Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/koy-burka-v-djigera/

Когато един санкциониран за корупция олигарх прочиства една парламентарна република от корупция, това е цинизъм. Главно обаче е признак за подчинена държава и конфликт на интереси. Не на последно място е и репутационно ребрандиране. Все едно наркобосът Пабло Ескобар да се бори срещу наркокартелите в Колумбия. 

В последните седмици Комисията за противодействие на корупцията (КПК), която де юре няма нищо общо с лидера на ДПС – Ново начало Делян Пеевски, подпомогната от прокуратурата, МВР и ДАНС, се активизира срещу високопоставени политици и бизнесмени. Общият знаменател, под който могат да бъдат поставени мишените, е близостта и свързаността им с почетния председател на ДПС Ахмед Доган – съперника на санкционирания за корупция от САЩ и Великобритания Пеевски и негов ментор. Приближените на Доган са конкуренция на „Ново начало“ за гласовете на българските мюсюлмани, тъй като принадлежат към Алианса за права и свободи (АПС) – другата част от ДПС, която се бори на изборите на 27 октомври на същия терен. 

Единната доскоро партия се разцепи на два лагера, всеки от които обвинява другия в преяждане с власт и нечестно забогатяване. Но само единият държи „бухалките“ – лагерът на Пеевски. Депутати от ПП–ДБ публично определиха Антон Славчев, шеф и на КПК, и на Комисията за конфискуване на незаконно придобитото имущество, като „лична бухалка на Пеевски“. От свършеното досега няма съмнение и отпада необходимостта от доказателства. Ако Доган беше инструментът за разпределяне на порциите, Пеевски е инструментът, който задвижва държавната машина за репресиране на политически противници. 

Бухалките

Силата на бухалките изпита първо самият Доган, останал без ТЕЦ – Варна и без дом, тъй като бе принуден да напусне обитаваните от него луксозни резиденции в столичния квартал „Бояна“ и парк „Росенец“. Близкият до Доган бизнесмен Румен Гайтански – Вълка пък бе арестуван заради необезпечен кредит от 150 млн. лв., отпуснат на свързана с него фирма през 2019 г., по време на третия мандат на ГЕРБ, от държавната Българска банка за развитие. 

Не бяха пропуснати кметове, останали верни на „автентичното ДПС“, както се самоопределя фракцията на Доган. Бившият вече кмет на Омуртаг Ешреф Ешрефов беше ударен още през февруари с показен арест, обвинен за участие в организирана престъпна група, свален от кметския пост, а наскоро Варненският апелативен съд отмени паричната му гаранция и потвърди оставането му под домашен арест. Последваха удари по варненската организация на ДПС. Филиз Хюсменова подаде оставка като депутатка от ДПС, избрана от Варна, а КПК започна разследване срещу бившия областен председател на ДПС Сали Табаков заради сделка за училищни автобуси, продадени на МОН. От дома му бяха иззети пари и злато за над 2 млн. лв. Софийската градска прокуратура го обвини и за пране на пари, но Апелативният съд в София отхвърли всички твърдения на обвинението.

Не закъсняха наказателните мерки и срещу кмета на Минерални бани четвърти мандат Мюмюн Искендер, единствения общински кмет в Хасковска област, заявил открито подкрепа за Доган. (Кметовете на Стамболово и Маджарово са в „Ново начало“.) На 20 септември Искендер беше арестуван заедно със сина си и общински служител заради разследване за злоупотреба с европейски средства от фонд „Земеделие“ при изграждане на къщи за гости, собственост на двете му деца. Хасковският окръжен съд го пусна вчера с мярка за неотклонение домашен арест, а активисти на ДПС (чудо невиждано!) издигнаха плакати с надпис „КОЙ“ и лика на Пеевски.

През цялото това време сайтове, близки до Пеевски, бълват ежедневно скандални публикации и компромати за тези лица и дори дават „изпреварваща“ информация. Мишена от дълго време е един от приближените на Доган – водачът на листата на АПС в 30-ти МИР – Шумен и депутат от 50-тия парламент Джейхан Ибрямов, израснал в ДПС, където по-рано бе и заместник-председател на младежката организация. Съпругата му Биршен беше секретарка на Доган в продължение на 15 години. Преди месец името му беше замесено в престъпна схема – кухи фирми, фалшиви обороти и укриване на данъци, тъй като се оказа, че ползвал джип, иззет при акцията на ГДБОП и НАП срещу заподозрените. А преди два дни Ибрямов беше арестуван на паркинг в София при получаване на белязани 100 000 лв. и задържан за 72 часа. Оказва се, че един от обвинените по тази схема му предал сумата. (Как е бил привлечен от прокуратурата да „съдейства“, за да стане защитен свидетел, не е известно – засега.)

Но във Facebook BIRD даде двe интересни интерпретации.

 1. М. е въртял корупционен бизнес от следствения арест, като е уреждал нещо в Министерството на отбраната, което не му се е получавало, та е събрал едни 100 000, измъкнал се е от ареста и ги е дал на Ибрямов на паркинг на Кауфланд, за да уреди той бакиите в МО. Доблестните агенти на КПК обаче прихванали неговите планове, белязали парите и проследили всичко със СРС. 
2. Арестантът е склонил пред агентите на КПК да облекчи съдбата си като се пише кошаревски свидетел и занесе едни белязани пари на Ибрямов на паркинг на Кауфланд.
Но и в двата случая е странно, че Джейхан Ибрямов не си е задал въпроса: „Аджеба, за тоя Миро медиите нали писаха, че е в ареста?“

Първоначалните „информации“ бяха, че депутатът е арестуван по подозрения в купуване на гласове. Но по-късно стана ясно, че е за търговия с влияние. Според прокуратурата на 25 септември Ибрямов поискал 200 000 лв. от лицето М.Т., за да упражни влияние при вземане на решение от длъжностни лица от Министерството на отбраната във връзка със службата им, за което имало и записи, направени със специални разузнавателни средства. ЦИК единодушно и мълчаливо – с 13 гласа от 13 присъствали, взе решение да снеме имунитета му, направи го и председателката на парламента Рая Назарян (ГЕРБ) – решение, взето само за час, тъй като Джейхан Ибрямов има имунитет и като кандидат-депутат от АПС, и като действащ депутат от 50-тия парламент. Произнасянето на двете институции се наложи, тъй като съгласно промените в Конституцията Народното събрание остава действащо до изборите на 27 октомври и Ибрямов е и депутат от 50-тото НС.

А Биршен Ибрямова започва гладна стачка.

Съпругът ми продължава да бъде задържан, свален му е имунитетът и ще бъде задържан за още 72 часа. И затова аз като съпруга на Джейхан Ибрямов, като майка на двете ни деца, като дълг към моите родители обявявам гладна стачка до освобождаването на моя съпруг, която започва след малко пред Народното събрание, всъщност в „Триъгълника на единовластието“. Единовластието, защото господин Пеевски е човекът, който решава човешките съдби на всички ни.

Алиансът за права и свободи пък поиска изборите да бъдат отложени, докато ситуацията не се нормализира, и заплаши с протести. А Джевдет Чакъров поиска от президента Радев да обсъди този въпрос на заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност – самият той не може да присъства, тъй като председател на парламентарната група е Пеевски. Но държавният глава не промълви и дума по тази тема след края на заседанието.

Контролирани репресии

Тази вълна от контролирани институционални репресии прилича на борба с корупцията, но само на пръв поглед. Допреди четири месеца двата лагера бяха едно и къщите за гости на Искендер и сделките на членове на ДПС не впечатляваха правоохранителните органи в България. 

От Алианса за права и свободи още преди две седмици заявиха, че държавните институции се използват за всяване на страх и психоза. Публично заявиха и че са се обърнали към служебния премиер Димитър Главчев и един от примерите е бил с областния управител на Хасково, който „неприкрито работи за коалицията ДПС – Ново начало. А Джевдет Чакъров призова институциите да поемат функциите си и да се спазват нормите на „правовата държава“. 

Но такава никога не е съществувала в България и ДПС има съществен принос за това състояние на невърховенство на правото. Почетният председател не е крил ролята си на контрольор на процесите в държавата, включително чрез своята „инструментална“ роля в управлението. В създаването и възхода на Пеевски като политически и паралелно с това икономически феномен Ахмед Доган има ключова роля и не може да бъде оневинен. Въпреки опитите му да омаловажи вината си с колективната отговорност.

А на функционерите на ДПС сега им се налага да изпитат онова, което обявилите се срещу модела „Пеевски“ в институциите, бизнеса, медиите, съдебната власт понасят от години. 

Мълчанието на служебния премиер Димитър Главчев, който още през юли беше обвинен от фракцията на Доган в зависимости от Пеевски заради смените на областни управители, показва на чия страна е ГЕРБ. А и МВР и новият му министър Илков подкрепят акциите, насочвани от Пеевски, след като се включват в ударните отряди на КПК и прокуратурата. Разни публични „говорители“, чертаейки имагинерни коалиции след изборите, поставят редом до ГЕРБ ДПС – Ново начало, защото евроатлантиците били там начело с Пеевски. Решението на Рая Назарян да отнеме имунитета на Джейхан Ибрямов също можеше да бъде предвидено с почти стопроцентова точност не само заради обоснованото предположение за позицията на ГЕРБ, но и заради влиянието на олигарха от ДПС.

А самият Пеевски не крие господарстването си, напротив – демонстрира го. Например преди седмица изпрати сигнал до Военно-окръжна прокуратура да изправи пред съда виновниците за насилствената смяна на имената на българските мюсюлмани. И ето че прокуратурата в лицето на военния прокурор Кирил Пейчинов, свързван с аферата „Осемте джуджета“, се задейства. В публикация във Facebook разследващият сайт BIRD разкри, че военни следователи ще издирват агенти на бившата ДС, за да записват показания.

Намираме за съществено да се установи престъпната роля и на предателите, които Държавна сигурност е инфилтрирала сред българските мюсюлмани, които първо са извършвали доносническа дейност, а на по-късен етап, използвайки справедливия гняв на жертвите на Възродителния процес, изградиха политико-икономически структури от мафиотско-олигархичен модел.

Прицелът е ясен – въпреки че над 53% от досиетата на ДС са унищожени, а част от тях „приватизирани“, сред ръководството на ДПС има достатъчно разкрити като агенти на ДС начело с Доган, чието досие е 10 тома. А така Пеевски (внук на зам.-шефа на ДС във Враца полк. Ангел Кръстев) показва, че изпълнява обещанието си „ДПС без ДС“. 

Дирижираните от Пеевски акции служат и за превенция на всеки, дръзнал да оспори позицията и могъществото му на политик, който е бръкнал в джигера не на ДПС, а на държавата… за да я „чисти“, да предупреди противниците и да сплаши останалите. 

В ефира на bTV бившият премиер Иван Костов употреби турската дума за дроб по отношение на политическите коментари на президента Румен Радев и отново припомни, че е първият, заявил, че Доган е проклятието за България. Но нито дума за Пеевски.

Президентът не може да бърка в джигера на партиите, защото не води до нищо добро.

„Как да се освободим от Пеевски? Той да не ни е пленил, че да се освобождаваме!“, каза видният политик от ГЕРБ и заместник-председател на партията Томислав Дончев. Изглежда, не намира нищо странно във факта, че един политик може да използва институциите като балистични ракети срещу различни свои противници. Та нали това правеше и ГЕРБ! В България „борбата с корупцията“ e бой по противниците, никога срещу своите; по-скоро разчистване на сметки и средство за политически натиск, отколкото осъзнати действия на почтени политици и служители на закона, чиято цел са осъдителни присъди. 

