Post Syndicated from Димитри Захов original https://www.toest.bg/vasil-levski-i-tarikatlukut/

„Бизнес идея. Дай да направим филм за Левски. Киното, знам, че е скъпо, но виж к’во приложение намерих. Пишеш му к’во искаш с думи и ти прави видео. Срещу не’кви къси кинти месечно. Смятай. С това ще го направим. И ще кажем, че е с кауза. Билети може да не продадем, но слушай – ще пишем на всяка фирма в България! Ще го представим като благотворителност и ще им искаме по 500 евро, защото просвещаваме децата. Кое не е гениално?“ 

Представям си, че нещо такова се е чуло в главата на някой от членовете на рап-бизнес дуета „Зипо и Слаш“ наскоро. Те са продуценти на „Агенти на времето: Васил Левски“ – филм за историческата личност, чийто трейлър изглежда напълно генериран от изкуствен интелект. Сюжетът представя Апостола, който, бидейки връзка между миналото и настоящето, мотивира група деца да пазят историческата памет. Авторите на продукцията я описват на сайта си (който впрочем също има всички признаци на генериран с ИИ) като „първия български анимационен филм със световен потенциал“. Те твърдят, че филмът вече е привлякъл над 100 корпоративни партньора. Обявената дата на излизане в кината е 11 септември 2026 г.

Тази продукция кара лентата на Максим Генчев за Левски да изглежда като холивудски шедьовър, правен с грижа и обич. И също ни кара да си зададем сериозни въпроси за границата между бизнес и кино.

Нищо от това не е изкуство, а още по-малко благородна кауза.

На 8 юли дистрибуторът „Александра Филмс“ публикува трейлър, който не съдържа нито едно име на автор, режисьор или аниматор, тъй като вероятно всички се казват Чатджи Пити. 

В него чуваме роботизирани гласове, зле синхронизирани с героите, и виждаме един специфичен, лъскав псевдо-Pixar-ски стил, който ИИ моделите обичат. Забелязват се и характерни неточности, например промени във фона в последователни кадри и сериозни разлики в плавността на движенията в различните сцени, както и разминаване между обект и фон. 

Веднага след анонса се надигна публично недоволство – редица медии критикуваха филма, а над 5000 души подписаха петиция „Забрана на филми създадени изцяло с изкуствен интелект в българските кина“. Това накара „екипа“ зад продукцията да публикува „официална позиция“, която още в увода си вкарва… хомофобия:

Съвременната световна анимация свободно представя най-различни теми, ценности, семейни модели и романтични отношения, включително любов между хора от един и същи пол. Приемаме това като част от творческата свобода на създателите, но искаме да дадем възможност на българските деца да гледат българска анимация, която да носи български морално и семейни ценности.

В критичния дискурс около филма в интернет изобщо не е засягана тази тема. В петицията няма искане Левски да бъде куиър. Изглежда, целта на създателите му е просто да се позиционират като герои в нишата на консервативните родители и учители, чиито мнения оказват влияние върху децата. 

Зад филма стоят реални: сценарий, драматургия, режисьорски решения, визуална разработка, монтаж, музика, озвучаване, постпродукция и финален човешки творчески контрол. Изкуственият интелект е инструмент в производството, а не автор или заместител на творческата отговорност,

твърдят създателите на филма. Подозрително е обаче, че два месеца преди неговата премиера все още не знаем името на режисьора, взел съответните решения, а познаваме само продуцентите-рапъри-боксьори-предприемачи. Освен това едва ли някой безпристрастен зрител, притежаващ базова способност да разпознава ИИ, би определил озвучаването в трейлъра като реално, което автоматично превръща тази част от становището в лъжа.

На всичко отгоре инициаторите на филма тепърва си търсят сценарист. „Много добър сценарист – както се казва във видеообявата, – който е готов веднага, веднага да се включи в едно предизвикателство.“

Като допълнение към официалната позиция Стоян Стоянов – Слаш публикува и своя собствена:

Всички лелки и чичаци, които живеят в XX век, много ви се моля, оставете детските филми на децата. Вие нямате думата.

Алекс, който започва петицията срещу филма, сподели с мен, че е на 16 години. По мои наблюдения, вълната с критики към филма е водена от представители на Gen Z – поколението, което (заедно с милениълите) сме гледали най-много анимации по кината. Истина е, че вече не сме хлапета, но вероятно все още не попадаме в категория „лелки и чичаци“.

Как се финансира филмът?

„Кино Академия за Таланти“ (оригиналният правопис е запазен – б.р.) е продуцентската компания на дуото. Техните предишни „доказани успехи“ са филмите „Русалки“, „Мърда Бойз – Махленска класа“ и „Един грам живот“. Искаше ми се това да е списък с измислени заглавия, но не е – вторият филм наистина съществува, а първият е инфлуенсърска продукция, счупила рекордите за родна премиера в боксофиса. Въпреки подчертано сексуализирания хумор в предназначеното за деца произведение, а може би тъкмо заради него. 

В сайта си за филма „Агенти на времето: Васил Левски“ Зипо и Слаш се опитват да привлекат „партньори“, които да дарят средства, за да бъде прожектирана лентата на деца безплатно. В официалната си позиция те пишат: 

Възможността компании да осигуряват БЕЗПЛАТЕН достъп до филма за деца, включително за деца в неравностойно положение, е допълнителна социална инициатива, а не основният финансов модел на продукцията и смятаме това за отговорно социално поведение. 

Представители на бизнеси в страната обаче алармират в социалните мрежи, че от екипа на филма се свързват по телефона с български фирми, използвайки данни от Търговския регистър. Представят им каузата като възможност за популяризиране на образа на Левски по по-достъпен начин и за възпитаване на родолюбие у най-младите. Предлагат им различни ценови пакети за даряване на средства за благотворителна прожекция в училище по техен избор. 

Корпоративната социална отговорност е нещо важно и полезно, но в този случай според мен става въпрос за опит за злоупотреба с добронамереността на фирмите. По дефиниция подобни средства би трябвало да се използват за дарения за социално отговорни каузи и благотворителност. Тук обаче говорим просто за предварително закупуване на билети – 500 евро за 70 билета е стойността на най-малкия дарителски пакет – за частни прожекции на филм, създаден с ИИ. С помощта на този пакет може да се мотивират 70 деца да мислят повече за миналото ни, но може и да не се мотивират – по-вероятно е просто да се подиграят с филма, тъй като е ИИ продукция с качеството на brainrot клипче. 

Освен това, ако съдим по досегашната практика на продуцентите, само няколко месеца или дори седмици след кинопремиерата филмът ще бъде качен в YouTube. Това ще позволи на всяко училище и всеки родител да го пусне на децата си, без да се налага фирми да плащат минимум по 500 евро. 

Кои са Зипо и Слаш?

Първият ми сблъсък с тези имена беше преди десетина години, когато беше модерно да се подиграваш на Сузанита – дъщерята на Орхан Мурад, тогава още непълнолетна. В едно популярно видео двамата рапъри се хвалят, че са имали интимни отношения с нея, когато е била на 14 години, което тя не отрича. И очевидно не се срамуват от видеото, защото качват откъс от него в собствения си YouTube канал. Те са родом от Стара Загора и са известни с парчета като „Кварталът на богатите“, „Допамин“ и „Дай му, мамо“. Въпреки опитите си да се брандират като „новото поколение рапъри“, които носят костюми вместо дънки, една от най-популярните им лирики, която припомнят наскоро, е „два чифта цици, шмъркат наркотици, карам AMG, авери с BMW осмици“.

В днешно време фокусът им се е изместил от музиката към бизнеса. Впечатление прави профилът на Стоян Стоянов в Instagram. В свое видео той изразява позицията си по отношение на съгласието в отношенията между мъж и жена: 

Мъжът, който пита жената, чака потвърждение. Този мъж вече не е мъж, той е оставил избора в женските ръце. Този мъж, който вече не е мъж, той не иска да рискува, няма да е успешен нито с жените, нито в бизнеса. 

От видеата му става ясно, че освен с продуцентство се занимава и с други дейности, като продажба на парфюми и недвижими имоти. Част от клиповете му започват с „Ако искаш да правиш по 4–5–6 хиляди евро на месец…“ и завършват с „пиши ми“. Въпреки тези примамливи обещания публикациите му обикновено се „радват“ на мижав интерес – коментарите се броят на пръсти, а броят на харесванията е скрит. 

Това е перфектното олицетворение на интернет hustle културата. Манталитет на стремеж към бързо забогатяване, при който няма никакво значение какво точно правиш, стига да го брандираш като успех в Instagram. Искаш да си известен с това, че си богат (и известен). Днес продаваш парфюми, утре – апартаменти, а вдругиден – Васил Левски. Всичко е просто поредният side hustle¹, а понятия като занаят и стойност на труда са подробности.

ИИ в анимацията и киното

Навлизането на ИИ в киното е актуална тема не само у нас. През юни 2026 г. Google и филмовото студио A24 сключиха неексклузивно партньорство на стойност 75 млн. долара за съвместно разработване на ИИ инструменти за киното. Изследователи от Google DeepMind ще си сътрудничат с творческите екипи директно на снимачната площадка, за да тестват технологии като видеогенератора Veo и нов асистент за разкадровки (storyboards). Много фенове и автори изразиха разочарование поради опасенията, че намесата на ИИ ще подкопае репутацията на A24 като бастион на автентичното авторско кино.

