От време разделно в 51-вия парламент печели президентът Румен Радев, формално – БСП. Осмото гласуване за председател на 51-вото Народно събрание също не излъчи председател, макар ГЕРБ–СДС да обяви, че ще подкрепи експертката по конституционно право доц. Наталия Киселова, представителка на гражданската квота в парламентарната група на БСП – Обединена левица. Резултатът е, че Киселова, приближена до президентския кръг, работила в президентската администрация при Росен Плевнелиев и Радев, за първи път излезе на балотаж с номинацията на доц. Силви Кирилов от „Има такъв народ“ (ИТН). А това в момента е политическата сила, която е най-близка до президента.
Партията на Бойко Борисов оттегли кандидатурата на Рая Назарян с предварителното условие номинацията на доц. Киселова да събере гласове извън „Възраждане“ и ДПС – Ново начало на санкционирания за корупция олигарх Делян Пеевски. Компромисът на Борисов даде известна тактическа преднина на ГЕРБ, макар да показа, че с първата политическа сила не може да има избран председател на парламента.
„Пакетиране“
А ситуационно ПП–ДБ бяха „пакетирани“ с проруската и евроскептична „Възраждане“, тъй като депутатите на ПП заедно с ИТН и МЕЧ подкрепиха при досегашните гласувания кандидата на „Има такъв народ“ доц. Силви Кирилов. Укори ги Борисов, а в синхрон с него Пеевски ги определи като „коалиция Москва“. Аргументът, заявен от ПП–ДБ, бе заради „обективен критерий като най-възрастния депутат“. Два гласа не позволиха на 28 ноември урологът, помагал на партията на Христо Ковачки ЛИДЕР и бивш съдружник на Любен Беров – „сламения човек“ на „Мултигруп“ и ДПС, да оглави парламента. Гласуването на депутатите от ПП–ДБ Явор Божанков и Даниел Лорер предизвика силно напрежение, а „Продължаваме промяната“ светкавично обяви, че изключва Лорер от партията, и поиска двамата да напуснат парламента.
Тази ad hoc реакция показа високите очаквания, с които е бил натоварен изборът на Кирилов, далеч извън твърденията, че се избира председател на 51-вото НС и се отпушва работата му. Но отзвукът беше още по-голям. След обвиненията в парламента, отправени от „Възраждане“ и ИТН към ПП–ДБ, последваха реакции в социалните мрежи от симпатизанти и активисти на коалицията – някои подкрепиха Лорер и Божанков, други ги обвиниха във връзки с Борисов и Пеевски. Но най-сериозната критика бе отправена от евродепутата Радан Кънев.
Днешното [вчерашното – б.а.] гласуване на ПП–ДБ е политически безпринципно. Никакви аргументи от типа „да спрем Сарафов“ не оправдават съюзяване с антиевропейска, путинска, антидемократична и антипазарна политическа формация. Не и в днешния геополитически момент, а според мен – никога.
Позициите на Лорер и Божанков, че няма да гласуват с „Възраждане“, защото е путинистка и фашистка партия, са последователни. Гласуването извади публично разлома между ПП и ДБ. Първоначално ДБ отказа да подкрепи Кирилов заради ценностна несъвместимост с „Възраждане“, но лека-полека твърдостта им се сломи. Те дори склониха на „еднократна подкрепа“ за Кирилов – трудна за комуникация позиция, тъй като на осмото гласуване отново не го подкрепиха с обяснението, че партиите, гласуващи за депутата на ИТН, не са подписали декларацията за санитарния кордон на Пеевски. Междувременно ДБ защити двамата си колеги от групата и Ивайло Мирчев от ДБ обяви по БНТ, че Лорер и Божанков остават в парламентарната група.
Това, че са имали различно мнение, включително и за толкова критично важно гласуване, не означава, че те не трябва да бъдат част от нашата група.
Заешката дупка
Когато политиците се спънат още на входа на парламента в невъзможността да изберат председател, всеки здравомислещ българин би се досетил, че зад този спор се крият дълбоки интереси. Перманентната политическа нестабилност направи силна и перманентната власт – служебните правителства, които действат съвсем като редовните, при това в „комфорта“ на известна безконтролност. След като председателят на Народното събрание влезе по Конституция в „домовата книга“, от която президентът може да избира служебен премиер, този пост неизменно е плод на сериозни преговори и определяне на политическа цена за сделката.
В случай че на Радев бъде осигурена възможност да избира и друг освен Димитър Главчев за служебен премиер, ще го направи. Спря се на Горица Кожарева от Сметната палата, но го възпря нейният повторен избор вътрешен министър да е Калин Стоянов. Това е доказателство колко важен е постът министър на вътрешните работи за изборните резултати. Настоящият вътрешен министър Атанас Илков се представи така, както би се справил и предишният – Калин Стоянов, вече депутат от ДПС – Ново начало на Пеевски.
Политическата криза прехвърли към Конституционния съд част от решенията, които са и задължения, и отговорност на политиците – например провеждането на честни и демократични избори. Сега КС ще е арбитърът по внесените пет иска за частично касиране, но не и за честността и извършването на престъпления. Записите от видеонаблюдението, където се видяха най-големите злоупотреби, не са обект на проверка от експертите към КС. Юристи, математици и ИТ специалисти ще работят по ключовата експертиза, която ще изследва резултатите от вота в общо 2219 секции. До 10 януари те ще трябва да преброят повторно гласовете в 1777 секции и протоколите за недействителните бюлетини в 442.
Наред с това КС ще се произнесе по искане на президента, който не се отказва да си върне правомощията за назначаване на служебно правителство, и ще разтълкува какво може и какво не може да прави ВСС с изтекъл мандат – например да избира главен прокурор.
В условията на отслабени партии Румен Радев подсилва влиянието си и няма нужда да се явява като бога от машината. Партиите са толкова изчерпани откъм обществено доверие, че всеки на „Дондуков“ 2 би изглеждал титан. Радев често е питан в разгара на втория си и последен мандат дали ще създаде политическа сила, за да стане новият партиен титан и така да капитализира акумулираните в последните седем години висок рейтинг и влияние.
Накъде отива републиката
С каквото и да бъде сравнена днешна България – дали с Ваймарската република, или със залеза на Римската република, – означава едно и също: политическа нестабилност и загуба на републикански традиции. Също като Рим в I век пр.Хр., и България – 21 столетия по-късно – страда от липса на ефективно лидерство, а общественото доверие в институциите е силно подкопано. Но има и тежка загуба на граждански добродетели (последното е в основата на разпадането на Рим според Едуард Гибсън в „Залез и упадък на Римската империя“).
Големият въпрос е към какво ни води политическата криза? Дали към диктатури като на Сула и Цезар – заради конфликтите между оптимати и популари, или към разпад на политическата система заради неспособност за стабилни коалиции, довел до възхода на радикални движения и до най-голямото зло за XX век – нацизма.
Радикализацията е видима, диктатурите остават политически блян за някои лидери. Доверието в институциите не може да бъде възстановено, освен ако бъдещо стабилно управление не започне процес по оздравяването им и съзнателен избор на почтени професионалисти, които да ги ръководят.
Но засега партиите виждат не по-далеко от „хоризонта“ на едно служебно правителство.
Крайно време е да приемем, че България е изправена пред нов геополитически избор, който ще предопредели външната ѝ политика за десетилетия напред. По този въпрос трябва да се говори по-често, защото в противен случай рискуваме новата политическа реалност да ни изненада, когато сме най-малко подготвени – както стана с войната в Украйна и i начина, по който Европа пренебрегна американските предупреждения за вътрешнополитическите проблеми в страните от източния фланг. Или пък с избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ.
Опциите пред нашата страна не са много и по всяка вероятност ще са продукт на нов консенсус, който ще замени малтийската формула. Политическата нестабилност в България ще продължи, докато този консенсус не бъде постигнат, тъй като политическите сили явно нямат работеща формула каква да бъде външната ни политика встрани от дежурното клише, че България трябва да се държи като член на ЕС и НАТО. В този смисъл, необходимо е да развенчаем няколко мита, което ще ни помогне да очертаем очакваните сценарии.
Цивилизационни избори и политическо говорене
Първият наратив, който разделя обществото, е политическото говорене за цивилизационния избор на България. Присъединяването на страната към ЕС и НАТО легитимира консенсуса между Вашингтон и Москва, а не го отменя. Ето защо, ако продължим да си говорим за цивилизационен избор, на практика признаваме, че България трябва да се върне към състоянието, в което беше през последните 30 години, или казано с други думи – да признаем, че е по-добре да останем в ролята на буфер между Изтока и Запада.
Уви, по-голямата част от политическия елит и неговите избиратели виждат бъдещето на България точно по този начин, защото това ще легитимира управляващите и ще им даде дългосрочна възможност да гарантират политическата си власт. Казано по български, да се разбереш с американци, руснаци, пък и с китайци е мечта на всеки български политик, тъй като тогава никой няма да го пита каква политика води в страната си, а ще го смята за съюзник и за партньор.
Дали обаче тази формула е удобна вече в рамките на ЕС и НАТО, е съмнително. Например ако България иска се позиционира трайно в западната сфера на влияние, новият ѝ цивилизационен избор следва да включва не просто присъединяване към еврозоната и Шенген, но и интегриране в европейската ценностна система – такава, каквато тя е залегнала в европейските политики. А неудобната истина е, че у нас няма консенсус за последното нито сред политиците, нито сред избирателите, което прави идеята България да бъде буфер, или по-привлекателно казано – мост между Изтока и Запада, все по-популярна.
Мантри и настроения
Вторият наратив е политическата мантра за ролята на американската външна политика в българския политически живот. Това е и един от политическите разкази, които захранват антизападните настроения у нас. Идеята, че Вашингтон оказва пряко влияние върху българската политика, е също толкова наивна, колкото и надеждите, че Тръмп ще прави компромиси с американския национален интерес.
Обективната истина е, че основният гарант за сигурността на страната си остава НАТО, тъй като ангажиментът на Германия и Франция към Централна и Източна Европа устойчиво намалява най-вече поради факта, че в региона се появиха острови на нестабилност като Унгария и Словакия. Ето защо антиамериканското говорене е толкова вредно – то може да доведе до намаляване на американския ангажимент към България и препозиционирането на страната в щатските външнополитически приоритети.
Парадоксът тук е, че популярността, на която Тръмп се радва у нас, може да изиграе положителна роля в бъдещите ни отношения със САЩ. И това е причината, поради която антитръмписткото говорене също трябва да следва разумни граници както сред избирателите, така и сред политиците. Нещо повече, изборът на Доналд Тръмп за американски президент лесно може да неутрализира антиамериканската пропаганда в България, тъй като сред големите привърженици на Тръмп са българските националисти. Вероятно много от тях ще останат разочаровани от решенията на американската администрация, но при всички случаи най-рационално би било за нашата страна да не ревизира отношенията си със САЩ, независимо от последващите стъпки на президентската администрация.
И накрая – Русия
Обективната геополитическа реалност за Москва е, че тя няма просто да си тръгне или да изчезне от този регион, защото е била част от европейската архитектура за сигурност векове наред. Наивно е да смятаме, че администрацията на Тръмп би направила значителни стратегически отстъпки пред Кремъл, но е реално да приемем, че Вашингтон ще се опита да сложи край на войната, тъй като това беше едно от основните предизборни обещания на новоизбрания президент.
По аналогичен начин стоят нещата с вътрешнополитическата подкрепа за Русия в България. Всяка атака към историческото минало на страната сериозно разделя обществото по същия начин, по който го разделя и недвусмислената подкрепа на Америка за България. Тези процеси имат обратен ефект, тъй като всеки наратив в полза на Америка бива използван срещу Вашингтон от отсрещния лагер, а антируското говорене се представя като антибългарско.
Каква ще е съдбата на руското влияние у нас обаче, зависи от два фактора: как ще свърши войната в Украйна и какъв ще е новият геополитически консенсус за отношенията между Вашингтон и Москва. В тези условия на България би се гледало като на надежден съюзник само ако в политическия елит има консенсус да се закупуват оръжия от САЩ и да се отделят минимум 3% от брутния вътрешен продукт за отбрана в рамките на НАТО.
Краят на Малтийския консенсус
В заключение смело следва да признаем, че геополитическият избор на България е следният: или да скъса окончателно с Малтийския консенсус и да се превърне в работеща демокрация, или да се върне към ролята на буфер между Изтока и Запада.
В първия случай нашата страна ще извърши преход от постсоциалистическа към развита европейска демокрация и ще се позиционира трайно в западната сфера на влияние в един свят, който вече се раздели на два лагера. Във втория случай се очертава нов преход от постсоциалистическа демокрация към унгарския модел, при който България ще продължи юридически да бъде част от семейството на ЕС и НАТО, но фактически ще изпадне в периферията на Европа. В по-дългосрочен план това може да я постави фактически и извън колективната система за сигурност на Алианса и чадъра на американското военно присъствие, тъй като все още не знаем какви стъпки ще предприеме администрацията на Тръмп по отношение на НАТО.
И накрая, редно е да обобщим, че каквото и да бъде решението на България, то ще е продукт както на новия геополитически консенсус, така и на волята на българите. Първата крачка към осъзнаването на този нов избор следва да бъде премахването на разделителните линии в обществото и формирането на работна формула и дългосрочна стратегия как трябва да дефинираме националния интерес на нашата страна.
В библейския Еxodus народът, неспособен да се освободи без божествена намеса, е държан в робство от фараона. В България гражданите са държани в робството на тяснопартийните интереси, където политическите организации са пленени от собствените си стратегии, его и нежелание да търсят общо благо за обществото. Няма Моисей, който да поведе всички към единение и обща цел, а партиите се давят в морето на разделението.
Българските политически племенаизглеждат разпокъсани и разделени, неспособни да се обединят около общи политики. Независимо че „Възраждане“ например декларира идентични политически цели с „Продължаваме промяната“ – срещу „Борисов и Пеевски“, а двете, заедно с „Има такъв народ“ и МЕЧ, са харесали депутата от ИТН и най-възрастен народен представител Силви Кирилов за председател на 51-вия парламент. Вече 12-ти ден Народното събрание не успява да избере председател, а този процес ще се проточи и следващата седмица, когато ще се навърши един месец от изборите.
Първоначално почти всички парламентарно представени сили предложиха свои кандидати. Най-голямата от тях – ГЕРБ–СДС – оферира Рая Назарян, председателка и на 50-тия парламент. ПП–ДБ беше номинирала Андрей Цеков, „Възраждане“ излезе с Петър Петров, ИТН залага на Силви Кирилов, а БСП – Обединена левица – на преподавателката по конституционно право и близка до президентския кръг доц. Наталия Киселова. Двете формации, получили се при разцепването на ДПС, не издигнаха кандидати, но Алиансът за права и свободи (АПС), които настояват, че са автентичното ДПС около Ахмед Доган, заявиха по-рано, че ще подкрепят Кирилов или Киселова.
Защо толкова непреклонни
Вторият план на битката за председател на 51-то НС засенчва първия. Бъдещият шеф на парламента е първият, който ще бъде питан/посочен от президента Румен Радев за служебен министър-председател предвид надвисващите осми парламентарни избори напролет. От останалите институционални фигури, изброени в т.нар. домова книга на президента, наличен е само Димитър Главчев, настоящ служебен премиер и председател на Сметната палата в отпуска.
Сегашното правителство, функция на Борисов и Пеевски, тоест на лидера на най-голямата партия ГЕРБ и на олигарха, санкциониран заради корупция от САЩ и Великобритания, не успя да изпълни основната си конституционна задача – провеждане на честни и демократични избори.
Доказателство са внесените в Конституционния съд искания за частично касиране на изборните резултати. Обединените около тях политически сили (без ГЕРБ–СДС и ДПС – Ново начало) показаха нови мнозинства, някои трайни, други летливи. Формално от едната страна остават партиите на Борисов и Пеевски, според които на изборите не е имало повече нарушения от друг път, и останалите (в чийто лагер е и Президентството), които смятат, че е имало брутални злоупотреби и купуване на гласове.
Забележителното е, че в „останалите“ влизат коалицията ПП–ДБ, с нейния европейски и евроатлантически облик, и един друг блок от формации, които теглят България към друга орбита, по̀ на изток, като БСП – Обединена левица, „Величие“, на която липсваха под 30 гласа, за да премине 4-процентовата бариера за влизане в парламента, ИТН и АПС.
Това ценностно противоречие, което не беше пречка при събиране на подписи под жалби до Конституционния съд, се оказа непреодолимо при гласуване на председател на 51-вото Народно събрание. Групата депутати на „Демократична България“ гласува заедно с колегите си от „Продължаваме промяната“ и не подкрепи кандидатурата на Силви Кирилов, към която се присъединиха ИТН и МЕЧ. Двама от ПП, Даниел Лорер и Божидар Божанков, също се разграничиха с гласуването си от ПП. Основната причина – няма как да се влезе в общ съюз с „Възраждане“.
Само дни преди това ръководството на ПП–ДБ излезе с обща декларация, че няма да водят преговори за редовен кабинет с национал-популистите на Костадин Костадинов – проруската и най-отявлено евроскептична партия в парламента. Но това очевидно не беше препятствие да гласуват заедно за негов председател. Депутати от „Възраждане“ публично заявиха, че от ПП са сондирали с тях дали биха подкрепили депутата от ПП Бойко Рашков за председател на парламента.
(Не)възможното
„Възраждане“ се възползва 100 процента от създалата се политическа ситуация, за да се легитимира като партията, която се бори срещу корупцията и статуквото в лицето на ГЕРБ и ДПС на Пеевски. Костадинов формулира по следния начин ситуацията:
Или „Възраждане“ и всички останали срещу ГЕРБ и Пеевски, или обратното… Математически е възможно да има мнозинство без ГЕРБ и ДПС, а в това мнозинство може да се включи АПС, които имат кръвна вражда с Пеевски. Това са 141 депутати. Но ДБ обслужи Пеевски.
Така от „Възраждане“, нееднократно гласували заедно с ГЕРБ–СДС и ДПС в предишни парламенти, обвиниха ДБ в „санитарен кордон с ГЕРБ и ДПС – Ново начало“ и в помагачество на Бойко Борисов и Делян Пеевски. (Всъщност санитарният кордон около Пеевски и неговото ДПС – Ново начало беше поискан и наложен от ДБ, а ПП се присъединиха към инициативата.)
Независимо от публичните изявления на представители от ПП и ДБ, че това са просто различни мнения в коалицията, разделението между тях е видимо. Пукнатината върви отдавна и не е само в различните мнения, но е и идеологическа – ПП гледат вляво, докато ДБ са център-дясно. Въпреки противопоставянето от трибуната на „Възраждане“ от ПП нямат проблем да приемат подкрепата на симпатизиращата на политиката на Путин партия. Както е добре известно, безплатен обяд няма, а в политиката този принцип е ненарушим – за всяка асистенция се плаща и сглобката, подкрепена от конституционно a.k.a. управленско мнозинство, е доказателство.
„Няма да оттеглим Назарян“ срещу „Няма да се съберем с „Възраждане“ се оказаха политически заявки, зад които стоят определени аргументи. В безпрецедентно изказване от парламентарната трибуна Борисов явно заяви, че няма да оттегли Назарян.
Добре, нека да е от вас, съберете си мнозинство. Вие сложихте червените линии, с които ГЕРБ трябва да се съобрази. Искате да ми натресете цялата отговорност, но без да участвам. Тази игра вече я играхме в сглобката. (…) Тази игра не ми харесва. Какво искате от мен – да си оттегля кандидата, за който над 600 000 са гласували? Ами няма да го оттегля. Нищо не ми дава право да го оттегля.
Дадох формула без Ново начало и АПС (и без „Възраждане“, но с ПП–ДБ, ИТН и БСП – б.а.). Ако имаше такова мнозинство, щяхме да вървим напред.
Съпредседателката на парламентарната група на ПП–ДБ Надежда Йорданова (ДБ), отстоявайки позицията на своите, заяви:
Ние ще се включим в такова мнозинство, което ще освободи България от проказата на корупцията. България цикли, защото не можем да решим простичкия проблем – че институциите трябва да действат в обществена полза, а не по волята на един човек.
Политическият арбитър
Докато парламентът е на стендбай относно избора на председател (да се разбира – служебен премиер) от превърнатия в политически арбитър Конституционен съд се очаква да реши спора чие да е служебното правителство – на президента или на партиите, които избират лицата от „домовата книга“.