А все някой трябва да свърши мръсната работа. И изглежда, че никой не може да го направи по-добре от замърсителите, хванали в юмрук институциите.

* Джигер (тур.) – дроб (бял и черен).

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-na-teb-dulzha-zhivota-si/

Алла връхлита в стаята, в която спя, с две възглавници в ръце. „Ставай“, казва ми рязко, докато поставя възглавниците от вътрешната страна на прозорците. 

Шест и половина сутринта е, 26 август 2024 година. Отново съм в Украйна. Преди два дни пристигнах от Киев във Виница, в дома на Алла. Сирените за противовъздушна тревога виха цяла нощ, но накрая все пак съм се унесла въпреки зловещия им звук. 

Скачам от леглото и хуквам към малкия двор, за да видя какво става. Съвсем съм забравила за всички правила, които ми набиваха в главата и миналата година, и тази – че при обстрел не бива да съм навън, а напротив, трябва да потърся убежище или поне място без прозорци. 

Вместо това седя насред малкия двор на Алла и гледам към облаците. Нищо. Тишина. Сещам се, как Володимир ми разказваше миналата година, че на фронта най-зловещият звук е тишината, защото винаги следва нещо страшно.

От началото на войната през 2022 г. в небето на Украйна съм виждала само птици. Тази сутрин обаче знам, че сред облаците има ракети и дронове. Но не ги виждам. И точно тогава я чувам. Ракетата прелита над главите ни с грохот на голям самолет. Столът потреперва, кафето ми образува малки кафяви вълни в чашата. Докато разбера какво става, в далечината се чува друг грохот. Свалят я. 

Няма думи, които да опишат осъзнаването, че над главата ти летят ракети и дронове, които във всеки един момент могат да изсипят безумния си смъртоносен товар върху теб.

И… край… Само че аз не мисля за края в този момент. Някак си нямаш време да мислиш за края. Толкова е бързо и нереално, че просто седиш вцепенен и приемаш случващото се като сън, от който всеки момент ще се събудиш – или пък не. 

Така започна една от най-мащабните атаки на Русия срещу Украйна през последните две години и половина. След няколко часа чухме сигнала за отбой. Започнаха да валят новини, че по същото време, в което „моята“ ракета мина над главата ми, в почти цяла Украйна е имало обстрели с руски дронове и ракети. Информацията за жертвите и ранените от различни украински градове постоянно се обновяваше. Числата растяха. А усещането ми за хипнотичен сън не изчезваше. Тук съм, преживявам го, ужасена съм и в същото време не ме е страх. Мозъкът ми не иска да приеме, че е възможно насред ХХI век над главата ми да летят военни дронове и ракети, които искат да ме убият.

Какво може да ме събуди от този непознат смразяващ сън? Нещо познато и близко – тихото пиукане на телефона: съобщение. Приемам го точно както хората около мен – страхът ми се превръща в гняв. 

Володимир ми пише:

Не знам кога ще успея да дойда на срещата ни. Въпреки отбоя трябва да остана с хората си поне още два часа, в случай че има нови обстрели.

Володимир е началник на един от ПВО отрядите в близост до Виница. Ветеран, но отново мобилизиран. Този път в тила. Звъни ми в късния следобед. Тръгвам към срещата ни нетърпелива.

Всички сме живи, значи можем да се видим и поговорим. 

Виждам го отдалеч, но едва го разпознавам. Високият, засмян мъж в цивилни дрехи от миналата година сега е някак смален във военната си униформа, с раница на гърба. Очите му. Помня ги ясно от миналия август. Бистросини, сериозни, но засмени. Сега плуват във фина паяжина кръвоизливи, синьото е потъмняло и уморено. Протяга ми ръка – суха е и стиска толкова здраво, колкото и преди. Отвръщам му, а той започва да се смее с глас и ме разпитва: „Как спахте тази нощ, как се събудихте?“

Чувството му за хумор ме заразява. През смях му отвръщам, че ми е било малко шумно, но какво пък, ще го преживея. Володимир ме гледа изпитателно и продължава:

О, значи и Вие вече носите в себе си нашето украинско чувство за хумор. Вече умеете да се шегувате със страха.

Не съм сигурна, че знам какво е истински страх, защото все пак до мен не падна ракетата от сутринта, тя не уби мой близък, не разруши дома ми. Да, шегувам се, но какво всъщност съм преживяла? Един ужасен звук и низ от въображаеми ситуации, които той носи след себе си. Казвам му го. Володимир поклаща глава. Разбира, но очите му все още ме гледат с онзи характерен за всички украинци притихнал смях. 

В няколкото секунди, докато се гледаме, имам време да си спомня как през годините Алла премина през различните видове страх от тази война. В началото беше изпълнена с див ужас от летящите ракети, носещи пожари, разруха и смърт. После страхът ѝ от ракетите прерасна в отвращение и омраза към тях. Тази сутрин например беше бясна, че има обстрели над дома и родината ѝ, вследствие на които загиват хора, но докато сервираше обяда, намери сили да се засмее и ми каза:

Добре че те събудих. Щеше да проспиш атаката.

Сега страховете на моята приятелка са много по-дълбоки от мисълта да загубиш живота си, докато руска ракета или дрон летят над теб. Но аз за първи път съм почувствала заплахата толкова близко и тепърва се уча да се шегувам с нея. 

Питам Володимир: на теб ли дължа живота си днес? Той става сериозен. Кимва ми – да!

Пием лимонада, Володимир ми обяснява, че за всеки вид обект – дрон или ракета – е необходимо специфично ПВО, с което да бъде свален. „Само че ние нямаме. Сваляме ги с картечници…“

Гледам го невярващо. Усмивката му е малко изкривена, даже цинична.

От Европа и САЩ не ни дават нужното ПВО, за да защитим всичките си градове. В Киев има по-съвременно, но тук нямаме. Слушаме звука и по него се ориентираме за посоката, скоростта и какво лети. Правим бързи изчисления за траекторията, понякога наум, защото нямаме нужните компютри, и когато наближи достатъчно, започваме да стреляме с картечниците.

Явно съм изглеждала твърде изумена от чутото. Володимир вади телефона си и ми показва снимки. „Ето я моята картечница. С нея ти спасих живота тази сутрин.“ 

Казва го сякаш на шега, но е сериозен. Сред паяжината кръвоизливи в очите му насмешката изчезва. Володимир заговаря нетипично бавно за него. 

Бих искал да поканя всички колебаещи се европейски и американски чиновници да дойдат тук. Няма нужда дори да ходят на фронта. Може да отседнат на 50 километра от огневата линия или дори да дойдат в нашето ПВО гнездо и да се опитат да свалят една руска ракета или един дрон с моята картечница или с тази на приятеля ми до мен. И искам тези „високи гости“ да знаят, че ако не успеят да свалят руския дрон или ракета, в града, който охраняват, ще загинат десетки хора, може би стотици. Дали тогава ще се чудят имаме ли нужда от помощ, дали биха я бавили половин година, както направиха, дали биха довели семействата си да поживеят тук, дали биха се чудили от какво имаме нужда и колко голяма е тя?

В очите на Володимир няма и грам от хумора, с който ме закачаше преди малко. Останали са гняв и неразбиране. 

За пореден път в Украйна ми се налага да мълча, без да знам какво да кажа. Знам обаче, че ме е срам. 

Имаме нужда от всичко. Дори и от стари мобилни телефони, таблети и лаптопи, на които да напиша проклетия си рапорт – колко патрона съм изразходил, за да сваля проклетия руски дрон или ракета. Радваме се на минимални дарения, дори и на стари лаптопи или телефони. Било имало корупция в Украйна. Ами може и да има, но аз знам, че отчитам всеки патрон, който използвам, че пиша доклад за всяка помощ, която получа, колкото и нищожна да е тя. Едва ли нашата корупция е по-голяма от вашата в Европа или от тази в САЩ. Но се питам защо Европа и САЩ си пазят ПВО-то, защо не ни дадат повече, за да охраняваме градовете си? Толкова бихме се радвали да имаме модерна техника за сваляне на ракети и дронове. Нямаш представа какво е да видиш после на радара свалените цели и да си кажеш: е, нищо че е само с картечница, тази е моя… Там долу има спасени деца и въобще хора, които не са виновни за нищо и не бива да умират.

Мълчим. Володимир пали цигара. През това време го питам как преценяват къде да свалят дрона или ракетата.

Ракетите ги чакаме да слязат ниско, за да влязат в обсега на картечницата. Това е сериозен риск, но нямаме с какво друго да им противодействаме. С дроновете е по-лесно. Гледаме да ги прихванем и свалим извън града, защото за мен и колегите ми най-важно е да запазим цивилното население долу. Ако свалим дрон или ракета над града, осколките могат да убият много цивилни хора. Децата загиват от техните обстрели всеки ден. Колко още може да продължи това?

Обикновено уравновесеният, спокоен глас на Володимир сега звучи ядосано и някак тъжно. Той е войник, видял е всякакви ужаси на фронта, но мисълта, че загиват невинни хора от руските обстрели, сякаш не му дава мира.

Когато говорим за цивилното население и щетите, които то понася от тази война на Путин срещу Украйна, стигам в мислите си още по-далеч. Ако Украйна загуби и се предаде, и Русия се настани тук, ще следват много лоши времена за всички. Цялото ни младо поколение, тези, които сега са деца на десет-дванайсет годинки, ще бъдат подложени на страховита пропагандна обработка, докато не повярват на руските твърдения. Тогава, може би след десетина години, Русия ще има нова армия от млади украински деца с промити мозъци, които ще тръгнат към Европа, биейки се за Русия. Абсолютно убеден съм. Това според мен е много по-страшно от загубите на фронта сега, много по-страшно е от войната сега. Като казвам, че Украйна спира Русия и че Путин няма да се откаже от Европа, това имам предвид. Затова ни трябват оръжия. 

Заглеждам се в униформата на Володимир. На лявото му рамо има малка нашивка на частта, в която служи. Той улавя погледа ми, отлепя я и ми я подава.

Това е подарък за теб, за да помниш деня, в който едни момчета с картечници спасиха живота на стотици хора в едно украинско градче, докато руски дронове и ракети летяха с една-единствена цел – да сеят смърт. 

Разделяме се без обещание да се видим отново. „Пази се“ беше единственото, което си казахме, преди Володимир да потъне сред тълпата. 

Тръгваме към дома на Алла. Минаваме покрай красивото езеро във Виница, съвсем близо до реката. В него от сутринта плува голям, уродлив руски дрон. Мястото е отцепено. Искат да извадят дрона, без да го взривят.

В дома на Алла е тъмно. Тъмно е и навсякъде в квартала. Съпругът ѝ ни посреща с новината, че в Украйна е въведен режим на тока, тъй като голяма част от инфраструктурата, доставяща ток, е поразена от руските атаки. В Киев седем часа няма ток – два часа има.

Във Виница ще се радваме на три часа ток след четири часа тъмнина. Това, разбира се, не позволява на помпите да работят и вода също няма. Не можем да заредим и използваме телефоните или лаптопите си. Но засега градът може да се опита да заспи поне за няколко минути, преди сирените да започнат да вият отново.

Все пак батерията ми стига, за да се опитам да се свържа с хора, с които искам да се срещна през следващите дни в Лвов. Телефонът явно е зает, защото точно както преди една година операторът ми казва:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата!

