Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/avtomatite-za-vrushtane-na-butilki-otvud-pohvalite-i-kritikata/

В края на март т.г. две от големите вериги супермаркети в България, собственост на една и съща германска фирма, обявиха, че въвеждат автомати за връщане на пластмасови бутилки и кенове. Новината, разпространена непосредствено преди парламентарния вот на 2 април, потъна в изборните страсти. Тъй като обаче тези автомати се инсталират с екологична цел, а в страните, в които са масово разпространени, те имат и определен социален смисъл, въвеждането им в България заслужава специално внимание.

Какво представлява новата система за връщане на бутилки и кенчета

Автомати за връщане на пластмасови бутилки и кенчета първоначално ще има в общо 15 магазина на двете търговски вериги – 4 в София, 3 в Пловдив, 2 във Варна и по един в Монтана, Добрич, Троян, Провадия, Балчик и Габрово. В тях може да се връщат пластмасови бутилки и алуминиеви кенчета. Бутилките трябва да са до 3-литрови и рециклируеми, т.е. със символ PET на дъното. Не се приемат бутилки от мляко и млечни продукти, олио, зехтин, оцет, почистващи препарати, както и мръсни или смачкани бутилки и кенчета. Стъклените бутилки и хартиените опаковки също не влизат в сметката.

За всяка предадена бутилка или кен получавате 5 стотинки. Но за да придобият те реална стойност, е необходимо да изпълните още няколко условия. Първото е да предадете минимум 40 бутилки и/или кенове. Тогава машината ви издава ековаучер на стойност 2 лв. Второто условие е да направите покупки за минимум 10 лв., за да може да ви се приспадне ековаучерът. Третото е да използвате ваучера само в магазина, в който сте го получили. Четвъртото – да го използвате най-късно 90 дни след издаването му. Петото – да не си купувате само цигари (цигари и нещо друго може, за алкохола нищо не се казва).

Депозитната система за връщане на бутилки и кенчета в Германия

Не е случайно, нито е неочаквано, че такива автомати се въвеждат в България именно от германска компания. В Германия още през 1991 г. се приема, че трябва да се въведе система за връщане на бутилки. Тя става факт чак 12 години по-късно, през 2003 г., когато министър на околната среда е Юрген Тритин, представител на „Зелените“.

Опаковките, които се връщат в Германия, са за еднократна и многократна употреба, а обхватът на това, което се приема, все повече се разширява. Връщането на опаковка за еднократна употреба – пластмасова бутилка или кен – струва 25 евроцента, независимо от размера ѝ. Стъклените бутилки за многократна употреба струват между 2 и 60 евроцента. Най-популярните бирени бутилки са по 8 цента. Ако са с тапа, закрепена с метална „закопчалка“ – между 15 и (рядко) 60 цента, в зависимост от региона, в който се намирате. Шише от напитка на фирмата „Швепс“ е 10 цента, а за еднолитрова бутилка вино ще получите едва 2–3 цента.

От всичко това следва, че хората в Германия са много по-склонни да връщат опаковки за еднократна употреба – те струват повече от бутилките за многократно използване, а и са по-леки. Това е търсен ефект, тъй като пластмасата и алуминият са далеч по-вредни за околната среда от стъклото, а и бутилките за многократна употреба се наричат така, защото може да се използват повече от веднъж.

Как е възможна системата в Германия?

Вероятно вече си задавате въпроса откъде се вземат всички пари, които живеещите в Германия получават за предадените бутилки и кенове. Отговорът е много прост: самите хора са ги платили предварително. Основното в германската система е, че тя е депозитна – при купуването на напитка в пластмасова бутилка вие плащате и 25 цента депозит (на немски – Pfand) за самата бутилка. И понеже 25 цента са си пари, човек трябва да е будала, за да не си ги вземе обратно, нали?

Бутилки и кенове в Германия впрочем се връщат не само в автомати, а и в огромна част от магазините и заведенията, в които се продават съответните напитки. Освен това може да сте купили бутилката от супермаркета и да я върнете в заведението за бързо хранене в мола, или обратното. Ще ви възстановят парите, без да ви карат да си купувате каквото и да е.

Единственото условие е да сте закупили напитката от Германия и на опаковката да е отпечатан специалният знак на депозитните опаковки. Ако искате да върнете бутилката от кола, която сте купили прескъпо на софийското летище (както смятах да направя веднъж, но се отказах, щом разбрах каква е работата) – ами не, не е добра идея. Дори продавачката от заведението, на която я дадете, да не обърне внимание на липсата на специалното лого, после автоматът няма да приеме бутилката и жената ще трябва да възстанови 25 цента от джоба си.

„Ако ме търсиш, ще ме намериш при депозитния автомат за бутилки“

Така започва песента „Серотонин“ на германската рокгрупа Isolation Berlin и продължава с думите „там си вземам обратно, каквото ми принадлежи“. Тя е написана от гледна точка на онези изпаднали хора, които може да се видят на някои места в Германия покрай въпросните автомати. Сред тях има крайно бедни, безработни, алкохолици, наркозависими, клошари, бездомници, понякога – всичко накуп. Те събират изоставени бутилки от улици, градинки и най-вече от кошчета за боклук, за да ги пуснат в машината и да получат ваучер, с който да си купят нещо. И да не разбирате немски, от видеоклипа към песента можете да се ориентирате за какви типажи става дума:

Героите на тази песен видях още при първото си посещение в Германия през 2007 г. Тогава още не знаех за депозитната система и се чудех защо се въртят около пейката, на която седях, чакайки да допия съдържанието на бутилката си, за да я вземат веднага от ръцете ми. По този начин научих за системата и си дадох сметка, че в нея се съдържа едновременно екологичен и социален смисъл. Събирайки „безнадзорните“ бутилки, за да вземат някое и друго евро, тези хора допринасят и в борбата със замърсяването.

Изхвърлени пластмасови бутилки и кенчета в Германия може да се видят все по-рядко, защото, както вече стана ясно, живеещите в страната в общия случай си ги връщат. Но там, където има много туристи, все се намират неориентирани чужденци като мен през 2007 г., които да третират този ценен ресурс като боклук. И изпадналите членове на германското общество, които живеят на тези места, получават чрез депозитните автомати – макар и малка – компенсация за социалното си изключване. Както се пее в песента на Isolation Berlin, празните бутилки се превръщат в носители на надежда.

За кого ще са от полза новите автомати в България?

За да има успех инициативата на двете търговски вериги, трябва да има и хора, за които връщането на бутилки и кенове в автоматите да е стимулиращо. Кои и какви са тези хора обаче? Дали това са масовите потребители, или еколозите активисти, или типажи, подобни на описаните в песента?

Както беше казал непрежалимият Ясен Бориславов, „ще дам пример със себе си, защото в момента съм си подръка“. Откакто научих за автоматите за връщане на бутилки в Германия, си мечтая да има такива и в България. Затова приветствам въвеждането им. Означава ли това обаче, че ще ги ползвам? Нямам личен автомобил, а най-близкият магазин, в който мога да върна опаковките, е на около 40 минути с обществен транспорт от дома ми. Ала дори да се инсталират автомати във всички магазини, толкова рядко си купувам напитки в пластмасови бутилки или кенчета, че ще са ми нужни години, за да се сдобия със заветния ековаучер за 2 лв. Затова ще продължа да ги изхвърлям в контейнера за разделно събиране на отпадъци пред блока.

Имам съсед алкохолик. Понякога ми иска по 10 лв. След няколко седмици ми ги връща. Той обаче няма късмета с автоматите на германските си събратя по съдба. Не само защото тук предаването на една бутилка струва 10 пъти по-малко, отколкото в Германия, нито защото му се налага да намери 40 бутилки, за да получи 2 лв. (лесно може да ги извади от контейнера пред входа). А защото много често няма 10 лв., за колкото трябва да пазарува, за да му се приспадне двулевката от ековаучера. Ако имаше 10 лв., нямаше да е опрял до тези два.

Излиза, че новите автомати не са от полза нито за мен, нито за тукашните аналози на героите от песента на Isolation Berlin, за които изискването да пазаруват поне за 10 лв. е своеобразна социална цедка. Може би те ще бъдат стимул за хора с развито гражданско съзнание, които купуват напитки в пластмасови бутилки в големи количества (примерно вместо чешмяна вода пият само бутилирана) и които или живеят в близост до съответните магазини, или имат кола. Или за еколози активисти – не защото така ще забогатеят, а за да подкрепят нововъведението.

Най-много биха спечелили собствениците на заведения (или работещите в тях), в които се консумират напитки в пластмасови бутилки или кенчета. Така че на този етап ползата не е толкова екологична, социална пък съвсем не е, а е най-вече корпоративна.

Защо тукашната система с автоматите не е като германската?

Инсталирайки автомати за връщане на пластмасови бутилки и алуминиеви кенове, двете търговски вериги показват социална отговорност, и по-специално ангажираност към околната среда. Те обаче са собственост на частна компания и основната им задача е да бъдат на печалба. С въвеждането на много ниска цена за една опаковка, както и на различни прагове за осребряването ѝ, компанията е направила така, че да не излезе на загуба.

Какво щеше да стане, ако компанията беше въвела депозитна система? Да кажем, за 25 ст. (два пъти по-малко, отколкото в Германия, но пак е нещо). Купувате си безалкохолно или бира, маркирани с определен знак, плащате 25 ст. повече, но после си ги вземате обратно, без да се налага да пазарувате на определена стойност. Това вероятно би зарадвало само хората с развито екологично съзнание (а в България те са дефицитни). Останалите просто ще видят, че напитката  струва с 25 ст. по-скъпо. И ще отидат при конкуренцията, където ще могат да я купят на старата цена заедно с бутилката или кенчето.

Ето защо от депозитна система има смисъл, ако се въведе на национално равнище. А това вече е въпрос на държавна политика, а не на инициативността на една частна чуждестранна компания. Сигурно си мислите: всичко Мара втасала в българската политика, ние бюджет още нямаме, нито правителство – точно до депозитна система за връщане на опаковки за еднократна употреба ли сме опрели?

Да, това не е най-спешната задача на България, въпреки че не е без значение с оглед на поетите международни ангажименти на страната ни в областта на екологията. Но в тази статия не се очертават националните приоритети, а се развива тезата, че практическият ефект от една конкретна и иначе хубава частна инициатива е под въпрос.

Накрая – за автоцензурата

Досега нарочно не споменах кои са търговските вериги, въвели автоматите. Защото темата тук не е политиката на определена компания – нито в положителните ѝ аспекти, нито като обект на критика. Темата е как е възможна работеща система за връщане на опаковки за еднократна употреба и как такава система може да има не само екологичен, а и социален смисъл.

За да не заподозре читателят обаче, че спестявам имената заради автоцензура (и защото е редно да се позова на източниците си на информация), ще кажа кои са веригите. Става дума за „Лидл“ и „Кауфланд“.

Водещо изображение: кадър от видеото към песента Serotonin на Isolation Berlin.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-vuzstanovitelniyat-podhod-mozhe-da-se-suchetae-s-traditsionnoto-pravosudie/

<< Към част първа

В първия текст – „Възстановителното правосъдие – опит за помирение“, представихме как и защо възниква необходимостта от възстановително правосъдие в съвременните общества и какво по същество представлява тази концепция, разработена от критичната криминология. За да откроим отчетливо основните възстановителни ценности и практики, често ги сравняваме с установените практики в традиционното правосъдие и ги противопоставяме на тях. Но също така всекидневно се убеждаваме, че традиционното правосъдие невинаги е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на станалото.

Една история, която може да се случи навсякъде

В този втори текст ще разкажем историята на един казус от практиката на съдия от районен съд в малък град близо до София. Макар че съдебното дело отдавна е приключило и наказанието е изпълнено, за да бъде защитено правото на личен живот на участниците в наказателното производство, техните имена, названията на населени места и други отличителни особености на случая са променени.

Тази история показва потенциала на възстановителния подход да повиши доверието в традиционното правосъдие, да го направи по-ефективно и да осмисли целите и съдържанието на наказанието. Ясно се вижда, че усилията на съдията, ангажирането на инициативата на кмета и на близките на извършителите и жертвата спомага за изграждането и развитието на местната общност. Своеобразната възстановителна програма, която съдията е приложил по време на изпитателния срок, е довела до насърчаване на толерантността и готовността за лично участие – първоначалното недоверие и сдържаност на участниците постепенно се преодоляват, като в крайна сметка е поставено начало на пълноценна промяна в живота на двамата младежи и на пострадалия от извършеното престъпление.

Става въпрос за двама приятели – Калоян и Никола, които живеели в село, намиращо се в близост до малкия град – седалище на районния съд. Семействата и на двете момчета били бедни, родителите им – безработни, нямали добро образование и трудно намирали препитание в малкия град. Затова родителите на Калоян и Никола напуснали селото в търсене на работа в чужбина или в по-големи градове в страната.

Калоян бил на 24 години, а Никола – на 20 години. И двамата завършили осми клас, трудно се справяли, нямали подкрепа и напуснали училище. Не работели постоянно, тъй като в селото нямало подходяща работа за тях. Разчитали техните близки да им осигуряват подслон и прехрана, както и от време на време да им дават пари, с които си купували основно алкохол и цигари. Калоян живеел при по-големия си брат в селото, защото родителите им работели от дълго време в чужбина. Никола съжителствал с баба си в селото, а неговите родители се преместили в друг отдалечен град, където управлявали неголяма селскостопанска ферма.

Жертвата на престъплението – Георги, бил трудноподвижен възрастен мъж, който живеел сам, а в селото живеели двама от неговите племенници.

Калоян и Никола предварително се уговорили да извършат грабеж от дома на Георги, тъй като имали нужда от пари, за да си купят алкохол и цигари. Те познавали човека, понеже преди време му помогнали при цепенето на дърва за огрев. Било им известно също, че има спестени пари от пенсията си. При сговарянето двамата се разбрали, че ще влязат с взлом в дома на възрастния мъж, за когото знаели, че е безпомощен и беззащитен. При извършване на престъплението младежите повредили външната порта на двора, разбили входната врата на къщата, като счупили стъклата, и влезли в чуждия дом. Грабежът бил извършен на 20 януари 2015 г. в 2 часа през нощта. Двамата взели от възрастния мъж 95 лв.

При нападението Георги не оказал съпротива, бил силно уплашен и молел двете момчета да не го бият, след което сам им посочил къде държи парите си.

Въпреки липсата на съпротива и отправените молби двамата извършители упражнили сила, като нанесли удари с юмруци и ритници по тялото и лицето на възрастния мъж – причинили му разкъсно-контузни рани и кръвонасядания по лицето и тялото, които били установени при проведения впоследствие медицински преглед. Освен че причинили физически травми, двамата младежи заплашвали пострадалия, че ако не им даде парите си, ще го убият. Дълго време след престъплението жертвата Георги изпитвал безпокойство и страх, не излизал от дома си и молел своите близки да се редуват да стоят при него, защото не искал да остава сам, опасявайки се, че ще бъде нападнат отново.

С парите, взети от възрастния човек, двамата младежи си купили цигари и алкохол, които консумирали следващите няколко дни.

Калоян бил осъждан през 2011 г. за множество кражби. Наложено му било наказание лишаване от свобода, като изпълнението на това наказание било отложено с тригодишен изпитателен срок. В този срок Калоян не бил извършил престъпление, поради което настъпила реабилитацията му. Грабежа извършил месец и половина след изтичане на изпитателния срок.

След като били заловени от полицията, двамата младежи се признали за виновни и изразили съгласие наказателното дело да приключи със споразумение. За да може да се реши наказателното дело по този начин, е необходимо да се възстановят на жертвата отнетите насила пари. Поради това бащата на Калоян възстановил на Георги отнетата сума от 95 лв.

Прокурорът и защитниците на двете момчета постигнали споразумение за решаване на наказателното дело, в което предвидили всеки от тях да получи минимално наказание: Калоян – пет месеца, а Никола – три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което да бъде отложено за три години.

Съдията обяснил на адвокатите и подсъдимите, че определените наказания са занижени и не отговарят на тежестта на престъплението, включително на болките и страданията, които е претърпял пострадалият. Според закона за престъплението, което са извършили Калоян и Никола, се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години. При сключване на споразумение законът позволява наказанието да бъде определено и под минимума от три години – това е своеобразен стимул за подсъдимите да признаят вината си и така да се постигне бързина на правосъдието, защото известно е, че скъсената дистанция между престъплението и наказанието спомага за ефективността на наказателната политика и за възстановяване на общественото спокойствие.

По правило в това съдебно производство съдът има за задача да осъществи контрол върху решените със споразумението въпроси и ако не открие противоречие със закона и морала, едва тогава да го одобри. Смисълът на тази процедура е, че одобреното от съда споразумение има същата правна стойност като влязла в сила присъда. При споразумението подсъдимите се признават за виновни и така спестяват на държавата време и средства за постигане на окончателна присъда. Същевременно съдът следи за това законът да бъде правилно приложен и да не се стигне до несправедлив резултат, включително да не се злепоставят интересите на подсъдимите, жертвата и обществото.

