Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/mihail-ivanov-interview/

Михаил Иванов е инициатор и един от основателите на Комитета за национално помирение, съветник на президента Желю Желев по национално-етническите въпроси и вероизповеданията (1990–1997) и секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет (2001–2005). Преподавател по етническа политика и права на човека в Нов български университет. 

Венелина Попова разговаря с доц. Иванов за декемврийските събития през 1989 г., с които започва процесът по връщане на имената на българските мюсюлмани, за ДПС от създаването му до днес и за ролята на Ахмед Доган в българската политика.

На 29 декември 1989 г. на извънреден пленум ЦК на БКП взе решение за връщане на имената на мюсюлманите. Фактически до решението се стигна след силни граждански протести на това население. Има ли събитие от онези месеци, което е важно, но някак остава неизвестно на широката публика?

Хората у нас вече нямат памет за онова време. „Широката“ публика сме ние, свидетелите и участниците в тези събития. А ние, за съжаление, вече остаряхме, мнозина си и отидоха.

До решенията от 29 декември се стигна след един процес вътре в комунистическата партия, когато нейната хомогенност беше нарушена. Тя престана да бъде така монолитна, като в нея се оформиха три крила. Крилото начело с Александър Лилов – на тези, които искаха социалистическата система да се запази, но да се реформира – искаше да се възстановят правата на мюсюлманите у нас. Срещу него имаше силна опозиция, която се ръководеше от Георги Атанасов. А той имаше всички основания да е против, защото беше оперативното лице, което Тодор Живков беше натоварил да отговаря за провеждането на цялата репресивна политика, свързана с т.нар. Възродителен процес.

Крилото на Андрей Луканов зае междинна позиция. Неговата цел беше осъществяването на преход от социализъм към капитализъм, но по начин, при който довчерашните комунисти да запазят икономическата власт в ръцете си, като временно отстъпят политическата. Луканов лавираше между двете противоборстващи крила. Той флиртуваше, от една страна, с току-що излезлите от затвора турски политически затворници, а от друга – с участниците в националистическите митинги, които „избухнаха“ през януари, след решението на 29 декември, в районите със смесено население.

Първоначално позицията на СДС беше изключително категорична и тя беше изразена на митинга на 10 декември, на който Желю Желев прочете програмата на Съюза и в нея имаше категорично мнение, че правата на мюсюлманите трябва да се възстановят в целия им обем. В края на декември мюсюлманите и особено помаците от Родопите дойдоха в София и в продължение на няколко дни в много голям студ организираха денонощна вахта около Народното събрание. Този протест трябва да бъде запомнен в нашата история.

След решението на пленума на ЦК на БКП с прякото участие на крилото на Георги Атанасов се вдигна мощна националистическа вълна и се създадоха масови организации, като Общонародния комитет за защита на националните интереси начело с Димитър Арнаудов и щатния служител на Държавна сигурност Минчо Минчев, както и родопското дружество „Родолюбие“. Тези националкомунистически формации организираха масови митинги в София и в районите със смесено население срещу връщането на имената и възстановяването на другите права на мюсюлманите.

Разгоря се борба във връзка с т.нар. закон за имената, който да гарантира правото на свободен избор на име. Законът беше приет чак на 5 март 1990 г. В него обаче останаха неща, които мюсюлманите не одобряваха по никакъв начин – едно от тях беше презимената и фамилиите на всички български граждани задължително да завършват с –ов(а) и –ев(а), включително на арменци и евреи. Второто беше имената да се връщат по съдебен ред, на което хората отговориха: „Не са ни ги взели имената със съд, че със съд да ни ги връщат!“

Това даде мощен импулс на току-що възникналото ДПС, което построи своята предизборна тактика върху борбата за отстраняването на тези два пункта от закона (това стана чак през октомври във Великото народно събрание). От една страна, Ахмед Доган прие закона от 5 март, но в същото време каза на хората по села и градове: „Не си връщайте имената, не подавайте документи, вие ще ни изберете, ние ще влезем в парламента и тогава ще променя закона.“

Да, на един от митингите в София Ахмед Доган от един милиционерски автомобил се обърна с микрофон към мюсюлманите на площада с обещание да им върне имената. Каква беше неговата роля към онзи момент? 

Поведението на Доган тогава беше гротескно. В навечерието на приемането на закона за имената властите и МВР, оглавено от ген. Атанас Семерджиев, се страхуваха от сблъсък в София. Това беше имитиран страх. Тогава се говореше, че мюсюлманите са дошли в София, за да си искат имената, а същевременно към столицата прииждат колони от националисти. Тогава от МВР се получи нареждане да бъдат изведени мюсюлманите от площада около храм-паметника „Александър Невски (зад задния вход на Народното събрание). Е, този, който трябваше да свърши тази работа, беше Ахмед Доган.

Беше вечерта на 4 срещу 5 март, Доган пристигна с една милиционерска кола заедно с един зам.-министър на МВР – ген. Красимир Саманджиев, и започна да убеждава помаците, които бяха дошли на своята втора вахта, да напуснат площада. Да, но те го освиркаха. Тогава ние от Комитета за национално помирение трябваше да кажем на Саманджиев, че поемаме пълната отговорност да няма никакви ексцесии; че ние сме приятели с тези хора, поддържаме връзка с тях и цяла нощ ще бъдем заедно на площада. Така и стана.

Познавахте ли се с Ахмед Доган, докато той беше в затвора, или се срещнахте по-късно? И участва ли той в създаването на Движението за права и свободи, или се появи в един по-късен етап, за да го оглави? 

Не познавах Доган от преди. На 1 декември 1989 г. се запознах с Таня Желязкова, неговата партньорка тогава и майка на сина му Демир. След срещата с нея, на която тя ни разказа за борбата на турците, аз, силно мотивиран, на събрание на Клуба за гласност предложих създаването на Комитет за национално помирение като организация, в която българи, турци, роми, арменци, евреи, християни и мюсюлмани – всички заедно да търсим пътища за решаването на етническите проблеми. В комитета се включиха редица представители на нашата интелигенция – Блага Димитрова, Радой Ралин, акад. Румен Цанев, Йълдъз Ибрахимова, Сюлейман Гавазов, проф. Чавдар Кюранов, Искра Панова, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Кязим Мемиш, Дончо Папазов, Сабри Алагьоз, Мануш Романов, Еди Шварц, Антонина Желязкова (да не ги изброявам всички, какви имена само!).

С Доган се запознахме след излизането му от затвора. Първото нещо, което му казах, беше, че всички искаме той да влезе в ръководството на нашия комитет. Той категорично отказа. На събранието, на което избирахме ръководните си органи, някои хора, не знаейки за неговия отказ, настойчиво предложиха той бъде един от ръководителите. Тогава Доган стана и каза: „Аз току-що съм излязъл от затвора и ми трябва време, за да се убедя във вашите благородни намерения.“ И малко след това напусна.

Да, но тогава всъщност никой не е знаел, че Ахмед Доган е вербуван от Държавна сигурност…

За пръв път прочетох в националистическия вестник „Български глас“ на д-р Иван Георгиев от Българската национална радикална партия, че Доган е агент на ДС – агент Сава. Но това все пак беше една вестникарска публикация, на която не можеше да се разчита. Когато станах съветник на президента Желев, по силата на своите задължения установих сътрудничество с нашите специални служби и по-конкретно с тогавашната Национална служба за защита на Конституцията. В резултат на това вече бях много добре информиран кой е Доган.

