Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/zhivotut-e-usilie-da-ovladeem-izkustvoto-na-razdyalata/

Въпросите задават духът Якша, цар Менандър I и Роси Михова

Знаете ли, че най-дългият литературен епос в световната история е „Махабхарата“? За негов автор се смята мъдрецът Вяса – основополагаща фигура в древноиндийската духовна традиция и познавач на свещените текстове на индуизма – Ведите. Твърди се, че Вяса е живял около 800 години – по-точно между IV век пр.Хр. и IV век сл.Хр. В този период той някак успява да събере и подреди 100 000 двустишия, групирани в 18 книги, в които се разказва за 18-дневната война между 18 армии. За сравнение, това е около десет пъти повече от „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно.

Разбира се, съществува и другата възможност – антични бардове като Вяса и Омир, макар и с ореола на исторически личности, да са просто събирателен образ на куп безименни поети и разказвачи, пътуващи певци, аскети и оракули, които са пренесли до нас текстовете на древността. Така или иначе, техните думи ни застигат и днес.

Един от емблематичните откъси в „Махабхарата“ са въпросите, които духът Якша задава на принц Юдхищхира, за да прецени дали да съживи братята му от рода Пандави. Принцът се справя безупречно с отговорите, демонстрирайки проницателност, фантазия и смиреност. 

Тези въпроси обаче са детски гатанки в сравнение с въпросите, които се появяват в Упанишадите – философски трактати от VIII–II век пр.Хр., които бележат прехода от ритуализма на Ведите към индуистката метафизика. Самото име Упанишад произлиза от санскритските корени upa (наблизо), ni (долу) и shad (седя) и буквално описва ученик, който седи в краката на своя учител и му задава въпроси.

Днес бихме казали, че Древна Индия е влюбена в диалога като литературен жанр, затова играта на въпроси и отговори далеч не се ограничава с класическите образци, написани на санскрит. Пример за това е будисткият текст „Милинда Панха“ (II–I век пр.Хр.), чието заглавие в превод от езика пали означава „Въпросите на Милинда“.

Сюжетно това е витиеват, търпелив разговор между гръцкия цар Менандър I и будисткия мъдрец Нагасена. На практика обаче е челен сблъсък между елинския логос с неговия фокус върху логиката, анализа и външния свят и източното взиране в интуицията, вътрешното преживяване и мистично познание. Гъркът иска да разбере Вселената. Индиецът иска да се слее с нея.

А какво иска Георги Гочев*, предстои да разберем. Защото кой друг би могъл да отговори по-добре на въпросите на Якша и Менандър I от един дипломиран класически филолог, изтъкнат преводач от старогръцки език и тънък познавач на Платон и Аристотел?

В този наш разговор въпросите на индийските мъдреци са само отправна точка за свободен размисъл. Събеседването ни е отвъд усмирителната риза на конкретния исторически и културен контекст на литературните източници.

Доцент Гочев, ще Ви помоля за момент да си представите, че сте принц Юдхищхира и Ви предстои да отговорите на поредица от блицвъпроси. От Вашата убедителност зависи съдбата на цялото Ви семейство, на царството Ви и на космическия ред. И така, кой е по-голям от земята, кой е по-висок от небето и кой е по-бърз от вятъра?

Краткият ми отговор и на трите въпроса е един и същ. И той е не. Виждам недоумението Ви и ще обясня. Често привидно директните въпроси носят завоалиран, скрит смисъл. Мисля, че зад въпроси от типа кой е най-голям, кой е най-висок, най-бърз, най-силен, всъщност стои въпросът: Колко съм силен аз самият? Мога ли да покоря света? Мога ли да го владея? И моят отговор на това е не. Не мога. Защото това са царски въпроси – такива, каквито си задават царете. Аз обаче не съм цар и нямам подобни терзания. Те са за хора, които се питат колко дълго могат да управляват, докъде се простира властта им, колко ефективна е тя. Хора като Тръмп или Путин например. Мен ме питайте нещо друго.

Добре. Кой е най-добрият приятел?

Това също е въпрос, от който изскача друг по-важен въпрос – какво е приятел? В моето разбиране приятел е човек, заедно с когото мога да живея живота си като свой – да живея собствения си, а не нечий чужд живот.

Кой е врагът, който най-трудно може да бъде победен?

Този, който се преструва на приятел.

Коя е най-страшната болест?

Животът в неистина.

Кое е най-ценното притежание?

Свободата, разбирана като способност да се разделяме с нещата от живота. Защото животът може да бъде описан като поредица от раздели и загуби. С раждането си ние губим утробата. После губим детството, невинността, илюзиите. Губим приятели, родители, партньори, не дай боже – дете. Губим сили, губим енергия. И накрая губим себе си. Животът е усилие да овладеем изкуството на раздяла с нашите притежания.

В диалога „Федон“ Платон дава дефиниция за това какво е философията. Според него тя е подготовка за смъртта – за раздялата на тялото с душата. Човек – съзнателно или не – цял живот се готви за момента, в който ще загуби това свое най-ценно притежание. А то е ценно точно защото предстои да бъде изгубено. Именно загубата придава ценност на нещата. Без нея те нямат особена стойност. Без смъртта безсмъртието е тривиално.

Кое е най-горчивото нещо?

Илюзията. Какво казва принцът по този въпрос?

Юдхищхира казва, че най горчи това да зависиш от други хора. А какво е мъдростта?

Способността да живееш с вътрешните си противоречия, без да се опитваш да ги решиш или преодолееш.

Кой е най-големият парадокс на света?

Това, че хората не се блъскат един в друг, когато вървят по улицата. Обяснението ми е, че в желанието си да живеем живота си като свой ние приемаме, че и другите искат същото. Поради това им осигуряваме нужното пространство, като налагаме определени граници на своето. Ако не го правехме, щяхме да се блъскаме, докато заседнем в някакво гигантско човешко задръстване. Всъщност парадоксът е в това, че за да живеем свободно, се налага задължително да се самоограничаваме.

Вирджиния Улф го казва много хубаво на едно място в „Мисис Далауей“. Най-голямата загадка е, че тук има една стая, а там – друга. Че ме има мен, но го има и другия човек в отсрещната сграда. И по някакъв начин сме свързани, дори и да не се познаваме.

Мисля, че с този отговор засега опазваме вселенския порядък и можем да преминем към няколко въпроса, формулирани в Упанишадите. И така: Какво у човека спи всяка нощ? Какво винаги дреме у негo? Будни ли сме, когато сънуваме? (Прашна Упанишад)

Аз гледам на сънищата като на време, в което човек успява да говори със себе си по начин, различен от този, когато е буден. В този смисъл умът ни е буден, когато сънуваме. Буден по различен начин.

Добре, ако всяка нощ сънуваме, че сме господари, а всеки ден живеем като слуги, какви сме всъщност тогава? (Мандукя Упанишад)

Голямата разлика между господаря и слугата е привидна. В много отношения господарите са не-господари, защото се подчиняват на редица условности и очаквания. В много отношения слугите и робите са по-свободни, защото от тях не се изисква да вземат решения.

Аз винаги питам студентите дали знаят колко робски въстания е имало в Рим. Истината е, че те са много малко. За социална организация, просъществувала над 1000 години, документираните робски въстания се броят на пръстите на двете ми ръце. Защо робите не са поискали свободата си?

Защото в робството има поне две „свободи“ или подобия на свободи, които са невидими. Първата е свободата от отговорност да правиш житейски избори. Втората е свободата от идентичност. Като роб ти нямаш грижата да търсиш и да утвърждаваш себе си. Ти си закачен за идентичността на своя господар.

Искам да кажа, че влезем ли в тази парадигма на господаря и слугата, то едното винаги отчасти се съдържа в другото. Ние не можем да бъдем нито само слуги, нито само господари.

На този въпрос през IX век прочутият индуистки философ и поет Шанкара отговаря по следния начин. Докато сънуваш, че си господар, твоето щастие е истинско и твоята власт е реална в рамките на съня. Докато си буден и си слуга, ти наистина не си нищо повече от слуга. И тъй като двете състояния се изключват взаимно, то и двете са относителна реалност. Но ако помниш едновременно и съня на господаря, и живота на слугата, то значи ти си нещо по-голямо от тях двамата. Ти си „наблюдателят“.

Интересно е, че съвременната психоанализа предлага сходна интерпретация. Слугата е препратка към социалната ни роля, на чиито изисквания се подчиняваме всеки ден. Господарят е нашето несъзнавано, копнежите и чувствата ни, неподвластни на контрол. Тогава какви сме всъщност? Ние сме процесът на интегриране на тези две противоположности. Или както казахте преди малко – на практикуване на мъдростта да живеем в противоречията си, без да се опитваме непременно да ги преодолеем. Истинското ни аз е това, което помирява слугата и господаря.

Истината е, че този въпрос е подвеждащ, защото веднага те дърпа да интерпретираш какво е да си господар, какво е да си слуга. Но сега, като се разговорихме, чувам две други неща в него.

Едното е темата за часовете. Ние сме времеви същества. Времето ни на живот е ограничено и в този смисъл ние сме ограничени, ние сме слуги на този свят.

Второто е свързано с вътрешния ни диалог. Ние непрекъснато разговаряме със себе си по тази линия – господар/слуга и си заповядваме разни неща. Но границата кой върху кого господства, е много тънка. Защото съвестта и самозаблудата идват от едно и също място. Съвестта често е безкрайно нечестна с нас. Тя ни подвежда, че знаем какво е добро и какво е истина, но понякога ни предлага неистини. Мирното съвместно съществуване между царя и слугата върви с непрекъсната размяна на ролите и съзнателност за тази размяна. И когато вътрешният ни глас се включи с някоя реплика, съвет или заповед, много трудно можем да сме сигурни кой от двамата я произнася – господарят или слугата.

Смятам, че част от умението да живеем добре се състои в способността ни да не се държим вътре в себе си като цар и роб. Като диктатор и поданик. А да водим спокоен вътрешен диалог.

Кое е това нещо, чрез познанието на което всичко останало в този свят става познато? (Мундака Упанишад)

Дълбоко не вярвам, че има универсален ключ за разбиране на света и вселената.

Аз съм адепт на сократо-платоническата традиция, в която важното изречение не е „Еврика! Открих! Намерих ключа!“, а изречението „Знам, че не знам“. Това не е капитулация пред обема на непознатото. То е капитулация пред претенцията, че можеш да познаеш всичко. Освен това то е и вид етическа нагласа. Защото омнисциенцията е илюзия за омнипотенция.