След като се съобразили с дадените от съдията указания, защитниците и прокурорът предложили споразумение, според което Калоян и Никола се признавали за виновни, че са извършили престъплението грабеж, отнемайки със сила 95 лв. от Георги, за което Калоян приел да изтърпи три години, а Никола – една година лишаване от свобода. И за двамата подсъдими съдът постановил изпълнението на наказанията да се отложи за изпитателен срок – пет години за Калоян и четири години за Никола. В случай че в така определения изпитателен срок подсъдимите извършат друго умишлено престъпление, те при определени условия трябва да изтърпят и отложените наказания.

Смисълът на възпитателната грижа

По-същественото в случая е, че законът дава възможност в този изпитателен срок да се упражнява възпитателна грижа спрямо осъдените лица. Смисълът на възпитателната грижа е да се предложи на извършителя на престъплението подходяща за неговите нужди образователна програма, да му се помогне да си намери работа, да бъдат осигурени подходящи здравни и психологически услуги.

Възпитателните грижи може да включват и различни по вид възстановителни програми – най-общо да се предложи на извършителя и жертвата начин да се срещнат и да разговорят за причините и последиците от престъплението. Тази възстановителна среща (или поредица от срещи) трябва да бъде добре подготвена от трето лице – може да го наречем помирител, – който да предпази както жертвата, така и извършителя от задълбочаване на проблема и да им помогне сами да стигнат до приемливо и за двете страни решение. В нашия случай, доколкото законът предвижда прилагане на възпитателни грижи за условно осъдените, съдът предвидил със споразумението организирането на грижите за осъдените да се възложи на кмета на селото, в което живеели Калоян, Никола и жертвата Георги.

Една седмица след одобряване на споразумението съдията организирал среща в кметството на селото, на която освен кметът присъствали двамата осъдени – Калоян и Никола, жертвата Георги, бащата и братът на Калоян, майката и бащата на Никола, двамата племенници на Георги, полицейският инспектор на селото. Преди срещата съдията провел отделен разговор с осъдените и жертвата. Никола и Калоян изразили готовност да участват, докато Георги имал опасения и се страхувал да се изправи очи в очи отново със своите нападатели. След няколко дни възрастният мъж склонил да участва в срещата, но пожелал да присъстват и двамата му племенници.

На тази първа среща осъдените получили възможност да говорят за причините за престъплението. Те обяснили, че съжаляват за нанесените материални и морални вреди на Георги, че не са искали да го наранят, че са постъпили лекомислено и никога няма да повторят извършеното. Двамата се извинили на пострадалия и изразили намерение да поправят счупената врата и повредената ограда, както и да помагат на Георги в грижите за домакинството му.

Георги първоначално бил много резервиран и уплашен, не искал да говори, но впоследствие разказал как е преживял нападението – за изпитания страх, ужас и несигурност. Най-шокиращо за него било това, че той познавал двете момчета и не очаквал от тях да проявят такава непредизвикана агресия и насилие спрямо него. Племенниците на пострадалия били загрижени за здравето и сигурността на своя чичо и настояли той да не бъде притесняван повече.

Общ(ностен) контрол

След проведения разговор участниците се обединили около няколко решения, които да спомогнат за поправяне на вредите от престъплението, за възстановяване на нарушеното спокойствие в селото, както и за подпомагане на личното развитие на двете момчета.

Кметът на селото поел задължение да осигури работа на Калоян в полза на общността на селото и за поправяне на причинените на Георги материални щети, както и да помогне за индивидуалното му обучение. Братът на Калоян се съгласил да му предостави подслон и грижа в дома си в същото село. Родителите на Никола обещали да упражняват надзор и да полагат грижи за сина си, както и да му гарантират работа в управляваната от тях селскостопанска ферма. Присъстващият на срещата съдия поел задължение да осъществява общия контрол за изпълнение на взетите на срещата решения.

При проведената среща между извършителите и жертвата на престъплението съдията е приложил познатата възстановителна практика на фамилната конференция, за която споменахме в първия текст. Разликата е, че при възстановителните срещи по дефиниция не трябва да присъстват овластени лица – съдия, кмет, полицейски инспектор, а самите участници в конфликта и техните близки да бъдат подпомагани само от непрофесионален помирител.

В нашето законодателство все още не е предвидена възможност непрофесионални помирители да участват в помирителни срещи извършител–жертва или във фамилни и училищни конференции. Организираната от съдията среща е добър пример за изпълване с ново съдържание на съществуващо от десетилетия в нашия наказателен закон задължение на районния съдия по местоживеене на извършителите да осъществява общия контрол относно възпитателните грижи и поведението на условно осъдените. Срещата е показателна и за възможностите на възстановителния подход да хуманизира и обогатява практиките на традиционното правосъдие.

След един месец в сградата на районния съд се провела втора среща, на която присъствали Калоян и Никола, както и бащите на двете момчета, кметът на селото и полицейският инспектор. След като обсъдили изпълнението на решенията от първата среща, участниците разговаряли за промяната на част от обстоятелствата в живота на младежите, което налагало да се предвидят нови мерки.

Поради това, че братът на Калоян, в чийто дом той живеел, заминал в чужбина, Калоян поел задължение да се грижи за домашните животни в неговото стопанство. Той обещал да изпраща на полицейския инспектор на селото всяка сутрин няколко бутилки мляко от кравите, за които щял да се грижи, а инспекторът да ги доставя в дома на Георги. Полицейският инспектор поел задължение да разговаря с племенниците на Георги и да им гарантира, че Калоян по никакъв начин няма да представлява заплаха за техния чичо, а те съответно да проявят толерантност и да му дадат шанс за промяна.

Кметът на селото се ангажирал да предостави възможност на Калоян един ден от седмицата да помага на общинските служители за почистване на гробищния парк в селото. Кметът намерил възможност и да го подпомогне за продължаване на образованието му, като разговарял с пенсиониран учител от селото, който доброволно да преподава на момчето по български език, литература и география.

Никола продължавал да работи във фермата на родителите си. По време на срещата се разбрало, че ще замине с родителите си в чужбина, където те си намерили работа. Баща му обещал всеки месец да изпраща писмо, в което да разказва какво се случва със сина му – дали работи и най-общо как се развива животът му.

В следващите няколко години съдията продължил през няколко месеца да организира срещи, в които участвали Калоян и неговият баща, а бащата на Никола изпращал редовно писма. По време на срещите се обсъждали актуалните нужди на двете момчета, а кметът на селото помагал на Калоян при намиране на работа и за повишаване на образованието му.

В продължение на няколко месеца Калоян предоставял на Георги бутилки прясно краве мляко, като използвал посредничеството на полицейския инспектор на селото. Освен това Калоян с помощта на брат си поправил повредената ограда и входна врата на къщата на Георги. С помощта на кмета на селото се включил в почистването на гробищния парк и редовно посещавал уроците, провеждани от пенсионирания учител.

При изтичането на изпитателния срок се установило, че Калоян и Никола не са извършили нарушения на закона – и двамата работели, издържали се сами, а пострадалият Георги не ги възприемал повече като заплаха за живота и имуществото си.

Примерът от практиката на съдията трябва да ни окуражи да създаваме различни по вид възстановителни програми, които да стимулират на свой ред развитието на социални услуги в полза на извършителите и жертвите на престъпления, а това е добра алтернатива за оздравяване на разкъсваната от противопоставяне и разделения обществена тъкан.

Изследването на отношението между разобличението, наказанието и защитата на обществената сигурност, включително чрез насърчаване на извършителя на престъпление с подходящи средства да развие ресурса си за законосъобразен начин на живот, за да не представлява опасност за обществото, показва областите на възможното и полезно съвместяване на възстановителния подход и възстановителните практики с нормативно уредения процесуален ред за реализиране на наказателната отговорност и за изпълнение на наказанието.

Post Syndicated from Владимир Вълков original https://www.toest.bg/mediatsiyata-na-praktika/

Кой не се чувства поне малко неловко при работата по неговите собствени социални конфликти, ако знае, че там, на тази маса, присъства експерт по този специален въпрос.¹ (проф. Нилс Кристи)

<< Към част първа

Как протича медиацията?

При съгласие за участие в процедура по медиация се срещаме на място, определено от медиатора, а при задължителната първа среща – в съдебен център или в сградата на районен съд. Често се практикува и медиаторите да са двама.

Медиаторът обяснява какво представлява процедурата – каква е неговата роля и какво можем ние, страните. Когато се съгласим да участваме, подписваме споразумение за ангажиране с процедурата и декларация за поверителност.

След тази подготвителна част започва обсъждането на проблема. Двете страни споделят своята гледна точка. Ако се наложи, медиаторът може да се срещне и поотделно с тях. В индивидуалната среща медиаторът подпомага всяка страна да открие и заяви важното за нея в случая – актуалната ѝ потребност, и да формулира приемливи за нея и обективно постижими варианти за изход от нежеланата ситуация. След това страните отново се срещат и обсъждат различните варианти. Ако никой вариант не удовлетворява и двете страни и сме опитали всичко, което е по силите ни, явно имаме нужда някой да реши спора ни.

Какво е необходимо за пълноценна медиация?

Понеже изходът от процедурата по медиация зависи от нас като участници, наложително е да имаме самочувствие да признаем съществуването на проблема, да поемем контрола върху него и върху ситуацията, да преодоляваме стереотипи и притеснения („с него/нея не може да се говори“ или „защо да се излагам пред чужди хора“ и т.н.).

Другата значима опора на успешната процедура е ангажираността ни с процеса, с решението и с неговите последици. Удовлетворението от преживяването в значителна степен зависи от това да сме честни със себе си и с другата страна и същевременно открито да споделяме своите потребности и да зачитаме чуждите.

Съчетанието от увереност да се включим в управлението на спорната ситуация и ангажираност с този процес при структурирана и контролирана процедура от неутрален и безпристрастен медиатор гарантира целенасочен разговор, който сам по себе си укрепва както увереността в собствените ни сили, така и нашето доверие към насрещната страна. Това от своя страна стимулира сътрудничество и гарантира осъзнато поемане на ангажимент.

Защо се въвежда задължение при доброволност на процедурата по медиация?

Въведеното задължение е ограничено до сериозен разговор за перспективите вече повдигнат пред съд спор да бъде разрешен от страните. Исковата молба е знак, че ищецът не може да се справи сам със значим за него проблем. Възниква въпросът дали наложеното решение е единственият начин да бъде прекратен спорът.

Съдебното решение е винаги възможно, но то предполага допълнителни, понякога значителни усилия, а при спорове между страни в трайни отношения този подход задълбочава кризата помежду им, което често провокира и нови спорове. Освен това съдебното решение е постижимо след практически непредвидимо време и влагане на допълнителни ресурси както от страните по спора, така и от съдебната институция.

Въпреки посочените недостатъци на съдебната процедура и многобройните ползи от процедурата по медиация, тя продължава да е неразпозната. По-малко от 1% от съдебните спорове в Софийския районен съд и Софийския градски съд стигат до Центъра за спогодби и медиация към тези съдилища. От личен опит смея да твърдя, че това се дължи както на непознаване на процедурата, така и на липса на увереност у страните, че могат сами да намерят решение на своя спор. Очаквам, че структуриран разговор на основата на конкретните отношения между повече страни по предявен пред съд спор ще допринесе за осъзнаване, че медиацията е не само алтернатива, но и значително по-подходяща процедура за управление на конфликтни отношения и трайно разрешаване на проблеми.

Тук ще цитирам дъщеря ми, която на шест години интуитивно идентифицира същинската работа на съдиите – да разрешават споровете, когато хората не могат да го направят сами. Непосредственият ангажимент на държавата е да осигури бързо и справедливо решение, което предполага съсредоточаване в съдилищата предимно на спорове, чието разрешаване е непосилно за страните.

Подкрепата на страните при разрешими от тях спорове да намерят най-доброто решение за актуалните си потребности освобождава време за съдията да се съсредоточи върху споровете, разчитащи единствено на съдебно решение. Показателен в тази насока е и опитът в други европейски държави. Това именно провокира намесата на законодателя. Така е на концептуално ниво. От всички нас – страни, съдии, медиатори – зависи да оползотворим осигурената възможност за ползотворен разговор.

Законодателната промяна утвърждава безусловно задължение за разговор за медиацията като алтернатива на съдебния процес по спорове, при които съдът не дава защита на право, а регламентира отношения между страните (спорове между съсобственици как да управляват обща вещ, когато не могат да я ползват едновременно, или как да прекратят нежелана съсобственост; между етажни собственици – как да съчетаят индивидуалния с общия интерес, и др.). В съдебната зала разговорът е невъзможен, а нагнетеното от съдебната битка напрежение допълнително влошава микроклимата в общността.

Задължителният разговор е въведен и при уреждане на спорове за имуществената отговорност на управител или контрольор на търговско дружество и изплащане на дял при прекратено участие в дружество с ограничена отговорност. Като цяло броят на тези дела е нисък, но споровете са емоционално натоварени. Често и отношенията се нуждаят от дискретност, непостижими при конкурентната съдебна процедура. Очертаните предимства на процедурата по медиация предпоставят реална допълнителна полза за страните и по такива видове дела.

Законодателят прецени за по-удачно съдия да определя дали да препраща семейните спорове към сериозния разговор за приложимост на процедурата по медиация. Съдът може да задължи да участват в такъв разговор и страни по имуществен спор (най-общо казано) при интерес до 25 000 лв., по трудови спорове, при защита на членствени права в търговски дружества, кооперации и сдружения с нестопанска цел, по спорове за собственост и владение или за право на интелектуална собственост.

Ефективността на предвидения разговор зависи изключително от нагласата, с която страните ще влязат в него – дали го възприемат като пречка пред желан сблъсък в съдебна зала, или като възможност да намерят оптимално разрешение за своя проблем. Лично аз не виждам никакъв риск за страните. Възприемам предвиденото задължение те да отделят поне един, но не повече от три часа като реална подкрепа за тях да разберат какво им осигурява процедурата по медиация, и с помощта на медиатора да преценят нейната приложимост в техния случай. Вярвам, че тази нагласа ще допринесе за информиран избор на най-подходящия път за възстановяване на социалния мир в техните отношения – посредством споразумение или чрез респекта на съдебното решение.

Защо задължителна медиация по висящи дела?

Подобно на лекарите, които се грижат за физическото и психическото ни здраве, на нас, юристите, е поверен елемент от социалното здраве на хората. Когато ни боли нещо, отиваме на лекар, но той ни подлага на интервенция само след като се увери, че това се налага. Ако организмът ни има нужда от подкрепа, за да се възстанови, лекарят не ни предписва антибиотик, а дава витамини.

Аналогично виждам нещата и при задължителния разговор за медиация по висящо дело. Независимо дали медиацията е призната като по-добрата възможност със закон, или съдия прецени случая като притежаващ потенциал за успешен изход чрез такава процедура, срещата с медиатор е нужната подкрепа, за да поемем контрол над тази част от своя живот. За разлика от вирусите или бактериите, справянето с които минава през омаломощаването или унищожаването им, насрещната страна в спора е човек, по правило способен да комуникира, а и да действа разумно.

Както при лечението антибиотикът е на разположение и колкото по-рядко прибягваме до него, толкова по-бърза и по-ефективна е неговата намеса (ако се наложи), така е логично и да осмислим съдебната процедура като крайно средство за разрешаване на правни спорове. Ако очертаният в исковата молба проблем се окаже непосилен за неговите собственици, съдебният процес продължава. Подобно на ситуация, при която организмът, подкрепен с витамини, не успява сам да се справи със ситуацията, съдът е на разположение, за да сложи край на спора.

Същевременно ние, съдиите, сме в състояние да подкрепим страните при формиране на увереност, че като собственици на конфликта, както нарича участниците в него проф. Нилс Кристи, могат да поемат управлението му. Затова е сериозна отговорността на съдиите, разглеждащи дела от списъка на условно задължителната медиация. До голяма степен от нас зависи да подкрепим страните да преодолеят притеснения или стереотипи, да разпознаят потенциала на процедурата по медиация, за да могат да извлекат максимална полза от нея.

От друга страна, прекият ангажимент на съда при въвеждане на елемента задължителност осигурява известна гаранция за качество и достъпност на процедурата. Освен това открива възможност за разработване на модел, който в бъдеще да осигури провеждане на сериозния разговор за подходящия път за разрешаване на висящ спор преди съдебната процедура.

Post Syndicated from Владимир Вълков original https://www.toest.bg/silata-na-mediatsiyata/

Кой не се чувства поне малко неловко при работата по неговите собствени социални конфликти, ако знае, че там, на тази маса, присъства експерт по този специален въпрос.¹ (проф. Нилс Кристи)

Какво е медиация?