След като преди пет месеца КС не успя да събере мнозинство, за да отмени новия ред за назначаване на служебен кабинет, наложен с шестата поправка на Конституцията, президентът оспори това изменение заедно с двойното гражданство на депутатите. КС е сезиран и от ИТН и БСП да бъде върнато правомощието на държавния глава да назначава служебно правителство. Онова, което Румен Радев очевидно желае най-силно, не е партиен проект, който би го свалил от пиедестала на калния политически терен.
Така към очертаващите се осми избори се прибавя и тихата надпревара между президент и някои политически сили чий ще е следващият служебен кабинет.
Исторически факт е, че геостратегическото разположение на България неведнъж е имало решаващо значение за външната политика на нашата страна както в положителен, така и в негативен план. Кой знае защо, поколения български интелектуалци посочваха този факт с нескрита гордост, като че ли българската външна политика следва да бъде продукт от нашето географско аз, пречупено през балканския постсоциалистически манталитет на голяма част от политиците ни. Но това, разбира се, е само едната страна на монетата.
Съществува и едно сенчесто, трудно доловимо измерение на външнополитическия процес у нас, което обикновено се пренебрегва с аргумента, че не е от решаващо значение, особено след края на Студената война и падането на социализма в България. Точно там е работата обаче, че разпадът на социалистическата система и началото на Прехода ознаменуваха един добре прикрит геополитически консенсус за бъдещето на нашата страна, който беше не толкова плод на българския политически живот, колкото на договарянето на нови сфери на влияние, които прекроиха границите на бившия социалистически лагер в полза на САЩ.
Мнозина български политици са склонни да гледат с носталгия към тези години, защото тогава изборът на България беше относително прост. В сегашните геополитически условия обаче задачата на политическия елит се усложнява от два факта. Първият – че консенсусът между Вашингтон и Москва за постсоциалистическия блок вече не съществува, и вторият – че на България отново се пада незавидната съдба да изпие горчивата чаша на нов геополитически избор, който ще предопредели бъдещето и на идните поколения. В този материал ще се опитаме да анализираме точно тази реалност, за която се говори плахо и нерешително както от политиците, така и от много анализатори.
Постсоциалистическата реалност в българската външна политика
Теорията за постсоциалистическата реалност във външната политика на балканските страни е разработена от група американски историци начело с професорката от Тексаския университет Мери Нюбъргър. Непосредствено след разпадането на СССР учените лансират тезата, че демокрациите в тези държави и в бившия социалистически блок като цяло ще се отличават коренно от демокрацията в САЩ и Западна Европа. В този контекст можем да разграничим няколко основни периода в българската външна политика след падането на социализма у нас.
Първият период започва след срещата между американския президент Джордж Буш-старши и последния съветски лидер Михаил Горбачов през декември 1989 г. в Малта. На тази среща се обсъжда бъдещето на социалистическия блок след началото на дисидентските движения и „нежните революции“ и в крайна сметка се постигат три основни договорки. Първата е готовността на Горбачов да приеме обединението на все още разделената Германия и пълноценното ѝ интегриране в НАТО, а с втората Москва дава възможност на страните от Централна Европа да изберат самостоятелно геополитическия път на своето развитие – предрешен избор, който по-късно ще постави тези държави в американската зона на влияние.
За България и Румъния е постигнат консенсус влиянието на Вашингтон и Москва да бъде поделено 50:50 поради стратегическото разположение на двете страни. И ако анализираме внимателно анатомията на Прехода у нас, ще видим, че неговите архитекти работиха точно в тази посока – военно-политически и икономически България се обвърза с Европейския съюз и САЩ и стана част от евроатлантическото семейство, но енергийно и културно тя остана в руската сфера на влияние. В този смисъл присъединяването на страната ни към ЕС и НАТО не разчупи, а напротив – циментира този консенсус и легитимира архитектите на Прехода, както и тяхната стратегия да позиционират България като междинна зона, където интересите на Вашингтон и Москва се пресичат.
Вторият период в българската външна политика започна веднага след като България стана част от европейското семейство и колективната система за сигурност на НАТО. Покрай цялата еуфория, някак си незабелязано и паралелно с това, беше реабилитиран образът на Русия като партньор на нашата страна. На макрониво това извърши не кой да е, а самата Европа, тъй като европейските елити години наред нямаха проблем София и Москва да развиват сътрудничеството си в сферата на енергетиката, културата и дори икономиката.
Особено силен застъпник на този консенсус беше Германия, която неусетно се превърна в един от най-големите приятели на Русия в Европа – така руското влияние в Източна Европа беше гарантирано, а канцлерът Герхард Шрьодер се оказа сред най-големите привърженици на (тогава) новоизбрания руски президент Владимир Путин. Или казано с други думи, ако през 90-те години в България хората се мусеха, когато чуеха някой да говори на руски, това започна да става все по-привлекателно и някак си модерно, след като страната ни беше приета в европейското семейство.
В лицето на България обаче Вашингтон виждаше съюзник и затова се стараеше да балансира между отношенията си с Москва и военното си присъствие у нас. Така присъединяването на нашата страна към НАТО беше не толкова уникална заслуга на група български политици, а продукт от консенсуса между САЩ и Русия, който новите дисиденти – много от тях с добре известно минало – си приписаха като изключителна заслуга и така легитимираха политическия си мандат.
В тези условия политическият елит у нас управляваше необезпокояван, тъй като САЩ пазеха небето ни, Европа даваше пари по еврофондовете, а Русия щедро градеше културни връзки за приятелство с България, скрепени с огромните газови тръби на „Южен поток“. Към тази конфигурация беше добавен и Китай с неговото намерение да инвестира в мащабни инфраструктурни проекти у нас, а политическият елит – малка част от който вероятно е чел за Конфуций – изработи златния аргумент, че България е една от първите страни в света, признали Китайската народна република.
Идилията обаче беше прекалено хубава, за да продължава, и така се озовахме на прага на третия етап от геополитическото съзряване на постсоциалистическа България, когато консенсусът между Вашингтон и Москва рухна, след като Русия нахлу в Украйна. Доказателство за началото на този етап е, че малко преди Кремъл да даде фаталната за Европа заповед, Путин призова НАТО да се изтегли от България и Румъния, намеквайки, че САЩ трябва да спазват червените линии, които са очертани някога от Малтийския консенсус. На това президентът Байдън отговори, че Русия няма право на сфери на влияние и че САЩ имат свещени задължения към тези нации, които ще спазят по силата на Вашингтонския договор.
А по това време в България и Румъния вече бяха започнали значими политически промени, нови „нежни революции“, които целяха и окончателното откъсване на двете страни от руската сфера на влияние. Политическият елит, който говореше за баланс и консенсус във външната политика, отдавна не беше на мода в Румъния. В България обаче се оказа точно обратното – голяма част от избирателите и политиците гледаха с нескрита носталгия към Малтийския консенсус, не желаеха да се разделят с него или поне бяха против радикални промени в българската външна политика, които да се усетят както на икономическо, така и на културно ниво.
Уви, Европа не можеше да помогне, тъй като Ангела Меркел отдавна вече не беше на власт, а Макрон виждаше, че войната в Украйна заплашва пряко границите на Стария континент. В тези условия САЩ се позиционираха като единствения надежден съюзник на България, но администрацията на Байдън нямаше намерение да прави компромиси нито с корупцията в страната, нито с липсата на културен плурализъм.
Защо България не пожела разчупване на консенсуса?
Първата и основна причина, поради която България не пожела да разчупи Малтийския консенсус във външната си политика, е историческа и може да бъде проследена в годините преди 10 ноември 1989. Моделът, по който е построен българският социализъм, е уникален за Източния блок, тъй като в това семейство няма по-лоялен съюзник на СССР от Народна република България. Често, но погрешно се приема, че причините за това се коренят в Освобождението.
Причините за силната привързаност към социализма в лоялни съветски сателити като България почиват върху два стълба. Единият е спецификата на българския социализъм, който посредством Живковата конституция гарантира пълна лоялност от страна на гражданите към член първи, легитимиращ господстващата роля на БКП. Другата страна на монетата е, че подобно на демокрацията, социализмът у нас също е строен като социализъм с български характеристики. Липсата на свободна инициатива, предвидимостта в битовите отношения, невъзможността за истинска конкуренция и свобода на пазара спомагат за формирането на нагласи, които виждат в амбициозния и преуспял западен човек, свободен от всякакви морални ограничения, враг на социалистическия строй и на традицията.
В същото време образователната система изработва ефективни механизми за представянето на САЩ като капиталистически генератор на конфликти – теория, която, уви, днес се отстоява от много леви интелектуалци в Америка и у нас. Това фалшиво усещане за свобода под шапката на Москва рухва по време на Възродителния процес, когато става ясно, че времето на „спокойните хора“ вече е отминало, а след идването на Горбачов на власт различията между съветското и българското ръководство естествено доведоха до падането на социализма у нас. В тези условия политиците гледаха на Америка като на „новия голям брат“, който ще измести СССР като гарант за сигурността на страната ни. И затова по време на Прехода България заимства именно американския икономически модел, а не европейския, за да възстанови икономиката си след кризата от 1996–1997 г.
И все пак българинът успя да съхрани носталгията по социализма както никой друг народ в Европа. Това е и втората причина, поради която разчупването на Малтийския консенсус изглежда почти невъзможно. Най-парадоксалното е, че тази носталгия се дължи не на някакви обективни политически причини, а просто на факта, че голяма част от носталгиците хранят такива чувства поради възрастта си. Проблемът няма как да бъде преодолян, тъй като има психологически характер и е обективно следствие от формата на социализъм, която доминираше в страната в продължение на 45 години.
За съжаление, голяма част от младото поколение също не е способно да компенсира този дефицит по множество причини. От една страна, е проблемът с демографията и емиграцията, а от друга страна – липсата на толерантна и плуралистична среда, която да генерира и насърчи професионалното развитие на младото поколение. Дали посочените проблеми могат да бъдат преодолени на този етап, е спорно поради политическата нестабилност в страна и липсата на желание за изграждане на дългосрочни стратегии.
Третата група причини засяга устойчивото руско влияние в страната и перспективата то да бъде заменено от сходни по идеология формули. Силната лоялност на България към СССР от времето на Студената война, която се запази устойчива след формирането на българския постсоциалистически елит, и дългосрочното нежелание на Европа да погледне сериозно на проблемите, с които се сблъсква обществото ни години наред, доведоха до политическа нестабилност, която изглежда непреодолима поради невъзможността за откриване на единна формула за българския национален интерес.
Докато такава липсва, патриотичните фракции ще продължат да гледат на понятието български национален интерес като на възможност да увеличат подкрепата си и да държат България колкото е възможно по-близо до своите идеи, а прозападните и ястребските крила да задълбочат механичната си реторика за цивилизационния избор на страната да бъде част от ЕС и НАТО.
Това противопоставяне в обществото е основният генератор на конфликти, който не позволява разчупването на Малтийския консенсус и изработването на последователна стратегия, която да позиционира България трайно на геополитическата карта. Конспиративна теория е да смятаме, че тази поляризация крие някакви тайни, скрити измерения и че някой нарочно разделя българите, за да не могат да постигнат консенсус за интересите си.
Такива теории обикновено кореспондират с митовете, че американските президенти си лягат и стават с мисълта дали в България трябва да има редовно правителство, или не. Всъщност не САЩ, а българските избиратели решават това – и така ще отговори всеки американски дипломат. Лошата новина е, че в българското общество няма воля за разчупването на Малтийския консенсус и заради това той трябва да бъде заменен от някаква приемлива геополитическа формула, която да възстанови политическата стабилност у нас.
Докато в България партиите са вгледани самовлюбено в резултатите от изминалите избори и в поредните напъни за съставяне на правителство, българските евродепутати в Брюксел вече са заели местата си в парламентарните комисии, в които са избрани да членуват, и се опитват да влязат в работен ритъм, всеки според възможностите и интересите си.
Звезден миг за гражданската легитимност
През изминалите две седмици българските евродепутати участваха в изслушванията на кандидат-комисарите в Брюксел. Това несъмнено е един от звездните моменти за Европейския парламент, който се повтаря на всеки пет години непосредствено след европейските избори. Новоизбраните депутати във всяка парламентарна комисия препитват като на изпит кандидат-комисарите, предложени от правителствата на държавите членки. Ако дадените отговори не се харесат на депутатите, кандидатурата може да бъде отхвърлена и трябва съответната държава, изпаднала в немилост, да предложи нов кандидат, който да бъде подложен на същото изпитание.
Моментът е звезден, защото Европейският парламент е единствената институция, избрана пряко от гражданите на Европа и точно изслушванията на кандидат-комисарите са един от начините тази гражданска легитимност да бъде упражнена. Представени от депутатите, европейските граждани са всъщност тези, които косвено се произнасят по кандидатурите на бъдещите комисари, и то не по национален признак, а в зависимост от тяхната компетентност и познания в сферата, в която са номинирани.
Така Парламентът има решаваща роля за състава на следващата Комисия, от която пък ще зависи какво законодателство ще бъде предложено на европейско ниво, какъв бюджет ще бъде отпуснат по различните програми, какви средства ще бъдат одобрени по различни проекти и много други въпроси с конкретни последици на всички нива. Макар и да не взема крайните решения, Европейската комисия е институцията, която предвожда законодателния процес, предлагайки законите и дефинирайки първоначалните им рамки на действие и обхват. Затова е от ключово значение кой управлява всяко от 26-те портфолиа.
Изслушването
Като всеки звезден миг, и този е добре режисиран предварително. В рамките на десет дни са организирани 26 изслушвания, като първото за деня започва в 9:00 ч. сутринта, а последното приключва в 21:30. Преди да се изправят на изпитната скамейка, кандидат-комисарите имат седем седмици да се подготвят. Получават инструкции от сътрудниците на напускащите комисари, срещат се с представители на различни политически групи, с координаторите и председателите на парламентарните комисии, с представители на неправителствени организации и лобита; отговарят на списък от писмени въпроси на евродепутатите и подготвят 15-минутна реч, в която да представят приоритети си за следващите пет години.
По време на самото изслушване обаче те трябва да отговарят импровизирано и именно по този начин се разбира доколко са запознати с ресора, който ще ръководят, и дали имат ясна визия за това, с което ще се занимават. На изслушванията, освен евродепутатите, присъстват много журналисти, фотографи, политически съветници, пиари и сътрудници. Зад катедрата седят председателите на парламентарните комисии от ресора на кандидат-комисаря, а пред тях на една малка маса е самият кандидат, готов за тричасов кръстосан разпит. Напрежението в залата е осезаемо.
Освен че крайният резултат зависи от индивидуалното представяне на всеки кандидат, политическите групи в Парламента също обсъждат цялостния състав на Комисията и се опитват, от една страна, да подкрепят кандидатите от своето политическо семейство, а от друга страна, да не атакуват прекалено опонентите си, за да не им се върне тъпкано.
Санитарен кордон и в Европарламента
В проектния състав на следващата Комисия има 16 кандидат-комисари на десни правителства, четирима кандидати на леви правителства, петима кандидати либерали и един кандидат-комисар от десницата на Мелони в Италия. Това съотношение между политическите сили в бъдещата Европейска комисия не отразява състава на новия Парламент, където крайнодясната политическа група „Патриоти за Европа“ е третата по големина, но няма нито един кандидат за комисар, нито пък председатели или заместник-председатели на парламентарни комисии.
Причината за това е прилагането на санитарен кордон от левицата, либералите и зелените, за да предотвратят заемането на ключови позиции от крайнодесните. Самата кандидатура на Урсула фон дер Лайен за втори мандат начело на Комисията беше одобрена в края на лятото от левицата, либералите и зелените, при условие че няма да има представители на крайната десница сред новите комисари. Въпреки това няколко месеца по-късно крайнодесният италианец Рафаеле Фито, съпредседател на Групата на европейските консерватори и реформисти в предишния мандат на Европарламента, не само беше издигнат за италиански кандидат-комисар в следващата Комисия, а и за неин изпълнителен заместник-председател.
Санитарният кордон е неписано правило и подлежи на гъвкави интерпретации, особено в настоящия Европарламент, където, ако традиционната десница на Европейската народна партия се обедини с другите крайнодесни партии, ще държи под контрола си половината пленарна зала. Подобно обединение на десницата в бъдеще, ако се окаже трайно и стабилно, коренно ще промени съотношението на силите между политическите групи в Парламента. Ако в последните десет години трите най-големи групи – на десните, левите и либералите – съставяха съвместно законодателни предложения след дълги преговори и постигане на компромис, сега Парламентът започва да се връща към модел, по-близък до националните парламенти – с класически идеологически противопоставяния между партиите и ясно очертани мнозинство и опозиция. При такава конфигурация рисковете от блокажи и задънени улици значително се увеличават.
Именно това се случи в Европейския парламент в края на изслушванията за еврокомисари, след като 19 от 26-имата кандидати вече бяха препитани и одобрени. Под натиска на десницата изслушванията на последните шестима кандидат-комисари и бъдещи изпълнителни заместник-председатели на Комисията, сред които Тереса Рибера (испанска левица) и Рафаеле Фито (италианска крайна десница), бяха оставени за обсъждане и групово одобрение в последния ден. Така десницата се надяваше кандидатурата на крайнодесния Фито да мине между капките и да бъде одобрена в цялостния пакет на висши назначения.
Левицата обаче продължи яростно да се съпротивлява, настоявайки, че тази кандидатура противоречи на първоначалното споразумение и нарушава санитарния кордон. Тогава десницата мина в контранастъпление и се възползва от неотдавнашните поройни дъждове в Испания, за да атакува испанската кандидатка за комисар и настояща министърка на екологичния преход в Испания – Рибера, като я обвини за бедственото положение в засегнатите региони.
Така в последния ден от изслушванията страстите се нажежиха и вместо да дискутират европейски политики, евродепутатите и целият бъдещ състав на Комисията се оказаха заложници на вътрешнополитически конфликти, а приличното представяне на индивидуалните кандидати и предварителните споразумения между групите останаха на заден план. Но освен че говорим за борба на власт и влияние между европейските столици, основното предизвикателство тук е идеологическото позициониране на европейските институции и дали постепенно ще минават все по-вдясно и ще водят все по-консервативни политики, или ще запазят досегашното си относително равновесие в смесица от десни, леви и либерални идеи.
Ако политическите групи не постигнат бързо съгласие и предложеният състав на Комисията не бъде гласуван на пленарната сесия в края на ноември, встъпването в длъжност на новите екипи ще остане за следващата година, което не е най-добрият сценарий в един бързо променящ се и непредвидим свят след завръщането на Тръмп в Белия дом.
Къде сме ние?
Българската кандидатка за комисар Екатерина Захариева (ГЕРБ) беше изслушана в Комисията по промишленост, изследвания и енергетика. Това е същият ресор, който България имаше и в предишната Комисия, но този път без културата и младежта, които сега са прибавени към спорта в отделно портфолио, дадено на Малта.
Захариева постави акцент върху увеличаването на инвестициите в сферата на научните изследвания и иновациите, както и върху необходимостта частният сектор също да бъде привлечен да инвестира. Други приоритети в работата ѝ ще бъдат насърчаването на участието на жени изследователки във всички научни области, намаляването на бюрокрацията, а също и инвестиции за научни изследвания в отбраната. Захариева цитира много статистики от европейски доклади и изследвания, с което запълни липсващата ѝ лична професионална експертност по темите. Политическият ѝ опит от България пък ѝ помогна да се измъкне ловко от деликатни въпроси, като продължаващото финансиране на израелски университети въпреки случващото се в Газа или рисковете от инструментализиране на средства, отделени за граждански изследвания, и пренасочването им към изследвания за отбрана.
Българската кандидатка се обяви в подкрепа на всички академични институции, независимо от тяхната националност, за да бъде избегната дискриминация. По отношение на военните изследвания тя даде за пример американската Агенция за перспективни изследователски проекти за отбраната (DARPA), подчертавайки, че получените резултати често имат едновременно и военно, и гражданско приложение, така че ползите са повсеместни.
Наред с много други членове на Европейския парламент, българските евродепутати Цветелина Пенкова (БСП), Ева Майдел (ГЕРБ), Петър Волгин („Възраждане“) и Христо Петров („Продължаваме промяната“) също отправиха своите индивидуални въпроси към Екатерина Захариева съвсем в рамките на добрия тон и далеч от обичайната за България агресивна политическа конфронтация.
След изслушването шестима от присъстващите седем координатори на изпитващата парламентарна комисия одобриха кандидатурата на Екатерина Захариева. Само крайната левица гласува против, а депутатите от групата на „Европа на суверенните нации“, част от която е и българската „Възраждане“, не присъстваха на гласуването.
Какво означава това за България?