Но искам да поразсъждавам още малко по въпроса. По принцип, когато изследваме или интерпретираме каквото и да било (думи, действия, поведения, знаци), ние задаваме два въпроса – защо и какво. Цялата западна култура от времето на Аристотел е ориентирана по линията на причинно-следствените връзки. Цялото ни образование е фокусирано върху въпроса защо с убеждението, че ако можем да отговорим на него, можем да отговорим и на всички останали въпроси.

Изтокът обаче (Изтокът, видян много на едро) си задава по-скоро въпроса какво. Какво е това? Този въпрос поставя питащия не в позиция на човек, който владее инструментите на познанието и може да стигне от факта до причината, а в ролята на наблюдател, на съзерцател.

Мисля, че ние надценяваме въпроса защо за сметка на какво. Ето Ви пример. Вълнува ме повече какво се е случило в Петрохан, а не защо се е случило. Бих искал, преди да питаме защо е станало това, да попитаме: „Какво всъщност е това?“ Мисля, че тогава ще видим картината в нейната по-голяма сложност, детайли и дълбочина. И няма да се подвеждаме само по водещите причинно-следствени връзки.

Тук стигаме до въпросите на гръцкия цар Менандър I, които той задава на монаха Нагасена, опитвайки се да открие логически пробойни в уредбата на будистката етика. И така, достоен ли е за уважение човек, който убива определен брой хора, за да спаси живота на повече хора, които иначе биха загинали, ако той не направи нищо? Тук бих добавила – доколко моралната стойност на нашите постъпки се определя от тяхната полезност?

Това е познатият мисловен експеримент с трамвая. Въпросът е дали бих дръпнал ръчката и бих го отклонил в друг коловоз, за да спася петима, завързани на релсите, но с цената на живота на един човек, завързан на другите релси. Първо, да не дава господ да изпадна в подобна ситуация. Тази морална аритметика колко на брой спасени живота оправдават колко на брой убийства, ми е дълбоко чужда. И смятам, че тя е част от същото това царско мислене, в което ти се възприемаш като господар на чужди животи.

В будизма има един принцип, който според мен осветява дълбината на това учение – „Не помагай другиму“. Защо да не му помагаш? Защото така се бъркаш в кармата му. Нашата идея за страданието е, че хората страдат незаслужено. Но в будистката парадигма, ако някой страда, то е, за да се излекува от грешки, направени в този или в предишни животи. И това е смисълът на съвета да не се бъркаш в кармата на чуждия живот. Не искам да съм нито спасител, нито погубител.

Цар Менандър I продължава да пита: Aко човек страстно желае да открадне нещо, но в крайна сметка не го прави, носи ли душата му товара на греха, защото той вече е съгрешил в помислите си? От съвременна гледна точка – носим ли вина за мислите си?

Не, не можем да носим вина за нещо, върху което нямаме никакъв контрол. Претенцията, че можем да владеем мислите и чувствата си, ми изглежда опасна. Това, което можем да управляваме, поне в някаква степен, са действията ни. Затова по-почтен е не този, който изобщо не си помисля да открадне, а онзи, който го мисли и има възможност да го направи, но въпреки това не го прави. Светостта или стоицизмът, смятам, не е в липсата на лоши помисли и пагубни емоции; светостта или стоицизмът, ако питате за тях, са в устояването пред лоши помисли и емоции.

Но ако не носим вина за мислите си, защо тогава законът наказва по-сурово умишленото в сравнение с неумишленото престъпление?

Винаги ще има вътрешни противоречия между намеренията и резултата от нашите действия. Но въпросът дали нашите намерения определят постъпките ни като добри или лоши, е в същината си детински въпрос. Децата и незрелите възрастни са тези, които оправдават своите грешки с добри намерения или с незнание.

Тогава за кого позорът е по-голям – за този, който умишлено причини зло, или за този, който причини зло поради незнание?

Тук юристите може да скочат срещу мен, но аз не правя голяма разлика между двете. Убеден съм, че дори злодеите в своята самоувереност не са истински наясно с това, което правят. Те си въобразяват, че знаят, но моментът на осъзнаване, ако изобщо го има, настъпва по-късно.

Будисткият монах е доста по-категоричен от Вас. Според него злото, причинено от незнание, а не с умисъл, е много по-страшно. И дава пример: кой ще се изгори повече – този, който грабва горещото желязо, знаейки, че може да се опари, или този, който го прави, без да подозира, че ще се опари? По неговата логика пораженията, причинени от невежество, са по-опасни. А незнанието, породено от леност на ума, се превръща във вид морално престъпление.

Може би. Но като човек, който работи в сферата на образованието, виждам как всекидневно преживяваме краха на голямата илюзия, че просвещението ще спаси света. Имам предвид убеждението, че ако просветите хората, ако им отворите очите за всички религиозни, културни, идеологически и политически догми в нашия живот, те ще станат по-добри и разумни. Този просвещенски проект, започнал в края на XVIII век, Кант онагледява по следния начин. Какво е просвещението? Това е да извадиш хората от състоянието на детството, което те са си самопричинили. Вярата, че като ги образоваш, хората стават възрастни, които са способни да поемат отговорност за живота си и да действат според разума.

И ние продължаваме да живеем в тази парадигма, в която знанието и информацията са върховна ценност. Зад замисъла на глобалната дигитална мрежа стои вярата, че свободно достъпното знание ще направи хората по-разумни в техните избори. Но нищо такова не се случва. Защо? Защото хората не действат единствено под диктата на разума. Дори когато са наясно например кои новини в интернет са фалшиви и кои – не, те избират не според истината, а според емоцията си. А когато става въпрос за чувства, разумът е безсилен.

Пренесете това на политическия терен. Има партии, които последователно градят образа си като глас на разума. Но не гласът на разума е това, което привлича хората. Още повече че когато някой говори разумно, той често го прави назидателно, дори осъдително. А избирателите имат и други, емоционални нужди. Те очакват от политиците да признаят съществуването им през техните емоции. Да чуят от тях, че имат право да са гневни и ядосани, имат право да грешат или да вярват в глупости.

Тогава за финал да се върнем на въпроса на духа Якша: какво е щастието?

В аналитичен план щастието се свежда до това да обичаш и да работиш. В личен план за мен щастието е дълъг неделен обяд. Така си го представям. И когато питате кой е приятел, то приятел е човек, когото бих поканил на дълъг неделен обяд.

* Георги Гочев е класически филолог, преводач от старогръцки език и доцент по класически езици и литератури в Нов български университет. От 2024 г. е заместник ректор по международната дейност на НБУ и ръководител на университетския консорциум ЕРУА за НБУ.

Превел е от старогръцки език „Държавата“ и „Пир“ на Платон, „Поетика“ на Аристотел, трагедията „Медея“ на Еврипид. Носител е на националните награди „Христо Г. Данов“ за 2016 г. (раздел „Хуманитаристика“) и наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“ (2019).

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama-produlzhenie/

<< Към първа част

Добре е да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария. И тук Сунната се притичва на помощ, поне отчасти. Разказите за живота на Пророка (хадиси) и кораничните коментари (тафсири) са в основата и на по-късни съчинения, свързани с храната и питиетата в отвъдното. Ето, дошли съратници при Пророка и го питали дали в Рая хората ядат и пият, и той отвърнал с категоричното „Е, как да не!“. Не само ядат и пият, ами и всеки от тях ще има силата на сто мъже в ядене, пиене, сексуално желание и сношение. Ето я връзката с разказа за хуриите, па и напомня за нашенското „ядене, пиене, тия три неща“, тоест четири.

А че не си говорим за веганско или вегетарианско преживяване, ни свидетелства сам Пророкът, според когото

първото ястие, с което са посрещани обитателите на Рая, е опашатият лоб от черния дроб (зийадат ал-кабд) на кита,

или принципно, голяма риба (хут, нун). Но не ни казва как ще бъде приготвен – суров ли, печен ли, грилован ли, маринован ли, как ще бъде „плейтнат“, да употребим модерен кулинарен термин. Според някои предания, използвани в отговор на фетва от началото на това столетие на авторитетния катарски портал за фетви, „царят на храните“ в Рая е месото, а на питиетата – водата.

Сунната ни отговаря и на въпроса за ходенето по голяма и малка нужда. Обитателите на Рая ще ядат, ще пият, казва Пророкът, но няма да плюят, няма да изпускат ни изпражнения, ни урина, ни сопол. Вместо това

храната ще излиза от телата им под формата на оригване и пот с аромат на мускус.

И ако историята си има начало със Сътворението, разгръщане с отделни акценти под формата на пророчески разкази, завършващи с живота на самия Мухаммад, сетне и управлението на мюсюлманските владетели, логично е и да завърши с разказ за бъдещето и отвъдното. Това прави и Ибн Касир, големият богослов и историк от XIV век, в показателно озаглавеното си съчинение „Начало и край“, известно като „Историята на Ибн Касир“. Последната част от него е посветена на въпросите на Ада и Рая. Не сме свикнали да виждаме в историческа енциклопедия неслучили се още събития, но не забравяйте, че историческият процес върви по предначертани релси. И вече е описано какво предстои: в катарското издание от 2015 г., с което разполагам, „краят“ е описан в том 17 с обем около 500 страници, Аллах да му се смили!

Винаги е впечатляващо човек да се сблъска със съдържанието на подобни обемисти текстове, които представляват нещо като „безкрайността на списъците“ (по Умберто Еко). Разгледани са знаците за настъпващия край на времето („Знаците на Часа“), Лъжемесията – мюсюлманският Антихрист (Ад-Даджжал), начинът, по който този свят си отива и настъпва отвъдното, сбирането на хора на тълпи за Съдния ден, как Аллах точно идва, мостът (сират) над адския огън, описания на адските мъчения, реките в Градината, хуриите, че даже и райският пазар, който става всеки петък и където хората, вместо да купуват и продават, се социализират. Ибн Касир няма как да пропусне и храната на обитаващите Рая и Ада. В Ада грешниците, както казва и самият Коран,

ще горят в пламтящ огън, ще им се даде от кипящ извор да пият, не ще имат друга храна, освен тръни, които нито угояват, нито избавят от глад (88:4–7).