Като говорител на Комитета за национално помирение бяхте на Кръглата маса и при подписването на споразумението по основните идеи и принципи на законопроекта за политическите партии. Интересно е да чуем мнението Ви: беше ли правилно създаването на етно-религиозна партия, каквато беше към онзи исторически момент, а и сега продължава да е ДПС? 

Наистина ДПС възникна като етническа организация и по-късно партия. След преживяната асимилационна политика турците и помаците в България не искаха да имат своя партия, те бяха изгубили вяра, че чрез другите партии ще намерят защита на своите права. Спомням си, когато попитах Халим Пасажов – първия зам.-председател на ДПС, с когото станахме близки приятели –защо се делят, той ми отговори: „Ние не се делим. Ние пак ще бъдем с вас, но в затвора сме се клели да направим своя партия.“ (Друг е въпросът, че Халим много скоро беше изхвърлен най-безцеремонно от Доган като член на ръководството.)

За такава партия настояваха и отвън, включително американците и международните организации, като Съвета на Европа например. Смяташе се, че така напрежението в резултат на преживяното сред турската общност ще спадне. Като цяло в БСП бяха против, но от друга страна, ДПС намери активна поддръжка за своето създаване от крилото на Андрей Луканов. Това доведе до мигновеното регистриране на ДПС – най-напред като партия, а после и за изборите за ВНС(само за една седмица). В същото време на Кръглата маса СДС беше против легитимирането на ДПС и затова Доган не беше допуснат да участва на масата. В ДС и МВР имаше разделение. От една страна, някои влиятелни фигури съдействаха за създаването на ДПС, но от друга, сред голяма част от състава имаше недоволство. Това може да се види в спомени на Веселин Божков, шефа на турския отдел в ДС по онова време.

Има и още нещо – след тежката националистическа вълна през януари 1990 г., предизвикана от решението на пленума на ЦК на 29 декември предишната година, част от избирателите на СДС също се обявиха против възстановяването на правата на турците. Страхувайки се, че така може да се изгубят избиратели, някои от ръководителите на Съюза се отдръпнаха от тази проблематика и някак си им беше добре дошло, че се появява такава партия у нас – ето, за тези неща ще отговаря ДПС. Голяма част от поддръжниците на БСП беше против връщането на имената. Парадоксалното е, че в същото време отнемането на имената противоречеше на здравия разум и толерантност на друга голяма част от българското население. Трябва да Ви кажа, че при първия рейтинг на политически партии и организации през януари 1990 г. Комитетът за национално помирение с над 50% одобрение беше на второ място след „Екогласност“. Много от хората искаха политика на толерантност и взаимно зачитане.

В нашия комитет също имаше три становища, застъпени от нас – тримата говорители. Едното се изразяваше от Антонина Желязкова, която подкрепяше идеята да има отделна партия като един отдушник, с който турците да се успокоят. Сюлейман Гавазов, другият говорител, беше тогава категорично против такава партия. И повтаряше многократно, че това ще ни донесе само беди. Моята позиция беше, че не можем да се противопоставяме и да искаме такава партия да бъде забранена, защото самите хора я искат, но трябва да се води политика на демотивация. Това означава другите партии да поемат тази проблематика и защитата на тези интереси, да поемат представителството с включването на турци в избирателните листи за депутати и общински съветници и със залагане на съответни елементи в програмите си. Нашият Комитет за национално помирение отиде и в СДС, и в БСП със списък от имена на турци, които да бъдат включени в техните избирателни листи преди изборите за ВНС. Но без успех.

А защо това не стана, защо останалите партии не само не отвориха листите си за българските мюсюлмани, но и не заложиха нищо в програмите си за тяхното приобщаване и за разрешаването на техните проблеми?

Причините бяха много, но една от тях беше да не загубят националистическите си избиратели. Това се случва и сега. Ако се върнем към днешния ден, ще видим, че в турската общност има голяма съпротива срещу ДПС. Просто хората се стабилизираха, голяма част от тях материално си стъпиха на краката, отидоха в чужбина, изпращат пари тук – с една дума, мюсюлманите днес са много по-независими. Много от тях ми се обаждаха, искаха да подкрепят „Демократична България“. Но от коалицията трябваше да кажат нещо много просто: „Подаваме ви ръка. Ние сме едно общо, едно цяло, имаме общи интереси, ние сме еднакво потърпевши от олигархията.“ Ето това трябваше да се каже. Но никой не го каза на всичките избори през тази година.

Това преди години го каза Иван Костов, и то пред изселническата ни общност в Турция. И щеше да го направи, ако не беше се върнал царят. 

Аз говоря за днешния ден. Но ако се връщате към Иван Костов, неговата позиция беше противоречива. Той направи един много знаков жест, когато отиде в Бурса – на митинг в голямата зала там поднесе извинение от името на българската държава за „Възродителния процес“. Но тогава влиянието на ДПС в турската и помашката общност беше много силно, а Костов каза една фраза, която, освен всичко друго, беше изтълкувана и тиражирана превратно – че ДПС е проклятието на България. Всъщност точните му думи бяха: „Етническият модел, който е свързан с участие в управлението на тази партия, е проклятие за България.“ В крайна сметка изказването му отблъсна турците и помаците от СДС по онова време.

Но не се ли оказаха пророчески тези думи, изречени преди 20 години, преди още ДПС да беше влязло реално във властта?

Ако имате снимки от първите митинги на ДПС, ще видите, че на трибуната до Ахмед Доган стои Илия Павлов. Сватовете на симбиозата между капитала и тази партия бяха хора като Андрей Луканов и Любен Гоцев. Доган и Павлов вероятно са се запознали след промените на 10 ноември 1989 г. Аз съм присъствал на конференции на ДПС, на които се отправяха приветствия от „Мултигруп“. У нас всички партии се развиха като олигархични, но най-видим и най-ерозиращ за обществото ни беше именно олигархизмът на ДПС. И това започна от първите години. Тогава дейността на партията беше противоречива. Същевременно тя се бореше за включването на турския език в образователната система, за по-голяма етнокултурна дейност. Макар и не особено активно, защото неправителствените организации в онези години вършеха много повече работа в тази посока.

Това беше по-скоро мимикрия, защото Доган никога не се е интересувал от правата на българските мюсюлмани. Но използваше религиозните водачи на общността и заставаше редом до тях не само на празници на вероизповеданието, но и на предизборни митинги и прояви.

На ДПС не се гледаше тогава като на нещо хомогенно. Не трябва да забравяме за конференцията в края на 1993 г., когато стана тежък конфликт с хасковско-кърджалийската група. Тогава Доган стана причина за напускането на над 100 души от залата. Конфликтът беше за това, че създалата се тогава вътрешна опозиция начело с Мехмед Ходжа искаше в ръководството на партията да няма агенти на ДС. А Ахмед Доган настоя в него да влязат хора като Юнал Лютви и Осман Октай, за които всички вече знаеха, че са свързани с ДС.

Освен това в турската общност, включително и сред актива на ДПС, имаше хора, които искаха да се провежда активна етнокултурна политика. Този, който много бързо напусна тази кауза, беше Доган – той се концентрира върху връзките с икономическите групировки.

Щеше ли Преходът да изглежда по-различно без партията на Доган?