Едва ли някой ще оспори, че замесените в проблема най-добре знаят какво е важно за тях, и могат да намерят най-добрия начин за разрешаването му. На практика обаче нещата не се случват от само себе си. Имаме спор с някой близък, съсед, работодател и всякакъв друг човек, с когото имаме някакво отношение и не можем да се разберем. Оставаме с впечатление, че той, тя или те не ни чуват. Ние също изпитваме напрежение, когато ги видим или отворим спорната тема. Същевременно обаче темата е важна за нас, а нашият интерес може да бъде адекватно посрещнат само със съдействието на другата страна в спора.

Медиацията ни помага да разговаряме пълноценно. Медиаторът е специално обучен човек, който осигурява възможност на спорещите да се чуят един друг и заедно да търсят решение на своя проблем. Затова може да определим медиацията като способ за подпомогнато разрешаване не само на спора, но и на провокиралия го проблем.

Процедурата по медиация е доброволна. Само от нас зависи дали, как и докога да участваме в нея.

Медиацията е и поверителна. Страните и медиаторът лично се задължават да не разкриват нищо от казаното без изричното съгласие на споделилия информацията. Медиаторът не може и да бъде разпитван за чутото без изричното съгласие на страната в процедурата, поверила му тази информация. Тайната може да бъде разказана само в предвидени от закона случаи и под контрола на орган на власт, натоварен да осигури защита при извършено престъпление или за опазване на обществения ред, ако съществува непосредствена опасност за физическо или психическо насилие над някого, застрашен е интересът на дете или това се налага за правилното разбиране на споразумението в процеса на неговото прилагане.

Кога медиацията (не) работи?

Поначало медиация е приложима при всеки спор, който касае обещано ни от закона благо и страните по спора могат сами да постигнат решение. Тази процедура е неприложима, ако нормативен акт предвижда особен ред за постигане на споразумение.

Разбира се, медиацията не е панацея. Понеже решението се основава на постигнато съгласие, важно е да държим сметка за спецификата във взаимоотношенията ни. Дори и спорът да позволява наше общо решение, постигането му в значителна степен зависи от нивото на емоционалното напрежение. Когато то е достигнало до неподлежащи на контрол нива – у нас самите или у другата страна, – необходима е специална и индивидуална психологическа подкрепа, каквато утвърдената в България медиация не предлага. Затова е важно да прибегнем към процедура по медиация колкото може по-скоро, след като сме установили, че емоцията препятства ползотворния разговор.

Важно е също така да се отбележи, че дори и да не постигнем споразумение в процедура по медиация, прякото ни ангажиране с проблема и самият процес на търсене на неговото разрешение осигуряват допълнителни, непосилни за съдебния процес ползи. Участници в процедурата в Центъра за спогодби и медиация към Софийския районен съд и Софийския градски съд споделят, че макар и да не са постигнали споразумение, разговорът е довел до намаляване на емоционалното напрежение помежду им, подобряване на комуникацията или разрешаване на спорове по някои факти от значение за крайното решение. Този ефект позволява на страните да погледнат по различен начин дори и висящ съдебен процес. Овладяната емоция позволява концентрация на вниманието върху възможното според закона.

Медиацията е приложима дори и когато съдебният спор вече е приключил. Съдебното решение слага точка на спора дали проблемът съществува. Когато съдебното решение определя за дължимо определено поведение – ответникът да направи нещо, да даде или да плати, – правоимащият може да се обърне към съдебен изпълнител, който да осигури изпълнението според предписан в закона ред. Понякога обаче това не е възможно. Законът не освобождава длъжника от отговорност, когато няма пари. Той е длъжен да осигури пари, за да плати дължимото. Това обаче изисква време. Медиацията може да помогне и в такава ситуация, като страните договорят нещо различно, което решава друг актуален интерес за кредитора и е по възможностите на длъжника.

Даденото предписание в съдебното решение далеч не е достатъчно и при семейни спорове на плоскостта на отношенията (например разпределяне на родителската отговорност след раздяла на родителите, регламентиране на режима на лични отношения с детето или между детето и неговите баба и дядо). Примерите от практиката показват, че медиацията може да утвърди и заздрави отношенията.

Медиация или исков процес – какво да изберем?

Тъй като медиацията не е панацея, краткият отговор е: зависи. Както от естеството на спора, така и от редица други фактори, относими към пряко въвлечените в конфликта, които често се нуждаят от трезва преценка, каквато, попаднали в спиралата на конфликта, не сме в състояние да осигурим.

Важно е да се отбележи, че медиацията намира приложение дори и в ситуации, при които разговорът с другата страна изглежда невъзможен. Добрата новина е, че собствената ни представа по този въпрос не е меродавна. Нуждаем се от страничен поглед. Винаги може да се обърнем към медиатор и той да ни ориентира дали конкретният случай е подходящ за процедура по медиация. Практиката показва, че съдебни спорове, дори и силно емоционално натоварени, могат да преминат през медиация и да приключат със споразумение. Затова след като необходимата индивидуална подкрепа бъде получена своевременно, се открива пътят към медиацията.

Смятам представения под заглавието цитат от статията на проф. Нилс Кристи за красноречив пример за нагласата, с която поверяваме значим за нас проблем другиму с очакване да получи разрешение. Понякога това се налага, но когато имаме възможност за избор, важно е да отчитаме спецификите на двете процедури, за да вземем информирано решение коя да предпочетем.

Обикновено знаем какво искаме, но невинаги сме наясно дали имаме потребност от него. Същевременно опасността да загубим желаното интуитивно оприличава човека отсреща на преграда, което логично води до впрягане на внимание и сили, за да я преодолеем. Ако по една или друга причина не можем, използваме всяка възможност, за да му докажем, че не е прав. От друга страна, когато сме длъжни на някого и по една или друга причина отказваме да го признаем, правим всичко възможно, за да избегнем отговорност. Тези стратегии ни гарантират характерното за съдебния процес противопоставяне, каквото възниква и при преките преговори, ако се стремим да се наложим.

Когато преговорите с другата страна не водят до очаквания резултат или просто тя не откликва на нашата покана за разговор при неизпълнение, законът предписва правила за постигане на обещаното от него. Ако разчитаме на сила, за да наложим определено решение обаче, било то и обещано от закона, държим да докажем, че сме прави, цялото ни внимание бива съсредоточено върху миналото. Усилията ни да възродим представата за случилото се, за да убедим този, от когото зависи решението, допълнително нагнетява напрежение. Колкото повече затруднения срещаме в тази насока, толкова повече се фокусираме върху битката в отстояване на собствената си позиция. В такава ситуация губим чувствителност към чуждата гледна точка, а съществува и опасност да загубим представа за реалността.

Дори и правото да се окаже на наша страна, признаването му не е достатъчно, за да получим желаното. То продължава да зависи от другата страна. Ако сме на страната на длъжника, вероятността да претърпим принуда ни мотивира да търсим начин да се спасим, включително и чрез омаловажаване на проблема. Дори и да избегнем принудата (ако не ни хванат), не можем да се спасим от съда на собствената си съвест. Усещането, че сме длъжни на някого, продължава да тежи. От друга страна, и собственото ни щастие е под въпрос, ако е за чужда сметка – изпълнението на обещаното ни от закона по една или друга причина се оказва твърде обременяващо за длъжника.

Когато търсим решение на проблема и желаем да постигнем разбирателство, медиацията е на наше разположение. В процедурата по медиация невъзможното на пръв поглед става възможно, защото медиаторът следи вниманието на страните да се фокусира върху техните потребности – всяка страна да осмисли важното за нея, и то към момента. Потребностите са универсални, което ги прави и лесно разпознаваеми, дори и да не засягат нас самите. Те са и индивидуални, което пък изключва конкуренцията. Идентифицирането, споделянето и зачитането им отвежда спора на качествено ново ниво. Медиаторът е в състояние да осигури този ефект.

Вниманието на медиатора като страничен наблюдател на процеса е съсредоточено върху ефективната комуникация между страните. Добрият медиатор знае как да ни освободи от примката на емоцията, без това да стане за сметка на отсрещната страна. Разтоварени от бремето на емоцията, откриваме пространство за разума. Медиаторът направлява този процес, като подпомага всяка страна да заяви еднозначно важното за нея, но и да чуе споделеното от другата страна. Характерно за потребностите е също, че често могат да бъдат посрещнати по различни начини, което от своя страна е реален стимул за коопериране на усилията при намиране на приложимо в случая решение.

Доколкото решението зависи само от нас, не се нуждаем да убеждаваме никого. Същевременно осигурената обратна връзка в процедурата по медиация ни дава реална представа за действителната ситуация. Съсредоточавайки вниманието си върху бъдещето, някак естествено възникват и най-различни варианти за изход от ситуацията. Дори когато такива липсват за конкретната ни потребност, провокирала актуалния спор, процедурата по медиация предоставя възможност да посрещнем някоя друга своя актуална потребност. Затова и вариантите за изход от спор в процедура по медиация са практически неизброими. Затова и само при медиацията са възможни решения „печеля–печелиш“. Освен това взетото решение с наше участие гарантира и неговата изпълняемост. От една страна, то бива съобразено с наличните ни ресурси, а от друга, личното ни обещание, провокирано и от посрещане на непосредствена наша потребност, е допълнителен стимул да изпълним обещаното.

В обобщение смятам, че осъзнатата и поета отговорност обогатява, но бъде ли наложена – тежи и наранява. От нас зависи дали ще допринесем за разрешаването на проблема по удачен за нас начин, или ще се подложим на риска да търпим принуда.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhenskoto-litse-na-bednostta-v-bulgariya/

В статията „Женска приказка за стълбата към стъкления таван“, която се основава на доклада „Гласовете на жените в България“ към проекта „Изследване на нуждите и проблемите на жените в България”, разказах за неравното третиране на жените на пазара на труда. Тази тема има логично продължение. Защото ако жените често не са наемани в по-високо платени, типично „мъжки“ професии или получават по-малко от мъжете за една и съща работа, те са в по-голям риск от изпадане в бедност. Рискът се засилва и поради обстоятелството, че е разпространена практика жени, които имат малки деца или дори само се предполага, че скоро може да имат, изобщо да не бъдат наемани на работа.

По данни на НСИ от 2021 г. жените в риск от бедност, с материални и социални лишения, както и тези, които живеят в домакинства на безработни или с нисък интензитет на икономическа активност, са с 4,5 процентни пункта повече от мъжете. И дори с годините и мъжете, и жените в риск от бедност да намаляват, тази разлика между тях остава постоянна. В най-голям риск са ромите – 78,7% от тях могат да изпаднат в бедност. За сравнение, рискът за българското етническо мнозинство е 25,1%, а за етническите турци – 34,6%.

Ще представя няколко лица на бедността през личните истории на някои от 42-те жени, за които се разказва в доклада. Ще добавя и информация от биографичните интервюта, която не е намерила място в него. Този път обаче ще се концентрирам по-подробно върху историята на една жена – не защото в интервютата няма много други примери за бедност, дори по-шокиращи, а защото тя най-подробно изговаря какво означава да нямаш пари.

Ще разкажа и за три от четирите ромски жени, които участват в изследването. Макар то да не е представително, три четвърти от ромките в него споделят, че парите не им стигат, което отговаря на статистическите данни за жените от този етнос, които са в риск от бедност.

Ани, която е с магистратура по психология, но не може да си плати тока

Историята на 29-годишната Ани (имената са измислени) онагледява една зависимост, която се откроява в много от интервютата – ако едно момиче е отраснало в бедност, голяма е вероятността да се бори с бедността и като пораснала жена. Независимо от образованието и квалификацията си.

От проблемна тийнейджърка до социална работничка
В гимназията Ани преживява „тъжен, депресивен период, бунтарски“ и развива проблемно поведение. Една от предпоставките за това е постоянният тормоз – включително сексуален – от страна на момчетата в преобладаващо „мъжкото“ ѝ училище. Според нея отговорност носят и родителите ѝ, които са я възпитавали „безгранично“, тоест са я оставяли да прави каквото си иска – било защото са искали да са либерални с децата си, било поради борбата си с бедността: „Моите родители, те пък бяха по-скоро заети с това да оцеляваме, отколкото да се занимават с моето емоционално благосъстояние. […] Всъщност те имаха много дълги периоди, в които не им се изплащаха редовно заплатите, задлъжняха към приятели и близки.“

Ани започва да се държи агресивно и се забърква „с всякакви неблагоприятни хора“. В опит да се справят с нея, от училището търсят помощ от неправителствена организация, която ѝ подава ръка. И не само ѝ помага да преодолее тежкия си период, а и я вдъхновява да се посвети на социалната работа. Още в гимназията момичето става доброволка към организацията, после и социална работничка в нея. Завършва магистратура по психология. След това работи и за други неправителствени организации.

Защо Ани обмисля да напусне работа
Въпреки квалификацията си Ани едва оцелява финансово: „Предполагам, знаете, че социалната работа е изключително слабо платена. […] Изискването е хората да са магистри по психология, с минимум две години стаж в сферата и всякакви такива допълнителни неща, и в същия момент чисто вземаме по 5,80 лв. на час.“ Тя не успява да спестява пари – и малкото ѝ средства биват „изгълтани“ от двете кучета, които е прибрала от улицата.

Ани е имала две връзки с мъже програмисти, с които е съжителствала. Те са покривали основните разходи на домакинството, защото са носили основния доход – „и двамата за един месец са вземали толкова, колкото аз вземам за 3–4 месеца“. Днес живее сама на квартира и се срамува, че се налага да иска пари от родителите си: „Не е като да съм мързелива, не е като да съм неграмотна, напротив!“

Споделя, че обмисля да смени професионалното си поприще, което обича: „Сега, като започне отоплителният сезон […], с моите приходи […] как бих могла да си плащам тока? […] В момента обмислям да напусна, за да си намеря някаква по-обикновена работа, която просто ще я върша буквално за пари. […] Мен лично ми е гадно от това – искам това, което правя, да ми носи удоволствие, а не само за да плащам тока.“

Какво е да си на дъното на пирамидата на Маслоу
Парите не са най-важното в живота на Ани, но хроничната им липса я кара да се чувства стресирана и непълноценна: „Не се имам за човек материалист по никакъв начин, но когато ми се налага да правя избори „или–или“ на ежедневна база, само и само за да мога да скътам някой лев, това товари, това напряга. Иска ми се […] абе, дори на масаж да отида. Мисля, че всеки един човек на този свят заслужава да има едни заделени 100 лв. на месечна база за лично удоволствие.“

За Ани начинът, по който тя преживява перманентната си борба с бедността, не е въпрос на личен характер, а е закономерен. За да онагледи тази закономерност, тя се позовава на пирамидата на Маслоу: „Наистина, ако са ти задоволени първичните нужди, човек има спокойствието да мисли и да се развива. Това като не ти е осигурено, и ти стоиш един разстроен, тревожен, почваш да нервничиш, защото това ти е ежедневна мисъл.“

Бедността на ромските жени

Представям ви Моника, Сара и Стояна. За друг аспект от живота им вече разказах в статия в „Свободна Европа“ за отпадането на ромските момичета от училище. За разлика от Ани, те не са без партньор, а са омъжени, с деца. Но не отговарят на клишето за многодетните ромски майки – Моника и Сара са с по две деца, в интервюто Стояна споменава за двама сина и внуци. Освен това и трите работят.

Моника, която мечтае за самостоятелен дом
Моника е на 25 години. Напуснала е училище след шести клас, защото приятелките ѝ от ромската махала са се оженили и се е чувствала самотна сред българските си съученици. Животът ѝ се върти около децата – освен за своите две се грижи и за други деца към неправителствената организация, за която работи.

В отглеждането на собствените ѝ деца помага свекървата, която ги води на детска градина, когато Моника е на работа. Родителите ѝ работят в Германия, затова не могат да се включат в грижите. Допреди няколко години е помагал и съпругът ѝ: „… той е доста отговорен и доста се грижи за тях […]. Работеше по чистотата, от 3–4 години пътува доста. Ходи в Германия, по чужбина, такива работи.“ В момента мъжът ѝ работи в Англия.

Самата Моника, преди да постъпи в неправителствената организация, е поработила малко в Нидерландия. Причината тя и членове на семейството ѝ да търсят препитание в чужбина е една – липсата на пари. „Като имаш деца, имаш разходи доста, плащаш ток, на тях им се искат дрехи, такива работи, и […] все не стигат [парите].“

Моника не мечтае за свобода и развлечение. „В нашата среда е недопустимо да излезеш някъде сама, където ти скимне, ако си жена“, казва тя. Камо ли да отидеш на кафе извън ромската махала. В тази среда не можеш „да бъдеш самостоятелен, ти да си решаваш какво искаш да правиш“. Защото „произходът, произходът го налага“.

Това, от което Моника има нужда, е дом за семейството ѝ, тъй като живее при родителите на мъжа си: „Самостоятелен дом, в който да си живееш с децата, да имаш свое място, където да е само твое.“ Ала засега не може да си го позволи.

