Tag Archives: Кино

Световно кино в София – три акцента от СПФФ

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/tri-aktsenta-ot-sofia-pride-film-fest/

Световно кино в София – три акцента от СПФФ

Четиринайсетото издание на „София Прайд Филм Фест“ (4–15 юни 2024 г.) започна в Дома на киното с превъзходна селекция от 10 пълнометражни филма и 15 късометражки. Хубавото е, че програматорите Симеон Цончев и Яна Алексиева и организаторите от „Действие“ дават шанс в България да се види работата на изключително актуални творци – онова, което се гледа по големите фестивали и се отличава със заслужените награди. Лошото е, че всеки филм има само по една прожекция.

По-долу ще хвърлим поглед върху няколко от предложенията на СПФФ. Първо обаче е важно да уточним: макар те да са събрани тематично (ЛГБТИ+) и да се показват в месеца, в който ще се състои „София прайд“, съвкупността им не е наръч от памфлети или образователни материали, а адекватна извадка от най-интересното в съвременното кино. Обстоятелството, че ще научим нещо за хора, които не познаваме, или ще проумеем по-ясно онези, с които живеем (включително себе си), открай време е бонус към доброто кино, не негов фокус. Както и в случая.

Световно кино в София – три акцента от СПФФ
Кадър от „Домакинство за начинаещи“

4 юни: македонецът от Австралия

Детството на Горан Столевски (р. 1985) минава в Тетово до 12-годишна възраст, когато родителите му емигрират в Мелбърн. Ето защо той понастоящем е една от големите надежди на австралийското кино, а третият му филм – „Домакинство за начинаещи“, стана най-новото предложение на Северна Македония за Оскарите. Него именно гледахме в София на откриването на СПФФ, но преди да се спрем на хубавините му, сме длъжни да споменем двата филма на Столевски от 2022-ра. 

„Няма да си сама“, пълнометражният му дебют (Сънданс), е мрачна приказка от Балканите през ХIХ в., в която вещица се намъква от тяло в тяло и от съдба в съдба от любов към живота, но в заговор със смъртта – дори под твърдите жанрови конвенции (фентъзи, хорър) си личи талантът на Столевски да борави с емоциите на персонажите и на публиката. Вторият – „На тази възраст“, е една от най-правдоподобните, вълнуващи и красиво заснети любовни истории, попадали на широк екран. Действието се развива в Австралия между двама млади мъже, които дълбоко преживяват случайното пресичане на твърде различните си пътища…

Обаятелният „Домакинство за начинаещи“ (премиера във Венеция 2023) е нагледното доказателство, че Столевски израства като разказвач от филм на филм. В голяма къща съжителстват като странно дисфункционално семейство няколко души, които отначало е трудно да бъдат изброени и разтълкувани: Дита, собственичката; приятелката ѝ, яростната Суада, която ѝ „завещава“ двете си деца (деветокласничката Ванеса и малката Мия); три устати тийнейджърки с неясна връзка помежду си и с останалите; Тони, сърдит на живота мъж; приказният Али, новодошъл младеж от „Шутка“.

Това, което отначало прилича на брауново движение, в един момент се избистря: тези ругаещи, пушещи, сумтящи, дърпащи във всички посоки хора са клан, в който обичта е дошла през болката и е станала единственото непоклатимо нещо. Кастът от актьори и натуршчици (изпълнители без професионална подготовка за сцената или екрана и най-често без намерения за кариера в актьорството) е отличен; говорят се няколко езика; казват се насъщни като дишането истини: от другия винаги ще имаме нужда. Цялото човечество е едно странно дисфункционално семейство.

Световно кино в София – три акцента от СПФФ
Кадър от „Обвиняеми“

7 юни: аржентинката без граници

Това, което пропагандистите на омразата се опитват да направят най-напред, е да лишат човека от човещината му. От лице, биография, глас и сърце. Лола Ариас (р. 1976) върви в точно обратната посока. Тя взема типично отхвърлените, които сме приучени да не поглеждаме, да не изслушваме и да не отчитаме – и им връща сърцето, гласа, биографията, лицето. Ариас – която досега се е изявявала успешно като литератор, куратор, драматург (тя е тазгодишната носителка на „Ибсен“, най-щедрата международна театрална награда) и кинорежисьор (премиерите и на двата ѝ филма бяха в Берлин) – твърди, че се смята за артист, който си служи с инструментите на всички изкуства, за да разказва.

Така беше в „Театърът на войната“ (буквален превод на нещо, което иначе бихме дали като „арена на бойни действия“): трима аржентински и трима английски ветерани от войната за Малвините се събират 30 години по-късно и споделят наблюдения, кратки пътешествия, песен и тъги в една история, която е колкото документална, толкова и „поставена“. Така е и в „Обвиняеми“, който предстои на СПФФ: дузина жени с излежани присъди в Буенос Айрес са събрани в общ декор и разсъждават, учат, спомнят си, разрешават спорове с танц, изразяват чувства в песен.

В „Обвиняеми“ авторката е синтезирала материала още по-добре, отколкото в „Театърът на войната“: мястото и действието са по-прибрани, изведен е сюжет – току-що осъдената Йосели пристига в затвора и става причина другите жени да отворят дума за живота си (началото е посрещането ѝ, финалът – изпращането). Документален мюзикъл, така го нарича Ариас: „Исках да направя филм за женски затвор, без да възпроизвеждам стигматизацията. Чрез песни, в основата на които е опитът на героините, и хореография, разработена заедно с тях, реалният живот се превърна във фикция.“ Неизбежните ограничения на този подход са използвани за опора и рамка; резултатът е пробуждащ. 

