Post Syndicated from original https://www.toest.bg/dumi-na-godinata-2023/

Кампанията на образователната платформа „Как се пише?“ приключи, победителите са ясни и са публично достояние. А оттук нататък? Това, че знаем думите на 2023 година, само по себе си е интересно, дори любопитно, но нека да отидем отвъд занимателната страна и да се запитаме: какво ни казват те?

Защо провеждаме кампанията

Вече за трети път заедно с Доротея Николова – преподавателка по български език и литература и журналистка, организираме това своеобразно проучване на обществените нагласи, допитвайки се направо до хората. Една от целите ни е да направим бърз „преговор“ на годината чрез знаковите, ключовите думи, бележещи отминалите събития, като изследваме онова, което се е запечатало по-трайно в съзнанието на българите. За всяко общество е важно да знае какво го е вълнувало, тревожило, на какво е отдало значение, какво е пренебрегнало. Защото думите на годината синтезирано казват много – и присъстващите в класацията, и отсъстващите, заметените под килима, – стига да можем да ги разтълкуваме.

Етапи на избора

Процедурата, през която премина допитването, тръгна от хората и завърши с тях. В първия етап всеки желаещ можеше да даде своите предложения на страницата на „Как се пише?“ във Facebook и в Threads, както и в личния ми профил в Х. След това обобщихме резултатите и съставихме списък с 30-те думи и словосъчетания, за които получихме най-много предложения, и го изпратихме на членовете на журито. Освен мен и Доротея Николова като организатори, то включваше: доц. Георги Лозанов, философ и медиен експерт, Веселина Седларска, писателка и журналистка, и д-р Иван Ланджев, поет и есеист. След като дискутирахме предложенията, всички се обединихме около 10 от тях, които според нас най-адекватно отразяват духа на изминалата година и покриват възможно най-много теми. Финалните думи и словосъчетания включихме в анкета на „Как се пише?“, в която отново всеки желаещ можеше да участва. Резултатите от нея обявихме публично и ги изпратихме до медиите. 

Отделна и независима част от проучването „Думи на годината 2023“ е анализът на езика в медиите през изминалата година, за който ни помагат специалистите от Sensika и който се основава на обработения от тях огромен текстов материал от онлайн източници на български език.

Победителите не ги съдят

Но може да ги анализират. Очаквано или не, изкуствен интелект, сглобка и времеубежище оглавиха класацията.

Безспорната новина е, че естественият интелект издигна изкуствения интелект на пиедестала на 2023-та. Дали защото създава неподозирани възможности във всички сфери на живота, или защото заплашва съществуващите модели – пак във всички сфери на живота? Или защото събужда у нас любопитството да проверим какво може, но и страха да не се окажем ненужни? Със сигурност технологичният феномен ни вълнува и трябва да следим какви права му делегираме. Това словосъчетание ни сближава и със света: през декември речникът „Колинс“ обяви съкращението AI (ИИ) за дума на годината във Великобритания, а според речника на Кеймбридж знаков е бил глаголът халюцинирам, свързан отново с изкуствения интелект, този път – с произвеждането на невярна информация от него. Наблюденията на специалистите от „Колинс“ показват, че употребата на изкуствен интелект е скочила четири пъти в сравнения с предишната година. Отново може да се сравним със света – в българските медийни публикации това словосъчетание се е срещало почти пет пъти по-често през 2023 година, отколкото през предходната¹.

Преди началото на кампанията прогнозата ми беше, че сглобката трудно може да бъде победена. Думата стана удобна за назоваване на една форма на управление, за която на самите участници в него не им стигна смелостта или пък откровеността да я нарекат коалиция. Мисля, че именно отказът им да си послужат със съществуваща дума в езика вдъхна нов живот на сглобка, която доскоро означаваше само проста по същността си връзка, съединение. Названието заживя нов, политически живот, но върху него продължава да тегне стигмата на механичното свързване, лишено от сложността и смислеността на едни връзки от доста по-високо ниво, каквито (би трябвало да) са управленските. Ето защо сглобка се оказа толкова предпочитана дума от критиците на правителството, които не пропускат възможност да го иронизират чрез нея.

Един неологизъм си проби път в класацията, а вече го прави и в самия език. Времеубежище е преди всичко заглавие на роман, но има достатъчно свидетелства, че се употребява като съществително нарицателно име². С членовете на журито отчетохме факта и затова решихме да включим думата с малка буква и без кавички в анкетата. За мен ще е интересно да наблюдавам дали времеубежище ще се утвърди в езика. Първо, защото е създадена от писател, а не се случва всеки ден български писател да изкове нова дума; второ, защото е сложна, има специфично значение, което тежнее към абстрактното. Опитвайки се да го изясня за себе си, се питам: времеубежището (извън романа) всъщност убежище във или от времето е? Ето такива въпроси пораждат сложните думи, защото, когато двете им части се споят в едно цяло, между тях възникват куп отношения. А многото гласове, които думата получи, си обяснявам с това, че ние, българите, все пак сме способни да оценим успеха на наш сънародник и да се зарадваме.

Останалите седем думи в класацията

Познатите ни политически теми са тук, за да ни напомнят, че ни е трудно да мислим за важното и ключовото за страната, без да споменем война, демонтаж, ротация, Шенген, евроатлантик. Неслучайно извън десетте думи в анкетата остана не-коалиция, макар да беше предложена от доста хора в първия етап от кампанията. Журито реши, че три думи за формата на управление (заедно със сглобка и ротация) много биха натежали, да не говорим че включихме и евроатлантик – евроатлантизмът беше едно от ключовите понятия за миналата година, отнасящи се за властовата спойка. 

Без да подценявам резултата на демонтаж и важността на събитието, възможно е немалка роля да е изиграло и времето. Паметникът на Съветската армия беше актуална тема съвсем наскоро, през месец декември, и все още помним добре какво се случи. Дали обаче нямаше да позабравим демонтажа, ако се беше състоял през февруари например? Забравяме със страшна сила и скорост. Вижте примерите в следващата част.

Името на една международна награда – „Букър“, присъства в класацията, за да ни каже, че и ний сме дали нещо на световната литература, но на другия полюс, за отрезвяване, е PISA. За да ни напомня – веднъж на три години – колко далеч е образователната ни система от международните стандарти и достижения. Впрочем и това удобно ще го забравим.

Липсващите теми

Както писа Георги Лозанов в „Дойче Веле“, класациите „Думи на годината“ са „най-бързият начин да разбереш за какво на хората им се мисли и за какво не“. По съществени теми и за значими събития не ни се мисли: домашното насилие, войната в Близкия изток, промените в Конституцията… В началото на кампанията получихме само единични предложения за „домашно насилие“, „макетно ножче“, „ивицата Газа“, „Конституция“. И трите теми привлякоха общественото внимание през миналата година, първите две акумулираха енергия и в социалните мрежи, медиите отразиха събитията, но човешкото съзнание ги счете за незначими. Може би защото насилието в семейството е твърде болезнено или не се отнася до нас конкретно, войната в Газа е далече, а конституционните промени вече станаха банални. Причини и обяснения ще намерим, стига да ги потърсим. Но ще потърсим ли решения поне за това, което сме в състояние да променим?

Все пак има и добри новини. Да погледнем отново към победителите в класацията, но в съпоставка с думите на предишните години: преценям, антиваксър и изчегъртване за 2021-ва и война, инфлация, избори и Украйна за 2022-ра. С избора на изкуствен интелект – от технологичната сфера, и на времеубежище – от културната, като че ли се опитваме да се откъснем от тягостното политическо говорене и да се насочим към нови хоризонти. Колкото и да е определяща политиката за живота в едно общество, не бива да допускаме общественият разговор да се води под нейния диктат. Дано лека-полека започнем да го осъзнаваме.

Езикът всъщност може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в основната си същност е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво всъщност става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/la-grippe-cest-chic/

Казват, че назоваването на опасностите и страховете е първата стъпка към овладяването им. В този текст ще разгледаме думи, свързани с една от главните опасности, които традиционно застрашават живота и здравето ни през зимата, а именно – сезонният грип. Тази година се очаква пикът на грипната епидемията да настъпи в края на януари. Назоваването на болестта едва ли ще ни спаси от разболяване, но вглеждането в наименованията ѝ на различни езици може поне да ни разведри, ободри и помогне да преживеем симптомите ѝ по-леко.

Дори самите симптоми сякаш придобиват по-приятен характер в превод: кашлянето, кихането и подсмърчането може и в същността си да не представляват нищо повече от досадни дейности, но с френските си наименования tousser, éternuer и renifler – макар да са също толкова ономатопеични колкото и българските – зазвучават някак по-изискано.

С преминаването от проста настинка в грип нещата стават още по-извисени:

описанието на грипните симптоми на френски звучи толкова поетично, че на човек едва ли не му се приисква тутакси да се разболее,

само и само да изпита une sensation de malaise général, un abattement, une brusque poussée de fièvre, des frissons, des maux de tête, des douleurs musculaires et articulaires, généralement suivis d'une perte d'appétit et de vertiges.

Въпреки че общото неразположение, температурата, втрисането, главоболието, болките в мускулите и ставите, загубата на апетит и световъртежът звучат значително по-прозаично, можем да открием известна утеха във факта, че българското наименование на самата болест все пак е от френски произход, благодарение на който съдържа известен чар и финес.

Според етимологичните речници думата „грип“ е заемка от френски – терминът la grippe произлиза от глагола gripper, който означава ‘грабвам, сграбчвам, хващам, обземам, улавям’.

Ето как, етимологично погледнато, се оказва, че

не ние сме тези, които хващаме грип, а грипът е този, който ни сграбчва.

Това важи и за множество други близки и далечни езици, в които названията на болестта произлизат от френската дума: албанците ги залавя gripi, баските ги обзема gripea, хърватите, босненците, словенците и латвийците ги държи gripa, литовците – gripas, a естонците – gripp, испанците и португалците ги лови gripe, чехите и словаците ги хваща chřipka, нидерландците и фламандците ги превзема griep, гърците ги сграбчва γρίπη (grípi), а германците – Grippe. И така нататък.

 От този непълен списък може да видим, че думата – в различни „варианти“ – се е разпространила по света подобно на зараза. И все пак изглежда, че някои езици са устояли – ако не от епидемична, то поне от етимологична гледна точка – и вместо с термини, свързани със „завладяващия“ ѝ ефект, назовават болестта с наименования, чийто произход е още по-поетичен и извисен (второто – съвсем буквално), тъй като отдават появата ѝ на влиянието на звездите.

Както може би се досещате, става въпрос за думата influenza. През Средновековието терминът – от influentia, буквално ‘вливам се’ на средновековен латински – първоначално се използва като понятие в астрологията. То описва неуловима течност, произтичаща от звездите и планетите, за която се смятало, че влияе на човешката съдба. Когато през 1743 г. в Италия избухва заразна епидемия, италианците я наричат influenza di catarro¹, а тя – заедно с наименованието си, вече съкратено до influenza – бързо се разпространява из Европа.

Ето как в някои езици, макар и по-малобройни от гореизброените, грипът става известен под названия, „произтичащи“ и „повлияни“ от италианския първоизточник. Освен на английски, където името на болестта е скъсено още повече (flu), думата с малки вариации се среща и в скандинавските езици (influenza на датски, flensu на исландски, influensa на шведски и норвежки), във финския (flunssa), унгарския (influenza), малтийския (influwenza), както и в арабския (أنفلونزا/anfilunza) и във фарси (آنفولانزا/anfulanza).

Но тъй като езиците са живи организми, те не са „имунизирани“ срещу „чужди“ влияния: и между тях, както между хората, „тече“ постоянен обмен,

те редовно си „влияят“, предават си думи и прихващат един от друг понятия, както хората си влияят, предават си бацили и прихващат един от друг вируси. (Думата „епидемия“, между другото, произлиза от древногръцката ἐπιδήμιος (epidḗmios), от ἐπί (epí ‘върху’) + δῆμος (dêmos ‘народ’).)

Ето така например, макар и да се използва доста рядко, понятието „инфлуенца“ фигурира в българските речници като синоним на „грип“², а някои англоезични речници включват иначе смятаната за остаряла и като цяло излязла от употреба дума grippe³ и я дефинират като influenza⁴.

Но нека все пак завършим с оптимистична нотка, като разгледаме и етимологията на думата „ваксина“⁵, чийто произход – макар и по-скоро аграрен, отколкото поетичен – също, поне според някои източници, се води френски. Терминът всъщност произлиза от латинската дума за „крава“ (vacca), a първоначално се появява благодарение на английския лекар Едуард Дженър, който в края на XVIII век инжектира здрави хора с малки дози гной от болни от кравешка шарка (наречена variolæ vaccinæ) и открива, че това впоследствие ги предпазва от разболяване от човешка едра шарка.

С течение на времето и с разработването на ваксини срещу други болести, семантичното поле на думата се разширява, така че тя започва да се използва във връзка с инокулации срещу всякакъв вид вирусни и бактериални заболявания. Според някои източници не друг, а Луи Пастьор през 1881 г. въвежда в по-широка употреба думата „ваксина“ в чест на Дженър, а неговото име – макар самият той да открива ваксини срещу бяс, кокоша холера, свински еризипел и антракс – служи за основа на думата „пастьоризация“, чиято цел също е да опази човешкия организъм от бактерии, вируси и други „патогени“, тоест – от πάθος (pathos) + -γενής (-genēs) на старогръцки – „производители на страдание“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/uchilishte-za-roditeli/

Тази тема пристига при вас с активното съдействие на едно обикновено градско училище в България, наричащо само̀ себе си „иновативно“. Училище, разполагащо с учебна база, на която биха завидели почти всички останали училища, дори и частните. В същото време то, въпреки всички възможности, не допуска дори вероятността да стане част от толкова нужната промяна не просто в материалната среда, а в реалното обновяване на междучовешките отношения. 

Първите учители на всеки човек са неговите родители. Отглеждането на дете е задача, която изисква умения и желание. Немалко родители, за щастие, се подготвят за новите си отговорности, посещавайки някой от многобройните курсове, в които научават доста за кърменето, здравето, хигиената, съня и общо взето, всичко, което спада към родителските грижи за новороденото.

Родителството не приключва с този много интензивен етап, но пък мнозина спират дотук с обучението си как да бъдат родители и каква е образователната им роля в живота на детето. А тепърва предстоят години с предизвикателства, каквито неизбежно се появяват в образователните периоди, през които преминава детето.

Една от първите промени е усещането, че с влизането на детето в образователната система преставаш да си родител и се превръщаш в обслужващ персонал, отговарящ за битовите нужди на ученика. И като обслужващ персонал родителите, оказва се, нямат място в учебния процес. За някого това твърдение може да е пресилено, но не са екзотика предупрежденията „Родителите дотук“, разпечатани на А4 и залепени на входната врата я на детска градина, я на училище.

Образователните институции

Първата спирка в обществените образователни институции е детската ясла. Едно от най-важните условия, на които трябва да отговорите при кандидатстването за място в нея, е детето да има навършени 10 месеца. На тригодишна възраст то преминава в следващия етап – детска градина. Училището е след още три години – на навършени шест или седем години детето започва първи клас.

Когато и да встъпите официално в системата на образованието в качеството си на родител, много бързо ще установите как оставате пред вратата, до която завеждате детето. Буквално.

Гранична полиция

Всеобща практика в България е учебното заведение да има строг контрол на допускане на външни лица – каквито са и родителите. Като родител дори нямате право да влезете в двора, да не говорим за допускане до сградата. Там се влиза само при изискана от вас извънредна среща (факт е, че в днешно време почти няма учебно заведение, което да ви откаже) или за насрочена според всички правилници и наредби родителско-учителска среща.

