по себе си ще бъде многополюсен, защото всяка по-силна държава ще може да се разпорежда в своята сфера на влияние, но на практика Пекин ще има икономическите инструменти, с които да налага ключовите решения в глобалната политика.

И точно тук на преден план излиза истинската причина, поради която Вашингтон се стреми да елиминира Китай от състезанието за глобално лидерство. В един свят с център Китай ще има европейска, африканска, азиатска зона на влияние, но глобалният икономически суверен ще бъде само един – Пекин. Така Пекин на практика ще измести американския икономически елит от неговата доминираща позиция и ще го замени с китайски.

Самата идея азиатска държава да движи глобалните финанси ужасява западния свят, тъй като благодарение на колониалното си минало и традиции Западът винаги е гледал на азиатските народи като на общества, които не са достигнали възвишените образци на Ренесанса, Просвещението, класицизма, демокрацията и следователно не трябва да управляват, а да бъдат управлявани.

Китай от своя страна също може да допусне стратегически грешки, които да му костват надпреварата с Америка. Една от тях е да изгуби легендарното си търпение и да излезе срещу Вашингтон, докато все още не е постигнал паритет със САЩ. Склонността на много китайски политици да подценяват Америка е също толкова подвеждаща, колкото и увереността на американците, че лесно могат да победят Китай. 

Втората грешка би била, ако ККП дотолкова си хареса Путин, че в един момент реши да поеме по пътя на пълната и тотална централизация, отрязвайки конфуцианското наследство на Китай от политическите му доктрини. Това ще ликвидира наследството на Дън Сяопин, ще русизира страната и така наистина Китай ще заприлича на Русия. За да се случи това обаче, неомаоистката фракция в ККП трябва напълно да измести останалите, което на този етап изглежда невъзможно поради нежеланието на китайците да рискуват икономическите си отношения със Запада и с останалите азиатски държави на цената на пълно и всеобхватно сближаване с Москва. 

Ето защо ключово за страната ще бъде поколението от лидери, които ще наследят Си Дзинпин. Тяхната отговорност ще бъде двойна – как ще изглежда Китай отвътре и какво ще бъде неговото лице пред останалите държави.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/za-kitay-evropa-i-chervenite-linii/

Дебатът за мястото и ролята на Китай в глобалната политика става все по-динамичен в последните няколко години, което естествено налага необходимостта от по-дълбокото осмисляне на страната не просто като субект в системата на международните отношения, но и като отделно културно-политическо цяло, което съществено се различава от западната представа за модерна държавност. 

В този смисъл съществуват множество концепции как следва да се възприема Пекин, и все пак най-общо те могат да бъдат разделени в две групи. Първата включва класическите школи в глобалната политика, като реализма, неолиберализма и функционализма. Те разглеждат Китай като велика сила, която – макар и със своя самобитна култура – не се различава от останалите велики сили по отношение на целите и стремежите във външната си политика. 

Въпреки различията във визията си за структурата на международната система учени като Джоузеф Най, Алистър Джонсън, Джон Миършмайър, Франсис Фукуяма и Чарлс Купчан виждат в китайската външна политика една различна като ценности и инструменти система за вземане на решения, която всъщност е ориентирана към създаване на глобална архитектура за сигурност, доминирана от Пекин. 

На другия полюс са набиращите сила азиатски концепции с автори като Йен Сюетун, Цин Яцин, Тан Шъпин и Джае-Хо Чунг, които виждат във възхода на Китай възможност за постигане на хармония в глобалната политика и мирно разрешаване на конфликтите в горещите точки на света. 

Сблъсъкът между тези фракции в научната литература става все по-отчетлив, но ги обединява стремежът да обяснят Китай, който като идеи изглежда някак си далечен и неразбираем за западния човек, но като влияние е все по-близък и осезаем.

Как изглежда Китай след Гражданската война

Част от авторите, които се опитват да систематизират китайските външнополитически доктрини, често правят грешката да подхождат към тях едностранно, без да са запознати в дълбочина с идеите на бащите основатели на съвременен Китай. Това се дължи или на липсата на лингвистични познания, или на факта, че по-голямата част от теоретичните инструменти за анализ на политическите идеи са плод на западните автори, които задават основните направления в развитието на международните отношения след края на Втората световна война. 

Или казано накратко, няма как да осмислим китайската политика днес, ако четем само Си Дзинпин или само Конфуций. Основен принцип в азиатските философии е взаимовръзката, която съществува между отделните философски категории и която коренно се отличава от системата, представена ни от Хегеловата диалектика. В този ред на мисли модерната китайска политика представлява своеобразна идеологическа сплав от идеите на постреволюционните китайски лидери и културното наследство на Конфуций, Лаодзъ и Мъндзъ. 

Предобразите на модерната китайска концепция за външна политика следва да се търсят доста по-рано, в трудовете на Ли Даджао – възпитаник на елитния японски университет „Васеда“, и на неговия съмишленик Чън Дусиу. В първите дни след падането на династията Цин двамата създават социалистическата партия на Република Китай. В своите книги, които по-скоро носят духа на манифести, Ли и Чън обявяват, че Китайската република следва да изгради мощна и стабилна политическа система, която да е в състояние да се еманципира от западното влияние, провалило династията Цин, и да обедини азиатските народи. 

Тези идеи вдъхновяват крайните националистически фракции в Китай, но срещат сериозна съпротива в лицето на комунистическия лагер, който обвинява Ли и Чън, че на практика приравняват китайският социализъм с японския империализъм. Разколът се задълбочава и води до края на Обединения фронт срещу японците и началото на Гражданската война между партията Гоминдан начело с Чан Кайшъ и Комунистическата партия на Мао Дзъдун. 

След победата на Комунистическата партия и оттеглянето на Чан Кайшъ на остров Тайван, Мао Дзъдун създава Китайската народна република и в първите си речи осъжда идеите на ранните китайски социалисти като незрели и силно повлияни от японската окупация.

Първият етап, в който се формират модерните китайски външнополитически доктрини, е белязан от нов идеологически сблъсък, който се води между две комунистически фракции. Първата обединява героя от Гражданската война маршал Лин Бяо и един от най-близките съмишленици на Мао – Хуа Гуофън. Лин и Хуа настояват за изграждане на политическа система, която копира съветската и следва идеите на маоизма. За разлика от СССР обаче, крайните крила в Китай стигат по-далеч, като настояват, че маоизмът цели не просто победа над капиталистическата класа, а унищожаване на пазарните сили и замяната им с военизирана политическа система. 