И тези тръни, когато биват изяждани, засядат между устата и стомаха (нали и така казва сам Аллах, „храна, която присяда“ (73:13), та затова и не насищат, а носят само мъчение. А гнойната вода, от която грешникът „отпива и едва я преглъща, и смъртта го настига от всички страни, ала не е мъртъв и му предстои жестоко мъчение“ (14:17), е описана като питие, което изпича кожата на главата и я свлича, след което разкъсва вътрешностите, когато бива погълната, и излиза от тялото от естествения му изход. А ако дори капка от дървото Закум падне в моретата на целия свят, ще ги вгорчи и направи негодни за живот. Доколкото страховитото дърво в дъното на Ада е основен топос в Корана, всеки значителен кораничен коментатор му отделя внимание. Големият коментатор Ат-Табари от X век например, когато говори за главите на сатаните като плод на адския „олеандър“, който е и храната на всеки грешник като разтопен метал в стомасите, пояснява, че той е „като олово, злато или сребро“, прогарящо вътрешностите. Това било най-близката аналогия в този свят.

Да загърбим обаче старите арабски хоръри и да видим какво е положението с храната в Рая при Ибн Касир. Реките там са описани с големината на морета. Море от мляко, море от вода, море от мед и море от вино. Коритата им са покрити с бисери и чист мускус. Силата на сто мъже в ядене, пиене и съвкупление е също устойчив разказ за Рая. Също и този за липсата на телесни нужди, при което храната се изпарява през кожата под формата на пот с аромат на мускус. А виното на оня свят няма нищо общо с нечистите вина на този, разбира се. Реката с вино, подобно на другите реки там, извира изпод хълмове от мускус и не е омърсена от тъпкането на човешките нозе, които изстискват гроздовете в тоя свят. Питието има приятен вкус, напълно различен от отвратителния вкус на земното вино, не влияе лошо върху ума на човека, нито върху стомаха му и не причинява главоболие. Остава единствено развеселяващата му способност – без това да причинява опиянение, ни казва Ибн Касир.

Защото целта на виното е да носи забавлително удоволствие, тоест развеселяващо състояние, водещо до радост на душата – и това става чрез виното на Рая¹,

без да изчезва разсъдъкът на човека, от което той да става като животните и безумните хора.

Да добавим и трети класик коментатор – Ал-Куртуби (Кордобеца) от XIII век. В класическия си коментар той разсъждава и върху общата категория на плодовете в Коран 55:68: дали фурмите и дали наровете въобще са плодове, или пък са отделна категория ядива. Със сигурност обаче са специални – фурмата едновременно е подслаждащ плод и храна, докато нарът е хем плод, хем има лечебни свойства. А палмовите дървета в Рая имат стволове от зелен изумруд, прицветникът, който обгръща цветовете им, е от червено злато, листата им са дрехи, покривало за обитателите на Рая, плодовете им, тоест фурмите, са като големи грънци, по-бели от млякото, по-сладки от меда, по-меки от маслото и без костилки.

Небесните деликатеси като част от вечността и райското блаженство на праведните възбуждат както въображението на мюсюлмани, така и на не-мюсюлмани като неотменна част съответно от религиозната проповед и от разкази. Марко Поло от XIII век даже пресолява манджата (райската) с това си очакване, като говори за хашишините и мистериозния „Старец от планината“ при пътуването си през Персия.

„Алоадин“, казва той, ръководителят на ордена, е превърнал една затворена долина между две планини в градина, най-голямата и най-красивата, изпълнена с плодове, потоци с вино, мляко, мед и вода (разпознавате вече езика на Корана), павилиони и дворци, населени с най-красивите девойки на земята. Тъй като искал да накара всички да повярват, че това всъщност е Раят, изградил мястото според описанието на Пророка. И никой не е допускан там освен кандидат-хашишините, тоест убийци, изпращани да тероризират сунитските владетели, доколкото движението на Хасан ас-Сабах изповядва шиитския исмаилизъм.

Веднъж допуснати там, младежите изпиват отвара, която ги кара да заспят дълбок сън. След него те се събуждат, заобиколени от градини, храни, питиета и девойки, което създава впечатлението, че са в Рая. Старецът убеждава последователите си, че е пророк, а когато изпраща някого от убийците си навън, той отново го упоява, та хашишинът да се събуди в замъка, извън градината на удоволствията. Тогава „Алоадин“ му възлага убийствена мисия с обещанието, че ако я изпълни, ще се завърне в Рая. Този разказ на Марко Поло днес се възприема като измислен, но създава един от най-устойчивите образи за употреба на небесните удоволствия с пропагандна цел.

А пък в самата мюсюлманска традиция небесни ястия се появяват много често като част от изображенията на нощното пътешествие възнесение (ми‘радж) на Пророка до небето на гърба на създанието Бурак – крилат кон с женска глава.

И днес мюсюлманите все още се вълнуват от темата, както свидетелстват и запитванията в съвременните портали за фетви, които често преразказват съдържанието на Корана, Сунната и историческите им коментатори. „Коя е първата храна на обитателите на Рая?“, „Какво ядат обитателите на Огъня?“, „Кое е прокълнатото дърво в Корана?“, са въпроси, чиито отговори вече знаете.

„Какво е „гнойната вода“ (садид)?“, се пита например. Отговорът е толкова подробен, та чак на човек му се отщява не само да чете, ами и да си сипе една ракия. „Гнойната вода“ е течност, която се стича от кожата и месата на опичащите се в адския огън грешници, подобна на гной и кръв, и препраща към вече известните ни коранични стихове. Ако човек има търпение, може да открие и образователни видеа, като това по Шарджа ТВ от Емиратите. Там ни се напомня, че

храната в Рая има начало – и това е черният дроб на кита, – но няма край,

с други думи, не е като вурста от съмнителната немска песничка от 80-те години, според която „всичко има край, само вурстът има два“. И дробът е просто предястието, нещо леко, което се поднася преди основното блюдо за арабите. А земята е като една огромна питка хляб в деня на Възкресението според преданието на Пророка. Дано Аллах да ми даде, а и на вас за препитание храната и питието на Рая, завършва видеото. А пък аз ще добавя, употребявайте такива видеа отговорно и с мярка, че не знаете как може да ви се отрази отвъдното вино.

Очевидно в отвъдното нещата променят същностните си характеристики. Коприната, която иначе е забранена за мъже в тоя свят, там се оказва позволена. Шафранът, който е хем подправка, хем багрило и аромат, тук е забранен за мъже, ала в отвъдното е позволен. Виното е подобен случай. Тук може да ти докара наказание, ала там тече в реки, подобни на морета.

Възбраненото в този свят може да се окаже позволено в онзи.

Обаче накрая все пак не успявам да разбера дали в мюсюлманския Рай ще има свинска вратна пържола. Представям си как един Ат-Табари, Ибн Касир или Ал-Куртуби биха я описали. „Пържола (шарихат лахм) сочна, отрязана от врата на най-чистото прасе, защото свинята (ханзир) в Райската градина ще бъде чиста, бяла, красива, по-голяма от вол, ще яде само позволени неща, ще пасе трева по райските ливади и ще пие вода от благословените извори“.

Това, разбира се, е моя спекулация. Ако е рекъл Всевишният, за което арабският език има хубавия израз ин ша’ Аллах!, един ден ще открия отговора. А междувременно може да отнесем въпроса към някой от големите портали за фетви и да чакаме. Аллах знае най-добре, винаги заключават там.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama/

Първото тримесечие на календарната година почва с тежък хранителен товар за трите монотеистични религии и техните тукашни вариации. Ако превъртим часовника постепенно назад, най-пресен ще да ни е споменът от таман преминалото великденско преяждане и препиване. Агнета, дроб сарми, яйца, козунаци, вина, ракии, зелени салати след Великия пост – положението е сериозно, отговорно. 

Католическият Великден беше малко преди това – тази година приблизително съвпадаше с еврейския празник Песах (не го наричайте Пасха, защото за еврейската и християнската общност това са различни неща). Парче агнешко месо с кокал, горчиви зелени гарнитури от маруля или цикория, варени яйца, настъргани ябълки, ядки и подправки с вино, безквасен хляб маца, сладкиши, варени моркови и картофи, а накрая – много (наистина щедро разлято!) вино за пиене.

Преди това, застъпил част от нашите постни февруари и март, беше мюсюлманският пост за Рамадан, на който по тукашните земи му казват Рамазан – според турското произношение на арабското име на месеца. Там се пости през деня, ама за сметка на това през нощта се яде предостатъчно: баници, пилафи, баклави – каквото е дал Всевишният. „Хвала на Аллах – казваше един мой познат в Сирия навремето, – накрая на месеца на пост съм наддал с няколко килограма!“

Пък и то яденето си е за хвалба: започва с разговяване (ифтар), тоест прекъсване на поста надвечер с няколко фурми, и продължава с обилни хранения в тъмната част на денонощието. Сутринта преди съмване пак се сяда да се яде – за това хранене в арабския съществува терминът сахур. Та е някак показателно, че Главното мюфтийство в България съветва да не се преяжда по време на свещения месец.

Но нека сега да превъртим часовника напред. Много напред, чак отвъд времето на тукашния свят, за който в арабския език се употребява терминът дунйа – „по-близкото“, „по-ниското“, „настоящият живот“.

Направо ще превъртим не само часовника, но и религиозно-кулинарната игра. Ще нагазим в тема колкото странна за нас, толкова и привична за мюсюлманската теология. Как се яде и пие – не в тоя свят, ами в онзи. За него пък езикът на Пророка от Арабия разполага с термина ахира ‘онова, което иде после, по-сетне, оттатъшното’. А за оттатъшното мюсюлманското Писание, Предание и богословска традиция не пестят детайли. Защото отвъдното битие съвсем не е безплътно, безтелесно и призрачно лишено от сетивни усещания – къде наслади, къде мъчения. В крайна сметка най-популярното название на Рая е Джанна, тоест „Градина“, което и намеква, че животът в оня свят прилича на безкраен отвъден пикник (подобен на онзи, от който Адам и Ева (Хауа’) биват пропъдени).

За теб там има, да не си нито гладен, нито гол. И не ще изпиташ там нито жажда, нито слънчев пек.“ (20:118–119).

Но да не бъда голословен, нека оставим самия текст на Писанието да говори. Разгърнете Корана на сура 76, „Човекът“ (Ал-Инсан) например, и ще видите, че

храната и питието са част от насищащо, всеобхватно, направо холистично, както биха казали в бизнеса и медицината, преживяване на отвъдното.

