Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-i-novata-studena-voyna-shte-sprat-li-usa-kitay/

Една от най-големите мечти на хората винаги е била да победят противника, без да се налага да жертват много. В продължение на хилядолетия войната чукаше на вратата на човечеството циклично и когато силните на деня изгубеха контрол върху статуквото, тя поемаше цялото напрежение, водейки със себе си огромни щети и разрушения. Така се стигна и до най-големия страх на хората – страха от ядрен апокалипсис, който се появи след изобретяването на оръжията за масово унищожение. 

В продължение на близо пет десетилетия Студена война научният дебат в САЩ беше фокусиран върху това как демократичният свят да избегне унищожителна война със СССР, която ще коства на суперсилите всичко. За Москва, от друга страна, сдържането също беше приоритет, но „по руски“. Една от причините съветските стратези да не използват научния капацитет, с който разполагаха, за разработки на нови технологии, беше фактът, че страхът, а не диалогът заемаше основно място в стратегическите доктрини на Съветската империя. Оказа се обаче, че човечеството надживя и тази надпревара, а войната се промени. И в този материал ще си дадем сметка дали това е за добро, или за лошо.

Краят на еднополюсния модел и възходът на „новите войни“

С нахлуването на Русия в Украйна през февруари 2022 г. ядрените сили дадоха да се разбере, че еднополюсният модел от 90-те години на миналия век е окончателно изчерпан, а старият ред, основан на правила, вече го няма. В едно от своите изказвания бившият американски президент Джо Байдън заяви, че САЩ и Русия никога не са били толкова близо до ядрен апокалипсис, а администрацията на руския президент Владимир Путин реално обмисляше ядрената опция, след като Украйна показа, че не е толкова лесна плячка, за колкото я смятаха. Тревогата да не би Вашингтон и Москва изведнъж да изтърват контрола върху ходовете си отекна дори в Пекин, а Китай побърза да декларира, че подобно действие би било червена линия в отношенията му с Русия.

Дори след като Доналд Тръмп спечели изборите в Америка, силите на статуквото от края на Студената война – САЩ, Европа и техните съюзници, макар и разделени, продължиха да се борят за съхраняването на остатъците от стария свят, а ревизионистките актьори в лицето на Русия, Иран, Северна Корея и техните партньори се обединиха около идеята колкото е възможно по-бързо да сложат край на Американския век. 

Независимо от различията си обаче, всички държавни актьори осъзнават, че потенциален ядрен конфликт е безумие, и потвърждават златната аксиома от ерата на Студената война, че 

ядрената война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена. 

Така завършва и ерата на т.нар. стари войни, а с армията си от високотехнологични дронове Украйна доказа, че се задава нов тип асиметрично поколение конфликти, където твърдата сила и оръжията за масово унищожение далеч не са решаващи за това дали едната страна ще надделее над другата.

Световните лидери обаче започнаха да си задават въпроса как могат да победят противника и да спечелят новата Студена война, без да рискуват глобален военен конфликт. Или по-точно, ако такъв все пак избухне, как човечеството може да избегне тоталното унищожение, за което говори един от най-именитите политолози, военни теоретици и стратези на XX век – гениалният Бърнард Броди. 

Така се зародиха нови форми на конфликти, които се отличават от старите със значително по-ниско ниво на риск от ескалация, отколкото ефекта на ядреното сдържане. Два подобни модела бяха успешно инструментализирани от държавите ревизионисти на старото статукво: хибридните и технологичните войни, а Западът се оказа напълно неподготвен за тях. Продължението е добре известно.

Защо сдържането и меката сила не работят срещу новите войни?

Истината е, че първите държави, които усетиха ефектите от хибридната война и от употребата на ИИ за нанасяне на щети върху критично важна инфраструктура, бяха страните от Централна и Източна Европа, както и някои съюзници на САЩ, като Австралия и Южна Корея. Нещо повече, оказа се, че в начало НАТО гледаше на този тип конфликти със снизхождение, отказвайки да се ангажира с разработването на стратегии за превенция на хибридните атаки и киберзаплахите. 

