Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-i-novata-studena-voyna-shte-sprat-li-usa-kitay/

Една от най-големите мечти на хората винаги е била да победят противника, без да се налага да жертват много. В продължение на хилядолетия войната чукаше на вратата на човечеството циклично и когато силните на деня изгубеха контрол върху статуквото, тя поемаше цялото напрежение, водейки със себе си огромни щети и разрушения. Така се стигна и до най-големия страх на хората – страха от ядрен апокалипсис, който се появи след изобретяването на оръжията за масово унищожение. 

В продължение на близо пет десетилетия Студена война научният дебат в САЩ беше фокусиран върху това как демократичният свят да избегне унищожителна война със СССР, която ще коства на суперсилите всичко. За Москва, от друга страна, сдържането също беше приоритет, но „по руски“. Една от причините съветските стратези да не използват научния капацитет, с който разполагаха, за разработки на нови технологии, беше фактът, че страхът, а не диалогът заемаше основно място в стратегическите доктрини на Съветската империя. Оказа се обаче, че човечеството надживя и тази надпревара, а войната се промени. И в този материал ще си дадем сметка дали това е за добро, или за лошо.

Краят на еднополюсния модел и възходът на „новите войни“

С нахлуването на Русия в Украйна през февруари 2022 г. ядрените сили дадоха да се разбере, че еднополюсният модел от 90-те години на миналия век е окончателно изчерпан, а старият ред, основан на правила, вече го няма. В едно от своите изказвания бившият американски президент Джо Байдън заяви, че САЩ и Русия никога не са били толкова близо до ядрен апокалипсис, а администрацията на руския президент Владимир Путин реално обмисляше ядрената опция, след като Украйна показа, че не е толкова лесна плячка, за колкото я смятаха. Тревогата да не би Вашингтон и Москва изведнъж да изтърват контрола върху ходовете си отекна дори в Пекин, а Китай побърза да декларира, че подобно действие би било червена линия в отношенията му с Русия.

Дори след като Доналд Тръмп спечели изборите в Америка, силите на статуквото от края на Студената война – САЩ, Европа и техните съюзници, макар и разделени, продължиха да се борят за съхраняването на остатъците от стария свят, а ревизионистките актьори в лицето на Русия, Иран, Северна Корея и техните партньори се обединиха около идеята колкото е възможно по-бързо да сложат край на Американския век. 

Независимо от различията си обаче, всички държавни актьори осъзнават, че потенциален ядрен конфликт е безумие, и потвърждават златната аксиома от ерата на Студената война, че 

ядрената война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена. 

Така завършва и ерата на т.нар. стари войни, а с армията си от високотехнологични дронове Украйна доказа, че се задава нов тип асиметрично поколение конфликти, където твърдата сила и оръжията за масово унищожение далеч не са решаващи за това дали едната страна ще надделее над другата.

Световните лидери обаче започнаха да си задават въпроса как могат да победят противника и да спечелят новата Студена война, без да рискуват глобален военен конфликт. Или по-точно, ако такъв все пак избухне, как човечеството може да избегне тоталното унищожение, за което говори един от най-именитите политолози, военни теоретици и стратези на XX век – гениалният Бърнард Броди. 

Така се зародиха нови форми на конфликти, които се отличават от старите със значително по-ниско ниво на риск от ескалация, отколкото ефекта на ядреното сдържане. Два подобни модела бяха успешно инструментализирани от държавите ревизионисти на старото статукво: хибридните и технологичните войни, а Западът се оказа напълно неподготвен за тях. Продължението е добре известно.

Защо сдържането и меката сила не работят срещу новите войни?

Истината е, че първите държави, които усетиха ефектите от хибридната война и от употребата на ИИ за нанасяне на щети върху критично важна инфраструктура, бяха страните от Централна и Източна Европа, както и някои съюзници на САЩ, като Австралия и Южна Корея. Нещо повече, оказа се, че в начало НАТО гледаше на този тип конфликти със снизхождение, отказвайки да се ангажира с разработването на стратегии за превенция на хибридните атаки и киберзаплахите. 

След анексирането на Крим от Русия Алиансът най-сетне прие хибридните заплахи като равнопоставени на конвенционалните, а едва през 2021 г. съюзниците се споразумяха в тази категория да влезе и използването на ИИ за враждебни цели. Това фатално закъснение доведе и до оперативни разминавания – Русия и Китай вече бяха напреднали значително с разработването на стратегическите си доктрини, а мерките, предприети от САЩ и съюзниците им, не успяха да възпрат ефективно руската интервенция в Украйна от 2022 г. 

Затова и в скандално известната хипотеза на Джон Миършаймър имаше нещо вярно – за украинската криза Западът носеше частична отговорност, но не заради разширяването на НАТО, а заради подценяването на Русия.

Вторият провал на ядреното възпиране настъпи с кризата на американската мека сила, която се прояви, когато в няколко поредни години САЩ избраха държавни глави с коренно различна политическа визия за бъдещето на страната. Това доведе до сериозна поляризация в Америка – разединение, което позволи на Китай да се възползва от политическата криза на американската демокрация и да инвестира средства в развитието на нови технологии. 

По този начин Пекин приложи срещу Вашингтон същата стратегия, която САЩ употребиха срещу СССР през 80-те години на миналия век, създавайки програмата „Звездни войни“ и пренасяйки геополитическата надпревара и в Космоса. Меката сила на демокрациите и способността им да възпират новите асиметрични заплахи започна да отслабва, тъй като най-печелившото оръжие в ръцете на ядрените сили се оказа ИИ, а хибридната война започна да взема първите си жертви – огромни групи хора, които генерираха масова подкрепа за популистките движения в САЩ и Европа.

Осъзнаването на САЩ пролича ясно в Стратегията за национална сигурност от 2022 г., която постави развитието на доверен ИИ сред приоритетите на Вашингтон в областта на технологиите с особено значение за националната сигурност. В известен смисъл това предреши и изхода от президентските избори в Америка през 2024 г., когато основните донори за републиканците заложиха не върху стратегията по износ на ценности, доминирала философията на САЩ след края на Студената война, а върху разработването на ИИ, който да замени ядреното възпиране и меката сила като основни инструменти в американската външна политика. 

Това даде възможност на хора като Илон Мъск да спечелят огромно влияние в администрацията на новия президент, прокарвайки свои политики и интереси, често насочени към самооблагодетелстване или обсебване на ключови сегменти от американския национален интерес. Казано с други думи, Мъск и себеподобните му се превърнаха във фактор, който нито един президент оттук нататък няма да пренебрегне, тъй като те са основният източник на стратегически ресурси за американската национална сигурност.

Защо хибридната война ще се провали, но ИИ ще спечели

Макар и изключително успешна в краткосрочен план, хибридната война няма потенциала да пожъне трайни успехи срещу демокрациите. По своята природа тя е едно по-изтънчено копие на терористичните стратегии, които в най-суровия си вид целят употребата на политическо насилие срещу цивилни. 

Хибридните заплахи, които пък са като едно уродливо копие – антитеза на американската мека сила, целят да легитимират самата употреба на насилие както от политиците, така и от страна на гражданите, с помощта на фалшиви новини, пропаганда и подвеждащи наративи. 

Затова и ставаме свидетели на толкова сериозни разделения между хората в демократичните държави, като най-уязвими на тези заплахи са постсоциалистическите демокрации поради своята слаба устойчивост и високо ниво на дефицит и корупция. 

Хибридната война спечели няколко решителни битки в Европа и макар че срещна сериозни затруднения в САЩ, обществената поляризация там е толкова висока, че тя облагодетелства изцяло външнополитическите цели на Русия и Иран. И все пак, подобно на утопичните идеологии от XIX и XX век, хибридната война е стратегия без крайна цел. Просто защото самата тя не разполага с мека сила. Опорната точка на хибридните стратегии в Източна Европа, която инкорпорира православния зилотизъм за политически цели, не се различава много от джихадизма. Но дори и най-патриотичните политици на Запад добре разбират и успешно усвояват предимствата на европейския модел и колективната отбрана пред „духовната“ вселена и метафизичната закрила на дугинизма. В един момент тези наративи просто ще се свият в границите на Евразия, за да поддържат Русия цяла.

Контролът над ИИ, от друга страна, е ключът към победата в новата Студена война. Лошата новина за Запада е, че през последните години Китай заличи голяма част от технологичното предимство на Америка, а в редица области вече я изпреварва. Това му позволява да развива ресурсите си съвсем необезпокоявано, тъй като на практика не съществуват колективни формати за ограничаване на надпреварата в сферата на ИИ. Това създава още една предпоставка глобалният ред да се трансформира от либерален в ред, основан върху принципите на ИИ. 

В срещата си от пролетта на 2026 г. държавните глави на САЩ и Китай се споразумяха по много точки, но една от тях изпъкваше с особена острота сред останалите – намекът на Тръмп, че Пекин на всяка цена трябва да държи под око технологичните си разработки, за да не излезе „изкуственото съзнание“ извън контрол. С това на практика президентът на САЩ призна Си Дзинпин за равен, а стремежът ядрената надпревара да не ескалира в ядрена катастрофа сега се прехвърли в технологичната сфера. На последвалата среща във Вашингтон през септември темата отново се появи, като този път Си Дзинпин подчерта общата отговорност на двете държави развитието на ИИ да остане под човешки контрол.

Но дали уверението на китайския лидер, че ИИ е под контрол, може да ни успокои? Едва ли, тъй като дори САЩ и Китай да искат да продължат да се състезават кой ще бъде глобален лидер, съдията в надпреварата е негово величество ИИ. И макар учени от цял свят да спорят дали той наистина може да пороби човечеството, на този етап перспективата изглежда по-скоро нереалистична. В крайна сметка политиците са тези, които ще решат искат ли военен конфликт, или биха заложили на дипломацията; имат ли желания за преговори, или биха водили война без край. 

Големият въпрос сега е дали Китай ще успее да се възползва от възхода си в тази сфера и дали САЩ ще съумеят да върнат позициите си в технологичната надпревара?

Къде остават хората?

Най-големите щети за демокрациите обаче идват от това, че дебатът за ИИ сериозно подкопава червените линии, отвъд които държавата може да се намесва в личното пространство на хората. Това е и една от причините, поради която администрацията на Доналд Тръмп вече не гледа на много извънредни мерки като на нарушаващи свободите на американците. Роналд Рейгън пожертва социалната държава в Америка, за да победи СССР; следващите държавни глави на САЩ ще са изправени пред същата дилема.

Проблемът е, че ако Америка пожертва ценностите, върху които е основана, ще се промени веднъж и завинаги. Това неизбежно ще стане, ако Вашингтон пожелае непременно да доминира в новата надпревара с Пекин, а политиците в САЩ вероятно ще обвинят ИИ за залеза на демокрацията така, както Джордж Буш-младши оправда „Патриотичния акт“ с „Ал Кайда“ и талибаните.

Китай от своя страна не дължи прозрачност на гражданите си, но именно той може да се окаже в позицията да решава иска ли да предостави повече автономия на ИИ и в какви рамки. Всеки китайски лидер би дал всичко, за да победи Америка и да сбъдне мечтата на поколения китайци – Поднебесната империя отново да стане икономически център на света. Ако обаче Пекин заложи на неконтролирано разработване на автономни системи за сигурност, това може да доведе до потенциален сценарий COVID 2.0, в който нещата ще излязат извън контрол.

Твърдението, че Китай носи отговорност за пандемията, е конспиративно, но е факт, че малките грешки водят до големи катастрофи. Затова срещите между американските и китайските лидери са необходими, за да се реши докъде силните на деня са готови да рискуват в своята надпревара.

В тази надпревара значение има и дългогодишното технологично и военно сътрудничество между САЩ и Израел, особено в областта на отбраната, киберсигурността и технологиите с двойна употреба. Израелският технологичен сектор допълва американските възможности, но войната в Близкия изток показва и колко тясно е свързано технологичното съперничество с геополитическите конфликти.

Вече не е важно кой ще има по-добрия ИИ, а дали САЩ, Китай и техните партньори ще успеят да изградят правила, които да не позволят технологичната надпревара да ескалира в самостоятелен конфликт. В ядрената епоха подобна задача довежда до механизми за възпиране и контрол над въоръженията. В епохата на ИИ такива механизми тепърва трябва да бъдат създадени. Ако вече не е твърде късно.

Заглавно изображение: Доналд Тръмп и Си Дзинпин в Храма на небето по време на посещението на американския президент в Китай през май 2026 г. Снимка: The White House

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-i-novata-studena-voyna-shte-sprat-li-usa-kitay/

Една от най-големите мечти на хората винаги е била да победят противника, без да се налага да жертват много. В продължение на хилядолетия войната чукаше на вратата на човечеството циклично и когато силните на деня изгубеха контрол върху статуквото, тя поемаше цялото напрежение, водейки със себе си огромни щети и разрушения. Така се стигна и до най-големия страх на хората – страха от ядрен апокалипсис, който се появи след изобретяването на оръжията за масово унищожение. 

В продължение на близо пет десетилетия Студена война научният дебат в САЩ беше фокусиран върху това как демократичният свят да избегне унищожителна война със СССР, която би коствала на суперсилите всичко. За Москва, от друга страна, сдържането също беше приоритет, но „по руски“. Една от причините съветските стратези да не използват научния капацитет, с който разполагаха, за разработки на нови технологии, беше фактът, че страхът, а не диалогът заемаше основно място в стратегическите доктрини на Съветската империя. Оказа се обаче, че човечеството надживя и тази надпревара, а войната се промени. И в този материал ще си дадем сметка дали това е за добро, или за лошо.

Краят на еднополюсния модел и възходът на „новите войни“

С нахлуването на Русия в Украйна през февруари 2022 г. ядрените сили дадоха да се разбере, че еднополюсният модел от 90-те години на миналия век е окончателно изчерпан, а стария ред, основан на правила, вече го няма. В едно от своите изказвания бившият американски президент Джо Байдън заяви, че САЩ и Русия никога не са били толкова близо до ядрен апокалипсис, а администрацията на руския президент Владимир Путин реално обмисляше ядрената опция, след като Украйна показа, че не е толкова лесна плячка, за колкото я смятаха. Тревогата да не би Вашингтон и Москва изведнъж да изтърват контрола върху ходовете си отекна дори в Пекин, а Китай побърза да декларира, че подобно действие би било червена линия в отношенията му с Русия.

Дори след като Доналд Тръмп спечели изборите в Америка, силите на статуквото от края на Студената война – САЩ, Европа и техните съюзници, макар и разделени, продължиха да се борят за съхраняването на остатъците от стария свят, а ревизионистките актьори в лицето на Русия, Иран, Северна Корея и техните партньори се обединиха около идеята колкото е възможно по-бързо да сложат край на Американския век. 

Независимо от различията си обаче, всички държавни актьори осъзнават, че потенциален ядрен конфликт е безумие, и потвърждават златната аксиома от ерата на Студената война, че 

ядрената война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена. 