Праведниците пият от чаши с „добавено питие“ от „Камфор“ (Кафур). Това обаче не е познатото ни вещество, а „извор, от който пият рабите на Аллах“, бликащ в изобилие. Сред наградите на праведниците за тяхното търпение е и „Градина“ (въпросната Джанна), където те са облечени с коприна, облегнати на престоли, без да виждат там ни зной, ни мраз, на сянка под сведени плодове. Обслужват ги със съдове от сребро и с чаши от сребърен кристал; отмерва им се с мярка и им се дава да пият от питие, смесено с „джинджифил“ (занджабил), от извор, наречен Салсабил. Заобикалят ги вечно млади юноши, подобни на разпръснати бисери; облечени са в зелени одежди от коприна и брокат, носят украшения – гривни от сребро – и пият от „чиста напитка“.

Небесните градини раждат колкото праведниците си пожелаят, и то леснодостъпна реколта („сведени плодовете ѝ ниско“, 76:14). Има и грозде сред „градини и лозя“, отредени в спасението за богобоязливите (78:31–32), плодове, фурми и нарове (55:68), че и „лотоси без бодли, и натежали бананови дървета“ (56:28–29). Ала този кулинарен списък не просто не се ограничава с конкретните плодове, изборът е неограничен – добавете и „птиче месо, каквото обичат“ (Коран 56:21), както и „в изобилие плодове и месо, каквито пожелаят“ (52:22). Като че ли млякото и медът стоят по средата между питиетата и храните (малко като нашенското виждане за бирата или бозата като „течна баничка“).

В Рая има и четири вида „реки от вода, която не застоява, и реки от мляко с вкус, който не се променя, и реки от вино, приятно за пиещите, и реки пречистен мед, и в който има за тях от всякакви плодове“ (47:15). Вода, мляко, мед – всичко това звучи приемливо. Водата е особено важна в множеството споменавания на извори. А ако искаме да намерим възможно инструментално обяснение за този факт, може да мислим за Пророка като литературно подобен на Пол Муад’Диб от „Дюн“ на Франк Хърбърт и пустинната планета Аракис. С други думи, в пясъците на древна Арабия водата представлява особена ценност, затова и в отвъдното е силно застъпена. „Градини, сред които реки текат“ е устойчива фигура в описанието на кораничния Рай. Добавете към тях и множеството споменавания на извори.

Но що дири тук виното? Та нали тук, при нас, е напълно възбранено (харам) заедно със свинското, хазарта и ред други неща?

Че и класическото наказание в свещения закон за консумацията му е бой с камшик. Някаква трансмутация, почти по алхимически, да не кажа транссубстанциация, за да не обидя приятелите католици, се е случила с ферментиралата напитка в отвъдното. Освен че тече в реки, то носи наслада, без да носи грях. На всичкото отгоре правоверните не ще ги боли глава, няма да се опияняват и няма да губят разум (37:47, 56:19).

Тук обаче словото на Аллах не говори директно за вино, макар коментаторската традиция изрично да уточнява, че именно то е темата на по-горните знамения. Интересен нюанс въвежда откровението чрез уточнението, че на правоверните „ще им се поднесе запечатано, пребистро питие“ с ухание на мускус, идващо от извора Тасним (83:25–28). Питието в случая е особен вид небесно вино, за което Коранът употребява необичайния термин рахик, за разлика от разпространения иначе хамр. Отделен, но свързан нюанс, е този за употребата на парфюми в отвъдното покрай одеждите и украшенията на праведните, техните ястия и питиета. 

Добре де, сега ще се отклоним още малко, за да ви вменя ход на мислите и ви изпреваря, като попитам:

А къде са девиците?

Онези, 72 на брой, с които мюсюлманският Рай е предимно известен в популярната култура – т.нар. хурии. Ето ги и тях, макар и неуточнено колко: „красавици с големи очи“ (Коран 44:54), „жени с целомъдрен поглед, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин“ (55:56), „хубавици, пазени в шатри“ (55:72), „хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери“ (56:22–23), несъмнено отредени за богобоязливите в „градини и лозя, и с напъпили гърди девствени връстнички, и пълни стакани“ (Коран 78:32–34). Но колкото и да е изкушаващо, нека оставим тази отвъдна пикантерия за момент настрани – въпреки че не е съвсем почтено спрямо мюсюлманското Писание и Предание, доколкото хуриите често вървят с темата на настоящото ни разсъждение! – и да се върнем към храната и питието.

Да не си мислите, че храна в отвъдното има само за добрите. Има и за лошите, но служи за назидание и вечно мъчение.

Малко като израза на баща ми „Ще изядеш шамара!“. Ял съм го в тукашния свят – кога щедро, кога пестеливо. Само че шамарът в исляма има отвъдни кулинарни измерения и слиза в стомаха ти като адски огън, по-лош от люта чушка, сорт „Каролина Рийпър“, на прах. Апропо, водата в Ада не служи за утоляване на жаждата. Там тя е инструмент за вечно въздаяние, грешниците в Огъня вкусват „вряща вода и гной“ (38:57). Терминът за този вид вода не е обичайното арабско ма’ – онова, което тече в райските реки, а хамим – вряща течност, „която разкъсва червата“ (47:15).

Листата с напитките за грешниците се отличава с известно разнообразие – освен кипналата вода има и „гнойна вода“ (14:16), „кръв и гной“ (69:36). Това получават те, когато викат към обитателите на Рая и молят за водата или препитанието от Аллах (7:50), а като „викнат за помощ, ще им се помогне с вода като разтопен метал, която изпича лицата“ (18:29) и „кипящ извор да пият“ (88:5).

Но центърът на адското наказание е дървото Закум (аз-Заккум),

злокобната антитеза на дърветата в райската градина и на „дървото на вечността“ (20:120) от изначалната обител на Адам и Ева. На български баба ми казваше „зокум“ на олеандъра (Nerium oleander), от който гледахме няколко храста вкъщи – в тенекии от сирене. Но в кораничния контекст винаги съм си представял въпросното дърво като уродлив, мъчителен и древен аналог на Дървото на болката от „Хиперион“, друга моя любима фантастика на Дан Симънс. Споменато е пряко поне на три места в Корана, а на едно място се говори за „прокълнатото дърво“, сторено за изпитание (17:60). Заблудените, отричащите, казва самият Аллах, ще ядат от него, ще си пълнят от него стомасите и ще пият след това от врящата вода (56:52), защото е дърво, изникващо от дъното на Ада. Плодовете му са като главите на сатаните, от които ядат грешниците, и го примесват с питие от врящата вода (37:63–67). То е храната на всеки грешник, подобна на разтопен метал, кипящ в стомасите (44:44–46).

А това дотук е просто кратка разходка из Корана… Никак не е зле откъм бюлюк (от тур. изобилие), както казваше баба ми. В юдейския Танах, еврейската Библия, тоест онова, което християните наричат Стар завет, че и в християнския Нов завет липсват подобни плътни описания на отвъдното, нали?

А пък аз обичам да казвам, че има религиозни доктрини и традиции, породени от много по-оскъдни основания в дадено Писание. Кораничният текст от VII век колкото завещава на мюсюлманската общност (умма) отговори, толкова отваря пространство за множество въпроси, все важни. Ето, например аз, напълно пристрастно, веднага се запитвам: щом има плодове и меса, „каквито пожелаят“, може ли да си поръчам в отвъдния ресторант сочна свинска вратна пържола? Защото все пак, ако в оня свят има вино, от „което не боли глава“, защо любимото ми барбекю да попада под несправедливите удари на шариата и да остане харам? Или какво точно е птичето месо – знаем, че според някои предания от Пророка в Рая има зелени птици, в чиито гуши и вътрешности се помещават душите на мъчениците (ед.ч. шахид, мн.ч. шухада’) в междинното състояние (барзах) между смъртта на индивида и Съдния ден. Дали тези птици, които, след като вече не са нужни като преносители на душата на шахида, се използват за храната, спомената в Корана? Какви точно са реките на Рая, имат ли си имена, къде текат, защо се говори, че са „под градините“?

Или пък друга тема – не води ли цялото това обилно ядене и пиене до някаква отделителна дейност при обитателите на отвъдното? Следователно да очакваме ли нещо като небесни тоалетни? Ако отвъдното в добрата му част е парк, може ли да предположим, че подобно на Версай от XVII–XVIII век, неговите жители се крият по кьошетата на живия плет, за да откликнат на повика на природата – каквото и да означава „природа“ там? А ако надзърнем към дъното на Ада, как ли точно изглежда дървото Закум? Какви са тези плодове като глави на дяволи, големи ли са, малки ли са, черни ли са, бели ли са, много ли са, как са овесени, какво се случва с грешниците, когато посегнат към тях, та вътрешностите им биват прогорени от разтопен метал? Що за метал е това? Ами докато праведните се отдават на ядене, пиене и разкош в небесния пир, каква е ролята на „хуриите“? И в крайна сметка,

ако не ни харесва плътската конкретика на разказа, възможно ли е напълно да го алегоризираме и така да избегнем обвиненията в прекомерен чувствен буквализъм?

Та нали например виното в старата мюсюлманска мистична поезия на суфите се превръща в символ на опиянението от единението с Всевишния и Неговата любов. Защо да не може да направим същото с всичко останало? Само че преди да го направим според нашето собствено хрумване, е добре да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/tindur-mindur-halal-saytove-i-prilozhenia-za-zapoznanstva-produlzhenie/

<< Към първа част

Флуидността, липсата на контрол, рисковете за спазването на свещения закон и твърде модерните подходи към запознанствата предизвикват предпазливи, разнородни, да не кажа негативни реакции сред традиционните религиозни учени.

Най-популярните платформи най-често са порицавани, че дори и забранявани. През 2020 г. Пакистан забрани редица приложения с такъв характер, включително Tinder и Grindr (обслужващо предимно ЛГБТК общността), тъй като те разпространявали „неморално съдържание“. На това ръководството на Grindr реагира с „дълбоко разочарование“. Показателно, използването на Tinder е ограничено в ОАЕ, а ограниченията могат да се заобиколят чрез подходяща виртуална частна мрежа (VPN). Подобна е ситуацията и в Иран.

Но „халалните“ приложения не са забранени и се радват на успех в страните с мюсюлманско мнозинство. Дори имат потенциала, ако четем The Times of India, да изместят традиционни пакистански практики, като „лелите сватовници“ („ришта лели“), които способстват за уреждане на бракове. Това не възпира религиозните авторитети да проблематизират въпроса.