На този план се противопоставя „градското“ лоби в ККП начело с бъдещия премиер Джоу Ънлай, който счита, че пазарните сили не бива да се унищожават, а напротив – могат да се използват за целите на китайското благоденствие и еманципирането на страната както от Запада, така и от СССР. 

Пред Мао Дзъдун стои нелеката задача да обедини тези две крила и затова създава своя визия, съгласно която съществуват няколко свята, поделящи се в три групи: суперсили (по това време САЩ и СССР), империалисти (Япония и Западна Европа) и трети свят начело с Китай. По същество тази теоретична постановка отразява древното китайско схващане за Пекин като център на познатия свят. Теорията за трите свята става ключова за развитието на Китай до смъртта на Мао, а движеща сила на китайската външна политика става Джоу Ънлай. След смъртта на Сталин Хрушчов осъжда теорията на Мао в частта ѝ, приравняваща Вашингтон с Москва, което води до китайско-съветската схизма.

След смъртта на Мао и мимолетното управление на Хуа Гуофън започва вторият етап във формирането на китайската външна политика, който е белязан от дънизма – системата от идеи, лансирана от новия китайски лидер Дън Сяопин. 

Дънизмът заклеймява Културната революция и Големия скок напред като „двете големи грешки на Председателя Мао“, но не подлага на ревизия теорията за трите свята. На практика обаче външната политика на Дън е насочена към изграждането на стабилни връзки със САЩ и въвеждането на смесен тип икономика, която интегрира в себе си пазарни елементи. 

Големият успех на Дън не е единствено бурното икономическо развитие на Китай, но и фактът, че Пекин и Вашингтон успяват да постигнат консенсус за отношенията между САЩ и Тайван. Така през 1979 г. американският президент Джими Картър едностранно прекратява договора за взаимна отбрана между Вашингтон и Тайпе. Иронично, но както историята често си прави шеги, Мао Дзъдун и Дън Сяопин успяват в това, в което хилядолетните императорски династии се провалят – обединението на Китай.

Стъпвайки върху направеното от предшествениците им, следващите китайски лидери Дзян Дзъмин и Ху Дзинтао изграждат външнополитическата концепция за мирния възход на Китай (中国和平崛起). В резултат на нея страната успява да изгради привлекателен образ, своя мека сила, която води до превръщането ѝ във втората икономика в света.

Китайската външна политика в наши дни

За европееца и западния човек изобщо съвременен Китай може да бъде осмислен най-добре чрез понятието „стратегическа култура“, което обозначава системата от вярвания и идеи, залегнали в управлението и политиката на една страна. Периодът на управление на настоящия президент Си Дзинпин е ключов за това осмисляне, тъй като голяма част от идеите му са нови, макар че погрешно са приписвани на негови предшественици.

Това е и най-често срещаната грешка при анализа на системата от концепции, която носи името „Мисълта на Си Дзинпин“ (习近平新时代中国特色社会主义思想). Да се сравнява сегашният китайски лидер с Мао Дзъдун, бившите съветски лидери или пък с който и да е друг китайски политик е силно подвеждащо. Онова, което най-много отличава Си от предшествениците, е не начинът, по който управлява, или външната политика, която води, а неговото динамично разбиране за марксизма. 

Идеята, че статичните категории на Маркс могат да бъдат обогатени и доразвити от конфуцианската диалектика, е ключова за мисълта на настоящия китайския президент. 

Това е и първоизворът на неговите идеи за национално обединение на Китай, благоденствие на китайския народ и засилване на ролята на ККП като гарант за сигурността на страната. Това е и причината, поради която Си ревизира концепцията на предшественика си Ху Дзинтао за мирен възход на Китай (中国和平崛起), заменяйки го със своята доктрина за мирно развитие на страната (中国和平发展). 

Първият компонент е културното наследство на конфуцианството и даоизма. Идеите на Конфуций, че Китай е центърът на света – Поднебесната империя, която крепи вселената, – са политически екстраполирани в контекста на китайската доктрина за тиенся (天下) – създаването на система от отношения между Китай и останалите държави, в която всеки китаец допринася за благоденствието на китайския народ в политическо, културно и икономическо отношение. 

Китайците, съгласно конфуцианските разбирания, са синовете на тази империя, която са призовани да населяват, съхранявайки нейната самобитна култура. Строгата йерархия в обществото се разглежда като гарант за ефективното му функциониране и за сигурността му, а поддържането на модерни и високотехнологични въоръжени сили – като необходимост за съществуването му. 

Даоистката диалектика също има отношение към политическото развитие на Китай най-вече в частта, която насърчава всеки за самокултивиране в полза на обществото до превръщането на гражданина в сиен (仙) – съвършения човек, по подобие на древните божества в китайската митология. Идеята, че добрият гражданин спазва законите, не е чужда на западните школи, но в Китай тя се разглежда като необходимост, която произтича от философската потенция на човека да бъде съвършен.

Вторият компонент разглежда външнополитическото развитие на Китай като изконно свързано със социализма с китайски характеристики. В този смисъл политическите идеи на Си Дзинпин не ревизират постулатите на дънизма, а ги потвърждават с едно допълнение – че икономическите реформи в Китай не могат да бъдат съпътствани от политически, тъй като последните ще отслабят властта на ККП.

Схващането, че социализмът, макар и с китайски характеристики, трябва да остане социализъм, е червената линия, отвъд която Пекин разглежда всяко поставяне на този модел под въпрос като намеса във вътрешните му работи. По тази причина покойният вече държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър често съветваше политиците във Вашингтон да не поучават Китай по въпроси като човешките права, тъй като китайците го възприемат като намеса в политиката си. Всъщност самият Кисинджър има друго предвид: трудно може да убедиш държава с хилядолетния история, че моделът ѝ следва да бъде ревизиран. Това би имало обратния ефект; би изострило отношенията между Китай и Америка и всъщност точно това се случи.

Третият аспект от китайската външна политика се отнася до т.нар. военен патернализъм, провеждането на дълбоки реформи в Народната освободителна армия на Китай (НОАК) и изграждането на образа на „добрия войник“ чрез постигането на баланс в принципа „три правила за дисциплина и осем точки на внимание“ (三大纪律八项注意), които задават контурите на моралния облик на китайските въоръжени сили в очите на гражданите. Тук, разбира се, се добавя и стремежът на Пекин да разшири ядрения си арсенал като гарант за своя суверенитет. Това често се интерпретира от останалите ядрени сили като агресивна политика, насочена към надпревара във въоръжаването, но е факт, че Китай е единствената ядрена държава, която е възприела в своята доктрина принципа, че няма да използва ядрени оръжия първа (no-first-use policy). 

