Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/na-trapezata-na-evropeyskoto-razshiryavane-domakini-gosti-i-nezhelani-posetiteli/

Двайсет и седем високопоставени лица са седнали на една голяма кръгла маса и вечерят. Всеки има различни ястия пред себе си и е платил различна цена за куверта, но всички имат право на мнение за основното ястие, както и дали да бъдат поканени други участници. Един е напуснал през 2020 г. по невнимание и сега горчиво съжалява и обмисля да се върне. Още десетина чакат да влязат, някои вече стоят непосредствено пред вратата на трапезарията. Други са в самото начало на дългия коридор, а един от 1987 г. звъни на входната врата, но за пореден път е оставен „замръзнал“ навън заради непристойно поведение. Двама пък са желани гости, но техните собствени трапези са по-богати от тази, на която са поканени. Един се двоуми от 2009 г. и през август пак ще решава иска ли да вечеря с останалите, или не. Мнозина от самите вечерящи периодично се оплакват и негодуват, но знаят, че общата трапеза ще ги засити повече, отколкото ако решат да се хранят сами.

Приблизително така може да се изобрази разширяването на Европейския съюз, обявено за един от приоритетите на новия мандат на Европейската комисия. Войната в Украйна превърна обещанието за членство в ЕС в съвсем обозрима и конкретна перспектива не само за нападнатата държава, но и за страните от Западните Балкани, които отдавна чакаха в коридора, и сега изведнъж стана неудобно да се правим, че не ги забелязваме. А принципът „Съединението прави силата“ изглежда все по-утешителен в съвременния непредвидим свят.

Западните Балкани на много скорости

Черна гора, най-напреднала за момента в преговорния процес, води усилена имиджова кампания под лозунга „28 до 28“ – идентифицирайки се като „епицентър на еврооптимизма“ и надявайки се да стане 28-мата страна членка на ЕС до 2028 г. Гърция, която по време на председателството си на ЕС през 2003 г. игра ключова роля в подготвянето на предишното голямо присъединяване на десет страни през 2004 г., вече заяви готовност да направи необходимото за Черна гора в края на следващата година, когато пак ще е начело на ЕС. Европейският парламент също потвърди в годишния си доклад, приет на 17 юни на пленарната сесия в Страсбург, че Подгорица продължава да бъде най-напредналата от всички кандидат-членки, следователно вероятно ще бъде първата, която ще се присъедини.

По време на същата пленарна сесия Европейският парламент констатира, че Албания изостава заради корупция и вътрешнополитически проблеми, Босна и Херцеговина – заради недостатъчни реформи. А Северна Македония беше призована да направи необходимите конституционни промени, за да реши проблемните въпроси, включително тези, които са свързани с отношенията ѝ с България.

Косово, кандидатствала за членство през 2022 г., все още няма статус на страна кандидатка и не води преговори не само защото не е достатъчно подготвена, както се казва в последния доклад. По-сериозната причина е, че независимостта ѝ не е призната от 5 страни членки на ЕС (Испания, Словакия, Румъния, Гърция и Кипър), което блокира Съвета да придвижи процеса напред.

Сърбия, за която докладът ще бъде гласуван отделно през юли, се очаква да бъде силно разкритикувана заради флиртовете си с Русия и Китай, подобно на критиките към Грузия – също страна кандидатка от края на 2023 г. Пътят към членството на Грузия е замразен заради отявлените антидемократични закони, приети след изборите през 2024 г., включително за чуждестранните агенти, любим и на българското „Възраждане“. Турция също е със замразена кандидатура още от 2018 г. по сходни причини, свързани с върховенството на закона и демокрацията – критики, които се повтарят ежегодно в докладите на Европейския парламент и които като че ли се приемат с все по-голямо пренебрежение на Босфора.

Украйна и Молдова по бързата процедура, но колко бързо?

Докато положението със Западните Балкани и Турция е относително ясно, защото тези страни отдавна са в чакалнята на ЕС, Украйна и Молдова кандидатстваха през 2022 г. и присъединяването им все по-често се споменава като неотложно. Особено след като Виктор Орбан, основният отявлен опонент на украинското членството, слезе от унгарската политическа сцена. Сред най-големите привърженици на идеята са скандинавските и балтийските държави, които в същото време се чувстват най-застрашени от Русия. За да ускорят преговорите между Украйна и ЕС, те дори сформираха специална група от съветници с опит в европейските дела и дипломацията – привилегия, с която балканските страни не разполагаха.

Въпреки привидния ентусиазъм обаче подходът на ЕС е предпазлив не само защото преговорите с Украйна и Молдова все още са в самото начало. Влизането на Черна гора в ЕС ще означава присъединяване на малко над 600 000 души към населението на ЕС, а населението на Украйна е около 40 милиона… Това означава, че Украйна ще се нареди на пето място в Съюза по брой на населението и на първо по територия. Тя ще има приблизително същия брой евродепутати като Испания и Полша – между 53 и 60, и ще разполага със същата тежест като тях при гласувания в Съвета на ЕС. От друга страна, ще се нуждае от много средства, за да се възстанови и развие икономически. Но и ще може да подпомогне ЕС в амбициите му за самостоятелна отбрана, тъй като напредна значително в тази област в сравнение с всички други страни от ЕС.

Освен че новите гости трябва да спазят определени изисквания, за да седнат на общата трапеза, и домакините трябва да са готови да ги посрещнат.

Така нареченият капацитет на усвояване на ЕС (absorption capacity) се отнася до политическото, финансовото и институционалното приспособяване на Съюза към по-голям брой страни членки. Това включва както големи и сериозни въпроси, като бюджета и оперативните програми, така и логистични детайли, отнасящи се до необходимостта от нови офиси и сгради, които да приютят бъдещите евродепутати, комисари, дипломати и служители.

За да забави ритъма, без да разочарова Украйна, Германия вече предложи като междинна стъпка асоциирано членство на Украйна, което да даде достъп до определени политики, но без право на глас. Идеята бе отхвърлена от украинския президент Володимир Зеленски като „несправедлива“. Новият унгарски лидер Петер Мадяр подкрепи отварянето на първите преговорни глави между Киев и Брюксел, но настоя да не се избързва. Той обеща референдум в Унгария след 10–15 години, ако всички глави са затворени от Украйна за това време.

Молдова, от друга страна, доскоро беше неформално обвързана с Украйна, тъй като Европейската комисия разглеждаше в един пакет присъединителния процес с двете страни, но „със започването на преговорите всяка страна е отговорна за себе си“, както каза Урсула фон дер Лайен. Присъединяването и на двете държави ще затвърди евроатлантическата им ориентация и ще ги спаси от руското влияние, но предстои да разберем дали това може да стане еднакво бързо и за мирна Молдова, и за Украйна, в която войната продължава. Ако се стигне до блокаж, Кишинев разполага с резервен вариант: да се присъедини към Румъния и така автоматично да влезе в ЕС. Според молдовския вицепремиер, ако присъединяването не приключи до 2028 г., може да се пристъпи към това алтернативно решение.

На север от Брюксел: стъпка напред, две назад

Бившите източни и балкански социалистически страни напират да влязат в ЕС не само по икономически и политически причини, а и за да затвърдят принадлежността си към европейските ценности и да запълнят пукнатините, оставени от пропастта на Студената война. Различна е обаче мотивацията на други европейски държави, които периодично се колебаят да се присъединят към ЕС или да се върнат, след като доброволно са го напуснали.

Два референдума на норвежците (1972 и 1994 г.) и един на швейцарците (1992 г.) оставиха двете държави извън Съюза, макар че и двете имат достъп до общия пазар на ЕС, част са от Шенген и се възползват от много общи програми на основата на двустранни споразумения. Същото разширено партньорство ЕС е изградил и с Лихтенщайн и Исландия. Рейкявик обаче подаде кандидатура за членство през 2009 г., оттегли я малко по-късно, но отново се активизира след като Русия нападна Украйна. И ще организира референдум за членство през август 2026 г.

Несъмнено най-големият прецедент в историята на отношенията между ЕС и европейските държави беше създаден от Великобритания, която напусна през 2020 г., след проведен референдум. Резултатите от него учудиха дори тези, които инициираха провеждането му. В новия документален филм на BBC, посветен на десетгодишнината от злополучния референдум: „Брекзит: много британска гражданска война“, са включени главни действащи лица от тогавашната политическа сцена. Сред тях са консервативният премиер Дейвид Камерън, организирал референдума, и Борис Джонсън, също консерватор и защитник на Брекзит. Те споделят изненадата си от крайния резултат и неподготвеността си за него: докато предварителните социологически проучвания сочат, че повече от половината англичани искат да останат в ЕС, гласуващите решават точно обратното.

Десетгодишнината от референдума беше повод за много равносметки и анализи,

в които се анализират загубите на Острова от оттеглянето му от европейската трапеза и се разобличават лъжите зад кампанията преди референдума. Отчитат се намалени търговски и икономически показатели, Лондон е загубил привлекателността си на световна финансова столица, а проблемите с нелегалната имиграция още по-трудно могат да се решат сега, когато Великобритания трябва да се справя сама. През последните месеци лейбъристкото правителство на Киър Стармър зачести изявленията си в полза на нови преговори с ЕС и евентуален ход назад: Breturn. Обществената подкрепа за завръщането прогресивно расте през последните десет години, а от страна на Брюксел и на европейските граждани винаги е имало интерес и готовност англичаните пак да седнат на общата трапеза.

Но планираната среща между ЕС и Великобритания на 22 юли в Брюксел, на която трябваше да бъде обсъдено новото засилено сътрудничество в редица области, беше отложена, след като Стармър подаде оставка, а вероятният следващ британски премиер Анди Бърнам заяви още преди да бъде назначен, че връщането в ЕС няма да е приоритет. Засега въпросът остава открит, но не е изключено една или няколко други държави да влязат в ЕС, преди британците да решат какво искат да правят.

България: какво мислим ние за разширяването?

Дори след като приключи преговорния процес по всички глави, дадена държава не може да се присъедини, преди всички държави членки да са одобрили и ратифицирали това присъединяване. Проучване на Евробарометър от септември 2025 г. сочи, че 56% от европейците подкрепят бъдещи разширявания, като Украйна се радва на най-голяма подкрепа сред страните кандидатки (най-висока в Швеция – 91% и Финландия – 81%), а Турция е най-непопулярна (най-ниска сред кипърците – 13% и австрийците – 19%). Българските резултати обаче са различни: 63% от анкетираните подкрепят Сърбия, после идват Босна и Херцеговина, Черна гора, Молдова, Грузия и Турция, Албания и Косово с подкрепа между 50 и 40%. На последно място сред българските анкетирани се нареждат Украйна (31%) и Северна Македония (32%). Само в Унгария и Чехия подкрепата за Украйна е толкова ниска, колкото и у нас.

Логично е да се запитаме защо в България сме по-склонни да приемем в ЕС една голяма държава като Турция, която коренно се различава от останалите в географско, политическо, културно и религиозно отношение и за момента е много далеч от демократичните стандарти, отколкото да подкрепим други две държави, с които споделяме общо славянско наследство? Докато липсата на подкрепа за Северна Македония е пряко свързана с проблемите в двустранните отношения между София и Скопие, зад отрицателното отношение към Украйна ясно прозират българските симпатии към Русия. Тук фразата „Врагът на моя враг е мой приятел“ е преобърната на „Врагът на моя приятел е мой враг“. Ето защо не искаме да седим на една трапеза с този враг, да не би това да постави в риск много „по-важните“ ни приятелства.

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/es-i-usa-je-taime-moi-non-plus/

Ако си представим системата за международна сигурност като архитектурна постройка, то поне една носеща стена се срути през изминалите седмици от европейска гледна точка. Апетитите на Тръмп към Гренландия разклатиха правителствата на държавите членки и институциите на ЕС, поставяйки ги пред немислима досега заплаха. Не само бъдещи военни действия в Стария континент започнаха да изглеждат потенциално възможни  (този риск вече беше станал очевиден, след като Русия нападна Украйна), но сега европейците се оказаха директно заплашени от традиционния си партньор, съюзник и закрилник – САЩ. Как се отразява това на европейските политики в областта на сигурността и отбраната и къде е мястото на България в новия световен ред?

Рамо до рамо срещу бедствието Тръмп

Международният икономически форум в Давос още не беше приключил, когато на 22 януари лидерите на страните от ЕС се събраха на неформална вечеря в Брюксел да обсъдят актуалните развития в трансатлантическите отношения и последиците от тях за Съюза. Погледната отстрани, срещата изглеждаше като терапевтична сбирка на общност, която е покосена от природно бедствие, а членовете ѝ изпитват необходимост да бъдат заедно в тежък момент, за да споделят страховете си и да потърсят взаимна утеха.

В заключителните си думи председателят на Европейския съвет Антонио Коща подчерта, че в отношенията между партньори и съюзници следва да се действа внимателно и с уважение, както и че Европа е твърдо решена да постигне по-голяма стратегическа автономност. Той също каза, че търговските отношения между ЕС и САЩ трябва да бъдат стабилизирани, но Европа има силата и инструментите да се защитава срещу всяка форма на принуда. На заплашителния тон на Тръмп за налагане на мита и военни действия в Гренландия Европа отговори дипломатично, но твърдо. Позицията, като всяко друго становище на ЕС, отразяващо 27 различни национални политики, приведе под най-малък общ знаменател гнева на Франция, Испания и скандинавските държави към Тръмп, по-нюансираните позиции на Полша и балтийските държави и откровената подкрепа на Унгария, Словакия и Чехия за американския президент.

Осъзнаването, че Европа трябва да поеме отговорност за собствената си сигурност, не идва от кризата с Гренландия. Още в началото на миналата година председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен представи новата европейска стратегия за сигурност като един от приоритетите си, за да се постигне радикално превъоръжаване на Европа в отговор на новата геополитическа ситуация. Според стратегическия документ от държавите членки се очаква да осигурят 800 мрлд. евро, за да гарантират пълна отбранителна готовност до 2030 г.

Мечтаят ли европейците, когато говорят за стратегическа автономност?

Евроатлантическата схватка стана още по-интересна, когато броени дни след Давос дуелът ЕС–САЩ се пренесе в Европейския парламент (ЕП). На съвместно заседание на Комисията по външни отношения (AFET) и на Делегацията за отношения с Парламентарната асамблея на НАТО генералният секретар Марк Рюте неколкократно подчерта, че вижда европейската отбрана като допълваща Северноатлантическия алианс, но в никакъв случай не и като автономна и военна сила.

И ако някой си мисли, че ЕС или Европа като цяло може да се защити без САЩ, нека продължава да мечтае. Вие не можете. Ние не можем. Нуждаем се един от друг,

каза той, с което предизвика възмущението на евродепутатите.

Идеята, че Рюте, най-дълго управлявалият министър-председател на Нидерландия и убеден проевропейски политик, когото европейците припознават като „един от нас“, сега защитава политиките на Тръмп и разубеждава Европа от намеренията ѝ да изгради собствен отбранителен капацитет, не се понрави на мнозинството членове на ЕП.