„Единственият начин да се помогне на тия хора в затворите – и на хората извън затворите също – е да им бъде припомнено, че те са и нещо друго, нещо повече от това, което са извършили, нещо различно от наплашено стадо виновни жертви“, както казваше в първата си книга танцьорката Ана Лий Евънс. (Ана е българка, затворът е Сливенският, където по едно време тя поставя танцов спектакъл, а книгата ѝ „Фламенко в затвора“ е животворно събитие.)

Световно кино в София – три акцента от СПФФ
Божидар Асенов в кадър от „Любен“

14 юни: българинът от Испания

Една от големите трагедии на човечеството като цяло и по-конкретно на България е как част от хората допускат, че знаят какво представляват, искат и могат друга част от хората, особено най-непознатите. Така се сеят ветрове и се жънат бури, вместо през разговор да се стигне до разбиране, а през разбиране – до сътрудничество; вместо, казано още по-просто, да се види как различието да се превърне в богатство.

Голяма част от родната ни „култура на общуване“ понастоящем стъпва на опозиции добро–лошо, в чиято основа е точно принципът на подценяване поради непознаване: столица срещу провинция, град срещу село, заможен срещу незаможен, як срещу слаботелесен, бял срещу мургав, мъж срещу жена, овластен срещу редови, интелектуалец срещу работяга, пътувал срещу уседнал и пр., и пр. И те всички действат в двете посоки (макар че зъбенето на по-привилегированите обикновено е по-опасно от зъбенето на другите).

„Любен“, пълнометражният игрален дебют на Венци Д. Костов (р. 1987) – отрасъл в Малага и работил главно в телевизията и в театъра, – се захваща директно с една от най-обичаните омрази по нашите ширини: малцинствата. Филмът е, както коментираха във „Фотограмас“, най-престижното списание за кино в Испания (където той отдавна мина по кината, за разлика от България), „малка социална мелодрама… за емиграция, расизъм и хомосексуалност“. Млад мъж се връща от чужбина за лятото – на село, при баща си, с когото отдавна не са се виждали. Запознава се с очарователен ромски съсед и се оказва във въртележка от случки, които нито е търсил, нито може да овладее…

Натуршчикът Божидар Асенов има великолепни попадения като Любен (вж. чудната завръзка, магнетична и смешна, когато той рецитира азбуката, за да впечатли събеседника си); Димитър Баненкин като бащата прави най-хубавата и многоизмерна роля в целия филм (историята за къщата за децата, в която е вложил устрема на целия си живот, но която в залеза на живота му пустее, защото децата са в странство, е историята на цяла България); Димитър Николов в образа на гостуващия Виктор е на моменти силен, на моменти просто присъстващ, което може би е и нужно за колебливия му герой.

Това е първият български филм, който разказва недвусмислено за влюбването на двама мъже, и ако трябва да го поместя някъде по ска̀лата между други два сюжета от региона за подобна връзка, за които се сещам – разпиления, безвкусен „Българските любовници“ на Елой де ла Иглесия (Испания, 2003), и смелия, трудно окачествим „Войници. Разказ от Ферентар“ на Ивана Младенович (Румъния, 2017), – бих го разположила някъде откъм страната на втория, защото е повествователно неукрепнал, но пълен с потенциал. „За да разчупим клишетата, трябва да минем през тях, не да ги прескачаме“, каза Венци Д. Костов за избора си да постави своите герои в ситуации, които до голяма степен биха се очаквали. И вероятно е прав.

Любопитен факт: преди година „Любен“ спечели наградата на публиката на 8-мия кинофестивал в Бургас, малко след като в София група недоразбрали разиграха сценка и осуетиха прожекцията на прекрасния „Близо“ – разказ за вредата именно от разиграването на сценки от недоразбрали. Явно истинските почитатели на киното не просто не бягат с писъци от възможността за замисляне, а и я търсят съзнателно. 

И другите

Сред останалите заглавия от СПФФ е добре да отбележим поне „Сребриста мъгла“ на 8 юни (игрална драма с високо документално съдържание на холандката Саша Полак, от селекцията на Берлинале 2023), „Мелез“ на 12 юни (дебюта на нюйоркчанина Вук Лунгулов–Клоц с награда от Сънданс 2023) и грузинско-турското „Пресичане“ на 15 юни (Берлинале 2024, реж. Леван Акин, когото познаваме от сърдечния „И след това танцувахме“).

Другите са като теб и могат да бъдат обичани. Другите не са като теб и могат да бъдат обичани. Ето за какво говори изкуството с душа; ето за какво говори подборката на тазгодишния „София Прайд Филм Фест“.

Автентичният интерес прави един учител успешен

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/avtentichniyat-interes-pravi-edin-uchitel-uspeshen/

Автентичният интерес прави един учител успешен

Даниел Симеонов вече е популярен с киношколата, която развива от няколко години в училището в с. Дерманци. Дори докато говорим, той се готви за монтажа на последния ѝ филм и събира средства за обновяване на техниката в кинолабораторията на училището. Но противно на първото впечатление, в работата на Даниел не образованието е отворило врата за киното, а киното отваря множество образователни врати.

