Post Syndicated from original https://www.toest.bg/skritiyat-okean-na-fen-kulturata/

Миналия месец на книжния пазар у нас се появи романът „Алхимизирани“ от СенЛинЮ. Макар да излезе почти едновременно със световната си премиера, книгата вече имаше аурата на хит, а за правата на бъдещата филмова адаптация авторката прибра рекорден хонорар. На пръв поглед това звучи изненадващо и нелогично. За новите автори не е лесно да пробият на книжния пазар, който е наводнен от продукция до такава степен, че да бъдеш забелязан си е цяло чудо. Но СенЛинЮ получи пълното доверие на издателите си – „Дел Рей“ в САЩ и „Пенгуин“ в Австралия и Обединеното кралство.

Причината? Книгата всъщност имаше готова аудитория. Макар „Алхимизирани“ да е самостоятелно готическо фентъзи с оригинален свят и собствени герои, то до голяма степен е вдъхновено от Manacled – фенфик от 2018 г., с който авторката предизвика истински фурор в интернет и си спечели милиони читатели. 

Какво е фенфик? 

Понятието идва от английската дума fanfiction – литература, създавана от любители на основата на популярни художествени произведения. В случая – версия на „Хари Потър“, в която се разказва историята за невъзможна любов между Драко Малфой и Хърмаяни Грейнджър. При преработването ѝ в роман, годен за книгоиздаване, героите претърпяват смяна не само на имената, но и на уменията и биографиите си, така че „Алхимизирани“ да не нарушава авторските права на Дж. К. Роулинг. До голяма степен обаче именно популярността на фенфика даде тласък на СенЛинЮ. Това е подходящ повод да разгледаме феномена на фен културата, която освен литературни произведения генерира също картини и дори филми.

Трябва да се има предвид, че разликата между професионално и любителско творчество идва с въвеждането на авторското право. 

Преди това всеки е можел да си съчинява произведения с познати герои. Известен е случаят с древния римски поет Вергилий, който използва сюжета, развит в „Илиада“ и „Одисея“ на Омир, за да сътвори епичната поема „Енеида“ – героична история за произхода на Вечния град и обитателите му. Но това не е изключение – според средновековни историографски съчинения британците също са потомци на Еней, а в Древна Гърция векове преди Вергилий е имало други поеми, които са приписвани на Омир, но са изгубени.

Тази творческа свобода замира с авторското право, което дава възможност единствено на автора (или на този, който държи правата) да се разпорежда с художествените светове и героите си. Повечето творци подкрепят това ограничение, но има и изключения. Писателят на хоръри Хауърд Лъвкрафт например е окуражавал свои колеги да ползват героите от разказите му и така създава споделена вселена, поддържайки добри отношения с творци като Робърт Хауърд, Кларк Аштън Смит и Огъст Дерлет. 

Рядко обаче авторите са толкова широкоскроени. 

Това не спира фенове, силно впечатлени от дадено произведение, да създават собствени творби по него – просто не могат да печелят от издаването им. Тези фенфикове не бива да се бъркат с творбите, издавани с официален лиценз, като романите за „Междузвездни войни“, които са феномен от различен порядък, макар някои критици да ги наричат лицензиран фенфик. Лично за мен малко по-различни са и произведенията, които на теория са фенфикове, но се разпространяват в търговската мрежа, защото в някои държави авторското право не се спазва много-много. Такъв е случаят с руските продължения на „Властелинът на пръстените“ – като трилогията „Пръстенът на мрака“ от Ник Перумов.

Сред първите примери за фенфикове са разкази по телевизионната поредица „Стар Трек“, 

които се появяват още през 60-те години на миналия век. Те се разпространяват на събития за фенове, т.нар. конвенти, като цената, която авторът изисква, e единствено с цел да покрие разходите по отпечатването. С появата на интернет разпространението на подобни истории се улеснява значително и сред тези творби дори се раждат култови класики, макар да остават известни на сравнително тесен кръг фенове. Авторите на оригиналите невинаги са очаровани – Ан Райс например беше споделила, че се „разстройва“ от мисълта някой друг да пише за персонажите ѝ. Повечето обаче си дават сметка, че фен творбите са безплатна реклама, която задържа интереса към дадена поредица, когато липсват достатъчно официално лицензирани произведения – книги или комикси. 