От влизането на България в Европейския съюз досега всички български комисари са били жени с политически опит на национално, европейско или международно ниво. Преди да станат еврокомисари, Меглена Кунева е била министър по европейските въпроси, Кристалина Георгиева – вицепрезидент на Световната банка, Мария Габриел – евродепутат, а Илиана Иванова – член на Европейската сметна палата. Екатерина Захариева е била зам.-министър на регионалното развитие и благоустройството, министър на правосъдието и министър на външните работи.
Женските кандидатури за български еврокомисар се гледат с добро око в една Европа, която все още руши стереотипи и се бори за равенство между половете. Погледнато в по-мащабен план, цялостният образ на българския комисар, от нивото на владеене на чужди езици и начина на обличане и поведение до знанията в ресора и политическата опитност, оказват влияние за изграждането на образа на България на европейско ниво. Българите, работещи в европейските институции от дълги години, още си спомнят скандалното изслушване на една друга българска кандидатка за еврокомисар – Румяна Желева. През 2009 г. тя предизвика масово възмущение с лъжливите си декларации, лошия си английски и пълната си неподготвеност по зададените въпроси и както се очакваше, беше отхвърлена от евродепутатите.
Българските политици в Брюксел имат ключова роля за изграждането на образа на страната ни на международната сцена, а това влияе не само в политически план, а и по отношение на чуждестранните инвестиции, международното сътрудничество в различни сфери и дали въобще ни вземат на сериозно. Достойното участие на България в дебати по теми като Зелената сделка, миграционната политика или социалните неравенства ни приобщава към търсенето на решения на глобални проблеми и ни включва в европейските политически процеси. Помага ни да разбираме по-добре предизвикателствата в света, в който живеем.
От друга страна, международната среда, в която са българските представители в Брюксел, и работата им с колеги от цяла Европа биха могли постепенно да окажат положително влияние върху начина на правене на политика в България, да внесат професионални практики, като конструктивния диалог, коалициите, основани на идеи и ценности, балансираните преговори за постигане на печеливш за всички компромис. Все ценности, които са съставна част от изграждането на демократично и гражданско общество и които биха довели до нормализация на политическите процеси, ако има кой да ги внесе на родна земя.
Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.
Още преди да бъдат преброени бюлетините от седмите парламентарни избори за последните три години в България, политолози вече предсказваха осмите. Защо да се боим от избори – изборите лекуват демокрацията! Но каква демокрация? В държава, в която политическата нестабилност и сътресения станаха неотменни спътници в последните четири години, гласуването – това върховно право на всеки гражданин на демократично общество, бе сериозно опорочено, доверието в институциите, политическите лидери и партиите – силно снижено, а политическата апатия – качена в небесата. Изборите имат все по-слаба връзка с бъдещи политики, а партиите печелят избиратели благодарение на страстите, които разпалват, с битки и ненавист.
Как едни осми избори биха излекували поне една от тия болести на българската демокрация? За да успеят, ще трябва да възстановят истинския демократичен процес, в който гласуването е не само акт на участие, но и реален механизъм за избор на бъдещи политики. В момента изглежда, че българските политици преследват далеч по-прагматични цели, а политиката не само че се поляризира до крайност, но и полюсите си имат лица.
Президентът и Kой/Кои
През последните години на политическа криза лидерската роля не просто на президента като институция, а на Румен Радев като личност укрепна. На „Дондуков“ 2 се е окопала една много силна фигура със симпатии към Кремъл, но и към унгарския лидер Орбан. От 2021 г. насам Радев влезе в сблъсъци с лидерите на най-големите политически сили. Започна от най-могъщия, какъвто безспорно е създателят и водач на ГЕРБ Бойко Борисов, трикратен премиер. След поредица от взаимни нападки и ескалация на напрежение с протестите през лятото на 2021 г., с вдигнатия юмрук и нахлуването в Президентството, двамата днес са в студен мир, а понякога влизат и в тактически съдружия.
Радев продължи с тези, на които осигури трамплин за политиката, като ги покани в служебното си правителство – създателите и съпредседатели на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков и Асен Василев. Последваха сериозни схватки, а заради силата, която получи президентът с управлението на служебните си правителства, ПП и „Демократична България“ подеха инициативата за промяна на Конституцията, която да му отнеме тези правомощия. С новата конфигурация в Конституционния съд и внесената жалба срещу промените в Конституцията има шанс те да паднат, а Румен Радев – да си възвърне правомощията. Томахавките с ПП–ДБ сега са заровени, а заради общия враг – олигарха Делян Пеевски – Радев и коалицията са и (временно) в един лагер.
От началото на втория си мандат Радев влезе в конфликт с председателката на БСП Корнелия Нинова – един от хората, проправили му пътя в политиката. Но Нинова вече е изключена от БСП, а настоящото ръководство на социалистите се съобразява с Радев. В депутатските листи беше включена близката до него Наталия Киселова, която сега е предлагана и за председател на парламента от името на БСП – Обединена левица.
Пеевски се е позиционирал срещу Радев, когото нарича Мистър Кеш, подобно на противопоставянето с Борисов през 2021 г. заедно с тогавашния главен прокурор Иван Гешев. В действителност тази вражда легитимира и двамата като изтъкнати борци на сумо на политическия тепих.
Силата на Румен Радев не би била в политически проект – любима дъвка от поне две години, а във възстановяване на опцията за служебните кабинети. Дори инициаторите за конституционните промени ПП–ДБ вече са се отказали от публичната им защита и от аргумента, че не бива да се съсредоточава толкова власт в президентската институция. А с Румен Радев за президент всички евроскептични партии и формации с проруски и националпопулистки уклон, нароили се в последните години, утвърждават влиянието си сред обществото и формират един силен блок. Осмите избори ще са още един бонус за този тренд.
Какво се случва с партиите
Изявлението на вицепрезидентката Илияна Йотова, обявила 51-вия парламент за нелегитимен, както и жалбите за частично/пълно касиране на изборите хвърлят сянка върху служебното правителство на Димитър Главчев (а значи и върху ГЕРБ), което ги организира. От президентската институция не пропускат да изтъкнат при всеки удобен случай, че при техните служебни кабинети подобни безобразия не са се случвали. (Затова пък има други – като например 13-годишния договор за природен газ с турската държавна компания „Боташ“, получила достъп до българската газопреносна мрежа, а съответно и до европейската, срещу ниска такса. А „Булгаргаз“ поема задължение да плаща дневно по 486 514 долара на „Боташ“ от 1 януари 2023 г.)
Но освен министъра на вътрешните работи Атанас Илков, към когото са насочени значителни критики, отговорност носи и излъченият от служебния кабинет координатор на изборите Росен Карадимов. Той беше началник на кабинета на премиера на тройната коалиция Сергей Станишев, а един от служебните кабинети на Гълъб Донев, т.е. на президента, го постави за председател на Надзорния съвет на държавната Българска банка за развитие.
Все още не е ясно дали решението за касиране на изборите от Конституционния съд няма да дойде, след като парламентът вече ще е в отпуск за поредната предизборна кампания. Но тежките съмнения за честността на вота от 27 октомври изиграха своята роля.
Едни бъдещи парламентарни избори през март 2025 г. обаче няма да повторят настоящото разпределение на силите в 51-вия парламент. МЕЧ може и да не постигнат същия резултат. ГЕРБ ще бъдат омаломощени, а раздалечаването в коалицията ПП–ДБ на двете ѝ съставни части ще продължи. БСП я очаква тежък конгрес в началото на 2025 г. ДПС никога вече няма да е каквото беше преди разцеплението, а вероятно и двете партии, появили се на мястото на единното Движение, ще имат по-слаби резултати. Въпреки плашилата, които размахва Пеевски.
Най-важното обаче е, че в хипотезата на осми избори те ще се проведат след избора на нов главен прокурор в началото на януари. А политическата задача за повечето парламентарно представени сили (не и за ГЕРБ–СДС, нито за ДПС – Ново начало) е да бъде спрян изборът на единствения кандидат – изпълняващия функциите главен прокурор Борислав Сарафов. Освен това политическите сили ще се опитат да изберат председател на парламента, който не е от партията, спечелила изборите – ГЕРБ. При поредни предсрочни избори той ще е бъдещият министър-председател и всички участвали в избора ще бъдат представени в евентуално служебно правителство.
Какво става със стратегическите задачи за България – еврозона, Шенген, обновяване на регулатори и политически представители в съдебната система, реформи и План за възстановяване и устойчивост? Сигналите, които идват от 51-вия парламент, са в регистъра на популизма, а гражданите трудно се ориентират в мъглявината от безплодна политическа реторика. Партиите не правят стратегии, само тактически ходове.
В началото на октомври тази година украинското разузнаване съобщи, че няколко хиляди севернокорейски войници преминават обучение в Русия в подготовка за изпращане на фронтовата линия с Украйна. Националната разузнавателна служба на Южна Корея (NIS) по-късно потвърди информацията на Киев, като сподели сателитни изображения на руски плавателни съдове, транспортиращи 1500 войници от Северна Корея до руския град Владивосток за предполагаемо обучение.
На 23 октомври съветникът на Белия дом по въпросите на комуникациите в областта на националната сигурност Джон Кърби свидетелства за присъствието на най-малко 3000 севернокорейски войници. Сега Пентагонът смята, че в Русия те са 10 000 и са насочени към района на Курск в Западна Русия, за да се бият с украинските сили. В началото на ноември се появиха и първите сведения, че в Курска област вече се е състояло първото сражение между украински и севернокорейски части. Всичко това беше потвърдено на 13 ноември от говорителя на Държавния департамент на САЩ Ведант Пател.
Голямото разполагане на севернокорейски войски в Русия представлява тревожна нова фаза във войната между Русия и Украйна, като същевременно носи по-дълбоки последици за глобалната политика. Ще разгледаме пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Северна Корея и Русия, и как това сътрудничество ще се отрази в по-широка степен на войната в Украйна.
Какво печелят Москва и Пхенян от дислоцирането на севернокорейски войски на фронта?
Обвиненият във военни престъпления руски президент Владимир Путин ще извлече незабавни военни ползи от севернокорейските войски. Съобщава се, че от 2023 г. насам Русия е получила от Северна Корея поне 7000 контейнера, които включват артилерийски снаряди, противотанкови ракети и балистични ракети с малък обсег, за да се попълнят силно изчерпаните руски боеприпаси и оръжия. Кремъл е изправен пред потенциален недостиг на наборници, а използването на севернокорейски войски временно би облекчило вътрешния натиск върху Путин от страна на руското Министерство на отбраната за мобилизирането на повече войници в армията тази есен.
Северна Корея вероятно ще получи допълнителни икономически ползи и по-голяма военнотехническа помощ от Русия, включваща сателитна и ракетна технология. Докато преди войната Путин се противопоставяше на ядрената програма на Северна Корея, сега Русия може да помогне за подобряването на ракетния капацитет и системите за доставка на ядрени оръжия на Пхенян. Русия също може да съдейства за обновяването на стареещия севернокорейски подводен флот. Освен това войниците на Северна Корея биха могли да придобият ценен боен опит, биейки се рамо до рамо с руснаците. По този начин ще могат и да оценят от първа ръка колко ефективна е военната им технология срещу произведените на Запад оръжия и защита.
Колко ефективни са севернокорейските войски и пред какви рискове е изправен режимът на Ким Чен Ун?
Не е ясно колко добре ще се представят севернокорейските войски в битка. Въпреки че са преминали обучение в руски военни бази в Далечния изток, различията в езика, културата, обучението и доктрината за водене на война могат да намалят ефективността на севернокорейските сили, докато не бъдат по-добре интегрирани с руските части. Доказателства за проблемната интеграция са вече налице – пленен от украинската армия руски войник разказа във видео, че севернокорейците изпитват трудности в ориентацията на фронта и по погрешка са открили огън по своите руски съюзници.
Ukrainians captured a Russian soldier in the Kursk region. He decided to surrender because North Korean soldiers were shooting in the wrong direction and might’ve even taken out two Russians.
Here’s hoping that “friendly fire” wasn’t so friendly after all. But even if it was… pic.twitter.com/94r7fgRef1
Съобщава се, че Ким Чен Ун е изпратил сили за специални операции от Единайсети армейски корпус, известен като Корпус на бурята. Това са елитни войници, обучени за мисии за проникване и убийства, с по-висока военна подготовка от новите руски наборници, изпращани на фронтовата линия. Въпреки това изглежда малко вероятно Ким Чен Ун да продължи да изпраща голям брой елитни войници в Русия, ако жертвите сред тях нарастват със същата скорост като убитите и ранените руснаци.
Един от рисковете, пред които е изправен севернокорейският режим, е възможността неговите войници да дезертират от бойното поле, стремейки се да останат в Украйна или в Южна Корея. Възможно е някои севернокорейски войници, които се предадат или бъдат пленени от украинските сили, да не искат да се върнат в Русия или в Северна Корея. Съществува вероятност да потърсят политическо убежище или да поискат да бъдат прехвърлени на южнокорейските власти. Украинското разузнаване съобщи, че вече 18 севернокорейци от войниците, разположени близо до руско-украинската граница, са дезертирали.
Как Южна Корея отговаря на севернокорейските войски в Русия?
От началото на войната Южна Корея не желае директно да изпраща нападателни оръжия на Украйна и предоставя предимно икономическа и хуманитарна подкрепа. Новото развитие обаче може да принуди Сеул да обмисли подкрепа за Киев чрез изпращане на оръжия и споделяне на разузнавателна информация. Южнокорейският президент Юн Сук Йол вече заяви, че от степента на севернокорейско участие във военните действия зависи дали Южна Корея би доставила оръжия на Украйна.
Независимо дали това ще стане, действията на Пхенян тласнаха Сеул да работи по-тясно с европейските си партньори, включително с НАТО. На 28 октомври делегация от длъжностни лица от разузнаването и отбраната на Южна Корея информира НАТО и тихоокеанските си партньори за оценките за разполагането на севернокорейски войски в Русия и обеща да продължи координацията за наблюдение на ситуацията в Украйна. Засиленото сътрудничество между Южна Корея и НАТО ще позволи на Сеул да споделя и получава информация относно бойните способности и тактики на Северна Корея и да проследява севернокорейските войски, изпратени на украинската фронтова линия. Южнокорейците биха могли да помогнат на украинците и в извършването на специални операции за насърчаване на севернокорейските войници да дезертират.
Къде стои Китай?
Китай засега не коментира официално факта, че в Русия има севернокорейски войски. Публично Пекин предлага дипломатически банални фрази, призоваващи за деескалация в Украйна и мир на Корейския полуостров. Пекин обаче остава притеснен от рисковете за ескалация, които не може пряко да контролира, от потенциалната нестабилност около китайските граници и от вероятността за засилено сътрудничество в областта на сигурността между Южна Корея, Япония и Съединените щати и възникващата координация между НАТО и Сеул в отговор на военния авантюризъм на Пхенян.
Пекин предостави дипломатическо и икономическо прикритие на Москва за нахлуването ѝ в Украйна, но отношенията между китайското правителство и Пхенян напоследък бяха хладни. Пропуските в комуникацията между трите страни поставиха Китай в неудобната позиция да се опитва да предотврати по-нататъшна дестабилизация на региона предвид собствените си геополитически и икономически предизвикателства. Според китайски анализатори Пекин вижда повече вреда от изпращането на севернокорейски сили в Русия, отколкото потенциална полза.
Как сътрудничество между Северна Корея и Русия ще се отрази на международните отношения?
Изпращането на севернокорейски войски в Русия показва, че Пхенян е напълно готов да подпомогне терористичната война на Русия в Украйна. Докато Северна Корея преди беше известна със своите киберзаплахи, пране на пари, трафик на оръжия и незаконна търговска дейност, то напредващото военно сътрудничество с Москва може да насърчи Пхенян да участва в други конфликти и бъдещи войни от името на партньори с подобно авторитарно управление, които се противопоставят на Запада. В зависимост от представянето им на фронта севернокорейските войски биха могли да бъдат дислоцирани заедно с руски части в Африка или в горещи точки от бившия СССР.
Присъствието на войските на Северна Корея в Русия има поне две дългосрочни последици. Първо, Путин отново демонстрира, че руските съюзници далеч не са изолирани, а са готови да подкрепят Русия в нейната война в Украйна. Ако Пхенян успее да получи нужните военни технологии от Русия в замяна на изпратени войници, това би накарало други авторитарни режими да изпробват същото. Иран например може да увеличи сътрудничеството си с Русия, докато се подготвя за възможна ескалация с Израел.
Второ, задълбочаването на военното сътрудничество между Русия и Северна Корея идва в момент на ескалация на напрежението на Корейския полуостров. Това включва неотдавнашното унищожаване от Северна Корея на междукорейски пътища и железопътни линии и предполагаемото нахлуване на южнокорейски дронове в Северна Корея този месец. Решението на Пхенян да изпрати войски в Русия индиректно предполага, че Северна Корея втвърдява стратегическата си позиция срещу Южна Корея. Ако Русия допълнително засили севернокорейския оръжеен капацитет, доставяйки войски и боеприпаси на Пхенян, то САЩ и техните съюзници в Европа и Азия ще трябва да се подготвят за нова фаза на по-голяма нестабилност и възможна ескалация в Далечния изток.
Докато Украйна се бие, съюзниците ѝ мълчат
Украинският президент Володимир Зеленски остро разкритикува пасивността на западните съюзници по отношение на включването на севернокорейски войски във войната. Той обвини политиците от страните съюзници в пасивно наблюдение на ситуацията, докато Москва подготвя нова офанзива, включваща севернокорейските части. Според Зеленски
Америка гледа, Великобритания гледа, Германия гледа. Всички просто чакат севернокорейските военни да започнат да атакуват украинската армия.
Киев повдигна и въпроса за потенциален превантивен украински удар по лагери в Русия, където се обучават севернокорейските войски. Украйна обаче не може да реализира такава превантивна операция без разрешение от съюзниците си да използва западните оръжия с голям обсег, за да удари цели дълбоко в Русия. Докато украинското Министерство на отбраната вече потвърди за „контакт“ между украински военни и севернокорейски части около Курск в началото на ноември, американски източници публикуваха данни за смесена руско-севернокорейска група от около 50 000 военни, за която се очаква също да бъде дислоцирана в Курска област в най-близко бъдеще.
Доналд Тръмп е 47-мият президент на САЩ. Въпреки неписаното правило много журналисти и анализатори си позволиха да прекарат последните седмици в прогнози кой ще победи – и предсказанието обикновено завършваше с победа за кандидата на демократите Камала Харис. Можем да си кажем само: добре дошли в реалността. И да се опитаме да отговорим на въпроса, който всички вероятно си задават след нощта на 5 ноември:
Как е възможно?
Победата на Тръмп не е просто победа – той става първият републикански кандидат-президент, спечелил популярния вот от 20 години насам. Освен това се очертава т.нар. червена вълна – Камарата на представителите, както и Сенатът ще бъдат под контрола на Републиканската партия. Тръмп отбелязва преднина почти навсякъде в САЩ – както в традиционно демократични анклави, така и в провинцията. Тръмп получава по-голяма подкрепа и от кандидатите на републиканците по населени места, т.е. повече хора са подкрепили него като кандидат-президент на републиканците, отколкото кандидатите на същата партия за сенатори и представители.
Тръмп отбелязва преднина сред всички демографски групи, с изключение на хората над 65 години и белите образовани жени. Екзитполовете показват много вероятни причини за това извън традиционната – че при влошена икономическа ситуация в страната избирателите обикновено наказват партията, която е на власт; че във времена на кризи, войни и несигурност хората винаги предпочитат авторитарни лидери.
Една от причините е силното недоволство относно „посоката, в която върви САЩ“. 43% от запитаните в екзитпол на CNN казват, че не са доволни, а 29% са гневни. Едва 19% са доволни, а смешните 7% са „ентусиазирани“. В този контекст изборът на Тръмп не е просто подкрепа за републиканска идеология или икономическа доктрина (както казахме, Тръмп се представя по-добре от партийните представители по места). Изборът на Тръмп е нещо повече: определен неприличен жест, който американският избирател показва на цялата система.
Руската рулетка на съвременната демокрация
Писали сме по темата достатъчно, за да няма нужда да го повтаряме: американската демокрация е в криза и причината не е Доналд Тръмп. Става въпрос за криза на доверието в институциите, на вярата в американския идеал и на възможността „американската мечта“ да бъде реализирана, както и на конфронтация с нейните исторически противоречия. Тази криза се разиграва в контекста на световна криза и възход на авторитаризма поради потребност от силни, харизматични лидери – приказка, стара като историята. Понякога кризите имат късмета да попаднат на лидери като Рузвелт. Друг път… Друг път – не.