В по-отворения и приемащ спектър са мнения като тези на д-р Шабир Али, който води канадското предаване „Да оставим Корана да говори“ (Let the Quran Speak) под формата на въпроси и отговори – нещо като юдейските или католическите responsa, само че в телевизионен вид. Новите технологии са позволени, доколкото способстват да се изпълнява заръката на самия Пророк, а тя гласи, че

има четири неща, заради които човек се жени. Първото е красотата. Второто е богатството. Третото е социалният престиж и произход. И четвъртото е религията.

Има сайтове, фокусирани върху това – да привличат потребители, желаещи да бъдат добри мюсюлмани и съответно да намерят подобни за връзка, с които да се развиват „в по-ислямска посока“ и в крайна сметка да стигнат до Рая (Джанна) и отвъдното. И ако тази препоръка се изпълни, пък било то и чрез новите дигитални медии, няма нищо лошо, всичко е наред.

Не мисли така обаче един от повелителите на дигиталния ислям – Мухаммад Салих ал-Мунаджжид. Още през 2006 г. в спонсорирания от него сайт за фетви се появява запитване: „Студент съм във френски университет, от алжирски произход. Нямам семейство и искам да се оженя. Позволено ли ми е да използвам интернет и сайтове за бракове, за да се оженя? Моля, отбележете, че в тези сайтове има сестри салафитки.“ А салафитският ислям, както знаем, се слави с пословична консервативност и фундаменталистки тежнения. Това придава известна легитимност на въпроса, нали?

Ал-Мунаджжид и неговият екип не харесват това. Отговорът дава и набор от изисквания, които правят една онлайн услуга (в случая уебсайт) халална. Само тогава може да ги използваш. А тези условия са формулирани така: не бива да се показват снимки на жените; на ухажора е позволено да ги гледа само след като е решил да се ожени за тях. Не бива да съдържат и описание на жените, толкова детайлно, че като го прочетеш, все едно си ги видял. Защото самият Пророк е казал в достоверния сборник на Ал-Бухари от IX век, че

никоя жена не бива да описва друга жена на нейния съпруг така, че все едно той я вижда.

Не бива да се позволява и каквато и да е кореспонденция между двата пола, защото това води до злини и просто до забавление. По-скоро администраторите на сайта следва първо да проверят кой е ухажорът, и да го свържат с настойника (уали) на жената. Съветът към студента е най-напред да потърси съдействието на семейството, приятели и реални мюсюлмански центрове, което се смята за по-безопасно от интернет. И накрая се изтъкват условията за признаване на един брак – от съществено значение е да се придобие съгласието на настойника, защото без него бракът е невалиден.

През 2006 г. шейхът е безмилостен. Оттогава много вода е изтекла, появили са се приложенията, за които вече говорихме, а и част от тях интегрират някои от неговите категорични уговорки: скриване на снимката на потребителя, получаване на съгласие на настойника, наблюдение на чатове и разговори. Дяволът (Шейтан, Иблис) обаче е в детайлите и не съм убеден, че приложения, разработени във Великобритания или САЩ, преодоляват високата летва, вдигната от намиращия се в Саудитска Арабия богослов. 

В друг агрегатор на фетви 32-годишна жена задава въпроса дали е позволено на мюсюлманите да използват приложения като Muzzmatch (очевидно, преди да стане Muzz) или Minder (явно преди да се превърне в Salams). Защото семейството ѝ е от Египет, но тя самата живее в Канада. По време на пандемията това се превръща в единствения начин да се общува с хора. Нещо повече, дали може жената да се среща с ухажори на публични места сама, или трябва задължително да бъде придружавана от някого? И също има ли ограничение колко пъти може да го прави, преди да вземе решение?

Очевидно доста сложен въпрос, съставен от множество компоненти. А отговорът се предоставя от богословка, което само по себе си е забележително – обикновено порталите от фетви се движат от мъже. И за мое неудоволствие, е донякъде постен и се фокусира предимно върху срещите с потенциални кандидати, не толкова върху приложенията или сайтовете. Последните е позволено да се използват, но с разбиране за възможните негативни аспекти. Профилът на човека отсреща може да е подлъгващ или фалшив и има риск да си изгубиш времето. Същото важи и за обмяната на снимки между двамата, като жената трябва да внимава да не разкрива нищо, освен ръцете и лицето си.

Отсъствието на родителите също е риск и неконтролираните чатове могат да подхлъзнат човек да постъпи в разрез с шариата. Що се отнася до срещи на обществени места, позволени са, ала не и без придружител – приятел или друга двойка, дори религиозно лице (имам) или по-възрастен познат. Също е препоръчително да се получи позволението на родителите. А иначе няма ограничение колко пъти може да се провеждат такива срещи, докато се вземе финално решение.

Някои от най-любопитните запитвания откриваме в портала за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения (аукаф, вакъфи) и ислямските въпроси. Сложността на полето личи в няколко от тях.

„Жена на 41-годишна възраст съм – започва едното. – Никога не съм имала брак, стоя си вкъщи, имам първи клас от гимназията, не завърших образованието си, не съм социална, много се срамувам и не работя. Никога не съм работила в живота си, излизам от вкъщи само при належаща нужда. Регистрирах се в сайт за запознанства на име „Мауадда“.“ Най-вероятно става дума за този. Жената е регистрирана в сайта около година и половина. Там се запознава с много мъже и дава обет да се ожени. После обаче се допитва до един религиозен учен. Той ѝ дава обичайния отговор: ако сайтът е халал, може да го използва, но най-сигурно е, съветва я, да страни от такива платформи. Защото около тях витаят множество съмнения. Тогава жената изтрива профила си. След няколко дни обаче подновява регистрацията си заради възрастта си и многото контакти, които е създала там. Намерила е друга фетва, от друг богослов, която ѝ позволява да има профил в такива сайтове. Затова и се връща.

Дали е извършила грях, задето се е вслушала в мнението не на първия, а на втория религиозен авторитет? Предвид че целта на участието ѝ там е единствено да срещне мъж ерген, разведен или вдовец с осиротели деца, за да сключи брак. Позволено ли е да се използват подобни услуги, какво е мнението на богословите? Още повече че там се е запознала с 52-годишен мъж, болен от псориазис, който също не работи, в сайта е от 2009 г. (фетвата е от 2013 г.) и желае от съжаление да се омъжи за него, при все че би нарушила обещанието си пред Аллах да не използва такива услуги.

На такова разгърнато питане бих очаквал също толкова разгърнат отговор, който засяга всички тематични нишки. И той върви така.

На първо място, не е прегрешение да се използват такива платформи с цел брак, ако те са изградени според регулацията на шариата, ако на тези, които ги поддържат, може да се има доверие и ако упражняват съвестно контрол върху рисковете от нарушаване на религиозните повели. По този повод имало вече фетва.

На второ място, съществува много интересен коментар относно отношението към религиозния авторитет. Няма лошо да се избира между мненията на различни мюфтии. Само обаче при условие че не се търси нарочно одобрение за дадено рисково поведение. И затова вече са издавали фетви. А нарушаването на обещанието следва да се изкупи, тъй като се води нарушаване на клетва (каффарат йамин). Става дума за специално обезщетение, което приема формата на нахранване на бедни, обличане на хора в нужда, освобождаване на вярващ роб или пост в продължение на три дни. Но това обезщетение не се дължи, в случай че клетвата пред Аллах да не се посещава сайтът е била направена от страх, че е грях, а впоследствие се е оказало позволено.

И накрая, женитбата чрез запознанства онлайн съвсем не е лишена от рискове, особено ако една жена не е способна да прецени реално качествата и истинския характер на кандидата, както и дали е искрено вярващ и морален. Затова и се препоръчва първо да се търси съпруг по друг начин. А ако е невъзможно (очевидно питащата обрисува такава ситуация), тогава жената да го проучи много внимателно (важи и в случая за болния от псориазис мъж). Псориазисът е незаразна болест според специалистите. И ако се установи, че човекът е благочестив, вярващ и морален, няма лошо да му се предложи брак. Разбира се, накрая винаги Аллах знае най-добре.

От съвсем друга перспектива изхожда запитване за дигитална развойна дейност. Позволено ли е на програмист да пише код за сайт за срещи и запознанства (като Hi5), ако е известно, че платформата не се фокусира само върху женитби, ами и върху отворени запознанства, връзки и приятелства. „Моля, отговорете бързо!“ Отговорът е кратък и ясен, всеки може да се досети. Не е позволено. Защото подобен тип запознанства между половете отварят вратата към поквара, както е всеизвестно. И всяка подобна дейност е грях (харам), както е грях и да бъде способствана, по думите на Всевишния: „И си помагайте един другиму в праведността и богобоязливостта, а не си помагайте в греха и враждебността!“ (Коран 5:2).

Програмирането е горещ картоф и тук. „Работя като програмист на свободна практика. Получих заявка от украинец, който поиска от мен да модифицирам кода на негов сайт, засягащ начините на плащане“. Обаче този сайт е чужд сайт за запознанства между мъже и жени, няма превод на арабски език. Това грях ли е? Като се знае, че ще модифицира само техническата част за методите на заплащане. Защото „парите ми трябват, но не съм в отчаяна нужда“.

Ходим по тънък лед. Защото, отговорът гласи: сайтовете са два вида – възбранени и позволени. Възбранени са тези, които насърчават неблагочестиво поведение, като обмяна на греховни снимки, греховна любов и греховни думи. Общите сайтове и приложения са приемливи само ако се използват в съответствие с шариата. Очевидно е, че сайтът е от първия тип. Затова е греховно дори и само да се модифицира частта за онлайн плащания, тъй като това е съучастие във възбранени дейности. А иначе, питащият да не мисли за пари, защото е казано: „За онзи, който се бои от Аллах, Той сторва изход, и ще му даде препитание оттам, откъдето не е предполагал“ (Коран 65:2–3).

Строгостта на религиозния закон се стоварва и върху 21-годишен младеж, който живее в „Северна Палестина, окупирана от Израел“, в село с мюсюлманско население. Всички наоколо са „юдеи“ (йахуд), а най-близкото арабско място е на 30 минути път. На повечето работни места жените носят скандални, къси, разкриващи дрехи. Има и алкохол. За голямо съжаление, „грехът (харам) е по-леснодостъпен от позволеното (халал)“.