След анексирането на Крим от Русия Алиансът най-сетне прие хибридните заплахи като равнопоставени на конвенционалните, а едва през 2021 г. съюзниците се споразумяха в тази категория да влезе и използването на ИИ за враждебни цели. Това фатално закъснение доведе и до оперативни разминавания – Русия и Китай вече бяха напреднали значително с разработването на стратегическите си доктрини, а мерките, предприети от САЩ и съюзниците им, не успяха да възпрат ефективно руската интервенция в Украйна от 2022 г. 

Затова и в скандално известната хипотеза на Джон Миършаймър имаше нещо вярно – за украинската криза Западът носеше частична отговорност, но не заради разширяването на НАТО, а заради подценяването на Русия.

Вторият провал на ядреното възпиране настъпи с кризата на американската мека сила, която се прояви, когато в няколко поредни години САЩ избраха държавни глави с коренно различна политическа визия за бъдещето на страната. Това доведе до сериозна поляризация в Америка – разединение, което позволи на Китай да се възползва от политическата криза на американската демокрация и да инвестира средства в развитието на нови технологии. 

По този начин Пекин приложи срещу Вашингтон същата стратегия, която САЩ употребиха срещу СССР през 80-те години на миналия век, създавайки програмата „Звездни войни“ и пренасяйки геополитическата надпревара и в Космоса. Меката сила на демокрациите и способността им да възпират новите асиметрични заплахи започна да отслабва, тъй като най-печелившото оръжие в ръцете на ядрените сили се оказа ИИ, а хибридната война започна да взема първите си жертви – огромни групи хора, които генерираха масова подкрепа за популистките движения в САЩ и Европа.

Осъзнаването на САЩ пролича ясно в Стратегията за национална сигурност от 2022 г., която постави развитието на доверен ИИ сред приоритетите на Вашингтон в областта на технологиите с особено значение за националната сигурност. В известен смисъл това предреши и изхода от президентските избори в Америка през 2024 г., когато основните донори за републиканците заложиха не върху стратегията по износ на ценности, доминирала философията на САЩ след края на Студената война, а върху разработването на ИИ, който да замени ядреното възпиране и меката сила като основни инструменти в американската външна политика. 

Това даде възможност на хора като Илон Мъск да спечелят огромно влияние в администрацията на новия президент, прокарвайки свои политики и интереси, често насочени към самооблагодетелстване или обсебване на ключови сегменти от американския национален интерес. Казано с други думи, Мъск и себеподобните му се превърнаха във фактор, който нито един президент оттук нататък няма да пренебрегне, тъй като те са основният източник на стратегически ресурси за американската национална сигурност.

Защо хибридната война ще се провали, но ИИ ще спечели

Макар и изключително успешна в краткосрочен план, хибридната война няма потенциала да пожъне трайни успехи срещу демокрациите. По своята природа тя е едно по-изтънчено копие на терористичните стратегии, които в най-суровия си вид целят употребата на политическо насилие срещу цивилни. 

Хибридните заплахи, които пък са като едно уродливо копие – антитеза на американската мека сила, целят да легитимират самата употреба на насилие както от политиците, така и от страна на гражданите, с помощта на фалшиви новини, пропаганда и подвеждащи наративи. 

Затова и ставаме свидетели на толкова сериозни разделения между хората в демократичните държави, като най-уязвими на тези заплахи са постсоциалистическите демокрации поради своята слаба устойчивост и високо ниво на дефицит и корупция. 