Kраят на XX и началото на XXI в. може да се разглежда като бавен разпад на идентичността, с която САЩ съществува в света след Втората световна война. Униженията, грешките и лицемерието на войните във Виетнам, Афганистан, Ирак, Сирия; финансовата криза и спасяването на спекулантите за сметка на обществото – модел, който след това се повтаря и с опиоидната криза, за която има отговорни, но няма последствия; разпадът на СССР и изчезването на идеологическия враг, спрямо когото Америка разглежда себе си като „лидер на свободния свят“ и добър герой; разрастването на медийни таблоидни империи като тази на Роджър Ейлс и Рупърт Мърдок (които не просто промениха информационния поток на новото време, а го съчетаха с изпипани пропагандни техники от миналото) в комбинация с възхода на технологиите и комуникационната революция – всичко това гние и ерозира почвата на (неолибералната) демокрация много преди Доналд Тръмп да се появи на сцената.
В подобни моменти, в които става ясно, че цялостната система буксува, е въпрос на време коя от „традиционните“ партии ще изчезне първа. Подобни политически турбуленции има и в късния XIX век в Европа, преди появата на т.нар. масови партии, от които се зараждат съвременните леви и десни движения. Индустриализацията, както и революцията в комуникациите и транспорта водят до зараждането на нови идеологии и до потребността от нови политически сили, които да представляват работниците и интересите на бизнеса – съответно леви (като лейбъристите във Великобритания, чието име буквално идва от глагола за работа и труд) и десни.
В епохата на технологична революция сме свидетели на подобни процеси: във Франция първо се сринаха левите партии, след това през 2017 г. центристкото движение на Макрон издърпа електорат и отляво, и отдясно, а на последните избори дясното срина границата между център и крайнодясно. Какво ще запълни вакуума, предстои да разберем. Първите знаци за този процес в САЩ са към 2010 г. в консервативната партия, в която се появяват наченки на реакционерски движения. През 2024 г. партията е много по-различна идеологически и много по-близо до тази политика на реакцията, отколкото преди десетина години – именно поради посочените процеси.
Сега е ред на демократите. В почти всеки от ключовите райони Харис не успява да подобри постигнатото от Байдън и дори губи гласоподаватели, обратно на Тръмп. Подобни мащабни тенденции не могат да бъдат редуцирани до проблеми с кандидатите или кампанията, защото кампанията на Харис беше на много високо ниво и усърдно се избягваха по-противоречиви похвати, като например да се залага на политиката на идентичностите.
Проблемът е другаде – вероятно в посланията и в призивите на демократите за връщане на уважението и умереността спрямо статукво, което вече не работи в полза на средната класа и на средностатистическия гласуващ: той не вижда успешната икономика, справедливите институции и прекрасните плодове на демокрацията, независимо колко го убеждават в тях политиците, експертите и медиите. Това се дължи отчасти на факта, че в САЩ политиците, експертите и журналистите все повече съществуват в изолирани балони или са част от икономически и културни елити, което налива масло в огъня на отровния популизъм.
Победата на Тръмп също е пирова, защото е слабо вероятно той да е спасителят, на когото избирателите се надяват. Идеолозите на Тръмп се опитват да го превърнат в нещо повече от протестен вот или идол на определена демография, но политическите му реформи не станаха реалност по време на първия мандат и е слабо вероятно да доведат до мир и просперитет по време на втория. Специалисти по икономика сочат, че дефицитът и бюджетът ще се раздуят по различни начини от демократите и републиканците, но със сигурност нито ще се свият, нито е възможно завръщане към икономиката на миналото в света на настоящето.
Външнополитически Тръмп се очертава като бедствие във време на зараждащи се световни конфликти. Въпросът е коя партия ще бъде реформирана из основи първа и как – дали демократите ще бъдат достатъчно смели действително да се изправят срещу дефицитите в системата, преди републиканците да я доизкривят в своя полза, и колко ще продължи агонията на идеологиите на миналото и на опита да се прилагат в бъдещето. Не е ясно и как е възможно да се постигне относително изравняване в общество с все по-големи неравенства без тежки кризи и катаклизми.
Какво е Америка?
Американският вътрешен срив има своите външни еквиваленти най-вече за световния ред, който след 1945 г. разчита на САЩ като хегемон и водач на свободния свят. САЩ триумфират във Втората световна война и помагат за възстановяването на Европа. Така пишат героичната история, която днес все още се разказва с патос и се е превърнала в основен символ за западните ни общества, носейки със себе си определен набор от ценности и клишета.
Този патос обаче пречи както на САЩ, така и на Европа да поставят под въпрос идеята за абсолютен героизъм и доброта у държава, която например изпраща свои несвободни чернокожи (формално) граждани на фронтовете без десегрегация, след което им отказва помощите и привилегиите на ветераните, прибрали се у дома като герои. Забравена е и историята, че преди японците да атакуват Пърл Харбър, американците са изключително разделени относно участието на САЩ в световния конфликт. Традиционният за страната изолационизъм се проявява в анкетите от онова време: към януари 1940 г. 88% от американците считат, че Америка изобщо не трябва да се намесва в европейския конфликт и да застава срещу Хитлер. През юни 1940 г. само 35% смятат, че американците трябва да рискуват живота си, за да помогнат на британците. Нацизмът има множество последователи в САЩ по онова време (и така до днес).
В навечерието на Втората световна война в САЩ действа законът за имиграционните квоти, който е наложен преди Голямата депресия и допълнен след нея. През 1939 г. квотата за имигранти от Германия е 27 370 души. Над 300 000 германски граждани, повечето от еврейски произход, подават документи за емиграция година по-рано. Одобрени са малко над 20 000. Освен това САЩ отказват визи на емигранти, които могат да бъдат в тежест на социалната система. Това се оказва проблемно за евреите, чието имущество е отнето от нацистите, тоест често остават без всякакъв финансов ресурс. Когато Франсис Пъркинс, секретар на труда в кабинета на Рузвелт, предлага президентът да издаде указ, за да се улесни влизането на бежанци, които са преследвани поради расови или религиозни причини, кабинетът се противопоставя, за да не създаде напрежение в отношенията между САЩ и Германия, както и да не предизвика гнева на безработните американци.
Можем да разкажем всичко това и още много не с цел да представим нещата в черно-бяла светлина, а именно за да избягаме от черно-белите митове на Студената война, които умират грозно пред очите ни. Защото Америка е била герой. Но е била и злодей – същият злодей, в когото сега не можем да повярваме.
САЩ са изградени от противоречия, които никога не са си отивали. От една страна, имаме красотата на демокрацията, възможностите, свободата, равенството. От друга – жестокостта, която прави тази красота възможна: колониализмът, геноцидът, робството, окупацията и войната. Докато това противоречие не се осмисли и разреши, то ще се връща, а държавата – както и светът – ще бъдат гонени от призрака на първородния грях, който е създал тази държава и все още е част от нея,
написа в профила си във Facebook американо-виетнамският писател Виет Тан Нгуен. И за САЩ, както и за света, е крайно време да се раздели с мита за американската изключителност. В истинския свят митовете, съвършените герои и линейното движение на сюжетa към неминуем прогрес и щастлив край не съществуват. В истинския свят битката за човещина винаги е актуална, поколение след поколение, и никой не е имунизиран нито срещу чуждата жестокост, нито срещу своята собствена.
И сега?
Демократката Сара Макбрайд беше избрана и е първата трансджендър представителка в долната камара. Анди Ким пък е първият американец от корейски произход в долната камара. В референдум (в САЩ по време на изборите може да се гласува по отделни въпроси, предложени на щатско ниво) червеният щат Мисури отхвърли тоталната забрана на абортите и ще узакони правото на прекратяване на бременността. Другото предложение в Мисури, което също бе прието, е увеличаване на минималната работна заплата на 15 долара на час – и двете са мерки и политики на демократите и това, че се приемат в традиционно червени щати, със сигурност е добър знак.
Аризона, Невада, Колорадо и Монтана също ще защитят правото на аборт след подобни инициативи, както Ню Йорк и Мериленд, където такива мерки са по-скоро очаквани. Във Флорида т.нар. Четвърта поправка имаше същата цел и получи по-голяма подкрепа – 57% в полза на узаконяването, но не беше преминат прагът от 60%, необходим за приемането на закон. Правото на аборт се очертава като втория най-наболял проблем за повечето американци след икономиката и това се отрази и на посланията. Голяма част от усилията на кампанията на Тръмп бяха насочени към убеждаване на жените, че той не им е враг – въпреки отвратителната реторика спрямо жените, която бъдещият президент и негови подчинени си позволяват. Самият Тръмп отхвърли федерална забрана на абортите – нещо, което евангелското и религиозното крило на Републиканската партия трудно ще преглътне.
Защо думите вече нямат значение? Вероятно защото повечето хора не смятат, че са подкрепени с действия. Пред политиците, които обещават и не правят нищо (например демократите имаха десетилетия, за да защитят правото на аборт, тъй като беше ясно, че „Роу срещу Уейд“ не е достатъчно като решение), избирателите предпочетоха онези, които престъпват всякакви норми и не уважават традицията, но поне „казват нещата така, както са“ (аргумент на гласуващите за Тръмп). Изборът на Тръмп не е знак, че американците са неморални и отвратителни хора (както Хилари Клинтън нарече избирателите на Тръмп deplorables). Той е сигнал за бунт, революция и промяна, както знае всеки, който може да издържи да слуша революционния и патриотичен патос на алтернативните консервативни медии.
За журналистите и медиите, които все още не смятат всеки републикански гласоподавател за deplorable, е ясно, че в живия живот повечето републиканци не са расисти, сексисти или ксенофоби, нито считат, че техните кандидати подкрепят това – точно обратното. Ако човек се задълбочи в аргументацията (независимо колко пробита е тя на моменти и колко си противоречи с реални действия и думи), ще чуе, че всъщност републиканците твърдят, че правят същото като демократите: грижат се за малкия човек, независимо от неговия пол, религия и вероизповедание, пазят свободата на словото и спасяват нацията си от демократите, които са фашисти и комунисти.
Няма време за сълзи
Добрата новина е и лошата новина – този когнитивен дисонанс и племенно мислене означават, че светът на миналото си отива. Историческото изключение на добрия победител във Втората световна война, на социалната държава на 60-те и на просперитета на Америка в сравнение с разрушената Европа и света приключва. Америка може би ще бъде велика отново, но никога вече така – най-малкото защото това е невъзможно и светът е друг.
Важният въпрос е как ще си отиде миналото, какво и колко ще помете по пътя си. Ще предизвика ли Тръмп трета световна война, въпреки че е избран с празните обещания, че ще я прекрати? Надяваме се, че не. Ще се сбъднат ли най-страшните пророчества и ще се превърне ли САЩ в неофашистка автокрация? Надали. Но няма и нужда – капиталът и без това решава политиката в страната, в която Върховният съд отдавна взе решение парите да се третират като свобода на словото и съответно политиката да минава през неизбрани свръхбогаташи и корпорации, на които законите гледат като на лица с права или най-добре като на донори на луксозни ваканции и каравани (както е в случая с един от върховните съдии). И преди сме писали, че по линия на всички тези проблеми републиканците и демократите мислят еднакво. В най-добрия случай скоро ще го разберат.
Едно от неофициалните обещания на Доналд Тръмп е да даде на Илън Мъск контрол над държавния апарат, който най-богатият човек в света (но иначе представящ се за антиелит и аутсайдер) да може да употреби за собствени цели. В идеите за по-малко или повече държава вече вярват само хора, които изпитват облекчение да водят спорове за миналото, защото реалността е непоносима. Държава ще има, и то много – въпросът е на кого и как ще служи, както и кой ще бъде подчинен и до каква степен. Това е колкото дистопично, толкова и вероятно, и точно толкова въпрос на формалност – със или без Тръмп, това е реалността, в която бавно се сваряваме, защото институциите буксуват както в САЩ, така и в ЕС и отвъд (само преди дни стартира нова журналистическа инициатива, която цели да изложи на показ корупцията и липсата на прозрачност в ЕС, където финансовите интереси също все по-често диктуват политиката).
Независимо от резултата на 5 ноември, половината от една държава – а и от един свят – щеше да се събуди с усещането, че светът свършва. И това не е плод на един политик, една идеология и едни избори, а на средата и времената ни, на процеси, много по-големи от нас. В крайна сметка всеки диктатор е левиатан, направен от всички, които го подкрепят. Но светът все още е тук. Засега. И какво друго остава на всеки от нас, освен да се бори – достойно и по възможност човешки – за онова, в което вярва? Не слушайте мен, чуйте Джон Стюарт. И дишайте. Няма време за сълзи.
Шестите предсрочни парламентарни избори, иначе седми поред, преминаха и България е отново в ситуацията, в която се намираше и след предходните – разговори за съставяне на правителство около ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ. Или поне това е основната хипотеза в публичното пространство, където, изглежда, не може да се намери по-приемлив вариант, достоен за обсъждане.
Само по себе си това обстоятелство е изключително проблематично, защото навява на мисълта, че мнозинството от политическите партии в парламента се възприемат като недостатъчно легитимни или като неспособни да понесат отговорността да участват в правителство въпреки гръмките си заявки.
Близък до този мотив е и въпросът защо ГЕРБ–СДС, победили с голяма разлика вторите – ПП–ДБ, заявяват именно тях като свой естествен партньор. Отговорът според мен се крие отново в легитимността, която ГЕРБ–СДС трескаво желаят от ПП–ДБ и от цялата либерална общност, държаща избраниците си на къса каишка. Но отвъд прагматиката в съставянето на управляващо мнозинство имаше ли нещо същностно интересно в състоялия се вот?
Избори или „избори“?
Едно от нещата, които маркираха изминалите избори, беше ожесточеният разговор за купуването на гласове. Практика, която в България отдавна е спряла да впечатлява особено избирателите. Те знаят, че се прави, МВР знае, че се прави, партиите знаят, че се прави, и като резултат по този проблем почти нищо не се прави.
Откъслечните показни акции на Вътрешното министерство гръмко се провалят в опита си да убедят обществеността, че полицията извършва някаква превенция на това престъпление. Реакцията често е противоположна – ехиден присмех с дъх на онова леко отчаяние, с което сме свикнали въпреки ясното съзнание за измамата, разиграваща се пред очите ни.
И как може да бъде иначе? Дали на МВР му липсва кадрови капацитет до такава степен, че да се оплаква публично, че не може да си върши работата, защото получава голямо количество сигнали? Или му липсва кадрови – а може би по-скоро професионален – капацитет до такава степен, че да се оплаква, че сигналоподателите не представят доказателства?
Вероятно хипотезата как едни хора са способни да заливат най-голямото ведомство в държавата със сигнали, за да саботират работата на служителите, е възможна, но нормално ли е да се налага вечно преоткриване на топлата вода, при положение че списъците със заподозрени в търговия с гласове изобилстват от познати на МВР лица? Фактът, че всеки може да види записи от секции, в които явно се извършват груби нарушения в избирателния процес, а в същото време МВР чака доказателства от сигналоподатели, няма как да не остави впечатлението, че тук не просто е така, ами и няма изгледи скоро да е иначе.
Въпросът дали изборите трябва да бъдат частично, или изцяло касирани, зае челно място. За първи път от много време насам сякаш се усеща реална енергия в политическите партии за натиск в тази посока. И ако трябва да застанем на страната на честния демократичен процес, отръсквайки се от ужасяващите натрупвания на нормализирани престъпления, свързани с провеждането на избори в България, може би е логично да кажем „да“. Изборите трябва да бъдат касирани, защото всяка манипулация, дори на един глас, е антидемократична. Без значение дали става въпрос за корпоративен вот, контролиран вот, или за директно купени гласове.
Куриозният случай с партия „Величие“, която остана под чертата заради една шепа гласове, е показателен колко важна е превенцията на тези престъпления, способни да определят партиите в парламента и броя на депутатите им. Справка: ДПС – Ново начало.
Общественото доверие
За пореден път се повдига и изключително сериозният въпрос за онова мнимо мнозинство, което систематично отказва да гласува, тоест се самоизключва от процеса на правене на политика в България. Една възможна хипотеза за такава нагласа е и отношението на тези хора към провеждането на изборите. Ако сте убедени, че измамите са нещо нормално, може би един прецедент с цялостно или частично касиране на изборите би върнал някаква доза оптимизъм у вас. Разбира се, далеч не това е единствената или вероятно дори основната причина за подобен отказ от гласуване. Но за доверието ми е мисълта.
Друг ефект, който наблюдавахме в деня на октомврийския вот, беше завишената, макар и не с много, избирателна активност. Тази новина предизвика редица позитивни реакции заради счупването на низходящата тенденция от последните години, която по нищо не личеше, че може да се промени. Дали заради непрестанните призиви от страна на политическите партии и публичните говорители, или заради осъзнаването на важността на това действие от практическа, но и от принципна гледна точка, българите опровергаха множеството прогнози, според които проблемът щеше да се задълбочи.
Завишената активност може да бъде тълкувана като поне частично – ако щете, и леко насила – връщане на някакво доверие в демократичния политически процес в страната. Прилив на гласове получиха практически всички парламентарно представени партии, което означава, че очакванията към тях са съвсем реални, а лошият вкус от управлявалото до пролетта мнозинство и провалената ротация може да бъде преглътнат.
Освен всичко останало, най-важният въпрос пред партиите, ако няма изборно касиране или повторно преброяване, което да промени състава на парламента, остава създаването на работещо правителство. Освен иманентното задължение и чисто практическа нужда от действащ кабинет, формирането на функционална изпълнителна власт е очакване, заложено и в увеличената избирателна активност. Какъв би бил ефектът сред редовия избирател, който месеци наред слуша за важността на гласуването, ако дори и след като е направил това „усилие“, бъде отново възнаграден с неуспех и ново завъртане на колелото? Завъртане, което ще постигне точно нищо, освен потенциалното отпадане или присъединяване на някоя малка партийна група, докато в същото време постави основните играчи в практически идентична ситуация.
И не, изборите в САЩ не би следвало да имат отношение към съставянето на българското правителство по редица причини. Конюнктурата в американската политика не измества наличието на институции, които устойчиво поддържат най-мощната демокрация в света, като не ѝ позволяват да се люшка в крайности. Също така символичната сила, която носи политическата окраска на бъдещия американски президент, не би оправдала крайнодесни и популистки залитания пред българското общество. С други думи, ако Доналд Тръмп е следващият президент на САЩ, това по никакъв начин няма да направи „Възраждане“ приемлив партньор в едно потенциално правителство.
Медийният карамбол
Изборите станаха повод и за обилното обговаряне – за кой ли път – на политическия процес в медийното пространство, но все така по добре отиграния за родния мейнстрийм метод на псевдоплурализъм и дъжд от димки, които отново лишиха публиката от смислен анализ (с дребни изключения, лесно оставащи заглушени). Типично за епохата на постистината, всяко мнение беше нахранено с хипотези, често лишени от рационалност и доказателства и легитимирани единствено по силата на голото си същестуване.
Невротичният пристъп на Борисов в ефира на „Дарик“ в защита на Пеевски остави по-скоро хумористичен отпечатък за едни и довод в устите на други. За пореден път получихме словесен залп, лишен от дори и бегли намеци за логика, но пък успешно гарниран с кадри от пълна зала, което сякаш следваше да премахне нуждата от смислен разговор, за да предложи на негово място непосредствения публичен образ на второразрядното агиткаджийство, в което се е превърнал политическият процес на много места в България.
Ефектът от медийната димна завеса продължава да стои скрит за широката общественост. Зрителят, непостигнал, но и неизискващ по-висока функция от наблюдаващ, остава сам да си преценя дали може да смята за достатъчно очевидни доказателства за престъпни практики, мотивирани от конкретни политически сили, онези почти 400 сигнала, подадени от активисти на ПП–ДБ за купуване на гласове, както и клиповете от секциите, в които се надписват резултати (както беше установено в един от тях – в полза на ДПС – Ново начало и ГЕРБ), също така насилието срещу журналисти по махали, и т.н. Или ако не са доказателства, дали поне не са поводи за разследване? А може би е по-лесно да обявим всички политически партии за маскари, за да минем по-нататък по протокола за замитане на срамотии. И без това разследвания няма, а десетките прякори на криминални субекти изтляват като издихания в мъглата на „всички купуват“.
Но нека не говорим за това. Пречим на МВР.
Генералният проблем с големите медии е партизанщината – конюнктурните говорители на конкретни политически партии, които под претекста на често неясната си експертиза пропагандират строго партийни разкази, представяйки ги за анализ. Този проблем е принципен, а създаването на мъгла е просто един от неговите ефекти, които тези добре познати манипулатори успяват да постигнат. Тук дори не обсъждаме абсолютно престъпното поведение на Костадин Костадинов, позволил си да атакува по най-циничен начин журналистка в национален ефир. Практика, която е типична за режими, приключващи в руини, и за лидери, приключващи по стените на бункери. Но това също е нещо нормално, защото прехвърлянето на махленските ни взаимоотношения в публичния политически дискурс остава несанкционирано.
