All posts by Григор

Нелибералната демокрация

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2186

Напоследък терминът „нелиберална демокрация“ е много популярен и моден. В някои страни тя е налице. Други са се запътили натам… Какво всъщност означава? Какво да очакваме от нея, като плюсове и минуси? Каква е, в тези пълни с дезинформация времена, истината – поне каквато аз я виждам?

Определение

Обикновено така бива наричана социалната система в страни, където в икономиката има ограничена степен на пазар, но властта е под авторитарен контрол. Историците отдавна имат термин за такъв тип система – феодализъм. Познатият ни от историята средновековен феодализъм е негов вариант. Друг негов вариант (с по-сериозни ограничения на пазара) е съветският и източноевропейски комунизъм. Трети е германският нацизъм отпреди и по времето на Втората световна война, и сходният му италиански фашизъм. Четвърти е съвременната „нелиберална демокрация“, каквато виждаме например в Китай. (Русия е близо до завършването на преход към нея; Турция и Унгария са в началото на такъв преход; Румъния е пред риск да го започне.) Съществуват и други варианти.

Сърцевината на тази система е, че цялата власт в едно общество – казано по друг начин, цялото общество, включително хората в него – принадлежи на определена, рязко отграничена група хора (феодална каста). При средновековния тип феодализъм тя се нарича благородници или феодали. При комунистическото общество – партийни членове (често над определено ниво в партийната йерархия). При съвременната „нелиберална демокрация“ все още няма утвърден термин. Ненаучно, на повечето места се използват варианти на термина „мафия“, като отражение на факта, че произходът и методите на кастата са в значителна степен криминални. (Често тя бива ръководена от престъпници, навлезли в политиката с цел да избягнат отговорност и/или да получат повече власт.)

В България прилично точно описва върхушката на тази каста изразът „комунистически политченгета с високи чинове“. По-ниските ѝ слоеве имат смесен произход – кримки, кариеристи, политченгета с по-нисък чин или техни роднини – примерно потомци – и т.н. (Част от комунистическите политически полицаи не са се присъединили към тази каста, често на сериозна цена за тях. Елиминираните от кастата биват ликвидирани като влияние, така че престават да са обществен фактор.) Отделни личности могат да се окажат в групата по случайност или заради изключителен талант, съчетани с неспособност за осъзнаване сред що за хора се оказват, или пък с изначален морално-етичен дефицит.

Реално, произходът на хората във феодалната каста е без значение. Причисляването им към нея води до значителна степен на изолиране от тези извън нея, и към приемане на нейните стойности (ако те не са стойности на индивида по начало). Този процес бързо превръща огромния процент от тях във властови връх и морално-етична утайка на обществото. Те започват да изживяват себе си като специални хора, на които изначално се полагат права и привилегии, които не се полагат на другите. Смятат се за единствените истински хора в това общество – всички останали са за тях добитък, който съществува, за да бъде тяхна собственост и да бъде доен и стриган.

Във феодалната каста властта и правата са разпределени под формата на пирамида. На върха има един човек или тесен кръг от хора (крал, генерален секретар / Политбюро, капо ди тути капи, „генералите“…). Върхът реално притежава всички права и власт в системата, дори ако де юре те не са негови. Той делегира части от тях на свои васали, които се грижат за спазването на феодалния порядък. Те на свой ред делегират част от тях към свои васали с цел вършене на работата, те – надолу към свои, и т.н. (В миналото е била правена ключовата грешка простолюдието да бъде приемано като най-долен слой на системата, а не като отделна каста, която трябва да бъде отделена чрез непреодолима граница.) В някои случаи тази пирамида и властта ѝ са официални (средновековен тип феодализъм). В други (комунизъм) съществуването ѝ е отчасти официално, но властта ѝ частично или изцяло се отрича на думи. В трети (съвременни „нелиберални демокрации“) тя е скрита от обществото, съществуването ѝ се отрича и разкриването му се преследва безмилостно, или пък се нормализира като публична тайна.

В класическия феодализъм кастата на „останалите“ е известна като поданици. Съвременните феодални системи (комунизъм, нелиберална демокрация…) често я наричат „граждани“, като част от опита им да се представят за демокрации. В обществената йерархия те на думи са навсякъде, но на практика стоят безусловно под дори най-ниските слоеве на феодалната каста. Ако например световно известен академик и лауреат на Нобелова награда бъде блъснат от колата на шофьор на трети заместник на районен прокурор или сенчест бизнесмен, или дори от обикновен крадец, който обаче си плаща данъка протекция на системата, извършителят не рискува да пострада. Дори ако бъде осъден – като правило заради значителна обществена реакция – присъдата му ще е смешна и ще бъде „изтърпявана“ в луксозни условия. Ако обаче академикът посмее да отстои правото си да пресича пред въпросния шофьор, или да се опита да се защити от крадеца (и успее), ще бъде осъден на далеч по-сериозна присъда, която ще излежи ефективно в най-отвратителния наличен затвор. Причината за този „парадокс“ е проста: академикът с всичките си титли и постижения е поданик, докато шофьорът и крадецът са членове на феодалната каста.

Структура на феодалната система при нелиберална демокрация

Разделянето на обществото на касти се извършва чрез система на привилегии. Например поданиците на теория имат определени права, но на практика могат да ги използват само когато това не пречи на феодалите. Малък процент от тях, чиито възгледи и/или ценности са близки до пропагандата и механизмите на феодалната система, обикновено биват допускани да ползват правата си в почти пълен или пълен размер. Работещите в органите за опазване на властта на феодалите обикновено имат още привилегии – достъп до евтини (държавно спонсорирани) стоки и услуги, лека работа с дълги почивки, привилегии пред правораздаващата система и т.н. Малко под тях обикновено са работещите в частни силови структури, често в зависимост от колко високопоставен сред кастата е феодалът, който ги притежава.

Нелибералната демокрация обикновено проявява нулева загриженост за поданици, чиито права биват нарушавани в чужбина (освен ако това не ѝ е нужно за пропаганда), без значение колко несправедливо е нарушението. Ако обаче в чужбина бъдат нарушени правата на феодал, той бива защитаван старателно. Често това е сигурен признак дали някой спада към феодалната каста. Друг сигурен белег за спадане към нея или не е поставянето на човека вътре в страната пред реда и закона спрямо чужденци от силни либерални демокрации: феодалите обикновено биват поставяни над чужденците (ако те не са важни фигури), поданиците – задължително под тях.

Феодалната каста обикновено е в значителна степен над официалните закони (освен тези феодали, които са в процес на елиминиране от нея). Спорове на феодал с поданици се решават от органите за опазване на системата (съд, силови институции и т.н.) в полза на феодала. Феодалите обикновено се ползват с безнаказаност за престъпления, независимо от тежестта им, освен ако не са срещу други феодали. Ако особено тежко престъпление на феодал е невъзможно да се прикрие или припише на поданик, и особено ако към случая има интерес от силни либерални демокрации, срещу феодала може да бъде произнесена някаква формална присъда. Тя обаче рядко бива привеждана в реално изпълнение, и дори тогава обикновено се реализира в далеч по-малък от присъдения размер и по начин, който реално не нарушава интересите на феодала. Често тези факти са добре видими при проверка на броя на влиятелните хора (като правило феодали), осъдени за корупция – престъпление, в което са замесени почти всички от тях. В нелибералните демокрации този брой клони към нулата и включва като правило само феодали в процес на елиминиране от кастата им. (Обикновено процесът на елиминиране се състои именно в такива присъди.) Феодалната каста използва тези случаи за пропаганда, че корупцията се наказва в нелибералната демокрация, дори по-сигурно, отколкото в либералната.

Силата в нелиберална демокрация се опазва за феодалната каста на принципа „целта оправдава средствата“. Например, ако срещу поданик бъде извършено криминално престъпление, институциите в обществото вземат или не мерки срещу извършителя, в зависимост от дали той се ползва с пряката или косвена протекция на някой феодал, или не. Ако обаче поданици се опитат да се самоорганизират срещу престъпността, институциите мигновено оценяват това като потенциална точка на концентриране на власт, която може да бъде използвана по-нататък срещу феодалната каста, и задължително я смазват, дори ако е насочена срещу престъпници без протекция от феодал.

Престъпността при нелибералната демокрация е част от механизмите, чрез които феодалите изземват средствата на поданиците. Тя служи на определени феодали, предава им лъвския пай от ограбеното, и т.н. Протекцията на феодалите осигурява неприкосновеността на престъпниците пред органите за опазване на реда. Всичко това прави престъпността част от феодалната каста, а не от поданиците – затова при нелиберална демокрация те реално стоят над „гражданството“ и то не може да се защити от тях; защитата става възможна единствено след замяна на нелибералната демокрация с либерална. Както и при рушветните форми на събиране на ресурси от поданиците, липсата на протекция от феодали (срещу предаване на повечето ресурси на тях) се наказва от органите категорично – те са инструментът, който подсигурява удържането на престъпниците на мястото им във феодалната система. Пак те притискат престъпниците да се организират в строга йерархия, която предава лъвския пай от събраните ресурси нагоре срещу защита от органите на реда отгоре.

Престъпната общност изпълнява и други роли в нелибералната демокрация. Нивото и насочеността на нейната активност, в комбинация с манипулации чрез медиите, е важен начин за манипулиране от феодалната класа на „общественото мнение“ на поданиците. Умелият социален инженер може успешно да опази властта и контрола на феодалите над поданиците им чрез този метод дори при сериозно разклатени ситуации. (Често такива ситуации във феодалната система остават прикрити от поданиците толкова умело, че могат да бъдат разпознати единствено по това как медиите и престъпността насочват мисленето на обществото в синхрон към внезапно възникнали или трайно нерешавани проблеми с престъпността вместо към наболели проблеми с властта.) При нужда от брутални силови действия на властта, например срещу анти-феодални размирици, престъпността е ценен провокатор. Нейни членове са удобни изпълнители на „мръсни“ поръчки срещу не-феодални институции и лидери. При избори употребата на престъпните общности често спестява на феодалите необходимостта от пряко фалшифициране на резултатите, за да запази властта си…

Разлики в социалния договор между двете системи

В либералната демокрация хората имат сравними права, определени от корпус правила (законодателство), които важат в голяма степен за почти всички. Всеки има право на икономическа и политическа инициатива, които са в значителна степен свободни, и са достъпни според възможностите на индивида – лични, наследени и т.н. Словото (в по-широк смисъл – информацията) е в значителна степен свободно. Де юре и де факто в тези общества в голяма степен се покриват. Като обобщение, там социалният договор гласи, че всеки индивид има значителна икономическа и политическа свобода, и може да постигне значителен социален (длъжностен, икономически и т.н.) напредък.

(В качествените либерални демокрации хората имат на практика еднакви права. Законодателството важи в почти еднаква степен за всички. Икономическата и политическа инициатива са на практика напълно свободни, и зависят почти изцяло от личните възможности на индивида. Свободата на словото се ограничава почти само от условия с важност от мащаба на военна тайна, и дори тогава с опазването на тайната са натоварени само официално запознатите с нея. Там социалният договор реално позволява издигане на всеки индивид според личните му качества и цели. Качеството на една либерална демокрация зависи именно от тези параметри.)

Във феодалната система социалният договор отразява разграничаването на феодалите от поданиците, и различните права на двете касти. За кастата на поданиците той предвижда най-основни права, които не позволяват значителен напредък в обществото и на практика не дават възможност за преминаване в кастата на феодалите. Дори тези права важат само докато не противоречат на интереса на феодал. Например, поданиците на теория могат да осъдят феодал, или да накърнят другояче интересите и/или властта му, но на практика не се получава да го постигнат. Ако феодалът си хареса тяхна собственост, им я отнема без те да успеят да му се противопоставят. Това е пряко следствие от факта, че де юре поданиците са свободни, но де факто са собственост на феодалите. Понякога статутът на де факто собственост се подсилва и чрез де юре инструменти, напр. закрепостяване при средновековния феодализъм или местожителство при комунизма. Като правило де юре и де факто в тези общества се разминават в значителна степен: те са царство на лъжата.

(В миналото това разделение на кастите понякога е било нарушавано. Един от примерите за това е британската Магна Харта, която по недоглеждане на авторите си предвижда определени свободи и права пред краля не само за благородниците, а за всички. Именно тя прави възможно завоюването на икономически позиции от не-феодали и последвалата индустриална революция, която ограничава властта на феодалите и в крайна сметка праща в историята средновековния тип феодализъм. Пак тя е в основата на свободата на мисълта и словото, които полагат теоретичните основи на съвременната либерална демокрация. Съвременните феодали обикновено разбират ролята на тази грешка и внимават да не допускат подобни.)

Разлики между феодализма и истинската демокрация като системи

Дори където двете системи са сравними, силните и слабите им места са различни. Феодалната система е де факто командна и може да концентрира ресурси до степен и на цена, която гражданите на либерална демокрация рядко са склонни да позволят. Затова тя обикновено постига по-добри резултати в условия, които позволяват екстензивен растеж, или в екстремални ситуации – бедствия, война… Стремежът на овластените в нея да опазват позициите си обаче е сериозна пречка в интензивния растеж, където дизрупцията е необходимо условие. Там либералната демокрация, в която властта на пазещите статуквото е по-слаба, а инициативата то да бъде дизруптирано е по-силна, обикновено постига по-добри резултати. Тъй като характерът на растежа на социалните системи е фон Нойманов, периодите на екстензивен растеж в потенциалния живот на системата обикновено са много пъти по-кратки от периодите на интензивен растеж. Затова либералната демокрация може да изостане краткосрочно зад феодалната система, но в дългосрочен план неизменно я надминава и постига по-добро икономическо и социално развитие, включително по-добър жизнен стандарт на гражданите си. (Свободата на гражданите и удовлетворението, което тя носи пряко или чрез реализиране на даваните от нея права, е както основна база за постигането на по-добра производителност, така и привлекателна за гражданите сама по себе си.)

Класически пример за сравнение в развитието на двете системи е това на комунистическия СССР, сравнено с това на западните либерални демокрации. През 1920-те и 30-те СССР расте, разорава целините и се индустриализира с темпове, непостижими за западните демокрации дори извън криза. През 1960-те обаче СССР изчерпва екстензивните възможности за развитие и растежът му започва да изостава зад този на Запада. През 1990-те разликата достига размери, които водят до разпадане на комунистическата обществена система и рухване на СССР. Част от нея се дължат на персонални грешки на съветското ръководство, напр. първоначалното отричане на ключови области като генетика и кибернетика. Огромната част обаче се дължи на същностните различия на двете системи.

Преходът от либерална демокрация към нелиберална

Ако се развива на базата на либерална демокрация, феодалната система като правило извършва преход към един от вариантите си – т.нар. нелиберална демокрация. Той започва с идването на власт на корумпирани или другояче престъпни политици, или навлезли в политиката измамници. Обикновено те водят политика на безогледен и без дългосрочен план популизъм, насочен към най-лесните за лъгане прослойки в обществото – обикновено най-нискоинтелигентните и неуспелите. Представят се за непоколебими защитници на определени стойности, като правило крайни – „традиционни“, „консервативни“, „защита на бедните“, алт-леви или алт-десни, или каквито други биха били популярни в съответната обстановка сред подкрепящите ги. Дефинират като „враг на стойностите ни“ неспособни на реална самозащита социални групи – по етноси (евреи, цигани…), възгледи (либерални, образовани, скептици), произход (мигранти, членове на определено малцинство) – срещу които лесно се демонстрира сила. Повеждат борба (най-често предимно симулирана) срещу въпросния „враг“, като го използват като плашило, набеждават го за всички свои провали и причисляват към него всеки, който разбира истинската им същност и се опитва да я разкрие пред обществото. Представят за задължителен елемент от тази борба разрушаването и елиминирането на демократичните ценности и порядки – независимост на съда, медиите, изборните органи и т.н. – и подмяната им с послушни марионетки. Смазват демонстративно всяка форма на самоорганизация на обществото, с изключение на организирани и контролирани от тях погромаджийски групи. Поставят силовите органи над и извън закона, дават им привилегии спрямо гражданите и ги превръщат в своя лична гвардия, като възнаграждават у тях личната преданост и наказват предаността на истинските ред, закон и демокрация. Полагат усилия да „нормализират“ нарушаването на закона от тях и техните силови структури. Безмилостно отстраняват тези, които разбират същността им и я показват пред избирателите.

Често такива политици просят, и често получават сериозна, обикновено тайна помощ от държави с установена феодална система, срещу различни видове национално предателство в полза на другата държава. Държавите с установена феодална система обикновено помагат с желание – дори ако не получат национално предателство от споменатите политици, те имат сериозен интерес конкуренцията им на държавно ниво да е некачествена и непривлекателна. Установяването на подобни връзки на вървящи по този път политици обикновено доказва истинската им цел – промяна на системата в страната към феодална. Такава промяна като правило е много по-разрушителна и пагубна за страната, отколкото „обикновено“ национално предателство, и извършващите го политици го знаят и знаят какво би означавало понасянето на отговорност за нея. За да я избягнат и да запазят властта си, те обикновено са готови на всякакви престъпления, независимо от мащаба им.

Самият преход към нелиберална демокрация обикновено отнема известно време, през което едни или други демократични институции и/или права на поданиците могат да бъдат частично запазени (особено ако не пречат на извършването на прехода). Ключово за извършването на прехода е овладяването от създаващата се феодална каста на икономиката. Критична точка е постигането от нея на собственост на над 40% от икономиката; оттам нататък връщането назад е изключително трудно. (Често тази собственост е скрита зад офшорни компании, фирми за прикриване на истинския собственик и т.н. В други случаи тя се изразява чрез някакъв вид мафиотски контрол над де юре „собствениците“.) Когато кастата постигне собственост на над 50% от икономиката, страната вече може да бъде върната към либерална демокрация единствено по силов път (напр. като загуби война срещу либерална демокрация и бъде окупирана).

В такива случаи задължителни, но често недостатъчни условия са правилното идентифициране на всички членове на феодалната каста, лустрацията на цялото им имущество, пълното разрушаване на всички техни лостове за въздействие и доживотната забрана за тяхно участие в икономическия и политически живот, с непрекъснат активен контрол върху спазването ѝ. Друго на практика задължително, и често недостатъчно условие е доживотното физическо отстраняване с пълно изолиране от обществото (напр. затвор без право на комуникация) на върхушката ѝ. Трето такова условие е пълното публикуване и документирано дискредитиране на всички лъжи, които кастата е използвала, за да се качи на власт и да я задържа. Дори при правилно прилагане на всички тези мерки, рискът на освободеното общество за връщане към феодална система продължава да е висок, докато подкрепилата идването на власт на пре-феодалите прослойка съществува. Тъй като тя при либерална демокрация обикновено не може да постигне ресурсите и привилегиите, които получава от популистите кандидат-феодали (няма нужните умения и трудолюбие), вярата ѝ в про-феодалната лъжа е изключително резистентна на лечение и рецидивира при всяка възможност. Отчасти е ефективен икономическият ѝ ъплифт, примерно масовото ѝ издигане (чрез обучение в нужните за собствен успех умения и отношение към труда, и възможност да го положат с добър резултат) до средна класа. Дори тогава обаче рискът продължава да е силен в течение на поне две поколения.