Тази дума „ако“ в историята не съществува. Аз имам статия, която излезе в един сборник на издателство „Колибри“ по повод 30 години от началото на промените. У нас няма автентични партии. След Великото народно събрание се получи едно обединение по интереси между БСП и дясното крило на СДС, които не желаеха силна социалдемократическа партия. А партията на Петър Дертлиев имаше огромно влияние и към нея се присъединяваха и бивши комунисти.

Затова беше и най-опасната. Затова не направиха и Дертлиев президент, не мислите ли?

Да, затова не направиха Дертлиев президент, затова се случиха и други неща, които фактически доведоха до съсипването на социалдемократическата партия и до лишаване на политическото пространство в България от автентична лява партия. Българинът излезе от комунизма, от соца ляв и затова автентичните леви идеи имаха почва в обществото. Много по-трудно беше да се прокарат десните идеи.

Що се отнасяше до дясното, то в началото нямаше икономическа основа, нямаше критична маса от средни собственици. Отгоре на всичко роля изиграха и личностни неразбирателства между лидерите. Случиха се много неща, включително и „Боянските ливади“, за което президентът Желев е силно критикуван.

Вие тогава бяхте съветник на президента. Преди да направи своето изявление в градината на резиденцията си в Бояна, Желю Желев посъветва ли се с Вас? 

Не, той не беше се съветвал с никого за това, което смята да каже.

Днес ДПС е част от либералния алианс в ЕС и елитът на партията живее добре и с европейски стандарти. А българските мюсюлмани, макар и с върнати имена, чувстват ли се днес приобщени, част от нацията ни, и имат ли нужда от конкретна партия, която да защитава само техните права и свободи? 

Както вече казах, в България се развиха не автентични, а олигархични партии. Олигархизма го разбирам така: с властта се правят пари, с пари се прави власт. Най-ерозиращата обществото олигархична партия е ДПС, която изразява интересите на една богата върхушка с вота на едни относително бедни избиратели. Тя експлоатира бедния етнически вот за интересите на етнически безцветни олигарси. Парите нямат етническа принадлежност. За Ахмед Доган или Делян Пеевски, или който и да е друг от елита на тази партия са важни преди всичко икономическите интереси.

В отговора на Вашия въпрос има два момента. Първият е трябва ли да има етническа партия. Според Конституцията – не. Но днес ДПС не е етническа партия и Конституционният съд се е произнесъл ясно за това. Документите на партията се отнасят до общонационалните проблеми. На някои парламентарни избори за нея са гласували над 100 000 етнически българи. В ръководството и в депутатската група също има българи. Бих определил ДПС като олигархична партия с твърдо и достатъчно голямо етническо ядро.

Политически това трябва да се преодолее. Турците, помаците, или по-общо мюсюлманите у нас трябва да излязат от своето политическо гето и единственият начин да се направи това е техните интереси да бъдат припознати от другите партии като свои. Проблемът не е нито в избирателите на ДПС, нито даже толкова в ръководството му. Проблемът е в другите партии, които не желаят да си отворят очите за тази проблематика. В този смисъл аз съм противник на етническите партии. Трябва да се направи всичко възможно интересите на малцинствата у нас да влязат в общите програми и цели на всички партии. Нещо, което не виждаме да се случва и няма дори шанс скоро да се случи.

Днес, когато отношенията между ДПС и останалите политически субекти в страната не са в най-добро състояние, има ли опасност да се направи опит за радикализация на мюсюлманското малцинство? 

Не. Лютви Местан публикува анализ за електоралните параметри на участието на ДПС в последните избори. То има сериозен спад в подкрепата си и получи под 260 000 гласа в България. В Северозападна България се използва много корпоративният вот, евфемистично казано. Или простичко: „Аз гласувам, защото моите материални интереси изискват това“. Това означава, че не искам да изгубя работата си или че ще отпуснат примката на заема, който дължа на някого. Има много начини освен директното купуване на вота. Но голяма част от турците и помаците в България са се отдръпнали от ДПС. Аз не съм пропагандатор на ДОСТ – те допуснаха големи грешки, но данните за участието на обединението между ДОСТ и НПСД на парламентарните избори през 2017 г. показват, че тогава над 100 000 души не пожелаха да гласуват за ДПС.

В отговор на Вашия въпрос има ли опасност от радикализация на това население, ще кажа „не“. Има опасност от силно отчуждение и тази тенденция се засилва все повече и повече. Има отчуждение от политиката, от обществените проблеми и от българската национална общност, от българска държава. Което не значи, че те се отчуждават от етническите българи на индивидуално равнище. Наше изследване на нагласите на мюсюлманите в България през 2016 г. показа, че 70% от тях имат приятели българи. Тези хора стават все по-независими, те имат собствено мнение и все повече не одобряват Ахмед Доган и върхушката на ДПС, но са попаднали в това гето и няма за кого да гласуват. Те ми се обаждат, питат за кого да гласуват и казват: „А твоите направиха ли нещо, една дума не казват.“ Така ми говорят.

Как си обяснявате факта, че в новото Народно събрание олигархът Делян Пеевски стои на първия ред между Мустафа Карадайъ и Йордан Цонев? И това знак ли е, че Ахмед Доган е вече минало? 

Не знам. Този въпрос е многопластов. Делян Пеевски е олигарх. Той символизира сливането на икономическата с политическата власт. Не е единственият олигарх в България, такъв олигарх е Васил Божков, могат да бъдат изброени още няколко души, които имат икономическа мощ и оказват силно влияние върху политическите процеси. Но Пеевски действително символизира симбиозата между власт и пари.

Заглавна снимка: Стопкадър от предстоящия филм „Държавни тайни“ на документалистката Малина Петрова

Източник

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyko-rashkov-interview/

Бойко Рашков е юрист, доцент по наказателнопроцесуално право в Юридическия факултет на УНСС, където ръководи катедра „Наказателноправни науки“. Бивш депутат в 39-тото Народно събрание, ръководи Националната следствена служба в периода 1995–2001 г., за кратко е зам.–министър в кабинета „Станишев“, а от 2013 до 2018 г. е председател на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства. Сега е вицепремиер и министър на вътрешните работи в служебния кабинет на Стефан Янев, назначен от президента Радев.

Венелина Попова разговаря с Бойко Рашков за очакванията му от новото правителство, за „престъплението на века“, както нарича министърът кражбата на огромни средства от държавния бюджет при строителството на автомагистрала „Хемус“, за атаките срещу него от страна на бившите управляващи и за прокуратурата, която не изпълнява обществената си функция. Пред „Тоест“ министър Рашков за първи път съобщи за приключилата проверка на НАП на неговите доходи и имущество.

Интервюто е взето в следобедните часове на 3 декември 2021 г., петък. По-късно вечерта Кирил Петков заяви в предаването „ЕвроДикоф“ по телевизия „Евроком“, че Бойко Рашков ще бъде предложението на „Продължи промяната“ за вътрешен министър в новия кабинет. 

Министър Рашков, днес се конструира 47-мото Народно събрание и Вие заедно с колегите си от служебния кабинет бяхте в залата. Какви са очакванията Ви за новото мнозинство и бъдещия коалиционен кабинет и имате ли покана за участие в него?

Днешният ден е изпълнен с надежда, че ще се състави редовно правителство след заявеното намерение от партиите, които имат мнозинство в Народното събрание. А това ще отвори път за ускорено развитие на страната ни. Що се отнася до втората част от въпроса Ви – не, нямам такова предложение, а не ми е известно да е отправяно и към други колеги от служебния кабинет. Няма и да попитам никого, защото смятам, че това не е добре, а и не е в мой стил.