Генерален секретар на НАТО ли сте, или негов посланик в ЕС?,

попита испанският евродепутат Начо Санчес Амор. Евродепутатите бяха разочаровани от липсата на неутрална позиция, каквато подобава на един генерален секретар. Дори фактът, че в Давос Рюте спаси положението, като успя да постигне съгласие с Тръмп по въпроса с Гренландия и да предотврати (засега) военни действия и високи мита за европейците, не беше достатъчно утешителен. Защото на този етап условията на сделката и евентуалните загуби, които ще понесат Гренландия, Дания и Европа, остават неясни.

„Вашият напредък зависи от нашия успех“

Друго проблемно и изключително важно за евроатлантическите отношения споразумение – търговската сделка между САЩ и ЕС – беше обсъдено два дни по-късно в същата комисия AFET, този път в присъствието на Андрю Пъздър, новия посланик на САЩ в ЕС. Той e адвокат и собственик на верига ресторанти за бързо хранене, върл противник на абортите и на синдикатите, защитник на роботизацията. Беше номиниран за министър на труда по време на първия мандат за Тръмп, но принуден да се оттегли заради множество скандали, свързани с личността му. От есента на 2025 г., след подписването на първото търговско споразумение между Урсула Фон дер Лайен и Доналд Тръмп, Пъздър пое щафетата да представлява американските интереси в Брюксел, докато договореното между председателката на Европейската комисия и американския президент мине през одобрението на ЕП и Съвета на ЕС.

На последната среща в Европарламента Пъздър много ясно заяви американската позиция за търговските отношения между Новия и Стария континент. Според него надпреварата в областта на изкуствения интелект ще реши икономическата съдба на Запада и за да устоим на съревнованието, се нуждаем от пет неща: енергия, изкопаеми суровини, данни, центрове за данни и развит софтуер. Европа трябва да се индустриализира и да следва САЩ по отношение на търговията, енергетиката, данните и инфраструктурата за изкуствен интелект, както и да намали регулациите, за да облекчи американските компании, каза още той.

Във въпросите си към новия посланик на САЩ мнозинството евродепутати защитиха правото на Европа да развива икономически политики, съобразени с нейните закони и ценности.

Законодателството ще го поправим ние, ако сметнем за необходимо, не вие. Нашата цел е да помогнем на САЩ да промени настоящата си авторитарна траектория,

заяви евродепутатът от левицата Санчес Амор. Други представители на ЕП задаваха и актуални въпроси, свързани с Гренландия, Украйна и новия Съвет за мир на Тръмп, които Пъздър заобиколи. Само германският евродепутат Александър Сел от крайнодясната „Европа на суверенните нации“ се съгласи с възгледите на американския посланик и със Стратегията на САЩ за национална сигурност, затвърждавайки за пореден път пълната взаимна подкрепа между европейската крайна десница и Тръмп.

Ние нашите ангажименти сме ги изпълнили, сега е ваш ред да напреднете по сделката,

каза още Пъздър, намеквайки за скорошното временно замразяване на работата по търговската сделка от Комисията по международна търговия на ЕП заради заплахите на Тръмп и проблемите с Гренландия.

Така в рамките на три дни американските хегемонистични позиции – както в областта на отбраната и сигурността, така и в сферата на търговията и икономиката – отекнаха еднакво силно в ЕП и притиснаха Европа от двете страни, като в макдоналдски чийзбургер, в стремежа си да я подчинят на американската визия за бъдещето. И то не коя да е визия, а на Америка като частна еднолична корпорация, предвождана от Тръмп.

Къде сме ние?

Български евродепутати не бяха чути да задават въпроси на двете важни изслушвания в AFET и в Делегацията за отношения с НАТО, въпреки че имаме двама постоянни членове в тази комисия (Андрей Ковачев от ГЕРБ и Станислав Стоянов от „Възраждане“) и трима заместник-членове (Илхан Кючук от ДПС, Ивайло Вълчев от ИТН и Петър Волгин от „Възраждане“).

За сметка на това името на страната се открои редом с това на Унгария във връзка с подписания от премиера в оставка Росен Желязков документ за присъединяване на страната ни към Съвета за мир, създаден от Тръмп. Ето как коментира Financial Times компанията, в която изневиделица (за българското общество и за европейските ни партньори) се намери и България:

Шестима монарси, трима бивши съветски апаратчици, два режима, опиращи се на военна подкрепа и лидер, издирван от Международния наказателен съд за предполагаеми военни престъпления…

Останалите европейски държави отказаха участие в едноличната инициатива на Тръмп, а Антонио Коща подчерта, че ЕС ще се придържа към мирен план за Газа в съответствие с приетата през ноември 2025 г. Резолюция 2803 на Съвета за сигурност на ООН. В България присъединяването към обявения от американския президент Съвет предизвика остри критики – както от анализатори и експерти по международно право, така и от юристи и специалисти по конституционните въпроси. Международни анализатори също смятат, че и от юридическа, и от външнополитическа гледна точка това е организация с неизяснен статут и централизирана власт, в която решенията се вземат еднолично от Тръмп. А останалите държави членки служат или за донори (стига да платят членската такса от 1 млрд. долара за пожизнено присъединяване), или за декор за снимките, както изглеждаше на срещата в Давос.

В тази сложна геополитическа ситуация на изострени отношения между ЕС и САЩ, когато европейските държави застават рамо до рамо, за да консолидират позициите си и да устоят на американския натиск, България изпраща двусмислени сигнали, като за пореден път застава срещу Европа и редом до Унгария – черната овца на ЕС в момента. Такова поведение се наблюдава понякога и от страна на Словакия и Чехия и дава все повече основания на редица западни държави начело с Германия да поддържат идеята за Европа на две скорости като единствена възможна алтернатива на разнопосочните влияния, господстващи в ЕС. Франция, Полша, Испания, Италия и Нидерландия вече са поканени от германския финансов министър и вицеканцлер Ларс Клингбайл да обсъдят конкретен план за действие в тази насока.

При такъв сценарий България едва ли може дори да се надява да е в групата на втората скорост, където ще се озоват страни като Белгия, Малта, Португалия, Кипър, Гърция, Люксембург, балтийските и скандинавските държави – по-малки по територия, население и възможности, но с ясни проевропейски позиции и с безспорна ценностна принадлежност към ЕС. За лошите ученици от Източна Европа, които претендират да са по-находчиви, като поддържат т.нар. външнополитически баланс едновременно с ЕС, САЩ и Русия, остава рискът да се озоват в задния двор на европейската система на сигурност, която, макар и разклатена в момента, остава единствената демократична алтернатива в един нестабилен свят на видими и невидими заплахи и безпринципни съюзи.

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/lukoyl-ti-roden-nash/

Въздишките на облекчение, които се чуват, идват откъм Министерския съвет. Вече не е необходимо правителството да прави постановки, че има план за действие, за да предотврати дефицит и спекула с горива в България заради санкциите върху „Лукойл“. Те бяха наложени от американската Служба за контрол на чуждестранните активи (OFAC) на две от най-големите руски компании – държавната „Роснефт“ и частната „Лукойл“, и влизат в сила на 21 ноември. Причината е, че руските енергийни компании са основен източник за финансиране на войната, която Русия започна в Украйна през 2022 г. и не желае да спре.

В очакване на решението 

Сега на българското и на други европейски правителства, като тези на Нидерландия и Румъния, където „Лукойл“ има собственост, им остава само да чакат дали ΟFAC ще издаде разрешение за сделка, или по-скоро за обвързващото споразумение, между кипърската Gunvor Group Ltd. и дъщерната компания на „Лукойл“ – LUKOIL International GmbH, регистрирана във Виена, която притежава задграничните ѝ активи. Защото кипърското дружество със седалище в Женева подаде оферта да ги купи и руската компания веднага я прие и няма да преговаря с други потенциални кандидати. 

„Лукойл“ най-напред съобщи, че продава задграничните си активи. Три дни по-късно дойде и новината за купувача с изявление от руската компания, че „ключово важните условия на сделката са били предварително договорени от страните“.

Не става ясна цената – прогнозите се движат от над 9 до 12–15 млрд. долара, което надхвърля повече от два пъти собствения капитал на Gunvor. Но колкото и да получи „Лукойл“, те ще останат блокирани в специална ескроу сметка, докато не бъдат вдигнати санкциите. Може да се наложи купувачът и продавачът да поискат от ΟFAC да удължи срока за влизане на санкциите в сила, за да осигурят непрекъсната дейност и банкови услуги по време на процеса по приключване на сделката.

В обхвата на чуждестранните активи на „Лукойл“ попада и рафинерията в България – най-голямата на Балканите, чийто капацитет е за преработка на над 196 000 тона барела на ден, – също и над 220 бензиностанции, складове за горива, тръбопроводи, терминали в София, Варна, Пловдив, Стара Загора, Враца и още логистична инфраструктура. Друго дружество на „Лукойл“ в България отговаря за т.нар. бункеровка – доставки и зареждане на горива за кораби в черноморските пристанища, а още едно – за авиационно гориво, обслужвайки летищата в София, Варна и Бургас. 

„Лукойл“ има господстващо положение на пазара на горива на едро в България и този дял не може да бъде компенсиран с внос, ако рафинерията спре работа. А причината е, че съседни държави също ще се нуждаят от внос на горива, тъй като и румънската рафинерия на „Лукойл“ ще спре. Предприятието в Плоещ (Petrotel Lukoil) e с четирикратно по-малък капацитет от българското.

Надеждите да не бъде разтърсен пазарът на горива, а с това да се повиши инфлацията, са в законовото задължение за 90-дневен запас от горива за всички страни в ЕС. Остава и да са налични. Управляващите през ден уверяват, че горива ще има до Нова година, а и след това. 

Сърбия след 25 ноември?

Но и сръбският президент Александър Вучич преди седмици уверяваше в същото гражданите на Сърбия, обезпокоени заради санкциите, наложени на Naftna Industrija Srbije (NIS), в която мажоритарен акционер е руската „Газпром“ (NIS е и операторът на рафинерията в Панчево):

До Нова година няма да има проблеми с доставките на горива. Имаме достатъчно количества – бензин, дизел, мазут – резервите ни са пълни, няма къде да съхраняваме повече.

Реалността се оказа по-различна. По бензиностанциите от веригата ΝΙS се стигна до хаос заради невъзможността да се плати с карта, а ритмичното снабдяване с горива изглежда застрашено. „Единствената петролна рафинерия в Сърбия ще продължи да работи само до 25 ноември, ако не бъдат осигурени нови доставки на суров петрол, преустановени заради американските санкции“, съобщи агенция „Танюг“, цитирайки енергийната министърка на Сърбия.

Никой обаче не се наема да коментира какво ще се случи, ако дотогава ΟFAC не разреши сделката. Или пък ако не я разреши изобщо заедно с други приложими лицензи и разрешения в съответните юрисдикции.

Министерството на финансите на САЩ вече издаде временен лиценз, който освобождава германския бизнес на „Роснефт“ от санкции до април 2026 г. Берлин разглежда вариантите за изземване на активите на санкционираната компания и продажбата им на чуждестранен инвеститор. „Роснефт“ притежава контролен дял в ключовата рафинерия „Швет“, която осигурява по-голямата част от горивото за Берлин и Източна Германия, включително за летището и химическата индустрия. Компанията е акционер и в рафинериите MiRo и Bayernoil, но не държи контролен пакет, затова те не попадат под санкции.

Как удрят геополитическите бури

Вървят и предположения, че продажбата може да е била договорена на най-високо ниво между президентите на САЩ и Русия. Официално потвърждение за тези хипотези няма. Но това е мащабна сделка, а петролът винаги е бил геополитика. 

Има ли договорка, ще проличи по действията на ΟFAC, която ще трябва да одобри или да отхвърли кандидат-купувача. А макар компанията Gunvor Group Ltd. да е един от най-големите търговци на суров петрол в света и да работи в повече от 100 държави, славата ѝ има дълбоки руски корени.

Gunvor e регистрирана в Кипър през 2000 г., а само няколко месеца по-рано международната одиторска компания Arthur Andersen, наета като консултант от Агенцията за приватизация избира „Лукойл“ за купувач на „Нефтохим – Бургас“. Gunvor е създадена от шведа Торбьорн Торнквист и руснака Генадий Тимченко, който е от приближените на президента Путин. 

Наскоро той купи дела от 50% на британската Shell в находище за петрол в западната част на Сибир. Forbes го определя като шестия най-богат човек в Русия, с нетно богатство от 23,3 млрд. долара. През 2014 г., буквално часове преди да попадне в списъка на санкционирани руснаци заради руската анексия на Крим, Тимченко продава дела си от 43,5% на своя съдружник Торнквист, който уверява, че компанията не работи с руски петрол, а доставя по-голямата част от нефта си от Северна и Южна Америка. 

Според украинското издание Kyiv Independent „Gunvor e най-големият търговец на руски петрол преди пълномащабната военна инвазия в Украйна“. В свое изявление компанията осъди войната.

За 2024 г. отчетените от Gunvor приходи са за 136 млрд. долара, нетната печалба – 729 млн. долара от търговия с 232 млн. тона петрол.

Тъмните петна на Gunvor

Онова, което липсва в официалния уебсайт на компанията, са разследванията за сделките ѝ в Африка и Латинска Америка. Gunvor e била обект на серия разследвания за подкупи, пране на пари и липса на адекватни мерки за предотвратяване на корупция в няколко държави (Конго, Кот д’Ивоар, Еквадор и др.). През октомври 2019 г. търговецът на петрол е осъден да плати почти 94 млн. швейцарски франка (94,8 млн. долара) заради корупция в Конго и Кот д’Ивоар. Споразумението включва глоба от 4 млн. швейцарски франка (при максимална 5 млн.), както и брутна печалба плюс лихва, реализирана от петролни сделки в двете западноафрикански страни през 2009–2011 г. за стотици милиони долари. През 2023–2024 г. в Швейцария бе повдигнато обвинение срещу бивш финансов мениджър на Gunvor, отговарял за операциите в Конго.

В Еквадор компанията е обвинена в корупционни схеми, при които е плащано, за да бъдат печелени договори и придобивана вътрешна информация от държавната Petroecuador. Част от разследванията са засегнали и други търговци (Vitol, Glencore и др.), твърди Public Eye.

На 1 март Gunvor беше призната за виновна от съдилища в Швейцария и Съединените щати за подкупване на еквадорски длъжностни лица с цел получаване на барели петрол на цени под пазарните между 2013 и 2020 г. Доколкото ни е известно, никой от висшето ръководство на Gunvor досега не е бил разследван. Непубликуван документ, с който разполага Public Eye, показва, че много високопоставен ръководител е осъществявал контакти с Petroecuador, за да улесни сключването на договори за петрол.

На сайта на американското Министерство на правосъдието може да се прочете, че на 1 март 2024 г. (във втория мандат на президента Джо Байдън – б.а.) Gunvor се признава за виновна пред федералния съд в Бруклин и сключва споразумение да заплати над 661 млн. долара (в това число около 375 млн. долара наказателна глоба и над 287 млн. долара конфискация на „недобросъвестни печалби“). Компанията е поела отговорност за действията на някои от бившите си служители.

