Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/gubi-li-america-strategicheskata-si-initsiativa-ili-po-skoro-ya-vuzrajda/

Системата на международните отношения днес отразява две противоречащи си реалности, които дават повод на много анализатори да говорят за залеза на Америка и за края на „американския век“. От една страна, това се дължи на възпламеняването на регионални конфликти и глобални кризи, които бяха приспани след края на Студената война. А от друга – на стремежа на САЩ да съхрани глобалния либерален ред и системата от съюзи, които създаде след края на Втората световна война. 

Деклинизмът като феномен не е ново явление в американската политическа реалност и най-общо изразява идеята, че упадъкът на Америка, на нейния модел и на глобално ѝ лидерство са неизбежни, предстоящи, а в някои случаи – дори необходими. 

И все пак къде се крият корените на деклинизма и дали днес сме свидетели на този упадък, за който говорят поколения от автори и политици? Обречен ли е американският модел и какво кара толкова много хора все още да гледат към него като към най-предпочитаната форма на обществено-политически отношения? Струва си да си зададем и въпроса защо, след като политическото семейство на т.нар. недемокрации е толкова голямо, то все пак не може да представи културно-исторически образци, които да сплотят човечеството зад идеи, по-устойчиви от тези на либералната демокрация? Отговорите на поставените въпроси ще се опитаме да потърсим в този анализ.

Деклинизмът в САЩ като политическа реалност

Учените с безспорен принос към теорията на международните отношения, като бащата на меката сила Джоузеф Най и автора на цивилизационната теория Самюъл Хънтингтън, приемат, че деклинизмът е присъщ не просто на САЩ, но и на всяка велика сила, която обективно се старае да осъзнае границите на своята мощ.

Ето защо трудно бихме приели, че деклинизмът е модерна политическа реалност, и смело може да кажем, че в Америка той датира не от Голямата депресия, както твърдят много автори, а от самото възникване на САЩ. Американският проект в своята същност инкорпорира деклинизма като опция за развитието си най-малкото защото първият опит за конституция на младата държава – т.нар. Устав на Конфедерацията, се проваля с гръм и трясък. Последван е от Конституцията на САЩ, която задава основите на едно устойчиво държавно-политическо обединение, което коренно се отличава от автократичния модел на европейските колониални империи. 

Сходен е историческият казус с Гражданската война в САЩ и опитите на робовладелците да запазят привилегирования си статут, превърнал ги в потомствени аристократи. И въпреки че тогава мнозина се съмняват в оцеляването на Америка, тя възкръсва от това разделение много по-силна и по-единна, отколкото в първите години на своето съществуване.

Годините след Испанско-американската война (1898), която поставя началото на модерната американска дипломация, също не са леки за американците. Изолационистката фракция в САЩ чертае черни сценарии в Конгреса, предупреждавайки, че всяка намеса в европейските конфликти може да коства на Америка нейната независимост. По подобен начин се държат и авторите на много расистки закони, които виждат в доктрините на президентите Теодор Рузвелт и Хауърд Тафт заплаха за националната сигурност заради политиката на доларовата дипломация, която постепенно започва да измества европейците от икономическите им позиции в Далечния изток. Иронично, но мнозина от авторите на тези закони по-късно ще подкрепят Конгреса на САЩ в решението му да обяви война на Централните сили.

И макар изолационисткият дух да става особено популярен по време на Голямата депресия, когато хиляди американци губят собствеността си, президентът Франклин Рузвелт ще открие, че най-прагматичният начин Америка да бъде съживена е включването ѝ във Втората световна война, което ѝ позволява по-късно да закрепи стойността на банкрутиралия щатски долар към тази на златото.

За разлика от годините на Студената война, когато външнополитическият дебат в Америка изобщо изключва изолационистката линия, днес в САЩ се появиха много радетели на тази политика, някои от които поразително приличат на своите предшественици от времената на Конфедерацията и Голямата депресия. Сред тях се открояват имената на Кристофър Лейн, Чарлс Купчан и Иън Бремър, които – въпреки различията в подходите си – застъпват тезата, че краят на еднополюсния модел неизбежно ще доведе и до упадъка на Америка като велика сила. 

Общото между тези автори е, че те приемат САЩ като хегемон, който се опитва да наложи свой модел на развитие в глобалната политика, а различното – че всеки от тях има своя визия за това какво ще замени Pax Americana. Подобни разсъждения се приемат с охота от много китайски учени, европейски популисти и крайнодесни фракции в Америка, чиято цел е да докажат, че времето на американския модел изтича и той трябва да бъде заменен с някаква утопична форма на мирно съжителство, в която всеки да избира сам пътя на своето геополитическо развитие. Утопична, защото, от една страна, историята на човечеството сочи, че хората много повече обичат да воюват, отколкото да живеят в мир, а от друга – тъй като в условията на една анархична международна система без глобален център на власт основното, което движи отношенията между държавите, е конкуренцията.

В упадък ли е Америка?

Твърдението, че краят на еднополюсния модел и на американското глобално лидерство са двете страни на една и съща монета, звучи убедително, но и крайно подвеждащо. Причината е, че много деклинисти възприемат твърдата и меката сила на САЩ като тясно свързани със способността им да проектират влиянието си в глобалната политика. Пример в това отношение е Студената война, по време на която светът е двуполюсен във военно-стратегическо отношение, но еднополюсен в икономическо, защото повече от половината световни разплащания се извършват в щатски долари. Това дава повод на много анализатори от школата на структурния реализъм, като Робърт Джървис и Кенет Уолц, да твърдят, че въпреки ядрения паритет между суперсилите съветският експеримент е обречен на провал, тъй като плановата икономика изкуствено потиска свободата на инициатива и пазара. 

През 70-те години на миналия век Джак Снайдър – преподавател в Колумбийския университет в Ню Йорк, дори измисля понятието „стратегическа култура“, сравнявайки културата на СССР с тази на САЩ. Резултатите от неговото изследване, по-късно използвани от ЦРУ в стратегиите им за контраразузнаване, доказват, че пазарната икономика е двигателят на свободата в САЩ, а социалистическият модел ограничава гражданите в тяхното развитие, което не позволява на съветския лагер да разгърне пълния си потенциал в икономическо и културно отношение. Най-голямото доказателство за теорията на Снайдър идва през 1992 г., когато СССР се разпада, а по-голямата част от социалистическия блок тръгва по пътя на демокрацията и пазарния модел.

Казано с други думи, еднополюсният модел от 90-те години на миналия век наистина вече не съществува, но самият характер на еднополюсността също се е променил значително по три основни причини. 

Първата е възходът на Китай, който се дължи най-вече на факта, че социализмът с китайски характеристики отразява функционирането на държавен тип капитализъм, който способства за развитието на средната класа и формира устойчив модел на политическо поведение, колкото и авторитарно да е то. 

Втората причина е завръщането на руския неоимпериализъм, който през 90-те години на миналия век беше потиснат от плахата европейска надежда, че след разпада на СССР Русия може да се превърне в истинска демокрация. Уви, това не стана, защото Кремъл предпочете да вложи ресурсите на страната в изграждането на мощна олигархия, вместо да ги инвестира в един по-добър живот за руснаците.

Новата олигархична класа стимулира сериозна вълна от национализъм, която намери своя завършен израз в стремежа да се възстанови Съветската империя с аргумента, че разпадът ѝ е най-голямата геополитическа катастрофа на XX в. 

И трето, широкото разтваряне на ножицата между много богати и бедни в развитите демокрации стана причина голяма част от крайнодесните и популистките движения в САЩ и Европа да надигнат глава и да поставят под въпрос ценностите на либералната демокрация.

На фона на тези три геополитически реалности еднополюсният модел наистина се свива, но неговият характер, неговата природа изначално остават същите. Или по-просто казано: кой диктува правилата в глобалната политика, се определя от три неща – оръжия, култура, икономика. 

Във военно-стратегическо отношение САЩ имат само един сериозен опонент – Китай, и то все още не се знае доколко това твърдение е основателно предвид факта, че не сме виждали как работят китайските технологии на бойното поле. Учени като Греъм Алисън например лансират тезата, че за военнотехнологичен паритет между САЩ и Китай може да се говори едва когато установим каква е боеспособността на Пекин. 

Оставяме настрани явното нежелание на Китай да воюва с Америка и голямото подозрение, с което той гледа на дружбата между Русия и Северна Корея. В икономическо отношение Америка е образец за това как функционира невидимата ръка на пазара, и последните завои в нейната ценностна политика са най-голямото доказателство за това.

Свободата, която излъчва американският икономически модел, се състои в принципа на равния старт, даващ възможност на всеки гражданин да реализира пълния си потенциал, както и да понесе отговорността, в случай че продуктът – било то научен, политически или какъвто и да е – не се продава на пазара. 

Единственото предизвикателство в това отношение е кризата на средната класа, но по този проблем се работи усърдно и систематично. Първата стъпка вече беше направена с плана на администрацията на Байдън да обложи богатите с 25% корпоративен данък, който да бъде заделен в полза на семействата, получаващи доходи на средна класа. Нещо повече, за разлика от китайската средна класа, американската разполага с правата и свободите, които са ѝ гарантирани от Конституцията и дават право на гражданите сами да избират политиците си. Тук с пълна тежест важи и един факт, който се подценява от много привърженици на т.нар. алтернативни системи – че китайската средна класа е пряко зависима от американската. Икономиките на двете страни са свързани и точно поради тази причина Вашингтон и Пекин все още не са във война помежду си.

Културата като символ на американското глобално лидерство

Културата е основната променлива, която придава легитимност на политиката на Великите сили именно защото тя предопределя външнополитическата им философия. Проблемите, с които се сблъскват САЩ, не са малко, но устойчивият характер на американската демокрация ѝ помага значително лесно да балансира периодите на сътресения в страната. Най-значимото предизвикателство в това отношение е поляризацията на обществото в Америка и най-вече изборът на Доналд Тръмп за американски президент, довело до зараждането на радикални фракции, чийто стремеж беше да извършат своеобразна културна революция в страната. 

Допълните ефекти обаче дойдоха дори по-рано – при администрацията на Обама, когато Русия се възползва от затрудненията, които САЩ изпитваха в Близкия изток с ИДИЛ, и индиректно започна да всява разделение в американското общество с помощта на дезинформация. Тази стратегия кулминира в избирането на Тръмп за първи президентски мандат и в появата на популистки лидери в Европа, които се сплотиха около кандидатурата му за втори мандат. Ефектите бяха смекчени от администрацията Байдън–Харис, която успешно постигна целта си да бъде обединител за американците след събитията от 6 януари 2021 г.

Въпреки огромните сътресения, които преживяха САЩ, и тежките щети върху авторитета им, краят на Pax Americana така и не дойде. Осъзнатият елит в Америка предприе бързи крачки към изграждането на нови културни парадигми, които да сплотят Запада срещу опитите на автокрациите да започнат нова Студена война, а идеологиите на алтернативата в крайна сметка се оказаха привлекателни единствено за реваншистки актьори като Иран и Северна Корея, които искат да си отмъстят на САЩ. 

За разлика от демократичния лагер, който е обединен от общи ценности, тоталитарният е воден единствено от идеята да ревизира Pax Americana. Като изключим това, той представлява разнородно семейство от режими, които коренно се различават помежду си като стратегически култури и нагласи.

Ето защо той е относително неспособен да постигне координация и да излъчи единни културно-политически образци, които да са алтернатива на либералната демокрация. 

Американската култура, от друга страна, продължава да генерира визията за свят, основан на правила, които произтичат не от закона на джунглата, а от човешките права, демокрацията и равенството между хората. Тези ценности може и да не могат да бъдат приложени универсално, както смяташе Фукуяма, но са единствените, които са в състояние да гарантират човешкото достойнство и – доколкото това е възможно – мирното съществуване на човешката цивилизация. Макар и несъвършена като лидер, Америка е единствената велика сила, която може да понесе тази мисия, защото в най-голяма степен олицетворява стремежа на хората да бъдат истински свободни.