Преди три години въпросният младеж се запознава онлайн с момиче, което живее на час и половина път от него. Виждали са се дистанционно за броени минути, говорили са си възпитано и с уважение, дори и за миг не са се отклонили от добрия тон. От година и половина той възнамерява да ѝ предложи годеж и брак, но материалното му положение „е средна работа“, има много проблеми с правителствените регулации, разрешителни за строеж, заради което и е възпрепятстван да ѝ предложи. А и при тези условия и двете семейства не биха били съгласни. Още по-лошо, всеки месец някой предлага на девойката, а тя отказва, без да разкрива истинската причина, а именно връзката ѝ с младежа. Затова и тя, и той ден и нощ отправят молитви към Аллах да се съберат, въпреки че понякога с месеци не си говорят. Притеснението му е, че ако спрат да си говорят въобще, преди той да ѝ предложи, тя ще приеме предложение от някой друг. Затова и има нужда от отговор в тази трудна ситуация, която засяга и много мюсюлмански младежи, живеещи отвъд зелената линия, в израелската част. А тази линия е границата, която разделя територията на днешен Израел от Западния бряг и е установена през 1949 г. след Арабско-израелската война през 1948 г.

Отговорът на богословите под егидата на катарското министерство не е особено окуражителен. Обръщат внимание, че запознанствата между младежи и девойки чрез интернет и други подобни средства, дори и с цел брак, отваря вратата към „зло и развала“, затова човек трябва да бъде особено предпазлив. В случая тези отношения трябва да бъдат прекъснати. Не е позволено да се удължават под претекст страх от загуба на възможността за брак. По-скоро трябва, докато все още е неспособен да отправи реално предложение, да се заеме здраво с онова, което ще го обогати откъм вярата и благата на тукашния свят, докато не стане способен да предложи брак.

Има и компромисен вариант – да предложи на нейните настойници годеж сега, с уговорката тя да изчака, докато младежът не стане финансово способен. Ала при всички случаи не се позволява тази връзка да продължи така – по телефон и интернет, – докато няма договор по условията на шариата. Защото който остави нещо заради Аллах, Аллах ще му въздаде нещо по-добро. В крайна сметка мюсюлманите трябва да се грижат, на първо място, за интегритета на вярата си и да странят от местата на съблазън.

„Дигитализацията на любовта“, ако трябва да заема термина от едноименната книга на Ния Нейкова от 2025 г., придобива изключителна и особена динамика в глобалната умма. Връщайки се към началото на този текст, подръпването на шариатската нишка разплита използването на дигитални технологии за религиозни цели, отношенията между половете, семейните отношения, религиозния авторитет, политическия и обществения контекст, начина на вземане на решения според принадлежността към отделни религиозни и правни школи, глобализацията… А най-сигурният начин да избегнеш религиозните рискове от използването на приложенията за запознанства се оказва пословичният шеговит съвет от специалистите по киберсигурност. В случай че те е страх от онлайн заплахи, изключи достъпа си до мрежова връзка, респективно – до платформи с романтично-розов оттенък. Не че това решава всичките ти проблеми, но елиминира голяма част от информационния харам.

При условие че смятате използването на такива приложения за неизбежно обаче, мога само да заключа като един мюфтия под прикритие: Аллах знае най-добре!

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/naghradi-klasatsii-spisutsi-kakvo-ne-kazvat-te-za-videoighrite/

Миглена Николчина: Повод за днешния разговор е безпрецедентното (поне така се твърдеше често) количество награди, които отнесе едно сравнително малко френско студио за играта „Светлосянка: Експедиция 33“ (Expedition 33: Clair Obscur). Тя отнесе не само награди, но и както ми се струва, безпрецедентно единодушие във възторга на съперниците си. Стигна се дотам, че Остин Уинтъри, който спечели „Грами“ за музиката към „Острие на морето“ (Sword of the Sea), едва ли не щеше да се откаже от наградата си, след което все пак я взе и я посвети на композиторите на „Светлосянка“. Играта заслужава отделен разговор и ние ще направим такъв със Северина Станкева. Днес ще се насочим към нещо друго: ще се взрем в една от престижните класации – 100-те най-добри игри за 2025 година според PC Gamer.

Как се правят такива класации? Какви критерии се следват? В случая, от една страна, се предлагат три рехави критерия (качество, значимост, свежест), на основата на които се гласува, после резултатът малко се поизпощва… абе… Може да си поговорим за самото това сито, за какво то би могло да бъде, но и какво в случая е уловило или изпуснало – разбира се, точно от последното се вълнуват повечето участници във форумите. За мен голямата изненада беше, че „Диско Елизиум“ (Disco Elysium), за която многократно сме говорили, е на второ място. Собственото ми мнение за такива класации е такова, че по-скоро не бих очаквала да видя една толкова „качествена, значима и свежа“ игра припозната. Как мислите? Откъде да започнем?

Еньо Стоянов: Ще почна първо с положителното: ролята на ежегодните награди, както и на списъци и класации като тази, която Миглена посочи, несъмнено допринася както за утвърждаване на набор от образцови свойства, от които да се ръководят игрите, които тепърва ще се правят, така и за кодифициране на представа за историческа традиция, за приемственост в това поле. Презумпцията е, че ако искате да се запознаете с приноса към културата на видеоигрите през времето, няма да сбъркате, ако почнете със заглавията, посочени в подобни класации или в списъците с отличените с награди през годините. При това тази ретроспекция, особено що се отнася до класациите, е променлива – несъмнено PC Gamer периодично я прави наново, тоест в процеса на постоянната преоценка наследството разкрива нови страни в пряко отношение с изменящите се ценности и приоритети в създаването на произведения в тази медия. 

За жалост, ползите всъщност често се оказват компрометирани. Например класациите – за да бъдат наистина последователни, трябва да обхващат материал, който е вътрешно съпоставим. Но тръгвайки от примера със списъка на PC Gamer, събраните в постъпателно възходяща стълбица заглавия често нямат нищо общо помежду си, освен дигиталната медия, която ги прави достъпни за играчи. Видеоигри като „Симулатор на полет от Майкрософт“ (Microsoft Flight Simulator – възпроизвеждаща в детайли управлението на самолет над също така подробна и достоверна имитация на терена на нашата планета), „Отборна крепост 2“ (Team Fortress 2 – в която неколцина играчи посредством разнородни аватари влизат в престрелка помежду си в изолирана бойна арена) и „Какво остава от Едит Финч“ (What Remains of Edith Finch – в която играчите управляват споменатата в заглавието героиня при завръщането ѝ след много време у дома, където тя се сблъсква с различни мистерии, довели до разпадането на нейното семейство) нямат нищо общо помежду си във функционален, интерактивен и тематичен план, освен това, че се играят на компютър. Дори смисълът на термина „игра“, отнесен към тях, вероятно трябва да се схваща по несъизмерим начин за всяка една. В това отношение наградите имат известно предимство, доколкото поделят игрите в самостоятелни категории, но дори те допускат единствена отличена „игра на годината“ из морето на несравнимост, насред което правят своя избор.

Има и други моменти, които подкопават валидността на критериите за селекция – класацията на PC Gamer почива всъщност на едно недоизказано предварително разделяне, което предрешава подбора. Както подсказва названието на самото списание, то е обърнато към публика, която играе предимно на персонален компютър; съответно в списъка има немалко заглавия, напълно непознати за ползвателите на игрови конзоли, като PlayStation и Xbox, и същевременно липсват заглавия, известни на играещите предимно на такива конзоли като „класики“. Въпросът не е в пропуските и дефицитите сами по себе си. Те всъщност издават, че преди да се съобразява за „качество, значимост, свежест“, се прави друга калкулация – за потребителски навици, включително на читателите на медията, която прави подбора.

Ако журналистите на PC Gamer бяха включили заглавия, недостъпни за персонален компютър, те биха отблъснали читателите, чиито погледи биха искали да задържат върху предложения списък (и оттам – върху други техни публикации).

Популярност, видимост, достъпност – това са всъщност първичните критерии за изработената класация.

Неслучайно например немалко игри в списъка на изданието присъстват не в оригиналната си версия, а в преработен вариант, публикуван през последните години. Но не този вариант на играта е основа на нейната „значимост“, ако под това разбираме влиянието, което тя евентуално е оказала върху развитието на производството на видеоигри. Наградите също не работят само въз основа на качествата на игрите, които отличават: изборът при тях твърде често е свързан с популярност и пазарен успех, към което се прибавя и още нещо – самите награди директно обслужват маркетинга на подбраните и отличени игри.

Николай Генов: Аз мога единствено да се съглася с Еньо, който, струва ми се, бе достатъчно изчерпателен в критиките си към подобен тип класации. Това, което ми прави силно впечатление, е

жанровият хаос и липсата на ясно заявени вътрешни критерии, които могат да ни позволят да групираме игрите по наистина смислен начин.

Впрочем тук проблемът не произлиза от и не засяга само популярните издания; той е по-скоро чисто теоретичен и се отнася до нашето изследователско поле. Но да оставим това настрана и да погледнем отново методологията на подбора – тя е изложена в самото начало на статията, която коментираме. Авторите се опитват да изчислят „качеството“ на играта (с уточнението, че тук „всеки сам си преценя“), значимостта ѝ (или влиянието на играта върху други игри) и нейната оригиналност. Миглена го преведе „свежест“ – колко в крайна сметка е различна играта спрямо останалите заглавия на пазара. Уговорките за тежестта на критериите съвсем не са маловажни. Ако фокусът паднел само върху значимостта, то списъкът щял да стане твърде статичен и би изглеждал сходно всяка година. Обратно – ако водеща била оригиналността, или иновативността, то списъкът нямало да бъде консистентен. Затова и показателите имат различна стойност – респективно съставляват 60%, 20% и 20% от общата оценка, която се дели на гласовете на играчите и преминава през „специална формула“, за да състави крайния резултат „след някои частни поправки“ (или на човешки език – след няколко натаманявания). Процесът обаче не приключва дотук – има още стъпки: всеки гласувал може да направи предложение за едно разместване, което от своя страна бива подложено на мажоритарен вот, преди да влезе в сила.

Трябва да призная, че на мен би ми било значително по-интересно да видя нещо малко по-различно – не толкова списък с популярни заглавия, колкото краен, силно пречупен подбор, даже няколко такива –добре аргументирани конфликтни решения, които да влязат в противоречие и да създадат продуктивно напрежение. Дори да запазим горните критерии, нека видим двата „крайни“ варианта – споменатия „ригиден“ и загатнатия „неконсистентен“, динамичен списък – положени един до друг. И нека повторим опита отново и отново. След няколко години ще имаме твърдения, които ще подлежат на преразглеждане, и ще се очертаят тенденции, които бихме могли да се опитаме да обясним. Иначе най-близкото до това, с което разполагаме сега, са различните класации на различните медии.