Подкупването на чуждестранни длъжностни лица окуражава корумпираните служители и подкопава върховенството на закона. Признанието за вина на Gunvor показва, че Наказателният отдел остава решителен в усилията си да изкорени подкупите и корупцията сред длъжностните лица. В координация с нашите международни партньори ще продължим да държим отговорни както корпорациите, така и лицата, които подкупват чуждестранни длъжностни лица.

Брент Уибъл, Министерство на правосъдието на САЩ

Ето тази компания, която анализаторите продължават да смятат за руски аватар, ще придобие активите на „Лукойл“. А те са значими: дял в едни от най-големите петролни находища в света – иракските „Ериду“ и West Qurna-2, от което се добиват над 480 000 барела на ден; дял в находищата „Шах Дениз“ в Азербайджан (19,99%), в „Карачаганак“ и „Тенгиз“ в Казахстан (13,5% и 5%), в „Кандъм-Каузак-Шади“ и „Гисар“ в Узбекистан. „Лукойл“ притежава 10% от нефтения и газов проект „Гаша“ в Абу Даби, а в Мексико съвместно с италианската Eni и мексиканската PetroBal разработва четири блока. В Африка участва в проекти в Гана (Deepwater Tano/Cape Three Points), Египет (West Esh El-Mallaha – WEEM, Meleiha и продължение на WEEM), Камерун (Etinde), Република Конго (Marine XII) и Нигерия (блок OML-140).

Освен рафинериите в България и Румъния руската компания притежава 45% от рафинерията Zeeland в Нидерландия чрез съвместно дружество с френската Total Energies. Компанията управлява мрежа от над 2456 бензиностанции в чужбина.

Заради санкциите на САЩ и Обединеното кралство обаче чуждестранните партньори на „Лукойл“ в тези проекти ще „преоценят“ своето участие. Ако сделката с Gunvor бъде одобрена, Shell, японската Ιnpex и Total Energies може да продължат бизнеса си.

Оттук нататък 

Държавите, в които „Лукойл“ и „Роснефт“ имат активи, предприемат различни стъпки. Румъния ще анализира обявената потенциална сделка за активите на „Лукойл“ чрез комисията си, отговорна за чуждестранните инвестиции, стана ясно от изявление на румънското Министерство на енергетиката.

Преди да се вземе каквото и да е решение, е необходимо да се анализира позицията, която ще заеме Европейският съюз, като се има предвид, че Румъния вече прилага режима на санкции на ЕС и ще действа стриктно в тази рамка.

Германия върви към национализация на активите на „Роснефт“. Белград се надява крайният срок да се удължи поне до декември, докато Вашингтон очаква „Газпром“ да продаде дела си в NIS. За дерогация за руския петрол ще моли Тръмп и унгарският президент Виктор Орбан на среща на 7 ноември. Орбан изтъква, че без руски доставки „цените ще скочат“ и икономиката ще се срине, а аргументът му е, че Унгария получава главно руски петрол през тръбопровода „Дружба“. Орбан е под натиск заради предстоящите догодина избори, които предварителните сондажи показват, че ще изгуби.

Какво прави България?

На този фон българските власти не смеят да гъкнат. Упоритите слухове, че „Лукойл“ продава активите си в България, вървят от две години и за кандидати бяха спрягани държавни компании от Азербайджан, Киргизстан и Унгария. Наскоро управляващото мнозинство начело с Борисов/Пеевски прокара скандалната поправка ДАНС да одобрява или отхвърля кандидата за бургаската рафинерия – въпреки че има 17-членен Съвет за скрининг на чуждестранните инвестиции, в който са представени и службите. Тази възможност съществува от 2024 г., когато законът влезе в сила, но прилагането на скрининга се отложи до 22 юли 2025 г., след като бяха приети и публикувани правилниците за прилагане и за дейността на Междуведомствения съвет за скрининг. С ДАНС поправката се прокламира, че ако такива разпоредителни сделки бъдат извършени без подобно одобрение, ще се смятат за нищожни.

Новината за Gunvor свари управляващите неподготвени, а вкарването на особен управител в рафинерията – представител на държавата, който да поеме оперативното ръководство, ги плаши. Тази фигура беше уредена законодателно през 2022 г., когато Русия нападна Украйна. Целта е да действа от името на правителството и да защитава националния интерес.

Засега не е ясно дали българското контраразузнаване може да отхвърли Gunvor като купувач на четирите дружества на „Лукойл“ в България. Ако България може да направи това, значи и останалите европейски държави, където руската компания има активи, трябва да се произнесат. В българския закон за скрининг на чуждестранните инвестиции, който действа и в над 20 държави от ЕС, се изисква съгласуване с Европейската комисия при продажба на стратегически активи. Така че най-напред ще се чака произнасяне на OFAC и ЕК.

Този процес ще отнеме време, а правителството „успокоява“, че горива има до Нова година, тоест за два месеца. Междувременно управляващата коалиция поиска парламентът да забрани износа на дизел и на авиационно гориво. 

ГЕРБ предлага да се ограничи износът на дизел и авиационно гориво. Това се прави с цел да се предотврати спекула с цените на горивата и злоупотреба с количествата, които България съхранява.

Делян Добрев

В последната седмица има рязък износ на горива в посока Сърбия, заяви депутатът Ивайло Мирчев (ПП–ДБ), който критикува управляващите, че нямат ясен план и предприемат „пожарни действия“.

Преди близо 10 дни поискахме изслушване в НС на министрите за ситуацията с горивата. Беше ни отказано, а управляващите уверяваха, че всичко е наред и има запаси за 90 дни. Всички знаем, че това са глупости, защото част от търговците на горива не участват в попълването на запаси.

Засега властта е заела любимата поза на българските управници пред (геополитическите) бури – снишаване. Ако обаче не гарантират ритмичния поток на снабдяване с горива, докато чакат решението на Вашингтон, ветровете може и да ги съборят.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/pitchingut-na-boyko-borisov/

На обяда през април с Доналд Тръмп-младши Бойко Борисов не хапнал и залък, дори салата – не от страх, че руколата може да е отровна като при оръжейния търговец Емилиян Гебрев, а защото е питчвал. Да презентираш идея, докато „журито“ обядва и преводачът се бори със словореда, е трудна задача. Но Борисов, както знаем, не се плаши от сцена – липсата на маниери при него често минава за балкански чар.

За този „питчинг“ на стратегически енергийни активи, част от националната сигурност, се разбра едва шест месеца по-късно благодарение на Wall Street Journal. През това време лидерът на ГЕРБ мълчеше. Ако не бяха източниците на изданието, които описват как приятел от колежа на Тръмп-младши капитализира връзките си, никой нямаше да узнае какви ги е вършил Борисов. А той всъщност е предлагал на Тръмп-баща чрез Тръмп-син продължението на „Турски поток“ през България, построено като „разширение на газопреносната мрежа“, и хъб „Балкан“, а към даровете за „владетеля“ васално е добавил и рафинерията на „Лукойл“ в Бургас. 

Потокът приключва

След обяда с Тръмп-младши през април Борисов обясни, че нямало как да каже подробности без съгласието на другата страна, а един от депутатите на ГЕРБ – Любен Дилов-син, неумело се опита да замаже, че няма информация (можело да са си говорили за футбол). Днес от ГЕРБ бранят водача с „търсил е инвеститори“. 

„Какво национално предателство е да търсиш инвеститори в българската газопреносна мрежа?“, запита реторично народният представител от ГЕРБ Христо Гаджев, без да засяга темата за санкциите по „Магнитски“.

На пръв поглед всичко е точно. Бойко Борисов е загрижен стопанин за създадените национални блага. В неговия трети (последен) мандат в угода на Русия беше построен „Турски поток“ през България, беше създаден хъб „Балкан“ и „Лукойл“ утвърди господстващото си положение на пазара на горива на едро, като продължи да не плаща корпоративни данъци. Тръбата – единствената, която в момента пренася руски газ за Централна Европа, неслучайно беше представена като разширение на газопреносната мрежа на „Булгартрансгаз“. Целта беше да се избегнат европейски санкции и проверки за държавна помощ.

В „Турски поток“, който Борисов и сие упорито наричат „Балкански“, бяха вложени близо 3 млрд. лв. (за строителство, отчуждаване на имоти и др.) срещу изплащане от транзитни такси за резервиран капацитет за пренос на газ. Таксите обаче са договорени при ниска норма на печалба, така че „Булгартрансгаз“ ще може да изплати инвестицията след поне 15–17 години, и то при пълен капацитет.

В отговор на въпрос от депутата в 46-тото Народно събрание Мартин Димитров служебният министър на енергетиката към юли 2021 г. Андрей Живков казва, че България е вложила в изграждането на „Балкански поток“ 2 540 661 575,67 лв. без ДДС. Изтеглен е заем на обща стойност 535 500 000 евро от общо 10 банки. Очакваните приходи за 2021 г. са в размер на 215 085 лв., а за 2022 г. – 382 282 лв. Най-оптимистичният сценарий за възвращаемост на инвестицията е над 15 години.

Българските данъкоплатци поеха рисковете, а основният ползвател на тръбата – „Газпром“, се възползва от нея, без да инвестира пряко и без да носи финансова отговорност. А капацитетът, резервиран почти стопроцентово от „Газпром“ на вход – изход, при това дългосрочно, няма да бъде запълнен. След войната в Украйна и санкциите срещу Русия потокът от газ намаля, а вече е ясно, че до две години Европа ще приключи с руския газ. 

Освен ЕС, и Съединените щати наложиха санкции срещу финансирането на войната в Украйна с пари от руски енергийни компании и поради тази причина петролната компания на Сърбия НИС (NIS – Naftna industrija Srbije), чийто най-голям акционер е руската „Газпром нефт“, попадна в списъка на американските санкции. А бензиностанциите на „Газпром“ в България купи бившият депутат от ГЕРБ и бивш собственик на „Юнион Ивкони“ Ивайло Константинов.

Премиерът Росен Желязков обяви българската позиция, че до 2026 г. България ще прекрати договорите за ползване или транзит на руски природен газ, а до 2028 г. руският газ ще бъде окончателно изключен от българския енергиен пазар.

Дори и последният останал голям клиент на „Газпром“ в Европа – Унгария, също ще замести руския газ.

Това ще бъде най-дългосрочният ни договор за закупуване на газ от Запада. Унгария винаги е полагала сериозни усилия за диверсификация и колкото повече газ купуваме от повече маршрути, толкова по-добре.
Петер Сиярто, министър на външните работи на Унгария

Борисов е наясно. 

В рамките на две-три години това ще приключи – с руския газ. Тогава тази, най-голямата на Балканския полуостров инсталация трябва да остане под земята или да се направи да работи.

Лидерът на ГЕРБ не спира да повтаря фалшивата новина за някакви митични 700–800–900 млн. лв., които от 2023 г. нарича ту „приходи, които влизат в джобовете на всички ни годишно“, ту „печалба“ от „Турски/Балкански поток“. Данните непрекъснато го опровергават, но въпреки това Борисов не спира да повтаря и да вдига сумите. За две години и три месеца – до март 2024 г., приходите от тръбата са 1,308 млрд. лв. Какви са приходите след това, няма информация.

Ние трябва да намерим инвеститори не само в газопреносна система, за да можем да снабдяваме Европа. Аз го промотирам на всички, защо да не го промотирам? Баща му ми разреши да го направя и не позволи – президентът Доналд Тръмп – България да бъде обиколена, да мине през Гърция, Турция, Италия. И аз му казах: „Ето това сме направили, вече работи, вече дава по 900 милиона на година печалба“,

казва Бойко Борисов в „импровизирано“ интервю за Бареков.

Какво ще се случи след 2027–2028 г., е от съществено значение за „Булгартрансгаз“, тъй като кредитите трябва да се изплащат. Ако руските доставки намалеят или спрат, а по тръбата не тече газ, провалът е пълен. А и „Булгаргаз“ е в изключително тежко финансово състояние – и заради неизгодния и вреден договор с турската компания „Боташ“, дело на служебно правителство на президента, и заради огромния дълг на столичната „Топлофикация“. По контракта с „Боташ“ дружеството е задължено да плаща близо 500 000 долара за капацитет в пълен обем, независимо дали го използва, а към края на 2024 г. столичното парно дължи на Българския енергиен холдинг и на „Булгаргаз“ над 1,66 млрд. лв. 

„Американски поток“?

Загрижеността на Борисов щеше да е съвсем уместна, ако не беше спомената темата за санкциите по „Магнитски“. Това прави от деловия обяд quid pro quo (услуга за услуга), при това едната е платена с парите на българските данъкоплатци, а другата – с парите на американските. 

В обясненията си по темата за отпадане на санкциите по „Магнитски“ за негови „близки съюзници“, по определението на Wall Street Journal, Борисов шикалкави в типичния си стил. В интервюто, дадено пред удобно появилия се пред къщата му Николай Бареков, призна, че е говорил за газопровода и за санкциите по „Магнитски“, но само по отношение на бившия му финансов министър Владислав Горанов.

По-късно в парламента смени плочата със споделянето на лични истории. За Делян Пеевски, санкциониран от САЩ и Великобритания за корупция по Глобалния закон „Магнитски“, изобщо не е ставало дума – ако някой реши да вярва на Борисов. Нямал в контекста на какво да сложи името му. Под израза „близки съюзници“ мнозина биха разпознали само и единствено Пеевски. Останалите санкционирани по „Магнитски“ българи трудно могат да бъдат наречени „съюзници“. Васил Божков? Илко Желязков? 

Интересно е Горанов в какъв контекст е бил поставен.

„Eлдорадото“ за политиците

Българската държавна енергетика е произвела много милионери и почти няма премиер или енергиен министър от най-новата история на България който да не е пробвал родното „Елдорадо“.

Андрей Луканов искаше да уреди руската „Газпром“ с контрола върху газопреносната инфраструктура на България. Георги Първанов се прослави с „Големия шлем“, договорен с Путин – АЕЦ „Белене“, нефтопровода „Бургас–Александруполис“ и газопровода „Южен поток“. Сергей Станишев хвалеше „Южен поток“ чак в Китай, рекламираше го и Борисов – макар че беше в нарушение на изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. (А съвместното дружество, създадено с българската страна, до ден днешен не е закрито, макар проектът да приключи преди повече от десет години. Съответно изпълнителният директор на дружеството Игор Елкин продължава да получава заплащане от „Булгаргаз“.) АЕЦ „Белене“, чието първоначално възраждане България дължи на Симеон Сакскобургготски, продължава да има защитници.

Сега на дневен ред, освен проблема какъв газ ще тече по „Турски поток“ след година-две, е и бъдещият купувач на „Лукойл Нефтохим България“. Дали това ще е стратегически инвеститор, или кандидат, избран от управляващата клика Пеевски – Борисов? Отговорът ще дойде съвсем скоро. Лидерът на ГЕРБ твърди, че не е говорил за рафинерията на срещата с „детето на приятел“, както беше нарекъл Доналд Тръмп-младши. Но с гласовете на ГЕРБ–СДС, ДПС – Ново начало, БСП и ИТН беше гласувана на първо четене законодателна промяна, според която от българското контраразузнаване (ДАНС) ще зависи дали ще одобри, или ще отхвърли избрания от частната руска компания бъдещ собственик. Някой копае в Елдорадото…

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/yadrenata-dilema-na-iran-kum-sdelka-ili-kum-nova-voyna/

Голяма част от анализите за региона на Близкия изток приемат за отправна точка на хипотезите си съществуващата дилема за сигурност между Държавата Израел и Ислямска република Иран заедно със съвременните тенденции във външната политика на САЩ. Въпреки предимствата си този подход крие един голям риск – ролята на Иран в региона далеч не се свежда до познатото ни уравнение в учебниците – когато една страна напада, другата се отбранява. Това е доста наивна представа за политическите реалности в Близкия изток, която не ни позволява правилно да оценим какви рискове крият иранските ядрени амбиции и защо ядрената програма на страната има глобални измерения. В този анализ ще се постараем да хвърлим светлина върху скритите аспекти на ядрената дилема на Иран и да отговорим на въпроса дали мечтаната ядрена сделка е постижима геополитическа реалност.