Стремежът към надпревара във въоръжаването трябва да се търси по-скоро в огромните усилия, които ККП положи, за да създаде високотехнологични оръжия за ранно реагиране в случай на вражеска атака, а не в грандиозни демонстрации и паради по подобие на руските. 

На четвърто място следва да отбележим, че няма как да разберем китайската външна политика, без да изясним нейната концепция за разрешаване на конфликтите в глобален план. Тя е най-добре изразена от Фуданската школа и от нейния основател проф. Тан Шъпин, който посочва в своята теория, че когато между две държави съществува дилема на сигурността, не е задължително тя да прерасне в конфронтация. За разлика от реалистките теории (например тази на Греъм Алисън, която разглежда войната между една доминираща сила и нейния набиращ сила опонент като неизбежна), Тан представя алтернативен прочит, съгласно който конфликтът може да бъде избегнат, ако две държави хармонизират интересите си. 

Виждаме такива опити при последните срещи между Си Дзинпин и Джо Байдън, а бъдещото развитие на американско-китайските отношения най-вероятно ще е големият тест за теориите на Алисън и на Тан.

Накрая, но не на последно място идва стремежът към национално обединение на Китай. Този момент е втората голяма червена линия за китайците както по отношение на Тайван, така и на Тибет. И тук причините не са чисто политически или стратегически. Във философски план това ни връща отново към конфуцианското разбиране, че всички китайци принадлежат към един народ и в този смисъл тяхното единство е дълг за всеки лидер.

В политически план и Тайван, и Тибет се разглеждат като част от Китай по силата на договореностите със САЩ и липсата на тайванско представителство в ООН. Но най-вече този стълб в китайската външна политика е отрицание на тайванската идея, че Тайпе, а не Пекин е центърът на китайското политическо цяло. 

Големият тест за Китай: Европа

Ако САЩ бяха онези, които развиваха отношенията си с Китай в продължение на десетилетия и заедно с Пекин сдържаха СССР по време на Студената война, днес Европа е тази, която може да помогне на китайците да съхранят своето икономическо влияние в глобален план. 

Съгласно китайската концепция за тиенся Европа представлява съвкупност от държави, които имат различна тежест в китайската външна политика в зависимост от икономическата си мощ и политическото си влияние. Така например Централна и Източна Европа имат много по-голямо значение за Китай от Западна Европа, тъй като те са мостът, чрез който инициативата „Един пояс – един път“ разпростира влиянието си на Стария континент. 

Ако погледнем България, ще видим, че нашата страна е важен партньор за Пекин, тъй като Китай е третият по големина търговски партньор и втората по значимост дестинация за износ. Ето защо отношенията между двете държави бяха издигнати в ранг на стратегическо партньорство, а България беше изместена от графата „държава с нисък приоритет“ в „държава със среден приоритет“ за „Един пояс – един път“. Нещо повече, Централна и Източна Европа са важни за Китай, защото са част от друг регионален формат – 14+1, който гарантира свободен достъп на Пекин до европейските пазари. 

Именно поради тази причина след началото на войната в Украйна Китай направи изрични договорки с Русия, че интересите му в региона не трябва да пострадат от действията на Москва. Можем убедено да кажем, че вакуумът, освободен от руското влияние в тези европейски държави постепенно започва да се запълва от Китай. За Европа ще е голям проблем да наложи червени линии на централно- и източноевропейците в отношенията им с Китай по две причини.

Първо, защото самият Европейски съюз е изключително зависим от китайската икономика и второ, защото всяко разкачване от Китай ще има сериозни щети конкретно върху икономиките на страните от Централна и Източна Европа. Държавите в еврозоната донякъде може и да избегнат или да смекчат тези ефекти, но не се знае какво ще се случи с България и Румъния например, които все още не се разплащат в евро.

Извън този приоритетен пояс попадат големите европейски икономики, като Франция, Италия и Германия, а също и държавите, които не са част от „Един пояс – един път“. Към тях Пекин има двустранен подход най-малкото защото те не могат да бъдат вместени в един огромен икономически проект. Франция винаги е била разглеждана като партньорска страна заради сравнително балансираните ѝ отношения със САЩ, а Германия – като силно зависима от Вашингтон държава, която, макар и икономически лидер на Европа, не може да разчупи американското влияние. 

От другата страна са държави като Италия, която излезе от „Един пояс – един път“, или прибалтийските страни, които напуснаха инициативата 17+1, редуцирайки броя на участниците до 14. Отношението на Китай към тях беше достатъчно видимо при европейската обиколка на президента Си Дзинпин – той предпочете за свои спирки единствено Франция и Унгария. В този смисъл бъдещето на китайското влияние в тези страни много зависи от това дали Америка ще задържи доминиращата си роля в Европа, или ще се отдръпне. Факт е, че дори Франция не би могла да тушира ефектите от пълно икономическо разкачване с Китай, но поне докато Париж и Пекин се разплащат в евро или в долари, а не в юани, тези перспективи изглеждат далечни.

Третият пояс включва държави, които не са част от Европейския съюз и НАТО и по тази причина са потенциално най-близките партньори на Китай. Такъв пример е Сърбия, която винаги е спрягана за руското прокси на Балканите. Макар и осезаемо, руското влияние в Сърбия отдавна не е същото като преди. Откакто започна войната в Украйна, Белград бавно се еманципира от Русия и я замени с Китай – геополитическа трансформация, която придоби завършен вид със закупуването на китайски противоракетни системи.

Допълнителното задълбочаване на партньорските отношения между двете страни циментира статута на Сърбия като отправна точка за китайското присъствие на Балканите, а големият губещ от всичко това беше Русия, която нямаше какво да предложи на сръбските управляващи, тъй като всичките ѝ ресурси отиваха на фронта в Украйна. В перспектива китайското влияние в страната ще продължи да се засилва, докато напълно измести руското, а Москва ще остане просто като част от историческата памет на сърбите в контекста на нейните отношения с Пекин.