Достъпен начин да се прецени процентът собственост на феодалната каста в обществото е преценяването на процента собственост в икономиката на най-богатия 1% от гражданите. (Феодалната каста заедно с подставените от нея за „собственици“ лица обикновено е под 1% от обществото; останалите извън нея най-богати вътре в този 1% обикновено притежават пренебрежимо малка част от икономиката.) В либерални демокрации тя е под 40% (в качествени – под 30%). Качване на собствеността на най-богатия 1% над 40% от икономиката обикновено е рисково дори за либерални демокрации с традиция, тъй като създава условия за корупция от мащаба. Тя концентрира много ресурси в малка, лесно превземаема група и настройва останалите срещу тази група и порядките в обществото, които останалите обвиняват за корупцията. Това улеснява взимането на властта от измамник-популист с авторитарни амбиции и налагането от него на недемократични обществени порядки. В такива условия той действа чрез договаряне с най-богатите да ги издигне до феодална каста, и получава задкулисната им подкрепа (въпреки че публично ги обявява за най-злите си врагове, и дори може реално да репресира тези от тях, които са били против него.)

Лъжите на феодалната система

Феодалите добре знаят, че системата им е по-лоша за обществото от либералната демокрация, макар че не го признават пред не-феодали. (Например при комунизъм висшите комунисти са напълно наясно с предимствата на либералната демокрация, въпреки че пред поданиците говорят точно обратното. Ако някой искрено вярва, че комунистическата система е по-добра, той не бива допускан в комунистическата върхушка, тъй като е глупав до степен да е потенциално опасен.) Затова, когато феодална обществена система съ-съществува с либерална демокрация, феодалите инвестират значителна част от ресурсите си в лъжене на поданиците, че феодалната система е по-добрата. (В противен случай „стадото“ твърде бързо разбира разликата и бяга към либералната демокрация, и/или изработва отношение към феодалите, което в момент на тяхна слабост може да премине в самоорганизиращо се противостоене.) Колкото по-голяма е разликата в качеството на живота между двете системи, толкова повече ресурси биват инвестирани от феодалите в пропаганда срещу либералната демокрация и предимствата ѝ.

Инструментите за пропагандиране на тези лъжи са каквото е подходящо за ситуацията и изпълнимо за феодалната каста. При средновековния феодализъм то не се налага, тъй като либералната демокрация още не съществува като алтернатива. (В самия му край тя се появява, но остава подценена като опасност от феодалите: те сключват в Европа различни „съюзи на монарсите срещу народите“, но подценяват създаващата се либерална демокрация в САЩ.) При комунизма феодалната каста разчита на тотален контрол върху средствата за масова информация и ограничения върху контактите с либерални демокрации (които в крайна сметка се оказват недостатъчни). При нелибералната демокрация се разчита основно на поставяне под пълен контрол на медиите (обикновено чрез съсредоточаването им в ръце на върхушката на феодалната каста), на филтриране/блокиране на връзките към либералната демокрация през Интернет, и на масирано разпространяване на лъжи. Последното най-често се прави чрез платени журналисти, „агенции за Интернет влияние“ и други подобни. Често с тази роля биват натоварвани и подходящи, или дори специално създадени органи за опазване на властта на феодалната каста, обикновено реализирани като тайни служби.

Лъженето на „стадото“ на тема прилики и разлики между либералната демокрация и феодализма набляга основно на две линии. Едната твърди, че феодалната обществена система всъщност е вид демокрация. В подкрепа на това се правят опити нейни елементи да бъдат оприличени на елементи на либералната демокрация. Например се организират „избори“, на които поданиците теоретично биха могли да изберат на власт когото пожелаят (разбира се, на практика това не е възможно). Системата за опазване на властта на феодалите бива представяна като правораздаваща система (например съд), която се ръководи от демократично звучащо законодателство (разбира се, на практика то се прилага в интерес на феодалите). Органите за силово контролиране на поданиците биват представяни като органи за опазване на закона и реда. (Те наистина биват натоварени с опазване на „стадото“, където то не противоречи на интереса на феодалите. Основната им роля обаче е смазване на опити на „стадото“ да се сдобие с реална власт, свобода или самоорганизираност). Във всички други елементи на нелибералната демокрация се търси максимално уподобяване на либерална демокрация (доколкото това не нарушава феодалната ѝ същност). Елементите, които са уподобени в значителна степен, или могат да бъдат представени за еднакви или сходни на тези в либералната демокрация, обикновено биват групирани от феодалната демагогия в понятието „демокрация“, и се твърди, че те са еднакви при двете системи. Че това всъщност е една и съща система, с разлики само извън тези елементи.

Другата линия на лъжи твърди, че не-феодалните елементи на либералната демокрация са „лоши“. Това са нещата, които дават реална свобода на гражданите – реално разделение на властите, реално независими съд и медии, прозрачност на властта пред обществото и контрол на обществото върху нея, истинска свобода на словото, на придвижването, на личния избор и т.н. Най-често тези елементи биват групирани от феодалната демагогия в понятието „либерализъм“, и представяни за крайно отрицателни, неприемливи и недопустими.

Начините на това представяне и елементите, на които се поставя ударение, зависят от обичаите, традициите и настроенията на обществото. Например в общество, в което традиционно се гледа с лошо око на сексуално различните, свободата на сексуално самоопределение бива представяна от феодалните демагози като поощряване на извратеността, което е основно качество на либералната демокрация. Където има традиционна подозрителност към чужденците, свободата в либералната демокрация на придвижване и заселване бива представяна от демагозите като възможност за нашествие на врагове отнякъде (обикновено откъдето традиционно подозрителните очакват врага). Където има традиционна враждебност към определена социална група (етнос, професия и т.н.), свободата в либералната демокрация на тази група да бъде равна с другите бива представяна като възможност тя да заграби властта и да застраши другите, и т.н.

Така създаденият набор негативни мемове цели да излъже поданиците, че „либерализмът“ (реалните граждански свободи и права) е нещо, което трябва да бъде избягвано на всяка цена, и че „нелибералната демокрация“ е идеална комбинация от предимствата на демокрацията без недостатъците на „либерализма“.

Реално либерализмът в тази пропаганда са нещата, които различават реалната демокрация от феодализма. Премахването им е всъщност процесът на превръщане на демокрацията във феодализъм, на управниците във феодална каста, и на гражданите в поданици, които реално са собственост и добитък на феодалната каста. По същество, самият израз „либерална демокрация“ е тавталогия, а „нелиберална демокрация“ – оксиморон.

Феодалната система и икономическият просперитет

Цялата собственост във феодалната система реално принадлежи на върхушката ѝ, дори ако юридически не се води нейна, и се делегира надолу по пирамидата на феодалната каста, до най-ниското ѝ ниво (но никога чак до поданиците – това е ключова грешка, която би им позволила някаква реална степен на контрол и власт). Създадените чрез тази собственост и упражнявания чрез нея труд блага и ресурси се реквизират обратно нагоре към върха на пирамидата, и реално принадлежат на него. Той решава къде колко от тях ще бъде разпределено. Например при нелиберална демокрация всички значими икономически единици са собственост на членове на феодалната каста. Средните и малки икономически единици често се водят де юре собственост на средно- и нископоставени членове на феодалната каста, или на подставени лица – но де факто са собственост, както и всичко друго в системата, на върхушката на кастата. Изгуби ли „собственик“ на такава единица благословията на сеньора си, той изгубва и собствеността върху нея в полза на друг васал.

Критерият за определяне колко собственост, права и привилегии на кого делегира един феодал, е кой от васалите му е най-предан. (Критерият производителност в създаването на блага е по-маловажен. Ако се допусне той да доближи по важност личната вярност, феодалната система рискува да премине естествено към свободен пазар, а оттам да потегли към либерална демокрация.) По-преданите получават повече, което води до това почти всички ресурси на всеки феодал да отиват за демонстриране на повече преданост към сеньора му. Също, всеки феодал се опитва да увеличи създаването на ресурси в своя феод, но всички други феодали му пречат в това, и обикновено успяват. (Често с помощта на сеньора му – той има изгода васалите му да са сравними по успех, за да се състезават по-нахъсано, а това се постига най-лесно чрез подрязване на по-успешните.)

Тези механизми насочват произведените от феодалната система ресурси към цели, различни от натрупването им и напредъка на негова база. Също, обикновено най-голяма лична преданост дават издигнати на висок пост, които обаче нямат качества и умения да ръководят и естественото им място е на дъното на обществото – затова те често са предпочитани от феодалите за васали или управители, но рядко са реално полезни за производителността. Най-сетне, дизрупциите с цел изкачване във феодалната пирамида означават слизане на такива по-високо в нея – затова по-високопоставените в тази пирамида се борят срещу дизрупциите, а те са задължително условие за интензивния икономически растеж. Поради всички тези причини нелибералната демокрация обикновено не постига така добри производителност на труда и икономически, технологичен или научен прогрес, както либералната.

Тъй като иска за себе си повече ресурси, феодалната каста търси начини да увеличи производителността. Пазарната система е един от тях, като форма на принуда към поданиците да работят по-здраво, за да подсигурят съществуването си. (Тъй като нямат как да получат в системата значим социален напредък, те не се чувстват стимулирани да полагат повече усилия.) Тя обаче създава потенциал за икономическо дизруптиране на отделни феодали, и потенциално на цялата каста. Затова свободата ѝ бива ограничавана по различни начини, а това отново ограничава производителността ѝ.

Един от начините за увеличаване на производителността е позволяването на поданиците да задържат повече от създадените от тях ресурси за себе си, в съответствие с производителността им. Тук обаче влиза в сила същностно ограничение на феодалния тип икономика. Задържаните по такъв начин ресурси е недопустимо да се доближават до ресурсите, които биват получавани срещу лична преданост към феодалите – иначе механизмите на феодалната система ще се окажат с по-слабо влияние от тези на икономическата ефективност. Това би отворило път за постепенно отслабване на феодалната система, и може да се стигне дори до възможност за преход към либерална демокрация. Затова този начин за увеличаване на производителността е допустим във феодалната система само до това ограничение. Колкото по-застъпен е, толкова по-трудно става и повече контрол върху икономиката изисква балансирането на съотношението между получаваните ресурси в полза на личната преданост, и толкова повече нараства рискът за грешки в този баланс, със съответните последствия за феодалната система. Притежаването на колкото се може по-голям дял от икономиката и наличието на повече механизми за контрол върху нея и единиците ѝ улеснява задачата по това балансиране, но не премахва ограничението, което прави феодалната икономика естествено по-непроизводителна и неефективна от тази на либералната демокрация.

Между „собствените“ икономически единици често се позволява известна конкуренция, за да се избегне твърде голямо спадане на производителността им. Степента на конкуренцията обаче обикновено се ограничава до степен тя сама по себе си да не може да издигне един конкурент над друг – във феодална система това трябва да става на базата на разликата във верността на двамата към техния сеньор. Изместването на този приоритет от друг по същество разрушава феодалната система, така че е недопустимо за нея. Всякакви начини на конкуренция, които биха подкопали събирането и прехвърлянето нагоре на ресурси, обикновено са абсолютно забранени – например конкуренция чрез сваляне на цените на стоки за потребление от „стадото“. Управители на единици, които постигат твърде добра производителност, обикновено са изгодни за техния феодал, но потенциално са сериозна заплаха за другите около него, и често биват саботирани или дори елиминирани по един или друг начин.

В някои случаи се позволява на „стадото“ да притежава незначителни като размер и влияние икономически единици, напр. малки фирми. За да не бъде изпуснат контрола на феодалната система върху тях, обикновено тя създава законодателство, което е нереално да бъде спазено, и фирмите биват контролирани и изцеждани до сухо чрез факта на нарушаването му.

Един механизъм, който се грижи за това, са чиновниците, които притискат тези фирми за рушвети. Съгласно теорията на игрите, в такава ситуация чиновниците са силната страна и могат да вземат като рушвет на практика цялата печалба на икономическата единица – и се стремят към това. Лъвският пай от рушвета отива за началниците им, предава се по веригата нагоре и се събира у върховете на феодалната каста. По подобен начин биват изцеждани от ресурси свръх необходимото за оцеляване и отделните граждани – при тях преките рушветовзематели са лекари, учители, чиновници, полицаи и т.н.

Тези механизми играят двойна роля. От една страна, чрез тях феодалната каста снабдява себе си с колкото може повече блага. От друга, така тя изземва всички ресурси на „стадото“ свръх необходимите му за пряко оцеляване, и не му оставя възможност да задели ресурси, за да ѝ противодейства. Това прави рушветчийството основен структурен елемент на нелибералната демокрация – без него тя е дългосрочно нестабилна и недоходна за върхушката си. Затова тя не допуска то да бъде ограничено – както и ограничаването на престъпността, ограничаването му е възможно единствено при замяната ѝ с либерална демокрация.

Феодалната система често търси предприемчивост и инициативност от чужбина, тъй като рискът да бъдат разпространени сред „стадото“, и да му дадат ресурси срещу нея, е по-нисък. За да ги набави, тя се опитва да привлече от чужбина инвеститори. Дошлите в страната икономически инициативи биват посрещнати с проста покана: добре дошли са да доят „добитъка“ до сухо, но трябва да споделят печалбите с феодалната каста. (Това за тях да остане достатъчно, за да си струва инвестирането, се гарантира.) Често от чуждите инвеститори се иска да назначат за управители хора на феодалната каста, „с местен опит ще постигнат по-добра печалба“ – но още по-важната задача на тези управители е поддържането на контрол върху „стадото“. (Значителна степен на чужди инвестиции във феодалната система се допуска само при стриктно спазване на това правило, иначе тя рискува да бъде дизруптирана.) Когато феодалите могат да допуснат екстремално изцеждане и обезправяване на „стадото“, и така да бъдат по-примамливи за чуждите инвеститори, те често имат и други искания, например за придобиване на технологично и друго ноу-хау от чуждите фирми, помощ в изолиране и филтриране на Интернет, в разпространение на лъжите им пред „стадото“, и т.н.

Взаимодействия на феодалната система с либерални демокрации

Когато феодалната каста открие възможност, тя активно се опитва да елиминира либералната демокрация в други страни, за да избегне сигурното надконкуриране от нея. Най-често тя търси и подкрепя политици на либералната демокрация, които имат желание да я превърнат в нелиберална и да станат де факто феодали, или пък социопати, които виждат демократичния ред като пречка пред реализирането на щенията си. Силно предпочитание се дава на корумпирани личности, които могат да бъдат контролирани чрез информацията за престъпленията им. Подкрепата се извършва по всякакви начини – финансиране по време на избори и извън тях, предоставяне на получена по разузнавателен път ключова информация, пропаганда в тяхна полза, обучение на тях или техни помощници в социално инженерство, изпращане на работа към тях на „специалисти“ с подходящ опит, в подходящи случаи военна подкрепа, и т.н. Политици, които са влиятелни, но не са достатъчно корумпирани или авторитарно настроени, също могат да бъдат подпомогнати, като правило чрез придаване към тях на „експерти“. (Които се грижат постепенно да ги „просветят“ в авторитаризма и/или корумпират, докато ги доведат до нужните предпочитания и/или степен на контрол върху тях.)

Силни и богати либерални демокрации също могат да играят асиметрични игри срещу бедни и слаби феодални системи, като им отпускат помощи срещу условия. Оптималната им стратегия е прецизен подбор на условията, комбиниран със затваряне на очите пред открадването на помощите от корумпирани феодали с влияние, които могат да бъдат използвани срещу системата. Така може да се постигне поддържане във феодалната система на демократични елементи, които ѝ пречат да бъде ефективна в агресията срещу либералните демокрации. При особено майсторска игра могат да постигнат дори перспектива феодалната каста да загуби единоначалието си и да развие вътрешни дрязги, които да ограничат способността ѝ да поддържа в страната си феодална система. Каквато и да е корумпираност в либералната демокрация в хода на този процес обаче е важна нейна слабост: феодалната система получава възможност да обърне процеса срещу нея, или да предаде информация за нея на друга, по-силна феодална система.

Ключова слабост на либералната демокрация, чрез която нелибералната я атакува, е допускането на корупция в обществото, и особено в политиката. Корупцията е по-излагащ на опасност фактор дори от дългогодишна липса на икономически растеж: ако той се дължи на обективни причини, различни от корупция, преобладаващият процент граждани в обществото виждат това и не са склонни да се вслушват в дезинформационната пропаганда на нелибералната демокрация. Корумпираността на върховете в либерална демокрация обаче води до рязка загуба на доверие на низините в тях, податливост към антидържавни внушения и конспиративни теории, и т.н. Това води до слабост в механизъм, специфичен за либералната демокрация: при нея гражданите държат повечето от властта, но малко от тях са достатъчно грамотни в социалното инженерство, за да разпознават мемове, инженерирани да увреждат и феодализират обществото им. Нелибералната демокрация не страда от тази слабост, тъй като при нея поданиците реално нямат власт, и убежденията и възгледите им реално са без значение. Нелиберална демокрация, която поддържа добро технологично ниво в областта на социалното инженерство, и има ефективни механизми за създаване и разпространение в либералните демокрации на дезинформация и конспиративни теории, лесно може да разложи и обезсили дори много силна либерална демокрация, която е допуснала значителна степен на корумпираност в управлението си. Затова корупцията е ключово оръжие на нелибералната демокрация срещу либералната, и ефективната борба срещу нея е въпрос на оцеляване на либералната демокрация.

Нова библиотека за българска фантастика

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2199

Днес ми гостува с една обява не друг, а Александър Карапанчев. Да, същият онзи, авторът на прекрасни фантастични разкази. А обявата е за една прекрасна книга, на която аз вече съм горд собственик. И единственият разказ в нея, за който съжалих, че е вътре, е моят – понеже съм го чел. 🙂

Но да не отнемам думата на Сашо:

В нашето книгоиздаване е имало не една библиотека с фантастична литература. Но те са били преобладаващо поредици от преводни заглавия. Дори в легендарната „Галактика“ на издателство „Георги Бакалов“ – Варна, българските книги бяха редки птици, пръснати през десетина от световни автори. В серията на „Отечество“ бяха по-чести, но все пак – „гости“.

След началото на демократичното книгоиздаване в доминиращата поредица „Избрана световна фантастика“ на „Бард“ бе заковано още в заглавието ѝ отсъствието на родни автори, на които беше сложено клеймото „непродаваеми“. Но имаше и изключения: няколко по-малки издателства (първо сред тях бе „Аргус“) направиха свои поредици за бг литература на въображението. Сега Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ стартира нова библиотека с най-доброто от родния супержанр – „Съзвездие BG“. Тя изгрява с антологията „ФАНТАСТИВАЛ В ЕВРОПОЛИС“, която предлага своего рода визитна картичка на Дружеството.

Томът представя 27 автори с по един разказ или новела, които характеризират типичния им стил и любим тематичен кръг. Текстовете се редуват с 30 висококачествени репродукции от наши графици и илюстратори, разположени на цяла страница. Антологията е подбрана и оформена с любов и пиетет към детайла в два варианта – с меки и твърди корици (с цветни форзаци, изобразяващи кориците на книгите, издавани от членове на „Тера Фантазия“ през годините от началото на клубовете по фантастика и прогностика, та до днес).
Освен на хартия „Фантастивал в Европолис“ излиза и в електронен вариант. Той e без дигитални (DRM) защити и се разпространява на принципа „Читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: писатели, художници, редактори, коректори и оформители.