Така завършва и ерата на т.нар. стари войни, а с армията си от високотехнологични дронове Украйна доказа, че се задава нов тип асиметрично поколение конфликти, в които твърдата сила и оръжията за масово унищожение далеч не са решаващи за това дали едната страна ще надделее над другата.

Световните лидери обаче започнаха да си задават въпроса как могат да победят противника и да спечелят новата Студена война, без да рискуват глобален военен конфликт. Или по-точно, ако такъв все пак избухне, как човечеството може да избегне тоталното унищожение, за което говори един от най-именитите политолози, военни теоретици и стратези на XX век – гениалният Бърнард Броди. 

Така се зародиха нови форми на конфликти, които се отличават от старите със значително по-ниско ниво на риск от ескалация, отколкото ефекта на ядреното сдържане. Два подобни модела бяха успешно инструментализирани от държавите ревизионисти на старото статукво: хибридните и технологичните войни, а Западът се оказа напълно неподготвен за тях. Продължението е добре известно.

Защо сдържането и меката сила не работят срещу новите войни?

Истината е, че първите държави, които усетиха ефектите от хибридната война и от употребата на ИИ за нанасяне на щети върху критично важна инфраструктура, бяха страните от Централна и Източна Европа, както и някои съюзници на САЩ, като Австралия и Южна Корея. Нещо повече, оказа се, че в начало НАТО гледаше на този тип конфликти със снизхождение, отказвайки да се ангажира с разработването на стратегии за превенция на хибридните атаки и киберзаплахите. 

След анексирането на Крим от Русия Алиансът най-сетне прие хибридните заплахи като равнопоставени на конвенционалните, а едва през 2021 г. съюзниците се споразумяха в тази категория да влезе и използването на ИИ за враждебни цели. Това фатално закъснение доведе и до оперативни разминавания – Русия и Китай вече бяха напреднали значително с разработването на стратегическите си доктрини, а мерките, предприети от САЩ и съюзниците им, не успяха да възпрат ефективно руската интервенция в Украйна от 2022 г. 

Затова и в скандално известната хипотеза на Джон Миършаймър имаше нещо вярно – за украинската криза Западът носеше частична отговорност, но не заради разширяването на НАТО, а заради подценяването на Русия.

Вторият провал на ядреното възпиране настъпи с кризата на американската мека сила, която се прояви, когато след няколко поредни избори начело на САЩ заставаха държавни глави с коренно различна политическа визия за бъдещето на страната. Това доведе до сериозна поляризация в Америка – разединение, което позволи на Китай да се възползва от политическата криза на американската демокрация и да инвестира средства в развитието на нови технологии. 

По този начин Пекин приложи срещу Вашингтон същата стратегия, която САЩ употребиха срещу СССР през 80-те години на миналия век, създавайки програмата „Звездни войни“ и пренасяйки геополитическата надпревара и в Космоса. Меката сила на демокрациите и способността им да възпират новите асиметрични заплахи започна да отслабва, тъй като най-печелившото оръжие в ръцете на ядрените сили се оказа ИИ, а хибридната война започна да взема първите си жертви – огромни групи хора, които генерираха масова подкрепа за популистките движения в САЩ и Европа.

Осъзнаването на САЩ пролича ясно в Стратегията за национална сигурност от 2022 г., която постави развитието на доверен ИИ сред приоритетите на Вашингтон в областта на технологиите с особено значение за националната сигурност. В известен смисъл това предреши и изхода от президентските избори в Америка през 2024 г., когато основните донори за републиканците заложиха не върху стратегията по износ на ценности, доминирала философията на САЩ след края на Студената война, а върху разработването на ИИ, който да замени ядреното възпиране и меката сила като основни инструменти в американската външна политика. 

Това даде възможност на хора като Илон Мъск да спечелят огромно влияние в администрацията на новия президент, прокарвайки свои политики и интереси, често насочени към самооблагодетелстване или обсебване на ключови сегменти от американския национален интерес. Казано с други думи, Мъск и себеподобните му се превърнаха във фактор, който нито един президент оттук нататък няма да пренебрегне, тъй като те са основният източник на стратегически ресурси за американската национална сигурност.

Защо хибридната война ще се провали, но ИИ ще спечели

Макар и изключително успешна в краткосрочен план, хибридната война няма потенциала да пожъне трайни успехи срещу демокрациите. По своята природа тя е едно по-изтънчено копие на терористичните стратегии, които в най-суровия си вид целят употребата на политическо насилие срещу цивилни. 

Хибридните заплахи, които пък са като едно уродливо копие – антитеза на американската мека сила, целят да легитимират самата употреба на насилие както от политиците, така и от страна на гражданите с помощта на фалшиви новини, пропаганда и подвеждащи наративи. 

Затова и ставаме свидетели на толкова сериозни разделения между хората в демократичните държави, като най-уязвими на тези заплахи са постсоциалистическите демокрации поради своята слаба устойчивост и високо ниво на дефицит и корупция. 

Хибридната война спечели няколко решителни битки в Европа и макар че срещна сериозни затруднения в САЩ, обществената поляризация там е толкова висока, че тя облагодетелства изцяло външнополитическите цели на Русия и Иран. И все пак, подобно на утопичните идеологии от XIX и XX век, хибридната война е стратегия без крайна цел. Просто защото самата тя не разполага с мека сила. Опорната точка на хибридните стратегии в Източна Европа, която инкорпорира православния зилотизъм за политически цели, не се различава много от джихадизма. Но дори и най-патриотичните политици на Запад добре разбират и успешно усвояват предимствата на европейския модел и колективната отбрана пред „духовната“ вселена и метафизичната закрила на дугинизма. В един момент тези наративи просто ще се свият в границите на Евразия, за да поддържат Русия цяла.

Контролът над ИИ, от друга страна, е ключът към победата в новата Студена война. Лошата новина за Запада е, че през последните години Китай заличи голяма част от технологичното предимство на Америка, а в редица области вече я изпреварва. Това му позволява да развива ресурсите си съвсем необезпокоявано, тъй като на практика не съществуват колективни формати за ограничаване на надпреварата в сферата на ИИ. Това създава още една предпоставка глобалният ред да се трансформира от либерален в ред, основан върху принципите на ИИ. 

В срещата си през пролетта на 2026 г. държавните глави на САЩ и Китай се споразумяха по много точки, но една от тях изпъкваше с особена острота сред останалите – намекът на Тръмп, че Пекин на всяка цена трябва да държи под око технологичните си разработки, за да не излезе „изкуственото съзнание“ извън контрол. С това на практика президентът на САЩ призна Си Дзинпин за равен, а стремежът ядрената надпревара да не ескалира в ядрена катастрофа сега се прехвърли в технологичната сфера. На последвалата среща във Вашингтон през септември темата отново се появи, като този път Си Дзинпин подчерта общата отговорност на двете държави развитието на ИИ да остане под човешки контрол.

Но дали уверението на китайския лидер, че ИИ е под контрол, може да ни успокои? Едва ли, тъй като дори САЩ и Китай да искат да продължат да се състезават кой ще бъде глобален лидер, съдията в надпреварата е негово величество ИИ. И макар учени от цял свят да спорят дали той наистина може да пороби човечеството, на този етап перспективата изглежда по-скоро нереалистична. В крайна сметка политиците са тези, които ще решат искат ли военен конфликт, или биха заложили на дипломацията; имат ли желание за преговори, или биха водили война без край. 

Големият въпрос сега е дали Китай ще успее да се възползва от възхода си в тази сфера и дали САЩ ще съумеят да върнат позициите си в технологичната надпревара?

Къде остават хората?

Най-големите щети за демокрациите обаче идват от това, че дебатът за ИИ сериозно подкопава червените линии, отвъд които държавата може да се намесва в личното пространство на хората. Това е и една от причините, поради която администрацията на Доналд Тръмп вече не гледа на много извънредни мерки като на нарушаващи свободите на американците. Роналд Рейгън пожертва социалната държава в Америка, за да победи СССР; следващите държавни глави на САЩ ще са изправени пред същата дилема.

Проблемът е, че ако Америка пожертва ценностите, върху които е основана, ще се промени веднъж и завинаги. Това неизбежно ще стане, ако Вашингтон пожелае непременно да доминира в новата надпревара с Пекин, а политиците в САЩ вероятно ще обвинят ИИ за залеза на демокрацията така, както Джордж Буш-младши оправда „Патриотичния акт“ с „Ал Кайда“ и талибаните.

Китай от своя страна не дължи прозрачност на гражданите си, но именно той може да се окаже в позицията да решава иска ли да предостави повече автономия на ИИ и в какви рамки. Всеки китайски лидер би дал всичко, за да победи Америка и да сбъдне мечтата на поколения китайци – Поднебесната империя отново да стане икономически център на света. Ако обаче Пекин заложи на неконтролирано разработване на автономни системи за сигурност, това може да доведе до потенциален сценарий COVID 2.0, в който нещата ще излязат извън контрол.

Твърдението, че Китай носи отговорност за пандемията, е конспиративно, но е факт, че малките грешки водят до големи катастрофи. Затова срещите между американските и китайските лидери са необходими, за да се реши докъде силните на деня са готови да рискуват в своята надпревара.

В тази надпревара значение има и дългогодишното технологично и военно сътрудничество между САЩ и Израел, особено в областта на отбраната, киберсигурността и технологиите с двойна употреба. Израелският технологичен сектор допълва американските възможности, но войната в Близкия изток показва и колко тясно е свързано технологичното съперничество с геополитическите конфликти.

Вече не е важно кой ще има по-добрия ИИ, а дали САЩ, Китай и техните партньори ще успеят да изградят правила, които да не позволят технологичната надпревара да ескалира в самостоятелен конфликт. В ядрената епоха подобна задача довежда до механизми за възпиране и контрол над въоръженията. В епохата на ИИ такива механизми тепърва трябва да бъдат създадени. Ако вече не е твърде късно.

Заглавно изображение: Доналд Тръмп и Си Дзинпин в Храма на небето по време на посещението на американския президент в Китай през май 2026 г. Снимка: The White House

Post Syndicated from Александър Малинов original https://www.toest.bg/surbiya-purviyat-kitayski-platsdarm-v-evropa/

Геополитическите сътресения след началото на руската агресия срещу Украйна са многобройни. От практическото разделяне на НАТО – основния западен съюз между Америка и Европа, по темата за нуждата от оръжейна помощ за Киев до енергийната криза, обхванала Централна Азия след украинската кампания срещу руските рафинерии. Балканите също са основно място, където отражението на войната се забелязва като геополитически промени.

Една от страните, в които това е най-видно, е Сърбия. Заради отслабването на НАТО, породено от отдръпването на САЩ, и заради невъзможността на Русия да поддържа нивото на влияние в Белград отпреди 2022 г. в Сърбия се отвори вакуум за външно въздействие, който вече се запълва от Китай. Пекин рязко увеличи влиянието си над балканската страна през последните четири години. То мина отвъд инвестициите и големите инфраструктурни проекти и стигна до въоръжаването на сръбската армия с част от най-модерните технологии, с които разполага Китай. 

Макар Александър Вучич да продължава да декларира военен неутралитет и да поддържа стремежа към членство в Европейския съюз, разрастващото се партньорство в сферата на отбраната с Пекин подсилва очертанията на сложната геополитическа обстановка и изпраща тревожни сигнали към съседите на Сърбия. Тази динамика представлява пореден риск за стабилността и сигурността на целия Балкански полуостров и е пример за продължаващото засилване на влиянието на външни сили върху Югоизточна Европа. 

Китайско оръжие на европейска земя

Основната причина за отдалечаването на Сърбия от Москва е натискът от страна на Запада – и по-специално на ЕС и САЩ. Налице са директните западни санкции срещу руската икономика и натискът за дипломатическо изолиране на Путин. Но Белград също така от години е съветван от Брюксел и Вашингтон да съгласува външната си политика с тяхната и да осъди руското нахлуване в Украйна. В резултат на това Сърбия се присъедини към резолюцията на ООН, осъждаща нападенията на Москва, и гласува „за“ изключването на Русия от Съвета на ООН по правата на човека. Сърбия също така отказа да признае подкрепяните от Русия фиктивни референдуми за анексиране, проведени през септември 2022 г. в окупираните от Русия украински територии. Сръбските власти осъждат всякакви опити за сепаратизъм, за да останат последователни в позицията си относно статуса на Косово. 

На фона на ограничения капацитет на Русия да поддържа предишното си военно и икономическо присъствие в Сърбия Белград задълбочи военните си връзки с Пекин. Близо 60% от вноса на оръжия в Сърбия за периода 2020–2024 г. е бил от китайски произход, показват данни на Стокхолмския международен институт за изследване на мира (SIPRI), цитирани от Радио „Свободна Европа“. В рамките на това военно сближаване Белград реализира мащабни доставки на съвременни китайски оръжейни системи, превръщайки се в първия им оператор на европейска земя. Сред придобитите технологии се открояват далекобойните зенитно-ракетни комплекси FK-3, разузнавателно-ударните бойни дронове CH-92A и CH-95, както и свръхзвуковите балистични ракети въздух–земя CM-400AKG, които се интегрират към изтребителите МиГ-29. 

Сърбия и Китай вече имат и директен опит във взаимната интеграция не само на части от армиите си, но и на полицейските си сили. През 2019 г. за първи път китайски и сръбски полицаи патрулираха заедно в Белград, а през същата година специални части на двете страни проведоха съвместни антитерористични учения близо до сръбската столица. През 2025 г. части от въоръжените сили на двете държави имаха учение в китайската провинция Хъбей, а през септември 2026 г. сръбски полицаи участваха в общи патрули с китайската полиция в провинция Хайнан.

Засиленото китайско военно присъствие на Балканите и мащабното въоръжаване на Белград с китайски военни системи предизвикаха остро безпокойство сред съседни на Сърбия държави. През 2022 г. от страна на Косово официално бяха отправени предупреждения, че бързата сръбска милитаризация и придобиването на напреднали отбранителни и ракетни технологии от Китай застрашават регионалния мир и стабилност. Подобни тревоги бяха изразени и от Хърватия, чийто президент Миланович критикува купуването на нови нападателни оръжия, призовавайки по този начин западните съюзници в ЕС и НАТО да следят внимателно геополитическите рискове от нарастващото военно влияние на Китай на Балканите.

„Желязното приятелство“ има цена

Сътрудничеството между Пекин и Белград в сферата на сигурността се базира на големият възход в политическите и икономическите отношения между двете държави в последното десетилетие, а Сърбия често определя връзката като стратегическо „желязно приятелство“. През последните години Пекин се утвърди като най-важния външен партньор за Сърбия на Вучич, осигурявайки не само мащабни финансови инвестиции, но и безрезервна дипломатическа подкрепа по чувствителни теми като Косово – Китай не признава независимостта на Косово и не поддържа дипломатически отношения с Прищина. Китайският интерес да подкрепи Сърбия в усилията ѝ да оспори независимостта на Косово следва политиката на Пекин за „единен Китай“ и поставя паралели по отношение на спора за статуса на Тайван. 