Хибридната война спечели няколко решителни битки в Европа и макар че срещна сериозни затруднения в САЩ, обществената поляризация там е толкова висока, че тя облагодетелства изцяло външнополитическите цели на Русия и Иран. И все пак, подобно на утопичните идеологии от XIX и XX век, хибридната война е стратегия без крайна цел. Просто защото самата тя не разполага с мека сила. Опорната точка на хибридните стратегии в Източна Европа, която инкорпорира православния зилотизъм за политически цели, не се различава много от джихадизма. Но дори и най-патриотичните политици на Запад добре разбират и успешно усвояват предимствата на европейския модел и колективната отбрана пред „духовната“ вселена и метафизичната закрила на дугинизма. В един момент тези наративи просто ще се свият в границите на Евразия, за да поддържат Русия цяла.

Контролът над ИИ, от друга страна, е ключът към победата в новата Студена война. Лошата новина за Запада е, че през последните години Китай заличи голяма част от технологичното предимство на Америка, а в редица области вече я изпреварва. Това му позволява да развива ресурсите си съвсем необезпокоявано, тъй като на практика не съществуват колективни формати за ограничаване на надпреварата в сферата на ИИ. Това създава още една предпоставка глобалният ред да се трансформира от либерален в ред, основан върху принципите на ИИ. 

В срещата си от пролетта на 2026 г. държавните глави на САЩ и Китай се споразумяха по много точки, но една от тях изпъкваше с особена острота сред останалите – намекът на Тръмп, че Пекин на всяка цена трябва да държи под око технологичните си разработки, за да не излезе „изкуственото съзнание“ извън контрол. С това на практика президентът на САЩ призна Си Дзинпин за равен, а стремежът ядрената надпревара да не ескалира в ядрена катастрофа сега се прехвърли в технологичната сфера. На последвалата среща във Вашингтон през септември темата отново се появи, като този път Си Дзинпин подчерта общата отговорност на двете държави развитието на ИИ да остане под човешки контрол.

Но дали уверението на китайския лидер, че ИИ е под контрол, може да ни успокои? Едва ли, тъй като дори САЩ и Китай да искат да продължат да се състезават кой ще бъде глобален лидер, съдията в надпреварата е негово величество ИИ. И макар учени от цял свят да спорят дали той наистина може да пороби човечеството, на този етап перспективата изглежда по-скоро нереалистична. В крайна сметка политиците са тези, които ще решат искат ли военен конфликт, или биха заложили на дипломацията; имат ли желания за преговори, или биха водили война без край. 

Големият въпрос сега е дали Китай ще успее да се възползва от възхода си в тази сфера и дали САЩ ще съумеят да върнат позициите си в технологичната надпревара?

Къде остават хората?

Най-големите щети за демокрациите обаче идват от това, че дебатът за ИИ сериозно подкопава червените линии, отвъд които държавата може да се намесва в личното пространство на хората. Това е и една от причините, поради която администрацията на Доналд Тръмп вече не гледа на много извънредни мерки като на нарушаващи свободите на американците. Роналд Рейгън пожертва социалната държава в Америка, за да победи СССР; следващите държавни глави на САЩ ще са изправени пред същата дилема.

Проблемът е, че ако Америка пожертва ценностите, върху които е основана, ще се промени веднъж и завинаги. Това неизбежно ще стане, ако Вашингтон пожелае непременно да доминира в новата надпревара с Пекин, а политиците в САЩ вероятно ще обвинят ИИ за залеза на демокрацията така, както Джордж Буш-младши оправда „Патриотичния акт“ с „Ал Кайда“ и талибаните.

Китай от своя страна не дължи прозрачност на гражданите си, но именно той може да се окаже в позицията да решава иска ли да предостави повече автономия на ИИ и в какви рамки. Всеки китайски лидер би дал всичко, за да победи Америка и да сбъдне мечтата на поколения китайци – Поднебесната империя отново да стане икономически център на света. Ако обаче Пекин заложи на неконтролирано разработване на автономни системи за сигурност, това може да доведе до потенциален сценарий COVID 2.0, в който нещата ще излязат извън контрол.

Твърдението, че Китай носи отговорност за пандемията, е конспиративно, но е факт, че малките грешки водят до големи катастрофи. Затова срещите между американските и китайските лидери са необходими, за да се реши докъде силните на деня са готови да рискуват в своята надпревара.