Впрочем по линия на същата тази потенциална ригидност „Диско Елизиум“ спечели „Игра на годината“ на PC Gamer за 2019-та. Няма да скрия обаче, че мен значително повече ме радва присъствието тук на „Колоните на вечността“ (Pillars of Eternity 2: Deadfire).

Миглена Николчина: Може би все пак трябва да приемем чия е класацията – тя е на PC Gamer („Компютърен играч“), не е на PlayStation Gamer! Тоест

има един доста твърд критерий и това е машината, на която се играе. Тази машина позволява по-голяма активност на играчите, поне в някои от случаите.

Проблемът за жанровете, от друга страна, би могъл да влезе в конфликт с флуидността на полето, в което едни и същи играчи играят и ролеви игри, и стратегии, или ако погледнем под друг ъгъл, и научнофантастични, и приказни, и исторически и т.н. сюжети. Най-сетне, freshness (свежест) е думата, която са употребили в списанието, не преекспонираната и вече съвсем загубила смисъл от бюрократичните си употреби дума innovativness (иновативност). Думата свежест ме навежда към възможна защита на тази като че ли безпринципна класация: тя извежда на преден план преживяването на играча, интуицията му, превръщането на играенето във вътрешен опит, в осмисляне. „Рицари на Старата република 2“ (Knights of the Old Republic 2) например беше брутално посрещната при излизането ѝ, но е овъзмездена от по-късната ѝ преоценка, която я държи в класацията вече 22 години! Радва ме, че „свежи“ игри, като „Субнавтика“ (Subnautica) и „Хадес“ (Hades), са намерили място – „Светлосянка“ е чак на 82-ро място!

От друга страна, има липси, които са, меко казано, странни – чак пък нито една игра от поредицата „Кредото на убиеца“ (Assassin’s Creed)! Най-сетне, има и откровени глупотевини, поне по мое мнение, което ме кара да се съмнявам в мотивите на натъкмистиката. Какво ще кажете за следното предложение: да оставим методологиите за друг вид дискусии, а тук да предложим собствени 100 игри по следния начин: всеки от нас петимата предлага своите най-важни 20. Игрите, които съвпадат, отиват съответно нагоре в списъка и освобождават места, които запълваме с нови предложения, докато заковем стотната?

Чавдар Парушев: Струва ми се, че класации като тази са натоварени да работят като особен механизъм на приобщаване. Конструират се така, че в идеалния случай всеки играч (на компютър тук конкретно) да може да намери поне една, а още по-добре няколко значими за него заглавия на челни позиции. В този смисъл няма толкова голямо значение дали „Диско Елизиум“ се класира втора, пета или дори десета. Важното е, че присъства и с присъствието си отваря разговор. Грабва вниманието на определена публика, определена група от играчи и ги провокира да заговорят. Пък било то и да изразят гласно кои заглавия са необяснимо изпуснати според заявените критерии или как класацията трябва да бъде преподредена.

В този смисъл класации като тази са по-успешни, когато вървят срещу, а не следват традиционните очаквания за обективност, ясни критерии, строгост на подбора, съизмеримост между подбираните заглавия. Точно обратното – колкото по разнопосочни и разнородни заглавия включат, толкова повече групи играчи биха ангажирали и провокирали за разговор.

Доколкото има критерии на подбор, те действително на първо място са популярност, видимост и достъпност и чак след това – качество, значимост, свежест

(и само там, където вторият набор от критерии не влиза в конфликт с първия набор). Игрите се включват (или не) в съответната класация в качеството си на репрезентация на група играчи, а не сами по себе си. В този смисъл, ако класацията изобщо класира нещо, то е кои критерии за игри по-лесно или по-трудно формират видими групи от играчи. Положителното встрани от маркетинговото взаимообслужване (класацията печели читатели заради популярността на игрите и обратното) е, че тези класации отварят по-широко поле, в което се засрещат и сблъскват гласове на групи от хора, които иначе не разговарят и не биха имали причина да разговарят помежду си, включително и за естетическите аспекти на игрите, които играят.

Миглена Николчина: Тоест да направим и ние своята – не класация в смисъл на подреждане, а подборка? Току-виж и български игри се появили в нея… А междувременно със Северина може да споделим мисли по тази несъмнено забележителна игра – „Светлосянка“…

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/tindur-mindur-halal-saytove-i-prilozhenia-za-zapoznanstva/

Ще започнем с по-скучната част, която често цитирам. Да разлистим въведението на ориенталиста Ноел Коулсън в мюсюлманското право – много полезен и информативен наръчник от 1964 г. Там той изброява няколко класически метафори за разнообразието и единството на мюсюлманския религиозен закон. Различни начини, по които традицията гледа на самата себе си. Дърво, чиито клони излизат от един ствол и корени. Море, което се образува от водите на различни реки. Различни дупки на една и съща риболовна мрежа. Все сравнения, които илюстрират принципа за различията или разнообразието (ихтилаф) в правото¹. От тях обаче любима ми е метафората за отделните нишки, които изтъкават една дреха. Защото тя обрисува не само пъстротата, но и взаимовръзката между идейните потоци в традицията, които покриват неподозирани тематични области. Ако трябва да надградим метафората,

религиозното право прилича и на килим. Като дръпнеш някоя нишка, не знаеш точно коя част от изображението може да се разплете.

Също като метафората с пеперудата. Размахал Аллах крилата на регулаторната пеперуда в Корана през VII век – и ето, в днешен Иран налагат смъртно наказание за богохулство, изнасилване, прелюбодеяние, хомосексуализъм, убийство, притежание и трафик на наркотици, „развала по земята“, метеж и прочее в заетата от шариата рамка за наказания за углавни престъпления (худуд).

Така е, шариатският килим съдържа всякакви сюжети. Не само романтични и декоративни. И не прилича на персийски килим с растителни орнаменти и цветчета като тези от колекцията на „Метрополитън“. По-скоро наподобява (да насилим още повече текстилната метафора) гоблена от Байо. Пак е средновековен артефакт (от ХI столетие след Христа), само че от Западна Европа. На него хората правят всякакви неща. Садят, орат, ловуват, гребат, строят. Понякога се колят, тъй като основният сюжет на гоблена е норманското нашествие в Англия.

Такива са и нишките в шариатския вътък. Четеш хадиси за края на света от IX век и се приземяваш в Рака, Сирия, при Абу Бакр ал-Багдади от ИДИЛ през XXI век. Подхващаш истории за живота на Пророка и неговия отказ да отслужи молитва за починал съратник – натъкваш се на основанията за популярен днес метод за трансфер (хауала) на пари в исляма. Подръпваш косъм от брадата на Пророка и стигаш до средновековното схващане за „инстинкта“ и „ума“ при Ибн ал-Джаузи от XII столетие. Попадаш на сънищата в дневника на Бен Ладен и научаваш за съновника на Ибн Сирин от VIII век. Четеш стари трактати за образованието, където учениците биват дисциплинирани чрез чепик, и се завихряш в истории за налъма на самия Пратеник на Аллах. Търсиш стари съчинения по арабска калиграфия и научаваш, че Аллах дава персийския шрифт на неговия създател Мир Али ат-Табризи чрез движенията на патицата. Интересуваш се защо прасето е възбранено в Корана и Сунната, и откриваш апокрифната история за появата на зурлестото по време на потопа и Нух/Ной от Библията. Проследяването на тези пътечки може да отдадете на невъздържано въображение и липса на асоциативна дисциплина. А пък аз ще ви отвърна с клиширания отговор на инфлуенсър и корпоративен коуч, че „трябва да умеем да свързваме точките“.

И сега е същото. Чета за онлайн общности и джихад в „Хаштаг ислям“ на моя познат Гари Бунт. Нали обаче не си мислите, че мюсюлманските виртуални общности се занимават само с киберджихад в конфликтни зони. Има всякакви виртуални общности, съставящи онова, което Гари нарича „киберислямски среди“ (Cyber-Islamic Environments, CIE). Ето, преди около двайсет години, далеч преди социалните мрежи да станат популярни, в епохата на ретро онлайн форумите, авторът на този текст участваше в дигитална общност на арабски калиграфи от Саудитска Арабия. Бяха много уважителни въпреки потребителското ми име Ад-Дахил (Натрапника). „Нищо че си християнин, и ти може да се занимаваш с калиграфия, нали сте от Хората на Писанието.“ Този опит за приобщаване, разбира се, минаваше през избирателно позоваване на Корана и на пасажите, в които се говори положително за юдеите и християните като притежатели на китаб, Писание (например 3:113 или 3:199) – да не си мислите, че е признак на някакъв секуларен либерализъм и толерантност по смисъла на „Писмо за толерантността“ на Джон Лок от XVII век.

А тук, в книгата на Гари, се натъквам на кратък откъс за уебсайтовете и приложенията за запознанства за мюсюлмани. Връзките между исляма, въпросите за пола и сексуалността са основна част от дискусиите относно религиозния авторитет онлайн. Онлайн се конструират различни типове взаимоотношения, но също могат и да бъдат разрушени. Браковете и връзките, изградени чрез онлайн инструменти, са важен компонент от живота на общностите и като такъв могат да представляват комерсиален интерес.

Още през 2014 г. сайтът SingleMuslim твърди, че има над един милион потребители и способства за четири брака на ден².

Този тип виртуални общности и инструменти имат далеч по-проблематичен потенциал от похвалната в мюсюлманската традиция арабска калиграфия, от кулинарните групи, обществата за изучаване на хадиси или за споделяне на снимки от поклонението (хадж) в Мека и Медина. Защото отношенията между половете преди и след брака сред мюсюлманите са тема твърде чувствителна, която подлежи на обширна регулация в свещения закон. Има много червени линии. Пресичането им може да ти навлече беля, включително и телесен зулум, като пребиване с камъни в страни, където законодателството е основано на шариата или социалната практика е структурирана по традиционен начин.

Но каква ли би била повелята на Аллах, „Вечноживия, Неизменния“, Когото „не Го обзема нито дрямка, нито сън“ (Коран 2:255)? Защото, да не се лъжем, целта на свещения закон е да приведе практиката на мюсюлманската общност (умма) в съответствие с божествената воля, изразена в Корана и Сунната. А и според известното предание от Пророка „религиозните учени (улама) са наследниците на пророците“. Тоест волята на Всевишния се изявява през устата на шейховете.