И така, отговорът на изначалния въпрос е: не, Америка не губи стратегическата си инициатива. Тя я възражда, защото, за разлика от останалите политически семейства, демокрациите имат механизми, чрез които да коригират политиката си тогава, когато допускат грешки. Гражданската война, Голямата депресия, Виетнамската война, Ирак и Афганистан… Това са само част от примерите за моменти, в които САЩ падат и отново се изправят, тъй като отказват да се предадат и да предадат доверието на своите съюзници.

Същото става и в момента, когато войната в Украйна обединява политически и ценностно демокрациите, и то не просто европейските, но и голяма част от азиатските. Мощният външнополитически заряд, който излъчва културата на САЩ, съчетаващ американския ядрен чадър, свободата на пазарния модел и защитата на човешките права, направи много от европейските и азиатските съюзници на Вашингтон преуспяващи и свободни държави, чиято сигурност Америка разглежда и гарантира като част от своята. 

И обратно, много страни, които избират да бъдат партньори на автокрациите, се превръщат в хибридни режими с власт, почиваща не върху правилата, а върху силата. Не за друго, а защото майките автокрации не се интересуват как живеят съюзниците им, а доколко са им лоялни. 

Финалният въпрос е защо тогава САЩ не направят света истински свободен, а отговорът е философски. Защото не можеш да накараш никого да бъде насила свободен. Да избереш автокрацията пред демокрацията е уви, съзнателен избор, който Америка винаги е уважавала и ще уважава. Да си американски съюзник обаче не е въпрос на патриотична гордост или пасивна привилегия. Това е отговорност, при която няма място за самосъжаление и компромиси. Демокрацията е борба, и то постоянна. Но за разлика от онази утопична борба, която проповядва марксизъм-ленинизмът и която дели човечеството на класи, либералната демокрация, зачената в САЩ, е тази, която примирява класовата борба и дава на хората онова, което те наистина заслужават – правото на добър, достоен и свободен живот. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/priyatelstvo-bez-granitsi-kak-kitaiu-ocharova-rusia/

Съществуват множество примери как държави с различна стратегическа култура се обединяват от идеята да наложат нов дневен ред в глобалната политика. В годините след края на Студената война Русия ревизира старите съветски доктрини и успява да изгради гъвкави механизми за влияние в системата на международните отношения, но тяхната ефективност едва ли щеше да е толкова очевидна без партньорството на Москва с Пекин. 

Ето защо си струва да си зададем въпроса дали съвременните тенденции в отношенията между Русия и Китай могат да бъдат възприети единствено през призмата на националния интерес, или съществуват споделени ценности, които карат Москва и Пекин да развиват сътрудничеството си?

Дали стремежът към многополюсен свят, така често присъстващ в речите на Владимир Путин и Си Дзинпин, не е просто външното лице на една доста по-грандиозна стратегия, целяща глобална подмяна на ценностите и правилата, на които стъпва системата на международните отношения след края на Студената война? И най-сетне, ще съумеят ли двете държави да начертаят червени линии помежду си, или наистина вярват, че тяхното сътрудничество може да се превърне в гарант за баланса на силите в глобалната архитектура за сигурност?

Русия и Китай – не един, а два свята

Слагането на знак за равенство между стратегическите култури на Москва и Пекин е сериозна теоретична и практическа грешка. Двете държави може и да имат сходна визия кои са техните стратегически опоненти, но политически и културно се различават съществено. Стратегическата култура на Китай вече беше засегната подробно в предишния материал, затова си заслужава да кажем малко повече по какво тя се отличава от руската, която възниква и се формира на няколко етапа. 

В началото следва да направим уточнението, че понятието „руска култура“ е неточно от научноисторическа гледна точка, защото авторите, които систематизират основните аспекти на руските културни образци, се идентифицират преди всичко като евразийци, а след това като руснаци.

Първите трудове, които систематизират последователно евразийството като идейно-философско учение, обясняващо Русия и нейната традиция, се появяват в България и са дело на руски белоемигранти, напуснали страната си след Октомврийската революция. Въпреки че много историци са склонни да търсят корените на руските идеи у автори като Константин Леонтиев, Николай Данилевски или Владимир Соловьов, класическата евразийска мисъл възниква с трудовете на Николай Трубецкой, Петър Сувчински и Пьотр Савицки. 

Така в първия етап на формиране на евразийската стратегическа култура нейното съдържание се свежда до три основни стълба. Първият е идеята, че самата Русия е Евразия – жив политически организъм, който е самобитен, защото не принадлежи нито към Европа, нито към Азия. В този смисъл ранното евразийство е идея, която категорично се противопоставя на това Русия да бъде причислявана към семейството на азиатските държави или към семейството на европейските. 

Вторият стълб е силно идеологизиран, тъй като той отрича Октомврийската революция, но хвърля вината за нея върху опитите на династията Романови да европеизира Русия. Ето защо евразийството в своята същност е отрицание както на азиатските, така и на европейските ценности. 

Третият стълб дефинира Русия като културно-политическо цяло, което съчетава строгата централизирана система на татарската Златна орда с православното наследство на Източната Римска империя (Византия). За евразийците външната политика на това културно-политическо цяло и на неговия исторически приемник СССР следва да бъде насочена към „месторазвитие“ – обединението на всички славянски народи в един огромен славяно-православен пояс под опеката на Москва. Тези идеи са ясно изразени в евразийските манифести от 20-те години на миналия век, а по-късно са подробно развити и от автори като Шахматов, Вернадски и Степанов.

Вторият етап във формирането на руската стратегическа култура е белязан от творчеството на съветския писател и философ Лев Гумильов, който в своя основен труд „Етногенезисът и биосферата на Земята“ създава теорията си за пасионариите, съгласно която легитимира съществуването на „евразийски суперетнос“, населяващ територията на тогавашния СССР. 

Гумильов твърди, че този етнос е източник на т.нар. пасионарии – лидери, които се намират под влиянието на самобитните евразийски ценности и руското православие. Те естествено се утвърждават като противообразци на политическите режими в западните демокрации, където политиците се избират от гражданите. По същество тази теория легитимира идеята за съветския вождизъм и това е причината, поради която книгите на Гумильов срещат толкова голяма подкрепа в ръководните среди на СССР.

Последният етап, който доизгражда стратегическата култура на Русия такава, каквато я познаваме днес, настъпва с написването на трудовете на небезизвестния руски философ и политолог Александър Дугин. Дугин създава неоевразийската концепция, съгласно която системата на международните отношения се намира в естествено и неизбежно (както той го дефинира) геополитическо противопоставяне между „сухопътните“ цивилизации начело с Русия и „морските“ начело със САЩ и Британия. 

В контекста на този сблъсък неоевразийството целеполага като основен приоритет в руската външна политика създаването на многополюсен свят, в който Москва и нейните партньори да могат да преследват външната политика в своите сфери на влияние, а всяка държава да бъде свободна сама да избира какви ценности да преследва. По същество тези идеи представляват отрицание на глобалния либерален ред, установен от САЩ след края на Студената война, и предвиждат възстановяването на старите сфери на влияние на Москва от времето на СССР. Това следва да бъде крайната цел на руската външна политика, така както е залегнала в идейните основи на неоевразийската философия, която възприема тези процеси като приоритет само за Русия и затова не предвижда създаването на система от съюзи, подобно на западната.

От два различни свята към единна външна политика

След като Русия и Китай са толкова различни като стратегическа култура, то кое е онова, което ги обединява? Отговорът е очевиден – стремежът им да променят баланса на силите, установен след разпадането на СССР. Макар и единна по своя характер, тази външна политика се възприема много различно от Москва и Пекин и следователно едно толкова просто обяснение не би могло да ни даде отговор на въпроса какви действително са отношенията между двете държави. Отправна точка за по-ясното им разбиране е самата концепция за „приятелство без граници“, която се превърна в крайъгълен камък на руско-китайските отношения в последните години. 

Тук е редно да направим уточнението, че формулата очевидно е лансирана и изцяло изградена от Пекин поради една много проста причина – в китайската външнополитическа философия не присъства геополитическата категория „съюзници“. Китай не дефинира държавите като съюзници или врагове и никога не е оцветявал политиката си в черно и бяло, освен ако не става въпрос за териториалната цялост и суверенитета му. Конфуцианското разбиране, че Пекин е центърът на вселената, продължава да доминира политиката на Китайската комунистическа партия и в този смисъл значението на всяка държава се определя от това до каква степен тя допринася за увеличаването или намаляването на глобалното икономическо влияние на Китай. В духа на тази концепция Русия заема особено важно място заради огромните си залежи на ресурси и ядрения си арсенал, който може да послужи като сдържащ фактор пред САЩ, тъй като на този етап Пекин все още не е достигнал ядрен паритет с Вашингтон.

В същото време между Русия и Китай не съществуват никакви договорености, които да надхвърлят рамките на икономическото сътрудничество или да обвързват двете страни със задължения да се защитават една друга. Първата двустранна инициатива за сигурност беше съобщена символично на 4 юли тази година и тя предвижда създаването на Евразийски клуб за сигурност, който да гарантира неприкосновеността на сътрудничеството между двете държави и да работи за постигането на многополюсен свят в системата на международните отношения. Прави впечатление обаче, че границите на този клуб се фокусират върху Евразия и по всяка вероятност той просто ще формализира някои механизми за обмен на технологии между двете държави. 

Това ще бъде необходимо за следващите десетилетия, тъй като, както стана ясно от думите на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, Америка възнамерява да създаде специална програма за подкрепа на Украйна, която да позволи на Вашингтон да ѝ отпуска редовна помощ в следващите десет години. Казано с други думи, Евразийският клуб за сигурност, който по всяка вероятност ще включва държавите от настоящата Организация на Договора за колективна сигурност, по-скоро ще превърне Русия в поредния източник на геополитическо влияние за Китай. По този начин преходът от рускоцентрична към синоцентрична архитектура за сигурност в Евразия окончателно ще приключи.

Най-съществената разлика във визията на Русия и Китай обаче си остава представата им върху какви механизми трябва да стъпва многополюсният свят. За Москва такива не следва да има, защото Русия неведнъж е демонстрирала, че за нея важи правилото на по-силния. Привилегията да си ядрена сила не е чужда на нито една държава, която разполага с оръжия за масово унищожение, но идеята, че по-силният винаги печели, е особено силно застъпена в руската външна политика и във визията на Русия, че Москва следва да има своя сфера на влияние. 

Концепцията за многополюсен свят на Китай, от друга страна, е далеч по-изтънчена и в този смисъл става привлекателна за онези държави, които не желаят да бъдат част от семейството на либералните демокрации. Тук има и един много важен фактор, който често се подценява от Москва. И Русия, и Китай отстояват тезата, че всяка цивилизация трябва да има свободата сама да избира образците, по които да се развива, но само Пекин следва този принцип във външната си политика.

И това не е изненада, тъй като доктрините, с които работи Китай, все пак имат хилядолетна история, която дори Културната революция не успява да заличи, докато доктрините на Русия в повечето случаи или копират американските, или се опитват да подражават на френските. Или казано накратко, ако Китай иска свят, основан на правила, то Русия иска свят, основан на силата. Това може да създаде разцепление в приятелството без граници в дългосрочен план. Но като вземем предвид, че Китай има навика да планира стратегиите си едва ли не с хилядолетия напред, то в бъдеще Русия вероятно ще е доста слаба, за да задава правилата в Евразийския клуб за сигурност. 

И нека не забравяме, че накрая опираме до ултимативния фактор, дефиниращ ролята на всяка държава в глобалната архитектура за сигурност – наличието на ядрен арсенал. Ако има нещо, което сдържа Китай да не бъде по-категоричен в позицията си Русия, това са руските ядрени оръжия. Москва разполага с най-големия ядрен арсенал в света и въпреки че доста експерти спорят каква част от него е в оперативна готовност, всички все пак са обединени от мнението, че в една ядрена война не може да има победител. 