Сара, която е жертвала мечтата си за висше образование
35-годишната Сара е единствената от интервюираните ромски жени, завършила средно образование, без да прекъсва. Дипломира се с профил „Счетоводство“ и планира да кандидатства в университет. Но… настъпва хиперинфлацията от 1996–1997 г., известна като „Виденовата зима“. Семейството ѝ изпада в затруднение и затова Сара жертва мечтите си за университет: „Имаше период, мисля, че година и повече, в който татко не работеше, само майка работеше. Имахме и заем. И това изключително много ги натоварваше. Аз знаех, че когато тръгна да уча, те трябва да имат някакви пари, докато си стъпя на крака, докато започна работа – семестри, които трябва да се плащат. Затова предпочетох да не ги въвличам пак в някои нови заеми и такива неща. И казах, че не искам, а те знаеха, че аз искам.“

Днес Сара работи в обувна фабрика – едно от основните поприща за ромските жени в нейния град. Съпругът ѝ е строител. Въпреки че и двамата работят, Сара смята, че семейството ѝ не е добре финансово. Затова се е записала на курс за офис секретар, който също ѝ се заплаща, и така получава пари от две места.

„Ако днес можех да избирам, бих продължила ученето. Аз и тогава исках да продължа ученето. Желанието ми беше огромно и родителите ми виждаха това“, казва Сара със съжаление и се размечтава: „Ако можех, сега бих станала някакъв дизайнер.“

Сара се притеснява за бъдещето на дъщеря си, защото знае, че не е лесно да си жена в ромско гето. За сина си няма такива тревоги – мъжете от квартала се оправят. И тя, както и Моника, мечтае за собствена къща, но „извън квартала, да не сме в махалата. Искам къща на село. Това ми е мечтата, за това мечтаем и говорим постоянно с моя съпруг. Искаме къща, за да не сме в гетото“.

Стояна, която знае, че и възрастните хора имат потребности
56-годишната Стояна работи в неправителствена организация и смята, че парите не ѝ стигат. В рода ѝ бедността се предава през поколенията – родителите ѝ са от семейства на бедни работници. Тя напуска училище в осми клас, за да се ожени. Била е и чистачка, но се посвещава на работа, в която може да помага на други ромски жени. Затова и завършва гимназия – на 43-годишна възраст.

Мечтата на Моника и Сара за самостоятелен дом е станала реалност за Стояна, но не по лесния начин. „От мама и тате – директно при чужди хора, непознати. В началото беше много трудно – при свекърва и свекър. Те [децата им] бяха трима братя, аз съм най-голямата снаха. Трудно беше, дванайсет години живях при свекърва, с две етърви, трите с по две деца, знаете, шумна къща, проблеми навсякъде.“

Липсата на пари е била един от малкото поводи за конфликти между Стояна и мъжа ѝ: „Сериозни караници сме нямали. Предимно кавгите идват, когато човек остане например без пари […], но трябва да има компромис и отстъпка, за да продължи човек напред.“

След 12-те трудни години в къщата на свекъра и свекървата Стояна и мъжът ѝ, който междувременно работи в чужбина, успяват да заделят пари за собствена къща наблизо в махалата. Голяма, на три етажа – един за тях двамата и по един за синовете, снахите и децата им.

„Голяма къща, обаче хората липсват“, споделя Стояна. Днес мъжът ѝ работи из курортите по Черноморието. Бедността е принудила синовете и снахите да търсят препитание в Англия, с тях са и внуците. Защото „всички знаем, че тук парите не стигат, малко пари, животът стана толкова скъп! […] Само едното момиче остана, но и то ще замине скоро“.

Стояна обяснява емиграцията на децата си с интересите на внуците, които растат, а „нали знаете, младите искат всичко да им е точно, всеки иска“. После се замисля: „И стар да си, ти си имаш своите неща, които ежедневно искаш. Парите са важни.“

Предпоставките за женската бедност, скрити зад личните истории

Личните истории на Ани, Моника, Сара и Стояна са уникални, но зад тях можем да разчетем някои структурни проблеми. За един от тях стана дума по-горе – бедността има свойството да се възпроизвежда. Единици са тези от интервюираните 42 жени, които са успели да превъзмогнат финансово недоимъка, в който са отраснали.

Структурен проблем е и че силно феминизираните професии по правило са по-нископлатени от смятаните за „мъжки“ поприща. Социалната работа – и в публичния, и в неправителствения сектор – е силно феминизирана и закономерно, зле платена. Да, в тази област се случва да работят и мъже, но те са по-скоро изключения.

Равните шансове намаляват още повече за жените от ромските гета. Възможностите им за работа са в ограничен брой поприща, и то в зависимост от населеното място – някъде има обувни фабрики, другаде метенето на улици е почти единственият шанс. На ромските мъже също не им е лесно. Но те могат да станат и строители и да печелят в пъти повече от една жена в обувна фабрика. За тях е по-лесно сами да отидат да работят в друг град или в чужбина.

Ето защо бедността не може да се преодолее само с повишаване на доходите. Колкото по-силни са стереотипите и дискриминацията и колкото по-неравни са шансовете, толкова повече ще се възпроизвежда тя.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/da-prochetesh-neprochetimoto-kak-razchetoha-choveshkiya-genom/

Двойната спирала

Всички са чували за ДНК, или двойната спирала. Но какво всъщност се крие в тази структура, наподобяваща спираловидното стълбище към кабинета на професор Дъмбълдор в магическото училище „Хогуортс“? ДНК съдържа пълните инструкции за развитието на една клетка, тъкан, орган. Звучи почти като фантастика, но дезоксирибонуклеиновата киселина има 521 години полуживот, което означава, че половината ДНК от една проба деградира за тези 521 години.

ДНК в една клетка в „разплетено“ състояние (подобно на развито кълбо прежда) е дълга два метра. За да се събере цялата тази информация, тя е в компактно състояние, наречено хромозома. Хромозомата е „кълбо от прежда“, което се развива само при нужда, тоест тя променя компактното си състояние само ако даден ген е активен и е на път да се превърне в РНК и оттам в белтък.

В центъра на всички човешки клетки (ядрото) има 46 броя хромозоми (две двойки по 23 – диплоиден набор). Понятието „геном“ включва всъщност точно тези 23 хромозоми (хаплоиден набор). Единствените клетки с 23 хромозоми са половите (яйцеклетки и сперматозоиди), тъй като след сливането им се осигурява диплоидният набор и генетичното разнообразие.

Проектът за човешкия геном

Преди 70 години учените са установили структурата на ДНК. Тя е изградена от нуклеотиди, които са съставени от азотни бази, захар, наречена дезоксирибоза, и фосфатна група. Макар през 1963 г. Джеймс Уотсън, Франсис Крик и Морис Уилкинс да печелят Нобелова награда за откритието си, няма как да не се отбележи, че редица други учени са участвали в процеса и имат не по-малки заслуги: органичният химик Александър Тод, биохимикът Ървин Чаргаф, биофизикът Розалинд Франклин и физикохимикът Лайнъс Полинг.

Проектът за човешкия геном (1990–2003) е смятан за най-важното биомедицинско проучване на ХХ век. Освен самите научни постижения, той е от изключителна значимост, защото дава начало на идеята за публично споделяне на научните данни и разглежда въпроса за етиката при биомедицинските изследвания. Друга отличителна черта на проекта е, че учените изследват неизвестното в биологичния свят, а не както по принцип се провежда една научна разработка – с изказване на научна хипотеза/теория и последващото ѝ приемане или отхвърляне.

Проектът е интернационален и целта му е била да се секвенира (разчете) целият човешки геном, както и геномът на няколко други организъма (бактерията Escherichia coli, дрождите, винената мушица и мишките). Целите на проекта и начертаният план са се променяли в хода им и е интересно да се отбележи, че той е приключил цели две години по-рано от планираното, надминавайки очакванията и представите на учените, които са обмисляли идеята още през 1988 г.

Какво представлява разчитането на един геном?

Геномът е изграден от определени последователности (секвенции), подобно на книга, състояща се от изречения, изградени от думи, а думите – от букви. Секвенирането на ДНК представлява определянето на подредбата на азотните бази, които я изграждат. Това са аденин (А), цитозин (Ц), гуанин (Г) и тимин (Т). Голяма част от усилията на участниците в Проекта за човешкия геном са насочени именно към развитието на технологиите, разчитащи генома (т.нар. секвенатори).

Разчетеният човешки геном не е само на един човек. В проекта са участвали анонимни доброволци, подписали информирано съгласие за използване на техния генетичен материал (кръвна проба) за научни изследвания.

Проектът е публично финансиран, като първоначалните средства за обезпечаването му са възлизали на 3 млрд. долара за планирания 15-годишен период. Изразходваната сума трудно може да се изчисли с точност, тъй като участниците са от 20 университета от САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Япония и Китай, но се смята, че е близка до първоначално заложената. Въпреки огромната сума, постигнатите резултати със сигурност си заслужават отделените средства, време и труд. Икономическите ползи от развитието на геномиката, като например напредъкът във фармацевтичната и биотехнологичната индустрия, са за поколения напред.

Един от най-интересните аспекти на проекта са т.нар. Бермудски принципи. След две срещи на учените от проекта в Бермуда е взето решение всеки разчетен участък от генома да бъде почти веднага публично достъпен. Това решение за прозрачност и информираност при споделянето на данни от биомедицински изследвания е безценно.

Въпреки многогодишната работа и неоспоримите ползи от Проекта за човешкия геном, всъщност нашият геном не е разчетен напълно при приключването на първоначалната работа през 2003 г. Геномът ни носи информация за производството на РНК и белтъци в участъци, известни като екзони, но той е изграден и от интрони. Доскоро се смяташе, че интроните не кодират никаква информация и са излишни и непотребни (т.нар. junk DNA). ДНК съдържа и по-комплексни и често повтарящи се участъци, които затрудняват разчитането ѝ.

През 2000 г. Консорциумът за секвениране на човешкия геном съобщава, че геномът ни е 90% разчетен, но с цели 150 000 неизвестни области от ДНК, познати като „празнини“. През 2003 г. Консорциумът съобщава за подобрения в разчитането на генома и почти пълното му завършване – 92%, с 400 останали празнини.

През 2013 и 2019 г. Консорциумът за референтен геном добавя поправки и подобрения към публично наличната информация за разчетения геном.

Разшифроване на последните 8 процента от човешкия геном

На 31 март 2022 г. консорциумът „От теломер до теломер“ съобщава, че е запълнил останалите празнини и напълно завършеният човешки геном вече е факт. Полученият пълен геном (означаван като T2T-CHM13) вдига 20-годишната бариера, която ни е делила от оставащите 8%. Те включват всички центромерни райони на хромозомите (структура, която играе основна роля при разделянето на ДНК по време на деленето на клетката) и целите къси рамена на 5 хромозоми (13-та, 14-та, 15-та, 21-ва и 22-ра).

Късите рамена на тези хромозоми се състоят от хиляди повторения и гените носят информация за производството на т.нар. рибозоми. Рибозомите са структури от изключително важно значение, тъй като те изграждат всички белтъци, необходими за функционирането на една клетка. Високото ниво на генетични вариации в центромерите е златна мина, която тепърва ще се копае, за да се установи функционалното им значение.

Учените съобщават, че са добавили около 200 млн. ДНК бази. Всичко това не би било възможно без разработването и внедряването на най-новите секвенатори на Oxford Nanopore и Pacific Biosciences. Секвенаторите са машини, които четат азотните бази от ДНК (А, Г, Ц и Т), и след това софтуер ги подрежда. ДНК се изолира от генетичния материал (например кръв), след това се подготвя т.нар. ДНК библиотека. Секвенаторът не може да чете цялата ДНК, защото е прекалено дълга. Затова тя се накъсва (фрагментира), маркират се краищата на всеки фрагмент и след като секвенаторът ги прочете, софтуерът ги подрежда. Новата технология за секвениране позволява разчитането на по-дълги участъци с точност над 99%.

Следващата стъпка

Наличното пълно разчитане на човешкия геном е предпоставка за установяването на още гени, предразполагащи към определени заболявания. Общият поглед над целия геном без празнини или „скрита“ ДНК ще даде възможност на учените да изяснят множество въпросителни относно човешкото здраве и еволюция.

Въпреки че CHM13 представлява пълният геном, той не обхваща целия спектър от генетичните вариации при човека. Поради тази причина консорциумът „От теломер до теломер“ вече е обединил силите си с Консорциума на човешкия референтен пангеном с цел събирането на висококачествени референтни геноми от разнообразни проби.

Персонализираната медицина днес и в близкото бъдеще

Анализът на огромната информация от индивидуалните различия на гените позволява създаването на персонализираната (прецизна) медицина. Морето от информация, известно като Big Data, се анализира с алгоритми, основаващи се на машинно обучение. Приложението им в персонализираната медицина ще помогне за разработването на нови лекарства за терапия на генетични заболявания.

Напредъкът в машинното обучение, като изкуствения интелект и дълбокото обучение, са част от кутията с инструменти, подготвяна за предстоящите изследвания на геномната информация. Прогресът в тези области е неотменна част от иновациите, които тепърва предстоят в областта на персонализираната медицина.

Заглавно изображение: Кариограма на човек (хромозомите, подредени по размер, вид и брой). Източник: Wikimedia Commons

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhenska-prikazka-za-stulbata-kum-stukleniya-tavan/

В България правата на жените са тема почти само на 8 март. И то ако успеят да си намерят място сред клишетата за дами, майки, нежност и цветя. На 9 март проблемите на жените не изчезват. Не изчезват и потребностите им. Тъкмо на тях е посветен докладът „Гласовете на жените в България“, върху който работих няколко месеца[1]. Той се основава на 42 биографични интервюта с жени от различни градове в страната (без София). Макар това да не е в стила на подобни доклади, исках да оставя жените да говорят със собствените си гласове, вместо да изземвам думата им, и го изпъстрих с цитати. В биографичните разкази се откроиха много теми и подтеми. От тях сега ще разкажа за

стереотипите и неравенството на жените на работното място.

Според анализ на „Евростат“, публикуван в навечерието на 8 март, България е на второ място в ЕС по дял на жените, заемащи мениджърски позиции (49% при средно 37% за ЕС). Тези данни обаче не дават яснота за какви мениджърски позиции става дума – и големите компании, и кварталните фризьорски салончета са „в един кюп“. В същото време страната ни е сред последните пет държави с най-голям дял на жените в управителните съвети на фирми (19% при средно 28%). Кварталното фризьорско салонче няма управителен съвет, сещате се.

На самия 8 март излезе и доклад на Института за пазарна икономика (ИПИ) за жените на пазара на труда в България, който се основава на данни на Националния статистически институт от последното преброяване на населението. Основното му заключение е, че заетостта на жените у нас е по-висока от тази на мъжете, но пък заплащането, което получават, е по-ниско. В сферите на информационните технологии, преработващата промишленост, културата, спорта и развлеченията жените получават с над 30% по-малко от мъжете.

Тъкмо 30% се споменават и в едно от биографичните интервюта. Респондентката разказва за сестра си, която е дипломирана програмистка:

„Заедно с гаджето ѝ завършиха тази специалност. Но тя завърши с по-висок успех. Тогава фирми започваха да се оглеждат и да си избират студенти. Поканиха ги на интервю и двамата. Един след друг, но на нея ѝ предложиха 30% по-ниска заплата. И тя попитала: „Какво?!“ Отговорът бил: „Ами ти си още малка, още не ги мислиш тези неща, но ще имаш семейство, деца, те ще се разболяват, ще искаш болнични.“ Тя казала: „Ама вие сериозно ли?! Вижте ми дипломата, вижте му дипломата!“ Те ѝ отговорили, че след време може да помислят за повишение. Тя им казала: „Няма как след време да мислите и да вземате решение! Или започваме наравно, или аз не започвам!“ Tе казали: „Това са условията за Вас.“ Тя си казала: „Ха, така ли, програмист! Не! Отивам и завършвам едни финанси.“ Та тя е с магистратура финанси и си работи това – счетоводител.“

Това беше кратък поглед към описаната от ИПИ реалност, но като свалим макроикономическите „очила“ и се вгледаме в индивидуалните биографии. Ето и историите на няколко от 42-те жени, разказали за живота си в интервютата, за които споменах.

Петя, която не се качва на стълбата

Петя (имената са измислени, защото интервютата са анонимни) е на 50 години. В училище много ѝ върви математиката, а литературата, която окачествява като „размисли и страсти“, не я привлича. Освен това я бива в техническите неща: „Обичам да ръчкам, обичам да гледам как се поправят […] бушони. Не мога да кажа, че успявам да поправям бойлер, но и аз там с мъжете да ръчкам. Ремонтирам, скоро си поправих врътката на мивката, просто ми е в кръвта – обичам да поправям нещо, да се занимавам.“

Петя се дипломира като инженер в областта на енергетиката. След завършването започва да си търси работа с увереността, че специалността ѝ е хубава и може да постъпи на добро място, но удря на камък – никъде не я назначават. Постепенно тя си дава сметка, че така се случва не само защото за този сектор си трябват връзки, каквито тя няма, а и защото е жена:

Как си представяш ти една жена да се качи на стълба и да оправя, а всички работници да гледат отдолу?