Въпреки това сме много далече от страни като Германия например, където са широко разпространени два модела на преход към новата среда на детето. И в берлинския, и в мюнхенския модел се залага на плавното и емоционално подкрепено преминаване на детето към новите важни хора в живота му, в случая – учителите или обгрижващия го персонал. В продължение на седмици родителите съпътстват детето в опознаването и свикването с предизвикателствата на новата среда.

Щом още от яслената възраст на децата ни не можем да разчитаме на подкрепа и достъп, то не трябва да очакваме да ни допускат и в следващите важни етапи от образователното развитие, например в първи, пети и осми клас. Отговорността ни се свежда до изхранване, осигуряване на подслон и чисти дрехи и заплащане на нужните такси и учебни материали. Връзката с образованието е прекъсната и тя остава двупосочна: дете–учител. 

Не е чудно тогава колко незаинтересовани са повечето родители от учебния процес, след като те под никаква форма не са включени, нито дори допуснати до него.

Образование, възпитание и отглеждане

Закон за предучилищното и училищното образование

Чл. 3. (1) Образованието като процес включва обучение, възпитание и социализация.
(2) Образованието е национален приоритет и се реализира в съответствие със следните принципи:
[…]
11. ангажираност на държавата, общините и юридическите лица с нестопанска цел, работодателите, родителите и други заинтересовани страни и диалог между тях по въпросите на образованието.

Социализацията, особено на по-малките деца, преминава основно по две оси – на семейството и на училището. Въпреки това двете страни, свързани чрез най-малкото си общо кратно – детето – поддържат по-скоро декларативни отношения. Често се стига до опити да се отделят едно от друго трите предизвикателства и основни цели на учители и родители – обучение, възпитание и социализация. 

Чуваме възмущението на учителите как възпитанието е домашна работа, те не можели да обучават невъзпитани деца. Чуваме и недоволството на родителите, че образованието в училище е крайно недостатъчно за реалния живот извън него. А всъщност няма как да бъде сложена граница между обучение и възпитание, те взаимно изграждат конструкта на образованието.

Но ако се съгласим с най-всеобхватната дефиниция за образование – че то е процес, който трае през целия ни живот, – може би е добре да си дадем сметка, че годините в училище наистина са прекалено малко, за да ограничим образованието само до случващото се в този период. И че може би най-важната цел на престоя в училище е не научаването и рецитирането на факти, а именно придобиването на умения да създаваме общност и да живеем в нея. Да се научим на търпение, диалог и сътрудничество. Няма как да стане, ако трите страни в тези отношения – учител, родител, ученик – не намерят общ език.

Образованието като активен процес, при който индивидът се развива самостоятелно чрез социалните си контакти, има за главна цел да стимулира развитието на отделния ученик. В същото време образователните процеси не се ограничават до място или време, защото освен в училище те протичат и в семейството, в социалните заведения, в групи с връстници, в дейности през свободното време. Защо тогава формалното, неформалното и информалното образование нямат допирни точки?

Социалното, емоционалното, телесното и духовното развитие на детето са продукт на предадените му ценности и правила. А не са ли точно те пресечната точка между родители и учители?

Приобщаващо образование за всички

Може би сте чували за приобщаващото образование, което така щедро се споделя като ценност от много училища и живее главно в нормативните актове на общините и на Министерството на образованието и науката. Приобщаващо образование е осигуряването на достъп до качествено образование на всички деца, включително и на изоставащите ученици, на живеещите в отдалечени райони, на децата с увреждания и т.н. Но нека да вземем произволен клас, за да онагледим какво би могло да означава приобщаващо образование в буквалния смисъл. Нито ще открием топлата вода, нито би отнело много време и ресурси. 

Ако в класа са записани 25 ученици, а една учебна година има приблизително 30 учебни седмици, то се открива възможност поне по един родител от семейство да гостува на децата всяка седмица. За учебен час не е нужно да е дълго. Един клас е извадка на обществото и сред родителите на учениците в него може да се намерят специалисти и служители от най-различни области и изпълнителски нива. Няма ли да е окриляващо за децата да видят в действие знанието, което трупат? Няма ли да се отвори пред тях врата, виждайки как върви животът в другите семейства с други професии?

Ако неуверената художничка в шести клас, идваща от семейство, в което не е имало творец преди нея, се запознае с историята на някой като себе си, вече минал по неутъпканата пътека? Или пък увлеченият по кулинарията деветокласник, който не знае дали точно това е призванието му, отиде на учебно посещение в семейния ресторант на родителите на свой съученик? Дали няма поне малко да изравним разликите в произхода, социалния статус и най-вече във възможността за по-добро бъдеще? 

Всяка учебна година МОН обявява „Национален календар за изяви по интереси на децата и учениците за учебната [конкретна] година“. В сух табличен вид са изброени всички изяви със срок и място на провеждане, както и с организаторите им. В случай че не сте от амбициозните родители, които търсят целенасочено всяка възможност за обиране на награди и медали, е много малко вероятно да попаднете на този календар.

Ако разговорът с учителите обаче започне по-рано, например в началото на учебната година, с една неформална опознавателна среща, излизаща извън рамката на оценките и изпитванията, то е много вероятно общото ви дело – детето – да тръгне уверено и ориентирано по пътя на собствените си интереси и силни страни. И като нищо накрая ще се поздравим с по-доволен и щастлив бъдещ член на обществото, който участва активно в развитието му в демократично, социално и културно отношение.

Едва когато смелите станат разумни и разумните – смели, наистина ще се почувства онова, което в миналото често пъти по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.

Второ подразделение на предговора към „Хвърчащата класна стая“ на Ерих Кестнер, превод Владимир Мусаков

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/godinata-na-izkustvenoto-mislene/

Заедно с обичайните годишни равносметки през месец декември имаме възможност да осмислим 2023-та и през призмата на думите – или по-точно онези от тях, назоваващи събитията и тенденциите, които през изминалата година са ни занимавали, вълнували, тревожили или озадачили.

Българските думи на 2023 г. предстои да бъдат избрани през януари чрез кампания, организирана от платформата за грамотност „Как се пише?“. Няколко от най-популярните англоезични речници обаче вече оповестиха английските думи, които според тях улавят духа на годината. Макар че точно тези думи едва ли ще влязат в българската селекция, все пак е интересно да ги разгледаме. От една страна, защото по стечение на обстоятелствата всички те съществуват и на български. А от друга, защото заради все по-тясната взаимосвързаност на световните процеси и тенденции отразяват теми, които са значими и за българската езикова общност.

Любопитно е – но не изненадващо, имайки предвид посоката, в която се движат тези световни процеси и тенденции, – че

голяма част от излъчените като ключови за 2023 г. английски думи са свързани с темата за – или по-скоро с кризата на – истината и реалността.

Според най-популярния американски речник „Мериам Уебстър“ например думата на годината за 2023-та е прилагателното аuthentic. Също като българския ѝ еквивалент „автентичен“, думата идва от латински (в английския влиза през френски, а в българския – през руски), където пък се появява като заемка от старогръцката αὐθεντικός (authentikós), тоест „присъщ на абсолютна власт; първичен, начален“.

Според един от редакторите на речника – лингвиста Питър Соколовски, цитиран от Associated Press:

През 2023 г. виждаме криза на автентичността. Осъзнаваме, че поставяйки под въпрос автентичността, ние я ценим още повече.

Соколовски и екипът му следят как определени световни събития водят до повишено търсене на определени думи. В случая с authentic такива изолирани пикове не е имало, а към думата по-скоро се е наблюдавал постоянно растящ интерес през цялата година.

Темата за автентичността се промъква по един или друг начин и в голяма част от думите „подгласници“, които според редакцията на „Мериам Уебстър“ също в рамките на годината са привлекли необичаен интерес, измерван в трафик към онлайн изданието на речника.

Макар и индиректно, значенията на много от тях се оказват концептуално свързани с темата „реалност vs. измислица“, например: deepfake, dystopian, doppelganger, indict (чието търсене в речника се е увеличило с 9440% на 30 март, когато на бившия президент на САЩ Доналд Тръмп е повдигнато обвинение в заплащане на пари в замяна на мълчанието на порноактрисата Сторми Даниълс) и deadname („името, което транссексуален човек е получил при раждането си и вече не използва“).

С малко въображение, можем дори да сметнем, че по някакъв начин изкуствено създадената реалност стои и в основата на думата coronation, която благодарение на коронацията на Чарлз III се е радвала на интерес, по-голям с 15 681% от предишната година¹.

Не е нужно особено въображение, за да забележим и отбележим, че въпроси за реалността и нейната подмяна са повлияли директно на избора и на други англоезични речници. Водещият в света по посещения безплатен речник на Кеймбридж например обявява глагола hallucinate за дума на 2023 г.

Думата е навлязла в английския още през XVII век: смята се, че тя – подобно на „автентичен“ – е дошла от старогръцки (от ἀλύω/alúō ‘рея се, скитам се’) през латински (от alucinor ‘блуждая, бълнувам, бръщолевя’).

Въпреки че с обичайната си дефиниция („да виждаш, чуваш, усещаш или помиришеш нещо, което не съществува, обикновено поради здравословно състояние или като резултат от вземане на наркотици“) hallucinate се използва в английския език отдавна², Кеймбриджкият речник я избира за дума на 2023 г. заради нейното новопоявило се значение, което вече е добавено като втора дефиниция: „когато изкуствен интелект (= компютърна система, която притежава някои качества на човешкия мозък, като например способността да произвежда език по начин, изглеждащ човешки) халюцинира, той произвежда невярна информация“.

Д-р Хенри Шевлин, който изучава етиката на изкуствения интелект в Кеймбриджкия университет, допълва:

Широко разпространеното използване на термина „халюцинирам“ във връзка с грешки от системи като ChatGPT предоставя завладяваща моментна картина на това как осмисляме и антропоморфизираме изкуствения интелект. Неточната или подвеждаща информация, разбира се, съществува отдавна, независимо дали под формата на слухове, пропаганда, или „фалшиви новини“.

Като потвърждение на това, ако се върнем назад можем да видим, че терминът fake news – отново благодарение на Доналд Тръмп, в чиито изказвания присъства постоянно – е обявен за дума на годината за 2017-та от британския речник „Колинс“. Но докато преди пет години източниците на дезинформация все пак бяха най-вече с човешки произход, в наши дни вече имаме (и) друг сериозен, неизчерпаем и доста плашещ източник на шарлатанство. Споменатите дотук думи несъмнено са свързани с него, макар и косвено. Лексикографите на „Колинс“ обаче го назовават съвсем директно и без никакви заобиколки, избирайки го за най-значимата дума за 2023 г.

Става въпрос, разбира се, за термина „изкуствен интелект“, познат на английски под съкращението AI. Дефиниран като „моделиране на човешки умствени функции чрез компютърни програми“ според издателя на речника, терминът е избран заради силно ускореното му развитие, което го е превърнало в главна тема за разговор през 2023 г. В рамките на годината употребата на термина (точно под формата на инициалите AI) се е увеличила четирикратно.

Четвъртата дума, избрана за дума на годината в англоезичния свят – този път от Оксфордския речник, – също е вид съкращение, което допреди множеството медийни съобщения, оповестяващи избора на речника, вероятно е било тотално непознато за голяма част от порасналите читатели. От подрастващите обаче, включително и от българските, тя, изглежда, се използва активно.

Става въпрос за разговорната дума rizz – съществително име³, дефинирано като „стил, чар, привлекателност, както и способността на някого да привлича или съблазнява романтични или сексуални партньори“.

На пръв поглед думата rizz звучи много забавно и далеч по-незастрашително от другите думи на годината, но при по-внимателно вглеждане можем да видим, че тя също съдържа в себе си елемент на измама – или поне на някакъв вид примамване – още в самия си произход. Rizz всъщност произлиза от charisma („харизма“)⁴ и идва от старогръцката χάρισμα (khárisma, ‘благосклонност, божествен дар’, която пък идва от χάρις (kháris, ‘благосклонност, красота, благодат’)⁵.

Думата charisma започва да се употребява с познатото ни съвременно значение някъде около средата на миналия век, като преди това значението ѝ е имало главно религиозен оттенък. От една страна, тя се е използвала като обозначение за особен божи дар, благодарение на който получилият го човек притежава някакви способности, качества или власт, без да има съществени лични заслуги за тях. Освен това християнското разбиране за харизма предполага, че даровете на Светия Дух, получавани при тайнства като кръщение и евхаристия, също са харизматични.

Оказва се, че точно през идеята за „(по)дар(ък)“ думата „харизма“ споделя изненадваща етимологична връзка и с друга дума в българския език⁶. Това е глаголът „харизвам“, който произлиза от гръцката χαρίζω (charízo ‘подарявам’), макар че старогръцките му корени са в много по-извисен регистър от разговорния начин, по който се използва българската дума.

Имайки предвид предстоящите празници и придружаващите ги ритуали, темата за подаръците ми се струва подходяща за край на този текст. И нека си пожелаем новата година освен честита – от „част“, не от „чест“! – да е изпълнена с повече автентичност, всестранен rizz и само приятни, чисто човешки халюцинации.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ucha-se-da-ucha/

През XXI век най-нормалният въпрос, който може да си зададем, е „Защо трябва да уча каквото и да било, като мога да го намеря за секунди в Google?“ Дали не трябва да обърнем цялата си концепция за ученето и оттук нататък да учим само практически неща, които са ни нужни за живота, работата и хобитата ни, защото цялата останала информация и без това я има на един клик разстояние?

Разбира се, че няма да е адекватно да го направим, но тръгвайки в тази посока, отваряме пътя за въпроса не какво да учим, а как да учим предвид факта, че разполагаме с целия свят в телефона си.

Компютърът в главата ни

Ако извървим пътя на всяка информация, която достига до нас, не само че ще разберем как функционира ученето, но и съвсем логично след това сами ще се сетим как може да бъде подобрен процесът при нас. Всяка секунда до мозъка ни достигат тонове информация. И огромна част изчезва от него след съвсем кратко време. В краткосрочната ни памет остава само това, което може да се „закачи“ за вече съществуващо знание. Но дори и закачилите се късчета данни не оцеляват дълго – след около 20 минути повечето от тях също за забравени. От новопостъпилите факти след час ще помним онова, което е отишло в дългосрочната памет. Този процес можем да направляваме сами при активно учене, стига да знаем как.

Когато ми се налага да обясня на дете какво е ученето, винаги му казвам да си представи невроните в мозъка си като безброй приятели (всъщност са милиони), които живеят там. Те се свързват различно – подават си ръце, пращат си писма, опъват простор един между друг, строят си обща улица и какво ли още не. По всички тези връзки протича нашето знание, защото някакво наше преживяване или нова информация са ги накарали да ги изградят. 

Или иначе казано, сетивните стимули, които получаваме чрез гледане, слушане или четене, стартират дейността на синапсите в мозъка. Информацията се предава от една на друга нервна клетка чрез точките им на свързване. Броят на активните синапси и нервни клетки е определящ за успеха на ученето – колкото повече са те, толкова по-дълбоко в мозъка ни се намира търсената информация. Ако повтаряме чрез преразказване или си припомняме чрез препрочитане дадена информация, ние ѝ помагаме да остане по-дълго и ефективно в паметта ни, защото реактивираме създадените връзки между нервните клетки.