Какво ли работи СЕМ?
Реалност и измама
Отново ще се върна на неясната връзка между изборите в САЩ и съставянето на правителство в България. През 60-те години на XX век историкът Ричард Хофстетър описва „параноидния стил“ в американската политика, визирайки употребата на мащабни и често абсурдни конспиративни теории в мисленето на поколения политици и колективни политически субекти. Неклиничната употреба на термина „параноиден“ събира в себе си редица практики, нагласи и логики, сред които и прийоми за насъскване на публиката срещу невидима заплаха. Но тези разкази остават само скелет в цялостния механизъм на това, което след Хана Аренд наричаме „модерни политически лъжи“ – една подменена реалност, съшита от произволни разкази, образи и неистини.
Кандидатът за президент на САЩ, вече с един мандат зад себе си, Доналд Тръмп отказа втори дебат с опонентката си Камала Харис, след като изрази възмущение, че казаното от него в първия дебат бе подложено на проверка на фактите. Дали пък точно този стил на политика не се харесва на Борисов, че затова вече му отнема цяла седмица да подеме разговор за кабинет? Ако бившият (и кандидат за следващ) президент на най-мощната демокрация в света обича да послъгва и не позволява да му правят забележка, какво му е на послъгването в една малка европейска страна? Какво толкова ще стане, ако пък подменим цялата политическа реалност, така че клиентелистката природа на партията ни (класически примери са ГЕРБ и ДПС) да изглежда нормално и престъпленията да се превърнат в нещо относително? В баналност.
Разкази има за всички, а фактите са оставени на агиткаджийската природа на политическото животно.
Лесно се загражда задкулисието, когато бъде олицетворено със собствено име. Но истината е, че такова собствено име няма. „Кой“ е по-голям от олигарха Пеевски и датира отпреди него. Моделът може да изяде детето си, да създаде друго, а унищожаването или смаляването му до санитарен минимум е възможно единствено със силата на закона и с последователни политически действия, зад които може да се обедини парламентарно мнозинство задълго. За да не се възпроизведе още от същото.
Такова мнозинство не може да се създаде зад политическата акция на ПП–ДБ, които предложиха „санитарен кордон“ около ДПС – Ново начало и лидера ѝ Делян Пеевски, санкциониран за значима корупция от САЩ и Великобритания:
Призоваваме всички партии, всички парламентарни групи да кажат ясно, че под никаква форма няма да работят с ДПС – Ново начало в парламента – нито да се избират техни председатели на комисии, нито зам.-председател на Народното събрание, нито да се влиза в каквито и да е мнозинства с тях.
Политическа хигиена или политическа тактика?
ПП–ДБ, втора политическа сила след вота на 27 октомври, искат от останалите 7 формации в бъдещия парламент – и главно от победителя ГЕРБ–СДС, който пръв ще получи мандат за съставяне на правителство – да декларират изолация за четвъртата. Политическа хигиена в управлението или политическа тактика преди преговорите за редовно правителство?
Само преди три месеца ПП–ДБ отново поискаха от политическите сили в 50-тото народно събрание да гласуват тяхна декларация като първо условие за търсене на мнозинство с техния втори мандат, който бездруго изглеждаше обречен. Тогава ПП–ДБ дори настояха президентът Радев да забави с три месеца връчването на втория мандат, за да се приемат антикорупционни промени. Става дума за промените в Закона за съдебната власт, в Закона за подаване на сигнали, в Наказателно-процесуалния кодекс, в Закона за личния фалит, за изборите на антикорупционна комисия и нов омбудсман, както и за начало на реформа в службите чрез въвеждане на тестове за интегритет. Изобщо, да се свърши това, което правителството на ПП–ДБ, подкрепено от ГЕРБ и ДПС, не успя да свърши за деветте си месеца. Акцията им се провали и изглежда, че и тази ще има същата участ.
Известно е, че „Кой“ избира да влиза през задния вход – различни политически сили му осигуряват министри, институционално влияние, магистрати. Единственият път, когато Делян Пеевски застана с лицето си като част от управляващо мнозинство, беше по време на т.нар. сглобка. Оттогава той се превърна в истинска публична личност, вече и лидер със своя партия и 30 депутати (срещу 19 на „автентичното ДПС“) и обезвреждането му ще е още по-трудно.
Дори и декларацията на ПП–ДБ да бъде приета, тя няма обвързващ механизъм, който да принуди депутатите или институциите да я спазват. Това я прави по-скоро символична и трудно приложима. Нима ще се иска от всеки новоизбран да подписва декларация за непринадлежност към модела „Кой“?!
В действителност декларацията е червена линия. Ако не бъде приет ултиматумът за политическата карантина, ПП–ДБ няма да подкрепят избора на председател на 51-вото Народно събрание, нито да участват в преговорите за правителство. Така пред коалицията има две хипотези – да остане в опозиция при евентуален кабинет, съставен с първия мандат на ГЕРБ–СДС, или да се опита да лансира свой с втория мандат, без да се вторачва в подкрепата за него. Червената линия е за „задкулисието“, не и за антиевропейски и проруски политически сили.
А в бъдещия 51-ви парламент те не са никак малко – освен третата политическа сила „Възраждане“, която е на по-малко от процент разстояние от ПП–ДБ, там е и дебютантката МЕЧ, също и евроскептици и националпопулисти, като БСП и ИТН. Засега геополитическата ориентация на Алианс за права и свободи – т.нар. автентично ДПС на Доган, също не е дотам изяснена. Всички те обаче декларират, също като ПП–ДБ и за разлика от ГЕРБ, че настоящият Висш съдебен съвет няма право да избира нов главен прокурор, който би бил и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов като единствена кандидатура. Дали това би могло да е достатъчно основание за спойка за управление?
Безобразията с покупко-продажбата на гласове
Представители на ПП–ДБ мотивират декларацията с извършените безобразия по време на изборния ден – измами, купуване на гласове, корпоративен вот, за които те са сигнализирали още преди 27 октомври. По БНТ съпредседателят на ПП Асен Василев каза, че „партията, която най-драматично купува [ДПС – Ново начало, б.а.], трябва да бъде изолирана“.
Въпреки публично изразените съмнения и предположения за купуване на вот, дали заряд на предизборната кампания на ПП–ДБ, коалицията няма да подкрепи искане за касиране на изборите. Такова смята да отправи „Величие“ – още един двойник на „Възраждане“, влязъл в 50-тото НС и разпаднал се няколко седмици след това. На 27 октомври обаче „Величие“, чийто генезис се свързва с атракциона „Исторически парк“, остана извън 51-вото НС с резултата си от 3,999%. В гласове това означава, че по-малко от 30 не са стигнали на партията, за да прескочи бариерата от 4% – безпрецедентно в историята на демократичните избори у нас.
Проблемът на „прецедентите“ в България е, че никой не им вярва, защото липсва доверие в институциите и българските граждани живеят с усещането, че са непрекъснато мамени. Като се прибавят кадри от видеонаблюдението в секциите, където членове на СИК попълват бюлетини (с номера на ГЕРБ и ДПС – Ново начало), секции, където почти всички гласове са за една политическа сила, „огромната съпротива“ на „Величие“ си е намясто. (Независимо дали симпатизираме, или не на Ивелин Михайлов, който обвинява мафията в лицето на системните партии, че му е попречила да стане деветата политическа сила в новия парламент.)
Но макар парламентарно представени формации като ПП–ДБ да са съгласни, че е имало изборни манипулации, няма да се присъединят към искане за касиране на изборите. Необходими са ⅕ от депутатите – тоест 48, за да бъде сезиран Конституционният съд (КС), което може да стане в рамките на седем дни след обявяване на изборните резултати. И тъй като 50-тият парламент е действащ до конституиране на следващия, депутати от разпадналата се група на „Величие“ ще опитат да получат подкрепа, което изглежда като кауза пердута.
Според представители на ПП–ДБ доказателства се събират по време на вота, което МВР и прокуратурата вече нямало как да направят. Сезиране на КС ще е грешка – конституционните съдии ще потвърдят резултата, тъй като са контролирани, а „оспорване на резултата носи риск от дестабилизация“, смятат от „Да, България“. Следвайки тази логика, значи не би трябвало да се изпращат сигнали до МВР и прокуратурата, защото те също са контролирани, дори още по-здраво. Така реториката на ПП–ДБ срещу купуването на гласове заприличва на предизборна тактика, която има принос за повишената до 38,94% избирателна активност.
Но „Величие“ смята да се обърне към съда, който може да разпореди повторно преброяване на бюлетини в райони, където бъдат представени убедителни доказателства за нарушения. За такова преброяване настояват и от МЕЧ – партията, създадена от бившия спортен министър Радостин Василев, прочул се с разпространението на записа от заседание на Националния съвет на ПП, където временно се беше приютил след ИТН.
Президентът Румен Радев коментира вота на четвъртия ден, след като ЦИК беше обявила окончателните резултати с мандати и имена на депутати. Той избра да го направи с прессъобщение, в което критикува честността на изборите и задава въпроси, на които очаква отговори от служебното правителство, макар то вече да е обявило, че добре се е справило:
Как е възможно множащите се сигнали и примери за купен и манипулиран вот да се виждат от всички, но да остават извън вниманието на отговорните институции? Използвани ли са държавни органи като бухалка над кметове и бизнеса за гласуване под строй? Впрегнат ли е бил криминалният контингент за набиране на гласове? Коя е политическата сила и кой е политическият лидер, които използват подобни уродливи практики?
Ще получи някакви отговори и те едва ли ще съдържат името на партията поръчител за купуване на гласове, въпреки че в стотина избирателни секции процентът на подадените гласове за ДПС – Ново начало е като при социализма – над 85–90%. Към призива на президента се присъединиха и двете ДПС-та – първо Пеевски, а после и Джевдет Чакъров поискаха МВР да назове купувачите на гласове. Лидерът на ИТН Слави Трифонов също тутакси обяви, че е съгласен с президента, и поиска смяна на служебния кабинет заради нечестния вот. (Изобщо, ИТН и президентът имат чудесно разбирателство, а наскоро Радев назначи в Управителния съвет на Българската народна банка човек на ИТН – бившия депутат Любомир Каримански, който не беше избран за един от подуправителите.)
Никога досега не се е случвало МВР и разследванията да стигнат до поръчителите. А президентските въпроси съдържат и отговори. И Радев явно не смята да направи повече от това, въпреки че в т.нар. Триъгълник на властта протестират и от „Величие“, и от гражданско сдружение БОЕЦ.
Но сега въпросът отново е какво редовно правителство може да излъчи 51-вият парламент и ако се случи, дали и как ще бъдат завършени ключовите етапи от антикорупционната и правосъдната реформа. Възможно ли е ГЕРБ да игнорира Пеевски, какъв премиер ще предложат и дали ще е приемлив и за ПП–ДБ? Кой ще е третият (а може и четвърти, и пети), колко далече трябва да бъдат държани „Възраждане“ и МЕЧ, също продукт на антисистемния популистки вот? И двете партии формално подкрепят инициативата за санитарен кордон, но ако бъдат приети и техни искания, с което съвсем я обезсмислят.
Френският опит
В европейски план политиката на санитарен кордон се прилага най-успешно във Франция спрямо крайнодесните, особено срещу Националния фронт (днес Национален сбор), воден от Жан-Мари Льо Пен, а по-късно и от дъщеря му Марин Льо Пен. Тази практика включва мерки за политическо изолиране, избягване на коалиции и публично дистанциране от крайни националистически позиции.
През 2002 г., когато Жан-Мари Льо Пен неочаквано стигна до втория тур на президентските избори срещу Жак Ширак, политическите партии – както леви, така и десни – се обединиха около призива „Гласувайте за Републиката“, като открито подкрепиха Ширак в името на демокрацията и политическата стабилност. Тази практика продължи и по-късно, като основните партии се обръщат с призив към избирателите си да подкрепят кандидата с най-голям шанс да победи крайнодесните дори ако е от противоположния политически лагер. Например през юни 2021 г. на регионалните избори в Прованс-Алпи-Лазурен бряг левицата и десницата се координираха, за да не допуснат „Национален сбор“ да спечели.
А кандидатурата на Еманюел Макрон през 2017 г. успя да обедини избиратели от различни части на политическия спектър срещу Марин Льо Пен, като Макрон се позиционира като центрист и проевропейски лидер.
В Германия, въпреки високите изборни резултати на „Алтернатива за Германия“ в Тюрингия и Саксония, партията е все така поставена в пълна изолация от останалите партии в управлението на отделните провинции.
Но България не разполага с френски избиратели, нито с френска или германска политическа култура, а българските политици не се срамят от прокремълските патриоти. „Кой“ отдавна се е възпроизвел в повечето парламентарни групи и маркирането няма да помогне. Смели политически лидери обаче могат – стига да се намерят.
„Предизборен туризъм“. За сега на учениците само тъй като училищата трябвало да се подготвят за вота в неделя и на практика няма да учат днес и в понеделник. Та са се юрнали всички по екскурзии. Тук изникват няколко въпроса:
Защо отнема толкова много време и усилия подготовката на изборите и броенето след това? Отговорът е лесен – хартиеният вот от край време носи със себе си забавяне, грешки и възможност за злоупотреба. Когато стана ясно, че с машините за гласуване последното е невъзможно, ясно доказуемо и проследимо, направи се всичко, за да бъде спряно. Кампанията за това продължава и сега и на този вот машините ще са просто принтери и ще се брои отново на ръка. Показват все пак колко грешки има в този метод на броене, а затворените училища и спящи комисии по пейки – колко неефективно е всичко.
Второто е защо автобусите са точно на това място и редовно при подобни екскурзии блокират кръстовището? Същото кръстовище ще стане многократно по-натоварено и без автобусите, защото четири огромни сгради се планират около него в близките години. Едната вече е на груб строеж, но е замразена от поне 6 месеца, тъй като строителите са си прибрали лъвския пай от плащането „на зелено“. Друга по-малка сякаш има шанс да я завършат, но вече им се наводняват гаражите от р. Новачица. Третата е предвидена, а четвъртата чака инвеститорски интерес.
За автобусите конкретно обаче трябваше да има алтернатива. Още преди години се говореше колко се блокира другия край на кв. Дианабад от всички автобуси на спортни федерации от България и чужбина при състезания или тренировки в комплекс Диана. Доколкото комплексът ефективно се разпродаваше на части от „частното“ ЕОД собственост на спортното министерство се знае и това би намалило спорта в комплекса и автобусите. Имаше обаче планиран паркинг именно за тази цел – за да слизат безопасно спортистите, които често са деца. Мястото за паркинга обаче един министър на спорт на ГЕРБ тръгна да прави автомивка. Попитан защо, Кралев отговори, че искал да си мие колата и си е негово. Тогава и районният кмет дори идва да ходатайства да не правим проблем и да не го огласяваме, а после и разни от ГЕРБ. В действителност, нито спортното министерство, нито НСБ имат право да оперират автомивка. Готвеха договор със Сталийски да оперира и пере с автомивката срещу жълти стотинки, както му бяха дали басейна и построили ресторант в същия комплекс. Разбира се – за да си мият колите аверчетата на Борисов докато ритат футбол там или прекрояват схемите с КОЙто трябва на вечеря срещу фалшивата камина.
Автомивката я спряхме. Няма и паркинг за спортистите и автобусите им, защото не пасва в ничия схема – само помага на спорта и хората. Би помогнало и на учениците зад автобусите на снимката долу да не притичват между сънените погледи стрелкащи ги от колите сутрин.
Та в една снимка може да видим много неща, когато знаем къде да търсим и има прозрачност. В същото време едни се карат на журналисти, че търсят и питат и правят списъци с такива.
Представителната демокрация в България става непредставителна, а от такава система гражданите нищо добро не могат да чакат. Не се и надяват.
Дотук я докараха олигархичните зависимости на управляващите политически касти, неочовечената държава и ниската избирателна активност, която е по-скоро функция от първите две, а не сред първопричините. Отслабващото участие на гражданите работи за запазване на статуквото и позволява на малцинства (често с корпоративни и контролирани интереси) дългосрочно да влияят върху властовите структури.
Смаляване
Добре известно е, че демокрацията е толкова силна, колкото са хората, ангажирани в нея. В България тя се смали до обсъжданата от политическите елити формула за разпределение на властта след избори и до технологията, която ще бъде приложена. Пет на теб, три на нас, на вас колко заместник-министри, тая агенция на кого, ами Здравната каса и пр. Не повече от една трета от избирателите – дори по-малко, ако бъдат извадени купеният и контролираният вот – проявяват гражданска добродетел и участват в избори, вместо да останат безразлични като мнозинството. Резултатът е загуба на усещане за солидарност и гражданска отговорност, което е основен риск за здравето на демократичните институции.
Шумните акции на МВР в ромските махали, където влизат единствено линейките на „Спешна помощ“ и пасторите на някои църкви, показват хора, обеззъбени и състарени от мизерия, необразовани, трудно говорещи български език. Обществото ни ги избягва или предпочита да не ги вижда, макар да знае, че ромите продават гласовете си – за какво са им, след като никой не ги чува? МВР също знае за престъпността в гетата, за депата за дрога, за трафика на хора, за невъзможното узаконяване на ромските къщи.
Апатията на повечето българи и отдръпването им от политическите процеси не са предизвикани от социалната изолация, каквато обикновено поражда фокусирането върху личните интереси. Макар че не би било изненада, ако лидерът на ГЕРБ Борисов припише и негласуването на „доброто качество“ на живот, постигнато при управлението на трите му правителства. Обиколките из страната и речите пред пълни салони, за да нахъсва избирателите на ГЕРБ, арогантното му поведение по време на интервюто в Дарик радио навяха реминисценции за могъщия Бат’ Бойко. И какво може да каже Борисов на ПП–ДБ с баритоновия диапазон на Бат’ Бойко: „Аз колкото ленти съм срязал, вие толкоз километри магистрала не сте направили!“
ГЕРБ ще са първа политическа сила на изборите на 27 октомври, трудна за достигане с преднината от поне 10%, която ѝ дават всички социологически агенции. Но Бойко Борисов няма да е министър-председател – този номер, иначе логичен политически ажиотаж, се изтърка от предишните кампании. Сега е гарниран с условието лидерът да бъде номиниран, ако ГЕРБ спечелят над 80 депутатски мандата – почти непосилно. А Борисов обикновено представя отказа си като щедър компромис в името на общото благо – редовно правителство. Това също му печели симпатии.
Механиците
Кой, с кого, как – може и в обратен ред. Динамиката на политическите взаимодействия е такава, че вчерашни съюзници днес са готови да сменят партньори, други са го направили неколкократно, трети се връщат към стари.
Единствените с потенциал да мобилизират подкрепа в бъдещия 51-ви парламент са ГЕРБ и ПП–ДБ, съюзниците в сглобката, както стана известно 9-месечното управление на кабинета „Денков–Габриел“. ГЕРБ предлагат правителство като в Слънчевата система – партията е в центъра и упражнява своята гравитационна сила, а останалите съюзници се въртят около „Слънцето“. Формулата да се подкрепя победителят на изборите е работила винаги и единствено за ГЕРБ. А има партии, които тутакси биха се завъртели в тази орбита, като БСП например. Самият Борисов открито го твърди, а такива сигнали на нетърпеливо предвкусване на властта дават и от „Позитано“ 20.
Концепцията на ПП–ДБ за „равноотдалечения премиер“, който да подбере екип, цели да осигури сътрудничество между различни политически сили, дори тези формации да не са видими публично. Както допусна по Дарик радио съпредседателят на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков, може и да не е коалиция. Но именно коалицията и съпътстващото я задължително споразумение са вид гаранция за обществото какви политики ще следва и кои политически сили са зад тях.
Обществото трябва да е наясно коя формация излъчва даден министър, защото е лицемерно да се твърди, че партиите биха оставили на „равноотдалечения премиер“ сам да подбере екипа си. Нито служебният премиер се ползва с такова благоволение – макар по Конституция да му е гарантирана тази свобода, – нито който и да било. По bTV тази седмица бившият министър-председател Николай Денков посочи като сериозна комуникационна грешка премълчаването кои министри в кабинета му са били на ГЕРБ.
„Сглобките“ и „технологиите“ за разпределение на властта водят до концентрация на политически и икономически ресурси в ръцете на малък елит. Теорията за „желязната олигархия“ на Роберт Михелс, според която всяка демократична система, след като достигне определена степен на сложност, неизбежно се олигархизира, не трябва да се забравя.
