Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/olga-tokarczuk-lecture-university-of-warsaw/
На 23 февруари 2022 г. Олга Токарчук бе удостоена със званието „доктор хонорис кауза“ на Варшавския университет, нейната алма-матер. В лекцията си на церемонията полската писателка и нобелова лауреатка се осланя на науката – от квантовата физика и логиката до медицината и епигенетиката, – за да се опита да предскаже бъдещето. Днес предоставяме на читателите на „Тоест“ пълния текст на тази богата и плътна лекция в превод на Крум Крумов.
Ваши благородия, уважаеми Сенате и Вие, почетни гости,
Преди всичко бих искала да се поклоня ниско на брутално атакуваните от московския режим украинци и украинки. И макар да не намирам думи за това варварство, искам да им засвидетелствам своята… нашата солидарност и подкрепа и да им дам утеха. Атаката срещу свободна Украйна за мен е атака срещу Европа. Военното положение няма граници. Веднъж започната, войната ще продължи да съществува в умовете ни дотогава, докато не направим всичко възможно, за да я прекратим.
Настоящият момент, в който заставам пред Вас, е уникален в целия ми живот – това е признанието на работата ми от най-важното за мен учебно заведение, от моята алма-матер. Дойдох във Варшава и в моя университет през август 1980 г. Пристигнах с раница, натъпкана с буркани и книги, за да изкарам студентската си бригада, преди да започна следването си в първи курс. Най-много се изненадах от това, че още с излизането от варшавската Главна гара се озовах очи в очи с историята. По протежение на две от главните артерии в центъра, Йерусалимските алеи и улица „Маршалковска“, един зад друг бяха спрели трамваите и образуваха голям, километричен кръст – започваше Августовската стачка.
Най-много ме изненада това, че Полският фармацевтичен комбинат, където в продължение на месец пъхах памук в шишенцата с лекарства, се оказа силна мотивация за учене. Всъщност бригадите са измислени точно с тази цел. Есента вече живеех на улица „Заменхоф“ и всеки ден минавах през някогашното еврейско гето до Института по психология, който се помещаваше в бившата сграда на Гестапо. В онази варшавска зима от магазините не можеше да се купи нищо, оцелявахме благодарение на студентските столове, а онези от нас, които получаваха колети от вкъщи, имаха право да си мислят, че живеят царски.
През тези пет години следване се формираха моите вътрешни карти, създаваше се езикът, посредством който от този момент нататък назовавах действителността, завързвах приятелства за цял живот, изковавах политическите си възгледи. Студентските стачки, в които участвах – първоначално в сградата на Факултета по психология, впоследствие и във Философския факултет, – за мен се оказаха сред най-важните лекции по гражданско образование. Доброволческата практика в психиатричната болница и в отдела за екологична терапия ми разкри тъмната страна на живота, но наред с това отвори сърцето ми за огромните мащаби на страданието. От моите пациенти се научих да слушам и осъзнах, че животът на всеки човек е достоен да бъде тема за книга.
В настоящия изключителен и паметен за мен момент благодаря на моите преподаватели за това, че отвориха очите и сърцето ми, разпалиха любопитството ми, научиха ме да плавам из необятните океани на знанието и събудиха у мен нуждата от непрестанно търсене, от изследване на границите и от критично мислене. Бих искала горещо да благодаря на автора на тържественото слово – професор Анджей Менцвел, чиито трудове многократно са ме вдъхновявали и ми позволиха да вникна в тънкостите на културата. Благодаря също така на рецензентките и рецензентите ми за внимателния и добронамерен прочит на моите текстове.
Трябва да призная, че бях обзета от съмнения дали в тези толкова объркани военни времена имам право да прочета лекцията, която бях подготвила за случая още преди година и половина. Дали сега, когато цензурата се завръща и директори на театри биват сваляни за назидание, отнемайки на културата свободата на творческото изразяване; когато се правят опити за прокарване на анахронична програмна антиреформа на образованието под знака на надзора и контрола; когато през Беловежката гора издигат масивна ограда, нанасяща огромни щети на природата, а на всички нас – болезнени морални загуби… редно ли е да прочета тази отдавна подготвена лекция? Тя е възхвала на въображението и най-вече на радостта от мисловния процес – един оптимистичен, надявам се, текст, който доказва, че мисленето ни прави свободни хора. Затова в крайна сметка реших: да, ще прочета тази лекция.