Антологията и следващите я авторски томове имат за цел да изведат постиженията на българските фантасти извън затворения кръг на фендъма у нас, да споделят творческите им светове с широката четяща общественост в България.

Чрез „Фантастивал в Европолис“ можете да опознаете литературните стилове на 27 творчески личности, които са публикували повече от 120 книги в различни издателства. Между тях са утвърдени литератори като Любомир П. Николов, Любомир Николов-Нарви, Николай Теллалов, Янчо Чолаков, Елена Павлова, Николай Светлев, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, юристите Мартин Петков и Антон Фотев, поетът Красимир Георгиев, компютърните специалисти Григор Гачев и Георги Малинов, гейм дизайнерът Божидар Грозданов, астрономът Валентин Д. Иванов, кибернетикът Иван Попов, кинорежисьорът Вал Тодоров, дипломатът Евгени Алексиев.

Сред произведенията тук е и новелата на Чолаков „И попита войникът: Кой ме повика?“, чийто превод бе публикуван в американското списание Nameless Digest и впоследствие влезе в номинационния списък за наградата „Джон Кембъл“. Много от другите пък, като разказа на Мартин Петков „Доматите сини, телетата с криле“, участват в предстоящия сборник с българска фантастика на руското издателство „Вече“. Такава е съдбата и на „Онова нещо, отлетяло с птиците…“ от Вал Тодоров, който присъства и в наскоро излязлата немска антология с български автори Sternmetall: Neue Phantastik aus Bulgarien.

• ЗА ПОРЪЧКИ на „Фантастивал в Европолис“:

Атанас П. Славов ([email protected]).

Антологията съдържа 520 страници и с твърди корици струва 25, а пък с меки – 20 лева.

Капаните на фармацевтиката

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2197

Често пиша на тема глупостите на различните сортове антимедицина и лъжемедицина – антиваксерство, хомеопатия и подобни. Този път обаче искам да пусна линк към един разкошен обзор на Христо Блажев на поредната книга на Бен Голдейкър, издадена на български под заглавието „Капаните на фармацевтиката“. (Оригиналното е “Bad Pharma: How Drug Companies Mislead Doctors and Harm Patients”.)

В първата му излязла на български книга, „Псевдонауката“, Голдейкър много аргументирано и с огромни количества факти показва истинската същност на псевдонауката и псевдомедицината. В тази той подхваща лъжите и измамите на фармацевтичните компании. Не случайно след излизането ѝ британското правителство започна разследване на техните практики.

Много от написаното в книгата сигурно ще даде повод на конспироманите и псевдомедиците да потриват ръце и да тържествуват. Нормално е – тя разкрива много мръсотии, да не кажа направо престъпления на големите фармацевтични компании. Само дето те нямат нищо общо с популярните конспирации, с които ви плашат, за да ви продадат някоя измама. И книги като тази не очернят истинската медицина – те ѝ помагат да бъде истинска.

Повече информация за книгата – на сайта на Книголандия, в обзора на Христо Блажев. А още повече – в самата книга. 🙂

Фактори, които повишават риска да попаднете в секта

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2196

Напоследък привличането към религиозни деноминации е важен дял от набирането на „активи“ от някои разузнавания. („Актив“ ще рече човек или група, успешно зомбирани чрез каквато и да било конфесия или кауза, и готови да изпълняват нарежданията, които им поставят служители на съответното разузнаване, дегизирани като авторитети от тази конфесия или кауза.)

Целта обикновено е „активите“ да бъдат впрегнати в служба на съответната държава и вреда на своята. По това лесно ще познаете маскираното като религия, конфесия или кауза разузнаване. Ако то ви пробутва авторитети само или предимно от дадена държава (евентуално поомесени с такива от вашата, за замазване на очите), бъдете леко подозрителни. Ако тази държава не е известна като световният център на съответната религия, конфесия или кауза, бъдете повече от леко подозрителни. Ако успоредно с това ви пропагандират как вашата държава е пропаднала в това отношение, и спешно се нуждае от спасяване чрез действия срещу нейните зли, зомбирани или служещи на Великия Враг управници, е разумно презумпцията ви да бъде за маскирано разузнаване до неоспоримо доказване на противното. Ако Великият Враг случайно е държава, която пропагандираната ви чрез авторитети държава смята за свой враг, или пък нещо, което се асоциира с нея, вече имате не презумпции, а заключение. И ви съветвам да бъдете силни и да го приемете веднага, въпреки че душата ви пищи от отнемането на комфорта ѝ. Разузнавания, които си служат с подобни измами, обикновено смятат „активите“ си за консуматив. Спасете се от тях, преди да бъдете употребени по еднократен начин.

Вярно е обаче и че разузнаванията обикновено работят изключително професионално, с научно създадени и изпитани методи – дори ако са увити в средновековна на вид опаковка, примерно старообрядчески религии или етно-базирани мистики. Разкъсването на тяхната зомбировка обикновено е много трудно дори за скептични и здравомислещи хора, и често е дори непосилно. По мои наблюдения, защитната сила на интелигентността срещу такава зомбировка клони към нулата. Ако мислите, че две-три висши образования или научни степени ще ви опазят от нея, това само ви прави по-лесна плячка. Същото впрочем важи за каквото и да е друго убеждение, че някакво ваше качество ви пази от зомбиране – по мои наблюдения това е единият от двата основни рискови фактора, които ви правят уязвими. (Другият е преживяване на тежки премеждия и житейски сътресения. Двата заедно обикновено означават сериозен реален риск.)

Затова публикувам тук описание как се решава сродна като характер, но значително по-лесна задача – как да избегнете попадане в секта. Повечето секти не работят чрез изпитани научни методи, и зомбировката им е далеч по-некадърна. (Има и изключения – сциентолози, секта на Муун и т.н. С тях трябва да се внимава значително повече.) Твърде често например стигат до крещящи сигнали, които отварят очите на повечето усетили се и няма да бъдат допуснати от едно разузнаване – тоталитарни порядки в сектата, искания да им припишете имуществото си, лидери които проповядват един начин на живот а водят прикрито друг, и т.н.

Описанието е откраднато най-безсрамно от шведския ежедневник Dagens Nyheter („Днешни новини“), и преведено през руски (уви, не зная шведски, а темата ми се струва наистина важна).

—-

Какво кара хората да се присъединяват към секти, в които по начало те не биха и помислили да влязат? Психологът Хокан Йерво и психотерапевтът Хелена Льофгрен смятат, че има редица фактори, които увеличават риска.

Често нещата започват с това, че срещаш едни мили хора, които проявяват интерес към теб като личност и ти помагат да се чувстваш важен. А малко по-късно се оказваш засмукан в секта. Отначало те привлича не идеологията или религията, а усещането за съпричастност. Чувството, че си част от единно цяло.

Така казват психологът и психотерапевтът, с които разговаря „Дагенс нюхетер“. И двамата имат дълъг опит от работа с хора, които са успявали да се измъкнат от тоталитарни организации и секти. Освен това, те самите също са членували в организации, близки до секти.

– Най-често нямаш и представа в какво се замесваш и какво става. Такъв избор много рядко се прави съзнателно – казва психологът Хокан Йерво, който заедно с Петер Далгрен е написал книгата „Влияние и манипулации“. По неговите думи, встъпващият в сектата се оказва въвлечен в определено обкръжение. Това става благодарение на скрито, много добре премислено манипулиране, което с времето става все по-силно. Накрая човекът попада в капан, от който е много трудно да се измъкне.

– Това става като наркотик, непрекъснато искаш повече и повече – казва психологът. Проблемът е свързан с това, че човек в същността си е социално същество, стадно животно, което иска да бъде добро, полезно и открито към другите, смята той. – Трудно е да се отнасяш към някого с подозрение, така не ти се иска. Ако всички се подозирахме един друг, обществото щеше да е много тъжно – казва той.

Хелена Льофгрен е виждала като терапевт много хора, които са избягали от секта и имат нужда от нейните консултации. Тя също е убедена, че е голяма рядкост някой да влезе в секта, разполагайки с пълната информация за нея. Според нея е много важно как близките се отнасят към човека, попаднал в секта. Най-голямата грешка е да кажат директно това, което мислят – че е бил измамен и че му промиват мозъка.

– Като реагирате така, вие затваряте всяка възможност за диалог. Осъждането е най-сигурният начин да накарате човека да престане да общува с вас – казва тя. Вместо това според нея е по-добре да бъдат създадени условия за доверителна беседа, в хода на която ще можете да задавате въпросите, които ви интересуват.

И тя, и Хокан Йерво сътрудничат с организацията „Източник на помощ“ (Hjälpkällan) – обединение, което подкрепя хора, измъкнали се от секти, и такива, които имат опит от участие в религиозни съобщества. И двамата са категорично несъгласни с представата, че в сектите биват притегляни хора, които се отнасят към особен тип на „слаби хора“.

– Не може да се каже, че има някакви определени типове личности, които е по-лесно да бъдат лъгани, или които са по-податливи на влияние от другите хора – казва Хокан Йерво. – По-скоро съществуват ситуации, в които човек е по-лесно да бъде замесен в нещо, в което по начало не би участвал. – И двамата смятат, че има редица фактори, които значително увеличават риска от попадане в секта. Особено внимание Хокан Йерво отделя на четири от тях:

1. Възраст между 16 и 26 години. В тази си възраст ние сме по-лесни за повлияване и по-открити, отколкото след това. Младият човек е по-раним, няма достатъчно опит и действа по-импулсивно.

2. Човек, останал без социални връзки. Без такива връзки човек е по-податлив на влияние. Затова младежите са особено уязвими, особено когато пътуват сами. – Много мошеници таргетират именно самотните пътуващи – казва Хокан Йерво. – Тези, които пътуват в компания, са значително по-защитени.

3. Хора, които смятат, че е трудно да бъдат излъгани. Хокан Йерво смята, че медиите не отделят достатъчно внимание на описването на тревожните сигнали, за които трябва да внимавате, ако не искате да се окажете в секта. Затова много хора не знаят за опасностите и смятат, че те не ги грозят.

4. Човек, който се интересува от всичко в живота и е открит за нови впечатления. Това са чудесни качества, казва Хокан Йерво. Но ако нямате късмет, можете да се окажете в лоша компания.

Хокан Йерво има и личен опит. На 20 години той е станал член на движението на сциентолозите, и е прекарал в него 14 години. Решението да завърши психология и да помага на изтръгналите се от тоталитарни организации тръгва оттам.

„Дагенс Нюхетер“: Какво ви накара да станете сциентолог?

Хокан Йерво: За мен бяха актуални всички изброени рискови фактори. Бях млад, току-що се бях преселил в Гьотеборг, където нямах познати, бях самотен и бях открит за живота. Възприемчив към всичко, се сблъсках със сциентолозите още първата седмица.

Хелена Льофгрен също е била в секта в младостта си – Християнската обединителна църква, по-известна като църквата на Муун, чиито членове твърдят, че Месията се е върнал на Земята в облика на лидера им.

– Бях на 23 години. Срещнах на улицата в Ню Йорк група много мили студенти, които се занимаваха с благотворителност, или поне така мислех тогава. Мина немалко време, преди да разбера, че става дума за нещо религиозно – разказва тя. Прекарала е в организацията две години, след което е била измъкната оттам по поръчка на родителите ѝ, и е преминала специален курс по „депрограмиране“. – За щастие, имах жилище, пари и приятели, така че можех да започна да се уча. Но ми трябваше и професионална помощ, за да се науча да живея по-нататък.

С времето Хелена Льофгрен е завършила психотерапия и е решила да специализира именно помощ за хора, които са се измъкнали от тоталитарни организации. Личната ѝ история е илюстрация как човек може да бъде въвлечен в нещо, което той всъщност не подкрепя, и дори не подозира, че това може да му се случи. По начало тя е смятала, че има имунитет към подобно влияние. Израсла е в открито семейство, където се говори свободно за политика и феминизъм. Работила е като програмист. Пътувала е много и е срещала най-различни хора.

– Смятах, че имам развити аналитични способности, добър интелект и бях напълно нерелигиозна. Това, че може да попадна в някаква странна религия, изобщо не се връзваше с мировъзрението ми. – Проблемът е, че много хора, които смятат встъпилите в секти за слаби или податливи на чуждо влияние, недооценяват възможните емоционални манипулации, смята тя.

– Човек не прави рационален и свободен избор. Той се намира под грубия натиск на чувствата. Имате ли усещането, че става нещо странно, значи е време да прекъснете нещата – казва тя.

Тези, които не успяват да устоят, плащат жестока цена. Човек предава себе си в ръцете на една висша власт и се отказва от правото да управлява собствения си живот. Започва да прави компромиси за нещата, които касаят личния му живот.

Когато попаднеш в света на сектантските идеи, откъсването може да бъде много трудно. Първото, което трябва да направиш, е да разбереш, че си на погрешен път. Но и това не е така просто. Задаването на критични въпроси или поставянето на нещата под съмнение е немислимо в тоталитарна група. Много хора скъсват връзките си с предишния живот, и така стават още по-уязвими за групата.

– Това е и целта ѝ. Но тогава вече нещата не ви изглеждат толкова благи. Идва неувереността. Колкото повече време минава, толкова по-трудно е да се измъкнеш – казва Хокан Йерво. – Най-голямата грешка, която много допускат, е да се обърнеш със съмненията си към тези, които са те привлекли в сектата. От тях ще получиш единствено обвинения в измяна и в нарушаване на разни обещания.

„Дагенс Нюхетер“: Какво е нужно да направите?

Хокан Йерво: Тайно да планирате бягство и да се измъкнете. Много често ще ви се иска да приключите отношенията с добро, но ако те са деструктивни, това няма как да се случи. По-добре да избягате успешно, отколкото да се борите неуспешно.

Опитът на Хелена Льофгрен свидетелства, че начинът, моментът и причините за скъсването много зависят от от конкретния човек:

– Може би усещате, че даже децата ви започват вече да страдат от това. Още един сигнал: лидерите на сектата живеят не така, както проповядват пред другите.

Важно е после да получите професионална подкрепа. Човек става в сектата много уязвим и често запазва емоционална връзка с нея дори след напускането, добавя тя.

– Някои имат после нужда да разговарят дълго. Не им дават покой въпросите за вината и срама. Много от попадналите в секта като вече зрели хора имат нужда да разберат как биха могли за в бъдеще да имат доверие на околните и на самите себе си.

Кога трябва да внимавате

Хокан Йерво изброява няколко белега, които трябва да ви стреснат и предупредят, че сте близо до това да попаднете в секта:

1. Преувеличено дружелюбие. Човек започва бързо да се чувства много ценен, много го хвалят и му отделят много внимание.

2. Нов познат започва да ви моли за услуги, които не ви е много удобно да му направите

3. Очерняне на вашите приятели и роднини. Започва с дреболии, но постепенно стига дотам те да бъдат избутани напълно от живота ви.

4. Започвате да се отказвате от собствения си живот. Например преставате да ходите на тренировки, и/или да се срещате с приятелите си.

5. Внезапно всичко започва да ви изглежда непривлекателно. Появява се неувереност, не знаете как да се държите. Етапът на хваленето е отминал, все повече ви критикуват.

Отличителни белези на сектата

Колкото повече точки съвпадат, толкова по-вероятно е да става дума за опасна религиозна група или движение:

– Лидерите са винаги прави. Не може да бъдат критикувани, тъй като са по-развити от другите членове на организацията.

– Картината на света е черно-бяла. Ученията на движението са безупречни и безгрешни, критикуването им е неприемливо.

– Девизът винаги е „всичко или нищо“: членовете на движението трябва да правят всичко, което им се предписва, за да се развиват духовно.

– Има обвинения и контрол над мислите. Критичното мислене е грях.

– Участието в мероприятията на групата е задължително.

– Всеки, който иска да напусне движението, ще бъде заринат от нещастия. След смъртта си ще попадне в ада.

Правилният подход

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2194

Превод от „Интелигентният атеист“ на Сергей Калинин (по линк от Комата):

Борците с хомеопатията разбират неправилно целевата си аудитория. Те се опитват да ѝ докажат по логичен път, че тя не работи. А вместо това трябва да ѝ обяснят, че хомеопатията са я измислили илюминати, за да управляват умовете през закодирано във водата излъчване.

Нямам какво да добавя.

Поредният фишинг / вирус

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2192

Уважаеми Господине / Госпожо,

В прикачен файл Ви изпращаме Вашата нова фактура от ЧЕЗ Електро България АД. Моля, потвърдете получаване на настоящото съобщение като кликнете тук.

Спестете време и платете сметката си към ЧЕЗ чрез електронно банкиране, предлагано от Вашата банка или онлайн на www.ePay.bg.

Това е автоматично генерирано съобщение, моля, не отговаряйте на този имейл!
За връзка с нас: информационна линия 0700 10 010, www.cez.bg, [email protected]

Attachments:
Сканирани преддоговорни указани

—-

Повечето вероятно сте се досетили – това съобщение няма нищо общо с ЧЕЗ. То е просто стръв, която да ви накара да лапнете кукичката. А кукичката е прикрепените към него „сканирани преддоговорни указани“ – всъщност вирус. (Ако погледнете името на файла в архива внимателно, ще установите, че завършва на “.pdf.exe”. Благодаря ви, Майкрософт, за прекрасната идея да почнете да криете в Windows разширението на файла по подразбиране, след като дълги години е било видимо!)

За сметка на това, съобщението е написано на отличен български и оформено в перфектно съответствие на тези от ЧЕЗ. Очевидно качеството на фишинга расте, и вече може да подмами дори човек с повече от една мозъчна клетка. Бъдете внимателни.

Facebook и руската дезинформационна война

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2191

Едно официално изявление на шефа на отдела за киберсигурност на Facebook. Всичко е казано ясно, стегнато и с примери.

Ако някой не разбира английски, може да ползва българския превод през Google Translate. Отвратителен е като качество, но все пак повечето неща се разбират. Ако някой хич не може да разбере за какво става дума, нека ми пише – ще се опитам да направя превод на страницата.

България не е между изброените страни. По моя неофициална информация обаче, същото се случва и тук. Просто във Facebook, YouTube и няколко други по-големи сайта още не са стигнали до чистене на опериращите у нас мрежи. Изглеждаме им по-маловажни от Румъния и прибалтийските републики. (Другата причина е, че руските пропагандни мрежи тук се поддържат предимно от физически намиращи се в България тролове.)

Не е луд който разпространява изгодни му лъжи и търси кого да зомбира, за да го използва като марионетка в масовки. Луд е който му вярва.

Нямам какво друго да добавя.

Пациенти, пациенти – 5

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2073

Мислех, че вече буквално няма какво да се добави. Уви, имало…

—-

Един от пациентите ни написал оплакване до Министерство на здравеопазването. Били сме му извадили бъбреците и сме ги били продали на черния пазар. Пратиха ни съвместна комисия от Министерството и МВР, провериха навсякъде, сигурно търсеха въпросните бъбреци. Без да им пука, че и да искаме, не можем да правим операции, психиатрична болница сме, и пациентът е шизофреник от 40 години…

—-

Вчера една пациентка се съдра да ме убеждава, че диабетът ѝ бил от недостатъчна вяра в Бога. Че ако вярвала достатъчно, щяла да се излекува без никакви лекарства…

Пийте си хапчетата, госпожо, моля ви. Бог в момента е зает другаде.