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/gubi-li-america-strategicheskata-si-initsiativa-ili-po-skoro-ya-vuzrajda/

Системата на международните отношения днес отразява две противоречащи си реалности, които дават повод на много анализатори да говорят за залеза на Америка и за края на „американския век“. От една страна, това се дължи на възпламеняването на регионални конфликти и глобални кризи, които бяха приспани след края на Студената война. А от друга – на стремежа на САЩ да съхрани глобалния либерален ред и системата от съюзи, които създаде след края на Втората световна война. 

Деклинизмът като феномен не е ново явление в американската политическа реалност и най-общо изразява идеята, че упадъкът на Америка, на нейния модел и на глобално ѝ лидерство са неизбежни, предстоящи, а в някои случаи – дори необходими. 

И все пак къде се крият корените на деклинизма и дали днес сме свидетели на този упадък, за който говорят поколения от автори и политици? Обречен ли е американският модел и какво кара толкова много хора все още да гледат към него като към най-предпочитаната форма на обществено-политически отношения? Струва си да си зададем и въпроса защо, след като политическото семейство на т.нар. недемокрации е толкова голямо, то все пак не може да представи културно-исторически образци, които да сплотят човечеството зад идеи, по-устойчиви от тези на либералната демокрация? Отговорите на поставените въпроси ще се опитаме да потърсим в този анализ.

Деклинизмът в САЩ като политическа реалност

Учените с безспорен принос към теорията на международните отношения, като бащата на меката сила Джоузеф Най и автора на цивилизационната теория Самюъл Хънтингтън, приемат, че деклинизмът е присъщ не просто на САЩ, но и на всяка велика сила, която обективно се старае да осъзнае границите на своята мощ.

Ето защо трудно бихме приели, че деклинизмът е модерна политическа реалност, и смело може да кажем, че в Америка той датира не от Голямата депресия, както твърдят много автори, а от самото възникване на САЩ. Американският проект в своята същност инкорпорира деклинизма като опция за развитието си най-малкото защото първият опит за конституция на младата държава – т.нар. Устав на Конфедерацията, се проваля с гръм и трясък. Последван е от Конституцията на САЩ, която задава основите на едно устойчиво държавно-политическо обединение, което коренно се отличава от автократичния модел на европейските колониални империи. 

Сходен е историческият казус с Гражданската война в САЩ и опитите на робовладелците да запазят привилегирования си статут, превърнал ги в потомствени аристократи. И въпреки че тогава мнозина се съмняват в оцеляването на Америка, тя възкръсва от това разделение много по-силна и по-единна, отколкото в първите години на своето съществуване.

Годините след Испанско-американската война (1898), която поставя началото на модерната американска дипломация, също не са леки за американците. Изолационистката фракция в САЩ чертае черни сценарии в Конгреса, предупреждавайки, че всяка намеса в европейските конфликти може да коства на Америка нейната независимост. По подобен начин се държат и авторите на много расистки закони, които виждат в доктрините на президентите Теодор Рузвелт и Хауърд Тафт заплаха за националната сигурност заради политиката на доларовата дипломация, която постепенно започва да измества европейците от икономическите им позиции в Далечния изток. Иронично, но мнозина от авторите на тези закони по-късно ще подкрепят Конгреса на САЩ в решението му да обяви война на Централните сили.

И макар изолационисткият дух да става особено популярен по време на Голямата депресия, когато хиляди американци губят собствеността си, президентът Франклин Рузвелт ще открие, че най-прагматичният начин Америка да бъде съживена е включването ѝ във Втората световна война, което ѝ позволява по-късно да закрепи стойността на банкрутиралия щатски долар към тази на златото.

За разлика от годините на Студената война, когато външнополитическият дебат в Америка изобщо изключва изолационистката линия, днес в САЩ се появиха много радетели на тази политика, някои от които поразително приличат на своите предшественици от времената на Конфедерацията и Голямата депресия. Сред тях се открояват имената на Кристофър Лейн, Чарлс Купчан и Иън Бремър, които – въпреки различията в подходите си – застъпват тезата, че краят на еднополюсния модел неизбежно ще доведе и до упадъка на Америка като велика сила. 

Общото между тези автори е, че те приемат САЩ като хегемон, който се опитва да наложи свой модел на развитие в глобалната политика, а различното – че всеки от тях има своя визия за това какво ще замени Pax Americana. Подобни разсъждения се приемат с охота от много китайски учени, европейски популисти и крайнодесни фракции в Америка, чиято цел е да докажат, че времето на американския модел изтича и той трябва да бъде заменен с някаква утопична форма на мирно съжителство, в която всеки да избира сам пътя на своето геополитическо развитие. Утопична, защото, от една страна, историята на човечеството сочи, че хората много повече обичат да воюват, отколкото да живеят в мир, а от друга – тъй като в условията на една анархична международна система без глобален център на власт основното, което движи отношенията между държавите, е конкуренцията.

В упадък ли е Америка?

Твърдението, че краят на еднополюсния модел и на американското глобално лидерство са двете страни на една и съща монета, звучи убедително, но и крайно подвеждащо. Причината е, че много деклинисти възприемат твърдата и меката сила на САЩ като тясно свързани със способността им да проектират влиянието си в глобалната политика. Пример в това отношение е Студената война, по време на която светът е двуполюсен във военно-стратегическо отношение, но еднополюсен в икономическо, защото повече от половината световни разплащания се извършват в щатски долари. Това дава повод на много анализатори от школата на структурния реализъм, като Робърт Джървис и Кенет Уолц, да твърдят, че въпреки ядрения паритет между суперсилите съветският експеримент е обречен на провал, тъй като плановата икономика изкуствено потиска свободата на инициатива и пазара. 

През 70-те години на миналия век Джак Снайдър – преподавател в Колумбийския университет в Ню Йорк, дори измисля понятието „стратегическа култура“, сравнявайки културата на СССР с тази на САЩ. Резултатите от неговото изследване, по-късно използвани от ЦРУ в стратегиите им за контраразузнаване, доказват, че пазарната икономика е двигателят на свободата в САЩ, а социалистическият модел ограничава гражданите в тяхното развитие, което не позволява на съветския лагер да разгърне пълния си потенциал в икономическо и културно отношение. Най-голямото доказателство за теорията на Снайдър идва през 1992 г., когато СССР се разпада, а по-голямата част от социалистическия блок тръгва по пътя на демокрацията и пазарния модел.

Казано с други думи, еднополюсният модел от 90-те години на миналия век наистина вече не съществува, но самият характер на еднополюсността също се е променил значително по три основни причини. 

Първата е възходът на Китай, който се дължи най-вече на факта, че социализмът с китайски характеристики отразява функционирането на държавен тип капитализъм, който способства за развитието на средната класа и формира устойчив модел на политическо поведение, колкото и авторитарно да е то. 

Втората причина е завръщането на руския неоимпериализъм, който през 90-те години на миналия век беше потиснат от плахата европейска надежда, че след разпада на СССР Русия може да се превърне в истинска демокрация. Уви, това не стана, защото Кремъл предпочете да вложи ресурсите на страната в изграждането на мощна олигархия, вместо да ги инвестира в един по-добър живот за руснаците.

Новата олигархична класа стимулира сериозна вълна от национализъм, която намери своя завършен израз в стремежа да се възстанови Съветската империя с аргумента, че разпадът ѝ е най-голямата геополитическа катастрофа на XX в. 

И трето, широкото разтваряне на ножицата между много богати и бедни в развитите демокрации стана причина голяма част от крайнодесните и популистките движения в САЩ и Европа да надигнат глава и да поставят под въпрос ценностите на либералната демокрация.

На фона на тези три геополитически реалности еднополюсният модел наистина се свива, но неговият характер, неговата природа изначално остават същите. Или по-просто казано: кой диктува правилата в глобалната политика, се определя от три неща – оръжия, култура, икономика. 

Във военно-стратегическо отношение САЩ имат само един сериозен опонент – Китай, и то все още не се знае доколко това твърдение е основателно предвид факта, че не сме виждали как работят китайските технологии на бойното поле. Учени като Греъм Алисън например лансират тезата, че за военнотехнологичен паритет между САЩ и Китай може да се говори едва когато установим каква е боеспособността на Пекин. 

Оставяме настрани явното нежелание на Китай да воюва с Америка и голямото подозрение, с което той гледа на дружбата между Русия и Северна Корея. В икономическо отношение Америка е образец за това как функционира невидимата ръка на пазара, и последните завои в нейната ценностна политика са най-голямото доказателство за това.

Свободата, която излъчва американският икономически модел, се състои в принципа на равния старт, даващ възможност на всеки гражданин да реализира пълния си потенциал, както и да понесе отговорността, в случай че продуктът – било то научен, политически или какъвто и да е – не се продава на пазара. 

Единственото предизвикателство в това отношение е кризата на средната класа, но по този проблем се работи усърдно и систематично. Първата стъпка вече беше направена с плана на администрацията на Байдън да обложи богатите с 25% корпоративен данък, който да бъде заделен в полза на семействата, получаващи доходи на средна класа. Нещо повече, за разлика от китайската средна класа, американската разполага с правата и свободите, които са ѝ гарантирани от Конституцията и дават право на гражданите сами да избират политиците си. Тук с пълна тежест важи и един факт, който се подценява от много привърженици на т.нар. алтернативни системи – че китайската средна класа е пряко зависима от американската. Икономиките на двете страни са свързани и точно поради тази причина Вашингтон и Пекин все още не са във война помежду си.

Културата като символ на американското глобално лидерство

Културата е основната променлива, която придава легитимност на политиката на Великите сили именно защото тя предопределя външнополитическата им философия. Проблемите, с които се сблъскват САЩ, не са малко, но устойчивият характер на американската демокрация ѝ помага значително лесно да балансира периодите на сътресения в страната. Най-значимото предизвикателство в това отношение е поляризацията на обществото в Америка и най-вече изборът на Доналд Тръмп за американски президент, довело до зараждането на радикални фракции, чийто стремеж беше да извършат своеобразна културна революция в страната. 

Допълните ефекти обаче дойдоха дори по-рано – при администрацията на Обама, когато Русия се възползва от затрудненията, които САЩ изпитваха в Близкия изток с ИДИЛ, и индиректно започна да всява разделение в американското общество с помощта на дезинформация. Тази стратегия кулминира в избирането на Тръмп за първи президентски мандат и в появата на популистки лидери в Европа, които се сплотиха около кандидатурата му за втори мандат. Ефектите бяха смекчени от администрацията Байдън–Харис, която успешно постигна целта си да бъде обединител за американците след събитията от 6 януари 2021 г.

Въпреки огромните сътресения, които преживяха САЩ, и тежките щети върху авторитета им, краят на Pax Americana така и не дойде. Осъзнатият елит в Америка предприе бързи крачки към изграждането на нови културни парадигми, които да сплотят Запада срещу опитите на автокрациите да започнат нова Студена война, а идеологиите на алтернативата в крайна сметка се оказаха привлекателни единствено за реваншистки актьори като Иран и Северна Корея, които искат да си отмъстят на САЩ. 

За разлика от демократичния лагер, който е обединен от общи ценности, тоталитарният е воден единствено от идеята да ревизира Pax Americana. Като изключим това, той представлява разнородно семейство от режими, които коренно се различават помежду си като стратегически култури и нагласи.

Ето защо той е относително неспособен да постигне координация и да излъчи единни културно-политически образци, които да са алтернатива на либералната демокрация. 

Американската култура, от друга страна, продължава да генерира визията за свят, основан на правила, които произтичат не от закона на джунглата, а от човешките права, демокрацията и равенството между хората. Тези ценности може и да не могат да бъдат приложени универсално, както смяташе Фукуяма, но са единствените, които са в състояние да гарантират човешкото достойнство и – доколкото това е възможно – мирното съществуване на човешката цивилизация. Макар и несъвършена като лидер, Америка е единствената велика сила, която може да понесе тази мисия, защото в най-голяма степен олицетворява стремежа на хората да бъдат истински свободни.