Само преди няколко месеца в изтекли руски секретни файлове се появи информация, че Москва се е подготвяла да отговори при евентуална военна интервенция от страна на Пекин. Наличието на толкова сериозна стратегия за отговор означава, че Русия няма доверие на Китай и ако възстанови сферите си на влияние от бившия СССР, едва ли ще гледа на Пекин като на безграничен приятел. 

Видимо е, че Пекин има сериозни резерви към стратегията на Русия и поради сближаването ѝ със Северна Корея. Китайското влияние в Пхенян е въпрос на чест за Пекин от времето на Мао, а ако Путин и Ким Чен Ун наистина изработят трайни механизми за сътрудничество в региона, това ще постави под въпрос ролята на Китай като балансьор в отношенията между Северна и Южна Корея. Китай винаги е спазвал рационална дистанция от режима в Пхенян. Китайската комунистическа партия не би рискувала да развали икономическите си отношения със Сеул в името на недвусмислена подкрепа за Северна Корея. По същия начин и Сеул не би жертвал отношенията си с Пекин в името на безусловна подкрепа за остров Тайван. 

И разбира се, следва да отчетем, че китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти спира руския си колега от това да натисне червеното копче – доказателство, че Китай няма да рискува сферите си на влияние в Европа по линия на „Един пояс – един път“ само за да легитимира ядрения шантаж на Русия. По-скоро ще използва Москва като буфер, за да отслаби позициите на Вашингтон на Стария континент.

Ще стане ли приятелството предателство?

Това, разбира се, е съкровената мечта на повечето западни политици. В първите месеци след войната в Украйна Китай беше поставен под огромен международен натиск да осъди действията на Русия и да се разграничи от нея. Западът сякаш не разбира, че китайците нямат интерес Москва нито да спечели, нито да загуби тази война. Ако спечели, това ще обърне баланса на силите в Евразия. Ако загуби, Китай би останал сам срещу САЩ и техните съюзници в Пасифика. Удължаването на войната, от друга страна, би изтощило Америка и Европа, а неутралната позиция на Китай му гарантира образа на трета страна, която, както по-късно беше оповестено в китайското предложение за мир, призовава за мир и взаимно зачитане на суверенитета и на двете страни. 

И все пак нито един западен политик не успя да „вкара“ Китай в руската схема или да „изкара“ Русия от сметките на Пекин поради един много просто факт – триъгълната дипломация на Хенри Кисинджър вече е мъртва. В годините след Студената война неговата парадигма беше последователно отричана от политици като бившия американски президент Барак Обама и бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, които пренебрегнаха съветите на Кисинджър, че поучаването на Китай на тема „човешки права“ само ще го дистанцира от САЩ.

В този смисъл представите как Москва и Пекин се обръщат един срещу друг или как Си Дзинпин се скарва с Путин, са също толкова илюзорни (поне докато и двамата са на власт), колкото и схващането, че Западът може да спечели ядрена война с Русия. Най-малкото защото за Китай войната в Украйна е възможност Америка да бъде сдържана, без Пекин директно да участва в конфликт с нея. А за Русия различията между САЩ и Китай са възможност тя да сбъдне неоевразийската мечта на Александър Дугин за многополюсен свят. 

Краят на триъгълната дипломация всъщност полага и началото на преход от глобален либерален ред към двуполюсен модел, в който Китай остава сам срещу Запада и се насочва към приятелство без граници с Русия. За Русия това е добре дошло, тъй като в края на 2022 г. Украйна изглеждаше като победител, но в момента, в който Си Дзинпин кацна в Москва, нещата се промениха коренно. Путин придоби увереност, че не е сам, а диалогът със Си Дзинпин привлече още партньори, като Иран и Северна Корея.

Европа се раздели, тъй като част от нея не искаше да обръща гръб на Пекин, а и защото много европейски политици изразиха съмнение, че САЩ биха могли да спечелят стратегическа надпревара срещу втората икономика в света и нейния ядрен щит. Макар и този въпрос все още да остава отворен, е ясно, че без подкрепата на Китай Русия не може да спечели срещу Запада. И още: ако Вашингтон и неговите съюзници искат да надделеят в тази надпревара, те трябва да се върнат към стратегиите си от времето на Студената война или да извадят нов заек от шапката. 

За Русия това има огромно значение, тъй като, ако САЩ възродят триъгълната дипломация в един момент, а управлението в Китай се смени, тогава бъдещето на Евразийския клуб за сигурност определено може да се промени в посока по-голямо влияние за Пекин. Факт е обаче, че на този етап в най-удобна позиция се намира Китай, защото той няма да загуби в нито един от двата сценария за изхода от войната в Украйна, освен ако не излезе в директен сблъсък със САЩ, което ще доведе до Трета световна война. Пред Китай стои перспективата или да наследи огромния ядрен арсенал на Русия и нейните природни ресурси, или да се върне към доброто старо време, когато изигра ролята на доброто ченге срещу СССР. 

И все пак как ще завърши приятелството без граници? Не и като онова между Германия и СССР. Защото, както изяснихме, стратегическите култури на двете страни са различни, макар дългосрочната им външнополитическа цел да е единна. За Русия това приятелство по-скоро ще бъде една геополитическа епитафия, предшестваща постепенния упадък, към който ще тръгне страната след края на войната в Украйна. Това се обуславя от много фактори, като демографския срив в страната, жертвите, които тя даде във войната срещу Украйна, и изолацията ѝ в глобален план. От друга страна, възходът на Азия – не просто на Китай – е необратим, освен ако ядрените сили не загубят рационалното си мислене и не решат да впрегнат арсенала си в една последна, безсмислена война. Така че да, приятелството без граници ще продължи, но както обикновено става и в най-добрите приятелства, единият приятел надживява другия. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/predopredeleni-za-voyna-no-ne-suvsem/

Великите сили в индустриалната епоха винаги са показвали забележим уклон към войната, често опровергавайки историческата теза, че „цивилизованите нации“ не уреждат отношенията помежду си като варварите. Отношенията между САЩ и Китай до този момент сякаш са пощадени от горното правило, но това далеч не означава, че тяхната динамика няма да доведе до конфликт между двете ядрени сили. 

Тук е необходимо да се запитаме защо Вашингтон и Пекин не намерят обща формула за преодоляване на различията си, която ще може да гарантира мирния преход от еднополюсен към многополюсен свят. Проблемът с идеята за постигането на траен глобален мир и хармония се състои в това, че човечеството винаги е живяло много повече време в състояние на война, отколкото в състояние на мир. Както казва Кенет Уолц, един от бащите основатели на структурния реализъм, мирът е чупливо понятие не само поради естествената склонност на политиците да се стремят към власт, но и поради това, че глобалната архитектура за сигурност няма и не може да има един център. Тя е анархична по своя характер, а в рамките на една такава система мирът и войната са привилегия на глобалните Велики сили. 

Следователно вместо да търсим кой е глобалният виновник за турбулентните времена, в които живеем, може би е редно преди всичко да се запитаме: а не живяхме ли прекалено дълго в състояние на мир? Може би е редно да признаем, че независимо кой държи кормилото на глобалната политика, войната ще е геополитическа реалност, която не можем да избегнем, и това си проличава от многото конфликти, на които станахме свидетели в годините след 11 септември 2001-ва. 

В този контекст неизбежна ли е войната между САЩ и Китай, както твърди друг известен реалист – професорът по международни отношения в Харвард Греъм Алисън. Отговорът на този въпрос ще ни даде възможност да структурираме един по-задълбочен поглед върху бъдещето на американско-китайските отношения и дали двете държави най-сетне биха могли да изработят формула за мир, която да обори старата максима, че хората обичат повече войната, отколкото мира.

Към стратегическа надпревара с Китай: трите грешки на Запада

Любопитен факт е, китайската линия в политиката на САЩ е „връстничка“ на модерната американска дипломация, тъй като последната започва през 1899 г. с Испано-американската война, след която САЩ официално получават признание, че са една от Великите сили. В същата година държавният секретар Джон Хей лансира своята доктрина за „дипломация на отворените врати“, чиято цел е овладяването на Далечния изток и неговите ресурси. Като основно направление на тази политика се оформя увеличаването на американските инвестиции в Китай и изтласкването на влиянието на европейските империи и Британия от регионa. 

Подобна политика е действително успешна, защото по това време в Забранения град все още властва династията Цин, която приема западното влияние като гарант за съществуването си. Скоро обаче става ясно, че това не е така, тъй като династията пада от власт, а САЩ решават да пренасочат подкрепата си към изграждането на модерна китайска република, която да се съпротивлява на нарастващото имперско японско влияние, застрашаващо позициите на Лондон и Вашингтон в Азия. 

След Втората световна война политиката на отворени врати към Китай е преустановена, тъй като на власт в Пекин идва Мао Дзъдун, който изпраща свои войски срещу американската помощ за Южна Корея по време на Корейската война. Тези антагонистични отношения обаче не траят дълго. През 1972 г. президентът Ричард Никсън и неговият съветник по национална сигурност Хенри Кисинджър решават да започнат сближаване с Китай, което Кисинджър дефинира като триъгълна дипломация, имаща за цел да сдържа СССР и да помогне на Вашингтон да разцепи социалистическия лагер. Успехът на тази доктрина до голяма степен гарантира победата на САЩ в Студената война, защото на Москва ѝ се налага да „воюва“ не срещу един, а срещу два противника. 

Какво довежда до трансформирането на отношенията между Вашингтон и Пекин в състояние на стратегическа надпревара и дали те можеха да бъдат различни сега? В най-голяма степен отговорът следва да бъде търсен в три стратегически грешки, които САЩ допускат след края на Студената война. 

Първата от тях е свързана с последователното отричане на триъгълната дипломация и с идеята, лансирана от учени като Франсис Фукуяма, че старият принцип за баланса на силите не е приложим към съвременните реалности, тоест САЩ нямат повече нужда Китай да бъде техният буфер пред Русия. 

Така Пекин е поставен в унизителната ситуация на огромна американска фабрика и източник на евтина работна ръка. Единствената причина, поради която се примирява с тази роля за продължителен период, е, че Китайската комунистическа партия (ККП) си поставя за цел страната да стане глобален актьор, тъй като в тогавашния еднополюсен свят има място само за един победител в Студената война. 

Опитът недемократичните режими да бъдат изолирани в отделен пояс като „групата на държавите разбойници“ всъщност има обратен ефект – те се консолидират срещу САЩ, а Пекин решава да ги сложи на животоподдържащи системи, за да балансира влиянието на Америка.

Втората стратегическа грешка дойде с доктрината на Буш-младши, която проповядваше, че всяка нация трябва да избере на чия страна да застане – на САЩ или на терористите. Това автоматично легитимира стремежите на Русия да се завърне на глобалната сцена, този път „преоблечена“ като американски съюзник срещу талибаните. В този дух беше и първият президентски мандат на Владимир Путин, който беше описван на Запад като „модерния“, „новия“ руски политик, загърбил спомените от Студената война в името на глобалната война срещу терора, и до когото Буш застана редом, за да уважи военния парад на Червения площад през 2005 г. 

Същевременно Америка е започнала сериозно да задлъжнява на Китай, защото Пекин отпуска изгодни кредити, с които Буш финансира военните си интервенции в Ирак и Афганистан, след като Конгресът последователно отказва да му гласува бюджет. Доминацията на долара започва да се топи, като за пръв път американската валута отстъпва позиции на еврото и така тя вече не може да обслужва повече от 48% от световните разплащания. Влизането на китайския юан в кошницата с резервни валути през 2016 г. беше и червената лампа за Вашингтон, но тя светна в момент, когато двете икономики бяха толкова свързани, че нямаше как да водят открита търговска война. 