Този модел на сътрудничество се материализира чрез знакови китайски проекти в сръбската тежка промишленост и инфраструктура – като приватизацията на стоманодобивния завод в Смедерево и на медодобивния комбинат в град Бор (на 40 км от българската граница), както и изграждането на ключови транспортни артерии и магистрали. Макар тези инвестиции да стимулират икономическия растеж и да носят краткосрочни ползи за Белград, анализаторите сочат и сериозните рискове, свързани с корупция, нарастващ финансов дълг към Пекин и нарушаване на екологичните стандарти.

Централната роля на Сърбия в плановете на Китай за засилено влияние в Европа представлява сполучливо съчетание между стремежа на Белград да се възползва от географското си положение и от многовекторната си външна политика, от една страна, и настъплението на Пекин към европейската периферия като част от стратегия за по-широка глобална експанзия, от друга. Историческите предпоставки за това съществуват още от времето на югославската политика на необвързаност от времето на Тито, когато страната балансираше между Изтока и Запада като лидер на Движението на необвързаните страни, и се задълбочиха след бомбардировките на НАТО през 1999 г. 

Геополитическата безизходица в периода след разпадането на Югославия и последвалите войни създадоха благоприятни условия за задълбочаване на сръбските отношения с неевропейски глобални играчи с ​цел да се използват достъпът до пазари, политическата подкрепа и ресурсите на Русия, Китай или Турция. Макар и първоначално с тактически характер, този подход се утвърди като водеща концепция във външната политика на Александър Вучич. Десетилетията на колебание относно разширяването на ЕС даде допълнителен аргумент на Белград да превърне застоя в процеса на европеизация в лост за влияние. 

Скорошната оставка на Александър Вучич от президентския пост едва ли означава край на тази политика. Той напуска седем месеца преди края на мандата си, за да се включи в предсрочните парламентарни избори на 25 октомври и да се бори за премиерския пост – позиция, от която би могъл да продължи същото балансиране между ЕС, Китай и Русия.

Най-новата вълна на китайско ангажиране в Сърбия е от началото на второто десетилетие на XXI век, като ключов момент е изграждането на Пупиновия мост в Белград през 2014 г. Това събитие бележи мащабно рестартиране на двустранните отношения и проправя пътя за нови проекти и инвестиции в няколко посоки. Оттогава инфраструктурните инициативи обхванаха строителството и модернизацията на железопътни линии, както и експресното (в сравнение с България) изграждане на нови участъци от автомагистралната мрежа. Макар модернизацията на железопътната връзка Белград–Будапеща да е обект на правни проверки и политически дебати в западните политически среди, Пекин се надява да я превърне в убедителен пример за успешно сътрудничество. 

Наред с милитаризацията, стратегическото настъпление на Пекин на Балканите намира своето изражение и в мащабното внедряване на високотехнологични системи за видеонаблюдение и лицево разпознаване. Разследване на „Свободна Европа“ разкрива как китайски гиганти като Huawei, Hikvision и Dahua завладяват общественото пространство на Балканите чрез проекти, обвързани с „Безопасен град“ – китайския модел за управление на градската среда чрез събиране и обединяване на огромни количества данни. 

В Белград са инсталирани над 1000 камери на Huawei с възможности за лицево разпознаване, а китайски системи за видеонаблюдение навлизат и в десетки по-малки сръбски общини. Разследване на Радио „Свободна Европа“ установява оборудване с възможности за лицево разпознаване в поне 10 от 42 проверени общини и градове, което поражда опасения сред гражданското общество и правозащитните организации относно личните свободи и потенциала за политически контрол.

Подобни тенденции предизвикват тревога и в държавите членки на Европейския съюз, включително в България, където китайска техника навлиза в обществено значими сектори, като градския транспорт и публичната инфраструктура на София. Въпреки че тези мрежи често се оправдават с аргументи за сигурност и контрол на трафика, експертите по киберсигурност предупреждават за сериозни софтуерни уязвимости и рискове от нерегламентиран достъп до данни. В контекста на строгите ограничения в САЩ и в редица западни държави срещу тези китайски производители, разрастващата се мрежа от камери с китайски произход в Югоизточна Европа се превръща в ефективен инструмент за геополитическо и технологично влияние.

От тази страна на границата

За властите в София засилването на военното влияние на Китай в съседна страна би следвало да е въпрос от първостепенна важност, но досега липсват каквито и да е официални коментари или косвени реакции относно действията на Белград. Правителството на Румен Радев всъщност увеличава рисковете, свързани с националната сигурност и регионалната стабилност. Резкият завой във външната ни политика превърна България в страна, която, изглежда, следва насоки от Москва дори когато това е в противовес на собствения ѝ национален интерес.

Последният пример за тази предателска политика е отказът на правителството да участва в новата инициатива на НАТО за защита от дронове. Програмата предвижда през следващите пет години да бъдат инвестирани над 40 млрд. долара в способности за противодействие на дронове и обучение на пет пъти повече оператори на дронове до края на 2027 г. Повишаването на капацитета за бързо откриване, идентифициране и неутрализиране на безпилотни летателни апарати вече е от първостепенна важност за отбранителните способности на всяка страна. На този фон отказът на България да се включи в инициативата оставя страната извън новия общ проект на НАТО именно в момент, когато съседна Сърбия ускорява превъоръжаването си, включително с китайски технологии.

Китайското присъствие в Сърбия показва колко лесно едно геополитическо „приятелство“ може да прерасне в зависимост, застрашаваща целия регион. А за нас като държава остава въпросът дали виждаме какво става непосредствено отвъд западната ни граница, или поне малко по-далече от носа ни.

Post Syndicated from Александър Малинов original https://www.toest.bg/surbiya-purviyat-kitayski-platsdarm-v-evropa/

Геополитическите сътресения след началото на руската агресия срещу Украйна са многобройни. От практическото разделяне на НАТО – основния западен съюз между Америка и Европа, по темата за нуждата от оръжейна помощ за Киев до енергийната криза, обхванала Централна Азия след украинската кампания срещу руските рафинерии. Балканите също са основно място, където отражението на войната се забелязва като геополитически промени.

Една от страните, в които това е най-видно, е Сърбия. Заради отслабването на НАТО, породено от отдръпването на САЩ, и заради невъзможността на Русия да поддържа нивото на влияние в Белград отпреди 2022 г. в Сърбия се отвори вакуум за външно въздействие, който вече се запълва от Китай. Пекин рязко увеличи влиянието си над балканската страна през последните четири години. То мина отвъд инвестициите и големите инфраструктурни проекти и стигна до въоръжаването на сръбската армия с част от най-модерните технологии, с които разполага Китай. 

Макар Александър Вучич да продължава да декларира военен неутралитет и да поддържа стремежа към членство в Европейския съюз, разрастващото се партньорство в сферата на отбраната с Пекин подсилва очертанията на сложната геополитическа обстановка и изпраща тревожни сигнали към съседите на Сърбия. Тази динамика представлява пореден риск за стабилността и сигурността на целия Балкански полуостров и е пример за продължаващото засилване на влиянието на външни сили върху Югоизточна Европа. 

Китайско оръжие на европейска земя

Основната причина за отдалечаването на Сърбия от Москва е натискът от страна на Запада – и по-специално на ЕС и САЩ. Налице са директните западни санкции срещу руската икономика и натискът за дипломатическо изолиране на Путин. Но Белград също така от години е съветван от Брюксел и Вашингтон да съгласува външната си политика с тяхната и да осъди руското нахлуване в Украйна. В резултат на това Сърбия се присъедини към резолюцията на ООН, осъждаща нападенията на Москва, и гласува за изключването на Русия от Съвета на ООН по правата на човека. Сърбия също така отказа да признае подкрепяните от Москва фиктивни референдуми за анексиране, проведени през септември 2022 г. в окупираните украински територии. Сръбските власти осъждат всякакви опити за сепаратизъм, за да останат последователни в позицията си относно статуса на Косово. 

На фона на ограничения капацитет на Русия да поддържа предишното си военно и икономическо присъствие в Сърбия Белград задълбочи военните си връзки с Пекин. Близо 60% от вноса на оръжия в Сърбия за периода 2020–2024 г. е бил от китайски произход, показват данни на Стокхолмския международен институт за изследване на мира (SIPRI), цитирани от Радио „Свободна Европа“. В рамките на това военно сближаване Белград реализира мащабни доставки на съвременни китайски оръжейни системи, превръщайки се в първия им оператор на европейска земя. Сред придобитите технологии се открояват далекобойните зенитно-ракетни комплекси FK-3, разузнавателно-ударните бойни дронове CH-92A и CH-95, както и свръхзвуковите балистични ракети въздух–земя CM-400AKG, които се интегрират към изтребителите МиГ-29. 

Сърбия и Китай вече имат и директен опит във взаимната интеграция не само на части от армиите си, но и на полицейските си сили. През 2019 г. за първи път китайски и сръбски полицаи патрулираха заедно в Белград, а през същата година специални части на двете страни проведоха съвместни антитерористични учения близо до сръбската столица. През 2025 г. части от въоръжените сили на двете държави имаха учение в китайската провинция Хъбей, а през септември 2026 г. сръбски полицаи участваха в общи патрули с китайската полиция в провинция Хайнан.

Засиленото китайско военно присъствие на Балканите и мащабното въоръжаване на Белград с китайски военни системи предизвикаха остро безпокойство сред съседни на Сърбия държави. През 2022 г. от страна на Косово официално бяха отправени предупреждения, че бързата сръбска милитаризация и придобиването на напреднали отбранителни и ракетни технологии от Китай застрашават регионалния мир и стабилност. Подобни тревоги бяха изразени и от Хърватия, чийто президент Миланович критикува купуването на нови нападателни оръжия, призовавайки по този начин западните съюзници в ЕС и НАТО да следят внимателно геополитическите рискове от нарастващото военно влияние на Китай на Балканите.

„Желязното приятелство“ има цена

Сътрудничеството между Пекин и Белград в сферата на сигурността се базира на големият възход в политическите и икономическите отношения между двете държави в последното десетилетие, а Сърбия често определя връзката като стратегическо „желязно приятелство“. През последните години Пекин се утвърди като най-важния външен партньор за Сърбия на Вучич, осигурявайки не само мащабни финансови инвестиции, но и безрезервна дипломатическа подкрепа по чувствителни теми като Косово – Китай не признава независимостта на Косово и не поддържа дипломатически отношения с Прищина. Китайският интерес да подкрепи Сърбия в усилията ѝ да оспори независимостта на Косово следва политиката на Пекин за „единен Китай“ и поставя паралели по отношение на спора за статуса на Тайван. 

Този модел на сътрудничество се материализира чрез знакови китайски проекти в сръбската тежка промишленост и инфраструктура – като приватизацията на стоманодобивния завод в Смедерево и на медодобивния комбинат в град Бор (на 40 км от българската граница), както и изграждането на ключови транспортни артерии и магистрали. Макар тези инвестиции да стимулират икономическия растеж и да носят краткосрочни ползи за Белград, анализаторите сочат и сериозните рискове, свързани с корупция, нарастващ финансов дълг към Пекин и нарушаване на екологичните стандарти.

Централната роля на Сърбия в плановете на Китай за засилено влияние в Европа представлява сполучливо съчетание между стремежа на Белград да се възползва от географското си положение и от многовекторната си външна политика, от една страна, и настъплението на Пекин към европейската периферия като част от стратегия за по-широка глобална експанзия, от друга. Историческите предпоставки за това съществуват още от времето на югославската политика на необвързаност от времето на Тито, когато страната балансираше между Изтока и Запада като лидер на Движението на необвързаните страни, и се задълбочиха след бомбардировките на НАТО през 1999 г. 

Геополитическата безизходица в периода след разпадането на Югославия и последвалите войни създадоха благоприятни условия за задълбочаване на сръбските отношения с неевропейски глобални играчи с ​цел да се използват достъпът до пазари, политическата подкрепа и ресурсите на Русия, Китай или Турция. Макар и първоначално с тактически характер, този подход се утвърди като водеща концепция във външната политика на Александър Вучич. Десетилетията на колебание относно разширяването на ЕС даде допълнителен аргумент на Белград да превърне застоя в процеса на европеизация в лост за влияние. 

Скорошната оставка на Александър Вучич от президентския пост едва ли означава край на тази политика. Той напуска седем месеца преди края на мандата си, за да се включи в предсрочните парламентарни избори на 25 октомври и да се бори за премиерския пост – позиция, от която би могъл да продължи същото балансиране между ЕС, Китай и Русия.

Най-новата вълна на китайско ангажиране в Сърбия е от началото на второто десетилетие на XXI век, като ключов момент е изграждането на Пупиновия мост в Белград през 2014 г. Това събитие бележи мащабно рестартиране на двустранните отношения и проправя пътя за нови проекти и инвестиции в няколко посоки. Оттогава инфраструктурните инициативи обхванаха строителството и модернизацията на железопътни линии, както и експресното (в сравнение с България) изграждане на нови участъци от автомагистралната мрежа. Макар модернизацията на железопътната връзка Белград–Будапеща да е обект на правни проверки и политически дебати в западните политически среди, Пекин се надява да я превърне в убедителен пример за успешно сътрудничество. 

Наред с милитаризацията, стратегическото настъпление на Пекин на Балканите намира своето изражение и в мащабното внедряване на високотехнологични системи за видеонаблюдение и лицево разпознаване. Разследване на „Свободна Европа“ разкрива как китайски гиганти като Huawei, Hikvision и Dahua завладяват общественото пространство на Балканите чрез проекти, обвързани с „Безопасен град“ – китайския модел за управление на градската среда чрез събиране и обединяване на огромни количества данни. 

В Белград са инсталирани над 1000 камери на Huawei с възможности за лицево разпознаване, а китайски системи за видеонаблюдение навлизат и в десетки по-малки сръбски общини. Разследване на Радио „Свободна Европа“ установява оборудване с възможности за лицево разпознаване в поне 10 от 42 проверени общини и градове, което поражда опасения сред гражданското общество и правозащитните организации относно личните свободи и потенциала за политически контрол.

Подобни тенденции предизвикват тревога и в държавите членки на Европейския съюз, включително в България, където китайска техника навлиза в обществено значими сектори, като градския транспорт и публичната инфраструктура на София. Въпреки че тези мрежи често се оправдават с аргументи за сигурност и контрол на трафика, експертите по киберсигурност предупреждават за сериозни софтуерни уязвимости и рискове от нерегламентиран достъп до данни. В контекста на строгите ограничения в САЩ и в редица западни държави срещу тези китайски производители, разрастващата се мрежа от камери с китайски произход в Югоизточна Европа се превръща в ефективен инструмент за геополитическо и технологично влияние.