Най-сетне може да удари часът за БСП. На „Позитано“ 20, изтощени от диетата на безвластието, новите и старите „другари“ готвят оферти. Проруската и националпопулистка ориентация на БСП, ненарушена и след отстраняването на Корнелия Нинова от лидерския пост, изглежда, не притеснява нито един от двата лагера. Но ето че социалистите настояват всяко партньорство в бъдещия парламент да бъде оформено като коалиция. Обиграни са и знаят, че такъв подход би им гарантирал повече бонус точки.
Предпазливо
Пазарлъците преди избори и заявките за бъдещо правителство от ГЕРБ и ПП–ДБ са маневри за следизборни преговори. Сега всеки играч подава сигнали, преценява възможности и прави предпазливи оферти. И двата блока позиционират своите изисквания и обещания като част от разпределението на бъдещата власт.
Към тези политически калкулации има един неотменим въпрос: какво ще получат олигархът Пеевски и президентът Румен Радев – двете силни политически фигури? Борисов не успя да се оттласне от санкционирания за корупция от САЩ и Великобритания Пеевски. А Радев, известен със своите проруски позиции, този път е от страната на ПП–ДБ, тъй като е атакуван от Пеевски. Това означава да получат власт – институционален ресурс, управленски лостове, към които единият привикна благодарение на служебните си правителства и конституционни правомощия, а другият заради снабдяването и от управлението, и от задкулисието.
Единият от двамата ще е излишен. Но българската демокрация няма да стане по-представителна.
Това е нещо, което определено трябва да се отбележи, защото е някаква стъпка напред. Снощи Министерство на външните работи е публикувала карта на секциите в чужбина. Намерих я случайно, защото по няколко пъти на ден преглеждам мястото, където публикуват таблица с адресите на секциите. Когато има промяна я отразявам директно на моята карта. Същият процес следвам последните няколко вота, докато преди това се налагаше да преглеждам индивидуалните сканирани на PDF заповеди на всяко консулство и да сверявам с доброволци на място.
Вчера сутринта са започнали картата съдейки по метаданните. Публикувана е след 18:00 снощи, тъй като тогава последно проверих сайта им. Съдържа практически същите данни като моята. Тъй като са първоизточника и за пръв път публикуват не само адреси, но и географски координати, ще сравня отново данните с моите. Ще е добро упражнение да проверя с колко метра е отклонението на моята карта. Ще пусна резултатите в близките дни.
Вярно е, че публикуват картата около два дни и половина преди началото на изборния ден и закъсняха малко с адресите този път, но все пак е стъпка напред, за която трябва да ги поздравим. Дава ни надежда, че ще стане практика от доста по-рано за следващия вот. Преди години на поне един вот използваха версия на моята карта като официална след като изрично ме питаха за това. Предоставих я с удоволствие.
Винаги съм казвал, че целта на всяка инициатива следва да бъде да стане излишна. Същото целях с Lipsva, с отворените данни и GovAlert. Картата за изборите в чужбина се налага вече 12 години да я поддържам дори да не живея вече зад граница. Може би този експеримент на Външно да е знак, че това, което правя ще се разпознае като полезно и официален процес на администрацията. От друга страна, постоянството и приемствеността не са силните черти на по-голямата част от публичната сфера, както видяхме с нещо просто като акаунтите @GovBulgaria и @MIBulgaria, които се използваха като официални от Министерски съвет и МВР известно време. Та ще трябва да мине време и няколко вота, за да видим.
На 27-ми октомври ще се проведат избори за Народно събрание. Извън България ще може да се гласува в 719 секции на 623 места. На две от тях във Франция – Бокузе и Маринян – все още не е определен точен адрес. На 116 от останалите места ще има поне една секция, в която ще може да се гласува с машина.
Днес изпратих персонален мейл на около 3000 абонирали се за новини покрай проекта Glasuvam.org. В него всеки получи най-близките три секции до града, където са отбелязали, че е най-удобно за тях. При промяна на адресите или други детайли покрай секцията, ще пратя съпътстващо писмо с нови подробности.
Писмото, както винаги до сега, беше съпътствано с няколко важни съвета за процеса на га
Изборният ден започва в 7:00 сутринта местно време и свършва в 8:00 часа вечерта
Може да гласува всеки български гражданин независимо дали е подал заявление или не
Секциите отбелязани горе са актуални към 18-ти октомври. Възможно е в следващата седмица да има промени или корекции. Затова Ви препоръчвам да проверите преди изборния ден отново на картата и на сайта на МВнР.
Независимо от отбелязаната в заявлението Ви секция, ако сте подали такова, може да гласувате където и да е в чужбина
В чужбина може да гласува всеки български гражданин независимо от обичайното му пребиваване. Това означава, че ако пътувате зад граница по работа или на почивка, може да упражните гласа си в близка до Вас секция. Отново, няма значение дали сте подавали заявление.
Ако все пак сте в България по време на изборите, може да гласувате само по постоянен адрес. Тогава попълвате приложение 22, че не сте гласували в чужбина и са длъжни да Ви отбележат. Присъствате в списъка и след името Ви е отбелязано МВнР.
В чужбина за Народно събрание има възможност да гласувате само за партия/коалиция. Възможност за преференции, каквито има в страната, няма. Причината за това е ефективното блокиране на МИР Чужбина от една страна и липсата на дистанционно гласуване от друга. Така гласът Ви помага на шанса за парламентарно представяне. Запознайте се също с бюлетината
Препоръчвам да се гласува с машина, където това е възможно. Гласуването с машина гарантира, че гласът Ви ще бъде преброен и няма шанс да бъде отбелязан като невалиден.
Препоръчвам да се гласува възможно най-рано, тъй като опитът показва, че с хартиено гласуване с напредването на деня стават струпвания на някои места. Ако имате съмнения и спомени за такива и имате друга близка секция с по-малко натоварване, препоръчваме да отидете там. На картата на Glasuvam.org може също да споделяте и преглеждате обратна връзка от други колко са чакали на това място.
Не на последно място, когато приключи някой в чужбина с гласуването, независимо дали се е абонирал или не, има възможност да отбележи на картата при секцията, в която е упражнил правото си на глас колко време му е отнел целия процес. Това дава възможност на тези след него да знаят, че се минава бързо или се въоръжат с търпение.
Повече за проекта в помощ за гласуване, както и подобни статии за предходни избори, ще намерите в архива.
Толкова нови играчи напъплиха българската политика в последните години, но никой не успя да измести нейните двама титани – Бойко Борисов и Делян Пеевски. Въпреки опитите за реформи старата политическа култура и лобистките мрежи, които те управляват, не само показаха устойчивост на новите влияния, но и оказаха (и оказват) съпротива. Така политическият ландшафт не се промени особено – новото поколение лидери преживя неуспехи, подсилени от саботажите на старото. Тези процеси поставят под съмнение капацитета на демокрациите да обновяват своите елити не само поради незрялост, но и поради закърняване на вътрешнопартийната демокрация и заради омерзението на гражданите от политическото безсилие.
Докато олигархът Пеевски беше в сянка, доминацията на лидера на ГЕРБ Борисов беше безспорна. Негови бяха микрофоните, първите новини в емисиите, първите страници на вестниците, изобщо публичното говорене, издържано в аз-форма. Но управлението, известно като сглобка, извади през лятото на 2023 г. Пеевски под светлините на прожекторите независимо от санкциите му за корупция от САЩ и Великобритания. От ПП–ДБ ги забравиха за деветте месеца, през които лидерите на ГЕРБ–СДС, ПП–ДБ и ДПС се събираха, сговаряха и сглобяваха за едно или друго.
Възходът на Пеевски отслаби доминиращата роля на Борисов, а разцепването на ДПС отслабва Пеевски. Но все така продължава зависимостта на българската политическа система от фигури, които остават на власт твърде дълго.
Една друга фигура – на президента Румен Радев, черпи сили от тяхното отслабване. Недостатъчни, за да наложи президентска форма на управление, но ще стигнат, за да избута една нова партия на сцената сред отломките на БСП и ДПС. А това би означавало още един титан, който ще се бори да съсредоточи в ръцете си повече контрол и по-голяма власт от тази, с която се е сдобил като президент. Макар като такъв да разполага с квоти за назначения в Конституционния съд, Съвета за електронни медии, Българската народна банка, а също и с издаването на указите за назначения на посланици, висши военни, тримата големи в съдебната власт…
Време е този период от политическата история на България да приключи в полза на реалния парламентаризъм.
Битката на силоваците
Борисов беше неоспоримият силовак на българската политическа сцена, който доминираше над всички останали повече от десетилетие с комбинацията си от харизма, популизъм и твърд контрол върху структурите на ГЕРБ. Той успешно балансираше между различни лобита, понякога разграничавайки се от доскорошни съюзници, за да запази контрол над политическия процес.
През 2023 г. символът на задкулисието се превърна в българското политическо динамо. След санкциите по „Магнитски“ изглеждаше, че Пеевски е отслабен, но вместо това се върна по-силен, като ключов играч, включително в преговори по различни теми между ПП–ДБ и ГЕРБ, а влиянието му в прокуратурата, службите и МВР остана непокътнато. Като че ли се налагаше нов политически ред, в който на Борисов бе отредена второстепенна роля.
Но ето че сглобката се разпадна. При повторното завъртане на рулетката с мандатите Борисов и ГЕРБ успешно избегнаха опцията да управляват с ДПС на Пеевски – не без помощта на ДПС на Доган. И на възхода на Пеевски беше сложен край. Или по-скоро началото на края.
Мястото на ДПС – Ново начало и на олигарха в един бъдещ парламент и управление ще определи и неговата тежест и дали ще бъде ограничено влиянието му в съдебната система и в други контролирани от модела „Пеевски“ институции. Дали Бойко Борисов няма да се възползва от тази слабост, за да укрепи своите позиции? Зависи от броя на депутатските мандати, които ще получи, и от търсенето на съуправленци на тази база. Но отслабването на единия ключов играч не прелива мощ на другия. Средата е променена, балансът – все по-труден, тъй като мнозинствата, необходими да крепят едно управление, се увеличават. Следователно ресурсите за разпределение се смаляват.
Без конкуренция няма демокрация
Дълготрайното господстващо положение на определени фигури обаче уврежда сериозно демокрацията и политическата култура в България. Затормозяването и възпирането с всички средства на конкуренцията не работи както за свободния пазар, така и в политиката. Резултатът е уродливостта на една контролирана демокрация, така често срещана в посткомунистическия свят.
Какво прави формалната конкуренция? Същото, което прави „Лукойл“ на пазара на горива на едро. Въпреки наличието на многопартийна система важните решения и насоки се определят от доминиращи партии или от лидери, които контролират политическия процес. Контролираните демокрации също така ограничават действията на неправителствените организации и медиите, които не се подчиняват на статуквото. Така гражданското участие бива игнорирано или омаловажено, както и контролът над властта.
Признак за контролирана демокрация е и незачитането на човешките права и свободи. България има своята срамна история – опитите за асимилация на българските мюсюлмани чрез насилствена смяна на имената и забрана на културните им и религиозни практики. В по-ново време това е продължаващата гетовизация на ромите.
Фактът, че 50-тият парламент позволи одобрението на безсмислена, мракобесна поправка в закона, забраняваща пропаганда на „нетрадиционна сексуална ориентация“ в училищата, е доказателство за липсата на здрави съпротивителни сили срещу хомофобията и дискриминацията, досущ като в Русия. Освен че подкопават основите на демокрацията, промените в Закона за предучилищното и училищното образование са сигнал, че различията се осъждат, вместо да се приемат и уважават.
Изборите на 27 октомври са първите в най-новата история на България, на които партията, произвела Пеевски, ще се яви разцепена. Това означава, че ДПС ще бъде значително затруднено да прокарва влиянието си. Затруднена ще е и тази част от Движението, която Пеевски държи (освен ако не бъде отворена машината за компромати). С отслабването на партията, свързвана с политически клиентелизъм и използване на етническо разделение, се отваря опция за обновление, което да намали зависимостта на политическата система от олигархични кръгове и задкулисни договорки.
Но без установяване на здравословен парламентаризъм българската политика ще продължи да произвежда „титани“, чиято единствена цел е да я монополизират за употреба от „обръчите“ и за лична изгода.
Какво, ако след изборите на 27 октомври политическите сили ни изненадат с едно коалиционно правителство? Досущ като кърпикожуха, който се появява директно от земята наесен, когато растенията съхнат и природата замира. Напоследък прокарват такива, макар и твърде плахи надежди – че редовно правителство е възможно. Кърпикожухът цъфти без листа, също както едно коалиционно правителство ще бъде уязвимо, лишено от особено устойчива подкрепа, но все пак е някаква надежда за излизане от политическото безплодие.
Оптимист за редовно правителство се оказа бившият премиер Иван Костов:
В момента има много възможности да се направи правителство тази есен… Има възможност дори за двупартийна коалиция, много възможности за трипартийна. Така че аз се учудвам на тези анализатори, които казват, че непременно трябва да се отиде на следващи избори, че не можело да се състави правителство, че трябва с четири партии.
Без съвпадения (за ДПС). И не само
Редовно правителство обещават и две от формациите, поставяни от социолозите на предните места – ГЕРБ и ПП–ДБ, но нямат съвпадения във възгледите си за неговия формат. ПП–ДБ продължават да лансират формулата за „равноотдалечения премиер“, която смятат за пенкилер. ГЕРБ залагат на партийните фигури, дори на лидерите, за да е ясно кой носи политическата отговорност.
ПП–ДБ даватсигнали, че са готови да работят с ДПС на Доган, известно под името Алианс за права и свободи (АПС). Според близкия до Пеевски сайт 24rodopi.bg ПП–ДБ, които имат право на двама членове в СИК, ще дадат по едно място на АПС за 168-те секции в Турция. Освен това коалицията получи подкрепа от фракцията на Доган, за да пита Конституционния съд дали този Висш съдебен съвет, който е с изтекъл мандат, може да избира главен прокурор и председатели на върховните съдилища. Поводът е откриването на процедурата за избор на главен прокурор и единствената номинация – на и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов. Подкрепа обещаха и от „Има такъв народ“, тъй като Тошко Йорданов не намира такъв избор за морален:
Доколкото разбрах, ще се събират подписи за питане до Конституционния съд и естествено, че ще подкрепим едно такова искане, защото този избор по този начин може и да е законен, но не сме сигурни, че е морален. Твърде много членове във ВСС са с изтекъл мандат, така че ще подкрепим това искане.
В ГЕРБ обаче смятат, че кадровиците на съдебната система са напълно в правото си да вземат това решение. (А и в крайна сметка вината е на парламента, че не успя да избере 11-те членове на ВСС от политическата квота.) За разлика от ПП–ДБ, които обявиха за неприемливи партньори ДПС на Пеевски и „Възраждане“, ГЕРБ пази дистанция от свирепия конфликт между двата клана в Движението. По-рано тази есен, през септември, Росен Желязков заяви по БНТ, че партията няма да прави коалиция с нито един от двата лагера:
Ние с ДПС, като не говорим за едно или друго ДПС, няма да влизаме в коалиция.
Всъщност включването на която и да е част от ДПС в бъдещо управление автоматично би внесло нестабилност – заради усилията да бъде подкопано от другата фракция с постоянната битка за надмощие. А в случай че този участник се окаже „ДПС – Ново начало“, означава господстващо положение за Пеевски, по-значимо от ролята му в сглобката. Наред с това ще се отвори и фронт откъм „Дондуков“ 2 заради враждата с олигарха и това противопоставяне съвсем не е от полза за стабилността на евентуален кабинет.
„Виновен-невиновен, има съдебна система, която да реши.“ Така пък лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов коментира шумния арест на близкия до Доган депутат Джейхан Ибрямов, който е и водач на листата на АПС в 23-ти МИР – Шумен. Ибрямов беше арестуван на 2 октомври на паркинг в София със 100 000 лв. белязани пари и обвинен в търговия с влияние с цел уреждане на обществени поръчки в Министерството на отбраната. Той остава за постоянно под стража, а Mediapool.bgразкри, че основният свидетел по делото срещу Ибрямов (подсъдим по дело за данъчни измами), твърдял в показанията си, че Доган искал да убива Пеевски. Позната схема от началото на разгрома на КТБ, когато също имаше „опит за убийство на Пеевски“. За въпросния опит така и не се намериха доказателства.
„Когато Делян Пеевски напусне ДПС, те ще станат нормална партия, с която ще може да се разговаря, сега няма кой „добър ден“ да им каже“, беше заявил по Нова телевизия през юни 2015 г. лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, по онова време премиер за втори път. Готов ли е да го повтори, или не иска да му се припомня?
Узряха (ли)
На пръв поглед изглежда, че всеки от политическите играчи поставя свои неизпълними условия за бъдещо управление, а олигархът Пеевски и институционалното му надмощие не са единствената червена линия.
Но въпреки това се наблюдава известно смекчаване на реториката помежду им, което създава по-благоприятна среда за евентуални преговори. Изглежда, повечето са осъзнали, че нестабилността вреди както на техните позиции, така и на държавата като цяло, и са по-склонни на компромиси. Заради предизборната кампания ПП–ДБ и ГЕРБ поддържат известно ниво на конфронтация с помощта на атаките на отделни депутати от ГЕРБ срещу лидерите на „Продължаваме промяната“ (не и на „Демократична България“). Но границата едва ли ще бъде премината.
Ако все пак се получи коалиционна спойка, следващият сблъсък ще е бюджетът за 2025 г., който вече се очертава с плашещ дефицит. Служебната министърка Людмила Петкова, взела поука от предшественичката си Росица Велкова, обещава само, че дупката в бюджета ще бъде свита до разрешените за кандидатите за еврозоната 3%. Но предвид заложените за догодина огромни разходи за повишения на заплати на военни, полицаи и чиновници и за инвестиционната програма на общините това изглежда непосилна задача. Защото парламентарният популизъм, прекрояващ всеки бюджет, включва и обещанието на партиите да не вдигат данъците.
А за 2025 г. отново е заложено повишение на минималната работна заплата с 15,4% на 1077 лв., след като тази година се повиши с 19,6% до 933 лв. Това означава автоматично повишение на заплати в публичния, а и в частния сектор, както и фалити на фирми. За реформи в държавната администрация, където щатът се раздува от година на година, и дума не се отваря, нито за възможност чиновниците да плащат поне част от осигуровките си, които сега са грижа на данъкоплатците.
Анализът на Министерството на финансите показва, че при действащото законодателство приходите в бюджета за 2025 г. ще се увеличат с 6,2 млрд. лв., а разходите – с 18,1 млрд. лв. спрямо одобрените в тазгодишния. Така че или трябва да се режат разходи, или да се вдигат приходи, в противен случай България ще се отдалечи още от еврозоната – макар да има шансове за 2025 г. Досега държавата ни не изпълняваше критерия за ценова стабилност заради високата инфлация. И тъкмо поскъпването започна леко да се охлажда, и се задава проблем откъм прекомерните разходи. В партийните програми на ГЕРБ и ПП–ДБ въвеждането на еврото е цел, макар и да не е фиксирана точната година.
Партиите отдавна изчерпаха възможностите си за маневриране и политически трикове, втръснали на избирателите. Никой обаче не знае докъде ще стигне Пеевски.
Ето едно парадоксално изречение: инфлацията в САЩ е спаднала от 9,1% през юни 2022 г. на 2,5% през август 2024 г., но цените за потребителите остават рекордно високи и вероятно ще се задържат на това ниво. Оставяме на икономистите да спорят защо е така, на какво се дължи и за кого е добре. Важното е, че за повечето американци увеличението на цените на стоките от първа необходимост, както и на цените на жилищата остава основно притеснение месец преди изборите.
Вече говорихме за икономиката, както и кои са другите основни приоритети пред американския избирател на приближаващите избори, може би най-важните в съвременната история на САЩ. Визиите на двамата кандидати за бъдещето са коренно противоположни, поне на хартия.
Доналд Тръмп предлага завръщане в славното минало с орязване на данъците и социалните услуги, силно влияние на консервативно-християнското лоби в страната, продължаваща безусловна подкрепа за Израел в Близкия изток, антиимигрантска и ксенофобски ориентирана политика и изолационизъм на САЩ с основен фокус върху конкуренцията с Китай.
Камала Харис обещава засилване на социалните политики, облагане на най-богатите с данъци, дипломатически усилия за прекратяване на бойните действия в Палестина, защита на човешките права и утвърждаване на разделението между религия и държава. Макар и силно втвърдена, позицията на демократите спрямо имиграцията остава по-отворена и по-скоро базирана на факти (както и повечето им политики).