—-

Бях още студент. На упражнение ни показват бабка на към 70, бивша акушерка. Преподавателят обяснява какво ѝ е. В това време пристига сестрата, да ѝ слага инжекция. Бабката внезапно я спира:

– Не, не ти. Ей ти, студентката, дето си се скрила най отзад, взимай спринцовката, да се учиш! Че като завършиш и застанеш на дежурство, може да няма кой друг вместо теб… Голяма работа като не уцелиш, ще пробваш пак, докато стане. Аз съм дърта, ще издеяна…

Шапки долу пред жената.

—-

– Ало, нали може да ви питам нещо по телефона? Детето има анди… ангина. Ние го лекуваме де, ама можем ли да го лекуваме и с още нещо?

– А с какво го лекувате?

– Правим гаргара с керосин три пъти на ден. Има ли още нещо полезно, да го добавим?… Докторе?… Докторе, там ли сте?…

… Надявам се детето им да е самолет. Иначе гаргарата с керосин вероятно наистина ще го излекува постепенно. Или отведнъж в някой момент. От всичко и завинаги.

—-

Пристигаме с линейката на адреса. Дете на 7 години. Сепсис на коляното. Едва се сдържам да не ги напсувам, че не са ни повикали по-рано. Разпитвам как се е стигнало дотук.

– Ами то детето си ожули коляното преди две седмици. Ние го лекувахме де, не знам защо се поду и загнои така. По книгата трябваше да мине.

– По коя книга?

– На Малахов. Собствената му баба даваше урината – всичко трябваше да е наред!

– Мдаааа… – Геройски преглъщам дълго обяснение къде точно да си заврат книгата на Малахов. – Ще се наложи да вземем детето в болница. Ако има късмет, ще му спасим крака.

– В болница?! Не сме съгласни! На доктори доверие нямаме!

– А защо тогава викате Бърза помощ? – Поглеждам детенцето и се чудя дали в такъв случай пребиването на жени не е оправдано.

– Мислехме, че ще ни дадете някакво природно лечение, истинско! Не вашите там химии!

Ставам и отивам до тоалетната, за да се наплискам със студена вода и да подтисна импулса да убия някого. Там стои нощно гърне с нещо, което вероятно е урината на бабата – зелена, с повлекла гной вътре, очевидно от възпалени бъбреци.

… Добре, че социалните служби се оказаха адекватни. Още същия ден ни помогнаха да вземем детето. Даже бяха успели да докарат полицай, и се оказа нужен – единствено заплахата с арест спря мамичката да не се нахвърли върху нас с точилка…

—-

И още една история на тема уринотерапия.

Дванадесетгодишно момче. Диабет тип 1, ювенилен. Бащата му спрял лечението и го лекува с уринотерапия.

За щастие момчето се оказало адекватно, или може би урината не му е харесала на вкус. Успяло да отключи някак шкафа, където бащата бил заключил инсулина му, скрило го някъде и си слагало тайно. На бащата казало, че се е оправило и получава вече от урината обратни ефекти, да я спрат. След като свършило инсулина, ходило в аптека на другия край на града да се опита да си купи. Аптекарката успяла да го разприказва, обещала му че на следващия ден ще получи инсулин, и ни се обади… Та така.

—–

Спешно повикване – „детето не може да диша“. Пристигаме на пожар. Слава богу, не е толкова страшно – хлапакът диша през устата свободно. Носът му обаче е подут и запушен по начин, който даже не сме виждали.

– Да не му е влязло нещо в носа? Да го е ухапала пчела примерно, или някакво друго насекомо? Или да е мирисал нещо, на което е алергичен?

– Ъъъъ… Има ли как да е алергичен на чесън?

– Съмнявам се. Чесън ли е мирисал?

– Накапахме му в носа изцеден сок, срещу хремата. Старо народно лекарство, изпитана работа!…

Две седмици по-късно обонянието на детето продължава да е на нулата. Нямаме представа дали ще се възстанови някога. Родителите се чудят как е възможно от народна медицина да се получи такова нещо. Тайно ни подозират дали ние не сме повредили носа на чадото им, за да ги спрем да се лекуват с народни лекарства…

—-

– Докторе бе, може ли да те питам нещо? Аз порових малко в Гугъл и си изясних диагнозата, ама да чуя все пак второ мнение…

– За диагнози от Гугъл второ мнение дава Bing. Мен ще ме питате, като ви потрябва диагноза от лекар.

Пуснали в Гугъл запитване на тема, от която хал хабер нямат, и очакват адекватен отговор. Понеже Гугъл има как да направи от пръдня боя. А каквото им е върнал, познанията да го разберат като учили шест години и практикували двайсет години лекари, сигурно ще им ги налее по телепатичен път.

И си слагат диагнози. Кой – едра шарка. Кой – жълта треска. Кой – липса на 18-та хромозома. Като им кажеш, че грешат, не ти вярват. А като им предпишеш ковчег, понеже случай с липса на 18-та хромозома преживял повече от час след раждането няма, се сърдят…

Диагнозата на тия е Гугъл на главния мозък. И Яхуу на гръбначния.

—-

Любезен и възпитан мъж на седемдесет и четири. Рядкост в градчето ни. Не крещи, но се поти като водопад от болката. Подагричните кризи понякога са жестоки. Слагам му колхицин, силни противовъзпалителни, даже ампулка фентанил – това имам, спешният шкаф е поизпразнен… Олеква му.

– Та, защо решихте да си спрете лекарствата?

– Ами така пише в сайта. Разрушавали астралната обвивка на тялото и докарвали рак. Ама нали много боли пустата, не можах да изтърпя…

Показва ми въпросния сайт. Продават поредното сибирско, китайско или индийско чудо, не си дадох труда да чета описанието. Лекува от всичко, заменя всякакви лекарства и така спасява горкото човечество от рака, който те докарват. С куп „доказателства“ от „учени“, че преди да се появят съвременните лекарства, ракът не е съществувал…

Добре, че пациентът е благословен с подагра, дето може да боли страшно, като не я лекуваш. Ако беше рак, щеше да го заболи сериозно, когато метастазите почнат да прояждат костите, и навременната мярка вече е поръчка на гробно място.

—-

Вчера имах една клиентка – пищиса ме. Носи една болонка, почти вече в кома.

– Докторе бе, можете ли да направите нещо да се посъживи малко детето?

– Ако ми разкажете какво е станало и как, сигурно ще мога – уверявам я с приветлива усмивка.

– Абе тя е с възпаление на матката, ама я лекувам от него, чудесно се оправяше. Просто последните ден-два нещо се омърлуши, и реших за всеки случай да я донеса.

„Омърлушила се“ – то кучето едвам диша вече! Притискам леко корема – животинчето скимти и приритва през безсъзнанието, и от влагалището потича гной… В това състояние няма да издържи операция. След няколко секунди размисляне се опитвам да съчиня дрен от една тръбичка от система. Вазелин, внимателно пъхване. Гнойта потича като изворче. Каквото и да са предписали, не е свършило капка работа. Трябва да разбера кой е колегата, да го предупредя да знае.

– Нещо лечението не е хванало…

– Не може да не е хванало! Хомеопатия е!

– Хомео… патия?! За куче?! – Хомеопатологиите всичките са луди, ама тая е за връзване. Ще умори „детето“… И при животни няма как да има плацебо ефект. – Защо решихте, че ѝ е помогнало?

– Ами чудесно си се оправяше! Само вчера и днес нещо се поомърлуши…

Ясна работа. Някой колега е сложил диагнозата, изписал е каквото трябва, но… Ветеринари луди да изпишат хомеопатия няма, ако нашите пациенти умрат, не ни се разминава като на хуманните лекари. И върху кого е плацебо ефектът също е ясно… Изтича толкова гной, че коремът на болонката видимо спада. Добре, че е млада и очевидно жилава, успяла е да оцелее дотук. Да видим ще успея ли да я извадя от трапа.

Когато тръгвам да ѝ бия антибиотици, клиентката се възпротивява:

– Ама докторе, не ѝ слагайте химии! Ще ѝ провалят лечението.

– Не се безпокойте, ветеринарните антибиотици не пречат на хомеопатията. Природни са. За животни никой не си дава труда да прави химия, скъпо излиза, ние действаме с истински извлеци. – Направо ум не ми побира как се оказвам толкова изобретателен в лъжите. Май спасяването на живот от опасна луда е силен стимул. Слава богу, че вече е възрастна и няма да има деца…

—-

Пристигаме на адрес. Двама братя ергени, дъхтят на спиртоварна, и без разпорежданията на МНЗ не смеем да запалим цигара около тях. Единият в безсъзнание.

– Колко сте изпили?

– Че ние въобще не пием!

– А на какво ми мирише тогава?

– Добре де, пийнахме по една чашка.

– Колко литрова?

– Ми към бутилка си разделихме. Ама само една… И вчера една, де. Наистина! Оня ден бяха две, ама вчера вече бяхме посвършили парите, само за една стигнаха. И днес пробвахме един спирт, дето го намерихме в мазето, не знам какъв е…

– Бе вие акъл имате ли?!

– Абе докторе, вие сърце нямате ли? Как да не пийне човек по случай Новата година? Не сте хора, от мен да знаете!

Днес е 13 февруари…

—-

Влиза днес един в аптеката и ме пита:

– Извинявайте, имате ли бацилококцинум?

—-

– По какъв повод ни викате?

– Боли ме тук отстрани. Вече три часа.

– Хронични заболявания?

– Май не…

– Легнете, да ви прегледам… Боли ли като, почукам тук?

– Ох!

– Ясно. Случвало ли ви се е и преди?

– Ами да. Имам камъни в жлъчката.

– Нямате хронични заболявания, значи. Я да ви измеря кръвното… Сто и петдесет на деветдесет. Колко ви е обикновено?

– Пия лекарства за кръвно.

– Това добре, а колко е кръвното ви обикновено?

– При мен няма обикновено. Ту скача, ту пада. Но пия лекарства. Ще ми сложите ли инжекция?

– Да. И отиваме в болницата. Подгонил ви е холецистит.

– В болница няма да ходя, само ми сложете инжекция.

– А защо няма да ходите?

– Майка ми умря в болницата преди три години. Оттогава не обичам болници.

– А от какво умря?

– Че откъде да знам? На вас може ли да ви изкопчи човек нещо от устата? Не си мръднаха пръста, нали беше на деветдесет години. Закараха я, вкараха я в реанимацията, и след два часа умря.

– А от какво боледуваше?

– От какво ли не! Последните пет години не беше ставала от леглото!

– Ясно. Тръгваме ли за болницата?

– Казах ви вече, няма да ходя. Само ми сложете инжекция… Ама няма ли първо да си измиете ръцете?

– Не. Страх ме е. Леля ми така преди три години, докато си миеше ръцете и получи инсулт. Оттогава аз не си ги мия.

– Вие подигравате ли ми се?!

– Вие се подигравате на себе си. Стягайте се и да тръгваме. Иначе до максимум три-четири часа, като ви заболи повече, ще ни викате пак, да ви вземем.

—-

– Момичета, да знаете да продават някъде хомеопатични противозачатъчни?

– Докторке, миналата година карах двойна бронхопневмония, а тази година – тройна! Да ме пратиш на ТЕЛК, а?

Не на ТЕЛК – на Гинес трябва да го пратя. Защото или има три бели дроба, или е карал пневмония и на черния дроб…

За планината и чистотата

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2189

Разказът е на Димитър Кенаров. Препубликувам го тук, дори непоискал разрешение – твърде кипнал, след като го прочетох. Такива случки трябва да стават известни колкото се може по-бързо и на колкото се може повече хора.

—-

Тази Нова година отново се качихме с приятели на Черни връх. Преживяването беше магическо, но за малко да завърши трагично. Тук съм описал точно какво се случи. Надявам се разказът да предизвика дебат кой държи планинските хижи и заслони и как правилата трябва да се променят. Споделете, ако искате.

НОВА ГОДИНА НА ЧЕРНИ ВРЪХ

Уморени от тежки софри и леки наркотици, от пиратки и президенти, от развалени ремонти и невъзможен за дишане въздух, решихме с трима приятели, сродни души, да изкачим Черни връх навръх Нова година. Не ми беше за пръв път: посрещнах 2017-та пак там, на 2290 метра, сред сняг и звезди, на покрива на заслона-чайна-метеорологична станция „Черни връх”, откъдето безшумните взривове над София, Перник и Дупница приличаха на светкавици на далечни фотоапарати. Бях нещо като анонимен актьор на огромна, много висока сцена и тази година нямах търпение да повторя спомена.

В ранните вечерни часове на 31-ви декември, след консултация с няколко сайта за прогноза на времето (разкъсана облачност; относително лек за Витоша вятър; ниски, но не прекалено ниски температури), потеглихме с кола към Алеко. Всички бяхме добре екипирани, в добра кондиция и не съвсем незапознати с екстремни климатични условия: сред членовете на групата ни бяха Владо Донков, професионален фотограф и полярен изследовател, както и Стефания Каменова, еколог, изучаващ популацията на северни елени в Скандинавия и Русия. Джоуди Хилтън, американски фоторепортер, живеещ в България, беше прекарала немалка част от живота си по планините на Колорадо и Юта; а аз, макар и най-обикновен писател-журналист, имах нелош тридесетгодишен опит в зимните спортове. Общо взето все хора с афинитет към снега и студа.

На Алеко включихме челниците и тръгнахме през планинския мрак, като се придържахме към добре маркираната и отъпкана „зелена” пътека, която плавно се изкачва към Черни връх. Не искахме да поемаме излишни рискове. Витоша може да не е особено висока и стръмна, но е открита и всеки, който е ходил често там знае, че през зимата времето може да се промени изключително рязко. Не един или двама души са губили живота си по склоновете на този „теменужен остров в лунносребърни води”. При лошо време поезията бързо потъва в гъста прозаична мъгла.

Към 11:10 вечерта вече бяхме в подножието на Черни връх. Качвайки се нагоре, вятърът леко се усили, дрехите ни започнаха да се заскрежават, но ситуацията беше относително спокойна и под контрол. Температурата беше около -15 градуса по Целзий, но никой от нас не усещаше особен дискомфорт. С бавно полюшващите се челници в мрака приличахме на човекоподобни светулки, астронавти от класически фантастичен филм, които изследват повърхността на далечна бяла планета. Имах чувството, че сме попаднали будни в някакъв общ космичен сън.

Единственото, което малко ни притесняваше беше мисълта за нашия приятел Кирил Радев. Кирил, с когото посрещнах заедно онази чудесна Нова година през 2017-та, този път беше решил да тръгне сам от центъра на София и, тичайки, да се качи чак до заслона на Черни връх, където бяхме се разбрали да се чакаме. Не искахме да го разубеждаваме: той е невероятно силна личност и чудесен бегач, един от най-светлите и смели хора, които познавам, и който, в последните две години се бе отдал на сериозен режим на телесно закаляване (ледени душове, отказ от домашно отопление и т.н.). Смятахме, че знае какво прави и поема премерен риск.

И наистина, на около триста метра от Черни връх видяхме зад нас бързо да се приближава още една човекоподобна светулка, която след няколко минути започна да излиза от мрака и да се превръща в силуета на самия Кирил. Първоначалните ни радостни викове и непринудена възхита постепенно обаче потънаха в странна тишина, когато той най-накрая се изравни с нас: напълно гол до кръста, по шорти и с маратонки, с лека раница на гърба, космите на брадата и тялото му побелели от скреж, той подтичваше леко нагоре с някаква неистова, неземна, почти божествена концентрация. Никой не можеше да повярва на очите си. Все едни виждахме дух или някакво приказно създание. Предполагам такова трябва да е учудването на екипажа на подводница, който изведнъж съзира през илюминатора плувец с шнорхел. Отминавайки ни, Кирил само промърмори набързо, че ще ни чака горе в заслона и след няколко минути вече го изгубихме от поглед. Наистина ли видяхме това, което видяхме? Никой от нас не беше напълно сигурен.

И тук сънят започна да се превръща в нещо като кошмар. Когато след около десет минути стигнахме обгърнатия в причудливи снежни форми заслон на Черни връх, ободрени при вида на приветливо грейналите му прозорци (Хензел и Гретел сигурно са се чувствали така, когато най-накрая за стигнали през гората до къщата на вещицата) се оказа, че Кирил седи сам на дървената пейка в малкото преддверие на сградата. „Заключено е” ни каза той с отпаднал, заекващ глас. „Как така? Защо?” бяха нашите объркани възгласи. Първото нещо, което ми мина през ум беше, че всъщност няма никой в заслона-чайна, че хората, които го управляват просто са решили да отидат някъде другаде за празника. Но защо тогава всички прозорци светеха? Да не би да са забравили включени лампите? На Нова година през 2017-та нямаше никакъв проблем да се влезе в чайната и макар кухнята да не работеше, човек можеше да се стопли до кюмбето, да изсуши мокрите си ръкавици и да ползва масите. Спомних си как тогава цареше прекрасна, много топла атмосфера и как се запознахме с други луди глави, решили да изкачват Черни връх през нощта на 31-ви декември. Какво се беше променило сега? Бях се обадил по телефона на заслона предварително и ми беше казано, не особено любезно, че планът тази година е да се празнува в „семеен кръг”, но това ме беше успокоило достатъчно, знаейки, че все пак ще има някакви хора горе и при извънредна ситуация няма да бъдем оставени съвсем без помощ, на произвола на елементите. Ние четиримата наистина не се нуждаехме особено да влезем вътре в чайната, нито да празнуваме; преддверието на заслона всъщност ни беше напълно достатъчно, за да се защитим от вятъра и да се стоплим. Бяхме си донесли храна за скромна новогодишна трапеза и малко вино за наздравица в полунощ – за нас походът до върха беше далеч по-важен от крайната дестинация, важното беше, че бяхме заедно, група приятели с малко нестандартни разбирания за живота. Но ситуацията с Кирил изглеждаше тежка и започнахме наистина да се тревожим. След като тялото му бе спряло изведнъж да се движи след свръхчовешкия четиричасов крос по шорти от центъра на София до Черни връх, той бе започнал неистово да трепери, да губи способността си да говори и да показва признаци на настъпваща хипотермия. Според мен Кирил беше надценил възможностите си и подценил планината, което малко ме ядоса, но в крайна смета кой от нас не прави грешки? Затова сме заедно там горе, за да разчитаме на топлината на другия.

Заедно с Владо заудряхме по заключената кафява желязна врата на чайната и започнахме да викаме, че имаме бедстващ човек, който задължително трябва да се стопли. След няколко безкрайно дълги секунди отвътре се чу приглушен женски глас, „Нормалните хора си стоят по къщите на Нова година”, след което отново настъпи тишина. Не можех да доловя звука на приближаващи стъпки или превъртането на ключ: никой нямаше намерение да отваря. Какво тогава правеше отдясно на вратата тази икона на Богородица с младенеца на ръце? Трудно ми беше да осъзная случващото се: в преддверието на планински заслон лежеше момче изпадащо в хипотермия, но хората – планинари! – от другата страна на вратата, които празнуваха Нова година, бяха готови да го оставят да умре на прага им. Несъзнателно се сетих за една от сцените в романа „Моби Дик” на Хърман Мелвил, където маниакалният, нежелаещ да губи време с дреболии капитан Ахаб отказва насред океанската пустош да откликне на зова за помощ на капитана на друг кораб. Ако има морално падение, ако има изобщо концепция за грях, това е отказът на милосърдие насред океана и планината. Насред океана и планината, където празните пространства са толкова ужасяващо огромни, а хората толкова малко, всяко човешко действие – добро или лошо – като че ли изпъква повече и носи по-голяма тежест.