От тази страна на границата

За властите в София засилването на военното влияние на Китай в съседна страна би следвало да е въпрос от първостепенна важност, но досега липсват каквито и да е официални коментари или косвени реакции относно действията на Белград. Правителството на Румен Радев всъщност увеличава рисковете, свързани с националната сигурност и регионалната стабилност. Резкият завой във външната ни политика превърна България в страна, която, изглежда, следва насоки от Москва дори когато това е в противовес на собствения ѝ национален интерес.

Последният пример за тази предателска политика е отказът на правителството да участва в новата инициатива на НАТО за защита от дронове. Програмата предвижда през следващите пет години да бъдат инвестирани над 40 млрд. долара в способности за противодействие на дронове и обучение на пет пъти повече оператори на дронове до края на 2027 г. Повишаването на капацитета за бързо откриване, идентифициране и неутрализиране на безпилотни летателни апарати вече е от първостепенна важност за отбранителните способности на всяка страна. На този фон отказът на България да се включи в инициативата оставя страната извън новия общ проект на НАТО именно в момент, когато съседна Сърбия ускорява превъоръжаването си, включително с китайски технологии.

Китайското присъствие в Сърбия показва колко лесно едно геополитическо „приятелство“ може да прерасне в зависимост, застрашаваща целия регион. А за нас като държава остава въпросът дали виждаме какво става непосредствено отвъд западната ни граница, или поне малко по-далече от носа ни.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/na-trapezata-na-evropeyskoto-razshiryavane-domakini-gosti-i-nezhelani-posetiteli/

Двайсет и седем високопоставени лица са седнали на една голяма кръгла маса и вечерят. Всеки има различни ястия пред себе си и е платил различна цена за куверта, но всички имат право на мнение за основното ястие, както и дали да бъдат поканени други участници. Един е напуснал през 2020 г. по невнимание и сега горчиво съжалява и обмисля да се върне. Още десетина чакат да влязат, някои вече стоят непосредствено пред вратата на трапезарията. Други са в самото начало на дългия коридор, а един от 1987 г. звъни на входната врата, но за пореден път е оставен „замръзнал“ навън заради непристойно поведение. Двама пък са желани гости, но техните собствени трапези са по-богати от тази, на която са поканени. Един се двоуми от 2009 г. и през август пак ще решава иска ли да вечеря с останалите, или не. Мнозина от самите вечерящи периодично се оплакват и негодуват, но знаят, че общата трапеза ще ги засити повече, отколкото ако решат да се хранят сами.

Приблизително така може да се изобрази разширяването на Европейския съюз, обявено за един от приоритетите на новия мандат на Европейската комисия. Войната в Украйна превърна обещанието за членство в ЕС в съвсем обозрима и конкретна перспектива не само за нападнатата държава, но и за страните от Западните Балкани, които отдавна чакаха в коридора, и сега изведнъж стана неудобно да се правим, че не ги забелязваме. А принципът „Съединението прави силата“ изглежда все по-утешителен в съвременния непредвидим свят.

Западните Балкани на много скорости

Черна гора, най-напреднала за момента в преговорния процес, води усилена имиджова кампания под лозунга „28 до 28“ – идентифицирайки се като „епицентър на еврооптимизма“ и надявайки се да стане 28-мата страна членка на ЕС до 2028 г. Гърция, която по време на председателството си на ЕС през 2003 г. игра ключова роля в подготвянето на предишното голямо присъединяване на десет страни през 2004 г., вече заяви готовност да направи необходимото за Черна гора в края на следващата година, когато пак ще е начело на ЕС. Европейският парламент също потвърди в годишния си доклад, приет на 17 юни на пленарната сесия в Страсбург, че Подгорица продължава да бъде най-напредналата от всички кандидат-членки, следователно вероятно ще бъде първата, която ще се присъедини.

По време на същата пленарна сесия Европейският парламент констатира, че Албания изостава заради корупция и вътрешнополитически проблеми, Босна и Херцеговина – заради недостатъчни реформи. А Северна Македония беше призована да направи необходимите конституционни промени, за да реши проблемните въпроси, включително тези, които са свързани с отношенията ѝ с България.

Косово, кандидатствала за членство през 2022 г., все още няма статус на страна кандидатка и не води преговори не само защото не е достатъчно подготвена, както се казва в последния доклад. По-сериозната причина е, че независимостта ѝ не е призната от 5 страни членки на ЕС (Испания, Словакия, Румъния, Гърция и Кипър), което блокира Съвета да придвижи процеса напред.

Сърбия, за която докладът ще бъде гласуван отделно през юли, се очаква да бъде силно разкритикувана заради флиртовете си с Русия и Китай, подобно на критиките към Грузия – също страна кандидатка от края на 2023 г. Пътят към членството на Грузия е замразен заради отявлените антидемократични закони, приети след изборите през 2024 г., включително за чуждестранните агенти, любим и на българското „Възраждане“. Турция също е със замразена кандидатура още от 2018 г. по сходни причини, свързани с върховенството на закона и демокрацията – критики, които се повтарят ежегодно в докладите на Европейския парламент и които като че ли се приемат с все по-голямо пренебрежение на Босфора.

Украйна и Молдова по бързата процедура, но колко бързо?

Докато положението със Западните Балкани и Турция е относително ясно, защото тези страни отдавна са в чакалнята на ЕС, Украйна и Молдова кандидатстваха през 2022 г. и присъединяването им все по-често се споменава като неотложно. Особено след като Виктор Орбан, основният отявлен опонент на украинското членството, слезе от унгарската политическа сцена. Сред най-големите привърженици на идеята са скандинавските и балтийските държави, които в същото време се чувстват най-застрашени от Русия. За да ускорят преговорите между Украйна и ЕС, те дори сформираха специална група от съветници с опит в европейските дела и дипломацията – привилегия, с която балканските страни не разполагаха.

Въпреки привидния ентусиазъм обаче подходът на ЕС е предпазлив не само защото преговорите с Украйна и Молдова все още са в самото начало. Влизането на Черна гора в ЕС ще означава присъединяване на малко над 600 000 души към населението на ЕС, а населението на Украйна е около 40 милиона… Това означава, че Украйна ще се нареди на пето място в Съюза по брой на населението и на първо по територия. Тя ще има приблизително същия брой евродепутати като Испания и Полша – между 53 и 60, и ще разполага със същата тежест като тях при гласувания в Съвета на ЕС. От друга страна, ще се нуждае от много средства, за да се възстанови и развие икономически. Но и ще може да подпомогне ЕС в амбициите му за самостоятелна отбрана, тъй като напредна значително в тази област в сравнение с всички други страни от ЕС.

Освен че новите гости трябва да спазят определени изисквания, за да седнат на общата трапеза, и домакините трябва да са готови да ги посрещнат.

Така нареченият капацитет на усвояване на ЕС (absorption capacity) се отнася до политическото, финансовото и институционалното приспособяване на Съюза към по-голям брой страни членки. Това включва както големи и сериозни въпроси, като бюджета и оперативните програми, така и логистични детайли, отнасящи се до необходимостта от нови офиси и сгради, които да приютят бъдещите евродепутати, комисари, дипломати и служители.

За да забави ритъма, без да разочарова Украйна, Германия вече предложи като междинна стъпка асоциирано членство на Украйна, което да даде достъп до определени политики, но без право на глас. Идеята бе отхвърлена от украинския президент Володимир Зеленски като „несправедлива“. Новият унгарски лидер Петер Мадяр подкрепи отварянето на първите преговорни глави между Киев и Брюксел, но настоя да не се избързва. Той обеща референдум в Унгария след 10–15 години, ако всички глави са затворени от Украйна за това време.

Молдова, от друга страна, доскоро беше неформално обвързана с Украйна, тъй като Европейската комисия разглеждаше в един пакет присъединителния процес с двете страни, но „със започването на преговорите всяка страна е отговорна за себе си“, както каза Урсула фон дер Лайен. Присъединяването и на двете държави ще затвърди евроатлантическата им ориентация и ще ги спаси от руското влияние, но предстои да разберем дали това може да стане еднакво бързо и за мирна Молдова, и за Украйна, в която войната продължава. Ако се стигне до блокаж, Кишинев разполага с резервен вариант: да се присъедини към Румъния и така автоматично да влезе в ЕС. Според молдовския вицепремиер, ако присъединяването не приключи до 2028 г., може да се пристъпи към това алтернативно решение.

На север от Брюксел: стъпка напред, две назад

Бившите източни и балкански социалистически страни напират да влязат в ЕС не само по икономически и политически причини, а и за да затвърдят принадлежността си към европейските ценности и да запълнят пукнатините, оставени от пропастта на Студената война. Различна е обаче мотивацията на други европейски държави, които периодично се колебаят да се присъединят към ЕС или да се върнат, след като доброволно са го напуснали.

Два референдума на норвежците (1972 и 1994 г.) и един на швейцарците (1992 г.) оставиха двете държави извън Съюза, макар че и двете имат достъп до общия пазар на ЕС, част са от Шенген и се възползват от много общи програми на основата на двустранни споразумения. Същото разширено партньорство ЕС е изградил и с Лихтенщайн и Исландия. Рейкявик обаче подаде кандидатура за членство през 2009 г., оттегли я малко по-късно, но отново се активизира след като Русия нападна Украйна. И ще организира референдум за членство през август 2026 г.

Несъмнено най-големият прецедент в историята на отношенията между ЕС и европейските държави беше създаден от Великобритания, която напусна през 2020 г., след проведен референдум. Резултатите от него учудиха дори тези, които инициираха провеждането му. В новия документален филм на BBC, посветен на десетгодишнината от злополучния референдум: „Брекзит: много британска гражданска война“, са включени главни действащи лица от тогавашната политическа сцена. Сред тях са консервативният премиер Дейвид Камерън, организирал референдума, и Борис Джонсън, също консерватор и защитник на Брекзит. Те споделят изненадата си от крайния резултат и неподготвеността си за него: докато предварителните социологически проучвания сочат, че повече от половината англичани искат да останат в ЕС, гласуващите решават точно обратното.

Десетгодишнината от референдума беше повод за много равносметки и анализи,

в които се анализират загубите на Острова от оттеглянето му от европейската трапеза и се разобличават лъжите зад кампанията преди референдума. Отчитат се намалени търговски и икономически показатели, Лондон е загубил привлекателността си на световна финансова столица, а проблемите с нелегалната имиграция още по-трудно могат да се решат сега, когато Великобритания трябва да се справя сама. През последните месеци лейбъристкото правителство на Киър Стармър зачести изявленията си в полза на нови преговори с ЕС и евентуален ход назад: Breturn. Обществената подкрепа за завръщането прогресивно расте през последните десет години, а от страна на Брюксел и на европейските граждани винаги е имало интерес и готовност англичаните пак да седнат на общата трапеза.

Но планираната среща между ЕС и Великобритания на 22 юли в Брюксел, на която трябваше да бъде обсъдено новото засилено сътрудничество в редица области, беше отложена, след като Стармър подаде оставка, а вероятният следващ британски премиер Анди Бърнам заяви още преди да бъде назначен, че връщането в ЕС няма да е приоритет. Засега въпросът остава открит, но не е изключено една или няколко други държави да влязат в ЕС, преди британците да решат какво искат да правят.

България: какво мислим ние за разширяването?

Дори след като приключи преговорния процес по всички глави, дадена държава не може да се присъедини, преди всички държави членки да са одобрили и ратифицирали това присъединяване. Проучване на Евробарометър от септември 2025 г. сочи, че 56% от европейците подкрепят бъдещи разширявания, като Украйна се радва на най-голяма подкрепа сред страните кандидатки (най-висока в Швеция – 91% и Финландия – 81%), а Турция е най-непопулярна (най-ниска сред кипърците – 13% и австрийците – 19%). Българските резултати обаче са различни: 63% от анкетираните подкрепят Сърбия, после идват Босна и Херцеговина, Черна гора, Молдова, Грузия и Турция, Албания и Косово с подкрепа между 50 и 40%. На последно място сред българските анкетирани се нареждат Украйна (31%) и Северна Македония (32%). Само в Унгария и Чехия подкрепата за Украйна е толкова ниска, колкото и у нас.

Логично е да се запитаме защо в България сме по-склонни да приемем в ЕС една голяма държава като Турция, която коренно се различава от останалите в географско, политическо, културно и религиозно отношение и за момента е много далеч от демократичните стандарти, отколкото да подкрепим други две държави, с които споделяме общо славянско наследство? Докато липсата на подкрепа за Северна Македония е пряко свързана с проблемите в двустранните отношения между София и Скопие, зад отрицателното отношение към Украйна ясно прозират българските симпатии към Русия. Тук фразата „Врагът на моя враг е мой приятел“ е преобърната на „Врагът на моя приятел е мой враг“. Ето защо не искаме да седим на една трапеза с този враг, да не би това да постави в риск много „по-важните“ ни приятелства.

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/es-i-usa-je-taime-moi-non-plus/

Ако си представим системата за международна сигурност като архитектурна постройка, то поне една носеща стена се срути през изминалите седмици от европейска гледна точка. Апетитите на Тръмп към Гренландия разклатиха правителствата на държавите членки и институциите на ЕС, поставяйки ги пред немислима досега заплаха. Не само бъдещи военни действия в Стария континент започнаха да изглеждат потенциално възможни  (този риск вече беше станал очевиден, след като Русия нападна Украйна), но сега европейците се оказаха директно заплашени от традиционния си партньор, съюзник и закрилник – САЩ. Как се отразява това на европейските политики в областта на сигурността и отбраната и къде е мястото на България в новия световен ред?

Рамо до рамо срещу бедствието Тръмп

Международният икономически форум в Давос още не беше приключил, когато на 22 януари лидерите на страните от ЕС се събраха на неформална вечеря в Брюксел да обсъдят актуалните развития в трансатлантическите отношения и последиците от тях за Съюза. Погледната отстрани, срещата изглеждаше като терапевтична сбирка на общност, която е покосена от природно бедствие, а членовете ѝ изпитват необходимост да бъдат заедно в тежък момент, за да споделят страховете си и да потърсят взаимна утеха.

В заключителните си думи председателят на Европейския съвет Антонио Коща подчерта, че в отношенията между партньори и съюзници следва да се действа внимателно и с уважение, както и че Европа е твърдо решена да постигне по-голяма стратегическа автономност. Той също каза, че търговските отношения между ЕС и САЩ трябва да бъдат стабилизирани, но Европа има силата и инструментите да се защитава срещу всяка форма на принуда. На заплашителния тон на Тръмп за налагане на мита и военни действия в Гренландия Европа отговори дипломатично, но твърдо. Позицията, като всяко друго становище на ЕС, отразяващо 27 различни национални политики, приведе под най-малък общ знаменател гнева на Франция, Испания и скандинавските държави към Тръмп, по-нюансираните позиции на Полша и балтийските държави и откровената подкрепа на Унгария, Словакия и Чехия за американския президент.