Може би защото все още в лидерския формат на преговорите не са постигнали окончателно споразумение за персоналното попълване на министерските постове? А може би, въпреки че партиите на промяната оцениха високо свършеното от Вас, ще се въздържат да Ви поканят – от страх или по-скоро от предпазливост редовният кабинет да бъде обявен за конструиран и силно зависим от президента Радев?

Не знам защо използвате думата „страх“. Аз не виждам нищо страшно до този момент в това, че президентът е съставил служебното правителство. В него 30% от министрите са хабилитирани лица със съответна научна степен, в това число и аз. Пожелавам на следващото правителство – каквото и да е то, редовно или служебно – да има подобен състав. Защото само с високообразовани хора могат да се извършат промените, в името на които бе създадена и новата партия на нашите бивши колеги Кирил Петков и Асен Василев.

През тези 5–6 месеца като вицепремиер и вътрешен министър аз не съм се чувствал по никакъв начин зависим от президента Радев, казвам го с чиста съвест. Той нито веднъж не е упражнил каквото и да е влияние върху мен при вземането на конкретни решения. Затова не приемам мнения за каквато и да е форма на зависимост, защото президентът много добре балансира в сложната обстановка, в която бе принудено да работи служебното правителство, и няма пример, който да ми дава основание да се съглася, че министрите сме работили под прякото командване на държавния глава – нарочно използвам този израз, с който се спекулираше.

Слушахте с усмивка нападките, които Ви отправяше от парламентарната трибуна Мустафа Карадайъ при откриването на 47-мото НС, за полицейско насилие и произвол по време на изборите. Нападат Ви и бившите кафяви медии на Делян Пеевски, които не спират да сипят квалификации по Ваш адрес и да твърдят, че сте превърнали МВР в НКВД. Обвиниха Ви и за катастрофата на магистрала „Струма“. Знак за какво са тази нервност и тези атаки срещу Вас?

Знак, че няма да имат тази възможност, която им бе осигурявана до съставянето на служебния кабинет, да присвояват чрез различни механизми безпрепятствено и безконтролно огромни материални активи, дори средства от държавния бюджет. Най-фрапиращият пример е уж изграждането на автомагистрала „Хемус“. За строителството ѝ са отделени милиарди левове от парите на българските данъкоплатци, които в момента се намират в частни ръце и е неизвестно за какво се ползват. Както знаете, когато от МВР активно заговорихме за тези престъпления, на магистралата няма нито един строител, който да извършва някаква дейност. Оказа се, че „Хемус“ е започната без каквито и да е строителни книжа, без право на строеж, по отношение на една голяма част от магистралата няма яснота откъде да мине трасето или минава през забранени или секретни зони и обекти, тоест проектирано е абсолютно произволно.

Друг пример, който мога да посоча, е със средствата, заделени привидно за ремонти на 400 язовира в нашата страна. Парите са раздадени по същия начин, но строителни дейности не се извършват никъде. Фирмите около Борисов и министрите от МРРБ – Нанков, Аврамова и др. – се страхуват, че вече няма да могат да продължат да реализират подобни схеми и буквално да заграбват средства от държавния бюджет. Страхът е и за това, че в даден момент ще се потърси отговорност – със или без Гешев, или въпреки Гешев – в един по-кратък или по-дълъг период. Това е престъпление на века, защото в нашата съдебна практика не познаваме подобно присвояване на огромни финансови активи от държавната хазна. Но все в един момент разследванията по тях ще приключат и ще бъде потърсена съдебна отговорност от виновните лица.

След като вече МВР и митниците са нотифицирани да кореспондират пряко с Европейската прокуратура, ще изпратите ли тези разследвания до Лаура Кьовеши?

Разбира се, че ще го направим, вече сме в процес на подготовка на такива материали, каквито не липсват и по отношение на които, за съжаление, нашата прокуратура не е проявила никакъв интерес да придвижва. Става дума за случаи, в които са ангажирани бившите управляващи, тоест прокуратурата играе роля на задържаща институция на тези материали и те не могат да влязат в съдебната зала. Или пък ако се предприемат някакви действия, те са толкова бавни, че проверките и разследванията ще приключат след години, когато ще е изтекла и тяхната давност. Възможността, която се дава на МВР, да кореспондира директно с Европейската прокуратура, е изключително показателен знак за оценката, която европейската институция дава на българската прокуратура.

Специализираната прокуратура отказа да образува досъдебно производство по сигнала, който ѝ изпратихте срещу главния прокурор. Как си обяснявате този отказ, макар че едва ли сте очаквали да започне разследване на Иван Гешев?

Обяснявам си го по същия начин, по който обяснявам бездействието на прокуратурата по отношение на бившите управляващи. Прокуратурата у нас, за голямо съжаление, в момента не упражнява обществената си функция и не отговаря на онова, за което е създадена с Конституцията – да бъде независима част от съдебната система. Тя стопира всяко разследване, което е свързано с представител на бившата власт. Така си обяснявам и нежеланието да се разследва главният прокурор, независимо че в множество доклади, включително и в осъдителни дела срещу България в Европейския съд по правата на човека, е посочено многократно, че у нас няма възможности и условия да се осъществи едно нормално разследване срещу главния прокурор, ако има данни за извършени от него престъпления.

Това спецпрокуратурата да откаже да образува производство срещу Иван Гешев е нещо, което ние наблюдаваме от години. Аз няма да пропусна да изпробвам и юридическата зрялост на Апелативната специализирана прокуратура, като обжалвам този акт. Но съпротивата на прокуратурата да разследва или поне да извърши прозрачни действия по отношение на главния прокурор прави много лошо впечатление. Това е сериозен недъг на нашата съдебна власт, който може би новото мнозинство в Народното събрание ще поправи.

Под влияние на бившите управляващи и на техните олигарси станахте обект на прокурорска проверка. Прокуратурата поиска разсекретяване на Вашата данъчна тайна и започна проверка на имотите Ви. Има ли резултат от нея?

На първо място, искам да кажа, че ни най-малко не се учудвам от това, че прокуратурата като придатък на бившата власт извършва подобни слугински действия. По отношение на проверката спрямо мен нямам никакви притеснения. Вчера ми беше връчен констативен акт от Националната агенция по приходите – казвам това за първи път пред Вашата медия – и след извършената служебна проверка на моето имущество и това на семейството ми, както и на доходите, които съм получил, не е установено, подчертавам дебело, не е установено никакво несъответствие между моите доходи и моето имущество. Струва ми се, че това трябва да се каже високо, за да се парират всички обиди, клевети и нападки срещу мен и семейството ми.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на изявление на министър Рашков от 16 септември 2021 г.

Източник

Post Syndicated from original https://toest.bg/v-razmestvashtiya-se-svetoven-red-bulgaria-stupva-nakrivo/

„В момента (Крим) е руски. Какъв да е?“, каза преди две седмици президентът Румен Радев на единствения предизборен дебат, с което предизвика мигновени негативни реакции от Украйна и САЩ. За сметка на това от своята Facebook страница Руското посолство в България отправи официална покана към Радев за посещение в „руския Крим“. Такова изказване относно Крим, между другото, не си e позволявал дори и най-близкият на Путин балкански политик – сръбският президент Александър Вучич. А Александър Лукашенко едва наскоро заяви в интервю за руска държавна агенция, че Крим е „фактически“ и „юридически“ руска територия.