Изскочих навън и отидох от другата страна на заслона. Погледнах към светещите, запотени отвътре прозорци, зад които спокойно се движеха човешки силуети. Направих снежна топка и я хвърлих яростно по стъклото, за да привлека внимание. Фигурите вътре трепнаха за момент като случайно раздвижен от вятъра пламък на свещ, след това отново възвърнаха старата си флегматичност. Влязох отново в преддверието на заслона, за да проверя дали усилията ми са произвели някакъв ефект, но за съжаление вратата все още седеше неподвижна и заключена.

Преминахме към действие. Извадихме всички резервни дрехи от раниците си. Обухме Кирил с два чифта чорапи, сложихме му термо-бельо, облякохме го с полари. Владо изкара спасително фолио от комплекта си за първа помощ и загърнахме тялото на Кирил, като му помогнахме да легне удобно на пейката в преддверието. Джоуди започна да му разтрива ходилата, а аз му помагах да пие чай от термоса, защото ръцете му трепереха прекалено силно и не можеха да задържат чашата. Положението му леко се подобряваше, но признаците на хипотермия не изчезваха.

Отново заудрях по вратата и този път, след десетина секунди, тя се открехна и отвътре се показа средна на възраст, възпълна жена по тениска. Тя застана на прага с ръце на кръста, невъзмутимо преграждайки входа с тялото си. Разговорът, който последва, ако може да се нарече разговор, имаше подчертано абсурдистки характер. Междувременно моят стар журналистически нюх ми напомни да пусна диктофона на телефона си, за всеки случай.

„Това е заслон, нали?” попитах ядосано аз. „Когато един човек бедства вие сте задължени да подслоните този човек.”

„Не” невъзмутимо отвърна жената. „Тука няма никой.”

„Значи вие сте никой?”

„Чакайте да се разберем. Не е заслон, чайна е. Това е чайна. Плащаме 1,200 лева на БТС. Чайна ‘Черни връх’. А ето това…” продължи тя като посочи небрежно към преддверието, в което стояхме заедно с треперещия Кирил, „това е заслон, ако може да се нарече заслон. Или така някой го е описал. Заслон е Самара. Самара също е заслон. Идете бедствайте на Самар.”

„Имате човек с хипотермия отвън. Ние ви чукаме, а вие сте по тениска вътре и не го пускате да влезе да се стопли, така ли?”

„Ама аз съм на работното си място.”

„Какво значи да сте на работното си място? Когато имате бедстващ човек, няма да го приемете ли?”

„Примерно сега не съм на работа. Тука е заключено и няма кой да ви отвори.”

„Но в случая вие сте вътре и празнувате Нова година.”

„Ами разбира се, че ще празнуваме. Това е моята работа и тука ще си празнувам Нова година.”

„Но разбирате ли, че на фундаментално човешко ниво…” Жената не ме остави да довърша и яростно блъсна вратата под носа ми.

Всички онемяхме за момент, опитвайки се разберем ситуацията, на която току-що бяхме станали свидетели. Никога не съм вярвал особено в човешката природа – по-скоро смятам хората за страхливи и късогледи същества, подчинени на егоизма си, способни на невероятна жестокост в името на собствения си комфорт, но все пак, дълбоко в себе си, винаги съм знаел, че има и такива специални моменти, в които човек надмогва себе си и може да се извиси до нивото на ангелите. Обичам планината, точно защото там хората, за разлика от онези в града, като че ли са по-близко до небето, до ангелите. Но ето, че сега се срещахме с някой, който живееше на самия връх на Витоша, а сякаш никога не бе напускал тинята на София. Трагизмът разбира се винаги има и смешна страна и сега, пишейки тези редове, не мога да пропусна паралела с един разговор в „Мечо Пух” който ще си позволя да цитирам.

Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката [на Зайо] и извика:

„Има ли някой вкъщи?”

Отвътре се чу трополене и после – тишина.

„Питам има ли някой вкъщи?” извика силно Пух.

„Не!” обади се един глас и после добави: „Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път!”

„Жалко!” каза Пух. „Ама съвсем ли никой няма?”

„Никой!”

Ясно беше, че няма никакъв смисъл да продължаваме да тропаме по заключената желязна врата и да питаме дали има някой, когато ни беше обяснено съвсем ясно, че всъщност няма никой. Затова Владо реши, че е време да звъннем на планинската спасителна служба долу на Алеко. Разговорът беше кратък и делови, спасителите му казаха, че веднага тръгват с моторни шейни към върха, като Владо ги помоли междувременно да звъннат на празнуващите Нова година от другата страна на вратата и да им кажат, ако е възможно да приберат Кирил да се стопли. След няколко минути – о, чудо на чудесата! – вратата се разтвори и жената по тениска се показа, лицето ѝ така навъсено и страшно, че само змии липсваха в косите ѝ, за да я объркаме с Горгоната. Изсъска на Кирил да влиза, след което хлопна вратата след него и ни остави в висим в преддверието. Вече нямаше никакво значение – важното за нас беше, че нашият приятел нямаше да студува, въпреки че, сега като се замисля, всъщност може би е по-страшно да бъдеш сред хора със студена сърца, отколкото навън, насред зимния вятър.

По-късно Кирил ми разказа какво е станало вътре в чайната. След като е влязъл, дори не е бил поканен да седне до кюмбето, а се е настанил на най-крайната маса. Празнуващите пет или шест души, някои от тях вече на градус, са започнали веднага да му се карат, да коментират жлъчно лекото му облекло, да му викат как такива като нас всъщност сме искали само да се снимаме с телефоните си и да качваме снимките в Инстаграм – ах, този Инстаграм! – за да се хвалим пред приятели. Накрая са го предупредили, че ей сега, като дойдат спасителите, ще му вземат 500 лева, ако няма планинска застраховка. И през цялото това време нито един от присъстващите дори не му е предложил чаша чай.

След около десет минути двама млади спасители, облечени в красивите си червени униформи, вече бяха при нас. Държаха се изключително професионално и точно, като единият от тях влезе в чайната да прегледа Кирил, а ние се заговорихме с неговия колега. Предложихме му от храната, която бяхме донесли, но той вежливо отказа. Казахме му, че съжаляваме, че сме ги разкарвали в новогодишната нощ, но той само махна с ръка. „Не се притеснявайте изобщо. Това е моя работа и задължение”. Вярата ми в човека постепенно започваше да се възвръща. След малко другият спасител излезе с Кирил, който вече се беше стабилизирал, облякоха го топло и го качиха на моторната шейна, за да го свалят в базата на ПСС на Алеко, откъдето ние по-късно същата нощ щяхме да го приберем, за да се върнем с колата заедно в София.

През това време новата 2019-та беше неусетно настъпила. Прегърнахме се, пожелахме си здраве и щастие, и вече успокоени, си наляхме по чаша вино и разопаковахме по пейките провизиите, която си бяхме донеси: ядки, шоколад, баница, фурми, кашкавал, сладкиш. Макар и заточението ни в преддверието да продължи, след като Кирил и спасителите потеглиха надолу, макар и от другата страна на вратата да продължаваха да „празнуват”, при нас май беше по-топло. Дойдоха и дузина други „ненормални” хора, които не си бяха останали вкъщи на Нова година. Най-прекрасните хора! В малкото тясно пространство, на което сега ние бяхме станали своеобразни домакини, настроението бавно се възвърна. Когато наближи време да тръгваме, прибрахме боклука, опаковахме раниците, закопчахме якетата и включихме челниците. Дори и в най-тъмната и студена нощ на Черни връх някъде винаги има светлина.

—-

Сигурно ще попитате защо пускам този запис под заглавието „За планината и чистотата“?

Защото е важно да пазим планината чиста от боклуци. Мястото им не е там.

И още: „хижарите“, за които разказва Митко Кенаров, не бива да се измъкнат само със скъсан договор за наем. Те трябва да отидат на подсъдимата скамейка, за опит за убийство. С удоволствие ще отделя някоя пара за адвоката, който ще се погрижи да ги даде под съд за целта. И приканвам всички мои читатели да се присъединят към инициативата.

Съжалявам, че трябва да започна тази година в блога си с такъв запис. Но май наистина е време за почистване – и ние сме единствените, които биха запретнали ръкави.

Какво става с Биткойн?

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2183

Напоследък забелязвам, че курсът на Биткойн пада по схема, която не е забелязвана преди. А също и че доста банки по света – почти всички в България – най-категорично отказват да превеждат пари за покупка на криптовалути. Което е странно – това не са техни пари, че те да имат причина да имат изобщо мнение по въпроса, та камо ли да го налагат на потребителите си с риск от скъсване на отношенията. Много неразумна бизнес-тактика – как така е толкова категорична и разпространена?… И се зачудих какво става с Биткойн, и какво ни очаква откъм него.

Към момента изводите ми са следните:

В развитието на дадена икономическа единица (това е опит да се преведе английското entity) има два етапа – от малка към средна и от средна към голяма. (Естествено, не всички минават и двата, или дори само първия.)

Всеки от етапите има своите изисквания. Обикновено първият етап се постига чрез вътрешни за единицата качества. За фирма например те са упорит труд, находчивост, изобретателност, пробивност, добър продукт и т.н. Вторият етап обиикновено се постига, когато единицата прехвърли значителна част от собствеността си (често – контролен дял) на влиятелните единици в нейната екосистема. Направи ли го, те ѝ отварят място за растеж и притискат конкуренцията ѝ. Не го ли направи, вършат същото срещу нея – а са влиятелни, понеже имат ресурсите да наложат кой ще успее, а кой – не.

Биткойн може да бъде разглеждан като финансова икономическа единица. Благодарение на вътрешните си качества, въпреки че беше преценявана от финансистите като чисто спекулативен актив, за изминалите 10 години тя успешно порасна до среден за своята екосистема размер. Това започна да обръща вниманието на големите в ИТ технологиите към нея, и доведе до високата оценка на нейните технологии – блокчейнът, социалният договор, механизмът на стойността ѝ и т.н. А развитието на технологии като Lightning Network я подготви за практическа използваемост в ежедневния живот.

Това на свой ред предизвика вниманието на влиятелните във финансовата екосистема – големи банки, хедж фондове и т.н. Те оцениха финансовите ѝ качества, и основно факта, че е неинфлационна валута. Никое правителство не може да завърти печатница за биткойни. (Това е и недостатък, но него го виждат технологичните икономисти, не финансистите – за него друг път, да не разводнявам темата.) Иначе казано, Биткойн се оказва валутата-мечта за големите, несравнимо по-добра за техните цели от всяка друга… Но се оказаха изпреварени от пъргави ИТ инвеститори, които сложиха ръка на всеки свободен биткойн. Докато влиятелните се осъзнаят, Биткойн установи стабилен курс около 6000 долара (след кратък пик до близо 20 000), и пазарна капитализация около 100 милиарда долара. (Което между другото значи и че той премина първия етап на растежа успешно.)

За да расте оттам нататък обаче Биткойн трябва да премине през втория етап. А именно, влиятелните в екосистемата му трябва да получат голям, по възможност контролен дял в него. За Биткойн това би означавало те да станат собственици на значителен, по възможност „контролен“ процент от наличните биткойни – а това не е лесно. Голяма част от тях са собственост на хиляди дребни личности. Друга голяма част са собственост на няколко Биткойн предприемачи, които обаче не са сред влиятелните и много трудно ще бъдат приети сред тях. Почти един милион са собственост на мистериозния Сатоши Накамото, който и до момента е в неизвестност и никога не е продал и един биткойн… Опитат ли се влиятелните да купуват значителни количества биткойни, пазарът ще го усети и цената им ще скочи до небето, особено след като се разбере кой купува по много. Най-сетне, 6000 долара е реална цена за 1 биткойн, а влиятелните не са свикнали да пазаруват по реални цени – свикнали са да манипулират пазарите, за да променят цените както им е угодно.

Единственият начин да се извърши това прехвърляне на собственост е тези, които притежават сега биткойни, масово да се разочароват от Биткойн. По възможност дори да се изплашат от него. Това би трябвало да ги накара масово да разпродават биткойните си на загуба, в продължение на много време. Така влиятелните ще получат възможност да изкупят голямо количество биткойни относително евтино. И те разполагат с достатъчно и отлично отработени инструменти, за да манипулират пазара в тази насока.

Затова очаквам Биткойн да държи нисък курс, от време на време постепенно да пада още, и този процес да продължи дълго време, може би години. Вероятно падането ще бъде съпроводено с масивна astroturfing кампания как „балонът се спука“, „пирамидата се срина“, „лалетата станаха на лук“ и т.н., за постепенно наплашване и на упоритите hodl-ери. Продължителният нисък курс ще позволи на влиятелните да изкупуват биткойни незабелязано, най-вероятно чрез подставени лица и фирми и огромен брой дребни акаунти, за да не привлекат внимание и да не се разкрие трикът.

Ключовият момент в този процес вероятно ще е капитулацията на ИТ инвеститорите, които държат големи количества биткойни, и разпродажбата им. (Нищо чудно тази капитулация да бъде подпомогната от всевъзможни финансови проблеми, които те – разбира се, абсолютно случайно – ще срещнат през това време.) С някаква малка вероятност това може да стигне до публичност. Далеч по-вероятно обаче е инвеститорите (които не са идиоти) да се договорят с влиятелните тихомълком зад кулисите. Вероятно договорката ще е да им продадат или подарят достатъчно биткойни. Влиятелните пък ще съдействат курсът на Биткойн след това да се качи достатъчно, за да не са инвеститорите на загуба. Ако инвеститорите се усетят достатъчно рано и се договорят за съвместни действия, това може да приближи значително приемането в икономиката и скока на курса на Биткойн.

Появят ли се индикации за подобни сделки и прехвърляния, това може да е симптом, че „времето на Биткойн“ идва. (Особено ако засягат сметки на Сатоши Накамото.) Ако успея да забележа сериозни такива индикации за значителни прехвърляния, докато курсът на Биткойн е още нисък, аз бих инвестирал в него. Сегашните инвеститори няма да разпродават евтино или подаряват, ако няма скоро да са на печалба дори само от остатъка – те ще знаят всичко описано тук много преди мен, по-умни и информирани за ситуацията са от мен. Ще е глупаво да не следя какво правят. Ако нямаш сетива да усетиш къде е храната, но можеш да следваш тези, които имат сетивата, е мъдро да го правиш.

Защото, ако нещата минат по този сценарий, не е изключено десетилетие по-късно въпросът вече да е не „колко долара струва един биткойн“, а „колко биткойна струва един долар“. Или по-скоро един милион долара.

Ортодокс

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2181

Беше една вечер, след обсъждане в софийския клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“ на предстоящите празници „Таласъмия“ – първото им издание. Говореше се за конкурс на тема чисто българско фентъзи – естествено, с таласъми вътре, за да е в тон с темата… Мислех си: колко ли весело би било разказче за среща с таласъми? На средновековен човек, който вярва в тях, но по някаква причина не се плаши? Примерно защото е срещнал малко таласъмче?

Празниците отминаха, идеята – не. Графоманията упорито искаше своето и накрая реших да ѝ го дам, за да ми олекне. Още повече че често се прибирах късно нощем, твърде капнал, за да мога дори да заспя. Започнах просто да сядам пред компютъра и да пиша нещо, което да ме развесели и поотпусне.

Като начало, реших да заменя таласъмите със самодиви, за по-оригинално. Посочих им навъсено вратата и обявих случая за приключен. Да-да! Прекръстиха се на караконджули и се намъкнаха през прозореца.

Рационалният ми ум не искаше да се примири с изчадия адови без обяснение. А както се знае, най-лесно обяснява подобни неща не миналото, а бъдещето. И така, Петърчо и Христина се оказаха деца от два свята в бъдещето, единият – средновековен, другият – високотехнологичен, успели да се срещнат и да завържат приятелство. „Таласъмията“ междувременно отмина и следващи се организираха, ама децата не щяха да си зарежат играта по средата.

По костите на историята се трупаше плът, раздърпваше ги и ги тласкаше да растат. Не можех да отделям на създанието си достатъчно усилия и го осакатих, уж временно – оставих го като гол скелет с куп щръкнали по него скечове, с уговорката че някой ден ще му направя и литературна обработка. Може би. Ако графоманията не ми мине.

Създанието обаче не беше съгласно. Минаваха ден или седмица и нова част от историята преливаше от главата ми, пръкнала се от натрупаното досега. Вече не аз бутах нея, а тя мен. Решението това да е неголямо разказче за случайна среща, прекратена навреме от бдителни родители, известно време удържаше напора, но накрая рухна. Историята гордо продължи с втора глава, след това с трета, четвърта…

—-

Това е предисторията на романа „Ортодокс“ А историята му… тя днес получи ново продължение. На хартия, като официално издадена книга. Повече от двайсет години по-късно – но по-добре късно, отколкото никога. 🙂

Официалното представяне на книгата е на 8 декември, събота, от 11:00 часа в Детския отдел на Столична градска библиотека. Заповядайте и бъдете добре дошли! Ще бъде представена също една страхотна книжка на писателите от клуба „Светлини сред сенките“, ще има връчване на награди – изобщо, няма да съжалявате. (Повече за представянето – на страничка на Човешката библиотека.

И ще можете да си купите „Ортодокс“, на приятелска цена – 13 лева вместо 18. Предлага се и вариант като електронна книга – там цената е… колкото вие решите. 🙂 Сериозно, можете да я вземете, прочетете и после платите, ако решите, че си е струвала. Не вярвам в бизнес-модел, който пробутва на хората котка в чувал, за да не могат да преценят нужна ли им е реално, или не. Затова и електронната книга ще е без цифрови защити – раздавайте я на който решите, че ще я хареса.

(Както пише Паулу Коелю в блога си – „Пирати от всички страни, обединявайте се и пиратствайте книгите ми!“ Няма да дораста до неговото ниво, но прогресът е съграден върху подражаването на успяващите. Нали? 🙂 )

Ако не можете да дойдете на представянето, можете да поръчате книжката било от Човешката библиотека, било от мен лично. Цената пак ще е 13 лева, като за приятели, и ще ви бъде изпратена с куриер (за ваша сметка) или, ако имате път към София, дадена лично по предварителна уговорка. И, ако искате, с поименен автограф и пожелание от автора на вътрешната корица. Ще бъде чудесен подарък, както за вас, така и за всеки ваш познат, голям или малък, който обича фантастиката и/или смеха. Обещавам! 🙂

А ако все още се съмнявате дали книжката ще ви хареса, можете да я прочетете предварително на страницата за произведения на сайта ми. Заедно с и други неща, които съм писал. 🙂 Свободно и безплатно.

Накрая – скромна молба. Разкажете, репостнете или препубликувайте тази информация за който се интересува от книги.

Благодаря ви предварително и от сърце!

Какво е това християнството

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2179

Наскоро водих приятелски спор с един добър познат, дълбоко вярващ християнин. Той беше искрено убеден, че повечето представители на една друга религия – ислямът – мислят на християнството единствено злото, и че е много трудно или дори невъзможно да бъдат разубедени. Простичко казано – че те търсят да дойдат в Европа като бежанци, за да ни завоюват и да ни наложат своята религия и порядък. И затова е важно като цяло да не бъдат допускани тук.

Не съм го питал смята ли и че смятат да изнасилят жените ни – щеше да бъде твърде директна подигравка (чрез отправката към Ку Клукс Клан и подобните им), не искам да му я причиня. Но покрай този спор се замислих – какво е да си християнин?

Дядо ми на времето е един от подписалите подписката за спасяването на българските евреи. Не е бил неин инициатор, нито виден организатор – просто един от подписалите я, най-обикновен човек от улицата. Само той знае колко ли е треперил дали заради този подпис няма да го изгонят от общинската работа, която е хранела жена му и детето му, и е поддържала него самия жив, на косъм пред смъртта от туберкулозата. И знае и защо я е подписал – защото е вярвал, че тя ще спаси хора. До този момент той не е имал нито един познат евреин. Просто е смятал себе си за нещо като християнин, ако и не особено вярващ – и е смятал, че християните не оставят никого в лапите на смъртта… С много неща от произхода си не се гордея – те не са мое лично достижение, не съм се потил и страдал заради тях лично, нямам основание да си ги приписвам. С това, че имам такъв дядо, се гордея – защото той успя да научи на този урок и мен.

Само той ли е бил такъв глупак? Не. През Втората световна война християнски свещеници са спасили стотици хиляди евреи. Крили са ги в църкви и в домовете на вярващи, хранили са ги от църковните пожертвования, снабдявали са ги с фалшиви документи на чужди имена, тайно са ги прекарвали през граници към не-хитлеристки страни. Надали има европейска страна, която не може да се похвали с подобни подвизи. Навсякъде с един и същи мотив – че евреите също са хора, и да ги изоставиш на смъртта е предателство към това, което означава да си християнин. Простичко казано – че „другият“ е твой брат, дете на твоя Бог, и че който предава на смърт брат си, не заслужава добро от своя Създател.

Жив ли е и днес този начин на мислене? Или е паднал жертва на старателно сятата в нас и умело продавана ни омраза? На лъжата, че „другите“ са наши врагове, а тези, които ще ни „пазят“ от тях – наши приятели?

Преди малко повече от месец холандските имиграционни служби отиват да депортират едно арменско семейство. В Холандия от 2010 г., то е изгубило и последното обжалване на решението да му се откаже политическо убежище, и трябва да бъде върнато в Армения. И са щели да бъдат депортирани, ако не се намесва пасторът на местната църква. Той приютява семейството в черквата и отказва да пусне властите под предлог, че в момента вътре се извършва служба, и те по закон нямат право да я прекъсват… И води службата десетки часове, сменян от време на време от приятели. Докато научат за случилото се и други свещеници от други църкви, и се присъединят.

Към момента службата продължава без прекъсване вече повече от месец. Свещениците са решени да не я прекъсват, докато правителството не се намеси и не гарантира по някакъв начин на това семейство оставане в Холандия.

Прави ли са свещениците? Не зная. Законът казва, че не са – но законът не винаги е всичко.

Заслужава ли това семейство да бъде оставено в Холандия? Не зная. Може би са престъпници (не ми се вярва – щеше моментално да бъде разтръбено в ултрадесните медии). Може би са мързеливци, които искат само да паразитират на социални помощи. Може да са много неща – няма как да го зная истински, не съм бил там и не съм ги видял с очите си.

Но зная, че действията – както и думите – говорят не толкова за тези, които адресират или описват, колкото за тези, които ги вършат или изричат. Тази служба не ни казва много за арменското семейство – но ни казва наистина много за свещениците, които я водят.

Не зная, може би не съм прав. Кой съм аз, атеистът, че да съдя кой какъв е? Преценете си сами.

Но за мен тези свещеници са истинските християни.

Прозата и поезията

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2177

Често се чудя – къде точно е границата между поезия и проза.

Има ли я изобщо? Или поезията е проза с настроение, а пък прозата – поезия, дето си е загубила настроението?… Или пък прозата е пораснала поезия с костюм и достойнство за пазене, а пък поезията си е забравила някъде костюма с все достойнството и е щастлива да е просто себе си, онова отвътре? Дето няма защо да се пази, понеже е по детски неуязвимо и безсмъртно?

А може би пък прозата е деловит чиновник, който носи на раменете си света, и не може да си позволи да го остави, защото кой го знае къде ще се търколи безстопанствен? А пък поезията е този свят, който мечтае чиновникът да го остави по погрешка и забрави някъде, за да може да се търкаля накъдето го поведе кой знае какво?

И може би понякога си разменят ролите, като цар и шут – прозата се разсмива и прескача съседската ограда, за да краде зрели круши, а пък поезията нахлупва фуражка и слага пагони, и изкомандва сърцата да поведат умовете на бой в името на същия този свят, без право на страх и почивка?

Кой знае?… Мисля си – може би има такива. Срещам ги от време на време. Често потайни и срамежливи, неизвестни за мнозинството като езотерични жреци. А толкова нужни на всички нас.

Днес искам да пиша за един такъв. Всъщност, не искам да пиша за него, той и сам умее да напише за себе си. И за още много други неща. Бъдете му гости. И каквото научите за поезията и прозата, моля ви, върнете се тук да го споделите. Защото сигурно ще е различно от това, което аз съм могъл да науча. И ще ви благодаря.

Ученически

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2175

Не знам дали знаете – имам си едно уики с колекция от… глупости. (Попълнена с поредния бисер току-що.) Та, дойде ми „вдъхновението“ и реших да пусна някои от раздел „Ученически“ тук.

—-

Катедралата е величествена със своите аркади, огънати от вековете.

Скоро бойното поле се изпълнило с трупове, някои били недокоснати, а други още дишали.

На брега на реката рибарите поставяха червеи на въдиците си, а в реката се виждаше обратното.

Живея с майка си и баща си, който е починал.

Кокошките стават рано сутрин и започват да снасят. Добрите деца трябва да следват техния пример.

Едно време живеели големи животни, наречени динозаври, които поради смяна на сезона измрели.

В Москва се живее хубаво. Милицията е много добра и арестува много хора.

Хората посадили в парка дървета и скамейки…

Момчето лежало в леглото с леден компресор на главата.

Момчето и кучето спрели до езерото и се съблекли.

Тази топола затова и се нарича пирамидална, защото расте хоризонтално.

Обичам училището, защото то е шумно, радостно и вечнозелено.

От дете мечтая да стана лекар и да режа на хората ръце, крака и други важни органи.

Неговите очи с нежност се гледаха едно друго.

Селянинът бил заможен: имал свиня и жена.

По това време е имало и жени-воеводки, които са обладавали по стотина-двеста яки мъже. Но това не било верният път за освобождението на България.

Преди милиони години конят е бил малко животно, наподобяващо вампир… След дълго развитие конят се превърнал в сложно и добре устроено животно, напомнящо днешното магаре.

Бай Ганьо върши престъпление, но също обича да пише рецензии и др.

Кравата е голямо животно с четири крака по ъглите

Червената шапчица минавала през гората, където растели много гъби, и затова не успяла да различи вълка от баба си

Бой със саби на Аврам Хаджи Турян
(в оригинал „Танц със саби“ на Арам Хачатурян)

Изкуственият интелект: Утопии и антиутопии – 2

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2171

„И данните не лъжат, твърди този аргумент – те ни показват каквито сме, а не каквито мислим, че сме.“

Това може да бъде чудесно – но може да бъде и страшно.

Преди десетилетия четох най-първия сценарий за филма „Сталкер“, написан лично от братя Стругацки. В него е дадено повече място и по-подробно описание на една легенда и загадка, която бива спомената и във филма на Андрей Тарковски – легендата за Бодливеца… За не-челите „Пикник край пътя“ и не-гледалите филма, идеята е следната.

В един момент Земята бива посетена от нещо – най-вероятно извънземни, безкрайно по-напреднали от нас, напълно неразбираеми и напълно лишени от интерес към нас. Когато нещото си тръгва, на шест места по света остават след него т.нар. Зони – места, където се виждат най-невероятни и неразбираеми неща, природните закони могат да са изкривени, всичко може да е смъртно опасно и т.н. Местата биват охранявани от армия и изучавани без особен успех от учени. И в тях често се промъкват т.нар. сталкери – отчаяни смелчаци, които се опитват да измъкнат оттам каквото странно могат и да го продават на който би го купил.

Сюжетът проследява пътуването на трима през една от тези Зони. Единият е писател, загубил вдъхновението си. Другият – учен, движен от възгледите си. Третият – сталкерът, който ги води. Целта им е нещо, наричано Машината на желанията – място, където се сбъдват най-съкровените желания на отишлия там… Движейки се през опасностите, те обсъждат историята на най-великия сталкер, живял някога – Бодливеца – и се опитват да разберат загадката му, за да си изяснят какво всъщност ги чака.

Бодливеца е сталкерът, открил Машината на желанията. И е разбрал, че входът към нея се пази от нещо, наричано Месомелачката. Първият, опитал се да влезе, почти винаги загива по ужасяващ начин. След него за кратко време може да се мине спокойно… Бодливеца неведнъж ходи до Машината на желанията, водейки със себе си по някого. И всеки път се връща сам и все по-богат. Един ден, неуспял да намери вече наивник, отвежда брат си. Връща се както винаги сам – и нечувано богат… Но няколко дни по-късно тръгва натам отново, сам. За смайване на всички се връща, и е най-богатият човек на света. И същата вечер се обесва.

Преодолели всичко и застанали пред Месомелачката, тримата разгадават загадката. След като е жертвал брат си, Бодливеца осъзнава в какво се е превърнал и съвестта му проговаря. След няколко дни той не издържа и тръгва към Машината на желанията, за да умре или да измоли обратно брат си, на каквато и да е цена. Преминава през Месомелачката, кой знае защо пуснат от нея – може би защото е бил в такова състояние, че тя не го е смятала за човешко същество. И се моли пред Машината на желанията, от дъното на душата си… Но когато се връща, вижда че брат му го няма, а само е получил още повече пари – че алчността му се е оказала по-съкровена от любовта към брат му. И когато разбира това, се обесва.

Случайност отваря пътя на тримата към Машината на желанията. Но вече никой от тях не смее да влезе. Разбрали са, че истински ужасното там не е Месомелачката, а самата Машина на желанията. С това, че изпълнява наистина най-съкровените ти желания, и така ти показва истинската ти същност…

Мисля си – колцина от нас наистина носят най-дълбоко в себе си именно тези честни, чисти и благородни желания, които всички сме убедени, че са нашата същност? Когато си пред очите на сума ти народ, е лесно да развалиш комфорта си, за да помогнеш на някого в беда. Но когато никой няма да разбере, ще имаш ли силите? Дали общество, в което гласуваме по всеки въпрос според истинския си усет за него, няма да се окаже глутница бесни кучета, в която всеки атакува и ръфа без задръжки всеки изпречил му се? Етиката е социално явление – има ли как да я има когато си извън социума?

Вероятно това ще може да се направи подлежащо на (само)регулиране, евентуално след няколко лоши инцидента, които да обяснят на достатъчно хора нуждата. Но колко от хората ще искат да се регулират, когато пак няма да има кой да ги види какво всъщност правят? И когато те самите няма да виждат как ИИ гласува за тях да бъдат пратени по дяволите помощите за самотни майки или инвалиди, и няма да ги мъчи каквото е останало от съвестта им? Чърчил казва, че най-добрият аргумент срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател. Да го префразирам – най-добрият аргумент срещу такова общество е петминутен разговор със средния българин. Ако някой се съмнява, да заповяда да погледне мнението му за бежанците от войни и други ужаси. Масовият българин охотно е готов да изкара тези бежанци всякакви престъпници, само и само да не му се наложи да дели с тях някоя хипотетична стотинка. И да ги върне без колебание под куршумите или където ще мрат от глад, за да не му се мотаят… (А ако тук стане война, този българин ще бяга някъде и там ще се възмущава защо са го настанили в приют, където чаршафите не се перат всеки ден и храната не е като в ресторант. И уреди ли си статут там, моментално пак ще праща тези след него на опашката обратно да мрат… Дай му на този масов българин ИИ да гласува вместо него, па гледай дали ще го настрои гласуването да е хуманно и мъдро – или да е дребнаво и злобно по неговата си мярка. И най-лошото е, че не само ние сме така. Много други народности са по-добре от нас, но твърде малко са толкова по-добре, че мероприятието да доведе до вземане на що-годе достойни решения.)

Това може да изглежда много неприятно, но е само началото. Взимането впредвид какво масовите хора всъщност искат ще наруши един особено фундаментален баланс, от който зависи съществуването и развитието на цивилизацията ни – балансът между либерализъм и консерватизъм, между стремеж към промени и стремеж към избягването им. Подкрепата за консерватизма ще стане смазваща. Развитието ще запази някакви шансове единствено където има възможност подкрепящите го да се отделят физически от противниците му и да образуват ново общество, в което да са мнозинство и което да взема свои отделни решения накъде да се движи. (А след едно-две поколения, или дори просто след известно развитие желанието за напредък ще се изчерпи и това общество също ще стане консервативно, и искащите развитие ще трябва отново да се отделят…)

Има ли разрешение този проблем? Бях се натъкнал на него преди около двайсет и пет години, тогава той имаше за мен толкова абстрактен вид, че едва успявах изобщо да го разбера. Опитите да конструирам обществена система, която да се справя с този проблем, доведоха до нещо, което хич не ми харесваше. Утеших се с мисълта, че всичко това е мъглявите фантазии на млад и недоучен БАН-аджия. А за да не отива на вятъра трудът ми, използвах получения модел като вселена за литературни произведения. Произведението, което се развива в тази вселена – имам и други, повечето недовършени – някои от вас са го чели (в много недоработен вариант), надявам се до месец да излезе в печатен и електронен вид… Но май нещата вървят към това този модел наистина да се окаже реалистичен – и дори може би единственият дългосрочно жизнеспособен за човешката цивилизация.

… Но това е далечна перспектива. Има и други аспекти, които и в по-близък план касаят идеята за участие на ИИ в управлението, като продължение на нашето гласуване или дори като преки изпълнители в него. И които могат да превърнат тази идея в благословия или проклятие… Но за тях – в последващ запис.

Изкуственият интелект: Утопии и антиутопии

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2170

Откакто имаме история, всяка голяма научно-техническа новост се е очаквало да промени света издъно. Компютрите. Генетиката преди тях. Преди нея – електричеството. Преди него – парата. Сигурно чак до огъня и слизането от дърветата… И за всяка е имало оптимисти, които са очаквали тя да спаси света, и песимисти, които са очаквали тя да го загроби.

А реалността се е оказвала някъде по средата. Всяка новост е носела и ползи, и вреди. Обикновено ползите са били повече – ако някой не вярва, да заповяда в някой африкански резерват да живее по дърветата, малкото пробвали твърдят, че било поучително. Но са били повече благодарение на тези разумни хора, които са търсели как да вземат всичко от ползите и да ограничат вредите колкото се може повече. Във водата оптимистът вижда спасение от жаждата, песимистът – наводнение което ще му отнесе къщата, а реалистът си построява къщата по-настрани от реката и слага в нея делви за съхраняване на вода. Леко противоречиво, но най-разумното.

По-долу ще откриете мнението на един от оптимистите – Джейми Съскайнд. Футурист и поддръжник на изкуствения интелект, той наскоро издаде книгата „Бъдещата политика“ (Future Politics). Едно от нещата, които предлага в нея, е използването на ИИ за целите на демокрацията. Не споделям оптимизма му на 100%, но мисля, че това мнение е важно да се чуе и знае.

И най-безсъвестно откраднах от fastcompany.com и преведох леко поредактирана извадка от книгата. Дано не ме вкарат в затвора за тази отвратителна кражба – а и да го направят, печелят всички умни хора, които четат български, а губя само аз. (Не, не се пробутвам за Левски, мащабите са несравними. Просто правя това, което всеки честен човек на мое място би направил.)

—-

Демокрацията е на кръстопът. С наближаващите междинни избори (за Конгрес на САЩ, през ноември 2018 г. – Григор) и президентските избори през 2020 г. на хоризонта, милиони американци се готвят да дадат доверието си на кандидати, чиято реторика е демократична, но в същото време не скриват намерението си да компрометират институциите, които ограничават властта на избраните лидери. Не само в САЩ, а навсякъде по света – от Бразилия до Унгария – гласоподавателите се обръщат към авторитарни лидери, които обещават да дадат властта на народа, но чиято дефиниция за „народа“ изключва повечето, които са различни от тях. Забележителното обаче е, че този „нелиберален“ завой в развитието на демокрацията не е най-голямото предизвикателство пред идеята за правителство на хората.

Цифровите технологии все повече разрушават допусканията и условията, които в течение на столетия са били основата на демокрацията. Фалшивите новини и поляризацията вече са познати теми на всеки, който се интересува от здравето на демокрацията. Само преди седмица Facebook съобщи, че удвоява персонала си, грижещ се за сигурността и обществото, на 20 000 души. В бъдещето обаче ще трябва да се справяме с много по-важната тема за демокрацията и ИИ, да задаваме въпроса кои решения могат и трябва да бъдат вземани от могъщи цифрови системи, и дали тези системи не биха представлявали хората по-добре от политиците, избрани в Конгреса.

Това е перспектива, която може да донесе славни успехи, но и ужасни рискове. Хенри Дейвид Торо пита през 1849 г.: „Е ли демокрацията, каквато я познаваме, последното възможно подобрение на управлението? Не е ли възможно да се отиде и още по-напред в признаването и организирането на правата на човека?“ Това е въпросът, който стои пред нас и днес.

Ние обичаме да разговаряме с тези, които харесваме, и да четем новини, които потвърждават убежденията ни. Информацията и хората, с които не сме съгласни, ги отграждаме от себе си. Технологията прави това за нас все по-лесно. Ако сте либерал, който следи в Twitter конкуренцията в изборите за Конгрес, средно 90% от информацията, която виждате, идва от демократи. Ако сте консерватор, 90% от тази информация идва от републиканци.

В зората на Интернет беше предсказано, че ще можем лесно да подбираме и определяме наша собствена информационна среда, като избираме какво ще четем на базата на политическата му ориентация. Все повече обаче това филтриране го вършат от наше име автоматични системи, които избират какво заслужава да бъде рапортувано и документирано, и решават колко контекст и подробности към него са необходими. Проблемът в това е, че светът, който аз виждам всеки ден, може да е напълно различен от този, който виждате вие.

Терминът „фалшиви новини“ (fake news) отначало беше използван за обозначаване на лъжите, които бяха лансирани и широко разпространявани из Интернет. Сега самият този термин вече е лишен от значението си, и бива използван за описване на каквото и да било, с което описващият не е съгласен. Някои платформи за социални медии са предприели мерки за борба с тях, но същността на онлайн комуникацията (както е проектирана към момента) способства за бързото разпространение на дезинформацията. Резултатът е така наречената политика, която не се вълнува от истината (post-truth politics). Замислете се за момент върху нещо: през последните три месеца на президентската надпревара в САЩ от 2016 г. водещите 20 фалшиви новини във Facebook са били споделяни, отбелязвани и коментирани повече пъти, отколкото водещите 20 реални новини от всички медии в САЩ заедно. (Включително Ню Йорк Таймс, Уошингтън Таймс, Хъфингтън Пост…) 75% от хората, видели заглавията на тези фалшиви новини, са ги вземали за истина.

За съжаление, същностната ни тенденция към групова поляризация води до това, че членовете на група, която споделя едни и същи възгледи, с течение на времето стават все по-крайни в тези възгледи. Както казва Кас Сънщайн, „именно хората, които най-вероятно няма да се вслушат в различни от техните мнения, са тези, които най-много имат нужда да ги чуят“. Ако нещата продължават по същия начин, с времето ще имаме все по-малко общи базови възгледи и споделен опит. Ако това се случи, разумните дискусии ще стават все по-трудни. Как можем да се съгласим за нещо, когато информационната ни среда ни кара да сме на различни мнения за всичко? Твърди се, че Ейбрахам Линкълн е казал: „Аз вярвам дълбоко в хората. Даде ли им се истината, можете да разчитате на тях да се справят с всяка национална криза. Големият проблем е да доведете до тях реалните факти.“

Кой ще ни доведе до реалните факти?

Важно е да знаем, че тези проблеми не са неизбежни. Можем да им намерим решения. Операторите на социални мрежи бавно въвеждат мерки за регулиране на дискусионните им пространства. Софтуерни инженери като тези на loomio.org се опитват да създадат идеални платформи за дискусия, като използват софтуер. Тайванската платформа vTaiwan е позволила да се постигне консенсус по важни елементи на обществената политика, включително политика за онлайн продажби на алкохол, регулация на споделянето на автомобилни пътувания и закони, които управляват споделената икономика и Airbnb. Цифровизирането на проверката на факти и идентифицирането на тролове набират обороти, вече започва автоматизирането им, макар и засега несъвършено. Тези усилия са важни. Оцеляването на дискусията като инструмент за решаване на проблеми за в бъдеще зависи в голяма степен от успеха им.

Ясно е, че простият пазар на идеи, колкото и примамливо да звучи идеята, може да не е най-доброто. Ако съдържанието се разпределя и приоритизира според колко цъкания биват правени върху него (и колко рекламен приход носи като резултат), често истината ще бъде жертвана. Ако стаята за дискусии е доминирана от който държи властта да филтрира, или пък контролира най-агресивната армия от ботове, дискусиите ще бъдат изкривени в полза на тези с по-мощната технология, а не тези с по-добрите идеи. Дискусионната демокрация има нужда от форум за задълбочено обсъждане, не от пазар с кресливи търговци.

Както вече виждаме, за в бъдеще тези, които контролират цифровите платформи, все повече ще определят свободата на словото на другите. Понастоящем технологичните фирми стават по-решителни в ограничаването на изказванията, очевидно насочени към сеене на омраза. Твърде малко от нас са се натъжили, когато Apple премахнаха от платформата си няколко приложения, които твърдяха, че били лекували гейове от тяхната сексуалност. Нито пък когато няколко разпространители на съдържание спряха да разпространяват това на ултрадесни групи на омразата след събитията в Шарлотесвил през 2017 г. (Мрежата за разпространение Cloudfare спря акаунта на неонацисткия сайт Daily Stormer. Услугата за стрийминг на музика Spotify спря да разпространява музика от „групи на омразата“. Услугата за чат на тема игри Discord спря акаунти, свързани с демонстрацията в Шарлотесвил. Фейсбук забрани някои крайно десни групи с имена като „Рицарят с червените криле“ (Red Winged Knight), „Обединени бели националисти“ (White Nationalists United), „Десен взвод на смъртта“ (Right Wing Death Squad) и „Авангард на Америка“ (Vanguard America).

Но какво става, когато Facebook премахна и страницата на кмета на голям кюрдски град, въпреки че беше лайкната от повече от четиристотин хиляди души? Според Зейнеп Тюфекчи, Facebook са предприели това, понеже не са могли да различат обикновено съдържание, което просто е за кюрдите и тяхната култура, от пропаганда, публикувана от ПКК, която е определена като терористична организация от U.S. State Department. По думите на Тюфекчи, „това е все едно да блокираш всяка страница, на която има детелина или леприкорн, понеже била страница на Ирландската републиканска армия“.

Целта ми не е да критикувам тези отделни решения – всяка година се правят милиони като тях, много от автоматични системи. По-важното е, че властта да се решава какво трябва да бъде смятано за толкова неприятно, отвращаващо, плашещо, нараняващо или обидно, че не бива изобщо да бъде споменавано, има значителен ефект върху качеството на на нашите дискусии. Не е ясно защо така наречените „насоки за общността“ се очаква да са най-добрият начин това да се управлява на системно ниво; в крайна сметка, засегнатата общност е политическата общност като цяло. Да се твърди, че тези платформи са като частни дискусионни клубове, е наивно: те са новите агори, и техните ефекти засягат всички нас.

Идеята за абсолютно неограничена свобода на словото в дигиталните платформи определено е неприемлива по начало. Още през деветнадесетото столетие философът Джон Стюърт Мил приема, че определени ограничения са необходими. Той дава примера, че е приемливо да напишеш във вестника, че „търговците на царевица докарват бедните до глад“, но не е приемливо да крещиш точно същото пред разгневена тълпа, събрала се пред къщата на търговец на царевица. Мил е разбирал, че не бива да се колебаем да въвеждаме правила, които определят формите на изказване, за разлика от тези, които определят съдържанието на казаното. Както не е прекалено опасно за свободата на словото да не може да се крещи в жилищен квартал посреднощ, също така можем спокойно да приемем, че обсъжданията онлайн трябва да бъдат водени в съответствие с правила, които ясно и честно определят кой може да говори, кога, за колко време и т.н. Разгневената тълпа на Мил е много лесно да бъде събрана, физически или дигитално, с технологиите, с които разполагаме.

Няма да е трудно да припишем вината за политиката, която не се вълнува от истината, само на цифровите технологии. Истината (!) е, че хората имат дълга и богата история на използване на измамата за политически цели. Описанието от 1963 г. на Ричард Хофщатер за „параноидния стил“ в политическия живот – „настървено преувеличаване, подозрителност и фантазии за конспирации“ – все едно е казано за днешното време. Такова е и оплакването на Джордж Оруел в неговия дневник от 1942 г.:

„Всички ние се давим в мръсотия. Когато говоря с който и да е, или чета писанията на който и да е, който има някакъв проблем с някого или нещо, имам усещането че интелектуалната честност и балансираната преценка просто са изчезнали от лицето на земята. […] Всеки просто „защитава тезата си“, като умишлено заглушава гледната точка на другия, и нещо повече, с абсолютна безчувственост към всякакви страдания освен неговите собствени и тези на неговите приятели.“

Демокрация на ИИ

Погледнем ли напред в бъдещето, вече ще сме разбрали, че една от основните цели на демокрацията е да освободи информацията и познанието, съхранени в умовете на хората, и да ги приложи в политиката. Но ако се замислите, изборите и референдумите не създават кой знае каква съкровищница от информация. Гласуване по малък брой въпроси – обикновено кандидатите на коя партия подкрепяте – създава твърде малък брой точки за данни. Поставено в контекста на все по-квантифицирано общество, генерираното от избирателния процес количество информация – дори като се вземат предвид частните допитвания – е смешно малко. Вземете предвид и че през 2020 г. се очаква на всеки два часа да генерираме толкова информация, колкото цивилизацията ни е генерирала от появата си до 2003 г. Тази информация ще създава отчет за човешкия живот, който би бил непредставим за предшествениците ни.
И това поставя въпроса: защо да управляваме на базата на една чавка в квадратче веднъж на четири години?

Когато съберем накуп и синтезираме големи количества от наличните данни – давайки еднаква тежест на интересите, предпочитанията и стойностите на всеки – ние можем да създадем най-ясният и най-пълен портрет на общото добро. При този модел политиката ще може да бъде базирана на несравнимо богата и точна картина на животите ни: какво правим, от какво имаме нужда, какво мислим, какво казваме, как се чувстваме. Тези данни ще бъдат непрекъснато актуални, ъпдейтвани в реално време, вместо събирани веднъж на четири или пет години. На теория те биха позволили по-добра политическа равнопоставеност, тъй като ще бъдат събирани от всички поравно, а не само от политически активните. И данните не лъжат, твърди този аргумент – те ни показват каквито сме, а не каквито мислим, че сме.

Системите за машинно обучение са все по-способни да научават нашите възгледи от това, което казваме, и вече съществуват технологии за анализиране на общественото мнение чрез обработка на популярните позиции в социалните медии. Дигиталните системи вече предсказват индивидуалните ни възгледи с все по-голяма точност. Алгоритъмът на Facebook например на базата на само 10 лайка вече може да предсказва позициите ни по теми по-добре от колегите ни, на базата на 150 – по-добре от членовете на семейството ни, на базата на 300 – по-добре от съпругата / съпруга ни. И това е нищожно количество информация в сравнение с това, което ще бъде достъпно в близкото бъдеще.

Логичният следващ въпрос е: каква роля ще играе за в бъдеще изкуственият интелект в управлението на делата човешки?

Знаем, че вече има стотици, ако не и хиляди задачи и дейности, които преди са били правени само от хора, които сега могат да се правят от ИИ, често по-добре и в много по-големи размери. Тези системи вече могат да бият най-добрите играчи-хора в почти всички игри. Имаме всички основания да очакваме не само че тези системи ще стават все по-добри за в бъдеще, но и че подобряването им ще се ускорява все повече и повече.

Ние все повече доверяваме на ИИ системи задачи с най-висока важност и към които сме най-чувствителни. От наше име те търгуват стоки и дялове за милиарди долари, съобщават новините и диагностицират фатални заболявания. В близкото бъдеще те ще шофират нашите коли вместо нас, и ние ще разчитаме да ни докарат безопасно където трябва. Вече нямаме проблеми да поверяваме живота и доходите си в (метафоричните) ръце на ИИ системи. И тъй като те ще стават експлозивно все по-способни, комфортът ни ще бъде все по-оправдан.

При това положение не е неразумно, да не говорим за налудничаво, да попитаме при какви условия бихме позволили на ИИ системи да участват в някои от функциите на правителството. Ако Deep Knowledge Ventures – базирана в Хонг Конг инвеститорска фирма – може да повери избора на борд на директорите ѝ на алгоритъм, би ли било много странно в бъдещето да поверим на ИИ система управлението на местните водопроводни услуги или енергийни доставки? Време е специалистите по политическа теория да приемат сериозно идеята, че политиката – точно както търговията и много професии – може да се окаже подходяща кариера за изкуствения интелект.

Най-първо бихме могли да използваме простички ИИ системи, за да ни помогнат да правим изборите, които демокрацията изисква от нас. Вече съществуват приложения, които ни съветват за кого да гласуваме на базата на нашите отговори на въпроси. Едно такова приложение се рекламира като „уреждане на политически романси“, което звучи малко като отиване на среща на сляпо с неприятно изглеждащ политик, който ви чака на бара. За в бъдеще подобни приложения ще стават все по-сложни, черпейки информация не от въпросници, а от данните, които показват реалните ни животи и приоритети.

По-нататък може би дори бихме позволили на подобни системи да гласуват вместо нас в демократичния процес. Това би включвало делегиране на правомощия (за по-дребни или по-големи неща, според както решим) на специализирани системи, на които вярваме да определят нашите интереси по-точно, отколкото ние можем. Облагане с данъци, помощи за консуматори, екологични политики, финансови регулации – всичко това са области, където сложността или необразоваността ни могат да ни окуражат да упълномощим ИИ система да вземе решението вместо нас, на базата на каквото то знае за нашия опит и предпочитания. При интензивна пряка демокрация от типа, описан по-горе, делегирането на гласа ви на доверена ИИ система може да спести доста часове на ден.

Още по-напредничав модел може да включва централно правителство, което прави допитвания до популацията хиляди пъти дневно, вместо по веднъж на четири години, без да се налага да му отделяме време. ИИ системи могат да отговарят на правителствени нано-гласувания от наше име, с мигновена скорост, и отговорите им няма да се налага да бъдат ограничавани до просто да или не. Те биха могли да съдържат условия (моят гражданин подкрепя този аспект на това предложение, но е против онзи аспект) или степени на отношение (моят гражданин е донякъде против това, но категорично подкрепя онова). Такъв модел ще може да твърди с много повече основание, че взема предвид интересите на обществото, отколкото моделът, който използваме днес.

С времето ИИ могат да вземат участие дори в законодателния процес, като помагат да се съставят предложения за закони или техни промени. Още по-нататък дори бихме могли да позволим на ИИ, легализирани като юридически лица, да биват избирани на административни и технически позиции в правителства.

ИИ системите могат да участват в демокрацията, като в същото време остават подчинени на традиционните демократични процеси като човешки обсъждания и гласувания. Също така, те могат да бъдат подчинени на етиката на човешките си господари. Не бива да е необходимо хората да предават на тях своите морални преценки, ако не желаят.

Въпреки всичко, към идеята за ИИ-базирана демокрация има и сериозни възражения. Най-първото сред тях е възражението за прозрачност: можем ли наистина да наричаме една система демократична, ако не можем да разберем основата на решенията, които се вземат от наше име? Въпреки че ИИ-базираната демокрацията може да ни направи по-свободни и проспериращи в ежедневието ни, тя също така може да ни превърне в роби на системите, които вземат решения от наше име. Не е трудно да си представим как Перикъл клати глава с отвращение.

В миналото хората са били подготвени при определени обстоятелства да предават политическите си права на могъщи недостъпни интелекти. Преди да са имали крале, евреите от Стария завет са живеели, без да се занимават с политика. Били са подчинение единствено на Бог, обвързани от клетвата, която предшествениците им са дали пред него. Древните гърци са се водели по поличби и оракули. Римляните са се ръководели от звездите. Тези практики сега ни изглеждат глупави и далечни, неадекватни към познанията ни за рационалност и научен метод. Те обаче ни карат да се замислим. Колко далеч сме готови да стигнем – и какво сме готови да жертваме – за да постигнем система за управление, която наистина представлява хората?

—-

Ентусиазира ли лично мен идеята за ИИ-та, които гласуват от мое име? Не особено. Надявам се да смогна да разкажа защо, в последващ запис. Но диагнозата на съвремието ни – и описанието на традициите на тази диагноза – е толкова точно, че дори само то вече си заслужава четенето.

А пък мисля, че и в идеята за гласуващите и дори за управляващите ИИ системи има хляб, ако бъде реализирана правилно – но това вече е друга тема.

Тъжен виц

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2163

И не само тъжен. Гаден, в немалка степен даже клеветнически. Но, ако трябва да сме честни, и със зрънце истина в него. Малко – но заслужаващо да си го припомня човек понякога.

—-

Обикаля българин из Америка да си търси работа, фирма след фирма:

– Извинева, тука българи работи?

(Кадровикът проверява старателно списъка на личния състав):

– О, да! Имаме десетина!

– Благодари, не!

– Извинева, тука българи работи?

(Кадровикът проверява списъка на личния състав):

– Да, да!

– Благодари, не!

– Извинева, тук българи работи?

(Кадровикът проверява и препроверява списъка на личния състав):

– Не…

– Аз иска при вас!

… Назначават го. Гледа го шефът му първия ден, гледа го, накрая отива при него:

– Абе пич, цял ден само ходиш с ръце в джобовете! Хвани свърши нещичко, а?

– Ааа, не! Кадровик казал – тук българи НЕ РАБОТИ!

Поредният опит за измама: Този път „Булбанк“

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2159

[Unicredit Bulbank logo]

We noticеd that sоmе of thе infоrmation in your аccount аppeаrs to be inаccurate or unvеrifiеd.
Yоu need tо check your infоrmation to kееp using your service
smооthly, plеasе chеck yоur аccоunt infоrmatiоn by clicking on thеe link bеlow.

[link]Click here to verify yоur аccount[/link]

Wе tаke аll the steps necessаry tо autоmaticаlly vаlidаte
our users,
unfоrtunately in this case we were unable to verify your dеtails.
The prоcess will tаke only а few minutes
аnd аllоw us tо maintain our high security prоfile.

Unicrеdit Bulbаnk Suppоrt

© Cоpyright 1999-2018 аll Rights Reserved

—-

Естествено, този текст няма нищо общо с Булбанк. Дори по-внимателен аматьор ще забележи, че страницата е хостната на сървър, който не е техен. (Най-вероятно пробит и използван за целта нечий легитимен сървър.) Но иначе е идеално копие на страницата за логване на Булбанк.

Не се хващайте на подобни измами. Да, тях ще ги има и за в бъдеще – ако пиша за всяка, блогът ми ще прелее, надали ще смогвам. Но ако спася дори един човек от това да му очистят сметката, ще си е струвало труда. А пък докато се уморя и откажа, ако дори един човек е свикнал междувременно да се съмнява и да внимава, също ще си е струвало.

А Булбанк бих ги посъветвал да посетят въпросната страница и да въведат десетина фалшиви потребители и пароли. След това да следят откъде кой ще се пробва с тях. Информацията може да е полезна – било на следствените органи, било на наемници, специализирани в решаване на подобни проблеми.

Слово за Мистър Фантастика

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2157

Днес ми гостува един от най-известните български писатели на фантастика – Александър Карапанчев. Текстът му – публикуван за пръв път в брой 1 на списанието „Тера фантастика“ за 2004 г. – този път не е произведение, а поводът е колкото радостен, толкова и тъжен. 75-годишнината от рождението на Ивайло Рунев – може би най-изключителният фен в България. Уви, вече от десетилетия напуснал ни.

—-

Между Ивайло Рунев и Нейно величество Фантастиката имаше една голяма, всепоглъщаща, изключителна любов…

Все още чувствам – и с кожата, и в душата си – онзи леденостуден февруарски ден на 1994 година, когато го изпращахме на Малашевските гробища. Първа съпругата му Ангелина хвърли буца пръст върху ковчега, изплаквайки лаконично: „Сбогом, Вале!“, а подир нея пристъпиха другите близки и приятели, брулени от сухия зъл вятър. Провождахме в последния му път човека, който отдавна се бе превърнал в символ на супержанра у нас – фен № 1 и Мистър Фантастика на България. В последния му път ли казах?

О, не, защото Ивайло беше (и продължава да бъде!) сред редките наши SF дейци, които са направили толкова много на нивата фантастична, че делото им не помръква с времето… Виждам го като жив пред очите си: елегантна, средна на ръст фигура; леко иронична, ала не студена усмивка на интелектуалец от висококаратна проба; и оня горещ блясък, просветващ ярко зад очилата му, щом някой заговори за тъй любимия му жанр. Ивайло Рунев приказваше тихо, винаги концентриран, пестелив откъм жестове, всякога готов за работа на ползу роду и за мечти…

Този човек обичаше фанатично книгите!

В малкия му апартамент срещу стадион „Герена“ имаше бивш килер, превърнат в библиотека за фантастика – гъсто изпълнени полици, прикривани от крилата на завески. Достатъчно бе гостът да спомене някакво заглавие, Рунев скачаше и след миг го донасяше от книжовното си светилище. Бе акуратен, по научному дисциплиниран, с почти компютърна памет. Казвал ми е, че узнае ли за някоя фантастична книга, е готов да стори всичко, за да я притежава. Той само веднъж не дойде на определена с мен среща – чакал на опашка, когато от библиотека „Галактика“ пуснали „Зелените хълмове на Земята“ от Хайнлайн.

Разбира се, и за Ивайло важи с пълна сила формулата: „Трудно е да се говори за него, понеже беше твърде разностранен“. Затова, като надниквам в кладенеца на спомените, все повече ми се избистря идеята, че трябва да огранича своята задача до наистина по-реални параметри. И тъй, нека моето слово бъде посветено предимно на Ивайло Рунев и Книгата. Тя беше негова сърцевина, верую, пътеводна звезда, колекционерско въжделение и онова семе, от което могат да израснат чудесни плодове.

Така добре владеещ се, тоя джентълмен изведнъж се оживяваше необичайно, щом се зададеше книжовен аукцион. Обичах да му помагам в подобни случаи, да прихващам от майстора. И ето че пак се озоваваме в заличката на онзи бургаски хотел, където през няколко септемврийски дни (лазурно море плюс слънчево злато) пулсираше международният Орфкон ’90. При нас идваха шепа българи и най-вече руснаци, носейки своите предложения за събитието. С благородно пламнало лице и енергични пръсти колегата Рунев разглеждаше и записваше заглавията. Той отбелязваше и цените, искани от собствениците – бяха такива времена, че потомците на Толстой и Стругацки даваха дори най-редки издания срещу равностойността на две-три мускатови ракии. Макар да имаше огромна библиотека, Ивайло още при предварителната отсявка придоби купчинка книги, а после – с впечатляваща компетентност и неподражаемо чувство за хумор – ръководи в по-голяма зала самия аукцион.

Беше весело, шарено като палитра, беше същински интелектуален спектакъл. Доколкото си спомням, рекорда тогава отнесе срещу 30 лева сборникът на Боб Шоу „Звездный венок“. Тук му е мястото да добавя: поклон пред великолепната московска поредица „Зарубежная фантастика“, чиито томчета десетилетия наред ни отваряха невероятен прозорец към човешкото въображение!…

Но хайде да предоставим думата и на този български принц на супержанра. Ще го „чуем“ посредством едно интервю, което взех от него през 1986 година. Рунев го прегледа преди отпечатването му и то (леко съкратено – вечните броени вестникарски редове!) излезе в хубавия седмичник „АБВ“. През оня период там – с много вещина и вкус – бе поддържана специализирана страница за фантастика, за която апостолски се грижеше приятелят ни Велко Милоев. Надявам се, че това интервю все още не е остаряло, ами напротив: продължава да излъчва нещо от характерния аромат на бог Хронос и също така да… Впрочем защо не поорежем излишните отклонения, с които обикновено обрастват спомените, и да тръгнем от заглавието

Библиотеки във времето и пространството

Навсякъде в уютния апартамент пъстреят книги от разнообразни жанрове. И ни хрумва: колко хубаво би било, ако книгите можеха да се разполагат не само в пространството, а и… във времето! Тогава 3000-те заглавия тук спокойно биха се побрали в една скромна хроносекция. Набираш върху мониторчето ѝ необходимата комбинация и сякаш от рога на изобилието се посипват томовете на може би най-богатата у нас библиотека от фантастична литература. Ала нека нейният собственик Ивайло РУНЕВ представи сам и себе си, и някои от „тайните“ на уникалната си колекция:

– Работя като инженер в Централния институт по химическа промишленост. Вече десет години съм председател на Интегралния клуб по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ – София, и на Координационния съвет на сродните му клубове в страната. Любимия жанр събирам от 1963 година. Колекцията ми е рекордна по отношение на българските заглавия – приблизително 300 (от общо 700 появили се заедно с преизданията, като се почне от „80 дни около света“ на Жул Верн, отпечатано от Христо Г. Данов преди повече от век), и на съветските заглавия – над 600. Още стотина фантастични тома имам на сръбски, немски, английски и други езици.

Освен с фантастиката, пръсната из многожанрови сборници, библиотеката ми се допълва от ксероксни и фотокопия на съвсем редки книги: „Атлантида“ на Пиер Беноа, „С ракетна граната към месеца“ от Бруно Бюргел или „Планетоида 2100“ от Юзефа Бурдецка – първия полски НФ роман, издаден в България… Притежавам също албуми на Соколов и Леонов, на Чюрльонис, твърде обширна сбирка от периодика: вестници, списания и фензини, както и кореспонденция с десетки почитатели на жанра от четири континента.

– С кои „перли“ от цялото това съкровище се гордеете най-много? И възможно ли е с помощта на вашата библиотека да се напише историята на българската фантастична книга?

– Ще продължа моя списък на редки екземпляри с двойката книги „Поглед назад“ от Едуард Белами и побългарената ѝ преработка „Настоящето, разгледано от потомството ни, и надничане в напредъка на бъдещето“ от Илия Йовчев (по същество първи наш опит за фантастичен роман), с „Ерминия“, роман в подлистници от австралиеца Ерл Кокс, посветен на темата предишни цивилизации върху Земята, с първото издание на „О-Корс“ от първопроходеца Георги Илиев. Да не забравяме и книгите с аввтографи от братя Стругацки, Олга Ларионова, Дмитрий Биленкин, Ерик Симон, от всички съвременни български автори.

По втория въпрос: не, няма да може, защото в колекцията ми има празнини, особено от старата ни литература. Ползвайки и фондовете на народните библиотеки в София и Пловдив, аз написах една непубликувана засега „История на българската фантастика“. Изградена е на хронологичния принцип и започва от разказа на Иван Вазов „Последният ден на ХХ век“ (1899). Нека подчертая, че през периода 1935-1945 година този жанр у нас е на доста високо равнище (да речем, десето място в света), като удачно се застъпват основните му направления… Да, ние слабо познаваме по-старите си фантасти и липсата на критически изследвания в подобна насока е сериозен пропуск.

– А може ли фантастиката да каже нещо ново на научния работник, например на химика Ивайло Рунев?

– Някои научнофантастични творби са ми давали подтик, но като правило смятам, че те рядко успяват да предложат нов тип идея. Тъй наречената фантастика на близкия прицел, илюстрираща лабораторния живот на откритията, понякога подхвърля идейни чернови, ала страда от недостиг на художествени характери. По-важно е да изтъкнем, че любимият ни жанр създава атмосфера на търсене на прогрес в науката и техниката, че разпалва въображението и поражда свеж духовен глад, поддържайки у човека непрекъснат стремеж към творчески промени.

Фантастиката показва с ярки бои, че светът не е изчерпан и че битието не може да бъде скучно. Забележете, това не е измислената екзотика на приключенията и сладникавата филмова любов, ами вселена, в която бихме могли да участваме. Фантастичното изкуство дарява ориентир и значително разширява хоризонта на всеки свой почитател.

– Да се обърнем към прогностиката: как си представяте библиотеките на бъдещето – лични и обществени?

– Като библиофил изпитвам удоволствие, когато галя кориците на моите книги. Обаче никоя лична сбирка не е в състояние да покрие океана от желания на любителя. Така че няма друго спасение освен държавните фондове, макар днешните библиотеки до голяма степен да ми приличат на гробници, където е твърде трудно да получиш търсеното заглавие… Спомням си, че на въпроса „Възможно ли е върху една пръчка да се запише цялото съдържание на Британската енциклопедия?“ професор Мартин Гарднър отговаря, че това е чисто технически проблем, който ще реши ХХI век – но нали тогава ще живеем и ние?

Вярвам, че внуците ми ще ползват информация, съхранявана на молекулно ниво. И понеже диалектиката ни учи, че микросветът е безкраен, вероятно е в по-далечното бъдеще да се появят записи на субатомно равнище. Питате ме дали в такъв случай може да се правят неутронни и мезонни „книги“? Защо не, стига под т.нар. книга да разбираме комплекс от символи, даващи завършена информация. Тук много ще ни помогнат новите поколения компютри, които ще се различават от съвременните както фараонската лодка от космическия кораб.

– Как гледате на идеята да се създаде специализирана обществена библиотека, посветена изцяло на фантастиката? И съществува ли днес подобна потребност?

– Въпросът ме изненадва и зарадва едновременно. Веднага си представям 100, 200 хиляди, 1 милион НФ заглавия, издадени по широкия свят. И аз обикалям между тях! Навярно тъй и ще си умра от глад и жажда, защото ще забравя за тези си физиологични „подробности“. Ала да се откъснем от мечтите. Такава библиотека (при съответните пропорции, разбира се) има – тя принадлежи на нашия интегрален клуб „Иван Ефремов“ и не е за пренебрегване, особено ако се приеме, че е обединена с моята и на още двама-трима души от клуба сбирки.

Сигурен съм – завършва събеседникът срещу нас, – че щом вестник „АБВ“ пусне съобщение за една новосъздадена библиотека, посветена само на фантастиката, пред входа ѝ ще се събере опашка от хиляди желаещи. Мисля, че в тая засега въображаема съкровищница трябва да бъдат почетени трите „кита“ на фантастичното: литературата, филмите, компютърната фантастика и моделиращите устройства. Да, наред с отрупаните с книги стелажи, тук ще ни посреща кинозала, ще ни очароват с щедрите си пъстри екрани видеотерминали…

* * *

Това бе едно от моите интервюта с Ивайло Рунев, което исках да включа в словото си. Инак в медийното пространство ние сме разговаряли за какво ли не – за магията на фендъма, за Хърбърт Уелс и кометите (беше по времето на Халеевата яркоглава пришълка), за тънкостите при воденето на аукциони.

В своя живот съм имал моменти, когато гледах Ивайло отдолу нагоре, учейки се от него на любов към жанра и на енциклопедизъм (не че днес ми е късно да науча още). Дори направихме няколко опита за разменени семейни гостувания, умерено подкрепяни от водка или домашно княжевско винце. Помня, веднъж запитах жена му дали се интересува от фантастика. „А-а, не – кимна тогава Ангелина, – нямам никакъв допир с фантастиката, освен че спя под общ юрган с фантаст…“ И досега си мисля, че туй бе по-скоро шега, лукава и изящна. Просто не мога да си представя, че такъв мощен пропагандатор като съпруга ѝ не е пръснал „зараза“ и под къщовния покрив. Я вижте сина им Веселин Рунев, който – къде с мъчителни усилия, къде с бащината си оптимистична усмивка – вече десетина години поддържа библиотека „Орфия“…

Ивайло притежаваше твърде развито чувство за историчност: нещо, което липсва на мнозина от нас.

Тъкмо бяхме приготвили за печат стартовия брой на списание „ФЕП“ (март 1988) и една вечер в клуба аз предложих на Рунев надраскани коректури от този наистина исторически двоен брой. Човекът се поколеба (дали не си правя глума с него?), но сетне ги взе с интерес и явно ги е присъединил към своя достоен за музей архив… Ами колко сърцато, направо професионално умееше да организира БГ фестивалите на супержанра! Също така много обичаше да ходи на конвенти не само из нашенско, а и в чужбина, откъдето винаги донасяше богата книжовна и друга интелектуална жътва. Тъй от Еврокона в Краков се завърна с чудесни спомени за Пол Андерсън – даже при някой от среднощните контакти бе успял да издейства от маестрото олекотени авторски права за първата му книга в България „Операция „Хаос“.

Да вметна, че пак той с присъщия си широк, ала не всеяден хоризонт стана първопроходец и на фентъзито у нас. Въз основа на негови материали на руски и чешки език беше съставено първото наше томче за супермъжагата Конан Варварина.

Как ли би изглеждала една по-разгърната визитка на тоя отечествен деец, питам се днес?

Представям си я не като обичайното в такива случаи картонче – та то няма да побере дори 1/10 част от лицата на Ивайло! Визитката му би могла да напомня например международен паспорт, върху чиито пъстроцветни странички да се чете: член на World SF и други задгранични организации; съосновател на пионерските в супержанра издателства „Ролис“ и „Орфия“, както и на остросюжетния алманах „SF трилър“… Библиограф с главно Б; журналист и историк, популяризиращ далеч не само задокеанското; мотор, обединител и летописец на родния фендъм… Има още: преводач & съставител; един от стълбовете на списание „ФЕП“, на което осигуряваше топла връзка с феновете; автор на книга-игра (издаде я под псевдоним, но не англоезичен); зачинател на първата у нас енциклопедия на световната фантастика… Да, дълъг списък!

Когато смъртта надвеси над него страшния си лик, Ивайло не се размекна от ужас и себесъжаление, ами продължи да бъде чудесен боец на своя любим фронт. Съумя да свърши доста неща за кратко време и веднъж, вече към края си, сподели с мен, че напоследък е научил какво ли не. „Само – въздъхна – дето не можах да стана редактор, някак не ми идва отръки…“ До последно многото му и толкоз разнообразни лица бяха живи, пулсираха, озарени от енергия, растящ енциклопедизъм и мечти.

Бяха живи ли казах?

О, не, тези негови ипостаси, неговият труд на нивата ни фантастична, стремежът му да прави добро в името на Нейно величество Фантастиката не престават да дишат и туптят. Те са живи! Разбира се, аз не искам да изкарвам Ивайло Рунев като някакъв свръхнадарен ангел с белоснежни крила (кажете – кой от нас е такъв?), но си мисля, че за днешните съвременници е твърде важно да бъдем духом с нашия фен № 1 и Мистър Фантастика, за да сме малко от малко достойни за неговата тъй светлоносна памет…

За Търговския регистър

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2154

Вече седмица държавата ни си няма Търговски регистър.

Информацията за причините е, да го кажем най-учтиво, противоречива. Нямало е техническа повреда, само че няколко дискови масива са си отишли. Данните не са били изгубени, но основният им масив е станал недостъпен. Основният масив данни е изгубен, но е имало бекъпи. Имало е бекъпи, но не могат да бъдат възстановени… Лично на мен едно птиченце ми каза, че всичката информация в Търговския регистър е унищожена, не поради злонамереност а поради технически провал, и в момента бива събирана „отдругаде“. (Не са ми казали откъде, но предполагам, че от други държавни институции и/или от фирми, които са купували от ТР тази информация. А е и без значение – от значение е, че един от най-ключовите масиви информация в България е унищожен от създадената да го поддържа институция поради некадърност.)

Ако това е вярно, е безсмислено да очакваме фирмената информация в ТР да бъде възстановена по-рано от понеделник. (Не е ясно кой понеделник – вероятно някой скорошен, но все пак. 25 терабайта, или колкото там са данните, няма как да се изкопират за час-два в реалните ни условия.) По-интересният въпрос обаче е как се е случило така, че тази информация е изгубена.

За мен този въпрос е загадка. Вярно е, че значителна част от поръчките за техническата поддръжка и оборудването на регистъра са „спечелени“ (знаем как в България става това) от фирми с основна дейност фризьорство и туризъм. Знаем и че в България се назначават свои, след което им се възлагат задачи като за умни – сигурна рецепта за провал. Но все пак недоумявам как поне един там не осъзна накъде вървят технически, докато не е станало късно. Това означава, че некомпетентността, безхаберието, безконтролността и безнаказаността са абсолютни, пълни и стопроцентови. И че персоналът на Регистъра – за чистачките и служителките по гишетата не знам, но ръководството твърдо – е редно да се лустрира с доживотна забрана за заемане на държавни или общински длъжности. Диагнозата „особено опасен некадърник“ не е от вчера.

За последните години Регистърът е похарчил над 6 милиона лева за техническа поддръжка и снабдяване с ИТ оборудване. Моята ситна и смешна фирма би се наела да изгради основната инфраструктура, която да съхранява и гарантира наличността на техните данни, за под 60 000 лева. (Не, това не е предложение – знам кога и стотинка ще бъде дадена от днешните властници на някой, който не е „чичов“. Просто се опитвам да подкрепя с опита си илюстрацията колко мои и ваши пари са пропилени – иначе казано, изкрадени. Над сто пъти повече от необходимото.) Изглежда, че да откраднат 99% от тези пари им е било малко, и са откраднали и последния 1%. Иначе просто сега нямаше да се случи каквото се случи.

В момента разследвали. Щели да кажат кои са виновните. Щели да направят централно хранилище за данни, че да не се губели… Абе, аланкоолу, ако Регистърът даваше по предназначение дори само 1% от отпуснатите му за ИТ оборудване средства, нужда от централно хранилище за данни няма да има – данните няма да се губят при никакви реални обстоятелства!

При това положение кои са виновните е абсолютно ясно. Тези, които сега ни обещават да похарчат още пари. За да се случи нещо различно от това, което се случва, когато те харчат пари… Само на мен ли това ми звучи, хм, неубедително?

Ако не, значи кои са виновните наистина е ясно. Не, не тези. Забравили сте приказката за лудия и зелника… Виновните сме ние – вие и аз. И сме виновни с това, че се оправдаваме, вместо да действаме.

Какво можем да действаме ли? Като начало, да направим медии, които да не са задкулисна собственост на все същия „успял млад мъж“. Да откъснем от собствените си постни залъци, за да бъдат те свестни и стабилни – спонсорира ли ги друг, ще служат на него, а не на нас. Да се грижим те да казват истината, каквато е, независимо колко смелост иска това. Да работят от чужбина, ако трябва (нищо чудно да трябва). Да показват всяка гледна точка, да се опитват да бъдат обективни, да заслужат доверието на хората. И да се погрижим тези медии да стигнат до всеки българин, за да може той да чуе истината и да го убедят, че тя е това, а не каквото професионалните лъжци му наливат в ушите. Истината е, която може да го направи свободен.

Да, после ще има още много работа. Създаване на некорумпирани и некукловодени партии, застъпване за тях, финансиране за тях пак от полупразните ни джобове, борба за регистрирането им, утвърждаването им, за спечелване на хората за тях. И после непрекъснатото им контролиране с желязна ръка, и заставяне да се чистят от всеки промъкнал се корупционер или изкушен духовен бедняк. И да правят промените, които малко по малко ще започнат да ни вадят от блатото – срещу обединената, отлично координирана и подплатена с много милиарди съпротива на тези, които ни вкараха и държат в това блато, за да сме техният добитък. И които притежават цялата ни държава, включително нас… Да, трудно и бавно е. Никой не твърди, че еволюцията от добитък към хора е лесна и бърза – освен измамниците, естествено.

Първата стъпка обаче са медиите. Слава богу, живеем във времена на Интернет. Няма как шепичка клептократи да забрани достъпа на обикновените хора до печатниците и радиото и с това да пресече всички възможности за разпространение на информация. Можем да ги създадем.

Да, и заради националните ни особености ще ни е много трудно. Който не се е опитвал да пробуди българите да се борят за свободата си, той не знае какво значи онова „Народе????“ в тефтерчето на Левски.

Но въпреки всичко трябва да пробваме. Не успеем ли, ще се затрием като народ – ще се спасяваме поединично в емиграция, бягайки всъщност от оставащите тук българи, докато последният не дръпне шалтера.

Трети вариант няма. Избираме сами – с действията или бездействието си.