За Китай червените линии в отношенията с Европа са три: Тайванският въпрос, бъдещето на „Един пояс – един път“ и политическата реторика на европейските лидери по отношение на китайското управление. Или казано с други думи, отношението на Пекин към отделните държави ще зависи от това дали те следват политиката на единен Китай, дали участват в икономическите формати като „Един пояс – един път“ и до каква степен критикуват действията на китайското ръководство. Така ще бъде подредена и новата пирамида от интереси на Китай предвид нарастващата конкуренция със САЩ и опитите на Вашингтон да смекчи икономическите ефекти от войната в Украйна. 

За разлика от Китай, Европейският съюз още не е очертал ясно своите червени линии, което създава впечатлението, че лидерите на Съюза не са единни в позициите си и не желаят отношенията с Пекин да бъдат решавани на общоевропейско равнище. Единствената последователна линия, следвана от Европа, всъщност е тази на САЩ, които припомнят на Китай, че не трябва да помага на Русия в Украйна.

За някои политици това е просто въпрос на политическо оцеляване, защото, ако икономиката на страните им рухне, те ще загубят позициите си. За други отношенията с Китай минават задължително през осмисляне на отношенията с Русия и САЩ. Но липсата на единство определено създава проблеми за Европа, защото, ако континентът е наясно какво да прави в отношенията си с Вашингтон и Москва, то за Пекин все още има сериозно колебание. 

Китай от своя страна няма съюзници или врагове, защото неговата външнополитическа традиция не различава държавите като такива в смисъла, в който ги разбират например САЩ и Европа. Това затруднява Запада в неговата визия за бъдещето на отношенията му с Пекин най-малкото защото шахматната дъска, на която фигурите се делят на черни и бели, на добри и лоши, съществено се различава от геополитическата дихотомия Ин – Ян, изключваща оцветяването на отсрещната страна в едноцветни краски и морални категории.

Затова колкото и трудно да е, на Европа може да ѝ се наложи да разбере Китай в смисъла, в който го разбираше Хенри Кисинджър по време на Студената война. Неслучайно в своите трудове Патриархът на американската дипломация описва Китай като острието на триъгълника, което балансира отношенията между глобалните актьори. И ако ЕС иска да стане част от този триъгълник, използването на острието ще бъде необходимост. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/benyamin-netanyahu-mejdu-opazvaneto-na-izrael-i-borbata-za-lichno-politichesko-otselyavane/

Фигурата на Бенямин Нетаняху винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква противоречиви реакции сред евреите по цял свят. За някои Нетаняху остава един от символите на еврейската държава – привържениците му го описват като най-големия политически лидер на Израел от Давид Бен Гурион насам. Противниците му пък го смятат за консервативен и краен държавник, който използва еврейската държава и религиозните ѝ доктрини, за да гарантира политическото си оцеляване и да ухажва избирателите си. 

Но един факт е неоспорима историческа реалност, която и двете фракции няма как да отрекат: Нетаняху е политикът, който най-дълго е служил като премиер на Израел досега – близо две десетилетия. 

За този период доверието в неговата партия „Ликуд“, макар и колебливо, се радва на устойчива положителна тенденция, за която много израелски политици могат само да мечтаят. В биографията на Нетаняху се вижда съчетание на най-доброто от интелектуалната традиция на юдаизма с няколко образователни и научни степени от водещи американски университети – Масачузетския технологичен институт и Харвард. 

По време на Студената война в Белия дом го наричат „любимецът на Рейгън“, а няколко десетилетия по-късно той шокира политиците в САЩ, като състави коалиционно правителство с ултраконсервативното хасидско крило в Израел. 

Как се стигна дотук и защо името на този израелски лидер предизвиква толкова разностранни оценки и сред най-демократично мислещите му колеги на Запад?

Държавата Израел като политико-цивилизационна концепция

Съществуват много подходи към осмислянето на Държавата Израел като политическа система. Това, което ги обединява, е, че те приемат като отправна точка за съществуването ѝ Втората световна война. За западната мисъл – особено за държавите, които победиха във войната – съществуването на Израел винаги се е свързвало с един своеобразен жест на международната общност към еврейския народ, преживял кошмара на Холокоста. 

Макар и достоверен в исторически план, този подход е силно подвеждащ, тъй като не взема предвид предобразите на еврейската държава, дали тласък на модерния ционизъм, които по-късно унгарският поет Теодор Херцел ще синтезира в произведенията си.

Макар създаването на Израел и последващата подкрепа от САЩ винаги да се считат за даденост в системата на международните отношения, много изследователи пропускат факта, че еврейската културна традиция има доста по-дълбоки корени, които сами по себе си предпоставят съществуването на държавност много преди гръко-римските образци на Платон и Аристотел, с които Европа така се гордее. В този смисъл представянето на Запада като приемник на античния свят е политическа реалност, но тя не важи за Израел, макар днес той да е обвързан със западните държави повече от всякога. 

Съществуват няколко основни характеристики, които изграждат принципа на израелската държавност, и те далеч не могат да бъдат изчерпани само с политическата идеология на ционизма.

Както пише в своите произведения покойният американски политолог Даниел Истън, крайъгълен камък на еврейското политическо цяло е заветът на Бог с народа му. Идеята за еманципирането на еврейския народ от езическия свят в лицето на Египет и сключването на завет (договор с Бога) поставят началото на онова културно-историческо цяло, което по-късно ще положи предобраза на еврейската държава върху руините на Ханаан. Този свещен за евреите акт има ключова роля за изграждането на израелската държавност, тъй като позиционира Израел като самостоятелна и самобитна цивилизация със своя култура и обичаи. Затова Истън говори за „еврейско политическо цяло“, което под водачеството на Мойсей достига Обетованата земя, където реализира на практика този завет с Бога. 

Ето защо политическите корени на израелската държава не следва да се търсят единствено във връзката, която съществува между нея и САЩ, или пък в Холокоста, а много по-назад – в една епоха, която предшества западната цивилизация. Макар по-късно идеята за еврейска държава да е силно повлияна от модерния европейски национализъм, нейните корени продължават да черпят вдъхновение от свещените книги на юдаизма и от преданието на еврейските старейшини, съхранило народа през вековете.

Вторият елемент от израелската държавност се отнася до самата политическа концепция за обединение на евреите. За разлика от християнството и исляма, които имат силен сантимент към монархията, юдаизмът я приема не като „богоизбрана“, а като наложена от хората. Затова и религията има ключова роля за осмислянето на Израел като държавно обединение, тъй като без нея съществуването му би било равнозначно на онова, което английският философ Томас Хобс дефинира като „мъртъв Левиатан“ – държавно тяло, служещо само за да налага реда и да управлява. 