Класическото учене не е складиране на знания в отделни папки и на точно определени места в мозъка ни. По-скоро мозъкът ни разполага с временен склад, в който отива цялата нова информация и който играе ролята на разпределителна гара за пренасочване на информацията. Този склад се нарича хипокампус. Когато си спомняме нещо, не отваряме четвъртата папка от трети рафт на шестата етажерка, а активираме всички нервни клетки и техните взаимовръзки, участвали в запомнянето на точно тази информация. Запомнената от нас информация е плетеницата, която хипокампусът предава на мозъчната кора.

Само че хипокампусът не пуска всичко наведнъж, а предава малко по малко най-важното от деня към главния мозък, предимно през нощта. Докато спим, хипокампусът активира важните според него пътища между нервните клетки, които скрепяват новите взаимовръзки в главния мозък. Това от своя страна е основата на дългосрочната памет. Ето ви научно обосновано оправдание да си полегнете след час-два учене, защото иначе току-що наученото няма да намери пътя до главния мозък.

Дотук е ясно как да запомним нещо наизуст – повтаряме го, докато не стане автоматично. 

Но това означава ли задължително, че го разбираме? 

В училище и в университета пътят на ученето е начертан – имаме учебници, конспекти, планове, класически учебни стаи с учител отпред. Нищо чудно, че все още много учители смятат повторението за единствения начин за запаметяване на информация – „Прочетете урока пет пъти“ или „Напишете всяка непозната дума по три реда“. През стандартното устно или писмено изпитване се преминава изключително лесно, ако просто се наизустят уроците. 

Но не трябва ли знанието да добие още едно изражение – да се превърне в умение? Към това всеки сам намира път. Умението да учиш може да бъде придобито. Дори с не толкова големи усилия или инвестиция на време. И е крайно нужно, защото учениците в голяма степен са изоставени на собствения си усет как да боравят с количеството информация, което ги залива ежедневно в учебния процес. 

Затова и ученето не трябва да е процес на запаметяване на факти, които по-късно мозъкът ни ще „изплюе“. Ученето трябва да е разбиране, изграждане на мисловни модели, с помощта на които да сме в състояние да намерим сами решение. Наученото трябва да ни направи способни да приложим знанието извън рамката му и да го надградим, да ни направи критично мислещи, самостоятелни, комуникативни и търсещи предизвикателството. Пасивното консумиране на предварително зададена информация не може да постигне това. 

Пример как може да се разчупи сухото цитиране на факти, е да се обърне поредността и новият материал да се представи под формата на проблем, който трябва да бъде разрешен. Доказано е, че придобиваме знания най-добре, когато сме изправени пред препятствие, което не можем да преодолеем с наученото досега. Правилният отговор трябва да бъде оставен за накрая. Тогава ефективността (например колко нов материал е взет) ще отстъпи място на любопитството. Крайният резултат ще е всеобхватен: ще сме установили къде сме, ще сме добавили нови знания, но и ще имаме похват, който ще можем да приложим в друга сфера при различни обстоятелства.

Да раздвижим ученето

Учим навсякъде и по всяко време. Учебният процес в учебните заведения е структуриран така, че не предполага свободно да изберем работното си място. В най-добрия случай можем да изберем редицата, в която да седнем. 

На нас всъщност не са ни необходими задължително стол и бюро, за да разбере мозъкът ни, че е време да работи. Напротив, особено при децата е нужно движение и разнообразие вместо специално работно място. Затова когато учат вкъщи, ги оставете да седнат под масата, защо не и във ваната, да стоят прави и да пишат със специален маркер по прозореца, да скачат на батута, да лежат на земята. 

Друга особеност при децата е, че те не обичат да са сами, докато учат. Затова и толкова ги привлича да са около вас във всекидневната или в кухнята с всичките си тетрадки и учебници. Отделете си време, в което сядате заедно да работите: те – по домашните си, а вие – по нещо, което позволява детето да ви прекъсва. 

Работно време

Не е задължително количеството време, което изразходваме за научаването на даден обем информация – например когато учим за изпит, да отговаря на качеството на наученото. Може да прекараме седмици наред в усърдно учене, а накрая оценката да не отразява по никакъв начин усилията ни. В този случай е хубаво да обърнем внимание на целите си – дългосрочни и краткосрочни. „Да науча немски език“ звучи чудесно като желание, но не и като план. Разбиването на целта на по-малки части с междинни успехи, както и предварителна оценка на настоящото ниво и реалистична представа какво и за колко време може да бъде постигнато, биха улеснили неимоверно процеса.

Към работното време спадат и почивките. Не само че не трябва да ги делим от ученето, а следва да обърнем внимание как точно се почива. Не бива нито да се прекалява, нито да ги пестим, защото и в двата случая понижаваме качеството на наученото.

Още дълго може да се изброяват факторите, които влияят върху качеството на ученето. Има и безброй учебни техники, типове учене и хакове за тях, на които е важно да се обърне внимание и които са обект на работа от страна на психолози, учебни терапевти и учители, прозрели нуждата от промяна в учебния процес.

Може би бих поставила в основата им теорията за фиксирания и развиващ се майндсет, или на български език – умствена нагласа.

Ако сте родители на дете в ученическа възраст, сигурно ви е втръснало да чувате от него: „НЕ МОГААА!“

Просто добавете: „Все още.“

Типичен пример за фиксиран майндсет е някой, който не желае дори да се пробва с дадена задача, защото „аз и без това не мога“. Или пък някой, който не може да борави с поражения. Или най-общо – човек, който смята, че потенциалът му е предопределен от способностите му и интелигентността му, които са толкова, колкото са. 

Умствената ни нагласа, за наше щастие, подлежи на промяна. Дали с помощта на учител или родител, или пък със собствени сили, ние можем да развиваме нагласата си постоянно и така да преминем към развиващ се майндсет. Да станем хора, които се учат от грешките си. Които обичат предизвикателствата не само заради състезателния им характер. Които знаят какво да правят с обратната връзка дори когато тя не е много позитивна. И които са наясно, че успехът им зависи от собствените им усилия и нагласи.

Развиващата се умствена нагласа е много повече от която и да било мотивация, защото тя става стил на живот и се прехвърля върху всички области на живота ни.

Мозъкът ни е като мускул. Можем да го тренираме така, че дори малко да боли – като при мускулната треска. Редовното правилно трениране води до натрупване на мускулна маса, или в случая с мозъка ни – до повече взаимовръзки. Не може и не трябва да отписваме традиционното общо образование, колкото и остаряло и неадекватно да се струва на някои от нас. Но задължително трябва да го преустроим – със силна връзка с настоящата реалност и напредък. Познаването на фактите трябва да даде по-голямо предимство на познаването на процесите и взаимовръзките между тях. Защото за суровите факти винаги ще имаме интернет, но за навременното разпознаване и адекватното планиране на процесите, произтичащи от тях, не можем да разчитаме на която и да било търсачка. А ключът към ученето остава вниманието – но вече не само към детайла, а и един към друг.

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-po-strashno-ot-raketite/

<< Към четвърта част

Има едни филми, които започват с нацепени кадри, изскачащи като блицефекти. Чуваш някакво изречение, което спира по средата и оставя многоточия. После второ, трето. Заедно с тях в кадъра се появяват: лице, силует или очи, или гледка, светлини, мъгла, елха, усмивка, нечие действие. Блицефектите извън киното поне при мен идват предизвикани от асоциации или някаква информация, или просто в тишината.

Два месеца след завръщането ми от Украйна все по-често я усещам като блицефект – от забелязани жестове, действия и изречения.

Една вечер в дома на Алла в Украйна приготвяхме вечеря. Белим сварени картофи и тя без всякакъв повод ми казва:

Не знам как ще отгледаме дъщеря си тук.

Често чувам това изречение в моята „блицкомпозиция“ от Украйна. То ми причинява странна болка и ме кара да мисля много извън вече изградената в главата ми връзка война–смърт–ужас.

Изречението ѝ, разбира се, има своето продължение.

Дори и да спечелим войната утре, което е малко вероятно, какво ще се случи с нас? Всичките тези наранени мъже, които се завръщат от фронта огорчени, с разбито здраве, инвалиди, чиито жени и деца са ги напуснали. Какво ще правят те, какво ще работят, кой ще се грижи за тях? Всички тези жени, останали вдовици с по няколко деца на ръце, как ще ги отгледат, как ще преживеят въобще? Какво общество ще имаме? Това е по-страшно от ракетите, с които ни обстрелват сега.

Гледаме се с моята украинска приятелка дълго и мълчим. В очите ѝ няма и следа от ужаса, който виждах навремето в София, докато ми разправяше за разрушените сгради на Киев, за въздушните атаки, за ранения ѝ на фронта брат. Няма и следа от онзи блясък, с който ми казваше: каквото и да ни причиняват, ние ще победим; каквото и да ни коства…

Сега очите ѝ са притихнали в мъгла. Дори когато се смее, там, в очите ѝ, липсва свободата на смеха. Има някакво особено примирение. Предния ден, докато се разхождахме до езерото в града, тя ми каза:

Ако постоянно мислиш за ужаса на войната, за заплахата, за близките ти, които сега са на фронта и по тях стрелят, ще се побъркаш. Няма украинско семейство, в което сред роднините някой да не е на фронта или да не е загинал, или осакатен от войната. Всеки има нужда да си почине от това.

Тогава, край езерото, разбирах тези изречения като мъдрост, философия и част от духа на непримиримостта. Сега, след месеци, нейните думи ме застигат различно. Искала е да ми каже много повече. „Да не се побъркаш“ означава не само да озаптиш страха от това да те удари ракета. Явно за укротяване са много повече мисълта за бъдещето и отчаянието от липсата му.

Ако днес ви помоля да си представите как куче се разхожда в мол, ще се засмеете и сигурно бързо пред очите ви ще изплуват лъскави витрини, жужащи ескалатори, весели хора, които пазаруват за Коледа. Аз лично виждам и кучето си, което се разхожда сред тях. Всъщност две са. Едното е бял къдрав пудел, самодоволен и с огърлица около вратлето. Другото е улично, черничко, със стърчащи къси мустачки, учудени вежди, издължена муцунка и клепнали уши.

Докато си фантазирам тази сцена, веднага си казвам: да, но аз не съм в мола, не виждам наистина това, а само си го представям. Думите „куче в мол“ предизвикаха визуализация, тя – емоция, асоциации, лавина от мисли и може би съпреживяване. Искам ли го? Да, искам го.

Преди дни се обадих по телефона на мой познат журналист, който живее в Днипро. Когато го попитах как е, той не ми каза нищо за себе си, а започна така:

Помня как изглеждаше градът преди войната. Хората се подготвяха за Коледа, всичко беше украсено, светещо. Събуждаше се празничен дух, мислехме за подаръци и за почивка. Имаше настроение, смях по улиците… По време на първата Коледа, след началото на пълномащабната война, улиците бях празни. Никой не излизаше заради страха от постоянните обстрели. За подаръци и такива глезотии въобще не ставаше дума. Бяхме потънали в мрак – буквално, защото руснаците взривиха енергоизточниците ни. Хората умираха от студ, тъй като парното не работеше, пак по същата причина.

Докато Александър ми говори, си спомням как в навечерието на миналата Коледа Алла се прибра с дъщеря си в Украйна окончателно. Тогава в Украйна нямаше ток заради разрушената от руснаците енергийна инфраструктура на страната. Преди да тръгне към дома си, Алла купи десетки светещи пръчки, елхички и всякакви играчки, които денем събират слънчева светлина, за да светят по тъмно. Българските сайтове ги наричат „парти играчки“. Алла ги занесе в дома си в Украйна, защото нямаха възможност да включват генератора постоянно и да го хабят за осветление.

Представям си едноетажната им китна къщичка със затрупана от сняг градинка отпред. Малката ѝ кухня и останалите стаи, които Алла е накичила с „парти играчките“, за да имат някакво осветление в дома, докато навън сирените вият за възможна въздушна атака. Тогава по телефона тя ми каза, че домът им е много уютен така, нищо че навън е тъмно и страшно. Каза ми още за звуците на Украйна по време на коледните празници. Два вида само. На жужащи генератори до всеки дом и болница и на воя на сирени. Нищо друго. Никакъв смях, никакви молове с кучета в тях, никакви подаръци, никакви трапези с по няколко ястия. Само

пълен мрак нощем, вой на сирени и постоянно жужене на генератори.

Александър спира да говори и разбирам, че не съм чула последните му думи, унесена в моите лични спомени. Извинявам се и го моля да повтори.

Единствената ни мисъл през миналата зима беше за пролетта, когато ще можем да възобновим бойните действия, и надеждата, че лятото ще успеем да си върнем загубените територии. В навечерието на тази Коледа хората пак се опитват да върнат някакво коледно настроение. Ресторантите са пълни, навсякъде изглежда, сякаш не воюваме. Тогава се запитах дали това е някаква умора от войната.

Отново ме връхлитат спомени от лятото, когато бях в Украйна. Да, наистина в големите градове ресторантите бяха пълни и тогава се питах как е възможно на няколкостотин километра да има брутална война, в която зверски се избиват и осакатяват хора, и в същото време други хора вечерят спокойно в някой ресторант или се забавляват в бар.

Докато бях в Украйна, си мислех, че така трябва да бъде, че която и да е страна във война не трябва да спира да живее – въпреки ужаса, загубите, тревогите, страха. Защото хората са силата ѝ и ако се скрият по домовете си, ако спрат да се забавляват, ако се откажат да живеят, то това би бил краят. Споделих мислите си с Александър. Седя на няколко хиляди километра от него и сякаш го виждам как ме слуша и поклаща глава.

Да, усещането в градовете е, че уж няма война, но това е на повърхността. Всъщност войната е вътре в нас. Тя е в сирените, в разрушените сгради, в хората, които са загубили домовете си, близките, мъжете си, децата си на фронта. И тези хора имат нужда да се съберат някъде, да споделят притесненията и проблемите си, да знаят, че и на други сред тях се случва същото и че някой е съпричастен. Но друго ме тревожи.

Пак се отнасям в спомените ми с Алла. Когато я видях за първи път, тя ми описваше как небето над Киев е било цялото озарено от пожарите в града, предизвикани от ракетите, с които руснаците го обстрелват. „Но оттук, където няма война, всичко това изглежда нереално“, ми каза тогава.

После, като пристигнали в София, най-много се уплашила, когато другите украинки, с които живеели в общежитието, тръгнали към Полша и тя останала сама с дъщеря си в напълно непозната страна. „Когато пристигнахме с автобуса в България, бяхме повече, можех да си говоря с другите украински жени, децата ни общуваха помежду си. Тоест не бяхме загубили усещането за общност. Сега всяка от тях замина нанякъде и аз останах тук сама. Това е много тежко.“

Гласът на Александър отново долита до мен. Това, което го тревожи в днешна Украйна, е умората от войната и апатията, която вижда в цивилното население.

Хората са останали без надежда. Защото първо си мислеха, че победата ще дойде през пролетта. После имаше надежда за офанзивата през лятото, която трябваше бързо да върне териториите ни, но и това не се случи. Сега отчаянието е навсякъде сред населението ни, защото живеем в някаква неопределеност. Разговарях с жена, в чиято къща преди време падна ракета. Оцеля по чудо. Тогава се страхуваше от войната, от ракетите, които ни засипват и убиват хора. Наскоро мъжът ѝ загина на фронта. Сега жената е сама с децата и мие чинии в едно заведение, защото не може да си намери друга работа, а е с висше образование. Като говорих вчера с нея, тя ми каза: „Все ми е едно какво ще стане, искам само да има какво да ядем с децата и къде да живеем. Не следя новините от фронта.“ Разбираш ли, Николета, хората вече не виждат хоризонт за края на войната. В същото време все по-трудно се намира работа, защото много от заводите ни са разрушени от руснаците. Някои наемат хора на половин ден, но това означава и половин заплата. Като цяло работа няма. Няма и пари. Да, магазините ни са пълни със стока, но какво можем да си купим без пари. Мой приятел се върна ранен от фронта. Оправиха раните му, но психиката му е съсипана. Седи затворен вкъщи и не иска да се среща с никого. Не спи, сънува кошмари – как го убиват, осакатяват или как руснаците го пленяват. Жена му го напусна. Той чака помощите, които държавата му дава, но те не са достатъчни за един млад човек. Безпътица. Няма работа, няма никакъв личен живот. Няма нищо. Какво ще стане с него? Престъпник ли? Отчаян бездомник ли?