Друг интересен казус е този от 2025 г., когато Ейдриън Броуди спечели „Оскар“ за ролята си на Ласло Тот в „Бруталистът“. Оказва се, че по време на постпродукцията е използван генеративен ИИ (софтуерът Respeecher), за да се изглади унгарският акцент на част от актьорите, включително и на Броуди. Това става ясно едва след връчването на наградите и кара критици и фенове да се запитат дали отличието е заслужено. 

​(Да, вече и в актьорското майсторство има допинг скандали.)

Филмите, генерирани стопроцентово от ИИ, също започват да навлизат. Тази година на филмовия пазар в Кан (Marché du Film) беше представен Hell Grind – 95-минутен приключенски екшън, изцяло генериран от ИИ. Той е дело на стартъпа Higgsfield AI, който го е създал само за две седмици с бюджет от 500 000 долара (като 80% от сумата е отишла за изчислителна мощност), за да демонстрира софтуера си за поддържане на визуална последователност между кадрите. За постигането на реалистична визия е използвано изключително детайлно задаване на текстови команди (средно по 3000 думи на кадър).

Подобни филми не се приемат добре от кинообщността, но често постигат успех в боксофиса. Въпреки ниската си оценка от 1.9/10 в IMDb, китайският анимационен филм Chong Ju Zhi Lu (2025), генериран изцяло с ИИ, досега е събрал приходи от 2 млн. долара. В него обаче ИИ анимацията почти не може да бъде различена от класическата, нещо, което изобщо не може да се каже за трейлъра на „Агенти на времето: Васил Левски“.

Публичното поведение на Иво Андонов от Temu и Мегаум, прощавайте, Зипо и Слаш, предизвиква асоциации с английската дума grifter, която е синоним на дребен тарикат или шмекер. Това е човек, който разчита на тънки измами, схеми или „врътки“, за да печели. Надявам се никога да не се превърна в нещо такова – да пропагандирам „ценности“ като сексизъм и хомофобия и да ценя високия марж на печалбата повече от националните герои.

Такива експерименти следва да бъдат наказани от зрителя –

крайно време е да покажем, че обществото има гръбнак. Най-добрият начин за това е да се дава гласност на ситуацията, за да разберат повече хора какво се случва, и да изразят категорична позиция. Така и по-малко от фирмите, на които продуцентите на „Агенти на времето: Васил Левски“ звънят, ще станат жертва на сладкодумието им и ще повярват в „добрата кауза“. И разбира се, по-малко хора ще купят билети и ще гледат филма. В системата, в която живеем, единственият начин да накараме хора като „създателите“ на този „филм“ да се откажат е, като го направим непечеливш. Подобни бизнес идеи са добри на хартия, но в реалността наглостта има граници, които трудно можеш да прекрачиш, без да разгневиш хората.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/krasota-i-katastrofa-v-svetlosyanka-ekspeditsiya-33/

Северина Станкева: Поводът за този разговор е игра, която се появи миналата година като че ли отникъде и постигна невероятен успех и в лицето на публиката, и в това на критиката, толкова по-учудващ за дебютна игра на студио, за което също никой не беше чувал нищо – „Светлосянка: Експедиция 33“ (Clair Obscur: Expedition 33) на Sandfall Interactive. Когато ти я препоръчах, ти имаше поне две резерви към нея. Едната беше спрямо музиката, за която, съдейки от трейлъра, каза, че е „противна“ и „няма да я изтрая“, а другата – по отношение на стила битка, която определи като „наивна“. И за музиката, и за битките ще стане дума, но предлагам да започнем от като че ли реабилитиращото я в твоите очи художествено качество, заради което ми се струва, че в последна сметка я оцени толкова високо. Както се изрази по-късно, „Светлосянка“ е реквием на френската цивилизация, в което има нещо дълбоко антиутопично. Кое е собствено антиутопичното в нея? Това не е игра, която би била поставена в жанра (ако въобще е жанр, но това е друга тема) на антиутопията. Интерпретациите ѝ по-скоро се движат в трагическия ключ на семейната драма. 

Миглена Николчина: Играта ни въвежда в един много красив, но разпадащ се свят, който някъде по средата се оказва, че не е истинският. Тази неистинност обаче е може би истината, тоест оказва се алегория на мъртвата вече Франция на живописта, операта, елегантността, цивилизоваността… Какво по-антиутопично от това? Що се отнася до оплакванията ми от музиката, те касаеха един конкретен момент; оплакванията ми от битките също засягат специфичен аспект, иначе веднага оцених хореографията им. Възможно е обаче да съм пренесла в тези си реакции смразяващия първоначален ефект на играта върху мен. Ще кажа и за него. Както предлагаш, ще се върнем към тези теми.

Като начало нека не се занимаваме много с онова, което най-вече занимаваше публиката по форумите – семейната драма. Тази семейна драма хората сериозно я разнищват, а на мен дори ми е забавна. Ако се погледне психоаналитично на нея, човек може и да се посмее. Под разни претексти родителите са готови да изтребят децата си, децата да изтребят родителите си, сестрите се бият на живот и смърт, накрая братът и сестрата също… И всичко това е, защото майката твърде много обича сина си; бащата – майката и дъщерята; сестрата – брат си… Сюжетът на играта систематично отстранява всички любовни или квазилюбовни претенденти, които не са част от тази инцестна въртележка. Във видеоигрите от самото им зараждане в центъра се поставят едипални битки с бащински властови фигури („босове“) и съвсем откровено с абектни репрезентации на майката – говорили сме за това, а и ти си го обсъждала подробно в изследването си за жените чудовища. В „Светлосянка“ обаче поразяват пищната многотия и оголването на фройдистко-еротичния аспект на конфликтите.

Но да се върна към антиутопията, тема, по която също вече сме говорили – ти и аз, аз и Еньо Стоянов… Говорили сме за специфичния тип руини, върху които се разгръщат едни или други дистопийни сюжети. С Еньо сме обсъждали как в „Ядрена зима“ (Fallout), особено в „Ню Вегас“ (New Vegas), руините са на загиналата американска средна класа. Това, което виждаме там, е провалът на проекта – на утопията – за средната класа. В „Метро“ (Metro) виждаме колосалните руини на комунистическия проект – там пък ядреният апокалипсис се разполага върху тези останки. В „Диско Елизиум“ (Disco Elysium) виждаме руините на специфично естонски исторически пластове, виждаме и такива, които се отнасят до краха на просветителския проект като цяло, има и слой, свързан с провала на комунизма, на прехода след него.

И ето че в „Светлосянка“ виждаме Париж. Париж е показан в три локации, които са в различна степен и форма на разруха. В единия играта започва и завършва, като този град присъства в три отделни времеви порядъка – естетизиран, но обхванат от обезпокоителни метаморфози в началото; халюцинаторно видоизменен в последното действие; най-сетне, тревожещо странен в единия от двата възможни финала. Това е част от Париж, „нарисувана“ и отцепена от цялото – музейна изрезка, в която най-важната сграда е операта.

Вторият Париж е напълно разрушен, отломъци от грамадни сгради висят във въздуха над купчина от архитектурни цепнатини и пламтящи пропасти. Има и трети – на разложението, разплут от просмукваща го неназована поквара. Всъщност има и един четвърти в „истинския“ финал на играта: в него Айфеловата кула е буквално фон на гробище.

За мен това визуално издевателство над някогашната световна столица на изкуството беше най-силното преживяване в играта, както и въобще нейната художническа и бих казала, изкуствоведска страна. Музиката отнесе най-много възторзи, тя също допринася за това, което виждам: един реквием. Но живописната страна на тази игра, в която всички персонажи са художници, за мен е най-сериозният носител на смисъла ѝ. Признавам, добра е музиката! Оплакването ми беше от момента, когато безкрайно тегаво се движиш из една равнина на фона на протяжна кахърна песен. Едвам пълзиш, а тя се върти и върти. И няма спасение! Има музика, която търпи повторение, дори да е видиотяващо, и има музика, чието повторение в един момент става непоносимо – може би тъкмо поради изобилната ѝ съдържателност.

Северина Станкева: Ефектът с повторението е търсен според мен. Набиващата се тема от началото ми беше дори симпатична, докато постепенно не се превърна в рококо кошмар без изход, някак още по-жесток заради лекотата си. Това се връзва и сюжетно. Освен това имам съмнението, че при теб ефектът е бил още по-силен, защото си прекарала доста повече време на съответните места, отколкото средностатистическия играч.

Миглена Николчина: Така е, аз съм много подробна, но не съм единствената. Във форумите предлагаха модове за тази локация, но аз започнах просто да изключвам звука. Що се отнася до битките, мисля, че беше грешка да играя на средно ниво, което по принцип винаги правя. То се оказа тежко – но оплакването ми не е от това, че е тежко, а от това, че тази тежест създава лудонаративен дисонанс. При много игри битките са гладко интегрирани или въобще играта е битките, там няма какво друго да очакваш. Но в „Светлосянка“ трудността на тези битки, времеемкостта им може да смажат сюжета, персонажите и най-вече ефекта от това, което може да се нарече онтологическа катастрофа: продънването на реалността в света на картината. Битките сами по себе си са красиви, противниците са живописни, смешно-страшни, за да го кажем с една естетическа категория на Хофман. Получава се разминаване обаче между ангажираността на играча с тях и залозите на другите аспекти на играта.