Това е и причината, поради която концепцията за израелската държавност съвършено се отличава от идеологиите на либерализма и консерватизма, смятани за най-висшия философски продукт на западната политическа мисъл. Макар модерната политическа и съдебна система на Израел да почива върху тези светски образци, съществуването на реда в държавата е вдъхновено от Мойсеевия закон, който, наред с интерпретацията на старейшините, е ключов за осмислянето на справедливостта като категория в юдаизма. Или казано с други думи, по същия начин, по който не можеш да осмислиш Китай, без да четеш Конфуций и следреволюционните автори едновременно, така не можеш да разбереш Израел, без да си запознат с юдаизма и политическите образци на ционизма.

И накрая, Израел няма как да бъде разбран извън своята антитеза – антисемитизма. Това, разбира се, не означава, че държавата дължи съществуването си единствено на антисемитизма – теза, застъпвана именно от антисемитските движения в Европа, много от които са автори на редица конспиративни теории в това отношение.

По-скоро става дума за факта, че борбата с антисемитизма винаги е заемала и ще заема ключово място в политиката на Израел, тъй като антисемитската идеология отрича всичко онова, в което вярват евреите. И тук не говорим единствено за Холокоста, но и за епизодичните прояви на антисемитизъм при гоненията от времето на Римската империя, Испанската инквизиция, Романовата династия в Русия и разбира се, неразказаната история на фашистката фракция в Британия в лицето на Чембърлейновите последователи и аристократичната фамилия Моузли, призоваващи към съюз с Хитлер срещу Сталин.

Тези исторически епизоди са живи и до днес в политическото самосъзнание на Израел, но за жалост, често са и повод за спекулации от страна на ултраконсервативните кръгове в страната. В съвременния политически дебат дори съществува спор дали светът вече не става свидетел на нова вълна от антисемитизъм, която избухна след атаките на „Хамас“ срещу Израел от октомври 2023 г. На Нетаняху се падна нелекият жребий да преведе Израел през този период на несигурност и нестабилност, който може да се окаже пагубен и за неговата политическа кариера.

Защо Нетаняху?

Всъщност Нетаняху има незавидната съдба да се окаже между чука и наковалнята точно когато Израел е най-малко готов да воюва. Как се стигна дотук и защо държава, която се слави като една от най-неуязвимите в света, стана жертва на подобен атентат? 

Първата и основна причина се крие в самото разделение на израелското общество. Историята на Израел ясно сочи, че винаги когато държавата е била разделена, последиците са били фатални за единството или съществуването ѝ. В конкретния случай е доста трудно да търсим едностранно вината за подобно разделение, но факт е, че то се изостри след началото на протестите срещу спорната съдебна реформа, която правителството на Нетаняху се опита да прокара. В тези условия обществото в Израел беше силно разединено, а хората, които протестираха по улиците, едва ли си даваха сметка, че техните протести ще отслабят държавата до такава степен, че тя няма да може да отчете нарастващата заплаха от „Хамас“. 

Пренебрегнати бяха и предупрежденията от САЩ, които на няколко пъти алармираха израелското правителство, че се готви атентат. Последва катастрофално разделение в сектора за сигурност и той от своя страна приоритизира вътрешния ред пред външните заплахи, чието неутрализиране се считаше за даденост. 

Втората причина за сложната ситуация бяха ултраконсервативните партньори на Нетаняху. Ако Биби управляваше сам, сигурно щеше да му бъде доста по-лесно да постигне консенсус с протестиращите и да възстанови реда в държавата, но когато властта му зависи от хора, възприемащи Израел като лъва от Сион, който трябва да унищожи древния Вавилон, нещата стоят по различен начин. 

Нетаняху всъщност се оказа в ситуацията, в която се намираше американският президент Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Буш се озова в лапите на пуританското крило в САЩ, което призова за кръстоносен поход срещу исляма и беше основен гарант, че републиканците ще удържат двете камари на Конгреса.

В тези условия Буш нареди САЩ да нападнат Ирак и Афганистан, но след началото на двете операции той беше „посъветван“ от кликата си да остави американските войски в региона до пълното изкореняване на талибаните и „Ал-Кайда“. Самият президент нямаше такова желание, защото Америка беше започнала сериозно да задлъжнява на Китай, а Русия постепенно се съвземаше след първия мандат на Путин. Но тъй като все пак на момчето от Тексас му се искаше още един мандат в Белия дом, прие да удължи американското военно присъствие в региона за неопределен период.

Третата причина може да бъде търсена в политическите качества на самия Нетаняху. Като прагматичен политик израелският премиер си дава сметка, че войната в ивицата Газа не е просто военностратегически, а геополитически залог. Големият проблем тук е, че Нетаняху не е любимец на демократите и в този смисъл няма безусловната подкрепа на САЩ.

Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за Израел от Джо Байдън. Още като млад сенатор Байдън оглавява няколко комисии в Конгреса, които в продължение на години формират основите на израелската отбранителна индустрия, много преди „Железен купол“. Именно Байдън застава зад Израел дори като вицепрезидент, когато Барак Обама иска да свие американския чадър над Тел Авив. Но проблемът с Байдън е, че в момента също е в доста деликатна ситуация, тъй като доминиращата позиция в неговата партия е, че демократите подкрепят Израел, но не и Нетаняху.

Ето защо президентът на САЩ и неговите съветници решиха да оттеглят подкрепата си за военните операции на Израел на думи, но не и на дела. Това е видимо от действията на Вашингтон, който говори за спиране на подкрепата за Израел, но в същото време последователно лансира свой план за примирие в ивицата Газа.

Нетаняху и новото разделение в Израел

Накрая е добре да споменем, че наред с всичко друго Нетаняху има „късмета“ да управлява в условията на сложна геополитическа надпревара, чийто изход ще реши бъдещето на глобалната политика за следващите десетилетия.

В този смисъл Нетаняху не успя да предвиди, че собствената му политика може да послужи за инструмент в ръцете на държави като Русия за отслабването на американското глобално лидерство. Огромният успех на Москва в Близкия изток далеч не е военното ѝ присъствие в Сирия или опитите ѝ да играе ролята на държава покровител на Иран. Успехът се състои в това, че Русия успя да „скара“ еврейското лоби в САЩ с Израел. Мостът, който крепеше единството между двете държави, беше подронен и от китайската позиция, че създаването на независима палестинска държава ще поправи една историческа несправедливост. 