Мълча и чувам в слушалката само въздишката на Александър. Опитвам се да си го представя. Къде седи, докато говорим, какво ще сложи на масата си за вечеря? Топло ли е, студено ли е в дома му? Как изглеждат улиците в Днипро на няколкостотин километра от фронта? Има ли там зеещи черни дупки от снаряди по сградите? Ракетите пристигат в Днипро, преди приложението на телефона да реагира. Разрушават домовете и живота на хората, преди да се включат сирените. Опитвам се да усетя отдалеч „коледния дух“ по тези улици, човешката болка и тъга.

Била съм в Украйна, но ми е много по-трудно да си представя всичко това, отколкото да видя във въображението си куче, което се разхожда в мол. Давам си сметка колко далеч сме един от друг с Александър и Украйна. Не като километри, а като преживявания, тревоги и страхове. Мога да бъда съпричастна, мога да се опитвам да помогна, мога да се опитвам да давам кураж на тези, които познавам там. Може би дори ще успея, донякъде.

Но какво става с всички милиони украинци днес, дни преди Коледа. От какво имат нужда те сега?

Гласът на Александър е мек, тих, спокоен.

Надяваме се на някакво чудо, но откъде би дошло то? Помощта отвън не е толкова голяма вече и ще става все по-малка. Явно е, че чудото няма да се случи. Кой би го сътворил? Сега хората мислят единствено как да оцелеят без работа, без дом и със загубите на своите близки на фронта. Задава се хуманитарна криза на много нива. Но коледни дни са, може би все пак чудото ще стане.

С Алла се чуваме, както обикновено, през уикенда. В този момент телефонът ми започва да вибрира по познатия начин. Тя пита какво е това, Казвам ѝ, че не съм махнала още от телефона си приложението за въздушни атаки. Тя прави пауза.

Защо си причиняваш това? Аз моето го махнах. Все едно е дали знам за ракетите, или не. Имаме толкова други проблеми да решим.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.

Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…

Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?! 

В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?

На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.

Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…

Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?

Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.

А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.

Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?

Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.

Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.

Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ „Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?

Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…

На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?

Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.

Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?

Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.

В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?

По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/traditsii-v-obrazovanieto-ili-urok-v-minalo-vreme/

Представете си, че сега сте на 9 години и е 15 септември. В днешно време това би означавало, че сте на прага на трети клас. Предстои ви да учите за частите на речта, видове морфеми, трицифрени числа, умножение и деление. Започвате да трупате първоначални знания по география, история, гражданско образование, нищо че още не ги наричате така. Ще чуете за живата и неживата природа, за здравословното хранене, ще работите с дигитални устройства, файлове, ще прохождате в програмирането. 

А сега да се върнем към спомените: какво учеше всеки от нас в трети клас? Със сигурност учехме същата математика и същия български език, но не в трети, а в по-горен клас. Предметът човекът и обществото не съществуваше. Никога не е намирала място в учебната ми програма в начален и в прогимназиален етап и една от настоящите му основни „компетентности като очаквани резултати от обучението“, според която ученикът

разбира, че обществото се състои от различни по състав групи от хора. 

За файлове или здравословно хранене в днешния му вид не бяхме чували.

Може да се върнем още 30 години назад и да сравним, после още 50, после още и още. Ще вървим по все по-изтъняваща нишка, която ще ни води до предшественика на днешен предмет, урок, факт. Колкото и да изтънява, тази нишка няма да се скъса, защото ученето е в основата на човешката природа и то ни съпътства от първия ден на човечеството.

Ако изключим най-очевидните разлики, като тези в наименованията на предметите и допълването на съвременни технологии и факти, не знам дали ще намерим значителни промени. Стандартният учебен час все още масово е с продължителност 40 или 45 минути. Оценките все още са единственият критерий за приемане на даден учебен материал за научен. Въпреки модерните помагала рецитирането на уроците е търсената форма за изразяване на напредъка. Да не говорим за тъжната действителност, с която се сблъсках само преди няколко месеца в едно от най-желаните държавни училища в Пловдив – в повечето стаи стояха същите разбити и грозни чинове и столове, на които са учили моите връстници от това училище преди повече от 20 години.

Изобщо – традицията е жива.

Законът за предучилищно и училищно образование твърди в отделни алинеи на чл. 3, че образованието се реализира в съответствие с (ал. 5) „принципите на запазване на българската образователна традиция“ и (ал. 8) „иновативност и ефективност в педагогическите практики и в организацията на образователния процес“. Българската образователна традиция може и да не е строго дефинирана в методики или структура, но е видима дори за неучастващите в нея.

Образователната ни система, останала в далечното минало и правеща плахи опити за преминаване към модерност, които са по-скоро по задължение, все още не обръща внимание на единствения си продукт – собствените си ученици. И въпреки че в правилниците на повечето училища може да прочетем, че учителят е свободен сам да прецени и приложи методите и средствата за провеждане на образователния процес, стига крайният резултат да покрива изискванията, поставени от Министерството на образованието, традиционно се подкрепят твърдата ръка, класическото писмено/устно изпитване и морално остарелият подход към учениците като към послушници. 

Всеки има право на (задължително) образование

Чл. 53 [от Конституцията на Република България]
(1) Всеки има право на образование. 
(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.

Времето, което прекарват децата в образователната система в България, възлиза на около 15 години, включва предучилищно и училищно образование и обхваща периода от 4-годишна до 19-годишна възраст. Това са 12 училищни учебни години, всяка от които средно по 10 месеца, или 40 седмици, по 5 учебни дни, по 7 учебни часа на ден. Това прави близо 17 000 учебни часа, без да броим извънкласните форми или заниманията по интереси. 

Въпросът, който си задаваме най-рядко като родители, е какво очакваме да получи един ученик през това време. Или другояче: кое в моето собствено образование беше толкова полезно, че е запазило непреходната си стойност и трябва да е част от обучението на децата в наши дни? 

Когато заговорим за „традиционно образование“, имаме предвид начина на преподаване и учебното съдържание, конструкцията на учебния ден, йерархията и дори материалната среда, в която се намира учещият. Традиция, в чиято основа стоят дидактическите принципи, формулирани през XVII век от Ян Амос Коменски. 

Традиционно децата: 

• започват училище между шестата и седмата си година; 
• са разделени стриктно по възраст в групи, наричани класове, от приблизително 26 деца;
• посещават часове, имат учебници и помагала; 
• седят на чинове, а учителят е пред тях; 
• биват изпитвани устно и писмено;
• получават част от възпитанието си точно в училище, развиват характера си и се подготвят за самостоятелно съществуване като членове на обществото.

Коменски си е представял образованието по подобен начин преди четири века. Днес на много места в българските класни стаи то продължава да изглежда горе-долу в рамките на неговите представи. Може би е време да помислим за промяна.

Културно наследство

Аналогично и почти автоматично се замисляме за опазване на културното наследство, когато говорим за традиции в образованието. Да предадем на децата знанието за собствената ни култура е изключително важно, но какво можем да постигнем, ако всяка година в часа по изобразително изкуство подготовката за Деня на будителите включва задачата „Нарисувайте картина за празника на будителите“. И в първи, и във втори, та дори и в пети клас! 

Колко по-удачно, запомнящо се и полезно би било този час да е извън класната стая – в музей, галерия, та дори и на улицата, наречена на някой заслужил мястото си в празника. Няма как да очакваме различен резултат, когато действието ни е едно и също. Винаги ще получаваме от децата опит за портрет на някой будител, вместо да ги запознаем с човешката страна на будителите и да ги потърсим в наши дни.

Мястото на обучение

Излизането извън класната стая е наложително. Независимо по кой предмет. Отдавна учителят не стои само на подиум и не е единственият, който притежава книга. Затвореното и подредено класически помещение с учителя най-отпред не предполага свободна дискусия, взаимодействие и комуникация, а чисто психологически създава дистанцираност и контрапродуктивност. 

Приложение на предметите във всекидневието

Математиката не свършва със звънеца за междучасие, защото в него отиваме до закусвалнята, където трябва да си платим, и е добре да можем да преценим дали имаме пари за всичко, което искаме. Ако сме по-големи, може би ще е полезно, освен в урока в шести клас за изчисляване на ДДС, да сме чували от кого и за какви цели се дължи то. Ето как лесно се прави връзката между гражданско, математическо и икономическо образование.

Изучаването на чужд език отдавна не включва само безкрайни граматически текстове. На фона на всички модерни учебници не е адекватно на някои места децата да получават лошо ксерокопиран лист от поне 30-годишен учебник. Културата, нравите и порядките в чуждото общество, чийто език изучаваме, ще ни улеснят да запомним падеж или склонение. При наличието на толкова много заселили се по една или друга причина тук чужденци защо да не проведем часа по немски или френски при някого от тях или заедно с него?

Учебници и изпити

И като говорим за учебници – колко точно адекватен в днешно време е възпроизвеждащият характер на традиционния учебен процес? Факти и информация, които се преподават и после трябва да бъдат предадени от изпитвания в писмена или устна форма.

С малки изключения ученикът изобщо няма възможността да оформи критична мисъл, да бъде предизвикан да намери собствено решение или да сътвори нещо самостоятелно. Ако имате късмет да сте с добре развита визуална памет, ще се справите отлично, дори и да не разбирате добре какво точно учите. Но то сигурно и не е толкова важно, щом няма досег до реалния живот.

Минало незабравимо

Образованието е изцяло фиксирано в миналото. История, предания, творци, традиции – изучаваме само това, което е било. При скоростните промени, които съпътстват живота ни и засягат модела на модерното семейство, видовете професии, структурата на целия свят, а и самите деца, които не са същите, каквито са били преди, е абсолютно необясним отказът на образователната система да погледне отвъд вчерашния ден. 

Ако искаме да имаме подготвени за бъдещето специалисти, които са конкурентоспособни, и им гласуваме доверието си отсега, трябва спешно да актуализираме образователните си стандарти. Няма значение дали децата ни ще са работодатели, или служители, те ще се нуждаят от адаптивност, за да се справят с неизвестни за нас предизвикателства, ще трябва да са креативни, ще трябва да могат да работят в екип. Нито едно от тези качества не може да бъде придобито, ако теорията продължи да е по-важна от практиката, ако все така се поощряват конформизмът и конкуренцията за оценки, нито пък ако миналото продължи да е по-важно от настоящето и бъдещето.

Никога в историята на човечеството не е имало толкова много образовани хора, колкото има сега. Образованието днес е широко достъпно и обхваща почти всички групи на обществото. Това, за съжаление, не го прави по-качествено и по-градивно. Традициите могат да са корен на сигурност и стабилност, който да бъде подхранен с нуждите и интересите на разнородни по възраст и интереси деца. Така те ще могат да минат сигурно по пътя си в училище и да се развият като неповторимите хора, които знаем, че имат потенциала да бъдат. А това би било възможно само ако започнем да мислим какво е важно и според тях.

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-suzidanieto-sa-nuzhni-idei-razruhata-ne-iziskva-plan/

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Следва специалност „Физика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а след това и магистратура „Физика на ядрото и елементарните частици“. Автор е на четири стихосбирки и множество публикации в електронното списание за литература „Кръстопът“, „Литературен вестник“, списанията „Море“,„Страница“, „Жената днес“, „Ах, Мария“, „Лик“ и др. Съставител е на сборника „Поезия срещу войната“ (Scribens, 2022), включващ в благотворителна инициатива текстове на 101 автори от България и чужбина в помощ на бежанците от Украйна. Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски, арабски, бенгалски, испански, френски, немски, английски и др. Георги е един от основателите на „Хралупата – пространство за литература и култура“ в София и част от издателство Scribens.

Докато вече привършвахме това интервю, настъпи израелският 9/11. На фона на апокалиптичната (в известен смисъл) поезия в най-новата ти книга как би коментирал последните събития от света?

Като нов стар очакван абсурд. Естествено, че нападението на „Хамас“ е военно престъпление, естествено, че е терористичен акт, естествено, че и за тях, и за всички е ясно, че действия от този род не са и няма как да бъдат от полза за някакъв положителен край на Палестинския въпрос. Напротив, ситуацията е доведена до състояние: едните трябва да изчезнат – като хора, като нация, като население. Не смятам, че каквото и да е от това може да бъде наречено свещено, оправдано и за доброто на света или на част от него. Последствията, както и причиняващият ги акт са във вреда на мира, човешкото и съхраняването на малкото останало от изчерпаемите ни психически сили. Още повече, не виждам никакво припокриване на идеалите на тези крайни религиозни фракции с мисленето на глобалния и конструктивен човек. Пътят към разрешаване на проблемите между Израел и Палестина може да е труден, но със сигурност не е този.

Да се върнем обаче на повода за този разговор – новата ти книга „Последният Буенос Айрес“ (изд. „Знаци“, 2023), която е своеобразен поетичен „Произход на видовете“, библейска и еволюционна история. Усещането обаче е, че се връщаме назад по стъпките на Сътворението, към апокалипсиса на първичния мрак, към последните мигове преди изригването на Помпей. Това ли се случва и как всъщност си представяш този апокалипсис?

Както и повечето неща, за които говорим през идеята за „събитие“, апокалипсисът не е събитие, а процес. Изучаваме историята чрез дати, часове и моменти, но това е единствено защото нямаме друга възможност за обхват на случилото се.

Войната в Украйна не започна на 24 февруари 2022 г. – тогава армията на Руската федерация навлезе в територията на Украйна; войната не започна и през 2014 г., когато незаконно беше анексиран Крим – това са само последните жалони от един дълъг път към настоящето. Можем да връщаме още и още назад и сигурно никога няма да е достатъчно рано, за да кажем, че днешното не е било възможно да се случи.

Вероятно по същия начин трябва да разсъждаваме за апокалипсиса: когато той бъде медийно обявен, няма да е изненада – той отдавна ще се е развивал, ще е придобивал образ. Това е засегнато в книгата като тема. Изкривената ни представа за тези големи „събития“ ни поставя в роля на очакващи нещо, което се случва междувременно и постепенно и ние вече сме част от него, предстои да разберем какъв магнитуд ще достигне.

Заглавието и имената на циклите в книгата ни дават много конкретна топография. Защо точно Буенос Айрес?

Шеговитият ми отговор би бил: „Защото звучи добре.“ Разбира се, не това е причината да се спра точно на този град. Историята на името му е обяснена посредством циклите. Градът е основан във времена на епидемии от малария (лош въздух), когато европейците са търсили нови места, които да населят и където въздухът да е чист. Връзката на блатата и застоялите водоеми с болестта е била миризмата, не комарите.

Буенос Айрес [на испански означава „хубав въздух“ или „добри ветрове“ – б.р.] е надежда за свободно дишане, за ново начало. Подобни места стават все по-малко. Конкретиката е ползвана в чисто художествен смисъл. Заглавието е метафора за нашето търсене на глътка въздух далеч от пандемии, войни и пълно капитулиране на междучовешките отношения.

Ако светът продължава „поради своята недостатъчност“, както пишеш, то тогава в какво би се състояло осъществяването му?