Надежда Цекулова разговаря с Даниел Симеонов за ролята на киното като педагогически инструмент. 


Учил сте различни специалности в няколко университета в няколко държави. Как се озовахте в училището в село Дерманци?

Откровено казано – не знам. Никога не съм очаквал, че така ще се стекат нещата в моя живот. Аз съм завършил гимназия в Луковит преди много години. Бях добър по философия, ходех по олимпиади. Приеха ме в Софийския университет да уча философия. Оказа се много по-различно от това, което си представях, беше изчезнала цялата магия, която моят учител по философия ми „изпращаше“ с всеки урок. След това заминах в чужбина, върнах се и винаги съм искал да се занимавам с изкуство. Но понеже съм от малък град, а в малкия град мечтите ти са потиснати от какви ли не обстоятелства, не смеех да преследвам големи мечти. И дълго време само тайно исках да се занимавам с кино. 

Не знам как реших, че ще преследвам мечтата си този път. Започнах да уча кинорежисура, след това работих в корпоративния сектор… Така след известно търсене на себе си в чужбина и у нас попаднах на една обява на „Заедно в час“ и реших, че ще ставам учител. Никога преди това не съм си го представял, не съм мислил това за някаква възможна за мен професия. Но започнах и ето ни тук…

Образованието Ви е намерило неочаквано, но е успяло да Ви задържи по-дълго от всичко останало. Защо?

Абсолютно е така. Може би защото още на първата година интегрирах киното, успях да направя тази сглобка (смее се). Избягвах думата, но трябваше да я кажа. И тая сглобка, която се получи, ме кара да се чувствам добре. Най-важното е срещата с децата. Много бързо разбрах, че нищо в децата не може да ме накара да съм тревожен, притеснен, напрегнат. По-скоро с колегите, с училищната среда, с институционалността срещам затруднения. Но се чувствам чудесно с работата си. 

Мислил ли сте как се получава това?

Според мен първо по важност е не дали учителят може прецизно да си предаде урока, дали е добър в прилагането на интерактивни методи и други модерни думи, не че те са лоши. Най-важното е дали има автентично и искрено желание да общува с деца, да му е интересен техният свят. Не искам това да звучи наивно или патетично, но това е истината. 

А как стигнахте до училището в съседство с родното Ви село? 

Работя тук от самото начало. Когато отидох на интервюто в „Заедно в час“, им казах, че имам едно-единствено условие и то е да работя в Дерманци. Истината е, че аз дори знаех, че учителката по английски скоро напуска, и нещата станаха естествено. 

С какви ученици се срещнахте в училището в Дерманци?

С всякакви ученици. Тогава беше основно училище, сега вече сме до 10. клас. Ние сме двама учители по английски и си разпределяме класовете. Например тази година преподавам на деца от втори до седми клас. Това отваря интересни въпроси за образователната система. 

Какви?

Ако си учител в голям град и в училището ти има четири паралелки в пети клас, ти си учител по английски език в пети клас и да кажем, в шести или осми клас. В същото време аз трябва да преподавам във втори, трети, четвърти, пети, шести и седми клас, което са шест различни нива. Ако утре имам пет часа, подготвям пет различни урока – от картинки с думички за втори клас до сегашно перфектно време и граматическа конструкция. И аз пак съм с привилегия, защото това е език. Докато, ако преподаваш биология или история, или математика, това е изключително предизвикателство. Дори да си невероятен учител, колко ефективен можеш да си и колко дълго, когато работиш по този начин? 

Тези неща матурата, НВО и PISA само ги регистрират под формата на разлики между постиженията на децата в градовете и селата, но не ги обясняват. Министърът говори много хубаво, но на следващия ден ние получаваме от МОН някакви инструкции, които са еднакви за мен и за учителя във водеща гимназия в София. Това не ми помага.

Другият въпрос е паралелната вселена на частните уроци. Наричам я вселена, защото тя се отваря и всичко потъва в нея… Тя е назована, идентифицирана и след това си скръстваме ръцете и казваме: „Да, добре.“ МОН имам предвид. МОН е загубило всякаква състоятелност по отношение на работата си с уязвими групи и с решаването на големите образователни неравенства. 

Автентичният интерес прави един учител успешен
Даниел Симеонов © Личен архив

И на този фон Вие правите школа по кино в село Дерманци? Доста бутиково начинание.

Да. Да Ви кажа, начинанието ни би било също толкова бутиково и в София, и в Пловдив, и в Бургас… В рамките на образователната система децата нямат истинска среща с изкуството, всичко минава през занаятчийството. Докато концепцията, която ние имаме за киноучилище, е киното да е педагогически инструмент. Киното да е отправна точка за създаване на устойчиви нагласи у децата, компетентност и т.нар. меки умения – да работят в екип, да изразяват отношение към света, да имат критическо мислене, да развиват своите комуникационни, презентационни умения, като същевременно срещата с изкуството е на първо място. 

Може ли да дадете пример какво означава това?

Процесът при нас протича така – гледаме филм, след това го мислим, обсъждаме, пишем за него. А не: „Извадете си тетрадките и запишете: Видове обективи.“ Образно казано, разбира се. Това обаче е много голямо предизвикателство, понякога институциите изобщо не разбират какво правим. Трябва много време, ние дори сме адаптирали някакви неща, за да се срещнем чисто понятийно. Защото понякога не ни разбират, като казваме, че децата в шести клас разсъждават върху откъс на Тарковски или Бунюел. В България има изключително подценяване на киното и на изкуството изобщо. 