Стратегическата култура на Иран и ядрените ѝ амбиции

Първото уточнение, което е необходимо да направим, е, че политическата формула на властта в днешен Иран няма нищо общо с хилядолетната му култура, която е дори по-древна от китайската. Неин първи стълб са зороастрийските вярвания, които пресъздават религиозната представа за дуализъм между добро и зло, чиято вечна битка е белязана от есхатологичната визия за края на света.

Вторият стълб е шиитският ислям, който се превръща в доминираща формула на властта по време на Сефевидската династия, след близо десет века ислямизация на региона. По този начин зороастрийската и шиитската традиция успяват да влязат във взаимодействие, което прави исляма в Иран много по-различен дори от исляма при шиитите, тъй като той инкорпорира в себе си някои древни вярвания на персите, включително редица молитви, преведени по времето на Сефевидите от шиитското духовенство. Тази стратегическа амалгама от синкретични религиозни доктрини процъфтява по време на династията Пахлави, която въпреки модернизаторския си дух успешно балансира между запазването на традиционната иранска култура и отварянето си към Запада.

Второто важно уточнение е свързано с научно необоснованото твърдение, че днешен Иран е легитимен наследник на династията Пахлави и Персия.

Това е силно идеологизирана презумпция, която не отговаря на историческата истина. От културно-историческа и политическа гледна точка Ислямска република Иран не може да се счита дори за правоприемник на шиитските империи от времето на Сефевидите по една основна причина: след Ислямската революция от 1979 г. шиитската традицията в страната се пречупва през визията на Рухола Хомейни – вилаят-е факих, която значително модифицира шиитската доктрина, отстоявана от иранските монархии в продължения на столетия. Хомейни „революционизира“ шиитската традиция, връчвайки политическата власт еднолично на духовенството – аятоласите, като отхвърля напълно принципа на секуларизма в политиката.

Трябва да направим уточнението, че класическите интерпретации на исляма не отхвърлят секуларизма или в някои случаи просто предписват правила за поведението на мюсюлманите, живеещи в секуларни и плуралистични общества, с уговорката, че трябва да извършват т.нар. „хиджра“ – религиозна миграция, с която да разпространяват ислямския начин на живот и култура. Понятието датира от времето на Мохамед, който е принуден да избяга (мигрира) от Мека в Медина, след като заговорници се опитват да го убият. 

Наред с това, като оставим настрана и доктриналната сунитска несъвместимост с шиитския клон на исляма, идеите на Хомейни се сблъскват със сериозни критики от влиятелни шиитски учени, като Ал ал-Шишани и Садик ал-Ширази, които дефинират вилаят-е факих като тоталитарна религиозно-политическа доктрина. Тя циментира управлението на един лидер – аятолаха, лишавайки мюсюлманите от справедливото право да го свалят в случай на недоволство.

В този смисъл стремежът на Иран да придобие оръжия за масово унищожение е последната крачка в наследството на Хомейни, което цели да превърне страната в регионален хегемон и в глобална сила. Ако Техеран успее да завърши ядрената си програма, това ще повдигне два сериозни въпроса, които до този момент нямат отговор нито в политическия, нито в научния дебат. 

Първият е какво би се случило, ако тоталитарен режим като иранския придобие ядрен потенциал.

Възможните отговори са много, но най-прагматичният е един: той би бил много по-склонен да го използва, тъй като, за разлика от студения прагматизъм на Пхенян и Москва, политическата формула на властта в Техеран съдържа силен теократичен елемент, което я прави по-малко рационална и от Северна Корея, и от Русия. Да не говорим, че Иран няма да членува в нито един формат за ядрено сдържане, което ще го направи неуправляем дори за Русия.

Вторият е какво би се случило, ако иранските проксита в лицето на „Хизбула“ и на това, което е останало от „Хамас“, се сдобият с ядрен потенциал.

Тази опция не бива да се изключва, тъй като иранските управляващи на няколко пъти казаха каква е истинската им цел – унищожаването на Държавата Израел. Ако тези групировки се сдобият макар и с ограничен ядрен арсенал, тогава всички, които са убедени, че държавите са рационални актьори и няма да използват оръжия за масово унищожение, ще трябва да проверят дали валидността на теорията им може да бъде съотнесена и към трансграничните терористични мрежи.

Кои са сдържащите сили пред Иран в Близкия изток?

На този етап се очертават няколко актьора, които ефективно биха могли да сдържат Техеран. Първият е Израел. Причината е новата отбранителна доктрина на страната, която беше модифицирана в месеците след атаките на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. В своя оригинален вариант израелската отбранителна доктрина „Дахия“ съдържа постановката, че Израел си запазва правото да действа диспропорционално, в случай че бъде нападнат, но с презумпцията, че приоритетно трябва да бъдат поразени властовите и ресурсните центрове на агресора. Тази доктрина доминираше в израелското стратегически мислене в годините след 11 септември 2001 г. и многократно беше критикувана от европейските правителства под предлог, че взема много цивилни жертви. 

Подобна логика обаче е погрешна, тъй като по обхват доктрината е избирателна (може да се приложи или не в зависимост от решението на командването), а ако Европа има НАТО, Израел е сам срещу много противници в Близкия изток. Ето защо през 2024 г. Военното командване на Израел реши да реформира доктрината си, включвайки в нея концепцията за pre-emptive strike (изпреварващ удар): правото на един държавен актьор да нанесе предварителен военен удар върху друг, ако са налице доказателства, че действията на отсрещната страна са заплаха за националната сигурност на нападащата, един вид, „нападам, за да не бъда нападнат“. Тук е мястото да кажем, че това понятие няма общо с друго понятие – preventive war (превантивна война), при което държавите прилагат сила само въз основа на предположения, а не на реални доказателства за неизбежно нападение. 

Първото понятие попада под юрисдикцията на международните отношения като част от правото на всяка суверенна държава да се защитава, а второто е акт на военна агресия. В този смисъл руската военна интервенция срещу Украйна е израз на превантивна война (агресия) с предлога, че действията на Киев са заплаха за националната сигурност на Москва. Израелските удари върху иранската ядрена програма, от друга страна, са предварителен военен удар с цел ликвидирането на реално съществуваща заплаха за националната сигурност на страната. Взети заедно, доктрината „Дахия“ и концепцията за предварителния военен удар на този етап се явяват единствената регионална сдържаща сила пред ядрените амбиции на Иран.

Вторият играч са САЩ, тъй като те разполагат със стратегическите ресурси да унищожат напълно иранската ядрена програма или поне да я забавят с десетилетия.

Както историята често си прави шеги, изборът за това се падна на президент, който дълго време обещаваше на американците, че ще се грижи преди всичко за Америка, а след това за нейните съюзници. Доналд Тръмп се озова в същата роля като Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, чиято съпротива срещу влизането на САЩ в двете световни войни в крайна сметка беше победена от нуждата някой да балансира разрушителните амбиции на агресорите. Вашингтон попадна в тази позиция за пореден път, тъй като обективният баланс на силите в системата на международните отношения го позиционира като единствения държавен актьор, който разполага с военностратегическите, икономическите и културните ресурси да реагира във всяка точка на света. В допълнение, лобито на изолационистите в американската външна политика е изключително малко и влиянието му върху Тръмп е по-скоро периферно. 

Намесата на САЩ в Близкия изток доказа и още нещо – че американският ядрен чадър над съюзниците функционира и че на Вашингтон може да се разчита, ако държавите изпълняват простото условие на бизнесмена Тръмп – да развиват отбранителните си способности солидарно със САЩ и да продължат да купуват американски оръжия.

Последната сдържаща сила пред Иран са останалите арабски държави, и по-точно Кралство Саудитска Арабия.

Арабските държави всъщност са най-големият победител от войната между Израел и Иран, тъй като въпреки критиките към Израел тайната мечта на всеки сунит в региона е да види как шиитската империя се сгромолясва. Затова и нито една сунитска държава не изпрати помощ на Иран. В Рияд ясно си дават сметка, че ако нещо се случи с Израел, те са следващите, тъй като ядреното оръжие ще даде на аятоласите пълна хегемония в Близкия изток. Това е дори по-силна мотивация от разрешаването на палестинския въпрос, защото въпреки отношението си към Израел Саудитска Арабия до този момент не е дала правен статус на палестинските бежанци на своя територия от съображения за националната си сигурност. 

Република Турция, от друга страна, като част от НАТО и бидейки под американския ядрен чадър, си позволява лукса да флиртува с Иран. Това ѝ дава възможност да балансира между САЩ и Иран в позицията си и донякъде е мотив за Вашингтон да пуска покрай ушите си турските критики към Израел. Дали обаче Анкара ще продължи в същия дух при една повторна намеса на САЩ в Близкия изток или ако в близко бъдеще иранските шиитски проксита опитат терористичен атентат на турска територия – предстои да видим.

Какво ни чака оттук нататък?

Най-лесният начин да предвидим какво ни чака оттук нататък, е не чрез напразни идеологически догадки и политически мотивирани лозунги, а на базата на ясни емпирични изчисления. Теорията за войната на Фиърън е ценен източник на модел за бъдещето на региона и мястото на Иран в него. В същността си тази теория е много подходяща за конкретния конфликт, тъй като посочва като причини за всяка война липсата на информация (дезинформацията) и невъзможността да се установи диалог. Това са и двете причини, поради които днес Близкият изток е пред дилемата на затворника, както се нарича на езика на международните отношения. От нея не може да избяга нито един актьор, колкото и силен да е той.

Първият формат, в който може да се реализира политиката на Иран в региона, е конфронтационният.

Това е най-лошият възможен сценарий, тъй като при него дезинформацията, разпространявана от Техеран посредством „Хизбула“ и „Хамас“, ще продължава да се засилва, което ще доведе до липса на всякакъв диалог с Америка и съюзниците ѝ. Резултатите от такъв курс на събитията са ясни: нова война, в която Вашингтон ще се включи активно, за да защити Израел, а европейските държави вероятно ще участват избирателно. 

Позицията на Франция ще е решаваща за Европа в този случай, тъй като само американската и френската армия разполагат със сили, които могат да бъдат разгърнати зад граница в най-кратък период. Такава война вероятно ще доведе до края на режима в Техеран и до окончателното унищожение на иранската ядрена програма. И нека не си правим илюзии, че в един такъв конфликт най-сетне ще видим кои държави ще застанат в лагера на демокрациите начело със САЩ и кои с мълчаливото си съгласие ще споделят симпатиите си към Иран и Русия. Във втория лагер по всяка вероятност ще попаднат традиционните партньори на Москва и Техеран, които са обединени от идеята да детронират глобалното лидерство на Вашингтон, а в първия – онези съюзници и партньори на САЩ, които прозират, че въпреки грешките си демокрациите остават най-добрият източник на сигурност и свобода.

Вторият сценарий не би бил толкова разрушителен за региона, но ще е най-мъчителен за Израел.

При него САЩ и Иран могат да успеят да постигнат формален диалог, който ще доведе до някаква договорка, но Техеран ще продължи с дезинформационната си кампания срещу Израел, която включва финансиране на иранските проксита в региона. Това означава Израел да продължи да бъде подлаган на постоянни нападения от терористичните мрежи в региона, а Иран да отрича, че подкрепя това, с мотива, че спазва договореностите с Вашингтон по ядрената сделка. 

Ако Доналд Тръмп се съгласи с такова статукво в Близкия изток, за да си осигури подкрепата на консервативните републиканци изолационисти, той ще се върне към т.нар. политика на офшорно балансиране. САЩ ще продължат да снабдяват Израел с оръжия и ресурси, намесвайки се директно само ако иранските атаки застрашават пряко американските интереси. Ще станем свидетели на дирижирани битки и добре обмислени „сблъсъци“, което ще уеднакви политиката на Тръмп в региона с тази на Байдън. 

Третият сценарий е промяна на режима в Техеран, при който Иран окончателно ще скъса с тоталитарното си минало, ще възобнови диалога със Запада и ще постави ново начало в отношенията си с Израел.

Това развитие на събитията започва да набира популярност, макар че много анализатори спорят дали падането на режима би довело до връщане към прозападно монархическо управление, или до тиранично управление, каквото последва след американските интервенции в Ирак и Афганистан. 

Прозападното управление е вариант, ако иранците сами детронират аятоласите. Но ако режимът бъде свален насила от Вашингтон, по всяка вероятност ще се стигне до тиранично управление. Това е и основната причина, поради която Доналд Тръмп не желае насилствена промяна на режима в Иран и наложи вето върху планираното ликвидиране на аятолах Хаменей, а израелският президент Исак Херцог ясно заяви, че целта на предварителния военен удар срещу Техеран е бил унищожаването на иранската ядрена програма, а не свалянето на иранския режим. На този етап обаче иранците не показват такива признаци на желание за промяна, а доказателството за репресивната политика на Иран е, че режимът започна масови арести и екзекуции, след като стана ясно, че няма да бъде свален.

И накрая – нека си представим, че Иран просто спира с дезинформацията, без да води диалог, затваря се в себе си и не пречи на никого.

Регионът изглежда фалшиво спокоен, терористичните атаки срещу Израел спират, а Техеран решава да ограничи антиамериканската реторика. Това е сценарият, който си представят много от критиците на САЩ и Израел, а някои от тях призовават Конгреса да гласува импийчмънт на Тръмп заради бомбардировките над иранските ядрени обекти. Доста от тези критици, които преди време критикуваха реализма и Кенет Уолц, задето представя системата на международните отношения като бездушен пъзел, днес запалено цитират статията на Уолц, в която се обяснява защо Иран трябва да има ядрено оръжие. Материалът на този гениален автор, разбира се, отразява съвсем друга геополитическа действителност, а казусът, който бащата на структурния реализъм операционализира, е насочен към тестване на теорията дали разпространението на ядреното оръжие може да направи света по-стабилен в условията на съвсем друг двуполюсен модел, където едно телефонно обаждане от Москва или Вашингтон е достатъчно, за да спре която и да е ядрена програма. 

Днес обаче времената са други. Но да се върнем към розовия сценарий. Той е най-опасният, тъй като един ден Близкият изток ще се събуди на прага на втора Кубинска ракетна криза. В случай че това стане, Иран вече ще разполага с ракети, които могат да достигнат територията на европейските съюзници от НАТО, както и на Русия, Индия, Пакистан, Китай, а в дългосрочен план – и Източното крайбрежие на САЩ. Парадоксално е, че Америка осъзна тази реалност и без да е заплашена в краткосрочен план, се намеси, докато Европа, която е пряко застрашена, не го стори. 