И накрая, като трета стратегическа грешка следва да отбележим, че въпреки всичко САЩ продължават да възприемат Китай като класическа социалистическа държава, която неизбежно ще се разпадне, както се случи с СССР. Такова схващане обаче е силно подвеждащо, защото, за разлика от СССР, Китай няма претенция да изнася социализъм с китайски характеристики или да строи глобално социалистическо общество. Експанзионизмът на Москва от съветско и постсъветско време не присъства във външнополитическите доктрини на Пекин (или поне не толкова открито), а е заменен от обаятелния образ на неоконфуцианската етика и от стремежа за справедлив многополюсен свят. 

В очите на САЩ и техните съюзници либералната демокрация продължава да бъде формулата, към която всички трябва да се стремят. Но когато китайските политици говорят, че в света има място и за САЩ, и за Китай, а американските им колеги изключват такава възможност, образът на Америка търпи непоправими щети за сметка на Пекин.

Може ли Америка да победи Китай?

Накратко, ако Америка и Китай бяха партньори по време на Студената война, то днес вече техните отношения се намират в състояние на стратегическа надпревара. Затова и светът, в който живеем, е двуполюсен, а не многополюсен – единият лагер се състои от държавите, които принадлежат към семейството на либералните демокрации, а другият е на тези, които не се самоопределят като такива. И те не са малко. 

Въпросът дали Вашингтон може да спечели този сблъсък, тормози съзнанието не само на Европа, но и на съюзниците в Далечния изток, каквито са Япония, Южна Корея и Австралия. Всъщност отговорът е много прост: САЩ могат да победят Китай на бойното поле, но трудно ще го направят в нова Студена война. Тук е мястото да кажем, че една конвенционална война между Вашингтон и Пекин – каквато я описва Греъм Алисън – несъмнено ще прерасне в ядрен конфликт, а в такава война няма да има победител. Колкото и да са съвършени оръжията на двете държави, с каквито и технологии да разполагат, подобен конфликт ще доведе до пълното им разрушение. В крайна сметка никой китайски лидер не би толерирал посегателство върху Тайван по същия начин, по който никой американски президент не би оставил атака над американска територия ненаказана. Паралелите с Пърл Харбър не са лишени от основание, но в крайна сметка вече живеем в ядрена ера, а не във времето на колониалните империи.

Американската победа в една нова Студена война не е гарантирана и защото триъгълната дипломация в момента е обърната срещу Вашингтон. В подобен конфликт на Америка ще ѝ се наложи да се противопостави не само на Китай, но и на Русия. Тук с пълна сила идва и болезненият факт, че заради ангажиментите си към Украйна САЩ не могат да изпреварят Китай по производство на оръжия, а опитите на Джо Байдън да възстанови ореола на Америка като лидер на свободния свят е помрачен от кандидатурата на Доналд Тръмп. 

Перспективата между Русия и Китай да се появят непреодолими различия също изглежда доста далечна, защото всеки опит на Запада да притисне Пекин по тази линия среща логичен въпрос от другата страна: какво би спечелила китайската страна, ако развали отношенията си с руснаците? Към това се прибавят и ядрените амбиции на Северна Корея, чието сближаване с Русия в началото беше приемано от Запада като геополитическа екзотика. Уви, оказа се, че именно благодарение на Пхенян Москва разполага с достатъчно стратегически ресурси, за да продължава военните си действия срещу Украйна.

Потенциалната опасност Америка да загуби геополитическата надпревара с Китай идва и от кризата на американската средна класа. Исторически факт е, че по време на Студената война американската средна класа е 78% от населението, което дава повод на президента Джон Кенеди да я обяви за гръбнак на обществото и гордост за либералните демокрации. Това пленява сърцата на много хора, искащи да сбъднат американската мечта, за да живеят, най-просто казано, добре. Но тази средна класа е ликвидирана през 80-те години с инжектирането на огромни средства от американската социална държава в производството на оръжия и космически сателити. Войната с глобалния тероризъм и икономическата криза в САЩ от 2009 г. свиват броя на гражданите, които се самоопределят като средна класа, до 35%. Това накара все повече избиратели да се насочат към кандидати като Барак Обама. 

За жалост, Обама не успя да възстанови социалната държава в САЩ, а най-страшното беше, че този неуспех се дължи на факта, че много демократи в Америка обявиха „Обамакеър“ за „социализъм с американски характеристики“ и така открехнаха вратата към кандидатурата на Тръмп. 

Казано накратко, победата в Студената война направи САЩ глобален лидер, но същевременно спомогна за формирането на мощна олигархия, която превърна американското здравеопазване в привилегия на богатите, разсъждаващи на принципа „по-добре свободни, но неравни“. В тези условия американската мечта навлиза в дълбока криза, а особено привлекателни стават политическите наративи за „алтернативите“ или „третия път“. Те изглеждат смешно и неубедително от устата на руснаците, но когато Китай започна да формира своя средна класа – феномен, характерен уж само за развитите демокрации, и когато китайските университети изпревариха американските по брой научни статии, в САЩ започнаха сериозно да се замислят на какво се дължат тези процеси.

Ами ако немислимото се случи?

В обобщение, крайно време е да признаем немислимото за поколения американски автори: Китай може да спечели новата Студена война и всяка либерална демокрация трябва да е готова за този сценарий. Причините няма да са нито идеологически, нито политически, а чисто прагматични – ако средната класа на Запада продължи да изчезва, а границата между бедни и богати да расте, много европейци и американци ще си зададат въпроса дали демокрацията, в която живеят, е онзи идеал, който пленява сърцата на свободните хора и печели Студената война. 

Пекин не претендира, че е непогрешимият глобален лидер, нито че социализмът с китайски характеристики е онази перфектна система, която ще донесе траен мир. За САЩ, разбира се, това са басни, тъй като те стъпват върху аргументи, които американската икономическа философия отхвърля по презумпция. Но за много европейски държави, особено за тези в Източна Европа, липсата на средна класа е огромен проблем, който води до нуждата от преосмисляне на идеята, че либералната демокрация е универсална ценност. 

Нещо повече, концепцията на Китай за ненамеса във вътрешните работи на своите партньори звучи привлекателно за въпросните партньори, за фасадните демокрации и не на последно място – за крайните националисти, които ясно си дават сметка, че да си американски съюзник е не просто привилегия или възможност да паразитираш управленски. То си има цена – САЩ не толерират нито корупцията, нито нарушаването на човешките права и в този смисъл изискват от съюзниците си постоянни усилия за гарантиране на правовата държава и прозрачността в съдебната система. 

По сходен начин стоят нещата и с въпроса, който американските лидери често обичат да задават на европейците, спорещи с тях: „А вие в какъв свят искате да живеете – американски, руски или китайски?“ За Европа отговорът на този въпрос е очевиден, но обективно погледнато, можем ли да кажем, че светът може да бъде изцяло доминиран от САЩ и за колко дълго? И ако Америка на Байдън вече доказа, че успява да сдържа своите опоненти в няколко направления, дали ще може в един момент да воюва за своите съюзници на няколко фронта?

Същевременно следва да отбележим, че краят на еднополюсния свят съвсем не означава, че САЩ се намират в състояние на неизбежен упадък. Или поне не толкова бърз, колкото този на Русия. Вашингтон все още може да възстанови живителната сила на своята демокрация, като работи за разширяването на средната класа, за да докаже, че да живееш в условията на либерализъм е добре не само защото си политически свободен, но и защото имаш икономическата свобода да си го позволиш. 

Но това ще изисква от Вашингтон две огромни жертви. Първата, разбира се, засяга неговото глобално лидерство. Рано или късно Америка ще трябва да раздели сферите си на влияние с Китай – това можеше да се избегне след края на Студената война, ако американците се бяха фокусирали да сдържат появата на потенциални хегемони, а не да конвертират недемократични режими в демокрации. Последната такава възможност беше пропиляна по време на администрацията на Обама, когато президентът и тогавашният китайски лидер Ху Дзинтао се срещнаха и потвърдиха, че САЩ и Китай не трябва да воюват, а да работят заедно за мир. Това беше удобен момент двете страни да установят нов баланс на силите, в който да разрешават спорните си въпроси на полето на глобалната икономика, а не чрез надпревара във въоръжаването. Но явно липсваше политическа воля. 

Втората жертва следва да бъде възстановяването на социалната държава в САЩ, което може да стане само ако във Вашингтон седне президент от калибъра на Линкълн, който да обедини отново Щатите и да убеди богатите, че трябва да работят не за своето бъдеще, а за бъдещето на Америка. Не, този човек определено не може да бъде Доналд Тръмп, защото, преди да стане президент, той самият беше един от най-богатите американски олигарси. Ветеранът от Студената война Джо Байдън пък просто няма енергията да се справи с толкова амбициозна задача.

Тогава как би изглеждал един свят, в който Китай излезе победител от надпреварата със САЩ? Такъв свят сам по себе си ще бъде многополюсен, защото всяка по-силна държава ще може да се разпорежда в своята сфера на влияние, но на практика Пекин ще има икономическите инструменти, с които да налага ключовите решения в глобалната политика.

И точно тук на преден план излиза истинската причина, поради която Вашингтон се стреми да елиминира Китай от състезанието за глобално лидерство. В един свят с център Китай ще има европейска, африканска, азиатска зона на влияние, но глобалният икономически суверен ще бъде само един – Пекин. Така Пекин на практика ще измести американския икономически елит от неговата доминираща позиция и ще го замени с китайски.

Самата идея азиатска държава да движи глобалните финанси ужасява западния свят, тъй като благодарение на колониалното си минало и традиции Западът винаги е гледал на азиатските народи като на общества, които не са достигнали възвишените образци на Ренесанса, Просвещението, класицизма, демокрацията и следователно не трябва да управляват, а да бъдат управлявани.

Китай от своя страна също може да допусне стратегически грешки, които да му костват надпреварата с Америка. Една от тях е да изгуби легендарното си търпение и да излезе срещу Вашингтон, докато все още не е постигнал паритет със САЩ. Склонността на много китайски политици да подценяват Америка е също толкова подвеждаща, колкото и увереността на американците, че лесно могат да победят Китай. 

Втората грешка би била, ако ККП дотолкова си хареса Путин, че в един момент реши да поеме по пътя на пълната и тотална централизация, отрязвайки конфуцианското наследство на Китай от политическите му доктрини. Това ще ликвидира наследството на Дън Сяопин, ще русизира страната и така наистина Китай ще заприлича на Русия. За да се случи това обаче, неомаоистката фракция в ККП трябва напълно да измести останалите, което на този етап изглежда невъзможно поради нежеланието на китайците да рискуват икономическите си отношения със Запада и с останалите азиатски държави на цената на пълно и всеобхватно сближаване с Москва. 

Ето защо ключово за страната ще бъде поколението от лидери, които ще наследят Си Дзинпин. Тяхната отговорност ще бъде двойна – как ще изглежда Китай отвътре и какво ще бъде неговото лице пред останалите държави.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/za-kitay-evropa-i-chervenite-linii/

Дебатът за мястото и ролята на Китай в глобалната политика става все по-динамичен в последните няколко години, което естествено налага необходимостта от по-дълбокото осмисляне на страната не просто като субект в системата на международните отношения, но и като отделно културно-политическо цяло, което съществено се различава от западната представа за модерна държавност. 

В този смисъл съществуват множество концепции как следва да се възприема Пекин, и все пак най-общо те могат да бъдат разделени в две групи. Първата включва класическите школи в глобалната политика, като реализма, неолиберализма и функционализма. Те разглеждат Китай като велика сила, която – макар и със своя самобитна култура – не се различава от останалите велики сили по отношение на целите и стремежите във външната си политика. 

Въпреки различията във визията си за структурата на международната система учени като Джоузеф Най, Алистър Джонсън, Джон Миършмайър, Франсис Фукуяма и Чарлс Купчан виждат в китайската външна политика една различна като ценности и инструменти система за вземане на решения, която всъщност е ориентирана към създаване на глобална архитектура за сигурност, доминирана от Пекин. 