Затова Петя решава да се преквалифицира и се отдава на силно феминизирана професия, в която, макар понякога също да е нужна стълба, мъжете не биха се чувствали унижени от позицията ѝ – завършва магистратура по библиотекознание и става библиотекарка. Взела си е „урок“ и не си позволява да доминира над мъжете и в интимните си отношения. Затова крие от тях, че обича да „ръчка“ и да поправя: „Тука си мълча, аз не бързам да се издавам какво мога. Правя се на домакиня, даже и сега не показвам всичките си заложби. […] Като си разбира човекът, го оставям, не казвам „Чакай аз да ти покажа“ […]. Аз си знам, че мога, не обичам да се изтъквам, оставям мъжа.“

Нели, която се отказва от кариерата си

36-годишната Нели завършва архитектура и за разлика от Петя, успява да си намери работа по специалността. Но забелязва, че в професията ѝ жените често са пренебрегвани. Сеща се само за една жена, която е спечелила голям проект – в повечето случаи все мъже ги „обират“. А шефът ѝ демонстрира пренебрежение към качествата ѝ:

„И аз направих някакъв коментар, че някаква вентилация не е съобразена, че може по-добре да се случи. Гледах да не съм много остра, нали, все пак, колега, въпреки че беше много зле, […] и той ми каза: „Ти как си позволяваш да говориш така? Как можеш да имаш забележки? Този архитект е утвърден, с 30-годишен стаж.“ И аз бях в тотален шок. Казах: „То, нали, и аз имам 13 години стаж като архитект.“

На Нели ѝ прави впечатление, че и в други случаи директорът дава приоритет на мъжете: „Например идва човек, който ще прави мебелите, и директорът ми го представя: „Този еди-кой си майстор се занимава с бутикови интериори, с не знам си какво“, ама го представя така, както според мен няма да представи жена.“

Съпругът на Нели не е властна натура и охотно я оставя да взема повечето решения. Като архитектка тя печели повече от него. Той няма и професионални амбиции: „Но той пък не иска да се развива. […] Израснал е в семейство, в което баща му и майка му никога не са работили за други хора. Те винаги са имали бизнеси, и то бизнеси, които не са развивали.“

Нели посещава психотерапевтка, на която има доверие и която смята, че проблемите на клиентката ѝ се дължат на това, че тя не се държи така, както изисква стереотипната роля на жената в семейството, т.е. с мъжа ѝ „са объркали ролите“. Според нея Нели отдава твърде голямо значение на материалната страна на живота: „По това работихме с психоложката, тя го хвана – че аз всъщност много мисля за парите и за материалните неща и щастието ми няма да дойде оттам.“

Какво прави Нели в опит да се справи с психическите си проблеми? Напуска работа и така не само се отказва от професията, която обича, но и губи доходите, на които в голяма степен разчита семейството ѝ с две малки деца: „Миналия септември напуснах работа… И си казах, че ще пробвам да правя нещо сама, пък каквото стане; че ще преодолея това, че няма да имам финансова сигурност. Много ми е трудно, ама…“

Поли, която не става водеща в столична телевизия

Поли е на 44 години. През живота си е работила различни неща, но основно е журналистка. Съпругът ѝ също е журналист. На въпроса на интервюиращата дали е била дискриминирана, защото е жена, първоначално отговаря отрицателно: „Усещала съм някакво пренебрежително отношение, защото съм била репортерка и съм била още младо момиче, пък съм си говорила с някакви директори по времето на комунизма, които вече са 60-годишни мъже с положение, пък аз отивам и ги питам като някаква муха досадна, но мисля, че това не е било, защото съм момиче, а защото съм била малка.“

В следващия момент Поли се сеща, че всъщност е била дискриминирана, и разказва една случка. В един период тя остава без работа, с две малки деца. С мъжа ѝ решават да опитат да се преместят в София, където биха имали повече шансове, и пращат автобиографиите си в няколко софийски медии. В една столична телевизия работи нейна близка приятелка, но въпреки приятелството тя ѝ казва: „Слушай какво, независимо от това, че ти работиш с два езика, […] че си била на по-високи позиции от мъжа ти, ние ще вземем него, защото ни трябва мъж.“

Поли не може да разбере защо мъжът ѝ би бил предпочетен за работата, и иска обяснение: „И аз казах: „Защо?! Защото изглежда по-авторитетно в [такъв тип] телевизия? А? Чакай малко! Той, освен че е хубав, […] прилично изглеждащ и че е мъж, няма никакво предимство пред мен! Аз имам по-високо образование от неговото, била съм на по-високи позиции, аз говоря повече езици, аз съм по-организирана!“ Отговорът беше: „Ами, сори, майка, т’ва е, имаме доверие на мъже.“

Макар журналистиката в България да е силно феминизирана професия, в нея има сфери, които се смятат за „запазена територия“ за мъжете, и точно в една такава е имала „дързостта“ да кандидатства Поли. Тя не може да се примири с това положение и да жертва амбициите си:

„Не мога да си позволя така аз! Той наистина щеше да взема много пари, едни много, много добри пари, ама… Не мога да си позволя аз да чакам, ти да изкарваш целия семеен бюджет, пък аз да работя нещо си, ’щото така сме решили. ’Ми няма да стане!“

От солидарност с нея мъжът ѝ отказва да постъпи на мястото, за което тя е кандидатствала. Двамата се отказват да си търсят работа в София.

Ева, която не се предава

25-годишната Ева не се плаши от труда. Работи от 16-годишна, за да се опита да компенсира липсата на материалния стандарт, който демонстрират съучениците ѝ от езиковата гимназия. Настоящия си съпруг среща на 17 години, на 19 забременява, но това не я спира:

Всички очакваха, че ще прекъсна работа, образование, бях записала да уча бакалавърска степен „Маркетинг мениджмънт“ задочно, но не прекъснах – продължих да си работя, да уча. Работих до десетия ден, преди да родя, започнах да работя 15 дни след раждането – от вкъщи.

Пред Ева не стои дилемата „работата или детето“: „С бебето бяхме като скачени съдове, партньори. Ходехме навсякъде заедно, вършехме всичко заедно. Като цяло, намерихме перфектния баланс.“

Затова и Ева не може да се примири с дискриминацията на жените с деца при наемане на работа, каквато самата тя е преживявала нееднократно и за случаи на каквато е чела в социалните мрежи: „Забелязах в много групи във Facebook, където майките комуникират […], че много жени [остават] безработни в момента, в който се разбере, че имат бебе или имат планове да имат бебе. Същото беше, докато търсех работа. […] Те вече изпадат в ужас: „Тя е млада ще иска второ дете, нека да наемем мъж, който по-добре ще се справи в такива ситуации, който има жена, която да гледа детето. Той няма да се занимава.“ Получих много откази именно по тази причина. […] Всичко вървеше добре, докато не започнаха въпросите за семейното положение, децата. Вече усетих как тонът се промени […] – „има класация, ти оставаш висяща“. Почти във всеки случай позицията ти я взема жена, която няма деца. Една позната кандидатства – без деца, без мъж, съответно си взе позицията.“

Ева е ставала обект на дискриминационно отношение при кандидатстване за работа не само защото е майка, а и просто защото е жена: „На интервюто очаквах, че ще присъства един човек. В един момент ме оградиха четирима мъже, интервюто продължи два часа и половина – кръстосан разпит с четиримата, много неприятно. Но имаше по-провокативни, по-увъртени въпроси. Усещаш, че те оглеждат, че те преценяват. По-нататък попитах единия защо не се получи филмът. Той ми каза, че съм жена – затова. […] Бях получила коментар от типа на: „Мъжете сме акули, а жените не сте готови още за това, не сте достатъчно дорасли да сте агресивни в битките, както сме мъжете.“ Абсолютно сексистки коментари. Не разбирам логиката, но няма значение.“

Тя „не цепи басма“ никому, отстоява правата си, не оставя подобно отношение да я смачка, колкото и често да ѝ се случва, и е наясно с потребностите си: „Като жена, личност, имам нужда от толеранс и разбиране от страна на работодателите и да не ни делят.“

Личните истории и статистиката

Докато Петя и Нели, всяка посвоему, по-скоро се примиряват със стереотипите по отношение на жените, Поли и Ева не се предават и изискват да бъдат признавани за равни с мъжете на работното място. Няма да е честно обаче да упрекваме нито първите две, че са се подчинили на патриархалните порядки, нито вторите, че са твърде „устати“ и не са склонни да правят компромиси. И техните истории, и тези на останалите 38 жени имат нужда преди всичко от разбиране. Това са жени от различни поколения и населени места, отраснали в различна среда и с различни биографии.

Личните истории на тези жени хвърлят светлина върху ситуацията на жените на пазара на труда в България, каквато статистиката и представителните изследвания не са в състояние да предоставят. А зад числата и процентите стоят конкретни човешки същества. Стои и определена култура, по силата на която едни неща се смятат за приемливи, а други – недотам. Затова и статистическите данни за една или друга държава може да имат много различно съдържание.

Ето защо второто място на България за жените на мениджърски позиции не влиза в противоречие със „стъкления таван“, в който много от тях си блъскат главите, опитвайки да се изкачат по стълбата на професията. А понякога „таванът“ е даже преди стълбата.

[1] Докладът е резултат от проект „Изследване на нуждите и проблемите на жените в България“ на Фондация „Екатерина Каравелова“ и се финансира от „Фонд Активни граждани България“, а финансовата подкрепа е предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Настоящата статия изразява моята позиция, която може да не отразява официалното становище на възложителите.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/blago-ili-breme/

За наградата „Прицкер“, културното наследство и летището в Русе – отново

Тълпи от хора, дълги опашки, бариери и турникети, евтини сувенири и постоянен шум. Това е туристическото ежедневие на паметниците на културата в Стара Европа, независимо дали говорим за форумите в Рим, за Венеция, Барселона или Синтра.

Хора, хванати за ръце, протестират пред багери, правят плакати и подписки в социалните мрежи, говорят гневно пред камери, призовават институциите, държавата, някой, който и да е, да помогне. Това е активисткото, протестно ежедневие на архитектурното наследство в съвременния град – рушащи се сгради в Белград, горящи тютюневи складове в Пловдив, бруталистични бетонни жилищни гета в Лондон, концертни зали в Германия, едно летище в Русе.

Трябва да проверим дали сградата е паметник. Ако е – няма да купуваме, ще отидат пак години за съгласуване и двойни разходи по ремонта.

Това пък е болезнено реалистичното инвестиционно ежедневие на „наследството“, при това май не само в България.

Изобщо, културното наследство, оказва се, е проблем.

Да, то пази следите от миналото и постиженията на човешката цивилизация за следващите поколения. Да, то носи идентичност и многообразие, но пак е проблем. Скъпо е, трудно е, елитарно е, тежко институционализирано и обикновено спорно. На всичкото отгоре е навсякъде.

Но може ли културното наследство освен бреме или музеен експонат да е нещо друго – например възможност?

Опазване, реставрация и наградата „Прицкер“

В началото на март всяка година архитектурният свят очаква една новина: кой ще бъде поредният носител на най-престижната международна награда за архитектура „Прицкер“. През годините наградата е бетонирала звезди, реабилитирала е „стари майстори“ малко преди смъртта им, изненадвала е с непопулярни имена, разочаровала е или е отговаряла на очаквания и като цяло именно тя играе ролята на „съвестта“ на голямата архитектура.

На 7 март 2022 г. „Прицкер“ отиде при англичанина Дейвид Чипърфийлд – един внимателен контекстуалист,

който десетки години прави спокойни, умни сгради, съобразени с духа на мястото си и с духа на времето ни. Най-после културното наследство, консервацията и реставрацията имат своя лауреат.

Само един пример е достатъчен.

„Новият“ Neues Museum е част от Острова на музеите в Берлин, завършен точно зад „стария“ Altes Museum през 1859 г. по поръчка на Фридрих Вилхелм III и по проект на придворния архитект Фридрих Щюлер. Целта е мястото да започне да се оформя като „светилище на изкуствата и науката“. Неслучайно всички сгради приличат на антични храмове в своята версия от ХIХ век. За разлика от Altes Museum, бомбардировките през Втората световна война оставят Neues Museum в руини. В крайна сметка след няколко неуспешни опита за възстановяване сградата е изоставена.

През 1997 г. Чипърфийлд съвместно с реставратора Джулиан Харап печели международния конкурс за реконструкция на сградата. Основната цел на проекта победител е възстановяването на оригиналния обем и реставрацията на оцелелите след бомбардировките части от музея.

„Внимателна“ и „чувствителна“ реставрация е лайтмотивът на архитектурния екип.

Оригиналната останала тъкан на музея е запазена и реконструкцията е водена именно от тези следи, а също и от обемите в точната им кубатура, както е проектирана от архитект Щюлер. Основните обеми – северозападното крило, апсидата на гръцкия двор и южният купол – са изградени от рециклирани, ръчно правени тухли. Новите части – голямоформатни, предварително излети бетонни елементи – са отчетливо отделени, но въпреки това се сливат хармонично със старото. Като например впечатляващото бяло ново централно стълбище, интерпретиращо разрушеното старо, което е позиционирано в грандиозната централна зала, запазена само като тухлена обвивка, оголена от бомбардировките и дългогодишната разруха.

В зависимост от типа и нивото на разрухата архитектите търсят индивидуално решение за всяко помещение. Воден от идеята, че оригиналната структура трябва да бъде подчертавана в нейния пространствен контекст и оригинална материалност, проектът отразява загубата, без да я имитира. Но и всички травматични следи са запазени – канелираните колони със следи от пожари, дупките от куршумите по тухлените стени…

Реконструкцията на Neues Museum, както и всички намеси на Дейвид Чипърфийлд на Острова на музеите в Берлин след това (като една допълнителна, чисто нова сграда към музейния комплекс – James Simos Gallery, завършена през 2019 г.) са сред най-деликатните и в същото време най-силни послания, които архитектурата е отправяла към обществото през последните години. Да помним миналото в цялата му комплексност и многообразие като едновременно с това не се страхуваме да правим добра нова архитектура. Така наследството работи за града, за обществото и в крайна сметка – за бъдещето.

Интересното е, че няколко часа след като новината за наградата на Чипърфийлд обиколи света, тя се появи и на страницата на малкия регионален вестник „Утро“ от град Русе. Но някак си никой от журналистите във вестника не направи връзката между подхода на Чипърфийлд и една малка сграда в близкото село Щръклево.

Казусът „Русе“

Снимки на едно забележително запазено летище, доскоро напълно непознато, обикалят социалните мрежи вече две години.

Приемната сграда на Летище „Русе“ е открита през 1976 г. в близкото село Щръклево и е обявена за еталон на БГА „Балкан“. Проектирана от русенския архитект Йордан Бояджиев, тя е сред най-ярките, най-последователни откъм архитектурни решения и най-автентично запазени примери за следвоенен архитектурен модернизъм у нас. Сградата впечатлява с педантичен детайл, дръзки конструктивни решения и монументалните пластики на скулптора Галин Малакчиев.

От няколко години летището е едновременно обект на инвеститорски интерес и във фокуса на вниманието на експерти в областта на опазването на културното наследство. В началото казусът се оформя като кампания за сграда в риск, а хронологията на събитията е ясно проследима на страницата на българската секция на Docomomo International – Международната неправителствена организация за опазване на обекти на Модерното движение. Накратко:

• През февруари 2021 г. в медиите се появява информация за инвеститорски интерес за строеж на голям логистичен парк на мястото на летището, който дори не отчита сградата на аерогарата и я показва преместена и драстично променена. „Докомомо България“ започва популяризирането на архитектурните качества на летището и работа върху регистрационен фиш за обявяването му под защита от Закона за културното наследство.
• През декември 2021 г. Националният институт за недвижимо културно наследство съобщава, че работи по материали, подготвени от „Докомомо България“, за обявяването на Летище „Русе“ за „недвижима културна ценност“ и легитимирането му като културно наследство на модернизма на ХХ век.
• През лятото на 2022 г. изложбата ТОТАЛПРОЕКТ на Фондация „Ново архитектурно наследство“ в РЦСИ „Топлоцентрала“, София, разказва историята на Летище „Русе“ пред най-широка публика и показва неговия „полет“ през няколко нива на архитектура и дизайн: градоустройство, пространство, конструкция, детайл, дизайн и синтез.
• На 19 декември 2022 г. Специализираният експертен съвет към Министерството на културата (СЕСОНКЦ) гласува единодушно сградата на Летище „Русе“ да бъде обявена за „недвижима културна ценност“ от „национално значение“. По закон министърът на културата трябва в едномесечен срок да издаде заповед, с която да формализира решението, и така обектът да бъде официално защитен от събаряне или други кардинални ремонтни дейности.
• Междувременно в края на януари 2023 г. Общинският съвет в Русе гласува почти единодушно местното летище да бъде дадено на частната фирма „Еърпорт Русе“ за следващите десет години срещу обещание за инвестиции и цялостно възраждане на аеродрума. На 27 февруари 2023 г. Община Русе обявява, че е подписано споразумение за безвъзмездно отдаване на Летище „Русе“ за първоначален срок от 24 месеца.