За природата той е във всеки момент съвършен, даже за Вселената. Ние живеем в моментната крайна точка на времето, което прави всичко в хармония с големите закони. За човека – обратно – осъществяването на света е винаги в следващата крачка.

Човекът изобретява идеята за бъдеще, за което Вселената няма понятие. Най-горещата година в историята, най-голямото земетресение, най-унищожителната атомна бомба, най-великите сред най-великите спортисти, писатели, държавници – тази гладиаторска надпревара, дори боравеща с понякога ужасяващи понятия, съблазнява съвременника да преживее нещо, което не фигурира в учебниците. Храним се с концепцията за феномен, който да осмисли поне статистически живота ни. Понякога този глад е надълбоко, срамен, прикрит, но го има в гена на човека. Само че всеки, който брои и измерва, е обречен, защото числата нямат край.

 „създаден за седем дни/и разрушен за миг“. Убеден ли си, че разрушението винаги е много по-бързо и по-скоротечно от съзиданието?

Съзиданието винаги е по-трудно, енергоемко и неустойчиво от разрухата, която, затворена в собственото си осмисляне, не може да бъде съкрушена. Съзиданието няма право на грешна стъпка, разрухата няма грешна стъпка за себе си. Това е смисълът на тези редове; дори и протичайки като процес, разрушението се нуждае от един кълн, докато светът трябва неуморно да възобновява своите милиарди отделни крехки греди. Съзиданието започва от нищото, нужни са му идеи, концепции, проби, докато разрухата винаги работи с вече готовото и нейната задача не изисква план.

Какво ще пише на надгробния камък на нашето съвремие, на собственото ти поколение?

Надявам се, че още не знаем, защото това би значело, че сме приключили с работата, с дейността си; че стореното е достатъчно, а не мисля, че е така. Напротив – точно в тези години, до които сме се довели, е необходимо да забравим за покоя на надгробния камък, а нека следващото поколение ни даде своята оценка за щетите и постиженията. Освен това, ако мислим в такава посока, мислим в посока на самоувековечаване – първия и най-страшен признак на много предишни поколения, които очевидно са грешили в преценката си. По-важно ми изглежда преди това да видим надгробния паметник на диктатурите и на него да пише „Стига толкова“.

Как се постига вечност, как всъщност я разбираш?

Още едно понятие, изобретено от нас. В езика ни има доста такива, те нямат реални примери, нямат наблюдаеми дефиниции. Вечността е родена от нас, но не е наша и ако се постига, ще се постигне в наше отсъствие, наличието ни не може да доведе до трайност. В литературен смисъл вечността има друго предназначение, понякога можем частично да я изпитаме, като мостра на парфюм, но с условието, че този парфюм не е наличен по друг начин. За един ден стига, ароматът се задържа.

А как, по думите ти, се „пресолява рана“?

Солта в раната е болка. Пресолената манджа има вкус само на сол и на нищо друго от съставките си. Опитите да изстискаме максимално много мъка от нещо водят до обезчувствяване. Човекът е приспособимо същество и бързо свиква с нови „нули“ на толеранса си към едно или друго. Пресоляването на раната е промяна в тази „нула“, което всякога води до нуждата от по-големи дози от същото за постигане на същия ефект. Наблюдавахме го по време на пандемията от коронавирус, наблюдаваме го и по време на войната в Украйна. 10, 100, 1000 смъртни случая първия път стряскат, втория път стряскат по-малко, на десетия път са просто очакваната част от новинарската емисия.

Повтаря ли се, или се пренаписва историята? И ако мислим за нея литературно – графоман плагиат ли е човечеството?

Ако всички хора имаха едновременно усещането, че са част от човечеството, нищо от това нямаше да се случва. Само че нашата „мрежа“ е по-скоро съставена от пунктири, отколкото от непрекъснати нишки. „Невидимото“ човечество за всеки един индивид се превръща в абстракция, към която не може да се присъедини. Тогава самостоятелният живот приема функцията на стотици изминали поколения, без да е възприел непреживяното по друг начин, освен като мит. Ако съществуваше пълно препредаване на действителното отминало, мрежата може би щеше да бъде много по-добре свързана. Историята се рестартира с всяко новородено. Нямаме една история, имаме осем милиарда паралелни истории.

Какво е способно да отдели човека от грешките/греховете му?

Собственият му опит, страданието и любовта, образованието и семейната култура. Нищо не може да те застрахова срещу грешки или грехове, но много излишни трагедии биха били избегнати, ако в процеса на подрастване се наблегне на подобни човекооформящи теми. Семейната, училищната и университетската среда са от първостепенно значение. В това отношение ми се струва, че тоталитарните и диктаторските страни се възползват много повече от достъпа си до младежта, докато страни, които държат на демокрацията и свободата, неглижират (може би и от страх от изпадане в пропаганда) тези аспекти.

Имаш ред стихотворения за войната и насилието, като със сигурност поводът за тях идва именно от последния мащабен военен конфликт в Украйна…

Да. Огромна част от стихотворенията са написани в първите месеци след началото ѝ, с нетипична за мен честота. Почти всяка нощ пишех ново стихотворение. Така се събраха над 200 страници във файл, които впоследствие редуцирах и от които останаха включените в книгата. „Старите“ в нея са много малко.

Начинът, по който ми повлия тази война, беше с учудващ и за мен магнитуд. Смятам, че преживяваме особени години, които ще оформят среднодалечното бъдеще на света, и наследниците на днешния ден ще се връщат към тях дълго време. Такива периоди изискват участие и по примера от Втората световна война променят хода на много неща, включително на изкуството. Колкото и ужасно да звучи, то се мобилизира и се преоткрива най-добре по време на хуманитарни кризи и нечовешки събития, от което не бива да изпитваме задоволство, а просто да си свършим работата. Най-истинската е много черна.

 „обесването на владимир владимирович путин“ е най-конкретният ти текст: стъпките към края на този съвременен кървав диктатор (един от всички други, които са споменати по-дискретно). Така ли – от собствената си ръка – приключват всички диктатори? Самотата ли е техният неизбежен край? 

Самотата не е само краят им, самотата ги води към този край, който е напълно заслужен, и ако не бъдат съдени от по-висша от човешката инстанция, даже се разминават леко. Вова Путин вече виси на собствената си пъпна връв, обесен и отдавна приключен. Очевидно махалото на трупа му трябва да направи още няколко кръга, преди да бъде официално заменен от следващия противник на човешкото (в случай че властта не се смени коренно) или от някой, който може да изкара Русия от блатото, в което с известно самозадоволство се вкопава.

Душата на редовия путинист носи в себе си неуспешната болка, това е особен тип полудушевно състояние, което се опитва да достигне до болезненост, но от крайния резултат не може да извлече нито поука, нито позитив, нито градивен смисъл за така или иначе обмъглената представа за каквото и да било бъдеще, по-далечно от днес.

 Стихотворението „мезозой“ е реплика на тринайсета глава от „Коринтяни“. Достоевски противопоставя абстрактната любов към „човечеството“ и хората въобще на тази към конкретния един ближен, която е много по-трудна и трудоемка… Ако оставим настрана интимността, способни ли сме днес на тази любов (питам и във връзка с раздвоените ни реакции към войната в Украйна и не само)? 

Способни сме на същото, на което сме били и преди тази война, и преди този век, и преди каквото е в тефтерите ни. Както интимната, така и общочовешката любов са състояния – не можеш да поддържаш в пълен интензитет нито едно от двете. Шансът на човека е в това, че рядко трябва да се проявява като човек. Истинските работни часове са много малко в рамките на един секулум.

Ако „свободата ни не е спасение“, къде тогава го виждаш?

Свободата съблазнява по много начини, без да обещава нищо, освен своята абстрактна дашност. Няма как това да бъде крайната точка в търсенето на спасение. Не и в християнския смисъл. Интересно е, че със забързването на всички процеси в света и със забързването на самия свят, много подобни въпроси започват да получават повече моментен, отколкото окончателен отговор. Някак константата се превръща в променлива и вероятно това е, което трябва да срещне нашето поколение във философски план. Фрагментизиране на смисъла. Бърза храна, бърза любов, бързо спасение. Нощувка и после отново същото.

и може би всичко
вече е казано
но не
за последен път

Накратко, можем ли да приемем това като най-лаконичното определение за литературния двигател?

 Да.

Ти самият си двигателят зад групата scribens/ARS, които издават едни от най-сериозните български гласове в поезията, докато твоите текстове излизат в друго издателство. Способен ли си да се отстраниш от самия себе си като поет, от собствената си стилистика, когато правиш подбор на новите ръкописи – или напротив, търсиш сродното, подобното? 

Нямам проблем да се отстраня от собствената си поетика, за да оценя чуждата. Мисля, че „витрината“ ни го доказва и го доказва с всяка следваща публикувана книга. Аз самият имам четири книги с поезия и те са напълно различни една от друга, всеки път ми е интересно да търся нови подходи и концепции, мога да слушам бритпоп или рап, а в следващия момент – класическа музика. С поезията е същото.

3 сутринта е часът, който се споменава непрекъснато в книгата. Какво ще се случи тогава?

3 сутринта е символ на времето, когато не би трябвало нищо да се променя. Лично аз винаги съм го възприемал като момент, в който светът спи, хората спят – добри, лоши, всякакви, – просто спят, денят е свършил, новините са се изчерпали и няма нищо повече. Ето това изгубено спокойствие на 3 сутринта ми липсва от известно време насам. Вече нямаме „час на нищото“ и това е изнервящо.

Обичам да будувам в 3 сутринта, да пуша и да знам, че всички глупаци, всички изроди и нещастници хъркат в този момент, но също така и всички други обикновени и необикновени, великолепни и съвършени същества са се оттеглили за няколко часа в леглата си и няма нищо друго и никой друг, който да промени нещо, преди слънцето да поднови играта. Това обаче вече не съществува.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-vsichki-zaedno/

<< Към трета част

Някъде на фронта в Украйна, лятото на 2023 година:

Това, което ми давате, е много опасно. Може да избухне всеки момент. Кой е направил тези бомби?… Внукът ви?…

Юлия е на седемдесет години, председател на Фондация „Молфар“, която снабдява полевите болници на фронта с медикаменти и превързочни материали. Синът ѝ и племенникът ѝ се сражават във войната на Русия с Украйна. Внукът ѝ е на пет години. Когато Юлия тръгнала за пореден път към Бахмут, момченцето ѝ връчило стари гилзи и ѝ казало, че това са бомби, които ще помогнат на баща му да се върне у дома. Юлия не повярвала, че наистина вози в пикапа си бомби. Дала ги на един от офицерите на бойното поле като символичен подарък. Оказало се, че бомбите са истински.
Юлия е ужасена:

Как е възможно дете да прави бомба? Никой не го е учил. Вкъщи не говорим за войната пред него, защото той се разстройва. Чака татко си. Братовчедка му крои планове да убие Путин. С какво се занимават тези недонацелувани от бащите си деца?  

Доброволците и неправителствените организации в Украйна, които помагат във войната с Русия, са безчет. Всеки е поел някаква част: хуманитарна и психологическа помощ, лекарства, военно оборудване, дрехи, оръжия, автомобили.

Аз ходя до местата с най-активни бойни действия – Бахмут, Лисичанск, Запорожие. Помагам на лекари, фелдшери и шофьори на линейки да изнасят телата на ранените от самото бойно поле. Има случаи, в които лекари припадат от гледката на разкъсани тела. Всеки път колата, с която ходя там, е изцапана с кръв. Последния път намерих обувка, която явно не трябва вече никому. Докато евакуираме наши ранени, руснаците стрелят и по нас, за да ги доубият. Там сега е месомелачка.

Помощта на доброволците не е само за фронта. В началото на войната при руската окупация в Киевска област училището в Гостомел е напълно разрушено от снаряди. Казват му „малкото училище“, защото в него учат само деца до четвърти клас. То е построено в началото на миналия век. Било е разрушавано през всички войни, които са се водили на територията на Украйна през миналия век, и е оцеляло. Оцелява и в тази, защото група доброволци от Фондация „Гуртум“ го ремонтират.

В Украйна е гласуван закон, според който учебната година не може да започне присъствено, без в училището да има бомбоубежище. Това лято „Гуртум“ слага началото на проект. Строят бомбоубежища за деца. Петко Петков е българин, компютърен инженер, който от началото на войната живее в Киев. Срещаме се насред украинската столица. Той е от създателите на  „Гуртум“.

На украински „Гуртум“ означава „заедно“, като изписването е с „о“, но ние го изписваме с „у“, за да е уникално и думичката „ум“, която на украински е като нашата, да присъства в името на фондацията.

До момента „Гуртум“ работи по дванайсет проекта като този в Гостомел.

В двора на училището направихме от железобетон конструкция, която отговаря на всички изисквания за бомбоубежище. Саша (един от основателите на фондацията) и приятелката му са архитекти. Изработиха план бомбоубежището да прилича на хобитска къщичка с типичните кръгли прозорчета, покрив, покрит с трева, цветенца и храстчета. Това е опит децата да влязат вътре без страх, защото са гледали филма. В бомбоубежището има всички удобства за учене. За мен образованието и училищата са най-важни за едно общество. Затова инвестирам в този тип дейност – да помогна децата да ходят на училище, а родителите им на работа дори и по време на война. Разбира се, стресираща е самата идея да се правят бомбоубежища за деца, но това е реалността в Украйна днес.

Мисля си как бих се чувствала аз, ако всеки ден изпращам детето си на училище с тревогата и ужаса, че някой нарочно би насочил ракета, за да разруши хобитската къщичка, в която моето дете учи. Спомням си как Алла ми разказваше, че най-големият ѝ страх е дъщеря ѝ да е на училище и върху него да падне ракета. Сега Алена е на училище. Въздушни тревоги има всеки ден и тя тича в своето бомбоубежище, което не прилича на хобитска къщичка, а е бункер под земята, в който има осветление, чинове и въздух – неясно за колко часа напред.

Убиването на деца и мирно цивилно население е военно престъпление,

ми казва Сергий Кузан, председател на „Украинския център за сигурност и сътрудничество“. 

Екипът разследва военните престъпления на руската армия от началото на войната в Украйна. Хората на Сергий работят на терен в цяла Киевска област, както и във всички освободени от окупация украински територии.

Мисля, че е ужасно да се говори за това, но няма престъпление, което руснаците да не извършиха в Украйна в тази война. Искам да кажа категорично, че техните престъпления по никакъв начин не са предизвикани. Опитваме се да разберем каква е целта им, за да извършват всички зверства тук, в Украйна. Колкото и жестоко да звучи, разбираме защо взривиха Каховската електроцентрала и предизвикаха катастрофа, равна на ядрен взрив. Но тук поне можем да намерим някакво обяснение, защото се опитваха да спрат настъплението ни към Херсонска област.

Сергий въздъхва. Замълчава. За пореден път през тези петнайсет дни в Украйна някой внимателно ме изучава – дали вярвам и разбирам дълбочината на изреченото. Сергий приковава поглед върху мен и продължава:

Не мога да намеря обяснение за нещата, които с колегите ми видяхме в освободените от нашата армия територии. В тези зверства няма абсолютно никаква логика освен физическото унищожаване на украинци. Явно в руското общество е протекъл процес на абсолютно обезчовечаване на украинците като нация.

Това, което видяхме в Киевска област, в Буча, Ирпин, Харков, Херсон, беше страшно, но руснаците бързо се научиха да прикриват своите военни престъпления. Правят масови гробове, давят или изгарят хората, за да не оставят следи. С тях има мобилни крематориуми, в които изгарят и свои, и чужди. Така замитат следите си. Все още не сме разкрили по-голямата част от техните престъпления.