Оставяме настрана, че българският президент се нареди в компанията на беларуския диктатор и че според цивилизования свят и международното право полуостров Крим е част от територията на Украйна. България де юре, като част от ЕС и НАТО, е подписала десетки документи, потвърждаващи неприкосновеността на Украйна и факта, че част от територията ѝ е незаконно окупирана от Русия.

Изказването на Радев всъщност бетонира твърдата русофилска линия във външната ни политика,

налагана от правителствата на ГЕРБ и поета като щафета от президента и екипа му. Неслучайно думите на Радев повтарят едно към едно изказванията на двама кандидат-президенти, известни с проруските си позиции – Волен Сидеров и Костадин Костадинов. Така че когато в предизборен дебат президентът казва неща като „Русия не може да ни бъде враг“ и „Крим е руски“, за целия останал свят изглежда, че държавният глава на България е човек като Сидеров или Костадинов.

Темата сякаш отшумя след опита за уточнение от страна на президентската пресслужба и след като някои български анализатори обявиха, че „не Крим е на дневен ред в момента“. Това обаче няма как да промени факта, че съюзниците на България за пореден път имат причина да се усъмнят в надеждността на София и в солидарността ѝ към останалите членове на НАТО и ЕС. Не трябва да бъде подминавана и реакцията на Киев – в конфликта си с Русия Украйна разчита изключително на подкрепа от ЕС и САЩ, а коментарът на българския държавен глава явно е бил приет като нож в гърба, което доведе до сравнения между Радев и бившия молдовски президент Игор Додон, известен с крайните си проруски виждания.

В този контекст думите на Радев трябва да бъдат разглеждани не като моментна грешка,

която би могла да бъде поправена от пиарска гледна точка, а като поредна стъпка в посока превръщането на България в сива зона на Балканите, която ще бъде използвана от Москва за вътрешно дестабилизиране на НАТО и ЕС в ключови моменти като настоящия.

Скандалното изказване идва в изключително взривоопасен за нашия регион период – в момент, когато Европейският съюз и НАТО отчаяно се опитват да покажат единност срещу руската агресия, заплашваща източните им граници. В изострящия се геополитически сблъсък България не е анонимен наблюдател, седящ някъде далеч от действията, а основен участник – страната заема важна позиция, свързваща Черно море със Западните Балкани.

От това каква политика се води в София, зависи дали руската агресия ще бъде отблъсната,

или напротив – Балканите ще бъдат допълнително дестабилизирани. Москва беше посочена като главен виновник за разразилата се бежанска криза между Полша и Беларус, докато САЩ предупреждава съюзниците си в НАТО, че Русия готви нова военна агресия срещу Украйна. При тези обстоятелства думите на Радев имат много ясен, много силен и очевидно търсен ефект – те са сигнал, на първо място, към Запада, че България продължава да бъде нелоялен съюзник и че не може да се разчита на принципната позиция на София дори по такива безспорни въпроси като ситуацията с полуостров Крим.

Другият сигнал е към самата Русия – докато Радев заема президентския пост, страната ни не само няма да бъде натовски „ястреб“, а в точните моменти ще изпълнява стриктно ролята на руски „троянски кон“ в ЕС и НАТО, подкопавайки по този начин собствената си сигурност. Защото сигурността на България – националната, териториалната, но и икономическата – е правопропорционално следствие от стабилността на съюзите, в които държавата членува. Ако София не само не подпомага общата сигурност на Европа, но и активно ѝ пречи чрез водене на проруска външна политика, тези действия автоматично биха довели до дестабилизирането на самата България, а оттам – и до нейното обедняване и отдалечаване от европейските стандарти на живот.

Всъщност позицията на Радев не е нова и не би трябвало да е изненада.

Тя следва линията, наложена от Бойко Борисов – българската външна политика да бъде на практика подчинена на Москва и да не се прави нищо, което би могло да предизвика негативни коментари от страна на Кремъл. Бившият премиер се обяви против санкциите срещу Русия почти веднага след окупацията на Крим, а в следващите години под натиск от страна на Москва на няколко пъти отказа да повиши националната сигурност на България чрез координиране на общи действия на НАТО в Черно море.

Навежданията на Борисов пред Москва не се ограничиха дотук. Отказът на България да изгони руски дипломати след отравянето на Сергей Скрипал във Великобритания, шпионският скандал от 2020 г., който разкри шокиращи пробиви в Министерството на отбраната, и разбира се, експресното изграждане на „Турски поток“ през България – всички тези примери говорят за очевидната зависимост лично на Борисов от политиката на Русия.

По всичко изглежда, че президентът ще се опита да продължи и може би да надгради започнатото от Борисов и ГЕРБ в тази посока.

Още преди пет години, по време на първата си предизборна кампания, Радев се опита да оправдае руската окупация, казвайки, че „над Крим се вее руски флаг“ – а година по-късно пред чужда медия определи, че полуостровът е „де факто на Русия“. Известни са и неколкократните опити на държавния глава през първия си мандат да промотира темата за отпадане или поне преразглеждане на европейските санкции срещу Москва. Темата за санкциите също беше част от предизборния дебат на последните избори и макар думите на Радев за нуждата от преразглеждането им да не бяха коментирани толкова, колкото изказването му за Крим, те показват още една линия, в която позициите на президента рязко контрастират с настроенията в ЕС.

От няколко години светът се намира в процес на геополитическо разместване, обуславяно от края на „еднополюсния“ модел, настъпил след 1989 г. Русия и Китай са основните играчи, които се стремят към пренареждане на световния ред с цел да увеличат влиянието си за сметка на колективния Запад. При тези нови условия най-важният фактор за националната сигурност на една държава е взаимното доверие между нея и близките ѝ съюзници, на които може да разчита в моменти на криза. На този фон

България все по-твърдо заема „балансираща роля“ между ЕС и Русия,

както отбеляза вицепрезидентката Илияна Йотова. Това балансиране обаче, изглежда, се отнася само за българските политици, които, угаждайки на Москва, успяват да се закрепят на власт у нас. А междувременно Европа и САЩ гледат на страната все повече като на слабото звено в НАТО, което е мек начин да се каже, че София не води независима външна политика, а е подвластна на най-опасния за мира в Европа режим. Позицията, която България е заела – на проводник на нестабилност, заплашва не само ЕС и НАТО, но и по-малките регионални групи, от които България е част – инициативата „Три морета“ и форма̀та „Букурещ-9“.

Връщайки се към думите на президента Радев за полуостров Крим, трябва да отбележим и още нещо – докато говореше за двустранните отношения между България и Русия, президентът се опита да направи историческа аналогия, заявявайки, че „българите виждат Русия като освободител (…) и затова тя не може да ни бъде враг“. Такива твърдения не само не отговарят на истината – най-малкото заради историческата роля на хора като Георги Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, дори и Димитър Благоев. Тези крайно манипулативни твърдения освен това са насочени и срещу българските избиратели, от които Радев очаква да преглътнат настоящата опасна международна роля на България. Радев явно не е запознат и с историята на България след въпросното „освобождение“, защото там има фигури като генерал Иван Колев, воювал срещу руската армия в Добруджа през Първата световна война, когато, изглежда, е можело Русия да ни бъде враг.