Ако трябва да обобщим, съдбата на иранския ядрен въпрос не е просто политическа прищявка на Израел или пък популистки опит на Доналд Тръмп да докаже военностратегическото превъзходство на САЩ. То е геополитическа реалност, която засяга целия свят и за която изобщо не сме подготвени. А Европа закъснява отново. Фатално.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/kakvo-stava-sus-severna-makedoniya/

България разбуни духовете в Комисията за външни отношения на Европейския парламент на 4 юни и стана причина за отлагането на гласуването на проектодоклада за напредъка на Северна Македония. Български евродепутати и австрийският докладчик Томас Вайц си размениха гневни погледи и нападателни реплики, докато парламентаристи от различни политически групи изразиха възмущението си от целенасочената (българска) кампания срещу Вайц. Докладът все пак беше гласуван 3 седмици по-късно, но българските предложения (засега) отпаднаха от текста.

Как се изготвят докладите за страните кандидатки за членство в ЕС и какво точно причини бурята между София и Скопие в Брюксел? 

Ежегодните доклади на Европейския парламент за напредъка на страните кандидатки за членство в ЕС са политически оценки, които евродепутатите изготвят въз основа на докладите на Европейската комисия. В тях се коментират теми като състоянието на демокрацията и институциите, съдебната система и борбата с корупцията, икономическите и социалните реформи, правата на малцинствата и отношенията със съседните държави. Въпреки че докладите на Парламента не са правно обвързващи, те дават политически сигнал на Европейската комисия и Съвета, както и на самата страна кандидат дали и как ще продължи процесът на присъединяване. 

За да бъде подготвен въпросният доклад, един евродепутат се посочва за докладчик за дадената страна кандидатка, а всяка политическа група избира докладчици в сянка, чиято задача е да участват в обсъжданията на бъдещия текст и да преговарят за постигането на добър компромис. Идеята е да има представители на всички политически групи в обсъждането, за да може да се стигне до максимално широк консенсус. След като тези преговори приключат, всички депутати могат все още да предлагат текстови изменения, които после се гласуват едно по едно веднъж в парламентарната комисия и втори път в пленарната зала. 

Финалната версия на текста, одобрена от мнозинството евродепутати, става официална позиция на Европарламента. Целият процес продължава няколко месеца и е съставен от многобройни закрити работни срещи, посещения в страната кандидатка, обсъждания и дискусии с главна цел да се постигне съгласие, което да обедини най-голямо мнозинство. Ако работата е добре свършена от всички засегнати страни, голяма част от конфликтните въпроси се разрешават още преди текстът да бъде подложен на гласуване или в най-лошия случай по време на самото гласуване чрез предложения за компромисни изменения, които вече са предоговорени и подкрепени от мнозинството евродепутати.

Как се разигра този иначе доста консенсусен сценарий в случая с доклада за напредъка на Северна Македония и кога гърнето се счупи?

Томас Вайц – австрийски евродепутат от Групата на Зелените/Европейски свободен алианс, е посочен за докладчик за Северна Македония през ноември 2024 г. Това е третият му мандат като евродепутат. В настоящия Парламент той е председател на делегацията в Парламентарния комитет по стабилизиране и асоцииране ЕС – Черна гора, а по време на предишните мандати е бил член на същите делегации за ЕС – Албания и ЕС – Босна и Херцеговина и Косово. Именно познанията и опитът му с различни балкански държави са фактор да бъде посочен за докладчик за Северна Македония. 

Докладът му от 7 страници беше определен като балансиран и конструктивен от повечето евродепутати при първото обсъждане на текста в Комисията за външни отношения на 18 март 2025 г. България се споменава само два пъти: във връзка с Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество и в контекста на т.нар. френско предложение, според което Северна Македония трябва да впише българите в преамбюла на конституцията си. След първото изслушване евродепутатите имаха срок от 10 дни да внесат предложения за изменения на текста. Докладът получи огромния брой 313 предложения за промени, сред които почти една трета са на български евродепутати. Българските предложения засягат необходимостта от конституционни промени, спазването на вече договорените ангажименти от страна на Северна Македония и случаите на дискриминация и насилие срещу българи и български организации. Фактът, че тези най-важни за България теми са засегнати едва в предложенията за изменения, а не в първоначалния текст на доклада, сам по себе си е тревожен сигнал. Каква е ролята на българските евродепутати в този процес?

Българските докладчици в сянка

За да бъдат докладчици в сянка и да участват в изготвянето на доклада, евродепутатите трябва да бъдат членове или зам.-членове на съответната парламентарна комисия. В случая това е Комисията за външни отношения и в нея членуват петима български евродепутати: Андрей Ковачев (ГЕРБ, ЕНП), Станислав Стоянов („Възраждане“, ЕСН), Илхан Кючюк (ДПС, „Обнови Европа“), Ивайло Вълчев (ИТН, ЕКР) и Петър Волгин („Възраждане“, ЕСН). За доклада за Северна Македония и Вълчев, и Стоянов са докладчици в сянка. Тоест те са били поканени на всички вътрешни работни срещи на докладчиците. Това е първото място, на което могат да изразят българската позиция и да преговарят за българските национални интереси. Останалите български евродепутати също имат възможност да го направят чрез срещи със съответния докладчик в сянка от своята политическа група, който ще участва в преговорите. Така може да се даде гласност на единна българска позиция, която да отекне на всички нива. 

Такава единна българска позиция отекна, но предизвиквайки скандал, когато всички 17 български евродепутати изпратиха писмо, уличаващо докладчика Вайц в изтичане на информация и липса на безпристрастност. 

Тези подозрения се появиха, след като македонският премиер Християн Мицкоски направи медийни изказвания, от които се разбра, че той познава съдържанието на някои предложения за изменения, преди да са станали публични. Въпросните проблемни изменения, внесени от докладчика Вайц и от други депутати от Европейската народна партия и от Групата на Социалистите и демократите, включват „признаване и зачитане на македонския език и идентичност“. За да добави сол в раната, премиерът Християн Мицкоски каза, че по този начин Европа признава „вековната“ македонска идентичност и македонски език – прилагателно, което не присъства нито в доклада, нито в измененията. 

Минавайки в контраатака, българските евродепутати поискаха да внесат ново изменение за „съвременната“ македонска идентичност и език, но крайният срок за поправки вече беше изтекъл. Междувременно на 30 май българският парламент единодушно прие като извънредна точка в дневния си ред по искане на ИТН решение за напредъка на Северна Македония в процеса на присъединяване към ЕС, в което се подчертава, че: 

България остава напълно ангажирана с европейския консенсус от юли 2022 г. и призовава властите в Република Северна Македония (РСМ) също да изпълняват стриктно поетите от тях договорености. 

Решението беше наложено от лошото предчувствие, че македонската страна ще се опита да заобиколи поетите по-рано ангажименти към България и да наложи своята гледна точка на европейската сцена. 

След изпратеното от българските евродепутати писмо, в което се съобщава за нередности по изготвянето на доклада, и сигналите, подадени към председателя на Европарламента Роберта Мецола, гласуването на доклада в Комисията за външни отношения беше отложено за 24 юни, а в пленарната зала – за юли.

От българска страна обвиниха докладчика, че поддържа прекалено близки отношения с властите в държавата, която оценява, и че изпълнява нейните инструкции. Вайц пък се оплака, че телефонният му номер е бил публикуван в социалните мрежи в профилите на български крайнодесни групи и е получил множество заплахи и закани.

В публичния регистър на Европарламента Вайц, както и докладчиците в сянка са длъжни да регистрират всички външни срещи, свързани с доклада. От списъка се вижда, че Вайц се е срещал с много македонски институции и организации, както и с изследователи от Съвместната комисия за България и Северна Македония и с дипломати от Постоянното представителство на България към ЕС. Българските докладчици в сянка, от друга страна, нямат нито една регистрирана среща. В отговор на коментара на Вайц по този въпрос Вълчев каза, че няма какво да регистрира, защото той не провежда срещи с лобисти. Срещите на Вайц с представители на македонската страна не нарушават правилника на Европейския парламент, тъй като са част от работата му по доклада за Северна Македония. Лобизмът присъства в работната среда в Европейския парламент и срещите с държавни представители и организации, записани в Регистъра за прозрачност на европейските институции, са част от ежедневието на евродепутатите.

Въпросът, който можем да си зададем, ако допуснем, че докладчикът наистина е бил едностранно повлиян от македонските си партньори, е

как една страна кандидатка успява да бъде по-видима, влиятелна и гласовита от страна членка като България, която разполага с много повече механизми за влияние, участие и защита на гледната си точка само поради простия факт, че вече членува в Европейския съюз? 

Положени ли са били необходимите усилия от страна на българските евродепутати и българските организации в България и в Северна Македония, така че тяхната гледна точка също да бъде чута, обяснена, разбрана и застъпена? Не бихме ли постигнали по-добри резултати, ако вместо нападателна и негативна кампания в последния момент, каквато изглеждаше българската реакция в европейското (и македонското) публично пространство, бяхме провели навременна, градивна и обяснителна комуникационна кампания, с която да защитим позициите си на европейската сцена? 

Това може да бъде направено по много и различни начини в Европейския парламент – чрез активно участие в работните срещи на докладчиците в сянка и лобиране във всяка политическа група, но също и чрез организиране на конференции, публични дискусии и културни събития, чрез неформални срещи и търсене на пресечни точки и общи интереси по въпроса с други държави… Важно е и как се представят проблемите спрямо публиката, на която се говори. Както подчертава журналистът Бойко Василев в лекцията си „София, Скопие и Брюксел в лодката, като не се забравя и Белград“ в Македонския научен институт в София на 12 юни, различните европейски публики са склонни да разбират различни наративи. 

Според Василев германците разбират разкази за нарушени човешки права, докато французите и испанците разбират разкази за история. По принцип историческите теми невинаги са добре посрещнати в европейски контекст заради разминаванията в интерпретациите, за разлика от проблемите с човешките права и правата на малцинствата, които се вземат под внимание и получават необходимото сериозно отношение. С други думи, ако историческата призма на отношенията между България и Северна Македония е трудна за предаване в политически контекст, то темата за правата на българите в Северна Македония днес е подходяща и съвсем европейска тема, която би могла да спечели подкрепата на различни евродепутати и политически групи, ако се представи по подходящ начин. Да адаптираш разказа си спрямо публиката и контекста, в който го представяш, е от ключово значение, за да бъдеш чут и разбран. Това са усилия, които се полагат в дългосрочен план и изискват координация, инвестиции и визия за бъдещето. 

Заслужава да се отбележи, че българските евродепутати в Брюксел, както и народните представители в София успяха да застанат единодушно зад позицията си по отношение на Северна Македония, което рядко се случва по който и да било друг въпрос. 

Остава сега и да намерят подходящия тон и подобаващия начин своевременно да изразят позициите си на европейско ниво. Един от тези начини е да се спечели навреме подкрепата на големите политически групи. Именно този далеч по-удачен подход беше приложен на 24 юни при повторното гласуване на доклада в Комисията за външни отношения. В началото на събранието групите на Европейската народна партия, Социалистите и демократите, „Обнови Европа“ и Зелените предложиха устна поправка, предвиждаща преди думите „македонски език и идентичност“ да се добави „съвременен“. Това по същество е българска поправка, съвпадаща с българските национални интереси, но координирана предварително с останалите евродепутати, така че да събере максимално широка подкрепа и да бъде внесена не на национално или индивидуално, а на политическо ниво. Такава подготовка очевидно липсваше в месеците, през които докладът се е изготвял. 

Въпреки правилния подход, приложен в последния момент, въпросната устна поправка в крайна сметка не беше подложена на гласуване, тъй като шестима евродепутати от Групата на „Патриоти за Европа“ (половината от които от унгарската партия на Виктор Орбан) се обявиха против внасянето ѝ. Това не е първият опит на Унгария да се намеси в отношенията между България и Северна Македония, за да засили позициите на националистическото правителство в Скопие, в чието лице вижда свой верен съюзник. 

Изходът не е фатален, тъй като докладът отново ще бъде гласуван в пленарната зала и тогава поправката ще бъде внесена писмено и вероятно приета, тъй като четирите политически групи, които я внесоха днес, ще разполагат с мнозинство. Освен ако Северна Македония не измисли друг неочакван ход, който отново да завари София неподготвена като след първи паднал сняг – всяка зима знаем, че ще дойде, и все сме изненадани! 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ukrayna-balkanite-i-geopolitikata-na-noviya-svetoven-red/

На 11 юни в украинския град Одеса се проведе четвъртата среща на високо ниво от форума „Украйна – Югоизточна Европа“. Предишните издания на формата – в Дубровник, Тирана и Атина – очертаха визията за регионално сътрудничество в контекста на войната. В дни на изключително тежки руски терористични удари над цяла Украйна президентът Володимир Зеленски избра именно Одеса за домакин на регионалната среща на върха – един от фронтовите градове на страната, портата на Украйна към Балканския полуостров и заради това място с голяма символика.

На форума Украйна беше домакин на президенти, премиери, външни министри и парламентарни лидери на десет държави от Югоизточна Европа – България, Молдова, Черна гора, Румъния, Сърбия, Хърватия, Гърция, Албания, Северна Македония и Словения. В очакване на нова ера на световна икономическа несигурност и в контекста на увеличаващите се по брой и интензивност военни конфликти срещата в Одеса показа, че Югоизточна Европа не просто споделя географска близост с Украйна. Заради тази близост регионът ще трябва активно да участва в оформянето на бъдещия политически и отбранителен ред на целия континент пред лицето на засилващата се руска агресия и глобална нестабилност.

На Балканите най-близките украински съюзници са в Букурещ и Кишинев

Румъния и Молдова се утвърждават като ядрото на твърдия проукраински фронт в Югоизточна Европа. В рамките на срещата в Одеса двете държави заявиха солидарност с Киев и очертаха геополитическа ос, която става все по-важна за сигурността в Черноморския регион. Тази роля на най-близки регионални съюзници на Украйна бе категорично защитена от лидерите им – новоизбрания румънски президент Никушор Дан, за когото това бе първо международно посещение, и молдовската президентка Мая Санду, утвърдила се като един от най-ясните гласове срещу руската хибридна агресия. Президентът Зеленски директно предупреди, че руските военни планове включват овладяване на Одеса с последваща експанзия към Молдова и Румъния, подчертавайки нуждата от дългосрочни гаранции за сигурността на региона.

Мая Санду сигнализира, че Кремъл води интензивна хибридна кампания с цел подриване на демократичния процес преди парламентарните избори в Молдова тази есен:

Молдова знае точно какво е хибридна война, и е готова да сподели своя опит. Страната е изправена пред едни от най-важните си избори. Русия иска да види как Молдова се отдръпва от Украйна. По-важното е, че иска да използва Молдова срещу Украйна и ЕС.

Румъния – вече ключов логистичен център за военна и хуманитарна помощ към Украйна, както и за украинския износ по земя, зае още по-категорична позиция. Новоизбраният президент Никушор Дан, който победи на изборите, след като първоначално провелият се вот бе анулиран заради руска намеса, заяви: 

Русия разбира само езика на силата. Трябва да помогнем на Украйна да преговаря от позиция на надмощие.