Врачуване по наука
През изминалите векове са съществували най-различни форми за предсказване на бъдещето: от оракули и наблюдение на природата до контакти със свръхестествени сили. Ще се обърна за примери към Античността, когато паралелно с многовековната астрологическа традиция са съществували различни видове мантии: повече или по-малко очевидни. Към първата група принадлежат ониромантията – врачуване по сънища, аритомантията – врачуване по числа, хиромантията – гадаене на бъдещето по линиите на дланта, и серомантията, която вещае по излетия във вода восък. С предвиждане на бъдещето се е занимавала също и литературата, като в по-голяма си част е сътворявала ужасяващи и дистопични визии.
Съвременният жанр на научната фантастика от един момент на развитието си започва директно да се основава на създадената още през ХХ век наука, наречена футурология. В произведенията си Станислав Лем и особено моят любимец Филип К. Дик съумяват по един невероятен начин да предвидят човешките изобретения. Когато чета тези двама автори, често ме побиват тръпки. Литературата се оказва по-добра врачка от самата научно обоснована футурология. Всъщност последната днес е известна с това, че не работи. Повечето от популярните ѝ прогнози не се сбъднаха.
Но можем ли да врачуваме по самата наука? Мисля, че сред хилядите научни открития можем да намерим и такива, които имат големия потенциал да променят мисленето ни за света по парадигматичен начин. Парадигмата, както знаем поне от трудовете на Томас Кун, е набор от понятия и теории, които формират основата на дадена наука, даже на много науки. Тези теории и понятия по-скоро не са поставяни под въпрос – поне дотогава, докато парадигмата носи творчески, познавателен заряд, което означава, че посредством нея може да бъдат създавани специфични теории съгласно експерименталните данни, с които се занимава дадена област на познанието.
Повечето изследователи приемат парадигмата въз основа на консенсус и макар той да е силно интуитивен, а не изцяло научен процес, поставянето на парадигмата под въпрос от страна на учен обикновено завършва с проблеми и изключване. Помним какви неприятности е имал Николай Коперник, преди да успее да преобърне изцяло възприятията ни за Космоса. Геоцентричната система на Птолемей е изглеждала очевидна и макар погрешна, тя е била приета именно по пътя на консенсуса. Но в същото време е била логически последователна и концептуално е можела да обясни, било то и по доста сложен понякога начин, голяма част от движенията на небесните тела.
Но парадигмата не е веднъж завинаги. Съществуват – и тук отново ще си послужа с Кун – научни революции, които я преобразяват, а заедно с нея преобразяват и дадена дисциплина, често и много други области на познанието и живота. Последиците от революцията на Коперник са засегнали не само полето на действие на астрономите – те са имали също така психологически, философски и религиозни последици, променили са науката, допринесли са за дълбоки промени в отношението на човека към самия себе си и на мястото му в света.
По време на тази прекрасна церемония, която ме титулува и в известен смисъл ме въвежда в академичната общност, бих искала да Ви предложа своеобразна творческа игра, с чиято помощ да се отнесем към най-вълнуващите и стимулиращи въображението научни открития като повод за врачуване, тоест за задвижване на фантазията и сетивата за синтез, без да избягваме добавянето на щипка ексцентричност. И така, нека поставим началото на науката „сциентомантия“ – вид врачуване, който въз основа на научни изследвания предвижда евентуална промяна в досегашните парадигми.
1. Квантовият свят и многозначната логика: no more either or
Откритията на квантовата физика се отразяват на мисленето ни по много вълнуващ начин. Квантовостта така ни очарова, че чак се превърна в мода дори без да вникваме в дълбочина във въпросните открития. Живеем във времена, когато всичко е квантово – от начина на хранене, през медицината, та чак до компютрите. Мисля, че тази загадъчна дума, заета от речника на сфера, за която малцина извън експертите изобщо имат някаква представа, се превърна в знак за нещо ново, способно да промени из основи съществуващия ред и да предложи съвсем различна механика на реалността. Така както в близкото минало дигиталното засенчи аналоговото, а виртуалното предостави на реалното нови, непредсказуеми до момента измерения.