В тази надпревара значение има и дългогодишното технологично и военно сътрудничество между САЩ и Израел, особено в областта на отбраната, киберсигурността и технологиите с двойна употреба. Израелският технологичен сектор допълва американските възможности, но войната в Близкия изток показва и колко тясно е свързано технологичното съперничество с геополитическите конфликти.

Вече не е важно кой ще има по-добрия ИИ, а дали САЩ, Китай и техните партньори ще успеят да изградят правила, които да не позволят технологичната надпревара да ескалира в самостоятелен конфликт. В ядрената епоха подобна задача довежда до механизми за възпиране и контрол над въоръженията. В епохата на ИИ такива механизми тепърва трябва да бъдат създадени. Ако вече не е твърде късно.

Заглавно изображение: Доналд Тръмп и Си Дзинпин в Храма на небето по време на посещението на американския президент в Китай през май 2026 г. Снимка: The White House

Post Syndicated from Александър Малинов original https://www.toest.bg/surbiya-purviyat-kitayski-platsdarm-v-evropa/

Геополитическите сътресения след началото на руската агресия срещу Украйна са многобройни. От практическото разделяне на НАТО – основния западен съюз между Америка и Европа, по темата за нуждата от оръжейна помощ за Киев до енергийната криза, обхванала Централна Азия след украинската кампания срещу руските рафинерии. Балканите също са основно място, където отражението на войната се забелязва като геополитически промени.

Една от страните, в които това е най-видно, е Сърбия. Заради отслабването на НАТО, породено от отдръпването на САЩ, и заради невъзможността на Русия да поддържа нивото на влияние в Белград отпреди 2022 г. в Сърбия се отвори вакуум за външно въздействие, който вече се запълва от Китай. Пекин рязко увеличи влиянието си над балканската страна през последните четири години. То мина отвъд инвестициите и големите инфраструктурни проекти и стигна до въоръжаването на сръбската армия с част от най-модерните технологии, с които разполага Китай. 

Макар Александър Вучич да продължава да декларира военен неутралитет и да поддържа стремежа към членство в Европейския съюз, разрастващото се партньорство в сферата на отбраната с Пекин подсилва очертанията на сложната геополитическа обстановка и изпраща тревожни сигнали към съседите на Сърбия. Тази динамика представлява пореден риск за стабилността и сигурността на целия Балкански полуостров и е пример за продължаващото засилване на влиянието на външни сили върху Югоизточна Европа. 

Китайско оръжие на европейска земя

Основната причина за отдалечаването на Сърбия от Москва е натискът от страна на Запада – и по-специално на ЕС и САЩ. Налице са директните западни санкции срещу руската икономика и натискът за дипломатическо изолиране на Путин. Но Белград също така от години е съветван от Брюксел и Вашингтон да съгласува външната си политика с тяхната и да осъди руското нахлуване в Украйна. В резултат на това Сърбия се присъедини към резолюцията на ООН, осъждаща нападенията на Москва, и гласува „за“ изключването на Русия от Съвета на ООН по правата на човека. Сърбия също така отказа да признае подкрепяните от Русия фиктивни референдуми за анексиране, проведени през септември 2022 г. в окупираните от Русия украински територии. Сръбските власти осъждат всякакви опити за сепаратизъм, за да останат последователни в позицията си относно статуса на Косово. 

На фона на ограничения капацитет на Русия да поддържа предишното си военно и икономическо присъствие в Сърбия Белград задълбочи военните си връзки с Пекин. Близо 60% от вноса на оръжия в Сърбия за периода 2020–2024 г. е бил от китайски произход, показват данни на Стокхолмския международен институт за изследване на мира (SIPRI), цитирани от Радио „Свободна Европа“. В рамките на това военно сближаване Белград реализира мащабни доставки на съвременни китайски оръжейни системи, превръщайки се в първия им оператор на европейска земя. Сред придобитите технологии се открояват далекобойните зенитно-ракетни комплекси FK-3, разузнавателно-ударните бойни дронове CH-92A и CH-95, както и свръхзвуковите балистични ракети въздух–земя CM-400AKG, които се интегрират към изтребителите МиГ-29. 