Това ще има сериозни, ако не и катастрофални последици както за бъдещето на Израел, така и за бъдещето на Америка като глобален лидер, тъй като този неин статут почива именно върху системата от съюзи и върху образа, който си е извоювала след края на Втората световна война. Ако този мост напълно рухне – което все пак е малко вероятно дори в случай че Доналд Тръмп спечели втори мандат, – тогава едва ли ще се намери съюзник на САЩ, който да не се усъмни в силата на обещанията им.

Eдва ли ще се намери либерал в Америка, който да не осъди нечовешката стратегия на Израел в Газа. Големият проблем е, че такива коментари вече се чуват и от либерали, и от консерватори, а ироничното е, че много хора в Израел и САЩ обвиняват за това политическата коректност, защото тя е отслабила двете държави и съюза между тях.

Но ако погледнем внимателно как тази нова вълна от ценности набира сила в САЩ и Европа, ще видим, че тя тръгва именно от лобистките кръгове. Mного движения, имащи и свои лобита в полза на демократите (например Black Lives Matter), сега подкрепят палестинската кауза, въпреки че преди началото на войната не бяха така ангажирани с нея, а по-скоро приоритизираха своята кауза. Тоест палестинската кауза вече е припозната като своя. Съответно Израел е заклеймен като вреден, а Нетаняху – като корумпиран политик, който се бори единствено за политическото си оцеляване.

Или казано с други думи, Нетаняху се превърна в заложник на геополитическото разделение между „либералните“ и „консервативните“ евреи. Първите – с мнозинство в САЩ, а вторите – в Израел. Първите – виждащи идващия месия като метафора в юдаизма, която изразява надеждата на еврейския народ за по-добър живот, а вторите – възприемащи го като реална личност, която следва да се появи съгласно вярата на бащите им.

Такива разделения са налице във всички монотеистични религии и щом погледнем историята, ще видим кога свършват те – когато една от тези фракции се наложи над другата по начин, който да формира нови културно-цивилизационни образци на подражание. До момента и едната, и другата фракция намират начин да съжителстват в полза на целия народ, независимо от различията помежду си. Съществуването и благоденствието на Израел и неговите добри съюзнически отношения с Америка са основните приоритети, около които либерали и консерватори са сплотили своите усилия. Този съюз се пропука, когато влиянието на Америка в глобален план започна да отслабва, а Русия взе под крилото си „Хамас“.

С атаката срещу Израел „Хамас“ индиректно извоюва за Москва още една „победа“. Русия показа на Израел колко много го „обича“ Европа и колко е солидарна в подкрепата си за него – дотолкова, че жилищни сгради в Берлин осъмнаха с нарисувани Давидови звезди, а месеци по-късно Международният наказателен съд поиска заповед за арест за Нетаняху.

В крайна сметка какво би било бъдещето на Израел в една така динамично развиваща се система на все по-очертаващ се двуполюсен свят? Ако либералното крило, за което вече стана дума, надделее, то либерализацията на Израел ще бъде неизбежна. В най-добрият случай това ще доведе до протести и период на латентна нестабилност, а в най-лошия – до нова, още по-голяма война в Близкия изток.

Тъй като консервативните кръгове в страната няма да приемат ценностна рамка, която е чужда на еврейската традиция, Израел може да отслабне дотолкова, че да стане напълно зависим от американската помощ и позиция. Причината – самата държава няма как да съществува без този консервативен пояс, защото, както вече стана ясно, той е стимул за политическо вдъхновение на голяма част от избирателите в страната. 

Ако пък консерваторите успеят да се наложат в сблъсъка, това ще запрати Израел в руския лагер, което няма как да не се отрази на системата от съюзи, върху които почива глобалното лидерство на Вашингтон. Не защото Израел обича Русия повече от Америка, а защото мрази да бъде унижаван и от враговете, и от приятелите си.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kum-yadrena-voyna-neka-pomislim-otnovo/

Ядрените оръжия винаги са заемали особено място в глобалната политика не само заради разрушителния си потенциал. Разликата между Великите сили от миналото и суперсилите от настоящето е, че ако първите имаха стратегическите ресурси да се нападат и завладяват, то вторите разполагат с достатъчно ресурси, за да унищожат света. 

Ето защо общоприетата теза в рамките на научния и политическия дебат е, че ядреното оръжие следва да се използва единствено за сдържане, а не за война. Или както повтаряха в един глас бившият американски президент Роналд Рейгън и последният генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов, „ядрена война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена“. По сходен начин бащите на неореализма и неолиберализма – Кенет Уолц и Джоузеф Най – имаха много различия за това дали Америка следва да е глобален лидер, или не, но и двамата споделяха тезата, че в случай на ядрена война победители няма да има. 

Самият патриарх на американската дипломация – Хенри Кисинджър, също обичаше да повтаря, че каквито и съюзнически ангажименти да има Америка, тя няма да рискува заради съюзниците си ядрена война с друга ядрена сила. 

И все пак, ако погледнем внимателно какви са промените в глобалната политика през последните десетилетия, ще видим, че ядреният консенсус започва да се разчупва. Дали защото политиците обикнаха прекалено много властта, или защото се появиха учени, които боравят с идеологии, а не с аргументи, но войната отново се завърна на Стария континент, а с нея и опасенията, че регионалните конфликти в Близкия изток и Източна Европа може да прераснат в Трета световна война. 

Но за да видим дали това е реалистична перспектива, преди всичко следва да си дадем сметка защо изобщо започнахме отново да говорим за опасността от нов глобален конфликт.

Ядреното сдържане като военностратегическа и политическа доктрина

Преди всичко трябва да направим уточнението, че когато говорим за ядрени оръжия, най-лесният начин да бъде осмислена тяхната употреба е психологически. След като САЩ и СССР постигат ядрен паритет по време на Студената война, Доналд Бренан – американският военен стратег и по-късно изследовател към Института „Хъдсън“ в САЩ по време на администрацията на Айзенхауер, формулира доктрината за взаимно гарантирано унищожение (Mutual Assured Destruction). Вдъхновена от акронима MAD (от англ. „луд, лудост“), доктрината на Бренан гласи, че Вашингтон и Москва разполагат с достатъчно ядрени оръжия, за да се самоунищожат и да унищожат света такъв, какъвто го познават хората. 