Но в какво се състои новото? Най-просто казано, то излиза извън рамките на класическата схема „или – или“. В науката това ново намира израз не само в квантовата физика, но и в появата на тривалентната логика на Лукашевич, а недълго след това – и на многозначната логика. По-рано са били в сила правилата за логическото разсъждение, описани още от Аристотел. Един от фундаментите на тази класическа логика е било твърдението, че нещо може да бъде или истина, или лъжа – tertium nor datur, както биха казали римляните. Тази система се нарича бивалентна логика. Хамлетовото „да бъдеш или да не бъдеш“ е литературният пример за това разбиране. Датският принц не е и помислял за трета възможност (въпреки че, честно казано, тук би могло да се измисли нещо).
Направил го е обаче, макар и на различна основа, Ян Лукашевич. Смята се, че подбудите на полския учен са имали философско-идеологическо естество – не е могъл да се примири с детерминизма и фатализма, които e носела бивалентността. Ето защо е заключил, че предположенията, отнасящи се за бъдещето, имат и трета стойност. С други думи, нещо като възможност – онова, което има да се случва, дори днес да изглежда неизбежно, съвсем не е задължително да стане. Позовавайки се на известния пример за морската битка от глава девета на Аристотеловото съчинение „За тълкуването“, Лукашевич стига до извода, че е трудно да се направи вярна преценка за утрешния ден: „Въпросът за утрешната морска битка днес не може да бъде нито верен, нито неверен.“
Когато монополът на бивалентността вече е разпределен между полюсите на алтернативата, можем да въвеждаме следващи елементи и квалификации. Но бивалентната логика, изградена в резултат от наблюдаването на света и на неговите явления, за нас се е превърнала в нещо толкова очевидно, че чак интуитивно. Базираните на нея изводи всъщност никога не са ни разочаровали. Само толкова, че когато подобен начин на мислене е бил прилаган към новооткритите в началото на миналия век атомни явления, се е оказало, че този вид логика не работи на субатомно ниво. През 20-те години вече е било известно, че в субатомния свят важат други закони. Бивалентността и тук е подлежала на ревизия. Доколкото логиката я разбива, като умножава – в рамките на нормалното – съществуването между истината и лъжата, дотолкова физиката доказва, че две противоречащи си допреди това възможности са в състояние да се пресичат.
Съгласно принципа на неопределеността, формулиран от Вернер Хайзенберг през 1927 г., не сме в състояние едновременно да измерим определени двойки физически параметри – в случая позиция и импулс – поради корпускулярно-вълновия дуализъм на квантовите обекти, тоест поради факта, че материята в основата си не е само частица, нито само вълна, а излиза, че е едновременно и двете. Сред последиците от тази теория намира място важното твърдение за влиянието на измерванията върху поведението на измерваните обекти. Придоби популярност мисловният експеримент, познат като „котката на Шрьодингер“, който демонстрира т.нар. суперпозиция в квантовия свят – с други думи, идеята, че до момента на наблюдението обектите от този свят се намират във всяко от възможните състояния едновременно. Котката, затворена в кутията с отровен газ, е едновременно и жива, и мъртва.
Връщайки се към логиката на Лукашевич, може да сметнем въпросната суперпозиция за tertium datur – между „да“ и „не“. Колкото и пъти да гледаме в YouTube примерни презентации на тези привидно прости закони, дори и непрестанно да си напомняме, че се отнасят за субатомния свят, те са така контраинтуитивни, така чудати, че е трудно да ги екстраполираме върху обикновеното си ежедневие.
Но все пак като една врачка с малко трескаво и прекалено разбунено въображение си мисля, че ако вземем разгледаните открития и ги сложим в работилницата на въображението, в бъдеще те ще са в състояние да ни доведат до истински пробив. Това би могло да бъде краят на епохата „или – или“ – между нулата и единицата има място за половина, между „да“ и „не“ се намърдва още „възможно е“, между женското и мъжкото може да се смести цяла галерия от различности, между черното и бялото се простира огромен сив океан, а между деня и нощта има още зазоряване и здрач.
