Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-filosofite-e-hapka-misul-hashish-i-islyam-produlzhenie/

Вижте само как най-известното нам старо арабско литературно произведение – приказките от „Хиляда и една нощ“, отделят внимание на хашиша. 

Един човек имал слабост към жените. Толкова голяма, че разпилял по тях парите си и останал без пукнат грош. (Ако беше друга култура, религия и географски ареал, щяхме да кажем „беден като църковна мишка“.) Търсил по пазарите нещо за ядене, но накрая решил да се разтуши в банята (хаммам). Свалил си дрехите, тръгнал към басейна и между другото лапнал парченце хашиш за дъвчене. Замаял се, паднал на плочките и почнал да халюцинира. Какво ли халюцинира човек, пръснал парите си по жени? 

Около него стояли двама роби, върви разказът за наркотичния блян на този мискин, както е арабската дума за „нещастник“. Единият роб държал тас за баня, другият – изтривалка и разни други теляшки принадлежности. Телякът му казал, че било време да си тръгва, и го препасал с кърпа от черна коприна. Завели го в стая, напръскана с благовония, разрязали му диня да се освежи, сложили го да седне на столче от абанос. Телякът го търкал, другият го поливал, разтрили го и му честитили банята. (Нали знаете за популярната приказка, че Ориентът започвал оттам, където хората си честитят банята.) После се озовал на чардак с голямо легло, където роби го настанили да седне. И тогава се появила чудна девойка. Той я запрегръщал и както казва текстът, „тъкмо я бил хванал за бедрата“, когато го събудили викове… 

Оказало се, че бил заспал край басейна в обществената баня. „Подигравали се на щръкналата му мъжка сила“, ни съобщава разказвачът на приказката, а героят разбрал, че черната копринена престилка я имало само насън, тоест бил напълно гол. Всичко се оказало халюцинация от хашиша. Озърнал се човекът, видял онзи, който го бил събудил, и го упрекнал. Не можело ли поне да изчака, докато сънят стигне до края си? Ами не, не можело. Посинили го от бой заради безсрамното му поведение. 

С други думи, не бъдете като този „хашишджия“, както е наречен в българския превод, не прахосвайте парите си по непристоен начин и най-вече – не ходете на баня с парче хашиш в джоба. Ето, не е само „преводът на Ричард Бъртън“ виновен, че когато през XIX век приказките са публикувани във викторианска Англия, следва скандал. На фона на тази история е интересна пестеливостта, с която в статията за хашиша в престижното второ издание на „Енциклопедията на исляма“ от 1986 г. се описва мястото на субстанцията в разказите от „Хиляда и една нощ“. Според въпросната статия дрогата, произведена от канабис, се споменава там предимно като „ароматизираща субстанция, употребявана за упояване на хора и животни“¹. А много е вероятно хамамът, описан в приказката, че и препаските на мъжете в него да изглеждат като в миниатюрата, в която самия Харун ар-Рашид го бръснат.  Вижте го като малка фигурка в долната дясна част на изображението, което всъщност е сюжет от поетическата творба „Хамса“ на прочутия Низами от XII век. 

И да не си помислите, че дрогата по някакъв начин подминава владетелите?

Да припомним наркотичните приключения на великия Захир ад-Дин Бабур, пряк потомък на Тимур и Чингис хан и основател на династията на Великите моголи от началото на XVI век. Той ни оставя един от най-любопитните предмодерни литературни паметници. „Бабур-наме“, сиреч „Книгата на Бабур“, е неговата автобиография, в която владетелят се самообрисува като мечтател, поет, писател, бохем и разбира се, като велик пълководец. Видно е, че познава добре значението на днешната фраза Work hard, play hard, тоест „бачкай здраво, забавлявай се здраво“, а и тя представлява отлична илюстрация на постановката, че добрият мениджър умее да се забавлява с екипа си по време на тиймбилдинг. Има нещо много скандално, но и доста утвърждаващо, героично дори, в изображенията, които те представят как се връщаш в лагера с факла в ръка, пиян, на гърба на кон, след нощен запой. Особено ако след това твърдиш, че не помниш нищо… 

Да кажем, че Великите моголи са мюсюлманска династия, е труизъм и би следвало да не очакваме такъв невъздържан разгул в разрез със свещения закон (шари‘а) на исляма, нали? Но ако в двора на абасидските халифи и султаните се пие вино, защо самият Бабур да бъде лишен от удоволствието да консумира възбраненото? Любопитното в случая обаче е честата му заигравка със забранената субстанция, за която той самият охотно споделя. 

В неговите мемоари наркотичното вещество фигурира най-често под формата на т.нар. ма‘джун. На арабски думата означава просто „паста“ от всякакъв вид, че дори и днес. Доматена паста. Паста за зъби. Оттам на български идва и названието на маджуна, специалната паста за замазване на дървената дограма. Английският превод на мемоарите на Бабур от 1921 г. обаче предава термина с confection. Може да си представите нещо сладко от общ порядък. Или днешните кексчета с марихуана, познати в английския език като „космически сладкиши“ (space cakes). Но предвид пастообразния аспект, за който намеква думата, ви препоръчвам да се забавлявате с мисълта за домашни бонбони или може би за известния ни „сладък салам“.

Съществуват подозрения, че основната съставка на ма‘джун-а на Бабур, който той споменава около трийсет пъти в мемоарите си, може би е била опиум, а не хашиш, при все че днес канабисът е основната съставка на подобен тип изделия. Но пък за опиума Бабур говори отделно в спомени, макар и с известно безразличие, някак студено и констатиращо: „Онзи ден ядох опиум.“

„Помислих си защо гробницата на един еретик дервиш да бъде на такова хубаво място – пише той в спомените си за гробницата на мистика Шахбаз. – Затова наредих да я сравнят със земята, а мястото беше толкова красиво, че предпочетохме да останем там за известно време и хапнахме „сладкиш“ [ма‘джун].“  В разказа за пиршество на лодка пък Бабур описва как компанията му се разделя на две части – едните пият силно спиртно питие (‘арак), другите ядат ма‘джун. И никога, мъдро заключава той, „тия, дето ядат ма‘джун, не се спогаждат добре с пиещите ‘арак или вино“. Звучи малко като съвет да не смесвате опияняващите вещества и да не ходите в компания, където всичко се консумира накуп. Малко в разрез с предните потребители на хашиш, според които върховното преживяване е съчетанието на хашиш с вино заради допълващите се ефекти. Накрая, обобщава Бабур, избухва пиянска свада и компанията се разтуря. 

Ако се върнем към началото, няма как да избегнем един ключов въпрос.

Какво смята Аллах за цялата хашишна вакханалия сред правоверните?

Определено не е като да гледа „през гъстия дим […] на всичко тих, невъзмутим!“, ако и така да изглежда в първите две столетия след появата на исляма.  Мюсюлманското право все пак има механизми за отработване на казуси, за които липсва непосредствено решение в Корана и Сунната. Затова и може да разсъждаваме от правна гледна точка например за хипотетичните начини, по който се регулира животът на правоверните на Луната или Марс. Законът (шари‘а) се схваща като универсално валиден, доколкото върховният законодател е самият Аллах.

Да надзърнем в най-подробния наръчник по въпроса – „Относно възбранеността на хашиша“ на египетския богослов и правист Мухаммад ибн Абд Аллах ибн Бахадур аз-Заркаши от XIV век. Наричаме го просто Аз-Заркаши. Изданието, с което разполагам, е от осемдесетина страници, и то с бележките. Добри новини. Можеше да са осемстотин, като познаваме размаха на арабските предмодерни богослови. Доста спретнато и прегледно се обяснява откъде идва името на хашиша и кога се е появил. Как вреди на човека, защо е опиат и те удря в ума (‘акл, откъдето имаме и българското „акъл“), защо е грях и възбранено (харам), дали е в чисто религиозен смисъл, или не, трябва ли да се нанася наказание като за углавно престъпление и разни други частни положения.

Тук също се прокарва аналогията с виното. А за виното, както видяхме, има доста неприятни неща в Корана. Всичките лоши неща, които ги има във виното – че даже и повече! – казали богословите, ги имало и в хашиша. И водел до подобни вреди: опиянение, развала на мислите, забравяне на молитвата, разпространение на тайните, изчезване на скромността, притворство, липса на мъжество, разголване, загуба на здрав разум, стоене на седянка със самия Сатана (Иблис) и изпадане в други грехове. Всички текстове в Корана и Сунната, твърди богословът, които говорят за опияняващи вещества, се отнасят директно и до хашиша. Точка. 

Само че по въпроса за наказанията няма едно мнение. 

Някои богослови предписвали най-сериозното наказание – като за „углавните престъпления“. Онези, на които им казват хадд, тоест „граница“. Рязането на ръката на крадеца, пребиването с камъни за прелюбодейство и – най-важното в случая! – камшик за пиянство. Където е виното, там е хашишът, нали така? Други са малко по-сдържани. Предписват или хадд, или наказание изцяло по преценка на религиозния съдия (кади). Тази категория се нарича в мюсюлманското право та‘зир. Съдбата ти зависи изцяло от преценката на съдебната система. Нещо като „мислене, основано на риска“ според индустриалните стандарти. И тук се отсъжда спрямо това дали хашишът води до състояние на опиянение като виното, или въз основа на вредния му ефект върху ума. 

И най-накрая следва нещо, което ще се хареса на днешната публика. 

Аз-Заркаши цитира сборник с решения на правната школа на ханифитите, според който, ако се приема канабис (бандж) с цел лечение, наказание въобще не се полага. Нещо като нашето „една капачка преди лягане за здраве“, нали така? Ето как лъкатушещата пътека на дима от хашиша ни преведе през полетата на Ливан и Мароко, Корана, Сунната, халифатите, Великите моголи, пазари, мостове и хамами. И все пак, въпреки всичко казано, писано, изядено и изпушено, мюсюлманите през XXI век все още питат за хашиша. Вижте го само.

Зарекъл се на Аллах да спре виното, та го заместил с хашиша!

Въпросът към авторитетния шейх онлайн върви така. Един човек пиел вино. Покаял се спрямо Всевишния Аллах за този си грях и Му се врекъл да спре. После обаче започнал да „пие“ (шариба) хашиш. Това е глаголът, който се употребява и за пушене на тютюн. Не се „пуши“, „пие“ се. И съответно, пита се, трябва ли този човек да извърши предписаното според свещения закон за нарушаване на обет. И също дали онзи, който приема хашиш, трябва да бъде наказан, като се обяви ритуалната му молитва (салат) за неприемлива в продължение на четирийсет дни. А имайте предвид, че задължителната молитва по пет пъти на ден е едно от основните условия да бъдеш смятан за мюсюлманин. Един от „стълбовете на исляма“. 

Предвид всичко казано дотук може ли да предположим какво гласи богословският отговор в сайта на авторитетния саудитски богослов Мухаммад Салих ал-Мунаджжид? Отговор като по Аз-Заркаши. Аллах е възбранил виното, защото размътва ума на човека, опиянява го и го разваля. Всяко нещо със същия ефект, което приемаш, се смята за „вино“, дори и хората да не го наричат така. „Всяко питие, което опиянява, е „вино“ – гласи предаден разказ от Пророка. – Всяко опияняващо нещо е „вино“, а всяко опияняващо нещо е грях, възбранено (харам)“. И някои религиозни учени, пояснява допълнително текстът на отговора (фатуа), слагат виното на равна нога с хашиша откъм регулация, други намират някои отлики, обаче всички единодушно са съгласни, че е грях.

И тук по този повод един приятел по социалните медии възкликва: „Клин клин избива, но все един остава!“ А аз бих запитал как пък питащият не е решил да замести виното с бозата? Защото и тя, както се оказва, в някои исторически периоди е попадала в една съмнителна категория с кафето и хашиша.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-filosofite-e-hapka-misul-hashish-i-islyam/

Да пишеш за хашиша в Близкия изток и Северна Африка е като да си арабист и да преоткриеш Корана, Сунната, или арабската граматика на Сибауейхи от VIII век. Като да откриеш топлата вода, или както казват англоезичните колеги, „да изобретиш наново колелото“. На пръв поглед изглежда, че полето отдавна е пренаситено и изчерпано. Всичко е казано и направено, по-умни от теб са се трудили на него и като че ли няма какво да се добави. „Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било“, стоически би заключил библейският Еклисиаст. 

Но както често се случва, първоначалното отчаяние е неуместно. При повторно заравяне в оригиналните извори винаги изскача храна за размисъл, която се превръща в настоящата текстуална баберка, ако трябва да употребим тази хубава стара българска дума. И без претенция за изчерпателност тук брашненият чувал е щедър при отупване, а вдигналият се прах не е непременно бял.

Понякога го наричат на арабски киф, със същата дума, от която идва и нашенското „кеф“.

Хашишът представлява прахообразната кристална субстанция от връхчетата на канабиса. Оттам и на немски глаголът kiffen си означава това, което на нашенски градски жаргон е „козене“, тоест пушене на марихуана и производните ѝ. 

А пък на арабски хашиш, на първо място, си значи просто „трева“ –

както растението, така и специфичния му продукт. Това предизвикваше сухо подхилване сред нас, арабистите, в годините на бюрократичната ни кариера като преводачи и чиновници по чуждестранни дипломатически институции. Защото „косачка за трева“ от офертите, които получавахме и превеждахме, си е просто „машина за подрязване на хашиша“, тоест на тревата. Човек неволно си представя нещо като посолствените сюжети във филма „Мисия Лондон“. Затова и българското хашиш с арабската дума си падат малко „фалшиви приятели“. Нещо като „митинг“ в българския и английския. Ето ви пример. През 2013 г. приятели от САЩ по време на работна среща (meeting) ме питат къде излизам и защо бързам. Аз им казвам, че отивам на друг meeting, в случая – да протестирам на митинг пред Народното събрание. 

Та така и тук. За нас хашиш означава нещо точно определено – пластелинообразната субстанция, концентрат от активното вещество на марихуаната, който се консумира чрез пушене или дъвчене. Само че на арабски си значи трева от всякакъв вид, също така трева за пушене, и накрая, в специфичното си значение – определен вид наркотично вещество, производно на канабиса. Ала преди да поемем по лъкатушещия път на старите хашишени разкази, да се обърнем към сухите цифри.

Арабският свят, Близкият изток и Северна Африка имат дълга история с канабиса, която се отразява и на настоящите статистики. Световният доклад за наркотичните вещества на ООН от 2024 г. отделя специално място на канабиса. Страните, в които се култивира за износ или за местна употреба, са разделени по континенти и подредени по значимост. В Северна Америка най-важните държави са САЩ, Мексико и Канада. В Африка на първо място е поставено Мароко, следвано от Нигерия, Египет, Намибия, Гана, Есватини и Замбия. В границите на азиатския континент висока позиция заемат Афганистан и Ливан. В Централна Азия виждаме Киргизстан, Казахстан, Узбекистан, Азербайджан. Като се придвижваме още пò на изток, минаваме през Индия, Непал, Филипините, Индонезия.

Естествено, няма как да очакваме официални данни за производството на канабис. Все пак голяма част от него става на тъмно. Затова и се следи през косвени метрики, като „унищожени площи с канабис“, „брой унищожени фабрики“, „конфискувани растения“ или „произход на конфискуван канабис“. Измежду арабските държави на произход, изпращане или транзит на канабис в Африка и Азия първенството се държи от Мароко, Египет и Ливан. В периода 2018–2022 г., за който има данни в доклада, страната на първо място по произход на заловени количества смола от канабис е Мароко. Ливан заема пето място. А световната консумация стабилно нараства – от 146,3 млн. потребители през 2002 г. стигаме до 228,15 през 2022 г., като най-много от тях са в Северна Америка. 

Мароко и Ливан изпъкват като основни арабски дестинации на индустрията с канабис, била тя и предимно нелегална.

И това се разпознава от властите в двете държави. В Мароко индустрията, съсредоточена предимно в планините Риф, по някои данни осигурява около 70% от хашиша в Европа. А на пазара (сук) може да си купиш свободно дълги и тънки дървени тръбички. Не са музикален инструмент – към тях вървят малки глинени панички, чрез които да си сглобите луличка. С нея може да консумирате предлаганото от криминално изглеждащи улични продавачи, които вървят след теб и някак сугестивно и тайнствено нашепват: „Хашиш! Хашиш, хашиш!“ Като част от държавните усилия да се изведе индустрията на светло, през 2021 г. мароканското правителство легализира определени употреби на канабис. 

В Ливан в исторически план производството нараства след забраните за производство в Египет през XIX век. Но опити за легализиране се предприемат едва сега. През 2019 г. консултантската компания „Маккинзи“ публикува официален доклад под надслов „Ливан – икономическа визия“. В четивото от около 1274 страници

канабисът заема ключово място като бъдеща посока за развитие на ливанската икономика.

През 2020 г. държавата също легализира канабиса, а според прогнозата, дадена в доклада, до 2025 г. се очаква изграждане на контролирани райони за легално култивиране на канабис на площ от около 1000 хектара. Предстои да видим дали външните препоръки ще се реализират, но явно Близкият изток и Северна Африка имат богат опит със земеделската култура, който дори се опитват да официализират.

Как обаче се възприема проблематичната субстанция в културен и исторически план?

За жалост, Коранът не споменава нищо за канабиса, хашиша и производните субстанции. Казвам за жалост, защото първата, почти инстинктивна реакция на всеки арабист при търсене на източници на законова, религиозна и културна норма е да посегне към мюсюлманското Писание. В него се споменава виното (хамр) предимно в негативна светлина (2:219, 5:90–91), освен ако не е в Рая, разбира се (47:15, 56:18). Говори се и за свинското месо (2:173, 5:3, 6:145, 16:115), хазарта, „играта на късмет“ (2:219, 5:90).

Но за канабис?! Нито дума. 

Следващото нещо, което човек може да направи, е да провери преданията на Пророка (Сунна) или поне признатите за „достоверни“ (сихах, ед.ч. сахих) десетина хиляди разказа за живота на Пророка. За мое разочарование там положението е сходно. 

Възможно е по времето на Пророка (ние, арабистите, го наричаме Мухаммад, а не Мохамед, защото е по-близко до арабския оригинал) в горещата, безводна Арабия и някъде по маршрута Мека–Медина–Дамаск и обратно, по който знаем, че Пророкът е пътувал, канабисът да не е бил известна култура – по редица чисто географски и земеделски съображения. Дори и да е била, може би досегът с нея е бил незначителен. Не като с виното, разбира се, за чието свойство да предизвиква махмурлук дори се споменава в Свещеното Писание на исляма. Там рабите на Аллах отпиват от „стакани от извор кристален, приятен за пиещите, от него нито боли глава, нито се опияняват“ (37:45–47), явно противно на преживяването с напитката в тукашния свят. А това, че става въпрос не за вода, а за вино, макар и от особен, отвъден характер, последвалата традиция недвусмислено потвърждава. Защо е важно виното? Ще видите по-късно.