Очевидно е надбягването между „опазватели“ и институции. Според разследващи журналисти Община Русе е забавила умишлено обявяването на местното летище за паметник на културата. Русенското гражданско сдружение „Проект 7000“ пита Общината защо никъде в решението не се споменават архитектурната ценност на сградата и фактът, че тя е на един подпис от най-високия статут за културно наследство в държавата. Русенски депутати от „Продължаваме промяната“ обжалват решението на Община Русе. „Докомомо България“ пише призиви към министри, КАБ, САБ и медии за бързо привеждане в сила на решението на СЕСОНКЦ. Но в началото на март 2023 г. русенският сайт „Дунав мост“ ентусиазирано съобщава, че на летището вече „кипи ремонтна дейност“.

Статутът като проблем

Както казва русенският архитект Венцислав Илиев, ученик на Йордан Бояджиев и популяризатор на сградата на Летище „Русе“ пред колегите си от „Докомомо България“ през 2021 г., статутът поставя много сериозни предизвикателства пред всеки архитект, който ще се наеме да адаптира сградата към съвременните изисквания, а също и към собственика – Община Русе, и към новите концесионери. Защо? Ами защото има ограничения, проектът става по-сложен, нужни са многократно повече архитектурни усилия. Затова е по-удобно да не се дава гласност на решението за обявяване на статута.

И тук се крие основният проблем.

Статутът „недвижима културна ценност“ у нас обичайно се свързва със сложни процедури за съгласуване на строително-ремонтни дейности и други административни утежнения. И това е част от реалистичното ежедневие на културното наследство у нас. В същото време

всички са убедени, че новото ще бъде по-лошо от старото,

че без статут опазването на архитектурна ценност е невъзможно – и това обикновено е точно така. Но използването на статута като наказание и насилствена превенция е също толкова опасно, колкото липсата му – и обикновено също толкова безсмислено. Погледнете изгорелите тютюневи складове в Пловдив или Захарна фабрика в София – все признато наследство от най-висока категория.

Наследство „за спасяване“ или за развитие?

Как „спасяваме“ сградите днес? Намирам за дълбоко притеснителна дори самата идея, че културното наследство постоянно трябва да бъде „спасявано“.

Бизнесът се страхува, институциите са в ступор, а гражданското общество стои, хванато за ръце, протестира и чака безкрайните бюрократични процедури с щампа „недвижимо културно наследство“ да приключат, с надеждата за пет минути медийно внимание, което да е достатъчно за поредната кауза. Защо? Защото наследството обикновено се „спасява“.

Все си мисля, че има начин опазването да излезе от пространството на емоциите и каузите, да изплува от блатото на бюрокрацията и да стъпи на открито, при прагматизма и здравия разум.

Да приемем, че наследството е незаобиколима част от ежедневието ни.

Да осъзнаем, че то ни прави различни, по-богати и по-специални от другите. Че съвременната българска архитектура ще стане по-добра, когато старото и наследеното не се възприема като спирачка на инвестиционните интереси, а ни помага да създаваме по-богата и многопластова нова архитектура.

Има как.

Включително в Русе, на летището. Не става въпрос просто за „ремонт“ или смяна на дограма. Става дума за архитектура.

Затова се надявам сега, след обявяването на новия лауреат на наградата „Прицкер“, все по-често да говорим с думите на Дейвид Чипърфийлд:

Като архитект аз съм по някакъв начин пазител на паметта. Нашите градове са следи от историческото минало, но също така и динамични, развиващи се системи. Да, някои сгради премахваме и заменяме с други. Изборът е наш и идеята, че опазваме само най-доброто, не е достатъчна. Въпросът е да опазим характера и качествата, които отразяват богатството на еволюцията в един град.

Русе със сигурност ще стане един още по-богат град, ако не просто ремонтира, а реставрира своето летище в село Щръклево.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-bulgariia-tova-ne-se-sluchva/

Денят на жената е отбелязан официално за първи път през 1909 г. от Американската социалистическа партия. Той води началото си от протест на работничките в текстилни фабрики в Ню Йорк на 8 март 1857 г. срещу нечестното заплащане и неравноправието между жените и мъжете. С годините денят се чества във все повече страни, докато не се превръща в международен празник. В България се отбелязва за пръв път от социалистическата партия през 1915 г., но чак от 1944 г. се празнува масово. От 1960 г. 8 март е обявен и за ден на майката, което малко по малко го превръща в по-общоприет и харесван празник за изразяване на признание и благодарност, което пък заличава изначалния му политически характер.

Когато цял живот си писала картички на майка си, тичала си за цветя, от време на време си получавала по някой зюмбюл от съученик или приятел и изведнъж се озовеш в Мадрид, където преди пет години за първи път 350 000 манифестиращи, облечени в лилаво, блокираха и затвориха центъра за цял ден, а в метрото не можеше да се влезе от хора и лозунги, осъзнаваш, че тези два празника трудно могат да съжителстват на една и съща дата, тъй като отговарят на два различни образа на жената.

През 2006 г. афроамериканската активистка Тарана Бурке започва в социалните мрежи движението #MeToo (#AзСъщо) с цел да даде гласност на жертвите на сексуално насилие и да изгради солидарност помежду им. През 2017 г. американската актриса Алиса Милано призовава в Twitter всички жертви на сексуален тормоз да споделят #MeToo, за да бъде разкрит истинският мащаб на този световен, неназован дотогава проблем. Наскоро станаха

пет години от началото на движението #MeToo, на което в България се гледа като на нещо противоречиво и далечно.

Масово се коментират скандали в Холивуд, в университети в Белгия и в други европейски страни и някак не забелязваме, че постоянно се разкриват нови случаи навсякъде другаде, но не и у нас. Ние сме някакво щастливо изключение, в България това просто не се случва.

За да бъде 8 март съвсем „празничен“, миналия месец отново отхвърлихме Истанбулската конвенция заради „вратичките“, които някои партии виждат в нея и които биха довели до най-страшното според тях, а именно да бъдат защитени от закона жертви на насилие, които не са от биологичен женски пол. В това опасение може да прозрем и някои все още мъгляви нагласи, които за в бъдеще биха могли да формират идеи за забрана на аборта например – тема, особено актуална в САЩ.

Междувременно преди две седмици в Испания беше гласуван един от най-прогресивните закони в историята на страната, който позволява легалната смяна на пола, както и абортите, без да е нужно съгласие от родител на непълнолетни на 16 и 17 години. Разбира се, дясната партия Partido Popular реагира острo, като излезе с позиция, че абортът не спада към фундаменталните човешки права.

През май 2022 г., когато няколко републикански щата в САЩ гласуваха за забрана на аборта в Ню Йорк, станах свидетел на друга нова за мен ситуация, в която хиляди излязоха на протест, като най-впечатляващо беше колко голяма част от тях са ученици и тийнейджъри. Както всяка законова промяна, нарушаваща генерално човешките права, и тази беше посрещната с хаштагове, ентусиазъм, надвикване, докато интересът малко по малко не затихна. И в САЩ, както и в България, хората масово четат само заглавията и искат да им се каже какво да мислят, без да се налага сами да се информират.

Чия работа е справянето с домашното насилие?

В България основно за жертвите на домашно насилие и сексуален тормоз се грижи неправителственият сектор. Трудностите произтичат от липсата на ясно законодателство и от нежеланието на управляващите и на немалка част от обществото да участва с разбиране и готовност в разговор по проблема. Както винаги вниманието от основната тема се отвлича с измислената заплаха за половата осъзнатост на децата и младежите.

И в САЩ неправителствените организации са тези, които основно се грижат за жертвите на всякакъв вид насилие и дискриминация вместо държавните институции. Те обаче са с далеч по-широко поле за действие, по-добра репутация и по-голямо обществено признание в сравнение с подобни организации в България.

Другата основна разлика е, че

неправителствените организации в САЩ имат сериозни съюзници в лицето на университетите,

където студентите знаят, че могат да сигнализират за каквато и да е проява на насилие. Това е един вид перформативен прогрес, тъй като една от основните му цели е да създаде образ на университета като институция, грижеща се за всички психически, физически и духовни нужди на студентите си, гарантираща адекватна реакция при евентуални проблеми. Това дава важното усещане за сигурност и изгражда доверие. Студентите са постоянно информирани; случаите на насилие във и около кампуса се докладват ежедневно по имейл на всички в академичната общност. Разбира се, усъвършенстването на тези добри практики изисква време, в което да се изградят подходящите подходи и да се избегнат спекулации.

Как се говори за това?

Често усещането в България е, че липсва речник, за да се назоват определени феномени, и то не защото превод не съществува. Неправилното използване на терминология в обществения разговор е пример за нежеланието на отговорните държавни институции за разрешаване на проблема с насилието, основано на пола. Пример е терминът интерсекционалност (аналитичен подход, търсещ взаимовръзките между категории като пол, етнос, социална класа и сексуална ориентация; той изследва взаимодействието между расизма и сексизма например, което води до две различни застъпващи се нива на дискриминация), широко използван в повечето страни. Отказът да назоваваш нещо с истинското му и най-точно име е отказ да признаеш съществуването му – да отречеш, че всички убити от началото на годината жени са жертви именно на домашно насилие и че за тях трябва поне да има отделна статистика, а не отразяване като единични случаи в медиите.

В САЩ, както и в Испания, има алтернативно пространство, различно от медийното, където тези теми намират място и възможност за интерпретация, а именно полето на културата и изкуствата. Почти всяка институция, без значение дали е културен център, театър, концертна или изложбена зала, би изглеждала странно, ако няма

отделна програма от разнообразни събития през месеца на жената.

Те, разбира се, варират според профила и концепцията на институцията.

У нас такива целенасочени програми в големите театри и галерии не съществуват, но още по-важният въпрос е означава ли това, че въпросните институции нямат мнение по темите, които пряко засягат развитието на обществото ни, а ако имат такива, защо не изразяват позиция за Истанбулската конвенция например.

Откога не е работа на изкуството да се занимава със социални въпроси?!

Театърът като пространство за съпротива

Социално ангажираният театър се практикува в сферата на образованието, терапията, социалната справедливост и общественото развитие. Той се основава на работа с различни общности и служи за адресиране на техните проблеми. Академичната дисциплина „Приложен театър“ изследва хибридно артистични, културни и социални практики, тяхната ефикасност и етика. Тя е свързана с постоянното развиване на различни подходи спрямо групите, с които работи, и поставените цели във всеки конкретен случай. Понякога фокусът на този вид театър е повече върху процеса, отколкото върху крайния продукт. Това обаче не означава, че художествената стойност на представленията е пожертвана за сметка на съдържанието.

Съществуват множество жанрове, като например театъра на потиснатите, създаден от бразилския режисьор, педагог и активист Аугусто Боал през 1960 г. В него се представя история, близка до тази на зрителите, и те трябва да заменят актьорите, за да помогнат на персонажите да променят хода на историята си, да намерят по-добър изход от нея, като по този начин търсят алтернативи на своята собствена.

Друг подход е този на документалния театър. В испанското представление La Jauría („Глутницата“) например дословно се пресъздава съдебното дело срещу петима млади мъже, изнасилили 18-годишно момиче през 2016 г.

У нас през 2018 г. Паник Бутон Театър с режисьор Василена Радева, създаде пърформанса „Синята брада – брак без приказка“. В него едноименната приказка на Шарл Перо се превръща в кошмар от истински истории на жени, станали жертви на домашен тормоз. В представлението се говори за пределите на поносимост към насилието и търсенето на подходящ език за споделяне на тези истории чрез театрални похвати. Пърформансът се игра до 2021 г. в Театрална работилница „Сфумато“, което показва огромната нужда от повече такива постановки.

Понякога самите потърпевши участват в представленията. Пример за това е имерсивния спектакъл The Jungle („Джунглата“) на британската трупа Good Chance Theatre, в който се пресъздава истински бежански лагер във Франция преди и по време на разрушаването му през 2016 г. В него всеки зрител получава различна националност и става свидетел на предизвикателствата в съжителството на различни култури в условия на нищета и заплаха.

Същата театрална група създава проекта „Малката Амал“, огромна 3,5-метрова кукла на сирийско дете бежанец, което от години обикаля целия свят, носейки послание за мир.

В България хората, работещи в тези жанрове, занимаващи се с актуални теми, са малко и обикновено поставят на камерна сцена в избрани държавни театри или работят независимо в алтернативни пространства. Те в никакъв случай не са достатъчни, за да покрият всички проблеми на обществото, които изискват спешна реакция от страна на културния сектор. Работата им все още е възприемана като нещо различно от театъра, който сме свикнали да гледаме на голяма сцена, и все още не е заслужила място сред ежегодните награди за сценични изкуства.

Как тогава този вид изкуство да стигне до хората, които упражняват насилие или пък са жертва или свидетели на такова? Или то е предназначено само за онези, които вече са отдадени на каузата?

И изобщо кой ходи на театър в България, когато става дума за представления със социален характер?

Как се стига до пространствата, в които той се случва? Напълно несъвместима ли е халтурата със социалната ангажираност?

Много театрали в Ню Йорк смятат, че спектаклите на „Бродуей“, чиято функция в повечето случаи е предимно да забавлява, не са достатъчно социално ангажирани. Въпреки това нерядко може да се гледат представления, които повдигат, макар и частично, теми като хомофобия, расизъм и всякакъв вид дискриминация. Публиката също не е особено разнообразна, както и у нас, въпреки че основната причина за недостъпността там са високите цени на билетите, а не различните представи за това какво би могло да включва понятието „театър“ и как то се отнася към живота ни тук и сега.

Идеята на социално ангажирания театър е не да шокира, а да провокира и да подтикне към диалог, да покаже част от реалността, до която обикновено нямаме достъп. Създаването му изисква както артистите, така и публиката да бъдат подготвени. Нужни са опит и традиции, точно както и във всички изразни форми. За да работим по толкова големи и важни теми, е необходима

промяна на парадигмата за театър,

осъзнаване, че актуалността би трябвало да е в ядрото на изкуството, вместо да бъде системно изключвана от него.

Работата с теми като насилие, дискриминация и социално неравенство изисква емпатия, активно вслушване в света, както и грижа за публиката. Този процес крие много капани, в които дори опитни артисти често попадат. Примери за това са превръщането на произведението в самотерапевтично преживяване или пък в схематична тезисност, при което не е трудно да изгубиш публиката. Освен всичко друго, социално ангажираното изкуство не се изчерпва единствено с пресъздаването на травмата или с гола демонстрация на активизъм – все елементи, с които трудно се печелят вниманието и доверието на зрителите. То е изтъкано от въпроси, върху които публиката разсъждава заедно с артистите.

Какво бих могъл да направя аз? Как мога да помогна? Не е ли тази конкретна ситуация всъщност част и от моя живот?

И не на последно място, социално ангажираното изкуство би изгубило смисъла си, ако го има само един месец в годината, по случай някакъв празник, пък бил той и с вековна история.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kaya-ot-golyamata-kushta/

Повод за тази статия е публикуваният на 1 март т.г. в „Тоест“ разказ на Юлия Георгиева за Розовата къща – единствения нископрагов център в България, където хора със зависимости могат да получат подкрепа. Същия ден приятелка, която живее в Германия, постъпи на работа в къща (нека я наречем Голямата къща), която според концепцията си предоставя шанс на хора с „особени социални затруднения“. Обитателите ѝ са, освен със зависимости, и с други психиатрични заболявания. Плюс това са бездомни. Отгоре на всичко повечето от тях са били в затвора или в психиатрия от затворен тип за извършители на престъпления.

Наслагването на няколко дискриминационни признака един върху друг се нарича интерсекционалност – това е термин от съвременния феминизъм. Жителите на Голямата къща са въплъщение на интерсекционалността – носители са на по три-четири дискриминационни признака накуп, всеки от които е силно стигматизиран в обществото. Това не са хора, които бихте искали да срещнете на улицата, особено по тъмно, дори да сте толерантни. Всяко помещение от къщата е снабдено с паникбутон. Макар до натискане на някой от бутоните да се стига веднъж на 5–10 години, наличието им вдъхва известна сигурност у работещите в къщата.

Историята на Кая

Искам да ви представя Кая, която отскоро е назначена в Голямата къща. Тя не се казва така, но си избра това име за статията, в която разказвам за работата ѝ. Кая е българка, малко над 30-те, живееща в Германия. Пълна е с енергия и има широка усмивка, която става още по-широка, когато говори за новото си работно място. Преди близо година се дипломира като бакалавър по социални дейности и оттогава работи по специалността си.