Най потресаващ за нас беше контактът ни с жените, майките, сестрите на руските войници, които бяха в Буча, Ирпин и градовете с нечовешки зверства и издевателства над украински деца, жени, бебета, бременни жени, животни… Ужасяващи неща им бяха сторили. Изпратихме съобщения на майките, жените и сестрите на тези руски войници, които бяха в Украйна. Показвахме им какво са правили мъжете им, братята и синовете им тук. И те знаете ли какво ни отговориха? Няма да цитирам ругатните, но отговорът им беше: „Да, нека убиват украинци, нека убиват деца, това са украински потомци, които не трябва да израстват и живеят. Да, нека изнасилват, да се гаврят и убиват украинските жени, за да не могат да раждат украинци.“ Представяте ли си, майките на тези руски войници, възрастни жени да говорят така. Съпругите им да говорят така. Явно руското общество е болно и процесът на дехуманизация там е напълно завършен.

Питам Сергий за тезата с „двете гледни точки“.

Ако търсим истината, разбира се, че ще се ръководим от основните журналистически стандарти за плурализъм. В условията на война обаче ние нямаме съмнение кой е жертва и кой е агресор. Трябва ясно и честно да кажем, че има позиция на страна, която се бори за своята свобода, територия и независимост, и има позиция на страната, която атакува. Ако искаме да чуем позицията на агресора, това трябва да бъде наричано от медиите така: „Сега ще чуете позицията на агресора“, а не „Ето я и другата гледна точка“. Това е характерен прийом за манипулация, потребителят получава истината, но и лъжата, маскирана като някаква гледна точка. Тогава хората започват да си мислят, че истината вероятно е някъде по средата. За съжаление, се оказва, че истината в разбирането на средностатистическия гражданин се обърна на страната на Русия заради манипулациите ѝ. 

Говорим със Сергий как би могло да бъде спряно отвличането на украински деца. За първи път от началото на срещата ни ми изглежда отчаян.

Не можем да ги спрем да отвличат децата ни. Трябва първо да разберем, че Путин е военнопрестъпник. Той не може да отиде на срещата на БРИКС в Южна Африка, защото го издирват именно за военни престъпления, като отвличането на деца. Хората в окупираните територии са заложници и нямат голям избор. Ако руснаците искат да вземат детето, ще го вземат. Арестуват родителите, хвърлят ги в затвора и всички следи са заметени. За съжаление, ние нищо не можем да направим в окупираните територии.

Когато Русия нахлува в Украйна и започва пълномащабна война, в украинската армия има недостиг на всичко. Насред двора на голяма фабрика срещам Андрей Ковалев, председател на Благотворителна фондация „Виница, безопасен и комфортен град“. Докато минаваме през  охраната, чуваме сирената. Андрей ни пита искаме ли да ни заведе в бомбоужежище. Клатим отрицателно глава. Той се усмихва и казва:

Ние също спряхме да се крием. За мен и момчетата е по-важно да продължим дейността си без прекъсване, защото на фронта имат нужда от нас. Започнахме активна работа още в  началото на войната. Първото, с което се заехме, беше направата на противотанкови съоръжения, т.нар. таралежи. Събрахме на доброволчески принцип много заварчици, а предприятия ни подаряваха желязото, с което изработихме много таралежи.

По-късно правят „коктейли Молотов“ и търсят войсково оборудване: муниции, каски, бронежилетки и обувки, очила, необходими за фронта. Техни доброволци постоянно пътуват до предните фронтови линии и доставят каквото могат.

Последното, което предадохме на фронта преди две седмици, беше голям автомобил, на който поставихме военна установка ГРАД. Имаме доброволец, който до този момент е изработил трийсет и осем такива. Прави ги абсолютно професионално – с мерници, с автоматика и точност на уцелването до три метра. Стрелят на трийсет километра с обикновени снаряди. За съжаление, много момчета загинаха на фронта. Познаваме ги поименно. Наши сътрудници също загинаха. Последният ГРАД, който предадохме, имаше табелка с името на момчето, което работеше по него, но то също беше убито по време на бой.

Фондацията на Андрей купува и разпределя в болниците в Украйна лекарства, санитарни пакети, инвалидни колички, специализирани легла и дюшеци за болниците.

Ранените ни са твърде много. Сега се опитваме да купим пикапи, за да ги преоборудваме със системи ГРАД или в реанимационни автомобили, с които да извеждат ранените ни войници от боя. Автомобили са ни необходими не само за фронта, но и за патронаж. Обикаляме социално слаби хора или многодетни майки със загинали на фронта съпрузи, или пък ранени войници, които са изписани от болниците, но имат нужда от всекидневни грижи в дома си.

Питам Андрей как се осъществява контролът на помощите, които получават или купуват с дарени средства. Той не е изненадан от въпроса ми. Показва ми как пратките, които получават и разпределят, се заснемат с видео.

Контролът при нас, а и при повечето доброволци е много затегнат. Но да, знаем, че има кражби и злоупотреби. Според мен това става на ниво чиновници в държавния апарат. Ние сме доброволци. Ходим до местата на боя. Виждаме ужаса с очите си. Не мога да си представя, че някой би откраднал от хората, които умират, за да ни пазят. Да, възможно е чиновниците да крадат и сигурно го правят. Това е проблем на ниво държава и съм убеден, че ще бъде решен.

Юлия е седнала напрегнато на стола си. Получава съобщения, в офиса влизат хора, които носят пакети и кашони.

Питате какво е там и как се справят нашите. Ще ви разкажа история от последните дни, на която присъствах. Една медицинска сестра беше ранена в крака. Извеждаме я от бойното поле. Тя въпреки шока повтаряше: „Моята рана е лека, отидете да помогнете на другите с по-сериозни рани. Потърсете Макс.“ Качваме я в колата, за да я отведем на по-сигурно място, а тя не иска да тръгне, докато не намерят Макс, когото е оставила на бойното поле ранен. На Макс му били откъснати краката. Тя му сложила турникети и успяла да го скрие зад някакво малко укрепление. Тогава я ранили, а той останал някъде там. Извади си телефона и показа на картата точните координати, където го оставила. Когато екип тръгна да прибира Макс, тя се отпусна в линейката и потеглихме с нея. Тогава изпадна в шок. Не можеше да си поеме въздух, цялата побеля. Онемя. Раздрусвам я, а тя се обърна към мен и пита: „Защо не мога да говоря?“ После внезапно промълви: „Видях ада, бях в ада. Стреляха от всички страни, не знаеш накъде да бягаш, избухват мини, разкъсват се тела и животът свършва. Много ме беше страх. Но аз се договарях със своя страх. Мисля, че всички момчета на фронта също се договарят със своя страх.“

Питам всички доброволци какво може да помогне на Украйна сега.

Сергий:

Ако България и Европа останат силни и имат стабилни правителства, това ще е най-добрата помощ за Украйна. Пазете складовете си с оръжие, нашите преди войната започнаха да гърмят – точно както вашите напоследък. Това е руска диверсия без съмнение. Колкото по-силна е България сега, колкото по-добре действат вашите специални служби, толкова по-бързо ще се справим и ние, а и вие с Москва.

Юлия:

Понякога правя торти за момчетата на фронта. Не защото са гладни, а за да знаят, че някой мисли за тях. На тези мъже на фронта им трябва сигнал, че не са захвърлени и нас ни е грижа. Те трябва да са убедени, че хората чуват историите им, тревожат се за тях, а който вярва в Бог, се моли за тях. Много от тези, които познавах, вече ги загубихме. Тази ужасна война трябва да свърши по-бързо. Затова и цяла Украйна, всички хора помагат, както могат. Нашата победа ще има много висока цена, но ние ще победим.

Андрей:

Имам седемгодишна дъщеря и тринайсетгодишен син. Те опаковат, разпределят хуманитарната помощ и помагат, както могат да помагат едни деца. Един ден виждам сина ми пред молитвеника в неговата стая. Казва ми, че се моли негов болен приятел да оздравее. Това се възпитава от най-ранна възраст – винаги да искаш да помогнеш на този, който има нужда. Сега изпитанието е огромно, но то ни сплотява и който и да се опитва да ни попречи, е безсмислено. Когато нещо страшно е пред нас и трябва да се защитаваме от него, всички заставаме заедно. Може много хора да загинат, но не и да ни победят.

Големите куриерски фирми в Украйна са две. Между тях има шега: „Толкова сме добри, че доставките за фронта понякога пристигат, преди украинските войници да са заели новите си позиции.“ Шофьорът на една от фирмите кара червено камионче с бял надпис „Нова поща“. Возил е продукти за фронта, когато до камиона му пада ракета. Камионът се обръща и се възпламенява. Той оглушава от взрива, целият е обгорен, но оцелява. Когато идват спасителните екипи и го намират, човекът плаче. Единственото, което повтаря, е:

Не можах да доставя на войниците необходимите им неща, а те ги чакат. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/namereni-v-prevoda/

Последния път завършихме със свети Йероним, сега ще започнем с него. Познат и като Йероним Блажени, светецът е най-известен с превода си на Библията от гръцки и еврейски на латински език, наречен Вулгата (Vulgata), с придружаващите го преводачески коментари, както и с множеството си други писания по преводачески теми. Заради тези свои дейности свети Йероним се смята за патрон и покровител на преводачите, а на 30 септември (деня на смъртта му през 420 г.) се чества Международният ден на превода.

И въпреки че септември вече е зад нас,

за превода – и преводачите! – си заслужава да се говори по-често, а не само по официални поводи.

В този текст, поне първоначално, ще подходим към превода съвсем буквално в опит да проследим етимологията на думата в различни езици. А сякаш като олицетворение на дейността, която обозначава, самото проследяване се оказва доста сложно и главозамайващо оплетено.

Освен чисто езиково, вглеждането в разнопосочните етимологии на думата „превод“ е любопитно и защото разкрива широкия спектър от разбирания за това в какво всъщност се състои дейността на преводачите. С други думи,

самите понятия, които обозначават превода, може да се разглеждат като метафори – преводът като пре-веждане, пре-местване, пре-насяне, пре-обръщане, а дори и като бродиране и чеверме.

По някаква причина иначе доста обширният Български етимологичен речник на БАН не включва думата „превод“, а другите речници, с които се консултирах, не съдържат етимологичните ѝ тълкувания. Затова не ни остава друго, освен да предположим, че българската дума споделя сходна етимология с руския си еквивалент. Той („перевод“) е образуван от глагола „переводѝть“, чийто корен произлиза от праславянската *voditi, а тя на свой ред – от праиндоевропейската *wodʰéyeti, с корен *wedʰ- (‘водя’)¹.

Макар и с различен корен, идеята за превода като „водене през“ съществува и в еквивалентните думи на романските езици – френската traduction, испанската traducción, италианската traduzione произлизат от латинската transducere: от trans (‘през’) + ducere (‘водя’).

Отделна теория, която освен леко съмнителна е и доста изкушаваща – особено за преводачи, които смятат заниманията си за ювелирно изкуство, – обяснява етимологията на думата „превод“ в сърбохърватския като свързана с „превести“, чийто праславянски корен *vęzti означава „везам, бродирам, шия“.

На други славянски езици, например украински и чешки, думата за „превод“ – съответно „переклад“ и překlad – е съставена от корен, произлизащ от праславянската дума *ložiti, която пък идва от праиндоевропейската *logʰ-éye-ti, тоест „слагам, полагам, поставям“.

Идеята за формирането на немската Übersetzung и скандинавските översättning, oversættelse, oversettelse (съответно на шведки, датски и норвежки) е подобна, макар че всички те произлизат от прагерманския корен *satjaną, който също означава „поставям“.

На унгарски преводът е известен като fordítás, което се смята, че произлиза от прауралския корен *pürke- (*pᴕrγɜ-), тоест „въртя, обръщам”. Идеята за въртене се открива и в турския, където – както научих от едно интервю с преводача Азиз Шакир-Таш – думата за „превод“ (çeviri) споделя общ корен с „чеверме“.

В различните начини на формиране на думата на различните езици, разбира се, няма нищо необичайно. Тези различия обаче създават сериозни предизвикателства за същинския процес на превод, особено когато е важно смисловият заряд на корена от оригинала да се съхрани.

Преди време например, докато работех по текст на преводачката Василена Мирчева, посветен на баща ѝ Красимир Мирчев и озаглавен „Баща ми преводачът“, ми се наложи да преведа следните две изречения: „Баща ми е преводач, така пише на визитката му. Баща ми е от хората, които ще те преведат през пяната на дните, без да те лъжат, че ще излезеш оттам окъпан, но ще те научи да се гмуркаш за съкровища по дъното.“

В моя превод на английски, за съжаление, връзката между „преводач“ и „ще те преведат“ – които аз съм превела като translator и will carry you through – става почти изцяло незабележима. Загубата е налице, въпреки че английският превод също отразява етимологията на думата, формирана чрез представката trans (‘през’) и корен, произлизащ от латинското latus (минало причастие на ferre, тоест „нося, понасям”).

Заниманието с художествен превод постоянно води до такъв тип загуби, поради което преводачите често биват обвинявани в предателство.

Понякога обаче боговете на превода (или може би самият свети Йероним) са благосклонни и се случва така, че определен израз или фраза съвсем гладко и без усилия преминават от един език в друг – дори и когато тези езици не са близки.

Крилатата фраза „traduttore, traditore“ е идеален пример за това: първоначално появила се като определение от гневни италианци за (според тях нескопосаните) френски преводачи на Данте, тя – благодарение на споделения префикс между двете думи – в голяма степен запазва благозвучието си и на други, дори и далечни на италианския езици.

Английската „translator, traitor“ например е почти толкова алитеративна колкото италианската, а даже и българската „преводач, предател“ притежава известна доза мелодичност. На унгарски, в опит да се запази алитерацията, фразата понякога се предава по-свободно като „fordítás: ferdítés“, тоест „превод: изкривяване“.

Нещата стават още по-оплетени, когато вземем предвид и различните видове превод, които на български обикновено се обозначават доста прозаично като „писмен“ и „устен“, но в много други езици за тези дейности – както и за преводачите, които ги извършват – съществуват съвсем отделни думи.

Два примера ни разкриват любопитни етимологии: на немски писменият преводач се нарича Übersetzer, а устният – Dolmetscher, докато на шведски тези думи са съответно översättare и tolk. Както вече споменах, и в двата случая думите за писмен превод имат общ корен, означаващ „поставям“. Думите за устния обаче се различават. За немската Dolmetscher се смята, че е заимствана от праславянската *tъlmačь (оцеляла и на български като остарялата „тълмач“), която на свой ред произлиза от пратюркската *til, означаващ „език“ и в двата смисъла на думата. (Полската дума за преводач – tłumacz, споделя същия произход.)

Скандинавската дума за устен преводач – tolk, също – доста изненадващо! – има праславянски произход: думата *tъlkъ (това е коренът и на съвременния глагол „тълкувам“), а тя от своя страна произлиза от праиндоевропейската *telkʷ- и е сродна със санскритската तर्क (tarka, ‘предположение’), латинскaта loquor (‘говоря’) и староирландскиите do·tluchethar (‘питам’) и ad·tluchedar (‘благодаря’).

На английски и френски, докато писменият преводач се нарича translator/traducteur, устният е познат като interpreter/interprète. Втората двойка думи произлиза от латинската interpres ‘агент, брокер, обяснител, посредник’, която от своя страна е формирана от inter (‘между’) и pres, смята се, за корен на pretium (‘цена’) и се предполага, че е свързана със старогръцката φράζειν (phrázein ‘посочвам, показвам, обяснявам, декларирам, говоря’), от която произлизат и φραδή (phradḗ ‘разбиране, знание’) и φράσις (phrásis ‘фраза, израз, говор’).