И така, отговорът на изначалния въпрос е: не, Америка не губи стратегическата си инициатива. Тя я възражда, защото, за разлика от останалите политически семейства, демокрациите имат механизми, чрез които да коригират политиката си тогава, когато допускат грешки. Гражданската война, Голямата депресия, Виетнамската война, Ирак и Афганистан… Това са само част от примерите за моменти, в които САЩ падат и отново се изправят, тъй като отказват да се предадат и да предадат доверието на своите съюзници.

Същото става и в момента, когато войната в Украйна обединява политически и ценностно демокрациите, и то не просто европейските, но и голяма част от азиатските. Мощният външнополитически заряд, който излъчва културата на САЩ, съчетаващ американския ядрен чадър, свободата на пазарния модел и защитата на човешките права, направи много от европейските и азиатските съюзници на Вашингтон преуспяващи и свободни държави, чиято сигурност Америка разглежда и гарантира като част от своята. 

И обратно, много страни, които избират да бъдат партньори на автокрациите, се превръщат в хибридни режими с власт, почиваща не върху правилата, а върху силата. Не за друго, а защото майките автокрации не се интересуват как живеят съюзниците им, а доколко са им лоялни. 

Финалният въпрос е защо тогава САЩ не направят света истински свободен, а отговорът е философски. Защото не можеш да накараш никого да бъде насила свободен. Да избереш автокрацията пред демокрацията е уви, съзнателен избор, който Америка винаги е уважавала и ще уважава. Да си американски съюзник обаче не е въпрос на патриотична гордост или пасивна привилегия. Това е отговорност, при която няма място за самосъжаление и компромиси. Демокрацията е борба, и то постоянна. Но за разлика от онази утопична борба, която проповядва марксизъм-ленинизмът и която дели човечеството на класи, либералната демокрация, зачената в САЩ, е тази, която примирява класовата борба и дава на хората онова, което те наистина заслужават – правото на добър, достоен и свободен живот. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/az-delyan-peevski-shte-dam-istinata/

Има папки за всички. За ВСИЧКИ.

Обществото е чувало тези фрази много пъти. Разбира се, „папки“ е обозначение за компромати. След като санкционираният за корупция от САЩ и Великобритания съпредседател на ДПС Делян Пеевски публично обеща да демаскира политическия елит в предстоящата предизборна кампания, мнозина основателно се страхуват. Но дали ще се случи?

Едно обещавам: аз, Делян Пеевски, ще дам истината на хората за всички. Моята кампания ще бъде развенчаване на целия политически модел. Хората трябва да видят истината и да получат ново начало.

Използването на компромати и негативна кампания за влияние върху изборите не е от вчера. Въпросът е не колко далече може да стигне една черна кампания, доминирана от олигарх и политик с влияние в съдебната система и службите, а възможен ли е (жълто-кафяв) катарзис и ново начало, което да го последва.

В общество като българското, в което никой не вярва в справедливост, нито в политици, а в конспирации и кукловоди, мръсната вода трудно ще изтече – и ефектите от това ще са съмнителни. Но със сигурност ще се засили поляризацията в обществото, ще се подкопае допълнително доверието в политическите процеси и ще се снижи още гражданската ангажираност.

През последните години на повърхността излязоха не просто скандали, а разследвания, чиито разкриващи факти за покупко-продажбата на правосъдие в България са омерзителни – „Осемте джуджета“, Пепи Еврото и съпругата му Любена, заснемала оргии с магистрати и посредничила за уреждане на сделките за беззаконията, аферата „Нотариуса“ и разкритията на съдия Владислава Цариградска и др. Преди и по време на тези разобличения на бял свят бяха пуснати записи от политически сбирки на високо ниво, демаскирали някои възвишени партийни послания. 

А още преди тях се чуха пълните с вулгарности записи от телефонни разговори с гласа на Бойко Борисов и разни снимки с негово участие, но не те сложиха края на декадата на Борисов. Макар че компроматът с пачките евро и кюлчетата ще се помни дълго, лидерът на ГЕРБ и партията му продължават да печелят първото място на почти всички избори. Българските граждани са видели предостатъчно от арсенала на жълто-кафявите войни и нямат илюзии за морала на избраниците си. Но държавното обвинение така и не намери убедителни данни за престъпления.

Нечувствителност/безчувственост 

Постоянното излагане на компромати и негативна информация води до десенсибилизация на обществото. С други думи, хората започват да свикват с компроматите и те престават да предизвикват високи нива на шок или възмущение. В психологията това явление е добре проучено и е част от по-широкия феномен на „емоционално изчерпване“ или „емоционална адаптация“.

Жълтите сайтове са пълни с компромати за български политици и бизнесмени, а откакто е започнала войната в ДПС, близките до Пеевски канали са наводнени с очернящи публикации за депутати и активисти от лагера в Движението, останал верен на почетния председател Ахмед Доган. 

А санкционираният по „Магнитски“, който плющи като развято срещу корупцията знаме, вече пусна първия списък с „всички касиери в енергетиката на Мистър Кеш“ (така нарича президента Румен Радев). Тези хора са назначени в големите държавни енергийни дружества по време на служебните правителства на президента и на редовните и са останали на позициите си. Че държавната енергетика е парцелирана на зони за влияние – това не е тайна. А дали, като сочи едни назначения, Пеевски ще продължи с втора тема – за корупцията в прокуратурата и сред висшите магистрати, където ще трябва да назове „своите“?

Колеги, списъкът на всички касиери в енергетиката на Мистър Кеш – Румен Радев, и на Николай Копринков – касиера от село Труд, кръчмаря, в момента и днес ограбват енергетиката. Това е първата тема, надявам се да се занимаете с нея.

Какво би изненадало българите? 

Политиците са корумпирани? То се знае, защо иначе са в политиката! 

Изневеряват? Е, всички го правят. 

Крият сексуалността си? Амиии… тука е така.

Цинизъм и недоверие

Когато обществото непрекъснато е бомбардирано с компромати, това повишава цинизма и недоверието както към политическите фигури, така и към медиите. Хората започват да вярват, че всички политици са корумпирани, че медиите са манипулирани, което подкопава демократичните процеси и институции​. 

От това чудесно се възползват партии като „Величие“, чийто т.нар. идеолог и създател на атракциона „Исторически парк“ Ивелин Михайлов се обяви за жертва и дори монетизира виктимизацията си. В безпрецедентна акция той моли за безвъзмездни дарения, за да събере 5 млн. лв., необходими, за да продължи да съществува атракционът в село Неофит Рилски, община Ветрино. Също така ще участва и в следващите парламентарни избори наесен, защото държавата загива, политиците са мафия, а информацията от журналисти и влогъри, че „Исторически парк“ е пирамида, както и проверките за пране на пари и неплатени данъци целят да го неутрализират, защото е срещу тази порочна система.

Поляризация

Постоянното използване на компромати увеличава поляризацията в обществото. Хората, които имат силни политически убеждения, стават още по-убедени в своята правота и по-агресивни в защитата на позициите си. Те се радикализират и отхвърлят всяка информация, която противоречи на техните възгледи като част от „мръсната игра“ на противника​​.

Силното разделение по линията либерали – консерватори е все по-яростно в социалните мрежи и политическата нестабилност го засилва. Но има и други фактори, които също допринасят – войната в Украйна и предстоящите президентски избори в САЩ, както и масираната хибридна кампания на Русия.

Апатия и оттегляне

Възможно е някои хора да реагират на постоянния негативен фон с апатия и оттегляне от политическия живот. Те се чувстват безпомощни и разочаровани, тъй като са все по-убедени, че техният глас няма значение или че политическата система е твърде корумпирана, за да бъде променена​ („всички са маскари“, „изборите не променят нищо“ и др.).

В България оттеглянето на гражданите от терена на политиката започна с последните няколко вота и постепенния спад на избирателната активност, регистрирала дъното от 34,41%. Ако политиците не успеят да мобилизират хората с нови лица, нови политики и честност за политическите си съюзи, разпадът ще засили идеите за промяна на системата на държавно управление. 

Алтернативни източници на информация 

Продължителното „обработване“ с компромати може да промени начина, по който хората възприемат медиите. Те започват да търсят алтернативни източници на информация, които възприемат като по-надеждни, или пък изобщо се отказват да следят новини. Често тези нови източници се оказват съмнителни сайтове и инфлуенсъри, изпълняващи различни поръчки. 

Постепенно дигиталните платформи стават все по-предпочитани пред традиционните медии. В своя доклад за доверието към медиите (2014–2019) Европейският съвет за радио и телевизия установява „безпрецедентно високия нетен индекс на доверие (НИД) към социалните мрежи в България (+20 спрямо общия НИД за ЕС от -45) – абсолютно индивидуална тенденция за страната, която не се наблюдава на други места нито на регионално, нито на европейско ниво“. Това усложнява работата на политиците, които трябва да бъдат все по-изобретателни, за да „достъпват“ избирателите си, също и на медиите – за да популяризират съдържанието си. 

Пеевски не е първият, обещаващ скандални разкрития, които да раздрусат политическата система и гнилите ѝ ябълки да изпадат. Един бивш главен прокурор, който не успя да се справи с делото „КТБ“ като редови, но пък се издигна до Главен обвинител, гръмко обясняваше как не го е страх, как ще направи някакви страховити разкрития (след като го свалиха, не и преди това).

Но Иван Гешев не отиде по далеч от полутвърдението, че пари на Борисов са изнасяни в чували от правителствения „Авиоотряд 28“. По време на 17-годишната си кариера като прокурор, от която последните три години и половина като главен, той не събра смелост и за такова „въпросче“. Вече прекрати и изявите си по медиите след унизителния резултат от 0,14%, или 3003 гласа, за Граждански блок, с който се яви на изборите.

Преди време в едно интервю мажоритарният собственик на КТБ Цветан Василев го определи като „човек, ориентиран към властта и много алчен, но и много слаб човек. Предполагам, че е държан със страхотни компромати от Пеевски и Борисов“.

Ако Пеевски изпада в политическа изолация, има шанс обществото да научи някои истини за разпределителите на ресурси и законност в държавата – той познава лицата зад маските. Но ако новото начало в България започва с истината на Пеевски, значи ново начало няма.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/priyatelstvo-bez-granitsi-kak-kitaiu-ocharova-rusia/

Съществуват множество примери как държави с различна стратегическа култура се обединяват от идеята да наложат нов дневен ред в глобалната политика. В годините след края на Студената война Русия ревизира старите съветски доктрини и успява да изгради гъвкави механизми за влияние в системата на международните отношения, но тяхната ефективност едва ли щеше да е толкова очевидна без партньорството на Москва с Пекин. 

Ето защо си струва да си зададем въпроса дали съвременните тенденции в отношенията между Русия и Китай могат да бъдат възприети единствено през призмата на националния интерес, или съществуват споделени ценности, които карат Москва и Пекин да развиват сътрудничеството си?

Дали стремежът към многополюсен свят, така често присъстващ в речите на Владимир Путин и Си Дзинпин, не е просто външното лице на една доста по-грандиозна стратегия, целяща глобална подмяна на ценностите и правилата, на които стъпва системата на международните отношения след края на Студената война? И най-сетне, ще съумеят ли двете държави да начертаят червени линии помежду си, или наистина вярват, че тяхното сътрудничество може да се превърне в гарант за баланса на силите в глобалната архитектура за сигурност?