На другия полюс са набиращите сила азиатски концепции с автори като Йен Сюетун, Цин Яцин, Тан Шъпин и Джае-Хо Чунг, които виждат във възхода на Китай възможност за постигане на хармония в глобалната политика и мирно разрешаване на конфликтите в горещите точки на света. 

Сблъсъкът между тези фракции в научната литература става все по-отчетлив, но ги обединява стремежът да обяснят Китай, който като идеи изглежда някак си далечен и неразбираем за западния човек, но като влияние е все по-близък и осезаем.

Как изглежда Китай след Гражданската война

Част от авторите, които се опитват да систематизират китайските външнополитически доктрини, често правят грешката да подхождат към тях едностранно, без да са запознати в дълбочина с идеите на бащите основатели на съвременен Китай. Това се дължи или на липсата на лингвистични познания, или на факта, че по-голямата част от теоретичните инструменти за анализ на политическите идеи са плод на западните автори, които задават основните направления в развитието на международните отношения след края на Втората световна война. 

Или казано накратко, няма как да осмислим китайската политика днес, ако четем само Си Дзинпин или само Конфуций. Основен принцип в азиатските философии е взаимовръзката, която съществува между отделните философски категории и която коренно се отличава от системата, представена ни от Хегеловата диалектика. В този ред на мисли модерната китайска политика представлява своеобразна идеологическа сплав от идеите на постреволюционните китайски лидери и културното наследство на Конфуций, Лаодзъ и Мъндзъ. 

Предобразите на модерната китайска концепция за външна политика следва да се търсят доста по-рано, в трудовете на Ли Даджао – възпитаник на елитния японски университет „Васеда“, и на неговия съмишленик Чън Дусиу. В първите дни след падането на династията Цин двамата създават социалистическата партия на Република Китай. В своите книги, които по-скоро носят духа на манифести, Ли и Чън обявяват, че Китайската република следва да изгради мощна и стабилна политическа система, която да е в състояние да се еманципира от западното влияние, провалило династията Цин, и да обедини азиатските народи. 

Тези идеи вдъхновяват крайните националистически фракции в Китай, но срещат сериозна съпротива в лицето на комунистическия лагер, който обвинява Ли и Чън, че на практика приравняват китайският социализъм с японския империализъм. Разколът се задълбочава и води до края на Обединения фронт срещу японците и началото на Гражданската война между партията Гоминдан начело с Чан Кайшъ и Комунистическата партия на Мао Дзъдун. 

След победата на Комунистическата партия и оттеглянето на Чан Кайшъ на остров Тайван, Мао Дзъдун създава Китайската народна република и в първите си речи осъжда идеите на ранните китайски социалисти като незрели и силно повлияни от японската окупация.

Първият етап, в който се формират модерните китайски външнополитически доктрини, е белязан от нов идеологически сблъсък, който се води между две комунистически фракции. Първата обединява героя от Гражданската война маршал Лин Бяо и един от най-близките съмишленици на Мао – Хуа Гуофън. Лин и Хуа настояват за изграждане на политическа система, която копира съветската и следва идеите на маоизма. За разлика от СССР обаче, крайните крила в Китай стигат по-далеч, като настояват, че маоизмът цели не просто победа над капиталистическата класа, а унищожаване на пазарните сили и замяната им с военизирана политическа система. 

На този план се противопоставя „градското“ лоби в ККП начело с бъдещия премиер Джоу Ънлай, който счита, че пазарните сили не бива да се унищожават, а напротив – могат да се използват за целите на китайското благоденствие и еманципирането на страната както от Запада, така и от СССР. 

Пред Мао Дзъдун стои нелеката задача да обедини тези две крила и затова създава своя визия, съгласно която съществуват няколко свята, поделящи се в три групи: суперсили (по това време САЩ и СССР), империалисти (Япония и Западна Европа) и трети свят начело с Китай. По същество тази теоретична постановка отразява древното китайско схващане за Пекин като център на познатия свят. Теорията за трите свята става ключова за развитието на Китай до смъртта на Мао, а движеща сила на китайската външна политика става Джоу Ънлай. След смъртта на Сталин Хрушчов осъжда теорията на Мао в частта ѝ, приравняваща Вашингтон с Москва, което води до китайско-съветската схизма.

След смъртта на Мао и мимолетното управление на Хуа Гуофън започва вторият етап във формирането на китайската външна политика, който е белязан от дънизма – системата от идеи, лансирана от новия китайски лидер Дън Сяопин. 

Дънизмът заклеймява Културната революция и Големия скок напред като „двете големи грешки на Председателя Мао“, но не подлага на ревизия теорията за трите свята. На практика обаче външната политика на Дън е насочена към изграждането на стабилни връзки със САЩ и въвеждането на смесен тип икономика, която интегрира в себе си пазарни елементи. 

Големият успех на Дън не е единствено бурното икономическо развитие на Китай, но и фактът, че Пекин и Вашингтон успяват да постигнат консенсус за отношенията между САЩ и Тайван. Така през 1979 г. американският президент Джими Картър едностранно прекратява договора за взаимна отбрана между Вашингтон и Тайпе. Иронично, но както историята често си прави шеги, Мао Дзъдун и Дън Сяопин успяват в това, в което хилядолетните императорски династии се провалят – обединението на Китай.

Стъпвайки върху направеното от предшествениците им, следващите китайски лидери Дзян Дзъмин и Ху Дзинтао изграждат външнополитическата концепция за мирния възход на Китай (中国和平崛起). В резултат на нея страната успява да изгради привлекателен образ, своя мека сила, която води до превръщането ѝ във втората икономика в света.

Китайската външна политика в наши дни

За европееца и западния човек изобщо съвременен Китай може да бъде осмислен най-добре чрез понятието „стратегическа култура“, което обозначава системата от вярвания и идеи, залегнали в управлението и политиката на една страна. Периодът на управление на настоящия президент Си Дзинпин е ключов за това осмисляне, тъй като голяма част от идеите му са нови, макар че погрешно са приписвани на негови предшественици.

Това е и най-често срещаната грешка при анализа на системата от концепции, която носи името „Мисълта на Си Дзинпин“ (习近平新时代中国特色社会主义思想). Да се сравнява сегашният китайски лидер с Мао Дзъдун, бившите съветски лидери или пък с който и да е друг китайски политик е силно подвеждащо. Онова, което най-много отличава Си от предшествениците, е не начинът, по който управлява, или външната политика, която води, а неговото динамично разбиране за марксизма. 

Идеята, че статичните категории на Маркс могат да бъдат обогатени и доразвити от конфуцианската диалектика, е ключова за мисълта на настоящия китайския президент. 

Това е и първоизворът на неговите идеи за национално обединение на Китай, благоденствие на китайския народ и засилване на ролята на ККП като гарант за сигурността на страната. Това е и причината, поради която Си ревизира концепцията на предшественика си Ху Дзинтао за мирен възход на Китай (中国和平崛起), заменяйки го със своята доктрина за мирно развитие на страната (中国和平发展). 

Първият компонент е културното наследство на конфуцианството и даоизма. Идеите на Конфуций, че Китай е центърът на света – Поднебесната империя, която крепи вселената, – са политически екстраполирани в контекста на китайската доктрина за тиенся (天下) – създаването на система от отношения между Китай и останалите държави, в която всеки китаец допринася за благоденствието на китайския народ в политическо, културно и икономическо отношение. 

Китайците, съгласно конфуцианските разбирания, са синовете на тази империя, която са призовани да населяват, съхранявайки нейната самобитна култура. Строгата йерархия в обществото се разглежда като гарант за ефективното му функциониране и за сигурността му, а поддържането на модерни и високотехнологични въоръжени сили – като необходимост за съществуването му. 

Даоистката диалектика също има отношение към политическото развитие на Китай най-вече в частта, която насърчава всеки за самокултивиране в полза на обществото до превръщането на гражданина в сиен (仙) – съвършения човек, по подобие на древните божества в китайската митология. Идеята, че добрият гражданин спазва законите, не е чужда на западните школи, но в Китай тя се разглежда като необходимост, която произтича от философската потенция на човека да бъде съвършен.

Вторият компонент разглежда външнополитическото развитие на Китай като изконно свързано със социализма с китайски характеристики. В този смисъл политическите идеи на Си Дзинпин не ревизират постулатите на дънизма, а ги потвърждават с едно допълнение – че икономическите реформи в Китай не могат да бъдат съпътствани от политически, тъй като последните ще отслабят властта на ККП.

Схващането, че социализмът, макар и с китайски характеристики, трябва да остане социализъм, е червената линия, отвъд която Пекин разглежда всяко поставяне на този модел под въпрос като намеса във вътрешните му работи. По тази причина покойният вече държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър често съветваше политиците във Вашингтон да не поучават Китай по въпроси като човешките права, тъй като китайците го възприемат като намеса в политиката си. Всъщност самият Кисинджър има друго предвид: трудно може да убедиш държава с хилядолетния история, че моделът ѝ следва да бъде ревизиран. Това би имало обратния ефект; би изострило отношенията между Китай и Америка и всъщност точно това се случи.

Третият аспект от китайската външна политика се отнася до т.нар. военен патернализъм, провеждането на дълбоки реформи в Народната освободителна армия на Китай (НОАК) и изграждането на образа на „добрия войник“ чрез постигането на баланс в принципа „три правила за дисциплина и осем точки на внимание“ (三大纪律八项注意), които задават контурите на моралния облик на китайските въоръжени сили в очите на гражданите. Тук, разбира се, се добавя и стремежът на Пекин да разшири ядрения си арсенал като гарант за своя суверенитет. Това често се интерпретира от останалите ядрени сили като агресивна политика, насочена към надпревара във въоръжаването, но е факт, че Китай е единствената ядрена държава, която е възприела в своята доктрина принципа, че няма да използва ядрени оръжия първа (no-first-use policy). 

Стремежът към надпревара във въоръжаването трябва да се търси по-скоро в огромните усилия, които ККП положи, за да създаде високотехнологични оръжия за ранно реагиране в случай на вражеска атака, а не в грандиозни демонстрации и паради по подобие на руските. 

На четвърто място следва да отбележим, че няма как да разберем китайската външна политика, без да изясним нейната концепция за разрешаване на конфликтите в глобален план. Тя е най-добре изразена от Фуданската школа и от нейния основател проф. Тан Шъпин, който посочва в своята теория, че когато между две държави съществува дилема на сигурността, не е задължително тя да прерасне в конфронтация. За разлика от реалистките теории (например тази на Греъм Алисън, която разглежда войната между една доминираща сила и нейния набиращ сила опонент като неизбежна), Тан представя алтернативен прочит, съгласно който конфликтът може да бъде избегнат, ако две държави хармонизират интересите си. 

Виждаме такива опити при последните срещи между Си Дзинпин и Джо Байдън, а бъдещото развитие на американско-китайските отношения най-вероятно ще е големият тест за теориите на Алисън и на Тан.

Накрая, но не на последно място идва стремежът към национално обединение на Китай. Този момент е втората голяма червена линия за китайците както по отношение на Тайван, така и на Тибет. И тук причините не са чисто политически или стратегически. Във философски план това ни връща отново към конфуцианското разбиране, че всички китайци принадлежат към един народ и в този смисъл тяхното единство е дълг за всеки лидер.

В политически план и Тайван, и Тибет се разглеждат като част от Китай по силата на договореностите със САЩ и липсата на тайванско представителство в ООН. Но най-вече този стълб в китайската външна политика е отрицание на тайванската идея, че Тайпе, а не Пекин е центърът на китайското политическо цяло. 

Големият тест за Китай: Европа

Ако САЩ бяха онези, които развиваха отношенията си с Китай в продължение на десетилетия и заедно с Пекин сдържаха СССР по време на Студената война, днес Европа е тази, която може да помогне на китайците да съхранят своето икономическо влияние в глобален план. 