Осъзнаването, че Европа трябва да поеме отговорност за собствената си сигурност, не идва от кризата с Гренландия. Още в началото на миналата година председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен представи новата европейска стратегия за сигурност като един от приоритетите си, за да се постигне радикално превъоръжаване на Европа в отговор на новата геополитическа ситуация. Според стратегическия документ от държавите членки се очаква да осигурят 800 мрлд. евро, за да гарантират пълна отбранителна готовност до 2030 г.

Мечтаят ли европейците, когато говорят за стратегическа автономност?

Евроатлантическата схватка стана още по-интересна, когато броени дни след Давос дуелът ЕС–САЩ се пренесе в Европейския парламент (ЕП). На съвместно заседание на Комисията по външни отношения (AFET) и на Делегацията за отношения с Парламентарната асамблея на НАТО генералният секретар Марк Рюте неколкократно подчерта, че вижда европейската отбрана като допълваща Северноатлантическия алианс, но в никакъв случай не и като автономна и военна сила.

И ако някой си мисли, че ЕС или Европа като цяло може да се защити без САЩ, нека продължава да мечтае. Вие не можете. Ние не можем. Нуждаем се един от друг,

каза той, с което предизвика възмущението на евродепутатите.

Идеята, че Рюте, най-дълго управлявалият министър-председател на Нидерландия и убеден проевропейски политик, когото европейците припознават като „един от нас“, сега защитава политиките на Тръмп и разубеждава Европа от намеренията ѝ да изгради собствен отбранителен капацитет, не се понрави на мнозинството членове на ЕП.

Генерален секретар на НАТО ли сте, или негов посланик в ЕС?,

попита испанският евродепутат Начо Санчес Амор. Евродепутатите бяха разочаровани от липсата на неутрална позиция, каквато подобава на един генерален секретар. Дори фактът, че в Давос Рюте спаси положението, като успя да постигне съгласие с Тръмп по въпроса с Гренландия и да предотврати (засега) военни действия и високи мита за европейците, не беше достатъчно утешителен. Защото на този етап условията на сделката и евентуалните загуби, които ще понесат Гренландия, Дания и Европа, остават неясни.

„Вашият напредък зависи от нашия успех“

Друго проблемно и изключително важно за евроатлантическите отношения споразумение – търговската сделка между САЩ и ЕС – беше обсъдено два дни по-късно в същата комисия AFET, този път в присъствието на Андрю Пъздър, новия посланик на САЩ в ЕС. Той e адвокат и собственик на верига ресторанти за бързо хранене, върл противник на абортите и на синдикатите, защитник на роботизацията. Беше номиниран за министър на труда по време на първия мандат за Тръмп, но принуден да се оттегли заради множество скандали, свързани с личността му. От есента на 2025 г., след подписването на първото търговско споразумение между Урсула Фон дер Лайен и Доналд Тръмп, Пъздър пое щафетата да представлява американските интереси в Брюксел, докато договореното между председателката на Европейската комисия и американския президент мине през одобрението на ЕП и Съвета на ЕС.

На последната среща в Европарламента Пъздър много ясно заяви американската позиция за търговските отношения между Новия и Стария континент. Според него надпреварата в областта на изкуствения интелект ще реши икономическата съдба на Запада и за да устоим на съревнованието, се нуждаем от пет неща: енергия, изкопаеми суровини, данни, центрове за данни и развит софтуер. Европа трябва да се индустриализира и да следва САЩ по отношение на търговията, енергетиката, данните и инфраструктурата за изкуствен интелект, както и да намали регулациите, за да облекчи американските компании, каза още той.

Във въпросите си към новия посланик на САЩ мнозинството евродепутати защитиха правото на Европа да развива икономически политики, съобразени с нейните закони и ценности.

Законодателството ще го поправим ние, ако сметнем за необходимо, не вие. Нашата цел е да помогнем на САЩ да промени настоящата си авторитарна траектория,

заяви евродепутатът от левицата Санчес Амор. Други представители на ЕП задаваха и актуални въпроси, свързани с Гренландия, Украйна и новия Съвет за мир на Тръмп, които Пъздър заобиколи. Само германският евродепутат Александър Сел от крайнодясната „Европа на суверенните нации“ се съгласи с възгледите на американския посланик и със Стратегията на САЩ за национална сигурност, затвърждавайки за пореден път пълната взаимна подкрепа между европейската крайна десница и Тръмп.

Ние нашите ангажименти сме ги изпълнили, сега е ваш ред да напреднете по сделката,

каза още Пъздър, намеквайки за скорошното временно замразяване на работата по търговската сделка от Комисията по международна търговия на ЕП заради заплахите на Тръмп и проблемите с Гренландия.

Така в рамките на три дни американските хегемонистични позиции – както в областта на отбраната и сигурността, така и в сферата на търговията и икономиката – отекнаха еднакво силно в ЕП и притиснаха Европа от двете страни, като в макдоналдски чийзбургер, в стремежа си да я подчинят на американската визия за бъдещето. И то не коя да е визия, а на Америка като частна еднолична корпорация, предвождана от Тръмп.

Къде сме ние?

Български евродепутати не бяха чути да задават въпроси на двете важни изслушвания в AFET и в Делегацията за отношения с НАТО, въпреки че имаме двама постоянни членове в тази комисия (Андрей Ковачев от ГЕРБ и Станислав Стоянов от „Възраждане“) и трима заместник-членове (Илхан Кючук от ДПС, Ивайло Вълчев от ИТН и Петър Волгин от „Възраждане“).

За сметка на това името на страната се открои редом с това на Унгария във връзка с подписания от премиера в оставка Росен Желязков документ за присъединяване на страната ни към Съвета за мир, създаден от Тръмп. Ето как коментира Financial Times компанията, в която изневиделица (за българското общество и за европейските ни партньори) се намери и България:

Шестима монарси, трима бивши съветски апаратчици, два режима, опиращи се на военна подкрепа и лидер, издирван от Международния наказателен съд за предполагаеми военни престъпления…

Останалите европейски държави отказаха участие в едноличната инициатива на Тръмп, а Антонио Коща подчерта, че ЕС ще се придържа към мирен план за Газа в съответствие с приетата през ноември 2025 г. Резолюция 2803 на Съвета за сигурност на ООН. В България присъединяването към обявения от американския президент Съвет предизвика остри критики – както от анализатори и експерти по международно право, така и от юристи и специалисти по конституционните въпроси. Международни анализатори също смятат, че и от юридическа, и от външнополитическа гледна точка това е организация с неизяснен статут и централизирана власт, в която решенията се вземат еднолично от Тръмп. А останалите държави членки служат или за донори (стига да платят членската такса от 1 млрд. долара за пожизнено присъединяване), или за декор за снимките, както изглеждаше на срещата в Давос.

В тази сложна геополитическа ситуация на изострени отношения между ЕС и САЩ, когато европейските държави застават рамо до рамо, за да консолидират позициите си и да устоят на американския натиск, България изпраща двусмислени сигнали, като за пореден път застава срещу Европа и редом до Унгария – черната овца на ЕС в момента. Такова поведение се наблюдава понякога и от страна на Словакия и Чехия и дава все повече основания на редица западни държави начело с Германия да поддържат идеята за Европа на две скорости като единствена възможна алтернатива на разнопосочните влияния, господстващи в ЕС. Франция, Полша, Испания, Италия и Нидерландия вече са поканени от германския финансов министър и вицеканцлер Ларс Клингбайл да обсъдят конкретен план за действие в тази насока.

При такъв сценарий България едва ли може дори да се надява да е в групата на втората скорост, където ще се озоват страни като Белгия, Малта, Португалия, Кипър, Гърция, Люксембург, балтийските и скандинавските държави – по-малки по територия, население и възможности, но с ясни проевропейски позиции и с безспорна ценностна принадлежност към ЕС. За лошите ученици от Източна Европа, които претендират да са по-находчиви, като поддържат т.нар. външнополитически баланс едновременно с ЕС, САЩ и Русия, остава рискът да се озоват в задния двор на европейската система на сигурност, която, макар и разклатена в момента, остава единствената демократична алтернатива в един нестабилен свят на видими и невидими заплахи и безпринципни съюзи.

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/lukoyl-ti-roden-nash/

Въздишките на облекчение, които се чуват, идват откъм Министерския съвет. Вече не е необходимо правителството да прави постановки, че има план за действие, за да предотврати дефицит и спекула с горива в България заради санкциите върху „Лукойл“. Те бяха наложени от американската Служба за контрол на чуждестранните активи (OFAC) на две от най-големите руски компании – държавната „Роснефт“ и частната „Лукойл“, и влизат в сила на 21 ноември. Причината е, че руските енергийни компании са основен източник за финансиране на войната, която Русия започна в Украйна през 2022 г. и не желае да спре.

В очакване на решението 

Сега на българското и на други европейски правителства, като тези на Нидерландия и Румъния, където „Лукойл“ има собственост, им остава само да чакат дали ΟFAC ще издаде разрешение за сделка, или по-скоро за обвързващото споразумение, между кипърската Gunvor Group Ltd. и дъщерната компания на „Лукойл“ – LUKOIL International GmbH, регистрирана във Виена, която притежава задграничните ѝ активи. Защото кипърското дружество със седалище в Женева подаде оферта да ги купи и руската компания веднага я прие и няма да преговаря с други потенциални кандидати. 

„Лукойл“ най-напред съобщи, че продава задграничните си активи. Три дни по-късно дойде и новината за купувача с изявление от руската компания, че „ключово важните условия на сделката са били предварително договорени от страните“.

Не става ясна цената – прогнозите се движат от над 9 до 12–15 млрд. долара, което надхвърля повече от два пъти собствения капитал на Gunvor. Но колкото и да получи „Лукойл“, те ще останат блокирани в специална ескроу сметка, докато не бъдат вдигнати санкциите. Може да се наложи купувачът и продавачът да поискат от ΟFAC да удължи срока за влизане на санкциите в сила, за да осигурят непрекъсната дейност и банкови услуги по време на процеса по приключване на сделката.

В обхвата на чуждестранните активи на „Лукойл“ попада и рафинерията в България – най-голямата на Балканите, чийто капацитет е за преработка на над 196 000 тона барела на ден, – също и над 220 бензиностанции, складове за горива, тръбопроводи, терминали в София, Варна, Пловдив, Стара Загора, Враца и още логистична инфраструктура. Друго дружество на „Лукойл“ в България отговаря за т.нар. бункеровка – доставки и зареждане на горива за кораби в черноморските пристанища, а още едно – за авиационно гориво, обслужвайки летищата в София, Варна и Бургас. 

„Лукойл“ има господстващо положение на пазара на горива на едро в България и този дял не може да бъде компенсиран с внос, ако рафинерията спре работа. А причината е, че съседни държави също ще се нуждаят от внос на горива, тъй като и румънската рафинерия на „Лукойл“ ще спре. Предприятието в Плоещ (Petrotel Lukoil) e с четирикратно по-малък капацитет от българското.

Надеждите да не бъде разтърсен пазарът на горива, а с това да се повиши инфлацията, са в законовото задължение за 90-дневен запас от горива за всички страни в ЕС. Остава и да са налични. Управляващите през ден уверяват, че горива ще има до Нова година, а и след това. 

Сърбия след 25 ноември?

Но и сръбският президент Александър Вучич преди седмици уверяваше в същото гражданите на Сърбия, обезпокоени заради санкциите, наложени на Naftna Industrija Srbije (NIS), в която мажоритарен акционер е руската „Газпром“ (NIS е и операторът на рафинерията в Панчево):

До Нова година няма да има проблеми с доставките на горива. Имаме достатъчно количества – бензин, дизел, мазут – резервите ни са пълни, няма къде да съхраняваме повече.

Реалността се оказа по-различна. По бензиностанциите от веригата ΝΙS се стигна до хаос заради невъзможността да се плати с карта, а ритмичното снабдяване с горива изглежда застрашено. „Единствената петролна рафинерия в Сърбия ще продължи да работи само до 25 ноември, ако не бъдат осигурени нови доставки на суров петрол, преустановени заради американските санкции“, съобщи агенция „Танюг“, цитирайки енергийната министърка на Сърбия.

Никой обаче не се наема да коментира какво ще се случи, ако дотогава ΟFAC не разреши сделката. Или пък ако не я разреши изобщо заедно с други приложими лицензи и разрешения в съответните юрисдикции.

Министерството на финансите на САЩ вече издаде временен лиценз, който освобождава германския бизнес на „Роснефт“ от санкции до април 2026 г. Берлин разглежда вариантите за изземване на активите на санкционираната компания и продажбата им на чуждестранен инвеститор. „Роснефт“ притежава контролен дял в ключовата рафинерия „Швет“, която осигурява по-голямата част от горивото за Берлин и Източна Германия, включително за летището и химическата индустрия. Компанията е акционер и в рафинериите MiRo и Bayernoil, но не държи контролен пакет, затова те не попадат под санкции.

Как удрят геополитическите бури

Вървят и предположения, че продажбата може да е била договорена на най-високо ниво между президентите на САЩ и Русия. Официално потвърждение за тези хипотези няма. Но това е мащабна сделка, а петролът винаги е бил геополитика. 

Има ли договорка, ще проличи по действията на ΟFAC, която ще трябва да одобри или да отхвърли кандидат-купувача. А макар компанията Gunvor Group Ltd. да е един от най-големите търговци на суров петрол в света и да работи в повече от 100 държави, славата ѝ има дълбоки руски корени.

Gunvor e регистрирана в Кипър през 2000 г., а само няколко месеца по-рано международната одиторска компания Arthur Andersen, наета като консултант от Агенцията за приватизация избира „Лукойл“ за купувач на „Нефтохим – Бургас“. Gunvor е създадена от шведа Торбьорн Торнквист и руснака Генадий Тимченко, който е от приближените на президента Путин. 

Наскоро той купи дела от 50% на британската Shell в находище за петрол в западната част на Сибир. Forbes го определя като шестия най-богат човек в Русия, с нетно богатство от 23,3 млрд. долара. През 2014 г., буквално часове преди да попадне в списъка на санкционирани руснаци заради руската анексия на Крим, Тимченко продава дела си от 43,5% на своя съдружник Торнквист, който уверява, че компанията не работи с руски петрол, а доставя по-голямата част от нефта си от Северна и Южна Америка. 

Според украинското издание Kyiv Independent „Gunvor e най-големият търговец на руски петрол преди пълномащабната военна инвазия в Украйна“. В свое изявление компанията осъди войната.

За 2024 г. отчетените от Gunvor приходи са за 136 млрд. долара, нетната печалба – 729 млн. долара от търговия с 232 млн. тона петрол.