Сърбия и Китай вече имат и директен опит във взаимната интеграция не само на части от армиите си, но и на полицейските си сили. През 2019 г. за първи път китайски и сръбски полицаи патрулираха заедно в Белград, а през същата година специални части на двете страни проведоха съвместни антитерористични учения близо до сръбската столица. През 2025 г. части от въоръжените сили на двете държави имаха учение в китайската провинция Хъбей, а през септември 2026 г. сръбски полицаи участваха в общи патрули с китайската полиция в провинция Хайнан.

Засиленото китайско военно присъствие на Балканите и мащабното въоръжаване на Белград с китайски военни системи предизвикаха остро безпокойство сред съседни на Сърбия държави. През 2022 г. от страна на Косово официално бяха отправени предупреждения, че бързата сръбска милитаризация и придобиването на напреднали отбранителни и ракетни технологии от Китай застрашават регионалния мир и стабилност. Подобни тревоги бяха изразени и от Хърватия, чийто президент Миланович критикува купуването на нови нападателни оръжия, призовавайки по този начин западните съюзници в ЕС и НАТО да следят внимателно геополитическите рискове от нарастващото военно влияние на Китай на Балканите.

„Желязното приятелство“ има цена

Сътрудничеството между Пекин и Белград в сферата на сигурността се базира на големият възход в политическите и икономическите отношения между двете държави в последното десетилетие, а Сърбия често определя връзката като стратегическо „желязно приятелство“. През последните години Пекин се утвърди като най-важния външен партньор за Сърбия на Вучич, осигурявайки не само мащабни финансови инвестиции, но и безрезервна дипломатическа подкрепа по чувствителни теми като Косово – Китай не признава независимостта на Косово и не поддържа дипломатически отношения с Прищина. Китайският интерес да подкрепи Сърбия в усилията ѝ да оспори независимостта на Косово следва политиката на Пекин за „единен Китай“ и поставя паралели по отношение на спора за статуса на Тайван. 

Този модел на сътрудничество се материализира чрез знакови китайски проекти в сръбската тежка промишленост и инфраструктура – като приватизацията на стоманодобивния завод в Смедерево и на медодобивния комбинат в град Бор (на 40 км от българската граница), както и изграждането на ключови транспортни артерии и магистрали. Макар тези инвестиции да стимулират икономическия растеж и да носят краткосрочни ползи за Белград, анализаторите сочат и сериозните рискове, свързани с корупция, нарастващ финансов дълг към Пекин и нарушаване на екологичните стандарти.

Централната роля на Сърбия в плановете на Китай за засилено влияние в Европа представлява сполучливо съчетание между стремежа на Белград да се възползва от географското си положение и от многовекторната си външна политика, от една страна, и настъплението на Пекин към европейската периферия като част от стратегия за по-широка глобална експанзия, от друга. Историческите предпоставки за това съществуват още от времето на югославската политика на необвързаност от времето на Тито, когато страната балансираше между Изтока и Запада като лидер на Движението на необвързаните страни, и се задълбочиха след бомбардировките на НАТО през 1999 г. 

Геополитическата безизходица в периода след разпадането на Югославия и последвалите войни създадоха благоприятни условия за задълбочаване на сръбските отношения с неевропейски глобални играчи с ​цел да се използват достъпът до пазари, политическата подкрепа и ресурсите на Русия, Китай или Турция. Макар и първоначално с тактически характер, този подход се утвърди като водеща концепция във външната политика на Александър Вучич. Десетилетията на колебание относно разширяването на ЕС даде допълнителен аргумент на Белград да превърне застоя в процеса на европеизация в лост за влияние. 