Съгласно китайската концепция за тиенся Европа представлява съвкупност от държави, които имат различна тежест в китайската външна политика в зависимост от икономическата си мощ и политическото си влияние. Така например Централна и Източна Европа имат много по-голямо значение за Китай от Западна Европа, тъй като те са мостът, чрез който инициативата „Един пояс – един път“ разпростира влиянието си на Стария континент. 

Ако погледнем България, ще видим, че нашата страна е важен партньор за Пекин, тъй като Китай е третият по големина търговски партньор и втората по значимост дестинация за износ. Ето защо отношенията между двете държави бяха издигнати в ранг на стратегическо партньорство, а България беше изместена от графата „държава с нисък приоритет“ в „държава със среден приоритет“ за „Един пояс – един път“. Нещо повече, Централна и Източна Европа са важни за Китай, защото са част от друг регионален формат – 14+1, който гарантира свободен достъп на Пекин до европейските пазари. 

Именно поради тази причина след началото на войната в Украйна Китай направи изрични договорки с Русия, че интересите му в региона не трябва да пострадат от действията на Москва. Можем убедено да кажем, че вакуумът, освободен от руското влияние в тези европейски държави постепенно започва да се запълва от Китай. За Европа ще е голям проблем да наложи червени линии на централно- и източноевропейците в отношенията им с Китай по две причини.

Първо, защото самият Европейски съюз е изключително зависим от китайската икономика и второ, защото всяко разкачване от Китай ще има сериозни щети конкретно върху икономиките на страните от Централна и Източна Европа. Държавите в еврозоната донякъде може и да избегнат или да смекчат тези ефекти, но не се знае какво ще се случи с България и Румъния например, които все още не се разплащат в евро.

Извън този приоритетен пояс попадат големите европейски икономики, като Франция, Италия и Германия, а също и държавите, които не са част от „Един пояс – един път“. Към тях Пекин има двустранен подход най-малкото защото те не могат да бъдат вместени в един огромен икономически проект. Франция винаги е била разглеждана като партньорска страна заради сравнително балансираните ѝ отношения със САЩ, а Германия – като силно зависима от Вашингтон държава, която, макар и икономически лидер на Европа, не може да разчупи американското влияние. 

От другата страна са държави като Италия, която излезе от „Един пояс – един път“, или прибалтийските страни, които напуснаха инициативата 17+1, редуцирайки броя на участниците до 14. Отношението на Китай към тях беше достатъчно видимо при европейската обиколка на президента Си Дзинпин – той предпочете за свои спирки единствено Франция и Унгария. В този смисъл бъдещето на китайското влияние в тези страни много зависи от това дали Америка ще задържи доминиращата си роля в Европа, или ще се отдръпне. Факт е, че дори Франция не би могла да тушира ефектите от пълно икономическо разкачване с Китай, но поне докато Париж и Пекин се разплащат в евро или в долари, а не в юани, тези перспективи изглеждат далечни.

Третият пояс включва държави, които не са част от Европейския съюз и НАТО и по тази причина са потенциално най-близките партньори на Китай. Такъв пример е Сърбия, която винаги е спрягана за руското прокси на Балканите. Макар и осезаемо, руското влияние в Сърбия отдавна не е същото като преди. Откакто започна войната в Украйна, Белград бавно се еманципира от Русия и я замени с Китай – геополитическа трансформация, която придоби завършен вид със закупуването на китайски противоракетни системи.

Допълнителното задълбочаване на партньорските отношения между двете страни циментира статута на Сърбия като отправна точка за китайското присъствие на Балканите, а големият губещ от всичко това беше Русия, която нямаше какво да предложи на сръбските управляващи, тъй като всичките ѝ ресурси отиваха на фронта в Украйна. В перспектива китайското влияние в страната ще продължи да се засилва, докато напълно измести руското, а Москва ще остане просто като част от историческата памет на сърбите в контекста на нейните отношения с Пекин.

За Китай червените линии в отношенията с Европа са три: Тайванският въпрос, бъдещето на „Един пояс – един път“ и политическата реторика на европейските лидери по отношение на китайското управление. Или казано с други думи, отношението на Пекин към отделните държави ще зависи от това дали те следват политиката на единен Китай, дали участват в икономическите формати като „Един пояс – един път“ и до каква степен критикуват действията на китайското ръководство. Така ще бъде подредена и новата пирамида от интереси на Китай предвид нарастващата конкуренция със САЩ и опитите на Вашингтон да смекчи икономическите ефекти от войната в Украйна. 

За разлика от Китай, Европейският съюз още не е очертал ясно своите червени линии, което създава впечатлението, че лидерите на Съюза не са единни в позициите си и не желаят отношенията с Пекин да бъдат решавани на общоевропейско равнище. Единствената последователна линия, следвана от Европа, всъщност е тази на САЩ, които припомнят на Китай, че не трябва да помага на Русия в Украйна.

За някои политици това е просто въпрос на политическо оцеляване, защото, ако икономиката на страните им рухне, те ще загубят позициите си. За други отношенията с Китай минават задължително през осмисляне на отношенията с Русия и САЩ. Но липсата на единство определено създава проблеми за Европа, защото, ако континентът е наясно какво да прави в отношенията си с Вашингтон и Москва, то за Пекин все още има сериозно колебание. 

Китай от своя страна няма съюзници или врагове, защото неговата външнополитическа традиция не различава държавите като такива в смисъла, в който ги разбират например САЩ и Европа. Това затруднява Запада в неговата визия за бъдещето на отношенията му с Пекин най-малкото защото шахматната дъска, на която фигурите се делят на черни и бели, на добри и лоши, съществено се различава от геополитическата дихотомия Ин – Ян, изключваща оцветяването на отсрещната страна в едноцветни краски и морални категории.

Затова колкото и трудно да е, на Европа може да ѝ се наложи да разбере Китай в смисъла, в който го разбираше Хенри Кисинджър по време на Студената война. Неслучайно в своите трудове Патриархът на американската дипломация описва Китай като острието на триъгълника, което балансира отношенията между глобалните актьори. И ако ЕС иска да стане част от този триъгълник, използването на острието ще бъде необходимост. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/benyamin-netanyahu-mejdu-opazvaneto-na-izrael-i-borbata-za-lichno-politichesko-otselyavane/

Фигурата на Бенямин Нетаняху винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква противоречиви реакции сред евреите по цял свят. За някои Нетаняху остава един от символите на еврейската държава – привържениците му го описват като най-големия политически лидер на Израел от Давид Бен Гурион насам. Противниците му пък го смятат за консервативен и краен държавник, който използва еврейската държава и религиозните ѝ доктрини, за да гарантира политическото си оцеляване и да ухажва избирателите си. 

Но един факт е неоспорима историческа реалност, която и двете фракции няма как да отрекат: Нетаняху е политикът, който най-дълго е служил като премиер на Израел досега – близо две десетилетия. 

За този период доверието в неговата партия „Ликуд“, макар и колебливо, се радва на устойчива положителна тенденция, за която много израелски политици могат само да мечтаят. В биографията на Нетаняху се вижда съчетание на най-доброто от интелектуалната традиция на юдаизма с няколко образователни и научни степени от водещи американски университети – Масачузетския технологичен институт и Харвард. 

По време на Студената война в Белия дом го наричат „любимецът на Рейгън“, а няколко десетилетия по-късно той шокира политиците в САЩ, като състави коалиционно правителство с ултраконсервативното хасидско крило в Израел. 

Как се стигна дотук и защо името на този израелски лидер предизвиква толкова разностранни оценки и сред най-демократично мислещите му колеги на Запад?

Държавата Израел като политико-цивилизационна концепция

Съществуват много подходи към осмислянето на Държавата Израел като политическа система. Това, което ги обединява, е, че те приемат като отправна точка за съществуването ѝ Втората световна война. За западната мисъл – особено за държавите, които победиха във войната – съществуването на Израел винаги се е свързвало с един своеобразен жест на международната общност към еврейския народ, преживял кошмара на Холокоста. 

Макар и достоверен в исторически план, този подход е силно подвеждащ, тъй като не взема предвид предобразите на еврейската държава, дали тласък на модерния ционизъм, които по-късно унгарският поет Теодор Херцел ще синтезира в произведенията си.

Макар създаването на Израел и последващата подкрепа от САЩ винаги да се считат за даденост в системата на международните отношения, много изследователи пропускат факта, че еврейската културна традиция има доста по-дълбоки корени, които сами по себе си предпоставят съществуването на държавност много преди гръко-римските образци на Платон и Аристотел, с които Европа така се гордее. В този смисъл представянето на Запада като приемник на античния свят е политическа реалност, но тя не важи за Израел, макар днес той да е обвързан със западните държави повече от всякога. 

Съществуват няколко основни характеристики, които изграждат принципа на израелската държавност, и те далеч не могат да бъдат изчерпани само с политическата идеология на ционизма.

Както пише в своите произведения покойният американски политолог Даниел Истън, крайъгълен камък на еврейското политическо цяло е заветът на Бог с народа му. Идеята за еманципирането на еврейския народ от езическия свят в лицето на Египет и сключването на завет (договор с Бога) поставят началото на онова културно-историческо цяло, което по-късно ще положи предобраза на еврейската държава върху руините на Ханаан. Този свещен за евреите акт има ключова роля за изграждането на израелската държавност, тъй като позиционира Израел като самостоятелна и самобитна цивилизация със своя култура и обичаи. Затова Истън говори за „еврейско политическо цяло“, което под водачеството на Мойсей достига Обетованата земя, където реализира на практика този завет с Бога. 

Ето защо политическите корени на израелската държава не следва да се търсят единствено във връзката, която съществува между нея и САЩ, или пък в Холокоста, а много по-назад – в една епоха, която предшества западната цивилизация. Макар по-късно идеята за еврейска държава да е силно повлияна от модерния европейски национализъм, нейните корени продължават да черпят вдъхновение от свещените книги на юдаизма и от преданието на еврейските старейшини, съхранило народа през вековете.

Вторият елемент от израелската държавност се отнася до самата политическа концепция за обединение на евреите. За разлика от християнството и исляма, които имат силен сантимент към монархията, юдаизмът я приема не като „богоизбрана“, а като наложена от хората. Затова и религията има ключова роля за осмислянето на Израел като държавно обединение, тъй като без нея съществуването му би било равнозначно на онова, което английският философ Томас Хобс дефинира като „мъртъв Левиатан“ – държавно тяло, служещо само за да налага реда и да управлява. 

Това е и причината, поради която концепцията за израелската държавност съвършено се отличава от идеологиите на либерализма и консерватизма, смятани за най-висшия философски продукт на западната политическа мисъл. Макар модерната политическа и съдебна система на Израел да почива върху тези светски образци, съществуването на реда в държавата е вдъхновено от Мойсеевия закон, който, наред с интерпретацията на старейшините, е ключов за осмислянето на справедливостта като категория в юдаизма. Или казано с други думи, по същия начин, по който не можеш да осмислиш Китай, без да четеш Конфуций и следреволюционните автори едновременно, така не можеш да разбереш Израел, без да си запознат с юдаизма и политическите образци на ционизма.

И накрая, Израел няма как да бъде разбран извън своята антитеза – антисемитизма. Това, разбира се, не означава, че държавата дължи съществуването си единствено на антисемитизма – теза, застъпвана именно от антисемитските движения в Европа, много от които са автори на редица конспиративни теории в това отношение.

По-скоро става дума за факта, че борбата с антисемитизма винаги е заемала и ще заема ключово място в политиката на Израел, тъй като антисемитската идеология отрича всичко онова, в което вярват евреите. И тук не говорим единствено за Холокоста, но и за епизодичните прояви на антисемитизъм при гоненията от времето на Римската империя, Испанската инквизиция, Романовата династия в Русия и разбира се, неразказаната история на фашистката фракция в Британия в лицето на Чембърлейновите последователи и аристократичната фамилия Моузли, призоваващи към съюз с Хитлер срещу Сталин.