Той остро осъди блокирането на всяка мирна инициатива от страна на Москва.

За румънско-молдовския блок „Одеса 2025“ се превърна в сцена на нова стратегическа заявка – че в Югоизточна Европа съществуват държави, които не просто подкрепят Украйна, но и разбират, че собствената им сигурност е неразривно свързана със сигурността на държавата жертва на руска агресия от 2014 г. насам.

Сърбия на Вучич между Брюксел, Киев и Москва

Голямата новина от срещата в Одеса беше присъствието на сръбския президент Александър Вучич, поставен под огромен натиск у дома заради нестихващите в цяла Сърбия масови протести срещу корупцията. С мотив, че не може да застане срещу собствената си политика и интересите на страната, той единствен не подписа общата декларация на срещата, която призовава за засилване на санкциите срещу Русия, настоява за пълно изтегляне на руските войски от украинска територия и за възстановяване на украинските граници като условие за траен мир.

Декларацията също така подкрепя европейската интеграция на Украйна и региона и повтаря нуждата от международно сътрудничество за възстановяване на страната с участието на финансови институции, частния сектор и местните общности. Отказът от включване в общата позиция не попречи на Вучич да предложи сръбско участие във възстановяването на някои украински градове и региони след края на войната – инициатива, приветствана от Володимир Зеленски като реален израз на солидарност.

Посещението на Вучич в Москва през май 2025 г. предизвика критики от Европейския съюз – показната близост с Владимир Путин усложнява процеса на присъединяване на Сърбия към ЕС. Този двоен подход и маневриране между Москва и Брюксел илюстрират сложната и нестабилна позиция на Сърбия във външната политика. В същото време те подчертават и ключовата роля на страната в регионалната динамика, а участието във форума в Одеса е поредното доказателство, че Вучич се стреми да извлече ползи от всяка възможна посока в тази регионална битка за влияние. Заради връзките си с Украйна обаче Вучич рискува да разгневи традиционните си партньори в Кремъл.

Ден след като Москва обвини Белград, че доставя оръжие на Украйна през трети страни, петима души бяха ранени вследствие на експлозия във военния завод „Крушик“ в сръбския град Валево. Заводът беше сред посочените в руския доклад като източник на боеприпаси за украинската армия. Случаят напомня добре установен руски почерк. През последното десетилетие руското военно разузнаване (ГРУ) беше замесено в редица саботажи във военни обекти из Европа, включително в поредица от взривове в български оръжейни складове, и в отравянето на оръжейния търговец Емилиян Гебрев. През 2014 г. Чехия официално обвини руски агенти за експлозия в склад във Върбетице. Такива саботажи са част от хибридната агресия на Москва, която цели дестабилизация и сплашване на партньори, оказващи подкрепа на Украйна.

Българският национален интерес срещу путинизацията

Разкъсвана от вътрешна политическа дестабилизация, която бива подхранвана от руски агенти на влияние и дезинформационни кампании, България продължава да не разбира националния си интерес и да се движи по ръба на ангажираността си с Украйна. С малки изключения, реториката е скромна и колеблива, а реалните действия са, меко казано, предпазливи и почти винаги следват общите европейски позиции. По време на посещението си в Одеса премиерът Росен Желязков заяви, че България е готова да се включи активно във възстановяването на Украйна – особено в сферата на енергетиката, транспорта и инфраструктурата.

Той подчерта и стратегическото значение на бъдещия коридор „Александруполис – Одеса“ – транспортна и енергийна артерия, която трябва да свърже Егейско и Черно море, заобикаляйки евентуална руска блокада на Одеса и утвърждавайки ролята на България като регионален логистичен възел. Макар пълната реализация на тази свързаност да изисква време, поне по една от ключовите оси вече се вижда движение: българо-гръцкият проект Sea2Sea („Море до море“), който включва жп и терминални подобрения по оста Александруполис – Бургас – Варна – Русе, е с напреднало техническо планиране и очакван завършек около 2027–2028 г. според официални оценки. 

Нерешителността на България личи и по темата за морската сигурност. София участва в тристранната инициатива с Румъния и Турция за разминиране в Черно море, пряко свързана с безопасността на украинските търговски маршрути. Операциите са факт, но официална координация с Киев липсва. Какво пречи – технически ограничения или страх от руската реакция? Това е още по-неразбираемо на фона на факта, че Украйна вече нанесе сериозен удар върху руската доминация в Черно море: с морски дронове и ракети „Нептун“ бяха потопени ключови кораби от флота на Москва, а зърнените коридори бяха възстановени. Украинската победа на морския фронт е стратегическа, а бавната и неуверена реакция на България само засилва усещането, че страната ни остава пасивен наблюдател в битка, от чийто изход зависи собствената ѝ сигурност и бъдещето на целия регион.

Отговорът вероятно се крие в сблъсъка между българските институции и в нежеланието на управляващите партии да спазват закона по отношение на руските агенти в парламента. Докато правителството говори за евроинтеграция и солидарност с Украйна, президентът Радев нарича защитата срещу руската агресия „обречена кауза“ и твърди, че Киев „настоява“ да води война. Това подозрително напомня на геополитическия курс, предлаган от Москва още през 90-те. Както отбелязва Илиян Василев в свой анализ, позицията на Радев не е просто алтернатива, а откровено подкопава европейската траектория на България и би я върнала в зоната на стратегическа несигурност, уязвима за външни атаки.

Същевременно България е подложена на системна информационна агресия. Докладът на ДАНС от 2024 г. определя Русия като основен източник на хибридни заплахи. А според изследване от 2023 г. страната ни е най-уязвимата на дезинформация в цяла Европа. Вместо това да стане повод за партньорство с Украйна в областта на киберотбраната и противодействието на дезинформацията, темата остава извън дневния ред на българските власти.

Анализатори отдавна сочат, че България има потенциал да бъде енергиен и логистичен възел. През 2025 г. обаче българското правителство внезапно се отказа от сделката за продажба на ядрените реактори от АЕЦ „Белене“ на Украйна – решение, обявено от вицепремиера Атанас Зафиров и потвърдено от енергийния министър Владимир Малинов. Така страната ни се отказа от възможността не само да подкрепи украинската енергийна независимост, но и да утвърди себе си като значим играч в енергийната геополитика на региона. Отказът от сделката подкопава потенциала на България да използва ядрените си активи в полза на дългосрочна международна роля и засилване на двустранните отношения с Киев. Вместо лидерство решението излъчва политически зависимости от Москва, страх и колебание в ключов момент на пренареждане на регионалната геополитика.

„Одеса 2025“ като възможност и предупреждение

Срещата в Одеса очерта визията на нова геополитическа архитектура в Югоизточна Европа. Нещо повече, постави страните от региона пред ясен избор – между проактивно участие в изграждането на обща рамка за сигурност, устойчивост и интеграция, от една страна, и пасивност, зад която стои не стратегическа предпазливост, а продължаваща политическа сервилност към Москва, от друга.

В този контекст България разполага с реален потенциал да се утвърди като ключов регионален фактор – в енергетиката, логистиката, отбраната и инфраструктурната свързаност. За целта обаче е необходимо управляващите в София най-сетне да поставят националния интерес над вътрешнопартийните сметки и зависимостите от Кремъл, които теглят страната назад – към блатото на бездействието и геополитическата безтегловност. В момент на засилваща се глобална нестабилност и противопоставяне между големите сили, отказът от участие е също толкова съдбоносен избор, колкото и активната позиция.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/iskame-si-evroto/

Една от най-поразителни черти на българската политическа действителност е начинът, по който определени групи в обществото изразяват недоволството си. В много европейски страни позицията на една група по интереси се формира след доста четене, информираност и съвместна работа, докато у нас процесите на когнитивни възприятия по отношение на един или друг проблем в обществото често вкарват българските граждани в капана на дезинформацията.

Дебатът – ако изобщо може да го наречем така – около присъединяването на България към еврозоната е болезнено белязан от тази действителност, която се дължи на два фактора: неспособността на политическия елит да сподели с избирателите си предимствата и недостатъците от приемането на общата европейска валута и силната вълна от дезинформация, представяща еврото като събирателен образ на всичко лошо, което очаква България. 

Казано с други думи, кампанията срещу еврото не е толкова успешна, колкото е слаба информираността на хората какво ни очаква в еврозоната. Ето защо в тази статия ще се постараем да анализираме кои са политическите ефекти от присъединяването на България към еврозоната, като ще се убедим, че те далеч надхвърлят като ползи и изгоди икономическите.

Защо ни е еврозоната? Да не би датчани и поляци да са по-глупави от нас!?

Едва ли противниците на единната европейска валута си дават сметка, че основната причина за приемането на еврото всъщност се крие в историята и спецификата на Прехода. Краят на социализма през 1989 г. отвори вратата за частната собственост и пазарната инициатива – двете характеристики на капитализма, които в политическо и социално отношение далеч надхвърлят легендарната предвидимост и спокойствие на „развитото“ социалистическо общество. 

В рамките на няколко години българите, които останаха или се завърнаха в страната след промените, се опитаха да се позиционират трайно в тази нова система, която даваше на мнозина надежди за по-добро бъдеще. Оптимизмът рухна, когато България преживя най-сериозната икономическа криза след края на Втората световна война, останала в историята ни като печално известната Виденова зима. По-дълбоки като психологическо отражение от това злощастно събитие са единствено годините на сеч и гибел, сполетели страната ни по време на Междусъюзническата и двете световни войни.

Казано накратко, през януари 1997 г. българската икономика рухна безславно, а левът беше поставен на животоподдържащи системи в условията на валутен борд. Тези години бяха най-унизителните в историята на българската валута, която дори през социализма се ползва със златно покритие и е фиксирана стабилно към курса на щатския долар. Щетите, нанесени върху валутата ни, бяха особено дълбоки и поради факта, че тя никога повече нямаше да успее да се възстанови от девалвацията, а трябваше раболепно да следва курса на марката, за да може парите да възстановят покупателната си способност, а икономиката да бъде изградена отново. 

В дните, когато Германия извърши символично погребение на марката и я замени с еврото, стана ясно, че България се превръща в прецедент, тъй като нейната полуфункционираща валута на практика е вързана за курса на друга несъществуваща валута.

След тази кратка историческа ретроспекция е редно да си дадем сметка, че причината, поради която България стигна дотук, е икономическото фиаско от 1997 г. Приемането на еврото на практика ще завърши започнатото от валутния борд. Ако все пак се опитаме да пресъздадем една алтернативна историческа реалност, в която Виденовата зима отсъства, то тогава левът би успял да запази фиксиран курс към долара и днес успешно да се вмести в датския, полския или пък румънския сценарий. Но тъй като в историята няма „ако“, дилемата пред нашата страна е тази: да избере лева – валута с фиктивна покупателна стойност, която ще девалвира все повече с времето, или да избере еврото, чието златно покритие му гарантира позицията на втората най-силна валута в света.

Политическите ефекти от приемането на еврото

Първият и най-важен политически ефект засяга трайното и категорично позициониране на България като европейска държава в глобалния икономически ред. Понятието „глобален икономически ред“ е особено важно за осмислянето на предимствата на еврозоната, тъй като този ред на практика е едно неголямо семейство, в което съжителстват няколко резервни валути. С най-голям дял от тях са щатският долар и еврото, а с периферен – японската йена, китайският юан и британският паунд – остатък от колониалното минало на Британия. Еврото на практика е по-силно и от азиатските валути, и от паунда, като единствено доларът е в състояние да го конкурира. Негативните ефекти от тази конкуренция често се тушират от стабилните отношения между икономиките на САЩ и Европа, които очевидно ще надживеят сегашните турбуленции. 

Важно е да поясним, че когато имаш резервна валута, която е закрепена за стойността на златото, можеш да печаташ пари. Колкото поискаш. Чудили ли сте се как Америка винаги намира пари да воюва и да отстоява интересите си по света? Защото валутата ѝ е най-силната в света и хазната може да печата неограничено количество долари, които редовно да инжектира в американската военна машина и икономика. 

Същата логика е приложима и за еврото – винаги когато страна членка е заплашена от икономическа криза, Европейската централна банка във Франкфурт е в състояние да печата валута. В тези условия политическата стабилност и увереност на България ще се засилят, защото противниците на еврото няма да могат да легитимират твърденията си, че сме позорният длъжник на Международния валутен фонд и Световната банка, чиито заеми ще плащат идните поколения българи. България ще се сдобие с паричен и икономически суверенитет, а не с псевдовалутен васалитет.

Вторият политически ефект е отражението, което присъединяването ни към еврозоната ще окаже върху корупцията и сивия сектор. Те ще продължат да съществуват, тъй като няма развита демокрация, която да е напълно имунизирана против ефектите от корупцията, противно на претенциите на автокрациите и тоталитарните режими, които са най-яркият съвременен символ на самата корупция. Но общественият статут на корупцията и на сивия сектор, както и нивото на съществуването им ще се променят. Ефектите им няма да са толкова осезаеми за гражданите, а упражняването на корупционни практики ще е привилегия на политическите елити и кръговете около тях, която ще приема далеч по-изтънчени форми. 

Казано иначе, корупцията у нас вече няма да е балканска, а европейскa, коeто ще даде лице и мандат на България да претендира за развита демократична държава, чиито корупционни практики следват европейските стандарти и санкцията на Франкфурт. И ако за прозападните кръгове у нас това е добре дошло, то за онези, които искат България да остане извън европейското семейство, подобна крачка ще е крайно делегитимираща, тъй като няма да могат да вземат пари директно от руските си спонсори.

Третият политически ефект се отнася до скъсването на зависимостта с евразийското икономическо пространство. България ще стане част от онова глобално икономическо пространство, което смели мъже като Хенри Моргентау-младши, Хари Декстър Уайт, Густав Щреземан и Жак Делор разчертават за бъдните поколения. Всъщност една от причините, поради които еврото е толкова недолюбвано, е, че компактни маси в българското общество не желаят да се разделят със спомените от социализма, но в същото време отказват да признаят факта, че ниските стойности на пенсионното осигуряване се дължат на инфлацията, която посече българската икономика през 1997 г.

По същия начин стои въпросът с онези групи, които гледат на европейския капитализъм като на нещо страшно и враждебно, без да си дават сметка, че на фона на англосаксонския той гарантира развитието на средна класа. Такива проблеми са плод на сериозна дезинформация в българското общество, която цели да го убеди, че единната европейска валута ще направи от България колония.

Ако трябва да обобщим, присъединяването на България към еврозоната не просто ще допринесе страната ни да придобие паричен суверенитет и по-значима роля в глобалната икономика, но и трайно да се позиционира като част от Европа.

В тези условия еврото ще спомогне за затваряне на ножицата между много богати и много бедни и при последователна и градивна икономическа политика ще насърчи формирането на европейска средна класа. 