Въпреки силната поляризация и привидния сблъсък на непреодолими различия, реалността в САЩ все още остава споделена. Отвъд гръмките заглавия демократите заемат позиции, които бихме очаквали да бъдат подкрепяни от републиканците… и обратното.
Президентът Джо Байдън например остави в сила т.нар. Разпоредба 42, която разрешава на САЩ да експулсират мигранти по бърза процедура, включително и хора, които търсят убежище. От март 2020 г. до януари 2021 г., когато Тръмп напусна Белия дом, експулсираните по тази процедура са 400 000. По времето на Байдън броят на върнатите нараства до 2 млн. души за периода януари 2021 г. – 11 май 2023 г., когато изтече извънредното положение, въведено заради COVID-19.
Друг пример е бившата първа дама Мелания Тръмп: въпреки че републиканците използват подчертано хомофобска реторика, това не е попречило на г-жа Тръмп да приеме над четвърт милион долара хонорар, за да говори пред консервативна ЛГБТИ+ група.
Културните войни
Независимо дали на изборите ще победи Тръмп, или Харис, културните войни в САЩ – а и по света – ще продължат, докато продължават и несигурните времена, в които живеем. Копнежът по пасторално минало, което никога не е съществувало, както и по традиции, които никой не може да дефинира ясно, е характерен феномен за години на криза. Подходящи примери са феминизмът и дебатът за мястото на жената в обществото, особено след отмяната на правото на аборт от Върховния съд през 2022 г. Според демографските проучвания е по-вероятно за Републиканската партия да гласуват американските мъже, отколкото жените. Тези разлики са особено осезаеми при по-младите избиратели.
Еманципацията на жените и новите дефиниции на социалните роли (какво се очаква от мъжа или жената) водят до реакционерство, което се проявява по най-различни начини – например с призиви да се отнеме правото на жените да работят и да бъдат ограничени само в домашната сфера. Отправят ги определени американски християнски организации, близки до кандидат-вицепрезидента Джей Ди Ванс. Самият Джей Ди Ванс не подкрепя подобни радикални позиции открито, а по-скоро завоалирано – например защо една жена би искала да се върне на работа 6 седмици след като е родила.
Регулация на корпоративния капитализъм
Това, което Джей Ди Ванс представя едва ли не като желание на жените и прехвърля като вина върху тях – а именно, че трябва да се върнат на работа бързо след раждането, – демократите разглеждат като проблем на нерегулирания корпоративен капитализъм. САЩ е единствената държава в развития свят, която не предлага някаква форма на платено майчинство – дали жената ще има такова, или не, зависи от работодателя. Кандидат-президентката на демократите Камала Харис обеща неколкократно по време на кампанията си, че американците ще получат помощ „в грижата за близките си, независимо дали става въпрос за нов член на семейството, или грижа за болен близък“. Дискусии за подобно законодателство се водят от 80-те години насам.
82% от американците смятат, че трябва да има платено майчинство и платен болничен отпуск. Независимо от партийните пристрастия, подкрепящите платеното отсъствие от работа смятат, че разходите трябва да се поемат от работодателя. Кой обаче да задължи работодателя, ако голяма част от същите американци считат, че държавният контрол по-скоро вреди, отколкото помага на бизнеса?
Този парадокс е стар, колкото и държавата, но е особено актуален през последните 40 години, в които консервативната партия заема агресивна позиция спрямо федералното правителство, агитирайки едва ли не за неговото пълно обезоръжаване и премахване. „Антирегулаторната“ позиция обаче рухва в момента, в който започнем да задаваме конкретни въпроси: допустимо ли е например да няма регулация на качеството на храните и безопасността на околната среда? Повечето анкетирани променят позицията си, когато се говори конкретно.
Шест от десет американци казват, че държавната регулация на бизнеса е нужна, за да се защити общественият интерес. Значителна част обаче мислят, че държавната намеса по-скоро вреди, отколкото помага. Същевременно бедността и неравенствата се задълбочават. Все повече млади хора не могат да си позволят собствен дом и семейство – в САЩ няма безплатни детски градини до петгодишна възраст, а цените на платените грижи растат главоломно. В същото време минималната работна заплата е на едни и същи нива от години, докато заплатите на корпоративните изпълнителни директори са нараснали с 1085% от 1978 г. насам. За същия период обикновените работници са получили увеличение от 24%.
Институционално недоверие
Сама по себе си консервативната пробизнес и антидържавна реторика не би могла да урони престижа на държавата до такава степен, още повече ако приемем, че изначалният идеологически дебат в САЩ е колко „държава“ всъщност трябва, за да живее едно общество добре (с две думи: федералистите казват – повече, а антифедералистите – по-малко). Такова уронване на доверието трябва да бъде подпомогнато и от самата държава. Корупцията е точно толкова американска, колкото и кънтри музиката или идеята за личната свобода на индивида като необходимост за пълноценно съществуване.
В историята на държавата се редуват периоди на силно институционално недоверие с такива на доверие, като в годините след Втората световна война доверието нараства около кризи като 11 септември и в момента е с рекордно ниски стойности (с лек възход в периода около началото на пандемията, но и с точно толкова бърз спад).
Много американци смятат – и то не от вчера, – че политическите донори и лобистите имат твърде голямо влияние върху политиката, а обикновените граждани – твърде малко. Това мнение преобладава както сред демократите, така и сред републиканците, като по въпроса се наблюдава рядък и изключително широк консенсус. Голям брой американци подкрепят и ограничения в размерите на даренията за политици и техните кампании: въпрос, по който нито един от кандидатите за президент няма силна кампанийна позиция. Причините вероятно са обясними.
Недоверието не е ограничено само до изпълнителната или до законодателната власт. Доверието във Върховния съд на САЩ достига исторически ниски стойности: половината от запитаните американци имат по-скоро негативно отношение. Тук картината е по-различна по партийна линия – тъй като настоящият съд е консервативен, републиканците имат по-високо доверие към съда, отколкото демократите – въпреки безпрецедентните корупционни скандали. Такъв се вихри около върховния съдия Кларънс Томас, който се оказва лесна мишена за търговия с влияние посредством луксозни подаръци, почивки и дори плащане на такса за университета на роднина на Томас от бизнесмен, чиито дела се гледат от съда.
Порочните кръгове
Независимо кой от настоящите проблеми на САЩ изберем – регулацията на оръжията, климатичните промени, правото на аборт и свобода на избор за жените или дори демографската криза, – следният порочен кръг може да бъде приложен. Първо, проблемът е част от културните войни – буквалисткото тълкуване на Втората поправка за наличието на добре въоръжена милиция, отричането на човешкото влияние върху климатичните промени, религиозните аргументи срещу абортите и обвиняването на феминизма, имиграцията и други фактори за ниската раждаемост.
Второ, всеки проблем има свое лоби. Според лобистката база данни на Open Secrets само през 2024 г. оръжейното лоби е похарчило 6,4 млн. долара за своите цели. Всяка година в периода от 1998-ма до 2022-ра средствата за лобизъм срещу регулацията на оръжията надхвърлят многократно сумите, похарчени от поддържащите ограничаването на достъпа до оръжия. Производителите на горива, които допринасят за парниковия ефект, са похарчили 71,9 млн. долара за лобизъм през 2024 г. Примерите са твърде много, за да бъдат изброени.
Трето, институциите не могат да работят ефективно, когато пропагандата, търгуването с влияние и подкупите са инструменти за упражняване на власт. И двамата кандидати дават заявки за справяне с различни аспекти на определени проблеми – въпросът е доколко е възможно в рамките на системата, която произвежда тези проблеми. Необходими са реформи, които биха ограничили и самите политици – за подобни промени съществуват прецеденти в историята, но обикновено се правят след големи кризи. Такъв е примерът за регулаторното и социалното законодателство от 20-те и 30-те години на миналия век, както и периодът от края на Втората световна война до 80-те (иронично, точно нататък са се запътили поддръжниците на Тръмп, които обаче отхвърлят голяма част от същите политики, довели до следвоенния просперитет на страната).
В своя книга, посветена на бедността в САЩ, пастор д-р Уилям Джей Барбер Трети пише за социалните движения в историята на страната, които обединяват всякакви хора – консерватори, демократи, бели и черни – в името на обща кауза. Днес обществото в САЩ е особено разделено по всякакви линии на идентичността, включително пол, сексуална принадлежност и религия. Но основните проблеми, както и техните решения често получават подкрепа от мнозинството – това потвърждават и данните.
От двамата кандидат-президенти Камала Харис, изглежда, разбира това, защото предлага на избирателите си не минало, а бъдеще. Доколко е възможно да го превърне в реалност, е много по-трудният въпрос, на който няма как да отговорим. Що се отнася до Доналд Тръмп, претенциите, че той ще се справи с ръждивите чаркове на т.нар. естаблишмънт, или традиционен политически елит, остават силно преувеличени, ако съдим по първия му мандат. Без „държава“, институции и поне малко бюрокрация една територия се превръща във феодален къс земя, подчинен на капризите на този или онзи избраник (ако избраникът въобще се занимава с избори). Парадоксът на антидържавността е очевиден при консервативни активисти като бизнесмена Илън Мъск, който разчита на държавни субсидии за всичките си бизнес начинания – 4,9 млрд. долара към 2015 г. и 2,8 млрд. долара само през 2022-ра.
Какво ще се промени и какво няма да се промени след изборите в САЩ, ще разберем едва когато Белият дом приеме новия си обитател. А дотогава ни остава зрелището на демокрацията: не гаранция за утопия, а сложна система, която се самокоригира бавно, но – поне засега – без насилие и кръв. В един все по-нестабилен кървав свят на все по-арогантни диктатори това е немалко постижение.
Когато един санкциониран за корупция олигарх прочиства една парламентарна република от корупция, това е цинизъм. Главно обаче е признак за подчинена държава и конфликт на интереси. Не на последно място е и репутационно ребрандиране. Все едно наркобосът Пабло Ескобар да се бори срещу наркокартелите в Колумбия.
В последните седмици Комисията за противодействие на корупцията (КПК), която де юре няма нищо общо с лидера на ДПС – Ново начало Делян Пеевски, подпомогната от прокуратурата, МВР и ДАНС, се активизира срещу високопоставени политици и бизнесмени. Общият знаменател, под който могат да бъдат поставени мишените, е близостта и свързаността им с почетния председател на ДПС Ахмед Доган – съперника на санкционирания за корупция от САЩ и Великобритания Пеевски и негов ментор. Приближените на Доган са конкуренция на „Ново начало“ за гласовете на българските мюсюлмани, тъй като принадлежат към Алианса за права и свободи (АПС) – другата част от ДПС, която се бори на изборите на 27 октомври на същия терен.
Единната доскоро партия се разцепи на два лагера, всеки от които обвинява другия в преяждане с власт и нечестно забогатяване. Но само единият държи „бухалките“ – лагерът на Пеевски. Депутати от ПП–ДБ публично определиха Антон Славчев, шеф и на КПК, и на Комисията за конфискуване на незаконно придобитото имущество, като „лична бухалка на Пеевски“. От свършеното досега няма съмнение и отпада необходимостта от доказателства. Ако Доган беше инструментът за разпределяне на порциите, Пеевски е инструментът, който задвижва държавната машина за репресиране на политически противници.
Бухалките
Силата на бухалките изпита първо самият Доган, останал без ТЕЦ – Варна и без дом, тъй като бе принуден да напусне обитаваните от него луксозни резиденции в столичния квартал „Бояна“ и парк „Росенец“. Близкият до Доган бизнесмен Румен Гайтански – Вълка пък бе арестуван заради необезпечен кредит от 150 млн. лв., отпуснат на свързана с него фирма през 2019 г., по време на третия мандат на ГЕРБ, от държавната Българска банка за развитие.
Не бяха пропуснати кметове, останали верни на „автентичното ДПС“, както се самоопределя фракцията на Доган. Бившият вече кмет на Омуртаг Ешреф Ешрефов беше ударен още през февруари с показен арест, обвинен за участие в организирана престъпна група, свален от кметския пост, а наскоро Варненският апелативен съд отмени паричната му гаранция и потвърди оставането му под домашен арест. Последваха удари по варненската организация на ДПС. Филиз Хюсменова подаде оставка като депутатка от ДПС, избрана от Варна, а КПК започна разследване срещу бившия областен председател на ДПС Сали Табаков заради сделка за училищни автобуси, продадени на МОН. От дома му бяха иззети пари и злато за над 2 млн. лв. Софийската градска прокуратура го обвини и за пране на пари, но Апелативният съд в София отхвърли всички твърдения на обвинението.
Не закъсняха наказателните мерки и срещу кмета на Минерални бани четвърти мандат Мюмюн Искендер, единствения общински кмет в Хасковска област, заявил открито подкрепа за Доган. (Кметовете на Стамболово и Маджарово са в „Ново начало“.) На 20 септември Искендер беше арестуван заедно със сина си и общински служител заради разследване за злоупотреба с европейски средства от фонд „Земеделие“ при изграждане на къщи за гости, собственост на двете му деца. Хасковският окръжен съд го пусна вчера с мярка за неотклонение домашен арест, а активисти на ДПС (чудо невиждано!) издигнаха плакати с надпис „КОЙ“ и лика на Пеевски.
През цялото това време сайтове, близки до Пеевски, бълват ежедневно скандални публикации и компромати за тези лица и дори дават „изпреварваща“ информация. Мишена от дълго време е един от приближените на Доган – водачът на листата на АПС в 30-ти МИР – Шумен и депутат от 50-тия парламент Джейхан Ибрямов, израснал в ДПС, където по-рано бе и заместник-председател на младежката организация. Съпругата му Биршен беше секретарка на Доган в продължение на 15 години. Преди месец името му беше замесено в престъпна схема – кухи фирми, фалшиви обороти и укриване на данъци, тъй като се оказа, че ползвал джип, иззет при акцията на ГДБОП и НАП срещу заподозрените. А преди два дни Ибрямов беше арестуван на паркинг в София при получаване на белязани 100 000 лв. и задържан за 72 часа. Оказва се, че един от обвинените по тази схема му предал сумата. (Как е бил привлечен от прокуратурата да „съдейства“, за да стане защитен свидетел, не е известно – засега.)
Но във Facebook BIRDдаде двe интересни интерпретации.
1. М. е въртял корупционен бизнес от следствения арест, като е уреждал нещо в Министерството на отбраната, което не му се е получавало, та е събрал едни 100 000, измъкнал се е от ареста и ги е дал на Ибрямов на паркинг на Кауфланд, за да уреди той бакиите в МО. Доблестните агенти на КПК обаче прихванали неговите планове, белязали парите и проследили всичко със СРС. 2. Арестантът е склонил пред агентите на КПК да облекчи съдбата си като се пише кошаревски свидетел и занесе едни белязани пари на Ибрямов на паркинг на Кауфланд. Но и в двата случая е странно, че Джейхан Ибрямов не си е задал въпроса: „Аджеба, за тоя Миро медиите нали писаха, че е в ареста?“
Първоначалните „информации“ бяха, че депутатът е арестуван по подозрения в купуване на гласове. Но по-късно стана ясно, че е за търговия с влияние. Според прокуратурата на 25 септември Ибрямов поискал 200 000 лв. от лицето М.Т., за да упражни влияние при вземане на решение от длъжностни лица от Министерството на отбраната във връзка със службата им, за което имало и записи, направени със специални разузнавателни средства. ЦИК единодушно и мълчаливо – с 13 гласа от 13 присъствали, взе решение да снеме имунитета му, направи го и председателката на парламента Рая Назарян (ГЕРБ) – решение, взето само за час, тъй като Джейхан Ибрямов има имунитет и като кандидат-депутат от АПС, и като действащ депутат от 50-тия парламент. Произнасянето на двете институции се наложи, тъй като съгласно промените в Конституцията Народното събрание остава действащо до изборите на 27 октомври и Ибрямов е и депутат от 50-тото НС.
А Биршен Ибрямова започва гладна стачка.
Съпругът ми продължава да бъде задържан, свален му е имунитетът и ще бъде задържан за още 72 часа. И затова аз като съпруга на Джейхан Ибрямов, като майка на двете ни деца, като дълг към моите родители обявявам гладна стачка до освобождаването на моя съпруг, която започва след малко пред Народното събрание, всъщност в „Триъгълника на единовластието“. Единовластието, защото господин Пеевски е човекът, който решава човешките съдби на всички ни.
Алиансът за права и свободи пък поиска изборите да бъдат отложени, докато ситуацията не се нормализира, и заплаши с протести. А Джевдет Чакъров поиска от президента Радев да обсъди този въпрос на заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност – самият той не може да присъства, тъй като председател на парламентарната група е Пеевски. Но държавният глава не промълви и дума по тази тема след края на заседанието.
Контролирани репресии
Тази вълна от контролирани институционални репресии прилича на борба с корупцията, но само на пръв поглед. Допреди четири месеца двата лагера бяха едно и къщите за гости на Искендер и сделките на членове на ДПС не впечатляваха правоохранителните органи в България.
От Алианса за права и свободи още преди две седмици заявиха, че държавните институции се използват за всяване на страх и психоза. Публично заявиха и че са се обърнали към служебния премиер Димитър Главчев и един от примерите е бил с областния управител на Хасково, който „неприкрито работи за коалицията ДПС – Ново начало. А Джевдет Чакъров призова институциите да поемат функциите си и да се спазват нормите на „правовата държава“.
Но такава никога не е съществувала в България и ДПС има съществен принос за това състояние на невърховенство на правото. Почетният председател не е крил ролята си на контрольор на процесите в държавата, включително чрез своята „инструментална“ роля в управлението. В създаването и възхода на Пеевски като политически и паралелно с това икономически феномен Ахмед Доган има ключова роля и не може да бъде оневинен. Въпреки опитите му да омаловажи вината си с колективната отговорност.
А на функционерите на ДПС сега им се налага да изпитат онова, което обявилите се срещу модела „Пеевски“ в институциите, бизнеса, медиите, съдебната власт понасят от години.
Мълчанието на служебния премиер Димитър Главчев, който още през юли беше обвинен от фракцията на Доган в зависимости от Пеевски заради смените на областни управители, показва на чия страна е ГЕРБ. А и МВР и новият му министър Илков подкрепят акциите, насочвани от Пеевски, след като се включват в ударните отряди на КПК и прокуратурата. Разни публични „говорители“, чертаейки имагинерни коалиции след изборите, поставят редом до ГЕРБ ДПС – Ново начало, защото евроатлантиците били там начело с Пеевски. Решението на Рая Назарян да отнеме имунитета на Джейхан Ибрямов също можеше да бъде предвидено с почти стопроцентова точност не само заради обоснованото предположение за позицията на ГЕРБ, но и заради влиянието на олигарха от ДПС.
А самият Пеевски не крие господарстването си, напротив – демонстрира го. Например преди седмица изпрати сигнал до Военно-окръжна прокуратура да изправи пред съда виновниците за насилствената смяна на имената на българските мюсюлмани. И ето че прокуратурата в лицето на военния прокурор Кирил Пейчинов, свързван с аферата „Осемте джуджета“, се задейства. В публикация във Facebook разследващият сайт BIRD разкри, че военни следователи ще издирват агенти на бившата ДС, за да записват показания.
Намираме за съществено да се установи престъпната роля и на предателите, които Държавна сигурност е инфилтрирала сред българските мюсюлмани, които първо са извършвали доносническа дейност, а на по-късен етап, използвайки справедливия гняв на жертвите на Възродителния процес, изградиха политико-икономически структури от мафиотско-олигархичен модел.
Прицелът е ясен – въпреки че над 53% от досиетата на ДС са унищожени, а част от тях „приватизирани“, сред ръководството на ДПС има достатъчно разкрити като агенти на ДС начело с Доган, чието досие е 10 тома. А така Пеевски (внук на зам.-шефа на ДС във Враца полк. Ангел Кръстев) показва, че изпълнява обещанието си „ДПС без ДС“.
Дирижираните от Пеевски акции служат и за превенция на всеки, дръзнал да оспори позицията и могъществото му на политик, който е бръкнал в джигера не на ДПС, а на държавата… за да я „чисти“, да предупреди противниците и да сплаши останалите.
В ефира на bTV бившият премиер Иван Костов употреби турската дума за дроб по отношение на политическите коментари на президента Румен Радев и отново припомни, че е първият, заявил, че Доган е проклятието за България. Но нито дума за Пеевски.
Президентът не може да бърка в джигера на партиите, защото не води до нищо добро.