В нашите бинарни светове всичко започва да изглежда съмнително и прекалено опростено. Тези бинарности и дуализми ще трябва малко да се разпънат като акордеон и да се превърнат в континуум – в такъв ред, в който между опозициите ще се намери място за известен брой посредници. Донякъде това е съгласие за по-високо ниво на сложност на реалността, в която функционираме. Това ще промени изцяло не само полето на действие там, където сме принуждавани често да направим само един избор – А или Б, под предлог, че той изчерпва всичко. Всички тези „вярва – не вярва“, „умее – не умее“, „подкрепя – не подкрепя“, ще трябва да се замислят върху себе си без никакво „но“.
Промяната във възприятието със сигурност ще повлияе на нашата идентичност – не само половата, но и на идентичността, свързана с нашите социални роли и с принадлежността ни към по-големи групи. Анахронични понятия като например „народ“ ще бъдат дефинирани наново, спрямо тази логика човек може да бъде едновременно поляк, но също така полуескимос и четвърт тасманиец. Предвид морето от възможности хората ще имат нужда от различни начини за навигиране из реалността, което вероятно ще се окаже по-взискателно в интелектуално отношение. Още по-опасни ще станат изкушенията да се опростява всичко до възможно най-елементарни измерения, но и да се размива и размътва истината. Със сигурност ще се появят някои нови консултантски професии, нови приложения, които ще подреждат тази повишена комплексност.
Без съмнение промяната ще се отрази и в езика. Ще се родят нови думи, които да запълнят пространството между полюсите „или – или“. Ще се промени етиката, разбирането за морал, неминуемо и наказателните кодекси. Но тази промяна, ако изобщо настане, все пак ще отнеме стотици години. Свят, който се осланя на многозначната логика – днес това е една завладяваща, макар и трудна за осмисляне идея.
2. Холобионт и различните форми на симбиотични взаимоотношения в тялото на живите същества: no more single one
Едно наглед невинно и не особено важно откритие на границата между биологията и медицината – макар и предвидено от учени визионери като Лин Маргулис – ни отвежда към вътрешността на човека и към тялото, което не принадлежи само на човека, защото се оказва, че в него живеят повече организми, отколкото сме си представяли. То е обитавано от над 39 трилиона клетки на микроорганизми, които изграждат т.нар. микробиом. Получаваме го от майката още с раждането и след това – пиейки млякото ѝ. Без него бихме били изложени на атака от страна на патогените. Но микробиомът влияе и върху нашите емоции, тъй като е свързан с нервната ни система.
Изследователите все по-често постулират разглеждането на човешкия организъм и обитаващите го симбиотични микроби като холобионт – или организъм, съставен от много организми. Изключително интересно е, че нашият микробиом се променя с времето и е свързан с начина ни на живот. Той е зависим от режима ни на хранене, от работата, от начина, по който се забавляваме – податлив е на човешката култура. Следователно може да се каже, че холобионтът, който представляваме, е многовидово същество, което освен от гостоприемника се състои от бактерии, археи, гъбички, вируси. Нека се опитаме да си представим нашия организъм като своего рода сложна и многопластова организация, наподобяваща екосистема – например коралов риф, в който са разположени различни сътрудничещи си или съперничещи си организми, повече или по-малко зависими един от друг; повече или по-малко свързани помежду си.
От подобна гледна точка въпросът за идентичността става интересен. Какво съм и какво не съм? Как да се определям и възприемам? Ведно с тези организми или може би без тях? Доколко моята идентичност представлява сбор от техните идентичности? Или навярно, след като не мога да живея без тях, те също са „аз“? Правилно ли е да се казва „аз“ и „те“, и изобщо – какво е онова прочуто „аз“?
В ерата преди холобионта имахме съвсем различна визия за себе си. Светът, съвсем като във философията на Лайбниц, се състоеше от отделни хомогенни, индивидуални, монадни същества. И макар те да бяха взаимосвързани, все пак тяхната интегралност и непроницаемост изглеждаха очевидни. Тяхната единичност и отделност бяха извън съмнение. Това възприемане на създанията като отделни и взаимоизключващи се субекти форматираше представата ни за света и за самите нас.