Пример за подобно произведение е поредицата „Хроники на лъвските земи“ (Chronicles of the Pride Lands от Джон Бъркит и Иън Лейтън, преводът на заглавието е мой). Тази поредица е вдъхновена от филмите за Цар Лъв. Тя връща почитателите му в предисторията на животинския свят, създаден в анимацията на „Дисни“, и разказва за младостта на Муфаса и Скар, базирайки се на официални книжки на компанията за малки деца, като редактира историята така, че да е подходяща и за пораснали фенове.

Фенфикът през XXI век

Фенфикът претърпява истинска експлозия в началото на новото хилядолетие. Тласък на този процес дава „тригодишното лято“ – термин, с който феновете на „Хари Потър“ обозначават паузата между излизането на четвъртата и петата книга от поредицата на Дж. К. Роулинг. В нетърпението си да узнаят какво предстои, много фенове не издържат, плюят си на ръцете и сами създават версии как трябва да се разгърне историята. Някои от тях са съвсем кратички и любителски, но други са изключително обемни. И макар да не отговарят на изискванията за професионално издадена книга, развиват интересни и епични сюжети. 

Такъв пример е „Трилогията за Драко“ от Касандра Клеър, чийто успех дава тласък на писателската кариера на авторката. В официално издадената си поредица „Реликвите на смъртните“ Клеър използва много мотиви, които първо е тествала във фенфика, но те вече са разположени в оригинален свят със собствени герои. 

„Хари Потър“ предизвика втора подобна експлозия и след финала на поредицата през 2007 г., 

като се появиха няколко саги продължения – James Potter от Джордж Норман Липърт и Albus Potter от Кевин Макафъри. Постоянна муза за вдъхновение на авторите любители са и т.нар. shipping wars (от ship, съкратено от relationship) – кой с кого е трябвало да стане гадже. Срещат се читатели, недоволни например, че Хърмаяни накрая се е омъжила за Рон. Те разказват алтернативни истории, в които героинята е я с Хари, я с Драко. Форматът беше удобен и за експлоатирането на връзки, считани преди това за неприемливи – дълго време най-популярният „шип“ беше между Хари и Драко, макар че Manacled сякаш обърна резултата в полза Драко и Хърмаяни.

Но „Хари Потър“ далеч не е единствената творба, около която са се нароили успешни любителски произведения. Вампирската сага „Здрач“ от Стефани Майър вдъхновява Е. Л. Джеймс за еротичната трилогия „50 нюанса сиво“ – първоначално фенфик за Бела Суон и Едуард Кълън, известен под заглавието Master of the Universe. Разкази, повести и книги са създадени и по различни филми, като тези от киновселената на „Марвел“ или сериали като „Доктор Кой“. И дори за реални знаменитости – главната героиня в сагата „След“ от Анна Тод първоначално изпитва романтично увлечение по певеца Хари Стайлс. Местата, където могат да се намерят подобни произведения, са най-често специализирани сайтове, като Fanfiction.net, Wattpad и Archive of Our Own.

Фенско изкуство отвъд литературата

Не всички любителски произведения са в литературен формат. Почти всеки е правил като дете „фен арт“ – картинка на любим герой – дори да не е бил наясно с термина. В наши дни обаче е популярно да се рисуват илюстрации на любими герои на ниво, което или е високо, или имитира успешно оригиналния стил, ако става дума за анимационен филм. Попадал съм и на музикални композиции, вдъхновени от дадено произведение. Но това понякога се прави и в оригинални творби на големи музиканти – например песните за фентъзи световете на Толкин и Муркок от Blind Guardian, така че при музиката границата е по-размита.