Северина Станкева: Съгласна съм, че има дисонанс между логиката на действията на играча и тази на разказа, но помоему едно от нещата, които тази игра съумява да направи изключително добре, е да съвместява такъв тип противоположности (точно както изобразителната техника, на която дължи името си), и то така, че моментите на дисонанс са някак инкорпорирани в цялото, без то да страда от това, напротив. С други думи, този разрив може да се разгледа като аспект на онтологическата катастрофа. Като голям фен на стила битка на „Секиро“ (Sekiro), търпението и дисциплината, които тя изисква, „Светлосянка“ много ми допадна в чисто действено отношение. Тя разширява арсенала от възможности на ритмичната битка, добавяйки походови елементи, които също – давам си сметка, че това е субективно предпочитание – ми се видяха освежаващи. Но отвъд личните предпочитания, несъвпадението между битка и разказ всъщност много добре ми се върза с контрастното построение на самия разказ, в който също хем има толкова наивни и детски елементи, хем е изключително мрачен и накъсван от постоянното врязване на трагедии. Темите на играта са смъртта и загубата и това как да им устоим, как да се справим с тях. Битките се случват на ниво, което е онтологически различно (по-художествено, по-наивно) от пласта на реалността (или това, което се приема за реалност в самия разказ). За това ще стане въпрос по-късно. Мисълта ми е, че при тях има двойна дистанция, която в началото не се разкрива като такава – игра в играта. Тоест аз хем съм съгласна, хем за мен лично дисонантното е много силно качество, не недостатък. Малко са игрите, които успяват да направят дисонансите да работят. Тази според мен го прави.

Миглена Николчина: Дисонанс или не, нека си призная, че на три пъти започвах играта, защото началото е толкова ужасяващо, че нямах сили да продължа. Внедряват те в този много красив, много парижки мизансцен на границата на XIX и XX век, сред елегантни хора, цветя, изискани жестове, изпълнени с нежност реплики… докато се стигне до момент, в който става ясно, че всяка година всички, които са достигнали до все по-ниска възраст, биват изтривани. Това е годината, в която изтриват достигналите 34 години, следват 33-годишните. Прекрасното момиче, преплело ръце с прекрасно момче, се разпилява като подети от вятъра листенца. Денят е меланхолно естетизиран празник сбогуване на оставащите с изтриваните. „Гомаж“ – аз я играх на френски тази игра.

Северина Станкева: То и на английски е оставено „гомаж“ (gommage – букв. „изтриване, заличаване“).

Миглена Николчина: Играх я на френски, защото е френска игра. Така. Девойката е една година по-голяма от него и я изтриват. И множеството нейни връстници се разнасят като облак. Непоносимо. За мен загубата, за която става дума в тази игра и която е нейният най-осезаем аспект, не е свързана с личната драма, а с цивилизационната. Играта е за гибелта на Париж, на Френското просвещение, на великото френско изкуство с неговите институции, на френската цивилизованост, на френската естетизация на любовта, общуването, живеенето. Дали това е замисъл, дали е преднамерено, или се е получило като страничен ефект от абсурдния сюжет, не мога кажа. От интервютата със създателите, които гледах, не може да се разбере. Подсмихват се и не казват.

Да започнем с първата загадка. Трагедията, която се е случила – пожар в дома на семейство художници, при който синът Версо загива, предизвиквайки лавина от фантастични последици, – е през 1905 г. Защо точно тази година? Какво да мислим за главоблъсканицата с надгробния камък на Версо, който се появява в единия от финалите с дата на смъртта му 33 декември 1905 г.? Връзката с цифрите в заглавието на играта не ми казва нищо, освен ако не си спомним Данте с неговото 3 х 3 = 9 – Беатриче е деветка… По-съществена ми се струва самата преднамереност, с която ни подхвърлят една несъществуваща дата тъкмо във финала, който се предполага да е връщане в реалността.

Във всеки случай 1905-та е важна, преломна година, с която всъщност започва XX век. Тогава излиза частната теория на относителността на Айнщайн. Тя изключително драматично се преживява от хората на изкуството – и във Франция, и извън нея. Относителността на времето се превръща в обсесия, която поражда всевъзможни експерименти – например с романната форма у Джойс, Томас Ман, Вирджиния Улф и пр. В играта виждаме заиграване с времето на композиционно ниво, то тече по различен начин в „света на картината“ и „света отвън“. И това е само един от аспектите.

Във форумите открих нещо, което до този момент не бях отчитала. През 1905 г. във Франция се прокарва закон, който разделя религията от държавата и се обявява свобода на вероизповеданията. Ако приемем сериозно такава връзка, може да забележим липсата на катедралата „Нотр Дам“. Да не би пък тя да е изгоряла? Айфеловата кула я има, макар и килната, но сред множеството руини не видях никъде останки от „Нотр Дам“… Така че ето още една загадка.

Какво друго се случва през 1905 г.? Троцки издава своята книга „1905“. Тя е за Първата руска революция, която се случва тогава. Не смятам, че създателите на играта са мислили за тази революция, но и тя, и книгата са знак за това какво предстои. През 1905 г. умира Жул Верн и излизат два негови романа – единият, докато е все още жив, който се казва „Завладяването на морето“, и другият – „Фарът на края на света“. Не знам дали са имали предвид Жул Верн, но и фар, и завладяване на морето има.

Това, което ще изтъкна е, че през 1905-та се състои първата изложба на фовизма. Течението съществува за кратко, но се смята за повратна точка в историята на живописта. С него се слага край на предишните иновативни течения, каквито са импресионизмът и постимпресионизмът (Внимание! Името на бащата на семейството художници в играта е Реноар.) и се влиза в ера на множество „изми“, сред които – като тежко визуално присъствие в тази игра – ще спомена, освен фовизма, и сюрреализма.

Накратко, част от трагедията се отнася според мен до едно драматично преобръщане в историята на изкуството. Играта пласт върху пласт наслагва сякаш с блажни бои тази история, ние се движим в нея – и в драмата на нейния край, който е край на Париж като световна столица на изкуството и цивилизацията.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/margarita-dorovska-sredata-ne-e-dadenost-nie-i-vliyaem/

Точно от едно десетилетие Маргарита Доровска работи в Габрово. Другият начин да се опише професионалният ѝ път е: между Габрово, София и още няколко големи европейски града, защото споделянето и преживяването на изкуството, средата и общността са важни за емоционалното и менталното оцеляване, убедена е тя.

В продължение на седем години Маргарита е директор на Музея на хумора и сатирата в Габрово, а след това оглавява Центъра за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“. Идеята за подобен център в родния град на Кристо Явашев датира от 90-те години, Общинският съвет одобрява инициативата през 2008-ма, а от 2016-та с проекта е ангажирана и Маргарита Доровска.

Тя е завършила културология в Софийския университет и магистратура по куриране на съвременно изкуство в Кралския колеж по изкуства в Лондон (Royal College of Art) – престижно учебно заведение, отгледало арт директори и куратори на водещи световни музеи и галерии. Да работиш за публични институции не е комерсиално ориентирана работа – фокусът е върху културните политики. Това, което Маргарита категорично си взема оттам, е

нагласата. Отношението към това кое е публичното и какво дължим на обществото. Тоест съзнанието, че институциите работят за публиката и че нейният интерес, който е много трудно да бъде дефиниран, трябва да бъде представен. Важно е как комуникираш една идея, как я приближаваш, как отговаряш на времето – ти всъщност правиш изложби, които реагират на съвремието.

Центърът „Кристо и Жан-Клод“ е разположен в сградата на бившата Професионална текстилна гимназия (закрита през 2009 г.). Просторните работилници с високи тавани ще бъдат трансформирани в изложбени зали и пространства за създаване на изкуство и сътрудничество. С програмата си от временни и постоянни изложби, ателиета, резидентски програми, прожекции и беседи Центърът ще акцентира върху образованието и обучението на млади хора и изобщо върху развитието на общността.

В по-малките градове имаш много по-плътен контакт с публиката. И много по-лесно получаваш обратна връзка – разбира се, ако я търсиш и тя те интересува. Така че не става въпрос да угаждаш на посетителите, аз съм категорична, че трябва да намираме добрия начин да комуникираме, но да правим това, което ние смятаме за важно. Ако за теб е истински интересно, ще стане такова и за други хора. Нещо като детския блясък в очите: виж какво намерих, чакай сега да ти го покажа.

В по-малките населени места подкрепата е много по-голяма, а сътрудничеството– по-лесно, убедена е Маргарита Доровска и разказва как при технически проблем за откриването на Центъра е получила помощ от частна строителна фирма и от пожарната, които със съвместни усилия са решили инфарктна ситуация със старо съоръжение, застинало във въздуха. Помощта е точно на един телефон разстояние, ако общността те е припознала.

Разбира се, аз имах огромния късмет да попадна в знакова за идентичността на града институция, каквато е Музеят на хумора и сатирата. Това е място, което габровци може да не са посещавали от 15 години, обаче то е важно за тях, скъпо им е, свързано е с идентичността им и те са готови да го бранят. Всъщност това е истинска възможност за развитие на публики, защото хората започват да се интересуват от онова, което правиш.

В момента е обявен двуетапен конкурс от Община Габрово, за да бъде намерено най-доброто архитектурно решение за реконструкция на сградата на Центъра „Кристо и Жан-Клод“. Първата фаза е открит анонимен конкурс за изготвяне на идейна концепция с предвиден награден фонд за класираните първи пет проекта.