Тъмните петна на Gunvor

Онова, което липсва в официалния уебсайт на компанията, са разследванията за сделките ѝ в Африка и Латинска Америка. Gunvor e била обект на серия разследвания за подкупи, пране на пари и липса на адекватни мерки за предотвратяване на корупция в няколко държави (Конго, Кот д’Ивоар, Еквадор и др.). През октомври 2019 г. търговецът на петрол е осъден да плати почти 94 млн. швейцарски франка (94,8 млн. долара) заради корупция в Конго и Кот д’Ивоар. Споразумението включва глоба от 4 млн. швейцарски франка (при максимална 5 млн.), както и брутна печалба плюс лихва, реализирана от петролни сделки в двете западноафрикански страни през 2009–2011 г. за стотици милиони долари. През 2023–2024 г. в Швейцария бе повдигнато обвинение срещу бивш финансов мениджър на Gunvor, отговарял за операциите в Конго.

В Еквадор компанията е обвинена в корупционни схеми, при които е плащано, за да бъдат печелени договори и придобивана вътрешна информация от държавната Petroecuador. Част от разследванията са засегнали и други търговци (Vitol, Glencore и др.), твърди Public Eye.

На 1 март Gunvor беше призната за виновна от съдилища в Швейцария и Съединените щати за подкупване на еквадорски длъжностни лица с цел получаване на барели петрол на цени под пазарните между 2013 и 2020 г. Доколкото ни е известно, никой от висшето ръководство на Gunvor досега не е бил разследван. Непубликуван документ, с който разполага Public Eye, показва, че много високопоставен ръководител е осъществявал контакти с Petroecuador, за да улесни сключването на договори за петрол.

На сайта на американското Министерство на правосъдието може да се прочете, че на 1 март 2024 г. (във втория мандат на президента Джо Байдън – б.а.) Gunvor се признава за виновна пред федералния съд в Бруклин и сключва споразумение да заплати над 661 млн. долара (в това число около 375 млн. долара наказателна глоба и над 287 млн. долара конфискация на „недобросъвестни печалби“). Компанията е поела отговорност за действията на някои от бившите си служители.

Подкупването на чуждестранни длъжностни лица окуражава корумпираните служители и подкопава върховенството на закона. Признанието за вина на Gunvor показва, че Наказателният отдел остава решителен в усилията си да изкорени подкупите и корупцията сред длъжностните лица. В координация с нашите международни партньори ще продължим да държим отговорни както корпорациите, така и лицата, които подкупват чуждестранни длъжностни лица.

Брент Уибъл, Министерство на правосъдието на САЩ

Ето тази компания, която анализаторите продължават да смятат за руски аватар, ще придобие активите на „Лукойл“. А те са значими: дял в едни от най-големите петролни находища в света – иракските „Ериду“ и West Qurna-2, от което се добиват над 480 000 барела на ден; дял в находищата „Шах Дениз“ в Азербайджан (19,99%), в „Карачаганак“ и „Тенгиз“ в Казахстан (13,5% и 5%), в „Кандъм-Каузак-Шади“ и „Гисар“ в Узбекистан. „Лукойл“ притежава 10% от нефтения и газов проект „Гаша“ в Абу Даби, а в Мексико съвместно с италианската Eni и мексиканската PetroBal разработва четири блока. В Африка участва в проекти в Гана (Deepwater Tano/Cape Three Points), Египет (West Esh El-Mallaha – WEEM, Meleiha и продължение на WEEM), Камерун (Etinde), Република Конго (Marine XII) и Нигерия (блок OML-140).

Освен рафинериите в България и Румъния руската компания притежава 45% от рафинерията Zeeland в Нидерландия чрез съвместно дружество с френската Total Energies. Компанията управлява мрежа от над 2456 бензиностанции в чужбина.

Заради санкциите на САЩ и Обединеното кралство обаче чуждестранните партньори на „Лукойл“ в тези проекти ще „преоценят“ своето участие. Ако сделката с Gunvor бъде одобрена, Shell, японската Ιnpex и Total Energies може да продължат бизнеса си.

Оттук нататък 

Държавите, в които „Лукойл“ и „Роснефт“ имат активи, предприемат различни стъпки. Румъния ще анализира обявената потенциална сделка за активите на „Лукойл“ чрез комисията си, отговорна за чуждестранните инвестиции, стана ясно от изявление на румънското Министерство на енергетиката.

Преди да се вземе каквото и да е решение, е необходимо да се анализира позицията, която ще заеме Европейският съюз, като се има предвид, че Румъния вече прилага режима на санкции на ЕС и ще действа стриктно в тази рамка.

Германия върви към национализация на активите на „Роснефт“. Белград се надява крайният срок да се удължи поне до декември, докато Вашингтон очаква „Газпром“ да продаде дела си в NIS. За дерогация за руския петрол ще моли Тръмп и унгарският президент Виктор Орбан на среща на 7 ноември. Орбан изтъква, че без руски доставки „цените ще скочат“ и икономиката ще се срине, а аргументът му е, че Унгария получава главно руски петрол през тръбопровода „Дружба“. Орбан е под натиск заради предстоящите догодина избори, които предварителните сондажи показват, че ще изгуби.

Какво прави България?

На този фон българските власти не смеят да гъкнат. Упоритите слухове, че „Лукойл“ продава активите си в България, вървят от две години и за кандидати бяха спрягани държавни компании от Азербайджан, Киргизстан и Унгария. Наскоро управляващото мнозинство начело с Борисов/Пеевски прокара скандалната поправка ДАНС да одобрява или отхвърля кандидата за бургаската рафинерия – въпреки че има 17-членен Съвет за скрининг на чуждестранните инвестиции, в който са представени и службите. Тази възможност съществува от 2024 г., когато законът влезе в сила, но прилагането на скрининга се отложи до 22 юли 2025 г., след като бяха приети и публикувани правилниците за прилагане и за дейността на Междуведомствения съвет за скрининг. С ДАНС поправката се прокламира, че ако такива разпоредителни сделки бъдат извършени без подобно одобрение, ще се смятат за нищожни.

Новината за Gunvor свари управляващите неподготвени, а вкарването на особен управител в рафинерията – представител на държавата, който да поеме оперативното ръководство, ги плаши. Тази фигура беше уредена законодателно през 2022 г., когато Русия нападна Украйна. Целта е да действа от името на правителството и да защитава националния интерес.

Засега не е ясно дали българското контраразузнаване може да отхвърли Gunvor като купувач на четирите дружества на „Лукойл“ в България. Ако България може да направи това, значи и останалите европейски държави, където руската компания има активи, трябва да се произнесат. В българския закон за скрининг на чуждестранните инвестиции, който действа и в над 20 държави от ЕС, се изисква съгласуване с Европейската комисия при продажба на стратегически активи. Така че най-напред ще се чака произнасяне на OFAC и ЕК.

Този процес ще отнеме време, а правителството „успокоява“, че горива има до Нова година, тоест за два месеца. Междувременно управляващата коалиция поиска парламентът да забрани износа на дизел и на авиационно гориво. 

ГЕРБ предлага да се ограничи износът на дизел и авиационно гориво. Това се прави с цел да се предотврати спекула с цените на горивата и злоупотреба с количествата, които България съхранява.

Делян Добрев

В последната седмица има рязък износ на горива в посока Сърбия, заяви депутатът Ивайло Мирчев (ПП–ДБ), който критикува управляващите, че нямат ясен план и предприемат „пожарни действия“.

Преди близо 10 дни поискахме изслушване в НС на министрите за ситуацията с горивата. Беше ни отказано, а управляващите уверяваха, че всичко е наред и има запаси за 90 дни. Всички знаем, че това са глупости, защото част от търговците на горива не участват в попълването на запаси.

Засега властта е заела любимата поза на българските управници пред (геополитическите) бури – снишаване. Ако обаче не гарантират ритмичния поток на снабдяване с горива, докато чакат решението на Вашингтон, ветровете може и да ги съборят.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/pitchingut-na-boyko-borisov/

На обяда през април с Доналд Тръмп-младши Бойко Борисов не хапнал и залък, дори салата – не от страх, че руколата може да е отровна като при оръжейния търговец Емилиян Гебрев, а защото е питчвал. Да презентираш идея, докато „журито“ обядва и преводачът се бори със словореда, е трудна задача. Но Борисов, както знаем, не се плаши от сцена – липсата на маниери при него често минава за балкански чар.

За този „питчинг“ на стратегически енергийни активи, част от националната сигурност, се разбра едва шест месеца по-късно благодарение на Wall Street Journal. През това време лидерът на ГЕРБ мълчеше. Ако не бяха източниците на изданието, които описват как приятел от колежа на Тръмп-младши капитализира връзките си, никой нямаше да узнае какви ги е вършил Борисов. А той всъщност е предлагал на Тръмп-баща чрез Тръмп-син продължението на „Турски поток“ през България, построено като „разширение на газопреносната мрежа“, и хъб „Балкан“, а към даровете за „владетеля“ васално е добавил и рафинерията на „Лукойл“ в Бургас. 

Потокът приключва

След обяда с Тръмп-младши през април Борисов обясни, че нямало как да каже подробности без съгласието на другата страна, а един от депутатите на ГЕРБ – Любен Дилов-син, неумело се опита да замаже, че няма информация (можело да са си говорили за футбол). Днес от ГЕРБ бранят водача с „търсил е инвеститори“. 

„Какво национално предателство е да търсиш инвеститори в българската газопреносна мрежа?“, запита реторично народният представител от ГЕРБ Христо Гаджев, без да засяга темата за санкциите по „Магнитски“.

На пръв поглед всичко е точно. Бойко Борисов е загрижен стопанин за създадените национални блага. В неговия трети (последен) мандат в угода на Русия беше построен „Турски поток“ през България, беше създаден хъб „Балкан“ и „Лукойл“ утвърди господстващото си положение на пазара на горива на едро, като продължи да не плаща корпоративни данъци. Тръбата – единствената, която в момента пренася руски газ за Централна Европа, неслучайно беше представена като разширение на газопреносната мрежа на „Булгартрансгаз“. Целта беше да се избегнат европейски санкции и проверки за държавна помощ.

В „Турски поток“, който Борисов и сие упорито наричат „Балкански“, бяха вложени близо 3 млрд. лв. (за строителство, отчуждаване на имоти и др.) срещу изплащане от транзитни такси за резервиран капацитет за пренос на газ. Таксите обаче са договорени при ниска норма на печалба, така че „Булгартрансгаз“ ще може да изплати инвестицията след поне 15–17 години, и то при пълен капацитет.

В отговор на въпрос от депутата в 46-тото Народно събрание Мартин Димитров служебният министър на енергетиката към юли 2021 г. Андрей Живков казва, че България е вложила в изграждането на „Балкански поток“ 2 540 661 575,67 лв. без ДДС. Изтеглен е заем на обща стойност 535 500 000 евро от общо 10 банки. Очакваните приходи за 2021 г. са в размер на 215 085 лв., а за 2022 г. – 382 282 лв. Най-оптимистичният сценарий за възвращаемост на инвестицията е над 15 години.

Българските данъкоплатци поеха рисковете, а основният ползвател на тръбата – „Газпром“, се възползва от нея, без да инвестира пряко и без да носи финансова отговорност. А капацитетът, резервиран почти стопроцентово от „Газпром“ на вход – изход, при това дългосрочно, няма да бъде запълнен. След войната в Украйна и санкциите срещу Русия потокът от газ намаля, а вече е ясно, че до две години Европа ще приключи с руския газ. 

Освен ЕС, и Съединените щати наложиха санкции срещу финансирането на войната в Украйна с пари от руски енергийни компании и поради тази причина петролната компания на Сърбия НИС (NIS – Naftna industrija Srbije), чийто най-голям акционер е руската „Газпром нефт“, попадна в списъка на американските санкции. А бензиностанциите на „Газпром“ в България купи бившият депутат от ГЕРБ и бивш собственик на „Юнион Ивкони“ Ивайло Константинов.

Премиерът Росен Желязков обяви българската позиция, че до 2026 г. България ще прекрати договорите за ползване или транзит на руски природен газ, а до 2028 г. руският газ ще бъде окончателно изключен от българския енергиен пазар.

Дори и последният останал голям клиент на „Газпром“ в Европа – Унгария, също ще замести руския газ.

Това ще бъде най-дългосрочният ни договор за закупуване на газ от Запада. Унгария винаги е полагала сериозни усилия за диверсификация и колкото повече газ купуваме от повече маршрути, толкова по-добре.
Петер Сиярто, министър на външните работи на Унгария

Борисов е наясно. 

В рамките на две-три години това ще приключи – с руския газ. Тогава тази, най-голямата на Балканския полуостров инсталация трябва да остане под земята или да се направи да работи.

Лидерът на ГЕРБ не спира да повтаря фалшивата новина за някакви митични 700–800–900 млн. лв., които от 2023 г. нарича ту „приходи, които влизат в джобовете на всички ни годишно“, ту „печалба“ от „Турски/Балкански поток“. Данните непрекъснато го опровергават, но въпреки това Борисов не спира да повтаря и да вдига сумите. За две години и три месеца – до март 2024 г., приходите от тръбата са 1,308 млрд. лв. Какви са приходите след това, няма информация.

Ние трябва да намерим инвеститори не само в газопреносна система, за да можем да снабдяваме Европа. Аз го промотирам на всички, защо да не го промотирам? Баща му ми разреши да го направя и не позволи – президентът Доналд Тръмп – България да бъде обиколена, да мине през Гърция, Турция, Италия. И аз му казах: „Ето това сме направили, вече работи, вече дава по 900 милиона на година печалба“,

казва Бойко Борисов в „импровизирано“ интервю за Бареков.

Какво ще се случи след 2027–2028 г., е от съществено значение за „Булгартрансгаз“, тъй като кредитите трябва да се изплащат. Ако руските доставки намалеят или спрат, а по тръбата не тече газ, провалът е пълен. А и „Булгаргаз“ е в изключително тежко финансово състояние – и заради неизгодния и вреден договор с турската компания „Боташ“, дело на служебно правителство на президента, и заради огромния дълг на столичната „Топлофикация“. По контракта с „Боташ“ дружеството е задължено да плаща близо 500 000 долара за капацитет в пълен обем, независимо дали го използва, а към края на 2024 г. столичното парно дължи на Българския енергиен холдинг и на „Булгаргаз“ над 1,66 млрд. лв. 

„Американски поток“?

Загрижеността на Борисов щеше да е съвсем уместна, ако не беше спомената темата за санкциите по „Магнитски“. Това прави от деловия обяд quid pro quo (услуга за услуга), при това едната е платена с парите на българските данъкоплатци, а другата – с парите на американските. 

В обясненията си по темата за отпадане на санкциите по „Магнитски“ за негови „близки съюзници“, по определението на Wall Street Journal, Борисов шикалкави в типичния си стил. В интервюто, дадено пред удобно появилия се пред къщата му Николай Бареков, призна, че е говорил за газопровода и за санкциите по „Магнитски“, но само по отношение на бившия му финансов министър Владислав Горанов.