„Как да се освободим от Пеевски? Той да не ни е пленил, че да се освобождаваме!“, каза видният политик от ГЕРБ и заместник-председател на партията Томислав Дончев. Изглежда, не намира нищо странно във факта, че един политик може да използва институциите като балистични ракети срещу различни свои противници. Та нали това правеше и ГЕРБ! В България „борбата с корупцията“ e бой по противниците, никога срещу своите; по-скоро разчистване на сметки и средство за политически натиск, отколкото осъзнати действия на почтени политици и служители на закона, чиято цел са осъдителни присъди.
А все някой трябва да свърши мръсната работа. И изглежда, че никой не може да го направи по-добре от замърсителите, хванали в юмрук институциите.
Алла връхлита в стаята, в която спя, с две възглавници в ръце. „Ставай“, казва ми рязко, докато поставя възглавниците от вътрешната страна на прозорците.
Шест и половина сутринта е, 26 август 2024 година. Отново съм в Украйна. Преди два дни пристигнах от Киев във Виница, в дома на Алла. Сирените за противовъздушна тревога виха цяла нощ, но накрая все пак съм се унесла въпреки зловещия им звук.
Скачам от леглото и хуквам към малкия двор, за да видя какво става. Съвсем съм забравила за всички правила, които ми набиваха в главата и миналата година, и тази – че при обстрел не бива да съм навън, а напротив, трябва да потърся убежище или поне място без прозорци.
Вместо това седя насред малкия двор на Алла и гледам към облаците. Нищо. Тишина. Сещам се, как Володимирми разказваше миналата година, че на фронта най-зловещият звук е тишината, защото винаги следва нещо страшно.
От началото на войната през 2022 г. в небето на Украйна съм виждала само птици. Тази сутрин обаче знам, че сред облаците има ракети и дронове. Но не ги виждам. И точно тогава я чувам. Ракетата прелита над главите ни с грохот на голям самолет. Столът потреперва, кафето ми образува малки кафяви вълни в чашата. Докато разбера какво става, в далечината се чува друг грохот. Свалят я.
Няма думи, които да опишат осъзнаването, че над главата ти летят ракети и дронове, които във всеки един момент могат да изсипят безумния си смъртоносен товар върху теб.
И… край… Само че аз не мисля за края в този момент. Някак си нямаш време да мислиш за края. Толкова е бързо и нереално, че просто седиш вцепенен и приемаш случващото се като сън, от който всеки момент ще се събудиш – или пък не.
Карти, представящи описаните в текста обстрели, свалени от приложение на украинското правителство.
Така започна една от най-мащабните атаки на Русия срещу Украйна през последните две години и половина. След няколко часа чухме сигнала за отбой. Започнаха да валят новини, че по същото време, в което „моята“ ракета мина над главата ми, в почти цяла Украйна е имало обстрели с руски дронове и ракети. Информацията за жертвите и ранените от различни украински градове постоянно се обновяваше. Числата растяха. А усещането ми за хипнотичен сън не изчезваше. Тук съм, преживявам го, ужасена съм и в същото време не ме е страх. Мозъкът ми не иска да приеме, че е възможно насред ХХI век над главата ми да летят военни дронове и ракети, които искат да ме убият.
Какво може да ме събуди от този непознат смразяващ сън? Нещо познато и близко – тихото пиукане на телефона: съобщение. Приемам го точно както хората около мен – страхът ми се превръща в гняв.
Володимир ми пише:
Не знам кога ще успея да дойда на срещата ни. Въпреки отбоя трябва да остана с хората си поне още два часа, в случай че има нови обстрели.
Володимир е началник на един от ПВО отрядите в близост до Виница. Ветеран, но отново мобилизиран. Този път в тила. Звъни ми в късния следобед. Тръгвам към срещата ни нетърпелива.
Всички сме живи, значи можем да се видим и поговорим.
Виждам го отдалеч, но едва го разпознавам. Високият, засмян мъж в цивилни дрехи от миналата година сега е някак смален във военната си униформа, с раница на гърба. Очите му. Помня ги ясно от миналия август. Бистросини, сериозни, но засмени. Сега плуват във фина паяжина кръвоизливи, синьото е потъмняло и уморено. Протяга ми ръка – суха е и стиска толкова здраво, колкото и преди. Отвръщам му, а той започва да се смее с глас и ме разпитва: „Как спахте тази нощ, как се събудихте?“
Чувството му за хумор ме заразява. През смях му отвръщам, че ми е било малко шумно, но какво пък, ще го преживея. Володимир ме гледа изпитателно и продължава:
О, значи и Вие вече носите в себе си нашето украинско чувство за хумор. Вече умеете да се шегувате със страха.
Не съм сигурна, че знам какво е истински страх, защото все пак до мен не падна ракетата от сутринта, тя не уби мой близък, не разруши дома ми. Да, шегувам се, но какво всъщност съм преживяла? Един ужасен звук и низ от въображаеми ситуации, които той носи след себе си. Казвам му го. Володимир поклаща глава. Разбира, но очите му все още ме гледат с онзи характерен за всички украинци притихнал смях.
В няколкото секунди, докато се гледаме, имам време да си спомня как през годините Алла премина през различните видове страх от тази война. В началото беше изпълнена с див ужас от летящите ракети, носещи пожари, разруха и смърт. После страхът ѝ от ракетите прерасна в отвращение и омраза към тях. Тази сутрин например беше бясна, че има обстрели над дома и родината ѝ, вследствие на които загиват хора, но докато сервираше обяда, намери сили да се засмее и ми каза:
Добре че те събудих. Щеше да проспиш атаката.
Сега страховете на моята приятелка са много по-дълбоки от мисълта да загубиш живота си, докато руска ракета или дрон летят над теб. Но аз за първи път съм почувствала заплахата толкова близко и тепърва се уча да се шегувам с нея.
Питам Володимир: на теб ли дължа живота си днес? Той става сериозен. Кимва ми – да!
Пием лимонада, Володимир ми обяснява, че за всеки вид обект – дрон или ракета – е необходимо специфично ПВО, с което да бъде свален. „Само че ние нямаме. Сваляме ги с картечници…“
Гледам го невярващо. Усмивката му е малко изкривена, даже цинична.
От Европа и САЩ не ни дават нужното ПВО, за да защитим всичките си градове. В Киев има по-съвременно, но тук нямаме. Слушаме звука и по него се ориентираме за посоката, скоростта и какво лети. Правим бързи изчисления за траекторията, понякога наум, защото нямаме нужните компютри, и когато наближи достатъчно, започваме да стреляме с картечниците.
Явно съм изглеждала твърде изумена от чутото. Володимир вади телефона си и ми показва снимки. „Ето я моята картечница. С нея ти спасих живота тази сутрин.“
Казва го сякаш на шега, но е сериозен. Сред паяжината кръвоизливи в очите му насмешката изчезва. Володимир заговаря нетипично бавно за него.
Бих искал да поканя всички колебаещи се европейски и американски чиновници да дойдат тук. Няма нужда дори да ходят на фронта. Може да отседнат на 50 километра от огневата линия или дори да дойдат в нашето ПВО гнездо и да се опитат да свалят една руска ракета или един дрон с моята картечница или с тази на приятеля ми до мен. И искам тези „високи гости“ да знаят, че ако не успеят да свалят руския дрон или ракета, в града, който охраняват, ще загинат десетки хора, може би стотици. Дали тогава ще се чудят имаме ли нужда от помощ, дали биха я бавили половин година, както направиха, дали биха довели семействата си да поживеят тук, дали биха се чудили от какво имаме нужда и колко голяма е тя?
В очите на Володимир няма и грам от хумора, с който ме закачаше преди малко. Останали са гняв и неразбиране.
За пореден път в Украйна ми се налага да мълча, без да знам какво да кажа. Знам обаче, че ме е срам.
Имаме нужда от всичко. Дори и от стари мобилни телефони, таблети и лаптопи, на които да напиша проклетия си рапорт – колко патрона съм изразходил, за да сваля проклетия руски дрон или ракета. Радваме се на минимални дарения, дори и на стари лаптопи или телефони. Било имало корупция в Украйна. Ами може и да има, но аз знам, че отчитам всеки патрон, който използвам, че пиша доклад за всяка помощ, която получа, колкото и нищожна да е тя. Едва ли нашата корупция е по-голяма от вашата в Европа или от тази в САЩ. Но се питам защо Европа и САЩ си пазят ПВО-то, защо не ни дадат повече, за да охраняваме градовете си? Толкова бихме се радвали да имаме модерна техника за сваляне на ракети и дронове. Нямаш представа какво е да видиш после на радара свалените цели и да си кажеш: е, нищо че е само с картечница, тази е моя… Там долу има спасени деца и въобще хора, които не са виновни за нищо и не бива да умират.
Мълчим. Володимир пали цигара. През това време го питам как преценяват къде да свалят дрона или ракетата.
Ракетите ги чакаме да слязат ниско, за да влязат в обсега на картечницата. Това е сериозен риск, но нямаме с какво друго да им противодействаме. С дроновете е по-лесно. Гледаме да ги прихванем и свалим извън града, защото за мен и колегите ми най-важно е да запазим цивилното население долу. Ако свалим дрон или ракета над града, осколките могат да убият много цивилни хора. Децата загиват от техните обстрели всеки ден. Колко още може да продължи това?
Обикновено уравновесеният, спокоен глас на Володимир сега звучи ядосано и някак тъжно. Той е войник, видял е всякакви ужаси на фронта, но мисълта, че загиват невинни хора от руските обстрели, сякаш не му дава мира.
Когато говорим за цивилното население и щетите, които то понася от тази война на Путин срещу Украйна, стигам в мислите си още по-далеч. Ако Украйна загуби и се предаде, и Русия се настани тук, ще следват много лоши времена за всички. Цялото ни младо поколение, тези, които сега са деца на десет-дванайсет годинки, ще бъдат подложени на страховита пропагандна обработка, докато не повярват на руските твърдения. Тогава, може би след десетина години, Русия ще има нова армия от млади украински деца с промити мозъци, които ще тръгнат към Европа, биейки се за Русия. Абсолютно убеден съм. Това според мен е много по-страшно от загубите на фронта сега, много по-страшно е от войната сега. Като казвам, че Украйна спира Русия и че Путин няма да се откаже от Европа, това имам предвид. Затова ни трябват оръжия.
Заглеждам се в униформата на Володимир. На лявото му рамо има малка нашивка на частта, в която служи. Той улавя погледа ми, отлепя я и ми я подава.
Това е подарък за теб, за да помниш деня, в който едни момчета с картечници спасиха живота на стотици хора в едно украинско градче, докато руски дронове и ракети летяха с една-единствена цел – да сеят смърт.
Разделяме се без обещание да се видим отново. „Пази се“ беше единственото, което си казахме, преди Володимир да потъне сред тълпата.
Тръгваме към дома на Алла. Минаваме покрай красивото езеро във Виница, съвсем близо до реката. В него от сутринта плува голям, уродлив руски дрон. Мястото е отцепено. Искат да извадят дрона, без да го взривят.
В дома на Алла е тъмно. Тъмно е и навсякъде в квартала. Съпругът ѝ ни посреща с новината, че в Украйна е въведен режим на тока, тъй като голяма част от инфраструктурата, доставяща ток, е поразена от руските атаки. В Киев седем часа няма ток – два часа има.
Във Виница ще се радваме на три часа ток след четири часа тъмнина. Това, разбира се, не позволява на помпите да работят и вода също няма. Не можем да заредим и използваме телефоните или лаптопите си. Но засега градът може да се опита да заспи поне за няколко минути, преди сирените да започнат да вият отново.
Все пак батерията ми стига, за да се опитам да се свържа с хора, с които искам да се срещна през следващите дни в Лвов. Телефонът явно е зает, защото точно както преди една година операторът ми казва:
Изглежда, че в българските избиратели още се крие жилав като плевел оптимизъм, щом реденето на листите за седмите за три години парламентарни избори предизвиква интерес – макар изборите да не са важни за гражданите, ако се съди по активността за гласуване. Вместо натиск върху политиците да не шикалкавят, а да дадат честни отговори за коалиране, вървят гадания като на хвърлен боб кой е в немилост и кой – фаворит, като че ли подредбата има значение за някой друг освен за самите кандидат-депутати и за вождовете, поставили ги там.
Колко е представителна демокрацията
В крайна сметка, колкото и да влязат в парламента, ще имат по-силна връзка с партийната централа, отколкото с избирателния си район. Защо ли не ги наричат партийни вместо народни представители? В крайна сметка партията ги спуска или отстранява, поради което връзката между депутата и района, който представлява, в повечето случаи е прекъсната. Нововъведението на ГЕРБ – да издига за водачи успешни кметове с по 4–5 мандата, които след това ще се оттеглят в общините си и ще оставят следващите в листите, е мюре за електората и недотам честно.
В българската политика е практика и политиците да водят по две листи, както и да сменят избирателните си райони за всеки вот. А именно свързаността на депутата с избирателния му район е важен елемент от функционирането на представителната демокрация. Личната ангажираност винаги дава по-силна мотивация за решаване на проблемите.
Ако депутатът има силна връзка с избирателния си район, той е по-добре запознат с местните проблеми, нужди и приоритети. Когато е в редовен контакт с хората от региона, е подложен на по-пряк контрол, тъй като се създава механизъм за обратна връзка. Избирателите мога да държат отговорен „своя“ депутат дали и как изпълнява обещанията си. Народният представител също ще е по-полезен на общността, като насочва ресурси и участва в създаването на закони, които отговарят на реалните ѝ нужди.
Ако тези механизми работят, избирателите знаят, че гласът им е чут и техните проблеми са взети под внимание, което е от съществено значение за поддържането на легитимността на демократичните институции. В началото на българския Преход, когато дори не функционираха демократични институции, депутатите имаха много по-здрави връзки с избирателните си райони и избягваха да пропускат приемните си дни.
Впоследствие тези контакти изтъняха, а платформи като Facebook и YouTube станаха основни канали за комуникация между избраници и избиращи, което прави връзките по-малко лични и много по-масови, едностранчиви и по-скоро имиджови, отколкото ефективни.
С изключение на Ахмед Доган и Делян Пеевски, всички лидери на парламентарно представените партии се скупчиха в трите избирателни района в София, осигуряващи общо 46 мандата. Тази софиоцентричност, която се проявява не само в най-голямото население, най-голямата икономическа активност и най-високите средни заплати, взема връх и в парламентарната конкуренция.
ГЕРБ заложи на фундамента си
Монополист в местната власт, ГЕРБ заложи на няколко кметове за водачи – от една страна, символно, от друга – практично в стремежа да постигне целта от 80 депутати в 51-вия парламент. За разлика от изпълнителната власт, където редовни и служебни правителства се редуват за по 6–7 месеца, местната стои стабилно и харчи милионите, одобрени с бюджета за 2024 г. Инвестиционната програма на общините за периода 2024–2026 г., гласувана от парламента към бюджета, е за 6,2 млрд. лв. Само за 2024 г. средствата са 4,5 млрд. лв. Така, докато е в ход дестабилизацията на парламентарната република, доминираната от ГЕРБ и от доскоро единното ДПС местна власт е осигурена, а значи и свързаните с нея бизнеси.
За кметове като Живко Тодоров (Стара Загора) и Димитър Николов (Бургас), изкарали по няколко мандата, преутвърждаването им като регионални лидери няма да е проблем. За кмета на Смолян Николай Мелемов, който трудно спечели своя четвърти пореден мандат, ще е изпитание. В Пловдив-град кметът Костадин Димитров е втори след лидера Бойко Борисов, който и заяви, че се разчита „да привлече гласове и да бъде част от витрината за постиженията на партията“.
В София бившата кметица Йорданка Фандъкова е водач на листата в 24-ти МИР на фона на остра кампания срещу настоящия кмет Васил Терзиев (ПП–ДБ–„Спаси София“) и неуспехите му да се справи с наследството на ГЕРБ – над 20-те милиона задължения на столичния градски транспорт, конфликта с местни общности заради проекта на ул. „Опълченска“, лошата комуникационна политика и др.
ПП–ДБ залага на София
Значението, което в коалицията отдават на София, където печелят най-много гласове и депутатски места, особено силно проличава при настоящото разпределение на листите без значими промени. Целта обаче е да си върнат поне 100 000 избиратели, след като изгубиха три пъти повече на вота на 9 юни.
В ПП–ДБ така и не успяха да се споразумеят по искането на „Да, България“ за нови критерии и механизми за номинации, при които да имат тежест свършената работа, отварянето към гражданското общество и разпознаваемостта. Предимството отново е на страната на „Продължаваме промяната“, която има водачи в двайсет многомандатни избирателни района, „Да, България“ – в пет, а партньорът ѝ в „Демократична България“ (ДБ) – ДСБ, получава три челни места.
В ДБ залагат на изпитаната тактика на гласуване с преференции, която обикновено пренарежда листите. В Пловдив-град например издателят Манол Пейков е четвърти в листата на ПП–ДБ, но е лидер по преференции досега. Първи в пловдивската листа е съпредседателят на ПП Асен Василев, втори е председателят на Правната комисия Стою Стоев, също от ПП, трета е Катя Панева от ДБ. Във Варна начело отново е Даниел Лорер от ПП, но на предишните избори Стела Николова от ДБ, тогава четвърта, пренареди листата със своите 3280 гласа подкрепа, или 16% от всички гласове за ПП–ДБ.
Политици, знакови за ДБ, няма да водят листи – Ивайло Мирчев и Божидар Божанов са в софийските листи, но не на първите позиции, докато Атанас Атанасов е втори в една от тях, а Антоанета Цонева е трета в Бургас, което почти сигурно я оставя и извън парламента. Цонева, която беше водач в Разград на предишния вот, бе изместена с преференции от Джипо Джипов, а сега той е водач. Синът на Никола Джипов Николов, председател на Икономическата комисия по времето на Иван Костов, е предприемач в региона и трети мандат общински съветник в Разград.
ДПС се бори със себе си
Разцепеното Движение за права и свободи ще води битка със… себе си. ДПС – Ново начало и Алиансът за права и свободи ще сблъскат местни активисти и кметове, преминали в единия или в другия лагер. В най-силния за ДПС район – Кърджали, осигуряващ пет мандата, трима кметове, верни на Делян Пеевски – на Кърджали, Черноочене и Джебел, се изправят срещу депесарите на Доган, силни в другите четири общини – Ардино, Момчилград, Крумовград и Кирково.
Конфликтът в района, където е най-голямата организация на ДПС, ще е особено остър предвид факта, че центърът Кърджали премина към олигарха, партийна креатура на почетния председател Ахмед Доган. Самият Доган води листата в Кърджали, а срещу него е кметът първи мандат Ерол Мюмюн, когото „изпитваше“ миналия септември в Сараите заедно с Хасан Азис. Ходът да се изправи Мюмюн е доста символен – той се опитва да убеди избирателите, че именно с него се слага ново начало за Кърджали с ремонтите на улици и разчистването на дълговете от Азис.
В Бургас листата на ДПС – Ново начало води бившият кмет на община Руен – Исмаил Осман. От тази община са и повечето гласове за ДПС в района. След него е бившият вътрешен министър Калин Стоянов, който обаче е и водач на листата на ДПС – Ново начало в София-област – обещание, дадено му по-рано от самия Пеевски.
Иначе нищо ново в кампанията на двете ДПС-та. Доган пак напомня за Възродителния процес, Пеевски обещава възмездие за същото и двамата горещо уверяват, че ще работят за хората. Но всеки опит на Доган да омаловажи ролята си в създаването на феномена „Пеевски“ е комичен, както е комичен и опитът да дистанцира ДПС от зависимостите в съдебната система. Контролът на това задкулисие обаче засега остава в ръцете на Пеевски, доказателство за което са акциите на прокуратурата и Антикорупционната комисия срещу кметове, останали верни на Доган и свитата му.
Един от проблемите за лагера на Доган е, че старите „автентични“ лица на ДПС досега оставяха изборите в ръцете на Пеевски и кръга му, а сега ще им се наложи да правят кампания.
Разцеплението в ДПС обаче намали значително конкуренцията за второто място, оспорвано още от предишните избори. Тогава ДПС, ръководено от Делян Пеевски, се класира второ. Сега битката ще е между ПП–ДБ и „Възраждане“. Националпопулистите обаче ще бъдат отслабени заради „Величие“ и МЕЧ, които се борят да прескочат 4-процентовата бариера и са на терена за един и същи електорат. За парченце от него ще се борят, доколкото им е по силите със заявените ретролисти, и БСП и трудно скрепената коалиция.
Всички те се надяват на участие в едно бъдещо управление, където им се привиждат властови позиции и порции. По-далечни стратегии засега няма, само опити да е още от същото.
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