Разбира се, президентската институция няма последната дума при вземането на решения за външната политика на България. Страната от повече от година обаче се намира в безпрецедентна политическа криза, която позволи на Радев да концентрира огромна власт около себе си. Освен това оформящото се в момента бъдещо коалиционно управление ще събере партията, издигнала Радев за първия мандат, и партията, основана от служебни министри, назначени от президента. Засега от страна на „Продължаваме промяната“ няма сигнали, че зависимостите от Русия във външната политика ще бъдат променени. Заявката за прагматичност и следване на националния интерес, с която Кирил Петков и Асен Василев спечелиха изборите, все пак дава надежда, че новото правителството ще направи опит да се еманципира от президентския похлупак и да върне България там, където ѝ е мястото.

Заглавна снимка: Румен Радев на среща с Владимир Путин през юни 2019 г. Източник: Kremlin.ru (CC BY 4.0)

Източник

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/promyanata-ide-li/

… А през 2025 г. покривите на 18 900 панелни сгради в България ще са покрити с фотоволтаици, Северозападът ще стане нов индустриален център – заради специална инвестиционна програма, в болниците няма да се доплаща, а благодарение на ваучерите за култура обществото ще е културно стимулирано и естетически задоволено. 

Ако реалността се строеше на база политически обещания, горната картинка можеше и да се получи след четири години управление на бъдещия коалиционен кабинет, за което преговарят от „Продължаваме промяната“ заедно с „Има такъв народ“, „Демократична България“ и БСП.

Но българската реалност е плод на политически компромиси и политически услуги.

В коалиционен кабинет от четири формации те няма как да бъдат избегнати, затова е по-добре преговарящите да се фокусират върху цели, за които има реални измерители.

Например в края на мандата средната пенсия в България да не е 35% заместващ доход (и най-ниската в ЕС), както е сега, а поне 50% – в западноевропейските държави е 70%, а в някои скандинавски страни надминава 80%. За това целеполагане стъпките са ангажимент на управляващите – как ще растат осигурителните вноски, как ще работят фондовете, които сега управляват средствата по втория стълб, какви ще са политиките за заетостта и за насърчаване на производства с по-висока добавена стойност, от които зависят средствата в пенсионната система.

Или в края на мандата да няма доплащане в болниците, което сега е от най-високите в ЕС – 50%. Да се намали детската смъртност, показател, по който България е трета в ЕС. Също да се намали делът на децата в риск от бедност и на работещите бедни. Или…

В действителност бедността в най-бедната държава от ЕС изобщо не беше дефинирана като генерален проблем.

Може да се продължи с целеполагането. Все пак в зората на политическия си проект Кирил Петков и Асен Василев (предполагаеми премиер и министър на финансите) обещаха „леви цели с десни средства“, но засега първата част на слогана, изглежда, ще бъде уплътнена с бъдещи назначения на личности, свързани с „Позитано“ 20. Така председателката на БСП Корнелия Нинова ще потуши бунта и опитите за свалянето ѝ от поста, раздавайки порции. А Петков и Василев изглеждат повече като скръм мастъри, макар че за българското дередже ползата ще е от проджект мениджъри.

Вместо преговори ангро, които гледаме тази седмица благодарение на излъчването им на живо, в условията на няколко кризи и липсата на бюджет за 2022 г. партиите трябваше да се споразумеят за пакет краткосрочни мерки с прогнозен ефект, като ги приоритизират. Сега по отношение на пандемията от COVID-19 получаваме добро намерение, че ваксинацията трябва да се ускори и да се направи разяснителна кампания с фокус върху хората с хронични заболявания, малцинствата и възрастните в отдалечени места. Но ще се запази доброволният принцип, твърдото изискване за зелен сертификат ще бъде разхлабено и отново ще има национален кризисен щаб.

Предвид факта, че проектобюджетът е полуподготвен от служебното правителство,

няма как това да е израз на каквито и да било сериозни реформи и нови политики.

Вероятно ще се отразят някои или всички административни промени, свързани с разширяване на обхвата на Министерството на икономиката, като към него се придадат нови структури и финансови инструменти (като иновациите); с изваждане на Изпълнителната агенция по горите и Агенцията по безопасност на храните от Министерството на земеделието; със създаване на ново Министерство на енергетиката, преместване на АПИ от МРРБ към Министерството на транспорта, изваждане на ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ от МВР и други такива. Тези промени бяха и сред шумно обсъжданите.

Бездруго големите реформи бяха оставени за след анализ, оценка и/или изобщо без срок, както и за „прецизиране“ от лидерите. А големият лозунг на победителя на изборите претърпя радикална редакция:

от „Нулева корупция“ стана „Нулева търпимост към корупция“.

Публичните преговори за коалиционно споразумение, инициирани от „Продължаваме промяната“, позволиха на всички представени да повторят още веднъж пред камерите предизборните си програми и обещания. Последната част от преговорите – по темите финанси и международни отношения – едва ли ще излезе от тренда. Програмата на бъдещия коалиционен кабинет за 4-годишно управление ще бъде екстракт от изговореното пред камерите и одобреното от лидерите, но вече на закрити врата и след двустранни, тристранни и четиристранни срещи.

Четирите политически сили са единни в лозунгите и разделени в конкретните действия. Всички искат по-ниска корупция, всички искат смяна на главния прокурор (но дали и дълбока съдебна реформа с промени в Конституцията?), всички искат да се помогне на домакинствата и бизнеса заради високите енергийни цени, всички искат държавата да пречи по-малко на бизнеса.

Но при проблем със съгласието се съгласяваха за анализи, оценки и стратегии на проблема.

Преговорите родиха идеи за много такива. Например по парливи теми, които биха разсърдили големи бизнеси (като субсидиите за зърнопроизводителите, които са най-малката част от земеделските производители, но получават лъвския пай – 80% от субсидиите отиват при 2% от производителите) съгласие няма. Но има идея за анализ. Консенсус липсва и по темата за комасацията на земята, има неясно съгласие за таван за директните плащания. Както написа Деница Ватева от „Капитал“, и сега има таван, но няма контрол. Но за затягане на контрола никой не говореше.

Реформата на здравната система, свързана с промяна на механизма на финансиране, също е неясен обект на желанието – и на анализ. До края на 2022 г. трябва да бъде намален броят на болничните легла в България до 5,3 на 1000 души, какъвто е европейският показател. В България той е 7,5 на 1000 (по данни от 2017 г.), което означава, че трябва да се закриват болнични легла в някои от над 340-те лечебни заведения, повече от една трета от които са частни. Няма правителство досега, което да го е правило – точно обратното, остави безконтролно да расте броят им, довело до концентрация в няколко града, а националните здравни карти се правеха… за сведение.

Но все пак някаква конкретика се появи –

до средата на 2022 г. трябва да заработи националната информационна система, за да се контролира потокът от публични средства. По много причини, свързани именно с блокирането на контрола, тя се „работи“ вече двайсетина години. Смяната на финансирането от клинични пътеки към диагностично свързани групи, за което слушаме от десетина години, се отпраща за в бъдеще. Първо ще има пилотни проекти, после – ще видим. За вдигане на здравната вноска пред камерите никой не говори, но и да говорят при закрити врата, за 2022 г. няма да има ръст.