Появата на понятието self за определяне на отделно, монадно, захвърлено в себе си „аз“, се ситуира във времето на Реформацията и Ренесанса. Именно по това време някой си Гоклениус за първи път употребява думата „психология“, макар предимно в теологически контекст. Представката self с изключителна лекота се свързвала с останалите и изразявала нов стил на възприятие за света, в който огромно значение започва да има личността, индивидът. Self някак си винаги е свързвалo човека със самия него. Self-regard, self-destruction, self-love… Оттогава единичното, отделено от света „аз“ се е превърнало в основната перспектива, от която виждаме действителността. Ето защо огромна роля в нашите религии, митологии и фантазии играе обособеността, отделеността, самобитността, самотността, единичността. Подобно на идеално кръгли монади с гладка повърхност, ние се реем в пространството, побутвайки се от време на време, но по същество оставайки отделна, неделима цялост. А всяка вътрешна подялба се приема за болест.
Именно този изолиран от света „аз“ се превръща в обект на много философски и религиозни нравоучения. Във всичко това ни поддържа Бог – също толкова единичен, толкова изолиран и далечен, застинал в пространството, неотносителен по дефиниция и независещ от никого. Към тази форма на монотеизъм се присъединява и чувството за чистота и еднородност на обществата и групите. Монотеизмът лежи в основата на йерархичността, защото единичните и разделени един от друг индивиди могат да бъдат в един или друг ред.
Върху почвата на гореизложените тези и предположения се е формирала цялата западна психология и възприемането на себе си като точно определена монолитна единица, съжителстваща с останалите, но все пак отделена от тях. Затова и наглед невинното откритие, че човек – неговото тяло – е същество, съставено от множество други, които в някаква неясна степен допълнително влияят върху онова, което чувства, от което боледува, а може би и върху начина му на мислене, се оказва фундаментално. Преди всичко това променя взаимоотношенията ни с останалата част от околната среда, понеже излиза, че сме по-скоро свързана, отколкото отделена от нея форма с – както ни се струва – особен статут и специални права, в което непрестанно ни убеждава религията.
Тези отношения са плетеница от изключително сложни взаимовръзки, които не разбираме, но чийто предмет представляваме. И ако отново можем да поврачуваме, то вероятно в бъдеще ще ревизираме убежденията за собствената си ненарушимост и – което би означавало пробив – ще започнем да се отнасяме към себе си като към комплексни, синкретични същества. Подобна посока в начина на мислене би ни накарала да преразгледаме и въпроса за идентичността и да изградим наново личностните модели в психологията. За тази област това би било истинска революция, носеща след себе си нова парадигма.
Тенденцията за разграничаване на единичния интегрален „аз“ се появява и от друга посока и изглежда значително ускорена от пандемията. Дистанционната активност на хората в мрежите благоприятства създаването на различни превъплъщения на самия себе си – раждането на аватари, представляващи определени аспекти или модуси на основната личност. Днес някак си можем да съществуваме в неголям брой превъплъщения. В различни пространства. Понятието „персона“, тоест маска, в психологията престава да бъде метафора и придобива тревожна дословност. Важната последица от тези процеси би била такава, че ако Бог ни е създал по свой образ и подобие, тогава и фигурата на Бог би следвало да се усложни, буквално да стане по-комплексна. Вероятно някъде в далечното бъдеще това би довело до политеизация на религията, до разпад на Бога на съставните му части. Тогава Той би бил вече не Троица, а мултигония, света множественост.
3. Епигенетика: no more fate
В течение на моя живот много неща се промениха в мирогледа и разбирането ми за света. Когато още като тийнейджърка се интересувах от биология, актуалната парадигма се състоеше в убеждението, че придобитите черти не могат да бъдат наследявани. Смяташе се, че еволюционните промени са резултат от случайни генетични мутации, които се унаследяват от следващите поколения.
Терминът „епигенетика“ е използван за първи път през 1944 г. Произхождащата от гръцки представка „епи-“, която междувременно означава „над“ и „на“, в този случай свидетелства за нещо, което е надградено отвъд класическата генетика. Нужно е да помним, че противно на сензационните заглавия в пресата, приемането, че епигенетични процеси съществуват, не нарушава цялата научна парадигма на генетиката. Тук само се предполага, че съществуват природни механизми за регулиране на функцията на гените. Генетичната информация се съхранява в ДНК, а епигенетиката изследва външните детерминанти за регистрирането на тази информация. Известното проучване върху мишки показва, че свързването на травматично събитие с невинна миризма се записва дълбоко в ДНК-то на мишката. Следващото поколение мишки вече разпознава миризмата като неприятелска и опасна.