Бързо прекосяване на дигиталната агора разкрива любопитни детайли. Изграденото по модела на Tinder приложение отпреди години се казваше Minder. Не, това не е по аналогия на българското разговорно „телевизор-мелевизор“, „диван-миван“, а просто Tinder за мюсюлмани. Сега обаче се е преименувало на Salams, тоест „поздрави“. Впрочем от 2023 г. приложението се притежава от същата компания, която прави и Tinder – Match Group. Това пък предизвиква критики сред някои мюсюлмански общности с обвинения, че компанията е произраелска и „ционистите са превзели приложението Salams.

Salams се рекламира като приложение за мюсюлмански запознанства, приятели и общуване с около 4 млн. потребители мюсюлмани по света, „помогнало на над 460 000 мюсюлмански двойки и приятели, слава на Аллах!“. Интерфейсът е изграден на принципа на Tinder и цели да те „мачне“, тоест да ти намери съответстващи на твоя профил и интереси потребители.

Хасан, 34 годишен, се намира в Лондон, идва от Пакистан и е лекар. Търси женски профили, подобни на неговия. Приложението поддържа чат, аудио- и видеоразговори. Насърчават се реални снимки, а платформата ти предлага и аналитична информация: профилът ти е най-популярен в Лондон например; 51 човека са плъзнали надясно, тоест сметнали са те за подходящ; средната възраст на тези, които са те харесали, е 31 години, а качествата им са „амбициозен“, „кафеен сноб“, „обича природата“, „нощна птица“. Налице са и различни абонаментни планове. 

Muzz е друго подобно приложение, преди известно като Muzzmatch. Разработено е от бивш служител на Morgan Stanley, който се самообучава да програмира. Отново заглавието е ясно – помагаме на мюсюлманите да си намерят половинката. Вече от доста време е на пазара (от 2015 г.), има над 16 млн. потребители, а броят на браковете, които компанията твърди, че са се осъществили чрез него, е дори по-висок, отколкото на Salams – около 600 000 към момента на писането на този текст. Това го прави най-популярното приложение за тази цел – не само във Великобритания, но и в глобален план. Откровено се рекламира като „Там, където мюсюлманите се женят“.

Платформата предлага допълнителна сигурност, като първоначално замъглява снимките и изисква верификация чрез документ за самоличност. Интересно е, че има възможност да покажете колко са сериозни брачните ви намерения: например от момента на намиране на подходящ партньор колко време минава в чат, запознаване със семейството и накрая – сключване на самия брак. Предвидена е и функция, при която се самооценявате колко сте религиозен, колко често се молите, носите ли хиджаб, пушите ли, пиете ли. И още нещо – имате възможност да добавите „настойник“ (уали) като трето лице към комуникацията с партньора.

За Muslima, друго приложение с доста ясно заглавие („мюсюлманка“), се твърди, че има 7,5 млн. потребители от САЩ, Европа, Азия, Близкия изток и „много други страни“. „Срещнете се с необвързани мюсюлмани, готови за никах (брак)!“, стои като техен лозунг. И тук имаме сортиране по профили – пол, възраст, местоположение, външен вид, начин на живот (каквото и да значи това), „културни ценности“. И накрая, за любителите на ориенталски сладкиши като мен – за жалост, няма приложение за запознанства с името кюнефе, към което съм пристрастен, но пък има Baklava. „Първото и единствено приложение за арабски връзки“ е създадено от Лейла Мухайзен, отраснала в Ливан, но живееща в Лос Анджелис. През 2020 г. тя стартира този донякъде захаросан проект, който предлага одобрени от родителите партньори, както и възможността да те свържат с хора от твой тип, „такива, които те разбират и ти поръчват допълнителен чеснов сос към шауармата (дюнера, по нашенски) още преди да си го поискал“.

Дотук изредих големите играчи, както и един, към чието име имам пристрастие.

Но да не си мислите, че пазарът е толкова свит и монополизиран? Изборът е богат. Ето го например AlKhattaba – името му идва от стария обичай на сватовничеството и традиционната институция на сватовницата (хатиба), която явно иска да замести. Или пък SingleMuslim, ArabLounge, Pure Matrimony, че и Nikah.com. Да не забравяме, че и общите платформи за запознанства и общуване като вече споменатия Tinder, но и групи в други популярни социални мрежи могат да бъдат използвани за целта. Тази част от виртуалното пространство обаче е откровено нерегулирана и там, както казват средновековните западни картографи, когато очертават границите на познатия свят, „има [нехалални] дракони“ (hic sunt dracones), тоест човек много лесно може да стъпи накриво.

Стои обаче отворен въпросът за религиозния авторитет и изискванията.

Като част от стандартните модели на разпространение на приложения за съответните платформи (например Google Play Store за Android), добрите практики на ИТ индустрията и регулаторната рамка, откъм техническа гледна точка такива приложения трябва да отговарят например на стандарти за информационната сигурност и обслужване. Криптиране на комуникацията, начини на автентификация на потребителите, достъп до съдържание на локалното устройство, съхраняване, обработване и опазване на личните данни, сигурност на плащанията при закупуване на различни нива на абонамент, техническа поддръжка и пр. Цялата техническа досада, отнасяща се за всички съвременни платформи, с които сте свикнали в ежедневието си, е валидна и тук.

Този елемент не е толкова интересен, колкото другият –

как се гарантира, че приложенията и съответно услугата, която предлагат, са халал?

С други думи, кой оценява и легитимира тази ИТ услуга със съответните ѝ компоненти и изисквания и как се подсигурява, че в нейния дизайн са вградени изискванията на шариата? Тук случаят е много различен от сертифицирането на храни като халал, тоест позволени по шариата, където има централни агенции и организации. Това не е месарница или хранителен магазин на Женския пазар в София; хранителен продукт за износ към арабския свят; шоколад, на който пише на арабски например „не съдържа свински продукти“; или цяло охладено пиле с етикет „халал“.

Не съществува практиката независим авторитет да консултира, инспектира и в крайна сметка да удостоверява съответствие с религиозната норма в този тип решения. Има такива услуги, но те покриват предимно ИТ продукти за финансови технологии, доколкото шариатът има строги регулации и към това. Например изисквания за дигитални решения, които извършват транзакции по системата SWIFT и са изрядни от гледна точка на ислямските регулации (SWIFT Certified Application – Islamic Finance Criteria). Начинът, по който изискванията на свещения закон са интерпретирани и вградени във функционалността на приложението за запознанства, зависи от преценката на екипите по бизнес и техническа развойна дейност и остава скрит за нас.

Естествено, съответствена на шариата е заявената цел, която обуславя и отделни функционалности. Приложенията са ясно определени като платформи за приятелство с цел брак в спазване на религиозните принципи. Оттук и елементи като възможностите за замъгляване на снимките в началото и тяхното откриване само при наличие на сериозен интерес. Или посочване на времевата рамка на едни отношения в приложението, която се увенчава със сключване на брак по шариата. Филтрирането по религиозни интереси и степен на отдаденост на религията. Или нещо друго типично за мюсюлманския аналогов „мачмейкинг“ от времето преди дигиталните платформи – възможност за получаване на одобрението на родителите или надзора на трето лице по време на целия комуникационен процес.

Разчита се и на консенсуса на потребителите, които да припознаят в електронните платформи изпълнение на определена тяхна нужда в съответствие с шариата. Което впрочем е вековен механизъм при изграждането на религиозния авторитет сред мюсюлманите. Това се вижда например при издаването на решения на определени религиозни въпроси (фатауа, фетви). При тях също мюсюлманите са свободни да отидат при когото припознават като авторитет, тоест най-добре отговарящ на техните нужди.

Метафората за религиозния пазар е валидна и при използваните приложения за запознанства. Придържането към шариата е ангажимент на самия потребител, само частично способстван от съобразени с повелята на Аллах технически функционалности, ако въобще такива съществуват в използваната платформа (защото може да е отворена за всички социална мрежа например). Халалността е в окото на халалстващия. Но е и отговорност на всеки, ако трябва да перифразирам корпоративния лозунг относно информационната сигурност или качеството.

Всички тези приложения, разбира се, са златна мина за събиране на данни и анализ на потребителската популация.

Muzz периодично публикува свой собствен доклад относно тенденциите при мюсюлманските запознанства и бракове. В този от 2023 г. откриваме най-халалните държави по класификацията на самото приложение – колко често мюсюлманите се молят, ядат или пият халални продукти или пушат. Така Кения заема първо място с 98% потребители с халално поведение, следвана от Индонезия (96,7%), Нигерия (96,4%), Малайзия (96,2%) и Великобритания (95,8%). На дъното на най-нехалалните страни са Тунис (с 80,3% халални потребители), следвани надолу от Ирак, Йордания, Австрия и Бахрейн. „Изненадващо е – заключават авторите на доклада, – че четирите от петте най-нехалални държави са такива с мюсюлманско мнозинство.“ Разсъжденията относно причините за това оставям на вас.

Около 57 на сто от жените, потребителки на Muzz в глобален план, носят хиджаб, абая или никаб – варианти на покривало за главата. Също в глобален план тенденцията на сключване на бракове със съдействието на платформата върви стръмно нагоре – всеки ден се отчитат средно 380 брака, като челното място се заема от френски мюсюлмани. Средно на мъжете отнема 4,9 месеца да открият съпруга, докато при жените периодът е малко по-дълъг – 5,4 месеца. А най-бързо сключеният брак след „мачване“ е три часа! 22 процента от потребителите в момента на присъединяване към Muzz са имали предишен брак – разведени, разделени, бракът е анулиран или са овдовели. Годината е обявена за „Година на ниския мюсюлмански цар“, защото мъже, по-ниски от 183 см, не получавали твърде много шансове в други приложения. Дали това е така с мюсюлманските мъже? Явно не.

88% процента от жените в това приложение твърдят, че биха сключили брак с мъже, по-ниски от 183 см. Най-ниската медиана откъм очаквана височина е определена от пакистанските жени – 175 см. А най-високи – в буквалния смисъл! – са очакванията на саудитките. Цели 180 см. (Не ми се мисли какви други мерки биха могли да се събират от този тип софтуер!)

Етническата картина на така изградените връзки също е любопитна. Половината от тях са между различни етноси. „Събираме уммата в едно!“, гласи лозунгът. В Австралия и ОАЕ три от четири връзки са междуетнически. Най-нисък е процентът в Саудитска Арабия, Египет, Нигерия и Сингапур (много под 1%). За жалост, не откривам доклад за 2024 г. (така или иначе, за този от 2025 г. изглежда твърде рано), а би било любопитно дали е настъпила драстична промяна.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.