Думата φράσις (phrásis) служи и като корен на гръцката дума за „(писмен) превод“: μετάφραση (metáfrasi). Както е известно, този термин е навлязъл и в други езици с леко изменено значение².

Сега се замислям, че ако гръцката дума за „превод“ беше формирана по модела на английската – на базата на корена „нося, понасям“ – тя щеше да звучи като μεταφορά (metaforá).

Освен като познатото ни стилистично средство в реториката, μεταφορά на гръцки също така означава чисто и просто „транспорт“. A етимологично погледнато, думата „транспорт“ – от латински, trans (‘през’) + portare (‘нося’) – се оказва нещо като калка, тоест буквален превод на „превод“.

Ето как в края на краищата се оказва, че преводът неизбежно е и пренос(ен). И въпреки първоначалните ми намерения да пиша по темата съвсем буквално, все пак достигнахме метафоричното – и то буквално.

Като голям застъпник на духа пред буквата свети Йероним със сигурност би одобрил.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-togava-tihichko-se-poyavi-strahut/

<< Към втора част

Дулото на танка сочи точно срещу изхода на метрото. Залива го пелена от проливен дъжд. Майданът и булевардът до него са притихнали под тежестта на сиви облаци и военна техника. Подготовката за парада на пленени руски бойни машини от сегашната война на Русия срещу Украйна започва ден преди 24 август, Деня на независимостта на Украйна. Дъждът в Киев полека-лека спира и мога да разгледам всичко по-отблизо.

Много от военните машини са обгорели, някои са без покриви, на трети има надписи: „Азов“, „Зарубежна“ (Чуждестранен), „ За Харкiв“ – с нарисувано до надписа сърце, „Никополь не бьi забуди“ (Никога не забравяйте Никопол), „Слава Україні“, „Дніпро“, „Руский иди на хуй“. Някои надписи са върху бетонни плочи, закрепени на танка. Вероятно са част от сграда или от нещо друго, взето от мястото, където танкът е рушил и убивал. Буквите са изкривени, набързо надраскани, задъхани и разтреперени.

Опитвам се да си представя ръцете, писали по тези танкове. Трескавия поглед. Страха, примесен с радостта от малката победа. Как изглеждат мъжете, пленили танка и изписали думи върху грозното му тяло.

Какъв мирис само има на фронта, направо воня! Но как да е другояче? Можехме да перем дрехите си само в някоя река. Нямахме вода за къпане, а беше лято. Къде ти сапун – търкаш си дрехите с камъни. Обличаш ги мокри, а наоколо всичко гори – каучук от гуми, човешки тела, поляните, горите. Навсякъде има пожари от стрелбата. Всичко гори. Миризмата е ужасна и прониква в дрехите ти, в тялото ти. Смърдиш целият на риба и огън.

Саша е ранен на фронта през лятото тази година. Очите му се движат бързо наляво-надясно. Прилича на тик. Пристъпва от крак на крак и ясно личи, че единият е по-къс от другия. Костта му е раздробена от куршум по време на бой. Сега на мястото на липсващата кост има метална пластина.

Представата ми за ветеран винаги е била за възрастен мъж със спомени от далечни времена, които никога няма да се върнат. Саша е висок, едър, с рехава черна брада.

Ветеран от настоящата война в Украйна, само на двайсет и четири години.

Володимир е на трийсет и пет. Запознахме се във Виница. И той е ветеран.

Въпросът за войната е много сложен. Как се чувства човек? Първо е страх и неразбиране. Когато тръгнахме, на една улица тлъст полицай ни отдаваше чест, докато колоната ни, километри дълга, преминаваше покрай него. В същото време ни махаха и жени с леко поведение. Горди бяхме, че щом и полицаят, и проститутките разбират къде отиваме, значи, ето ни! Но колкото повече се приближаваш към фронтовата линия и виждаш разрушенията, започваш да разбираш, че тук не е, както си си го представял, докато ти махат и отдават чест. Тогава тихичко, лично в мен, се появи страхът – какво ще бъде, как ще бъде…

Саша се сражава в Купянска, Миколаевска и Харкивска област. Губи най-близките си приятели на фронта. Те също са били момчета като него. Най-младият – на двайсет и една, най-възрастният – на двайсет и осем. Всички са убити по време на сраженията.

Единият загина от куршум и излезе късметлия, защото другия го разкъса мина и половин месец правиха ДНК експертиза, за да се разбере той ли е, или не е той. Просто нямаше достатъчно от тялото му, за да се направи експертизата, събирахме го на парчета. Друг мой приятел пък изгоря и също едва установиха кой е, защото беше сирак и нямаше от кого да се вземе ДНК. Едва намериха някакъв роднина, за да сравнят пробите и да разберат…

Според Саша двамата му приятели, разкъсани на фронта, са едва ли не щастливци, защото са успели да ги идентифицират. Тези, които не могат да бъдат разпознати, се водят безследно изчезнали в боя и семействата им не получават компенсация.

Пазим остатъците от вещите им и само си спомняме за тях. Толкоз.

Столът лекичко изскърцва, Володимир се намества в него и издишва дима от цигарата си. Изучава ме внимателно, сякаш се опитва да прозре колко от разказа му мога наистина да разбера. Започва бавно:

Пристигнахме на местоназначението. Момчетата, които сменихме, бързо-бързо си събраха нещата и си тръгнаха. И ние: „А..? Какво става..?“ Тези, които останаха, ни разказаха, че преди дни е имало няколко силни обстрела точно на нашите позиции. Бяха ни инструктирали, че веднага щом започнат взривове, трябва да се скрием, и затова ние постоянно тичахме. Щом чуехме непознат звук, падахме по очи. Пристигна втората група момчета. Имаше тревога „въздух“. След отбоя усетихме силна миризма на фекалии. Не разбрахме откъде идва. Излязохме от окопа и видяхме как едно момче седи до кръста във фекалии. Питаме го: какво правиш, какво е това? Той отговаря: аз току-що пристигнах и ми казаха, че при команда „нападение от въздуха“ трябва незабавно да скоча в някоя дълбока дупка, но никой не ми каза, че тази дупка е тоалетна. Смяхме се много, но това беше защитна реакция, защото след малко пак започна обстрел и усетихме какво е в действителност към теб да летят мини. Мой приятел го събрахме на части, в торба, защото върху него падна мина. В този момент разбираш, че истинската война не е като във филмите с Рамбо. В съзнанието ти изплува, че във всеки един момент би могло да…

Саша лекичко докосва крака си с ръка. Убеден е, че най-голямата трагедия е за тези момчета, които остават осакатени за цял живот, с откъснати от мините крака и ръце.

Да, живи са, но какъв живот е за човек на двайсет години това да е осакатен по този начин. Без крака, без ръце. Как ще си намери момиче, как ще живее, кой би се грижил за него?

На фронта постоянно те връхлитат черни мисли,

казва ми Володимир, докато поглежда телефона си. Изключва го и продължава:

Нашата част беше обкръжена. Тогава, за да преодолеем страха, започваме да правим различни полезни неща. Копаем окопи, почистваме оръжията, пишем писма, разговаряме с неправителствени организации. И през цялото време не спираме да се поддържаме един друг с думи, за да не зациклим върху това, което ни заобикаля, и максимално да потиснем емоциите.

Гледам този висок, хубав мъж и си представям, че съм негова майка, сестра, любима – какво ли бих почувствала, докато чета редовете, в които ми пише, че върху него падат бомби, приятелят му е разкъсан от мина, частта му е обкръжена и не е ясно дали ще оцелее, или ще го пленят. Какво ли бих му отговорила? Как бих го окуражила? Той ще ми повярва ли, знаейки, че докато преживява всичко това, аз съм в някой град, където животът все пак продължава.

Предадоха ни, че са нападнали наш пост. Чувахме картечници. Ние бяхме назад в кръгова отбрана. Имахме далекобойни оръдия, но за да стигнем до тях, трябваше да минем през минно поле. Това е преломен момент за психиката – да превъзмогнеш страха, защото си наясно, че ако настъпиш мината – край. В същото време обаче трябва да тичаш към оръжието. Каквото и да ти се случва, каквото и да ти се наложи да направиш, знаеш, че трябва да си свършиш работата. Стигнахме до оръжията, заехме позиция. В това време пристигна и нашият БТР, който ни помогна. Всичко приключи много бързо. Седнахме, запалихме по цигара и един от по-възрастните войници ни каза: „Браво, мъже! Рискът за живота е този повратен момент, който ви прави не просто войници, а военни, които могат да воюват.“

Виждам, че Саша е притеснен. Сякаш иска да сподели нещо, което смята, че няма да ми хареса. Казвам му да говори спокойно, защото, ако някой е държал в ръцете си разкъсания труп на свой приятел, има право да каже всичко, дори и да не ми хареса. Той се усмихва по детски и започва да говори бързо.

За мен е много важно да кажа, че това, дето се твърди, че руснаците не могат да воюват, не е вярно. Те могат да воюват добре, колкото и да ми е неприятно да го призная. Освен това ни превъзхождат числено. Ако при една битка от техните загинат двайсет души, веднага на тяхно място идват нови двайсет, и нови, и нови… При нас не е така. За тях загубата на двайсет души не е нищо. За нас е много. Затова и се грижим за хората си повече, но пак не е достатъчно.

Притихва. Гледа ме изпитателно и малко виновно. Търси в мен упрека. Не го намира. Добива кураж и продължава:

Освен това тяхната военна индустрия работи, и то явно добре, защото гилзите, които падаха при нас, бяха с дата от тази година, значи са направени сега. Страната им е много голяма и очевидно всички работят сега за фронта. Нашите заводи не могат да смогнат да произведат такова количество оръжия и ако нямаме помощ от НАТО и ЕС, не знам какво би станало.

Мълчим и се гледаме около минута, без да знам какво да му кажа. Той пристъпва и се поклаща. Кракът го боли. Предлагам му да седнем. Отказва. Тогава споделя с мен още една своя тревога. Викат го отново на военна комисия, за да го върнат на фронта. Саша се притеснява, че кракът му няма да издържи, защото пластината в него е от метал, който не е медицински, а и не е поставена както трябва. Оперирали са го при полеви условия. Някои от лекарите му казали, че само да скочи или да се затича, пластината, която свързва костта му, може да се счупи. Други обаче го посъветвали, ако се счупи, да си върже крака с колана. Докато ми разказва това, тялото му сякаш се смалява и прегърбва. Преживява всяка своя дума. Тревожи се за две неща. Едното е, че някой може да го помисли за страхливец. Другото – че металната пластина може да не издържи в боя, когато се върне там.

Саша се надява, ако отново отиде да се сражава, да е пак в артилерията, откъдето се връща. Защото в пехотата боевете се водят много отблизо, а окопите на двете страни са на десет метра разстояние един от друг.

Виждат се очи в очи и си мятат един на друг гранати. Това е някакъв кошмар.

За университета, в който е учил до началото на войната, вече не мечтае, защото не знае дали ще оцелее. Въпреки всичко Саша не се съмнява, че Украйна ще победи. Почти въпросително ми казва:

Но кога ще се случи това и колко още човешки животи ще коства…

Тревожи се, че доброволците за фронта намаляват и ще се наложи задължителна мобилизация.

Даваме много жертви и това ще обърне нещата към лошо, защото каква ще е тази армия с войници, които са изпратени на фронта насила? Войната трябва да приключи, преди да са свършили тези, които отиват да воюват като доброволци.

Володимир е убеден, че ще се върне на фронта, където е и по-големият му брат.

Знам и съм готов. Мъжете в Украйна днес разбират, че рано или късно всички ще трябва да воюват. Защото факторите войната да спре са твърде много и не вярвам да сработят. Този конфликт не го създава само един човек. И тях никой не ги кара насила да ни убиват, нали? Руснаците могат и да се предадат, ако не искат да ни убиват. Тоест и в главите на войниците трябва нещо да се случи, както и в тяхното правителство и командване.

С Володимир говорим дълго за преживяванията на момчетата, когато се върнат от фронта. Според него това е много тежък период, защото войната променя хората страшно много.

Ценности като „не убивай“, „хуманност“, „добрина“ се заличават. Войната ги изтрива. Каквото и да си чувствал преди, спираш да го чувстваш, защото чувства по време на война не може да има, не съществуват. Всичко се заличава.

Володимир разказва, че след като се завърнат от фронта, много негови приятели искат да се самоубият, а някои дори са се самоубили, защото съпругите им не разбират промяната в тях и ги напускат заедно с децата им. Или пък всеки ден пристигат вести за загинали на фронта техни приятели.

Те губят смисъл и доверие в цивилния свят. Чувстваш се сам и се питаш: а какво следва оттук нататък? Какво? Но искам да ви кажа, че войната е най-ужасното нещо, което може да ти се случи, и в същото време е най-прекрасното, защото ти се иска да се върнеш там. Тя е като наркотик. Да, там е тежко, но когато се прибереш в цивилния живот, си мислиш, че на фронта ти е по-добре, защото там разбираш всичко, там всичко ти е ясно и много просто. Има враг. Ти го убиваш – или той теб. Това е.

Мълча и за пореден път не знам какво да кажа. Толкова много болка има в тези момчета, толкова много тъга и в същото време такава решителност. Питам Володимир как му изглеждат Европа и останалият свят, докато е на бойното поле, под обстрела на ракетите.

Преди се ядосвах много, защото, за съжаление, Европа не разбира, че те няма да спрат до нас и ако превземат Украйна, ще продължат нататък. Кой и какво ще им попречи? Никой. Дори и аз не си помислях, че ще стигнат дотук, преди да започнат пълномащабната война. Но не, те се оказаха такива идиоти, че от тях явно може да се очаква всичко. Илюзия е, че страни от ЕС или НАТО са защитени, защото от руснаците може да се очаква абсолютно всичко. Най-ужасно е, че има хора в Европа, които не разбират как това не е само наша битка. Ние пазим безопасността на всички близки европейски страни.

Според Володимир най-страшното би било, ако Русия превземе Украйна.

Ще започнат да промиват мозъците и на украинците, които живеят тук, и ще стане така, че в един момент украинци ще воюват против Европа. Защото ако ни превземат, те ще ни заставят да воюваме за тях. А Европа си седи спокойно и си мисли: „Е, това се случва някъде там. Не е у дома. Защо трябва да им давам каквото и да било, ако са толкова далеч?“ На нас ни трябват още много оръжия, включително далекобойни, трябва ни ПВО, за да освободим територията си. А после ще построим такава граница, че те никога повече да не припарят тук. Трябва да се разбере и в Европа, и тук, че има враг и трябва да го спрем по всякакъв начин. Защото ако Украйна не ги спре, те ще продължат нататък и ще се опитат да провалят живота на всички. Знам, че във вашата страна има купени политици, които лъжат хората – не в името на благополучието на вашия народ, а по други причини. Откъде извират всички тези глупости за плоската земя, антиваксърските теории или за всемирния заговор и колективния Запад? От Русия идват и това не води до нищо добро. Трябва да го знаете.

В Киев вече е тъмно. Върху платформата на огромен камион лежи танк. Голям кран бавно го стоварва на площада до другите.