Най-голямото предизвикателство си остава направата на фен филм – инвестицията е значителна, усилието много голямо, а възвръщаемост по правило няма. Въпреки че историята помни някои „креативни“ решения с комерсиална цел – като анимацията на италианската компания „Мондо ТВ“, в която Цар Лъв на име Симба се бореше с тигъра Шир Хан от „Книга за джунглата“. Последното беше удар срещу „Дисни“, макар самата компания да е обвинявана, че първоначално е замислила хита си като кавър на японската анимация „Кимба, бялото лъвче“ – нещо, което отрича до ден днешен.

Пастишите – произведения, видимо вдъхновени от други творби, 

обаче като цяло са друга тема, макар и свързана с фенфиковете (които в чистата си форма използват имената на оригиналните герои). Голямата разлика между двата жанра е, че пастишите, общо взето, са законни и могат да се използват с комерсиални цели, макар у някои творци да остава горчив вкус. Според Франк Хърбърт например „Междузвездни войни“ взема прекалено много от неговата сага „Дюн“.

Точно „Междузвездни войни“ е благодатна вселена за фен филми, тъй като има доста ярък визуален почерк. С по-скъп светлинен меч играчка и добре изработен костюм на Дарт Вейдър един фен филм веднага може да грабне вниманието на зрителя – дори ако е заснет между дърветата в най-близкия парк до дома на режисьора. Сред по-известните продукции, вдъхновени от тази вселена, са пълнометражният Threads of Destiny на Размус Тирзитис и сагата Sith Wars на Руи Константино. 

Подходящи за любителско кино са и поредиците за супергерои, 

а сагата „Трансформърс“ е благодатна за филми, в които са снимани играчки на героите. Това от своя страна е сбъдната мечта за колекционерите, които са може би най-важните фенове за тази поредица. Учудващо е, че въпреки „детския“ похват някои от сюжетите са дори по-сериозни, отколкото в официалните произведения. Така например Roll Out ни представя историята на аутобота Хот Спот, който страда от панически атаки.

Има и един уникален според мен случай, в който любителско произведение сериозно подсилва оригиналната поредица и предшества официалните ѝ екранизации. Става дума за хорър игрите Five Nights at Freddy’s на Скот Коутън („Нощна смяна във „Фреди“), и по-конкретно за VHS записите. Това са късометражни филми, в които се използват похвати от т.нар. аналогов хорър (имитиращ дефектите на старите видеокасети), за да се разкажат смразяващи истории за аниматроните и изоставените пицарии от игрите. Резултатът е ефектен и не само подготви феновете за излизането на официални филми, но дори и накара част от тях леко да се разочароват от по-мекия тон в първия от тях. 

Трябва също така да се отбележи, че поредицата беше последвана от пълнометражен, видимо вдъхновен от нея филм с Никълъс Кейдж, макар формално да бе с оригинални герои и сюжет – Willy’s Wonderland, преведен у нас като „Увеселителен парк на ужасите“. С него обаче отново излизаме от темата за фенфиковете, за да се озовем при пастишите.

Фенските творби – от боклуци до бестселъри

При такова изобилие открит остава въпросът за качеството на любителските произведения. Често (но невинаги) те се създават от млади творци без опит. Сред голяма част от по-широкия кръг фенове битува мнението, че повечето от тях са пълен боклук. Това е вярно дори когато се вземе предвид правилото на Теодор Стърджън, че 90% от всичко е боклук. Когато фенфикът е зле, той е толкова зле, че има случаи, в които се превръща в класика заради ниското си качество. Такъв е случаят с My Immortal – история по художествения свят на „Хари Потър“, за която до ден днешен се спори наистина ли е толкова тъпа, или е умишлено създадена като пародия. Някои от произведенията обаче са на ниво и посредством тях литературата се обогатява с нови талантливи автори.

Нещо повече – фенфиковете дават възможност на млади творци по сравнително безопасен начин да придобият някаква популярност и ако са достатъчно умни, да използват обратната връзка от читателите, за да ошлайфат таланта си. Както направиха Касандра Клеър и СенЛинЮ.