По-късно в парламента смени плочата със споделянето на лични истории. За Делян Пеевски, санкциониран от САЩ и Великобритания за корупция по Глобалния закон „Магнитски“, изобщо не е ставало дума – ако някой реши да вярва на Борисов. Нямал в контекста на какво да сложи името му. Под израза „близки съюзници“ мнозина биха разпознали само и единствено Пеевски. Останалите санкционирани по „Магнитски“ българи трудно могат да бъдат наречени „съюзници“. Васил Божков? Илко Желязков? 

Интересно е Горанов в какъв контекст е бил поставен.

„Eлдорадото“ за политиците

Българската държавна енергетика е произвела много милионери и почти няма премиер или енергиен министър от най-новата история на България който да не е пробвал родното „Елдорадо“.

Андрей Луканов искаше да уреди руската „Газпром“ с контрола върху газопреносната инфраструктура на България. Георги Първанов се прослави с „Големия шлем“, договорен с Путин – АЕЦ „Белене“, нефтопровода „Бургас–Александруполис“ и газопровода „Южен поток“. Сергей Станишев хвалеше „Южен поток“ чак в Китай, рекламираше го и Борисов – макар че беше в нарушение на изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. (А съвместното дружество, създадено с българската страна, до ден днешен не е закрито, макар проектът да приключи преди повече от десет години. Съответно изпълнителният директор на дружеството Игор Елкин продължава да получава заплащане от „Булгаргаз“.) АЕЦ „Белене“, чието първоначално възраждане България дължи на Симеон Сакскобургготски, продължава да има защитници.

Сега на дневен ред, освен проблема какъв газ ще тече по „Турски поток“ след година-две, е и бъдещият купувач на „Лукойл Нефтохим България“. Дали това ще е стратегически инвеститор, или кандидат, избран от управляващата клика Пеевски – Борисов? Отговорът ще дойде съвсем скоро. Лидерът на ГЕРБ твърди, че не е говорил за рафинерията на срещата с „детето на приятел“, както беше нарекъл Доналд Тръмп-младши. Но с гласовете на ГЕРБ–СДС, ДПС – Ново начало, БСП и ИТН беше гласувана на първо четене законодателна промяна, според която от българското контраразузнаване (ДАНС) ще зависи дали ще одобри, или ще отхвърли избрания от частната руска компания бъдещ собственик. Някой копае в Елдорадото…

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/yadrenata-dilema-na-iran-kum-sdelka-ili-kum-nova-voyna/

Голяма част от анализите за региона на Близкия изток приемат за отправна точка на хипотезите си съществуващата дилема за сигурност между Държавата Израел и Ислямска република Иран заедно със съвременните тенденции във външната политика на САЩ. Въпреки предимствата си този подход крие един голям риск – ролята на Иран в региона далеч не се свежда до познатото ни уравнение в учебниците – когато една страна напада, другата се отбранява. Това е доста наивна представа за политическите реалности в Близкия изток, която не ни позволява правилно да оценим какви рискове крият иранските ядрени амбиции и защо ядрената програма на страната има глобални измерения. В този анализ ще се постараем да хвърлим светлина върху скритите аспекти на ядрената дилема на Иран и да отговорим на въпроса дали мечтаната ядрена сделка е постижима геополитическа реалност.

Стратегическата култура на Иран и ядрените ѝ амбиции

Първото уточнение, което е необходимо да направим, е, че политическата формула на властта в днешен Иран няма нищо общо с хилядолетната му култура, която е дори по-древна от китайската. Неин първи стълб са зороастрийските вярвания, които пресъздават религиозната представа за дуализъм между добро и зло, чиято вечна битка е белязана от есхатологичната визия за края на света.

Вторият стълб е шиитският ислям, който се превръща в доминираща формула на властта по време на Сефевидската династия, след близо десет века ислямизация на региона. По този начин зороастрийската и шиитската традиция успяват да влязат във взаимодействие, което прави исляма в Иран много по-различен дори от исляма при шиитите, тъй като той инкорпорира в себе си някои древни вярвания на персите, включително редица молитви, преведени по времето на Сефевидите от шиитското духовенство. Тази стратегическа амалгама от синкретични религиозни доктрини процъфтява по време на династията Пахлави, която въпреки модернизаторския си дух успешно балансира между запазването на традиционната иранска култура и отварянето си към Запада.

Второто важно уточнение е свързано с научно необоснованото твърдение, че днешен Иран е легитимен наследник на династията Пахлави и Персия.

Това е силно идеологизирана презумпция, която не отговаря на историческата истина. От културно-историческа и политическа гледна точка Ислямска република Иран не може да се счита дори за правоприемник на шиитските империи от времето на Сефевидите по една основна причина: след Ислямската революция от 1979 г. шиитската традицията в страната се пречупва през визията на Рухола Хомейни – вилаят-е факих, която значително модифицира шиитската доктрина, отстоявана от иранските монархии в продължения на столетия. Хомейни „революционизира“ шиитската традиция, връчвайки политическата власт еднолично на духовенството – аятоласите, като отхвърля напълно принципа на секуларизма в политиката.

Трябва да направим уточнението, че класическите интерпретации на исляма не отхвърлят секуларизма или в някои случаи просто предписват правила за поведението на мюсюлманите, живеещи в секуларни и плуралистични общества, с уговорката, че трябва да извършват т.нар. „хиджра“ – религиозна миграция, с която да разпространяват ислямския начин на живот и култура. Понятието датира от времето на Мохамед, който е принуден да избяга (мигрира) от Мека в Медина, след като заговорници се опитват да го убият. 

Наред с това, като оставим настрана и доктриналната сунитска несъвместимост с шиитския клон на исляма, идеите на Хомейни се сблъскват със сериозни критики от влиятелни шиитски учени, като Ал ал-Шишани и Садик ал-Ширази, които дефинират вилаят-е факих като тоталитарна религиозно-политическа доктрина. Тя циментира управлението на един лидер – аятолаха, лишавайки мюсюлманите от справедливото право да го свалят в случай на недоволство.

В този смисъл стремежът на Иран да придобие оръжия за масово унищожение е последната крачка в наследството на Хомейни, което цели да превърне страната в регионален хегемон и в глобална сила. Ако Техеран успее да завърши ядрената си програма, това ще повдигне два сериозни въпроса, които до този момент нямат отговор нито в политическия, нито в научния дебат. 

Първият е какво би се случило, ако тоталитарен режим като иранския придобие ядрен потенциал.

Възможните отговори са много, но най-прагматичният е един: той би бил много по-склонен да го използва, тъй като, за разлика от студения прагматизъм на Пхенян и Москва, политическата формула на властта в Техеран съдържа силен теократичен елемент, което я прави по-малко рационална и от Северна Корея, и от Русия. Да не говорим, че Иран няма да членува в нито един формат за ядрено сдържане, което ще го направи неуправляем дори за Русия.

Вторият е какво би се случило, ако иранските проксита в лицето на „Хизбула“ и на това, което е останало от „Хамас“, се сдобият с ядрен потенциал.

Тази опция не бива да се изключва, тъй като иранските управляващи на няколко пъти казаха каква е истинската им цел – унищожаването на Държавата Израел. Ако тези групировки се сдобият макар и с ограничен ядрен арсенал, тогава всички, които са убедени, че държавите са рационални актьори и няма да използват оръжия за масово унищожение, ще трябва да проверят дали валидността на теорията им може да бъде съотнесена и към трансграничните терористични мрежи.

Кои са сдържащите сили пред Иран в Близкия изток?

На този етап се очертават няколко актьора, които ефективно биха могли да сдържат Техеран. Първият е Израел. Причината е новата отбранителна доктрина на страната, която беше модифицирана в месеците след атаките на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. В своя оригинален вариант израелската отбранителна доктрина „Дахия“ съдържа постановката, че Израел си запазва правото да действа диспропорционално, в случай че бъде нападнат, но с презумпцията, че приоритетно трябва да бъдат поразени властовите и ресурсните центрове на агресора. Тази доктрина доминираше в израелското стратегически мислене в годините след 11 септември 2001 г. и многократно беше критикувана от европейските правителства под предлог, че взема много цивилни жертви. 

Подобна логика обаче е погрешна, тъй като по обхват доктрината е избирателна (може да се приложи или не в зависимост от решението на командването), а ако Европа има НАТО, Израел е сам срещу много противници в Близкия изток. Ето защо през 2024 г. Военното командване на Израел реши да реформира доктрината си, включвайки в нея концепцията за pre-emptive strike (изпреварващ удар): правото на един държавен актьор да нанесе предварителен военен удар върху друг, ако са налице доказателства, че действията на отсрещната страна са заплаха за националната сигурност на нападащата, един вид, „нападам, за да не бъда нападнат“. Тук е мястото да кажем, че това понятие няма общо с друго понятие – preventive war (превантивна война), при което държавите прилагат сила само въз основа на предположения, а не на реални доказателства за неизбежно нападение. 

Първото понятие попада под юрисдикцията на международните отношения като част от правото на всяка суверенна държава да се защитава, а второто е акт на военна агресия. В този смисъл руската военна интервенция срещу Украйна е израз на превантивна война (агресия) с предлога, че действията на Киев са заплаха за националната сигурност на Москва. Израелските удари върху иранската ядрена програма, от друга страна, са предварителен военен удар с цел ликвидирането на реално съществуваща заплаха за националната сигурност на страната. Взети заедно, доктрината „Дахия“ и концепцията за предварителния военен удар на този етап се явяват единствената регионална сдържаща сила пред ядрените амбиции на Иран.

Вторият играч са САЩ, тъй като те разполагат със стратегическите ресурси да унищожат напълно иранската ядрена програма или поне да я забавят с десетилетия.

Както историята често си прави шеги, изборът за това се падна на президент, който дълго време обещаваше на американците, че ще се грижи преди всичко за Америка, а след това за нейните съюзници. Доналд Тръмп се озова в същата роля като Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, чиято съпротива срещу влизането на САЩ в двете световни войни в крайна сметка беше победена от нуждата някой да балансира разрушителните амбиции на агресорите. Вашингтон попадна в тази позиция за пореден път, тъй като обективният баланс на силите в системата на международните отношения го позиционира като единствения държавен актьор, който разполага с военностратегическите, икономическите и културните ресурси да реагира във всяка точка на света. В допълнение, лобито на изолационистите в американската външна политика е изключително малко и влиянието му върху Тръмп е по-скоро периферно. 

Намесата на САЩ в Близкия изток доказа и още нещо – че американският ядрен чадър над съюзниците функционира и че на Вашингтон може да се разчита, ако държавите изпълняват простото условие на бизнесмена Тръмп – да развиват отбранителните си способности солидарно със САЩ и да продължат да купуват американски оръжия.

Последната сдържаща сила пред Иран са останалите арабски държави, и по-точно Кралство Саудитска Арабия.

Арабските държави всъщност са най-големият победител от войната между Израел и Иран, тъй като въпреки критиките към Израел тайната мечта на всеки сунит в региона е да види как шиитската империя се сгромолясва. Затова и нито една сунитска държава не изпрати помощ на Иран. В Рияд ясно си дават сметка, че ако нещо се случи с Израел, те са следващите, тъй като ядреното оръжие ще даде на аятоласите пълна хегемония в Близкия изток. Това е дори по-силна мотивация от разрешаването на палестинския въпрос, защото въпреки отношението си към Израел Саудитска Арабия до този момент не е дала правен статус на палестинските бежанци на своя територия от съображения за националната си сигурност. 

Република Турция, от друга страна, като част от НАТО и бидейки под американския ядрен чадър, си позволява лукса да флиртува с Иран. Това ѝ дава възможност да балансира между САЩ и Иран в позицията си и донякъде е мотив за Вашингтон да пуска покрай ушите си турските критики към Израел. Дали обаче Анкара ще продължи в същия дух при една повторна намеса на САЩ в Близкия изток или ако в близко бъдеще иранските шиитски проксита опитат терористичен атентат на турска територия – предстои да видим.

Какво ни чака оттук нататък?

Най-лесният начин да предвидим какво ни чака оттук нататък, е не чрез напразни идеологически догадки и политически мотивирани лозунги, а на базата на ясни емпирични изчисления. Теорията за войната на Фиърън е ценен източник на модел за бъдещето на региона и мястото на Иран в него. В същността си тази теория е много подходяща за конкретния конфликт, тъй като посочва като причини за всяка война липсата на информация (дезинформацията) и невъзможността да се установи диалог. Това са и двете причини, поради които днес Близкият изток е пред дилемата на затворника, както се нарича на езика на международните отношения. От нея не може да избяга нито един актьор, колкото и силен да е той.

Първият формат, в който може да се реализира политиката на Иран в региона, е конфронтационният.

Това е най-лошият възможен сценарий, тъй като при него дезинформацията, разпространявана от Техеран посредством „Хизбула“ и „Хамас“, ще продължава да се засилва, което ще доведе до липса на всякакъв диалог с Америка и съюзниците ѝ. Резултатите от такъв курс на събитията са ясни: нова война, в която Вашингтон ще се включи активно, за да защити Израел, а европейските държави вероятно ще участват избирателно. 

Позицията на Франция ще е решаваща за Европа в този случай, тъй като само американската и френската армия разполагат със сили, които могат да бъдат разгърнати зад граница в най-кратък период. Такава война вероятно ще доведе до края на режима в Техеран и до окончателното унищожение на иранската ядрена програма. И нека не си правим илюзии, че в един такъв конфликт най-сетне ще видим кои държави ще застанат в лагера на демокрациите начело със САЩ и кои с мълчаливото си съгласие ще споделят симпатиите си към Иран и Русия. Във втория лагер по всяка вероятност ще попаднат традиционните партньори на Москва и Техеран, които са обединени от идеята да детронират глобалното лидерство на Вашингтон, а в първия – онези съюзници и партньори на САЩ, които прозират, че въпреки грешките си демокрациите остават най-добрият източник на сигурност и свобода.

Вторият сценарий не би бил толкова разрушителен за региона, но ще е най-мъчителен за Израел.

При него САЩ и Иран могат да успеят да постигнат формален диалог, който ще доведе до някаква договорка, но Техеран ще продължи с дезинформационната си кампания срещу Израел, която включва финансиране на иранските проксита в региона. Това означава Израел да продължи да бъде подлаган на постоянни нападения от терористичните мрежи в региона, а Иран да отрича, че подкрепя това, с мотива, че спазва договореностите с Вашингтон по ядрената сделка. 

Ако Доналд Тръмп се съгласи с такова статукво в Близкия изток, за да си осигури подкрепата на консервативните републиканци изолационисти, той ще се върне към т.нар. политика на офшорно балансиране. САЩ ще продължат да снабдяват Израел с оръжия и ресурси, намесвайки се директно само ако иранските атаки застрашават пряко американските интереси. Ще станем свидетели на дирижирани битки и добре обмислени „сблъсъци“, което ще уеднакви политиката на Тръмп в региона с тази на Байдън. 

Третият сценарий е промяна на режима в Техеран, при който Иран окончателно ще скъса с тоталитарното си минало, ще възобнови диалога със Запада и ще постави ново начало в отношенията си с Израел.