Този и други подобни експерименти потвърждават, че околната среда де факто не променя самата ДНК структура, тоест не представлява вид генетична мутация с необратим характер, а активно и динамично влияе върху включването и изключването на генната експресия, което вече може да бъде унаследявано. След като преживяването на психологическа травма е в състояние да повлияе върху генната експресия, то имаме право да предполагаме, че нещо подобно може да се случи и с други фактори – например режим на хранене, местоживеене, влечение към стимуланти, бумтене на дискомузика, седене по цял ден пред компютъра, туризъм и много други, вероятно понякога съвсем неочаквани елементи.
Влиянието на реални събития върху генома доказва колко бързо може да се учи живата материя, как най-различни феномени съумяват да влияят върху нещо, което винаги сме смятали за един вид вечно, непроменливо, инертно. Говорейки за нея, не забравяме и мисълта за своеобразната солидност на света, който съществува въпреки – или без оглед на – мимолетността на нашите мисли и чувства, на нашите единични съществувания. Междувременно еволюцията в него протича през цялото време. Тук и сега. В нашите домове и върху масите ни. Въвежда в нас промени, за които дори не си даваме сметка.
Ще си послужа само с един пример: не е изключено децата на днешните тийнейджъри да боравят още по-умело с компютърната клавиатура и тъчскрийна на смартфона. Епигенетиката ни помага да проумеем механизмите, които управляват тези явления. Но тя не е, нека повторим, революцията, която ще зачеркне предишните постижения на генетиката. Тя е по-скоро еволюция, следващ етап на изследванията, които ни доближават до разгадаването на тайната на живота.
За мен обаче е важно друго. Последствието от новия начин на мислене кои всъщност сме и как се превръщаме в тези, които сме, може да има много голямо отражение върху нашата човешка идентичност. Най-вече излиза, че биологичното и културното не трябва да бъдат толкова силно противопоставяни и че можем да гледаме на тях като на два полюса от един общ за тях спектър. След като сме фенотипно гъвкави, което ще рече, че същият този геном може да бъде основа за различни генотипове и по някакъв начин записваме собствения си опит в генома, този факт съвършено променя тежестта на всеки един момент от живота ни. Той престава да бъде нещо, което отминава, нещо повтарящо се, и се превръща в багаж, който изпращаме в бъдещето с помощта на следващите поколения.
Всичко, което ни се случва, придобива различно от досегашното значение. Възползвайки се от свободата на поетическото мислене, можем да кажем, че природата притежава някакъв вид памет и тази памет може да бъде до известна степен авторефлексивна. Следователно еволюцията не е само сляпа последователност от промени, основани върху съвпадения и случайности, а наред с това включва и много по-сложен процес на записване и предаване на индивидуални и групови преживявания по начин, който е все още труден за обяснение.
Разбирам днешното (вероятно според някои прекомерно) възхищение от епигенетиката. Тя дава надежда за деконструкция на понятието за генетичната обреченост, за неизбежната, необратима съдба – онази неотменима воля на боговете, която е записана в нашето ДНК и която човек не е в състояние да промени. Обещава ни, че границите на свободата са по-широки, отколкото до момента сме смятали. Ако толкова много зависи от нашите осъзнати действия, ако промяната в експресията на фаталните гени може, както предполагам, да стане посредством околната среда и много други фактори, върху които имаме влияние, това означава, че ние сме в състояние да формираме съдбата си. Нашата движеща сила и изискването за самоконтрол изглеждат съвършено по-различно, отколкото сме смятали досега. А след като е така, то колко се променя и нашата отговорност за това, което ни заобикаля, за света?
Имам голямо доверие в науката и вярвам, че тя не е просто списък от факти и сбор от теоретичните им обяснения, а ни предлага мощна, динамична визия на постоянно променящата се действителност.
Много Ви благодаря.
Превод от полски: Крум Крумов