Русия и Китай – не един, а два свята

Слагането на знак за равенство между стратегическите култури на Москва и Пекин е сериозна теоретична и практическа грешка. Двете държави може и да имат сходна визия кои са техните стратегически опоненти, но политически и културно се различават съществено. Стратегическата култура на Китай вече беше засегната подробно в предишния материал, затова си заслужава да кажем малко повече по какво тя се отличава от руската, която възниква и се формира на няколко етапа. 

В началото следва да направим уточнението, че понятието „руска култура“ е неточно от научноисторическа гледна точка, защото авторите, които систематизират основните аспекти на руските културни образци, се идентифицират преди всичко като евразийци, а след това като руснаци.

Първите трудове, които систематизират последователно евразийството като идейно-философско учение, обясняващо Русия и нейната традиция, се появяват в България и са дело на руски белоемигранти, напуснали страната си след Октомврийската революция. Въпреки че много историци са склонни да търсят корените на руските идеи у автори като Константин Леонтиев, Николай Данилевски или Владимир Соловьов, класическата евразийска мисъл възниква с трудовете на Николай Трубецкой, Петър Сувчински и Пьотр Савицки. 

Така в първия етап на формиране на евразийската стратегическа култура нейното съдържание се свежда до три основни стълба. Първият е идеята, че самата Русия е Евразия – жив политически организъм, който е самобитен, защото не принадлежи нито към Европа, нито към Азия. В този смисъл ранното евразийство е идея, която категорично се противопоставя на това Русия да бъде причислявана към семейството на азиатските държави или към семейството на европейските. 

Вторият стълб е силно идеологизиран, тъй като той отрича Октомврийската революция, но хвърля вината за нея върху опитите на династията Романови да европеизира Русия. Ето защо евразийството в своята същност е отрицание както на азиатските, така и на европейските ценности. 

Третият стълб дефинира Русия като културно-политическо цяло, което съчетава строгата централизирана система на татарската Златна орда с православното наследство на Източната Римска империя (Византия). За евразийците външната политика на това културно-политическо цяло и на неговия исторически приемник СССР следва да бъде насочена към „месторазвитие“ – обединението на всички славянски народи в един огромен славяно-православен пояс под опеката на Москва. Тези идеи са ясно изразени в евразийските манифести от 20-те години на миналия век, а по-късно са подробно развити и от автори като Шахматов, Вернадски и Степанов.

Вторият етап във формирането на руската стратегическа култура е белязан от творчеството на съветския писател и философ Лев Гумильов, който в своя основен труд „Етногенезисът и биосферата на Земята“ създава теорията си за пасионариите, съгласно която легитимира съществуването на „евразийски суперетнос“, населяващ територията на тогавашния СССР. 

Гумильов твърди, че този етнос е източник на т.нар. пасионарии – лидери, които се намират под влиянието на самобитните евразийски ценности и руското православие. Те естествено се утвърждават като противообразци на политическите режими в западните демокрации, където политиците се избират от гражданите. По същество тази теория легитимира идеята за съветския вождизъм и това е причината, поради която книгите на Гумильов срещат толкова голяма подкрепа в ръководните среди на СССР.

Последният етап, който доизгражда стратегическата култура на Русия такава, каквато я познаваме днес, настъпва с написването на трудовете на небезизвестния руски философ и политолог Александър Дугин. Дугин създава неоевразийската концепция, съгласно която системата на международните отношения се намира в естествено и неизбежно (както той го дефинира) геополитическо противопоставяне между „сухопътните“ цивилизации начело с Русия и „морските“ начело със САЩ и Британия. 

В контекста на този сблъсък неоевразийството целеполага като основен приоритет в руската външна политика създаването на многополюсен свят, в който Москва и нейните партньори да могат да преследват външната политика в своите сфери на влияние, а всяка държава да бъде свободна сама да избира какви ценности да преследва. По същество тези идеи представляват отрицание на глобалния либерален ред, установен от САЩ след края на Студената война, и предвиждат възстановяването на старите сфери на влияние на Москва от времето на СССР. Това следва да бъде крайната цел на руската външна политика, така както е залегнала в идейните основи на неоевразийската философия, която възприема тези процеси като приоритет само за Русия и затова не предвижда създаването на система от съюзи, подобно на западната.

От два различни свята към единна външна политика

След като Русия и Китай са толкова различни като стратегическа култура, то кое е онова, което ги обединява? Отговорът е очевиден – стремежът им да променят баланса на силите, установен след разпадането на СССР. Макар и единна по своя характер, тази външна политика се възприема много различно от Москва и Пекин и следователно едно толкова просто обяснение не би могло да ни даде отговор на въпроса какви действително са отношенията между двете държави. Отправна точка за по-ясното им разбиране е самата концепция за „приятелство без граници“, която се превърна в крайъгълен камък на руско-китайските отношения в последните години. 

Тук е редно да направим уточнението, че формулата очевидно е лансирана и изцяло изградена от Пекин поради една много проста причина – в китайската външнополитическа философия не присъства геополитическата категория „съюзници“. Китай не дефинира държавите като съюзници или врагове и никога не е оцветявал политиката си в черно и бяло, освен ако не става въпрос за териториалната цялост и суверенитета му. Конфуцианското разбиране, че Пекин е центърът на вселената, продължава да доминира политиката на Китайската комунистическа партия и в този смисъл значението на всяка държава се определя от това до каква степен тя допринася за увеличаването или намаляването на глобалното икономическо влияние на Китай. В духа на тази концепция Русия заема особено важно място заради огромните си залежи на ресурси и ядрения си арсенал, който може да послужи като сдържащ фактор пред САЩ, тъй като на този етап Пекин все още не е достигнал ядрен паритет с Вашингтон.

В същото време между Русия и Китай не съществуват никакви договорености, които да надхвърлят рамките на икономическото сътрудничество или да обвързват двете страни със задължения да се защитават една друга. Първата двустранна инициатива за сигурност беше съобщена символично на 4 юли тази година и тя предвижда създаването на Евразийски клуб за сигурност, който да гарантира неприкосновеността на сътрудничеството между двете държави и да работи за постигането на многополюсен свят в системата на международните отношения. Прави впечатление обаче, че границите на този клуб се фокусират върху Евразия и по всяка вероятност той просто ще формализира някои механизми за обмен на технологии между двете държави. 

Това ще бъде необходимо за следващите десетилетия, тъй като, както стана ясно от думите на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, Америка възнамерява да създаде специална програма за подкрепа на Украйна, която да позволи на Вашингтон да ѝ отпуска редовна помощ в следващите десет години. Казано с други думи, Евразийският клуб за сигурност, който по всяка вероятност ще включва държавите от настоящата Организация на Договора за колективна сигурност, по-скоро ще превърне Русия в поредния източник на геополитическо влияние за Китай. По този начин преходът от рускоцентрична към синоцентрична архитектура за сигурност в Евразия окончателно ще приключи.

Най-съществената разлика във визията на Русия и Китай обаче си остава представата им върху какви механизми трябва да стъпва многополюсният свят. За Москва такива не следва да има, защото Русия неведнъж е демонстрирала, че за нея важи правилото на по-силния. Привилегията да си ядрена сила не е чужда на нито една държава, която разполага с оръжия за масово унищожение, но идеята, че по-силният винаги печели, е особено силно застъпена в руската външна политика и във визията на Русия, че Москва следва да има своя сфера на влияние. 

Концепцията за многополюсен свят на Китай, от друга страна, е далеч по-изтънчена и в този смисъл става привлекателна за онези държави, които не желаят да бъдат част от семейството на либералните демокрации. Тук има и един много важен фактор, който често се подценява от Москва. И Русия, и Китай отстояват тезата, че всяка цивилизация трябва да има свободата сама да избира образците, по които да се развива, но само Пекин следва този принцип във външната си политика.

И това не е изненада, тъй като доктрините, с които работи Китай, все пак имат хилядолетна история, която дори Културната революция не успява да заличи, докато доктрините на Русия в повечето случаи или копират американските, или се опитват да подражават на френските. Или казано накратко, ако Китай иска свят, основан на правила, то Русия иска свят, основан на силата. Това може да създаде разцепление в приятелството без граници в дългосрочен план. Но като вземем предвид, че Китай има навика да планира стратегиите си едва ли не с хилядолетия напред, то в бъдеще Русия вероятно ще е доста слаба, за да задава правилата в Евразийския клуб за сигурност. 

И нека не забравяме, че накрая опираме до ултимативния фактор, дефиниращ ролята на всяка държава в глобалната архитектура за сигурност – наличието на ядрен арсенал. Ако има нещо, което сдържа Китай да не бъде по-категоричен в позицията си Русия, това са руските ядрени оръжия. Москва разполага с най-големия ядрен арсенал в света и въпреки че доста експерти спорят каква част от него е в оперативна готовност, всички все пак са обединени от мнението, че в една ядрена война не може да има победител. 

Само преди няколко месеца в изтекли руски секретни файлове се появи информация, че Москва се е подготвяла да отговори при евентуална военна интервенция от страна на Пекин. Наличието на толкова сериозна стратегия за отговор означава, че Русия няма доверие на Китай и ако възстанови сферите си на влияние от бившия СССР, едва ли ще гледа на Пекин като на безграничен приятел. 

Видимо е, че Пекин има сериозни резерви към стратегията на Русия и поради сближаването ѝ със Северна Корея. Китайското влияние в Пхенян е въпрос на чест за Пекин от времето на Мао, а ако Путин и Ким Чен Ун наистина изработят трайни механизми за сътрудничество в региона, това ще постави под въпрос ролята на Китай като балансьор в отношенията между Северна и Южна Корея. Китай винаги е спазвал рационална дистанция от режима в Пхенян. Китайската комунистическа партия не би рискувала да развали икономическите си отношения със Сеул в името на недвусмислена подкрепа за Северна Корея. По същия начин и Сеул не би жертвал отношенията си с Пекин в името на безусловна подкрепа за остров Тайван. 

И разбира се, следва да отчетем, че китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти спира руския си колега от това да натисне червеното копче – доказателство, че Китай няма да рискува сферите си на влияние в Европа по линия на „Един пояс – един път“ само за да легитимира ядрения шантаж на Русия. По-скоро ще използва Москва като буфер, за да отслаби позициите на Вашингтон на Стария континент.

Ще стане ли приятелството предателство?

Това, разбира се, е съкровената мечта на повечето западни политици. В първите месеци след войната в Украйна Китай беше поставен под огромен международен натиск да осъди действията на Русия и да се разграничи от нея. Западът сякаш не разбира, че китайците нямат интерес Москва нито да спечели, нито да загуби тази война. Ако спечели, това ще обърне баланса на силите в Евразия. Ако загуби, Китай би останал сам срещу САЩ и техните съюзници в Пасифика. Удължаването на войната, от друга страна, би изтощило Америка и Европа, а неутралната позиция на Китай му гарантира образа на трета страна, която, както по-късно беше оповестено в китайското предложение за мир, призовава за мир и взаимно зачитане на суверенитета и на двете страни. 

И все пак нито един западен политик не успя да „вкара“ Китай в руската схема или да „изкара“ Русия от сметките на Пекин поради един много просто факт – триъгълната дипломация на Хенри Кисинджър вече е мъртва. В годините след Студената война неговата парадигма беше последователно отричана от политици като бившия американски президент Барак Обама и бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, които пренебрегнаха съветите на Кисинджър, че поучаването на Китай на тема „човешки права“ само ще го дистанцира от САЩ.