Ситуацията обаче постепенно се променя с напредването на мюсюлманските завоевания, с установяването първо на халифата на Умаядите със столица Дамаск и сетне, през VIII век – на халифата на Абасидите с метрополия Багдад. Канабисът е известен от хилядолетия в района на Близкия изток и Средна Азия. Познат е в Месопотамия, Шумер и Акад, а литературата разказва, че към края на VIII век пр.Хр. започва да се употребява думата куннабу или кунубу. Откъдето идвало също арабското каниб и персийското канаб. Познат е в Древен Египет, влиза в употреба за ритуални цели в Индия, споменава се още от Херодот през V век пр.Хр. като субстанция, употребявана от скитите с цел пречистване на телата им. 

А веднъж постигнали териториална експанзия на халифата, арабите и мюсюлманите има откъде да придобият липсващия им опит и познание за конопа. Това неизменно става първо през медицински трактати. Още в тях, както отбелязва видният ориенталист Франц Розентал, автор на може би най-подробната монография по въпроса („Билката. Хашишът срещу средновековното мюсюлманско общество“), старите наименования на наркотичните производни на канабиса са различни и понякога объркващи. Хашиш като че ли е най-очевидното и познато нам. Наричат го още бандж, което в епохата преди исляма се използва за обозначаването на коноп. При мюсюлманите обаче бандж започва да означава и растението, известно при нас като „черна попадийка“ (Hyoscyamus). 

Може би най-ранното арабско споменаване на канабиса откриваме в „Книга за отровните вещества“ (Китаб ас-сумум) на легендарния лекар и фармацевт Джабир ибн Хаян от края на VIII век. Там той доста неясно разглежда различните видове бандж и внася допълнително объркване чрез позоваването на термина афйун – днес употребяван като „опиум“. Този „опиум“ според него е сокът на черния бандж. От друга страна, „опиумът“ оставал свързан с мака, но без да става ясно какво точно е бандж. В анонимен „Трактат за възбранеността на бандж“ пък авторът му казва, че „бандж е общо понятие, докато хашиш е по-специфично“. 

Чисто ботаническите му имена, свързани с различните негови деривати, са допълнени от жаргонните му наименования. В един доста по-късен етап Ал-Бадри от XV век вече е успял да събере няколко десетки, които разделя по два признака. На първо място са имената на хашиша в различните географски локации. На второ имаме нещо по-интересно – как различните професии и социални прослойки са го наричали. Жителите на Персия му казвали бандж. Тези на Йемен – „зеленото“. В Антиохия му викали „котешка глава“, в Хама, Сирия – „препеченото“, а в Египет – зих. На Запад му казвали „щерка на канабиса“, а тези от Хомс, пак в Сирия, употребявали по негов адрес прозвището „онова, що развеселява“. В крайбрежните равнини (Сауахил) бил известен като „изумрудена мина“ и пр. 

А как наричали хашиша различните групи в обществото? 

Отшелниците му викали „познатото, известното“, също „известното на бедните“ (което пък е прозвище на мистиците). Търговците му казвали „пристигането“ или „покой за ума“. Шейховете на суфите го наричали „посещението на зеления Хидр“ (проверете кой е Хидр в Коран 18:65–82!) или „онова, което се свързва със сърцето“. За водоносците бил „светилникът“, за готвачите – „нахутът“, за певиците – „клонките на щастието“. А за философите? „Хапка мисъл“, разбира се. За онези, които измиват труповете за погребение, хашишът бил „Светият Йерусалим“ (в исляма се нарича Ал-Кудс), за гробокопачите – „сладкишчето“. За хомосексуалните (маханиса) – „малка восъчна свещичка“, и накрая, за самия Сатана – „ловджийката“ (мутасайида). 

Вътрешната традиция, породена от откриването на свойствата на канабиса, върви ръка за ръка със сблъсъка с Античността, която отдавна вече разпознава чудната „билка“. По време на Абасидския халифат арабите лека-полека откриват гръцките автори. Ключова роля играе спонсорираният от халифа Ал-Мамун „Дом на мъдростта“. Халифът, освен че е известен със слабостта си към момчетата, се превръща в истински меценат (много анахронистично употребено тук), под чието покровителство започват да се превеждат достигнали до двора гръкоезични автори. И там някъде се появява първата арабска версия на „За медицинските вещества“ (De materia medica) на Педаний Диоскурид в превод на Истафан ибн Басил (тоест Стефанос Базилос) и неговия ментор, известния Хунайн ибн Исхак от IX век.

Ботаническият и зоологически справочник за медицинската употреба на всякакви субстанции става изключително популярен в мюсюлманското Средновековие и битува под най-различни заглавия. Може да го откриете като „Относно субстанциите в медицината“ (Фи хаюлат ат-тибб), но понякога му казват направо „Книга за тревите“ (Китаб ал-хаша’иш). Ще ми се да настъпя тенденциозно преводаческия педал до дупка и да кажа, че си звучи направо като „Книга за видовете хашиш“ (множественото число на арабското хашиш е хаша’иш), но това би било доста манипулативен преводачески експеримент.

Изключително забавно е човек да открива различни арабски преписи от съчинението на Диоскурид. А такива са запазени изключително много в огромен период. В някои от тях е трудно да разпознаеш, че става въпрос за различни растения, например в този, съхраняван днес в библиотеката в Лайден. Особено ако като мен не блестите с особени ботанически познания. Та, боже мой, или както би казал един мюсюлманин, „кълна се в брадата на Пророка!“ (уа-лихйати н-наби), всички ми изглеждат просто рисунки на стъбла с листа! Други преписи са доста отчетливи. Освен част, посветена на растенията, съчинението съдържа и част за животните и техните медицински свойства. 

Впрочем канабисът в един от късните преписи от XIX век изглежда така. 

И тук текстът много ясно се чете. 

Има два вида канабис (киннаб), твърди се в арабския превод на Диоскурид. Единият е „градински“. На арабски е бустани, откъдето идва и нашето „бостан“. Ама това не значи, че се отглежда в нивата с пъпеши и дини (по-скоро днес в царевицата), а в специално предвидени за целта места. Листата на този вид канабис приличат на ясеновите, мирише лошо, има дълги стъбла, кръгли семена. И ако се прекали с него, разваля семенната течност, но ако се изцеди сок, докато е пресен, помага за болки в ушите. И за други болки ще да помага, душевни, бих добавил аз… Вторият вид канабис е „див“ (барри), който е по-дребен, расте на около лакът височина, прилича на „градинския“, но цветът му е червеникав. И от двата вида коноп се правят въжета. 

Много скоро обаче мюсюлманите откриват и други свойства на иначе лечебното растение.

Тези свойства предполагат употреби, които по нашите земи описваме като „една малка ракия за цяр“. И така, за около три столетия положението с консумацията на хашиш в „Дома на исляма“ (Дар ал-ислам) става неудържимо. И то толкова, че се появява в литературни произведения, пишат се стихове за него, започва да привлича вниманието на богословите и мистиците. През цялото това време се консумира по най-различни начини. 

Ибн ал-Байтар, прочут фармацевт от XIII век, автор на „Справочник за лекарствата“, ни оставя доста материал за размисъл. „Аз самият съм виждал суфи (мюсюлмански мистици) да „готвят“ листата, после внимателно да ги мачкат с ръце, докато направят „паста“. Тази „паста“ на арабски идва от същия корен, от който идват и думата „маджун“ (ма‘джун) в българския език и думата „тесто“ на арабски (‘аджин). А после светите хора, разказва ни легендарният учен, ги закръгляли на „таблетки“, нещо като малки дискчета. Други пък леко изсушавали листата, намачквали ги, смесвали ли ги със захар и сусам и така ги дъвчели дълго време. 

Историкът Ал-Макризи от XIV век ни е оставил и други предписания – онзи, който яде семената или листата на конопа, трябва да ги консумира с бадеми, шамфъстък, захар, мед или заедно със семена от мак. Според други листата се варят, оставят се за срок от шест седмици, докато започват да се разлагат, смилат се и се правят на топчета. Сирийците от своя страна оставяли листата сухи и после ги „изпичали“ в затворен меден чайник на огън за около три часа. Накрая, за да омесят топчета, разбърквали масата с мед или сироп от фурми. И да, няма как да не направи впечатление, че консумацията на канабис чрез пушене, един по-модерен метод, в подобни стари извори не се споменава. Пуши се в по-късни периоди, особено след като тютюнът навлиза сред мюсюлманите. 

Старата практика за консумация на хашиша е предимно чрез ядене.

Като „гарнитура“ му се притурят плодове и сладкиши, а привилегията за консумация заедно с алкохол, предимно вино, остава ограничена в кръговете на богатите. Защото съчетава „мързела от хашиша с енергичността на виното“, по думите на привърженик на тази вдъхновяваща комбинация.

Постепенно яденето на хашиш се превръща в навик. От Мароко до Персия, от османските султани до индийските императори. Яде се навсякъде – в уединение, в компания, по време на нарочни събирания, на пазара, в банята, вкъщи. Потребителите на хашиш могат да бъдат намерени на определени места в градовете, например Ард ат-Таббала и Баб ал-Лук в Кайро, или пък на моста в града, известен като Кантарат ал-Хашшашин („Сводът на хашишджиите“), именно защото там се събират пристрастените към дрогата. Често пъти владетелите се опитвали да ограничат търговията и разпространението чрез обичайните мерки – изкореняване и изгаряне на посевите. А за баналната връзка на хашиша със зловещите убийци (асасини), водени от Стареца на планината Хасан Сабах, дори не си струва да говорим. Който се интересува, може да намери отличната монография на Бърнард Луис по въпроса, която е достъпна и в превод на български език.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-kriza-v-bulgarskoto-kino/

В „Има ли филм през 2024 г. в българското кино?“ обобщих качествата и проблемите на българските филми в разпространение от ноември 2023 г. до края на 2024 г. Сега ще се фокусирам върху подбора на проектите, финансирани от Националният филмов център (НФЦ).

Не искам да вярвам, че сценариите на излезлите филми са най-добрите, които българските творци са написали. Не мога да приема и че комисиите в НФЦ са подкрепили най-добрите проекти. Ако наистина е така, то проблемът трябва да се сведе до ниво образование. Но и в двата случая е нужна реформа. 

Как е сега? 

Няколко комисии и групи работят от години по промени в Закона за филмовата индустрия (ЗФИ). Какъв е резултатът? Работна група, предлагаща промени в Правилника за прилагане на ЗФИ (ППЗФИ) през 2023 г., е издала 37 заповеди и протоколи. Самата тя е съставена от действащи (кандидатстващи по проекти в НФЦ) кинаджии, излъчени от браншовите асоциации. Същите излъчват и участници в подбора на членове на комисиите. Голяма част от тях получават и субсидии за филми. С други думи, участниците в процеса създават предложения за „реформа“ на системата. Това е предпоставка за конфликт на интереси.

В НФЦ има 8 комисии, две от които с по два състава. Те работят здраво, ако се съди по десетките документи, хаотично публикувани онлайн от НФЦ. Сайтът на Центъра заслужава отделен обзор, защото в този си вид по-скоро крие, отколкото предоставя информация.

НФЦ като разпределител на бюджетни средства

НФЦ не успява да е коректив и да подбира добре структурирани сценарии със значими и ясни теми. На такава основа добрата режисура и актьорска игра трудно могат да блеснат. Операторската работа някак се извисява самостоятелно над останалото. Това заключение е тревожно въпреки обявените чудесни резултати. Отчетът на НФЦ за 2023 г. сочи, че при планирани 35 игрални, документални и анимационни филма са произведени 31. „Високата“ цел, която НФЦ си поставя, е общо 100 000 зрители. Това е средно едва по 2850 зрители на филм! Отчетени са четири пъти повече зрители. Звучи като изпълнен план, а всъщност е провал. Дори само слабият творчески, но силен с темата и познаването на аудиторията си „Русалки“ привлича 69 000 зрители, а бюджетът му е на половината на ниския клас бюджети на НФЦ.

Има случаи, в които зрителите на филм с бюджет от около 900 000 лв. не надвишават 5000. НФЦ е дотирал тези филми, гледани от 185 000 зрители, с 6 450 000 лв. Частно финансираните филми струват малко повече, ако включим и 4-милионния бюджет на „Гунди – легенда за любовта“, но привличат десетократно по-голяма аудитория. Това е скандално! 

Има ли в съсловието енергия за реформа?

Кинообщността в България е малка. Повечето работещи в нея са професионалисти, които снимат филм след филм. Благодарение на участието си в чужди продукции, изгубените в Прехода кинаджии започнаха да работят на високо ниво. За тях е важно да имат ангажименти и не успяват да се превърнат в критична маса, радееща за реформа. Рядко първи асистент, осветител или гримьор отказва филм по творчески причини. Много режисьори, след като не успеят да реализират проект, престават да се борят или се присламчват към някоя от компаниите или лобитата, работещи от дотация на дотация. Други снимат реклами и сериали, но проектите им са често неуспешни. Има дистрибутори, които се опитват да направят филми със свой, комерсиален почерк. За тях най-доброто, което се случва, е евтина откупка в някоя от платформите за VOD, като НВО (MAX), Netflix, Neterra, „Гледам“. Професионалните сценаристи са малко и се издържат от сериали.

Закон за филмовата индустрия 

Основният проблем се крие в закона, който бламира опитите на всяко ръководство на НФЦ да бъде съзидателно. В ЗФИ е записано, че комисията, оценяваща проектите, се състои от членове на творчески гилдии, които НФЦ регламентира. Журито се избира с жребий и вотът на членовете му е явен. Достатъчно е един да гласува против, за да потопи даден проект на дъното на класацията. Комисиите не участват в производството на филмите. Дори на теория никой не е отговорен за нищо. Критериите, по които се гласува, на хартия са ясни, но са изключително общи. 

Нали основата все пак е сценарият? Колко от участниците в комисии разбират каква трябва да е неговата структура? Това е специфична материя, която се усвоява дълго. Основните проблеми се коренят тъкмо там, а членовете на комисията оценяват нещо, което явно не разбират. 

Знам, че може да получа критики за тези думи. Но резултатите говорят сами.

Основният носител на идеята и темата е сценаристът. Визионерът, който застава зад дадена тема в точния исторически момент, е продуцентът. Преводачите на темата на киноезик са режисьорът, операторът и актьорският състав. Творците са такива, каквито социалната среда ги е създала. Такъв е капиталът на обществото в тази сфера, в тази епоха. Това, което трябва да се оценява, е дали темата е добре защитена, дали сценарият има професионално изградена структура и дали е добра основа, върху която да твори режисьорът. 

Другото, което членовете на комисията следва да решат, е дали темата не противоречи на основни ценности, зад които обществото ни застава. И тук не е нужно кинаджии да описват тази ценностна система. Списъкът от желаещи да оценяват включва 274 кандидати. Силно се съмнявам, че толкова хора в България могат да направят професионален анализ на киносценарий. 

Идеи за реформа на НФЦ

В световната киноиндустрия съществуват т.нар. film bonding компании – това са гаранти пред финансиращите фирми или институции, че бюджетът на един проект ще бъде инвестиран разумно. При провал проектът става тяхна собственост и те могат да го завършат, както сметнат за добре. Добре би било НФЦ да възприеме елементи от тази практика.

Добре е финансирането на филми да става след няколко нива на оценяване. Понякога добрите сценарии може да са придружени от недотам добри проекти за осъществяване, и обратното. Нужен е фонд под егидата на НФЦ със сценарии и лаборатория за такива с добри идеи, но имащи нужда от още работа. Текстовете, които постъпват в конкурсите на НФЦ, са съкровищница. Повечето от тях са написани неумело, липсват им структура, ясна тема и конфликт. Но в тях се съдържа това, която вълнува българските творци. Дори несъвършен, всеки от тях е документ на времето си. 

След няколко отказа обаче сценариите умират.

Така си отиват идеите и темите, заложени в тях. Ако НФЦ направи банка за най-добрите отхвърлени идеи, комисиите ще могат да се връщат към тях. В такъв случай проектите могат да се класират от професионални сценарни консултанти още преди на сцената да се появи продуцентът. Структурата им е ясна материя, тя се журира по ясни правила, като се започне с професионално форматиране. Така ще отпадне значителен брой некачествени проекти, а същият филтър следва да се приложи и към оценяващите.

Продуцентите ще могат да избират от вече оценени и професионално отсети проекти. Сценариите, запазени във фонд, биха могли да се предлагат на други режисьори и продуценти. Време е българският продуцент да не се възприема само като директор, разпределящ парите. Той е носител на темата, която трябва да резонира в публиката, и следва да носи отговорност не само за успехите, а и за провалите си и би следвало да има възможност за банков заем за филм с гарант НФЦ.

Необходимо е НФЦ да участва в процеса на създаване на всеки филм. Разбирам, че проектите за една конкурсна сесия са много – само за 2024 г. са регистрирани 52-ма нови продуценти. Но идеята, че количеството води до качество, е грешна. Напротив – качеството води до повече качество. Затова е необходимо да има отговорност за всеки сценарий, който е допуснат за по-нататъшно оценяване на творческия подход на режисьора, оператора, монтажиста и актьорския екип. Много важен критерий е как продуцентът ще произведе добрия сценарий.

Финансиране

Системата за финансиране на българското кино се нуждае от децентрализация. Може да се създадат различни фондове, които да допринасят за съставянето на бюджет за филм. Добре е да има такива не само на национално, но и на местно ниво. И сега общините имат някакви нищожни средства за кино. Една кинопродукция би донесла приходи в областен град и разбирането за това следва да е заложено в по-обща визия за филмово финансиране. 

Киното се конкурира с останалите форми на забавление – концерти, театрални постановки, дори кръчми, ресторанти и дискотеки. Хората имат нужда от емоция и са склонни да плащат за това. Колкото повече пари за кино, толкова по-добре. Но те трябва да се увеличат след реформа на системата и ЗФИ, която да е предпоставка киното да стане конвертируем продукт. Крайно време е финансирането на предподготовка на проект да отпадне по същия начин, както ненадейно се появи. С подробното представяне на бюджетите биха се избегнали спекулациите.

Забелязва се тенденция на главоломно увеличаване на финансирането на българско миноритарно участие в микробюджетни чужди копродукции. За последните две години са сключени 34 договора за общо 5 435 050 лв. Би било добре НФЦ да се стреми към по-високобюджетни копродукции и мажоритарно участие, вместо да залага на количество. Мястото и на тези филми е в българските салони. В момента те са невидими.