Неудобната истина е, че приемането на еврото ще наложи и много по-стриктни стандарти и условия за динамиката на труда, което ще изисква от страната да стане доста по-прозрачна при прилагането на националното и европейското законодателство. Това ще изтръгне много противници на еврото от удобната роля на бездействащи критици на НАТО и ЕС, които сглобяват аргументите си с помощта на конспиративни теории, а не на рационални аргументи, и ще даде възможност на реално критичния поглед към функционирането на общността и Алианса да излезе на преден план. Този поглед неведнъж е сблъсквал европейските и американските представители, но в крайна сметка изходът винаги е бил един и същ: от двете страни на океана са осъзнавали, че са като едно семейство, чийто икономически възход е двигателят на световната икономика.

Ами ако не успеем?

Какво би се случило в една паралелна реалност, в която България остава извън еврозоната? Или пък какво би станало, ако липсата на консенсус в политическия дебат у нас доведе до нестабилност, на която Брюксел и Франкфурт няма да погледнат добре?

Ако България не се присъедини към еврозоната, това ще създаде доста благоприятна почва за ръст на антизападните настроения у нас и за изолиране на страната. Това на практика е път обратно към Малтийския консенсус, но тъй като той отдавна не функционира, България може да се окаже в позицията на failed state вътре в Европа. В крайна сметка едно е съществуването на българската икономика, без еврото изобщо да е на дневен ред, друго е тя да функционира в условия, при които приемането на единната европейска валута се е провалило. 

Това ще консолидира антиевропейските кръгове и ще даде възможност за създаването на икономически климат, който да препозиционира България в рамките на евроатлантическото пространство. Нашата страна за пореден път ще се окаже в ролята на мост между Изтока и Запада, а както е известно, през годините тази роля ни е довлякла много проблеми.

Провалът на приемането на единната европейска валута ще даде мандат да бъде поставена под въпрос цялостната геополитическа ориентация на нашата страна.

Това няма да се случи изведнъж и веднага, но ще придобие по-осезаеми форми с наративите, че Европейският съюз няма бъдеще и упадъкът му е неизбежен. 

Тук е мястото да кажем, че никой не знае какво точно е бъдещето и че общността неведнъж е изпадала в трудни моменти. По-старото поколение от европейски политици помни периода на „eвросклероза“ и кризата на европейската валутна змия. Но Европа винаги е намирала начин да оцелее, защото се е реформирала. Тази реформа и днес предстои да бъде много болезнена предвид геополитическите предизвикателства, които стоят пред Стария континент, но рано или късно ще започне. Показателни са плановете на Германия и Франция да разделят общността на концентрични кръгове, които да се ползват в различна степен от облагите, предоставяни от интеграционния процес. Ако България се окаже в някой от външните кръгове – това е неизбежно, ако не се присъединим към еврозоната, – едва ли в бъдещите десетилетия ще ни се удаде да бъдем пълноценен член на Европейския съюз.

В дългосрочен план, ако се провалим с приемането на еврото, твърде е възможно отново да се озовем на входа на тунела, от който се опитваме да излезем вече три десетилетия. Това ще се случи, когато животоподдържащите системи на лева откажат и валутният борд спре да работи. И когато страната изпадне в икономическа криза и спре да обслужва главоломно нарастващия си външен дълг, което рано или късно ще стане, ако навлезем в нова икономическа криза в резултат на глобална рецесия или латентна политическа нестабилност. Мнозина биха определили такова твърдение като заблуда, но малко хора през славното лято на 1994 г. очакваха, че само три години по-късно ще се редят на опашки в банките, за да изтеглят спестяванията си. И всъщност, ако тези събития се повторят, политическата цена, която ще платят гражданите и бъдещите поколения, ще бъде много висока.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/turtsia-mezhdu-sasht-i-izrael-postkemalizum-ili-neoosmanizum/

Голяма част от анализите, посветени на американската външна политика, съвсем адекватно поставят акцент върху отношенията между САЩ и Израел. Геополитическите реалности на нашето време обаче свидетелстват, че тази връзка няма как да бъде схваната в дълбочина, без да бъде изяснено влиянието на Турция върху политиката на двата съюзника. 

Но защо именно Турция, след като Близкият изток изобилства от държави, всяка от които се гордее със своята уникалност и история? Отговорът на този въпрос крие в себе си една историческа реалност, мълчаливо подминавана от актьорите в региона – Турция е наследник на Османската империя, която е източник на ислямското културно наследство, съхранено днес в политическите системи на повечето арабски държави. 

Да, Турция е светска страна, за разлика от османския халифат, но нейните традиции и история далеч надхвърлят традициите на създадените след края на Втората световна война държави в региона на Северна Африка или пък на теократичното кралство на династията Сауд. Същото би могло да се отнася и за Иран, но шиитският ѝ елит демонстративно се отрича от древното наследство на Персия след Ислямската революция. Така Израел остава единствената държава от региона, която може легитимно да претендира, че нейните културни и исторически корени се губят далеч преди тези на Турция. Това е причината, поради която Америка винаги е отчитала и турската позиция като особено важна за баланса на силите в региона. 

В последните години обаче отношенията между Израел и Турция съвсем не са безпроблемни. В този материал ще разгледаме по какъв начин тяхната динамика се отразява върху архитектурата за сигурност в Средиземно море.

Американско-израелският алианс в геополитическия контекст

Едва ли има отношения, които да са обект на по-голяма конспирация от тези между САЩ и Израел. Съществува огромно количество академична и художествена литература, която, използвайки доводи от лобистките закони в Америка, дава наивно тълкувание как двете държави си сътрудничат. Голяма част от аргументите почиват върху едно напълно обективно наблюдение – значима част от американския икономически, политически и културен елит е част от еврейското лоби, но начинът, по който този факт се интерпретира, е подвеждащ, тъй като такива лобита в САЩ има много и неведнъж се е случвало те да влияят успешно върху решенията на американските администрации.

Фактът, че ангажиментът на САЩ към сигурността на Израел е уникален, произтича не от това, че група лобисти дърпат конците на американския президент, а че като най-развитата демокрация в света Америка в пълна степен е посветила усилията си на борбата с най-голямата патология на XX век – антисемитизмът. Това е видимо и днес, когато тази идеология отново е във възход в Европа.

Вторият стълб на съюзническите отношения между двете страни се отнася до пуританското крило в американската външна политика, което вижда в Израел естествен съюзник срещу разрушителната сила на политическия ислям. Доказателство за това е фактът, че Израел днес остава единствената светска държава в Близкия изток, където има законодателно гарантирани права на религиозните общности и където нарушителите на тези права се преследват от закона, независимо какъв е техният произход или вероизповедание.

Това кореспондира с деисткия характер, залегнал дълбоко в американската политическа система, и със схващането, че църквата и държавата трябва да бъдат разделени, тъй като противното би довело до нарушаване на правото на гражданите да упражняват свободно религиозните си убеждения. Политическият ислям, от друга страна, представлява пълно отрицание на тези разбирания, тъй като неговата радикална религиозно-политическа доктрина изповядва възстановяването на халифата и воденето на Свещена война срещу прогнилия Запад и неговите съюзници.

Не по-малко значение има и обективната геополитическа реалност, че няма държава, която да облагодетелства по-добре американските национални интереси от Израел. Ето защо още като сенатор бившият американски президент Джо Байдън възкликва в една от своите речи пред Конгреса: 

Дори и да нямаше Израел, трябваше да го създадем. 

Това изказване на един от най-опитните американски държавници, който посвещава голяма част от политическата си кариера на развитието на американско-израелските отношения, е свидетелство, че Америка има нужда от Израел точно толкова, колкото и Израел има нужда от Америка. Причината е много проста: ако в Европа е възможно създаването на колективна система за сигурност, а в Азия – на консоциативна, то в Близкия изток религиозният профил на региона не го позволява. За арабските държави САЩ винаги ще си останат или необходимият бизнес партньор, от когото да купуват оръжия, или врагът, който се опитва да наложи хегемонията си в Близкия изток. Следователно инвестирането на американската сила в един съюзник остава единственият логичен ход за американските администрации и затова те приоритизират отношенията с Израел пред тези с всички останали играчи в региона.

Турският фактор, НАТО и обещанието на САЩ

Като неутрална във Втората световна война Република Турция може да си позволи лукса да избира страна в Студената война. Присъединяването ѝ към НАТО и западния лагер е отговор на жеста, който администрацията на Труман прави, инжектирайки милиарди в турската икономика. Този акт на Вашингтон оставя дълбока следа в паметта на турците и въпреки нарастващите с времето различия между двете държави турската политика рано или късно влиза в съзвучие с тази на САЩ. 

Следователно членството в НАТО се разглежда от Турция не просто като възможност да запази териториалната си цялост от кюрдския сепаратизъм, но и като гаранция за устойчивото развитие на икономиката ѝ, която е изцяло зависима от американската. Това би могло да се промени, ако Анкара се присъедини към Европейския съюз, но на този етап шансовете изглеждат минимални, тъй като голяма част от страните членки са против такова разширяване. Съвсем отделен е въпросът, че присъединяването на Турция би могло да направи ЕС по-силен и по-многообразен, доказвайки, че тя е дом на общество със споделени ценности и традиции.

Един от най-големите митове в глобалната политика гласи, че Турция търси своето място като полюс в системата на международните отношения и че нейната политическа култура предполага в много по-голяма степен сътрудничество с Изтока, отколкото със Запада. Дори и да има част от турския политически елит, който застъпва такава теза, светският сегмент от турското общество остава водещ по две причини. Първата е, че никой турски гражданин, освен ако не е член на екстремистка ислямистка групировка, не би оспорил публично авторитета на Мустафа Кемал Ататюрк. Да застанеш срещу Бащата на турската нация означава да се изправиш срещу самата Турция, която той е успял да съхрани във войната с Гърция.

Втората причина се корени в историческата реалност, че османското наследство и до днес има дълбоки корени в турското общество, но единствено на културно-битово, а не на политически ниво. Религиозните заигравки на турския политически елит са израз не на ислямизъм, а на национализъм и неоосманизъм. Република Турция остава светска държава и това няма как да се промени, защото гражданите не го искат.

И накрая, Турция държи на отношенията си със САЩ, защото знае, че без тях няма как да защитава адекватно ролята си на част от „ислямския свят“. Да си член на Организацията за ислямско сътрудничество и същевременно част от най-успешният военен съюз в историята – НАТО, е политическо постижение, с което нито една държава в Близкия изток не може да се похвали. Това съвсем естествено превръща Турция в балансьор на ислямската общност от държави – позиция, на която съперничи само петролното лоби начело със Саудитска Арабия. 

Американските администрации винаги са подхождали с разбиране към политическите процеси в Турция, защото те възприемат страната като мост между Изтока и Запада. Тази стратегия се ползва и сега, по време на войната в Украйна, тъй като турските лидери са едни от малкото, които могат да проведат директен телефонен разговор с руския президент. 

Новата геополитическа реалност налага да отчетем и още един факт – Турция ще продължи да бъде важна изходна точка, от която САЩ ще могат да проектират геополитическото си влияние в Европа, Евразия и Близкия изток, и никоя американска администрация не би рискувала страната да се превърне от светска формула в ислямска диктатура дори на цената на ерозия в турската демокрация, каквато наблюдаваме при Ердоган.

Геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция

Като равносметка на казаното дотук следва да отбележим, че макар за САЩ Израел да има по-голям приоритет в геополитически план, отношенията с Анкара имат статут на ангажимент към съюзник от НАТО. 

Но Израел и Турция са съюзници на САЩ и точно затова различията помежду им са толкова опасни. Те могат да породят пропукване в единството на американската система от съюзи, което е крайно нежелателно в сегашните политически условия. Този деликатен баланс все още се крепи благодарение на американския ядрен чадър над натовските съюзници, но поведението на турския политически елит понякога е толкова предизвикателно, че води до открита конфронтация с Вашингтон.

Ако приемем, че САЩ са едната част от това уравнение, то условието на задачата е ясно: ясен ангажимент към член 5 от Вашингтонския договор, съчетано с реалистични гаранции за сигурността на Израел. Според най-новите статистики НАТО отчита, че Турция вече е достигнала разходи в размер на 2% от своя брутен вътрешен продукт за колективната отбрана в Алианса, и поне в момента това я прави потенциален приятел на Тръмп. Също така страната вече на няколко пъти доказа своята роля на посредник в Украйна – безценен принос за САЩ, които имат нужда от платформа, за да съберат на една маса Путин и Зеленски. Дали Турция ще се задоволи с ролята си на медиатор, или ще поиска от Америка нещо в замяна, е все още неясно. Но е факт, че без Ердоган разговорите с Путин щяха да са много по-тежки, а Алиансът нямаше да има „око“ какво става в постсъветското пространство отвъд Черно море. 

Ето защо може да се очаква, че американската политика по отношение на Турция няма да се промени. Тя ще продължи да бъде гарант за стабилността на турската икономика въпреки политическите авантюри на Ердоган, а присъствието на американските войски в Измир ще продължи да се разглежда като основен източник за „въздушен мир“ от страна на турците. 

Що се отнася до отношенията с Израел, на този етап те изглеждат стабилни, а опасността за тях е минимална, тъй като Доналд Тръмп се очертава като най-произраелския президент в американската история, въпреки някои от различията си с Нетаняху и кабинета му. Твърденията, че Вашингтон може да признае съществуването на независима палестинска държава, обикновено са израз на пожелателно мислене, тъй като противоречат на цялостната външнополитическа рамка, която американската дипломация е очертала за този регион. Ако има някакви различия между американските администрации и политиците в Израел, те са по-скоро на ниво конфликти или по отношение на Иран, тъй като американците на няколко пъти дадоха заявка, че не искат да се ангажират с мащабен военен конфликт в Близкия изток, освен ако той не застрашава пряко Израел.

За Турция най-голямото изкушение остава влошаването на отношенията с Израел. Това ще запрати страната в антиизраелския лагер, което може да нанесе щети на търговията с Вашингтон. В този смисъл политиката на Ердоган може да навреди не толкова с опитите си да реформира турската демокрация или репресиите над опозицията, колко със скандалната си политическа реторика, която се свежда до популярното в Европа анти-Нетаняху и антиизраелско говорене.

Тук е мястото да подчертаем, че това говорене крие реални рискове от появата на антисемитски нагласи в турското общество, което може да доведе до окончателна ерозия на демокрацията в страната. Използването на анти-Нетаняху говоренето като маска за прикриването на антисемитски наративи често служи като инструмент в реториката на някои европейски политици и това до известна степен окуражава и турските им колеги да го правят. В такова съзвучие са и част от проектозаконите в турския парламент, които целят налагането на политически санкции върху турски граждани, подкрепящи Израел. 

Тези инициативи уронват и светския характер на страната, както и наследството на Ататюрк и на неговите последователи, например опитния дипломат Салахаддин Улкумен, положил много усилия, за да спаси еврейското население, което бяга от Германия по време на Втората световна война. Факт е също, че светската образователна система в Турция е изградена с помощта и на еврейски професори, приютени от Ататюрк в Истанбул, след като Хитлер идва на власт в родината им. 

Отношенията със САЩ изглеждат доста турбулентни, но Ердоган е наясно, че американските администрации не биха искали да загубят ценен географски съюзник като Турция, особено когато имат възможност да разполагат ядрени оръжия в базата „Инджирлик“. Тези съоръжения са крайъгълният камък на американския ядрен чадър в Европа, а Турция е втората по големина армия в НАТО – факти, които ще спрат почти всяка американска администрация да наложи санкции върху турския си съюзник. Ето защо ако има някакви сътресения, те по-скоро ще останат в сферата на митата и търговията, а не на споделената политическа визия как трябва да изглежда архитектурата за сигурност в Черноморския регион.