Тези исторически епизоди са живи и до днес в политическото самосъзнание на Израел, но за жалост, често са и повод за спекулации от страна на ултраконсервативните кръгове в страната. В съвременния политически дебат дори съществува спор дали светът вече не става свидетел на нова вълна от антисемитизъм, която избухна след атаките на „Хамас“ срещу Израел от октомври 2023 г. На Нетаняху се падна нелекият жребий да преведе Израел през този период на несигурност и нестабилност, който може да се окаже пагубен и за неговата политическа кариера.

Защо Нетаняху?

Всъщност Нетаняху има незавидната съдба да се окаже между чука и наковалнята точно когато Израел е най-малко готов да воюва. Как се стигна дотук и защо държава, която се слави като една от най-неуязвимите в света, стана жертва на подобен атентат? 

Първата и основна причина се крие в самото разделение на израелското общество. Историята на Израел ясно сочи, че винаги когато държавата е била разделена, последиците са били фатални за единството или съществуването ѝ. В конкретния случай е доста трудно да търсим едностранно вината за подобно разделение, но факт е, че то се изостри след началото на протестите срещу спорната съдебна реформа, която правителството на Нетаняху се опита да прокара. В тези условия обществото в Израел беше силно разединено, а хората, които протестираха по улиците, едва ли си даваха сметка, че техните протести ще отслабят държавата до такава степен, че тя няма да може да отчете нарастващата заплаха от „Хамас“. 

Пренебрегнати бяха и предупрежденията от САЩ, които на няколко пъти алармираха израелското правителство, че се готви атентат. Последва катастрофално разделение в сектора за сигурност и той от своя страна приоритизира вътрешния ред пред външните заплахи, чието неутрализиране се считаше за даденост. 

Втората причина за сложната ситуация бяха ултраконсервативните партньори на Нетаняху. Ако Биби управляваше сам, сигурно щеше да му бъде доста по-лесно да постигне консенсус с протестиращите и да възстанови реда в държавата, но когато властта му зависи от хора, възприемащи Израел като лъва от Сион, който трябва да унищожи древния Вавилон, нещата стоят по различен начин. 

Нетаняху всъщност се оказа в ситуацията, в която се намираше американският президент Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Буш се озова в лапите на пуританското крило в САЩ, което призова за кръстоносен поход срещу исляма и беше основен гарант, че републиканците ще удържат двете камари на Конгреса.

В тези условия Буш нареди САЩ да нападнат Ирак и Афганистан, но след началото на двете операции той беше „посъветван“ от кликата си да остави американските войски в региона до пълното изкореняване на талибаните и „Ал-Кайда“. Самият президент нямаше такова желание, защото Америка беше започнала сериозно да задлъжнява на Китай, а Русия постепенно се съвземаше след първия мандат на Путин. Но тъй като все пак на момчето от Тексас му се искаше още един мандат в Белия дом, прие да удължи американското военно присъствие в региона за неопределен период.

Третата причина може да бъде търсена в политическите качества на самия Нетаняху. Като прагматичен политик израелският премиер си дава сметка, че войната в ивицата Газа не е просто военностратегически, а геополитически залог. Големият проблем тук е, че Нетаняху не е любимец на демократите и в този смисъл няма безусловната подкрепа на САЩ.

Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за Израел от Джо Байдън. Още като млад сенатор Байдън оглавява няколко комисии в Конгреса, които в продължение на години формират основите на израелската отбранителна индустрия, много преди „Железен купол“. Именно Байдън застава зад Израел дори като вицепрезидент, когато Барак Обама иска да свие американския чадър над Тел Авив. Но проблемът с Байдън е, че в момента също е в доста деликатна ситуация, тъй като доминиращата позиция в неговата партия е, че демократите подкрепят Израел, но не и Нетаняху.

Ето защо президентът на САЩ и неговите съветници решиха да оттеглят подкрепата си за военните операции на Израел на думи, но не и на дела. Това е видимо от действията на Вашингтон, който говори за спиране на подкрепата за Израел, но в същото време последователно лансира свой план за примирие в ивицата Газа.

Нетаняху и новото разделение в Израел

Накрая е добре да споменем, че наред с всичко друго Нетаняху има „късмета“ да управлява в условията на сложна геополитическа надпревара, чийто изход ще реши бъдещето на глобалната политика за следващите десетилетия.

В този смисъл Нетаняху не успя да предвиди, че собствената му политика може да послужи за инструмент в ръцете на държави като Русия за отслабването на американското глобално лидерство. Огромният успех на Москва в Близкия изток далеч не е военното ѝ присъствие в Сирия или опитите ѝ да играе ролята на държава покровител на Иран. Успехът се състои в това, че Русия успя да „скара“ еврейското лоби в САЩ с Израел. Мостът, който крепеше единството между двете държави, беше подронен и от китайската позиция, че създаването на независима палестинска държава ще поправи една историческа несправедливост. 

Това ще има сериозни, ако не и катастрофални последици както за бъдещето на Израел, така и за бъдещето на Америка като глобален лидер, тъй като този неин статут почива именно върху системата от съюзи и върху образа, който си е извоювала след края на Втората световна война. Ако този мост напълно рухне – което все пак е малко вероятно дори в случай че Доналд Тръмп спечели втори мандат, – тогава едва ли ще се намери съюзник на САЩ, който да не се усъмни в силата на обещанията им.

Eдва ли ще се намери либерал в Америка, който да не осъди нечовешката стратегия на Израел в Газа. Големият проблем е, че такива коментари вече се чуват и от либерали, и от консерватори, а ироничното е, че много хора в Израел и САЩ обвиняват за това политическата коректност, защото тя е отслабила двете държави и съюза между тях.

Но ако погледнем внимателно как тази нова вълна от ценности набира сила в САЩ и Европа, ще видим, че тя тръгва именно от лобистките кръгове. Mного движения, имащи и свои лобита в полза на демократите (например Black Lives Matter), сега подкрепят палестинската кауза, въпреки че преди началото на войната не бяха така ангажирани с нея, а по-скоро приоритизираха своята кауза. Тоест палестинската кауза вече е припозната като своя. Съответно Израел е заклеймен като вреден, а Нетаняху – като корумпиран политик, който се бори единствено за политическото си оцеляване.

Или казано с други думи, Нетаняху се превърна в заложник на геополитическото разделение между „либералните“ и „консервативните“ евреи. Първите – с мнозинство в САЩ, а вторите – в Израел. Първите – виждащи идващия месия като метафора в юдаизма, която изразява надеждата на еврейския народ за по-добър живот, а вторите – възприемащи го като реална личност, която следва да се появи съгласно вярата на бащите им.

Такива разделения са налице във всички монотеистични религии и щом погледнем историята, ще видим кога свършват те – когато една от тези фракции се наложи над другата по начин, който да формира нови културно-цивилизационни образци на подражание. До момента и едната, и другата фракция намират начин да съжителстват в полза на целия народ, независимо от различията помежду си. Съществуването и благоденствието на Израел и неговите добри съюзнически отношения с Америка са основните приоритети, около които либерали и консерватори са сплотили своите усилия. Този съюз се пропука, когато влиянието на Америка в глобален план започна да отслабва, а Русия взе под крилото си „Хамас“.

С атаката срещу Израел „Хамас“ индиректно извоюва за Москва още една „победа“. Русия показа на Израел колко много го „обича“ Европа и колко е солидарна в подкрепата си за него – дотолкова, че жилищни сгради в Берлин осъмнаха с нарисувани Давидови звезди, а месеци по-късно Международният наказателен съд поиска заповед за арест за Нетаняху.

В крайна сметка какво би било бъдещето на Израел в една така динамично развиваща се система на все по-очертаващ се двуполюсен свят? Ако либералното крило, за което вече стана дума, надделее, то либерализацията на Израел ще бъде неизбежна. В най-добрият случай това ще доведе до протести и период на латентна нестабилност, а в най-лошия – до нова, още по-голяма война в Близкия изток.

Тъй като консервативните кръгове в страната няма да приемат ценностна рамка, която е чужда на еврейската традиция, Израел може да отслабне дотолкова, че да стане напълно зависим от американската помощ и позиция. Причината – самата държава няма как да съществува без този консервативен пояс, защото, както вече стана ясно, той е стимул за политическо вдъхновение на голяма част от избирателите в страната. 

Ако пък консерваторите успеят да се наложат в сблъсъка, това ще запрати Израел в руския лагер, което няма как да не се отрази на системата от съюзи, върху които почива глобалното лидерство на Вашингтон. Не защото Израел обича Русия повече от Америка, а защото мрази да бъде унижаван и от враговете, и от приятелите си.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kum-yadrena-voyna-neka-pomislim-otnovo/

Ядрените оръжия винаги са заемали особено място в глобалната политика не само заради разрушителния си потенциал. Разликата между Великите сили от миналото и суперсилите от настоящето е, че ако първите имаха стратегическите ресурси да се нападат и завладяват, то вторите разполагат с достатъчно ресурси, за да унищожат света. 

Ето защо общоприетата теза в рамките на научния и политическия дебат е, че ядреното оръжие следва да се използва единствено за сдържане, а не за война. Или както повтаряха в един глас бившият американски президент Роналд Рейгън и последният генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов, „ядрена война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена“. По сходен начин бащите на неореализма и неолиберализма – Кенет Уолц и Джоузеф Най – имаха много различия за това дали Америка следва да е глобален лидер, или не, но и двамата споделяха тезата, че в случай на ядрена война победители няма да има. 

Самият патриарх на американската дипломация – Хенри Кисинджър, също обичаше да повтаря, че каквито и съюзнически ангажименти да има Америка, тя няма да рискува заради съюзниците си ядрена война с друга ядрена сила. 

И все пак, ако погледнем внимателно какви са промените в глобалната политика през последните десетилетия, ще видим, че ядреният консенсус започва да се разчупва. Дали защото политиците обикнаха прекалено много властта, или защото се появиха учени, които боравят с идеологии, а не с аргументи, но войната отново се завърна на Стария континент, а с нея и опасенията, че регионалните конфликти в Близкия изток и Източна Европа може да прераснат в Трета световна война. 

Но за да видим дали това е реалистична перспектива, преди всичко следва да си дадем сметка защо изобщо започнахме отново да говорим за опасността от нов глобален конфликт.

Ядреното сдържане като военностратегическа и политическа доктрина

Преди всичко трябва да направим уточнението, че когато говорим за ядрени оръжия, най-лесният начин да бъде осмислена тяхната употреба е психологически. След като САЩ и СССР постигат ядрен паритет по време на Студената война, Доналд Бренан – американският военен стратег и по-късно изследовател към Института „Хъдсън“ в САЩ по време на администрацията на Айзенхауер, формулира доктрината за взаимно гарантирано унищожение (Mutual Assured Destruction). Вдъхновена от акронима MAD (от англ. „луд, лудост“), доктрината на Бренан гласи, че Вашингтон и Москва разполагат с достатъчно ядрени оръжия, за да се самоунищожат и да унищожат света такъв, какъвто го познават хората. 

По-късно тази доктрина е доразвита от един от корифеите на теориите в сферата на международната сигурност – Томас Шелинг, който в прословутия си труд „Оръжия и влияние“ систематизира ядреното сдържане като принцип, червена линия, отвъд която ядрените суперсили следва да избягват директната конфронтация помежду си. Тези идеи са систематизирани и от автори като Робърт Джървис и Кенет Уолц, които развиват тезата, че ядрените състезания и балансирането на дилемите за сигурност в спорните региони на влияние могат да изиграят полезна роля за сдържането само ако се водят по правилата.

С разпадането на СССР ядреният дебат мина на заден план, тъй като учени като Франсис Фукуяма обявиха „края на историята“. Това предполагаше ядрените сили да съкратят арсенала си, защото презумпцията на неолибералите беше, че войни повече няма да има. И все пак ядреното семейство на САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания се съгласи на това само частично. По сходен начин стояха нещата и с по-малките ядрени сили, като Индия, Пакистан и Израел, за които международната общност предполагаше, че разполагат с по-скромен арсенал от оръжия за масово унищожение. 