В този смисъл представите как Москва и Пекин се обръщат един срещу друг или как Си Дзинпин се скарва с Путин, са също толкова илюзорни (поне докато и двамата са на власт), колкото и схващането, че Западът може да спечели ядрена война с Русия. Най-малкото защото за Китай войната в Украйна е възможност Америка да бъде сдържана, без Пекин директно да участва в конфликт с нея. А за Русия различията между САЩ и Китай са възможност тя да сбъдне неоевразийската мечта на Александър Дугин за многополюсен свят. 

Краят на триъгълната дипломация всъщност полага и началото на преход от глобален либерален ред към двуполюсен модел, в който Китай остава сам срещу Запада и се насочва към приятелство без граници с Русия. За Русия това е добре дошло, тъй като в края на 2022 г. Украйна изглеждаше като победител, но в момента, в който Си Дзинпин кацна в Москва, нещата се промениха коренно. Путин придоби увереност, че не е сам, а диалогът със Си Дзинпин привлече още партньори, като Иран и Северна Корея.

Европа се раздели, тъй като част от нея не искаше да обръща гръб на Пекин, а и защото много европейски политици изразиха съмнение, че САЩ биха могли да спечелят стратегическа надпревара срещу втората икономика в света и нейния ядрен щит. Макар и този въпрос все още да остава отворен, е ясно, че без подкрепата на Китай Русия не може да спечели срещу Запада. И още: ако Вашингтон и неговите съюзници искат да надделеят в тази надпревара, те трябва да се върнат към стратегиите си от времето на Студената война или да извадят нов заек от шапката. 

За Русия това има огромно значение, тъй като, ако САЩ възродят триъгълната дипломация в един момент, а управлението в Китай се смени, тогава бъдещето на Евразийския клуб за сигурност определено може да се промени в посока по-голямо влияние за Пекин. Факт е обаче, че на този етап в най-удобна позиция се намира Китай, защото той няма да загуби в нито един от двата сценария за изхода от войната в Украйна, освен ако не излезе в директен сблъсък със САЩ, което ще доведе до Трета световна война. Пред Китай стои перспективата или да наследи огромния ядрен арсенал на Русия и нейните природни ресурси, или да се върне към доброто старо време, когато изигра ролята на доброто ченге срещу СССР. 

И все пак как ще завърши приятелството без граници? Не и като онова между Германия и СССР. Защото, както изяснихме, стратегическите култури на двете страни са различни, макар дългосрочната им външнополитическа цел да е единна. За Русия това приятелство по-скоро ще бъде една геополитическа епитафия, предшестваща постепенния упадък, към който ще тръгне страната след края на войната в Украйна. Това се обуславя от много фактори, като демографския срив в страната, жертвите, които тя даде във войната срещу Украйна, и изолацията ѝ в глобален план. От друга страна, възходът на Азия – не просто на Китай – е необратим, освен ако ядрените сили не загубят рационалното си мислене и не решат да впрегнат арсенала си в една последна, безсмислена война. Така че да, приятелството без граници ще продължи, но както обикновено става и в най-добрите приятелства, единият приятел надживява другия. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/predopredeleni-za-voyna-no-ne-suvsem/

Великите сили в индустриалната епоха винаги са показвали забележим уклон към войната, често опровергавайки историческата теза, че „цивилизованите нации“ не уреждат отношенията помежду си като варварите. Отношенията между САЩ и Китай до този момент сякаш са пощадени от горното правило, но това далеч не означава, че тяхната динамика няма да доведе до конфликт между двете ядрени сили. 

Тук е необходимо да се запитаме защо Вашингтон и Пекин не намерят обща формула за преодоляване на различията си, която ще може да гарантира мирния преход от еднополюсен към многополюсен свят. Проблемът с идеята за постигането на траен глобален мир и хармония се състои в това, че човечеството винаги е живяло много повече време в състояние на война, отколкото в състояние на мир. Както казва Кенет Уолц, един от бащите основатели на структурния реализъм, мирът е чупливо понятие не само поради естествената склонност на политиците да се стремят към власт, но и поради това, че глобалната архитектура за сигурност няма и не може да има един център. Тя е анархична по своя характер, а в рамките на една такава система мирът и войната са привилегия на глобалните Велики сили. 

Следователно вместо да търсим кой е глобалният виновник за турбулентните времена, в които живеем, може би е редно преди всичко да се запитаме: а не живяхме ли прекалено дълго в състояние на мир? Може би е редно да признаем, че независимо кой държи кормилото на глобалната политика, войната ще е геополитическа реалност, която не можем да избегнем, и това си проличава от многото конфликти, на които станахме свидетели в годините след 11 септември 2001-ва. 

В този контекст неизбежна ли е войната между САЩ и Китай, както твърди друг известен реалист – професорът по международни отношения в Харвард Греъм Алисън. Отговорът на този въпрос ще ни даде възможност да структурираме един по-задълбочен поглед върху бъдещето на американско-китайските отношения и дали двете държави най-сетне биха могли да изработят формула за мир, която да обори старата максима, че хората обичат повече войната, отколкото мира.

Към стратегическа надпревара с Китай: трите грешки на Запада

Любопитен факт е, китайската линия в политиката на САЩ е „връстничка“ на модерната американска дипломация, тъй като последната започва през 1899 г. с Испано-американската война, след която САЩ официално получават признание, че са една от Великите сили. В същата година държавният секретар Джон Хей лансира своята доктрина за „дипломация на отворените врати“, чиято цел е овладяването на Далечния изток и неговите ресурси. Като основно направление на тази политика се оформя увеличаването на американските инвестиции в Китай и изтласкването на влиянието на европейските империи и Британия от регионa. 

Подобна политика е действително успешна, защото по това време в Забранения град все още властва династията Цин, която приема западното влияние като гарант за съществуването си. Скоро обаче става ясно, че това не е така, тъй като династията пада от власт, а САЩ решават да пренасочат подкрепата си към изграждането на модерна китайска република, която да се съпротивлява на нарастващото имперско японско влияние, застрашаващо позициите на Лондон и Вашингтон в Азия. 

След Втората световна война политиката на отворени врати към Китай е преустановена, тъй като на власт в Пекин идва Мао Дзъдун, който изпраща свои войски срещу американската помощ за Южна Корея по време на Корейската война. Тези антагонистични отношения обаче не траят дълго. През 1972 г. президентът Ричард Никсън и неговият съветник по национална сигурност Хенри Кисинджър решават да започнат сближаване с Китай, което Кисинджър дефинира като триъгълна дипломация, имаща за цел да сдържа СССР и да помогне на Вашингтон да разцепи социалистическия лагер. Успехът на тази доктрина до голяма степен гарантира победата на САЩ в Студената война, защото на Москва ѝ се налага да „воюва“ не срещу един, а срещу два противника. 

Какво довежда до трансформирането на отношенията между Вашингтон и Пекин в състояние на стратегическа надпревара и дали те можеха да бъдат различни сега? В най-голяма степен отговорът следва да бъде търсен в три стратегически грешки, които САЩ допускат след края на Студената война. 

Първата от тях е свързана с последователното отричане на триъгълната дипломация и с идеята, лансирана от учени като Франсис Фукуяма, че старият принцип за баланса на силите не е приложим към съвременните реалности, тоест САЩ нямат повече нужда Китай да бъде техният буфер пред Русия. 

Така Пекин е поставен в унизителната ситуация на огромна американска фабрика и източник на евтина работна ръка. Единствената причина, поради която се примирява с тази роля за продължителен период, е, че Китайската комунистическа партия (ККП) си поставя за цел страната да стане глобален актьор, тъй като в тогавашния еднополюсен свят има място само за един победител в Студената война. 

Опитът недемократичните режими да бъдат изолирани в отделен пояс като „групата на държавите разбойници“ всъщност има обратен ефект – те се консолидират срещу САЩ, а Пекин решава да ги сложи на животоподдържащи системи, за да балансира влиянието на Америка.

Втората стратегическа грешка дойде с доктрината на Буш-младши, която проповядваше, че всяка нация трябва да избере на чия страна да застане – на САЩ или на терористите. Това автоматично легитимира стремежите на Русия да се завърне на глобалната сцена, този път „преоблечена“ като американски съюзник срещу талибаните. В този дух беше и първият президентски мандат на Владимир Путин, който беше описван на Запад като „модерния“, „новия“ руски политик, загърбил спомените от Студената война в името на глобалната война срещу терора, и до когото Буш застана редом, за да уважи военния парад на Червения площад през 2005 г. 

Същевременно Америка е започнала сериозно да задлъжнява на Китай, защото Пекин отпуска изгодни кредити, с които Буш финансира военните си интервенции в Ирак и Афганистан, след като Конгресът последователно отказва да му гласува бюджет. Доминацията на долара започва да се топи, като за пръв път американската валута отстъпва позиции на еврото и така тя вече не може да обслужва повече от 48% от световните разплащания. Влизането на китайския юан в кошницата с резервни валути през 2016 г. беше и червената лампа за Вашингтон, но тя светна в момент, когато двете икономики бяха толкова свързани, че нямаше как да водят открита търговска война. 

И накрая, като трета стратегическа грешка следва да отбележим, че въпреки всичко САЩ продължават да възприемат Китай като класическа социалистическа държава, която неизбежно ще се разпадне, както се случи с СССР. Такова схващане обаче е силно подвеждащо, защото, за разлика от СССР, Китай няма претенция да изнася социализъм с китайски характеристики или да строи глобално социалистическо общество. Експанзионизмът на Москва от съветско и постсъветско време не присъства във външнополитическите доктрини на Пекин (или поне не толкова открито), а е заменен от обаятелния образ на неоконфуцианската етика и от стремежа за справедлив многополюсен свят. 

В очите на САЩ и техните съюзници либералната демокрация продължава да бъде формулата, към която всички трябва да се стремят. Но когато китайските политици говорят, че в света има място и за САЩ, и за Китай, а американските им колеги изключват такава възможност, образът на Америка търпи непоправими щети за сметка на Пекин.

Може ли Америка да победи Китай?

Накратко, ако Америка и Китай бяха партньори по време на Студената война, то днес вече техните отношения се намират в състояние на стратегическа надпревара. Затова и светът, в който живеем, е двуполюсен, а не многополюсен – единият лагер се състои от държавите, които принадлежат към семейството на либералните демокрации, а другият е на тези, които не се самоопределят като такива. И те не са малко. 

Въпросът дали Вашингтон може да спечели този сблъсък, тормози съзнанието не само на Европа, но и на съюзниците в Далечния изток, каквито са Япония, Южна Корея и Австралия. Всъщност отговорът е много прост: САЩ могат да победят Китай на бойното поле, но трудно ще го направят в нова Студена война. Тук е мястото да кажем, че една конвенционална война между Вашингтон и Пекин – каквато я описва Греъм Алисън – несъмнено ще прерасне в ядрен конфликт, а в такава война няма да има победител. Колкото и да са съвършени оръжията на двете държави, с каквито и технологии да разполагат, подобен конфликт ще доведе до пълното им разрушение. В крайна сметка никой китайски лидер не би толерирал посегателство върху Тайван по същия начин, по който никой американски президент не би оставил атака над американска територия ненаказана. Паралелите с Пърл Харбър не са лишени от основание, но в крайна сметка вече живеем в ядрена ера, а не във времето на колониалните империи.

Американската победа в една нова Студена война не е гарантирана и защото триъгълната дипломация в момента е обърната срещу Вашингтон. В подобен конфликт на Америка ще ѝ се наложи да се противопостави не само на Китай, но и на Русия. Тук с пълна сила идва и болезненият факт, че заради ангажиментите си към Украйна САЩ не могат да изпреварят Китай по производство на оръжия, а опитите на Джо Байдън да възстанови ореола на Америка като лидер на свободния свят е помрачен от кандидатурата на Доналд Тръмп. 