Макар че умее да пази здравословна дистанция спрямо хората, с които работи, Кая е способна „да влезе в обувките им“. Защото си дава сметка, че и тя можеше да не е много по-различна от тях, ако беше останала в България. В приятелската ѝ компания от гимназията наркотиците са били всекидневие. За да се откъсне от тази среда, Кая заминава за Германия, където започва от нулата – записва се в университет, учи езика в движение и работи по време на следването си, за да се издържа. Оставя не само наркотиците, а и цигарите и алкохола. Междувременно зависимостта на един член на тийнейджърската ѝ компания от наркотиците става повод за убийството му, а друг от тайфата влиза в затвора.

Кая казва, че ѝ харесва да работи там, където е трудно и има предизвикателства. Като студентка стажува в друга къща за хора със зависимости. В началото на пробната година след дипломирането си, след успешното преминаване на която вече ще е пълноправна социална работничка, постъпва в къща за възрастни с психически и други здравословни проблеми. Последните месеци от изпитателния период ще прекара в Голямата къща, където има шанс да я назначат за постоянно и на пълно работно време. Там е трудно – точно според нейния вкус, което ще рече твърде трудно за повечето социални работници в Германия. Затова и желаещите да работят в къщата не са много.

Голямата къща в системата на „Диакони“

Както и другите социални услуги, споменати в горния параграф, Голямата къща е част от „Диакони“ – голяма организация към Евангелската църква. Може да се каже, че „Диакони“ е евангелският вариант на католическата „Каритас“. За разлика от повечето известни религиозни организации в България обаче, в Германия „Диакони“ и „Каритас“ не се занимават с гонене на „джендъра“, а помагат на нуждаещите се, без да се интересуват от отношението на последните към християнските ценности. (В България „Каритас“ помага на някои групи нуждаещи се, но не пропусна да се „разпише“ срещу Истанбулската конвенция.)

Освен „Диакони“ и „Каритас“, с предоставяне на социални услуги в Германия се занимават множество организации – профсъюзни, частни, общински, Червеният кръст и т.н. В половинмилионния град, в който работи Кая, съществуват различни възможности за социална подкрепа. Конкретно „Диакони“ разполага с над 1150 места за настаняване на хора на всякаква възраст, с всевъзможни проблеми и потребности – от деца с увреждания и младежи с проблемно поведение до възрастни с деменция.

Хората със зависимости могат да получат различен тип подкрепа от „Диакони“ според спецификата на състоянието си. Ако могат да живеят самостоятелно, социален работник ще ги посещава периодично да следи как се справят. Ако никак не се оправят със себе си, ще ги пратят в къща като тази от студентския стаж на Кая, служителите в която дори следят дали обитателите пропускат някоя част от тялото си, докато се къпят, и им напомнят да си я измият, но не им връзват кусур, ако не са се отказали от зависимостите си. А ако са с „особени социални затруднения“, се насочват към Голямата къща.

Пътят към Голямата къща

Клиентите на Голямата къща стигат до нея по различни начини. Някои са научили за мястото от познати или приятели. Други са забелязани и насочени от социални работници. По отношение на трети, от затвора или психиатрията, където са лежали, се свързват с къщата: „Тук имаме един човек като за вас, който излиза на свобода и няма къде да отиде.“ Четвърти са насочени от персонала на приюта за бездомни на гарата. Пети идват от други къщи, за които е преценено, че не са подходящи. И т.н.

Приемането в Голямата къща става с интервю и по определени критерии. Кандидатите трябва да са адресно регистрирани в рамките на съответния регион. Ако нямат адресна регистрация (повечето имат, макар да са бездомни), им се прави, а ако са регистрирани в друг регион, се препращат към тамошното „Диакони“. Задължително условие е да не употребяват наркотици/алкохол и да са минали през абстиненция. Ако не са, се насочват към клиника, през която да преминат, преди да дойдат пак. Потенциалните обитатели трябва да покажат и някакво желание да започнат да се справят сами с живота си.

Престоят в къщата не е безплатен, макар клиентите да не го плащат директно от джоба си. Той струва над 800 евро на месец. В тях се включват социалните помощи, които обитателите ѝ биха получавали, ако живееха сами – 502 евро за 2023 г. плюс пари за наем на жилище. Къщата съдейства на тези от тях, които не са вземали социални помощи до този момент, да получат. Клиентите подписват декларация, че предоставят средствата на къщата.

Структура на къщата

В Голямата къща има място за 55 души. Около 80% от тях са мъже. Осем от клиентите всъщност не живеят в сградата, но за това – след малко. На партерния етаж се настаняват в стаи за двама новодошлите за пробен срок от няколко седмици. Тези от тях, които успеят да вкарат всекидневието си в някакви рамки и да понесат съжителството със състайниците си, се прехвърлят в самостоятелна стая при другите обитатели, минали през тази цедка. Но около половината не издържат още на този етап и напускат.

В основната част на къщата клиентите прекарват средно между шест месеца и година, някои повече, други – по-малко. Целта е да се научат във възможно по-голяма степен да се справят сами. Затова и всички, които могат, работят нещо в къщата. Един отговаря за пералнята, друг изпълнява ролята на офис секретар, трети работи в кафетерията и т.н. За работата си те получават по 1,5 евро на час. Тези пари се добавят към 135-те евро джобни на месец, които се полагат на всеки от обитателите и които им се дават на ръка.

Осемте клиенти, които показват най-голям напредък в социализирането си, живеят в отделна къща с двор, която, макар да е на около километър и половина от Голямата къща, се води част от нея. Те ходят на работа и отговарят за живота в къщата съвсем сами – така, както го правят редовите немски съквартиранти. Това е последната стъпка, преди да се отделят от къщата и да излязат на квартира, и до нея успяват да стигнат единици. Повечето напускат на по-ранен етап, някои са изгонени от къщата, а други просто изчезват.

Какво работят служителите в къщата

Вече стана ясно, че целта на Голямата къща е да помогне на обитателите си да „влязат в коловозите“ на обществото и да започнат да живеят независимо, без да представляват опасност за себе си и околните. В този смисъл къщата е нещо като гара разпределителна към „нормалния“ живот и в нея няма кой знае колко форми на психологическа подкрепа, като изключим работата на ерготерапевта, който предлага например възможности за арт терапия.

Персоналът се грижи клиентите да посещават психиатрите си (които са извън къщата), а ако нямат, да им намерят. Урежда здравните им застраховки, намира им възможности за работа и/или за професионална квалификация, както и квартири. В повечето случаи обитателите отиват сами където трябва, но понякога се налага и някой да бъде придружен. Дори чистачката (която не е от обитателите) няма задължението да почиства абсолютно всичко, а в работата ѝ се включва да напомня на клиентите сами да си измият прозорците или да избършат праха.

Разбира се, работещите в къщата полагат усилия и за потушаването на конфликтите, които неизбежно възникват в подобна среда. Освен конфликти, понякога възниква и любов. В тези случаи влюбените биват помолени да държат връзката си в тайна от останалите, за да не предизвикват напрежение. Предупреждават ги, че ако ги видят да правят секс, ще ги изгонят от къщата. Което е по-скоро намек да си заключват стаите, когато пристъпват към тази дейност, защото в същото време ги съветват да ползват предпазни средства.

Личните истории

„За статията си имаш нужда от лични истории“, сеща се Кая. Изводът, до който е стигнала, прочитайки документацията за клиентите, е, че проблемите им обикновено се коренят в детството.

Например Х страда от шизофрения и когато изпадне в криза, чува гласове, които му заповядват да престане да яде и да пие вода. Щом от персонала видят, че е престанал да се храни и да поема течности, са наясно, че състоянието му се е обострило. Защо ли гласовете му нашепват именно това? Навремето майка му го е наказвала да не яде и да не пие вода, когато преценявала, че „не слуша“.

За Y пък има данни още от детските му години, че нещо не е наред в поведението му. Родителите му така и не са обърнали внимание и не са го завели при специалист. С годините той започва да се държи все по-екстремно – например, опитва се да изгони живеещите в сградата, в която скоро се е нанесъл под наем, поради което самият той е изгонен оттам след дни. А веднъж пребива баща си почти до смърт. След като няколко пъти е лежал в затвора, съдията на поредното му дело решава да го прати на психиатър. Оказва се, че още от детството си е с недиагностицирана шизофрения. Днес отговаря за пералнята в къщата и набляга на фитнеса.

Кая забелязва, че и външният вид понякога може да създаде погрешна представа. Z например е двуметров великан, целият в татуировки. Първоначално видът му плаши Кая, която, както вече стана ясно, изобщо не се плаши лесно. Ала тя скоро научава, че той е много кротък човек в дълбока депресия и е опасен само за себе си.

Повечето от обитателите на Голямата къща имат зависимост от наркотици и/или алкохол, но има и такива със зависимост например от компютърни игри – толкова голяма, че са изгубили жилищата си заради нея.

Не всичко е розово в Голямата къща

Кая не спестява и нещата в Голямата къща, които не ѝ харесват. Основен проблем за нея е липсата на достатъчно персонал, поради което не се обръща необходимото индивидуално внимание на обитателите, а те са „пуснати по течението“.

Според Кая в най-голяма степен се пренебрегва психичното състояние на клиентите. При постъпването на всеки в къщата се определят три (рядко – четири) приоритета, върху които да се работи по време на престоя му в нея. Сред тези приоритети са търсенето на работа, търсенето на жилище, преодоляването на зависимостта, психичното състояние и др. Обикновено тъкмо психичното състояние „изпада“ от приоритетите.

Най-трудно ѝ е да се примири с факта, че Голямата къща гони някои от обитателите си, макар да е наясно, че това понякога се налага. Ако клиент е хванат, че взема наркотици и не се „стегне“ до една седмица, изгонването му е гарантирано. За 90% от тези, за които вече няма място в къщата, могат да се намерят други социални услуги. Но има и такива, които просто остават на улицата. И вероятността някой отново да им подаде ръка е нищожна.

А в България е розова само Розовата къща

Слушайки Кая, мислено сравнявам ситуацията в Германия с тази в България. Да, и в Германия повечето хора не умират от желание да работят със зависими, с психичноболни, с бивши затворници и бездомници, особено пък ако съвместяват всичко това накуп. Затова персоналът не достига. Понякога социалните работници вършат работата през пръсти, не правят достатъчно, за да помогнат на всички.

И все пак в Германия има множество организации и неизброими социални услуги в тази сфера. Има и работеща социална система, която подпомага дейността им. А в България имаме… Юлия Георгиева и Розовата къща.

Проблемът не е в спецификата на социалната система в България, а по-скоро че тази система е плод на определена представа за човека. Представа, според която за „недостойните“ няма място в обществото.

С други думи, на първо място проблемът е хуманистичен, а не структурен.

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/sazhiteli-po-nevolia/

Да го наречем Иван. Някога, преди поне десетилетие и две смени на собствеността, е живял в къщата, която купихме със семейството ми през 2016-та. Оттогава не минава и месец, в който да не го издирват вкъщи от НАП или от Общината за неплатени данъци. Търсят го и частни съдебни изпълнители, банки и мобилни оператори, на които е длъжник. Лепят предупредителни бележки на нашата врата.

Иван не е единствен. Заедно с него на нашия адрес „живее“… нека я наречем Мария. Нея също я издирват периодично за неплатени данъци и задължения. Тя има и син, който също се води, че живее у нас.

Тази история, макар с герои с подменени имена, е съвсем реална. И за съжаление, много често срещана.

Нежелани съжители по документи имат много български семейства

заради несъвършенства на системата за адресна регистрация у нас, наследени с години.

Всяко лице е длъжно в срок от 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес.

Това гласи чл. 99, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация. Дотук добре, но от небрежност или съвсем умишлено много хора като Иван и Мария не декларират актуалния си адрес пред държавата. На теория това се санкционира, но в действителност трудно се установява. Отделно, че администрацията не полага никакви усилия да установява и санкционира такива нарушения. Вместо това продължава безполезно да издирва длъжниците си там, където те очевидно отдавна не живеят. И така – години наред.

Ако Иван и Мария не искат да бъдат намирани лесно, те нямат особена причина да променят завареното си положение. То им дава възможност да се крият от кредиторите си и да бавят плащания на сметки и данъци. А в същото време да имат напълно валидна адресна регистрация от времето, когато са били собственици, наематели или ползватели на дадено жилище.

На новите собственици на това жилище обаче те не само причиняват неудобството да получават нежелана кореспонденция и да бъдат посещавани от призовкари, съдебни изпълнители или колекторски фирми. В по-крайната хипотеза – при твърде много лица, регистрирани на един адрес – напълно е възможно на новия собственик на жилището, негов роднина или наемател

да бъде отказано извършване на адресна регистрация

поради нарушаване на чл. 92, ал. 10 от ЗГР, а именно надвишаване на двукратния брой на лицата, които обичайно могат да обитават съответното жилище. Този брой се изчислява спрямо жилищната площ, като „на едно лице се падат не по-малко от 10 кв.м“, указва законът.

Дори когато Иван и Мария си подновяват личната карта, те трябва само да препотвърдят постоянния си адрес – без нужда да доказват, че все още имат правото да се водят на него. Този адрес се подава автоматично от Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), която отговаря за поддържането на регистъра на населението.

Ако поискате от служителите в съответното териториално звено на ЕСГРАОН да премахнат „мъртвите души“ от вашия имот, ще ви отговорят, че това не е в техните правомощия. И всъщност по закон е така. Право да разпоредят заличаване на адресната регистрация на лица, нарушили изискванията на ЗГР, имат общинските и районните кметове.

И ето го решението.

То е сравнително бързо и не изисква кой знае какви усилия от ваша страна. Всичко, което е необходимо да направите, е да опишете случая си в свободен текст и да го адресирате до кмета на общината, в която се намира вашият имот (или до районния кмет, ако става дума за голям град). Може да се опитате да подадете документа и чрез Системата за сигурно електронно връчване.

В това писмо трябва да поискате назначаване на комисия за проверка по чл. 99б от ЗГР, да приложите списък на членовете на своето домакинство или на наемателите си и да поискате всички извън този списък да бъдат отписани от вашия адрес. Вероятно в Общината ще ви поискат и копие от нотариалния акт за собственост върху имота.

След завеждането на вашата молба с входящ номер кметът има тридневен срок да назначи комисия за исканата от вас проверка. Самата проверка пък следва да бъде извършена в седемдневен срок от назначаването на комисията и накрая да приключи с писмен протокол. Ако кметът не се задейства, ЗГР ви дава правото да сезирате и областния управител.

В общия случай вашата молба ще провокира посещение от кварталния полицай, който ще бъде натоварен със задачата да провери сигнала и да потвърди кой в действителност живее на този адрес. Междувременно служба ГРАО в Общината ще се опита да издири въпросните лица (на адресите на техни преки роднини) и да ги предупреди, че трябва да актуализират адресната си регистрация. Независимо дали ще го сторят, в тридневен срок след приключване на проверката

кметът е длъжен да разпореди заличаване на адресните регистрации, които са в нарушение на закона.

Тази заповед подлежи на обжалване от засегнатите лица, но то не спира изпълнението ѝ.

Това, уви, не означава автоматично, че нежеланата кореспонденция и посещенията от хора, издирващи вашите Иван или Мария, веднага ще секнат. Но постепенно тази набрана инерция ще започне да намалява. И в крайна сметка Иван и Мария в някакъв момент ще бъдат принудени от обстоятелствата да се регистрират на друг адрес.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/regeneratsiyata-na-organi-na-edna-regenerirana-ryka-razstoiyanie/

Дали човешкото тяло има възможност да се самолекува? Този въпрос отдавна е напуснал полето на научната фантастика и стои в основата на всички разработки в областта на регенеративната медицина. Съществуват всякакви причини за загуба на орган или тъкан – стареене, хронични болести, механично нарушение, вроден дефект. Работата на учените е да изследват възможностите за лечение и възобновяване на тъкани и органи, за да подобрим качеството и продължителността на живота си.

И макар че бозайниците не могат да регенерират органите си напълно, трябва да се знае, че от всяко правило има изключения. Бодлокожата мишка от род Acomys е забележителен представител, защото може да регенерира кожата и козината си изцяло, след като успее да избяга от хищника, който е успял да ги нарани. Други моделни животни (за лабораторни експерименти), чрез които се изследва регенерацията, са плоскоклетъчният червей от род Планария, декоративната аквариумна риба, позната като Данио (Zebrafish), и земноводният саламандър аксолотъл (Ambystoma mexicanum). За него ще поговорим малко повече днес.

Шампионът на регенерацията

Уникалността на аксолотлите сред гръбначните животни се дължи на способността им да извършват пълна регенерация на крайниците и гръбначния си мозък дори при възрастни индивиди. Те могат да регенерират и ресните (орган за дишане), които се намират от двете страни на главата им, ретината на очите, челюстите и редица вътрешни органи.

В природата крайниците на аксолотлите могат да бъдат многократно „ампутирани“ от различни видове хищници, след което настъпва регенерацията. Изучаването на механизмите, участващи в процеса, е най-удобно именно при крайниците на животното, тъй като те са най-достъпни.