Малко трудно се говори за това, защото хората се обиждат, но ако трябва да си кажем истината, нека обърнем поглед към музиката и изобразителното изкуство, които са представени в учебната програма. Самата програма и какво е заложено в нея, е по-малкият проблем според мен. Но нека погледнем учителите. 

За съжаление, пак трябва да направим разграничение между градовете и селата. В града аз бих направил анкета колко учители по изобразително изкуство и музика ходят на концерти и изложби, каква музика слушат, защото това е най-искреният опит, който ще предадат на децата. Работят ли с текстове, коментират ли произведения на изкуството, или часовете са пълнеж. 

В селата пък в повечето случаи няма учители по музика и изобразително изкуство. Няма как да има учител по изобразително изкуство в нашето училище, защото часовете му трудно ще направят и половин норматив. Така учителката по английски, моята колега, понеже има по-малко часове по английски, взема и музиката. Тя е много отговорен човек, но според Вас колко е мотивирана да преподава музика, каква е нейната компетентност и отдаденост? И макар у нас да липсва съзнание за това, тези проблеми също допринасят за тъжните ни резултати на всякакви видове изпити.

Може ли да обясните по-подробно това?

Ако едно училище може да развива добре предметите по изкуства, без да е специализирано в тях, това води до по-голяма добавена стойност за учениците, за общата им култура. Помага им в разбирането на текстове от по-разнообразни сфери на живота. Защото моите деца, дори да са умни, ако им се падне на PISA един текст за Шопен, те никога не са чували за него и това автоматично вдига трудността на задачата. 

Изпитвал съм това на себе си, когато се явявах на TOEFL (изпит по английски език – б.а.). Падна ми се текст за гама-лъчението, радиоактивните вълни и така нататък. За мен тези понятия са непознати и аз се боря не с английския, а с много други неща. Със своята притесненост, тревожност, с абсолютното усилие да запомня, защото темата ми е безкрайно далечна. Аз съм възрастен човек, явявал съм се на десетки изпити, учил съм в няколко държави. А представете си как се чувства в такава ситуация едно дете на 13–14 години и как това се отразява на представянето му. 

При тези изходни условия как въвличате учениците си в идеята да се занимават с кино? 

Ще се върна в началото на нашия разговор, когато ме попитахте с какви деца съм се срещнал. Аз пътувам много и смело мога да кажа, че са деца като всички. Моите деца са абсолютно същите, със същите страхове, вълнения, радости, тревоги, но с едно голямо изключение – те нямат достъп до възможности. И това, бих казал, е национален проблем. 

Вие споменахте, че децата Ви отиват сега на кино. Просто си взимат връхните дрешки, хващат някакъв обществен транспорт и отиват да гледат филм. Моите деца нямат тази възможност. По пътя към киното или към парка, или където и да отиват, Вашите деца ще видят плакати на други филми, на концерти, може би на някоя по-популярна театрална постановка. Ще видят плаката на „Дюн 2“, ще извадят телефоните и ще си кажат: „Я да го чекна.“ Те неволно вече ще са се срещнали с други изкуства, с един по-широк свят. Моите няма къде да видят този плакат, за да направят това усилие и тоя елементарен рисърч, който връстниците им ще направят, докато се возят в автобуса. Нещо толкова просто и толкова гигантско като проблем. 

Но Вие ме попитахте как ги въвличам – много просто, аз искам автентично да общувам с тях и това се отплаща. От значение е, че съм от тяхната общност, живея на 7 километра, някои деца живеят в моето село. И в същото време имам високи очаквания от тях. Ето, днес е събота, след 15 минути трябва да тръгна към Дерманци, защото ще монтираме филма, който ще представяме в Португалия. И съм малко разочарован, че няма да дойдат всички седем деца, а ще дойдат четири. В същото време си казвам: „Луд ли си, днес е събота и цели четири деца ще дойдат доброволно, без заплаха от двойки или отсъствия, да правят нещо за училище.“ Те са мотивирани от дейността и от връзката ни; от една страна, им е интересно, от друга страна, за тях е важно да не ме разочароват. 

Споменахте, че се подготвяте за фестивал в Португалия, в предходни години сте водили учениците си на фестивали за младежко кино в Германия, във Франция… Как успявате? Някои от децата, които живеят в малки и отдалечени населени места, не са стигали дори до областния град.

Успявам с лични усилия и с подкрепата на организацията „Арте Урбана Колектив“, с която правим всичко това. Това е много дълъг и трудоемък логистичен процес, но си струва, за децата е страхотна възможност. За съжаление, българското образование чрез националните си програми не дава такива възможности. Националните програми много често ти казват: „Ние ти даваме пари за едно пътуване в рамките на областта.“ Благодаря, но аз в моята област нищо не мога да направя. Например, ако живея на 20 км от Плевен и на 40 км от Ловеч, но съм в Ловешка област, трябва да отида в Ловеч. Освен че е по-далеч, там изборът на изложби или концерти е много по-ограничен. 

И за съжаление, тези недомислици дори не са резултат от злонамереност, а от комбинация на инерция, липса на инициативност и желание за прогрес. Написах едно писмо, с което предложих тези ограничения да се променят, и получих положителен отговор. Същото стана с програмата „Заедно в изкуството и спорта“. Там бяха заложени ограничен брой изкуства, най-популярните. По време на общественото обсъждане ние предложихме да се включи и филмовото изкуство. Отговориха ни, че от догодина ще се включи. И това се случи. Тази година добавят и фотография. Добре, но има още толкова необхванати възможности. Защо не се даде възможност училищата да определят изкуството, което ще развиват. Някой може да има възможност да развива цирково изкуство, знам ли. Или да се направи микс от изкуства, защо не?

Смесвате ли кино и английски? 

Не. Напротив, искам да бъдат ясно разграничени. Искам да знаят, че клипчетата, които гледаме в часовете по английски, не са кино. И в същото време не искам нивото на английския да им пречи да се срещат с киноизкуството. В нашето училище е абсолютно забранено да пускаме филми без педагогическа идея, просто за да пълним време. Едно е по история в девети клас да пуснеш филм за Втората световна война, друго е на втори клас да им пуснеш „Мики Маус“, за да мълчат. 

Навеждате ме на мисълта как се вписва в този контекст пускането в час по „Човекът и обществото“ в начален курс клип на Слави Клашъра…

Зле. Слави Клашъра не можем да го забраним, но един уважаващ себе си учител не може да го пуска като образователен материал. Ако ще го пускаме на децата, след това трябва да направим критично обсъждане – как смесва доказани факти и разни мистики и измислици, защо това е проблем, защо не е добре да го ползваме за източник. Тук топката пак е в учителите. Както срещаме децата с автентичното киноизкуство, така очакваме и другите учители да ги срещат с автентична наука.

Тук според мен има едно оправдание на възрастните, не само на учителите – че сегашните деца не се интересуват от това, което ние като възрастни искаме да им кажем. Вашите наблюдения такива ли са?

Откога преподаваме само неща, които предварително се харесват на децата? На тях може да им харесва по цял ден да са на телефоните, на моите – по цял ден да играят кючеци. Училището е там, за да каже нещо ново – ето, сега ще си говорим някакви безинтересни неща, а аз ще се постарая да ги предам по интересен начин. Не е вярно, че децата не се интересуват, но когато човек има ниски очаквания и от тях, и от себе си, няма как да са успешни. Твоя работа е да го направиш интересно – съжалявам, но това е истината. Твоя работа е да помислиш как да стане. Как да направиш връзка с техния свят. 

Примерно, как да говорим за стереотипи и предразсъдъци? Да извадя един учебник и да им диктувам? Не, аз говоря през техния опит, защото те са се срещали с това. Гледахме един филм на Фасбиндер – „Страх изяжда душата“. Моите деца ги познавам, те имат близки роднини, приятели, които са гастарбайтери. И така през техния опит отворихме много дълбок разговор. След това снимаха интервюта с хора, които работят в чужбина, за препятствията в техния живот, как се чувстват там и какви са предразсъдъците, които срещат. И повярвайте ми, че всички работиха с голяма мотивация и разбиране.

Искам да завършим този разговор с някой много умен въпрос, но за съжаление, не разполагам с такъв. Може би Вие като учител ще ми подскажете какъв е умният отговор, който търся за финал?

Ъглите, от които можем да гледаме към образованието, са прекалено много, травмата е прекалено голяма. 

Но ако търсим умен финал, бих казал, че „дела трябват, а не думи“. Съжалявам, че ползвам този цитат на Левски, който се е превърнал в клише. За реформа в образованието се говори отдавна, но се работи на парче – един текст в тази наредба, втори в онази наредба. Това не води доникъде. Ужасно закъснели сме с това усилие и то трябва да мине през всички пластове на системата – от преформулиране на ролята на синдикалните структури, през програмите, учителите, всичко останало. И да се направи.

Българското кино на „Златна роза“ 2023

Post Syndicated from Петя Славова original https://www.toest.bg/bugarskoto-kino-na-zlatna-roza-2023/

Българското кино на „Златна роза“ 2023

Темата за миграцията, или по-скоро за стремежа към нея, беше сред водещите в 43-тото издание на фестивала за българско кино „Златна роза“. По традиция и тази година най-големият форум за местни продукции се състоя във Варна, а в програмата (20–28 септември) бяха включени 59 български филма, от които 53 игрални, два документални и четири сериала, подбрани от селекционната комисия на Националния филмов център.

В основния конкурс участваха 12 пълнометражни проекта, произведени след последния фестивал през 2022 г., някои от които вече бяха показани в киносалоните, като „Чалга“ на Мариан Вълев, испанският (копродукция с България) дебют на Авелина Прат „Васил“ и още един дебют в игралното кино – на аниматора Тео Ушев „Ф 1.618“, за чиято оригинална сценография Сабина Христова получи отличие за специални постижения. Сред тези, които тепърва ще се разпространяват в кината у нас, са

големите победители в конкурса – „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев и „Диада“ на Яна Титова, които си поделиха „Златна роза“ за най-добър български филм.

И в двете продукции присъства темата за невъзможността да се намери изход от скотското битуване в България. Липсата на шанс за най-безпомощните е представена чрез безпътицата на главните героини (едната – възрастна жена, другата – тепърва навлизаща в живота), за които измъкването от средата им е неосъществимо.

Българското кино на „Златна роза“ 2023
Кадър от „Уроците на Блага“ © „Златна роза“

В „Уроците на Блага“ главната роля е поверена на Ели Скорчева („Адаптация“, „Ева на третия етаж“), която се завръща в киното след 30-годишно отсъствие. Филмът дойде със заявка да е фаворит на „Златна роза“ след успеха в Карлови Вари, където получи „Златен кристал“, както и Наградата за най-добра женска роля за изпълнението на Скорчева.

С продукцията си Стефан Командарев завършва замислената трилогия (след „Посоки“ и „В кръг“) за икономическата и моралната криза в посттоталитарна България. Главната героиня е наскоро овдовяла пенсионирана учителка, чиито принципи, свързани с правилната употреба на българския език, са изострени до педантични изисквания към всеки неин събеседник. Това качество ясно онагледява житейските ѝ възгледи и стремежа ѝ към правотата и истината. Устоите на Блага обаче са разклатени, когато става жертва на телефонна измама.

Командарев внимателно наблюдава вътрешната трансформация на пенсионираната учителка, принудена да зачеркне етиката си заради смазващата среда, в която живее. Камерата на Веселин Христов следва плътно Блага в нейните колебания да заживее с новото си аз. На места сюжетът е наситен с хорър елементи, което само допълва идеята за обреченост и безпомощност. А изведената тема, както и заглавието на филма напомнят за друга българска продукция – „Урок“ на режисьорския тандем Кристина Грозева и Петър Вълчанов (отново част от трилогия), който също изобличава суровата действителност у нас чрез образ на учител.

Именно обречеността на беззащитните е изведена и в „Диада“, но фокусът тук е поставен върху младите, което прави посланието още по-тревожно. Филмът съвсем очаквано намери топъл прием на фестивала и си подели „Златна роза“ с продукцията на Командарев. За „Диада“ Яна Титова взе и Наградата на критиката.

И в „Диада“ сюжетът се разгръща в малък град. 16-годишната Дида мечтае да замине за Америка и да се избави от съжителството с неспособния да се грижи за нея баща. Там тя планира да учи рисуване и прави всичко възможно (морално или недотам), за да събере пари и да осъществи стремежите си. Двете главни героини (изиграни от Маргарита Стойкова и Петра Църноречка) отразяват утопичния плам на подрастващия млад човек в снизяващия контекст на провинциален манталитет и изкривени ценности. И ако в тези филми копнежът по живота извън България изпъква като тема, то в програмата на „Златна роза“ се появи и своеобразен отговор чрез сюжетите за емигранти, осъществили мечтата за живот в чужбина, но ненамерили търсеното удовлетворение.

В игралния дебют на документалиста Тонислав Христов „Добрият шофьор“ главният герой Иван (Малин Кръстев) не се е справил с живота във Финландия. Завърнал се тук, той работи като таксиметров шофьор на Златни пясъци, но само за да събере пари и отново да замине с надежда да поправи грешките, които е допуснал в миналото. Тонислав Христов рисува пореден образ на смутната действителност в България, където оцеляването на обикновения човек е трудно постижимо и бягството изглежда единствен шанс. За участието си в този филм Герасим Георгиев – Геро получи Наградата за най-добра поддържаща мъжка роля. Актьорът взе и Диплом за специални постижения за изпълнението си на телефонен измамник в „Уроците на Блага“.

Животът на българите в чужбина е основен фокус и в дебюта на Сиси Денкова „Аромат на липа“. Емигрирала в САЩ на 10 години, режисьорката прекарва десетилетие в Ню Йорк, където учи и работи в независимото кино. Филмът, заснет почти изцяло в интериор, наблюдава неспособността на сънародниците ни да се впишат в чуждоезичното общество. Докато използва клишетата за нашенеца в чужбина, крепящи се на носталгични изблици, Денкова представя твърде повърхностен поглед върху търсенията на мигранта, неуспял да се отстрани от байганьовщината, пренасящ родния си кич и предразсъдъци, жертва на евтин трапезен патриотизъм. Дори главният герой Стефан (Иван Бърнев), уж по-различен, уж опитващ да се влее в другата култура, постепенно осъзнава, че приятелството и подкрепата от сънародниците му в чужбина е по-ценна от така желаната независимост.

Разликата между този образ на мигрант и другия, изпълняван от Бърнев в испанската драма „Васил“, е отчетлива. В дебютния си филм Авелина Прат изгражда своя герой като единак, който с лекота привлича симпатията на местните във Валенсия. Способен, скромен и търсещ, Васил създава сърдечни запознанства чрез изключителните си успехи в шаха и бриджа. Образът на българина е твърде различен от нашите представи, а критиката на режисьорката е отправена към собствения ѝ народ. Освен тромавата бюрокрация (нещо, с което и ние можем да „се гордеем“), Испания е представена чрез консервативното отношение към чужденците, уж имащи европейски права, но в действителност съвсем неполучаващи очакваното равноправие. В този свят присъствието на героя на Бърнев е ключово: сякаш испанците, описани във филма, се нуждаят от именно такъв „чудак“, който да ги извади от инерцията и да им припомни, че близостта между хората има значение.

Българското кино на „Златна роза“ 2023
Кадър от „Васил“ © „Златна роза“

Иван Бърнев, чието екранно присъствие се усещаше в по-голямата част от представените продукции във Варна, получи Наградата за главна мъжка роля именно за тази своя роля и бе отличен за още три участия в рамките на конкурсната програма – за образа на Стефан в „Аромат на липа“ и за второстепенните роли на следователя в „Уроците на Блага“ и на учителя Сираков в „Диада“.