По-късно тази доктрина е доразвита от един от корифеите на теориите в сферата на международната сигурност – Томас Шелинг, който в прословутия си труд „Оръжия и влияние“ систематизира ядреното сдържане като принцип, червена линия, отвъд която ядрените суперсили следва да избягват директната конфронтация помежду си. Тези идеи са систематизирани и от автори като Робърт Джървис и Кенет Уолц, които развиват тезата, че ядрените състезания и балансирането на дилемите за сигурност в спорните региони на влияние могат да изиграят полезна роля за сдържането само ако се водят по правилата.

С разпадането на СССР ядреният дебат мина на заден план, тъй като учени като Франсис Фукуяма обявиха „края на историята“. Това предполагаше ядрените сили да съкратят арсенала си, защото презумпцията на неолибералите беше, че войни повече няма да има. И все пак ядреното семейство на САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания се съгласи на това само частично. По сходен начин стояха нещата и с по-малките ядрени сили, като Индия, Пакистан и Израел, за които международната общност предполагаше, че разполагат с по-скромен арсенал от оръжия за масово унищожение. 

Всъщност най-голямата жертва на теорията за „ядрен мир“ се оказа Украйна, която предаде ядрените си оръжия на Русия срещу обещания, че украинският суверенитет и териториална цялост ще бъдат гарантирани. Или поне така гласеше духът на теорията, която разви Фукуяма и според която демокрацията можеше да постигне онова, което ядреното сдържане не успя – вечен мир. 

Тази теория беше поставена на сериозно изпитание след терористичните атентати в САЩ от 11 септември 2001 г., а илюзиите за ядрен мир избледняха, след като Северна Корея успешно завърши своята програма за създаване на тактически ядрени бойни глави. Така в един момент стана ясно, че нито ядреното сдържане от Студената война, нито меката сила могат да бъдат гарант, когато една държава има амбиции да стане ядрена сила. Причината за това отново е психологическа – когато имаш ядрено оръжие, ти разговаряш с лидерите на глобалните актьори като с равни.

Ако трябва да обобщим, макар оръжията за масово унищожение да имат военностратегически и политически аспекти, тяхната най-голяма сила е психологическа по своята същност и характер. Най-актуалният и точен пример в това отношение е войната в Украйна. В първите месеци, след като Москва нападна Киев и САЩ отпуснаха огромна помощ за Украйна, Русия беше пред разгром и руските войски отстъпваха към границата. 

С времето тази помощ започна да е все по-колеблива – до момента, в който не стана символична, тъй като последният транш от Вашингтон тази година е знак за Зеленски по-скоро да излезе с чест от положението, отколкото да осъществи ново контранастъпление. 

Основният въпрос е защо се стигна дотук. Отговорът се крие в последните изтекли военни доклади на Москва от тази година, в които се споменава, че в края на 2022 г. Владимир Путин е обмислял употребата на тактическо ядрено оръжие в Украйна. Това обяснява и защо САЩ дълго време се въздържат да изпращат далекобойни оръжия и самолети на Киев, а притискаха за това Европа, и защо китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти предупреди руския си колега, че употребата на ядрени оръжия ще бъде червената линия в отношенията между Москва и Пекин. Казано накратко, случващото се в Украйна беше тест, който ядрените сили издържаха успешно… поне засега.

Бъдещето на ядрените оръжия като сдържащ фактор

Да имаш ядрени оръжия обаче изобщо не е леко бреме, защото тяхната поддръжка е много скъпа, а синтезът на плутоний изисква технологии и пари. Нещо повече, дори една държава да разполага с ядрено оръжие, възможности за водене на пълномащабна ядрена война имат само страни със завършена ядрена триада, която включва стратегически бомбардировачи, ядрени подводници и интерконтинентални балистични ракети. Днес такъв потенциал имат САЩ, Русия, Индия и Китай, а от тези четири държави единствено първите две разполагат с достатъчен брой ядрени бойни глави, за да участват в глобален военен конфликт. 

И тук идва добрата новина, тъй като диалогът между Вашингтон и Москва сочи, че политиците в двете ядрени столици не желаят Трета световна война. Затова и по-коректният въпрос би бил не дали ще има ядрена война, а какво е бъдещето на ядреното сдържане, тъй като без него ядрените сили и без това не биха имали друг избор, освен да започнат война.

Добрите новини за устойчивостта на ядреното семейство могат да бъдат търсени в няколко посоки. Първата отново е психологическа – доктрината за взаимно гарантирано унищожение продължава да действа, което означава, че страхът е мощен сдържащ фактор пред употребата на тактически и стратегически ядрени оръжия. 

Втората е по-скоро политическа – ако една ядрена сила реши да прибегне към употреба на оръжия за масово унищожение, това ще я направи глобален агресор. Или казано по-просто, тогава дори държави като Ислямска република Иран биха преосмислили подкрепата си за такъв актьор, колкото и могъщ да е той. 

Проблемът с такова „решение“ на един конфликт е огромният брой цивилни, които ще загинат при превантивен ядрен удар, и пораженията по критичната инфраструктура, които ще доведат до компактни облаци от радиация, засягащи целия свят. Ето защо едва ли някой държавен актьор би натиснал червеното копче, или по-точно казано – би му било позволено да го направи. 

Третата причина е, че малко преди войната в Украйна, въпреки различията, САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания организираха среща на ядрения клуб в Ню Йорк, където подписаха протокол, че нито една страна няма да използва ядрени оръжия първа. Това до известна степен допринася за ядреното сдържане, макар че от този формат отсъстваха „малките членове“ на ядреното семейство, които учените обичат да наричат с миловидното states of nuclear concern – или държави, които уж нямат ядрено оръжие, но всъщност разполагат с такова, макар да не са го заявили официално като по-големите си събратя.

Лошите новини за стабилността в ядреното сдържане, уви, са повече. Първата се корени в обективните геополитически процеси, на които сме свидетели и които са пряко следствие на прехода от еднополюсен към двуполюсен свят. Новият свят едва ли ще напомня на Студената война. Той по-скоро отразява геополитическата надпревара между САЩ и Китай, която е и надпревара между две политически семейства, чиито очертания стават все по-видими, особено след началото на войната в Украйна. 