Скорошната оставка на Александър Вучич от президентския пост едва ли означава край на тази политика. Той напуска седем месеца преди края на мандата си, за да се включи в предсрочните парламентарни избори на 25 октомври и да се бори за премиерския пост – позиция, от която би могъл да продължи същото балансиране между ЕС, Китай и Русия.

Най-новата вълна на китайско ангажиране в Сърбия е от началото на второто десетилетие на XXI век, като ключов момент е изграждането на Пупиновия мост в Белград през 2014 г. Това събитие бележи мащабно рестартиране на двустранните отношения и проправя пътя за нови проекти и инвестиции в няколко посоки. Оттогава инфраструктурните инициативи обхванаха строителството и модернизацията на железопътни линии, както и експресното (в сравнение с България) изграждане на нови участъци от автомагистралната мрежа. Макар модернизацията на железопътната връзка Белград–Будапеща да е обект на правни проверки и политически дебати в западните политически среди, Пекин се надява да я превърне в убедителен пример за успешно сътрудничество. 

Наред с милитаризацията, стратегическото настъпление на Пекин на Балканите намира своето изражение и в мащабното внедряване на високотехнологични системи за видеонаблюдение и лицево разпознаване. Разследване на „Свободна Европа“ разкрива как китайски гиганти като Huawei, Hikvision и Dahua завладяват общественото пространство на Балканите чрез проекти, обвързани с „Безопасен град“ – китайския модел за управление на градската среда чрез събиране и обединяване на огромни количества данни. 

В Белград са инсталирани над 1000 камери на Huawei с възможности за лицево разпознаване, а китайски системи за видеонаблюдение навлизат и в десетки по-малки сръбски общини. Разследване на Радио „Свободна Европа“ установява оборудване с възможности за лицево разпознаване в поне 10 от 42 проверени общини и градове, което поражда опасения сред гражданското общество и правозащитните организации относно личните свободи и потенциала за политически контрол.

Подобни тенденции предизвикват тревога и в държавите членки на Европейския съюз, включително в България, където китайска техника навлиза в обществено значими сектори, като градския транспорт и публичната инфраструктура на София. Въпреки че тези мрежи често се оправдават с аргументи за сигурност и контрол на трафика, експертите по киберсигурност предупреждават за сериозни софтуерни уязвимости и рискове от нерегламентиран достъп до данни. В контекста на строгите ограничения в САЩ и в редица западни държави срещу тези китайски производители, разрастващата се мрежа от камери с китайски произход в Югоизточна Европа се превръща в ефективен инструмент за геополитическо и технологично влияние.

От тази страна на границата

За властите в София засилването на военното влияние на Китай в съседна страна би следвало да е въпрос от първостепенна важност, но досега липсват каквито и да е официални коментари или косвени реакции относно действията на Белград. Правителството на Румен Радев всъщност увеличава рисковете, свързани с националната сигурност и регионалната стабилност. Резкият завой във външната ни политика превърна България в страна, която, изглежда, следва насоки от Москва дори когато това е в противовес на собствения ѝ национален интерес.

Последният пример за тази предателска политика е отказът на правителството да участва в новата инициатива на НАТО за защита от дронове. Програмата предвижда през следващите пет години да бъдат инвестирани над 40 млрд. долара в способности за противодействие на дронове и обучение на пет пъти повече оператори на дронове до края на 2027 г. Повишаването на капацитета за бързо откриване, идентифициране и неутрализиране на безпилотни летателни апарати вече е от първостепенна важност за отбранителните способности на всяка страна. На този фон отказът на България да се включи в инициативата оставя страната извън новия общ проект на НАТО именно в момент, когато съседна Сърбия ускорява превъоръжаването си, включително с китайски технологии.

Китайското присъствие в Сърбия показва колко лесно едно геополитическо „приятелство“ може да прерасне в зависимост, застрашаваща целия регион. А за нас като държава остава въпросът дали виждаме какво става непосредствено отвъд западната ни граница, или поне малко по-далече от носа ни.