Тук е моментът да кажем, че конкурсите, макар да са отворена и демократична среда или инструмент за проектиране, всъщност са много изискващи – ти предпоставяш, че немалък брой екипи ще седнат и ще работят с дни. Има много архитектурни студиа, които не участват в конкурси, защото шансът да спечелиш е малък. И той наистина е малък статистически, а подобен проект е разход на човешка енергия. Затова направихме конкурса на етапи.

Сградата е разположена край Янтра и е свързана с основния предмет на бившето училище – текстила, който е неизменна част и от изкуството на Кристо. Впрочем семейната история на Явашеви също е свързана с тъканите – баща му е бил текстилен инженер.

Идеята за свързаността на концепции и пространства сякаш е част от професионалната биография на Маргарита Доровска.

Аз дълбоко вярвам, че архитектурата и дизайнът, интериорът и екстериорът, градските връзки, които се създават, влияят на нашето поведение. За да имаш добре работеща институция, трябва да създадеш добра среда, в която да се случват изложбите и процесите, заложени от теб.

Желанието и амбицията един проект да бъде изпълнен възможно най-добре на всички нива са обичайният modus operandi за Маргарита Доровска. Тя разказва за показателна ситуация от следването си в Лондон, при която екипът от бъдещи магистри подготвя предстояща реална изложба. Британската система на администриране изисква всяка стъпка да бъде одобрена и подписана на по-високо ниво. Така се оказва, че буквално в последния момент прессъобщението е връщано неколкократно с различни предложения за редактиране, и групата, отговорна за текста, редактира отново и отново, докато не получи одобрение – до последната точка и запетая. Защото така се прави.

Този перфекционизъм, мисълта, че трябва да извървиш всичко до последната крачка, някак се оказа доста полезен за мен,

казва Маргарита.

А изкуството има свойството исторически да напипва пулса и да предсказва времето. Има го, разбира се, и момента, в който това може да бъде фрустриращо, защото понякога подхващаш проекти, които са изпреварили времето си, а ти вярваш силно в тях. Фрустрацията идва от невъзможността – ти си убеден в нещо, виждаш го, обаче обществото не го разпознава и ти не успяваш да го комуникираш, както си се надявал.

Маргарита Доровска вярва, че за да настъпи промяна в нагласите на публиката, трябва да се натрупа критична маса от събития и никой не е единствен пророк. Съвременното изкуство все още среща предразсъдъци. За своя цел тя припознава възможността хората да се чувстват добре дошли. По особен начин тази идея влиза в диалог с каузата на Кристо и Жан-Клод, които замислят, подготвят, координират и деинсталират амбициозните си проекти, включвайки различни групи хора. Всички помним милионната аудитория на последните им работи, усещането за лично свързване и приобщаване, вълнението.

Маргарита Доровска насочва вниманието ни и към един филм, създаден в края на 70-те години – „Бягащата ограда“ (Running Fence). Филмът проследява усилията да бъде „построена“ близо 40-километрова ограда от бяло платно над хълмовете на Калифорния. Преди реализирането на проекта Кристо и Жан-Клод срещат съпротива от щатските власти въпреки съгласието, дадено от фермерите, през чиито земи ще мине оградата. Четири години по-късно идеята е осъществена.

Реализирането на проекта е документирано от братя Мейзълс. Там виждаш начина, по който Кристо и Жан-Клод работят и как приобщават общността, заживяват с общността, за да стане тя на свой ред част от изкуството им. Хората да го искат и да се борят за това изкуство.

Днес истински важно е културните организации да бъдат способни да се променят, твърди Маргарита. Всички сме наясно доколко автоматизирането на алгоритмите започва да замества хората в рутинната работа. Но промяната не се прави през ежедневния мениджмънт, тя се прави през проекти.

Заедно с организационни психолози сме правили тиймбилдинги, на които разказваме за Кристо и Жан-Клод. След това оставяме хората да си минат през своите упражнения – вече завладени и спечелени, вдъхновени. Можем само да си мечтаем организации и бизнеси да работят така, както се случват проектите на Кристо и Жан-Клод – толкова предвидливо към детайлите.

Изкуството на Кристо и Жан-Клод е много интересно за разказване. Работим интензивно и с деца, имаме работилници, в които се опитваме да ги научим, че не трябва да приемат средата за даденост, да не са пасивни участници, а да знаят, че могат да ѝ повлияят.

Изкуството е там, където можем да учим, играейки.

Правим ателие, на което им даваме познати локации и казваме: ето сега, както Кристо е правил подготвителни рисунки на проектите си, ти какво искаш да сложиш в този пейзаж? Можеш да лепиш, да режеш, да рисуваш. Можеш всичко. Имаме и друго ателие, което подготвихме с боядисани консервни кутии, приличащи на малки варели. След това започва едно редене на мастаба, както е в проекта на Кристо. А ако някой някъде нещо обърка, може точно преди финала цялата мастаба да се срути. Всичко е много физическо, но и дава възможност да говорим за философията на съвременното изкуство.

В края на септември в Центъра „Кристо и Жан-Клод“ предстои мащабен проект, свързан със скейт културата. Събитието ще включва изложба, филмови прожекции, демонстрации и история на скейтбординга. В България първите самоделни дъски се появяват през 70-те, а в края на 80-те години тази субкултура получава подкрепата (и контрола) на Комсомола, тъй като духът вече е излязъл от бутилката, а и част от децата на партийните първенци са били извън страната и искат да живеят друг живот, казва Маргарита Доровска.

Всъщност е много интересно да намериш начин да разкажеш една субкултура, без да я нарушиш. Скейтърите са свързани и с градското изкуство, с дизайна, модата, фотографията, музиката. Едновременно с това около тях има доста предразсъдъци, те не са долюбвани, мисли се, че са вандали, че тяхното каране вреди на градската среда – но тя се чупи, когато не е добре изпълнена.

Да събужда любопитството и да провокира сетивата и ума – това е мисията на съвременния куратор. Да напомня, че в изкуството няма „верен отговор“. Още повече когато предубежденията и инерцията са твърде силни. Това успява да прави екипът на Маргарита Доровска в Габрово. И макар тя да е наясно, че събитийният интензитет в столицата е по-силен, вижда, че работата им предизвиква внимание. Или, казано на езика на вълнението, което изкуството разпалва:

Да събудим любопитството и да дадем увереността на хората, че са добре дошли.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/zhivotut-e-usilie-da-ovladeem-izkustvoto-na-razdyalata/

Въпросите задават духът Якша, цар Менандър I и Роси Михова

Знаете ли, че най-дългият литературен епос в световната история е „Махабхарата“? За негов автор се смята мъдрецът Вяса – основополагаща фигура в древноиндийската духовна традиция и познавач на свещените текстове на индуизма – Ведите. Твърди се, че Вяса е живял около 800 години – по-точно между IV век пр.Хр. и IV век сл.Хр. В този период той някак успява да събере и подреди 100 000 двустишия, групирани в 18 книги, в които се разказва за 18-дневната война между 18 армии. За сравнение, това е около десет пъти повече от „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно.

Разбира се, съществува и другата възможност – антични бардове като Вяса и Омир, макар и с ореола на исторически личности, да са просто събирателен образ на куп безименни поети и разказвачи, пътуващи певци, аскети и оракули, които са пренесли до нас текстовете на древността. Така или иначе, техните думи ни застигат и днес.

Един от емблематичните откъси в „Махабхарата“ са въпросите, които духът Якша задава на принц Юдхищхира, за да прецени дали да съживи братята му от рода Пандави. Принцът се справя безупречно с отговорите, демонстрирайки проницателност, фантазия и смиреност. 

Тези въпроси обаче са детски гатанки в сравнение с въпросите, които се появяват в Упанишадите – философски трактати от VIII–II век пр.Хр., които бележат прехода от ритуализма на Ведите към индуистката метафизика. Самото име Упанишад произлиза от санскритските корени upa (наблизо), ni (долу) и shad (седя) и буквално описва ученик, който седи в краката на своя учител и му задава въпроси.

Днес бихме казали, че Древна Индия е влюбена в диалога като литературен жанр, затова играта на въпроси и отговори далеч не се ограничава с класическите образци, написани на санскрит. Пример за това е будисткият текст „Милинда Панха“ (II–I век пр.Хр.), чието заглавие в превод от езика пали означава „Въпросите на Милинда“.

Сюжетно това е витиеват, търпелив разговор между гръцкия цар Менандър I и будисткия мъдрец Нагасена. На практика обаче е челен сблъсък между елинския логос с неговия фокус върху логиката, анализа и външния свят и източното взиране в интуицията, вътрешното преживяване и мистично познание. Гъркът иска да разбере Вселената. Индиецът иска да се слее с нея.

А какво иска Георги Гочев*, предстои да разберем. Защото кой друг би могъл да отговори по-добре на въпросите на Якша и Менандър I от един дипломиран класически филолог, изтъкнат преводач от старогръцки език и тънък познавач на Платон и Аристотел?

В този наш разговор въпросите на индийските мъдреци са само отправна точка за свободен размисъл. Събеседването ни е отвъд усмирителната риза на конкретния исторически и културен контекст на литературните източници.

Доцент Гочев, ще Ви помоля за момент да си представите, че сте принц Юдхищхира и Ви предстои да отговорите на поредица от блицвъпроси. От Вашата убедителност зависи съдбата на цялото Ви семейство, на царството Ви и на космическия ред. И така, кой е по-голям от земята, кой е по-висок от небето и кой е по-бърз от вятъра?