Конфликти на интереси 

НФЦ трябва да премахне участието на действащи кинотворци в оценяването на проекти на колеги, което е основен проблем в закона в сегашния му вид. Това е прикрит конфликт на интереси, един омагьосан кръг, който мнозина „работещи“ кинаджии бранят с цената на всичко. Тази система убива вярата на младите, че с талант и труд могат да осъществят идеите си. След няколко години гонене на химери и борба с вятърни мелници дебютантите започват да се присламчват към някое лоби, приспособило се към системата. Разговорите между участващи и журиращи са непредотвратими, което създава „чудесна“ корупционна среда. 

През последните години група продуценти и режисьори, които се въртят в световната фестивална мрежа, успяха да въведат служебна оценка на продуцента и режисьора, взети заедно, с тежест от максимум 12 точки. Комисията дава останалите 88 точки и така един проект може да събере най-много 100 точки. Според методологията на служебната оценка по 0,40 точки получава и филм, гледан от 7500 зрители, и филм, гледан от 750 000 зрители, а не трябва да е така. Към същата служебна оценка може да се добавят до 8 точки за богат фестивален живот на предишни филми на продуцента и режисьора, дори тези продукции да не са стъпвали в нашите кина. В България, а и навън филмите са гледани от незначителен брой зрители, за да имат културно въздействие. Това е грешно. Идеята драстично да се добавят точки при по висок праг на гледаемост е добра, но и опасна при небалансиран подход. 

Основният проблем е, че в ЗФИ няма визия как да се създава добро, но и гледаемо кино –

в него цари хаос, а текстовете са твърде общи. Това даде възможност за десетилетното му натъкмяване чрез лобистки допълнения и тълкувания с наредби, указания, заповеди и правилници за приложение. Там е нужна основна промяна, която да реформира начина на финансиране.

Един от начините за избягване на конфликтите на интереси е мандатността да се превърне в основен принцип. Добре е всяка конкурсна сесия да се ръководи от отделен продуцент, който с екипа си да наблюдава процеса на създаване на филмите до премиерата им. След първите пет или десет седмици от боксофиса той може да кандидатства за следваща сесия. Тези продуценти могат да бъдат класирани по обективни, но и балансирани критерии – боксофис, фестивали и пр. Вярната посока е създаване на разнообразно кинематографично портфолио от български филми за всякакъв тип зрители. 

Бюджетите за маркетинг и реклама трябва да станат част от бюджета на филма.

Зрителят е спечелен. А след това?

След като се произведе боксофис хит, би било полезно да има фонд, от който да се финансира директно част от всеки следващ проект на авторите на успешните филми. Това е основа за устойчиво развитие на продуцентите и ще им позволи да имат бизнес план. Добре е НФЦ да разполага със собствени зали или с верига от киносалони, с които да работи на преференциални цени. Това обаче зависи от държавата и от нейната данъчна политика спрямо собственици и дистрибутори.

Тук искам да направя уточнение: не финансовият успех следва да е водещ за подкрепата на евентуален следващ проект, а сценарият. В Испания например отделен фонд предоставя автоматично – до изчерпването си – субсидия за следващия филм на най-добре представилите се продуценти в боксофис класацията. Това не е основно финансиране, а предпоставка за устойчиво развитие на продуцента и база за формиране на следващ бюджет.

Филмовите теми, властта и прозрачността 

Ако НФЦ започне да продуцира публично финансирани филми, това не означава, че НФЦ трябва да прокарва идеите на властта. Темите и артикулирането им са въпрос на творческа автономия, те следва да са забранена територия за политици и чиновници. Не трябва да залагаме какъв тип или жанр филми да се произвеждат, а да създадем предпоставки да бъдат поощрявани добрите проекти. Един сценарий е добър не ако на оценяващия му харесва, а когато е добре построен и има четлива тема, която не накърнява основни морални ценности. Кои ще бъдат филмите ни, следва да зависи не от личността на членове на комисията, а от творците, каквито ги създава обществото ни. 

В момента членовете на комисии точкуват, сякаш четат книга, която или им допада, или не; харесват или не харесват вносителя на проекта или обкръжението му. Така имат по-голям шанс за финансиране „творците“, яхнали моментната конюнктура, шанс за финансиране, а не добрите проекти.

Сайтът на НФЦ трябва да предлага леснодостъпна информация. В момента е кошмар да работиш със статистиката за боксофиса – тя не само е в екселски файлове, а в имената им има разминавания. Няма бърз достъп до данни за гледаемостта на прожекциите със заглавията на филмите – така информацията по-скоро се крие, отколкото е достъпна.

Българското кинопроизводство през 2050 г.

ЗФИ е обнародван през 2003 г. Член 10, който регламентира каква да е художествената комисия, оценяваща филмите, е изменен веднъж през 2007. В него се коренят раздорите – как се осъществява подборът на проекти за финансиране. Нужен е нов ЗФИ, защото в сегашния му вид в него има стотици намеси на подзаконово ниво, които го правят тромав и неработещ. 

Този закон се променя веднъж на две поколения. Обществените нагласи обаче също се променят. Няма гаранция, че ако днес българската публика иска да гледа филм, в който актьорите дерат ризи и крещят „Аз тези хора няма да ги предам“, след няколко години няма да имат други естетически потребности. Един добър закон е ориентиран към бъдещето. Затова е нужен поглед на визионер, който да остави моментните конюнктурни желания на една или друга група от съсловието настрана и да помисли за идните творци. 

Една сериозна реформа в киното ни ще размести пластовете. Много от сега снимащите колеги ще трябва да се нагодят към обективно оценяване на проектите им. Смисълът е да се върне надеждата в младите, за да повярват, че не с приспособленчество, а с талант и лични усилия могат да осъществят идеите си. С такава промяна киното ни ще е във възход. Имаме нужда от нов ЗФИ с поглед в 2050 г.

Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://www.toest.bg/v-sotsialnoto-ogledalo-na-berlinale-2025/

„Всичко е политика“ – твърдят го философи и икономисти, държавници и поети, историци и режисьори. Любопитното е, че фразата може да се тълкува в целия спектър между две противоположни значения: като критика на прекомерната политизация на всеки елемент от обществения и личния ни живот или като признание за неизбежното влияние на политиката върху ежедневието ни.

Малко политически контекст 

Усещането около 75-тото издание на „Берлинале“ (13–23 февруари 2025 г.) е силно белязано от федералните избори в Германия, провели се в последния ден на фестивала. Тревогите около съкращаването на културния бюджет съвпадат по време и настроение с многохилядните демонстрации срещу крайнодясната Алтернатива за Германия (АзГ) и общото опасение, че в цяла Европа по-радикалните десни течения набират сила. 

Опитът на Християндемократическия съюз (ХДС) да прокара точно преди изборите миграционен закон, който предвижда затягане на граничния контрол и други крути мерки срещу търсещите убежище в страната, скандализира обществото и разкрива тревожни паралели между позициите на социалдемократите и крайнодясната АзГ. Вместо в търсене на конструктивни решения за проблемите днес и възможностите на бъдещето, всички партии се впускат в спорове за и против бежанците, превръщайки миграцията в централен предизборен сблъсък.

Питам се: възможно ли е политиката и тук да е залитнала към лозунгите и бързите обещания? Да е загубила способност да влиза в диалог с хората, които страдат от грешни управленски модели?

Нима това чака Европа и света: да се лутаме между поляризации и сблъсъци, без да ни е грижа дали историята ще ни запомни като варвари? Тази вълна от въпроси намери естествено продължение в някои от филмите, които имах удоволствието да гледам на тазгодишното „Берлинале“ и които добре илюстрират характерните за сегашния момент безпокойства.

Румънският „Континентал ’25“

Един от най-силните участници в състезателната програма на фестивала беше „Континентал ’25“ на румънския режисьор Раду Жуде, който черпи вдъхновение от „Европа ’51“ на Роселини. Филмът проследява падението на Оршоя – бивша преподавателка по право, която сега работи като съдебен изпълнител. Задачата ѝ е да изгони бездомник, обитаващ мрачен сутерен, който предстои да бъде съборен от германска фирма, за да отстъпи място на луксозен хотел. Разпадането на стария свят и безразличието към по-слабия са в центъра на този мрачен, но сатиричен разказ. Създаден с почти подръчни материали (заснет за десетина дни на смартфон), той е страхотна деконструкция на източноевропейската социална дисфункция. Привидният му минимализъм се оказва изключително силен инструмент за разкриването на дълбока междуличностна и морална криза.

Един от най-въздействащите моменти е разговор на пейка, в който главната героиня изброява за какви каузи дарява по 2 евро на месец: за Украйна, за Газа, за местната ромска махала, за хора в затруднено положение… Списъкът расте, а у зрителя се натрупва усещане за абсурд и безпомощност: колко много неща се нуждаят от внимание и колко безсилно е едно SMS дарение, ако не променим неработещите системи, липсата на емпатия и самозатварящите се миниобщества. Съвсем логично „Континентал ’25“ получи „Сребърна мечка“ за сценарий. 

Сръбският „Реституция, или сънят и явето на старата гвардия“

Филмът на Желимир Жилник и Таня Шливар беше прожектиран във „Форум“ – раздела за „новаторско, експериментално и неконвенционално кино“. Във Виена, докато издирва плочи на своята джаз група от 60-те, възрастният Стеван Арсин получава изненадващо обаждане. Сръбската държава е решила да върне на семейството му къщата, конфискувана по време на Втората световна война. Известието го мотивира да се завърне в родината си. Следва поредица от забавни образи и сцени, провокиращи въпроси за съвременната сръбска идентичност на фона на избледняващия спомен за бивша Югославия.

Зад тази на пръв поглед лека история за остаряването се крие метафора за балканската социална трансформация. От филма лъха усещането, че продължаваме да преповтаряме стари модели, които уж сме отхвърлили. Откриват се много паралели и с типичното българско недоволство, което често се оказва симптом на по-дълбока криза, а не просто моментно настроение. (Покрай „Съня и явето“ се замислих сериозно за това какво е да остаряваш в България: да станеш невидим, неактуален, често и неуважаван. Сведен само до един гласоподавател за една конкретна партия…)

Китайският „Място за живот“

Филмът на Хуо Мън (в състезателната програма с английското си заглавие Living the Land) следи живота на 10-годишния Ли Чуан в откъснато китайско село през 1991 г. Мястото изглежда спряло във времето – без индустрия, с фермери, жънещи на ръка, и ковачи на открити огнища. През погледа на Чуан виждаме сложните отношения в общността и суровия ѝ, но сплотен живот. Семейни истории, включващи тази на психично болния му братовчед, се смесват с моменти на споделена радост, като ядене на сладолед по време на жътва.

Модерността обаче настъпва – младоженци тръгват на меден месец с автобус, инвеститори търсят петрол под нивите. Докато някои виждат възможност за забогатяване, други се боят за земята си. Филмът завършва с чувство за несигурност – селото е между миналото и непредвидимия „прогрес“.

Въпреки тъгата „Място за живот“ улавя издръжливия дух на общността – хора, които оцеляват независимо от промените. Кадрите са бавни, поетични и отварят пространство за размисъл, вместо да дават готови отговори. Хуо Мън заслужено получи „Сребърна мечка“ за режисура. 

Африканският „Древни гледки от бъдещето“

Филмът (включен в раздел Berlinale Special) представлява визуално изследване на темите за произход, дом, съдба и наследственост и е дело на Лемоан Джеремая Мосесе от Лесото, който работи в изгнание в Берлин. Въпреки че наративът се гради върху еднообразен монолог зад кадър, цялото е истински въздействащо благодарение на забележителната си атмосфера и операторската работа. Сред най-ярките моменти е митологичната сцена с орач, заравящ очите си в пръстта – акт на саможертва, чрез който идните поколения ще придобият прозрение.

За да предаде своето послание, Мосесе майсторски използва както великолепни природни гледки, така и енергични градски сцени. Визуалната естетика не служи просто като декор, а е и самостоятелен разказвач, придаващ дълбочина и емоционалност.

Монологът съдържа значими и лични послания, но повторяемостта му сякаш намалява силата на внушението. Независимо от това обаче, съчетанието между текст и образ създава силно кинематографично преживяване. Заключителната фраза – „Може би съм вече у дома“ – обобщава същността на филма: грандиозните идеи за съдба и идентичност намират своето разрешение в чувството за принадлежност. 

Другият – това съм аз

Намирам нещо истински важно в това, че в два от по-горните филми се разпознах, а в останалите два срещнах „другия“, който ми е чужд. Все повече си давам сметка колко е необходимо да чуваме нуждите на хората, които са различни от нас, имат други потребности и дори мироглед, отричащ нашия. И колко е важно да търсим начин да се свържем помежду си, вместо взаимно да заклеймим позициите си – не да оправдаваме омразата, а да разбираме нуждите, страховете и усещането за изключеност на опонента си.

Голямата награда „Златна мечка“ беше присъдена на норвежкия „Мечтите“ (от трилогията от 2024 г. на Даг Йохан Хаугерюд, включваща „Сексът“ и „Любовта“) – куиър разказ за съзряването, – с което фестивалът още веднъж доказа, че е свободна сцена и за маргинализирани или по-рядко огласявани наративи. На берлинския фестивал е лесно да се почувстваме директно представени в част от сюжетите, а в други да подложим любопитството и емпатията си на изпитанието на съвсем непознати култури.

Затова и „Берлинале 2025“ беше колкото празник на киното, толкова и аудитория, в която се провежда сериозен разговор за травмите от миналото, проблемите в настоящето и несигурността на бъдещето. 

Бюрокрацията, отчуждението, глобалната несправедливост и неспособността да общуваме нормално, когато не сме на едно мнение – в огледалото на тазгодишното „Берлинале“ видях много от нещата, които ме тревожат и иначе. Но и си припомних, че зад втвърдените политически позиции, зад речите и популизма има реални хора с драми и надежди. И че макар в живота да не е шумна, надеждата намира достойно място в киното, което продължава да търси мостове, изходи и нови начини да разкаже нашите истории.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/istorii-na-vurha-na-naluma/

Колко ангела или дявола – пита упоритото клише – се събират на върха на една игла? Винаги съм гледал с подозрение на този представян за средновековен философски казус. Най-малкото заради употребата му в пейоративен контекст. Служи за илюстрация на безполезната казуистика, с която се занимават католическите схоластици. Но откъде идва въпросното клише, не е съвсем сигурно. Сигурно е, че помня как в „Сума на теологията“ на Тома от Аквино се обсъжда въпросът дали може няколко ангела да бъдат по едно и също време на едно и също място. Отговорът е „не“. А защо това е така, може да проверите в оригиналното съчинение, което го има и на български. Апропо,

колко истории могат да се съберат на върха на един налъм?

Тук отговорът ще следва златните корпоративни практики, според които при разглеждането на етични казуси често избираш между „да“, „не“ и „зависи“. Тук зависи колко си кръстосвал ориенталската география и история. И също какво точно разбираш под „налъми“. 

Една от бабите ми имаше. Държеше ги на входа на банята. Грубовати чамови дъски, изрязани в приблизителната форма на стъпало. Каишката им беше гумена лента, прикована с пирони. Веднъж ги пробвах и щях да се пребия, защото бяха неудобни, твърди и се пързаляха по плочките на външната баня, в която греехме вода в бойлер на дърва. Като говорим за пребиване, тогавашните ми съученици в местното училище имаха друга история със своите баби. Носеше се мълвата, че голямата дървена лъжица за готвене, точилката и налъмът са измежду основните възпитателни средства за „набиване на акъл“, ако трябва да се позова на една крилата фраза на бившия ни премиер Бойко Борисов. 

А универсалният характер на този културен и етнографски артефакт се доказва и от бегъл поглед към етимологията на самата дума. Ако проверим в речника на българския език, взели сме налъма от турски. Там му викат „налън“ (nalın). Само че в османотурския думата е преминала от арабския чрез интересна трансформация. На арабски в единствено число е на‘л. Тази обърната запетайка е срещащата се в семитските езици фонема, изписвана с буквата ‘айн. Звучи много особено, веднага се разпознава – едно такова жвакащо и задавено, придава характерна мелодика на арабския език. Та на арабски думата може да значи много и различаващи се от едно от друго неща. Налъм. Сандал. Папук. Патък. Чехъл. Джапанка, ако трябва да използваме един културен анахронизъм. В тези си значения се конкурира и с друг термин – шибшиб, който обаче подслонява в себе си и значението на „пантоф“ за къщна употреба, подобно на хуфф – по-затворена обувка от сандала и налъма, но по-отворена от познатите ни обувки. А на‘л може да обозначава даже и подкова, оттук и на български са дошли налчета впрочем. Но като цяло говорим по-скоро за отворен тип обувки. Не толкова за „галош“ и „цървул“, колкото за „сандал“. А за затворена обувка в арабския език има друга дума – хиза’. 

Налъмът обаче е вездесъщ. Множественото число е ни‘ал. Само че се използва рядко и за това си има причина. Все още не е ясно колко истории се събират на върха им, но обикновено побират по едно ходило в налъм. А ходилата, съгласете се, обикновено вървят по две на човек. За целта много удобно семитските езици имат двойствено число. Тези граматични форми все още се използват, макар и предимно във високата, книжовна, „най-чиста“ (фусха) форма на езика. Но налъмите също вървят по два, както и ходилата. Затова и в двойствено число са на‘лан. В родителен и винителен падеж, тоест в най-често срещаната форма на имената в арабския език, са на‘лайн. Разговорно в потока на речта понякога зазвучава като на‘лин. Оттук до турското налън и нашенското налъм има… само един налъм разстояние, нали? 

Оказва се, значи, че селските ни баби не се отличават с особена изобретателност. По-скоро залагат на консервативни, прости и изпитани в исторически план решения. Ако трябва да употребя дума, която съм научил от баба ми, „на̀ръчен“ инструмент за наказание и битово насилие си пада налъмът, и то още от стари времена. Много преди провинциалната реалност на късния социализъм, в която е минало детството ми. Да се присетим например за сборника с приказки, стигнал до нас под заглавието „Хиляда и една нощ“. Всички разпознават книгата, а някои български читатели имат досег с нея и през превода от арабския оригинал, а не с предходните преразкази и съкратени издания. Именно там намираме историята за красивия принц Тадж ал-Мулук („Короната на владетелите“, така се превежда името му), който, предрешен като търговец, изпраща една старица, за да извоюва за него любовта на царската щерка Дуня. Тази любов се оказва доста страстна, противоречива и свързана с телесни жестове от различен порядък. 

Защо да те упреквам? Че си глупак – разбрах!, 

пише в един момент царската дъщеря до Тадж ал-Мулук. Отговорът не остава без реакция от принца, който се разплаква. Това може да не е никак мачовско по съвременните критерии, но не е необичайно за мъжете в този тип разкази. И по съвет на бащиния си везир младежът изпраща обратно писмо по „зловредната бабичка“, ако цитираме разказа, до Дуня.

Тя зла е — аз я нежно възхвалявам, гнети ме — аз я в стихове възпявам,

изповядва се злощастният влюбен. Царската дъщеря прочита писмото, разгневява се, вика слугите и им нарежда: 

Хванете тази хитра старица и я бийте с налъмите си! 

Удрят я с налъмите, докато изпадне в несвяст, а после я хвърлят зад портата. Но разказът не приключва тук. Сватовницата се свестява и се завръща отново при Тадж ал-Мулук, където непоколебимо скроява поредния план за спечелване на сърцето на „тази мъчителка“.

Нека сега да се опитаме да погледнем налъма отвъд прагматичната му употреба. Ясно е, че сандалът, чехълът, налъмът и папукът – както и да преведете на‘л на български – удобно ляга в ръката и е идеален за образователно-назидателни употреби, за „биене по задницата на престъпника“, както си спомня Иван Вазов в „Даскалите“. Може ли да потърсим по-дълбоки концептуални и духовни основания за популярността му? Оказва се, че да. В намирането на отговори ни помага поп Минчо Кънчев в своята „Видрица“. В Българското възраждане може да липсват ориенталисти, сравними със западните им съвременници, но пък имаме своите оригинални приноси към полето на ислямознанието. В случая с българския свещеник става дума дори за антропологически наблюдения на терен от Диарбекир, където е заточен. 

Захванали, разказва той, да говорят из Диарбекир, че в града щял да дойде някой си Шахид шех Чубук. А той носи на главата си „налъма на великия турски на Бога първи пророк Мохамедовата валиде джаваир фатме“, пояснено от него като „скъпоценната госпожа майка“. Гротесково-подигравателното описание на шествието около свещения артефакт, на съпътстващия тормоз върху християните и проповедта на шейха в джамията не е за ухото на по-чувствителния читател, но завършва с нотка на религиозна полемика. 

Ний сме подперизи [идолопоклонници], че се кланим на дъски с изобразени образи, 

възмущава се изгнаникът в расо, очевидно визирайки иконопочитанието. А пък в същото време турците се кланят и „чест въздават“ на един налъм. 

Повечето форми на вярвания имат свещени предмети, ще си кажете. Нормално е. Но със сигурност трябва да отчетем, че реликвите намират своите основания в съдържателните основания на съответната религия. В едни по-конкретни измерения не може да очакваме да намерим в мюсюлманската практика парчета от Светия кръст например. Или мощехранителници. Или мироточиви мощи, ако трябва да посочим характерни за православната традиция явления. Защото те имат напълно различни, външни на мюсюлманската традиция обосновки. Свързани са с други текстове. Но ето, тук имаме налъм. И ако все пак изпаднем в конкретика, дали налъмът от разказа във „Видрица“ изглежда по-скоро като налъм, или като нещо, което бихме определили като сандал? Защото това за нас сега са две различни неща, въпреки че се обозначават с една и съща дума.

Османският налън, известен в Египет също като кабкаб, има характерен външен вид, много различен от грубоватия бабин дървен чехъл. Представлява

дървена платформа с особена форма, по-скоро заострен отпред, с каишка отгоре, но отдолу обикновено се крепи на два високи тока,

издялани от същото парче дърво или допълнително монтирани перпендикулярно дъсчици. Често пъти е богато украсен и инкрустиран, например със седеф или сребро, понякога има и прикрепени звънчета. Ако ме питате, идеален е за подхлъзване и сдобиване с тежка фрактура в банята. Но жените от епохата явно не мислят така и го превръщат в стандартна част от посещението на хамамите и изобщо от всекидневието им, както се вижда и от западни изображения. 

Дали обаче в предислямска Арабия и в епохата на ранния ислям познават налъма в този му софистициран вид? 

Едва ли, при все че според някои изследователи произходът на налъмите може да се проследи до дървените сандали от Древен Египет и античните сандали. Като че ли е по-вероятно арабският на‘л да прилича на нещо, което сега бихме определили като сандал, а не като османски налъм. Но със сигурност по времето на Пророка и през първите столетия след появата на исляма се случва нещо друго. В Арабия се полагат концептуалните основания на религиозния жест, наблюдаван от българския поп Минчо Кънчев през XIX век в Диарбекир. Казано с по-прости думи, анадолският ходжа съвсем не си измисля, като придава значимост точно на този предмет. 

Коранът споменава еднократно превърналия се в термин на‘л. И то във връзка с пророк Муса (библ. Мойсей). 

Аз съм твоят Господ. Свали сандалите си! Ти си в свещената долина Тýа, 

чува той от самия Аллах (20:12). Ако настъпим малко педала на преводаческия произвол, може да го преведем и с „изуй налъмите си“, нали? Очевидно е, че кораничният разказ пресъздава историята за Мойсей при горящия храст от библейското Петокнижие (Изх. 3:5, Деян. 7:33), споделяна както от юдаизма, така и от християнството. И защо да не се заиграем с подобен превод? Та дори българските преводи на Библията допускат вариации: веднъж в текста, към който препраща Корана, се появяват „обувки“, друг път – „обуща“, а на трето място – „сандали“. А еврейската дума е на‘ал и има същия общосемитски корен. Така чрез акт на аналогия (обозначавана в ислямското право с термина кийас) може да кажем, че 

сандало-налъмите обединяват в себе си трите монотеистични религии, докато плават по реката на времето като един „кораб на спасението“ 

според метафората на богословите. „Който се качи на него, се спасява, а който изостане – потъва“, бил казал легендарният имам Малик ибн Анас от VIII век.

Това, разбира се, е пълен тълкувателен произвол от моя страна. По-скоро би било окачествено с термина „религиозно нововъведение“ (бид‘а), понякога превеждан като „ерес“, и ще ми навлече недоволството и на трите религиозни общности. „Корабът на Нух “ (библ. Ной) от думите на имам Малик не е никакъв налъм, а всъщност представлява пророческата Сунна. И тя задава доста насоки, които да осмислят религиозно ежедневната наглед вещ. 

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/izlozhbata-kato-makrovideoinstalatsia-kalin-serapionov-pred-ochite-ni-v-dvoretsa/

Контекстът

Живеем в интересни времена. Ако съдим по националпровинциализма във и извън парламента, политиката и телевизиите, по нивото на публичен дебат и език, налага се усещането за упадък и обществен разпад. Паралелно се забелязва икономическо възмогване, съпроводено от прояви на общностна съпричастност и солидарност, от наченки на гражданско общество. На интелигентското ни униние се противопоставят надарени индивиди и автономни институции, които следват принципа „Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще“.

Събитието

Изложбата „Пред очите ни“ на Калин Серапионов в Националната галерия „Двореца“ (16.10.2024 – 12.01.2025 г.), курирана от директорката на галерията Яра Бубнова, е събитие. Привикнали сме да говорим за „културни събития“, някои от които да величаем като „явления“. Всъщност е обратното – нищожна част културни явления се превръщат в автентични събития, тоест нововъзниквания с битиен ефект. „Пред очите ни“ е събитие от типа на автентичните. В неговия състав се включват мощните и умни работи на Калин Серапионов, аранжирани в „Двореца“ така, че да ангажират и въвлекат пространството му и зрителите в интегрална макровидеоинсталация.

Уникалността

Това е първата самостоятелна изцяло видеоизложба в пространствата на „Двореца“: дори изумителната фотография – емблема на изложбата – в осветения притвор с пазача е кадър от видеото „Displace (без перука, без червило, без телефон и без цигари)“ от 2016 г. и отвежда към техноеротиката на „Руса жена с червена рокля и ярко червило говори по телефона и пуши цигара“ по диагонал в затъмнения централен коридор. Отреденото за видеоизложбата пространство на Двореца е промислено, усвоено и „огънато“ така, че да накара работите да си говорят и допълват, докато то самото съучаства в интегралния ефект. Или „в интегралното преживяване“, тъй като наблюдаващият все повече се самоосъзнава като съучастник.

Изложбата се крепи на тези четири кита – творбите в завършената им самодостатъчност; интертекстуалните мостове между работите, накарани да се „гледат“ едни други; изкривеното пространство на класическия музей; наблюдателят – нито център и цел, нито кибик сеирджия, – който постепенно осмисля посредничеството си ту като провокирано, ту като съавторско, ту като трансформиращо обектите по аналогия с модната метафора, заета от квантовата физика. Съвкупността им произвежда интегралната макровидеоинсталация „Пред очите ни“.

Заглавието, езикът, наративът, вътрепоставеността

Семплото заглавие извежда замисъла по минимализиране на езика: две трети от видеоработите, тоест осем, включително 45-минутната „Десертът“, минават „без думи“. Останалите четири са свръхезикови: три писмовни и една с устни интервюта. Когато не е изключен, езикът е молепсан от безпомощност: той е или перпетуум-мобиле за автоматизми, баналности, клишета, приличие и кич (In Addition, 2008); или идиоматичен властови дискурс на чат разправа и дисциплиниране на другия („Какви чувства? Извадки“, 2024); или абстрактна понятийност без индивидуализиращ потенциал, както е във „В края на деня“ (2020–2021), двуканална видеоинсталация, редуваща осем словесни портрета върху звуковия фон на бърз молив върху хартия; или умишлено наивистичен личен дневник на художник турист („1719D“, 2006–2007). Визуално демистифициран до перпетуум-мобиле за репродуциране на същото, езикът се онагледява като експресивно и референциално импотентен.

Според Яра Бубнова видеото на Серапионов

произвежда съспенс без наративни похвати и литературност на сюжета.

Тук думата „сюжет“ ще да е употребена в смисъла на sujet (фр.), subject (англ.), тема, доколкото сюжетирането не може да мине без наративни похвати. Бягството от наратива обаче е трудна работа. При Серапионов става дума по-скоро за потискане, за минимализъм. Така е в дебютната работа „Музеят – причина за среща и запознанство“ (1997), в която разходката на двама непознати сред класиката провокира секс в тоалетната; в триптиха (или трилогията?) с груповото хранене през годините (1998, 2006, 2020); в странната еротика на спектралната графика на пушещата жена в червено (2016); в откроеното видео без звук, в което жички и телчета от опаковки и кабели прекосяват екрана като целеустремени сперматозоиди, преди да се превърнат в плъпнала гмеж от червеи, на свой ред опразващи екрана в щастливата развръзка (Used/Loosen, 2022); в неоново огледалните „Колкото далеч, толкова близо“ (2012–2013) и Choosing Training (2014), чийто хорърсаунд, ведно със смътно страховитите лунапарк и болнични екстериори, провокира напрегнато очакване, естествено излъгано. Вместо да бъде отказван, кастриран или ампутиран, наративът се показва обезсилен, спаднал, импотентен; впрочем не без помощта на loop ефекта, освобождаващ видеата от начало, среда и край.

Оттук и вторият план на заглавието. „Пред очите ни“ внушава колкото наличност, предоставеност в зрението, толкова и пренебрегване, незабелязване, пропускане на онова „пред очите ни“. От разказа на Е. А. По „Откраднатото писмо“, култово психоанализиран от Лакан, невидимостта на преекспонираното, скритостта на откритото пред очите става централна за съвременното изкуство. Амбивалентността на израза съответства на

авторовата употреба на видеото, в което неумолимо видимото съжителства с неуловимото за очите.

„Пред очите ни“ подвежда по още един начин. Вместо да остане пред екрана, зрителят се преживява като интериоризиран, вграден, „вътре в телевизора“. Вместо класическата Бахтинова вънпоставеност зрителят има пред очите си именно своята вътреположеност насред макровидеоинсталацията.

Пространството

Творбите „подреждат“ няколко четливи каузално-континуални или метафорично-асоциативни разказа. Това е най-очевидно при немия триптих с храненето в три от четирите зали вляво от централния коридор, отвеждащ до Used/Loosen. Левият завой ще отведе зрителя до триптиха с груповото хранене на арт общността в „правилната“ последователност: от супата през 1998-ма, през основното (кокала) през 2006-та, до десерта (с черешката) през 2020-та. По-вероятно е обаче още с влизането си зрителят да падне в мрежата на триканалната видеоинсталация „Десертът“– този могъщ и протяжен, сложно заснет и режисиран, технически съвършен и смразяващо безнадежден opus magnum.

Централният коридор отвежда и до вторачените един в друг опити върху писането: те взаимно се допълват, надграждат, а и спорят. Спектрално-фракталната фотография през техноеротиката на видеото от 2016 г. (чийто женски портрет разчита на цветна графика на вълновия обхват на изброените в заглавието цветове, обеми и атрибути) достига до критиките на писането. На специално поставена стена напречно на тях виси Used/Loosen с иронично сперматозоидните телчета, вдясно от която са двете работи с квазисубектно слово: в In Addition (2008) в отговор на въпроса What do you hope for? хора от всякакъв тип се спасяват в клишета, в баналности или в политически правилните отговори; в „1719D“ (2006–2007) двуканална видеоинсталация представя уличната гъчкания на Сан Франциско редом с филм от черно-бели фотографии на къщи и паркирани коли в съседните Олбани и Бъркли, напомнящи някогашните хорър видения за света след неутронната бомба. Призрачно безличен и най-буквално безчовечен, именно екранът с къщите и колите без хора е снабден със субтитри от дневника на художника.

Времето

Авторската ретроспектива на този майстор на българското съвременно изкуство, верен на една-единствена художествена медия – видеото, играе с хронологията. Тя внушава развитие и развой, израстване и периоди. Но тази квазиретроспектива (доколкото се касае за свирепа селекция) снабдява с плътност отминалото време и свидетелства за промените, преображенията и превъплъщенията на същото в друго.

Паратекстовият епиграф – дебютът от 1997-ма „Музеят – причина за среща и запознанство“ – е маргинализиран, но и метатекстово повдигнат чрез съседството му с тоалетната – същата, в която се разиграва секс ексцесът от финала. Освен триумфално-самоиронично завръщане в „Музеят“, творбата е начална точка контрапункт на огромния път, трасиран от изложбата.

Лявото крило приютява триптиха с яденето, в който изявени радетели на българското съвременно изкуство похапват последователно през десетилетията първо, второ и трето. Силни сами по себе си, днес работите набавят далеч повече смисъл по силата на съположеността им като холограма на отминалото време, свидетелстващо за съзряване и развитие, за обогатяване и софистициране, за улягане и остаряване.

Въобще, изложбата работи и като дискретен дневник на творческото възмогване, на нарастващото техническо майсторство и все по-новите нива на перфекционизъм в изкуството на Серапионов. Времето – протичащо, изтичащо, трансформиращо, преформатиращо и деформиращо – се оказва главен герой в подбора и разположението на произведенията в изложбата.

Транс, транспортиране

Разнопосочните търсения, езиковите автоматизми и форми на контранаративност, окултурените и обезчовечени екстериори и интериори, депсихологизираният индивидуален и групов човешки свят биват обединени от непогрешимия стил на Серапионов в работата с образа и звука – безкрайно бавните, дълги кадри, неохотния монтаж, наслояването на снимачни ъгли, страховито извиращата от неведома преизподня хипнотично минорна звукова магма.

Ефектът от това е изпадането в транс, една художествена хипноза, състоянието transported – да бъдеш отнесен. Яра Бубнова хубаво и щедро назовава това

състояния, подобни на медитация.

Съзерцателната нирвана на медитацията при мен се реализира по-скоро като субективен транс, съчетаващ транспортиране и съсредоточеност, азиатска отпуснатост и мисловна активност, реене и работа. „Пред очите ни“ е интегрално наслояващо се преживяване. Индивидуалните прочити на творбите и дори интертекстуалните диалози между тях винаги ще са в недостиг и в непълноценност спрямо това възхитително преживяване на включеност, на съучастваща вътреположеност, на уникален вид работа на духа и въображението отвъд съратничеството и колаборацията.

Публиката и решението

С наближаващото закриване изложбата започна да събира все повече посетители. Все пак заслужаваше повече внимание, реклама и веща критика. Този текст е закъснял аматьорски опит да се артикулира преживяването на обикновения посетител, но той не може да компенсира липсата на арт критика.

Откъде идват трудностите пред една видеоизложба?

Софийската публика, изглежда, още не е готова да отдели време за целите творби. У нас по правило се препуска и през картинните изложби. Представата, че като пространствено изкуство живописта не изисква възприятийно време, е особено пагубна за видеото с обявеното времетраене. Изглеждаме безропотно всякакви кинобози, но рядко се задържаме пред картина, камо ли да издържим 45-минутно видео.

Калин Серапионов е наясно с ендемичния проблем на видеото – времето. Оттук и потискането на темпоралния развой и каузалността, съпротивата срещу случката и ставането. В неговите видеоинсталации откъсът е достатъчно завършен и парадигмално тъждествен на всеки друг, тъй щото да играе ролята на синекдоха, синтезираща и репрезентираща цялата видеотворба. Всяко негово видео заслужава цялостно и повторно възприятие, но е направено да върши работа и с по-минимални отрязъци, благодарение на характерната си статика, повторителност и вариативност на еднаквости и подобия. Видеото на Серапионов вещо играе с промяната и развоя, с протичането и разгръщането във времето, но и симулира loop, уроборос, подкрепен от вътрешни квазилупове на сегменти. По този начин видеото у Серапионов не само се изплъзва от класическата аристотелианска норма за цялото с начало, среда и край, но и осигурява пълнота на преживяването дори когато зрителят не е в състояние, няма подготовката или потребността да го изгледа отначало докрай.

Видео, кино, живопис

Яра Бубнова подчертава отказа от литературна наративност. Как обаче стои въпросът с изкушенията на киното в арт проявите му? Моето усещане е, че Серапионов се изкушава от алюзии с класически автори и образци.

Триптихът с паралелното ядене през десетилетията извиква асоциацията с шедьоври като Boyhood и The Before Trilogy на Ричард Линклатър. (В същото време Супата и Основното играят с една от най-изтощените иконографии на съвременното изкуство – със серийните реплики от Мерилин Монро до „Супата Кембъл“ на Уорхол). „Колкото далеч, толкова близо“ и с лунапарк неона си, с пустите си осветени прозорци и звука си напомня и зловещата тривиалност на Линч, и клаустрофобичния ефект от индустриалния пейзаж у Антониони. Подскачащата по силата на човешка оптика луна контрастно извиква застрашително приближаващата луна от „Меланхолия“ на Ларс фон Трир. Може да се заподозрат паралели с „Голямото плюскане“ на Марко Ферери, „Третият човек“ на Каръл Рийд с Орсън Уелс, с Линчовата иконография на предградията на Лос Анджелис, с приглушената хорър поетика на „Под кожата“ на Джонатан Глейзър – списъкът може да продължи.

Tези междухудожествени алюзии обаче не застрашават естетическата чистота на видеото. При Серапионов вътрешната форма на видеото е живописното платно в противоречивата му динамика и статика. То подчинява кинематографичната динамика, разказ и монтаж на единосъщото траене на картината и приканва зрителя да го възприема и чете като картина на високия модернизъм.

Чуждият език

Повечето от работите в изложбата са озаглавени на български. Вътре в тях обаче се говори само на английски. Без да парадира с лексикално богатство, сложен синтаксис или непосилна идиоматика, английският в работите на Серапионов предполага свободно владеене и явно преследва световен адресат. Тази спокойна непровинциална „контракотловинност“ на изкуството му заслужава адмирации, не на последно място и заради немарата към възможни критики за безродничество. От друга страна, част от критиките към езика като машина за клишета и автоматизми може би са резултат именно от употребата на английския като ничия и все пак чужда lingua franca. По същия начин недвусмисленото внушение на извиращите от кофи за боклук телевизори с гласове, формулиращи ad hoc надеждите си, е някак неочаквано сурово: не е изключено клишираните или банални отговори да са провокирани от културни различия, както и от несвоевременността на въпроса What do you hope for?

Заключение

Ще оставя други да пишат за изчистеността на формата, за мярката, за липсата на излишък, прекомерност и стълпеност на похватите и идеите, за техническото съвършенство без парадиране и виртуозитет, за характерния класичен хлад в работите на Серапионов. Ще завърша с едно финално допускане, което ме осени покрай музиката на моя най-предпочитан жив композитор в момента – Анна Торвалдсдотир, но което се отнася в пълна степен и за изкуството на Калин Серапионов.

У големите творци на епохата ни всъщност отсъства фокус върху отделната творба, колкото и изпипана и съвършена да е тя. Всяка работа, освен микровариант на цялостното творчество на автора, снема в себе си и изкуството на времето като негова самосъзнателна синекдоха. Вместо да се взира в пъпа на съмнителната си уникалност, творбата явява изкуството не като символ или като тъкан от чужди цитати, алюзии и позовавания, а като образцово резюме на техниките, търсенията и откритията, които определят изкуството днес.

Съвършено добросъвестно в завършеното си съвършенство, видеото на Серапионов явява себе си като нововъзникващо снемане и сработване на живото и продуктивното във видеоизкуството на времето ни. Новото е ефект от рекомбинираща в интегрално цяло селекция от видеосвета от вчера и днес.

Обновяваща еманация, резюме с изход. От Двореца на изкуството.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/c-kato-kalabaluk-o-kato-ostrov/

През изминалия месец и половина, откакто текат главозамайващите събития около разпада на ДПС и раздора между двамата му председатели, в главата ми непрестанно се върти – със същата настойчивост, като да беше песента Gimme! Gimme! Gimme! (A Man After Midnight) на ABBA – една от най-любимите ми шведски думи за всички времена.

И не, това не е думата lagom, която няма точен еквивалент на други езици и означава ‘достатъчно, точно колкото трябва, нито прекалено много, нито прекалено малко’; не е и livspussel, буквално „живот“ + „пъзел“, описваща баланса между работата и личния живот; нито пък е подвеждащият термин semester, който всъщност означава ‘ваканция’, или отдавна придобилият международно приложение ombudsman, понякога шеговито превеждан на български като „арменски поп“.

Въпросната шведска дума, която доста добре обобщава събитията около ДПС, всъщност е… kalabalik.

Когато миналата година я чух – субтитрирана като „хаос“ – от устата на участник в едно шведско телевизионно риалити, първоначално помислих, че халюцинирам. След няколко връщания и повторни слушания обаче се уверих, че думата наистина си е „калабалък“, макар и произнесена по необичаен за моето ухо, но типичен за шведския език напевен начин, който освен това е преобразувал ъ-то в ий.

Въпросното ъ в оригинал всъщност се означава с буквата ı, известна и като „i без точка“, характерна за турския език, откъдето, разбира се, идва и самата дума kalabalık. Там тя преминава от османския турски (قالابالق, kalabalık), като коренът ѝ може да бъде проследен до арабската дума غَلَبَة (ḡalaba), която означава ‘надмощие, преобладаване, триумф, победа’.

Освен в шведския, думата – с малки изменения в последната гласна – се среща както в българския, така и в останалите балкански езици, включително в македонския („калабалак“), сърбохърватския („калабалук“/kalabaluk), албанския (kallaballëk), румънския (calabalâc), гръцкия (καλαμπαλίκι) и даже в арменския (կալաբալըղ, kalabaləġ).

Но за разлика от обичайните исторически причини за преминаването на думата от турския в балканските езици и в арменския, поводът за ненадейното ѝ навлизане в шведския е доста по-вълнуващ, при все че той също е свързан с реално историческо събитие, или по-точно с едно също толкова ненадейно изгонване.¹

Въпросното събитие, известно на шведски под наименованието Kalabaliken i Bender (буквално „Калабалъкът в Бендер“), става на 1 февруари 1713 г. Целта му е отстраняването на шведския крал Карл XII от Османската империя, където той се установява през юли 1709 г., след съкрушителния разгром, нанесен му от руската армия в Битката при Полтава.

Настанявайки се край град Бендер (днешна Молдова), шведският крал създава нещо като двор в изгнание, „събирайки около себе си казашки ренегати, полски авантюристи, татари и остатъците от шведската армия, разбита при Полтава“, както цветущо е описано в посветена на Бендерския калабалък публикация в социалните мрежи. С течение на времето растящият антураж на краля налага изграждането на военен лагер във Варница, селище на няколко километра от Бендер, което става известно и като „новия Стокхолм“. Освен едноетажната сграда с дебели стени, където се помещава Карл XII, лагерът включва допълнителни постройки и казарми за кралските придворни и военни, наброяващи няколкостотин души.

По време на продължилия три години и половина престой Карл XII живее на издръжката на османската хазна, а многобройният му антураж натрупва сериозни заеми към местното население. След няколко любезни покани да напусне, които кралят отказва, като заедно с това не спира да кандърдисва султан Ахмед III да предприеме военни действия срещу Русия, множество еничари и тълпи от местни хора нападат лагера, където се помещават кралският двор.

Историческите източници се разминават относно числеността на участниците от двете страни на схватката: броят на османците варира между 8000 и 13 000, а на кралския антураж – между 700 и 1000. Но така или иначе, броят им несъмнено е достатъчен, за да създаде сериозна суматоха и събитието да заслужи наименованието си. Така нареченият калабалък продължава около седем часа, като накрая кралят е заловен и арестуван, а впоследствие получава прозвището Demirbaş Şarl, тоест Карл Желязната глава².

(Всякакви прилики със събитията около изгонването на почетния председател на ДПС от сараите в Росенец и „Бояна“, разбира се, са напълно случайни. А и както казва „великият комбинатор“ – и инцидентно, син на турски поданик, – чието фамилно име е същото като гореспоменатия град Бендер, „с парите човек трябва да се разделя леко, без стонове“.)

Така или иначе, експулсирането на краля от покрайнините на Бендер не слага край на неговото гостуване в Османската империя, нито на разходите по неговата издръжка. След ареста Карл XII е заточен в Димотика (днешна Североизточна Гърция), където прекарва времето си в игра на шах и в изучаване на корабната архитектура на османските галеони.³ Гостуването му продължава до 1715 г., когато той най-накрая напуска Османската империя и след двуседмична езда се завръща в Швеция.

Думата „калабалък“ не е единственото турско нещо, което кралят донася със себе си. Според историческите източници именно

благодарение на Карл XII в Швеция пристигат кафето и кюфтетата, както и зелевите и лозовите сарми –

все неща, които в наши дни се считат за неразделна, даже емблематична част от шведската кулинария и ежедневие⁴.

В случая със сармите шведските им наименования – kåldolmar и vinbladsdolmar – пазят етимологична следа за своя произход, като комбинират шведските думи kål (‘зеле’) и vinblads (‘лозови листа’) с турското понятие dolma, което от своя страна обединява всякакви пълнени ястия, включително и сармите, които пък на турски се наричат просто sarma. В едно чудесно преобръщане на значенията, в Швеция датата 30 ноември, която в недалечното минало се e почитала от носталгично настроени шведски националисти и неонацисти като деня на смъртта на Карл XII през 1718 г., от 2010 г. насам се отбелязва Kåldolmens dag, или Денят на зелевата сарма.

Но за да не бъде обменът съвсем едностранен, тук е мястото да отбележим, че Швеция също е дала нещо на Турция, което може и да не се яде, но поне в контекста на настоящата рубрика е не по-малко апетитно. Когато през второто десетилетие на XX век, като част от реформите на Ататюрк, Турция заменя персийско-арабската писменост със специално адаптирана към фонетичните изисквания на турския език латинска азбука, тя включва няколко „специални“ букви с диакритични знаци, взети „назаем“ от други езици. Редом с ç от албански, ş от румънски и ü от немски, в турската азбука фигурира и буквата ö, заета от изобилстващия от (често непроизносими за българския език) гласни шведски, където, освен че е буква, ö означава и ‘остров’.

С буквата ç пък започва думата çatışma, преведена в речника като ‘стълкновение, конфронтация, конфликт; престрелка, схватка; спор, препирня; пререкания’. За съжаление, тя е заменила чудесната и значително по-колоритна дума kalabalık в наименованието, с което историческото събитие е познато на турски: Bender Çatışması. Под подобни прозаични наименования от рода на „схватка“, „бой“ и „сблъсък“ събитието става известно и на много други езици с изключение на руския, където то е наречено с подобно на шведския название, а именно „Калабалык“.

За финал, имайки предвид, че Швеция в лицето на Карл XII губи не само конкретната битка срещу Османската империя, а впоследствие и цялата Велика северна война срещу Русия, Дания и Полша, в която Османската империя пък е неин съюзник, можем да заключим следното: дори да приемем, че историята винаги се пише от победителите, думите, с които тя се описва, принадлежат не само на тях, а и на победените. 

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/make-architecture-great-again-noviyat-arhitekturen-populizam-chast-2/

<< Към част първа

Популизмът е феномен на нашето време, който, очаквано, остана тема на деня и след изборите за европейски и български парламент на 9 юни 2024 г. Изненадата от възхода на крайнодесните партии, от загубите на леви и зелени, от сменените приоритети в Европа, от феномена „Величие“ в България, от ниската избирателна активност и политическата апатия на българските граждани запълни анализаторското време.

Архитектурата остана в периферията, естетически деполитизирана или сведена до махленски скандали с велоалеи в градската среда. А не бива. Важно е да подредим и нея в голямата картина, защото тя помага да се направят връзки между на пръв поглед несвързани явления. И ни подготвя за това, което предстои. 

Архитектурният популизъм и у нас, както и навсякъде, избуява неконтролируемо около избори. Особено около местни избори, но не само.

Ще разкажа няколко архитектурни истории от България, които са от два периода, наситени с избори: 2018–2019 и 2023–2024. Част от тях, особено по-старите, днес може да изглеждат безобидни. Но те бяха скандални за времето си и е добре да запазим чувствителността си към абсурдното, независимо каква част от ежедневието ни заема то днес. 

#HUBAVOE

През 2018 г. Елена Филипова и Димитър Караниколов от българското студио за архитектурни визуализации „Мешрум“ направих един колаж, в който бяха събрани всички драми на българското общество около архитектурни казуси от последните години – строежи, ремонти, фалшиви крепости, паметници.

По онова време България председателства Съвета на Европа, НДК е ударно ремонтиран, паметникът пред него е разрушен, за да не загрозява, на следващата година предстоят местни избори, навсякъде кипят ремонти, тържествено се откриват обекти. Появява се хаштагът #HUBAVOE, който маркира всички безумия в градската среда, които сякаш се случваха ежедневно.

Колажът тогава беше придружен от ироничен текст в стила на „Не!Новините“, написан от Димитър Караниколов и Наталия Атанасова (също архитект):

Независими експерти от английската компания Meshroom разработиха специален софтуер, който на базата на сложни изчисления е в състояние да визуализира как ще изглежда София след 10 години.

… От изображението става ясно, че през 2028 г. градската управа в крайна сметка вече е успяла да се справи с най-големия проблем на столицата – трафика, използвайки изключително напредничав похват – пълно и повсеместно обезлюдяване поради влошаване на условията за живот. По този начин от града трайно са премахнати всички превозни средства, заедно с прилежащите им хора. Чиста работа!

… В самата столица са останали предимно кучета от породата Шопски самоед, които са оцелели благодарение на факта, че се хранят основно със строителни отпадъци, дребен чакъл и по-слабите представители на вида си.

Вече повече от 15 години в София текат непрестанни ремонти. Всяка нова партия, която идва на власт, ремонтира ремонтите на предната и започва нови. Малкото останали жители на столицата вече не вярват на никого.

… Софийска община, в отчаян опит да спечели симпатиите на гражданите и студентите по архитектура, решава за годишнината от разрушаването на паметника „1300 години България“ да го изгради наново. Паметникът е сглобен набързо и некачествено от итонг, дъвка и някакво много скъпо китайско тиксо. За да прикрие плачевния резултат, общината го опакова с оранжево платнище и въжета, като в хитър пиар ход обявява, че това е проект на Христо Явашев. Кристо, разбира се, отрича да има каквото и да е било общо с проекта.

Пет години по-късно нещата не са много различни. „Горещите“ архитектурни теми пак са събаряне на паметници, улични ремонти, коли и пешеходци, единствено хуморът сякаш е по-малко, а меметата в социалните мрежи са далеч по-скучни. 

И сега е време за конкретните истории. Тях можем да разделим в три групи според различните проявления на елементарен политико-културен популизъм у нас, който засяга архитектурата и градската среда: флирт с общественото мнение, националистически кич и игри с паметта.

Флирт с общественото мнение

Архитектурата може да бъде използвана като мощен популистки инструмент за флиртуване с обществото, който успешно да прикрива управленски и комуникационни неудачи.

През 2018 г. един на пръв поглед стандартен и всъщност наложителен ремонт се превърна в социален експеримент, в който едновременно се тестваха способността на общинската администрация да реагира под стрес и властта на българските граждани в социалните мрежи.

„Графа“

Ремонтът на „Графа“ се превърна в символ на архитектурно-строителния провал и в устойчива фраза, която започва да се използва, за да етикетира всички проблеми, свързани с ремонти и обществени поръчки в страната. Властта паникьосано променяше решенията си – със или без трамвайни разделители, с черен гранитен фонтан или не, с призматични гранитни или с кръгли бетонни трамвайни разделители и т.н. – в зависимост от реакциите и ироничните колажи в социалните мрежи. Въпреки това обществото така и не остана доволно. 

Къде тук е популизмът? Замисълът беше след ремонта през 2018–2019 г. „Граф Игнатиев“ да стане първата споделена улица в България. Такава беше първоначалната идея на спечелилия още през 2015 г. конкурсен проект на архитектурното студио АДА, това бе и посоката, в която по принцип уж цели да се развива Столичната община, особено след сътрудничеството си с датския урбанист Ян Геел. За тази цел ремонтът включваше не просто смяна на настилките, а изливане на нова плоча, която да уеднакви нивата по цялата улица.

Именно тези дейности драстично забавиха целия ремонт. Но в същото време 60-сантиметровите чугунени боларди обезсмислиха опита за създаване на съвременна споделена улица, както и целия ремонт, премахването на бордюрите и изливането на новата плоча, включително възможността София да получи публично пространство с равномерна настилка, по което движението да разчита на друг вид организация от стандартната.

Неслучайно в доклада си, представен през октомври 2017 г., екипът на Ян Геел отбеляза: 

По-голямата част от публичните пространства в София притежават ярка индивидуалност, но организацията им невинаги подчертава характеристиките на сградите, техните функции или дейностите на хората, които ги използват. […] Качеството на публичното пространство, включително около историческите сгради, силно се влошава от решенията, ориентирани към трафика и потребностите на автомобилите, а не на хората – колчета, грамадни пътни табели и маркировки на паркингите.

„Графа“ срещу „Патриарха“

Днес скандалите около ремонта на „Графа“ през 2018 г. изглеждат смешни и дребнави. Всички отдавна са забравили драмите около колчетата, фугите и цвета на плочките пред църквата „Свети Седмочисленици“, защото 2024 г. донесе нов „проблем“ – велоалеите по бул. „Патриарх Евтимий“ и новата организация на паркирането около НДК. Ироничното е, че тези промени са още по-стари от доклада на Ян Геел. Програмата за развитие на велосипедния транспорт на територията на Столична община е поръчана от Направление „Архитектура и градоустройство“ към общината преди почти 10 години, а велосипедното трасе по „Патриарха“ е с проектна готовност още за периода 2016–2019 г.

През 2019 г. културологът Ивайло Дичев заяви в интервю за „Дневник“: 

Ако някой реши да реформира, тутакси изникват протести от различни страни. Това е глобална тенденция, не е характерна само за България. […] Преди време имаше например план за реконструкция на Париж, който пропадна след протести и критики, а наблюдатели заключиха: „Ако днес се беше родил барон Осман, градът и досега щеше да си е със средновековните улички.“

Националистически кич

Архитектурата лесно се поддава на популистката реторика на нашето време, защото отдавна съществува откъсната от сложните хуманитарни дебати, вследствие на което е и недостатъчно подготвена за тях. Това лесно води до необосновани проекти, граничещи с националистически кич, които могат да се превърнат в инструмент в една далеч по-голяма политическа игра. 

„България над всичко“

През юни 2019 г., няколко месеца преди местните избори, неочаквано появил се архитектурен проект фокусира за пореден път вниманието върху прословутата тема „Какво да правим с Паметника на Съветската армия в София?“. Тогавашният председател на Камарата на архитектите в България Борислав Игнатов публикува в личния си профил си във Facebook три визуализации на нов монумент „България над всичко“ – триизмерен герб на мястото на фигурите върху пиедестала на Паметника на Съветската армия, снабден със скрита камбана, която да звъни на всеки кръгъл час като във възрожденска часовникова кула.

Предложението бързо набра популярност, като в рамките на няколко дни събра стотици споделяния и коментари – доста за публикация на личния профил на относително непопулярен експерт, който в онзи момент все още не беше публична личност и чието онлайн влияние достигаше аудитория, далеч по-малка от тази на истински инфлуенсър. 

Реакциите, очаквано, бяха полярни:

Този срам за България трябваше отдавна да се демонтира!

Промяната на паметника няма да промени историята. По-добре да се фокусира тази енергия в образованието на младите. Предложението е изключително нелепо като визия и концепция. 2019 година е все пак.

Две седмици по-късно, на 30 юни, след поредица дискусии и участия на арх. Игнатов в национални медии, включително в предаването „Лице в лице“ по bTV, авторът публикува отново в личния си Facebook профил ново предложение със значително променена идея – запазва паметника непокътнат, но го закопава в зелена могила, която представлява изкуствена структура, покрита с дървета и пешеходни маршрути и завършена с наблюдателна площадка на върха. 

Борислав Игнатов мотивира новия проект така: „След като толкова много хора смятат, че паметникът е много важна част от нашата история, то той се запазва непокътнат. Нещо повече – запазва се и от разрушаващото влияние на природата и градската среда. Това става, като около паметника се изгражда саркофаг за негова защита, подобен на гробницата в Свещари. Така паметникът става експонат в собствено пространство.“

Това предложение се представи малко по-слабо откъм социални реакции. Коментарите обаче отново бяха напълно противоположни.

Два месеца по-късно, на 14 август, арх. Борислав Игнатов бе издигнат за кандидат-кмет на София от обединението „Демократична България“ и спечели малко над 12%. После той стана общински съветник в СОС като представител на същата коалиция, която го издигна, а днес изглежда напълно изоставил политическата си кариера.

През 2024 г. темата с националистическия кич в центъра на София изглежда умилително остаряла, защото страната има нов архитектурно-националистически феномен – партия „Величие“ и създадения от нея „Исторически парк“ в община Ветрино.

„Исторически парк“ и фалшивото наследство

„Исторически парк“ не е само секта, нова националистическа или проруска формация или финансова пирамида. Това е и учебникарски пример за фалшиво наследство. 

Когaто някой тръгне да вдига многометрови статуи на тракийски стрелци на входа на чисто нов „дисниленд“, пълен с фалшиви крепости, форуми, базилики и гробници, винаги има нещо гнило.

С тези думи още през 2019 г. номинирахме „Исторически парк“ край Варна за архитектурен бъг на годината на фикционалните годишни архитектурни награди WhATA Awards. През същата година, в края на юни, във варненското село Неофит Рилски отвори врати рекламираният като най-голям исторически парк в света, част от мащабна туристическа инициатива. Дошлите на откриването обаче се оказаха на строителна площадка.

Дружеството, което стои зад парка, набира пари след емитиране на 1 млн. акции, които обаче не се предлагат публично на фондовата борса. Разследване на „Капитал“ показа съмнителни схеми за привличане на нови акционери, макар изпълнителният директор Ивелин Михайлов да твърди, че фирмата не продава акции, а набира съдружници. Самата емисионна цена на акциите, изглежда, се определяше именно така – прогнозната цена на проекта, разделена върху един милион акции. Цялата история още тогава миришеше на 90-тарска пирамида, поръсена с малко напомпан патриотизъм и евтини имитации.

Изобщо трябва да сме подозрителни всеки път, когато се сблъскаме с бутафории и прояви на националпопулизъм. Обикновено имаме или зле прикрити комплекси, или нездравословна любов към величие, или склонност към финансови измами. А както се оказва през 2024 г. – всичко накуп плюс политически амбиции и популизъм.

Игри с паметта

И последно, няма как да говорим за архитектурен популизъм, без да стигнем до толкова рисковите игри с паметта, за които примерите са много и които сякаш са се превърнали в част от ежедневието ни. Съветски паметници, паметници на царе и национални герои, войнишки паметници – манията да говорим, спорим и строим паметници сякаш е в неконтролируем възход. 

А всъщност няма нищо по-невидимо от паметника, както беше казал през 30-те години на ХХ в. немският писател Роберт Музил. И съдбата на паметниците днес е само най-видимата част от един по-глобален феномен:

наследството, сред което живеем, е все повече и по-категорично противоречиво – при това по много и най-различни начини. 

Трудна работа е намесата в местата на паметта. Особено като имаме предвид, че архитектурата е пословично бавна, но е също толкова пословично дълготрайна.

Ако все пак приемем архитектурата и като част от културата, то трябва да подчертаем, че тя е малко по-различна област от всичко онова, което обикновено е предмет на оперативната културна критика. Човек може да избира музиката, която да слуша, филмите, които да гледа, книгите, които да чете, театралните постановки, на които да отиде или не. Но архитектурата е незаобиколима, навсякъде около нас.

Живеейки в урбанизирана среда, хората живеят сред архитектура, която им е наложена – често от сили, над които малко от тях имат реален контрол. Затова в съвременното хоризонтално общество на социални балони, активни граждани в социалните мрежи и умиращи авторитети е още по-важно да се изолира, анализира и блокира архитектурният популизъм във всички негови форми и проявления.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/linda-gregerson-nick-laird-interview/

Линда Грегърсън (САЩ) и Ник Леърд (Северна Ирландия) гостуваха на тазгодишния международен фестивал „СтолицаЛитература“, организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Двамата поети имаха литературно четене на 13 юни в софийската галерия „Прегърни ме“. Малко преди събитието Стефан Иванов разговаря с тях.

Как виждате ролята на поезията в съвременната политика? Може ли поезията да повлияе на политическия контекст и на общественото мнение?

Линда Грегърсън: Циничният отговор е, че поезията няма роля, поетите нямаме влияние, това е съвсем друга сфера. Но всъщност смятам, че светът на поезията е изключително важен, защото в тези наши разбити общества виждаме как хората вече не могат да си представят другия като човешко същество. Налице са тези дълбоки провали на въображението, на умението да се слуша и да се обръща внимание. И именно поезията е мястото, където можем едновременно да експериментираме с питания за това, което мислим и чувстваме, но и където можем да се вслушаме и да чуем, макар и накъсано, звука на човешкия глас.

Струва ми се, че това трябва да бъде основата за възстановяването на разговора в обществото. В липсата на тази основа има трагедия от световен мащаб. Независимо дали е в класната стая, в семейството, в градчето, на работното място, в държавата. Езикът e изкоренен. Той е толкова съзнателно манипулиран и изпразнен от съдържание съвсем нарочно от политици като нашия Доналд Тръмп, чиято стратегическа нечленоразделност е плашещо ефективен инструмент. Има верига на недобросъвестност в езика, която наистина е отровна. Предполагам, че на това ниво чрез поезията възстановяваме добросъвестността в използването на думите.

Ник Леърд: Мисля, че не, поезията не може да влияе върху политиката, но има странни случаи, в които го прави. Особено в Северна Ирландия, където творчеството на Шеймъс Хийни постоянно се цитира. Когато Бил Клинтън дойде на посещение покрай сключването на Белфасткото споразумение, той обичаше да цитира стихове на Хийни. Така че поезията може да изрази определени чувства по един рекламен начин. 

Не съм сигурен, че съвременната поезия има някаква роля в политиката освен тази, наистина. Според мен политиците обичат да избират определени стихове и да ги използват за свои собствени цели. Но не смятам, че поетите са „непризнатите законодатели на този свят“, както казва Пърси Шели. Не мисля, че е вече вярно. Искам да кажа, че това определено е спорт за малцина. Уинстън Одън например е интересен поет и човек, защото смята, че поезията е най-важното нещо на света – но и че е напълно безсмислена. Това не само е забавно, но е и вярно.

Какво мислите за настоящите културни политики, които засягат изкуствата и литературата? Има ли конкретни политики, които според вас са оказали значително влияние върху поетичната общност?

Линда Грегърсън: Това, разбира се, е различно на различните места, особено заради финансирането и начина, по който то се разпределя. От една страна, ние сме изключително привилегировани в Съединените щати. Съществуват множество източници на финансиране. Има организации като Академията на американските поети например, която има чудесен уебсайт, както и Фондация „Поезия“ с онлайн хранилището си на творби, биографии на поети и образователни материали.

Структурата на Академията на американските поети включва Съвет на ректорите, избирани с шестгодишен мандат, и по този начин организацията винаги се променя и развива. Това, с което се гордеех най-много по време на мандата си там, бяха образователните текстови, видео- и аудиоматериали, които създадохме за деца от детската градина до 12-ти клас. Тези материали бяха достъпни в целите Съединени щати, за всеки учител и всяко училище, което искаше да ги използва. По един проект, наречен „Скъпи поете“, подканихме ученици да пишат писма на поети. На всяко писмо се отговаряше. Започваха се и се продължаваха разговори.

Това са инициативи, които ми вдъхват надежда.

Ник Леърд: Всъщност не знам. Моите издатели „Фейбър енд Фейбър“ имат икономически интереси и печелят много пари от мюзикъла по Т. С. Елиът „Котките“. Той издържа издателството от години. Но знам, че много от издателите на поезия са държавно субсидирани. Това често е начинът, по който се издава поезия. Всяка година съм в жури за награда за дебютна поезия и всеки път се изненадвам от количеството публикувани книги. Може би много от тях са публикувани твърде бързо. Субсидираното от държавата издаване има своите недостатъци. То е несъмнено нещо добро, разбира се, аз не съм срещу държавната политика за влагане на пари в изкуството. Та боже мой, културата печели колкото може, а са нужни повече средства. Но не вярвам, че всяко произведение на изкуството трябва да печели пари. Нужно е да има място и за авангардно изкуство.

Всъщност нямам отговор на този въпрос. Знам, че поетите трябва да правят и други неща, а не само да пишат поезия. Аз съм на 48 години и известно време бях адвокат, а след това пишех романи. Сега пиша сценарии и преподавам в Белфаст. Може би поезията винаги трябва да бъде хоби. Смятам нейното професионализиране за странно. Тя не работи точно по този начин. Мисля, че има добри работни места за поетите, както Тед Хюз говореше за идеята поетите да са нощни пазачи, които могат просто да седят и да четат книги по цели нощи. Това е шега, но не съвсем, защото човек наистина има нужда от работа. Например да бъде градинар или нещо подобно. Алис Осуалд е градинарка. Тя има възможност да мисли през цялото време, но и ръцете ѝ са заети и е навън сред природата. Ако работата ви е да седите по цял ден и да се опитвате да напишете стихотворение, главата ви ще се пръсне. 

Сблъсквали ли сте се някога с цензура или с ограничаване на свободата на словото? Как трябва да се ориентират поетите в този социален климат?

Линда Грегърсън: Ще ми се да знаех. Трябва да започнем с това да бъдем добри един към друг, да бъдем щедри, да се съмняваме в радикалната си правота и да вярваме, че има начини да общуваме. Много често и много лесно войните в културата стават реални войни. Трябва само да се огледаме. Понякога съм благодарна, че съм стара, защото скоро може да бъде още по-ужасяващо. 

Едно от нещата, които най-много ме притесняват през последните десетилетия, е режимът на атака в социалните мрежи, където читатели и поети се цензурират един друг, намират се за виновни за някакви ужасни и понякога недействителни неща. Преподавам поезия на млади хора, които се страхуват да пишат. Това наистина ме тревожи, защото има много неща, които трябва да се изследват смело. Но за младите поети това е като минно поле.

Ник Леърд: Няма да навлизам в подробности, но да, сблъсквал съм се с цензура. Когато излезе първият ми роман в Северна Ирландия, разстроих някои хора, които звъняха на родителите ми и ги тормозеха. Бях говорил за протестантски паравоенни формирования в моя град и подразних някои хора. Но никога не се е стигало до насилие. Казвал съм това, което мисля. 

Живеем обаче в такова време – не бива да пишеш нищо, което може лесно да бъде изтълкувано погрешно или да бъде манипулирано. Сложно време. И глупаво, много глупаво. Живях в Ню Йорк 12 години и накрая бях доста щастлив да го напусна, защото градът се поляризира и стана толкова нелеп. На всичко трябваше да се слага етикет. А аз произхождам от работническата класа. Родителите ми не са завършили университет. Учил съм в държавно училище, а преподавах на много деца, завършили частни училища, и разговорите бяха твърде глупави. В Белфаст е различно. Той е много по-беден в сравнение с Ню Йорк. Хората не плащат по 100 000 долара на година, за да бъдат обучавани. И разговорите са по-скоро за поезия и по-малко за привилегии, което е облекчение. В момента Америка преживява свой собствен спазъм и трябва да видим какво ще се случи, но се радвам, че вече не съм в центъра ѝ. 

Що се отнася до свободата на словото – дадох интервю за Irish Times, в което говорихме за Брекзит и нарекох Борис Джонсън лайно. И той е лайно, разбира се. Помислих си, че ще имам неприятности за това, но на никого не му пукаше, защото всички също смятаха, че той е лайно. Можеш да кажеш много неща и може би ще предизвикаш малък скандал за един ден, но думите вече рядко водят до последствия и реакции. Това не е добро време. Не е добро време за нищо.

Във връзка с това смятате ли, че поетите наистина имат отговорността да се ангажират с политически и социални въпроси в творчеството си?

Линда Грегърсън: Зависи как се тълкува това. Със сигурност не смятам, че поезията може да предложи политически прозрения. Поезията не е добра в аргументираните спорове, защото се превръща в дидактика и агитация, в нещо друго, което просто не е в специалните ѝ правомощия. Поезията според мен е много добра в задаването на въпроси. А въпросите може да се задават и добронамерено. Не реторично и не като атака срещу другите, а като спор със самия себе си, като разпит, при който човекът и съвестта му са в риск, защото това може да бъде и опасен диалог. Мисля, че поезията е много добра в откриването на симптомите – в идентифицирането им, в тревожното им осъзнаване и в събуждането на желание за промяна.

Ник Леърд: Поетите не са длъжни да се занимават с политически и социални теми. Не мисля, че поетите имат по-голяма или по-малка отговорност от всички останали граждани. Те трябва да гласуват и трябва да казват какво мислят. Но не бих искал да казвам на поет, че трябва да пише за определени каузи, отчасти защото поезията не работи по този начин. Трябва просто да седиш и да чакаш нещо да се появи, а след това да го следваш. Стихотворения, в които няма никаква изненада, не представляват интерес за мен. Трябва да е изненада за автора, преди да е изненада за читателя. И мисля, че проблемът с писането на стихотворения за някаква кауза е, че то просто става дидактично и скучно. Поезията, както знаете, е много странно животно и обича свободата.

Как неотдавнашните глобални събития, пандемията, климатичните промени, движенията за социална справедливост повлияха на поезията ви и на нещата, които изследвате по някакъв начин?

Линда Грегърсън: Изключително много. Човек не може да бъде жив и осъзнат, без да му тежат пагубните щети, които сме нанесли на планетата, на климата и един на друг. Мисля, че това трябва да се признае, а не просто да е повод за хленч. Искам да кажа, че има начини поезията да се вълнува от това. Ако предпазваме поезията от всичко, това е просто лошо за нея. Не може да се каже: тази тема е подходяща, а тази – не.

Ник Леърд: Докато растях в Северна Ирландия, течеше кулминацията на т.нар. политика на идентичността, защото всеки гласуваше според това в какво семейство е роден и в какво е приобщен. Като резултат аз се интересувам по-малко от политиката на идентичността. Прекарах дълго време в очакване Северна Ирландия да се превърне в останалата част от света, а вместо това останалата част от света се превърна в Северна Ирландия. И това беше объркващо и болезнено. 

Не мисля, че това ми е повлияло по отношение на климатичните промени, освен че се върнах в Северна Ирландия и наскоро направих документално радиопредаване за унищожаването на най-голямото езеро на Британските острови. То просто е опустошено от замърсяване, от липса на законодателство и надзор. Освен това все още е собственост на потомък на човека, който го е откраднал преди повече от четири века. И това е експлоататорският капитализъм в най-лошия му вид. Той просто взема целия пясък от езерото и го продава. Вече векове в Северна Ирландия се живее с едни и същи проблеми. 

Предполагам, че поезията е начин да се опитаме да мислим за тези неща и да ги изразим. Но тя не е много добър метод за предаване на информация. 

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/tri-aktsenta-ot-sofia-pride-film-fest/

Четиринайсетото издание на „София Прайд Филм Фест“ (4–15 юни 2024 г.) започна в Дома на киното с превъзходна селекция от 10 пълнометражни филма и 15 късометражки. Хубавото е, че програматорите Симеон Цончев и Яна Алексиева и организаторите от „Действие“ дават шанс в България да се види работата на изключително актуални творци – онова, което се гледа по големите фестивали и се отличава със заслужените награди. Лошото е, че всеки филм има само по една прожекция.

По-долу ще хвърлим поглед върху няколко от предложенията на СПФФ. Първо обаче е важно да уточним: макар те да са събрани тематично (ЛГБТИ+) и да се показват в месеца, в който ще се състои „София прайд“, съвкупността им не е наръч от памфлети или образователни материали, а адекватна извадка от най-интересното в съвременното кино. Обстоятелството, че ще научим нещо за хора, които не познаваме, или ще проумеем по-ясно онези, с които живеем (включително себе си), открай време е бонус към доброто кино, не негов фокус. Както и в случая.

4 юни: македонецът от Австралия

Детството на Горан Столевски (р. 1985) минава в Тетово до 12-годишна възраст, когато родителите му емигрират в Мелбърн. Ето защо той понастоящем е една от големите надежди на австралийското кино, а третият му филм – „Домакинство за начинаещи“, стана най-новото предложение на Северна Македония за Оскарите. Него именно гледахме в София на откриването на СПФФ, но преди да се спрем на хубавините му, сме длъжни да споменем двата филма на Столевски от 2022-ра. 

„Няма да си сама“, пълнометражният му дебют (Сънданс), е мрачна приказка от Балканите през ХIХ в., в която вещица се намъква от тяло в тяло и от съдба в съдба от любов към живота, но в заговор със смъртта – дори под твърдите жанрови конвенции (фентъзи, хорър) си личи талантът на Столевски да борави с емоциите на персонажите и на публиката. Вторият – „На тази възраст“, е една от най-правдоподобните, вълнуващи и красиво заснети любовни истории, попадали на широк екран. Действието се развива в Австралия между двама млади мъже, които дълбоко преживяват случайното пресичане на твърде различните си пътища…

Обаятелният „Домакинство за начинаещи“ (премиера във Венеция 2023) е нагледното доказателство, че Столевски израства като разказвач от филм на филм. В голяма къща съжителстват като странно дисфункционално семейство няколко души, които отначало е трудно да бъдат изброени и разтълкувани: Дита, собственичката; приятелката ѝ, яростната Суада, която ѝ „завещава“ двете си деца (деветокласничката Ванеса и малката Мия); три устати тийнейджърки с неясна връзка помежду си и с останалите; Тони, сърдит на живота мъж; приказният Али, новодошъл младеж от „Шутка“.

Това, което отначало прилича на брауново движение, в един момент се избистря: тези ругаещи, пушещи, сумтящи, дърпащи във всички посоки хора са клан, в който обичта е дошла през болката и е станала единственото непоклатимо нещо. Кастът от актьори и натуршчици (изпълнители без професионална подготовка за сцената или екрана и най-често без намерения за кариера в актьорството) е отличен; говорят се няколко езика; казват се насъщни като дишането истини: от другия винаги ще имаме нужда. Цялото човечество е едно странно дисфункционално семейство.

7 юни: аржентинката без граници

Това, което пропагандистите на омразата се опитват да направят най-напред, е да лишат човека от човещината му. От лице, биография, глас и сърце. Лола Ариас (р. 1976) върви в точно обратната посока. Тя взема типично отхвърлените, които сме приучени да не поглеждаме, да не изслушваме и да не отчитаме – и им връща сърцето, гласа, биографията, лицето. Ариас – която досега се е изявявала успешно като литератор, куратор, драматург (тя е тазгодишната носителка на „Ибсен“, най-щедрата международна театрална награда) и кинорежисьор (премиерите и на двата ѝ филма бяха в Берлин) – твърди, че се смята за артист, който си служи с инструментите на всички изкуства, за да разказва.

Така беше в „Театърът на войната“ (буквален превод на нещо, което иначе бихме дали като „арена на бойни действия“): трима аржентински и трима английски ветерани от войната за Малвините се събират 30 години по-късно и споделят наблюдения, кратки пътешествия, песен и тъги в една история, която е колкото документална, толкова и „поставена“. Така е и в „Обвиняеми“, който предстои на СПФФ: дузина жени с излежани присъди в Буенос Айрес са събрани в общ декор и разсъждават, учат, спомнят си, разрешават спорове с танц, изразяват чувства в песен.

В „Обвиняеми“ авторката е синтезирала материала още по-добре, отколкото в „Театърът на войната“: мястото и действието са по-прибрани, изведен е сюжет – току-що осъдената Йосели пристига в затвора и става причина другите жени да отворят дума за живота си (началото е посрещането ѝ, финалът – изпращането). Документален мюзикъл, така го нарича Ариас: „Исках да направя филм за женски затвор, без да възпроизвеждам стигматизацията. Чрез песни, в основата на които е опитът на героините, и хореография, разработена заедно с тях, реалният живот се превърна във фикция.“ Неизбежните ограничения на този подход са използвани за опора и рамка; резултатът е пробуждащ. 

„Единственият начин да се помогне на тия хора в затворите – и на хората извън затворите също – е да им бъде припомнено, че те са и нещо друго, нещо повече от това, което са извършили, нещо различно от наплашено стадо виновни жертви“, както казваше в първата си книга танцьорката Ана Лий Евънс. (Ана е българка, затворът е Сливенският, където по едно време тя поставя танцов спектакъл, а книгата ѝ „Фламенко в затвора“ е животворно събитие.)

14 юни: българинът от Испания

Една от големите трагедии на човечеството като цяло и по-конкретно на България е как част от хората допускат, че знаят какво представляват, искат и могат друга част от хората, особено най-непознатите. Така се сеят ветрове и се жънат бури, вместо през разговор да се стигне до разбиране, а през разбиране – до сътрудничество; вместо, казано още по-просто, да се види как различието да се превърне в богатство.

Голяма част от родната ни „култура на общуване“ понастоящем стъпва на опозиции добро–лошо, в чиято основа е точно принципът на подценяване поради непознаване: столица срещу провинция, град срещу село, заможен срещу незаможен, як срещу слаботелесен, бял срещу мургав, мъж срещу жена, овластен срещу редови, интелектуалец срещу работяга, пътувал срещу уседнал и пр., и пр. И те всички действат в двете посоки (макар че зъбенето на по-привилегированите обикновено е по-опасно от зъбенето на другите).

„Любен“, пълнометражният игрален дебют на Венци Д. Костов (р. 1987) – отрасъл в Малага и работил главно в телевизията и в театъра, – се захваща директно с една от най-обичаните омрази по нашите ширини: малцинствата. Филмът е, както коментираха във „Фотограмас“, най-престижното списание за кино в Испания (където той отдавна мина по кината, за разлика от България), „малка социална мелодрама… за емиграция, расизъм и хомосексуалност“. Млад мъж се връща от чужбина за лятото – на село, при баща си, с когото отдавна не са се виждали. Запознава се с очарователен ромски съсед и се оказва във въртележка от случки, които нито е търсил, нито може да овладее…

Натуршчикът Божидар Асенов има великолепни попадения като Любен (вж. чудната завръзка, магнетична и смешна, когато той рецитира азбуката, за да впечатли събеседника си); Димитър Баненкин като бащата прави най-хубавата и многоизмерна роля в целия филм (историята за къщата за децата, в която е вложил устрема на целия си живот, но която в залеза на живота му пустее, защото децата са в странство, е историята на цяла България); Димитър Николов в образа на гостуващия Виктор е на моменти силен, на моменти просто присъстващ, което може би е и нужно за колебливия му герой.

Това е първият български филм, който разказва недвусмислено за влюбването на двама мъже, и ако трябва да го поместя някъде по ска̀лата между други два сюжета от региона за подобна връзка, за които се сещам – разпиления, безвкусен „Българските любовници“ на Елой де ла Иглесия (Испания, 2003), и смелия, трудно окачествим „Войници. Разказ от Ферентар“ на Ивана Младенович (Румъния, 2017), – бих го разположила някъде откъм страната на втория, защото е повествователно неукрепнал, но пълен с потенциал. „За да разчупим клишетата, трябва да минем през тях, не да ги прескачаме“, каза Венци Д. Костов за избора си да постави своите герои в ситуации, които до голяма степен биха се очаквали. И вероятно е прав.

Любопитен факт: преди година „Любен“ спечели наградата на публиката на 8-мия кинофестивал в Бургас, малко след като в София група недоразбрали разиграха сценка и осуетиха прожекцията на прекрасния „Близо“ – разказ за вредата именно от разиграването на сценки от недоразбрали. Явно истинските почитатели на киното не просто не бягат с писъци от възможността за замисляне, а и я търсят съзнателно. 

И другите

Сред останалите заглавия от СПФФ е добре да отбележим поне „Сребриста мъгла“ на 8 юни (игрална драма с високо документално съдържание на холандката Саша Полак, от селекцията на Берлинале 2023), „Мелез“ на 12 юни (дебюта на нюйоркчанина Вук Лунгулов–Клоц с награда от Сънданс 2023) и грузинско-турското „Пресичане“ на 15 юни (Берлинале 2024, реж. Леван Акин, когото познаваме от сърдечния „И след това танцувахме“).

Другите са като теб и могат да бъдат обичани. Другите не са като теб и могат да бъдат обичани. Ето за какво говори изкуството с душа; ето за какво говори подборката на тазгодишния „София Прайд Филм Фест“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/razlichni-ezitsi/

Знаете ли какво означава делюлю? Вече виждам множество учудени погледи, но тук-там – и някои усмихнати лица. Да, ясно ми е, че вероятно имате тийнейджър вкъщи, който ви е обяснил: делюлю е малко или много отвеян човек, витаещ в облаците или пък с нереалистична представа за нещата в живота.

Реалистична ли е обаче нашата представа за езика, на който говорят съвременните младежи? За да не е толкова отвлечено и обобщаващо: знаем ли как общуват помежду си нашите деца, племенниците ни, децата на съседите и техните съученици, когато говорят помежду си? Каква е дистанцията между техния и нашия език и каква е дистанцията между говоримия език като цяло и книжовния български език?

Езикът, на който говорим за езика

Вероятно ще се запитате защо изобщо повдигам тези въпроси, а по-строгите сред вас ще отсекат, че далеч по-важно е да се говори за нивото на грамотност, което е под всякаква критика, но това не му пречи непрекъснато да пада. Ако вземем за измерител резултатите от държавния зрелостен изпит по български език и литература за последните десет години, те потвърждават низходящата тенденция. Оценката е комплексна (оценяват се и знанията по литература, както и уменията за създаване на текст), но надали ще сбъркаме, ако кажем, че младежите се затрудняват значително при спазването на нормите на българския книжовен език.

Знаем, че сред факторите за ниските оценки са липсата на мотивация за учене и претовареността на учебните програми. Според мен обаче не си даваме сметка за нещо друго, което е не по-малко важно –

как говорим за българския език в училище, а и изобщо.

Щом в публичното пространство стане дума за родната ни реч, обикновено се говори за спазване на правила, често срещани грешки, за това как би трябвало да бъде, а пък виждате ли, то не е така. Тази назидателност отблъсква – най-малкото понеже липсва баланс. Редно е да се отдели внимание и на частта „то не е така“ и да се обясни защо не е.

Напрежението между книжовната норма и говоримия език

Ще дам пример с местоимението кого¹. То би трябвало да се употребява, когато е пряко или непряко допълнение в изречението: С кого ще ходиш на купона? Доста по-вероятно е един млад човек да каже: С кой ще ходиш на купона? Пренебрегването на формата кого се вписва в процеса на отпадането на падежните форми при местоименията, които книжовният език все още крепи, макар че падежната система при имената отдавна се е разпаднала.

На езиковото съзнание му става все по-трудно да се справя с остатъчните винителни форми в един безпадежен език, какъвто е българският. Обяснимо е, че младежите се справят по-зле от възрастните с правилната употреба на кого. А и със сигурност всяко следващо поколение ще се справя все по-зле – за тази прогноза не е необходима особена прозорливост. Причината е, че граматичните процеси в естествения език са в ход и няма сила, която е в състояние да ги спре, още по-малко – да ги обърне.

Като споменах сила, имах предвид книжовната норма, защото тя може до известна степен да възпира (разбирайте – да забавя) езиковите процеси, но нищо повече. Нейната роля е различна – да осигурява единна стандартизирана употреба на езика в различни обществени сфери и така да улеснява общуването. Книжовната норма следва промените в говоримия език, но когато осъвременяването ѝ се забави значително, възниква напрежение и овладяването ѝ се затруднява, тъй като част от правилните форми вече не са с висока честота на употреба. Сами не осъзнаваме, че ратувайки за запазването на книжовните правила в сегашния им вид, който е твърде отдавнашен, ние си правим мечешка услуга.

Колко сложно нещо са промените в кодификацията

Основният аргумент за запазването на статуквото е, че правилата не бива да се променят под натиска на „неграмотните“ и така книжовният език да се принизява. Този аргумент издава, меко казано, повърхностни лингвистични знания, да не говорим че съдържа генерализиране. В един сериозен дебат с участието на добре подготвени специалисти разговорът няма да се разпилява например с обсъждане на (макар и масови) грешки от типа незнам и копувам, а ще се съсредоточи върху онези езикови процеси, които вече са доста напреднали и свидетелстват за устойчиви тенденции².

Дори и тогава обаче решенията изобщо няма да са лесни и прости.

В момента липсва професионален дебат за назрелите промени в кодификацията на българския книжовен език.

Възможно е и да пропускам нещо, но ако е така, значи той не е в достатъчна степен публичен и в него участват много тесен кръг специалисти. Без обсъждане, без дискусия, в която да бъдат чути и зачетени гледните точки на теоретици и на практикуващи специалисти, надали ще се стигне до работещи решения.

По-трудно от организирането на професионален дебат според мен ще е обществото да бъде убедено в необходимостта да се предприемат промени. Преди осем години е проведено изследване на нагласите в това отношение. По-голямата част (61%) от участниците смятат, че разликата между устния и писмения език трябва да бъде намалена, т.е. осъзнава се, че дистанцията е нежелателна. Решението обаче – отново според повечето от участниците (69%) – е в съобразяването на устната реч с писмения книжовен език. Казано накратко, всяко намерение за промяна ще се сблъска с негативна и вероятно доста остра реакция, дори с отпор от страна на обществото и особено на неговата интелигенция – 79% от висшистите смятат, че при преодоляването на различията устната реч трябва да се съобразява с писмения книжовен език.

Живеем във времена, в които все по-трудно се прокарват решения, а те често са непопулярни. Не се съмнявам, че евентуални промени в кодификацията на българския книжовен език биха били точно такова непопулярно решение. То може да бъде отлагано дълго време, но ще трябва да платим скъпо:

1. Правилата все по-трудно ще се овладяват, особено там, където има съществено разминаване между книжовния стандарт и говоримата реч (вж. примерите в бел. 2), и грешките ще се увеличават.

2. Част от правилата ще бъдат дискредитирани, тъй като ще се спазват от все по-малко хора, а това няма как да не повлияе и върху отношението към останалите – нека да ги наречем разумни и смислени – правила.

Време е да направим нещо. Поне да поставим началото на професионален дебат.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/uchtivata-forma/

Учтивата форма ни създава немалко главоболия, но преди да се заемем с проблемите, нека да обърнем поглед назад и да видим на кого му е хрумнало да изразява уважението си към събеседника с форми за множествено число. 

Малко история

Приема се, че в началото е бил изказът на римския император Константин Велики (306–337), който започва да употребява ние заповядваме вместо аз заповядвам – за причините има различни теории (стр. 254). Събеседниците му започват да се съобразяват, че той вече е ние, и да се обръщат по съответния начин – с вие. От онова далечно време формите за множествено число се използват за изразяване на учтивост, първоначално към високопоставени особи.

В България учтивата форма прониква едва преди около две столетия под влияние на други книжовни езици – гръцки, румънски, руски, а по-късно и западноевропейските. Това, естествено, се наблюдава най-вече в говора на по-изисканите градски среди. А за изискаността може да се съди например по този образец на писмо, който Христаки Павлович е включил в своя „Писменик общополезен“ (1835): „Оскорблявам се премного защо дойдох в нужда да ви смислим, за да изплатите свойа долг, на когото уреченио ден уже мина.“¹

С колко много думи може да се каже: „Върни ми парите, срокът изтече!“

Учтивата форма постепенно започва да се употребява все по-често, дори и при обръщение на син или дъщеря към родителите, и успява да се наложи в българския език след Освобождението.

Главната буква във Вие, Ваш

Сякаш изглежда ясно, че когато употребяваме вие, вас, ви, ваш за изразяване на учтивост, местоименията се пишат с главна буква. Един от проблемите е, че допреди издаването на Официалния правописен речник на българския език (2012; ОПРБЕ) не беше изрично постановено как следва да пишем вие, ваш, когато се обръщаме официално към двама или повече души. Макар да минаха дванайсет години, все още не е широко известно, че и в този случай употребяваме главна буква:

Уважаеми родители,
Каним Ви да отпразнуваме заедно…

Уважаеми госпожи и господа,
Изпращам Ви оферта за…

Тук вече започваме да изпитваме известна несигурност, защото понякога е трудно да се разграничи учтивото Вие от обикновеното вие, когато се обръщаме към повече хора. Малко след издаването на ОПРБЕ в доста сайтове се появиха гръмки и заблуждаващи заглавия. Напористи автори с уклон към абсолютизирането сътвориха бомбастични заглавия от типа „От днес пишем Вие само с главна буква“. В текстовете все пак ставаше ясно, че това Вие е само в учтивата форма, но белята беше сторена, лъжливите твърдения се споделяха в социалните мрежи дори и години по-късно, а читателите, ако не бяха попили направо грешната информация, бяха в най-добрия случай объркани.

Вероятно сега е моментът да уточним в какъв тип текстове се употребява учтивата форма и съответно кога следва да пишем Вие, Ваш. За съжаление, това не е указано в ОПРБЕ, но бихме могли с голяма сигурност да посочим, че учтивата форма се употребява в служебната кореспонденция, в писма и имейли до институции, банки и др., в покани, интервюта. Практиката в социалните мрежи е Вие, Ваш да се използва, когато пишещият не е в близки отношения с човека, към когото се обръща, и желае да запази дистанция в общуването. Досега не съм попадала на случай, в който местоименията да се пишат с главна буква при обръщение към повече хора.

Други частни – но за доста специалисти важни – случаи са художествената литература и субтитрите на филми. В предишния официален правописен речник имаше изключение: местоименията се пишат с малка буква в художествената литература². Това е спестено в ОПРБЕ и го отдавам на недоглеждане или пропуск, защото практиката е устойчива, така или иначе се следва и е добре да се скрепи нормативно. Кодификаторът следва да се замисли и за добавянето на субтитрите на филми в това изключение.

Съгласуване на причастията и прилагателните имена

Имаме голям проблем, който все повече се задълбочава. Правилата постановяват различен режим на съгласуване на прилагателните имена и миналите страдателни причастия (глаголни форми, завършващи на -н или -т), от една страна, и на миналите деятелни причастия (завършващи на -л), от друга.

В първия случай употребяваме формата за единствено число и се съобразяваме с пола на събеседника:

Господине, Вие сте много учтив./Госпожо, Вие сте много учтива.
Господине, вече сте уведомен, че…/Госпожо, вече сте уведомена, че…
Господине, Вие сте приет за член…/Госпожо, Вие сте приета за член…

Във втория случай употребяваме само формата за множествено число:

Господине/Госпожо, Вие сте участвали в разговорите…

Естествено е човек да се запита: защо се налага изобщо такова разграничаване при съгласуването. Обяснението е, че причастията на -л влизат в състава на сложна глаголна форма – сте участвали, която е за минало неопределено време. Така пише в академичната граматика, но са дадени примери само за съгласуването на прилагателни имена и минали деятелни причастия. За миналите страдателни причастия – от типа на уведомен, нищо не се казва³. Едва сега, пишейки тази статия, за мой срам осъзнавам, че сте уведомен/уведомена също е сложна глаголна форма – за страдателен залог. Ако това е истинското основание да се мъчим да казваме сте участвали, сте казали, сте мислили и т.н., редно е то да важи и за другите сложни форми – сте уведомени, сте изпратени, сте разпределени.

Разбира се, изобщо не ратувам за подобна промяна, а просто нямам информация и недоумявам на какво основание е взето решение миналите страдателни причастия да се съгласуват като прилагателните имена в състава на учтивата форма⁴. Добре е кодификаторът да каже.

Всъщност по-наложително е кодификаторът да се замисли дали да не промени съгласуването на миналите деятелни причастия в състава на учтивата форма и те също да са в мъжки или в женски род, ед.ч. Това съвсем няма да е капитулация пред неграмотността, както дежурно се окачествява едва ли не всяко предложение за промяна на книжовноезиковите правила. Би трябвало те да са организирани в система и да отчитат системността в самия език. Затова аз бих попитала защитниците на сегашните правила за съгласуване в състава на учтивата форма

Къде е тук системността?

Ето я пълната картина на съгласуването на различни части на речта и граматични форми в състава на учтивата форма:

Господин Добрев, Вие сте председател на комисията. (съществително име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте любезен. (прилагателно име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте пръв в списъка. (числително име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте този, който… (местоимение – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте избран за… (минало страдателно причастие – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте отговорили, че… (минало деятелно причастие – мн.ч.)

Обикновено съгласуването на миналите деятелни причастия се съпоставя само със съгласуването на прилагателните имена и миналите страдателни причастия, но това не дава представа за цялата система от шест имена и граматични форми, от която има само едно изключение. Както пише проф. Иван Харалампиев,

срещу една форма в множествено число стоят пет в единствено. В такива условия е напълно закономерно езикът да се стреми да възстанови системността, като подчини и миналото деятелно причастие на преобладаващата употреба на единствено число на имената, местоименията и причастията в учтивата форма на множественото число⁵.

Ще посоча и един красноречив пример, който не е съчинен за целите на тази статия – натъквала съм се на подобни случаи в практиката си: Госпожо Костова, Вие сте били поканена... Това е граматически правилното съгласуване, но аз например, при цялата си школовка и уважение към правилата, не бих могла да го кажа, нито да го напиша, защото имам някакво езиково чувство все пак и държа на него. За мен това съгласуване е неестествено и абсурдно. Когато видим едно до друго две причастия, които в едни и същи синтактични условия трябва да се съгласуват по различен начин, езиковото ни съзнание възроптава и се пита: наистина ли така е правилно? 

Все по-често обаче не се питаме дали и как е правилно, и съвсем естествено в практиката се налага грешното от гледна точка на нормата, но логично и езиково системно съгласуване Вие сте била поканена/Вие сте бил поканен; Вие сте разбрала…/Вие сте разбрал... Чуваме подобно съгласуване ежедневно от водещи в национални радиостанции и телевизии. В случая изобщо не бих ги обвинила в неспазване на правилата, а бих цитирала акад. Михаил Виденов:

Масовата грешка е указание, че кодификаторът има върху какво много сериозно да се замисли […] Масовата грешка е наложила се тенденция, която ние не сме усетили навреме и не сме реагирали своевременно да ѝ дадем път за свободна конкуренция без маркирането ѝ като неправилност.

Разбира се, може да запазим правилото за съгласуване на миналото деятелно причастие в състава на учтивата форма в сегашния му вид и да продължим да не отчитаме, че влиза в разрез със системността в езика. При това положение обаче трябва да заплатим съответната цена – трудното му спазване, множеството грешки, откровеното му пренебрегване и в крайна сметка дискредитирането (поне частично) на книжовноезиковите правила.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/amnistiya-za-deeprichastieto/

Да употребяваме ли деепричастия? Този въпрос за мен винаги е имал положителен отговор и ми е звучал също толкова странно, колкото „Да употребяваме ли минало неопределено време?“ или „Да избягваме ли наречията?“. В българския език има деепричастия (мислейки), така както има сегашни деятелни причастия (мислещ), минали деятелни причастия – свършени (мислил) и несвършени (мислел) – и минали страдателни причастия (мислен). Защо да се лишаваме от изразните възможности, които ни предоставят причастията от един точно определен вид? И нарочени ли са всъщност те?

Личен опит vs. чужд опит

Опитвам се да си спомня за учител по български език или за преподавател в университета, който е бил настроен отрицателно към деепричастията, но нищо не се появява в съзнанието ми. Или съм имала голям късмет, или съм игнорирала съветите да се избягват тези граматични форми, защото:

• били тромави;
• правели речта по-изкуствена, по-книжна;
• били създадени по подражание на други езици;
• издавали езиковата немощ на автора/преводача на текста;
• трудно се употребявали, без да се допускат грешки.

Всички тези аргументи съм чувала от други хора, у повечето от които се е задействало самоцензурирането, и те съзнателно ограничават употребата на деепричастия в речта си. Не е лесно да се променят формирани с години езикови нагласи, но все отнякъде трябва да се започне. И така, нека да поразчистим камъните в градината на деепричастието.

Български по произход ли са тези форми?

Стопроцентово. Съвременните книжовни форми със завършек -йки всъщност са разклонение на – изненада! – сегашните деятелни причастия. Как така, ще попитате, е възможно ходейки например да има нещо общо с ходещ? В старобългарския език формата на сегашното деятелно причастие е била ходѧшть. Както преди, така и сега то се е изменяло по род и число (в миналото – и по падеж), съгласувайки се с името, което е определяло.

В някои случаи обаче е започнало да се употребява в застинала, неизменяема форма, най-често със завършек -ще или -щи, без да се съгласува с име. Примерите са от писмени паметници от ХIII и ХIV век. Така на преден план излиза глаголната, а не атрибутивната (тоест прилагателната) природа на причастието и по своята същност и функции то се доближава доста до съвременното деепричастие.

Но как от застиналата форма ходѧшти се стига до ходейки? Вследствие на смекчаване на съгласните настъпва следната метаморфоза: ходѧшти > ходеш’т’и > ходех’к’и > ходейки¹. Преходът се извършва в югозападните български говори, от които сме приели точно тези форми в съвременния книжовен език. Това не е станало нито гладко, нито изведнъж.

Установяване на деепричастията в новобългарския книжовен език

В пред- и следосвобожденската ни книжнина граматични форми с най-различни облици се борят да седнат на трона на деепричастието. Ето, вижте какъв е мащабът на конкуренцията: играюще, играющи, казав, казавше, казавши, играя, носяйки, бидейким, пеещем, ходещец, ходещиц… При това спестявам например форми като товарйъще, закусвайъще, употребявани от Г. С. Раковски, но пък ви компенсирам с едно изречение от Дядо Славейков, в което деепричастието има неповторим звуков ефект: Госпожа Хрисодактилица остави съпруга си и влѣзе в стайътъ си шушнещец.

Общо взето, през последните двайсет години на ХIХ век формите на -йки започват да надделяват над останалите и голяма роля за това има лансирането им от писатели като И. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров².

Ако приемем, че в началото на ХХ век деепричастието вече се е установило в книжовния ни език, достатъчни ли са ни били 120 години, за да го приемем безрезервно и да го използваме свободно в своята реч? Оказва се, че не. Доста затруднения среща то по пътя си и няма как да не признаем, че поне част от причините за ограничената му употреба са основателни.

Проблемът с книжната и изкуствената реч

Факт е, че деепричастието е в основата на обособена част в изречението, а обособените части „са характерни предимно за писмената реч и имат книжен характер, белег са на по-обработената реч“³. Илюстрирам го с пример от Смирненски: Очите се разтвориха в тревожно любопитство, по лицата легна бледината на страха и минувачите странно забързаха, шушнейки си плахо. Вероятността да срещнем деепричастия в публицистичната, художествената, официално-деловата или научната реч е многократно по-голяма, отколкото в живата реч. 

Тук е важно да направим едно уточнение – „книжно“ значи не „изкуствено“, а най-вече „писмено“, макар че днес сме склонни да го асоциираме по-скоро с „официално“ и едва ли не „почти архаично“. Деепричастията просто са типични за писмената, обработена, тоест премислената, а не спонтанната реч и затова не виждам основания съзнателно да ограничаваме употребата им поне в писмени текстове. Имам предвид най-вече художествената литература и медийните публикации.

Езиково немощни ли са авторите и преводачите, употребяващи деепричастия?

Ако се увличат и текстовете им изобилстват от тези граматични форми – да, това ще натежи и наистина ще означава, че не умеят да си служат добре с различни синтактични конструкции. Но ако в една статия се срещат едно, две или три уместно употребени деепричастия, какъв е проблемът? В предишната публикация в тази рубрика например съм използвала допитвайки се и опитвайки се, без изобщо да регистрирам това – в процеса на писането тези форми са се появили естествено в съзнанието ми. Предполагам, че при много други хора е така, и това всъщност е нормално.

Кой от вас си казва: „Сега ще употребя прилагателно име, а тук е необходимо наречие, но я да се върна малко назад, за да поразредя съществителните“? Да, звучи абсурдно, но защо тогава проявяваме свръхчувствителност към деепричастията? Не е ли по-добре да се възползваме от по-богатата вариативност, която ни предоставят? Например освен

Приятно ми е, като си мисля за теб, да гледам звездното небе.
или
Приятно ми е, когато си мисля за теб, да гледам звездното небе.
може да кажем
Приятно ми е, мислейки си за теб, да гледам звездното небе.

В конкретния случай аз бих предпочела третия пример, защото ми звучи по-поетично. В други случаи може по-уместен да се окаже вариантът с подчинено изречение с като или когато – или пък някакъв четвърти, или пети вариант.

Предполагам, че преводачите често проиграват подобни възможности, когато търсят най-доброто съответствие на определена синтактична конструкция в оригинала. Да имаш един вариант повече винаги е за предпочитане.

Разбира се, подмолните камъни в превода не са малко и поне един от тях е свързан с нашата тема: ако за езика на оригинала са твърде характерни граматични форми, съответстващи на нашето деепричастие, опасността да се залитне при предаването им на български е съвсем реална. За английския език рисковете са ясни, но и в гръцкия, да речем, деепричастието се среща доста по-често и вещият преводач следва да отчита тази особеност.

Всъщност моето впечатление е, че ако има залитане при преводите, то по-скоро е в другата посока. От опасения да не се прекали с деепричастията те се свеждат до абсолютния минимум.

Граматиката е коварна и грешки дебнат отвсякъде

Уви, това важи с пълна сила за нашите граматични форми. За да е правилна употребата им, е необходимо да бъдат изпълнени две условия: 1) действието, означено с деепричастие, трябва да се извършва едновременно с основното действие в изречението, и 2) вършителят им да е един и същ.

Конникът профуча край мен, яздейки бял жребец.

Често обаче се нарушава второто условие и се стига дори до примери като

Вдигнах поглед към конника, яздейки бял жребец.

Двете условия чувствително ограничават употребата на деепричастието, но (сякаш това не е достатъчно) те не са единствените, които регулират появата му в речта. Ще дам само един пример за типологична грешка – когато вършителят на действието, означено с деепричастие, е неопределен:

Имайки предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

Изречението може да се редактира така:

Като се имат/имаме предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

От всички аргументи против употребата на деепричастия най-силен според мен е последният – възможността да се допуснат грешки, която изобщо не е за подценяване и може дори да откаже по-неуверените. Ако обаче знаем в кои случаи може да се подхлъзнем, и внимаваме повече, когато пишем, опасенията ще останат на заден план, а речта ни ще стане по-богата и по-разнообразна с деепричастия. Нека не се лишаваме от възможността, която езикът ни дава, и да ги използваме – с мярка, разбира се.

Посвещавам публикацията на Боряна Телбис за любезното и аргументирано насърчение и на Стефан Русинов, който, нищейки проблемите на превода, не забравя и деепричастието.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/dumi-na-godinata-2023/

Кампанията на образователната платформа „Как се пише?“ приключи, победителите са ясни и са публично достояние. А оттук нататък? Това, че знаем думите на 2023 година, само по себе си е интересно, дори любопитно, но нека да отидем отвъд занимателната страна и да се запитаме: какво ни казват те?

Защо провеждаме кампанията

Вече за трети път заедно с Доротея Николова – преподавателка по български език и литература и журналистка, организираме това своеобразно проучване на обществените нагласи, допитвайки се направо до хората. Една от целите ни е да направим бърз „преговор“ на годината чрез знаковите, ключовите думи, бележещи отминалите събития, като изследваме онова, което се е запечатало по-трайно в съзнанието на българите. За всяко общество е важно да знае какво го е вълнувало, тревожило, на какво е отдало значение, какво е пренебрегнало. Защото думите на годината синтезирано казват много – и присъстващите в класацията, и отсъстващите, заметените под килима, – стига да можем да ги разтълкуваме.

Етапи на избора

Процедурата, през която премина допитването, тръгна от хората и завърши с тях. В първия етап всеки желаещ можеше да даде своите предложения на страницата на „Как се пише?“ във Facebook и в Threads, както и в личния ми профил в Х. След това обобщихме резултатите и съставихме списък с 30-те думи и словосъчетания, за които получихме най-много предложения, и го изпратихме на членовете на журито. Освен мен и Доротея Николова като организатори, то включваше: доц. Георги Лозанов, философ и медиен експерт, Веселина Седларска, писателка и журналистка, и д-р Иван Ланджев, поет и есеист. След като дискутирахме предложенията, всички се обединихме около 10 от тях, които според нас най-адекватно отразяват духа на изминалата година и покриват възможно най-много теми. Финалните думи и словосъчетания включихме в анкета на „Как се пише?“, в която отново всеки желаещ можеше да участва. Резултатите от нея обявихме публично и ги изпратихме до медиите. 

Отделна и независима част от проучването „Думи на годината 2023“ е анализът на езика в медиите през изминалата година, за който ни помагат специалистите от Sensika и който се основава на обработения от тях огромен текстов материал от онлайн източници на български език.

Победителите не ги съдят

Но може да ги анализират. Очаквано или не, изкуствен интелект, сглобка и времеубежище оглавиха класацията.

Безспорната новина е, че естественият интелект издигна изкуствения интелект на пиедестала на 2023-та. Дали защото създава неподозирани възможности във всички сфери на живота, или защото заплашва съществуващите модели – пак във всички сфери на живота? Или защото събужда у нас любопитството да проверим какво може, но и страха да не се окажем ненужни? Със сигурност технологичният феномен ни вълнува и трябва да следим какви права му делегираме. Това словосъчетание ни сближава и със света: през декември речникът „Колинс“ обяви съкращението AI (ИИ) за дума на годината във Великобритания, а според речника на Кеймбридж знаков е бил глаголът халюцинирам, свързан отново с изкуствения интелект, този път – с произвеждането на невярна информация от него. Наблюденията на специалистите от „Колинс“ показват, че употребата на изкуствен интелект е скочила четири пъти в сравнения с предишната година. Отново може да се сравним със света – в българските медийни публикации това словосъчетание се е срещало почти пет пъти по-често през 2023 година, отколкото през предходната¹.

Преди началото на кампанията прогнозата ми беше, че сглобката трудно може да бъде победена. Думата стана удобна за назоваване на една форма на управление, за която на самите участници в него не им стигна смелостта или пък откровеността да я нарекат коалиция. Мисля, че именно отказът им да си послужат със съществуваща дума в езика вдъхна нов живот на сглобка, която доскоро означаваше само проста по същността си връзка, съединение. Названието заживя нов, политически живот, но върху него продължава да тегне стигмата на механичното свързване, лишено от сложността и смислеността на едни връзки от доста по-високо ниво, каквито (би трябвало да) са управленските. Ето защо сглобка се оказа толкова предпочитана дума от критиците на правителството, които не пропускат възможност да го иронизират чрез нея.

Един неологизъм си проби път в класацията, а вече го прави и в самия език. Времеубежище е преди всичко заглавие на роман, но има достатъчно свидетелства, че се употребява като съществително нарицателно име². С членовете на журито отчетохме факта и затова решихме да включим думата с малка буква и без кавички в анкетата. За мен ще е интересно да наблюдавам дали времеубежище ще се утвърди в езика. Първо, защото е създадена от писател, а не се случва всеки ден български писател да изкове нова дума; второ, защото е сложна, има специфично значение, което тежнее към абстрактното. Опитвайки се да го изясня за себе си, се питам: времеубежището (извън романа) всъщност убежище във или от времето е? Ето такива въпроси пораждат сложните думи, защото, когато двете им части се споят в едно цяло, между тях възникват куп отношения. А многото гласове, които думата получи, си обяснявам с това, че ние, българите, все пак сме способни да оценим успеха на наш сънародник и да се зарадваме.

Останалите седем думи в класацията

Познатите ни политически теми са тук, за да ни напомнят, че ни е трудно да мислим за важното и ключовото за страната, без да споменем война, демонтаж, ротация, Шенген, евроатлантик. Неслучайно извън десетте думи в анкетата остана не-коалиция, макар да беше предложена от доста хора в първия етап от кампанията. Журито реши, че три думи за формата на управление (заедно със сглобка и ротация) много биха натежали, да не говорим че включихме и евроатлантик – евроатлантизмът беше едно от ключовите понятия за миналата година, отнасящи се за властовата спойка. 

Без да подценявам резултата на демонтаж и важността на събитието, възможно е немалка роля да е изиграло и времето. Паметникът на Съветската армия беше актуална тема съвсем наскоро, през месец декември, и все още помним добре какво се случи. Дали обаче нямаше да позабравим демонтажа, ако се беше състоял през февруари например? Забравяме със страшна сила и скорост. Вижте примерите в следващата част.

Името на една международна награда – „Букър“, присъства в класацията, за да ни каже, че и ний сме дали нещо на световната литература, но на другия полюс, за отрезвяване, е PISA. За да ни напомня – веднъж на три години – колко далеч е образователната ни система от международните стандарти и достижения. Впрочем и това удобно ще го забравим.

Липсващите теми

Както писа Георги Лозанов в „Дойче Веле“, класациите „Думи на годината“ са „най-бързият начин да разбереш за какво на хората им се мисли и за какво не“. По съществени теми и за значими събития не ни се мисли: домашното насилие, войната в Близкия изток, промените в Конституцията… В началото на кампанията получихме само единични предложения за „домашно насилие“, „макетно ножче“, „ивицата Газа“, „Конституция“. И трите теми привлякоха общественото внимание през миналата година, първите две акумулираха енергия и в социалните мрежи, медиите отразиха събитията, но човешкото съзнание ги счете за незначими. Може би защото насилието в семейството е твърде болезнено или не се отнася до нас конкретно, войната в Газа е далече, а конституционните промени вече станаха банални. Причини и обяснения ще намерим, стига да ги потърсим. Но ще потърсим ли решения поне за това, което сме в състояние да променим?

Все пак има и добри новини. Да погледнем отново към победителите в класацията, но в съпоставка с думите на предишните години: преценям, антиваксър и изчегъртване за 2021-ва и война, инфлация, избори и Украйна за 2022-ра. С избора на изкуствен интелект – от технологичната сфера, и на времеубежище – от културната, като че ли се опитваме да се откъснем от тягостното политическо говорене и да се насочим към нови хоризонти. Колкото и да е определяща политиката за живота в едно общество, не бива да допускаме общественият разговор да се води под нейния диктат. Дано лека-полека започнем да го осъзнаваме.

Езикът всъщност може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в основната си същност е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво всъщност става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.