Това развитие на събитията започва да набира популярност, макар че много анализатори спорят дали падането на режима би довело до връщане към прозападно монархическо управление, или до тиранично управление, каквото последва след американските интервенции в Ирак и Афганистан. 

Прозападното управление е вариант, ако иранците сами детронират аятоласите. Но ако режимът бъде свален насила от Вашингтон, по всяка вероятност ще се стигне до тиранично управление. Това е и основната причина, поради която Доналд Тръмп не желае насилствена промяна на режима в Иран и наложи вето върху планираното ликвидиране на аятолах Хаменей, а израелският президент Исак Херцог ясно заяви, че целта на предварителния военен удар срещу Техеран е бил унищожаването на иранската ядрена програма, а не свалянето на иранския режим. На този етап обаче иранците не показват такива признаци на желание за промяна, а доказателството за репресивната политика на Иран е, че режимът започна масови арести и екзекуции, след като стана ясно, че няма да бъде свален.

И накрая – нека си представим, че Иран просто спира с дезинформацията, без да води диалог, затваря се в себе си и не пречи на никого.

Регионът изглежда фалшиво спокоен, терористичните атаки срещу Израел спират, а Техеран решава да ограничи антиамериканската реторика. Това е сценарият, който си представят много от критиците на САЩ и Израел, а някои от тях призовават Конгреса да гласува импийчмънт на Тръмп заради бомбардировките над иранските ядрени обекти. Доста от тези критици, които преди време критикуваха реализма и Кенет Уолц, задето представя системата на международните отношения като бездушен пъзел, днес запалено цитират статията на Уолц, в която се обяснява защо Иран трябва да има ядрено оръжие. Материалът на този гениален автор, разбира се, отразява съвсем друга геополитическа действителност, а казусът, който бащата на структурния реализъм операционализира, е насочен към тестване на теорията дали разпространението на ядреното оръжие може да направи света по-стабилен в условията на съвсем друг двуполюсен модел, където едно телефонно обаждане от Москва или Вашингтон е достатъчно, за да спре която и да е ядрена програма. 

Днес обаче времената са други. Но да се върнем към розовия сценарий. Той е най-опасният, тъй като един ден Близкият изток ще се събуди на прага на втора Кубинска ракетна криза. В случай че това стане, Иран вече ще разполага с ракети, които могат да достигнат територията на европейските съюзници от НАТО, както и на Русия, Индия, Пакистан, Китай, а в дългосрочен план – и Източното крайбрежие на САЩ. Парадоксално е, че Америка осъзна тази реалност и без да е заплашена в краткосрочен план, се намеси, докато Европа, която е пряко застрашена, не го стори. 

Ако трябва да обобщим, съдбата на иранския ядрен въпрос не е просто политическа прищявка на Израел или пък популистки опит на Доналд Тръмп да докаже военностратегическото превъзходство на САЩ. То е геополитическа реалност, която засяга целия свят и за която изобщо не сме подготвени. А Европа закъснява отново. Фатално.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/kakvo-stava-sus-severna-makedoniya/

България разбуни духовете в Комисията за външни отношения на Европейския парламент на 4 юни и стана причина за отлагането на гласуването на проектодоклада за напредъка на Северна Македония. Български евродепутати и австрийският докладчик Томас Вайц си размениха гневни погледи и нападателни реплики, докато парламентаристи от различни политически групи изразиха възмущението си от целенасочената (българска) кампания срещу Вайц. Докладът все пак беше гласуван 3 седмици по-късно, но българските предложения (засега) отпаднаха от текста.

Как се изготвят докладите за страните кандидатки за членство в ЕС и какво точно причини бурята между София и Скопие в Брюксел? 

Ежегодните доклади на Европейския парламент за напредъка на страните кандидатки за членство в ЕС са политически оценки, които евродепутатите изготвят въз основа на докладите на Европейската комисия. В тях се коментират теми като състоянието на демокрацията и институциите, съдебната система и борбата с корупцията, икономическите и социалните реформи, правата на малцинствата и отношенията със съседните държави. Въпреки че докладите на Парламента не са правно обвързващи, те дават политически сигнал на Европейската комисия и Съвета, както и на самата страна кандидат дали и как ще продължи процесът на присъединяване. 

За да бъде подготвен въпросният доклад, един евродепутат се посочва за докладчик за дадената страна кандидатка, а всяка политическа група избира докладчици в сянка, чиято задача е да участват в обсъжданията на бъдещия текст и да преговарят за постигането на добър компромис. Идеята е да има представители на всички политически групи в обсъждането, за да може да се стигне до максимално широк консенсус. След като тези преговори приключат, всички депутати могат все още да предлагат текстови изменения, които после се гласуват едно по едно веднъж в парламентарната комисия и втори път в пленарната зала. 

Финалната версия на текста, одобрена от мнозинството евродепутати, става официална позиция на Европарламента. Целият процес продължава няколко месеца и е съставен от многобройни закрити работни срещи, посещения в страната кандидатка, обсъждания и дискусии с главна цел да се постигне съгласие, което да обедини най-голямо мнозинство. Ако работата е добре свършена от всички засегнати страни, голяма част от конфликтните въпроси се разрешават още преди текстът да бъде подложен на гласуване или в най-лошия случай по време на самото гласуване чрез предложения за компромисни изменения, които вече са предоговорени и подкрепени от мнозинството евродепутати.

Как се разигра този иначе доста консенсусен сценарий в случая с доклада за напредъка на Северна Македония и кога гърнето се счупи?

Томас Вайц – австрийски евродепутат от Групата на Зелените/Европейски свободен алианс, е посочен за докладчик за Северна Македония през ноември 2024 г. Това е третият му мандат като евродепутат. В настоящия Парламент той е председател на делегацията в Парламентарния комитет по стабилизиране и асоцииране ЕС – Черна гора, а по време на предишните мандати е бил член на същите делегации за ЕС – Албания и ЕС – Босна и Херцеговина и Косово. Именно познанията и опитът му с различни балкански държави са фактор да бъде посочен за докладчик за Северна Македония. 

Докладът му от 7 страници беше определен като балансиран и конструктивен от повечето евродепутати при първото обсъждане на текста в Комисията за външни отношения на 18 март 2025 г. България се споменава само два пъти: във връзка с Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество и в контекста на т.нар. френско предложение, според което Северна Македония трябва да впише българите в преамбюла на конституцията си. След първото изслушване евродепутатите имаха срок от 10 дни да внесат предложения за изменения на текста. Докладът получи огромния брой 313 предложения за промени, сред които почти една трета са на български евродепутати. Българските предложения засягат необходимостта от конституционни промени, спазването на вече договорените ангажименти от страна на Северна Македония и случаите на дискриминация и насилие срещу българи и български организации. Фактът, че тези най-важни за България теми са засегнати едва в предложенията за изменения, а не в първоначалния текст на доклада, сам по себе си е тревожен сигнал. Каква е ролята на българските евродепутати в този процес?

Българските докладчици в сянка

За да бъдат докладчици в сянка и да участват в изготвянето на доклада, евродепутатите трябва да бъдат членове или зам.-членове на съответната парламентарна комисия. В случая това е Комисията за външни отношения и в нея членуват петима български евродепутати: Андрей Ковачев (ГЕРБ, ЕНП), Станислав Стоянов („Възраждане“, ЕСН), Илхан Кючюк (ДПС, „Обнови Европа“), Ивайло Вълчев (ИТН, ЕКР) и Петър Волгин („Възраждане“, ЕСН). За доклада за Северна Македония и Вълчев, и Стоянов са докладчици в сянка. Тоест те са били поканени на всички вътрешни работни срещи на докладчиците. Това е първото място, на което могат да изразят българската позиция и да преговарят за българските национални интереси. Останалите български евродепутати също имат възможност да го направят чрез срещи със съответния докладчик в сянка от своята политическа група, който ще участва в преговорите. Така може да се даде гласност на единна българска позиция, която да отекне на всички нива. 

Такава единна българска позиция отекна, но предизвиквайки скандал, когато всички 17 български евродепутати изпратиха писмо, уличаващо докладчика Вайц в изтичане на информация и липса на безпристрастност. 

Тези подозрения се появиха, след като македонският премиер Християн Мицкоски направи медийни изказвания, от които се разбра, че той познава съдържанието на някои предложения за изменения, преди да са станали публични. Въпросните проблемни изменения, внесени от докладчика Вайц и от други депутати от Европейската народна партия и от Групата на Социалистите и демократите, включват „признаване и зачитане на македонския език и идентичност“. За да добави сол в раната, премиерът Християн Мицкоски каза, че по този начин Европа признава „вековната“ македонска идентичност и македонски език – прилагателно, което не присъства нито в доклада, нито в измененията. 

Минавайки в контраатака, българските евродепутати поискаха да внесат ново изменение за „съвременната“ македонска идентичност и език, но крайният срок за поправки вече беше изтекъл. Междувременно на 30 май българският парламент единодушно прие като извънредна точка в дневния си ред по искане на ИТН решение за напредъка на Северна Македония в процеса на присъединяване към ЕС, в което се подчертава, че: 

България остава напълно ангажирана с европейския консенсус от юли 2022 г. и призовава властите в Република Северна Македония (РСМ) също да изпълняват стриктно поетите от тях договорености. 

Решението беше наложено от лошото предчувствие, че македонската страна ще се опита да заобиколи поетите по-рано ангажименти към България и да наложи своята гледна точка на европейската сцена. 

След изпратеното от българските евродепутати писмо, в което се съобщава за нередности по изготвянето на доклада, и сигналите, подадени към председателя на Европарламента Роберта Мецола, гласуването на доклада в Комисията за външни отношения беше отложено за 24 юни, а в пленарната зала – за юли.

От българска страна обвиниха докладчика, че поддържа прекалено близки отношения с властите в държавата, която оценява, и че изпълнява нейните инструкции. Вайц пък се оплака, че телефонният му номер е бил публикуван в социалните мрежи в профилите на български крайнодесни групи и е получил множество заплахи и закани.

В публичния регистър на Европарламента Вайц, както и докладчиците в сянка са длъжни да регистрират всички външни срещи, свързани с доклада. От списъка се вижда, че Вайц се е срещал с много македонски институции и организации, както и с изследователи от Съвместната комисия за България и Северна Македония и с дипломати от Постоянното представителство на България към ЕС. Българските докладчици в сянка, от друга страна, нямат нито една регистрирана среща. В отговор на коментара на Вайц по този въпрос Вълчев каза, че няма какво да регистрира, защото той не провежда срещи с лобисти. Срещите на Вайц с представители на македонската страна не нарушават правилника на Европейския парламент, тъй като са част от работата му по доклада за Северна Македония. Лобизмът присъства в работната среда в Европейския парламент и срещите с държавни представители и организации, записани в Регистъра за прозрачност на европейските институции, са част от ежедневието на евродепутатите.

Въпросът, който можем да си зададем, ако допуснем, че докладчикът наистина е бил едностранно повлиян от македонските си партньори, е

как една страна кандидатка успява да бъде по-видима, влиятелна и гласовита от страна членка като България, която разполага с много повече механизми за влияние, участие и защита на гледната си точка само поради простия факт, че вече членува в Европейския съюз? 

Положени ли са били необходимите усилия от страна на българските евродепутати и българските организации в България и в Северна Македония, така че тяхната гледна точка също да бъде чута, обяснена, разбрана и застъпена? Не бихме ли постигнали по-добри резултати, ако вместо нападателна и негативна кампания в последния момент, каквато изглеждаше българската реакция в европейското (и македонското) публично пространство, бяхме провели навременна, градивна и обяснителна комуникационна кампания, с която да защитим позициите си на европейската сцена? 

Това може да бъде направено по много и различни начини в Европейския парламент – чрез активно участие в работните срещи на докладчиците в сянка и лобиране във всяка политическа група, но също и чрез организиране на конференции, публични дискусии и културни събития, чрез неформални срещи и търсене на пресечни точки и общи интереси по въпроса с други държави… Важно е и как се представят проблемите спрямо публиката, на която се говори. Както подчертава журналистът Бойко Василев в лекцията си „София, Скопие и Брюксел в лодката, като не се забравя и Белград“ в Македонския научен институт в София на 12 юни, различните европейски публики са склонни да разбират различни наративи. 

Според Василев германците разбират разкази за нарушени човешки права, докато французите и испанците разбират разкази за история. По принцип историческите теми невинаги са добре посрещнати в европейски контекст заради разминаванията в интерпретациите, за разлика от проблемите с човешките права и правата на малцинствата, които се вземат под внимание и получават необходимото сериозно отношение. С други думи, ако историческата призма на отношенията между България и Северна Македония е трудна за предаване в политически контекст, то темата за правата на българите в Северна Македония днес е подходяща и съвсем европейска тема, която би могла да спечели подкрепата на различни евродепутати и политически групи, ако се представи по подходящ начин. Да адаптираш разказа си спрямо публиката и контекста, в който го представяш, е от ключово значение, за да бъдеш чут и разбран. Това са усилия, които се полагат в дългосрочен план и изискват координация, инвестиции и визия за бъдещето. 

Заслужава да се отбележи, че българските евродепутати в Брюксел, както и народните представители в София успяха да застанат единодушно зад позицията си по отношение на Северна Македония, което рядко се случва по който и да било друг въпрос. 

Остава сега и да намерят подходящия тон и подобаващия начин своевременно да изразят позициите си на европейско ниво. Един от тези начини е да се спечели навреме подкрепата на големите политически групи. Именно този далеч по-удачен подход беше приложен на 24 юни при повторното гласуване на доклада в Комисията за външни отношения. В началото на събранието групите на Европейската народна партия, Социалистите и демократите, „Обнови Европа“ и Зелените предложиха устна поправка, предвиждаща преди думите „македонски език и идентичност“ да се добави „съвременен“. Това по същество е българска поправка, съвпадаща с българските национални интереси, но координирана предварително с останалите евродепутати, така че да събере максимално широка подкрепа и да бъде внесена не на национално или индивидуално, а на политическо ниво. Такава подготовка очевидно липсваше в месеците, през които докладът се е изготвял. 

Въпреки правилния подход, приложен в последния момент, въпросната устна поправка в крайна сметка не беше подложена на гласуване, тъй като шестима евродепутати от Групата на „Патриоти за Европа“ (половината от които от унгарската партия на Виктор Орбан) се обявиха против внасянето ѝ. Това не е първият опит на Унгария да се намеси в отношенията между България и Северна Македония, за да засили позициите на националистическото правителство в Скопие, в чието лице вижда свой верен съюзник. 

Изходът не е фатален, тъй като докладът отново ще бъде гласуван в пленарната зала и тогава поправката ще бъде внесена писмено и вероятно приета, тъй като четирите политически групи, които я внесоха днес, ще разполагат с мнозинство. Освен ако Северна Македония не измисли друг неочакван ход, който отново да завари София неподготвена като след първи паднал сняг – всяка зима знаем, че ще дойде, и все сме изненадани! 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.