Перспективата между Русия и Китай да се появят непреодолими различия също изглежда доста далечна, защото всеки опит на Запада да притисне Пекин по тази линия среща логичен въпрос от другата страна: какво би спечелила китайската страна, ако развали отношенията си с руснаците? Към това се прибавят и ядрените амбиции на Северна Корея, чието сближаване с Русия в началото беше приемано от Запада като геополитическа екзотика. Уви, оказа се, че именно благодарение на Пхенян Москва разполага с достатъчно стратегически ресурси, за да продължава военните си действия срещу Украйна.

Потенциалната опасност Америка да загуби геополитическата надпревара с Китай идва и от кризата на американската средна класа. Исторически факт е, че по време на Студената война американската средна класа е 78% от населението, което дава повод на президента Джон Кенеди да я обяви за гръбнак на обществото и гордост за либералните демокрации. Това пленява сърцата на много хора, искащи да сбъднат американската мечта, за да живеят, най-просто казано, добре. Но тази средна класа е ликвидирана през 80-те години с инжектирането на огромни средства от американската социална държава в производството на оръжия и космически сателити. Войната с глобалния тероризъм и икономическата криза в САЩ от 2009 г. свиват броя на гражданите, които се самоопределят като средна класа, до 35%. Това накара все повече избиратели да се насочат към кандидати като Барак Обама. 

За жалост, Обама не успя да възстанови социалната държава в САЩ, а най-страшното беше, че този неуспех се дължи на факта, че много демократи в Америка обявиха „Обамакеър“ за „социализъм с американски характеристики“ и така открехнаха вратата към кандидатурата на Тръмп. 

Казано накратко, победата в Студената война направи САЩ глобален лидер, но същевременно спомогна за формирането на мощна олигархия, която превърна американското здравеопазване в привилегия на богатите, разсъждаващи на принципа „по-добре свободни, но неравни“. В тези условия американската мечта навлиза в дълбока криза, а особено привлекателни стават политическите наративи за „алтернативите“ или „третия път“. Те изглеждат смешно и неубедително от устата на руснаците, но когато Китай започна да формира своя средна класа – феномен, характерен уж само за развитите демокрации, и когато китайските университети изпревариха американските по брой научни статии, в САЩ започнаха сериозно да се замислят на какво се дължат тези процеси.

Ами ако немислимото се случи?

В обобщение, крайно време е да признаем немислимото за поколения американски автори: Китай може да спечели новата Студена война и всяка либерална демокрация трябва да е готова за този сценарий. Причините няма да са нито идеологически, нито политически, а чисто прагматични – ако средната класа на Запада продължи да изчезва, а границата между бедни и богати да расте, много европейци и американци ще си зададат въпроса дали демокрацията, в която живеят, е онзи идеал, който пленява сърцата на свободните хора и печели Студената война. 

Пекин не претендира, че е непогрешимият глобален лидер, нито че социализмът с китайски характеристики е онази перфектна система, която ще донесе траен мир. За САЩ, разбира се, това са басни, тъй като те стъпват върху аргументи, които американската икономическа философия отхвърля по презумпция. Но за много европейски държави, особено за тези в Източна Европа, липсата на средна класа е огромен проблем, който води до нуждата от преосмисляне на идеята, че либералната демокрация е универсална ценност. 

Нещо повече, концепцията на Китай за ненамеса във вътрешните работи на своите партньори звучи привлекателно за въпросните партньори, за фасадните демокрации и не на последно място – за крайните националисти, които ясно си дават сметка, че да си американски съюзник е не просто привилегия или възможност да паразитираш управленски. То си има цена – САЩ не толерират нито корупцията, нито нарушаването на човешките права и в този смисъл изискват от съюзниците си постоянни усилия за гарантиране на правовата държава и прозрачността в съдебната система. 

По сходен начин стоят нещата и с въпроса, който американските лидери често обичат да задават на европейците, спорещи с тях: „А вие в какъв свят искате да живеете – американски, руски или китайски?“ За Европа отговорът на този въпрос е очевиден, но обективно погледнато, можем ли да кажем, че светът може да бъде изцяло доминиран от САЩ и за колко дълго? И ако Америка на Байдън вече доказа, че успява да сдържа своите опоненти в няколко направления, дали ще може в един момент да воюва за своите съюзници на няколко фронта?

Същевременно следва да отбележим, че краят на еднополюсния свят съвсем не означава, че САЩ се намират в състояние на неизбежен упадък. Или поне не толкова бърз, колкото този на Русия. Вашингтон все още може да възстанови живителната сила на своята демокрация, като работи за разширяването на средната класа, за да докаже, че да живееш в условията на либерализъм е добре не само защото си политически свободен, но и защото имаш икономическата свобода да си го позволиш. 

Но това ще изисква от Вашингтон две огромни жертви. Първата, разбира се, засяга неговото глобално лидерство. Рано или късно Америка ще трябва да раздели сферите си на влияние с Китай – това можеше да се избегне след края на Студената война, ако американците се бяха фокусирали да сдържат появата на потенциални хегемони, а не да конвертират недемократични режими в демокрации. Последната такава възможност беше пропиляна по време на администрацията на Обама, когато президентът и тогавашният китайски лидер Ху Дзинтао се срещнаха и потвърдиха, че САЩ и Китай не трябва да воюват, а да работят заедно за мир. Това беше удобен момент двете страни да установят нов баланс на силите, в който да разрешават спорните си въпроси на полето на глобалната икономика, а не чрез надпревара във въоръжаването. Но явно липсваше политическа воля. 

Втората жертва следва да бъде възстановяването на социалната държава в САЩ, което може да стане само ако във Вашингтон седне президент от калибъра на Линкълн, който да обедини отново Щатите и да убеди богатите, че трябва да работят не за своето бъдеще, а за бъдещето на Америка. Не, този човек определено не може да бъде Доналд Тръмп, защото, преди да стане президент, той самият беше един от най-богатите американски олигарси. Ветеранът от Студената война Джо Байдън пък просто няма енергията да се справи с толкова амбициозна задача.

Тогава как би изглеждал един свят, в който Китай излезе победител от надпреварата със САЩ? Такъв свят сам по себе си ще бъде многополюсен, защото всяка по-силна държава ще може да се разпорежда в своята сфера на влияние, но на практика Пекин ще има икономическите инструменти, с които да налага ключовите решения в глобалната политика.

И точно тук на преден план излиза истинската причина, поради която Вашингтон се стреми да елиминира Китай от състезанието за глобално лидерство. В един свят с център Китай ще има европейска, африканска, азиатска зона на влияние, но глобалният икономически суверен ще бъде само един – Пекин. Така Пекин на практика ще измести американския икономически елит от неговата доминираща позиция и ще го замени с китайски.

Самата идея азиатска държава да движи глобалните финанси ужасява западния свят, тъй като благодарение на колониалното си минало и традиции Западът винаги е гледал на азиатските народи като на общества, които не са достигнали възвишените образци на Ренесанса, Просвещението, класицизма, демокрацията и следователно не трябва да управляват, а да бъдат управлявани.

Китай от своя страна също може да допусне стратегически грешки, които да му костват надпреварата с Америка. Една от тях е да изгуби легендарното си търпение и да излезе срещу Вашингтон, докато все още не е постигнал паритет със САЩ. Склонността на много китайски политици да подценяват Америка е също толкова подвеждаща, колкото и увереността на американците, че лесно могат да победят Китай. 

Втората грешка би била, ако ККП дотолкова си хареса Путин, че в един момент реши да поеме по пътя на пълната и тотална централизация, отрязвайки конфуцианското наследство на Китай от политическите му доктрини. Това ще ликвидира наследството на Дън Сяопин, ще русизира страната и така наистина Китай ще заприлича на Русия. За да се случи това обаче, неомаоистката фракция в ККП трябва напълно да измести останалите, което на този етап изглежда невъзможно поради нежеланието на китайците да рискуват икономическите си отношения със Запада и с останалите азиатски държави на цената на пълно и всеобхватно сближаване с Москва. 

Ето защо ключово за страната ще бъде поколението от лидери, които ще наследят Си Дзинпин. Тяхната отговорност ще бъде двойна – как ще изглежда Китай отвътре и какво ще бъде неговото лице пред останалите държави.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/peevski-si-otiva-ne-na-peevski-2/

Дали Доган ще продължи да е проклятието на България и ако я отърве от политика и олигарх Делян Пеевски? Почти като въпроса добър ли е Пеевски, че „отърва“ България от Корпоративна търговска банка и Цветан Василев през 2014 г. Всички те бяха съотборници, принадлежали към клана, в който се пречупва върховенството на закона. В битката между почетния председател Ахмед Доган и самообявилия се за лидер съпредседател Пеевски правилният избор е на страната на битката – независимо че носи и позитивни, и негативни последици. 

Войната между клановете в дълбоката държава се води не в името на гражданските интереси, а заради запазването на контрола в съдебната власт, достъпа до икономически ресурси, договорите, монополите и политическото влияние. Катаклизмите в ДПС и лишаването на партията от финансирането, което осигуряваше Пеевски, ще навредят на резултата на Движението на следващи избори. Ключовият въпрос за българското общество обаче е какво ще се случи със задкулисния контрол върху институциите – дали ще има следващ Пеевски, или тази възможност ще бъде завинаги прекратена, какво ще направят българските партии и лидерите им, за да се счупи партийното крепостничество на голяма част от българските мюсюлмани.

Войната в ДПС няма да приключи с победа за олигарха, санкциониран за корупция от САЩ и Великобритания, а за човека, на чиято страна е общността на етническите турци, които са и мнозинството избиратели на ДПС – това е почетният председател Ахмед Доган. 79% от тях са гласували за ДПС на изборите на 9 юни, а така са постъпили и 31% от ромите, отишли до урните, както и 4% от етническите българи. В интервю за БНР Михаил Иванов – съветник по етническите въпроси на президента Желю Желев (1992–1997), отбелязва значението на етническата принадлежност: 

Този общностен механизъм сега сработва, тъй като те [избирателите на ДПС – б.а.] припознават Ахмед Доган като част от тази общност. Същите тези хора не припознават Делян Пеевски като част от общността […]. Политиката на Пеевски е да изгради един платен апарат, пряко подчинен в ситуация, когато той дезавуира органите на ДПС – Централното оперативно бюро (ЦОБ), Централния съвет, съпредседателя Джевдет Чакъров, който има същите права като него. Всичко еднолично се решава от Пеевски и той прави чистки.

Ако Делян Пеевски бъде изхвърлен, на следващите избори ДПС ще се смали, тъй като ще остане без част от ромските гласове и без гласовете на някои помашки общности. Партията вече е преживяла едно отцепване на гласове, когато отстраненият лидер Лютви Местан създаде партия ДОСТ и отне близо 100 000 гласа на избори. Колко тежи Пеевски в гласове, ще стане ясно на следващия вот.

Но конфликтът в ДПС извади етническата карта. Публично за нея заговори политологът Първан Симеонов, който пред Нова телевизия коментира, че на „дълбинно ниво“ проблемът може да е поставянето на българин начело на етническа партия:

Един българин да бъде инсталиран начело на партията – етносът не приема това и почетният председател Ахмед Доган променя стратегията си в движение. 