Енергетиката е другата спорна тема. Ще има нова енергийна стратегия, а БЕХ засега няма да се пипа (въпреки обявеното от Петков и Василев в предизборната кампания, че може и без него), нито пък от холдинга ще се вадят мрежовите оператори, като ЕСО и „Булгартрансгаз“. Преговарящите се съгласиха да се изясни финансовото състояние на държавните фирми, което от само себе си се разбира, че трябва да направи всяка нова власт.

Как ще стане подпомагането на домакинствата и бизнеса за високите енергийни цени и за чия сметка,

е въпрос на бъдеща калкулация и механизми. Одобреното поемане на осигуровки от държавата за бизнеси, ограничени заради пандемията или отварящи нови работни места, също е въпрос на пресмятане и пари в бюджета за догодина. Темповете на растеж се забавят, новите безработни от края на декември 2020 г. до 21 ноември 2021 г. надхвърлиха 250 000, инфлацията се ускорява до 6% през октомври на годишна база. Ако се вдигнат разходите на държавата, ще нараснат дългът и дефицитът.

По време на дебатите обаче се изясни нещо съществено – ПП категорично подкрепя запазването на България като държава с ядрена енергетика, тоест ще има нови мощности, вероятно на площадката на АЕЦ „Козлодуй“. Освен това Асен Василев изрази увереност, че предложението на Франция ядрената енергетика да бъде призната за „зелена“, подкрепено от България и няколко държави, ще бъде прието от ЕК. Следователно изграждането на бъдещи ядрени мощности в България може да бъде частично финансирано със средства по Зелената сделка.

Отпаднаха няколко важни предложения.

Няма да има анализ за конструктивното укрепване на панелките, в т.ч. и на асансьорните шахти, както направиха в Германия преди санирането им (може би някакъв пилотен проект). Но независимо от това колко са годни за обитаване, проект за фотоволтаици ще има и „пудренето“ им, както беше наречено санирането от един от преговарящите, ще продължи. И жилищна стратегия ще има, също и премахване на незаконни обекти. ДНСК ще бъде задължена да направи преглед на построеното в защитените територии и да установи дали има нарушение на строителните книжа (забавно ще бъде Дирекцията да проверява сама себе си за евентуални нарушения).

Належащата нужда от ново административно деление на България заради намалялото население – по-малко общини и областни управи, остана дискусионна. Не се хареса главно на БСП. Появи се добрата идея за нов Закон за устройството на територията – настоящият е променян над 130 пъти. Записано бе конкретното предложение на Асен Василев, че общини без одобрен Общ устройствен план до края на 2022 г. няма да получат средства за капиталови разходи за 2023 г. Записано бе и поредното предложение за специална инвестиционна програма за Северозапада, както и за сближаване на регионите.

Политиката спрямо държавните предприятия и фирми ще се промени,

обещаха си преговарящите. Властта на ГЕРБ заобиколи изисквания на ОИСР и еврозоната в тази посока, особено при пререгистрацията на част от тях в акционерни дружества, но бъдещите коалиционни партньори се разбраха да поправят пропуските, както и конкурсите за управление на тези държавни фирми да станат прозрачни, а не уредени от властта.

Обещаха си и грижи за малки, средни и микропредприятия (ако не са загинали от високите енергийни цени, докато се погрижат за тях…). Обещаха и да променят концесионните такси, така че да догонят средноевропейските – според Кирил Петков сега приходите от всички тях на година са над 90 млн. лв. Това означава обаче промяна на договори и не е сигурно дали ще се получи.

Останалото си го знаем от толкова други предизборни платформи.

Икономика на високата добавена стойност, е-управление, „eдно гише“, намаляване на административната тежест, такса „смет“ на база „замърсителят плаща“, качество на образованието, специалисти според нуждите на бизнеса…

Голямото предизвикателство обаче ще бъде новите управляващи да се опазят от наплива кариеристи, „калинки“ и обикновени лапачи, които ще ги налазят, за да получат постове. Административният капацитет на бъдещите управляващи не е висок, а ресурс трябва да намерят. Докато лидерите се разбират за компромисите, изглаждат несъгласията и разпределят креслата, желаещите напират като за шоу на талантите.

Има една библиотека само със стратегии в Министерството на икономиката, каза на една от дискусиите съпредседателят на ПП Кирил Петков. Дано коалиционното споразумение не уплътни някой от рафтовете.

А фотоволтаиците вероятно ще блеснат. Ако не за всичките 2,7 милиона българи, обитаващи панелки – за част от тях.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Продължаваме промяната“

Източник

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения от Оксфордския университет. Специализирал е в Института по икономика в Лондон и в Харвардския университет, работил е като директор на софийското бюро на Европейския съвет за външна политика и гост-лектор в токийския университет „Хитоцубаши“. Бечев е старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, САЩ. 

По време на предизборната кампания темата за външната политика остана извън фокуса на внимание и на кандидат-президентите, и на партиите. В събота тя ще бъде обсъждана от експерти на четирите партии, които преговорят за коалиционен кабинет. Трябва ли да пренаредим приоритетите си във външнополитически аспект предвид динамично променящите се взаимоотношения между световните сили, зоните на военни конфликти и ситуацията в съседните ни държави?

Няма нищо по-нормално от това, че външната политика не е била в дневния ред на дебата. Защото дори и в големите демокрации политиците обсъждат теми, които вълнуват електората, които са по-близки до хората. Външната политика рядко е такава тема. Освен това България не е капак, който тежи по външнополитически въпроси. Добре е, че този разговор ще се води на експертно ниво, но трябва да сме реалисти – тази тема едва ли ще има особен приоритет в преговорния процес. Рядко външната политика може да стане обект на по-широк дебат. Изключвам европейската тема, защото тя не е в същинския смисъл на думата външнополитическа за нас и има пряко отношение към живота на гражданите.

Може би само Македония и отношенията ни със Скопие, които много се политизираха в последната година, могат да предизвикат спорове, дори и разногласия. Но отвъд нея не виждам нещо, което да е толкова належащо. Ето примера с репликата за Крим на президента Радев в телевизионния дебат с Герджиков. Тя беше експлоатирана по-нататък от ГЕРБ с цел да разцепи електората на Радев, но видяхме, че тази тема не вълнува толкова българските граждани и по-скоро мобилизира малцинства сред електората.

Провали ли се България в преговорите със Северна Македония, след като Борисов имаше претенцията да е лидер на процеса за присъединяване на страните от Западните Балкани към Европейския съюз? Да припомним, че България първа призна независимостта на Македония, когато Германия беше против. Но защо сега преговорите стигнаха до задънена улица?

На първо място, не е много ясно какво искаме ние от Северна Македония, докато проблемът за Гърция беше само името. Ако питате някои историци, те искат едва ли не цялостна ревизия на историческия разказ, което няма как да стане. Не е ясно как трябва да работи и двустранната комисия. България не е поставяла нито някакви измерими изисквания, нито ясни критерии кога трябва да вдигне ветото си.

Необходим е някакъв разумен компромис и мисля, че има най-малко две партии с по-прагматично отношение – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. Това дава някакъв оптимизъм, че ще се намери изход. На Северна Македония ѝ предстоят преговори и България е одобрила началото им. Това, което не е одобрила, е рамката им, но ние така или иначе сме на прага на тази стъпка. За ЕС е жизненоважен въпросът тези преговори да започнат, защото на карта е поставен и европейският интерес, който България очевидно спъва, без да е ясно какво ще получи обратно. Защото в крайна сметка се нагнетяват и антибългарски настроения.