Момченце на около пет години пита баща си: „Татко, татко, какво е това?“ Баща му отговаря: „Това е танковоз.“

Била съм в подножието на танк само в музей. Зловещо е. Знаеш обаче, че това е било в предишни, далечни времена и когато си тръгнеш от музея, нищо не те грози. Тези танкове на Майдана в Киев са воювали току-що срещу Украйна. Разрушавали са градове, училища, убивали са невинни хора и деца насред Европа през ХХI век. Мисля си защо му е на малкото дете да научава дума като „танковоз“. Колко още ще му се налага да я чува и използва? Докато стане достатъчно голямо, за да воюва?

Време е да тръгваме, наближава комендантският час. Звъня на Юлия, доброволка, която носи помощи до фронтовата линия. Искам да се срещнем на другия ден във Виница. Разбира се, телефонният оператор се включва с вече познатото:

Моля, изчакайте. Абонатът говори за победата.

Вървим бавно към хотела. Сирени. Вибриращ телефон. Стрелки по тротоара сочат към „убежище“. Някак ми е все едно. Няма да се крием. Просто продължаваме по чистите, блестящи улици на Киев.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-sega-idvat-zverovete/

>> Към първа част

Елате, елате ще ви покажа петното от кръв на стълбите, където простреляха крака на сина ми. Не мога да разказвам, без да плача…

С тези думи ме посреща Люба, докато влизаме в къщата ѝ в Гостомел. Градина, слънчогледи, домати, чушки и лаещо куче. Там са и две нейни съседки. Една през друга започват да разказват за дните на окупацията, припомнят си, окуражават се, плачат, замлъкват, въздъхват и продължават.

Когато колоните с танкове и БТР-и тръгнаха по нашата улица, не повярвах на очите си и много се изплаших. Спряха срещу къщите ни и първото, което направиха руснаците, беше да прострелят мъжете в краката. Знаеха, че нашите войски са някъде отпред, и явно се страхуваха мъжете ни да не започнат да ги атакуват в гръб. Застреляха кмета на града. Натикаха ни в мазетата и се настаниха в домовете ни. Изпочупиха телефоните, телевизорите и радиата. Попитах един от тях докога ще останат. А той ми отговори: „Докато не убием вашия Зеленски.“ Така разбрах, че не са стигнали до Киев. Живеехме в пълно неведение какво се случва в градчетата около нас, дори в съседната махала не знаехме кой е жив и кого са застреляли. Ако се опиташ да напуснеш къщата, стреляха и убиваха. Разположиха снайперисти по покривите. Знаете ли какво е усещането да излезеш на двора и да видиш как от съседния покрив снайперист следи всяко твое движение и може да те застреля, когато си реши? Ето, вижте, на това стъпало беше синът ми, когато го простреляха в крака. Петънцата кръв не се измиват вече година и половина. Тук, пред къщата ми, избухна снаряд, още личи, нищо че запълниха дупката.

Два-три дни след като дойдоха, започна раздвижване. Попитах ги какво става. Тогава единият ми каза: „Правим смяна. Сега идват зверовете.“ И си тръгнаха. Много по-късно научихме какво се е случвало в Буча и Ирпин.

Люба и двете ѝ съседки ни изпращат до колата. Махат дълго след нас. И аз им махам, докато не ги загубвам от поглед.

В края на Ирпин виждаме голяма сграда. Прозорците ѝ са избити, покривът е разрушен. В двора, обрасъл като джунгла, се търкаля изоставена кола. Това е бившата болница на Ирпин. Пожарът и разрухата вътре не са от небрежност. Десетина дни след нахлуването на Русия в Украйна градчето е обстрелвано с руски ракети. Едната се забива в болницата. Другата – в стадиона срещу нея. Осколките и ударната вълна помитат цели етажи на жилищния блок до болница.

Пред единия от обитаемите входове на блока млада жена ми разказва:

От Буча идваха БТР-и, които помитаха и опожаряваха всичко по пътя си. Оставяха след себе си огромни дупки по пътя. Настъпваха много бързо и ги виждахме все по-близо и по-близо. Беше страшно.

Възрастна жена я допълва:

Да, те дойдоха и започнаха да стрелят направо по хората в къщите отсреща. Всичко наоколо се тресеше от взривове. Разрушаваха и палеха. Останахме без дом, без нищо.

Пресичам двете платна на пътя между блока и стадиона. Шосето е с гладък асфалт, маркировката и пешеходната пътека личат ясно. Трафикът е натоварен, но колите и камионите спират и търпеливо ме изчакват да пресека.

Сградата на стадиона е красива, боядисана в синьо. В покрива ѝ зеят огромни дупки, от които стърчат греди. Стените и прозорците са надупчени от шрапнели. Наоколо няма жива душа. Дърветата в парка са отрупани с плодове. Пейките са ремонтирани. Ще разгледам всичко това после. Тръгвам в друга посока и търся конкретни къщи. Веднага ги виждам. Залепени са до стадиона.

Малко по-рано в парка на Ирпин срещнах красиво момиче на около двайсет години. Черната ѝ коса е много късо подстригана.

Къщата ни е в най-крайната част на града, до стадиона. Видях ги как се задават откъм Буча. Видях как убиха съседите ни и труповете им останаха на улицата. Видях и как в другата къща пред нашата изнасилват приятелката ми. Всичко това беше толкова ужасно, че в душата ти не остава нищо друго освен паника. Слязох в мазето и си отрязах косата до кожа, облякох старо, широко сако на баща ми, скрих цялата си глава под вълнена шапка. Мисля, че това ме спаси, защото ме помислиха за момче. На 6 март 2022-ра разбиха вратата на дома ни. Изпочупиха всичко, включително телефоните ни. Започнаха да прелитат ракети. Покривът на стадиона беше взривен от ракета. Мислех, че сънувам някакъв кошмар. Все още ходя на психолог, защото не мога да преживея видяното и ме е страх да пусна косата си дълга, каквато беше. Мои приятелки, които бяха изнасилени и забременели от руски войници, също още ходят на психотерапия. Сега живея на друго място в Ирпин, защото, след като успяхме да избягаме с помощта на доброволци, руснаците са разрушили къщата ни.

Внимателно пристъпвам между разпадащи се къщи без покриви, точно до стадиона и вишнево дръвче. Седя вцепенена насред нещо, приличащо на стая, която има отвор, напомнящ врата към мазе или кой знае, може би врата между два двора. Сигурно това е къщата на Мария и мазето, в което се е крила две седмици, за да не я изнасилят или убият. За първи път, откакто съм в Украйна, ужасът на войната с цялата му уродливост се стоварва върху мен сред остатъците от нечий съсипан живот. Стъпвам върху разказите и спомените за паника и страх, които оцелелите от окупацията пазят. Тук, на мястото на действието, между фугите на пода вече са избуяли бурени, които се опитват да заличат всичко.

Къде са лежали труповете на съседите ѝ, в коя точно стая са изнасилили приятелката ѝ? Искам ли да знам и да си представям всичко това? То ме съсипва, ужасява, разтреперва и разбива. Съмнявам ли се в нещо? Не! Тук, насред руините, все още витае духът на насилието. Искам ли да знам? Искам! Защото разказът на тези жени, някои почти деца, след всичко преживяно в Ирпин продължава така:

Животът ни след окупацията се промени много. Заради войната всичко поскъпна, няма достатъчно работа. Някои от нас загубиха близки хора, роднини и синове, които бяха убити по време на окупацията или после на фронта. Други загубиха домовете си. Трети ходят на психотерапия заради преживяното. Полека-лека започнахме да възстановяваме всичко – къщите, градинките, парка, в който говорим с вас в момента, църквата. Сега, както виждате, в града не личи, че тук са се случили такива кошмари, защото улици и сгради се оправят лесно. Но всичко е в паметта ни, нищо не сме забравили, шокът още е в душите ни. За нас нищо не е свършило, нищо че руснаците ги няма тук в момента. Страхът и безсънието ни все още ги има. Въпреки всичко тук при нас, в Ирпин, сега е тихо в сравнение с това, което е на фронта. Страшно ми е да си мисля какво е там, и ми е много тъжно.

Гледам през задното стъкло на колата как синята сграда на стадиона с нарисувани слънчогледи по стените, дупки от снаряди и отнесен покрив бавно се отдалечава. По-навътре в градчето има красив парк, а до него – малко пазарче с отрупани сергии. Все още тук-там се виждат разрушени домове от окупацията, но не само в Ирпин, а навсякъде, където бях в Украйна. Разрушени от руското нападение здание, мост, път, къща се ремонтират колкото може по-бързо. Още не съм се отърсила от всичко чуто и преживяно, когато виждам пред себе си табела с надпис „Буча“.

Посрещат ни нови къщи, всяка с градинка отпред, безупречно чисти улици, площад с пейки от тъмно дърво и стомана, заобиколени с дървета, а в средата на всичко това – малък танк. Не е истински. Засега той е единственото, което напомня за войната тук.

Минава обед. По улиците почти няма хора. Все пак виждам две момичета. Питам ги за руската окупация от миналата година. Едното ме гледа с ужасени очи, които се наливат със сълзи. Клати глава в отказ:

Не искам да си спомням и разказвам, защото това ще ме върне в онези кошмарни дни. Не искам да преживея пак това, докато разказвам. Но беше ужасно, повярвайте ми!

Извинявам се и продължавам по равните плочки на тротоара. Срещу мен върви жена. Казвам ѝ откъде съм, и питам за окупацията. Тя избухва в плач. Говори бързо и задъхано:

Ние седяхме в мазето. Деветнайсет дни се крихме там. Нямахме никаква храна. С нас имаше бременно момиче. Който излезеше от мазето, направо го застрелваха без предупреждение. Чувахме изстрелите. Когато руснаците ни намериха в мазето, започнаха да ни измъчват – мъже, жени, няма значение, изтезаваха ни. Моята приятелка не издържа и почина. Убиха я с мъчения. Когато ни извадиха от мазето, видяхме на улицата застреляни хора. Лежаха просто така… Асфалтът беше целият в кръв, с дупки от стрелбата, а БТР-ите бяха навсякъде. Горяха къщи, някои останали без покриви, прозорци и стени. Много ми е тежко да си спомням всичко това.

След нея мъж на около шейсет години:

Това, което руснаците извършиха тук, беше ужасно. Толкова много смърт. Толкова много изтезавани хора. Толкова много насилени хора… Цялата Буча беше окупирана. Не искам да си спомням.

Стигам до кафене с маси отвън. Влизам и занемявам. Явно съм попаднала в някакъв приказен свят. Светло и уютно, стените са изрисувани на ръка в топли цветове, пердетата са вързани с панделки, витрината е пълна със сладкиши. В ъгъла на масата седи висок мъж на средна възраст. Отворил е лаптопа си и пише.

Към мен приближава младо засмяно момиче и пита какво ще поръчам. Казвам му и се представям. Питам дали някой би искал да ми разкаже за времето на окупацията. Момичето се смущава от въпроса ми и поглежда към мъжа с лаптопа. Той се изправя, протяга ръка към мен и казва: „Аз съм Серго, собственикът на кафенето. Искате ли да видите снимки от времето, когато руснаците нахлуха тук?“

Отваря папка на компютъра си. Сядам до него и невярващо гледам, докато той бавно започва разказа си.

Когато влязоха в Буча, руснаците убиваха хората по улиците. Изнасилваха в домовете и по улиците без свян – жени, мъже, деца. Навсякъде трупове. Така се държаха „руските освободители“ с нас преди година и половина. Всичко тук беше потънало в ужас. Дори си мисля, че те не са хора, а някакви луди, които явно много мразят украинците, за да проявяват такава жестокост към тях. Да разстрелваш мирни жители по улицата, докато отиват да търсят храна. Убиваха само защото не им се радваме, че са тук или защото говорим украински, а не руски. Стреляха и по мен, докато прекарвах хуманитарна помощ с колата си. Просто ми провървя, че не ме уцелиха. Но на много хора не им провървя. Убиха човек до мен, застреляха го от трийсет метра разстояние.

Серго е грузинец, женен за украинка от Буча. Щом войната започва, изпраща семейството си в Грузия, но той остава в градчето, въпреки че за него като грузинец не важи законът, който забранява мъжете да напускат Украйна. Било въпрос на дълг и чест да помага. Прекарва хуманитарна помощ между Буча и Ирпин по време на окупацията. Превежда по тайни пътища хора, които се опитват да се евакуират от двете градчета. Разказва, че според него Буча не е била толкова разрушена, колкото Ирпин, където около 80% от сградите са пострадали от обстрели.

В Буча бяха големите издевателства, изнасилвания, измъчване и насилие над хората. Тук труповете бяха толкова много, че по-трудно успяхме да ги погребем, отколкото да разчистим зарязаните по улицата танкове, след като руснаците си отидоха.

Руските войници влизат и в неговото кафене. Серго ги гледа от дома си на камерите в заведението.

Ограбиха всичко, което им се стори ценно. Изпиха всичкия алкохол. След това, извинете за думата, която ще използвам, започнаха да серат по средата на заведението, въпреки че имаме тоалетна. След това започнаха да трошат – прозорци, маси, столове. Бях в шок как е възможно въобще човешко същество да се държи по този начин.

Все пак това е нищо в сравнение с улиците на Буча, които бяха разбити от снарядите, а къщите и колите – опожарени и изтърбушени. Трупове навсякъде. Пълно с горяща военна техника. Украинците обаче са уникален народ. Когато нашите войски изгониха окупаторите, местното население се мобилизира. За няма и седмица улиците бяха разчистени от изгорелите танкове, започна ремонт на къщите, някои трябваше да построим наново, защото нищо не можеше да се възстанови от тях. Да, все още тук-там има неоправени къщи, но това е, защото собствениците им са в други страни.

Държавата предлага помощ на Серго, за да възстанови кафенето си, но той отказва

Знаех, че има много други, които се нуждаят повече от тази помощ. Щом жена ми се върна, започнахме полека-лека да ремонтираме кафенето. Тя отново аранжира и нарисува стените, оправихме всичко.

Серго е оптимист за изхода на войната. Казва, че помощта от ЕС и НАТО са безценни, но според него е лошо, че всички започват да свикват с войната.

Войната е като кошмар, който се появява, без да можеш да го прекъснеш. Те не спират, а ние няма да отстъпим. Всичките ми приятели, които сега са на фронта, казват: да, уморени сме, но няма никога да се предадем. Напротив, ще победим.

Качваме се в колата и едва тогава го виждам. Уличния стълб, до който сме спрели. От горната му част красиви червени цветя лениво се свеждат към средата на стълба, където зее огромна дупка от снаряд.

Сгушвам се в колата разбита, съкрушена, потопена в мисли. Сещам се за телефона си едва когато започва да вибрира в чантата ми. Специфична вибрация, не можеш да я сбъркаш. Знам какво е. Тревога, но оказва се, не само една. За този ден в Украйна е имало пет въздушни тревоги, които съм пропуснала, докато хората са ми разказвали…

За първи път се усмихвам днес. Личните ми страхове, тревоги и втренчен поглед в телефона ми се струват смешни и нелепи в този късен украински следобед. Да, въздушните тревоги са страшни, но все пак. Все пак… Това тук е друг свят, толкова различен от космополитния Киев. Този малък, уютен свят с китни къщи, чисти улици, равни тротоари, задружни хора и цветя на всеки ъгъл е само на трийсет километра от столицата на Украйна. Защитили са я на много висока цена, но никой не се оплаква. Дълг и любов било. Така ми казват.

Смрачава се. От колата звъня по телефона, за да уговоря среща за следващия ден. Гласът на оператора отново ми казва: „Моля, изчакайте, абонатът говори за победата.“ Усмихвам се за втори път. Магистралата е гладка като стъкло, слънцето залязва над слънчогледите пред нас. Утре, ако имам късмет, ще говоря с двама ветерани.