Нормалната регенереция при аксолотъла протича по следния начин: през първия ден на нараняването клетки от най-външния слой на кожата (епидермис) мигрират към повърхността на раната. Стъпката е критична, тъй като контактът между епидермиса и мускула под него е от решаващо значение за началото на регенерацията.

Следва образуване на локална популация от нискоспециализирани стволови клетки, които имат способността да се превръщат в различни класове клетъчни типове. Уникалното в тази стъпка е, че въпросните клетки се получават чрез дедиференциация – с други думи, връщат се назад във времето. Тези клетки се натрупват под епидермиса и се образува т.нар. бластема. След това бластемата се удължава до формирането на пъпка или конус.

В по-късния стадий регенерацията вече е зависима от нервите. От тъканта се образува плоска форма на лопатка и започва редиференциацията. Клетките, изграждащи бластемата, спират да се размножават и поемат различни пътища на специализиране. Структурите, които се образуват наново, са точни копия на липсващите. Този необикновен процес ангажира вниманието на учените, тъй като в основата му стои голяма енигма.

Проведените експерименти, в които се прерязват нервите, инервиращи крайника, преди той да бъде ампутиран, сочат, че способността на бластемата да започне отново да формира различни по вид клетки е зависим от нервите процес. Въпреки това крайните стъпки са независими от нервите. Когато нервите в крайника на аксолотъла са прерязани в ранен етап на регенерационния процес, растежът спира. Ако съответният нерв се пререже в по-късен етап, регенерацията ще продължи.

Фактори на регенерацията

Регенерацията, зависима от нервите, не е нещо невиждано. Тя е в основата на възстановяването на тъкани при гръбначните и се наблюдава и при зарастване на рани при хората. Например при пациенти с парализирани крайници, когато невроните, инервиращи мускула, са с нарушена структура, крайникът не се възстановява и този мускул се смята за „загубен“, или денервиран. Ако пациентът е с парализиран крайник, но без нарушена инервация, той би могъл да се възстанови. Друг пример е периферната невропатия (увреждане на периферната нервна система) при хора с диабет. Тя води до т.нар. диабетно стъпало. В този случай, когато периферните нерви са увредени и крайникът бъде наранен, тъканта не може да се заздрави и умира (некроза).

Но да се върнем на аксолотъла. Смята се, че нервите транспортират към раната белтъци, познати като невротропни фактори, и те влияят върху развитието на бластемата. Един от изследваните фактори е неурегулин 1 (neuregulin 1/nrg-1). Той се свързва с определен рецептор и изпраща сигнали, чрез които клетките мигрират към раната и се размножават. При денервиран крайник nrg-1 и рецепторът му липсват.

Друг фактор, заслужаващ внимание, е амфирегулинът (amphyregulin), вид епидермален растежен фактор. Установено е, че прекомерната му експресия (синтез) води до нарушение на регенерацията при аксолотлите, ако той продължи да присъства след формирането на бластемата. Ролята му при регенерацията на крайниците на аксолотъла не е напълно изяснена.

От друга страна, при хората амфирегулинът има роля в развитието на автоимунното заболяване псориазис, характеризиращо се със свръхрастеж на епидермиса. Интересно е, че раните от биопсия при пациентите с псориазис зарастват по-бързо, отколкото при другите хора, и това се дължи именно на свръхрастежа на епидермиса.

Други гени, които са в основата на регенерацията при аксолотъла, са част от т.нар. сигнален път (форма на общуване между клетките чрез промяна на структурата на определени белтъци) на ретиноевата киселина. Днес тя е популярна съставка в козметиката за борба със стареенето на кожата.

Регенеративно бъдеще

Един от най-атрактивните подходи в регенеративната медицина днес е 3D принтирането на функционални биологични тъкани. Биопринтингът се прилага с цел създаване на клетъчни триизмерни структури, имитиращи естествените тъкани и използвани като техен заместител. Материалът, използван за тази техника, са хидрогеловете – натурални полимери, които осигуряват триизмерна течна среда, имитираща тази на междуклетъчното пространство.

Друг вид материал е биомастилото, което позволява принтирането на живи клетки. То предоставя биохимични и физични стимули, насочващи клетките към размножаване и диференциране, като по този начин се поддържа жизнеността им.

Всичко това може и да звучи като научна фантастика, но е абсолютен факт. За съжаление, все още сме далеч от регенерацията на аксолотъла. Но отговорът на въпроса за самолечението се крие в бластемата. Тази структура липсва при хората. Последните изследвания на регенерацията при аксолотъла са насочени именно към установяването на гените, които участват в процеса на де- и редиференциация на клетките, изграждащи бластемата.

Най-новите молекулярни подходи, като CRISPR/Cas системата и секвенирането на РНК, позволяват проследяването на пътя на възрастните клетки към раната и превръщането им в стволови клетки, част от бластемата. Изясняването на молекулярното репрограмиране нa тези клетки ще даде възможност за приложението на нови терапии в регенеративната медицина при човека.

Заглавно изображение: Див тип на саламандъра аксолотъл (Ambystoma mexicanum). Източник: Личен архив

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/venetsia-bulgaria-i-izostavenitie-sgradi/

През 2014 г., точно на символната дата 10 ноември, съвсем случайно попаднах в едно изоставено училище. Намираше се в малко село близо до София, в подножието на Средна гора. Подобно на повечето български села, през социализма и това е било снабдено със задължителния комплект обществени сгради и пространства, които се редуваха край река Тополница: площад с читалище, после училище, а малко по-нагоре от тях – кметство с поща. Училището беше голямо, триетажно, но напълно изоставено – по онзи начин, по който хипстъри и урбекс фотографи обожават: с раздут паркет на големи вълнообразни бабуни, с туфи от гъби, прораснали между разместените дъбови паркетини, със старо дървено сметало, облегнато в ъгъла, прашен портрет на Георги Димитров, нахвърляни детски книжки с прекрасни шрифтове и илюстрации и едно „Здравейте“, надраскано с тебешир на зелената дъска.

Тогава написах, че и най-обикновената сграда може да послужи за метафора на близкото ни минало: от универсалното градоустройство (на социалистическите села), през доброто пропорциониране (на сградите) и продуктовия дизайн (на книгите), до урбанистичните и икономическите катастрофи, довели до обезлюдени села и пренаселени панелни комплекси.

Сега бих добавила: та чак до екзотично-колоритния начин, по който сградите умират.

Венеция

През 2023 г. България ще участва за пръв път от 15 години във Венецианското архитектурно биенале с проект за изоставените училища в страната.

„Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ е заглавието на проекта, с който студиото POV Architects (Борис Тикварски, Божидара Вълкова, Мария Гяурова) печели конкурса за български павилион,

обявен от Министерството на културата на 20 декември 2022 г. Те работят с белгийския фотограф Александър Думарей, който от 2016 г. документира стотици неизползвани и рушащи се училища в България като портрет на обезлюдяването в една държава с рекордно намаляващо население.

Снимковият материал ще бъде обогатен и съпътстван от социологическа информация, архивни снимки на изоставените училища, архитектурно заснемане на някои от сградите, както и от предмети, донесени от училищата на Биеналето,

пишат архитектите.

България се завръща на венецианска сцена в една трудна година. Пандемията промени календара на събитията на La Biennale di Venezia и спря инерцията от предходните силни последователни архитектурни издания – на холандеца Рем Кулхас през 2014 г. (с темите Fundamentals и Defining Modernity 1914–2014), на чилиеца Алехандро Аравена през 2016 г. (с ярко социалната тема Reporting from the Front) и на ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара от Grafton Architects (с темата Freespace) през 2018 г. Това бяха три много фокусирани биеналета, които действаха като рупор – хващаха идеята на куратора и я усилваха в общия хор на всички участници така, че да отекне по цял свят и да се запомни. След пауза, през 2021 г., ливанецът Хашим Саркис, декан на Училището по архитектура и урбанизъм към Масачузетския технологичен институт, имаше шанс да се обърне към постпандемичния свят с темата си How do we live together?, но не успя да каже нищо ново във време, което беше натежало от очаквания за архитектурен коментар на глобалния пандемичен феномен.

И така, вече сме 2023 г., когато британската архитектка от ганайски произход Лесли Локо стана първата цветнокожа жена куратор на Архитектурното биенале във Венеция и призова целия свят да мисли за бъдещето през темата Африка – най-младия континент, който може да се окаже една „Лаборатория на бъдещето“. Тя възприема думата „лаборатория“ по-скоро като „работилница“, където архитектите от цял свят да се съберат и да ангажират публиката и себе си в едно колективно усилие да гледаме напред.

Скандалът

Още преди откриването на Биеналето и само няколко дни след обявяването на българските участници, нашата публика вече беше ангажирана да коментира – точно както Лесли Локо призовава. „Развита Африка срещу загнила България: позорен проект представя страната ни във Венеция“, пише BGNES в анонимна статия от 29 януари. „Архитекти скочиха срещу проекта с изоставени училища за Венеция“, алармира вестник „Сега“ на 30 януари. На пресконференцията, организирана от Министерството на културата на 30 януари, се чуха мнения, че проектът няма нищо общо с темата, че няма нищо общо с Африка, че няма нищо общо с архитектурата и е прекалено фотографски, че излага България. „Шокирани сме от избора на журито. Има ли смисъл да участваме с такъв скандално лош проект?“, изказа се участвалият в конкурса архитект Стефан Добрев. „Журито е некомпетентно и трябва да понесе отговорност за този огромен провал, а членовете му никога повече да не участват в никакво жури!“, продължи да коментира той в социалните мрежи.

„Изглежда, че ще е поредното носталгично, самосъжалително и милозливо позьорство. На мен лично отдавна ми писна да ни представят като просяци на съчувствие и снизхождение „от чужденците“. Сигурно и на тях им е писнало да ни гледат какви сме порутени и изостанали – и буквално, и преносно“, пише бившият председател на Камарата на архитектите и участник в конкурса Борислав Игнатов. „Дали докато се въртим около тия стари изоставени сгради и тяхната социална и сантиментална стойност – първо няма да ни нагазят бежанците, а после няма да дойдат роботите с техния изкуствен интелект и да ни отвеят?“, пита друг участник, архитект Димитър Паскалев.

„Участието на България в Архитектурното биенале във Венеция след 15 години отсъствие очаквано затъна в скандал“, заключава вестник „Сега“ след министерската пресконференция.

Има ли реално скандал и къде наистина е проблемът?

Мечтата Венеция

Скандал няма. Но има една мечта – Венеция.

Мобилизацията на българските архитекти за участие в конкурса за кураторски проект и българско присъствие на 18-тото Архитектурно биенале във Венеция беше забележителна. Въпреки изключително късното обявяване (27 дни преди финалното предаване на проектите за национални павилиони към организаторите във Венеция, за което някои страни са готови година и повече предварително), въпреки шокиращо краткия срок (14 работни дни около коледно-новогодишните празници), въпреки абсурдния бюджет (70 000 лв. за изложба във Венеция), въпреки трудната тема (Африка и бъдещето заедно си е тегав постколониализъм), конкурсът успя да събере в срок 33 предложения, повечето от които съвсем адекватни. Това показва силната амбиция на българските архитекти най-после да излязат на истинска международна сцена.

Сред проектите има футуристи, които се занимават с изкуствен интелект, augmented reality и иновации („Тунел на ускореното време“, „Архилект“, Augmented History, „Бъдеще споделено“), има еколози, които показват възобновяеми източници и използването на неизползваеми материали, включително клони (Wind Up Future, „Раз,клон“), има комуникатори, които събират хора и показват, че архитектурата е и общуване („Пясъчник – временно училище за градско взаимодействие“, „Играй! Пробвай! Греши!“), има и такива, които събират и екология, и общуване, и преизползване, и бъдеще в едно комплексно и осмислено цяло („От нищо нещо“).

Изобщо, все теми, които стоят добре във Венеция.

Избраните POV Architects са се захванали с не по-малко важна тема.

„Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ е едновременно документален и социален проект,

напълно в духа на последните архитектурни изложби във Венеция, които обикновено не странят от проблемите. Нарочно не се съобразяваме с темата на Биеналето („Лаборатория на бъдещето“), казва Борис Тикварски в скорошно интервю пред БНР, защото човек може да мисли за бъдещето едва когато е решил проблемите на настоящето. Възможен отговор. POV Architects впрочем не са нито неопитни, нито непознати и освен всичко друго са умели конкурсаджии, обикновено на челни позиции в повечето смислени архитектурни конкурси, организирани у нас през последните години.

Къде е проблемът тогава?

Фотографът и архитектите

Печелившият проект на POV Architects не е единственият от участниците в конкурса, който се занимава със стари сгради, с образованието и обезлюдяването. Темата за наследството и изоставените сгради се просмуква в предложенията на повечето участници, които с право свързват бъдещето с преработване на миналото.

„Училище на бъдещето“ на Ая Тодорова преизползва стари мебели в класна стая, превърната в ретрофутуристка лаборатория. „Ретроспекции в бъдеще време“ на Студио НАДА се занимава с изоставените места като „времеубежища“, по Георги Господинов, и също не дава рецепта за бъдещето, а само очертава път. „Времево разфокусиране“ на „Аедес студио“ работи със „Сляпата Вайша“, пак на Господинов, за да гледа едновременно назад и напред. „Минало бъдеще“ на Studio 8 ½ призовава на изоставените сгради да се погледне като възможност за развитие, а не като бреме. Laboratory of Future (Tomorrow) на Надежда Сучева преоткрива българското село – включително изоставените къщи и обезлюдените места, които могат да имат бъдещ живот.

Имаме всякакви изоставени обекти – училища, къщи, села. Честно казано, очаквах и изоставени бани да видя.

Фотографите обичат изоставени сгради. Uchilishte не е единственият подобен проект и на фотографа Александър Думарей. Той има серии с изоставени плувни басейни, бензиностанции, с рушащи се индустриални сгради. Обикновено не става ясно къде са тези места – те са безименни и безконтекстни, може да бъдат навсякъде, а авторът е само в позицията на регистриращ. Серията с училищата обаче е позиционирана в България – дори само чрез транслитерираната българска дума, която я озаглавява. Но отново Думарей документира, без да коментира, училищата нямат локация, нито информация кога са били изоставени, всичко е едно.

Имаме възможност да изследваме сградите, преди те да станат неузнаваеми или просто празни имоти. Целта на експозицията е да се улови един миг във времето и обективно, а не емоционално да зададем въпроси и да извлечем поуки. Това е опит да поемем отговорност и да приемем тези сгради като стопани,

пишат POV Architects в аргументацията на проекта си.

А после? Как постигаме промяната?

България и Венеция

Има две причини да се отиде до Венеция: да кажеш нещо на света и да кажеш нещо вкъщи през света.

От много години България настига света и се опитва да прави второто – през погледа на чужденците да се фокусира върху местни проблеми. Ако ги изнесем навън, ако станат популярни, то тогава може би и вкъщи ще им обърнат внимание: ще преборим корупцията, ще спрем да събаряме паметници на културата и прочее.

Това неизказано въжделение се бори с още едно. Да се покажем навън в най-добрата си светлина, като накипрена мома, която танцува на световно изложение в Париж – колоритна, красива, невиждана.

Аз обаче смятам, че българското общество вече е достатъчно зряло – или поне не е по-различно от всички останали в глобалния свят, в който живеем. България отдавна страда от проблемите и на „първия свят“ – включително архитектурни – и може съвсем спокойно да ги коментира редом с „големите играчи“. Нещо повече, има потенциал да задава нови теми за разговор, а защо не и да предлага решения. Такива са всички теми на българските участници, които изброих по-горе, и не само.

Трябва смелост – ние не сме екзотична дестинация, която само да забавлява света с черги, песни, шевици и Бузлуджа. Имаме какво да кажем и можем да го направим дори и през осветляването на проблемите – отпадъците и преизползването, изоставените сгради и обезлюдяването, образованието и ниската раждаемост, самотата на високите технологии.

И ето тук се крие същинският въпрос.

Проектът „Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ все още само регистрира проблем – без ясна цел, анализ и задълбочено проучване.

Сякаш не смее да каже нещо отвъд instagramable снимките на Думарей. А би могло – има цяла една зона в изложбеното пространство, отделена за това.

Изоставените и неизползваните сгради са проблем – проблем и на България, и на света. Той няма да се реши днес. През него обаче може да се говори за демография, за екология, за строителство, за културно наследство, за общество, образование и култура, за градска среда и урбанистични процеси, за климатичната криза, бетон и преизползване на материали, за паметта и миналото, за бъдещето (на архитектурата) и изобщо.

POV Architects имат три месеца до откриването, в които да изпълнят зала „Тициан“ със съдържание, да организират събития, да направят връзки с други национални павилиони, които се занимават със същата проблематика, да създадат онази работилница на бъдещето, за която си мечтае Лесли Локо. Хайде!

Защото това е голямата тема на тазгодишното Биенале – или би трябвало да бъде. В едно разделено общество да спрем да се спасяваме в миналото, в изолация, национализъм и регрес и да посмеем да гледаме напред, пък дори и да изглеждаме наивни и демодирано-утопични.