Краткият ми отговор и на трите въпроса е един и същ. И той е не. Виждам недоумението Ви и ще обясня. Често привидно директните въпроси носят завоалиран, скрит смисъл. Мисля, че зад въпроси от типа кой е най-голям, кой е най-висок, най-бърз, най-силен, всъщност стои въпросът: Колко съм силен аз самият? Мога ли да покоря света? Мога ли да го владея? И моят отговор на това е не. Не мога. Защото това са царски въпроси – такива, каквито си задават царете. Аз обаче не съм цар и нямам подобни терзания. Те са за хора, които се питат колко дълго могат да управляват, докъде се простира властта им, колко ефективна е тя. Хора като Тръмп или Путин например. Мен ме питайте нещо друго.

Добре. Кой е най-добрият приятел?

Това също е въпрос, от който изскача друг по-важен въпрос – какво е приятел? В моето разбиране приятел е човек, заедно с когото мога да живея живота си като свой – да живея собствения си, а не нечий чужд живот.

Кой е врагът, който най-трудно може да бъде победен?

Този, който се преструва на приятел.

Коя е най-страшната болест?

Животът в неистина.

Кое е най-ценното притежание?

Свободата, разбирана като способност да се разделяме с нещата от живота. Защото животът може да бъде описан като поредица от раздели и загуби. С раждането си ние губим утробата. После губим детството, невинността, илюзиите. Губим приятели, родители, партньори, не дай боже – дете. Губим сили, губим енергия. И накрая губим себе си. Животът е усилие да овладеем изкуството на раздяла с нашите притежания.

В диалога „Федон“ Платон дава дефиниция за това какво е философията. Според него тя е подготовка за смъртта – за раздялата на тялото с душата. Човек – съзнателно или не – цял живот се готви за момента, в който ще загуби това свое най-ценно притежание. А то е ценно точно защото предстои да бъде изгубено. Именно загубата придава ценност на нещата. Без нея те нямат особена стойност. Без смъртта безсмъртието е тривиално.

Кое е най-горчивото нещо?

Илюзията. Какво казва принцът по този въпрос?

Юдхищхира казва, че най горчи това да зависиш от други хора. А какво е мъдростта?

Способността да живееш с вътрешните си противоречия, без да се опитваш да ги решиш или преодолееш.

Кой е най-големият парадокс на света?

Това, че хората не се блъскат един в друг, когато вървят по улицата. Обяснението ми е, че в желанието си да живеем живота си като свой ние приемаме, че и другите искат същото. Поради това им осигуряваме нужното пространство, като налагаме определени граници на своето. Ако не го правехме, щяхме да се блъскаме, докато заседнем в някакво гигантско човешко задръстване. Всъщност парадоксът е в това, че за да живеем свободно, се налага задължително да се самоограничаваме.

Вирджиния Улф го казва много хубаво на едно място в „Мисис Далауей“. Най-голямата загадка е, че тук има една стая, а там – друга. Че ме има мен, но го има и другия човек в отсрещната сграда. И по някакъв начин сме свързани, дори и да не се познаваме.

Мисля, че с този отговор засега опазваме вселенския порядък и можем да преминем към няколко въпроса, формулирани в Упанишадите. И така: Какво у човека спи всяка нощ? Какво винаги дреме у негo? Будни ли сме, когато сънуваме? (Прашна Упанишад)

Аз гледам на сънищата като на време, в което човек успява да говори със себе си по начин, различен от този, когато е буден. В този смисъл умът ни е буден, когато сънуваме. Буден по различен начин.

Добре, ако всяка нощ сънуваме, че сме господари, а всеки ден живеем като слуги, какви сме всъщност тогава? (Мандукя Упанишад)

Голямата разлика между господаря и слугата е привидна. В много отношения господарите са не-господари, защото се подчиняват на редица условности и очаквания. В много отношения слугите и робите са по-свободни, защото от тях не се изисква да вземат решения.

Аз винаги питам студентите дали знаят колко робски въстания е имало в Рим. Истината е, че те са много малко. За социална организация, просъществувала над 1000 години, документираните робски въстания се броят на пръстите на двете ми ръце. Защо робите не са поискали свободата си?

Защото в робството има поне две „свободи“ или подобия на свободи, които са невидими. Първата е свободата от отговорност да правиш житейски избори. Втората е свободата от идентичност. Като роб ти нямаш грижата да търсиш и да утвърждаваш себе си. Ти си закачен за идентичността на своя господар.

Искам да кажа, че влезем ли в тази парадигма на господаря и слугата, то едното винаги отчасти се съдържа в другото. Ние не можем да бъдем нито само слуги, нито само господари.

На този въпрос през IX век прочутият индуистки философ и поет Шанкара отговаря по следния начин. Докато сънуваш, че си господар, твоето щастие е истинско и твоята власт е реална в рамките на съня. Докато си буден и си слуга, ти наистина не си нищо повече от слуга. И тъй като двете състояния се изключват взаимно, то и двете са относителна реалност. Но ако помниш едновременно и съня на господаря, и живота на слугата, то значи ти си нещо по-голямо от тях двамата. Ти си „наблюдателят“.

Интересно е, че съвременната психоанализа предлага сходна интерпретация. Слугата е препратка към социалната ни роля, на чиито изисквания се подчиняваме всеки ден. Господарят е нашето несъзнавано, копнежите и чувствата ни, неподвластни на контрол. Тогава какви сме всъщност? Ние сме процесът на интегриране на тези две противоположности. Или както казахте преди малко – на практикуване на мъдростта да живеем в противоречията си, без да се опитваме непременно да ги преодолеем. Истинското ни аз е това, което помирява слугата и господаря.

Истината е, че този въпрос е подвеждащ, защото веднага те дърпа да интерпретираш какво е да си господар, какво е да си слуга. Но сега, като се разговорихме, чувам две други неща в него.

Едното е темата за часовете. Ние сме времеви същества. Времето ни на живот е ограничено и в този смисъл ние сме ограничени, ние сме слуги на този свят.

Второто е свързано с вътрешния ни диалог. Ние непрекъснато разговаряме със себе си по тази линия – господар/слуга и си заповядваме разни неща. Но границата кой върху кого господства, е много тънка. Защото съвестта и самозаблудата идват от едно и също място. Съвестта често е безкрайно нечестна с нас. Тя ни подвежда, че знаем какво е добро и какво е истина, но понякога ни предлага неистини. Мирното съвместно съществуване между царя и слугата върви с непрекъсната размяна на ролите и съзнателност за тази размяна. И когато вътрешният ни глас се включи с някоя реплика, съвет или заповед, много трудно можем да сме сигурни кой от двамата я произнася – господарят или слугата.

Смятам, че част от умението да живеем добре се състои в способността ни да не се държим вътре в себе си като цар и роб. Като диктатор и поданик. А да водим спокоен вътрешен диалог.

Кое е това нещо, чрез познанието на което всичко останало в този свят става познато? (Мундака Упанишад)

Дълбоко не вярвам, че има универсален ключ за разбиране на света и вселената.

Аз съм адепт на сократо-платоническата традиция, в която важното изречение не е „Еврика! Открих! Намерих ключа!“, а изречението „Знам, че не знам“. Това не е капитулация пред обема на непознатото. То е капитулация пред претенцията, че можеш да познаеш всичко. Освен това то е и вид етическа нагласа. Защото омнисциенцията е илюзия за омнипотенция.

Но искам да поразсъждавам още малко по въпроса. По принцип, когато изследваме или интерпретираме каквото и да било (думи, действия, поведения, знаци), ние задаваме два въпроса – защо и какво. Цялата западна култура от времето на Аристотел е ориентирана по линията на причинно-следствените връзки. Цялото ни образование е фокусирано върху въпроса защо с убеждението, че ако можем да отговорим на него, можем да отговорим и на всички останали въпроси.

Изтокът обаче (Изтокът, видян много на едро) си задава по-скоро въпроса какво. Какво е това? Този въпрос поставя питащия не в позиция на човек, който владее инструментите на познанието и може да стигне от факта до причината, а в ролята на наблюдател, на съзерцател.

Мисля, че ние надценяваме въпроса защо за сметка на какво. Ето Ви пример. Вълнува ме повече какво се е случило в Петрохан, а не защо се е случило. Бих искал, преди да питаме защо е станало това, да попитаме: „Какво всъщност е това?“ Мисля, че тогава ще видим картината в нейната по-голяма сложност, детайли и дълбочина. И няма да се подвеждаме само по водещите причинно-следствени връзки.

Тук стигаме до въпросите на гръцкия цар Менандър I, които той задава на монаха Нагасена, опитвайки се да открие логически пробойни в уредбата на будистката етика. И така, достоен ли е за уважение човек, който убива определен брой хора, за да спаси живота на повече хора, които иначе биха загинали, ако той не направи нищо? Тук бих добавила – доколко моралната стойност на нашите постъпки се определя от тяхната полезност?

Това е познатият мисловен експеримент с трамвая. Въпросът е дали бих дръпнал ръчката и бих го отклонил в друг коловоз, за да спася петима, завързани на релсите, но с цената на живота на един човек, завързан на другите релси. Първо, да не дава господ да изпадна в подобна ситуация. Тази морална аритметика колко на брой спасени живота оправдават колко на брой убийства, ми е дълбоко чужда. И смятам, че тя е част от същото това царско мислене, в което ти се възприемаш като господар на чужди животи.

В будизма има един принцип, който според мен осветява дълбината на това учение – „Не помагай другиму“. Защо да не му помагаш? Защото така се бъркаш в кармата му. Нашата идея за страданието е, че хората страдат незаслужено. Но в будистката парадигма, ако някой страда, то е, за да се излекува от грешки, направени в този или в предишни животи. И това е смисълът на съвета да не се бъркаш в кармата на чуждия живот. Не искам да съм нито спасител, нито погубител.

Цар Менандър I продължава да пита: Aко човек страстно желае да открадне нещо, но в крайна сметка не го прави, носи ли душата му товара на греха, защото той вече е съгрешил в помислите си? От съвременна гледна точка – носим ли вина за мислите си?

Не, не можем да носим вина за нещо, върху което нямаме никакъв контрол. Претенцията, че можем да владеем мислите и чувствата си, ми изглежда опасна. Това, което можем да управляваме, поне в някаква степен, са действията ни. Затова по-почтен е не този, който изобщо не си помисля да открадне, а онзи, който го мисли и има възможност да го направи, но въпреки това не го прави. Светостта или стоицизмът, смятам, не е в липсата на лоши помисли и пагубни емоции; светостта или стоицизмът, ако питате за тях, са в устояването пред лоши помисли и емоции.

Но ако не носим вина за мислите си, защо тогава законът наказва по-сурово умишленото в сравнение с неумишленото престъпление?

Винаги ще има вътрешни противоречия между намеренията и резултата от нашите действия. Но въпросът дали нашите намерения определят постъпките ни като добри или лоши, е в същината си детински въпрос. Децата и незрелите възрастни са тези, които оправдават своите грешки с добри намерения или с незнание.

Тогава за кого позорът е по-голям – за този, който умишлено причини зло, или за този, който причини зло поради незнание?

Тук юристите може да скочат срещу мен, но аз не правя голяма разлика между двете. Убеден съм, че дори злодеите в своята самоувереност не са истински наясно с това, което правят. Те си въобразяват, че знаят, но моментът на осъзнаване, ако изобщо го има, настъпва по-късно.

Будисткият монах е доста по-категоричен от Вас. Според него злото, причинено от незнание, а не с умисъл, е много по-страшно. И дава пример: кой ще се изгори повече – този, който грабва горещото желязо, знаейки, че може да се опари, или този, който го прави, без да подозира, че ще се опари? По неговата логика пораженията, причинени от невежество, са по-опасни. А незнанието, породено от леност на ума, се превръща във вид морално престъпление.

Може би. Но като човек, който работи в сферата на образованието, виждам как всекидневно преживяваме краха на голямата илюзия, че просвещението ще спаси света. Имам предвид убеждението, че ако просветите хората, ако им отворите очите за всички религиозни, културни, идеологически и политически догми в нашия живот, те ще станат по-добри и разумни. Този просвещенски проект, започнал в края на XVIII век, Кант онагледява по следния начин. Какво е просвещението? Това е да извадиш хората от състоянието на детството, което те са си самопричинили. Вярата, че като ги образоваш, хората стават възрастни, които са способни да поемат отговорност за живота си и да действат според разума.

И ние продължаваме да живеем в тази парадигма, в която знанието и информацията са върховна ценност. Зад замисъла на глобалната дигитална мрежа стои вярата, че свободно достъпното знание ще направи хората по-разумни в техните избори. Но нищо такова не се случва. Защо? Защото хората не действат единствено под диктата на разума. Дори когато са наясно например кои новини в интернет са фалшиви и кои – не, те избират не според истината, а според емоцията си. А когато става въпрос за чувства, разумът е безсилен.

Пренесете това на политическия терен. Има партии, които последователно градят образа си като глас на разума. Но не гласът на разума е това, което привлича хората. Още повече че когато някой говори разумно, той често го прави назидателно, дори осъдително. А избирателите имат и други, емоционални нужди. Те очакват от политиците да признаят съществуването им през техните емоции. Да чуят от тях, че имат право да са гневни и ядосани, имат право да грешат или да вярват в глупости.

Тогава за финал да се върнем на въпроса на духа Якша: какво е щастието?

В аналитичен план щастието се свежда до това да обичаш и да работиш. В личен план за мен щастието е дълъг неделен обяд. Така си го представям. И когато питате кой е приятел, то приятел е човек, когото бих поканил на дълъг неделен обяд.

* Георги Гочев е класически филолог, преводач от старогръцки език и доцент по класически езици и литератури в Нов български университет. От 2024 г. е заместник ректор по международната дейност на НБУ и ръководител на университетския консорциум ЕРУА за НБУ.

Превел е от старогръцки език „Държавата“ и „Пир“ на Платон, „Поетика“ на Аристотел, трагедията „Медея“ на Еврипид. Носител е на националните награди „Христо Г. Данов“ за 2016 г. (раздел „Хуманитаристика“) и наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“ (2019).

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama-produlzhenie/

<< Към първа част

Добре е да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария. И тук Сунната се притичва на помощ, поне отчасти. Разказите за живота на Пророка (хадиси) и кораничните коментари (тафсири) са в основата и на по-късни съчинения, свързани с храната и питиетата в отвъдното. Ето, дошли съратници при Пророка и го питали дали в Рая хората ядат и пият, и той отвърнал с категоричното „Е, как да не!“. Не само ядат и пият, ами и всеки от тях ще има силата на сто мъже в ядене, пиене, сексуално желание и сношение. Ето я връзката с разказа за хуриите, па и напомня за нашенското „ядене, пиене, тия три неща“, тоест четири.

А че не си говорим за веганско или вегетарианско преживяване, ни свидетелства сам Пророкът, според когото

първото ястие, с което са посрещани обитателите на Рая, е опашатият лоб от черния дроб (зийадат ал-кабд) на кита,

или принципно, голяма риба (хут, нун). Но не ни казва как ще бъде приготвен – суров ли, печен ли, грилован ли, маринован ли, как ще бъде „плейтнат“, да употребим модерен кулинарен термин. Според някои предания, използвани в отговор на фетва от началото на това столетие на авторитетния катарски портал за фетви, „царят на храните“ в Рая е месото, а на питиетата – водата.

Сунната ни отговаря и на въпроса за ходенето по голяма и малка нужда. Обитателите на Рая ще ядат, ще пият, казва Пророкът, но няма да плюят, няма да изпускат ни изпражнения, ни урина, ни сопол. Вместо това

храната ще излиза от телата им под формата на оригване и пот с аромат на мускус.

И ако историята си има начало със Сътворението, разгръщане с отделни акценти под формата на пророчески разкази, завършващи с живота на самия Мухаммад, сетне и управлението на мюсюлманските владетели, логично е и да завърши с разказ за бъдещето и отвъдното. Това прави и Ибн Касир, големият богослов и историк от XIV век, в показателно озаглавеното си съчинение „Начало и край“, известно като „Историята на Ибн Касир“. Последната част от него е посветена на въпросите на Ада и Рая. Не сме свикнали да виждаме в историческа енциклопедия неслучили се още събития, но не забравяйте, че историческият процес върви по предначертани релси. И вече е описано какво предстои: в катарското издание от 2015 г., с което разполагам, „краят“ е описан в том 17 с обем около 500 страници, Аллах да му се смили!

Винаги е впечатляващо човек да се сблъска със съдържанието на подобни обемисти текстове, които представляват нещо като „безкрайността на списъците“ (по Умберто Еко). Разгледани са знаците за настъпващия край на времето („Знаците на Часа“), Лъжемесията – мюсюлманският Антихрист (Ад-Даджжал), начинът, по който този свят си отива и настъпва отвъдното, сбирането на хора на тълпи за Съдния ден, как Аллах точно идва, мостът (сират) над адския огън, описания на адските мъчения, реките в Градината, хуриите, че даже и райският пазар, който става всеки петък и където хората, вместо да купуват и продават, се социализират. Ибн Касир няма как да пропусне и храната на обитаващите Рая и Ада. В Ада грешниците, както казва и самият Коран,

ще горят в пламтящ огън, ще им се даде от кипящ извор да пият, не ще имат друга храна, освен тръни, които нито угояват, нито избавят от глад (88:4–7).

И тези тръни, когато биват изяждани, засядат между устата и стомаха (нали и така казва сам Аллах, „храна, която присяда“ (73:13), та затова и не насищат, а носят само мъчение. А гнойната вода, от която грешникът „отпива и едва я преглъща, и смъртта го настига от всички страни, ала не е мъртъв и му предстои жестоко мъчение“ (14:17), е описана като питие, което изпича кожата на главата и я свлича, след което разкъсва вътрешностите, когато бива погълната, и излиза от тялото от естествения му изход. А ако дори капка от дървото Закум падне в моретата на целия свят, ще ги вгорчи и направи негодни за живот. Доколкото страховитото дърво в дъното на Ада е основен топос в Корана, всеки значителен кораничен коментатор му отделя внимание. Големият коментатор Ат-Табари от X век например, когато говори за главите на сатаните като плод на адския „олеандър“, който е и храната на всеки грешник като разтопен метал в стомасите, пояснява, че той е „като олово, злато или сребро“, прогарящо вътрешностите. Това било най-близката аналогия в този свят.

Да загърбим обаче старите арабски хоръри и да видим какво е положението с храната в Рая при Ибн Касир. Реките там са описани с големината на морета. Море от мляко, море от вода, море от мед и море от вино. Коритата им са покрити с бисери и чист мускус. Силата на сто мъже в ядене, пиене и съвкупление е също устойчив разказ за Рая. Също и този за липсата на телесни нужди, при което храната се изпарява през кожата под формата на пот с аромат на мускус. А виното на оня свят няма нищо общо с нечистите вина на този, разбира се. Реката с вино, подобно на другите реки там, извира изпод хълмове от мускус и не е омърсена от тъпкането на човешките нозе, които изстискват гроздовете в тоя свят. Питието има приятен вкус, напълно различен от отвратителния вкус на земното вино, не влияе лошо върху ума на човека, нито върху стомаха му и не причинява главоболие. Остава единствено развеселяващата му способност – без това да причинява опиянение, ни казва Ибн Касир.

Защото целта на виното е да носи забавлително удоволствие, тоест развеселяващо състояние, водещо до радост на душата – и това става чрез виното на Рая¹,

без да изчезва разсъдъкът на човека, от което той да става като животните и безумните хора.

Да добавим и трети класик коментатор – Ал-Куртуби (Кордобеца) от XIII век. В класическия си коментар той разсъждава и върху общата категория на плодовете в Коран 55:68: дали фурмите и дали наровете въобще са плодове, или пък са отделна категория ядива. Със сигурност обаче са специални – фурмата едновременно е подслаждащ плод и храна, докато нарът е хем плод, хем има лечебни свойства. А палмовите дървета в Рая имат стволове от зелен изумруд, прицветникът, който обгръща цветовете им, е от червено злато, листата им са дрехи, покривало за обитателите на Рая, плодовете им, тоест фурмите, са като големи грънци, по-бели от млякото, по-сладки от меда, по-меки от маслото и без костилки.

Небесните деликатеси като част от вечността и райското блаженство на праведните възбуждат както въображението на мюсюлмани, така и на не-мюсюлмани като неотменна част съответно от религиозната проповед и от разкази. Марко Поло от XIII век даже пресолява манджата (райската) с това си очакване, като говори за хашишините и мистериозния „Старец от планината“ при пътуването си през Персия.

„Алоадин“, казва той, ръководителят на ордена, е превърнал една затворена долина между две планини в градина, най-голямата и най-красивата, изпълнена с плодове, потоци с вино, мляко, мед и вода (разпознавате вече езика на Корана), павилиони и дворци, населени с най-красивите девойки на земята. Тъй като искал да накара всички да повярват, че това всъщност е Раят, изградил мястото според описанието на Пророка. И никой не е допускан там освен кандидат-хашишините, тоест убийци, изпращани да тероризират сунитските владетели, доколкото движението на Хасан ас-Сабах изповядва шиитския исмаилизъм.

Веднъж допуснати там, младежите изпиват отвара, която ги кара да заспят дълбок сън. След него те се събуждат, заобиколени от градини, храни, питиета и девойки, което създава впечатлението, че са в Рая. Старецът убеждава последователите си, че е пророк, а когато изпраща някого от убийците си навън, той отново го упоява, та хашишинът да се събуди в замъка, извън градината на удоволствията. Тогава „Алоадин“ му възлага убийствена мисия с обещанието, че ако я изпълни, ще се завърне в Рая. Този разказ на Марко Поло днес се възприема като измислен, но създава един от най-устойчивите образи за употреба на небесните удоволствия с пропагандна цел.

А пък в самата мюсюлманска традиция небесни ястия се появяват много често като част от изображенията на нощното пътешествие възнесение (ми‘радж) на Пророка до небето на гърба на създанието Бурак – крилат кон с женска глава.

И днес мюсюлманите все още се вълнуват от темата, както свидетелстват и запитванията в съвременните портали за фетви, които често преразказват съдържанието на Корана, Сунната и историческите им коментатори. „Коя е първата храна на обитателите на Рая?“, „Какво ядат обитателите на Огъня?“, „Кое е прокълнатото дърво в Корана?“, са въпроси, чиито отговори вече знаете.

„Какво е „гнойната вода“ (садид)?“, се пита например. Отговорът е толкова подробен, та чак на човек му се отщява не само да чете, ами и да си сипе една ракия. „Гнойната вода“ е течност, която се стича от кожата и месата на опичащите се в адския огън грешници, подобна на гной и кръв, и препраща към вече известните ни коранични стихове. Ако човек има търпение, може да открие и образователни видеа, като това по Шарджа ТВ от Емиратите. Там ни се напомня, че

храната в Рая има начало – и това е черният дроб на кита, – но няма край,

с други думи, не е като вурста от съмнителната немска песничка от 80-те години, според която „всичко има край, само вурстът има два“. И дробът е просто предястието, нещо леко, което се поднася преди основното блюдо за арабите. А земята е като една огромна питка хляб в деня на Възкресението според преданието на Пророка. Дано Аллах да ми даде, а и на вас за препитание храната и питието на Рая, завършва видеото. А пък аз ще добавя, употребявайте такива видеа отговорно и с мярка, че не знаете как може да ви се отрази отвъдното вино.

Очевидно в отвъдното нещата променят същностните си характеристики. Коприната, която иначе е забранена за мъже в тоя свят, там се оказва позволена. Шафранът, който е хем подправка, хем багрило и аромат, тук е забранен за мъже, ала в отвъдното е позволен. Виното е подобен случай. Тук може да ти докара наказание, ала там тече в реки, подобни на морета.

Възбраненото в този свят може да се окаже позволено в онзи.

Обаче накрая все пак не успявам да разбера дали в мюсюлманския Рай ще има свинска вратна пържола. Представям си как един Ат-Табари, Ибн Касир или Ал-Куртуби биха я описали. „Пържола (шарихат лахм) сочна, отрязана от врата на най-чистото прасе, защото свинята (ханзир) в Райската градина ще бъде чиста, бяла, красива, по-голяма от вол, ще яде само позволени неща, ще пасе трева по райските ливади и ще пие вода от благословените извори“.

Това, разбира се, е моя спекулация. Ако е рекъл Всевишният, за което арабският език има хубавия израз ин ша’ Аллах!, един ден ще открия отговора. А междувременно може да отнесем въпроса към някой от големите портали за фетви и да чакаме. Аллах знае най-добре, винаги заключават там.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama/

Първото тримесечие на календарната година почва с тежък хранителен товар за трите монотеистични религии и техните тукашни вариации. Ако превъртим часовника постепенно назад, най-пресен ще да ни е споменът от таман преминалото великденско преяждане и препиване. Агнета, дроб сарми, яйца, козунаци, вина, ракии, зелени салати след Великия пост – положението е сериозно, отговорно. 

Католическият Великден беше малко преди това – тази година приблизително съвпадаше с еврейския празник Песах (не го наричайте Пасха, защото за еврейската и християнската общност това са различни неща). Парче агнешко месо с кокал, горчиви зелени гарнитури от маруля или цикория, варени яйца, настъргани ябълки, ядки и подправки с вино, безквасен хляб маца, сладкиши, варени моркови и картофи, а накрая – много (наистина щедро разлято!) вино за пиене.

Преди това, застъпил част от нашите постни февруари и март, беше мюсюлманският пост за Рамадан, на който по тукашните земи му казват Рамазан – според турското произношение на арабското име на месеца. Там се пости през деня, ама за сметка на това през нощта се яде предостатъчно: баници, пилафи, баклави – каквото е дал Всевишният. „Хвала на Аллах – казваше един мой познат в Сирия навремето, – накрая на месеца на пост съм наддал с няколко килограма!“

Пък и то яденето си е за хвалба: започва с разговяване (ифтар), тоест прекъсване на поста надвечер с няколко фурми, и продължава с обилни хранения в тъмната част на денонощието. Сутринта преди съмване пак се сяда да се яде – за това хранене в арабския съществува терминът сахур. Та е някак показателно, че Главното мюфтийство в България съветва да не се преяжда по време на свещения месец.

Но нека сега да превъртим часовника напред. Много напред, чак отвъд времето на тукашния свят, за който в арабския език се употребява терминът дунйа – „по-близкото“, „по-ниското“, „настоящият живот“.

Направо ще превъртим не само часовника, но и религиозно-кулинарната игра. Ще нагазим в тема колкото странна за нас, толкова и привична за мюсюлманската теология. Как се яде и пие – не в тоя свят, ами в онзи. За него пък езикът на Пророка от Арабия разполага с термина ахира ‘онова, което иде после, по-сетне, оттатъшното’. А за оттатъшното мюсюлманското Писание, Предание и богословска традиция не пестят детайли. Защото отвъдното битие съвсем не е безплътно, безтелесно и призрачно лишено от сетивни усещания – къде наслади, къде мъчения. В крайна сметка най-популярното название на Рая е Джанна, тоест „Градина“, което и намеква, че животът в оня свят прилича на безкраен отвъден пикник (подобен на онзи, от който Адам и Ева (Хауа’) биват пропъдени).

За теб там има, да не си нито гладен, нито гол. И не ще изпиташ там нито жажда, нито слънчев пек.“ (20:118–119).

Но да не бъда голословен, нека оставим самия текст на Писанието да говори. Разгърнете Корана на сура 76, „Човекът“ (Ал-Инсан) например, и ще видите, че

храната и питието са част от насищащо, всеобхватно, направо холистично, както биха казали в бизнеса и медицината, преживяване на отвъдното.

Праведниците пият от чаши с „добавено питие“ от „Камфор“ (Кафур). Това обаче не е познатото ни вещество, а „извор, от който пият рабите на Аллах“, бликащ в изобилие. Сред наградите на праведниците за тяхното търпение е и „Градина“ (въпросната Джанна), където те са облечени с коприна, облегнати на престоли, без да виждат там ни зной, ни мраз, на сянка под сведени плодове. Обслужват ги със съдове от сребро и с чаши от сребърен кристал; отмерва им се с мярка и им се дава да пият от питие, смесено с „джинджифил“ (занджабил), от извор, наречен Салсабил. Заобикалят ги вечно млади юноши, подобни на разпръснати бисери; облечени са в зелени одежди от коприна и брокат, носят украшения – гривни от сребро – и пият от „чиста напитка“.

Небесните градини раждат колкото праведниците си пожелаят, и то леснодостъпна реколта („сведени плодовете ѝ ниско“, 76:14). Има и грозде сред „градини и лозя“, отредени в спасението за богобоязливите (78:31–32), плодове, фурми и нарове (55:68), че и „лотоси без бодли, и натежали бананови дървета“ (56:28–29). Ала този кулинарен списък не просто не се ограничава с конкретните плодове, изборът е неограничен – добавете и „птиче месо, каквото обичат“ (Коран 56:21), както и „в изобилие плодове и месо, каквито пожелаят“ (52:22). Като че ли млякото и медът стоят по средата между питиетата и храните (малко като нашенското виждане за бирата или бозата като „течна баничка“).

В Рая има и четири вида „реки от вода, която не застоява, и реки от мляко с вкус, който не се променя, и реки от вино, приятно за пиещите, и реки пречистен мед, и в който има за тях от всякакви плодове“ (47:15). Вода, мляко, мед – всичко това звучи приемливо. Водата е особено важна в множеството споменавания на извори. А ако искаме да намерим възможно инструментално обяснение за този факт, може да мислим за Пророка като литературно подобен на Пол Муад’Диб от „Дюн“ на Франк Хърбърт и пустинната планета Аракис. С други думи, в пясъците на древна Арабия водата представлява особена ценност, затова и в отвъдното е силно застъпена. „Градини, сред които реки текат“ е устойчива фигура в описанието на кораничния Рай. Добавете към тях и множеството споменавания на извори.

Но що дири тук виното? Та нали тук, при нас, е напълно възбранено (харам) заедно със свинското, хазарта и ред други неща?

Че и класическото наказание в свещения закон за консумацията му е бой с камшик. Някаква трансмутация, почти по алхимически, да не кажа транссубстанциация, за да не обидя приятелите католици, се е случила с ферментиралата напитка в отвъдното. Освен че тече в реки, то носи наслада, без да носи грях. На всичкото отгоре правоверните не ще ги боли глава, няма да се опияняват и няма да губят разум (37:47, 56:19).

Тук обаче словото на Аллах не говори директно за вино, макар коментаторската традиция изрично да уточнява, че именно то е темата на по-горните знамения. Интересен нюанс въвежда откровението чрез уточнението, че на правоверните „ще им се поднесе запечатано, пребистро питие“ с ухание на мускус, идващо от извора Тасним (83:25–28). Питието в случая е особен вид небесно вино, за което Коранът употребява необичайния термин рахик, за разлика от разпространения иначе хамр. Отделен, но свързан нюанс, е този за употребата на парфюми в отвъдното покрай одеждите и украшенията на праведните, техните ястия и питиета. 

Добре де, сега ще се отклоним още малко, за да ви вменя ход на мислите и ви изпреваря, като попитам:

А къде са девиците?

Онези, 72 на брой, с които мюсюлманският Рай е предимно известен в популярната култура – т.нар. хурии. Ето ги и тях, макар и неуточнено колко: „красавици с големи очи“ (Коран 44:54), „жени с целомъдрен поглед, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин“ (55:56), „хубавици, пазени в шатри“ (55:72), „хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери“ (56:22–23), несъмнено отредени за богобоязливите в „градини и лозя, и с напъпили гърди девствени връстнички, и пълни стакани“ (Коран 78:32–34). Но колкото и да е изкушаващо, нека оставим тази отвъдна пикантерия за момент настрани – въпреки че не е съвсем почтено спрямо мюсюлманското Писание и Предание, доколкото хуриите често вървят с темата на настоящото ни разсъждение! – и да се върнем към храната и питието.

Да не си мислите, че храна в отвъдното има само за добрите. Има и за лошите, но служи за назидание и вечно мъчение.

Малко като израза на баща ми „Ще изядеш шамара!“. Ял съм го в тукашния свят – кога щедро, кога пестеливо. Само че шамарът в исляма има отвъдни кулинарни измерения и слиза в стомаха ти като адски огън, по-лош от люта чушка, сорт „Каролина Рийпър“, на прах. Апропо, водата в Ада не служи за утоляване на жаждата. Там тя е инструмент за вечно въздаяние, грешниците в Огъня вкусват „вряща вода и гной“ (38:57). Терминът за този вид вода не е обичайното арабско ма’ – онова, което тече в райските реки, а хамим – вряща течност, „която разкъсва червата“ (47:15).

Листата с напитките за грешниците се отличава с известно разнообразие – освен кипналата вода има и „гнойна вода“ (14:16), „кръв и гной“ (69:36). Това получават те, когато викат към обитателите на Рая и молят за водата или препитанието от Аллах (7:50), а като „викнат за помощ, ще им се помогне с вода като разтопен метал, която изпича лицата“ (18:29) и „кипящ извор да пият“ (88:5).

Но центърът на адското наказание е дървото Закум (аз-Заккум),

злокобната антитеза на дърветата в райската градина и на „дървото на вечността“ (20:120) от изначалната обител на Адам и Ева. На български баба ми казваше „зокум“ на олеандъра (Nerium oleander), от който гледахме няколко храста вкъщи – в тенекии от сирене. Но в кораничния контекст винаги съм си представял въпросното дърво като уродлив, мъчителен и древен аналог на Дървото на болката от „Хиперион“, друга моя любима фантастика на Дан Симънс. Споменато е пряко поне на три места в Корана, а на едно място се говори за „прокълнатото дърво“, сторено за изпитание (17:60). Заблудените, отричащите, казва самият Аллах, ще ядат от него, ще си пълнят от него стомасите и ще пият след това от врящата вода (56:52), защото е дърво, изникващо от дъното на Ада. Плодовете му са като главите на сатаните, от които ядат грешниците, и го примесват с питие от врящата вода (37:63–67). То е храната на всеки грешник, подобна на разтопен метал, кипящ в стомасите (44:44–46).

А това дотук е просто кратка разходка из Корана… Никак не е зле откъм бюлюк (от тур. изобилие), както казваше баба ми. В юдейския Танах, еврейската Библия, тоест онова, което християните наричат Стар завет, че и в християнския Нов завет липсват подобни плътни описания на отвъдното, нали?

А пък аз обичам да казвам, че има религиозни доктрини и традиции, породени от много по-оскъдни основания в дадено Писание. Кораничният текст от VII век колкото завещава на мюсюлманската общност (умма) отговори, толкова отваря пространство за множество въпроси, все важни. Ето, например аз, напълно пристрастно, веднага се запитвам: щом има плодове и меса, „каквито пожелаят“, може ли да си поръчам в отвъдния ресторант сочна свинска вратна пържола? Защото все пак, ако в оня свят има вино, от „което не боли глава“, защо любимото ми барбекю да попада под несправедливите удари на шариата и да остане харам? Или какво точно е птичето месо – знаем, че според някои предания от Пророка в Рая има зелени птици, в чиито гуши и вътрешности се помещават душите на мъчениците (ед.ч. шахид, мн.ч. шухада’) в междинното състояние (барзах) между смъртта на индивида и Съдния ден. Дали тези птици, които, след като вече не са нужни като преносители на душата на шахида, се използват за храната, спомената в Корана? Какви точно са реките на Рая, имат ли си имена, къде текат, защо се говори, че са „под градините“?

Или пък друга тема – не води ли цялото това обилно ядене и пиене до някаква отделителна дейност при обитателите на отвъдното? Следователно да очакваме ли нещо като небесни тоалетни? Ако отвъдното в добрата му част е парк, може ли да предположим, че подобно на Версай от XVII–XVIII век, неговите жители се крият по кьошетата на живия плет, за да откликнат на повика на природата – каквото и да означава „природа“ там? А ако надзърнем към дъното на Ада, как ли точно изглежда дървото Закум? Какви са тези плодове като глави на дяволи, големи ли са, малки ли са, черни ли са, бели ли са, много ли са, как са овесени, какво се случва с грешниците, когато посегнат към тях, та вътрешностите им биват прогорени от разтопен метал? Що за метал е това? Ами докато праведните се отдават на ядене, пиене и разкош в небесния пир, каква е ролята на „хуриите“? И в крайна сметка,

ако не ни харесва плътската конкретика на разказа, възможно ли е напълно да го алегоризираме и така да избегнем обвиненията в прекомерен чувствен буквализъм?

Та нали например виното в старата мюсюлманска мистична поезия на суфите се превръща в символ на опиянението от единението с Всевишния и Неговата любов. Защо да не може да направим същото с всичко останало? Само че преди да го направим според нашето собствено хрумване, е добре да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.