Може би трябва да оставим миналото на втори план и да смекчим позицията си, но това няма ли да внесе разнобой между партиите в бъдещия коалиционен кабинет, ако такъв изобщо бъде съставен?

За миналото не може да има едно решение в рамките на два месеца, дори и на години. Разговорът ще бъде дълъг, но той не трябва да бъде свързан с процеса на присъединяване. Защото е илюзорна идеята, че българската версия ще бъде приета и там едва ли не ще направят завой на 180 градуса. Това е въпрос на историческа памет. Да не забравяме, че така и нашият разказ се проблематизира. По-рационалното решение е наистина миналото да се остави на втори план или като паралелна писта, а разговорът да продължи.

Не на последно място, не трябва да забравяме, че ако Македония започне преговори за присъединяване към ЕС сега, те ще траят поне десет години. Това дава хоризонт на разговорите в двустранната комисия, тя трябва да се демократизира и в нея да се включат учени от страни (има такива) с принос в изучаването на македонския въпрос и въобще на историята на Балканите. Това ще създаде друга динамика в разговора – доколкото е важно за България и за българските елити нашето правителство да наложи по някакъв начин своята гледна точка. Началото на преговорите не е решаващ момент, защото след това имаш възможност да блокираш при възникване на някакъв исторически спор или политизация на споровете. Това е прагматичното решение.

Как оценявате отношенията ни с Турция след възникналото напрежение по повод гласуването на българските изселници там? Борисов се държеше едва ли не като васал на Ердоган, срещу което не си спомням да е издигал глас през първия си мандат и президентът Радев? Трябва ли да използваме предстоящите избори в Турция, отслабените позиции на президента Ердоган и опита му да върне добрия тон в диалога си с ЕС, за да променим позицията си към хибридния режим в Турция?

Аз не бих казал, че Борисов е бил васал на Ердоган. Просто което и да е правителство на власт в София ще търси добри отношения с Турция. България в някакъв смисъл е обвързана с нея, дори в положителен план, защото страната, освен съсед, е един от големите пазари за нас. В тези дискусии трябва да се играе твърдо срещу режима на Ердоган или да се търсят общи пресечни точки. Може би отношенията в бъдеще няма да са толкова обвързани с личностните отношения между лидерите, защото беше ясно, че Ердоган и Борисов имат по някакъв начин персонална връзка. Но България ще е по-скоро за диалог, не за конфронтация с Турция, в това съм почти 100% сигурен.

Въпреки че отношенията между Турция и ЕС са в най-ниската си точка, трябва да се търси споделеният интерес. Ще дам конкретен пример – Турция в момента преговаря за актуализация на митническия си съюз с ЕС. Ако това се постигне, ще даде доста по-сериозен достъп на нашите инвеститори и фирми до турския пазар и сферата на услугите и съответно до директни ползи за България. Тоест трябва да разширим малко разговора, независимо какви са отношенията между лидерите и какво се случва по време на изборите, но и да видим какъв е по-общият интерес и какви са ползите от едно добросъседство. Между другото, хората с двойно гражданство в Турция имат пълното право да участват в българския политически живот.

Променя ли се политическият тренд в Европа, особено сега, след смяната на властта в Германия, която заедно с Франция диктува външната политика на Европа?

Не бих казал. Трябва да видим какво ще се случи с новото правителство на Германия. Интересното за мен е, че Външното министерство отива в ръцете на Зелената партия, която все повече заявява твърди принципни позиции по отношение на външнополитическите въпроси. В коалиционното споразумение се говори доста непоколебимо по отношение на Китай и на Русия, което е нов елемент. Какво ще означава това на практика – защото едно са думите, риториката, друго са действията, – ще видим тепърва.

А що се отнася до Европа и външната ѝ политика, струва ми се, че сега е периодът на вътрешна консолидация и проспекция. Европейският съюз е все по-малко обърнат към външния свят и това се вижда от политиката на разширяване – може би с изключение на една или две области, където Европа има някакъв потенциал за лидерство. Такава област е „Зелената сделка“. Но като цяло едва ли ще видим ЕС в ролята на по-активен играч в сферата на сигурността – с европейска армия, с активна дипломатическа служба. Това е в рамките на амбициите, но не и на реалностите.

Трябва ли да се прагматизират и отношенията ни с Русия и да излязат от рамката на историческите емоции, които често доминират в тях?

Да, трябва, но да подчертаем, че Русия не е толкова важен икономически партньор на България. Ако се извади вносът на руски газ от общия търговски баланс, тогава виждаме, че отношенията са минималистични. Дори и една Северна Македония е по-важен експортен пазар за нас, да не говорим за Румъния и Турция. Така че България няма какво толкова да спечели. Трябва да се направи това, което много правителства назад говорят – диверсификацията на газовите доставки и либерализацията на пазара да са необходими условия за по-равностойни търговски преговори с „Газпром“. Предстои подновяването на дългосрочните договори за доставка и България трябва да търси козове за по-добри условия в тези търговски отношения. „Газпром“ ще има някакъв дял на българския пазар, но при спазване на европейските правила.

Отделно разговорът в сферата на безопасността минава през НАТО. България трябва да инвестира в своите бойни способности, трябва също да повишава годността си да противодейства на хибридни атаки. Това не значи, че трябва да се конфронтираме пряко с Русия, но когато разговорът тече между Русия и НАТО, хубаво е НАТО да разговаря от позицията на силата, а не на по-слабата страна. Също така, ако България играе едностранно с Русия, винаги ще бъде по-слаба. Когато играе през многостранни институции, тя има много по-силен глас.

Има ли опасност Втората студена война, която започна с Украинската криза, да премине в друга фаза при обезпокоителната милитаризация на черноморския регион и от гледна точка на това, че интересите на САЩ и НАТО и тези на ЕС невинаги съвпадат, а напоследък и все по-често се разминават?

В момента с тази администрация в Белия дом отношенията са долу-горе хармонизирани и не виждам някакъв сериозен разнобой. А и в НАТО все пак са голяма част от страните членки на ЕС, тоест НАТО не е нещо външно на Евросъюза. Проблемът е реален, но той върви не през милитаризацията на Черно море, а през струпването на сухопътни сили по границата на Украйна, което наблюдаваме в момента. Не е изключено идната година да видим ескалация на военните действия, дори руска инвазия.

Дали Путин блъфира с цел да упражни натиск върху Запада и върху правителството в Киев, или пък е сериозен в намерението си да употреби военна сила в Украйна и да разшири фронта – това не знаем и тече дебат на експертно ниво. А милитаризацията на черноморския регион е отново заради анексията на Крим. Разполагането на руски сили там и повишаването на бойните военноморски способности на Русия нарушиха баланса. А запазването му е от жизненоважно значение за силите на НАТО в региона.

Аз обаче не очаквам конфликт в Черно море. Ако има такъв, той ще е по северните и източните граници на Украйна. И най-вероятно там няма да има натовско участие, защото Украйна не е в алианса. А тя е изправена срещу Русия, което ще постави много сериозни въпроси пред Северноатлантическия пакт, защото няма да има политическа воля за намеса във военния конфликт на страната на Украйна. И тогава ще стои въпросът как ние можем да реагираме на руската агресия. Но това е най-лошият сценарий. Да се надяваме все пак, че става дума за политически театър, за маневриране и показване на мускули от страна на Путин. Проблем обаче със сигурност има.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник