Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/paralelnite-obrazovatelni-realnosti-v-bulgariya/

Защо не ходи на училище?

Обикновено чуваме този упрек, когато става въпрос за ромски деца. В други случаи разбираме, че някое дете не е посещавало училище (редовно или изобщо), когато се стигне до публичен скандал. Или до трагедия. Чак след като едно 15-годишно момче беше открито с куршум в главата, институциите се загрижиха дали частното училище, в което тийнейджърът е бил записан, му е писало отсъствия. Не че това отговаря на въпроса защо младежът е убит. Но трагедията беше използвана, за да се демонизират не само религиите, различни от християнството, а и алтернативните форми на образование.

Когато институциите си затварят очите

Тъй като неходенето на училище се асоциира предимно с ромите, за включването на ромските деца в образователната система са разработени мерки – не без помощта на гражданския сектор. Същият, който според бившата синдикалистка Ваня Григорова трябва да се занимава само с „правене на спагети, плетене на чорапи и срещи за запознанства“ (не че и тя не е в ръководството на НПО, изпълнявало проекти с европейско финансиране – „Солидарна България“). Едно дете от сегрегиран квартал, което не ходи на училище, има шанс да попадне на образователен медиатор, който да го мотивира да се върне в класната стая. После да завърши гимназия, след това и медицина. И да стане висококвалифициран специалист. Или пък здравен медиатор, който на свой ред да помага на хората в сегрегираните райони.

Ако обаче дадени родители не пасват на клишето, институциите може да останат слепи, че децата им не само не ходят на училище, ами са изложени и на по-сериозни рискове. Така например в продължение на около шест години една майка държи две от трите си деца заключени в Стара Загора. През този период те нито ходят на училище, нито посещават лекар, нито имат какъвто и да е социален живот. Институциите знаят, но си прехвърлят топката. Докато системата най-сетне успее да се задейства, нито майката, която е с психически проблем, получава подкрепа, нито децата ѝ (едното междувременно навършва пълнолетие). 

Не че децата, обхванати от образователната система, са защитени. Институциите например не оказват подкрепа на 18-годишния Билгин. Въпреки че тормозът върху него от страна на учителката му по английски е бил публична тайна и той е споделил за него с директора на училището, както и по време на открит урок пред представител на Регионалното управление на образованието. 

Вследствие на тормоза Билгин се самоубива в края на януари тази година. 

В интервю на Емилия Милчева за „Дойче Веле“ образователният министър в оставка Красимир Вълчев признава, че учителката е отправяла към Билгин хомофобска обида, но същевременно отказва да разпознае хомофобията. Според Вълчев

тази хомофобска обида е била по-скоро една от многото обиди. И тя е толкова популярна в българския език като обида, че не е задължително да бъде използвана в хомофобски контекст.

Изказването на министъра идва в контекст, в който говоренето в училище по теми, свързани с ЛГБТИ, е обявено за „пропаганда“ и е забранено. А самият Вълчев настоява да се въведе обучение по добродетели и религия и да се затегне дисциплината на учениците чрез повече санкции.

Залогът за въвеждането на религия в училище явно е висок, 

защото междувременно, преди да бъде гласуван въпросният учебен предмет, вече се обучават студенти, които да го преподават. Така е в поне два университета – Великотърновския, в който обучението по религия е комбинирано с това по философия и по история), и Софийския, който се сдоби със специалност конкретно за целите на несъществуващия още предмет – „Начална училищна педагогика и религия“.

Професор Мария Шнитер и преподаването на добродетели без учебник

Какво мисли за преподаването на религия в училище един от хората, подготвящи преподаватели именно по религия? Как се преподават добродетели? И защо е важно да сме религиозно грамотни? Разговор на Донка Дойчева-Попова с проф. Мария Шнитер.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Нито хомофобско-религиозният образователен патос, нито законодателните мерки срещу „педофилията“ обаче защитиха 4-годишно момиченце от село Каблешково, за което има немалко данни, че учителката му в детската градина го е подлагала на системно сексуално, физическо и психическо насилие. Представители на местните институции начело с кмета на Поморие Иван Алексиев (ГЕРБ) защитиха учителката. Родителите се видяха принудени да се изселят, а случаят вече от няколко месеца е потънал в небитието.

В края на януари 2025 г. пък медии разпространиха информация за сигнал за насилие срещу 3-годишно момченце, чиято учителка в детската градина залепила устата му с тиксо. Не е изненада, че директорката на градината, както и част от родителите не вярват, че такова нещо се е случило. В Плевен пък 28-годишен учител е обвинен за блудство с малолетни момичета. Според директорката на училището (вече може да предположите), щом не е постъпил сигнал, няма проблем, а учителят бил „страшен педант“. В Пловдив друг учител е обвинен за няколко различни сексуални престъпления, свързани с деца, накуп. Той поне е освободен още в деня на подаването на сигнала. Но е бил наскоро назначен и в изпитателен срок.

Наистина ли им пука за децата?

Светла Енчева с паралел между два нашумели случая, в които са намесени деца. В единия ги намесиха от „голяма загриженост“, но без реална нужда, институциите и политиците, а в другия пак институциите и политиците си затварят очите за истинския проблем – насилие над малко дете от учителката му.

ТоестСветла Енчева

Домашното образование като алтернатива

В България има и родители, които отказват да поверят децата си на училищната система, а предпочитат да си ги обучават вкъщи – чрез домашно образование, наричано още хоумскулинг. Правят го не защото са бедни или непросветени. Напротив – поне тези, за които знам, са с високо образование, нерядко с научна степен, и с добри финансови възможности. Те смятат, че могат да осигурят на децата си по-добро обучение от държавата.

Българското законодателство не е легализирало домашното образование. Училищното е задължително до 16-годишна възраст. То обаче може да се осъществява не непременно присъствено, а също и по други начини. Например в индивидуална форма (ако, да речем, детето е със специални потребности, болно е, има изявени дарби или експертна комисия е уважила желанието на родителите му да се обучава така), самостоятелна (ученикът ходи в училище само за изпити), дистанционна (от разстояние, в синхрон или без синхрон с часовете на класа) или комбинирана. Тук не споменавам вечерната и задочната форма, защото те се отнасят за ученици, които същевременно работят.

Според преводачката и активистка за качествено и свободно образование Ирина Манушева обаче много училища отказват да осигурят на желаещите самостоятелна форма на обучение. Манушева е избрала този вариант и за трите си деца, но се е наложило те да сменят различни училища, защото в някакъв момент самите училища се отказват да го предлагат.

Съществуват и форми на домашно образование, които изцяло заобикалят официалната система. Някои обучават децата си към чуждестранни училища и вземат диплома от тях, която после легализират в България (ако изобщо смятат да остават в страната). За други, по-радикално настроени, никаква форма на институционално признаване на образованието не е необходима. Ето какво отговаря един радетел на домашното образование на въпроса за дипломите при тази форма на обучение:

Работно място, което ти изисква документ, не е твоето, ако ти си човек извън системата. В момента, в който някой ми иска тоя документ […] – не ме пита какво мога, не ме кара да му покажа какво мога – в момента, в който ми изиска документа, аз съм избягал с двеста.

По тази логика човек трябва да бяга „с двеста“ от професии като например лекар или архитект, защото поради високата си отговорност те изискват квалификация, която не може да се удостовери само с демонстрация на умения и талант. Затова такива професии са регулирани.

Ценностните вселени на домашното образование

Защо някои родители решават да не пращат децата си на училище, а да си ги обучават вкъщи? Основната причина е, че не одобряват официалната образователна система – организацията ѝ, учебната програма и ценностите, в които възпитава тя, училищните практики, невъзможността учениците да бъдат защитени, неадекватността на училището по отношение на децата, които по една или друга причина „не пасват“, и пр. Само че неодобрението на системата може да е по коренно различни, дори противоположни причини.

Домашно образование, евангелизъм и защита на „традиционното семейство“

Ако човек потърси дали има българска организация на адептите на хоумскулинга, ще попадне на НПО-то „Асоциация за домашно образование“ (АДО). Нейният уебсайт не е активен, макар при търсене да излиза частична информация от него, но организацията разполага с канал в YouTube. В него може да се видят много неща, между които открити уроци, усмихнати и доволни от образованието си ученици, информационни материали, моменти от конференция за домашното образование.

На тази форма на обучение в България е посветена и книга, в която се разказва за 19 семейства, които са го избрали за децата си. Любопитното е, че е публикувана от „Нов човек“ – евангелско издателство. Този факт престава да изглежда толкова странен, когато установим, че и тримата членове на Управителния съвет на АДО са евангелисти – презвитери в Реформираната презвитерианска църква (за съжаление, докато подготвям статията, сайтът на тази църква стана неактивен, но съответната информация все още може да се намери чрез Google).

Авторът на книгата за домашното образование Петър Порумбачанов е и председател на Управителния съвет на АДО. Той защитава каузата на домашното образование в интервю за БНР и в подкаста „Говори интернет“ с много прогресивни аргументи. Същевременно чете проповеди, например за важността на семейството според Евангелието на Матей.

Като стана дума за семейството, през 2020 г. АДО заедно с „РОД Интернешънъл“ и Проект „Свобода за всеки“ организира национална конференция за алтернативни форми на образование.

„РОД (абревиатура на „родители, обединени за децата“) Интернешънъл“ е основната организация зад т.нар. Шествие за семейството, което всяка година се противопоставя на „София прайд“. НПО-то, посветено основно на борба с т.нар. джендър идеология и на защита на „традиционното семейство“, е свързано и с Александър Урумов. Той е бивш пиар на БНБ, когато избухна скандалът с КТБ, след това и на Военното министерство, протестантски пастор и агент на Държавна сигурност, който играе ключова роля в кампанията срещу Истанбулската конвенция. За РОД семейството е субектът с правата, а децата са проекция на волята на родителите си.

„Свобода за всеки“ пък е за свободата на всеки… който се вписва в определен християнски светоглед. Свобода за евангелските църкви и за семействата, които да възпитават децата си според собствените си разбирания, но не и за ЛГБТИ хората например.

За хора с фундаменталистки християнски разбирания домашното образование е начин да предпазят децата си от светските изкушения. И особено от теми, свързани със секса (не че те толкова се преподават в българските училища).

Домашно образование и либерални ценности

На противоположния полюс е Ирина Манушева, за която стана дума по-горе. Тя е един от най-изявените противници на идеята за предмет добродетели и религии и е авторка на петиция срещу задължителното му въвеждане. Пред „Свободна Европа“ Манушева аргументира позицията си така:

Внушението, че моралът е изключителен прерогатив на религията, е не просто необосновано, но е опасно и неморално. […] Да си мислим, че добродетели и ценности се насаждат механично, чрез задължително „обучение“, е не просто несъстоятелно, но твърде опасно. Съществува риск подобно начинание да произведе тъкмо обратен на желания ефект.

Разговор за образователната система, каквато искаме да бъде

Напоследък всеки ден излизат нови предложения за образователни реформи. Едно да се намали, друго да се увеличи, нещо да отпадне, нещо да се премести, нещо да се оцени… И макар всичко да звучи като новост, то няма да донесе промяна. Защо – разговор на Донка Дойчева-Попова по темата.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Няма никакъв досег с евангелизма и една майка с опит в хоумскулинга, с която „Тоест“ разговаря, но тя пожела да остане анонимна. Детето ѝ е било домашен ученик до втори клас, след което е продължило в „нормална“ форма на обучение. Когато е било на възраст за предучилищна група, тя се е свързала с родителски кооператив, в който някои от майките имат учителска квалификация и успяват да преподават увлекателно, включвайки и допълнителна информация. А децата могат, макар и в определени граници, да избират заниманията според интересите си. На въпроса защо е търсила алтернатива на образователната система, тя отговаря така:

Защото нямам доверие, че се прави нещо, което заслужава всичките тези часове, прекарани в училище. Нямам доверие и че в тези големи класове може адекватно да ми се даде сигнал, ако детето ми има затруднения. Методиката на преподаване е остаряла, учебниците са неадекватни, имаше една такава приказка: „Ние се правим, че работим, те се правят, че ни плащат.“ Е, първата част си е така. И трябва да си голям късметлия, за да попаднеш на добър начален учител. Има ги! Но каква е гаранцията?

Майката си припомня как собствената ѝ начална учителка ѝ дърпала косата толкова силно, че скалпът ѝ изтръпвал. Според нея такова отношение вече не е разпространена практика, но има учители, които обиждат учениците или си „отбиват номера“ в час, а децата попиват всичко като гъби.

Оцеляването на децата като лотария

Дали едно дете, което се обучава вкъщи, ще стане в резултат на това възрастен, по-адекватен за съвременния свят от друг, който е преминал през „нормалното“ образование и е излязъл от него с основното знание, че най-важно е да умреш за родината и да мразиш турците? Или ще бъде превърнато в религиозен фундаменталист, за когото всичко светско е от дявола? Или нещо трето?

Дали детето, което ходи на училище, ще получи възможност за личностна и професионална реализация? Или ще бъде смазано от недобронамерени – или просто бездушни – учители, тормозещи съученици и от неспособността да се впише?

В каквато и форма да се обучава детето, няма гаранция, че държавата ще се загрижи за най-добрия му интерес. На базата на практиката можем да предположим, че вероятността да не се загрижи е по-голяма. Това е зле не само за децата, а и за самата държава – в нея съществуват алтернативни вселени, за които тя си няма и понятие. Тази държава не разбира откъде се пръкват „локалите“, защо деца се самоубиват и защо наказанията не ги правят по-добри. Тя в един момент може и да се сдобие с фундаменталисти и терористи (все едно дали обучавани в училище, или вкъщи) и да се чуди откъде ѝ е дошло.