Като държава, изложена на военна агресия предимно от страна на ислямистки групировки, Израел няма как да не приоритизира отношенията си със САЩ, при положение че Америка остава твърдо ангажирана със сигурността на израелската страна. Турската значимост за американското присъствие в Източна Европа не може да балансира стратегическото значение, което Израел има за Вашингтон, особено при администрация като тази на Тръмп. Ситуацията би се променила радикално, ако избухне военен конфликт, в който страна е Иран. Краят на иранския режим и окончателното ликвидиране на иранския ядрен арсенал могат да изиграят положителна роля за пренареждането на политическите пластове в региона, тъй като едва ли има сунитска държава, която ще подкрепи аятоласите, ако те решат да воюват с Израел.

Лошата новина за Турция и Израел е, че европейските и американските елити продължават да бъдат наивни по отношение на иранската ядрена сделка, тъй като дори тя да се окаже успешна и устойчива, това няма да спре иранската подкрепа за „Хамас“ и „Хизбула“. В тези условия Израел има един важен коз и това са отношенията със Саудитска Арабия, които могат да бъдат използвани за балансиране на турското влияние в Близкия изток.

Независимо каква ще бъде динамиката на отношенията между Израел и арабските държави обаче, без американската подкрепа тези формати няма да са трайни, тъй като в повечето случаи, когато арабски политик е призовавал за компромис с Израел, той е заплащал за това или с живота си, или с политическата си кариера (нека да си припомним Ануар Садат например). По този начин геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция може да се окаже както скрит генератор на напрежение, така и потенциален източник на диалог, който при подходящите политически условия да стабилизира дилемата на сигурността в региона.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/razuznavane-i-politika-skandalut-signal-i-budeshteto-na-pette-ochi/

Възходът на социалните мрежи и изкуственият интелект са двата основни фактора, които поставиха под въпрос универсалната валидност на десетилетия формално общуване между политиците. Разузнавателната общност не прави изключение, тъй като днес разузнаването е един от секторите, които разчитат на информационните технологии за обезпечаването на своите прогнози. В конкретния случай с американското разузнаване е редно да кажем, че то на практика не може да функционира без адекватно информационно обезпечаване, тъй като по-голямата част от разузнавателните агенции в САЩ са точно това – огромни мозъци, чиято задача е да снабдяват политиците с информация.

От Втората световна война насам тази мрежа от агенции винаги е сочена като пример за професионализъм, обективност и ефективност на работата си, встрани от недоказуемите конспиративни теории за нейните доктрини. Същевременно би било наивно да смятаме, че тази институционална машина не прави грешки. Даже напротив, през годините някои от най-сериозните грешки, допускани в политиката на САЩ от президентските администрации, са плод на разузнавателни провали. А самите провали са факт, независимо от дежурното извинение на много служители, че просто са следвали заповеди, без да знаят за какво става дума. Какви обаче са причините за тези неуспехи и защо с годините разузнавателните гафове все повече се политизират? Отговорите ще се опитаме да намерим в този анализ.

Институционални особености на американската разузнавателна общност

Популярната култура наивно е свела разбирането за американското разузнаване само до агенцията на Централното разузнавателно управление (ЦРУ), която в последно време стана твърде популярна и у нас с това, че всеки втори прозападен интелектуалец е неин „агент“. Но ако се вгледаме по-внимателно в мрежата от институции, които се занимават с разузнаване в Америка, ще видим уникалността ѝ, дължаща се и на факта, че е една от малкото мрежи, които не копират британската англосаксонска традиция. Това е така, защото много дълго време САЩ просто нямат разузнаване. В годините на изолационизма не виждат смисъл да инвестират в създаване на разузнаване, а предпочитат да използват ограничените ресурси на републиката, за да я разширят в посока Дивия запад. 

Отварянето на САЩ в началото на XX век и Първата световна война не променят това, тъй като тогава фракцията на изолационистите в Конгреса е все още силна и не позволява на президентите да използват финансови ресурси за създаване на нови агенции. Всичко се променя с края на Втората световна война, когато става ясно, че САЩ са изправени срещу СССР, чиято школа от политтехнолози надминава като стратегическо планиране американските центрове за анализ на външната политика. В тези условия президентът Хари Труман създава ЦРУ, чиято основна задача е да събира информация за противника по време на Студената война.

ЦРУ функционира на тъмно в продължение на цели три десетилетия – до момента, в който Конгресът оказва натиск върху президента Ричард Никсън да осветли част от секретните разходи на своята администрация. В тези условия конгресмените с ужас разбират, че агенцията години наред е била отговорна единствено и само пред държавния глава, без да се отчита на конгресмените, и стои зад множеството скрити операции на американското правителство зад граница. Повод за разкритието е секретен доклад, който преценява доколко връщането на Йерусалим под контрола на Израел ще бъде от полза за интересите на САЩ, а рецензент на доклада е Хенри Кисинджър.

До онзи момент няма изследвания колко голямо е влиянието на ЦРУ през годините, но е факт, че в следващите десетилетия то става още по-сериозно. Въпреки че Конгресът се опитва да създаде агенции, с които да държи под контрол ЦРУ, то продължава да се отчита основно пред президента, а камарите научават за множеството му дейности едва след като привикват неговите директори на изслушване. След края на Студената война влиянието на тази агенция продължава да расте, като нейните функции вече са не само аналитични, но и оперативни.

Хегемонията на ЦРУ приключва с 11 септември 2001 г., когато агенцията претърпява най-мощния провал в десетилетната си история, снабдявайки президента Джордж Буш-младши с информация, че на територията на Ирак се намира ядрено оръжие, което Саддам Хюсеин възнамерява да използва срещу САЩ. По това време един от бащите основатели на структурния реализъм – Робърт Джървис, който в продължение на години сътрудничи на разузнаването, е сред малкото учени, които предупреждават, че предположенията на агенцията са неоснователни. Когато съветите му са пренебрегнати и след като се доказва, че е прав и на територията на Ирак няма оръжия за масово унищожение, той отказва да сътрудничи и пише своята книга Why Intelligence Fails, в която разкрива кои са най-големите провали на ЦРУ по време на Студената война.

За да замаже скандала, Буш-младши прави мащабна реформа в разузнавателната общност на САЩ, като през 2004 г. създава самостоятелна изпълнителна агенция под шапката на изцяло новата служба Директор на разузнаването (Director Of National Intelligence – DNI) и по този начин детронира ЦРУ. Управлението оттук нататък се превръща в един огромен хъб за информация, пряко подчинен на директора на разузнаването, който упражнява цялостен контрол върху системата и отговаря единствено пред президента. С това Буш не само отнема на ЦРУ водещата роля на разузнавателна топагенция, но и допълнително централизира системата в ръцете на един човек, отговорен еднолично пред президентската институция. Надеждата явно е, че политическите решения ще са по-добри от тези на разузнаването… Но дали наистина е така?

Скандалът Signal

Първите месеци от управлението на администрацията Тръмп бяха белязани от ярък скандал, който получи широк отзвук по целия свят. Става дума за неформален разговор между висши федерални служители от американското правителство, които обсъждат стратегията на САЩ за удари срещу хутите, трансатлантическите отношения и редица други въпроси, свързани с американската национална сигурност, в чат група в приложението Signal, където по невнимание бива включен и главният редактор на The Atlantic Джефри Голдбърг. Важно е да отбележим, че скандалът не е прецедент в американската история и не следва да се възприема като такъв.

Сходни казуси видяхме, когато се оказа, че бившият директор на ЦРУ Дейвид Петреъс е изпращал класифицирана информация от личния мейл на любовницата си, или пък в случая с бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, която също беше използвала електронната си поща за подобни цели. Тази практика отчасти е плод на широката достъпност, която политическият елит в САЩ се опитва да демонстрира пред избирателите и служителите си, а от друга страна, голяма част от политиците явно стават жертва на егото си, което ги заблуждава, че едва ли ще им бъде потърсена отговорност.

В крайна сметка всеки федерален служител, който няма ранг на четиризвезден генерал, при такъв скандал по всяка вероятност ще бъде уволнен. Но подобна участ рядко застига тези, които са на върха на пирамидата. Логичният въпрос е защо.

Още в първите дни на скандала мнозина предполагаха, че Доналд Тръмп ще иска оставката на секретаря по отбраната Пийт Хегсет или на съветника по националната сигурност Майк Уолц, който официално пое отговорност за добавянето на журналиста Джефри Голдбърг в чата. Дали оставки няма да последват в идните месеци, все още не се знае, тъй като гафовете на Уолц стават много, а недоволството срещу отношението на Хегсет към съюзниците на САЩ продължава да расте. Проблемът е, че Тръмп ще бъде в много неудобна позиция, ако поиска оставките на Хегсет или Уолц, по две причини. 

Първо, Хегсет е един от най-приближените политици на Тръмп и рискът да се превърне в нов Майк Пенс, в случай че бъде лишен от поста си, е много голям. Тръмп няма нужда от врагове в този момент, особено ако имат сериозно влияние в медиите и в по-консервативните републикански среди. Уолц от своя страна е един от малкото балансирани членове в кабинета на Тръмп (на фона на останалите, разбира се) и е сред най-добрите експерти по Китай в разузнавателните среди. Това е доста важно за Тръмп, който разглежда сдържането на Китай като приоритет във външната си политика. Нещо повече, изваждането на Уолц от кабинета на президента може да доведе до оповестяването на други скандали или до изтичането на информация, която Уолц добре познава като член на Съвета по национална сигурност към държавния глава.

В крайна сметка и въпреки скандала, стабилността на администрацията явно е приоритет за Тръмп, който вече започва да се сблъсква с огромно обществено недоволство от страна на много американци. Разтърсването на кабинета от скандали не беше екзотика и по време на първия му мандат, но за лидери като него е по-важно да имат до себе си хора, на които могат да вярват, отколкото разочаровани съветници и министри, които ще се опитат да настроят републиканците в Конгреса срещу президента.

Ако това се случи, политиките на Тръмп ще бъдат рязко дискредитирани, тъй като дори балансиращото влияние на Джей Ди Ванс няма да е достатъчно, за да неутрализира вредните ефекти от подобен сценарий. В същото време Тръмп не планира институционални реформи в разузнаването, а се опитва да проведе такива в кадровия му състав, прикривайки се под чадъра на неговия директор. Тази стратегия е характерна за администрацията на Тръмп и много служители в сектора за сигурност в САЩ вече се разделиха с постовете си в очакване на нови назначения. Попълненията тепърва предстоят.

Ефективен ли е още слонът на Чичо Сам?

Слонът е популярна метафора, с която медиите в САЩ обичат да описват начина, по който работи разузнаването – нека всеки я разбира, както прецени. Въпросният чат в Signal е проблематичен не защото е някакъв грандиозен теч в разузнаването. Не е такъв, тъй като едва ли нещо толкова важно може да излезе наяве, без да има цялостни последици за системата. Пример отново е 11 септември и по-точно войната в Ирак, която коства на ЦРУ водещата ѝ роля в общността, извоювана с десетилетия.

Но видяното е проблематично от политическа гледна точка, тъй като става ясно, че дебатът в САЩ вече върви в съвършено различна посока, а онези, които го водят, са представители на младото поколение политици, за които НАТО означава все по-малко.

В съдържателен план чатът показва, че Тръмп се връща към стратегията на Буш да се фокусира в краткосрочен план върху Близкия изток, а в дългосрочен – върху Китай. Европа заема малко, дори никакво място в политиката на тази администрация, а европейците явно са обект на огромна неприязън от страна на най-приближените на Тръмп.

Второто ниво, на което трябва да анализираме чата, е идеологическо. От него става ясно, че САЩ се връщат към външнополитическата философия на неоконсерватизма, която слага акцент върху унилатерализма и превантивната война като предпочитани инструменти на американската външна политика. Това, както вече стана видно, води до рязък спад на инвестициите за мека и интелигентна сила, както и до пренасочването на повече ресурси за твърда сила и ядрено сдържане.

А явната неприязън на управляващите елити в САЩ към Европа може да бъде обяснена по много прост начин – консерваторите не обичат либерали. Това стана ясно още по време на речта на вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс към европейците на Мюнхенската конференция по сигурността и продължава да личи по натиска, който администрацията на Тръмп оказва върху Европейския съюз да ликвидира квотите за многообразие в Европа. Идеологическият сблъсък заплашва да стане политически и в този смисъл скандалът с чата е едно от събитията, които сякаш забавиха тази трансформация.

От друга страна, наивно е да се оспорва начинът, по който работи разузнавателната машина на САЩ, защото Америка беше тази, която предупреди, че Русия ще нападне Украйна през 2022 г. и че „Хамас“ подготвя атентат срещу Израел през 2023-та. В същото време постоянно научаваме как партньорските служби многократно работят с българските по залавяне на лица, които представляват заплаха за сигурността на страната. Въпросът е доколко тази машина ще остане незасегната от метлата на Тръмп и дали неговите действия ще намалят ефективността ѝ. Тепърва предстои да видим дали това ще стане, но е факт, че настоящата администрация извърши сериозни кадрови промени, без да намери воля за реформа на разузнавателните институции, като тази от времето на Буш. Това означава, че Тръмп просто иска да има около себе си лоялни служители в сектора, които да предотвратят възможността за политически протести.

Най-сериозната дилема обаче се отнася за състоянието на Петте очи – разузнавателния съюз, който обединява сектора за сигурност в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Този алианс е уникален по рода си и съвместните усилия на бившите британски колонии да обединят разузнаванията си го превръща в наднационална мрежа, която през годините надхвърля юрисдикцията на международното право и Женевските конвенции.

Контролът, с който Петте очи разполага върху съвременните информационни технологии и интернет, е една от последните бариери, пречещи на Китай и Русия да детронират САЩ от позицията им на глобален лидер.

Затова и дебатите около изкуствения интелект са толкова интензивни – ако той стане носител на комуникациите и военните технологии, това може да даде значително предимство на Пекин и дори на Северна Корея, която вече разполага с първите в света кибервойски, намиращи се под непосредствения контрол на правителството. На фона на сложната информационна инфраструктура на Северна Корея, тези на Русия, Китай и САЩ изглеждат като проста система от институции, обвързани без никакъв смисъл, да не говорим, че за киберсигурност и киберстратегия във Вашингтон започна да се говори едва по време на администрацията на Обама.

Казано с други думи, природата на разузнавателните мрежи вече се променя и колкото и да е силно американското разузнаване, то ще трябва да се адаптира към съвременните реалности в рамките на Петте очи. Затова и притеснение буди информацията на Financial Times, че един от най-близките съветници на президента Тръмп – Питър Наваро, е предложил Канада да бъде изключена от разузнавателния съюз. (Самият Наваро впоследствие се опита да отрече.) Това би означавало сериозна победа за Северна Корея – тя вече разполага с балистични ракети, които могат да достигнат американската територия, и не е сама в желанието си да сложи край на американското глобално лидерство.