В късометражния конкурс, в който участваха 25 филма, Голямата награда отиде при „Тихо в снега“ на Стефан Ганов,

чийто проект също е свързан с темата за пътя, но в екзистенциална посока, разнищваща връзката между живота и смъртта. Наситени с поетична атмосфера кадри проследяват изменчивото отношение между майка и нейния син в процеса на осъзнаване, че животът на родителя скоро ще приключи.

Българското кино на „Златна роза“ 2023
Кадър от „Тихо в снега“ © „Златна роза“

Другата награда, връчена от журито на късометражните проекти, отиде при „13 август“ на режисьора и сценарист Венцислав Сариев,

който разработва вече подетата тема за агресията в съвремието. Действието се развива в краен градски квартал, където двамата аутсайдери Виктор и Таня се опитват да се справят с предизвикателствата около себе си. Именно заради

умението да открои нежността в една жестока среда и вярата, че жертвата винаги има възможен ход срещу насилника,

филмът получи и своето отличие.

Наградата на критиката в късометражния конкурс бе връчена на Майя Виткова-Косев за филма ѝ „Любима“.

Операторът Крум Родригес е избрал топли нюанси, за да заснеме поетична история за млада жена, изоставена от партньора си. Нейната болка от самотата я извисява до облаците, но се оказва голяма и тежка като слон. Буквално.

За първа година на фестивала бе присъдена и награда за български сериал. Журито на късометражната конкурсна програма я връчи на „Есента на Демона“ (режисьор Павел Веснаков).

Продължението на „Дяволското гърло“ отново среща бившите полицаи Миа (Теодора Духовникова) и Филип (Владо Карамазов), като този път мястото на действието е Велико Търново. Средновековната българска столица заприличва на загадъчен Рим, докато главните герои разследват жестоко убийство на местна съдийка. С усет към детайлите Веснаков следва правилата в жанровото кино, докато потапя зрителя в стряскащи ритуални екзекуции.

Българското кино на „Златна роза“ 2023
Кадър от „Есента на демона“ © Dream Team Group

Специалната награда на журито бе присъдена на режисьора Георги Дюлгеров, който представи последния си проект за Георги Бенковски – „Записки по едно предателство“.

Верен на историческите писания на Захари Стоянов, но без излишен патриотичен патос, филмът проследява ареста на предателя дядо Вълю и помилването му, а камерата на оператора Веселин Христов често остава субективна, близка до погледа на Захари Стоянов, за да доближи зрителя максимално до гласа на летописеца.

Успоредно с конкурсната програма, се състоя и прожекцията на „Татул“ от 1972 г. с участието на актрисата Меглена Караламбова, чиято 80-годишнина беше отбелязана на фестивала. Плакатът на „Златна роза“, създаден от Николай Тонков, също беше с нейния образ в кадър от филма.

От почти 60-те показани нови продукции, отличените – малко на брой, изпъкнаха пред останалите заглавия с опита си да уловят автентичния ритъм на съвремието и да изследват търсенията и тегобите на обикновения човек. И макар че сложните житейски решения, представени във филмите, често отвеждат героите в грешна посока, ценни са усетът и интуицията на авторите за невинаги лицеприятната реалност. Ценна е и надеждата им разказаните истории да послужат като ориентир в един свят, отровен от консуматорство, фалш и евтини блянове.

„Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще“ – човешкият избор в центъра на пътуването

Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2014/05/24/x-men-days-of-future-past/

Напоследък четем все повече книги и гледаме все повече филми в жанра антиутопия – откриваме нови и нови апокалиптични сценарии, в които планетата ни е замърсена, населението – намалено чрез изтребление и/или поробено, и то не от извънземни. Това, което силно ни привлича и което популярната култура ни предлага, е всъщност отражение на собствените ни страхове – страховете от война, от екологична катастрофа, от всякакви беди, породени от човешката алчност и от човешката склонност към неприемане на различните. Чрез книгите и филмите съзнателно или несъзнателно все по-често търсим отговор на въпроса: как може да се избегне това?
1
Вече сме гледали общо шест игрални филма за Х-Мен. Тяхната популярност е огромна, но това важи и за опасността от изхабяване на героите и стесняване на кръга от зрители само до най-запалените читатели на комиксите. Това обаче все още не се е случило.
Трилогия, развиваща се в началото на XXI век („Х-Мен“, „Х-Мен 2“, „Х-Мен 3: Последен сблъсък“), една предистория и една следистория на отделен герой („Х-Мен началото: Върколак“ и „Върколака“), както и една предистория на целия екип, развиваща се през 60-те на ХХ век („Х-мен: Първа вълна“) – какво повече може да се направи, ще се запитат по-незапознатите зрители?
Още много може да се направи, ще отговори всеки, който е по-запознат със света на Х-Мен и на супергеройските комикси като цяло.
Защото тези комикси не само ни дават страхотни герои с готини сили, но и истории, чието богатство не знае граници. И понякога само една-единствена история е достатъчна, за да задвижи отново колелото на филмовата поредица и да върне магията.
2.

„Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще“ е сюжет от броеве 141-142 на „Uncanny X-Men“, публикувани през далечната 1981 г. Наистина далечна, защото антиутопичното бъдеще, което обрисува, се развива в тогава тънещата в мъглите на неизвестното бъдеще 2013 г. Стражите – гигантски роботи, създадени, за да подчиняват мутантите – затварят всеки с Х-гени в трудови лагери. В комикса малкото свободни Х-Мен изпращат ума на възрастната Кити Прайд в по-младото й Аз. Кити от настоящето води Х-Мен към предотвратяването на фатален момент в историята, който ще подбуди антимутантската истерия – убийството на сенатор Кели, извършено от Мистик.
През 1993 г. историята е претворена в двоен епизод на анимационния сериал „Х-Мен“. Вместо Кити в настоящето (през 90-те) от бъдещето идва мутантът Бишоп, който атакува член на Х-Мен заради все още несъстоялото се убийство на сенатор Кели.
Историята несъмнено е любима за феновете, защото през 2001 г. те поставят този комикс на 25-то място в топ 100 на най-добрите комикси на „Marvel“ за всички времена.

И ето я магията за филмовата поредица за Х-Мен – двете времеви линии в сюжета правят възможно той да бъде продължение едновременно на успешната трилогия и на също така любимата предистория „Х-Мен: Първа вълна“. Така можем да видим всичките си любими герои накуп (че дори и с няколко допълнения) и те да обединят сили срещу настъпилия/настъпващия апокалипсис.
3Назад във времето се връща Върколака – понастоящем най-популярният герой, при това единственият от Х-Мен със самостоятелни екранизации. Кити отново има своята роля – силите й са се разширили и развили и именно тя го изпраща в миналото.
Всичко това звучи много обещаващо и много амбициозно, но дали резултатът е на ниво?
Още в първите секунди на филма усещам, че отговорът ще бъде да – чувам думите на Професора, виждам картини на страшното бъдеще. Чудя се – как нещата са се объркали така и защо?
И ето ги добре познатите герои от трилогията – Кити, Колоса, Върколака, възрастните Професора и Магнито – както и новопоявилите се Блинк, Бишоп, Сънспот, Уорпат. А враговете им… о, враговете им са нещо, което не сме виждали нито в комикса, нито в анимацията, нито дори във фенфикшъните с най-развинтена фантазия, вложена в тях.
Стражите са по-ужасни от всичките си образи досега, защото имат способността да се променят.
5Също както в комикса, причината на бъдещия апокалипсис е Мистик. Но не само заради убийство, с чието извършване тя без да иска отприщва антимутантските настроения и бъдещата война, а и заради уникалните й гени, които са направили Стражите наистина непобедими.
В повечето филми за Х-Мен имаме конкретен мутант, който се оказва двигател на действието заради уникалните си сили. В първия филм това е дарбата на Плевел да изсмуква и прихваща чуждите способности, във втория – регенерацията на Върколака, а в третия малкият Лийч, умеещ да блокира способностите на околните, е превърнат в източник за тъй наречено „лекарство“ срещу мутиралите гени, което предизвиква нов разрив в обществото.
Също както и предишните филми за Х-Мен, и в „Дни на отминалото бъдеще“ е поставен въпросът за приемането на различните. И то отново от двете гледни точки – различните мутанти-изроди в очите обикновените хора заплашват самото им съществуване, а различните недоразвити човеци от гледна точка на Магнито могат да бъдат единствено военен враг.
Най-съдбоносният избор в „Дни на отминалото бъдеще“ е в ръцете на Мистик. Тя ни е позната от трилогията като бездушна убийца и от предисторията като добро момиче, тръгващо по лош път заради обикновеното желание да си намери място под слънцето – и именно сега трябва да разберем как тези две толкова различни по характер героини са всъщност един и същи човек.
„Не искам вашето бъдеще. Не искам вашето страдание!“ – роптае младият Чарлз Екзевиър. Непроменимо ли е бъдещето? Обречена ли е Мистик да се превърне в злодей? Обречено ли е човечеството на война, робство и смърт, или има начин крахът да бъде избегнат?
„Дни на отминалото бъдеще“ отговаря на този и на много други въпроси по фантастичен начин. 6Показва ни всичките ни любими герои на едно място, но най-важното – и трансформацията на основните персонажи. Виждаме младият учен Ханк Маккой, който все още не е приел напълно Звяра в себе си, както и Магнито, който с бодри крачки се е устремил към злодея, когото познаваме. Виждаме, че пътят на младия Чарлз Екзевиър към Професор Х далеч не така безпроблемен, както сме си мислели. Виждаме съдбовната важност на човешкия избор. Защото именно в избора е отговорът – в него е бъдещето и от него зависи какво ще е то.
„Дни на отминалото бъдеще“ ни предлага това, както и други послания, а също и много екшън, страхотен, заради фантастичните сили на героите. Типичното за „Х-Мен“ чувство за хумор също не е пропуснато, а Живака надминава всичките ми очаквания към екранизирането на този герой – сериозно, мислиш си, че вече няма как да те изненадат с поредния як мутант и се оказва, че не е съвсем така. 🙂
Едно е ясно – Х-Мен са много далеч от изчерпване на големия екран и отсега нямам търпение за следващия, осми филм от поредицата – „Х-Мен: Апокалипс“, 2016 г. Кой е Апокалипс ли? Един много, ама наистина много обещаващ злодей…

7