В този свят Китай увеличава ядрения си арсенал и в близкото десетилетие може да достигне САЩ, освен ако Америка не започне отново да се въоръжава. По сходен начин стоят нещата с руската ядрена програма, за която Москва планира да бъде изнесена в Космоса – стратегия, която вече предизвика острите реакции на Вашингтон и Брюксел. В един такъв свят много зависи накъде ще поеме глобалната дилема на сигурността – към сътрудничество или към конфронтация. Ако нагласите за първото са повече, то ефектите от ядреното сдържане могат да бъдат балансирани. Във втория случай обаче ядрената надпревара може да излезе извън контрол, защото технологиите, с които разполагат Вашингтон и Пекин, са много по-развити от онези, с които работеха САЩ и СССР по време на Студената война.

Втората лоша новина е, че всякакви формати за ядрено сдържане бяха буквално разкъсани, след като Русия нападна Украйна. Москва се изтегли от споразумението New START, ограничаващо количеството ядрени бойни глави, с които могат да разполагат САЩ и Русия. В отговор Вашингтон също анулира договора и на практика понастоящем страните с най-висок ядрен потенциал нямат правила, по които да продължат надпреварата си, освен чрез директен диалог, който може да бъде прекъснат, ако се стигне до пряк конфликт между Русия и НАТО. 

Северна Корея и Китай не са член на нито един колективен формат за ядрено разоръжаване, което в случая с Пхенян вещае неясно бъдеще на статуквото на Корейския полуостров. Ако КНДР реши да увеличи ядрения си арсенал, това почти сигурно ще доведе до рязък дисбаланс на силите в региона и в перспектива дори до разполагане на ядрени американски подводници в Японско море. Макар че Пхенян е зависим от Пекин, тази зависимост е само символичен фактор, на който не може да се разчита като на сдържащ, в случай че Ким Чен Ун реши да ескалира напрежението.

И трето, оказва се, че с изключение на Китай нито една ядрена сила не е интегрирала т.нар. no-first-use principle – или доктрината, че няма първа да използва ядрено оръжие. В Русия такова положение имаше по времето на Елцин, но след като Владимир Путин стана президент, то отпадна. Барак Обама положи много усилия да интегрира принципа в доктрините на САЩ, но този дебат беше напълно зачеркнат от дневния ред на Тръмп. Байдън също не прояви желание да го отвори отново, тъй като ситуацията в Украйна не го предполагаше. В най-неизгодно положение обаче са Франция и Великобритания, тъй като те съкратиха триадите си след края на Студената война и сега могат да разчитат единствено на американския ядрен чадър и на подводниците си. Що се отнася до малките ядрени сили, макар че тактическите ядрени оръжия са ограничени по своя обхват на действие, те могат да предизвикат сериозен отзвук, който в крайна сметка да доведе до глобален военен конфликт.

Равносметката: къде е Европа на тази карта?

Накрая е логично да си зададем въпроса „А къде е Европейският съюз на тази карта?“, тъй като това пряко засяга България. Европа, разбира се, не разполага с ядрени сили, тъй като този въпрос е изключен от дневния ред още при създаването на европейския проект. Макар отделни страни членки, като Естония и Полша, да повдигат въпроса как ЕС ще гарантира ядрената си сигурност, доминиращото становище в европейската политика е, че тази „чест“ се полага на НАТО. Единствената голяма и влиятелна държава, която не споделя този консенсус, е Франция. Тя разполага с ядрени подводници, но проблемът е, че Париж не позволява ядреният му потенциал да бъде интегриран в общоевропейската отбрана. Или казано на по-прост език, иска излизане от ядрения чадър на НАТО за цяла Европа, без да предлага алтернатива. Въпросът е в състояние ли е НАТО да гарантира ядрената сигурност на ЕС и по какъв начин може да стане това. Върху него си заслужава да се спрем по-обширно.

Когато говорим за НАТО, веднага следва да споменем член 5 на Вашингтонския договор, който гласи: 

Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. 

Членът за колективната отбрана – както стана популярен той в България – обаче не е основната гаранция за сигурност, която дава НАТО. Член 5 е обвързваща констатация, че в случай на атака срещу Алианса съюзниците следва да защитят жертвата от агресора. Но истинската сдържаща сила на НАТО е в ядрения чадър на САЩ. А доктрината за ядрения чадър обхваща не само съюзниците от НАТО, но и други американски съюзници, като Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините. Съгласно тази концепция Съединените щати са предоставили гаранции за сигурност, че ако съюзниците им бъдат нападнати, ще ги защитят с помощта на всичките си ресурси, включително и на ядрените си оръжия. Концепцията за ядрен чадър е реализирана от Роналд Рейгън, когато той лансира идеята си, че СССР не следва просто да бъде сдържан, а трябва да бъде победен. Тази доктрина среща бурното недоволство на много политици, включително Хенри Кисинджър, но в крайна сметка се налага, когато Вашингтон вижда, че СССР започва да залязва.

Следователно основният въпрос за Европа е не дали ще бъде задействан член 5. Той вече беше задействан след 11 септември. Дилемата е дали Вашингтон би рискувал реформа в ядреното сдържане по начин, който ще охлади руските апетити към Стария континент, и дали ще се намерят политици в САЩ, които ще имат куража да предложат ревизия на старите ядрени стратегии. Този въпрос стои с пълна сила пред европейските елити, защото Русия вече е един ход пред Вашингтон, след като руският президент взе решение да премести част от ядрения арсенал на Москва в Беларус. Дали обаче САЩ ще се решат да уплътнят ядрения си чадър над ЕС, зависи много и от това как американците виждат глобалните си съперници. За Съединените щати приоритет в новата студена война е Китай, а не Русия. В този смисъл военният пакт AUKUS и интегрирането на Япония и Южна Корея в него може да се окажат от първостепенна важност. Това несъмнено повдига и още един болезнен въпрос – за реформа в НАТО, така че съюзът да може да отговаря на съвременните асиметрични предизвикателства пред сигурността му. 

Отговорите на тези въпроси следва да бъдат намерени в близкото десетилетие, тъй като промяната в глобалния баланс на силите е необратим процес, който неизбежно ще засегне и ядреното сдържане. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че ако бягаме от дискусията за ядрените конфликти, правим фатална грешка. Една от причините да няма реални ядрени конфликти по време на Студената война беше постоянният дебат, който се водеше във Вашингтон и Москва. Ето защо дълг на всеки експерт е да развие и тества тези хипотези. В противен случай сме обречени да допуснем грешката на Запада отпреди 11 септември, когато не беше прието да се говори за тероризъм и радикализация. До момента, в който „Ал-Кайда“ не удари Кулите близнаци в сърцето на САЩ – Ню Йорк.