Пред bTV продължи в същия дух и дългогодишният зам.-председател на ДПС Йордан Цонев, който заяви, че остава в екипа на Пеевски, дори и да направи нова партия. Той коментира съдържанието на Facebook страницата „Аз подкрепям Ахмед Доган“, създадена от Елван Атилла, съпруга на бившия депутат от ДПС Юджел Атилла:

Видях чисто етнически призиви – българите и помаците ни вземат партията, ние, турците, да си я върнем. Това не е делото на г-н Доган, делото на живота му е междуетническата съвместимост, която той изключително сполучливо определи с думата „заедност“. От тази Facebook група разбрах, че 25 гoдини съм „българчето“ в тази партия.

Доган се произнесе

Въобразяването на Пеевски, че може да игнорира Доган и да рейдва ДПС като бизнес, удари на камък. Блицвойната формално приключи с декларацията на Ахмед Доган, известна вече със споменатата в нея фраза „Късно е, либе, за китка“, с която иска оставките на Пеевски и още петима: Халил Летифов – заместник-председател на ДПС и член на ЦОБ; Станислав Анастасов – заместник-председател на ДПС и член на ЦОБ; Хамид Хамид – заместник-председател на ПГ на ДПС и член на ЦОБ; Ертен Анисова – заместник-председател на ПГ на ДПС; Радослав Ревански – кмет на Белица и член на ЦОБ (един от най-доверените на Пеевски). 

„Няма да се откажа и няма да предам хората, които ми дадоха доверието си. […] Продължаваме с екипа ми с изпълнението на ангажиментите си, за Новото начало, в името на по-доброто и по-мъдрото Утре“, отговори Пеевски. Последва изключване на депутатите, гласували на 3 юли срещу предложеното от ГЕРБ–СДС правителство с първия мандат – моментът, в който стана видимо разцеплението в привидно монолитното ДПС. Но последва и отлив от „пеевистите“ към „доганистите“, довел до числено надмощие на последните. Така верните на Доган са вече 24-ма, а в отбора на Пеевски останаха 23-ма, обявени за  „евроатлантици“ и наградени с обещание да бъдат и в следващите листи. 

Очакваната от дни декларация на почетния председател този път беше ясна и безпрекословна, в нея липсват философските му размисли. Същностните моменти в нея са:

• никой не може да открадне или присвои ДПС;
• цивилизационният избор на България е либералната демокрация с евроатлантическа насоченост и ДПС има съществен дял за постигането на тази стратегическа цел на държавата;
• ДПС е важен геополитически фактор на Балканите.

Словото на почетния председател се чакаше с напрежение след визитата в лятната резиденция на Доган в Росенец на 17-те отцепили се от групата на ДПС депутати начело с Рамадан Аталай и Джейхан Ибрямов. (По искане на структурите на ДПС в Пловдив и Търговище доверието от Аталай и Ибрямов беше снето.) 

След появата на декларацията на Доган обаче последва взрив от декларации от структури на ДПС, сред които двете най-големи – Кърджали и Разград, в т.ч. и от тези, които само преди дни се кълняха във вярност и на Доган, и на Пеевски отново с декларации. Сега те застават непоколебимо до д-р Доган и решението им е „ДПС без Делян Пеевски“. 

Младежкото ДПС също излезе с призив за подкрепа на Доган. Направиха го и европейските либерали, тъй като ДПС е част от политическото семейство на АЛДЕ, и получиха благодарности от Ахмед Доган. Илхан Кючюк, един от вицепрезидентите на АЛДЕ и евродепутат трети мандат, беше сред първите, взели страната на Доган още миналата седмица. Другите двама евродепутати, избрани с листата на ДПС – парашутираната от Пеевски Елена Йончева и Танер Кабилов, мълчат. 

Но най-сетне АЛДЕ реагира и за Пеевски – посочения за председател от Доган, наречен от него „феномен“, избран на 11-тата Национална конференция на ДПС преди близо пет месеца заедно с другия съпредседател Джевдет Чакъров. Либерални партии от Германия, Нидерландия, Австрия поискаха с официално писмо от АЛДЕ мониторинг върху Пеевски, тъй като е санкциониран за корупция по Глобалния закон „Магнитски“ и от Великобритания, а това влияе негативно върху имиджа на третата по големина група в Европарламента. Санкциите бяха наложени на 2 юни 2021 г. и оттогава до ден днешен Пеевски винаги е бил депутат от ДПС, като междувременно неистово се бореше да се освободи от „Магнитски“ (без резултат), но АЛДЕ едва сега изразява притеснения, „случайно“ съвпаднали с лидерския конфликт в ДПС.

В писмото се изтъква, че предвид „приоритетите на групата Renew Europe нe могат да бъдат подминати опасенията за имиджа на политическото семейство заради санкционирания от САЩ съпредседател на ДПС“. 

БНТ цитира генералния секретар на Алианса Дидрик де Шатцен, който каза, че ще отнесе въпроса до Съвета на АЛДЕ, произнасящ се по казуси, свързани с членството. „Той [Съветът – б.р.] трябва да реши, но има риск проблемите с лидерството на господин Пеевски да имат сериозни последствия“, казва Де Шатцен, посочвайки, че не е негова работа да решава кой да бъде лидер на ДПС. Но дори и в хипотезата АЛДЕ да изключи ДПС, това не означава, че партията ще бъде изключена от Renew Europe.

Това вече е сигнал. Такъв поиска наскоро и докладчикът за България в Бундестага Томас Хакер от Германската свободна демократическа партия (FDP).

Могъщи кукловоди, като Бойко Борисов и санкционирания магнат Делян Пеевски, дискредитират демокрацията и напразно се опитват да си подсигурят властта. И понеже изглежда, че при тези обстоятелства не се очертава изход от политическата криза, е желателно техните европейски сестрински партии ЕНП и АЛДЕ да излъчат някакъв сигнал.

Външнополитическият натиск означава, че въпреки опитите си да се ребрандира като изявен евроатлантик и антипутинист Пеевски е бил приеман за такъв единствено за нуждите на „конституционното мнозинство“ в 49-тия парламент – евроатлантизмът също беше основание за съществуването на самото мнозинство. 

Вълк единак

Последствията от войната в ДПС няма да засегнат само ДПС, където „дерибеите“ се разделиха на два враждуващи лагера.

В ГЕРБ ще изпитат известно облекчение – лидерът Бойко Борисов избегна официалния управленски съюз с Пеевски, освен това в партийния елит на ГЕРБ има и други зависими от него, както и „колеги“ по „Магнитски“, като бившия финансов министър Владислав Горанов. В допълнение, Пеевски е санкциониран заради дейности, извършени в мандатите на Борисов. Но ако ДПС се справи с могъщия Пеевски, дали няма да има верижна реакция в ГЕРБ? „Българските мюсюлмани са тези, които ще решат кое ДПС е по-добро – това на Доган или Пеевски“, коментира Борисов, според когото няма партия без трусове. 

Остане ли обаче олигархът извън ДПС, вече няма да се налага да се съобразяват назначения с него. Например при бъдещо обновление на регулаторите и съдебната власт в тях няма да има квота „Пеевски“. Стига да не се появи Пеевски 2.

Раздялата на Пеевски с ДПС ще се отрази и на партиите мюрета, партиите патерици, създавани от Движението (по определението на комуникационния експерт Весислава Танчева пред БНР). 

Ако този полуразпад в ДПС се задълбочи, това ще окаже влияние върху поне две партии – „Величие“ и „Има такъв народ“, а индиректно и върху ГЕРБ

За ПП–ДБ отпада опцията да предлагат евентуално правителство „анти-Пеевски“, за което настояваше бившият вече съпредседател на ДБ Христо Иванов, в случай че третият мандат отиде в ПП–ДБ. Идеята за кабинет „анти-Пеевски“ е в комбинация с искане за съгласие по политики, което да предложат на политическите сили като своего рода тест за провеждане на антикорупционна реформа и промени в съдебната система и службите. 

Сега ситуацията е нова: ПП–ДБ ще получат втория мандат, тъй като ДПС вече не е втора политическа сила заради изключените депутати. Няма как да го реализират, ако не убедят и ГЕРБ–СДС, макар Борисов да е декларирал, че няма да подкрепят правителство с нито един от следващите мандати. Освен това в самата група на ПП–ДБ няма съгласие дали да правят опити за правителство, или да откажат, както смятат в „Продължаваме промяната“.

Президентът Румен Радев съобщи, че ще им връчи мандата следващата седмица, с което осигурява време за преговори с политическите сили, в случай че ПП–ДБ постигнат съгласие в коалицията си да опитат да съставят правителство. 

Ако е „анти-Пеевски“, с ДПС-Доган по-приемливо ли ще е?

Началото на края на Пеевски

Доган го създаде, Доган го уби и ПП–ДБ нямат заслуга. Затова пък председателят на „автентичното ДПС“ Джевдет Чакъров заяви, че има шанс депутатите от ДПС, застанали зад Доган, да подкрепят мандат на ПП–ДБ – готови са да обсъдят политики. ПП–ДБ ще решават този уикенд как да постъпят с втория мандат. Предварителната им заявка в този 50-ти парламент беше, че остават в опозиция. В предишния парламент ПП–ДБ беше в мнозинство с ДПС на Пеевски, сега предложението е от ДПС на „Този, който разпределя порциите“, същия, който твърди в декларацията си, че от създаването си до днес ДПС „не е използвало мутренски подходи за заплашване на семействата, за отнемане бизнеса на хората с прокуратурата и полицейските служби“. 

Обявеното от Пеевски „Ново начало“ – плод на прекомерните му амбиции и апетити за власт, се оказа началото на края му като политик. Вън от ДПС, той едва ли ще бъде подслонен от друга системна партия – а в несистемни не си струва. Затова ще се бие докрай срещу Доган, което означава продължителна война, вероятно и твърде кална заради неизбежните компромати. Без партия приемник, която да е инструмент за покваряване на институции чрез корупция и рекет, съществуването на Пеевски се обезсмисля. 

Но какво ще прави тогава един вълк единак с цял товар компромати, събиран през годините? Ще взриви този арсенал или ще се оттегли, тъй като „отрядите за поръчки“ в службите и прокуратурата ще го изоставят? Предричат, че ще направи нова партия под името „Ново начало“, но тя едва ли ще има кой знае какви шансове – вероятно по-големи от гражданското движение „Справедливост за България“ на бившия силовик и бивш главен прокурор Иван Гешев, но недостатъчни за представителство в парламента. 

За ДПС по-важно е кой ще бъде новият лидер и дали Централният съвет ще се справи с изключването на посочените от Доган. На едно такова заседание реално ще премерят сили двата лагера. Или лидер ще остане другият съпредседател Джевдет Чакъров до националната им конференция, която да проведе избора. 

Във външнополитически план българската политика ще се отърве от един санкциониран по „Магнитски“ политик и дори може да получи кратки нестройни аплодисменти. 

Към момента не е много ясно чий е превесът при разпределението на силите. От едната страна са депутатите, застанали зад съпредседателя Пеевски, както и сайтът на ДПС, подвластен на пиар кръга му.

От другата страна са депутатите, застанали зад Ахмед Доган, младежкото ДПС и най-големият актив на ДПС – избирателите, повечето от които със сигурност няма да предпочетат Пеевски. В Кърджали, откъдето се кандидатира не само Пеевски, но и всеки лидер на ДПС, премахнаха дори плакатите с лика му от областния щаб на партията. Само преди няколко дни областният лидер Ресми Мурад изказваше мнения по-скоро с уклон към Пеевски, а и тъкмо областният съвет на ДПС в Кърджали пръв издигна кандидатурата на Пеевски за председател на партията още през ноември 2023 г.

Сега късат плакатите с образа му. 

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.