Всъщност най-голямата жертва на теорията за „ядрен мир“ се оказа Украйна, която предаде ядрените си оръжия на Русия срещу обещания, че украинският суверенитет и териториална цялост ще бъдат гарантирани. Или поне така гласеше духът на теорията, която разви Фукуяма и според която демокрацията можеше да постигне онова, което ядреното сдържане не успя – вечен мир. 

Тази теория беше поставена на сериозно изпитание след терористичните атентати в САЩ от 11 септември 2001 г., а илюзиите за ядрен мир избледняха, след като Северна Корея успешно завърши своята програма за създаване на тактически ядрени бойни глави. Така в един момент стана ясно, че нито ядреното сдържане от Студената война, нито меката сила могат да бъдат гарант, когато една държава има амбиции да стане ядрена сила. Причината за това отново е психологическа – когато имаш ядрено оръжие, ти разговаряш с лидерите на глобалните актьори като с равни.

Ако трябва да обобщим, макар оръжията за масово унищожение да имат военностратегически и политически аспекти, тяхната най-голяма сила е психологическа по своята същност и характер. Най-актуалният и точен пример в това отношение е войната в Украйна. В първите месеци, след като Москва нападна Киев и САЩ отпуснаха огромна помощ за Украйна, Русия беше пред разгром и руските войски отстъпваха към границата. 

С времето тази помощ започна да е все по-колеблива – до момента, в който не стана символична, тъй като последният транш от Вашингтон тази година е знак за Зеленски по-скоро да излезе с чест от положението, отколкото да осъществи ново контранастъпление. 

Основният въпрос е защо се стигна дотук. Отговорът се крие в последните изтекли военни доклади на Москва от тази година, в които се споменава, че в края на 2022 г. Владимир Путин е обмислял употребата на тактическо ядрено оръжие в Украйна. Това обяснява и защо САЩ дълго време се въздържат да изпращат далекобойни оръжия и самолети на Киев, а притискаха за това Европа, и защо китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти предупреди руския си колега, че употребата на ядрени оръжия ще бъде червената линия в отношенията между Москва и Пекин. Казано накратко, случващото се в Украйна беше тест, който ядрените сили издържаха успешно… поне засега.

Бъдещето на ядрените оръжия като сдържащ фактор

Да имаш ядрени оръжия обаче изобщо не е леко бреме, защото тяхната поддръжка е много скъпа, а синтезът на плутоний изисква технологии и пари. Нещо повече, дори една държава да разполага с ядрено оръжие, възможности за водене на пълномащабна ядрена война имат само страни със завършена ядрена триада, която включва стратегически бомбардировачи, ядрени подводници и интерконтинентални балистични ракети. Днес такъв потенциал имат САЩ, Русия, Индия и Китай, а от тези четири държави единствено първите две разполагат с достатъчен брой ядрени бойни глави, за да участват в глобален военен конфликт. 

И тук идва добрата новина, тъй като диалогът между Вашингтон и Москва сочи, че политиците в двете ядрени столици не желаят Трета световна война. Затова и по-коректният въпрос би бил не дали ще има ядрена война, а какво е бъдещето на ядреното сдържане, тъй като без него ядрените сили и без това не биха имали друг избор, освен да започнат война.

Добрите новини за устойчивостта на ядреното семейство могат да бъдат търсени в няколко посоки. Първата отново е психологическа – доктрината за взаимно гарантирано унищожение продължава да действа, което означава, че страхът е мощен сдържащ фактор пред употребата на тактически и стратегически ядрени оръжия. 

Втората е по-скоро политическа – ако една ядрена сила реши да прибегне към употреба на оръжия за масово унищожение, това ще я направи глобален агресор. Или казано по-просто, тогава дори държави като Ислямска република Иран биха преосмислили подкрепата си за такъв актьор, колкото и могъщ да е той. 

Проблемът с такова „решение“ на един конфликт е огромният брой цивилни, които ще загинат при превантивен ядрен удар, и пораженията по критичната инфраструктура, които ще доведат до компактни облаци от радиация, засягащи целия свят. Ето защо едва ли някой държавен актьор би натиснал червеното копче, или по-точно казано – би му било позволено да го направи. 

Третата причина е, че малко преди войната в Украйна, въпреки различията, САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания организираха среща на ядрения клуб в Ню Йорк, където подписаха протокол, че нито една страна няма да използва ядрени оръжия първа. Това до известна степен допринася за ядреното сдържане, макар че от този формат отсъстваха „малките членове“ на ядреното семейство, които учените обичат да наричат с миловидното states of nuclear concern – или държави, които уж нямат ядрено оръжие, но всъщност разполагат с такова, макар да не са го заявили официално като по-големите си събратя.

Лошите новини за стабилността в ядреното сдържане, уви, са повече. Първата се корени в обективните геополитически процеси, на които сме свидетели и които са пряко следствие на прехода от еднополюсен към двуполюсен свят. Новият свят едва ли ще напомня на Студената война. Той по-скоро отразява геополитическата надпревара между САЩ и Китай, която е и надпревара между две политически семейства, чиито очертания стават все по-видими, особено след началото на войната в Украйна. 

В този свят Китай увеличава ядрения си арсенал и в близкото десетилетие може да достигне САЩ, освен ако Америка не започне отново да се въоръжава. По сходен начин стоят нещата с руската ядрена програма, за която Москва планира да бъде изнесена в Космоса – стратегия, която вече предизвика острите реакции на Вашингтон и Брюксел. В един такъв свят много зависи накъде ще поеме глобалната дилема на сигурността – към сътрудничество или към конфронтация. Ако нагласите за първото са повече, то ефектите от ядреното сдържане могат да бъдат балансирани. Във втория случай обаче ядрената надпревара може да излезе извън контрол, защото технологиите, с които разполагат Вашингтон и Пекин, са много по-развити от онези, с които работеха САЩ и СССР по време на Студената война.

Втората лоша новина е, че всякакви формати за ядрено сдържане бяха буквално разкъсани, след като Русия нападна Украйна. Москва се изтегли от споразумението New START, ограничаващо количеството ядрени бойни глави, с които могат да разполагат САЩ и Русия. В отговор Вашингтон също анулира договора и на практика понастоящем страните с най-висок ядрен потенциал нямат правила, по които да продължат надпреварата си, освен чрез директен диалог, който може да бъде прекъснат, ако се стигне до пряк конфликт между Русия и НАТО. 

Северна Корея и Китай не са член на нито един колективен формат за ядрено разоръжаване, което в случая с Пхенян вещае неясно бъдеще на статуквото на Корейския полуостров. Ако КНДР реши да увеличи ядрения си арсенал, това почти сигурно ще доведе до рязък дисбаланс на силите в региона и в перспектива дори до разполагане на ядрени американски подводници в Японско море. Макар че Пхенян е зависим от Пекин, тази зависимост е само символичен фактор, на който не може да се разчита като на сдържащ, в случай че Ким Чен Ун реши да ескалира напрежението.

И трето, оказва се, че с изключение на Китай нито една ядрена сила не е интегрирала т.нар. no-first-use principle – или доктрината, че няма първа да използва ядрено оръжие. В Русия такова положение имаше по времето на Елцин, но след като Владимир Путин стана президент, то отпадна. Барак Обама положи много усилия да интегрира принципа в доктрините на САЩ, но този дебат беше напълно зачеркнат от дневния ред на Тръмп. Байдън също не прояви желание да го отвори отново, тъй като ситуацията в Украйна не го предполагаше. В най-неизгодно положение обаче са Франция и Великобритания, тъй като те съкратиха триадите си след края на Студената война и сега могат да разчитат единствено на американския ядрен чадър и на подводниците си. Що се отнася до малките ядрени сили, макар че тактическите ядрени оръжия са ограничени по своя обхват на действие, те могат да предизвикат сериозен отзвук, който в крайна сметка да доведе до глобален военен конфликт.

Равносметката: къде е Европа на тази карта?

Накрая е логично да си зададем въпроса „А къде е Европейският съюз на тази карта?“, тъй като това пряко засяга България. Европа, разбира се, не разполага с ядрени сили, тъй като този въпрос е изключен от дневния ред още при създаването на европейския проект. Макар отделни страни членки, като Естония и Полша, да повдигат въпроса как ЕС ще гарантира ядрената си сигурност, доминиращото становище в европейската политика е, че тази „чест“ се полага на НАТО. Единствената голяма и влиятелна държава, която не споделя този консенсус, е Франция. Тя разполага с ядрени подводници, но проблемът е, че Париж не позволява ядреният му потенциал да бъде интегриран в общоевропейската отбрана. Или казано на по-прост език, иска излизане от ядрения чадър на НАТО за цяла Европа, без да предлага алтернатива. Въпросът е в състояние ли е НАТО да гарантира ядрената сигурност на ЕС и по какъв начин може да стане това. Върху него си заслужава да се спрем по-обширно.

Когато говорим за НАТО, веднага следва да споменем член 5 на Вашингтонския договор, който гласи: 

Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. 

Членът за колективната отбрана – както стана популярен той в България – обаче не е основната гаранция за сигурност, която дава НАТО. Член 5 е обвързваща констатация, че в случай на атака срещу Алианса съюзниците следва да защитят жертвата от агресора. Но истинската сдържаща сила на НАТО е в ядрения чадър на САЩ. А доктрината за ядрения чадър обхваща не само съюзниците от НАТО, но и други американски съюзници, като Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините. Съгласно тази концепция Съединените щати са предоставили гаранции за сигурност, че ако съюзниците им бъдат нападнати, ще ги защитят с помощта на всичките си ресурси, включително и на ядрените си оръжия. Концепцията за ядрен чадър е реализирана от Роналд Рейгън, когато той лансира идеята си, че СССР не следва просто да бъде сдържан, а трябва да бъде победен. Тази доктрина среща бурното недоволство на много политици, включително Хенри Кисинджър, но в крайна сметка се налага, когато Вашингтон вижда, че СССР започва да залязва.

Следователно основният въпрос за Европа е не дали ще бъде задействан член 5. Той вече беше задействан след 11 септември. Дилемата е дали Вашингтон би рискувал реформа в ядреното сдържане по начин, който ще охлади руските апетити към Стария континент, и дали ще се намерят политици в САЩ, които ще имат куража да предложат ревизия на старите ядрени стратегии. Този въпрос стои с пълна сила пред европейските елити, защото Русия вече е един ход пред Вашингтон, след като руският президент взе решение да премести част от ядрения арсенал на Москва в Беларус. Дали обаче САЩ ще се решат да уплътнят ядрения си чадър над ЕС, зависи много и от това как американците виждат глобалните си съперници. За Съединените щати приоритет в новата студена война е Китай, а не Русия. В този смисъл военният пакт AUKUS и интегрирането на Япония и Южна Корея в него може да се окажат от първостепенна важност. Това несъмнено повдига и още един болезнен въпрос – за реформа в НАТО, така че съюзът да може да отговаря на съвременните асиметрични предизвикателства пред сигурността му. 

Отговорите на тези въпроси следва да бъдат намерени в близкото десетилетие, тъй като промяната в глобалния баланс на силите е необратим процес, който неизбежно ще засегне и ядреното сдържане. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че ако бягаме от дискусията за ядрените конфликти, правим фатална грешка. Една от причините да няма реални ядрени конфликти по време на Студената война беше постоянният дебат, който се водеше във Вашингтон и Москва. Ето защо дълг на всеки експерт е да развие и тества тези хипотези. В противен случай сме обречени да допуснем грешката на Запада отпреди 11 септември, когато не беше прието да се говори за тероризъм и радикализация. До момента, в който „Ал-Кайда“ не удари Кулите близнаци в сърцето на САЩ – Ню Йорк.